Милен Радев е роден в София, където прекарва ран-

Хроники на злото и надеждата

ната си младост. Завършва висше образование в
Дрезден. Животът го води през разнообразни по-
прища - от строително инженерство, рисуване на са-
тирична графика, ТВ-филми, илюстриране на книги
и кариера на преводач до кореспондент на българ-
ската редакция на Би Би Си и публицист. Живее в
Берлин и София.
Пише за комунистическото наследство, българ-
ската по-нова история, руската великодържавна по-
литика. Сътрудничи на български, английски и
немски печатни и електронни издания.

Корените на тази книга са впити в чистите извори на възрожденската публици-

стична проза. Вдъхновение, родолюбие и смелост тя черпи от примера и от твор-
бите на Г. Раковски, Захари Стоянов, Григор Пърличев, Методий Кусев. Равнява
се по професионализъм и ерудиция с върховете на политическата мисъл в лицето
на най-видните представители на българската журналистика от първата поло-
вина на 20 век ...
Цвета Трифонова

„Хроники на злото и надеждата“ е публицистична книга от висока проба. Книга,

която не само коментира с изключителна гражданска чувствителност и доблест
българските съзидания, несбъдливости и разрухи през последните няколко го-
дини. Тя осмисля криволиците на сбъркания преход, постоталитарния синдром,
страстите македоно-български, Путиновата “империя на злото” не просто през
традиционните журналистически стандарти за обективност и истинност, а като
морална отговорност за устоите на човека и човешкото.
Вихрен Чернокожев

•
Милен Радев предлага широко и ясно изложение на българските преживелици
през миналия век с определена насоченост към сегашните ни проблеми. Особено

Милен Радев
се открояват сложностите във взаимните ни връзки с Република Македония. Със
своята обективност и яснота неговите текстове са принос към изработване на на-
ционална стратегия за отношенията ни с тази република.
проф. Михаил Огнянов

Статиите на Милен Радев се отличават с балансирания си подход и убедителна

сила при разкриването на престъпната същност на комунистическата теория и
практика. Разобличаващи са и коментарите му за неотслабващата агресивност
Милен Радев
на великоруския шовинизъм и панславизъм. Искрено се надявам, че предлага-
ният сборник ще ускори идването на деня, когато ще стане наказуемо отричането
на комунистическите престъпления срещу човечеството по същия начин, по
който е наказуемо да се отрича Холокостът.
проф. Пламен Цветков Хроники на злото
и надеждата
 Милен Радев

Хроники на злото и надеждата

Работилница за книжнина „Васил Станилов“

© Милен Радев, автор, оформление и предпечат, 2009
© Валентин Валентинов, художник, 2009
© Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2009

ISBN 978-954-8248-76-1
 Милен Радев

Хроники на злото
и надеждата
Писаници, репортажи, коментари
2005 — 2009

София, 2009
 Посвещавам книгата на покойните си родители,
осъдени с милиони сънародници да изживеят
дългата и страшна нощ на комунизма
в България.

Благодаря на всички приятели и съмишленици,

особено на тези от форумно общество
„Де зората“ (www.de-zorata.de/forum)
за ценните съвети и за помощта
по създаването на този сборник.

Благодаря и на семейството си, което в течение на няколко

години – повече или по-малко безропотно – понасяше моя
предимно нощен публицистичен живот.

М. Р.
София, пролет 2009
 Нещо като увертюра
Васил Станилов

Не ми харесва, когато видя, че някоя книга започва с „въведение“, но и

„предговор“ е буквален превод на „пролог“, което не приляга за предис-
ловието на писмен текст. Затова избрах за надслов „Увертюра“.
Уважаеми читателю, всъщност предлагам ти „потпури“ от онова, което
ще имаш удоволствието да прочетеш и да усетиш полета на едно твор-
ческо въображение.Съдържанието на тази книга може да се оприличи с
концерт, обхващащ различни жанрове, обединени не само от името на
автора, но и от общото възвишено звучене. Милен Радев, с чиято биогра-
фия накратко ще се запознаеш от гърба на корицата, е енциклопедична
личност. Освен с публицистиката, която ни предлага, той е интересен
като художник, отличен преводач е, но и чудесен певец.
За начало, като скерцо – ето едно от мненията от интернет-форумите,
цитирани в края на сборника: „Радев и ти си в списъка!! Един по един ще
ви изтребим, и никакво западно обществено мнение няма да ни спре! Бъл-
гария е била и пак ще бъде съветска! Зад нас е Путин!“
Заканите като тази са доста, предизвикани са примерно от цитирания
увод на Симеон Радев към книгата му „Македония и българското възраж-
дане“, където той казва: „Руското нихилистическо влияние се оказа тол-
кова пакостно за нова България, колкото византийското за България от
средните векове.“ Проводници и стълбове на това нихилистично влияние
днес у нас – на всяка крачка.
Във финала на първото публицистично есе „Батак след Батак“ Милен
пише: „Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското об-
щество ще разбере простата закономерност, че докато темата за патри-
отизма е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и
безотечествени користолюбци, докато истинският елит на нацията гледа
плахо да се дистанцира от това „неевропейско“ понятие, могат да ни очак-
ват още по-неприятни изненади.“
Прогноза като тази може да направи човек, с великолепен слух за ехото
идващо от глъбините на българската история. Финалът на откъса с подза-
главие „Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта“
опровергава твърдението, че след намеса на П.Р.Славейков дядо Йосиф
бил убеден да напусне България и в знак на разкаяние заминал за Одеса“.
Отговор за „доброволното“ изгнание дава самият архиепископ Соколски
в писмо до Светейшия управляващ Всерусийски Синод: „Моля да ме от-
пуснете завинаги от благословената и преблагословена от Бога Всерусий-
ска Империя в моето смирено и вселюбезно отечество, новороденото

5
Българско Княжество“. Колко трогателна е коленопреклонната молба на
заточеника в Киево Печорската Лавра. Не е трудно да се познае кога е из-
пълнена. Никога. Яворов много по-късно ще напише «Заточеници», но
поплакът в тази песен е в съзвучие със страданието на дядо Соколски.
Много подобни, с разтърсващо звучене редове съдържа тази книга. Та-
кива като нея би трябвало да бъдат включени в задължителната учебна
литература. За младите поколения тя е отворен прозорец към тъмнините
на българската и световната история ...
По случай 82 години от комунистическия атентат в София, в който са
убити 160 деца, мъже, жени и осакатени 500, Милен Радев изброява име-
ната на български генерали, загинали в „Св. Неделя“, като на всеки от тях
посвещава по няколко реда. И заключава: „Какъв живот. И какъв край от
българска ръка! Колко са липсвали през следващите години тези хора.
Както и техните неродени или затрити наследници. Каква отрицателна се-
лекция е била извършена над българския народ...“
Темата за отрицателната селекция над българския народ по-силно, по-
приглушено, пряко или косвено, тихо или могъщо звучи във всяка стра-
ница, написана от Милен Радев. „Сънят на разума ражда чудовища“ би
трябвало да се нарече неговата книга. Защото сме заобиколени от чудо-
вища, бликащи от приспаната българска свяст. Към нея се обръща авто-
рът в редове като следните:
„В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе от-
странен и бяха заличени имената на съветските войни ... В Прага бе де-
монтиран от постамента му съветският танк Т-34 ... В Полша министърът
на културата представи неотдавна проектозакон за отстраняване на па-
метници и имена на улици, които „възхваляват нацистката и комунисти-
ческата диктатура” ... В Чехия и балтийските републики не спира
публичният дебат за съветските паметници ...В България заповед от МВР
спира на 14.04.1993 навлизането на техника за демонтирането на памет-
ника на Съветската армия в София ... Подписката на група интелектуалци
за премахване на паметника бе пренебрегната, а директорът на Нацио-
налния исторически музей Божидар Димитров, водещ член на управля-
ващата БСП, нарече инициаторите „политически маргинали“ и
„запъртъци на недоубити фашисти“.
Темата за робството, от което ни освобождава Червената армия, про-
дължава в „Секс с по-малките славянски братя”. Там е цитиран въпрос на
„Комсомолска правда“: „Защо гордият български народ, когото Русия ос-
вободи от турско иго, сега сам се навира под игото на НАТО?“ Съчинител-
ката на питането Даря Асламова обвинява в неблагодарност и Полша, на
която било „заповядано да се ориентира към Запад“. „Апогей на текста –
пише Милен Радев – е описанието на тридневен „славянски запой“ с неин
варшавски колега, в разгара на който Даря провъзгласява: „Русия е ве-

6
лика империя, която от векове непрестанно се разширява и тежко и горко
на онзи, който се изпречи на пътя й!“ – „А ние кои сме тогава?“, пита пол-
ският колега Ян. „Вие ли? Вие сте по-малки славянски братя“, отговаря
снизходително журналистката.“
Но авторът на книгата ни е подготвил едно кресчендо, в което дебела-
щината на рускинята звучи като гугукане: „Незабравимо ще остане смра-
зяващото с циничната си откровеност и с използвания архетипен
символен образ изказване на руския посланик в Брюксел Владимир
Чижов, че България ще бъде „троянски кон на Русия в ЕС“.
Голям ще бъде моят грях пред Милен, ако не спомена за неговия маке-
донски корен. И ще го направя с неговите думи от „Буре с барут или ро-
мантичен блян“: „...В кулоарите на съдбоносната конференция в Букурещ,
на която Македония е разпарчосана и осъдена на чуждо владичество, го-
лемият й син от Ресен, българският писател Симеон Радев записва в ал-
бума на френска дама, помолила го да сподели мислите си в онзи
трагичен момент: „Историята постига стабилност само чрез справедли-
вост“. Днес, 95 години по-късно думите му звучат пророчески. Нека се
надяваме, че те ще бъдат чути и в Скопйе. За да може занапред изразът
„буре с барут“ да си остане само театрален термин“.
В „Хроники на злото и надеждата“ стряскащо прозвучават признанията
на Цола Драгойчева за блажения сън след разстрела на българския елит
на 1 февруари 1945 г., Припомняме си „Своето не даваме и чуждото не
щем“ на автора на «Хубава си, моя горо». Узнаваме за усилията на проф.
Щефан Апелиус да преброи загиналите си сънародници по българските
граници, за опасните фантазии на Джон Ленън и как Полша помни и
страда за своите избити синове.
И както при финалите на могъщите класически симфонии авторът
сгъстява боите, засилва темпото на поднасяне на страховитите събития,
предизвикани от силите на злото, витаещи над нас или не много далече
от нас. Жертвите на онези, които продължават да владеят съдбините на
милиони хора, застават пред нас една след друга. Гласовете им звучат
като гръмогласна присъда на древногръцки хор.
Читателю, не мога да пожелая приятно четене, както е прието, защото
тези страници не са предназначени за хора, които търсят в книгите раз-
влечение. Но съм убеден, че притежаващите ум, съвест и сърце ще изпи-
тат трепета и ще чуят ударите на сърцето с които Милен Радев е изписвал
и изстрадвал всеки свой ред.

7
 Текстовете в сборника са писани през последните 4-5 години.
Публикувани са в печатните и електронни издания на
Детонация, Mediapool, Още Инфо, Про и Анти, Седем,
Vagabond, Wespennest.
Включени са и някои кореспонденции
за Българската редакция на Би Би Си.

Авторът благодари на редакциите за търпението и дръзновението, с

което през годините изчитаха целия този порой от букви и думи и за
неизменното им решение да го споделят след това с нищо
неподозиращия читател.
 Съдържание

България. Съзидание и разруха

Батак след Батак ................................................................................14
„Забравеният“ Батак ..........................................................................18
Имало едно време ...уния.................................................................20
82 години от комунистическия атентат в София ..........................22
Блаженият сън на Цола Драгойчева ...............................................25
Рентгенов преглед на едно прогнило общество ............................28
Престъпление и наказание ..............................................................34
Срамота!..............................................................................................37
Секс с по-малките славянски братя ................................................40
Низкопоклонничество......................................................................43
Човекът – опозиция ..........................................................................46
Страсти македоно-български
Буре с барут или романтичен блян .................................................52
Посвещава се на Деня на народните будители..............................68
За новите български граждани........................................................70
Провокацията като шанс ..................................................................75
Пат по балкански...............................................................................78
Страна на розите и мутрите
Killing Borders ....................................................................................82
Страната на сбъркания преход ........................................................90
Говори ли се за въже в къщата на обесения? .................................94
Колко волен е Волен Сидеров ..........................................................99
Пипалата на червения октопод .....................................................103
Медичи на нашето време ................................................................110
Орден от килера на Лубянка...........................................................112
Трябва ли ни Парк на идиотите .....................................................115
Извинявайте, г-н Рот! ......................................................................119
За кърлежа и хората ........................................................................122
Пост-ГДР-овски синдром
Наследството на Щази вълнува Германия ...................................125
Шефът на плана „Лъч“ напусна земния живот............................128
15 години от падането на Берлинската стена ...............................130
Един нежелан мемориал в Берлин................................................132

9
 Орденоносецът на Москва ..............................................................135
Ветераните на Щази в настъпление ..............................................138
Прусаците в Берлин и на Балканите .............................................142
Без пищни букети за „новите“ европейци ....................................145
От „Берлинале“ за спомен ...
Спомен за Холокоста, който не е приключил ..............................148
Киното, което стряска ......................................................................151
Берлинале 2007................................................................................154
Берлинале 2008 ...............................................................................158
Берлинале 2009 ...............................................................................163
Песни и танци на народите
Министър Сикорски и немският истаблишмънт .........................167
Средновековие на телефонния дисплей........................................171
В горещото футболно лято..............................................................174
Монументални вълнения в Източна Европа................................176
„Imagine“ или фантазии на един мечтател ...................................179
Комунизъм или вътрешна мисия ..................................................182
Времето на демагозите....................................................................186
Германия и Русия. Мечешки услуги
Студена руска баня за Сименс........................................................190
Герхард Шрьодер губи контрол .....................................................193
Приятел в нужда се познава...........................................................196
Тъмни облаци на хоризонта...........................................................201
Резиденти на бели коне..................................................................203
Германското разузнаване бие тревога..........................................206
Смяна в германската оптика?........................................................209
Герхард Шрьодер жъне ирония......................................................211
Империя на Злото
Доживотна присъда за руски агенти .............................................216
Системата Путин на литературна дисекция.................................218
Да пренапишеш историята на Войната ........................................222
Русия отдаде почит на Маркус Волф ............................................226
Ветеран на КГБ признава за Георги Марков ...............................228
20-и декември: Ден на чекиста ......................................................231
Има ли в Русия ескадрони на смъртта? I......................................234
Има ли в Русия ескадрони на смъртта? II ....................................237
Хронист на злото и на надеждата .................................................242

10
 Полша помни своите избити синове ............................................244
Руски медии или съветски .............................................................248
Ан Апълбаум: „Русия не учи уроците“...........................................251
Ленинградско сияние
Приятелството си е приятелство ...................................................257
Двуглавият Путин пак работи в Германия ..................................260
Газовият диктатор...........................................................................264
Лъчисти бели нощи край брега на Нева ......................................268
Леденият гост...................................................................................272
Путин на четвърто място по богатство?........................................275
Една академия броди из…
Академия с особени функции I .....................................................280
Академия с особени функции II ....................................................283
Академия с особени функции III...................................................286
Академия с особени функции IV ...................................................289
Възкресяване на академично ниво ...............................................292
Подаръци за президента
Русия остана с Човек по-малко ......................................................297
Гласът на Анна Политковская звучи в Берлин............................299
Това фатално име “Пикадили“... ...................................................302
Смях в залата ..................................................................................305
Москва не вярва на сълзите. ..........................................................307
Въпросът на въпросите...................................................................309
„Последните му думи към мен“.......................................................311
Настъплението на къртиците.........................................................312
„Путин уби сина ми“ .......................................................................316
„Иванов лъже“ .................................................................................318
Какво да се прави? Кой е виновен?................................................321
Следствието приключи. Никой не забравя..................................324
За автора ............................................................................................328

11
България. Съзидание и разруха
 Батак след Батак *

След няколкомесечно затишие историята около „Баташкия проект“

на сънародничката Мартина Балева и изследователския екип от Сво-
бодния университет в Берлин започва да набира нова скорост.
Само преди дни най-влиятелното германско списание Spiegel про-
странно информира своите читатели за „терористичната заплаха“,
която била надвиснала над главата на един учен, осмелил се „да внесе
яснота“ в мрака на национално-патриотичното българско съзнание.
35-годишната студентка Балева, пише списанието, е подложена на го-
нения по интернет форумите. Наложило ѝ се да смени телефонния си
номер, да засекрети жилището си и да потърси защита от германските
тайни служби. Телевизия СКАТ, съобщават германските журналисти,
предлага 2500 евро за нейния адрес. „Цялото общество, дори и духов-
ният и политически елит на страната се включи в националния про-
тестен рев срещу Мартина Балева“. С тези думи Spiegel смразява
кръвта на читателите си, без друго склонни да си представят Балка-
ните като люлка на всевъзможни ексцеси.
Флагманът на немската разследваща журналистика не пояснява, че
излиза с голямо закъснение на мястото на публицистичната битка.
Още през септември всекидневникът Frankfurter Allgemeine Zeitung
вече пусна на цяла страница възмутено задълбочено-интелектуално
есе за новата проява на балканска национална истерия в България.
Ето защо сегашната атака на Spiegel няма нова информационна стой-
ност. Тя може да се обясни единствено във вътрешно-немски контекст
с медийно-пазарни конфликти на две от големите структури на този
бранш в Германия. Не случайно на прицела на публикацията са изда-
нията на ВАЦ в България „Труд“ и 24 часа“ и в материала остро се кри-
тикува липсата на контрол от страна на издателя в Есен, допуснал
подобни „тенденциозни националистически кампании“
Разбира се, покрай Есенските стопани на българските часови изда-
ния, не се разминава и на Тошо Тошев, представен в Spiegel като фи-
гура с разкопчана до пъпа риза, със златна верижка и пура в ръка,
който пуска облаци дим в лицето на събеседниците си, гротескна ими-
тация на създателя на Playboy Хю Хефнер. Макар и да не става дума
за неговото обществено познато ДС-агентурно минало като агент
*
Текстът публикуван на 22.11.2007

14
„Бор“, все пак бегло е описан генезисът му на редактор, свързан с пост-
комунистически олигарси.
За всеки, съзнаващ фаталната роля на ВАЦ-овите издания у нас и
развращаващото им, обществено деморализиращо влияние в стра-
ната, би било лесно да възкликне при това четиво радостно „Е, наме-
риха си майстора!“ Би било лесно, но късогледо. Защото покрай
разчистването на сметките си с ВАЦ, в този си текст Spiegel дава при-
мер и за небрежно и незадълбочено разследване на първопричината
за скандала. И се превръща в източник за сериозно, може би дългот-
райно, манипулативно влияние върху общественото съзнание в Гер-
мания.
В типичния за много тукашни медии сгъстен, но донякъде схемати-
чен стил се въвежда накратко в същността на проекта на Мартина Ба-
лева със споменаването на картината на полския художник
Пиотровски „Баташкото клане“ от 1892 г. Това мащабно платно опре-
деляло от край време патриотичното самосъзнание на българите чрез
постоянното си присъствие в техните учебници. Картината, пише Spie-
gel, е посветена на „унищожаването на селото Батак, което българ-
ската историография свързва с някаква героична борба на български
патриоти, каквато всъщност не е имало“.
Според Spiegel приносът на Балева бил в това, че тя „подробно ана-
лизирала“ картината на Пиотровски. Тя открила, че художникът бил
използвал снимки, които сам инсценирал 12 години след „събитията“.
От тогава, смята немското списание, тези снимки се представят за ав-
тентични фотодокументи на клането и като такива са влезли в обръ-
щение в националната историография. Финалът в историческия
раздел на статията е запазен за най-впечатляващите изследвания на
студентката Балева: с помощта на данъчни регистри от онези годни
тя успяла да изчисли, че „броят на жертвите е бил драстично завишен
от патриотични пропагандни подбуди“.
Излишно е тук да се навлиза в опровергаване или уточняване на те-
зите на Мартина Балева и на нейния екип. Това по най-впечатляващ
и изряден начин вече бе сторено от д-р Наум Кайчев още през юни
2006 г. в бр. 24 на в-к „Култура“. Младият историк Александър Долев
също даде в своя блог изключително коректен и подробен отговор,
разкриващ несъстоятелността на Балевата концепция.
Именно такъв трябваше да бъде преобладаващият отговор на бъл-
гарската общественост, на нейния „духовен и политически“ елит още
в началото на набиращия сила скандал. Отговор конкретен, спокоен,
с премерен тон, опровергаващ очевидните дефекти в концепцията на

15
берлинските историци и съобразен с елементарни норми на общуване
в европейския контекст.
Вместо това станахме свидетели на една побесняла псевдопатри-
отарска кампания. На преден план отново се изстъпиха познатите
имена, които са заграбили в публичната среда монопола за родолю-
биво говорене и за отстояване на патриотични чувства. Заредиха се
абсурдни призиви за репресии срещу провинилата се авторка, намеси
се най-високото научно и държавно ниво в България с укори срещу
немските историци. Такава реакция не оставя на никого в научните
или публицистични кръгове в Западна Европа друга възможност
освен да я осъди и стреснат да се оттегли на безопасна дистанция.
В най-добрия случай.
Онези пък, които не хранят кой знае колко добронамерено отноше-
ние към България, ще видят в описаните по-горе реакции най-доб-
рата възможна илюстрация за назадничавото и недостатъчно развито
българско общество, станало днес по недоразумение член на общоев-
ропейското семейство.
Принципът на функциониране на немските медийни механизми е
такъв, че след публикуване представляващ интерес материал в Spiegel,
той веднага влиза в кръговрата на вторичното му използване от пе-
чатни и електронни медии и се разпространява от информационни
агенции. Сам по себе си силно концентриран и ограничаващ се главно
до основни тези, оригиналният текст се сбива в няколко изречения и
остава така в общественото съзнание. Вече ми попадна агентурно съ-
общение на голямата информационна агенция „Евангелска пре-
сслужба“ (epd), запознах се през последните дни с кратките
съобщения за случая по страниците за медийна тематика и на ня-
колко от големите всекидневници.
Схемата, която се предлага там на немския читател, незапознат
нито с конкретния случай, нито пък с далечната османска история на
Балканите е следната: прогресивна, европейски обучена и възпитана
научна работничка разобличава неверен мит, създаден с шовинис-
тична, отживяла времето си цел. Ретроградни, национал-патрио-
тарски кръгове, които преобладават в публичния живот на България,
я лишават от свобода на научната и публицистична дейност.
Нещо повече – текстовете от по половин колонка внушават почти
без колебание, че самото „Баташко клане“ е мит на българската исто-
рия, и че е дошло времето да се каже истината за него. Berliner Zeitung
например съобщава, че „историчката на изкуството Балева поставя
под съмнение официалната версия, че османската армия била извър-

16
шила през 1876 г. клане в намиращото се днес на българска територия
село Батак“. Според Балева, пише друг вестник, „броят на жертвите е
бил раздут с патриотично-пропагандна цел“...
Колко време ще е необходимо и ще успее ли българската културна
общественост да преодолее тази, налагаща се днес, трагична за бъл-
гарското историческо самосъзнание представа в чужбина? Кой ще
слуша занапред подробни български обяснения и уточнения, много
лесно възприемани като просто оправдаване? Авторът на тези редове
говори от личен опит, защото се опитва от седмици да обяснява и на
добронамерени германци нещо, което маститият Frankfurter Allge-
meine им е разяснил вече просто и ясно: българите реагират така фа-
натично, защото не искат да си признаят, че са си „разкрасявали“
миналото.
Това е, което ще остане в общественото съзнание в Европа. От тук
нататък става много тежко, да не кажа невъзможно, то да бъде избито
от него и опровергано. Защото всеки, който се опита да го направи с
най-спокойно и цивилизовано поднесени аргументи априори изпада
в позицията на ретрограден балкански национал-шовинист от шума-
дийски тип, който се бори за запазване на сръбско Косово
Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското общество
ще разбере една проста закономерност. Докато темата за патриотизма
е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и на безот-
говорни користолюбци, докато истинският елит на нацията гледа
плахо да се дистанцира от това тъй „неевропейско“ понятие, могат да
ни очакват още по-неприятни изненади. Ω

17
 „Забравеният“ Батак *
Из спомените на един македонски революционер

При всяко посещение на Скопйе бързам да посетя книжарницата

„Култура“ на площад Македония, точно срещу Стария каменен мост.
През последните години там все се намира по нещо ценно за истори-
чески и книжовно заинтересувания гост.
Появяват се, макар и единично, фототипни или „преводни“ изда-
ния на оригинални документи от българското минало на днешната
република Македония, на научни свидетелства или спомени на участ-
ници във възрожденската и революционна епоха.
Вярно, че изданията са снабдени с „македонистки“ коректни уводи,
придружени са с витиевати увъртания, опитващи се да обясняват
„принудителното“ използване в „изворните“ текстове на „етнонима
бугари“. Тази дан на все още господстващия в тамошните официални
среди македонизъм дразни окото и сърцето на просветения читател.
Но такава е цената на възможността и в Скопйе да се четат мемоарите
на Брейлсфорд и Сониксен, Докладът на Карнегиевата комисия от 1913
г. или „Българските народни песни“ на братя Миладинови.
Случи се, че последният път донесох от Скопйе едно малко книжле
с голямо и както се оказва актуално звучене. Става дума за спомените
на Иван х. Николов, писани в началото на трийсетте години на мина-
лия век и неиздавани до днес у нас.
Сигурен съм, че малко читатели ще могат веднага и точно да под-
редят в представите си образа на този скромен, предан на българската
идея и на народната свобода солунски учител и книжар. И на мен ми
трябваше малко време докато осъзная, че Иван х. Николов е един от
шестимата, основали на 23 октомври 1893 г. в Солун революционната
организация, наречена отначало БМОРК, по-късно преименувана на
ТМОРО и известна от 1905 г. насам като ВМОРО.
Роден през 1861 г. в Кукуш, х. Николов още като 14 годишен се от-
дава на „революционни копнежи“. От в-к „Зорница“ научава през 1875
г. за въстанието в Босна и Херцеговина и на шега, на истина органи-
зира в Кукуш първия революционен комитет от 12 свои съученици.
Юношите още не успели да стигнат до нищо конкретно, когато през
пролетта на следната година научават, че „българите в Средногорието
*
04.12. 2007

18
и Стара планина се вдигнали на въстание“. Получават сведения от
вестниците, „как то е било задушено и какви жертви се дали“.
От далеко българите в Кукуш следят събитията около избухването
на Руско-турската война, ликуват, когато научават за подписания Сан-
стефански мирен договор. Младежът х. Николов описва колебанията
и съмненията, които го обхващат, когато руските войски така и не на-
влизат в Македония, а вместо това чете коментари, че великите сили
се готвят за „ревизия на Санстефанския договор“.
И точно тук е мястото на интересен пасаж, който, отнесен към 1878
г. (две години след последвалите Априлското въстание „събития“ –
според терминологията на станалите наскоро популярни проектанти
от Свободния берлински университет), ни дава храна за интересни
разсъждения около бързо разпространилия се чак до Македония „мит
за Батак“. Ето какво пише Иван х. Николов за новините, които при-
стигнали в Кукуш след Берлинския конгрес:
„Безутешно плачех като дете. Какво ни оставаше да правим?
Събрах един ден 12-те другари в училище. Разказах им за реше-
нията на Берлинския конгрес и им казах „Каквото и въстание
сега да правим, няма никой да ни помогне. Да знаете, докато Ма-
кедония не стане втори Батак, няма да се освободим“.
Иван х. Николов описва и свой разговор от 1893 г. на кея в Солун с
Даме Груев и Андон Димитров:
„Абе, Хаджи, ти какво мислиш за освобождението на Македония?“
ме пита Андон.
„По този въпрос размишлявам от 15 години и мисля, че докато в
Македония не се стигне до един втори Батак, тя няма да се осво-
боди,“ му отговарям ...
Според една днешна млада изкуствоведка с исторически претенции
Батак бил „забравен след 1876 г.“ и открит отново – вече като мит –
само благодарение на драматичното платно на Пиотровски и на „ин-
сценираните“ му фотографии.
Според свидетелството на дядо Хаджи пък, Батак никога не е изпа-
дал от съзнанието на македонските българи. За тях той още през да-
лечната 1878 г. е бил символ на страшна саможертва, но и на надежда
за свобода.
За нас, днешните му наследници, остава изборът, кое да приемем
за мит и кое за проста истина. Ω

19
 Имало едно време ... уния *
Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната
българска мечта

В последния брой на в-к „ПРО и АНТИ“ Васил Станилов много навре-

менно ни припомни трагичната съдба на архиепископ Йосиф Сокол-
ски. На 6 юни 1861 г. българският униатски йерарх става ранна, но
съвсем не последна жертва на великоруската държавна и църковна по-
литика. „Кратка българска енциклопедия“ от 1964 г. цинично кратко
предава срамната сцена с участието на класиците Найден Геров и П. Р.
Славейков, подмамили дядо Йосиф на борда на руски кораб в Цари-
град: „... убедили го да се откаже от унията. Й. С. заминал за Одеса ...“
Абсурдно е, но повече от десетилетие след кончината на соцреа-
лизма, на стила на захаросаните повествования и на оптимистично
положителните герои, днес в епохата на интернета продължава под-
игравката с историческата истина. Под заглавие „Имало едно време
уния ... “ на сайта pravoslavieto.com дама наречена Златина Иванова
разпространява следната версия за началото на дядо Йосифовата оди-
сея: „С решителната намеса на П.Р.Славейков Йосиф Соколски е убе-
ден да напусне България и в знак на разкаяние заминава за Одеса.
Униатите надигат глас, че е бил отвлечен. Но и без този епизод, който
е наситен с много комични подробности, унията е била обречена на
неуспех.“
Епизод наситен с много комични подробности ...? Нагледно си
представям как кънти ведрият смях на навляклата расо авторка, и на
заобиколилата я тресяща се от веселие редколегия на „Църковен вест-
ник“. Значи така – „Имало едно време уния ...“? И през ум не им ми-
нава на шегобийците, че ако нещата продължават в същия дух, скоро
ще е по-актуално да се напише „Имало едно време българска правос-
лавна църква“ ...
Днес може дълго да теоретизираме върху отчаянието и разочарова-
нието, накарало хиляди кукушани през 1860/61 г. да се обърнат към
Рим за помощ. Но с всяка изминаваща пред очите ни година на отвра-
щение и омерзение от делата на днешните „православни“ йерарси и
на московските им настоятели разбираме предците все по-добре и по-
добре ...
*
08.04.2005

20
В Народната Библиотека, в архива на митрополит Климент (Васил
Друмев) се намира едно покъртително писмо на две ръкописни стра-
ници. Написано е на руски от заточеника в Киево Печорската Лавра
дядо Йосиф Соколски през 1878 или 1879 г. (годината в която почива,
без да види повече обичната си Татковина). Малко са текстовете,
които с толкова малко думи да ни казват толкова много за политичес-
ките, културни и чисто човешки трагедии причинени от Русия на Бъл-
гария през последните 150 години.

До Святейшия управляващ Всероссийски Синод

От бившия Архиепископ Български

Йосиф Соколски
Всепокорно прошение
Бидейки приет по милостта на Ваше Светейшество под Височайшото
покровителство на най-милостивия Цар Император Всеросийски и
намирайки се около 20 години в пределите на благословената от Бога
Русия в Богоспасаемата Чудотворна Киево Печорска Лавра, в насто-
ящото време, когато любезното ми и многострадално отечество,
благодарение на бащинската любов на всемилостивия монарх всеру-
сийски Освободител и на безпримерната храброст на Руското
Войнство е освободено от турските притеснения и издевателства и се
устройва в подходящ ред гражданското и църковно управление в него,
аз чувствам в себе си още запас на старчески сили и желая да се възв-
ратя в своето любимо отечество и да посветя целия остатък на силите
и средствата си в полза на моето възраждащо се отечество, ново-
устройващото се Българско Царство, на което и аз се надявам да бъда
полезен със своята многогодишна и многострадална старческа опит-
ност и в което желая да положа тленните свои останки.
Ето защо се осмелявам най-всепокорно да помоля Святейшия
управляващ Всеросийски Синод да стори зависещото от Ваше Светей-
шество разпореждане, за да бъда снабден със съответните документи
относно времето на моето пребиваване под покровителството на Ваше
Светейшество и относно всички послушания, изпълнявани от мен,
които Ваши Святейшества най-всемилостиво сте ми налагали, а също
така и относно наградите, който аз недостойният съм получавал.
Моля да ме отпуснете завинаги от благословената и преблагословена
от Бога Всеросийска Империя в моето смирено и вселюбезно отечес-
тво, новороденото Българско Княжество. Ω

21
 82 години от комунистическия
атентат в София *

Днес е годишнина от взрива в катедралата „Св. Неделя“, отнел живота

на над 160 мъже и жени и осакатил 500. Както писа преди време доц.
Валери Колев „Само за един миг България загубва повече генерали и
полковници отколкото в четири войни“.
Извършители на атентата са български комунисти, управлявани от
Коминтерна в Москва. Знаем от по-новата ни история, че понятия
като човечност, състрадание и разкаяние са думи, непознати за този
тип сънародници. Недостъпни се оказват за тях и вълнувалите с десе-
тилетия цвета на народа ни национални идеали. Затова е някак зако-
номерно, че сред жертвите са и толкова славни и заслужили пред
народа смели бойци-ветерани.
Невинаги е лесно зад безличните цифри да си представим лицата
и съдбите на загиналите, затова предлагам да прочетем внимателно
краткото жизнеописание на някои от жертвите на комунистическия
атентат. Може би това ще ни помогне да възприемем по-осезателно
трагедията, стоварила се на онзи ден върху личната съдба на хиляди
хора и сполетяла всъщност цяла България.
Григор Георгиев Кюркчиев – генерал-майор, родом от Прилеп.
През 1885 г. завършва Военното училище в София. Взема участие в
Сръбско-българската (1885 г.), в Балканската и Между-
съюзническата войни. През I световна война като командир на 2
бригада от XI пехотна Македонска дивизия на 1 ноември 1915 г. е
ранен в боя при Долно Чичено и кракът му е ампутиран. Връща се
в частта си и я командва до края на войната.
Петър Георгиев Лолов – генерал-майор (1917 г.). Участва в
Сръбско-българската война (1885 г.) като доброволец в 1 пехотен
полк. Завършва Военното училище (1887 г.) и военно-инженерна
школа в Торино, Италия (1891 г.). През I световна война е
заместник-инспектор на инженерните войски.
Калин Георгиев Найденов – генерал-лейтенант (1917 г.). През
1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г.
Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война
*
16.04.2007

22
е помощник-началник на артилерията в щаба на действащата
армия. От 1915 г. до 1918 г. е министър на войната. След войната е
професор във Военното училище.
Стефан Михайлов Нерезов – генерал-лейтенант (1917 г.).
Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.),
завършва Военната академия в Торино. През Междусъюзническата
война е началник на щаба на действащата армия. В края на I
световна война командва армия на Вардаро-Дойранския фронт. От
1920 г. до 1921 г. е началник-щаб на българската армия. През 1921 г.
е пенсиониран.
Стефан Нойков – полковник (1917 г.). Завършва Военното
училище в София през 1897 г. и Генералщабната академия в Торино,
Италия през 1909 г. Командир на 8. Приморски полк и началник на
Военното училище. В I световна война е началник-щаб на IV
пехотна Преславска дивизия. През 1923 г. е началник на Щаба на
войската.
Стоян Петков Пушкаров – генерал-майор (1918 г.). През 1887 г.
завършва Военното училище в София и служи в артилерията. През
Балканската война е командир на 4 артилерийски полк. През I
световна война е началник на артилерията във II армия, която
воюва на Македонския фронт.
Иван Великов Стойков – генерал-майор (1918 г.), родом от
Неврокопско. През 1887 г. завършва Военното училище в София и
Военна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Бал-
канската война е началник-щаб на IХ пехотна дивизия. В Светов-
ната война е командир на конна бригада. През 1915 г. като командир
на конна дивизия освобождава Охрид.
Кръстю Христов Златарев – генерал-лейтенант. Роден 1864 г. в
Охрид. От командир на дружина в Сръбско-българската война до
командир на 11-а Македонска дивизия участва във всички войни.
Бие се при Лозенград, Чаталджа и на Одринската крепост. Сражава
се с гърците при Кукуш и Горна Джумая.
Александър Ковачев Давидов – генерал-майор (на 01.01.1925).
Завършва Военното училище в София (1898). Генералщабна акаде-
мия в Торино (1908). Участник от ротен до командир на дивизия
във всички войни. Началник на Пловдивския гарнизон, началник
на Щаба на армията.

23
Ще отделя от другарите му едно име, чиято биография и съдба ми се
струват знакови:
Иван Тодоров Попов – генерал-майор. Участва в четата на
Филип Тотю (1876 г.). След Освобождението завършва Военното
училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През
Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва
дружина във 2 пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница
и Пирот. През Балканската война е командир на бригада, воюва при
Люлебургаз. В Междусъюзническата война командва дивизия. След
войната излиза в запаса. Народен представител в ХVII ОНС.
Какъв живот. И какъв край от българска ръка!
Колко са липсвали през следващите години тези хора. Както и тех-
ните неродени или затрити наследници.
Каква отрицателна селекция е била извършена над българския
народ ... Ω

**
Горните биографични бележки са почерпени от данните на форум „Бойна слава

24
 Блаженият сън на Цола Драгойчева *
Годишнина от избиването на политическия елит
на стара България

В следобедните часове на 1 февруари 1945 г. двата най-големи процеса

на т.нар. „Народен съд“ в София приключват с безпрецедентни в по-
литическата история присъди. На смърт са осъдени тримата бивши
регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и генерал Никола Михов,
осем царски съветници, двайсет и двама министри и шейсет и седем
депутати на Народното събрание заедно с двама негови председатели.
Само часове по-късно, през нощта на първи срещу втори февруари,
край една бомбена яма в Софийските централни гробища комунисти
и ремсисти с вече натрупан неколкомесечен кървав опит разстрелват
голяма част от дотогавашния политически елит на България.
По същото време в София пребивава журналист със световна извест-
ност, на когото дължим безценни свидетелства за царящата в Бълга-
рия атмосфера. До 1933 г. Волфганг Бретхолц работи в родината си
Германия за легендарния либерален всекидневник Berliner Tages-
spiegel. След закриването на вестника от новата национал-социалис-
тическа власт той напуска нелегално страната и живее следващите 12
години като емигрант, писател и публицист в различни държави на
военна Европа.
До 1944 г. Бретхолц посещава на няколко пъти България. Като ан-
тифашист той естествено не проявява в пътеписите си големи симпа-
тии към съюзената с нацистка Германия българска политическа класа.
Това не му пречи да оцени реалистично установилия се след 9 септем-
ври комунистически режим и да опише с ужас и възмущение терора
срещу представителите на стара България.
Освен актуални кореспонденции за различни европейски вестници
Волфганг Бретхолц издава в Мюнхен десет години след събитията и
обемиста книга под заглавие „Видях ги да се повалят“. Отдавна бях
срещал тук и там цитати от нея, но едва наскоро, благодарение на ин-
тернет, се сдобих с екземпляр от станалото антикварна рядкост първо
издание.
Бретхолц, човек с леви убеждения, се сближава в България с д-р
Г.М. Димитров и Никола Петков, но черпи информация за съби-
*
01.02.2008

25
тията и от други източници. Когато през януари 1945 г. идва за втори
път в страната след преврата, той заварва терора вилнеещ с пълна
сила:
„Комунистическите злодеяния бяха станали още по-страшни.
Много от политиците и журналистите, с които бях разговарял
последния път бяха или арестувани или изчезнали безследно. С
подкрепата на съветската окупационна армия комунис-
тическата милиция се бе превърнала в господар на цялата
страна. Нейният шеф, комунистическият министър на вътреш-
ните работи, Антон Югов се хвалеше, че благодарение на
организираната по съветски образец Народна милиция бил успял
„да усмири профашистката контрареволюция в цялата страна
и да прочисти България от фашистки, националшовинистки и
антидемократични елементи“.
В действителност, пише Волфганг Бретхолц, точно жертвите, които
се опитваха отчаяно да се съпротивяват на комунистическия терор
бяха истинските защитници на свободата и демокрацията.
Европейският журналист получава билет от „министерството на
пропагандата“ и присъства на заседанията на първи състав на „Народ-
ния съд“. Пред Съдебната палата, докарани от цялата страна тълпи
скандират „Смърт на фашистите“, а залата е превърната в истинска
сцена с кулиси и прожектори. Трибуналът не се намесва, за да усмири
озлобената, специално подбрана публика, която по време на заседа-
нието по инструкция изразява „чувствата“ си.
В залата Волфганг Бретхолц е респектиран от принц Кирил, който
се държи смело, овладяно и с достойнство контрира съдебните и про-
курорски реплики. С това той се различава от други обвиняеми, които
се надяват чрез разкаяние и сервилничене пред съда да си издействат
неговата милост. Когато в една от паузите млади милиционери му
подвикват подигравателно „Ей, Кики, как се чувстваш днес?“ принцът
отвръща спокойно усмихнат „Аз съм отлично момчета, мислете му как
ще се чувствате вие ...“
На въпроса на съдията дали има някакви оплаквания от режима в
затвора принц Кирил отговаря: „Стражата се държи коректно, само
дето не съм свикнал да спя с други хора в една стая и с още двама
мъже в леглото“. Регентите Филов, Михов и принц Кирил са били
затворени в обща килия с единичен нар. След като съдията
замълчава, принц Кирил добавя тихо „Но това вече едва ли е толкова
важно ...“

26
Бретхолц нарича произнесената присъда „ужасна“ и смята, че в „ис-
торията на правосъдието“ не е имало подобен прецедент. Официално
оповестеното в София на 2 февруари комюнике не съобщава подроб-
ности за екзекуцията, но истината за това „ужасно и невъобразимо
клане“, както го нарича германският писател, бързо става известна в
София.
Неговото описание се покрива почти напълно с изнесеното от
Христо Троански през 2003 г. в книгата „Убийствено червено“. Тъй
като данните на Бретхолц се основават на бегли слухове си струва да
припомним установените от Троански факти:
„За организирането и провеждането на екзекуцията от ЦК на
партията е сформирана специална команда, оглавявана от
софийския комендант на милицията подполковник Веселин
Георгиев. В състава ѝ са включени само комунисти и ремсисти
от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър
Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви
нощи. Палачи с опит ...
Още с първото действие на спектакъла възникват пререкания
кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз
Кирил. След години Веселин Георгиев не веднъж ще се хвали:
„Лично пролях синята му кръв!“ Същото ще твърди и Лев
Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2
февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и
Станишев, а и генерал Михов ...
Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова
надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но
изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в „малките“
часове, когато екзекуторите се усещат, че „церемониите“ с
първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги
забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да
констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата.“
В своята книга Волфганг Бретхолц обобщава:
„Към средата на март 1945 в София бе съобщено, че „България е
прочистена от фашистки, националистки и антидемократични еле-
менти“. 11 000 души бяха изправени пред съда, от тях 2680 осъдени
на смърт, а 2000 на доживотен затвор. Никога няма да научим,
колко души са били отвлечени и избити без съд през това време. Го-
лямото изтребване бе започнало. Целта на комунистите бе във всяко
село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден

27
би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата
им срещу тиранията.“
На 5 февруари 1945 Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФ
Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организато-
рите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзеку-
цията. Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на
50-на години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц
Кирил и другите „военнопрестъпници“ и разчита на стандартен отго-
вор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано другарката Цола
го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си
живот:
„Никога през живота си не съм спала така блажено, както в
утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният
изстрел ...“
За разлика от Цола Драгойчева България пребивава сякаш до ден дне-
шен вцепенена и все още не може да се отърси от сполетелия я кош-
марен сън. Ω

28
 Рентгенов преглед
на едно прогнило общество *
Нов филм на Илия Троянов показва България,
каквато германският зрител не е и сънувал

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина наши

сънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството или
бизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено върви
ръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на таткови-
ната. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позиция
по български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фак-
тор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.
Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралистки
анализ феномените на западния свят, отколкото да се поровиш в ав-
гиевите обори на посткомунистическата българска действителност.
Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо да
отделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливи
митове култура в старата родина.
През последните години едно име стремително къса с тази тради-
ция. Илия Троянов, роденият в София писател, който от 12-годишна
възраст живее на три континента, едно от безспорно водещите имена
сред съвременните немски литератори, все по-често и по-красноре-
чиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Герма-
ния.
Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авто-
ритетни немски медии на най-новата българска история. Той включва
България в темите на свои високотиражни книги и изнася лекции
пред авторитетни аудитории за неотдавнашното минало на родината
си, което – премълчавано и манипулирано – спъва до днес пътя ѝ към
съвременността.
Току-що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейца-
рия 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-ми-
нутен документален авторски филм под заглавие „Балада за
български герои“. Става дума за уникален съвместен проект с нацио-
налния канал ZDF, заснет това лято в България. Рядко германският
*
13.12.2007

29
зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищното
комунистическо минало в Източна Европа. Също така рядко от ек-
рана са се чували толкова директни и неподправени описания на аб-
сурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка на
Европейския съюз.
Изграден върху пестелив, но концентриран авторски коментар зад
кадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на поли-
тическите затворници. Хора, лежали дълги години в комунистичес-
ките лагери и затвори като асеновградският горянин Стефан Вълков,
носителят на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилият
паметника на Сталин Георги Константинов, един от последните по-
литически затворници на комунизма Янко Янков ...
В самото начало Илия Троянов представя на любознателния нем-
ски зрител България: „Това е страна, която тоталитарната комунисти-
ческа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В него
съществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначени
за хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаване
и унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои“.
Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените,
набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунисти-
ческите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница –
1948-1963 и отново 1977-1980, 1952-1963, 1983-1989 ... Не дават мира
очите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро,
очите на хора, видели онова, което, според Варлам Шаламов, никое
човешко същество не би трябвало да вижда. Заедно с тях, с главните
герои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджиш-
кия затвор, Белене, поклонението на о-в Персин, каменната кариера
край Ловеч ...
Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобра-
зими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности –
заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата, за
да спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от над-
зирателите и лагерните цигани трупове, проснати за назидание пред
караулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодката
труп, така че от него не остават дори и кости.
Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част на
филма – в „България днес“. Софийските улици са място за парад на
луксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка си
пробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на раз-
пуснатата комисия за архивите на ДС, въвежда в обстановката на но-

30
вата, предполагаемо демократична и европейска България: „Какво е
днешна България? В България нещата се контролират от политици и
бизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финан-
совия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащи
връзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитали-
зъм в положителния смисъл на тази дума.“
След него се зарежда динамично стакато от изказвания на Стефан
Вълков („Властващите днес са синове и внуци на бившите власт-
ници...“), на Георги Константинов („Днешните служби без изключе-
ние се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бе
насочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови гру-
пировки ...“) и пак на Методи Андреев („В България бяха откраднати
милиарди долари – от български държавни фирми ...“). Георги Кон-
стантинов обобщава: „В България се създаде мафия, която разполага
с несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат в
най-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовият
свят.“
Професорът-юрист Янко Янков обяснява с впечатляваща логика
защо в днешна България просто не съществува онова, което в Европа
се нарича „правова държава“: „В тукашната правна система,“ казва
той „никога не се е развила законност.“ На фона на нелепи съветски
паметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: „От вли-
зането на Съветската армия до днес, тук не е имало право и справед-
ливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армия
междувременно се е трансформирала в червена мафия.“
От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за раз-
следвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления.
Над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността,
извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казва
проф. Янков, защото според него „в прокуратурата и съдилищата
просто не съществуват служители, които да не са свързани или да не
са зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансфор-
мирани мафиотски организации.“
Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се из-
пълнява. Грохнали, едва пъплещи из бюрократичните коридори
старци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена
минимална компенсация за времето, прекарано в затворите на
социалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят, без
да дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба в
служба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

31
В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданите
архиви на ДС. Илия Троянов разказва как в България реалната исто-
рия на последните десетилетия продължава да се държи под ключ.
Властта в страната контролира спомена за миналото. Промяната от
1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в упот-
реба като източници на историческо познание, а не като политическо
оръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне до
пречистване, до наказание и прошка.
Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Той
обяснява защо неговите бивши партийни другари, комунистите се
боят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдър-
жат много зло. В тези документи има много, много мърсотия извър-
шена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казано
от човек, познаващ предмета, за който говори.
Събеседниците на киноекипа не крият своето неразбиране и възму-
щение от отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел,
българска действителност. Методи Андреев: „ЕС игнорира, затваря си
очите пред тези скандални факти.“ Публицистът Тошо Пейков се об-
ръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сът-
рудничи отлично с комунистическата номенклатура: „В ЕС не се
разбира, че по този начин се защитават интересите на Москва, че се
нанасят вреди на всички граждани на Евросъюза.“ Янко Янков фина-
лизира раздела с на пръв поглед парадоксалното заявление, че не
може да се каже, че в България има мафия. Ако беше така, продъл-
жава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони ма-
фията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там,
казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.
Пред паметните плочи край мемориала на жертвите на комунизма
в София Георги Константинов разказва, че в обществото не се дава ду-
мата на хората, които смятат отварянето на архивите за необходимост.
Вместо това дебатът е в ръцете на онези, които разчитат на забравата и
на потулването на миналото. Камерата се плъзга по зловещите озъбени
монументални фигури пред партийната централа на Позитано, докато
Тошо Пейков говори: „Срам, срам за тази партия, която контролира ар-
хивите. Срам за това, че до днес няма никой осъден за престъпленията
в Белене и Ловеч. Просто няма кой да се сети за жертвите, защото ме-
диите се контролират от политическите и криминални мрежи и в тях
се внушава на обществото, че агентите и разузнавачите са добрите, че
те са защитавали интересите на България. Истината е, че те са служили
на диктатурата ...“

32
И тук настъпва, според мен, ключовият момент във филма. Склонен
пред плочите с имената на загиналите от комунистическия терор,
Илия Троянов припомня, че анонимните и незнайни жертви са много
повече от тези, вписани в мрамора и споделя: „Когато в едно общество
имената на престъпниците са пò на почит от имената на жертвите, в
такова общество има нещо много гнило...“
Тези жертви, хората, на които е посветен новият филм на герман-
ската телевизия, са за Илия Троянов истинската алтернатива на десе-
тилетното сбъркано българско лутане из безпътицата на лъжата за
миналото. Апологетичната версия на социалистическата история,
която се внушава на обществото днес, води до масовия консенсус, че
тоталитарното минало не било чак пък толкоз лошо.
Непреклонността на репресираните разбива подобни заблуди и из-
обличава лицемерието, което се съдържа в тях. Тези възрастни, оста-
нали верни на принципите си хора биха могли да са пример за
подражание – в едно друго, по-добро от днешното време.

***

След като преди дни 3sat излъчи премиерно филма на родения в Бъл-
гария писател Илия Троянов „Балада за български герои“, миналата
седмица той бе показан и по националната телевизия ZDF.
Нещо повече – по изрично желание на автора и за да задоволи не-
очаквано големия интерес на българоезични зрители от цял свят, ZDF
предприе уникален експеримент в своята програмна политика. Още
преди излъчването му в ефир филмът бе качен на сайта на ТВ-канала,
нещо, което се прави само при особено важни документации. Новото
е, че освен версията, синхронизирана на немски, сега се предлага и
версия на български, с оригиналните свидетелски показания на жер-
твите на политическия терор в България. ZDF има и специална интер-
нет-страница, посветена на филма и на неговия автор, немския
литератор Илия Троянов.
Целият филм „Балада за български герои“ може да се гледа на бъл-
гарски език тук:
http://www.zdf.de/ZDFde/inhalt/17/0,1872,7133425,00.html.

33
 Престъпление и наказание *
или
Българският принос в мартирологията

В центъра на Берлин, в мрачния вътрешен двор на днешното Минис-

терство на отбраната и някогашен главен щаб на сухопътните войски
на Вермахта, се намира строг и внушителен мемориал. Ученически
класове, туристи и просто минувачи оставят пред него стръкове цветя,
новобранци полагат тържествено военна клетва, политици водят тук
на поклонение държавни гости.
В този двор през 1944 година са разстреляни граф фон Щауфенберг
и другарите му след неуспешния опит за убийство на Адолф Хитлер и
проваления държавен преврат. Тяхната памет се тачи високо в
днешна Германия. В чест на офицерите, дръзнали да нарушат не само
военната клетва, но и да извършат по нормите на наказателното
право криминално престъпление, за да спасят родината си, се провеж-
дат тържествени държавни актове. Младите поколения се възпитават
в убеждението, че въоръжената съпротива срещу тоталитарната дик-
татура е висша гражданска добродетел.
Нелепа изглежда мисълта, че ако някой от тези герои беше оцелял
и доживял годините на демократична Германия, той би могъл да бъде
подлаган на дискриминация и унижение заради борбата си със злото.
За най-дълбока жалост точно такъв абсурден сюжет се развива стре-
мително тези дни в България: един човек на преклонна възраст, жер-
твоготовно отрекъл на млади години терористичния комунистически
режим в родината, става обект на публична гавра. Националната
служба за сигурност не даде на Георги Константинов допуск до кла-
сифицирана информация, с което блокира кандидатурата му за но-
вата комисия по досиетата.
Същевременно на всички нива на публично информиране започна
позната канонада от преки и подмолни внушения за „съмнителното“
минало на анархиста, концлагерист и бивш емигрант, за това, че той
бил съден за опит за убийство на някогашния диктатор Червенков и
(о, ужас!) за взривяване на паметника на бащицата Сталин.
Паралелно се завъртя и изпробвана неведнъж през последните го-
дини кампания за психологическа обработка на свободното дискуси-
*
06.03.2007

34
онно българско интернет пространство. Цели взводове форумни
участници с явно неограничено свободно време нахлузиха маски-не-
видимки и запроизвеждаха сходни съчинения на определена тема. Хо-
рово се внушава, че отказът бил съвсем правомерен поради
„криминалните“ действия на Константинов в миналото, намеква се за
негово „разработване“ от западни служби, изказват се съмнения за на-
чина, по който той бил забягнал на Запад.
И това се случва в страна, която е принудена да се свива неловко
край стената, когато нейните съседи Полша, Унгария, Чехия заслу-
жено са чествани и почитани заради съпротивата им срещу комунис-
тическите диктатури. Същата страна, която вместо войводата-горянин
Герасим Тодоров уважава неговия мъчител, „писателя“ Костадин Кю-
люмов и за чиято публика безбройните борци, затрити от комунис-
тите в неизвестни гробове, остават безименни до днес. Пак тази
страна страда, че нямала като другите силна и организирана емигра-
ция, която да се завърне и помогне в нужда.
Ето че сега на сцената излиза човек, чието минало с пълно право
може да служи за еталон на достойна гражданска позиция – извър-
шил успешен атентат срещу капището на единия тиранин и евенту-
ално планирал убийството на другия. Излежал 10 години в
тоталитарна неволя, 7 от тях в тъмница. Избягал от рая на милицио-
неросоциализма и се реализирал професионално на Запад. Незабра-
вил татковината, а се завърнал в нея да помогне с каквото може.
Него публична България посреща днес с обвинения в криминално
минало и с многозначително шушукане за нещо още „пò така“, което
не позволявало да му се даде достъп до архивите на комунистическите
зулуми. Сътрудничество със западни служби? Някои изглежда раз-
сеяно забравят, че същите „западни служби“ са служби на нашите се-
гашни съюзници, докато онези служби, чийто школи тези някои са
посещавали, са днес в най-добрия случай „далечно зарубежие“, за да
не употребим някоя по-силна дума ...
Пак в Берлин, градът от началото на тези нервни редове, на един
от централните булеварди се издига паметник, пред който до днес се
полагат венци. С него Германия слави група борци от съпротивата
срещу националсоциализма. През 1942 г. на това място те взривяват
и опожаряват изложбен павилион, където пред стохилядна публика
се показва експозицията „Картини от болшевишкия рай“. В нея мул-
тимедиално, както бихме казали днес, са изобразени гладът и кани-
бализмът в Украйна, мизерията и милионите жертви на комунизма в
СССР.

35
Въпреки че според всичко, което знаем междувременно, изложбата в
общи линии е отговаряла на съветската действителност, тя си остава
част от пропагандната машина на националсоциалистите. Ето защо
нейното взривяване се смята за подвиг, а имената на извършителите
стоят издялани в камък за поучение на потомствата. Такава е логиката
на осмисленото и безусловно отричане на тоталитарната диктатура.
В случая – на кафявата, националсоциалистическата. Няма никакво
основание да се подхожда по друг начин към червената, комунисти-
ческата.
След 18 години все някога идва моментът, когато мислещите и
честни хора и в България трябва да се сепнат и да кажат: до тук и нито
крачка нататък! До сега бяха преглъщани гавра след гавра. Безумно
тежкият бит и политическите трагикомедии парализираха волята,
раждаха цинизъм и тикаха във вътрешна самоизолация. Не е ли
време един „малък“ случай като този да стане камъчето, което може
да обърне колата на повярвалите в непогрешимостта и безнаказа-
ността си?
Георги Константинов е човекът, който може и трябва да бъде член
на Комисията. Рецептата това да се постигне е проста. Тя е изписана
от дедите на фасадата на Събранието: „Съединението прави силата“.
Рядко каузата, заради която си струва съединение е била толкова оче-
видно справедлива и ясна. Ω

36
 Срамота! *

18-те години на българския стъкмен преход сломиха много от вко-

ренените в човека представи за добро и зло, за порядъчност и мер-
зост. Струва ни се понякога, че подмяната на ценностите е станала
необратима. Съпротивата със силата на здравия разум и на естестве-
ния морал изглежда често безпредметна. Свестните пак се смятат за
луди, както е било в онази далечна епоха, която днес наричаме
„робска“.
Подредбата на нашия свят обаче е такава, че тъкмо когато тъмни-
ната изглежда най-безпросветна, се ражда надеждата. Тя изяснява ли-
ковете на спътниците и хвърля светлина върху пътя, по който трябва
да се върви. Когато това се случи, по-нататъшното премълчаване и
безверие стават немислими и неизвиними.
Изправени сме точно пред такъв случай. Един непреклонен човек
на преклонна възраст принуждава всеки от нас да заеме позиция.
Като юноша Георги Константинов дръзна жест пред който всички ние
се стъписвахме в конформистко примирение. И в социалистическа
България, и в емиграция на Запад той остана непоколебим враг на ко-
мунистическия режим. Днес Георги Константинов, е предложен за
член на комисията по досиетата.
И ето че срещу този човек от десет дни не престава пороя от явни и
подмолни намеци, хули, клевети, и безогледни лъжи. Не вярвам нещо
от тези реакции да е учудило или сварило неподготвен стария поли-
тически затворник и лагерист. В коментара няма да става дума за него
самия. Той си е изработил и излежал своето, неговите заслуги никой
не може да му отнеме.
За нас става дума сега. За нас – читателите, потребителите, съучаст-
ниците и съзидателите на политически и морално другата България.
На онази – все още теоретична, умозрителна – България, която по
идея трябва да се различава коренно от Българията на „тошото-
шевци“, на „славитрифоновци“, на „веждирашидовци“, на
„красимирпремяновци“, „ахмеддогановци“ и „йорданцоневци“.
Става дума за това дали е допустимо да се мълчи или още по-
страшно – както правят някои обявяващи се за десни лидери – да се
увърта уклончиво и да се умува върху спомени за взривената обувка
*
20.03.2007

37
на Сталин или за тежката съдба на комунисти като Трайчо Костов. А
трябва да се решава съдбоносен въпрос.
Става дума за това: ще позволим ли наследниците на Държавна си-
гурност да унизят и се погаврят финално с един от малкото изявени
противници на комунизма? Което значи да им позволим да се подиг-
раят с всички нас, да обърнат в неговата абсурдна противоположност
проекта за нова, европейска и демократична България.
Георги Константинов бил анархо-комунист, идеологически и поли-
тически бил повече от съмнителен, чуваме гласове от дясно. Това се
говори с пълна сериозност, сякаш обсъждаме кандидатура ако не за
премиер, то поне за министър на държавната администрация или за
областен управител. Сякаш не става дума за член в борда на орган за
проверка на досиетата, чиято основна дейност е тъкмо не полити-
ческа, а морално-обществена, контролно-етична и преди всичко не-
утрална и независима. Какво по-извисяващо политическите сили,
застанали зад тази кандидатура, от готовността да се абстрахират от
тясната политическа „специализация“ на своя кандидат. Не би ли
била техен плюс способността да гласуват доверие не на политически
декларирани пристрастия, а на доказана принципност, на твърда
гражданска позиция и нонконформизъм?
Георги Константинов бил терорист, симпатизант и съучастник на
комунистите от германската „RAF – Фракция на червената армия“ и
на техните вождове Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, внушават спе-
циалистите на плаща и кинжала от НСС. И това безумие се слуша без-
ропотно от вътрешната комисия на Събранието, подхваща се от
медиите, преповтаря се в станалото наистина вече „публично“ българ-
ско обществено пространство. И никой не се сеща да попита как така
живелият години на Запад български „терорист“ не е споделил съд-
бата на десетките баадер-майнхофци, излежаващи от десетилетия
присъди в най-строго охраняваните затвори в историята на Германия.
Ако обучаваните в Симеоновската школа и в Московските акаде-
мии днешни наследници на Държавна сигурност разчитат на късата
ни памет, ще трябва да ги разочароваме – похватите им се помнят
добре: „Топенето“ на противници на режима зад граница пред запад-
ните служби чрез скалъпване на фиктивни техни връзки с терорис-
тични и подривни организации бе обичайна практика на колегите
на „Емил Боев“. По същия начин днешните им братя по оръжие от
ФСБ се надпреварват да подхвърлят конспиративно на Запад разра-
ботки за свои противници-емигранти като Борис Березовски, Ахмед
Закаев, Андрей Некрасов, в които ги уличават във връзки с ислям-

38
ския тероризъм, с чеченски разбойници и с контрабандисти на яд-
рени материали.
Никой в специализираните служби на Запад не взема подобни брът-
вежи на сериозно – за разлика от дирижирани от заинтересовани
сили медии в България. За жалост – за разлика и от многобройни хип-
нотизирани български граждани. За още по-голяма жалост – за раз-
лика очевидно и от политици в България, от които очакваме
далновидност, но и принципност и способност да се абстрахират от
това кой е издигнал даден кандидат.
Защото в бъдеще няма да са много така красноречивите и убеди-
телни каузи, които да си струват загърбването на лични суети и
дребни сметки. В този смисъл, нямаше да е лошо някой да беше бла-
годарил на Георги Константинов. За това че го има. Преди да стане
време да му се извиняваме.
И да се срамуваме. Ω

39
 Секс с по-малките славянски братя *

От няколко дни в българското мрежово пространство се въртят и об-

съждат двете части на скандална по всички показатели статия от в-к
„Комсомолска правда“, озаглавена „Защо гордият български народ,
когото Русия освободи от турско иго, сега сам се навира под игото на
НАТО“. Статията е скандална като се почне от името на автора, мине
се през тезите, които съдържа и се стигне до политико-историческия
момент, в който те се изричат по начин, незапомнено агресивен и пре-
зрителен към българския народ.
В Русия авторката Даря Асламова няма нужда от представяне. Ней-
ният имидж в медийното и публично пространство е ясно маркиран
от няколко понятия – секс, кръв, скандали и сензации на фона на
руски национал-патриотизъм. Най-често тя съчетава всички тези еле-
менти в едно като в репортажа си от Нагорни Карабах. Там тя описа
със сочни подробности как заплаща с тялото си за свободата на свои
колеги, отвлечени от рекетьори.
Любознателните не би трябвало да пропуснат и репортажа на Даря
за нейния меден месец, прекаран в порностудио или фотосерията в
Penthouse, където тя е описана като „жена родена за война и секс“.
Слабостта си към военните действия Даря задоволява като кореспон-
дент по горещите точки на планетата от Руанда до Чечения и Абхазия,
но като че ли най-добре се чувства в компанията на „сръбските братя
славяни“, упражняващи се в геноцид през 1993-99 г. Без фалшива
скромност Даря Асламова публикува на своя сайт съкровен спомен –
снимка, на която е попрегърнала търсения като военнопрестъпник Ра-
дован Караджич.
През последните месеци популярната авторка на „Комсомолка“ все
повече се специализира в областта на международната политика.
Незабравим остава репортажът ѝ за неблагодарна Полша, на която
било „заповядано да се ориентира на Запад“. Апогей на текста е опи-
санието на тридневен „славянски запой“ с неин варшавски колега, в
разгара на който Даря, изправена на стол „като Ленин на бронирания
влак“, провъзгласява: „Русия е велика империя, която от векове не-
престанно се разширява и тежко и горко на онзи, който се изпречи на
пътя ѝ!“ – „А ние кои сме тогава“ – пита „тихо и зло“ полският колега
*
август 2007

40
Ян. „Вие ли? Вие сте наши по-малки славянски братя“ – отговаря сниз-
ходително журналистката-политолог.
Случаен ли е новоизбилият интерес на Даря Асламова към Бълга-
рия и към „неблагодарния български елит“? Носталгично хрумване
ли я праща в подножието на Альоша в Пловдив, по стъпалата към мо-
нумента на Шипка и при селяните в с. Граф Игнатиево, треперещи от
негодувание, че Евросъюзът им забранявал да си варят ракийката и
от сега ненавиждащи грохота на американските самолети в бъдещата
авиобаза?
Може би един по-внимателен поглед към вестника на госпожата,
носещ екзотичното за XXI век название „Комсомолска правда“, ще ни
помогне да си отговорим на горните въпроси. Става дума за най-ма-
совото издание в Русия с около 800 000 екземпляра всеки ден и над
тримилионен тираж на съботното издание. Днешният булевардно-
жълт вестник е на светлинни години от славата на „Комсомолка“ като
либерално и демократично издание по време на перестройката.
Зад всекидневника стои „Газпром“, който в началото на годината
закупи за 100 милиона щатски долара издателската къща „Комсомол-
ска правда“ След като и на Запад се чуха гласове, обезпокоени от но-
вата медийна мощ на Газпром, холдингът обяви, че действа от името
на руската групировка ЕСН, която от тогава се води като мажоритарен
собственик. Разположението на силите стана още по-ясно след като
през юли т.г. норвежката медийна корпорация A-pressen пожела да
продаде своите 25 процента „комсомолски“ акции на ЕСН и да се от-
тегли от руския медиен пазар.
Миналият месец съветът на директорите на „Комсомолска правда“
бе възглавен от близкия приятел на Владимир Путин още от ленин-
градските му години Олег Руднов. Така наречените „добре информи-
рани източници“ твърдят, че Руднов вече притежава контролния
пакет акции на „Комсомолка“ и че той действа по поръчение на банка
„Россия“, чийто главен собственик е друг приятел на Путин – Юрий
Ковалчук.
Сегашното възраждане в публичното съзнание на широката руска
публика на старите митове за „българските братя славяни“, обречени
на вечна вярност към Русия, заради нейната „безкористна“ помощ
през десетилетията, съвсем не е изолиран епизод. То се вписва в по-
редицата арогантни действия и публични жестове на руски предста-
вители от последните месеци. Незабравимо ще остане смразяващото
с циничната си откровеност и с използвания архетипен символен
образ изказване на руския посланик в Брюксел Владимир Чижов. В

41
началото на годината той обяви, че България ще бъде „троянският
кон“ на Русия в ЕС.
Реализирането на тази програма можем да проследим в не едно и
две политико-икономически решения на сегашния български поли-
тически елит. В репортажа на Даря Асламова са предадени разговори
и срамни за всеки българин, усещащ що е национално и лично дос-
тойнство, изказвания на университетските професори Андрей Пантев,
Михаил Мирчев, на анонимната професорка по журналистика
„Светла“, на Велизар Енчев, на депутата от „Коалиция за България“
Александър Паунов. Всички те се вписват в днешната проруска, по съ-
щество антинационална и антиевропейска ориентация на съвремен-
ната „левица“. Те имат и по-дълбоки корени – паралели можем да
търсим и във вековната традиция на купена със златни руски рубли,
разрушителна за България, обвързаност с интересите на Москва на
Балканите и в Европа.
Колкото до актуалната статия на Даря Асламова – а може ли да
очакваме нещо друго от издание, наричащо се до ден днешен
„Комсомолска правда“? Може ли правдата, внушавана от вестник с
това име, да бъде друга освен комсомолска – т.е. да обслужва линията,
зададена по-рано от партията с главно „П“, а днес от стоящите в сянка
приятелски кръгове с дъх на газ и нефт.
Нашата отговорност на граждани, вече европейски – и формално,
и по самосъзнание – изисква да не допускаме подобни опити за вме-
шателство и груб патернализъм да отминават незабелязано. Да на-
помняме на авторите и на сенчестите спонсори на „Комсомолка“, че
извън Велизаренчевия и Андрейпантевия кръг те не могат да разчи-
тат повече на секс с „по-малките славянски братя“. Ω

42
 Низкопоклонничество *
Нов почетен доктор-юрист

След поредица мрачни и мразовити новини напоследък, най-после

медиите зарадваха петимната публика и с радостна вест. На руския
министър-председател вече няма да му се налага при срещите си с
многоучени световни колеги да пристъпва срамежливо от крак на
крак . Не след дълго и той ще има правото да се нарича д-р Путин.
Макар и само „хонорис кауза“, но кой ти гледа подробности там, къ-
дето се решават съдбините на човечеството.
Трогателно за нас като българи е, че новият принос към добрува-
нето на великото северно племе и в полза на световното равновесие
на силите е оригинално наш. Той се е пръкнал на бял свят не къде да
е, а в старопрестолното Търново – град, свидетел на възходи и на па-
дения. Едва ли има съмнение към кой вид събития следва да причис-
лим новината, споходила ни сега от тамошния университет
Както научаваме, неговият ректор проф. Пламен Легкоступ предло-
жил, а учените му колеги приели единодушно на заседание на Акаде-
мическия съвет (да не се бърка с познати от миналото съвети на
работническите и селски депутати!) да се присъди званието „почетен
доктор“ на руския премиер Владимир Путин. Лека сянка на неудовле-
творение остава у читателя, искащ да знае – а имало ли е акламации?
Зер, такова събитие – сподобяването с чест и почит на политик, загубил
ги изцяло през последните 8 години – хич не бива да мине без аклама-
ции! Вярваме все пак, че великотърновските приятели на Русия не са
се поленили и със сърдечно усърдие са похлопали в ладоши.
Вярата ни се обляга преди всичко на едно име – това на ректора Лег-
коступ, Пламен Анатолиев – внук на белогвардееца Легкоступ, Гав-
раил Тирентиевич, както той сам се е препоръчал в интернет. Проф.
Легкоступ, този внук на побягнал от болшевиците и приютил се в
братска България самодържавен дядо, е гаранция за тясна сърдечна
връзка и извезана в сърма вярност към страната на Победоносцев, Ак-
саков и Каулбарс, на Александър Трети, Николай Втори и Владимир
Първи (Улянов). И, разбира се, на всички техни днешни наследници.
Нека хвърлим бегъл поглед към неговата неуморна научна дейност в
полза на славянското единство. Ще видим проф. Легкоступ да гостува
*
03.02.2009

43
през 2008 г. в Твер. Той участва и докладва на организирана от рус-
кото министерството на културата, от Московската патриаршия и от
пр. Богоугодни заведения Международна научно-практическа конфе-
ренция „Славянският свят: общност и многообразие“. Приносът на ве-
ликотърновския професор е достоен: „Православие и славянство –
единство в различията“. Е, малко чоглаво ни стана да прочетем за ня-
какви „различия“, нали от години повелителите на българската дър-
жавност и култура работят за изчезването на всякакви различия със
северните братя, но, нейсе! Бързо се успокоихме, като си предста-
вихме нагледно каква ще да е била „практическата“ част на славян-
ската конференция: газене из блата в навуща от брезова кора,
наливане с водка от буркан и замезяване с вкиснат квас, стрелба с лък
по чучело на западен рицар-завоевател и непробудно спане от по една
седмица на печката. Такива упражнения укрепват единството ...
Докато се запознавахме с дейността на професора, който ни осигури
новия доктор хонорис кауза по юридическите науки, у нас възникна
чувството за известна празнота. Липсваше ни някоя заслужена на-
града за усилията на този татко, нарекъл, както ни учи отново интер-
нетът, своя първороден син естествено по славянски Анатолий.
Решихме да поровим из аналите на популярната и в България Акаде-
мия за безопасност, охрана и ред (АБОП), организация на бивши и ак-
тивни КГБ-исти и ФСБ-исти, специализирана днес в цивилното
проникване там, където в миналото бяха нужни изнурителни усилия
на цивилни експерти с горещи сърца и хладен ум.
И ето: оказва се, че на 23 март 2007 г. АБОП, наред с личности като
Сашо Дончев, Валентин Златев и Вежди Рашидов, е присъдила и на
проф. Легкоступ своя орден „Ломоносов“. Вярно, че сайтът на Велик-
отърновската община твърди, че професорът бил удостоен с ордена
от „Руската академия на науките“, но бърза справка в архивите на
АБОП потвърждава обаче ни кара да си обясним търновската неточ-
ност като проява на срамежлива скромност.
Немного далечното минало на нашата страна помни построяването
на паметник в центъра на София (в нарушение на забраната за изди-
гане на паметници на живи личности) на съветския вожд, отличаващ
се с особено членоразделната си реч, Леонид Брежнев. Сега, след като
неговият наследник в Кремъл, многозаслужил в прилагането на пра-
вото на по-силния, е удостоен със званието „доктор хонорис кауза“,
пред нас се открива нова перспектива за укрепване на дружбата и под-
чертаване на челопреклонността: София не бива да остави на Велико
Тырново да я изпревари! Наложително е софийският кмет, самият

44
той също носител на орден на АБОП, да побърза и предложи издига-
нето на подходящо скромен, но суров и правдив паметник на новия
доктор – Владимир Втори (Путин).
Защо не – в градинката пред Кристал? Косо по диагонал на памет-
ника на някой си Стамболов, Стефан Николов, например ... Ω

45
 Човекът – опозиция *
Стефан Маринов – българският отговор на безвремието
„...замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ.
Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен
маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да се
изправи и да каже: „Живков, я не се правете на шантав!“
Ст. Маринов, 1982 г.

Всред зеещата празнота в полето на неприкритото, изобличително

дръзко художествено противопоставяне на комунистическия режим
стои съвсем самотно една оригинална фигура. Пред нас, късните съ-
зерцатели, тя блещука и прелива, приемайки черти от образа ту на
Гаргантюа, ту на Швейк, ту на Иван Чонкин, ту на вечния борец за
правото на слабия Дон Кихот де ла Манча.
Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смърт
на моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и фи-
зика, но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смел
и неординарен човек – така рано отишлия си Стефан Маринов.
В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екзем-
пляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е да
се каже, въвджобна, наплажна, речитативна и декламаторна). Това бе
уникалният за нашата литература политически епистолярен роман
„Изыди, сатана!“ според поставеното от автора на руски заглавие. Са-
мото използване на руския, а и подзаглавието на книгата – „Открове-
ния в заявлениях“ са програмни: сборникът съдържа писма и
заявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983
година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от него
на поне шест езика. Виртуозната игра не с езика, а с езиците е стилис-
тичен похват, който наред с политическите и общочовешките теми на
текста и същностно го издига на нивото на най-доброто, което позна-
вам в достъпната ми европейска литература.
Стефан Маринов е роден през 1931 г. в София и изживява българ-
ската част от живота си в родната си къща на някогашната улица
„Журналист“, днес „Елин Пелин“ в Лозенец. Семейството е старо, ар-
тистично-интелектуално, с леви политически възгледи. Той завършва
*
25.03.2009

46
Военноморското училище във Варна и се дипломира като физик. Пъ-
тува по море, постъпва на работа във Физическия институт на БАН.
В детските ми спомени от края на 60-те години го виждам винаги
тичащ, (за да не губи време, той почти не ходеше с нормална крачка),
често в анцуг и гуменки, с тенис ракета в ръка. Не съм и знаел тогава
за грижите му, намерили израз в писмата от сборника. По онова
време в махалата вече му се носеше славата на чудак – в СССР в онези
години са използвали за хора като него термина „дисидент“. Прагма-
тичният българин употребява вместо това нарицателните „шантав“,
„перко“, „откачен“ ... Започна да отсъства за по-дълго, дочу се, че е из-
пращан принудително в Психиатрията.
По-късно уточних, че като пацифист по убеждение още през ’62 го-
дина той издава в София първия самиздатски вестник „Ядец“ и раз-
пространява по собствени думи 20-30 бройки „сред познати и
непознати“. През 1966 г. е обвинен пред съда за публично разглася-
ване на отказа си да сътрудничи на разузнаването и за писмо до ми-
нистъра на отбраната, с което отказва да служи в бъдеща термоядрена
война и му връща офицерските си пагони. Прокурорът заявява, че за
тези престъпления би могъл да иска смъртна присъда или 20 години
затвор. Cлед медицинска експертиза, обявяваща го за параноик, Ма-
ринов е затворен в Психиатрията.
Седем месеца по-късно е освободен. БАН го отчислява от научна ра-
бота и го трудоустроява като преводач в Института. През 1974 година
след редица остро критични и бликащи от ирония, сарказъм и жиз-
нена правда писма до научни институции и до самия Ангел Балевски,
по искане на централното ръководство на БАН, Стефан Маринов от-
ново е въдворен принудително в Психиатрията.
От тук той успява да избяга и да влезе в Американското посолство,
където иска да връчи протест за нарушаване на човешките му права.
Вместо това служители на посолството извикват милицията и без-
участно позволяват на двама цивилни агенти на ДС да пребият Сте-
фан Маринов във вестибюла, на американска територия и да го
извлекат вързан от там.
Като физик е привърженик на Нютон и стига до извода, че „про-
странството и времето са абсолютни“. Анализира и критикува в ня-
колко свои фундаментални книги (издадени по-късно на Запад)
теорията на относителността на Айнщайн. Най-общо казано, Мари-
нов твърди, че „принципът на относителността е неверен, че скоростта
на светлината не е постоянна, и че скоростта на земята спрямо абсо-
лютното пространство може да бъде измерена“. За физическия акаде-

47
мичен свят до ден днешен това се равнява на богохулство. В дома си
на ул. „Елин Пелин“ Стефан Маринов устройва Лаборатория за фун-
даментални физически проблеми, а през пролетта на 1977 г. свиква
сам Международна конференция по абсолютното пространство и
време във Варна, на която кани познати физици от цял свят.
Реалността се преплита с абсурда: КДС започва масирана кампания
за осуетяване на конференцията. По тяхно настояване Стефан Мари-
нов разпраща писма до всички заявили пристигането си учени с пре-
поръчаното му от МВР нелепо обяснение, че конференцията се отлага
поради очаквано земетресение в района на Варна. Скоро след това той
е екстрадиран в Белгия. Известността му вече в чужбина и разглася-
ването на неговия случай стават фактор, накарал режима да се откаже
от вътрешна разправа с дисидента.
В чужбина Стефан Маринов се установява в Америка, после се пре-
мества в Италия, в Австрия. Емигрантската му съдба не е от леките –
издържа се с физическа работа, но не като физик, а например като
коняр в графско имение. Сам се прехранва от зеленчуковата си гра-
дина. Не спира заниманията си с теоретична физика, пише и издава
в собственото издателство „Изток – Запад“ философски и физически
трудове, посвещава много усилия на търсенията си в областта на ге-
нератори на свободна енергия, завършва фундаменталния си петто-
мен труд „Класическа физика“. В Генуа издава обемистия том „Теория
на политическата икономия“. През годините общува с известни поли-
тически емигранти от соцлагера на Запад като Буковски, Горбаневс-
кая, Пеликан, Белоцерковски, Максимов. Участва в акции на протест
и в защита на Андрей Сахаров. През 1980 г. най-сериозно планира са-
мозапалването си пред съветското посолство в Париж в знак на про-
тест срещу затварянето на колегата-физик Юрий Орлов в съветски
затвор, но френските власти го арестуват своевременно, пребиват го
и го изхвърлят в Италия.
Не са му спестени горчиви разочарования. Постоянно депортиран
като бунтарски и непокорен дух между Австрия, Италия, Франция,
Стефан Маринов няма кой знае какви илюзии за склонността на за-
падния политически елит на отстъпки пред източния комунизъм в
духа на популярното тогава „размразяване“ и „намаляване на напре-
жението“. За емигрантските издания и западните радиостанции Ма-
ринов е непредсказуем чудак, при това деклариран привърженик на
идеалния комунизъм с християнски черти, неприемлив автор, който
съвместява безпроблемно възхищението си пред Исус Христос със
своя изявен атеизъм.

48
Най-забележителната работа на Стефан Маринов в емиграция за мен
е романът в писма „Изыди сатана“. Първото издание е през 1982 г. в
Грац. В книгата си включва своята десетилетна кореспонденция с раз-
лични институции в България и чужбина, но главните му адресати са
два „Ангела“ – академик Ангел Балевски – неговият главен „шеф“ от
БАН и полковник Ангел Гогов, заместник на небезизвестния Мирчо
Спасов – зам. началник на отдел „Паспортен“ на МВР.
Безсмислено е да се прави опит за преразказ или да се описва съ-
държанието на тази несравнима с нищо в нашата литература книга.
Тя просто трябва да се прочете. Нейното време ни най-малко не е от-
минало, напротив, тя е насъщна и за днешния ден след 20 години из-
терзан преход. Всяко писмо в нея е вулкан от идеи, остроумие, сатира,
от унищожително-интелигентна критика на системата. Най-дълбоки
мисли са поднесени в игриво-разговорен, понякога вулгарен стил, на
места лирично-извисено, на ръба на патетичността. Авторът под-
режда пъстра мозайка от алюзии, от преки или закодирани цитати от
цялата световна литература, перфектно и свободно играе с езиците –
български, руски, немски, английски, полски, френски. Затова и
почти една трета от обема на книгата заемат преводите на края.
„Изыди сатана“ е един непресекващ карнавал, в който тъгата и коп-
нежа по нормалните човешки отношения се редуват с неудържим, за-
разителен смях. Както сам споменава на едно място, нароченият за
параноик Стефан Маринов просто си „намята шутовското наметало“
за да каже направо в лицето на властниците неща, които поднесени
по друг начин биха му донесли най-сурова присъда. Нахлузил маската
на „юродивия“, той ред по ред изписва образа на един истински по-
бъркан строй, на едно душевно болно общество, управлявано от по-
луграмотна и безскрупулна клика.
Стефан Маринов почина на 15 юли 1997 г. в Грац, Австрия, падайки
от балкона на университетската библиотека. Официалното заключе-
ние до днес е самоубийство. Не секват изказваните от негови колеги
съмнения, че този жизнерадостен и оптимистичен човек едва ли е на-
пуснал съвсем доброволно земния живот. Изследванията му в об-
ластта на алтернативните енергийни източници и заявените от него
предстоящи технологични решения се приемат като доводи за това,
че ученият е бил пречка на мощни интереси.
Неотдавна получих от далечна антикварна книжарница, поръчан
по интернет уникален албум, издаден през 1982 г. в Болоня. Вдъхно-
вен от цикъла „Голгота“ от 12 платна на големия италиански живопи-
сец-реалист Ренато Чени, Стефан Маринов пише на италиански

49
едноименна поема. Картините на Чени, редувайки се със стиховете на
Маринов, безмилостно описват пътя на Сина человечески, но и на чо-
века изобщо – през жестоката земна реалност до Разпятието. Двамата
конгениални художници виждат своя ближен като жертва на тотали-
таризмите на XX век, на световните лидери, на държавното и клери-
кално насилие. Финалът е издържано в кърваво червено платно.
Обърнат с гръб към нас, Човекът стои изправен пред сивата маса на
своите мъчители. Сред нея се открояват образите на Ленин, Сталин,
Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Мао ...
Цялото творчество на нашия забележителен сънародник Стефан
Маринов, не само поемата „Голгота“, чака своя български откривател.
Някак знаменателно, албумът, който пощаджията ми връчи точно на
рождения ми ден, носи на първа страница ръкописно посвещение на
писателя. То е отправено към главния редактор на британското спи-
сание Nature д-р Джон Мадокс – един от най-заклетите противници
и душители на неакадемичните му физични теории.
Открити днес, тези последни думи на покойния Стефан Маринов,
звучат ангажиращо за всички нас:
„С голяма надежда във Вашата научна смелост и във Вашето
чувство за гражданска отговорност“

50
Страсти македоно-български
 Буре с барут или романтичен блян *
Македония и България на европейската сцена

Текстът е написан по поръчка на немскоезичното литературно

списание Wespennest от Виена. За специалния брой, посветен на
Македония, на автора бе предложено да представи „българския
поглед върху македонския въпрос“. Презентацията на списанието
на Лайпцигския панаир на книгата на 13.03.2009 и четенето малко
по-късно във Виена се превърнаха в скандал след протести на
присъстващи македонски автори. Според тях авторът застъпва
„профашистки“ позиции, апелира за „връщането на Македония на
България“ и е „великобългарски шовинист“. Кампанията продължи
и в македонските медии.
И отново в Берлин се заговори за Балканите, отново за Македония…
Точно 130 години след съдбоносния Берлински конгрес почти забра-
веният израз „буре с барут“ пак вълнува германската столица. За щас-
тие този път режисьор не е „железният канцлер“, а български театрал
– Димитър Гочев. Неговата постановка на пиесата „Буре с барут“ на
македонския автор Деян Дуковски предизвиква доста емоции на по-
следния Берлински фестивал. И също както едно време на Конгреса
нещата пак се въртят около Македония, България, Балканите в по-
широк смисъл. На сцената се разиграва мрачен и кървав сюжет. За-
пленен и ужасèн, днешният берлински зрител недоумява пред сякаш
ирационалните изблици на насилие. Не по-различно е било отноше-
нието на европейските съвременници в хода на цялото последно
страшно, белязано от взаимна ненавист, балканско столетие.
В националното съзнание на българите Берлинският конгрес от
1878 година е запечатан като трагично събитие. Без изслушване на
всички засегнати народи на него се чертаят граници и се учредяват
нови държави. Той е първата брънка от веригата на последвалите „на-
ционални катастрофи“ на България. На конгреса тогавашните евро-
пейски Велики сили посяват семето, от което до неотдавна покълваха
все нови и нови войни и насилия.
Три месеца преди блестящата среща в Берлинския дворец на княз Ра-
дзивил, през март 1878 завършва Руско-турската война с подписва-
*
март 2009

52
нето на прелиминарен (предварителен) мирен договор в предгра-
дието на Цариград Св. Стефан. Този документ фиксира границите на
една новосъздаваема българска държава. Тя трябва да се отдели от те-
риторията на победената Османска империя и да обхваща почти
всички области в Мизия (северно от Балкана), Тракия и Македония,
които преобладаващо са заселени с българи.
Географските и етнически основания за установяването на грани-
ците на новото образувание са почерпени от решенията на Междуна-
родната посланическа конференция в османската столица, заседавала
през 1876 г. От българска гледна точка тази конференция има същест-
вено значение. Изхождайки от общопризнати етнически и езикови
студии, тя установява наличието на само две славянски народностни
групи на територията на османските Балкани – сърби и българи. Като
цяло регионът представлява пъстър кърпеж от различни, плътно съ-
седстващи си етноси. Напразно бихме търсили в документите на кон-
ференцията споменаването на „македонски народ“ или на
„македоноезична“ етническа група. Границите на планираната авто-
номна българска област, която е трябвало да се създаде на етнически
принцип, обхващат цялата територия на днешна Република Македо-
ния, стигат на Юг до Солун и продължават по протежение на Егей-
ския бряг.
Този предначертан на хартия проект, станал по-късно известен като
Сан Стефанска България, е от българска гледна точка най-съществе-
ният резултат на мирния договор от 3 март 1878 година. На тази дата
днешна България празнува своя национален празник. Съпринадлеж-
ността на всички, населени с българи, територии на османската им-
перия е част от тогавашното самосъзнание на образования
интелектуално-религиозен елит. Съставеният под руска диктовка дър-
жавен проект обаче няма никакъв шанс да бъде осъществен. Прека-
лено големи са резервите на другите европейски Сили към една
обширна, внушителна като брой на население и икономически потен-
циал, България. Европа не може и не желае да допусне така близко
до Босфора създаването на силна, васална на Русия държава.
Ето как се стига до Берлинския конгрес през лятото на 1878. На него
делегатите се занимават главно с прокарване на граници и с гриж-
ливо балансиране на собствените интереси. Русия бързо изразява го-
товност да се откаже от прекомерно наедрялото си българско протеже.
В резултат на съглашението голяма част от току-що освободеното след
пет столетия османско владичество българско население е предадена
отново под скиптъра на Султана. Берлин решава създаването на Кня-

53
жество България само на тясната ивица между Дунава и Стара пла-
нина, предоставя на част от Тракийската низина автономен статут под
името Източна Румелия и връща целия географски регион Македо-
ния обратно в Османската империя.
Разочарованието на отново „обречените на турския ятаган“ хора
край Охридското езеро, в долината на Вардара, край стария град Кос-
тур и в подножието на белокаменния Пирин е голямо. До днес вълну-
ват отчаяните прошения, които получава владиката Методий Кусев
от общините на своите български сънародници из цяла Македония.
Методий, от македонския град Прилеп, е един от най-активните зас-
тъпници за съдбата на българите в представителствата на Великите
сили в Пловдив и Цариград. Още преди началото на Берлинския кон-
грес той се опитва да състави и изпрати в Германия депутация на бъл-
гарски старейшини от различни краища на Македония. Руският
губернатор в Пловдив Столипин заплашва непокорния духовник „със
Сибир“, ако не прекрати незабавно своеволната си акция. Така бълга-
рите от Македония не могат да бъдат представени дори и с неофици-
ална делегация по време на Конгреса в Берлин. И все пак в повечето
църковни общини на Македония се съставят петиции и прошения с
настоятелната молба до Великите сили да не ги отделят от България
и връщат обратно в Османската империя. Списъкът с подписите стига
до Пловдив и, оставен за по-сигурно съхранение в руското консулство,
пропада завинаги.
По онова време едни от малкото представители на българския
народ, които могат да се застъпват за сънародниците пред агентите
на Великите сили са неговите духовни водачи. Българската народност
в Османската империя не разполага с други организирани структури
извън църковните. Националното възраждане на живеещите петсто-
тин години под чужда окупация българи започва в средата на XIX век
като борба за културно и църковно самоуправление. До тогава гръц-
ката Патриаршия обгрижва духовно всички християни под властта на
Султана. Във всички църкви богослужението се извършва на гръцки
език. Постепенно, едно след друго започват да се строят български
училища на собствена издръжка на общините и да се откриват из сто-
тици македонски села и градове. Следващата стъпка е борбата за въз-
становяване на независима църква за всички българи в Османската
империя. И тук начело са общините от областта Македония, които
искат да се отделят от гръцката Патриаршия. След големи премеждия
и в постоянни стълкновения с мощната гръцка църква те постигат
през 1870 г. издаването на султански ферман. С него се създава само-

54
стоятелна българска църква за трите провинции Мизия, Тракия и Ма-
кедония. За Екзарх е избран българският митрополит Антим.
До ден днешен извоюването на църковната независимост е ключов
момент в самосъзнанието на българите. Териториално Екзархията об-
хваща и земи, намиращи се извън границите на Княжество България
и това обстоятелство насърчава през следващите десетилетия стреме-
жите към повторно обединение на разкъсаната от граници българска
нация. Съгласно чл. 10 на Фермана в спорни епархии следва да се про-
ведат плебисцити. Онези епархии, в които поне 2/3 от християните се
произнесат в полза на българската църква, имат право да преминат
към Екзархията. По този начин гласът на народа решава и през след-
ващите години по-голямата част от Македония, в частност градове
като Скопйе*, Охрид, Битоля, Дебър, Велес и Струмица преминават
към Екзархията и получават български владици.
През онези години понятието македонец обозначава населението
на географската област Македония. Характеристиката македонец
няма етническа, още по-малко национална конотация. Така стоят не-
щата и през следващите десетилетия. Можело е да си пламтящ нацио-
налист на гръцката, албанската, българската или на турската кауза и
пак да си македонец или „син на Македония“, както са се изразявали
в тогавашния патетичен стил. Македония е била земя с пъстър етни-
чески състав. Трудовете на уважавани учени и на пътешественици,
както и статистически студии от онова време показват, че особено в
селските райони, във вътрешността на областта числено преобладава
българският елемент. На второ място по брой са турците, следвани от
заселените главно по крайбрежието гърци, от албанци, евреи, власи
и цигани. Сърби – и в това отношение почти всички тогавашни източ-
ници, с изключение на някои сръбски, са единодушни – към края на
70-те години на XIX век в Македония не е имало. Всички тези хора,
населяващи територията между Охридското езеро на Запад и Егейско
море на Юг, между Родопа на Изток и Шар планина на Север са се
смятали и са се наричали македонци.
Следващите десетилетия – до рухването на Османската империя
през 1912 г. – коренно изменят положението в Македония. Промените
обричат всички македонци на яростни и жестоки борби между отдел-
ните етнически групи и сеят ненавист сред народите на съседните дър-
жави, която се предава от поколение на поколение.
През 1885 г., въпреки предупрежденията на Великите сили и про-
тив категоричната воля на Русия Северна България и Източна Руме-
лия се обединяват на своя глава в по-голямото вече Княжество
*
Името на града тук и другаде изписвам според стария „Алманах Македония“
и трудовете на познавачи като покойния К. Църнушанов – бел. авт.
55
България. Това е първа ревизия на клаузите на Берлинския конгрес.
В Македония духовете закипяват. Македонските българи вече са под-
ложени не само на обичайните притеснения и гонения от страна на
османския владетел, но и на опасността от две нови, екзистенциални
заплахи. От една страна – гръцката националистическа Megali Idea,
т.е. придобиването на всички, познати от античността като гръцки те-
ритории и от друга – сръбското домогване на Юг. Сърбите разширя-
ват понятието „Стара Сърбия“ върху цяла Македония, отричат на
живеещите там българи собствена етническа идентичност и ги обявя-
ват просто за „южни сърби“.
За своите съседи на Юг българите от Македония са „българогласни
гърци“. Те трябва да бъдат върнати обратно в скута на стара Елада и
на църквата-майка в Цариград. Това започва да се върши с помощта
на златото, но много често и с огън и меч. Настъпва времето на т.н.
„въоръжени пропаганди“. Най-вече от Крит и от вътрешността на Гър-
ция се подготвят и изпращат в Македония прословутите с жестокостта
си андартски банди. Из селата на Костурско и по долината на Вардар
те оставят след себе си опустошение и смърт. Целта им е да принудят
екзархийските общини да се завърнат в лоното на гръцкия Патриарх,
което през онези времена е равносилно на погърчване и отказ от
своята българска идентичност.
Елитът в Сърбия, която през целия XIX век е в плен на доктрината
на държавника Гарашанин, разглежда своята страна като „Пиемонт
на Балканите“ за всички южни славяни. След създаването и укрепва-
нето на независимото Княжество България в Сърбия започват да се
разработват различни варианти за асимилация на българското насе-
ление в Македония. Реномирани учени в Белград въоръжават сръб-
ските политици с аргументацията за националистическия фанатизъм
и за агресивната им експанзия. Историци, филолози и географи като
Милош Милоевич, Стоян Новакович и Йован Цвиич развиват теории,
които трябва да докажат, че цяла Македония се обитава от сърби и че
езикът на македонските славяни е диалект на сръбския. Цвиич
твърди, че славянското македонско население е някаква флотантна
маса, без каквото и да е народностно самосъзнание. От тази маса чрез
съответното влияние и натиск може да се формират сърби – или бъл-
гари. Ето защо Белград започва усилено да изпраща емисари през гра-
ницата с Македония и с много пари се опитва да вербува български
младежи за обучение в Сърбия, настанява сръбски учители в общините
на Македония и дори отваря тук и там сръбски училища. Местното на-
селение бурно се противопоставя на тези опити за езиково-културна

56
асимилация, нерядко взема в ръка камъни и тояги и просто прогонва
ненавижданите чужди учители.
С течение на времето Белград установява, че приобщаването към
сърбизма чрез образователно-просветни кампании и със средствата
на културното влияние се проваля пред непреклонната съпротива на
македонските българи. Постепенно се налага убеждението, че е по-
многообещаващо да се насърчава формирането на обособена македон-
ска национална идентичност като междинна фаза към една по-късна
пълна асимилация в сърбизма. Основна характеристика на това ново-
създаваемо македонско национално самосъзнание се предвижда да
бъде неговият краен антагонизъм и необратимо разграничаване от
българската идентичност.
А какви са стремленията и плановете на онези обитатели на Маке-
дония, които се наричат в преобладаващото си мнозинство българи
и принадлежат към българската Екзархия? След повторното им
включване през 1878 г. в пределите на Османската империя, тези хора
са обречени не само на все по-безобразно вилнеещата турска местна
и централна власт. Сега те са изправени и пред новата страшна за-
плаха от гръцка и сръбска експанзия.
Погледите се насочват с надежда към съседна и свободна България.
Все повече македонски младежи учат в Софийското офицерско учи-
лище и се потапят в атмосферата на въздигащото се, и тъкмо отърва-
ващо се от руската опека Княжество. Неофициалната столица на
Македония Солун също привлича стотици ученолюбиви, бунтовно
настроени млади българи от провинцията. На прага на XX век тамош-
ното българско девическо училище и българската мъжка гимназия
стават ярки културни центрове, от които из страната се пръсват нови
учители и утрешни революционери.
Именно в Солун през 1893 г. група млади интелектуалци основават
бъдещата мощна и страшна нелегална организация за освобожде-
нието на Македония. Първото название, което революционерите ѝ
дават е БМОРК (Български Македоно-Одрински Революционни Ко-
митети). Самото име сочи ясно целите на организацията – освобож-
даването на провинциите Македония и Източна Тракия, които все
още са под османска власт. По-късно названието на организацията се
променя, за да стане ВМРО (Вътрешна Македонска Революционна Ор-
ганизация). Така се подчертава и за пред света македонският, т.е. не-
управляем от България, характер на движението. Защото тъкмо това
обвинение, че организацията се дирижира от София, се лансира от
турска страна, но и от Сърбия и от Гърция и се използва, за да се вреди

57
на България пред Великите сили. По тази причината ВМРО в никой
етап на своето развитие не включва в програмата си присъединява-
нето на освободена Македония към България и не работи в тази по-
сока. Организацията води своята въоръжена борба с определената цел
да извоюва автономия за Македония и равноправни възможности за
развитие на всички националности на нейна територия.
Официалната държавна доктрина на днешно Скопйе интерпретира
ВМРО като „организация на македонския народ“. Водещите фигури
на организацията обаче винаги са се определяли като македонски бъл-
гари. Запазената им кореспонденция, записаните и издадени техни
мемоари не оставят никакво съмнение по този въпрос. Всички доку-
менти от онова време и от последвалите години са написани без из-
ключение на книжовен български. Защото това е бил майчиният език,
както на борците за освобождение, така и на обикновените славянски
селяни и занаятчии в Македония. Наистина понякога обагрен с коло-
рита на специфичния локален диалект, но такава е била езиковата
картина и в другите региони на заселване на българската народност.
Връх в борбата на ВМРО с трагични последици за гражданското на-
селение е Илинденското въстание през 1903 година. Бунтът обхваща
преди всичко районите около Битоля, Костур, Лерин, Охрид и При-
леп. След неколкоседмични сражения на зле въоръженото селско
опълчение и на четите с настъпващия турски аскер и с безчинстващи
местни башибозушки банди въстанието е потушено. Европа научава
с възмущение за кланета на мирното население, за опожарявания и
масови изнасилвания. Хиляди бежанци напускат родните места и по-
теглят през границата към България. Това е първата от няколко по-
следователни бежански вълни, които през следващите десетилетия
обезкръвяват Македония. Показателно е, че отново и отново свобод-
ната българска държава е заветната цел на спасяващите се, понякога
само с по-едно вързопче, хора. Нито Сърбия, нито Гърция са били ня-
кога сполетявани от бежански потоци откъм Македония. Напротив,
доста често през следващите години тъкмо тези страни стават източ-
ник за нови злочестия на македонското население.
Илинденското въстание, което днес е придобило митологични
черти в обществения дискурс, както в Македония така и в България,
е важно, когато се опитваме да проумеем по-сетнешното отчуждаване
и обособяване на двете днешни нации – българската и македонската.
В съвременния македонистки (отговарящ на официалната нацио-
нална доктрина на Скопйе) процес на изграждане на национална
идентичност, на Илинденското въстание се възлага много ранна,

58
почти държавнотворческа функция. Обратно, за българската истори-
ография и в съзнанието на ангажираната българска общественост
Илинден е въстание на поробените македонски българи, водени от
пламенни български патриоти от Македония и от Княжество Бълга-
рия.
Може би е уместно да се подходи по-диференцирано към онова да-
лечно, но все още съвсем живо в балканските представи време, към
бурните събития и техните последствия. Христо Силянов, известен ис-
торик и сам активен участник в стълкновенията от началото на XX
век цитира в своя фундаментален труд „Освободителните борби на
Македония“ многобройни документи от 1903 година. И днес те пора-
зяват читателя с отчаяната надежда, която питаят въстаниците и по-
бягналото от турските злодейства из горите цивилно население, че
армията на Княжеството ще се вдигне на помощ. От всички части на
Македония се носят сърцераздирателни апели към братята от другата
страна на границата да изпълнят своя дълг и обявят война на Турция.
В тогавашната общоевропейска ситуация това, разбира се, е илюзия
и българската политическа класа е наясно, че е обречена на пасивно
изчакване. Освен бурни протести, митинги за солидарност и адреси
до Силите във всички градове на Княжеството, освен отварянето на
границата за хиляди бежанци и криво-ляво подслоняването им, Бъл-
гария не може да направи кой знае колко повече. Но едно е благора-
зумното осъзнаване на политическата логика, съвсем друго –
емоционалното разочарование на много македонски българи, изоста-
вени в опожарените си села през дългите, мразовити зимни месеци
под открито небе. А след тях следват още много години на мизерия и
безнадеждност. Не е ли разбираемо, че тогава у мнозина започва от-
чуждаването от все още така съкровената идея за „майка България“,
за да използваме популярен израз от онова време?
Идващите десетилетия поставят чувството на принадлежност на ма-
кедонските българи към по-голямата българска общност на все нови
и нови изпитания. Има време на възход и на патриотичен екстаз,
както е през 1912 година, по време на първата Балканска война на съю-
зените балкански държави срещу Османската империя. Но следва и
дълбока покруса и отчаяние след това, когато България, загубила вто-
рата Балканска война през 1913, е принудена да преотстъпи по-
голямата част от Македония на Сърбия и на Гърция.
Заелите мястото на турските господари в Македония окупатори пок-
риват страната с безпощаден терор, за да пречупят опърничавия бъл-
гарски дух на македонците. Свидетелство за това ни дава подробният

59
Доклад на независимата международна комисия на Фондацията Кар-
неги, една от най-ужасяващите книги на миналия век. Експертите на
комисията, все уважавани европейски личности, пропътуват стотици
километри в края на 1913 г. из Македония и съседните държави. Те
установяват случаи на невъобразимо дотогава държавно организи-
рано насилие от страна на окупаторите преди всичко срещу българ-
ското, но и срещу турското население. Само Сърбия отказва на
комисията достъп до своята територия. Победената във войната Бъл-
гария трябва да приеме в течение на няколко месеца над 100 000 бе-
жанци. Те идват в дълги колони, на каруци и пеш, преди всичко от
вече гръцката Южна Македония. Това е първото етническо прочист-
ване на XX век в Европа.
Следващия подем на национален ентусиазъм, последван от ново
разочарование, българското население на Македония преживява в
хода на Първата световна война, която на Балканите се води главно
из равнините и по скалистите бърда на Македония. През 1915 г. Бъл-
гария влиза във войната на страната на Централните сили с възтор-
жената съпричастност на своите граждани. Цел на нейното участие,
която се споделя от голямото мнозинство на българите е освобожда-
ването на „македонските братя от сръбския терористичен режим“ и
възстановяването на националното единство. Частите на българската
армия се посрещат в цяла Македония с камбанен звън, хорá и ра-
достни сълзи. Но войната скоро завършва и българските войници, ад-
министрацията, дори възстановените български училища трябва да
изчезнат. След погрома от 1913 това е Втората национална катастрофа
за България. Отново македонците стават свидетели и жертва на нес-
пособността на България да им осигури защита и сигурност. Сърби и
гърци се завръщат и си отмъщават на всички, които са подкрепяли
или симпатизирали на българските „окупатори“. И отново потеглят
стотици хиляди с бежанските кервани на Изток. В тях пъплят щаст-
ливците, които са си спасили живота и търсят подслон в България.
Трагичен белег на българската и македонска съдба е, че вече позна-
тата схема се повтаря още веднъж: през пролетта на 1941 година Бъл-
гария отново предявява своите права върху населената с българи
територия на Македония. След капитулацията на Югославия и Гър-
ция, Германия прехвърля върху своя съюзник България администра-
тивното управление на техните македонски земи. Ентусиазмът пак не
знае граница. Мнозина виждат най-после почти осъществен десети-
летния национален идеал – обединена България. В Македония се раз-
играват неописуеми сцени, запазени до днес на филмова лента.

60
Навлизащата българска войска е посрещната с ликуване. Свидетели
разказват, че през онази година жителите на село Велгощи не могли
да наберат и една ябълка, защото като не стигнали цветята, покрили
шосето от Ресен до Охрид с цъфнали ябълкови клонки, за да минат
по тях очакваните от десетилетия с копнеж български войници.
Само три години по-късно като съюзник на Германия, България пак
трябва да опразни Македония. Този път обаче липсват бежанските ко-
лони – през 1944 както в Македония, така и в България се установяват
комунистически диктатури. И все пак на отделни македонци, които
не желаят да потиснат българското си самосъзнание, се удава да пре-
минат границата в посока България. Там ги очаква често трагична
съдба. За завзелите властта в София комунисти, привържениците на
българската национална идентичност на македонците са „великобъл-
гарски шовинисти“, които подлежат на ликвидация или на превъзпи-
тание в концлагери. Съответно е и отношението към тях през
следващото десетилетие.
Позицията на комунистите по Македонския въпрос следва тайната
московска резолюция на Коминтерна от 1934, която декретира създа-
ването на отделна „македонска нация“. Не е възможно в рамките на
този текст да се изследват по-детайлно причините за това решение.
Съветският съюз наследява от Руската империя стремежа за завладя-
ване на Проливите. В комбинация с никога неизоставените планове
за Световна революция, тази позиция се реализира в постоянни уси-
лия за дестабилизиране на балканските държави и насъскването им
една срещу друга. Като държава с централно значение за региона,
България може да бъде още по-ефикасно отслабена, ако бъде отчуж-
дена и изолирана част от нейните етнически сънародници. Впрочем,
не е достатъчно известно, че в плановете на Коминтерна влиза и съз-
даването на отделна „добруджанска“ нация в Североизточна Бълга-
рия, но те не се осъществяват така ефикасно, както в случая с
Македония.
Освен македонската нация, която е постулирана с декрет, и вторият
елемент на днешната македонски идентичност – македонският език
– е продукт на административно и политическо решение. Македон-
ският език е кодифициран през 1945 година след като през 1944 при
изключителна спешност нарочна езикова комисия в Скопйе заличава
някои, определени като български, букви от кирилицата и доближава
новата македонска азбука до сръбската. Основа на днешния македон-
ски книжовен език са диалекти от региона на Прилеп и Тиквеш. Гра-
матически почти няма разлики с българския език. Лексикално

61
македонският е силно повлиян от сръбския и е наситен с голям брой
чуждици. Въпреки това, издаденият през 1968 г. в Скопйе „Българо-
македонски речник“ е уникален по рода си. Известният славист проф.
Джеймс Ф. Кларк го определя като „Българо-български речник“, за-
ради тъй очевидното съвпадение на по-голямата част от лексиката в
двете колонки на речника.
Като държава България има проблеми с признаването на македон-
ския език, което понякога води в официалния междудържавен диалог
до конфузни ситуации. В последно време обаче този въпрос се решава
прагматично и без напрежение, което е окуражаващ сигнал. България
бе първата страна, признала безусловно новата независима държава
Република Македония. Отношенията между двете страни се развиват
отлично. „Македония“, бе казал веднъж предишният президент на
България Петър Стоянов „е най-романтичната част от българската ис-
тория“. Това вече не звучи експанзионистки или наставнически. Бъл-
гария се учи да приема реалностите. Така или иначе, между два и
половина и три милиона от днешните български граждани имат ма-
кедонски корени. Постепенно у все повече българи се налага разби-
рането, че не може да се оспорва на част от населението на една
съседна държава правото свободно да избира своята националност.
Това важи с особена сила за по-просветените и мислещите в европей-
ски контекст от тях. От своя страна обаче се очаква властите в съседна
Македония да не онеправдават или дори притесняват онези свои граж-
дани, които поради потеклото си или поради собствено разбиране за
историческите обстоятелства се смятат за българи.
Новата членка на ЕС България е заинтересувана от бързата евро-
пейска интеграция на своя западен съсед. Броят на македонските сту-
денти в българските университети е значителен и нараства от година
на година. Друга забележителна тенденция е постоянно увеличава-
щият се брой на македонци, които подават заявление за българско
гражданство въз основа на своя семеен произход. Миналата година
повече от половината от дванайсетте хиляди молби за получаване на
българско гражданство са били на македонци. През 2007 около 3 500
получават български паспорт. Всичко това създава нови и все по-
тесни контакти между двете съседни страни.
Като най-непосредствен съсед обаче България е загрижена от често
нестабилната политическа и преди всичко междуетническа ситуация
в Македония. Абсурдният, несъответстващ на съвременността и пре-
чещ на евроатлантическата интеграция на страната, конфликт за
името с Гърция е също така причина за безпокойство.

62
В светлината на изложеното дотук, напрежението между македонци
и албанци и затлаченият спор с южния съсед се разкриват като про-
блеми, заложени далеч назад, още през 1944 година. Те са късното от-
мъщение за конструирания по онова време „македонски идентитет“
и за превръщането на широките понятия „македонец“ и „македонски“
от атрибути за географско потекло в характеристика за националност.
Теоретиците на македонизма в Скопйе въведоха навремето термина
„македонец“ на мястото на омразното на тях и на белградските им пок-
ровители понятие „българин“. В момента, в който обозначението „ма-
кедонец“ бива резервирано само за славянските граждани на
държавата, останалите етнически групи автоматически се изключват
от съдбовната общност на „македонците“, съществувала от векове на
тази територия. Откажеш ли на един албанец правото да принадлежи
към македонската общност, тъй като в Република Македония тя е пре-
върната в характеристика на националност, няма защо да се чудиш,
че той не е склонен да проявява кой знае каква лоялност към такава
македонска държава.
Новоконструираната идентичност, която изглежда все още слабо
вкоренена в народа, се нуждае от постоянно разпалване. Например с
митове, легенди и фантасмагории за някакво пряко родство с антич-
ните македонци или с недодялани провокации като неотдавнашното
преименуване на летище Скопйе в „Александър Велики“. Придобива-
щата все по-ирационални черти националистическа кампания в
Скопйе издава непрестанно подтискан комплекс за малоценност у
днешния елит на Република Македония. Той попадна в капана, зало-
жен от предшествениците му през 1944 година. От него не се очертава
лесно излизане.
Ще си позволя едно предложение: през 1913 г. в кулоарите на съд-
боносната конференция в Букурещ, на която Македония е разпарчо-
сана и осъдена на чуждо владичество, големият син на Македония,
българският писател Симеон Радев записва в албума на френска дама,
помолила го да сподели мислите си в онзи трагичен момент:
„Историята постига стабилност само чрез справедливост“
Днес, 95 години по-късно, думите му звучат пророчески. Нека се на-
дяваме, че те ще бъдат чути и в Скопйе. За да може занапред изразът
„буре с барут“ да си остане само театрален термин.

63
 Посвещава се на
Деня на народните будители *

Неотдавна ми бе дадена възможност да си избера книги от роднински

наследствен архив. Небрежно бръкнах между купищата стари томове
и внезапно не повярвах на това, което видях в ръцете си – едно опър-
пано книжле с меки корици, с надпис: „Симеон Радев – Македония и
българското възраждане“.
Знаех за книга на френски под това заглавие, но в случая не беше
указан преводач, т.е. ставаше дума за авторско издание. Виждал бях
в Берлин у българиста Норберт Рандов три подвързани томчета с пре-
вод от 1927 г., но това беше явно нещо друго. Заех се да проучвам пред-
историята на изданието и бързо установих, че малцина в България
знаят за него.
Разговарях със сина на Симеон Радев, Траян, който през последните
десетилетия на живота на баща си е на практика негов съавтор, сът-
рудник, правещ всички архивни справки, човекът на когото Симеон
в почти пълна слепота диктува трудовете си. Макар в напреднала въз-
раст, Траян Радев е с непреклонен дух и с македонска твърдост носи
битието си на пенсионер, останал напълно сам на света, с всички про-
изтичащи от това несгоди. Срещата с него за мен бе доближаване със
страхопочитание до един от последните възрожденци, до физическия
и духовен свят на Симеон Радев, до родния му Ресен, до Цариград,
Охрид и стара София.
От Траян Радев научих подробности за книгата, която по волята на
съдбата бе попаднала в ръцете ми. Баща му пише „La Macedoine et la
renaissance bulgare au XIXe siecle“ през 1918 година. Същата година
той я издава в Париж, за да може западната общественост да се запоз-
нае с българското гледище по македонския въпрос – тема, която става
особено важна преди мирните преговори в предградието Ньой. По-
късно, когато Симеон Радев е вече пълномощен министър във Вашин-
гтон, без да се обърне към него, Македонският научен институт (чийто
председател е проф. Милетич) възлага на дъщерята на професора
Маня да преведе труда и го отпечатва през 1927 г.
Траян разказва как баща му бил неприятно изненадан в Америка,
когато прислужникът в легацията внесъл два пакета с книги. Прево-
*
01.11.2007

64
дът, както можах да се убедя от екземпляра на Норберт Рандов, не е
от най-добрите, а и цялото издание е осъществено без авторско съгла-
сие. Все пак, с времето Симеон Радев се примирил с факта, че никой
не се е обърнал към него, с това „флагрантно нарушение на авторските
му права“ – както го нарича Траян Радев. Писателят счел, че все пак
е по-добре изданието да съществува, макар и в този вид, за да се раз-
пространява и в поробена Македония. Това обстоятелство се потвърди
и от разказаното ми от друг наш съвременен възрожденец – проф. Ми-
хаил Огнянов. Като юноша в Битоля през 30-те години той самият
бил чел и знае, че в българските среди се е четял усилено именно този
превод, изданието на МНИ.
След освобождението на Македония през април 1941 г. и завръща-
нето малко по-късно на Симеон Радев от легацията в Белгия (където
е бил пълномощен министър, отговарящ и за връзките с Холандия) ,
той започва авторски превод и дообработка на книгата. Решава по
препоръка на приятели от новоосвободените земи „Македония и бъл-
гарското Възраждане“ да излезе в Скопйе. Екземплярът, с който раз-
полагам, е с авторски предговор, датиран в края на 1942 г. Според
Траян Радев книгата е отпечатана едва към 1943-1944 г. в печатница
„Крайничанец“ в Скопйе. Тираж – 6000 екземпляра. Разпростране-
нието обаче се забавя по различни причини чак до лятото на 1944 г.,
докато скоро над всички се сгромолясва фаталният септември. Една
част от тиража е била унищожена от югославските комунисти, друга
част е качена на камион и откарана в България. Тук, според Траян
Радев, баща му се е опитал да спаси книгата и да убеди отговорните
лица да я пазят, защото „някой ден пак ще ви потрябва“, но почти
всички екземпляри са били изгорени. Запазени били като по чудо
само отделни екземпляри.
Такава е историята на една практически непозната творба на не-
сравнимия познавач на българското минало в Македония, на големия
родолюбец и прекрасен стилист Симеон Радев. Една книга, която
трябва да стигне и до днешния читател и – както пожела синът и на-
следник на автора Траян Радев – с оригиналния правопис, чиято от-
мяна след 1944 г. и за него е едно от големите комунистически
престъпления над целокупната българска култура.
Следва уводът на Симеон Радев към скопското издание от 1943 г.
Един текст програмен и дълбоко прозорлив:

65
 Симеонъ Радевъ

МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

На паметьта

на

БОРИСЪ САРАФОВЪ,

героятъ на Илинденското възстание,

авторътъ посвещава тази книга
съ братско чувство

66
 ПРЕДГОВОРЪ КЪМЪ НАСТОЯЩЕТО ИЗДАНИЕ

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель

бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата
сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония.
Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга
кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга
книга.
Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за
добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я
издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ
мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като,
отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които води-
ха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга
е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за
тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпрос-
транявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.
Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде
допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото
така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-
интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкуше-
нието да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането,
както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си нало-
жа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои
мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-
надълго.
I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и
въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ на-
роди на Европа, даже най-голѣмитѣ, той е едно послешно явление.
II. Докато други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато
минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго
освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у
българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на него-
вата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него,
още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически
владици, показваха сѫщитѣ граници на България.
III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ
тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили

67
много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други
народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ наши-
тѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя,
сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, нито другитѣ
сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.
IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племен-
ното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: „Своето
не даваме и чуждото не щемъ“ сѫ девизътъ на българското възраж-
дане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.
V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа
сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на
неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българ-
ската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.
VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ
по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може
да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ
епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирател-
ството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непре-
клонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че
тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на
българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.
VII. Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се
съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на
въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя
моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ
българското възраждане.
VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е изди-
галъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ
щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и
дисциплина.
IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и
другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се
раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка.
Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ
националенъ подемъ.
X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочув-
ство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и
политически, но представлението, което българинътъ имаше за бъл-
гарщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность.
Думата „Българийка“ употрѣбявана по-късно, щѣше да се види на
българитѣ отъ онуй време като кощунство.

68
XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ
презъ време на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога
българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо
образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители
бѣха хуманисти.
Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска
култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на антич-
ната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплина на ума, която
така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.
XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско
влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в.
дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противо-
положна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави
възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската
радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова
пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ
срѣднитѣ вѣкове.

14 септемврий 1942 г. С. Радевъ

69
 За новите български граждани
и за старите ни дертове *

През последните седмици медиите, нетърпеливо задъхани, ни запоз-

нават с все по-пикантни подробности около новополученото българ-
ско гражданство на няколко македонски политици. Не само
булевардните часови вестници, но и патриотично ангажирана инфор-
мационна агенция съобщават като сензационни разкрития часа и ми-
нутата на внесените от Любчо Георгиевски и от Доста Димовска
молби за гражданство, детайли от адресната им и имуществена декла-
рации, обстоятелства от семейната им история.
Дълбоко личният въпрос за националната идентичност и самоопре-
деление на човека се превръща в публична тема. Той се обсъжда по
клюкарски, без нужната деликатност и без опит за осъзнаване на ис-
торическата отговорност.
Със сигурност никой от пишещите не си е задал въпроса какви об-
ществени и лични последствия могат да имат огласените „разкрития“
за тези македонски деятели в родината им. Както самите информаци-
онни съобщения, така и повечето коментари към тях издават патер-
налистично отношение към Македония и македонците, звучат
наставнически, в духа на „ние знаем кое е единствено правилното за
тях“. Така те волно или неволно се вписват изцяло в клишетата на ма-
кедонистката пропаганда.
Информационната кампания се поде тъкмо след парламентарните
избори оттатък Огражден, в разгара на сложни преговори за участие в
правителството. Някой по-мнителен може да се запита дали актуал-
ният хъс на софийската „разследваща“ журналистика е плод само на
недомислена глупост или е вдъхновен задкулисно от сили, имащи ин-
терес определени фактори да бъдат изолирани от активната политика
в Македония. Рецептата за това е проста. След десетилетна обработка
македонското обществено мнение е силно податливо на неприязън и
недоверие към онези, които местната пропаганда обвинява в тесни
връзки с България и нарича с отвратителния сърбизъм „бугараши“. Ако
наистина някой е търсел определен ефект, той сега доволен потрива
ръце – в македонското публично пространство моментално закипяха
антибългарски емоции с отдавна несрещана сила.
*
26.07.2007

70
Неслучайно някои от новоприетите ни съграждани се опитаха, макар
и неумело да отричат и да се оправдават в македонския печат. Изпра-
вен пред злорадата настървеност, с която вестниците у нас се заеха мо-
ментално с тяхното опровергаване, се опитвах да си представя в каква
светлина се изправя отново пред очите на потърпевшите майка Бъл-
гария. С основание или не, за нашите събратя в Македония нейният
образ се определя до голяма степен и от писанията в свободните и ма-
сови български медии. Как да възприеме отношението на държавата,
в чийто идеални предели е решил да се завърне нейният блуден син,
когато негова съкровена и лична постъпка се размотава с креслив тон
по първите вестникарски страници в същата тази държава, когато там
се публикува монтирано факсимиле на новата му българска лична
карта? Пресилено ли ще е, ако наречем публичното размахване на
указа за придобиване на гражданство чисто и просто донос пред за-
интересуваните по своему от случая македонски инстанции? Не става
ли всичко това още по-отвратително, когато е придружено с много-
значителни коментари и дебелашки изводи, че „истинският“ мотив
на македонските кандидати за гражданство било само безвизовото пъ-
туване из Шенген?
Знам от близкото си общуване с наши събратя от днешна Република
Македония колко деликатност е нужна при разговорите за национал-
ната идентичност и за общите ни корени. Никой от нас няма право,
без да познава подробно личния им опит, да съди хора, които с поко-
ления са живели в условия на жесток терор, които до днес трябва да
се съобразяват с безмилостните правила на македонизма и на всеки-
дневните и съвсем конкретни сръбски внушения. Кой може да се пос-
тави на мястото на човек, принуден на невръстна детска възраст да
плюе върху портрета на заклания от УДБА като „соработник на оку-
паторот“ свой баща, да го проклина и да се отрича публично от него?
Кой може да обвини такъв страдалец днес, че прекалено плахо или
колебливо заявява позиция по тези въпроси?
Когато търсим отговор на сегашния разлом между нас, българите и
наричащите и определящите се национално като македонци няко-
гашни наши сънародници, не е убедително да обясняваме всичко
само с решенията на Коминтерна и с предходната десетилетна сръбска
въоръжена и финансова пропаганда. Още от периода преди частич-
ното освобождение през 1878 г., та до днес, има събития и постъпки
на официална и неофициална България, които в някогашните за-
падни предели на разселване на българската народност са въз-
приемани като израз на безразличие, пренебрежение и дори на

71
враждебност. Неведнъж отношението, проявявано тук, е будело раз-
очарование и оставяло огорчение у хората оттатък, от другата страна
на границата. Колкото и да е несъвместима като мащаб с примерите,
които спонтанно ми идват на ум, и днешната афера за паспортите на
македонските политици се вписва в редицата, започнала с полеми-
ката около създаването на българския книжовен език през втората по-
ловина на XIX век.
Граматиците от Книжовното дружество, водени от Марин Дринов,
отхвърлят в онези години призивите на български патриоти-книжов-
ници от Запада за съобразяване и със западните диалекти при коди-
фицирането на общобългарския писмен език. Напразно големият
охридчанин Кузман Шапкарев трогателно реди през 1868 г. „...се мо-
лиме на предосветените братя наши, съчинители или предводители
да сторят добрината да отстъпят нещо и за хатъра на Македонските
си братя да турят в наречието си и малце солчица Македонска, за да
срещат Кириловите и Климентовите потомци по-малко мъка в изуче-
нието на майчиния си език...“. Марин Дринов отговаря сухо, че „та-
кова сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо“.
Неотдавна проф. Михаил Огнянов напомни във вестник „Про &
Анти“, бр.27 и усилията на кръга около сп. „Лоза“ от 90-те години на
XIX век за преодоляване недостатъците на монодиалектния новобъл-
гарски книжовен език. Набързо и неоснователно „лозарите“ са обви-
нени в нелеп „македонски сепаратизъм“. Според покойния проф.
Шклифов тези млади български патриоти, разочаровани от неразби-
рането и консерватизма на факторите в Княжеството, прекратяват
книжовната си дейност и се пръсват – едни тръгват за Македония да
мрат за българската свобода, други като Георги Баласчев и Андрей
Ляпчев стават видни представители на културния и обществен живот
в България.
В края на втория том на „Освободителните борби“ Христо Силянов
привежда документи, в които вълнуващо е описано убеждението на
въстаналите илинденци, че хората в Княжеството няма да издържат
безучастно на пушеците от горящите села оттатък Рила и Пирин.
Обща е била надеждата, че армията на Княжеството ще им се притече
на помощ, въпреки всяка политическа логика на момента. Един след
друг се редят призиви към братята в България, които карат и днес сър-
цето да се свива – от чувството за безпомощно съчувствие – но и от
осъзнаването на дълбокото разочарование, което е предизвикала у съ-
народниците ни в Битолско и Дебърско благоразумната и единствено
реално възможна българска ненамеса.

72
Още тогава според мен се слага началото на вътрешното отдалечаване
на много от западните българи от техните източни братя. Следвайки
кошмарните амплитуди на историята през годините 1908 – 1912/13 –
1915 – 1918 то се развива с различна сила и се задълбочава през след-
ващите десетилетия.
Други не по-малко вълнуващи свидетелства от 30-те години на ми-
налия век намираме в книгата на Светлозар Елдъров „Българите в Ал-
бания“. В свои доклади след пътувания из онези земи инспекторът по
църковните дела Сребрен Поппетров неуморно призовава Министер-
ството в София да се погрижи за съдбата на хилядите, останали извън
пределите на държавата семейства с българско съзнание от Голо
Бърдо, Поле и Гора. Сребрен Поппетров цитира отчаяни писма и трог-
ващи до сълзи прошения на тези македонски българи за учебници, за
български книги, за учители, сам красноречиво апелира за съдей-
ствие. Архивите, а и самото развитие на този край оттогава до днес до-
казват, че никой в софийските кабинети не се е трогнал от съдбата на
най-западно живеещите ни сънародници.
Припомням си думите, които преди четири години чух от стар се-
лянин в някогашното българско село Желево, днешно Андартикон
(каква зловеща ирония!), недалеч от Лерин „Като копилета сме,
младо. Си го знаеме езикот – да пишуваме на него не можеме. Никой
не го е еня за нас, никой нема да ни помогне.“ Припомням си свиде-
телствата на собствените ми родственици от днешните албански земи
и разбирам сега по-добре причината за отчаянието и разочарованието
им от далечното Отечество.
Накрая ще приведа част от разказа на сина на един от многозаслу-
жилите за българското дело във Вардарска Македония герои, осъден
от македонския „народен съд“ за сътрудничество с „окупатора“ в пе-
риода 1941 – 1944 г., екзекутиран и заровен в неизвестен до днес гроб.
От записките на баща си – болен от родолюбие патриот – той възста-
новява днес хрониката на онези три свободни години. Оказва се, че
наред със светилата на нашата тогавашна култура, посещаващи със
страхопочитание като на поклонение Охрид, Прилеп и Струга, в Ма-
кедония пристигат от княжеството и чиновници, които се отличават
преди всичко с ламтеж за бързо лично забогатяване във военните ус-
ловия. Много често администрацията се отнася пренебрежително и
отвисоко към местните хора, не са рядкост учителите, които нетърпе-
ливо и брутално кастрят учениците, изпитващи трудности с новия за
тях книжовен език. Покойният днес герой, някогашен затворник в
сръбските тъмници, се застъпва пред българските власти за своите

73
съграждани, пише молби и заявления, пита кога най-после ще се из-
пълнят обещанията и ще се назначат и чиновници от средите на мест-
ните заслужили граждани. Така и не ги дочаква ... До смъртта си,
разказва синът му, майка ми не можеше да прости на България, че ни
предаде и остави на произвола през септември 44-та.
Безсмислено е да се впускаме в рационални тълкувания и да обяс-
няваме, че не е „България“, която ги е предала, както и да припом-
няме, че и самата България по това време попадна в кошмара на
комунистическия земен ад. Важно е да разберем, че у съпругата на
нашия екзекутиран герой, както и у много други жители на онази Ма-
кедония е останало в душата поредното горчиво разочарование от
прибралата се отново в старите си граници България.
Всички тези случаи от миналото, както и сегашната грубо разиграна
в пресата афера с българското гражданство на няколко познати имена
от Скопйе, идват да ни напомнят, че отношенията с Македония и с
живеещите днес там македонци не са еднопосочна улица, в която ние
от София задаваме единствено правилната посока. И най-лоялно и
разумно настроените спрямо общите ни исторически корени хора там,
имат днес свои възгледи, свои родови, психологически и културни на-
слагания. С тях трябва да се съобразяваме и уважаваме, когато спорим
и обсъждаме деликатно, без наставнически и всезнаещ тон гнетящите
и премълчавани досега въпроси от миналото.
Само така може да разчитаме на съвместно и необременено евро-
пейско бъдеще. Ω

74
 Провокацията като шанс *
За българските „патриоти“ и за македонистката въдица

Отново в българското „публично пространство“ се разнасят възмутени

гласове. Като тежка есенна охридска вълна се надига всенародното
недоволство и заплашва да отнесе все още плахо развиващите се нови
македоно-български връзки.
Поводът е печален, произшествието, което ни вълнува тези дни –
срамно. Край Каменния мост в Скопйе хулигани нападнаха шествието
в памет на героинята Мара Бунева. Мирно крачещи пенсионери, хора
с букети и венци в ръката бяха бити с тояги и железни пръчки, когато
отиваха да отдадат почит пред саможертвата на една българка, за
която се носят легенди от двете страни на Огражден. Скопската мили-
ция бездействаше.
Поводът си е повод, но нека той не ни пречи да анализираме реак-
циите след него. Справедливото възмущение се редува с абсурдни
предложения Македония да бъде изолирана, да бъде „наказана“, да
бъде наричана само „ФИРОМ“, а гражданите ѝ „фиромци“. В българ-
ския интернет, където би трябвало да си дават среща представителите
на най-прогресивните слоеве от населението, дебатът придобива фор-
мите на масова истерия. Сипят се закани за поход с Т-72 до брега на
Охридското езеро, призиви за „изпращане на три дивизии до Скопйе“,
искания за поголовна забрана на визи за „македонските цървули“ и
пр. и пр. Нека спрем до тук.
По-сериозен коментар заслужават недиференцираните нападки
към „некадърното сърбоманско“ македонско правителство. Няма
нищо по-далечно от истината от това.
Едва наскоро новият правителствен екип в Скопйе отбеляза своите
първи 100 дни на власт. Той е съставен от млади, интелигентни и от-
лично образовани, някои от тях на Запад, специалисти. При няколко
поредни посещения през последните месеци в Берлин, водещи фи-
гури от кабинета на премиера Груевски впечатлиха немските си до-
макини със своята амбициозна програма и с конкретните си мерки.
Разликата между тях и някои други, т.н. „юпита“ в една съседна дър-
жава далеч не е само оптическа. Отношението на днешното македон-
ско правителствено ръководство към България тепърва предстои да
*
15.01.2007

75
се дооформя, но вече има признаци на непредвзето добросъседско
отношение.
Срещу него са изправени нереформирани органи за сигурност с кому-
нистически генезис и медии, идеологизирани до краен предел в духа на
назадничавия македонизъм. Против евентуален поврат в обичайната
политика спрямо всичко българско е и една голяма част от обществото.
Трудно е да се опише какво се случва през последните дни в македон-
ските форуми из интернет. Предполагаемо млади хора леят псувни, за-
кани и омраза към всеки „бугараш“ или несъгласен на 100 % с тях
участник. Без предупреждение в забележително толерантния до сега ма-
кедонски форум „Мотика“ бяха заличени всички секции под надслов
„Македонско Бугарско дружене без предрасуди“, а ние, неколцината ар-
гументирано дискутиращи участници от България, след отвратителни
закани и похвали за биячите от Скопйе бяхме лишени от достъп.
Нервността на „македонистка“ Македония има просто обяснение:
за пръв път от 60 години България е в позицията на атрактивна за за-
падните си съседи алтернатива. Членството ни в Евросъюза бе за си-
лите на миналото в Македония шок, чийто ефект те едва сега започват
да осъзнават на практика. С отвращение трябва да признаят пред себе
си, че България е вече, образно казано, на една светлинна година раз-
стояние пред тях. Тези сили знаят, че в условията на спокойно и ес-
тествено сближаване между двете страни, те са обречени. От тук
ирационалните изблици на допотопна омраза.
Ето защо всяко изостряне на отношенията и всяка проява на агре-
сивност от българска страна са в полза само на сърбоманско-македо-
нисткото лоби в Македония. Аргументът, че и те трябва да са
заинтересовани от българския принос за тяхната евроинтеграция не
е убедителен – на този „елит“ Европа не му е нужна. Той ползва своите
привилегии, включително свободата на пътуване и без европейската
перспектива. Въвеждането на европейски норми на политическо, ико-
номическо и културно общуване са вредни за онези, които основават
своята „държавнотворна“ митология върху фалшификациите, клеве-
тите и кухата пропаганда. Естествена предпоставка е уверена и обос-
новано защищаваща интересите на своите граждани българска
правителствена политика.
Когато търсим опора, изправени пред лицето на често пъти необяс-
нимата за нас враждебност от страна на младите македонци, не е лошо
да се обръщаме към мъдрите редове на големите покойници. Коста
Църнушанов, един от последните мохикани на старото ВМРО описа
преди 20 г. как са тровени поколение след поколение в Македония:

76
„...ефектът от тази политика е налице: душата на младото поколение
е в значителна степен зашеметена или дори отровена; то с мъка на-
мира пътя към истината, когато слуша от своите учители една и съща
лъжа. Красноречив пример за един резултат от училищната отрова,
вливана в детските души, намираме върху страниците на в. „Нова Ма-
кедония“ в отдела за децата, именуван „Колибри“, в броя от 22 април
1970 г. вестникът съобщава за едно училищно тържество в Крива Па-
ланка в чест на патрона на училището „Йоаким Кърчовски“ и по-
мества стихотворението на ученичката Добринка Бучевска от VII
отделение „Песен за Йоаким Кърчовски“.
Макар и написани на хубав, почти книжовен български език, осемте
стиха са излъчили една капчица от оная люта противобългарска от-
рова, получена в училището. Ето стиховете, документ за едно нечо-
вешко дело:
Знаеме, дека си еден
от първите македонски учители;
беше храбар и не се плашеше
от гърчките и бугарските мачители.
Ти завърши славно, храбро и смело,
а македонските учители го продолжия
твоето дело.
И тъй, на това младо същество е внушено, че още през първите две де-
сетилетия на миналия век в Македония, където се подвизавал пър-
вият български писател на новобългарски език Йоаким Кърчовски, е
имало български мъчители, които заедно с гърците са изтезавали на-
селението, обаче той — Кърчовски — бил храбър, не се плашел от тях
и завършил „славно, храбро и смело“ своето дело ...
Какво е било това дело момичето не казва; то е само убедено, че е
противобългарско ... Иначе защо биха го мъчили българите? На него
е проповядвано така. Защо? За да не се разколебае, ако един ден му
попаднат книгите на Кърчовски и то прочете, че са писани на „про-
стейши язик болгарски“. Веднъж отровено и накарано да извърши
светотатство срещу чистото име на Кърчовски, то ще бъде безчувст-
вено, когато истината блесне пред него — така, както са безчувствени
Конески, Митрев, Ристовски и с-ие пред прекрасно познатата им ис-
тина за българската народност в Македония. Точно така, както краде-
цът знае, че кражбата е безнравствено дело, но все пак краде ...“
Съзнавайки всичко това, може би пó ще ни се удава нелесната за-
дача да запазваме нужното спокойствие и с търпение да работим за
едно общо и по-добро бъдеще на България и Македония. Ω

77
 Пат по балкански *
Букурещ – пак съдбоносен за Македония?

Симеон Радев завършва своите спомени от конференцията в Букурещ

през 1913 г. с едно изречение, което е записал в албума на френска
дама, помолила го да сподели мислите си в онзи трагичен за България
момент:
„Историята постига стабилност само чрез справедливост“.
Точно 95 години по-късно съзнаваме прозорливостта на големия
наш летописец и дипломат. Липсата на справедливост не само лиши
балканските народи от стабилност, но ги обрече на десетилетни мъки
и несигурност, която продължава до днес.
През 1913 година Букурещ разкъса Македония, предаде по-голя-
мата ѝ част на най-безмилостните ѝ врагове и обрече населението ѝ
на терор или прокуда. Европейските сили пренебрегнаха справедли-
востта в полза на свои, късогледи интереси.
В началото на април 2008 пак европейски сили, притиснати до сте-
ната от една балканска държава, прославила се като родина на демок-
рацията и хуманизма, взеха решение с може би съдбоносни за
Македония последици. На тази нейна част, която светът познава под
името „Бивша югославска република Македония“ бе отказана обеща-
ната уж покана за присъединяване към НАТО.
Македония бе бутната обратно там, откъдето вече 15-на години се
опитва да се откъсне – в компанията на Сърбия, европейския парий и
най-верен съюзник на Русия на Балканите. Сърбоманите в Скопйе ли-
куват, македонистите стоят пред разбитото корито на своята външна
и вътрешна политика, основана на една конструирана идентичност.
Тъкмо въпросът за идентичността ще ни помогне да различим зад
формалния географски паралел съществената разлика между Буку-
рещ 1913 и Букурещ 2008. Народностната идентичност на голямото
мнозинство от македонското население през 1913 г. не стои под съм-
нение за никой идеологически и политически непредубеден ученик
на Историята.
Тя е била българска, независимо от това за каква държавна форма
на независимост на географската област Македония са се застъпвали
едни или други представители на това население.
* 04.04.2008

78
Днес, 95 години по-късно, за българска идентичност на някаква що
годе значителна част от жителите на Република Македония не може
да се говори. По причини, чието дори само изброяване би надхвър-
лило рамките на този текст, населението между Огражден и Охрид-
ското езеро стана пример за уникално в световен мащаб явление –
загуба на дълбоко вкоренено и жертвоготовно защищавано етническо
и културно самосъзнание.
Нещо повече, тази унаследена и устояла на вековни изпитания
идентичност е заменена у повечето жители на днешна Македония с
„идентитет“, враждебен към народа и държавата-идеал на техните
деди. Твърдя, че тъкмо „идентитетот“, на който се крепи цялата дър-
жавна конструкция на „бившата югославска република“, е коренът за
неблагополучията на Вардарската държава. Извън специфичното
сплитане на гръцки и руски интереси, довели до твърдоглавата пози-
ция на южната съседка, тъкмо македонското наблягане на идентите-
тот доведе до букурещкото разочарование.
Македонското правителство бе приело в последния момент предло-
жението на посредника Нимиц за промяна на държавното име в „Ре-
публика Македония (Скопйе)“. Но когато Гърция отхвърли и този
вариант, Скопйе се противопостави на всички други добронамерени,
слабо отличаващи се от горната, алтернативи с аргумента, че те го ру-
шели идентитетот.
Всъщност порочното начало е заложено още преди 60-на години
при създаването на републиката със столица Скопйе. Македония
преди Балканските войни е била населявана от българи, албанци,
турци, гърци, евреи, цинцари и кой ли още не (както пише владиката
Методий Кусев „Македония в своите жители само сърби няма“).
Всички те са се самосъзнавали освен като принадлежащи към
своята етническа или религиозна (мюсюлмани, протестанти, патри-
аршисти, екзархисти) общност, но и като „македонци“, т.е. жители на
Македония – от Шар до Пинд и от Охрид до Родопа.
От момента, в който днешната Република Македония започва да
отрича българската етническа идентичност на по-голямата част от
своето население и я замества с конструирания „македонски иденти-
тет“, тя попада в капана от който няма излизане.
Може ли някой да се учудва на липсата на лоялност на албанското
малцинство към държавата, която от десетилетия му отнема апри-
ори правото да бъде „македонец“, защото е резервирала този термин
като ерзац за нежеланата и омразна на комунистическия скопски
режим дума „българин“? Превръщайки атрибута „македонец“ от

79
белег за географски произход в понятие за национална принадлеж-
ност, македонисткият елит пое по абсурдния маршрут, който го до-
веде до Букурещ 2008.
Затова неувереността, дестабилизацията, изолацията – и продъл-
жаващото гръцко изнудване – са единствено сигурните елементи в бъ-
дещето на Република Македония.
Предлагам лечебна рецепта: мисълта на Симеон Радев „Историята
постига стабилност само чрез справедливост“ да се изпише със златни
букви над президиума на Собранието в Скопйе и да се повтаря от
всички депутати докато и последният разбере какво изисква от него
историческата справедливост.
Ако желае да гарантира доброто бъдеще на народа си.
И на своите деца в частност. Ω

80
Страна на розите и мутрите
 Killing Borders *
Социалистическа България –
този страшен туристически рай

През дългите години, в които ГДР бе държава, затворена за пътувания

към далечни южни страни, източногерманците лелееха един-един-
ствен достъпен копнеж за лятно отпускарско туристическо щастие.
Това бе „братска“ България с нейните високопланински курорти,
синьо море и златни плажове.
По трудно обясними днес причини България се ползваше по онова
време сред жителите на ГДР и с още една, не по-малко притегателна
за мнозина, слава. Широко бе разпространен слухът, че българските
граници към Турция, Гърция и Югославия се пазят небрежно и че
през тях може да се премине към свободата едва ли не като на раз-
ходка.
Живеейки в Източна Германия, понякога лично ми се е случвало
да обяснявам на местни приятели, колко дълбоко се лъжат. Да им
описвам многокилометровите гранични зони, няколкото реда телени
мрежи, пуснатите между тях обучени кучета, вълчите ями, дресира-
ното и подозрително към всеки непознат местно население, озлобе-
ните граничари. Може пък и да съм предотвратил някое лекомислено
решение със злощастен край ...
Но за много от предимно младите туристи от тогавашната ГДР екс-
курзията до България и неподготвеният опит за бягство от социалис-
тическия рай е завършвал с трагични, а както се научава сега, и с
фатални последици.
От няколко години германският политолог и публицист проф.
Щефан Апелиус проучва архивите на Външното министерство и на
Службата за наследството на Щази в Берлин, търси и разговаря с
близки на изчезнали или обявени за загинали при неизяснени обстоя-
телства в България през 60-те и 70-те години източногерманци. Той
посещава и страната, където въпреки незаинтересоваността и дори съ-
противата на властите, успява да издири свидетели и да получи ценни
показания, които разкриват една от най-непознатите и особено тра-
гични страници на Студената война. Става дума за организираното
избиване от български граничари на източногермански граждани при
*
14.11.2007

82
опит за бягство през границата. Нещо повече. Както споделя Апелиус,
все по-убедителни са сведенията за случаи на екзекутиране на вече
заловени от граничарите „нарушители“.
Резултатите от своите разследвания германският учен ще публи-
кува в готвена за печат книга, но дори и сега, особено след последната
му публикация в Spiegel Online, той е затрупан от нови писма и обаж-
дания на близки, които попълват картотеката му с все нови и нови
имена. Всекидневно нараства и интересът на обществеността и ме-
диите в Германия, за които до сега тази тема бе почти непозната.
Щефан Апелиус приема, че е имало поне 2000 случая на опити за
бягство на източногерманци от България за периода 1960 – 1989 г.
Чрез своите проучвания той за сега е доказал 17 случая на убийства,
извършени от български граничари. За да продължи изследванията
си, на него му е нужен достъп до архивите на българското МВР. До
сега това му се отказва. Напротив, както казва ученият, министърът
на вътрешните работи Румен Петков прави всичко възможно, за да
осуети установяването на истината.
А тя, съдейки по думите на Щефан Апелиус, е достатъчно шоки-
раща. В новата си публикация в Spiegel той припомня забравено раз-
следване на в-к „Анти“ още от 1993 г. Според него посолството на ГДР
в София е заплащало на граничарите премия от по 2000 лв. за всеки
убит беглец. Стрелецът е получавал за награда и по няколко дни из-
вънредна домашна отпуска. Възмутително е, казва Апелиус, че софий-
ското представителство на Федералната република въобще не е
реагирало още тогава на публикацията на „Анти“.
За сега няма потвърждение на слуховете, че самото посолство на
ГДР е поискало от българските гранични власти заловените източно-
германци да бъдат екзекутирани на място. Потвърдени са обаче поне
два случая на формена екзекуция на заловени от граничарите бе-
гълци – в единият случай младеж и девойка, стоящи един до друг са
нашарени с автоматни редове от близко разстояние. Другият случай,
който разказва Апелиус, се отнася до вероятно последния убит при
бягство от социалистическа страна. Той е от лятото на 1989 г. Немски
тийнейджър е принуден да коленичи и е убит с изстрел в тила близо
до Петрич. Въпреки че убиецът, бивш граничар, е известен и по-
именно, досега той не е понесъл своето наказание. Документите за
случая се намират в Службата за архивите на Щази. По думите на уче-
ния, колегите там са много отзивчиви и той е убеден, че с тяхна помощ
предстои изясняването на много от въпросителните около съдбата на
жертвите.

83
Архивите показват например, че до средата на седемдесетте години
убитите много рядко са погребвани в гробища. Това потвърждава све-
денията, които и аз съм получавал още преди години от желаещи ано-
нимност свидетели, че често пъти източногерманците са погребвани
направо в кльона или на граничната бразда. Проф. Апелиус е посетил
и заснел някои предполагаеми места на погребения на самата гра-
ница. Разказвано му е от български изследовател, който от години не-
официално проучва темата, че плитко заровените тела на убитите са
изравяни от диви животни, а костите им разнасяни по баирите.
Току-що в берлинския архив е намерена секретната спогодба, склю-
чена през 1975 г. между посолството на ГДР и главния прокурор в
София, съгласно която телата на убитите на границата източ-
ногермански „закононарушители“ следва да се погребват в „общест-
вени гробища на НРБ“. Как ли се е постъпвало с телата преди тази
дата?
Десетилетия по-късно, въпросът на кое място са намерили последен
покой техните деца продължава да мъчи престарелите и болни роди-
тели в Германия. Неотдавна и към мен се обърна за помощ берлин-
чанка, чийто чичо като младо момче е убит край Смолян през 1966 г.
при опит да премине в Гърция. Пред смъртното легло на майка си тя
обещала да направи всичко възможно, за да открие лобното и гробно
място на своя брат. Този случай е един от редките, при който след нас-
тойчиво разследване близките в ГДР са получили писмен отговор от
България. Селският съвет на с. xxxx, окръг Смолянски пише до май-
ката на убития младеж следното (правописът е запазен - бел. авт.):
„... По отношения обстоятелствата при които е станало не-
щастието с Вашия син, случая е следния; вашия син е имал за цел
да премине границата на нашата страна по нелегален път.
Същия се е отделил от групата с която е почивал в курорта
„Васил Коларов“ и е стигнал до самата гранична линия между на-
шата страна и Гърция, като в това време е забелязан от нашия
граничен наряд и подканен да се предаде, обаче, не се подчинил на
предупрежденията на граничната охрана и при опита му да пре-
мине границата, граничарите са били принудени да употребят
оръжие срещу него, като нарушител на границата в резултат
на което е убит.
Вашия син е убит в района на махала ххх, ххх-ска община в бли-
зост до ххх-та гранична пирамида и е погребан на същото място,
където е убит ...“

84
Анонимизирам документа, тъй като вече има случай от преди две го-
дини, когато след оповестяване имената на жертви, които разследва
професорът, всички документи за тях изчезват от архивите. Този ще
е поредният случай, с който Щефан Апелиус ще се заеме при следва-
щото си пътуване в България.
Мотивацията си германският учен, специалист по историята на на-
ционалсоциализма, черпи от убеждението, че пълното разкриване на
миналото на една тоталитарна система е най-важна предпоставка за
изграждането на демократично общество. Нетърпимо е, казва той, ко-
гато вчерашните престъпници, техните деца и внуци си приписват ро-
лята на убедени демократи, когато ни внушават, че едно време „не се
живееше лошо“ и че отново на тях трябва да поверим да ни управля-
ват и в бъдеще.
Хората в България, смята Щефан Апелиус, трябва да преодолеят
страха си и да заговорят открито за тези неща. Страх, който произтича
и от това, че днешното правителство и преди всичко хората във вът-
решното министерство крият истината по лични и по политически
причини. Свидетелите в България трябва да заговорят. За да се по-
търси съдебна отговорност и от извършителите, и от техните подбу-
дители.
***
P.S. Публикацията на горния текст през 2007 г. предизвика бурни ре-
акции в интернет. Пишат читатели, които са били самите свидетели
край границата на случаи като описаните или които имат информа-
ция за подобни трагедии. Други коментари, изпълнени със злоба и
идеологическо заслепление, ни дават непосредствена представа за
това как са мислили тогавашните граничари-убийци. Идеологичес-
кото заслепление и злобата, карали ги да натискат спусъка срещу без-
защитни цивилни, опитващи се да напуснат социалистическия рай,
живеят в тези хора до днес. Малка подборка от мрежата:
Автор: grani4ar
„За заловен даваха седем дена отпуска, за убит десет! През 1975 г за
една нощ кучкаря на Кулата застреля 4 пакистанци (от общо десетина
само двама останаха живи). Направиха го партиен член и делегат на
конгреса на БКП.“
Автор: редник
„Помполита не ги искаше живи: „Заловени не ми трябват само за
убити има отпуск.“

85
Автор: GKG57
„През 1948 г. са разстреляни цял клас 15 /петнадесет/ годишни деца
от гимназията в гр. Любимец при опит да избягат през границата.
Убийствата са извършени от Старозагорския батальон на вътрешни
войски. До сега няма и кръст сложен. А на партизанските „герои“ и
досега стоят паметниците.“
Автор: Slavi Georgiev
„За съжаление фактите са точно такива. Служих 1 година в Петричкия
отряд и го казвам като очевидец. Още са пред очите ми телата на 2-
ма немски младежи, момче и момиче, които бяха буквално разкъсани
от куршумите в едно дере над Петрич. Бяха ги хвърлили на плаца, с
кожени якета, подгизнали в кръв. Малко преди това бяха застреляни
други немски младежи.“
Автор: с. Аламовци
„В с. Аламовци, община Златоград, са избити поне десетина източно-
германци в опит да избягат отвъд Желязната завеса. Досега обаче
никой не е направил разследване и никой не е потърсил отговорност
от убийците!“
Автор: анонимен
„Позорно деяние г-н Радев е да характеризирате държавата си като
позорна в който и момент от нейното съществуване, защото държа-
вата това е народът и земята която той защитава и облагородява. Ако
смятате че майка ви и баща ви които са живеели тогава са били по-
зорни – добре.
Не е позор г-н Радев, а е гордост и чест добре да си пазиш границата
на родината – независимо какъв е социално икономическия режим.
Всеки германец който се е опитвал да премине нелегално нашата
граница е престъпник. Нашите граници се охраняват от армията (с
изключение на КППта, но германченцата не са искали да минат от там
явно), а армията е длъжна да охранява земите и границите ни. Тези гер-
манци не само са дошли в България да си веят байряка както си щат
ами не са се и подчинили на заповед от съответните органи на реда.
Тези факти за унищожени максимален брой гранични рецидиви
(особено западноевропейските) ни изпълват с гордост, че добре сме
си вършели работата.
P.S. И пак да опитат да преминат днес, пак ще бъдат застреляни ...
Българските граници винаги са били свещенни.“
Автор: Дядо Петър
Всичко във статията е верно. Аз съм бил войник по това време и знам

86
добре. Лошото е, че по същия начин, дори и по-жестоко, се третираха
родните български бегълци от комунистическия рай.
Автор: ефрейтор
В средата на 60-те години служих войник в Звездец и бяхме на учение
в района на границата. Бяхме на един хълм от където наблюдавахме
една кървава драма. Баща майка и две деца бягаха в посока на тур-
ската граница по дерето на реката а група граничари ги преследваха.
Майката взе малкото дете, на около 4-5 годинки на гърба си за да се
движат по-бързо а бащата водеше по-голямото, момче на около 10 го-
дини.Когато граничарите ги видяха, започнаха да стрелят по тях от
доста далеч и простреляха майката, детенцето което тя носеше и ба-
щата а по-голямото дете успя да се скрие в храстите и тичаше в нашата
посока.
Притекохме се на помощ и принудихме граничарите да спрат стрел-
бата. Те явно бяха много притеснени от това че станахме свидетели и
започнаха глупаво да ни питат дали имаме право да сме в граничната
зона, дали знаеме паролата и се опитваха видимо смутени да се правят
на много важни. Моят командир се вбеси, взе моя автомат и като го
насочи към тях ги накара да стоят мирно докато дойде началството
им, като ги нарече вбесен изверги и негодяи които стрелят по невъо-
ръжени мъж, жена и деца. Имах чувството че иска да ги разстреля на
място, а и аз изпитвах същото неудържимо чувство. Така поне спа-
сихме по-голямото дете, което сигурно също щяха да убият, за да няма
свидетели. Предупредихме началника им че ще рапортуваме в щаба
на дивизията за случилото се. После разбрахме че това бил един лекар
от Варна със семейството си.Свалям шапка на моя командир, макар и
комунист – български офицер с чест и достойнство.
Дали знае някой съдбата на това нещастно дете, което е било тогава
между 7-10 години?
Дали бе потърсена съдебна отговорност за извършителите на това
и множеството подобни долни престъпления, техните началници и
съответните отговорни в политбюрото и ЦК на БКП? В Германия бяха
осъдени много от доказаните извършители на подобни престъпления.
Колко осъдени има в България?“
Автор: orm
„Поредния бълвоч от г-н Радев. В началото четях статиите на този „су-
бект“ с известна доза интерес, но за съжаление след 3-та разбрах че
основната идея е „анти“ всичко що е било в периода 1944-1989 г. Аз
познавам друга истина, различна от тази на г-н Радев и не мога да се

87
съглася с тезата му. За терористичен граничен комунистически
режим съм сигурен че и марсианците не са чували, а вече съм и на-
пълно убеден че този „мъж“ не е служил в армията до 1989 г. На много
хора в България и преди 10.11.1989, и след това им се привиждаха
доста неща, като например милионите минали през комунистичес-
ките концлагери в България.“
Автор: Един
„Зад всеки убит се крият поне 2-4 убийци! Това са 1000-2000 души, от
тях живи ще да има към 500! Ако са хора и искат Господ, жертвите и
семействата им да им простят да излязат и да си признаят и да разка-
жат всичко както си е било! Ето това е истинското помирение!
Ако не, да оставят позора за децата и внуците си това си е техен
избор! Само да не се надяват че ще се забравило и покрило всичко за-
щото няма да стане така! И тук ще има книги и филми за това след
малко време! Една малка държава сме, всичко се знае и помни няма
да се скрие ни един от тях да им е ясно това!“
Автор: стария хъш
„Граничното население беше вербувано и получаваше по 30 лева шпи-
онски за да предават непознати лица ако видят в района. Македонците
и Сърбите получаваха чифт волове за всеки върнат бегалец. Много
малко беха късметлиите като мен да избегат успешно.“
Автор: nik
„С цялото внимание, на което съм способен, следях обсъждането на те-
мата – от начало, до край. Няма да взема отношение, защото съм омер-
зен от опитите да се извадят „аргументи“ и „обяснения“ за част от
миналите нечовешки безобразия, дълбоко присъщи на комуноидите.
Няма да взема отношение, защото не съм сигурен, че ще успея да
озаптя езика си и бих дал воля на множество проклятия и нецензурни
думи по отношение на някои от изродчетата, гаврещи се във форума.
С огромно задоволство, обаче, констатирах две неща – дълбоката
пропаст и несравнимост между моите човешки разбирания и „разби-
ранията“ на човекоподобните комуноиди (маймуните да ми простят
сравнението!) и, второ – неистовият, нечовешки страх, който тресе
тези уроди. Тресе ги, породен от ужаса, който изпитват, ако, дай Боже,
им се потърси сметка ! Според мен, това скоро ще се случи!“
Милен Радев, 2007 г
„Интересни размишления, вълнуващи свидетелства, благодаря за тях!
За жалост образът на „българина“ и на България, който се е разкрил
пред споменатия по-горе д-р Апелиус след заниманията му с десетки
случаи на издевателства на границата е един от най-отвратителните.

88
Това не може да не намери някакво отражение и в следващите му тру-
дове за българската култура и история – колкото и научно изрядно и
порядъчно да подхожда. Виждам в момента важна задача (приемам
я по стечение на обстоятелствата и като моя) в това да му бъде изяс-
нено, че онова, което е проучил и научил, са действия на българския
комунизиран човек, на морално деградиралите деца на комунисти-
ческата система за дехуманизиране на индивида. Че такива садисти с
ампутирана съвест и присадено вместо това класово или расово съз-
нание нямат националност и не бива да се вменяват във вина на един
народ, който с десетилетия преди това е бил известен с благост, кро-
тост и гостоприемство (нещо, което впрочем снощи на среща с публи-
ката в Берлин потвърди по трогателен начин известната германска
писателка Ангелика Шробсдорф, емигрирала през 30-те години като
еврейско момиче в стара България и спасена от най-обикновени бъл-
гарски селяни, хора с човечност, каквато тя казва, не била срещала
никъде другаде по света през дългия си живот).
Поразилата нашия народ след 1920-те години болшевишка про-
каза води до кървавите седмици след 9.IX.44, до мрачните десетиле-
тия нататък и в частност до издевателствата на граничния режим
срещу свои сънародници и чужденци до самия формален край на сис-
темата през 1989 (впрочем последният екзекутиран германец на на-
шата граница е от късното лято на 1989; по случая през 90-те години
започна дело в София, но с вече станалите обичайни номера то бе про-
точено с години и накрая прекратено, въпреки наличието на всички
необходими доказателства от тукашните архиви на Щази).
Във всичко това ще трябва да вникне ангажиралият се с темата из-
следовател, за да не се сдобие България с поредния учен, който я из-
следва като интересно, занимателно и загадъчно, но всъщност доста
противно насекомо. Такива ги има и ги е имало не един и двама по
света.“

89
 Страната на сбъркания преход *
Неутешителни диагнози на конференция
на българисти в Берлин

През уикенда в Берлин се проведе рядка по мащабите си и по внуши-

телния състав на участниците конференция на българисти. Първият
ден в българското посолство, а вторият в церемониалната аудитория
на Хумболдтовия университет се събраха филолози, културолози, ис-
торици, етнолози и политолози, занимаващи се професионално с бъл-
гарската тематика. Лекции изнесоха учени от Германия, България и
Белгия.
Централната лекция на втория ден бе изнесена от д-р Клаус Шра-
майер, авторитетен юрист, дипломат от кариерата, бивш висш служи-
тел в посолството на Федералната република в София и посланик в
Македония. Днес той е член на ръководството на Дружеството за Юго-
източна Европа и активен анализатор на процесите в България. Те-
мата бе „Българският преход – една история без край“.
Ученият започна с провокативен коментар на въпроса на Иван
Кръстев дали преходът в България не е вече завършил. Може би пре-
ходът въобще не е и започвал, смята д-р Шрамайер. Негова статия, в
която развива подобна недипломатична теза, е отхвърлена от немско
специализирано списание в края на 2006 г., тъй като подобни съмне-
ния не пасват на еуфорията в навечерието на приемането на България
в ЕС. До днес, казва Клаус Шрамайер, никой не може смислено да ми
обясни какви точно политически причини надделяха, за да се прене-
брегнат Копенхагенските критерии. Защо се погледна през пръсти на
без друго разкрасените доклади на Комисията, та България да бъде
приета на всяка цена.
Ако причината е била в неоправдания оптимизъм, че приемането в
Евросъюза само по себе си ще „оправи“ нещата, действителността го
опроверга изцяло – от тогава до сега нищо не се е „оправило“. Съби-
тията от последните седмици в България потвърдиха и най-лошите
опасения. Докато, каза дипломатът, в България министри, принудени
да си подадат оставката по основателни причини, веднага заемат
висши постове в БСП, а бившият главен прокурор все още се крепи
на посланически пост в чужбина, няма надежда за истинска промяна.
*
19.05.2008

90
Терминът „трансформация“ или българският му еквивалент „преход“
по същество означава правова, политическа и икономическа „запад-
ноевропеизация“ на страната. Но до ден днешен този процес е само
привиден, ограничава се до налагане на повърхностно лустро на об-
ществото. На думи обещанията на елитите са големи, в действител-
ност те са водени от един принцип: „Давайте парите и ни оставете на
мира с реформите“.
Обстойно Клаус Шрамайер се спря на високата социална цена на
досегашния преход, на непомерната загуба на време, на човешките
страдания, предизвикани от социалната несправедливост на рефор-
мите. Губещите в обществото са огромното мнозинство на гражданите
– всички онези, които не са част от новата „мрежа“, както той нарича
управляващата прослойка от стара комунистическа номенклатура,
кадри на Държавна сигурност, нови олигарси и мафиоти. Тези „но-
менклатурни капиталисти“ успяха да трансформират по-раншната си
политическа сила в необуздана финансова и стопанска мощ и да си
гарантират запазването на политическата власт.
Ситуацията в България, смята д-р Шрамайер, е обезпокоителна за
цяла Европа. Растящите социални напрежения могат да доведат стра-
ната до политическа нестабилност, което ще я превърне в постоянна
заплаха за нейните съседи, за все още неспокойните Балкани като
цяло, а от тук и за Европа.
По-нататък лекторът се спря на причините за различния ход на ре-
формения процес в Централна и в Източна Европа, в частност в Бъл-
гария. Страни като Чехия и Унгария се възползваха от все още живия
„хабсбургски фактор“ – от традициите на гражданското католическо
общество на бившата Австро-унгарска империя, изградена на осно-
вата на римското право. България се намери в друга изходна позиция
– през 500 годишното османско господство, разрушило нейната собст-
вена държавност, смята той, тя пропуска важни епохи от европейското
развитие – хуманизма, Ренесанса, просвещението. При това там гос-
подства враждебната по принцип срещу нови тенденции православна
църква.
Без за жалост да вникне в някои от причините за отсъствие на под-
обни на въстанията в Централна Европа през 1953, 1956 и 1968 г. дви-
жения в България – преди всичко безпримерния, геноциден терор на
комунистите в първите години след 1944 г. – Клаус Шрамайер из-
тъкна някои причини за неуспешния ход на прехода в България: лип-
сата на реформатори в самата българска компартия, почти пълното
отсъствие на забележимо дисидентско движение, несъстоялата се

91
смяна на елитите след 1989. При тези предпоставки, смята той, щеше
да е чудо, ако преходът бе успял. И той наистина се провали ...
След като изброи трите големи комплекса на Копенхагенските кри-
терии за членство в ЕС – политическия, икономическия и хармони-
зирането на законодателството, д-р Шрамайер подчерта, че е
трябвало да се проследи тяхното материално изпълнение, а не само
наличието на отчети на хартия.
Нещо повече, той укорява Брюксел, че не е включил в тези крите-
рии други въпроси от решаващо значение за развитието на общест-
вото към общоевропейските ценности и пазарната демокрация.
Фатално се оказва, че Европа напълно е игнорирала въпроса за кому-
нистическото минало и за общественото осъждане на виновните за
десетилетните престъпления. Дори не е било поставяно на дневен ред
анализът и преосмислянето на миналото да станат предпоставка за
приемане в европейското семейство. В България се е провалил всеки
плах опит да се търси отговорност за престъпленията на „народните“
съдилища, за лагерите, за „възродителния“ процес, а европейските
институции не са оказали съдействие и не са настояли за действи-
телни резултати като предпоставка за членство в Съюза.
Ненамесата на Европа по тези въпроси е циментирала стария елит,
а неотварянето на досиетата на ДС (също непоставено като условие от
Брюксел) позволява агенти на тази служба да управляват европейска
България на висши държавни и партийни длъжности.
Така комунистическото наследство продължава да тегне до ден дне-
шен на обществото, деформира и отравя живота на цели поколения,
смята д-р Клаус Шрамайер. Резултатът е екстремизация, особено на
част от младото поколение, апатия и масова емиграция. Друг резултат
е избирането на държавен глава с гласовете на само 20 % от всички
правоспособни избиратели.
В лекцията си бившият висш германски дипломат се спря на
някои от най-нетърпимите според него деформации на публичния
живот в България. Икономиката се владее от олигарси-екскому-
нисти, от мафиотски групировки, които разчистват сметките си с не-
удобни конкуренти чрез наемни убийци. От 1989 г. насам в страната
са извършени над 200 неразкрити поръчкови убийства. Във Външно
министерство са възстановени много от уволнените от Надежда Ми-
хайлова възпитаници на Московския институт за международни от-
ношения. От встъпването в длъжност на президента Първанов,
мнозинството назначени посланици са членове на БСП и бивши съ-
трудници на ДС.

92
Повече от 100 партии създават привидност на политически плурали-
зъм. В действителност това не са партии в западноевропейския сми-
съл на думата. Партиите в България са клиентелистки и основна цел
на дейността им са икономическите интереси на техните лидери. Не
съществува истинска социалистическа, консервативна или либерална
партия. Най-добре организираната партия – БСП е разцепена на две
крила – ултраляво и „дясно“, но и двете са неразривно свързани от
финансовите средства, заграбени от държавната хазна в началото на
прехода и при некоректни приватизационни машинации.
В Европейския съюз само медиите в България и Румъния получават
от международната организация Freedom House оценката „частично
свободни“. Монополът над общественото мнение на старите печатни
органи на БКП днес е заменен от монопола на жълтите издания на
германската групировка ВАЦ. Свободата на печата в България има
според Клаус Шрамайер множество дефекти – ниско журналисти-
ческо ниво, наказателни санкции срещу непокорни журналисти, са-
моцензура и дори упражняване на контрол от бивши сътрудници на
ДС. Сред малкото качествени и критични медии в България бившият
германски дипломат назова „Капитал“, „Дневник“, Mediapool, news.bg
и – навярно от любезност към присъстващия в залата репортер –
блога и форума „Де зората“.
На финала, връщайки се към темата в заглавието на своята лекция,
Клаус Шрамайер цитира Светлозар Игов: „От гледна точка на свръх-
богатото свръхмалцинство „преходът“ е завършил. За него той бе за-
вършил още преди да започне. От гледна точка на бедното и
безправно мнозинство той никога няма да свърши ...“ Ω

93
 Говори ли се за въже
в къщата на обесения? *
Една разходка сред папките на Щази

Влезеш ли в германската Служба за архивите на Щази установяваш

бързо, че на фона на новите, разгорещени дебати в България и Ита-
лия около атентата срещу Папата през 1981 г. тук животът си тече рав-
номерно и спокойно. Говорителят Кристиян Боос регистрира
известно повишаване на интереса към работата на Службата от страна
на български медии, но не крие, че изненади от архивите засега не
бива да се очакват. В разговор с него не мога да се отърва от усещането
за ирония, когато той говори за дълбоката секретност, с която в Бъл-
гария продължават да са обгърнати предадените на София през 2002
г. немски документи. С готовност г-н Боос предлага да ми съдейства,
за да получа в срок от 24 часа по ускорена процедура достъп до пап-
ките, съдържащи прословутите архивни материали. Попълване на
стандартен формуляр, бръкване дълбочко в джоба съгласно стрикт-
ните тарифи за достъп до архивите (с надлежно издадена квитанция)
и ето, че една любезна дама вече ситни пред мен с две дебели папки
под мишница към читалната зала.
От милионите архивни страници, останали в наследство от Щази,
по темата „Атентат срещу папата“ са селекционирани около 200 листа.
Те са събирани от две Главни управления на някогашното Министер-
ство за държавна сигурност. Отначало специалистите в Службата са
направили подборка на материали на XXII ГУ (Контратероризъм).
През 1995 г. са открити подготвени за унищожаване и частично раз-
късани документи на X ГУ, отговаряло за контактите със сродните
служби на соцстраните. Според говорителя Боос копия от всички тези
документи са били предадени и на италианските следствени власти,
които са гостували в Службата през 1995 г.
Какво съдържат въпросните папки? Най-съществената част са
писма и телеграми от София до източногерманските чекисти през пе-
риода 1982 – 1985 г. Министърът на вътрешните работи Димитър
Стоянов пише на колегата си Ерих Милке, а до генерал-майор Вили
Дам, шеф на X ГУ писмата са подписвани от генерал-полковник
*
11.04.2005

94
Митев – вероятно неговият колега в българското МВР. Прави впечат-
ление, че в поредността на документите има пропуски, както хроно-
логични, така и логични, което се установява от съдържанието на
кореспонденцията. Ето един намерен скъсан и вече реконструиран до-
кумент от 26.08.82 г.:
„Скъпи др. Дам!
...в последно време в масмедиите на някои капиталистически дър-
жави се появяват тенденциозни и лъжливи материали, че покуше-
нието над живота на папа Йоан Павел Втори ... било дело на КДС
и на българските органи за сигурност, които оказали непосредст-
вено съдействие на терориста Агджа чрез оръжие и пари. Оче-
видно става дума за дирижирана от вражеските тайни служби
кампания, с цел дискредитирането на България, като ѝ се при-
писва връзка с терористични организации.
Молим Ви, предвид на създалата се ситуация, да ускорите подго-
товката на документи за съвместната операция „Папа“.
Със социалистически поздрав
Митев“
Телеграмата и молбата са препредадени веднага с гриф ЛИЧНО на
заместник министъра и шеф на Главно разузнавателно управление
Маркус Волф. В края на септември генерал Вили Дам изпраща след-
ната придружаваща записка до генерал Волф:
„Операция „Папа“
Приложено Ви изпращам запечатан плик, който ни бе предаден
от българските органи за сигурност по линия на активните ме-
роприятия в рамките на горепосочената операция.
Моля за запознаване и по-нататъшни указания...“
От съдържанието на въпросния поверителен плик в архива на Щази
не е останала и следа. Може би тук е уместно да припомним, че през
октомври 1990 г. Маркус Волф напусна спешно новообединена Гер-
мания и прекара следващата година в Москва. За престоя и занима-
нията му там сведения няма. Факт е, че от ръководените от него агенти
на Запад, бяха разкрити само единици и практически нито един от
по-сериозен калибър. Няма съмнение, че архивната информация с по-
съществено значение е била своевременно изнесена на сигурно място
или унищожена.
Наред с обмяната на кореспонденция между София и Източен Бер-
лин са се разменяли и делегации. На 07.03. 83 г. генерал Дам съоб-

95
щава със социалистически поздрав и гриф ИЗВЪНРЕДНО СПЕШНО
на другаря Митев, че Щази с готовност ще приеме самопоканила се
от София делегация за „консултации на тема терористичната органи-
зация „Сивите вълци“.
Посещението се провежда от 14. - 16.03.83, а делегацията е в състав
полк. Любомир Орманков, ръководител на група за анализ и контрол
в Главно следствено управление и капитан Йордан Николов, н-к
отдел в Главно разузнавателно управление, сектор Западна Европа.
За посещението се съставя един най-общо формулиран „Отчет за ра-
ботните разговори с другари от българския братски орган“ Основна
тема на срещата според отчета е била обмяна на взаимна информация
за „Сивите вълци“. На нас ни остава да гадаем, защо такава рутинна
процедура не е станала по обичайния писмен път, а е наложила
именно лични събеседвания с „другарите от братския орган“.
Друг блок в папките на Службата за архивите на Щази са вътрешни
съобщения на собствени служители от София. Един отчет от 15.12.82
г. описва конференция на посланиците на страните от СИВ по покана
на ЦК на БКП. На нея др. Димитър Станишев информирал за „анти-
българската кампания“ в Италия, като „голяма, добре подготвена и
координирана акция на класовия враг“. Др. Станишев предупредил,
че под заплаха е не само България, но че кампанията е насочена към
целия лагер на социализма, и че е належащо братските страни да се
противопоставят организирано на провокациите. Тъй като българ-
ските радиопредавания за чужбина не достигали до Италия, др. Ста-
нишев се обърнал с молба към компартиите на ГДР, Полша и Чехия
да използват своите предаватели, а България щяла да им предостави
материал и аргументи за предаванията.
В критичен дух за тактиката на българските другари е издържана
телеграма от 17.12.82 г. за прочутата пресконференция на БТА с учас-
тието на многобройни чуждестранни журналисти, както и на заме-
сени в делото лица. Специалистът на Щази прави на пух и прах стила,
с който директорът на БТА ръководил пресконференцията. След като
цитирал от писмо на Сергей Антонов, че винаги през живота си той
бил честен и открит човек, директорът Боян Трайков оценил това като
„категорично доказателство за пълната невинност на Антонов“. Ця-
лата пресконференция протекла изключително хаотично и неубеди-
телно, главно поради глупавото ѝ ръководство, на което липсвала
концепция. Появилият се пред пресата Бекир Челенк оставил впечат-
ление на неясна фигура, замесена в множество тъмни сделки и мно-
гократно се оплитал в противоречия. Обезпокоен, анализаторът на

96
Щази прави извода, че след тази пресконференция кампанията, на-
сочена против България, получава допълнителен материал.
Какви други документи има в архива на Щази? Многобройни са те-
леграмите от Рим, предаващи главно бюлетини на телеграфни аген-
ции свързани с отвлечената на 22.06.83 г. Емануела Орланди. Случаят
е достатъчно трагичен и неразгадан и до днес. 15 годишната Емануела,
единствената непълнолетна гражданка на Ватикана, дъщеря на тамо-
шен служител, изчезва безследно, като в течение на месеци отвлек-
лите я изпращат съобщения с искания да бъде освободен Али Агджа.
Според магистрата Импозимато негласната цел на похитителите е
била всъщност оказване на натиск, за да бъде потулена „българската
следа“. Така или иначе до ден днешен и Орланди, и изчезналата през
май същата година 16 годишна Мирела Грегори продължават да са в
неизвестност.
Сред другите документи от папките на Щази остава да се споменат
многобройни, повече или по-малко интересни, но едва ли силно сек-
ретни журналистически статии от западния печат, свързани с процеса
срещу Сергей Антонов. 33 страници заема разследване на Асоциацията
на демократичните юристи (AIJD) със седалище в Брюксел, очевидно
една от фантомните организации, финансирани щедро от Москва и
другите братски страни. Демократичните юристи създават нарочна ко-
мисия, за да разобличат „опитите на реакционни сили за раздухване
на истерията на студената война“. В нейния състав са включени съдия
от Индия, адвокати от Дъблин и Хамбург, а главен консултант е носи-
телят на Нобелова и Ленинска награда за мир Шон Макбрайд, специа-
лист на Юнеско по въпросите на комуникацията.
Лайтмотивът в същинската част от масива данни е многократно от-
правената от българска страна молба чекистите на ГДР да им съдей-
стват при „осуетяване на дирижираната от вражеските тайни служби
кампания с цел дискредитирането на България“. По-късно в специ-
ално писмо без дата (най-вероятно от 1983 г.) Димитър Стоянов от-
правя към Ерих Милке патетични благодарности за „спешно
изготвените от отдел Активни мероприятия на Вашето Главно разуз-
навателно управление детайлни хипотези за характера на атентата в
изгоден за нас аспект, които служат за основа за редица от нашите ме-
роприятия“.
Малко по-нататък българският министър на вътрешните работи
пише „...както ни е известно, в момента Главно разузнавателно управ-
ление подготвя още едно мероприятие, което ще разобличи ЦРУ като
организатор на покушението срещу папата“. Струва си да се вгледаме

97
в последните два цитата и да оценим с тяхна помощ, целия разкрит
до сега, „папски“ архив на Щази. При това нека не забравяме, че става
дума за кореспонденция на две специални служби по тема, която би
трябвало да ги интересува не само от идеологическа, но и от чисто
професионална гледна точка.
Точно това е най-странното! Никъде, на нито едно място в доку-
ментите, никой от събеседниците не си задава въпроса, а кой все пак
е истинският организатор на атентата след като не са нито българ-
ските, нито съветските другари. Липсва каквато и да е обмяна на опе-
ративни агентурни данни за самото покушение. Този отсъстващ
въпрос е за мен най-впечатляващото, което изнесох от читалнята на
Службата за архивите на Щази.
Както в къщата на обесения не се говори за въже, така и в двете
„братски“ министерства грижливо е избягвана темата за истинския
извършител и организатор. Вместо това – съставяне на „хипотези за
атентата в изгоден за нас аспект“ и активни мероприятия за разобли-
чаване на „ЦРУ като организатор на атентата срещу папата“ ...
Не говори ли тази многозначителна липса повече от всички на-
лични телеграми, сводки и анализи на чекистите с особено чистите
ръце? Ω

98
 Колко волен е Волен Сидеров *

Въпросът с източниците на финансиране на Воленсидеровото обра-

зувание „Атака“, на масираната, скъпа и професионално режисирана
негова предизборна кампания не е „документално“ разследван. Въ-
преки това за общественото съзнание и по-точно за този негов сег-
мент, който е все още верен на принципите на аналитично
възприемане на действителността, нещата като че ли изглеждат ясни.
Пътят от политическата функция на Волен Сидеров до изводите за
произхода на средствата, които осигуряват неговото съществуване е
по-ясен и по-бърз, отколкото да речем пътят от Руското посолство до
сградата на Президентството в центъра на София.
И все пак, когато се открие шанс за макар и бегъл поглед в кухнята,
където се бъркат политически гозби за употреба в близки и далечни
страни, възможността не бива да се пропуска. Друго си е все пак око
да види ...
По времето, когато у нас Волен Сидеров е все още политик от дъл-
боката резерва, когато публицистично-вождистките му амбиции на-
мират реализация в условия, близки до лабораторните, през зимата
на 2002 г. той е поканен и участва на международна конференция в
Москва. Проявата е сама по себе си куриоз. Изисква определено уси-
лие на фантазията, за да си представим как е станала възможна тя в
белокаменната столица на Владимир Путин – бореца със световния
тероризъм и особено с неговата ислямска разновидност.
Точно в тази Москва, разтърсвана от страхови спазми пред всеки
мургав кавказец и пред ерозията на империята под влияние на ис-
ляма, в луксозна публична сграда, в съответната пищно церемони-
ална обстановка през 2002 г. се провежда конференция, сред чийто
основни участници изпъква фигурата на Ахмед Рами, небезизвестен
марокански политекстремист.
Кой е Ахмед Рами? От 1973 г. той живее като политически емигрант
в Швеция. Въпреки няколкото си присъди в Скандинавия, Рами не
може да бъде екстрадиран, тъй като по собствени данни в Мароко го
очаквала смъртна присъда за участието му в опит за военен преврат
срещу крал Хасан II. Световната мрежа е пълна със стотици страници
за Рами, с предположения за ролята му на емисар на Ал Кайда в За-
*
19.10.2006

99
падна Европа и свидетелства за активната му антисемитска и реви-
зионистка дейност из цяла Западна Европа. През 1987 г. той получава
лиценз за Радио Ислям, предназначено за мюсюлманската общност
в Швеция. Скоро обаче лицензът му е отнет поради расистка пропа-
ганда.
От 1997 г. в интернет съществува сайтът Radio Islam, регистриран
на несъществуващата организация Американско ислямско общество
в Чикаго под името на фиктивния Мохамед Уилиям. Сайтът е поддър-
жан от Ахмед Рами и е посветен на неговите религиозни и полити-
чески трудове, ако може да се използва това определение за
писанията му. В многоезиковите версии на сайта разделът „Ислямът
в Русия“ е един от най-обемистите и включва както линкове, така и
локални материали по ислямски теми – от перспективите пред мю-
сюлманите в Русия, през теми като Кавказ и ислямът в Татарстан, до
интервю с един от лидерите на палестинската Хамаз и до апологе-
тични статии за ислямските безредици в Западна Европа.
След като със съдебно решение на Рами са отнети всички компютри,
а доставчикът блокира неговия домейн, Radio Islam се прехвърля и
регистрира в Санкт Петербург на името на някоя си Лариса Рейнолдс-
Дмитриева. На самия сайт е указано, че е „собственост на група бойци
за свобода, които поддържат борбата на Ахмед Рами“. На 30 септем-
ври 2005 г. в интервю за телевизионния канал на Хизбула в Палес-
тина Рами споделя, че е привърженик на Бин Ладен, но имал една
забележка към неговата тактика: „Бин Ладен направи голяма грешка
като атакува Америка. Лично аз щях да ударя Тел Авив, защото аме-
риканците са невинни хора. Те са просто жертви на евреите“.
Такъв е накратко образът на Ахмед Рами, съдокладчик и основен
стълб на Международната конференция по глобалните проблеми на
всемирната история през 2002 г., на която гостува и по-сетнешният
създател на партията „Атака“, а днес кандидат за президент на Оте-
чеството Волен Сидеров. Конференцията впрочем е организирана от
т.н. Московска социално-хуманитарна академия. Въпросното учреж-
дение с гръмко име е наследник на Централната комсомолска школа,
преименувана през 1990 г. в Институт за младежта, а през 2000 г. в
Академия. След 2003 г. комсомолското учреждение е наречено Мос-
ковски хуманитарен университет. Университетът впрочем не фигу-
рира в пълния списък на руските вузове на портала Руски съюз на
ректорите, но това не му пречи да обявява на своя сайт „гарантирано
трудоустройство“ на дипломиралите се. Както и да произвежда на кон-
вейер випускници по специалности от рода на „рекрутьор – консул-

100
тант по социална психология“, „маркетолог“, „специалист по невро-
лингвистично програмиране“ ...
До преди 2 години из мрежата можеше да се намери на няколко
места дружеско фото на най-маститите докладчици на споменатата
Конференция. Междувременно този документ изчезна безследно и е
останал като по чудо само в английската версия на маргиналния сайт
Православен антиглобалистки портал. На снимката любознателния
читател може да разпознае като дясно и лявофлангови познатия ни
вече Ахмед Рами и не по-малко познатия ни Волен Сидеров. Остана-
лите участници на снимката са световно известни имена в областта
на отричането на Холокоста, на войнстващия антисемитизъм и юдо-
фобството.
В какво се е състоял приносът на българския „журналист-национа-
лист“, както той е представен на сайта на конференцията? Докладът
му е озаглавен: „Глобализацията – последен етап от опита за колони-
зация на Православния Изток“. Темата определено се харесва на рус-
кия политически елит, особено на традиционно най-експанзионистки
настроената му част.
След кратък излет в историята, описващ икономическия, правов и
демократичен разцвет на Русия в края на XIX век Сидеров установява,
че тази стара Русия неминуемо е щяла да се превърне в смъртна за-
плаха за Западния свят и по-точно за „юдейския елит“ в САЩ и Ев-
ропа. Ето защо същият елит, вече създал „тайните общества на
нихилистите, антихристияните, терористите и комунистите“, предиз-
викали между другото Френската революция през 1789 г., решил да
се обедини с масони и илюминати, за да прекрати чрез болшевишка
революция споменатия възход на Русия.
Мислителят-националист разбира се не пропуска да представи пред
аудиторията и българския трагичен опит със световното еврейство:
„През XIII век българският цар Иван Асен Втори създава христи-
янска държава на основата на справедливи обществени отноше-
ния и без робство, държава, простряла се до бреговете на Черно,
Егейско и Адриатическо море ... но във Венеция се създава мощна
финансова олигархия ... развихря се лихварство, малка върхушка
спекулира с материалните ценности и ... установява огромно не-
равенство в жизнения стандарт между 1 % властващи и 99 % уп-
равлявани ... Такъв е западният модел, основаващ се на
поробването на огромни човешки маси, на изсмукване на общест-
веното богатство с помощта на банкови кредити ..., финанси-
ращи само владетели, които са готови да водят военни действия

101
 ... През 1444 г. устроената по този начин Венеция, управлявана
от няколко банкера – главно евреи, действайки против християн-
ството помага на турците да завладеят Източна Европа ... В ре-
шителния момент на битката на полския крал Владислав Ягело
край Варна, Венеция превозва турската армия със своя флот ... и
така венецианската олигархия разбива Изтока ...“
В подобен дух Волен Сидеров продължава изказването си до злове-
щия финал: днес България се е превърнала в неоколониална държава.
Отредена ѝ е ролята на плацдарм за базите на НАТО и за инфраструк-
турата, нужна на САЩ за завладяване богатствата на Изтока. В Бъл-
гария се очаква етнически сепаратизъм, вдъхновен от външни сили
както в Сърбия и Македония. Това ще даде повод за въоръжена на-
меса на умиротворителите САЩ и НАТО, които ще се разположат
трайно в страната ...
Но докладчикът не оставя загрижената си публика без лъч надежда.
В заключение той предлага конкретна рецепта:
„Православният Изток стои днес пред съдбоносен въпрос. Той
трябва да поеме по друг път, а не по натрапения му колониален
модел на Международния валутен фонд и Световната банка. Той
трябва да възроди православните традиции на управници като
цар Иван Асен Втори ...“
Може само да се гадае, за какво още е ставало дума из кулоарите или
в сенчестите кабинети под патронажа на щедрите руски домакини ...
За нас остава неоспоримият факт, че Волен Сидеров е сред покане-
ните, участвалите и уважително споменаваните гости на мегаломан-
ска конференция с ислямистка и антиеврейска насоченост, проведена
с размах и великолепие в руската столица от институция-наследник
на Централната комсомолска школа.
За спонсорите и благодетелите на подобна проява не представлява
проблем финансирането и на стремителни полети в политиката на
фигури, заслужаващи тяхното доверие. Ω

102
 Пипалата на червения октопод *

В отвореното писмо на Едвин Сугарев, разпространено до медиите снощи, се

споменават някои физически и юридически лица с особено активно участие
в обществено-икономическите процеси преди няколко години. Нека тази
архивна публикация съдейства за по-пълното и ясно възприемане на
информацията за събитията от втората половина на 90-те години от изми-
налото столетие. Следват три материала за Би Би Си от тогавашния
кореспондент на Българската служба в Берлин.

„Още Инфо“, 20 април 2005

Събитията през последните месеци в България продължават да се следят

с внимание в най-различни среди на западното общество. Излизащото в
Париж специализирано списание за разузнаване Intelligence публикува в
юлската си книжка обширна статия за нечистите сделки и подозрителни
връзки на групировките Мултигруп и Трон. Позовавайки се на български
специални източници списанието твърди, че Мултигруп и небезизвест-
ният виенски холдинг Нордекс имат общ произход и са свързани с хората
на покойния Робърт Максуел. От Берлин съобщава Милен Радев.

Би Би Си, Българска редакция, 12 август 1997

Попаднах на юлския брой на списание Intelligence с помощта на ко-

легата от Berliner Zeitung Андреас Фьорстер, който отдавна разследва
холдинга Нордекс и публикува материали за връзките на Интраком с
Щази. Обложката на Intelligence носи заглавието „България: Горещи
сцени от Дивия Запад посред София.“ Статията започва още на кори-
цата и продължава вътре на две страници. Тя съдържа многобройни
подробности за събитията от месец юни, повечето известни на българ-
ската общественост, но съпроводени от коментари, които представля-
ват интерес.
Новоназначеното ръководство на българската митническа служба,
пише списанието, отправя в началото на юни обвинения към неназо-
вана голяма компания, че тя дължи над 100 милиона долара непла-
тени мита. Intelligence оповестява името на въпросната фирма –
холдингът Трон, за който списанието на два пъти е писало вече под-
робно, единият във връзка с убийството на Андрей Луканов. Трон,
пише авторът, се е появил изневиделица скоро след падането на

103
комунистическия режим през ‘89 година. Обвиненията, заради които
на Красимир Стойчев и на бивши висши митничари е забранено да
напускат страната, са за неплатено мито за оборудване на фирмата
Мобилтел. Мобилтел дължи гигантски суми на няколко банки и кор-
порации, продължава статията. Според нея германската Сименс въз-
намерява да поиска обявяване на фалит на Мобилтел. Въпреки че
Мобилтел се води като бивша дъщерна фирма на Трон, тя до днес про-
дължава да е свързана с нея, смята списанието.
Спомената е и офшорната компания Глобус Инвестмънт, която при-
тежавала 920 от 1000 акции на Мобилтел. Самата Глобус е според In-
telligence стопроцентова дъщерна фирма на виенската Нордекс. Този
международен холдинг с оборот от 3 милиарда долара, оглавяван от
лицето Григорий Лучански, притежава 135 компании в цял свят и кон-
тролира над 200 фирми в бившия Съветски Съюз. Тук кръгът, пише
списанието, се затваря, защото според източници в българското раз-
узнаване Нордекс и българският холдинг Мултигруп са с идентична
стратегия, разликата е само в мащаба на операциите. Двете структури
имат общ произход, и двете са свързани с обкръжението на покойния
британски милиардер Робърт Максуел. Германското разузнаване
смята Лучански за мафиотски бос, за шпионин и за перач на пари на
КГБ. Според цитиран анализ на Федералната служба за разузнаване,
Нордекс е типичен пример за това как функционират криминалните
структури на бившата съветска номенклатура и на новия политически
истаблишмънт в Русия.
След разказа за Трон идва ред на похожденията и на Мултигруп.
Описан е несполучливият атентат срещу Илия Павлов, оценен като
предупреждение за сплашване, разказва се как е бил основан хол-
дингът от зетя на генерала от Държавна сигурност Чергиланов, съ-
общава се за дейността на Мултигруп на Балканите. Според
германското разузнаване Мултигруп е свързан с международната ор-
ганизирана престъпност. Припомня се убийството на представителя
на Мултигруп в Скопйе Иво Янчев. Той, смята списанието, е или жер-
тва на борбата за власт на бивши висши фигури от специалните
служби, а сега бизнесмени, или на вътрешно разчистване на смет-
ките в Мултигруп.
Холдингът бе обвинен в участие при опита за убийство на македон-
ския президент, припомня Intelligence, но това никога не бе доказано.
Името на Илия Павлов по-нататък се свързва с убийството на Андрей
Луканов като се разказва за отстраняването на Луканов от поста в То-
пенерджи и за намеренията на Националната следствена служба да

104
разпитва Павлов за обстоятелствата около тази замяна. Споменава се
също голям скандал между двамата, когато са били в Москва.
Историите в стил Дивия запад продължават с описание на отвлича-
нето и по-сетне освобождаването на заместник директора на Булгар-
газ Пенко Димитров. Изводът е, че интересите около разпределянето
на печалбите от продажбата и транзита на газ, както и на милионите
долари от дъщерните фирми на ДЗУ Стара Загора , стоят в дъното на
всички тези афери. В заключение се споменава, че Красимир Стойчев
е получил от Нордекс чрез Глобус 27 милиона марки за Мобилтел. 17
милиона от тях той прехвърлил на свои компании в чужбина, като
Тресано Трейдинг, австрийската ЕйПиЕмПи и Екрингтън инвестмънт.
В същото време Мобилтел дължи 15 милиона марки на Сименс за дос-
тавено оборудване и 20 милиона долара на фалиралата Капитал Банк.
По-рано, през май, Стойчев се опитал да продаде вече продадения Мо-
билтел на корейския гигант Деу.
Въпреки забраната за пътуване в чужбина, завършва Intelligence,
Красимир Стойчев на 26 юни напуска България. Трикът както се
оказва е прост – срещу такса от 30 долара всеки може без проверка да
напусне София през VIP-изхода на аерогарата.
***
Доскорошната слава на Берлин като рай за шпионите от Изток и Запад
помръкна след падането на стената. Тази роля днес все по-успешно се
изпълнява от Виена, пише в голямо разследване сериозният всекидневник
Berliner Zeitung. В центъра на вниманието отново попада концернът
Нордекс и неговият президент Григорий Лучански, който неотдавна по
съдебен път забрани името му да бъде споменавано в бестселъра „Руската
мафия“. От Берлин съобщава Милен Радев.
Би Би Си, Българска редакция, 5 септември 1996
Журналистът Андреас Фьорстер, който стана известен с разследва-
нията си за бившата Щази, участието ѝ в изнасянето на милиарди
марки на сметки в чужбина, връзките ѝ с гръцката фирми Интраком
и ангажимента ѝ в атентата срещу папата, днес публикува обширен
материал за загадъчната личност Григорий Лучански и неговата по-
лудържавна руска фирмена група Нордекс.
Концернът, който има 8000 служители и 135 дъщерни фирми, е със
седалище във Виена на луксозната “Принц Ойген щрасе“. Основният
бизнес, с който Нордекс прави годишен оборот от 4 милиарда марки,
е търговията с нефт и суровини. Както пише Berliner Zeitung обаче, Лу-
чански е напуснал престижната си резиденция във Виена и в момента
пребивава в Москва. Тази маневра щяла да затрудни Интерпол и

105
други специални служби при набиране информация за дейността на
концерна.
Според секретен доклад на Германското федерално разузнаване от
1995 г., цитиран в статията, Нордекс, който има филиал и в Дюсел-
дорф, представлявал шпионска централа, печелеща твърда валута за
нуждите на КГБ. Концернът бил замесен в пране на мръсни пари, в
търговия с оръжие, в контрабанда на наркотици и ядрени материали
и бил типичен пример за функционирането на престъпните струк-
тури, обединяващи старата номенклатура и новия истаблишмънт в
Русия.
Лучански от своя страна отхвърля всички подобни обвинения, но
въпреки това неговият портрет се появява в пресата при всяко по-
редно произшествие, свързано с мафията. Сега, след неотдавнашното
поръчково убийство във Виена на смятания за шеф на така нарече-
ната грузинска мафия Давид Саникидзе, близък приятел според Ber-
liner Zeitung на Едуард Шеварднадзе, градът станал прекалено горещ
за Лучански. Освен това неотдавна двама от най-близките високопос-
тавени покровители на Лучански загубиха преди президентските из-
бори в Русия своите постове – вицепремиерът Сосковец и шефът на
охранта на Елцин Коржаков. Мнозина от западните бизнеспартньори
на Нордекс предпочитали фирмата да се оттегли в Москва, за да могат
по-спокойно, далеч от европейското обществено мнение да извършат
сделките си с нея.
В своя защита Лучански привежда фактът, че е назначен лично от
Горбачов със задачата да създаде Нордекс, да стъпи с него на запад-
ния пазар и спомогне за реформирането и модернизирането на рус-
ката икономика. Всички обвинения били интриги на конкуренцията,
а той, някогашният директор на комбината Уралвагон, бил просто чес-
тен, преуспяващ бизнесмен.
Списание Time пише, че една от най-успешните сделки на Лучански
била изнасянето на 30 хиляди тона чиста мед от дъщерна фирма на
Нордекс. Преди това стоката е освободена от мито по нареждане на
премиера Черномирдин, тъй като била предназначена за две гиган-
тски статуи на Христофор Колумб. По проект по-големи от статуята
на свободата, те щели да са дарение от Русия на Испания и САЩ. Раз-
бира се днес вече никой не споменава абсурдния проект, но в балан-
сите на Нордекс оттогава остава реализирана фантастична печалба
от сделката с медта.
Според говорителя на концерна след установяването си в Москва
Нордекс планира нова голяма сделка – закупуване контролния пакет

106
на фирмата Уралвагон, където щели да се произвеждат революци-
онно нови нефтени цистерни. При това, завършва авторът на статията
в Berliner Zeitung, говорителят на Нордекс пропуска да допълни, че
Уралвагон произвежда между другото и модерните танкове Т-72.
***
През това лято една книга предизвика всеобщ интерес в Германия и се
изкачи в челото на списъците на бестселъри. Автор е известният
публицист Юрген Рот, а заглавието – „Руската мафия“. С имена, цифри и
факти се доказва навлизането на организираната престъпност от
страните на ОНД в Западна Европа и специално в икономиката и дори
политиката на Германия. От Берлин съобщава Милен Радев.
Би Би Си, Българска редакция, 2 септември 1996
Книгата на Юрген Рот започва с посвещение на онези полицейски слу-
жители и криминалисти, които не жалят силите си в една, както той
със съжаление констатира, безнадеждна борба – съпротивата срещу
престъпна империя, която е на път да завладее Западна Европа и вече
е стъпила и отвъд океана. И наистина усещането у читателя след пог-
лъщането на близо 300 страници е, че само пълен поврат в мисленето
и готовността за действие сред политици, журналисти и сред цялата
общественост могат да предотвратят превръщането на демократич-
ните западни държави в заложници на организираната престъпност
от Източна Европа.
От 90-та година насам авторът се е занимавал с разследвания, както
в Германия, така и на място в много страни от бившия Съветски съюз.
Книгата е гъсто наситена с имена и биографии на кръстници на т.н.
руска мафия, на техни фирми и партньори в Западна Европа. Изобил-
стват дати и документи от полицейските и прокурорски архиви.
Юрген Рот е пестелив с изводи и преки внушения – фактите говорят
достатъчно убедително.
„Под руска мафия“, пише Рот, „днес разбираме организирани кри-
минални формирования, наложили вече в Русия и в бившите репуб-
лики свой режим. Те представляват конгломерат от опитни
престъпници и мощни икономически групировки, които рушат от-
вътре всеки демократичен строй“.
Почти всяка банка в Русия днес е в техни ръце. През последните го-
дини около 200 000 служители от службите за сигурност, офицери и
генерали от Съветската армия са останали без работа. По-голямата част
от тях, най-добре квалифицирана за целта, се е обединила с криминал-
ните банди. Именно техният ноухау е превърнал руската мафия за ня-
колко години в най-голямата престъпна световна сила.

107
„Руската мафия“, пише авторът, „се контролира от личности и фирми,
които дължат невъобразимото си даже по западен стандарт богатство
на плячкосването на народното имущество на бившия Съветски съюз,
след като многомилиардни средства на КПСС и на КГБ са трансфе-
рирани нелегално и инвестирани на Запад. Основни дейности в За-
падна Европа са проституцията, търговията с наркотици, рекетът,
контрабандата на крадени луксозни коли, комарът. Тези традици-
онни занимания обаче все повече се изместват от висококвалифици-
рана измама в кредитната и финансовата сфера, от нелегални
банкови сделки“.
В една от следващите глави озаглавена “Българската специфика“
идва ред на групировки като Кинтекс и Мултигруп. Цитира се Ренета
Инджова, която през 1994 публично заклеймява преплитането на ор-
ганизираната престъпност с държавния апарат. В исторически план се
напомня, че още през 70-те години Кинтекс е контролирал над 50 про-
цента от търговията с наркотици през Близкия изток. Демократичните
реформи не били донесли нищо ново, тъй като според италиански след-
ователи и днес Кинтекс бил замесен в същите сделки с оръжие и нар-
котици. Малко преди сгромолясването на стария режим, по примера
на Москва, са изнесени на сметки в чужбина партийни и държавни
милиони, послужили след това за основаването на частни холдингови
дружества и групировки.
Иронично се описва създаването на Мултигруп в апартамента на
Илия Павлов като шеф на дребна търговска фирма. След регистра-
цията в швейцарското градче Цуг през 1990 Мултигруп светкавично
се превръща в мощен концерн с оборот през 1993 от един милиард до-
лара. Позовавайки се на български медии, авторът нарича Мултигруп
една от най големите перачници на пари на българските комунисти.
Друго главно действащо лице в главата за България е бившият офи-
цер от милицията Кирил Я., избягал през 1992 в Перу и основал там
най-голямото казино. През 1994 заедно със свои бивши колеги в
София той залива страната с игрални автомати – 50 хиляди на брой
и създава казиното Севастопол. Пътят на капиталите е бил от Лима
през Виена до София, по същия маршрут в България постъпват все
по-големи количества кокаин.
Съперничеството на тази групировка с Мултигруп води до кървава
гангстерска война в София, взела за две седмици 8 жертви. В крайна
сметка, завършва главата за България, Мултигруп излиза победител.
Днес групировката е един от най-големите инвеститори в страната,
тясно свързана с водещи западни концерни и банки.

108
Веднага след излизането на книгата в Германия, тя бе спряна със съ-
дебно решение и се появи в книжарниците едва след заличаването на
многобройни пасажи с черна боя. Забраната за споменаване на опред-
елени имена и фирми под заплаха от 5 милиона марки глоба е произ-
несена след жалба на адвокатите на едрия виенски бизнесмен
Григорий Лучански, шеф на холдинга Нордекс.
Главата с най-много заличавания е свързана пряко с България. В
нея се говори (названията и имената са почернени) за бивш български
заместник министър-председател, отговарящ за икономиката, рабо-
тил за чуждестранно лице, загинало при неизяснени обстоятелства
през 1991. Същият човек по-късно става сътрудник на групировка, ре-
гистрирана в швейцарското градче Цуг. През 1993 г. той е задържан
във Виена по искане за екстрадиране от българската прокуратура. Бъл-
гаринът се обвинява в изнасянето на 2 милиона и половина марки ко-
мунистически пари и в сделки с оръжие.
Според австрийските специални служби, той е съпровождал руския
политик Жириновски при гостуването му във Виена по-рано тази го-
дина. По-късно приближен на Жириновски е отправил заплахи към
българския главен прокурор в случай, че той не оттегли иска си за екс-
традиране на бившия вице-премиер. В книгата на Юрген Рот това име
попада сред заличените по решение на съда. Лицето се оказва пред-
ставител в европейска страна на фирмата, изискала забраната. Дирек-
торът на тази фирма, чието поименно назоваване би било наказано с
глоба от 5 милиона марки, е цитиран с думите: „Помолих моя пар-
тньор да разсее подозренията, довели до иска за екстрадиране, обяс-
них му, че задължително условие за сътрудничество с моята фирма е
да си оправи отношенията с австрийските власти. Със съответен доку-
мент от австрийски съд той ми доказа, че всичко около него е наред“.
Както завършва обаче авторът Юрген Рот, въпросният бизнесмен
така и не пожелал да вземе отношение към обвиненията, че предста-
вителят на неговата фирма е отговорен за изнасянето от България на
партийни милиони. Ω

109
 Медичи на нашето време *
Кореспонденция за Би Би Си

Българското дипломатическо бюро в Берлин бе снощи домакин на рядка

културно политическа проява. За откриване на изложбата на
художниците Вежди Рашидов, Захари Каменов и Стоимен Стоилов със
специален самолет в германската столица пристигна смесена делегация
от бизнесмени и депутати. Българските гости са почели спонсорирания
от фондация „Илия Павлов“ коктейл, а също така са провели срещи с
местни политици и банкери. От Берлин съобщава Милен Радев.

От два дни в Берлин се носеха усилени слухове за очаквана елитна де-

легация от политици и бизнесмени. Разпратените официално лук-
созни покани сочеха само, че фондация „Илия Павлов“ и Кредитна
банка ще открият изложба на художника Вежди Рашидов.
След появата на гостите на коктейла в дипломатическото бюро
стана ясно, че те вече са имали и активна програма, и срещи в герман-
ската столица. Оказа се също, че наред с малките пластики в бронз на
Рашидов в залата на дипломатическото бюро са окачени и произве-
дения на Захари Каменов и Стоимен Стоилов.
От тримата в Берлин се появи само скулпторът. Пред много-
бройните български и немски гости художникът заяви, че се чувства
изключително задължен на спонсорите от Кредитна банка и особено
на фондация „Илия Павлов“ за възможността да създаде с помощта
на изкуството един мост на разбирателството с Европа. „Учредителят
на фондацията Илия Павлов показа много човешко и истинско отно-
шение към културата”, каза Вежди Рашидов. Видимо разчувстван, тво-
рецът припомни в тази връзка фамилията на Медичите във
Флоренция и подчерта, че без тях културата на Италия не би била
това, което е днес. Вперил любвеобилен поглед към патрона на фон-
дацията, скромно стоящ в центъра на дипломатическото представи-
телство, художникът изрази оригиналното мнение, че „ако
политиката е тялото на един народ, то това тяло не може да функцио-
нира без две здрави ръце. Тези ръце са силният бизнес и културата“.
„Щастлив съм“, завърши художникът Рашидов, „че се раждат хора
като Илия Павлов. Той е сигурната гаранция, че в страна като нашата
отново ще има цивилизация.“
*
31.10.1996

110
Патронът на едноименната фондация откри изложбата с думите, че
в сегашния свят, изправени пред промените, на които всички сме сви-
детели, е много важно за всеки да остави следа след себе си. „Това най-
добре може да стане с помощта на изкуството“, каза Илия Павлов.
По-късно той уточни за Би Би Си, че фондацията съществува от ня-
колко години, но досега не се е изявявала публично. Спонсорирани
са главно студенти, за което Мултигруп давала по 500 000 US$ го-
дишно.
Официалните лица на подиума около Илия Павлов включваха трима
депутати, пристигнали да подкрепят, както се изразиха, с присъствието
си българските художници. Това бяха Венцислав Димитров от Народен
съюз, Александър Маринов от БСП и Стоян Денчев от ДПС.
Помолих ги за повече разяснения по състава и целите на тъй смесе-
ната, обявена като бизнес-делегация, група. Според депутатите биз-
несът е представен от президента на Мултигруп Илия Павлов и от
шефове на Кредитна банка. Проведени са били срещи с представи-
тели на Дойче банк и на Ферайнсбанк, имало е и среща в Министер-
ството на икономиката, както и с президента на Берлинския
парламент. Делегацията била парламентарна, но „неофициална“.
Това според Венцислав Димитров било причина да отсъстват депу-
тати от СДС.
„Трябва да престанем само с контакти на държавно ниво, време е
партньорите ни на Запад да чуят, че има и други мнения и варианти
за развитието на страната, а не само тези на правителството“, каза де-
путатът. Той поясни, че представителите на бизнеса в делегацията са
само от Мултигруп, защото тя била най-значимата и стабилна иконо-
мическа групировка.
Александър Маринов сподели, че всички немски събеседници са
били много обезпокоени от кризата в България. Те били изненадани
от сегашния икономическия крах, тъй като преди три години очак-
вали страната бързо да се измъкне от трудностите. Разчитало се е, че
правителството с абсолютното си мнозинство за две години, ще пред-
приеме решителни и конкретни стъпки към пазарни реформи.
„Даваха се обещания и ангажименти, имаше имитация на дейност
спрямо нашите партньори на Запад, така повече не може. Изводът е
един“, каза Александър Маринов, „от нас се очакват незабавни, много
сериозни и практически промени в управлението на страната.“
„Въпреки че събеседниците ни бяха много тактични“, завърши той,
„стана съвсем ясно – когато един партньор вече не буди доверие трябва
да се мисли за неговата замяна, иначе нещата няма да потръгнат.“ Ω

111
 Орден от килера на Лубянка *

Само ден след Деня на Благодарността, този дълбоко американски

празник, градоначалникът на София, заявен и признат приятел на
Америка и на нейните ценности, има повод за нова благодарност.
Както бе широко оповестено от пресслужбата на Общината, днес в ка-
бинета на кмета посланикът на Руската федерация Потапов връчва на
Бойко Борисов ордена „Михаил Ломоносов“ за заслуги към разви-
тието на руско-българските отношения.
Събитието би трябвало да радва и да внушава гордост на софи-
янци с това, че и то на свой ред потвърждава основателността на не-
отдавнашния им изборен вот. Би трябвало, но само до момента, в
който някой си зададе въпроса за какъв орден става дума. За това,
кой го е учредил, от чие име се връчва и какви ценности символи-
зира той.
Преди година публикувахме серия от статии за една нетърсеща свет-
лините на прожекторите, официално почти неизвестна, но доста влия-
телна руска академия. Става дума за АБОП – московската Академия
по проблемите на сигурността, отбраната и правния ред.
Тя е е основана през 1999 г. и неин президент е о.з. генералът от КГБ
Виктор Шевченко, бивш командващ контраразузнаването на Страте-
гическите ракетни войски. Както често подчертава в публикации на
Академията президентът Шевченко, тя е била създадена по личната
идея на тогавашния председател на Съвета за сигурност на Русия Вла-
димир Путин. Целта на инициативата била „да се обедини дейността
на обществените организации, които се занимават с проблемите на
сигурността и отбраната на държавата“. Идеята на о.з. полковник
Путин е подкрепена от Министерството на отбраната, от МВР, от ФСБ
и от други висши държавни ведомства.
Трудно ще намерите подробности за АБОП в централната руска
преса. Информация се прокрадва понякога в медии от типа на иркутс-
ката агенция Байкал инфо. Източносибирските колеги съобщават, че
в АБОП има над 1200 академици. Действителни членове на Акаде-
мията са актуалните силови министри на Русия, сегашният и бившите
премиери. Сред „елита“ на Академията 30 са явни служители на КГБ-
ФСБ, преди всичко генерали, работещи на министерски, заместник-
*
23.11.2007

112
министерски и по-ниски длъжности, 23 са висшите армейски чинове.
Общият брой на членовете на АБОП достига цифрата 8500.
Писали сме вече подробно за това, че въпреки формалния си статут
на обществена организация АБОП се намесва в държавните дела, че
в нейни подразделения кадри на ФСБ се преквалифицират в цивилни
професии и след това с дипломи в ръка заемат позиции в частни и
държавни фирмени и служебни структури. В научните сегменти на
Академията историята на комунистическите репресии в СССР се пре-
творява от гледна точка на съвременни национал-имперски идеоло-
гически постулати. Един от съществените департаменти на АБОП
работи по „безопасността в културната област“.
Скоро след своето създаване АБОП учредява строга номенклатура
на ордени и почетни знакове, с които се награждават руски и между-
народни личности, за техните заслуги съобразно светогледа на Акаде-
мията. Ордените са особено ефектни: „Петър Велики“ в три степени,
орден „Св. Александър Невски“, орден „Юрий Андропов“ и пр. Трети
по ранг в номенклатурата на АБОП е орденът „Михайло Ломоносов“,
с който днес е окичен софийският градоначалник.
Преди две години заедно с руския колега Дмитрий Хмелницки раз-
крихме пред германската общественост любопитния факт, че с ордени
на АБОП са били отличени, наред с бившия шеф на шпионажа на
Щази Маркус Волф и водещи социалдемократи на днешна Германия.
Скоро след това ордените започнаха да се присъждат формално
вече не от името на АБОП, а от аморфна организация, наречена На-
ционален комитет за обществени награди. Този комитет се оказва сто-
процентово създание на АБОП и ордените продължават да се връчват
от президента Шевченко, от изтъкнати о.з. генерали на КГБ или – и
това е най-забележителното, когато става дума за обществена награда
– в посолствата на Руската федерация от самия посланик.
Често пъти и самият посланик е член или лауреат на Академията.
Така бе с връчването на ордена на Маркус Волф, извършено съв-
местно от генерал Шевченко и от понатрупалия скандална слава в
Германия руски посланик Котеньов. Така става и днес в софийската
община, където орденът на „обществената организация“ АБОП е връ-
чен на Бойко Борисов от носителя на „академичния орден „Св. Алек-
сандър Невски“ посланик Анатолий Потапов.
И да е имал днешният кмет на София колебания около приемането
на наградата, те навярно са били преодолени от съзнанието, че него-
вият предшественик Стефан Софиянски не само е награден с орден
„Петър Велики“, но е станал и редовен член на АБОП през 2005 г.

113
Когато преди две години, след публикации в немски медии, в Герма-
ния се разчу за награждаването на водещи социалдемократи с ордени
на АБОП и това бе документирано с позоваване на сайта на Акаде-
мията, от канцеларията на Гернот Ерлер отрекоха той лично да е по-
лучавал такъв орден. От канцеларията на министър-председателя на
провинция Бранденбург Плацек обещаха да проучат произхода на ор-
дена „Петър Велики“ и да постъпят по целесъобразност в случай, че
изнесеното за Академията отговаря на истината.
Не само масови медии критикуваха тогава приемането на ордени
от подобна на АБОП организация. Д-р Еберхард Шнайдер от реноми-
рания тинк-танк на правителството „Фондация за наука и политика“
описва в своя научна студия от 2006 г. АБОП като организация за при-
критие на служители на Държавна сигурност, действащи в ролята на
„обществени дипломати“.
След горните пояснения ни е трудно да си представим, че софий-
ският кмет, който се стреми да влезе убедително в ролята на политик,
привързан към западните ценности на демокрацията и гражданските
права, ще реши да задържи орден от номенклатурата на Академията
по проблемите на сигурността, отбраната и правния ред. Академия,
сред чийто орденоносци са последният шеф на КГБ и пучист Крючков,
търсеният като военнопрестъпник Караджич и покойният диктатор
на Туркмения Ниязов. Ω

114
 Трябва ли ни Парк на идиотите *
Размисли в движение

След по-дълго от обичайното, този път деветмесечно отсъствие от

Страната на розите и мутрите си мислех, че съм все пак подготвен и
трудно мога да бъда изненадан с нещо в нашата посткомунистическа,
европейскосъюзна действителност.
Да, ама не, както обича да казва един от нашите журналистически
доайени.
Едно е да следиш от разстояние, макар и с модерните средства на
интернета, разполагането на по-раншните комунисти на политически
и икономически властови позиции Друго е да преживееш на място
как те без всякакви задръжки моделират по свой мерак публичната
среда, културната сфера, всекидневния медиен и битов живот на бъл-
гарите.
Признавам, че бях омерзен пред вида на по-мощния и от послед-
ните дъждовни порои мътен поток на имена и образи с уж 25 годишна
давност, заливащ тези дни незащитения зрител от екрана на Канал 1.
То не бяха любомирлевчевци и николайпетевци, мъдрещи се на по-
диума на НДК до държавната власт на казионна международна писа-
телска среща на лапачи и „полезни идиоти“ от цял свят. Не бяха
евгенияживковки, откриващи ново издание на „Асамблеята на мира“.
От екрана си предават щафетата Димитри Иванов, Божидар Димит-
ров, Тошо Тошев, лауреати на наградата „Черноризец Храбър“ и бра-
дати нашенски архиереи с нахлупени до веждите московски черни
калпаци, бленуващи държавно православие и задължително тяхно си
вероучение.
Трудно ми бе да запазя спокойствие пред леещите се от устите на
управляващата политическа класа самохвалебствия и розови съчине-
ния за светло бъдеще. Сякаш няма надвиснало над България брюк-
селско спиране на фондове и замразяване на съюзни права на
страната ни. Сякаш няма поголовно и незапомнено от Виденовите
мрачни години обедняване на преобладаващата част от населението.
Сякаш няма рой публично прословути фигури, обвинени в корупция
и злоупотреба с власт и скътани след това на други партийно-дър-
жавни хранилки ...
*
09.06.2008

115
Сразен разглеждах цените на хранителните стоки по магазините – по
спонтанна моя преценка средно със само 30 – 40 % по-ниски от гер-
манските. А много от основните продукти като олио, захар, млечни
произведения, маргарин, кафе, плодове (!) са доста по-скъпи откол-
кото в „редовите“ берлински супермаркети. И това при доходи на сред-
ностатистическия българин многократно по-ниски от германските.
Направих забележка в този дух по адрес на очевидната и страшна за
повечето граждани инфлация пред известен „царски“ икономист. Спо-
ред него инфлация нямало – ставало дума просто за „адаптиране на
цените ни към европейските“. Коментарът, мисля, е излишен.
До неотдавна смятах, че говоренето за геноцид над българския
народ в незапомнен размер, извършван безмилостно и от години, е
някак пресилено и не отчита всепризнати характеристики на този тер-
мин, ползван по принцип за масови и кървави катаклизми в по-да-
лечното и по-близко минало.
След това, което виждам при сегашното си идване в България, след
невъобразимата за една европейска държава бедност, която къде оче-
видно, а къде притеснително и от достойнство прикрита, все пак боде
очите, след сблъсък с прогнилото и негодно за човешки елементарни
потребности здравеопазване, след срещнати възрастни хора, които
молят селянките по „Граф Игнатиев“ за една шепа коприва да си сва-
рят супа, мисля, че действително българския народ е подложен на
нова за нашата история форма на геноцид.
Геноцид, организиран от наследниците на онези, които преди 64
години вече веднъж изтребиха почти всичко будно, почтено, нацио-
нално отговорно и предприемчиво в България. Днес техните внуци
строят от мрамор и стъкло дворци на пошлостта и парвенющината по
разбитите и мръсни софийски улици. В тях те управляват задигнатите
от бащите им милиарди, заработени от измиращата днес част на бъл-
гарското население. Вършат го с наглостта на богатия, който не е за-
служил с пот и находчивост парите си, а е станал техен владетел по
просто партийно поръчение. А премиерът на това геноцидално дър-
жавно образувание се тиражира в масовите печатни медии с вакло
агне в ръце пред блеснали жита, окъпани от топъл дъжд ...
И всичко се случва на фона на абсурдно-скандалната изборна ка-
тастрофа с хилядите купени гласове в Сандански. Ако пред вида на
тази предизвестена гавра с всички принципи на представителната де-
мокрация у гражданите би се зародил въпросът дали някой има инте-
рес и заслуга за точно такова развитие на няколко вече избора,
президентът Първанов пъргаво се постара да помогне на всеразби-

116
раем език: Оказва се, че била наложителна радикална промяна ни по-
вече ни по-малко на „политическия модел“. Може би по тертипа на
московската „управляема демокрация“?
Защо ни е нарочен Парк на идиотите като в Литва, когато една
шайка превръща пред очите ни цялата държавица в парк на идиотите.
От партизанските намръщени бюстове, които видях да си стоят непо-
кътнати в почти всяко подбалканско градче на Изток от Стрелча, през
колосите на окупатора на пловдивското тепе и на булевард „Руски“ в
София (нека някой се опита да предложи на поляците подобно име
за централна артерия във Варшава...) до последната, сякаш незабеля-
зана от изтерзаното от жестокия живот гражданство, подигравка пред
старата Селскостопанска академия: след основно преустройство и раз-
чистване на заприличалата на джунгла тамошна градинка днес с осо-
бена пищност и нов бронз блести старата плоча, посветена на
„агрономите, паднали в борбата срещу фашизма“.
Дали общината е заделила средствата за възобновяването ѝ? Съ-
щата община, която не успява да придаде човешки достоен облик и
график на градския транспорт, но поддържа подобни паметници в
чест на московски агенти-терористи. Същата община, която допуска
невъобразимата в европейски условия практика из тъмни и задушни
административни коридори да се тълпят и подпират по стените изне-
мощели от чакане за някакво си удостоверение граждани. Прави (!) –
защото ако седнат на няколкото срамежливо поставени в един ъгъл
столове ще загубят реда си.
Не мога за съжаление да се погрижа за малко по-оптимистичен
завой на финала. Довеждането на преобладаващата част от населе-
нието до сиромашия май ще се окаже най-печелившият вариант на
властващите посткомунисти. Освен очевидната полза от преразпре-
делението по принципа – „от вашите джобове в нашите“ – обричането
на значителен дял от гражданите на глад е най-добрата рецепта за
тяхното олевяване. Гладът подхранва мисленето или по-точно реаги-
рането по комунистически схеми. Когато и заможната класа, която в
нормалните общества трябва да е по дефиниция либерална или както
стана обичайно у нас да се казва „дясна“, когато и тази заможна класа
е по своя генезис и възпитание идеологически импрегнирана с мар-
ксизъм, тогава няма защо да се чудим, че хората с нормално мислене
в такава държава се маргинализират.
Май ще трябва да сме благодарни, че онези още не са ни изградили
на нас един Парк на наивните оптимисти. С телени мрежи и радио-
точки разбира се. По познатия модел.

117
Или пък да вземем и отправим един благодарствен адрес към Евро-
пата затова, че засега поне от такъв парк ни пази. Точно 130 години
след европейския Берлински конгрес. Където Москва направи всичко
възможно, за да не пристигне на него българска депутация с адрес за
връчване и апел за защита на българската кауза ... Ω

118
 Извинявайте, г-н Рот! *

Завърши гостуването на германския писател и журналист Юрген Рот

в България. Новата му книга „Новите български демони“ бе предста-
вена на читателите. С някои от тях той се срещна, разговаря с медии
и политици. От няколко дни Юрген Рот е отново у дома си, далеч от
българската посткомунистическа действителност, но навярно с неиз-
гладими спомени от срещата си с нея.
Сцени като тези, на които той бе свидетел през трите си дни в
София, обикновено рядко стават достъпни за колеги, социализирани
в приетата за нормална в Западна Европа медийна и обществена
среда. Въпреки че Юрген Рот не от вчера разплита възли, свързани с
политико-криминални кланове, с дерибействата на червени олигарси
и с мафиотизирането на обществата на Изток, това което му предложи
днешна България, засенчва всичко останало.
Вълната от ненавист, от дребнаво заяждане, изречените и медийно
размножени хулигански ругатни на водещ политик на управляваща
партия в страна, членка на ЕС, са преживявания, които могат да угнетят
и най-солидната натура, а не само един чуждестранен гост не в първа
младост, попаднал в съвършено чужда му среда, както Юрген Рот.
С толкова по-голяма радост установих от последните си контакти с
него, че той се възстановява бързо след изнурителните дни в София.
С присъщата си игрива ирония коментира завършилото посещение и
вече обмисля нови теми и проекти.
Това е добре и радва. Но все пак нещо липсва.
Като човек свързан и ангажиран със случващото се в страната, къ-
дето съм роден, като следящ хем отблизо случките в татковината, хем
намиращ се на известна дистанция от нея, като пишещ и участващ по
силите си в някаква форма на публичен дебат, чувствам, че трябва да
се обърна към Юрген Рот с едно извинение.
Извинете, г-н Рот, затова, че страната, с чиято днешна съдба се ан-
гажирахте съвършено безкористно и на която посветихте много-
месечен труд, Ви посрещна в лицето на част от своя политически и
културен елит намръщено, враждебно и предвзето.
Извинете, че когато отидохте на крак в София за да предложите на
скованата от пълно униние, джапаща в безнадеждна обществена
*
17.11.2008

119
свинщина и в престъпен политически зетьо-шуро-баджанакизъм
страна резултата на своите разследвания, бяхте обявен за невеж и не-
ориентиран чужденец, който няма какво ново да каже на българската
публика.
Извинете, че пресслужбата на една партия (ГЕРБ – бел.авт.) реши
да Ви превърне пряко волята Ви и в противоречие със здравия разум
в политически агитатор в нейна полза, като Ви приписа изречения,
които Вие няма как да изречете.
Извинете за онова, което, Ви е подтиснало най-много – хоровата
озлобена реакция на голяма част от журналистическата колегия.
Злорадството, дребнавостта, нежеланието у много от журналистите
да вникнат в голямата картина, която описвате в книгата си и рове-
нето вместо това в дребни, съвършено незначителни за общото пос-
лание , детайли. Извинете за страха, който сте забелязал в очите на
репортерките в залата за пресконференции. Извинете за усърдието,
с което изтъкнати имена на колегията се стараеха да изчистят пет-
ната от образа на един корабокруширал политик, за да си спечелят
веднага след това неговата благодарност, че били „защитили честта
на държавата“.
Извинете за това, че в България Ви натикаха в ролята на специа-
листа, поставил без разкрасяване и успокоително усукване тежка ди-
агноза, когото болният подгонва с ругатни и дюдюкане по коридорите
...
Никой професионално ангажиран или граждански заинтересуван
от публицистичното отразяване на българската действителност човек
не би могъл сериозно да очаква, че един чуждестранен гост ще ни от-
вори очите със съвършено непознати и сензационни разкрития. Би
било фикция да се мисли, че някой отвън ще извади на бял свят нечу-
вани и невиждани факти. Вашият принос, г-н Рот, е в това, че дадохте
писмена форма на част от нещата, които българинът говори под сур-
динка, които разказва полугласно, които избягват да произнасят по
телефона. Осъзнаваната от всеки в тази страна истина за посткому-
нистическата ни действителност от днес е вплетена между корици, на-
мира се по рафтовете на книжарниците и трудно може да бъде
заличена.
И още нещо изключително ценно, което книгата Ви ни дава: чрез
съвестното и буквално отразяване на разговорите с Вашите герои Вие
ги оставяте сами да изградят своя образ пред читателя. Той е често
пъти по-красноречив, отколкото и най-надарената фантазия би могла
да създаде.

120
От свое име Ви благодаря за времето, което сте отделил за моята
страна. Благодаря Ви и за „вътрешния гняв“ пред безобразията, който,
както знам, Ви движи при разследванията на всеки нов комплекс – от
каналите на полската организирана престъпност до мафиотските об-
вързаности на германския политически и бизнес елит.
От името на форумното общество „Де зората“, което отблизо сле-
деше Вашето гостуване в България и ангажирано коментираше Ва-
шите изяви, Ви казвам – Вие сте винаги добре дошъл в нашата
Родина. Ω

121
 За кърлежа и хората *

Както съм се изтегнал тази сутрин под асмата и ето ти я Емилия, куч-
ката на селския ми съсед Гошо, припка около мен. Все току се при-
тиска, гледа да си потърка врата о коляното ми. Поразчесвам
табиетлийски гъстата ѝ козина и под пръстите ми се навира нещо
меко, обло, тантуресто.
Разгръщам космите и пред очите ми лъсва тъмночервения, налят с
кръвта на добичето, търбух на кърлежа. Впил се страстно в жертвата,
паразитът смуче живителна сила, налива се с мощ, дебелее. И мизер-
ния си животец залага, но не пуска, не се дава без проливане на
кръвчица.
Чудя се какво ми напомня тази гледка, чудя се, пък като потече
мисълта от едно на друго, от кърлеж на стоножка, от там на столет-
ница и – няма спиране. Голяма ли е, питам Емилия, разликата
между този надут кърлеж, впил се във врата ти и партията на днеш-
ните социалисти, довчерашни комунисти, дето се е вкопчила във
властта от шест и кусур десетилетия и се налива с кръв, пот и чо-
вешка мъка?
Животното ме гледа умно и немее ...
Каква е наистина тази нечовешка страст, с която комунистите, тех-
ните деца и внуци са се впили във властта (онази, дето сами казваха
съвсем по кърлежски „с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“)? През
каквито и метаморфози да премина партията на „Дядото“, на „септем-
врийците“, на атентаторите от Св. Неделя, на пролетарските поети с
матроски фуражки, с шмайзери и ватенки, на шумците-мандраджии,
на Гошо Тарабата и Георги Боката, на Тошо, Пеко и Мако, на Пешо
Танкиста, на Румен Запалката и Гоце Историка – едно качество на
тази партия остана непроменено през годините: жадността за власт,
докато се докопа до нея и безмилостното вкопчване във властта, след
като я сграбчи.
Ето я и днес: осем години управлява пряко или чрез подставени
лица. По стар болшевистки тертип овладя и държи всички лостове в
държавата – от политиката, през икономиката, съдебната, полицей-
ската и църковна власт до културата, спорта и медиите. И пак трепери
от страх да не ѝ се е разхлабила захапката, пак се зъби срещу всеки
*
01.05.2009

122
дръзнал да оспори вечното ѝ пребиваване, впита в слабините на
държавата и обществото.
Едни безобидни митинги на студенти и благодушни еколози пред
парламента бяха достатъчни за да шавне застрашително кърлежът,
да размаха хобота и да защрака с щипци. Партията, пожертвала преди
19 години чл.1 (за по-младите читатели – това беше членът от Консти-
туцията, установяващ ръководната роля на БКП) сега се държи сякаш
в страната е валиден чл. Единствен: „Цялата власт принадлежи на
днес управляващите, на техните обръчи, на техните марионетки
и кукловоди. Тя не подлежи на преотстъпване, на отдаване или за-
мяна. Властта не се изпуска. За тази цел всички средства са поз-
волени.“
Достатъчно бе да се появи първият бегъл намек за автентична и обе-
динена опозиция и впилата се във властта партия, заедно със своите
дъщерни образувания, задейства една след друга алармени програми:
съдебна гавра с елементарни демократични норми по адрес на един
от конкурентите, парламентарен законодателен фарс с нечувана
смяна на изборните правила в движение, активиране на свои отдавна
заложени креатури и раздуване на популисткия им имидж. За пригот-
вените отсега пачки банкноти и мобифони с фотофункция в помощ
на пускащите „правилната“ бюлетина полуграмотни избиратели и да
не говорим ...
Ще спра до тук потока на мисълта. Ще спра защото Емилия ме гледа
предано в очите и страда. Време е да се заема с нейния кърлеж. Него-
вото вадене поне става лесно. Нужно е само малко умение и търпение.
Здрава и непоколебима ръка. Безмилостно хващане на гадината и вни-
мателно завъртане. И непременно надясно! В противен случай инфек-
цията е неизбежна. След това – изскубване и смачкване ...
Не е ли крайно време българинът да се поучи от уроците, които му
дава природата? Докато си лежи под асмата.

123
Пост-ГДР-овски синдром
 Наследството на Щази
все още вълнува Германия *
А България все още се двоуми

Когато Мариане Биртлер, в миналото известен член на дисидентс-

кото движение в Източна Германия, се появи на публично място, тя
неминуемо привлича погледите и завладява аудиторията. Днешната
ръководителка на Службата за архивите на Щази разполага с онова,
което наричат „силно сценично присъствие“. Но едва ли само на това
ѝ качество се дължи изостреният през последните месеци обществен
интерес към работата на нейната институция. 17 години след щурму-
ването на централата на Щази в Берлин, архивите на министъра за
държавна сигурност на ГДР Ерих Милке все още не дават мира на обе-
динена Германия.
Разформироването на комунистическата Държавна сигурност –
Щази в Източна Германия и регулирането на достъпа до нейните ар-
хиви е уникален в световен мащаб опит по разследване и ликвиди-
ране наследството на една тайна служба. През лятото на 1990 започва
своята работа Комисията за контрол над архивите на Щази със щат
от 52 човека. Днес във Федералната служба за архивите на Щази ра-
ботят 2400 служители. Бюджетът на Службата е кръгло 100 милиона
евро годишно. Папките с документи в архивите заемат 120 000 ли-
нейни метра, още 46 000 лм документи са съхранени на микрофилми.
До края на 2005 са обработени над 2,2 милиона молби от граждани
за достъп до личните им досиета. 16 години след отварянето на архи-
вите новопостъпилите заявления само за 2005 са 80 574. Никой не бе
прогнозирал толкова голям обществен интерес към тайните на мина-
лото при учредяването на Службата.
През изминалите години работата с архивите бе насочена основно
към Източна Германия – граждани от бившата ГДР можаха да научат
кои са били доносниците в тяхното обкръжение, публични институ-
ции провериха своите служители и отстраниха щатни и нещатни сът-
рудници на Щази от определени длъжности, учени и журналисти
получиха възможност за проучвания и анализ. Дейността на Щази
на Запад бе до неотдавна само обект на спекулации и епизодични
*
07.10.2006

125
разкрития. Причина за това бе пълното унищожаване през бурните
седмици след падането на Берлинската стена на архива на Главно уп-
равление „Външно разузнаване“. Едва години по-късно стана из-
вестно, че копия на част от картотеката на агентите на Щази на Запад
са попаднали по незнайни пътища в ръцете на американското ЦРУ.
След дълги дипломатически усилия Германия получи през 2003 на
381 компакт диска не много четливи факсимилета на този архив – ста-
нали вече популярни като “Картотеката Розенхолц”.
След тригодишен труд на експерти, които буква по буква разчитат
и уточняват идентичността на регистрираните във файловете запад-
ногермански граждани, първите резултати вече са налице. Щази те-
матиката отново наелектризира обществото. Появиха се съобщения,
че Федералната служба вече знае, но не бърза да съобщи имената на
картотекирани от Щази западни политици. Това предизвика недовол-
ство, особено в Източна Германия, където мнозина се усъмниха, че
след годините на непрестанни разкрития за връзките на повечето пуб-
лични личности от бившата ГДР със Щази, сега истината за агентур-
ното минало на западни политици може да бъде потулена.
Мариане Биртлер излезе публично и потвърди, че 43 депутати от
Бундестага в периода 1969 – 1972 г. имат картони в архива на Вън-
шното разузнаване. Сред тях са водещи в миналото политици като
Вили Бранд, Франц Йозеф Щраус и Хелмут Шмидт. Досегашните
данни, каза тя, не дават основание всички те да бъдат причислени към
категориите агенти или шпиони. Само за петима е доказано със сигур-
ност, че са работили съзнателно и срещу заплащане за Щази. Пове-
чето политици са водени в картотеката и ползвани като източници на
информация без тяхно знание. Наистина не всички експерти споде-
лят мнението на ръководителката на Службата. И двете страни раз-
читат на нови, по-детайлни информации след по-нататъшното
проучване на архивите.
В Германия не приемат колективната отговорност на всички граж-
дани за престъпленията и грешките на комунистическото минало. За
разлика от България, където досиетата на Държавна сигурност все
още са затворени за обществото, в Службата за архивите може да бъде
установена точната, конкретна и индивидуална вина. Или, както също
се случва – да бъде потвърдена невинността, мъжеството и твърдостта
на дадения гражданин пред заплахите и репресиите на държавата. В
днешна Германия не правят разлика между „лошите“ доносници на
ДС и „добрите“ герои от разузнаването, защитавали, уж „национал-
ните“ интереси, както се внушава всекидневно на българската пу-

126
блика. Защото общественият дебат през изминалите години тук до-
каза – за комунистическата държава не съществуваха национални ин-
тереси извън интересите на Москва – „родината на световния
пролетариат“, според обичайната тогава терминология. Само в усло-
вията на затворени архиви на ДС е възможно високи държавни пос-
тове в днешна България да се заемат от някогашни тайни сътрудници
на службите, от бивши щатни служители на репресивните комунис-
тически органи, а в президентската кампания тази есен да се състеза-
ват няколко кандидата с доказано агентурно минало.
Неотдавна Мариане Биртлер със съжаление отбеляза в разговор, че
досега не е канена официално да посети България. А тя сигурно би
имала какво да разкаже на българската общественост. Ω

127
 Шефът на плана „Лъч“
напусна земния живот *

В Москва неотдавна на 69 годишна възраст след тежко заболяване е

починал последният началник на КГБ в тогавашната ГДР Анатолий
Новиков. Покойникът отнася със себе си една от неразкритите тайни
на прехода – до каква степен и доколко успешно съветските служби
са влияли на процесите в социалистическия лагер и специално ролята
им в разпада на ГДР.
Новиков поема ръководството на съветската резидентура в Източен
Берлин в разгара на Горбачовата „перестройка“, в период когато скле-
розиралото ръководство на ГЕСП бе мобилизирало последни сили, за
да се противопостави на московските нововъведения – с пропаган-
дистки събрания и дори със забрани на съветски списания, провод-
ници на „гласността“.
Вече е известно, че основната задача на Анатолий Новиков е била
разработката на т.н. план „Лъч“ (не звучи много по-различно от плана
„Клин“ - бел.авт.). В рамките на плана, агентите на КГБ в Източна Гер-
мания са набирали в реформистки настроени среди личности, готови
и годни да отстранят Ерих Хонекер и да извършат „демократизиране“
на режима в духа на „перестройката“. Както писа в Berliner Zeitung из-
вестният специалист по въпросите на тайните служби Андреас Фьор-
стер, КГБ е разчитало на функционери на компартията и на фиктивно
независимите партии от т.н. „Национален Фронт“ в ГДР. Освен тях
кадри за осъществяване на плана „Лъч“ са набирани сред офицери от
Държавна сигурност и армията, сред интелигенцията – журналисти
и учени, но и от средите на правозащитниците-опозиционери, при-
върженици на горбачовите идеи.
Според Berliner Zeitung обаче събитията от ноември 1989 са изне-
надали московските организатори. Неудържимата сила на милионите
източногермански граждани, излезли на улицата, принуждава ре-
жима спешно да отвори стената. Планът „Лъч“ е прекратен, а Анато-
лий Новиков се концентрира върху новата си задача – да договори
със западногерманското правителство в Бон възможно най-безболез-
неното за Центъра изтегляне на резидентурата и на частите на КГБ
от Източна Германия. Тази операция чекистът Новиков очевидно за-
*
15.06.2004

128
вършва успешно. Андреас Фьорстер твърди, че в замяна резидентът е
гарантирал на германската страна неразгласяване на събраните от
подчинените му или на предадените му от Щази компрометиращи ма-
териали за западногермански политици. Факт е, че през онези години
нито в новоприсъединените към ФРГ провинции, нито на терито-
рията на старата Федерална република не се чу за нито едно следствие
и не бе огласено нито едно име на агент на КГБ или на ГРУ, работил
там преди падането на стената.
Анатолий Новиков се завръща в Москва през 1992 – една година
преди изтеглянето на последния контингент на Съветската армия от
Германия. До излизането си в пенсия той работи като шеф на дирек-
ция Контраразузнаване в Службата за външно разузнаване (СВР) на
Русия. Ω

129
 15 години от падането на
Берлинската стена *

Днес се навършват точно 15 години от деня, в който по време на пре-

давана от всички медии на ГДР пресконференция тогавашният член
на политбюро на източногерманската компартия Шабовски направи
една съдбоносна грешка. След като оповести новите правила за облек-
чаване на пътуванията на Запад, на журналистически въпрос от за-
лата откога влизат те в сила, той за момент се почуди и промърмори
„Доколкото разбирам, незабавно...“. За броени минути стотици хи-
ляди граждани първо в Берлин, а след това по протежение на цялата
гранична линия с ФРГ заляха КПП-тата и наложиха отварянето на
стената.
Днешният ден в Берлин е дъждовен и мрачен и на тези, които са го-
тови да хвърлят поглед назад, той навява преди всичко печални спо-
мени за десетилетията на трагично разделение. Такова впечатление
поне остави у мен тазсутрешната ми обиколка на местата свързани
със събитията от 9-ти ноември 89-та. Ще започна с това, че тук осо-
бени вълнения предизвиква публикуваното вчера проучване на социо-
лозите от авторитетната агенция ЕМНИД, според които всеки трети
германец въобще не знае какво се е случило на днешния ден. Сред
младите под 30 годишна възраст цели 42 процента не са и чували, че
на този ден започва обединението на Германия.
Годишнината все пак е тема на разговори сред колеги и в семеен
кръг. В условията на икономическата криза обхванала страната обаче,
много от жителите и на Западен, и на Източен Берлин са убедени, че
падането на стената е усложнило живота им. Активни и ангажирани
със запазване паметта за миналото са отново правозащитници от бив-
шата ГДР, хора с будно гражданско чувство. В мемориалния комплекс
„Бернауер Щрасе“, построен на улица, разделена някога от Стената
надлъж и на която къщите са били в Източен, а тротоарът пред тях в
Западен Берлин, заварих много посетители-пенсионери, но и немалко
младежи, тълпящи се пред експонатите. Силно впечатление остави у
мен клас от училище за глухонеми. Децата с безмълвно, но затова пък
толкова по-видимо физическо вълнение следяха документални кадри
на хора, прескачащи стената под куршумите на източни граничари.
*
09.11.2004

130
Останалият като паметник сегмент от стената пред мемориала е отру-
пан с венци, поднесени сутринта от всички водещи политически ин-
ституции и от съюзите на репресираните.
Продължих към световноизвестния бивш граничен пункт „Чек-
пойнт Чарли“, където е частният Музей на берлинската стена, прите-
гателен магнит за всеки турист. Основан от човека-легенда,
политически затворник и противник на режима в ГДР Райнер Хил-
дебрандт, днес музеят е сцена на привличаща вниманието акция,
която разгаря духовете в Берлин. Възмутен от ширещата се около ту-
ристическия обект амбулантна търговия с реликви на комунизма,
руски лисичи калпаци и пилотки на Червената армия, Хилдебрандт
наема парцела под аренда през 2003 г. и заплаща от частни средства
113 000 евро, за да прогони търговците от символичното място и го
запази за построяване на мемориален комплекс. Смъртта попречи на
този идеалист да види готов своя проект. Неотдавна неговата вдовица
Александра изненадващо и за броени дни реализира идеята на съп-
руга си. На площадка с размери около 100 на 50 м, застлана със светъл
чакъл бяха поставени обратно два големи сегмента от Стената, а пред
тях бе издигнат мемориален комплекс – лабиринт от 1065 високи,
мрачни дървени кръстове. 1065 са поименно идентифицираните жер-
тви на берлинската стена – всеки кръст носи името, личните данни, а
някои и снимка на загинал при опит за бягство. Пред внушителния
комплекс от двете страни на бившия КПП мълчаливо стоят много-
бройни посетители – берлинчани и гости. Пред отделни кръстове има
положени цветя от близките. От присъстващите там чух само думи на
признателност и силно вълнение.
Подобни коментари се срещат и в медиите, но в тях като цяло пре-
обладава критиката към мемориала. Берлинското правителство – коа-
лиция на социалдемократи с партията на бившите комунисти ПДС –
вече заяви, че до края на годината ще отстрани кръстовете. Според ту-
кашния Сенат мемориалният комплекс представлявал „политкич“ и
внушавал ненужен дух на конфронтация. Александра Хилдебрандт
вече каза, че няма намерение да отстъпва. Подписи в нейна подкрепа
събират съюзите на репресираните и на жертвите на комунизма.
Следобед в залата на граничния пункт на гарата Фридрихщрасе ще
се проведе среща на граждани с бившия канцлер Хелмут Кол и из-
вестни правозащитници от Източна Германия. Вечерта на най-голе-
мия мост между двете части на града ще бъде почетено падането на
първата телена мрежа и отварянето на портала под натиска на хиляд-
ното множество. Ω

131
 Един нежелан мемориал в Берлин *

През далечната вече 1990 г. правителството на федералната провин-

ция Берлин – берлинският Сенат – продаде ареала около някогашния
легендарен граничен пункт „Чекпойнт Чарли“ на частен инвеститор.
Инвеститорът пое тогава ангажимента наред с бизнес сгради да из-
гради на това символично място и възпоменателен мемориал. По
време на политическата криза през октомври 1961 г. именно на този
контролен пункт танковете на свободния свят издържаха войната на
нерви, и не допуснаха нито на метър пò на Запад струпаните от източ-
ната страна съветски бронирани колони. Това събитие, както и мно-
гобройните опити на източногерманци за бягство през стената в
района на същия сектор, гарантираха на „Чекпойнт Чарли“ място в
историята.
15 години след обединението обещаният мемориал така и не бе
построен. Вместо това собственикът отдаде ареала под наем като бит-
пазар. През последните години около стария граничен пункт се раз-
виваше оживена амбулантна търговия на маси и сергии с реликвите
на комунизма – от кожени ушанки с петолъчки до руски пилотски ча-
совници и безформени парчетии от стената – всичко за нуждите на
туриста.
Основателят на Музея на берлинската стена Райнер Хилдебрандт,
правозащитник от бившата ГДР, самият той беглец от Изток, наема
възмутен парцела под аренда през 2003 г. и заплаща от частни
средства 113 000 евро, за да прогони търговците от символичното
място. След смъртта му в началото на тази година неговата вдовица
Александра, родена в Украйна, си поставя за цел да осъществи про-
екта на покойния си съпруг. За кратко време на мястото на стария
„Чекпойнт Чарли“ израсна внушителен мемориален комплекс.
Възстановен бе 200 метров отрязък от оригиналната стена. Издиг-
нати бяха 1065 триметрови кръста от черно, опушено дърво – по един
за всяка от жертвите на разделението на Германия. Тази цифра
включва, както убитите при опит за бягство, така и отвлечените от
агенти на Щази от Западна Германия на Изток и след това умъртвени
противници на комунистите, но също и съветски войници-дезертьори
или войници от армията на ГДР, загинали на границата.
*
ноември 2004

132
Само дни след откриването му мемориалният комплекс се превърна
в притегателен пункт за туристи и граждани на Берлин. Хората, които
се тълпят пред гората от кръстове са единодушни – сблъсъкът с инди-
видуалните човешки имена, лица и съдби (на всеки кръст има или
име и снимка или съобщение за обстоятелствата на смъртта на жер-
твата) разтърсва и впечатлява, както рядко се случва пред друг памет-
ник.
Не на това мнение е обаче берлинското правителство, в което уп-
равлява коалиция от социалдемократи и партията на бившите източ-
ногермански комунисти ПДС. Според правителствените политици
Берлин нямал нужда от повече паметници на Стената, а още по-малко
от мемориали, които разединявали гражданите вместо да ги обединя-
ват. Известният ляв историк Лауренц Демпс говори за „зловещ мас-
карад“, други обвиняват украинската вдовица в комерсиалност и в
създаването на „политкич“. В този дух са критичните статии и в пове-
чето печатни медии. Единствено опозиционният ХДС изтъква внуши-
телната сила на мемориала и подчертава, че със своята акция
Александра Хилдебрандт е демонстрирала безпомощността и неже-
ланието на правителството да напомня за жестокото минало на града.
Знаменателно е, казва консервативният ХДС, че се е наложило една
частната инициатива да компенсира неспособността на политичес-
ката класа.
Наскоро публично бе формулирано и най-тежкото обвинение,
което отдавна витаеше във въздуха: Мемориалът на „Чекпойнт Чарли“
по възмутителен начин напомнял строящия се наблизо за стотици ми-
лиони евро паметник на Холокоста край Бранденбургската врата. Хи-
лядите кръстове пародирали бетонните блокове на бъдещия
мемориал и по този начин ставали повод за скандално сравнение на
жертвите на Холокоста с тези на Берлинската стена ...
Собственикът на парцела, голяма банка, вече отстъпи пред свръх-
силния натиск и прекрати договора с музея към края на годината. До-
тогава булдозери трябва да сринат кръстовете от мемориала. Срещу
тези планове се надига сериозен протест. Организации на репресира-
ните от комунизма и фондации в памет на загиналите събират про-
тестни подписи срещу ликвидирането на станалия за броени дни
популярен мемориал.
Ето как Стената отново раздели берлинчани.
P.S. от юли 2005 г.
Коалиционното берлинско правителство от социалдемократи и бивши
комунисти (ПДС) реши мемориалните кръстове край „Чекпойнт Чарли“

133
да бъдат разрушени с булдозери. На 4 юли пред Мемориала полит-
затворници от бившата ГДР направиха „медийна“ демонстрация –
връзване с вериги, за да обърнат внимание на готвеното заличаване на
паметника, очаквано за нощта на 4 срещу 5 юли.
Както каза пред събралите се многобройни журналисти 80-годишният
бивш политзатворник Ханс-Еберхард Цан, отговорните за този срамен
за имиджа на Берлин по цял свят епизод, трябва да знаят, че когато бул-
дозерите дойдат, ще им се наложи със сила да отстраняват вързаните с
вериги правозащитници.
Булдозерите наистина дойдоха на разсъмване, когато протес-
тиращите вече се бяха прибрали. Мемориалът бе сринат за 2 часа.
Оттогава ареалът около „Чекпойнт Чарли“ пустее и тълпите туристи
напразно се оглеждат за нещо, визуално и емоционално напомнящо им, че
тук е минавала стената между свободния свят и света на
комунистическите диктатури.

134
 Орденоносецът на Москва – новата
надежда на германските
социалдемократи *

Изминалата седмица ще се запомни с динамичните сътресения, които

донесе в политическия пейзаж на Федералната Република. Досегаш-
ният председател на СДП Мюнтеферинг загуби доверието на партий-
ното ръководство и изненадващо подаде оставка. Така на водените
досега мъчително и за двете страни коалиционни преговори за съста-
вяне на правителство с консервативните ХДС/ХСС, социалдемо-
кратите изведнъж останаха без лидер. Партньорът на Ангела Меркел
от баварската ХСС и неин вътрешнопартиен конкурент Едмунд Щой-
бер се възползва от удобния случай и обяви спешно, че напуска бъде-
щия кабинет, тъй като без Мюнтеферинг СДП щяла да бъде съвсем
друга партия. За никого не бе тайна, че баварският министър-предсе-
дател просто страда в не за всекиго гостоприемния берлински поли-
тически климат.
За броени часове Ангела Меркел укрепи сериозно позициите си
както вътрешнопартийно така и в преговорите с разкъсваните във
фракционни борби социалдемократи. Пред тях пък надвисна екзис-
тенциалният въпрос без отлагане да намерят свой нов, общопризнат
лидер или да се окажат в незавидна, отслабена роля на коалицион-
ните преговори.
Така удари часът на Матиас Плацек – министър-председател на из-
точната федерална провинция Бранденбург. Обърканата партия го
прие с ентусиазъм – изборът му на предстоящия партиен конгрес ще
бъде само една формалност. По този начин 15 години след Обедине-
нието или „поглъщането“, както се изразяват някои, на бившата ГДР
от Федералната република, двете големи партии на Германия се водят
от политици от Изтока, рожби на промяната от 1989 г. Актуалният
брой на германският седмичник Spiegel излезе тази седмица с една от
най-оригиналните си корици, остроумна, тъкмо защото представя па-
родийно-алегорично една донякъде реална ситуация. В сценогра-
фията на соц-пропаганден плакат от 1953 година бодро крачи
задружната бригадирска двойка Меркел – Плацек. Заглавието, на-
брано с революционен шрифт гласи: „Настъплението на Изтока“. На
*
07.11.2005

135
гърдите си Ангела Меркел носи пурпурна лента с надпис „Ударник“ и
цифрите 35,2 – процентите, до които се срина партията ѝ за послед-
ните месеци на предизборната кампания. На заден фон, на плаката,
напомнящ иконографията на комунизма, се виждат профилите на
Хелмут Кол, Шрьодер, Мюнтеферинг и на баварския премиер Щой-
бер. Зад двойката на преден план се е сбутала западната публика:
Шойбле, Щайнбрюк, Глос и останалият политически елит на Герма-
ния ...
Нека си припомним, кой е новият лидер на СДП и с какво се свързва
неговото име. По образование той е дипломиран инженер по кибер-
нетика и напуска конформисткото си съществуване едва в последните
месеци на ГДР, когато става съосновател на екологичната Зелена лига,
по късно трансформирана в източен филиал на партията на Зелените.
Следва партийна и политическа кариера в Потсдам, столицата на про-
винция Бранденбург като коалиционен партньор на тамошните соци-
алдемократи на министър-председателя Манфред Щолпе.
В биографията на Матиас Плацек има един характерен момент,
който може да наведе внимателните читатели на определени мисли:
през 1994 год., като единствен представител на своята парламентарна
група, в която тогава активно работеха дисидентите от времето на ГДР
Мариане Биртлер – днес шеф на комисията за архивите на Щази и
Гюнтер Нооке, преминал днес в ХДС, Плацек се отметна изненадващо
в пленарна зала от своите съмишленици и колеги. Той не се присъе-
дини към тяхната аргументирана атака срещу министър-председателя
на Бранденбург Манфред Щолпе заради неговото Щази-минало. По
онова време всевъзможни материални и аналитични доказателства
потвърдиха, че Щолпе е бил дългогодишен сътрудник на Щази във
висшите ръководни кръгове на протестантската църква на ГДР. Съз-
дадена бе нарочна парламентарна комисия, но тя не успя да стигне
до еднозначно заключение за точната роля, която Щолпе е играл в
миналото. Тогава на парламентарната трибуна излезе Матиас Плацек
и отправи челобитно заявление във вярност и убеденост в невин-
ността на Манфред Щолпе. За „награда“ той бе оставен да служи като
министър в кабинета на Щолпе, докато съпартийците му, отвратени
от лицемерието на колегата си и преди всичко от безочието на самия
Щолпе напуснаха правителствената коалиция и се пръснаха кой в опо-
зиция, кой по други партии.
Манфред Щолпе издейства по-късно по съдебен път забрана името
му да бъде споменавано във връзка с агентурния псевдоним „Секре-
тар“, въпреки че бе доказано безспорно, че за секретното си сътрудни-

136
чество с Щази е получил дори орден за заслуги от министъра Ерих
Милке. Щолпе продължи необезпокояван забележителната си ка-
риера като любим на цял Бранденбург премиер, за да се издигне дори
до министър във федералния кабинет на Герхард Шрьодер.
Има предположения, че както относителната му автономност като
агент на Щази по времето на ГДР, така и невъзможността след промя-
ната да бъдат открити финалните и безспорни документи, уличаващи
неговата вина, се дължат на факта, че той всъщност е бил агент на
много по-силна организация от Щази. Допуска се, че тези материали
се съхраняват на далечно място, където все още бият по пръстите,
опитващи се да отворят архивите.
Затова пък е безспорно едно: Щолпе винаги и до днес е бил поли-
тическият „кръстник“ на новата надежда на германските социалде-
мократи Матиас Плацек. Той бе негов постоянен патрон, който го
изтикваше напред и още преди няколко години бе пророкувал, че
Плацек ще е бъдещият канцлер на Германия.
Всичко това се вписва по интересен, макар и специфичен начин в
историята с московската Академия по проблемите на сигурността, от-
браната и правния ред (АБОП). Внимателните читатели ще си спом-
нят, че тази Академия – рожба и инкубатор на кадри на ФСБ/КГБ –
раздава на подбрани от нея лица в Русия и в чужбина ордени за за-
слуги. Трима германски политици-социалдемократи са наградени от
генерал Шевченко, президент на АБОП с най-високото отличие – ор-
дена „Петър Велики“ I степен с лента. Това са Гернот Ерлер, Валтер
Момпер и ... Матиас Плацек. По същия повод впрочем (60-годишни-
ната от победата на СССР във II световна война) този орден е връчен
и на бившия шеф на шпионажа на Щази Маркус Волф, а церемонията
е почетена на сайта на АБОП дори със снимка.
Дали нароченият отсега за бъдещ канцлер на Германия Плацек се
е сетил да обърне ефектния орден и да се опита, прилагайки школ-
ските си познания по руски език, да разчете надписа на гърба му? Ако
не, нека го сторим вместо него:
„За Укрепление Государства Российского“, което в превод от мос-
ковски означава „За засилване на руската държава“ ... Ω

137
 Ветераните на Щази в настъпление *

През последните седмици в Германия отново се заговори за Щази и

нейното зловещо наследство. Поводът бе неколкократната шумна
поява на публични места на високопоставени служители на някогаш-
ната комунистическа Държавна сигурност. С гласовити протести
срещу „клеветите и охулването на високопрофесионалната система за
сигурност“ на ГДР бивши полковници и генерали стартираха в Бер-
лин нова операция за реабилитиране на „органите“.
В България техни колеги държат непоклатимо влиятелни позиции
в стопанската, във финансовата и разбира се в политическата сфера.
Чрез своята медийна мощ те моделират общественото съзнание и под-
менят всекидневно основни нравствени, културни и исторически ка-
тегории. Публично известни сътрудници на ДС получават високи
държавни отличия. Натрупали опит в комунистическата система за
терор и шпионаж „професионалисти“ се назначават на ключови длъж-
ности в държавата, независимо от нейната европейска перспектива.
За някогашните източногермански чекисти промяната от 1989/90
година се разви не толкова благоприятно. Политическата, юриди-
ческа и икономическа структура на Федералната република, прене-
сена със забележителна бързина върху територията на Източна
Германия не им позволи да реализират изцяло изготвяните и в ГДР
планове за деня Х. Затова не им оставаше нищо друго, освен да при-
бягнат към по-дискретни форми на въздействие. През годините от то-
гава, главно в новите федерални области, се поведе отново „борбата
за умовете и сърцата“ на източногерманските граждани. Ученото си
е учено. Заедно с партията на бившите комунисти ПДС, работейки
често в рамките на нейните структури, някогашни кадри на Щази ус-
пяха да създадат сред гражданите обществени настроения и ностал-
гия към миналото, немислими през годините на ГДР.
Дойде времето офицерите на Щази да се изявят и публично. На 14
март в Мемориалния комплекс в памет на жертвите на комунистичес-
ката Държавна сигурност в берлинския квартал Хоеншьонхаузен над
200 бивши офицери на Щази нахлуха на събрание на жертви на ко-
мунистически преследвания и го провалиха чрез шумни протести и
подигравки с репресираните. Тема на проявата трябваше да бъде пуб-
*
19.04.2006

138
личната маркировка и поставянето на мемориални плочи за обозна-
чаване на затворническия комплекс, заемащ някога цял днешен жи-
лищен квартал в източната част на Берлин. Появилите се
организирано днешни заможни пенсионери завладяха микрофона в
залата, обвиниха жертвите в лъжа и клевета срещу „органите“, заиз-
тъкваха своя професионализъм във външното разузнаване в защита
на държавата ГДР от посегателствата на класовия враг.
Не липсваха триумфални напомняния, че от 30 000 следствени
дела, водени след обединението срещу техни колеги, само 20 са завър-
шили със съдебна присъда. Това било най-доброто доказателство, че
западногерманското правосъдие „реабилитирало напълно Министер-
ството за държавна сигурност“. Сред най-гласовитите бе бившият ди-
ректор на следствения затвор на Щази, който нарече днешната
мемориална експозиция „измислена стая на ужасите“, докато шефът
на Главна дирекция IX (Борба с инакомислещите) изобличаваше
онези, „които се правят днес на жертви, а искат нас да ни изкарат пре-
стъпници“. Величествено мълчание запазиха само също присъства-
щите генерали Гросман и Шваниц, заместник-министри на Ерих
Милке.
Най-подтискащо впечатление направи безмълвната реакция на ми-
нистъра на културата на правителството на Федерална провинция
Берлин, официален гост на подиума. Тъкмо в този факт се крие поли-
тическото измерение на произшествието. Берлин вече 4 години е уп-
равляван от коалиция на социалдемократи с партията на бившите
комунисти ПДС. През 2002 г. СДП безпринципно наруши негласния
консенсус на демократическите партии за несътрудничество с наслед-
ниците на компартията в ГДР. Това решение бе продиктувано един-
ствено от желанието социалдемократите да останат на власт на всяка
цена. Плодовете на червено-червената коалиция са налице – пълен фи-
нансов колапс на Берлин, липса на сериозни външни инвестиции, уни-
кален ръст на безработицата в сравнение с други европейски столици.
Според мнозина пораженията в духовната област, в образованието и
културата са много по-сериозни. В коалицията министерството на кул-
турата бе поверено на Томас Флирл, интелектуалец от ГДР, някогашен
член на компартията ГЕСП. Именно той бе мълчаливо изслушващият
разпасалите се полковници и генерали, нереагиращ министър на по-
диума. По ирония на случая точно Томас Флирл е ресорно отговорен
за Мемориала и от него зависи размерът на финансирането му.
Едва ли ще ни учуди реакцията на директора на Мемориалния ком-
плекс, популярния и компетентен историк Хубертус Кнабе. Той не

139
престава да предупреждава за пълзящото възраждане на идеите на
Щази, за постепенното ерозиране на образа на организацията като
инструмент за тоталитарен контрол и насилие. Хубертус Кнабе при-
помня при всяка възможност, че след решение на Конституционния
съд на служителите на Ерих Милке бе възстановено правото да полу-
чават завишени с всички добавки персонални пенсии, докато репре-
сираните все още чакат достойно обезщетение за годините на
преследване и тормоз. Финансирането на мемориалния комплекс
виси всяка година на косъм.
Преди десет дни в претъпкана зала в сградата на някогашната цен-
трала на Щази в квартал Лихтенберг двама о.з. полковници, единият
от които шеф на отдела за саботаж на външното разузнаване, напра-
виха промоция на своите току-що излезли книги. Темата на едната е
неуморният труд на чекистите на невидимия фронт в защита на мира
и прогреса. Другата „разобличава“ лъжите на западната пропаганда
за уж нечовешките условия в затворите на ГДР. Особено внимание
се обръща на арестуваните и съдени през годините в ГДР 550 граж-
дани на Федералната република. Те всички били шпиони, при това
разкаяли се и признали вината си. Какво значение има, че в залата
скача посетител и обвинява автора в лъжа: „Аз бях един от тези 550
и никога не съм признавал никаква вина! Затова гних 9 години и 9
месеца във вашите затвори!“ „Компетентната публика“ освирква са-
мотния смелчак.
В началото на април парламентът на Берлин проведе като акт на
компенсация за жертвите, подиграни при неотдавнашната акция на
Щази, неофициално публично литературно четене на спомени на ре-
пресирани. Медиите, заинтересувани от темата след шумния скандал,
присъстваха масово. В центъра на вниманието бе министър Флирл.
Очакваше се, че той ще вземе думата, ще се извини за пасивността си
и ще декларира нетърпимост към опитите за реабилитация на Щази.
През цялото време, докато се четяха смразяващи кръвта описания на
жестокости и терор в комунистическия рай, интелектуалецът Флирл
запази мрачно мълчание. След проявата напусна залата на бегом, спо-
дирян от виковете на репресираните „Срам! Оставка!“ Министър-
председателят на Берлин Клаус Воверайт досега твърдо устоява на
всички призиви да уволни своя министър.
В навечерието на предстоящите парламентарни избори социалде-
мократът Воверайт не желае да дразни коалиционните си партньори
от ПДС и да ги поставя в неудобно положение пред основния им елек-
торат – носталгично настроените, индоктринирани бивши служители

140
и сътрудници на Щази, техните семейства и близки, които в някогаш-
ната столица на ГДР са стотици хиляди.
Но може би са прави и други като някогашната известна правоза-
щитничка Вера Ленгсфелд, която смята, че обвързаността на социал-
демократи и бивши комунисти не е само предизборно-конюнктурна.
На четенето в берлинския парламент тя припомни, че и на феде-
рално ниво СДП осуети инициатива Бундестагът да разгледа на
спешно заседание активизирането на привържениците на Щази в Из-
точна Германия. Едно срамно решение за партията, възстановена
след войната от антикомунисти като Ернст Ройтер, Курт Шумахер и
Вили Брандт. Ω

141
 Прусаците в Берлин и на Балканите *

Съдбовната обвързаност на България и Германия в по-новата история

е добре известна. И днес се случва, когато някой български политик
поиска да впечатли особено силно своите германски събеседници, да
припомня, че не толкова отдавна народът му е бил известен в Европа
като „прусаците на Балканите“.
Дали такива екскурзии в не винаги радостното минало са приятни
за ухото на днешните германци, е друг въпрос. Ако поразчоплим
обаче лака на официалните любезности и публицистичните клишета,
може би, под него наистина и неочаквано ще открием сходни настрое-
ния и обществени нагласи. Ще установим и съвместно отдалечаване
от някои качества, считани по-рано за национални константи.
Българите никога не са се отличавали с особена склонност към вед-
рост и оптимизъм. През последното десетилетие обаче самосъжаля-
ването, потиснатостта, убеждението, че страната е жертва на нечии
чужди планове и заговори, станаха постоянен спътник за много хора.
Изправени пред абсурдите на посткомунистическата действителност
едни реагират динамично и търсят реализация в чужбина. Други упо-
рито опитват това в страната. Голяма част от българите обаче така и
не могат да напуснат пасивното разочарование от несправедливостите
на живота и от действителността в България в частност.
Берлин и берлинчани имат зад гърба си десетилетна история на
фронтови град. Западен Берлин успя да запази своята независимост
въпреки студената война и безмилостната съветска блокада. Източен
Берлин записа славни страници на противопоставяне на тоталита-
ризма по време на въстанието през 1953 и при мирната революция
през 1989 г. И за едното, и за другото бе необходима енергия, вяра в
собствените сили, предприемчивост и кураж. 17 години след падането
на Стената впечатлението днес е, че повечето от тези качества са на-
пуснали жителите на обединената столица на Германия.
Съвсем неотдавна две от най-уважаваните публични фигури тук –
бившият федерален президент Роман Херцог и влиятелният бивш
шеф на Съюза на германските индустриалци Ханс Олаф Хенкел ка-
заха за Берлин и берлинчани неща, които не можеха да си позволят
на по-раншните си официални постове. Според тях Берлин се намира
*
04.03.2007

142
в процес на неудържима разруха. „Градът“, казва експрезидентът Хер-
цог, „прави впечатление на съвсем прогнил“. Индустриалецът Хенкел
добавя, че не познава друга столица на държава, член на OECD, която
да е дегенерирала до такава степен. Разрухата на всекидневната град-
ска среда, разбитите улици, мърсотията, вандалски изподрасканите
вагони на метрото и графитите по сградите вече дори не правят впе-
чатление на жителите. И двамата обвиниха гражданите на Берлин, че
са загубили своя оптимизъм, енергичност и предприемчивост, че са
забравили понятия като взаимопомощ и солидарност и са се отдали
на плачливо самоокайване.
Визуално Берлин наистина се превръща в град на противоречията:
новият му урбанистичен център се изгражда с несравними за цяла
Европа темпове. Тук си дават среща най-блестящите звезди на све-
товната архитектура. Същевременно стотици хиляди квадратни
метри новопостроена офисна площ пустеят, цените на недвижимите
имоти стагнират, от града се изтеглят в посока на Изток и малкото
останали големи фирми. Безработицата е на постоянно много висо-
кото за столица ниво от 16 – 17 %, а в околния регион тя е далеч над
20 %. Въпреки строителния бум тук са регистрирани над 40 000 без-
работни строителни работници. Полша се намира само на 1 час път
разстояние от Берлин и на обектите се говори най-вече на чужди
езици.
За град с население от около 3,5 милиона души, Берлин има уни-
кално висок дълг от € 61 милиарда. От година на година бюджетът се
движи на ръба на неплатежоспособността. Едни търсят причините в
политически грешки и злоупотреби на дългогодишно управлявалите
т.н. „големи коалиции“ от социалдемократи и консервативни при
слаба опозиция. Други обвиняват сегашното розово-червено прави-
телство на СДП и бившите източногермански комунисти от ПДС. По-
литическата апатия и недоверието към политическата класа са
широко разпространени.
Психологически градът продължава да е разделен на Източен и За-
паден. Дори и голяма част от младите поколения общуват социално
главно в рамките на своята регионална културна среда. Един от ред-
ките случаи на единодушие бе реакцията на критичните изказвания
на бившия държавен глава и на водещия индустриалец. Възмутеният
глас на народа изпълни цели страници на булевардния печат. Оби-
дени берлинчани от всички социални среди отхвърлиха обвиненията
и върнаха топката в полето на държавата, която не се грижела, както
трябва, за града и хората.

143
За българския читател всичко това звучи някак познато. Дори реак-
цията на берлинския кмет Клаус Воверайт, който в присъщия си стил
отговори със сентенцията „Берлин може и да е беден, затова пък е
секси“ напомня стила на софийския градоначалник.
Ще отрече ли някой и сега близостта на берлинските и някогаш-
ните балкански прусаци ...? Ω

144
 Без пищни букети за
„новите“ европейци *

До скоро Германия бе наричана „локомотива“ на присъединяването

на България към Евросъюза. Дълги години тя се считаше за най-убе-
дителния адвокат на българското членство. През тази година обаче в
политическите кръгове на Берлин и особено на Мюнхен все по-силно
зазвучаха гласове, предупреждаващи, че нито България, нито вторият
кандидат Румъния са зрели за пълноправно членство в реномирания
европейски клуб.
Наистина през октомври договорът за присъединяване бе гласуван
с огромно мнозинство в Бундестага. Но преди това сборна група депу-
тати от всички големи парламентарни групи поискаха от правител-
ството веднага след приемането на двете страни на 1 януари 2007 да
им бъдат наложени предпазни клаузи в няколко области, преди
всичко в правосъдната система и вътрешните работи. Горната камара,
Бундесратът забави своя решаващ вот и ще се произнесе по ратифи-
кацията на договора чак в навечерието на Коледа. Консервативни де-
путати от ХДС/ХСС не крият увереността си, че „техният“ канцлер
Ангела Меркел ще повлияе на Комисията в Брюксел в полза на реше-
ние за незабавно налагане на ограничителните защитни мерки
спрямо България и Румъния.
Какво се случи в Германия през изминалите месеци, което промени
така осезаемо политическата атмосфера от пълна и ангажирана под-
крепа за българската европейска кауза до сегашната предпазлива и
рестриктивна позиция? В разговори с политици се чува много често
мнението, че България буквално е скочила на последния вагон за ЕС.
Споменава се, че предварителното фиксиране на дата за приемане,
преди да са изпълнени всички критерии от кандидатите, е било
грешка, която не бива никога да се повтори.
Всъщност тези становища на политическата класа отразяват пре-
обладаващи вече настроения сред гражданите на Германия. Докато
реномирани икономисти неуморно изтъкват, че първият тур на раз-
ширение през 2004 се е отразил положително на германския бизнес,
сред широки слоеве от населението се налага опасението, че този рас-
теж става за негова сметка. Медийни публикации потвърждават, че
*
06.11.2006

145
германски фирми повишават конкурентоспособността си като съкра-
щават част от своите високо заплатени местни работници, изнасят
производството си в съседните страни или като назначават работна
ръка от новите страни членки. Най-силно застрашени от либерализа-
ция на пазара на труда са нискоквалифицираните работници. Това
важи с особена сила за по начало структурно слабите източни провин-
ции. Въпреки че през май тази година Германия удължи с нови 3 го-
дини затварянето на своя пазар на труда за полски и чешки наемни
работници, де факто десетки хиляди от тях работят в страната, полз-
вайки фиктивен статут на предприемачи или други вратички в нор-
мативната база.
Берлин се намира на час и половина път разстояние от полската
граница. Влаковете и автомагистралите към града всяка сутрин са пре-
пълнени от прииждащи още по тъмно поляци, отправящи се към по-
вече или по-малко легалното си работно място в германската столица.
Докато в региона средно 50 хиляди местни строители са регистрирани
като безработни, по гигантските строежи на столицата се чува почти
изключително чужда реч. Да имаш полска домашна чистачка или
прислужница срещу немислимите за германски работнички 4-5 евро
на час стана вече нещо съвсем нормално тук. Същевременно безрабо-
тицата в столичния град остава около 17 %.
Ето защо оповестяването на правителството, че и спрямо България
и Румъния ще бъде приложена същата формула 2+3+2, затваряща гер-
манския пазар на труда за период до 7 години, не успокои истински
духовете в страната. Особено булевардният печат популяризира
цифри, взети главно от британската преса за стотици хиляди българи,
готови със стегнати куфари да тръгнат към Западна Европа в търсене
на работа. И някои консервативни политици, на първо място ми-
нистърът на Бавария Едмунд Щойбер, използват ситуацията за тру-
пане на вътрешнополитически популистки капитал. От своя страна
непресекващите новини от България за поредното публично пор-
ъчково убийство и за дългогодишното безсилие на държавата да овла-
дее положението с икономическата и „обикновената“ организирана
престъпност също не допринасят за ведра атмосфера при посреща-
нето на новоприетите членове в европейското семейство.
Остава да видим дали армаганите на новопристигналите – розовото
масло, червените вина, доматите и овчето сирене, хорáта с неравно-
делните тактове и многогласовото пеене, заедно с новите им идеи, с
историческия им опит и амбицията за успех ще помогнат да се пре-
одолеят новите бариери. Ω

146
От „Берлинале“ за спомен ...
 Спомен за Холокоста,
който не е приключил *

Берлинският зрител се отличава с пределна любезност. Малко от про-

жекциите на Берлинале завършват без бурни, умерени или поне веж-
ливи аплодисменти. Два от филмите, които оставиха тази година
публиката задълго вцепенена в тъмната зала, неспособна за не-
уместни ръкопляскания бяха копродукцията Fateless и швейцарският
The Dove From Chechnya. По волята на случая премиерите им бяха в
два последователни дни, така че мнозина, които видяха документал-
ния разказ за днешната чеченска трагедия бяха все още под впечат-
лението на внушителната и разтърсваща екранизация на романа
„Безсъдбовност“ на Имре Кертес.
Филм от такъв характер се вписва трудно в конкурсни рамки. Той раз-
казва историята на автора, депортиран като 14 годишен юноша от Бу-
дапеща в Освиенцим, преминал от лагер в лагер и оцелял по чудо, за
да посрещне накрая американските освободители край Бухенвалд. Ре-
жисьор е Лайош Колтай – досега работил като оператор с Ищван Сабо,
с Джузепе Торнаторе, номиниран за Оскар (2001). Във Fateless той пос-
тига изключителна графична сила на изображението. Общите планове
на лагерни сцени се редуват с камерни студии на обречени мъченици.
Филмът е пронизан от невиждана до сега естетика на логическия ужас.
Сюжетът се развива линеарно, събитията и картините са поднасят през
очите на юношата Дюри (силен дебют на 13-годишния Марсел Нодь),
приемащ със смес от фатализъм и непрестанно удивление разпадането
на света, който е познавал.
За разлика от „Списъка на Шиндлер“, тук почти няма разстрели,
няма масови убийства, във филма цари тишина, върху която от време
на време се наслагва като стон музиката на Енио Мориконе, а веднъж
и цвърченето на птици в Бухенвалд, доловено от жадното за нор-
мални звуци ухо на Дюри. В Берлин Имре Кертес каза, че две алтер-
нативни заглавия на филма са били „Пътят на една душа“ и
„Историята на една деперсонификация“. Деперсонифицирани са ла-
герниците в една от най-запомнящите се сцени, когато след безкрайна
проверка на плаца, камерата се извисява над редиците изтлели чо-
вешки фигури и ние ги виждаме подкрепящи се един друг да се люш-
*
21.02.2005

148
кат изнемощели като класове в житно море. Крайната степен на де-
персонификация Дюри достига в кулминацията на филма, когато тя-
лото му е захвърлено сред голите трупове на ръчна количка, поела
пътя към крематориума.
Авторите не са си поставяли задачата да описват целия Холокост,
те просто предават историята на един човек, който е бил там, откъдето
завръщане не се е предвиждало. Имре Кертес не премълчава и непри-
ятни за съотечествениците си истини, активното участие на унгарци и
унгарски служби в една от най-бързите и масови депортации на евреи
към лагерите на смъртта, например. При всяка възможност той говори
и за другата изтребителна лагерна система – ГУЛАГ. Както в много от
есетата си, и в Берлин Кертес не пропусна да спомене комунистичес-
кия режим наред с националсоциалистическия, да направи връзката
с продължаващите и до днес масови убийства по расов, национален
или религиозен признак – в Руанда, Югославия или Судан.
Тази връзка бе очевидна за всеки видял документацията на швей-
царския режисьор Ерик Бергкраут The Dove From Chechnya. Проф.
Жан Циглер, докладчик на ООН по въпросите на прехраната, опре-
деля филма като „прецизно, неопровержимо обвинение срещу извър-
шения от Путин геноцид“. Филмът е посветен на Зайнап Гашаева,
която заедно с жените от организацията „Ехото на войната“ заснема
и укрива стотици видеокасети, документиращи чудовищните, невиж-
дани след Втората световна война, престъпления на руската армия в
Чечения. Свидетелските показания, по твърдото убеждение на Зай-
нап, ще бъдат доказателствен материал за съдебните процеси, на
които, рано или късно ще бъдат обвинени виновните за геноцида над
чеченски народ.
От скривалища в обори, изпод дъските на пода и от стари кашони
Зайнап вади на бял свят запазени видеокасети със сцени, които ни
карат като зрители да се срамуваме, че живеем бездейно, докато на
края на Европа се изтребват деца и жени, а телата им се трупат на така
познати ни от миналото страшни купове. За смелите жени от „Ехото
на войната“ писателят Джон льо Каре казва: „тези героини измъкват
от дълбините на ада материали, които обвиняват не само Изтока, но
и бездействащия Запад“.
Наред със Зайнап във филма вземат участие и Липхан Басаева, но-
сителка заедно с „Мемориал“ на алтернативната Нобелова награда за
мир, както и московската журналистка Анна Политковская. Кинодоку-
менталистите съпровождат на място пастор Валтер Егли, който с не по-
малък риск за живота си от тях самите пренася в Чечения помощите,

149
събирани в неговата енория в Швейцария. В интервю Андреас Грос,
пълномощник за Чечения на Съвета на Европа, не пести критика към
руските власти, които в продължение на 8 години не му дават възмож-
ност да посети Чечения и да проучи на място обвиненията в престъп-
ления срещу човечеството.
Чеченски правозащитници в Швейцария и Белгия въвеждат в ком-
пютърни бази прецизни данни за всеки известен случай на убийство,
на насилие и отвличане. От началото на Втората чеченска война през
1999 броят на убитите се приема за около 130 000 души, от които 35
000 деца, а документираните изчезнали без вест са над 10 000. Според
други данни до 30 процента от едномилионния чеченския народ са
избити през изминалите 10 години. Хиляди гният в така наречените
филтрационни пунктове, които всъщност са лагери на смъртта. Всяка
нощ чеченските градове и села са обект на „зачистки“, при които
майки биват застрелвани пред очите на децата им, а бащи и синове
отвличани завинаги от домовете.
Терорът на руските власти е насочен конкретно и срещу осмелилите
се да потърсят правата си пред Европейският съд за правата на човека
в Страсбург. Във филма е документирано едно знаково събитие – до-
пускането през октомври 2004 на жалбата и започването на разслед-
ванията по делото на Липхан Басаева и още 5 нейни сънародници
срещу руски военни за избиването на техни близки през периода 1999
– 2000. Според изнесеното във филма първата жалбоподателка Зура
Битиева, е убита от ГРУ през май 2003. Днес, казва Липхан Басаева,
тя чувства Зура винаги до себе си като ням свидетел на делото.
Филмът The Dove From Chechnya завършва със станалите вече из-
вестни, но рядко показвани на Запад любителски видеокадри, заснети
от руски военни в Чечения и предадени на Анна Политковская. Вой-
ници свалят от камион оковани чеченци, гаврят се с тях и ги застрел-
ват, натрупани на куп на земята. Кадри, в сравнение с които снимките
от Абу Граиб изглеждат като ученическа шега.
Тях обаче светът нито познава, нито желае да научи. Именно срещу
античеченската пропаганда в световните медии, срещу заговора на
мълчанието, срещу приоритета на икономическите интереси пред об-
щочовешките ценности категорично заема позиция филмът на Ерик
Бергкраут, носещ не напразно подзаглавието „Европа си затваря
очите пред войната“. Ω

150
 Киното, което стряска *

През последните дни на Берлинале 2006 един филм се посреща с въз-

торг от аплодиращата зрителна зала и с почти единодушното възхи-
щение на критиците. В секция Панорама, където често се въртят
тайните фаворити на публиката, филми, за които на селекционната
комисия може би не е стигнал куража да ги включи в конкурсната про-
грама, мина премиерата на Tough Enough („Жестоко“) на един от най-
талантливите и касови млади германски режисьори Детлеф Бук. За
прожекцията в Zoo Palast наред с обичайните фестивални гости към
центъра на града се бяха вдигнали живописни персонажи от проблем-
ния квартал Нойкьолн. От неговите турски, арабски, руски гета режи-
сьорът бе поканил статистите, допринесли за неговия невиждано
реалистичен, безпощаден филм.
Прогресиращият социален разпад на столицата трудно може да се
отрече. След многогодишни финансови злоупотреби на политичес-
ката класа Берлин е град, изправен пред практическа неплатежоспо-
собност. При население 3,4 милиона жители публичният дълг е 58
милиарда евро – без прецедент в европейски мащаб. Разходите се сви-
ват постоянно и са близо до минимума, след който функционирането
на определени сектори на обществения живот става проблематично.
Това се отнася и до образованието, опазването на обществения ред,
мерките за интеграция на компактните маси мигранти в някои мик-
рорайони. В квартали като Вединг и Нойкьолн вече има гета, където
след 17 часа полицията гледа да не замръква. Както неофициално при-
знават и длъжностни лица, там съществува собствено правораздаване,
както отдавна съществуват автономни форми на кредитиране, на раз-
пределение на жилищния фонд. Именно в Нойкьолн Детлеф Бук на-
мира сюжета за новия си филм. Нойкьолн, чийто уличен пейзаж
около булеварда „Карл Маркс“ вече напомня по-скоро балканска мет-
рополия с анадолски колорит, отколкото средноевропейски град.
„На 15-ия си рожден ден бях прогонен от рая“, така започва филмо-
вия разказ на Михаел, живял до тогава в скъпа вила в престижния
квартал Целендорф. Изневиделица той е изхвърлен на улицата за-
едно с майка си, любовница на богат адвокат, който решава, че трябва
да си намери нещо по-младо срещу прогресиращата импотентност.
*
14.02.2006

151
Двамата се приютяват в мизерна квартира в сърцето на Кройцберг и
Михаел тръгва в новото училище, неприличащо на нищо, което той е
виждал до тогава през живота си. Още първият ден е пребит, лишен
от джиесем, пари и маратонки и от тук нататък всекидневието му се
превръща в безкрайно унижение и садистки тормоз от владеещите
училищните дворове и безистените турски банди. Учителите немци са
капитулирали и с карикатурни компромиси се опитват да поддържат
пред самите себе си илюзията, че преподават нещо на някого.
Всъщност учащи се просто няма. Има седящи в клас, пушещи, ру-
гаещи, биещи се тийнейджъри, но не и учещи – поне в училище те
няма какво да научат за живота, който ги очаква. Това друго учене
става навън и Михаел бързо схваща основните правила – като един
от малкото в квартала с немски външен вид, той прави впечатление
на Хамал – елегантен шеф на мафиотска арабска групировка. Започ-
ват да го натоварват с малки куриерски задачи – пакет хашиш, после
кокаин, все повече и повече – като немец Михаел е последният, върху
когото би паднало подозрение при редките полицейски рейдове.
Бруталността на действията има паралел в бруталността на изобра-
жението – колоритът е почти отмит – преобладават оттенъците на
мръсносивото и кафявото, цитати от неореализма са вградени с уме-
ние и не пропускат своето въздействие. Камерата се движи на нивото
на очите – зрителят става максимално близък участник в сцени, как-
вито познавахме само от филми за Ню Йорк, а сега знаем, че се случ-
ват на не повече от пет спирки с метрото от Александерплац.
След Tough Enough вече ще се говори не само за „Небето над Бер-
лин“ (Вим Вендерс), но и за улиците и фасадите на Берлин – тъй раз-
лични от блестящата и благоухаеща Фридрихщрасе. Саундтрекът е
главно хип-хоп, денсфлор, пънк, съвсем в духа на заглавието. Той из-
остря сетивата и те кара да свиваш неволно юмрук. Детлеф Бук при-
зовава всеки, който би протестирал, че филмът пресилва нещата, да
се откаже от доброволната слепота, да отиде на място и види как се
живее в квартали като Нойкьолн. Незабелязано, казва той в едно ин-
тервю, общественият баланс е изместен, отношенията са неузнаваеми:
докато днес там арабско момче може да се движи необезпокоявано по
улицата, защото зад гърба си има цял род от 200 души, то синът на са-
мотна немска майка е предопределен да бъде жертва. Когато филмът
е бил показван предварително пред турски младежи в градове в За-
падна Германия, те реагират с възхищение на описаната среда. Някои
споделят с гордост, че вече са били в Нойкьолн (именно в Нойкьолн,
а не в Берлин), разказва режисьорът.

152
Тъй като филмът едва ли ще се появи в разпространение в България,
ще завърша с нещо, което обикновено не се прави – ще разкажа края.
На път с многохилядна сума от сделка с дрога, Михаел е нападнат от
един от турските си мъчители и загубва раницата с парите. За Хамал
ситуацията е проста: неговите мутри домъкват турчето пребито и око-
вано под един мост. Връчват револвер на Михаел и му дават възмож-
ност да избира – да стреля в тила на провинилия се противник или
сам да получи куршум в главата. Ситуация, от която няма спасение.
Наведен над гърчещото се тяло Михаел насочва цевта и застива в ня-
колкоминутен ступор. Сцената е от най тягостните, които съм прежи-
вявал на екран. Накрая прокънтява изстрел ...
След премиерата публика и критика бяха единодушни: до сега
никой не е показвал така безпощадно и реалистично живота на едно
поколение, за което няма бъдеще. Големият въпрос е – а какво бъдеще
може да има тогава Берлин? Ω

153
 Берлинале 2007 –
политика, история и студена война *

Отново настъпи февруари и отново улиците и площадите около хи-

пермодерния комплекс в центъра на Берлин Потсдамер плац се оки-
чиха с гирлянди от светлини. Фасадите изчезнаха зад гигантските
билбордове на фестивала, стотици филмови афиши затрептяха около
минувачите с образите на десетки популярни или стремящи се към
популярност актьори от цял свят.
Глобалното затопляне ни лиши от зима и първите гости на фести-
вала бяха посрещнати от синьо пролетно небе и слънчеви лъчи. Без
да може да се мери с атрактивността на Лидо, форумът „Марлене Ди-
трих“ около централния Берлиналепаласт в някои от фестивалните
дни се накичваше със средиземноморски чар с червения килим, изне-
сените палми и масичките пред околните кафенета.
Броят на филмите в официалната програма бе увеличен на 26. При
цялата днешна условност на това понятие, четири от тях бяха обявени
като френски, три от САЩ, два от Китай, два от Латинска Америка,
два от Великобритания. Включени бяха и продукции от Израел, Ита-
лия, Чехия, Корея.
Берлинале е определено фестивал за широката публика. Той живее
от многобройните прожекции със свободна продажба на билети, а
звездите са често по-близо до зрителите, отколкото на повечето от
другите големи кинопрояви. Кейт Бланшет, Шарън Стоун, Джуди
Денч, Жюли Делпи, Дженифър Лопес, Клинт Истууд, Робърт Де Ниро,
Мат Деймън и Уилям Дефо, Ричард Гиър бяха само някои от имената,
които накараха стотици почитатели да понасят с часове капризите на
берлинското време, а хиляди да обсаждат денонощно фестивалните
каси.
Според субективното мнение на рецензента две бяха събитията в
официалната програма. И двете дойдоха от Америка. Неуморимият и
на 76 години Клинт Истууд представи втория филм от проекта си за
войната в Пасифика през 1945 г. Letters From Iwo Jima („Писма от Иво
Джима“).
Първият – Flags Of Our Fathers, който излезе в края на миналата го-
дина по екраните анализира безпощадно някои американски нацио-
*
февруари 2007

154
нални митове. В Letters From Iwo Jima, заснет в пакет с „Флаговете...“,
Истууд отива още по-далеч. Зрителят е свидетел отново на същата
битка за голия остров посред океана, която трае един месец и отнема
26 000 човешки живота. Този път обаче стълкновението е видяно
през погледа на защищаващите позициите, обречени на смърт
японци. В историята на киното са рядкост филмите, заснети от глед-
ната точка на врага. Точно тук е рискът на Истууд, който предлага на
сънародниците си не само да гледат целия филм с японски диалози,
но и да възприемат застрашителния и будещ ненавист образ на аме-
риканските морски пехотинци, щурмуващи японските бункери. Пос-
ланието на виртуозно поставения и заснет филм е дълбоко хуманно –
и вражеските войници са същите човешки същества, и те копнеят за
дома, страдат от войната също както американците, дори когато съз-
нават, че никога няма да излязат живи от ада на Иво Джима. В Аме-
рика някои писаха, че това е един от най-силните военни филми в
историята.
Другото незабравимо преживяване бе тричасовата сага The Good
Shepherd („Добрия пастир“), втората режисьорска работа на Робърт
Де Ниро. Филмът връхлетя рецензенти и зрители с такава мощ, че на-
прави показания предния ден, близък като историческа епоха и тема-
тика, трилър на Стивън Содърбърг The Good German (с Джордж Клуни
и Кейт Бланшет) да заприлича на несериозна шега.
„Добрият пастир“ във филма на Робърт Де Ниро е Едуард Уилсън –
амбициозен и надарен студент в елитен университет, привлечен през
1940 г. в новосъздадената разузнавателна служба OSS и постепенно
издигнал се до шеф на контрашпионажа на Централното Разузнава-
телно Управление.
Реалният персонаж, който стои зад образа, превъплътен от Мат Дей-
мън, е легендарният Джеймс Джизъс Енгълтън – един от пионерите
на ЦРУ. Пастирът затова е пастир, за да се грижи за повереното му
стадо – с чувство за дълг и отговорност, със себепожертвувателност,
но без неуместни емоции да е готов, когато се наложи, да отстрани
всеки питомец, който може да бъде заплаха за общността.
Верен на високите американски принципи, така както той ги раз-
бира, Едуард Уилсън се научава заради работата си да потиска всяка
емоция, да откъсне от сърцето си най-скъпото, да държи на дистанция
вехнещата пред очите ни съпруга (Анджелина Джоли), да не се поко-
лебае, когато трябва да избира между щастието на сина си и дълга. Са-
мият Де Ниро е запазил за себе си ключовата роля на генерал
Съливан – човекът зад кулисите, който подбира бъдещите водещи

155
кадри на новата служба и напътства младия Уилсън. Вярващ в Бога
патриот, генералът няма илюзии, че срещу тоталитарната заплаха –
на националсоциалистическа Германия през войната и на комунис-
тическия Съветски съюз след 1945 г. – може да се устои само с безком-
промисна твърдост.
The Good Shepherd е филм за цената, която плаща индивидът за вер-
ността си към общността – и за цената, която плаща обществото, оси-
гурявайки своето съществуване и интереси в един враждебен свят.
След силните внушения от фестивалното ръководство преди нача-
лото, че това ще е фестивалът на суперлативите, към края кривата на
ентусиазма от видяното в официалната програма се сниши стреми-
телно. На финала, както стана и през последните години, журито се
погрижи за почти пълен сюрприз.
Малко от отличените със златната и със сребърните мечки филми
бяха сред обсъжданите като фаворити заглавия. Почти пълното без-
мълвие на журналистическата колегия на заключителната прескон-
ференция бе добра илюстрация на настроенията след закриването на
Берлинале 2007.
Златната мечка за най-добър филм на фестивала бе връчена на ки-
тайския режисьор Куан-Ан Уанг за филма „Сватбата на Туя“. Той раз-
казва камерна история от степите на Вътрешна Монголия. Главната
героиня е пастирка, обременена с болен съпруг и тежка социална
съдба, която с много кураж и находчивост се бори с живота. От всички
страни напира неумолимият валяк на китайското икономическо чудо,
сриват се хилядолетни традиции, завещаните от дедите модели на об-
щуване нямат шанс за оцеляване в новото време.
Сребърна мечка – специалната награда на журито – получи аржен-
тинско-германската копродукция „Другият“ на режисьора Ариел
Ротер. Във своя втори филм Ротер представя една доста банална ис-
тория за два дни от живота на мъж, изпаднал в криза на средната въз-
раст. Той приема чужда идентичност, впуска се в среднощни
прключения със сексуално-екзистенциална тръпка, но на финала за-
става пак росен-росен до леглото на благоверната си съпруга с под-
носа с кафе в ръка.
Още една Сребърна мечка – за режисура – бе присъдена на Джоу-
зеф Седар за израелската военна драма Beaufort. Това е солидно зас-
нет, увличащ зрителя както със сюжета, така и с маркираните
характери филм. Действието се развива в Южен Ливан, в среднове-
ковната крепост Бюфор, непосредствено преди изтеглянето на изра-
елската армия. Трудно е да си представим други сериозни аргументи

156
за премирането му извън съображенията за политически коректно
разсейване на призовете по световни региони.
Сребърната мечка за най-добра женска роля получи една от най-по-
пулярните германски млади театрални актриси Нина Хос за пресъз-
дадената от нея героиня Йела в едноименния филм на Кристиан
Петцолд. Тя впечатляващо пресъздава образа на жена от дълбоката
източногерманска провинция, изпаднала в икономическа и семейна
безизходица.
Последната Сребърна мечка получи филмът, който бе в центъра на
всички прогнози за наградите през десетте дни на 57-то “Берлинале“
–The Good Shepherd на Робърт Де Ниро. Трудно може да се оспори впе-
чатлението, че това бе награда-алиби – хем да се отличи безспорния
и заслужен фаворит, хем да не се наруши крехкото глобално равнове-
сие при разпределянето на наградите по световни кинематографично-
икономически региони. Сребърната мечка за „Добрия пастир“ бе
формулирана като „Награда за целия екип на филма за извънредно
художествено постижение“. Което разбира се не е никак далеч от ис-
тината ...
На края не може да не се спомене филмът на прославените режи-
сьори братя Паоло и Виторио Тавиани „Дома на чучулигите“. Останал
извън конкурса, той бе включен в най-реномираната поредица Berli-
nale Special. Показването му бе анонсирано като събитие за фестивала,
тъй като става дума за планомерно организирания от младотурския
режим в Истанбул геноцид над арменците през 1915 г. До днес това е
тема табу в Турция, затова в Берлин, град с триста хилядно турско на-
селение, бяха взети специални мерки за сигурност, очакваха се дори
безредици пред премиерното кино.
Както опасенията, така и завишените очаквания към „Дома на чу-
чулигите“, не се сбъднаха. Обявеният като италиано-българо-френска
копродукция филм във визуалното си решение, но и като натруфена
театралност, декламаторни реплики и патетично сценично поведение
на актьорите фатално напомня някои продукти на социалистическия
реализъм, познати ни от родното кино. Ако към това добавим и по-
явата в епизодични роли на Васил Михайлов и Стефан Данаилов,
предрешен като мастит турски генерал, илюзията за спомени от ми-
налото става просто потискаща. Въпреки отделни силни сцени, въ-
преки потресаващите примери на садистично-спонтанна и
същевременно грижливо подготвяна жестокост, филмът оставя зри-
теля някак неангажиран и отстранен.
Всъщност това остава като усещане и от цялото 57-мо Берлинале. Ω

157
 Берлинале 2008 – повечето
може бързо да се забрави *
Но „Катин“ на Анджей Вайда ще се помни дълго

Завърши и тазгодишното Берлинале – един от трите най-големи све-

товни кинофестивали. На пищна гала-церемония бяха раздадени
Златната и сума ти сребърни мечки, чуха се похвални слова, проро-
ниха се, както си му е редът, и доста благодарствени сълзи.
За кой ли път вече решенията на журито се възприемат и от кри-
тици, и от публика с недоверчиво вдигнати вежди и смутено озъртане.
Берлинале настойчиво изгражда реномето си на фестивал, който
опровергава в последния ден и най-аргументираните прогнози и очак-
вания.
Всички големи вестници тук – от левия до десния политически
спектър – публикуват всекидневно по време на фестивала нарочни
таблици, съставени от оценките на показаните филми на именити ки-
нокритици с различни вкусове и обществени позиции. От дни всички
те бяха рядко единодушни за качествата на два от филмите на конкур-
сната програма – бразилският Tropa de Elite („Елитно подразделе-
ние“) бе нареждан сред най-несполучливите филми на фестивала, а
оценките за американския Standard Operating Procedure („Стандартна
процедура“) бяха само малко по-благосклонни.
Но ето че на финала на Tropa de Elite бе присъдена Златната мечка,
а второто по ранг отличие – голямата награда на журито Сребърната
мечка получи Standard Operating Procedure. Без да се впускаме в под-
робности ще споменем само, че бразилският филм третира по спеку-
лативно зрелищен начин тежкия проблем за поголовно властващото
насилие, корупция и беззаконие в предградията на Рио. Документал-
ният Standard Operating Procedure на режисьора Ерол Морис има една
тема – произволната гавра с основни принципи на хуманизма и на чо-
вешките права в затвора Абу Граиб. Въпреки че критиците бяха на
едно мнение – филмово и двете концепции са решени с негодни
средства, журито, председателствано от известния с левичарските си
и антиамерикански позиции гръко-френски режисьор Коста Гаврас
реши по своему ...
*
22.02.2008

158
Отличаването със Сребърна мечка на филма There Will Be Blood бе по
принцип очаквано. Изненадата тук обаче дойде от това, че наградата
се даде на Пол Андерсън за режисура, а не на Даниел Дей Луис като
актьор, който по мнението на почти всички, с великолепната си игра
има основна заслуга за зловещото, мрачно и потискащо въздействие
на филма.
Резервираната уж за американския актьор Сребърна мечка бе при-
съдена за всеобща изненада на иранеца Реза Наджие за ролята му в
жанровия филм „Песента на врабчетата“ – солидно, професионално,
ангажирано изпълнение, но предвид върховното постижение на Дей
Луис, отличаването на Наджие поражда по-скоро недоумение. Раз-
пределянето на фестивалното внимание и признание между различ-
ните филмови региони на света е област от висшата дипломация,
която няма много общо с чисто кинематографичните качества на за-
главията.
В този пристрáстен заключителен репортаж ще прескочим всички
останали награди и ще споменем само едно решение, което наистина
бе посрещнато с всеобщо въодушевление. Става дума за изключител-
ната млада актриса Сали Хокинс и нейното незабравимо участие в
Happy-Go-Lucky на британския култов режисьор Майк Лий. Това бе
една привидно лека, бликаща остроумие и зареждаща всеки отделен
зрител в киносалона с позитивна енергия продукция, която бе на-
същно нужна на фона на мрачните и потискащи филми, преоблада-
ващи на Берлинале 2008. Happy-Go-Lucky припомни обикновените,
вечни човешки ценности, с главна героиня, която носи светлина, иг-
ривост, предразполагаща добронамереност. Сали Хокинс получи Сре-
бърна мечка за най-добра женска роля и събра с неподправената си и
спонтанна радост може би най-единодушните аплодисменти на цере-
монията.
Нека отделим пак в реда на пристрастни бележки за 58-то Берли-
нале един филм от всички останали, чието значение излиза далеч
извън рамките на този фестивал. За пръв път на международен екран
в Берлин видяхме „Катин“ на Анджей Вайда – най-съкровения филм
на майстора, тъй като в него той разказва за непознатата до сега съдба
и на своя баща, убит като полски офицер през 1940 г. в Съветския съюз.
Филмът, посветен на избиването на 22 000 полски офицери в СССР,
излезе на полския екран последния септември. Междувременно
„Катин“ е номиниран за Оскар, гледан бе в Полша от 3 милиона зри-
тели и бе обявен от руските медии за част от клеветническа и враж-
дебна спрямо Русия кампания.

159
Включването на „Катин“ в програмата на Берлинале бе акт на не съ-
всем обичайна културно-политическа смелост. Разказването, писа-
нето, показването на престъпленията на комунизма в германската
публична среда винаги се свързва с опасения, че по този начин се ре-
лативират национал-социалистическите злодеяния. В Германия съ-
ществува непоклатим, политически коректен консенсус, че
престъпленията на Третия райх са уникални и недостигнати от никого
и никъде в човешката история.
Толкова по-шокиращо бе за германските зрители да присъстват на
финалните сцени на филма. Те са неописуемо разтърсващи. Под зву-
ците на гениалната музика на Пендерецки хладнокръвният разстрел,
извършван от палачите на НКВД нагнетява нечовешки ужас. Призна-
вам, че когато се заредиха финалните титри, загубил собственото
хладнокръвие съвсем непрофесионално не се сдържах да не извикам
гръмогласно във вцепенения и безмълвен салон: „Позор за Русия,
позор за комунизма!“ Без излишна скромност ще добавя, че на след-
ващия ден репортажите в големите берлински вестници отбелязаха
това произшествие като пример за възмущението обхванало публи-
ката ...
За разбирането на събитието от 1940 г. е нужно да се знае, че плене-
ният полски офицерски корпус се състои по това време в по-голямата
си част от запасни чинове. Става дума за хиляди университетски
учени, инженери, лекари, гимназиални учители, художници, писа-
тели, композитори и музиканти – цветът на полската нация. Така без-
смисленото на пръв поглед, нечовешко решение на Политбюро на
КПСС за тяхното унищожаване се вписва в зловещата комунистическа
логика – за да бъде покорен полският народ, за да бъде проведена ус-
пешно неговата съветизация, трябва да бъде изтребен неговият истин-
ски елит.
В течение на няколко седмици се случва същото, което комунисти-
ческата власт е вършила в течение на години над милиони свои съна-
родници в самата Съветска Русия, същото, което нейните агенти
извършват в кърваво-червените месеци на 1944-45 г. и в България.
Същинската си сила филмът черпи обаче не толкова от безмилост-
ния за зрителя сблъсък с невъобразимото престъпление. То е познато.
Влизайки в киносалона всеки така или иначе знае, какъв сюжет го
очаква. Истинският гняв се надига със задушаваща сила по-нататък,
когато повествованието се развива в следвоенна Полша, когато новите
властници – от Москва и от Варшава – започват да създават мита за
бъдещата „вечна дружба между съветския и полски народ“. Тя се

160
гради върху една публична лъжа – извършеното от Съветите масово
престъпление, се приписва от пропагандата на Германия.
Пречупването на волята на поробения става с помощта на лъжата.
Покорността и примирението не са достатъчни. Режимът на убийците
изисква от жертвите и от техните близки да бъде и обичан.
Трябваше да минат 51 години преди Борис Елцин публично да
поеме вината за избиването на полските офицери и да предаде доку-
мента с решението на Политбюро за тяхната екзекуция на своя полски
колега Лех Валенса. Но ето че днес, 15 години по-късно, московският
официоз „Российская газета“ отново поставя под съмнение „версията“
за разстрелите по заповед на Москва и пише, че траурните полски це-
ремонии в Катинската гора вместо да помагат за постигане на исти-
ната, само „отдалечават от нея“ ...
Толкова по-важен бе жестът, който направи германският канцлер
Ангела Меркел. Нейното единствено посещение на Берлинале 2008
бе именно на премиерата на „Катин“, след което тя, заедно със съпруга
си се оттегли на едночасов разговор с Андежй Вайда и неговия екип.
В съседна Полша този акт на уважение към паметта на жертвите на
масовото убийство бе регистриран с голямо внимание.
Каквито и нови кампании на лъжата и премълчаването да измислят
наследниците на престъпниците от Катинската гора вече има средство
с по-голяма публична мощ и от най-съвестните трудове на истори-
ците. Вече съществува произведение с необикновено внушителна ху-
дожествена сила – „Катин“ на Анджей Вайда ще бъде сред филмите,
които никога не остаряват и които за жалост винаги ще са нужни. Ω

161
 Берлинале 2009 –
силни жени и слаби нерви *
Една много субективна равносметка

Мечките са раздадени, червените килими оттъркаляни, микрофоните

прибрани, хотелските легла опразнени. Берлинале 2009 влезе в архива.
Лауреатите са вече широко известни. Ще се спра на някои от тях.
Жури като тазгодишното, в което двете силни фигури бяха Тилда Су-
интън и Кристоф Шлингензиф – „ужасното дете“ на германския кул-
турен живот – просто не можеше да награди заглавие, което всички
очакват и единодушно хвалят. Така отличаването на първия в исто-
рията филм на Перу, участващ на Берлинале, със Златната мечка си
има своята вътрешна логика.
Филмът, наречен La Teta Asustada или „Уплашената гръд“ е омагь-
осващ разказ от един съвършено чужд за нас свят. В него се сблъск-
ваме с неразбираеми, архаични традиции, и сковаващи обичаи на
индианците кечуа по пустинните чукари на Андите. Трагедията на ге-
роинята е нещо обичайно за тази страна: днешните дъщери на изна-
силвани по време на многогодишния терор в Перу майки, са
получили чрез майчиното мляко симптомите на страшна болест,
която те на свой ред предават на своите кърмачета.
Филмът на режисьорката Клаудия Льоса (вторият, който тя снима
въобще) е критичен и социално ангажиран без да назовава източника
на терора. На екрана се разкрива действителност на крайните кон-
трасти – невъобразима нищета и луксозни, кичозни вили и празнен-
ства. Причинителите на десетилетния ужас, в който живее
планинското население на Перу – комунистическите партизани от ор-
ганизацията „Сияйната пътека“ – просто не са негова тема.
Дали пък ако филмът се беше произнесъл категорично за нечовеш-
ката същност именно на левия екстремизъм и на неговите учения, ве-
роятността да намери благосклонност пред това жури и пред този
директор на фестивала нямаше да е доста по-малка? Но пък тогава
това щеше да е и съвършено друг филм ...
Специалната награда на журито бе разделена по равно. Две сре-
бърни мечки бяха връчени на създателите на германския Alle Anderen
*
15.02.2009

162
(„Всички други“) и на смесената аржентино-уругвайско-германска
продукция Gigante. Първият филм е психологически разголваща
драма на изпаднала в интимна и социална криза двойка. Режисьор е
младата, спонтанна и възприемана тук като многообещаващ талант
Марен Аде. Вторият разнищва комичните на пръв поглед преживява-
ния на тежкотонажен пазач на супермаркет, скован и омаломощен от
внезапно пламнала любов към една от чистачките на магазина.
Сребърната мечка за най-добра режисура бе присъдена на Асгар Фар-
хади за иранския About Elly – филм за заробването на личната психика
от лъжливите отношения, от нормите на всекидневния фалш, от тра-
дициите и условностите, от принудите в едно несвободно общество.
Като най-добра актриса бе отличена австрийката Биргит Минихмайр
– изпълнителка на главната роля в премирания „Всички други“. Тя се
наложи в конкуренцията на няколко актриси, създали тази година
серия силни и запомнящи се образи – Бренда Блетин, Кери Фокс, Крис-
тина Янда – оставили малко в сянка колегите си от други пол.
Приза за най-добра мъжка роля получи Сотигуи Куяте. Той преми-
нава през филма London River с неповторимо елегантни, гъвкави, въл-
нообразни движения на наистина високото си и крехко-люлеещо се
тяло. Роденият в Мали Куяте е сякаш от някаква уникална „порода“
човек – с невиждано фини китки, дълги, изящни пръсти и лице и очи,
които излъчват мъдрост и разбиране. Но и скръб и отчаяние в ситуа-
цията, която се стоварва върху неговия герой във филма.
На заключителната церемония на фестивала връчването на него-
вата Сребърна мечка се оказа най-продължително. Скован от болест,
немладият вече актьор, приседнал на стол на сцената, сладкодумно
заразказва африкански мъдри приказки, а накрая даже въодушеви
публиката с традиционен благодарствен напев от родината си.
Като е станало дума за награждавания и сценични изяви: гала-це-
ремонията, както винаги беше повод за проникновени изказвания на
благодарности от удостоените с призове лауреати. Споменаваха се
през щастливи сълзи майки, баби, продуценти, режисьори, препод-
аватели и учители, близки съседи и далечни спонсори.
Един единствен от наградените започна изказването си от сцената с
благодарност към Бог за това, че днес е тук и получава това признание.
Той бе мюсюлманинът Асгар Фархади. Режисьор, доказал в творбите
и интервютата си просветено мислене, далеч от консервативни рели-
гиозни догми. Но с вътрешен компас и духовност, която органично
присъства и в неговата работа. И която нерядко липсва в произведе-
нията на много от европейските му и американски колеги.

163
Въпросът е доколко те са интелектуално-художествено изключение
или напротив, изразяват преобладаващи сред обществата на Запада
нагласи и световъзприятия. Повод за това отклонение ми дава и очак-
ваният с голямо внимание и приет почти със страхопочитание опус
„Германия ‘09 – 13 късометражни филма за състоянието на нацията“
(извън конкурса). В него най-именитите съвременни германски режи-
сьори поставят в десетинаминутни документални или игрални епи-
зоди диагноза на днешното общество в страната.
Картината, която рисува филмът е безутешна, мрачна, хората – от-
чайващо объркани, пасивни и песимистични. А става дума за Герма-
ния, страна с максимални обществено гарантирани свободи на
гражданите, с относително добър жизнен стандарт и относително ви-
сока степен на толерантност, с едно от най-ниските нива на престъп-
ността, със строго пазена и незамърсена природа, страна научила
уроците си от миналото и почти безукорно имунизирана срещу ляво
и дясно екстремистки увлечения. Страна, която е въжделена цел за
низвергнати и мизерстващи по цял свят.
Въпросът за ориентирите, за приоритетите, за ценностите и голямата
посока на развитие, както на личния житейски, така и на по-глобалния,
социален проект е съществен. Но когато той се третира така, както
става все по-обичайно в германското културно пространство, разгра-
ничаването на автентични обществени нагласи от преднамерени авто-
рски конструкции и концептуални мотивации е силно затруднено.
На раздяла с Берлинале 2009 не мога да подмина специалната на-
града „За разкриване на нови перспективи в киното“ на името на по-
койния директор на фестивала Алфред Бауер. Тя бе присъдена на
доайена Анджей Вайда. При миналогодишното представяне на
„Катин“ пан Анджей беше обявил, че следващият му филм ще е нещо
съвършено друго. Tatarak („Тръстика“), екранизация на повест на
Ивашкевич бе показан като последен филм от конкурсната програма
в Берлин. В основата на сюжета са деликатно развиващите се отноше-
ния между съпругата на преуспяващ провинциален лекар (запом-
няща се роля на Ян Енглерт) и 20-годишен младеж. Тя е смъртно
болна и започва, задъхано жадна за живот, своето последно лято
между избуяващата природа и смразяващата сила на болката.
Върху тази литературна основа истинският живот наслагва втори,
още по-силно разтърсващ пласт. Актрисата в главната роля Кристина
Янда („Човек от мрамор“ и „Човек от желязо“) преживява преди на-
чалото на снимките реална трагедия. Нейният съпруг Едвард Клосин-
ски (оператор на големите „стари“ филми на Вайда) мъчително, с

164
месеци умира от рак в ръцете ѝ. По желание на Кристина във вече го-
товия материал на Tatarak Вайда вплита новия сюжет – филм за сни-
мането на филма, в който режисьорът се играе от самия пан Анджей,
а Кристина Янда играе самата себе си.
Всъщност тази сюжетна линия се състои почти само от монолози на
актрисата по нейни записки от последните седмици на мъжа ѝ и от
дните след неговия край. Получила се е съкровена изповед, свидетел-
ство на една необикновено интензивна човешка връзка и преклонение
пред паметта на любимия. Камерата на Павел Еделман е строго ста-
тична, остава на тактична дистанция, само Кристина Янда се движи и
споделя, излиза от кадъра, гласът ѝ звучи зад него, докато пред нас с
минути остава зейналата стая, разхвърляното, празно легло ...
Един тежък, труден за гледане, необикновено интензивен филм.
Подходящ финал за 59-тото Берлинале, изминало доста неравен, но
интересен маршрут.
На последната пресконференция на фестивала неуморимият 82-го-
дишен Анджей Вайда говорѝ за пръв път за своя нов проект. Той ще
е посветен на живота на Лех Валенса – създателя на профсъюза Соли-
дарност. Образът на бившия президент на Полша ще е пречупен през
погледа на жена му Данута. С необикновено силно за него вълнение
режисьорът осъди атаките, на които е подложен днес в Полша бив-
шият работнически водач. Едва сдържащ се, Вайда каза, че не може
да остане безучастен, когато недостойни фигури, недопринесли абсо-
лютно нищо в онези години, сега вдигат ръка срещу един истински
народен герой. „Когато виждам, че нападат несправедливо мой при-
ятел, аз трябва да го защитя“, каза Вайда „Това, което аз мога да правя
най-добре са филмите, затова ще дам отпор на клеветите срещу него
с новия си филм“.
В заключение Анджей Вайда сподели горчивото си разочарование,
че въпреки всички усилия „Катин“ е имал досега само две прожекции
в малки зали пред интелектуалци в Москва и Петербург. В Русия съз-
нателно и упорито отказват на филма достъп до своите екрани. Реша-
ващите фактори там очевидно смятат, че художественият и правдив
разказ за масовото престъпление, извършено през 1940 г., е ненужен
на днешните руснаци.
Не предвещава нищо добро, когато отказът от покаяние и агресив-
ното нежелание да се теглят поуки от миналото се превръща в дър-
жавна политика на една велика сила. Ω

165
Песни и танци на народите
 Министър Сикорски и неизживените
травми на немския истаблишмънт *

Радослав Сикорски, полският министър на отбраната има всички шан-

сове да се превърне в най-единодушно охулената от германските по-
литици и медии фигура.
Преди дни Spiegel Online публикува негово изказване, в което Си-
корски припомня във връзка с руско-германския газопровод през Бал-
тийско море секретния пакт Рибентроп-Молотов от 1939 г. за
подялбата на Полша. Полският министър критикува остро проекта и
изрази огорчение, че и новият канцлер Меркел отказва изменения в
договора, сключен под патронажа на предшественика ѝ Шрьодер.
Веднага след първомайския почивен ден в Германия политици от
дясно и от ляво в рядко срещано хармонично единодушие откриха ка-
нонадата срещу нестандартното мнение на техния полски колега. Ру-
прехт Поленц (ХДС), председател на комисията по външните работи
на Бундестага, нарече сравнението (каквото строго погледнато ня-
маше, тъй като Радослав Сикорски бе казал само, че случаят с газо-
провода му припомня Пакта от 1939 г.) „абсурдно и вредно за
германо-полските отношения“. Той призова полския премиер да „вра-
зуми своя министър“. Друг представител на консервативната партия
– Екарт фон Кледен определи думите на Сикорски като „пълна без-
смислица“. Външнополитическият експерт на социалдемократите
Ханс Улрих Клозе каза, че „г-н Сикорски трябва добре да помисли
върху своите думи и да побърза да си ги вземе обратно“.
И в реакциите на печатните медии впечатлява единодушното – от
ляво през центъра до дясно – възмущение и отхвърляне на „сравне-
нието“ на полския министър на отбраната. Напразно обаче читателят
се взира за аргументиран диспут с познатите от месеци и сега само из-
несени в полемична форма от Радослав Сикорски полски позиции по
въпроса.
Консервативният Die Welt изтъква, че за разлика от 1939 г. днес ста-
вало дума просто за една енергийна сделка, която с нищо не засягала
полската стратегическа сигурност. Вестникът припомня, че Германия
и Полша са в един общ отбранителен алианс и си сътрудничат иконо-
мически в рамките на Евросъюза. Нито дума за това, че Варшава
*
08.05.2006

167
вижда в реализирането на газопровода тъкмо саботиране на иконо-
мическото сътрудничество и удар от страна на Германия по съгласу-
ваната общоевропейска енергийна политика. Абсурдно било да се
обвинява правителството в Берлин в действия, типични за миналото
столетие, пише Die Welt, тъй като германската външна политика била
интегрално обвързана с общоевропейската. Вестникът като че ли съз-
нателно пренебрегва мнението на еврокомисаря по енергетика Ан-
дрис Пибалгс, който коментира конфликта с газопровода със
следните думи: „Не биваше по никой начин да изпадаме в положе-
нието, в което ни вкарва този газопровод. Една държава членка да ре-
шава сама по проект, който е неприемлив за други членки и то без
всякаква предварителна дискусия с тях.“
Левият Berliner Zeitung подозира, че полският министър просто
жали за финансовите загуби, които Полша ще понесе след отпадането
на транзитните такси за трансфер на газ през нейна територия. Из-
казването на Радослав Сикорски, пише вестникът, показва, че пол-
ските политици няма да се спрат пред никакви средства, за да осуетят
строежа на морския газопровод.
Коментаторът на консервативния Münchener Merkur осведомява чи-
тателите, че Полша „е размахала дебелата тояга“, за да продължи с
констатацията, че „36 години след като Вили Бранд падна на колене
пред жертвите във Варшавското гето, Полша продължава да мисли в
категориите на миналото“. В защита на немското становище консер-
вативният вестник привежда оригиналния аргумент, че Русия и Гер-
мания имали легитимен интерес от строежа на балтийския
газопровод, за да засилят позициите си при бъдещи ценови преговори
за транзитните такси с Полша и Украина. На всекидневен език това
се казва „да изплюеш камъчето“.
Коментаторът отива още по-далеч и хвалейки решението на Ангела
Меркел да не подлага на ревизия договора за газопровода триум-
фално заявява, че благодарение на този договор Германия била спе-
челила необходимата ѝ сигурност на енергийните доставки (е, поне
не се говори за „жизнено пространство на Изток“ – бел.авт.). За
сметка на това „транзитната страна“ Полша губела едно потенциално
средство за изнудване на своите два големи съседа. Факт, който според
коментатора на авторитетния мюнхенски всекидневник заслужавал
поздравления.
Най-късно тук читателят с незавехнали спомени от историята на
първата трета на ХХ век би трябвало да се пипне за челото и да се по-
пита, къде е срещал вече подобни тези: Полша, която „може да из-

168
нудва своите два съседа“... Така май не само пактът Молотов-Рибен-
троп ще му хрумне на човек, но и доста други, свързани с него събития.
Коментарът, който цитирахме е писан след като на мръзнещите укра-
инци, грузинци и молдовци тази зима вече бяха извивани ръцете от
Москва и те бяха притискани до стената, след като неотдавна Газпром
в открит текст заплаши Западна Европа със съкращаване на достав-
ките и пренасочване на газа към далечна Азия.
Озадачен от толкова единомислие, простиращо се от единия до дру-
гия край на политическия спектър, читателят недоумява защо ли
Полша си е избрала за министър един невежа и елементарен скандал-
джия. Какъв късмет, че тъкмо в днешния си брой списание Spiegel пос-
вещава обширна статия на полския министър на отбраната.
Издържана в саркастично-пренебрежителен дух тя се оказва много
информативна, както за личността на Радек Сикорски така и за вник-
ване в някои от мотивите на актуалните германски чувства към източ-
ния съсед.
Радослав Сикорски е представен като един от най-младите членове
на кабинета – консервативен католик и блестящ оратор, човек със
светски обноски и отличен английски, но ... отявлен антикомунист.
Пред двора на къщата си в Бидгошч Сикорски бил забил табела с над-
пис „Зона свободна от комунисти“!
След като му поставя тази фатална в очите на германския истаблиш-
мънт диагноза, Spiegel разказва за живота на сочения от мнозина за
бъдещ външен министър на Полша Сикорски: като ученик е активен
деец на „Солидарност“, военното положение през 1981 г. го заварва
на езикова олимпиада в Англия. Остава на острова и завършва в Окс-
форд философия и политология. На 23 години е военен кореспондент
на Spectator в Афганистан, получава отличието World Press Award за
една от своите снимки. Сближава се, пише Spiegel, с антисъветските
муджахедини. До днес, клати укоризнено глава списанието, в дома му
виси негова снимка на кон с калашников в ръка.
Падането на стената Сикорски посреща като репортьор в Берлин.
Тук той се запознава с американската журналистка Ан Апълбаум,
която го въвежда в консервативните Вашингтонски салони, съобщава
Spiegel и добавя, че двамата споделят общ мироглед, според който
Русия била наследила имперските амбиции на Съветския Съюз. След
тази, явно прискърбна за интелигентността на журналистическата
двойка, констатация германското списание добавя, че според тях
трябвало дори да се отговаря решително и със сила на руските импер-
ски амбиции. Мимоходом се споменава, че Апълбаум, днес съпруга

169
на Сикорски, е автор на наградения през 2004 г. с наградата Pulitzer
фундаментален труд за историята на Гулаг. Като коментатор на „Ва-
шингтон пост“, съобщава Spiegel, Ан Апълбаум „беснее от месеци из
вестника срещу енергийната политика на Путин“.
В кариерата на Сикорски следват правителствени постове в Полша
и работа в неоконсервативния мозъчен тръст American Enterprise In-
stitut. След изборите миналата година става министър на отбраната в
новото правителство на Качински. Нека наваксаме нещо, което Spie-
gel пропуска да напомни: през миналия ноември Радослав Сикорски
публикува 1700 от най-секретните военни документи на Варшавския
договор и представи публично карта от 1979 година на планирана опе-
рация на Пакта под кодово название „За седем дни до Рейн“. Според
Сикорски тези документи доказват реалните планове на Москва за
превземане на Западна Европа, включително чрез използване на яд-
рени удари по Бон, Брюксел и Мюнхен. Германското списание пред-
почита укоризнено да приведе данни за екстремизма на полския
министър: неотдавна той се бил похвалил, че уволнил всички офи-
цери от военното разузнаване, завършили по комунистическо време
курсове в Москва! Заключението на Spiegel е еднозначно: Сикорски е
копие на американски неоконсерватор, който иска да пренесе Аме-
рика на Джордж Буш в Европа ...
Ето как се затваря кръгът – от латентно присъстващите в германски
консервативни кръгове антиполски настроения към съседната дър-
жава, разположена на една трета бивша немска територия, през тор-
мозещия розово-червените леви политически кръгове в Германия
демонстративно заявен антикомунизъм на сегашния полски елит, та
чак до обединяващия и едните и другите антиамериканизъм.
Всичко това, съчетано с обещаващата солидни печалби за немския
бизнес бълбукаща газова тръба, стърчаща от Балтийско море, дава
добра база за единодушно възмущение от неловкото полско напом-
няне на грозни събития от далечното минало.
Ама че някой можел един ден да попритвори кранчето на тръбата?
Значи трябва да се държим така, че да не му се предоставя повод за
това, казва германският бюргер. И си мисли, че тогава всичко ще е
наред ... Ω

170
 Средновековие на телефонния дисплей *

Известно е, че голяма част от наричаните официално в Германия „тур-

ски съграждани“, т.е. гурбетчиите от 60-те години, техните по-късно
пристигнали съпруги и деца, родените вече в Германия внуци на пър-
вите поколения – някои междувременно с немски паспорти – в кул-
турно, че дори и в социално отношение живеят почти без никакви
контакти с новата си родина Германия. Евтини, изобилно заредени
турски хранителни магазини, турски кафенета и закусвални, турски
клубове, бръснарници и шивачници, турски лекари и адвокати, тур-
ска преса и многобройни турски сателитни ТВ-канали дават възмож-
ност за почти целодневно пребиваване в битова и културна среда,
доста различна от традиционната за страната домакин, Германия.
Само по себе си това обстоятелство не би трябвало да буди безпокой-
ство, защото съседството на две култури на теория обогатява всяка от
тях и прави живота по-интересен.
Така е на теория.
На практика се оказва, че от германска страна само едно алтерна-
тивно малцинство проявява интерес към живота на своите „турски
съграждани“ и този интерес най-често остава на фолклорно-кули-
нарно равнище. Обратно – турско присъствие в културния, интелек-
туалния или просто в обществения живот тук почти не се забелязва.
Мои гости от Великобритания, с нейния и в буквалния смисъл пъстър
културен свят, винаги се учудват на почти пълното отсъствие на тур-
ски имена и физиономии в печатните медии или на телевизионния
екран. Причините очевидно са двустранни и едва ли се побират в един
кратък текст.
Мнозина доброжелателно настроени към перспективата за мулти-
културно съжителство в Германия влагат надеждите си в младото,
трето поколение на турските преселници. Това са днешните тийней-
джъри, за които се очаква, че след като преминат през немската об-
разователна система биха могли да станат посредници в общуването
на двете общности.
През последните години зачестяват признаците обаче, че горното
оптимистично предположение се разминава с жизнената практика.
Обикновено причините се търсят във все по-интензивното присъствие
*
17.10.2005

171
сред турските младежи в Берлин на организации като Ислямската фе-
дерация. Със загриженост се следи почти неподконтролната на учи-
лищни или други германски власти проповедническа дейност в
часовете по ислямско вероучение, които учениците посещават пара-
лелно с държавната образователна система.
На фона на казаното може би по-добре ще се разбере вълнението,
предизвикано от едно произшествие през последните дни. Масирано
и настойчиво турски деца и младежи получават напоследък на мобил-
ните си телефони съобщения от непознат източник. В тях се разказва
гротескна за здравия разум, но стряскаща и водеща много от децата
до невроза история:
„Едно момиченце слушало силна музика докато майка му рецити-
рала в съседната стая стихове от Корана. Майката помолила дъ-
щерята да намали музиката. Я млъквай, казало момичето. Когато
майка му продължила да чете на глас, детето грабнало свещената
книга и я разкъсало на две. В този момент дъщерята лумнала в пла-
мъци. Майка ѝ се опитала да я спаси и метнала върху нея едно
одеяло. Когато отдръпнала одеялото, тя видяла нещо зловещо. Мо-
мичето се било превърнало в чудовищен изрод. В момента то се на-
мира в санаториум в Холандия. Семейството е съгласно дъщеря им
да бъде убита с инжекция.“
Към съобщението е закачена и поразяваща фантазията „снимка“ на
отвратително човекоподобно създание.
Социални работници от берлинските „проблемни“ смесени райони
Кройцберг и Нойкьолн разказват със загриженост, че това и подобни
послания попадат на много плодородна почва сред подрастващите от
мюсюлмански семейства. Турски експерти са убедени, че кампанията
е режисирана от фундаменталистки ислямски групи, които умело из-
ползват модерната техника. В Берлин почти няма турско дете без мо-
билен телефон, електронните съобщения са вече най-естественото
средство за комуникация. Целта на посланието на ужаса според бер-
линския социолог Хакан Аслан е ясна – сплашване на децата, приоб-
щаването им към консервативните, изолационистки изисквания на
Исляма в неговата фундаменталистка трактовка.
Разговори на журналисти с деца и младежи на по 16-17 години по-
казват, че повечето вярват на приказката за наказаното момиче. Тези,
на които интервюиращите я показват за пръв път, с готовност допус-
кат, че описаното се е случило наистина. Според експерта по ислями-
зъм Клаудия Данчке, точно това е и целта на изпращачите на
посланието. Те си служат с познати от Корана схеми, който е наситен

172
с многобройни разкази за трансформации. Това, че Аллах може да
превърне едно непослушно момиче в маймунообразен изрод, звучи
напълно убедително за децата и ги кара да настръхват от ужас.
Училищните власти са предали на полицията доказателствени ма-
териали, сред които позиви със същото съдържание, разпрос-
транявани в школи по Коран. От полицията случаят е достигнал до
Службата за защита на конституцията. Неин говорител заяви, че под-
обни случаи били вече регистрирани и в Холандия, и в Саудитска Ара-
бия, че източникът на посланията бил засега неизвестен, но че
властите били убедени, че „никой здравомислещ няма да приеме тези
глупости за истина“.
Изводите на директора на едно от средните училища в Берлин, про-
чуло се в цяла Германия като първото, в което няма вече нито един
ученик от немски произход, са доста по-различни от заключенията
на говорителя на вътрешното разузнаване. Според директора особено
момичетата в неговото училище са под силното впечатление на ужа-
сяващото телефонно съобщение. При това децата от семейства, посе-
щаващи редовно някоя от берлинските джамии, се оказват особено
склонни да приемат историята за вярна. Толкова по-голям е и страхът,
който децата изпитват.
Мерките, планирани от директора в борба със средновековната по
дух кампания в епохата на глобалната мобилна комуникация, нака-
раха сина ми тийнейджър само да се подсмихне. Директорът разпра-
тил окръжно по класовете, че ако на нечий телефон бъде открито
въпросното съобщение, уредът щял незабавно да бъде иззет. Синът
ми вдига рамене: „Глупости, учителите нямат въобще право да прове-
ряват телефоните на учениците. Това е нарушение на човешките
права и ако се случи, срещу учителя веднага ще се направи оплакване
и той със сигурност ще си изпати от началството“.
Живеем в постмодерна епоха ... Ω

173
 В горещото футболно лято
Германия преоткрива себе си *

Сигурно навсякъде другаде експлозията на масов възторг, която пре-

живя страната домакин през седмиците на Световното първенство
това лято щеше да мине за естествена и незаслужаваща кой знае какво
внимание. Не така стоят нещата в Германия, където от десетилетия
флагът, химнът, понятия като патриотизъм и национална идентич-
ност бяха само елементи за официална употреба, без публично пок-
ритие в широката общественост. Затова и черно-червено-жълтата
вълна, заляла германските площади и булеварди накара не само
участниците в масовия хепънинг да се оглеждат в почуда, но стана
повод и за учени коментари на политици, философи и психолози.
Наистина, едва ли до преди месец някой можеше да си представи
германски младежи масово да се окичват с национална символика, да
пеят хорово химна и да скандират до изнемощяване „Дойчланд!“
Трябва да се припомни, че след обединението през 90-те години ло-
зунгът на скептиците тъкмо сред младите бе „Никога вече Германия!“
Обществено бе прието, че „Дойчланд!“ викат единствено десните ра-
дикали-неонацисти. Да си горд, че си германец се смяташе не само за
проява на лош вкус, но и за съмнителен симптом на нездрави наст-
роения. Унинието, песимизмът и неверието в собствените сили се смя-
таха в Германия за типична характеристика на сънародниците и от
Изток, и от Запад.
Голямата заслуга на момчетата на треньора Клинсман е, че събу-
диха ентусиазма на млади и стари и доказаха, че с непреклонна бор-
беност, с упоритост и тотално взаимодействие може да се постигне
успех, който до скоро никой не смяташе за възможен. Основната сила
на Бундестима бе именно в колективния дух, който обедини имена
като Балак, Клозе и Леман с младите Одонкор, Подолски и Швай-
нщайгер. На фона на дългокосите, грижливо поддържащи атрактив-
ността си на манекени, италиански футболни звезди, германският
отбор външно не прави впечатление. Неговите герои могат да минат
за момчета от съседния двор. Толкова по-лесно бе за милионите по
площадите да се идентифицират с техните любимци. Жестове като
този на доскорошния титуляр Оливер Кан, питаещ, както се знае
*
08.07.2006

174
силна неприязън към заелия поста му на вратата конкурент Йенс
Леман, но въпреки това отишъл да го прегърне и окуражи преди ре-
шителните дузпи в мача с Аржентина имаха тук ефекта на откровение.
Най-впечатляващ бе тъкмо духът на добронамереност и положи-
телни емоции, който цареше във всички така наречени “зони за фе-
нове“ – маркирани и оборудвани с многобройни телеекрани участъци
в големите градове. По данни на органите за сигурност на практика
не е имало прояви на ксенофобия и агресивно отношение към чуж-
денци – нещо от което мнозина се опасяваха преди първенството.
Младото поколение – отворено за света и деклариращо привърза-
ността си към тази нова Германия – отне на екстремистите монопола
върху националната символика. Още по-забележителни бяха тур-
ските знамена, които макар и немногобройни се вееха заедно с гер-
манските, а в населения главно с турци берлински квартал Кройцберг
не бяха рядкост колите, окичени едновременно и с немски, и с турски
флагове.
Въпросът сега е, ще устои ли въодушевлението на изпитанията на
настъпващото ежедневие. Ω

175
 Монументални вълнения
в Източна Европа *

Уютният и така европейски център на естонската столица Талин стана

тази пролет сцена на яростни стълкновения. Страстите се разгоряха
около един невисок чугунен войнишки паметник. Миниатюрната бал-
тийска държава и нейният мощен източен съсед Русия влязоха в от-
крит спор дали преместването на мемориала в памет на Съветската
армия е недружелюбен акт и проява на непризнателност към героите
от Втората световна война, или просто суверенно решение на естон-
ските власти.
През 1939 г. независима Естония бе прегазена от Съветския съюз
съгласно споразумението на Сталин с Хитлер и загуби само през пър-
вата година на окупацията 6 % от населението си в подземията на съ-
ветската тайна полиция и в сибирските лагери. След настъплението
на Вермахта през 1941 г. съветската армия напусна панически Естония
за да се върне в страната пак през 1944 г. Естония бе провъзгласена
отново за съветска република, а естонците се оказаха един от най-без-
милостно репресираните от Сталин народи. Те бяха по свидетелството
на Александър Солженицин и едни от най-непреклонните обитатели
на съветската лагерна и затворническа система. В комунистическата
митология на следващите десетилетия прогонването на германската
армия и повторната окупация бяха прославяни като жертвоготовен и
безкористен акт на Червената армия. Прибалтийската република бе
покрита с паметници и братски могили на загинали за свободата ѝ съ-
ветски войници.
Един от тези паметници в столицата Талин стана повод за послед-
ните вълнения. За мнозинството от естонците образът на съветския
войник е свързан завинаги с трагичните събития през десетилетната
окупация. Властите отдавна бяха обявили решението си съвсем не да
ликвидират паметника, но да го преместят заедно с останките на пог-
ребаните под него 12 съветски войници с тържествена церемония на
градското военно гробище. За Русия и за многобройното рускоезично
население в Естония паметникът е символ на победата над фашизма
и реакциите не закъсняха. Тълпи от младежи, организирани както се
предполага от Москва, предизвикаха многодневни улични безредици
*
07.07.2007

176
в Талин. Протестите срещу така нареченото „събаряне“ на съветския
паметник бързо се превърнаха във вандалски и грабителски нападе-
ния над търговския център на столицата.
Без да загубят спокойствие, естонските власти извършиха ексхума-
цията, проведоха тържествената церемония и възстановеният и обно-
вен монумент вече се издига в подходящата обстановка на военното
гробище.
Естония не е първата страна в Източна Европа, която се освобож-
дава през последните години от необичаното съветско наследство. На
други места обаче досега това минава без публично внимание и на-
прежение.
В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе от-
странен и бяха заличени имената на съветските военни, загинали при
превземането на столицата през 1945 г. В Прага бе демонтиран от пос-
тамента му съветският танк Т-34, станал на няколко пъти преди това
обект на артистичен хепънинг. В Полша министърът на културата
представи неотдавна проектозакон за отстраняване на паметници и
имена на улици, които „възхваляват нацистката и комунистическата
диктатура“. Тъй като е трудно да си допусне, че в Полша може да е ос-
танал до днес и един мемориал, „възхваляващ“ фашизма, става ясно,
че законът визира полското и съветско комунистическо монумен-
тално наследство. В Чехия и в балтийските републики не спира пуб-
личният дебат за съдбата на съветските паметници. Основен мотив е
дипломатичният подход към въпроса, за да се избегне открит кон-
фликт с чувствителната на тази тема Русия.
България е страна, в която темата отсъства изцяло от дневния ред
на обществото. В самия център на София на площ от 2000 кв.м. пре-
лестният изглед към планината Витоша е преграден от масивна 50-
метрова фигура на съветски войник с шмайзер в ръка. В основата на
комплекса се намират многолюдни композиции, изобразяващи кому-
нистическата Октомврийска „революция“ в Русия с развято знаме и
надпис „Цялата власт на Съветите“. През 1993 г. градският парламент
на София взе решение за демонтирането на паметника, издигнат в
чест на държава, която не е загубила и един войник в бойни действия
на българска територия. Въпреки решението, устна заповед на ми-
нистъра на вътрешните работи спира на 14.04.1993 навлизането на
техниката за демонтиране на паметника. Така безславно завършва и
се забравя единственият опит за отстраняване на паметника на Съ-
ветската армия в София. Преди 3 години група интелектуалци стар-
тираха подписка за премахване на паметника на „една армия,

177
окупирала България“, който е „предизвикателство към хилядите гро-
бове на жертвите на режима, установен на щиковете на тази армия“.
Акцията бе пренебрегната или осмяна в масовия печат, а директорът
на Националния исторически музей Божидар Димитров, водещ член
на управляващата БСП, нарече инициаторите „политически марги-
нали“ и „запъртъци на недоубити фашисти“.
Формално погледнато и Германия е страна, в която всички памет-
ници на Съветската армия стоят непокътнати и тяхното присъствие
никога и никъде не се поставя под въпрос в обществения дискурс. В
Берлин, недалеч от Бранденбургската врата, се извисяват на поста-
ментите си два бойни съветски танка. В парка Трептов гигантският
съветски монумент бе неотдавна освежен и ремонтиран за € 5 ми-
лиона. Днес декориращите входния ареал плочи с цитати от трудовете
на Сталин отново светят със златист блясък. Изходната ситуация в
Германия обаче бе специфична. Когато през 1990 г. се готвеше реша-
ващият за обединението на страната Договор за добросъседство и
сътрудничество между Германия и СССР, в него бе включено положе-
ние, задължаващо Германия да се грижи и поддържа за вечни вре-
мена съветските мемориали на нейна територия. По това време в
Германия бе разположена почти 340-хилядна съветска армия, която
се изтегли едва през 1993 г. В заключителните спогодби за напуска-
нето бяха включени още по-детайлни ангажименти на Германия за
запазване на съветските паметници. В резултат на това в Източна Гер-
мания днес почти няма градче без полиран и обграден с цветни лехи
паметник за слава на Червената армия.
И без сключени договори в България въпросът за съдбата на Памет-
ника на съветската армия е извън вниманието на обществото през
мандата на последните правителства. Нещо повече. При последното
си посещение в Москва премиерът Станишев, син на рускиня и на ня-
когашен секретар ЦК на БКП, без да го питат, при всяка възможност
заявяваше пред журналисти и пред домакините, че България никога
няма да събори съветските паметници и винаги ще се грижи за тях.
Както изглежда единственото, което може да застраши бъдещето
на мемориалния комплекс са апетитите на бизнеса към този последен,
неизползван терен в центъра на София. Говори се, че целият ареал е
вече парцелиран и разпределен между мощни инвеститори. За сега
само един чугунен паметник в средата смущава размаха на проектан-
тите. Ω

178
 „Imagine“ или опасните фантазии
на един мечтател *
Защо Ватиканът прощава, но ние не забравяме ...
След като реабилитира Галилео Галилей за астрономическите му
възгледи, Ватиканът извини и Джон Ленън. Агенция „Reuters“ съобщава,
че официалният вестник на Ватикана е простил на Джон Ленън
неговото изявление в Лондон през 1966 г., че „Битълс“
били по-популярни и от Исус Христос ...
Из печата

Случи ми се неотдавна да се заслушам в текста на Imagine, митичното

вече заглавие на Джон Ленън и на Бийтълс от 1971 г. Прекъсвали ли
сте привичното тананикане, за да се задълбочите в посланието на по-
пулярната песен? Опитвали ли сте се да вникнете в нея с познанията
ни от изминалите години?
Не става ли всъщност дума за един злокобен текст, превърнал се за
жалост в икона на попкултурата? Не ни ли води към този извод целият,
натрупан през последните десетилетия от човечеството, опит? Вгле-
даме ли се внимателно в текста, откриваме драпирана с булото на ли-
ричността и видиотеното мечтателство чистопробна болшевистка
програматика. Нека си припомним първо английския текст, а след
това го поразнищим с помощта на любителски „подстрочник“. И така:
Imagine
Imagine there’s no heaven,
It’s easy if you try,
No hell below us,
Above us only sky,
Imagine all the people
living for today ...
Imagine there’s no countries,
It isn’t hard to do,
Nothing to kill or die for,
No religion too,
Imagine all the people
living life in peace ...
*
23.11.2008

179
 Imagine no possessions,
I wonder if you can,
No need for greed or hunger,
A brotherhood of man,
Imagine all the people
Sharing all the world ...
You may say I’m a dreamer,
but I’m not the only one,
I hope some day you’ll join us,
And the world will live as one.

Мога да кажа само едно – слава на Бога, че Джон Ленън не е имал

властта, която завладя и употребяваше с упоение един друг мечтател
– Владимир Улянов ... Наистина, справедливостта изисква да призная,
че поне като музикант Джон Ленън оставя симбирския славей в дъл-
бока сянка.
Но нека преминем сега към квинтесенцията на съдържанието на
Imagine като придружим цитатите с някои волни и не съвсем уважи-
телни към иконата на попкултурата коментари:
Представете си, че Раят не съществува ... (Разбира се, нали е
предвидено да се построи рай за трудещите се маси тук, на Земята)
Представете си, че на оня свят няма Ад ... (Ами да, нали винаги
има мераклии да го устроят тук, на Земята. По безкрайните сибирски
полета, из чеченските степи и клисури, а ако стане по мерака на Джон
Ленън, защо не и из ледовете на Аляска...?)
Представете си, че над нас са само облаците и нищо друго ...
(Досущ като бодряшкият рапорт на Гагарин пред Хрушчов след за-
връщането си от рървия космически полет: „Побывал на небе и уви-
дел: бога нет!“ – „Посетих небето и видях: няма бог!“)
Представете си, че всички хора ще живеят само за днешния ден
... (Това си е буквално като при Фьодор Расколников – Бог няма, значи
всичко е позволено! Дайте да живеем само за днешния ден – както и
сега живеят спецназовците на Путин в Чечения, главорезите в судан-
ската провинция Дафур, руските олигарси и българските мутри и че-
репи – без да мислят за утре или за деня след смъртта си)
Представете си, че няма държави ... (Съвсем по Комунистическия
манифест: държави няма да има, пролетариатът има само една ро-
дина – Партията-майка)
Представете си, че няма собственост, няма алчност и глад, че
навсякъде се е възцарило братство между хората ... и пр. дивотии.

180
Тук вече имаме класически случай на илюзорен опит да се строи Цар-
ството небесно на Земята. Съществува само едно обстоятелство, което
може донякъде да оправдае написалия тези откачени строфи – ако
допуснем, че Ленън ги е наскрибуцал, докато е бил в проточил се поне
едно денонощие LSD-транс. Все пак нека не забравяме, че песничката
не е писана в края на XIX, а във втората половина на ХХ век, когато и
за слабоумните би трябвало да е станало известно до какво водят опи-
тите за построяване на Земен рай. За слабоумните да, но не и за Джон,
той си тананика, „имеджин ...брадърхуд ъф мен ....“ и след него при-
пяват още милиони хипнотизирани ...
Е, изглежда, че преди последната строфа някой го е лиснал с леде-
ната вода от купата за шампанското, защото за момент в замъглената
кратуна на поппевеца се появява подобие на реалистична мисъл:
Може и да кажете, че съм мечтател ... Не само това! Ще кажем,
че си опасен мечтател, байно! Че от такива мечтатели, снабдени с
власт, през миналия век са пропищявали неродените деца в утробите
на майките. След Беломорканал и Магадан, след камбоджанските Kil-
ling Fields и след димящите развалини на Грозни, след преживяното
от Осип Манделщам и описаното от Варлам Шаламов и Александър
Солженицин, такива писания на подобни на Джон Ленън дрогирани
ентусиасти трябва да се закачат на стената на позора на човечеството
и да се показват като признак на тежко нравствено и политическо за-
боляване.
Затова Ватиканът може и да прощава, но на нас, реално живелите
мечтанията на Джон Ленън, не ни е позволено да забравяме.
И когато тананикаме приятната мелодийка, нека се позамисляме и
над смисъла на строфите ... Ω

181
 Комунизъм или вътрешна мисия *
200 години от рождението
на един християнски реформатор

На днешния ден преди 200 години в Хамбург се ражда евангелският

теолог и практически педагог Йохан Хинрих Вихерн. Неговото учение
и преди всичко активната му възпитателна и благотворителна дей-
ност оставят траен отпечатък върху социалната действителност на
XIX век в Германия. Нещо повече, общественополезните институции,
вдъхновени и създадени от Йохан Вихерн са живи и дейни и до днес.
Мога да разбера всекиго, който сметне почитането паметта на един
толкова далечен и непознат у нас християнски реформатор за прека-
лено отвлечено от днешните социални грижи на България. Със след-
ващите редове ще се опитам да докажа обаче, че делото и
ангажимента на Йохан Вихерн се преплитат по най-неочакван начин
с нашата действителност.
Изправени пред все по-безобразните ексцеси в българското учи-
лище през последните години, стъписани пред очевидно дълготрай-
ните увреждания, които комунистическият режим е причинил в
душите и сърцата на поколенията, в труда на Йохан Вихерн откриваме
така нужната опора, напътствие и упование в крайната сполука.
Вихерн израства в благочестиво, не много имотно семейство. Учи в
добри училища, но след ранната смърт на бащата юношата трябва
като най-голям брат да поеме издръжката на голямото семейство. Той
прекъсва учението и започва работа като възпитател в интернат. По-
късно следва теология в Гьотинген и Берлин.
След дипломирането си Йохан Вихерн през 1832 г. е назначен за
учител в тънещия в бедност Хамбургски квартал Санкт Георг. Тук той
за пръв път се сблъсква с неописуемо мизерните условия на живот на
безработните, наемните работници, на техните семейства и преди
всичко на съвършено изоставените от семейства и общество техни
деца.
В книгите си Вихерн описва по-късно с какви сцени се сблъсквал и
в Хамбург, и в Берлин. Може да се прочете за майки, които едва кър-
мейки своето дете, трябва да продават млякото си, за да оцелеят.
Вижда как цели семейства лягат гладни и мръзнещи, натъпкани по
*
21.04.2008

182
7-8 души в неотоплявани стаи. Бащи-пияници, които пребиват децата
си и злоупотребяват безнаказано с тях. Родители изпращат децата си
да просят или крадат, а майките, които проституират, въвеждат от
рано и малолетните си дъщери в занаята. Вихерн описва поголовно
насилие, всеобщ разврат, физическо страдание и умствени разстрой-
ства – сред млади и стари.
Решаващ поврат в жизнения път на младия теолог става едно ин-
тензивно преживяване, което евангелските кръгове, с които той е бли-
зък, наричат „духовно прераждане“. Този момент на просветление и
духовно прозрение отваря очите му за човека като Божие творение,
за децата като уникални същества, на които трябва да се посвещават
индивидуални грижи. Прозрението, което преживява Вихерн, го на-
учава, че за извеждането на младите от пътя на порока трябва да се
полагат непрестанни усилия.
Склонен към дуалистичен поглед за природата на човека той знае,
че като свободни личности винаги можем да изберем Доброто или да
тръгнем по пътя на Злото. Уважавайки правата именно на свободната
личност, Вихерн полага в основата на своя педагогически метод тъкмо
възпитанието в условия на свобода, но при непоколебимо прилагане
на християнските принципи, тъй като само християнската вяра може
да ги спаси от Злото.
В Хамбург Вихерн основава станалия легендарен благотворителен
пансион „Рауес Хаус“, където приема момчета от „социално слаби се-
мейства“. Под формата на „семейни“ структури обитатели и възпита-
тели живеят заедно, учат, работят и се готвят за по-различен живот
от онзи, който съдбата на бедняшкия квартал би предопределила на
питомците.
Вихерн изгражда отново познатия още от реформатора Калвин ин-
ститут на дяконите като църковни служители, които наравно с пасто-
рите, преподавателите и презвитерите поемат социалните грижи,
образованието и дори здравното обслужване на нуждаещите се.
През 1848 г. в Германия избухва революция. В Европа започват за
пръв път да си пробиват път комунистическите идеи. Карл Маркс пуб-
ликува същата година своя „Комунистически манифест“ – един зло-
вещ памфлет, ако го оценяваме с междувременно натрупания ни опит.
По онова време обаче Манифестът упражнява върху много от съвре-
менниците на Вихерн магическа притегателна сила.
Теологът отблизо и много по-добре от теоретика Маркс познава
нуждите и мъките на „пролетариата“. Той е убеден, че революцията
като реакция на социалната мизерия, на убийствения труд и

183
безпросветно съществуване е и следствие на провала на Църквата да
говори с хората на техния език, да се ангажира с душеспасителна, но
и с чисто социална работа в полза на вярващите. Вихерн констатира
все по-широко безбожие, бездушие и занемаряване на християнската
вяра и морално-етични принципи сред народа. Той търси отговор в
истинското църковно учение, в любовта и взаимопомощта и го на-
мира в институцията на „Вътрешната мисия“.
През септември 1848 г. в знаменателния за последователите на
Мартин Лутер град Витенберг Йохан Вихерн държи програмна реч, с
която полага основите на „Вътрешната мисия“ на евангелската цър-
ква. Институцията на „Вътрешната мисия“ се смята за отговор на цър-
квата на социалния въпрос на XIX век (а може би и за XXI, ако се
вгледаме в страни като България с нейната днешна духовна, полити-
ческа и материална катастрофа).
Още същата година (1848!) Вихерн пише своята брошура „Комуниз-
мът и средствата да се предпазим от него“. Тъй като тя звучи пораз-
яващо актуално, не мога да не цитирам някои мисли от нея.
Комунизмът, пише Вихерн, е „една мрачна и аморална сила“. Тя е „не-
доносче“ и като епидемия може да зарази обществото и да разруши
установения от Господа ред в обществото, а и самата църква. Една от
препоръките му като съпротива срещу идеите на комунизма е „улични
проповедници“ да се впуснат сред работниците и да им разясняват с
прости думи принципите на Евангелието. На хората, пише Вихерн,
трябва да се отворят очите за „измамите на комунистите“.
Основаната с негова помощ „Вътрешна мисия“ е църковна система
от учреждения и институции в помощ на нуждаещите се – от соци-
ални центрове, през учебни заведения, работилници за младежи,
старчески домове до болници и сиропиталища. В Берлин Йохан Ви-
херн създава на площ от 750 дка дяконската институция „Йоханес-
щифт“, която съществува до днес и е централно учреждение за работа
с изведени от криминалната среда младежи, за грижа за престарели
и социално слаби.
Неотдавна чух една от възпитателките в „Йоханесщифт“ да раз-
казва за работата си с деца от семейства на наркомани, които живеят
заедно с нея в отделен апартамент с обща кухня и баня, със съвместен
график за деня и с твърди задължения, които всеки трябва да спазва.
Децата, за които дори ставането от леглото до скоро е било проблем,
постепенно свикват да поемат отговорност, да се учат, да ходят на цър-
ква – да приемат като закономерни наказанията, когато нарушат пра-
вилата. Закъснение за училище означава лишаване от джобни пари

184
за един ден. Това е напълно в духа на Йохан Вихерн, за когото възпи-
танието означава спасение и който не престава да напомня, че „безде-
лието е майка на порока“. Затова, учи той, всеки трябва да има
възможност да се труди и да изпитва нуждата от полезно занимание.
Йохан Хинрих Вихерн е свързан и с още едно любопитно обстоятел-
ство с българската история. От средата на XIX век той участва по по-
ръчение на пруския крал Фридрих Вилхелм IV като съветник в
проектирането и изграждането на модерния за времето си Берлински
затвор Моабит. От 1858 до 1872 г. Вихерн е директор на смятания за
еталон затвор, където въвежда строги изправителни мерки за осъде-
ните и непознати дотогава форми на социална работа и грижи за тях.
Затворът Моабит подслонява през 1933 г. един прословут българин,
обвинен в запалването на Райхстага. Навярно само припряното му за-
минаване за Москва е било причина възпитателните мерки, въведени
от Йохан Вихерн, да не въздействат върху този затворник на име Гео-
рги Димитрофф.
Реформаторът Вихерн умира през 1881 г. сред своето семейство в
Хамбург, като оставя следното послание на вярващ и скромен хрис-
тиянин до своите опечалени близки:
„Мили мои, когато Господ реши да ме прибере при себе си, трябва
да знаете, че единствената ми молитва е да бъда благословен, да бъда
близо до Него и да намеря мир в Него. Винаги съм Му бил верен, но
винаги съм съзнавал и голямата си слабост. Всичката си надежда сла-
гам във вярата си, че Той в своята безгранична милост и заради про-
лятата и за мен Негова кръв ще прости греховете ми и в Него някой
ден ще се съединя с всички Вас, които така обичам.“ Ω

185
 Времето на демагозите *
Студена или гореща война

От десет дни светът или поне онази негова част, която не желае да
бъде хипнотизирана и се съпротивява на внушенията на червените
олимпийци от Пекин и на корумпираните властелини на МОК, об-
съжда въпроса дали не се намираме пред нова Студена война.
Коментатори и политици пророкуват загрижено – както винаги със
закъснение от месеци, ако не и години – че изострянето на отноше-
нията с Москва след нейното нахлуване в Грузия заплашва да върне
света към политическата, икономическа и културна конфронтация от
преди 1989 година. Изненадата доказва, че мнозина са проспали из-
лязлата още миналата година дълбока и безмилостно реалистична
книга на Едуард Лукас „Новата Студена война“. Невежеството си про-
личава рано или късно. С демагогията нещата стоят малко по-иначе.
Тя трябва да бъде активно разобличавана.
Неизбежността на конфронтацията с Русия на Путин и Медведев,
Русия на тесния кръг от Кремълски властелини, създадени и отгле-
дани в епруветките на КГБ и захранвани през целия им съзнателен
живот с ненавист към демократичните ценности на Западната циви-
лизация бе очевидна за всеки здравомислещ човек, който може да
помни малко повече от резултатите на последния кръг на Шампион-
ската лига.
Режим, дошъл на власт с помощта на паникьосани от организирани
взривове в жилищни блокове избиратели и благодарение на съзна-
телно предизвикана унищожителна война срещу част от собствените
поданици, не може да бъде траен партньор в нормални междудър-
жавни отношения. На режим, който организира хулигански атаки на
свои граждани в съседни страни, осмелили се да упражняват свои су-
веренни права, както постъпи Москва спрямо Естония, не може да се
вярва, че се стреми към добросъседски отношения. Режим, който по-
следователно нарушава сключени търговски договори и наказва чрез
затваряне на газовото и нефтено кранче всеки свой клиент, дръзнал
да проявява политическа независимост – както това стана по отноше-
ние и на Украйна, и на Грузия, и дори на Белорусия – не бива да се
смята за надежден партньор.
*
19.08.2008

186
Да изреждам ли познати до болка в слепоочията факти като съвършено
противозаконния показен процес срещу Михаил Ходорковски, мето-
дичното и знаково избиване на интелектуални противници на Кремъл-
ския режим – от журналиста Щекочихин през депутата Юшенков и
публицистката Политковская до изнасящия изобличителни материали
„от кухнята“ на КГБ/ФСБ Литвиненко? Да припомням ли как въпреки
съществуващи договори всички големи западни играчи в енергодобив-
ния сектор бяха изхвърлени един по един от участие в разработката на
перспективни руски находища или какви абсурдни претенции върху
полярните океански дълбини, съпроводени с дрънкане на ядрено оръ-
жие, предяви Русия преди половин година?
А арестите, обвиненията и осъждането заради шпионаж в полза на
Запада на толкова критици на днешния кремълски режим? А траги-
комичната пародия на избори без избирателна алтернатива, но съпро-
водени с физическо и административно насилие над все
по-изтъняващите групи, осмеляващи се да протестират? Организи-
рано надъхваните, фанатизирано верни на националния вожд Путин
младежки организации като „Наши“, възпитавани в специални ла-
гери в чувство за непогрешимост и превъзходство над всички чуждо-
езични, неправославни и „черногъзи“ (буквален, широко използван
в Русия израз) етноси?
Какво ли трябваше още да се случи, преди определящите масовото
съзнание медии на Запад и отговорните политици да признаят пуб-
лично, че времето на многообещаващите, двустранно изгодни и при-
емащи все по-нормални форми отношения със Съветска Русия на
късния Горбачов и с просто Русия на ранния Елцин безвъзвратно от-
летя? Студената война – поне от страна на Русия – е в ход вече от го-
дини. Разчитащи на късата памет на гражданите и принудени от
четиригодишния избирателен ритъм в условията на медийни демок-
рации да практикуват виртуозен популизъм, водещи политици на За-
пада се изправиха през последната седмица пред разбитото корито на
собствените илюзии.
Но нещата са дори по-страшни. И те налагат още по-голямо усилие
от загубилите способността да говорят – а може би и да осъзнават –
горчиви и непопулярни истини западни политици и подаващите им
чернови за публични заявления многоучени мозъчни тръстове.
Нужно е ново публично признание. Нужни са ответни, неминуемо не-
популярни стъпки!
Тази войната вече не е студена. Докато ние си пием вечерното питие
и хвърляме по някой поглед към напомпани до спукване фигури с

187
човешки очертания на олимпийските екрани, в европейската
държава Грузия, нахълтал в нарушение на всякакво международно
право, агресор избива, взривява, мародерства и – да, и това също! –
опожарява вековните кавказки гори, за да лиши населението от по-
следното средство за отопление през идващата зима. Войната, ува-
жаеми дами и господа наблюдатели и политици, е вече много гореща.
За пръв път Съветският съюз или обявилата се за негов наследник
Русия нахлува и води военни действия срещу държава, де факто наш
съюзник. Грузия е страна с демократично избран и повторно доказал
се на нови избори президент, Грузия еднозначно е обявила своето на-
мерение да се присъедини към НАТО и ЕС и работи усилено за тази
цел от години. Грузия пожертвувателно дава своя принос в световната
битка срещу терора – в Ирак, Афганистан и другаде. Грузия е в края
на краищата една от двете най-древни християнски държави. Какво
повече е нужно, за да осъзнаем и признаем, че Грузия е част от нашата
цивилизационна общност, държава, де факто наш съюзник. И срещу
тази Грузия Русия води в момента гореща война, сключва и нарушава
в часа на подписването им договори и примирия, разиграва светов-
ната общност, както не се помни от времето на Съветския съюз на
Брежнев и Громико.
Замижаването и тананикането на висок глас, за да не се вижда и
чува страшната опасност, която дебне по горските пътеки не е спасила
до сега нито един пътешественик, ако по пътя го дебне безскрупулен
и готов на всичко разбойник. Този, който би му дал такъв съвет е де-
магог или опасен наивник. Горното важи и за случаи, когато се гаврят
с твой приятел и съюзник. Ако не желаеш да го изгубиш, а заедно с
него и всички свои други приятели и съратници, трябва да отговориш
на злодея на език, който той разбира. Още повече, че след разправата
с приятеля, неминуемо идва и твоят ред.
Стига мижене и тананикане. Време за отлагане няма.

188
Германия и Русия. Мечешки услуги
 Студена руска баня за Сименс *

Като бомба със средноголям тротилов екивалент в Германия избухна

новината, че руската Федерална антимонополна служба е спряла сдел-
ката на концерна Сименс с руския производител на турбини „Силовие
Машини“. Броени дни след демонстрираните в Хановер интимни при-
ятелски чувства на президента Путин и канцлера Шрьодер, реше-
нието на руската служба кара германския бизнес отново да се съмнява
в перспективите, открити пред него от московския гост. Аргумента-
цията на Антимонополната служба при блокирането на заявката на
Сименс за дялово участие в „Силовие Машини“ е била, че от това би
пострадала свободната конкуренция в енергопроизводството и оръ-
жейната електроника.
Един поглед върху бизнеспрофила на „Силовие Машини“ ще ни по-
могне може би да се ориентираме по-лесно в мотивацията на руското
ведомство. В Русия „Силовие Машини“ е водеща фирма на пазара за
енерготурбинна техника. Тя има оборот от над 400 милиона евро и е
специализирана също в производството на двигатели за руските
атомни подводници. Към днешна дата Сименс държи 5 процента дя-
лово участие във фирмата. През 2004 година германският концерн
подаде заявка за закупуване на 73 % от акциите от руския холдинг Ин-
террос на олигарха Владимир Потанин. Тези планове бяха приветст-
вани още миналата година от Путин и Шрьодер като образец за
перспективните тесни стопански връзки на Русия и Германия. В Ду-
мата обаче отдавна се чуват гласове против мажоритарното участие
на чужд концерн в бранш, който се разглежда като стратегически.
Един от най-авторитетните експерти по Русия, Александър Рар от
консултиращото правителството Германско дружество за външна по-
литика, оцени решението на антимонополната служба като доказа-
телство, че в руското правителство печели превес фракцията на
хората от тайните служби, които са против засиления ангажимент на
чуждестранни фирми в Русия. Путин, според Александър Рар, се опит-
вал да балансира между реформаторите и лагера на тайните служби.
Експертът не привежда никакви доводи в полза на своето мнение,
което дори само с оглед на професионалната кариера на Владимир
Путин звучи доста екзотично.
*
Април, 2005

190
Самият концерн Сименс проявява въздържаност в реакциите си. Го-
ворител изрази съжаление във връзка с решението на службата в
Москва, но потвърди намеренията на Сименс да продължава актив-
ното си участие на руския пазар. Какво друго му оставаше да каже?
Нали само преди три дни новият шеф на концерна Клайнфелд
сключи под одобрителните погледи на двойката Путин/Шрьодер ми-
лиарден договор за доставка на експресни влакове за руските желез-
ници. Може да се предположи, че Федералната антимонополна
служба обявява многократно отлаганото си решение именно сега, за-
щото московските анализатори са преценили, че след апетитната
сделка Сименс ще е принуден да реагира по най-умерения начин.
Според наблюдатели сега германският концерн ще модифицира
офертата си като се ограничи върху енергийния сектор, което може
да успокои пазителите на руските национални интереси. Както съоб-
щават руските медии обаче, в момента срещу Сименс се изправя но-
вият любимец на Кремъл – юпито Олег Дерипаска. „Царят на
алуминия“ прояви през последните седмици чрез своя концерн
„Базов елемент“ интерес към руския турбинен гигант.
Преобладаващата оценка сред независими руски наблюдатели е, че
в избора си между икономическата ефективност на Сименс, който би
осигурил техническото преоборудване на енергетическото машиност-
роене от една страна и политическите интереси на военното лоби от
друга, московското ръководство се е спряло на втория фактор.
Сигналният ефект в Западна Европа на решението на Антимоно-
полната служба едва ли е за пренебрегване. Още през изминалата го-
дина общият обем на чуждестранните инвестиции в Русия в размер
на 5,3 милиарда евро бе значително надминат от обема на изтичащия
от страната, под впечатлението на разбиването на нефтения гигант
Юкос, капитал в размер на 7 милиарда евро.
След процеса срещу Юкос, в момента вниманието на чуждес-
транния бизнес се насочва към изострящата се данъчна афера около
друг нефтен концерн TNK-BP. Неотдавна президентът на тази руско-
британска смесена компания Робърт Дадли публично заяви, че опе-
рирането, както за чуждестранни, така и за руски инвеститори в Русия
става все по-трудно, поради настъпателното завръщане на държавата
във все повече определящи области на икономиката. Сред основните
акционери на TNK-BP е Виктор Векселберг – един от шестте най-бо-
гати хора в Русия. Току-що финансовите власти предявиха срещу кон-
церна иск за доплащане на данъци от 2001 година в размер на 600
милиона евро.

191
Случаят е особено деликатен, тъй като само преди дни в Хановер Вла-
димир Путин живописно обрисува райските условия за чуждестранни
инвестиции в Русия и гарантира пълна сигурност на западните капи-
тали. Не е ли уместно да се постави най-общо въпросът за надежд-
ността на руските уверения: преди да се ангажира през 2003 г. в
съвместната компания, BP е получила потвърждение от Кремъл, че в
данъчно отношение дружеството е напълно изрядно.Толкова по-из-
ненадващо за британската страна идва сегашната акция на данъчните
власти в Москва. Водещ мениджър на компанията заяви пред радио
„Свобода“, че за тях случаят е „ясен сигнал“, преди срещата на прези-
дента на BP лорд Брауни с Владимир Путин, да обмислят оттеглянето
си от Русия. Въпреки че TNK-BP ще търси правата си пред съда, много
наблюдатели са скептични, че с оглед на познатата руска съдебна
практика, жалбата може да донесе успех.
Някои отиват и по-далеч: за да отклони обвиненията, че делото
срещу Юкос има политическа окраска, Кремъл ще насочи сега уда-
рите на правосъдието и срещу други успешни компании. Ω

192
 Герхард Шрьодер губи контрол *

Едно от най-нелепите преживявания в неделната следизборна вечер

в Германия настъпи, когато в студиото на двата национални телеви-
зионни канала се събраха по традиция председателите на парламен-
тарно представените партии за пръв анализ на резултатите. Въпреки
че партията му загуби парламентарните избори, канцлерът Герхард
Шрьодер шокира зрителите и водещите дебата главни редактори на
ARD и ZDF с гръмогласни заявления, че само той е в състояние да със-
тави стабилно правителство, че неговата партия никога не би приела
коалиция, водена от някой друг освен него самия и с уверения, че из-
бирателите искат само него за канцлер.
Сред неуместни жестове и гримаси Шрьодер на няколко пъти на-
падна медиите в Германия, които се били съюзили срещу него и пар-
тията му. „Ще остана канцлер, колкото и да работите против мен“,
провикна се Шрьодер по адрес на авторитетния главен редактор на
ZDF. Николаус Брендер не му остана длъжен и незабавно обърна вни-
мание на канцлера, че е недопустимо да се държи такъв тон по адрес
на независимите медии в студиото на обществената телевизия. След
повторни нападки, водещият заяви, че оттук нататък ще нарича събе-
седника си само по име, без добавката „хер канцлер“.
Преобладаващите коментари в медиите оттогава насам са силно
критични по адрес на Герхард Шрьодер и варират от допускане за
моментен личностен срив, през злоупотреба с опияняващи вещества
в паузата преди предаването, до сериозен психологически проблем
на досегашния канцлер. Критики отправиха не само политици от
противниковия лагер, но дори и представители на коалиционните
партньори, Зелените. Съюзът на германските журналисти излезе с
остро формулиран протест срещу „напълно необоснованото обвине-
ние в необективност и партийност на медиите като цяло“. С възму-
щение се настоява канцлерът да се извини на журналистическата
гилдия.
Самият Герхард Шрьодер направи до сега само кратко заявление,
че в къщи съпругата Дорис му се карала, за дето си изпуснал нервите
и настоявала друг път да се държи като държавник. Канцлерът добави
„Май съм бил доста шумен онази вечер“.
*
21.09.2005

193
Силно впечатление прави дистанцията, на която се оттеглиха от Гер-
хард Шрьодер след произшествието медии, симпатизиращи и опред-
елено подкрепящи редакционно през изминалите месеци кампанията
на социалдемократите. Един от най-безмилостните коментари в този
дух бе статията на водещия журналист на Berliner Zeitung Арно Вид-
ман, която публикувам със съкращения.

Опияненият Шрьодер
Арно Видман, Berliner Zeitung

Беше ли Шрьодер в изборната вечер сериозно луд или просто се беше

побъркал от радост?
Който гледа представянето на Герхард Шрьодер по време на дебата
на политическите лидери в студиото на националната телевизия,
стана свидетел на канцлер със замъглено съзнание. Зрителят можа да
разбере една от силните страни на досегашната „червено-зелена“ коа-
лиция: в момента, в който социалдемократът Герхард Шрьодер из-
падна в ролята на дрогиран с хашиш бунтар, Йошка Фишер остана
ледено спокоен, сякаш през живота си не е виждал джойнт отблизо.
Герхард Шрьодер бе в състояние на пълна невменяемост. Той се-
деше и повтаряше, че е спечелил изборите, и че е негова задача да със-
тави правителство. Всеки, който твърди противното, подстрекавал
обществото срещу социалдемократите.
Много е писано и е говорено за загубата на чувство за реалност, от
което страдат политиците. В изборната вечер този феномен можеше
да бъде наблюдаван пряко. Федералният канцлер Герхард Шрьодер
не бе на себе си. Неговият заместник пледира за прекъсване на пре-
даването, защото „тази вечер и без това нищо няма да излезе“. По
добре да беше хванал Шрьодер за ръката и да го беше предал на двама
здравеняци в бели престилки.
Разиграваше се най-зловещата сцена, която някога е виждана по
германската телевизия. Внезапно на Шрьодер му хрумна един от го-
товите модули на неговата предизборна реч и той го изрецитира ни в
клин ни в ръкав. Със съвършено същите жестикулации, които съпро-
вождаха текста по време на кампанията му по площадите.
В този момент зрителят настръхна от страх.
В научно-фантастичните филми се случва роботът, преструвал се

194
дотогава успешно на човек, внезапно да се саморазкрие. Точно такъв
беше моментът, когато Шрьодер изведнъж заповтаря пасажи от своя
предизборна реч. Личеше му, че той не мисли тези изречения. Не той
говореше думите, а думите го говореха него. Един голям момент в ис-
торията на телевизионната медия и в историята на Федералната
Република.
Шрьодер често е наричан „медиен канцлер“. В изборната нощ за ня-
колко минути можа да се види каква цена е заплатил за това човекът
Шрьодер. Той е постоянно скрит зад маска. Когато онзи ден не можа
да я открие, той просто откачи, а когато все пак я намери, ние вече я
разпознахме именно като маска. Това беше моментът, в който медий-
ният канцлер умря пред очите ни. Ако има приятели, те би трябвало
да го вземат и натикат в санаториум, да го изтръгнат от неговото опия-
нение.
Но това бе и опиянение от властта. Затова и предаването бе така
страшно. То показа, че Шрьодер не го интересува победата, камо ли
някой от мъчещите германските граждани проблеми. Единствено
важно за него е да бие противника си. Беше му все едно, че е спечелил
по-малко гласове от Ангела Меркел. Той тържествуваше, защото му
се бе удало да ѝ попречи тя да осъществи своя проект. В психологията
едно време, когато още се е разсъждавало в подобни категории, са на-
ричали това деструктивен характер.
Ето в какво се състоеше най-плашещото на онази вечер. За няколко
минути можахме да надникнем зад кулисите на авторитетния и само-
уверен държавник, който се захваща сърцато, макар и със закъснение
с всеки сериозен проблем. И видяхме един персонаж, който губи кон-
трол над себе си от мисълта, че е успял да препъне противника си. Ако
видите този човек в метрото, бихте сменили моментално вагона и
бихте информирали при първа възможност дежурния на перона. Из-
глежда немислимо, че такъв ни е управлявал досега и че иска пак да
ни управлява ... Ω

195
 Приятел в нужда се познава или
за публичното развенчаване
на някои митове *

През последните дни голямата новина от Германия е новият пост, на

който бе устроен Герхард Шрьодер. Само две седмици след официал-
ното предаване на канцлерството на своята наследничка Ангела Мер-
кел, той стана шеф на Надзорния съвет на смесеното руско-германско
дружество за строеж на Балтийския газопровод NEGP.
По стечение на обстоятелствата тъкмо Герхард Шрьодер и неговият
приемник като председател на Социалдемократическата партия Ма-
тиас Плацек станаха обект на спор, разгорял се на проведената послед-
ния уикенд в София в НДК конференция, посветена на политиката на
Германия и България в навечерието на българското приемане в ЕС.
Като участник на един от панелите на тема „Медии и политици“
имах възможност да припомня на публиката разкритата неотдавна
в Германия афера около ордена „Петър Велики“, учреден от руската
Академия за безопасност и охрана на висши генерали от КГБ/ФСБ
и връчен в Берлин, както на бившия шеф на разузнаването на Щази
Маркус Волф, така и на социалдемократа Матиас Плацек.
Сюжетът, първоначално открит след разследвания в интернет от
живеещия в Берлин руски колега Дмитрий Хмелницки, предизвика
преди седмици силен интерес в няколко консервативни медии в Гер-
мания сред които Welt am Sonntag, Focus и Frankfurter Allgemeine. По-
нататък във всеки от вестниците историята се развиваше по почти
идентична схема: след подробно съгласуване на материала с автора
Хмелницки, след уточняване на източниците, на снимковия мате-
риал, на заглавието, след възторжени реакции на журналисти и авто-
ритетни медийни консултанти, в уречения брой статията така и не се
появяваше, очевидно паднала след решение, взето на възможно най-
високо редакционно ниво. Едва дни по-късно някои булевардни все-
кидневници на издателство Шпрингер пуснаха новината накратко,
съобщавайки в полушеговит тон за някакъв странен орден с надпис
на гърба „За укрепването на руската държава“, получен от Матиас
Плацек.
*
13.12.2005

196
Разказах на конференцията през уикенда в София, че точно когато се
готвеха въпросните публикации през октомври/ноември, коалицион-
ните преговори между социалдемократи и консервативните CDU/CSU
в Германия вече бяха навлезли в решителна фаза. Моето обяснение
за отказа от публикуване на така скандалната история бе, че най-ве-
роятно се е приело за политически неуместно, ако разкритието за ор-
дена на гебистката Академия в консервативните вестници навреди на
Матиас Плацек, изгряващата звезда, издигнат току-що за лидер на
новия коалиционен партньор.
Припомних също, че политически наставник на Матиас Плацек бе
дългогодишният премиер на федерална провинция Бранденбург Ман-
фред Щолпе. Същият Щолпе, по времето на ГДР висш служител на
Протестантската църква, за когото службата по архивите на Щази
твърди със сигурност, че е бил дългогодишен агент на източногерман-
ската ДС и че е удостоен дори с орден лично от Ерих Милке.
Тъй като не се намериха решаващите последни доказателства
Щолпе, автор на многобройни доноси под агентурния псевдоним
„Секретар“, успя да издейства по съдебен ред забрана да бъде наричан
агент на Щази. Кариерата му бе увенчана с поста министър на транс-
порта в кабинета на Шрьодер. Преди време Щолпе предрече на своя
политически питомец Плацек, че младежът ще стане някой ден бун-
десканцлер. Първата стъпка към сбъдването на тази прогноза бе на-
правена преди три седмици с избирането на Плацек за председател
на SPD.
За да стигна до споменатия в началото спор в НДК през уикенда,
ще спомена още един въпрос, който бях включил в изказването си на
конференцията. Тъй като темата там бе ролята на медиите в намира-
щата се пред прага на ЕС България и в пребиваващата отдавна там
Германия, приведох един пример на трудно обяснима пасивност и не-
заинтересованост на немските медии в една нестандартна и уникална
по много критерии ситуация.
В разгара на проточилите се напрегнати коалиционни преговори
между социалдемократи и консерватори, лидерите на трите партии
заседаваха „на шест очи“ почти без почивка в продължение на дни и
нощи и все не можеха да преодолеят твърдият отказ на Шрьодер да
сдаде канцлерския пост на конкурентката му Меркел, постигнала
макар и минимално, но все пак по-добър изборен резултат.
И ето, че точно в тази, политически напрегната до краен предел об-
становка, посред преговорите на 7 октомври Герхард Шрьодер отлита
на полудневно посещение в Русия, за да честити лично рождения ден

197
на своя близък приятел Владимир Путин. Когато открих на другия
ден новината за пътуването само в някои вестници, свита в каре от по
5 реда на трета страница, не можах да повярвам на очите си. Съобща-
ваше се, че при срещата си двамата обсъждали на четири очи и темата
за строежа на Балтийския газопровод. Нито една от големите печатни
медии в Германия не помести нито коментар, нито анализ на този
уникален в политическата практика случай.
Пътуването на Шрьодер до Москва бе в петък, а в неделя гръмна но-
вината, че той се отказва от претенциите си за канцлерския пост. Три
дни по-късно за всеобща изненада социалдемократите издигнаха за
външен министър, вместо някой от смятаните за сигурни кандидати,
Франк-Валтер Щайнмайер, дългогодишния сътрудник на Шрьодер,
шеф на канцлерството, наричан от едни неговата „дясна ръка“, а от
други „сивия кардинал“. Щайнмайер, който през последните години
бе стратегическият автор на Шрьодеровата външна политика на сбли-
жаване с Русия и охлаждане на традиционните трансатлантически от-
ношения ...
Описах тези случки на конференцията в София и оставих изводите
на интелигентната аудитория. Присъстващ на конференцията българ-
ски политик определи чутото като форма на цензура и изрази безпо-
койството си от подобно развитие в държава като Германия.
След неговото изказване се разрази бурята. Друг участник,но от нем-
ска страна – шеф на дирекция в едно от берлинските министерства се
нахвърли срещу изнеслия горните факти с обвинения в злоумишлена
тълкуване на събитията и в демагогска инсинуация: „Нима искате да
внушите, че в Германия има корупция, че политиците са зависими от
чужди сили? Това не е истинският образ на моята страна, който Вие
описвате тук. Вие си позволявате да изграждате конспиративни теории,
които нямат нищо общо с действителността ...“ Възмущението на гос-
подина го караше да потреперва в едва сдържан благороден гняв. За-
лата притихна в страхопочитание пред силните страсти, бушуващи в
този, верен на своя работодател, държавен служител.
Тирадата прокънтя в събота следобед на софийската конференция.
Същата вечер по всички немски ТВ-канали гръмна новината: Герхард
Шрьодер става шеф на Надзорния съвет на Балтийския газопровод.
Представители на различни политически партии заговориха за не-
обяснима постъпка, за срамен ход на политик от такъв ранг, за шуро-
баджанащина, за форма на корупция ...
Излезлите на бял свят оттогава насам нови подробности ме карат
да се питам, как ли се справят с тях министерският господин и подоб-

198
ните нему колеги, изправени пред крушението на своята стройна жиз-
нена и мирогледна конструкция.
Да си припомним накратко фактите: В консорциума NEGP, който
ще изгражда газопровода по дъното на Балтийско море от Русия до
Германия, 51 % се държат от Газпром, останалите от немски фирми.
Газпром на практика е руската държава, притежаваща съответно
също 51 % от неговите дялове. По време на своето канцлерство Гер-
хард Шрьодер бе най-влиятелният агитатор в полза на сделката, вне-
съл своя принос за сключването ѝ от немска страна. Днес той е
възнаграден за публично неизвестни заслуги с многомилионния пост
на шеф на Надзорния съвет.
Според водача на опозицията в Бундестага либерала Гвидо Вестер-
веле „Който се подписва за заплата от чужда фирма, на която е подси-
гурил неотдавна в качеството си на служебно лице гигантска сделка,
показва липса на уважение към предишната си държавна служба.
Освен всичко друго той продължава да получава значителна заплата
и от немската държава.“
Дори и социалдемократи, като говорителят на партията за Източна
Германия Кристоф Мачи, заявиха, че „в момента Шрьодер губи целия
авторитет, спечелен по време на своето канцлерство“. Председателят
на Бундестага Норберт Ламерт, експерт на CDU по външнополитичес-
ките въпроси, с остри думи осъди решението на Шрьодер и пред-
упреди за опасността, което то представлява за германо-полските
отношения, изпаднали в изключително деликатна фаза след мно-
жество рискови развития между двете държави.
В полската преса вече бушува буря на възмущение. „Блиц“ писа за
„най-голямата корупционна афера в Европа“, лидери на Гражданска
платформа заявиха, че поведението на Шрьодер противоречи на
всички принципи на Евросъюза, а Бронислав Геремек обяви „края на
легендата Шрьодер“.
Един от малкото и най-активен защитник на Шрьодер е спомена-
тият по-горе нов лидер на социалдемократите, московският ордено-
носец Матиас Плацек. Той побърза да съобщи на обърканите си и
деморализирани съпартийци, че Герхард Шрьодер му се обадил по те-
лефона и обяснил цялата ситуация: решението било взето напълно
независимо, без никаква намеса на политически фактори. В него
участвали само бизнеспартньорите в консорциума, който ще строи
„Северния поток“ – Газпром, E.ON и BASF. Едва следобед те се оба-
дили на нищо неподозиращия Шрьодер и го известили за своя избор.
Ставало дума просто за една частна инициатива, без никакви скрити

199
мотиви. Познавайки славата на Газпром като удължената ръка на Кре-
мъл, горната аргументация не издържа и на най-елементарна кри-
тика.
След всичко казано, едва ли има някакво значение, че сега дори от
бордовете на E.ON и BASF са изразили изненада от кадровото реше-
ние, в което те не били посветени. Няма съмнение, и това убеждение
се налага в повечето печатни медии в Германия, че назначаването на
председателя на Надзорния съвет е станало след неформален и пряк
контакт на Путин с шефа на Газпром Александър Милер и със самия
Шрьодер.
Случаят придобива допълнителна тежест след разкритията на спи-
сание Spiegel за биографията на новоназначения изпълнителен ди-
ректор на консорциума NEGP, с когото Шрьодер ще трябва да си
сътрудничи. Това е Матиас Варниг, досегашен представител на Дрезд-
нер Банк в Москва и бивш офицер на Щази, заместник началник на
отдел в XV управление на Външното разузнаване. Същият Варнинг е
близък с Путин от времето, когато днешният президент още служи в
резидентурата на КГБ в Дрезден. Според Spiegel днес Варниг е най-
близък приятел на семейството на Путин. Списанието твърди, че гер-
манската Служба за защитата на конституцията отдавна е осведомена
за Щази-миналото на този топ-банков мениджър.
Може би в най-концентрирана форма случаят се коментира от пол-
ската „Газета виборча“: „Само две седмици след предаването на кан-
цлерския пост Шрьодер встъпва във фирма, чийто изпълнителен
директор е бивш агент на Щази, а истинският ѝ, макар и негласен
шеф на Надзорния съвет от руска страна е самият Путин. С това Шрьо-
дер е развенчан като държавник.“ Ω

200
 Тъмни облаци на хоризонта
за балтийския газопровод *

Въпреки оптимистичните заявления, които се чуват на официално

ниво и от Русия, и от Германия, бъдещето на планирания по дъното
на Балтийско море газопровод се оказва съвсем не така безпроблемно,
както неуморно го рисува шефът на надзорния му съвет, ексканцлерът
Герхард Шрьодер.
Според съобщения, проникнали напоследък в немския печат, в
Москва се изказват опасения от съдебни процеси и искове за гиган-
тски обезщетения, които ще бъдат предявени от Полша и от балтий-
ските републики. В новия си брой списание Spiegel съобщи, че
разполага с копия на руски правителствени документи, които потвър-
ждават безпокойството на кремълското ръководство. Става дума за
писма до министерството на енергетиката и до Газпром, в които се ци-
тира становище на московския еколог Владимир Аникиев.
Мнението на Аникиев е толкова по-интересно, тъй като той трудно
може да бъде причислен към действително критично настроените
спрямо външната или вътрешна икономическа политика на Кремъл
експерти. Академикът от Руската академия за естествени науки е един
от най-дейните агитатори за безопасността на ядрената енергетика.
Като член на управлението на руската Зелена партия Аникиев смята,
че числото на жертвите на Чернобилската катастрофа, съобщени на-
последък от западни експерти, няма нищо общо с реалността и че Чер-
нобил не представлява вече никаква опасност. В интернет може да се
срещне оригиналното заявление на академика, че „днес броят на
смъртните случаи от фатален риск след аварията в Чернобилската
АЕЦ е в границите на статистическата грешка“.
Неотдавна академик Аникиев, разкритикува опасенията на незави-
сими руски природозащитни сдружения, че проектираният газопро-
вод може да взриви екологическата обстановка в северната част на
Балтийско море. Според академика, „нашата позиция не може да е за-
браната на проекта като такъв, защото той е важен и ще осигури с
енергия много страни в Евросъюза“.
Според писаното в Spiegel обаче се оказва, че във вътрешна експер-
тиза академикът е предупреди, че е много вероятно трите балтийски
*
14.05.2006

201
републики и Полша да предявят пред консорциума-изпълнител и към
руската държава иск за обезщетения в размер на над 10 милиарда до-
лара годишно. Основният риск, според експерти е свързан с големи
количества отровни вещества, потопени в морето след Втората све-
товна война.
Началото на газопровода с дължина 1189 км трябва да е в Ленин-
градска област (учудващо, но именно така все още се нарича об-
ластта около Санкт Петербург), а краят му – в Грайфсвалд в Източна
Германия. По решение на Потсдамската конференция точно в тази
зона през 1946 – 1947 г. на дъното на Балтийско море са потопени
над 12 000 т. трофейни отровни химикали от въоръжението на Вер-
махта. Изказват се опасения, че прокарването на тръбопровода може
да наруши целостта на и без това корозиралите контейнери. Послед-
ствията биха били катастрофални за живота в целия морски басейн.
В момента Кремъл проявява особено чувствителност, тъй като в
края на май в литовския град Клайпеда се провежда международна
конференция на експерти по океанология и екология не само от ре-
гиона, но и от цяла Европа и САЩ. На нея ще се обсъждат именно рис-
ковете, с които е свързан така силно оспорваният вече проект.
Аргументите за опасността от газопровода със сигурност ще намерят
своето място при подготовката на съдебните искове. Конференцията
ще бъде открита от президента на Литва Валдас Адамкус, по специал-
ност инженер-еколог. Адамкус се смята заедно с полския министър
на отбраната Радек Сикорски за един от най-сериозните критици на
балтийския газопровод.
Неотдавна Сикорски припомни, че подводният вариант ще струва
на германските потребители и данъкоплатци 6 милиарда евро повече
отколкото наземният тръбопровод през Полша. Сбъднат ли се сегаш-
ните опасения на Москва за многомилиардни обезщетения, нанес-
лият вече сериозни политически поражения проект ще придобие и
икономически абсурдно измерение. Ω

202
 Резиденти на бели коне *
Германия под икономически и политически натиск

У всеки, който е чел документалната повест на преминалия на Запад

съветски разузнавач Виктор Суворов „Аквариум“, остава незабрави-
мият спомен за сложно структурираната, строго конспиративна сис-
тема на вербуване на агенти от КГБ и ГРУ през онези години.
Днешният посткомунистически свят предлага на наследниците на
Дзержински, Ягода и Андропов много по-удобни, на вид съвършено
легални и вероятно далеч по-ефективни възможности за спечелване
на информанти и агенти на влияние дори сред елита на западните об-
щества.
Инструментът, който Москва ползва безотказно днес, е финансо-
вият морков, комбиниран с икономически шантаж. Още не са заглъх-
нали публицистичните ахкания и охкания след известието, че
неотдавнашният канцлер на Германия Герхард Шрьодер започна ра-
бота за дъщерна фирма на Газпром – концерн, в чиято фактическа
подчиненост на Кремъл не се съмнява никой сериозен наблюдател.
Ръководните структури на Газпром са съставени предимно от фигури
с добре известно минало на КГБ-кадри. Новоназначеният заместник
на президента на Газпром Андрей Милер, дългогодишният гебист
Валентин Голубьов например, е дясна ръка на Владимир Путин още
от съвместната им служба в Санкт Петербург.
Неотдавна друг западен политик, шведският външен министър
Карл Билдт, привлече публичното внимание след като стана известно,
че е член на Управителния съвет на Vostok Nafta, фирма акционер на
Газпром. Любознателната западна публика можа да научи благодаре-
ние на журналистическо разследване, че Карл Билд се е възползвал
също така от опцията да закупи непосредствено преди главоломен
борсов скок 2000 акции на Vostok Nafta. Според някои тъкмо горните
разкрития обясняват донякъде притеснителната въздържаност на
консервативния политик, когато трябваше да вземе отношение по
убийството на неудобната за Кремъл журналистка Анна Политков-
ская.
Примерите с двамата влиятелни западни политици, спечелени за
каузата на руския едър бизнес с кремълско-гебистки привкус, могат
*
22.11.2006

203
да бъдат допълнени с нов актуален случай този път от областта на
елитната икономика. През 2002 година се състоя детронирането на
тогавашният шеф на Deutsche Telekom Рон Зомер. По мащаб и психо-
логически измерения то може да бъде сравнявано с политическото
корабокрушение на Герхард Шроьодер на последните избори. Обявя-
ваният преди това за мениджър на годината, отрупан със слава и ми-
лиони Рон Зомер, човекът извел държавната телекомуникационна
компания на борсата и осигурил с това многомилиардни печалби за
държавния бюджет, бе принуден да подаде оставка след като обяве-
ната за „народна акция“ ценна хартия на Телеком се бе сгромолясала
до неподозирани низини. Милиони дребни германски акционери за-
губиха тогава спестяванията си и поради арогантната и непрофесио-
нална мениджерска дейност на Рон Зомер.
След като напусна Deutsche Telekom, роденият през 1949 г. в Израел
от смесен руско-унгарски брак Рон Зомер изчезна за няколко години
от първите, пък и от по-задните страници на вестниците. И ето че сега,
неочаквано за широката публика, той се завръща на бял кон на герман-
ската обществена сцена, появява се в най-гледаното време в популярни
телевизионни предавания, участва в елитни политико-икономически
токшоута и не пести маркетингови усилия по своята промоция. Оказва
се, че Рон Зомер стъпва в Германия вече като експерт-консултант на
най-големия руски частен концерн АФК Система на олигарха Влади-
мир Евтушенков, приближен на московския кмет Юрий Лужков. Бързо
се разчу, че с помощта на Рон Зомер АФК Система се стреми да закупи
значителен пакет акции на намиращия се все още в преобладаващо
държавно дялово участие Deutsche Telekom. Сериозният Handelsblatt
дори писа, че по време на неотдавнашната среща Русия – Германия на
най-високо ниво в Дрезден президентът Путин е убеждавал Ангела
Меркел в полза на офертата на АФК Система. Според същите данни
Меркел твърдо отклонила авансите на своя гост. Говорител на прави-
телството побърза да отрече и назова „чисти спекулации“ всичко, свър-
зано с темата. Нито някой е очаквал нещо друго, нито заявлението на
говорителя можа да разсее впечатлението, че Рон Зомер готви, както
поемането на най-голямата германска телекомуникационна компания
от руски концерн, така и собственото завръщане в концерна, но вече
като шеф на Надзорния съвет.
Позицията на сегашния титуляр на този пост Клаус Цумвинкел е
доста ослабена от негативното развитие на концерна през последните
месеци. Негови колеги от надзорния съвет вече са изказали силна за-
гриженост от дейността на Рон Зомер и неговия руски работодател.

204
Пак според Handelsblatt неназовани членове на съвета са предупре-
дили, че става дума за „мотивирани от жажда за власт маневри на
една руска клика“, определили са действията на АФК Система като
„промишлен империализъм“ и са обърнали внимание на това, че „рус-
ките олигарси“ са сериозна заплаха за концерна.
Появиха се съобщения, че Рон Зомер бил вече изготвил заедно със
Система подробна стратегия за „превземане“ на Deutsche Telekom.
Предвижда се сложна схема от взаимни обмени на дялове за дости-
гане в крайна сметка на решаващо участие на Система в управлението
на един от най-големите германски концерни. Детайлната информа-
ция за структурните и функционални характеристики, с които несъм-
нено разполага Рон Зомер като бивш председател на управителния
съвет на Telekom, дава на руския партньор сериозно предимство. Това
кара някои в Германия да бъдат нащрек.
Други, и макар и да звучи невероятно, те не са никак малко, както
в политическите, така и в медийните среди на Германия, не се и за-
мислят над неминуемите проблеми за националната сигурност, про-
изтичащи от новото амплоа на доскорошни водещи фигури от
политическия и икономически живот. Както не се замислиха и когато
дотогавашният носител на най-висока степен на държавно-повери-
телна информация стана водещ служител на концерн, тясно обвързан
със стратегическите интереси на Кремъл. Ω

205
 Германското разузнаване бие тревога *
Руските апетити – все по-неумерени

През последните седмици в Германия усилено се заговори за плано-

вете на руския концерн АФК Система да закупи значителен пакет от
акциите на намиращия се все още в преобладаващо държавно дялово
участие Deutsche Telekom. Седмичникът Handelsblatt дори писа, че по
време на последната среща Русия – Германия на най-високо ниво в
Дрезден президентът Путин е убеждавал Ангела Меркел в полза на
офертата на АФК Система. Според същите данни Меркел твърдо от-
клонила авансите на своя гост. Говорител на правителството тогава
опроверга информацията и нарече всичко свързано с темата „чисти
спекулации“.
Особено пикантна в цялата тази история е ролята на доскорошния
германски топ-мениджър Рон Зомер. Става дума за същия Рон Зомер,
който през 2002 г. бе детрониран като тогавашен шеф на Deutsche Te-
lekom и изчезна за години от публичното внимание. Той бе принуден
да подаде оставка, след като обявената за „народна акция“ ценна хар-
тия на Телеком се бе сгромолясала до неподозирани низини. Ароган-
тната и невинаги професионална мениджърска дейност на Рон Зомер
бе една от причините милиони дребни германски акционери да загу-
бят тогава спестяванията си.
Сега се оказва, че Рон Зомер се връща отново на бял кон в Германия,
но вече като консултант на АФК Система. Той съветва руския концерн
в плановете му за придобиване на до 25 % от акциите на Deutsche Te-
lekom, т.е. на някогашната фирма на самия Зомер. Заговори се, че Рон
Зомер готви, както поемането на най-голямата германска телекому-
никационна компания от руски инвеститор, така и своето собствено
завръщане в концерна, но вече като шеф на неговия надзорен съвет.
АФК Система е най-големият частен концерн в Русия. Той е собст-
веност на олигарха Владимир Евтушенков, баджанак и приближен на
московския кмет Юрий Лужков. За Лужков и неговите специфични
контакти в сенчести среди на руската действителност е писано не вед-
нъж. Не стои под съмнение, че той е една от най-мощните фигури в
партията на Путин „Единна Русия“. В скорошно голямо интервю за
списание Spiegel Евтушенков публично заяви интерес към Deutsche
*
29.11.2006

206
Telekom и много старателно се потруди да лъсне своя имидж на про-
западно настроен, акуратен бизнесмен, привърженик на либералната
икономика, без каквито и да са политически обвързаности, който
само от време на време играел тенис с Юрий Лужков.
След проточилото се официално мълчание от германска страна,
сега за пръв път източници от Федералната разузнавателна служба
(BND) дават да се разбере, че в Германия възприемат много сериозно
и с безпокойство опитите на руски инвеститор да получи като акцио-
нер достъп до един от стратегическите концерни на страната. Още
преди седмици се бе появила информация, че членове на Надзорния
съвет на Deutsche Telekom са предупредили, че става дума за „мотиви-
рани от жажда за власт маневри на една руска клика“ и са подчертали,
че „руските олигарси“ са сериозна заплаха за концерна. Сега се оказва,
че според германското разузнаване под въпрос е не само съдбата на
един концерн, а цялата национална сигурност би била застрашена,
ако се допусне дялово участие на Система в чувствителния сектор на
комуникациите.
Макар че в самия BND отказват официален коментар по въпроса,
кръгове близки до разузнавателните среди, цитирани от
в-к Tagesspiegel не крият опасенията си, че ако Система реализира
плановете си, „съществува сериозна опасност „външни сили“ да про-
никнат в телекомуникациите между държавни институции, между
стопански субекти и между частни лица“. Кои „външни сили“ се имат
предвид може да се прочете в годишния доклад на Службата за защи-
та на конституцията (Контраразузнаването).
Там се казва: „Шпионската дейност на руските разузнавателни
служби, насочена към Германия, продължава с неотслабваща сила. В
сравнение с присъствието им в други европейски страни, службите на
Русия са представени в Германия със значително по-голяма агентура.
Това подчертава значението, което те придават на ФРГ като важна раз-
узнавателна цел. Анализирайки по-нататък последиците от евенту-
ално участие на АФК Система пряко или чрез дъщерни фирми в
Deutsche Telekom, експертите от службата са стигнали до извода, че
при този сценарий дори собствените им кодове за криптиране ще са
изложени на риск.
Лансирането на горната информация от средите на разузнаването
изглежда не е съвсем случайно. В актуалния брой на Spiegel самият
финансов министър на Германия Щайнбрюк отговаря на въпроси
за апетитите на АФК Система. От една страна той потвърждава, че
се е срещал с Евтушенков в Русия, при което двамата обсъждали

207
„възможни стратегии“, но разговорът завършил без резултат. Щай-
нбрюк потвърждава и разговор на Ангела Меркел с Путин по темата,
но без да е ставало конкретно дума за придобиване на акции. В заклю-
чение министърът категорично заявява, че прехвърлянето на акциен
пакет от Deutsche Telekom на руския концерн въобще не стои на дне-
вен ред.
Като намерение това звучи добре. Работата обаче е там, че специа-
лизирани медии като в-к Handelsblatt вече скицираха разработена от
руснаците подробна стратегия за „превземане“ на Deutsche Telekom.
Тя предвижда сложна схема от взаимни обмени на дялове за дости-
гане в крайна сметка на решаващо участие на АФК Система в управ-
лението на този стратегически германски концерн. Очевидно е, че
експертната и детайлна информация за структурните и функцио-
нални характеристики на Telekom, с които несъмнено разполага кон-
султантът Рон Зомер като бивш председател на управителния съвет,
дава на руския кандидат сериозно предимство.
Може би затова германските служби бият тревога. Интересният въ-
прос е, защо се е наложило интервенцията да става чрез медиите, а
не чрез по-дискретните канали, присъщи на ведомството. Ω

208
 Смяна в германската оптика? *

Предстои посещение на германския канцлер Ангела Меркел в Русия.

Това ще е третото ѝ гостуване откакто встъпи в длъжност. Този път тя
идва като представител на целия Евросъюз, чието председателство
Германия пое в началото на годината.
Не са забравени специфично приятелските отношения на нейния
предшественик с руския президент Путин. Те бяха белязани от необи-
чайни за междудържавните отношения актове на днешния председа-
тел на надзорния съвет на фирма-филиал на Газпром Герхард
Шрьодер. Забележителна бе например шестчасовата московска ви-
зита на канцлера през октомври 2005 в разгара на сложните коали-
ционни преговори за съставяне на ново правителство в Берлин.
Поводът бе поднасяне на честитки за рождения ден на приятеля Вла-
димир. И събеседване по въпроси от частно двустранен интерес, ще
допуснем ние.
Друга незабравима проява на бившия шеф на германските социал-
демократи бе характеристиката, която той даде на Владимир Путин
като „изряден и кристално чист демократ“. От встъпването ѝ в длъж-
ност на г-жа Меркел неведнъж се налага да проявява висш пилотаж,
маневрирайки покрай неудобни журналистически питания какво
мисли тя за демократичните убеждения на руския президент.
Но ето че сега, само дни преди отпътуването си за Москва, Ангела
Меркел за пръв път се изказва достатъчно ясно и с необичайна за дип-
ломатическия език категоричност. В интервю за италианския Corriere
della serra на въпрос, съгласна ли е тя с характеристиката на Путин
като „кристално чист демократ“, Меркел отговаря: „Такова нещо не
съм казвала и няма да го кажа и сега“. Уговорката ѝ, че „въпреки това
е много важно да се сътрудничи с Русия за да се осигурят енергодос-
тавките за Европа“, вместо да заглади неласкавото мнение за руския
президент, разкрива по-скоро дилемата, пред която е изправен Запа-
дът. Онзи Запад, към който от 1 януари 2007 принадлежи и България.
От една страна е очевидна нарасналата през годините на управле-
нието на Шрьодер зависимост на Западна Европа от руските енер-
гийни източници. От друга, зачестилите сривове в руския газов и
нефтен трансфер, случаите на политико-икономически рекет на
*
14.01.2007

209
Москва спрямо нейните съседи и неприкритите апетити на руските
доставчици към системите за пренос на суровината в западната част
на континента карат все повече европейски политици да бъдат на-
щрек.
В интервюто си за италианския вестник Ангела Меркел добавя и съ-
всем явното предупреждение, че Европа може да блокира експан-
зията на руския бизнес на Запад, ако Москва продължи да поставя
пречки пред европейските инвеститори. Актуалните предложения на
Европейската комисия за съвместната енергийна политика говорят
ясно, че опасността от едностранна зависимост от Русия е осъзната и
че се търсят реални алтернативи.
Неотдавнашните, предизвикали силен публичен интерес, убийства
на изявени критици на днешната кремълска политика в Русия и зад
граница продължават да са неразкрити. Британската полиция недву-
смислено заявява, че зад отравянето на Александър Литвиненко стоят
лица, тясно свързани със службите за сигурност в Москва. Президен-
тът Путин направи не едно и две презрителни изказвания за убитите
и за ролята на гражданското общество като коректив на официалната
политика.
Всичко това обяснява промените в германския подход към мощния
съсед на Изток. Остава да видим дали те ще бъдат само атмосферни или
ще се изразят и в практически политически искания и действия. Ω

210
 Герхард Шрьодер жъне ирония
и сарказъм в Германия *
Лобист на Газпром и пиар мениджър
на Владимир Путин

Рядко медиите в Германия са толкова единодушни по някой въпрос

от публичния живот, както при отразяването на последната поява на
бившия канцлер в берлинския хотел Адлон.
По традиция в голямата бална зала на луксозния хотел в началото
на всяка година се провежда дискусионен форум на тема „Стратегия
и партньорство между Германия и Русия“. Интересът сред политичес-
кия и медиен елит на столицата бе голям. Събитията от последните
седмици вероятно също допринесоха за активността на аудиторията.
Домакин на форума е реномираният мозъчен тръст „Дружество за
външна политика“, а основен организатор Александър Рар – известен
политолог от руски произход. Рар бе неформален съветник на пред-
ишното германско правителство и автор на най-положителната био-
графия за Владимир Путин на Запад. Той е впрочем и желан гост в
тесния кръг чуждестранни журналисти, които руският президент
кани понякога в Кремъл на закуска. Неотдавна запитах по време на
съвместно участие в ТВ-дискусия Александър Рар дали има нещо
общо с руската Академия АБОП. Политологът уточни, че единстве-
ната му връзка с Академията бил орденът, с който тя го е отличила ...
Едва ли може да се каже, че изборът на двамата участници на по-
диума в хотел Адлон е бил продиктуван от желание за оспорван диа-
лог и конкурентно излагане на различни гледни точки за днешна
Русия и Германия. Единият бе Игор Шувалов от Москва, най-близ-
кият икономически съветник на Путин, другият – Герхард Шрьодер,
бивш канцлер на Германия, сегашен шеф на Надзорния съвет на дъ-
щерна фирма на Газпром и, както многократно даде да се разбере на
проявата в Берлин, страстен поклонник на историческия принос на
Владимир Путин.
Всъщност след пространното експозе на Герхард Шрьодер, за мос-
ковския гост не остана почти нищо за допълване. Бившият канцлер
бе в стихията си – с ентусиазирано сипещите се похвали за руската
*
19.01.2007

211
енергийна политика, за постигнатото от руския президент през по-
следните години и със също толкова неумереното изобличаване на къ-
согледата политика на Запада към Русия и на необоснованите
критици на Путин в германските медии.
Началото на 90-те години, времето, което за мнозина бе период на
плаха демократизация в Русия, за бившия канцлер е преди всичко пе-
риодът, в който страната била потънала в разруха и грабежи. Западът
трябвало да е благодарен само на Владимир Путин, че не се е стигнало
до гигантска катастрофа. Той донесъл стабилност във вътрешната и
във външната политика, под неговото ръководство Москва „изгражда
днес правовата държава“.
В момента, както изглежда, основната задача на Шрьодер е лоби-
рането в полза на своя работодател Газпром. Без да спомене и дума
за критиката на Полша и на балтийските държави към енергийните
договори между Германия и Русия, той се впуска в разсъждения за
почти пълната зависимост на Запада от руските енергийни доставки
(състояние, за което той като канцлер допринесе най-много) и за важ-
ността на „колкото се може по-тясното преплитане“ между Русия и Ев-
ропа.
На въпрос защо Русия все още не ратифицира европейската енер-
гийна харта, служителят на Газпром Шрьодер препоръчва на евро-
пейците да се заемат първо със собствените проблеми. И в Европа не
били изчистени още всички въпроси около правата на собственост
върху тръбите. Откъде накъде трябвало да се очаква Русия първа да
прави отстъпки?
Когато идва ред на съветника Шувалов, той сърдечно благодари на
Шрьодер за всичко казано. Според него в момента Русия е отличникът
сред развитите държави. Затова не било чудно, че ѝ завиждат. Въпро-
сите към него бързо се концентрират върху разследването на убий-
ствата на Анна Политковская и Александър Литвиненко. „За нас тези
убийства са провокация – казва Шувалов – има силни групировки,
които са се обединили помежду си и водят по този начин постоянно
настъпление срещу политическия курс на президента и срещу него
самия.“
Тук думата отново взема бившият канцлер. Той критикува запад-
ните медии за техните прибързани заключения и обвинения срещу
руското ръководство, но най-вече е недоволен от британските власти.
Нечувано било британският вътрешен министър да обяви изпраща-
нето на следователи в Москва, без да попита първо Кремъл дали е съ-
гласен да ги приеме. Списание Spiegel бе писало по този повод, че

212
защитата на Путин от журналисти и други критици, като че ли се пре-
връща в „ерзацдрога“ за бившия канцлер.
Във връзка с убийството на Политковская Шрьодер казва следното:
„Журналисти загиват за съжаление много често. Това става и в други
страни, но кой знае защо тогава никой не се опитва да обвинява пра-
вителствата. В Русия обаче каквото и да се случи – все на Путин му го
приписват“. Една след друга той реди критики срещу САЩ за тяхната
външна политика и похвали за свободата на словото и за критичния
дух, който цари в руските медии.
Начинът на изразяване на бившия германски канцлер все повече
напомня школовката на официалните руски институции. Може би не-
напразно Spiegel го нарича вече „отличникът на Путин“. Вместо из-
раза „нарушения на правата на човека“ например, който му подават
на няколко пъти разгневени слушатели от залата, Шрьодер използва,
също както и Шувалов, обтекаеми формулировки като „дефицити“ и
„трудности“, с които „на Русия ѝ предстои да се справи“.
Реакциите на германските медии на очакваната с интерес публична
поява на Шрьодер варират от ирония до сарказъм. Spiegel учудено
констатира, че бившият канцлер се вживява в ролята на прессекретар
на Путин и буквално се пита какво ли се е случило с този човек. Обяс-
нението списанието намира в материалните изгоди, които Шрьодер
получава на новата си длъжност. Близкият до социалдемократите
Stern нарича бившия канцлер „Човекът на Путин“, определя появата
му като чиста проба лобизъм и иронизира над страстта, с която той
предупреждава Запада „да не дразни“ Русия.
По-информативни са някои актуални коментари в малкото незави-
сими от Кремъл руски медии. Сред тях прави впечатление интервю с
известния политолог Станислав Белковски, което излъчи вчера радио
„Свобода. Той търси отговор на въпроса, защо в момента руското ръ-
ководство така силно се опитва да влияе на западното обществено
мнение. Убийствата на Политковская и Литвиненко според него са
нанесли огромна вреда на репутацията на Путин. Подчертавайки, че
не вярва самият Путин да е поръчител на тези убийства, Белковски
смята че „конспиративното съзнание“, което властва днес в Кремъл
деформира начина на мислене на ръководството. Тъй като самите те
са убедени, че всичко зависи единствено от парите, че на света не съ-
ществуват никакви други ценности, интереси или идеали, ръководи-
телите на Русия смятат, че срещу тях е в ход заговор на мощни
врагове, които искат да им навредят. За тях олигарсите Березовски
или Гусински не са достатъчно силни конкуренти, за да организират

213
толкова сложно престъпление с добре премислен публичен ефект.
Според Белковски, вътре в себе си Путин вероятно подозира трансна-
ционални корпорации, конкуренти на Газпром като Shell, например,
които той „благополучно прогонил“ от проекта Сахалин-2.
Срещата в Германия непосредствено преди посещението на канц-
лера Меркел в Москва има според Белковски съществена роля в стра-
тегията на Владимир Путин. Президентът проявява към Германия
приоритетен интерес. Той е убеден, казва руският политолог, че ако
удовлетвори определени финансови интереси на германския елит,
този елит ще е готов да го приеме изцяло – заедно с целия товар от
проблеми, въпреки имиджа му, въпреки репутацията му и въпреки
психологическите проблеми, свързани с личността на Путин.
Не е изключено, завършва своето интервю Станислав Белковски,
Германия да е страната, в която Путин се готви да живее след своята
оставка. В Германия, казва руският политолог, Путин притежава зна-
чителна по обем недвижима собственост и затова за него е така важно
съдействието, което му оказва неговият приятел Герхард Шрьодер.
Впрочем, както току-що научавам от германския разследващ пуб-
лицист Юрген Рот, следственото дело на прокуратурата в Дармщадт
срещу регистрираната в Хесен фирма СПАГ АД по подозрение в
пране на пари на престъпна руска групировка продължава да е ви-
сящо. Това е същата фирма, сред чийто учредители, съгласно публи-
кации в немските медии, е и тогавашният вице-кмет на Ст. Петербург
Владимир Путин. Ω

214
Империя на Злото
 Доживотна присъда за руските
агенти-убийци в Катар *

Катарският апелативен съд отхвърли жалбата на двамата сътрудници

на руските спецслужби, осъдени на доживотен затвор за убийството
на бившия чеченски президент Зелимхан Яндарбиев. Съдът не е при-
знал за основателни аргументите на руските адвокати, които са се по-
зовали на недоказаност на обвинението и на юридически нарушения
по време на следствието.
Би Би Си цитира председателя на съда Абдала ал-Саади с думите
„Съдът отхвърля жалбата по същество и потвърждава съществуващата
присъда. Това решение е окончателно“. При обосноваването на реше-
нието си катарският съдия е заявил, че без всякакво съмнение осъде-
ните са действали по заповед на руското ръководство. На процеса
прокуратурата бе предявила иск за смъртно наказание, но след дожи-
вотната присъда тя се отказа от обжалване. Както заявява адвокат-
ското бюро на руските агенти, сега те ще се борят за екстрадиране на
своите клиенти и излежаване на присъдата в Русия.
Зелимхан Яндарбиев бе вицепрезидент на Чечения, а след убий-
ството на Джохар Дудаев през 1996 г. пое президентството на кавказ-
ката република. От 2000 година той живееше заедно със семейството
си в Катар. Русия направи няколко опита да изиска екстрадирането
му, но всеки път получаваше отказ от катарските власти, според които
в Москва чеченският лидер не би получил честен процес.
На 13 февруари т.г. в столицата на Катар Доха, излизайки от джа-
мията след петъчната молитва, Яндарбиев бе взривен в колата си за-
едно със своя 13-годишен син. Експрезидентът загина на място, а
детето оцеля по чудо след тежки изгаряния и със загубен слух. Три
дни по-късно в Катар бяха арестувани трима граждани на Русия. След
като се оказа, че единият е пръв секретар на тамошното руско посол-
ство и има дипломатически имунитет, той бе освободен. На делото
срещу двамата други руснаци бяха представени всички възможни сви-
детелски показания и специални доказателствени средства, видео и
аудиозаписи. Доказано бе, че престъпниците са пристигнали в Катар
и са наели специална вила, за да подготвят терористичния атентат
срещу Яндарбиев. Съдът установи, че те са закачили и взривили дву-
*
август 2004

216
килограмова бомба, разкъсала тойотата на чеченския експрезидент.
Въпреки безпрецедентния натиск на Москва, включително с лични
телефонни обаждания на Владимир Путин в двореца на емира на
Катар, на 30 юни бе произнесена присъдата срещу двамата агенти-
убийци – доживотен затвор.
Това развитие е уникално, защото с него и по съдебен път се потвър-
ждават предположенията на много наблюдатели, че руските тайни
служби не са се отказали и в чужбина от своите традиционни методи.
Разправата с обявени за неудобни лица е била и си остава част от рус-
ката държавна политика. Познавайки професионалното минало на
днешните кремълски стопани, едва ли може да очакваме коренен пов-
рат в това отношение и през следващите години. Ω

217
 Системата Путин на литературна
дисекция в Берлин *

За пети път Берлин е домакин на Международния литературен фес-

тивал. В течение на 10 дни Литфест 2005 отново събира автори и из-
датели от цял свят. Организаторите и тази година не ограничават
вниманието си само върху чистото изкуство и естетиката на художест-
веното слово. Една от основните прояви на Фестивала през двата дни
на последния уикенд бе симпозиумът „Системата Путин“, проведен в
препълнени зали с активно участие на публиката.
Цикълът бе структуриран в пет последователно заседаващи панела
по теми като „Гражданското общество и медиите в Русия“, „Войната в
Чечения“, „Властовата политика на Кремъл“, „Аспекти на европей-
ската и на американската политика спрямо Русия“. Сред участниците
бяха известните московски журналисти Григорий Паско, Александър
Рихлин, Андрей Пионтковски, писателят Виктор Ерофеев, политици
като Григорий Явлински и Руслан Хазбулатов, вицепремиерът на не-
зависимото чеченско правителство поетът Апти Бисултанов, правоза-
щитничката Светлана Ганушкина, полският писател и главен
редактор на „Политика“ Адам Кжемински.
Едно от събитията на симпозиума бе панелът посветен на „Руската
икономика след случая Ходорковски“. Дискусията бързо напусна тяс-
ната икономическа рамка и през най-актуалните германо-руски отно-
шения стигна до принципни въпроси на днешната авторитарна
действителност в Путинска Русия. Основен участник бе пристигна-
лият от Канада адвокат на Михаил Ходорковски, Робърт Амстердам –
човекът, на когото Москва и до днес не дава входна виза, за да се
срещне с осъдения и лежащ в килия с 16 криминални престъпници
доскорошен собственик на ЮКОС. Събеседници бяха Руслан Хазбула-
тов, председател на Руския парламент, разгонен от Елцин c танкове
през 1993 г. и германският професор по източноевропейска история,
влиятелен експерт и издател Ханс-Хенинг Шрьодер.
Хазбулатов, в момента преподавател по икономика в Москва, обри-
сува в мрачни краски социалната реалност в Русия: жизненият стан-
дарт на 80 % от руските граждани според експертни проучвания днес
е два пъти по-нисък от този през 1990 г., преди започване на стопан-
*
14.09.2005

218
ските реформи. Три са за Хазбулатов обществените групи, на които
се държи властта на Путин: половин милион много богати частни
предприемачи с годишен доход от над 1 милион долара, също толкова
висши ръководители на предприятия и учреждения от държавния
сектор и още половин милион от висшия ешелон на армията и силите
за сигурност. Тези милион и половина души разполагат в Русия с та-
кова влияние, че могат да въздействат на всеки президент. Факти-
чески те да го карат да върши всичко, което на тях им е изгодно, смята
Хазбулатов.
По-нататък той разви тезата си, че злото е заложено още по времето
на Елцин, че въпросните 80 % през 2000 г. при започване на Путин-
ското президентство живеели дори три пъти по-лошо, докато сега
поне разпадането на икономиката било спряно. Разбира се, според
Хазбулатов, тази огромна маса от населението е не само против Хо-
дорковски, но и против всички свръхбогати. Въпреки че живее в усло-
вията на капитализъм, тя е вътрешно привързана към социализма.
Бившият спикер на руския парламент е убеден, че Путин отдавна би
пуснал Ходорковски на свобода, но за жалост президентът трябвало
да се съобразява с мнението на тези повече от 80 % от населението. В
условията на социална нестабилност в Русия на Путин не му оставало
нищо друго, освен да лавира и да търси подкрепата преди всичко на
силовите структури, за да му гарантират те нужната сигурност.
Германският професор Шрьодер разгледа диференцирано гене-
зиса на руските олигарси – първото поколение са тези, натрупали
имот и богатства от близостта с Елцинското семейство. След изкач-
ването на Путин на власт, от 1999 г. насам, идва редът на „Путинските
олигарси“. От две-три години икономическата власт преминава в ръ-
цете на т.н. „петербургски чекисти и технократи“ – колеги, които
Путин изтегля от „своя“ Санкт Петербург в Москва. Сега е ред на това
трето поколение да се обогати за сметка на руските граждани, про-
гнозира професорът.
Адвокатът на Ходорковски Робърт Амстердам започва с пределно
кратък отговор на въпроса, защо Путин преследва Ходорковски:
„Много просто: защото в Русия в момента властта се консолидира в
авторитарна система“. Според него основната причина за разбиването
на Юкос е прозрачността на финансовите и бизнес процедури на ниво
на най-високите световни стандарти, които концернът въвежда преди
6 години за пръв път в Русия. Защо прозрачността е опасна за систе-
мата Путин, пита Амстердам? Защото властващите „силовики“ черпят
своята мощ от достъпната само на тях информация. Прозрачността е

219
тяхна антитеза, тя уронва тяхната власт. От бизнес-прозрачността на
своя концерн Ходорковски логично стига до темата за правата на чо-
века. Той смята за очевидна необходимостта от институционни про-
мени. От тук следва и неговата растяща политическа ангажираност
през последните години преди ареста. Според Ходорковски, каза не-
говият адвокат, конституцията от 1993 г. не осигурява разделението
на властите в Русия, съдебната система е напълно контролирана от из-
пълнителната власт, същото се отнася и до все по-големи сектори от
икономиката.
Според Робърт Амстердам Путинската система има само един ори-
ентир, и това е близостта до властта, която дава храна на безмерната
алчност. Най-съществената заплаха за Системата е Чечения, но тя е
заплаха и за Русия като цяло. Процесът срещу Ходорковски бе възмо-
жен, според канадския адвокат, само в страна с чеченския опит на
Русия. Когато обучаваш хиляди и хиляди хора на зверствата, които те
извършват в Кавказ и след това тези хора се връщат във вътрешността
на страната, навлизат в административните органи по места, в частите
на ОМОН, в полицията, те разнасят навсякъде заразата на беззако-
нието и антихуманността. Второто необходимо условие Русия да е
днес такава, каквато я виждаме, е мълчанието на Запада пред подиг-
равката с основните принципи на законността, която се върши все-
кидневно в държавата на Путин.
Робърт Амстердам настоятелно предупреди германския полити-
чески елит, че в областта на енергетиката трябва да се изоставят вся-
какви илюзии: както Газпром, така и Роснефт се управляват от
Кремъл, финалният мениджър на тези компании е Владимир Путин.
При това голямата опасност и за Германия, а и за самата Русия е, че
жизненоважни икономически въпроси се решават по политически съ-
ображения. Русия спъва не само вътрешното си развитие. Тя саботира
и общоевропейските процеси, в частност с прибързания и насочен
срещу съседите ѝ на Запад – Полша, Украйна и Балтийските репуб-
лики – договор за газопровод, сключен току-що с Германия. Чрез про-
екта, който предвижда полагането на тръба по дъното на Балтийско
море, без отклонения към тези страни, Русия изолира и наказва своите
непокорни западни съседи. Същевременно тя рекетира и страните от
Евросъюза като цяло, пречейки на тяхната обща енергийна политика,
смята Робърт Амстердам. И всичко това става със съдействието на Гер-
мания, с благосклонното участие на нейния канцлер, загрижен само
за своята популярност и за привличането на допълнителни гласове на
предстоящите избори.

220
Именитият канадски адвокат изложи красноречиво виждането си, че
няма по-голямо лицемерие от демонстрираното от сегашното герман-
ско правителство. От една страна то подкрепя европейската интегра-
ция на своите източни съседи, окуражава въвеждането там на пазарна
икономика, на демократични принципи и на европейското право, а
същевременно участва заедно с Русия в извиването на ръцете и наказ-
ването на същите тези съседи. „Германия – се провикна Робърт Ам-
стердам, – няма за какво да празнува проектирания балтийски
газопровод, тя трябва да се срамува от него!“
Според експерти от бранша този проект ще е три пъти по-скъп от
планираната вече наземна тръба през Украйна и Полша към Западна
Европа. Новият газопровод не е икономически целесъобразен. Него-
вата цел е само една: лишаване на руските съседи от постъпленията
от транзитирането на газа и решаването на политически задачи на
президента Путин.
„Отвратен съм – каза Робърт Амстердам, – когато научавам, че в
деня, в който в Берлин Путин и Шрьодер си стискаха ръцете след спо-
годбата за газопровода, в Москва пропрезидентската младежка орга-
низация „Наши“ гори книги, а в Германия си мълчат. Докато моят
клиент е затворен невинен в желязна клетка в Москва, тук в родината
на Макс Вебер, който писа за желязната клетка, никой не намира за
нужно да протестира. Мистър Шрьодер изтъргува човешките права,
той е готов да продаде и душата си за газ и нефт. Това е позор и мога
само да се надявам, че германският избирател ще възнагради този
позор както заслужава.“
Според Амстердам европейската политика спрямо Русия в момента
прилича на състезание от Формула 1. Всички се борят за пол-пози-
цията: Кой ще целуне повече пъти Путин? Шрьодер, Берлускони или
Ширак? На финала Робърт Амстердам отправи предупреждение, че
Русия манипулира и международни институции. Тя ползва възмож-
ностите си за контрол на бюджета на ОССЕ и лишава по този начин
организацията от всякаква ефективност. По същия начин Русия уп-
ражнява своето влияние и в Съвета на Европа. Пред тези нейни дей-
ствия, които засягат всеки европейски гражданин, западните държави
продължават да мълчат.
Съвсем неотдавна в Берлин приближеният до Путин съветник и „по-
литтехнолог“ Глеб Павловски бе казал „За нас Европа завършва с Гер-
мания ...“
Лошото е, че май в дъното на душата си това го мислят и доста
европейци ... Ω

221
 Да пренапишеш историята
на Втората световна война *
Виктор Суворов като ледоразбивач

От началото на 90-те години до днес едно име не дава покой на ака-

демичните историци и пазители на единствено вярната истина за по-
следната световна война. Едва ли след Александър Солженицин друг
автор е бил подлаган на подобна кампания на идеологическа и лич-
ностна разправа и на Изток, и на Запад, както авторът на „Ледоразби-
вача“. В тази и в още половин дузина следващи книги Виктор Суворов
аргументирано излага своята тезата, че през 1941 г. Сталин е готвел
настъпление срещу Германия и Западна Европа и е изпреварен само
със седмици от Хитлер.
В десетките книги против Суворов, излезли през последните го-
дини, не се прави дори опит за аргументирано оспорване на концеп-
цията му за навечерието и началото на Втората световна война.
Вместо това се сипят клевети срещу „предателя Резун“, търсят се опро-
вержения на незначителни за цялостната му теза технически детайли
и се повтарят отново и отново идеологическите заклинания с десети-
летна съветска давност. И на Запад, а особено в Германия, опасността
да бъдеш причислен от лявоинтелектуалния истаблишмънт в реди-
ците на симпатизантите на фашизма и обвинен в неонацистки опити
за оправдаване на Хитлеровия „превантивен“ удар е съвсем реална.
Ето защо историците и там в своето мнозинство отхвърлят концеп-
цията на Суворов, без да навлизат в аргументиран спор с него.
С толкова по-голямо нетърпение се посрещна току-що първият
сборник със статии на историци и публицисти, които анализират
същността на въпросите, повдигнати от Виктор Суворов и без всички
да споделят тезите му, добавят свои аргументи към новата концеп-
ция за началото на Войната. „Истината на Виктор Суворов“ излезе в
Москва в издателство „Яуза“ в десетхиляден, вече почти разпрода-
ден тираж. Съставител е живеещият от дълги години в Берлин исто-
рик и журналист Дмитрий Хмелницки. Сред авторите има както
историци от самата Русия, така и емигранти на Запад, учени и писа-
тели от Германия, Австрия и САЩ. Българската публицистика е
*
Август 2006

222
представена с есе на Васил Станилов, озаглавено „На кого да се на-
дяваме?“
В своя увод Дмитрий Хмелницки формулира два възможни отго-
вора на големия нерешен въпрос на цялата съветска история: „За
какво е бил нужен на Сталин терорът, изтребването на цели поколе-
ния, жертването на милиони в ледените рудници на Заполярието, из-
граждането на невиждана тоталитарна власт?“ Единият отговор е
наизустяван от десетилетия на Изток: Главната му цел е била гаран-
тиране на мирния живот и труд и сигурността на съветския народ. Ре-
алното развитие на събитията от 1941 г. обаче доказва: нито
обществото, нито военната система са били в състояние да се отбра-
няват, когато това е станало необходимо.
Другият възможен отговор на въпроса пръв дава в своите книги
Виктор Суворов: Целенасочено и от момента на сграбчване на едно-
личната власт в края на 20-те години Сталин започва подготовката за
завоюване на Западна Европа. На тази маниакална цел е подчинен
животът на всички в СССР през следващото десетилетие, за тази
светла идея цялата страна е военизирана, както никоя друга в човеш-
ката история. Всички външнополитически действия на Сталин са на-
сочени към провокиране на световен конфликт между
„капиталистическите страни“, с изчакване и намеса в най-подходящия
момент като единственият възможен победител. Войната наистина е
провокирана успешно с Пакта за ненападение между Германия и
СССР от 1939 г. и съвместното унищожаване на Полша. Предвиденото
за лятото на 1941 г. масирано съветско настъпление на Запад обаче е
изпреварено от съюзника Хитлер и историята поема по познатия ни
маршрут.
Една от най-обширните статии в сборника – на д.ист.н. от Москва
М. Мелтюхов е посветена именно на спорния въпрос дали Съветския
съюз наистина се е готвил за настъпателни действия или, както с де-
сетилетия ни бе втълпявано, е правил всичко за отбраната, но това се
е оказало недостатъчно. Ценното при Мелтюхов е, че той без да из-
питва никакви симпатии към Суворов, от години доказва и то въз ос-
нова на безпроблемния си достъп до множество съветски военни
архиви, че Червената армия е била ориентирана стратегически, тех-
нически и идеологически към настъпление.
В труда си, обоснован солидно с цифри и цитати, руският автор не
оставя съмнение: атаката на Запад е предстояла непосредствено през
лятото на 1941. Интересното е, че за разлика от Виктор Суворов, Мел-
тюхов намира такова стратегическо планиране за съвсем в реда на

223
нещата, също както и завладяването по силата на тайното споразуме-
ние към Пакта на Балтийските републики, на Източна Полша и Беса-
рабия. Според руския историк всяка държава, а особено такова
„велико государство“ като СССР има своите жизнени интереси и
никой няма право да я осъжда, когато тя преминава към практически
действия за реализиране на своите интереси. Cлед трудовете на Мел-
тюхов, подготвеността на Съветският съюз за нападение над Герма-
ния все по-рядко се поставя под съмнение и в самата Русия, което е
може би нежелана от автора, но солидна подкрепа на Суворовата ар-
гументация.
Самият Виктор Суворов, разбира се, застъпва в уводната статия на
сборника съвършено различна от описаната нравствена позиция. С
познатата блестяща ирония той припомня Великата цел на Сталин –
освобождаването на трудещите се по света от гнета на капитала. Тази
Велика цел защитават в трудовете си до днес легиони руски и чуждест-
ранни историци. Но, пита Виктор Суворов, нима е можело да се
очаква сталинските главорези и людоеди, изтребили у дома си де-
сетки милиони съграждани, да донесат свобода на Европа? За какво
им е било да потъпкват свободата в собствената си страна, а да я раз-
насят след това на съседните народи? „Никакви десеттомни енцикло-
педии не могат да докажат“, пише Суворов, „че ордите
комунистически роби, гонени с картечни редове в гърба от чекистките
заградителни отряди, са щели да станат освободители на Европа, ако
Хитлер не ги беше изпреварил.“
Изключително интересна е статията на живеещия в САЩ историк
Юрий Фелштински. Тя е посветена на непознати до сега подробности
за военното сътрудничество на СССР и Германия през 30-те години.
Изложени са впечатляващи факти за експоненциалното нарастване
на съветския военен бюджет в края на 30-те години и за гигантското
превъзходство на Червената армия спрямо всички противникови по
това време армии при настъпателните системи на въоръжение. Инте-
ресни за българския читател са и данните на Фелштински за катего-
ричното настояване на Молотов при посещението си в Берлин в края
на 1940 г. Германия да се съгласи с разширяване на съветската зона
на влияние, т.е. с окупацията на Румъния, България и Финландия.
Хитлер отказва решително и подписва незабавно след това директи-
вата за нападение на СССР.
Няколко от статиите в сборника разглеждат подробно въпроса за
предполагаемото заседание на Политбюро на 19 август 1939 г. в
Москва – т.е. денят, в който според Суворов се решава нападението

224
на Германия и Западна Европа. Все по-убедителни са указанията и
преките документални потвърждения, че въпреки всички доско-
рошни високопоставени опровержения такова заседание се е със-
тояло. На него Сталин говори настойчиво за перспективата след като
капиталистическите страни се обезкръвят взаимно, Съветският съюз
да влезе във войната, да превърне Германия в Съветска република и
да „съветизира“ Франция. Важни нови данни по този въпрос публику-
ват работещата в Бостън историчка И. Павлова, В. Дорошенко и хар-
вардският професор Р. Раак.
В своето есе в сборника Васил Станилов търси корените на мита за
„вероломно излъгания Сталин“. Той прави паралели с гръцката мито-
логия и предупреждава за опасността от продължаващото до днес ми-
тотворчество – за уж прекрасната, но за жалост калпаво реализирана
комунистическа идея, за съветските символи, носталгично интегри-
рани в съвременната руска държавност. Лекарство срещу прогресира-
щата лековерност на западните демократи могат да бъдат преди
всичко книгите на Виктор Суворов, пише Станилов. Защото, който
знае как Сталин е трупал планини от нови солдатски ботуши край съ-
ветско-германската граница, докато дипломатите му любезно са стис-
кали десниците на своите колеги-хитлеристи, трудно ще се хване на
въдицата на днешните митосъзидатели.
Предстои излизането от печат на следващия том от поредицата.
Съставителят Дмитрий Хмелницки ще публикува за пръв път своите
разговори с Виктор Суворов, водени през последната половин година.
В тях писателят взема отношение по много от темите в своите книги,
развива допълнителни въпроси, спира се на критики към своята ра-
бота и прави анализ на съвременни проблеми в света. Да се надяваме,
че ще се намери българско издателство, което да допълни българския
„суворовски“ комплект и с тези две интересни заглавия. Ω

225
 Русия отдаде последна почит
на Маркус Волф *
Скандален жест на руския посланик в Берлин

Вчера на едно от гробищата в Източен Берлин, в парцела, в който още

през годините на ГДР се погребваха изтъкнати комунистически фун-
кционери, бе погребан с подобаваща тържественост бившият шеф на
разузнаването на Щази, генерал Маркус Волф. Той почина на 83 го-
дини, мирно и тихо в леглото си, точно на годишнината от падането
на стената на 9 ноември.
Церемонията бе белязана от помпозна тържественост, а присъст-
вието на целия, оцелял до днес, елит на корабокруширалата Източна
Германия придаде на събитието ореола на държавен акт. Да се простят
с бившия зам.министър на Щази на гробището дойдоха около 1000
души. В първите редици на шествието бяха Ханс Модров, последният
шеф на компартията на ГДР и пръв председател на преименуваната в
Партия на Демократическия Социализъм (ПДС) нейна наследничка,
висши генерали от армията и Щази като съдените за убийствата по
границата Фритц Щрелец и Вернер Гросман. Съпровождаха ги побе-
лели партийни функционери и представители на „социалистическата
интелигенция“. До тук нищо не смущаваше характерната за подобни
събития атмосфера на носталгична масовка на безвредни вече пен-
сионери.
Всичко се промени в момента, в който взе думата извънредният и
пълномощен посланик на Руската Федерация в Германия Владимир
Котеньов. Развълнуван той се провикна „Германия загуби един от най-
добрите си синове! Русия – един от своите най-верни приятели!“ Спо-
ред посланик Котеньов, осъденият на 2 години затвор за отвличане
на хора, изнудване и нанасяне на телесни повреди шеф на комунис-
тическия шпионаж бил отличен събеседник с топло и широко сърце,
надарен с политическа мъдрост и прозорливост. Особено ценно ка-
чество на покойника била неговата необикновена вярност.
Склонни сме да дадем право на руския посланик – през всичките
години след падането на стената Маркус Волф проявяваше онази вяр-
ност към Кремъл, към партията и към чекистката организация, на
* 26.11.2006

226
която е бил учен от ранната си младост, прекарана в Сталинска
Москва. Той отнесе в гроба си не една тайна за трагичните и жестоки
дела, с които се свързва службата му, по подобен начин, по който в
месеците след падането на стената вероятно отнесе в Москва куфар-
чето със списъците на най-верните и секретни свои агенти на Запад.
Актът на посланик Котеньов е безпрецедентен дори за известната с
всевъзможни гафове руска дипломация в Германия. Формалното по-
читане паметта на осъден противник на свободата и демокрацията на
днешна ФРГ от официалния представител на Владимир Путин в Бер-
лин едва ли може да се приеме за случайно недомислие. То се вписва
идеално в поредицата провокационни жестове на Русия спрямо една
или друга западна държава. С всеки от тях сякаш днешният руски
елит проверява до къде може да стигне в безнаказаната си наглост,
без да предизвика бурна реакция на нетърпимост и протест сред за-
падните общества и сред политическия елит.
За сега като че ли прагът още далеч не е достигнат. Ω

227
 Ветеран на КГБ признава вината на
службата за убийството на Георги Марков *
Полковник Величко: „Убийството на Марков
бе последното“

Световните медии продължават усилено да публикуват противоре-

чиви материали за неотдавнашното убийство в Лондон на руския еми-
грант Александър Литвиненко.
След като преди няколко дни в дискусията се завъртя името на бив-
шия служител от ФСБ Евгени Лимарьов, обвинил пряко организация
на бивши ветерани от руските служби в изпълнение на „мокри“ по-
ръчки зад граница, сега от дълбоко покритие изплува самият шеф на
въпросното сдружение „Чест и достойнство“, о.з. полковникът от КГБ
Валентин Величко. Името му е добре известно в кръговете на занима-
ващи се с темата. Знае се, че ветеранът от Външното разузнаване е слу-
жил на прикритие в няколко западноевропейски държави, а през
1989 година е екстрадиран от Холандия за шпионска дейност След
провала Величко е на работа в резидентурата в Източен Берлин. Има
сведения, че от това време датират близките му отношения с тогаваш-
ния агент на КГБ в Дрезден Владимир Путин.
След обвиненията на Лимарьов, Величко явно притеснен от опас-
ността така желаният благопристойно-комерсиален вид на организа-
цията „Чест и достойнство“ да пострада невъзвратимо, привиква в
строго охранявания си комплекс на московския проспект Вернадски
не кого да е, а представители на солидно издание. В интервю пред ко-
респондента на Die Welt той потвърждава, че за него и колегите му,
Литвиненко бил предател, защото издал корпоративни интереси. Вед-
нага обаче отрича каквото и да е участие на действащи или бивши слу-
жители на органите в отравянето на емигранта. Преди много години,
още по времето на Сталин в КГБ имало т.н. отдел „В“, който се зани-
мавал с ликвидацията на политически противници. Оттогава насетне
такива атентати били невъзможни.
Журналистът на Die Welt контрира: „Е да, но българският писател
Георги Марков бе убит в Лондон по времето на Брежнев?“ на което
Величко отговаря: „Мисля, че това беше последното убийство. В сис-
*
19.12.2006

228
темата на тайните служби на Русия (вече) няма отдели за ликвиди-
ране Имаше екзекутирани свидетели, но това е ставало винаги след
съдебен процес.“ В по-нататъшния ход на разговора Величко отра-
ботва едно след друго всички стандартни руски клишета по случая, а
към края започва да се отпуска. На въпроса, как се връзва неговата
версия за обикновено криминално убийство, извършено от кръга на
Березовски, с използваното огромно, практически недостъпно за не-
държавни организации, количество полоний, ветеранът от КГБ не от-
говаря пряко. Вместо това той се впуска в интересни откровения:
„Литвиненко беше за нас безинтересен. Тайните служби ползват спе-
циални препарати за да накарат хората да говорят. Спецназ разполага
с достатъчно средства за бойни операции Те не струват нищо, а ефек-
тът от тях би бил още по-силен (?! – бел. авт.). Професионалистите
не ползват полоний.“
Второто, и както сам заявява, засега последно интервю с журналист,
полковник Величко дава за „Росийская газета“. Това е правителстве-
ният орган на Федерацията, вестник – рупор на официалната руска
великодържавна политика. Той е специализиран във всекидневни уп-
ражнения по влияене на общественото мнение, по разлагане в заро-
диш на всяка опозиционна мисъл, по злепоставяне на неудобни на
властите публични фигури. Пенсионираният разузнавач Величко
дава своето обяснение за „кампанията на Запада“ срещу Русия: „Това
е провокация, търси се повод за развихряне на нова Студена война.
Ние като ветерани сме един вид продължение на спецслужбите. Опи-
тите да ни се припише убийството на Литвиненко са всъщност насо-
чени към президента Путин.“
Изгоненият от Холандия шпионин отрича в сегашното си интервю
каквато и да е незаконна дейност и се представя за един вид опитно
зайче на западните служби. Целта им тогава била да изпробват дали
след неговото екстрадиране Съветите ще предприемат обичайните в
такива случаи ответни действия. Със зле прикрита обида старият раз-
ведчик процежда: „И ето, оказа се, че при Горбачов стана възможно да
изгониш дипломат, без да се опасяваш от съветска реакция ...“
Интересната част от интервюто е пак запазена за финала: „Росий-
ская газета“ пита дали Литвиненко си е заслужил съдбата. „Ние смя-
таме, – казва Величко – че той пожъна това, което беше посял. Но
дори при Сталин физическото ликвидиране на предателите ставаше
само след формална присъда. Даже т.н. наказателен отдел „В“ дей-
стваше само след съдебно решение.“ По-нататък Величко отрича съ-
ществуването на някаква организация от наемни убийци от средите

229
на „органите“ и стига до заключението, че „сътрудник на спецслуж-
бите може да извърши убийство, да речем – поради ревност“. Но за
убийство по политически причини не можело да става и дума.
За по-убедително в последния си въпрос журналистът на „Росий-
ская газета“ раздува трикратно сумата, изчислена от експерти като
стойност на употребения за отравянето на Литвиненко полоний: „Как
Ви се струва обявената цена на въпросния полоний от 30 милиона до-
лара?“ – „Това е безумие,“ – отговаря Валентин Величко – „на ветера-
ните на спецслужбите милиони не са им нужни. В службите има хора,
които знаят как да убият човек дори с лист хартия!“ – „Като го обра-
ботят със специална отрова ли?“ пита любознателният журналист.
„Защо със специална отрова, има толкова средства и начини, които
не оставят и следа!“ завършва весело полковникът-ветеран. Ω

230
 20-и декември: В Москва отбелязват
„Деня на чекиста“ *

Назоваването на нещата с истинските им имена винаги помага за по-

точното разбиране на скритите зад тях движещи сили и мотиви. Ще
се опитаме да направим това тъкмо днес – в деня, на който от сайта
на Федералната служба за сигурност (ФСБ, наследник на КГБ) с пате-
тична тържественост се носи приветствието:
„Поздравяваме всички действащи сътрудници и ветераните на ДС по слу-
чай Деня на работниците от органите за държавна сигурност!“
Напира ни и на нас да честитим празника на безкористните труже-
ници на тихия фронт, на деятелите, огъващи денонощно гръб, напря-
гащи мускули, ум, перо и дар слово с една едничка цел – държавното
величие на матушка Рус.
Напира, но не чак до там. И то не защото ни се зловиди рюмката
или две високоградусно питие, което на този ден ще гаврътнат изто-
щените майстори на плаща и кинжала. Причината не е и в някаква
незряла предубеденост или, не дай Боже, злонамереност към днеш-
ните органи на северния гигант. Просто тъкмо когато се канехме да
се включим и ние според силите си в празничния салют, погледът ни
се спря на един представителен сайт на популярната и в България
руска Академия по проблемите на сигурността, отбраната и правния
ред (АБОП). По-точно на един от медийните портали на тази органи-
зация на елитни ветерани на органите за сигурност от бившия СССР
и на действащи държавници на днешна Русия.
Представителният медиен портал, наречен „Хранител“ (българ-
ският потребител не може да не открие в названието многозначи-
телна връзка, както с охранителния бизнес, така и с храненето,
(най-вече от държавната ясла) публикува обширна честитка във
връзка с празника. В нея, необременени от вниманието на публичния
интерес, действащите и пенсионирани деятели на ДС оставят всяко
прикритие и си казват, за какво става дума на този празник.
„На този ден, 20 декември 1917 г. с постановление на Съвета на народ-
ните комисари за борба с контрареволюцията и саботажите, в Съ-
ветска Русия бе основана Всеруската извънредна комисия (ВЧК). За неин
пръв председател е назначен Феликс Едмундович Дзержински. По-рано
*
20.12.2006

231
 този празник се наричаше Ден на чекиста. Денят на работниците от
органите на държавна сигурност се отбелязва в Русия като официален
професионален празник от 1995 г., въведен с указ на първия президент
на Русия Борис Елцин. Днес той е професионален празник на сътрудни-
ците на ФСБ, на Службата за външно разузнаване СВР, на Федералната
служба за охрана ФСО и на Главното управление за специални програми
на президента на Русия. В съветско време всички тези служби влизаха
като главни управления в структурата на КГБ.“
И така изброените „бивши главни управления“ решили да продължат
честването на Деня на чекиста, макар и под ново име. Също както дър-
жавата им, ръководена от един бивш подполковник от КГБ, реши да
възстанови своя десетилетен съветски химн, от чийто звуци близките
съседи ги побиват тръпки.
Празнува се всъщност Денят на чекиста. Денят, в който Феликс
Дзержински и Ленин основават организацията с име, напомнящо
щракането на предпазителя на наган – ЧеКа. Един поглед на офици-
алния сайт на ФСБ ще ни поучи, че Феликс Едмундович продължава
да е пример за подражание и почитание на весело празнуващите днес
„работници“. Няколко цитата от там:
„За характеризирането на исторически деятели, особено от такъв
мащаб като Дзержински, е съвършено неприемлив едностранчивият
подход. Под нарицателното „железният Феликс“ разбираме неговото
умение да налага в живота приетите решения, взискателността му,
чувството за отговорност и дисциплина, личният пример ...
Най-характерната черта на Ф. Дзержински е неговата вяра в право-
тата на делото, на което се е отдал. Именно тази вяра определя всички
негови постъпки. Заради нея той не жали себе си ... Като ръководител
на съветските органи за държавна сигурност Дзержински полага осно-
вите на могъщата съветска спецслужба, способна да противостои на
всички световни разузнавания. Той формулира принципите на подбора,
разпределението, обучението и възпитанието на чекистските кадри,
учи ги да бъдат „политически бойци“, „законопослушни“ (по-точно, „пар-
тийно-послушни“ – бел.авт.)... Дзержински не е против развитието на
демокрацията, но „демокрацията трябва да се развива само на онази
платформа, която ни дава партийният конгрес“. Той е борец за закон-
ност, но законност социалистическа, революционна...“
Поучени от горния текст разбираме каква досадна грешка щяхме да
допуснем, ако се бяхме присъединили към поздравлението за „Деня
на работниците от...“. Съкровеното желание на тези работници е да
им бъде честитен именно „Денят на чекиста“.
Което те с пълно право заслужават.
Пък току виж, че следващия празник посрещнат пред възстанове-
ния паметник на „Железния Феликс“ на Лубянка. Ω

232
 Има ли в Русия „лицензирани“
от властите ескадрони на смъртта? *
По следите на терора I

Ето че се случи нещо, което се очакваше отдавна. След смъртта на рус-

ката журналистка Анна Политковская редакцията на нейния вестник
„Новая газета“ беше обявила, че провежда собствено разследване на
убийството. В края на изминалата седмица вестникът стартира с пуб-
ликация, разработваща последните разследвания на покойната Анна
и актуални материали, събрани от нейните колеги напоследък. На се-
рията е съдено да разбуни духовете в Русия, освен ако тази страна не
е изпаднала вече в пълно вцепенение.
На 4 страници, на основата на показания и документи, журналистът
Игор Королков гради версията, че зад редица терористични актове и
убийства от началото на 90-те години в Русия и в чужбина стоят
бивши и действащи сътрудници на московските спецслужби, на ар-
мията и милицията. Нещо повече, съгласно публикуваната секретна
инструкция, се оказва, че държавни органи са създали паралелни
структури за изпълнение на извънсъдебни смъртни присъди над лица,
неудобни и вредни по мнението на безименна властова групировка.
Темата бе подета още същия ден от малкото останали, непод-
властни на Кремъл медии и бе коментирана от известни имена на
гражданското общество в Русия. Королков бе интервюиран и от радио
„Свобода“, където настойчиво повтори своята теза.
За пръв път той се сблъсква с организирана престъпна дейност на
спецслужбите през 1995 г. при разследване на бандата на братя Ла-
рионови. По онова време Генералната прокуратура потулила след-
ствието, след като всички улики показали, че бандата, тероризираща
Владивосток, била организирана от двама полковници на Главното
разузнавателно управление (ГРУ) на армията. За участници били
подбирани елитни бойци от десантни войски и от морския спецназ.
Самите членове наричали помежду си бандата „Система“, били обо-
рудвани с първокласни средства за дистанционно подслушване на
телекомуникации, с апаратура за кодиране, с конспиративни квар-
тири и въоръжение. В течение на няколко години бандата избива
*
15.01.2007

233
представители на престъпния свят, бизнесмени и служители в дър-
жавни учреждения. Журналистът Королков разговаря с водещия
следствието срещу бандата началник на местното МВР п-к Сляднев.
Самият Сляднев е набелязан от „Система“ за екзекуция, заради пре-
калено съвестната си работа. При прослушването на телефоните на
членове на бандата Следняев установява кой стои зад организа-
цията. На въпрос на Королков за кого става дума, полковникът отго-
варя „Вие даже не можете да си представите на какво високо ниво
са тези хора...“.
По същото време в Находка, Сибир, върлува „бандата на Вепс“. В
нейния състав влизат специално пуснати от затвора рецидивисти. За-
дачата на бандата е да контролира разпределението на собствеността
в района. Местният офицер на ФСБ, който разнищва нейните връзки
с Главното управление за БОП, е убит, уж по погрешка. В разговор с
журналиста следователят от Генералната прокуратура, отговарящ за
делото, не крие страха си от онези, които стоят зад бандата.
След редица подобни примери Королков се спира на най-актуалния
– от Калининград. Там пък служители на местното РУ за БОП разкри-
ват банда, зад която стоят офицери на ФСБ. Водач на бандата е неле-
гален агент на ФСБ. Арестуван, той дава показания как е убил едър
бизнесмен от Калининград по поръчение на началника за борба с те-
роризма на областта. Нито прокуратурата, нито ФСБ разследват
обвиненията. Напротив, те подлагат на преследване местните анти-
мафиоти.
Королков се спира подробно и на терористичните актове от 90-те
години в Москва. Припомня взривовете на жилищните сгради в
Москва през лятото и есента на 1999 г. Сам той провежда интервю с
един от свидетелите, който отрича официалната версия, че бил давал
под наем мазето си на спешно обявения от властите за атентатор че-
ченец. Същият свидетел съставя фоторобот на човека, който наистина
е наел подземието. На портрета Михаил Трепашкин, адвокат, бивш
полковник от ФСБ, а днес затворник по скалъпено обвинение, разпоз-
нава известен нему агент на службите ...
В материала на „Новая газета“ се разказва и за взривяването на тро-
лей на Страстния булевард в столицата с множество убити. Атентатът
веднага е приписан на чеченски терористи. След това се оказва, че
взривът е заложил бивш полковник на КГБ. При опит да взриви ЖП
мост в Москва по невнимание загива друг бивш офицер от ФСБ. Пред
съда тролейбусният атентатор се провиква „Тук се върши гавра със
спецслужбите!“ Дълго време смисълът на това възклицание остава не-

234
разбираемо за журналиста Королков. Докато в ръцете му не попада
един невероятен по своята разобличителна сила документ.
Става дума за секретна инструкция на 70 страници, която обяснява
голяма част от случващото се в Русия през последните 15 години. Чрез
нея, подчертава Юрий Королков, неразгаданите до сега десетки теро-
ристични атентати, извършени в Русия и зад граница се обединяват
в един общ стратегически замисъл.
След като се описват „протичащите в страната процеси, които пряко
влияят на сигурността в държавата“, инструкцията изтъква необходи-
мостта от „създаване на структура, която с разузнавателни, агентурно-
оперативни и технически средства да решава задачи по
предотвратяването и неутрализацията на посочените негативни явле-
ния…“. Документът подробно изрежда как да бъдат внедрявани кад-
рови секретни сътрудници в учреждения и фирми, в изпълнителната
власт, във финансовата и банковата система, в данъчните власти, в
митническите органи и в съдилищата. Препоръчва се създаването на
учреждения и фирми за прикритие.
Инструкцията обявява „...при реализацията на оперативните мате-
риали е възможно включването и неутрализацията на бандитски фор-
мирования чрез оперативно-бойни методи“ и продължава „...създава
се съвършено секретно спецподразделение както и регионални опе-
ративно-боеви групи…“
По-нататък в документа се препоръчва нелегалните структури да се
организират под формата на частни детективски или охранителни
фирми. За ръководители на предприятията и за сътрудници да се из-
ползват „лица, уволнени от оперативните служби на МВР, ФСБ, ГРУ
и Генщаба на армията“.
На фона на публикуваните от нас неотдавнашни разследвания за
Академията на бивши служители от руските органи (АБОП) прави
впечатление особеното внимание, което инструкцията отделя на ор-
ганизациите на ветерани. Препоръчва се например разузнавателната
и бойно-оперативна работа да става под прикритието на „Асоциа-
цията на ветераните на Спецназ“ и пр. формирования. Помещенията
на Асоциацията щели да се използват за „базови конспиративни квар-
тири, където ще се концентрират оперативно-бойните групи и ще се
осъществява приемането на сътрудници, намиращи се на нелегално
положение“.
У непредубедения читател документът, открит от Игор Королков,
не оставя усещането за акт на учреждение на официалната държавна
власт. По-скоро той напомня нелегална инструкция по организацията

235
на бойни групи – зловещо познати ни от шумкарските години на бъл-
гарската история през миналия век.
Как попада тази инструкция в редакцията на „Новая газета“, кой
стои зад нея и каква е връзката ѝ с познатите ни от последните месеци
събития, ще разкажем в следващата част. Ω

236
 Има ли в Русия „лицензирани“
от властите ескадрони на смъртта? *
По следите на терора II

По мнението на много руски интелектуалци убийството на Алексан-

дър Литвиненко прочерта разделителната линия, отвъд която няма
съмнение – в Русия се случва нещо непоправимо страшно. Това ста-
новище разделя и авторът на актуалното разследване в „Новая газета“
за държавно санкционираните убийства Игор Королков. Официал-
ните лица ни казват, пише той, че държавата нямала никакво отно-
шение към това убийство, но ние кой знае защо, не им вярваме.
Водещият журналист припомня как същите официални инстанции
с негодувание убеждаваха света, че арестуваните сътрудници на рус-
кото посолство в Катар нямали нищо общо с убийството на бившия
президент на Чечения Яндарбиев. След това обаче се оказа, че дипло-
матите са били заснети на видеокамери, докато залагат взривното уст-
ройство под колата на експрезидента.
Според Игор Королков убийството на Литвиненко стана онази ин-
формационна капчица, която препълва чашата за мислещите руснаци
и на тях им стават ясни неща, които ги карат да потръпват. Нови
щрихи допълват досегашния им исторически опит, който включва в
себе си знанието, по чия заповед са убити руският политик Троцки,
българският писател Марков и украинският националист Бандера на-
пример.
Секретната инструкция, за която разказахме в първата част на това
повествование, попада в ръцете на разследващия журналист Игор Ко-
ролков пряко от човек, работещ с нея в най-вътрешния сектор на ор-
ганите. Королков и други специалисти смятат, че всъщност
инструкцията е документ за практическото прилагане на по-висше
правителствено постановление. Същата информация журналистът по-
лучава и от източника на документа. Според него още в началото на
90-те години това постановление е било изготвено по поръчение на
тогавашния вицепремиер Юрий Скоков.
Някои от интересните пасажи на инструкцията гласят: „В случай
на крайна необходимост ... може да се използва структурно
*
16.01.2007

237
подразделение на нелегалното разузнаване – спецназ ... за неутра-
лизацията или физическото ликвидиране на ръководители и на ак-
тивни членове на терористки и разузнавателно-диверсионни
групи ... На физическо ликвидиране от дадените подразделения под-
лежат само лица с произнесена от руски съдебни органи смъртна
присъда, а ако се касае за предотвратяването на тежки послед-
ствия също така и на основание съществуващи закони на Руската
Федерация ...“
За по ефикасна маскировка на нелегалните сътрудници, Инс-
трукцията предвижда „кратковременното им легендиране, а за по-
вишаване на тяхната безопасност, за проникването им в
престъпната среда ... в регионите и в центъра да се създават фик-
тивни войскови части с всички атрибути.“
Всичко това противоречи разбира се на руската конституция, на
всички принципи на правовата държава. Изводът от статията в
„Новая газета“ е, че на основа на спецслужбите в Русия е изградена ця-
лостна система за извънсъдебна разправа. Игор Королков и редак-
цията са подходили критично към документалния материал. Те
търсят среща с тогавашния шеф на Главно управление за борба с ор-
ганизираната престъпност (ГУ БОП), героя на Русия, полк. Селивер-
стов, чийто подпис по думите на довереното им лице стоял под
инструкцията. Както разказва Королков, когато полковникът научил
по телефона, че секретната инструкция е в ръцете на журналиста, той
буквално изпаднал в шок. Отрекъл да е подписвал такъв документ, но
по-късно заявил: „Човекът, който Ви е предал документа е извършил
държавно престъпление“.
На уговорената лична среща полковникът не се появява, а изпраща
човек, който се представя като „сътрудник на компетентните органи“
и настойчиво убеждава Королков да не публикува инструкцията. В
противен случай го заплашва със затвор за разгласяване на държавна
тайна. Това и ред други обстоятелства убеждават „Новая газета“ в ав-
тентичността на документа.
Един от най-силните раздели на статията в „Новая газета“ се отнася
до зловещо известния в Русия 45-ти въздушно десантен полк, който е
на подчинение на ГРУ. Това е полкът, за който през 1994 г. имаше по-
дозрения, че негови военнослужещи са извършили убийството на опо-
зиционния журналист Дмитрий Холодов. Королков изкарва на бял
свят случаи, установени тогава в хода на следствието, но напълно пре-
небрегнати от прокуратурата. Оказва се, че офицери от този полк са
изпращани в Грузия, в Чечения и в Абхазия със задачата да ликвиди-

238
рат лица, които им посочва началството. В Грузия, независима чужда
държава, офицер от 45-ти полк безнаказано убива грузински пилот.
Друг офицер залага магнитна мина под колата на тогавашния зам.-
министър на финансите на Русия, който остава само по чудо жив. 45-
ти десантен полк е частта, прославила се с най-зловещи деяния в
Чечения. В този полк бе арестувана и малтретирана работещата като
фронтови репортер Анна Политковская.
Разследвайки на времето случая „Дмитрий Холодов“ Игор Корол-
ков установява, че в полка има групировка, която е автономна, т.е. не
се подчинява на командира на полка. Това изглежда абсурдно, но сега,
след анализа на инструкцията нещата си идват логически по местата.
Тук става дума точно за т.н. „фиктивна войскова част с всички атри-
бути“ от документа. Тя е подчинена пряко на началника на разузна-
ването на Десантни войски, смята Королков. Централното, дълбоко
секретно звено, координирало извънсъдебните разправи според ста-
тията в „Новая“ е т.н. УРПО на ФСБ, т.е. Управлението за разработка
на престъпни организации. Това е именно структурата, която бе раз-
конспирирана през 1998 г., когато Александър Литвиненко заедно с
други четирима офицера от ФСБ излезе на пресконференция в
Москва и обвини своето началство в поръчкови убийства на неудобни
политици и бизнесмени. От петимата участници в легендарната пре-
сконференция днес един е убит, другият е в затвора по фабрикувано
обвинение, останалите се покаяха и струпаха всичко върху своите
двама колеги.
След пресконференцията УРПО спешно е разформировано. Но го-
лемият въпрос остава: защо се създават в Русия резидентури, опера-
тивно-бойни групи, псевдобанди и псевдовойскови части, добре
финансирани ветерански съвети и фондове на спецслужбите, защо се
внедряват техни секретни агенти в частни и държавни структури? Ин-
струкцията обяснява замисъла – за защита на държавната сигурност.
В действителност обаче органите за извънсъдебна разправа не се спра-
вят нито с престъпността, нито с корупцията. Днес те са средство за
разправа с неудобни в областта на бизнеса и политиката, за отстраня-
ване на лица, които пречат на високопоставени държавни служители,
защото знаят прекалено много за финансовите им афери, заключава
„Новая“.
Страшното е, че остава неизвестно на какво ниво се вземат реше-
нията за ликвидирането на един или друг човек. По конституция само
съдът може да се произнесе за вината на дадено лице. Но как стоят
нещата при извънсъдебната държавна разправа?

239
Кой има правото да обрича на смърт?
Началникът на дирекция? На управление? На цялата служба? Раз-
следването на Игор Королков засега не дава отговор на този въпрос.
Ще сгрешим ли, ако предположим, че най-вероятно нивото на реша-
ващия фактор зависи от значимостта на подлежащия на ликвидиране
обект?
Вече не липсват коментари за разследването в други руски медии.
Един от водещите правозащитници в Русия, лидерът на движението
„За човешки права“ Лев Пономарьов смята, че излизането на статията
на Королков е събитие за руската преса. Според него сътрудниците на
спецслужбите днес са мотивирани за провеждането на извънсъдебни
разправи. Сведенията, с които той разполага потвърждават създава-
нето на т.н. „ескадрони на смъртта“.
Пред радио „Ехото на Москва“ известната правозащитничка и дъл-
гогодишна затворничка от съветската епоха Валерия Новодворская,
председател на партията „Демократичен съюз“ допуска, че е въз-
можно съществуването на структури за ликвидирането на неудобни
лица. Според нея „в страна, която провежда контрареформация, която
затъва в реакционност и се опитва да се върне към Съветския Съюз ...
жаждата за реставрация е много силна“. Властта също, смята Ново-
дворская, влияе на общественото съзнание в този дух.
По радио „Свобода“ журналистът от Ст. Петербург Николай Ан-
друшченко каза, че съществуването на подобна инструкция е законо-
мерно. Властта в страната е в ръцете на реваншисти от славното
чекистко минало. Това минало започва с известните политически
убийства по съветско време и завършва сега с убийството на Литви-
ненко. Това че в органите на ФСБ съществуват подразделения, специа-
лизирани за убийства, бе оповестено на пресконференция пред цяла
Русия именно от Литвиненко и неговата група, припомни Андруш-
ченко. Фактът просто не може да бъде отречен.
Въпреки досегашното бездействие на прокуратурата и следствието
по сигналите, съдържащи се в текста на „Новая“, Игор Королков се
обръща от страниците на вестника с призив към Генералната проку-
ратура, към Съвета на Федерацията и към президента на Русия да про-
ведат разследване и установят, съществува ли секретно
постановление на правителството, което да упълномощава спецслуж-
бите да водят т.н. нетрадиционни методи за борба с престъпността.
Вестникът настоява да се изясни, съществуват ли и днес секретни под-
разделения, създадени съобразно това постановление и секретната
инструкция.

240
Нелегалните подразделения, завършва статията на „Новая газета“, са
се превърнали в един от основните лостове за управление на страната.
Те разполагат с мощ, която е опасна както за всеки отделен гражда-
нин, така и за цялото общество. В това число и за самия президент.
А защо не и за близката и далечна чужбина и за всекиго от нас, ще
добавим ние. Ω

241
 Хронист на злото и надеждата*
100 години от рождението на Варлам Шаламов
„Смъртта е тих живот на другия бряг,
просто трябва да доплуваш, да додишаш …“
Из тефтерчетата на В. Ш., 1961 г.

На днешния ден преди 100 години в сърцето на руската провинция, във

Вологда, в свещеническо семейство се ражда Варлам Тихонович Шала-
мов. Едва ли някой друг от милионите човешки същества, на които
страшният ХХ век отсъди да преминат през всички кръгове на земния
ад, има по-голямо право да носи титлата Данте на нашето столетие от
автора на „Колимските разкази“. Запокитен от ранна младост в лагер-
ния свят на новия комунистически земен рай, той превръща своя
лично изтерзан опит във вечна, разтърсваща и незабравима литера-
тура. В уралския лагер, в сибирския рудник и зад телената мрежа на
лазарета Варлам Шаламов познава най-големите низини на човешкото
съществуване и падение – и свидетелства за висините на човешкия дух,
за жертвоготовността и за вътрешния закон във всеки от нас.
Невъзможно е човек, преминал през неговата „Черна Вологда“, кра-
чил по неговия „Ляв бряг“, станал свидетел на „Възкресението на
лиственицата“, познал „Артистите на лопатата“ и с ужас и нетърпение
разлиствал всяка поредна страница на „Колимските разкази“ да си ос-
тане същият и непроменен да възприема света около себе си. След
книгите на Варлам Шаламов нищо не може да ни учуди или отчая –
нито сръбският геноцид над довчерашни сънародници в Босна, нито
касапницата в Руанда или възраждането на средновековни призраци
в суданския Дафур и в Близкия изток.
Позналият Варлам Шаламов знае, че на Земята съществува абсо-
лютно Зло, че то върлува с десетилетия в Съветска Русия и е винаги и
всякога готово и днес да захапе поредната си жертва – там, където на
мястото на милосърдието, солидарността, взаимопомощта се възца-
рява принципа „Няма Бог – значи всичко е позволено“. Злото е там,
където хората са готови да приемат, че ближният им не е човек като
тях, а класова, расова или религиозна отрепка, същество по-нискос-
тоящо и от животните, което няма право на милост.
Мотивацията си за творчество – въпреки черната бездна, която
носи в себе си – Варлам Шаламов описва в няколко реда до Алексан-
*
18.06.2007

242
дър Солженицин през 1962 г.: „Помнете най-главното: лагерът е отри-
цателна школа от първия и до последния ден, за когото и да е. Никой
човек – нито началник, нито арестант не бива да го вижда. Но след
като ти е било съдено да го видиш – тогава трябва да разкажеш исти-
ната, колкото и страшна да е тя. За себе си отдавна съм решил, че ще
посветя целия си оставащ живот именно на тази истина“.
Солженицин и Шаламов са две имена, сякаш сплетени неразривно
като хронисти и пътеводители по сибирските лагерни маршрути. При
по-внимателно вглеждане и осмисляне на литературната, но и на об-
ществената позиция на всеки от тях, различията в личностното фор-
миране и в гражданския подход неизбежно надделяват. Може би тук
е и обяснението за печалното, дегенеративно плъзгане на Александър
Солженицин през последните години към великоруския имперски
шовинизъм. Нелепо е да си представим Варлам Тихонович Шаламов
да преклонява глава, за да може един Владимир Путин да му пре-
метне лентата на руско държавно отличие. За автора на Архипелага
орденът от ръката на президента е висша форма на признание на Ро-
дината. Ще допусна, че за колимския разказвач, получаването на на-
града от наследника на „вохровската охрана“ би била кощунствено
предателство пред паметта на онзи майор Пугачов, на чийто последен
бой той постави вечен литературен паметник.
След 19 години лагери и заточение някогашният романтичен млад
лирик и филолог се завръща от Гулаг в Москва. През 1956 година той
започва тъжния и мизерен живот на белязан с клеймото на враг на
народа елемент. Препитава се от кореспонденции и очерци. Не-
уморно и тайно пише своите свидетелски показания от онези кръгове
на Ада, за които Солженицин само намекна в своя „Първи кръг“. Съ-
дено му е да не види приживе тяхната публикация.
Варлам Шаламов почина на 17 февруари 1982 в московско старопита-
лище. Опяват го в „Св. Никола“ на Новокузнецкая пред шепа верни по-
читатели. Страшната руската съдба се погрижва човекът, който чете
заупокойна молитва и изпраща Варлам Тихонович на вечния му път да
е отец Александър Мен. През 1990 г. този смел и чист руски свещеник
бе посечен с брадва от наемен убиец. Престъплението остана неразкрито.
„Варлам Шаламов е мъртъв“, бе казал Солженицин през 1972, раз-
дразнен от, според него, неуместното поведение на своя литературен
колега.
Едва ли някога нобелистът се е лъгал по-жестоко.
И Варлам Шаламов е жив, и темите му, писани с кръв и сълзи са
живи и ни мъчат до днес. Ω

243
 Полша помни и страда
за своите избити синове *
Филмът „Катин“ на Анджей Вайда излиза на екран

От седмици интелектуална и национално будна Полша със затаен дъх

очаква пускането по екраните на „Катин“ – може би най-личният и из-
страдан филм на Анджей Вайда. Снощи в Театр Виелки във Варшава,
в присъствието на църковния и държавен елит и – което е не по-малко
важно – в присъствието на руски правозащитници от московския „Ме-
мориал“ се състоя официалната му премиера.
Филмът за Катинската трагедия на един от големите майстори на
епичното политическо кино връхлита полското общество точно на 68-
та годишнина от съветската агресия срещу Полша. Довечера „Катин“
ще открие 32-ия филмов фестивал в Гдиня, а от 21 септември той из-
лиза на националния екран със 190 копия. Въпреки че паметта за из-
битите от съветския агресор през пролетта на 1940 г. сънародници е
била винаги будна в Полша, това е първото кинематографично при-
ближаване към една от най-болезнените теми на полското общест-
вено съзнание.
Едва ли друг освен Вайда би могъл с по-голямо право и творчески по-
тенциал да се заеме със зловещото Катинско престъпление. На
81 години, почетен с всички големи отличия на световното кино, създа-
телят на „Пепел и диамант“, на „Човека от мрамор“ и „Човека от желязо“
от десетилетия се готви за своя може би последен дълг – да обхване със
силата на изкуството най-жестоката драма на своя народ. Тя е трагична
и за неговата лична семейна история. Баща му Якуб Вайда, 43 годишен
офицер, е сред разстреляните в Катинската гора. Майка му – една от
жертвите на държавно-официалната съветска лъжа, до последния си
земен ден се надява, че мъжът ѝ ще се завърне от сибирски плен.
Лъжата и човешкото страдание са двата полюса във филма, между
които Вайда вплита човешки съдби и политически конфликти. В това
поле на напрежение зрителят остава вцепенен и същевременно раз-
търсен из основи. След снощната премиера измина доста време,
преди аплодисментите да нарушат гробното мълчание обхванало за-
лата на варшавския Театр Виелки.
*
17.09.2007

244
Според Анджей Вайда, без екранизацията на този ключов момент за
полското национално самосъзнание, неговата историческа филмова
хроника би останала фатално непълна. Той обяснява десетилетното
„закъснение“, с което се появява филмът с липсата на адекватна ви-
сока и убедителна литературна творба по темата. В книгата „Катин.
Пост мортем“ на Анджей Муларчик е намерен конгениалният източ-
ник, на чиято основа авторът създава сценария за филма. Оператор е
Павел Еделман, познат от „Пианиста“, номиниран за „Оскар“.
Артистите са млади и според Вайда работата с тях му е припомнила
таланта на поколението големи полски актьори от 70-те и 80-те го-
дини. Познато име в ролята на генерал, мъжествено опазващ и в
НКВД-исткия ад своя човешки образ, е Ян Енглерт. Музиката е от
Кжищоф Пендерецки, който казва, че работата над нея му е донесла
едни от най-вълнуващите творчески преживявания в живота.
На 17 септември 1939 г., две седмици след нападението на нацио-
нал-социалистическа Германия над Полша, от изток, в съответствие
със спазарения през август договор „Молотов – Рибентроп“, в Полша
навлизат дивизиите на другата социалистическа държава – СССР. В
плен попадат десетки хиляди полски офицери и войници. Прехвър-
ляни по етапен ред от лагер на лагер, те прекарват зимата при неопи-
суемо жестоки условия. На 5 март 1940 г. членовете на Политбюро на
ВКП(б) и лично Сталин подписват заповедта за екзекуция на всички
полски „националисти“. Разстрелите започват през април и траят до
средата на май. Жертвите са събирани от всички лагери и избивани в
горски участъци край Катин, Твер, Харков и Буковня.
Пишейки и четейки за разстреляни полски офицери често пъти се
забравя, че в по-голямата си част това не са професионални военни,
а запасни офицерски чинове, мобилизирани в защита на отечеството.
Всъщност става дума за цвета на Полша, за нейния елит в най-благо-
родния смисъл на думата. Учители, медици, адвокати, духовници, ин-
телектуалци – такива са жертвите на едно от най-жестоките масови
избивания в новата европейска история. Именно обезглавяването на
полската нация е и основната цел на кремълските вождове. Такова е
мнението и на големия полски историк Адам Кжемински: „Една
добре обмислена акция, за да бъде заличен цветът на полската нация,
да бъде унищожена нейната интелигенция“.
Съветският съюз с десетилетия не само отрича своето участие в пре-
стъплението, но се опитва да го припише на своя тогавашен съюзник,
Хитлерова Германия. Единствено благодарение на категоричния про-
тест на американския съдия Бидъл, Катин не е включен в обвинителния

245
акт срещу ръководната клика на Третия райх в Нюрнберг. Десетилет-
ната лъжа на официална Москва намери своя срамен край едва след
като през 1992 г. президентът на Русия Борис Елцин предаде на
Полша оригинала на решението на Политбюро с подписите на Ста-
лин, Берия и другарите им.
През последните години обаче Москва отново нагазва в блатото на
отричането и жалкото увъртане. През 2005 г. генералната прокура-
тура прекрати 14-годишното следствие по „Катинското дело“, поради
изтичане срока на давност. Прокуратурата отхвърли становището на
полската страна, че става дума за геноцид, за който не се предвижда
давност. През май тази година Московският градски съд отказа реа-
билитация на „Катинските жертви“, тъй като нямало доказателства
за осъждането им по политически мотиви. Те били станали жертва
просто на „длъжностно престъпление“ и на „превишаване на слу-
жебни пълномощия“.
На този фон Анджей Вайда не престава да напомня, че филмът му
не е „антируски“ (както вече започнаха да пишат някои масови руски
медии), че днешните руски граждани не носят отговорност за престъп-
ление по заповед на тогавашното Политбюро. Той е убеден, че „Катин“
ще бъде показан и в Москва, за което е отправена покана от „Мемо-
риал“.
В Полша вече определят новия филм като „национална реликва“.
Именитият публицист Бронислав Вилдщайн каза снощи в една от
първите дискусии по телевизията, че след увлеченията по „декон-
струкция“ и „демитологизация“ на миналото вече е дошъл моментът
за неговото реално възприемане в цялата му, понякога подтискаща
трагичност. Адам Кжемински смята, че „Катин“ ще запълни една
зееща бездна в общественото съзнание. Въпреки че днес „всяко дете
знае какво се е случило с полските офицери в Катин – писа историкът
– досега тази трагедия отсъстваше като културна икона. Именно нея
създава Вайда днес със своя филм.“
Като българи този дебат не ни оставя безразлични. Ние също
имаме своя Катин. Нашият Катин обаче е дело на сънародници и трае
няколко месеца – от септември 1944 до пролетта на 1945 г. По ирония
на историята броят на жертвите е приблизително същият – около 30
000. И пак – из цвета на нацията: военни, търговци, адвокати, ме-
дици, държавни служители, духовници, местна и национална инте-
лигенция – избита варварски, по най-жесток начин от завладелите
властта пратеници и агенти на партията, виновна и за Катинската
трагедия.

246
Тъжната разлика е в това, че за разлика от „всяко полско дете“, уче-
ниците у нас знаят малко за масовите кланета, поразили Страната на
розите преди 60 и кусур години. Паметта на загиналите се тачи от
шепа сънародници, за тяхната съдба и за страданието на близките им
пишат и напомнят броени издания с маргинално разпространение.
Времето за мемориални творби, които да се превърнат в „културна
икона“, в памет на трагедията ще дойде чак, когато обществото узрее
за тях. Дано само тогава да не е прекалено късно ... Ω

247
 Руски медии или съветски *
Реакции в Москва след „Катин“ на Анджей Вайда

След завчерашното посещение в Русия на полска държавна делегация,

водена от президента Лех Качински и след варшавската премиера на
новия филм на Анджей Вайда „Катин“, руските печатни медии се над-
преварват с един от друг по-осъдителни и загрижено-навъсени опуси
по адрес на своите западни съседи.
Голямата „ежедневна делова газета“ РБК daily, под чиято глава де-
ликатно е посочено, че се издава в партньорство с германския Handel-
sblatt пише, че първата визита на полския президент в Русия оставила
повече въпроси отколкото отговори. Недоволството на вестника е
предизвикано от това, че Лех Качински не си направил труда да по-
сети Москва, а стигнал само до Смоленск и участвал в заупокойната
служба пред мемориала в Катинската гора. Вместо да литне след това
до Кремъл и се разцелува със сегашния му обитател, както би желала
навярно редакцията на „деловата газета“, полският президент се вър-
нал във Варшава за премиерата на новия филм на Вайда „Катин“.
За да помогне на озадачената редакция и на навярно не по-малко
обърканите читатели, РБК daily кани политолога Олег Неменски от
Славянския институт на Руската академия на науките. Младият учен
оценява и визитата, а и филма на Вайда като „част от общодържавен
социално-образователен проект в Полша за преразглеждане ролята
на СССР във Втората световна война“.
Целта била да се променят настроенията на поляците, за които, съг-
ласно социологически проучвания, образът на Червената армия бил
все още „по-малко черен“ отколкото този на Вермахта. Филмът на
Вайда, според руския учен, е един от най-важните актове на тази кам-
пания. Днешна Полша не желае мир с Русия, смятат и Неменски, и
интервюиращият го журналист. Полша се стреми към „замяна на
Русия като център на постсъветското пространство и към сформиране
на конфедерация на „освободените“ народи с център във Варшава,
присъединяване на Украйна, Белорусия и Кавказ в една обща евроат-
лантическа структура“.
Всичко това се поднася с пълна сериозност на руските читатели на
„деловата газета“, която за по-голяма убедителност дори изписва в
*
19.09.2007

248
подзаглавие внушителното „Варшава мечтае да заеме мястото на
Москва“.
Добронамереният наблюдател би могъл да допусне, че става дума
просто за частното мнение на частен всекидневник. Същото щяхме да
направим и ние и да си затворим очите пред поредицата сродни по
дух материали през последните два дни в руския печат, ако не ни бе
попаднала солидната Российская газета. Това е правителственият
орган на Руската федерация, писаното в нея може и трябва да се мери
със златарска везна – от страниците на Российская газета към стра-
ната и чужбина звучи гласът на белокаменна Москва.
Нека чуем какво прогласява той по повод Катинската трагедия и
новия филм на световния майстор Анджей Вайда. В нарочен комен-
тар един от Российските елитни журналисти Алекандър Сабов с тре-
вога констатира: „Сегашните траурни мероприятия в Смоленск
(трудно се произнася думичката „Катин“ наистина, я по-добре да я за-
меним със „Смоленск“ - бел.авт.), предшестващи полската премиера
на новия филм на Анджей Вайда не ни приближават, а още повече ни
отдалечават от истината“.
Бързо става ясно, откъде черпи авторът убеждението за тъй песи-
мистичното си заключение. Оказва се, че според Российская газета
„официалната версия за катинската трагедия“ и „чистосърдечното
признание на съветската вина за Катин“ е трябвало „да се харесат на
Запада“. Днес, смята правителственият вестник, далеч „не всичко в
това дело е очевидно“.
В текста многозначително се подчертава, че за масовите разстрели
на полски офицери светът е научил точно след поражението на Вер-
махта край Сталинград. Официалната версия се основавала на един
единствен документ – предложението на наркома на Вътрешните ра-
боти за ликвидиране на поляците, събрани в лагера край Катин. Спо-
ред Российская газета това дори не бил оригинал, а ксерокопие,
резолюцията на него, кой знае защо отсъствала, левият ъгъл на доку-
мента бил прегънат ...
Тук авторът оставя досетливия читател сам да си направи изводите
– явно, че на скритото ъгълче е имало отрицателна резолюция – и
отиде, та се не видя „единственото“ доказателство за съветската вина.
Ако резолюцията беше положителна, пита Александър Сабов, нима
щяха да я скриват с бял лист при копирането? Въпросът кой е правил
тези загадъчни ксерокопия и защо ли той трябва да е имал интерес
да скрие сталинския подпис, не вълнува повече правителствения ко-
ментатор, той бърза нататък: имало наистина и някакъв документ на

249
конвойните войски за етапиране на офицерите от другите лагери в по-
сока Катин, но това била обичайна практика според Сабов – тези от
поляците, които били лоялни към съветската власт били просто отде-
ляни от онези, които изпитвали враждебни чувства към Русия и пре-
хвърляни в други лагери ...
На това място търпението и на най-флегматичния читател, незагу-
бил изцяло паметта си, се изчерпва безвъзвратно. Горното се пише в
най-сериозния руски вестник, въпреки че през 1992 г. Борис Елцин
предаде на тогавашния полски президент Лех Валенса документи от
най-секретния съветски архив – т.н. „Папка № 1“. Сред тях – реше-
нието на Политбюро за екзекутиране на 25 700 полски пленника,
снабдено с подписите на Сталин, Берия, Ворошилов, Молотов и пр.,
откъс от непосредствената заповед на НКВД за провеждане на раз-
стрелите от 5 март 1940 г. и справката от 3 март 1959 г. на тогавашния
министър на вътрешните работи Шелепин до Хрушчов, с която му
докладва, че са били екзекутирани 21 857 поляци и предлага личните
им дела да бъдат унищожени.
Въпреки всички тези документи, влезли от години в научно обръ-
щение, въпреки други, буквално безбройни, външни доказателства и
свидетелства, днешна полуофициална, нека я наречем така, Русия от-
ново запява познатата от десетилетия ария на Лъжата: нищо не е до-
казано, никой не е хванат на местопрестъплението, ние не сме
виновни. В допълнение, вместо лошите германски реваншисти, сега
на позорния стълб се приковават коварните полски ревизионисти.
Арията е позната, но тя бе позабравена през последните 10 –
15 години. Днес гласове като пискливия солист на Российская
газета ни карат да се питаме дали са наистина руски тези жур-
налисти. Или атрибутът съветски не пасва по-добре към миро -
гледа и методите им? Ω

250
 Ан Апълбаум:
„Русия не учи уроците на миналото“*

През 2003 г. в Америка излезе книга, на която бе писано да стане

христоматийна за всеки, интересуващ се от престъпленията на
комунизма в Съветска Русия под ръководството на Ленин и
Сталин. „Историята на Гулаг“ от една от най-реномираните
американски журналистки Ан Апълбаум бързо стана световен
бестселър и бе отличена през следващата година с наградата
Пулицър. Колумнист на Washington Post, постоянен автор на Wall
Street Journal, на Financial Times и Economist Апълбаум търпеливо
и настойчиво опознава Източна Европа като кореспондент във
Варшава и репортьор от местата на събитията през бурните
години в края на 80-те и началото на 90-те на миналия век. Тя
свързва съдбата си с полския дисидент и по-сетнешен политик
Радек Сикорски, днес министър на отбраната на Полша и може би
точно чрез полския опит успява да постигне особена сетивност за
човеконенавистната същност на обявилия се за най-прогресивен
обществен строй.
От половин година Ан Апълбаум е стипендиант на Американската ака-
демия в Берлин. Една вечер в началото на декември тя се срещна със
свои читатели и почитатели в претъпканата зала на Библиотеката в
памет на жертвите на сталинизма в Източен Берлин. Темата на лек-
цията ѝ бе съветската лагерна система и развитието на днешна Русия.
Ан Апълбаум отдаде дължимото на своя голям предшественик Алек-
сандър Солженицин, чийто труд за разлика от нейния е написан без
достъп до архиви и документи. „Архипелаг Гулаг“ е изграден само
върху свидетелствата на устната история, създавана и предавана на
автора от лагерниците и жертвите. Тогава това поражда у някои за-
падни изследователи съмнения в достоверността на книгата. Днес, с
опита на своите почти десетгодишни проучвания в архивите, Ан Апъл-
баум твърди, че картината описана от Солженицин отговаря изцяло
на историческата, документирана истина. Разказаното от лагерни-
ците, каза тя, се оказа точно и правдиво, колкото и нечовешки и неве-
роятно да звучаха много от детайлите за западния човек.
*
09.12.2007

251
Първата част на лекцията си Ан Апълбаум посвети на общите изводи
и поуки за десетилетната история на Съветския съюз, които тя е из-
влякла от работата си в архивите, от посещенията и срещите по мес-
тата на робския труд. Цялата територия на СССР е била разделена на
470 лагерни системи, състоящи се от хиляди големи и по-малки ла-
гери. Не е имало що-годе значително населено място, което да не е
било заобиколено от наказателни колонии и учреждения за принуди-
телен труд. От разпореждането на Ленин през 1918 г. за разкриването
на първия концентрационен лагер до 1953 година, когато умира Ста-
лин, през лагерите са преминали 18 милиона души. Още 6 – 7 ми-
лиона са били депортирани и насилствено заселени в охраняеми
селища, така че общо 25 милиона души са станали жертва на съветс-
ката затворническа система.
Става дума за гигантска армия от роби на държавата, цялото все-
кидневие на които е било подчинено на една идея – от тях да се из-
влече и последната капка трудова енергия, без оглед на статута им на
човешки същества. Според Ан Апълбаум, която до скоро бе считана
за „лява“ в рамките на американската политическа координатна сис-
тема, лагерите не са били предназначени основно за унищожаване на
хора. За тази цел Сталин е разполагал с екзекуционни команди, които
усърдно са си вършили работата. Системата на Гулаг е била съставна
и съществена част на съветската икономика, в която на лагерниците
е била отредена просто ролята на оръдия на труда. Авторката е силно
впечатлена от докладите на отговорни лица, на инспектиращи обек-
тите ревизори на всички нива, намиращи се в архивите. От тях про-
личава само едно – за ръководителите лишените от свобода не са хора
а инструменти, неодушевени оръдия на труда, за които трябва да се
грижиш и да ги поддържаш с достатъчно брашно например, та да не
ти измрат преди да изпълнят задачите на плана.
Често пъти контактите с граждани на днешна Русия са оставили у
авторката не по-малко подтискащо впечатление от срещите с доку-
ментално съхранената история. Тя разказа за общуването си с жител-
ката на Воркута Женя, днес безработна геоложка, дъщеря на
депортирани след войната и унищожени в Гулаг полски родители.
Воркута зад полярния кръг, където цари тъмнина 6 месеца в годината,
където минус 30 – 40 градуса са нормални температури през зимата,
а през лятото животът става нетърпим от блатната треска и пълчи-
щата комари. Воркута – синоним на робския труд, където през десе-
тилетията въгледобивът е отнел живота на милиони лагерници. Женя,
която познава историята на Воркута много добре, не желае както по-

252
вечето жители там, до днес да приеме абсурдността на целия проект,
тя кълне т.н. „демокрация“, която затворила мините и я оставила без
работа и отказва да обсъжда въпросите на миналото. Щом човек като
Женя, казва Ан Апълбаум, дете на репресирани до смърт родители
заема тази позиция – какво остава за останалите, не така лично пост-
радали нейни съграждани.

***
Втората част на своята лекция американската журналистка посвети
на въпроса, защо в днешна Русия толкова рядко се говори за Гулаг, за
престъпленията на комунистическия режим като цяло. Как стана така,
че в страната на гигантските мемориални комплекси до днес на прак-
тика липсват паметници в чест на именните и безименни жертви на
съветската епоха? Ан Апълбаум не може да се примири с мисълта, че
20 години след „Glasnost“ в Русия не е имало нито един процес срещу
виновниците за терора, прилаган в страната и чужбина. Държавата
не е направила нищо, за да способства разкриване истината за мина-
лото, не е създаден институт за паметта, репресираните не са полу-
чили никакво обезщетение. Президент на Русия е офицер от КГБ,
който гордо нарича себе си „чекист“, нарицателно, каращо запозна-
тите да потръпват от страх и погнуса.
Още по-обезпокояващо според Ан Апълбаум е отсъствието на об-
ществен дебат по въпроса. Тя изрежда пример след пример за пасив-
ността и дори враждебността към тази тема на по-голямата част от
руското население. При това авторката проявява донякъде разбиране
за настроенията на днешните руски граждани. Всекидневният живот
там е изключително тежък за повечето хора. Те водят непрестанна
борба за икономическото си оцеляване и нямат сили за сложни ана-
лизи и болезнени завръщания в миналото. Освен това през десетиле-
тията Русия е преживяла толкова трагедии, че темата за лагерите се
измества в общественото съзнание от гладните петилетки на индус-
триализацията, от мрачните военни и следвоенни години. На автор-
ката често е бил задаван въпросът: „Откъде накъде репресираните ще
получават обезщетение, нали всички ние живяхме трудно“.
Мнозина правят според Ан Апълбаум неоправдана връзка между де-
бата за престъпленията на миналото, който се водеше в обществото по
време на Горбачовата перестройка и последвалата икономическа ка-
тастрофа и социална криза през 90-те години. Това ги кара да отхвър-
лят безкритично всеки днешен опит да се говори откровено за
комунистическите десетилетия. Решението да отречеш миналото като

253
абсурдно и престъпно, когато си провел целия си живот в него и си бил
пасивно винтче в голямата обществена машина, се взема трудно и из-
исква сила. За много руснаци, казва Ан Апълбаум, е невъзможно да се
дистанцират от съветската история, защото пропагандата я е превър-
нала за тях във въпрос на чест и гордост. Не са малко хората, които са
възприели рухването на СССР като съдбоносен личен удар и казват
днес, че какъвто и да е бил животът в онези години „но поне живеехме
във велика и мощна страна и всички ни уважаваха“.
Същинската причина за липсата на обществен дебат обаче, според
Ан Апълбаум, е другаде. Тя е в състава на ръководната клика, която
държи страната в своята властова хватка. Бивши комунисти и КГБ-
исти не могат да имат интерес от обсъждане на миналото. Самият
Путин може да не е бил лагерен комендант, но принадлежността му
към организация, която, ако се проведе откровен анализ на миналото,
би била определена за престъпна, вреди на така желания му имидж
на реформатор. С всяка измината година става все по-ясно, че катего-
ричният отказ от правдив прочит на историята и от покаяние на ви-
новните влияе разрушаващо на целия руски обществен организъм.
Ако руснаците днес знаеха истината за онова, което Сталин е сторил
на чеченския народ през 40-те години на миналия век, този тип война,
който те водят днес в Кавказ, едва ли би бил възможен. За Ан Апъл-
баум агресията на руската армия в Чечения в края на XX век в мора-
лен план може да се сравни с немислимия сценарий днес Германия
отново да навлезе в Полша. За съжаление много малко от руснаците
осъзнават това.
Пропуснатата възможност истината за миналото да се каже гласно
и да проникне в съзнанието на обществото влияе и на всекидневния
живот на обикновените руснаци. Само липсата на откровен анализ
може да обясни нечувствителността на повечето от тях към растящата
държавна цензура в средствата за масова информация, пасивността
им пред всеобхватното присъствие на тайната полиция в живота им.
Срастването на тайните служби с мафията, която е техен пряк продукт,
възражда спомените за комунистическото минало. Знаковите убий-
ства на Анна Политковскаяя и Александър Литвиненко, каза Ан Апъл-
баум, са именно резултат на арогантното самочувствие на органите, че
са вече безнаказани, че за тях просто няма ограничения.
Много малко са хората в днешна Русия, които чувстват отговорност
и дълг за разкриване на извършеното в страната им спрямо техния
собствен и спрямо съседните народи. Ето защо миналото като зловеща
кутия на Пандора препречва пътя напред и на бъдещите поколения.

254
Публиката, препълнила залата на Библиотеката в памет на жертвите
на сталинизма в Източен Берлин, прие с аплодисменти и живо учас-
тие в дискусията лекцията на американската журналистка. За привик-
налите към условностите на германския медиен пейзаж, ясното
изложение на Ан Апълбаум прозвуча като навременно и сериозно
предупреждение. Ω

255
Ленинградско сияние
 Приятелството си е приятелство,
но нефтът струва пари *

Завърши посещението на руския президент Путин в Германия.

Между него и личния му приятел, германския канцлер Шрьодер, от-
ново бяха разменени взаимнополезни подаръци: В горещата фаза на
предизборната борба за най-важната федерална провинция Северен
Рейн-Вестфалия Шрьодер получи възможност да се представи като
динамичен канцлер, осигуряващ солидни сделки на бизнеса и ра-
ботни места на избирателите. Путин си заминава от Хановер с поиз-
лъскан имидж на европейски ориентиран, просветéн автократ, в
чийто заден двор няма нищо, от което би трябвало да се срамува.
По време на посещението бяха сключени осем многомилиардни
сделки между германски и руски фирми. Най-впечатляващ е съвмест-
ният проект на Газпром и BASF за разработката и експлоатацията на
западносибирското находище „Южнорусское“ с предполагаем обем на
газовите залежи от 700 милиарда кубически метра. В медиите тук пре-
обладават положителните анализи на новата перспектива пред герман-
ския бизнес, хронично зависим от внос на суровини и от нови пазари в
чужбина. По-слабо се чуват гласовете, които предупреждават, че Гер-
мания все по-необратимо затъва в енергийна зависимост от Русия.
Малко са политиците като депутатът от ХДС Фридберт Пфлюгер, който
недвусмислено припомня, че „колкото и да е разумен енергийният
съюз с Русия, не бива да се забравя, че Русия разглежда енергийните
доставки като потенциално средство за натиск срещу зависими от нея
страни, нещо което не се крие и от руското външно министерство.“
Досега така и не съм срещал анализатор, който пряко да зададе в
тукашното медийно пространство въпроса дали вече не сме свидетели
на този натиск по отношение на Германия и дали на него не се дължи
мекостта на немските реакции по отношения на конфликта в Чече-
ния, или на съдебната разправа с концерна Юкос.
Все пак прави впечатление, че особено сред лявоориентираните ту-
кашни вестници, традиционно благоразположени към социалдемок-
ратите, през последните дни зачестиха скептичните коментари на
демонстрираното безусловно приятелство на канцлера Шрьодер и
президента Путин.
*
Април 2005

257
Frankfurter Rundschau пише днес: „В Хановер в морален план отново
бе демонстрирана „сивата зона“ на германо-руските отношения ...
Какви са конкретните резултати от мотото на канцлера: „Чрез търго-
вия към постепенни промени“? В Украйна Путин се завърна към по-
умерен и цивилен тон, заради собствени търговски интереси. Но по
отношение на конфликта в Чечения имаме само разговори с цел про-
такане вместо смели импулси в кавказката политика. Това съвсем не
са публично заявените от канцлера откровени отношения“.
Süddeutsche Zeitung коментира: „В панаирното градче на Хановер
Путин може да мине и за либерален реформатор, но не у дома и със
сигурност не в оценката, която ще му даде историята. Чрез безуслов-
ната си подкрепа за Путин Шрьодер създаде за момента известно
предимство на германския бизнес. Но едва след години и десетилетия
ще се покаже дали с това е успял трайно да осигури германските енер-
гийни нужди. И в единия, и в другия случай подкрепата от страна на
Германия на един автократ е прекалено висока цена.“
Интересно пространно интервю публикува вестник Berliner Zeitung.
В него Робърт Амстердам, канадският адвокат на хвърления в затвора
руски олигарх Михаил Ходорковски твърди: „Шрьодер е съучастник
на Путин“. Според Амстердам „Правителството на ФРГ участва съв-
местно с руското държавно ръководство в разбиването на нефтения
концерн Юкос. Германският канцлер е съучастник в кражба и аз няма
да пожаля усилия, за да разкрия германското съучастие в тази опера-
ция“.
Според адвоката на Ходорковски две германски финансови инсти-
туции са подпомогнали руските власти в акцията им срещу Юкос –
Дрезднер Клайнворт Васерщайн и Дойче Банк. По поръчение на рус-
кото правителство те са участвали както в изготвянето на оценката на
дъщерната фирма на Югос Юганскнефтегаз, която бе продадена на
търг на 19 декември миналата година, за да се покрие данъчният дълг
на Юкос, така и в предоставянето на милиарден кредит на Газпром,
за да може да закупи Юганскнефтегаз. Кредитната оферта е оттеглена
едва след като Юкос се обърна към съда в САЩ, без това да осуети раз-
биването на Юкос и обявяването на процедура по несъстоятелност.
Според Амстердам участието на двете банки е станало с подкрепата
на канцлера, за да се създаде предимство на германския енергиен биз-
нес. На всеки участник е било добре известно, че не става дума за ре-
довен и коректен търг, а за инсценирана и противоречаща на
международното право национализация. „До сега не съм ставал сви-
детел на подобен ход на западно правителство, което, за да облагоде-

258
телства собствената промишленост погазва принципите на правовата
държава“, казва в интервюто си Робърт Амстердам.
Докато в Кремъл никой не прикрива възгледите си и разбиването
на Юкос отговаря напълно на разбиранията на тамошните ръководи-
тели, германското правителство според Амстердам, подкрепяйки
фирми, участващи с комерсиална цел в нелегални сделки, действа от
чист опортюнизъм. Така канцлерът Шрьодер пропилява репутацията
на своята страна преди всичко в страните от Източна Европа, които
са още по-зависими от руските енергийни доставки, отколкото Герма-
ния. „Питайте ръководителите на Латвия или Унгария какво смятат
за германската политика спрямо Русия“, добавя Робърт Амстердам и
завършва: „Благодарение на политиката на канцлера Шрьодер сери-
озно страда имиджът на Германия в Източна Европа.“ Ω

259
 Двуглавият Путин пак работи в Германия *

В края на миналата седмица Владимир Путин посети Берлин, само

дни преди парламентарните избори в Германия. Под неговия и под
патронажа на личния му приятел Герхард Шрьодер бе финализирана
многомилиардна сделка между руския гигант Газпром и германските
концерни E.ON и BASF.
Спогодбата предвижда полагането през Балтийско море на тръбо-
провод за земен газ от Виборг в Русия до Грайфсвалд в Източна Гер-
мания. Тръбопроводът ще е с дължина 1200 км, а общият обем на
сделката ще надхвърли 5,7 милиарда евро. Предвиждат се отклонения
към Швеция, Финландия, както и към руския анклав около Калинин-
град. Полша и трите балтийски републики остават встрани от трасето.
В рамките на реалната политика е трудно е да си представим акт, на-
ситен с по-силна отрицателна символика за източноевропейските съ-
седи на Германия, от ръкостискането и прегръдките на Путин и
Шрьодер под одобрителните погледи на германския едър бизнес.
Основната идея за мощен тръбопровод за земен газ от руските си-
бирски залежища към Западна Европа не е нова. От години се рабо-
теше над проект за наземна конструкция през Украйна и Полша,
чиято реализация щеше да бъде освен всичко друго и много по-ико-
номична. Същевременно наземният тръбопровод бе съществена част
от съвместната енергийна политика на Евросъюза – осигуряване нуж-
дите на Западна Европа и същевременно интеграция на енергийните
системи на държавите от Източна Европа. За страни като Полша и Ук-
райна транзитните постъпления от преноса на газ през тяхна терито-
рия биха допринесли за политическа и икономическа стабилизация.
След „оранжевата революция“, обиден на Украйна и на подкрепи-
лата разбунтувалите са „малоруси“ Полша, президентът Путин
спешно промени плановете и руската страна започна преговори със
свои германски партньори по съвършено нов проект – газов
тръбопровод по дъното на Балтийско море, заобикалящ несигурните
и несимпатични съседи.
Реакциите преди и по време на посещението на Путин в Берлин не
закъсняха. В Полша и Литва водещи политици говорят за трайна дес-
табилизация в региона, президентът Квашневски настоява ЕС да се
*
11.09.2005

260
намеси активно, тъй като „Германия и Русия строят тръбопровод, за-
обикалящ Централна Европа и преговарят зад гърба ни“. Опозицията
в Германия, чрез свои външнополитически експерти като Волфганг
Шойбле и Фридберт Пфлюгер, осъди непрозрачно водените прего-
вори, при които най-сериозно засегнатата страна Полша е била на-
пълно изолирана.
Нещо, което едва ли може да се заяви открито на официално поли-
тическо ниво, е, че воден за пореден път от късогледи предизборни
сметки, канцлерът Шрьодер загърби един от консенсусните прин-
ципи във външната политика на следвоенна Германия: след трагич-
ния опит от 1939 г. никога, по никакъв повод и от никоя политическа
сила в Германия да не се водят преговори с Русия зад гърба и в ущърб
на Полша.
Преди три години Герхард Шрьодер вече наруши друг непоклатим
принцип на германската политика – трансатлантическата солидар-
ност. За да привлече гласовете на трайно поразените от антиамерика-
низъм германски избиратели в разгара на предизборната кампания
2002 г., той отказа подкрепа на съюзническата акция срещу терорис-
тичния режим на Садам Хюсеин.
Сега, подписването на договора с Русия, предвидено за октомври бе
спешно пренасрочено, за да съвпадне с горещите дни преди решава-
щите за бъдещето на германския обществен модел парламентарни из-
бори. Полупрегърнат с Владимир Путин в Берлин, канцлерът
Шрьодер показа, че е загубил всяка външнополитическа мярка като
не престана да хвали руския президент и да му благодари за „личното
приятелство“, с което той го бил почел. След като вече бе назовал Вла-
димир Путин „изряден демократ“, сега Шрьодер развълнуван сподели
какъв „голям късмет“ било, че страната му има насреща си събеседник
като Путин, който говори отлично немски и познава добре Германия.
От какъв род са „познанията“ на Владимир Путин е известно на
всеки, чувал за кариерата му на КГБ-истки разузнавач в Дрезден в
края на 80-те години. Преди сегашното му посещение в Берлин из-
вестният руски писател Виктор Ерофеев го оприличи в медиите на
орела от руския герб – едната му глава обърната на Запад, а другата
все още фиксирана на Изток. Дали да не разширим алегорията – ед-
ната глава на днешния кремълски стопанин е главата на държавник,
вторачен в глобалните съдбини на света, другата – на подполковника-
вербовчик на агенти от Дрезден, незагубил очевидно и до днес способ-
ността да омагьосва и кара събеседниците си да изключват здравия си
разум. Както писа френският философ и публицист Андре Глюксман

261
в последната си книга: „Един път член на ЧК – завинаги член на ЧК:
това е и си остава кредото на Путин. ЧК – съветското Гестапо, пред-
шественик на КГБ, бащата на днешния ФСБ...“
Като потвърждение на горното, точно в дните на Путинското посе-
щение в Берлин, тук станаха известни факти за продължаващата ак-
тивна дейност на „бивши“ колеги на днешния руски президент в
Германия. След публикувано в списание Focus журналистическо раз-
следване, Федералната прокуратура е започнала следствие за шпио-
наж на неназована „руска специална служба“ на територията на
Германия.
Става дума за следната история. Преди осем години Германското
разузнаване (BND) е извело конспиративно от Русия капитан, служещ
във военното радиоразузнаване, който бил предложил услугите си на
германците още докато е служил на територията на бившата ГДР.
Както е прието в такива случаи, руският „перебежчик“ получава нова
самоличност и се заселва на неизвестно място в Южна Германия.
Оказва се обаче, че то далеч не е било неизвестно за някогашните ко-
леги на Владимир Путин.
Местоживеенето, подробности от бита и дори номерът на паспорта
на регистрирания с кодово име „Крайбрежна мъгла“ бивш руски офи-
цер са станали известни на ФСБ, писа неотдавна Focus. Според в-к
Berliner Zeitung съществена роля в разузнаването на секретните данни
е играл човек, приближен на някогашния министър на ДС на ГДР
Ерих Милке. Днес този бивш служител на Щази работи като частен
детектив в Берлин. По поръчение на предишните си московски ко-
леги той се заема с отговорната задача по разкриването на предателя.
Германската служба BND отказва официален коментар, но както вече
стана известно, е разпоредила вътрешно следствие, за да се открие из-
точникът на секретната информация, криеща висок риск за живота
на доверилия ѝ се заедно със семейството си руски офицер.
Случаят има и друга интересна страна. От години се говори, но
малко се знае конкретно за съдбата на активни в миналото или во-
дещи съществуване на т.н. „спящи агенти“ сътрудници на Щази в Из-
точна Германия и на Запад. Съществуват съмнения, че част от тях са
били „предоставени“ на разположение на различни руски тайни
служби. Нека не забравяме, че скоро след падането на стената зам.-
министърът на Щази и бивш шеф на разузнаването на ГДР генерал
Маркус Волф избяга спешно през Австрия в Москва, където прекара
почти година и половина. Едва ли куфарите му са съдържали само
бельо и книги за прочит ...

262
Сегашната афера е първият, станал известен, случай на използване
на сътрудник на Щази от съветското разузнаване в обединена Герма-
ния. По принцип подобни произшествия хвърлят неприятна сянка
върху отношенията на две страни.
Не обаче и в предизборната ситуация в Германия. И не когато се
срещат, свързани с дълбока лична и служебна дружба, приятели като
Владимир Путин и Герхард Шрьодер ... Ω

263
 Газовият диктатор *

Всеки изминал ден след срещата на върха на ЕС във Финландия ми-

налата седмица носи нови и нови подробности за безпрецедентното
в дипломатическия свят поведение на поканения като гост Владимир
Путин. Една след друга изтичат информации за реакциите на руския
президент по време на официалната вечеря на правителствените и
държавни глави, които водят до медийни коментари като: „Путин шо-
кира Европа“, „Путин сваля маската на вежливостта“, „Самоувереният
Путин унижава ЕС“.
Оказва се, че с мъка скърпената обща позиция на лидерите на ЕС
за проблемите на демократичното развитие на Русия, особено след не-
отдавнашното убийство на Анна Политковская, е претърпяла круше-
ние още преди в залата да бъде внесено главното ястие. Докато
премиерите на Дания, на Естония и на Полша отиват по-далеч от до-
говореното и осъждат открито руската политика спрямо Грузия,
Путин мрачнее от минута на минута зад кристалните сервизи на тра-
пезата. Той избухва със злобна тирада срещу кавказката република,
увенчана с предупреждението, че Грузия готви кръвопролитие, което
Русия няма да допусне. Моментално се намесва френският приятел
на Путин Жак Ширак, за да изтъкне, че спорът около Грузия не бива
по никой начин да влияе на дългосрочното руско-европейско сътруд-
ничество. Както казва по-късно един от възмутените еврочиновници:
„Ширак одра кожата на Грузия и я просна да съхне“.
На забележки за състоянието на човешките права в Русия,
Путин отговаря с необичайна за този вид срещи острота. Той заявява,
че няма намерения да слуша лекции и да приема поучения и от своя
страна се оплаква от нарушенията на човешките права на рускоезич-
ното население в Балтийските републики. Както отбелязват очевидци,
руският президент не веднъж пренебрежително и сякаш с особено
удоволствие бърка Латвия с Литва. Критики за корупцията и органи-
зираната престъпност в Русия Путин контрира с подготвени справки
за корупцията в испанския курорт Коста дел Сол, за лежащи в затвора
заради стопански престъпления испански кметове и вмята: “Думата
мафия не е от руски произход“. Според руския президент Анна Полит-
ковская била убита от “сили, които се стремят да навредят на имиджа
*
27.10.2006

264
на Русия“. Аргументацията фатално напомня пропагандата от онези
години, през които младият Владимир Путин е закърмван с азбучните
истини на Лубянка. От тук до заявлението, че тези “сили“ са направ-
лявани от ЦРУ, остава само една крачка.
След шока, който са изпитали западните лидери пред напомпания
със самочувствие руски президент, не е учудващо, че в официалните
реакции преобладава облекчението от съгласието на Русия да включи
въпросите на енергетиката в новата спогодба. Тя ще се договаря в за-
мяна на изтичащия в края на тази година Договор за сътрудничество
между Русия и ЕС. Преговорите започват през ноември на среща на
върха ЕС – Русия. По думите на Путин Русия била готова да сключи
документ, с който да се положат основите на ново “стратегическо пар-
тньорство“. Брюкселски чиновници, които подготвят европейската
позиция на преговорите, се надпреварват да изразяват публично ра-
достта си, че Путин сигнализирал съгласие въпросите на енергодос-
тавките да станат интегрална част от Споразумението.
Уместно е да се запитаме дали радостта не е прибързана и дали ев-
ропейските лидери ще са наистина в състояние да защитят дългосроч-
ните интереси на своите граждани. Основанията за такъв
скептицизъм не са малко. Още във Финландия Путин даде да се раз-
бере, че Русия няма намерение да ратифицира Европейската енер-
гийна харта. Съгласно Хартата Газпром би трябвало да отвори
тръбопроводите си и за чужди компании. Путин е заявил, че според
Русия за уреждане на въпроса ще е необходим “друг документ“. Акту-
алните събития около два гигантски проекта с глобално значение –
Щокмановото газонаходище под Баренцово море и т.н. проект Саха-
лин-2 също предизвикват безпокойство сред големите западни инвес-
титори.
За разлика от тях политиците продължават да се упражняват в про-
фесионален оптимизъм.
Щокмановото находище се смята за най-голямото известно досега
газово поле. Преди месец шефът на Газпром Милер слиса света със
заявлението, че въпреки съществуващите проекти и предварителни
преговори, неговият концерн е решил да експлоатира находището съ-
всем сам, без никакви чуждестранни партньори. Миналата седмица
руски министър обяви публично, че чуждестранни компании, рабо-
тещи в Русия, трябва да спазват най-строго руското екологично зако-
нодателство. В противен случай дейността им ще бъде преустановена.
Очевидният обект на тази заплаха е концернът Royal Dutch Shell,
който разработва на Сахалин един от най-големите в световен мащаб

265
проекти за добив на газ и нефт. Той носи името Сахалин-2 и е меж-
дувременно последният чуждестранен проект от бранша, в който
няма дялово участие на руска фирма. От месеци Shell е обект на заси-
лен натиск от руски природозащитни организации, които обвиняват
концерна, че е променил трасето, че не е предприел нищо за подсигу-
ряване от свлачища и че в случай на авария може да се стигне до ги-
гантска екологична катастрофа. Уместно е да се запитаме доколко в
днешна Русия е възможна подобна неправителствена кампания без
тя да е дирижирана на държавно ниво. Решаващо за анализаторите
на инвестиционния климат в Русия е, че Кремъл предприема оче-
видна кампания за ограничаване или дори изтласкване от руския
енергиен пазар на последния, самостоятелно действащ концерн.
Пречки се правят и на други големи глобални компании, ангажи-
рани на руския пазар – френската Total или TNK BP с британско учас-
тие. Последната новост е, че Exxon, който също разработва голям
проект на Сахалин, е бил възпрепятстван да изнесе първия суров нефт,
след като танкерите му са спрени за санитарен контрол и за проверка
на безопасността.
За разлика от преди няколко години, когато Русия не разполагаше
със средствата, необходими за гигантските инвестиции в областта на
енергоресурсите, сега Кремъл вече се вижда в състояние сам да фи-
нансира и разработва проектите от стратегическо значение. Ролята
на изпълнител на новата руска икономическа политика е възложена
на Газпром. На срещата във Финландия Владимир Путин отхвърли
призивите да се прилагат пазарни принципи и в руския енергиен сек-
тор като се позова на доминиращата роля на дистрибутор като E.ON
в Германия. Мнозина смятат, че чрез новата си, твърда и конфронта-
ционна, енергийна политика Русия се опитва да наложи така нарече-
ната реципрочност в отношенията. Апетитите на Кремъл са насочени
към дялово участие в концерна EADS, което неотдавна пак му бе от-
казано, но преди всичко към участие в инфраструктурата на газовата
дистрибуция в Западна Европа.
За сега политиците, а и бизнесът на Запад, непоколебимо отклоня-
ват руското желание за поемане на част от разпространението на ев-
ропейска територия. Президентът на Еврокомисията Барозо предлага
като алтернатива бартерна сделка – срещу отваряне на руския енер-
гиен пазар да бъде сключена спогодба за свободна търговия.
Междувременно актуалните затруднения на чуждестранните ком-
пании за добив на нефт и газ в Русия дават основание да очакваме
тежки и все по-фрустриращи западноевропейската страна преговори.

266
Във водещо бизнес предаване на BBC World Service неотдавна гостува
реномираният аналитик на агенцията RusEnergy Михаил Крутихин.
Любопитно бе да се проследи как откровените отговори на специа-
листа по руските пазари оставиха и водещия, и гостите безмълвни
пред лицето на новоразкрилите се пред тях реалности.
На въпроса как в Русия гледат на чуждестранните нефтени компа-
нии, Михаил Куртихин даде възможно кратък и изразителен отговор
– като на дойни крави. Докато в нормална бизнес среда на преговори
се сяда с цел резултатът да бъде от полза и за двете участващи страни,
в Русия трябва да сте готови за това, че руската страна има намерение
да ви изиграе, да ви победи и да измъкне от вас максимално възмож-
ното. Западните компании са обект на измама при дейността си в
Русия, смята Михаил Крутихин. Има случаи, в които самият прези-
дент Путин прави дадени обещания на големите международни иг-
рачи, след това обаче министри, за които е изключено да действат без
негово съгласие, преследват и притискат същата компания до стената.
Крутихин настоятелно препоръчва на чуждите инвеститори в Русия
да забравят световните принципи на бизнеса. В тази страна важат
други правила и компания, която иска да прави бизнес там, трябва да
се съобразява с тях. Първото е, че без протекцията на държавни слу-
жители е невъзможно да се работи в Русия. А държавните служители
са корумпирани. Ето защо на компанията ще се наложи да плаща над
30 % от проектния бюджет за подкупи на официални лица. Западната
компания трябва също така да е готова да включи руски партньор, по-
сочен от същия държавен служител, тясно свързан с руската фирма,
която препоръчва. Михаил Крутихин знае от високопоставено лице в
президентската администрация, че днес BP е нежелан участник на рус-
кия пазар. Една от най-важните цели на администрацията, според из-
точника на Михаил Крутихин, е BP да бъде изтласкан от своето участие
в източносибирското газонаходище Ковикта край Иркутск.
Всичко това не предразполага към особен оптимизъм в навечерието
на предстоящите в Москва преговори за „новото стратегическо сът-
рудничество“. Като имаме предвид и разслояването сред държавите-
членки на Евросъюза, специфичните енергийни интереси, която
всяка от тях преследва чрез своите големи стопански субекти, остава
май само упованието на думите на Владимир Путин, казани на офи-
циалната вечеря във Финландия: „Основната ни цел е, съвместно с Ев-
ропейския съюз, да защитим християнството в Европа“.
Както се казва – от Путиновите уста, в Божиите уши ... Ω

267
 Лъчисти бели нощи край брега на Нева *
Тримата Владимировци
и санктпетербургските потайности

Съществува общо впечатление, че руските медии се намират под

пълен контрол от страна на държавните власти на всяко ниво. Вгле-
даме ли се обаче по-внимателно в някои печатни и особено в елек-
тронните медии в интернет, бързо ще установим, че дебатът в тях е
много разнообразен, задълбочен и смел и отговаря на най-добрите
традиции на интелектуалния и граждански елит на Русия.
През седмиците, които изминават след убийството на руския поли-
тически емигрант в Лондон Александър Литвиненко, по темата се из-
казваха и изказват журналисти, правозащитници и учени. Повечето
се опитват да я впишат в общата политико-криминална действител-
ност на постсъветска Русия и търсят чрез нея отговори на важни въ-
проси за сегашното и бъдещето на голямата страна.
Интересно е как в хода на актуалните анализи отново изплуват об-
стоятелства, за които е писано през годините, но които все оставаха
не докрай уточнени. Ключов елемент при търсенето на истината за
лондонския покойник може да стане Санкт Петербург и свързваното
със северната столица уникално преплитане на крупна организирана
престъпност и политически фигури от доста едър калибър.
Преди две години в Ст. Петербург бе убит най-мощният от местните
охранители Роман Цепов. Той бе влиятелна личност, бивш бодигард
на кмета Собчак, на Борис Березовски и на Владимир Путин. Както си
спомнят журналисти на Spiegel, лична покана за кремълската церемо-
ния по встъпване в длъжност на президента е красяла в рамка офиса
на Цепов. Според официалната версия смъртта е настъпила от преко-
мерна доза колхицин – лекарство срещу левкемия, попаднало по стра-
нен начин в тялото на здравия като скала Цепов. След като станаха
известни подробностите за убийството на Литвиненко, мнозина си
спомниха, че следствието по случая Цепов преди две години бе уста-
новило нетипични за обичайно отравяне симптоми. Разследващият
журналист от „Новая газета“ Игор Королков научава от лекуващия
лекар на покойника, че след смъртта на Цепов в тялото му е констати-
рана радиационна доза, превишаваща милион пъти нормалното.
*
18.01.2007

268
Николай Андрушченко от „Петербургская газета“, физик по образова-
ние, отдавна проучва обстоятелствата на тази смърт и твърди, че при
аутопсията се е оказало, че Цепов просто няма костен мозък – един
от основните признаци за силно облъчване. Изяснява се, че преди
смъртта си Цепов е пътувал до Москва и се е срещал с две много влия-
телни фигури там. Това са днешният началник на охраната на Влади-
мир Путин Виктор Золотов и бившият зам.-министър на МВР Андрей
Новиков. И за двамата се знае, че дължат кариерата си на Роман
Цепов. Според Андрушченко след срещата с тях Цепов се прибира в
Ст. Петербург, пие кафе и чай в местното ФСБ, прилошава му и вед-
нага е откаран в болницата, където умира.
Формалните паралели с актуалното лондонско дело са очевидни.
Британският Sunday Times дори твърди, че източник от специалните
служби посъветвал журналистите да поразровят случая с Цепов.
Когато стане дума за радиоактивно облъчване тези дни, първото ве-
щество, което се споменава е полоният. В „Новий Петербург“ дори се
появи статия под интригуващото заглавие „Полоний и тримата Вла-
димировци“. За кои носители на това красиво славянско име става
дума? Единият е Владимир Смирнов, близък приятел на втория Вла-
димир – Путин от неговия петербургски период в началото на 90-те.
В момента Смирнов е генерален директор на „Техснабекспорт“, вън-
шнотърговско АД, което единствено разполага с лиценза да изнася
полоний в чужбина. Впрочем съгласно материалите на руски колеги,
производството и износа на полоний в Русия са сред най-строго кон-
тролираните от безчислени сътрудници на ФСБ дейности на Минис-
терството на атомната промишленост.
Нещата стават още по-интересни, ако се вземе предвид, че според
показанията на днес покойния полковник от КГБ Евгени Олейник,
Владимир Смирнов е бил свързан много тясно с най-мощната пре-
стъпна групировка в Ст. Петербург – т.н. „Тамбовска мафия“. Не са
тайна и неговите близки отношения с третия Владимир – Кумарин,
всепризнатия „кръстник“ на групировката, която носи името на него-
вия роден град. Руски журналисти наричат едноръкия Кумарин „нощ-
ния губернатор“ на Ст. Петербург. Според германския Spiegel няма
политик в северната столица, който да не е свързан с „Тамбовская“.
Разговарях по въпроса с познавача на източната организирана пре-
стъпност в Германия, писателя и публицист Юрген Рот, автор на не
една книга по темата. Той потвърди версиите на руските колеги. Не-
говите разследвания показват, че тримата Владимировци – Путин,
Смирнов и Кумарин са обитавали до неотдавна съседни вили в

269
„Озеро“ – луксозен вилен „кооператив“. Юрген Рот припомня и неза-
вършеното следствие в Германия срещу СПАГ АД, регистрирано в
Хесен дружество за недвижими имоти и инвестиции.
От 2003 г. срещу фирмата се води дело от прокуратурата в Дарм-
щадт по подозрение в пране на милиони евро за „Тамбовская“. Пред-
седател на Надзорния съвет на СПАГ е Владимир Смирнов. Юрген
Рот разполага със сведения за разработки на германското Разузна-
ване, сочещи, че във фирмения регистър при основаването на СПАГ
един от учредителите е бил Владимир Путин, тогава още вицекмет на
Ст. Петербург. Информация в този дух за пръв път е публикувана от
Newsweek през 2001 г. На следващия ден след излизането на броя, в
московското бюро на списанието е извършен взлом, откраднати са
компютри и е разрушено цялото обзавеждане. Стълбата, разказва
Юрген Рот, през която са влезли разбойниците във втория етаж, е
била подпряна на предната фасада на сградата в район, който редовно
се наблюдава от милицията.
Юрген Рот е събрал показания на финансови консултанти, които
твърдят, че са срещали Владимир Путин при негово посещение във
Франкфурт на Майн в началото на 90-те години. Той е бил придружа-
ван от Владимир Смирнов и е имал лични срещи и с Клаус Петер
Зауер, който по-късно става шеф на борда на предполагаемата пе-
ралня на пари СПАГ АД. През 2003 г. бегли сведения за следствието
и за разкритията започнаха да се появяват в немските медии. Юрген
Рот изказва предположението, че веднага след това разследването
срещу СПАГ е спряно по политическо внушение. Въпросът е обсъждан
в канцлерството, при което е избухнал скандал между двете герман-
ски служби – криминалната и външното разузнаване по въпроса кой
е виновен за изтичането на информацията. От там нататък за СПАГ и
за следствието не споменава никой.
Затова пък Юрген Рот разполага с разработка на Швейцарската по-
лиция за организираната престъпност от 2001 г. В нея се говори за
връзките на Владимир Путин с престъпна организация в Ст. Петер-
бург, чийто лидер е Владимир Кумарин. Германският писател цитира
следния пасаж от документа: „Важно за разследването е да се изясни
същинският характер на отношенията между Владимир Кумарин,
Владимир Смирнов и Владимир Путин ... Става дума за издигането и
длъжностите на днешния руски президент по време на престоя му в
Ст. Петербург. Смятаме, че тези години са от решаващо значение, ако
искаме да разберем позицията на Владимир Путин по отношение на
организираната престъпност в Русия“. Германският експерт споделя,

270
че сред най-добре пазените тайни от биографията на днешния руски
президент са именно детайли от неговия петербургски период.
Но да се върнем към трагичната съдба на бившия бодигард на Вла-
димир Путин, тъкмо от онова петербургско време, Роман Цепов. Жи-
вата сянка на вицекмета, както бе писал за него Spiegel. Руският
журналист Николай Андрушченко е имал възможност да гледа опе-
ративни кадри от погребението на скоропостижно поминалия се. На
тях се вижда да плачат, прегърнати по мъжки, началникът на охра-
ната на руския президент Виктор Золотов, предполагаемият шеф на
„Тамбовская“ Владимир Кумарин, други високопоставени лица от пе-
тербургското МВР и ФСБ. На погребението сякаш са си дали среща
най-известните криминални „авторитети“ на града и водещите фи-
гури на „силовите“ държавни структури.
По-добър символичен акт за днешна официална Русия като че ли е
трудно да си представим.
Макар и да не ни напуска усещането, че на другарската жалейка мяс-
тото на един друг важен гост е останало незаето ... Ω

271
 Леденият гост *

Потънала под снежни преспи и забулена в мъгла, България посреща

гост, пред чиито ледени обятия бледнеят и най-мразовитите капризи
на зимата.
В София за откриване на т.н. „Година на Русия“ пристига човекът,
който за 8 години погреба всяка надежда за либерализирането на
Русия и разруши основите на политическия живот там. При президен-
тството на Владимир Путин Чечения бе превърната в пустиня, а жи-
телите ѝ подложени на повсеместен терор. През годините на неговото
управление понятия като свобода на словото, на медиите, на сдруже-
нията загубиха в Русия всякакъв смисъл. Независимият от държавата
бизнес бе заличен като икономическо понятие, а най-известният
негов представител заточен за всеобщо назидание в Сибир.
Двама от най-гласовитите публични критици на Кремълския
режим – уважаваната и слушана и на Запад Анна Политковская и
крайно острият и непримиримо враждебен лично към Путин Алек-
сандър Литвиненко бяха ликвидирани физически. Безброй са провин-
циалните журналисти, правозащитници, еколози, чийто имена
остават непознати на широката общественост и които загиват незабе-
лязано или се подлагат на гонения и изолация, заради гражданските
си позиции.
Системата на политическите партии, на изборната демокрация и
равноправния обществен дебат на идеите не съществува в Русия на
президента Владимир Путин. Тя бе заменена от авторитарния модел
на „вертикалата на властта“, от господството на обвързана, в зависи-
мости от мафиотски тип олигархия. Протичащият в момента процес
на предаване на върховната власт в държавата от един ръце в други и
тоталното изключване дори на идеята за политическо съревнование
на различни кандидати илюстрира най-добре характера на режима в
Москва.
В световен мащаб днешна Русия дължи своята мощ на два фактора.
Единият е съществуващата от съветско време и, както вече бе обявено,
подлежаща на разширяване и модернизация, армада от ядрени ра-
кети. Другият е експлозивно растящата цена на енергосуровините, с
които Русия все още разполага в несметни количества.
*
16.01.2008

272
Това са причините и то съществените причини, които карат т.н. „за-
паден свят“ да се среща, да разговаря и да прави бизнес с обитателя
на Кремълския дворец. Да премълчава на официално ниво, когато той
възражда, както в началото на миналата година в Мюнхен, заплаши-
телната реторика на Студената война. Да преглъща все нови и нови
ограничения за западните инвеститори в Русия. Да се примирява с ре-
национализацията на руската икономика и с агресивността на Москва
при осуетяване плановете за алтернативно енергоснабдяване на За-
падна Европа. Да продължава да прави бизнес с Русия и да се съоб-
разява политически с нея като страна, постоянен член на Съвета за
сигурност.
Да приема Путин като неминуем партньор, но не да му се обяснява
в любов. Да гледа на Русия като на сериозен и важен съсед, който не
бива да бъде пренебрегван, но не да ѝ декларира вечна признателност
и преклонение заради въображаеми благородни помисли в далечното
или близко минало.
Точно обратното става в България днес.
С инсценировката на визитата на Владимир Путин сегашният по-
литически и бизнес елит на България – новоприетата членка на Ев-
ропейския съюз и НАТО – показва пред целия свят, че не се е
освободил от бремето на миналото. Демонстративното преклонение,
сантименталничене и сервилност пред Русия, пред нейната икономи-
ческа експанзия, лично пред нейния президент и обкръжението му,
са петно върху новия облик на страната в Европа.
Всъщност става дума за облика, който всеки патриотично настроен
и демократично мислещ човек би желал България постепенно да при-
добие. Защото сегашната проруска кампания пасва изрядно към на-
личния и изграждан с десетилетия грозен образ на Родината като
най-верен сателит на Москва. Все още такава е преобладаващата слава
на България на запад от Нови Сад. И кампании като сегашната, кол-
кото и да се украсяват с етикети от рода на „вечна благодарност към
братята освободители“ или „нашият гарант за сигурни енергодос-
тавки“ само допринасят като образ на България да се налага казаното
от един руски официален представител в пристъп на откровеност –
„нашият Троянски кон в Европа“.
Колкото до енергийната сигурност и очакваното кранче към горе-
щия поток на руска енергия, което стиска в ръка Владимир Путин –
украинци, поляци, грузинци и дори белоруси усетиха с измръзна-
лите си гърбове през изминалите две години какво означава реална
енергийна политика. Те знаят колко струват подписите под договори,

273
когато на дневен ред идва наказанието за политическа непокорност
и за предимство на националните приоритети.
Тогава братската прегръдка бързо се превръща в ледени обятия.
Нека покажем, че не се плашим от прикрити заплахи. Нека дока-
жем, че има българи с достойнство. Нека припомним, че България е
имала синове като Стефан Стамболов, Захари Стоянов и Димитър Пет-
ков – благодарение на техния кураж и твърдост тя е оцеляла и се е из-
мъкнала от северните задушаващи обятия.
Днес за нас това е къде-къде по-лесно. Трябва само да си припом-
ним, член на какво семейство стана България преди точно една го-
дина. И към какви ценности се е присъединила. Да излезем и гласно
да заявим, че принципите, които олицетворява днешният руски пре-
зидент, са вредни и са ни чужди. Ω

274
 Путин на четвърто място
в света по богатство? *
или
Защо президентство не се оставя в чужди ръце

Както пише авторитетният германски всекидневник Die Welt руският

президент Владимир Путин бил може би вече на четвърто място в таб-
лицата на най-богатите хора на планетата.
Die Welt черпи от интервю с политолога Станислав Белковски све-
дения за натрупано от днешния кремълски стопанин фантастично
състояние, пред което неговите български обожатели могат само да
чезнат в немощна завист.
Станислав Белковски, директорът на руския Институт за нацио-
нална стратегия, бе човекът, който още през 2005 година пръв за-
почна да пише и говори пред западни медии по темата-табу в Русия –
имотното положение на държавния глава и на свързаната с него оли-
гархия. Неотдавна данните на Белковски получиха потвърждение и
от фондовия мениджър Олег Шварцман, който покрай другото съ-
общи пред в-к „Коммерсантъ“, че управлява състояния на обща стой-
ност 3,2 милиарда долара за членове на семействата на висши лица
от днешната Кремълска администрация, всички – бивши служители
на тайните служби. Реномираният мениджър разказва и за друг свой
актуален професионален ангажимент – одържавяването на частни
фирми на безценица. За тези операции Шварцман употребява тер-
мина „кадифена национализация“.
Според Белковски самият президент контролира днес 37 % от ак-
циите на концерна „Сургутнефтегаз“, 4,5 % от акциите на „Газпром“,
а чрез своя основен финансов „представител“ Генадий Тимченко
държи и поне 50 % от акциите на нефтената търговска групировка
„Гунвор“.
Два са основните източници на финансовата мощ на днешната мос-
ковска олигархия или на т.н. „Кремъл“ АД, пише Die Welt – банката
„Россия“ и стремително разрастналата се групировка „Гунвор“. За 10
години, „Гунвор“, започнала от нула като чисто руско ООД, стигна
вече на трето място сред световните търговци на нефтопродукти по
*
21.01.2008

275
обем на сделките . Оборотът на „Гунвор“ за 2007 г. достигна 43 мили-
арда долара.
Компанията предпочита да работи дискретно, пише германският
всекидневник. Днес тя е собственост на шведския бизнесмен Тор-
бьорн Торнквист и на вече споменатия, всеобщо наричан „най-близък
приятел на Путин“, руски и финландски гражданин Генадий Тим-
ченко. Фирменият адрес на офшорната „Гунвор“ е в най-луксозния
женевски квартал, на брега на езерото. Завесата, забулваща дейността
на „Гунвор“ се приповдигна един единствен път – в доклада „Волкър“
за злоупотребите по иракската програма „Петрол срещу храни“ бяха
споменати две фирми от групировката като нарушители на ембаргото.
„Гунвор“ отрича, разбира се, всякакво участие.
Интернет ми помогна да открия една от не най-гласно афишира-
ните дейности на „Гунвор“: в профила на компанията наред с покуп-
ката и препродажбата на горива и суровини е посочено и „събиране
на статистическа и аналитична информация“. Ученото си е учено,
както казва нашият прозорлив (понякога) народ. Наистина – според
някои източници Генадий Тимченко е работил по съветско време за-
едно с Владимир Путин в Първо главно управление на КГБ – вън-
шното разузнаване. Днес приближеният до руския президент
бизнесмен е оценяван от аналитици като собственик на 10 – 14,4 ми-
лиарда долара.
Ролята на Тимченко обаче далеч не се изчерпва само с препродаж-
бата на нефтени деривати. Станислав Белковски твърди, че той е
собственик и на дружеството Transoil CIS, един от акционерите на спо-
менатата частна банка „Россия“ – според Die Welt основният двигател
на Путиновата финансова империя.
Какво представлява банка „Россия“? В началото на 90-те години тя
е просто закъсал петербургски финансов институт със славата на
банка на КГБ и на определени среди на компартията. Днес тя е една
от най-агресивно експандиращите банки в Русия с балансов капитал
от 45 милиарда рубли. Покрай другото „Россия“ владее застраховател-
ното дружество СОГАЗ (откупено от Газпром) и медийна империя на-
чело с телекомпанията РЕН ТВ. В момента банката взема под свой
контрол и вестник „Известия“.
Възходът на банка „Россия“ е тясно свързан с на т.н. „дачен коопе-
ратив“ „Озеро“ – компания от осем приятели от Санкт Петербург –
пристрастени към риболова и някои други дейности. В началото на
90-те те строят своите дачи на брега на носещото символично назва-
ние „Езеро на комсомолците“, като при това полагат за всеки случай

276
сред къщурките и площадка за кацане на хеликоптери. Спокойно
можем да разглеждаме този акт като символичен за бързото издигане
на всички членове на дачния кооператив и преуспяването им в пуб-
личния живот.
Един от тях от вече осем години изпълнява длъжността президент
на Руската федерация. Според данъчната декларация на Владимир
Путин обаче излиза, че единствено той от „кооператорите“ е проспал
икономическия бум на руския елит през последните години. По доку-
менти семейството му притежава две стари ГАЗ-ки, квартира в Санкт
Петербург от 77 кв. метра, парцел от декар и половина край Москва,
230 акции на банка „Петербург“ и 89 000 евро спестявания.
Съвсем другояче изглеждат нещата при останалите седем другари
съкооператори от „Озеро“. Те са днес шефове на големи акционерни
дружества, генерални директори в енергийния сектор, водещи мени-
джъри и всеки от тях държи освен това значителна част от акциите
на банка „Россия“.
Особено пикантен от немска гледна точка е фактът, че в Надзорния
съвет на „Россия“, позната в Германия като „банката на Кремъл“, за-
седава един стар познат на разследващите журналисти тук – Матиас
Варниг. Биографията на този господин, разкрита първо от публициста
Юрген Рот, силно напомня биографията на по-голямата част от днеш-
ния руски елит. Според стар материал на Spiegel неговата дейност е
обект на вниманието и на германското контраразузнаване. Матиас
Варниг е бивш офицер на Щази, заместник началник на отдел в XV
управление на Външното разузнаване. След промяната той се издига
до представител на Дрезднер Банк в Москва, за да заеме след това
пост в надзора на „Россия“. Нещо повече – след учредяването през
2005 г. на дъщерната компания на Газпром „Северен поток“ (NEGP),
която ще строи газопровода през Балтийско море, Варниг бе назначен
за изпълнителен директор от руска страна. Негов колега като шеф на
управителния съвет на NEGP е бившият канцлер Герхард Шрьодер.
И така – акционерите на банка „Россия“ са според тези, пръснати
из различни източници, данни, седем близки приятели на Владимир
Путин плюс дружеството Transoil CIS, чийто собственик е „пълномощ-
никът“ на Путин Генадий Тимченко. В надзорния съвет на банка „Рос-
сия“ заседава бивш служител на Щази, познат с Путин от времето му
в резидентурата на КГБ в Дрезден и, както пише Spiegel, един от най-
близките семейни приятели на президента днес ...
На същия президент, който според все по-зачестяващи разследва-
ния е натрупал през изминалите години баснословно богатство. Но

277
който, според официалните данни, притежава само квартира от 77 кв.
метра. Същият президент, чието близко обкръжение от администра-
тори, мениджъри и олигарси владее около половината от руския бру-
тен вътрешен продукт.
Дали въпросните 40 милиарда долара, все по-настойчиво припис-
вани на Владимир Путин, са наистина негова лична собственост или
са разпределени сред членовете на онази всевластна групировка,
която Владимир Буковски нарича „Система“, и която е истинският гос-
подар на Русия и на съдбините на нейните граждани, не е от същест-
вено значение.
По-важен е изводът, че който и да заеме формално Кремълския
трон, натрупаното по толкова сложни схеми богатство няма да бъде
изпуснато с лека ръка. Властелините на нефта, газа и металургията
ще се погрижат лостовете да останат в техните ръце.
Путинизмът, обслужващ антидемократичната, олигархична и дъл-
боко корумпирана прослойка може да съществува утре и без Путин.
Затова той още днес е едно от най-сериозните предизвикателства към
целия цивилизован свят. Ω

278
Една академия броди из…
 Академия с особени функции I *

Във връзка с версиите около убийството на Александър Литвиненко

в Лондон, напоследък стана дума за организации на ветерани от бив-
шите съветски служби с определено отношение и към събитията на
днешния ден. Това е повод да се запознаем с една от най-мощните об-
ществени организации в Русия, за която в чужбина все още се знае
много по-малко, отколкото тя заслужава.
Става дума за АБОП – московската Академия за сигурност, отбрана
и правен ред.
Преди половин година с руския колега Дмитрий Хмелницки попад-
нахме на първите сведения за съществуването на Академията. Заехме
се с по-подробно разследване преди всичко в интернет, но и по други
канали. От линк на линк се заоформяха контурите на институция, ед-
новременно анахронична и същевременно перфектно адаптирана
към днешните условия в Русия и света.
Академията, за която в Русия почти не се говори в публичното про-
странство, е основана през 1999 г. Президент е генералът от КГБ Вик-
тор Шевченко, бивш командващ контраразузнаването на
Стратегическите ракетни войски. Всички вицепрезиденти са генерали
от КГБ. При всяка възможност президентът Шевченко изтъква, че
Академията е създадена по личната идея на тогавашния председател
на Съвета за сигурност на РСФСР Владимир Путин. Целта на инициа-
тивата била „да се обедини дейността на обществените организации,
които се занимават с проблемите на сигурността и отбраната на дър-
жавата“.
Идеята на о.з. полковник Путин е подкрепена от Министерството
на отбраната, МВР, ФСБ и от други висши държавни ведомства. След
официалната ѝ регистрация през 2000 г. АБОП е утвърдена от парла-
ментарната Комисия за сигурност на Думата като „водещ научен об-
ществен център за научно-изследователско подсигуряване на
законодателната дейност“. В глава „Права и задължения“ от Устава
на Академията е приведено следното: „...За осъществяване на своите
цели Академията има право ...да участва в изработването на решения
на органите на държавната власт и органите на местното самоуправ-
ление...“. Тук дори не става дума за консултиране на органите на дър-
*
21.12.2006

280
жавната власт, а за пряко „участие в изработването на решения“. Т.е.
за дейност, която в демократичните общества е прерогатив на избра-
ните народни представители и на излъчените от политически партии
органи на изпълнителната власт. В случая АБОП си присвоява това
право, разчитайки очевидно на попътните наставления, дадени ѝ от
днешния президент на Руската Федерация.
Действителни членове на Академията са актуалните силови минис-
три на РСФСР, сегашният и бившите премиери и общо 58 т.н. глави
на субекти на Федерацията. Като цяло в 60-те регионални филиала
на АБОП са регистрирани между 6 000 и 8 500 члена. От изброените
на сайта имена, 30 „академици“ са явни служители на КГБ-ФСБ,
преди всичко генерали, работещи на министерски, заместник-минис-
терски и по-ниски длъжности. 23 са висшите армейски чинове. 35 са
цивилните министри, зам.-министри и губернатори – в това число и
самият президент Путин. Останалите са бизнесмени, учени и интелек-
туалци, ако това понятие може да се употреби например по адрес на
монополиста-скулптурен гигантоман Зураб Церетели или на барда на
„новите руснаци“ Йосиф Кобзон.
С какво се занимава и как се финансира Академията? Според пре-
зидента Шевченко, Академията набира средства от членски внос и от
поръчки за научни разработки в областта на държавната сигурност.
В интервю от 2004 г. е посочено, че АБОП била съставила 193 научни
прегледа и 30 научно-изследователски труда по поръчка на Прези-
дентството, на Съвета за сигурност и на силовите ведомства. Тези
строго засекретени разработки носят очевидно сериозни приходи, за
да може АБОП да финансира гигантската си структура и неимоверно
широката си публична представителна дейност.
Академията е учредила и редица ефектни отличия: орден „Петър
Велики“, орден „Св. Александър Невски“, премия „Юрий Андропов“
и пр. Носители на ордените са руски и международни личности. Връч-
ването става в Москва или в руските посолства по света от президента
Шевченко или от някой изтъкнат о.з. генерал на КГБ. При селекцията
на наградените обществени фигури личи, че се действа по добре раз-
работена схема за публичен маркетинг и лобиране във всички струк-
тури на западните общества. Имената са подбирани от различни
слоеве и етажи на социалната и държавна йерархия на Запада. Те об-
хващат политици, индустриалци, дейци на културата, кметове на про-
винциални градчета и местни знаменитости.
За запознатите с историята на чекистката дейност през десетилетията,
това не е изненада. Чрез присъдените ордени и чрез проникването на

281
свои членове и емисари в структурите зад граница, АБОП има възмож-
ността за съвършено легално легендиране на преки вербовки. Също
така чрез тях в западните общества се поощряват симпатизанти и по-
тенциални „полезни идиоти“, съгласно деликатния израз на В.И.
Ленин. Захвърлили униформите, днес цивилни „академици“ без про-
блеми кръстосват Европа, връчват ордени и организират колоквиуми
за борбата с тероризма и проблемите на сигурността. Работа, която с
нищо не пречи, а напротив, подпомага тяхната привична от десетиле-
тия тясно професионална дейност.
Германия е обект на особено внимание от страна на АБОП. Мина-
лата година, за 60-ия юбилей на Победата, АБОП организира голямо
мероприятие в Москва на тема „Париж, Берлин и Москва – реалност
и перспективи“. От руска страна участват представители на всички
висши държавни ведомства, включително Президентството, а от гер-
манска – двата най-сериозни консултиращи правителството мозъчни
тръста „Дружеството за външна политика“ и фондацията „Наука и по-
литика“. На тристранния колоквиум са се обсъждали особено акту-
ални за 2005 г. теми като: „Взаимоотношенията на Германия,
Франция и Русия с източноевропейските си съседи: сътрудничество
или интеграционни конфликти?“ или „Франция, Германия, Русия и
иракската криза“...
Любопитни са и някои от имената на отличените с ордена „Петър
Велики“ германски обществени деятели. Със снимка на сайта на
АБОП е почетено тържественото връчване на ордена на вече покой-
ния шеф на разузнаването на Щази Маркус Волф от страна на руския
посланик Котеньов, сам член на Академията. Сред останалите удос-
тоени са социалдемократическите политици – депутатът от Бундес-
тага и днешен зам.-министър на външните работи Гернот Ерлер,
премиерът на федерална провинция Бранденбург Плацек, председа-
телят на Берлинския парламент Момпер. Сред останалите лауреати
на АБОП правят впечатление Владимир Путин и току-що починалият
диктатор на Туркмения Ниязов, получил за необикновените си за-
слуги по сигурността два ордена – „Петър Велики“ и „Ломоносов“.
За разлика от парадната презентационна дейност на Академията,
пó в сянка остава нейната образователна, квалификационна и комер-
сиална дейност, за която ще разкажем в следващата част на пореди-
цата. Ω

282
 Академия с особени функции II *

До тук опознахме само една страна от дейността на Академията. Наред

с описаната вече АБОП, под същата „шапка“, но с отделен статут съ-
ществува и АНБОП (Академия за национална сигурност, отбрана и
правен ред). АНБОП е определена като „недържавно висше учебно за-
ведение“, надлежно лицензирано и издаващо дипломи за магистър и
бакалавър. Ректорът Валерий Радин е генерал-лейтенант от Държавна
сигурност с трийсетгодишен стаж в Стратегическите ракетни войски.
АНБОП обучава мениджъри, юристи и специалисти по публична ад-
министрация. В Академията се преобучават и висшисти по курсове,
съкратени на по 2-3 години и дори до 6 месеца. Подробности за учеб-
ните програми на АНБОП не могат да бъдат открити в нета. Само тук
и там – на сайтовете на някои от регионалните ѝ филиали се намират
намеци, че в Академията „се извършва преподготовка и повишават
квалификацията си сътрудници на силовите министерства; провеж-
дат се фундаментални и приложни научни изследвания“.
Не е трудно да направим извода, че „недържавната“ Академия е
всъщност трамплин за кадри на ФСБ, които се преквалифицират в ци-
вилни професии и след това с дипломи в ръка се пръсват из частни и
държавни фирмени и служебни структури.
АНБОП не е единственото научно звено на Академията. През 2001
г. в нея е създаден Отдел за екстремална психология и психотерапия.
Този отдел учредява заедно с Националната организация за невро-
лингвистично програмиране и с Психологическата служба на Ар-
мията на Руската Федерация интересния Московски психологически
университет (МПУ). На сайта на МПУ профилът му е представен по
следния начин:
„Нашият Университет е необичайно учебно заведение. Само тук Вие
ще можете за осем месеца да получите популярна днес специалност,
както и практически навици, които ще Ви осигурят достойно място
сред психологическата общност ... МПУ е селекциониран от МО на
Руската Федерация за базов център по преподготовка на военни пси-
холози и психотерапевти“.
Основна дисциплина, която се изучава в Университета е невролин-
гвистичното програмиране (НЛП). Практическа цел на НЛП, според
*
22.12.2006

283
университетския сайт е „скритото сугестивно въздействие върху без-
съзнателното у човека, заобикаляйки неговите съзнателни възпри-
ятия“. В статия на един от професорите на МПУ се описват
предимствата на невролингвистичното програмиране:
„Тази дисциплина ни дава възможност да влезем моментално в кон-
такт с всеки човек, с всеки събеседник и да предизвикаме у него без-
условно доверие към нас, незабелязано „да се сближим“ с него и да
внесем в мислите и действията му отдавна необходими и желани от
нас корекции. Затова тази психотехнология се използва широко и в
избирателни и рекламни кампании, в управлението на различни ор-
ганизации, в пропагандата и пр.“
А ето как са представени семинарните занятия за получаване на сте-
пен „практик по НЛП“:
...тук Вие ще се научите:
– да предизвиквате мигновено безсъзнателно доверие у своя събе-
седник
– да влияете върху него скрито на вербално и невербално ниво
– да владеете свободно методите на психическа саморегулация.
Дипломата за „специалист по НЛП“ и за „треньор по НЛП“ дава на за-
вършилите курса „задълбочени познания по сугестивна лингвистика,
както и по промяна на убежденията с помощта на НЛП“. След завър-
шване абсолвентите ще владеят:
– познания за законите на човешката психика и нейната взаимо-
обвързаност с езика
– особени лингвистични методи за влияние върху събеседника и
умения за бързо намиране на „ключ“ към него
– умението да променят неговите убеждения на безсъзнателно
ниво и да управляват неговото поведение ...
В курса влиза изучаването на „недирективната хипноза“, която според
програмата на Университета дава умения:
– да разговаряте с човека на неговия език
– да го принудите да говори на Вашия език
– да вкарате събеседника си в транс в течение на минути
– да отправяте скрити команди, които ще бъдат изпълнявани от
него
– да се защитавате от манипулации ...
Нищо от описаното по-горе няма пряка връзка с психологията или
психотерапията в медицинския смисъл на понятията. Абсурдно е да
се говори за университетско образование по описаните специалности
в курсове от по 8 месеца. Очевидно тук целта не е подготовката на спе-

284
циалисти за лечение на хора, а за най-непосредствено обучение по ме-
тодика за манипулиране на съзнанието – нещо типично за дейността
на специалните служби.
Особеното в случая е, че докато в миналото това обучение се извър-
шваше в затворени ведомствени школи на МВР и МО, сега селекцио-
нираните от АНБОП лица получават граждански дипломи от
обществено учебно заведение. Отново срещаме познатата схема – об-
ществена организация, учредена и ръководена от бивши висши слу-
жители на ДС, подготвя по свои програми проверени кадри, които
след това внедрява в различни сектори на гражданското общество.
За други, още по-занимателни страни от работата на АБОП ще го-
ворим в следващата част от поредицата. Ω

285
 Академия с особени функции III *

С казаното дотук далеч не се изчерпват областите, в които АБОП ра-

боти активно и без излишен шум, както се полага на организация на
бивши и настоящи чекисти. Една специфична сфери на дейност на
Академията се реализира от нейното подразделение – компанията
„Руски дом за одит“.
Ето как определя особеностите на одиторската дейност от гледна
точка на АБОП директорът на компанията (и разбира се, академик)
Валерий Федотов: „При извършването на одит всяко предприятие или
организация предоставя на разположение на одитора цялата налична
информация за своята финансова и стопанска дейност ... Чрез одита
Академията ще заздравява механизма на икономическата сигурност
на предприятията… Главната цел на нашия проект е одитът да бъде
поставен в служба на интересите на икономическата сигурност на
страната и на всеки отделен регион“.
По дефиниция обаче одиторската работа изисква най-висока степен
на поверителност, тъй като одиторът има всеобхватен достъп до тър-
говските тайни на клиента. Случаят с компанията „Руски дом за одит“
е уникален. Както прочетохме по-горе, става дума за одитори, които
се ръководят не толкова от професионалния кодекс и специфичната
за тяхната дейност нормативна база, колкото от „интересите на ико-
номическата сигурност на страната“.
Едва ли е нужно да напомняме какви възможности дава на ФСБ поз-
наването на фирмените тайни на цели отрасли от икономиката. Слу-
чаят Ходорковски и разбиването на „Юкос“ са все още пресни в
паметта ни. Впрочем трудно е да си представим как някоя фирма, при-
влякла вниманието на „Руски дом за одит“ като потенциален негов
клиент, би успяла да отклони настойчивия интерес на одиторска ком-
пания, разполагаща с такива могъщи застъпници.
Рядко в медиите извън интернет може да се прочете съобщение за
публични прояви на АБОП. Репортажите почти винаги се отнасят или
до поредно връчване на орден, или отпразнуване юбилея на заслужил
ветеран чекист, до откриването на нов регионален филиал на Акаде-
мията или до благотворителен жест на АБОП в полза на реставриран
православен храм.
*
27.12.2006

286
И все пак понякога завесата се приповдига колкото да хвърлим бърз
поглед към някоя от професионалните прояви на обществената Ака-
демия. Така например през май 2003 г. в Московския архитектурен
институт е проведен семинар на тема „Начини на въздействие и уп-
равление на целева аудитория в съвременната реклама и пиар“. Ръ-
ководител е професор, член-кор. на АБОП, шеф на отдела
„Приложни методи за решаване на стратегически и тактически за-
дачи при въздействието и управлението на личности, групи и маси
в политиката и бизнеса и в екстремални ситуации“. Цената за дву-
дневния семинар е 180 $, в залата се допускат само предварително
записани.
През август 2005 г. Академията провежда заедно с МВР и данъчната
служба двудневен закрит форум в хотел „Президент“ в Москва. Участ-
ници са ръководители от системата на изпълнителната власт в Русия.
Темата на симпозиума е „Икономическата сигурност на предпри-
ятията като елемент на националната сигурност на Русия“. Всеки
участник плаща по 2200 US$.
Нека кажем няколко думи и за една „научно-практическа“ конфе-
ренция, проведена от АБОП във Владимирския юридически институт
през април 2005 г. на тема „Изправителната система в годините на
Великата Отечествена война: неизвестни страници от историята, ми-
тове и реалност. Боевият и трудов принос на системата за Великата
Победа“. Участва цяло съзвездие от днешни членове на Академията,
ветерани от войната, организатори и палачи от Гулаг и днешни слу-
жители от правораздаването и органите за сигурност. Изводът от кон-
ференцията е единодушен: трудово-изправителната система дала
безценен принос в победата над фашизма. Предприятията на Гулаг
произвеждали нефт и въглища, осигурявали дървесина, снабдявали
армията с продукти, боеприпаси, дрехи и обувки. Благодарение на ге-
роическите усилия на служителите на МВР стотици хиляди лагер-
ници успели да получат професионално техническо обучение и
гражданска специалност.
И това се говори с пълна сериозност през 2005 г. сл. р. Хр. на кон-
ференция в Путинска Русия, в която, небрежно отминавано от вън-
шния свят, постепенно и неумолимо се възраждат много от
доктрините на сталинската епоха, в която се събуждат за нов живот
митове и масови психози и в която е възможно местният президент
на филиала на АБОП в гр. Владимир, действащият генерал от вът-
решни войски Морозов да заяви: „Днес всички ние сме длъжни да опа-
зим онова, което беше и остава и досега прекрасно в работата на

287
правоохранителните органи, да съхраним благодарен спомен за
своите предшественици и да го предадем на онези, които идват след
нас.“
Ако ставаше дума само за комична пенсионерско-ветеранска „Ака-
демия“, събрала беловласи маргинали на следобедна раздумка и вза-
имно окичване с ордени и грамоти, можеше да отминем случая с
повдигане на раменете. АБОП обаче е организация, родена по лич-
ната препоръка на президента Путин, в която членуват всички дей-
стващи силови министри и практически целият елит на държавния
апарат на днешна Русия. Като „обществено сдружение“ Академията
дори и формално не подлежи на обществен контрол. Когато такава
организация ежечасно насажда неосталинизъм в комбинация с аван-
гардни технологии за въздействие върху руското и западното об-
щество, е крайно време да се взрем с голямо безпокойство на
Североизток. Ω

288
 Академия с особени функции IV *

България също може да се гордее с няколко лауреата на високи отли-

чия на Академията. В специална секция на сайта на АБОП, посветена
на „Източна Европа“, навярно неслучайно отделена от секция „Ев-
ропа“, са изредени държави от бившия Варшавски договор заедно с
техните лауреати. Наред с областния управител, с кмета на Велико
Търново и с ректора на Университета в старопрестолния град, с ор-
дена „Петър Велики“ с лента, I-ва степен е отличен и обозначеният
като кмет на град София „Стоян Софиянский“. Публикуваната снимка
на широко усмихнатия лауреат бързо разсейва недоумението на чи-
тателите за кой „Стоян“ става дума.
Добронамерено допускаме, че бившият софийски кмет не е знаел
подробности за по-голямата част от дейността на АБОП. Но понеже
си нямаме друга работа ще разкажем за една нейна характерна спе-
цифика – благотворителната дейност в полза на ветераните от орга-
ните и на техните пъргави днешни наследници. АБОП се грижи
заедно с Фонда за подкрепа на бившите сътрудници на ФСБ (очевидно
и на славните предшественици на тази организация) за материалното
благополучие на позакъсали другари. Как става това?
Например така: „АБОП оказва съдействие в привличането на доб-
роволни вноски и пожертвования от руски и чуждестранни граж-
дани, обществени и държавни организации, предприятия и
комерсиални структури под формата на парични средства, ценни
книжа, оборудване, инвентар, технологии, информационни ресурси
и друго имущество...“. Успокояващо е някак да се знае, че бившите
лагерни надзиратели, снабдени вече и с “ценни книжа“, не са запла-
шени от влошаване на жизнения стандарт, към който са привикнали.
Съвместно с Фонда са били организирани и тържествата (в заду-
шевна, другарска обстановка) във връзка с 60-ия юбилей на СМЕРШ.
Става дума за зловещата организация „СМЕрть Шпионам“, за която
в Русия допреди няколко години съществуваше обществен консенсус,
че нейни жертви през 40-те години са станали преди всичко невинни,
не по своя воля попаднали във вражески плен, верни на своята Родина
граждани. Днес обаче се чества юбилеят на техните мъчители и екзе-
кутори.
*
29.12.2006

289
Не е забравено и младото поколение. Особено онази част от него,
която продължава родовата традиция в специализирани кастови уч-
реждения: „Поема се шефството над Преображенския кадетски
корпус, в който се обучават деца и внуци на сътрудници на ФСБ…
закупува се музикална апаратура и спортен инвентар, финансира
се секция по ръкопашен бой“. Иска ли питане? Ръкопашният бой си е
задължително умение, без значение къде ще попадне питомникът в
бъдеще – в редиците на организираната престъпност или в тези на
властващата олигархия. В полза не само на подрастващите е постоян-
ното съдействие, което се оказва на Дружеството за изучаване „исто-
рията на отечествените спецслужби“. За културното издигане на
цялото общество, съвместно с Фонда, се издават книги на същата тема,
а веднъж годишно се провеждат и сигурно вълнуващите Лубянски ли-
тературни четения.
За ролята на АБОП в днешна Русия говори преди всичко тържест-
вената церемония в московската катедрала на Спасителя, на която със
съответната помпозност Академията отпразнува своята петгодиш-
нина. Сред 300-те приветствия от министри, губернатори и глави на
научни организации президентът е избрал и прочел поздравителен
адрес от премиера на РФ Михаил Фрадков. В стил, типичен за съветс-
ката номенклатура, в него се казва „Академията уверено се включи в
строя на държавните институции, водещи активна работа по укрепва-
нето на националната сигурност на Русия. Нейната крачка придобива
все по-голяма увереност и твърдост“.
Сред чуждестранните гости се откроява една от най-мрачните фи-
гури на постсъвесткото пространство – бившият генерален прокурор
на Беларус, а в момента началник на президентската администрация,
генералът от МВР Виктор Шейман. В своето приветствие в православ-
ната катедрала академикът Шейман подчертава: „АБОП служи на
благородната цел – възраждането на Велика Русия, тъй като възста-
новяването на мощта на руската държава е най-важният фактор на
международната сигурност“. Според дясната ръка на Лукашенко, Бе-
ларус е верен съюзник на Русия, а „силовите ведомства на двете
страни действат като единен механизъм“.
В чест на юбилея от щедрите хранилища на Академията са се поси-
пали като от рог на изобилието ордени и медали. Благодарение на ин-
тернет можем да направим бърза справка за биографиите на някои
от отличените. Изводите оставяме за досетливите читатели. За орден
Петър Велики са се наредили върволица съветски генерали и мар-
шали, сред които се отличават маршал Сергей Соколов, отстранен от

290
Михаил Горбачов през 1987 г. след позорното приземяване на немски
спортен самолет на Червения площад, армейски генерал Михаил
Моисеев, бивш н-к на генералния щаб на Армията, в момента частен
предприемач, специализиран в продажбата на самолетоносачи за
старо желязо в Южна Корея. В този бизнес, впрочем, той е съдружник
с друг от наградените – бившия главнокомандващ на ВМФ на СССР
адмирал Владимир Чернавин. Още една забележителна фигура не
може да бъде отмината без внимание: c орден Петър Велики е бил на-
кичен и 93-годишният Сергей Михалков, единственият в света поет,
трикратно променял съставения от самия него химн. Ще припомним,
че той е автор на сталинския химн на СССР от 1944 г. При Хрушчов
слънчогледоподобният лирик елиминира от текста всички спомена-
вания на „бащата на народите“. Така например куплетът
През бури сияе слънцето на свободата,
Великият Ленин ни пътя озари:
Нас отгледа ни Сталин — верни на народа
За труд и за подвиг ни той вдъхнови.
се превърна във
През бури сияе слънцето на свободата,
Великият Ленин ни пътя озари:
За праведно дело той вдигна народа,
За труд и за подвиг ни той вдъхнови!
През 2000 година, вече по поръчение на о.з. подполковник Путин,
Михалков създаде трета версия на химна, този път във възхвала на
православния „российски“ двуглав орел.
Сред представителите на страните, в които Академията е открила
вече свои представителства като Куба, Беларус и Китай, с особена топ-
лота бил посрещнат бившият н-к на генералния щаб на Българската
армия генерал Стоян Топалов. Хронистът на АБОП развълнувано ци-
тира на вътрешния сайт обръщението на българския гост: „Дорогие
братушки!“ За радост на присъстващия в залата елит на сигурността
и обществения ред, генералът съобщил с удовлетворение, че предста-
вителства на АБОП вече действат в новата и в древната столици на
България – София и Велико Търново.
За характера на тяхната дейност засега можем само да гадаем. Ω

291
 Възкресяване на академично ниво *
или как АБОП се доказва в практиката

След всеки текст от вече проточилата се поредица за АБОП, ми се

струва, че сме изгребали темата до дъно, че едва ли е останал пропус-
нат щрих, който да липсва в портрета на идейната рожба на ленин-
градския полковник и днешен руски президент. Оказва се обаче, че
новините, свързани с нея, не престават и звучат все по абсурдно и зло-
вещо.
Неотдавна се навършиха две години от трагичните събития в Бес-
лан. В началото на септември 2004 г. руската армия използва срещу
училище, претъпкано със заложници – деца и техните родители –
тежко въоръжение, танкове и огнепръскачки. Жертви на стълкнове-
нието станаха 186 деца и 131 възрастни. От тогава по случая се води
следствие, тече и съдебен процес срещу единствения оцелял терорист.
На следствието, в съдебната зала, пред националните и междуна-
родни медии все по-убедително и обезпокояващо за Кремъл звучи
гласът на комитета „Майките на Беслан“ – съставен от роднини на
жертвите. Те критикуват преди всичко неспособността на властите да
предотвратят терористичния акт. Настояват за адекватно разследване
и идентифициране на отговорните за трагедията.
Оказва се, че около половин година след катастрофата в района на
Беслан, заедно с помощници от своята секта, с големи количества ли-
тература и видеокасети се появява известният московски екстрасенс
Григорий Грабовой. Масираната работа на прославилия се още след
трагедията в московския театър „Норд Ост“ „свръхсетивен“ лечител е
била насочена преди всичко към близките на жертвите, най-вече към
загубилите по едно или няколко деца.
Сред поразените от мъка хора бързо се разпространява новината,
че Грабовой обещава възкресяване на децата на тези, които повярват
в свръхестествените му способности. На родител услугата възлиза на
по 1000 евро. Започват вълнения, брожения, конфликти в семей-
ствата, защото според майстора, за да сполучи възкресението, трябва
да повярват еднакво силно и майката, и бащата. Което пък означава
двоен приход за фондацията на екстрасенса. Когато обещаните въз-
кресения не се случват, екстрасенсът Грабовой обяснява това с неже-
*
30.12.2006

292
ланието на мъртвите да се върнат на Земята. От неповярвалите жени
чудотворецът изисквал да му подпишат разписка „Аз, майката на за-
гиналото дете ... се отказвам от неговото възкресение“...
Но кой е Григорий Грабовой? На междувременно изчезналия негов
сайт в интернет той се представяше доскоро по следния начин: „Аз,
Грабовой Григорий Петрович, роден на 14 ноември 1963 г. в село Бо-
гара, Чимкентска област, Казахстан, заявявам, че съм Второто При-
шествие на Исуса Христа.“ Грабовой, се казва по-нататък на сайта,
притежава от рождение божествена дарба, може да предчувства съби-
тията, да лекува от рак и СПИН 4-та степен и да „възстановява след
физическа смърт“. Когато посетил българската ясновидка Ванга, тя
го нарекла Майстора или Осмия, което било сакрален символ на Хрис-
тос. Пак според Ванга, Григорий трябвало да работи в Русия още 20
години, след което щял да постигне това, за което мечтае.
За появата на Грабовой в Беслан в руския печат се заговори едва
към средата на септември 2005 и то в много особен контекст. Първи,
с ирония по отношение на шарлатана-екстрасенс, но най-вече с
ехидно злорадство по адрес на наивно повярвалите му жертви, съоб-
щиха за „подвизите“ на Грабовой проправителствените „Известия“ и
НТВ. Опозиционните „Новая газета“ и „Ежедневний журнал“ при-
знаха, че всички журналисти в региона са знаели от месеци за актив-
ната работа на Грабовой сред близките на загиналите, но съзнателно
не са искали да захващат темата, за да не нараняват и без това съси-
паните от мъка хора.
Въпросът за причината и точния момент на първите публикации на
тема Грабовой и „наивните беслански жители“ придобива съществено
значение. Оказва се, че всемогъщият екстрасенс успял да спечели
през последните месеци доверието и да оплете в плановете си по „съ-
живяване“ на децата им известни имена от комитета „Майките на Бес-
лан“, включително най-непримиримата критичка на Путин и
неговите провоохранителни органи Сусанна Дудиева.
Комитетът бе наложил руският президент да приеме делегация на
майките на 2 септември 2005. Протоколът от срещата им с Путин е
записан от самите участнички и се появи на няколко сайта в интернет,
които оттогава са постоянно обект на сривове. Както писа една от без-
компромисните руски журналистки Юлия Латинина, никой преди
майките от Беслан не си е позволявал да държи такъв тон на
Владимир Путин.
„Путин няма да им го прости“, писа Латинина тогава в „Ежеднев-
ний журнал. И точно като по поръчка само дни след публикуването

293
на протокола от срещата, в проправителствените медии гръмна исто-
рията за наивните кавказки жени, хванали се на въдицата на шарла-
танина Грабовой ...
И тук „Новая газета“ направи едно откритие, което няма да про-
звучи кой знае колко сензационно за запознатите с предишните ста-
тии за АБОП и за нейните специфични сфери на дейност. След като
описва определени признаци за протежиране на Грабовой по вис-
шите етажи на властта, включително с издаване на пропуск за Адми-
нистрацията на президента от 1998 г., допуск до четене на лекции в
Центъра за обучение на Министерството по извънредните ситуации
и в Министерството на образованието на РФ, заснемане от Министер-
ството на културата на рекламен филм „Мисията на Григорий Грабо-
вой“, вестникът съобщава, че през 2004 г. екстрасенсът е станал член
и дори професор на обществената Академия за сигурност, отбрана и
правен ред.
В редакцията на „Новая газета“ твърдят, че разполагат с копие на
членската му карта и дипломата от АБОП. От вестника са се свързали
с говорителя на АБОП, който проявил неинформираност по въпроса
и поискал подборка от материали за Григорий Грабовой. Скоро след
това Академията съобщава, че Грабовой е изключен от нейните редове.
Едва сега стават по-ясни някои необясними на пръв поглед стран-
ности в активната дейност на екстрасенса в района на трагедията. От
една страна, на КПП-тата на ФСБ при влизане в региона журналис-
тите са подлагани на сурови проверки, включително с изстискване на
тубите с паста за зъби, прослушване на всяка касета. При липса на ак-
редитация те биват депортирани от града. Представители на опози-
цията са задържани и бити, а политикът и шахматист Гари Каспаров
е посрещнат от организирана тълпа, обсипан с яйца и залят с кетчуп.
От друга страна екстрасенсът-шарлатанин Грабовой получава въз-
можност необезпокоявано да прехвърли от Москва половината си
секта в Беслан заедно с литература, касети и апаратура. На всички въ-
проси на тази тема местните сътрудници на ФСБ отговарят с усмивка,
че заниманията на сектата били лична работа на всекиго и държавата
не можела да се меси.
Но всичко си идва по местата в момента, в който става нужно да се
намери компромат, да бъдат дискредитирани смелите, безком-
промисни и непримирими „Майки от Беслан“. Те трябва да бъдат из-
ложени чрез слабостта, която са допуснали в своята човешка мъка,
чрез наивната си вяра във всемогъществото на шарлатанина Грабо-
вой, професора от АБОП ...

294
АБОП, Академията, в една от учебните програми по сугестивна лин-
гвистика на която, както помним, беше записано:
„...тук Вие ще се научите:
– да предизвиквате мигновено безсъзнателно доверие у своя
събеседник
– да влияете върху него скрито на вербално и невербално ниво
– да умеете да променяте неговите убеждения на безсъзнателно
ниво и да управлявате неговото поведение“
Академията явно преминава от фазата на теорията в сферата на прак-
тиката ... Ω

295
Подаръци за президента

296
 Русия остана с Човек по-малко *

Новината за подлото убийство на Анна Политковская сграбчва за гър-

лото и премрежва погледа. Тя буди възхищение пред смелостта на по-
койната и разгаря ярост пред наглостта на поръчителите.
В днешна Русия нейното име се бе превърнало в символ за непре-
клонна, честна и неподкупна журналистика. В страната и в чужбина
(когато ѝ бе разрешавано да пътува зад граница) гласът на Анна По-
литковская бе слушан с внимание. Тя бе една от последните публични
фигури, които призоваваха към завръщане в царството на здравия
разум, на почтеността и елементарните човешки ценности – в проти-
вовес на официалната лъжа, на социалния разврат и грубото насилие,
възцарили се поголовно в нейната Родина. Смелост и решителност
като нейните не се прощават от властващата бандитско-кагебистка
върхушка.
Първата мисъл, която неминуемо пронизва помнещия миналото
българин, е смразяващият паралел със съдбата на нашия писател
Георги Марков. И двамата получиха висшата мярка на наказание
заради своята смелост, заради силата на разобличителното си слово.
И двамата станаха обект на езическо жертвоприношение в чест на
рождения ден на вожда: Марков бе прострелян с отровната сачма на
моста Ватерло през 1978 г. в навечерието на Тодорживковия празник
и само здравата физика на писателя не позволи на шефа на МВР Ди-
митър Стоянов да зарадва диктатора с радостната вест навръх рожде-
ния му ден. Празничният дар за вчерашната рожденденска трапеза
на кремълския господар – смъртта на Анна Политковская – бе подси-
гурен професионално и безотказно. И в двата случая провиждаме по-
черка на КГБ и на неговите, нароили се официални и сенчести,
правоприемници и наследници.
Два дни преди мъченическата си гибел Анна Политковская говори
за последен път пред микрофона на радио Свобода. Внимателното
препрочитане и прослушване на думите й ни дава днес отговори на
много от въпросите около нейното убийство. Прецизно и спокойно тя
изброява чудовищните престъпления на кремълския наместник в Че-
чения Рамзан Кадиров, съобщава за снимките на изтезавани и отвле-
чени от него невинни, с които тя разполага и за подготвяна статия по
*
08.10..2006

297
темата. В понеделник се очакваше излизането на поредната нейна ста-
тия с разкрития за движещите сили в продължаващия десетилетия
чеченски конфликт ...
„Всъщност не ставам за борец. Аз съм просто абсолютен журналист.
А задачата на журналиста е да информира за това, което се случва“,
беше казала веднъж Анна Политковская.
Тежко и горко на страна, в която това фундаментално верую става
причина за кървава разправа. Ω

298
 Гласът на Анна Политковская
звучи отново в Берлин *

Убитата миналата седмица в Москва руска журналистка Анна Полит-

ковская бе често канена и изслушвана с внимание в Германия. Кни-
гите ѝ излизаха без закъснение на немски и имаха своя принос за
преобладаващо критичния поглед на интелектуалците, както от ляво,
така и от дясно към Путинска Русия.
В Берлин през уикенда паметта ѝ бе почетена с траурна церемония
в сградата на всекидневника Frankfurter Allgemeine. Стотици граж-
дани изпълниха остъкления, внушително-прекрасен след неотдавна
завършилата постмодернистка реконструкция, закрит вътрешен двор
на редакцията. Редовете в залата бяха плътно обкръжени от право-
стоящи, други се тълпяха във фоайето, за да слушат по уредба много-
часовия маратон по четене на страници от нейните книги.
Паметната церемония бе открита от Майнат Абдулаева, чеченска
журналистка, колежка и приятелка на Политковская от вестник
„Новая газета“, в момента емигрантка в Германия. Тя припомни съд-
бата на своята родина Чечения, терзана от години със средновековна
жестокост от руската военщина, разказа за започналите през послед-
ните седмици с нова сила расистки изстъпления по улиците на рус-
ките градове в стила на националсоциализма в Германия, съобщи за
списъци с имена на следващи жертви по руските интернет сайтове.
Необезпокоявани от властите групировки произнасят задочни
смъртни присъди над правозащитници като Людмила Алексеева,
Светлана Ганушкина, Лев Пономарьов ... Екзекуцията на една от тях
– Анна Политковская бе извършена публично, нагло и назидателно
за всеки, дръзнал да последва нейния граждански и професионален
пример.
Към събраните в залата немски интелектуалци Майнат Абдулаева
отправи недвусмислен апел да не се отдават на илюзии за сигурност:
„Когато и последният безстрашен руски журналист е елиминиран, то-
гава убиецът с черната бейзболна шапка ще се появи пред вратата и
на западноевропейските публицисти“.
Един след друг пред микрофона на подиума застават 14 именити
писатели и журналисти. Всеки чете избран от него пасаж от двете
*
15.10.2006

299
последни книги на покойната Анна „Чечения. Истината за войната“
и „В Путинска Русия“. В тях авторката насочва своите аналитични раз-
следвания вече към самия център на властовите структури в Москва.
С трудно сдържан глас пред неописуемите зверства, описани в откъса
за 45-ти десантен полк в Чечения, Моника Марон разказва за дванай-
сетте дни, прекарани от обикновената чеченска селянка Розита, заро-
вена в яма на открито, пълна с ледена вода, с решетка над главата под
автоматите на руски специални части. Тя чете за бруталните разпити
на самата Политковская , за униженията на които я подлагат руските
военни, които тя самата нарича толкова неприлични, че не могат да
бъдат описани. В паметта се врязват думите, изревани от руски пол-
ковник към Анна: „Малко ти е да те разстрелят!“
Катя Ланге-Мюлер чете сцена, описана от Политковская, взета
сякаш от преизподнята на Данте – в срутено от руската артилерия под-
земие се тълпят чеченски жени около родилка, на която войниците не
позволяват да напусне окупираното село. На призивите на жените да
си спомнят, че и те имат майки и сестри отговаря гръмогласен хохот
„Ние роднини нямаме, всичките сме от домове за сираци. И сме тук за
да ви изтребваме, а не за да помагаме да се раждат нови чеченци.“ Про-
сната на бетона пред гаврещите се руски войници, нещастницата
ражда дете, което умира в ръцете ѝ. Представата за това, което изпитва
хилещата се, надвесена над нея руска военна паплач, пише Политковс-
кая, излиза извън всяко човешко въображение.
С часове залата е като вцепенена, на никого не му минава и през ум
да аплодира. След всеки нов четец слушатели стават от редовете и из-
лизат във фоайето – местата им се заемат от правостоящи, други вли-
зат в залата и попадат в разстлалата се смес от безсилие и ярост, която
сковава гърдите и замъглява очите на присъстващите. Четените от-
къси от книгите на Политковская описват една противоестествено
жестока действителност. Те съкрушително надхвърлят всичко онова,
което е в кръга на представите на живели десетилетен мирен и уст-
роен живот средноевропейци. Може би и това парализира допълни-
телно публиката.
На германски слушатели, зверствата на руската армия в Чечения,
така както ги е видяла, записала и описала Анна Политковская въз-
действат и на второ, по-дълбоко ниво. След поредица публикации и
документални филми, едва през последните 2 – 3 години тук станаха
по-широко известни гигантските мащаби на насилията, извършени
от Съветската армия над гражданското немско население през зимата
и пролетта на 1945. Това, което по различни причини е било премъл-

300
чавано с десетилетия в двете следвоенни Германии, постепенно на-
влиза в общественото съзнание. В залата на Frankfurter Allgemeine
онзи ден, от разказа на очевидец, слушателите имаха възможност да
узнаят “на живо“ как в наши дни техни съвременници търпят същите
нечовешки страдания, сполетели собствената им страна преди 60 го-
дини.
За да се чуе гласът и на тези обречени, изтезавани и забравени от
света хора, Анна Политковская отдаде своя живот. За да не бъде съд-
бата ѝ безсмислена, както и съдбата на неизбежните следващи жертви
за свободата на словото в Русия – всички ние, които имаме възмож-
ността все още да говорим и пишем свободно, трябва да показваме от-
ново и отново на днешните властници там, че гласът на истината не
може да бъде заглушен. А това е нещо, което те много внимателно ре-
гистрират ...

301
 Това фатално име “Пикадили“ ... *

Съвсем неотдавна смъртта на руската журналистка Анна Политковс-

кая зловещо ни припомни убийството на Георги Марков в Лондон
през 1978 г. Общото в двете престъпления бе специфичният момент
на тяхното извършване – в навечерието и съответно на самия рожден
ден – на Тодор Живков тогава и на Владимир Путин днес.
В актуалното покушение срещу руския писател-дисидент Алексан-
дър Литвиненко отново по поразителен начин присъства свързващ го
с убийството на Георги Марков елемент. Във всички съобщения и ко-
ментари за отравянето на бившия офицер от ФСБ се повтаря отново
и отново едно название – “Пикадили“. Тъкмо в суши бара “Итсу“ на
Пикадили стрийт 167 е станала срещата на Литвиненко с италианския
професор Марио Скарамела, след която започват симптомите на фа-
талното отравяне.
За всеки читател на книгата на Христо Христов “Убийте Скитник“
името “Пикадили“ събужда веднага съвсем конкретна асоциация.
Предполагаемият извършител на убийството с чадъра, италианецът
Франческо Гулино е воден като агент на Първо главно управление на
ДС именно под псевдонима “Пикадили“.
Разбира се съгласно нормалната логика и здравия смисъл не бива
да се търси причинно-следствена или материална връзка между трите
покушения на основата само на споменатите съвпадения. Лекомис-
лено би било обаче да пренебрегнем факта, че престъпни мафиотски
организации често вграждат наситени със символика елементи и жес-
тове в своите акции. Те изпълняват функцията на повече или по-
малко скрити послания до публиката и до потенциалните жертви.
Оправдано е допускането, че и изградени на сходен принцип секретни
служби с десетилетен тоталитарно-конспиративен опит използват
подобен арсенал за психологическо въздействие.
Не е нужно да се умува дълго, за да се схване знаковият смисъл на
убийствата на Анна Политковская и на Александър Литвиненко. И
двамата бяха безкомпромисни критици на установения през послед-
ните години авторитарен режим на бивши и настоящи кадри на
КГБ/ФСБ в Русия. Анна Политковская правеше достояние на руската,
но преди всичко на международната общественост факти за наложе-
*
24.11.2006

302
ния безогледен терористичен режим в Чечения, за нарушаването на
всички основни човешки права там. Александър Литвиненко издаде
книги и написа многобройни статии за задушаващата хватка, в която
тайните служби държат руската политика, икономика и медиите. Под-
робно документираното му разследване за взривовете на жилищни
блокове в Русия през 1999 г. обвини пряко ръководството на ФСБ в
съучастие при организирането им.
Неприкритата бруталност, с която се елиминираха двама от най-
известните в чужбина критици на московския режим показва, че
вече навлизаме във фаза, в която Кремъл, отхвърлил всякакви за-
дръжки и скрупули, не се интересува нито за имиджа си в очите на
световното обществено мнение, нито държи сметка за преките поли-
тически последствия. Убийствата на Анна Политковская и на Алек-
сандър Литвиненко имат строго дефинирани адресати –
политически и граждански активните противници на днешния
руски президент. При това изборът на всеки един от двамата съвсем
не е случаен.
Екзекуцията на Анна Политковская е предупреждение към вътреш-
ните “врагове“, към онези останали съвсем малко на брой в Русия пра-
возащитници, публицисти, интелектуалци, които все още рискуват да
изговарят, да пишат и публикуват неудобни за Кремъл истини, които
все още се осмеляват да разговарят със западни кореспонденти и
гости.
Мъчителната, жестока смърт на Александър Литвиненко пък е сиг-
нал отправен навън. Тя убедително внушава на противниците в еми-
грантските среди, на т.н. “перебежчици“ или според гебистката
терминология, на “предателите“, че за тях спасение и сигурност ни-
къде и никога няма да има. Страхът започва да сковава руските об-
щности на Запад. Не са много смелчаците като режисьора Андрей
Некрасов, който даде поредица от силни интервюта през изминалите
дни в няколко европейски вестника, който е бил всеки ден до леглото
на Александър Литвиненко, и който в днешния Times цитира послед-
ните прошепнати думи на умиращия, преди той да изгуби оконча-
телно съзнание: “Мръсниците се справиха с мен ... Но те няма да
могат да се справят с всички останали.“
Чувам и чета припрени, самоуспокоителни разсъждения и на при-
ятели, че това убийство само вредяло на Путин, че той нямал ника-
къв интерес от него. А взривяването на Яндарбиев? А вкарването в
затвора на Михаил Ходорковски? А екзекуцията на Анна Политковс-
кая? Все вредни за имиджа на президента произшествия, все някой

303
интригант-конспиратор се е намерил да му подложи динена кора
пред света ...?
Напротив. Напротив !
Кой друг освен завладелият Кремъл гебистки елит има по-голям ин-
терес именно от тези убийства? Кой е заинтересован по-силно от това
да се кичи с безнаказаност и безпощадност пред очите на повлеченото
във водовъртежа на национал-патриотизма руско население? Кой,
опиянен от усещането за енергийно всемогъщество, желае да демон-
стрира своето, унизяващо Запада, пренебрежение към всички естест-
вени човешки морални норми?
Въпроси, чийто отговор не предвещава нищо добро за света, в който
ни предстои да живеем, ако продължим все така да си затваряме
очите пред тях.
Светът, в който Саша Литвиненко остави след себе си жена и нев-
ръстен син ... Ω

304
 Смях в залата *

И в най-трагичната ситуация се случва да ни напуши смях. Понякога

се смеем през сълзи. В сегашния случай обаче смехът се съпровожда
от скърцане на здраво стиснати зъби.
Може ли да бъде друга реакцията на многогласното, но хармонично
пеене, в което през последните дни се упражняват някои от светов-
ните медии? За какво става дума?
Оказва се от една страна, че Скотланд Ярд вече без колебание иден-
тифицира Русия като източника на смъртоносната радиоактивна от-
рова, причинила гибелта на Александър Литвиненко. Нещо повече,
участието на агенти на ФСБ, организацията наследник на КГБ, било
„вероятно“ съобщава от Лондон Spiegel Online. Следствието се концен-
трира все повече върху група от петима руски „запалянковци“, при-
стигнали от Москва в Лондон за мача на ЦСКА с Арсенал в
навечерието на покушението срещу неудобния на Кремъл емигрант.
Именно тази група е ключовият елемент в разкриването на престъп-
лението, смята изданието.
Английският Guardian описва подробно досегашните разкрития на
Скотланд Ярд и добавя, че и легендарните служби MI5 и MI6 са се
включили в следствието. Цитиран е служител на полицията, който,
казвайки, че руската държава може би е замесена в убийството на Лит-
виненко, добавя: „Само държавата би могла да има достъп до този
смъртоносен радиоактивен материал“. Guardian бе онзи ляволибера-
лен вестник, който в началото на аферата се отличи с допускането, че
емигрантът може и да се е самоубил по такъв екзотичен начин, поста-
вящ пред радиационен риск и най-близките му хора. Сега същият
вестник пише, а други световни медии го преписват и препубликуват,
че според следователите, убийците може би били „престъпни еле-
менти от редиците на ФСБ или бивши нейни служители“.
До тук добре, ще си каже внимателният читател. Или зле – зависи
от гледната точка. Но следващото заключение неминуемо предиз-
виква споменатия по-горе тъжен смях. Оказва се, че „официалното
участие на правителството на г-н Путин“ под формата на пряка запо-
вед за убийството на неудобния публицист, можело да се изключи
като малко вероятно.
*
01.12.2006

305
Ако обстоятелствата не бяха повече от трагични, а ситуацията не се
изостряше от час на час, горното заключение можеше да канди-
датства за виц на годината. Оказва се, че някакви „престъпни еле-
менти“, наследници на КГБ, на организацията, избила безброй
безименни свои противници зад граница, виновна за смъртта на на-
пусналите редовете ѝ Игнатий Рейс, Валтер Кривицки, Фьодор Раз-
колников, Олег Пенковски, решили напълно автономно да се
разправят с най-гласовития недоброжелател на руския президент на
Запад. И то тъкмо в днешна Русия, в условията на тотално завземане
на всички ключови постове в държавния апарат, в икономиката и ме-
диите на Русия от кадри на същата организация ФСБ/КГБ. По стече-
ние на обстоятелствата въпросният президент – самият той
офицер-гебист от кариерата – от месеци се обгражда с кохорта от най-
доверени свои колеги от органите от Санктпетербургските си времена.
Но ето че британските следователи и по-точно информиращите ни
за техните версии медии, твърдо изключвали възможността някой от
високите етажи на московската власт да е бил информиран за плано-
вете на разпасалата се, недисциплинирана групичка „бандити от сре-
дите на ФСБ“. Те просто били решили да зарадват стопанина на
Кремъл с пикантната новина за скоропостижната смърт на неговия
личен враг Литвиненко.
Читателят се пита, от къде ли ще да се е появила тази британска уве-
реност в невинността на руското държавно ръководство. Не остава
друго, освен да допуснем, че информацията е дошла от самите руски
служби, проявили загрижена готовност да помогнат в разкриването
на престъплението. А защо да не предположим, че Тони Блеър е
решил да вдигне телефона и да пита направо руския президент за не-
говото мнение по случая. Може ли да му мине през ум да не повярва
на думите на колегата Владимир, на неотдавнашния домакин на Г8,
на човека, който държи в пазвата си ключето към несметните нефтени
и газови сибирски залежи, на съюзника в световната борба с теро-
ризма?
А на нас, на които Господ не ни е дал свойството да вярваме така
лесно, остава само да се смеем. През сълзи.
Или през стиснати зъби ... Ω

306
 Москва не вярва на сълзите.
На кого вярва Лондон *

Не винаги е приятно да се окажеш в ролята на пророк. Особено когато

пророкуваното развитие влиза в разрез с основни принципи, на които
би трябвало да се изгражда нашето западно разбиране за правата на
човека, за ненакърнимостта на човешкия живот и на правото на сво-
бодно изразяване на мнение.
Във вчерашния коментар „Смях в залата“ направихме саркастичното
допускане, че британските разследващи власти и държавно ръко-
водство може да се посъветват с руските органи и с техния върховен
главнокомандващ и да приемат тяхното мнение за убиеца на Алексан-
дър Литвиненко. Ето че днес пристигат вече съобщения за контакти на
високо ниво между Лондон и Москва, които явно са оказали влияние
върху атмосферата на заседанието на британския кабинет в четвъртък.
Както научаваме от Times, на заседанието премиерът Тони Блеър
заявил, че „най-важното си остават дългосрочните отношения на Ве-
ликобритания с Москва“. Друг министър изразил безпокойство от
това, че „случаят води до напрежения с руснаците“ и добавил, че „те
са прекалено важни за нас, за да си позволим да се караме с тях заради
тази работа“.
Външният министър Маргарет Бекет информирала министрите за
разговор с руския си колега, от когото научила, че президентът Путин
бил ядосан от неспособността на британците „да накарат Литвиненко
да замълчи в последните часове на живота му“. Москва приема пред-
смъртното писмо на Литвиненко, в което той нарича руския прези-
дент „безскрупулен варварин“, като част от добре организирана
кампания, за да се навреди на имиджа на Путин преди срещата на
върха в Хелзинки.
Британските пируети придобиват още по-съмнителен характер с из-
казването на вътрешния министър Джон Рийд. Той предупредил ка-
бинета да не се впуска в предположения за смъртта на Литвиненко и
припомнил, че „бившият шпионин“ бил замесен с „организираната
престъпност, с КГБ, с чеченците и с емигрантски руски олигарси“.
Внимателният читател, запознат не само със западноевропейските
средства за информация, но прелистващ и някои московски медии не
*
03.12.2006

307
може да не се сепне след впечатляващото изказване на отговорния за
вътрешната сигурност и борбата с престъпността британски министър.
До сега правителството бе съобщавало само за готовност на руснаците
да окажат съдействие в следствието. След горното заявление из-
глежда, че официални среди в Лондон започват да възприемат дори
езика на кремълските медии и пропагандисти.
„Чеченците“, „олигарсите“ – това съвсем не е коректният и предпаз-
лив стил, който сме свикнали да очакваме от службите на нейно ве-
личество. Кои са „чеченците“? Ахмед Закаев – получилият с решение
на върховния лондонски съд статут на политически емигрант минис-
тър от кабинета на убития чеченски президент Масхадов? Закаев, този
светски и европейски мислещ политик, който при всяка възможност
публично настоява за мирно разрешение на чеченския конфликт и не
спира да призовава Москва на масата на преговорите? А „олигарсите“?
Борис Березовски, напуснал Русия след подготвяно покушение срещу
живота му? Бизнесменът, дразнещ Кремъл с легалното си пребиваване
в Лондон – за разлика от живо погребания в азиатски лагер, след по-
литически скалъпена присъда, Михаил Ходорковски?
Въвеждането в официалното говорене на западния свят на този
език и на това мислене може да означава само едно – поредна победа
на Путинската стратегия за пречупване на волята на демократичните
общества да защитават свои неотменими и ключови принципи. Така
отстраняването на един от ярко изразените противници на авторитар-
ния руски режим, съпроводено с вече известните ни обстоятелства,
постига своята главна цел. Изправени пред поредния пример на сла-
босилно демократично колебание с носталгия си спомняме непре-
клонността на лидери като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър пред
лицето на смазващата съветска ядрена мощ.
Поведението на някои днешни техни наследници придава на полу-
забравената максима на Ленин от 1920 г. – „Те ще ни продадат и въ-
жето, на което ще ги обесим“ – нова актуалност.

308
 Въпросът на въпросите *

Съществуват гениални престъпления. Гениални като мащаб или като

перфектна маскировка на извършителите. През последните седмици
ставаме свидетели на престъпление, гениално като замисъл.
Всеки изминал ден след убийството на Александър Литвиненко
носи все нови и нови подробности, които допълват знаковото посла-
ние, изпратено до всички нас от злия гений, стоящ зад атентата.
Бившият офицер от ФСБ бе символично име сред емигрантите от
Русия на Запад. Никой друг не формулираше така крайно критичната
си позиция спрямо днешното Кремълско ръководство. Не беше и мар-
гинална фигура без гражданство и защита. Неотдавна бе станал по-
даник на Нейно величество, ползваше се като застрашено лице от
държавна и частна охрана.
С неговото отстраняване, при това извършено по особено мъчите-
лен и зловещ начин, вдъхновителите на престъплението показват, че
никой противник не може да се чувства сигурен пред тяхната крими-
нална енергия и възможности. При избора на смъртоносното средство
те се придържат към най-добрата традиция на мафията. Когато
трябва да се накаже предател от собствените редици, само неговата
смърт не е достатъчна – жертва стават и членове на семейството му.
Това се прави за назидание и сплашване на всички останали. Ето че
една след друга идват новините за радиоактивно заразяване и на вдо-
вицата на Александър Литвиненко, на баща му и дори на невръстния
му син. Отровата въздейства уникално – тя поразява не само жертвата,
но и нейното семейство и най-близките приятели, бдящи в послед-
ните дни до леглото на умиращия. Дозата, макар и не смъртоносна в
момента, е достатъчна според специалисти за по-късно развитие на
ракови заболявания. Дяволската порочност на замисъла неминуемо
поразява въображението.
Идва ред и на по-глобалното послание на престъплението. В сър-
цето на западната цивилизация е убит човек на свободното слово, кри-
тик, възползващ се от едно от основните човешки права на собствено
мнение и гласното му изразяване. Убит е с непознато до сега смърто-
носно средство. За всеки мислещ, отговорен или редови, член на за-
падното общество сега става ясно: за пръв път е доказано на практика
*
10.12.2006

309
съществуването на оръжие с невъобразим потенциал на въздействие.
„Ние можем да го приложим навсякъде и в далеч по-интензивна
форма, ако това се наложи“ – това е посланието, което възложителите
изпращат до всички нас. Целта е вземането ни за заложници на собст-
вения страх. Никой не знае кога и къде ще се разсее следващият път
смъртоносният, незабележим дим от цигарата на може би неподози-
ращ своята роля извършител-жертва, кога и къде ще се пръсне дозата
от спрея, годна да увреди фатално този път хиляди засегнати.
Затварянето на очите пред заплахата няма да помогне никому. Рано
или късно се стига до ситуация, в която никоя отстъпка вече не е дос-
татъчна за въздържането на агресивно поставящия своите условия
противник. Историята, и то немного далечната, ни дава достатъчно
примери за това.
Наскоро Едуард Лукас писа в Times, че убийството на Александър
Литвиненко маркира началото на нова Студена война. Едни се пла-
шат от тази констатация, според други тя е все още само wishful thin-
king, т.е. представяне на желаното за действителност. Но нима не е
така, че ние, живеещите на Запад, общността, към която от 1 януари
ще принадлежи и България, имаме само един шанс да запазим своя
утвърден през десетилетията демократичен начин на живот? Усло-
вието е, колкото и непривично да звучи това в ушите на мнозина, по-
желателното мислене на Ед Лукас да стане действителност.
Обратното би означавало незабележимото с просто око ерозиране
на нашата ценностна културно-политическа система да напредва все
така, до превръщането ѝ в безволев склерозирал придатък на безми-
лостно настъпващите източни гиганти. Все още не са много полити-
ците на Запад, които осъзнават заплахата в цялата ѝ трагична сила.
Но с всеки следващ акт, от порядъка на убийството на Александър
Литвиненко, те ще стават повече. Процесът на конфронтация неиз-
бежно носи в себе си изясняване на фронтовете. Въпросът е ще наме-
рим ли навреме в себе си решителност и воля за оцеляване.
За оцеляване не само физическо, но и духовно, политическо и кул-
турно … Ω

310
 „Последните му думи към мен бяха:
Марина, толкова те обичам!“ *

Вчерашният брой на Sunday Times публикува резюме от разговор на

представители на редакцията с вдовицата на убития в Лондон руски
емигрант Александър Литвиненко
Както пише вестникът, интервюто е било много тежко за Марина,
която е говорила през сълзи, на често прекъсван от вълнение англий-
ски. Тя е споделила, че последните думи на умиращия преди да из-
падне в кома са били „Марина, толкова те обичам!“
44-годишната вдовица решила да направи изявленията пред Sun-
day Times, възмутена от тиражираните „напълно неверни измис-
лици“ из пресата за съмнителния характер на нейния съпруг, за това,
че той бил шпионин и измамник. В интервюто си тя подчертава, че
съпругът ѝ е бил честен човек, който винаги се е противопоставял
на криминалния свят.
В необичаен за Times стил се цитират силно емоционални пасажи
от разговора с Марина Литвиненко, която разказва за покойния като
„любещ и грижлив баща и забележителен мъж, който ще липсва на
всички ни“. Вестникът разказва как чувството за свобода във Велик-
обритания постепенно накарало семейство Литвиненко да забрави
предпазливостта и страховете. „Шестте години в Англия ни напра-
виха други хора“, казва Марина. Тя, Александър и 12 годишният им
син Анатоли се заселват в Северен Лондон и постепенно навлизат в
бита на чуждата страна. Александър често обръщал внимание на
това, че за разлика от Русия, където всеки върши каквото си иска, във
Великобритания нещата се определят от реда и от законите, валидни
за всички.
„Разбира се, че Саша имаше врагове, но никога не съм предполагала,
че може да е на прицела на убийци,“ разказва Марина Литвиненко.
Същевременно тя съзнава, че неговите бивши колеги от ФСБ никога
не са могли да му простят това, което той е сторил за разкриване на
престъпленията на службата.
Вдовицата е доста предпазлива в някои части от разговора и избяг-
ва отговор на прекия въпрос дали властите в Русия или самият прези-
дент Путин стоят зад убийството. На молба да коментира обещанието
*
12.12.2006

311
на Тони Блеър, че отношенията между Великобритания и Русия няма
да влияят на разследването на убийството, Марина казва, че Саша ви-
наги е бил впечатлен от това, колко много означава отделната лич-
ност в Англия и колко малко важи тя в Русия: „В Русия няма никакво
значение, колко хора са убити. Иска ми се да вярвам, че в Англия жи-
вотът и на един едничък човек може да бъде много важен.“
Оказва се, че 1 ноември, денят, в който е отровен Александър, е на-
ситен със символика. Точно на този ден преди 6 години семейство
Литвиненко успява да се измъкне от Русия и през Турция да замине
за Англия. Тук, в чуждата страна, далеч от руската подтискаща дей-
ствителност, пред очите на Марина нейният съпруг започва развитие
– бившият офицер на ФСБ се превръща постепенно в писател, в пуб-
лицист, в борец за граждански права в своята Родина.
„Когато се запознахме, виждах в него много скрит потенциал – за-
вършва разказа си Марина Литвиненко. – В Англия той стана истин-
ски човек, истинска личност. Почти всяка вечер разговаряше с часове
с Владимир Буковски. Това бяха неговите университети.“ Ω

312
 Настъплението на къртиците *

С нарастващо внимание част от обществеността в Германия регис-

трира последните признаци за все по-нервната и брутална намеса на
кремълското ръководство в обществения живот не само в Русия, но и
в чужбина.
Медиите тук отразиха новинарски и коментарно серията показни
административни и полицейски мерки, предприети тези дни срещу
движението „Обединен граждански фронт“ в Москва. Като връх на
властовия произвол бе оценено нахлуването на тежко въоръжени ан-
титерористични части в офиса на ръководената от Гари Каспаров не-
правителствена организация. Бившият световен шампион по шах е
един от най-острите вътрешни критици на президента Путин. Поли-
цейската акция, съпроводена с конфискация на компютри, на журна-
листически материали и копиране личните документи на всички
присъстващи в офиса, бе проведена непосредствено след планирано
участие на Каспаров по германската телевизия. Той трябваше да се
включи директно в най-гледаното германско телевизионно полити-
ческо предаване на Сабине Кристиансен по обществения канал ARD.
Буря на възмущение не само сред консервативните медии предиз-
вика новината, че включването на Каспаров е било отказано в послед-
ния момент по „технически“ причини и с цел икономия на средства.
Друг популярен експерт по Русия – водещият журналист Клаус Бед-
нарц, чието участие също е осуетено от редакцията в последния мо-
мент, научил, че той и Каспаров са били отстранени по настояване на
руския посланик в Берлин Котеньов. Ще припомним, че това е съ-
щият дипломат, който неотдавна произнесе трогателно сълзлива реч
пред гроба на заместник шефа на Щази Маркус Волф и го нарече най-
достоен син на Германия и най-верен приятел на Русия.
Предаването по ARD трябваше да внесе яснота в главата на обърка-
ния среден германски потребител около убийството на Александър
Литвиненко. След пишманлъка на редакцията стана така, че вместо
критичните към Кремъл участници в предаването бяха включени
двама „здрави“ другари – самият посланик Котеньов и популярният
лековат и лекомислен руски писател-емигрант в Германия Владимир
Каминер. Двамата дружно отхвърлиха всякакви конспиративни тео-
*
15.12.2006

313
рии за някакво, уж внушено от Москва, убийство и се подиграха с „ис-
терията, обхванала германското общество“.
Дипломатът Котеньов обвини медиите тук, че създавали с комента-
рите си паника в населението и цитира писъмце, получено от разтре-
вожено германско дете, което моли „милия чичко посланик“ да пуснат
атомната бомба, която баща му казал, че Русия се готви да използва,
направо върху родното село на детето, та всичко да свършело по-
бързо. В предаването бе включен и президентът на „Шалке“, който ко-
ленопреклонно благодари на Газпром за спонсорството на футболния
му клуб, както и представител на едрия германски бизнес, преливащ
от оптимизъм за предстоящи трицифрени милионни печалби от сто-
кооборота с Русия.
Сабине Кристиансен, водещата телевизионна журналистка на ARD,
е позната в гилдията и сред ангажираната публика като дългого-
дишна, дискретна симпатизантка на социалдемократите и лично на
бившия канцлер Герхард Шрьодер. Последното ѝ политическо ток-
шоу преля чашата на търпението и на най-издръжливите комента-
тори. Както става известно, на шеф-етажа на самата телевизия цари
брожение и недоволство от подбора на гостите в предаването. Във вът-
решно писмо до главните редактори се изразява загриженост за ре-
номето на цялата телевизионна журналистика, върху която
отлъчването на Гари Каспаров от ефир хвърля сянка.
Признаци за изнервената реакция на Кремъл могат да се открият и
в административните пречки, които се поставят пред планирания за
събота в Москва така наречен „Марш на несъгласните“ с активното
участие на всички опозиционни на Путин граждански организации –
от крайно ляво, до умерено консервативните сили. Властите реагират
по своему – агресивно, с подчертано „антизападна“ насоченост: за не-
деля е свикана манифестация на фанатично предани на Путин, по
комсомолски организирани националистически кохорти на младеж-
кия съюз „Нашите“. Формалният повод е 65-тата годишнина от бит-
ката за Москва и победата над германската армия пред стените на
града през 1941 г. Докарването на стотиците хиляди активисти ще
струва по експертни оценки 10 милиона долара. Сумата разбира се е
дреболия за преливащата от газовопетролни долари държавна хазна
на Русия.
Ново доказателство за риска, който носи в днешна Русия общува-
нето със западни медии, комбинирано с непокорна на Кремъл пуб-
лична позиция, е случаят с московската писателка Елена Трегубова,
автор на политбестселъра „Байки кремлевского диггера“. Тя е попу-

314
лярна и в Германия, а тези дни ѝ предстоеше посещение на редица
немски градове за четения и представяне на неотдавна излезлия тук
неин сборник „Мутантите на Кремъл. Моят живот в царството на
Путин“. Трегубова има кариера на известна журналистка, работила е
във вестниците “Русский телеграф“, “Известия“ и “Коммерсантъ“,
бивш член е на т. нар. “кремълски пул“ (акредитираните в Кремъл
журналисти) при Елцин и Путин. Заради бестселъра, наситен със съб-
рани от първа ръка убийствено-презрителни характеристики на рус-
кия президент, Трегубова е уволнена от “Коммерсантъ“.
Току-що нейното берлинско издателство съобщи, че авторката се
отказва от пътуването до Германия и за известно време се налага да
се оттегли на сигурно място, далеч от обществеността. В мейл до ре-
дакцията Елена Трегубова пише, че „всеки контакт със Запада в мо-
мента поставят живота ѝ в опасност“. През 2004 г. Трегубова бе
жертва на бомбен атентат, при който оцеля като по чудо. Тогава сле-
дователите са я разпитвали настойчиво за евентуални контакти с
някой си Александър Литвиненко. Журналистката отхвърля всякаква
връзка с емигранта, когото тя дори не познава. Но ето, че неотдавнаш-
ното убийство на Литвиненко в Лондон, както и някои други, неназо-
вани събития, убедили Елена Трегубова, че опасността и за нея става
съвсем реална. Говорител на нейното издателство в Берлин Tropen
потвърди днес пред мен получаването на нов мейл от г-жа Трегубова.
Тя пише, че с оглед на обстоятелствата се чувства нормално и че е на
относително сигурно място. Повторила е, че в момента не желае да се
появява на публични места, да прави изявления и да отговаря на въ-
проси от публицистичен или политически характер.
За запознати с десетилетната практика на предшественика на днеш-
ните руски служби НКВД/КГБ споменатите медийни събития в Гер-
мания и в други западни страни, едва ли оставят място за съмнение:
в ход е целенасочена и скъпа кампания с използването на активни и
потенциални компоненти на въздействие. Целта е да се манипулира
западното обществено мнение. Стремежът е чрез смесица от ирони-
зиране, пренатоварване с абсурдни конспиративни теории и сплаш-
ване да се задълбочи ерозията на неговата решителност при
отстояването на принципни ценности.
За сега успехът на кампанията далеч не е гарантиран. Ω

315
 „Путин уби сина ми“ *
Интервю на Валтер Литвиненко

Британският всекидневник „Индепендънт“ публикува в съботния си

брой първата подробна изповед пред пресата на Валтер Литвиненко,
бащата на отровения неотдавна в Лондон руски емигрант.
Настойчиво и с тона на прежалил се човек, Валтер Литвиненко об-
винява ФСБ в убийството на своя син. „Нямам капка съмнение, че
Саша бе отровен от ФСБ и че заповедта за това е дошла от бившия
агент на КГБ и днешен президент Путин. Циничното убийство на сина
ми е добре пресметнат акт на сплашване“, казва в интервюто Валтер
Литвиненко. Според него никой друг в държавната йерархия или
извън нея не разполага с властта да санкционира такова убийство на
чужда територия.
Самият Валтер Литвиненко е лекар с професионална кариера в ор-
ганите на МВР. Служил е в системата на наказателни лагери в Далеч-
ния Изток. През 1979 г. влиза в конфликт с началството в Сахалин
при опит да издейства облекчения за душевно болни лагерници.
Уволнява се от органите след като специална комисия отказва да под-
крепи исканията му. Преквалифицира се за психиатър. Интервюто
на Валтер Литвиненко съдържа спомени, обясняващи донякъде лич-
ностното развитие на сина му. Дядото на Саша, пилот-герой от вой-
ната, строшил ядосан поднос в главата на невръстния си внук, когато
той веднъж му казал, че никога не би станал „мръсен войник“. На 17
години Александър Литвиненко е записан в дивизията „Ф.Е.Дзер-
жински“ и от тогава попада в идеологическата мелница на органите.
През 1988 г. съобщава на баща си, че му е предложено зачисляване в
КГБ. Валтер Литвиненко: „По това време КГБ имаше легендарна
слава (през 1988 г. ?! – бел. авт.), затова му казах – Приемай, сине!
Отивай да служиш на Родината!“
Фатална препоръка, както вече знаем ... Но може би е прекалено да
искаме от претърпелия такава трагедия баща да потърси и у себе си
част от вината за по-нататъшната съдба на своя син. Във всеки случай
в това интервю Валтер Литвиненко не се отдава на самоанализ. Все
пак текстът е ценен като автентична изповед на човек, който се е пре-
жалил и иска да изговори това, което му е на душата.
*
17.12.2006

316
Вестта за отравянето на сина му го застига в руската провинция. На-
учава, че тежко болният Саша иска да го види и се отправя на дву-
дневно пътешествие с влак до Москва. Моли се интензивно за
здравето на сина си през целия път. Заварва Саша вече в много тежко
състояние в лондонската болница.
„Вглеждах се в лицето му, което беше изпълнено със страдание. Ви-
наги съм му се радвал като го видя, защото беше толкова хубаво
момче, но сега беше просто трудно да го познае човек. Очите му бяха
затворени. Направих над него кръстен знак и произнесох „Отче наш“.
Казах му, Саша, видях светлина, когато се молех на Св. Сергий и сега
съм сигурен, че ще се оправиш. Излъгах го. Той се понадигна в лег-
лото – изглеждаше точно както на снимката, която обиколи света.
Видях голяма надежда в очите му. Тогава ми каза: „Тате, трябва да ти
кажа нещо важно.“ Няма да забравя този му поглед. Очите му бяха
много, много сериозни, когато промълви „Приех исляма“.
В този момент Валтер Литвиненко почувствал нещо много странно.
За момент му се сторило, като че ли ролите са сменени. „Сякаш той
беше станал мой баща, а аз бях негов син“. Отговорил: „Твоя воля,
Саша. Стига да не си станал комунист или да почиташ дявола, бъди
какъвто искаш!“
Бащата има възможност да прекара само две вечери до своя син. Той
става свидетел на мъчителното му угасване. В заключение Валтер Лит-
виненко казва: „Идването на Саша в Лондон не беше просто случай-
ност. Не беше случайност и това, че той започна борба с една от
най-терористичните организации на света, ръководена от президента
Путин. Саша никога не е предавал никого, затова казвам на хората и
на народа, за когото той жертва своя живот: Не предавайте и вие Саша!“
Разказът на Валтер Ливтиненко е повод за сериозно размишление.
Текстът буди още по-голямо уважение пред усилието на покойния
Александър. Издънка на комунистическо семейство, той извървява
нелекия път от редови, идеологизиран комсомолски и гебистки акти-
вист, до човека, решил се да скъса със системата, изградена върху лъ-
жата и терора. Неспособността му да живее по нататък „с лъжата“
(според знаменития израз на Солженицин) го кара да предпочете
добре познатия му смъртоносен риск на „предателството“ пред алтер-
нативата да погуби човешкото в себе си.
Докато в Русия продължават да се раждат такива необикновени
хора, надеждата за бъдещето на великата страна не бива да ни изос-
тавя. Ω

317
 „Иванов лъже“ *
Руският министър на отбраната публично опроверган

Публикувайки интервюто с бащата на отровения в Лондон руски еми-

грант Ливтиненко, в-к „Индепендент“ предположи, че то ще вбеси
Кремъл с неприкритите си обвинения срещу президента и обкръже-
нието му. Ето че не закъсня реакцията на човека, считан за възможен
наследник на Владимир Путин, министъра на отбраната Сергей Ива-
нов. В интервю за Ройтерс той със зле сдържана ярост заявява: „За нас
Литвиненко беше едно нищожество. Хич не ни и пука от това какво
бил казал или написал на смъртното си легло“. Изящният израз отго-
варя напълно на стила, въведен вече от неговия патрон Путин, про-
славил се с изказването „Ще им разгоним майката на терористите,
където ги намерим, ако ще и да е в кенефа!“
В допълнение, бившият разузнавач с 18 годишна кариера в КГБ
Иванов обяснява, че „когато Путин уволни Литвиненко, той беше ос-
ведомен за неговите многобройни закононарушения“. Това заявление
трябва да е извело от търпение руската писателка и интимна позна-
вачка на кремълските дела Елена Трегубова. В петък тя известява
своето берлинско издателство, че има основания да се бои за живота
си и затова ще се въздържа известно време от публични изказвания
и появи. Веднага след съобщението на Ройтерс обаче, в няколко руски
медии се появи под заглавие „Иванов лъже“ един почти жертвого-
товно смел текст на младата авторка, адресиран лично до министъра
на отбраната.
„Открих в изказването на Сергей Иванов за убийството на Литви-
ненко откровена лъжа и мога да я опровергая, позовавайки се на ду-
мите, които лично изрече пред мен Владимир Путин, когато вземах
интервю от него“, пише в статията си Елена Трегубова.
През 1998 г. на нарочна пресконференция Литвиненко и няколко
негови колеги обвиниха свои началници от ФСБ, че са им възложили
да убият Борис Березовски. През декември същата година Трегубова
интервюира Путин, който ѝ казва: „Скоро след като заех поста дирек-
тор на ФСБ уволних Литвиненко и разформировах неговото подраз-
деление“. Поразяваща в случая е мотивировката за този акт, която
Путин излага пред журналистката. От застъпник на правовата дър-
*
17.12.2006

318
жава, за какъвто се представя днешният руски президент, би било ло-
гично да се очаква, че е ликвидирал подразделение на специалната
служба затова, че в него се обсъждат и планират убийства на фигури
от политиката и бизнеса.Путин обаче обяснява на Трегубова, че повод
за началническата му намеса била появата на служители от този отдел
пред медиите и фактът, че те привлекли вниманието на обществе-
ността към подготвяното убийство. „Сътрудници на ФСБ нямат право
да излизат на пресконференции и да изнасят вътрешни скандали пред
публиката,“ казал Путин, обяснявайки причината за уволненията.
Руската писателка е особено възмутена от нахалната лъжа на ми-
нистъра Иванов, тъй като тя вече е описала горната случка в бестсе-
лъра си с разкази от Кремълската действителност. Сега тя отново
повтаря, че няма представа от дейността на покойния Литвиненко във
ФСБ. Единственото, което знае, е съобщеното ѝ от сегашния прези-
дент на Русия. „Или Путин, или Иванов лъже“, пише Елена Трегубова.
Според нея и втората част от изказването на Сергей Иванов е лъжлива.
Тя мимоходом припомня, че за втори път в течение на кратко време
висш представител на руската държава се изказва презрително за фи-
зически ликвидирана публична личност, като я нарича „незначи-
телна“ или „нищожество“. Веднага след това Трегубова опровергава
твърдението на министъра, че за руските служби Литвиненко не пред-
ставлявал никакъв интерес. По време на бързо прекратеното следствие
за взривяването на нейния апартамент през 2004 г. следователите са я
разпитвали дали не познава Литвиненко. На нейния отрицателен от-
говор криминалистите отговорили: „Странно, а пък в книгата си на-
меквате за същото, което и Литвиненко пише в своята книга – че ФСБ
имала пръст във взривовете на жилищните сгради в Москва ...“
Елена Трегубова свидетелства: „Органите много добре познаваха
книгите на Литвиненко, а техните сътрудници активно, дори с болез-
нен интерес обсъждаха неговите тези и обвинения.“
В края на статията си руската писателка задава въпрос за интели-
гентността на министъра на отбраната. Само седмица след погребе-
нието на зверски убит човек, за което има сериозни подозрения, че
може да е поръчано от руското ръководство, той намерил да каже в
свое оправдание, че убитият имал „нисък коефициент на интелиген-
тност“. По своя „коефициент на правдивост и порядъчност“, пише
Елена Трегубова, с този министър може да се мери само президент,
който в деня на погребението на убитата журналистка Политковская
публично разсъждава, кое било навредило повече на Русия – убий-
ството ѝ или нейните текстове.

319
Статията на Елена Трегубова завършва в духа най-добрата вековна
руска демократична публицистична традиция:
„Искам да запитам групировката, която нарича себе си ръководство
на Русия: господа, колко хора има още в Русия и извън нейните гра-
ници, които вие оценявате като „незначителни“ и като „нищожества“?
И дали този критерий вече е достатъчен за убийство? Не бихте ли обя-
вили веднага целия списък на „незначителните“ и „нищожните“? Или
това би ви затруднило технически – защото в него автоматично ще се
окажат всички ваши избиратели, а и не само те?“ Ω

320
 Какво да се прави? Кой е виновен? *
Въпроси след четенето на едно писмо

Една кратка новина от последните дни изкара отново на първите стра-

ници на медиите името на Александър Литвиненко – отровения в
края на ноември с радиоактивен полоний в Лондон руски емигрант.
Дейли Мейл пръв излезе със съобщението, че вдовицата Марина се
обърнала с молба към президента Путин да помогне в откриването на
убийците. Цитиран бе и откъс от писмото: „Никога не съм казвала, че
знам, че вие носите отговорност.“
Новината стана повод за многобройни триумфални реакции както
в руските медии, така и в хиперактивното по темата българско интер-
нет-пространство. Спектърът е широк. От злорадото „Скотланд Ярд
не можа да открие нищо и сега вдовицата търси помощ от Путин“,
през препоръки тя да прати молбата си на Борис Березовски в Лондон,
до издаващото твърде много за начина на мислене на изреклите го
предположение, че писмото било част от маркетингова кампания на
Марина за промоция на нейната предстояща книга. Не липсват и осъ-
дителни коментари за вдовицата, която си позволявала да трупа ка-
питал от смъртта на своя съпруг.
Какви са фактите и до къде стигна делото, което през последните
седмици остана малко встрани от публичното внимание?
Миналата сряда Скотланд Ярд обяви, че следствието по убийството
на британския гражданин Александър Литвиненко е приключило.
Преди това някои медии на острова бяха предположили, че на този
етап то ще бъде прекратено, тъй като няма шанс Русия да екстрадира
тримата бивши офицери от ФСБ, които следственото дело определя
като почти сигурни извършители на отравянето. Но следователите от
Скотланд Ярд спазиха процедурния ред и предадоха всички мате-
риали в Кралската прокурорска служба. Когато завърши анализа на
събраните доказателства и улики Прокуратурата ще излезе с решение
за по-нататъшния ход на делото.
Такива са фактите. Редом с тях съществуват предположения и спе-
кулации. След като в публичното пространство стана известно, че
следствието смята за извършители бившите офицери от ФСБ Луговой,
Ковтун и предполагаемия физически убиец с прякор „Владислав“, в
*
06.02.2007

321
Англия бе изразено убеждението, че те никога няма да получат заслу-
жено наказание и ще останат под прикритието на своята бивша
служба в Русия.
В края на миналата седмица два руски канала дадоха думата на
предполагаемите убийци. По Рен ТВ те шеговито направиха марке-
тингово предложение в Москва да се отвори суши бар, в който менюто
задължително да включва „чай а ла Литвиненко“.
Заподозрените съобщиха на зрителите, че са на път към ски курорт
в Алпите, за да избягат от досадните британски журналисти. По-късно
те се появиха и в шоу по НТВ, където като навити се занадпреварваха
с идеи как могат да припечелят от случая. Чули, че в Холивуд се под-
готвят филмови проекти за лондонското убийство, Луговой и Ковтун
съобщиха, че също ще пишат сценарий. Заливайки се от смях, един
през друг, те стигнаха до съгласие ролята на Луговой да се възложи
на Брад Пит, а Квентин Тарантино да поеме ролята на Ковтун. Така и
не стана ясно обаче каква ще бъде интригата на филма, след като бив-
шите офицери от ФСБ твърдят, че нямат нищо общо с убийството и
са били в Лондон само като футболни фенове.
На този фон писмото на Марина Литвиненко до руския президент
придобива особен смисъл. Именно обидните за нея реплики на запод-
озрените, както и възможността те да останат извън досега на право-
съдието са прекия повод, тя да се обърне към Владимир Путин.
Ехидните обвинения, които сега се отправят към нея, че преди била
назовала руския президент като поръчител на убийството, а в писмото
си сега отричала това, са напълно лишени от основание. За разлика
от покойния си съпруг, който в предсмъртното си послание се обърна
към бившия си колега подполковник Путин като виновник за убий-
ството, Марина, напротив, винаги подчертано се е въздържала от от-
правяне на преки лични обвинения. Нещо впрочем, към което се
придържат и всички сериозни наблюдатели въпреки предположе-
нията и уликите, насочващи вниманието към висши ръководни кръ-
гове на днешна Русия.
Писмото на вдовицата до Путин е издържано както стилистично,
така и фактологично и емоционално. Един цитат, който не бе включен
в съобщението на БТА гласи: „Ако Вие и руската държава не носите от-
говорност за убийството, трябва да направите всичко възможно, за да
окажете съдействие на британските власти при откриването на винов-
ните ...“ По нататък следват думите ѝ „Казах, че ако Вие не направите
всичко възможно в помощ на британските власти извършителите на
това ужасно престъпление да бъдат установени, единственият извод

322
би бил, че има нещо, което криете“. В края на писмото си Марина Лит-
виненко пише „Уверявам Ви, че няма да спра усилията си, докато убий-
ците не понесат справедливото си наказание“.
Въпреки дистанцията от няколко десетилетия и коренно промене-
ните световно-политически условия не можем да не открием в непри-
миримата позиция, в настойчивата вярност на делото на съпруга и
след неговата смърт паралели в поведението на Марина Литвиненко
и Анабел Маркова. Вдовицата на писателя Георги Марков, поразен в
Лондон от „български чадър“ с вероятен руски произход, до днес не
губи надежда, че от архивите един ден ще излезе на бял свят истината
за нейния убит съпруг.
Частна информация от Лондон ми дава основание да допусна, че
Марина Литвиненко съзнава с цялата ѝ зловеща сила опасността,
която ще я съпровожда през целия ѝ живот от тук нататък. Никой спе-
циалист не може да направи точна прогноза за последиците от радио-
активното облъчване, на което са били изложени най-близките на
Алекандър Литвиненко, умирал дълго и мъчително пред очите им.
Марина знае, че няма време за губене. И е решена да не го пилее през
отредените ѝ занапред години.
Затова едва ли си струва да обръщаме внимание на обвиненията
към нея, че злоупотребявала с комерсиална цел със съдбата на своя
съпруг. Както е известно, Марина пише заедно с Александър Гол-
дфарб книга за случая, която трябва да излезе тази пролет във филиал
на реномираното издателство Саймън & Шустър. Към материала про-
явяват интерес и холивудски студии.
Случаят присъства все още толкова болезнено в публичното съзна-
ние на Запад, че предположения за маркетингова кампания на вдо-
вицата в полза на книгата, в която се вписвало и сегашното писмо са
толкова абсурдни колкото и мотивите на изказващите ги.
Отново сме изправени пред терзаещите Русия от столетия въпроси
„Какво да се прави? Кой е виновен?“ Компетентните британски власти
очевидно са свършили своята работа. Очакваното решение на Проку-
ратурата или ще назове виновните, или ще закрие делото поради обек-
тивна невъзможност за провеждане на съдебен процес.
Над Русия обаче, над руския народ, над нейните близки и по-далечни
съседи първият въпрос продължава да тегне със страшна сила. Ω

323
 Следствието приключи.
Никой не забравя *
Случаят Литвиненко като изпит за зрялост

Времето, изминало от убийството на Александър Литвиненко в Лон-

дон през 2006 година, опроверга предвижданията, очакванията, а и
надеждите на онези, които разчитаха на кратката памет на публиката
и на политиците на Запад.
Първият случай на де факто използване на „мръсно“ ядрено оръжие
в центъра на западна метрополия с поразяване на стотици цивилни
лица проникна неизличимо в колективното съзнание на обществото и
влияе сериозно на политическите отношения между Лондон и Москва.
Отравянето с полоний на изявения критик на Кремъл Александър
Литвиненко от – както смята Скотланд Ярд – руски агенти, стана
повод и за по-широк и сериозен анализ на степента на заплаха за вът-
решната британска сигурност. Неотдавна генералният директор на
вътрешното разузнаване MI5 Джонатан Евънс изрази безпокойство
от активността на руския шпионаж на Острова под прикритието на
дипломатическа работа. Според него нивото на действащата руска
агентура днес е сравнимо със съветската по време на Студената война.
Както става известно сега от компетентни източници на Би Би Си,
премиерът на Великобритания Гордън Браун е повдигнал въпроса
за убийството на Литвиненко и на първия си личен разговор с рус-
кия президент Медведев на току-що завършилата среща на Г-8 в
Япония. Атмосферата между двамата според преобладаващите ко-
ментари била напрегната, а „ледът в отношенията не можал да бъде
разбит.“
Сигурно не случайно тъкмо в деня на срещата в Токио по най-гле-
даното политическо предаване на BBC 2 „Newsnight“ водещият редак-
тор по външна политика Марк Ърбан изрази мнението, че убийството
на Литвиненко е станало с „руско държавно участие“. В студиото гос-
тува бившият правителствен съветник и експерт по сигурността
Полин Невил-Джоунс. Тя коментира твърденията на неназован висо-
копоставен източник от структурите на специалните служби и пот-
върди казаното от него пред Марк Ърбан: „Твърдо сме убедени, че в
*
08.07.2008

324
случая Литвиненко е имало намеса на руската държава. Има много
силни признаци, че това е било държавна акция.“
Познат е начинът на комуникация на британското правителство с
външния свят и принципното въздържане на Уайтхол от публични за-
явления по въпроси от висша деликатност. От участието в студиото
на „Newsnight“ на Полин Невил-Джоунс, както и от категоричните за-
явления на високопоставения източник на Марк Ърбан, може да се
разбере, че казаното е позиция и на британското правителство. В раз-
говора Невил-Джоунс дори изрази убеждението си, че с оглед на вече
известните факти и Евросъюзът ще се види принуден да предприеме
някакви мерки срещу Москва.
Не само убийството на Александър Литвиненко, но и нови подроб-
ности около опита за покушение срещу Борис Березовски миналото
лято в Лондон, карат британските власти да са нащрек. MI5 арестува
през юни 2007 руснак, известен оттогава като „Мистър А“, и го депор-
тира в родината му по подозрение, че е наемен убиец. Сега високопос-
тавеният правителствен експерт по сигурността, цитиран в
предаването на BBC 2, казва, че установените факти потвърждават вер-
сията на Березовски за готвено срещу него покушение, организирано
от Москва. Думите му буквално са: „ФСБ продължава да провежда опе-
рации срещу хора, живеещи на Запад“.
Очевидно, когато експерт на Уайтхол споделя за националната те-
левизия, че „атакуването на критици на руското правителство в Обе-
диненото кралство направо съсипва отношенията ни с Русия“, това
съответства на позицията на британското правителство.
От неофициални разговори с представители на Скотланд Ярд знам,
че в службата едва ли някой още има съмнения, че убийството на
Александър Литвиненко е организирано от Москва. Тамошен специа-
лист неотдавна ми каза, че се усеща върнат в годините на Студената
война, с което потвърди тезите на познавача на Русия и известен пуб-
лицист Ед Лукас в книгата му „Новата Студена война“.
Доста по-различни мисли буди реакцията в Германия на неотдав-
нашната загадъчна смърт в Берлин на руската художничка и общест-
веничка Анна Михалчук. Имам предвид реакции на политическо, на
професионално полицейско, но и на медийно ниво. През март тази
година, на връх Разпети петък по западния календар, Анна взема
малко пари и връзка ключове и отива до близкия руски магазин да
напазарува. Намират я три седмици по-късно, удавена в един от кана-
лите на града. Както мимоходом бе съобщено, джобовете на дрехите
ѝ се оказват пълни с камъни.

325
Анна Михалчук и нейният съпруг, философът и публицист Михаил
Риклин, бяха сред ярко изразените критици на режима, установен от
Владимир Путин. Преследвани от официални и неофициални сили в
Русия, те се преселват през 2007 г. в Германия, намират тук професио-
нална реализация в научната област. Продължават да получават смър-
тни заплахи на руски.
Още след изчезването на Анна Главната криминална служба в Бер-
лин побърза да излезе със съобщение, че в случая липсвали „характер-
ните елементи на политическо убийство“ и че най-вероятно ставало
дума за самоубийство ... Както тогава, така и след като тялото на Анна
бе случайно открито, приятели и членове на семейството споделиха,
че тя е подготвяла изложба за лятото, че е правила оптимистични пла-
нове за близкото и по-далечно бъдеще, че не е имало никакви при-
знаци на депресия и отхвърлиха версията за самоубийство. Бяха
отправени и обвинения към властите за небрежно и спешно проведе-
ната аутопсия.
Разбира се, случаят Анна Михалчук не може да се сравнява със слу-
чая Литвиненко – нито по външните си, далеч не така зрелищни атри-
бути, нито като сила на критична позиция на покойната към днешния
руски режим. Въпреки това, на фона на професионалната работа на
Скотланд Ярд, не може да не се отбележат суетливите усилия на раз-
следващите органи в Берлин да принизят и бързо да „разкрият“ слу-
чая като битово произшествие. Политическият персонал на
провинциално и федерално ниво в Берлин също така се въздържа от
какъвто и да е коментар за нещастието, свързано с едно известно в рус-
ката тукашна общност семейство. Реакцията на берлинските медии,
които само публикуваха лаконично официалните заявления на Кри-
миналната служба и се въздържаха от каквито и да е собствени комен-
тари и предположения, буди още по-голямо недоумение. Когато
четвъртата власт, която по гражданска дефиниция трябва да бди над
останалите три власти, нехае, когато вестниците просто препечатват
служебни декларации и още на третия ден журналистите запригласят
в хор, че изчезналата „най-вероятно се е самоубила“, има основание
за допускане, че в такова гражданско общество се е появил някакъв
сериозен дефект.
Две следствия приключиха. Лондонското – с пълен комплект мате-
риали за повдигане на обвинение в случай, че извършителите се на-
мерят на британска земя. Берлинското – със заключението за липса
на престъпен състав. И двата случая няма да се забравят. Руските еми-
гранти знаят и помнят, че Родината не ги оставя без внимание, че къ-

326
дето и да се намират по света, те са винаги в обсега на нейните очи,
ръце и други органи.
Толкова по-важно е отношението към техните проблеми, грижи
или страхове на институциите в приелите ги гостоприемно страни.
Както виждаме, Великобритания не оставя съмнение, че неприкос-
новеността на нейната територия, правата на нейните граждани и на
намерилите убежище в Кралството са основна ценност и не могат да
бъдат принасяни в жертва на по-висши политически или икономи-
чески интереси. Ω

327
 За автора
През последните години авторът работи главно за и във интернет.
Затова за него са особено ценни рецензиите на група от най-ревност-
ните му почитатели – постоянното присъствие във виртуалното про-
странство, неуморно носещите дежурство коментатори на статиите му
в мрежата, по форумите.
Авторът смята следните подбрани характеристики за своя най-добра
препоръка и знае, че такива сърдечни слова не падат случайно от не-
бето. Те трябва да се заслужат. Той щеше да се чувства силно подтис-
нат, ако точно тези рецензенти го бяха оценили по по-различен начин.
***
Автор: Мнение 19 декември 2006 11:49
Потвърждение на моята диагноза, че Милен Радев е просто един
параноик ...
Автор: Вишински 24 ноември 2006 12:36
Сега да видим автора, някой си Милен Радев. Съвсем честно и от-
кровено трябва да си го кажем – авторът е глупак ... От Тодор
Живково време ненавиждам подобни подлеци като Милен Радев ...
Автор: orm 16 януари 2008 19:48

Другарю Радев за съжаление статията Ви е поредния бълвоч ...

Автор: sam 23 ноември 2007 02:04
Нещастник сте вие г-н Радев. Не е лесно да си чифутски слуга и да
се правиш на патриот и "обективен" наблюдател.
Автор: Йончо 4 април 2008 17:21
Докога дебилните статии на Радев ще красят "Медиапул"? Пълни с
националистически клишета, псевдоаналитични, тотален боклук!
Автор: реакционер 18 декември 2006 16:06
Милен Радев стигна дъното
Автор: КГБ 19 декември 2006 22:14
Радев и ти си в списъка!! Един по един ще ви изтребим, и никакво за-
падно обществено мнение няма да ни спре! България е била и пак ще
бъде съветска! Зад нас е Путин!
Автор: феликс дж. 19 септември 2007 17:19
Радев, внимавай в игричката!! Да не ти прегънем ъгълчето! Вече си
точим чадърчето и за тебе. Няма да оставим чайчето ти да истине

328
Автор: sam 24 януари 2008 21:07
Вземи напиши нещо за господарите си – евреите, които са значи-
телно по богати от Путин и не са забогатели с честен труд! Про-
дажна гнида си ти приятел и то каква!
Автор: J.V.S. 16 декември 2006 11:03
Недрага ми редакцийке ...рано или късно ще отговаряте за глупа-
вите и гаднички дописки на вашето платено мекере – М.Радев ...
Автор: КГБ 24 ноември 2006 19:53
М.Радев да вземе да глътне и той едно топче полоний, измикяр
смръдлив
Автор: 8 без 20 11 декември 2006 14:59
Долнопробна антируска пропаганда на някакъв ционистки аген-
турчо. Мерзко е това четивце от Милен Радев!
Автор: Поморийски 20 декември 2006 20:42
Що злобееш, Радев? От натягане пред ЦРУ ще си скъсаш презрам-
ките бе ... Този драскач не заслужава внимание!
Автор: monitor 3 януари 2007 10:27
Американската подлога Радев лае, а керванът си върви ...
Автор: От Драгалевци 15 януари 2007 16:19
Този Радев е пределно луд – друго определение за него просто няма ...
Автор: треторазряден 20 август 2007 01:35
Статиите на треторазрядния Радев са на нивото на третораз-
рядна журналистка ...
Автор: гражданин 24 януари 2008 21:29
Милен Р. не сте убедителен, защото отдалеч си личи мантали-
тета Ви на поръчков журналист ... че защитавате германското
антигазово лоби ...
Автор: наблюдател 21 април 2008 20:57
Възхвалата на Евангелизма и други секти е едно от основните за-
дължения на ислямиста Милен Радев.
Автор: Рони 18 ноември 2008 13:34
Тъпо, Радев, тъпо. Такива като теб докараха българското дясно на
това дередже!
Автор: Факт 11 февруари 2009 00:40
Милен Радев е типичен костовак, преоблечен като журналист.

329
Автор: някой 18 януари 2008 15:37
Милене, ти си или болен и/или глупав или ти плащат от някъде. Ти
и твоите поръчители искате Русия да се управлява от пияница,
всеки да я яха по всякакви въпроси, природните ѝ богатства да са в
ръцете на западни компании и т.н. И тогава ще си доволен и ти
...КРЕТЕН!!
Автор: amerikanec 18 август 2008 21:11
Милен е най-големият демагог. Стига с тази патологична русофо-
бия, бе. Звучиш като съветски дисидент през 70-е. Или като По-
литковская. Злобно и старомодно.

Приключваме горната екскурзия в средите на изискани, прозорливи,

политически и идейно непоколебими фенове на автора.
Справедливостта изисква да признаем, че се срещат и по-лековерно
доверчиви негови читатели. Картината не би била пълна, ако не за-
вършим книгата и с някои от техните мнения:

Автор: четящ 19 август 2008 15:41

Статиите на Милен Радев винаги се радват на голям интерес. Не
спирай, Милене!
Автор: Румен 20 август 2008 13:32
Милене, поздравявам те за всички усилия които полагаш да напра-
виш нещо смислено, което така липсва в съвременната българска
журналистика.
Автор: Дилмана 4 април 2008 17:58
Поздравления, Милене, за балансираната позиция и изключително
разумната статия.
Автор: Анти 26 март 2008 15:55
Поредната чудесна статия на Милен. И особено му благодаря за
това, че ни показва и онази другата Русия, тази която не е с Путин.
Автор: cos 4 април 2008 19:04
Много хубава статия! Трезво и без тесногръдие.
Автор: archer 18 август 2008 19:21
Не е сигурно дали изобщо са чели статията, но щом нарипаха като
бик на червено, червените тикви са раздразнени. Cтатията е чу-
десна, като дялан камък. Позицията – безупречна.

330
Автор: nik 22 април 2008 09:07
Да сте жив и здрав, г-н М.Радев! Фактът, че Ви хулят толкова
много, означава, че сериозно пречите на кукловодите им. Благодаря
Ви, че, колкото можете, помагате на "мъдрите" българи да про-
гледнат.
Автор: Дядо 22 април 2008 07:45
Поздрави и благодарности за всичко, което правите за нас – за да
не сме една загиваща нация ... На празника на Народните будители
трябва да се четат и имената на такива, като Вас.
Автор: Zoro 26 март 2008 13:48
Поздравления за автора на поредната чудесна статия!
Автор: XYZ 1 февруари 2008 19:02
Поздравления за автора! Продължавайте да пишете все така
въздействащо и обосновано!
Автор: fani 12 декември 2006 12:52
Браво на автора. Казал е нещата съвсем точно и това очевидно не
се харесва на нашенските ченгета-предатели, които уж са българи,
но служат на кагебистка Русия.
Автор:Eна 6 март 2007 16:10
Благодаря Ви, че не преставате да се съпротивлявате на соц-кам-
панията за промиване на мозъци.
Автор: ГТ 18 август 2008 17:55
Браво, Милене! Явно пак им скъса нервичките на говедата. Супер
добре свършена работа. Сега ще трябва да дежурят до сред нощ!
Автор: Slaveto 15 август 2008 11:20
Отново размърда калните мозъци на родните ни путинчета!
Автор: Дана 15 Януари 2007 22:28
Г-н Радев, четенето на статиите Ви е удоволствие! Поздравявам Ви
за достойната гражданска позиция. Истината трябва да бъде по-
втаряна, даже натяквана, ежедневно. Благодаря Ви, че го правите!
Автор: Anamary 17 декември 2006 18:59
Благодаря ти, Милене, за всички твои писания, които коренно се
различават от всичко фалшиво и лустросано, което ни поднасят
нашите подкупни медии ... Ω

331
332
 Показалец на някои имена

Абдулаева, Майнат 299 Газпром 41, 169, 199-220, 257-277, 314

Агджа, Али 97 Гагарин, Юрий 180
Айнщайн 47 Ганушкина, Светлана 218, 299
Аксаков, Иван 43 Гарашанин, Илия 56
Алексеева, Людмила 299 Гашаева, Зайнап 149
Амстердам, Робърт 218-221, 258, 259 Георгиевски, Любчо 70
Андреев, Методи 30-32 Геров, Найден 20
Андрушченко, Николай 240, 269, 271 Главинчев, Лев 27
Антим Първи 55 Глюксман, Андре 261
Антонов, Сергей 96, 97 Гогов, Ангел 49
Апелиус, Щефан 82, 83, 85 Голубьов, Валентин 203
Апълбаум, Ан 169, 170, 251-255 Горбачов, Михаил 291
Асламова, Даря 40- 42 Горбаневская, Наталия 48
Гочев, Димитър 52
Балева, Мартина 14, 15 Грабовой, Григорий 292-294
Балевски, Ангел 47, 49 Гросман, Вернер 226
Баласчев, Георги 72 ГРУ 150, 203, 233, 235, 238
Басаева, Липхан 149, 150 Гулино, Франческо 302
Белковски, Станислав 213, 214, 275, 276
Белоцерковски, Вадим 48
Дам, Вили 95
Данаилов, Стефан 157
Бергкраут, Ерик 149, 150
Дерипаска, Олег 191
Березовски, Борис 38, 213, 229, 268, 308,
Дзержински 203, 231, 232, 316
318, 321, 325
Димитров, Божидар 115, 178
Билдт, Карл 203
Димитрофф (Гошо Тарабата) 122, 183
Биртлер, Мариане 125-127, 136
Димовска, Доста 70
Битиева, Зура 150
Долев, Александър 15
Блеър, Тони 306, 307, 312
Драгойчева, Цола 25, 28
Борисов, Бойко 112, 113
Дринов, Марин 72
Бранд, Вили 126, 168
Дудаев, Джохар 216
Браун, Гордън 324
Дуковски, Деян 52
Брежнев 44, 188, 228
Бретхолц, Волфганг 25-28 Евънс, Джонатан 324
Буковски, Владимир 48, 278, 312 Еделман, Павел 165, 245
Бунева, Мара 75 Елдъров, Светлозар 73
Елцин, Борис 161, 232, 246, 250
Вайда, Анджей 158-165, 244-249 Енглерт, Ян 164, 245
Валенса, Лех 161, 165, 250 Енчев, Велизар 44
Варниг, Матиас 200, 277 Ерлер, Гернот 114, 137, 282
Величко, Валентин 228, 230
Веселин Георгиев 27
Зауер, Клаус-Петер 270
Закаев, Ахмед 38, 308
Вилдщайн, Бронислав 246
Зомер, Рон 204-208
Вихерн 182-185
Волф, Маркус 95, 137, 196, 226, 262, 282 Иванов, Сергей 318, 319
Вълков, Стефан 30, 31 Истууд, Клинт 154

333
Йоан Павел Втори 95 Милер, Андрей 203
Милке, Ерих 94, 97, 125, 137-140, 197, 262
Кайчев, Наум 15 Милоевич, Милош 56
Каспаров, Гари 294, 313, 314 Михалков, Сергей 291
Каулбарс, Николай 43 Михалчук, Анна 325, 326
КГБ 44, 104, 106 и мн. др. Михов, Никола 25
Кжемински, Адам 218, 245, 246
Кирил, принц 26, 28 Найденов, Калин 22
Кнабе, Хубертус 139, 140 Невил-Джоунс, Полин 324, 325
Кобзон, Йосиф 281 Нерезов, Стефан 23
Ковтун, Дмитрий 321, 322 Новакович, Стоян 56
Кол, Хелмут 131, 136 Новиков, Анатолий 128, 129
Константинов, Георги 30-39 Новодворская, Валерия 240
Королков, Игор 233, 237-240, 268 Нойков, Стефан 23
Котеньов, Владимир 226, 282, 313, 314 Нооке, Гюнтер 136
Кривицки, Валтер 306 Нютон 47
Крутихин, Михаил 267
Кумарин, Владимир 270, 271
Огнянов, Михаил 65, 72
Орланди, Емануела 97
Кусев, Методий 54
Орлов, Юрий 48
Кърчовски, Йоаким 77
Орманков, Любомир 96
Кюлюмов, Костадин 35
Кюркчиев, Григор 22 Павлов, Илия 104, 108, 110, 111
Латинина, Юлия 293 Павловски, Глеб 221
Легкоступ, Пламен 43 Паисий 67
Ленин 40, 50, 232, 251, 252, 282, 291 Пантев, Андрей 42
Ленън, Джон 179-181 Пейков, Тошо 32
Лимарьов, Евгени 228 Пендерецки, Кжищоф 245
Литвиненко, Александър 210, 212, 228, Пенковски, Олег 306
237-280, 302-325 Петков, Димитър 274
Литвиненко, Марина 311, 312, 322, 323 Пионтковски, Андрей 218
Лолов, Петър 22 Плацек, Матиас 133, 134, 135, 194, 195, 197
Луговой, Андрей 321, 322 Политковская 187, 203, 212-239, 264,
Лужков, Юрий 204, 206 272, 297-303, 319
Лукас, Едуард 186, 310 Пономарьов, Лев 240, 299
Лучански, Григорий 104, 105, 109 Попов, Иван 24
Ляпчев, Андрея 72 Поппетров, Сребрен 73
Потапов, Анатолий 292
Максимов, Владимир 48 Путин 41-45, 99, 149, 170-187, 190-243,
Максуел, Робърт 103, 104 254-293, 302-326
Манделщам, Осип 181 Пушкаров, Стоян 23
Маринов, Стефан 46-50 Пфлюгер, Фридберт 257, 261
Маринов, Александър 111
Марков, Георги 228, 237, 297, 302, 323 Радев, Симеон 63-65, 78, 80
Маркова, Анабел 323 Радев, Траян 64, 65
Марон, Моника 300 Радин, Валерий 283
Медведев 186, 324 Разколников, Фьодор 306
Мелтюхов, Михаил 223, 224 Рами, Ахмед 99-101
Мен, отец Александър 243 Рандов, Норберт 64, 65
Меркел, Ангела 135, 136, 145, 161, 168, Рар, Александър 190, 211
195, 196, 204-210 Рашидов, Вежди 44, 110

334
Рейс, Игнатий 306 Христов, Христо 302
Риклин, Михаил 326 Хрушчов, Никита 180
Рот, Юрген 107, 109, 119, 214, 269, 270, 277
Цвиич, Йован 56
Сарафов, Борис 66 Цепов, Роман 268, 269, 271
Сидеров, Волен 99-102 Церетели, Зураб 281
Сикорски, Радек 169, 202, 250 Църнушанов, Коста 55, 76
Силянов, Христо 59, 72
Скарамела, Марио 302
Челенк, Бекир 96
Чени, Ренато 49
Скоков, Юрий 237
Чърчил 50
Скотланд Ярд 305, 321, 324-326
Славейков, Петко 20 Шаламов, Варлам 30, 181, 242, 243
Смирнов, Владимир 269, 270 Шапкарев, Кузман 72
Соколски, архиепископ Йосиф 20 Шварцман, Олег 270
Солженицин 176, 181, 222, 243, 251, 317 Шеварднадзе 106
Софиянски, Стефан 113 Шевченко, Виктор 112, 113, 137, 280, 281
Спасов, Мирчо 49 Шклифов, Благой 72
Сталин 30, 34, 38, 50, 176, 178, 222-229, Шкойнов, Иван 23
245-254, 291 Шмидт, Хелмут 126
Стамболов 45, 274 Шрамайер, Клаус 90, 91, 92, 93
Станилов, Васил 20, 223, 225 Шробсдорф, Ангелика 89
Станишев, Александър 27 Шрьодер 136, 137, 167, 190-277, 314
Станишев, Димитър 96 Шувалов, Игор 211
Стойков, Иван 23 Щайнмайер, Франк-Валтер 198
Стойков, Серафим 32 Щолпе, Манфред 136, 137, 197
Стоянов, Димитър 94, 97, 297 Щойбер, Едмунд 135, 146
Стоянов, Захари 274 Щраус, Франц Йозеф 126
Суворов, Виктор 203, 222-225 Щрелец, Фритц 226
Тимченко, Генадий 275-277 Югов, Антон 26
Тодоров, Герасим 35
Торнквист, Торбьорн 276 Янда, Кристина 163-165
Тошев, Тошо 14, 115 Яндарбиев, Зелимхан 216
Трайков, Боян 96 Янков, Янко 30-32
Трегубова, Елена 314, 315, 318-320
Трепашкин, Михаил 334
Трифонова, Цвета 46
Троански, Христо 27
Троянов, Илия 29, 30, 32, 33
Филов, Богдан 25
ФСБ 38, 44, 137, 187, 196, 228-322, 325
Фьорстер, Андреас 103, 105, 128, 129
Хазбулатов, Руслан 218
Хилдебрандт, Александра 133
Хилдебрандт, Райнер 131, 132
Хитлер 34, 176, 222-224
Хмелницки, Дмитрий 113, 222-225, 280
Ходорковски, Михаил 187, 218-220, 258,
286, 303, 308
Холодов, Дмитрий 238, 239

335
 Милен Радев

ХРОНИКИ НА ЗЛОТО И НАДЕЖДАТА

Българска
Първо издание
Формат 16/60/90
Печатни коли 21
Работилница за книжнина „Васил Станилов“
София 1114, ул.Цанко Церковски № 4
тел. 866 18 75 • 980 44 45
v.proanti@gmail.com
ISBN 978-954-8248-76-1

336