Никога не съм се замисляла как ще умра - въпреки че имах достатъчно причини презпоследните няколко месеца – но дори и да бях, никога не бих си го представила така.Взирах се, без да дишам, през дългата стая право в тъмните очи на ловеца, който мепогледна приятно.Определено беше добър начин да умреш, на мястото на някой друг, на някой, коготообичаш. Благородно дори. Това трябваше да се брои за нещо.Знаех, че ако никога не бях заминала за Форкс, изобщо нямаше да се изправям лице влице със смъртта сега. Но, колкото и ужасена да бях, не можех да се накарам дасъжалявам за това решение. Когато животът ти предложи мечти отвъд което и да е оточакванията ти, няма смисъл да тъгуваш, когато настъпи краят.Ловецът се усмихна по един приятелски начин, преди да се насочи напред, за да меубие.
1.ПРЪВ ПОГЛЕД
Майка ми ме докара до летището със спуснати прозорци. Беше 24 градуса във Финикс,с безоблачно синьо небе. Бях облякла любимата ми тениска – без ръкави, с кръстосанибели връзки отпред. Носех я като за последно сбогом. В ръцете си държах дебело зимнояке.На Олимпийският полуостров, северозападно от щата Вашингтон, съществува малъкград на име Форкс, забулен постоянно от облаци. В това непретенциозно градче валиповече от всяко друго място в Американските щати. Именно от този град и мрачната му,вездесъща сянка, майка ми избягала с мен, когато съм била само на няколко месеца.Именно в този град бях принудена да прекарвам по един месец всяко лято, докато нестанах на четиринайсет. Това беше годината, когато най-накрая тропнах с крак – вместотова през последните три лета баща ми Чарли ходеше на почивка с мен в Калифорния.Точно във Форкс сама се пращах на заточение – решение, което предприех с голямужас. Мразех Форкс.Обожавах Финикс. Обичах слънцето и изгарящата жега. Обичах разпростиращият се,енергичен град.-Бела – каза майка ми, седяща до мен – за последен от хилядите пъти – преди да секача на самолета. – Няма нужда да правиш това.Майка ми прилича на мен, само че е с по-къса коса и следи от смях по лицето.Почувствах спазъм от паника, когато погледнах в широките й, детски очи. Как можехда оставя любящата ми, ексцентрична и безразсъдна майка да се грижи сама за себе си?Разбира се, сега тя имаше Фил, така че сметките вероятно щяха да се плащат, щеше даима храна в хладилника, бензин в колата, и някой, на когото да се обади, когато сеизгуби, но все пак...-
Искам
да отида – излъгах аз. Винаги съм била зле в лъженето, но повтарям тазилъжа толкова често напоследък, че прозвуча почти убедителна сега.-Поздрави Чарли от мен.-Непременно.-Ще се видим скоро – настоя тя. – Винаги можеш да се върнеш у дома, когатопоискаш – ще се върна веднага, щом се нуждаеш от мен.Но можех да видя жертвата в очите й зад обещанието.-Не се тревожи за мен – увещавах я аз. – Ще бъде страхотно. Обичам те, мамо.Тя ме прегърна силно за около минута, след това се качих на самолета и нея я нямаше.Четири-часов полет от Финикс до Сиатъл, един час пътуване с малък самолет до ПортАнджелис, и още час път с кола до Форкс. Летенето не ме притеснява; часът в колата с Чарли обаче ме тревожеше леко.
Leave a Comment
mersi za knigata ve4e 4eta 4tata i znam 4e zakasnyah sas kazvaneto na blagodarya no po dobre kanso ot kolkoto nikoga :) mersi mnogo za knigata
could you send me this translation on my email: aneta_ant@yahoo.com. I am from Bulgaria and i can't find ttranslation of this book