„Император или свещеник", а може би „император и све­
щеник"? Пред нас е Византия 6 целия си блясък, със своите
императори и патриарси, каноници и литургиии и пищни це­
ремонии. На този ослепителен фон Жилбер Дагрон изследва
един от основните проблеми на човечеството - отношение­
то между власт и сакралност.
Жилбер Дагрон (1932 г.) е един от големите византолози на наше­
то съвремие. Завършва класическа филология. До 1969 г. е на дипло­
матическа служба Научната си кариера започва в Националния цен­
т ъ р за научни изследвания в Париж, после преподава в Сорбоната и
В Университета в Лион От 1975 г. професор по история и цивилиза­
ция на византийския свят в Колеж дьо Франс, зам председател (18791989) и председател (1997-2000) на Общото събрание на професори­
те на Колеж дьо Франс, директор на Центъра за Византийска исто­
рия и цивилизация (1975-1997), президент на Международната асоциа­
ция на византолозите (1996-2001) От 1994 г. член на Academie des In­
scriptions et Belles-Lettres и неин председател за 2003 г Носител на мно­
жество награди, член на няколко чуждестранни академии императо­
рът и свещеникът е първи превод на Жилбер Дагрон на български език

и
ИСТОРИЯ/ЦИВИЛИЗАЦИИ

ЖИЛБЕР ДАГРОН
ISBN

954540050-1

4789545

400506

ЖИЛБЕР ДАГРОН

ИМПЕРАТОРЪТ
u
СВЕЩЕНИКЪТ

Cet ouvrage, public dans le cadre du programme de participation
a la publication VITOCHA, beneficie du soutien
du Ministere Francois des Affaires Etrangeres,
de I'Ambassade de France en Bulgarie
et de I 'Institut Francois
Това издание, публикувано в рамките на програмата за участие
в книгоиздаването „ВИТОША ", се ползва от подкрепата
на Министерството на външните работи на Франция,
на Френското посолство в България
и на Френския културен институт
Ouvrage publie avec I 'aide
du Ministere Francois charge de la Culture Centre national du livre
Изданието е публикувано c помощта
на Министерството на културата на Франция Национален център за книгата

Gilbert Dagron
Empereur et pretre

Etude sur le «cesaropapisme» byzantin
© Editions Gallimard, 1996
© Цвегтшлена К р ъ с т е в а , превод, 2 0 0 6
© Иван Билярски, п р е д г о в о р , 2 0 0 6
© Илко Грънчаров, графично оформление и корица, 2006
© А Г А Т А - А И з д а т е л с к а група, 2 0 0 6
ISBN-10: 9 5 4 - 5 4 0 - 0 5 0 - 1
ISBN-13: 9 7 8 - 9 5 4 - 5 4 0 - 0 5 0 - 6
Всички права са запазени.

Съдържание

Коляното на Левий, коляното на Иуда u чина Мелхнседеков, Ив. Бипярски 7
Предговор към българското издание, Ж. Дагрон

11

Карти

14

Въведение

23

ПРИНЦИПИТЕ
39

Глава 1. Наследственост, легитимност, унаследяване
Власт и династия
Род и династия
Легитимност на прекъсване и легитимност на дълготрайност
Да поемеш наследството от...
Глава 2. Прокламации и коронации
Модел за коронация
Протоколи от VuVle.
От церемониала към историята
Изводи
Глава 3. Церемониал и обредни места

,

39
50
62
77
82
82
87
• 99
108
115

От двореца до Света София

115

Пространства, общуване, преодоляване
Обредниместа
Каещият се император

121
127
139

ИМПЕРАТОРИТЕ
Глава 4. Константин Велики, императорската святост

151

Константин квазиепископ
Константин „равен на апостолите "

151
159

Свети Константин
Императори светци

166
172

модели за царска власт и династически светци Церемониал и връщане към династията Църквите Света София и Неа ДУХОВНИЦИТЕ Глава 7.) Императорът епистемонарх Валсамон и императорската харизма Миропомазването в царство От тоягата на Мойсей до тояжката на клисари Глава 9. Пред съда на канониците и литургиците (XII-XVe. Константин VII: церемониал и религия Свръхестествени покровители. Царството на патриарсите (VIII-XIe.) От Теодор Студит до Фотий: след иконоборството Двуглава власт? Михаил Керуларий и пурпурните сандали Употребата на Дарението на Константин на Изток Глава 8.Глава 5.. Василий Македонец. „ Цезаропапизмът " и теорията за. двете власти " Източният цезаропапизъм Теорията за „ двете власти " Византийска еклесиология Епилог: Домът на Иуда u домът паЛевий ПРИЛОЖЕНИЯ Глосар Библиографски съкращения Бележки . Леоп III и императорите иконоборци: Мелхиседек или Антихриста Една кратка фраза Максим Изповедник и монотслитската тема Мелхиседек свещеник и цар Предшественици на Антихриста Глава 6. Леон VI.

Ще го видим само като погледнем как в публич­ ността се възприемат „героите " на българското Среднове­ ковие . никоя друга цивилизация не е била тъй силно обичана и мразена в продължение на столе­ тия. без изменения.Коляното на Левий. Напротив. че Византия няма идентичностно значение за българите.книгата на Жилбер Дагрон за сакрализацията на . е изградена във връзка с нея. дали „ на ecu славяни книга да четат ".били те победоносни царе или книжовници. Вероятно този именно процес на формиране на отношение към историче­ ските явления. разбира се. както и предишният политически режим в страната лишиха българския читател в продъло/сение на де­ сетилетия от досег с постиженията на световната медиевистика. прочее успешни. без петънце или бръч­ ка. по същество възрожденски изродена. Същевременно тя запазва силното си влияние върху форми­ рането па самосъзнанието на народи с различни езици от Леванта до скованите в мраз острови на Северния ледовит оке­ ан. Това обаче не означава. усилия за преодоля­ ването на това откъсване. след като поне видимо слиза от историческата сцена. Това. България е най-силно „византинизираната" страна през Средновековието. коляното на Иуда u чина Мелхиседеков Никой исторически феномен. в която няма обществен интерес към наследството на Константинопол. нам се предлага едно от най-интересните произведения на съвременната византинистика . в която моделът се следва не­ отклонно според силите. Сега се правят. цялата ни национална митология за епохата отпреди османското заво­ евание. навярно единствена­ та. държавата. Същевременно сега тя е страната. е формирано и търсено. И ето.

Кой­ то е Цар и Свещеник според чина Мелхиседеков. Тук не ще се опитвам да пиша някакъв предварителен трак­ тат върху изследването . в която Църквата е подчине­ на на пртцевките на владетелите. При все това книгата. ала ги води и към Спасението. Дагрон в Бъл- . е първият превод па проф. която < г. Царството и све­ щепството са неразделни и несляти в него. а за други е прекалено въцърковена. Византийската теокрацня е причина както за харесване­ то на Източната римска империя. която не само владее Вселената и се грижи за добруването на поданиците си. която авторът предпочита да нарече „ цезаропапизъм ". единственият. За някои оба­ че Империята е гнила тирания. за да може да бъде приета със симпатия от модерната политическа мисъл. че малко е останало да се каже по пея. Той е столи­ ца на земния образ на Божието царство.s Иван Бшярски властта в Империята и за отношението между царството и свещепството. До­ статъчно е да се посочи името на автора.е инте­ ресът към темата. ала и в Европа. както божестве­ ната и човешката природа в Сина-Слово. че темата е изчерпана. знаят ча какво п<)е реч.това просто не е необходимо. Иисус Христос. ала затова пък също така безспорен. нейното осмисляне и нейното осъществяване в политическата практика и в при­ дворния ритуал стават причина Константинопол да бъде определен като „ окото на християнския свят ". че отношението към концепциите и осъщест­ вяването на властта на василевсите безспорно е емоционал­ но и напрегнато. Доказва го книгата. За едни тя е останала прекалено езическа през цялото си хилядолетно съществува­ не. Той именно е и причина за множеството изследвания и интерпретации по нея. а за други . богоспасният. па една Империя. и специалистите вече. който е под особената закрила на Божията майка. за властта. Не са прави все пак тези.прекалено свър­ зана с ретроградното монашество. И все пак това е Градът. които смятат. Виждаме. така и за нейното ярост­ но отхвърляне. която вече е в ръцете ви. •</ начевате да четеше. Системата на властта. започнали още от зора­ та на византинистиката и понякога придобивали и полити­ ческо значение не само в Русия.

Коляното на Левий. в приятелски разговори под августовското лузитанско слънце. неуверени. кавалер на вое­ нен кръст. . на Medieval Academy of America (Кеймбридж. Той е роден в Париж на 26 януари 1932 г. На добър път! Иван Пи. ре­ зултат на внезапно хрумване и плахо запитване. 3 февруари 2006 г. на Accademia nazionale dei Lincei (Рим). когато една навяр­ но мъчителна намеси на съдбата го отправя в академичните среди.географски едно от най-отдалечените места в Европа по отношение на центровете на византий­ ската цивилизация. работи в Министер­ ството на Външните работи на Франция. е избран за член на Academie des Inscriptions et Belles-Lettres. Той е офицер от Почетния легион.уверявам ви ще бъде истинско удоволствие. свързано с теокрацията . коляното на Иуда u чина Мелхиседеков 9 гария и затова ще си позволя да го представя накратко. А ето сега вече можем да се поздравим с появата на кни­ гата. което .ччрски София.е по всяка вероятност дело на Божията ръка. Работи първоначално във френския Национален цен­ тър за научни изследвания. Появата на книгата на Жилбер Дагрон е събитие за инте­ ресуващите се от Средновековие и Византия. Учи класическа филология в Ecole Normal е Superieure. Дагрон прие моето предлооюение и обеща съдействие за осъществяването му. а сетне преподава в Сорбоната и в Лионскияуниверситет. Пър­ вите стъпки са както винаги някак случайни.както навярно и всичко. Тогава. на която е председател за 2003 г. Португалия . Maсачузетс) и dp. ще разберете след прочитането й. че нейното осъществяване . Тук ще кажа само. Член е на Атинската академия. а в Порто. по време на конгреса на Асоциация­ та за изследване на средновековната философия през 2002 г. е професор по история и цивилизация на византийския свят в Колеж дьо Франс. От 1975 г. До 1969 г. Идеята за българско издание се роди не във Франция или в България. проф. Защо мисля та­ ка.. на кой­ то е администратор и председател на Общото събрание на професорите до 2000 г. На 17 юни 1994 г. командор от ордена на академичните палми.

.

християнският фундаментализъм". която Бог е поверил пряко на всемирния импера­ тор. просто защото. от една страна.в страна с толкова много блестящи изследователи на Византия. а.. В основата й несъмнено стои моделът на автократорската власт. че книгата ми се публикува в Бълга­ рия и па български език . Не бих могъл да изразя ця­ лата си благодарност към хората. по след това се намира в непрекъснат процес па разпад и преобразу­ ване. очертан от Евсевий и някои други. на език. която поставя религията па нивото на плурализма на градската култура или па някакъв философски синкретизъм без политическо значе­ ние. със самото християнство. който се намира в плът­ ната сянка па Църквата. допринесли за осъществяването на това начинание. което с . с прославило византийската кул­ тура художествено наследство.както и към всички. Византийската „ идеология " е объркваща: тя се заражда през IV в. . на чиято инициатива се дължи този превод — моя колега Иван Билярски и издател­ ство АГАТА-А в София. Но идеологическият фон се на­ пуква доста преди арабското нашествие и свиването на гра­ ниците. с римската традиция. с които изданието ме среща. от друга страна. съумял да запази оча­ рователен средновековен отглас. огце с посвещаването на Империята в християн­ ството и пренасянето па новата столица па Изток. Вероятно силно ограничената по онова време територия вече не е оправдавала претенциите па Империята за всемирност.Предговор към българското издание За мен е голяма чест. бързо се оказва несъвме­ стим. но десет века по-късно тя признава само на теория все­ ленския характер на земния владетел.

но се чувства по-сроден с оста­ налите западни владетели. Ницше казва: „Не е определимо само онова. за да бъде легити­ мен. обрат и думи. без да признаем. трябва да познаваме историята. че в нея пълноправно съществуват Изток и Запад? Византийската история е нашето източно измерение. той е по-малко „ император и све­ щеник". отколкото християнски владетел. когато в същото време трябва да се подчинява на законите.12 Жил бер Дагрон Въплъщението отчетливо бележи разрива и отхвърля ветхозаветните понятия за царско свещепство или за свещениче­ ски характер на царската власт. можем също да ка­ жем.нарушават целостта на модела. че единствено историята. макар и само за да се освободил/ от нейния детермипизъм. по едновременно с това обезвреждат експлозивния му заряд. и мъчителния й днес стремеж да се определи. което няма история ". която се отъждествява с християнството. Той избухва в сноп от идеи. Как можем да разберем Европа такава. как импера­ торът Жив Закон да установява правото. плът­ ността на трудно приспособим към един-единствен модел свят. В следващите векове мно­ жество кризи па легитимността . който е проникнат по-малко от при­ вилегиите па своята власт. По най-острите проблеми на нашето съвремие тя пред­ лага оригинален подход. раз­ познава се в церемониала и риториката. Времето бавно и постепенно възстановява построение­ то. а чрез сложната практика се избягват присъщите на абсолютна­ та власт противоречия. Обръщайки формулировката. подчинен на Църк­ вата и на стремежа да управлява добре. За да стъпим здраво в модериостта. как да се разделят духовното и земното в една импе­ рия. с нейните колебания и двусмислия. отколкото от грижата да не сгре­ ши по време па церемониите. друг рисунък и различен прочит на .сред тях най-тежка е ико­ ноборството . които го запазват. каква­ то е. той по традиция се нарича гос­ подар на вселенска Империя. В средата на византийската история Константин Багренородни е император. които теорията не може да разре­ ши: как престолът да се наследява от един „Богоизбран " вла­ детел. позволява да се избегнат еднозначните определения. без обаче да го отхвърлят. С времето идеологията се превръща в проблематика.

Френската идея за „lai'cite" („светскихарактер ") разкрива днес своята двузначност. Но тя притежава и достатъчно мъдрост да не предлага ед­ нозначно решение. Карл Шмит и Ханс Блумепберг. Жшбер Дагрон Париж. С диле­ мата „император и/или свещеник" Византия крайно остро поставя проблема за отношенията между власт и сакрално. дру­ га идея за икономика и обмен.13 Предговор към българското издание картината. друг анализ на връзките между политическото и религиозното. . декември 2005 г. Също прекалено опростена. друга употреба ла езиковото разнообразие. германската идея за „Saku\ar\sterling " („секуларизация ") отдавна е обект на критиката на Ернст Каиторовиц.

Д . {\ХАЛКОПРАТИП Мангански дворец "* Б о г о р о д и ц а О д и г и т р и я Порта на Извора или Силимврийска Ксилокеркска п о р т а ' ПРОПОНТИДА(МРАМОРНО МОРЕ)- .Георги Мангански Тетрапилон . ОБЩ ПЛАН НА КОНСТАНТИНОПОЛ Порта Полиандрион или на Резиу С6.200m J 1.

фара 20.Списък на паметниците ЛПвушпон Хплки Триклинос ii. Голяма К о н с и с т о р и я 13. С О е т и Василий 3 3 . 28. С т ъ л б а на Вуколсон . Н о О а т а иъркОа ( Н е а ) 2 2 . С О е т и Илия 4 0 . Идикон 44. 25. З л а т н а ръка 38. 25. СОети Д и м и т ъ р 17. Скила 1 4 . АВгустеус 18. а п о с т о л и П о р т а на ЕкскуОитито Трибунал Лихии Триклинос ЕкскуОити Триклинос К а н д и д а т и 1 0 . Сигма 21. СОети Стефан 4 1 . Оноподион 37. П о к р и т хиподрум 36. Малка К о н с и с т о р и я 2.Триконха 4 3 . Кпнурпипн П о к о и на и м п л р л т р и ц а т л Хрисотриклшюс Ппншоон 27. Параклис на С п а с и т е л я 19. Триклинос н а 1 9 . Книга за церемониите) 23.i С х о л и п м CU. Църква на Иисус Х р и с т о с 12. 24. 30. ХИПОТЕТИЧЕН ПЛАН на ГОЛЕМИЯ ДВОРЕЦ в КОНСТАНТИНОПОЛ (по A. Vogl. О к т о г о н 3 9 . Лавсиакос 3 2 .т е легла 35. П ъ р в а Схола 1 1 . Триклинос на Ю с т и н и а н 3 4 . Магнаура 4 2 . Пасаж на Мзркиан 15. 29. Богородица фароска 1 6 . филакс С О е т и Теодор Покои на и м п е р а т о р а Трапезария 3 1 .

. ХИПОТЕТИЧНА РЕСТАВРАЦИЯ на ГОЛЕМИЯ ДВОРЕЦ в КОНСТАНТИНОПОЛ.3.

ПЛЛН на СВЕТА СОФИЯъ КОНСТАНТИНОПОЛ.5. .

.б. ХИПОТЕТИЧНА РЕКОНСТРУКЦИЯ на АРХИТЕКТУРНИЯ АНСАМБЪЛ па СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ и на ЦЪРКВАТА ВСИ СВЕТИИ от ЕПОХАТА на КОНСТАНТИН БАГРЕНОРОДПИ.

в самото си битие той обединява 2 три функции: военната. които тук споменаваме в израз на признателност . особено когато става дума за кралската власт . между духовно и временно.източник на всички останали власти и всеки израз на която е вид богопроявление. но и отноше­ нията на хората с боговете'. а е по-скоро наследство от . Само крачка дели свещеното от свещенството. Държавата е свещена. свещеническата и продуктивната . Политически­ те ритуали и образи от нашето най-републиканско минало ни изглеждат натоварени е религиозни значения и носталгични чувства. В края на този (XX) век сме по-добре въоръжени. то не е естествена даденост.са ни внушили идеята. между църковни служители и миряни.Въведение Никой днес не би се осмелил да говори за Църквата и за Държавата като за две отделни институции или за две поня­ тия. че християн­ ските владетели също са притежавали харизма и не биха мог­ ли категорично да бъдат причислявани към светските личности. че кралят управля­ ва не само отношенията на хората помежду им. Две значими произведения . Църквата е власт. които здравият разум или пък развоят на историята реши­ телно ни е научил да разграничаваме. отколкото в началото му за да разбе­ рем колко разклонения и интерференции крие един прекалено рязък разрив между свещено и нссвсщсмо. И ако разделение­ то им представлява неоспорим напредък и заслужава да се за­ пази като морален принцип и преди всичко като залог за сво­ бода. че всяка фактическа власт се превръща във власт по право единствено като се сакрализира. Етнологията показва. Индоевропейската лексика и митовете показват.Кралете чудотворци на Марк Блок и Цвете тела на краля на Канторовиц.

нито като част от нея. в които пс се открива стремеж към подобно разделение. Всъщност онова. Уто­ пичните и така наречените идеални общества ип правило от­ ричат или премахват тази двойственост: всеки фундаментализъм се стреми да установи Църква-Държава и всяка тотали­ тарна идеология . може да се преведе и с двете думи) е по свой начин и свещенослужител? Обикновено въпросът се поставя в края на систематичния анализ на намесата . При юдаизма и исляма .е. По-къс­ но именно географското разпадане на римската власт създава условия за разцвета на „теорията на двете власти": едната временна. но не и езическа Църква. Но когато около императора и патриарха се организира една Източна църква. т. и то не поради някаква предполагаема народопсихология. Много са човешките общества. а е някаква носталгия по единството. като при това пре- . този цар/крал (нека припомним.духовна. които по своето послание не се различават коренно от християнството . а на запад Империята се въз­ ражда с династията на Каролингите и с Отоновата династия. което се противопоставя на разделението на властите. въплътено във владетел. 22:21). не е истински фундаментализъм. а поради стечение на об­ стоятелствата. в който земното царство се осъществява по подобие на божественото.24 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът историята. че PacriAetx. случайност.две религии от Писа­ нието. чс различа­ ването на Църква от Държава няма почти никакъв смисъл. с друг модел.Държава-Църква. по-точно. когото Бог е миропомазал за управлението и спасе­ нието на хората. а Божието Богу" {Мат. принуден да из­ живява монотеизма си в една политеистична Империя. останала в Рим.оправдана или прекалена . схемата се обърква и теорията за двете власти се сблъсква с друга теория. Дали този император.па временната власт в делата на Църквата. Христос се намира в доста противоречивото положение на евреин. нито встрани от Държавата. Античността е имала своите свещенослужите­ ли. а другата . По отношение на христи­ янството също трябва най-напред да се прецени наследството на историята. установена в Константинопол. която про­ дължава да битува в подсъзнанието.синхронът между религиозното откровение и политическата организация е толкова съвършен. Произнасяйки паметната сентенция „кесарсвото кесарю.

че има напрежения и транегресии. когато се прилагат невни­ мателно към християнското Средновековие. Той посочва най-стръмния. Когато се спеку­ лира с равновесието между духовното и светското. а с английската политическа тер­ минология от 1600 г. които утвърждават разгранича­ ването. когато става дума за върха й. по в контек- . Про­ тивно на институцията. който управлява.„две тела".Въведение 2? тенцията за принадлежност към свещенството представлява крайната и скандална степен на един самозабравил се автократизъм. и за йерарха. който „връзва и развързва". до които води противопоставянето на двойката Църква-Държава и неговите производни. чрез анализ на изключително богатите византийски из­ точници ще изследваме многобройните отражения иа идеята за царя-свещснослужител. едва ли не консенсус за принципите. Вместо безкраен и необоснован списък на правата на им­ ператора в църковната област. отклонения меж­ ду теорията и практиката. 11с бихме могли да изредим всички заблуди. избраната позиция е късогледство или заблуда за окото: мисли се за ин­ ституции. Неизбежен въпрос. но че те не поставят под въпрос въз­ приетото разпределение на ролите. а гло­ балната стратегия замества тактиката на разграничаване.самите те са само зъбни колела в големия механи­ зъм. Но нагоре по йерархията не можем да си служим със съ­ щите понятия. а единствено да се прозре в едно лице онова. че трябва да се започне именно с този проблем и. доколкото е възможно. но и най-прекия. Следователно действителният въпрос е дали императорът е. предполага се. за императора. което с христологичната терминология може да бъде наречено „две природи". или не е свещенослужител. да се ограничим с не­ го. . властта съдържа своето оправдание. Струва ни се обаче. която постулира единство. анахронизми и грешки. Така могат да се преценят компетенциите на общинския магистрат или на императорския чиновник. То­ гава понятието власт замества понятието институция. До­ пуска се. тя не позволява да се установи традиционното разграничение между личност и функция. а не за власт. че има някаква импли­ цитна конституция. които разполагат с представителна или с делегира­ на власт . най-сигурния път за преценка на връзките между политическото и религиоз­ ното.

която. което не може да се казва. Неизбежното. в антиномия между миропомазване и кръв. като дадем известна самостоятелност на всяка от следващите глави.е пътят на наследството на Империята.най-възвишеният. без обаче да има същите последствия. хронологи­ ческият ред има известни права в цялото. а уважението към чи­ тателя . Такава е накратко централната теза. още по-малко изследователите на Средно­ вековието по нашите ширини. Опроверженията са повече от потвърж­ денията и доста историци са се хванали в капана на това дефи­ 4 цитно счетоводство . Единият . Но това все още не е достатъчно. Проблемът за царя-свещенослужител е заложен в тази двойственост. но преди всичко загрижена да изработи сложни практи­ ки. без да се обосновава достатъчно. но и непризиаваемо понятие за царското свещенство се хваща за няколко текста или за няколко ритуала и затъва все по-дълбоко при катего­ ричността на опроверженията и с развитието на силовите отно­ шения между императорската институция и църковната йерар­ хия. Най-напред предлагаме три пътя за достъп към проблеми­ те. Никой не може да претендира. ня­ кой образ или някой жест. Но боравенето със специфични до­ кументи налага известна предпазливост. че познава Византия. която оправдава загла­ вието на настоящата книга. В това отношение Византия се сблъсква с всички свои наследст­ ва. То е едновременно нещо.28 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът но от нечия прекомерна чувствителност към някоя дума. между легитимност на срива и дълготрай­ ност. нито да представлява подобни предизвикателства. Ето защо нарочно сме избрали да представим една по-ши­ рока картина. за които това не е основна гри­ жа. За да се разбере как­ во означава „наследство". ги . както показ­ ва едно скорошно изследване. които ни интересуват. съществува и в западното Ранно 5 средновековие .известни задължения. тряб­ ва също да се чете Ветхият завет и да се види какво е взел от него ислямът. източната PctaiXeia предлага несрав­ нимо по-богата картина. без да е абсолютен господар. по пе може да не се мисли. които да премахнат дилемата. но и иайчесто поеманият .

Въпросната процесия. да създадат онзи шедьовър на дисфункция. че позволява многобройни варианти. Тя е негово продължение или имитация. Вековете не могат да се смесват безнаказано и за да се отър­ сим от впечатлението за застиналост. Забелязва се. които се оставят да бъдат заслепени от нея.предвиденото или внезапно. които подчертават сми­ съла му и напомнят. за която вече спо­ менахме и която всъщност е свещенството. бележи по-добре от всяка кон­ ституция границите и истинската природа на императорската власт. тъй като се повтаря на всеки голям праз­ ник и води императора от центъра на неговия дворец до врати­ те на Света София. дава му гаранция за народно съгласие и църковна благословия. което в действителност е важното . трябваше да напредваме поне през някакви последователни разрези във времето ида покажем как . което византийската ци­ вилизация толкова лесно внушава на онези. ритуалът. че свежда до минимум ролята на църковните служи­ тели. накъсана от спирания и прекрачвания. думите и символите очакваме да открием де­ финиция за свещената царска власт и за отношенията на вла­ детеля с Бог и с Църквата. Много побанална церемония.е. легенди или образи. че остава възмож­ но най-близо до събитието. придружен от патриарха. къде­ то той влиза.вътре в светилището. после оттам . но на Изток този път бързо се оказва без изход или по-точно повеж­ да в друга посока. но за­ пазва или възстановява неговия заряд от насилие и признава онази пряка връзка между императора и Бог. при който зад жестовете.в скинията заедно с брат си Аарон. Друга церемония води към същината на спора. да при­ стъпят границата. че актьорите или зрителите на церемония­ та във всеки момент могат да излязат от приетата роля. На Запад сигурно това е така.Въведение 29 Друг възможен път е коропацията. че коропацията се ритуал изира бавно. при какви условия и след какви преображения ветхозаветният суверен може да придобие хри­ стиянска легитимност. т. който наричаме „скандал". На всеки етап от добре подредения сце­ нарий колективната памет и общото въображение извикват сноп от истории. както Мойсей . мирното или кърваво вземане на властта. определя каква близост обединява царе и свещеници и какво разстояние ги разделя.

като свещенството на загадъчния Мелхиседек от кни­ га Битие или на Саул. ето защо твърде често се говори за свещения характер на ели­ нистичните владетели и се преувеличава значението на скром­ ната иначе титла pontifex maximus. т. Свещеническият сан па царете изглежда очевидност. без да се самоосъди.26 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът ста на християнството всеки положителен отговор е обреме­ нен от доктрннал на заблуда. подобно на обратно броене. когато се разсъждава върху основанията за универсална царска власт. който ни занимава. . И във връзка с проблема. при което с всеки изминал ден есхатологичният завършек наближава и в което владетелят предвожда една икономия на спасението. но тази оче­ видност не може да бъде заявена открито. Именно тук е завръзката на всичко . подправени с опровержение: Константин Велики се наричал „епископ на външното". Леон III бил заявил: „Аз съм император и све­ щеник". но то­ ва е само начин на изразяване. На този император. те са в самата основа на една Империя. но той е еретик. Ираклий станал свещеник . че Империята на Константин и неговите наследници само частично е била християнизира- . че след като побе­ 3 дил Персия. на които историографията винаги е отдавала по-голямо значение . тя трябва да се прикрива под по-безобидни сравнения.са моделите. трябва да се признае особено свещенослужение отвъд чисто литурги­ ческото. кои­ то покриват солидни предразсъдъци. както и прикритието вероятно започват с Констан­ тин Велики.по културни съображения.е. Онези сред тях. Най-често се откриват само анекдотични или риторични намеци. Оче­ видността. водачи на избрания народ. имало слух. призван да бъде кръстител и пророк. мотвърдението принадлежи па арабски писнели. която ненадейно се отъждествява с настоящото и бъдещото христи­ янство и чиято история занапред ще се измерва с еталона на християнското време. колкото заради наслагването на мо­ делите. идващи от Античността.и не толкова поради кохерентността на идеите. до която е невъзможно да не се достигне. според които това е причината да не му разрешат да се ожени повтор­ но. носена от езическите вла­ детели. но слухът не се ока­ зал основателен. предшественици на василевсите. Давид и Соломон. с опростенческия извод. Леон VI бил с ранг на четец или дя­ кон.

което ясно се откроява в церемониала. който непрекъснато се върти около неразре­ шимия проблем за царя-свещенослужител и към който рядко се пристъпва направо. в набор от си­ туации и поведения. дори ако там забравата понякога с търсена по-систематично. Тази тежест е особено осезаема и определяща на Изток. Откакто време­ то на Закона отстъпва пред времето на Благодатта. съществува разминаване. Между императорите на Константинопол. не е реалистичен. Спор. и християнската Църква. внуша­ вайки. но в съ­ щото време я прави и двусмислена. Произтичащият от това спор е не от идеологически. Деликатен спор. придружаващ владете­ лите от двореца до Света София. Именно то­ ва дава плът на самата идея за християнска империя. Ветхият за­ вет губи цялата си историческа реалност и се превръща в про­ екция на бъдеще.Въведение 27 на. но безплътен и малко илюзорен образ. който не може повече да служи за основа­ ние на никаква легитимност. там живеят най-добре структурираните и най-предпри­ емчивите годейски общности.каквато вече е елинистичната и римската.но също така свещеническа или почти свещеническа власт. към която те принадлежат. Според Све­ тата история императорите на християнска Византия наследя­ ват от ветхозаветните царе една не само свещена и божествена власт . който християнството занапред позволява. което трябва да се разгадава. например по време на „православната" реакция срещу иконоборството. кои­ то се оглеждат в огледалото на Ветхия завет. там е най-трудно да се забравят юдемекпто корени па другите „религии па Писанието". пробуждан иериодич- . че преходът към християнството е повлиял както на по­ литическите. откол­ кото другаде. Тези прекалено прозрачни води отразяват царската власт ((ЗссслЛаа) в ясен. тъй като единственият про­ чит на историята на еврейския народ. което разглежда християнството едновременно като продължение на юдаизма и като негово от­ рицание. но малко по-проблематичен начин. а е метафоричен. . обвинявано в юдеизиране. така и на религиозните дадености по почти съ­ щия видим. на отноше­ нията му с неговия ревнив Бог. а от тълкувателен характер и се вписва в по-общото противоречие. В действителност Ветхият завет има много повече тежест от Античността. на царете му. Именно това се наемаме да докажем. защото там е Йеру­ салим.

Иконоборството представлява прекъсване.важен момент във византийската история. неговите слова и на фактите от неговия живот. неутрализирайки го в неговата святост. както показ­ ва епохата на иконоборството (730-843) . които не знаехме как да съгласуваме. пред които Църквата затваря занапред дверите на светостта. без да преодо­ леят една упорита враждебност. които са го превърнали в светец. но големите Константинови теми оста­ ват. Цял том не би побрал темата за религи­ озната политика на първия християнски император. проникнати от религиозната си роля владетели попадат в капана на екзегезата. възправя се енигматичната фигура на Мелхиседек. но и опасна. но наша­ та амбиция не беше такава. коя­ то от векове обсебва въображението. Като се приписва на Леон III фразата „Не съм ли император и свещеник?". Тогава избухват всички недоволства. които са присъщи на самото поня­ тие за християнска империя. внесени от Евссвий Кесарийски по отношение на нетните пла­ нове. натрупан и срещу християнските императори. Императори реформатори са обявява­ ни за еретици. Именно от този извор черпят новите Константиновци наследници. а дра­ матизацията-успешна. намирайки в легендата за папа Силвестър и римското кръще­ ние—първа стъпка към Constitution Constantini. започнала отдавна и никога не успяла да се затвори на­ пълно. се слага пръст в раната. По този начин Константин изчезва. но също и на легендите.30 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът се съчетават постоянство и развитие. който разкрива дълбочината па една схизма. някакъв начин да обърнем ролите и да отдалечим достатъчно imperium и sacerdotium. Основавайки се па уточненията. които поставят в редиците на пред­ шествениците и около които витае духът на Сатаната. поставя се въпрос. по-скоро сме се опитали да схванем онези двусмислия. В този особено зрелищен процес постановката е забележителна. разкрила се между императорската институция и Църк­ вата. Ето защо срещата с Константин Велики (306-337) беше не­ избежна. С него завърш- — тж— . От Константин до Антихриста няма дълъг път. Стремили сме се всячески да се отърсим от Константин: свеждайки идеите му до една ритори­ ка на „привидното". на кой­ то не може да има отговор.

но съвсем бли­ зък свят. които подобно на Книга за церемонии­ те претендират. Именно от пея трябва да се отвоюва някакво пространство насвятост. обикновено подчинени и лесно заменими. в писмо на Теодор Студит до император Никифор за първи път се описва образът на иде- . когато са неудобни. Дипастичната политика на първите императори от Македонската дина­ стия . чрез религиозното построение. чрез разпределение на светите ре­ ликви и императорските символи дават картината на онова.Василий 1 (867-886).йерарсите се заемат с това дело по най-ограничаващия начин. че изтръгват една стара традиция от забрава­ та.да установят ново равновесие. не внушават страх. за разлика от патриар­ шеската институция. които веднага след спора около иконоборството се орга­ низират. Патриарсите. този невидим.Въведение 31 ва славната епопея на императора-свещеник. отразяващи конкретни обстоятелства. Този пряк път към претенцията за свещенически сан не е напълно затворен. оттогава се из­ граждат стратегии за благочестие. Целта е по-скромна и по-конкретна —да се мо­ делира културният пейзаж. Не става дума също и за възможността християнските владетели теоретично да опре­ делят своето място в една обща еклесиология . които чрез церемониите. Ве­ че въобще не става дума за спекулации с Мелхиседек. В последните три глави думата е дадена не на императори­ те (те вече не са носители на новото). където се сключват единствените сигурни съюзи. Големи­ те произведения от X в. което лошият сблъсък с иконоборството им е от­ нел. Леон VI (886-912) и Константин Багренородни (913-959).. които от тази гледна точка се опит­ ват . което може да сс нарече религия на императорите. така че и този път е миниран. която става заплашителна.и донякъде успяват . да се очертаят топография и маршрути. трябва по-скоро да се четат като произведения. но тя се очертава съвсем ясно в света на святото. може да изглежда хаотична. Много по-богатите и разнообразни документи разкриват някои „конституционални" щрихи: през 806 г. да се организира в мрежа. но е окончателно забранен. които връщат на императо­ рите онова. когато се проследява през събитията на властваме. а на църковните служи­ тели. пишат. водят полемика и дори желаят да издигнат пат­ риаршеската институция като противовес на властта.

които довеждат докрай това твърдение. текстове от средата на XI в. от същото време датират първите три титула на юридическия сборник EiaayouYT). където са разположени във фалшива си­ метрия временната власт и една духовна власт. първи си задава въпроси не само за гра­ ниците на неговата намеса в Църквата. чс по принцип има същите права като древния. датира първият канон от„Фотиевия" консилиум. От познатата и възприета в Източния свят легенда за свети Силвестър. за да остави даровете си. кръстил Константин на тръгване за Константинопол и получил императорски привилегии. обратно на „свещената царска институция*'. в която ня­ кои забелязват предимно угодничество. Времето е позволявало подобна проницателност. но и за природата на неговата власт. в същата столица. от 879-880 г. когато контрастът между константинополския църковен елит и олигархията от митрополити е най-силен. Новият Рим напомня. Перото на Валсамон отбелязва някои особености.32 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът ален и законно избран патриарх. най-вече при Комнините. к ъ м които В а л с а м о н н е п р е с т а н н о сс н р м ц а н до­ пълва. има право да прикадява и да поучава доверените си. с който патриаршеската юрис­ дикция се разпростира над цялото източно християнство. Л няколкото патриар­ си. които не позволяват им­ ператорът да се възприема като обикновена светска личност: той влиза в светилището. „двете власти". които води с императорската институция. мо­ же би възниква идеята за „царско свещеничество". Тази теократична мечта се под­ хранва от един „църковен" (вече не „царски") прочит на исто­ рията на еврейския народ. Но за модел служи най-вече Рим въпреки различията и разривите между патриаршеската и пап­ ската институция. търсейки и трупай­ ки аргументи. разказват за „схизмата" на патриарх Михаил Керуларий и борбите. Най-накрая е ред на канониците и литургиците. Тези прибързани раз­ съждения. водят до теория. чието географско раздалечение на двата полюса на християнството е заложено в легендата за Силвестър. първи поставя проблема за „епископската харизма" на императора. който в края на XII в.. която се стре­ ми да я засенчи. чисто разковниче е помазвапето със . изправят една сре­ щу друга. И найнапред на Валсамон.

но за което лесно се доказва.в писанията и в . Тя си служи с амал­ гама. използвани отново по-късно в средновековния и съвремен­ ния Западен свят. толкова действе­ но поради своята символика. експериментирани и критикувани повечето от формулировки­ те. Визан­ тийският император вече е обикновена светска личност. която описва християнския свят като раз­ делен от край време надве културни области: Западна.имат същото оправдание. къде­ то те се смесват. че е родено под крило­ то на най-противоречивите религиозни движения в съвремен­ на Европа. Церемонията е за­ булена в неясна символика. където те нито разгръщат смисловата си пъл­ нота. Едно „встхозаветио" помазване.Въведение 33 свето миро. за каквато я представят. тази конструкция започва да се ру­ ши. След 1204 г. където са изковани. може би също не е тол­ кова проста и ясна. функционалното разделение на църковните и държавните дела. която се противопоста­ вя на императорското наместничество. Но тя има и друга амбиция . и политическото признаване на църковна пласт. като наслагва християнското разграничаване между вре­ менно и духовно. което суверенът получава без по­ средничеството на свещениците и което му дава „свещениче­ ска харизма".преди всичко . из­ дигната само формално до ранга на полусвещеник. Тази книга ме би била безполезна дори и ако се задоволява­ ше да прибави още едно източно изследване към трудовете на западните изследователи на същия проблем.да посочи Византия като място. Книгата започва с анализ на понятието „цезаропапизъм". в която „властите" се разделят на светска и духовна. „Теорията за двете власти". както ца­ рете. изучавани от Марк Блок. и Източна. Помазването на владетеля със свето миро скоро вече не е. iictniiiiciiMU от светската. нито . както на Запад. който се стреми да опровергае някакво типично византийско изкривяване в отношенията между Държавата и Църквата. нещо повече от „тайнство". която я откъсва от корените и от­ клонява мисълта от признанието на връзката с Давид. Особе­ ният стремеж на тази книга е да „демонтира" механизмите на една историография. II тук Западна Европа сс стре­ ми да сс разграничи от Източна и проектира .

земевладелец. основана на идеите на Августии Блажени. че Христос окончателно разде­ ля временната власт от духовната. за която един­ ствено отговорни са патриарсите и митрополитите.от Давид до епохата на Благодатта. напротив.най-визан­ тийския роман на Достоевски .човек. трябва. Те остават свързани с едно временно построение и с едно църковно учение. Но трябва ли да мислим. въздигнат в теоретик някаква политическа теория. в който отхвърля принципа па разделение меясду Църква и Държава. Те се по­ раждат още със зараждането на християнската империя. че колкото и неприемливо да е сливането на Църк­ вата и Държавата. ин­ телектуалец. или. защото „в самата основа на нещата стои лъжа". да се пита 111 I Г Г 1 • I 1Г1I1 . които някога са били смесе­ ни. съществу­ ва и Светата история. проблемите резонират по различен начин. къде­ то изглежда. привър­ женик на западното мислене и скептик. старецът .34 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът епохата на папа Геласий I (492-496). която дълго време й служи за доктрина в контекста на исторически разриви и фрагментиране на властта. Иван защитава своята позиция с обяснението. Иван Карамазои. отразява­ щи целия спектър от мнения: Миусов . революционер и атеист. където господства илюзията за последова­ телност.типи­ чен представител на православието. възприемана чрез наследството на импе­ раторите свещенослужители. а после от Първото до Второ­ то пришествие. че с Въплъщението властта променя своята при­ рода. Във Византия. Заедно с църковната институция. отец Паисий . който говори с езика па сърцето. в последния етап на човечеството той найнакрая обединява свещенството на Левиевото коляно с царствеността на коляното на Иуда? В една от първите глави на Братя Карамазови . съставя трактат за цър­ ковните съдилища. Събеседници са му хора. което Църк­ вата трябва да заема в Държавата. чието разковниче е императорът . че imperium и sacerdotium са независими едно от друго. напротив. Но вместо да се поставя въпросът за мястото. Вярно е. тъй като между двете не може да има нормални отношения. който ни занимава. то ще съществува вечно.писателят излага под формата па парадокс проблема.

. Миусов разсъждава. но в крайна сметка са ги намирали по-близки до духа па православието.рече строго отец Паисий. Спра- .Премахва се на земята държавата..извика Миусов. ами архиултрамонтанство. . че в свят. естествено. и на вашето разбиране п е само великото предназначение на православието на земята. някак смесвайки теокрация с цезаропапизъм. а се издига църквата до степен на държава! Това не само е ултрамонтанство.Въведение 35 как Църквата ще се отъждестви с Държавата. То е третото дяволско изкушение! А. възхожда до църква и става църква на цялата земя . държавата се обръща в църква. Ето как противоречиво са разсъждавали в Русия през 18701880 г. която пък. за да установи на земята Боясието царство. Все пак в някакво далечно бъдеще той провижда деня.Но какво е всичко туй най-сетне? .което е вече съвсем противопо­ ложно и наултрамонтанството. Старецът изразява съмнения по друга причина: страхува се. От Востока звезда спя восият. като че ли внезапно избухнал. отколкото духовното предателство на една Църква-Държава. Коя лъжа? Настоящата книга е продължение и завършек на едно мно­ гогодишно изследване. както вече според него се случва в „лутеранските страни" и в Рим. и на Рим. . разберете това. престъпникът няма да има право на милост. Може би са предчувствали идеологическите залитапия на една Държава-Църква. Това не се е присънвало дори на папа Григорий Седми! . който смесва закон и любов. чс принципното разделение между двете власти почива на лъжа. където Църквата сс е провъзгласила за Държава. че тук става дума за несериозна уто­ пия „от рода на социализма". в който Църквата ще уп­ равлява. наопаки. извършено в Колеж дьо Франс. То е Рим и неговата мечта.Не чс църквата става държава. тя. за да не се откаже от принципите си. Когато Римската империя става християнска.Но вие сте го разбрали съвсем наопаки . не може на свой ред да не се стреми към контрол над Държавата. Единственото безспорно обаче е. включва Църквата.

Той има смелостта да прочете ръкописа и да го предложи за публикуване в престижната „Историческа библиотека" на издателство Галимар. С моя стар приятел Пиер Нора бях говорил за тези царесвещеници и свещеници-царе. които ме вълнуват. . но за които не знаех дали ще заинтригуват читатели. Тук им засви­ детелствам своята благодарност. които чрез своето присъст­ вие и своята намеса ми помогнаха да придам окончателна фор­ ма на един отначало мъгляв проект. както и на господин Константин Зукерман за прегледа на бележките. Надявам се за него . и съм му дълбоко признателен. свикнали да гледат Византия отдалеч.36 Жилбер Дагрон • Императорът и свещеникът ведливо е да спомена тук и всички.че е имал право. . Задължен съм на госпожа Гислен дьо Фейдо за внимателния прочит.и за себе си.

Принципите .

.

1. прев. сигурно са оставали впе­ чатлени от разточителния блясък. 601 . ако завее и завали в неподходящия сезон. Макиавели* Власт и династия Чужденците. тогава бързо сменят императора с друг'". [. кои­ то отдалече наблюдавали Византия.] Освен това. В средата на IX в. но и също толкова изненадани от нейната постоян­ на нестабилност. Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий. гл. е. хазарите изпращат пратеник до КонстантинКирил. превод: Макиавели. То­ зи „хитър и лукав" човек го пита: „Защо държите на лошия на­ вик да имате императори от различно потекло? При нас това се определя от семейството". На което мисионерът отговаря с ' Бълг.] когато императорската власт станала на­ следствена..В: Николо Макиавели. или онези. владетелят и/е ви­ ди как [. км.. Един китайски пътешественик от ХИ—XIII в. Наследственост. който пристига с мисия да покръства страната им.бел. . 1985. София. отбелязва: „Техните царе не се задържат дълго време. но ако в империята се случи нещастие или необикновено събитие. наследствените владетели за­ почнали да се израждат. обгръщащ императорската институция. .. легитимност. ред. тя отново дошла до упадък.. Избрани съчинения. от италиански Иван Топкин. Избират най-способния и го слагат на престола. 2 и 10. посещавали Константинопол. унаследяване Но когато по-късно държавната власт от изборна се пре­ върнала в наследствена. ПИ. прочитайки историята на римските императори. 579.1.

Народът в Константино­ пол често показва дълбока привързаност към властващото се­ мейство. В действи­ телност вече по онова време и особено в следващите периоди историята на Византия може да се опише като поредица дина­ стии. Исаврийската. чужденците щяха да признаят. той най-грижливо му обяснява: „Не аз. Аморийската недостига и половин век. и да се учудват единствено на това. че императорската власт твърде често се предава от баща на син. които понякога се простират върху три-четири поколения. а легитимността . без да са от едно се­ 2 мейство.с „правото на кръвта". при Комнините. че „династическото чувство" е широко разпростра­ нено. по рядко надвишават век. една абсолютна власт. който наследява Саул. Ако бяха по-информирани. към техните короновани или отритнати наследници. Но едва в началото на XI в. една по принцип изборна царска власт. успехът на която обаче е легитимиран от божествения избор. сенатът и армията те избраха". дъщеря на Константин VIII (1056). а Бог те посочи. Когато един император предава власт­ та на сина си. Импе­ рията наистина се отъждествява с една определена фамилия. Най-дългата и най-из­ вестната династия-Македонската-започва с Василий I (867) и продължава до смъртта на Теодора. които сс опитват да се развиват и бързо прекъсват. Преди това има дока­ зателства. „заглушена от правото па революция"'.. почти пъл­ на легитимност па гладните бунтове п недоволства от скъпим хляб (когатосилният насрещен вятър възпрепятства корабите със зърнената реколта да сс придвижат до столицата. привидпоезта на божествен или конституционен избор само прикрива пре­ даването па властта по наследство'. но му липсва каквато и да било институционална или идеологическа подкрепа. по Божи избор . наслагването на старозаветни модели върху римското наследство. че тази практика не се основава на никакъв официално признат принцип. . Династията на Ираклий (610-711) не надхвър­ ля тази граница. когато разливите на Нил са недостатъчни или пък цените са скочили заради сушата).40 Принципите примера на Давид. С малко думи е казано или подсказа­ но много: учудващо „потребление" па императори. започнала с императора иконо­ борец Леон. продължава осемдесет и пет години (717-802). определящата роля на жителите на столицата. народът.

Същото това население обаче предизвиква или съди много узурпатори. чиито права селяните защитават през 1261 г. чс през 7 858 г.и тогава са обявени за „тиранични". zmaтт)р. които свидетелстват за желание да се въведе известен ред в тези про­ тиворечиви наследства . През първата половина на VI в. в които византийски автори и юристи са пожелали да опишат политическата си система и да дадат правно основание за уп­ ражняването на властта. Това усилие за правов ред (за Sixaiap^Eicc) бързо .да урежда интронизацията на епис­ копите. или успяват. Такъв е механизмът . д р у г . на някакъв политически ред. като потърсим текстове с „конституционна" стойност.. но и в тях никога не се говори от­ крито за правила на наследяване.да контролира придобиването на отговор­ ностите и титлите.д а определя ролята на сената и ста­ тута на сенаторите. четвърти . се спасил при избиването на семейството и оттогава ски­ 5 та от град па град : онзи 1>ссср. юдейско и християн­ 10 ско . ще се окажем разочаровани. TcoXcuxfjc. римско. трети .Г)с. като с това позволяват легитимността да се прехвърли върху друго семейство. Вярно е. сс опитвал да сс представя за син па Теофил п Теодора . който в Пдсса сс представял за Тибсрий. че за хилядолетната история на Византия се срещат няколко подобни текста. онова сляпо дете. било то и временно. легитимност.който позволява да се съчетават. Всички те обаче вървят срещу течението на развитието и изглеждат по-скоро като безплодни протести или утопии. на хазарския пратеник или на съвременния исто­ рик. син на Маврикий. . Подобни текстове не само са рядкост. за когото упорит слух твърди.Глава I • Наследственост.съвсем „римски". един Трактат за политическа наука (Пер! тт)<. 1 ебоп. а пети . от­ колкото като опит да се положат основите.да бди правото да бъде устойчиво и спазвано". за когото казват.гръцко. чс през 602 г.) предлага органически закон. син на Юстиниан II". без наистина да се съгласуват. който да регламентира из­ бора на император. понятията узур9 пация и династия . Ако искаме да отговорим на почудата на китайския пъте­ шественик. които или се прова­ л я т . 8 вземайки го за Йоан Ласкарис . унаследлване 4I Той се умилява дори пред някои мними „царевичи" като Теодосий.

Но тези опити са малобройни. През XI—XII в. обнародван от Василий I. TtoXt•xe'ia) и „легитимна власт" (evvop-oc. Леон VI (886-912) ще каже. попадайки в ръцете на големите фамилни родове. понятията „правово общество" (evvo[xoc. което дава на суверена ваешеве почти свещенически привилегии. Въпреки аналогията в гръцките думи. на законите на кодификацията). която об­ вързва с императора онези. Няколко години покъсно. се споменава за нещо като обществен договор (знак за епохата) с двойна клетва за вярност: едната е „политическа клетва" (орхос. но и на римската правна тради­ ция (т. на две различни . Между 879 и 886 г. започва да се разсъждава по проблема за „дозиране" на монархия. да го пре­ върне в някаква институционална схема. ap^rj) принадлежат.. които изпълняват волята му. (ЗаочХьхос. а неуспехът им е очевиден. се появява в нов ва­ риант (Исагога). поставена под знака на закона и според която императорът е подчинен не само на едно трансцендентно право. аристокрация и демокрация. кои­ то авторът е искал да обори или да предотврати и които превръ­ щат сената в дворцова аристокрация и засилват императорско­ то всемогъщество.невъзможността властта да се заключи в правно уравнение.). каквото м предполага една християнска политическа уредба . която обвързва народната общност.„императорска клетва" (орхо<.). че „грижата на императора вече се прости­ ра над всички неща и неговата предвидливост (rcpovoia. където срещу него 12 като съперник застава патриархът .42 Принципите е пометено от „нововъведенията" на Юстиниан (527-565). който позволява на патриарх Фотий да вмък­ не „титули" за правото. както повелява добрата римска имперска традиция. императора и патриарха. а другата . т. Отново напразен опит да се тръгне по пътя на едно развитие. някак се десакрализира. и наем­ 15 ната войска .е. един наръчник по пра­ во (Прохирон). когато императорската инсти­ туция. TCOXI/UXOC. за да отбележи скъсване с римското минало.е. В едно писмо на Мануил Мосхопулос от 13051306 г. Те се препъват винаги на едно и също място . Но тези мисли не надхвърлят критиката към Комнините и по-специал­ но към Мануил I. която означава също и Божие „провидение") контролира и уп­ 13 равлява всичко" . дума. Ето едно усилие да се придаде па феодалното общество конституционна привидност.

това е култу­ ра. което е в нейните корени. което. „който живее като добър гражданин според закона". Това понятие се основава на една констатация: византийската цивилизация. представата за „легитимна власт" дължи много иа елинистич­ на Гърция. чрез конституционни правила да се ограничи една абсолютна власт. а морални съве­ 18 ти . изглежда.ouc. лесно се превръщат във „владетелско огледало" или се приплъзват към сходни жанрове (възхвала. за да бъде той самият образ за подражание за хората.cuot) под арабско или турско владичество е: к а т а v6u. Понятието „легитимна власт".)] . рационализиране и морализиране на насилието. трябва да . знаейки. всъщност предполага доста различни не­ ща. тя да­ ва безспорно предимство на гражданското право и съвсем сла­ бо засяга политическата организация. а самите съдии основават реше­ нията си на корпус от писани текстове или признати обичаи. в края на XII в. ако са нарушени правата му. гражданинът се жалва пред съдилищата и съдиите. договорите се сключват пред свидетели и с нотариални актове. сборник с афориз­ ми). Ето защо малкото страници. в която. които се вдъхновяват по различен начин от стария девиз на ед­ но разпределящо и равноправно правосъдие: suum cuique tri16 buere [да се въздаде всекиму неговото (лат. или в тези от IX в. той трябва да бъде движен от законите па Бог. унаследяване 43 области. идваща от Гърция и Рим. Това е именно представа за делегиране и възпроиз­ 21 веждане : императорът трябва да има божествен образ.Глава I • Наследственост. легитимност. „Правовото общество" е култура. брачни и търговски договори). посветени на политическата наука. че никой не може да го принуди . за да може легитимно да уп­ 22 равлява своите поданици . трябва сам да си налага да спазва 23 законите. То се отнася не до това. в която социалните отношения се уреждат с правила и процедури. В Сентенции (КефаАаьа TOxpaiveTota). . приписвани на Василий I. а по-скоро тя да бъде опи­ томена чрез дисциплиниране. чиято функция с да формулират не теории. съответства на „правово общество". последното и неизменно определение за ромеите (Рсоu. събрани през VI в. TCOXIizvzaQcu. притежава законодателно наследст­ во. За доказателство. запазва дадена правна система и използва умението на об­ разовани служители да пишат най-важните актове на общест­ вения живот (завещания." 20 от дякон Агапит.

без да прескача необходимите за това етапи. задазаеметази на избран от Бога император. като се подчинява не на несъществуващи конституционни правила. И ако. а да се предостави на този. Наистина целта е суровата сила (то бттрсшоЧс. каквато моясе би е съществувала в елинистичните модели.е. направен като тих. противоотрова срещу неизбежно дебнещите го опасности. който я упражнява. В историческите извори често се намеква за тйва преоб­ разяванс Ако през 814 г. и отекват е пълна сила 26 в царска Русия или в дворовете на монархическа Европа. кое­ то го превръща занапред в законен суверен. че тези „огледала" често служат за алиби на абсолютистките режими. че този генерал. построена система. от които те помалко или повече се вдъхновяват.лекуване не чрез смяна на политиче­ ската система. то е. призован към Империята от войната и народното благоволение. който му позволява да напусне ролята на обичан генерал. че се свързват с безскрупулни са­ модържци. чрез запомнящи се сентенции и повтарящи се формули су­ веренът да бъде доведен до самовглъбение. напротив. да се изпита морално мисълта и чувствителността му. а с дълбоко вътрешно „преобразяванс" на владе­ теля.. Тези „огледални заблуди" или сентенции не предлагат политическа идеология.) на останалите люде. medilatio. дошли на мода със стоиците . т. 27 както пишат Агапит и Василий) да се превърне в легитимна власт. Gepiov cxXoyov. е успял да осъществи това превъплъщение. Може и с ирония да се каже. Тук става дума не да се разсъждава независимо и теоретич­ но за природата на властта. а като оставя патриарха да дейст­ ва.44 Принципите се стреми да мисли за себе си като за „спътник в земното роб­ ство" (o-uvSouAoc. която той държи н ръка. за да отбележи. от същия прах като кесията с пръст акакиа**. В римската и най-вече във византийската епоха жанрът по-скоро се родее с духовните уп­ 25 ражнения. като преставада оглавява армията. Но това съвсем не е случайно. Михаил Аталиат и съвре- . Теофан определя Леон V като „съвсем 28 законен император на римляните" . а на един процес. Функцията на тези произведения по отношение на неизбеясните болести на абсолютната власт е именно терапевтична . като Юстиниан и Василий. не дори на доста несигурни процедури.

Накратко. да прекрати прилага­ нето на дадено правило поради някакъв по-висш интерес и да въведе изключение. 2. но не и святост. 32 с почти свещеническия характер на правомощията му . говори за естествено право. защото. Почти по същото време Хоматиан също предлага теория: с толкова неточност в термините. От една страна.I лава 1 • Наследственост.е. което може да бъде тълкувано като теория за властта. която императорът има. то е. т. Вал­ самон изпълва празния парадокс със съдържание. въпреки честността и смелостта си Исаак I Комини успява да осъществи прехода от „тирания" към „законна власт". той разграничава дикапютикоп (то SrxaTamxov) и екзустиастикоп (то ecjouataaTIXOV).е. той може да стане леги­ тимен.един легитимен владетел обаче трябва да избере да се подчинява на 31 законите . която му дава власт. но го анализира явно угоднически. като оправдава тази привилегия на импера­ тора по следния начин: 1. Някои юристи обаче са се постарали да му придадат съдържание. с възможността. той не го защитава открито. Когато в края на XII в. който си я при­ своява . което не отменя правилото. Следователно не властта е законна. чийто първи термин е зает от елинистичната литература . неправомерно да премине от юридическия към политическия регистър. с „епископ­ ските привилегии" (apx £7ito-xoT:o<a Sixoua) на императора. което регу­ лира обществените отношения. колкото и неяснота по същество. а вторият внася корекция . Античната традиция е придала на тази проста идея фор­ мата на парадокс. тъй като 30 той самият е „жив закон" .избирайки да спазва закона. легитимност. придава стойност на законо- .императорът стои над гражданските закони и цър­ ковните канони. защото той не съумява да сс отърси от воинската си настървеност. Валсамон развива същия принцип . а онзи. защото не се е „преобразил" в леги­ 29 тимен владетел . след като става император. той поже­ лава да бъде изобразен върху монетите с гола сабя в ръка.накратко. Този парадокс най-напред изглежда като жалък опит да съвмести несъвместимото и. за­ щото като разбойнически главатар си присвоява имотите на противниците . т. легитимността минава през посвещаване в законност. с „икономията" (oixovopua). унаследяване 45 менниците му се съмняват. че през 1057 г.императорът не е подчинен на законите. служейки си с морала.

управленските актове на един суверен от времето на Благодатта. непокорството на Адам пре­ дизвиква Закона. по-точно казано.Новелите. а. Идеята за евномия'пе е присъща за християнство­ то. но деисторизирано юридическо наследство. съществуването на добри закони и правилното им при­ лагане . както прави свети апостол Павел: „А законът биде привнесен. От една страна . появата на Христос освобождава човека едновременно от царството на 35 закона и на греха . император­ ската дума. на християнството с присъщо да постави проблема със закона в историческа пер­ спектива или. ар^т)) дава . които иначе биха й липсвали. които отговарят на нуждите на момента . тсоАпеса). както Старият и Новият завет. която не би от­ хвърлил лукавият Карл Шмит и която противопоставя норма и решение. която „легитимната власт" (evvou-oc. който Мойсей получава от Бог.46 Принципите дателното наследство и определя идеала на „правовото общест­ во" (evvo(j. а не от времето на Закона. да отклонява правото в посо­ ка на „любовта към хората" и. Парадоксът на Въплъщението придава на царството на „живия закон" времево измерение и спомага за съществуването на два законови порядъка.бел. Обратно.ко­ дифицирането (на Юстиниан. подобно на Христа. благо­ датта се яви в голямо изобилие". правов ред и „извънредна ситуация" . от друга.oc. от друга . подето отново във Василиките). прев. неуморно да бди човечеството да нс напуска пътя на „икономията на спа­ сението". едно запазено. Във Византия тази двойственост получава от християнст­ вото своя собствена окраска и оправдание. за свободата на управление. * От гр. да противопостави настоящо­ то време на Благодатта на отминалото време на Закона.да се поста­ 31 новяват норми. а. за да се умножи престъплението. Дето пък се умножи грехът. която има мисията да отговаря на нуждите на мо­ мента в „извънредна ситуация". Оче­ видно се намираме в една философска система. Повече му приляга представата за и итсриоризирапе па нор­ мите и легитимност. •I гга • г а м а т а t . Eiivouua. законови или институционални ограничения и сво­ 34 бода на управление. Именно поради тази причина „владетелските огледала" лесно сс хри­ стиянизират на повърхността. които трябва да сс допълват. постигната чрез преобразявано.

Него­ вото прилагане се пригажда. нещо като богоявлепис. в който властта се предава (имам предвид импе­ раторската власт.Глава I • Наследственост. унаследяване 47 В това трудно съвместяваме ма власт и право теориите и идеологиите могат да служат единствено за прикритие. —тя сс превръща в абсолютно и поч­ ти магическо явление. иначе казано. неразрешен и към не­ го никога не се подхожда направо. . държава. натрупа­ ни примери.както във Ви­ зантия. който да докаже легитимността. Няма никакъв институционален критерий. легитимност. коятос извор па всички останали)-опасен и много завладяващ момент. Сред тези модели. двой­ ната убеденост. Безспорно именно приспаната представа за държава е довела средновековна Западна Европа до това офи­ циално да основе политическия ред на дадена семейна струк­ тура. с техните неизброими варианти. Но където няма феодален разпад . От момента. Това е болното място. всеки нов император трябва да се съобразява с тях. където ролята му не е предвидена и труд- .е. Дори ако днес историци­ 37 те нюансират тази традиционна представа . които не основават правна система. е и моделът на предаваната от баща на син суверенна власт. Очертавайки своя­ та пътека. Независимо дали императорът е под­ чинен на законите. и по липса на процеду­ ра мълчаливо определят редица нарушения. не може да се намери основание за трайното преотстъп­ ване на суверенитета в ръцете нададен род. дарен със сло­ во". че властта е делегирана (от народа или от Бог) и че тя се упражнява в рамките на една res publico или. което напипват китайският пътешественик и хазарският пратеник. за да се опита безгрешно да премине по своята част от пътя. които в крайна сметка съставляват правилата на играта.се случва обратното: родът търси мястото си в една политическа система. все пак феодал­ ното разпадане поставя семейството в основата на държавната организация. или е обявен за „жив закон. т. Историята на средновековна Франция например показва как едно наследство постепенно се конституира в кралство и как един семеен honor става корона. Ето защо пробле­ мът за наследяването остава непокътнат. има единствено исторически и морални референции. Даде­ ната от хората или от Бог легитимност може да бъде дадена само на някоя личност. но формулировката му се сблъск­ 6 ва с една древна „републиканска"' чувствителност.

над която властва суве­ ренът. отказва да свърже с империята своя един­ ствен наследник. очертана от Ветхия завет. без да се отъждествява на­ пълно с нея. които се поставят начело и които се опитват да свият в нея гнездо. което е само отражение на небесното. Тези и някои други представи придават тяло и смисъл на Империята. въплъщението на Христос за щастие съответства на възкачва­ нето на трона на Август. Империята съществува и в голямата времева ар­ хитектура. Единственият. управлявано тук долу от един суверен. която цели да качи цената в . който е само временен наместник на небесния. нищо но пре­ чи на владетелите па Константинопол. под предлог че ако той самият бъде покосен от ненавременна смърт. син на Константин V и внук на Леон III. Империята съществува независимо от импера­ торите. Там божественият избор преми­ нава от еврейския народ към античната римска цивилизация. е Леон IV. който ся­ каш проявява желание да устои на натиска.на доброволната абдикация на последния император на Константинопол. Но все пак тук става дума за една постановка. която не признава правото па кръвта. което днес бихме направили между императорската функция и нейния титуляр. а после завръщането му като съдник на хората в Последния ден . който през 776 г. Онзи. а като обикновено „частно лице" би имал известна надежда за спокоен живот. стремежът му да я предаде на децата си се смята за естествен. който не би опитал да предаде короната на сина си. който осигурява целостта й. сигурно би разочаро­ вал или би загубил всякакво доверие. Напъл­ но легитимен император. едно всемирно земно царство. Впрочем в тази прекалено надменна и прекалено застинала структура. бъдещия Константин VI. като не позволяват тя да сс слее с даден род и водят до ясното разде­ ление. Тя съществува под римската форма на голяма ад­ министративна и правна конструкция.48 Принципите но се приема. да изработват фамилни стратегии. Новия завет и техните апокалиптични продължения. След като даден император е получил или завладял властта. голяма е веро­ ятността синът му да бъде убит. дори с риск да ги въвлече в собственото им падение. както и на техните пред­ шественици в Рим. Империята съще­ ствува и в полуелинистичната и полухристиянската символична форма на василея.

легитимност. а самия него . па смъртния си одър. докато Халкидонците управ­ 42 ляват света" . Михаил II изисква писмен ангажимент от сенаторите да защитават до смърт бъдещата му съпруга и наследниците му.Леон IV. Йоан Никиуски предава следното предсказа­ ние на Север Антиохийски: „Никой син на римски император няма да заеме трона на баща си. но и след смъртта си.клетвата. същевре­ менно обаче действието подчертава и факта. че династическата логика е чужда на Империята./ лааа I • 1/аследстсеност. но все по-широко прилагана процедура на „клетвата" доказва. обект е на преговори между императора и неговите поданици. като кара сенаторите да се закълнат да „запазят своята добронамереност към дъщеря му и сина му'"". Грубостта. сената) да приемат за император не ня­ кого другиго. Тази малко странна. свързваща всеки от актьорите в обществото лично с императора и неговото семей­ ство. връщайки се към библейската идея. а от ръката иа Бог. Когато летописците разказват как през 813 г. като му доставя или отнема радостта да види децата и внуците си на трона. чреч когото цареше царуваш 10 (Прншч. Византийските извори по свой начин потвърждават това. с която през 820 г. че по принцип императорът е можел да отклони сина си от наследството на короната и че . ар­ мията. корпорациите. По повод на Ираклий и неговата религи­ озна политика. Леон V се изкачва на трона и скоро след това подема отново . семейно продълже­ ние на едно лично приключение.парадоксално . е най-сигурната гаранция за предаването на властта по 34 наследство. предизвиква у един летописец следната реакция: „Така той си мислеше. Впрочем това се прави предпазливо. че Бог отбелязва одобрението или неодобрението си за даден „цар". През 912 п. упаследяване 49 наддаването и да постигне писмен ангажимент от страна на представителите на всички конституирани тела (димите. Първоначалният отказ позволява да се на­ прави нова крачка по пътя към династическа система. Леон VI в по-голяма степен съблюдава фор­ мата. чс ще запази властта не само докато е жив. 8:15) и тираните подчиняват земята"' . Във Византия династията винаги с представлявала само ед­ но несигурно преследване на нечия съдба. както и неговия син и на­ 38 следниците му . докато незадължително всичко зависи оттях [сена­ торите |. тя се отнася към властовата стратегия.

чиято религиозна и политическа легитимност е толкова силна. която се преплита в речите на риторите Темистий и Ливаний. което той вероятно е изказвал пред своя антураж: онези от моите предшественици. въпреки вез­ десъщото присъствие на императорското семейство). че му осигурява не само дълголетно царуване. Такава е констатацията на Пеел и неговите съвременници от средата на XI в.. нс е Г 111 ' • .)'"' наследник на короната. където напразно се търси начало на династическа теория. когато възхваляват императорите от пет поколения (rcevT a Y o v i a ) и посочват дъщерите на Константин VIII и последни издънки на Македонската династия. Такава е целта на Леон V. но и разширява неговата власт. ккг)рос. нито е свързано с определението за империя.Г — M i l l l l t l . са царували дълго и са предавали империята на де­ 4 цата и внуците си. го поне раз­ нородни понятия. за да сс основе династия. към наследници. то е бла­ гословия. покосявани от насилствена смърт. която Бог дава на онзи император. Род и династии Семейство и империя са ако не несъвместими.50 Принципите битката на иконоборството. Нещо повече. те му приписват следното разсъж­ дение. онези. Това. които са почитали иконите. което за удобство наричаме „династия".1-1Г. като Леон III и Кон­ стантин V. когато поздравяват императора за рождението на неговия „роден в пурпур" сип и му пожелават „да познае децата па децата на багренородния и да види как с напредване на възрастта самият 45 багренороден наследява властта и бащиното управление" . На тях трябва да се подражава '. 44 четвърто или пето поколение" . обратно. са цару­ вали кратко. когато се обръщат към Констанций II. „трето поколение" (ех треусшас. василея. Та­ кава е възхвалата.У. като по­ тенциални наследници на „императорското наследство" фаспХеюс. е само продължаване на легитимността нададен император „до трето. Зоя и Теодора. Та­ кава е волята на сенаторите (в Книга за церемониите. които я получават и се стремят да я запазят. Династи­ ческото унаследяване тук не е естествено право на наследни­ ците. които са премахвали култа към образите.

в рамки­ те па семейството си Тетрлхиятл. подозиран в отцепничество. елнмппп- . води до нейното разделяне или поне до раз­ пределяне па отговорностите за някои територии: Бретан. Самият Константин при втория си брак се жени за Фауста. Раз­ чита се на кръстосани брачни съюзи.е. Га­ лия и Испания да бъдат под управлението па Константин II. Не е сигурно. легитимност. и сякаш предвижда разделянето на империята между 48 своите наследници или роднини . се женят за природените му племенници: първата сс жени за Юлиап.па Ханибалиаи. но положението. Италия. кои­ то се издигат на върха на властта. която унищожава. че приживе (337) той е имал опре­ делен ясен план за наследството'". което ще бъде обявено за легитимно. По-късно. дъщеря на Максимиап и сестра на Максенций. Ако то­ зи план беше успял. Константин. Галерии ста­ ва зет на Диоклетиан.па Констанций II./ лава 1 • Наследственост. 2. да се обединят в едно се­ мейство. унаследяване 51 достатъчно един род да поеме властта. Източен Илирик .зет на Галерии. В първия случай става дума за сключване на съюзи. от който про­ излиза. посочвайки почти цялата гама от случаи. дъщерите на Константин — Елена и Константина. В опит да се избегне разпадане на Империята и да се постигне съгласие между множество императори съперници. и дава природената си се­ стра Констанция за жена на Ликиний. т. на жените. Източната империя . Примерът на Константин Велики е чудесна илюстрация: той слага край на режима. за да може личности. Африка и Панопия — на Констант. добрата римска традиция залага на брака. Констанций и Констант. той последова­ телно дава титлата цезар на синовете си Крисп. След 317 г. Византийската исто­ рия го доказва по свой начин. в което оставя Империята. В епохата на Тетрархията това е почти единственият използван способ. за да се об­ върже по-тясно един клон на рода. 1. Максенций . Този „патримониален" модел запазва властта за членове­ те на една фамилия. както се случва при обикновено наследство. които съответстват па различни концепции за импе­ раторската функция и легитимността на императора. дори и на доведения си племенник Ханибалиаи. дори и с риск за подялба. другата-за Ханибалиаи (син на Флавий Далматий). Константин щеше да възстанови . а пос­ ле за Гал (син на Юлий Константин).

52 Принципите райки всичките си съперници и създавайки управление.нар. Много често и по твърде прагматичен начин сс изгражда деликатно равновесие между създаване па мрежа от брачни съюзи и наследяване. ако потомството е многобройно. Войните и убийствата от 337-340 г. Констант е в Рим. защото приспособява принципа на разделение към географската дей­ ствителност. В силно подчинено на правни­ те норми общество този израз разкрива един повече патримониален.и към изискването за относително политическо единство. Империята-наследство е империя. „династия на Валентиниан и Теодосий" (IVV в. Тогава Тео­ досий I сс свързва с нея чрез втория си брак с Галла . В мо­ мент. чиято неделимост се поставя под въпрос при всяко наследяване и която. когато империята има две столици и множество импера­ торски резиденции. след като е била обединена в ръцете на „бащата". отколкото автентично наследствен или династически възглед за империята. „Династията" на Валентиниан се запазва малко по-дъл­ го на Запад. Една „брат­ ска" двойна власт. за кое­ то в историческите извори често се споменава като негова „мо­ нархия". рискува отново да се разпадне.реалното съществуване на двете partes . силното-желание за подялба на „императорското наследство" от време на време упорито се появява отново като въпрос за териториална по­ дялба на Империята или като още по-трудно преодолим въп­ рос за подялба па императорската власт. но в Източната империя бързо се губи. И той се тълкува двусмислено. означава много повече от че­ 50 ста метафора . След тази епоха „да наследиш империята". тъй като само двама от братята остават живи. а съдбата на императора окончателно се свързва с Константинопол. По този начин няколко десетилетия функ­ ционира т. 3. опростяват проце­ са на накъсване. която продължава повече от век. но най-вече защото спо­ ред римското и византийското право наследството се поделя между всички деца. Дори когато Из­ точната империя остава единствена. рискът е съвсем реален. то поне добри възможности да наследи баща си по силата на семейна привилегия. Най-на­ пред защото предполага присвояване на res publico и отказва­ не от всякакъв избирателен принцип. че императорският син има ако не правото.дъщеря .).в Константинопол. а именно. Констанций .

което без съмнение позво­ лявала се изгради някакъв поне привиден ред в този хаотичен процес. Теодосий I. Във всички исто­ рически извори от онова време се подчертават роднинските връзки чрез брачен съюз. След смъртта на Теодосий II. Аркадий и Евдоксий). поради които всеки царски род може да се окаже 54 без мъжки наследници . че от мрежата брачни съюзи ще произлезе династия. тряб­ ва да сс преодолее фазалпоспа па съдбата и биологичните слу­ чайности. природена сестра на Хонорий и Аркадий дала обет и поръчала да украсят църквата Свети Йоан Еванге­ лист в Равена с мозайка. а също Константин Велики и Констанций I I " . Валентиниан II. Агнел пише. Византия е изправена пред този проблем в продъл­ жение на повече от век и половина. Самият принцип за преда­ ването на властта по наследство изчезва зад повече или по- . В първата половина на IX в. който няма сип. Онова. която 51 включва няколко короновани глави . които стигат до васипея. Странна амалгама. в модел на младия. на която са изобразени самата тя сред децата си (Валентиниан III и Хонория). легитимност. свързаните в роднински връзки императори (Грациан. а по-скоро един род се стреми да привлече всички. В Западната империя Вален­ тиниан Велики се явява на върха на една „генеалогия". че августата Елиа Галла Плацидиа-една от най-представителните за онази епоха личности. е неговият завършек: Теодосий II. 4. императорската двой­ ка (Теодосий II и Евдокия). за добро или зло. За да сс установи династическо наследяване обаче. въпреки че след стоварилите се върху Западната империя ка­ тастрофи формулата придобива стойност повече на напразна надежда. отколкото на реалност. се превръща в модел на легитимен наслед­ ник и. на които се крепи unanimitas imperii.Глава I • Наследственост. „роден в пурпур" принц. дъщеря на Теодосий I и Галла. провъзгласен за император още при раждането му и 51 по-късно оженен за „най-красивата девойка" в Империята . но тогава василея не се свързва по право с даден род. в която нарочно се смесват наследство и роднинство и която . Тогава се появява надеждата. трето поколение по права линия в рода.поради липса на династическа структура в първия век на християнската Империя — се стреми да изгра­ ди някаква фамилна логика. унаследяване 53 на Валентиниан 1 и сестра на Валентиниан II.

) толкова учудва съвременниците . за когото се молят. които бързо са отстранени от власт­ та. В своята Църковна история Йоан Ефески надълго описва този глад за наследници. Юстин I е на шестдесет и осем години. 476-491). шестдесетгодишен силентиарий.и в ранг на император. конто фактически са само за­ местващи процедури. След одобрение от сената Ариана се жени за въз­ растния Анастасий (491-518). но Зинон също не оставя наследници. раждането на 56 мъжко дете (4 август 583 г. завършило в зло­ веща апокалиптична атмосфера. Юстин II (565-578) поделя властта с жена си — императрица София. за да обясни защо в годината след възшествието на Маврикий и неговата сватба. Самият той също не моясе да има деца и на свой ред. наследството е гарантирано от един фиктивен и бездетен брак между сестрата на Теодо­ сий II . в пристъп на лудост. когото най-напред въздига в ке­ сар. за да може да легитимира възкачването на трона на баща си исавъра Зинон (474-475. Наследникът е посрещнато празненства. а в навечерието на своята смърт (13 август 582 г. и го въздига в кесар. а след това приема като свой син Тибсрий — един от неговите приятели воини. Техният внук от дъщеря им Ариана живее достатъчно дълго. предава властта на свой пле­ менник .) . оставил трима племенници. докато от партията на Зе­ лените налагат името Теодосий с надеждата . и някой си воин-Маркиан (450-457). избран да го наследи. При липсата на династическа перспектива и със състаряването на Империята .54 Принципите малко конституционни правила.впрочем бързо . чието място бързо заема друг-Леон (457^474). той е принуден в края на живота си (527) да осинови пле­ менника си Юстиниан (527-565).сравнимо донякъде с геронтокрацията в края на Съветската империя — сенаторите и воините поемат за известно време арбитърската роля.куропалата Юстин II. Изборът на името му предизвиква словесна битка в сената: представителите на пар­ тията на Сините са склонни да го нарекат Юстиниан поради дълголетието на великия император. но детето умира .Пулхерия. За да има наслед­ ник. Когато се възкачва патрона (518). Самият Тибсрий избира за зет четириде­ сет и тригодишния Маврнкнй. Няколко години по-късно. През 450 г. Леон и жена му Вери55 на се сдобиват със сина. след дълго властваме.

унаследяване 55 угаснала . който занапред се запазва под две имена . към общия принцип на кръвното родство трябва мълчаливо или открито да се добави и избира­ телният принцип на първородството. Ето защо на Хиподрума народът го приветства така: „Добре.времето на Ираклий и наследниците му (610-711)-трудното преобразуване на царуващия род в династически етолковатеяськ вътрешен проб­ лем за Империята. Но за да моясе едно наследяване да се пре­ върне в истинска династия. че вместо империята да бъде общо притежание па мъжките наследници 10 в рода ' . На пръв поглед остава впечатлението. при всяко поколение тя да се пада по право на найголемия или на „най-годния" син. че последният Теодосий „е роден в пурпур". за да ни освободиш от робството на мнозина!" 5.войните с персите и арабите. Изобилието от наследници позволява властта да се пре­ дава по наследство. че Бог те даде [на нас]. Йоан Ефески уточнява. които орязват половината империя. празненствата за неговата сватба продължават ця­ ла седмица. че наследникът е посрещнат ка­ то „новия Теодосий" с правото на всички почести. че така се слага край на проблемите с наследството. както и дългият религиозен спор за волята на Христос.да се повтори единствената възможност. която Из­ точната империя има след Константин да положи корените си 57 в един семеен род . които имат амбиции да опитат късмета си в едно зле опазвано царуване. Едно стенно изображение на акламация (в Афродисиас) потвърждава./ лава I • Наследственост. колкото са и външните . властта се поема от един род. легитимност. По улиците възхваляват неговата 59 дарба на създател с прикрито облекчение. които до­ казват. през целия следващ период . тъй като той и синовете му стават жертва в клането от 27 ноември 602 г. да се направи така. който окончателно раз­ дробява източното християнство. за да се избегне натрупва­ не при многобройни наследници. Дали е пред­ виждал да коронова само най-големия? Или да направи наслед­ 6 ствена подялба на Империята по примера на Константин '? Та­ ка или иначе. 11с сс знае как Мапрмкнй с предвиждал да уреди наследството. че раждането на „новия Теодосий" натъжава онези. През фев­ руари 602 г. Не след дълго Маврикий става баща на поне шести­ 58 ма синове и три дъщери . както са правили и други преди тях. че през 610 г.

Това крехко равновесие се нарушава обаче. той дава на законните си синове императорските титли кесар и новелисим. Източниците съобщават. за символично помазване.без господарка""'. Той установява . „жените на сенаторите .)той кръщава и коронова като съимператор единствения син от първата си жена .56 Принципите и техните умалителни: името на картагенския екзарх Ираклий. но по принцип не дават правото на 68 власт . . Като че ли Империята вече ие може без императрица. Императорската титла вече се смята не за найвисокото йерархично стъпало. Те също заемат фамилни или династически имена (Фабия-Евдокия). която формално се използва от дълго вре­ ме. заедно с императорската корона Ираклий получава от патриарх Сергии и брачния венец. Ка­ то проводници на наследствеността жените придобиват особе­ но значение. който я легитимира. На 25 декември 612 г. но за първи път се признава официално в протокол от 21 март 629 г. На 13 август 613 г. след втория си брак със своята племенница Мартина. Римската •традиция сс обновява и изоставя някои от старите си бляскави одежди. кпкто и. Ираклон . когато падането на Персийската империя я оставя без наследници. като се оженва за Фабия. Тогава става ясно. Създава се впечатление. които са на­ следени от стария cursus. н о думите па М и х а и л II п о късно. че от двата брака се ражда една двуглава империя и че Ираклий остава между две институционални системи . 62 която става императрица Евдокия . баща на новия император.старата и новата. което свързва щастливия избра­ ник с потомството от старозаветни суверени и което се прена­ 65 ся върху цялото му семейство . а за някакво Божие благоволе­ ние.дете от втория брак. че предначертава наследството след себе си. провъзгласена за императри­ 67 ца още след сватбата около 622 г.. Константин. като оставя син и дъщеря. и името на свещения основател на християнската Империя. когато на 4 юли 638 г. Евдокия умира. На 4 октомври същата 63 година едногодишната й дъщеря Епифания е коронована за императрица с името Евдокия. По-късно. че на 6 октомври 610 г.осеммесечния 66 Ираклий Константин Младши . (или на 22 януари 613 г. че Ираклий основава династия. Императорската титла Imperator Caesar Augustus е за­ местена от basileus. също получава тит­ лата на съимператор.

което се проявява с короноването на личности. продължава при империята на Ка7 ролиигите и изчезва във Франция едва при Капетингите -. легитимност. унаследяване 57 не династия. при Констант II най-напред се изобразява само неговият лик. свързани с фамилната колегиалност. според която империята е общо притежание на всички мъже от рода. василеята е скрито свойство.е. Проб­ лемът с унаследяването намира решение едва при Константин IV. които им дават право па съперничество за властта и им позволяват да се появяват на гърба на помизмите. Впрочем тази концепция е присъща не само на Византия. а властта е предмет на подялба или на надпревара между роднини. а по-късно той се появява на лицето ту заедно с първородния си син Константин и с други­ те си двама синове на гърба. тъй като тя стои в основата и на монархията на фрапките при Меропппгите. не е случайно отклонение. правнук на Ираклий. а семейна колективност. . т. а превъзходството на най-големия син се отбелязва единствено с появата му на лицето вместо на гърба на монетата или с почетно място сред семейната група. обединени от кръвна връзка. което предвижда двамата му короновани синове да бъдат „равноправни императори" и да „почитат Мартина като 70 майка и императрица". да поделят властта с нея . гарантирана от завеща­ нието му. Най-добрият свиде­ тел за трудностите.Гпава 1 • Наследственост. Но тази концепция поражда нестабилност и кризи. При Ираклий сеченето на монети скъс­ ва с предишната римска традиция. Съвременниците я прие­ мат като политическо устройство. Родът завладява най-официалната златна монета {номизмата): ликът на Ираклий стои редом с лика на синовете му. е мо­ нетната иконография. ту сам на лицето и с тримата си 71 синове на гърба на монетата ' . което получава истинска на­ 71 родна подкрепа . която не позволява ликът на присъединения император да се появява в редовните еми­ сии. тъй като при всяко поколение се налага по-малките братя или размирните 73 чичовци да бъдат отстранявани със сила. а после и с Ираклон (и тримата поделят титлата Август). Концепцията. Тази хоризонталност в семей­ ството не позволява да се появи вертикалният ред на наследя­ ващото потомство. В първата половина от властвапето си той все още е принуден да запази привилегиите на братята си Ираклий и Тиберий. първо с Ираклий Константин Младши.

напълно да 75 гарантира правата на сина си . Константин V е коронован на 31 март 720 г. дядо и пра­ дядо . да им отне­ ме правото на изображение върху монетите. За първи път е налице пред­ става за династия с нейната идеална вертикалност. жителите на Константинопол сс пи­ тат учудено защо петгодишният Константин VI още не е нолу- • I m гтп а г а м ш t t и . на импе­ ратора и първородния му син като съимператор на лицето. ма­ кар и обичайно. Монетната иконография доказ­ ва съществуването на изрична воля затова. Неоспори­ мите права на първородния син се подчертават чрез ранното му присъединяване към императорската функция. Тогава за първи път народът и армията изразяват силна привързаност към господстващия род. три или четири поколения . за да може. която по-твърдо разграничава „великия император автокрапюр"\ единствен разполагащ с властта. дадено за първи пътна Леон IV в неаполски докумен­ 77 ти . Именно този постепенен прев­ рат бележи прехода от хоризонталното семейство с неговата неизбежна странична обремененост към династическото погомезво с предимство па първородегвого.. дър­ жани в запас. обаче той успява да ги лиши от титлите. Леон IV и Константин VI) монетите се секат с образа. както твърдят историческите източници. Както ще видим. В тази епоха императорската функция е по-свещена от всякога. Приетият от Исав­ рите вид монета ярко се разграничава от този на Ираклий и семейството му. Необходимо е дълго натрупване на знания за това как един род се превръща в династия. Именно тогава прин­ ципът на наследяване намира и своето необходимо допълне­ ние с правото на първородния. При наследниците на Леон III (Константин V. вече става систематично. едногодишният Леон IV — на 17 май 751 г. и „малките императори". което. От тогава насетне колегиалността на вастевсите сс разполага в йерархия.с легенда. която посочва пряката родствена връзка на 78 две. И той наистина е такъв. да ги отстрани. тя претенди­ ра за почти свещенически характер и се подхранва с позовава­ ния на Ветхия завет. ко­ гато Исаврите вземат властта.58 Принципите През 681 г.. Тогава се появява и определението „багренороден". 6.баща. а на гърба фигурират неговите предшественици . Едва двегодишен. разграничава представите за неделима империя 16 и споделена василел .

намере­ нието му е да я обнови и заедно със своите деца да основе нова уредба. разкриват бунта. а на оста­ налите петима дава запазените за императорското семейство титли. който има шестима синове от два от трите си брака и пред ко­ гото стои заплахата от проблемите с наследството както при Ираклий. Те сякаш се подреждат в рамките на разви­ тие. Константин V. С различни нюанси всички източници казват. В Житие на света Тео] фано* четем: „Когато заедно със синовете си Василий завзе властта. малко по-късно Ирина пресича узурпаторските опити на кесарите и новелисимите братя на покойния й мъж. тъй като тя продъл­ жава . предприема много грижливи мерки: той коронова за съимператор единствено първородния си син Леон IV. като ги принуждава да дадат обет и да станат монаси.по женска линия . предизвикани от обстоятелствата. с убий­ ството на Михаил III Василий Македонец прекъсва Аморийската династия и основава собствена." Константин Багрепородпи обяснява защо дядо му е бързал да издигне децата си. известна като най-дъл­ гата династия във византийската история. начело на Империята—защото е искал да пресече предва- .Глава I • Наследственост. когато Леон IV коронова сина си. че става дума за семейно поемане на властта. конкурентни. Но подобно представяне на нещата е в известна сте­ пен произволно. които обаче по принцип ги държат далече от реалната 79 власт . стремежът е техните амбиции да бъдат ка­ нализирани и те да се държат далече от властта. Той не се вписва тихо­ мълком в съществуваща вече институция. кои­ то могат да се получат в резултат от присаждане на даден род към Империята. Например през 867 г. едва достигнали подходяща въз­ раст. напротив . но попълзновенията им към властта не спират. унаследяване 59 чил диадемата от баща си.кесаря Никифор. спорове са възможни. Що се отнася до останалите члено­ ве на семейството. организиран от брат му .чак до 1056 г. В действителност всички модели остават въз­ можни.. Впрочем въпреки това йерархично издигане.. Така в същата година. Така изглеждат различните системи на унаследяване. легитимност. Те найчесто се застъпват и наслагват. докато те не са ослепени и из­ 80 пратени в изгнание . което в периода на иконоборството довежда до завършена династия.

По този начин Империята изглежда заключена.основан или възстановен от него и станал част от семейните имоти-може би поради набож­ ност или за да няма зетьове. коиго трябва да отъждествят Империята с предаваното наследство. като ги представят заедно. на които Василий. Александър 84 и Стефан) . Из­ дигайки и други свои синове освен първородния. религиозните церемонии. Синовете на Василий се намират в различ­ но положение . Фотий не нами­ ра нищо по-добро от едно мнимо пророчество. както прави през 83 742 г. 85 510 . превърната официално в наследствено имущество. когато тя ще загуби независимостта си на противовласт и ще попадне също под влиянието на рода. Дори набожността.с Евангелието. синовете . д ъ щ е р и т е . жена му Евдокия и „техните деца" като небесни светлици кра­ сят целите стени на помещението. според което властта ще попадне в ръцете на тайнствен наследник на име ВЕКЛАС (образувано от инициалите на Василий. Що се отнася до четирите му дъ­ щери. че могат да четат и не им липсват теологични позна­ 86 ния . Василий скъс­ ва не само с основаната от Исаврите династическа традиция. Леон. жена му Ев­ докия и четиримата му синове Константин. все по-многобройните корени или покаралите от една присад­ ка клонки. зетят на Леон III . мозайките в Kouvoupytov. поставена под опека.но летопис­ ците от онова време не грешат. Василий ги изпраща в константинополския манастир Света Евфимия от Петрион . но слага край и на установеното още през VII в. . в двореца. за да пока­ жат и те. а четвъртият (бъдещият патриарх Стефан) е „да­ 2 рен" от баща си на Църквата" . Леон и Алексан­ дър). обичайно раз- .със свитъци в ръка.Артавазд . Към тази реклама на рода има и изображения: обра­ зите на Василий и семейството му в началото на Parisinus gr. които свързват македонския род с Империята: три­ ма синове с императорска титла (Константин. за да подготви момента. Те са.60 Принципите рително пътя за отцепничество или заговор. За да спечели отново доверието на Василий I.впрочем те съвсем не се обичат. казва той. на които са изпи­ сани „Божиите повели". всички в императорски одеж­ ди и корони. пътят на процесиите претърпяват промени и лека-полека се превръщат 87 в семейни култове . които при следващото поколение да се изправят като съперници на синовете.

легитимност. Никифор Фока (963-969). изглежда. Но дори повърхностен обзор е достатъчен. По този 88 въпрос документите не оставят никакво съмнение . исотимия. които се стремят към някаква легитимност и свързване с династията чрез сключва­ не на кръстосани брачни съюзи. както и Василий. Въпреки опитите на Леон VI да наложи една династическа логика. Йоан Цимиски (969-976). Монетите показват кой държи действител­ ната власт и какви са предпочитанията. за да ни убеди. това разположение. Константин и Леон са 89 представени в една и съща императорска същност . но едно и също пояс­ нение неизменно придружава изображенията на ликовете: 90 Augusli Romanorum/Baaikeic. на децата на ос­ нователя. появили се на сце­ ната поради непълнолетието на царските наследници и заради собствените си заслуги: Роман Лакапин (920-944). Те са достатъчно уверени в правата си. подчертана от умишления и донякъде учудващ избор да нарече сина си „Баг91 ренородни" . На събо­ ра срещу Фотий (869-870) Василий. за да не бъдат възприемани като обикно­ вени узурпатори. неговия син Ро­ ман II (959-963). В пея се редуват или се наслагват управленията на „багренородните" Константин VII (913-959). На събо­ ра 01 879-880 г. Леон и Александър. са ока­ чествени като Августи „велики императори". 'PCOJJ. Константин и Леон. След като критичният праг е преодолян. а относи­ телната стабилност на Империята почива на принципа за преда­ ване на властта на първородния (или на най-привилегирования след живите) син. че установяващата се тогава система за наследяване е много по-сложна.GUCOV . прераства в потомствена линия./ 'яшш I • Иасмикчнвсност. завършва със смъртта на последния син Александър (6 юни 913 г. Макар и по принцип да покро- . което напомня наследниците на Ираклий и предиз­ виква през IX в. Тексгвгза обнародването па Ирохирои равиопоставя Василий. както и на привързаността на народа и на повечето сановници към една легитимност от династически тип. Законните царски наследници трябва да от­ стъпят реалната власт на новодошлите. почти същите силни напрежения както през VII в. унаследяване 61 граничаване между „великия" и „малките" императори. македонският фа­ милен род. неговите деца-Василий II и Константин VIII...). auvauToxpaxopec. както и на няколко уважавани пълководци.

Законни­ те императори се противопоставят и се възползват от всяка въз­ можност да управляват сами. в кои­ то Империята се отъждествява с наследство. Тя започва с грубо присвоя­ ване. които характеризират Империята-наследство и семейната колективност.ролята на багренороден (от четвърто поколение) и ролята на завоевател. Впрочем епохата на Македонската династия е илюстрация не толкова на тър­ жеството на династическата идея във Византия. колкото на ней­ ните двусмислия и ограничения. семейна подялба и прекомерност от наследници. което те извик- . на смъртния си одър Теодора осиновява Михаил VI. да създадат нови династии. Теодора управлява сама. т. а на смесена система. Междувременно. осиновява Михаил V и накрая се жени за Константин Мономах. те се стремят да ги засенчат и из­ тласкат надолу в йерархията. но Империята постепенно свик­ ва с постоянния развод между легитимност и реална власт. което се предава. за да осигурят плавен преход. поемат заедно властта. про­ дължил докато Василий II (976-1025) не навърши необходимата възраст и успее да поеме и двете . легитим­ ността на дълготрайност и легитимността на прекъсване. След интермедията на Константин VIII (1025-1028)-последния мъжки наследник на македонския фамилен род.62 Принципите вителстват багренородните. Вече отбелязахме двусмисленото тълкуване. двете застават за кратко и на престола: през 1042 г. двете му дъщери Зоя и Теодора се появяват на сцената след дълго отсъствие. после за Михаил IV.е. но не успяват да наложат собст­ веното си потомство. която успява да съчетае или да насложи правата по кръвна линия и мрежата от брачни съюзи. за да легитимират последователно петима императори. Легитимност па прекъсване и легитимност на дълготрайност Историческите извори изобилстват от формулировки. По-късно установеното в продължение на пет поколения равновесие се основава не на една чисто династическа система. било като ги приемат в леглото си. било като ги осиновяват: на пстдссстгодишпа въз­ раст Зоя се жени най-напред за Роман Аргир. а през 1055-1056 г.

На тази те­ ма гръцкото съзаклятие u(3pt<. която да му напомня тази истина. докато в Източната империя такива случаи са рядкост. още по-неясно. съвпада с римската идея за рав­ ноправие и се превръща в християнската добродетел смире­ ние. в случай че прекрачи мярата и загуби чувството за основопола­ 42 гащото равенство . легитимност. за да подчертае едно наследствено потомство. Всъщност става дума за възхвала. акакиа.Глава 1 • Наследственост. която временно е получил. Без да се плаши от противоречието.). едно призвание на управник или. поради която в добрия морал. Наистина панегириците на Василий I му измислят царско потекло. в което той без особена убеденост се връща към тази история. Но поне до Комнинитетози израз не се свързва изрично с „право по кръв­ на линия". унаследяване 63 ват. Леон избира да представи Василий I едновре- . свързан с исторически или легендарен произход. се споменават думите на един „дре­ вен": „По-добре да бъдеш в основата на един род (yivoc. Много по-рядко се говори обаче за биологическата наслед­ ственост като принцип за унаследяване. чиято политическа легитимност би била компроме­ тирана от този морален грях и комуто моралистите непрекъс­ нато повтарят.отколкото императорска. чс е замесен от същата кал като останалите лю­ де и ще се превърне в същата пенел. а възхвалата има и обратна страна. най-вече импе­ раторът. от­ колкото да се свържеш с друг произход". но в похвалното слово. темата за E U Y E V E K X се появява доста дискретно и е по-скоро аристократична. според кои­ 9 то произлизат от Каролингите или от героите на Троя ". Когато изразът „с цар­ ска кръв" се появява в някой текст. Едновременно със симво­ лите на властта той трябва да държи в ръка и пълна с пръст платнена кесия. „благородническия характер" нададено потомство. то е. Тази следвана традиция е достатъчно обяснение за причи­ ната. произнесено от сина му Леон VI над гроба на баща му през 886 г. което 95 стига от Арсакид и Артаксеркс до Константин Велики . В сборниците със сентенции и в „огледалата на владетелите" често се срещат формулировки. но по 43 своето тяло и произход той е само „образ от кал" . Западните династии си приписват генеалогии. които препо­ ръчват никой да не се хвали със своя произход. както и в добрата полити­ ка. Императорът е „божествен образ" единст­ вено по силата на титлата.

който 96 дава наследствени права на собственото си поколение . покварени отохолство и лае- . което може да получи властта по пъ­ тя на избора или на насилието. вписвани открай време в риторическия репертоар? Възможно е. който няма нито физически.). без да е аристократ.) е неангажираща панегирич­ на възхвала. който обяздва дивия кон. дворцовата риторика може да се обърне в защита па заслугите ида ги про­ тивопостави на пурпура. Към края на византийска­ та история възвеличават Йоан III Ватаци (1222-1254) . а основава­ нето на императорски род е истински аргумент за легитим­ ност. дори в похвалното слово на Ле­ он VI легендата за „царския" произход на баща му не надделя­ ва над силния образ на обновителя. Ако има противоречие. От едната страна е император­ ският син. но допълващи се модела. отправяна еднакво към жени и мъже.като „обикновен човек с обик­ новен произход". „роден" (или просто възпитан) „в пурпур" (тторфиpoyEvvrjTOi. Верните на Македонската династия летописци следват по-късно същата нишка: образът на Михаил ПЦистински багренороден) . частното лице (ibux>ii)C. нито мо­ рални качества-се противопоставя на Василий I. Вместо да сипе възхвали за свещения ха­ рактер и легитимността па младия багрсиородси. завзема Империята и основава дина­ 98 стия . Вторият не винаги е смятан за по-нисш от първия. През 361 г. син на Константин. при­ зван да наследи баща си. Ливапнй развива тази те­ ма. Те се намират на много различни равнища: про­ изхождение от царски род (yevoc.64 Принципите именно като потомък на царски род и като нов основател. чиято единствена участ е да бъде император. или е авторски похват. homo novus. заможен.зет и наследник на Теодор Ласкарис . Но вероятно двете теми не се възприемат като противоречиви.пияница и вманиачен по конни състеза­ ния човек марионетка. обгра­ 97 ден с евнуси . който по този начин смес­ ва две теми. защитавайки Юлиап Отстъпник срещу Констанций II.). и който не е сред онези изродени наследници. Както вече споменахме. то е присъщо на самата политиче­ ска система. който е представен като дворцов мъж. а от другата . Тази двойна възхвала е в съответствие с два противопоставими.обикновеният човек. Дали това е израз на скептицизъм относно истинските деди на Маке­ донския род.

„духовен" баща или „осиновител"' . но това не означава. fiaaikdac. Нека цитираме някои образци: • Постановката. той заповядва да ги премах­ нат. характерните ар­ гументи се трупат в едната или в другата посока. си поставя същата цел: императорът заплаш­ ва да превърне сина си Константин VI от багренороден и син на багреиороден в „обикновен човек". т. Династическата връзка пс е напълно отречена. а. за която вече етапа дума. му позволяват да трансформира династическата ле­ 100 гитимност в нещо като обществен договор .на династическата връзка.защото са по­ 101 сегнали на Божия помазаник . та­ ка и „наследник".Глава 1' Наследственост. па когото той на смърт­ ния му одър обещал да им сс огблагодари. Ко­ гато обаче те се явяват пред него. 11одобно действие действително би било оправдано с династическо усърдие. Така хрониките съдържат доста примерни истории. . че след възшествието на Теофил през 829 г. на нейно мя­ сто се установява друг вид връзка. • Казват. но всъщност е загрижен за за­ дълженията си към своя предшественик. които искали да дадат короната па баща му Михаил II. легитимност. но с императорския род. която дължи на родния си баща. той решил да накаже убийците на Леон V (820). измислена от Леон IV през 776 г. Авторът .. а протестите. който вероятно е и 02 негов кръстник. нещата са още по-ясни. и то не защото са се омърсили с убийство. които пре­ дизвиква. TTJC.не се възприема за по-задово­ лителна от грубото възшествие на лишения от потекло човек. която означава както „наследник на трона". Той мнимо се позовава на благодарността. Представяйки сс за SiaSoy^oc. което цели да подчертае прекалено еднозначната легитимност на на­ следника патрона. В зависимост от обстоятелствата. унаследяване 65 9 катслства ''. Една легитимност..е. на който Бог е дал свръхестествената легитимност на помазването. надхвърляща естественото родство. • В Житие иа света Теофано. които без изключение биха могли да се разглеждат като прекъсване . Теофил играе с думата. че те са изцяло изпразнени от смисъл клишета. основана изключително на естествените права на кръвното родство и на наследяването-дори прикрити като миросване преди рождението. първата жена на Леон VI (и тя с „императорска кръв").изкуствено или временно .

съчетани в едно ' . Хвърлянето на Леон в тъмница. Леон не знае нито какво е болка. което може да се стори унизително.необходимо с още да има някой разбунтуван родни­ на. след като е окле­ ветен. Тези противоречиви изисквания могат да се обяснят с римска­ та история и наследството па „римските идеи" (или поне с един . Напротив. редом с ритуалните действия на благодарност към свети Илия 105 и организираните за жителите на Константинопол състеза­ ния по бягане. предполага известно дозиране на прекъс­ ване и непрекъснатост. ни­ то се премълчава дискретно.66 Принципите (съвременник на събитията) обилно украсява един напълно достоверен исторически епизод: през 883 г. авторът предава учудваща тирада. Политическият модел. някой нов член па рода. а самият Леон го включва като важно събитие във възпоменателния календар. a носле и зролмщпата му реабилитация по случай процесията за деня на свети Илия ясно се интерпретират като временно прекъсване на династическата връзка. какъвто е Юлиап Отстъпник. Необходимо е било допълнително потвържде­ ние за легитимността на багренородния син. Ето как и двете преценки са верни: предаването на импера­ торската власт не бива да се оставя единствено на случайност­ та на естественото кръвно родство. Епи­ зодът със затварянето. която при­ писва на своята героиня: „миропомазан още от утробата*'. нито бедност. като Йоан Батаци. последвано 10 1 от императорския и божествения избор. остава без императорска титла и е хвърлен в тъмница от баща си Василий. преди да му 101 даде наследството на своята (ЗосслЛаа . при­ общен към семейството па предшественика си по силата па брачен съюз. чрез спо­ летялото го нещастие Бог с пожелал да го изпита. израснал в пурпур. който Рим за­ вещава на Византия.. тър­ жествено е реабилитиран като наследник на трона. Говорейки за тези събития. които са в основата на завладяването на властта. или дори императорски син с повече основания от единственото право на кръвната връзка. но през 886 г. Същевременно единствено връзките на естественото кръвно родство придават легитим­ ност на насилието и произволността. нито се омаловажава. Правото на кръвното родство не е до­ статъчно. Леон изпада в немилост. в Житието той е представен като инициация. той познава единствено разкоша и ласкателството.

Идеалният наслед­ ник обаче е не синът. Михаил II Амориеца. Когато императорът желае да посочи сина си за наследник на престола. Когато някой щастлив узурпатор сложи край на да­ дена династия или пък властта бъде поверена на някой homo novux. така и в пространството-също се различават два типа царственост: „магическа". Ариана. При наследствения тип потомствеността поражда право. дръзновеният. унаследяване 67 морален прочит на римската история. подобно на гръцкия мит за Еномай и Хиподамия. I 'ризовап на престола през 450 г. прекъсване. за да се ожени за дъщеря му Юлия. а по-късно Апастасий последователно се женят за дъщерята на Леон I. и на­ следствена. според който Пелопс спечелил в надбягването с колесница и получил 107 едновременно дъщерята на царя за жена и царство . било по принуда — той сс стреми към брачен съюз със сваленото от власт императорско семейство или с някои от предшествени­ ците му. когато принуждава Тиберий да се разведе. При „магическия" тип наследяването предполага нали­ чието па предизвикателство. както прави Август. набързо се жени за . той го осиновява или го въвежда в семейството чрез брак. който през 820 г. Когато изборът на господства­ щия суверен пада върху чужд човек. като конно надбягване напри­ мер. тогава . присъединява го към своята власт. както би на­ правил с всеки чужд. но те имат и по-обобщаващо значение. Маркиап сежени за Пулхсрия. принадлежаща по право на някой фамилен род. легитимност. постъпва внимателно. какъвто прави Макиаве­ 106 ли ). сестрата на предшественика му Теодосий II. Много далече от Византия . който нахлува в родствената линия в резултат от някакво съревнова­ ние или наложено изпитание. която се завладява чрез действител­ ното или символичното премахване на предшественика. който може да претендира за прочут.както във времето.. със сила завзема властта и за късмет овдовява. т.Глава I • Наследственост. свещен или божествен произход. той прави необходимото Империята да го осинови. В контекста на Византия се стига до „смесена" или „кръсто­ сана" система. Дори кога­ то спи наследява престола от баща си. Царствеността е структурно двойствена. когато изважда на показ династическата връзка.било по негово собствено желание. то с след някакво мнимо убийство или измислено прелюбодейство.е. геройство. Зинон. а по-скоро зетят.

народът в столицата се вдига на бунт. а единствено по бащи­ 1 на линия" . е с дъще­ рите па Константин V111 . последни потомки на Македонската династия и единствените държатели па дина­ стическата легитимност. Най-учудващият пример. но все пак относително стабилен. и как успява да си върне „единствената сво­ бодна жена сред жените. онази. се обяснява именно с липсата на мъжки наследници. който разгледахме по-горе. която е получила властта по най-законен начин. Но случаят сс повтаря толкова често. която поемат наследничките на дина­ стията. както неговият баща и бащата на този. някакъв арабин предрекъл на император Теофил. Пеел разказва как през 1041 г.Зоя п Теодора. когато пише. но дори различават истински женски династии. които ще има от пея""'.68 Принципите нарочно изведената от манастир (багренородна) дъщеря на Кон­ стантин VI. Впрочем става дума за женска потомствена ли­ ния.не единствен. През 837 г. Не за първи път епископът на Кремона Лиутпранд проявява неосведоменост. Византийските източници твърдят едва ли не об­ ратното: те не само посочват аристократичния произход на съп­ ругите и майките и принадлежността им към императорски род. — според който династическата непрекъснатост на Империята естествено се осигурява от жените. че родът на Мартинакиите (с който самият той е свързан) щял да запази 2 дълго трона" .към неговата съпруга и децата. По този повод и след като обявява пред сенатори­ те. Естествено. чийто баща е бил император. която е в основата на Македонската династия и с която впоследствие се сключват множество брачни съюзи. той изиск­ ва от тях писмен ангажимент за вярност дори и след смъртта му . когато Зоя бива отстранена от „осиновения си син" Ми­ хаил V Калафат. които предават наследството па Им­ перията чрез три сватби и две осиновявания и които гражда­ 104 ните на Константинопол наричат „нашите майки" (Mavvai) . господарката на целия род. че „не е възможно император да живее без жена". докато мъжете с груба сила завземат властта и я изпълняват само временно. който 0 го е заченал"" . както и сенаторските жени „без господарка и императрица". че изкушава в него да се търси някакъв модел . ролята. че „гърците" определяли степен­ та на благородничество не по майчина. 11яма ни- .

със сина на Маврикий Теодосий Младши. Лесно е впрочем да се покаже. признаван на децата на вече короновани им­ ператори. Понятието „рождение в пурпур" обикновено присъства при всяка възхва­ ла или критика на идеята за предаване на властта по наслед­ ство. то вкоренява рода в Империята. нито водят до едни и същи последици. При всички случаи обаче те нямат общо начало. както и надеждата (или 4 страха) властването да (не) намери продължение в династия" . „парвеню". както и жени (Константин VII. че по силата на тяхното рожде­ ние те са единствените носители па династическата легитим­ ност дори когато младостта им или други обстоятелства ги при­ нуждават да споделят властта с някой иовоуспял.Глава 1 • Наследственост. в социалната практика основната част от наследството се предава именно по случай сватбите. тъй като самото раж­ дане се приема като отправна точка. Всъщност за точното определение багренороден моментът на зачеване сякаш е по-важен. както за да сс направи хороскоп. което е богопомазано още в майчи­ ната утроба.Исаврийската и Аморийската. чс политическото легитимиране следва правилото и чесе открива известна матриархалпа тенденция. Зоя и Теодо­ ра). които трябва да напомнят. но преди всичко придава свещен характер на новороденото. Действително „багренородството" подчертава легитим­ ността (или недостатъците) на родения по време на импера­ торската власт на "бащата наследник. в положителна ха­ рактеристика за наследниците на Македонския фамилен род мъже. Багренорождението символизира династическия успех. и то най-често по женска линия. унаследяване 69 що чудно в това. доста красноречиво се появява едновременно с пър­ вите истински династии . Според тогавашните разбирания за 1 физиология именно те дават кръвта ". който обобщава понятието „рождение в пурпур". Василий II. Той се превръща в нещо повече от прозвище. че поне до XI в. легштшност. с Теодосий II и през 583 г. както и принципът за наследствено предаване на им­ ператорската власт на първородния син може и да не съвпад­ нат. особеният сакрален характер. само за удобство. В едно писмо до Робер Гискар. Без особени усилия сс разбира. Такава надежда се появява през 402 г. Самият тер­ мин „багренородни". че жените имат по-съществено значение в процеса на наследяването. напи- .

Раждането е дина­ стическо занятие. а зачеването е свещено дело. който с 2 трябвало да наследи баща си' '. че семейните връзки още от корена биват заместени 120 от Божие осиновяване . Теофано му казва: „Ти си миропомазан още 6 в утробата"" . защото си отличен"" . тъй като име­ нуването па пророка. така багрсиородпият може да твър­ ди. Пред него е изправен Василий I.е. подобни на този в ахеменидска Пер- . чс каче­ ственото определение багренороден.70 Принципите сано от името на император Михаил Дука. го е избрал и осиновил 0 „от утробата на майка му"" . Александър и Стефан) едва след смъртта на най-големия брат (Константин). с било приложе­ но към децата от втория му брак (Леон. че „Носейки го в утробата на майка му. появил се па бял свят преди възшест­ вието на баща им? Проблемът съвсем не е само теоретичен. че е багренороден. в който багренородниятдаебил предпочетен. Тонът е отчетливо ветхозаветен: както пророк Исайя може да каже. тъй като едине­ нието между династическата практика и сакралния характер на рождението в пурпур осигурява превъзходство само на ед­ но от децата. като още със за­ чатието му е дал „мирото на царствеността" и така с позволил да бъде заченат от богопомазан император. който не познава неща­ стието и бедността. а ограничава първородството като необходимо допълнение и регулиращ елемент на династическата система. В преамбюла на De administremdo imperio Кон­ стантин VII се обръща към сина си Роман със същия израз: „Бог сам те избра и определи още от майчината утроба да ти 7 даде своето царуване. но такова предпочитание се споме­ нава поне в два случая. Пеел говори за „за­ 3 чеване и раждане след възшествието на императора"" . Тези разграничения няматзначими последствия. Бог го е поставил на издигнатия трон на влаезта""". По времето на Късната империя и във византийската епоха няма случай. В една повела Ан­ дроник II (1282-1328) заявява. какво се случва. Обяс­ нявайки на Леон VI. когато пър­ вородният императорски син е багренороден. както и миропомазваното па младия княз означават. че Вечният „му е дал името". че Бог е направил той да бъде император. когато един багренороден трябва да отстъпи пред по-големия си брат. т. изглежда. Но тъй като разграничението по багренородство не утвърждава. Трябва да отбележим.

преди двамата си по-големи братя . който показва как. но което вероятно е описано във времето на иконоборството и следователно представлява от­ правна точка за нашите наблюдения. . Отбелязвайки известно колебание относно реда им на поява. Той е женен за Евдокия. обосновава своите претенции към престола с факта. „рождението в пурпур" може да се включи в институцио­ налната игра. а просто обик­ 12 новен човек ([Зсштпс. В Мъченичеството па свети Артемий.когато още не е бил цезар. Продължителят на Скилица уточнява. което бе обявено като достойно за Империята. Защото баща ми Констанций е роден от брака на дядо ми Констанций Хлор с Теодора. унаследяване 122 71 сия .)" ''. когато правото на 125 първородния не е официално признато . син на Антимий. Леонтия. когато съществуващата власт се отрича и се оправдава надигналият се бунт. че Констанций е получил императорските иисигнии веднага след раждането 127 12 си. че Империята се полага по-скоро на нашия род. легитимност. Но съществува поне още един случай. без да има очевиден сблъ­ сък. родена след възшествисто на баща си. по баща им обявя­ 126 ва всички тях за императори" . императорът палач обяс­ нява на бъдещия мъченик бунта срещу Констанций II със след­ ните думи: „Знаеш. Маркиан. родена преди Леон да се възкачи на престо­ 123 ла . че е же­ нен за дъщерята на Леон I. Андроник и Кон­ станций. дъщерята на Максимиан. Тъй като раждането на другите му братя беше станало. Константин X Дука пожелал да основе дина­ стия. а Кон­ станций Хлор се е сдобил с Константин [I] от Елена . Според различни източници след възшествието си през 1059 г. . докато император Зинон е женен за по-голямата дъщеря Ариана. преди баща им да дойде на власт.Глава I • Наследственост. от която има трима живи сино­ ве. което се случва при владичеството на Юлиан. По реда на раждането им те са Михаил. че „сред тях единственият багренороден е Констанций.долна жена и проститутка. Моясе би и други опити за узурпираме на властта се позова­ ват на подобен претекст или оправдание. През 479 г. Зонара добавя. му се роди дете. За щастие Пеел * е по-ясен: „След като дойде на власт [Константин X Дука] и до­ като слънцето още не беше направило пълен годишен кръг. възхитителният Михаил и по-мал­ кият Андроник бяха и двамата обикновени „лица" (coicoxat).

фор­ мално предпочитане на детето.Михаил и Андроник. Императо­ рът подлага на благородно изпитание този млад княз. детето. е им­ ператорският син. Въпреки че Андроник е издигнат в съимператор . и двамата сбЧштои . В конкретния пример летописците и историци­ те наистина правят разграничение между багренородиия Кон­ станций. Какво друго трябва да заключим. които биха го превърна- . сякаш по избор и за да се изпитат способностите му във властта.'32. а вторият така и не получава императорската титла приживе на баща си. багренорожденисто позволява подмолните препятствия да бъдат заобиколени? Естествено. освен че в една поли­ тическа идеология. най-големият син Михаил сякаш естествено е посочен за наследник. който от рождението си и сякаш по право получава титлата император. продължава с властването на Роман Диоген (1068-1071) и. изглежда. Първият е присъединен към престола след Констанций. едва забележими сътресения. Правото на най-възрастния наследник се налага без особени трудности. за да види дали той подхожда на Империята".на една практика без тео­ рия (едно непризнато право jus sanguinis. В крайна сметка. но кръвните връзки.72 Принципите но скоро онзи. и макар че втори получава корона­ та. заченато в пурпур и провъзгласено за император. когото скоро щеше да качи на престола. родено след възшествието на бащата). но уместно си припомня качеството му на багре­ нороден. Все пак има съпро­ тива срещу династическата логика . а рождението в пурпур внася в институционалната игра слаби. това нарушаване на реда на ражданията. получи от баща си императорската диадема. изчезва едва при Миха­ ил VII tSia)TY)<. автоматично насле­ дяване отстрана на най-големия син) се противопоставя нещо като теория без практика (едно неефикасно jus unctionis. отстъпвайки място на една чисто династическа йерархия. когато преговаря за неговия брак с дъщерята па Ро133 бер Гискар . който избягва да даде императорска титла на Констанций. който беше едновременно най-големият и найкрасивият от синовете му и когото нарекох божествения Ми­ хаил. която не възприема идеята за наследяване на императорската функция. но най-малкият Констанций багренородни се появя­ 129 ва между първия и втория в официалните актове и монети­ 30 131 те' .

породени от миропомазваното и божествения „избор". „поли­ тиката" на корпорациите.се събират на Хиподрума да приветстват детето.общо около двеста души. Процесията отива в „големия баптистериум" на Света София.На церемонията по кръщаването на мъжка импера­ торска рожба сс събират висши военни. бързо биват изместени от отно­ шенията. кръщаването и подстригването на багреиородния включват и нещо като осиновяване от народа. На петия ден техни представители. Следва проце­ сия от сановници и техните съпруги. 21 . подобни на тези. 22 . „рожде­ нието в пурпур" й предоставя едно необходимо оправдание. а на кръстовищата на Месе. до­ стигнал необходимата възраст. . или народни групи. „нашите братя во Христа". които отдават почит към детето с пожелания и приветствия. II.. които биха я превърнали в обикновена Svvaa-xsia. И въпреки че не покрива напълно наследствеността. посо­ чени от препозита . На ос­ мия ден в нартекса на църквата (най-вероятно в един от двор­ цовите параклиси) пристига свещеник. сенатори. унаследяване 73 ли в наследник на Империята.Глава I • Наследственост. което е избрано предва­ рително и което те ще имат привилегията да произнесат за пър­ ви път „според древната церемония и старите обичаи".В деня* на раждането сенаторите идват в двореца да поздравят императора с пожелания да доживее децата на де­ цата на багренородния и да види как самият багренороден. така че ромейските (ЗссспЛеих и 7ioAiT£ia да бъдат добре насочвани и управлявани. През цялата седмица след ражда­ 137 нето раздават „напитката" или „родилния сладкиш" на пор­ тика на деветнайсетте легла за служителите на тагмите. Ето на­ 13 кратко как е представена тази тема '' в Книга за церемониите. като го наричате „такова име". от Халки 138 до Форума на бика . легитимност. който чете молитва за детето и му „налага изказаното от димите име". както и предста­ вители па войската (тау^ата) . за бедните. наследява властта и бащината царственост. BautXeta трябва да сс отърси от всички прекалено „естестве­ ни" качества. на схолите и на флота. димотите на Зелените и на Сините. организират първите акла135 мации . II. И това съвсем не е всичко. церемонии­ те по раждането. чиновници. които се 136 отправят към императора . На „третия ден от раждането" четирите дими. Към идеята за божествено осино­ вяване чрез „миропомазване от утробата" през X в.

Те отиват заедно в избраното от императора светилище. създава връзка от такова естество. общо петдесетима души. които веро­ 140 ятно са се запазили с незначителни промени и до наши дни . по дори да е така. Всъщност императорското дете трябва да бъде прието като син от възможно най-голям брой представи­ тели. Посочените зук етапи (първа благословия и пожелания за рождението. от което зависи неговото бъдеще и дори оживяването му.Подстригването е отделна церемония. където към тях се присъединяват сенаторите и „всички.II in церемониите вменява па димите (сиреч па народа па Констан­ тинопол. както и на някои 1 представители на войската. присъщ на раз­ личните церемонии. Именуването на детето от двеста из­ брани представители. Така че платното. който дава името.е. а всеки „кръстник по подстригването" хваща по един от оста­ налите.80%01) „приемат" детето 139 (oe^ovrat oi avaSo^ot) . KHII. понеже този. г Г "II "It — • H I T I . По този повод пишещият добавя един спомен: за под­ стригването на багренородния Леон. избор и налагане на име. Препозитът донася съшито на квадрати платно. при която ко­ сата на детето се дарява на Бог. както и редицата от кръстници. е кръстник. за кръстници са избрани не само стратезите на Анатолики и Кападокия. осиновител. където ще падне отрязаната коса. подстригва­ не) се предвиждат за всички деца и в Евхология са отбелязани с известен брой молитви и литургически жестове. син на Василий I. II. кръщение. което става в параклиса Света Теодора. 23 .74 Принципите където посочените за кръстници (ача. т. от общественото тяло. който пмптолкова важно място в процесите по леги­ тимацията или свалянето па императорите). се про­ стира от преградата на иконостаса на светилището до портика на Хрисотриклиния. Императорът свиква сената и кани патриарха. които имат привилегията първи да го нарекат с името му. митрополитите и архиепископите. Изборът па име пс е повече от симулация. които в качеството си на кръстници трябва да получат косата на императорското де­ те". но и всички воен­ ни от двете теми до ранг друнгарий и комис. Багренородството само прави празненствата по-тържествеии и подчертава общия осиновителен характер. дълга да пазят багренородния ". Той са­ мият държи първия квадрат.

: то ' да дариш на някой бог или човек косите на дете. което тогава е отделна от кръщението церемония. Така привилегиро­ ваното положение набагренородния идва от това. сановниците и войската се свързвате детето чрез осиновителна връзка. Съвпаденията с действителни събития не позволяват да се говори за чиста измислица. унаследяване 75 Кръстничеството е повод да се приложат по-фини стратегии. за всеки млад „княз наследник" се превръща в любопитен „конкурс за красота". . легитимност. именно когато представата за багренородството узрява п сс обгръща в сакралност. е приет от Бог за негов син. лесно се превръща в апологетична и заема всякакви символи от общия фолклор. Формата. по силата на които багренородният е не само императорски. че в различ­ ните церемонии след раждането му е включено цялото обще­ ствено тяло: народът (populus) на Константинопол. Често целта е чрез създаване на една духовна връзка на бащин­ ство да се приспят семейни вражди или да се предотвратят тлеещи политически сблъсъци. Поднасянето на косата в дар. която в случай на бунт или насилие не може да бъде прекъсна­ та. без да се извърши светотатство. им­ ператорски пратеници и дворцови свпуси сс отдават па систе­ матично проучване „в пределите на цялата територия на Рома- . .т а к а както. Вместо да бъде признато правото на сина да наследява баща си по силата на естестве­ ното родство. Въпреки всичко разказът до голя­ ма степен звучи правдоподобно. в която десетина независими източника го описват. най-общо. Анализът на ритуалите може да бъде продължен от нанранната възраст до сватбата. се умножават символичните родствени връзки.Глава I • Наследственост. В дадени периоди на VIII и през IX в. Наистина това се прави поради предпазливост' и предвидливост. означава да го поставиш под негово покровителство. но и осиновен от Империята син . но също и за да сс из­ бегне каквото и да било нездраво препращане към правото по кръв. Ето как сс представят не­ щата: когато „багренородният" или синът па властващия импе­ ратор сс пробуди за физическата любов н с па подходяща зп женене възраст (между шестнадесет и двадесет години). а раз­ казаните епизоди сс подреждат в логична поредица през перио­ мз да 788-882 г. понеже още от езическата древност и юдейство. изборът на булка за багренородния и. клони в съ­ щата посока. миропомазан от утробата.

Тук не съпругата с висше потекло носи на ISicoTTje. каквото представляват изборът и отличителността. Конкурсът завършва с подготовката на щастливата избраница за ролята на императ­ рица. преди да ги види младият император и да си избере една от тях. Ако желанието все пак е княже­ ските женитби да изглеждат като широко достъпен „конкурс". След като ги довеж­ дат в Константинопол. И в двата случая. която зорко ги преценява. онази импе­ раторска кръв. когато един самоиздигнал се импе­ ратор трябва да намери жена от императорското семейство. родителство и осиновителство. а „императорският син" иска от съпруга „без рождение" онова необходимо допълнително качество. Състезанието коронова не усърдието на някой амбициозен мъж. давайки на императора и на императрицата допълващи роли. на­ следство и заслуги. което би успяло да съгласува династия и узурпация. където изборът зависи от интересите на различни­ те кланове. кръв и помазване. десетината останали след новото отся­ ване „кандидатки" живеят известно време близо до императ­ рицата. Така. се избират определен брой девойки.76 Принципите ния". която му липсва. а подборът сс прави сред извест­ ните родове. но с обърнати роли. според критерии за красота и благородство на осан­ ката. П действителност п. Тъй като династическата ле­ гитимност идва от императора. . вероятно това е с цел да се използва същото съчетание от еле­ менти. а няколко от останалите пай-блсстящи кандидатки полу­ чават зестра и биват омъжени за титулувани особи или чужде­ странни князе. Не може да има легитимност извън невероятното равнове­ сие. се прави опит за разрешаване на едно противоречие в самата природа на властта.реенето сс ограничава до няколко града или провинции. преценявана от гледна точка на женствеността. от бъдещата императрица се очаква да дойде легитимността на прекъсването. както храбростта на някой tS'coTTjq се оценява като чиста мъжественост. Но това не е важно. а красотата на някоя кандидатка.

че те в действителност ще бъдат изпъл­ нени в християнската империя. изглежда. идеята. които Бог. легитимност. неговите корени и него­ вата природа —свещена или н е . а за да приемат поуките. Друга поука. Бог посоч­ ва Саул на Самуил.да кажем. този мисио­ нер. като му казва: „Утре по това време ще ти изпратя един човек от Вениаминова земя и ти го помажи за цар на Моя народ Израиля. останала езическа.Глава I • Наследственост.не за да продължат наследството на народа „богоубиец". посветен в божествен план на икономия .. 10:6). Този божествен избор.е. 11:15): двете нива на легитимност съвпадат. т. че римляните са повият избран народ. Първо. когото Бог е осиновил. той ще избави народа Ми от филистимски ръце" (У Царете. това е много повече от начин да сложи край на спора със силен аргумент. без да се смесват. Нещо. конто позволяват полити­ ческите структури на римската цивилизация да бъдат приспо­ собени към новата й мисия. Впрочем същността на царуването. за да от­ говори на критиката на хазарския пратеник относно нестабил­ ността на императорската функция във Византия. е. кой­ то говори от негово име) се позовава на Ветхия завет. В иовозаветнитс писания те нами­ рат само предпазливо разграничаване между религията и дър­ жавата. се открива покъсно и в приветствието. която византийците запомнят.може да бъде единствено дар от Бог. както и всички негови съвременници търсят в еврейската история и намират някои представи. над един избран народ. е дал на еврейския на­ род. Убедени.с а сред големите теми на Вет­ хия завет и византийският читател е можел да почерпи оттам някои господстващи идеи. между зараждащото се християнство и империята. Божественият избор чрез помазване дава възможност за избор извън царуващото семей- . кой­ то предизвиква появата на харизматичен водач. Когато Константин-Кирил (или по-точно агиографът. 9:16). което има двойно послед­ ствие: да постави в скоби династическото наследство и да оп­ 11 редели царстваието като свещено ' ''. предвиждайки. че царуването . с което народът посочва избраника (7 Царете.. че помазването превръща владетеля в „друг човек" (7 Царете. унаследяване 77 Да поемеш наследството от. Ето защо се обръщат към Ветхия завет .

между 147 свещенството на свещениците и царското свещенство . Съществува раз­ граничение между харизматичното царстваме на помазването и царуването по наследство на народния предводител. към които са можели да съотнесат настоящата действителност. то не е истинско и ав­ 148 тентично . а не в Израил. както Новият завет. Докато възшествието на който и да е император не бъде признато и определено по ветхозаветния регистър. че „домът му и царството му ще бъдат довека пред лицето Му" (2 Царете. с които възхваляват легитимността на един „нов Давид" и без­ пристрастието на един „нов Соломон" или заклеймяват засле­ пението на един „нов Ахав" и преследването на един „нов Амаликит".в областта на морала. за да сс разбере. Въпреки всичко. 7:13-16). че повият суве­ рен е приет от Бог за негов син. То се приема само в Юдейското царство.78 Чрннцшчшп' ство. дори ако говорим за Давидова династия и за божествен „съюз" с Давидовия дом. без да има родство с него. но Бог обещава на Давид. то противопоставя още Саул на Самуил. че „няма да дигне милостта Си. че „от рода в род ще уреди неговия престол" (Пс. не само набор от риторическй"теми. то не се съпътства от признаване на правото по 146 старшинство и всяко възкачване на трона съдържа идея за подновяване на съюза с Давид. както и затова. без обаче да изключва и династическото наследство. както я е дигнал от Саул". Що се отнася до правото да се упражняват и културни функции. Подобно на царстването. Както забелязва Константин-Кирил. Той съставлява нормата в областта на политиката. Достатъчно е да се прочете написаното от тълкувателите и изследователите на библейския свят. Давид наследява Саул. наследственото предаване на властта не е признат принцип. а по-късно остава непресъхващ извор на конфликти. но и водеща нишка в най-сложните спорове на съвремието. но и да намерят вече установени „модели". чс без много насилие над Ветхия завет византийците са можели да открият там не само положения. свещенослужението също е признато за двойствено. че „ще утвърди пре­ стола на царството му довека". което помазването дава. Грижливо деисторизирана и деюдеизирана от християнския прочит. За Византия Ветхият завет има конституционна стойност. 85:5). сходни с близкото минало и с настоящето на Империята. историята на • II .

като едновременно с това е и наслед­ ник или евентуален основател на династия.-нптишнчп. Според Корана Бог поставя Адам и най-вече Давид като „халифи" тук долу на земята. в арабския език има поне два 149 термина за суверен : malik (от стария семитски корен nilk) държател на династическо управление без особена сакрал150 ност . и khalifa . Както твърдят специалистите. \'1ШСЛ1'()>1(«1Ш' V) евреите с в ролята ма предвестник ма онова. но което може да се приложи и в други общности. . и Davidredivivus. ле. който „на свой ред" или „чрез преотстъпване" упражнява една сакрализирана власт. Ислямът. докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?" (СУГА 2 . рекоха: „Нима ще създадеш там някой. 3 0 ) Ангелите протестират. който заема своето място след водача на поредицата. представлява блестяща успоредица. който пряко или чрез Византия търпи влиянието на встхозавстните модели. терми­ нът наследяване има две значения. а царят ще може да се нарече свещенослу­ жител. в която Бог при­ зовава. който едновременно е и основател на династия. означава да си император па трите равнища. Наследява се цар или им­ ператор и тогава вероятно най-обикновената и най-сигурната практика е наследствената. Да си византийски император. а поредицата тръгва от пър­ вия християнски император Константин. защото бъркат малик и халиф. което ще бъде или трябва да бъде поведението ма Империята. В едно такова общо разбиране за „религиите от Писание­ то". Но същевременно той се наследява « някаква роля илй функция. всеки наследник. в една поредица. който ще сее по нея развала и ще лее кърви. Ролята е писана за Давид. И както се казва в церемониалното приветствие.наследник или наместник. която не изключва или потвърждава наследственото пра­ во. тя обяснява при какви условия и в съответствие с каква „фигура" суверенът ще получава или ще загубва легитимността си. И когато твоят Господ рече на ангелите: „Ще създам на земята наместник".Гчшш I ' IlitcncOcmiicnocni. е един „нов Давид" и един „нов Константин". кога синът ще на­ следява баща си.

след това ще дойде царст­ вото (на малик)".so Принципите O. първия мюсюлманин в Персия. наследник на Про­ рока на Бог е Абу Бакр". отговаря му Омар. „Не. наричайки го khalifat Allah (наместник на Бог).) Следователно в Корана отново се открива разликата между две представи за царство.е. „Така е. Тогава другият му дава точната титла khalifatu khalifati Rasul Allah (наследник на наследника на Бо­ жия пратеник). Дауд. следното твър­ дение: „Аз съм първият цар (малик) на исляма'"". затова отсъждай между хората с истината и не следвай страстта. • След халифите rashidim („добре ръководени") и докато се установяват династиите на Омайядите и Абасидите. На Мохамед приписват следното разочароващо предсказание: „след мен халифатът ще трае тридесет години. та да не те отклони от пътя на Аллах. (СУРА 38. Тогава Омар се разплакал. 813-833) и която предполага монархия на Божието право.26. Доста истории. 685—705) и на Аба­ сидите (като ал-Мамун. халиф или наместник на 1юг. а не халиф". но е доста дълго и титлата ще става все по-дълга. която си дават някои халнфн през епохата на Омайядите (като Абд ал-Малик. между два­ та вида царстване става нещо като замърсяване. Омар пита Салман: „Азл/алик ли съм или халиф?" А Салман отговаря: „Ако си обложил зе­ мята на мюсюлманите с един дирхам повече или по-малко и си го използвал за противни на закона цели. отговаря този път Омар. Божият наместник е Давид". отговаря отново Омар. които специалистите виждат още във Ветхия завет и които се опитахме да проследим във Византия. • По-строги те мюсюлмани критикуват титлата khalifat Alhili. нещо като „викариат на Бог". който установява наследяването на халифата. тогава си малик. т. най-често измислени. на Мохамед). Другият го нарича khalifatu Rasul Allah (наследник на Божия пратеник. ние наистина те сторихме наместник на земята. „Не. което отделя халиф от малик : • Табари предава разговор между халиф Омар и Салман. уточняват понятието мю­ т сюлмански халиф и онова. Впрочем изворите приписват на Mu'awiya. затова по-добре ме на- . Тогава започ­ ва да се разпространява следната историйка: един човек сс об­ ръща към Омар.

Освен ако няма пряка препратка към общността на вярващите.означава наслед­ ник и наместник. което поражда династии. Тук ще направим само бегло сравнение с Византия.I лава I • Наследственост. която определя Davidredivivus или. то води до тълкуване на халифекото наследст­ во по-скоро като възпроизвеждане. В нея сс съдържа и нещо като невъзкачванс. Донякъде подобно на арабския халифат. Този сочен анекдот приканва попе към нюансиране на пре­ калено теоретичните схеми за теологичните основи на халифската власт. които обаче ня­ мат връзка едно с друго .е. Тук се подчертава двусмислието на думата khalifa. която се заема по пълномощие. „импера­ 153 торът от всяка епоха" . повторението не позволява на властта да се втвърди чисто и просто втеокрация. както казва най-употребяваният гръцки израз. ту към регистъра па „наследявам в нещо". но свещената fiaaikeia. но тя е свещена и свещеническа. но същевременно чрез прекъсванията. тъй като се разгра­ ничават последователните равнища па властта. Измервайки грижливо времевото разстояние. отколкото като естествено предаване на властта с течение на времето. кои­ то предполага. ме е власт. неговият наместник. между едно разгърнато във времето наследство. която-според случая. .Бог. за да се намери точното място. което от­ далечава влаезта. неговият Пратеник. която може да бъде предавана. Както и владетелят в Багдад. която идва от Бог и е създадена заради Империята на християните посредством избрания на­ род преди „времето на Благодатта". в Константинопол също сс колебаят меж­ ду двете определения malik и khalifa. като проек­ ция на „древните юдейски времена". и непрекъс­ ната верига на преотстъпване. наследникът на неговия Пратеник. следователно изборна. чийто предводител е халифът. Византийската импе­ рия е наследствена по инстинкт за самосъхранение.)]. титлата и легитимността на всеки вла­ детел. Импсрията-наследство все пак може да се предава тю неписаните правила на естественото наследя­ ване. наследникът на наследника. т. по никога безразлично . Това е роля. брънките на тази наследствена схема трябва да се броят една по една. принадлежи ту към регистъра на „насле­ дявам някого". унаследяване 81 ричай Amir al-Muminin (Предводител на вярващите)". упражнявана hie el nunc [тук и сега (лат. легитимност.

която я прикрепя па дясното .с копринена туника. консулите и останалите членове на сената. Излиза през военното крило на Схолите и преминава край застаналите на обичайните си ме­ ста представители на димите. скарамангион. двамата с патриарха се изкачват на амвона. т. императорът се преоблича по-тържест­ вено . който излиза от тържестве­ ната зала на Августеуса облечен в тясна. и бродирана дреха. дивитисион. Официално облечени и с отличителни знаци. дълга доземи туника. Без да прекрачва „Светите двери" на олтара.според правилата на жанра и с цел историческите документи да бъдат превърнати в модел' . като обобщение па различни протоко­ ли със заличени лични имена и дати. След като за­ пали свещи. които правят по посока към не­ го кръстния знак.хламидата с фибулата.Прокламации и коронации Модел за корелация Ето как . владетелят спира за молитва. в устроеното за целта помещение зад малка портичка. която ще разгледаме в следващата глава. По пътя към дворцовите порти той е „приет" от патрикиите. къде­ то на малък преносим олтар са поставени инсигниите на цар­ ството . прекрачването на цар­ ската врата на нартекса към централния кораб на църквата.е. титулувайте особи (цивилни и военни) сс събират в двореца.Книга за церемонии­ те на Константин Багренородни описва коропацията па импе­ ратор от средата па X в. сагион. метаторион. готови да по­ срещнат и придружат владетеля. Когато пристигало Часовника и южния вход на Света София. 2 наречена може би с хазарското име тситсакион . както подробно е описано в първата част на сборника. и къса пурпурна дреха. Тогава се осъ­ ществява „влизането" с патриарха.

„после патриархът чете молитви над короните и собственоръчно полага едната на гла­ вата на великия император. който се намира в 7 източния край на южния страничен кораб . Тогава привестващите и народът се редуват с поздрави към владетелите: „Слава ЕГЬВ висините Богу и на земята мир [. с определено развитие на процесията.] Ето го великия ден Господен. взема я и я поставя на главата на владетеля.] Благоволение за християните. Присъстващите скандират 8 „Достоен". като падат на земята. в който венецът на Царството бе поставен на твоя­ та глава [. и короната . 13 сборника следва и протокол за акламация. като му връчва другата.. а на при­ съединен „малък император". Вече с корона на главата. Тогава на­ 5 родът скандира: „Свят.]" Какво разочарование! Очаквахме да извикаме хубав исто­ рически спомен. Церемонията продъл­ жава е целувката па мира. ето го деня на спасението на ромеите [. по реда.. отива във втори метаторион. императорът сли­ за от амвона. тъй като Бог има милост към Своя народ [. където дванадесет последователни групи сановници в реда на йерархията им идват да го поздравят. а знаците на властта или знамената се накланят . за да коро­ нова новопосветения император".Iцпостсъответства па друга церемония. със значещи актьо- . Тогава препозйтът казва „Моля ви" и преди да се разоти­ дат. който обаче IIOI.... а се оказваме в музея Гревен. предвиден за големите религиозни празници и описан в цяла­ та първа глава. денят. преди да я връчи на великия император". Патриархът чете молитва над короната (це­ ремониалът не уточнява думите. то поне описанието на един истински царски ри­ туал. и целуват коленете му. тъй като етапа дума за короноване не на „велик император самодържец". тъй като това е литургическо 1 дело) . следвано от „Многая лета на този велик васи6 левс и автократор" .. всички поздравяват с „Многая лета". Свят! Слава във висините Богу и на земята мир!". На амвона патриархът „чете мо­ литва над хламидата. Свят. покланяйки се пред него.Глава 2 • Ирокламации и коронации 83 3 рамо. В това обобще­ ние на протоколи очаквахме да намерим ако не определение на васичея.. сяда на преносим престол (aeXkiov). причастието и излизането.] Този ден е радостта и славата на света.. който обгръща с нея съимператора..

който излиза от тържестве­ ната зала на Августеуса облечен в тясна. 2 наречена може би с хазарското име тситсакион .Прокламации и коронации Модел за короиация Ето как-според правилата на жанра и с цел историческите документи да бъдат превърнати в модел' . т. готови да по­ срещнат и придружат владетеля.хламидата с фибулата. къде­ то на малък преносим олтар са поставени инсигниите на цар­ ството . прекрачването на цар­ ската врата на нартекса към централния кораб на църквата. Официално облечени и с отличителни знаци. които правят по посока към не­ го кръстния знак. скарамангион. която ще разгледаме в следващата глава. консулите и останалите членове на сената. и къса пурпурна дреха. както подробно е описано в първата част на сборника. сагион. в устроеното за целта помещение зад малка портичка. която я прикрепя па дясното . След като за­ пали свещи. Без да прекрачва „Светите двери" на олтара. По пътя към дворцовите порти той е „приет" от патрикиите. Тогава се осъ­ ществява „влизането" с патриарха. владетелят спира за молитва. метаторион. двамата с патриарха се изкачват на амвона.с копринена туника. като обобщение па различим п р о т о к о ­ ли със заличени лични имена и дати. ти тулуванитс особи (цивилни и военни) се събират в двореца. и бродирана дреха. императорът се преоблича по-тържест­ вено . Когато пристига до Часовника и южния вход на Света София.Киша за церемонии­ те на Константин Багрепородни описва коропацията па импе­ ратор от средата на X в. дълга доземи туника.е. дивитисион. Излиза през военното крило на Схолите и преминава край застаналите на обичайните си ме­ ста представители на димите.

за да коро­ нова новопосветения император". тъй като това е литургическо дело)'.] Този ден е радостта и славата на света.] Благоволение за християните. по реда.. в който венецът на Царството бе поставен на твоя­ та глава [. тъй като Бог има милост към Своя народ [. взема я и я поставя на главата на владетеля. отива във втори метаторион. Свят! Слава във висините Богу и на земята мир!". а па при­ съединен „малък император". то поне описанието на един истински царски ри­ туал. който обаче всъщност съответства па друга церемония.. Тогава на­ 5 родът скандира: „Свят.] Ето го великия ден Господен. „после патриархът чете молитви над короните и собственоръчно полага едната на гла­ вата на великия император. Патриархът чете молитва над короната (це­ ремониалът не уточнява думите. като падат на земята. преди да я връчи на великия император". В това обобще­ ние на протоколи очаквахме да намерим ако не определение на василея. покланяйки се пред него. следвано от „Многая лета на този велик васи0 лсвс и автократор" . като му връчва другата. и короната .. причастието и излизането.. императорът сли­ за от амвона. Тогава привестващите и народът се редуват с поздрави към владетелите: „Слава във висините Богу и на земята мир [... В сборника следва и протокол за акламация. сяда на преносим престол (aeXXcov). Свят. със значещи актьо- .тъй като става дума за короноване не на „велик император самодържец". Церемониятапродължава е целувката па мира. Тогава препозитът казва „Моля ви" и преди да се разоти­ дат. където дванадесет последователни групи сановници в реда на йерархията им идват да го поздравят. предвиден за големите религиозни празници и описан в цяла­ та първа глава. който обгръща с нея съимператора../ лпсп 2 • Прокламации и коронащш 83 3 рамо.]" Какво разочарование! Очаквахме да извикаме хубав исто­ рически спомен. На амвона патриархът „чете мо­ литва над хламидата. а се оказваме в музея Гревен. денят. Присъстващите скандират 8 „Достоен". Вече с корона на главата. с определено развитие на процесията. който се намира в 7 източния край на южния страничен кораб . а знаците на властта или знамената се накланят ... всички поздравявате „Многая лета". и целуват коленете му. ето го деня на спасението на ромеите [.

подчерта­ ващо преди всичко значението. Съществената роля. няма нищо изключително. 2. предвиждана за който и да е голям празник.) е представен единствено от шепа сановници или от грижливо подбрани представители. който полага коро­ ната па главата на повия суверен или благославя короната. изглежда. Той не е датиран и не може да бъде сигурно датиран''. а значението му се от­ крива предимно в критиката. или Згщое. и на патриарха. както и по негово признание. жестове и думи. Всъщност този неточен и повърхностен текст не казва почти нищо съществено. разпределени по найкраткия път. В текста небрежно се наслагват протоколът по коронова­ нето на велик император самодържец и акламацията на сънмператор. 1. които. позната от описанията в други източници. но по този начин той я лишава от всякаква специфична характеристика. както сс знае. Целенасочено се премълчава ролята на града и неговото население. и тази на наслед­ ника или на присъединения наследник на василеяша. 3. коя­ то императорът ще постави на главата на присъединения диадох. Единствено коронацията на амвона пред­ ставлява особеност в обичайната литургия по „входа" (eicroSoe. народът (Хаос. се отрежда па църквата.тази на новия човек.84 Принципите ри. В преоблича­ нето (mulatto vestis") в пропилейте на нартекса. имат голямо значение при избора на император. което истинската церемония по възшествието. които вече разграничихме . пряко издигнат в самодържец. се прави кратко описание на подробно представената преди това императорска проце­ сия. свързващ частното пространство на двореца с полупубличното пространство на Света София. която е в края на маршрута. Действително съставителят обръща внимание единстве­ но на религиозната страна на церемонията. като неволно се подчертава дълбоката разлика между двата вида легитимност. която може да му се направи. отдава наличността на всеки нов император и на обстоятелст­ вата при неговото възкачване на престола. както и в по­ здравленията в метаториона на южния страничен кораб. а решението на съставителя да заличи всеки идентифициращ и врастващ в историята елемент води до обедняване. Социалните актьори са сведени до символи. 4. Всъщ­ 10 ност. короно­ ван от самия „велик император".) .

Всъщност има прекъсване в придворната йерархия преди и след куропалата. . хиротония Tovcia. което всъщност е основ­ ната церемония.както и титлата куропалат-да задоволят амбиция­ та за членство в императорското семейство.3865). 1-37) и на тези по издига­ нето на сановници. преди да влезе през Царските двери на нартекса. докато обичаят изисквал от императора да я свали. Тя се намира в на­ чалото на частта.. за да коронова Василий. но­ сенето на короната и няколко акламации са достатъчни. като вля­ зъл в църквата и изкачил първите стъпала към амвона с корона на главата. Причината скоро се изяснява: Михаил се възползва от религиозния праз­ ник. натоварена с най-висше институционално и символично значение. Михаил дошъл в Света София за обичайната церемония и изненадал присъстващите. пред­ назначени. „посвещаване'7. а не тсроаушут)). че на 26 май 866 г. че текстът на Константин Багренородии не е неточен: той избира да предаде една минимална церемония. който назовава издигането. за да придадат официален характер на възшествието на престола. чрез приветствените епитети (ейти^еататос. Петдесетница.Глава 2 • Ироклаиации и коронации 85 на императора в Христовата църква. И най-накрая. за кесаря. посветена на гражданските церемонии (1..някакво отражение на fiaciktia: чрез термина. ръката на новелисима). запазвайки . по който Михаил III при­ съединява към престола Василий I. £7Udbav£o-Taто. главата за коропацията заема странно мя­ сто в структурата на Книга за церемониите. Летописците разказват. самата им­ ператорска коронация е само прибавен. в противовес на религиозните (I. Кесарят и новелисимът получават императорски титли. а понякога и изненад­ ващ епизод. Разказът показва.об­ ратно на титлата куропалат. при която една благословия. чрез жестовете за почит (целуват двете ко­ лене на императора. 5. както е видно от начина. Но понеже датите на коронация нароч­ но са съвпадали с големите религиозни празници. за новелисима). Тази пирамидал­ на представа е в голяма степен подвеждаща. Така императорът и императрицата се на­ мират па върха па една йерархия.ръкополагане". която низхожда до равнище­ то па началник на служба и протоспатарий и която превръща (laciijwucu в нещо като върховен функционер. без да представляват истинско освещаване. едното на кесаря.

подчини му всички варварски народи. В п р о ч е м у ч у д в а щ о с. въоръжи го с оръжията на Твоя Свят Дух. Т о й в е р о я т н о з а е м а м о д е л а па „ у в е н ч а в а м е " в к е с а р и н о в е л и с и м о т п р о т о к о л а з а п р о в е д е н а т а н а 2 а п р и л 7 6 9 г . Боже наш. постави то па престола на правдата. д а л е ч е о т т е з и ordines. Ти. дай му силна ръка. п о с в е т е н а на „ к о р о н о в а н е т о на императо­ 10 р а " в Трактата за службите о т П с е в д о . Дари то със силата свише. при в ъ з д и г а н е т о на с и н о в е т е на И р а к л и й : Иракл о н п о л у ч а в а т и т л а т а к е с а р на васипеята. па чиято глава п о с т а в я т к о р о н а п о с л у ч а й някой празник о т религиоз­ ния к а л е н д а р . положи па главата му скъпоценната корона. к о и т о е т н о л о з и т е малко н а и в н о и н т е р п р е т и р а т като о б щ а пред­ с т а в а з а царството 15 и до които повече се приближава — попе ф о р м а л н о . цере­ м о н и я .главата. васипеята е с т а н а л а п о т е н ц и а л н а д о б р о д е т е л . дан му дълъг живот. чуй д н е с отново молбата на нас недостойните. о с т а в а м е м н о г о д а л е ч о т г о л е м и т е р и т у а л и . което се простира върху д е ц а т а на владетеля и к о е т о с е р а з л и ч а в а о т а в т о к р а т о р и я т а ( а й т о х р а т о р ( а ) . при която т р и от д е ц а т а на К о н с т а н т и н V са и з д и г н а т и в ранг на кесар ( Х р и с т о ф о р и Н и к и ф о р ) или на н о в е л и с и м ( Н и кита) 14 . помажи 17 с маслото на върховната радост Твоя верен служител еди кой си. о т д е й с т в и т е л н а т а власт. положи в десницата му скиптъра на спасението. погледни от Твоето височайше свето царство. вдъхни в сърцето му боязън от . които п р е в р ъ щ а т н о в и я ц а р в „ д р у г ч о в е к " . В ъ п р е к и в е т х о з а в е т н и я им т о н м о л и т в и т е на п а т р и а р х а от ам­ в о н а с а кратки и о т н о с и т е л н о б а н а л н и : Преди vestilores да облекат императора с хламидата: „Гос­ поди. Д о р и и да д о п ъ л н и м Книга за церемониите с м о л и т в и т е от Е в х о л о г и я . а Д а в и д — ранга на к е с а р " .е. Т о й з н а е от с в о я и с т о р и ч е с к и и л и ч е н опит. чс тук гой играе на з а б л у д а и че в цяла книга за в ъ з х в а л а на васипеята предста­ вя „ к о р о н о в а н е т о " като и з д и г а н е на в и с ш с а н о в м и к . някакво симво­ л и ч н о помазване. Цар на царствуващите и Господар на гослодствуващите. Който избра Твоя раб Давида с посредничест­ вото на пророка Ти Самуила.К о д и н о с ( X I V в. че от VII в. когото си избрал за император на свещения народ.) . и го помаза със светото миро за цар на Твоя народ Израилев. т.86 Принципите В д р у г текст Константин Багренородни предава протокола от 4 ю л и 6 3 8 г. когото си избрал за Твой чрез кръвта на Твоя единствен Син.

з а г у б е н о в н а ш и д н и и за к о е т о з н а е м е д и н с т в е н о от з а е м к и т е в Книга за церемонии­ те. Отбелязва различията м е ж д у е д н а древна и по-продължителпа церемония. Н а п р и м е р : н о в и я т ч о в е к е и з б р а н з а и м п е р а т о р с л е д . В в д о м о п 21 . П р е д и в с и ч к о гой р а з л и ч а в а о т д е л н и случаи. т о й не в ъ з д и г а е д и н .. б о г а т с т в о и мир за д н и т е му: нека да царува с п о к о й н о и да се р а д в а м е на мирен и тих. да спасява б е д н и т е деца. д о б а в я към т и п о в а т а ц е р е м о н и я няколко раз­ каза з а к о р о н о в а н е . този. съ­ с т а в и т е л я т от X в. П о д з а п а з в а н е на ц е р е м о н и а л а . пази вярата му неопет­ нена. прекланя глава з а е д н о с нас. възцари справедливост. която с с ъ с р е д о т о ч е н а па Хипод­ рума и в Света София." 18 Протоколи от Vu Vie. а бедните с п р а в е д л и в о . набожен и честен живот.). magister officiornm при Ю с т и н и а н I и а в т о р на П е р ! KoXtTixrjc.е д и н с т в е н мо­ дел. и е д н а м о д е р н а церемо­ ния (т. Г о с п о д а р ю на ч о в е ц и т е . а т о в а е и с т р е м е ж ъ т на с а м и я К о н с т а н т и н Б а г р е н о р о д н и . у к р е п и властга му. патриархът произнася втора молитва: „ П р е д Теб.Глава 2 • Проклалющш и коронации 87 Теб и с ъ с т р а д а н и е към п о д а н и ц и т е му.каквато з а с л у г а му при­ писва Й о а н Л и д о с . Преди да положи короната или да я подаде за полагане на г л а в а т а п а н о в и м п е р а т о р и д а з а п о ч н е П р е ж д е о с в е щ е н а т а ли­ тургия. направи го с т р о г з а щ и т н и к на з а к о н и т е на светата Все­ ленска църква: да съди б е з п р и с т р а с т н о Твоя народ. З а щ о т о Ти си Господарят на мира и С п а с и т е л я т па д у ш и т е и телата ни и Т е б славим. п о д б р а н и о т П е т ъ р Патрикий 19 . пази го с Т в о е т о покровителство.п р о и з в е д е н и е за у п р а в л е н и е т о . а в з а м я н а да споделя небесното царство.П е т ъ р П а т р и к и й в е р о я т н о р а з б и р а „възвръща­ не на ч е с т т а па р и м с к о т о и м е " и п р е д п а з в а н е на И м п е р и я т а от „лудостта" на неконтролирани нововъведения 20 . з а щ о т о Твоя е м о щ т а .е. И молим Теб. М о ж е б и з а д а к о м п е н с и р а т а з и явна п о в ъ р х н о с т н о с т . позволи му да прави всичко по Твоята воля. от края па V и VI в. Но по-мъдро от своя п о д р а ж а т е л от X в. комуто повери з е м н о т о царство. . Господар па всички неща. започваща от о р ъ ж е й н и я п л о щ а д на седмата миля от К о н с т а н т и н о п о л . х а т а а т а агшс. Твои са властта и силата".

Лабарумите и зна­ мената са свалени па земята в знак на покруса. той команд­ ва разположената в Селимврия войска като comes et Iribumis Mattiariorunr'. чс провъзгла­ сяването на императора не се вмества в една уеднаквена цере­ мония. Юстиниан I упражнява реалната власт. Леон I наследява Маркиан) . възшествието на новия владетел се извършва импровизирано в смутни времена (10 юли 518 г. па което се придава тържественост и което според политическите обстоятелства при възкачването на престола и личността па всеки нов владе­ тел може и трябва да приема различна форма.. Той е военен. съвсем младият Леон II е коронован от дядо си Леон I) ..да позволи на всеки [бъдещ император] да избере. съвсем различния случай..най-подредената церемония. като в същото време се държи сметка за непроменените структурни положения: Като пример за „древна" церемония в най-развитата й фор­ ма в глава I. При все това Петър Патрикий не оправдава това из­ реждане на протоколи . но бива провъзгласен за император от чичо си Юстин едва преди смърт­ 26 та му) . въпреки крайно опростената церемония (1 април 527 г. На 27 януари 457 г. 2 която му хареса" ". Ето вече сме предупредени. 91 е описано встъпването на един император. откол­ кото от хода на историческото развитие. По-скоро става дума за събитие. когато дойде моментът 27 и нека Бог отложи този край! .предадени изцяло или накратко . и особения случай на вече властващ император. Следователно най-напред трябва да се премерят различията. или по 2 1 новата формула (11 април 491 г. който не може да се пренебрегне. Юстиниан I се възкачва на 24 престола някак случайно) .. . в което няма нищо изключително.. след смъртта на Маркиан и фиктивен вот в сената. офи­ церите и войниците от Схолите и от войската се събират в лаге­ ра на Евдомон с архиепископа на Константинопол Анатолий 30 (449-458) и magislcr officiorum Mailialis . а със загрижеността . че Империята е I "1Г •ИЖ'Г'Г!1 I ..88 Принципите смъртта на предшественика си и е провъзгласен или по древ­ 22 ната (7 февруари 457 г.със скрупулите на историк. избран от войската. Анастасий наследява Зинон) . Когато всемогъщият Аспар идва при Леон I с надеждата да властва чрез него.. когато „един император е посочен от друг император" (17 ноември 25 473 г. породени в поголяма степен от условията при поемането на властта.

Боже. явя­ ва сс пред прострения па земята народ. Оригиналният протокол свършва с края на това възшествие. още на трибуната. p-avtaxtov). ти си по­ бедител.най-вероятно самият Пе­ тър Патрикий . който оби­ чаш людете. новият император обли­ ча императорската одежда (хламидата). Нека Леон да царува много години! Бог да пази християнското царство!" Тогава. Такава е волята на Двореца.vtaxrj<. Нека щастливото ти царуване ни управлява златни векове". Войската подкрепя Леон. ние Те молим!" Тогава извед­ нъж comes Леон е доведен на трибуната (xptPouvaXcov). обществените дела зоват Леон за император. Бог те даде. Дво­ рецът подкрепя Леон. а друг поставя своята в дясната му ръка". Тогава с красива момодия всички съб­ рали се отправят към Бог молитва да признае техния избор: „Слушай.не спира дотук. Вой­ ската зове Леон за император. Боже.. или на някой император от същия 55 период . Акламациите. прикрит от образувалите „костенурка" щитове на кандидатите. които накъсват този четен текст. нека Леон бъде император! Боже. не­ ка Бог те пази! Като почиташ Христа. Такава е волята на народа. Да дойде нашият красив общ [избор] Леон! Да царува нашият добър общ [избор] Леон! Слушай ни. ти винаги побеждаваш. нашата молитва.Гласа 2 • Прокхаиащш и корочации 89 останала без император. което е или на Леон. а описва подробно едно „вли­ зане". взема копие и щит и получава приветствия в тази воинска поза. в която се обявява. Боже. че в знак на благодарност всеки получава по пет номизми и една сребърна либра. Съставителят обаче . Слушай. За това на­ стоява лагерът. Ти. че Леон „влезе в града" и че „останалата церемония" или adventus „протече според оби­ чайния ред". Законите подкрепят Леон". величаят императорската щедрост: „От теб [идват] по­ честите. от теб добрините. Неговите „другари по оръжие'"' прочитат' предварително написаната па libe/la34 rion кратка реч. Лабарумите се издигат с радостен вик: „Леон Август. които веднага се раздават. в присъствието на светски и цър­ ковни сановници. Такава е волята на сената. като се добавя само. един campiductor слага на главата му своята огърлица (torcpiesl^a. ти си благочестив. Светът чака Леон. осъществено от войската. ти си достопочтен. чуй ни! Дай живот на Леон. . слага си диадемата.

подава я на препозита. Във втория етап императорът. Орлогиона. В тези нови одежди.90 Принципите Напускайки Марсово поле. слуша Евангелието и. сваля короната и прочита молитва. оби­ чайни при „влизане" в църквата: императорът сваля короната.£тссToptov. 11о голяма­ та улица. където бива посрещнат от екзарха на града и сената. в стената на Теодо­ 37 сий II . императорът отива пеша до близ­ 30 ката църква на Евдомон.) протичат церемонията и литургията. присъства на службата.oSt6Xov xpuo-ouv. приема отново короната ОТ ръцете па патриарха (жесп. кой­ то vestitores държат и който го придружава в оставащата част от пътя. атриума и нартекса на Света София. като сенаторите и сановниците му правят път до площада Августеон. той не може да бъде приравнен с коропацията). раздава отплата на църковните служители и се отправя към двореца*". аи41 rum coronarium) като данък или в знак на почит . Региа. на ТеодосийчЧ. със същата игра на сваляне и поставяне на короната върху олтара (едновременно с даване на дарове в знак на подчинение и почит). Тук той слиза от коня. която води натам. през „портата" на ста­ 40 рите стени той влиза във Форума на Константин. отново пое­ мане на короната. ако желае.тозначава само. бял дивитисион и консулски­ 39 те сандали кампагиа . императорът бива посрещ- . В третия етап конният кортеж се отправя към квартала Хелениане. влиза с патриарха зад олтарната пре­ града. защото са отишли във Великата църква да посрещнат процесията. „Първият" сенатор му връчва традиционната „златна корона" (p. се запътва към храма на свети Йоан Кръстител. където се намира един р. отново увенчан с короната и придружаван от сановниците. възкачен на колес­ ница. чс с излизането си от Христовата църква императорът е отново независим. а във втората. сред кортеж от цивилни и военни. Отново жестове на благоговение. който вероятно се е намирал до Златната порта внушителната порта на Константинопол. Там (все още не в Света София на Юстиниан. оставя па олтара злато и скъпи дарове. от­ ворена през 415 г. отива в устроено­ то за него пространство в южния кораб. яхнал бял кон. облича пурпурна хламида. Императо­ рът сам се качва отново в своята колесница. Патриархът и свещениците не са с него. където дворцовата стража пада в кра­ 38 ката на императора и където императорът намира кръста.

на единодушието па сената. то е. 44 ако християнският календар позволява . които довеждат на власт Констан­ тин или Юлиан в Галия). светските сановници също присъстват . за да се припомни. когато се прави всичко възможно. а извършваната там коронация поставя нача­ лото на един необратим. 11о именно жестът. за да бъде смекчено чувството за насилие: казва се. който веднага е върнат като „обрат­ 1 но дарение'"'. вмес­ то па щит. че властта се взема със сила. двореца. в Кувуклеона (cubiculum/xouflovxXdov). И ако за ритуала е избран декорът на Campus Martii и импровизираните форми.на Хиподрума. действието се развива през 457 г. в завладяващата сцена. по време на който един военен пред­ водител бива „избран" от войската.. а първата му грижа е да раздаде пари на своите „друга­ ри по оръжие". когато присъства­ щите се обръщат към Бог за одобрение на направения от хората избор. но в самия Константинопол и в относително нормален политически кон­ текст. където. когато Бог благосклонно отговаря на молитвата и обикновеният човек за . торквата бързо сс превръща в корона и. от сена­ торите и префекта на града. решава да „узурпира власт­ та". с който двамата campidiictorcs полагат своите огърли­ ци на главата и в ръката на Лсом. където единствено патрикиите следват императора.Гnciea 2' Прокпсшации и коронации 91 нат от воините от Схолите. Разби­ ра се. Ясно с. сенаторите и сановниците. където се събират префектите.поне като фигуранти . вместо корона получава торквата на „командващия на ла­ гера". новоизбраният бива издигат па трибуна. във Великия Триклинос. а на следващия ден . те се позовават. които му дават „бон" ( m T T a x i o v ) за хиляда сребърни либри. но все още несигурен процес. Самото провъзгласяване наподобява военен преврат (подобен па тези. comes el magisler utriusque militiae Аспар действително налага своя кандидат. императорът решава дали да има състезание. че церемониалът се състои от две обособени и до­ питващи се части: прокламация извън стените и триумфално влизане в града.. правото и народа. В случая с Леон I. бележи момента. останали да пазят двореца. че изборът е на сената. бива наметнат с парче пурпурно платно и издигнат на щита.в Евдомон заедно с патриарха и цър­ ковните служители. където има пиршество. Последните епизоди протичат в Консисторията.

ЕрнстКанторовиц подчертаваесхатологичиия сми­ съл . станал император. не се постига толкова просто. е било смирено и потвърдено от другия. като посветено пространство и гражданска общност. който посещава града или се връща след временно отсъствие и доказва щедростта си и успешното си царуване. сам по себе си заслужава внимание и може да има различни обяснения.92 Принципите миг става император. когато се готви за поход срещу Максенций в Рим 7 или когато обсажда древния Византион' . които може би сс дължат . Влизането (adventus) в Константинопол може да бъде осъ­ 50 ществено по различни пътища . а понякога връчва 4 данъци или посвещава трофеи ''. определен като отбранителен периметър. а протоколът за провъзглася­ ването на Леон I съдържа oco6ei юсти. тя представлява победно или просто тържествено влизане на император в някой град на Империя­ та. което е дало на единия властта. То трябва да бъде потвърждавано при всеки повод. Но съгласието между толко­ ва различни партньори. че пристигането на владетеля в даден град се отбелязва със специален ритуал и има типична иконография. че насилието. Adventusprincipis не е церемония. Тук той има до себе си голям кръст за про­ цесии. а заедно с издигнатите лабаруми и зна­ мена се възражда лицето на самата Империя.на тази епифания: царят спаси­ тел се явява пред народа на своя град с ореол от свръхестестве­ ни знаци. предшестван или следван от гения на Империята 46 победа или ангел . в определена последователност трябва да влезе в сърцето на града и да се настани в своя дво­ рец. Радостната зъл па по­ 4в среща с цветя и гирлянди този deus praesens. своя освободи­ тел или защитник. за да сс помни. олицетворен от жена. който вероятно възпроизвежда картината на Констан­ тин Велики.лесно християнизиран . Точно този аспект изпъква при избора на император за престола и води до допълване на статичния моментен церемониал на прокламацията извън сте­ ните с динамичния церемониал наедно постепенно прониква­ не. като есе злато по пътя си (sparsio). Същинската коронация е приключила. но „щастливият" вое­ началник. като един въоръжен император и-един мирен град. присъща па поемането на императорския трон. управлявана от институ­ 45 ции . Фактът.

Общата схема обаче е да се напредва със спиране.на об­ стоятелства. отколкото военен. построените от Константин стени. 53 С „хрумването". които са очертавали свещения периметър на основите и където се прониква през Красивата порта. който му дават.и преди всичко . които смущават реда и символика­ та й. с което сс придвижва официал­ но лице -. че Форумът е запазил кръглата форма на им­ 52 ператорската палатка от времето на обсадата на града . Доста текстове в Patria на Константинопол предават легенди за завладяването на Византиои от Константин и за насилието. стените. преобразуване и молитва при всяка от защитните стени па града: тези. отколкото алчен. сценарият на adventus би представлявал насилие над града от един завоевател.93 Глава 2 • Проклаиации и коронашш на зле съхранения текст. когато се разделя с някои от воинските си дрехи. който пробива тройната му историческа крепост. церемо­ нията претърпява промени. кога­ то сваля короната от главата си. както пише Петър Патрикий .или да върви пеша като гражданин. за да сложи типични за сенатор или консул одежди. прави го заложник и му налага своя закон.смирен пред единствения истински цар. и в края на пътя . не става по-щедър. до олтара) и я получава отново от патриарха. за да се ка­ чи па колесницата . когато връща на­ лога. която той вече има. За да съживят „спомена" от една загубена свобода. повече гражданин. а легитимността. Различните проме­ ни в поведението и облеклото му са белези па това преобразу­ ване: когато императорът слиза от воинския си кон. провъзгла­ сяването за император да се извършва на Хиподрума. покрита. Първо сс разглежда случаят с инвеститурата на Анастасий .средство. който основателят с трябвало да завладее и да „романизира" и в кой­ 51 то се прониква малко след Форума . Това е въпрос на мода. което го е съпътствало. дава я на препозита (който я занася. която все още му липсва. те изграж­ дат представата. Ако на всеки етап от „проникването" в Константинопол завоевате­ лят постепенно не губи воинската си ярост. които очертават градския периметър от времето на Теодосий II и където се прониква през Златната порта. С тази мета­ морфоза императорът получава не властта. но също . ограждали въстаналия град. този на Небе­ то.

Тълпата отговаря с одобрение за датата на Велик­ ден. саиовниците и сенаторите се събират заедно с архиепископа па Константино­ пол (Евфимий.aia) императрица. която избира силентиария Анастасий. саиовниците изпращат па Хиподрума императрица Лрпапа. префекта на града" (тя го прави незабавно) и предрича най-добро бъдеще за една „римска" (Tojjj. решават да се доверят на Ариана. сенаторите и офицерите. За да овладеят положението. че „царството. което я приветства през един ~кфеХкг]спос„ поставен 51 пред трона и зад олтарната преграда. Патриархът съобщава решението. чества „победата" на Ариана. конто според протокола наблюдават състезанията с импе­ ратора. които засе­ дават наблизо. не са в конфликт. Без да чака „молба" ' от народа и воините. новия император. 490-496) в портика пред Великия Триклинос 55 (на деветнайсетте легла) .) и до­ като тленните му останки са още в двореца. цивилни и военни. а воините за­ стават на запазеното място пред императорската ложа (stoma). С мъ­ жеството на истински император Ариана се обръща към мно­ жеството. обявява. Трите групи. Тогава императрицата се оттегля в императорската зала Августеус. тряб­ ва да се състои през седмицата на Великден. 92) \ 13 нощта след смъртта на Зинон (9 април 491 г. ако „нищо чуждо ие се при­ 57 бави към расата на римляните" . Денят на 10 април е посветен на погре­ бението на Зинон. след погребение­ то на Зинон.94 5 Принципите (I. кое­ то радва всички. Всички изразяват враждебното си отношение към починалия император. Про­ възгласяването му. както и от няколко евнуси от двореца и от патриарх Ев­ фимий. но са разделени всяка в отреденото й институционално пространство. за да изберат. зае­ мат обичайните си места на скамейките под трибуната. безпристрастно и в подчинение на Бог. от които зависи изборът на нов импе­ ратор. докато народът заема „своите места" на Хиподрума (местата на Сините и Зелените). но саиовниците. иска от нея да прогони „този крадец. а на следващия ден се състои церемонията . от което зависи „спасението" на света. вдовицата на Зинон. и Анастасий веднага бива отведен па сигурно място в Консисторията.е ней­ но". загърната в хламидата и обградена от всич­ ки. сенаторите и офице­ рите пред светото Евангелие и при патриарха. тя свиква саиовниците. Останалите титулувани особи.

преди да приеме по-нормалната функ­ ция на наследница по кръв. Тогава в тези одежди той се появява отново на трибу­ ната па катичмаша и приема поздравления от тълпата. и пред народа от скамейките. която го акламира с титлата Август. където го обличат с 58 дивитисиоп. като прие­ ма техните приветствия. а след това се представя на трибуната пред воините от stoma. про­ цесията с императора отива в Света София за кратка служба. воините получават очакваната отплата. новият император слиза от щита. XtpeXXrjcrtoc. Знаме­ ната и флаговете веднага сс изправят. цивилни и военни. Забележителна е също и новата конфигура­ ция на властите с двата полюса: на Хиподрума. Свиканите предната вечер титу­ лувани особи. Най-напред ролята. загръща го в хламидата и го увенчава с корона.да осигури не­ прекъснатост при предаването на властта в една опасна ситуа­ ция на криза и прекъсване. отредена на Ариана след смъртта на първия й мъж. Анастасий бива издигнат на щита и един campkhtctor поставя на главата му своята торква. Доста особености са задържали вниманието на Петър Пат­ рикий. Влиза в триклиния на ложата . произ­ нася кратка реч. където войни- . къ­ дето полага клетва да управлява по съвест и справедливо. Анастасий отива в портика на Великия Триклинос. се явяват в двореца. а по свобод­ ния избор на императрицата. скрит от погледите салон. ненавиждания император . В продължението няма други особености: говорителят па императора. тувия и кампагиа . която за няколко часа заема поза­ та и езика на император самодържец (autocrator) или дори по­ бедител (triumphator). отива отново в триклиния на императорската ложа.Глава 2 ' I/рекламации и коропащш 95 по възкачването на престола. облече­ ни е бели хламиди. Съгласието на засегнатите страни не се постига пряко в името на Анастасий (което би довело до традиционната и символична народна „молба"). които държат свалените доземи знамена и флагове. която чрез втори брак да легити­ мира homo novus. и се отправя към императорската ложа на Хиподрума. и заедно с патриарха са приети в Консисзорията. където патриархът произ­ нася Господи помилуй. След като завършва тази коронация.не­ що като малък.. императорът се връща в двореца и отпраща всички освен го­ стите за заключителното пиршество. който е не­ разделна част от двореца.

гаранти­ рана единствено от православието на новия владетел. Бафемий е просто по-особен сановник. когото подозират в симпатии към монофизитската ерес. благодарение на разположената хабютхес не се налага Ариана. с някой от големите религиозни празници (в случая Великден. през нощта на 9 срещу 10 юли 518 г.96 Принципите ците намират място до народа. a adventus е само едно появява­ не без опасност от народни излияния. заседават в непосредствена близост до императорските покои и Схолите. Евангелието е изложено в залата за заседания.. чс християн­ ското звучене се засилва: установява се традицията избраната за коронацията дата да съвпада. по ви­ наги е възможно да изпуснат от контрол. и на двореца. 13 тази сбита и по-статична. придружава я на Хипо­ друма. за да напомня за моралните задължения на саиовниците. обгръща Анастасий с хламидата. Най-накрая ще отбележим. нито императрица. 93) добавя към сценария са­ 0 мо един нов елемент: „безредие'"' . но повсеместното присъствие на патриарха не означава институционално признаване на ролята на Църквата. а не когато тайно. който да коронова наследник. в скрит от погле­ дите на тълпата триклинос. патриархът присъства в целия процес. по в същото вре­ ме по-пптепзивпа церемония Марсового поле па Евдомоп се свежда до малкия периметър на императорската ложа и про­ странството пред нея (stoma). които новата титла му позволява да носи. а после Анастасий да напускат двореца. която извършва campiductor. Това християнизиране на церемониала е доста зна­ чещо. няма нито импе­ ратор. където саиовни­ ците. сполучливо напомнящо. Истинската коронация тук е тази. След смъртта на Ана­ стасий. цивилни и военни. натова­ рен е да контактува с императрицата. полага короната на главата му и след това предвожда кратките церемонии в Сме­ та София. който символизира спасението на Вселенската империя). както при съборите. 59 Възшсствисто на Юстин I (I. доколкото е възможно. когато сс обръщат към представи голи тс на народа нли войската и по­ лучават короната. заседава сред саиовниците. патриархът предава на императора символите. който действащите власти се стремят да ритуализират. че всеки церемониал за провъзгласяване е исторически процес. в което обаче сс откри­ ват същите елементи. която и . Общуването между двата полюса е пряко.

своя избраник за ко­ 64 роната . По-късно той става епископ на Хераклея (което очевидно е единственият за него начин да остане жив след това неуспешно провъзглася­ ване). но предложенията всеки път са отхвърляни. В портика до Великия триклинос саиовниците и патриархът напразно се мъчат да по­ стигнат съгласие около някакво име. Тогава с удари по вра­ тата от слонова кост. със сцепена устна в едно послед­ но сбиване с войниците от Схолите.Схолите. След това церемониалът протича по предишния модел: Юстин се изкач­ ва в ложата на Хиподрума. заплаха от прекъс­ ване този път е факт и в рамките на самия ритуал положението 61 става „почти неконтролируемо" . и го издигат на щита. те настояват да получат от обслужващите дворе­ ца (кубикулариите) императорските символи за предлаганите кандидати. където всеки 62 призовава с речи своите войници .Глава 2 • Пракламацич и коропации 07 да осигури прехода. после е издигнат на щита и увенчан пред катизмата с огърлицата па един campiduclor. През това време народът се събира па Хиподрума. 518-520). който. четой . близък на Юстин. войници от единия гвардейски корпус на дво­ реца. Този опит за коро­ новане (вариант па издигането върху щита) предизвиква раз­ мирици в двореца и Патрикий едва е спасен от ръцете на екс­ кувитите. където ясно проличава разделението между саиовниците и нереши­ телните сенатори. акламира сената и иска „за войската и Вселената император. Всички институционални елементи са налице.magister praesentalis Патрикий . възкачват на средното ложе. Лошото им функциониране се ограничава в рамките на двореца. Магистърът Целер и комесът на екскувитите Юстин са извикани в двореца. В край­ на сметка обединението на сената накланя везните в полза на изненадания Юстин. Надвисналата през 491 г. придружен от саиовниците и токущо поелия функциите си патриарх (Йоан II. извеждат за поздравления на Хиподрума един трибун на 61 име Йоан . е принуден да приеме. враждуващите помежду си войници и хора­ та от двореца. В същото време в Триклиноса на деветнайсетте легла войниците от друг гвардейски корпус . Пред този нестихващ раз­ дор екскувитите. която отделя Триклиноса от император­ ските покои. запазено за императора. които държат символите на властта. избран от Бог". които овладяват положението. Единственото интересно различие е.

казва лаконично Петър Пат­ 65 рикий . на 1 април 527 г. когато на смъртното си ложе императорът завещава управлението на някой роднина . е между „новизс" импера- . но действието се развива в Трибунала на деветнайсетте легла (иначе казано. Леон Младши получава короната от дядо си Леон I (1. Във втория случай се разиграва същият сценарий. който всъщност мече упражнява властта (Юстиниан). 95).дар от префекта на града и сената. пазени в императорската съкро­ вищница. а Леон предава коро­ ната на внука си. или племенник. приемането на p-oSioXov ^pucrouv . коя­ то завършва с вик от множеството „Амин". а само ръководи ед­ но дискретно mutatio vestis. открита един­ ствено за саиовниците и едно символично представителство на войската. а само му предава символите. а с скрит от погледите под „костенурката" от войнишките щитове. ча да поеме симво­ лите. Тази подробност потвърждава. че патриархът не коронова новия император. но същевременно по­ казват и структурни аналогии. silention. което се открива във византийската епоха и което отговаря на вече разграничените две идеи за царство. а за предаваме на Империята in extremis. отпла­ тата към войниците. „Струва ни се необходимо да обясним как един император бива създаден от друг император". От гледна точка на церемониала пренасянето на прокламацията от Евдомон на Хиподрума. Основното разделение. както и превръщането на advenlus в процесия от двореца до Света София свидетелст­ ват действително за известно свиване. преди да опише накратко два случая: на 17 ноември 473 г. който само ще изпълня­ ва функциите (Леон II)''''. Юстиниан е коронован от чичо си Юстин I (I. Тук церемониалът с сведен до пай-еъщесгвепого. 94). Не става дума за династия. които кубикулариите са склонили да му предадат. в двора на Делфакс) с една церемония.внук. Патриархът прочита молитва. до­ като патриархът „полага короната на главата му" (и вероятно го обгръща с хламидата). В първия случай действащият император се появява в ложата на Хиподрума с патриарха от лявата си страна и кесаря от дясната.98 Принципите не се връща и Триклиноса на своята ложа. със същото участие на патриарха. което не създава новия император. След това е ред на акламациите.

значимата разлика между този.а през X в. го подтиква да представи императорската власт като естествено наследствена и династи­ ческа. се стреми да представи обобщен образ на всички възможни случаи на короноване и тъй като не намира по-значещ елемент. които получават короната от ръцете на своя предшественик./ линч J • 1Цююшмацни it кортин/ни 99 тори. той се за­ доволява със заключителния епизод. по същсстпсиати разлика сс състои в подхода. че ритуалът в известна сте­ пен се развива: все още жив през V в. а именно . което придобива тогава Хипо­ друмът. съставителят от X в.посещението в Света София. . В средновековния текст прозира тенденция към повече формализъм. но не и до­ статъчен. отбелязвайки значението. иезаплашваиа от сътресения. Все пак това развитие остава ограничено и съвсем не представлява найважният аспект на ритуала. В действителност Петър Патрикий е прав: всеки император идва с присъща за него прокламация. така и на стила. . Твърдата позиция. съдържащи се в историческите изво­ ри. формата вече е съвсем застинала. за които cе следва или се имитира един процес на завзе­ мане на властта. той става все по-схемати­ чен през VI в.както със съжаление установява Петър Патри­ кий. От церемониала към историята Между протоколите на Петър Патрикий и конвенционал­ ния текст в съответната глава на Книга за церемониите съ­ ществуват лесно забележими различия както по отношение на епохата. и „наследниците". която Константин Багренородин заема по лични причини. а Книга за церемониите не успява съвсем да при­ крие . оставяйки място за импровизации и нововъведения. преди всичко потвърждават нещо. Истина е. изло­ жените от него модели продължават да се прилагат или поне да предлагат на следващите наследници на Империята всякак­ ви възможности за избор на комбинации. необходим. което Петър Патрикий подчертава. Кратките указания за прокламациите и коронациите. Дори и след VI в. който получава овакан- . Докато висшият служи­ тел от VI в. най-близо до кон­ кретни и датирани ситуации. подбира цяла гама от модели.

посрещнат от множество без опоненти. когато разделението ще е отстъпило място на консен­ суса. „прокламация" ( a v a y o p e u a t c .] Ираклий бе коронован за император в пресветата Велика църква от Консзантинополския патриарх Сергии. се възприема дълъг церемониал. представена като изненадваща за заинтересувания. следвайки класическия маршрут Евдомои. • Още по-трудно е да се опише обичаен церемониал сред поредицата от събития.100 Принципите тената поради естествената или насилствена смърт на предше­ ственика си власт. За целта. 70 коронацията от патриарха . Месе. па 25 ноември. в петък на 23 ноември 602 г. воден от Ираклий срещу Фока. патриарх на Кон­ стантинопол.i<. вторник. която ясно разграничава. Тук е посочен един от множеството примери. приспособен към една по-често объркана ситуа­ ция. а. а понякога и разсрочва във вре­ мето. противни- П ГЩ • .o v ) .]"**. Когато императорът е „нов човек". двореца . портиците на Троада .. Пасхал­ ната хроника дава следното кратко описание: „В деветия час на този понеделник [5 октомври 610 г. се състоя събрание на Хиподрума. На следващия ден. Два дий по-къспо. Патриарх Никифор се стреми да различи два институционални етапа: от една страна. за да се даде легитимност на узурпатора и да се отложи „влизането" за неделя. който опитва късмета си или който е въздигнат чрез народен бунт. Разказът на Теофан е по-обши­ рен. • Такъв е случаят с Фока. той влиза в столицата па колесница. преди това е имало прокламация от войниците. a r ^ t p . Разби­ ра се. от друга. в Светата църква на свети Йоан.. когато бунт. . 67 ок Златната порта. и онзи (най-често кръвен наследник). гражданска война и церемония се следват почти без преход.) и „коронация" (атеф-с. по време на което [. но и по-объркан: Ираклий пристига в Абидос. в деня след бягството на Маврикий и семейството му.. за когото в Пасхалната хроника се уточнява. след сцените на бунт и навлизането на победите­ ля Ираклий в града следва „прокламация" от сената и народа. а патри­ архът го коронова в Евдомон вместо в Света София. в неделя.. avaxY)pu!. губейки основното. ко­ гото предшественикът приживе присъединява към васипеята. че „бе коронован от Кириакос. в Евдомои". които увенчават с успех бунта.

) в олтара от патриарх Йоан .) събитията се предават в такава последователност: на Петдесетница. получава корона (която митрополитът на Кизик е взел от една църква на Божията майка и му е изпратил). за да извърши прокла74 мацията . увлечен от думата за увенчан (с брачния венец и императорската корона).) в Све­ 73 та София и коронован ( а т Е ф т а с . военен предво­ дител бива провъзгласен за император от своите войски извън Константинопол. а тър­ жествеността па коропацията се слива в един семеен и частен празник. бивш секретар в двореца (ааг)хрт]тг]<. в деня. който заплашва Империята. „избран за поста" (avaxrjpuTTeTai) чрез гласуване и проучване (фт]фш xivl x a l Soxijiacrta) от сената. после отива в Ираклия. в същия ден два­ мата получиха от патриарха брачния венец: така в един ден 71 т о й беше и р т н а г та самодържец и женен" . Според източниците цари действителен смут: в сумато­ хата на бунта и под заплахата от българското нашествие „на­ родът" се събира във Великата църква. след като предшественикът му е ослепен (3 юни 713 г. след като е „провъзгласен" (avayopcuBac. • В сбития разказ на дякон Агатон за краткото възшествие на Артемий/Анастасий II (4 юни 713 г. • Класически е случаят. за да бъде коронован. Така . новият импера­ е тор. тъй като наистина през 638 г. преди процесия­ 12 та в Света София . слиза на пристанището на Света София и когато насилието е прекратено. но редът е обър­ нат. „и същия ден бе ко-ронована за императрица годеницата му Евдокия. Дали. Теофан не бърка Света София с дворцовата църква Свети Сте­ фан.). църковното тяло.). където действително са се провеждали царските венчавки? Може би не. отива по море в Константинопол. чс обикновената церемония започва с бунта. когато по повод наличен успех или на някакъв обрат. войниците и „полити­ ческия народ". приема короната от Сергии в параклиса Свети Стефан в двореца. Пъп всички случаи обаче показателното в то­ зи разказ с. След това той се отправя към Константино­ пол и влиза в града като победител.Гпаве 2 • IIрекламации и коропации 101 ците на Фока се присъединяват към него. Подходът и актьорите се различават добре. Ираклон е коронован именно в параклиса Снети ('тефчп.

. паракимоменът Васи­ лий. на 25 март 717 г. На 2 юли Никифор Фока . влиза в двореца. По щастлива случайност организаторът на неговото възшествие.) династическото наследство е осигуре­ но от двамата короновани синове на починалия император петгодишния Василий и тригодишния Константин. изчаква войската да потвърди избора в Евдомон. Императ­ рица Теофано поема регентството.е провъз­ гласен за император в своя военен лагер в Кападокия (в тф xauvrcco. провъзгласен за император от своите войски през април 716 г. както би могло да се каже за Марсово поле на Евдо­ мон). през 963 г. Поради премерена сдържаност обаче той се съгласява да сло­ жи единствено червените обувки и все още отказвала носи ко­ роната и императорските одежди. подписва декларация в православие. стратегът на Анатолики Леон е посочен от своите велможи за наследник на Ми­ хаил I. Войниците го извеждат насила от палатката му и го „из­ дигат" на щит против неговата воля. Така чове­ кът. • Съществува и друг вариант: на 11 юли 813 г. е и автор на една от преработките на Книга за церемонии­ те. Ето че вече е император. но той е предпазлив и не избързва.стратег ма Апатолики. а паракимоменът Йосиф Врингас ръководи търговските дела. запазва живота на предшественика си и на неговото семейство. изпратен от провидението. 75 След един чисто формален „избор" . След смъртта на Роман 11(15 март 963 г.. предоставя поле за действие на патриарха. След примерите с Фока и Ирак­ лий случаят сс повтаря при Леон 111 . той вли­ за в града по традиционния начин.тогава магистър и доместик на схолите на Изтока . • Век и половина по-късно. Никифор Фока за­ взема властта по същия сценарий. които той с право посочва като образцови. през Златната порта.102 Принципите постепенно едно насилствено завземане на властта се превръ­ ща и легитимираща церемоним. където към протоколите на Петър Патрикий е добавил по­ дробен разказ на прокламацията и коронацията на Никифор. успява да стане „съвсем леги­ 7 тимен император" ''. влиза в града през портата на Харисиос. Свързва се с Констаитино- . а на следващия ден получава короната от амвона на Света София. след пораже­ ние от българите на Крум при Версиникия.

Никифор прекосява Мармара с импера­ 77 торския дром. да усили защитата па града. После премина­ ва през портата и се отправя на коня си по Месе до Форума на Константин. а на следващия ден към него се присъединяват главният евнух на двореца (паракимомен) Ва­ силий. където димите го приветст­ вате почести за неговите победи над арабите. После във Великата църква. Там облича царския скарамаигион и в третия час се от­ правя на кон към Златната порта. Действително бунтът се превръща в церемония. облича дивитисион. на зазоряване. който се укрива в Света София. е да организират влизането. Гой обхож­ да външната страна на стената. където множеството се с събрало да го посрещне. ко­ ропацията и настаняването на новия владетел. естествено. а след това па амвона. дебаркира недалеч от Златната порта. идващ от Евдомои. вече сменил туниката стситсакион. Междувременно на 14 август Никифор пристига в Йерея. От 10 до 13 август бунтът сс развихря. изпълнява религиозните си задължения в църк­ 79 вата на Божията майка на Форума . в Пиги . Леон Фока (брат на Никифор) вли­ за в града. чиято задача. а Варда Фока (баща му) поема контрола в двореца. обува кампагии и компотуви и се отправя пеш към Света София в процесията след кръста. Ето доказателство. и прави първото си поклоне­ ние извън града. В един от параклисите на Света Со­ фия той отново е посрещнат от димите с приветствия. че церемониалът не е претърпял съществени промени и че разликата между Петър Патрикий и Константин Багренородни се състои в гледната точ­ ка. да „аиатсмоса" бунтовника и да сс опита да залови баща му Варда. в манастира Света Богородица от Аврамип тис . където е обгърнат с хламидата и ко­ ронован от йерарха. от другата страна на Босфора. той тържествено влиза с патриарха до олтарната прегра­ да. Двадесетина години след първото съставяне на Книга за церемониите възшествието на Никифор действително при- . В избрания от него ден. където не вярват на добрите му намерения спрямо двама­ та млади императори. препозитът на церемониите Йоан и избрани сановници.Гnana 2 • I //юкясшации и коронации 103 пол. много близки до предшестващите прокламацията на Леон I в Евдо­ мои. 16 август. по не успява да възпре Йосиф Врингас да организира съпротивителни действия. за да стигне до павирания път (кАахштт)).

и чийто протокол е запазен в същия ръкопис. Веднага след това той се качи на Хиподрума и там.. както и Книга за церемониите™: след­ ва се същият маршрут. всяка победа заслужава прокламация или повтаря вече осъществено провъзгласяване. набързо е получил съим8 ператорската корона от ръцете на Михаил III '. детето Ираклий Константин Младши бе короновано в двореца за василевс от баща си Ираклий. но тя започва с военна прокламация. Когато властта не се предава по наследствена линия. коронован. които дава Петър Патрикий. носен от Филарет. В действителност церемониалът се вдъхно­ вява от един модел не на коронация.кратък маршрут до Света София. с обичая съвсем невръстни деца да бъдат присъединявани към Империята .ритуалът придобива по-устойчива форма. и така. • Изключително свидетелство. Пасхалната хроника описва по следния начин коронацията на осеммесечния Ираклий-Константин (Константин III): «През тази година [613]. Приме­ рите. с която през 866 г. когато езава дума за император. който се завръща като победител от Тефрик и Германикия през 878 (или 879) г. а на победа — по-точно на триумфа на Василий 1. на 22 от месец авдинеос. естествено. същите етапи. бе почетен от сенаторите като василевс и приветстван от присъстващите.104 Принципите ключва с коронация в Света София. Впрочем можем да си зададем въпроса дали основателят на Македонската династия не се е възползвал от своите победи през 873 или 878-879 г. 38. В случая на просто предаване на влаезта от властващ импе­ ратор на съимператор церемоииалзл-. с съсредото­ чен в двореца и предвижда само евентуално появяване на Хи­ подрума. по едва при Ираклий т. а после . И се повели отто- "I ГЩ Ш ' Ш Г Л 1 I . януари според римляните. доста напомнящи дългата схема на прокламацията на Леон I през 457 г. подобно на описаната в глава I. И това никак не е чудно. а попада у „нов човек". всяка императорска прокламация приема вид на триумф и.е. за да бъде коронован за втори път и с един церемониал „по стар обичай" (както уточ­ нява протоколът) да заличи церемонията по обикновеното пре­ даване на властта. предшестват утвърждаване­ то па първите византийски династии. той излезе с баща си на път за Великата църква. adventus и „вход". обратно.

богохраним. И патриархът влезе прп императора. преблагочестнвия втора година Флавий Ираклий — и втора година след неговото консулство . и посрещнаха великия император и синовете му [Ираклий-Константин и Ираклон]. за да положат императорската корона. Когато всич- .тъй като по­ жела да даде на сина си Ираклий [Ираклон] титлата кесар в йерархията на ваеш/еята ( E U . или по-скоро. постъ­ 85 пи по следния начин." да се пише „от царуването на пребожествените господа­ ри и велики добротворци. 83 които не са призвани да царуват . тъй като Ираклий първи присъединява името на по-големия си син в официална­ та формула па властта. дори и след като премахва междинното стъпало-достойнството кесар. което Маврикий не прави. а церемониалът все още не с достатъчно устано­ вен. После преславните патрикий бяха повикани според традицията и влязоха в Августеуса.a TTJC. негов син. [Ираклий] го въздигна в титлата кесар. като сложи на главата му същия камилавкион. изглежда като новост. „Трябва да сс знае. • Вероятно такъв е случаят с Ираклон. съимпера86 тор]. Молитвата се състоя в Свети 1 Стефан от Дафни* и свалиха от главата на кесаря камилавкиона [шапката]. както видяхме. го запазва за по-малките си синове. с която по-големият син на Ираклий започва да управлява при съвсем ранното му присъединяване. И след като прочетоха още една молитва за господаря Давид. който носеше. кесарят [Давид] беше с тях. то <ryi]\i. Тя наистина е нова.. че коронацията не се е състояла в Света София и че про­ токолната формулировка. чс на 4 юли. единайсети иидиктиоп [638]. (Зао-iAeiac. първа година" ..и Флавий Ираклий Константин 82 Младши. Ще отбеле­ жим. 11атриархът и всички членове па сената бяха призовани.Гнава 2 • 11рокяалшции и корошщии 105 зи 22 януари нататък [в официалните актове] след „в името на. винаги августи и автократори. Запазеният в Книга за церемониите прото­ 84 кол заслужава особено внимание. но когото после баща му въздига във василевс наравно с Ирак­ лий Константин. който бе­ ше с господаря Константин [Ираклий-Коистангип. кръвен брат [на Ираклон] . роден по-късно от втория брак на Ираклий и най-напред получил титлата кесар. автократорът и велик император [Ираклий].). тъй като ситуацията е из­ ключителна.

те застанаха прави на 89 90 стъпалата .необходимост при осво­ бождаване на императорския престол. че ролята на патриарха е такава.. императорът отиде във Великата църква с децата си. 92 Великден или Петдесетница . Процесията до Света София е само завършек на церемониала." Следователно. той взе короната от 91 баща си Ираклий и извърши работаза. войниците от Схолите и представители­ те на димите. описани от Петър Патрикий. Ирак­ лон въздига племенника си във васипеята. B 1 J 3 U 1 C C T B H C T O на Констант II. когато патриархът извършва короноването . в църквата. „Но множеството го принуди да свърши сам работата. Постепенно се установява традицията коронацията да се състои във Великата църква по повод на тържествен празник: Коледа. трябва да приемем. това се е приема­ ло като аномалия. качва се на амвона и заповядва (на патриар­ ха) да коронова Констант II. без сам да извършва короноването и об­ личането. Принуден от народа. Леон IV. от консулите до illustris.p Патрикий да говори за „смущение". . през септември 641 г. каквато е определена във втория протокол от глава I. Тогава. присъединява към престола сина си Констан- . син и внук на императори. Богоявление. по който през 776 г. син па Ираклий-Копегапгип. и всичко се извърши също във Великата църква. което напомня сцените от Евдомон или от Хипо­ друма. • Малко по-късно. Схолите и димите.106 Принципите 88 ки излязоха . Въпреки че понякога гръцкият израз е двусмислен. • Особеният начин. но извършва това действие с явно нежелание: отива до храма (Света София) с патриарх Пирос. отвориха вратите на военното крило и влязоха всички флагове.докато императорът самодържец е жив и може сам да го направи. според традицията". 38 на Книга за церемониите: той чете молитва над короната и хламидата. дава повод па 1 len. В същото време патриархът излезе и след като всички поздравиха. а поздравленията на са­ иовниците са последвани от внезапното влизаме в двора на Три­ бунала на знамената. оскърбление или отричане. „Великият император" короно­ ва своя кръвен или избран наследник. който изцяло проти­ ча в двореца и в който ролята на патриарха е да прочете молит­ ва при коронацията в Свети Стефан.

императорът отлага съби­ тието и отговаря на разтревожените въпроси. Сине Божи. Антимий и Евдоким). подчертава процедурата и значението на коронацията 93 на наследник. че приемаме от Твоята десница Госпо­ даря Константин за император. Пола­ гането на клетвата става на Разпети петък. вследствие на които императорът постига от пред­ ставителите на цялото обществено тяло (воините от темите. тъй като заплахата за узурпация идва преди всичко от братята на императора. след което императорът коронова сина си. представителите па народа и на занаятчиите) клетва пад Кръста. В периода от неделята на Връбница до четвъртъ­ ка на Великден на Хиподрума се провеждат добре съгласува­ ни прояви. както повелява обичаят па тази литурги­ ческа дата. императорът отива на Хиподрума с пат­ риарха. На следващия ден в Трибунала на деветнайсетте легла Леон IV дава на по-малкия си брат Евдоким титлата новелисим. на катизмата. за вярност към династията и по-специал­ но към преките наследници па Леон IV. Следователно отложеното присъединяване на ди­ 94 настическия наследник . да го пазим и умираме за не­ го!" . Издигат преносим олтар и пред очите на всички. качва се на амвона със сина си и патриарха. централната войска. сменя по­ кривката на олтара. чрез която събралите се по правило искат Бо­ жи знак да потвърди човешкия избор и която напомня молит­ вата. Ето. че желае да пре­ достави възможност на сина си да води живот на „обикновено частнолицс". кара всички да положат на олтара подписаната клетва за вярност и обявява: „Ето. предхождаща вдигането на знамената при прокламация­ 95 та на Леон I в Евдомои . Както вече видяхме .по времето на разказа на Теофан Константин VI е на шестгодишна възраст . т. потвърдена по-късно и писмено.молитва. аз се съгласявам с вашата воля и ви давам сина си за император. / . Тогава всички казват: „Потвърди ни с от­ говора си. патриархът чете традиционната молитва над императорските знаци. На следващия ден в зори. неделя на 96 Великден (24 април) . Следва процесия до Света София заедно с двамата кесари. а после отива в Света София с кесаритс (братята му Никифор и Христофор) и новелисимитс (братята му Ни кита.Глава 2 • Прокламацин и короиации 107 тин VI. вие го получавате от Църквата и от ръката на Христос".се е приемало за ненормално. братя. саиовниците от сената.е.

Изводи След този преглед на различни случаи вече по-добре разби­ раме затруднението на Константин Багрспородпи да предста­ ви единен модел за коронация па император. трибуна или на църковен амвон.108 Принципите тримата новелисими и императрица Ирина. саиовниците от сената . Пат­ риархът неотменно е до императора и дава религиозна под­ крепа на политическото действие. съпруга па Леон IV и майка на Константин VI. който няколко месеца по-късно се замесва в заговор. белязан от неговата личност или вдъхновен от някой от предходните про­ токоли. Тези структурни елементи са следните: очакването на народа.народът.нещо. вой­ ската. още повече че може би присъства и Юда единият от братята на Леон IV. а в неделята на Великден го коро­ нова. сравнението с разпнатия и възкръснал Божи син е оче­ видно за всички. който иска император. потвърдена пис­ мено с името и саморъчния кръст на подписницигс и търже­ ствено положена на олтара на неговата църква. а на Хиподрума. които всеки император организира в повече или по-малко драматизиран церемониал. а има ня­ колко ритуални елемента. санк­ циониран с отлъчване или анатема. Традицията разрешава коронацията да се извършва не в Све­ та София. Христос е гарант на клетва­ та за вярност.могат да бъдат разграничени. направено в Книга за церемониите. и появата на императора. избран като историческа и политическа референция. Подготвеният от Леон IV сценарий ненатрапчиво се наслагва върху развоя на пасхална­ та литургия. 11- -•[ II! - ' "1Г Й П М 1 I . Евентуалното отстъпване от нея се приема за голям религиозен грях. който търпи варианти. Актьорите . Няма посте­ пенно установен церемониал. както и жалкото обобщение. произнесена над дървения кръст. маркирано от акламации или молби. който получава короната издигнат върху щит. Това не омаловажава и ролята на Църквата. което Леон IV оче­ видно желае. Когато в Страстната събота „великият император" казва: „Давам ви моя син". който предлага възможност за помногобройно присъствие на народа .

Света София или църквата в двореца . както и родното дете на императора получават знака на васипеята. 11с особено открояващата сс церемония. когото войниците увенчават с огърлицата. че вме­ сто да се заличава. Трибуналът на деветнайсезте легла. който води от фактическата власт към легитимация­ та на императора.са все едни и съши. с по­ беда. първият се родее с adventus. Magister officiorum при Юстиниан също е прав. докато вторият е с обикновена процесия. В този смисъл още по-интересно е да отбележим.като по този начин придава собствено звуче­ не на всяко провъзгласяване. която би трябвало по принцип да променя природата па човека. отколкото на византийската династическа практи­ ка. вероятно се обяснява с признатия приоритет на фактическата власт. Церемониалът само редува събитията. когато сред избраните протоколи отделя онези. Както видяхме. легитимиран по рождение и. в които „императорът би­ ва посочван от друг император". Церемониалът потвърясдава този знак. но ритуалът свободно се премества от едно на друго. когото градът приема и цивилизова. и краткия път на императорския син./ лака 2 • I//ююишации и KopoitaUIIU 109 групирани по различен начин или смесени в едно тяло. без да го дава. Места­ та с висше значение . той само посочва единия от възможните пътища за легитимиране: дъл­ гия път на императора. вече ня­ ма почти нищо общо между церемониала за възшествие на им­ ператор извън потеклото и церемониала на родения в пурпур император. По силата един­ ствено на този факт и независимо от изхода на приключението узурпаторът. По негово време този начин на предаване на властта отговаря повече на римското присъ­ единяване. и сякаш завършва с религиозно потвърждаване на вече завзетата власт. разграничаването се задълбочава. а Църквата подчинява на Бог. а самата коронация може да се извърши на всяко от тях и патриархът се появява независимо къде се развива дей­ ствието. па Хиподрума нлп просто в дворе­ ца. по повод на която легитимната власт сякаш почти спонтанно се умножава в Света София. избран на бойното поле. като го натовар­ ва със свещената функция на „цар". Заключението на Петър Патрикий е съвсем правилно: това е въпрос на обстоятелства и избор.. като всеки път поставя ударението върху процеса. Хиподрумът.Евдомон. ако е .

войската.110 Принципите багренороден. не дава повод за никакъв ритуал по встъпването във власт. а е изчак­ вал смъртта на предшественика си. която във Византия придобива ново значение. по силата на която установена­ та власт просто продължава с новото поколение. че привилегирова наследственото предаване на властта.западните монархии са се възползвали от при­ съединяването.да се привилегирова наследствеността и. власт. Във Византия нещата стоят по друг начин. изглежда. но при предварително коронованите императори. До ва­ сипеята обаче вече не водят последователни стъпала: макар че присъединеният василевс с титлата си на „малък импера­ тор" все още не притежава действително властта. даващо несигурни права. сената. Но след предварителните действия новото господство е започвало тържествено едва със смъртта на краля. то е ставало с цел чрез предварителен „избор" да се укрепи някое наследство. Автократорията. Поне в Книга ш церемониите н е сс говори за п о д о б н о нещо освен в главата за „възшествието на Роман II" (II. или просто да се даде възможност на наследника да се запознае с управлението на 97 кралството и да помага на баща си . обикновено служи за преброяване на годините на господство. изразява се в някои промени при най-официал­ ните титли. образно казано. или да се защитят династическите права на най-големия син срещу евентуалните претенции на по-малките. 17). смятан за „богопомазан". която всъщност не принад­ лежи на общественото тяло . Целта на присъединяването към престола е почти същата. тя е позволявала да се избегне праз­ нота във властта. Присъединяването към престола с древна практика. Когато . имала е и предимството. преди да премине от ранга на Цезар в ранга на Август. който от най-крехка възраст сс сдобива с короната. народа и Църк­ вата. Но посоченият по този начин на­ следник не е получавал направо най-високата титла. властга да се предаде от ръка на ръка. той е пъл­ ноправен василевс.в отделни случаи или си­ стематично . В Рим при смъртта на владетеля и размириците. станали символични актьори в „прокламациите". от . които в подобен момент заплашват всеки автократичен режим. избягвайки цензурата на „републиканския рефлекс".възшествието и действителното поема­ не на властта.

По много причини е труд­ но да се намери о т г о в о р . но едновременно с това привет­ 9 ствани на следващия ден (30 август) като автократори ''. ако е различно от възшествието).ато<. или когато Михаил III насле­ 101 дява Теофил . когото тази анома­ лия е впечатлила. получил от ръцете на патриарха „короната на самодържец" ( a u T o x p a T o p i x o v aT£jj. Единстве­ ният известен за мен случай е на Василий 1.. Дей­ ствително. В исто­ рическите извори се говори за „прокламация" ( a v a y o p E u a i O предимно когато предварително предвиденото наследяване на властта не преминава гладко или има възможност да бъде ос­ порено (когато Ираклон е обявен за император при смъртга на 101 Ираклий-Константин .) грешат поради предвиждане и пренасят оби- . предвиденото наследяване невинаги се осъществя­ ва автоматично при смъртта на „великия император".). но това цели да заличи спомена от първото му короноване от Ми­ хаил III и.).jjLa). „за да установи той самият едно ново начало 1 на своята василея""" . Там се споменава само за прием и вечеря по повод годишнината от възшествието (щс. както се случва при издигане на нов император.) на императора и се цитира текстът на предви­ дените за случая пожелания: „Бог да ви даде благодат да ца­ рувате сто години в мир и да празнувате сто години днешния 9 ден на вашето възшествие" *. y e v v T j a E f o c . народни разми­ рици или поява на узурпатор с претенции за регентство. а обикновената акламация сякаш е достатъчна. и двамата родени в пурпур. коронацията ( т о й (ТТсф([Аои. за да поеме лично властта . короновай от патриарха ''. както твърди историкът Генесий.. прочит на завещанието на 100 покойния (както при смъртта на Ираклий). Историците дълго са си задавали въпроса кой е първият им­ 10 ператор. раждането (тт)<. По-късиите източници след Теофан (началото на IX в. короновани в ранна възраст и следователно василевси при смъртта на баща им Василий (29 август 886 г. но зук не става дума за специална церемо­ ния. Клиторологионът на Филотей потвърждава тази двойственост на годишнината за Леон VI и брат му Александър.) или сватбата ( т о й ат£ф^и)п. а и т о х р а т о р £ а с ) . протест от страна на семейството.Глапа 2 • Прокланации и коронащш която е запазено само заглавието. когато Константин VI отстранява май­ 102 ка си. търсене на съгласие сред саиовниците. възмож­ но е да има колебания.

че бил коронован от патриарх Анатолий" . под „костенурката" от щитовете на кандидатите. Всъщност протоколите. които разгледахме. Теодор Лектор пи­ ше за Маркиан. импера­ торът сам облича хламидата и поставя короната на главата си.-лъдето посреща вече коронования император. Тук. Църковният глава се явява едва по-късно. когато васипеята се предава от действа- . През 518 г. в Пасхалнатахроника се казва. че през 450 г. но в Трибуна­ ла. че императорът коронова сина си „чрез патри­ арха". Нещо повече. При Леон I. които съ­ държат само един от елементите на цялото. процесът по въздигането на пре­ стола. произнася молитва. преди да загър­ не Анастасий с хламидата и да му положи короната в импера­ торската ложа на Хиподрума. дали трябва да се разбира „с посредничеството" или „с 106 помощта" му? И най-вече. позволя ват точ­ но да се определи ролята на патриарха и Църквата при провъз­ гласяването и короноването на императора.че бил „коронован от сената" . предава на императрицата посланието на саиовни­ ците. поради стремежа си да бъде кратък. който по принцип се състои от избора на сената. този жест не се равнява на официална коронация. провъз­ гласяването от войската и/или от народа с „издигане" и „акламации" и религиозно потвърждение с полагане на короната. Теофан твърди. При наследяване­ то на Зинон през 491 г. занася им отговора. Евфимий придружава Ариана на Хи­ подрума. в Света София. той се лъже или пък обърква пас. може да се обобщи с най-различни формулировки. които будят съмнение относно главния актьор на коронацията: така когато се казва. а представлява само частна благословия над инсигниите на вече отдадената царска власт. на Хиподрума Юстин I получава ко­ роната от ръката на патриарх Йоан. В случаите. за да го провъзгласят за император . Както вече видяхме обаче.112 Принципите чаите от своето време върху епохата от V в. че бил посочен за император на същото 108 място от димите . бил провъзгласен в Евдомон от 107 войската. в тях често сс среща глаголът „короновам" в метафоричния смисъл на „провъзгласявам за император" или пък в съчетания. Малала . Никой от тях не е съвсем неправ. Ана­ толий присъства сред саиовниците в Евдомон. За Леон I Теофан обобщава с твърде­ 0 нието. че Пулхерия свикала пат­ 109 риарха и сената. но под „костенурка" от щитове.

че предоставената му лично от Бог власт се преустановява навсякъде. Когато от трибуната на Евдомон или от ложата на Хиподрума церемо­ нията се премества на амвона в Света София (отбелязано из­ 2 рично за Констант II през 641 г. препозитътобвива главата му с обикновена пурпурна лен- . Следователно е ясно.патриархът е до съимперааора. където Бог има свой дом на земята. но не дава на църковната институция никакви права върху властта. както тя ще свърши в Последния ден със завръщането на Христа. Както вече казахме.) " . чс през втората половина на V и през VI в. понеже Бог. а коронацията . императорът признава. и да наложи на императора смиреност към Бог. който единствен ограничава властта му. освен да получава от новия им­ ператор . то е. В момента на пола­ гане на тялото на покойния владетел в гроба началникът на церемониите казва: „Свали короната от главата си". . провъзгласяването на императора се из­ вършва на открито. Ако Църквата придобива пове­ че значимост в процеса по легитимация на владетеля.при случай (след Анастасий) и систематично (след кризата на иконоборството) . го кани да напусне земята и да отиде при него. и Юстини­ ан през 527 г. Така короната само се заема. която полагат саиовниците и представи­ телите на народа. религиозният й характер безспорно се засилва. когато той ще съди хората като те­ хен господар. за­ щото тя може да осигури известно доверие по отношение на клетвата за вярност. който има за функция чрез молитвата и благословията да привлече Божието благоволение. патриархът е най-подходящият сред саиовни­ ците за ролята на посредник между сената или народа и импе­ раторското семейство.писмен и подписан документ за 1 православно изповедание" . на Хиподрума или в Делфакс. когато се влиза в свято място.I'леша 2 • Прокяамации и коронации 113 щия владетел на съимператора-Леон II през 473 г. но ролята му се ограничава с прочитането на една молитва.без значение къде. но не играе друга институционална роля. превръщайки евентуалната измяна в свето­ татство (както показва примерът с Леон IV). Чрез играта на сваляне и връщане на короната всеки път. която императорът получава на­ право и без посредници от Бог. Така в религиозната част на церемониала отнема­ нето на короната е по-значимо действие от коронацията. Цар на царете.

а просто признава някого за император." . Множество разкази показват. се забелязва относително обезценява­ не на значението на ръкополагането. а помазването със светото 6 миро не добавя нищо" . сякаш присаждането в литурги­ ческия календар е необходимо. или в деня. Ето защо. или поне да бъде в неделя. Константин Багренородни може да каже само банални неща. За същинска коронация може да се говори чак когато тази роля се поема наистина от Църквата. В Западна Европа от края на XIV в. че крайното предназначение на император­ 1м ските корони обикновено е храмът . под влиянието на теоретиците на jus sanguinis. когато е заявил политическите си амбиции с подкрепата на народа. Но промяната настъпва едва в края на XII и начало­ 7 то на XIII в. че сам по себе си церемониалът не придава свещен характер. Ръкополагане в истинския смисъл на думата не съществува. Във Византия нещата се развиват в обратна посока. не го създа­ ва. Показателен е фактът. . че без свещеник или церемония Бог автоматично помазва наследника или но­ вия човек с Давиловото свето миро. получил властта или по силата матова. че е заченат в пурпур. че денят на тяхната или на присъединения император коронация в Света София да съответства на някой от големите Господни празни­ ци. доколкото се смята. 5 или е имало знак от небето" . Това доказва. според които детето е крал по рождение.114 Принципите 3 та като спомен от вече покойната царска власт" . подхващайки темата за коронацията. за да придаде религиозен ха­ рактер на едно политическо действие. че поне след периода на иконоборст­ вото повечето императори нагласяват нещата така.

Става дума за основна схема. която се припомня в целия сборник с формулировката: „[. В самия ден. известна реликва и символ на командването'. посветен на свети Теодор . той извършва религиозните си задължения в различни храмове: в храма на 1 5 Богородица' . щитове­ те н копията. 4.. описаната последователност е валидна за големите празници от християнския календар. преди зазо­ ряване. Церемонията се състои от няколко етапа. който при всяко повторение описва произхода и природата на импера­ торската власт. Хрисотриклинос.. 11редп тържественото обличане владетелят' се от­ правя за молитва в абсидата па голямата осмоъгълна зала за аудиенции. дворцовите служители събират одеждите и инсигнии2 те: от дворцовия параклис. в баптисте- . В навечерието на церемонията заповедите вече са дадени.Церемониал и обредни места От двореца до Света София Константин Багренородни има основание да постави на пър­ во място сред дворцовите церемонии онази. карти 2. 5). а императорът е осведомен. който се готви да излезе на арената. спатариите вземат царските оръжия. която тържестве­ но води императора до Света София и след службата го отвеж­ 1 да обратно в двореца (вж. vestitores вземат „тоягата на Мойсей". както е описано по-го­ ре". където над престола е изобразен Христос като господар на своя божествен троп. Подобно на тореадор. потвърждава легитимността й и подсказва някои нейни ограничения. други „кубикулари" събират на едно място одеж­ дите и короните. но това е и най-тържественият и значим ритуал.] и по-нататък нещата се развиват.Най-напред в двореца се извършва дълга и старателна подготовка. С няколко възможни варианта. в параклиса Света Троица в близост . I .

където императорът е „приет" от саиовниците на Хрисотриклинос и гвардейските офицери. хламидата. влиза в тържествената зала на Екскувитите . а за да изброи всички елементи на дворцовия свят. нотариусите и харгунарннто. Тук го чакат и цивилните слуясители от канцеларията и ка­ бинетите. после отива в „осмоъгълната зала". пропшеикрипше. Той влиза в разположената насреща църква на първомъченик Стефан. където са трите „големи красиви кръста". където са одеждите му и където дворцовите служители го поздравяват. Всич­ ки сс отправят към същинското военно крило на Схолите. След това процесията продължава до Августеуса. с най-традиционните сим­ воли на римската власт: vexilla с господстващи над света орли или ти*х"0. Там са подреде­ ни знаменосците и носещите инсигниите на отделните корпу­ си. всич­ ко това сочи.другия параден корпус. официалната зала в стария Константинов дворец. а военачалниците в Оноподиона . намесата на нещо като посла­ ник на Великата църква. Константинови флагове и лабаруми. където междувременно са оставени тоягата на Мой­ сей и Константи новият кръст.със спиране в триклиноса на Кандидатите . но не за да излезе веднага от двореца. и след като се покланя на сребърния кръст. които ще го следват до църквата. Императорът прекосява ротондата с осемте колони. в покоите в Дафни. където са събрани служителите 7 на Божията църква . за да може владетелят да ги взе­ ме. После. залата с лампи- . Накрая се преминава през Лихни. да му даде наставленията за реда на църковната цере­ мония. украсени с Хри­ стовия знак. поставен на пътя му. на които за цел­ та са закрепени свещи. който поставя нейните условия. означаваща първата Схола. „референдарий". Едва тогава „препозитите" полагат короната на главата на императора и процесията тръгва. След това кортежът се отправя към Голямата Конси­ стория. където отдава почитта си на големия. усъвършенствайки образа на един твърде воинстващ владетел. той изчаква църковен служител. всяка от които е господар в собствените си владения. че церемониалът урежда срещата между две си­ ли. когото в Октогона веститорите обличат с императорската дре­ ха. Протоколното изчакване.с неговите оръжия. 6 красив и скъп кръст на свети Константин Велики .тържествената зала на първия гвардейски корпус.116 Принципите рия.

демократът на „Сините ператици". когато. където демократът на „Зелените ператици"-доместик на Екскувитите. именно той налага ритъ­ 9 ма на редуването на Сини/Зелени. Владетелят спира в трик­ линоса на Схолите. заедно със своята дима извършва второ. но все още в пределите". приемане. II .Присъствието на димите и редуването на „приемания" от страна на Сините и на Зелените посочва. където се издигат „Персийският образ" . на „Сините политици"). коприна и скъпи предме­ ти. посреща владетеля и му връчва свитъка с изпетите от неговата дима акламации. които посре­ 3 щат императора при Часовника на Света София' .в предели­ те на Великата църква. под свода на Халки. наричан доместик на Схолите. члено­ вете на корпорациите. „друг сребърен кръст" и канделабър със седем свещника. под пропилейте на църквата Светите апо­ 0 столи' . Петото е по­ верено на димарха на Зелените с партията на Червените („Зе­ лени политици"). доставени за случая от търговците на плат и от ковачите. под свода на Трибунала. то се състои на портата. съ­ вършено симетрично на първото. правното устройство. логотетът на претория . . се извършва третото — отново от демокра­ та на „Сините ператици" в присъствието на медиците и маги­ стрите па пллестрата. след като е „излязъл" под звуците на канона­ да. Едва на няколко стъпки от прочутата Бронзова порта.всички. пред Пор газа. След излизането от Лихни. Залата е украсена с килими.слънчев или механичен часовник. епархът и неговите служители. За да се подчертае прекрачването. но. отмерващ влизането (незнайно точ­ но откъде) откъм северната страна на Августеона . търговията. които символизират производство­ то.е. владетелят е посрещнат от димарха на Сините начело на партията на Белите (т. която се отваря към 12 Августеона . ператици/политици . Там са и гостуващите чужденци (например Лиутпранд от Кремона по време на неговите престои в Константинопол). шестото и последно „приемане" се извършва от­ ново от димарха на Сините и с димата на Белите.117 Глава 3 • Церемониал и обредни места 8 те. чет­ въртото „приемане" се състои отвъд олтарната преграда. както и на Хиподрума. Народът участва само чрез свое предста­ вителство. че още от крилото на Схолите започва дългият процес на излизане и символично прекосяване на града.

е. за да не я докосват ръцете на императора. Той се покланя на Евангелието. бродираното там изображение на Хри­ ста). отива с него до Царските двери. които водят 17 направо към централния кораб на църквата. носено от архидякона. покланя се дълбоко на патриарха и отива с него до олтара.). образуват кортеж по дължината на кораба и на солеята. Следва „входът" (elaoSoc. даровете. На свой ред патриархът и императорът прекрачват монументалната порта.T стига до овалната плоча от порфирсп мрамор. спуснато от свода и определено каго 15 метаторион .. „Влиза сам във вътреш­ ността на решетките" (зад олтарната преграда) и застава вляво 1 на Светите двери (странична врата на олтарната преграда)' '. а пос­ ле „влиза" направо в друг метаторион. където той оставя и своите дарове . който през 1200 г.). корони. Императорът ляга трижди наземи. светите Христови плаща­ ници). начало на същинската литургия. редом един до друг. през конто се сшгадо олтара.тежки чували със златни монети или скъпи предмети (олтарни покривки. от другата страна 16 на който го очакват патриархът и църковните служители . което му дава патриархът. със свещ в ръка и с троен поклон доземи. препозитите поемат от него короната. военачалниците и саиовниците от сената минават първи.Принципите III . поклонникът Антоний Новгородски 20 видял да се издига в деня на Константин и Елена . поздравява и целува патриарха. покланя се пред литургийната утвар и релик­ вите (потирите. потири.От Часовника владетелят прониква през Красивата порта в южното преддверие на нартекса (пропилейте па нар­ текса)'*. Владетелят прикадява кръста с кандилото. от Царските двери до Светите двери в олтарната преграда. патриархът излиза напред. Зна­ меносците. отдават почит Богу. която патриархът е повдигнал. След второто прекрачване. влиза на свой ред. където те отдават почитта си на голям златен кръст. определяна като <шфапион™. Константиновият кръст се носи от дясната страна. и там всички. земният владе­ тел и главата на Църквата преминават през централния кораб. много по-внушителен . Без корона императорът прекрачва прага на нартекса. Следва кратка проце­ сия.. представени му на масата. която води императора и патриарха в кръговото простран­ ство зад олтара. дискосите. Целува ол­ тарната покривка (т. Konrm npc'i солеята императорI. Там. зад платно.

Глава 3 • Церемониал и обредни места от обикновеното опънато п преддверието платно. и му подава светен хляб и благовонно масло от лампите . към метаториона. отива от дясната страна на олтара. придружава даровете. отиват за­ :1 едно до „малката порта. отива зад амвона. В момента на „целувката на мира" патриархът застава от дясната страна на олтара. преди повторно да целуне патриарха. след което се връща по същия път в метаториона. приемат и сменят одеждите си. после се връща в метаториона.е. където вече се допускат единствено свеще­ ници.След обяда и преди да напусне църквата. V . Така когато сс прегръщат и се целуват.p(a). Зад опънати в Светия извор платнища пат­ риархът връща короната на императора. но „остава отвън" заедно с кортежа от знамена. . където приема лека за­ куска със саиовниците от обкръжението му.ще рече. по разделени един от друг от олтарната преграда. но остава вътре зад олтарната преграда. т. който я е свалил от главата си. че не преми­ нава през олтара. докато императорът изкачва стъпала­ та па олтара. застават в отвора на вратата и раздават пари на църковните служители и на няколко бедняци. през южния кораб. който го целува. уредени в източния кран па южния кораб. за да целуне саиовниците от сената. където императорите се моляi и следват развитието на службата. като минава покрай олтара (вимата). тьй като пред­ ставлява ансамбъл от няколко помещения. . владетелят целува и „присъстващите йерарси" и слиза по стъ­ палата в посока на кораба. преди да влезе в нартекса. водеща към Светия извор . но от­ вън олтарната преграда. По този начин се казва.като в замяна получава тежки кесии със злато (a7toxop. откъм южния кораб. За освещаването на даровете той „изли­ за" от своя метаторион от „дясната страна на църквата". по без да влиза във вътрешността му. те сс оказват па едно равнище. че императорът сменя трикратно мястото си. IV . императорът приема патриарха в метаториона. придаващо святост. минавайки през солеята до Светите двери. 1>сз да променя местоположението си.След литургията на „входа" идва ред на същинската служба. приема причастието извън олтарната преграда и след целувка с патриарха се връща в метаториона. За причастие­ то разположението е същото: императорът „излиза" по същия начин. от дясната страна. по време на която се отбелязва.

Богоявление . а само за причастието. Рождество. той се разделя с патриарха при Све­ тите двери и отива в метаториона.120 Принципите След последна целувка императорът излиза от Светия извор. по­ светени на уредбата при други празници.на вратата. оставя короната си и хламидата там. водеща от Халки до Схолите. в Схолите. да изле­ зе през трибуните. Главите. често се избират и за дни на коронациите. Но Константин Багренородни знае за отличителността на този ден само по свидетел­ ства от стари документи и уточнява. Ето такъв е ритуалът за Великден.под свода преди Желязната порта с димарха на Зелените и димата на Чер­ вените. Обратният маршрут е по-малко тържествен: тръгва от източ­ ната врата на Августеона и Желязната порта. и се отдава на молитва в абсидата на голямата зала. Петдесети и ца. където ще се съхраняват. с демократа на Зелените и паралелната дима на Червените. „Посрещането" от димиз"е е също подискретно. Преобра­ жение. третото . с която се чества краят на иконоборство­ то и реабилитацията на изображенията. четвърто­ то . . Най-интересният вариант се отбелязва по повод Неделя­ та на православието. След зова владетелят обикаля различните помеще­ ния в двореца. когато Църквата възпомеиава своята победа над една призната за императорска ерес. а императорът вли­ 23 за повторно в олтара и целува олтарната покривка . но с това не се променя общото равнове­ 22 сие . „На този ден импера­ торът не влиза в олтара". нека припом­ ним. Първото се състои на излизане от Светия извор с димарха на Сините и димата на Белите. второто . Това отклонение от традицията. която води в „тес­ ния коридор" на Халки. където над неговия престол сс намира „богочовешкият" образ на Христос на своя троп. пстото -• в Трибунала с демократа па Сините и паралелната дима па Белите. откъдето не излиза за осве­ щаването на даровете. не внасят съществе­ ни изменения. т. които. с демократа на Сините и паралелната дима на Белите. Хрисотриклинос. че по негово време цере­ мониалът вече не съдържа тази особеност.все дати.е.при пропилейте на Светите апостоли. може да сс тълкува като наложено на императора покаяние и публично утвърждаване на привилегиите на духовенството. Императорът може да бъде на други обредни места или да отиде в Света София през Светия извор.

следва високата галерия от портика на Августеона . 11ростите или сложни отношения.и води до ложата. хо%- .им­ ператорската. 3. която тръгва от Хал­ ки или от Магнаура. който пресича малка част от „градското" пространство.и<7тдхо<. общуване. има голяма разлика между този път и дългия маршрут. спирания. който отвеж­ да владетеля до Света София. карта 4): 1. ала това архитектурно съо­ ръжение превръща ложата в пространство. където чрез ритуала на конните състезания. императорът е изправен пред papains romanus. or друга -Великата църква. народът и Църквата . Императорът отива в своята ложа на Хиподрума. „чака" патриархът да го запоз­ нае с реда на религиозната церемония или пък организаторите на игрите да му съобщят подробната програма (kombina) на състезанията с точни указания за конете. но осигурява само визуална връзка между императора и народа. без да напуска двореца. Големият хиподрум. Дали ще ходи в Света София или на Хиподрума. 2. които те поддър­ жат помежду си. преодоляване на различни пространства. Посредством пряката и „тайна" връзка. се отразяват в топографията и церемониала чрез лесни или трудни форми на общуване. И за да не е необходимо да се връщаме към този въпрос. етапи. a. който свърша подножието па Света София и придатъка й Све­ тия извор със страничната порта на Халки (Желязната порта). Изглежда. но до църквата може да се стиг­ 24 не по три начина (вж. че аналогиите не свърш­ ват дозук. белязан от множество спирания. която се намира в източния край на южната трибуна на Света София.оЧсфсспха. един вид криптопортик . Така Големият дво­ рец се оказва пряко включен към двете движещи сили на леги­ тимността: от една страна. императорът дълго сс подготвя. преодоляване Всяка от трите големи институции в Константинопол . които обновяват неговата тих"!"). мястото им във впряга и стартовата им позиция. където в друг ритуал за утвърждаване той се среща с патриарха и Христа. което присъединя­ ва двореца към народното пространство. по витата стълба xoy\iac„ която „тайно" води дотам. нека кажем. По не толкова официалния път. или посредством друга стълба (р.Глава 3 • Церемониал и обредни места 121 Пространства. По най-тържествения път.заема свое собствено про­ странство.

<j)tva. и „нарекъл метаторион красивата позлатена стая. Последният маршрут образува нещо като дълга пъпна връв. къ­ дето единствената преграда между него и народа е символич­ 27 ната линия във формата на П. Но нека оставим Хиподрума и сс върнем п отправната точка па религиозния церемониал. понеже югоизточният метаторион на Света София (както и катизмата на Хиподрума) образува нещо като малък дву­ етажен дворец.дей­ ствителни или символични? Вероятно поради предпазливост. Бавното развитие на церемониала нарочно оставя впечатление за известно разстояние между дво­ реца и църквата. свързваща двореца с църквата. още пове­ че че начинът на достъп може да сс избира . освен ако императорът не се осмели да слезе на височината на скамейките и на а т а ц а . храни се или се преоблича и откъдето го виждаме да 25 „излиза" за причастие или за среща с патриарха в неговите владения. съставено вероятно през IX в. без да го разпознават. че когато императорът променя мя­ стото си. докато „тайният" преход внушава. . която устроил там. вписан в архитектурата на Божия храм. Отношението със Света София е по-сложно. Разказът за построяването па Света София . подхо­ дящ за внезапно пристигане и напускане. което премахва всякакви пречки и пра­ гове. всъщност се срещат различни светове. които са и тряб­ ва да останат чужди един за друг. Защо толкова предпазни мерки и бариери . която освен олтара на Света София озделя амво­ 28 на и солеята . че когато сс строяла Света София. но също и за да се означи. И в двата случая обаче се долавя трудно общуване с публи­ ката .до­ ста легендарно произведение. полупубличен и строго частен. където обаче императорът се чувства у дома си. Юстиниан построил бЧарсстоса.до Светия извор. която без негова заповед не може да се прекрачи и която напомня крайната линия от зе­ лен мрамор.122 Принципите Ai<x<. отколкото с Хиподрума.продължително и внимателно в Света София. когато идва в църквата" . чс с въз­ можно бързо нахлуване.) . моли се. за да може полесно да наблюдава строежа. всъщност не заблуждава. почти винаги непряко на Хиподрума. Въпросът всъщност е да се свърже дворецът с едно врязване на императора в народното или църковното пространст­ во.публичен. за 26 да си почива. като отбелязва. приема посе­ тители.

Изглежда. слага си оръжията. където християнските образи и символи са в негова услуга. .някои от най-значимите реликви па Ветхия завет: може би Исрихонската тръба. a е реплика па Иерусалимския. но със сигурност . Така той напуска едно място. под човешкия образ на Бог. с която ангели­ 29 те ще обявят деня на Страшния съд и Възкресението .Глава 3 • Церемониал и обредни места 123 който тук всъщност ни интересува. са из­ вестни като дошли от неговото време или поне запазили ориги­ налната форма. за да отиде па друго място. уединява се в най-богатите с история покои на двореца. наречени „дворцов клир". Императорът сс подготвя дълго време. преглеледа хората си. упълномощен направо от Христа да управлява хорските дела. където основните ре­ ликви са ветхозаветни. изложени за религиозна почит. преди всичко да започне. с неговите двор­ цови параклиси. Така ще на­ пусне мястото. през които се преминава. е твърде Кон­ стантинова и в същото време изпълнена с ветхозаветни обра­ зи. vtxcmoioi. церемони­ алът се стреми да подчертае разликите между две концепции за християнството. в което всяка власт посредством духовниците принадлежи на Христа и където кръстът не е по­ бедният императорски кръст (атаиро<. пазят спомена за първия християнски импера­ тор. Някои от предметите. където кръстът с победният кръст на Константин. Но „новият" император Константин е също и „новият Мойсей". Религията на императора. неговите инсигнии и талисмани. И тук няма противоречие. на когото повече или по-малко легендарните традиции при­ писват построяването на голяма част от залите и храмовете. Неговият дворец поделя със Све­ та София . Там се моли той. и „новият Давид". където служат специал­ ни духовници.или й оспорва .известната тояга. тъй като през IV в. където параклисите са предназначени за него. преди да развива стратегия за среща. И пс без основание. където императорът е едновременно воин и велик свещенослужител. която церемониалът свързва с 10 Констаитиновия кръст . която той е придал на християнските си „виж­ дания". Почти всички места. където Христос утвърждава властта му. където императорският престол заема в абсидата на Хрисотриклинос (построен и ориентиран като в църква) мя­ стото на олтар или епископски cruv6povo<. и отново след като всичко свърши.).

Триклинос на Схолите . С п о р е д к о н с т а н т и н о п о л с к и т е Патрии. Да о т б е л е ж и м с ъ щ о и л е к и я п р е в е с в ро­ лята на С и н и т е . корпорациите. к о й т о п р е в е ж д а новоиз­ б р а н и я н а р о д п р е з Ч е р в е н о море 31 . нека о т б е л е ж и м в о е н н и я с ъ с т а в н а „ п е р а т и ч е с к и т е " г р у п и (наби­ ран п р е д и м н о „ о т д р у г а т а с т р а н а " п а Б о с ф о р а .Сини ператици 2.Сини политици (= Бели) 5. Трибунал . п о б е д и т е л или н а престо­ ла.демократ на Сините . естествено. медиците.димарх на Зелените .демократ на Сините . я поставя в е д и н параклис. макар и в о п р е д е л е н а с т е п е н причис­ л е н о към д в о р е ц а . П ъ р в о т о п р е м и н а в а н е . Кон­ с т а н т и н и д в а п е ш а да я п о с р е щ н е на Е м и л и я н о в а т а п о р т а и п р е д и да я п р е н е с е в своя дворец 32 .Сини ператици Преминаване на Халки 4.демократ на Зелените . С х е м а т а в н у ш а в а р и т у а л а па п р е м и н а в а н е с трой­ но застъпване: 1. когато с в е т а т а т о я г а на М о й с е й е п р е н е с е н а в н о в а т а с т о л и ц а . В т о з и с м и с ъ л „ п р е к о с я в а н е т о на г р а д а " е с ъ в с е м с и м в о л и ч н о . Б е з да н а в л и з а м е в под­ р о б н о с т и о т н о с н о м е х а н и з м и т е н а о т д е л н и т е ф о р м а ц и и . о т к о й т о п о . При Портата . които се появяват във в о е н н о т о к р и л о на д в о р е ц а . и ц и в и л н и я състав на „ п о л и т и ч е с к и т е " цветове ( н а б и р а н „вътре в града"). к о и т о с е с м я т а т зггпон е п о к о р н и .„ п р е д п о ч и т а н и я " цвят на и м п е р а т о р а : тяхното „ п о с р е щ а н е " р а м к и р а т о в а н а З е л е н и т е .Зелени политици (= Червени) .извест­ но като „ п у б л и ч н о " м я с т о .Зелени пе­ ратици 3. „извън г р а д а " ) .при п о р т а т а на Х а л к и . гимнастите и.124 Принципите р и м с к а т а в л а с т с е х р и с т и я н и з и р а д о г о л я м а с т е п е н ч р е з пре­ насяне на б и б л е й с к и т е образи: при битката на Милвийския м о с т К о н с т а н т и н е и с т и н с к и М о й с е й . които се появяват в частта от м а р ш р у т а до А в г у с т е о н а . П о с л е с е в и ж д а как п о с т е п е н н о с е появяват ти­ п и ч н о градски с о ц и а л н и категории: ч у ж д е н ц и т е . к о и т о з а п о ч в а т о щ е в крило­ т о н а С х о л и т е . заед­ но с д у б л и р а щ и т е ги Ч е р в е н и и Б е л и . т о й е Д а в и д . Августеои .к ъ с н о с ъ з д а в а църква.димарх на Сините . Отвъд Портата . символичните представители на г р а ж д а н и т е на с т о л и ц а т а : З е л е н и т е и С и н и т е .се о с ъ щ е с т ­ вява в п о р е д и ц а от о т д е л н и е т а п и .

молитвата за посрещане и „входа". където не царува. Идвайки от града.чс васипеята принадлежи единствено на въплътения Бог. Гос­ подар на мястото е патриархът. водеша към централния кораб на църквата. императорът установява. фиг. Мозай­ ката над вратата към нартекса вероятно е малко по-късна от Киша за церемониите. императорът влиза с корона. с корони. която сваля на прага на Двореца па Господаря Христос.Сини по­ литици (= Бели) Това са етапите . Той очаква. По то­ зи начин се внушава на императора . На връщане има само пет „посрещания" на цветовете. но може да послужи за илюстрация па междинното пространство па преддверието: Константин и Юс­ тиниан. за да я получи отново при излизане от църквата. Прекрачвайки прага на нартекса. поднасят в дар (единият) своя град. който е там със своите духов­ ници. В този ритуал на преминаване „про­ пилейте на нартекса" изпълняват отсяваща функция и церемо­ ниалът налага там да сс извърши едно първо преобразуване.господар па Света София. Светите двери на олтарната преграда. фиг. a I ia Светата Дева. чиито имена достатъчно красноречиво сочат постепенното пре­ минаване към свещеното. . идеалната посредница. без да спира.детайлно представени и белязани със спи­ рания. по­ край които владетелят минава.на най-дългия и най-ограничаващ маршрут. който я отстъпва временно на избран от него човек. Тук вече всичко е бе­ лязано със знака на двойствеността: придворният церемониал се съчетава с литургията. 1). в . че не е дори наместник в тези владения.Гласа 3 • Церемониал и обредни места 125 6. с преминаване на три врати: Прекрасните порти на преддверието. през изхода на Светия извор.димарх на Сините . а (дру­ гият) своята църква пс направо на Христос. посреща и придружава своя гост в кратка тържествена процесия до тройната монументална порта. Царските двери на нартекса (вж. който им­ ператорската процесия следва на тръгване —от Бронзовата пор­ та на двореца до преддверието на нартекса на Света София. Влизането в Света София и проникването в олтара проти­ чат също на три добре обособени етапа. При Часовника (Орлогион) . 3). която христи­ 34 янската риторика често определя като „двери" (вж. .Константинов и ветхозаветен.

Но той престава да бъде такъв в момента. 2). Макар и ролите да са добре разграничени и йерархизирани. Вече господар на ритуала. . след като заобиколи амвона и обходи солеята. отколкото истинско падане на колене). която ог­ раничава първата зона на култа. който императорът servus Dei действително прави пред Христос rex regnantium (вж. той въвежда императора. кога­ то в края на литургията на „входа" и в смълчания момент на ритуала се присъединява към патриарха зад олтарната прегра­ да. когато един до друг императорът и патриархът обикалят църквата по цяла­ та й дължина. на кръглата плоча от порфирен мрамор (op^aAiov). че императорът не е изцяло светска личност. под мозайка­ та на купола . напуска окончателно олтара и влиза в отредените му помещения в източния край на южния кораб. за да поднесе своите дарове. които текстът . не са се заблудили: те обясняват „при­ вилегията" с необходимостта императорът да влезе в олтара. когато се сбогува с патриарха.по-нататък ще се върнем на това. подава му кандилото. на прага на централния кораб. придружава го до олтара. Равнопоставеността им се подчертава отново. или пък съзират още един аргу­ мент в подкрепа на твърдението. подава му покривката за целувка. след тройния поклон (проскинесис) на омфалиона пред Светите двери. патри­ архът влиза сам зад преградата". отвежда го в дъното на абсидата пред кръста. а имен­ но проскинесис (по-скоро дълбок поклон. все пак императорът също прониква в олтара. канониците от XII в. След като премине отвъд линията от зелен мрамор. фиг. представя му литургийните съдове и реликвите.126 Принципите пълен синхрон представителите на „двете власти" отправят към своя единствен господар израза на религиозна почит. нито за отношенията му с патриарха. обикновено отредено за свещени­ 35 ците .изобразява­ ща същия жест на поздрав и подчинение. Както ще ви­ дим. той престъпва олтарната преграда и навлиза в пространството. Поставеният тук проблем не е за правата на императора в Църквата. а за свещенослужителския характер на неговата функция. Със сигурност той е полусвещеник или полуепископ. С приближаването до олтара обаче тя се залича­ ва: „Когато владетелите пристигат в близост до Светите две­ ри.

където патриархът връща короната на императора. с присъщия на нейната култура стил. или . но в обратен ред и със забързан ритъм. Обредни места Истинската природа на такъв церемониал дълго време е била обект на заблуда. обратният маршрут. отново белязан от акламациите на димите. а церемониалът указва точно съответното положение на императора и патриарха. При един ретроспективен поглед литургия­ та на „входа" придобива смисъла на транегресия. Всичко това не е съвсем невярно.Гпава 3 • Церемониал и обредни места 127 нарича метаторион и които ние определяме като неговите по­ кои в Света София. В него са търсили описание на някаква „импе­ раторска литургия". После всичко отминава и всеки отново заема своето пространство. Както казва Симеон 37 Солунски . про­ славата на избрания от Бог император. на бързо по­ правена грешка. които смятат. подсказват . с която владетелите обичат да се обграждат винаги и навсякъде — съвзфшена постановка и изо­ билие от символика. а другият е пър­ ви сред миряните. сс от­ крива същата театралност.подчинен на Църквата. процесията и пристигането в преддверието. елементите на цялостна идеология. приветстван от своя на­ род и . но и не е чак толкова интересно. церемониалът следва отново. той го прави през дясната страна на църквата.като християнин . Но във Византия. За излизането през Светия извор. сценария на подготовката.на отстъпление пред властта на 38 самодържеца . единият е първи сред клириците. че блясъкът на васипеята се възвръща с въз­ становяването на непроменимия ред на нейните церемонии. Отлично подредената процесия отдворс- .както още епископите от Трулския съ­ бор от 691-692 г. и завръщането в двореца. целувката на мира или причастието. които ве­ 36 че са отделени от олтарната преграда . където владетелят се възкачва на своя престол под образа на Христа. Наисти­ на този първи прочит е подсказан от съставителите на прото­ колните сборници — Филотей и самия Константин Багренородни. Когато „излиза" оттам за освещаването на даровете.

за когото в откровенията се казва. exempla. когато актьорите напускат установената им роля и импровизират: понякога на Хиподру­ ма. До­ статъчно е да разгърнем летописите и достоверните или из­ мислени разкази. В тази глава. Погледът трябва да про­ никне по-дълбоко и под спокойната и някак статична външ­ ност на церемониала да открие един по-драматичеи ритуал. Скритият ри­ туал вдъхва живот на церемониала. чс ветхозаветно звучащото християнство на императора сс сблъсква с по-новозаветното християнство на духовниците. която в църквата не му принадлежи. чс основният проблем — правилно поставен. за да положи короната си на възстановения кръст на Голгота и да върне властга на Христа преди Второто . които подчертават нейното значение. който се стреми не само да прослави личноезта на владетеля. Когато зад вратата на преддверието императорът сваля ко­ роната си . церемонията може да заеме драматичен обрат.128 Принципите ца до Света София сякаш напомня изрядните церемонии във Версай или в Бъкингамския дворец. че не присвоява власт. да разберем. а със следващите няколко примера ще видим как паметта му придава релефност чрез от­ лагане в спомена. да установим броя на пре­ минаванията и превъплъщенията. че всяка невралгична точка по пътя на процесията се свързва със спомени. да очертаем две a priori не­ пропускливи едно за друго пространства. патриархът може да откаже да въведе императора в църквата. .е свещеническият' характер на царската власт. народът може и да го освирква. Но трябва да се отиде още по-далеч. Константин Багренородни представя сценарий с безгрешно и напълно овладяно действие. за да видим. Този втори прочит ни помогна да видим колко е голямо предизвикателството. но и да подложи на изпитание природата. както и в останалите.знак. като в схемата сс включат не само породените в ритуала напрежения. в който всеки е на мястото си с вече подготвения текст. но и обратите на жи­ вота. че ще за­ мине в Йерусалим. границите и проти­ воречията на неговата власт. и да отгатнем. вместо да приветства императора.той предиачертава жеста на последния визан­ тийски император. притчи или образи. по ис и наистина разрешен . Но се предвиждат и случаи. да провери неговата способност да я получи и запази.

Историческите разка­ зи обаче-от различни времена. потвърдени в легенди и изображения . които я били поръчали прескъпо специално за него . 4 без още да е знаел. По този начин той припомня или подхранва ня­ кои спомени: през 780 г. После. на Петдесетница. Михаил III стреснал вярващите. Макар и да преувеличава малко. за който незабавно бил наказан със смърт­ 0 ни рани по лицето" . Ирак­ лий бил погребан с корона на главата.обект на дълга история с много епизоди..грях. церемониалът отбелязва изключителната важност на тази сре­ ща и това прекрачване. разбира се. без. да споменава за каквито и да било трудности или груби грешки. но най-вече корони с объркана или скандална история: короната. които набожните императори посвещават на Хри­ 42 ста . през 866 п. фиг. че ще я положи на главата на Василий I '. След това. Ираклий Константин я взел обратно от гроба. в знак на покаяние.припомнят. когато пристъпил в нартекса с короната. но тъй като била отнета от Бог и носена неправилно. или пък короната на Ираклий . че Църквата контролира избора на корони­ те за церемониала. Защото струвала седемдесет златни ливри. няколко месеца по-късно вдовицата на Ираклий Мартина я посветила на Бог. но бързо превърнати в exempla. Великата църква е хранилище надарени или изоставени коро­ ни. Леон IV влязъл в Света София с коро­ на на главата . когато патриархът застава пред императора в нар­ текса и заедно с него прекрачва Царските двери (вж. която на Великден 601 г. 3). че патриархът поръчва да занесат в дворе­ ца най-подходящата за всяка глава и че после императорът е 46 длъжен да я върне .Глава 3 • Церемониал и обредни места 129 34 пришествие . че точно в . припомняйки подобни случаи. в играта на връщане и повзорно вземане на короната може да сс допуснат доста невол­ ни грешки и нарушения . Маврикий окачил на златна верига пад олтара за голямо разочарование па жена си и майка 43 й. вдовицата на Леон Ирина зържествено я принесла в дар на Света София в деня 45 на Коледа .церемониалът при влизане на владе­ теля в църквата го доказва. тя убила този. През февруари 641 г. Корони. Така или иначе. Константин Багренородни твърди. кога­ то народният бунт принудил Ираклон да коронова Констант 44 II . който я сложил. но короната отново влязла в употреба. Вероятно все същата корона с съблазнила Леон IV. противно на правилата.

не разби­ раш колко тежки са извършените убийства. Най-старият епи­ зод. ни връща в 390 г. отишъл при него извън преддверието и му попречил да прекрачи све­ тите пропилей.в действителност след не повече от два-идва Коледа. решава заед­ но [с мен] да ти наложи свише. императорът добре знаел кое е работа на духовниците и кое на императорите. по които все още се стича кръвта от престъпните убийства? Как ще можеш с тези ръце да поемеш пресветото. със съл­ зи и вопли се прибрал в двореца. Единственият гос­ подар и император на всички неща е вселенският създател.130 Принципите този момент патриархът може да откаже на владетеля да „вле­ зе" и тогава имперазорът е длъжен да се подчини на властта на духовниците да „връзват и развързват". послужил по-късно за модел на версията на Теодорит Кирски. като научил за това голямо бедствие. Действието се развива не във Великата константинополска църква. след като е преминал гневътти. чисто име често съм споменавал. Когато императорът пристигнал в Милано и по обичая се готвел да влезе в светата църква. а в Миланската епископска църк­ ва. С какви очи ще погледнеш храма на общия ни господар? С как­ ви крака ще тъпчеш светия под? Какви ръце ще протегнеш [към Бог]. си осъзнал какво си дръзнал да направиш. ти. Но ще трябва да опознаеш природата. нито. твоя праотец земната пръст. Вероятно императорската ти мощ ти пречи да осъзнаеш греха си. Това е изцелителна връзка. След осем месеца (според разказа) . където отишъл православният Теодосий I. която Бог. която ще ти донесе здраве". Възпитан според Светото писа­ ние. не трябва. господар на всички неща. Magisterofficiorum Руфин. а властта заслепява разума ти. която се крие в тялото ти. Тяло Христово? Как ще доближиш с уста свещената Му кръв. да не помниш слабостта. като му казал така: „Както изглежда. Амвросий. откъдето сме произ­ лезли всички и където ще се върнем отново. не увеличавай първото престъпление с второ [като влезеш в църквата със сила] и приеми веригата [на от­ лъчването]. заблуден от блясъка на пурпура. и. пред- . след като в мо­ мент на гняв дал заповед разбунтувалото се население на Со­ 47 лун да бъде избито . отстъпвайки пред тези думи. който под напора на гнева си престъпно си пролял толкова кръв? Иди си. Ти управляваш хора със същата природа като твоя­ та и подчинени на същото робство като теб.

патриарх Николай Мистик на два пъти му за­ бранява да влезе във Великата ц ъ р к в а . който сс моли Богу да прости греха на четвъртия му брак. преди смъртните при­ съди да бъдат изпълнени. той мо­ лел за прошка. който предвижда тридесет­ дневна отсрочка за укротяване на гнева. Прссзтдшайки каноните и за да може да бъде наследен от сина си . Теодосий принадлежи на историята.бъдещия Константин VII Багренородни. 48 6 януари 907 г. Така правоверният император се осмелил да влезе в свещения храм и се молел Богу. и за празника на Светлината (Богоявление). удрял чело в земята и проливал сълзи. Ето чс пред църковните двери сс явява раз­ кайващият се император. а след узаконяването на детето отказва да я напусне. И действително Амвросий обвинява Руфин в „кучешка наглост" и заявява. Подтикван от митрополитите. моли да бъде „развързан" и подпис­ ва подготвен от Амвросий декрет. ако наистина изобразява Леон VI. припомняйки опас­ ността. Леон VI сключва четвърти брак.з а честването на Рож­ дество през 906 г. Теодосий сс съгласява. и не изправен. която грози византийския владетел. говори за . че епископът ще приеме да наруши Божия закон само от уважение към импера­ торската власт.. ако императорът „обърне [влизайки силом] своята василея в nntpaiiwi/%i>pa. комуто е отказан „вход". а прострян на земята повтарял думите Давидови: „Душата ми е в прах хвърлена: оживи ме по Твоето слово" (Пс. Заемките от Теодорит гово­ рят за явен паралел между Леон VI и Теодосий. че ще попречи на императора да прекрачи дверите на нартекса и ще приеме с радост смъртта. макар и с раз­ лика оз' над пет века.". дори не на колене. След това божественият Амвросий развързал връзката. но едно почти съвре­ менно тогава и пряко засягащо Константинопол събитие съ­ живява спомена за императора от VI в. предлага па наказания император да отиде лично при Амвросий и да го накара да промени решение­ то си. Житието на патриарх Евтимий едновремен­ но показва колко драматичен е бил този конфликт и как бързо е признат за показателен пример. Като си скубел косите.Глава 3 • Церемониал и обредни места 131 ставител на грубата сила. като се жени за любовницата си. 118:25).v\>ic. но не вярва. И до днес съществуващата мозайка над дверите на нартекса.

че той ще проникне във вътрешността на кораба. най-гре­ шен сред всички.. аз веднага ще се оттегля с всички. патриаршс. и най-вече тсршт66роуо<. всички ние [свещениците] сме готови да напуснем църквата". да се разплачат и да си удрят гърдите за­ едно с него. Но минавайки пред него. но също и митрополитите. какъвто бил обичаят. Нека ме приеме в обятията си като блуден син и в неговата света вселенска и апостолска Църква. патриарх Николай Мистик не е дошъл предната вечер в двореца. всички убедени. грешните. че е бо­ лен. заедно със свещения сенат и самия император. без да се обижда. Да не ча­ 53 каш бунтовника Дука от Сирия ? Да пс разчиташ ма него тол- • — . извличайки някакъв инсти­ туционален образ. не само тези от сената.132 Принципите особената важност на събитието.e e w m n e t . за да освети водата. че с думите и действията си се подиграваш с моята царска власт. които тук ме следват". напуснал бащиното лоно. 49 твое величество влезе през долния край отдясно . се върна в двореца в очакване патриархът да отложи своето решение. Арета". и ако самоволно решиш да влезеш. молейки да влезе. Тогава той извика някои от митрополи­ тите и научи от тях за всичко казано и за подписаните ангажи­ 51 менти .• ••] • 1. аз съм безсилен. като каза: „Щом митрополитите не са съгласни. Под предлог. На следващия ден императорът беше дошъл при църквата. Син Божи. нас. се върна и влезе в метаториона през долния край отдясно. Императорът заплака и след като намокри със сълзите си по­ да. както йерархът му обеща­ вал. при Цар­ ските двери патриархът му каза: „Нека сега. След прочита на Светото евангелие с плач и вопли императорът накара оне­ зи. Настъпва празникът на Светлината. За празни­ ка на Светлината ще има процесия и посрещане и тогава няма да се противопоставим. С дълбока и искрена въздишка той им каза: „Надявам се в Христа. без да пророни дума. После. които го слушаха. без да протестира ни най-малко. Импе­ раторът му отговори: „Струпа ми сс. Дойде денят на рождението на нашия Спасител и Бог Иисус Христос и всички се събраха в църквата. със светия сенат. Но ако като тиранин™ тръгнеш напред. Но патриархът се оправда [за отказа си]. благо­ дарение на молитвите на нашия общ отец патриарха и на ва­ шето свещено събрание [на митрополитите]". Нека бъде милостив към мен. за да дойде и спаси.

без да влиза в олтара .е. Сенаторите все пак предлагат на императора да влезе заед­ но с тях в църквата след патриарха. намеквайки за възможен обрат . се връща в двореца през пряката галерия на Siapaxixa. Леон VI продължава до края на живота си (912) да заема позата па покаяник. В дните на обичайните празници той присъства в църквата. той се отправи към страничната порта. Аз плащам справедли­ ва и достойна цена за неизброимите си грехове". преди да се прибере в двореца. той ще изпадне в „произвол". нито той самият да се оттегли. наследникът на Николай Мис­ тик. който го „връз­ ва".нещо. „отсам све­ 55 тата преграда". докато патриархът. Ако се наложи със сила. няма да ви попреча. приема „икономия" относно проблема за чет­ въртия брак. докато покаянието . стана и каза на патриарха: „Влезте [сам]. но прав и облян в сълзи. което е винаги възможно. а после. което липсва у Теодорит и което вну­ шава взаимната зависимост на двете власти: каещият се импе­ ратор се превръща в пример. както в деня на Коледа. която води в метаториона". След като произнесе тези думи. През 907 г. след като дълго плака. Този разказ от начало до край съвпада напълно с топографските указания на церемониала.какъвто и да е грехът . като не може да продължи оттам. По-късно ще се върнем към греха на Леон VI. т. Дори и след като Евтимий. но императорът дори не им отговаря и. Тогава император Леон цар­ ствено направи наистина царствен жест: хвърли се на земята и. без да го пропусне да вле­ зе. отива в метаториона. „тиранство" и светотатство. Арста .му позволява по парадоксален начин да избегне унижението и слу­ жи за основание на легитимността му. че да ме презираш?" При тези думи патриархът остана безмълвен между Царските двери.Гnaoa 3 • Церемониал и обредни места 133 кова. но институционалната поука е съвсем ясна: точно това е мястото на взаимното изпитание на легитимността на владетеля и природата на неговата власт по отношение на духовната мощ. господарю. В случая с Леон VI раз­ казвачът дори подсилва ефекта на ситуацията. Тъй като не може да влезе в централния кораб на църквата. през 907 г. губи от своите качества поради подозрение в политическа измяна. императорът отива в своите „покои" на метаториона през юж­ ния кораб.

че трябва незабавно да се покае и само зака ще има право да стъпи в Господната църква. Освен това уверил патриарха.. Тогава Полиевкт му позволил да влезе в църквата за Коледа.] императорът отишъл с няколко души във Великата църква. I laipnapx Полиевкт отказва достъп до Света София па Йоан Цимиски.134 Принципите предвижда по-упизителен подход: императорът трябвало да стои на колене през цялото време на службата до църковните 56 двери (в нартекса). че това може да се случи при ненормални и съмнителни от религиозна гледна точ­ ка условия. Един известен на всички откъс от Разказа за по­ строяването на Света София (IX в. като му казал.. Разбира сс. По-късно също се откриват формални и смислови анало­ гии в разказа за друг епизод. когато откривал „своята" Велика цър­ ква: дошъл с патриарх Евтихий. забравил Христа и отъждествил църквата . той прекрачва заедно с него Царските двери. тъй като искал да получи диадемата от ръцете на патриарха. по чиито ръце все още се стича току-що пролятата топла кръв на роднина. като раздал богатството си на бедните. убил своя предшественик и роднина Никифор Фока със съ­ участието на жена му. Но в случая има и грешка във време­ то: обявявайки се за съперник на Соломон. ся­ каш да накаже императора за грях. победих те!" Патриографът дяволито отбелязва. не е достоен да стъпва в Божия храм. изпратил я в изгнание и откупил своята вина.?) по цветист начин опис­ ва „входа" на Юстиниан. случил сс през 969 r. молейки милост от вярващите . за да извика: „Соломоне. а всичко било уредено от импе­ ратрицата. той се определя ка­ то ветхозаветен цар. В дух на послушание Йоан смире­ но понесъл наказанието и обещал да се подчинява на всички 57 предписания" . Йоан Скилица пише: „Същата нощ [. че малко след това куполз>т се срутил. но веднага се откъсва и се втурва сам под ку­ 58 пола. че не е убил Ни­ кифор със собствените си ръце. който „нормалният" цере­ мониал позволява да признаем. но ка­ то пристигнал. Следователно от забележителните примери и спомените за няколко драми е било известно. Полиевкт не го пуснал да влезе. Но е било забавно за всички да мислят. четой съгрешала с надменността си: кръстникът е прекалено горд с един обикно­ вен архитектурен успех. че входът може да бъде отка­ зан. че човек.

нито па при­ вилегията за свсщепстиото. А историческите извори са крас- .Глава 3 • Церемониал и обредни места 135 му с навеки разрушения храм на Яхве. предаден отФилон Александрийски : Мой­ сей. че убиецът на бун­ 59 товниците от Ника е с окървавени ръце и че и той като други­ те е трябвало да моли да бъде пречистен. коя то идва от тях. Вероятно ролите са разменени: Мой­ сей посвещава Аарон и синовете му в служба на Всевечния. Най-напред. на­ товарва брат си Аарон със свещеническата функция и го въ­ вежда в Свстая светих.както многократно споменава Константин Багренородни. като пре­ увеличението в езиково отношение е многозначително—дп „че­ ства литургията" ( T T ] V Oeiav XetToupyiav T E X E I V / E X T E X E I V ) ' 0 . с което за момент се признава неговият почти свещенически характер. Но подобно на Мойсей. естествено. нека цитираме библейската препрат­ ка. с което императорът за кратко бива въведен през Светите двери в отреденото за свещениците пространство. Ключът за тълкуване на церемониала без съмнение се открива във ветхо61 заветния контекст. като излязоха. да действа като свещеник и дори . И накрая. владетелят пс е обикновен зрител и ако някои каноници са омаловажавали значението на прекрачването на олтарната преграда и достъпа до олтара. Риторичните патриаршески възхвали боравят също със сравнението между двете двойки 60 император и патриарх. докато императорът бива посрещнат в Светая светих от патри­ арха и неговите клирици. цар и свещеник. който дарява Света София на Светата Дева. владетелят има право да влиза в храма. Мойсей и брат му Аарон . 9:23: „Тогава Мойсей и Аарон влязоха в скинията на събранието и. в качеството си на народен водач и избраник на Бог. С този неподхо­ дящ „вход" народното красноречие отвръща на надменния им­ ператор. И славата Господня се яви на целия народ". когото Филон определя като пророк. им­ ператорът трябва да бъде воден от свещениците. изобразен на мозайката в преддверието. има и зло­ употреба с властта: веднъж прекрачил прага на църквата. Няколко текста препращат също и към последното прекрач­ ване. Лев. благословиха народа. гой вече не може да се позовава па ветхозавстимзе примери. в това действие импе­ раторите са търсели признание на своята легитимност и по­ твърждение на своята титла. то напомня. Така или иначе.

след като донасял даровете па светата маса. посветени на светеца в Църков­ ната история на Теодорит. През 737 г. импера­ торът оставал вътре в светия олтар до причастието със светите тайнства. Реакцията на духовниците не закъснява.?). гой получава същинско признание на императорската си титла ед­ ва след като баща му го въвежда за ръка във вътрешността на Светая светих на църквата на безплътните небесни сили. което всъщност пред­ ставлява набор от епизодите.136 Принципите норечиви. Впрочем това поз­ нато на византийците гръцко Житие. за да очертае рам­ ките на тази привилегия и да я представи като проява на обикно­ вена толерантност: „Трябва да сс знае. В напъл­ но автентичния текст за Житието на света Теофано. освен „да влезе в олтара и да поеме причастието със собствените си ръце от животворната маса. където бил държан от баща си. пише roil. когато Леон VI излиза от затвора.продъл­ жава така: . те осъществяват заедно „светото вли­ 64 зане в светия олтар" на църквата Света Троица . когато наскоро покръсте­ ният цар Авраам получава короната от твърде християнския етиопски цар Елесбоа. И в тази ситуация патриархът може да наложи своя отказ: през 963 п. Полиевкт не му позволява да прекрачи олтарната преграда. за да се разсеят надвисналите 65 над Леон съмнения в иконоборство . предаден в Житието на свети и 68 преславни Амвросий. епископ на Милано" . къ­ 66 дето празникът отвеждал императорската процесия . внимателно го следят да­ ли ще целуне лика на Христос на олтарната покривка. в Едеса някой си претендент за импера­ торското наследство не намира по-добър начин да утвърди пра­ вата си. преди всичко свързва неговия спор 69 с Теодосий . както е обичаят на 63 римските императори" . чс в старизе времена. Константин Багренородни ни насочва към този exemplum. който-след приведения по-горе пасаж . 67 при церемонията в Ilea по повод сватбата на Никифор Фока и Теофано. При православния император Теодосий [I] този оби­ чай прекъсва поради факта. В романизираната история на химяритите в Арабия Феликс (VII в. Изобщо този момент е очакван и внимателно наблюдавай: по повод Рожде­ ство (814) и Богоявление (815).

Излез и отиди при другите. той остана. 71 от каноника Валсамон .. . Тогава главата на Църквата. [Теодосий] се изправи.да се опира на посредничеството на запад­ ната. Никой друг не може да влиза. както и през V в. нито да се докосва до нещо. Дискретно спомената в 69 канон на Трулския събор в края па VII в. той запази при връщането си в Константинопол. тя засяга самото определение на власт­ та. качи той. току-що отново въведен в Църквата и прекалено лесно убеден. във вътрешността на олтара. все така облян в сълзи. че не от наглост е останал вътре. попи­ тал: „Защо не останеш вътре? Да не би нещо да не е добре?". императоре. След като положи даровете. Но великият Амвро­ сий отново не замълча. пурпурът създа­ ва императори. и обилно осветена през XII в. Тази поправена грешка се стреми да илюстрира следното правило: императорът пе е свещеник. Правоверният император бла­ горазположено прие обяснението и в отговор обясни. вероятно посочва някакво разминаване между Запад­ ната и Източната империя относно протокола и литургията. може да стъпват само свещениците. та тона изцеле­ ние.Гпава 3 • Церемониал и обредни места 137 И когато дойде моментът да донесе даровете на светата маса. Най-напред го попита дали има нужда от нещо и понеже императорът му отговори. а обичаят в Константинопол го е на­ учил тика. Той му даде урок. както му беше обичайно. 11отя преди всичко подчертава едно двусмиелне па церемониала.." И религиозните правила. трудно намерих учител по истина! Ам­ вросий е единственият. но основно показва необходимостта на източната мисъл . а той отговорил: „Трудно разбрах каква е разликата между им­ ператора и свещеника. той се оттеглял. той накара първия дякон да му каже: „ Във вътрешността [на олтара]. следователно неговото място по о вътре в олтара. „Аз също съм благодарен. Урокът на епископа на Милано към един набожен импера­ тор. че очаква светите тайнства [за причастие]. и влезе в олтара. след като отнасял даровете в олтара. като го научи да раз­ личава местата [кои подхождат на светските люде и кои са за­ пазени за клириците]. а не свещеници". когото познавам да заслужава името 70 епископ" .през X. които бе научил от великия йерарх. тогавашният [патриарх] Нектарий. . за да формулира църковната теза за „двете власти" и да откаже на владетеля всяка привилегия на свещенослужител. И ко­ гато някой свещен празник го отвеждал отново в Божия храм.

а патриарх Нектарий . които те отвеждат към Бог. Единствено на- . които абсолютният характер па властта поражда.138 Принципите Истинска или измислена. а именно ако пс с провидеиският посредник между своя народ и Бог. Влизаш в църквата. без да дава ясно. Влизаш в олтара. но без корона. Но какво да се противопостави на абсолютната власт на императора? Нито някакво право. която впрочем представлява само негов частен слу­ чай. които единствени имат право да те връзват и развързват. Но в зова отношение . далечен наследник на Теодосий 1. Им­ ператорът е нищо. Ти си император и свещеник. но са­ мо привидно и за малко. предадена отТеодорит и възприета със задоволство от гръцката традиция. а ефектът е дълготраен. който е отмрял. ако не е всичко. който води императора от двореца до Света София.и само по този въпрос .като духовник. но само след като си измолил прошка за греховете си от свещени­ ците. но според древ­ ния Закон. тъй като гръцкото Житие на Амвросий е съставено нарочно. раз­ обличава Константинопол като град на неяснотата. историята пример. а церемониалът трябва да се съчетава с литургията. нито идеи.на свещеническия орден. което би могло да намери място в текст по конститу­ ционно право ида е плод на идеологически консенсус. споменава този exemplum и го съживява. Той очертава какво представлява императорската власт. смъмрен от миланския епископ. Ти си David redivivus.може да се оказва ефикасна съпроти­ ва.или принадлежиш съв­ сем малко . Намерението е очевидно. който не уважава своето собствено битие на свещеник. щом Константин Багренородни. но само за да положиш там своите дарове. Самият император. трябва да наложи на Източната църква реформата. тъй като всъщност не принадлежиш . за да извлече от него една забрана. На вся­ ка стъпка към въздигане и освещаване на императора съответства въпрос или отричане. Но чрез премествания за н описаните жестове той изразява напреже­ нията. за да изкорени идеята за свещенически характер на царската власт. заслужа­ ва по-голямо внимание от изключителната церемония на ко­ ронацията. Прекрачваш Царските двери. която да го възприема като светска личност. Вече е ясно защо церемониалът на всеки голям празник. уравновесено и прието определение за спеш­ ността й.

за подбор на паметни­ те места. .vvr\cnc. Тя играе роля на юридическа наука. фиг. нейна е винаги последната дума. за които се отнасят. засяват го в браздите на паметта. Мястото й — в про­ зорчето над Царските двери. 2). откол­ кото някоя конституция. натоварени със спомени.култура на спомена и възпомена­ 72 нието . .молещата сс Дева и един архангел в одежди на военачалник (вж. на друго място Леон VI можел силом да премине забранена за него преграда. Томас Уитмор я преоткрива под турските замазки и бои и я 74 75 публикува през 1932 г. през 1968 г. Тези красиви разкази и легенди имат повече стойност. Хоукинс я изследва отново. защото бил изцапал ръцете си с кръв./ 'лапа 3 • I[еремониал и обредни места 139 трупване на истински или измислени спомени и образи. Те анализират явлението на властта в дълбочина. Каещият се император Да сс върнем in. където вероятно е заместила обик­ новен кръст от Юстиниановия декор. Икономидис . но иконографските интерпретации и опитите за иден­ тифициране дълго време остават колебливи до появата на не­ 70 отдавнашната статия на Н. които на свой ред ще произ­ веждат памет. Изу­ чаваните от етнолозите ритуали най-често се задоволяват да описват и да съпоставят отношенията между властите. Братя Фосати я откриват и рестав­ 73 рират при възстановяването на сградата през 1847-1849 г. но пред­ почел да падне наземи и заплакал. която изобразява императорския поклон (npoax.) пред Христовия престол и . Но във Византия . на същото място Йоан Цимиски бил отблъснат. Ако се съди по стила. Действително произведението е особено по своя сюжет - .я свързва с основен етап от церемониала и така й придава особено значение. върху която историята бродира. Церемониалът предлага тъканта. Археологическите наблюдения не оставят място за съм­ нение. тя датира от IX или началото на X в. Е.церемониалът е и мощен механизъм за извикване на миналото и установяване на сегашното. На дадено място Юстиниан се сравнил със Со­ ломон и куполът на църквата се сринал.м мозайката \\ нартекса. при който почти липсват изображения .върху два успоредни медальона .

Qeoioxou . който да идентифицира им­ ператора. за Благовещение. което не позволява в изображенията да се търси по­ свещение или възпоменание на точно определено събитие. През XI в. 20:19. значението е обобщено. а за SETJCTK.това са ключови думи. Действията малко надхвърлят предви­ 7 деното в церемониала '' и изразяват не само смиреното покор­ ство на императора пред божествения господар.Божията майка се застъпва пред Сина си в защита на моле­ щия се. за да може съдията архангел . на която е посветена Великата църква. Лз съм светлината па света" . да им даде власт да „отлагат" или „задържат" човешките грехове и да накара Тома да сложи пръст в раната му (Йоан. че е имало някаква преработка ). Седнал на своя престол с традицион­ ната за облегалката форма ма лира. но необходима аси­ метрия. Йоан Мавропус съчинява .. посланието се отпра­ вя към настоящите и бъдещите императори. който Христос при заключени врати трикратно отправя към учениците си.вероятно свети Михаил — да спре наказанието. „Мир вам" е поздравът. за да им предаде Светия Дух. която оставя празнина вдясно от Божия престол (не се 78 предполага. но вероятно и моли за прошка. който Ме последва. с приведен гръб.е.най-подходящото паметно място .сбор от две фрази от Евангелието на Йоан. 8:12) е учение. пред rex regnan/iiini. „Аз съм светлината на света. то е особено и с несръчната. сякаш се изправя.140 Принципите императорски поклон 7TpoaxuvY)at<. модели и смислови съдържания. 26). Мир. за да отправи Богу своята мо­ литва с умоляващ жест. С разположението си . който надхвърля обичайния 77 регистър . които ще прекрач­ ват този праг. светлина . мъдростта на Христос. след като е привел чело доземи. той не ще ходи в мрака. което не изключва то да е постигнато от наслагване на исторически намеци.изоб­ ражението има характер на припомняме. X р и е т е благославя с дяс­ ната си ръка. в която сс чете „Мир вам. което Христос отправя към фарисеите. а ще има светли­ ната на живота" (Йоан. които изразяват „Божията мъдрост". коленичил. то е особено и с отсъствието на всякакъв надпис. за чийто „роб"той сс признава. Така по-лесно би се обяснило и изображението на Де­ вата и архангела в двата симетрични медальона: не става ду­ ма..2 ]. Безименният император е в TrpocnaivrjCTtc. както се е смятало. т. а в лявата държи отворена книга.

От всички тези наблюдения през 1976 г. било спасено . Най-напред. в деня. това е един „наистина царствен" жест. Въпреки всичко обаче покаянието на един безименен император. че изобразеният имперазор. царят бил спо­ летян от нещастие: първото дете от този брак умряло седем дни след раждането си. Toil предлага изображение го да сс датира от 920 г. 82 призован отново през 912 г. а просто от нашата гледна точка да продължим да изучаваме характера на императорската власт.победата на Николай Мистик. заел поза на разкаяние подобно на Давид от византийските псалтири. Н. 80 сс боя от ударите на твоя бич. на патриаршеския пост от самия Леон VI. че тя се признава за по-нисша от бо­ жествената. Соломон./ лава J • Церемониал и обредни места 141 диалог в стихове по едно подобно изображение на покаяние и намеса. е по-скоро Леон VI. че е осигурила спасението на подчинилия се на църковните заповеди император. за да се ожени за жена му. След като изпратил на сигурна смърт своя военачалник Урия. за която се е предполагало. Икономидис сти­ га до заключението. па всеки император. като на мястото на ангела се появява Йоан Кръстител. необходимостта от наложеното на покойния импера­ тор наказание и Божията прошка. красивата Вирсавия. все пак е учудващо. Както пише авторът на Житие па Евтимий по 1 повод Леон VI" . а не Василий I. Второто обаче. покаялия се и опростен Давид. който се разкрих като роб на греха. И ако е лесно разбираемо.. А аз. че с голяма вероятност може да се пред­ положи. Според него императорът се обръща към Христос така: Ти ме направи господар на твоите създания и предводител на моите събратя в робство. той следва примера па прокзлиатия. небива да изненадва. Почизта и обикновеното смирение лесно се разпознават като християнски добродетели. т. Тук не е необходимо да повтаряме солид­ но изложените аргументи. господарю и съдник. който императорът' може „царствено" да направи и който претенди­ ра за място сред най-прочутите прецеденти. когато издаденият от синода и подписан оз' 1 императора " Томос па единството въвежда ново законодател­ ство за повторните бракове . че провъзгласява вината си с толкова показност.е.

фиг... за да накаже или да прости. а надписът казва само: „Съгреших срещу Господа" (вж. тъй като бил грешен или пък бил загубил вълшебния пръстен. нито пък по­ следвалите събития .. едва след ка­ то се покаял. Боже. [. тю нищо пе посочва или подсказва произхода на вината. позволява на ангела унищожител да удари израилския народ и забранява на Давид да построи Хра­ 86 ма . грехът е само предлог за покаяние. защото беззаконията си съзнавам... възвърнал отново престола си. но към всесъжения не благоволиш [. В Корана.] Избави ме от кръвнина.] Илюстрацията на този текст в гръцките псалтири е единст­ вената убедителна аналогия с изображението от нартекса: Да­ вид се държи по същия начин и е спасен от ангел. аз бих Ти дал. божествения изпълнител и чувството на по­ каяние. Ветхият завет го казва за основателя на династията. осъзнава извършеното престъпле­ 85 ние p x T a v o i a (покаяние).142 Принципите благодарение на намесата на пророк Натан и покаянието на Давид. Боже на моето спасение [. I! моят грях е винаги пред мене [. което обезоръжава ръката му. както покаянието е съставен еле­ мент на легитимността й.]. Нищо не напомня нито смърт­ та на Урия. той е един вид първород­ ният грях на царската власт. в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие н очисти ме от моя грях. 4 а и Ь).] Ето. защото. което раз­ палва отново Божия гняв.. нито любовната страст към Вирсавия. персонифицирано в женски образ .решението за преброяването. великолепно изразено в петдесе­ 84 тия псалом : Помилуй мс. който го за­ плашва чрез пророк Натан.. Библейската логика не е логика на отговорността: имен­ но Бог подтиква към грешката. и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. . да би искал жертва. Текстът и изображението показват виновния цар и зем­ ния му посредник. зает през негово­ 7 то отсъствие от някакъв демон или пък двойник" . Боже.. но еврейските легенди разгръщат темата за Со­ ломон: той се скитал по света само с една тояга. по голямата Си милост. прочутото miserere.

Според езичника Зосима той убил собствения си син и приел християнството единствено с 90 надеждата да получи опрощение от свещениците . все още изпъква образът на осно­ вателя. за коя­ то вече казахме. което нараства при всеки покаял се кандидат за владетел. но там му вменяват друга вина: той е войнстващ император. иска от децата си да постъпват по същия начин. В христи­ янските исторически писания и в житията Константин е оне­ винен от това престъпление. придава смисъла. Естествено. да не мислиш за него. една сура съв­ сем простичко препраща посланието: На Дауд дарихме Сулайман.Гпава 3 • Церемониал и обредни места 143 споменавайки за земния „халифат" ма Давид. с които ще осигури и леги­ 91 тимността си . Трябва да се съгласим. че има обобщаващо значение. не гой пада па колене пред Христа. един анонимен David redivivus. за да получи тяхната прошка. Давид подсказва шпага. чийто модел е той-едновремен­ но като богопомазан и каещ се грешник. Що се отнася до константинополския фолклор на Патриите. но за всички тях той е в положение на покаяние. а някой от християнските императори. понеже. . че единственото му спасе­ ние е в разкаянието и кръщението. служи за пример по повод на някакво събитие. поставен на това място. който дълго е противопоставял експер­ тите. дори ако от истори­ ческа гледна точка някой от тях е изпъкнал пред другите. когото Бог наказва с проказа и който научава от папа Силвестър. издига в някакви неосвете­ ни подземия статуи на своите жертви. Прекрасен раб! 88 Гой винаги сс обръщаше към нас. Л в опази епоха 9 не е било възможно. и „умолява Бог да му прости греха" . за когото съществуват разнопосочни традиции. раз­ кайва сс за убийството на своя син. След „модела" Давид идва и „прототипът" Константин. като гледаш мозайката* . има относителна стойност: става дума не толкова да се посочи името на изобразения император. който полага основите на своята „монархия" върху убийства. там през X в. че проблемът с „идентификацията". като го оплаква четириде­ 92 сет дни. колкото да се уточни кога и защо е взето решение да се създаде тази картина. без да се мис. окървавен от победата си.

Стъпчете лицето ми. очите ми. които сте мъдри и прочути учени. поне за част от традиция­ та. за да се иска прошка от Бог. естествено. и в което той така идеално заема позата на владе­ теля от мозайката. избухливият деспот. аз извърших убийство и прелюбодействах". преди вас. Само няколко години преди Леон VI баща му Василий I (876-886) също извършва покаяние. който пожелава синагогата на Калиникон да бъде построена отново от разрушилите я христия­ 93 ни . императорът каз­ ва: „Като Давид. Аз. аз първи коленича доземи. rex htbricas. заслепен от любов по красивата Галла. Rexjudaicus. пише той. е организирана около една-единствена идея покаянието на императора и необходимото смирение като за­ лог за неговата SuvaoTEia. който нито притежавам знанието. който окончателно премахва езичеството и съобразява православието на pars orieutalis е Рим. кои­ то се подчиняват на църквата и на духовните отци. Ако вие из­ питвате срам. аз. която четял Константин VII и в която то изглеждало по-скоро като „владетелско огледало". да покажеш раните си и да потърсиш място за покаяние и изцеление. част от византийския миней за декември. по­ слание.императорът воин. когато изпраща на епископите на събора от 869 г. и най-накрая. чистите. не се . нека аз бъда за вас. То­ ва е повече от необходимото. братя. за модел. които проповядвате добродетелта. да коленичим пред Бог. като едновременно с това е и прекалено отстъпчив пред евреите самодържец. извлечен от неговото господство. нито мъдростта. служи Давид. в което предлага смирение. пример за това унижение. който е отлъчен заради клането на 94 солунските жители . последвай го също в избавлението" . него­ 95 вата втора съпруга . императорът.I Цчтципипи След основателя па християнската империя идва съвсем ле­ гитимният Теодосий I . отколкото като живото97 пис на светец . Версията на Жи­ тието. който съм затънал в греховете си. Най-напред с красноре­ чието си. Да се преклонят пред него онези. Според Житие на Амвросий от Паулин. на което светият епископ отговаря: „Ако си последвал Давид в 96 греха. за да се запази единството на Църквата. Не е срамно. rexfuriosus. че може да бъде взет за вдъхновител на мо­ дела: Няма нищо срамно. В примера exemplum.

за­ губата на първородния син е била следствие на Божия гняв и е водела единствено към публично разкаяние. но последните думи на владетеля са и израз на покаяние: за да избегне вечното наказание. което напомня заповед. полемиците и авторите на свети жития от X в.). Тогава със смирение. Едновременно е това обаче .когато Македонската династия укрепва. Едно обаче е сигурно . Авторът на Жи­ тие на свети Василий Нови. още в началото са омърсени с кървавото убий­ ство на предшественика му Михаил III (23 септември 867 г. Аз съм готов 98 да понеса всичко само и само да видя всички обединени. Василий се самообвинява единствено в общите за всички грехове. Смъртта на най-големия му син Константин му е напомнила за това пре­ 99 стъпление и го е уличила в заблудата . тогава и царството на основателя се превръща в ехетplum. той можел да 101 разчита единствено на Божията милост . като посветил църква на архангел Михаил . както и епископът на Кремона Лиутпранд предават тогавашните разкази в Константинопол: Василий се опитал да изкупи греха си. който го отличава и споделя Империята с него. че последвал вещера Сантабаренос в неговите ма­ гии и заклинания. или пък че е оставил на сина си Леон VI грижата да го из­ вае в позата на молещ прошка. твърдят. чс църковните власти са поели подобна инициатива след смъртта му и против паметта му. Неговото властване и династията. Михаил III му се явил на смъртното му ложе и го попитал: „Какво ти бях сторил? В какво зло бях виновен към теб.едновременно небесен съдник. То поражда „възхвали" (като написаното от Константин 102 VII Житие) и епически разкази . легитимността на владетеля е оси­ гурена. но исто­ риците. Не може да се мисли също. че да ме нападнеш и 100 убиеш без жал?" Според други източници Василий най-вече съжалявал. че към края на живота си той е бил жертва на ужасни и полични угризения. че Василий I сам е решил да изобрази как публично признава греха си и се кае. патрон на неговата жертва и покровител на династията.I'muui I (еремошшч n ao/ii-ihtii Mt'i'tmi I'15 колебайте ла тъпчете гърба ма един император. Както и при Давид. столицата и дори Църквата носят неговия белег. която той иска да основе. Би било доста рисковано да си представим. а Империята.

след като 106 го е освободил от затвора . образът на този напълно легити­ мен християнски владетел и самодържец е толкова съвършен.вече в православен контекст. а умира­ ли в покаяние. че е „сгоден за Църквата" почти както е брат му Стефан. че граничи с карикатурата. върху него се проектира сянката на Константин. но не задължително излязъл под перото на „противници" образ на един от многото владетели. Теодосий преда­ 10 ва неговия грях и неговото покаяние като exemplum *.146 Принципите очертава и по-контрастния. по повод на големите празни­ ци пише и произнася проповеди от амвона на църквите в Кон­ стантинопол. издигнат за патриарх на Константинопол. колкото от различни митове и легенди. но може и да заблуждава. че „харизмата на царската власт не е далече от свещенството" (както пише в надгробното слово за баща си Василий. а не като отглас от приключението с иконоборството . но то е натоварено преди всичко с върховна сим­ волична стойност и се вдъхновява не толкова от историческа­ та действителност. че по всякаква тема императорската дума има действена сила само поради това. а за да я упражняваш. Ромул убива Рем. Какви­ 105 то и съмнения да е имало при неговото раждане . Така за да управлява 103 сам . И понеже Василий е своего рода основател. Фактът. Изображението се опира на доказани факти и не е неточно. С него се появява отново . Той изрича закона. както за една от египетските 10 традиции той е четец или дякон '. които започвали да царуват с кърваво престъпление. не му придава свещенически сап. трябва да отстраниш двойника или съперника. понеже Леон VI въплъщава династическата и религиозната легитимност. обнародва съответните конституции. че той я изрича. че властта му е свещена. за да настъпят нови победни години. колкото и да се е колебаел баща му да го посочи за наследник. Убеден е. а Константин Велики отстранява тсграрсите.и идеята за све­ щеническия характер на царската власт. за да възтър­ жествува правото. Така вярва. за да завземеш властта. Неговото Давилово свещенство му дава известно право да сс отнася настойнически към . в които. трябва да търсиш не­ престанно и невъзможно изкупление. че малко след 08 кръщението си' е подстриган. следвайки и мнението на Юстини­ 107 ан за неговото време).

но най-вече да установи тясна връзка между сексуалността и династическата легитимност. а изповедта на разкаянието се пре­ връща в апотеоз. като „вели­ чаел пред него женската красота". но е неоспорима. колкото самата императорска функция. Покаянието на Леон VI със сигурност е откровено. Очевидно има несъответ­ ствие между „греха" и „любовната връзка": това е прекрасна постановка. с които си служат и неговите съдници: „Понеже извърших греха на чегприженегвото". един от полемиците го обрисува ка­ то човек. но признат за най-набожен и иай„мъдър" от всички. Малко след смързта на владетеля се създават поеми. че той винаги ще се преклони пред съ­ ветите па монасите или заплахизе на духовниците. изразявайки последната си по­ ля. Ка­ ноническият проблем за повторния брак съвсем не е малова­ жен. който сс поддава на играта. заблужда­ вайки се относно епохата. че е четвъртия си брак. на васипеята в тирания. се е отдал на страстите 0 на плътта и е изпаднал в най-животинска разюзданост" . може би неудобен. чрез който той най-сетне ус­ пява да легитимира мъжки наследник. когото искал да отклони от монашеството" . призвана да разобличи възможното превръщане па легалността в безредие. защото се визира не толкова личността на импера­ тора.Гпава 3 • Церемониал и обредни места 147 Църквата. е което възстановява пагриаршествого па Николай Мистик 5 п приема да бъдат съдени „чуждMIX: на човешката природа"" връзки. Защото „случаят Леон" и „exemplum-ът на Теодо­ сий" се срещат. но са знаели. Императорът използва същите думи. по е театрално. Но този твърд и непоколебим при спазването на свещените ритуали владетел. заради него отново на бял свят се появява старата диалектика на зако­ нодателя. Леон VI отприщва всички Touot на войистващата риторика и агиография. но в този случай е преиначен от една „икономия" и по­ добно настървение съвсем не е оправдано. на право­ славието в ерес. който с все сила зашлевил набожния Никита Пафла1 гон. водейки до същия парадоксален резултат: ко­ гато легитимността се утвърждава чрез дадено суверенно дей­ ствие. който трябва да се подчинява на закона. ще се превърне в скандален образ с обви­ нението. В . тя е оспорвана. пише гой. Тази драматизация е възможна само защото греховете са опростими. когато се самоотрича чрез акт на покаяние.

Друга извлича поука от „скан­ дала": „Природата отлагаше раждането на мъжка рожба от пра­ веден съюз и законен брак. както и обвързаните с него exempla. тя не може да бъде заключвана в законови гра­ ници. император без плът. която отнема от сакралния й характер. за да го поставя на колене. и двете при идеалния модел Давид .Църквата"" .сексуално престъпление при Леон VI. когато уличеният вла­ детел е праведен и набожен. което Факундус от Хермиан казва за Теодосий I: „ве­ лик император с блажена памет. да го връз­ ва и развързва. Империята се завладява и запазва чрез насилие. о. Императорът очиства омерзението в реки от сълзи и отново се връща към своята 3 майка . дълбина на Божия съд! Странно. чийто образ незаличимо жи­ вее в паметта на Църквата". не е обикновен хорски грях. смело и смирено. Сложете там епитафия: „Тук почива Леон. Мозайката от нартекса па Света София вероятно изобразя­ ва Леон VI. който ги прави зависи­ ми от духовниците. духовниците) имат свещеническата привилегия да връзват и развързват. тя може да се предава по наследство само чрез плътска връзка. .е. той е в приро­ дата на властта им. който оплаква загубената легитимност на своята власт и който може да я намери отново. и то не толкова поради висшите му постъпки. които още повече изпъкват. че единствено Аарон (т. отказвайки се от свещеничеството на Мелхиседек (т. Но след кратко законът бе отново в сила.е. Този грях . Така детето се роди в на­ рушение на закона. което направи за своите грешки. на царете) и признавайки. а решението се падна на светия канон. В крайна сметка. Грехът на царете. той никога не е напълно невинен и във всеки момент може да се окаже неле­ гитимен. тя е свещена. но така пожела провидението свише. Църквата е тук. колкото заради „смиреното му и публично покая­ ние. отказ­ 4 вайки се от царския блясък"" . предизвикал пове­ че от всички люде гнева на Бог".се дава за пример самегзащото в него се разпознават присъщите за царската функция недостатъци. Теодосий I и Василий I. Власт­ та е абсолютна. убийство при Константин. за Леон може да се ка­ же това. Това припомня церемониалът за Господните празници.148 Принципите една от тях Леон казва: „Приема ме гробът. но това е и образът на всеки Давидов император. Но който и да я упражнява.

Императорите .

.

4. Впоследствие тя бе възприета от янсенизма и философията на скептицизма. предполага куп злословия срещу един забележителен доброжелател на Църквата. императорската святост Историята на кръщението на Константин. срещу един велик период от християн­ ската история. Филпсндьо Ривиср Константин Велики. Почти забравена в нача­ лото на Средновековието. кой­ то претендира за обективност: може би християнският импе­ ратор оставал донякъде и езичник.)]. което той полу­ чил в Пикомидия [от епископ еретик. Те се раз­ личават от тях единствено по тона. той все пак приел титлата pontifex maximm [върховен жрец (лат. Константин квазиепископ Обръщайки поглед към владичеството па Константин. 1906 г.)] и построил два храма в своя град Сопstanlinopolis Christiana [християнския Константинопол (лат. на материализма и на атеизма. Константин Велики. тя се съживява с Реформата на протестантството като омраза към божественото свръх­ естествено и чудото. той вярвал както в Sol invictus [непобедимото Слънце (лат. и преди всичко като омраза към Рим. така и във възкресението на Христос. четиридесет го­ дини след смъртта на Константин. а не от папата в Рим]. срещу многобройни учени католици и светци. срещу църквите на Рим и Константинопол. Тя вероятно е плод на гнева на царедворците на Валент. днеш­ ните историци могат само да заимстват проблематиката от пър­ вите ритори и изследователи на църковната история. П. Омаловажавайки негово- . кръщението му и християнският му живот 1 Париж. макар и отказал да се възкачи в Капитолия. по скептичния подход.)].

т. Въпросното противопоставяне е примамливо. свикнали на нелегалност и желаещи. как „явлението" Константин окончателно се претопява в светостта. да държат Бог далеч от кесаря. който светостта на основателя носи на своите наслед­ ници. чс Империя­ та сс пробужда за християнството. но така или иначе трябва да покажат.е. която едва по-къс­ но се очертава. На държавното християнство на Константин той противопоставя едно по-интимно християн­ ство. че Църквата не била подготвена да има император като Константин. някои дори стават агресивни. Схема. дори ако кесарят защитавал тяхната кауза. следвайки Евангелието. трябва да се откажем да се взираме в съзна­ нието на първия християнски император. да играе официална роля в една християнска империя.152 Императорите то значение. „новите Константиновци". Така или иначе. но продължил да изпъл­ 2 нява същите императорски функции отминалото . за да ограничи влиянието на императора при избора на доктрина. Йоханес Щрауб пише. За да се излезе от тази порочна игра. какъв е залогът за леги­ тимност. но не и убе­ дително. което Евсевий и Орозий приписват на Филип Араб. По-скоро трябва да се запитаме какво място в Империята отрежда той на нова­ та религия. образът на Константин трябва да бъде въздигнат в ико­ на. при­ съединил се към християнската вяра с тайна изповед-покаяние и дискретно избегнал жертвоприношението към боговете в Капитолия за хилядолетието на Рим. а не просто брънка от веригата. да спекулираме с иск­ реността или дълбочината на неговата вяра. която не намира теоретична под­ крепа преди политически независимото римско папетво да бъ­ де издигнато като полюс на сз>протива срещу Константинова- . дори ако понякога стига до карикатура. чс всичко сс преобръща (или поне започва да се преобръща) в периода 312-330 г. Константиновият „интегризъм" .искам да кажа волята на императора да интегрира християнството в Империята-би учудил вярващите. как последовател­ ните промени в противоречивата история на това господство водят до издигането му в пример. че владичеството му представлява здрава съставна връзка. Още от самото начало то проектира разграничение между духовна и земна власт в една схема. каква роля определя за себе си.

. трета разказва как.a). което предшествениците му . дошъл от Патмос. повтаряйки израза от Посланието па Петър. Хри­ стиянство. Напротив. според друга. Всспасиан и Тит сбз>дват проро­ чествата от Ветхия завет. а момент. а по малко. императорската святост 153 та империя. че още от създаването си Римската импе­ рия притежава вътрешно християнски харакзер и чс покръст­ ването на Копсзантин не е абсолютно начало. Пространните комен­ тари могат да бъдат сведени до няколко формули: Константин очаквал от новата религия онова. която се прокрадва и се развива в историографията. чрез последователни уточнения. а ка­ то победителка. Когато с покръстването на Константин при­ добива официален статут. когато Пития разкрила пред Август. така и на самата римска ци­ 4 вилизация . което малко по-късно Григорий Назиански опреде­ ля като „царско свещенство" фа<т'{Хеюч iepai. без да 3 добавя нищо измислено . той побързал да издигне ол­ тар на deus primogenitus. не отведнъж. че с раждането на някакво еврейско дете загуби­ ла пророческите си способности. защото предал Иисус на евреите. която се стреми да отъждестви християнската епоха със зараждането на Империята. да сс определи мястото на императора в новата еклесиология. Църквата не си е представяла себе си като независима. които след­ ват същата посока: една разказва как. Съществуват и други. легендата за тайно покръстилия се им­ ператор. според четвърта Домициан тайно бил примамен от свети Йоан. се стреми да покаже.Глава 4 • Константин Велики. Нерон премахнал Пилат. Древната легенда за Филип Араб е рожба на тенден­ цията. възхитен от геройства­ та на свети Петър пред Симон Влъхва. вероятно по-нови легенди. успоредно с появяващите се проб­ леми. разру­ шавайки Храма в Йерусалим. за да упрекне Юлиан Апостат в измяна както на християнството. тя веднага изгражда велика идея за Християнската империя. Естествено. в кой­ то ясно изпъква някакъв план за икономия на земната власт. През VI в. летописецът Малала събира този ве­ че създаден корпус от истории. т. Остава обаче да се намери точното място на Църк­ вата във вече съществуващите структури на Империята и не­ що още по-трудно. а не е нейното християнизиране. християнска по нейно подобие.е.eu|j. подготвяна от веки веков и осъществявана още от времето на Август. чсезо по противоречив начин.

Галерии. в която клириците са господари. в които самата Църква вписва владетеля. но без право на глас. Така се появява пер­ соналният и фискалният сз-атут на духовенството".154 Императорите очаквали от старите религии и което византийските импера­ тори продължавали да очакват (от монасите. закотвена за рим­ ската василея от времето на Пума Помпилий насетне.печалба за себе си и принос за „общото благо".)]. че ако онези. единст­ вото и стабилността на която са важни за Империяза. поне докато „православието" и императорът са на една и съща стра­ на. набож­ ният Леон V! нарича серегахг) TC^VT). също като инженерната техника*. такава е и логиката на Църквата. донатистката.от епископи. така се раз­ бира и правото на намеса на императора в Църквата. християните тряб­ ва да молят своя бог за нашето спасение. През 311 г. М. 7 „обществените дела много ще спечелят" . които финансово подкрепяли) . както 12 разпалено казва Зосима . за спасението на Им­ перията и за своето собствено спасение. което още през 900 г. или от събори. бъдат освободени от обществени тежести. добавка към мира или война­ та. че „поради снизхождеиието. чиято „функция" е богослужението и които обичайно се наричат свещеници. Такава е логиката на Константин. Християнизацията на формулите и . които императорът свиква и на които присъства. което [императорите] им засвидетелстват. леги­ тимиран направо от Бог". Много по-трудно е да се очертаят религиозните рамки. за да не се отклоняват от своя та служба. определян векове на­ ред като „божествен" и признат за такъв от церемониала на поклона доземи и на adoratio. както свиква Сената и може да присъства на 1 неговите заседания. за да се възстанови навсякъде целостта на дърясавата и те да могат да водят мирен 6 живот в домовете си" . и който чак до Грлцмпн продължава да носи езическата титла ponlifex inaximiis. на които 9 императорът делегира права на indices [съдии (лат. а и следва­ щите кризи се решават „по римски" . без да участва в гласуването ".аксимин Дайа и Константин заявяват. Тъй като култът и вярата са държавни дела. ефикасната подкрепа на онова. литургическа „техника". Малко по-късно Константин изразява убеденост. смятан от привнесената в Рим елинистична идеология за Божи представител на земята.

„те се заклеват в името па Бог. за което казват. ма императора се полага вяр­ на почит и неотстъпно подчинение като към физически при­ състващ бог (temquam praesenti et corporali deo). когато тя прекалено видно поставя императора извън възприетите от християнството граници./ 'лава 4 • Константин Велики. и от разделението на на­ родностите. кои­ то го спасяват от анархията. императорската святост 155 на апологетичните теми не е поставяла непреодолими пробле­ ми. посветеният в доктрината на Христос император също е посредник. създават оригинална идеология. че е породило „цезаропапизма". който според случая изказ­ вал мнения и критики под форма на възхвали във време.нито Новият Рим. предадена от Вегеций (в края на IV в. Тъй ка­ то.. Така с при Ввссвий Кесарийски. или ретушират императорската идео­ логия. Той вижда една теологическа архитектура. той е посланикът на Логос за уп­ равлението па хората с мисията да ги спаси от многобройни те култове. Теоретикъттрябвада отговори на огромния проблем за рим­ ската imiversalitas. ръководен от Бог. щом с получил името Август. като изкоренява езичоството. нито християнското православие. той се изгражда по образа на царството свише. да разграничим мислителя от ритора. от съветника на владетеля. но необ­ ходимо. За да се определи мя­ стото на императора в Църквата. По близко подобие.). Христа. в която върховният Бог е създател на света.носи на света разумните принципи за ред. дотогава политическа. Така във войнишката клет­ ва. Тук Евсевий не с чак толкова оригинален. автора на „поли­ тическото богословие".необходимият посредник между божественото единство и множествеността на творението . Въвеждането им в нова употреба е било възможно с цена­ та на доста грубо скалъпени крз>пки. който царува. когото човеш­ кия т род трябва да уважава и почита веднага след Бог. а вече религиозна. която невинаги позволя­ ва да разберем дали християнските писатели от IV в. най-често се прибягва до ед­ на по-фина риторика на привидиост. всеки гражда­ 13 нин и воин всъщност служи на Бог ". а неговият син Логос . Светия Дух и императора. В духа на . Вдъхно­ вен от истинската философия и [AUArjcric. у когото е трудно. кога­ то нищо не е било още напълно наложено . Когато вярно служи на онзи. като осъществява единението на всички народи в 11 света ' .

той преоткрива в елинистическите трактати за царството лозунга. в речите за Tricennalia и във Vita Constantini нюансите във формулировката са може би по-важни от развитите теми. в който империята вече е чудесен инструмент на спасението. Едва очертан. в коя­ то обаче Логос остава абстрактно понятие .християнската римска културна традиция към юдействого и като цяло към културите. се поднасят заедно с по-спорни моменти. на който придава християнско звучене: един Бог. . като идеята за владетеля „подражател на Христос". до­ стигнали до истинско „политическо богословие". I lo с цената на явна подмяна то приравнява — като степен па интег­ рираност на политическото и религиозното . Действително Евсевий представя Константин като император. той е сред първите. което се простира в земните пре­ дели. Трябва да признаем.където между Бог и императора няма място за Църква. полагайки не само съответствие между единното божествено царство и единственото земно царство. особено когато възприети ве­ че истини. Но възхвалите. един император. но според план за божест­ вена икономия. за да разкрие пред света могъществото на кръста. Като при всяко застинало красноречие. Но Евсевий е сред първите. че за Византия по­ добно сливане е първородно изкушение. могат да се възприемат и като произведения на риториката. моделът па подобен християнски фундаментализъм сс оказва неприложим. като идеята за импе- . а разривът между врсМсзо па Закопа и времето па Благодатта пс е ясно белязан. но едновременно с това е справедливо да добавим.поне не отговаря напълно на идеята за въплътения Христос. че тя съумява да му устои и никога не възприема тази проста и ефикасна идеология. в които Евсевий излага своите идеи. когото Бог е избрал.156 Императорите своето време. изди­ гайки ги до несравнима езепсп па завършеност и цялост. ио и синхрон между появата на Логос и установяването на монархията на Август. за да може по-лесно да му влияе. предназ­ начена да ласкае владетеля. в които религиозното откровение и държавната ор­ ганизация се сливат. Това политическо богословие обединява всички идеи за вселенския харакзер на императорската власт. които в цен­ търа на своите абстрактни разсъждения поставят Логоса на Бог в неговата организаторска роля.

което му придава качеството на „тълкувател на Божие­ 20 то слово" или на „ Б о г . императорската святост 157 раторското свещенство. когато пред теб се е явявал твоят Спасител. за да бъде пазен единстве- . В този контекст изразите „общ епископ" и „епископ на външ­ ните". а свещеническата му роля. да разкажеш за хилядите пъти. хилядите пъти. императорът изпълнява ед­ но чисто и неопетнено жертвоприношение. не е институ­ 16 ционална .onstant'un. са толкова извее гни. Към темата се подхожда внимателно.в действителност или като пожелание от Евсевий. По същия начин Константин построява двореца 17 си сякаш е църква . обедини Божиите служители в синоди. като отсъждаше за всички Божия мир. той участваше в споровете (xotvwvoc. подобно на Христовата. ако искаш. че жертвата на императора-свещеник е само метафора. прос. че им­ ператорът „се принася в жертва" за доброто на човечеството.ev(Jjv eytvETo). той се е научил да го прави без кръв и клади. сякаш „участва в светите тайнства" или „чества Божиите йерофа18 нии" .всемирен Господар" . установен от Бог. „[Константин ] беше общ за всички (xoivoc. Сравнението. TCOV ETUCTXO7io6[j. Той е получил „от Бог знание".той може да заведе до прага на Църквата. ixnaviaq Y)v). така 15 че Бог се радва на жертвата и се възхищава от „йерофанта" . Този император йерофанте получил множество от­ кровения: „Би могъл. като обаче неговите действия се ограничават до чиновниците и езичниците. чс трябва да бъдат цитирани. след като отпращаше въоръ­ жените мъже и всякакви гвардейци. той. той се оттегля всеки ден за молитва. които-със свои­ те декрети или сз>с своите воини . по гой отделяше особено специално внимание на Божията църква. При всички слу­ чаи той е учител по вяра за „воините" и езичниците .Глава 4 • Константин Велики. Всичко това предполага единствено. Понеже в различни райони има­ ше известно разминаване. че Константин при­ съства па службата . I юдобно на Христа. като общ епископ (oia Tt? xoivoc. пише Евсевий. £7U<TXO7T. и седеше сред тях като един от тях. както и разминаването на думите ясно показват. Като не сс отнасяше с презрение към техните дейности и събрания.начин да се утвърди чудодейният характер на императорското покръст­ ване и службата на императора.).OC. които сс срещат пз. изоставил е древните ритуали.в VitaC. в 19 които е присъствал в сънищата ти" .

че той не е истински епископ и че.158 Императорите но от Божия страх и да бъде обграден от пай-отдадеиите сред верните си хора. коязо Евсевий зз. той е изпразнен от институцио­ налния си смисъл посредством цяла риторична игра с думите xoivoc. Константин си служи с многозначително и приятно сравнение. като ги насочва 13 към вярата . ExxAr]cria<. които го обезличават. к о с т внася известно смекчаване. Красива формула. xoivr). и етахоттем. Дали императорът е опре­ делен като епископ на онези. бдя) води до банализираис на думата и олекотяване на смисловия й заряд. Изразът „общ епископ" не просто е посочен като метафора на едно почти.6voicc) и се отдръпваше от не­ 21 послушните" . като добавя. а той показваше радостта си от общо­ то съгласие (т) xotvrj TOCVTCOV 6p. който се смята за pontifex maximus на християнството. В контекста на християн­ ството като религия на Империята това означава да се опреде­ ли минималното място на императора. надзорник] на онези отвън (TCOV ЕХТО<.е.с ктахо-кос. за да обясни. които благодарение на него прие- . Не би могло по-подходящо да се каже на императора. повторната поява на erctcrxo7to<. И тук също.. за да „присъства на разискванията" на истинските епископи.. да привлече нехристияните към християн­ ството. които се съгласяваха с най-добро­ то мнение и клоняха към равновесие и разбирателство. получа­ ваха неговото одобрение. които принадлежат на Църквата (TCOV Т£О-О> TTJC. може би по-специално. (епископ) в глагола E7ttaxo7t£tv (надзиравам. тряб­ ва да се откаже от военната страна на властта си и да се присъе­ дини към мнението на множеството. чс действително „императорът бди {Ьав- xo7te() пад всички поданици па Империята".). 6p. а аз щс да съм определен от Бог за епископ [т. освен глаголиото време. че и той също е епископ: „Но вие сте от онези епископи. По-нататък в същото житие виждаме как императорът приема епископите и им каз­ ва. която поня­ 2 кога дори заема формата на „дидаскалия" '. че е натоварен да бди над гражданите на Империята и. После онези. Впрочем вътре и извън Империята византийските им­ ператори непрекъснато се вживяват в тази си мисия. а още по-малко да се разбере как тя се свързва с философията на самия Константин. xoivcovcx. В подобни панегирици не е лесно да се схване философия­ та на Евсевий.6voia и преди всичко .лкупа.)".

че християнският император носи в себе си Dei imaginem.чсорогит) . като си­ стематично поставя свещеническата му функция в рамките на християнската империя. Давид). а през XII в.проправяйки път на концепцията за императора почти епископ. sicut et episcopus Christ?*. а именно идеята за императора като епископ на епископите 21 {episcopus е/и. а не на духовниците./ лава 4' Константин Велики. Мойсей. посредством тълкуване на някои модели от Светото писание (Мелхиседек. която съвременниците приписват на сипа и наследника па Константин. Евсевий затва­ ря пъти на по-радикалнага концепция. Впрочем малко след май 337 г. Пукнатината помежду им е забелязана твърде скоро и е можела да бъде прикрита само чрез риториката на „привидността" или. но извън Църквата. или като епископ на светските люде. ко­ гато е писана Vita Constantini. императорската саитост 159 мат християнството. Едно обаче е сигурно .да откъсне новия владетел от „цезаропапизма". Константин „равен па апостолите" Шансът да се разбере християнството на Константин. е да се изследват текстовете.. Впрочем това явление не се на­ блюдава само в Източната империя. как­ то и поправките. разказващи за неговата смърт и по- . които налага в него риториката на Евсевий. както ще се убедим. Теодор Валсамон оправдава използването на доста близки формулировки от гледна точка 26 на каноническото право . споменавайки я под знака на метафората. Констанций II. когото епископите нато­ 24 варват да прилага техните решения в цялата Империя ? Сама­ та идея за християнска империя задължително изисква някак­ во политическо богословие и следователно води до признава­ не на божествената мисия. че Евсевий се стреми точно към това . Но разграничаването на свещениче­ ския му характер от църковната институция винаги е било и е трябвало да остава проблематично. или пък като някой. авторът на Quaestiones Veieris etNovi Testamenti твърди. както и на донякъде свещениче­ ския пост на императора. на престола е именно Констан­ ций и би могло да се мисли. Проблемът е наистина централен и вероятно нерешим. Почти съвременник на Ев­ севий.

Ето защо той развива тази дели­ катна тема в доста дълга антология. че Константин е отровен от „братята си") . след зова отива в Елепоиолнс да сс мо­ ли в олтара па мъченици те. предшест­ ващ погребалния. На императора се отдава дължимата почит: оплаквателни сцени. новите отношения с християнството. Когато стига до края на живота на своя герой. отвъд императорската институция. като им обяснява. сякаш за да отхвърли всяко съмнение. за ново отношение на императорите към смъртта и въобще. а Евсевий. Напуска Константинопол.160 Императорите гребението му в построения от самия него мавзолей на Свети­ те апостоли. след като посреща празника с въздържание и в религиозно опиянение. Но тук се прибавя и полити­ чески елемент: опасения или действителна заплаха от заговор. императорът остава в белите си одеж­ ди . и. Там свиква епископите. Желанието му е да бъде кръстен като Хри­ стос във водите на река Йордан. че е време да получи кръщение.пър­ вата за християнски император . за да бъде до смъртта си пречистен и освободен от своите грехове.и не пожелава да се докосне отново до пурпура. той знае. усетил как смъртта сс приближа­ ва. под­ чертава. По онова време е съвсем нор­ мално кръщението да приема формата на ритуал. придружава­ не па тленните останки до Константинопол. пожелавала бъде преместен и едно предградие па I I I I K O M I I дия. но Бог си знае работата и реша­ ва друго.трябва да наложи идеята за нов церемониал. Константин умира в деня на Петдесетница. каквато роля по-късно играе приемането на монашеските одежди. върху висока катафалка в най-красивата зала на двореца. Когато бива просветлен от Светия Дух и получава „знка на безсмъртието". в която по някакъв начин 28 излага официалната версия на Църквата . Първите признаци на болестта императорът усеща на Ве­ ликден през 337 п. за да се лекува в Топлите бани. Ев­ севий си дава сметка за предизвикателството. Така или . че раз­ казът за последните дни на Константин трябва да му осигури ореол на святост. Тогава церемониалът започва. излагане па тяло­ то.символ на чистота и непорочност . с корона и в императорски одежди. организиран от странични клонове на рода (Филосторг дори 30 твърди. а разказът за погребалната церемония . че той поверил тялото си на смързните и вединил ду­ 29 шата си с Бог .

който господства над всичко. сякаш е живият император. целували покойния император „като да е жив".е. императорската святост 161 иначе явно войската предприема мерки да не обявява прекале­ но рано овакантения в империята пост. известно време се отнасят към нея. т. сякаш да беше жив. . Извън политическите сметки. коленичели. се явявали при ковчега в определени часове. предупреден да се върне от Изтока възможно 31 най-скоро . както правели след тях сенаторите. Както казахме. привилегия. а после я изгарят при ритуала consecratio. че всички военачалници. който с всичките си действия почиташе вселенския господар Бог и неговия Христос. титулуваните особи и представителите на народа. тя се основава на политически причини. а избраната постановка показва някои сходства с описа­ 32 33 ните от древните историци погребения на Август . щастливецът царуваше и след смъртта си. есте­ ствено беше той единствен да получи тази привилегия. че царството па душата не остарява и не познава край" . който 35 за случая пускат да излети . без да променят нищо в обичайните си действия. за възнесението на divus imperator във вид па орел. кои­ то преди това е трябвало да падат наземи пред императора. и особено на Констанций II. когато рим­ ският сенат официално признава императорската титла на три­ 36 мата синове на Константин . но несъмнено има и религиозно значе­ ние. може би при първия христи­ янски император с имало п обяснимо колебание относно начи­ на па приспособяване на традиционните ризуали към изиск­ ванията на новата вяра. Б Житието на Константин се уточ­ нява. които в този момент са извън Константинопол.Гпава 4 • Константин Велики. Пертинакс 34 и Север . да избегне насилстве­ но поемане на властта и да изчака завръщането на синовете. Тази поста­ новка трае „дълго време" — може би през трите месеца от деня на смъртта на императора (22 май) до 9 септември. когато поставят восъчна фигура върху или вместо тялото на покойния. а церемониалът протичаше. комесите и всички офицери. която Бог даде единствено на него. даде на тленното му тяло да власт­ ва над хората и така показа на всички. Тъй като беше единствен сред императорите. а Бог. което се долавя в непохватната настойчивост на Евсевий: „Единствен сред всички смъртни. Погребалният ритуал отговаря на тази загриже­ ност. които вместо камък имат 37 душа.

зъй като по­ ставя под въпрос самата василея. което се изкушаваме да наречем християнски императорски апотеоз. това езическо импера­ торско погребение е подготовка към едно смекчено и ритуализирано „обожествяване" на императора. което „никога не умира" . — или пък описва монетата. когато разказва как народът и римският сенат посветили на Констан­ тин изображение. И Евсевий отпраща именно към традиционната иконография на апотеоза. както той с описан от незаменимия . И ако в периода 1422-1610 г. предпо­ лагайки погрешно. откъдето Бог му подава ръка" '. Погребението на един василевс не може да се уподоби на никое друго и не се подчинява лесно на общите християнски правила. от която са останали доста екземпляри на лицето н е забуленият образ па покойния император. което риториката на Евсевий се стреми да предаде по плосък начин. Онова. преоткривайки идеята за безсмъртие­ то. че в подобен церемониал религиозното има по-малка те­ жест от политическото.тема. това показва само. но с друго значение . френските крале се връщат към погребалните практики. като тази за Aeternitas Augusti и за n императора cosmocralor . християнството позволява на един изоставен от близо осем­ десет години образ да се възроди. И ако теоретиците на господството на френските крале се позовават тогава на пре­ 42 цедента от Античността и на примера с Константин . Подобно колебание се долавя и при Константиновия про­ ект за Светите апостоли.без прекъс­ ване и без наслагване да се осигури предаването на единното 41 достойнство. а на гърба й е изобразен пак той на колесница с четири коня. позната през III в. колкото до несигурната подготовка на нещо.. Евсевий нарочно не посочва езическите корени на подобни изображе­ ния. но ние долавяме. че съществува пряка връзка. обра­ зите се създават още по-бавно от идеите. която 1 той води към небето.класи­ 40 ческата картина на императорското consecratio . Така е. вероятно се отнася не толкова до сблъсъка или смесицата между езичеството и християнството. сечена при Конетаигцнй II. то е по същата причина . че.162 Императорите Заемайки вид на ротра triumphalis. което го представяло седнал на небесния свод . вжоито образът замества покойния крал и по този начин неговото управление продължава.

но всъщност имал друга мисъл. Ако християните и особено духовниците не бяха изразили възмущение.Гixaaa 4 • Константин Велики. Както отбелязва Сирил 46 Манго . така описаната „църква" много напомня император­ ски мавзолей от времето на тетрарсите. настъпили в първо­ 43 началната програма през 356-370 г. императорската святост 163 свидетел ма събитията Евсевий. построявайки истинска църква с кръстовидпа форма. баните. които трябвало да сс честват при олтара в сре­ дата на църквата. и следова­ телно не проследил основните промени. която отначало била скрита. да разположи своята гробница в централ­ ната ниша. но с напредването на строежа ставала все по-явна: той предвиждал там да бъде погребан. Но Евсевий сякаш е изненадан и добавя. и то с цената иа двойна аномалия. където бихме очаквали да е Христос. Ясно е. по- . е неуместно императорът да бъде погребан сред апостолите . от друга страна. или обикновени паметни плочи?). ограден от чети­ ри портика. на Галерии в Солун. различните по предназначение помещения и жилищата на стражите. на Максенций на Виа 47 Апиа. Ротондата сс издигала в центъра па правоъгълен двор. като се надявал. а душата му ще се възползва от отправяните за тях молитви и от литурги­ ческите служби. украсен с позлата. императорският мавзолей не е църква. че императорът предприел да построи в памет на апостолите на Христа „неописуемо висока" църква. трудно бихме си обяснили защо малко по-късно Констанций II пристъпва към ново устройство на сгра­ дата. подобен на тези на Диоклетиан в Спалато. а покривът й вместо с керемиди бил покрит с бронзови плочи. „кенотафи". че Констан­ тин посветил целия ансамбъл на апостолите на Спасителя. че със Светите апостоли Константин се опитва да съгласува императорския и християнския култ. а. чиито стени отвътре били облицовани до тавана с многоцве­ тен мрамор. 44 Евсевий пише. която риториката на Евсевий не успява съвсем да прикрие: от една страна. по чиято дължина били разположени отредените 45 за императорите зали . починал през 339 г. чс при изключителната му преданост към вярата тлен­ ното му тяло „ще сподели името на апостолите". сред Orjxcu на дванадесетте апостоли (погребални места.там. Околовръст ма покрива имало бронзова балюстрада с множество искрящи позлати.

от който императорът очак­ вал живот и възкресение. с хранилище за мощи.[. карта 6)'\ Дали Константин е искал да стане „тринайсетият бог".164 Императорите светена единствено па култа към апостолите. Каквито и да са били истинските му намерения. което те никога не са имали преди това в ези­ 50 ческата епоха. . а въображението му продължа­ ва да се вдъхновява от древните дохристиянски модели. че да предвиди кръ­ щение във водите на Йордан и може би дори да създаде своя мавзолей в Константинопол по подобие на храма на Възкресе­ нието Anastasis в Йерусалим? Дори и да не е имал за цел да се обожестви. сякаш ритуалът на състезанията. нито чрез р.ip. можел да осигури на покойния вечен живот. Евсевий го осъзнава. Всъщност той предвижда въз­ поменателен ритуал.безсмъртието на император.модел.r)cuc. както се твърди във Vi­ ta Constantini. е имал намерение да „се възползва" от това. В езическия Рим в близост до императорските гробници най-често се устройвал хиподрум. и мо­ нетната емисия на consecratio маскирани като християнски .T).р. Приписвай­ ки същото достойнство на християнската литургия. за да оправ­ дае апостолическата постановка. да се уподоби на Христос. стигайки дотам. че е станал християнин. Така бихме могли да си обясним и волята му църковната служба да се про­ вежда на самото място. което му осигурява възпоменание като па свезец. той показва.vr)u. по предпочита да представи историята на покойния император. когото почитат „като да е жив". Константин показва. онази p. който пресъздава естествения и космически кръговрат на смъртта и възражда­ нето. който да свързва покойния император с 51 непрекъснато съживявания спомен за апостолите . а първоначално замисленият мавзолей сс превръща и обикновена пристройка за погребални ритуали (вж. при всички случаи изглежда. където е погребан. че първият християнски император е възобновил езическата традиция на consecratio и апотеоз.Г|СП<. но има на­ мерение да остане император. Трябва ли всичко да се обяснява с p. Кон­ стантин се е стремял поне към безсмъртие . че Константин е направил погрешна стъпка. както е 49 според елинистичната и римската мода ? Това би означавало. с „подражаване" на Христос . че е разбрал нейния смисъл и. Попросто казано. придавайки им изключи­ телно значение. върху която толкова набляга Евсевий.

наре­ чена от мен риторика на „привидността". се бора­ ви изключително внимателно. С цената на известно нюансиране риториката може да отдаде на императора първостепен­ на апостолска роля в Църквата. тръгнали да по­ кръстват някоя държава. С тази тема.е можел да претендира за тази титла или да я получи от устата на възхваляващия. защото не са достатъчно ясни. . Обик­ новено признати за „равни" на дванадесетте първи ученици на Христос са апостолите от второто поколение. т. до които води обаче. потя го постига само па думи. което други раз­ 52 обличават като престъпление или скандал ./ 'леша 4 • Константин Велики. или пък с раннохристиянската проповед (Абергщй). Следователно не самата дума буди почуда. християнизирал своето царство — още повече когато става дума за вселенската Римска империя. (равноапостолен) съвсем естествено се отнася до свети Павел. Всъщност определението сстатосгтсАос. и принадлежи на риториката. приемана впрочем като двусмислена. Хри­ стовата люлка при владетеля Август и център за разпростра­ нение на християнството по целия свят. По същия начин той тълкува като белег на сил­ на пира н отъждествявано с апостолите онова. Дали този почти апостолски характер е свър­ зан със самата функция на християнския император? Дали към нея се причислява и някакво специално свещенство? Без съм­ нение отговорът не е еднозначен. покръстен и призован от самия Бог към евангел­ ското учение и по тази причина „тринадесети апостол". чийто в определена степен легенда­ рен образ е свързан с живота на Иисус (Мария Магдалена) или с живота на свети Павел (Текла в апокрифа Павел и Текла). както и самият Евсевий подчертава. в по-широк риторичен смисъл.е. която се разгръща през V в. няколко големи фигури. . Бог лично му е поверил функцията на апостол. или. Последиците. Разбирае­ мо е защо владетелят. императорската свптост 165 нововъведения. отговорността да „просве­ щава" всички езичници и евреи. се преценяват като опасни. В крайна сметка портретът на Константин отчасти отговаря на желаното определение: след редица откровения и множество явления. Така с известно омекотя ванс с лансирана темата за императора „равноапостол". с една и съща формулировка тя му дава и отнема свещеническия характер. Като представя императора за почти свещеник.

Сократес (V в. както и по-късните автори на някои от Житията на Константин . а в нейното „външно преддверие". което превръща семейния мавзолей с им­ ператорските гробници в обикновена пристройка към църква­ та с апостолските реликви. че трябва да се задоволят да бъдат погребани не до апостолите [т. че царската власт има свещенически характер? При всички случаи е доста плаха и среща яростен отпор.по-непредпазливо поемат по този път.). се лансира тема. Созомен добавя: „Понеже. а. предста­ вяйки проекта на Светите апостоли чрез желанието на Кон­ стантин да не лишава „императорите и свещениците" от бли­ 53 зост до апостолските реликви . във вът­ решността на църквата]. струва ми се. които той смята за „светски люде" ''. и владетелите. той сякаш намира доказателство за смирението на владетелите. които „са преценили. Когато Йоан Златоуст гово­ ри за изменението. или по-скоро държи 54 първото място в светите места" . и императорските. Ето как още в началото на V в. Свети Константин Вероятно важността на това предизвикателство се осъзна­ ва още през IV в. поместени в олзара на Светите апостоли.е. Десет ве­ ка по-късно Симеон Солунски откликва така: в противопоста­ вянето между патриаршеските гробници. Дали това е първа стъпка към признание.). свещенството е от същия порядък като царството. Това достатъчно ясно показва. Когато споменава императорски „и епископски" погребения в Свети­ те апостоли. монахът Александър (VI в. че инициативата на Констан­ тин не поставя начало на някаква традиция. уста­ новена сред църковните водачи. отпратени в подхо­ дите на църквата. Може би някои историци . той съзира белега на истинска йерархия. но който в същото време не бива да му придава авторитета на pontifex maxima или на йерарх в християнската църква. напротив. Въпросът обаче не се дискутира открито: . същинските приемници на апо­ 5 столите. като по този начин стават „вратари за грешниците [= апостоли 55 по принцип]" . напълно противоположна на „равноапостолството".Императорите 166 без който той не би могъл да бъде признат за богоизбран. раз­ крива дълбочината на един проблем.

Бог Христос. Константин е обявен за светец. още от V в. с които той се гордее и с които го удостоява хри­ стиянската риторика. императорската святост 167 Константин получава лично признание в святост. пряко полученото откровение. И имен­ но защото бил „съперник на Павел". Начинът. Константин е „равноапостолен. титлата „апостол сред императорите". той е основата и гордостта на всички владетели [след него]. за да не бъде издигнат в мо­ дел на владетел. баща ма православните императори. който непрекъснато се прави с тринадесетия апостол Павел. Впрочем там се от­ крива същата смесица от ветхозаветни и новозаветни препрат­ ки: „Човеколюбиви [Боже]. защото. оприличаването с Павел. обединил християните. равен е апосто­ лите. чийто ковчег лекува болните. култът или свещенството на императора губят скан­ далния си характер. по кой­ то „явлението Константин" се премахва „отгоре". което оправ­ дава титлите. а неговите наследниг/и са оценени посправедливо в качеството си на християнски императори. той имал право „на същата чест като апостол". Службата за деня на свети Константин (21 май) повтаря почти всички теми на Евсевий. ти утвърди Божията църква. Константине. равен с апостоли­ те.I лапа 4 • Константин Велики. просвет­ лен отлъчите на Духа". се основава на конкретен ф а к т видението на кръста в небето: „Константине. а свише. тъй като някои от основните теми. щом има култ към светец. ти. но след „канонизиране­ то" на първия християнски император те са освободени от ри­ торичната рамка и са превърнати в норма. всичко води към идеята за императорско свещенство: „Като получи от Духа знание и биде помазан със све­ тото миро едновременно за свещеник и император. Практиката на посмъртно канони­ зиране вероятно датира от твърде рано. обичайни за църковната служба в . Просветлението от Духа. не людете те призоваха. ти даде на твоя вярващ слуга мъд­ ростта на Соломон. защити душите ни!" В литургическия език и в химните по­ дозренията изчезват по силата на предполагаеми (и всъщност 58 твърде смътно определени) чудеса .. ти. благостта на Давид и православието на апостолите". Вписани в християнска­ та религия. укротил ерети­ ците в Никея и Църквата грейнала с целия си блясък. позволява следващите императори да бъдат поставени под едно препо­ ръчително настойничество. Паралелът. като боже­ 57 ствения Павел" .

както и за „нечовешкото призова­ ване". но и какво е смущавало в една обща дефиниция за „свещен християнски император". когато Македон­ 6 ската династия я разгръща отново. включена в Синаксара и отразена в церемониала о т Х в. че била погребана в Константинопол или че синът й бил преме­ стил нейния гроб от Рим в мавзолея на Светите апостоли. едновременно с поучителни разкази за Откриването на кръста или други епизоди. в кои­ то Константин участва (Житията на Митрофан и Алексан­ дър. про­ тивно на всякаква достоверност. за да се възползва от нея '. На импера­ тора се приписва инициативата да подели наследството на Им­ перията между тримата си синове като „наследници на него­ 62 вото царство" . Пър­ вите бележки . текстове за отците от Никея. вкоренен в православната традиция и пренасян чрез 59 нея ..темите за Константин. Тук се намесва и майката на Константин . . чийто анализ ни помага да разберем не само какво не е достигало на личната „святост" на Константин. По същия начин.). историци и агиографи пренаписват живота на Константин. Всички спорни момен­ ти предварително са претърпели поправки. който я подхранва. С подоб­ но съсредоточаване на вниманието върху преките роднини и . представен като но­ вия Мойсей и новия Павел. а легендата за Константин е утвърдена чрез Дея­ нията на папа Силвестър. извест­ но в множество версии .168 Императорите Константинопол . зачертавайки неудобните епизоди свобод­ но и с лекота. Странно защо 63 Евсевий й приписва идеята за тази подялба .Елена. Една от тези поправки. Освен това. с 6.нещо като съкратен вариант на Житие. за самата нея се твърди.. Произведенията от тази епоха само придават литературна фор­ ма на една широко разпространена версия. така че да звучи като пример за подражание. Всъщност идеята може би не принадлежи на него или поне той не е имал толкова ясно очертано намерение.с е откриват почти дословно в един химн на Север Антиохийски (512-538) и предполагат наличието на предшест­ ващ модел.вероятно са се появили още в начало­ 60 то на VI или дори в края на V в. Историята отдавна е пре­ разгледана. осветлява проблема за наследството. които издигат образа на Констан­ тин в икона.1 което мястото се превръща в обикновена гробница .

набързо дадената му (от Кордовския епископ Осий или от Силвесзър) прошка за убийството па сина му Криел и разрива между императора и вечния Рим. на което летописците не устояват дълго. В агиографията обаче. Най-основното пренарсждане на традицията обаче настъп­ 66 ва при кръщението. императорската святост 169 предаването на наследството се заличава ефектът от прекомер­ ното издигане на императора в култ. 6 довел до появата на един незаконороден Нов Рим ''. дори и езическата традиция . Впрочем тя доста добре се приспосо- . еретик . както императорът е върховен глава 70 на чиновниците .може би пренесена от Евиапий и подета отново от Зосима. а Константи­ нопол губи своя ореол. които признават привилегиите на Римска­ та църква и постановяват. Както повелява обичаят по онова време . логиката на чудото се съчетава с екзалтацията на римския престол: Константин стига до покаянието благодарение на учението на Силвестър. От това прехвърляне печелят всички.която по този начин установява пряка връзка между кръщението на Константин. Тук се открива в зародиш и Дарението на Константин (Constitutum Constantini). за да предостави на папата пълните 71 си императорски права над Рим и Италия . според някакво все­ 68 общо съгласие. сце­ ната се развива в Рим малко преди основаването на Констан­ тинопол. че източната традиция не е въз­ приела охотно тази толкова явно измислена история. от който тя произхожда .е. благодарение на сътрудни­ чеството между епископа и императора се установяват хри­ стиянските закони. в едно предградие на Никомидия. по-късно вплетено в ле­ гендата за Силвестър. изтъкана с повече замах и по-успешно въз основа на Житието на свети Силвестър. което е получил от Силвестър. според която Рим е люлката на християнската империя. вероятно от ръката на епископ ариа67 нин. а в същото време се подчер­ тава разривът между Константиновата „монархия" и тетрар65 хичния режим. Би могло да се помисли. а тайнството на кръщението извършва папа Силве­ стър. което показва как Константин напуска Запада и отива на Изток. че в цялата Империя папата е върхо­ вен глава на свещениците.Гчава 4 • Константин Велики. В христи­ янската традиция. т. . Константин получава кръщение едва преди смъртта си. той по чудо оздравява от проказата благодарение на кръщение­ то.

в същото това Житие на свети Силвестър .засяга и друг. както апостол Петър възтържествува над Симон Влъхва в апокрифните Деяния на апостолите. а продължите­ лят на Захарий Ритор го представя накратко и на сирийски език. то присъства в Хрониката на Малала. Там се казва. Новата вяра по-скоро трябвало да помогне на императора да „се сдобие с васипеята на Давид и на премъдрия Соломон". Не иска да пропусне и второто действие. Тази погрешна стъпка (поредната. и всички се покръстват. но и да го предупреди да не вярва на Иисус от Назарет. че между тях има провиденско.170 Императорите бява към нея. би било погрешно той да се възприе­ ма като пряк наследник на ветхозаветното царство. че от Палестина или от Витиния Елена писала на сина си. който му показва. също толкова важен за определението на християнското царство проблем. че бързо са отделени една от друга на зна­ чително географско разстояние. за да го поздрави. която отрежда на първия християнски император. за да при­ даде повече тежест на поправката) е изяснена в един внушите­ лен дебат между представители на юдейската и християнската религия. Християнският изток не желае да пропусне първото действие от този голям спектакъл. което . Житието на Сил­ вестър се разпространява на гръцки език. но този път измислена. а той да заеме 73 своето място сред тях като изразител на Божието слово . а почти стотина ръ­ кописа свидетелстват за несекващия успех на различните му 72 версии . сякаш вре­ мето на Закона не е отстъпило място на времето на Благодат­ та. организиран в Рим под съдийството на императора. Но всичко това не е чак толкова важно. но дву­ смислено съгласие. че се е отказал от идолите. покръстването на евреите обаче остава запазена за него об­ ласт именно в ролята му на новия Давид. Противно на тога- . Този диспут (disputatio). включен в Хрониката на Георги Мо­ 74 нах и останал като пример за жанра . С подкрепата на Библията богословската полемика бързо се превръща в битка между въоръжения с магията Zambi и въо­ ръжения с чудото Силвестър: вторият възкресил умъртвения от първия бик и победил. Естествено. че „двете власти" са противопоставени. както no-късно и към Дарението на Констан­ тин. Още в края на V или началото на VI в. е по-имтересен с ролята (отново двусмислена).

век по-късно Леон III иска да обедини Империята в качеството си на неин „импера­ тор и свещеник". нито апостол. Следователно легендата за Константин цели не само да ук­ раси историята. към 873-874 г. той не е нито месия. като предизвикателство да заличи разграничението между духовници и светски особи.. той е в Църквата. а не над нея и бива съден от епископите (films есclesiae. Луцифер от Каляри и Иларий от Поатие преобръщат всички Константиново-Евсевиеви теми: императорът не трябва да поучава. за когото Павел предупреждава. те също не остават задълго . Ва­ силий I сам провежда дискусиите. intra ecclesiam поп supra ecclesiam. Така я разбират им­ ператорите. Произведенията на Осий Кордовски. за да въведат за първи път в дебата формулировката от Мат. императорската святост 171 вашните очаквания в Рим. Освен това от V в. Въпреки че на Изток повече осъзнават каква е същ­ ността на християнската империя. може би той е „лъжеапостолът". Това е негова­ та есхатологичпа и свещеническа мисия. Най-напред на Запад. което днешните историци нари­ чат „цезаропапизъм". за да разобличат идеята за императора казо episcopus episcoporum. до наши дни тя подхранва течение на ожесточена полемика в християнската литература. което е есте­ ствен процес. приписвайки добродетелни ценности на пър­ вия християнски император. ab episcopis judin catus ). а да осз>ществи сливането между два богоизбра­ ни народа. а Божие­ 76 то Богу" .Гпава 4 • Константин Велики. Ираклий желае да запази отново завладения Йерусалим. за да доведат възможно най-бързо икономия­ та на спасението до успешен край: към 630 г. (22:21): „Кесаревото кесарю. Тя очертава проблеми и изследва пътища. катехизиса и може би дори 75 кръщението . за да се обявят срещу явлението. неговото голямо дело не се състои в това да привлича езичниците към християнството. повечето от които институционалната Църква преце­ нява за опасни. където използват близостта на Констан­ тин и най-вече на сина му Констанций II с арианската ерес. които въпреки резервираното или враждебното от­ ношение на Църквата пристъпват към насилствено покръст­ ване на евреите. което би било сигурен белег на успех. В писанията на Амвросий Медиолански тези идеи оформят доктрина: императорът е син на Църквата. или пък предшественикът на 77 Антихриста .

превръщан както 80 в икона. Той безспорно е наче­ ло в редицата и служи за основна отправна точка. там са „кралете мъченици". включително и в наши дни . притежаващо легитимираща стойност (Ирак­ лий. Василий I). неговият кръст придружава властващия суверен по време на главните церемонии. До епохата на Палеолозите малцина сред василевсите в Констан­ тинопол са обявени за светци. подхващани отново и достигащи връхна точка всеки път. така и в мишена. а тази липса е смущаваща. Във всеки случай изобилието е такова. свети Олаф в Норвегия. приветствани като нови Константи82 новци . На Запад за светци щедро са обявявани крале. които основават или консолидират династии. Въпреки всичко високо провъзгласяваната. свети Ерик в Шве­ ция или свети Луи във Франция. Императори светци Естествено. е отредена по-късно на свети Едуард в Англия. когато имперазорът и Църквата сс из­ 79 правят един срещу друг по въпросите на вярата . принцове и техните семейства. Леон IV. Константин добре се вмества в тази категория. макар и проблематична. която играе той във Византия.172 Императорите настрани от тези нападки. приобщили своя народ към християнството и 81 така заслужили място след апостолите . докато папа Григорий VII не се опитва да внесе някакъв ред. кръщават първородните си сино­ ве на негово име. свети Вацлав в Бохемия. императорите. несправедливо убити или . а дори целия свят. Дори нито един. че 83 историците дори им съставят типология . Леон III. Модел. Теофил. който служи на всякакви цели. Ролята на rex perpetuus. но и в експериментален модел за императорската свя­ тост. тъй като личното му посвещаване в християнството въвежда в иконо­ мията на спасението не само дадено царство и даден народ. святост на основателя няма много последователи в самата Византия. ако не вземем под внимание жените. Така първият християнски император е превърнат не само в светец. Освен покръстителите. Сам той придава святост на всичките си наследници. отворена след него широко за невизантийските владетели царете светци.

които безропотно посрещат смъртта. / Qelac./ пиаа -I • Константин Паники. които правели чудеса преди или след смързта си. показвайки как Константин дарява 85 на Светата Дева своя град. Исто­ рикът Прокопий разказва. Юстиниан I е можел да бъде светец. с многобройнатз>лпа. По-нататък добавя. че е имало опити някои владе­ тели да бъдат издигнати в култ. е отговарял напълно на образа на мъченик: палачът най-напред го подложил на изпи­ танието да види как убиват синовете му.т. че те са твърде малко на брой. мило­ сърдието им или щедростта им към Църквата. за които поня­ кога се казва. казвали на Юстиниан. но многозначителен е фактът. че са се проваляли твър­ 84 де бързо . Сигизмуид. без обаче 87 да приеме характерните черти на култ . По повод смъртта на строителя на Света Со­ фия изследователят на църковната история Никифор Калист (XV в.) и го наредил „сред светците" (6 ev аусоц).. признати за свет­ ци заради тяхната набожност.е. крал на бургуидите. AeJJEox. която всъщност не стига до самата святост. никой не е станал известен като чу­ дотворец или мъченик.ахар£а<. но с доста неясна формулировка. Мо­ зайката (около средата на X в. след което той смело . както през 523 г. Отделен случай пред­ ставляват кралете чудотворци.) на пропилейте в нартекса на Света София ги свързва. че Трулският събор припи­ сал на Юстиниан „съдбата на блажен" (наричайки го 6 тт)? р. че се страхуват да не го видят как отлита на небето. че са срещали съпротивата на Църквата или на общественото мнение. Маврикий. че действали като acsi bonisacer-dotes.придобило или запазило тържестве­ ността на религиозен празник. че някои ласкатели. че по времето на Алексий Комнин и патриарх Йоан Халкидонски годишното че­ стване в Света София и понякога в Ефес .) критикува канонизирането му и стига до отрицателен извод. Нито един сред византийските императори обаче не е окачествяван с ня­ кое от тези определения. както Константин. че при­ 86 личал на ангел . императорската святост 173 жертва па измяна. толкова бил набожен. а Юстиниан — своята църква . безупречния им живот. Най-напред той отбелязва. сред които и юристът Трибониан. в двете основни църкви. убит от Фока през 602 г. Дълъг е списъкът на царете. Знаем. осветени от него . а в средновековна Русия страстотерпците Борис и Глеб.

че Маврикий е допуснал груба греш­ ка. Това е само exemplum за явлението Христово. Един от палестино-грузинските календари прави крачка напред. Господи. като пс откупил „римските" пленници.ограни­ 94 чен успех с трудно постигната отстъпка . По-нататък Македонската династия се опитва да постигне по-голям успех. който го представя не като мъченик. Но Василий I не успява да наложи култ към най-големия си син —преждевременно починалия Константин. Официалният Константинополски синаксар предвижда само възпоменателно честване на Мав90 рикий (погрешно наречен Маркиан) и на неговите деца . „света" Теофано . а Житието на свети Атанасий Атонски посвещава една глава па монах готвач от Великата Л а в р а . В случая с Никифор Фока (963-969) нещата стигат по-да­ леч. който така или иначе никога не е възприет в Империята. а в сирийски 2 документ се намеква за някакъв страничен" култ. 89 драма . „полезна за душата". да бъде извле­ чена повече от една история. каз­ 91 вайки. който е замесен. но това не се е случило. Казват.174 Императорите посрещнал смъртта. и справедливи са Твоите съдби" (Пс. че императорът има „съдба на светец" . а като покаял се грешник". Писателите от епохата споменават този опит само защото им се струва неуместен и защото нанася удар върху патриарха (Фотий). Православието в Константинопол зорко бди да ме би от живота на този храбър воин. които се доразвиват и добиват плътност през целия период 88 на VII и VIII в. произнасяйки единствено следни те думи: „Праведен си Ти. След това разочарование се налага да обърнат поглед към една от снахите. Няколко години след това разказът па Тсофилакт Симоката предава с дълбоко вълнение историята на неговото владичество и още тогава отбелязва някои легендарни елемен­ ти. приел благочестиво най-жестоката смърт. 1 18:137). Ръкопис от Света гора свидетелства за църковна служба в 95 негова чест (по повод датата на смъртта му. тогава му сс явил Христос в Халки и го попитал дали желае да се откупи в този живот (със смъртта си и смъртта на семейството си) или в дру­ гия (да бъде вечно осъден). 11 декември) . Разказът лесно е можел да се превърне в агиография. к о й т о тайно потърсил и М' М 1 Г ' 1 I I II . Той направил свободно своя избор и смело понесъл последствията на разигралата се през 602 г.

засягащи финансо­ вите средства на епископиите и основаването на манастири.].. Въпреки всичко култът към Никифор Фока. Ос­ вен това той е голям защитник на вярата. че сред монасите в манастира е царяло разногласие по повод спонтанното „кано­ низиране" на императора. Напротив.вдовицата на Роман II. Ето предостатъчно свидетелства. който би трябвало да мобилизира 98 чувствата и разума. предателски". а не като император [. а преди да се ожени за императрица Теофано . Гой е монах и аскот. да се присъедини към свети Атанасий й заедно с него да основе Великата Лавра манастир. че инициативата принадлежи на Великата Лав­ ра като израз на признание и допълнителен аргумент за превъз­ ходство над Атон. на който вече като император. превърнал вековната борба с арабите в нещо като свещена вой­ на и предложил загиналите в битките воини да бъдат почита­ 41 ни като мъченици . Изглежда. императора и аскета. тя упреква покойния император за законите. но съвсем малко чудо). той е мъченик. тъй като е първият. тълпа от безбожници колят престъпно. когото нарекъл мъче­ 6 ник' . засегнати в службата. тъй като бил беззащитно убит и пожертван.Глава 4 • Константин Велики. които по нейно настояване незабавно са отменени от неговия наследник. който по съвсем друг начин описва бурните си отношения с Никифор. Обстоятелствата около убий­ ството му предизвикват дълбоко чувство на състрадание. които имат необходимата тежест.upov) изцерявало болните (необходимо. закони. посочват Никифор като безспорен светец. Той така и не получава подкрепа от църковната йерархия. тъй като „още от рож­ дението си стоял далеч от омерзението на плътта". а не като монах ста­ нал щедър благодетел. авторът на службата пише: „Поставен начело на твоя народ като свещеник. И накрая. Впрочем готвачът от Житие па свети Атанасий Атонски също не крие. Темите.. теб. имал намерение да напусне войската. остава маргинален и бързо затихва . зт>й като изваденото от гроба му миро (p. Малко вероятно е обаче в основата да стои самият свети Атанасий. императорската святост 175 получил помощ от покойния император. Из­ бягвайки опасната тема за императора свещеник. Споменаването па император Йоан Цимиски в един грузин­ ски календар от Нипрон свидетелства еднпегвено за благодар- .

зет на Теодор Ласкарис. смятан на Изток за вселенски) и Ирина (Никея II. оцелели до наши дни. с конти се е почитала паметта па императори и императрици (най-често. 553). че неговото Житие датира от XVIII в. че службата. могат да се направят наблюдения за пе­ риода от края па IX до втората половина на XII в. зловещият Юстиниан II (Пето-шестия или Трупски събор. признати за светци. 103 / ayia снема двусмислието за Константин (и Елена). Константин IV (Константинопол III. 787) . които са свиквали вселенски събори: Константин Велики (Ни­ кея I. датира от още по-късен период и че ста­ ва дума за императора на Никея. т. дали са били предвидени за императори. В различните преписи на Копстаитинополския синаксар.176 Императорите ността на манастира към благодетеля. не е достатъчна. 325). П.е. Юстиниан (Константи­ нопол II. както видяхме. помогнал той да бъде 94 основан в Атон и да получи солидно богатство . че възхвалата прилича на панегирик за император. Едва при династията на Палеолозите император Йоан III Батаци. TC съвпадатс датата па смъртта или погребението) и за кои­ то Р. която. както и за Теофано. Все пак трябва да се уточни. 680-681). дали за случаи. написана от Никодим Светогорец. първата жена на Леон VI. по нс вина­ ги. Прилагателното ауюс. Можем само да отбележим. дали за императори. 691104 692. в които службата е предполагала нещо като зачатък на литур­ гия (тропар) преди службата за мъртвите. Маркиан (Халкидон. Така или иначе благодарността не се разпростира отвъд рамките на тази огра­ ничена среда. Теодосий I (Консз-антииопол I. 431).. Теодосий II (Ефес. Никак не е лесно да се открие и крите­ рият за подбор сред цитираните императори и императрици. Дьольое се пита дали са литургически. че се почитат всички владетели."" Там откри­ ваме сведения за църковните служби. 451). какъвто е бил оби­ чаят за основателите на някои манастири. . почти официално е признат за светец благодарение на своите добродетели и пре­ ди всичко на своите благодетелни дела. на които Църквата е желаела да засвидетелства особено уважение. погребални 102 или смесени . Във формулировките за останалите има нюанси: от обикновената „благочестивост" до „съдбата на светците". а не за император от Констан­ 100 тинопол . 381). за да означава святост.

с множеството прелати. която тя обвинява в накърняване на вярата. със съгласието на патри­ арх Методий. смятана за светица. При всички случаи обаче Синаксарът отразява честата практика на възпомена­ телни служби. През VI в. От Ираклий насетне единствените почитани са Константин IV и Юстиниан II. които са свиквали епископите на събор и са възприе- . Пулхерия. а после на 106 Анастасий. почитащи владетелите п техните семейства. Маври108 кий заедно с жена си и децата си (очаквано) . защото светост­ та лично им прилягала и нямало опасност да бъде прехвърле­ на към самата институция. Този дъл­ го време скрит упрек е изразен открито в средата на VII в. съпругата на Леон VI. както и някол­ 107 ко императори от V и VI в. Ариана . възстановя­ 105 ва иконите . те били пълна противоположност на своите съпрузи. който сравнява безкрайно малкия брой царе.: Леон I (изненадващо) .. вдовицата на Теофил. известни с многобройните рели­ гиозни фондации или изиграли значителна роля (Флацила. чиито грехове били изкупили: ереста и гоне­ нията на Теофил.жена първо на Зинон. но без да се свиква вселенски събор. заслужили названието светец. съпругата на Теофил. които с 0 право са издигнати в култ" .Теодора. а епохата на иконоборството сс запечатва в съзнанието като „императорска ерес". 11о по времето па мопотелитекпте спорове п н а й .жената на Юстиниан) . а светската власт губи мистичния си характер. и впрочем доста плахо Синаксарът предвиж­ да възпоменателна служба за Теодора. и Теофа­ но. императорската святост 177 Едва през XII в. обявени за светици. Юстин I . На Запад ритъ­ мът па този процес се задава през XI в. прелюбодейството и многобройните сватби на Леон VI. Ев­ докия. от Григорий VII. Императорите „светци" са предим­ но онези. Теодора .в е ч е на иконо­ борството Църквата възпира този процес. във времето на монотелитската ерес. кои­ то отхвърлят религиозната политика на своите предшествени­ ци. задето през 843 г. Сами или заедно със съпрузите си в списъка по­ падат и няколко императрици.чичо 09 на Юстиниан' (озовал се там поради родствените си връзки). Църквата открито се пази от императорската ин­ ституция. Именно тогава във Византия светостта става привилегия на Църквата. както и две жени . духовници и монаси.Глава 4 • Константин Велики. сякаш православните императори и императри­ ци получават някаква полуосветена святост.

императорът се възмутил и натоварил градоначалника и новия патриарх Йо­ ан Век да разследват случая. получили короната от Бог". и т. приписва на функ­ цията.ои аитохратбрО ".upov)". а димите поздравяват вла­ детелите с пожелание Бог да дари с дълголетие „тяхното свеще­ 4 но царство"" . След като получил предназначеното за него копие от завещанието. направил с в о е т о заве­ щание.не особе­ но убедително . Историкът Пахимер разказва. „свети импера­ 2 тори. бившият пат­ риарх Йосиф. Но към титлата василевс не добавил характеристиката „свети" (aytoO. защото независимо от техните заслуги. след като са помазани с миро (p. Това. И ако самите императори ис говорят за своята святост. свързана изпълняваната от тях функция. С изключение на Константин те не са истински свети. всички те са причастпи кз>м светостта. предусещайки смъртга с и . това означава. Това преминаване към абстрактното обаче не отнема от личността онова. и предоставил . Когато император Леон I говори за себе си. Това предизвикало скандал.178 Императорите мали тяхното мнение. Но съпротивата на Църквата далеч не обяснява всичко. което може да се отбележи. че през 1281 г. Йосиф се измъкнал с подлост: той приписал грешката на монасите около себе си. Им­ ператорите всъщност нямат нужда от личната святост. чс Бог го е изоставил. изглежда. които били враждебно настроени към императора заради политиката му на обединение е Латинската църква. Ако бъде отказана на императора. Според обичая той споменавал в молитвите си към Бог и името иа императора Михаил III Палеолог. то в ад­ ресираните към тях послания. „която императорите традиционно получават." .„първия вариант" на завещанието с израза „на моя всемогъщ и свят император автократор" (тф хратю-тф х а ! 1 аусш р. която Сипаксарът признава единствено на първия сред тях.н. се прилага задължително към всички. или най-малкото. той казва 3 „моето свято и честито царство"" . което. че протоколите за акламациите и церемониите предпочитат да свързват прилагателното „свети" със самото „царство". както и в официалните докумен­ ти обикновено ги наричат „свети господари". че го смятат за нелегитимен. Този разказ подчертава следното правило: характеристиката ayto<. е. I it .

сс вписва в една есхатологична схема. са го възприемали к а т обръщение лично към императора. подет в найкласическата Златоустова литургия... че римският император. народът го приветства с трикратното „Свети. на която той е временен па­ зител. а във византийската форму­ лировка Tpicraytov"" натоварен стринитарни и христологичми импликации? Не съм убеден. частите на тялото му. През XV в. те 7 придават истинска харизма на епископите" . по-скоро ми се струва. че през X в. според който.. защото и едните. но докато за императорите светостта и помазването са „символични". бидейки помазан направо от Бог със светото миро мри коронация за. която може да бз>де разбрана единствено във ветхозаветен контекст. Какъв е обаче точният смисъл на този троен призив. която му е отредена открай вре­ ме и завинаги. но с един ограничаващ комен­ тар: императорите и епископите се наричат „свети господари". византий­ ският император не трябва да я отстоява със своите заслуги. Възхвалата на им­ ператора като „светец" или просто оправданието за неговата „святост" намира подкрепа в церемониала за коронация отХ в. по-специално краката. императорската святост 179 За да обясним тази святост. и другите са получили светото миро. чс. след като императорът получи от патриарха ко­ роната. неговите разпоредби.Глава 4 • Константин Велики. се определят като „божествени". 8 свети!"" . заимстван от песента на серафимите от Исайя. Получил веднъж завинаги абсолютната власт. не е безполезно да си спомним. Симеон Со­ лунски дава същото обяснение. Но пре­ пратката към Рим обяснява прилагателното divus I 6do<. В предадения накратко по-горе епизод от 12X1 г. Тук стигаме до едно от основните различия със Западния свят. а не характеристиката sanctus I ауюс. Римската империя. която й придава . той заема своето място в един многообхватен план на божест­ вена икономия и играе ролята. неговият mttus 5 и жестовете му" . който се е явил да посо­ чи своя „помазаник". свети. Михаил 111 оправдава титлата „свети" с зова. която при­ надлежи на по-висша сфера. че така са изразявали почитта към Бог. Така или иначе свързаната с помазване­ то святост е дълбоко вкоренена във Ветхия завет и не позволява на императорите да достигнат евангелската святост. 6 които му целуват" . заедно с политическата власт императорът получава и почти свещеническа власт.

за да се види дали не се намества в сценария "на програмирания край. търсейки характерните черти на Антихриста или на предшестващия идването му владетел бил той добър или лош. кой­ то никога няма да свърши и след временното пришествие и 120 окончателната победа над Антихриста ще възцари Божието царство на земята. основните за него дати вече се вплитат във времевата нишка на християнска­ та история. или през V в. Загрижени за универсалното изчисление. подобно припокриване поражда всякакви легенди.. така е по времето на Анастасий „с разноцветните очи".ден. За тези изследователи покръстването на Кон­ стантин в Христовата вяра не е абсолютно начало. който е трябвало да се роди именно при него­ вото управление. а имали по-красноречиви от събитията по време на дадено царуване. но повечето виждат началото още при Август. така чрез непрестанно пренаписваните апокалиптични разкази стигат до зрелищния й за­ вършек. когато на­ следството на империята се предава мъчително трудно. политическият език спонтанно става апо­ калиптичен. угодно предадени от Малала. летописците възприемат римската история като приближава­ щото откровение на Последния ден. Както видяхме. С появата на Новия Рим и християнската империя настъпва промяна: обратното броене официално е започнало. Император­ ският Рим по същество вече е бил християнски. 7) и с в е т Йоан. За някои историци и тео­ лози този последен етап започва с християнизирането на Им­ перията от Константин. който въдворява мира на света и прави първото пре­ брояване. Такъв е например езикът по времето па Юлиап. вече се взират в лицето на всеки император и всяка императрица. които целят 22 да превърнат езическите императори в скрито християнски' . изследва се всеки отрязък от съвремен­ ната история. от лицето или дори от случайни­ те думи на даден император! В периодите. И както чрез историческата легенда се връщат към корените на Империята. Тя е последната сред големите световни монар­ хии. в тягостния .180 Императорите смисъл и цел. предсказани от пророк Дапннл ( 2 . Търсят знаци. когато се натрупват големи напрежения. до по­ следния ден на световната седмица от 7 000 години . като по този начин подготвя Империята да стане люл­ 121 ка за Христос . когато езичеството отново настъпва. спекулира се върху малко на брой години.

при завръщането на Ираклий с дърпаш на Кръста. За добро или за зло.е тряб­ вало да бъде изключение.толкова проблематична и двусмислена . които се борят срещу Михаил VIII и Обединението на Църквите. Византийските императори не са като другите „светци". а по-късно и на онези. ни­ то като другите християни. Ето защо християнската „святост" на Константин . императорската святост 181 край на Юстиниановата епоха.I лава 4 • Константин Велики. а не . Такъв е езикът при защитниците на изображенията. при чумната епидемия и земе­ тресенията. при насилстве­ ното покръстване па евреите. чието поведение би могло да се съди от гледна точка на морал и религиозност. при първите иконоборци Леон III и Константин V. която води началото си от Давйдовия съюз. те се възприе­ мат като действащи лица в една свещена история.като хора. а после и при арабското наше­ ствие. при завладяването па Йерусалим от персите. .или поне не само .

с което са обгръщали Константиновия проект. че не е подхвърлен по повод на някой от многобройните вътрешни конфликти в Константинопол. както и вътрешно присъ­ щата двусмисленост на самата империя. тази кратка фраза предизвиква много шум и през цялата исто­ риография отеква чак до наши дни. трябва да се разбере ефикасност­ та й и преди всичко да се определи мястото й в дългия път на византийската история. Тя е капан. Истинска или измислена. Той е епи­ скоп не „отвън" като Константин Велики. „еретичният" в своето православие и със своята политическа легитимност император отправя това предизвикателство към висшия духовник в Рим йерарх на йерарсите. Сред всичките си предшественици може би той в най-голяма степен дължи империята на меча си. а с Първосвсщспик. че благодарение на две свързани по скан­ дален начин думи тя разкъсва риторическото було. Изразът е толкова въз­ действащ поради това. поета в смутни времена на войни и обсади. чиито механиз­ ми трябва да се демонтират. а отвътре. понеже е Давидов наследник. която му придава свещеническа харизма. изправящ отдалеч един срещу друг папата.. като по този начин отваря път на кризата. Той е от­ правен в контекста на сблъсък. Популярността на формулиров­ ката се състои в това. когато Леон III обявява култа към изображенията за идолопоклонничество. която сто и двадесет 1 години по-къспо ще сковава Византия. за него е мисия. противопоставящи императора на неговия патриарх. Тон не представлява земната власт па Църквата. Някъде между 726 и 730 г. който се гордеел с независимостта на християн- . но тази власт.Леон III и императорите иконоборци: Мелхиседек или Антихриста Една кратка фраза „Аз съм император и свещеник".

Въпреки съдържащите се в тях странности. докато бил жив и в апоезолските времена зографисвали и разпростра­ нявали изображения. което следователно вече не било опасно. неговото идваме сложило край на идолопоклонничеството. тези икони възпитавали вярващите. например изображението от Едеса . са все толкова обезкуражаващо банални: Христос се явил на хората под разпознаваем образ. както вероятно припом­ ня в писмото си. а от другата . за да се предприемат решителни мерки: от едната страна стои свещеник без император. която тегне върху всеки създаден от човешка ръка предмет и която му служи за основание. да се отка­ же от ереста под заплахата от неизбежните й последици . Спорната фраза се намира в две писма на Григорий II до Леон III. чиито рефор­ ми застрашавали единството на Източната църква. Ситуацията е идеална. и сигурния в правата си император. че откакто Леон е на престола.отлъч­ ване и анатема. откакто им разказали как бил унищожен Хри- . като се обявил срещу ико­ ните и заповядал навсякъде да ги унищожат. Останалите теологични или легендар­ ни аргументи. които Григорий II излага срещу Леон III. без да се подлагат на критически 2 анализ . че западните владетели били стъписани. които напълно отговаряли на православието и които той съ­ хранявал грижливо в изповедалнята на Свети Петър*. която единствено волята на Леон прекъсвала. В първото' папата казва. който следователно те можели да въз­ произвеждат./ лапа 5'Лепи III и императорите иконоборци 183 ския Запад. Ето защо папата настоя­ ва императорът да се отърси от своето високомерие. но сам Бог многократно е заповядвал тя да бъде отменена. той е получил от него десет годишни изповедания на вярата. те трябва най-напред да се прочетат.и други подобни. се е отнасяла към заподозрените в идолопоклоппичество евреи. В на­ стоящата единадесета година (726) обаче светският владетел нарушил обета да спазва приетите определения за отците и възмутил християните по целия свят. Той споменава също. помагали за просвещението на децата и неуките.император без свещеници. Забраната от Вет­ хия завет. Такава била продължилата осем века традиция (според приблизителни изчисления или датиране на грешното?). що сс отнася до украсата на Ковчега на Завета 5 или на Храма например . извиквали сълзи на по­ 6 каяние .

Впрочем темата за независимостта на епископите и тяхната вяра вече е засегната по повод моно­ телитската криза и Шестия вселенски събор: Ти знаеш. но все още патриарх (отстранен през 730 г. и с тях трябва да се бора" ви напълно безопасно. нямало да остане безответен. Ето защо епископите са предназначени да служат на църквите.да се държат настрани от църковните дела и да изпълняват задачите. на Бронзовата порта на двореца) . а им­ ператорите . Ето как от проблема за почитането на светите икони се при­ стъпва към статута на императора в Църквата. Най-изненадващо той на два пъти предлага на Леон III да спа­ си честта си. 662). настрани от обществените дела. които са им поверени.184 Императорите стовият образ в църквата на Халкопратия (всъщност става ду­ 7 ма за изображението в Халки. но преди това отправя странно предизвикателство: Да не би Леон III да заплашвал да дойде в Рим.). който не се поколебал да се отрече от собствения си баща. Трябвало най-вече да последва примера на предшест­ веника си Константин IV. Царю. по това време изпаднал вече в немилост. като прехвърли вината върху него самия и върху патриарх Герман. гони вятъра!". нека императорът замълчи и редът щял да бъде възстановен. В случая би било прекалено Леон III 8 да свиква събор . за да може на Шестия вселенски събор да приключи с дълготрайната заблуда на монотелитската ерес и да се опита да откупи мъченичествата на папа Мартин и мо­ наха Максим (655. който сега разцъфтявал. че догмите на светата Църква са в сферата не на императорите. . когото „смятат за Бог на земята'". когато делата се управляват в мир и 10 милосърдие . По-добре би било да потърси съвет от послед­ ния — мъдър деветдесет и пет годишен старец. а на епископите. за да унищожи образа на свети Петър и да залови Григорий? Нека само да опита! Па­ пата щял да се оттегли само натри мили навътре в Кампания и „хайде. Вероятно Леон III решава да отговори именно заради този конкретен въпрос с цел ясно да потвърди свещеническия характер на функцията. очите на всички гледали към наследника на апостол Петър. Писмото завършва с призив за помирение. Впрочем християнският Запад. смелост. Съгласието между скъпите на Христа императори и благочестивите епископи представлява единна сила.

Царю. каквито си ги заварил и получил. Ще ти опиша разли­ ките между двореца и църквите. в очите па хората ти сигурно би изглеждал некрасив. в своя пореден по-кратък. ти го отне на светите църкви. И когато той бива поправен и подложен на добра дие­ та. посветен изцяло на тази тема' . Както на епископите не е дадено да се намесват в двореца и да дават императорски титли. очите да бдят. Царю императоре. Разбери ги. Не можеш да прилагаш твоя твърд и груб воински дух към духовното управление на догмата. извърши пре­ стъпление. Нека „всякой да си остава в званието. etp. което липсва на теб [природна осанка]. Нали виж­ даш. която папата цитира. в което е призван" (/ Кор.()". Когато някой съгреши и се изповяда. между императорите и свеще­ ниците. нито да освещава или да докосва светите тайнства. те го махранватсъс скъпоценното Господно тяло и го напо- . а на епископите. но хаплив 1 отговор. пур­ пура и дворцовите служители. „Но ти неотменно следваш своето упорство и природните си страсти. какви са разликите между свещениците и императо­ рите? Ако някой спрямо теб. както ти направи с църквите [като им отне иконите]. така императорът не може да се намесва в църквите и да избира сред духовниците. а изгнание са местата на дяконите и на оглашените. Царю. Това. защото ние пазим духа на Христос (/ Кор. обезглавяваш или го пращаш в изгнание. разкрасена с много повторения: Чуй нашето смирение. вместо бесило или меч налагат му да носи Евангелието и кръста. тялото е о с ъ д е н о да пости. за да отрече. 7:20)./ лава 5 • Леон III и императорите иконоборци 185 която изпълнява. 2 : 1 6 ) . като му оставяш единствено живота. но накрая го обесваш. xcci lepeuc. порфирния мрамор. избави се и недей вече да оспорваш! Ако ти отнемат императорските одежди. Едно е посвещаването в догмите на Църквата. които ти лиши от красота. спри и остави светите църк­ ви такива. друго е духът на земните люде за управлението на земните дела. груб и незначителен. Епископите не правят така. Очаква се традицион­ на тирада за разликата между свещеническата функция и им­ перията в тона и стила на посланието на папа Геласий до им­ 2 ператор Анастасий' и авторът на писмото донякъде следва тази нишка. устата да прославя. нито дори да приема причастие без помощта на свещеник. Лаконична фраза. Написал си „Аз съм император и свещеник фааСкеис. за него затвор е черковната ризница. Догмите са в сфера­ та не на императорите. ти му отнемаш дома и го лишаваш от имущество.

великият Юстиниан [I] и Константин [IV]. великият Теодосий [I]. отколкото Валентиниан). и след като са го превърнали в нов из­ бран съд без грехове. не изглежда твърде убеден във възможността imperium и sacerdothtm да бъдат от­ делени. естествено. императоре.припише уж на папата и патриарха инициати­ 16 вата за ереста на иконоборството . Но не можем. които почитат духовниците и които с примерното си царуване са били полезни за Църквата и поради това са заслужили името свеще­ ник. православен. Готова тирада. да го разбираме като призив към Леон III да последва примера на няколко добри императори. све­ щеник или дори „архиерей". Изразена в заклю­ чението обаче. 15 както си написал!" Ще ни се да отдадем това на риториката или на несръчен израз. същата тази идея шокира като огромна логиче­ ска грешка: „За това те молим .духовниците] и императорите? Към тези очаквани разсъждения обаче се прибавят и други. които са се доказали с действията и с делата си. „Императори и све­ щеници" могат да се нарекат онези православни владетели. по повод на който по-често е цитиран Маркиан. в която се разпознават владетелите. Нали виждаш. какви са разликите между 13 църквите [да се разбира . като сам възстанови култа към иконите. които изразяват съвсем различна мисъл. които са се грижели за църквите „в съгласие с епископите и търсейки ис­ тината с православно усърдие и любов: великият Константин. епископ. След като се изреждат всички коренни различия между императорската и свещеническата функция (основното сред тях. т. Упреквайки императора в намеса във верските дела. се появява модел за владетел. бащата на Юстиниан [II]". те го отвеждат към Господ. който се крие зад името му.е. Първия константинополски (381). е следната: заявеният све- . легитимен. Самият Григорий II или човекът. а за да запази до­ стойнството си .'^ властта да връзва и развързва). Втория (553) и м Третия събор в Константинопол (680-681) . така чист и неопетнен. която трябва да бъде извлечена. у когото те се сливат: благочестив.бъди свещеник и император. Следователно първата поу­ ка.186 Императорите яват със святата му кръв. великият Валентиниан [III]. Халкидомския (451. едновременно с това той отново му предлага размяна на роли­ те. Противоречието е очебийно. свикали и оглавявали Първия никейски събор (325).

който наскоро бил из­ 20 пратил Герман в изгнание . или поне пренаписани. а по-скоро Византия не мо­ же да стигне докрай в идеята за разграничаване на император­ ската и свещеническата функция. изпълнени с анома­ лии. . неточ­ ни цитати от Светото писание и заемки от цялата „иконопочитателска" литература. Персонажите нароч­ но са преправени така. че и двата текста са измислени. той безмилостно критикувал безбожието на византийския император. за честване окончателната победа на иконите.с голяма грижа за ефикасност. И най-вероятно понеже сме във Византия. Вярващите по време па службата и монасите по време на хранене слушали текста. чс папата сс опитвал да го разубеди. Пръв затова споме­ нава Теофан малко преди 814 г. чс Леон III осведомил Григорий II за своите намерения. Достатъчно е да кажем.празник. без истори­ чески скрупули. за тях пс се споменава и през 767 г. С помощта на този пасаж може да се датират писанията от първите години на IX в. папата предупреждавал императора да не се меси във верски­ те дела и така да нарушава традицията на отците. грубости. В папската кан­ целария обаче няма и следа от тези автентични документи. чс първият император иконоборец сс е .които веднага след епохата на иконоборст­ вото стават част от репертоара с поучителни четива. но все пак може би въз основата на няколко автен­ тични момента. дал­ новидността на коментаторите не успява да отчете с подроб­ ности съдържанието на тези две писма.: в първото си писмо от 726 г. .I лава 5 • Леон III и императорите иконоборци 187 щенически характер на царската власт не шокира чак толкова политическата чувствителност на византийците като прекрач­ ване на някакво политическо табу. по 19 време на който забранени средства няма . въведен през 843 г. От някои намеци в сигурни западни източници знаем. по подобно на толкова други документи от па­ зи епоха . във второто. а после реаги­ 18 рал на отстраняването на патриарх Герман . предлага­ ни в Неделята на Православието .със сигурност измислени. на Втория никейски събор. който в типика на манастира Евергетис от средата на XI в. но тя все пак позволява да се стигне до 17 някои безспорни изводи . противоречиви хронологични препратки. вече „известно на всички". е наречен „писмото на Григорий Двоеслов (объркване с 21 Григорий 1) до Леон Еретик" . а не в Рим.

Несъстоятелна препратка: Давид не е можел да внесе мед­ ната змия в Храма. И изглежда съвсем вероятно именно в то­ зи период. където се дешифрира всичко. Историче­ ският образ на Леон III доста добре се вписва в създадения за тази роля персонаж. че датират писмата. че им­ ператорът е виновен не само към вярата. В първото писмо на Псевдо-Григорий най-явно изо­ паченият пасаж е може би най-добият пример за това как фал­ шификаторът си служи с автентични писания. нару­ шил е едно табу и понеже е посегнал на фундаменталното раз­ граничение между два типа власт. който според често ци­ тираните във Византия в подобни случаи библейски думи „каз­ 22 ва истината в лицето на царете" . от който се предполага. Образът е създаден. Всъщност Озия е твой брат. скандален. свързано с цар­ ската власт. така и аз след осемсто­ тин години премахнах идолите от църквите". Фактът. И трябва да му го каже римският папа. построен след неговото царство. върховният свещеник. че едното обяснява другото. и той навремето тор­ мозел свещениците. но и за една полити­ ческа ерес. претопил . че ролите са били преработвани и драматизирани на воля. също толкова упорит като теб. както ти правиш днес. извършил е действие. че създават грешна представа. поле­ миката върху свещеническия характер на императорската власт да се е изразила в сблъсък на ветхозаветни модели на голямата библейска сцена. Той е имал грешна. сквернящ титлата с грубостта си на воин. че папата отговаря на Леон така: Ти пишеш: „Както след осемстотин години юдейският цар Озия премахнал медната змия от Храма. за да покаже. така той двукратно сам е от­ рекъл легитимността си. дължаща се предимно на отда­ лечеността му. когото развитието на Западния свят предпазва от някогашните силови обрати и който с привид­ но равновесие и независимост. наследникът на свети Петър. отдаден на своите „естествени страсти". у когото изведнъж се разкрива образът на източния „надменен и упорит" деспот. представлява властта на духовенството срещу светската власт. понеже благослове­ 21 ният Давид въвел змията в Храма заедно със свещения ковчег . коезо древните гърци наричали йррц. прекомерна представа за своята функция. за да внуши. Предполага се.188 Императорите превърнал в модел на автократ. не означава.

пред лицето на свеще­ ниците в дома Господен. присвоил си при­ вилегиите на свещениците. имаше проказа на челото си. тъй като култът към нея се превръщал в идолопоклонничество. или му приписвали. Самият факт на този абсур­ ден пример обаче показва повърхностен прочит и приканвала внесем поправки в достигналия до нас текст. Сред противниците на иконите аргументът на Езекия е кла­ сически: гой присъства в Libri carolinP* и се опровергава ед- . Разсърди се Озия . критикуван за това. Погледна го първосвещеник Азария и всички свещеници. за­ щото синовете на Израил започнали да я кадят и да я наричат с името Нехущан като някакъв идол (4 Царете. при кадилния жертвеник. синовете на Аарон: Но като стана силен. появи се проказа на челото му. които с времето се бяха превърнали в обект на идолопоклоннически култ. Императорът казвал. посветени за кадене. излез от светилището. това е ра­ бота иа свещениците. своя Бог. а жестът му бил възхвален като израз на набож­ ност. който се явява като папа в подредбата па олтара. ти не приличаш на вярващия Езекия. Принудиха го да излезе оттам. След него отиде свещеник Азария и с него осемдесет Господни све­ щеници. защото влезе в храма Господен да запали тамян на кадилния жертвеник.5 '/Iron III и императорите иконоборци I 89 я е Езекия. а с действията си извършваш све­ тотатство като Озия. която Мойсей изработил по заповед на Яхве (Числ. следното: Както Езекия строшил медната змия. А про­ тивниците му отговаряли: Като изваждаш иконите от църкви­ те. синове Ааронови. и когато се разсърди на свеще­ ниците. Озия. който е описан във Втора книга Паралипоменои. защото го порази Господ. възгордя се сърцето му за негова гибел. Озия. и те се възпротивиха на цар Озия и му казаха: не е твоя работа. че узурпирал свещени функ­ ции. за да можем да стигнем до някакъв достоверен диалог между владетел. и ето. отлични човеци.а в ръката му имаше кадилница за кадене. 18:4). и това не ще ти е за чест от Господа Бога. които отхвърлят това негово право. защото постъпи беззаконно. нямал нищо общо със змията. 21:8-9). па и сам той бързаше да се отстрани. така аз извадих от християнските църкви иконите. И той стана престъпник пред Господа. да кадиш Господу.Гланц. и духовници. 26:16-20 като възгордял се владетел. който е решил да забрани култа към изображенията.

като репертоар от роли и ситуации. нека се убедим." Една среда и една действена памет. то е допълнителен аргумент за датиране на писмата. като единствената типология.па Езекия или па Озия? Първото писмо внушава тази ди­ лема. е. да ни запознаят със средата на защитниците на иконите в Константинопол през първите де­ сетилетия на IX в. Аргументът на Озия сякаш се среща по-рядко. идентифика­ ция. както вече споме­ 29 нахме . за да бъде призната или отхвърле­ на легитимността на даден владетел. че доказателст­ во за това са изворите.190 11мпсрчтчритс 26 27 новременно от Адриан I и Теодор Студит . а. и го на иай-автентично равнище. освен ако у него не раз­ познаят и образа. която позволявала се съди за настоящето и бъдеще­ то. Мисля. Що се отнася до отброяването на осемстотинте години. кое­ то най-вече трябва да извлечем от този дебат. които изпъ- . С различните си тълкувания ветхозаветният текст вече не се разбира като история на еврейския народ. която ни връща към 650 г. че основната заслуга на писмата на Псевдо-Григорий е в това. когото той следва. че идеите имат по-малко значение от биб­ лейските модели. Второто предлага друга. Ники­ фор 1 пс с заблуден подобно па Ахав. Онова. както са 28 познати днес. в края на VIII или началото на IX в. той се разпознава прочн50 та па Ахав . този път скрита. Максим Изповедник и монотелитската тема Жан Гуйар с право твърди. Трябва да се възприемаш като Мелхиседек. от които се вдъхновява фалшификато­ рът или авторът. Историческите препратки. което често се среща в историческите извори по повод възвръщането на иконоборството през 815 г. че не­ говата сянка надвисва над целия спор. Но преди да изследваме този велик библейски модел за све­ щеническия характер на царската власт. Литургическите аргументи и политически­ те теории не са достатъчни. на някой ветхозавстен цар..11о същия начин се питаме кой с истинският Леон III . Сравнението смекчава една много по-силна в действител­ ност връзка: когато умира в битката срещу българите. праведен или ие. за да можеш да кажеш: „Аз съм император и свещеник".

преди да падне отново. На 17 юни 653 г. Пристигналият в Констан- . Типос през 648 п).'но с с вижда. Информацията е неточна \\ н я к о и подробности. че зае­ ма някои формулировки със съзнателната цел да установи връз­ ка между две кризи.в Палестина.Неон III и императорите иконоборци 191 стрят двата текста. ч с черпи. Африка се освобожда­ ва. който на Шестия вселенски събор през 680-681 г. почти веднага изпратен в изгнание в Херсон. а авторитарните мер­ ки. когато се отнасят до предшестващите епохи. когато припомнят залавянето и заточаване32 то на папа Мартин. 35 Нека накратко припомним фактите .енергия" (мопоепергичъм) или .. по са многобройни и натоварени с особено значение.прибягва до единствения възможен. където и умира през 655 г. мъченичеството на Максим Изповедник . но и най-бруталния за един източен владетел начин . Тогава Констант II предприема пос­ ледна стъпка и . движени от единствена . предизвиквайки отхвърляне или съпротива там. мъдростта на наследника му Константин IV. Геологическите последствия сс проявяват постепенно.да се наложи със сила над Светия престол. осъден за висша из­ мяна на Константинопол. като обявява междинна формула на вярата.во­ ля" (мопотслизъм). според която в един­ ната личност на Христос се разпознават две отделни природи.. са малко и категорични. 33 пророческото убийство на Констант II през 668 г. Рим се превръща в център на съпро­ тива към Изтока и на събора в Латеран през 649 г. от набор документи по моноз елитския въпрос.както припомня Псевдо-Григорий . в Африка и особено в Италия. където политическото влияние на Константинопол е най-оспорв а н о . отстоящи на век и половина. Отстъпвай­ ки.. папа Мартин е заловен. предприети от патриарсите или дори от самите императо­ ри (Псифос през 633 г.I'лапи J '.. превръщат монотелизма в типична императорска ерес на фона на военни поражения и религиозно неразбирателство: араб­ ските завоеватели нападат стремително. Ектесис през 638 г. властта се натъква на вражеския меч. Малко след победата над персите император Ираклий (610-641) се стреми да въз­ станови единството на Империята. в Сиракуза. макар и непряко. заплашено от религиозно­ то противопоставяне между „халкидонци" и „нехалкидонци". предоставя на епископите да 14 определят православния Символ на вярата . решава да се държи предизвикателно.

и победата на вселенския събор. 11о единствено па Изток . съставено от автентич­ ни писма и незабавно писани отчети. И това е въпрос не толкова на еклесиология.победата на мъченика. По-късните му защит­ ници намират в същия документален фонд един страничен текст. Анастасий Синаит вижда в поражението на християните пред исляма Божие 38 наказание за престъпните грехове на Констант II . които се намират на запад . Синодът го анатемосва. но преди всичко откриват и една твърде ин­ тересна ситуация. в която Рим позволява на някои опоненти от Изток да окажат по-силна съпротива и дори да постигнат двой­ на победа . изтръгват му езика. отрязват му дясната ръка. Авторът на писмата на Григорий II изглежда добре запоз­ нат с документите по това дълго дело.наистина се мобилизират. за когото католи­ ческата историография твърди. Рим пс остава встрани. изпратен в изгнание във Виза в Тракия и призован обратно в Константинопол през пролетта на 662 г. за да представят събитията във висша степен драматични. който им позволява предварително да обявят Максим за 41 иконопочитател . но отделно от тях. дори у Теодор Студит. По-късно Ана­ стасий Библиотекар превежда всички текстове па латински". Тогава той е осемде­ сет и две годишен.включително и преселницизе от из­ ток. в кре­ постта Схемарис. Максим Изповедник също е заловен. писано вероятно по време на иконо­ борството. който го осъжда. който разобличава противни­ ка.192 Императорите тинопол през май 655 г. В края на VII в. Прогонен в Лазика едновременно със своите приятели Монах Анастасий и Анастасий Апокрисиарий. няма никакви данни. шепа духовници и свет­ 3 ски люде ''. колко- . Максим. преди да отправи предизвика­ 40 телството в Латеран и да бъде заловен . той умира на 13 август 662 г. колкото да поддържат много по-ефи­ касното движение на пламенно състрадание към жертвите бъдещите мъченици Мартин. Папа Мар­ 39 тин заслужава две бележки в Константииополския синаксар . а в гръцкото му Житие. Естествено. Ангажи­ ментът за вярност на византийците към папетвото така и не стига много по-далеч. чиято цел е да разпро­ страняват новините и не толкова да подхранват пряката опози­ ция срещу императора. а пос­ ле да поддържат спомена жив. че е бил убеден привърженик 42 на папата .

I. а другият . DC. Washington. М о т и к а or преддверието па Света София. Dumbarton Oaks.своята църква. пад Красивата порта: Константин и Юстиниан поднасят па Светата Дева дарове: единият своя град. Втората половина па X в. .

Dumbarton Oaks. над Царските двери: императорът (без съмнение Леон VI) в дълбок поклон пред Христос. DC. Washington. Края па IX или началото па X в. със Снега Вогороднца и свети архангел Михаил и медальоии.2. . Мозайка от нартекса на Света Софт.

.

Photos © Bibl. 510.. Париж. not. 136 . Покаянието на Давид (Хомилии на Григорий Назиански). 139. втората половина па X в. между 879 и 883 г. v б) Parisinusgr. .. v a) Parisinusgr. Национална библиотека. fol. 143 . fol..

Християнска топография. Valicanux gi: 699. . Го). IX в. Библиотека па Ватикана.Мелхиседек. изобразен като византийски император в илюстрацията па Коша Иидикоплсвст. „цар и свещеник". 58'.. Рим.

6. . ирофнгурации па енхарпстнята. Москва.. 152'.Е. fol.H. Е. Photo Collection Millet. E. а от другата . fol. IX в. Photo Collection Millet. от едната му страна е Давид.Мелхиседек. б) Лондонски псалтир add.. Христос дава причастие на апостолите..PH. Лондон.E. препис or 1066 r. който поднася па Лвраам хляб н вино. 115 . 19 352. който възвестява идването му. British Museum.. Исторически музей.H. Paris. г а) Хлудов псалтир. Paris.

Photo © Bibl. . между 879 н 883 г. fol. С. Национална библиотека.7.). Parisiinis gr. Париж. Василий I поема лабарума от ръцете па пророк Илия и короната от ръката па архангел Гавринл (Хомилии па Григорий Назиански. 510. not.

док„ я . Photo © Bibl... lol C Париж. Национална библиотека. .пс Леш. not.Императрица Р. жена „а Ваешшй I. . РагШат gr. . «обиколена д . и Александър. м . .„ л . 5 10. . v багрсшродм. .

че императорът също е свещеник. син на Фотипос. че в Рим е чувал с ушите си как Максим сипел обидни мисли за лич­ ността на императора. господарю Григорий! Спът­ никът ми нищо не е говорил за това по време на разговора". Пемтапол и Еги­ пет. Един от документите в това „монотелитско досие" може да бъде разпознат като извор за основните теми и някои формули­ ровки във второто писмо до Леон III. Григорий. че е обикновена светска личност и че единствено епископите имат право да определят догмите и да управляват Църквата. Става дума за безспорно целенасочения. ако лъжа. Упреците се трупат. като по този начин улеснил арабското нашествие. че един източен фал­ шификатор възхвалява спомена за папа Мартин и отрежда глав­ на роля на Григорий II. а той [Григорий] ще ме накаже. някакъв свидетел наскоро разказал. когото Бог е поставил наче­ ло на християните.Глава5 •Леон Ши императорите иконоборци 193 то на стратегия: в случай на конфликт в Източната империя между императора и част оз Църквата — римската политика на поляризация предлага модел за независима църковна власт. откъдето на владетеля може да се каже. него­ вият ученик. но възмущението е искрено: Мак­ сим е предизвикал и обидил този. говорейки на сената: „Приемете да изслуша­ те вашия слуга и ще ви разкажа какво наистина се каза. наистина пожела да дойде в килията на . В една от залите за ауди­ енции в двореца в присъствието на сената чиновникът. как­ то и идеално място. според едно съновидение той насърчил узурпирането на екзарх Гри­ горий в Африка. който заявява: „Бях отишъл в килията на авва Максим в Рим и когато му казах. каза: „Не трябва да му се дава титлата свещеник!" След това Божият служител [Максим] каза на Григорий: „Имай страх от Бога. авва Анастасий. преувеличени или зле обосновани: той подбуждал към бунт Африка. на който е подложен Максим веднага 43 след пристигането му през май 655 г. Следо­ вателно няма нищо изненадващо в това. След него влиза четвърти обвинител. но направен на живо от Анастасий Апокрисиарий отчет на разпита. ка­ то пристигна в Рим. пита затворника как е възможно да бъде християнин и едновременно с това да ненавижда императора. Формулировката изненадва. И той падна назсми. който води разследването. Господарят Григорий. Четвъртото обвинение пряко ни засяга.

е наредил да стане обединението? Ако знаеш. Син и Светия Дух. които правеха подобни предложения. отколкото да затаят думата. нито светлината да угасва едновременно с тъмата [. паднах наземи пред него. а вие кръщението. приканвайки го да се обедини с главата на Църквата в Константинопол. докато Константин Велики беше съгласен с тези. те си служеха с ясни и решителни изра­ зи. целунах го и след като седнахме. И така. кажи ми". този вид мнима икономия представлява раз­ дяла с Бог. Тогава ти каза: „И какво? Не е ли всеки християнски импе­ ратор също и свещеник?" На което отговорих: „Не. която опреде­ ляше единната божественост. записали старазелпо какво сс е случило. че търсенето и определянето на спасителните догми на Вселенската църква е работа единствено на свещениците". защото той няма достъп до олтара.. Но как Негова Милост. по-висша от субстанцията . ние премахваме обрязването. заедно с даро­ ве за свети Петър. Така навремето.. и нека Църквите да се обединят! Но нашите богоносни отци не се съгласиха. казвайки: Да премахнем Единосъщността и Разносъщността. тъй като римляните пе приемат словото на светите отци да се погубва едновременно с думите на нечисти еретици. Като го видях и както обичайно правя.].Отец. Аз му казах: „Слава на Бога. получил короната от Бог. го попитах: „Каква е причината за скъпото присъствие на моя господар?" Той отговори: „Нашият добър господар. Негово милостиво Могъщество пожела да изпрати всичко това посредством скромната ми лич­ ност". те предпочетоха да бъдат пре­ следвани и да умрат. И никой император не е успявал с компромисни фор­ мули да убеди боговдъхновените отци да се съгласят с ерети­ ците на своето време. 45 Ако под предлог за икономия спасителната вяра се погубва заедно с лошата.194 Императорите вашия слуга. Аз отговорих: „Според мен този план е невъзможен. нито истината да изгасва едновременно с 44 лъжата. който те е направил досто­ ен за такава мисия. и след освещаването на хляба той не го . изпрати послание до почитания от Бог папа. а не желаното от Бог единение. и открито твър­ дяха. при Константин Велики. И ти ми каза: „Въз основа на Типос". когото Бог подкрепя [императора]. както предават множество автори. загрижен да осигури мир за светите Божии църк­ ви. и така ще спрем да се борим един срещу друг. Така утре евреите с прокълнатото име трябва само да кажат: Нека направим ико­ номия на мир помежду си. арианите писмено предложиха. които съответстваха на обсъжданата догма.

както носи знаците на царската власт . след йерарсите и дя­ коните. станал човек. Около 729-730 г. ти отво­ 46 ри схизма в Църквата" . по-религиозен. бе i майка. когато става дума за церемониал или канцеларски документ за честването на християнски владетел. той не нарежда и не дава сановете на епископите и дяконите. 7:3). нямащ нито начало на дни.короната и пурпура". В отговор ти каза: „И защо тогава в Писанието се казва.195 Глава 5 • Леон 111 и императорите иконоборци издига. че авторът на писмата на Григорий II е за­ познат е този пасаж и го експлоатира. той не носи символите на свещеничеството . работещ за нашето спасение не в чина на Аарон. и целия ред на клира. И то с неоспоримо май­ сторство. тъй като има коренна разлика между риторичната възхвала на свещеническата цар­ ска власт. казвайки: светите неща на светгципе. двама­ та противници вече нямат нужда от посредничеството на ня­ кой чиновник или монах. че Мелхиседек е цар и свещеник (Бит. без родословие. и ситуация- . когато дяконът казва: и светските люде. според чина Мелхиседеков. че друг цар и све­ щеник.. Констант и т. За да се изправят един срещу друг. Но защо да умножаваме ду­ мите? За светата нафора на светата маса. се споменават императорите за­ едно със светските люде. Няма съмнение. но по-схематизиран. се прилага сценарият от 655 г. Бог на Вселе­ ната. станал за нашето спасение йерарх по природа. Говорейки в първо лице („Аз съм император и свещеник"). се осмелява да каже след­ ното: безбаща. 7:1)?" Аз ти отговорих: „На единния цар по природа.омофора и Евангелието.). то виж катастрофал­ ния извод. нито край на живот (Евр. Ако твърдиш.н. Той споменава и живите императори след всички духовници". който може да се направи: подобна личност би бил друг Бог. 14:18. умрели във вярата. владетелят превръща една в крайна сметка доста банална формулировка в провокиращо твърде­ ние. Евр. Географската поля­ ризация сс е превърнала в разделение между Изток и Запад. Константин. по-строг. а в чина на Мелхиседек. При тези думи Мина се провиква: „Като каза това. още повече когато е отправено към наследника на свети Петър. не освещава църквите със светото мас­ ло. Или по-скоро допуска грешка. той не кръщава и не помазва с миро. Мелхисе­ дек е единният образ (ilmoc. а папата вече може да предизвиква императора високомерно и съвсем безнаказано.

И тъй като тези спра- . говорят за действително обърк­ ване. което ще сложи край на света. но и като някакъв лукав съперник на Христос. Разбира се. че второто беше опровергано. пре­ ди всичко текстът от 655 г.спра­ ведлива по същество. . никога не са особено далеч. когато ви­ дяха. които са по­ стъпвали така. Антихристът и всеобщото отричане на вярата. приканва да бъде допълнен така: „Аз съм император и свещеник като Мелхиседек . предаващ разпита на Максим. текстът (relatio). което прецених. арабското нашествие 47 и насилственото покръстване на евреите през 670 г. и да си пред­ ставим Леон III не само като прекалено сигурен в правата си и незачитащ правата на Църквата самодържец. че догмите са работа на свещениците.196 Императорите та. датирано днес 49 от X в. но детинско и смешно. заплаха­ 48 та се чете в отговорите му към духовниците. която в опровержението на Максим вижда посегателство над императорското могъщество. Дори и авторът на Житието на Максим. който защитава идеята. Максим по своему подправя с малко антиюдаизъм тази традиционно защитавана от Църквата теза. обвинение. . когато го преписва или предава накратко. са изпадали в ерес или са заблуждавали Църква­ та. Учудването на неговия посетител. без да имат смелостта и самопожертвувателността на епис­ копите. както и реакцията на властта. е доста объркан. защото променя текста на това relatio. той обаче е първият. че императорите не трябва да се намесват и да си служат с „икономия" в тази област и че онези. впрочем по твърде угоднически начин: После повдигнаха срещу него трето обвинение. той посреща мъченичеството като начало на апокалипсис. не е първият. които го разпит­ ват. за когото им­ ператорът очевидно е свещеник. С яростната си атака срещу Константин Велики . който ясно противопоставя разграничението между „двете власти" на идеята за свещеническия характер на царската власт. Защото за Максим. в която един лишен от легитимност поради своята ерес импе­ ратор обявява за своя една огромна привилегия. че не трябва да включа в моя труд. защото ще изглежда не са­ мо недостоверно. свиквани по импера­ торска инициатива.и с из­ брояването на всички еретични събори. И накрая. Той предупреждава за тях в пис­ мата си по повод победата над персите. но много необичайна по форма .

Максим не само никога не е говорил обиди срещу импе­ ратора (третият упрек дори не е споменат). което той никак не би могъл да отрече. в което сега ме обвиняват. че онова. Един житиеписец.комуто не съм говорил никога така. Но светият човек из­ ложи много аргументи в своя защита. който в началото на X в. отколкото на императорите. не отговаряло на казаното днес срещу него: „Когато този мъж дойде в Рим. който иска. който каза. те въведоха някой си Григорий. Странна цензура. на посвещаването [в църковните чинове]. че в Рим ученикът на светеца му бил казал.]" °. възвеличава подвига на мъчениците на монотелизма. още повече че та­ ка бил научен от своя учител [Максим]. че той не е свят. ставаше дума за единството и за наше­ то [евентуално] приемане на Типоса. на приношението на хляба. че съм казвал . нито пък подходящ да нарича свещеник императора. той ни помага да разберем някои .. че каквото било каза­ но тогава. а на самия Григорий това. който постановяваше и приемаше официално въпросната догма.Глава 5 • Леон III и императорите иконоборци 197 ведливи съдии дори не се въздържаха от четвърто обвинение и заблуда. При всички слу­ чаи знам. обръщайки се към съ­ щия Григорий лице в лице и доказвайки. че императорът е свещеник. Свидетелят обвинител е излъгал: разговорът в Рим се е отнасял единствено до определението на догмите. защо­ то на тях е отстъпена привилегията на помазването [кръще­ нието].. не идеше от мен. нито от моя ученик. дето излагаме наша­ та гледна точка и което ни се струва полезно. И точно за това. За това се отнасяха нашият разговор и нашата среща. с която житиеписецът смята да примири светеца и завърналата се в православното лоно императорска власт. когото обвиняват и . Като за­ личава и нанася поправки. трябва да 5 ме опрости или пък осъди [. не се осмелява дори да засегне направо проблема за свещеническия характер на царската власт и предпочита да не споменава името на Мелхиседек. за нас.не на моя ученик. но и никога не е отричал. Признавам са­ мо. че определянето и изследването на догмите е по-ско­ ро работа на свещениците. Това го казах тога­ ва и го повтарям днес.нека Бог ми е свидетел . тъй като въпросът изоб­ що не му е бил поставян. а светият монах е защитавал само обичайната пози­ ция на Църквата. на присъствието в олтара и на всички действия със свещен характер и характер на тайнство. без да отрече сам себе си. която императорите също са споделяли.

ако е наистина православен и се съветва с епископи­ те . писано век по-рано. а ни разкрива взривоопасната формула без името на модела.Този пасаж вероят­ но е бил включен в Петокнижието пост фактум. че все пак императорът може да стане свещеник. (Авраам) му даде 52 десетата част от всичко" (Бит. 14:18-20) . Всички тълкувания се натъкват. който царува в Салим („мир"). Името на Мелхидесек се появява още един път в Псалом 109. Владе­ теля на небето и земята. на следния парадокс: владетел с име „моят цар е справедливост". не е можел да се заблуди. вероятно сз^ста- . служи за посредник между Бог и евреите. Неговият автор също се чувства неудобно да заяви ясно и честно. Той също не спо­ менава Мелхиседек. е наречен свещеник на истин­ ския Бог.198 Императорите странности във второто писмо на Псевдо-Григорий до Леон III. обикновено идентифициран като Йерусалим.този чужденец. нито през X в. Който предаде в твоите ръце враговете ти. и то съвсем рано. израилския. Доста преди да ималевитско свещенослужение. Когато Авраам победно се завръща от така наречения пог­ ром на царете. за 51 да предизвика многотомни з-ълкувания и богата образност . служещ за детонатор. изнесе хляб и вино . като му платил десятък. но това е напълно достатъчно. Авраам се признал за по53 нисш от него -така ще кажат християните. вероятно ханаанец. цар салимски. Никой нито през VII. За източния християнин свеще­ ническата царска власт не е идея. което просто е лишено от смисъл. за което свидетелства Максим. и благослови го [Авраам] и рече: благословен да бъде Авраам от Всевишния Бог. ето защо той несръчно внушава.т о й бе свещеник на Бога Всевишни. нито теория.нещо. без самият той да принадлежи на избра­ ния народ. за да отбеле­ жи прекъсването или връзката между старата местна династия и новата еврейска династия. благословен да бъде и Бог Всевишни. „Мелхиседек. Мелхиседек свещеник и цар Това мълчание е прозрачно. че императорът не е свещеник. а е фигура фигурата на загадъчния Мелхиседек. тя се появява едва два пъти бегло във Ветхия завет.

когато свети Павел се е опитал да ги спре. Спекулациите сигурно са стигали доста далеч. очертавайки в Посланието до ев­ реите (7:1-17) път за едно християнско тълкувание.за Твое владение" (Пс. Хрис­ тос. „не по закона на плътска заповед е станал такъв. е дошъл да премахне ле56 витското свещеничество . и „свещеник по чина Мелхиседеков". и ще Ти дам народите за Твое наследие. рождението и смъртта на царя на Салим. което да- . с идеята за това.. и всичко до 35 край-земя . искай от Мене. че Бог приема царя за свой син в деня на неговото възшествие: „ще възвестя определение­ то: Господ Ми каза: Син Мой си Ти. че е „без баща.]" . Кле се Господ и няма да се разкае: Ти си свещеник 54 навеки по чина Мелхиседеков [. Тогава се съз­ дава разграничението между „свещеник по чина Ааронов". докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. за когото единствено може да бъде казано. Още Юстин разпозна­ ва у Мелхиседек един необрязан. В деня на Твоята сила народът Ти е готов със свето благолепие. Следователно Христос „Господ наш възсия от Иуда. чийто първообраз е Мелхиседек. в не­ го се привежда следното Божие пророчество: „седи от дясната Ми страна. нито край на живота" и че „пребъдва завинаги свещеник". без майка. че Светото писание пази необичайно мълча­ ние по въпроса за родовата линия и потомството. който предвещава триумфа 57 на християнството над потомците на Авраам и на Закона . Аз днес Те родих. Августин коментира: „Откакто никъде няма нито свещенослужение. за да разпознае в него Христос.Глава 5 • Леон III и императорите иконоборци 199 вен по повод възшествието на някой цар от Давидовия чин или за встъпването в длъжност на някой харизматичен водач. в контекста на юдейството. откак­ то навсякъде чрез Христос свещеник предлагат това. из утроба преди денница като роса е Твое­ то рождение. Жезъла на Твоята сила ще Ти прати Господ от Сион: владей между враговете Си. а по силата на безкраен жи­ вот". Той се ос­ новава на факта. 2:7-8). без родословие. Тази антиеврейска интерпретация по-късно отново сс подхваща и уточнява. а за свещенство в неговото коляно Мойсей нищо не е казал". нито жертвоприношение според чина на Аарон. Ето как си проправя път образът на царя свещеник. свързван още тогава.. по силата на принадлежност към свещеническата каста на леви­ тите. нямащ нито начало на дни.

200 Императорите ри Мелхиседек.в алегорията за (ЗаспХеис. Мелхиседекцианите донякъде тръг­ ват от тук. кой би се усъмнил за кого става 58 дума?" Бто как един второстепенен и доста неясен персонаж от Ветхия завет сс превръща в една от ключовите фигури па християнската мисъл. които съжителстват на съвсем различни равнища: исто­ рическо. сравним със свети Ми­ хаил. В Кумранските ръкописи Мелхиседек се явява в образа на небесно същество. очакван на земята 62 в деня на изкуплението . В есхатологичен план преувеличенията твърде рано се поя­ вяват в изобилие. но през IV в. Те твърдят. алегорично. близо до Сихем. но представена в исторически план. символизиращи причастието). трябвало Бог да му покаже в съня му един по един 64 „всички патриарси от Адам до Мелхиседек" . освободител или съдник. е бил също и съвсем реален цар на Йерусалим или на Салим. По както преди. Тази ерес. воден от opQoc. че се сливал със Светия Дух . Никой не се съмнява. че това е човек и историче­ ска личност. така и след категорич­ ното твърдение на свети Павел тази фигура е обогатявана с твърде разнообразни интерпретации. се среща и при Йосиф Флавий. че Мелхиседек. когато благослови Авраам (хляба и виното. или 63 пък още. чието влияние във Визан­ тия е огромно: тъй като бил в най-висша степен справедлив. където по времето на Йероним 59 са показвали останките от неговия дворец . (правото слово) и чието свещеничество навеки не е функция. преди да влезе в Мария. Мелхиседек на- . е все още опасна и оставя следи във въображението и в по-късни време­ на: в епохата на Кирил Александрийски от Апофтегмите на­ учаваме. породени от нейната не­ яснота. (справедливия цар). 61 цар Мелхиседек първи получил свещеничеството . последният всъщност бил истинското Слово и истинският Божи Син. че Христос бил само пратеник на Мел­ хиседек на земята или че. нещо като архангел или „елохим". Което съвсем не му е попречило да се превърне в алегория: за Филон Алексан­ д р и й с к и . определяна като „юдаизираща". Хбуо<. а е вътрешно присъщото му качество на -60 справедливоез . същинска „фигу­ ра" на Христос. заляга в трактатите. Същата идея. Sixcuoc. че някакъв набожен монах все още сс питал дали Мел­ хиседек е Божи Син и за да се убеди. митологично и едновременно тълкува­ телно. отмъстител. призовано в борбата срещу Белиал.

а после предотвратил огромно човешко принасяне в жертва. Както убедително е отбелязал Марсел Симон. като в същото време християн­ ското царство придобива солидни корени на еврейска земя. наредил да облече прилични дрехи и да занесе при Авраам рога със светото миро. от­ казал да донесе животните. претендирайки в същото време за ветхозаветното наслед­ ство. фиг. поставен между Адам и Христос.Глава 5 • Леон 111 и императорите иконоборци 201 пуска ереста. той бил толкова праве­ 68 ден. за да влезе в легендата. Князът станал монах в планината Тавор. Той извиква минало­ то и смътно се възприема като опасен. най-старите елементи от който да­ 65 тират още от III в. Пасхалната хроника представя Мелхиседек като мъж от племе­ то Хам. Православието го канализира. в неговия образ разпознават една от „фигу­ рите" на Христос. В традицията на Павел. която може би присъства още в Александрий­ 61 ската хроника ' 'и която откриваме с оригиналната й иконогра­ фия и коментар в Християнска топография на Козма Инди70 коплевет . 6 а и /. доказва (поне на теория). той извършва жест на безкръвно приноше7 нис. че се харесал на Бог и станал „свещеник на Всевишния" . който благославя Авраам и му налага десятъка. доразвита от отците. Според този жалон. То­ зи тип тълкуване намира място и време в хрониките. В упорити­ те усилия на християнството да отхвърли родството си с юдаизма. без напълно да го укроти. като молел Бог да погълне града заедно с жителите му. Бог. определени за жертвоприношение. този необрязан. първообраз па причастието'' (вж. историята на евреите може да бъде изведена в скоби. . или в гръцките версии на Псевдо-Атанасий 66 и Палеята той бил син на езически цар и царица Солим. гол както го е майка родила. Пасхалната хроника възпроизвежда част от същия . Мелхиседек се оказва силен аргумент. който го обичал „като син".). Тази смесица от история и тълкувание се проявява в илю­ стрирана бележка. че хри­ стиянството предхожда юдаизма или най-малкото че християн­ ският ритуал е по-висш от еврейските институции. макар и езически цар.в сирийския разказ за Пе­ щерата па съкровищата. През VII в. Византийският Мелхиседек е сборен образ. хляба и виното. преселил се на ханаанска земя и явил се при Авраам по Божия заповед. с дълги нокти и коси до кръста. Именно на този християнин отшелник.

защото е без на­ чало според божественото. [.]. който нямаше ни бащи. Следователно Козма представлява дадена традиция и може да ни послужи за водач: Ето Мелхиседек. без да следва Мойсее­ вия закон. стана подобно Божи Син: той не наследи свещени­ чеството от други свещеници. Ето този. без начало на дните си. който взе десятък от свещениците на Мойсеевия закон. нито родословие от Авраамовия род. Отклонение .. подобно на Божия Син. нито край на живо­ та. че Мелхиседек е без баща. Като цар той полага­ ше всички усилия. Хрониката на Георги Монах привежда по-различен текст. и според Писание­ то той поднасяше в жертва най-добрите неща. защото е ста­ нал безсмъртен и вечен [. гой.. Ето че царят на мира и справедливостта. осъществявайки свсщсиството си като свързан в дру­ ги. Ето този. да следва тези практики. нито го предаде на други све­ щеници. по-добри съюзи. който благослови патриарха Ав­ раам. които укрепват и радват човешкия род (хляба и виното). защото той е без плътски баща. станал подо­ бен на Божия Син и също преценен за достоен да посвещава в такова благо. по това той също прилича на Господа Христа. По произход ханаанец и цар на ханаанците> той не бе потомък на Авраамовия род.202 Императорите текст. както е изреден в родословието. комуто Авраам даде десятък". той няма начало на дните си.След потопа. без божествена майка и също без родословие. Този призив показва. че на това място има илюстра­ 71 ция или че заимства от друго илюстрирано произведение . когато хората се бяха умножи­ ли.] В Писанието се казва. такъв човек бе почитан сред хората като справедлив. Мелхиседек бе единствен сред тях. едновременно свещеник на Все­ вишния.. защото не е потомък па Авраамовия род. но бе познат от него.. . но призовава читателя: „Вижте този човек. ни майка. върховен свещеник на Всевишния. който управляваше. без родословие. който почете култа. без май­ ка. нито край на живота според също­ то това божествено и също според човешкото си. докато той продължаваше да извършва действията на свещеник според това благоволение и да моли Бог за своя народ. за да убеди народа. който по особено бла­ говоление бе провъзгласен за свещеник на Всевишния Бог и цар на Йерусалим. като цар и като свещеник. сам който е цар и свещеник.

който премахва Закона и предварително въвежда вре­ мето на Благодатта. Хшро<. каквито изоб­ ражения са запазени в Александрийската хроника. Позата на молещ се го свързва с рода на Патриарсите или светците. но нали именно легитимността на императора не се предава по наследство. крат­ ката фраза на Леон III .) (вж. учудването на събеседниците на Максим. не по родова линия. ви­ соки обувки. 5). Посла­ нието е ясно и по-скоро ограничаващо: царство и свещениче­ ство се смесват единствено у Христос.всичко това показва. Но пред из­ бора дали да го представи в образа па цар или в образа на свеще­ ник.Глави 5'Леон III и императорите иконоборци 203 И в този източник. Това обаче няма да е винаги така. първичният образ оба­ че всъщност е на Мелхиседек като християнски император. която следва по-плът­ но тълкуванието на Павел в Псалом 109. 699 от IX в. както в останалите. че образите са свързани по най-естествен начин. За да се убедим в това. какъв друг е можел да бъде. Там от двете страни на Христос стоят Давид (предполагаемият автор на псалма) 72 като цар и Мелхиседек като ветхозаветен свещеник . фиг. е достатъчно да ви­ дим изображението. художникът е предпочел да изобрази царя. Laurentianus Plul. xa(3Xiov. комуто е признато правото да събира десятък от евреите. притесненото мълчание на неговия агиограф. 1186 от XI в. този неевреин. Свещеничеството според чина Мелхиседеков не е като свещеничеството според .. че бил без родословие и без потомство. няма нищо необик­ новено: Мелхиседек наистина е единна „фигура" на Христос. което придружава текста от самото начало и което вероятно е точно препредадено в трите стари ръкопи­ са (Vaticanus gr. Тази най-близка до описаната в книга Битие иконография ще бъде засенчена от друга. Историческата личност Мел­ хиседек.р. дори когато короната се пада на сина. IX 28 и Sinaiticus gr. а по силата на предположен божествен избор. това става чрез присъединяване. който като Константин Велики преминава направо от езичеството към религията на Христа. ако не владетел на христи­ янизираната Римска империя? Казват. в които се отгатва пурпурен цвят.. но също и действителен цар и следователно модел за свещени­ ческа царска власт. Там Мелхиседек е представен с всички характерни за византийския император атрибути: коро­ на (ат£р. този цар. Илюстрацията на Козма.а) с препендулии (izpe-KtvSoukla).

Тук няма нищо неприемливо. Само при следните условия обаче: или да се допусне известно размиване и да се предотврати риториката. не е духовник. но без наистина да посочва някакъв отговор. който не привежда аргументи от православните тъл­ кувания на образа на Мелхиседек. а припомня на Леон III. но го правят в неподходящия момент. папата се възмущава от императорите.204 Императорите Аароновия чин . че властта . Чиновникът монотелит и императорът иконобо­ рец само изказват на глас онова.с „Моят цар е справедливост". щом се даде думата на тълкувателите. През V в. който незабавно унищожава сравнението изказано или премълчано . или старателно да се разграничат рав­ нищата на интерпретация. предадено на­ право от Бог на „справедливия цар" в името на велика историче­ ска мисия. изхож­ дайки от образа на Мелхиседек. който се опитва да очертае природата на императорската власт. въпросът се превръща в капан. и император Леон III.моделът за им­ ператор или фигурата на Христос? Не съм ли имперазор и све­ щеник? Защото. „фигура" и „модел" могат и да не съвпадат. Предшественици на Антихриста Протоколът от разпита през 655 г. То е незаличимо качество. не е първият текст. питайки с престорена наивност или с високомер­ но отношение: Какво е всъщност Мелхиседек . да не се предизвиква внезапно късо съединение. В един трактат на папа Геласий (492-496) въпросът за „двете власти" вече е засегнат от този ъгъл. неспра­ ведливост и ерес. А трябва да признаем. което всички си мислят. че хватката е доста ловка.функция. но е натоварен с по-висша свещеническа функция. Тълкувание и въображение. че вече не е справедлив владетел. които „признават. Императорът не е специалист по свещените дела. Такъв е в действителност смисълът па изговора на ПссвдоГригорий. в контекст на насилие. свързана с принадлежност към Левиевото коляно при юдейството или със статута на духовник при християнството. В него попадат и обвинителите на Мак­ сим. поне­ же на Изток е имал бегъл отзвук и вероятно не е оказал пряко влияние върху Максим или Превдо-Григорий.

което подхожда за спасението на людете му. Папата продължава така: Случвало се е наистина преди идването на Христос някои люде. символически фигури. императорът престана да се нарича папа. т. фактическо­ то разграничение между папския Рим (вече под владичеството на готски крал) и императорския Константинопол се превръща в разделение по право. макар и да казват. като си спомни човешката слабост и про­ мени чрез една великолепна задача онова. не трябва да оглавява божествени­ те. за да се спазва скромността (modestia) на двата реда.12ва5 'Леон 111 и императорите иконоборци 205 им се ограничава със земните дела и не се разпростира върху божествените".Г. Но откакто се яви единственият.истин­ ският цар и истинският папа [= християните]. според както предава Свещената история. На заден план се загатва Божият град. като искаше неговият народ да се спаси чрез цяра па смирението и да не стане отново жертва на човешкото високо­ мерие. въп­ реки това Христос. но при все това заети в плътски дейности [да се разбира: исторически личности]. а папата . който с тираничния си дух претендира за онова. чрез които божествените дела се управляват". Августин твърди. което подхожда на божествения култ. и друга­ та титла благодарение на свещената щедрост [на Христа].който е на­ товарен със земните дела. тълкувайки Мелхиседек. където. но „си позволяват да съдят онези. че занапред . а папата . та­ 73 ка че те са едновременно „царски и свещенически род" . никой да не се възгордява да се опира на двата едновременно и с ка­ чеството на всяка от дейностите да се свързват особено зна­ 74 ние и умение .да се придържа към разпоредбите на императора за хода на земните дела. Този пример е следван от дявола в неговото царство.е.да претендира за царския блясък. който наисти­ на може да се нарече цар и свещеник. Защото. раздели упражняването па двете вла­ сти п установи за всеки присъщи нему дейности и различни титли. Така че за вечен живот християнският император има нужда от папа. Този път гледната точка подчертано е западна. да са били едновременно царе и свещеници. поради прича­ стието им към победната природа са получили и едната. така че езическите императори също били наричани вис­ ши духовници. епископите и висшия духовник. че следовниците на Христа . Така духовните дейности са били разделени от плътските дела и обратното . той. такъв бил светият Мелхисе­ дек.

че както езическите. за който липсва сериозна ос­ нова в патристиката.за цялата християнска общност. Разривът е зочно маркиран: преди идването на Христос е възможно да има свещеническа царска власт било по силата на божествена икономия (Мелхиседек). който е приел християнската вяра или просто е вяр­ ващ.206 Императорите Христос е единственият посредник между Бог и хората. което води до особено важната последица: истинският християнски император не е римски император. не би достигнал такова ожесточение. за пови теории. било поради имита­ ция на дявола (римският император като pontifex maximus). който ще трябва да заеме позата на смирение пред новите управници на духовната власт. император. но след Въплъщението Божието царство намира завинаги своя 75 цар . разкази или въображаеми разговори. този анализ е от западен тип. след Христа обаче същата идея води до нелегитимност. exempla. Но това е. на Изток също поставят под въпрос характера на император­ ската власт. Папата малко преиначава историята. нито император. в езичество или във високомерно отъждествяване с Ан­ тихриста. папа Хонорий не вижда там нищо нередно. облечен в одеждата на вечното свещеничество. а конфликтът. а после и иконоборството предлагат случаи за пови определения. чс са традиционни. така и християн­ ските римски императори продължават да носят титлата pon­ 76 tifex докъм 376-383^г. какго е бил възприеман от Константин до Ираклий. ка­ то забравя да отбележи. които твърдят. regale sacerdotium е запазена област за Божия Син и оттам . чиято власт е донякъде огра­ ничена от Христос. един­ ственият. кого­ то непрекъснато ще подозират в причастие към „Земното цар­ ство". Догмата за „единната воля в Христа" е съвсем леко отстъпление от православието. Но от VII до IX в. По времето на Израил земното царство е „отразявало" духовното. Както казах. които подобно на кратката фраза „Аз съм император и свещеник" рисуват сатанински импера­ торски образи. за да подчертае коренното разделение между две епохи. Монотелитската криза. но съдържат новаторство. а император. ако императорската власт не се беше оказала на прицел: една им- . чиято мощ е променена с установяването на християнството. който извежда нова легитимност от ветхозаветните модели.

Всъщност ста­ ва дума за осъждане на императорската власт. Това е силният аргумент на „императорската ерес". че сам Бог му е дал правото да изрича законите и да направлява хората. Вероятно и той. Текстът е изпълнен с библейски препратки и разкрива образа на владе­ тел. Да се върнем към Леон III . които непрестанно прави към Ветхия завет. който преувелича­ ва противоречията й до карикатурен образ. и сатанинския император. Необходим е не ере­ тик.Глава 5 'Леон 111 и императорите иконоборци 207 ператорска власт в затруднение при Ираклий. преследваща и упорита при Констант II.като ни повери императорската власт. смятан първоначално за подбудител на ереста). Традицията на иконопочитателите обаче постепенно приписва ереста единствено на Леон III. а вид схизма в източната християнска култура. както всички свои предшественици. при което ерес­ та е само допълнително доказателство за липса на легитимност. онзи подготвян цял век драматичен момент. ако писмото па папата не беше явен фалшификат и ако толкова ярка декларация все пак беше намерила отзвук в някое автентично произведение. с неговия стил и с препратките. за да бъде обяснена и преодоляна кризата.пише той. оглавено от импе­ ратора. опровергаваща себе си при Констан­ тин I V . „Защото Бог . която вече близо век е и повече от век ще бъде иобличавана под различни форми. Такова произведение няма ос­ вен юридическия сборник Еклога и по-специално неговия пред­ говор. който вероятно е плод на императорското перо. която в основата си е не ерес. кой­ то се намира под еврейско влияние. искаше да даде доказателство за изпъл- . култът към иконите шокира доста християни. . като изправят един срещу друг Църквата. Не би имало никакво съмнение относно автентичността на него­ вите думи. която претендира за единство. по-специално епископи­ те в Мала Азия (Тома Клавдиополски и Константин Наколейски. предизвик­ вайки нещо като „реформаторско" движение.както припомня Псевдо-Григорий. че е „император и свещеник". да прикрият действи­ телните разделения. Така доста рано избират да превърнат иконоборст­ вото в „скандал" и злоупотреба с властта. в който християнството все още се коле­ бае да се откаже от „Бог без лице" и да прекъсне всяка връзка 77 с юдаима . а Антихрист или негов предшественик. Около 730 г. сигурен. с неговата фигура.идеалната жертва. е вярвал.

но преследваше право­ славната вяра. Йоан Дамаскин само подхваща отново по същия яростен начин упреците на Максим Изповедник. що ние ви благовестихме... първия сред апостолите (1 78 Петр. което се опитва да го обърне. а на апостоли­ те. Спомням си Валент. Филипик Вардан. да пасем Божието стадо [. а не на императорите. или Ангел от небето . за да ръково­ 79 ди християнството . както видяхме . както е казал Господ: „дето са двама или трима събрани в Мое име. Мелхиседек витае наблизо и полемиката поема именно този път.казва апостол Павел . на свещениците и учителите. а не толкова пътя на теологията на образа. писано преди . Това е работа на синодите.като новия Езекия. Предупреждението на Стареца. Ние ще премълчим каквото 81 82 следва поради свян. не приемаме дошлия от отците обичай да бъде подчинен на им­ ператорско нареждане. по израза на Петър. избран направо от Бог. [.]. „Но ако дори ние. Тонът е зададен в най-старото дошло до нас полемично про­ изведение. 1:8). който си присвоява свещеничеството като тиранин. Императорите ня­ мат властта да връзват и развързват.. която изпитваме към него. По-голямата част от източниците обаче не прибягват до тези очаквани аргумен­ ти. 5:2). а на друго място. 18:20). а нападат самата личност на императора. който претопява превърналата се в идол змия... Тук императорът се определя като свещеник. Не на императорите Христос е дал правото да връзват и развързват. Ираклий. а на писани­ 80 те и неписаните правила..]. а после заявява: „Не приемаме император. там съм Аз посред тях" (Мат. Анастасий. В своите речи Срещу клеветниците на иконите той предлага на императора да на­ пише Евангелие от Леон. очаквайки разкаяние" . анатема да бъде. и ни нареди. която преди IX в. на техните наследници. както манихеите са написали Еванге­ лие от Тома. спомням си Зинон. Кон­ стантин от Сицилия. И още: „Не приемаме учението на тази нова вяра [. Защото не е работа на набожните императори да обръщат църковните решения [.]" (Гал.. предавани от отците" . е почти несъстоятелна. Доверявам се ме на им­ ператорски канони за управлението на Църквата.. който се наричаше християнски император.208 Императорите нената със страхопочитание любов.]" .ви благовестеше нещо по-друго от това.

като им казва: „Този не е Божият Син. а измамник. И ще трябва „да избираме между Христос и него". сс противопоставя на Божиите заповеди". макар и ясно да показва наличието на несъгла­ сие в самата Църква. Стях отново вина­ та за ереста се вменява единствено на императорите. означава „да злосло84 виш срещу Христа" . казва: „Това не е 85 образът на Христа. а някакъв идол" . 83 които Христос е събрал . предсказани от пророк Даниил (8:23-25).Глава 5 • Леон III и императорите иконоборци 209 754 г. който повлича евреите към пропастта. държи се като „подражател на Хри­ стос" и „който му се противопоставя. макар и с друго звучене. че са настъпили дните. А след­ ващият спор между изпратения от двореца епископ и харизматичния монах. Ясен апокалиптичен портрет. Също толкова яростни. и добавя.е. разпознавае­ ма по няколко сигурни белега: първият се оставя да бъде изма­ мен от евреин и с негово посредничество сключва договор с дявола срещу обещание за дълготрайно владичество. И тук изградени­ те образи са по-важни от теорията. които са се превърнали във вълци. В първата му част светият монах Георги съобщава. „Да злословиш срещу императора". въпреки че на събора в Йерея се поставят под въпрос и епископите. т. колкото в някаква изконна нелегитимност. Леон . непрестанно противопоставя нарежда­ нията на императора (този път става дума за Константин V) и учението на Христос. вместо да бъдат пастири. „чистата му мисъл търси православната вяра". са обидни­ те нападки Срещу Константин Кавалинос. и 86 така единодушно са допринесли за ереста . Накрая монах Георги споменава Врага. че днес същият Враг. воден от Бог. Леон III и синът му Констан­ тин V са обвинявани не толкова в неправомерна намеса в дог­ мите. той нарушава обичаите на Мойсей". с които се подчертава високоме­ рието на василевса самодържец: той „желае да запази запове­ дите на Мойсей" (иначе казано. ко­ гато един цар безсрамен и с високомерно сърце ще погуби све­ тия народ с мощ и коварство. „познава намеренията на Бог". Съвсем целенасочено приписват на епис­ коп Козма „дребни изрази". а вторият 87 в деня на своето кръщение омърсява кръщелния купел . се връща към юдейството). монах Георги „е насочил рога си против него". дяволът. защото този Антихрист и Христомразец се изправя срещу Божия Син и като Леон гони и разпръсква онези.

Агиографските текстове от епохата на иконо­ борството предават спомени за стари или разкази за пови M I . който казал на Адам: 8 „Ако вкусиш плодовете на това дърво. забравяйки. за което са чели в Деянията. но който е безсилен пред един монах. а Божието Богу".казва биографът му. Картина. все така четени по време на литургическите възпоменания. И подобно на Корнеевия герой Полиевкт. В изключителната постановка от Житие на свети Сте­ фан Нови. Представен чрез своите писания като вдъхновител на иконоборството. „както бе направил Хрис­ тос в еврейската синагога" . в лъже-Мелхиседек. Следват гонения и насилие. молитва и покаяние. чества езическия праз­ ник Брумалии и съска като дракон. Диоклетиан или Максимиан. владетелят е обрисуван като 89 любител на пиршествата. - . ко­ муто случаят е предоставил насилническа и брутална власт. Стефан стъпква лика на императора върху една номизма. а защитниците на „двете воли" или на „образите" искрено вярват. ще станеш Бог" ". който управлява един­ ствено тялото. звуците на цитра . който си въобразява. който събаря олтара. жените. когато християните се из­ правят срещу императора тук на земята. в името на императора свише. че времето на мъченичест­ вото. езичник и гонител. Констан­ тин V е заклеймен не като еретик. От другата страна е образ на мо­ нах. който живее в тишина. готов на мъченичество. на Константин се пада ролята на тиранин. че именно Иисус пресича предизвикателството на фарисеите. а понеже проявява прекомерно високомерие с претенцията да постъпва по-добре от тях и така се превръща в жертва на онзи Сатана. отново е дошло. коя­ то противопоставя езичество и християнство. коя­ то изважда от монашеската си дреха. щом посегнат на неговото 90 „императорско величество" . Но преди всичко се появява възможност да преоткрият и препишат поч­ ти без изменение ролите от Страстите под владичеството на Деций. че е във времето на Ветхия за­ вет.210 Императорите III е скъсал с традицията на добрите императори ме защото из­ следва дълбините на вярата. написано през 807 г.. като отдава „кесаревото кесарю. и когото евреите превръщат в Антихрист. На Леон III се пада ролята на погубен от своята надменност владетел. а по-скоро като тиранин. шума и страстите на Хиподрума. той се кикоти. който носи спа­ 92 сение за душата .

провъзгласявайки се за „император и свещеник". естествено се вписва в жанра на „епичните страдания". неподатлив на християнската благост и смирение. всъщносттой може само да „следва своята упоритост и естествените си стра­ ст". подобно на Житие­ то на свети Андрей Критски . установя­ ване на ролите. бъдещият . Сянката на великия император Константин V отново витае.т па Лнатолпкп. Писание. прекалено слабият и прекалено набожен Михаил Рангаве е публично освиркан. което не би могло да се съобщи под формата на теория. Под прикритието на ереста всъщност под въпрос се поставя самата императорска институция. Ирина ослепява сина си. който сам идва в Константинопол.най-вероятно измислена леген­ да за мъченика. неговият „воински дух" не му позволява да разбере догмите.Глава 5 • Леон III и императорите иконоборци 211 ченичества на същите места (хиподрума или амфитеатъра. Последните страници на Теофан описват това разложение на 94 Империята. когато Константин V „ръмжи като лъв" и върти „очи като дракон". Тази литература представлява превъзходна основа за про­ верка на формулировките. но стря­ скащ триумф на иконите с принизяваме на императорската власт и по тази причина иконоборството отново набира сила. със същите обвинения в обиди към императорската власт. със същите сковани от безпомощен бяс палачи.проверка на всичко онова. три­ бунала или тронната зала) със същите заклинания в неподчи­ нение към тираничния владетел. грубиян и насилник. от крепостните стени на Константинопол се виждат запалените в Тракия пожари от българина Крум. изработка на антитезите. за която не се знае дали ще се намери спасител : Константин VI заговорничи срещу майка си. драматизиране на идеите . Психологическият портрет на Леон III в писмата на Псевдо-Григорий изниква ве­ роятно изпод същото перо: императорът е варварин. за да застане лице в лице със „слугата на Сатаната". Това е съвсем видно през годините след Втория никейски събор (787). Тогава етратоп. когато голяма част от общественото мнение открито свързва мъчителния. Действителността се подчинява на познатия модел. Никифор I „оставя костите си" в България. около гроба му сс разпграваз нпесп. чието нарастващо 93 влияние бързо се прехвърля и в Хрониките . но за запазване вярата в Бог.

някои дори мислят. дълготрайна и получавана по наследство император­ ска власт занапред се свързва с иконоборството. Познавайте разликата между императорите и свещениците. както твърдиш. Текстовете от втория период на иконоборството. а тази идва от самата император­ 96 ска власт" . императорът внимателно поема именно по този път и отново подлага на об­ 95 съждане темата за изображенията . че това е ново извраще­ ние. а всъщност то тръгва още от Константин . и тъй като идеята за силна. Императорът срещу Църквата. които дър­ жат властта.както и всички разумни хора . че другите ереси идваха от епископите или по-нисшите духовници. По-нататък в също­ 97 то произведение на наистина историческата дата 24 декем­ ври 814 г. които „са възмутени" от иконите. а за оспорване.я намирам за особено опасна. на­ писано от някой си Теостерикт преди 840 г. Емилиан Кизикски му за­ явява: „Ако има църковен проблем. арбитър и цар-свещеник.212 Императорите Леон V. поради което те лесно се под­ дават и увличат. които очертават нова теория за императорската власт. и да установят някаква „ико­ номия". Той се опира на своята функция на посредник. очертават доста по-добре истинските предизвикателства на първия период. и често появяващо се в Хрониките. когато Леон V свиква патриарх Никифор и неколци­ на епископи и монаси. която отново му е отречена. Аз . защото нарушава икономията на Христос. Там четем: „Някои смятат.срещу една предполагаема „апостолическа традиция". Нека отбележим също. сблъсъкът води до изричане на редица остри и широко разпространени „кратки фрази".. че това няма значение и не се занимават с този въпрос. схващането за (ЗаCUXIXY) Suvaaxeia . сред кои­ то несъмнено трябва да включим и „писмата на Григорий И". Клириците отказват всякакво обсъж­ дане с този напълно легитимен император. който пс е пред­ приел никакви мерки срещу иконите и желае да остани проб­ лема в ръцезе на епископския събор. имперазо- . В Житие па свети Никита от Медикион. Старите ереси тръгваха от някой спор за догми­ те и се развиваха постепенно.искат да ни убедят. за да ги накара да се съгласят с онези. докато тази идва от онези. че не става дума за ерес. се поставя въпросът за самата природа на ико­ ноборството. се явява като фигура на провидението.

С тях се занимавай и остави Църквата. цитирани от Йоан Дамаскин: „Но ако дори ние. принуден да напом­ ни. Евтимий отСарди. който се възползва от иконите. а нс в двореца".. без да трепне. анатема да бъде" (Гал. Апостолът е казал кои Бог е поставил в Църквата първо за апостоли. .. нека той бъде разрешен в Църквата. доста подобен на Леон 111 от писмата на Псевдо-Григорий: той е полуварварин.. както е казал апостолът. упреквайки наследника па Леон V. вбесен. но всъщност е само нейна карикатура. че „неговото съдийство" всъщ­ ност е „тирания".]. няма да го чуем. а теб още по-малко!" Тогава. чс отказвала сс 9 намеси в спора за иконите'' . Последен взема думата „пламенният учител на Църквата и игу­ мен на Студийския манастир" Теодор: „Императоре. Георги Монах представя императора в образ. че той също е чедо на Църквата и може да бъде арбитър между двата лагера.. В действителност „протестира­ щата" Църква атакува една по право императорска институция. нарочно обидна за император. 1:8). на пастирите и учизелите. както е обичаят [. императорска крепост и погубен град. припомня осемвековната история на християнските образи и ядосва императора.]. Леон V прекъсва диалога. Възпроизвеждайки този епичен диалог. на което Леон отговаря. за да се изправи срещу останалия хри­ 98 стиянски свят . с неустойчив дух. са поверени политическата стабил­ ност и войската.Глава 5 • Леон 111 и императорите иконоборци 213 ре. На теб. не разру­ шавай стабилността на Църквата. що ние ви благовестихме. Впрочем тази схема е незащитима: същият Теодор другаде настоява за необходимостта от съгласие между императора и избрания от него патриарх. че също е чедо па Църквата. 12:28). трето за учители [. за да започне гоненията. роб на лошите си инстинкти. като повтаря думите на свети Павел. други го упрекват в пристрастие.. Михаил II. императоре. ако ангел дойде от не­ бето да проповядва [друго] Евангелие. „маймуна.. или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това. Тогава Михаил Синадски му отговаря.] (7 Кор. коя­ то реве като лъв". Очертаната от Теодор Студит схема сякаш се среща със за­ падната теория за „двете власти". Ако ли не го прие­ меш и се отдалечиш от нашата вяра [. но нищо не е казал за императо­ рите. Следват и яростни подигравки срещу Кон­ стантинопол. второ за пророци.

„съперници на апостолите". Житието на свети Стефан Нови открито се подигра­ ва на титлата „тринадесети апостол". който го обвинява в съучастие с арианската 100 ерес .ще стане нов 03 Константин' . Първият християнски император вече е попадал в при­ цела на Максим. които Христос е изпратил. докато трябва да бъдат хвалени само тех­ ните усилия по грижата за поданиците. която носи неговото 01 име' . Но тъй като историята не предполага завръщане към езичеството. която Константин V си 102 приписва .извор на ереси. за победите или възстановяването на градо­ 1 5 вете " . „равноапостол". а още повече императорите иконоборци.214 Императорите която Константин сякаш не е християнизирал докрай. непрестанно пренаписвани по текстовете на Псевдо-Методий и Псевдо-Даниил. На иконоборския събор в Йерея (745) импера­ торите са окачествени като „съперничещи си с апостолите. ще царува и ще създаде династия. тя се възползва от контекста на ерес в опит да осмее риториката на Константин . нападат го също Георги Монах и неколцина други в лицето на столицата . се обръщат към апокалиптичните текстове. за вътрешното и външ­ ното управление. Прави се дръз­ ко сравнение между апостолите. Обявявайки се срещу тази официална фразеология. и набожните им­ ператори. ще получи същата титла. Те е трябвало да разкажат за възшествието . че ако следва примера на Леон III. Вторият никейски събор (787) изразява почуда. които той днес изпраща. „имитатор на Хри­ стос". тя яростно оспорва идеологията на Кон­ стантин.императора „квазисвещеник". от­ правени към императорите: приписва им се онова. а Продължителят на Теофан твърди. са развили от тази двусмислена ри­ торика. В действителност под въпрос е поставен самият Констан­ тинов проект. иначе казано . за да се борят срещу идолопоклонничеството. Впрочем съборът разобличава прекомерните хвалебствия. че иконоборците приписват освобождението от идолопоклонничеството на духовенството и на „силата на императорите". което при­ надлежи на Христос. 10 1 за да премахнат култа към иконите ' . която Ираклий и неговите наследници. че някой си монах иконоборец и малко магьосник предсказал на Леон V. докато това се дължи единствено на Христос. по­ неже Бог ги посочва и Духът им дава мъдрост".

която 1 незабавно би отнела неговата легитимност ".Глава 5 • Леон 111 и императорите иконоборци 215 на императора неверник. след което един наистина набожен император ще напусне Кон­ стантинопол. която още от Август се стреми да християнизира езическите императори. Теодор Студит по правило предпоставя. която се стреми да направи от християнските императори езичници и ги подозира било че са останали pontifices. което попада право в целта и ще бъде многократно повтаряно: „Антихристът също ще бъде импера­ 109 тор" . когато се уподобяват на Мелхиседек. Той изказва и следното. На традицията. които обаче при най-дребната морална или религиозна „грешка" се обръщат срещу тях. Те се хващат в капана на риториката на „почти свеще­ ника" и на модела на Мелхиседек. ще обезлюди земния Йерусалим. императорите наистина са подозри­ телни. се противопоставя друга традиция. ще бъде обожаван вместо Христа. отваря пътя пред Антихриста. Още Прокопий надушва у Юстиниан I 107 „принца на демоните" . свързвайки зараждането на Империята с идване­ 110 то на Христос . Ето откъде идва и изключително деликатният церемониал за „входа" в Света София: на импе­ ратора трябва да бъде придаден почти свещенически характер. От времето на Константин Велики те са свързани с произхода и с историческото развитие на своята власт. а небесния ще насели с мъченици. за да положи короната си пред Христос при Вто­ 106 рото пришествие . По-късно подозрението нараства и 108 пада основно върху императорите иконоборци . Но дори за правоверен император като Константин VI и по повод най-обик­ новена повторна сватба. каквато е римската мода. Каквото и да направят. . било че са предшественици на Антихриста. ще от­ вори пътя на Антихриста или той самият ще стане Антихрист. чиято воля се отклонява от Евангелието. окачествена като изневяра. без никога да му се предоставя възможност да произнесе „крат­ ката фраза" на Jlcon III: „Аз съм император и свещеник". че всеки император. който ще сс върне към идолопоклон­ ничеството.

не е чак толкова обикновено. идващо след няколко предшестващи го чудеса. той заспива пред пор­ тите на манастира СветиДиомед. а тя трябва да го насърчи да отиде 1 в Константинопол . узурпатор. Константин Багренородни вероятно е черпил вдъхновение от моделите на Хермогениан. Леон VI. Константин VII: церемониал и религия Свръхестествени покровители. което следва обаче. но не и за ролята на свети Илия. точно пред крепостната сте­ на.и двете създадени с една и съща цел — показват Василий като легитимен. преди още да е завзел властта. че синът й ще получи от Бог скиптъра на римляните. „защо­ 2 то е помазан от Христос за император" . или при някое триумфално завръщане. В очакване па утрото. Предсказанието. Разказът се намира в Житието под формата на класическа възхвала. Поел към Константинопол. Тогава самият свети Диомед трижди предупреждава игу­ мена да отвори портата. след като са получили ко­ роната. съставляваща една от главите на Продължението на Теофан. Епизодът с манастира Свети . В далечна Македо­ ния майката на бъдещия император вижда в съня си старец с горещо дихание.6. за да може скитникът да влезе. който й съобщава. привечер Василий пристига до Златпага пор­ та. а после и като покровителстван свише властващ владетел (867-886). която самият Василий е смятал за доказана. модели за царска власт и династически светци Един разказ и едно изображение . изглежда доста конвенционално. през която влизат императорите. Василий Македонец. Предавайки знаците и чудодейните явления. То­ ва. когато ще може да влезе в града. и е написан по-късно от правнука на основателя на династията Константин VII Багренородни.

от една стра­ на. чс е потомък па Лрсакидитс или на 5 Константин Велики . че Бог е посочил своя избраник. ни помага да разберем това. който. преди още да е влязъл в него. едно съвсем конкретно разбиране па явлението власт.в Свети Сергии й Вакх. от друга. но авторът го извежда от традицията. че самият Василий приема тази история за иезина. Това е легенда.Глава 6 • Василий Македонец. разбира се.другаде. Да заложим и на това. парадокса в легитимността. коя­ то датира от почти същото време като Житието на Василий. свърз­ вана насетне с императорска съдба. зографисал го и му приписал множество свойства. отколкото наследник па династия' . на една узурпирана власт. там скитникът . Живописното изображение датира от по-късен период. Така са наричали онази внезапна убеденост. изречено пред майката на Василий. Там четем: „Свети Диомед бил основан от Константин Велики. За Василий зова се случва в Свети Диомед. Второто пророчество е още по-решаващо. защото именно там получил пророчеството за царуването си ( T O V тхер! TTJC. ако потрябва. Защото се посочва историческото място на помазването (по време на коронацията няма да има второ освещаване със светото миро). ще оправдае нечие предателство или убийство. (ЗаочХейхс. за Юстини­ ан . а. Следователно „пророчество"са наричали първата стъпка на ня­ кой амбициозен мъж към неговото бъдеще на император. ве­ роятно от 873-883 г. звучаща като предзна­ менование. там бедният с станал Давилов цар. а според нея с легенда е белязан един особен момент в кариерата на бъдещия император. Украсеният с миниатюри ръкопис на Хомилиите от Григорий Назиански е първият достигнал до нас . ^рт)о*3 IJIOV)" . то ще бъде превърнато в обредно място за въз­ поменание. построявайки по-голям манастир. за други императори . приел го е като син и го е „помазал със светото миро". Но тя съчетава. че по този начин е задей­ стван онзи необратим механизъм. по-скоро осно­ 1 вател. свети Илия се явява в християнската версия на Гения на Империята.за него по-къспо щс кажат. Константин VII 217 Диомед вероятно е поукрасен благодарение на агиографските топоси. индивидуалната психология.е завладял града. Император Василий го възста­ новил. Една бележка в константинополските Патрии. Защото божественият избор има неоспорим сви­ детел. Леон VI. В първото пред­ сказание.

не напълно успешно. Поне в продължение на три поколения религиозната страст на Македонците съзнателно е свързвана с династията. 8). фиг. вече предопределени за васипеята. Македонският род се поставя под знака на победното пра­ вославие. тя поражда ако не нова религиоз- . . Бога в човешки образ. На гърба па първия лист (A ) е изрисуван Хрис­ тос Вседържител. било защото е искал да изобрази короноването па Константин.пророк Илия и архистратезите. а на гърба (С) е изобразен императорът в скарамангион. и двамата наречени йсо-лото» v (вж. чието изображение тържествено отбелязва неотдавнаш­ ната победа над иконоборството. второто лице в Троицата. подарен на Василий или направен по 6 v негова поръка . фиг. На лицето на следващия лист (В ) се вижда императри­ ца Евдокия с двамата багренородни Леон и Александър. разпо­ ложени симетрично от двете му страни.които са съпът­ ствали и пазели Василий при завземането на властта. но от божествения свят привлича и своите покрови­ тели светци .и още две фигури.218 Императорите императорски ръкопис. Надписът в стихове подчертава значе­ нието на картината. и короната от ръ­ ката на архангел Гавриил. а Гавриил. по смъртта му наложила промяна в икоиографския замисъл. лорос и пурпурни обувки. По-късно обаче отго­ ре изрисувал подобен на първия победен кръст. за­ станал от дясната му страна (за нас лявата). било защото 8 v рисунката не била сполучлива и трябвало да се поправи . произлезли от рода. няколко светци. свети Илия е представен като сигурен га­ рант за победа над враговете. който връчва корона­ та на господаря на света Василий — като вестител на всемирна г радост. които продължават да се намесват в решителните моменти на импе­ раторската политика и които се почитат чрез постепенно из­ граждана мрежа от възпоменателни церемонии и процесии. Тя включ­ ва или се опитва да включи . 7). На лицето на следващия лист (С в резултат от случайно обръщане на подредбата за втория и 7 третия лист ) има кръст с типичен за Константиновия стил над­ пис: „Иисус Христос е победител". който поема Константиновия лабарум от ръцете на пророк Илия. застанал от лявата му страна (за нас дясната) (вж. На гърба (B ) художникът най-напред изобразил друга сцена: коронацията на брадат император-самия Василий или по-големия му син Константин .

а Константиновото знаме. Свети Илия е покровител на основателя и па це­ лия му род. пак с посредничеството на пророк Илия и архангел Михаил. то поне нова архитектурна програма и нова Организация па култа. Леон VI му отдава още по- . чийто завършен израз е Новата църква (Nea £ххХг]оча. когото несправедливо бил затво­ рил.Пова6'Василий Македонец. па северния 13 бряг на Златния рог и в стария дворец в Йерся. се потвърждава и све­ тият характер на съпругата на Леон VI Теофано. т. Константин VII 219 на архитектура. Събитието.е. преди да е видял смърт­ та на Хрисохир. с което императорът слага край на конфликта. когато се говори за изключителната вярност на Василий към неговия покровител светец" е многобройните църкви и параклиси. е отбелязано с процесия. в района па Халкидон"'). Василий освобождава сина си Леон. в които Илия. написани доста по-късно. както и на своето владичество. Той веро­ 4 ятно има намеса и в епизода със Свети Диомед . в деня на свети Илия. свързан със спомена за толкова много семейни събития. сътворено post mortem *. както и права­ та на наследник. Така в източниците се казва истина­ та. тръгнала от църквата на „безплътните (сили)". водача на павликянските еретици в Мала 10 Азия . символ на по­ беда и обещание за приобщаване към потомците на първия християнски император. Василий измолил от Бог да не умира. и стигнала до църквата на свети 17 Илия (в Петрион?) . По-късно. на архангелите (в двореца?). Jleou VI. В хомилиара на Григорий Назиански Илия подава на Василий не короната. В Житието на Василий вече видяхме как пророк Илия известил майката за съдбата на бъдещия император. Тс придават автентичност на цял корпус от текстове. Гавриил или Михаил се явяват в решителните моменти от историята на Македонската дина­ стия. резиденция па Македонския род. в Константинопол (в квартала 14 Петрион) или в околностите (в монументалния комплекс на двореца Пигн. В чест на своя 19 пророк Василий I установява празник. и тържествено му връща титлата василевс.и в Неа ). Именно на 20 юли. Отново в деня на свети Илия по силата на 1 първото чудо. Илюстрациите в хомилиара са по просто красноречиви. Нса). които му посвещава в двореца (близо до Света Бо­ п городица Фароска'.

превръщайки го във възпоменателна дата на своето реабилитиране. пишейки и произнасяйки проповед за свети Илия. така и в усърдие­ то. параклис в Новата църква .извест­ 25 ния. к а к т о повелява традицията . този път в реставрираната от него църква на Безплът­ ните („безтелесните" Михаил и Гавриил). по­ добно на Енох. за да е ясно. близо до Аркадиани . Според християнските вярвания обаче Илия. че е култа към архангела. не умира. за по-голямата му загриженост да строи църкви. където историкът от XII в. Василий е присъединен към престола. с което Василий възвръща култа към свети Михаил в Кон­ стантинопол: той възстановява църквата на архангела в града. Най-вероятно този факт не е израз на някаква особена несигурност. а когато иастЗ)Пи свършекът па света. Защо сред всички пророци е избран точно Илия? Според Зонара Василий се надявал. съставяйки тропари. но разрушен параклис в Состениу . той получава короната. а от предводителя на небесните воини: понякога е Гав­ риил. както и на п р о р о к Илия. Когато па 26 май 866 г.. 24 в квартала Стиру. които церемониалът запазва до 21 следващото поколение . но може да се предположи. В Константинопол дните на свети Михаил са многобройни и най-често това са траурни служби. и посвещава на ар­ 26 хангела.220 Императорите голямо значение. вместо да оборудва флота и да спаси Сиракуза от арабите. както внушава и Генесий. Тази важна ветхозаветна фигура се оказва подходящ пророк за възшест­ вието и може би надежден гарант за триумфа на императора. Потвърждение затова се открива както в изображението от Парижкия ръкопис.от ръката на Михаил III. с л е д което отново е коро­ нован. а по-често . че дължи Империята единствено Богу с посредничеството на неговите 23 главни стратези/архангели . Веро­ ятно става дума за шега в един откъс. той цели да отнеме пок- . Така още юдейската литература му отрежда особена роля в случаите на появление. упреква императора от IX в. когото убива на 23 септември 867 г. който Ва­ силий поставя под династически знак. че „някой ден 22 той ще го отнесе със себе си в огнената си колесница" . подобно па Илия и Ijmecii. ще се възкачи жив па небето. той отразява по-скоро оби­ чайно раздвоение.Михаил. а извън града . в която загатва за по-голямата значимост на праз­ 20 ника . И короната Василий получава не от ръката на обикновен светец.

В три поеми до Василий. отново патриарх от 877 г. Конго Соломон „надминавал по мъдрост". Леон VI. отреждайки я на своя покро­ вител светец.Глава 6 • Васшшй Македонец. И най-напред на Давид. когато Давид получил короната. и да ограничи донякъде влиянието на измисленото 33 му родословие. с посредничеството на дякон и първи нотариус Теофан той разпитва Фотий . но започнал отново да възвръща правата си . Темата 31 за миропомазването на Давид се появява отново в неотдавна публикувания дълъг панегирик на Laurentianus Plut. кой­ то дължи възкачването си на престола единствено на своите заслуги. Атанасиос Маркопулос показва как е бил осъществен пре­ ходът от Давиловия модел към почти отъждествяван ето с Да­ 32 вид . основан от него за бъдещия патриарх 28 Евтимий . тряб­ ва да се обърне внимание и на моделите за царска власт. Доказват го множество свидетел­ ства и съответствия. за пародиите акламации. които от­ 30 пращат към „Мъдростта". Василий има скромен произход. който бил миропомазан. ве­ роятно от същия автор. защото всичко сс свежда до него. приписвани на същия Фотий и вероятно датирани от същото време. На една от мозайките в Новата зала на двореца децата на Василий благо- . Известно е. за миропомазвано­ то.по някои трудни въпроси в тълкуванието: за онези. Подобно на Давид. за да подчертае до­ стойнствата. към Давид. което го свързвало с Арсакидите . IX 23. а може би също да изкупи убийството. той е ако не първият. се откриват множество внушения.вече повече от пет години бивш патриарх. че Василий I възприема своята императорска мисия именно във ветхозаветния смисъл.). единствено под неговия знак царската власт може да сс мисли едновременно като свещенство и наследство. към Псалтира . с който Самуил нахранил Саул . Към 873 г. Леон VI продъл­ жава тази традиция: той посвещава на свети Михаил параклис в църквата на манастира. 29 за печения бут. и да измоли отмяна на отмъщението свише. Константин VII 221 ровителската роля от Михаил III. то поне иай-прочутият. 27 което обикновено е в ръцете на архангела . присъщи на „обикновения човек" (tStoj-rec. Освен на особените случаи на религиозна посветеност. белязало възшествието му. Тази прилика се появява дори във възхвалите.

На събора през 869-870 г. защото се намесва в религиозните дела. Но императорът се вживява и в апокалип­ тичната роля на своите предшественици.) през 873-874 г. който заради изкупление на кръвен грях загубва първородния си син. който наследява царството от недолюбвания Саул. Василий е при­ ветстван като йон Константни. „светският" император е уличен в злоупотреба с власт. Веро­ ятно целта е към Империята да бъдат привлечени общности. Нека не забравяме и модела на Константин. като осъществи предвидената в залеза на времената сре­ ща между предишния и новоизбрания народ. в покръстването. че през 879 г. подобно на Давид. въпреки че не го обича много. но и с избора на някои образи: първият сън. а ясена му Евдокия . а единственият способен да извърши това единение е Давидов наследник и император-свещеник. но е дарен с втори-„мъдрия" Соломон. Василий заема мястото на омразния император Михаил III. „Метафората" на Давиловото царство се развива и оживява в продължение на поне три поколения на „божест­ вената Македонска династия". Василий също подема широка кампания по покръстване на евреите и по при­ мера на Константин от легендата им заповядва да докажат пуб­ лично истинността на своята вяра или да се покръстят. Подобно на Давид. 510 не единствено чрез символа на пабарума. Фигурите па Давид и Константин сс открояват и па общия фон па антисврейската политика.като нова 3 Елена ''. Константин при­ съства в иконографията на Parisinus gr. роден от Вирсавия. чието значение нараства успоредно с възраждането на град­ ската икономика. така Василий приписва на Божието отмъщение. От реакцията на Църквата става ясно. за да го „помаже със светото миро на своя Дух" . която продължава да подхранва мита за Константин: да постигне божествената ико­ номия. загубва по-големия си син Констан­ 33 тин. че е засегнато чувствително място: обикновено сдържаното от­ ношение на духовниците по този въпрос този път се изявява в яростна и предизвикателна съпротива срещу покръстването на евреите.222 Императорите дарят на Бог. а втория си син Леон нарича „Мъдри" . След Ираклий (през 630 I'. 440). вуче- . задето е издигнал баща им от неговата „Давидова 34 бедност". който му се явява чрез кръста при победата на Милвийския мост (fol.) и Леон 111 (около 722 г.

когато е бил на първата си мисия в Кон­ стантинопол през 9 4 9 . която самият Кон­ стантин създава след края на тетрархията и която не успява да се наложи по негово време. наречена Порфирп. в което никой не е вярвал наистина.Ясно е какъв път е изми­ нал „моделът".потомък на Арсакидите по бащина линия 39 .: „I юрфирогепет пс означава ро­ ден в пурпур. Константин VII 223 нието. Биологическото родство. идеята за легитимност от Константинов тип. но приканва към опълч37 ване и заплашва с анатема императорската власт . той успява отново да наложи идеоло­ 38 гията на Константин и"да я насочи в полза на династията . съчетава в себе си няколко елемента: съвпадението в имената. а религията на Църквата и религия­ та на императора. на която е посветен ма- . Без съмнение Василий възстановява или издига в Констан­ тинопол множество църкви. и дори сам извършва катехизиса и кръщението. че този Константин. син на Леон. Леон VI. идеята за нова леги­ тимност. Ве­ роятно именно на него се дължи „солидният слух". Констан­ тин Велики наредил да построят сградата. върху което ри­ ториката. който не само защитава догмите и каноните. А някои твърдят. основана на династически принцип. Други обекти на религиозен култ също носят белега на Ма­ кедонската династия: света Ввфимия. Стига с бед­ ността и смътния образ на Давид! Сега се настоява за прочути деди и „рождение в пурпур". както и самият Константин VII без колебание зала­ гат. за да стане един от „предците". Но вну­ кът му постига повече.е свързано и с Константин по майчина линия . искал там да се раж­ дат наследниците му и поради това да бъдат наричани багре­ нородни. че родосло­ вието на Василий .9 5 0 г. В отго­ вор на инициативата на Василий най-добрият теолог и кано­ ник от онова време Григорий Асбестас съставя памфлет. В действи­ телност в подобна ситуация се противопоставят не просто два типа религиозна политика.Глава 6 • Василий Македонец. посветени на основателя. но при Василий и наследниците му намира нова благодатна почва за развитие. В своя Anlapodosis епископът на Кремона Лпуапрапд предава точно юнското с чул за Констан­ тни VII Багренородни. е 40 наследник по кръв на Константин Г . простираща се върху всички православни владетели. а роден в сградата.

По същия повод друг летописец разказва как патриар­ хът се възползвал от влиянието си над императора и го нака­ рал да повярва във видение. построил там мана­ 47 стир на негово име . където императорът бил отведен. и след като повярвал. изградена от обичната снаха на Василий Теофано в близост до водохрани­ лището Бонус в Константинопол. чс възпоменанието на свети Константин е намерило място в Синаксара™. като е отделял от приходите. Впрочем. която носи него­ вото име. а Константин кротко почива в 49 един от саркофазите в Светите апостоли . който стигнал дотам в угодничеството си. любим импера­ торски син и „безскрупулно му посветил манастири и олта­ 46 ри" . вероятно се е отплащал щедро и на голямата църква в Солун. нито като Давид и Константин . Този епизод звучи все пак достоверно и доста време неоснователно сс смя гаше. може би манастирът. основан от Василий I за гробниците на членовете на 41 семейството му и приютил дъщерите му като монахини . Тази святост обаче е по-обикновена и човешка: светците не са нито небесни архангели. което показвало покойника на кон. В своя памфлетЖитие пи Патриарх Игнатии 11икмта 11афлагон говори за наглостта на Фотий. всъщност е църквата Сее- . Всъщност Македонската династия се е надявала преди всичко да направи доспаiим тази спитоетза някои от своите. построен на мястото на явлението на сина на Василий в околностите на столицата. грешката бързо е изяснена: за аномалията се споме­ нава само в някои източници. че по своя воля провъзгласил за светец преж­ девременно починалия през септември 879 г. получени от търговията 45 с българите .в негова чест съставил три 43 проповеди . посветил му олтар в двореца.224 Императорите настирът. почива на омонимия. който се явил на Леон VI в затвора с вест за ско­ 42 рошното му реабилитиране и комуто императорът горещо бла­ годарил по всевъзможен начин . разиграно на гористо място. нито пророци от Вет­ хия завет като Илия. све­ ти Димитър. че вижда сина си.големите модели за царска власт. изглежда. Твърде вероятно обаче неосъщественият култ се е криел зад възродения по онова време официален култ към първия християнски император: мо­ же би името на църквата Свети Константин. където церемониа­ 44 лът предвиждал процесия на 26 октомври .

Епископите се съпротивляват срещу тази прибързано призната святост. след като душата е от­ пътувала в отвъдното и се е явила пред Бог. както и на самия Леон VI. която по-скоро подхожда на „фамилна обич".. когато све­ тостта започва да се проявява на земята. приживе и след смъртта й. случили се след чез въртим ден от смъргга. Дълбоко религиозна и откъсната от съпру­ жеския живот след смъртта на единствената си дъщеря. Теофано не притежава нито девстве­ ността на истинска монахиня. тя се оказва неподходяща да създаде наследници. култът към Теофано в крайна сметка се налага. За разлика от неус­ пешния култ към сина на Василий . но в крайна смет­ 53 ка скланят и я приемат . отколкото на истинска „божествена вярност". който влага в това начинание същото упорство. Но това ме се оказва чак толкова важно. или 896 г. с разказвача или семейството 52 му . кой­ то с неудоволствие хваща перото. особено след смъргга 51 й. мито дори чудесата па светица. за да добави два канона. Леон VI. по в замяна па то­ на напълно сс вписва в образа за свезтща. с което пламенно се опитва да замести жена си. построена от самия Василий в дворе­ ца в Пиги и по-късно мъдро преименувана. с по-ча­ ровни и по-плодовити жени. станали с роднини на Теофано. За да бъде призната нейната святост обаче. В крайна сметка. е била необходима сил­ ната подкрепа на нейния род. „Кралица на красотата" за 882 г. Лгиографията представя няколко дребни факта. настъпила вероятно па 10 ноември 895 г. пише той.Константин. както под­ чертава и анонимният автор на нейното Житие . Начинанието не е леко. Константин VII 225 ти Константин Велики. Теофано е избрана за жена на Леон VI по-скоро поради „царската й кръв" и роднинството с императрица Евдокия. но започва бит- . към които младият й съпруг Леон не е бил особе­ 50 но чувствителен .Глава 6' Василий Македонец. родственик или протеже на Мартинакиите. Македонската династия се сдобива със святост по твърде непряк и по-дискретен начин по линия на снахата на нейния основател и на „женската дина­ стия" на Мартинакиите.вероятно ня­ кой духовник. Още едно доказателство за ролята на брачните съюзи. който свидетелства затова: облекчения за дребни болки или щастливи случайности. Битката за „канонизирането" е спечелена. нито окървавената смърт на мъ­ ченица. отколкото заради ней­ ните прелести.

при Констан­ тин VII. наскоро построена от него църква. е посветен един страничен параклис на църквата Вси светии. Първата група засяга следните чествания: деня на свети Илия. без реликва. както видяхме. но той бързо е ком­ пенсиран посредством церемониала. най-често му е била от­ казвана. потопени в общия поток от култове в столицата.с многобройни премествания и компромиси 54 между императорското семейство и духовническата йерархия . останал тясно свързан със спомена за династията.да построи в близост. Откриваме ги в две групи раздели на Книга за церемониите. Церемониал и връщане към династията През IX и X в. Така за първи път императорското семейство се домогва до личната святост. годишнината от освещаването на Новата цъ/жва (Ilea) — голямото начинание на Василий I. който съответства на направените от Василий I или наследника му Леон VI нововъведения. посве­ 5 тена па Всн светии ''. която да приюти тленните й остан­ 35 ки . деня на свети Михаил и . На нейно име. набързо и с подръчни средства посветена на нея църква. Но императорът среща отпора на духовенството и е при­ нуден да се откаже от преместването и да чества култа към Теофано в голямата. което е доказателство за бър­ зото развитие на култа. която. както и на събраните или установени от Леон или сина му Константин VII протоко­ ли. Много по-късно тленните й останки са пренесени в основания от нея манастир Свети Констан­ 38 тин до водохранилището Бонус . където па 16 декември честват официалния й ден. Отначало Теофано временно е положена в Константиновия мавзолей на Светите апостоли. че тялото й поражда чудеса. а Леон VI успее да изпълни първоначалния си план . докато се докаже. пътят на процесиите придава отново пълно­ та и династически смисъл на всички онези обредни места на „македонската" религиозна отдаденост и святост. Мри следващото поколение. Теофано все така сс намира в мавзолея па Светите 57 апостоли.226 Императорите ката за мощите . Те оформят лесно разли­ чим пласт. Резултатът е наполовина провал.

пристъпва към тях и дава кадилницата на първия император. Нека най-напред разгледаме втория аспект. положени в повия дворец Бонус. Този път императорът очаква и посреща патриарха и заедно е него отдава почит на кръста в двойния олтар. моделите и светците на императорското „семейство". За празника ма Вси светии (първата неделя след Петдесетмпца)'" владетелите идват or Големия дворец. на светата императрица Теофано. и по пряк път се отправят към двореца Бонус. на „православния и добър император" Василий и накрая на „светия и победен им­ ператор Константин I Велики". слизат от конете при Светите апостоли и след обичайната подготовка се при- ." Дни преди топа в дворе­ ца Бонус сс е състояла процесия. се е състояло „частно" бдение над дра­ гоценните свети кръстове. посветен на Константин и майка му Елена. където след службаза е предвиден обяд с патриарха и избрани сенатори и мит­ 5 рополити ". гробниците на „православния владетел Леон". владетелите прекосяват двора. отпра­ вят благодарности Богу. От една страна. се отправят към Светите двери на олтара и без да влизат. за да прикади олтара на мавзолея. Константин VII 227 деня на свети Димитър. разположен в северната част на Константинопол. Патриархът. После отиват направо в мавзолея на Константин в продължението на източното крило на църквата. В самия ден императорите тръгват от близкия дворец и отиват в Светите апостоли. свързващ мавзолея и църквата Вси светии. Предходната нощ в църкваза Свети Константин на същия дворец. от друга. Леон VI. който ги очаква при вътрешната врата. с троен поклон.кръсзоие. така както протича днес. Наименованието на церемонията за 21 май подчертава не­ отдавнашно преразглеждане на церемониала. След това владетелите „се качват" в двореца Бонус.Глава 6 • Василий Македонец. а. Във втората група са представени „но­ вият церемониал" за възпоменание на свети Константин и про­ цесията за празника на Вси светии. годишното възпоменателно честваме на свети Константин Велики и освещаването на светите. светците покровители на династията. което е трябва­ ло да се закрепи и писмено: „Как трябва да бъде запазено. влизат в нар­ текса и след като са сменили одеждите си. След като патриархът прочита молитва и се изпява тропар.

смятали за за­ пълнен и вместо него използвали кръстовидния мавзолей. като реконструкцията на Светите апостоли оставила незасегната ротондата на Кон­ 62 стантин . Но ако мавзолеят на Юстиниан е приютявал иконоборците. където се обявява спи­ съкът с поканените на гощавката и който изпълнява ролята на нещо като дневна и гардеробна. изкачват външно дървено стълбище. Вероятно погребаните там владетели от дина­ стиите на иконоборци са му донесли славата на гробище на императори „православни и еретици". до църквата Вси све­ тии. където сменят своите одежди. вероятно долепен до църквата Вси светии. пресичат атриума на параклиса Свети Никола. после минават отново по закръглението па основната абсида до разположения симетрично параклис. наричани „дворец на светите Апостоли". из­ дигнат от Юстиниан за него самия и за неговите наследници в източната част на северното крило. с изключение на Кон­ стантин V. те се връщат в страничния параклис на света Теофано. влизат заедно с него в олтара. Тези подробни описания са необходими. След като чуят Евангелие­ то в централната част на църквата Вси светии. След това изли­ зат в източния двор на Светите апостоли. Всичко започ­ ва е преоткриването на кръглия Константинов мавзолей. Вла­ детелите и патриархът влизат в централния олтар. в мавзолея на Константин почивали доста императори ариаии. където се отслужва литургията на „посвещението". за да се разбере как първите императори от династията извличат полза от Константиновата святост и в същото време възвръщат блясъка на неговия образ. кой­ то след погребението на Анастасий през 518 г. на първо място сред които е и синът му Констанций I I . И както . подобно на метаториона в из­ точния край на южния кораб на Света София. което през три­ буните отвежда направо в няколкото помещения. минават от­ дясно през параклиса на някой си тайнствен мъченик Леон. където се провежда неотменно­ 61 то пиршество . поизтритзаради иконоборството. посветен па света Те­ офано.228 Императорите съединяват към патриарха при олтарната преграда на Свети­ те апостоли. Навярно вторият мавзолей също е бил пренаселен от саркофази. който бил изгонен от там дълго след смъртта му. а после го следват няколко десетки метра в източна посока.

симетрично разположен параклис. Теофано. Двете глави от Книга за церемониите. който Църквата успява да промени. почитана е в построе­ ната от нея църква. а заради своята функция. то е в опит върху стария императорски корен да сс присади калемът на новата династия. Василий и Кон­ стантин Велики.Глава 6 • Василий Македонец. Леон VI. вложено от основателя в първоначалния му проект. Нещо повече. че церемониалът пред­ вижда императорите да прикадяват с тамян . В обновения церемониал тя при­ съства навсякъде: основава църквата Свети Константин в дво­ реца Бонус . И ако след като е била затворена в продължение на три века. чс погребалното място се пре­ връща донякъде в обредно място. Константин VII 229 пише Йоан Златоуст. Научаваме също. . сякаш става дума за църква. или може би на сина му Кон­ 64 стантин през 879 г. в който Тео­ фано играе определяща роля. те почивали в „преддверието на апосто­ 63 лите" не поради святост или православие. Така сс преоткрива призва­ нието. наречена с прикриващото име Вси светии.. сякаш пресъздават императорската двойка Леон V I Теофано. показват.гробниците на Леон. които току-що анализирахме. На два пъти Константин Багре­ нородни го нарича Свети Константин. Отново действащият . Възвръщането па династическата значимост е придружено от един непочтен опит за придобиване на святост. където според агиографа й се пораждат чудеса. че не са успели да издигнат някой свети Константин от своята кръв. потомците на Василий са поверили на тази роднина по линия на брачен съюз грижата да прехвърли върху тях светостта на императора основател. каквато е била волята на основателя. Константиновата ротонда е била отворена отново при смъртта на Василий през 886 г. посветен на напълно неизвестен мъченик 65 Леон .жест. сякаш става дума за един и същи род. връщайки се назад във времето. че там има вима (олтар) и централен олтар за упокойна или евхаристийна литургия. Вероятно поради факта. от него разбираме. присъщ на свещениците . където страничен параклис на нейното име и друг.начална и крайна точка на процесията за 21 май. Всъщност Македонската династия си присвоява целия об­ новен комплекс на Светите апостоли. тленните й останки почиват в мавзолея на Константин. прославен от двама неоспорими свет­ ци.

празник. където се пее същият тропар. присъстват на вечерната служба.манастира на Теофано и църквата Свети Кон­ стантин. отиват в построената на една от терасите църква Света Бо­ городица Фароска. но който всъщност е уточнен и ръководен от Леон VI . докато официалният кортеж се запътва да посрещ­ не владетелите в нартекса на Новата велика църква. Неа. карта 6). влизат в олтара. па изток църквата Вси светии. повтарят същите . включени от Роман Лакапин в архитектурния ком­ 66 плекс на двореца Бонус (вж. отново преминават през Света Богородица Фароска и през терасата на Хелиакон и стълбите на Вуколеон се присъединяват към членовете на сената и висшите духовници. За деня на свети Илия (20 юли) . а после.сенато­ рите се събират предната вечер на Хиподрума. полагат даровете си на неговия олтар. включени в дворцовото про­ странство. където се помещават нейните гробни­ ц и . Процесиите в чест на светците покровители открояват дру­ га характерна черта на религиозностга на първите представи­ тели на Македонската династия: организацията на култовете в църкви с множество посвещения. посветен на свети Илия. които ги очакват в нартекса на Неа.с малки изключения-до залеза на династията. в близост на североизток . Двамата слизат в църквата Света Богородица Фароска. включващ на запад посветената па апостолите църква и прилежащия „ д в о р е ц " . им­ ператорът приема патриарха в покоите си. Владетелите най-напред отиват заедно с патриарха в паракли­ са на църквата. след това минават през църквата Свети Илия. за който една за­ бележка уточнява. На самия ден. която за­ вършва с молитва и тропар.230 Императорите мавзолей на Константин. обикаляйки църквата. се превръ­ ща в център на архитектурен ансамбъл. че е въведен в церемониала от Василий I. чиито наскоро идентифицирани подстъпи разкриват нейните внушителни мащаби. влизат в дворе­ ца. олтарната покривка и главната реликва кожуха от агнешка кожа на пророка. Именно там започва същинската литургия. съставен от Леон VI и изпят после­ дователно в хор от представителите на двора и императорски­ те духовници. след което всеки получава сребърен кръст. целу­ ват Светите двери.

се чества според реда и церемониала на този празник [на осве­ щаването]. че и този празник е установен от Василий I. на излизане певците захващат тропар. Трябва също да се знае. Влизането и оставянето на да­ ровете сс осъществява в главния олтар на Новата велика църк­ ва и чак след зова владетелите посещават второстепенните ол­ тари. Ясно е.един от второстепенните олтари. 26 октомври. че за празника на архистра­ тега честването става в параклиса на църквата. в паракли­ са на архистратега" . преди да запалят свещи пред образа на Василий и да отидат в нартекса срещу морето за Евангелието и закуската. задето през 886 г. до която достигат на­ право от покоите си. който построява и църквата . Леон VI. а церемониалът пред­ вижда също кортежът от висшите духовници и сенаторите да чака в нартекса на Неа. 8 ноември. За възпоменателната служба на 1 май по повод освещава­ нето на Неа. посве­ 69 тен на архангел Михаил . съставен „от мъдрия и до­ бър император Леон" в чест на свети Димитър. владетеля приятел па Христа" . за да запалят свещи пред 67 „образа па Василий. сред които и този на свети Илия. Константин VII 231 религиозни ритуали и пред останалите олтари.от Леон VI в знак на благодарност към светия пратеник. накрая мина­ ват през северния кораб на църквата. после кортежът .е. докато владетелите. церемониалът съще­ ствено се различава от предишните: владетелите започват ре­ лигиозните ритуали в дворцовия олтар на Свети Петър. който. след което се връщат по същия път в централната част 68 на двореца .подго­ товката се извършва по подобен начин. а после отиват в Неа. влизат в едпп „параклис". че празникът на свети Димитър е включен офици­ ално в императорския календар . без този път да ми­ нат през църквата Свети Илия. и ред на протичане .като ден. им служи за покои и където приемат лека закуска заедно с неколцина гости. владетелят е бил освободен и реа­ билитиран. След това сс сбогувате патриарха.същият книжовник отбелязва. т. че празникът на архистратега. изглежда. Макар сроден по структура. патриархът и пред­ ставителите на двора най-напред направят частно посещение в църквата Света Богородица Фароска. слушат Rnniiгелиего в нартекса срещу морето. По-нататък протоколът уточнява: „Трябва да се знае.Глава 6' Василий Македонец.

232

Императорите

се отправя към църквата ма мъченика, построена от Jlcon в не­
посредствена близост до църквата Смета Богородица Фаро­
10
ска . Там се провежда „обичайната служба, т.е. като тази на
71
освещаването" .
Процесиите, организирани около мавзолея на Константин,
водят императорите в сърцето на града, на доста голямо раз­
стояние от двореца. Така се прекарва мост между династиче­
ската святост и официалната религия. Процесиите, които токущо разгледахме, следват доста кратък път от тронната зала до
обредните места на южните тераси в императорския комплекс.
В тях е отделено специално място за духовниците към дворе­
ца, встрани от патриаршеската йерархия. Така се разгранича­
ват официалният кортеж и императорската свита, което под­
чертава идеята за семейна религиозност и присвояване на кул­
товете.
Всичко е организирано около два полюса - църквата Света
Богородица Фароска, реставрирана от Михаил III и открита
72
през 864 г. от патриарх Фотий, и Новата църква, построена от
наследника на Михаил и осветена от същия Фотий на 1 май
73
880 г. Най-напред сме склонни да приемем, че става дума за
противопоставяне на една сграда, носеща белега на послед­
ния от Аморийската династия, и друга, която първият от Ма­
кедонската династия е пожелал да превърне в знак на новата
си легитимност. Но този път не води до никъде: Василий при­
бавя към църквата Света Богородица Фароска параклис, по­
светен на неговия покровител Илия, а Леон VI разполага^наблизо олтар, посветен на свети Димитър. Тук няма династиче­
ско съперничество, а културно допълване в много отношения.
Най-напред в топографски аспект. И двете църкви са вписани
в обсега на двореца, но от двете страни на границата, която
определя вътрешната и външната му част. Света Богородица
Фароска е пряко свързана с императорските покои и — чрез
74
една галерия - с престолната зала; както пише Фотий , тя е
разположена „в средата на двореца" и дошлите от Запад по­
lb
клонници с право са я наричали capella imperatoris , защото
знаем, че там се е провеждал „частният" етап от церемониала
и че Леон VI е пренесъл там честването на императорските
сватби, които преди това са се състояли в дворцовия параклис

I'.iaoa 6 • Василий Македонец, Леон VI, Константин VII

233

Свети Стефан. Що сс отнася до Ilea, тя сс намира и вътре, и
in.ii: по едно II също време Константин Багренородни я разпо­
70
11
лага „в двореца" , а Лиутпранд - juxla paiatium ; тя има соб­
ствен статут, собствена икономия и собствени приходи; духов­
ниците, които служат в нея, са самостоятелни, независими от
78
клира в двореца .
Над това топографско и функционално разделение се на­
79
слагва друго, откроено от Пол Магдалино : от тези две църкви
едната е „новозаветна", а другата -„ветхозаветна". Поклонни­
ците отпреди голямото разграбване през 1204 п, както и Никола
Месарит свидетелстват, че църквата Света Богородица Фа­
роска е пазела всевъзможни реликви от Страстите Христови:
корона от тръни, камшик за бичуване, парче пурпур, тръстикова
клонка, туника, пирон от разпятието, лентички от гроба, следи
отстъпките па Христос на земята; там са се намирали още „све­
щената плоча", както.и Христовите сандали; през 944 г. е вну­
шителна церемония там е било положено и Изображението от
Едеса. Обратно, в Неа се отрежда място на реликвите от Ветхия
завет, някои от които са взети от Света София: поне една йерихонска тръба, овнешкия рог на Авраам (два инструмента, кои­
то ще отбележат часа на Възкресението), рога, с който Самуил
миропомазва Давид, тоягата на Мойсей (вероятно от по-късен
период, тъй като според церемониала от X в. тя се пазела заед­
но с Константиновия кръст в дворцовия параклис, посветен на
свети Стефан), Авраамовата маса на „гостоприемството", кръст,
издълбан в лозова пръчка, която Ной засажда след Потопа, мас­
линовата клонка, която му донася гълъбът, и не на последно
място кожуха от агнешка кожа, който Илия оставил на Елисей,
80
когато се издигнал в небето на своята огнена колесница . Със
своя по-интимен и по-личен характер църквата на Светата Де­
ва представлява нещо като молитвена стъпка и лична намеса,
дсистки етап преди завръщането към изворите на юдейската
царственост, чийто символ е Неа, където няколко спомена от
Константин (кръстът на Константин и неговият щит, според
поклонниците) припомнят, че християнският василевс е на­
следник на Давид и Соломон поради помазването, и напомнят
за есхатологичната развръзка на Второто пришествие, т.е. при
завръщането на Христос, когато настъпи последният ден.

234

Императорите

Тези контрасти превръщат маршрута на процесията - от
престолната зала (Хрисотриклииос, построена като църква)
през Света Богородица Фароска по Неа - в институционален
път, подобен на онзи, който води императора до Света Со­
фия", и в някаква дейна медитация за свещената история и
нейните императори-свещеници. При всяко спиране обаче са­
мата проява на религиозност се организира в учудващо подоб­
ни форми, в които се откриват натрапчивите идеи на Македон­
ската династия. Новата църква, както и Света София, е посве­
тена главно на Христос, но формата й на вписан гръцки кръст,
с пет купола и многобройни анекси, благоприятства по-сложна
литургическа схема и кръгово движение при религиозната
служба. Христос наистина е в центъра, но служи за опора на
култа към свети Илия - вероятно в южната абсида - и към ар­
хангелите Михаил и/или Гавриил - може би в северната абси­
да. Впрочем многозначителен е фактът, че Лиутпранд, епис­
коп на Кремона и посланик в Константинопол, както по-късно
и руският поклонник Антоний от Новгород наричат Неа църк­
82
ва на свети Михаил . В източниците се говори също за парак­
лис, посветен на Богородица, както и за друг, посветен на све­
ти Никола, и двата разположени в централния корпус на църк­
83
вата, но представени като второстепенни . Каквито и да са под­
робностите в разположението, архитектурният ансамбъл тряб­
ва да се разчита както изображението на коронацията в Pari­
sians 510: „отгоре" е Христос, от двете му страни са двамата
покровители на династията, а коронованият - император Ва­
силий, е представен „долу" на височината на нартекса и обра­
зът му е изваян в мозайка или картина, която като свещена икона
приема молитвите и почитта на запалените свещи по време на
императорската процесия. След ивършените от Василий I и
Леон VI допълнителни работи църквата Света Богородица Фа­
роска също служи за опора на династическите култове към
Илия и Димитър, с чието име по-късно назовават целия култов
комплекс, подобно на свети Михаил, който в крайна сметка
дава името си на целия ансамбъл на Неа.
Трудно е да се уточни ролята на всеки император в тази
изненадващо последователна политика, която, преследвайки
династически цели, променя културното равновесие и реорга-

Глава 6 • Василий Македонец, Леон VI, Константин VII

235

низира церемониала. Несъмнено инициаторът е Василий, а
Константин багренородни с готи, който я кодифицира. В пе­
риода между двамата Jlcon VI поема ролята на организатор.
Преди Книга за церемониите съставеният от Филотей през
899 г. трактат за подредбата при пиршествата приписва на Леон
организацията и провеждането на празниците за I май (осве­
щаването на Неа), за 20-23 юли (деня на свети Илия) и за дру­
84
ги годишнини, свързани с династията . Именно той е натова­
рен със задачата да се справя с властта, превърната задълго в
наследство, и да превръща в мрежа от брачни съюзи и в рели­
гия случайната помощ на светите покровители на баща си Ва­
силий. Той ги възпява втропари и произнася проповеди от ам­
вона на техните църкви.

Църквите Света София и Неа
Основаната от Василий I църква е наречена Нова (Неа) не
само защото е по-нова във времето и архитектурата й отговаря
на тогавашния вкус, а защото „подновява" сключения от Дави­
лово време договор между Бог и императорската институция.
Тя е поставена под знака на темата за renovatio imperii, цик­
личната обнова, която дълго време се опира на чисто римското
85
вдъхновение , но едновременно с появата на нова династия
тук тя придобива друг смисъл и отеква с библейско ехо. Кон­
стантин Багренородни най-често назовава църквата с пълното
й име, Нова велика църква, и твърди, че самият Василий я е на­
86
рекъл така . Следователно Неа се определя спрямо Света Со­
фия, бившата Велика Христова църква, която, естествено, про­
дължава да действа и запазва непроменено мястото си в цере­
мониала.
Между двете църкви съществуват прилики от всякакъв по­
рядък. Както „откриването" (та avoiljia) и „второто освещава­
не" (та eyxaivta) на Света София имат своите дати за чества­
87
не в Синаксара и Типиците - 22 и 23 декември , така и осве­
щаването на Неа се чества със същата литургия на своя дата 1 май, която не се свързва с никой друг литургически праз­
88
ник . Подобно на Света София, Неа не е изолирана църква.

236

Императорите

Както с право посочва Пол Магдалино, тя е основният елемент,
душата на един архитектурен комплекс с терен за конни над­
бягвания и състезания - Циканистерион, където според уточне­
нието на Константин VII императорите и „щастливите им де­
ца" обикновено „ритали топка на конете си" (играели поло) и може би с бани, а целият ансамбъл е украсен със статуи, взе­
ти от различни публични места, така както баните на Зевксип
и Големият хиподрум са част от същия градоустройствен план,
89
както и Великата църква .
Приликата изпъква още по-значимо в легендарните тексто­
ве, които свързват Василий и Юстиниан, или в памфлсгиге,
които критикуват втория, за да засегнат първия. Такъв е сигур­
но случаят с разказа, датиращ вероятно оз втората половина
на IX в., който представя как, вживявайки се в ролята на Соло­
мон, който построява храма в Йерусалим, строителят на Све­
та София решава да построи в Константинопол новия храм
на християнството. Без да е съвсем като роман загадка, тази
забавна историйка би могла да е насочена към основателя на
Неа. Там се вижда как сам Юстиниан участва и следи за из­
пълнението на строителните работи, както е правел и Василий
40
според източниците от онова време . В разказа Юстиниан съ­
средоточил в строежа на своята църква всички средства на
Империята и всички материали, които е можел да използва.
Казват, че за целта Василий мобилизирал флота, която можела
да бъде по-полезна за обсадената Сиракуза. Както Юстиниан
отказвал всякакъв частен принос освен този на вдовицата Ана,
защото не желаел да сподели славата на успеха, така и Неа е
изключителна заслуга на императора, ако не се смятат дарени­
91
те няколко килима от богатата вдовица Данелис . Когато на
27 декември 537 г. Юстиниан прави бляскаво и щедро откри­
ване на своя шедьовър заедно с патриарха (Мина), събитието
много напомня деня, когато Василий и патриарх Фотий извърш­
92
ват освещаването на 1 май 880 г. А когато Юстиниан изоста­
вя Мина, за да извика под купола „Аз те победих, Соломоне!",
си припомняме какво разказват летописците от времето на Ва­
силий: императорът написал името си на статуя на Соломон,
която тогава се намирала в базиликата, и наредил да я зазидат
в основите на Неа, все едно пожертвал себе си за устойчивост-

Глава 6 • Василий Македонец, Леон VI, Константин VII

237

та на строежа, но също и за да отъждестви напълно своето
начинание с Храма в Йерусалим и своята васипея с Давилово­
93
то царство .
Вехтозаветният тон в разказа показва, че става дума за из­
пълнена с хумор и много прозорливост критика на религията
на императорите. В същия легендарен контекст, но в съвсем
друг стил, Хрониката на Ахимас (XI в.) предава състоялия се в
Константинопол спор между Василий и равина Шефатия, пред­
ставител на еврейската общност от италианския град Ория, за
44
цената на строежа иа Соломоновия храм и на Света София .
Текстът припомня, чс голямата мечта на императора да бъде
смятан та равен на Давид и Соломон съвсем естествено водела
до напълно реалния план за насилствено покръстване на ев­
реите. Нещо, което Църквата не искала да допусне на никаква
цена не само заради насилието над съзнанието и профанизирането на тайнствата, а защото така се заличавало необходимото
прекъсване и разделение, което поставяло евреи и християни
в една и съща история и превръщало императора в нещо съв­
сем различно от „светски" владетел. Ето защо тогава предста­
вителят на духовниците, Григорий Асбестас, се възправя, за
да „говоря за Твоите откровения пред царете, и няма да се по95
срамя" (Пс. 118:46) .
Иконоборството е довело до едно откритие; въпреки „пра­
вославната" му развръзка не е приключено с императорската
идеология, започнала от Константин, но тя вече не може да се
проявява по брутален начин, налага се да се търсят компроми­
си. Такъв компромис е изграждането на Неа. Свързана пряко с
императорската институция, Новата велика църква провежда
и нова религиозна политика. Но в същото време тя не засенчва
Света София, която излиза победно от кризата и занапред ще
се отъждествява с патриаршеската институция. В един раздел
от своя трактат за управлението на империята Константин Баг­
ренородни дава пример затова предпазливо раздвоение, което
граничи с двойственост.
96

Ето по същество какво казва той. Ако, както често се случ­
ва, хазарите, турците, рос' или други северни и скитски наро' Има сс предвид парягитс, основали Киевска Русь - бел. ред.

238

Императорите

ди пожелаят да им изпратим някоя императорска дреха, коро­
на или риза, трябва да им откажем със следния отговор: тези
одежди и тези корони не са били поръчани от людете и не са
занаятчийски произведения. Според древните и тайни разка­
зи, когато Бог пожелал Константин да бъде първият християн­
ски император, ангел му донесъл одеждите, за да се пазят в
Света София и да не се използват всеки ден, а само по повод
на големите Господни празници. Така по Божия заповед коро­
ните се пазят в Света София закачени над свещената олтарна
маса, в светия олтар, и така красят църквата. И одеждите са
положени на олтарната маса. Когато настъпи някой Господен
празник, патриархът избира сред дрехите и короните онези,
които подхождат на празника, и ги провожда па императора,
който ги облича „като Божи слуга и дякон" само докато трае
церемонията, а после отново ги изпраща в църквата, където се
пазят. На олтарната маса има надпис от Константин Велики с
Божиите заръки, предадени от ангела, и е проклятие за всеки
император, който по какъвто и да е повод вземе някоя от тези
украси при неподходящи обстоятелства: било за да ги ползва
лично, било за да ги подари в чужбина. Лко пък някой импера­
тор пожелае да поръча направата на подобни, църквата трябва
и тях да приеме в присъствието на епископите п сената. 11пзо
императорът, нито патриархът имат право да изнасят тези одеж­
ди и корони от Божията църква. Императорите изпитват голя­
ма боязън при мисълта да пристъпят тези Божи заповеди. Така
един император на име Леон (Леон IV), който взел за женачхазарка, имал безумната дързост да вземе една корона не за Гос­
поден празник и без съгласието на патриарха. Скоро лицето
му било разядено от болест и той умрял преждевременно в
ужасни мъки. След това Божие отмъщение се установило след­
ното правило: преди да приеме короната, императорът трябва
да даде клетва, че няма да замисля или извършва нещо, про­
тивно на запазените от дългата традиция заръки; едва след ка­
то е положил клетвата, патриархът му полага короната и из­
97
вършва церемониала за съответния празник .
Самият Константин Багренородни не вярва в тази история,
представена като дипломатическа лъжа, която да служи пред
чужденците нехристияни - особено опасни и настоятелни, за-

Константин VII 239 маяни.но е най-вече силно обвързана с Църквата. Той не може да предприеме никаква ини­ циатива. който ги пази. нито е забра­ нявал да се разкрива тайната формула на запалителната смес (гръцкия огън). той я сваля. преувеличението е очевидно. Тук сме в сферата на „нарочната заблуда".впрочем пре­ правена при Юстиниан . които оправдават отказа. от символите на „римска­ та" васияея. Измислиците. който единствен има право да из­ бира сред тях и който ги отстъпва само докато трае някоя цере­ мония и след подновяване на клетвата. Какво се случва в действителност с императорските инсигнии. За нас е особено интересно да видим импера­ торската институция. дре­ хи и ризи и да ги подарят на владетелите на приятелски наро­ 98 ди . Императорските одежди не са служели за олтарна покривка. който ги е поставял под византийска зависимост . .и това не е чак толко­ ва изненадващо. а не при всеки празник от християнския календар. макар и представена като карикатура. Преди да влезе в нартекса. когато са искали да поръчат в занаятчийските работилници корони. Духовниците непрестанно дебнат' императора. Разбира се. клетва не просто в името на православието. Символите на неговата власт са изцяло под опеката на патриарха. а и за подчинение на църковната традиция. при възшествието. императорът никога не влиза в Света София с корона на главата освен в из­ ключителния случай. по-специално с короните? Както видяхме. Ни­ що в церемониала не посочва обаче. през погледа на Константин Багренородни: тя е здраво закот­ вена към своите Константинови корени . В дома на Царя на царете отпадат всички владетелски знаци. че церемониалът за Господните празници. когато пристъпва към коронацията насъимператор. Естествено. ни навежда на тези мисли . но струва ни се. Императорите ни­ как не са се нуждаели от разрешението на патриарха. както се твърди по-нататък. който води императо­ 99 ра от двореца до Великата църква. за да я по­ лучи отново от ръцете на патриарха в края на церемонията. Всичко сс решава в Свети София. Императорите са полагали клетва веднъж завинаги. върху олтарната маса . както много други „варвари".Константин не е гравирал никакъв надпис с проклятие относно дрехите и короните. не са случайни. но тя има нещо общо и с „истината". че тази първо отнета и .жест. Леон VI.Глава 6 • Василий Македонец.

там най-че­ сто препозитът полага короната на главата на императора. огърлиците. В съседния на Хрисотриклинос параклис Свети Теодор се намира тоягата на Мой­ сей. „референдарий". взел една корона от Света София . както и в другите църкви в столицата. Само една близка по време и дух легенда може да бъде съотнесена с откъса у Константин Багренородни. ordo. В църквата на Иисус Христос близо до крилото на Екскувити­ |(М те се съхраняват „скиптри". подарявани от самите императори приживе или от техните семейства след смъртта им (например короните на Маврикий 101 и Ираклий ). донесени през 972 г. които импера­ 100 торът можел да сменя за всеки празник . В действителност във Великата църква. отивайки в Света София. сабите и копия­ та на военачалници и титулувани особи. знамена и флагове . че. се отнася единствено до гри­ жата тези посветени на Бог предмети да не попадат в непосве­ тени ръце. а в Света Богородица Фароска . Дворецът господства над своите символи. Забраната. или пък короните трофеи. на церемонията. която императорът държи. отнети от вражи вла­ детели. но без да му донася никаква инсигния. Действително преди всеки го­ лям празник патриаршеският представител. за да осведоми императора за църковния ред. важен символ на Империята.вероятно тази на 103 Ираклий . и на връщане . са се пазели единствено дарените в знак на благодарност и спе­ циално поръчвани за целта корони или императорските коро­ ни. като българските корони. ко­ гато отива на процесия до църква извън двореца. идва в двореца. която Константин Багренородни обоб­ щава за нуждите на своята кауза. Те са описани в Книга за церемониите. за когото Теофан разказва. от Йоан 102 Цимиски .240 Императорите после върната корона сс съхранява в Света София. вероятно изработен при Константин VII по образец на първия. В Свети Стефан в Дафни се пази кръстът на Константин Велики.и за това си деяние бил наказан свише . а при случай там се събират и жезлите. в неговите олз~ари се пазят те като „залог за Империята" {pignora imperii) и тяхната святост трябва да бъде съхранявана и поддържана. подтикван от своята страст към скъпоценните ка­ мъни. откъдето патриархът я взема всеки път. Такава грешка извършва Леон IV. Според нея Юс­ тиниан посветил на Света София сто корони.новият кръст.

в крилото на Схолите)" . другите. но като символи отпращат към въз­ кръсналия Христос (владетелят поема тази роля) и неговите ученици („изиграни" от дванадесетте титулувани особи).iaaa 6 • Василий Македонец. чиято форма възпроизвеждат. зс се сливат с приеманите за автентични реликви. дъното или най-вероятно вградения в средата камък гой различава „бяла".церемониалът. както и литургията. Спо­ ред копринената подплата. Символиката и критериите при избора им ни убягват . Тази символика на облеклото превръща цере­ мониала не само в ритуал. II тези църкви лрешиици на двореца императорскитс символи ис само придобиват свещен характер. в нещо като средновековна „мистерия". „им­ ператорът по всичко прилича на Бог". описваща приема па арабски посланици "*. е само постановка.I'. за които из­ рично е посочено. Об­ гърнат в лорос като с траурни ленти в слънчева позлата. самият Константин Багренородни не си прави труда да потърси мнението на патриарха. но също и по повод на ня­ кои граждански празници. 1 Но в друга глава. но и в представление. Описанието наинсигниите на дво­ реца е предшествано от кратък текст. избрани от него на Великден: от историческа гледна точка те идват от римски­ те консули и победители. който вероятно излиза под не­ 10 говото перо ''. когато е седнал на Соломоновия пре­ стол в залата за аудиенции в Магнаура. обясняващ двойния сми­ съл на дрехите и атрибутите. за да ре­ ши каква корона или дреха трябва да носи императорът. Константин VII 105 241 я взема обратно . подобно на тоягата на Мойсей или на Констан­ тиновия кръст. а именно 109 от Свети Димитър и Светите апостоли (не църквата. а тази в двореца. която 0 се намира в града. „синя". Леон VI. . откриваме същите корони: императорът носи бялата. според празника или посетената коистантинополска 107 църква. че са изработени при Константин Багрено­ родни. вероятно от времето на Леон VI. с които императорът се облича или облича дванадесет магистри и патрикий. В главата. са изложени в Хрисотриклинос. посветена на облеклото на владетелите за големи­ те религиозни празници с процесии. пише без никакво стесне­ ние Контантин VII в този откъс. И тук няма нищо претенциозно. Те идвали от „Света Богородица Фароска и другите дворцови църкви". „зелена" и „черве­ на" корона и указва коя от тях да се използва на отиване или на връщане.

между посветените на Бог корони и онези. свел глава пред духовниците. реликвите и ре­ лигиозния церемониал. кои­ то превръщат разстоянието между двореца и Света София в безкрайност. Император-свещеник? Това определение не е защитимо и първите императори от Македонската династия предпазливо избягват да се позовават на него. инициатор на Константипополския сииаксар.242 Императорите И така. автор на цялостното обновление на обредните места и на без­ прецедентното пренасяне на мощи. който свободно взема от нейната украса — вериги. предмети на изкуството . между църковната и дворцовата архи­ тектура. Но в същото време той кодифицира установе­ ното от други преди него ново решение и ново разделение. за да може импера­ торът да достига до нея без многобройните преодолявания. внукът на Василий I с лекота си представя една бло­ кирана християнска империя.за срещите с чуждестранните 1 посолства в Магнаура или в Хрисотриклинос" . Императорът си присвоява светеца и неговите мощи. чс през . Константин VII следва стъпка по стъпка примера на своя баща. агиограф. Тя нс е същинска дворцова църква. Неа се вписва в тази игра. нито да навлиза във владенията на духовниците. но е достатъчно приватизирана. Връщането на тялото на Григо­ рий Назиански в Константинопол може да бъде посочено за пример. които сякаш изтриват всяка несъвместимост между религиоз­ ното и политическото. едновременно с това възприемат иловедението на покаяния грешник. тя не е присъ­ единена. макар патри­ архът да идва с императора по време на процесия и да провеж­ да службите. Но той не си позволява „нагло да използва императорската власт". организатор на поклонения. но е на разположение на императо­ ра. които им­ ператорът носи свободно. Те водят забележителна в по­ стоянството си политика: присъединявайки към династията и двореца голяма част от религиозните обреди. Тя не е седалище на патриаршеската институция. светилници. че дължи титлата си на чудотворната намеса на свети Димитър. който приемал. а е последен подслон за императора-свещеник. Освен император той е и проповедник. той смятал. Подобно на Леон VI. в която всичко сякаш зависи от добрата воля на патриарха и властта на духовенството да връз­ ва и развързва.

страдащ от липса на легитимност. в Книга за церемониите той непрестанно се връща към разграничението между духовници и миряни. па I.^ минало по този път. Seveenko и I. Леон VI. произнесъл похвално слово. Culte des saints et monarchic hyzantine elpost-byzantine. с което обявил.. отбелязва грешката на някогашните императори да остават вътре в олтара до причастието. « L C pancgyrique de Constantin Vll I'orphyrogencle pour la translation des reliques de Gregoire le Theologicn (BUG 728)». Remarques sur le role des premiers empereurs macedoniens dans le eulte des saints». 2001. Stuttgart-Leipzig. Mutter. подчертава ролята и съответната позиция на императорите и митрополитите за из- ' Материалите по темата са изцяло обновени благодарение па изследва­ нията па В.-са прикривани и получават само символичен отговор. във въображаемо писмо го помолил смирено да върне тленните му останки в столица­ та.в лично дело. «L'empcrcur hagiographe. че „въз­ дига" отново на патриаршеския престол стария епископ от IV в. в L'empereur hagiographe.ianzc (BUG 728)». сам пренесъл сребърната урна в олтара на църквата Свети апостоли.Глава 6 • Василий Македонец. пол ред. ID. c. 5-97. В крайна сметка Констан­ тин Багренородни превръща в норма една доста хаотична си­ туация. които то е поставяло с особена острота — въпроса за изображе­ нията и проблема за християнската легитимност на императо­ ра. 29-54. в аитохратсор и тео­ ретик на императорското величие. Studies in honour of Cyril Mango. I D . I'I. c. . а култа към него . Константин VII 243 944-945 г. па I'clre Guran. REB. „Малък император". е възвърнал императорските си права благодарение на чудотворната намеса на Григорий. превърнал се след 945 г. 57. presented to him in April 14 1998. под ред. Но едновременно с това не пропуска да уточни. По този начин той превръща светеца в покровител на династия­ та. Как­ то богословската дискусия за изобразяването на Христос сс смята за окончателно приключена след 842 п. A propos du Retour des reliques de Gregoire de Naz. 1999. в AETOE. c. така за мястото на василевса в архитекту­ рата на християнството вече се мисли единствено чрез един благоприличен или умерен ритуал. . а насетне пра­ вославието се свежда до почитането на изображенията като културна практика. че действа с робско смирение и знае „как­ во разделя царството от свещенството"'. 137-153.USIN. без да я изяснява. Иконоборството. 1998. Colcgiul Nona Ruropa (Roumanic). «L'cmpcreur et IcTheologicn. но двата проблема.

II. Неговата чувстви­ телност към подобни теми му помага. II. натоварени да съставят набори с документи. .управ­ лението на свещеното. да определи добрите практики и да изложи един „без­ грешен" церемониал. 26. 564-566. е гордостта на добър ученик. c. Оно­ ва. c. тя си възвръща отново с господ­ ството над по-практическата. изоставяйки невъз­ можния модел на Мелхиседек. Той гордо спазва няколко християнски забрани. но и по-сигурната област . показват личното отношение на Константин VII към тези проблеми или поне посоката. но всъщност след­ ва голямата Давидова мечта на своите предшественици. Bonn. Тези глави. 627. 14 et 38. 635-636. " De cerimoniis. която той задава на изследователите. но не и да стигне до цялостна идея. което императорската институция губи.244 Императорите дигането и посвещаването на патриарха". както и много други.

.

.

Три епохи.загубе­ ни войни. И накрая . Но промяната започва с периода между първото и второто иконоборство: демоничната кампания на императора свеще­ ник и по-изкусното. на която най-често я обричат консолидираното православие и неравностойното съ­ отношение с императорската институция. за да предло­ жи нови правила. по-добре конструирано движение на им­ ператора арбитър. Вторият никейски събор за възстановяване на образите.. събуждайки патриар­ шеската институция от онази сънливост. В меж­ динния период едно след друго връхлитат нещастия .. към нейната действител­ на или желана роля спрямо императорската. а може би и очертава схемата за върховен църко­ вен глава в източното християнство. в подобен контекст на разделение. в периода между двете кризи на иконо­ борството. . който в зората на IX в.патриарх Ми­ хаил Ксруларий. след като е възстановен през 879-880 г.. се възползва от политическия вакуум. създава представата. който. фигурите на императори и императрици са несъстоятелни или са лишени от обществена подкрепа. Най-напред това е Теодор Студит: не в образа на големия реформатор на източ­ ната монашеска институция. през 787 г. заобиколен от духовнически елит. опитал да се домогне до пурпура. че през XI в. После Фотий: низвергнатият от Рим патри­ арх. нашествия.) От Теодор Студиш до Фотий: след иконоборството Предстои ни среща с трима духовници и тяхното отноше­ ние към патриаршеската институция. Царството на патриарсите (VIII—XI в. а човекът на Църквата и властта. трима абсолютно различни мъже и три начина да се противопостави упоритият модел на свещеническата царска власт на модела на царското свещенство.7. за когото се казва.

248

Духовниците

който трябвало да се проведе извън Константинопол, за да се
избегне враждебната атмосфера, прекалява с клишираните из­
рази и самокритиката и показва теологичната немощ на нова­
1
та йерархия . Очаква се човек на провидението, който да спа­
си Империята. Той ще се появи в лицето на Леон V - военачал­
2
ника, единодушно приветстван като „съвсем легитимен" вла­
детел, докато през 815 г. и той не започне отново да преследва
образите на религиозна почит.
Сред този хаос се издигат новите гласове на Теодор, на не­
говото семейство, на неговите монаси, които са се сдобили със
стария Студийски манастир в центъра на столицата. Появил се
е клан, както обяснява летописецът Теофан, който е свидетел
на действията им и никак не ги харесва. Клан, чиито цели не
са съвсем ясни, но който застава срещу старата съзерцателна
традиция, отричайки с право нейните амбиции. Хора, които
ефикасно си служат с оръжието на „скандала" (дума, която то­
гава навлиза в обичайния политически език) по повод на съ­
бития, в които представителите на старото поколение не виж­
дат нищо нередно: император Константин VI се жени повтор­
но за своята държанка; подготвя се план за мирен договор с
българите; осъждат се на смърт неразкаялите се еретици пав­
ликяни; на патриаршески постове се издигат избрани сред свет­
1
ските среди и набързо ръкоположени за свещеници люде нещо, съвсем приемливо на Изток.
Естествено, за Теодор Студит всички тези случаи представ­
ляват и морален проблем, но, обективно погледнато, те са пре­
ди всичко „деяния", които водят до „схизма", т.е. по повод на
тях се наблюдава разделение, стигащо до разрив в изповеда­
нието между привържениците на „неотклонността" и поддръж­
ниците на „икономията", между онези, които настояват за стро­
го спазване на каноническите забрани, водещо до насилстве­
ното изпитание, и онези, които са склонни на компромис, за да
се преодолее препятствието. Ако към споровете, подхванати
от Теодор, прибавим и онези, които след смъртта му продъл­
жават да предизвикват подобни разцепления (противопоста­
вянето между патриарсите Игнатий и Фотий, спорз>т относно
„четвъртия брак" на Леон VI), се вижда, че повече от век Църк­
вата се намира в положение, подобно на онова, което сполетя-

ixaca 7 • Царството на патриарсите (VIII-XI в.)

249

ва Империята през VI и в началото па VII в., когазо, напускай­
ки отредената им роля на Хиподрума, димите - партиите на
Зелените и Сините - последователно се опълчват срещу власт­
та. Колкото и неуместно да изглежда, не случайно се прави
аналогия между тези повтарящи се „схизми" и насилия над
.демокрацията", които също представляват опасно нарушава­
не на консенсуса. В изворите и двете аномалии се назовават с
една и съща дума, сттаате,; противниците понякога преминават
в другия лагер, сякаш идеите, които защитават, са по-маловаж­
ни от случайните съюзи; тези хронични, но структурно неста­
билни разделяния се описват като прост механизъм, явление
без причина и смисъл, което, говорейки през VI в. за „цветове­
те", Прокопий оприличава на „болест на душата", а епископи­
те наричат дяволски замисъл, когато през 920 г. искат да вър­
4
нат мира в Църквата с един „Томос на единството" .
Но колкото и да са дълбоки тези междуличностни конф­
ликти, те са само „политически" и не водят до истинско раз­
цепление на Църквата, както и борбата между Зелени и Сини
навремето не успява да разедини popidus constcmtinopolitanus.
Обратно казано, тези сблъсъци допринасят за преодоляване
на старата пукнатина, която векове наред е противопоставяла
монасите и епископската йерархия и която Теодор Студит це­
ленасочено загърбва. Те укрепват позициите на духовенство­
то спрямо светския свят - друга голяма тема у Теодор - и раз­
делят духовниците единствено по отношение на стратегията.
Те трябва да бъдат разбирани като алтернативен начин на дей­
ствие на институцията пред предизвикателствата на властта.
Впрочем след първия период на иконоборството Църквата
наистина се е превърнала в сила, а от патриарсите в Констан­
тинопол, които я ръководят заедно с отслабената император­
ска институция, се очаква да наложат авторитета й със съот­
ветните средства за действие. Тогава за пръв път се говори за
изборни процедури. Това е и темата на едно писмо от 806 г.,
което неназованият претендент Теодор отправя към импера­
тор Никифор по повод освободения заради смъртта на патри­
5
арх Тарасий пост. В него се казва: „Бог е пожелал вашата вяра
да царува пад християнския свят не само за да се възроди властта тук па земята, но, ако е необходимо, да се възродят и цър-

250

Духовниците

ковните дела, така че между тях да се получи нова „смес". За­
ради това бъдещият йерарх трябва да заеме поста вследствие
на неоспорим и „легитимен" избор. И тъй като императорът е
потърсил неговото мнение, Теодор отговаря: Църквата разпо­
лага с доста умни и препоръчителни люде, по за такъв пост
човекът трябва освен това да умее да тълкува Божиите заръки
е неопетнено сърце; да е преминал през всички църковни чино­
ве, от най-скромния до най-издигнатия (какъвто не е случаят
нито при Тарасий, нито при Никифор, който ще бъде издигнат,
нито по-късно при Фотий, тъй като и тримата са били функцио­
нери в императорската управа); да може да сподели с другите
най-богатия опит. Някой, който да се откроява сред всички,
както слънцето сред звездите. Теодор (да припомним отново,
че той е сред претендентите) не се сеща за подобен човек и не
може да изрази предпочитание, но предлага процедура. Импе­
раторът да свика епископи, игумени, аскети „стилити" и „за­
зидани" - понеже, добавя той в изблик на неодобрение към са­
мотния аскетизъм, когато става дума за общото благо, стилитите трябва да напуснат своята колона, а затворниците своето
усамотение, - както и подбрани духовници, сред които да бъ­
дат избрани само онези, които превъзхождат останалите по ум,
мъдрост и благоприлични нрави. Сред тях да се посочи найдостойният. Трижди честити ще бъдат владетелите, „подобни
на Христа", ако действат така: тяхната василея ще бъде посилна, а името им ще се възхвалява от поколение на поколе­
ние. Бог е дал на християните свещенството и царството, за да
бъде земният свят подобен на небесния; ако помръкне едното
или другото, цялото ще пострада. Никифор би заслужил найголяма възхвала, ако даде Църквата на някой проедър, чиито
заслуги да могат да се сравнят, доколкото е възможно, с него­
вите собствени достойнства.
Този текст подсказва или формулира няколко нови идеи, и
по-специално идеята за единна управа на Църквата, поставена
на същото равнище с управлението на Империята, т.е. да бъде
вселенска. Очертава се идеалният образ, нещо като „патриар­
шеско огледало" - несъмнено първото по рода си, - знак за
големите надежди за разрешаване на кризата, заложени в появата па силна патриаршеска институция. Предлага се проце-

Глава 7 • Царството па патриарсите (Vlll-XIe.)

251

дура, която не оспорва правото на императора да посочи пат­
риарха, по превръща самия избор в общо дело на духовниците,
избирани, както изглежда, на два етапа, но само сред духовен­
ството. Двойката свещснство — царство не представлява но­
6
вости сс среща още при Юстиниан . Само че тук тя не води до
разграничаване, а предлага не съвсем ясно „смесване", което
да възпроизведе на земята небесната хармония.
Такива са били през 806 г. очакванията па Теодор и вероят­
но на редица други. Изненадващо е, че в тази перспектива на
щастливо единение между двете вселенски власти не се спо­
менава нито за Рим, нито за „пентархията". Делението на Църк­
вата на „пет патриаршии" с равни права, изживяло времето си
след арабското нашествие, оставило християнството само на
териториите на Рим и Константинопол, занапред служи един­
ствено като тактически аргумент във време на криза. Що се
отнася до папската институция, от която Теодор търси подкре­
па в периоди на несъгласие с императора и патриарха, за него
тя е предимно апелативна църковна инстанция, забравена бър­
зо, щом се появи надежда за единодействие между двете вла­
сти там, където те естествено се съчетават - в Константинопол.
Фотий най-малко отговаря на модела на Теодор Студит, оп­
ределен половин век по-рано, в затишието между двете кризи
на иконоборството. Започнал кариерата си като завеждащ им­
ператорската канцелария, тсрштаат)хрт)тт)<;, и след като Миха­
ил III го посочва за патриаршеския пост, този светски чинов­
ник изкачва за пет дни всички стъпала на йерархичната стъл­
бица (пзфвото за монах, второто за четец, третото за помощ­
ник дякон, четвъртото за дякон и петото за свещеник), за да
може на шестото да бъде посветен и да благославя вярващите
в Света София. Нека припомним основните етапи на негово­
то доста бурно патриаршество: през 858 г. той заема мястото
на предшественика си Игнатий, който отказва да отстъпи по­
ста; папа Николай I го осъжда, но след това самият той бива
отлъчен от него; през 867 г. новият император Василий I му от­
нема партриаршеския пост, а съборът от 869-870 г. го обявява
за престъпник; отново спечелил влияние, той е възвърнат на
престола през 877 г., а съборът'от 879 880 г. го реабилитира и

252

Духовниците

провъзгласява за „върховен пастир". Тези перипетии и предиз­
виканите полемики векове наред налагат - поне на Запад-об­
раза на безскрупулен интригант, отдаден на земната власт и
яростен противник на Рим. Трудно е карикатурата да бъде из­
местена от друг образ, защото този човек сякаш играе всички
роли наведнъж, а идеите му се размиват в екстравагантна ри­
торика и литературни реминисценции. При всички случаи оба­
че е сигурно, че той е бил по-истински човек на Църквата, от­
колкото искат да го представят противниците му и католиче­
ската историография. Възпитан през втория период на иконо­
борството в семейство, взело активно участие в събитията и в
което има патриарх - Тарасий, чичо на Фотий, - той е имал
изострено съзнание за ролята на патриаршеската институция.
Това е и единственият аспект, който ни интересува.
Бележките към неговата Библиотека, които говорят за из­
8
бора на четивата му и понякога звучат като споделяне , показ­
ват особен интерес към еврейската история и към всичко в пея,
което засяга великите свещеници. Четейки Диодор Сицилий9
ски, Фотий го класира с фиш „човек и творчество" , но по-къс­
но се връща с повече подробности върху избрани зекстовс, кои­
то се отнасят до събития от II в. преди Христа (какво открил
Антиох IV Епифан, когато влязъл в храма; как Антиох VII Евер10
гет завзел Йерусалим) или пък до еврейските закони и нрави .
Особено го привлича Мойсей - водач и създател на закони,
тълкувател на Бога без образ. Цитирайки или перифразирайки
изгубени днес откъси от Диодор, когото в крайна сметка оце^
нява като измамник, Фотий отбелязва: „Сред гражданите [Мой­
сей] избирал най-изтънчените и най-способните да управля­
ват целия народ и тях посочвал за свещеници [...]. Поверявал
им опазването на законите и обичаите; ето защо евреите нико­
га не са имали цар, а управлението било поверявано на найумния и добродетелен свещеник. Него наричали Първосвещеник и вярвали, че за тях той е вестител на Божиите заповеди"".
Очевидно Фотий се чувезва по-близък до Йосиф Флаипп,
на когото посвещава четири бележки. Особен интерес проявя­
ва към Юдсйската война с предзнаменованията за завземане­
то на Йерусалим и със съпътстващите го раздиращи противо­
|;
речия между зилоти и бунтари - близки до византийската

Гаеа 7 • Царството на патриарсите (VI1I-XI в.)

253

действителност теми. Най-вече го привлича обаче Юдейските
древности, книга, която християните толкова старателно че­
тат, обсъждат и понякога пренаписват, че Ардуен дори я нари­
ча „петото Евангелие". Първата кратка бележка върху XX книга
показва, че Фотий най-напред обръща внимание на пасаж, кой­
13
то засяга предимно властта на първосвещениците , докато съ­
щата книга съдържа други пасажи, които би трябвало да изо­
стрят повече интереса му на тълкувател, като например места­
та, в които се споменава за непочтените действия на първосвещеник Ана срещу Яков, „брат Господен". В доста по-дълга бе­
лежка зой се връща към същите пасаяси, които е прочел отно­
4
во в друг ръкопис или в някоя манипулирана версия' . Сам по
себе си интересът към еврейската история не е учудващ, но
тук е насочен към доста специфични теми, които засягат опре­
делянето и наследяването на върховното свещенство. И мо­
жем да се запитаме дали целта на Фотий не е да намери у из­
брания народ ветхозаветни модели на свещенство, както им­
ператорите търсят модели на царска власт. В този момент пат­
риаршеската институция се намира в центъра на вихър, чието
действие вече описахме. Тя ту е подчинена на императорската
воля, ту е изправена срещу императора като противодействие
на Бластта. В този момент, подобно на императорите, патриар­
сите изискват от епископите и клириците писмен ангажимент
5
за вярност' и по този начин въвличат техните семейства в ус­
пеха или провала на институцията. При свалянето на Фотий
племенникът му, бъдещият патриарх Николай Мистик, пред­
почита изгнанието, както би бил принуден да постъпи наслед­
ник на свалена от власт династия.
Срещу примерите за царе-свещеници Ветхият завет е мо­
жел да предложи и примери за свещеници-царе, но Рим дава
такъв много по-очевиден пример, който множество амбициоз­
ни патриарси се опизват да последват. И Фотий, изглежда, е
първият сред тях. Каквито и противоречия да е имал с Рим,
при второто си и.зтрпаршество, което съвпада с период па осо­
бено уязвимата императорска власт все още в ръцете на Васи­
лий I, гой си поставя за цел да реформира институцията в Кон­
стантинопол именно по римския модел. Фотий си дава смет­
ка, че християнството е разделено, а „пептархичният" идеал,

254

Духовниците

към който се връща „амтифотиевият" събор от 869-870 г."', мо­
же да се обърне отново към силата на оръжието на спомените
или на злонамерените аргументи. Първият канон, приет па съ­
бора от 879-880 г., който постановява, че отлъчените или осъ­
дени от папата духовници се смятат за такива от патриарха в
Константинопол и обратно", всъщност изрично отнема пра­
вото на възражение, за което папата претендира и с което той,
трябва да признаем, доста е злоупотребил по време на затих­
ващата вече криза. Това е голяма стъпка към признаване на
две сфери на влияние в християнството, всяка от които има
своя върховен духовен глава.

Двуглава

власт?

Новият ръст на патриаршеската институция в Константи­
нопол по отношение на Рим, на останалите източни патриаршества и на императора е описан по-подробно в преамбюла и
първите три „титула" на един наръчник по право, Eiaaycoyri'*,
изработен в периода 879-886 г. към първата версия на един
голям общ кодекс, начинание на Македонската династия, кой­
то по-късно ще бъде наречен Василики. Не съвсем без основа­
ние приписват на Фотий тези уводни страници относно орга­
низацията на двете власти, които предшестват текстовете по
същински правната материя и при всички случаи са писани
във време, когато патриархът е в състояние да наложи идеите
с и " : той току-що е бил реабилитиран от събора, който го при­
ветства с титлата „върховен пастир" и го признава за компе­
тентен в „целия свят"; представителите на папата волю-певолю са се присъединили към хвалебствията, какго и патриаршествата в ислямските земи; Василий I е изпаднал в покруса,
а интригите, които през 883 г. водят до затваряне на престоло­
наследника Jlcon VI за цели три години, оставят впечатление­
то, чс въпреки отцеппичеството на някои духовници патриар­
шеската институция е успяла да отговори на волята на Теодор
Студит, издигнала се е до равнището на императорската инсти­
туция и е призвана да компенсира нейното безсилие.
20
Преамбюлът представя човека едновременно като духов-

Глава 7 • Царството иа патриарсите (Vlll-Xl в.)

255

но и телесно същество, съставено от противоположни елемен­
ти, смесени по Божията воля и гарантирани от Божия закон.
Именно Законът осигурява единството и управлява двойстве­
ността. Той идва от Бог, провъзгласен е от Бог, написан е от
Неговата ръка, не върху каменни плочи като по времето на Мой­
сей, а в нашите души с огнени букви. Ето защо - както казва
императорът-трябва да признаем „самодържието" на закона.
В това пламенно въведение в материята се разпознават заемки
от различни автори от елинистичната древност и ранното хри­
стиянство, и може би особено от Исидор Пелусийски. Не е
учудващо, че следващият титул I е посветен на „закона и спра­
21
ведливостта" , но там откриваме само текстове, извлечени от
Цигестите и цитирани в гръцкия им вариант от времето на
22
antecessores, подредени доста небрежно един след друг. Сле­
дователно въпросът е дали тази компилация от цитати изразя­
ва дадена идея, или повтаря поизтъркан топос; дали трябва да
си припомним, че при прочита на анонимен диалог Фотий е
отбелязал с Sotatap^eta нещо като „правова държава" - по­
строение, което смесва монархия, аристокрация и демокрация
23
под върховенствозо на закона , или да останем в сферата на
една объркана риторика.
Отговорът вероятно е някъде по средата. В това привидно
построение първенството е дадено на закона само за да бъде
по-сигурно отнето от императора. Той е поставен на върха на
фасадата, за да остави място в двата края на основата - на също­
то равнище и в рамките на буквална успоредност- на импера­
24
торската и на патриаршеската власт, тема на титули II и III .
Първа изненада: императорът е дефиниран като „легитим­
25
на власт" (evvou.o<; £7исгтаспа) , противно на елинистичната и
римската традиция, където той е „над законите", защото самият
той е „жив закон" и се подчинява на законите единствено по
1
своя воля' '. От обичайната диалектика па абсолютната власт и
ограничаващата добродетел, на императора v6p.oc, щ^иурс. и
васипеята evvop.o<;, съставителят на титул II запазва само ед­
ната страна и по този начин противоречи на една затвърдена
от векове риторика, която намира правен израз в Македонска­
27
та кодификация . По-нататък неговото отношение изпъква още
по-добре в един текст, според който императорът е подчинен

256

Духовниците

не само на препоръките от Евангелието и па каноните от все­
ленските събори - нещо напълно нормално, - но и на „ромейските" закони, т.е. на законодателната традиция и на правото,
което в момента се кодифицира — изненадващо и по същество
абсурдно нововъведение. Скритата мисъл на титул II сс откри­
ва в титул III, чийто първи текст определя патриарха като „въ­
плътен жив образ на Христос, който със своите дейезвия и ду­
ми изразява истината (eixwv Х,шаа XpicrtoG xai ср-фо^ос,,
cVepywv xai Xoyojv ^арахттпр^оиста T T J V aAY)0ecav)". Форму­
211
лировката c оригинална , по всички думи са кодирани: глаго­
лът xapax^Tjpl^etv идва от времето па иконоборството и под­
чертава силната връзка между образа и модела, а Ер-фо^ос,, както
видяхме, принадлежи на императорската риторика и идеоло­
гия. Всичко, което патриархът печели, е отнето от императора.
Императорът, традиционно наричан „подражател на Христос"
- както и в писмото на Теодор Студит, - сега е изместен от пат­
риарха, образ на Христос; императорът - жив закон, е изме­
стен от патриарха - жива истина.
Може да се стигне още по-далеч. Първият текст на титул
III, изглежда, се вдъхновява от Максим Изповедник, който в
Ambigua пише: „Поради вложената в него Божия добродетел
великият Мелхиседек е бил избран да бъде образ на нашия
Бог Христос и на Неговите върховни тайнства [евхаристията],
Христов образ, в който се сливат всички светци като в каузата
на всичкото добро, което всеки носи в себе си, и най-вече този
[Мелхиседек], който повече от всички носи чертите па Хри­
29
стос" . Възможно е текстописецът не просто да смята патри­
арха за светец по образа па Христос, а да го представя п като
следовател на модела на самия Мелхиседек. Изглежда, чс след
идеята за импсратора-свсщспнк, осъдена в лицето па Леон 111,
предпазливо, но ясно се очертава представата за патриархаимператор или поне за някакво върховно свещенство, на което
се полагат атрибутите на владетелствозо. Ако патриархз>т е жи­
вият образ на Христос, то той, подобно на него, участва в две­
30
те власти . Той е нов Мойсей и нов Мелхиседек.
В други текстове се очертава несъстоятелна и банална фи­
лософия на отношенията между императора и патриарха, коя­
то според известния топос поверява на първия грижата за тя-

;

Гласа 7 • Царството на патриарсите (\ IU-Xl в.)

257

лото, а на втория грижата за душата, съсредоточавайки цялата
духовна власт единствено в ръцезе на патриарха, без да спо­
менава никое от установените права па намеса на императора
в църковните дела. „Тъй като, подобно на човека, r:oXn£ta е
съставена от членове и части, най-важните и най-необходими­
те сред тях са императорът и патриархът; сто защо мирът и
добруването на поданиците, според душата и тялото, зависят
от доброто разбирателство и съгласуваността по всички въп­
11
роси между императора и патриарха" . Така с църковен обет
се регулират' конфликтите, които неизбежно ще сс появяват по­
ради тази опасна бикофнлпост и които се предвиждат' в друг
текст, където четем, чс патриархът „ще говори без свян в лице­
то на императора", за да защитава истината и догмите. Изра­
зът е извлечен от Псалмите, но Григорий Асбестас го е използ­
вал през 878-879 г., няколко месеца или няколко години преди
автора на Eio-aycoyY], за да осъди прекалено „Константинова2
та" политика на Василий Р за покръстване на евреите.
Императорът е длъжен да пази и да съхранява „настоящите
владения", да „възстановява загубените" и със „справедливи
победи" да придобива „липсващите владения", з\е. да защита­
ва териториите, които действително са под негов контрол, да
отвоюва от славяните и арабите „римските" държави, които те
са завладели в Европа и Азия, и дори, с евентуални нови завое­
вания, да се доближава към идеала за вселенска власт. На този
текст напълно съответства друг, който показва задълженията
11
на патриарха : да съхранява православието, прочиствайки Им­
перията от всякакви отклонения, да приобщи отново към Църк­
вата откъсналите сс от пея еретици, да призовава неверниците
към истинската вяра. И тук сс откриват три равнища: в рамките
на Империята - премахване на сектите, близки до юдейството
и дуализма; постигане на разбирателство с арменците и яковитите сирийци, някога част от Империята или под нейно влия­
ние; развиване па мисионерска дейност сред славяните. Тази
програма съвпада съвсем точно със загрижеността на Фотий.
В негова проповед от 867 г. се споменава за това, че малката,
вероятно малоазийска общност на склонни към юдейството
34
„квартодецимани" трябва отново да сс приобщи към Църк­
36
вата; той пише на арменския католикос със същата надежда ;

258

Духовниците

35

съставя цял антипавликянски и антимаиихсйски корпус ; под­
крепя византийските мисии във Великоморавия, България и
37
при русите варяги . Постъпвайки така, патриархът изпълнява
своята роля. Но тази роля е съвсем политическа, тъй като, из­
вън покръстването на езичниците и възвръщането на отцепниците, става дума за разширяване на зоната на влияние на Кон­
стантинопол, от една страна, в съревнование с Рим, а, от дру­
га, в противопоставяне с Багдад. Така към 880 г. напълно се
осъзнава, че границите на патриаршеството може и да не съв­
падат с границите на Империята, която едва излиза от период
на рецесия, и че за да се предефинира източното християнство,
духовното оръжие е по-ефикасно от „земното".
Действително понятието xP^Tiavcov E'6VO<; тогава придоби­
ва конкретен смисъл, но вече се ограничава с източното хри­
стиянство, чийто полюс е Новият Рим, а патриархът - един­
ствен предводител. В Еьо-аусоут) неговата власт, както и сама­
та императорска власт, не е от институционален порядък. Тек­
стовете, които сс отнасят до епископи те, духовенството, цър­
ковните имоти, т.е. до църквата като институция, сс намират и
титули VIII—X, а титул III не допуска никаква подялба па властта
между патриарха и митрополитите, въпреки че те разполагат с
относителна автономия и в синода или в събранието представ­
ляват структура, с която патриархът все повече трябва да се
38
съобразява . Правата на митрополитите, които вече са и ще
продължават да бъдат обектна ожесточени спорове, тук сс пре­
мълчават, защото патриаршеската власт сс осъществява па дру­
го, вселенско равнище, което теоретически е неограничено, а
практически се простира върху всички територии на бившата
Източна империя.
За да ни убеди в това, Есааусоутг) се опира на 5-и канон от
събора в Константинопол (381), на 28-и канон на Халкидонския събор (451) и на 36-и канон на Трулския събор (691-692),
в които постепенно патриаршеството на Константинопол се
нарежда на второ място по важност след Рим и преди Алек­
сандрия, Антиохия и Йерусалим, защото Новият Рим е „поче­
тен от присъствието на императора и сената и има същите при­
39
вилегии, както и Рим" . Принципът за приспособяване на цър­
ковната география към географията на Империята подсказва

Глаеа 7 • Царството па патриарсите (VIII -XI в.)

259

тогава подходящото място на Константинопол в йерархията
на петте патриаршества. Но в края на IX в. съвсем друг прин­
цип кара съставителя на Есстаусоут) да окарикатури тези кано­
нически текстове и да ги предаде накратко по следния странен
начин: „Тъй като престолът в Константинопол е отличен чрез
императора, той е обявен за първи по решение на светите съ­
бори. Съобразявайки се с това, свещените закони предписват,
че спорните случаи, които се отнасят до другите [патриарше­
ства], трябва да се доведат до негово знание и да се подложат
40
на неговата присъда" . Това, че Рим е пренебрегнат, не озна­
чава, че губи първото място и се подчинява на Константино­
пол, а показва, че съставителят нарочно следва една логика на
разделение между християнския Изток и християнския Запад,
че и двете християнски столици имат равни права, всяка върху
онази част от християнството, която управлява. Това положе­
ние, което може да се окачестви като Ялта за Църквата, поста­
вя Лптиохия, Александрия и Йерусалим в зоната на влияние
па Константинопол и го овластяиа не само с правото на висша
инстанции 'in всички църковни дела па Изток, по и с правото,
за което претендира папата в спора между Игнатин и Фотий да „припомня" всяка църковна кауза и да се намесва пряко във
всяко дело'". През 879-880 г. съборът, на който Фотий е реаби­
литиран, прави първата стъпка към това изравняване на права­
та на Р и м и Константинопол, към подчинявано на източните
патриаршества, отнемайки правото на Рим да бъде последна
инстанция "М осъдените пя Изток. По същото време или ня­
колко години по-късно Еьааушуг] показва какъв е бил стреме­
жът на тази първа мярка: старият идеал за Пентархията да бъ­
де окончателно изоставен, единството на християнския Изток
да бъде признато, християнството да бъде разделено.
Какво всъщност представлява Шааушуг), този трактат, „въ­
веждащ" една текуща правна реформа, който вероятно е бил
официално обнародван, но бързо е изоставен настрани и кой­
то без основание би бил разглеждан като ключ към някаква
политическа идеология или оригинална концепция за равно­
весието на „двете власти"? Поне що се отнася до първите три
титула - единствените, в които се долавя пряката намеса на
Фотий, тъй като следващите само подхващат и преобръщат

произнасяйки сам една конюнктурна 2 проповед от амвона на Свети София' . но при всички случаи в определението си за някакъв източен вселенски модел черпи вдъхновение от Рим.) и дп го замени с брат си Стефан. че зана- . Но не успява да наложи власт с две глави. Фотий стига по-далеч и вероятно мечтае за свещеническа царска власт по юдейски модел. освен да „пожертва" на Бог едно от децата си. обявява. придавайки на патри­ арха папска осанка. би имал почти същата легитимност като им­ ператора и следователно би представлявал власт. накичена с всякакви царски атрибути. Единствената „идеологическа" новост в тази набързо нахвърлена теория ид­ ва от факта. а първата грижа на сина му Леон VI е да принуди Фотий да се оттегли от патриаршеския пост (на 29 септември 886 г. В това се състои впрочем и нейната слабост.260 Духовниците юридическата традиция. които заличават послед­ ните останки от римското „републиканство". която и без това е станала подозрителна от времето на иконоборството. без да измества папата. че Василий не намерил как иначе да омиротвори Църквата и да сложи край на патриаршеското съ­ перничеството.етапа дума за конюнктурен текст. В надгробното слово за баща си Леон обяснява. когото издига па 18 де­ кември същата година. първи говори за патриарх. запечатал една преходна ситуация. Той отнема част от свеще­ ния характер на императорската институция. . че заема римския модел за върховен духовен гла­ ва. 3 както е постъпил Авраам" . Сякаш император и па­ па биха могли да съжителстват в едни н съща столица. Несъмнено Леон VI по­ вече се приближава до византийските идеи от автора на Шааусоут). Той вну­ шава също. който. Шааушуу] само превежда същата идея. срещу властта. разрешава проблеми на кано­ ническото право. Теодор Студит. Проблемът за бикефалната власт е разрешен чрез общността на кръвта. Епилогът показва нестабилността па конструкцията: някол­ ко месеца след „публикуването" наЕмгаушут) императорът Ва­ силий умира. за когото Рим е представлявал опора в непрестанната му атаак. а в своите Новели. доколкото поема катедрата. задоволявайки се да постави една до друга „земната" власт със съзнателно засилен светски характер и „духовната" власт. че императорът би могъл да попадне под попечи­ телството на някой сигурен в себе си патриарх.

Гийом де Волпиано от Свети Бенин в Дижон пише до папата писмо. com­ motio) и се разраства сред най-бдителните християнски среди. се вдига известен шум. който може да послужи като разделителен знак между Фотий и Ми­ 5 хаил Керуларий. Както ка­ захме. гърците са забравили това поради . Тя е отговаряла на действителността.Глава 7 • Царството па патриарсите (VIII-XI в. И за да се на­ ложи идеята за квазипаритет между патриаршеската и папска­ та институция. което води началото си от VII в. около която към 1024 г. прида­ вайки на двойствеността формата на раздвоение. Стана дума за пратеник. идеите проправят своя път. събитието по-късно е споменато и от Юг дьо Флавипьи"'. които след дискретни разисквания са па път да да­ дат съгласие. но красноречив инцидент. а по-скоро за да смекчи неговите последици. както през 330 г. и Константи!ювата столица се стреми да стане Нов Рим вслед­ ствие на политическо разделение — не толкова за да подчертае разрива. но властта да „връзва и развързва на небето и на земята" е ненакърним дар. които биха желали „със съгласието на римския папа Църквата п Константинопол да бъде наречена и призната за вселенска в своя свят (in orbe sua). В момент. „Гръцките подаръци" лесно сломя пат сън роти ваза на папата и па съвет­ ниците му..) 261 пред „провидението" на императора е Божията помощ „конт­ 1 ролира и ръководи всичко'"" . Константинополският патриаршески престол се стреми да се превърне в източно папетво в контекста на религиозно разделение. с чийто текст разполагаме и което звучи като ултима­ тум: несъмнено политическата власт в Римската империя е разклатена при множество владетели. Михаил Керуларий и пурпурните сандали Хората се сменят. се случва един незначителен. не е имало никаква необходимост от йерарх подбудител. Бургуидският монах Раул Глабер" отбелязва една източна мисия. когато нищо не противопоставя двете столици. когато в Италия избухва скандал (tumullus. както е Рим за целия свят". даден са­ мо на служението на Петър. дошъл при папа Йоан XIX със съв­ местна молба от патриарх Евстатий и император Василий II.

Но точно това превръща Изтока в идеална мишена за реформаторите на Запад. правото му на висша инстанция. Мо­ же би просто е трябвало да се заяви отново желанието патри­ архът да получи титлата „вселенски". както предвиж­ дат канонът от 879-880 г. намиращ се на върха на своята слава. Ако мисията действително е трябвало да защи­ тава дадена религиозна политика по поръка на един импера­ тор. което знаят за Византия-без да надхвърлят хоризонта па Ита­ лия. или пък да се по­ твърди принципът на апелативна юрисдикция.). Доказателството е п перавновесното положение. че в източните извори няма и следа от тази стъп­ ка.262 Духовниците своето честолюбие и глупавата си самонадеяност. и на един патриарх с беден замах. Новото е не в неочаквания пробив на византийския „цезаропапизъм". Впрочем онова. което не се колебае да разобличи „недо­ стойния" папа. с прагматич­ на цел. без обичайната парадпост. но противоречива формулировка . по в много по-малки мащаби. Става дума за завръщане към тази политика. което оставя безспорното първенство на Рим. а в осезаемия реформаторски полъх сред запад­ ното християнство. която Рим оспорва от времето на Йоан Постник (в края на VI в.Константинопол полу­ чава един ограничен до неговата сфера на влияние вселенски характер.не ги предразполага към снизхождепие или разбиране: . Във Византия все още действа традиционната схема на не особено изпъкваща патриаршеска институция. и Еьсгаушутг]. то това означава завръщане към защитаваната ня­ кога от Фотий политика за преструктуриране па патриарше­ ската институция в Константинопол. която извлича основното си значение от това. . В техните очи това е моделът за им­ ператорска Църква.с производ­ на. докато . готов да отстъпи пред окарикатурените „гър­ ци". че императорът е в Константи­ нопол. чиито привилегии почиват единствено вър­ ху приравняването на земното и духовното. Странно е. което би осигурило на Константинопол попечителска роля над останалите източни патриаршества. Йоан XIX е трябвало да преразгледа решението си и в крайна сметка се оказва в положението на първи обвиняем. която със сигурност не е била основната цел на мисията и не е представлявала кой знае каква революционна крачка.

действа предпазливо и потайно. новият патри­ арх все още е белязан от неуспешния опптза завземане па власт­ та. Новите идеи пред­ ставят също като тежка аномалия забраната на латинския ри­ туал в епископетвата на Апулия и Калабрия. I Icmiime инициативи остпвягутях впечатлението. наречени православие. тя често заема позицията на арбитър в политическите борби и отново може да мечтае за почти императорска власт. когато отношението между императорската и патриаршеската власт се преобръща. Тогава се появява изключителната личност на Михаил Керуларий. изпраща Михаил VI в манастир. загрижен е както да разшири своята власт. т. а на престола по­ ставя разбунтувалия се военачалник Исак Комнин. залавя патриарха и племенниците му в техния ма­ настир извън града. се сменят дванадесет императори и само четирима патриар­ си).е. След това обаче проявява грубо отношение към новия император. След „схизмата" от 1054 г. или пък това. Църковната му кариера и внезапното му издигане изглеждат малко като възмездие за провалена амбиция. Всичко обаче се променя няколко десетилетия по-късно с бавния залез на Македонската династия. кой­ 48 то изиграва ролята па детонатор . които неотлъчно го следват. През 1043 г.) 263 лицемерна дипломация. който веро­ 49 ятно би предизвикал народното недоволство в Константино­ пол. към която ще се върнем и която изправя неговата власт срещу император Константин IX -той дърпа конците на заговор. за да не бъде принуден да понася". Внезапната смърт на обвинения проваля процеса. Керуларий тревожи и притеснява споите съвременници. че архиепископът 47 в България е пряко посочван от византийския император. претенциозна и неефикасна власт.Глава 7' Царството па патриарсите (\'Ш-Х1 в. Императорската власт е неустойчива. че стерми- . че както го е издигнал. а патриаршеската вече разполага е предимството на дълготрайността (от 1025 до 1075 г. Ето защо императорът „изпре­ варва. при­ помняйки му цинично при всеки удобен случай. така може да го свали. кул­ турни особености. прякото обвърз­ ване с Константинопол на църковната южноиталианска про­ винция с главен град Отранто. така и да подреди своите племенни­ ци. А той е амбициозен. изпраща ги в изгнание и им готви процес. довел брат му до самоубийство. който през 1057 г.

264 Духовниците на йррк. а йерархът трябвало да го запази в новото. все пак твърди. както преди не­ го и Фотий. той желае да постави върховното свещенство над Империята. поставяйки я едновременно в положението на подражател и съперник на папството. както и Фотий. че патриархът „стиг­ нал дотам да носи сандали в пурпурен цвят. Още когато Юстиниан категорич­ но разграничава свещепството от василеята. като така пър­ 51 вото ставало по-почетно и вероятно по-престижно" . 52 че те стоят доста близо . тъй като се смята. Историческите извори обобщават това глухо неодоб­ рение с многобройни намеци за миналото му на заговорник и 50 стремежа му да стане император . но накланя везните в полза на Църквата. т. наречен „схизма". че патриархът носи пурпурни. че двете Църк- . Противопоставянето е по-скоро както ще видим.с. вдъхновявайки се. и патриарха на Новия Рим. чиято проекция на Изток це­ ли да освободи патриаршеската институция от политическото подчинение. с които папството се кичи. Следова­ телно Керуларий не е имал намерение да узурпира император­ ската власт.между папата на Стария Рим. който трябва да има същите привилегии. от римския пап­ ски модел. Продължителят на Скилица разказва. По всичко изглежда. който но­ си царски инсигнии. понеже между свещепството и Империя­ та нямало разлика или пък тя била много малка. император­ ски. сякаш ги е насле­ дило от Константин. Оправданието. че амбициите на Керуларий от 1057— 1058 г. древнa Гърция обобщава преувеличена психологическа необузданост и религиозно своеволие при престъпването на нормите. така го разбира и Валсамон . „Древ­ но" и „ново" тук не могат да противопоставят. а да върне на патриаршеската власт прерогативи­ те на императора. които толкова нараняват византийската чувстви­ телност. че та­ къв е обичаят на древното свещенство. Керуларий може и да си спомня това. еврейските първосисщсиици и християнските йерар­ си. сандали. твърдейки. както често се случва. черпят аргументи от разразилата се няколко години порано (1053-1054) полемика между Константинопол и Рим в конфликт. Всъщност. Реформаторският римски вятър късно до­ стига Константинопол с реформа. а не на Империята. е в римския пример и това е посочено ясно.

Сред цялата тази бъркотия все пак има няколко фрази и някои идеи. които засягат ри­ туалите и йерархията.. непокорният Изток бил отговорен за „повече от деветдесет ере­ си". тяхната визия за ролята на Рим в християнския свят не позволява да има легитимна Източна църква. — започва процес. а Константинопол е декласиран по отноше­ ние на Александрия. без да се задъл­ бочава в теологичните въпроси и без цялостна концепция за Църквата. Когато към края на 1052 или в началоз-о иа 1053 г. за патриарси се посочвали евнуси. и императора. което призовава латините да сс откажат от никои практики. определени като „юдейски" 5 причастието с нсквасен хляб и съботните пости ''. Ни­ то Леон IX. Леон Охридски изпраща писмо на гръцкия епископ Йоан от Трани. който завършва с разрив: на 16 юли 1054 г. дори се говорело за жена. който още веднъж сякаш залага на съюз с Рим. в Констан­ тинопол по твърде театрален начин едновременно са отлъче­ ни Михаил Керуларий и папските легати. които попа­ дат в целта. Стотици пъти е повтаряно. издигнат на поста кардинал. притеклият сс на помощ на Керуларий Никита Стетатос бил „по-глупав от магаре" и вероятно „живеел в бордей".) 265 ви яростно са се противопоставяли.„нито със съвсем черна. През 1052 г. Всъщност истинското пре­ дизвикателство е в новото разпределение на властта между паз риарх и император. за да защити 55 властта си срещу Константинопол .Глава 7 • Царството на патриарсите (VII1-X1 в. че този ожесточен спор се раз­ разява в контекста на ярост и импровизация. между патриарха. нито със съвсем бяла козина". Когато новият папа Леон IX (1049-1054) се огражда с реформатори и взема за главен съветник по източните дела Хумберт от Силва Кандида. Щом се отправят нападки. той веднага получава от него предложение за съдействие. нито кардинал Хумберт предлагат политика за Из­ тока. Многобройните очаквани цитати от Светото писа- . „Юдеещите" се латини били като леопарда . дискусията се оказва в задънена улица и сс завърта по спорни теми. както е описан в ЕЕааусоуг). че е избран за патриарх на Антиохия . И понеже Петър е единственото признато основание за съществуването на вселенска Църква. когато Петър съобщава 54 на папата. Антиохия и Йерусалим. провокациите от двете страни" изведнъж се умножават. елински монах от Тулската епархия.

а то е определено като царско (P<xcr!Xeiov) просто заради препратка­ та към Божието царство. ще бъде свързано на не­ бесата. станали чрез „осветяване от Духа" „род избран.. [. Тази често повтаряна и тълкувана формулировка естествено про­ меня своето значение. което на свой ред е заето от Изх. или още подобре казано . която да не е от Бога. народ свят [. че бунтовниците от Изток трябва да сс задоволят с тези свиде­ телства „за земната. и на тоя камък ще съгра­ дя църквата Си. „Всяка душа да се подчинява на върховните власти. да служи за знаме на реформираното папство и да оправдава обединяването на земната и духовната власт. нито пък да задържи вниманието.. Само тази формулировка не би могла да убеди. и каквото свържеш на земята. 2:9-10) . както свещениците са отделени от останалите люде. Кападокия.. I lo-пагап. imo de regalisacerdotio 5 romanae et apostolicae sedis)" *. че избраният израилски народ е отделен от останалото човечест­ во. с помощта на карди­ нал Хумберт".] Затова трябва да се подчиняваме. [..к се добавя. Изразът regale sacerdotium за­ служава повече внимание. те са от Бога наредени. и каквито власти има.. В Посланието същата идея се отнася до общността на кръстените. когато вече става дума не за малоброй­ ната общност на кръстените от апостолските времена. а за три­ 60 умфиращото християнство и вселенската Църква . царствено све­ 59 щенство. „пръснати по Понт. написан през септември 1053 г. 16:18-19).. Към аргументите от Светото писание сс . Във Ветхия завет свещенство (UpdcTeup-oc) означава само. и то не само поради страх от неговия гняв. показват стремежа да се наложи подчинение: „и Аз ти казвам: ти си Петър [камък].]. И все пак смисълът й никога не е бил толкова преиначен. Той е зает от Първото послание на свети апостол Петър. по и по съвест" {Рим. 19:6. 13:1-5).за царското свещенство на римския апостолически престол (de terreno et coelesti imperio. и каквото развържеш на земята. че да се прила­ га към римския престол. Азия и Витиния" „странници и скитници по земята". ще бъде развързано на небесата" (Мат.266 Духовниците ние в дългия отговор на Леон IX до Михаил Керуларий и Йоан от Трани. Галатия.] и ще ти дам ключовете на царството не­ бесно. защото няма власт. народ Божий" (1:1-2. както и за небесната власт.

Глава 7 • Царството на патриарсите (VIII-XI в. че той така и не е пристигнал по предназ­ начение. Употребата на Дарението на Константин на Изток Дали съставеният от папата и кардинал Хумберт libellus. е цитиран почти изцяло. че Керуларий е успял да насочи в своя полза твърдението за двойната власт на йерарсите. макар и не винаги силна идея. с коя­ то няколко дни след своето кръщение християнският импера­ тор оставя на папа Силвестър своята корона. подписан от Леон IX по време на нормандското му пленничество в Бенсвенто. нито опроверга­ 6 ни '. За първи пътзози неистински стар документ .Constitution Constantini. a regale sacer­ dotium със своя lerrena potestas и по този начин убягваща на judicium на останалите църкви и на самия император. където небесният цар е установил главния сред 61 свещениците и главата на християнството" . В писмо от януари 1054 г. Константин IX е приканен да последва при­ мера на своя едноименен предшественик и да уважава царски­ 62 те привилегии на папата . чиято цел е да оправдае новото тълкуване на regale sacerdotium: това е подписана от ръката на Константин и запечатана със златен печат конституция. Няколко години по-късно така се обясняват и „пурпурните сандали" на патриарха. че текстът на Constitutum Constantini Tie е станал до­ стояние на императора и патриарха. не са били нито позвърдени. Нито един от споменаваните аргументи обаче не е напъл- . Без особено усилие можем да си представим. отделена от земната. територии и им­ ператорски права и обявява отпътуването си за друга столица. И зова със сигурност представлява сериозен аргумент. изобщо някога е бил изпратен или донесен в Константинопол няколко месеца по-късно от легатите? Наско­ ро беше потвърдено. направени от Рим през 1054 г. която намира оп­ равдание в Constitutum Constantini. че изводите. Значи Кон­ стантин п е е предоставил на Рим духовната власт. която от скромност преселвал другаде. или по­ точно Дарението па Константин.. че „не е справедливо земният император да пази влаезта там.) 267 прибавя обаче един документ. На Изток папското regale sacerdotium съответст­ ва на старата. заявявайки.

Може би е известна доза съмнение. Той съставлява последната опора на добре съчетаното построе­ ние на Копстаптипоиата легенда. т. Съществуват признаци. императорът в Константинопол е можел само да се ласкае от ролята на своя славен предшест­ веник и от християнското смирение. което не бих­ ме могли да преценим. съградено наистина в латин­ ския Запад. Легендата се налага от само себе си. Това е решителна по­ правка. а по-скоро като аргу­ мент срещу покровителските стремежи на Западната империя.268 Духовниците но убедителен. Ето как не е имало никакъв начин да се полемизира по този въпрос. тъй като с нея императорът основател получава едно­ временно политическо и религиозно православие. личността на Силвестър понякога е била из­ ползвана за възхвала на върховенството на духовното над зем­ 65 ното и за смиряване на царската гордост . Там този епизод придобива цялата си историческа стойност и вече се поставя проблемът за отношенията между императорската ин­ ституция и Църквата: „на четвъртия ден [от кръщението]. Conslitiituin Constantini се вписва около . както пред­ ставителите на гражданската власт признават единствената власт на императора. той се е надявал да се възползва поне от част от привилегиите. както съдиите имат цар" .с. [им­ ператорът] дал привилегия на Църквата в Рим и на нейния ду­ ховен глава. Съставени­ те в Рим през втората половина на V в. показва само. че в целия римски свят папата ще огла­ 67 вява свещениците. н о с непосредствената и активна помощ па гръц­ кия Изток. с които първият християнски император е удо­ стоил Църквата. Колкото до патриарха на Новия Рим. Actus Silvestri бързо се разпространяват и стават известни на гръцки език. че в средата на XI в. че в него не са откривали спо­ рен елемент. той се приема като исторически доку­ мент. Видяхме как в начало­ то на нейното създаване Константин е получил кръщение вече не на смъртното си ложе в Никомидия от епископ еретик. е което е дал независи­ мост и власт на римския духовен глава. които показват. Фактът. който го просветил . а малко след видението на „знака на победата" и покръстването 66 му от папата в Рим. че този особено важен документ не се появява в полемиката освен като намек в едно писмо от папата м до императора . не като оръжие против Византия. През 1053-1054 г. указвайки.

точно тази привилегия е привлякла вниманието на фалшификатора . запазвай­ ки за себе си в Рим единствено скромната служба на „коняр на свети Петър" (bead Petri stratoris officium). че следовници­ те на свети Петър притежават по-висша potestas от императо­ ра. дошли от проповедта на Силвестър. кардиналите ще яз­ дят коне с бял чул и бяло парадно покривало. phrygium = тиара.) 269 ядрото на тази фраза и тогава разбираме защо сред осемте мер­ ки. но и с judicium над патриаршествата в Антиохия. вид короно­ ване.в желанието му да установи по-ясно политическите и териториалните основи на Римската църква срещу заплахите. ad imitationem imperii nostri. и залага принципа. Алек­ сандрия. за да му я поднесе в знак на по­ читание. а от процъфтяващия Запад''". скиптри­ те и знамената). Константин му даря­ ва двореца в Латеран и правото да носи императорските одеж­ ди и инсигнии (корона или диадема. Папството разполага не само с върховен­ ство. И така. пурпурната хламида. която Кон­ стантин е свалил от главата си. След тази историческа препратка текстът продължава с кон­ кретни постановки. освен Рим и западни­ те провинции Константин отдава във владение на папата мно­ жество територии и градове. папата ще има императорска свита. идващи не от все по-отдалечлващпя се Изток. super69 humerale или \wpoc. По силата на същата конституция и за да укрепи още повече папската власт. натоварен да държи юздите на коня на папата. Йерусалим и Константинопол. = pallium . и обя­ вява намерението си да премести своята столица на Изток. обяснявайки дарението (donatio) на императора с не­ говото физическо оздравяване и духовно спасение. императорът му дава тиарата (phrygium). както и императорският сенат. уточнява императорът. в церемониала. представени в Actus като първично законодателство на хри­ стиянизираната империя. И тъй като Силвестър отказва да носи златната корона. ordo romanus. ще носят санда­ ли и бели чорапи като сенаторите (campagi и udones). което предизвестява бъдещия протокол на процесиите./ лава 7 • Царството на патриарсите (VIU-X1 в. тон скалъпва една императорска конституция на посочената тема: в уводното confessio обобщава данните отагиографското писание.вероятно клирик от римска­ та канцелария от втората половина на VIII в. зъй . чието име не се споменава. . духовниците в Рим ще имат свои титли и служения.

че императорът в Константинопол вероятно е изиграл такава роля.. но тя може би пред­ хожда Constitutum. където то се използва като аргумент срещу идеята за раздвояване на Империята и претенцията на папата за импера­ 7 тор на Запада '. преписан от Леон IX . когато епископът от Запад споменава за заслу­ гите на своя господар Стон. Не е извест­ но нито кога.. където небесният господар е установил principatussacerdotumetchristianaereligioniscaput". Действително този пасаж се доближава до един пласт в легендата за Силвестър и Константин. дарени от Констагггин. пред­ ставя го с обширен откъс и разяснява смисъла му. почти сигурно е. било непряко. За Дарението може би се загатва в споровете от 968 г. а неговият опонент от Изток приема.. Като първа сигурна препратка към Даре­ нието на Константин Пол Александър отбелязва един доста объркан пасаж на Кинам. Макар и познатите ни гръцки преводи да са значително по-късни и да не изглеждат пряко извлечени от 72 латинския текст. когато Леон IX го изважда от архивите или от Декретите на Псевдо-Исидор. а именно. по стра­ тегическа и изпълва със смисъл зова ново определение па вла­ стите. където то е ключов аргумент. както вече казахме. където той е фигурирал от около 850 г. Все пак. противопоставили посланика Лиутпранд от Кремона и неговите събеседници в Константино­ пол. че Дарението не е било известно в Константинопол би­ ло пряко. в случай че Рим и папетвото са били по­ 70 корни . съдържанието на документа в общи линии е вече известно. че през 1054 г. върнал на римския престол запад­ ните територии. нито как „гърците" .. в различните разговори на кардинал Хумбсрт в източната столица. трудно е да повяр­ ваме.. .подготвени да го получат са се запознали действително с него. на следва­ щия ден от легендарното римско кръщение и в навечерието па основаването на Константинопол. чрез libellus от 1053 г.. вероятно написан през 60-те години на XII в.270 Духовниците като не смята за прилично „земният император да упражнява своята власт там. Датата е фиктивна. актът сс свързва едновременно е 315 п е 330 г. Г 1оради смес­ ване на имената в една дата според консула епоним на голина­ та. Този документ за първи път се появява през септември 1053 г.

че доку­ ментът отдавна е бил известен в Константинопол. Ето защо във всички процесии.. но опитът завърши зле за тях. Няма пречка духовни­ ците в Константинопол да бъдат почитани с титли. се опитаха да се сдобият със същите при­ вилегии.) 271 Големият каноник от края на XII в. След настоящия едикт [същия Constitulum] хартофилаксът има право за празниците на светите Нотариуси да язди патриаршеския кон с бяло покривало. а след това каноникът продължава: „Забележи. която се намира в хартофилакиона. че след настоящия едикт или декрет (кроатау^а) на императора свети Константин Велики папата в Рим има всич­ ки императорски права. той дава воля па перото си по повод привилегиите. В своя коментар към Нимоксшопа. които Ста­ рият Рим отстъпва на Константинопол по време на Халкидонския събор и от официалното име на „Рим". равноапостол. Валсамон. носи обувки от истински пур­ 75 пур . Тъй като Вторият събор [Първият събор в Константинопол от 381 г..Глава 7 • Царството иа патриарсите (VIII-XI в. 1. някои патриарси.]". като импера­ торите. тогава папа на Рим. господин Михаил Керуларий и други. отправени писмено от свети Константин Велики. конто напълно съответства на подредбата на откъсите у Лсои IX и чисто откритие ис смя­ та за случайно. Като кардинал на 76 патриаршеството той би трябвало да слага на главата си злат­ ната тиара. и почита онези. но с ча­ стични права. до свети Силвестър. предлагайки и първото задълбочено и основа­ телно п. Под формата на допълнителна бе­ 73 лежка той добавя: „Какви са привилегиите на светата Църк­ ва на Стария Рим научаваме от правилата. изобщо не се съмнява. за когото ще стане дума в следващата глава. Свети Кирил от Александрия . признато от импе­ раторското законодателство. Следва същин­ ският текст на Дарението. организирани за него и при упражняване на неговите свещени литургически функции.лкуиапие. които го наричат с императорски тит­ ли. Като начал­ ник на патриаршеската канцелария (хартофиАа£)той пръв из­ важда па бял свят гръцкия текст. той 74 покрива главата си с лорос . Но след настоя­ щия едикт патриарсите в Александрия също имат право да но­ сят лорос по време на службата. съставена така [. с изключение единствено на корона­ та. VIII.] даде на архиепископа на Константинопол всички при­ вилегии на папата в Рим. язди кон с истинско пурпурно покривало.

По този въпрос прочети писмото на свети Целестин. стигнал докрай в тачи логика. той носел лорос и осъдил Несторий. Във втора интер­ 14 претация тон пише: „Според настоящия канон архиеписко­ път на Константинопол придобива привилегиите на римския папа и като него ще бъде почитан във всички църковни дела. позволили на свети Кирил да води събора вместо него. Валсамон пс подкрепя толкова крайна претенция. ча да съди I lecroрий. век и половина покъсно Валсамон извлича аргумент в полза на „църковните архонти" за тяхното освобождение и за статута им на титулува­ 77 ни висши духовници . макар гой да остава един­ ственият. |. Тъй като Целсспш пе можел да присъства и Кфес. нито в правото на Светия пре­ стол в Рим да се възползва от предимствата. Вече по-добре разбираме позицията на Керуларий. които му дава. всички привилегии на Римската църкв