Professional Documents
Culture Documents
Никола Милев
1881 – 1925
1 2
Кулишев, Г. “Никола Милев в българския печат” – сп. “Полет”, год.
II, кн. 18,
27. II. 1925.
Увод
7
ГЛАВА I
1
Златарски, В. “Н. Милев като работник по история”, сп. “Полет”, г.9
II, кн. 17,
20. II. 1925
От това време датират и първите журналистически
опити на бъдещия председател на Дружеството на столичните
журналисти. За да се издържа, през студентските си години
той работи като коректор и репортер във в. “Вечерна
поща”. Там негов пръв учител в занаята е Симеон Радев,
който тогава е един от редакторите на вестника. Между
1903 и 1906 г. сътрудничи на излизащия на френски език
вестник “Courrier de Sofia”, а между 1906 и 1907 г.,
работи и като чиновник, а по-късно и като подначалник по
печата към Министерството на външните работи.През 1909 г.
за 2 месеца (октомври - ноември) е учител в столичната
Пета мъжка прогимназия, а в началото на 1910 г. е
назначен в БТА - като редактор.
През септември, 1910 г., след като преди това е
положил успешно изпити по старогръцки и латински език,
Милев спечелва убедително конкурса за стипендията “Марин
Дринов”, осигуряваща тригодишна специализация във Виена.
Идеята на проф. Златарски е да подготви своя най-добър
студент за ръководител на замислената в недалечно бъдеще
катедра по История на България от падането й под турско
владичество до Освобождението. В писмо до проф.
Константин Иречек проф. Златарски пише:"Милев е
трудолюбив и съм убеден, че под Вашето превъзходно и
умело ръководене, той ще съумее да оправдае моите надежди
и ще се сдобием с една учена сила…" 2 Професорът не се е
излъгал в качествата на своя студент. В отговора си до до
проф. Златарски, проф. Иречек, който заедно с проф.
Юберсбергер завежда Семинара по източноевропейска история
във Виенския университет, заявява: “Той е един много
трудолюбив и способен момък…Ученикът няма да посрами
своите професори”.1 А години по-късно, по повод смъртта на
Милев, проф. Юберсбергер признава: "Ние двамата, Иречек и
аз, виждахме у Милева бъдещия историк на България" 2. По
време на специализацията си Милев пише няколко образцови
научни съчинения, най-ценното от които е “Известия за
състоянието на Турция в края на ХVIII век” (издадено в
Списанието на БАН през 1913 г., кн. 6). Цялото си
свободно време той прекарва в богатия Hot-und-
Staatsarchiv, където издирва нови материали за
българската история, главно за периода след ХIV век.
Публикува и няколко популярни историко-публицистични
статии в сп. “Съвременна мисъл” (1911 г.) и в излизащите
в Солун “Искра” и “Право” (1912 г.), сътрудничи и на
други български вестници.Във Виена се запознава и
сприятелява с друг голям български историк - Петър Ников.
2
Билярски, Ц., Жечева, С. Из кореспонденцията на д-р Константин
Иречек”,
ИДА, бр. 66, 1993 г.
1
Златарски, В. Цит. съч.
2 10
Билярски, Ц., Жечева, С. Из кореспонденцията на д-р Константин
Иречек”,
ИДА, бр. 66, 1993 г.
завръща в България, за да се запише като доброволец.
Поради високата му образованост и владеенето на няколко
чужди езика е зачислен към разузнавателната секция при
щаба на Втора армия, дислоциран в Мустафа паша
(Свиленград). Своите преживявания през този период от
живота си той описва в дневник, издаден през 1927 г. със
заглавие “Под стените на Одрин” – като книга първа на
подготвяните за печат “Избрани съчинения на Никола
Милев”, идея, която остава нереализирана докрай.3 През
1913 г. е изтеглен в София като помощник-началник към
Дирекцията на печата и БТА. Малко по-късно става главен
редактор (до 1916 г.) на списвания на френски език и
разпространяван в чужбина в. “Echo de Bulgarie”, на чийто
страници страстно пропагандира българската национална
кауза. За службата си през войната на няколко пъти е
награждаван с офицерски кръстове и почетни знаци.
Едновременно с това, той не забравя и научните си
интереси и се подготвя сериозно за обявения в Софийския
университет конкурс за доцент по българска история.
Хабилитационният му труд “Католишката пропаганда в
България през ХVII век” е “най-пълното и подробно
изчерпателно изложение по този въпрос” 1, “брилянтна
монография..., образец за синтетично изследване”.2 Избран
единодушно, от 1-ви октомври, 1915 г. младият историк
вече е редовен доцент в Историко-филологическия факултет
на Софийския университет.
3
Освен кн. I е издадена и кн. II – Milev, N. Pages choisies. Liv. II.
Articles politiques es scientifiques, 1928. Замислените кн. III и кн.
IV – съответно публицистични материали на Милев в българския печат и
историческите му статии, остават неиздадени.
1
Златарски, В. Цит. съч.
2
Георгиева, Цв. “Развитие и тенденции на проучванията върху историята
на българския народ през ХV – ХVII в. – В: България през ХV – ХVIII11
в. Историографски изследвания “България ХV – ХIХ в.”, т. I, С., 1987.
Милев в периода около Първата Световна война
1 13
Карайовов, Т.,"Никола Милев като гражданин и родолюбец", в.
"Илинден",
20. II. 1925 г.
рисува пълнокръвни картини не само от политическия, но и
от стопанско-икономическия и социалния живот”.1
1
Предговор към първото издание на “Под стените на Одрин”, С., 1927.
Цитатът е по второто издание – В. Търново, 1993.
2
Милев, Н. “Цветове, партии и управление”, в. “Слово”, 24. IV. 1924
г. 14
1
Милев, Н., в. "Слово", 23. V.1922 г.
2
Георгиев, В., Народният сговор 1921- 1923 г.С.,1989 г.
едрия бизнес, интелигенцията и офицерите от Военния съюз
и координира усилията на тези разнородни групи за
свалянето на земеделското правителство. От 1921 г. той се
налага като естествен лидер на създаващата се нова
политическа формация, впоследствие е избран за първи
председател на централното ръководство на Народния
сговор.
1
Цанков, А. Моето време.Мемоари.С.,2002 20
2
Баждаров, Г., Цит. съч.
1
Милев, Н., “Слово”, 12. II. 1925 г.
На парламентарните избори през ноември, 1923 г.
проф. Милев е избран за депутат едновременно от
Кърджалийска и Горноджумайска избирателна околия, като
запазва мандата си от първата. В народното събрание
оглавява парламентарната комисия по външна политика. Ето
как председателят на XXI-то ОНС д-р Тодор Кулев оценява
работата му в парламента: "…Дейността му се изразяваше не
в шумни речи, а в трезва, сериозна творческа работа.Като
секретар на комисията по министерството на външните
работи, той допринасяше извънредно много със своята
трезва мисъл и ценни съвети по разискваните въпроси.
Когато излизаше на трибуната на парламента, Милев биваше
изслушван от всички с голямо внимание. Неговите речи,
отмерени по форма, сериозни по мисъл, привличаше
вниманието на цялото Народно събрание"2. На няколко пъти
пътува в чужбина, за да защитава националните интереси на
България на международните следвоенни дипломатически
форуми. Оглавява и българската делегация на заседанията
на ОН.
Все повече Никола Милев се превръща в една от най-
популярните и обаятелни личности в българския обществено-
политически живот. Той се нагърбва и с още отговорности –
освен че е председател на фонда и общогражданския комитет
за възстановяването на Народния театър (1923 г.), и на
създадения през 1924 г. Съюз на умствените работници в
България, известно време е начело и на Дружеството за
полско-българско приятелство, а също така сътрудничи
активно на Българското дружество “Червен кръст”. Избран е
и за почетен член на софийската масонска ложа “Зора”.
25
1
в."Слово", 16.II. 19125 г.
Проф. Никола Милев на смъртния одър
рисунка на известния български художник и негов близък
приятел Константин Щъркелов.
2
в. "Независимост", 14. II.1925 г.
3 26
Марков, Г., “Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919
– 1947”,
С., 1994.
Човекът Никола Милев в очите и душите на
съвременниците му
1
В. “Слово”, 16. II. 1925 г.
2
Пак там.
3
В. “Слово”, 23. II. 1925 г. 27
4
Сп. “Полет”, 27. II. 1925, кн. 18.
1
В. “Слово”, 16. II. 1925 г.
“Той бе най-яркият изразител на идеята за обединение
на обществените сили – защото душата на Милева бе
изтъкана от любов към родината, защото в съзнанието му
ясно се чертаеше нейното спасение само в единението на
синовете й, само в поставянето на партийните навици и
интереси под общодържавния, общобългарския интерес...”
Петко Стайнов2
30
31
ГЛАВА II
Вестник “Слово”
Безспорно най-пълно и всеобхватно неговият
журналистически талант се разгръща на страниците на
вестник “Слово”, който започва да излиза на 10. IV. 1922
г. Първата статия на Милев в него е от 12. IV. 1922 г., а
последната – от 12. II. 1925 г. (само ден преди да бъде
застрелян). Той е сред основателите на новия вестник, в
началото завежда външнополитическия отдел, а след
убийството на Ал. Греков, от 21. V. 1922 г. до смъртта
си, е негов директор и де факто главен редактор.
1
"Нашата програма", в. "Слово", 10. IV. 1922 г. 33
2
Милев, Н., "Една година", в. "Слово", 10. IV. 1923 г.
международна търговия. Първоначалният му капитал е 2 млн.
лв.( по-късно увеличен на 3,5 млн.лв.), разпределен на
2000 акции по 1000 лева всяка.В Управителния съвет на
дружеството влизат Александър Греков, Атанас Буров,
Георги Губиделников(председател), М. Рясков, Ст. Милошев,
П. Г. Петрович, Оскар Барт и Леополд Волпи ( по-късно
последните двама излизат от УС и на тяхно място са
избрани проф. Никола Милев и Стоимен Сарафов,
представител на Българска банка). Целта на АД “Стопанско
развитие”, според устава му е “Да защищава стопанските
интереси на страната, да отстоява нейните здрави
съвременни схващания и идеи по политико-обществените,
стопанските и финансовите проблеми чрез издаването на
печатни произведения”.1 За нуждите си АД “Стопанско
развитие” закупува собствена печатница.
34
1
Йорданов, Д., Преглед на българските дружества и банки 1922., С.,
1923.
Главата на вестник "Слово"
1
В. “Свободна реч”, 15. II. 1925 г.
2
Кулишев, Г. “Никола Милев в българския печат”, сп. “Полет”, 27. II.
1925, кн. 18.
3
Михайлов, И., Цит. съч.
1
Цитатът е по Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА.
Кн. 57, 1989
2
Важно е да се направи уточнението, че написаното се отнася за
първите 4 години от развитието на в. "Слово"(1922-1925). С годините 35
вестникът, който излиза до 1944 г., подобрява значително качеството
си на външно оформление и нивото си на списване.(бел. авт.)
Мисията на журналиста и ролята на печата
Как самият Никола Милев разбира мисията на
журналиста и ролята, която трябва да играе печатът в
българското общество, от какви позиции изхожда той всеки
път, когато посяга към перото и белия лист? “Вестниците
станаха една необходимост за цялото общество; в нашето
трескаво време те са един от факторите на народната
просвета”.1
Връщайки се към Възраждането, когато “вестникът
заедно с книгата разнасяше из непроходимите дебри на
невежеството лъчите на познанието, будеше
любознателността и култивираше народностното съзнание”,2
Милев припомня, че печатът до Освобождението е изпълнил
“една благородна и благотворна мисия за пробуждането и
възпитанието на поколението, което основа българската
държава”.3 Той не крие съжалението си, че с развихрянето
на партизанщината нивото на българската журналистика се
понижава значително. Обявява се против жълтия печат,
против “вестниците, които живеят благодарение на това, че
държат постоянно под пара любопитството или лошите
страсти на публиката и причиняват големи пакости на
страната, особено в моменти на обществено напрежение или
на криза”.4 Според него истинският журналист нито за миг
не трябва да забравя за тежката отговорност, която носи
пред обществото, за “професионалния морал и достойнството
на званието”.5 Защото “вестникът с невидимите си криле
прелита далечни пространства и докосва хиляди души. Дето
кацне, оставя следи, някои от които не се затриват”.6
Милев съзнава, че българската журналистика, наред с
добрите си страни, които според него са повече, има и
много недостатъци, че бурните политически страсти и
партизанщината й оказват негативно влияние. Но въпреки
това той не приема упреците, че печатът е главният
разпространител на моралния упадък и отровата на
нравственото развращение в обществото. “Печатът просто е
една чувствителна фонографска плоча, пише той, върху
която се отпечатват всички обществени трептения”.1 И
“както всеки народ има такова управление, каквото
заслужава, така и всяка публика има такъв печат, какъвто
заслужава”.2 Единственият цензор над журналиста и
надзорник над печата обаче трябва да бъде само
общественото мнение – “строгият и непреклонен съдия”,
смята Милев, който винаги е защитавал твърдо и
безкомпромисно свободата на печата като една от най-
великите граждански свободи, извоювани от човечеството по
пътя на прогреса. По повод опитите на Стамболийски да
задуши свободното слово, директорът на “Слово” пише:
1
Милев, Н., “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г.
2
Милев, Н., “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г.
3
Милев, Н., “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г.
4
Милев, Н., “Глупави слухове и лъжливи новини”, в. “Слово”, 2. IХ.
1924 г.
5
Пак там.
6
Милев, Н., “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г. 36
1
Милев, Н., “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г.
2
Милев, Н., “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г.
“Нищо в днешно време не излага така силно едно
правителство, както преследването на печата. Идеите и
убежденията не се унищожават чрез полицейски и
3
наказателни мерки”. И още по същата тема: “И в най-
културните държави има вестници, които не всякога
подбират средствата си за атака и много видни политици са
бивали жертва на жестоки обиди, на клеветнически
кампании. Но заради това там никой не е и помислял да
ограничава свободата на печата или да преследва
журналистите. Ако държавата иска, щото печатът да бъде
полезен за общественото възпитание и за интересите на
страната, вън и вътре, тя трябва да му съдейства, а не да
го спъва”.4
И днес, 80 години по-късно, тези идеи на Милев за
ролята на печата и мисията на журналиста в обществото
продължават да бъдат по-валидни от всякога.
37
3
Милев, Н., “Свободата на печата”, “Слово”, 3. III. 1923 г.
4
Пак там.
Талантлив журналист-международник
Няма спор по въпроса, че проф. Милев е сред най-
добрите познавачи на външнополитическата проблематика в
българския печат от периода между двете световни войни.
Той е най-търсеният коментатор по международните въпроси
от много сериозни български издания. А и незавидното
положение, в което се намира България след Ньойския мирен
договор и унизителното й третиране от страна на Великите
сили на мирните конференции, прави тази проблематика
особено актуална по онова време.
Милев защитава твърдо патриотичната позиция, че
следвоенния ред, установен в Европа, е несправедлив,
изтъкан от вътрешни противоречия, които е невъзможно да
бъдат изгладени, ако не се променят коренно принципите в
сферата на международните отношения. “Европа след
договорите от 1919 г. твърде много прилича на Европа
подир договорите от 1815 г. Тя далеч не е добила онзи
устав, който отговаря на нейните разбирания за мир и
справедливост и на нейните нужди. И както делото на 1815
г. не устоя на напора на живите сили на стремящите се към
свобода и национално самоопределение народи, така и
новите договори не ще устоят на зъба на времето”.1
В друга статия по същия въпрос той пише: “Войната
остави да тежат върху народите много неправди. И с това
увеличи разочарованията. Недоволни са победените, защото
с тях се постъпи сурово, недоволни са и победителите,
защото тяхната победа излезе по-лоша от пировата.
Очевидно методите, с които се изработиха и се поддържат
договорите като някакви скрижали на новите международни
отношения са погрешни, щом като резултатите са тъй
нерадостни”.2 “Европа, носителката на съвременната
цивилизация, сама разруши в една кръвопролитна война
своите богатства, натрупани от труда на няколко
поколения, а което не е по-малко тежко за нея – тя не
съумя да завърши войната чрез разумни и предвидливи
решения, които биха били в състояние да й възвърнат в
кратък период загубеното равновесие и да насочат нейното
развитие към идеалите на новото време – към мир чрез
солидарност на народите”.3 Милев е особено чувствителен
към неправдите спрямо българското население в насила
откъснатите от родината територии: “Касае се за
обикновена човещина и за изпълнение на задължения,
вписани в самите договори. Човещина спрямо населения,
които против правото и против волята им са били включени
в чужди и враждебни граници, изпълнение на задължения, от
които зависи в най-голяма степен нравственият мир и
материалното възстановяване и на победени, и на
победители”.1 На друго място по същия повод Милев цитира
Томаш Масарик: “Свободните малцинства ще има да играят
роля в устройството на Европа. Насилственото им
1
Милев, Н., “Изгледи”, “Слово”, 2. I. 1923 г.
2
Милев, Н., “Пред Новата година”, “Слово”, 30. ХII. 1922 г.
3
Милев, Н., “Как ще надвием”, “Слово”, 4. II. 1925 г. 38
1
Милев, Н., “Да се организира мирът”, в. “Свободна реч”, 3. IХ. 1924
г.
угнетяване, денационализиране и претопяване е грамадна
загуба на енергия и пакост за самата угнетяваща държава”,
след което продължава: “За да се осъзнае това обаче се
изисква една политическа култура и една търпимост,
каквито липсват на повечето от новосъздадените, уголемени
след войната държави”.2
В статиите си Милев прави и много сериозни анализи
на ситуацията на Балканите след войната и отношенията ни
със съседните страни, чиято политика той познава в
детайли. По обясними причини е настроен антисръбски и
антигръцки, а към Турция демонстрира известна симпатия и
съчувствие. Интересни са и позициите му за отношенията
между България и Болшевишка Русия: “Нашето положение
спрямо Русия е много деликатно, не само защото сме
славянски народ със стари връзки и симпатии към руския,
но още затова, че сме победена страна и се намираме на
кръстопътя, дето се сблъскват интересите на големите”.3 “В
отношението ни към Съветска Русия няма нито ненавист,
нито предубеждение. Съветска или несъветска, уредбата на
руската държава си е работа на самите руси. Това, което
искаме ние е уредбата на българската държава да си бъде
нашата работа и чужди умове да не ни дават рецепти за
държавно устройство... Когато обстоятелствата позволят,
редовните отношения между двете страни ще може да се
възстановят... България обаче е длъжна да отбива ударите
на комунизма, които са опасни за нейното съществуване”.4
2
Милев, Н., “Малцинства и мир”, “Слово”, 12. VI. 1922 г.
3
Милев, Н., “Малцинства и мир”, “Слово”, 12. VI. 1922 г. 39
4
Милев, Н., “Съветска Русия и демократична България”, “Слово”, 4.
VII. 1924 г.
Македонският въпрос в публицистиката му
Пряко свързана с въпроса за международното положение
на страната след войната и влиянието на Съветска Русия
върху нея е македонската проблематика в статиите на Милев
– тема, която е особено близка и болезнена за големия
патриот, роден в поробена Македония. Със силно и
неприкрито вълнение той пише: “Вътрешната македонска
организация е, подир Екзархията, най-крупното дело на
българския дух. За нея през 1917 г. Брайлсфорд писа
следното: не тя е създала българския патриотизъм на
македонските селяни, а самата тя е произлязла от него.
Фактът, че въпреки всички изпитания и превратности на
съдбата – въстания, кланета, войни, дележ, ново робство –
тя изникна из развалините на толкова материални
разрушения и на толкова разбити блянове още по-мощна,
отколкото в миналото, тоя факт показва, че причините,
които са я родили, не са изчезнали”.1
През 1920 г., по инициатива на д-р Иван Георгов, в.
“Македония” организира анкета сред изявени български и
чуждестранни политици и общественици по македонския
въпрос след Войната. Отговорите си проф. Никола Милев
оформя под формата на статия. “В своето заслепение
победителите не само не отстраниха причините, които
изложиха на опасност спокойствието на света, но натрупаха
нови избухвателни вещества в старата сграда на
Европа….Мирът е “продължение на войната с други средства”
и краят на тази война за национална и за социална правда
още не е настъпил”, пророчески отбелязва Милев.2 В същата
статия той пише още: “Цели тридесет години Македония
нямаше друга опора за своите политически искания, освен
чл. 23 от Берлинския договор. Днес тя има, свръх мощните
традиции на една велика борба, друга опора в договорите
за покровителството на малцинствата и в техния пазител –
Обществото на народите. Те все струват повече от
Берлинския договор!…За да имаме успех, трябва
населението, което е останало в страната, да отстоява
своята националност и своите стремежи, като е убедено, че
Югославия от 1920 г. не е Сърбия от 1913 г. и че съдбата
на Македония е свързана по-тясно от всякога с общото
положение в Европа…” 3
Милев без съмнение е най-сериозния анализатор и
най-добрия познавач на сръбско-българските отношения – и
в исторически, и в политически, и в народопсихологически
план. В една чернова на статия(писана около 1915-1916
г.), озаглавена “Сръбско-българския спор”, най-вероятно
предназначена за публикация в някой от европейските
вестници и съхранявана в личния архив на проф. Златарски,
Милев демонстрира за пореден път силата на своето перо:
“Българите не можеха да се отрекат от Македония и да я
забравят…И да искаха, не можеха да сторят това, защото
Македония е люлката на старата българска култура и
1
Милев, Н., “Правителството и Македонската организация”, “Слово”, 30.
IV. 1923 г. 40
2
В. “Македония”, бр.37, Април, 1920 г.
3
Пак там.
новобългарското възраждане. Все пак идеята, че двата
съседски и сродни народи могат да живеят в мир и сговор
помежду си имаше такива дълбоки корени в душата на
българите щото те простиха на Сърбия коварството от 1885
г., простиха и противобългарската пропаганда в Македония
и й протегнаха искрено приятелска ръка…България прежали
едни от най-скъпите и най-здравите кътове на Македония –
Скопие, дето българското съзнание бе тъй будно и тъй
крепко, Кичево, дето българската писменост никога не е
изчезвала, Струга, която е дала на нашия народ двамата
знаменити мъже – Константин и Димитър Миладинови. Това не
помогна. Сръбската идея да омаломощи България и да се
разпокъса българския народ избухна с неочаквана сила…” 1
На международните следвоенни мирни конференции – от
1918 до 1922 г., проф. Милев не престава да брани с жар и
ентусиазъм македонската кауза, влага целия си
публицистичен и дипломатически талант в името на
бленуваната идея за национално обединение, въпреки
попарените надежди след края на Първата Световна война. В
едно писмо до своя приятел и добър познавач на
македонския въпрос полк. Кастолди - член на италианската
делегация на Парижката мирна конференция, подписано и от
други известни български интелектуалци, проф. Милев го
моли да се застъпи “за интересите на поробените българи в
Македония”: “Ако наистина големите и безсмъртни принципи
за правда и справедливост, прокламирани от тази
Конференция, звучат като най-жестокото предизвикателство
към сърцераздирателната македонска действителност, ние
вярваме, че Вие сте първият, който ще припомни “голямата
историческа несправедливост”, на която Македония стана и
продължава да бъде жертва…Сенките на героите, безбройните
жертви на тираниите в Македония, парещите сълзи на нашите
майки и сестри и отчаяните вопли на жените и децата на
Македония, които гръцката тирания обрича на най-ужасната
смърт по островите на Архипелага, молят днес повече от
всякога за Вашата великодушна подкрепа и милостта на
Силите…Винаги наказвана и от Бога, земя изтезавана и
опустошавана от най-кръвопролитните войни, Македония, на
която не бе спестено никое човешко страдание, извоюва
правото си на самоуправление…”1 Говорейки за македонското
освободително движение, в една от своите статии за
“Слово”, Милев заявява категорично: “Македонското
движение, насочено днес към придобиване на основни права
на национално съществуване и развитие и за социално
добруване на македонското население в държавите, които му
отричат това, е един факт, който трябва да се знае и да
се има предвид. Македонската вътрешна организация, рожба
на македонския дух, има зад себе си една 30-годишна
история и едни традиции, които нищо не е в състояние да
заличи. Тя е една сила, за която трябва да се държи
1
Цитатът е по Билярски, Ц., Документи и материали. Из
кореспонденцията
на Никола Милев с видни дейци на Освободителното движение в
Македония., 41
сп. "Македонски преглед", бр.2, 1999.
1
Пак там.
сметка”.2 Последователен в националните си позиции, Милев
е отявлен противник на създаденото по нареждане на
Коминтерна федералистко крило във ВМРО. Ето какво пише
той по повод инспирирания от Москва Майски манифест от
1924 г.: “...като светотатство ще прозвучи гласът на
ония, които се опитват чрез тъй наречения “манифест” да
представят Македонската организация като оръдие за
сваляне и качване на правителства в България и като
съюзник на безумците на “единния фронт”... Но
македонското движение е чисто и чисто ще си остане”.3
Огромна е неговата скръб по загубата на близкия приятел
Тодор Александров – вождът и един от символите на
озлочестена Македония, паднал жертва на червения
тероризъм: “Мъченическият ореол на Александрова осветли
пътя ни, за да ни открие пропастта, в която щеше да
попадне целостта и независимостта на Отечеството... За
мнозина не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в
свои ръце Вътрешната организация и чрез нея да раздрусат
България... Александров видя опасностите и им се
противопостави решително... И със смъртта си той извърши
спрямо съдбините на родината най-високата жертва”.4
2
Милев, Н., “Тодор Александров”, “Слово”, 16. IХ. 1924 г. 42
3
Милев, Н., “Македонското движение”, “Слово”, 2. VIII. 1924 г.
4
Милев, Н., “Тодор Александров”, “Слово”, 16. IХ. 1924 г.
Проникновен анализатор на
вътрешнополитическия живот
2
Милев, Н., “Числата и последствията”, “Слово”, 24. IV. 1923 г. 45
1
Милев, Н., “Защо паднаха”, “Слово”, 7. VI. 1924 г.
2
Милев, Н., “Необходимата промяна”, “Слово”, 9. II. 1923 г.
правни, исторически, морални и пр. срещу тази безумна
стъпка на земеделците. Посочва, че и други победени
страни като Австрия и Германия са преживели не по-малко
тежки национални катастрофи след войната, но там никой не
е дръзвал да съди политиците, които са ги управлявали
през този период. Припомня, че почти всичко, каквото е
постигнала България до 1913 г., го е постигнала под
политическото ръководство на тези хора, които
мнозинството на БЗНС хвърли по затворите и завършва с
горчивина: “Колко е загубила България от политическите
гонения никой не може да измери. Един ден обаче всички с
ужас ще констатираме, че опустошенията на партийния
егоизъм през тези съдбоносни години са били по-големи,
отколкото тия на войната”.1
Някои може би ще припомнят, че бележити
интелектуалци като Гео Милев и Йосиф Хербст станаха
жертва на режима, който бе подкрепян от Никола Милев. Но
ако се опитаме да вникнем по-дълбоко в историята, ще
разберем, че и той самият, и Ал. Греков, и Т.
Александров, както и Г. Милев, и Й. Хербст, и П. Д.
Петков (преди него баща му Димитър Петков и брат му
Никола Петков по-късно), бяха погубени от онези низки и
гнусни страсти в българския политически живот, чийто най-
голям враг бе именно проф. Никола Милев. И в
публицистиката си, и в позициите си, които е заемал и
като общественик, и като гражданин, той винаги се е
изявявал като най-последователен противник на насилието в
политиката. Не случайно той пръв осъди убийството на П.
Д. Петков и написа по този повод: “Ние ценим човешкия
живот и не мерим чувствата си спрямо убийците според
положението на жертвата... За смъртта на Петков скърбим
повече, отколкото всичките му “приятели” от улица
“Врабча”... Ние сме против всякакво насилие като средство
за политическа борба... Дано това убийство бъде
последното политическо убийство в България!” 2
Дори журналисти и общественици, които са сред
противниците на политиката на Демократическия сговор и
определено не са сред идейните последователи на проф.
Милев, пишат за него с респект и уважение. Самият Йосиф
Хербст от страниците на "Вечерен Ек" осъжда убийството
му, а Антон Страшимиров го споменава на трето място в
"кървавия стълб на бляскави имена, който ще ужасява
поколенията" - в статията си "Стига жертви!"3
1
Милев, Н., “Правосъдие и преследване”, “Слово”, 26. I. 1923 г. 46
2
Милев, Н., “Против насилието”, “Слово”, 16. VI. 1924 г.
3
Страшимиров, А., "Стига жертви!", в. "Ведрина", бр.25., 1927 г.
Чувствителен барометър
към актуалните проблеми на деня
Наред с важните вътрешнополитически проблеми в
своите статии на страниците на “Слово” журналистът обръща
внимание и на много актуални злободневни въпроси,
вълнуващи хората от онова време. И тук написаното от него
в голямата си част спокойно би могло да се пренесе и в
днешното медийно пространство – например темата за
нуждата от добра администрация: “...не партизаните
стражари, пристави и околийски началници са най-добрите
органи на администрацията, а опитните, добрите, честните
чиновници, които служат на държавата и на хората
независимо от партийния цвят” или пък темата за
необходимостта от изкореняване на политическия
клиентелизъм: “...трябва да изчезне онова положение, при
което известна категория чиновници на държавата се считат
като политическа клиентела на една партия и тая партия се
счита задължена да ги брани при всички обстоятелства”.1
“Силата на една управляваща партия и трайността на един
режим не лежи в окупирането на държавната машина от свои
хора, а в поверяването й в ръце здрави и опитни; липсва
ли това, властта се изхабява, режимът се компрометира и
никаква партийна идеология не може да го предпази от
рухване”.2
Не по-малко актуален и точен е анализът на Милев на
така характерното за българския обществено-политически
живот явление службогонство: “Ние сме малка държава,
интелигенцията ни е излязла от една среда, където единият
брат може да е министър, другият – скромен занаятчия,
нравите ни са демократични, познаваме се едни други и
познанството отива често до фамилиарност. Когато един наш
съселянин, съгражданин или съученик е станал министър,
ние смятаме, че имаме право да бъдем всеки ден в кабинета
му и да искаме да уредим и себе си, че и своите приятели.
И ако работата му не позволява да ни приеме или ако
ходатайството ни е неизпълнимо, ние се сърдим...
Службогонството е едно зло, то е враг на доброто
чиновничество, а доброто чиновничество е необходимо на
държавата, за да може тя да изпълнява своето
3
предназначение”.
Все така остро и убедително е Милевото перо, когато
е насочено и срещу едно друго негативно явление в
държавната администрация – бюрокрацията. Поводът са
многобройните забавяния на строителството на катедралния
храм “Св. Александър Невски”: “...голяма вина за това има
Нейно Величество Бюрокрацията. Всеки, който си е дал труд
да прочете извадки от историята на храма, е видял колко
пъти и често по какви дребни мотиви между архитекти,
предприемачи и комисии са се явявали разногласия и
спорове, които са тикали делото назад... А
обстоятелството, че архитектът, който свърза името си с
този голям паметник, умря в нищета, без дори да получи
1
Милев, Н., “Добра администрация”, “Слово”, 23. V. 1924 г. 47
2
Милев, Н., “Дайте добра администрация”, “Слово”, 18. ХII. 1922 г.
3
Милев, Н., “Държава и службогонство”, “Слово”, 24. VIII. 1923 г.
цялото възнаграждение за колосалния си труд, напомня
печалната съдба на повечето строители на обществени
предприятия в България... Всички такива обществени
предприятия, които са били забавяни или осуетявани
вследствие канцеларщината, са ни стрували после по-
скъпо... Никой не е за произволно разпореждане с
народната пара, нито за премахване на контрола. Но всеки,
освен свещенодействащата бюрокрация, се застъпва за
повече разум, повече предвидливост и повече
предприемчивост в обществените дела”.1
Що се отнася до болезнения проблем за
благоустрояването на София, който и днес продължава да
стои на дневен ред, столичните управници могат да
прочетат следното, писано преди почти 80 години: “Водата
от Рилските езера, която от години се обещава на
загорелите от жажда и потъналите в прах софиянци, не е
потекла още, но колкото мастило е изтекло около тоя
въпрос, е достатъчно да образува един вир... Всеки, който
е видял благоустроен град в чужбина, знае, че там преди
да се построи един квартал, първо се правят улиците,
прокарват се водопроводите, канализацията, поставят се
стълбовете за електрическо осветление; обществената власт
дава на гражданите всички удобства, които улесняват
тяхната предприемчивост и техния всекидневен поминък. А у
нас става обратното... Знаем, че нашите обществени служби
страдат от един основен недъг: той е, че нуждите ни
винаги са по-големи от средствата. Обаче както за да бъде
човек чистоплътен и спретнато облечен не е непременно
нужно да бъде богат, така и една община, за да бъде чиста
и добре поддържана, не е задължително да разполага с
грамадни средства. А София не е благоустроена, не е и
чиста. А не е чиста, защото изглежда, че контролът е
разхлабен. Много общински служащи смятат, че вършат
благодеяние, когато метат улиците или вдигат сметта. А и
много граждани не проявяват никаква грижа и никаква
привързаност към града, дето тече и техният живот, и
животът на децата им”.2
И наболелият, и силно изострен проблем със
скъпотията в онези години, не е подминат от Милев на
страниците на “Слово”: “Тоя въпрос няма да се разреши със
страст и гняв, трябва да се решава с разум и сърце... Не
ще помогнат политически мъдрувания или магически
рецепти... Хлябът няма да стане по-евтин от това, че
социалист ще бъде кмет или министър, нито по-скъп от
това, че демократ ще ръководи общината или
правителството. Железници няма да се построят за това, че
в един закон цялата страна ще бъде прошарена от жп линии,
а ще се построят, когато хазната има пари. Хазната обаче
няма да има пари, когато няма спокойствие и сигурност за
утрешния ден”.1
До много силни и дълбоки обобщения стига
чувствителният публицист след нещастието с пожара през
февруари 1923 г., унищожил почти напълно Народния театър:
1
Милев, Н., “Контрол, но не китайщини”, “Слово”, 15. IХ. 1924 г. 48
2
Милев, Н., “Всекидневни грижи”, “Слово”, 22. III. 1924 г.
1
Милев, Н., “Това е необходимо”, “Слово”, 21. VI. 1924 г.
“Скръбта за унищожения народен имот събуди в българското
общество, настръхнало от политически страсти, едно
завидно чувство на солидарност. Пред вида на разрушенията
хора от различни съсловия и с най-разнообразни интереси
се събраха заедно да обмислят с общи усиля какво да се
прави... Нима трябва да чакаме да се разрази нещастие над
главите ни, за да застанем рамо до рамо и да се браним.
Не може ли чрез повече търпимост и взаимно разбиране да
предвардваме злото, вместо да поправяме последиците след
като то ни намери... Не би ли трябвало същото начало да
има все по-голямо приложение и в политическия живот...
Ако злото ни сплотява, защо да не ни сплоти борбата срещу
него? Само в нещастието ли ще бъдем разбрани хора и добри
българи?”2
А във връзка с кончината на големия български
възрожденски деец и именит политик Иван Евстатиев Гешов
журналистът прави нерадостното заключение: “Каква полза
за страната, когато цял живот тровим душите на
обществениците си, хулим ги и ги унижаваме, а когато
умрат ги провъзгласяваме за гении и праведници?”3
2
Милев, Н., “Само в нещастието ли?”, “Слово”, 14. II. 1923 г. 49
3
Милев, Н., “Пред смъртните останки на един държавник”, “Слово”, 13.
III. 1924 г.
Журналист-философ и народопсихолог
Публицистичният талант, прозорливата мисъл и
синтетичният ум на Милев се проявяват особено силно в
онези негови журналистически материали, които условно
можем да определим като статии с общобългарска,
общочовешка проблематика. “Няма мир на земята, няма
братство между народите, пише той в една от най-хубавите
си публицистични творби, посветена на големия християнски
празник Рождество Христово – Това показва колко е
несъвършена човешката природа, какъв груб и твърд е
камъкът, от който неуморимият майстор – времето, се мъчи
да извае образа на съвършения човек... Как може да се
победи Злото: чрез огъня на страстите или чрез светлината
на разума, чрез разрушение или чрез постоянна творческа
работа?... Излезте на един друм и в най-напредналите
страни и там може да видите аероплани да порят въздуха и
автомобили да хвърчат по земята; но редом с това ще
забележите и селските коли, влачени от бавните волове,
както преди две, три и четири хиляди години. Погледнете
едно пристанище: до грамадните маси на презокеанските
параходи стои бялата черупка на платнохода, на който
първите моряци са се спускали по подвижната плоскост на
водата. И няма по-добро, по-явно доказателство против
безумието на теориите на разрушението от тоя урок на
вековете. Той ни учи, че миналото, настоящето и бъдещето
са три големи брънки на една неразривна верига и че както
в природата нищо се не губи, а постоянно се преобразява,
така и в човешкото развитие има една постоянна еволюция,
която е толкова по-бърза и по-плодоносна, колкото повече
блага се щадят, колкото повече сили се впрегнат в служба
на прогреса. Най-щастливи ще бъдат ония народи, които
няма да преминат с презрение покрай училището на
историята, а ще се спрат в него, ще чуят гласа на
вековете и ще вървят в правия път, който ще ги изведе
може би малко по-бавно, но затова пък без да си разкървят
краката, към светлите върхове на благоденствието и мира”.1
Своите нерадостни наблюдения за състоянието на
следвоенна Европа и увереността си, че неправдите в
международните отношения трябва да бъдат премахнати Милев
споделя в една своя статия по повод настъпващия Великден:
“Днес Европа преживява една дълбока криза, също тъй
дълбока като онази, която преживяваше древният мир,
когато се яви новото учение на Христа. Причините й са от
различно естество, но основният недъг, от който страда и
сега светът, е липса на разбирателство, на сговор. Ако
войната се бе свършила с тържеството на принципите, които
бяха обявени като евангелие на новия международен ред,
няма съмнение, че мирът щеше днес да дава своите хубави
плодове, от които да се ползват еднакво всички народи. Но
тя продължи с нови страдания за победените и без никаква
радост за победителите... Елементарната, очевидната поука
е, че само нов дух и във вътрешните, и в международните
отношения може да изведе измъчените народи към равния път
50
1
Милев, Н., “Свидетелството на вековете”, “Слово”, 6. I. 1923 г.
на благоденствието, мира и братството. Това е духът на
Богочеловека, който ни учеше на простата истина – че не
трябва да правим на другите онова, което не искаме да се
прави нам”.1
Може би най-характерната черта, най-основният мотив
и в публицистиката, и въобще в идеите на Никола Милев е
неговата безрезервна вяра в звездата на България и
безкористната му любов към Отечеството, твърдата му
убеденост в историческото предопределение на българския
народ и светлия му оптимизъм за бъдещето на българската
нация. “Ние сме народ млад, с голям запас от духовна и
физическа енергия... Днес, поставени под постоянния гнет
на пораженството, като че ли забравихме, че до войните
България беше по своя обществен напредък социален,
политически и стопански, първата държава на Балканския
полуостров... Това положение ние го загубихме. Но можем
пак да си го върнем, защото не бяхме го откраднали, нито
пък го дължахме на някоя щедрост на съдбата; дължим го на
собствения си труд и прекрасните качества на народа ни...
Никакъв песимизъм, никакво безверие!”2 “Онова, към което
трябва да се стремим, то е да създаваме хора с вяра в
собствените им сили и с вяра в бъдещето на българското
племе”.3
Винаги близък до корените, до болките и проблемите
на обикновения български селянин, Милев често пъти на
страниците на “Слово” изразява възмущението си от
циничните опити на различни политикани и партизани да
манипулират хората от селата и да ги използват в своите
тяснопартийни цели и за вътрешнопартийните си борби:
“Безпардонните усилия на партиите да привлекат
привърженици измежду селската маса е имало винаги много
отрицателни последствия за гражданското и културното
съзнание на селянина... По-добре ще се чувстват и
селяните, и държавата ако политическата агитация,
обикновено отровна, стори повече място на една
систематична културна работа. Ще се намери може би някой
патентован защитник на “трудящия се народ” да ни заклейми
като реакционери и врагове на “освобождението на масите”,
но когато аз отида в някое село и видя децата да учат в
някоя схлупена постройка, без под и без прозорци, или
възрастните, насядали в задимена кръчма, или жените да
мъкнат вода на кобилица от далечни кладенци, вместо да
точат от някоя хубава чешма всред селото, аз ще си
изпълня по-добре дълга и ще принеса по-голяма полза, ако
мога да убедя и петима души, че това не бива да остане
така, отколкото ако седна да им разправям за социалните
теории на новото време или за предимствата и пороците на
партиите”.1
1
Милев, Н., “Нов дух”, “Слово”, 6. IV. 1923 г.
2
Милев, Н., “Вяра в България”, “Слово”, 17. ХI. 1923 г.
3
Милев, Н., “Българската енергия”, “Слово”, 24. VII. 1924 г. 51
1
Милев, Н., “Грехът на демагозите и политиканите”, “Слово”, 11. IV.
1924 г.
52
Убеден антикомунист
Още по-остро реагират емоционалната душа и перо на
патриота и публициста по повод опитите на една партия,
същата, обявила се в защита на “трудящия се народ”, да
монополизира и използва за своите тяснопартийни цели
такъв велик национален символ, какъвто е образът на
Ботев: “Правят се недостойни опити да се присвои неговата
личност и неговото дело за целите на едно класово учение
и тия опити, уви, не са безуспешни. Но всеки българин
трябва да знае, че Ботевата мисъл беше една буйна река,
която влачеше всичко, една чувствителна фонографска
плоча, върху която се отразяваха всички линии и идеи на
тогавашния културен образ на Европа. Като се подберат
умело няколко места от писанията му, може да се изгради
едно доказателство, че той е бил комунист; по същия начин
и още по-лесно може да се докаже и че е краен
националист. Дайте ми десет реда от един писател, е казал
голям френски мислител, и аз го обесвам. Но не по тия
литературни упражнения историята ще съди кому принадлежи
Ботев и чий учител е той... “Жив е той, жив е!” се пееше
по родните планини; “О, мой Боже!” беше върховната
молитва, която отправяха македонските мъченици,
прощавайки се с родния бряг, за да отидат да оставят
костите си в азиатските зандани или в африканските
пустини; умирающите в самота войници от Лозенград до
Охрид виждаха в последния си час самодивите, които
превързваха раните на Караджата...” 1
Не по-малко убедителен е Милев, когато пише срещу
дирижирания от Москва комунистически метеж от септември
1923 г.: “Загубите, причинени на България от
комунистическите изстъпления, загуби морални и
материални, са огромни... Нека подбудителите и дейците на
това безумие, осъдено предварително на пропадане, сами
измерят своята отговорност... Отговорни сме обаче всички.
Хората от бившия режим галеха комунистическата пропаганда
и кокетираха с комунистите... Българската държава и
българската буржоазия с тяхното късогледство и нехайство
сами си възпитаха комунисти... Онзи ден прочетохме, че
един ученик, 18-годишен хлапак, обявил съветска власт в
едно софийско село, че в Ихтиман, Казанлъшко и Берковско
селските учители са ръководили пристъпа срещу държавата,
ведомостите на която са разписвали редовно всеки месец...
Причинените от комунистическия бунт загуби са данък пари
и кръв, които ние плащаме за пореден път на демагогията,
а тя е рожба на партизанщината... Поуката е ясна: или
България ще бъде една просветна, организирана демокрация,
или ще бъде плячка в ръцете на демагози, оранжеви вчера,
червени утре. Друг избор няма”. 1
В тази връзка трябва да се подчертае, че Милев е и
един от най-твърдите противници и най-убедителните
разобличители на болшевизма и комунистическата идеология.
В статиите му на тази тема няма нито истеричност, нито
празни, недоказани твърдения. Критиката му е спокойна,
53
1
Милев, Н., “Той не умира”, “Слово”, 2. VI. 1922 г.
1
Милев, Н., “Безпощадни към партизанщината”, “Слово”, 28. IХ. 1923 г.
аргументирана, изградена на обезоръжаващи доводи и
направена с рядка политическа прозорливост: “Когато ние
искаме демокрация вместо диктатура, обществена
солидарност вместо класова борба, постепенно развитие на
обществото вместо насилствено преобразувание; когато
твърдим, че само чрез възпитание могат да се завоюват и
запазват трайно социалните придобивки, комунистите
възразяват отсечено, че това е буржоазна песен за
приспиване на трудящия се народ и че революционното
овладяване на властта от комунистическите партии е церът
на всички обществени злини... Какво значи днес болшевизъм
– революционно управление на едно малцинство чрез
диктатура и конспирация. Не съветите и разните тела,
произлизащи от тях, имат действителната власт в Русия, а
Г.П.У. и Ч.К., които надзирават не само
“контрареволюционерите”, но дори самите комисари...
Болшевизмът и комунизмът причиниха мъки и разрушения и
извън Русия... Техният голям и неизкупим грях е, че
внесоха анархия в стопанския живот и смут в душата на
народите и с това забавиха еволюцията на европейската
демокрация”.2
Удивително вярно се оказва пророчеството, което
журналистът прави 21 години преди 9. IХ. 1944 г.: “След
потушаването на комунистическия бунт у нас мнозина си
зададоха въпроса, какво би станало с България, ако
апостолите на революцията възтържествуваха. Отговорът е
ясен. При предположението – малко вероятно – че България
би запазила своето самостоятелно съществуване, комунизмът
у нас щеше да се изрази в избиването на голямата част –
политически най-будната – от българската интелигенция, в
ограбването на някои големи състояния и в безконтролното
властване на една фанатизирана партия, която години
подред е проповядвала омраза”.3
54
2
Милев, Н. “Думи и съдържание”, “Слово”, 9. Х. 1923 г.
3
Пак там.
Встрани от "горещите" злободневни теми
Понякога Милев се опитва да избяга в своята
журналистическа работа от чисто политическата
проблематика, от преизпълнените с горещи страсти
злободневни теми, колкото и трудно да е това в
действителността, в която живее. “За нас, журналистите,
политиката е една досадна спътница, която върви подире ни
като сянката ни... Настоящият ми разказ ще бъде обаче
далеч от политиката” – така той започва поредицата
материали, публикувани в няколко броя на “Слово”, в които
описва посещението си в Цариград, 25 години след като е
завършил Галатасарайския лицей. Написани увлекателно,
четивно и емоционално, те са истински образец за
пътеписна журналистика. С тръпнещо от патриотични чувства
сърце авторът описва стъпването си в храма-светиня за
българщината – църквата “Св. Стефан”: “Спирам, обзет от
благоговейно вълнение: великите духове от епохата на
народното ни Възраждане, голямата епоха в новата история
на българското племе, бяха там – от Неофита Бозвели до
Антима I и Йосифа I, от родолюбивите еснафи из цялата
българска земя, които през 1849 г. образуваха първото
настоятелство на църквата, до ония пламенни работници,
които през 1903 г. хвърляха градинарските кошове и
млекарските престилки и отиваха в родните си македонски
кътове да вземат оръжието, за да се борят против
политическото потисничество, както техните бащи се бориха
против духовното робство”.1 Интересни са разсъжденията на
проникновения познавач на Турция и нейната история и
култура за освобождаването и еманципацията на турската
жена от потискащите я догми на Корана след като новата
власт (на Мустафа Кемал) премахва задължението да се носи
фередже. “Туркините са първите, които печелят от
превръщането на Турция в модерна светска държава” 2,
подчертава той. Впечатлителният журналист констатира с
интерес, че новостите на съвременната цивилизация
навлизат бързо в консервативното турско общество, но
отбелязва и че “ще бъде скръбно, ако неудържимото
нахлуване на новото прогони изящните форми на учтивост и
цветистата духовитост, с която се отличаваха старите
турци”.3
Много хумор блика от статията на Милев “Как отидох
на курорт”, в която със средствата на сатиричното
критикува неуредиците из българските курорти. В нейния
край той изяснява и произхода на думата “курорт”: “Едва
ли в нашия език има заимствана по-безобразна чужда дума.
Тя е съставена от немската “ort”, което значи “място”, и
латинската “curare” – “лекувам, церя”. Kurort значи
“лечебно място”. А ние, когато излизаме на почивка,
казваме, че отиваме на “курорт”, говорим за “курортно
място”, “курортисти” и т.н.... Но уви, престъпленията
1
Милев, Н., “Какво видях в Цариград”, част III, “Слово”, 12. IV. 1924
г.
2
55
Милев, Н., “Какво видях в Цариград”, част II, “Слово”, 26. III. 1924
г.
3
Пак там.
срещу духа на езика и срещу добрия вкус не се наказват и
затова се ширят на воля”1.
Ще завърша прегледа на богатото журналистическо
наследство на Никола Милев с още един негов неполитически
материал, публикуван във в. “Зора” (5. III. 1921, бр.
539). Там той запознава читателите с любопитния произход
на някои български имена, фигуриращи в документи от ХVII
в., открити от него в римските архиви. Брилянтното като
стил и език начало заслужава да бъде цитирано:
“Васил Радославов, Добри Петков, Петър Станчев,
Петър Стойчев.
Нека духът на покойния Петър Станчев не се смущава,
като се вижда редом с живи, грешни хора, с които и на
онзи свят не би искал да бъде заедно. Нека и отличният
директор на Свободния театър си гледа спокойно изкуството
– ако един артист днес може въобще да бъде спокоен; името
му, поставено в такова съчетание, не означава, че чл. 4
ще се стовари върху гърба му. Нека, най-после, и
читателите, които търсят политика във вестниците – кой ли
читател не търси политика като разгръща вестник – нека не
затайват дъха си, очаквайки сензационни разкрития; думата
ми не е за съвременниците, които познаваме под горните
имена, а за съвсем други. И ако не са разочаровани от
това предупреждение, нека ме последват. Аз ще ги разведа
за кратко време из един незнаен кът на българското
минало”.
1
Милев, Н., “Как отидох на курорт”, “Слово”, 8. IХ. 1924 г.
1
Предговор към първото издание на “Под стените на Одрин”, С., 1927 56
(цитатът е по второто издание, В.Т., 1993).
57
Заключение
Първият, който нарича проф. Никола Милев "Апостола
на просветения патриотизъм" е Андрей Ляпчев в речта си,
произнесена на заседанието на Висшия партиен съвет на
Демократическия сговор на 14-ти февруари, 1925 г. (ден
след убийството), публикувана и на страниците на в.
"Слово" (на 15-ти февруари, 1925 г.). В нея той
казва:“Никола Милев беше един от най-жарките апостоли на
просветения патриотизъм. Под просветен патриотизъм той
разбираше не вражда, а любов между хората и взаимно
уважение... В. "Слово" ратуваше между българщината да
стане културна, да води своите борби на културна почва, а
не чрез насилие, злоба и мъст; чрез здравия разум и
словото да се отстраняват всички недоразумения..."1
1
Ляпчев, А., "Апостола на просветения патриотизъм", в. "Слово" , 15.
II. 1925 г.
2
Георгиев, В., Народният сговор 1921- 1923 г., С.,1989 г. 58
1
"Нашата програма", "Слово", 10. IV. 1922 г.
управление, условия за материално благоденствие, за
социален напредък и нравствено усъвършенстване”2. За него,
“силната власт, е справедливата, честната, просветената,
компетентната власт”.3
В уводната си статия по случай първата годишнина на
в. “Слово” той пише: “Убедени, че от всички режими, при
днешната степен на политическа култура на народите, най-
добрият е истинският парламентаризъм и че основата на
такъв режим е просветената демокрация, а неговия най-
подъл враг е демагогията, която гъделичка първобитния
инстинкт на тълпата, ние не ще престанем да браним тоя
режим...”.4
Не случайно именно просветната политика е и един от
главните приоритети на вътрешната политика на Сговора.
Основните пунктове, заложени в нея са: “стремеж към
преодоляване на националния нихилизъм чрез засилване на
патриотичното възпитание; издигане на нивото на
образователното дело като средство за морално
заздравяване и култивиране на високи добродетели у
младото поколение; издигане на ролята на българското
училище като водещ културно-възпитателен фактор;
формиране на чувство за дълг у подрастващите към
родители, общество, отечество и държава; стабилизиране и
издигане на авторитета на учителската професия; укрепване
на престижа и на духовно-възпитателната роля на
Българската православна църква.”5
2
Милев, Н., “Цветове, партии и управление”, "Слово", 24. IV. 1924 г.
3
Милев, Н., “Необходимата промяна”, “Слово”, 9. II. 1923 г.
4
Милев, Н., "Една година", в. "Слово", 10. IV. 1923 г.
5
Спасов, Е., Образователното дело в програмната декларация на 59
Демократическия сговор, сп."Начално училище", кн.2., 2002 г.
1
Милев, Н., “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х.1922 г.
всичките си благородни прояви: стремеж към просвета, към
свобода, към демокрация”.2
През онези възрожденски години, когато патриотичните
идеи за национално самоопределение и еманципация се
раждаха и развиваха с небивала дотогава духовна сила и
енергия, българите даваха мило и свято за образование и
просвета, за църковна независимост. Като проникновен
народопсихолог Милев анализира този процес на национално
осъзнаване и духовно пробуждане.”В душата на българина
има една дълбока гънка, в която се таи любовта към
просвета, свещеното преклонение пред книгата, т.е. пред
знанието във всичките му проявления. Защото той знае "че
има нещо в тая книга - тя стропаля, тя повдига"….Докато
нашите балкански съседи се втурнаха на сцената на 19 век
с пушка в ръка, българинът почна новото си историческо
съществуване с печатане на книги и отваряне на училища. В
това именно се състои чудото на нашето културно
възраждане, тук е и тайната на бързото ни развитие….”3
62
Библиография
Книги и статии:
Алфандари, Е. Медиите и властта: Журналистиката
между свободата на словото и социалната отговорност., С.,
2000.
Андреев, Б. Начало, развой и възход на българския
периодичен печат. Т.2. С., 1948 г.
Аргирова-Герасимова, М., Пейчева, Р. Библиотеката на
Никола Милев, сп. "Библиотека", кн.1.,1999.
Баждаров, Г. Моите спомени., С., 2001.
Билярски, Ц. Научната кореспонденция на проф. Никола
Милев. ИДА, 1999 г., бр. 72.
Билярски, Ц. Проф. Никола Милев, документи за
научната, дипломатическата и дейността му в македонските
братства (1916-1925 г.), ИДА, 1999 г., бр. 73.
Билярски, Ц. Документи и материали. Из
кореспонденцията на Никола Милев с видни дейци на
Освободителното движение в Македония.,сп. "Македонски
преглед", бр.2, 1999.
Билярски, Ц. Из кореспонденцията на Симеон Радев.
ИДА. Кн. 57, 1989.
Билярски, Ц., Жечева, С. Из кореспонденцията на д-р
Константин Иречек”, ИДА, бр. 66, 1993 г.
Възпоменателен траурен лист на младежка подгрупа
"Проф. Никола Милев" при Демократически сговор - София.,
13. VIII. 1925 г.
Георгиев, В. Народният сговор 1921- 1923 г.С.,1989
г.
Георгиев, В., Организационни документи на Народния
сговор, ИДА, 1988 г., бр. 55.
Георгиев, В. Развитие на политическата система на
България(1918-1944). - В:България 1300.Институции и
държавна традиция. Т.1.,1981.
Георгиев, В. Българската интелигенция и националната
кауза в Първата световна война., С. 2000.
Груев, Ст. Корона от тръни. С., 1991.
Грънчаров, Ст., Стателова, Ел., История на Нова
България (1878-1944), том III, С.,99.
Гърдев, Б., “Съсловният режим” по пътя към
диктатурата, сп. "Ние", бр. 9., 2002.
Димитров, П., Нереализираният десен проект, сп.
"Ние", бр. 4., 2000.
Периодика:
В. "А.Б.В.", 1925.
В. "Вестник на вестниците", 1922-1925.
В. “ Вечерен Ек”, 1925.
В. “Демократически сговор”, 1923 – 1925.
B. "Епоха", 1925.
В. “Зора”, 1919 – 1925.
В. "Илинден", 1925.
B. "Илюстравана седмица", 1925.
64
В. “Македония”, 1919 – 1925.
В. “Мир”, 1925.
В. “Народ”, 1925.
В. "Независима Македония", 1925.
В. “Независимост”, 1925.
Сп. “Полет”, 1923 – 1925
В. "Понеделник", 1925.
В. "Последна поща", 1925.
В. “Пряпорец”, 1922-1925.
В. "Радикал", 1925.
В. “Свободна реч”, 1924 – 1926.
В. "Свобода или смърт", 1925.
В. “Слово”, 1922 – 1926.
В. "Утро", 1925.
В. "La Bulgarie", 1925.
Справочници:
Архиви:
НБКМ - БИА., фонд 392., оп. 1., а.е. 1, 2., Никола
Милев.
ДА София, фонд 994 к, оп. 2., а.е. 292. Софийски
университет.
ЦДА, фонд 185 к, оп. 1., а.е. 6, 9., Дружество на
столичните журналисти.
ЦДА, фонд 176 к, оп. 11, а.е. 517.1 Дипломатическо
досие на Никола Милев, Министерство на външните работи и
изповеданията.
65
66