You are on page 1of 448



© “Пескадо 2012” ООД , 2013 г.
© Пламен Георгиев – автор, 2013 г.
© Чавдар Тодоров – художник на корицата, 2013 г.
© Ангелина Владиславова – графичен дизайн, 2013 г.
ISBN 978-619-90181-1-8 

СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор............................................................................................................... 6
1. История на демокрацията и нейните теоретици.......................................... 9
2. Гражданско общество................................................................................... 30
3. Глобализация, олигархия, неолиберализъм................................................ 32
4. След 10 ноември 1989 г................................................................................ 64

Парламентарни избори в България след 10.11.1989 г............................. 101

Президентски избори в България след 10.11.1989 г................................ 105
5. Българският преход някога и сега – личности и сделки......................... 107

Иван Костов.......................................................................................... 108

Аферата “Сапио“................................................................................. 109

Криза в борбата с престъпността....................................................... 110

Илия Павлов......................................................................................... 111

Национална стратегия “Ран-Ът“........................................................ 112

Приватизацията на “Нефтохим”......................................................... 114

Валентин Златев................................................................................... 116

Приватизацията на Медодобивния комбинат в Пирдоп.................. 116

Приватизацията на Миннообогатителен комплекс

“Асарел-Медет”................................................................................... 117

Приватизацията на рудник “Елаците”............................................... 117

Челопеч – най-голямото и богато медно-златно-пиритно

находище в Европа.............................................................................. 118

Приватизацията на Комбината за цветни метали

край Пловдив....................................................................................... 121

“Кремиковци“ АД – най-голямата металургична компания

в България............................................................................................ 122

Оловно-цинковият комбинат в Кърджали – по пътя

на “Кремиковци”.................................................................................. 125

Приватизацията на завода за производство на калцинирана

сода “Соди” Девня............................................................................... 126

Съдбата на “Диамант” Разград........................................................... 126

Историята на “Химко” Враца............................................................. 127

Какво се случи с БГА Балкан.............................................................. 128

Толбухинският обувен завод “Добрич”............................................. 130

Завод “Стомана” в Перник.................................................................. 131

Завод “Видахим” във Видин............................................................... 131

Приватизацията на “Дамяница” ........................................................ 131

Развитието на бирената индустрия.................................................... 132

“Каолин”............................................................................................... 135

Богомил Бонев...................................................................................... 137

Васил Божков....................................................................................... 137 



ТИМ...................................................................................................... 139
ВИС....................................................................................................... 140
СИК....................................................................................................... 141
Гриша Ганчев....................................................................................... 141
Румен Гайтански.................................................................................. 143
Доклад за банковата система в България към края
на 1996 г................................................................................................ 145
Държавна сигурност............................................................................ 148
Приватизацията на “Булбанк”............................................................ 152
Продажбата на Mobiltel....................................................................... 153
Костов и “Газпром”............................................................................. 153
Случаят с българските медици в Либия............................................ 154
Фондация “Бъдеще за България”....................................................... 154
Сагата с БТК......................................................................................... 155
Скандалът с имотите на Симеон Сакскобургготски........................ 159
Милен Велчев и външния дълг.......................................................... 163
“Петрол“ АД........................................................................................ 164
Цветелина Бориславова....................................................................... 165
Огнян Донев......................................................................................... 166
Любомир Павлов................................................................................. 167
Новите промени в собствеността на “Труд” и “24 часа”................. 169
Петя Славова........................................................................................ 170
Държавно издателство “Народна просвета”..................................... 171
Завод “Арсенал”................................................................................... 172
ДЗУ Стара Загора................................................................................ 173
“Плама” Плевен................................................................................... 174
Красимир Гергов.................................................................................. 175
Николай Банев...................................................................................... 177
Георги Гергов....................................................................................... 178
Людмил Стойков.................................................................................. 180
Сашо Дончев........................................................................................ 181
Цеко Минев.......................................................................................... 183
Николай Гигов...................................................................................... 186
Динко Динев......................................................................................... 188
Ахмед Доган......................................................................................... 189
Христо Ковачки.................................................................................... 191
Атанас Бобоков.................................................................................... 192
Кирил Домусчиев................................................................................ 193
Ветко Арабаджиев............................................................................... 194
Веселин Марешки............................................................................... 195
Борислав Дионисиев........................................................................... 195
Петър Манджуков................................................................................ 196
Вазовските машиностроителни заводи (ВМЗ)................................. 197

Джордж Сорос..................................................................................... 198

Кой управлява парите на държавните дружества............................. 202

Университетът в Перник..................................................................... 203

Апетитите към “Доверие”................................................................... 204

Апетитите към “БДЖ – Товарни превози”........................................ 206

Евелин Банев........................................................................................ 207

Ирена Кръстева.................................................................................... 210

“Булгартабак холдинг” АД................................................................. 214

Цветан Василев.................................................................................... 215

Моника Янова...................................................................................... 218

Христо Бисеров.................................................................................... 221
6. За енергетиката........................................................................................... 224
7. За ядрената енергетика............................................................................... 249
8. За характера на човешката природа.

Теория на манипулациите.......................................................................... 281
9. Защо са важни възпитанието, образованието и културата...................... 291
10. За социалните мрежи, умниците и националната сигурност................. 293
11. Февруарските протести през 2013 г. в България. Длъжни ли

са протестиращите да знаят какво искат. За липсата

на нови лидери............................................................................................ 299
12. Конституция. Недостатъци на действащата ни конституция.

За и против Велико народно събрание..................................................... 321
13. Относно предложенията за президентска република

и двукамарен парламент............................................................................. 338
14. Човешки права. За разликата между човешки

и граждански права..................................................................................... 341
15. Държавно финансиране на политическите партии................................. 352
16. Цензове при гласуване................................................................................ 356
17. Задължителното гласуване......................................................................... 362
18. Избирателни системи................................................................................. 369
19. Електронно гласуване................................................................................. 379
20. Исландският модел..................................................................................... 389
21. Делян Пеевски и протестите против правителството

на Орешарски. Студентските протести.................................................... 398
Заключение......................................................................................................... 443 

Предговор

Когато през февруари 2013 г. възмутени хора в България излязоха на улицата (повод беше скъпият ток), бях сред тях. Когато през юли нещата в София отново закипяха
(заради назначението на Пеевски в ДАНС), бях далеч оттам, но следях социалните мрежи
и различните медии, опитвах се да разбера смисъла, да прозра перспективата. Би следвало да се очаква, че хората правеха същото. Нищо такова. Много следяха, малко опитваха.
Повечето в интернет вече “знаеха“ всичко (и за политиката, и за футбола) – какво и как
е ставало и става, как ще се оправим: “На мене жокер не ми требе – я си го знам – скакауец!” А опонентите им светкавично се квалифицираха като “червени боклуци” или
“тъмносини лумпени”. Множество словосъчетания обиколиха медиите, интернет и мухабетите, като например “мирен протест“, “нагла олигархия“, “липса на лидер“, “ролята
на интелектуалците“, “знаят ли протестиращите какво искат“, “необходимо ли е Велико
народно събрание“, “задължително гласуване“, “ценз при гласуването“, “продажни медии“, “мажоритарни избори“, “отзоваване на депутати“, “премахване на партийни субсидии“, “директно сезиране на Конституционния съд“, “Исландски модел“, “Швейцарски
модел“, “пряка демокрация“, “смисълът от нови избори“, “оставка“ и пр. В тази връзка
съставянето на съдържанието на тази книга не беше никак трудно. Реших, че въпреки
абсолютното разнообразие на хора и идеи, към всеки проблем може да се подходи повече
или по-малко аналитично, да се достигне до някакви истини, почиващи на общоприети
ценности. Смущаващо много граждани и журналисти коментираха неща, които не са
проучвали или не разбират достатъчно. Не съм политолог, социолог, социален антрополог или психолог, но се заех да класифицирам правилните (според мен) въпроси и да
потърся отговори. Искрената ми цел е да помогна на всички, които са се пробудили, но
не са достатъчно подготвени (те не са длъжни да са), да разберат какво продължение на
България искат. Човек никога не е чел и обмислял достатъчно, за да напише нещо идеално, но би могъл да създаде полезно или поне частично интересно четиво. Моят уважаван
баща казваше: “На този, който прекалено много чете, не му остава време нищо да напише”.

Книгата е предназначена за широк кръг от читатели, които биха желали да се запознаят с част от историята и някои от проблемите на държавността, обществото, както
и с различните алтернативи. Жанрът е справочна публицистика с елементи на разсъждение. Авторът моли специалистите за снизхождение, тъй като тук се обобщават редица
известни факти и теоретични постановки. Преднамерено са избегнати сложните научни термини и чуждиците там, където е възможно. Ако някой очаква поредната героична епопея за кражби и убийства, гарнирана със житиетата на видни мутри – ще остане
разочарован. Авторът изпитва неподправено презрение към преекспонирането на тази
тематика и нейното историческо значение. Основната идея в разказа и анализите е неедностранчивостта. Цитирани са десетки анализатори, учени и журналисти с различни нагласи. Авторът не е задължително съгласен с тях, но им благодари, защото те придават на
книгата допълнителен цвят и автентичност. Споменати са множество личности, които са
имали и имат преобладаващо влияние върху историческите и икономическите събития в
България през последните 24 години. Не е търсен отрицателен и дискредитиращ ефект за
никого. Сведенията са проверени от поне двама независими автори, без да е използвана
жълтата преса и други подобни източници.
От автора 

На моя дядо Крум Крайчев (1903 – 1977),
който ми обясняваше света с любов  

1. История на демокрацията и нейните теоретици

Учудващо е, че някой може да обитава света, без да се запита какво е
начало, какво е край, какъв е смисълът! Удивително е, че друг може да живее в
държава, без да се интересува кой и как го управлява, без да пожелае да участва в този процес! Алберт Айнщайн (1879 – 1955, немски физик и философ),
Стивън Хокинг (р. 1942, английски  физик и математик) и множество други
изключителни умове отсрамват човечеството по първия въпрос. Не по-малко
достойни са и мислителите – политици, политолози и социолози, разисквали
и анализирали държавното управление. Тази глава е за някои от тях и за историята на демокрацията. Важна ли е историята? Важна е, защото опитът е незаменим. Вярна ли е историята? Не и в детайлите, защото се пише и използва от
хора. Ако чуете термина “пряка демокрация“, в съзнанието ви изниква древна
Атина, където един площад хора е взел съдбата в ръцете си и е написал голяма,
важна история, като е издигнал принципите за свобода и равенство в култ. Ако
чуете имената Сократ (469 – 399 г. пр.н.е.), Платон (427 – 347 г. пр.н.е.), Арис­
тотел (384 – 322 г. пр.н.е.), знаете, че това са велики древногръцки мислители
и философи, живели по онова време и естествено обсъждали проблемите му
и давали насоки за решаването на някои от тях. Известно е, че думата “демокрация“ е гръцка и означава народовластие. В българския тълковен речник тя
е дефинирана така: “Форма на обществено-политическа организация, която
се основава на равни права на гражданите в управлението”. В оксфордския
определението е “Система на управление от цялото население или всички избираеми членове на държавата”. Трябва ли да възниква въпросът дали е едно
и също значението на термините “народ“ и “граждани“? На пръв поглед – не,
защото принципът за равенство изглежда пределно ясен. Но както тогава, така
и сега някои са били и са по-равни от другите.

Властта в града-държава Атина през 5 в. пр.н.е. е упражнявана само от
граждани, каквито са тогава свободните мъже, навършили 20 години – почти
40 хиляди на фона на население от четвърт милион. От тях не повече от 5 хиляди участват редовно в събранията, провеждани около 3 – 4 пъти месечно.
Всички останали 7/8 от населението, независимо дали ще ги наречем народ,
или по друг начин, са или роби, или безгласни букви. Тогава няма в чист вид
нито свобода, нито равенство, но това е характерно за времето и не омаловажава явлението. Корнелиус Касториадис (1922 – 1997, гръцки политически
философ, психоаналитик, социален критик и икономист) твърди, че основа на
Атинската демокрация не е робството: богатите притежават роби, но повечето от останалите – не. Основата на Атинската демокрация се крие в това, че
селяните вървят по 25 км, за да стигнат до събранието на площада, на кое­то 

да обсъждат и решават; атинските занаятчии и моряците от Пирея правят същото. Карл Маркс (1818 – 1883, немски философ, писател, социолог и полит­
икономист) пише, че истинската социо-икономическа основа на древната демокрация е всъщност малката независима продукция на свободни фермери и
занаятчии, и според някои е прав. Твърди се, че демокрацията в Атина не е и
съвсем пряка, защото там съществуват изборни длъжности. Да, има, но основните правомощия се изпълняват на ротационен принцип: в рамките на един
месец едно определено племе (род) държи определени позиции, на следващия
месец е ред на друго и т.н. Архонтите са избирани чрез жребий. Атиняните избират хора чрез гласуване само за позиции, които изискват специалност, като
например генерал. Но и генералите подлежат на отстраняване. Нека приемем,
че пряка демокрация е съществувала – и в Атина, и в някои други гръцки градове.

Гласуването в Атина се извършва чрез вдигане на ръце или с камъчета.
По първия начин се избират длъжностните лица, а по втория се дават привилегии или гражданство. Не се изисква задължителен кворум освен при изключителни случаи, като осъждане чрез остракизъм (тогава са необходими 6 хил.
подадени гласове от около 40 хил. граждани). Остракон е парче или дъно на
керамичен съд, което се използва вместо бюлетина. При гласуването всеки
написва върху него името на онзи държавен деец, който според гласувалия
трябва да бъде изпратен за 10 години в изгнание и да напусне Атина. При разкопките на площада са открити повече от 1600 остракона с имената на 60 държавни дейци, което свидетелства, че тогавашните политически нрави и борби
са не по-малко ожесточени от сегашните. Остракизмът не се прилага повече
след 417 г. пр.н.е., когато става очевидно, че интригите изопачават неговата
същност.

Изобщо демокрацията в първична форма (протодемокрация) не възниква първо в Атина. Според Самуел Крамър (1897 – 1990, американски шумеролог), който се позовава на преведена от него поема, това става 2500 години порано в първите шумерски градове-държави. Те имат съвет на старейшините и
народно събрание и се управляват от републикански управител, който само по
време на война е избиран за военен вожд. Политическата организация на ранните шумерски градове-държави носи чертите на преустроеното в държавно
военно-демократично общество, което има изборни вождове, съвет на старейшините и народно събрание. Елементи на протодемокрация са налице и в Месопотамия, Индия, Мидия. Има данни, че още преди това в някои племенни
общности съществува примитивна демокрация: хората от племето провеждат
обсъждане за вземане на важни решения. Така те избират и своя вожд.
10

Що се отнася до мъдреците:

Сократ е един от символите на философията, създател на науката етика.
Притежава и забележителни умения като воин. Но поради голямото влияние,
което има върху младите, и различните му възгледи от тези на управляващите
се оказва неудобен. Срещу него е скалъпен съдебен процес, на който е обвинен, че развращава младежта и въвежда нови богове. Мъдрецът отказва да
избяга и е осъден на смърт чрез отравяне.

Платон е ученик на Сократ, философ и математик. Той никак не е ентусиазиран от мъдростта на такъв народ, който е убил учителя му. Прави следните изводи: “Народовластието проявява признаци на хаос и ниска степен на
компетентност при взимане на решения, формира бавно качествен управленски елит поради чести смени и прекалено обмисляне на всяко решение. Демокрацията е бавна власт, което е недопустимо по време на война. Тя лесно
ражда анархия и дори безвластие – предпоставка за диктатура на властолюб­
ци. Демокрацията е ценна, но крехка власт”. Платон предпочита управление
на философския и научен елит, който според него най-много се доближава
до добродетелта и истината. Твърди, че идеалният размер на един град по
отношение на населението (не на територията) е броят хора, които събрани на
едно място, могат да се чуват и говорят. Това е мощен аргумент за множество
съвременни учени да прокламират днешните медии и комуникации като отлична предпоставка за модерна представителна демокрация. Люис Мъмфорд
(1895 – 1995, американски социолог) обсъжда фразата на Платон в своя книга
от 1936 г. и отбелязва, че с изобретяването на радиото границите на пряката демокрация са се прeпокрили с границите на планетата. Платон твърди:
“Справедливостта – това е съглашение между хората нито да понасят неправда, нито да я причиняват някому”. Някои разглеждат тази мисъл като своеобразен кълн на либерални идеи. Платон (в своята книга “Държавата”) казва за
олигархията: ”... когато в държавата се почитат богатството и богатите, тогава не се почитат добродетелта и добродетелните хора”. Той характеризира
олигархията като държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на
хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в
управлението. Според Платон това е все едно за капитан на кораб да бъде
избран не този, който умее да управлява кораба, а този, който е богат – нещо,
което, освен че е несправедливо, но и противоречи на разума.

Ученик на Платон и учител на Александър Македонски (356 – 323 г.
пр.н.е., владетел на древна Македония) Аристотел изследва почти всяка тема,
достъпна за неговата епоха. На него дължим термина “политика”, дефиниран
като наука за държавата, и първопонятието за три управленски центъра – раз11

делението на властите. Той обособява 3 правилни държавни устройства и
съот­ветните им 3 неправилни в зависимост от два критерия: в чий интерес
се управлява и какъв е броят на управляващите. Правилни форми на държавното управление са монархия, аристокрация и полития. Съответните им неправилни еквиваленти са тирания, олигархия и демокрация. Демокрацията
за Аристотел е “управление на бедните” в тяхна собствена полза. Демагозите
власт­ват над мнението на народа и стават могъщи, защото фактически демосът упражнява властта чрез тях. Аристотел твърди, че политията е найдобрата държавна форма. Тя обединява в себе си положителните страни на
олигархията и демокрацията, но е освободена от техните недостатъци и крайности. Политията е “средна” форма на държавата и “средният” елемент в нея
доминира навсякъде: в правата – умереност, в имуществото – средни размери,
във властта – средна класа.

Херодот (484 – 425 г. пр.н.е., древногръцки историк) е първият, от когото
е запазено цяло произведение. Цицерон с право го нарича “баща на историята”. Той пръв разграничава демокрацията от олигархията и монархията.

Перикъл (495 – 429 г. пр.н.е., древногръцки стратег, водач на демократичната групировка) поема управлението на Атинската държава през 461 г.
пр.н.е. и управлява до 429 г. пр.н.е., като завършва реформите по демократизацията на полиса. Той дефинира демокрацията като управление в полза на
обществото. Атина при него достига своя апогей. Перикъл очертава следните
принципи на демокрацията: равенство пред закона, защита на изпадналите
в беда, уважение към съда, поставяне на общите дела над личността, дискусиите трябва да водят до мъдри решения, отхвърляне на тиранията. Някои
от разбиранията на Перикъл се тълкуват като наченки на либералните идеи.
Неговото управление се свързва и с началото на гражданското общество, въпреки че тогава не съществуват юридически структури на гражданите.

След 3 в. пр.н.е. Атина и нейната демокрация са в упадък. През 146 г.
пр.н.е. Атина попада под властта на Рим като съюзник със статут на свободен
град. Прогонването на Хипий (460 – 399 г. пр.н.е, последния атински тиранин)
през 510 г. пр.н.е. удивително съвпада с края на управлението на 7-те царе на
Рим (Тарквиний Горди (535 – 496 г. пр.н.е., 3-ти пореден цар от етруска фамилия) e изгонен през 509 г. пр.н.е.) и установяването на Римската република, която просъществува малко над 400 години. Думата “република“ идва от латински и означава дело на народа, държавно дело, публични дела. Според някои
Римската република допринася значително за развитието на различни аспекти
на демокрацията, но и там право на глас има само ограничено малцинство от
жителите – римските граждани. Отрицателно явление са изборните манипу12

лации, свързани с промяна в границите на избирателните райони. Редовно
висшите постове се заемат от представители на няколко фамилии. Касториадис защитава тезата, че пряка демокрация в Рим не е съществувала – имало е
олигархия. Интересно е, че след падането на Римската република през 3 в. се
дава гражданство на всички свободни хора, живеещи в рамките на империята.
В републиканския Рим на изборите се използват таблици, в които гласуващите отбелязват своето съгласие или отклоняват обсъжданото предложение.
От онова време в Рим са останали много мъдрости, една от които наистина
е непреходна: “Всичко омръзва – парите никога!“. Друга е приета за мото на
Европейския съюз: “Обединени в различието“.

Цицерон (106 – 43 г. пр.н.е.) е най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул. В основата на неговото учение, синтезиращо редица
други, е моралът. Живеейки в демократична република, Цицерон си позволява
серия обвинителни речи срещу Марк Антоний (54 – 30 г. пр.н.е., римски пълководец). В ролята си на триумвир последният отмъщава жестоко. Цицерон
е обезглавен на 07.12.43 г. пр.н.е., скоро след като Юлий Цезар (102 – 44 г.
пр.н.е., римски държавник) е провъзгласен за пожизнен диктатор, но по-късно – убит. Антоний прави компромис с убийците на Цезар, но не и с мъдреца.
По негово нареждане главата и ръцете на Цицерон са изложени на трибуната
на Римския форум. О времена, о нрави!

Не зная дали Атинската демокрация и Римската репуб­лика могат да се
нарекат романтичен период. Робите и жените тогава едва ли го чувстват по
този начин. Мъдреците също. Неслучайно минават близо 2 хилядолетия, преди хората сериозно да се върнат към идеята за демокрация.

Средновековните учени много малко се интересуват от демокрацията.
Известен цитат от онова време е твърдението на Тома Аквински (1225 – 1274,
италиански теолог и философ): “Когато един порочен режим се осъществява
от многото, той се нарича демокрация”. В средновековна Индия около 920 г.
в Тамил Нерду се практикува примитивна демокрация. На селските събрания
тогава са вписвали името на даден кандидат върху палмово листо и го пускали
в пръстена делва.

В началото на 16 в. Николо Макиавели (1469 – 1527, италиански философ, държавник и историк) прави своя класификация на формите на държавно
управление, като сред правилните поставя демокрацията наред с монархията
и аристокрацията.

Просвещението през 17 – 19 в., движено от буржоазията, свързва тясно
живота с науката. Това е период на интелектуален разцвет, чиито идеи подла13

гат на съмнение старите традиции и приемат рационалността като основен
житейски принцип. Появява се нова доктрина – на представителната демокрация, разделяща и балансираща 3-те основни граждански власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Това е заслуга отчасти на Джон Лок (1632 – 1704,
английски физиолог и философ) и най-вече на Шарл дьо Монтескьо (1689 –
1755, френски писател, юрист, социолог, историк и философ), в прочутия му
труд “За духа на законите”. Последният се обявява за свободно управление,
при което свободата се подкрепя от баланса на силите. Всяка една от властите
контролира останалите две. Учението на Монтескьо е морална и философска
система, която утвърждава трайно хуманните и демократичните норми в държавната уредба. Своето развитие получават и идеите на либерализма.

Жан-Жак Русо (1712 – 1778, швейцарски философ, писател и музиколог)
в края на 18 в. прокарва идеята за обществен договор и отрича феодалните задължения, които човек има по рождение и които са смятани до този момент за
“естествени“. За Русо републиката е най-съвършената държава. В нея всички
са равни пред закона. Държавата е основана на равноправен договор. Той клони към идеята, че единствената приемлива или истинска форма на демокрация
е пряката демокрация: “Демокрация и свобода има само там, където законодател е народът, където законите представляват не просто решение на мнозинството или на народни представители, а на всички граждани на държавната
общност”. Според Русо всеки, независимо от пола, образованието и имотното
си състояние, има право да изразява волята си по обществено значими проблеми, а всеки добронамерен, непосредствен, неегоистичен и здравомислещ
обикновен гражданин разбира колективната воля и общото благо по-добре от
свръхобразованата аристокрация, живееща в изкуствено създаденото висше
общество. Предпочитанията на Русо са към чистата демокрация, но тя изиск­
ва толкова добродетели, че подхожда единствено на “народ от богове”, т.е.
истинска демокрация никога не е имало и никога няма да има. “Мнозинството
да управлява, а малцинството да бъде управлявано – това противоречи на реда
в природата.”

“Човек се ражда свободен, но навсякъде е във вериги” – казва Русо в
“Обществения договор”. Според него британците мислят, че са свободни, защото избират своите депутати веднъж на всеки 5 години. Но те се заблуждават: те са свободни по 1 ден на всеки 5 години. Русо казва още: “И най-силният човек не е достатъчно силен да бъде господар през цялото време, ако не
превърне силата в право, а подчинението в дълг. Властта и силата се нуждаят
от узаконяване, което произтича директно от правото. Като контрабаланс на
силата служи влиянието. Решението взема не този, който влияе, а върху когото
се влияе. Влиянието въздейства върху съзнанието, а силата – върху физиката.
14

Насилието е винаги умишлено, а влиянието може да бъде неумишлено. Влиянието може да прикрива някаква манипулация”.

През 1215 г. в Англия е приета Магна Харта (Magna Charta Libertatum),
която гарантира и защитава правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава
кралската власт и представлява началото на демократичното конституционно
право. С Магна Харта започва процес, водещ до първия изборен парламент в
Англия през 1265 г. Избират го по-малко от 3% от населението. Ще минат още
стотици години, преди това да се промени. Постепенно монархът се превръща
във фигурант. Славната революция от 1688 г. сваля Джеймс II (1633 – 1701,
крал на Англия) и възкачва на английския трон Уилям III (1650 – 1702, холандец, щатхалтер на Нидерландия). Това полага началото на съвременната
английска парламентарна демокрация. Никога след това монархът не разполага с абсолютна власт, а Законът за правата (Bill of Rights) от 1689 г. е един
от най-важните документи в политическата история на Великобритания. Той
повлиява авторите на американската конституция и по-специално Джеймс
Мадисън (1751 – 1836, 4-ти президент на САЩ) при написването на първите
10 допълнения, известни като Закон за правата.

Първата държава, която приема демократична конституция, е Корсиканската република, която отвоюва острова от Генуа през 1755 г. Дадени са
избирателни права и на жените, което е революционно. Но тази република
просъществува само 13 години.1769 г. е съдбовна от гледна точка не само на
падането на Корсика под френска власт, но и на раждането на Наполеон I Бонапарт (1769 – 1821, 1-ви император на Франция), което, разбира се, определено няма много общо с демокрацията.

Френската революция от 1789 – 1799 г. води до премахването на абсолютната монархия и след кратко републиканско управление се стига до установяването на империята на Наполеон I Бонапарт. Тази революция често се
схваща като отбелязваща “зората на съвременната епоха“, а нейните сътресения са етикирани като “триумф на либерализма“. Тя действително оказва силно въздействие върху обществения живот в Европа, стимулирайки демократичните идеи – социализъм, либерализъм и консерватизъм. След нея се ражда
използваната в европейската цивилизация ос за разделение на идеологиите
ляво-център-дясно. През август 1789 г. е изработена Декларацията за правата на човека и гражданина, а през 1791 г. е гласувана и приета конституция.
Франция става конституционна монархия. Създаден е и свободен съд – според идеите на Монтескьо и Русо.
15

На 04.03.1848 г. във Франция след буржоазно-демократична революция
е въведено всеобщо избирателно право за мъжете, навършили 21 години. През
декември същата година е приета Конституция на Втората република, която
дава големи правомощия на президента – в случая Луи-Наполеон Бонапарт
(1808 – 1873, племенник на Наполеон I Бонапарт).

След 6-месечна обсада на Париж и капитулация на 100-хилядната френска армия във Френско-пруската война недоимъкът предизвиква нова революция и на 18.03.1871 г. е провъзгласена Парижката комуна. Тя просъществува
72 дни под девиза “Хляб или куршум!”. Определяна е като анархистка или
като социалистическа. Разгромена е с цената на 30 хил. убити. Тогава армията
и полицията са разпуснати. Държавните служители са освободени от работа и техните длъжности стават изборни. Църквата е отделена от държавата.
Парижката комуна провъзгласява правото на вот на жените, но то е отменено
след падането и� и е върнато чак през 1944 г. от Шарл дьо Гол (1890 – 1970,
френски генерал и президент на Франция).

Първата голяма нация, постигнала всеобщо избирателно право през
1893 г., е Нова Зеландия. Южна Австралия въвежда избирателно право на жените през 1894 г. След борбата на нежния пол за права, наречена суфражизъм,
през 1905 г. вече и в Европа жените могат да гласуват. Първата страна, в която
те получават възможността да избират и да бъдат избирани, е Финландия, която по това време е част от Руската империя. През Първата световна война това
право им е дадено и в Норвегия и Дания, а след войната – и в Канада, Русия,
Германия и Полша.

В Северна Америка след 1620 г. емигрират английски пуритани, които
създават 13 колонии в Нова Англия. Тяхното управление е в известна степен
демократично. 154 години по-късно те водят война с Великобритания за своята независимост, която обявяват с Декларацията за независимост на САЩ (написана най-вече от Томас Джеферсън (1743 – 1826, американски политически
философ, агроном, градинар, архитект, археолог и 3-ти президент на САЩ),
подписана от Континенталния конгрес на 04.07.1776 г. 11 години по-късно е
приета Конституцията на САЩ (1787 г.), която е допълнена с Декларация за
правата от 1789 г. Конституцията предвижда изборно правителство и защита на гражданските права и свободи за някои граждани. Един от бащите и� –
Джеймс Мадисън, е силно повлиян от идеите на Монтескьо. Тогава най-вече
възрастните бели собственици на имоти имат право да гласуват. До 1840 г.
това право добиват повечето възрастни бели граждани. Добре известна е Американската гражданска война (1861 – 1865), предизвикана от непримиримостта на Ейбрахам Линкълн (1809 – 1865, 16-ти президент на САЩ) към робство16

то. Започват я отцепилите се 11 южни щата, но я губят безславно. Тогава са
осигурени пълни избирателни права на гражданите със Закона за правото на
гласуване от 1965 г. Да, САЩ е държава само на 237 години, а всички нейни
граждани могат да гласуват едва от 48. Самият Ейбрахам Линкълн определя
демокрацията като “власт на народа, за народа и от народа”.

Томас Джеферсън е привърженик на демокрацията и според него: “Всичко се изменя, но не и естествените права на човека”. Той възприема идеите
за обществения договор и смята, че правата на човека трябва да бъдат признати от държавата и същевременно тя да ги гарантира. Името му се свързва с написването на Декларация за независимостта и Декларация за правата.
В първата той леко променя формулираните от Джон Лок естествени права
от “живот, свобода и състояние” на “живот, свобода и стремеж към щастие”.
“Джеферсъновата демокрация” се превръща в политически и социален култ
към “обикновения човек”, човекът, който може да се отдаде на всяко начинание. Той може да обработва земята със собствените си ръце, да чете юридически учебници и трактати по наболелите проблеми на деня, умело да защитава
дадена позиция в съда или в градския съвет, да притежава оръжие (като конституционно право) и да го използва за защита на гражданските си свободи,
ако се наложи. Според Джеферсън: “Формата на държавата трябва да бъде
демократична република на фермерите. Основен принцип в държавата следва
да е изборното начало. Трябва да има народен контрол върху дейността на
всички държавни институции.” Джеферсън остро критикува идеята, че републиката е форма на управление само за малките държави: “Правата на щатите
не трябва да се орязват за сметка на федералната власт. Трябва да се гарантира
участието на народа в управлението на САЩ”.

Александър Хамилтън (1757(5) – 1804, баща-основател на САЩ, офицер, икономист, политически философ) е един от първите адвокати по конституционно право и първи министър на финансите. Наричан е “човекът, който
повече от всеки друг проектира правителството на Съединените щати“. Той
изгражда интересите на едрата буржоазия и плантаторите. Хамилтън е много
популярен и уважаван. Според него: “Хората се раждат разделени на низши и
висши. Държавата трябва да бъде в ръцете на висшите, за да могат да държат в
подчинение низшите. Демокрацията е власт на черните с цел да се ликвидира
чистата собственост”. Привърженик е на монархията: “Само несменяемият
орган може да задържи неустойчивостта на низшите слоеве. Ще има избор на
президент, но той трябва да е пожизнен. Трябва да бъде въведен имуществен
ценз в държавното управление. Трябва да управлява този, в чийто ръце се
намира кесията. Трябва да има силна централна власт”. Именно на Хамилтън
принадлежи идеята за двукамарен парламент.
17

Алексис дьо Токвил (1805 – 1859, френски историк и социолог) през
1835 г. анализира демокрацията в Америка и търси отговор на въпроса какво
я прави толкова стабилна. Първият отговор е всеобщото избирателно право,
конституционализмът, разделението на властите и федералното устройство
на държавата. По-интересен е вторият му отговор: ефективността от приложението на системата от “сдържания и противотежести“, която регулира баланса на властите и осигурява хармоничното развитие на обществото. Като
негативни прояви на американската демокрация Токвил посочва тиранията на
мнозинството, най-общо разбирана като господство на общественото мнение.
Той се съгласява с Аристотел и Монтескьо, че балансът на богатството определя баланса на политическата власт, но намира, че американското общество
притежава различна от европейската аристократична етика, а именно тази на
усърдната работа и печеленето на пари. Там обикновеният човек има безпрецедентно ниво на достойнство и не се чувства задължен на елита. А явления
като безграничният индивидуализъм и пазарният капитализъм са пуснали корени до невероятна степен.

Алексис дьо Токвил е аристократ по произход, либерал по политически
убеждения и консерватор по темперамент. Той приема, че равенството на хората (политическото равноправие по онова време и ставащото все по-изразено
уеднаквяване на условията, демократичните “маниери” и начините на поведение, които наблюдавал в Америка) е неизбежно. В книгата си “Демокрацията
в Америка” Токвил пише: “...ако силите, водещи до равенство, разполагат с
достатъчно време, за да предизвикат желаните от тях резултати, демократичните системи ще започнат да клонят към саморазрушение поради неизбежно обратнопропорционалната връзка между равенството и демокрацията, от
една страна, и последиците в дългосрочен план от равенството, от друга”. Той
гледа на мнозинствата като на постоянна заплаха за основните свободи, но
при все това вярва, че “... моралната власт на мнозинството се основава върху принципа..., че интересите на многото следва да бъдат предпочетени пред
интересите на няколкото”. Токвил поставя вярванията, обичаите, навиците,
по-високо от конституцията и законите, понеже без подкрепата на вярванията
правните системи биха станали безсмислени, както според него се е случило в
някои страни от Южна Америка по негово време. Той смята, че развитието на
търговията и пазарните отношения предвещава края на аристократичния дух.
Малко внимание обаче обръща на опасностите от крайните форми на икономическа неравнопоставеност.

Половин век след Токвил Джеймс Брайс (1839 – 1922, британски юрист,
историк и политик, посланик в САЩ) разсъждава върху бъдещето на демокрацията под влиянието на Първата световна война. Той пише: “Демокрацията не
18

е господството от народа и за народа. Народът обявява за цел на управление­
то благоденствието на цялото общество, а не само на определена част. Той
предоставя средствата за постигането на тази цел на съграждани, които имат
волята за осъществяването на тази цел. Той наблюдава тези избрани граждани, за да бъде сигурен, че те няма да злоупотребят с поверения им пост”.
Брайс набляга на определящото значение на свободната преса и общественото
мнение. Той твърди още, че на демокрациите им липсва “духовното”, от което
трябва да се зареждат, когато все повече граждани се оттеглят от отговорността, която всички трябва да поемат, оставяйки я на професионалните политици,
и това в крайна сметка предизвиква вербални недоволства и антинастроени
активисти.

В България жените, които са се омъжвали, получават избирателно право през 1938 г. Всеобщо избирателно право над 18 години се въвежда през
1947 г. с т.нар. Димитровска конституция. Последни избирателно право у нас
получават военните. Първи народни представителки има в 26-тото обикновено народно събрание (НС) през 1945 – 1946 г. По това време е назначена
и Цола Драгойчева (1898 – 1993, първата жена-министър). Вера Златарева
(1905 – 1977, първата жена-адвокат, народен представител) е и първата българка, изказала се от парламентарната трибуна. При първите избори в България вотът е мажоритарен. Те се провеждат между 30 септември и 7 октомври
1879 г. Избирателната активност е 32%. 1-вото ОНС работи само 32 дни и е
доминирано от либералната партия. Консерваторите получават почти 5 пъти
по-малко гласове. Тогава гражданите имат избирателни книжки. Пишат бюлетините сами у дома и се явяват пред общината, където разсилният ги вика
поименно. Пропорционалното гласуване е въведено през 1912 г. Тогава е наложено и задължително гласуване, което не води до особено повишаване на
избирателната активност. След 09.09.1944 г. комунистическата партия връща
мажоритарната система. Тогава се избира 26-ото ОНС. Влизат 5 партии, а
Българската работническа партия (БРП) (комунисти) получава 34,1%. Толкова
има и Българският земеделски народен съюз (БЗНС) (казионен). При следващото 6-то велико народно събрание (ВНС) под силен натиск от страна на правителството избирателната активност достига 92,6%, като БРП (комунисти)
получава 53,14% от гласовете и 277 от 465 места в парламента. Останалите
организации от прокомунистическия Отечествен фронт имат 89 места, а опозиционните партии – 99. Постепенно изборите се превръщат в “цирк, гарниран с народно веселие.“ Въпреки това Българската социалистическа партия
(БСП) убедително печели и първите свободни демократични избори за 7-мо
ВНС, проведени на 10.06. и 17.06.1990 г. Тя получава 210 от 400 гласа. През
следващата година Съюзът на демократичните сили (СДС) за първи път над19

делява в изборите за 36-ото ОНС, като взема 110 от 240 мандата. Така България трудно поема по пътя на своя уникален и мъчителен преход.

Емил Асемиров (псевдоним на Емил Тепавичаров, писател и политически анализатор) пише (2002): “Политическата практика на утвърдените и
парламентарно представени партии както на власт, така и в опозиция разкрива безпощадно истинските цели на тяхната политическа дейност – служба на
собствените егоистични интереси, на групировките, които ги финансират, на
чуждестранните покровители и цинично пренебрежение към интересите на
огромното мнозинство български граждани. У нас се утвърди модел на фасадна демокрация, с фасадни институции (по смисъла на Хана Аренд (1906 –
1975), немски политолог и философ, която в своя труд “Елементи и произход
на тоталитарното управление” поставя под общ знаменател фашизма и комунизма.)

В България модерният феномен на спонтанната демокрация започва да придобива популярност в края на 2006 г., когато се провеждат президентски избори. Година по-късно българската блогосфера активно отразява протестите в защита на природен парк “Странджа”, организирани като
флашмоб (внезапна вълна) и движение на критичната маса (масово излизане
на велосипедисти, скейтъри, хора на ролкови кънки и др. по улиците). Блогърите се оказват изключително актуални, бързи и точни. Голям тласък на
спонтанната демокрация дават големите социални мрежи като Фейсбук. На
частичните местни избори за кмет на София през 2009 г. инициативен комитет излъчва за кандидат под наслова “Блогър за кмет на София” Теодор Дечев
(р. 1962, редактор, политик, председател на Съюза за стопанска инициатива).

В Гърция жените получават избирателно право едва през 1952 г., а в
Швейцария – чак през февруари 1971 г. Една от последните държави, признала това право на жените, е Кралство Бутан – през 2008 г.

20 в. е изпъстрен с приливи и отливи на демокрация, обусловени от
2 световни войни, разпадане на империи, деколонизация, революции, религиозно противопоставяне. През 20-те години демокрацията е в подем. От 1919 г.
до идването на власт (30.01.1933 г.) на Адолф Хитлер (1889 – 1945, немски политик, лидер на Националсоциалистическата германска работническа партия
(NSDAP)) в Германия се прави първият опит за налагане на либерална демокрация – Ваймарската република и нейната конституция след краха в Първата
световна война и падането на монархията в хода на Ноемврийската революция.
Конституцията е създадена чрез отсяването на най-доброто от всички познати
конституции, но крайният резултат е незадоволителен, а републиката – крех20

ка. Икономическата криза, инфлацията и опитите за комунистически преврат
добре показват, че през 1923 г. демократите там са малцинство. Демократичният подем е заглушен от световната икономическа криза, наричана Голямата
депресия (1929 – 1941). Светът е разочарован. В периода около 1930 г. навсякъде в Европа се установяват авторитарни системи, а демокрацията и либерализмът изглеждат погубени. Втората световна война (1939 – 1945) обръща
тенденцията в Западна Европа. На 09.05.1945 г. Вилхелм Кайтел (1882 – 1946,
фелд­маршал) подписва безусловната капитулация на Германия. Започва ново
демократично възраждане. Но някои държави на Изток остават в Съветския
блок, където се провеждат фиктивни избори. След 1968 г. социалистическата
демокрация на Източния блок започва да печели все повече привърженици на
Запад. Младежки движения в САЩ и Европа прокламират постмодернистичните ценности любов, мир и свобода.

Деколонизацията води до номинално демократични системи за редица
нови държави. Индия се отделя от Британската империя през 1947 г. и днес е
най-голямата демокрация в света. Испания, Португалия, Аржентина, Боливия,
Уругвай, Бразилия, Чили и др. се връщат към гражданско управление в края
на 70-те и началото на 80-те години. 10-15 години по-късно това се случва и в
държави от Източна и Южна Азия и Африка.

През март 1985 г. Михаил Горбачов (р. 1931, съветски политик) е избран
за  генерален секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз (КПСС)
и започва реформаторска политика (перестройка), съпроводена с прозрачност
на решенията (гласност). Целта е да се изведе Съветският съюз от стопанската
криза и стагнацията. Волно или неволно тази политика води до разпадане на
системата на “реално съществуващия социализъм” и до нова победа на либералната демокрация. Интересни други примери са Революцията на розите в
Грузия, Оранжевата революция в Украйна, Революцията на кедрите в Ливан,
Революцията на лалетата в Киргизстан и революцията в Тунис.

През 1989 г. се лансира Вашингтонският консенсус. Той съдържа препоръки за икономически политики, които съставят “стандартния“ пакет от реформи, предлаган и рекламиран за обременените от кризи развиващи се страни от базирани във Вашингтон институции – Международния валутен фонд
(МВФ), Световната банка (СБ), Министерството на финансите на САЩ, както
и фондацията Heritage, института Brookings и Федералния резерв на САЩ.
Вашингтонският консенсус се асоциира с неолибералните политики като цяло
и води до разрастваща се роля на свободния пазар, ограничения на държавата,
влияние на САЩ, глобализация в по-широк смисъл и суверенитет на страните. През 1971 г. Ричард Никсън (1913 – 1994, президент на САЩ) забранява
21

конвертируемостта на долара в злато, с което то престава да бъде световно
платежно и резервно средство. Малко след това МВФ и СБ започват налагане
на икономическа неолиберализация на развиващите се страни чрез условия за
отпуснатите заеми. Много често този набор от икономически реформи се нарича “шокова терапия“. Вследствие от ипотечната и световната икономическа
криза от 2007 г. през 2008 г. избухва световна финансова криза. Тя се изразява
в силно влошаване на основните икономически показатели на развитите страни. Последвана е от глобална рецесия. През април 2011 г. Доминик Строс-Кан
(р. 1949, френски политик) по това време изпълнителен директор на МВФ,
заявява, че Вашингтонският консенсус с неговите опростени икономически
представи и рецепти се е провалил с настъпването на световната икономическа криза и остава в историята.

България е 54-та в света по “индекса на демокрация” през 2012 г., измерван от Economist Intelligence Unit (аналитичното звено на британското списание Economist), като Норвегия е най-демократичната страна, а Северна Корея – най-недемократичната. В момента съществуват около 125 демокрации,
а всички независими държави в света са приблизително 196. Малко над половината от хората на планетата живеят в условия на демокрация. За свободни
страни, т.е. зачитащи основните човешки права и върховенството на закона,
се считат около 86 държави, в които е съсредоточено почти 40% от световното
население.

Съществуват множество мнения и определения за демокрацията, свързани с основните и� ценности и проблеми. Не е възможно, а и не е необходимо
да цитирам всички. Ще се огранича до някои по-интересни.

Йозеф Шумпетер (1883 – 1950, австрийски икономист и политолог) нарича демокрацията сурогат на вярата на интелектуалеца, лишен от религия.
Според него държавата не бива да се разглежда извън страната и времето. В
книгата си “Капитализъм, социализъм и демокрация” (1942) Шумпетер твърди, че може би най-доброто, което може да се постигне в съвременните демокрации, е не да се предотврати създаването на управленски елит, а да се
осигури “обращение на елитите”.

Морис Дюверже (р. 1917, френски политолог) определя демокрацията
преди всичко като “свобода на народа и за всяка част от народа”, както това е
формулирано във френската конституция от 1793 г. И тази свобода е не само
за привилегированите по рождение, по щастлива съдба, по длъжност, по образование, а реална свобода за всички, което предполага определено равнище
на живот, определено общо образование, определено социално равенство, определено политическо равновесие.
22

Ема Голдман (1869 – 1940, американска анархистка и политическа активистка) се посочва като най-вероятен автор на фразата: “Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”. Нямам мнение относно авторството, но ми се
струва, че тук някой е преписвал Томас Хобс, който казва: “Ако алгебричното
равенство и геометричните теореми засягат нечий интерес, то те отдавна да са
оборени. А ако това се е окажело невъзможно, то те отдавна да са изгорени”.

Във връзка с името на Уинстън Чърчил (1874 – 1965, английски политик и държавник), разбира се, очаквате фразата: “Казано е, че демокрацията
е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра“. Тя толкова
често е цитирана, че се е превърнала едва ли не в политологически кич. Повечето хора изпускат първите три думи, които недвусмислено сочат, че Чърчил
цитира фразата, а не се изживява като неин автор. Нека ви предложа друга
негова мисъл: “Всичко, което съм искал, е било съгласие с моите желания след
конструктивна дискусия“. Всякакъв допълнителен коментар тук би бил също
кич.

Карл Попър (1902 – 1994, австрийски политолог и философ) в своята
книга “Отвореното общество и неговите врагове”, излага разбирането си, че
демокрацията не може да се определи, като се изхожда от това “кой управлява” или “кой се ползва от властта”. Опитът показва, че който и да е на
власт, винаги изпитва силна съблазън да злоупотреби с нея. Ето защо политически по-важният въпрос е не кой притежава властта, а как се контролира
нейното използване. Под демокрация Попър разбира не нещо неопределено
от рода на “власт на народа” или “власт на мнозинството”, а система от институции (сред тях са и всеобщите избори, т.е. правото на народа да сменя
своето правителство), която позволява осъществяването на публичен контрол
над властимащите и тяхната смяна по волята на управляваните и която им
дава възможност да извършват реформи без прилагането на насилие дори против волята на управляващите. Това определение е съпътствано от два извода.
Първо, могат да се разграничат 2 основни форми на управление – демокрация
и диктатура (или тирания). Второ, “принципът на демократична политика” се
състои в това да се създадат, развият и защитават политически институции,
способстващи избягването на тиранията.

Ралф Дарендорф (1929 – 2009, германски социолог, политик и публицист) определя демокрацията като правителство, избрано от народа, а ако е
необходимо, сменяно от народа по изборен път, чрез демократичния процес.
За него тя е и система на управление. Общият знаменател на истинската демокрация и ефективната пазарна икономика според Дарендорф е гражданското
общество. За да бъде демокрацията реална, е необходим плурализъм на граж23

данското общество с неговите съставни елементи – независими организации
и институти като междинни звена между правителството и индивида, различни фондации, малки предприятия и т.н.

Сергей Левицки (1908 – 1983, руски философ) предлага да се разграничават дух на демокрацията – свобода на личността, правова държава и вторичните задължителни нейни признаци – парламентарен строй и всеобщо избирателно право.

Карл Бекер (1873 – 1945, американски историк) твърди, че демокрацията е понятие, което се съгласува с всяка колекция от социални факти.

Венелин Ганев (1880 – 1966, юрист, дипломат и политик) в книгата си
“Демокрация: същност и основни начала” (1946) я разглежда като форма на
държавно управление и на държавно устройство, която е изградена върху: статични начала, които са колективистични – въздигането на народа във върховен
конституционен орган (принципът на народовластие и представителството), и
индивидуалистични – запазване на личните права и свободи (всеобщото избирателно право за пълнолетните граждани, свободата на сдружаването, плурализмът на политическия живот, свободата на словото, достъпът до информация и др.); динамични начала, които засягат самото управление (дейността
на държавните органи се насочва от общо благо, включващо принципите на
демокрацията като съхраняване целостта на държавната и обществената система, на стопанското и духовното издигане на гражданите). Ганев обособява
конституционномонархична, президентска и парламентарна демокрация. За
него демокрацията е и може да бъде само политическа. Чрез своята същност
тя дава възможност да се осъществи управление, напълно адекватно с колективната народна душа, и да се разгъне божественото у човека.

Корнелиус Касториадис определя предмета на политиката като създаване на институции, които след като бъдат изградени и интериоризирани от
индивидите чрез пряка демокрация, ги улесняват възможно най-много в достигането до социалната и личната им автономия. Но нашето общество не е
автономно и следователно то не може да направи някой автономен, и обратното.

Съществуват различни класификации на теориите на демокрацията.
Бари Холдън (р. 1940, британски политолог) обособява 5 вида теории: теория
за радикална демокрация, нова радикална демократична теория, плуралистична демократична теория, елитарна демократична теория и либералнодемократична теория. Робърт Дал (р. 1915, американски политолог) се основава
на тройното деление: Медисонова, популистка и полиархична демокрация.
24

Изключително популярно и разпространено е изследването на Джовани Сартори (р. 1924, италиански политолог) “Теория на демокрацията”, където той
различава теория на изборната демокрация, демокрация на участието, референдумна демокрация и конкурентна теория на демокрацията. Най-ярък е контрастът между теорията на демокрацията на участието и конкурентната теория на демокрацията. Според Джовани Сартори съществува приемственост
между класическата либералнодемократична теория и по-късните плуралистичноконкурентни убеждения, докато популистките и радикалните теории на
демокрацията си остават с периферно значение, тъй като са изцяло и само
нормативни теории.

Най-общо се различават два вида демокрация – пряка (директна) и представителна (репрезентативна). Първата не се практикува в чист вид в нашето съвремие. Но има смесени демократични устройства (Швейцария), притежаващи отделни елементи на представителната и на пряката демокрация.
Представителната демокрация може да бъде парламентарна (Германия) и
президиална (САЩ, Бразилия, Аржентина). Към първата спадат и днешните
конституционни демократични монархии (парламентарните кралства Великобритания, Белгия, Дания, Япония, Норвегия, Швеция и много др.). Съвременното разбиране за демокрацията е либералнодемократично.

Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия е конституционна монархия. Състои се от 4 историко-географски области: Англия,
Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Върховен глава е кралят (кралицата).
Кралската власт е символична. Престолът се наследява от първородния принц
или принцеса. От 1952 г. на трона е кралица Елизабет II (р. 1926 и по божия
милост кралица на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и всички други кралства и територии, глава на британската общност, защитник на вярата). Уелският принц Чарлз (р. 1948) е неин наследник. Парламентът се състои от Камара на лордовете (Горна) и Камара на общините
(Долна). Под законодателен орган във Великобритания се разбира единството
на двете камари и монарха. Парламентът функционира в условия на конституция, която не е единен нормативен акт, а набор от закони, прецеденти (неписани норми (актове)) и конвенционални съглашения. Камарите заседават
отделно и са конституирани на напълно различни принципи. Горната се състои от 500 пожизнени перове, 92 техни наследници и 26 висши духовници.
Те не се избират и това е 700-годишна практика. Назначават се пожизнено.
Долната има 659 членове, избирани мажоритарно с относително мнозинство
по избирателни райони и с 5-годишен мандат. Интересен е фактът, че в залата
и� в Уестминстърския дворец има само 427 места. В същия дворец заседава и
25

Горната камара. Нейната власт да отхвърля закони, приети от Долната камара,
е силно ограничена. Лордовете не могат да отлагат финансов законопроект за
повече от месец. Те не могат да отлагат и повечето други обществени закони
за повече от две парламентарни сесии или 1 календарна година. Британското
правителство предлага реформиране на Камарата на лордовете, като предвижда намален състав и въвеждане както на избираемост, така и на 15-годишен
мандат. Доминираща политическа фигура в Обединеното кралство е министър-председателят. Той и ръководеното от него правителство се отчита само
пред долната камара, която осъществява и парламентарния контрол над държавните финанси. Тя не избира министър-председателя, но позицията на партиите в нея е от първостепенна важност при избора му. Монархът назначава за
министър-председател този, който най-вероятно има подкрепата на Долната
камара – нормално лидерът на най-голямата партия. Лидерът на втората по
големина партия става лидер на опозицията. В съвремието министър-председателят винаги е член на Долната камара. В Обединеното кралство доминират
две партии и това влияе значително на организацията на избирателния процес – от издигането на кандидатите и делението на страната на избирателни
окръзи до начина на пресмятане на гласовете на избирателите. Консервативната и юнионистка партия е продължител на Партията на торите, създадена
през 1678 г. Управлява в продължение на около 2/3 от миналия век и в настоя­
щия момент. Лейбъристката партия е лявоцентристка. Основана е през 1900 г.
и в момента е в опозиция. Либерално-демократическата партия е трета по
значимост. Сега е коалиционен партньор на консерваторите.

Германия е федерална парламентарна република, съставена от 16 провинции (Bundesländer). Две от тях (Хамбург и Бремен) представляват свободни
градове, а градът-провинция Берлин има статут на федерална столица. Всяка
провинция има своя конституция, парламент (Бундестаг и Бундесрат) и правителство. Държавният глава е федерален президент, избиран за срок от 5 години от специално федерално събрание, което се състои от членовете на Бундестага, Бундесрата и делегати, избрани от законодателната власт (Ландтаг) на
федералните провинции. Той разполага със силно ограничена от конституция­
та власт. Може да бъде отстраняван чрез процедура на импийчмънт. Глав­ният
законодателен орган е германският Бундестаг с около 600 членове, избиран
на 4 години. Германският Бундесрат е втората камара (палата) на германския
парламент, която представлява отделните провинции на федерално ниво. Той
е легитимиран индиректно чрез преки избори от народа. Негови членове са
министър-председателите на провинциите и кметовете на свободните градове
и столицата, които са избрани на местни избори. Изпълнителният орган е правителство начело с федерален канцлер, който се избира от Бундестага и играе
26

водеща роля в държавата. Министрите се назначават от президента по предложение на канцлера. Основните партии са Християндемократически съюз,
Германска социалдемократическа партия, Свободна демократическа партия и
Съюз 90/Партия на Зелените.

Конфедерация Швейцария е федерална парламентарна република, състояща се от 26 кантона – 20 т.нар. “пълни кантона” и 6 “полукантона”. Кантонът представлява полунезависима малка държава в рамките на Швейцария.
Всеки от тях има конституция, парламент, правителство и съд. Устройството
на управлението в Швейцария представлява действащ баланс между пряка и
представителна демокрация. В конфедерацията се провеждат често референдуми на общинско, кантонално и федерално ниво за приемане или отхвърляне
на особено важни въпроси в местен, национален или международен план. В
общините и някои отделни кантони има създадени дори формални държавни
общности, където на открито се събира цялото, имащо право на глас, население, за да гласува. Последната конституция е приета също чрез референдум на
18.04.1999 г. Парламентът представлява федерално събрание с 2 равноправни
палати – Национален съвет от 200 депутати, избирани на всеки 4 години, и
Съвет на кантоните, който се състои от 46 депутати – по двама от кантон и по
един от полукантон. Правителството на Швейцария се излъчва от парламента. От 1959 г. насам федералното правителство (съвет) е съставено по т.нар.
“вълшебна формула” от представители на четирите по-големи партии. Тази
колегия от 7 министри е един вид колектив, който се ръководи от министърпредседател. Федералният съвет не може да разпуска федералното събрание,
а то, от своя страна, не може да отстрани федералния съвет. В конституционната действителност се оформя по-силна позиция на федералния съвет, чиито
членове са на дългосрочна служба. Чрез свикване на общ федерален референдум дори група граждани може да се противопостави на закон, който вече е
приет от парламента, ако събере 50 хил. подписа в рамките на 100 дни. Успее
ли групата, биват насрочвани национални избори и с просто мнозинство се
решава дали да бъде приет, или отхвърлен този акт. Осем кантона могат също
да предизвикват референдум по федерален закон. Федералната конституция
позволява на гражданите да вкарват поправки, ако се съберат 100 хил. души,
които да подпишат предложената поправка в рамките на 18 месеца. Националният съвет, от своя страна, може да излезе срещу нея с контрапредложение,
като гласоподавателите трябва да изразят предпочитанието си на балотаж, в
случай че и двете предложения бъдат приети. Поправките в конституцията,
независимо дали са внесени от граждански инициативен комитет, или от парламента, трябва да бъдат приети с т.нар. двойно мнозинство – и при националния вот, и при гласуването в съответния кантон. Елементите на директната
27

демокрация в Швейцария не са довели до революция или хаос, а с течение на
времето са придобили по-скоро предпазен характер. Политическата класа в
страната желае да ограничи правото за обявяване на референдум, да увеличи
минималния брой нужни подписи и да намали времето за събирането им. Тя
опитва това в името на “ефективността”, защото понякога тези преки гласувания водят до неочаквани и разнопосочни резултати. Но швейцарците отхвърлят това, защото техният начин на държавно устройство е дълбоко залегнал в
ценностната им система.

САЩ е федерална конституционна република, състояща се от 50 щата
(последните, присъединени през 1959 г., са Хаваи и Аляска), 1 федерален окръг – Вашингтон, окръг Колумбия и няколко други територии. Висш орган на
законодателната власт е двукамарен конгрес: Камара на представителите (Долна камара) с 435 членове и Сенат (Горна камара) със 100 членове (по двама
от щат). Всеки сенатор заема поста по 6 години. На всеки 2 години има избори
за обновяване на 1/3 от местата. Президентът е висш орган на изпълнителната
власт. Той се избира на всеки 4 години и това са единствените в САЩ нацио­
нални избори. Президентът и вицепрезидентът се избират чрез системата на
електоралната колегия, която осигурява на всеки щат толкова електорални
гласа, колкото са представителите му в Конгреса. Окръг Колумбия разполага с три електорални гласа. За да постигне победа, един кандидат трябва да
получи 270 от общо 538 гласа. Президентските избори започват с първични
избори, в хода на които двете големи партии избират своите кандидати. Основни политически партии в САЩ са Републиканската и Демократическата,
въпреки че съществуват и много малки партии. Демократите се представят
като партия на демократизирането, свободата и напредъка, като “народна
партия”. Те основават своите митове на Джеферсън, Андрю Джаксън (1767 –
1845, 7-ми президент на САЩ) и Удроу Уилсън (1856 – 1924, 28-ми президент на страната). Републиканците описват демократите като обединение на
радикални “леви групи”, чиято стопанска и социална политика има фатални
последствия за социо-политическата система в САЩ. Самите републиканци,
наричащи себе си още “Великата стара партия”, се дефинират като носители
на  изконните американски ценности и водещи идеи – индивидуализъм, предприемчив дух, свободна инициатива, антицентрализъм и антибюрократизъм,
семейна традиция и добросъседство. Демократите ги възприемат като егоцентрични, тесногръди и елитарно маниерничещи най-високо поставени 10 хил.
души в държавата. Отличителен белег на президиалната демокрация в САЩ е
стриктното разделяне на парламент и правителство. Президентът, като ръководител на изпълнителната власт, е излъчван след избори, които нямат нищо
общо с парламентарните. Не е възможна едновременна принадлежност към
28

правителството и парламента. Така, както парламентът няма възможността
да изрази недоверието си спрямо президента и да го отстрани, и президентът
също няма правото, от своя страна, да разпуска парламента. Възможно е той
да бъде отстранен преждевременно само в случай на обвинение срещу него
за нарушаване на човешки права. Първият опит за това е през 1868 г. с Андрю
Джонсън (1808 – 1875, 17-ия президент), който е подложен на процедура за
импийчмънт (от англ. – обвинение, дискредитиране), но е оправдан от Сената.
Формално процедурата се подготвя за задействане за втори път през 1974 г. за
Ричард Никсън, но той сам подава оставка 3 месеца по-късно. Третата процедура по импийчмънт е обявена за Бил Клинтън (р. 1946, 42-ия президент)
през 1998 г, но отново приключва с оправдание. (В световната история успешните процедури по импийчмънт на президент се броят на пръсти.) Стриктното разделяне на парламент и правителство води до обстоятелството, че президентът не може да разчита на едно постоянно мнозинство. За да се внесе
законо­проект, са необходими променливи мнозинства, които се обединяват
вследствие на преговори. Предпоставка за функционирането на тази система
е готовността за компромис и способността за сближаване мненията на двете
страни.

Франция е демократична полупрезидентска република с многопартийна система. Тя е разделена на 27 региона, подразделени на 101 департамента.
Регионите не притежават юридическа автономия. Те имат някои административни права – могат да налагат собствени данъци и да водят собствен бюджет.
Президентът се избира с пряко гласуване от избирателите за срок от 5 години.
Изпълнителната власт е в ръцете на правителството, законодателната – в ръцете на правителството, Сената (343 представители, избирани на 7 години) и
Националното събрание (Долна камара на Парламента с 577 депутати, избирани на 5 години), а съдебната власт е независима. Министър-председателят
се избира от президента на републиката след парламентарни избори и обикновено е от най-добре представената партия в парламента. Президентът е държавен глава, а премиерът оглавява правителството. В момента във Франция е
в сила Петата република, чиито основи са положени след Втората световна
война от Шарл дьо Гол. По време на Петата република (при Франсоа Митеран
(1916 – 1996, президент на Франция от 1981-ва до 1995 г.), се премахва смъртното наказание и се разширяват личните свободи. По времето на Митеран
се правят и икономически реформи, като национализация на предприятия в
сектора на обществените услуги, транспорта и енергетиката. При Жак Ширак (р. 1932, бивш министър-председател и президент на Франция) седмичното работно време става 35 часа. Петата република се отличава с активна
социална политика. Социалните придобивки, като безплатно образование,
29

здравеопазване, повишаване на минималната заплата, намаляне на работното
време и удължаване на отпуските, се увеличават и утвърждават с преговори между правителствата и гражданското общество, включително и с активно стачно движение. Сред най-изявените леви партии са Социалистическата
(Parti socialiste) и Лявата радикална партия (Parti radical de gauche), а сред десните – Съюзът за народно движение (Union pour un Mouvement Populaire)
и Националният фронт (Front national). Политиците се делят на либерали и
консерватори от европейски тип; либертарианството е слабо застъпено и се
счита за форма на краен либерализъм.

Историческият преглед и разглеждането на различните демократични
устройства  на съвремието показват, че демокрацията в различните времена и
в различните страни е разбирана и практикувана различно. Важно е познание­
то, че тя не е статична както като идея, така и като държавно установен ред, а
подлежи на промени.
2. Гражданско общество

“Гражданско общество” е понятие, неразривно свързано с демокрацията. То служи за коректив на управляващите и съществува само при развитите
демократичните общности, където има връзка между управлявани и управляващи и обратно. Винаги зад неговите интереси стоят личните граждански
интереси, но е важно да се посочи, че става въпрос за съвкупност от много
личности (общество), а не само за една. Частната собственост е материалната
субстанция на гражданското общество, а свободата – духовната. Социални регулатори в него са правото и моралът, като важна роля играе моралът. Заедно
с държавните институции в свободното гражданско общество действат освободени от държавна опека организации на гражданите, изразяващи техните
интереси. Едно ясно разбиране за гражданско общество е следното: вие защитавате кауза или човек, които по никакъв начин не ви засягат и интересуват,
с презумпцията, че когато на вас ви се наложи, съвсем непознати хора ще
защитят вас и вашата кауза.

Джон Кийн (р. 1949, австралийски политолог и преподавател) определя
гражданското общество като мрежа от неправителствени организации и институции, достатъчно силни, за да действат като противотежест на държавата.
Те я възпрепятстват да упражнява господство върху обществото, тъй като са
автономна и саморегулираща се обществена сфера, независима от нея. Демократичната държава се нуждае от ресурси, за да осъществява своите функции.
По волята на обществото тя събира данъци, формира и управлява държав30

ния бюджет, който се разпределя въз основа на всеобщите интереси. Именно
за това върховен критерий на легитимация на държавната власт са правата
на човека. Гражданското общество е солидарно и справедливо. Целта е да се
открият повече шансове за хората, като то е немислимо без моралното единство на гражданите. Ценностната система е по-скоро колективистична, тъй
като автономията на личността не е достатъчна. Идеалът за общество може
да се разпространи, едва когато има подобен колективен живот. Но правата,
били те граждански, социални, политически, могат да се регламентират правно. По-трудно е създаването на условията за тяхната реализация за възможно
по-широк кръг от хора. Основната роля на гражданското общество се явява
опозиционната му функция по отношение на държавата. Идеалният случай е,
когато последната не налага организация на обществото, а разчита на собствена саморегулация. Организациите и институциите, от своя страна, не могат
да се създадат без участието на държавата. Едно демократично управление е
продукт на реформаторски усилия и от двете страни. В този смисъл държавната власт не е само легална, но и легитимна. Един от най-големите рискове, на
които е подложено гражданското общество, е беззаконието, което често приема значението на безвластие, тъй като няма право на власт. Липсата на закони и норми се свързва с безредици, дезориентация и несигурност. В подобно
състояние хората губят опората, която може да им  осигури дълбоки културни
връзки. Рискът от аномията (нарушаването на закона) е диктатурата.

Възникването на гражданското общество е продължителен процес, като
влияние оказват морално-политическите традиции на дадена нация. Процесът
на реализация на гражданския статус е процес на задвижване на пълни обороти на икономиката, така че тя да води до растеж. Гражданското общество
е преди всичко свободно общество на социални конфликти, които инициират
социална промяна. Търси се хармония между индивидуалните, груповите,
корпоративните и обществените интереси, но в същото време то е мястото,
където възникват и протичат множество конфликти, тъй като индивидите са
разделени в обществото по множество признаци. Основата на гражданското
общество и неговата двигателна сила е частната собственост. Оттук именно
произтича необходимостта от общ интерес, обща воля, обща (политическа)
власт, която да регулира отношенията по обективни норми и критерии. Защото именно юридическото равенство признава субекта по отношение на другите като цяло (също субекти), освобождава ги от зависимост и ги подчинява на
сила, която стои над всички тях.

31

3. Глобализация, олигархия, неолиберализъм

Първото десетилетие на 21 в. е белязано от две изключителни събития:

Атентатът срещу Световния търговски център

Рано сутринта на 11.09.2001 г. 19 терористи установяват контрол над
4 пътнически самолета, излитащи от Източното крайбрежие на САЩ в посока към Калифорния. Петима терористи от “Полет 11” на American Airlines
блъскат “Боинг” 767-723 в северната страна на Северната кула на Световния
търговски център (СТЦ) в 8:46:33 ч. местно време. В 9:02:59 ч. други петима
забиват “Боинг” 767-222 на United Airlines в Южната кула. Още петима терористи блъскат “Боинг” 757-223 на American Airlines в Пентагона в 9:37:46 ч.
Четвъртият самолет “Боинг” 757-222 на United Airlines попада под контрола
на четирима терористи, които след съпротива на пътниците го забиват в полето на Югозападна Пенсилвания в 10:03:11 ч. – на около 240 км северозападно от Вашингтон. Предполага се, че целите са били Капитолият (сградата
на Конгреса на САЩ) или Белият дом. Трите сгради от комплекса на СТЦ
се срутват в резултат на нанесени структурни повреди. Южната кула пада в
9:59 ч., след като 59 мин. е обхваната от пожар. Северната кула пада в 10:28 ч.,
след като гори 102 мин. Когато тя се срутва, отломки от нея се стоварват върху
съседната трета сграда от комплекса, повреждат я и предизвикват пожар. Този
пожар бушува часове и засяга конструктивната цялост на сградата, в резултат
на което тя се срива в 17:21 ч. Жертвите в четирите атентата без 19-те терористи са 2974 души: 246 са пътниците от четирите самолета (няма оцелели),
2603 души загиват в кулите-близнаци и на земята, 125 са жертвите в Пентагона. Други 24 души са обявени за изчезнали. Сред загиналите има представители на повече от 90 държави. По време на атаките в комплекса на СТЦ
се намират около 17 400 души. Поне 200 човека скачат от горящите сгради.
411 служители на спасителните служби, които се отзовават на сигналите, загиват, докато се опитват да спасят хората и да ограничат пожарите.

Световната финансова криза от 2008 – 2009 г.

През 2007 – 2008 г. в САЩ избухва ипотечна криза, която постепенно
прераства в финансово-икономическа. Тя обхваща и засяга всички страни и
световната икономика. Изразява се във всеобщ спад на производството, намаление на потреблението и търсенето, понижение на цените на суровините
и нарастваща безработица. Последвана е от Европейска дългова криза (2009)
и от глобална рецесия. По мащаби и обхват е сравнима с Голямата депресия от 1929 г. Приема се, че причините за кризата са всеобщата цикличност
в/на глобалното икономическо развитие и “прегряването” на кредитния пазар, съчетани с високите цени на суровините, съответно и на стоките, както
32

и с “прегряването” на фондовия пазар, респ. на фондовата борса. Владимир
Каролев (р. 1961, икономист и либертарианец) предлага една по-различна и
цветна версия за причините: “Колапсът на ипотечния пазар в САЩ е в съществена степен предизвикан от десетилетни политически интервенции чрез
квази (мними) държавни банки, като Fannie Mae и Freddie Mac, монетарната
политика на американската централна банка Federal Reserve и законодателни актове, като The Community Reinvestment Act (CRA). Манипулираните от
политиците лихви създават “лесни“ и “евтини“ пари, които квазидържавните
банки насочват към ипотечното кредитиране (тези квазидържавни банки финансират около 70% от целия ипотечен пазар), след това създават т. нар. морален риск чрез парадигма (ключов модел), в която частните банки печелят не
от изплащането на ипотечния кредит, а от препродажбата му на тези квазидържавни банки. Това стимулира раздаването на кредити на неплатежоспособни
получатели, а законодателни актове, като CRA, подсигуряват, че именно тези
неплатежоспособни получатели ще продължат да получават кредити на ниски лихви. С други думи, това е една гигантска схема за купуване на гласове
и временен икономически бум на политически стероиди. Абсолютно същата
схема е и европейската социална държава, където политиците, теглейки заеми
на гърба на данъкоплат­ците, раздават тези пари на зависими от бюджета социални групи, купувайки техните гласове по напълно законен начин. Когато тези
два, надути от политиците (разбира се, с готовността на банкерите за съучастие), балона се спукаха, самите политици бяха в привиден импас (безизходно
положение). От една страна, те бяха виновни за кризата. От друга – идваха
избори, които трябваше да се спечелят, за да има още рушвети, власт и сладки политически облаги. Имайки почти необятен финансов и властови ресурс,
политиците в САЩ и някои европейски държави измислиха гениална схема за
прехвърляне на отговорността и оседлаване на новия бял кон. Американските
политици бързо постигнаха съгласие с американските банкери последните да
си затворят устата за политическата намеса, а срещу това да получат щедри
спасителни пакети от парите на данъкоплатеца, държавния бюджет и централните банки. Банкерите радостно прегърнаха поредната оферта за взаимноизгодна сделка и поеха на свой гръб цялата вина. От гардероба се извади десетилетно забравеният термин “нео­либерализъм“ и веднага се натовари с целия
негативизъм на света. Политиците яхнаха белия кон – пред обществото вече
банкерите и пазарите са виновни, всеки противник на неолиберализма, изгубил всякаква връзка с първоначалното си значение, е герой, а така нужните
политически интервенции изискват нов политик-месия. Той идва в лицето на
Барак Обама (р. 1961, 44-я и настоящ президент) в САЩ, а във Франция – на
Франсоа Оланд (р. 1954), 7-ми президент на Френската република”.
33

Атентатът дава на САЩ повод за по-агресивна и идео­логизирана външна политика и поставя остро въпроса за неразривната връзка между глобализацията и тяхното господството. Доктрината на Джордж Буш (р. 1946, 43-я
президент на САЩ) за изпреварващо военно действие променя трайно представата за зачитане на човешките права.

Икономическата криза по една или друга причина изост­ря вниманието
на консуматорското ни общество към проблемите на глобализацията и олигархичната същност на съвременната демокрация.

Няма нищо изненадващо в това, че второто десетилетие започва с Арабската пролет и продължава с протести по всички краища на света. Друг е въпросът: Quo vadis (накъде сме се запътили)?

Някои асоциират думата “интернационализация” с комунизма, но днес
тя има чисто икономически смисъл и се дефинира като процес на разширяване на националноорганизираните бизнесдейности към интернационални
пазари. Мотивите за интернационализацията са оцеляване, печалба, растеж,
разпределение на риска, пазарни позиции, продажба и навлизане на интернационалния пазар.

Още античните народи използват възможността за интернационална
търговия, за да достигнат до богатство и благоденствие. В продължение на 
векове  правителствата се опитват да защитят собствените пазари чрез въвеждането на мита и други търговски ограничения. Адам Смит (1723 – 1790,
шотландски философ и политикономист) развива идеята, че свободната търговия носи предимства на всички страни-участнички в нея. В ранните години
на 19 в. Дейвид Рикардо (1772 – 1823, английски икономист) развива модела
“Сравнително предимство“, който потвърждава тезата на Смит за предимствата на свободната търговия. След Втората световна война се правят опити за
премахването на търговските ограничения. Вследствие и на бързо развиващите се  технически постижения се върви към приближаване и сливане на международните пазари. Днес Европейският съюз (ЕС) представлява най-платежоспособният пазар в света. Неговата политика е за свободното движение на
хора,  капитали и стоки, за либерализиране на движението на услуги. Счита
се, че като цяло премахването на  търговските бариери и всички останали подпомагащи фактори води до увеличаване обемите на националната търговия и
директните инвестиции.

“Глобализация” е понятие, по-широко от интерна­ционализацията и бележи нов етап в нейното развитие. Между пръснатите по света икономически дейности се появяват нови функционални връзки. Намаляват държавните
протекции спрямо международната конкуренция. Основни двигателни сили
на глобализацията са либерализацията на международната търговия и движението на капитали, ускоряването на техническия прогрес и настъпването
34

на информационното общество, както и в значителна степен дерегулирането
на икономическите процеси и събития, като сложен набор от производствени
системи. Глобализацията е процес, който рязко ускорява динамиката и сложността на всички процеси, прави социалните системи силно нестабилни, а
колкото по-динамична и нестабилна е една система, толкова по-нелинейно и
съответно многопосочно може да реагира тя на различни въздействия.

Алесандро Барико (р. 1958, италиански публицист и режисьор) разглежда глобализацията в своя памфлет “Next” (написан по повод срещата на Групата на осемте (Г-8) в Генуа през юни 2001 г. и след пресните впечатления от
атентатите на 11.09.2001 г.) през октомври 2001 г. и посочва: “Глобализация”
е думата, която употребяваме за неща, като интернационализма, колониализма (във всичките му форми), модернизацията, когато решим да ги сумираме
и издигнем до статуса на колективно, епохално, епично приключение. Ако
я освободим от фльонгите и оглозгаме до кокал, глобализацията ще се окаже гол финансов проблем. Въпрос на парично движение. Пари, които търсят
по-пространни игрални терени, защото старите им площадки не могат да се
разширяват безкрайно и са им отеснели до задушаване. Ако произвеждате сирене и сте станали лидер във вашия сектор, не можете да претендирате хората
от вашия град да харчат повече за сирене от това, което вече харчат. Значи,
при условие че държите да продължите да богатеете, имате една възможност:
да продавате сиренето в съседния град или направо да прехвърлите част от
производството си там и да доите кравите на ближния. Векове наред изпълнението на подобни трикове е означавало само едно – война. Завземане на съседния град. Както и да са ви ги разправяли, войните открай време се правят,
за да съживят паричното обращение, да нахлуят на нови пазари, да отнемат
чуждите суровини. За да дадат на парите поле за действие. Революционното
на глобализацията е това, че дава възможност на капитала да си поеме дъх
в мира. Не само не и� е нужна война – трябва и� мир. Никога няма да продавате сирене в страна, която е във война с вашата. Капиталът решава да се
придвижва, яхнал не войната, а мира. Естествено е съпътстващите проекта
проблеми да са неизброими и да се налага взимането на някакво колективно
решение, както и плътна, макар и ирационална подкрепа на масите. И тъкмо
тук възникват понятието “глобализация” и митът зад него. Трябва да се запитате дали в името на това да живеете в един по-богат свят, сте готови да живеете в един селективен, безмилостен свят на надпревара, подчинен основно
на закона на по-силния, където победителите се занимават с побеждаване, а
победените – с губене. Бих искал да ви подсетя, че една внушителна част от
приключилото столетие беше посветена на усилията да не се стига до такъв
свят. Никога както през последния век човечеството не се е опитвало толкова
целеустремено да открие начин за съществуване и замогване, при които да не
35

е нужно прилагането на закона на джунглата. По недвусмислен и завършен
начин,това бе постигнато от 2 големи проекта: реалния социализъм и идеята
за социална държава. И двете вече са се превърнали в мръсни думи, но поначало са били точно опит за система, която да не блокира развитието, но да
избегне прекия сблъсък, в който силният смазва слабия и мир на праха му.
Защо им е било да се борят за друго? Защото са били добри? Не. Защото са
били шокирани. Шокирани от нечовешкия живот на европейския работник
от края на 19 в., шокирани от американските семейства, които само за ден
изпадали в най-непрогледна мизерия заради някоя необяснима борсова криза.
Защото са разбрали, че свят без филтър, без преразпределение на богатствата
и без грижа за беззащитните произвежда нечувани страдания и във всеки миг
може да се обърне срещу теб самия. А къде отиде техният тогавашен потрес?
Нима беше забравен? Защо проповядването на поголовна и всеобхватна либерализация сега звучи напредничаво, при положение че всъщност означава да реставрираме света, от който трескаво се бранехме преди десетилетия?
Никой ли не забелязва, че репортажите от фаб­риките в Третия свят предават
същия кошмар, който Емил Зола (б.а. 1840 – 1902, френски романист) описва
в “Жерминал”, разказвайки за миньори, живели преди 130 години? Как така
европейските левици се изтъпанват в предните редици на глобализацията, без
да се замислят за жестоките последици, които тя би могла да има за слабите
по света? Възможно ли е да се задоволяват със съображението, че там някъде
с петнайсетте цента дневно от фабриката за топки иди-дойди, но поне се преживява, докато съвсем без фабрика няма спасение? Възможно ли е, чак когато
2 самолета сравнят със земята 2 небостъргача, да си спомним, че законът на
по-силния никому не дава гаранции, дори на по-силния? Възможно е. Трябва
ли да заключим, че сме вече толкова лоботомизирани, че не сме в състояние
да правим разлика между нещата? Би било удобно. Но се притеснявам, че
истината е друга. Истината е, че сме само частично лоботомизирани. И участваме съзнателно в големия празник с присадения участък от мозъка си, която
няма как да отцепим, но поне можем да опитаме да разберем. Нашата интелигентност има свой собствен ход, защото познава терена. Дано не греша, но
идеята за една по-човечна глобализация минава през културната революция
и предполага, че светът най-сетне ще приеме бъдещето. Представям си хора,
проумели, че глобализацията, такава, каквато ни я продават, е не погрешна, а
маломерна мечта. Недоразвита. Спъната. Заложница на въображенията на мениджъри и банкери. Да я измечтаем вместо тях: ето какво, нито повече, нито
по-малко, предлагам да е нашата задача.”

Един от символите на глобализацията е Г-8. Тя включва Великобритания, Германия, Канада, Италия, Русия, САЩ, Франция, Япония, които заедно
произвеждат около 65% от брутния вътрешен продукт (БВП) в света. Създаде36

на е от Франция през 1975 г. като Г-6. През 1976-та се присъединява Канада,
през 1997-ма – Русия. Срещите на лидерите на страните-членки се провежда
ежегодно в средата на годината и продължават три дни. Прокламираната им
цел е обсъждането на важни световни проблеми, които невинаги стават ясно
достояние на световната публика. Министрите също провеждат срещи. Финансовите министри се събират 4 пъти годишно. Г-8 упорито не приема Китай, чиято икономика е втора в света.

Най-големите улични прояви срещу Г-8 и глобализацията се състоят по
време на Третата среща във Единбург (2005), където се събират над 225 хил.
души. Самоубийствените взривове в лондонското метро на 07.07.2005 г., са
планирани да съвпаднат с тази среща. В Генуа през 2001 г. избухва писмобомба и наранява полицай. Демонстрациите срещу глобализацията са ежегодно явление. Тук (без да съм напълно съгласен) ще цитирам отново Алесандро
Барико: “За най-младите да са noglobal е личен шанс да докажат, че имат свободен, независим мозък, нехипнотизиран от тамтамите на властта. Те горят
от желание да се отделят от стадото и да вземат на подбив овчаря. Надали
знаят какво е глобализация­та, нито пък някога сериозно са се замисляли. Но,
верни на инстинкта си, вдигат суматоха. Все едно дали е Виетнам или е глобализацията – разликата е незначителна. Винаги има един дял от човечеството,
който не е съгласен, който се противи на безкритичността, с която мнозинството възприема лозунгите, нарочно измислени от някого за него. Това са
бунтарите. Трябва ли да ги съдим поради единствената причина, че няма да
са в състояние да се аргументират в евентуален дебат за глобализацията? Не
мисля. По-скоро би трябвало да ги спасим от изчезване, защото те са нашият
залог срещу всички фашизми. Ускореното сърцебиене, което ни държи будни
в нощта на нашето здравомислие. Ще кажете: да, ама не са съвсем прави за
глобализацията. И така да е, няма значение. Следващият път ще имат право
и с това ще спасят всички ни. В деня, когато Ной, старозаветен патриарх, започнал да строи Ковчега, не валяло. Слънцето така прежуряло, че камъните
се напуквали. Макар и малко объркано и разнопосочно (всеки следва темите,
които са му най-присърце), протестиращите ясно маркират едно реално, бих
казал, историческо свойство на глобализацията: тя е не просто разширяване
на игралното поле, а и смяна на правилата на играта. Идеята е, че най-добрият
начин да помогнем на бедните е като помогнем на богатите – покрай увеличението на капитала на едните за другите все нещо ще артиса. Основателна или
не, тази идея е идеологическата ос, около която изниква всяка глобализация.
Много пъти антиглобалистите взимат на мушка отделни късчета от голямата
мозайка – експлоатацията на работниците в бедните страни, шеметната бездна между богати и бедни, употребата и злоупотребата с генното инженерство, културната масовизация, неуважението към правата на консуматорите.
37

Но ако трябва да ги обсъждаме едно по едно, ще остареем в спора. По-добре
да си дадем сметка, че това са отделни симптоми на една и съща задълбочаваща се болест на планетата – конкуренцията с минимум правила, където почти
всичко е позволено, печалбата е единствен показател за успех и по-силният
надделява. Но късогледият морализъм и клишираното философстване често
довеждат до демонизиране на онова, което би следвало да бъде реинтерпретирано и употребено като суровина за едни по-добри мечти”.

Джордж Сорос (р. 1930, американски финансист и милиардер от еврейско-унгарски произход) казва: “Все още за много хора глобализацията е голяма хапка, затова ние не я насаждаме в главите им на всяка цена, достатъчно е
да вярват в ценностите, които поддържам, и да работят за утвърждаването им
в собствените им страни, а когато това стане факт един ден, те ще разберат,
че са се събудили в глобален свят. Лично моето мнение е, че глобализацията
трябва да се състои, към това са се стремили всички завоеватели от дълбока
древност и до наши дни. И мисля, че няма човек, който да нарича себе си
умен и да вярва, че бъдещето на човечеството е различно от глобализацията,
от глобалния свят. Ако искаме да се развиваме, да имаме бъдеще като разумна
форма на живот, като техническа цивилизация, това рано или късно трябва да
се случи, в противен случай има опасност да се самоунищожим. Що се отнася
до така наречения “Нов световен ред”, то е несъмнено, че такъв трябва да има,
защото няма как глобалният свят да се управлява с остарели методи, различни
в различните му части. И борбата е за това, какъв да бъде този “Нов световен
ред”, какви ценности да носи, каква философия, какви перспективи. И задачата на структурите, които финансирам, “соросоидите”, както ги наричате, е
да насаждат, да отстояват и да се борят именно за тези ценности, които трябва
да бъдат основополагащи за бъдещото световно общество, иначе защо ще си
пръскам парите по целия свят?”.

Световната търговска организация (СТО) има за цел да координира либерализацията на международната търговия. Тя е създадена на 01.01.1995 г. с
договора от Маракеш, подписан на 15.04.1994 г. В СТО членуват 156 държави, които реализират над 97% от международната търговия в света, както и
30 наблюдатели, повечето от които се опитват да станат пълноправни членове.
Организацията се ръководи от Конференция на министрите, която се провежда през 2 години, Общ съвет, който ръководи текущата дейност между конференциите, и Генерален директор, назначаван от конференцията. Седалището
на СТО е в Женева, Швейцария.

Световната банка (СБ) е международна финансова организация, която
осигурява подпомагащи заеми на развиващите се страни за капиталови програми. СБ е изложила като своя цел намаляването на бедността. По закон всич38

ки нейни решения трябва да бъдат ръководени от ангажимента за спомагане
на чуждите инвестиции и международната търговия и подпомагане на капиталовото инвестиране. Тя е собственост на повече от 180 държави членки, чиито
виждания и интереси са представени в Управителния съвет и базирания във
Вашингтон Съвет на директорите. СБ е една от петте институции, създадени
на конференция в Бретън Удс, Ню Хампшър, САЩ, през 1944 г. (официално
приведени в действие на 27.12.1945 г.). Участват 45 държави. Най-влиятелно
присъствие на конференцията имат САЩ и Великобритания, които доминират в преговорите.

Главните цели в дейността на СБ са: 

1. премахване на бедността и масовия глад;

2. осигуряване на всеобщо начално образование;

3. поощрение на равенството между мъжете и жените и разширяване
правата и възможностите на жените;

4. намаляване на детската смъртност;

5. подобряване условията за майчинство;

6. борбата с ХИВ/СПИН, маларията и други заболявания;

7. осигуряване на устойчиво развитие на околната среда;

8. формиране на глобално партньорство за целите на развитие.

Целите трябва да бъдат постигнати до 2015 г., но 1-вата, 2-рата, 6-тата
и 7-мата не дават признаци на скорошно разрешаване. Антиглобалистите
смятат, че глобализацията създава анархистичен свят без граници, в който
многонационалните предприятия в нарастваща степен имат възможността да
решават изгоди, да експлоатират работниците и да потъпкват екологичните
стандарти. По-малките държави са изправени пред загуба на своята идентичност. Глобализацията се интерпретира от противниците и� като втори процес
на колонизация. Умерените критици намират, че основната трудност при определяне на цената, заплахите и негативните последствия от глобализацията е
свързана с асиметричната структура на съвременното световно стопанство, с
често антагонистичните интереси и очаквания на микро- и макроикономическите участници в този процес.

В началото на май 2013 г. българското издание на списание Forbes публикува интервю с Кристин Лагард (р. 1956, изпълнителен директор на Международния валутен фонд (МВФ)). То е наистина изненадващо и съдържа почти
революционни изказвания, гарнирани с нелицеприятни истини:

“– Г-жо Лагард, как приемате социалните процеси, протичащи в голяма
част от западните държави, чийто корен е недоволството и съпротивата срещу
настоящата финансова ситуация и въобще методиката, по която функционират и се ръководят финансовите институции в нашето съвремие?
39

– Смятам тези процеси за полезни и спомагащи за очистване на обществото от опасни явления в света на финансите – явления, които доведоха до
световната финансова криза и които, ако не бъдат спрени, биха могли да доведат до много тежки последици за човечеството като цяло. Дори считам, че
тези процеси на осъзнаване и пробуждане на обикновения човек са закъснели,
те трябваше да се случат преди 2 десетилетия, за да може много по-безболезнено да се промени системата на управление на финансите, да се ревизират
ценностите на обществото и да се начертае новият път на развитие, който населението на Земята трябва да следва, ако желае да се развива, да изучава и да
използва възможностите, които му предлага Вселената. Опасявам се, че в момента това е една много трудна задача, изискваща много жертви и борбеност
от страна на обществото, защото знам, че съпротивата, която ще срещнат, ще
бъде много твърда, брутална и безкомпромисна. Предстоят преломни години
за човешката история и това не е празна фраза. И искам ясно да изразя, че аз
подкрепям тези процеси, тези движения, разбирам ги и им съчувствам за това,
което ги очаква.

– Не е ли това странна позиция за човек, заемащ такава отговорна
длъжност във финансовия свят, каквато е генерален директор на МВФ. Не е
ли това един вид предателство към системата, на която служите? Към парите
като инструмент, който ползвате и с който боравите ежедневно?

– Самият ви въпрос съдържа нещо много съществено за съвременния
начин на мислене, нещо пагубно, което трябва да бъде осмислено, преодоляно
и изхвърлено. Вие казвате “системата, на която служите”, визирайки финансовата, паричната система. Всъщност моята позиция не предполага да служа
на тази система, а да я управлявам съгласно интересите на обществото и то на
цялото общество, а не само на тези, които държат финансовия капитал. За съжаление днес една огромна част от обществото, да не кажа цялото общество,
служи именно на тази система. Човекът е превърнал парите от средство, което
да му служи и което да улеснява живота му, в явление, което командва и контролира целия му живот, бъдещето му. В един момент човекът се оказа роб на
една фикция, която сам е създал. Парите се превърнаха в религия, която обаче
не допускаше никакви заповеди, освен тази да им се служи. Казвам религия,
понеже силата на парите се крепи единствено и само на вярата в тях. Този
инструмент се крепи на вярата на обществото във възможностите, които дават парите, без да осъзнаваме, че ние сме тези, които създаваме и определяме
мястото на парите в съвременния свят, тежестта на ролята, която те ще играят
в нашите взаимоотношения.

В този смисъл не виждам нищо странно и неестествено в моята позиция.
За мен няма нищо по естествено да върнем първоначалния замисъл, който
40

имаха парите, а именно да улесняват общуването и размяната на плодовете
на труда между хората. Но затова ние трябва да ги обърнем в съзнанието си
от цел, към която се стремим, в средство, което ни служи и което можем да
контролираме. Пак искам да подчертая, парите сами по себе си нямат никаква
стойност – стойност им предават нещата, които можем да търгуваме чрез тях,
като продукти, знания и умения. Грешката е, че ние в мислите си прехвърляме
стойността на тези обекти на разменна търговия върху средството, с което
осъществяваме тази търговия. Днес парите представляват основно средство,
чрез което общуваме помежду си, а това е пагубно. Всичките ни мисли, всичките ни действия, всичките ни контакти се въртят около целта да печелим
пари. Ще се опитам да дам един прост пример, за да стане по-ясно какво точно имам предвид. Да предположим, че ние с вас сме попаднали на необитаем
остров, аз разполагам с много пари, а вие разполагате с умения и знания. Вие
знаете как да построите дом, да отгледате земеделска продукция, да търсите
ресурси, да ги използвате и т.н. Всъщност на вас пари не са ви необходими,
вие нямате нужда от моите пари, независимо колко красиво са напечатани, с
колко защити са снабдени. Първото нещо, чието съществуване губи смисъл в
една такава ситуация, са именно парите. Но да продължим: вие имате всички
тези знания и умения, но за да оцелеете, би било по-добре, ако аз, вместо пари,
притежавах също някакви реални знания относно истинския живот. И така би
било логично да ме научите на част от това, което знаете, за да можем вече
двамата заедно да се справим със ситуацията, в която сме попаднали. Това е
образованието, то трябва да помага на всички да вземат участие в развитието
на света като цяло, а не да се смята за форма на придобиване на знания и умения, които да използваме единствено и само с цел собствено обогатяване, т.е.
образованието не би трябвало да се използва като средство за трупане на пари,
чиято стойност, както вече споменах, е никаква. И така стигаме до извода, че в
тази ситуация най-важното нещо е образованието, наличието на знания и умения, които ни помагат да се възползваме от възможностите, които в дадения
пример ни предоставя този остров. Вие ще видите, че най-развити са обществата, където образованието е най-развито и достъпно, където солидарността и споделянето като ценности са надделели над парите като самоцел. Нека
продължим с примера. Да приемем, че все пак решите да ми продавате част
от продуктите на труда си. В един момент всички пари ще се окажат във вас,
аз вече няма да имам пари, на които толкова много съм държала и в които съм
вярвала. Сега вие притежавате и парите, и знания­та, и уменията, а аз не притежавам нищо. Какво можете да направите? Можете да ме превърнете в роб, за
да ви служа, като ме научите на най-трудоемките умения, така че да прехвърлите част от труда си върху мен, но ако в един момент аз реша, че съм придо41

била достатъчно знания и умения, може да очаквате въстание на роба. Можете
да ме оставите да умра от глад, но тогава пак може да очаквате да ви нападна
и да отнема със сила това, което сте придобили благодарение на знанията и
уменията си, и ако успея, аз ще ви поробя, а ако в борбата ви убия, то тогава
не след дълго и аз ще умра, тъй като, след като изконсумирам всичко, което сте
произвели, не ще мога да оцелея, без да притежавам вашите знания и умения.
Можете и да решите да ме обучите на някаква част от знанията и уменията,
които притежавате, за да се освободите от нуждата да ги практикувате, като
закупувате впоследствие това, което аз съм произвела чрез придобитите от
вас знания. Възниква въпросът кой ще определя цената, на която ще купувате
плодовете на труда ми? Получава се състояние на едно постоянно надхитряне и опит другият да бъде изигран, измамен и трудът му да бъде ограбен на
възможно най-ниска цена. Нещо подобно, но в много по-гротескни форми се
случва в съвременното общество. Нека обобщим. Вариантите са следните: да
ми отнемете парите и да ме поробите, като живеете в постоянен страх да не
ви нападна. Да ме оставите да умра от глад, отново живеейки в страх да не ви
нападна. Да приемете ролята на парите, като споделите с мен част от знанията
си, но опитвайки се да контролирате в своя полза моята вяра в значимостта на
парите като средство, и така да живеем в една ситуация на постоянно дебнене
и надхитряне. И накрая, да споделите с мен знанията и уменията, които притежавате, да отхвърлим парите като средство за общуване и да работим заедно
за един по-добър живот.

– Това не е ли една утопия, възможна само на въпросния необитаем
остров, който описахте, но не и в реалното съвременно общество?

– Подобно мислене е грешно и е продукт на ограниченото възприемане
на света и на нашата роля в него. С какво точно се различава ситуацията на хората, населяващи нашата планета, с тази на корабокрушенците, попаднали на
необитаемия остров? Трябва да се научим да мислим по-глобално, по-мащабно. Нима ние не сме корабокрушенци в познатата ни Вселена? Ние живеем на
самотна планета, рееща се из Космоса, все още без да имаме възможност да я
напуснем в търсене на нови светове. Но вместо да споделяме ресурсите, които
тя притежава, вместо да ги използваме за нашето общо добруване и развитие, вместо да споделяме помежду си нашите знания и умения, плодовете от
своя труд, ние искаме да ги задържим в наша частна полза, да ги използваме,
за да подчиним останалите и да ги направим зависими от нас, като основен
инструмент на това поробване са парите, а тези, кои­то не желаят да служат
на нашите интереси, унищожаваме чрез сила с военни средства. В момента
обаче процесите, кои­то се наблюдават в развитите общества, показват, че голяма част от човечеството е готово да отхвърли хомота на парите, че вярата
42

в тях като средство за решаване на проблемите се топи, че самата им роля и
функция подлежат на основна ревизия и преосмисляне. Религията на парите
губи паството си. И това според мен е един добър знак за промяната, която ни
очаква и която, надявам се, ще успее.

– В този ред на мисли как бихте коментирали икономическата и финансова ситуация в България? Според редица изследвания ние сме сочени като
една от най-бедните нации не само в Европа, но и в света, особено като ниво
на заплащане на труда, а в същото време политиците ни се хвалят с финансова
стабилност и ниски данъци. Няма ли тук някакво противоречие?

– Икономическата ситуация, в която сте изпаднали, е плод именно на
вярата ви във властта на парите. Вие им служите и им се кланяте, всичко, което правите, правите с цел да се сдобиете с пари. И някои хора използват това,
използват вашата вяра в парите, зависимостта от тях, в която чрез собственото си мислене сте изпаднали. Вие сте се подчинили на парите и в частност
на този, който ги държи. Това няма как да не е пагубно за вас. Когато цените
знанията и уменията, които имате, по-малко от парите, тогава е напълно естествено да не притежавате пари, защото парите са създадени да се заплаща
за вашите способности, но вие не цените способностите си. Щом сте готови
да работите за 100 евро, ще получавате 100 евро. Няма пречка още утре минималната заплата в България да стане 500 евро. Каква е логиката според вас в
държави, които имат много по-голям дълг от вашата страна, десетки, стотици
пъти по-голям, заплатите да са в пъти по-големи от вашите. Как е възможно
в една фалирала държава, каквато в момента е Гърция, държава, която дължи
стотици милиарди и която без финансовата помощ, която и� оказваме, би банкрутирала мигновено, как е възможно и там заплатите да са в пъти по-големи
от вашите? Задавали ли сте си този въпрос? Аз ще ви кажа как е възможно.
Възможно е, именно защото парите са една нищо и никаква хартийка, а днес
все повече и електронни импулси, чиято стойност се определя от вярата на
обществото в тях. Именно обществата, които ценят повече своите знания и
умения, своите способности и труд, своя живот, именно те получават и повече пари като заплащане. Но забележете – те ценят своите способности, не
парите. Те развиват своето образование, развиват бурна научна дейност, имат
ценности извън парите като такива, имат стремежи извън парите.

– Нали не казвате, че гърците развиват бурна научна дейност и че образованието им е на световно ниво и затова получават повече пари? Това ми
звучи смехотворно.

– Съжалявам, че трябва да го кажа, но вие като народ имате доста ограничен мироглед, съсредоточен единствено върху материалните придобивки.
Науката не е свързана само с материалните блага. Съществуват и хуманитар43

ни науки, където се изучава функционирането на обществото, различни социални модели и се търсят пътища за развитие на това общество. Смея да
твърдя, че в тази сфера гърците са доста по-напред от която и да е друга нация.
Тяхната обществена ангажираност, тяхното активно участие и съпричастност
към случващото се в държавата им, към нейното управление, именно тази
тяхна черта позволява те да са по-добре заплатени от вас. Те ценят труда си,
времето, което им е отредено да прекарат на тази земя, и не смятат да ги продадат за жълти стотинки. Те водят борба за достоен живот, но я водят заедно,
познавайки основите и смисъла на думата “общество”. Няма как да накарате
един грък, както това се случва с българите, няма как да го накарате да работи
10, че и повече часа на ден за 100 – 200 евро, защото, видите ли, някъде имало
хора, които работели за 50 – 60 евро, и имало безработни, които само чакали,
за да се вредят да получават въпросната мизерна надница. Гъркът ще ви се
изсмее, защото знае, че никой друг грък не ще бъде съгласен да работи при
въпросните унизителни условия, но това е възможно, единствено ако те се
държат заедно като общество. С този начин на държание, на активност и съпротива срещу опитите да бъдат пречупени и да повярват, че парите са всичко,
гърците служат за пример на доста по-напреднали технологично общества,
които обаче са изостанали в хуманитарното си развитие. Гърция в момента
представлява основното поле на бойните действия между религията на парите
и нейните поддръжници, от една страна, и зрялото общество, от друга. Тяхната роля в посоката на развитието на света като цяло в момента е от особено
значение именно чрез примера, който дават като общество.

– Все пак да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се
реализира това минималната заплата да стане 500 евро, и то още утре?

– Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло, от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделния човек, от друга. За целта вие като
общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на
обществото. Не забравяйте, че понятието “република” означава общо дело, а
“демокрация” – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези
две понятия, реализирани в техния същностен смисъл? Първата стъпка, която
трябва да направите като общество, за да ви се повишат заплатите, е да се
организирате в истински синдикати. Синдикати, които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени законите, определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни, борбени, масови синдикати. Всеки
един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура и тези синдикати
трябва да се обединят като противовес, от една страна, на склонността към
44

корупция на държавните органи, и от друга – на алчността на работодателите
за печалба за сметка на работника. Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове, обединени на едно по-високо ниво
в Конфедерация на работодателите и индустриалците в България (КРИБ).
Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат
или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа?
Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки
да предприемат, за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото
на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление,
че докато говорят за конкуренция в бизнеса, в България почти не съществува конкуренция в заплащането между различните фирми. Че във вашето населено място, независимо къде кандидатствате да работите, заплатите са на
едно ниво. Именно това договарят помежду си работодателите в тези свои
организации – те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо
заплащане, няма кой да ви го предложи и така в крайна сметка ще се примирите с мизерните средства, които ви дават. Те договарят помежду си не само
нивото на заплащането, но и условията, които ще ви осигуряват, за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата, за да им позволи да трупат още и още печалби. И така в един момент
държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват
политиците, корумпират чиновниците, рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило,
което трябва да бъде унищожено. Работникът трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен,
че има някой, който веднага би дошъл на неговото място, дори и за по-малко
пари. Колко от вас, които се оплаквате, че получавате ниски заплати, колко от
вас са чели “Кодекса на труда”, познават правата си и ги защитават? Колко от
вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на
трудовото законодателство спрямо свой колега, са вдигали глас срещу това?
Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в своето предприятие – нарушенията, извършвани от вашия работодател, които нарушения
са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от
вас въобще са помислили да се обединят, за да потърсят правата си? Колко от
вас са се събирали, за да обсъждат заедно общи действия срещу действията на
своя работодател? Колко от вас са потърсили връзка с действащи синдикални
структури? Колко от вас вярват, че е възможно заедно, чрез общи усилия, чрез
изграждането на синдикални структури, да подобрят трудовото си положение?
Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробе45

ни. Вие, вместо да се обедините в една синдикална работническа структура,
прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите,
като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не
виждате икономическите сили, стоящи зад всеки един политически проект?
Нима не осъзнахте каква роля ви е отредено да играете в света, където парите
са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “обръчите от фирми”?
Партиите, политиците би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези, които
е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината, наречена
държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия. Кой дава
пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии.
Синдикати, които да защитават правата ви, а не партии, които да се борят за
правото да ви управляват. В държава без силни синдикални структури всяка една организация, която се стреми към властта, е водена единствено от
стремеж да се обогатява. Вие трябва да принудите държавните институции да
работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите
“стачка” и “синдикати” трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя
законите в държавата, а вие, като част от обществото. Така че накрая бих искала още веднъж да наблегна на стъпките, които трябва да предприемете, за да
повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко.
Второ – ценете труда, знанията и уменията, които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията “република” и “демокрация”.
Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения,
чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина, по който тази
власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в които да участвате активно. Седмо – познавайте
правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да
водите достоен живот, е необходимо да се борите и да понасяте жертви като
общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате
правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.

– Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело
на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да
подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли
това пътят към повишаването на заплатите?

– Това са пълни глупости на болни алчни мозъци. Какво значи “по-малко държава, повече права за бизнеса”? Я се вижте – вие имате ли държава?
46

Говоря за държава като реално действащи институции. Цялата ви държавна
структура е пропита от корупция – корупция, осъществявана от бизнеса. Ето
ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – това е вашата държава!
Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи
се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни
същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите срещу мизерно възнаграждение и в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта
им на живот. Дали отстъпва на европейския стандарт, дали не го превъзхожда
на моменти? Вижте си вашия стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а
сте някъде в Централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското
заплащане, за да сте конкурентоспособни! Глупости, в които могат да вярват
само наплашени и прости хора. Не е ли странно: когато държавата трябва да
се бори за по-добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци,
които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима “по-малко държава”? А когато се почувстват заплашени от истинска
конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнесът иска по-малка намеса на държавата в отношенията си с работника, но
когато работникът тръгне да си търси правата чрез стачки, протести и други
действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава? Ето го
истинското лице на тези радетели на свободния пазар и “малкото” държава. Те
желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес­
анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи,
анархисти и врагове на държавата и искат тя да ви постави извън закона и да
ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.”

МВФ очаква БВП на България да отчете ръст от 1,5% през 2013 г. Прогнозираната инфлация е 2,3%. Според фонда икономиките в Централна и
Източна Европа могат да очакват умерено възстановяване през следващите
2 години преди всичко заради слабото търсене от засегнатата от кризата еврозона (по данни на агенция Франс прес (АФП)). Служебното правителство
през 2013 г. само за седмица два пъти ревизира прогнозите си за България.
Алтернативният сценарий на правителството предвижда спад на БВП с 0,4%
за 2013 г. Досега финансовите експерти очакваха икономиката на страната да
отбележи през тази година ръст от 1%. За 2014 г. се прогнозира растеж от едва
0,3% вместо досегашното по-оптимистично предвиждане за увеличение от
1,8%. За 2015 г. се предвижда ръст от 1,7% вместо първоначалните 2,9%, а за
2016 г. предвижданията са за 3,1% вместо досегашните 3,4%. МВФ очаква в
региона да има икономически ръст от 2,25% през текущата година и от 2,75%
47

през 2014 г. Фондът определя 9 страни, сред които членовете на ЕС – Полша,
Румъния, Унгария, България, Литва и Латвия, заедно с Турция, Сърбия и Хърватия, като част от развиващите се европейски икономики.

МВФ е международна организация (свързана и създадена заедно със
СБ), която се грижи за управлението на световната финансова система, като
наблюдава валутните курсове и платежния баланс и предлага техническо и
финансово сътрудничество при нужда. Според вътрешно съглашение главният директор е винаги европеец, а заместник-директорът е от САЩ. Върху този
стандарт обаче все повече се дискутира и скоро е възможно да се даде възможност и на специалисти от останалата част от света да заемат тези два важни поста. Главният директор в момента Кристин Лагард е френски политик.
МВФ е натоварен със задачата да извършва мониторинг на икономическите и
финансовите политики на своите 188 страни-членки. Тази дейност е известна
като “наблюдение“ и подпомага международното сътрудничество. Условията
на МВФ са набор от политики или “условия“, които МВФ изисква в замяна
на финансовите ресурси, които предоставя. МВФ не изисква обезпечение от
страните за кредитите, а по-скоро изисква правителството, търсещо помощ,
да коригира макроикономическия си дисбаланс чрез реформи в политиката.
Ако условията не се изпълняват, средствата се отказват. Условията са може би
най-противоречивият аспект от политиката на МВФ. Концепцията за условията е въведена по решение на Изпълнителния съвет през 1952 г. и по-късно е
включена в споразумителните разпоредби. Условията се свързват с икономическата теория, както и с механизма за погасяване. Произтичаща предимно от
работата на Жак Полак (1914 – 2010, холандски икономист) в изследователския отдел на фонда, теоретичната основа на условията е “паричният подход
към платежния баланс“.

Антиглобалисти са изписали купища книги, изобличаващи “нехуманната” дейност на СБ и МВФ. Аргументите им са често железни – интервюта
с бивши ръководители и с държавни глави, притежавани тайни автентични
документи и пр. Един техен представител е Грег Паласт (р. 1952 г., журналист
на свободна практика към Би Би Си и “Обзървър”). През 2002 г. той твърди, че
сигурни негови източници очертават 4 етапа, чрез които СБ и МВФ разбиват
икономиките на страните:

1. Отваряне на капиталовите пазари, т.е. продажба на местните банки на
чужди такива.

2. “Освобождаване на цените” с цел преминаване към пазарна икономика.

3. Отваряне на границите за напълно свободна търговия. Джоузеф Стиглиц (р. 1943, главен икономист на СБ, който получава Нобеловата награда за
48

икономика през 2001 г., само няколко месеца, след като е уволнен от работодателите си) твърди: “Това не е свободна търговия, а принудителна търговия.
Това е война”.

4. Отнемане на властта от действащото правителство и поставяне начело на страната на тяхно собствено корпоративно правителство. Тогава те
“съветват” да се премине към съкращаване на бюджета. В същото време САЩ
спасяват икономиката си с харчене на милиарди, но обгрижваните страни
трябва да намаляват разходите, за да изплащат дълговете към чуждите банки
с огромни лихви.

Средства: Изисквани от СБ и МВФ тайни споразумения: да продават
основните си активи (Стиглиц го нарича приватизацията варваризация) и да
предприемат още около 110 икономически стъпки. Правителствата се съгласяват обичайно след огромни подкупи, изплащани на малки елити, или след
заплаха, че в случай на неизпълнение ще им бъдат отказвани каквито и да
било международни заеми. Следва се определена схема – глобалните компании се появяват в някоя страна и купуват на нищожни цени водоснабдителната
мрежа, железниците, телекомуникационните компании, държавните петролни
компании, газови станции и пр.

Следствия: В процеса на източване активите на дадена страна глобалните компании понякога унищожават заграбените системи. Робство за цялото
население на съответната страна – нисък икономически ръст и високи сметки.
Страната-жертва с разбита икономика вече не може да произвежда каквото и
да е. Настъпва евентуален разцвет на нелегалната търговия с наркотици. Стиглиц твърди: “Където и да отидем, в която и страна да влезем, в крайна сметка
ние разрушаваме икономиката и� и там лумват пожари. Хората от висшата йерархия на МВФ и СБ имаха планове как да се възползват дори и от бунтовете,
които закономерно избухват след източването на богатствата на една страна и
разрушаването на икономиката и�. Наричат ги “бунтове на МВФ”. Целият капитал изтича от страната и това дава възможност на МВФ отново да се появи
на сцената с предложения за заеми срещу още по-жестоки условия”.

Примери: Водоснабдяването в Боливия е продадено на “Енрон”. На същата компания е продаден и тръбопроводът, свързващ Аржентина и Чили. Известна е историята с фалита на “Енрон”, преди който активите му са прехвърлени в друга сенчеста корпорация, след което просто са си прибрани обратно.
“Енрон” се оказва фиктивна, подставена компания, перачница на пари – наркопари.

След 2007 г. Грег Паласт публикува серия от разследвания на “фондовете
лешояди” (vulture funds). Това са фондовете за дялово участие (private equity)
или хедж фондовете (hedge funds), чрез които компании или хора изкупуват
49

евтино дълга на бедните страни и ги съдят за възстановяване на средствата в
пълен размер, често за сметка на помощ и намаляване на дълга. Гордън Браун (р. 1951, британски политик, към момента министър-председател) нарича дейността на тези фондове перверзна. През 2011 г. Обединеното кралство
предприема законови мерки за силно ограничаване на дейността им на територията си.

През 2004 г. се появява книгата на Джон Пъркинс (р. 1945, американски
икономист) “Изповедта на един икономически наемен убиец” (Confessions of
an Economic Hit Man). В нея той разказва как през 1971 г. негов познат го
свързва с агент на Националната агенция за сигурност (NSA). След проучване тя го препоръчва на консултанската фирма “Час Т. Мейн” (Chas T. Main).
Няколко години по-късно Пъркинс има вече 50 подчинени. Схемата, по която “работят” икономическите наемни убийци, е следната: убеждават дадено
правителство да започне мащабен инфраструктурен проект (язовир, летище,
магистрала), който би трябвало да осигури на страната голям икономически
растеж. След това уреждат необходимите огромни кредити при условие проектът да се изпълнява от определени американски фирми. Когато след време
се разбира, че правителството не може да върне заемите, “измамената държава вече е изпаднала в сериозна икономическа и политическа зависимост
от САЩ”. Американските концерни стават господари на нейните петролни
находища и други богатства, Пентагонът придобива военни бази, Вашингтон
установява пълен контрол над важни геополитичес­ки обекти (например Панамския канал) и изобщо започва спиралата от искания за нови и нови “услуги и отстъпки”, характерна за мафията. Пъркинс често агитира държавните
глави и експерти с “разкрасени” статистики, експертни оценки и проекти. Но
успехите му се дължат най-вече на подкупите. “Политиците в Третия свят не
са толкова наивни, че да се захващат с нелепи проекти. Истинското разковниче е склонността им към корупция. Колкото по-корумпиран е един режим,
толкова по-големи успехи постигат икономическите наемни убийци.” През
70-те години Пъркинс работи по уреждането на “една голяма сделка, за която
се говори много и досега”. Тогава кралският двор в Рияд се съгласява да реинвестира по-голямата част от саудитските петродолари в американски държавни облигации, като поема и задължението да поддържа цената на петрола на
желаното от САЩ равнище. В замяна американците обещават да не допуснат
падането на династия­та от власт. Преговорите “са трудни” и получават развитие, когато Пъркинс осигурява на един от принцовете “дамска компания
от блондинки при посещението му в Бостън”. Това не е единственият случай, в който икономическият наемен убиец се изявява като сутеньор. Пъркинс
среща много подкупни политици, но посочва две изключения: Омар Торихос
50

(1929 – 1981, президент на Панама) и Хайме Ролдос (1940 – 1981, президент
на Еквадор). Първият отказва да предаде контрола над Панамския канал, а
вторият не отстъпва пред американските нефтени концерни. В крайна сметка
и двамата загиват при загадъчни самолетни катастрофи през 1981 г. Тогава
Пъркинс си дава сметка, че “на мястото на икономичес­ките наемни убийци
са се появили истинските, обучени от ЦРУ или други специални служби”. Измъчван от угризения на съвестта, малко по-късно той подава оставка. Твърди,
че ако в миналото наемните убийци са били “само” хиляди, днес те са “може
би стотици хиляди”. Повечето от тях действат в полза на “концернокрацията”,
т.е. за световното господство на концерни, като “Уол-Март”, “Найк”, “Ексон”
и т.н. Връзката между “концернокрацията” и американските власти е явна (например Дик Чейни (р. 1941, 46-ти вицепрезидент на САЩ и “Халибъртън”)).
“Това, което разказвам аз, не се различава по нищо от онова, което изнесе в
книгата си “Глобализацията” Джоузеф Стиглиц (б.а. икономически съветник
на Георги Първанов (р. 1957, историк, политик и 3-ти президент на България), който е съветник на гръцкото правителство от 2010 г. и почетен доктор
на Университета за световно и национално стопанство в София от 2002 г.).
Разликата между мен и бившия главен икономист на СБ е там, че той пише от
научна гледна точка, а аз – направо от окопите.” Бившите работодатели скоро
разбират, че пише книга и купуват мълчанието му. Парите, които получава за
своята дискретност, Пъркинс използва, за да създаде благотворителна фондация, занимаваща се с опазването на природата и културата на Амазония. Така
се опитва да откупи съвестта си, като помага на индианците, както и на други жертви на подвизите му като икономически наемен убиец по света. След
11 септември и последвалата го “катастрофална политика” на САЩ Пъркинс
решава, че вече “не може да мълчи във времена, в които трябва да крещи”.

ЕС е създаден с Договора за Европейския съюз (ДЕС) от Маастрихт
през 1992 г. При учредяването си той се основава на вече съществуващите две
общности: Европейската икономическа общност, преименувана с Договора от
Маастрихт на Европейска общност, и Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Основни цели на ДЕС са насърчаване на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, постигане на висока степен на заетост, в частност посредством създаване на територия без вътрешни граници,
укрепване на социално-икономическото единство и посредством създаването
на икономически и паричен съюз, а впоследствие – на единна валута еврото,
осъществяване на обща външна политика и политика на сигурност, въвеждане
на гражданство на Съюза, създаване на общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в рамките на което се осигурява свободното движение на
лица, обвързано с прилагането на подходящи мерки за контрол на външните
51

граници, предоставяне на убежище, имиграция, както и превенция и борба с
престъпността. Съществуващият до този момент Общ пазар е възприет като
“първи стълб“ на новосъздадената храмова структура (по подобие на гръцки храм) с три стълба. Договорът за функционирането на Европейския съюз
(ДФЕС) е подписан в Лисабон на 13.12.2007 г. и влиза в сила на 01.12.2009 г.
Според него ЕС става правоприемник на Европейската общност, която отива
в историята. Днес ЕС е политически и икономически съюз между 28 европейски държави. Той е самостоятелно юридическо лице, притежаващо правомощия да действа независимо от съставящите го държави в рамките на предоставените му от последните компетенции. ЕС е международна организация без
аналог. Държавите членки са му дали голям кръг от правомощия, включително и в областта на външните работи и политиката на сигурност. В изчерпателно изброени в ДФЕС области (например в тази на митническия съюз) на ЕС
е предоставена изключителната компетентност да приема правно обвързващи
актове, като държавите членки повече нямат правото да приемат свои. В други
области ЕС притежава споделена с държавите членки компетентност. В тези
области на т.нар. споделена компетентност държавите членки могат да прие­мат
национални актове, доколкото ЕС не е упражнил правото си да приеме свои.
Функционирането на ЕС се осъществява от неговите органи и учреждения,
някои от които са наднационални, а други – междуправителствени. Типичен
представител на наднационалните органи е Европейската комисия (ЕК), коя­то
има основно изпълнителни функции. Нейните членове, макар и излъчени от
правителствата на държавите членки, са напълно независими от тях. Законодателните функции се упражняват от Европейския парламент (наднационален
орган, съставен от лица, избрани пряко от гражданите на ЕС) и Съвета на ЕС
(състоящ се от по 1 представител на всяка държава членка на ниво министър).
На свой ред съдебният контрол се осъществява от Съда на ЕС (СЕС). Той е
съставен от Съд (27 съдии от всяка държава членка), Общ съд (27 съдии от
всяка държава членка) и специализирани съдилища, като единственият такъв
съд, създаден до момента, е Съдът на публичната служба, включващ 7 съдии.
От своя страна, Европейският съвет, състоящ се от държавните или правителствени ръководители на държавите членки, своя председател и председателя
на ЕК, определя политическите насоки и приоритети на Съюза и дава необходимия тласък за неговото развитие. Сред основните задачи на ЕС е осигуряването на вътрешен пазар, обхващащ пространство без вътрешни граници,
в което е осигурено свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали.
Съюзът поддържа обща политика по отношение на селското стопанство, риболова, околната среда, защитата на потребителите, транспорта, енергетиката
и др. ЕС разполага с изключителна компетентност в областите на паричната
52

политика на държавите членки, чиято парична единица е еврото, митническия
съюз (който налага забраната на мита върху вноса и износа между държавите
членки и на всички такси с равностоен на мито ефект и въвежда обща митническа тарифа при техните отношения с трети страни), търговската политика,
опазването на морските и биологичните ресурси в рамките на общата политика в областта на риболова и др. В икономически план със своето население от
над 500 млн. души през 2011 г. ЕС е създал приблизително 25% от номиналния световен брутен продукт и е първа икономика в света. Следват САЩ, Китай, Япония, Бразилия, Русия, Канада и Индия. България е най-бедната страна
в ЕС (по БВП на човек и по средна работна заплата), следвана от Румъния и
Латвия. По общ БВП България изпреварва 5-6 по-малки държави. Цените в
Полша и в Румъния са по-ниски от българските. Най-скъпо е в Дания. Следват
Австрия и Финландия. Най-големият град в ЕС е Лондон. Следват Берлин и
Мадрид. Най-новата страна членка на ЕС е Хърватия (2013 г.) За присъединяване преговарят Македония, Турция, Сърбия, Черна гора и Исландия. ЕС си
поставя 5 основни цели, които трябва да постигне до 2020 г.:

1. Трудова заетост за 75% от хората на възраст между 20 и 64 г.;

2. Инвестиране на 3% от БВП на ЕС в научноизследователска и развойна дейност;

3. Намаляване на емисиите на парникови газове с 20 до 30% спрямо
1990 г., добиване на 20% от енергията от възобновяеми енергийни източници,
увеличаване на енергийната ефективност с 20%;

4. Намаляване равнището на ранното прекратяване на средното образование под 10%. Поне 40% от 30 – 34-годишните да са със завършено висше
образование;

5. Поне 20 млн. по-малко бедни или застрашени от бедност и социално
изключване хора.

В Древна Гърция олигархията представлява управление на малка група
от хора и се отличава от управлението на един човек (монархия) и от това на
мнозинството (демокрация). Олигарсите управляват, водени от собствените
си интереси, и притежават власт и привилегии, недостъпни за останалите.
Тогава тези привилегии и власт на олигархията се базират главно на притежаването на богатство. С това е свързан терминът “плутокрация” (управление на
богатството), който е най-често употребяван за Картаген (основан 825/814 г.
пр.н.е. от финикийски заселници, могъщ в политическо и икономическо отношение град в северозападната част на Африка, опожарен от Римската република през 146 г. пр.н.е. след три Пунически войни).

След 19 в. олигархията се разглежда не като форма на държавно управление, а като начин на управление на организации (профсъюзите и политическите партии например), при който не богатството, а властта е в основата
53

на привилегирования статус. Управляващите олигарси разполагат с повече и
по-пълни знания за организацията; колкото по-дълго заемат длъжността си,
толкова повече реална власт концентрират в ръцете си, като те съумяват да
манипулират информацията и дори конкретни събития в своя полза. С течение
на времето този процес се развива и олигарсите стават незаменими като управляващи на организацията. В резултат на това подчинените в организацията
или членовете на политическата партия са принудени да отдадат още власт
на управляващите, които укрепват още повече позициите си, и процесът се
задълбочава. Този процес е описан от Роберто Михелс (1876 – 1936, немски
социолог) и е наречен “железен закон на олигархията”. Той се наблюдава в
много големи организации и институции като корпорации, мащабни бизнес
организации, дори в църковната йерархия. Процесът на съсредоточаване на
реалната власт разбираемо е критикуван като недемократичен. Но според редица изследователи той е неизбежен при управляването на големи организации, защото те се нуждаят от компетентно, опитно, стабилно и трайно управление.

В съвременния смисъл на думата олигарси са онези състоятелни граждани, които по един или друг начин са монополизирали държавната, изпълнителната и законодателната власт. В Русия при управлението на Борис Елцин
(1931 – 2007, президент с мандат 1991 – 1999 г.) думата “олигарх” придобива
частично нов отенък и влиза в устата на хората. Днес в Русия и в България тя
има отрицателен и ретрограден смисъл, визирайки голямото разграбване на
държавната собственост при разпада на бившия социалистически блок. Твърди се, че с идването на Владимир Путин (р. 1952, настоящ президент) на власт
в Русия олигархията достига своя разцвет. Медиите, собственост на олигарси,
умело заменят думата “олигархия“ с “финансови магнати“, за да размият смисъла на истинския и� генезис, свързан със злоупотребата на държавна власт с
цел трансформиране на обществената собственост в олигархична. Маршал
Голдман (р. 1931, американски икономист) през 2008 г. въвежда термина “силогарх“, имайки предвид икономическия модел на путинизма, където значителни ресурси се контролират от бившите представители на спецслужбите. В
края на февруари 2009 г. Дмитрий Орешкин (р. 1953, руски политолог) казва:
“Олигархическият капитализъм е номенклатурен капитализъм, по определение не е ефективен. Той е добър, когато имаш голямо количество нефт от сондите, който трябва да разделиш. Рано или късно този механизъм, базиращ се
на преразпределение на готовите ресурси, се изчерпва и трябва да се измислят
някакви нови видове ресурси, да се създава някакъв нов вид добавена стойност. А за това трябва не само да умееш да делиш, което умеят силоваците, а
да умееш да създаваш нови. И ето от тук нататък тези неглупави, смели хора,
54

които наричаме “олигарси“, не се вписват в строгата логика на необходимостта: измират като мамути – климатът се е сменил и са нужни по-малки млекопитаещи, които са по-приспособени да си намерят прехрана. А те започват да
гладуват, при това много бързо”. “Ню Йорк Таймс” на 07.03.2009 г. пише, че
руските олигарси скоро ще се лишат от своите огромни състояния: световната
финансова криза заплашва да ги изхвърли на бунището на историята. И все
пак през 2010 г. броят на милиардерите в Русия става 62-ма срещу 32-ма през
2009 г. Алише́р Усма́нов (р. 1953, най-богатият руснак) е от узбекски произход и притежава състояние за над 18 млрд. щатски долара. В почти всички
страни с демократична форма на управление съществуват олигарси.

Сакико Фукуда-Пар (р. 1950, японска икономистка с интереси в областта на технологиите, правата на човека и възможностите за положително развитие на света, работила по програми на СБ и Организация на обединените
нации (ООН)) твърди, че демокрациите по света са в опасност, тъй като твърде много власт е съсредоточена в ръцете на твърде малко хора и обикновеното
население чувства, че няма думата при вземането на политически решения.
Демократичните институции са в плен на икономическата и политическата
власт и не защитават интересите на обикновените хора. Това е най-видно при
младите демокрации, в които независимостта на правосъдието и свободата на
печата не са на нужното ниво. Необходима е реформа на политическите партии и установените демократични структури в Европа и САЩ. Обществената
апатия, проявена при изборите в Европа е по отношение на старата политическа гвардия, а не на политиката като цяло. В краткосрочен план сме изкушени
да мислим, че имаме нужда от една огромна авторитетна власт. Историята
обаче показва, че ако не е защитена с демократични принципи, тя се обръща
срещу народа. 170 млн. души са убити от собствените си правителства през
20 в. Ограничени са човешките права в отговор на ударите от 11 септември
в САЩ. Протестите на антиглобалистите при срещите на СБ, СТО и Г-8 са
знак, че повечето хора смятат света за несправедлив. Това не са бедни, а възмутени от несправедливостта хора.

Емил Асемиров пише (2002): “Демокрацията в съвременния свят никъде не е власт на мнозинството, нито власт на тълпата (охлокрация). Тя е
власт на политическите и други, икономически преди всичко, елити, които
по неизбежност формират различни видове олигархия, позната още от древността. Съвременните демокрации са политически системи, които функционират според принципа на олигархията, независимо че поне в краткосрочните
си действия и послания те са принудени често да се съобразяват с волята на
т.нар. демократични мнозинства. За това има измислени различни социални,
политически и PR технологии, чиято цел е да насочват волята на мнозинство55

то в посоката, желана от поръчителите на манипулацията. В олигархичния
тип отношения, който определя характера на съвременните политически системи, се корени и разминаването на интересите на нацията и интересите на
държавата. Олигархичният елит чрез своето управление провежда, налага и
защитава своите интереси под формата на “държавни” интереси. Прекалено
често за съжаление те се разминават с интересите на “нацията” или поне на
мнозинството от нея. Това се разкрива най-ясно от дистанцията на времето
при анализ от историческа перспектива“.

Густаво Загребелски (р. 1943, италиански интелектуалец и юрист) дефинира олигархията като “режим на неравенството, на привилегията, на скритата неотговорна власт, т.е. управление, съсредоточено в ръцете на малко хора,
които се бранят от промените: неотменно същите, те се възпроизвеждат в зависимост от собствените си интереси и клиентела”. Според него “формите
на демокрация днес се люшкат, но не са разрушени. Съдържанието им обаче
започва да се губи. Нашето време е обсебено, струва ми се, от демократическо
лицемерие, придобило световни мащаби...”. Той казва още: “Ние принадлежим към кръга на интелектуалците. Нашата най-първа задача (не искам да
кажа изцяло) е да се опитаме да разберем, а не да променим света. Преди
всичко трябва да отказваме ролите на консултанти, предлагани щедро от системата, стерилизираща политиката. Би било началото наистина на една хубава
революция”.

Лучано Канфора (р. 1942, италиански интелектуалец, филолог и историк) казва: “Партиите или, по-общо казано, политическата класа е изпразнена
от нейната основна роля, въпреки че е останала на мястото си. Направили
са го сили със съвсем различна динамика, съдържание и потенциал, изцяло
независими от изборната “игра” или от публичния “контрол”. Това са новите
олигархии. Императивът на момента е да се опише тяхното естество и господство, преди опита да се воюва срещу тях. Би бил необходим един нов Маркс,
способен да анализира икономическо-финансовата власт в сегашното и бъдещето време! Платон мечтае в основните книги на “Република” до върха на
“Идеалната държава” да достигнат “философи-управници”, водени от аскетична всеотдайност към разбирането и осъществяването на общото благо и
справедливост, поради което имат законното право да управляват всички останали. На мястото на “философи-управници” нашият всевластен, богат и въоръжен до зъби свят постави големи познавачи на финансите. Те притежават
онова, което искат, но страшното е, че не желаят нито общото ни благо, нито
справедливостта. Следователно въпросът, който можем да си поставим, тъй
като не е възможно да очакваме пасивно появяването на новия “голям анализатор” на модерността, е в една ситуация от този род каква е възможността да
си възвърнем като обикновени граждани правото да се съобразяват с нас“.
56

В книгата си “Глупави бели мъже...и други жалки оправдания за състоянието на Америка“ преди 10 години Майкъл Мур (р. 1954, американски писател-публицист и режисьор) твърди, че президентът Джордж Буш в разговор
с Горан Персон (р. 1949, шведски премиер) на 14.06.2001 г., няколко месеца
след изборите, произнася думите: “Невероятно е, че спечелих. Състезавах се
срещу мира, прогреса и чувството за дълг”, без да знае, че телевизионните
камери са все още включени и разговорът се предава на живо.

Ален Турен (р. 1925, френски социолог) казва: “Избирателите не се
чувстват представени; те изразяват това, което разобличава една политическа
класа, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога дори личното обогатяване на своите членове”. Изборната конкуренция не осигурява
качеството на резултатите, а само демократичния им характер.

Когато говорим за глобализация, няма как да не се върнем към термина “неолиберализъм”, който журналистите и някои учени припознават като
основно нейно верую – главен враг на социалната справедливост и основен
страж на статуквото на елитите. Противоположната теза се свежда до друга
крайност – че неолиберализмът е изваден като плашило и неговият икономически аспект е натрапен чрез пропаганда, за да прикрие колосалните безо­
бразия на политическата класа, довели до икономическата криза. През май
2013 г. сайтът OFFNews дава трибуна на точно такава дискусия, в която със
свои статии се включват Петър Волгин (Петър Георгиев, р. 1969, журналист
с леви политически възгледи), Владимир Каролев, Евгений Кънев (р. 1964,
икономист) и Евгений Дайнов (р. 1958, политолог). Ако оставим настрана закачките и изявленията кой колко много, какво и защо е чел, както и политическите окраски, част от статиите на Дайнов, Кънев и Каролев изясняват до
голяма степен понятието “неолиберализъм”.

Каролев и Кънев неслучайно дават за пример развитието на нещата в
Германия – най-богатата страна в Европа, изповядваща социална пазарна икономика. През 19 в. под натиска на немските индустриалци Ото фон Бисмарк
(1815 – 1898, канцлер на Германската империя) прави големи отстъпки на работниците. Просто защото много от тях започват да заминават за Америка,
търсейки по-добро заплащане. След Втората световна война Лудвиг Ерхард
(1897 – 1977, германски икономист, социолог и политик християндемократ,
министър на икономиката в правителствата на Конрад Аденауер (1876 – 1967,
канцлер на Федерална република Германия от 1949 г. до 1963 г.)) прилага в
Западна Германия мерки, които съответстват на общи класически либерални
и неолиберални ценности, като постига истински икономически бум. Обявява се за неолиберал, но политиките, които води, го определят по-скоро като
класически либерал. Впоследствие Ерхард се съобразява с политическата об57

становка и лансира създаването на социалната пазарна икономика в Германия (нищо повече от класически либерални принципи с компромисни социалистически признаци). Според Каролев с раждането на термина “социална
пазарна икономика” неолиберализмът минава в забрава, а извън Германия и
Централна Европа класическият либерализъм изживява ренесанс. Много критици днес намират свръхсоциалните разходи в Германия за основна причина
за продължителната икономическа криза в Западна Европа. Има и напълно
противоположно становище, а именно, че големите разходи могат да бъдат и
производителни, т.е. да подпомагат ефективното възпроизводство на човешкия капитал, и това да повиши, а не да намали конкурентоспособността на
икономиката. И обратно – разходите може да са относително по-малки, но да
се използват за администрация и лихви по държавни дългове, което води държавата до криза (Португалия, Испания, Гърция, Ирландия и др.).

Владимир Каролев (веднъж по-горе е цитирано неговото мнение за глобалната рецесия) пише: “Историческата ирония е, че финансовата криза през
2008 г. и 2009 г. е причинена от брутална политическа намеса в пазарните
отношения, каквато е предлагана от неолибералите и Рюстов (б. а. Александър Рюстов (1885 – 1963, немски икономист и социолог)) през 30-те години.
Разбира се, целта на осъществилите тази намеса политици в края на 20 в. и
първото десетилетие на 21 в. не е била благородно да регулират пазарите, за
да не се създадат монополи, а просто да осигурят политическо одобрение за
себе си. След като схемата им се проваля в САЩ (и подобна схема рухва иронично по същото време в Европа), те инициират PR кампания, осъществена
чрез огромна мрежа медии, привидно независими организации, икономисти и
журналисти, които са близки до демократическата партия в САЩ (въпреки че
вероятно и републиканците са се съгласили охотно да си мълчат) и до социалдемократичните партии в Западна Европа), с която да обвинят класическия
либерализъм, който, де факто, е точно противоположния на каквото е прилагано, за провала. Лепват на така и несъстоялия се класически либерализъм
етикета “неолиберализъм“, който (парадоксално) означава точно обратното и
по своето естество е идентичен именно с провалилите се практики на политически интервенции. Политиците нямат мотив да си признаят грешката – така
ще загубят власт. Нямат и мотив да се върнат към принципите на класическия
либерализъм, който винаги в историята е водил до силен и устойчив икономически растеж, защото това би означавало ограничаване на собствената им
власт и правомощия. Съответно те изричат поредната гигантска лъжа и целенасочено убеждават избирателите, че е нужно да се гаси пожарът (причинен
от политическа интервенция) с огън (още политическа интервенция). Резултатите вече ги знаем – 6 години безизходица, болезнено икономическо възстановяване в САЩ с огромна опасност от нов колапс на надутия от Федералния
58

резерв (ФЕД) балон на фондовите пазари и рецесия с двойно дъно в Европа.
В България го направихме, но скоро и на Запад ще разберат, че хладилникът
винаги побеждава телевизора. Колкото и добре платен и красиво пишещ и думащ да е последният. А смешното в цялата история е, че разбиранията на левите журналисти и икономисти се вписват на 100% в оригиналното значение
на неолиберализма според Рюстов и през цялото време те критикуват и дори
нагрубяват сами себе си. Неолибералите са те, само че не го осъзнават”.

Евгений Кънев казва: “Искам да обърна внимание, че основно (не единствено) по отношение на социалната функция (здраве, безработица, образование и пенсии) можем да измерваме колко голяма е държавата, защото наистина
става въпрос за преразпределение на блага чрез фиска. Този момент генерално
се пропуска от либертарианците, за които държавата е необходимо зло, което
само харчи парите на гражданите и частния сектор. Защо? Защото в огромната
си част всички други разходи на държавата или нейните организации се свеждат до предоставянето на публични блага, услуги, без които обществото не
може да функционира. Освен секторът сигурност и правосъдие, който някои
либертарианци признават за необходим, ключова е и икономическата функция
на държавата по отношение на публичната твърда (пътища, мостове, пристанища, водоснабдяване и канализация (ВиК) и т.н) и мека (законодателство,
администрация, електронно управление, регулации) инфраструктира. Не винаги във всеки разход трябва да се прилага аршинът на ефективността, защото
огромната част от тези разходи могат да имат фундаментален, стратегически
или чисто политически характер, от които да зависи стабилността на цялата
икономическа система, особено по време на криза, а оттам и сигурността и
възможностите за частния сектор. Затова производството на частни блага, които основно занимават либертарианците във влагания патос за свободата на
индивида, е невъзможно без предварителното наличие на публичните блага
и най-вече институциите, които ги осигуряват. Въпрос на икономическо мислене е дали институциите получават заплащане за извършена услуга както
в частния сектор, или просто говорим за преразпределение. Деленето на директно заплащане на публичните услуги или тяхното заплащане през бюджета
също не е критерий, защото има делими (пътни или административни такси)
и неделими (паркове, фундаментални изследвания, метеорология, сигурност)
публични блага, без които и частната икономика, и пазарът (извън разбирането за натурална размяна от Средновековието) не могат да съществуват. (Правя
изпреварващо уточнение, че частният сектор чрез публично-частни партньорства може да предостави до 15% от тези блага в най-развитите страни днес).
Нещо повече, още през 19 в. Ернст Енгел (1821 – 1896, немски икономист) и
по-късно Вагнер формулират закон, че колкото повече се развива обществото,
толкова повече нараства потреблението на публичните блага като дял от дохо59

дите. Този закон е емпирично доказан от Карол Райт (б.а. 1840 – 1909, американски статистик). Въпросът за взаимодействието между държавата и пазара
въобще не е толкова елементарен. Цяло направление на икономическата наука – нов институционализъм, се занимава с този проблем, като редица негови
представители – Кенет Ароу (б.а. р. 1921, американски икономист), Дъглас
Норт (б.а. р. 1920, американски икономист), Роналд Коуз (б.а. 1910 – 2013,
британски икономист), Оливър Уилямсън (б.а. р. 1932, американски икономист), Елинор Елстрьом (р. 1933, американски политически икономист), станаха Нобелови лауреати. Според друг от тях – Джон Ходжсън, еднакво погрешно е да се смята, че всичко ефективно е частно-пазарно или че всичко
справедливо е публично-институционално. На първо място, важен е начинът
на взаимодействието между институциите и пазара. Интересен пример за
влиянието на институциите върху икономиката е сравнението на Нобеловия
лауреат Дъглас Норт за степента на развитие на Северна и Южна Америка.
През 19 в. повечето страни в Латинска Америка са приели американската конституция (с малки промени) и голяма част от законите, уреждащи правото на
собственост, но икономическите резултати не са сходни на тези в САЩ или
в другите развити страни. Защото според Норт механизмите за прилагане на
законите и нормите на поведение се различават. Това е и причината, след като
в България беше въведена голяма част от европейското законодателство, да не
се чувства почти никаква промяна. За разлика от laisser-faire – принципа на
ненамеса в икономиката, новите институционалисти смятат, че е необходима
не по-малко държава, а такава, която, като гарантира социалния и правния ред,
да намалява транзакционните разходи и неопределеността в икономиката. Е,
ако искаме да имаме в достатъчно количество и качество публични блага, колко голяма трябва да е държавата? Ако слушаме либертарианците, би трябвало да е минимализирана – дори братът на Петър Чобанов (р. 1976, сегашния
министър на финансите) Димитър Чобанов в свое изследване в Института за
пазарна икономика (ИПИ) беше определил 25% от БВП! Ако се позовем на
богатите страни обаче, рядко са тези страни с разходи под 45%. Пак бързам
да изпреваря критиците, че трябвало първо да станем богати, пък тогава да
увеличаваме разходите. Така е, но остава неясно как можем да станем богати
при това състояние на институциите и държавността в България? Само със законови промени? Ами постоянно това правим. Или с експертиза, технологии
и квалифицирани кадри, които да модернизират институциите? Което струва
много пари. Съгласен съм, че трябва напълно да либерализираме икономиката
с минимум ограничения, бюрокрация и най-вече монополни структури. Но
как става това без ефективно правосъдие и регулатори, които пак струват много пари? Или какво е бъдещето на човешкия капитал в нашата страна с това
състояние на здравеопазването и образованието? Което може да се подобри,
60

макар и не само, но не и без много пари. Как да работи любимият свободен либертариански индивид без инфраструктура, без качествени публични услуги,
без квалифицирани кадри? Така ли се произвежда висока добавена стойност,
идват квалитетни чужди инвеститори, повишава се конкурентоспособност
или се адресират глобални рискове? За какво говорим? Държавата не е едно
бреме, един прост разпределител на произведен продукт. Тя има чрез своите
институции основополагаща, приматна роля по отношение на частния сектор
и пазара. Затова пазарът и държавата не са дихотомия, а невъзможни един без
друг със своите роли в либералната демокрация, за да може да функционира
успешно в синхрон целият обществен механизъм. Затова набират популярност в цял свят публично-частните партньорства”.

Евгений Дайнов пише: “В голямата си част страстният спор (не само в
България) около “неолиберализма” е вкоренен в условията на времето, когато
той започва. Става дума за средата на 70-те години, когато в Англия политиката започва да се върти около следния въпрос: дали държавата да определя,
какво се случва в икономиката (за да не се допускат болезнени за обществата
кризи от типа на Великата депресия отпреди войната); или държавната намеса, вместо да избягва кризи, ги произвежда – и затова е по-добре държавата
да се оттегли и остави нещата в ръцете на пазара? Контекстът в случая е от
грандиозно значение. По онова време английското правителство преразпределя чрез държавата над 50 на сто от БВП в сравнение с 40 на сто (колкото е
днес в България) в средата на 60-те години. Процентът набъбва всяка година
и краят му не се вижда. Парите отиват за крепене на западащи производства,
както и за субсидиране на все повече социални групи, настояващи за специално отношение към себе си. Резултатът е “стагфлация” (стагнация + инфлация), което според икономическата наука е невъзможно. Или имаш инфлация
(цените се качват, икономиката расте), или имаш стагнация (производството
спада, цените също). Политически по-будните англичани са ужасени от възможността след още 10 години държавата да преразпределя 60 – 70 на сто от
БВП, а Англия да потъне не само във вечна депресия, но и в “културата на
зависимост” от държавни подаяния. Това според Маргарет Тачър си е жив социализъм. “За какъв дявол водим Студената война, пита тя, след като самите
ние се превръщаме в социалистическа страна, трудно различима от Съветска
Русия?” И решава да предприеме крути мерки дори с цената на предизвикване
на нова Велика депресия, за да спаси родината на демокрацията от социализма. Първото нещо, което прави, е да затегне емисията на пари – да въведе
нещо подобно на валутен борд (т.нар. “монетаризъм”). Второто нещо е да прекрати държавната собственост върху губещите (субсидирани) производства
и да ги продаде, т.е. да остави пазарът да реши дали те заслужават да живеят
(т.нар. “приватизация”). Забележете: от самото си начало позициите в спора
61

са дефинирани по идеологически начин (“социализъм или свобода”), а не – в
икономически категории. 5 години след като Тачър е тръгнала да приватизира, на Изток пада Берлинската стена. Новоосвободените страни, тръгнали да
бягат от комунизма, също тръгват да приватизират, поставяйки въпроса отново в идеологическите категории “комунизъм или демокрация”. В крайна
сметка се получава елементарното уравнение, което лежи под споровете днес:
“държава = тирания” и “липса на държава = свобода”. Което си е чист Пьотър
Кропоткин (б.а. 1842 – 1921, руски революционер, писател и анархист). На
два пъти спорът за ролята на държавата в икономиката тръгва с идеологически формулировки. Затова и до днес дискусиите около “либертарианството”
(респ. “неолиберализма”) са толкова страстни. Защото не са икономически.
Ако бяха, нямаше да са такива зли и публични. Този спор обаче по самата си
същност не може да бъде чисто икономически. Замесиш ли веднъж държавата
(а в случая става дума за ролята на държавата в икономиката), всичко веднага
става политика. Всъщност, спорът вече е решен от самия Милтън Фрийдман
(б.а. 1912 – 2006, бащата на “монетаризма”, икона на “неолибералите”). Малко преди смъртта си Фрийдман си прави публична самокритика за съветите,
които е давал на бившите соцстрани в началото на 90-те години. “Трите неща,
които трябва да направите, казваше той тогава, са: приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте”. 2 десетилетия по-късно Фрийдман се поправя:
“Трябваше да посъветвам друго – първо въведете върховенство на закона, а
после приватизирайте”. Защо този завой? Защото Фрийдмън е впечатлен от
факта, че из целия бивш социалистически свят приватизацията вкара ресурс в
лапите на мутрите вместо в честните предприемачи и породи croney capitalism
вместо free market economy. Оказа се, че липсата на злото “държава” не е задължително да породи благото “свобода”. Може просто да върне нещата към
най-примитивните, варварски и тиранични форми на битуване, съществували
в далечните исторически времена, преди държавите да са били измислени. С
появата на мутрокапитализма рухва цялата постройка на неолиберализма –
такава, каквато е градена от края на 80-те насам. Нито държавата се оказа само
зло, нито пък пазарните сили се оказаха панацеята за човешкото щастие. Рухна
и семплата идея, че борбата срещу държавата по нашите земи е борба срещу
комунизма. Защото през цялото това време на думата “държава” се придаваха
заблуждаващи значения. Държавата бе схващана като продукт на комунизма,
като някакъв Биг брадър, който се меси в живота на хората просто поради
зла умисъл  и че ако се махне, хората ще си оправят живота по-добре чрез
спазване на неутралните и анонимни правила на пазара. Ако обаче държавата
е просто зъл лагерен надзирател, защо изобщо хората правят държави? Защо
Аристотел твърди, че държавата е висшето благо за хората и че онзи, който я е
измислил, е най-големият благодетел на човеците? Защо Лок настоява, че ма62

кар (според него) хората да са морални и преди появата на държавата, все пак
е по-добре да си направят държава? Защо първото нещо, което американските
колонии правят, след като са се освободили от злото на британската държава, е да си направят нова държава? Защо не са решили да останат в насипно
състояние като свободни селски общности, регулирани единствено от пазара
и местните общи събрания? Защо през 1876 г. българите си палят имотите
и работилниците, т.е. унищожават своя пазарен капитал и остават голтаци,
окопали се по билата на планините, само и само да имат държава? За неолиберализма това е напълно налудничаво поведение – вместо копривщенци да си
максимализират пазарните ползи чрез още по-усърдни доставки за турската
армия, от раз излизат от пазара, а за капак си жертват и живота…Картината не
се връзва, защото гледаме на държавата по идеологическия начин, характерен
за Студената война. Защото държавата не е зло. Затова хората правят какви
ли не жертви, за да си имат такава. Разковничето, разбира се, е във “върховенството на закона”, споменато горе от Фрийдмън. В случая обаче по-мъдра
е Маргарет Тачър. Усетила вятъра на промяната години преди падането на
Берлинската стена, тази фурия на приватизацията предупреждава социалистическите страни, вече обсъждащи пазарни реформи, че нищо няма да постигнат, ако започнат реформите, без да имат върховенство на закона. “В икономиката, казва им Желязната лейди, както и във всички други сфери, когато
няма върховенство на закона, свободата се превръща в свободата на силните
да тормозят слабите”. Това е и най-точното описание на онова, което се случи
в следващия четвърт век. Пазарните реформи се случиха преди върховенството на закона и резултатът беше, че ония с големите юмруци и бухалките се
наместиха на “пазара” и акумулираха ресурс. После, напомпани със средства
и влияние, просто превзеха съответните държави. Формулата “държава = зло”
е неправилна. Правилната формула е: “държава = върховенство на закона”. За
да може да има пазар, т.е. анонимна среда, която справедливо и без оглед на
това кой кой е да награждава ефективните и да наказва неефективните, трябва
да има много силна държава. Т.е. много ефективно, всекидневно налагане на
правила, еднакво върху всички, както и неотвратимо наказание на отклоняващите се от нормите субекти. Освен това държавата трябва да е ангажирана,
едновременно както с подпомагането на временно затруднените, така и със
създаването на условия (чрез образование, кредитна, индустриална, социална
и данъчна политика) все повече хора да са все по-малко затруднени в живота
си в пазарни условия. И накрая, ето ви полето на съгласие: “държава = върховенство на закона = създател на условията за справедливост и напредък за
хората = благо”. Онзи, който не би се съгласил с това, би бил, ако следваме
Аристотел, някакъв бог или звяр, но не би бил човек.”
63

Преди десетки хиляди години хората живеят в социални общности, наречени родове, прераснали по-късно в племена. В света тогава съществуват
няколко стотици хиляди от тях. Днес има 196 държави. Явно се забелязва тенденция към обединяване – и в политически, и в икономически план. Класацията на най-големите публични компании на списание Forbes днес включва
такива от 63 страни срещу 51 страни през 2004 г. Едно солидно доказателство, че тенденцията към глобализация на световната икономика се запазва
и развива. За първи път през тази година китайската банка ICBC измества
щатската петролна компания Exxon Mobile от първото място като най-голяма
компания в света. Друга китайска банка – China Construction Bank, заема втората позиция, издигайки се с цели 11 места през тази година. Най-голямата
компания в света през 2011 г. – JP Morgan Chase, която се придвижи с едно
място надолу през 2012 г., сега заема трета позиция. На четвърто място е щатският индустриален конгломерат General Electric. Apple е най-ценната технологична компания в света, дори и след значителното понижение в пазарната и�
капитализация. Лидер по продажби в света е щатската търговска верига WalMart Stores с повишение от 5% на продажбите, отнемайки лидерската позиция
на Royal Dutch Shell. Общо 162 са новите имена в класацията. Тя е съставена
въз основа на равни тегла на критериите продажби, печалба, активи и пазарна
капитализация. Като цяло приходите на 2000 компании, участващи в класацията, възлизат на 38 трлн. щатски долара, или повишение с 6%, а общата им
печалба е понижена със 7% до 2,43 трлн. щатски долара през миналата година. Активите са в размер на 159 трлн. щатски долара, или повишение със 7%,
а пазарната им капитализация е 39 трлн. щатски долара. Класацията отразява
случващото се в световната икономика. САЩ добавя 19 нови компании към
списъка до най-големия им брой от 2009 г. Япония отново е с втория по големина брой представители – 251. Китай е с третия най-голям брой компании,
който е същият като през миналата година. Това е първата година от 2004-та
насам, в която броят на компаниите от Китай не се увеличава.
4. След 10. ноември 1989 г.

Разказът за прехода и реформите е една до болка позната и не добре научена приказка безкрай. Аз и вие я живеем.

Роналд Рейгън (1911 – 2004, 40-ти президент на САЩ от 1981 г. до 1989 г.)
изоставя политиката на сближаване и предприема курс на сблъсък със Съюза
на съветските социалистически републики (СССР), наричан “империята на
злото”. САЩ работят по 3 главни направления: икономическо, военно и на
“тихия фронт”. Целта е да се намали достъпът на СССР до нови технологии,
да се свалят цените на стоките му, да бъде изтощен чрез рязко повишаване
64

на разходите за отбрана, да се окаже поддръжка на антируските движения из
целия свят. Рейгън предлага Инициативата за стратегическа отбрана, известна
като “Междузвездни войни”, която представлява базиран в околоземна орбита
ракетен щит. На среща на върха в Исландия през октомври 1986 г. Михаил Горбачов, ръководил СССР от 1985-та до 1991 г., остро се противопоставя на ракетния щит, обявявайки го за нападателна, а не отбранителна инициатива. Той
опитва чрез т.нар. “перестройка” (започнала през 1985 г.) да възроди реалния
социализъм. Но се съсредоточава предимно върху гласността, идеологията и
преоценките на историята. Оказва се пълен провал в икономиката и политиката, изтощени от станалата непосилна за осребряване военна надпревара. На
11.03.1990 г. Литва, водена от президента Витаутас Ландсбергис (р. 1932), се
отделя от СССР и обявява своята независимост, като скоро е последвана и от
други съветски републики. До 1991 г. СССР официално се е разпаднал. Маргарет Тачър, министър-председател на Обединеното кралство от 04.05.1979-та
до 28.11.1990 г., казва: “Роналд Рейгън спечели Студената война без нито един
изстрел”.

В България икономическата система и господстващата идеология също
са сериозно компрометирани, макар и не в очите на всички. Разминаванията
между реформатора Михаил Горбачов и Тодор Живков (1911 – 1998, политик,
представител на старата школа) принуждават последния да се вгледа по-внимателно в някои западни модели (ФРГ, Япония). Живков енергично брани власт­
та си и подготвя демонстрация на модерни промени. Така се ражда “Юлската
концепция” от 1987 г., която предвижда политическо преобразуване на обществото, подготовка за ограничен политически и икономически плурализъм и
за нова конституция. Тази реформа изглежда много по-мащабна и по-дълбока
от всичко предложено до момента в Съветския съюз. Реализацията и� започва още през август 1987 г. с приетия от Народното събрание (НС) комплект
от закони – закрити са редица министерства, 28-те окръга са прегрупирани в
9 области с доста спорни областни центрове, преустроено е местното самоуправление, учредена е специална комисия за подготовка на нова конституция,
отменени са и такива ритуали на властта като манифестациите, задължителното обкичване на държавните учреждения с портрети на партийните вождове
и др. Административното преустройство от 1987 г. внася допълнителен хаос
в управлението. “Юлската концепция” предизвиква директен сблъсък между
Живков и Горбачов. На срещата им в Кремъл на 16.10.1987 г. Горбачов критикува скоростта, с която Живков иска да демократизира България. Истинската
му тревога обаче е за мястото на партията, която според Живков “няма да бъде
повече главен субект на властта”. Въпросът за ръководната роля на комунистическата партия е основен в теорията на ленинизма. Затова именно този по65

стулат през 1987 г. звучи еретично на генералния секретар на Комунистическа
партия на Съветския съюз (КПСС). Горбачов не разбира, че и Живков няма
намерение да се откаже от властта, а иска да я облече в псевдодемократични
одежди.

На 29.10.1987 г. Политбюро взема решение за разпускане на стопанските отдели в партийните комитети. 15 дни по-рано  Васил Коларов (р. 1942, финансист), председателят на Българска народна банка (БНБ), информира Тодор
Живков, че управлението му е довело страната до поредния фалит. Посочва и
общата задлъжнялост (само по външния дълг) на страната в края на 1987 г. –
“около 6000 млн. валутни лв.”, което е над 7,5 млрд. щатски долара (2 години
по-късно България се оказва с 11 млрд. щатски долара външен дълг).

Преди 1989 г. Тодор Живков констатира в различни изказвания, че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество: “... ние имаме работа с недоразвито общество“, “Социализъмът
е едно недоносче“. Той начертава рамка на ново обществено устройство – демократично начало на държавата: “... отива се на принципно ново ниво, където държавата не е главният фактор, а главният фактор са хората“, “... очевидно
демократизъмът и гласността ще вземат широки размери, но когато хората
разберат какво работят и какво получават“. Икономическата рамка също се
променя: “... онова съдържание, което се съдържа в западните фирми, концерни, напълно нас ни удовлетворява и без него ние не можем да разгърнем фирмената организация“, “... без конвертируемост на нашата валута ние не можем
да вървим напред“ от държавно планиране към елементи на частно стопанство: “... частна практика на всички лекари в свободното време“. За целта се
предвиждат промени в конституцията и държавното устройство: “... отива се
към деполитизиране на икономическите отношения и търговските отношения“, “НС, нова конституция, нов устав“. Отчита се трудността на начинанието: “Обстановката е изключително тежка. Ще бъде тежка поне година, година
и половина, може би две... За една страна, малка като България, едно разтърсване... ще бъде фатално“.

На 09.01.1989 г. е издаден Указ 56 (правилникът за неговото прилагане е приет на 15.02.1989 г.) – актът на либерализация на икономиката, един
от символите на разграбването на България, сочен като негово начало. Той
продължава да действа до 1996 г. “Мултигруп“ и “Първа частна банка” са регистрирани по него. Указът е елемент от радикалните промени, започнати от
Тодор Живков, който на 04.07.1989 г. казва: “Трябва да ви кажа откровено,
че неслучайно съм замислил този маньовър. Аз съм го замислил като административно-икономически, а не като икономически, тъй като не сме готови.
Сега на този етап трябва да съчетаваме едното с другото”. Разпределянето на
държавната собственост на определени частни фирми е маскирано под благо66

видната формулировка “Предложение за развитието на акционерната форма
на собственост и на стопанска дейност чрез акционерни фирми”. За по-малко
от година са регистрирани над 1500 фирми. Счита се, че Тодор Живков изоставя комунистическия проект, като иска да запази политическата система, а
замисълът му е да започне т.нар. китайски път на Дън Сяопин (1904 – 1997,
китайски лидер с голям принос за китайската модернизация, подал оставка
през ноември 1989 г.). В указа се определя, че “... стопанската дейност се извършва на основата на всички форми на собственост” (чл. 1, ал. 2) и “... основна форма на осъществяване на стопанската дейност е фирмата” (чл. 2, ал. 1).
Фирмите могат да бъдат държавни, общински, кооперативни, на обществени
организации, дружествени и “на граждани” (чл. 10, ал. 2). Фирмите на гражданите се регистрират в съда чрез заявление. “На всички фирми се осигуряват
равностойни условия за осъществяване на стопанска дейност” (чл. 4, ал. 1).

През 1990 г. правителството на Андрей Луканов (1938 – 1996, роден в
Москва, два пъти премиер на България от 1990 г., от 1994-та съдружник и
президент на руско-българското предприятие “Топенерджи“, застрелян пред
дома си през 1996 г.) закрива Комитета за партиен и държавен контрол и делата за корупция потъват в архива. Държавата осъмва без адекватни форми на
контрол отгоре, още по-малко пък отдолу.

В условията на пълна непрозрачност се извършват структурни реформи
в икономиката и финансите. Процесът се предвожда от Андрей Луканов и
Огнян Дойнов (1935 – 2000, секретар на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) от 1976-та  до 1986 г., след 1990-та работи при Робърт Максуел във Виена, а по-късно е съветник на руския концерн
“Нордекс“) и е насочен към постепенно овладяване на управленчески позиции във все още държавната икономика у нас и в чужбина. Зад граница, практически във всички краища на света се създават над 360 външнотърговски организации. Повечето са ръководени от офицери на Държавна сигурност (ДС).
Няколко, неясно как и от кого подбрани, личности осъмват като най-богатите
хора в страната. Още множество проверени и верни на БКП номенклатурчици
са произведени в кандидат-капиталисти чрез прословутите куфарчета и сметки в чужди банки. Основните активи се трансформират в около 3 хил. крупни
частни фирми, които притежават повече от 85% от активите на икономиката.
На останалите над 1 млн. дребни предприемачи се падат едва 20% от общия
стокооборот. Бившата номенклатура се заема да изгражда капитализъм, както
го разбира (а откъде да го разбира?). В същото време западните благодетели и
консултанти се интересуват от икономиката на България само с цел ликвидация на каквато и да е конкуренция. Виж, от пазарите са крайно заинтригувани.

През октомври 1991 г. Съюзът на демократичните сили (СДС) губи общинските избори в селата и малките градове с огромна разлика и решава да
67

отнеме социалната база на Българската социалистическа партия (БСП) по
тези места. Следва ликвидация на полупреобразуваните в кооперации Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) и дълго и тягостно връщане
на земята в реални граници. Хиляди хора получават/недополучават мънички
парчета земя. Магическата пръчка на свободния пазар, от която се очаква да
модернизира получения хаос, просто не се появява. Механизацията и инвентарът са разграбени. Очаква ни светло бъдеще, в което ще ядем турски домати
и китайски чесън. Носител на тази абсолютна некомпетентност и политически фанатизъм се явява Филип Димитров (р. 1955, политик от СДС, премиер,
останал на поста около 13 месеца и напуснал го неизбежно, но с видимо нежелание на 30.12.1992 г.).

През 1990 г. правителството на Луканов едностранно преустановява
плащанията по външния дълг. Обяснява, че в процеса на преструктуриране на
икономиката не може да ги издържи. Вследствие на това кредитният рейтинг
на България се сгромолясва.

През 1991 г. Иван Костов (р. 1949, политикономист и математик, финансов министър) получава “Доклад на специалната комисия на БНБ” във
връзка с източването на валутния резерв на България. Той доказва, че резервът, в размер на над 2 млрд. щатски долара, е незаконно изнесен от страната.
Андрей Луканов е най-често споменаваното име, но Костов не предприема
нищо. Потъват в небитието и фондовете на държавните обединения и държавата – РТУ (развитие и техническо усъвършенстване), СБКМ (социален фонд)
и националният фонд ТНТМ (младежко творчество). Нито едно синьо или
червено правителство не се сеща да тръгне по следите им. Поради подобни
бездействия и действия много анализатори твърдят, че българската опозиция,
преди и най-вече по време на Прехода, е “отгледана”, т.е. подбрана, “засадена” и “поливана” от БКП и ДС под зоркия поглед на братския СССР и КГБ
(Комитет за държавна сигурност на СССР, раздробен на 06.11.1991 г. след опи­
тите да подпомогне пуча срещу Михаил Горбачов, по-късно реорганизиран
в днешната Федерална служба по безопасност (ФСБ)). Много от действията
на опозицията сякаш подкрепят тази теза. Нито един наблюдател не смята,
че опозицията ни е възникнала и съществувала в някакъв паралелен свят на
БКП и ДС. Според мен истината, както в повечето случаи, е някъде по средата. Екстремно е да се демонизира всичко и навсякъде. Тогава има честни и
вдъхновени лидери, има и нищожества, има и просто хора, които се променят
с времето и постовете.

На 16.01.1988 г. е създадено Независимо дружество за защита правата
на човека. Учредяват го 16 български дисиденти: Илия Минев (1917 – 2000,
борец за свобода, демокрация и законност, антикомунист), Григор Божилов
(р. 1952), Едуард Генов (р. 1946), Благой Топузлиев (р. 1946), Стефан Вълков
(р. 1925), Цеко Цеков и др.
68

На 08.03.1988 г. в Дома на киното след прожекция на документален филм
се огласява Русенският комитет в подкрепа на гражданите срещу хлорните
облаци от химическите заводи в Гюргево. Присъстват 400 души, поканени на
приятелски принцип – кинодейци, журналисти, студенти. В салона има и сътрудници на органите на сигурността.

На 03.11.1988 г. се учредява Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България от Желю Желев (р. 1935, философ, бивш член на
БКП от 1960-та до 1965 г., президент на България от 1990-та до 1997 г.) след
дискусия, проведена в катедрата по научен комунизъм на Софийския университет. В тази връзка Протокол “А” №180 от заседанията на Политбюро на ЦК
на БКП на 11, 15 и 16.11.1988 г. заключава: “Като отчитаме нарастващите опити на идеологическите централи на империалистическите страни да дестабилизират България и обстановката в някои социалистически страни както
и случая, който разглеждаме днес, временните трудности, които имаме във
връзка с преустройството, органите на Министерството на вътрешните работи преустройват своята работа и ще насочват своите усилия за своевременно
разкриване, предотвратяване и пресичане на намеренията и опитите на противника да използва преустройството в България за свои подривни, кариеристични цели”. По искане на френската страна на 20.01.1989 г. е организирана
среща с 12 български интелектуалци, демонстрирали по един или друг начин
своята независимост. Закуската на френския президент Франсоа Митеран е
с Блага Димитрова (1922 – 2003, българска писателка, поетеса, литературен
критик, политик), Желю Желев, Николай Василев (р. 1946, философ, антрополог, политик), Радой Ралин (1923 – 2004, писател, поет, сатирик и дисидент),
Копринка Червенкова (р. 1947, българска журналистка и театровед), Алексей
Шелудко (1920 – 1995, български физикохимик), Стефан Продев (1927 – 2001,
есеист и публицист), Йордан Радичков (1929 – 2004, писател, драматург и сценарист), Ивайло Петров (1923 – 2005, писател), Барух Шамлиев (1920 – 2005,
български журналист), Анжел Вагенщайн (р. 1922, български кинорежисьор и
писател) и Светлин Русев (р. 1933, художник и общественик). Шестима от тях
са членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България.
Те спокойно и с достойнство защитават правото на съществуване и дейност на
клуба. Българските медии премълчават за “закуската“.

На 26.10.1989 г. в градинката пред “Кристал” в София се провежда демонстрация на независимото сдружение “Екогласност”. Негови активисти се
събират, за да организират подписка на гражданите до НС за спирането на
строителството на хидропроектите “Рила” и “Места”. 22-ма души насила са
качени от полицията в автобуси и са закарани в Южния парк – мястото, за
което Столичният народен съвет (СНС) е дал разрешение. По това време в
София паралелно се провежда Европейската среща по опазване на околната среда на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ).
69

На 03.11.1989 г. е организирано шествие на “Екогласност”, в което се включват около 4 хил. души (това е първата демонстрация против властта на Тодор
Живков), за връчване на петицията в НС, подкрепена от подписите на 12 хил.
души. Според мнозина акцията е дирижирана от среди в БКП, които подготвят
почвата за смяна на Тодор Живков и приближените му с одобрението на Москва. Известно е, че дружество “Екогласност” провежда свое събрание в кино
“Петър Берон” с разрешение на властта на 20.10.1989 г. Подполковник Петър
Бонев (починал 1990), който трябва да въдвори ред, е обявен от протестиращите и от колеги и съпартийци за “душител на демокрацията”. Той се надява
да разкаже своята истина на 14-тия конгрес на БКП, но дни преди конгреса изпада в мистична криза и е настанен в психиатрична клиника. На 09.05.1990 г.
се застрелва на работното си място. Оставя писмо, пълно с огромно огорчение
и с текст, че е бил използван като маша. През януари 1991 г. намират застреляна съпругата му Росица. Заключението отново е “самоубийство”. Петър Слабаков (1923 – 2009, актьор и един от основателите на “Екогласност”, по-късно
народен представител от червената парламентарна група), докато го качват в
уазката за пренасочване към Южния парк, извиква: “Не е филм! Наистина ме
бият!”. На проявата изненадващо се оказват журналисти от Радио “Свободна
Европа”, в. “Гардиън”, BBC и радио “Дойче веле”. За събитията съобщава и
официозът “Работническо дело”. В същия ден милицията прибира от домовете им и изселва за няколко дни от София Николай Колев (р. 1951, дисидент,
поет и журналист), Любомир Собаджиев (1944 – 2002, дисидент и политик),
Христофор Събев (р. 1946, йеромонах, дисидент) и още няколко души, за които е знаела, че ще се присъединят към протестите.

Пленумът на ЦК на БКП от 10.11.1989 г. оставя в българската история
нова паметна дата. Той е определян като преврат и като “конституционна смяна“ на държавното ръководство, а заедно с последвалите го събития е наричан
и “тихата революция“. Един ден преди него пада Берлинската стена. Иван
Пехливанов (р. 1926, бивш зам.-министър и председател на Българската индустриална стопанска асоциация (БИСА) – днешната Българска стопанска
камара) разказва: “Получих писмо № 1148 от 31.10.1989 г. от ЦК на БКП, в
което пишеше: “По решение на Политбюро на ЦК на БКП на 10.11.1989 г.,
петък, се свиква пленум на ЦК на партията при дневен ред: “За хода на преустройството на сегашния етап, за подготовката на 14-тия партиен конгрес”.
Докладчик – Тодор Живков. Пленумът ще се състои в резиденция “Бояна”,
дом № 1 и ще започне в 10 ч.”. Преди откриването на пленума атмосферата му не подсказваше с нищо за предстоящото събитие. Отсъстваха Гриша
Филипов (б.а. 1919 – 1994, политикономист) и Иван Панев (б.а. 1933 – 1990,
икономист). Тодор Живков както обикновено не чете доклада си, говори систематизирано и обстойно, сякаш се готви още дълго да участва в държавното
ръководство. В думите му нямаше нито вълнение, нито се усещаха прощални
70

нотки. След него се изказаха само 2 души. Вероятно не бяха сред “информираните”, говориха на икономически теми. Обяви се едночасова почивка.
Още с излизането от залата се разля новината: “Живков подава оставка”. Това
сигурно е било елемент на “организацията”. Възбудените участници се разпръснаха на групички из района на резиденцията. Второто заседание започна
необичайно. Залата беше замряла в очакване. Пръв на сцената се появи Георги Атанасов (б.а. р. 1933, историк) и с тържествена стъпка се отправи към
трибуната. След него едва пристъпваше едно подобие на Тодор Живков. Имах
чувството, че няма да стигне до стола си. Случайно или не, плътно зад него
вървеше Добри Джуров (б.а. 1916 – 2002, политик, член на Политбюро на ЦК
на БКП и министър на народната отбрана), като символ, обединяващ ролите
на грижовен приятел и на бдителен пазач. Георги Атанасов обяви, че е постъпила молба от Живков за освобождаването му от длъжността генерален секретар на БКП. Отвори папката, която носеше, и прочете молбата. Тя беше кратка
и изненадваше само с това, че авторът и� присъстваше, но не бе в състояние да
я потвърди с няколко думи или поне с жест. Той едва стоеше на стола, беше
неадекватен, не можеше да контролира дори лицевите си мускули. Атанасов
предложи от името на политбюро молбата да бъде приета, да се изкаже благодарност на Тодор Живков за дългогодишната му и всеотдайна работа и да бъде
избран Петър Младенов (б.а. 1936 – 2000, философ и икономист) за генерален
секретар. Започнаха разисквания. “Посветени” говореха стереотипно в подкрепа на Атанасов. Имаше две изключения. Иван Масларов (б.а. 1912 – 1992,
инженер, деец на БКП) предложи за генерален секретар Александър Лилов
(б.а. 1933 – 2013, филолог). Николай Ирибаджаков (б.а. 1920 – 2008, философ-марксист) поддържаше персоналната промяна да се извърши след няколко месеца, на предстоящия конгрес, за да се обмисли добре новият кадрови
избор. Те не получиха подкрепа. Молбата я приехме единодушно. Младенов
го избрахме за нов генерален секретар, а от първите му думи се сипеха благодарности и възхвали на Живков. С това пленумът бе закрит. След седмица, на
16 ноември, се състоя нов пленум по организационни въпроси. Докладът на
Петър Младенов основно се различаваше от оценките му на предишния пленум. Отменена бе “благодарността” към Тодор Живков. Започна се “чистка”
на най-високото равнище. Самоопределилата се, или по-точно – подбраната
отвън, група “светци” обяви другите си колеги за престъпници. На десетоноемврийските “герои” бих предложил за размисъл друг теоретично възможен
вариант на пленума: Живков взема думата, оттегля оставката си и разказва неизвестните тогава факти за натиска, упражнен върху него от Виктор Шарапов
(б.а. р. 1931, съветски посланик, журналист и дипломат) и от българските му
помощници. Голямата част от състава на ЦК можеше да го подкрепи, защото
не се знаеше за щурмовия отряд, подготвен за такъв вариант. Страната щеше
да затъне в безредици. Оказва се, че отговорно мислещата личност в това съд71

бовно време е бил Тодор Живков – той се оттегли въпреки всеизвестното му
властолюбие, въпреки че е знаел какво го очаква до края на живота му. С това
не допусна “румънския” изход”.

На 17.11.1989 г. на заседание на НС, предавано пряко по телевизията,
Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. Славчо Трънски (б.а. 1914 – 1999, държавен и военен деец) държи реч, в която критикува
Живков и най-близките му сътрудници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.

На 18.11.1989 г. се провежда първият митинг на зараждащата се опозиция (Конфедерация на труда (КТ) “Подкрепа” и “Екогласност”). Някои западни издания язвително отбелязват, че и� е трябвало цяла седмица след падането
на Живков, за да го организира. На площада пред храма “Св. Александър Невски” се събират около 150 хил. души и това е вторият по посетеност митинг
в историята на българската демокрация. На него се гласува вот на доверие
на Петър Младенов – новия генерален секретар на БСП, за срок от 1 година.
Румен Воденичаров (р. 1931, химик и политик, един от основателите на СДС)
нарича Петър Младенов с обръщението “господин”, тълпата се развълнува,
започват откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички до
този момент са говорили на “другарю”. Подобни вълнения от трибуната предизвиква и Петър Гогов (р. 1941, политик, най-екстремистки изглеждащият
оратор на митинга, прекарал дълго време в затвора като политически затворник). Той споменава нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което предизвика възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо.

СДС се ражда на 07.12.1989 г. в сградата на Института по социология
в София. Учредители стават независимият профсъюз “Подкрепа”, гражданските сдружения “Екогласност”, Независимото дружество за защита на човешките права, клубовете в подкрепа на гласността и преустройството, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните
ценности, Независимото студентско дружество, Движението “Гражданска
инициатива”, както и възстановените партии Българска работническа со­ци­
ал­де­мо­кратическа партия (БРСДП) (обединена) и Български земеделски народен съюз (БЗНС) “Никола Петков”. Съюзът се изгражда като коалиция с
равни права на всички участници. Непосредствено след учредяването му към
него се присъединяват възстановените стари Радикалдемократическа партия
в България и Демократическа партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен демократичен център и Нова социалдемократическа партия.
Създаден е като фондация и така е вписан в регистъра на Софийски градски
съд (СГС). Сред личностите, които инициират и реализират това обединение,
личат имената на известни български интелектуалци, репресирани от комунистическия режим стари дейци на забранените по време на комунизма поли72

тически партии, както и много млади хора. СДС си поставя за цел да извърши
демократични реформи в страната и ориентира България към членство в ЕС
и Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). В този период
няма друга политическа сила, която да декларира и преследва тези цели. Пръв
председател на Националния координационен съвет на СДС е Желю Желев,
който през 1965 г. е изключен от БКП като антимарксист и антиматериалист.
През 1967 г. той написва “Тоталитарната държава“, публикувана едва в началото на 1982 г. със заглавието “Фашизмът“ в тираж 10 хил. екземпляра. 3 седмици по-късно тя е забранена и изтеглена от книжарниците, защото приликите между фашистката диктатура и социалистическата държава са прекалено
видими. Но вече са продадени около 6 хил. броя и е преведена на 10 езика.
Книгата и активната антикомунистическа позиция правят Желев много популярен и уважаван като лидер. След оставката на Петър Младенов, той е
избран за председател (президент) на републиката на 01.08.1990 г. В резултат на компромисно политическо споразумение между управляващата БСП
и опозицията негов зам.-председател (зам.-президент) става Атанас Семерджиев (р. 1924, генерал-полковник, бивш министър на вътрешните работи в
правителствата на Георги Атанасов (р. 1933, политик от БКП) от 24.03.1986та до 08.02.1990 г. и на Андрей Луканов от 08.02.1990-та до 21.09.1990 г.).
Около въпросното политическо споразумение се проявяват предимствата на
натрупания политически и дипломатически опит, който БСП притежава. От
една страна, те неутрализират силната фигура на опозиционния водач Жельо
Желев, който заема надпартиен пост, а от друга, задържат на висока позиция
Семерджиев, за който се говори, че е унищожил тайните архиви на службите
им. Този силен ход оставя безспорен отпечатък върху развитието на Прехода.
Желев остава президент на България до 1997 г. През лятото на 1992 г. дава
пресконференция, запомнена под името “Боянските ливади“, на която остро
критикува (не без основание) правителството на Филип Димитров, след което
отношенията му със СДС се обтягат. На предварителни избори за номиниране
на кандидат за президент през есента на 1996 г. Желю Желев губи от Петър
Стоянов (р. 1952, адвокат). След края на президентството си Желев не желае
да е редови член на СДС. На парламентарните избори през април 1997 г. се
явява със създадената от него партия Либерална алтернатива, с която спечелва
0,32% от гласовете. Оттогава не взима активно участие в българската политика.

В периода януари-март 1990 г. се провежда Националната кръгла маса.
Приети са споразумения за гарантиране на мирен преход (03.01.1990 г.) към
демокрация и реформиране на политическата система. За кратко председател на Национален координационен съвет (НКС) на СДС става Петър Берон
(р. 1940, зоолог, един от основателите на “Екогласност“), а след него – Филип
Димитров, бъдещ министър-председател на България. С цел да ускори промените в страната през пролетта на 1991 г. СДС подкрепя участието на свои екс73

перти в правителството на Димитър Попов (р. 1927, юрист), въпреки че това
правителство е доминирано от комунистическата партия. Този политически
ход не се приема еднозначно от членовете и симпатизантите на СДС, които настояват за по-радикални и твърди антикомунистически действия и са против
каквито и да било форми на колаборационизъм с БКП. На 15.05.1991 г. 39 народни представители от СДС обявяват безсрочна гладна стачка с искане ВНС
да се саморазпусне и да се проведат нови парламентарни избори. Студенти
и университетски преподаватели в цяла България подкрепят стачката. НКС
на СДС застава на страната на 39-те в несъгласието им с новата Конституция
на България. Вследствие на този акт доста политици и организации напускат
коалицията и формират временни политически образувания – СДС-център и
СДС-либерали. В тях влизат части от Българска социалдемократическа партия (БСДП) начело с лидера на партията Петър Дертлиев (1916 – 2000, лекар),
Политически клуб “Екогласност”, Зелената партия начело с лидера и� Александър Каракачанов (р. 1960, философ и политик) и Федерацията на клубовете за демокрация, където най-известна политическа фигура е Петко Симеонов
(р. 1942, философ). Някои от тези организации постепенно започват да гравитират около БСП и през следващите години под различни форми участват в
нейни политически проекти. СДС запазва своето коалиционно единство и цялост и успява да предизвика провеждането на нови парламентарни избори. На
13.10.1991 г. постига своя първи успех, като получава най-много гласове на
парламентарните избори за 36-то НС и 110 мандата. Така след близо 45 години тоталитарно управление БКП е свалена от власт. Председателят на НКС на
СДС Филип Димитров е избран за министър-председател на страната и СДС
формира своето първо правителство, в което влизат представители на всички
партии и организации, съставляващи коалицията. За председател на НС е избран лидерът на Демократическата партия Стефан Савов (1924 – 2000, юрист
и преводач), а за председател на парламентарната група – зам.-председателят
на НКС на СДС Александър Йорданов (р. 1952, филолог, политик и дипломат,
по-късно избран и за председател на 36-то НС). През лятото на 1992 г. народните представители от третата политическа сила в парламента – Движение за
права и свободи (ДПС), оттеглят подкрепата си за правителството на Филип
Димитров. Това води до падане на кабинета. СДС отново преминава в опозиция. Кабинетът на президентския съветник Любен Беров (1925 – 2006, икономист), подкрепян от ДПС и БСП, макар и формално избран от парламента,
не се ползва с доверие в обществото. Най-ярък пример за протест е оставката
на вицепрезидента Блага Димитрова. Тя настоява президентът Желев, като
инициатор за съставянето на кабинета на Беров, да подаде оставка. Народните представители от СДС бойкотират заседанията на парламента. СДС остава
в опозиция и след изборите за 37-мо НС, спечелени от БСП. За председател
на Съюза е избран Иван Костов. Постепенно СДС се оказва единствената
74

алтернатива на катастрофалното за България правителство на Жан Виденов
(р. 1959, председател на БСП). През 1992 г. СДС променя своя устав и се определя като национално движение за демокрация, чиято структура е договорно
оформената коалиция. През 1995 – 1996 г. стремежът на новото ръководство
и на председателя Иван Костов към по-голямо единство и обща политика налага нови промени в устава, които очертават бъдещето на СДС като дясноцентристка политическа партия. Тази реформа води до сериозни сътресения в
коалицията, където на партиите основателки на СДС се отрежда позицията на
“присъдружни организации”. Трансформирането на СДС в партия не се приема еднозначно. То засилва централизираното ръководство на организацията,
създава условия за еднолични решения, пренебрегва ролята на местните организации. Същевременно стеснява избирателната база на СДС, освобождава
политическо пространство за други политически партии в дясно и центъра
и превръща довчерашни коалиционни партньори в политически конкуренти.
Опитвайки се да си върне политическото влияние и да спечели изборите за
38-мо НС, СДС отново се връща към коалиционния принцип и инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили (ОДС), в която освен
СДС влизат Демократическата партия и БЗНС “Народен съюз”. ОДС постигат своя пръв успех с избора на Петър Стоянов за президент на България. Те
печелят и парламентарните избори за 38-мо НС. За министър-председател е
избран председателят на ОДС Иван Костов. Председател на парламента става
Йордан Соколов (р. 1933, юрист). Сред външнополитическите успехи на кабинета е осигуряването на членството на България в НАТО и започването на
преговорите за членство на страната в ЕС. Силен положителен отзвук у нас
има и отмяната на визите за пътуванията на българските граждани в страните
членки на ЕС. Тези успехи се свързват с политиката на премиера Иван Костов,
президента Петър Стоянов и външния министър Надежда Михайлова (р. 1962,
филолог, преводач и журналист). През 2001 г. СДС остава отново в опозиция
на управлението на Национално движение Симеон Втори (НДСВ) и ДПС при
правителството на Симеон Сакскобургготски (р. 1937, министър-председател
на България от 24.07.2001-ва до 17.08.2005 г.) и при управлението на тройната
коалиция БСП-ДПС-НДСВ. В периода след 2001 г. последователно за председатели на СДС са избрани Надежда Михайлова и Петър Стоянов. Иван Костов, Йордан Соколов, Екатерина Михайлова (р. 1956, юрист) и други лидери
вземат решение да напуснат СДС и основават нова дясна партия – Демократи
за силна България (ДСБ). Малко преди това същото решение взема и Стефан
Софиянски (р. 1951, политик от СДС, бивш кмет на София), който напуска
СДС и основава нова партия. Последиците от разцеплението се проявяват
най-ярко на местните избори в София през 2006 г., когато за първи път от
началото на демократичните промени СДС губи кметското място в столицата.
Следва загубата и на президентските избори, където съюзът не издига свой
75

кандидат, но подкрепя този, който е предложен от новосъздадената партия
ДСБ. Още по-тежка е загубата на първите избори за Европейски парламент, на
които СДС не успява да получи мандат. Като резултат на тези изборни неуспехи последователно председателите му Надежда Михайлова и Петър Стоянов
подават оставки. За последните 6 години на СДС не си струва много да се
говори. Следващите председатели Пламен Юруков (р. 1964, философ и бизнесмен), Мартин Димитров (р. 1977, икономист) и Емил Кабаиванов (1961 г.,
лекар и икономист) се измъчват с управлението на неговите останки, докато
най-накрая се стига до там, че бившият символ на надеждата и демокрацията
изобщо не присъства в парламента.

ДПС е основано на 04.01.1990 г. в гр. Варна в апартамента на Емин Хамди (р. 1943, участник в Турското национално-освободително движение в България, по-късно обявява публично, че Ахмед Доган (р. 1954, Ахмед Исмаилов
Ахмедов, Меди Доганов, български философ и политик) имал циганска кръв
и баща му се отказал от него и майка му. Хамди категорично е против сватбата му с дъщерята на сестра си – 19-годишната тогава Айсехел Руфи, и дори
го заплашва с физическа разправа). Национална учредителна конференция на
ДПС в София е проведена на 26 – 27.03.1990 г. За председател на партията
е избран Ахмед Доган, а Йенал Бекир – за първи организационен секретар.
Първият програмен документ на ДПС, написан и разпространен малко след
рождената му дата (04.01.1990 г.), се нарича “Програмна декларация на ДПС
на турците и мюсюлманите в България”. Не след дълго се появява “Програма
на ДПС”. Ахмед Доган – агент Сава (вербуван като войник през 1974 г. като
агент Ангелов), както и други водещи фигури на ДПС са бивши активни агенти на ДС (Юнал Лютфи (р. 1944, агент Сидер), Гюнай Сефер (р. 1963, агент
Алиев), Лютви Местан (р. 1960, агент Павел), Рамадан Аталай (р. 1957, агент
Вергил), Митхад Табаков (р. 1961, агент Леонид), общо около 25 човека. Скоро след създаването на ДПС възниква спор около казуса доколко съществуването и� не противоречи на глава 1, чл. 11, ал. 4 от Конституцията на Република
България, който гласи: “Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел
насилствено завземане на държавната власт”. На 08.10.1991 г. група от 93 депутати от ВНС завеждат по този въпрос дело в Конституционния съд (КС) на
Република България. 25 дни по-късно към искането по делото се присъединяват още 53 народни представители от 36-тото НС. На 21.04.1992 г. КС излиза
с решение, което отхвърля искането ДПС да бъде призната за противоконституционна. То е взето на закрито заседание, проведено на 13.04.1992 г. от
Асен Манов (1922 – 2007), председател на КС, Цанко Хаджистойчев (р. 1925),
Николай Павлов (1935 – 2011), Иван Първанов (1938 – 1992) и Теодор Чипев
(р. 1940). Съдиите Младен Данаилов, Нено Неновски (1934 – 2004), Милена
Жабинска (р. 1940), Любен Корнезов (р. 1947), Пенчо Пенев (р. 1947) и Алек76

сандър Арабаджиев (р. 1949) подписват с особено мнение обявяването на противоконституционността на ДПС на основание чл. 11, ал. 4 от Конституцията
на Република България и прекратяването на производството по делото. Оказва
се, че 5 съдии са били “за” и 6 съдии са се колебаели?! На пресконференция
в Кърджали Доган заявява, че ДПС е “... уникално българско явление. То е
феномен в новата българска история, тъй като защитава не само индивидуалните права на човека, но и обществените и малцинствените права! Няма в
света такава организация” (в. “168 часа” от 29.01.1991 г.). От ДПС заявяват:
“Възможно ли е да се забрани нашето движение, като се забрани и ОКЗНИ
(Общонароден комитет за защита на националните интереси – българска националистическа политическа партия, създадена на 07.01.1990 г. Обявява се
против формираното 3 дни по-рано ДПС и възстановяването на имената на
българските турци.)? Мисля, че това е абсурдно. Този, който го мисли, няма
представа за реалностите. Не бива да си правим илюзии, че това ще остане без
последствия. Имаме опит в нелегалната борба” (в. “Поглед” от 26.03.1990 г.).
За по-малко от година съществуване ДПС изминава пътя до 24 депутатски
места (от 12 избирателни района) във ВНС. Йенал Бекир си спомня: “Подадохме гласовете си за регистрация броени дни преди крайния срок. За наша
изненада бяхме регистрирани. Това ни даде възможност да участваме в изборите по пропорционалната система като отделна организация”. През 1992 г.
ДПС вече е третата по големина политическа сила в парламента и до 1994 г.
правителството на Любен Беров управлява с мандат на движението. Кабинетът “Беров” е съставен от граждански експерти, но в София започват митинги,
гладни стачки, палаткови лагери на привърженици на СДС. Правителството
не успява да стабилизира политическия живот и държавните институции и
да стартира приватизацията на губещите предприятия в страната и подава
оставка. ДПС влиза отново във властта през 2001 г., когато прави коалиция
с НДСВ. Движението получава 2 министерски поста и 21 депутатски места.
Следващият мандат на властта от 2005-та до 2009 г. също е с участието на
ДПС. В правителството, известно като Тройната коалиция – НДСВ, БСП и
ДПС, разпределението на министрите е на квотен принцип 8:5:3. След победата на ГЕРБ на следващите парламентарни избори през 2009 г. ДПС е в
опозиция.

През 1992 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган иска забраната на БСП, с което поставя началото на ново политическо противопоставяне. То се изразява
в репресии срещу политици и организации от миналото, конфискация на имуществото на политически партии, профсъюзи и организации, процеси срещу
Тодор Живков, Милко Балев (1920 – 2002, секретар на ЦК на БКП), Стоян
Овчаров (р. 1942, кандидат-член на ЦК на БКП) и др., закони за декомунизация на обществото. Преразглеждат се закони, приети от ВНС, като Закона за
земята. Приоритет получават реституцията и приватизацията. Най-сериозен
77

опит за разцепление в ДПС е правен от Касим Дал (р. 1962, български политик, дългогодишната дясна ръка на Ахмед Доган) през 2011 г. Той не успява
да привлече на своя страна симпатизантите на ДПС. На 01.12.2012 г., заедно
с Корман Исмаилов (р. 1972, български политик) образува Народна партия
“Свобода и достойнство“ (НПСД), която понастоящем е член на Реформаторския блок. На 8-та национална конференция на ДПС на 19.01.2013 г. Ахмед
Доган е заменен на поста от Лютви Местан и остава почетен председател.
Това решение е взето предварително и не е продиктувано от неуспешния опит
за атентат срещу лидера, извършен с газов пистолет от 25-годишен етнически
турчин. Партията е определяна като наследник на Турското национално-освободително движение в България, съществувало през 1985 – 1986 г. Голяма
част от членовете на ДПС преди свалянето на тоталитарното управление в
България и преди създаването на ДПС са активни в Независимото дружество
за защита правата на човека. Те се дистанцират от него, след като за председател е избран Румен Воденичаров – активен агент на ДС. ДПС се самоопределя
като центристка либерална партия. Формирано да представя интересите на
турското етническо малцинство, движението разширява целите и платформата си, за да обгърне всички въпроси, свързани с човешките права в България,
стремейки се да “... допринесе за обединението на българския народ и пълното
и недвусмислено зачитане на правата и свободите на човечеството и на всички религии и народности в България”. Много хора смятат, че най-големият
успех на ДПС е установяването на българския етнически модел, който представят като еталон за толерантност. Забележителен е случаят с Ахмед Емин
(1962 – 2008, началник на политическия кабинет на председателя на ДПС),
който се самоубива след разработка на службите за незаконно финансиране
на партията. Емин е открит прострелян на 17.10.2008 г. в т. нар. “сараи” на
Доган в квартал Бояна. Смъртта му поражда много спекулации за убийство
и прикриващи действия от страна на Иван Драшков (р. 1956), който тогава е
зам.-директор на Държавна агенция Национална сигурност (ДАНС).

На 11 – 13.12.1989 г. ЦК на БКП взема решение за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на чл. 1 от конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.

На 29.12.1989 г. се взема решение да се върнат имената на българските
мюсюлмани.

Съгласно изискването на чл. 143 от конституцията НС гласува отмяната
на чл. 1 на 15.01.1990 г., месец след внасянето на предложението.

След общопартиен референдум, проведен в края на март 1990 г., на
03.04.1990 г. БКП се преименува на БСП и се отказва от стриктното прилагане на марксизма, но не и от историята си?! Днес тя се определя като лявоцентристка социалдемократическа политическа партия. Член е на Социалис78

тическия интернационал от октомври 2003 г. и на Партията на европейските
социалисти (ПЕС).

На 07.06.1990 г. на Орлов мост в София се провежда най-големият митинг на надеждата за по-добър живот. Твърди се, че са присъствали над 1 млн.
души. Хората са опиянени от магията на своето единство и от необятни надежди за бъдещето.

От 11.06. до 26.08.1990 г. в София около сградата на бившия Държавен
съвет се оформя палатков лагер, наречен “Града на истината”. Освен студенти
към него се присъединяват първо преподаватели и хора от научните среди, а
по-късно и други свободни граждани. “Градът на истината” има свой комендант и организация, която не позволява на екстремистки елементи да предизвикват улични размирици и стълкновения.

През лятото на 1990 г. НС взема решение от публичните места да бъдат
демонтирани символите на комунистическата власт. Висшият съвет на вече
преименуваната БСП се съгласява да се махне петолъчката от Партийния дом,
но не изпълнява решението. Пламен Станчев (активист от “Инициатива за
гражданско недоволство”) и отец Димитър Амбарев (един от създателите на
Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности през 1989 г.) обявяват, че ще се самозапалят, ако чуждият символ
не бъдат свален до 20.30 ч. на 26.08.1990 г. Преговорите на Радой Ралин и
Йосиф Петров (1909 – 2004, поет и политик) със Станчев са безрезултатни.
Срокът на ултиматума им изтича, площадът вече е пълен с народ. В 20.40 ч.
Константин Тренчев (р. 1955), лидерът на Конфедерацията на труда “Подкрепа“, заплашва властта, че хората ще атакуват сградата. В 21.15 ч. в ефира
на Българска телевизия Радой Ралин и Йосиф Петров отправят призив към
председателя на републиката петолъчката да бъде демонтирана, за да не се
погуби човешки живот. Четвърт час по-късно тълпата нахлува в Партийния
дом. Радио “София” излъчва призив на президента Желев за въздържане от
насилие, но към полунощ Партийният дом вече гори. Пожарът е погасен малко след 3.00 ч. през нощта. Изгарят 40 помещения, унищожено и разграбено е
имуществото в 94 стаи. На сутринта полицията помита “Града на истината”.
Студентите завземат Ректората. Главна прокуратура образува Наказателно
дело № 53. Още през 1991 г. следствието излиза със становище, че пожарът
е дело на “екзалтирани екстремисти”. Обвиняеми са 38 души, а сред тях са
Пламен Станчев и Константин Тренчев. Съдът връща делото в прокуратурата
4 пъти, докато на 23.08.1996 г. следствието е прекратено. Пет години по-късно
в следствения арест попада човек, обявен за издирване заради палежа. Заподозреният е бил сред “обитателите” на “Града на истината”, в палатката му
е била открита “плячка” от опожарената сграда. Експертизата обаче заключава, че задържаният е невменяем, и обвиненията са свалени. Това е послед79

ното известно правно действие относно пожара в Партийния дом. В края на
юли 2011 г. група интелектуалци внасят при главния прокурор Борис Велчев
(р. 1962) подписка, с която настояват делото за пожара да бъде възобновено.
Сред инициаторите е и Малина Петрова (р. 1950, българска актриса, сценарист и режисьор, автор на документалния филм “Приключено по давност”).

Днес, 22 години след палежа, все още няма яснота изгоряла ли е истината за българския преход в приземните етажи на бившия Партиен дом, над
който сега се вее националното знаме? Отдавна е ясно, че в сградата никога не
се е съхранявал архивът на нито едно от поделенията на бившата ДС. Според
Малина Петрова цел на палежа са документи за връзките, с които е обвързан
режимът от 1946-та до 1989 г. – комуникации, финанси, износ и внос на капитали. Тя е убедена, че не лумпените са запалили Партийния дом, а мероприятието е протекло по добре отработен сценарий, чиито главни действащи лица
са “дебеловрати момчета с бухалки”. Твърди, че при работата си над филма се
натъква на безспорни доказателства, че някои от участниците скоро след това
заживяват в лукс. На другия полюс са съдбите на пионките. Човекът факла
Пламен Станчев, Евгения Саман (р. 1950, неформален лидер на “Инициатива
за гражданско недоволство”) и Анна Зографова са разпитвани и тормозени из
следствените арести, трудно си намират работа и живеят в недоимък.

Първите свободни и демократични избори след повече от 45 години се
състоят на 10.06. и 17.06.1990 г.

В началото на юли 1990 г. Петър Младенов подава оставката си като
първи президент на свободна България. Той е избран за председател (президент) на Републиката на 03.04.1990 г. след промяна на конституцията, с която
Държавният съвет е разформирован. Според видеозапис на Евгени Михайлов
(р. 1954, режисьор) по време на протестния студентски митинг от 14.12.1989 г.
Младенов изрича фразата “По-добре танковете да дойдат”. След публични
протести на опозицията той се оттегля от поста (и от активния политически
живот). До смъртта си продължава да твърди, че записът е манипулиран.

Въпреки гладната стачка на 39-те депутати от СДС, повечето им колеги
и мнозинството на БСП подготвят нова конституция и на 12.07.1991 г. 309 от
400-те депутати тържествено я подписват. Тя създава законовата рамка на
българския преход. Конституцията декларира стремежа България да стане
“демократична, правова и социална държава”, “република с парламентарно
управление”. Преживяното през последните десетилетия мотивира депутатите още в чл. 1 да запишат: “Никоя част от народа, политическа партия или
друга организация, държавна институция или отделна личност не може да
си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. На преден план са
изведени гаранциите за частната собственост, правата на гражданите, международноправните ангажименти на България. Изцяло нови са гаранциите за
разделяне на трите вида власти, КС, който бди за спазване на конституцията,
80

и независимата съдебна власт. Новата българска конституция следва европейските демократични принципи, но с течение на времето у нея се проявяват
немалки недостатъци.

На 04.10.1990 г. хеликоптер отнася рубинената петолъчка на Партийния
дом в посока Долни Богров.

На 18.01.1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков
е арестуван, след като е ръководил страната 35 години. Половин година покъсно е освободен и поставен под домашен арест. Тодор Живков умира на
05.08.1998 г. в София и обвиненията срещу него, организирани в 5 различни
дела, отпадат. Уникална особеност на България е наличието на наистина много
хора, които помнят Живков с добро и полушеговито (а някои съвсем сериозно)
изпитват носталгия към онези години. Животът му се свързва с множество митове и анекдоти. Много хора мислят, че той е имал само начално образование,
но това не е истина. През 1939 г. Живков завършва средното полиграфическо училище в София. Незабравими са разказите на Ани Младенова (р. 1948,
неговата лична медицинска сестра в продължение на 16 години) пред съда
и медиите. Тя описва началника си като човек, непонасящ разточителството.
Носел кърпени чорапи и тя лично зашивала дупките. В края на 2010 г. признава, че не е кърпила никакви чорапи и е изтърсила репликата по поръчение на
Рени Цанова (1938 – 2007, адвокат). Но си спомня, че действително камериерки са кърпели ловни чорапи на Първия през последната година. Тодор Живков
обичал да се храни с традиционни български и руски ястия, рядко пиел по
чаша червено вино. Вероятно е имал голяма любов със секретарката си и дете
от нея. Пак в края на 2010 г. Бойко Борисов (р. 1959, политик, министър-председател от 2009-та до 2013 г.) казва: “20 години ние само приватизираме това,
което е било построено тогава”. Ето и няколко анекдота: “Леонид Брежнев
звъни на Живков по червената линия и започва “Товарищ Живков…(Другарю
Живков…), а нашият отговаря: “Товарим, товарим, от всички гари товарим!”.
Така си и беше. Бях в Ленинград (Санкт Петербург) през 1972 г. и зеленчуците по щандовете се мъдреха в щайги от “Булгарплод”. А ние карахме москвичи, купувани със специални разрешения. Така “по братски” си живеехме.
Друг анекдот: “На Нова година Тодор Живков посещава затвор и поздравява затворниците: “За много години!”. “Исторически” са следните извадки от
речи на Първия: “Таз година завод за полупроводници – догодина за цели!”,
“Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса.”, “До 09.09.1944 г.,
тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна
пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!”, “Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.” Не знам
дали народът принадлежи на милицията, но държавата вече да. Иван Славков
(1940 – 2011, обществен и спортен деятел, става зет на Живков през 1968 г. и
кръщава сина си на него) казва: “Ще има да му духат прахта още дълго вре81

ме. Роден политик! Всичките ги правеше на маймуни, имаше държава, имаше
всичко! Най-големият български държавник, водач с много качества, Живков
владееше стъпките на лисицата и скока на лъва, но той не убиваше. Прегрешилите отстраняваше, колкото и да се способни, с думите: “Всичко имате,
защо откраднахте от труда на народа?”. Той приписва на Тодор Живков думите: “Това, което ние построихме, вие не можете да го боядисате”. Небезизвестна е и дъщерята на Живков – Людмила Живкова (1942 – 1981, председател на
Комитета за изкуство и култура от 1975-та до 1981 г.). Както баща и� и нейния
мъж тя има много почитатели и до днес. Увлича се от западната и индийската култура, от философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от
Елена Рьорих (1879 – 1955, руски философ, общественик и писател), често се
допитва до Ванга (Вангелия Гущерова (1911 – 1996, българска пророчица). Тя
предотвратява с присъщата си упоритост събарянето на царския дворец в центъра на София. Силно фаворизира художествено-творческата интелигенция, в
чиито среди и до днес си спомнят отношението и� и честите високи хонорари.
Нейната “неудобност“ и убеждения са причина да се спекулира с нелепата и�
смърт броени дни преди 39-я и� рожден ден. Има версии за политическо убийство, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота
си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а официалната версия е злополука в банята, а по-късно се предполага мозъчен кръвоизлив. След смъртта
и� нейната политика не намира смел наследник (не всеки е любимата дъщеря
на Първия) и голяма част от инициативите и� са изоставени.

На 17.07.1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение за
изваждане на тленните останки на Георги Димитров (1882 – 1949, политик,
първи секретар на ЦК на БКП) от мавзолея в центъра на София и тяхното
погребване. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото е положено
в Централните софийски гробища. Самият мавзолей е разрушен по заповед
на Евгений Бакърджиев (р. 1955, строителен министър от правителството на
ОДС) от 21.08. до 27.08.1990 г. след продължил 9 години обществен дебат. Извършените 4 взрива не постигат голям успех и работата е довършена от строителни машини. Построената през 1949 г. за (почти) 6 дни сграда е съборена за
малко повече, което предизвиква доста подигравки по адрес на Бакърджиев. И
до днес много хора смятат, че мавзолеят е представлявал уникален паметник,
защото в света уж имало само още два – на Владимир Ленин (1870 – 1924,
руски политик и революционер) и Ким Ир Сен (1912 – 1994, севернокорейски
политик, наричан Великия водач и вписан в конституцията като “вечен президент”). Това не е вярно. Мавзолеи само на комунистически лидери има още в
Китай, Куба и Виетнам, а в световен мащаб съществуват още доста. Началото
на прехода е характерно с отричането от десните сили на всичко старо, с масовото преименуване на улици и населени места, със заличаването на някои
от съветските и дори български военни паметници и оставянето на други без
82

поддръжка. Има и изключения. Край стената на язовир “Копринка” можете да
видите внушителен паметник на Георги Димитров.

Преходът към пазарна икономика изисква преструктуриране, съпроводено с висока безработица, инфлация, загуба на социална стабилност. За България утежняващо обстоятелство са санкциите, наложени от международната
общност на Ирак и Либия, а по-късно и на Югославия, защото загубите ни
от тях се равняват приблизително на външния ни дълг. Цената на първите
5 години на Прехода (1989 – 1994) е следната: спадане на брутния вътрешен
продукт (БВП) с 24,4%, на промишлената продукция с 49,3%, на обема на
строителството със 72%, на селскостопанската продукция с 30%. През 1994 г.
безработицата достига 20,5% с регистрирани като безработни 740 хил. души.
В периода януари – началото на февруари 1997 г. България изпада в дълбока
политическа и финансова криза. Изправена е пред хиперинфлация, цената на
1 щатски долар скача стремително и от 500 лв. става 3000 лв. Унищожени са
спестяванията на огромното мнозинство от българите, но са стопени дълговете
на т.нар. кредитни милионери, източили банките, които масово фалират, средната заплата е 5 – 6 щатски долара. На 10.01.1997 г. опозицията организира
протестно шествие към НС. То прераства в окупация и нападение над сградата
на парламента. Късно през нощта полицията разгонва със сила демонстрантите. Следват дни, в които големите градове са обхванати от протести, блокирани са пътища и улици, страната изпада в хаос. Президентът Желю Желев
отказва да даде мандат на БСП за съставяне на ново правителство, опозицията
обявява начало на национална политическа стачка (29.01.1997 г.) и призовава
към гражданско неподчинение, в резултат на което пада правителството на
БСП, водено от Жан Виденов. На 04.02.1997 г. БСП се отказва от мандата си
и с посредничеството на новия президент Петър Стоянов политическите сили
се споразумяват за предсрочни парламентарни избори. На 12.02.1997 г. президентът назначава служебно правителство, оглавено от Стефан Софиянски, а
на 17.02.1997 г. то внася в Брюксел молбата на България за членство в НАТО.
Още през ноември 1996 г. 19 членове на ръководството на БСП настояват за
оставка на премиера Жан Виденов. На 21.12.1996 г., по време на 42-рия конгрес на БСП, Виденов обявява, че се оттегля като премиер и председател на
партията. На овакантеното място е избран Георги Първанов. До този момент
той е заместник на лидера и има пълната му подкрепа. Седмици след конгреса
на столетницата обаче отношенията между двамата охладняват. Приятели от
партията в града канят Виденов да оглави партийната организация в Пловдивска област. Преди парламентарните избори през 1997 г. го очаква поредното
разочарование. Той е номиниран за народен представител, но е принуден да
напусне листата. Продължава да работи като регионален председател на БСП,
член е на Висшия съвет до 2000 г. След това се оттегля от политиката заради
несъгласие с линията на тогавашното ръководство на БСП. Днес Жан Виде83

нов не се занимава активно с политика, отдаден е на научна работа. Повече от
10 години е преподавател в Европейския колеж по икономика и управление
в Пловдив. Отделно е и главен секретар на колежа и координира работата
между преподавателите и администрацията. И до днес Виденов, съпругата му
Каталина и синът им Васил живеят в панелката в кв. “Кършияка”.  

Диана Мишкова (р. 1958, историк, балканист) казва: “Всяка модернизация е социално брутална. В догонващите общества тя е още по-брутална”.
Емил Асемиров и повечето анализатори се обединяват около становището, че
при отхвърленото вече социалистическо общество огромната част от хората
(80 – 90%) имат усещането и “обективния” статус на прилично живеещи хора,
т.е. нещо като тези, които в развитите общества се наричат “средна класа”.
Около 2008 г. в България към средните слоеве се числят по-малко от 30% (вкл.
1 – 2% богати хора) от населението, а още по-малко се самоопределят като
такива. Част от тези хора живеят под заплахата да поемат към низините (примерно при изгубване на добра работа). Над 30% живеят на ръба на оцеляването. Три години по-късно в България има 49,1% бедност според европейския
индикатор за риск от бедност и социално изключване. Световната рецесия
и някои спорни управленски решения на правителството на Бойко Борисов
изхвърлят на улицата около 400 хил. души, младежката ни безработица е найвисоката в ЕС, минималната работна заплата е най-ниската, пенсиите са на
дъното на европейските. Днес в България делът на хората, които живеят в
бедност, е най-висок в Европа – 60%. След нас се подреждат Латвия с 49% и
Румъния с 48%. Не зная дали измъченият ни Преход е свършил, както Андрей
Райчев (р. 1955, философ, социолог, издател и бизнесмен) обяви през 2004 г.,
но със сигурност може да се каже, че не успя. Повечето неща, които можеха
да се объркат – се объркаха. Повечето неща, които можеха да се откраднат – се
откраднаха, дори повече.

Духомир Минев (р. 1947, социолог към Институт за изследване на обществата и знанието при БАН) и Антоний Вендов (философ и социален психолог) в публикация от 1996 г. обръщат внимание върху конфликта между “организационния модел” и “нормативния модел в процеса на реструктуриране
на икономическата власт, върху сливането на икономическа и политическата
власт, върху процесите на “скрита номенклатурна приватизация” и на безнормие. Преходът в България според тях се оказва по-скоро деволюция, отколкото
еволюция, и те оприличават икономическите реформи с мутация на системата. Тревожна тенденция според авторите е липсата на общественоориентирани елити, за сметка на ориентирани към себе си такива. Като основен актьор в
българския преход изследователите посочват “разпределителните коалиции”.
В своята книга “Възход и упадък на нациите” Мансър Олсън (1932 – 1998,
американски политикономист) дефинира понятието “разпределителна коалиция” като група, която се стреми да осигури максимална част от обществения
84

продукт за себе си, използвайки достъпи до политически ресурс. Тя приватизира държавата чрез политически селективно и привилегировано разпределение на материални активи и доходи, постигнато в условията на аномична (откъсване на човека от обществото, от средата му) криза на обществото. Можете
да възкликнете: този човек не може да не е живял в България! Не е (по-скоро
говори за Германия и Япония преди Втората световна война), но книгата му е
тук и е преведена.

Една от основните цели на моята книга е да демонстрира на читателя, че
въпреки множеството некадърни управленски решения и дивата, нагла крадливост на елита, в крайна сметка България следва световните процеси. И това
ще се очертае ясно до края.

В телевизионно предаване преди много години Павел Попандов (р. 1946,
актьор) обяснява как последните (ние) ще станат първи (пак ние). Нали сме
били “100 години след маймуните”. Представяме си, че всички бягат напред,
ние – най-отзад, но тъй като земята е кръгла, ще дойде момент, когато първите
ще ни настигнат, тогава ще направим кръгом и ще станем първи. Бих добавил – само дано не ни прегазят. Тогава актьорът се шегуваше в плахи напъни
на късен соцреализъм, обаче през последните десетилетия много хора наистина вярваха, че Преходът има дъно, до което всеки момент ще стигнем и ще
се оттласнем нагоре, нагоре…към бъдещето. Но…забързаната политическа
класа все повече се интересува само от бизнес и икономика (и от собственото
си възпроизвеждане) – просто там са парите тук и сега, но абдикира от функциите си в образованието, културата, здравеопазването, социалните и демографските процеси, масовия, детско-юношеския и професионалния спорт и
пр. Провеждат се децентрализации (т.е. министерствата казват да не ги занимаваме с глупости (подробности) – те са заети да ограбват държава на едро),
в училищата и университетите единствената модерност е максималното опростяване на изпитите до затъпяващи тестове, за култура пари няма, болните
ридаят в медиите за помощ, раждаемостта се е сринала едва ли не до случайни
зачатия, спортни бази има само за спонсорираните от милионери професионалисти. И къде е бъдещето във всичко това? Цинизъм ли беше заявлението на
Джордж Сорос, че то не принадлежи на всички?

Еманюел Тод (р. 1951, френски историк, демограф и политолог) в книгата си “Залезът на империята” говори за израждането на съвременните западни
традиционни демокрации – САЩ, Франция и Великобритания. Анализът му
успешно може да бъде отнесен и към българското демократично развитие след
1990 г. Десният и левият елит са се споразумели да възпрепятстват всякаква
преориентация на икономическата политика, която би довела до намаляване
на неравенството. Все по-налудничав свят, в който избирателната игра трябва
да доведе след титаничен медиен сблъсък до познатото статукво. Наличието на “висше споразумение” между елитите не позволява на съществуващата
85

политическа система да се разпадне, дори когато всеобщото гласоподаване
подсказва възможна криза. Съществува социологически и политически механизъм на овладяване на желанията на 20-те% отдолу от 20-те% отгоре, които
за момента контролират идеологически 60-те% в средата. Резултатът е такъв,
че изборният процес на практика няма никакво значение и процентът на въздържалите се неудържимо расте. Един ден ще можем да говорим за “Западни
олигархии”, както някога говорехме за “Западни демокрации”.

Николай Генов (р. 1946, социолог) пише: “Предизвикателството на необходимите, осъществените и осъществяваните промени в страната се оказа
значително по-интензивно от информационните, организационните и моралните възможности на социалните субекти да се справят с него”. През 1994 г.
той прогнозира, че “... може да се очаква висока степен на зависимост на националната икономика, политика и култура от външни центрове. И опити да
се предотврати или укрепи тази зависимост чрез рязко засилване на централизацията на властта”. След 1993 г. секция “Глобално и регионално развитие”
на Института по социология под ръководството на Николай Генов провежда
серия от изследвания, които сигнализират за конфликти, напрежения и рискове, свързани с “нарастващи затруднения на големи групи да се идентифицират
с протичащата социална трансформация”. Изследвания върху безработицата,
нарастващото неравенство и социалната стратификация, новите бедни и престъпността предупреждават за критично високата социална цена на реформата.

Петър-Емил Митев (р. 1936, политолог и социолог, ръководител на Института за социални ценности и структури “Иван Хаджийски”, наследник на
Научноизследователския институт за младежта при ЦК на Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС)) определя периода на трансформация
в България като “протодемокрация”, т.е. наличие на основни елементи на политическата система, но отсъствие на важни предпоставки за тяхното функциониране: “Демократично избраните институции започват да работят при
дефицит от демократична политическа култура... Идеологическото многообразие съвпада с идеологически вакуум, вълна от негативизъм и популизъм.
Свободата на словото откроява неефективността на общественото мнение, неговата всеядност и безсилие. Формалното наличие на демократични механизми прикрива и нерядко канализира използването на силови подходи...”. Ориентацията на централноевропейските и източноевропейските общества към
институционални модели от западни общества е закономерна алтернатива в
условията на протодемокрация. Причината е, че целта на трансформацията,
дефинирана като “консолидация на демокрацията”, е състояние, в което новите демократични институции са необратими и са приети както отвън, така
и отвътре. Проблем обаче на консолидацията на демокрацията в страните от
Централна и Източна Европа (особено в България, в която липсва самобитен
86

опит или ако има, той е беден) беше и е имитирането, налагането, “преписването” на институциите. Това води до осигуряване на “институционален хардуер”, без обаче да е налице “ментален софтуер”.

През 2001 г. Вяра Ганчева (р. 1961, социолог, Института по социология на БАН) пише за “парадокса на Касандра”: “Парадоксално е, но неуспехът
на държавата е успех за социолозите, които предварително предупреждаваха
за признаците на “ерозия на организационната, икономическата и социалната
рационалност и ефективност на промените”, за началото на процес на “трансформация на трансформацията” (Духомир Минев, 1996). Като обобщение,
след 1989 г. социолозите в България опитват 2 крайности – директно участие
във властта и “техника на страничната атака” (ранно сигнализиране на рисковете). Но нито подпомагането на промените чрез интегриране с официалните
структури, нито предлагането на “рецепти за социално оцеляване” (Любен
Николов, социолог) предотвратяват социалните рискове. Въпреки това двойствеността на позицията на социолога – на включен и изключен от социалната
игра – показва, че социолозите често претендират за ролята на Касандра (прочута пророчица, Аполон и� дал дарбата да предсказва бъдещето, но и лошата
участ никой да не вярва на думите ѝ, защото не отговорила на любовта му).

Емил Асемиров казва: “На езика на модерния фолклор българският Преход може да бъде синтезиран в двата фундаментални въпроса: “Какво стана,
та не вечеряхме?” и “Защо ги ручахме жабетата?”. В Централна Европа поне
обядваха. Там имаха по-силни, по-автентични и по-патриотични опозиции. Те
не започнаха да си играят с бившите комунисти на иди ми-дойди ми, а ги навряха в миша дупка, както се полага на хора, унижили нацията. Самите комунисти, снижени, се трансформираха в социалдемократи и получиха амнезия
за историята си като слуги на СССР, тъй както германците за своята и Хитлер. Съмнителната ни и страхлива опозиция сви знамената на патриотизма, за
да не вземе да обиди турците, и размахваше либерални европейски лозунги,
от които си нямаше грам практическо понятие. Пропусна и силната карта на
традиционализма от страх да не бъде счетена за ретроградна. Огнян Минчев
(р. 1958, политолог) казва: “Неглижирането на националното наследство се
проявява и като устойчива склонност винаги “да се почва отначало”, от нулата, което е белег на духовен провинциализъм. БСП овладя изцяло емоцията
и ценностите на национализма във всичките му проявления. От радикалните
поддръжници на “възродителния процес”, през русофилския отбранителен
национализъм – антитурски и антизападен, та чак до провинциалния страх
и враждебност към либерално-демократичните измерения на промяната. Бив­
шите комунисти и техните специални служби структурираха това налично
консервативно-патерналистично ценностно пространство и го насочиха срещу стремежа на демократичните обществени сили да обновят България по
87

съвременен европейски образец. Онези “брадатите” от СДС бяха успешно
представени като компрадори, като представители на чужди интереси, докато
бившите комунисти – най-старателните слуги на съветската империя, се самоизрисуваха като “националноотговорни сили”. Всяко общество – дори и найлибералното, възпроизвежда значими, непренебрежими ценности, свързани
с националната идентичност и нейното съхраняване. Дали ще наречете тези
ориентации “патриотизъм” или “национализъм”, важното е всяка политическа
сила, всяко обществено движение да ги отчита и да се стреми да ги интегрира
в рамките на своята обществена подкрепа. Няма успешна демократична система, която да е пренебрегнала овладяването на този спектър на обществените
ориентации. В съвременна България патриотизмът е практически подарен на
антиевропейските, антизападните и антидемократичните политически сили,
произтичащи от бившата комунистическа партия и финансирани пряко от възраждащия се кремълски империализъм. Именно това позволява на БСП в съюз
с другите политически фракции на посткомунистическата олигархия да спъва
и предотвратява вече четвърт век преобразяването на България в нормална и
стабилна европейска страна. Парадоксът е наистина грозен – последователно
антинационалните слуги на Москва получават устойчивия шанс да съсипват
България от позициите на... “национализма”.

В книгата си “Какво се случи?” Андрей Райчев (ученик на проф. Любен
Николов и проф. Петър-Емил Митев, сътрудник в Института за критически
социални изследвания на Деян Деянов и заедно с Кънчо Стойчев е основател
на агенцията BBSS Gallup International в България и на Балканите) и Кънчо
Стойчев (р. 1960, социолог, главен изпълнителен директор на TNS за Балканския полуостров, бизнесмен) поднасят (2004 г., второ издание 2008 г.) един
интересен, ерудиран поглед към българския преход, обявяват неговия край и
опитват да изследват структурите на новото съвремие и неговите перспективи
за развитие. Помествам обширно резюме, не защото съм напълно съгласен с
възгледите на авторите (определяни от някои като политически лявоориентирани). Все още ги обмислям и преценявам. Просто намирам книгата за добра
и трудно откривам достоен аналог (цитатите са със съкращения и частична
редакция).

“Новият елит черпи членовете си от затворени социални кръгове с ограничен обхват. Негови лидери стават хора, сравнително добре интегрирани в
предишното общество – с висше образование, жители на столицата, принадлежащи към кръговете на хуманитарната интелигенция, владеещи английски
език, т.е. няколко хиляди души. При “сините“ попадат предимно представители на социалистическата интелигенция, а при “червените“ – хора от управленския и репресивния апарат. Има и поколенческа асиметрия – повечето млади
от стария елит тръгват в “синя посока“ и обратно. Предишният “червен“ елит
88

съвсем не е хомогенен. Той се състои от стопанско-технократска номенклатура, партийно-идеологическа номенклатура, организационна номенклатура и
органите за “сигурност.“

На Кръглата маса (03.01. – 15.05.1990 г.) протича легитимация чрез противопоставяне (почти изцяло във връзка с миналото) и съгласие по определени правила (за бъдещето): мирен преход, отказ от насилие; демокрация, избори, свобода на словото; пазарна икономика, “капитализъм“; етнически мир,
права на малцинствата; европейска геополитическа ориентация на България.
В тази схема отчайващо липсват дефиниции на въпросите на и за собствеността. Описаният процес е характерен почти само за България и се обяснява
с някои особености. БКП (след 09.09.1944 г.) е двигател на сравнително успешна урбанизация, изразяваща се в културна революция, масово ограмотяване, индустриализация, механизация на селския труд, битово-хигиенна революция и пр. За разлика от класическия случай урбанизацията на България не
е съпроводена с падане на жизненото равнище, а със значителен негов ръст.
Това обуславя сравнително по-голямата приемливост на БКП като лидер и
по-ниския и� потенциал за обособяване на реформаторско крило, който сериозно избива на повърхността едва малко преди и по време на падането на
Берлинската стена през 1989 г.! Освен това в нашата страна към Русия има
висока степен на симпатии като приятел и партньор. За разлика от Централна
Европа в България дисидентите се броят на пръсти и повечето от тях са действащи членове на БКП. През 1985–1989 г. партията провежда т.нар. “възродителен процес”, който шокира и ужасява с последиците от насилието и взрива
на масово недоволство. Това в известен смисъл имунизира страната срещу
етнически и граждански силови конфликти, а БКП срещу опити да се легитимира чрез национализъм. Изобщо началното стратегическо надмощие на
БКП е толкова силно, че тази партия успява дори да определи противника си!
Обсъждано е какви хора да се поставят срещу партийците на кръглата маса:
емигранти – дейци на старите (досоциалистически) републикански партии,
техни деца (т.е. Ценко Барев (р. 1919, политик, лидер на БЗНС), Илия Минев,
Анастасия Мозер (р. 1937, политик, главен секретар на БЗНС) и пр.), царя и
монархистите или прохождащите десиденти от средите на социалистическата
интелигенция плюс неемигрирали стари лидери. Избират последните.

В хода на легитимацията “бившите“ печелят време, но губят власт (постепенно), а “бъдещите“ печелят (пак постепенно) власт, но губят време, и това
вероятно е универсална формула при всяка “реформа“ (а не “революция“),
при всяка диференциация на стария елит и опита му (вече диференциран) да
поеме функциите на нов елит. Въпросната “сделка“ приключва в мига, когато
сключилите я лидери стават “лоши“ в очите на своите привърженици! Това е
“моментът“ (1990 – 1992), в който двамата архитекти на Кръглата маса и на
89

“сделката“ (Желю Желев и Андрей Луканов) от най-популярни личности се
превръщат в прицел на ненавист и отхвърляне. След 10 ноември започва конверсия на обезценените политически капитали в икономически. Формулата
става прозрачна – властта се споделя с опонентите срещу спечелено време за
“първоначално натрупване“. Първата опозиция в България създава “коридор”
за номенклатурата и всякакви претенции за “девственост” в това отношение
са смехотворни. На сцената излизат уволнените стопански ръководители със
своите “прошнуровани“ връзки, създаваните in vitro капиталисти, т.е. финансирани и кредитирани нови “честни частни частници”, уволнените служители
от органите на сигурността, готови да използват информационните си масиви
за политически и икономически рекет, подпомагайки формирането на нови
силови структури, и случайно изплували автентични частни предприемачи,
опитващи се да оцелеят между гореспоменатите. ДПС също е оформено от
бивш елит, но без противопоставянето като процедура. За това спомага отново възродителният процес, който превръща в потърпевши повечето комунисти, офицери и агенти на ДС – турци (в т.ч. на високи управленски постове).
Това донякъде предпоставя естественото им бъдещо политическо и стопанско
лидерство. Може да се приеме, че към края на 1992 г. в България приключва стартовата легитимация на новите политически елити, които на свой ред
стават инстанция за произвеждане на следващите кохорти на елита. Нататък
в хода на Прехода единствено при много тежки кризи на властта (на легитимността) се оголва пак социална почва, върху която без политически игри и
партийни апарати могат да израснат някакви нови елитни образувания.

Кръглата маса без всякакво допълнително обсъждане възприема, че
частната собственост и пазарът сами по себе си, независимо от формите си,
ще “оправят нещата“, т.е. постига се всеобщо съгласие, че “приватизацията“
и преходът към пазарна икономика са нещо хубаво и лесно. Оказва се, че самият преход “държавно – частно“, т.е. приватизацията, ще протича по някакви
естествени пътища; че не подлежи на обговаряне или договаряне, че е като
дишането – мислене не се изисква. С това е извършен решаващ акт: въпросът
за властта е откъснат от въпроса за собствеността. Факт с огромни последици!
Да кажеш, че власт и собственост са се откъснали и че държавата е слаба, е
едно и също. Само че първото визира съдържанието, а второто – формата.

Чували сте разказа за “Плана клин“, който представя Кръглата маса, БСП,
СДС и изобщо демокрацията като хитър замисъл на част от бившата номенклатура (или понякога на “евреите“) да завземе собствеността на българите и
властта в България (най-често това се мисли в сговор с Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и/или КГБ. В известен смисъл той не е “неверен“ и
зависи от гледната точка – на страничен наблюдател или участник.
90

През юни 1990 г. за БСП гласуват 2,9 млн., а за СДС – 2,2 млн. души.
Това обаче е само стартовото съотношение на “сините“ и “червените“ българи.
Впоследствие се оказва, че и двата електората имат свои ядра и свои периферии. Просъществувалият в България близо 12 години биполярен политически
модел функционира, като провалът на една от партиите води до оттегляне на
нейната периферия от урните и до прилив на периферията на другата партия
към същите урни. Данните от изборите през тези 12 години ясно показват, че
Преходът е период, през който жизненият стандарт неизменно се понижава,
сигурността на гражданите рязко се влошава, а здравната и образователната
подсистеми се разпадат или “полуразпадат“. Или Преходът за милиони хора
изглежда като катастрофа и е катастрофа на милиони лични съдби (да не говорим за психичния шок от безработицата и уличната престъпност, непознати за
жителя на реалния социализъм). Биполярният модел, формиран от водещата
роля на противопоставянето, парадоксално се оказва последен защитен вал на
свличането на обществото към условия на граждански конфликт или война.
Двуполюсният модел – по силата на действието на ядрата си – изтласква от
сцената всички, които са компромисни, склонни да преговарят и да се договарят и ги заменя с радикални, много по-тясно скроени, да не кажем елементарни, но решително по-праволинейни и “правоверни“ лидери и дейци. Но с това
самият модел решително се стабилизира! “Дефицитът на център“ съпровожда
целия Преход. Появата му е главният симптом на неговия край.

На границата на властовия и стоковия дефицити при социализма се ражда т.нар. “втора мрежа“, която представлява съвкупност от правила за обмяна на вещи и власт (статуси/достъпи). Именно тя компенсира разрушената
от социализма социална връзка, частично замества и поема функциите на
пазарните отношения, като вместо чрез обмен на вещи с вещи “диша“ чрез
обмен на вещи с достъпи и на достъпи с достъпи. Тази мрежа фактически е
извън държавата и, теоретично погледнато, се явява форма на съществуване на гражданското общество при социализма. В условията на възникващото
посткомунистическо общество втората мрежа започва да мутира/еволюира.
Номенклатурата и интелигенцията се оказват, ако не единствените, то поне
основните градивни елементи за новия елит “the day after“. Става дума главно
за строежа на двете основни партии – СДС и БСП, които се обособяват и легитимират чрез противопоставяне. Втората мрежа по същество “назначава“ своя
авангард за авангард на следващото демократично общество и на следващата
държава. Тя превръща значими части от елита на бившия репресивен апарат
и от елита на бившите производители на думи в лидери на България. Затова твърдим, че пряк резултат от мутирането на авангарда на втората мрежа
е подборът на политическия елит на посткомунистическото общество. Така
посткомунистическата икономика не е нищо друго освен начин на втората
91

мрежа да преконцентрира собствеността в свои ръце. Върхът на втората мрежа поема политическите функции, започва да граби на едро, а на малките
участници, на “обикновените хора“ е оставено обезкостяването на всичко останало. Така например не авангардът, а именно ариегардът на втората мрежа
разграбва ТКЗС-тата. В края на мутацията втората мрежа успешно е разложила държавния организъм, излъчила новия авангард на България, декапитализирала стопанството и формирала новата страта (класа, каста) собственици.
Как изглежда съдбата на втората мрежа вече в отвъдното, когато е “превзела“
отвътре държавата? Типичната социалистическа обмяна е разположена вертикално-хоризонтално – в мрежата има хора с високи позиции, хора със средни,
хора с ниски и хора със съвсем ниски. Точно това се разпада под действието
на пазарната икономика. Остават хоризонталните мрежи. С освобождаването
на функциите на парите изчезва един от дефицитите – на вещи. На мястото му
възниква дефицитът на пари и по тази причина от втората мрежа постепенно
отпада размяната “достъпи срещу вещи“. Остава само обмяната “пари срещу
достъпи“ (която вече не е втора мрежа, а корупция) и на “достъп срещу достъп“ (но това е обмяна само между равни). Дегенерацията превръща втората
мрежа в корпоративна – от глобално образувание, каквото е представлявала
доскоро, тя се разделя на “гилдии“. По високите етажи тръгват да обменят
достъпи (все по-интензивно), а на ниските – вещи (все по-рядко, което води
до т.нар. бурканна икономика, включително в обмяна на дребни кражби, но
това е една вече дегенерирала мрежа със затихващи функции.)

Процесът, който в икономиката се характеризира като декапитализация,
се явява при обикновения човек като негова декласация – житейска драма на
цели поколения българи. Защото реалното богатство на социалистическия човек не е заровено основно във вещите (и техните производни), а се крие в статусите, във властовите достъпи, които той има. Т.е. същността на случващото
се далеч не се свежда само до очевидното обедняване. Подмяната при военните се отличава с интегрираща стратегия, щадяща донякъде достойнството и
перспективата им и те успяват да се впишат в следващото общество – обеднели, унизени, но без да изникне военна мафия. Но ДС бива изхвърлена на улицата буквално за месеци, кадрите и� са масово уволнени, заклеймени и лишени
от житейската перспектива на държавни служители. В резултат на тази основа
вече възниква мафия и това изненадва много хора, които не отчитат действието на мрежите. Застрашена или останала без ресурси група започва много
лесно мрежови обмени. Не само защото “хората се познават“, но и понеже има
равнище на доверие и съпричастност, правопропорционални на чувството за
съвместна “обреченост“ или “обида”. Така че обмяната на ресурси и достъпи
започва под определена идеологическа шапка и е съпроводена от възникването на някакъв вътрешномрежови морал. “Честно-нечестно“ се оказва съотне92

сено не с обществена норма; обратно – държавата подлежи на пряко разграбване. Но това не се схваща като лошо, защото тя е престанала да бъде “наша“.
А неблагодарното население (“за благоденствието, на което отдадохме силите
си”) само плаче да бъде обрано. Моралната норма се пренася вътре в мрежата.
Като всяка морална норма обаче тя се нарушава. Възникват и специализирани отряди за поддръжка на мрежовия морал: силови, наказателни групи,
които гарантират изпълнението на “ангажименти“. Т.е. дисциплинират онези,
които не са изпълнили своите задължения в мрежовия обмен. В наказанията
има градация: варират от “глоба“ и изхвърляне от мрежата до смърт. Това е
толкова развито в началото на Прехода, че от охранители (по произход найчесто бивши спортисти, хора от криминалния контингент и от бившата ДС)
израстват няколко дребни в европейски, но много едри в български мащаб
“бизнесимперии“. Силата им се крие в произхода – те са “съдебната система“
на улицата. Фактът, че нахално обитават центъра на обществото, дразни наймного населението и създава усещане за голяма престъпност, независимо че
статистически престъпността в България през целия този период е под средноевропейската. Стопанският мениджмънт, политиката, финансите и медиите
са “веществата“, които до самия край на Прехода, а и след него неизменно
намираме в мрежовидните образувания. Мрежите много бързо се “обезцветяват“ политически, т.е. “назначените капиталисти” се еманципират от ментора
си. Тук се крие и тайната на тяхната крайна победа – именно те се оказват
накрая истинският нов елит на нацията. Не изисква ли този нов елит и нова
легитимация? Как той се справя с проблема за собствения си генезис? Как той
се оказва легитимен? Не се справя с тази си легитимация. Повече от половината българи смятат, че трябва незабавно да се конфискува имуществото на
всички забогатели. Близо половината от възрастното население се ангажира с
твърдението как никъде и никога “големи пари не са печелени по честен път“
и т. н. Изобщо тезата, че “политиците са мошеници, а богатите са крадци“, е
общо място за българина в края на Прехода. Т.е. на ниво обществено мнение
легитимация няма, а и не се предвижда в обозримо бъдеще.

Приватизацията. За разлика от класическата революционна ситуация,
когато властта се търкаля по улиците, в България по улиците започва да се
търкаля собствеността. И наблюдаваме уникален процес: образуването на
нови капитали става чрез декапитализация на икономиката! Раздържавяването на икономиката в България се отлага и забавя с години. Това е съзнателно
и консенсусно решение на полярните политически сили. БСП печели време и
“червената буржоазия“ получава на разположение години за “входно-изходно“ паразитиране. СДС бави приватизацията за след реституцията! “Окончателна“ приватизация започва през втората половина на 1998 г. и приключва
в основни линии (за над 2/3 от индустрията) през 2001 г. Оставена почти де93

сетилетие без пазари и инвестиции, българската индустрия не само колабира, но и се декапитализира почти изцяло. Става дума за индустриална база,
надхвърляща по официални оценки 40 млрд. щатски долара в началото, но
за която в края държавата не получава и 4 млрд. като реални пари. Процесът
на декапитализация на индустрията минава през 3 фази, по време на всяка от
които господства определен модел на раздържавяване:

Входно-изходна икономика (1990 – 1994). Социалистическата държавна
собственост без командното начало на компартията и без действащ репресивен апарат преминава бързо и неизбежно в режим на източване. По същество
става дума за приватизация на печалбата и на амортизационните отчисления.
На входа на държавната производствена единица застава частна фирма, която осигурява на завишени цени суровини, доставки, услуги и пр. и формира
свръхпечалба още преди самото производство. На изхода продукцията се продава (по същество на производствена цена, т.е. без печалба) на фирма-посредник, която прибира полагащата се по принцип на производителя “горница“.
За държавата-собственик не просто остава нула, а минус – производствените
мощности се амортизират без отчисления за това. “Как при този режим предприятията не се разоряват веднага?“ Те се разоряват, но “отложено“, защото
взимат кредити. “В края на 1995 г. 41% от всички кредити на предприятията
от реалния сектор на практика са несъбираеми. Нетната стойност на банковата система достига минус 53 млрд. лв.“ Така “входно-изходната“ икономика
изсмуква не само соковете на индустрията и селското стопанство, но и на банковата система (която накрая рухва). А ударът по дребния спестител, неговата
декапитализация се оценява на около 5 млрд. евро.

Масовата приватизация (1995 – 1996). Наложена от БСП като “социално
справедлива форма“, масовата приватизация по същество се оказва подаряване на огромен обществен ресурс на преките ръководители на трийсетина
приватизационни ваучерни фонда, понеже в техни ръце попада не просто управлението, но и разпореждането със собствеността. Тези фондове не са само
“червени“. Има нещо като опит за отстъпване, макар и частично, на ресурси
на противниковия лагер, но в приблизително съотношение 1:10. В масовия
случай фондовете незабавно или с известна отсрочка пристъпват към разпродаването на активите в пряка форма: разпродажба на земя, сгради, машини.
Голяма част от средствата от тия разпродажби отиват директно в частни джобове и най-често биват използвани за луксозно потребление. В по-редки случаи част от парите се използват за инвестиции и развитие на остатъчни производствени дейности. Милионите приватизационни ваучери се превръщат в
празни хартийки. Хиперинфлацията (1996 – 1997) довършва всичко.

Работническо-мениджърската приватизация (1997 – 2001). При работническо-мениджърската приватизация собствеността с известни изключения
94

е раздадена предимно на сини активисти и близки до тях кръгове. Механизмът
е следният: чисто политически за близо година са сменени ръководствата на
около 3 хил. държавни предприятия, т.е. назначават се хиляди “наши“ хора.
Следва ударно раздаване на собствеността на колективите в лицето на техните ръководители, които в общия случай действат като при масовата приватизация. Същността на работническо-мениджърската приватизация отново е
“назначаването“ на капиталисти, които съвсем закономерно се отнасят консуматорски към капитала.

Ето кратък портрет на лунния пейзаж, който представлява българската
икономика към края на 90-те години в сравнение с края на 80-те: безработица – нараства от 0% на официално близо 20%, реално – 25%, спад на промишленото производство – 40 – 50%, спад на реалната работна заплата – 70 – 75%,
спад на БВП – с около 40%. Да, скъпо удоволствие е дезинтеграцията на собственост и власт...

Митът за “Комуниста“. Всички говорят, че с настъпването на демокрацията “става много хубаво“. Но непосредствено и постоянно постъпват сведения
за обратното в личен план – животът поскъпва, има инфлация, безработицата
расте, т.е. “става много лошо“. Този силогизъм се свързва с трикстера (умен
и забавен измамник, хитрец) “Комунист“. В смисъл, че става много хубаво,
защото гоним комунистите, и става лошо, защото не успяваме все още да ги
изгоним. Правилно ги гоним, но не ги гоним правилно. “Комуниста“ удържа
противоречието в масовото съзнание и му дава възможност да се движи. В
“народната душа“ и в медиите за периода 1990–1995 г. (и с известни рецидиви
и до днес) срещаме стотици доказателства за наличие на описвания трикстер.
Цялата ранна ритуалистика на “синята идея“ пък може да се разглежда като
отговор на съществуването на трикстера “Комунист“. Тук попадат серия от заклинания-лозунги (“Чер-ве-ни бо-клу-ци“), физически ритуали (“Кой не скача
е червен“), самата атмосфера на перманентно търсене, откриване и разобличаване на комунисти. Свалянето на правителството на Жан Виденов (той е
главният комунист, наследил на този “пост“ Андрей Луканов) рязко потиска
мита и той деградира, “комунистът” се превръща в “ченге“ (т.е. вече е тайно
представен в обществото, само дебне и пречи на добрата наша власт). Митът
губи ролята си на централен. “Ченгето” не е в състояние да удържи на гърба
си синята Вселена. Едно, че тя с годините е понатежала (безработицата по
едно време се качва на фантастичните 20 и повече процента, цените растат,
собствеността се амортизира и пр.). “Ченгето” не толкова присъства, колкото
за него постъпват сведения. “Комунистът” всяка вечер е на ТV екрана – той е
лесен и удобен за ненавиждане и символно насилие.

Митът за “Царя“. Към пролетта на 2001 г. имаме изчерпване на легитимационния потенциал на елитите на прехода, намерило израз в следното:
95

оформяне на недоволство към елита като цяло главно чрез мнението, че “Те“
са разорили държавата с користна цел, масово осъзнаване на “капана“ на
биполярния модел – във формата на недоволство от партиите (които “нямат
личности“) и на нежелание да “се избира пак между БСП и СДС“, изключително високо социално-психично напрежение на населението – дребни епизоди нагнетяват енергии, близки до “революционно насилие“, масов прилив
на електорални чувства към завърналия се окончателно в страната бивш цар
Симеон ІІ – за няколко месеца рейтингът му нараства от 32 – 33% на 68 – 70%.
Симеон ІІ, който допреди това застъпва позицията в България да се възстанови конституционна монархия, е взел решение да се кандидатира за президент
(подобни прецеденти има в историята и на други страни). Вследствие на това
с набързо регистрираното свое движение НДСВ той печели абсолютно мнозинство в парламента, а БСП и СДС не набират и по 20%. Митът за “Царя”
го описва като същество, което се завръща от отвъдното (където е пребивавал 50 години, за които, както се и полага на едно уважавано отвъдно, не се
знае нищо дефинитивно), произхожда от род, управлявал България в “златен
век“, което е равно на легитимация (тук се има предвид главно баща му – Борис ІІІ (1894 – 1943), цар на България от 1918-та до 1943 г., за когото в мита
се твърди, че е бил умен и демократичен монарх, отровен от Хитлер, макар и
негов резервиран съюзник, и обичан от българите). В масовото съзнание също
функционират впечатлили народа сведения, че баща му е карал локомотив,
има неограничен ресурс (понеже познава короновани глави, арабски шейхове
и милиардери), има идеална, чисто отвъдна мотивация – склонен е да твори
самоцелно добро. Царят (появата му, митологизирането му) прави невъзможен
по-нататъшния диалог за миналото. От една страна, той не е участник в Прехода, а от друга, е “самото минало“, символ на “златния век“. Хем няма минало, хем е самото минало. В известен смисъл той делегитимира елитите. Но го
прави в степента, в която те са елити на Прехода. В друг, много по-съществен
смисъл той легитимира нови елити извън противопоставянето, по нов начин.
Митът за “Царя” е кратък, но унищожителен за митовете “комунист” и “социализъм”. “Такава е реалността, такъв е животът“ – до това в крайна сметка се
свежда легитимацията на вече трайните, дългосрочните, постпреходните елити, утвърдена от демитологизацията на “Царя”. И няма никакво значение дали
тези нови елити са ненавиждани, презирани или подозирани. Те са признати
за такива, актът на тяхната неявна и непоискана легитимация се е състоял.
Преходът е свършил.

Да обобщим: в началото на Прехода заварваме една около 80% “средна
класа“ на социализма с известни статуси, които с темпа на възвръщане на
пълноценните парични отношения биват масово “експроприирани“, битката
за удържането на статуси води до масиран натиск върху потреблението и до
96

“разсъгласуване“/“разбягване“ на класовите признаци, хората спонтанно се
съпротивляват и създават цяла система от “буфери“, чрез която да омекотят
падането надолу, да се опитат да запазят качеството си на “средна класа“,
възникват механизми за поколенческо пренасяне на така загубените статуси,
механизми на възпроизводство на загубата, установяват се трайни отношения на собственост и се оформят горна, средна и долна класа, както и гето,
постепенно статусните характеристики отново се съгласуват и се очертава
бъдещата социално-класова структура на България (декласацията престава),
биполярният модел се разпада, общественото съзнание съществено се демитологизира (което не значи, че не живее с илюзии и привидности), легитимира се нов елит, вече непреходен, а траен, възникналата картина започва да се
привижда като естествена и настъпва нормализация. “Край на Прехода“ има и
по-очевиден повърхностен смисъл – приключва геополитическата преориентация (НАТО, ЕС), започва стопански ръст, спада политическото напрежение,
започват социални напрежения, изпадат в криза всички традиционни политически субекти, появяват се нови.

Светът, описан от Карл Маркс, или Вселената на Маркс, може да се разкаже и така: има отношения на собственост и те са решаващи, фундаментални, базови. На тях съответстват други отношения – властовите. Последните
са превърнати форми на базовите. Идеологиите пък, макар да претендират
за неутрални описания на света, са в крайна сметка начин властта и собствеността да се съединяват, да си съответстват и взаимно коригират. Или както
гласи класическата формулировка: “Господстващите мисли са мислите на господстващите”. Живеем ли ние в подобна Вселена? По-скоро не. Или ако да,
то с много съществени уговорки. За Англия все още може да се твърди, че
“власт/собственическите“ мрежи са продукт на еволюцията на Вселената на
Маркс (т.e. че тези мрежи са усложнена картина на класическия капитализъм),
но в наблюдавания наш случай това изобщо не може да бъде обяснението.
Във Вселената на Маркс свързаността на собственост и власт е йерархическа,
връзката е доминантна и собствеността винаги е решаваща в крайна сметка.
За тук и сега не е вярно, че отношенията на собственост определят властовите
отношения. Обратното също не е вярно. “Висшата класа“, елитът, доминиращото малцинство, т.е. тези “Те“, “горните“, “силните“, се генерират като мрежи, изплетени във всяко свое възелче от поне 2 от познатите ни вече 4 нишки:
политическа власт, капитал (капитал-собственост предимно във форма на финансов капитал), менажиране (капитал-функция), медии (капитали в символни форми). Връзката между тези нишки е хоризонтална, спирална или всякаква друга, но не и пряко йерархична.

Стабилността като че ли има няколко условия за възможност: ръст на
потреблението, свързан с него ръст на самитe мрежи, масово разпростране97

ние на консуматорски идеологии и практики. Откъде впрочем се взеха тези
“консуматорски идеологии и практики“? Новият масов човек е вече на изхода на банката, където е грабнал кредит и прясно-прясно спрял декласацията
си. Устремил се е към рекласация. Към есента на 2004 г. той вече е в милион
екземпляра! Всеки втори работещ българин (по официални данни на БНБ) е
взел кредит с размер над 3 хил. лв.! Тези кредити потичат към изпразнените
от Прехода социалистически статуси, но вече с лихви и главници – в една интериоризирана система на лична отговорност и самопринуда, т.е. на свободен
избор, както обичат да подчертават либералите. Освободен от митове в главата, новият човек се оказва свободен от всички и всякакви надиндивидуални, колективни проекти. Така че получаваме просто и естествено описание на
постпреходния масов българин. Той е послушен, самоподлагащ се на контрол,
демократичен, толерантен, индивидуалист, консуматор, кредитополучател. А
бе европеец! Консуматорът е участник в мрежите. Защо говорим за мрежови
обмен на равнище консуматори? Макар привидно да се обменят единствено
стоки срещу пари, фактически скритата обмяна е властова. И както всяка властова обмяна тя е само привидно еквивалентна. Когато мрежите са обхванали
2/3 от социума, всичко изглежда прекрасно – останалата 1/3 си мълчи, тъкмо защото “да се обадиш“ в подобно общество значи да употребиш мрежата.
Когато мрежите са по-малки и обхващат 1/3 – това е сегашна България, да
речем, обществото друса, елитите се паникьосват периодично, а контраелити
пробват шанса си да мобилизират извънмрежовите 2/3. Когато пък мрежата е
сведена до горните 5–10% от обществото, наблюдаваме африкански работи:
мрежите започват да си припомнят своите предшественици – класите. И се
появяват гумени палки, а и “Калашников“. Така че пазарната икономика днес
е вписана в определена регулираща я рамка и тази рамка се нарича “мрежи“.
Същото веднага можем да твърдим за демократичната политическа система,
както и за медиите на новите общества. Мрежи вместо господстващи класи.
Какво ще кажете? Първият закон на модерността се състои в това, че всичко
става съизмеримо: мрежите са чисто и просто последната наблюдавана “черешка на тортата“. Изглежда, че модерността има своите фази, някоя от които
сега регистрираме. Дали това вече е “висш и последен стадий“? В нашите
очи глобализацията получава поне една пътечка за теоретично обяснение. Тя
е не просто видимата експанзия, но и вероятно дълбока вътрешна трансформация на пазарните общества, свързана с тяхната мрежова еволюция. А може
би става дума за еманципация на допреди потисната от доминиращия пазар
мрежова същност. В такъв случай глобализацията е едно голямо завръщане
на обществото, ако и това сега да изглежда на последното като заговор срещу
него самото.
98

Какво възникна пред очите ни? Началото звучи така: Е ли движението
“пари – стока – пари прим” фундаменталната, най-общата, най-абстрактната
характеристика на съвременното общество в Европа и САЩ? Т.е. на онова,
към което България премина? Е ли самонарастването на парите самоцелният
ръст в дъното и на социалната организация, и на мотивацията на участниците
в днешния пазар? Отговорът, няма съмнение, е да. Но не наблюдаваме появата
на класи – нито на пролетариат, нито на “обичайни” капиталисти. Появяват
се “само” някакви консуматори, елити и сложно сплетени обменни властовособственически мрежи. Безнадеждна ли е в такъв случай основната идея на
Маркс? Не, ако допуснем, че са протекли някакви фази на усложняване на
основното елементарно движение (п–с–п’) и по-точно, че са настъпили (хегелиански казано) някакви нови опосредявания на формулата на класическия
капитализъм. Масите са заставили политическите и икономическите елити
да връщат значима част от капиталовата печалба (от “прима” в п–с–п’) под
формата на образование, здравеопазване и пенсии и най-важното – те делят
печалбата с организаторите на производството, т.е. подобряват живота си съществено и дългосрочно. За пръв път огромно количество хора добиват възможност да градят индивидуални биографични проекти, т.е. пребивават в
принципно нов, невиждан допреди статус. Да си капиталист значи парите ти
да се самоувеличават. Консуматорът е квазикапиталист, който желае да живее
по-добре от себе си. Единственият изход от това абсурдно желание е да живее
като някой друг. Той просто гледа нагоре, към онова, което схваща като висши
слоеве, и това очертава кръга на неговите желания и на неговите “вечни дефицити”. Класа означава качествена разлика. При консуматорите по дефиниция
разликата е количествена. Разликите в бедността и богатството растат и никога не са били по-големи от сега, но класовите различия намаляват и никога
хората не са били по-еднакви като качество на желанията, мислите, културата
и политическото си поведение. И дрехите са еднотипни, и музиката, и храната. И партиите почти са загубили връзка с “класовото”. Е да, едно е петзвезден
хотел, друго е тризвезден. Едно е “Форд Фиеста”, друго е “Мерцедес”. Но
тези опозиции, колкото и силни да са, винаги са от едната страна – от другата
са колибата и каруцата. Гигантска е разликата между желанието да “живееш добре” и да “живееш по-добре”. Дистанцията е като между богатство и
капитал. Което тласка консуматора към новите неща, които имат другите, т.е.
го помества в пространството на един вечен дефицит, илюстриран от консумацията на по-високо консумиращите! Оттук следва и един изящен изход, който обяснява кое държи съвременния консуматор в подчинение без домодерно
насилие (т.е. без властови решения относно живота и смъртта или почти без
тях) и без среди на затваряне (т.е. без дисциплиниращи техники или почти без
99

тях). Достатъчно е пред погледа на консуматора да се строи една система от
раздалечени във времето достъпи. В консуматорското общество “известното
става по-известно от това, че е известно!”. Името, марката започват да струват
едва ли не повече от целия капитал, защото те са главното в капитала, способността да се направляват парите на консуматора. Като оставим социалното
дъно, което е просто блато от човешки тела, върху което се е пльоснал консуматорът, то във възникналия социум да си богат значи да имаш символни
натрупвания (известност, доверие, кредит), а да си беден – да имаш “само”
пари и да искаш да бъдеш какъвто не си, да бъдеш като тези “горе”, тези по телевизията. Абсурден свят! Но и свят, в който бившият роб, бившият селянин,
бившият пролетарий, бившият масов човек, с една дума – бившият подвластен, живее така добре, както никога не е живял в историята на човечеството.
Той е най-здрав от досега съществувалите си аналози, най-образован, найсит и най-чист. Най-малко унижаван, най-субектен. Най-свободен? Виждали
сме в историята на човечеството социалната принуда да произтича от някакъв
връх и само в революционни моменти да тръгва от долу нагоре. Сега тя сякаш
е променила “посоката”. Консуматорът е концентрирал огромна пазарна мощ:
мощта на милиардите щатски долари и евро, харчени ежечасно. Той пазарно
е създал и донякъде дори подчинил “наглата раса на нашите нови господари”
(Жил Дельоз (1925 – 1995, френски философ, постмодернист). Пружината на
това перпетуум-мобиле е самопринудата, схващана от всекидневното съзнание като “свободен избор”, така възпяван от либералите. Можем да зададем
въпрос за съпротивите в подобно общество. Но хората още дори не са идентифицирали въпросната “нагла раса”, камо ли да се противят. Ще цитирам отново прекрасния “Постскриптум” на Дельоз: “Неуместно е да се страхуваме
или надяваме, уместното е да търсим нови оръжия.” Консуматорът разполага
с могъществото на своята възможна авторепресия, на самоограничаването. И
това е мощ с множител от милиарди човешки същества, които могат да се
противопоставят на самопринудата чрез самоограничение. Фундаменталните
съпротиви в мрежовото общество парадоксално ще текат през формиране на
нови, невиждани мрежи. Какво ли значи хората да тръгнат по пътя на “неполитическа революция”? Какво ли ще е състоянието на главите им? Означава
ли поява на нещо като нова световна религия (квазирелигия, идеология, етика) на хоризонта на развитието ни? По-скоро да. Защото обитаваме несвобода
от нов тип”.

100

101

10 юни 1990
7-мо В��
НС

Година на
парламентарните избори

Отечествена партия
на труда
Социалдемокра­
тическа партия
(немарксисти)

БСП
СДС
БЗНС
ДПС
Отечествен съюз
Независими

Партия или коалиция
от партии
2 886 363
2 216 127
491 597
368 929

Гласове

1

1

210
145
16
23
2
2

47,2
36,2
8,0
6,0

%

8.02.1990 –
21.09.1990

22.11.1990 –
20.12.1990

Андрей
Луканов

Андрей
Луканов

Най-големият митинг, пожарът на Партийния дом,
Жельо Желев заменя Петър
Младенов на президентския
пост
Стоките залежават в очакване
на указ за либерализация на
цените. Хората имат пари,
но няма стоки. Гладна криза,
наречена “Луканова зима”.
Бензинова криза.
Отказва обслужване на външния дълг. Сриване на кредитния ни рейтинг.

Години на старт
Избран миПри преждевременно прии приключване
нистър-предключване – събития и причина правителседател
ни, довели до него
ството

Парламентарни избори в България след 10.11.1989 г.
Мандати

102

18 декември
1994
37-мо НС

13 октомври
1991
36-о НС

2 258 212
1 254 465
338 427

СДС

БЗНС

1 836 050
418 168

БСП
ДПС

БСП

1 903 567

СДС

18

69

125

106
24

110

6,5

24,1

43,4

33,1
7,6

34,4

30.12.1992 –
17.10.1994
17.10.1994 –
25.01.1995
25.01.1995 –
12.02.1997
Оставка –
28.12.1997, гласувана от НС
Николай
Добрев
08.01.1997

Ренета
Инджова
Жан Виденов

8.11.1991 –
30.12.1992

20.12.1990 –
8.11.1991

Любен Беров

Филип
Димитров

Димитър
Попов

През 1995 г. се опростяват
дълговете и се субсидират
държавните предприятия,
повишават са пенсиите, заплатите и социалните помощи,
но тези мерки не отговарят
на препоръките на МВФ и
отношенията с него са прекъснати. Печатане на пари.
Хиперинфлация. Втора гладна
криза. Режим на тока 3 към 3.
Фалити на банки.

Нарастване на безработицата,
инфлацията, престъпността,
която се трансформира в организирана.

Ценови шок:
“За бога, братя, не купувайте!”
Приема се новата конституция.
Договор с кредиторите по
външния дълг за 3 години
гратисен период. Обявява се
за смяна на системата и предприема действия, довели до
конфликт с множество институции, партии и обществени
кръгове.

103

19 април 1997
38-мо НС
58
19
14
12

939 308
323 429
234 058
209 796

Демократична левица
Обединения за национално спасение (ДПС)
Българска евролевица
БББ

137

13

2 223 714

245 951

БББ

15

ОДС

282 711

ДПС

5,5
4,93

22,07
7,6

52,26

4,7

5,4

Желев отказва мандат на
10.01.1997 г.
22.01.1997 г. –
встъпва в
длъжност президентът Петър
Стоянов и връща мандата на
БСП.
Стефан
12.02.1997 –
Софиянски
21.05.1997
Иван Костов
21.05.1997 –
24.07.2001
Получава прозвището
“Командира”. Въвежда валутен съвет (борд). Относително
стаби­лизиране на страната.
Нама­ляване на престъпност­
та. Условия за развиване
на малък и среден бизнес.
Рязко повишаване на цените
на транспорта и енергията.
Даване на въздушно пространство на НАТО във войната в
Югославия и спечелване на западна благосклонност. Провал
по аферата с българските медици в Либия. Приватизация и
корупционни скандали.

Безпрецедентна престъпност.
Отказва среща за обсъждане
на валутен борд. Масови протести и безредици в цялата
страна. НС е разпуснато преждевременно и на 05.02.1997 г.
се подписва споразумение за
нови избори.

104

25 юни 2005
40-то НС

17 юни 2001
39-то НС

82

53
34
21
20

17
13

725 314
467 400
296 848
280 323

234 788
189����
268
���

51
48
21

120

1 129 196

830 338
783 372
340 395

ОДС
Коалиция за България
ДПС

Коалиция за
България – БСП,
ПБС, ПД – социалдемократи, ДСХ, П.
“РОМА”, КПБ, БЗНС
“Ал. Стамболийски”,
ЗПБ
НДСВ
ДПС
Коалиция “АТАКА”
ОДС – СДС,
Демократическа
партия, Движение
“Гергьовден”, БЗНС
НС – БЗНС, ДРОМ
ДСБ
Съюз на свободните демократи,
БЗНС – Народен
съюз, ВМРО – българско национално
движение – Коалиция
“Български народен
съюз”

1 952 513

НДСВ

7,07
5,70

21,83
14,07
8,93
8,44

33,98

18,18
17,15
7,45

42,74

Сергей
Станишев

Симеон
Сакско­
бургготски

17.08.2005
– 27.07.2009

24.07.2001 –
17.08.2005

България става пълноправен
член на НАТО и завършва
преговорите за присъединяване към ЕС. Не се оправя нито
за 800 дни, нито за повече.
Огромни корупционни скандали.
Присъединяване на България
към ЕС на 01.01.2007 г. Много
ниско доверие сред избирателите. Корупционни скандали.

105

Година
на избо­
рите за
президент
1990
1990
1992

400 466
258 481

ДПС
Атака

36
23

97
84

40
37
21
15
10

117

11,306
7,297

30,535
26,609

17,7
14,0
9,4
6,8
4,1

39,7

Петър Младенов
Желю Желев
Желю Желев������
– СДС
Велко Вълканов
Жорж Ганчев – БББ
Благовест Сендов
2 273 541
1 549 970
854 108
113 897

Гласове

44,66
30,44
16,78
2,24

%

2 738 420
2 443 434

гласове

52,85
47,15

%

Балотаж, ако е имало
такъв

Желю Желев

10.04.1990 – 20.07.1990
1.08.1990 – 22.01.1992
22.01.1992 – 22.01.1997

Години на старт и
приключване на
управлението му

Във връзка с антимонополните
протести и върнатите
мандати за съставяне на
правителство от трите водещи
партии в НС – ГЕРБ, БСП
и ДПС, президентът Росен
Плевнелиев разпуска НС
на 15 март 2013 г.

Избран президент

13�����������
.03.�������
2013���
 –
29��������
.05.����
2013

Марин
Райков
Пламен
Орешарски

27.07.2009
– 21.02.2013

Бойко
Борисов

Президентски избори в България след 10.11.1989 г.

1 081 605
942 541

748 114
592 381
395 707
285 671
174 570

Коалиция за България
ДПС
Атака
Синята коалиция
РЗС

ГЕРБ
Коалиция за България

1 678 583

ГЕРБ

Кандидат, издигнат от
партия или коалиция от
партии

12 май 2013
42-ро НС

5 юли 2009
41-во НС

106

Георги Първанов –
Коалиция за България
Петър Стоянов
Богомил Бонев –
Гражданска партия на
България
Ренета Инджова –
Демократичен алианс
Георги Първанов
Волен Сидеров – Атака
Неделчо Беронов
Георги Марков
Росен Плевнелиев –
Граждани за европейско
развитие на България
Ивайло Калфин – БСП
Меглена Кунева
Волен Сидеров – Атака

2001

2011

2006

Петър Стоянов – ОДС
Иван Маразов – Заедно
за България
Жорж Ганчев – БББ
Александър Томов

1996

28,96
14,00
3,64

974 300
470 808
122 466

4,92

139 680
64,047
21,486
9,753
2,716
40,11

34,95
19,27

991 680
546 801

1 780 119
597 175
271 078
75 478
1 349 380

36,39

21,87
3,16

937 686
135 571
1 032 665

44,07
27,01

1 889 825
1 158 204

1 531 193

1 698 136

2 050 488
649 387

1 731 676

2 043 443

2 502 517
1 687 242

47,42

52,58

75,948
24,052

45,87

54,13

59,73
40,27

Росен Плевнелиев

Георги Първанов

Георги Първанов

Петър Стоянов

22.01.2012 –

22.01.2007 – 22.01.2012

22.01.1997 – 22.01.2002
Емблематичен за новия
климат става призивът на
президента П. Стоянов
да бъде затворена
“фабриката за илюзии”.
22.01.2002 – 22.01.2007

5. Българският преход някога и сега –
личности и сделки

В тази глава ви предлагам информация, синтезирана от публикувани
в медиите и литературата факти, свързани с най-големите приватизационни
сделки, с най-крупните приватизационни измами, с най-известните влиятелни
личности, банки и предприятия. Ясно е, че всички искат България да стане
по-добра държава. Но в хода на този процес граждани наравно с истината
закономерно ще се вдъхновяват и от паразитни факти и митове, натрупвани с
години от случайни разговори и публикации в социалните мрежи и различните медии. Някъде в резултат на лековерност или умела манипулация, някъде
вследствие на удобно съвпадение със собствените възгледи, другаде поради
неосъзната недостатъчна компетентност. Надявам се информацията тук да им
е от полза. Тя е проверена до степен, че е разпространена от поне два независими източника и не е събирана от жълти и крайни източници. В по-голямата
си част е редактирана от мен поради желанието ми максимално да се избегнат
всякакви пристрастни определения и залитания, както и всевъзможни прякори
и названия на откровено криминално проявени хора и организации. Считам,
че последните са достатъчно преекспонирани от всякакви автори и писачи.
Излишното им набиване в главите на хората води до някакъв вид легитимация
и героизиране, което ми е противно.

714 българи имат над 1 млн. лв. на влог в края на първото тримесечие на
2013 г. У нас няма повече от 1500 истински милионери, ако бъдат изключени
тези, които имат задължения, и тези, които са натрупали богатството си по
незаконен начин. Милионерите са най-общо две групи: наследници на имоти,
разположени в скъп район, и такива, направили добри инвестиции в сектори,
които са се разраснали в последните години. Около 80% от милионерите в
България са свързани по някакъв начин с организираната престъпност. Същевременно на 26.08.2013 г. в. “24 часа” излиза със заглавие “3 млн. се изпариха
от България”. В статията се твърди, че по неофициални данни българските
емигранти, които са напуснали страната в последните 23 години и все още
имат наши паспорти, са близо 3 млн. души. 2,1 млн. български граждани е
имало по света през 2011 г. според последното до момента официално преброяване на държавната статистика, което едва ли обхваща всички. В тези
данни фигурират само българските граждани, но не и хора, които са българи,
но нямат наш паспорт.

Президентът Росен Плевнелиев в интервю за Der Standart (австрийски
ежедневник) (2013) казва: “В България между 1990 г. и 1996 г. фабриките и
заводите бяха “подарени” на хора от бившата комунистическа партия, а във
втората фаза на приватизацията след 1997 г. бяха извършени твърде много
107

грешки. Останали без международни партньори, тези предприятия не бяха
в състояние да работят ефективно. Така бяха загубени цели 12 години”. За
периода 1997 – 2001 г. са приватизирани завършени и незавършени основни
фондове на страната на стойност около 45 – 70 млрд. щатски долара, но официално са получени около 7 млрд. лв.

Иван Костов присъства 20 години в политиката на България и се явява изключително спорна фигура в обществото. Започвам с него, защото той
е основната движеща сила на повсеместната приватизация, форсирана под
натиска на Запада. Преди да наследи Жан Виденов на премиерския стол,
Костов е два пъти финансов министър в правителствата на Димитър Попов
и Филип Димитров. Той е първият министър-председател след началото на
Прехода, изкарал пълния си 4-годишен мандат. Настоящият му политически
проект “Демократи за силна България” се провали на последните избори и
на 13.05.2013 г. Иван Костов подаде оставка като лидер. Това се случи въпреки рекламирането му като човек, извадил България от две икономически
катастрофи (1990 г. и 1996 г.). Добър или лош е Костов? Абсурден въпрос.
Човек, управлявал в революционни и сложни времена, не може да бъде приеман и оценяван еднозначно. Хората около Иван Костов, известни като кръга ”Олимп” – Красимир Стойчев (р. 1955, предприемач и издател), Славчо
Христов (р. 1956, хотелиер и ресторантьор, собственик на ресторант “Олимп”),
братята Красимир и Стефан Джанкови, Мая и Георги Кирчеви и др., се превръщат в банкери, олигарси, крупни бизнесмени, натрупват много пари, закупуват имоти, строят хотели, бизнессгради и жилища. Костов сериозно ограничава организираната престъпност, но има обвинения, че поддържа връзки
с нея. В ресторант “Олимп” се събира за първи път елитът на СДС във връзка
с финансирането на президентската кампания на Петър Стоянов. На срещата,
организирана от Марио Тагарински (р. 1958, електронен инженер, политик
от СДС) през есента на 1996 г. с представители на едрия бизнес, присъстват
Красимир Стойчев, Красимир Маринов (р. 1964, един от ръководителите на
СИК – престъпна и бизнесгрупа), Евгения Калканджиева (р. 1975, манекенка,
“Мис България 1995 г.”) и др. Иван Костов коментира, че “това не е нередно”.
По-късно Димитър Попов (1920 – 2009, изпълнителен директор на СИК) на
пресконференция съобщава, че имуществото на СДС е застраховано при тях –
в СИК. През 1998 г. фирмата на Славчо Христов “Балканстрой инженеринг”
печели първите си търгове за летище “София”. Смята се, че за нея е лобирал
лично Вилхелм Краус (р. 1949, български политик, министър на транспорта),
тъй като по същото време в “Балканстрой инженеринг” служител на фирмата
е неговият брат Борис Краус. Христов напуска “Балканстрой инженеринг” и
създава няколко собствени строителни фирми, в една от които (“Софстрой комплект” ООД) е съдружник със сина на министъра – Антон Краус. Регистрира
108

обща фирма “Бул-ойл трейдинг” ООД с Георги Христов (р. 1976, зет на премиера Иван Костов). През 2000 г. на общо събрание на Брибанк (лицензирана
през 1995 г. “Българо-руска инвестиционна банка” АД. През 1999 г. променя
наименованието си на “Брибанк” АД, през 2000 г. – на “Стопанска и инвестиционна банка” АД, през 2001 г. – на “Стопанска и инвестиционна банка”
АД (Сибанк), през 2008 г. на “Сибанк” АД, през 2011 г. – на “Сибанк” ЕАД)
Славчо Христов е избран за председател на Надзорния съвет. Официално той
е акционер само чрез дружеството “Медикус – КСЛ трейдинг”, което купува
1,5% от увеличения капитал на банката. Неофициално се предполага, че офшорни компании, свързани с Христов, контролират повече от 40% от акциите
на банката. Формално купувач на 63,8% от капитала на курорта “Златни пясъци” е работническо-мениджърско дружество (РМД) “Златни”, което е финансирано от банката. РМД-то се ангажира да плати 80,8 млн. щатски долара разсрочено за 5 години. Банката финансира две РМД-та, кандидатстващи
за 5 водни електрически централи (ВЕЦ), обединени в каскадите “Пиринска
Бистрица” и “Санданска Бистрица”. Общата предложена сума от РМД-тата
е 65 млн. щатски долара. Тази сделка пропада. През пролетта на 2000 г.
следва покупка на фалиралата Стопанска банка. По това време шефката на
“Банков надзор” в Българска народна банка (БНБ) е Емилия Миланова, кума
на Костов. Контролираната от Славчо Христов Брибанк се ангажира да плати
80,1 млн. лв. на кредиторите на Стопанска банка. Георги Прохаски (икономист,
съветник на бившия вицепремиер Александър Божков) става изпълнителен
директор на новата Стопанска и инвестиционна банка (Сибанк) на мястото
на напусналия президентски съветник Красимир Ангарски (р. 1953, финансист). Така империята “Олимп” слага ръка на военно-промишления комплекс
(ВПК) в България. Стопанска банка е сред основните кредитори на предприятията от ВПК. А бившата Брибанк е агент по приватизацията на “Арсенал”,
“Бета”, “Пима”, и “Трема”. Близки до Сибанк РМД-та с пари на финансовата
институция купуват и значими части от българските летни и зимни курорти. “Бороспорт” – дружеството, което стопанисва Боровец, е приватизирано
от РМД “Самоков Боровец 21” за цена от 4,9 млн. щатски долара, платени в
брой. През 2001 г. “Турист инвест” – Цюрих, купува 60% от “Пампорово” АД
срещу 11 млн. щатски долара в брой. Националният осигурителен институт
(НОИ) решава да даде обслужването на половината от парите за пенсиите на
Сибанк, която да оперира с около 1 млрд. лв. на година.

Аферата “Сапио“. На 24.03.1992 г. Иван Костов, в качеството си на министър на финансите, подписва разрешение, с което фондация “Сапио“ една
седмица да осъществява безмитен внос на стоки. Фондацията е собственост на
бившия депутат във ВНС Ясен Златков (философ и политик от БКП). Въпреки
че разрешението е парафирано като “еднократно, по изключение“, фондация109

та го размножава и с него внася няколко големи пратки за около 5 млн. щатски
долара. През 1994 г. е съставена анкетна комисия към НС, която установява,
че фондация “Сапио“ е нанесла щети на държавния бюджет от невнесени акцизи, мита и данъци в размер на 13,54 млн. щатски долара. Хора като Ясен
Златков с гъвкав ум и вродена хитрост разбират какви огромни възможности
за спекулации и далавери дава Постановление №133 от 1990 г. на Лукановото
правителство. То разрешава създаване на “организации с идеална цел” – фондации, студентски кооперации, сдружения и др., които са освободени от местни данъци и такси. Първоначално фондациите са около 500, но скоро след
това броят им надхвърля 3400. Масово започва безконтролен внос и търговия
със стоки, най-вече вносни. Бедният български пазар започва да се наводнява,
но стоките са на спекулативно високи цени и много от тях са със съмнително
качество. “Сапио” е една от първите фондации. Тя е създадена през 1990 г.,
но е регистрирана в съда на 02.04.1991 г. ”Сапио” бързо създава 11 клона в
различни сфери – на забавленията, здравеопазването, училищата, магазини и
др. В многостранната си дейност с голям размах включва безмитния внос,
особено в търговията с цигари, алкохол, скъпа техника, кафе и др. Интересни са основателите на “Сапио”. Освен Ясен Златков съоснователи са Научнокоординационният съвет при БАН, Софийският университет (СУ) ”Климент
Охридски” и издателство “Мисъл–90”. Биографията на Ясен Златков също е
впечатляваща. Той е доктор на философските науки, бивш колега на Георги
Първанов от Института на БКП при ЦК на БКП. Неочаквано става депутат от
СДС във ВНС и бързо забравя и за доктората, и за философията. Както Иван
Костов и той извършва светкавична “метаморфоза”, но вместо да се занимава
с политика, става бизнесмен – частен предприемач, председател на ”Сапио”.
Дали жестът на Костов към Златков е от солидарност към бивш колега, или от
носталгия по миналото, само може да се гадае. Следствието тръгва по следите
на Златков и той емигрира в САЩ.

Криза в борбата с престъпността. През 1998 г. само за седмица 68 следователи напускат Националната следствена служба (НСС). Премиерът Иван
Костов определя това като саботаж. Опозицията нарича кризата разправа и
страх от работа при разкриването на престъпления. През 1986 г. в България
има 1080 следователи, а делата са 59 хиляди. През 1992 г. следователите са
560 при 4 пъти повече дела. Суетенето на изпълнителната и законодателната
власт нанася най-големия удар по разкриваемостта на престъпления в годините на преход. Другият удар идва от закриването на направление “Икономическа престъпност” в НСС – контраразузнаването. За една година (от 1991-та
до 1992 г.) е извършена чистка в следствието и през 1993 г. остават 590 следователи за 1300 щатни места. Делата, които са образувани, наброяват 256 500.
Арестите са препълнени, но следствието не разполага с бюджет за издръжка
110

на арестуваните, за експерти и вещи лица. Борил Кацаров (началник на направление “Терор” на Национална служба за борба с организираната престъпност (НСБОП)) признава в пресата, че: “От нашата мафия по-дивашка е само
албанската”. Един от най-важните елементи за успеха на криминалните групировки са банките, които въпреки прословутата тайна, безспорно биха могли да съдействат на разследващите органи, като сигнализират за трансфери
на големи парични потоци във или извън страната. Но не го правят. Другият
задължителен елемент, който липсва в противодействието на престъпността,
е компютърна база данни на промените в имотното състояние и движимото
имущество на определени лица от сенчестия бизнес, властта и политиката.
20 години тази компютърна мрежа така и не е създадена, което е важна част
от законодателния принос на политиците в чадъра им над криминалните групировки в България. Множество висши служители на полицията и политици
през годините са уличени в явни връзки с организираната престъпност. Почти никой не понася отговорност, стигаща по-далеч от уволнение, последвано
най-често от сладка частна служба при благодетел.

Илия Павлов (1960 – 2003, президент на “Мултигруп” (МГ) – инвестиционна компания, подозирана във вкарване в оборот на присвоени от висшата
комунистическа номенклатура държавни средства, в насилствено монополизиране на доставката на суровини за големи държавни предприятия и пласмента
на производството им, в източване на средства от държавни банки чрез кредити и в поддържането на тесни връзки със застрахователни фирми с изнудвачески практики) е застрелян в София на 07.03.2003 г. По това време тече процес
на пренасочване на МГ към легален бизнес, състоящ се от стотици дъщерни
компании с интереси в природни ресурси и минно дело, туризъм, финанси,
различни производства и хранителни продукти. През 2001 г. Павлов и Бояна
Попова (р. 1960, неговата заместничка) основават MG Asset Company и установяват легална, международно приета структура на управление. Компанията
майка на “МГ АМ” – MG Ventures (регистрирана в Делауер), е притежавана по
равно от Павлов и Попова. След убийството на Павлов Попова става изпълнителен директор на групировката, а делът от 50% на Павлов е прехвърлен на
Дарина Павлова (р. 1960, вдовицата му) и на децата им чрез тръста Павлови.
Павел Найденов (р. 1936, бащата на Павлов), първоначално много активен в
управлението на МГ, след смъртта на сина си и последвалите конфликти с
Попова и Павлова подава оставка от всички постове в МГ и създава собствен холдинг “Крепост” 2002. През 2004 г. Попова обявява, че МГ ще започне
разпродажба на голяма част от авоарите си, за да може да се фокусира главно
върху инвестиционни проекти и туризъм. Има сведения, че тя е предпочела
да пренасочи усилията на групировката от Балканите към дейности в САЩ.
Докато бизнесът на МГ на Балканите е западащ, една от компаниите и� с най111

висок профил остава “Балкантурист”, най-голямата туристическа фирма в
България, обслужваща главно туристи от Западна Европа. Димитър Иванов
(р. 1951, зам.-началник на отдел в Шесто управление на ДС) в началото на
90-те е президент (неофициален) на първия филиал на МГ (“Мултиарт”),
след което става вицепрезидент на МГ (1991 – 1996). След напускането на
МГ Иванов е директор на “Европа Холдингс” и издател на в. “Дума” (1998 –
2001). Сашо Дончев (р. 1953, изпълнителен директор на “Овергаз”, създаден
през 1992 г. като джойнт венчър между МГ и руската държавна компания
“Газпром”, най-важният вносител и доставчик на природен газ в България)
e друг важен съратник на Илия Павлов. Фирмата е свързана с “Ваи Холдинг”
чрез Jupiter Insurance Ltd, където “Овергаз” има 53%. Дейностите на Jupiter
Insurance Ltd включват застраховане срещу финансов риск, застраховане на
товари и на газопроводи. Юрий Вяхирев (р. 1953, син на Рем Вяхирев (1934 –
2013)), бивш директор на “Газпром”, е близък съдружник на Дончев и партньор в “Овергаз”.

Национална стратегия “Ран-Ът“. По молба на българското правителство от 1990 г. (в лицето на премиера Андрей Луканов) комисия от
Националната търговска камара (НТК) на САЩ начело с Ричард Ран (р. 1942,
американски икономист, доктор, главен икономист на НТК) и Роналд Ът (вицепрезидент на НТК) изготвя национална стратегия за преход към пазарна
икономика. През ноември 1989 г. Ричард Ран (като главен икономист на НТК
на САЩ) изнася лекция в Унгария, на която присъстват и наши висши държавни икономисти. През март 1990 г. правителството ни се обръща към Ран
с молба за “техническа помощ” за провеждането на предвидените реформи.
Половин година по-късно 18 икономисти от американската администрация
изготвят национална стратегия в обем 600 страници за икономически растеж
и преход към пазарна икономика. През август американският екип прекарва в България няколко седмици заедно с група български специалисти, за да
уточнят детайли и срокове. Българската група в работните срещи е ръководена от Иван Ангелов (професор, икономически съветник на правителството). Участват 29 български икономисти, сред които са Димитър Шопов, зам.председател на Комитета по труда и социалното осигуряване, Илия Георгиев,
представител на Икономическия институт на БАН, Лилия Каракашева, директор в Министерството на външноикономическите връзки, Милчо Стоименов,
представител от ВИИ “Карл Маркс”, Иван Пушкаров, депутат от СДС, доктор,
Атанас Папаризов, депутат от БСП, Тодор Вълчев, професор, бивш директор на БНБ, Емил Хърсев, банкер, и др. НС приема проекта с ръкопляскания.
Всеки народен представител получава по едно копие от доклада, а Андрей
Луканов заявява, че “програмата съдържа рационални елементи и от двете
платформи – на БСП и СДС, както и съгласуваните между двете основни по112

литически сили идеи в периода преди и след изборите“. Националната стратегия предвижда до края на 1990 г.:

• да се изготви приватизационна програма, написана от Роналд Ът;
НТК е спонсорирала проекта;

• да се започнат основни парични реформи;

• да се позволи свободна обмяна на чужди валути;

• да се премахне контролът над заплати и цени;

• да се предприемат стъпки за защита на най-бедните слоеве от населението от трудностите;

• да се съгласува данъчна реформа, изготвена от зам.-министъра по данъчната политика;

• да се пригоди Търговският закон от 1896 г. към тогавашните бизнесдела – пригоден за един месец от 70-годишния адвокат г-н Стюарт;

• да се преразгледа Законът за социална политика – редактиран от Чарлз
Мъри (р. 1943, американски социолог).

Предвидени са и конкретни срокове за изпълните на тези мерки. Следващите правителства приемат и използват елементи от плана нееднозначно.
Според Ричард Ран България прахосва годините до 1997 г. в политически хаос.
В свой анализ за прехода към пазарна икономика Петер Бахмайер (р. 1940, австрийски философ, историк и политолог) констатира, че при изпълнението на
стратегията на Ран и Ът “бившият комунистически елит участваше в неолибералния проект и стана част от международната финансова система“. Според
Джоузеф Стиглиц: “оправдавайки се с “условията на МВФ”, политическите
лидери, вместо да продават държавните предприятия, по-скоро “подаряват”
енергийните, водните, транспортните и телекомуникационните компании на
своята страна. Да можехте да видите как им светват очите пред перспективата
да получат 10% комисионна по сметка в швейцарска банка срещу смъкване
на цената на националните активи с няколко милиарда”. В интервю за БНТ
Ричард Ран споменава предложението за валутен борд, което е част от стратегията. Той оценява валутния борд в България като положителен, но добавя, че
ако той е бил въведен не през 1997 г., а по-рано, хиперинфлацията и масовото
обедняване на българите са щели да бъдат избегнати. Ран изтъква, че приватизацията в страната е била спъната от недостига на счетоводители и юристи,
вещи в търговското право, които да подготвят приватизационния процес.

Планът Ран-Ът е сред най-обсъжданите конспиративни теории по форумите и социалните мрежи в България: “На 117-а (последна) страница от поверителната част на програмата се казва, че българската икономика в условията
на пазарен принцип е предназначена да изхранва 5 млн. души.”, т.е. трябва
намаляване на населението с около 30%. Единият вариант е с насаждане на етническа нетолерантност и прерастването и� в гражданска война с хиляди жерт113

ви. Друг вариант е “социална” политика с мизерно нисък стандарт, принуждаваща хората сами да се изселят от България (това все пак се случи, разбира
се, по други причини.) Фантазира се и за масово сеене на болести, зарази,
смърт, аерозолни престъпления. В текста на стратегията такива постановки
естествено няма. Никой от преките участници в събитията не е потвърдил
съществуването на секретна част и всякакви доказателства за такава липсват.
Ричард Ран отрича такава част в интервю пред Нова телевизия през 2012 г.
В същото предаване (“Карбовски – директно”) Костов оборва аргумента, че
ресурсите на България стигат за 5 млн. жители и дава оценка, че “България
може да изхрани около 20 млн. души”. Той аргументира това с благоприятните географски дадености и наличието на 50 млн. декара обработваема земя.
Според Александър Хайтов (р. 1954, скулптор, син на писателя Николай Хайтов) стратегията действително е съдържала “секретна част“, която е дадена на
баща му от Андрей Луканов. В нея са описани “грабежите на прехода, ужасната безработица, изтичането на мозъци, проблемите със здравеопазването,
корупцията“. През 2013 г. политическа партия “Атака“ посочва стратегията
Ран-Ът като целяща “колонизирането и подчиняването на България на световната финансова върхушка, която след 1990 г. се устреми към разрушаването
и завладяването на Източна Европа“. Действително тази стратегията поставя
като условие за западни инвестиции приватизацията на животоподдържащите
отрасли и националните блага. Някои представят това като изискване България да се приведе в нужния вид, т.е. да осигури достъп до благата си, за да
могат големите компании да инвестират в нея. Твърди се, че те не се интересуват от икономиката на държавата и жизнения стандарт на населението и�, а
единствено от правенето на повече пари. Но има и друга гледна точка: Как да
преминем към демокрация и свободен пазар без някаква приватизация? Как
да се впишем в глобалния свят без чужди инвестиции? И как инвеститорите
ще правят пари чрез разширяване на пазарите си към нас, без да имаме висок
жизнен стандарт?

Приватизацията на “Нефтохим” Захари Желязков (изпълнителен директор на Агенцията за приватизация (АП)) определя така: “Приключи една
от най-успешните сделки на АП за 1999 г., а с нея реално и типичната индустриална приватизация на собствеността в България. Сделката е изключително
важна, тъй като “Нефтохим” е най-значим за приходи в бюджета, петролни
продукти и работни места. Тя е първата голяма сделка за последните 10 години, която АП осъществява с легитимен руски партньор. Безспорен факт е, че
към настоящия момент реалната цена на “Нефтохим” е по-ниска от това, което
получаваме”. Александър Божков казва: “Постигнахме добра цена. На сумата
от 101 млн. щатски долара не трябва да се гледа като на абсолютна стойност.
Като видим поетите задължения от страна на “Лукойл” и най-вече инвестици114

ите, става ясно, че това е една много добра сделка”. За какво точно говорят?
“Лукойл петрол” – дъщерно дружество на “Лукойл Европа”, купува 58% от
капитала на “Нефтохим”. Предвижда се в държавния бюджет реално да влязат
81 млн. щатски долара. Останалите 20 милиона остават на разпореждане на
“Лукойл” и ще се употребяват за покриване на скрити задължения на рафинерията към държавата и на загуби от междинния период. Освен това купувачът
се задължава да инвестира в рафинерията 268 млн. щатски долара за модернизиране на оборудването през следващите 5 години и поне 140 млн. щатски долара под формата на нефтено находище в Западен Сибир с годишен добив от
700 хил. т нефт. То се очаква да влезе в капитала на “Нефтохим’’ като апортна
вноска. Държавният контрол над рафинерията е гарантиран чрез т.нар. златна
акция, което никак не се нрави на руските инвеститори. По-късно правителството дава пристанищния терминал “Росенец” на концесия на “Лукойл Нефтохим Бургас”. Там се разтоварват танкерите за бургаската рафинерия, която е
собственик на зоната за съхраняване на товари на терминала и на около 6% от
Бургаското езеро. През 2005 г. “Лукойл” изкупува дяловете на миноритарни
акционери и към април контролира 93% от дружеството чрез дъщерната си
компания Lukoil Europe Holdings. Критиците обвиняват Иван Костов, че продава огромния комбинат на безценица и го обвързва да работи само с руски
нефт, лансирайки лъжата, че инсталациите на комбината могат да обработват
само такъв. Твърдят, че е трябвало да бъде предпочетен Shell. Привържениците на Костов контрират със следните факти: “Нефтохим” по това време има
173 млн. щатски долара просрочени задължения към банки и доставчици и
дълговете му нарастват. В края на 1996 г. “Нефтохим” сключва неосчетоводена сделка за тайна доставка на 300 хил. т пшеница (с 50% по-скъпа от тази на
пазара) от Югославия срещу дизелово гориво по занижени цени, от което губи
67 млн. щатски долара. От 1993-та до 1996 г. предприятието е източвано и от
държавата (и на входа, и на изхода). През 1995-та и 1996 г. горивата са продавани на вътрешния пазар по цени, определяни от правителството, които са с
до 50% по-ниски от разходите само за суровината за тяхното производство. В
началото на 1997 г. “Нефтохим” на практика е фалирал и към приватизацията
няма интерес от световните корпорации. Последните са отблъснати и от остарялата технология, и свръхнаситеността на регионалния пазар с горива. Купувачът “Лукойл” е препоръчан от консултантите по приватизационната сделка
“Артур – Андерсен & Кредитандщалт”. Shell се отказва от “Нефтохим” и
вместо в производство инвестира в бензиностанции и търговия с нефтопродукти. Единствената причина рафинерията в Бургас да внася главно руски
петрол е фактът, че той е най-евтин поради късите транспортни разстояния и
ограниченото търсене в Черноморския басейн. Доставките отвъд Босфора не
са проблем, но просто са по-скъпи. “Лукойл” е първата руска компания с ма115

сирано участие на западни капитали. Акциите и� се продават на най-големите
световни борси. Тя не е задължително инструмент на руската геополитика,
защото (за разлика от ”Газпром”) действа при жестока конкуренция.

Валентин Златев (р. 1965) – мениджър на “Лукойл-България”, завършва “Международни отношения” в Московския държавен институт, след което започва работа в руската държавна компания “Росснефт”. Стига до позиция началник-отдел “Търговия с Източна Европа”. През 1995 г. “Росснефт”
става стратегически партньор на България. Създава се смесеното дружество
“Росбулнефт”, където руската фирма и “Нефтохим” имат равно участие, а
Валентин Златев влиза в ръководството. За бензиновата криза през 1996 г. опозицията вини руската компания и настоява сътрудничеството да се прекрати.
Но новото правителство на СДС не го прави. Малко по-късно Златев убеждава “Лукойл” да изкупи руския дял в “Росбулнефт”. През 1999 г. той оглавява
“Лукойл-България” и “Лукойл-Нефтохим” и става представител на компанията за Югоизточния регион. Връзката на Златев с големия бизнес са баща му
(Васил Златев), както и кипърската офшорна компания Agriway Holdings Ltd,
притежаваща 99,98% от българската фирма “Агрохолд”, а собственик на останалите 0,02% е Васил Златев. Заедно те притежават “Благоевград Пропърти”,
“Тера тур сервиз”, “Обществено строителство – Агробилд”, “Университетски
недвижими имоти Правец”, “Агрокар”, “Хорнит”, “Езтур”, в Съвета на директорите на която през 1997 – 1998 г. е и Румяна Желева (социолог и политик),
и др. В “Тера тур сервиз” е съсредоточен хотелиерският бизнес на Златеви –
голф игрището, ваканционно селище и хотел в Правец, хотелите Helios Beach
и Helios Bay в Обзор и Helios Palace в Слънчев бряг. През 2009 г. Agriway
Holdings Ltd купува от инвестиционната група “Екуест” ЕАД за 9,175 млн.
евро хотел “Сердика” и едноименното кино в центъра на София. Капиталът
на тези компании е общо над 220 млн. лв. Името на Валентин Златев се свързва и с компании от времето преди “Лукойл”. Това са “Агрима” и “Агротех
Петролиум”, създадени през 1993 г. с участието и на Детелин Сертов (р. 1959),
и Спартак Жаров (р. 1951, ръководител на център в Българска индустриалностопанска камара (БИСА)). “Агрима” се занимава с производство и дистрибуция на напитки и е изключителен дистрибутор на “Пепси-кола” за България.
В по-късен период собственици на компаниите стават “Агрохолд” и Agriway
Holdings Ltd. От 2007 г. “Агрима” е собственост на друга кипърска офшорна компания, за която също се твърди, че реално е собственост на Златев –
Quadrant AGENT European Beverages.

Приватизацията на Медодобивния комбинат в Пирдоп. През септември 1997 г. е подписан договор за приватизация на 56% от Медодобивния
комбинат в Пирдоп (“МДК” ЕАД) с индустриална група “Юнион Миниер“
(сега “Юмикор“; от април 2005 г. медното производство се обособява в самос116

тоятелната компания “Кумерио“, която в края на 2008 г. е купена от германската Norddeutsche Affinerie. По-късно тя приема името “Аурубис“). “Юнион
Миниер“ е индустриална фирма с пазари по целия свят и дъщерни фирми в
30 страни. Сделката е за 80 млн. щатски долара. Критици и очевидци твърдят,
че е пренебрегната многократно по-изгодна и перспективна японска оферта.
Те уточняват, че 23 милиона от сделката отиват за ликвидиране на еко-щетите в района на комбината, други 25 – за екологични проекти по доверителна сметка в Париж, а в комбината се намират готова продукция за около
10 –25 млн. щатски долара, желязо и неръждаема стомана за около 7 – 10 млн.
Т.е. реалната цена се изчислява на 3 до 15 млн. щатски долара за работещ завод, който печели стотици милиони и струва на данъкоплатците в България
близо 2 млрд. щатски долара. Освен това те си спомнят за сериозен натиск от
страна на Световната банка (СБ) в полза на “Юнион Миниер“.

Приватизацията на Миннообогатителен комплекс “Асарел-Медет”.
“Асарел – Медет” АД е първата най-голяма и водеща българска минна компания за открит добив и обогатяване на медни руди, осигуряваща около 50%
от националното производство на мед. “Асарел – Медет” АД ежегодно преработва около 13 млн. т медна руда. Годишно произвежда около 200 хил. т
натурален меден концентрат със съдържание на мед от 25%. Фирмата придобива първата за страната концесия за добив на подземни природни богатства на 23.12.1998 г. Тя е и първата, приватизирана в добивния отрасъл на
15.06.1999 г., когато 75% се придобиват от “Асарел – Инвест” АД – акционерно дружество с мажоритарното участие на ФА “Копър инвест” – дъщерно дружество на  Voest-Alpine Intertrading GmbH, Австрия. Актуалното акционерно участие в “Асарел – Медет” АД  към 31.12.2012 г. е: ФА “Копър
инвест” – 67,61%, физически лица – работещи и пенсионери от компанията
(2377 човека) – 31%, както и “Асарел – Медет” АД – 1,39% – обратно изкупени акции. Лъчезар Цоцорков (р. 1945, инженер, изпълнителен директор на
“Асарел – Медет” АД и председател на Българската минно-геоложка камара)
през 1998 г. заедно със свои колеги от предприятието основава инвестиционно
дружество “Асарел – Инвест” АД, което успешно участва в приватизацията
на “Асарел – Медет”АД. През 1999 г. той става изпълнителен директор и член
на Съвета на директорите на “Асарел – Медет” АД. Отличен е с орден “Стара
планина” – I степен, с Президентски указ № 301 от 19.07.2006 г. Честито на
печелившите! За него се говори, че е бивш комсомолски и партиен секретар.
В биографията му периодът от 1973 до 1978 г. е дефиниран като “обществена
работа”.

Приватизацията на мина “Елаците”. През 1999 г. правителството на
Иван Костов обявява за приватизация рудник “Елаците”. Според бъдещите
собственици предприятието е задлъжняло – от 2 години не е плащало на дос117

тавчици, има необслужвани банкови кредит и никой не проявява интерес към
него. Първоначално държавата иска 38 млн. германски марки, но след направена икономическа оценка цената пада на 10 млн. Приватизаторът Цоло Вутов (р. 1949) със свои колеги основава “Геотехмин” веднага след промените.
През 1999 г. там вече работят около 250 души. Той разказва: “Геотехмин” не
разполага с такава сума. Всички банки, в които кандидатствахме, ни отказаха
кредит и на помощ ни се притекоха партньорите от “Юнион миниер”. Срещу
договор, че в следващите 10 години ще им доставяме за преработка руда на
пазарна цена, те ни отпуснаха първоначално 2 млн. щатски долара, с които
платихме първите 10%, а по-късно ни дадоха на кредит и останалите пари, с
които купихме компенсаторни записи и с тях доплатихме остатъка. “Юнион
миниер” имаха нужда от руда, защото внасяха от Чили, Индонезия, Бразилия.
Знаете, че тогава се правеха работническо-мениджърски дружества. Така че
акции в “Елаците” имаха и 1600 служители във фирмата. В следващите години “Геотехмин” заплати голяма част от техните дялове. Обединяването на акционерното участие даде възможност за по-ефективно управление. След това
изтеглихме дългосрочни кредити и направихме стратегически инвестиции в
оборудване”. През 1999 г. в “Елаците” се добиват 23 млн. т минна маса годишно, през 2008 г. те се увеличават на 58 млн. т. Цоло Вутов не е едноличен
господар на минните находища. Негови партньори в холдинга “Геотехмин” са
2 дами – Елена Стоянова и Виктория Тодорова. И тримата са сред най-богатите българи. Цоло Вутов е бивш партиен секретар на “НИПРОРУДА”. Някои
критици лансират и недоказана информация, че той е кадър на Второ главно
управление на ДС, преобразувано в НСС през 1990 г., с агентурния псевдоним
агент Лорд. Добронамерените биографи пишат, че в неговата история няма
нищо изключително и тревожно – липсват куфарчета с “червени” милиони,
лоши банкови кредити, скандални приватизационни сделки за 1 левче.

Челопеч – най-голямото и богато медно-златно-пиритно находище
в Европа. През 1999 г. 80% от капитала на “Челопеч” ЕАД е приватизиран
от единствения подал оферта кандидат Navan Bulgarian Cllining с регистрация в Амстердам, дъщерна фирма на ирландската компания Navan resources,
която заедно с държавното “Челопеч” ЕАД е съдружник в джойнт венчъра
БИМАК, дружеството за експлоатация на прилежащия рудник “Челопеч”.
Това се случва след обвинения от страна на работническо-мениджърското
дружество на “Челопеч” ЕАД към Navan resources, че неговите инвестиции в
минно оборудване са фиктивни и че източва както държавното предприятие,
така и джойнт венчъра. Navan resources има концесия от 1999 г. за добив на
златно-медно-пиритни руди за 30 години. Рудата се изнася и се преработва
в Канада. Към 31.12.2001 г. Navan resources има над 15 млн. щатски долара
чиста загуба. Впоследствие компанията препродава “Челопеч” ЕАД на канад118

ската минна компания Dundee Precious Metals Inc. Понастоящем последната
е собственик на 2 рудника в България и Армения и на преработвателно предприятие в Намибия. Тя осъществява дейност в България чрез дъщерните си
дружества “Челопеч Майнинг” ЕАД, което разработва медно-златното находище “Челопеч”, и Balkan Mineral and Mining Co, което търси и проучва златни руди в лицензионна площ “Крумовград”. Те плащат такса на българското
правителство в порядъка на 2,3% от брутната стойност на рудата, добита в
рудника. През целия период на проекта се очаква да бъдат платени 22,7 млн.
щатски долара под формата на концесионни такси. Канадската минна компания Dundee Precious Metals Inc плаща 10,5 млн. щатски долара, за да уреди осъщественото през 2003 г. закупуване на златните и медните находища
на Navan Mining в България. В началото на ноември 2004 г. Dundee Precious
Metals Inc приключва сондажната програма за детайлна оценка на ресурсите
и запасите в медно-златното находище “Челопеч”. Оценката потвърждава наличието на 3,21 млн. тройунции злато (около 100 т) и 374 хил. т мед. По сегашните цени на световните стокови пазари това количество от ценния метал
се равнява на близо 48 млн. щатски долара на година. Според Dundee Precious
Metals Inc находището осигурява дълъг живот на рудника при планирания добив от 1,5 млн. т руда годишно. “В много редки случаи една минна компания
има възможността с такава увереност да определи характeристиките на дадено
рудно тяло и възможността за преминаване към втори етап от програмата за
разширяване на мощностите в Челопеч”, коментира тогава Джонатан Гудман
(р. 1962, американски геолог и финансов мениджър, президент и главен изпълнителен директор на Dundee Precious Metals Inc.). В средата на октомври
компанията изнася и резултатите от проучването на другата мина, която дружеството притежава в България. Залежите на “Ада тепе” край Крумовград са
за около 800 хил. унции (близо 25 т) злато, показват предварителните данни
тогава. Дружеството планира да експлоатира тази мина между 8 и 12 години.

На 28.06.2013 г. Лъчезар Цоцорков, Цоло Вутов, Божидар Данев (р. 1939),
Иво Прокопиев (р. 1971, предприемач и почетен консул в Канада), Боян Боянов, Пенчо Токмакчиев (р. 1934) и Владимир Топалов (р. 1967) (председатели
съответно на Българска минно-геоложка камара, Научно-технически съюз по
минно дело, геология и металургия, Българска стопанска камара – съюз на
българския бизнес, Конфедерация на работодателите и индустриалците в България, Американска търговска асоциация в България, Федерация на независимите синдикати на миньорите към Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ), Синдикална миньорска федерация “Подкрепа”) дават
пресконференция, на която обявяват следното: “Медно-златното находище
“Челопеч” има сложна геоложка характеристика и минерален състав, което
прави неговото оползотворяване изключително трудна инженерна задача. Ни119

ското съдържание на основните метали (мед и злато), наличието на пирит и
арсен и цялата комплексност на рудата изискват сложни и скъпоструващи технологични решения за извличането на металите и неутрализиране на вредностите, породени от наличието на арсен. След 1990 г., след активни протести на
екологични движения преработката на арсеносъдържащи концентрати в металургичния завод в Пирдоп се преустановява, което обрича на затваряне рудник
“Челопеч”. В резултат на това рудникът изцяло спира дейността си за период
от 3 години. През 1993 г. ирландска фирма Navan Mining проявява интерес
към находището, изкупува инфраструктурата и получава концесия за добив
на базата на предложена от тях технология и инсталация за отстраняване на
арсена, която така и не влиза в експлоатация. Фирмата изнася произведения
концентрат за преработка извън страната. Крайно неблагоприятната международна конюктура на металите (1800 щатски долара/т за медта и 250 щатски
долара/тройунция за златото), технологичните проблеми, свързани с добива и
преработката на рудата, високата себестойност на подземния добив, високите
разходи за транспорт и преработка на концентрата, извънредни разходи за екология доведоха фирмата до фалит. След провеждането на открита тръжна процедура, проведена от Deutsche Bank, канадската фирма Dundee Precious Metals
Inc придоби правата върху концесията в “Челопеч” и проучвателните дейности
в Крумовград и подписа с Министерството на икономиката анекс към концесионния договор, утвърден от Министерския съвет (МС). Фирмата разработва
свои инвестиционни предложения и премина през законовата процедура по
Оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС). Министерството на
околната среда и водите не се произнася по предложението. Формален повод
са несъгласието на община Чавдар да подкрепи новата технология и протести
и декларации на екосдружения. След обжалване от дружеството две инстанции на Върховния административен съд (ВАС) задължават министъра да се
произнесе, но това решение се пренебрегва и не се изпълнява. Новият мотив
на министерството е, че концесионният договор е неизгоден за държавата, а
заложената концесионна такса е нереална и ниска. Правителството приема
нова Наредба за изчисляване на концесионни възнаграждения за подземни
богатства и в частност за металните руди, в която концесионните плащания
като цяло са увеличени. Проблемът в нейното изпълнение е в изричното предоговаряне на концесионните възнаграждения в действащите концесионни
договори. Министерството на икономиката и енергетиката и Министерството
на околната среда и водите правят противоположни анализи по отношение
икономическата изгода от дейността на концесионера на рудник “Челопеч”.
Ситуацията се усложнява и от различните послания, изразени с декларации и
изявления в пресата, на представители на бизнессдруженията от бранша, екодвиженията, неформални групи на гражданския сектор. Комисията за борба с
120

корупцията, Комисията по околна среда и водите към НС също посветиха свои
заседания на казуса “Челопеч”, но без ясни предложения към правителството.
Притеснена от едно такова развитие на проблема и липсата на перспектива
за решение, Dundee Precious Metals Inc изгуби търпение и започва да търси
своите права извън България, което пряко влияе на имиджа на страната като
правова държава и дава лоши сигнали към инвеститорите, насочили своите
инвестиции в минния бранш на България. Ние заявяваме, че изцяло стоим зад
инвестиционните намерения на Dundee Precious Metals Inc относно находищата “Челопеч и “Хан Крум” край Крумовград. Ясно осъзнаваме и твърдим, че
тяхната реализация ще има значимо икономическо измерение и изключително
важно значение за цялата минна промишленост. Проектите ще допринесат за
въвеждане на нови технологии, развитие и реализация на значителен брой
български специалисти. България има нужда от такива мащабни инвестиции,
особено в такъв рисков и непривлекателен бранш!”.

Приватизацията на Комбината за цветни метали край Пловдив.
През 2000 г. работническо-мениджърското дружество получава 80% от акциите на Комбината за цветни метали (КЦМ). Акционери в РМД-то са 523 физически лица – работници и служители в комбината. В проектодоговора пише,
че купувачът ще плати 14,635 млн. щатски долара и ще вложи 8 млн. щатски
долара в следващите 3 години. Сред новите собственици е и Никола Добрев
(р. 1942, инженер) – директор от 15 години. Негови привърженици твърдят, че
на него се дължи най-успешната приватизация чрез РМД у нас. Първият конкурс за кешова продажба на стратегически инвеститор, който е през ноември
1997 г., се проваля. На втория се явява само турската фирма Mes metal, която
иска да купи предприятието за жълти стотинки. Тогава се решава дружеството
да бъде обявено в ликвидация. Екипът на Добрев убеждава правителството, че
фалитът може да се предотврати. Следва регистрация на РМД. Партньорите
от холандската компания Trafigura осигуряват кредит за първата вноска, срещу което получават 26% от капитала на РМД-то. Една от клаузите е 3 години
акциите да са блокирани в АП като залог с условието, че при просрочие само
от 15 дни на една от погасителните вноски агенцията има право да развали
договора. След това създаването на индустриалната групировка “КЦМ 2000”
АД е логичен ход. Най-голям акционер (13%) в нея е Никола Добрев. Броят на
акционерите служители в “КЦМ 2000” АД е над 350. В нейната структура са
9 дружества. Te вземат на концесия находището на волфрам над Велинград.
Комбинатът започва да извлича злато по уникална технология чрез пирометалургичен метод, пуска и производството на CGG-сплави за непрекъснато
поцинковане и влиза и в очистването на находищата от цианиди. Взето е и
находището “Елшица” край Пазарджик, където от отпадъци се извлича меден
121

концентрат. “КЦМ 2000” АД влиза и в приватизацията на рудодобива първо в
рудниците в Лъки, а след това в Мадан (участва с 16 млн. лв., или 50% от стойността на сделката при закупуването на “Горубсо” чрез “Върба – Батанци”
смесено предприятие с “Минстрой холдинг” с посредничеството на правителството. Впоследствие производството се възстановява и добивът се покачва с
над 30%). “КЦМ 2000” АД получава пълен контрол върху производството на
оловно-цинкови концентрати в България. Предприятието произвежда 1,5% от
оловото и цинка в световен мащаб и продължава да се развива. През 2012 г.
Никола Добрев се оттегля от поста, но остава шеф на Надзорния съвет. Начело
на групата като директор застава Румен Цонев. КЦМ получава наградата за
инвеститор № 1 за 2012 г. в конкурса на в. “Марица”. През 2008 г. на Никола
Добрев е присъдено званието “Почетен гражданин на Пловдив”.

“Кремиковци“ АД – най-голямата металургична компания в Бъл­
гария. Валентин Захариев (р. 1949) се занимава с търговия на метали от
1989 г. През 1992 г. заедно с Атанас Тилев (р. 1945, бизнесмен и банкер) и
Андрей Андреев регистрира компанията “Дару металс” АД. През 1999 г. дружеството (по-късно преименувано на “Финметалс Холдинг” АД) придобива
71% от собствеността на “Кремиковци” АД за символичната цена от 1 щатски
долар (в Кремиковци са установени около 250 млн. т желязна руда със съдържание 32%). То се задължава да покрие 635 млн. щатски долара дългове и да
направи 300 млн. щатски долара инвестиции. Валентин Захариев е председател на Управителния съвет (УС) и изпълнителен директор на “Кремиковци”
АД в продължение на следващите 7 години. Скоро настъпват затруднения и
държавата отпуска помощ от 183 млн. лв. и опрощава задължения на комбината на стойност 201 млн. лв. към държавни фирми като “Булгаргаз” ЕАД.
Според изявление на Николай Василев (р. 1969, политик, министър на икономиката и енергетиката) от 2002 г. обаче “средства изтичат към офшорки”.
Дали е така, не е ясно, но дълговете на комбината в следващите години нарастват на 2,3 млрд. лв. Държавните 25,29% дял от акциите на завода са гаранция, която не струва на практика и 1 щатски долар при състоянието в момента.
През 2004 г. държавата налага запор върху дружеството и Валентин Захариев
намира Прамод Митал (р. 1956, индийски бизнесмен). Неговата Global Steel
Holdings Ltd (част от Ispat Industries) взема 71% от комбината. Цената му е
между 100 и 200 млн. евро. Обещанията на новия собственик и директора
Александър Томов (р. 1954, политик) са големи, но нещата се влошават: сметките и заплатите не се плащат редовно, работниците от 25 хиляди през 1989 г.
намаляват до 2500. На световните борси се продават ценни книжа, а парите изчезват в неясна посока. Александър Томов получава прозвището “Сашо
Апашо”, а Прамод Митал в момента не ще и да чуе за България. Източването
на “Кремиковци” АД е превърнато в нещо като “традиция”. Още правител122

ството на Любен Беров допуска на входа и на изхода на комбината фирмата
на МГ “Интерстийл”. Иван Костов отстранява Илия Павлов и продава комбината на Захариев, който през 1999 г. приватизира също и “Горубсо – Мадан”
АД и 57% от “ОЦК” АД в Кърджали. Той получава концесия за находищата
“Крушев дол” и “Петровица” със срок съответно 35 и 14 години. Въпросните
находищата край Рудозем и Мадан са едни от най-богатите в страната. През
2013 г. “Интертръст холдинг” на Валентин Захариев губи поради необслужвани дългове и последното производствено предприятие в портфейла си – пловдивската машиностроителна фирма “Финтехмаш” – бившия завод “Антон
Иванов”, придобит през 2003 г. в неработещо състояние, но с големи обещания. “Това е един типичен представител на Прехода, който първо получи подаръци от властта и след това тези подаръци доведоха да унижаването на хиляди
хора, като включим и случая с Кремиковци”, коментира Юнал Тасим (р. 1962,
депутат от листата на ДПС в Кърджали).

От декември 2008 г. работата в голяма част от МК “Кремиковци” практически е спряна, а основните мощности се поддържат в режим на безопасна
готовност. Правителството и синдиците на комбината търсят нов инвеститор,
оператор или други алтернативи за финансиране и продължаване на работата, но без успех. Там не се изплащат заплати, не се и заплаща разходвания
ежедневно газ. Това довежда до допълнителни дългове, социално напрежение
и непрекъснати протести от страна на работниците. На 15.05.2009 г. е прекъснато газоподаването към комбината. Спрени са коксохимическите мощности, за които е необходимо непрекъснато газоподаване. Това спиране на
завода е необратимо – работата му не може да бъде възобновена. В края на
2010 г. предприятието е в процедура по несъстоятелност, като назначени от
съда синдици се опитват да продадат активите му, за да покрият поне част
от задълженията към кредитори. Следват няколко търга, на които не се явяват кандидати. През 2011 г. по данни на Светлана Василева (10.07.2013 г.): На
публичен търг синдикът на МК “Кремиковци” продава (12.04.2011 г.) част от
предприятието за 316 млн. лв. на фирма “Елтрейд къмпани” ЕООД, собственост на Лъчезар Варнаджиев (р. 1985, студент, тогава 26-годишен). Още през
януари 2011 г. е учредено “Надин металс трейд” ЕООД с предмет на дейност
изкупуване, съхраняване, преработка и търговия с цветни и черни метали. Два
месеца по-късно Лъчезар Варнаджиев регистрира “Елтрейд къмпани” ЕООД.
И двете компании вписват в търговския регистър един и същ предмет на дейност и внасят еднакъв по размер капитал в една и съща банка – “Първа инвестиционна банка” АД (“ПИБ” АД). “Валпет консулт” ЕООД, учредено през
2009 г., но без дейност към началото на 2011 г., е активирано и очаква да бъде
включено в играта. Към датата на търга фирмите от пасианса са в светли123

ната на прожекторите, подредени на предварително определените им места.
И трите дружества – “Надин металс трейд” ЕООД, “Валпет консулт” ЕООД
и “Елтрейд къмпани” ЕООД, са без история, без собственост и са притежание на български граждани, нямащи нищо общо с металургията. Плащането
на сумата от 316 млн. лв. от официалния купувач “Елтрейд къмпани” ЕООД
слага началото на процес на бърза и тиха трансформация на собствеността и
в трите компании. В рамките на 3 месеца българските фирми стават притежание на офшорки, регистрирани на Британските Вирджински острови. Toledo
Аssouciated Ltd придобива “Надин металс трейд” ЕООД, Spica Consulting Ltd
става собственик на “Валпет консулт” ЕООД, а Bessian Management Ltd купува дяловете на Лъчезар Варнаджиев в “Елтрейд къмпани” EOOД. И трите
компании залагат пред “ПИБ” АД дяловете си от МК “Кремиковци”. Макар
формално да са собственост на различни офшорни фирми, действията и на
трите дружества са синхронизирани. Те едновременно сменят адресите си на
управление, вдигат лимитите си за разпоредителни сделки, одитирани са от
една и съща компания – “Одит консулт 99″ ЕООД. Едновременно са приети
годишните им финансови отчети от представителите на офшорките собственици на 08.06.2012 г. за 2011 г. и на 09.04.2013 г. за 2012 г. За година и половина, откакто се разпореждат с имуществото на металургичния комбинат, трите
компании декларират общ приход в размер на 213 140 млн. лв. Макар “Валпет
консулт” ЕООД и “Елтрейд къмпани” EOOД да приключват и 2011 г., и 2012 г.
със счетоводна загуба, а “Надин металс трейд” ЕООД – с печалба, реализираният общ приход е 2/3 от отпуснатия им от ПИБ АД заем в размер на 316 млн.
лв. В отчетите и на трите компании като основен клиент е посочена “Надин
комерс”, част от групата “Надин”, която притежава лицензирани структури
за изкупуване на метален скрап. Четири от фирмите в групата – “Надин комерс”, “Надин транс”, “Надин реал естейт” и “Надин холд”, са собственост
на “Надин метал”, която се притежава от “Надин – 3″, а тя пък на свой ред
– от “Надин – Н”. Скрити една в друга, компаниите в крайна сметка водят до
офшорната зона на Британските Вирджински острови, където е регистриран
собственикът на “Надин – Н” – Niki Development Ltd. Счетоводните отчети
на “Надин комерс” за 2011 г. са заверени от същия одитор, който проверява
финансовите записи на трите компании, разпореждащи се с имуществото на
“Кремиковци” АД. На практика частна банка, в случая “ПИБ” АД, причислена от Джон Байърли (р. 1954, американски дипломат, експосланик на САЩ в
България)(в доклад с инд. 06SOFIA1652 от 2006 г., публикуван на страниците
на “Уикилийкс”) към групата на “гнилите ябълки” на банковата ни система,
финансира покупката на дял от огромен за българските мащаби металургичен
комбинат. Отпуснатият милионен кредит де факто се оказва в компании без
история и без опит, които светкавично сменят собствениците си на практика с
124

анонимни пощенски кутии на Британските Вирджински острови. За по-лесно
и основният им клиент също е регистриран там. Равносметката е ясна. При
запазване на темповете само след година “ПИБ” АД ще си е върнала отпуснатите средства, при това с лихвите. Някой ще притежава терен край София
заедно с част от производство (електропещ, линия за непрекъснато разливане
на стомана, цех за студено валцуване “Стан 1700”), което все още може да се
рестартира, и километри прилежаща инфраструктура. Държавата ще получи
минимален по размер данък печалба, а може и нищо да не получи, понеже
триковете за бягане от данъци чрез офшорните зони са широко прилагани.
Историята не свършва дотук. През месец април 2013 г. в пасианса е включена нова карта. Софийската фирма “Крис мит” ООД отправя искане до Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) за разрешение за концентрация
(преписка КЗК/423/2013 г.). Очаква се становището на институцията. Ако е
положително, то “Елтрейд Къмпани” ЕООД, “Надин Металс Трейд” ЕООД
и “Валпет Консулт” ЕООД ще станат притежание на “Крис мит” ООД. И тя
няма собственост, нито опит в металургията. Годишните и� приходи са повече
от скромни – за 2011 г. – 7 хил. лв., а за 2012 г. – 5 хил. лв. Финансовият резултат за 2011 г. е загуба в размер на 18 хил. лв., а за 2012 г. – загуба в размер на
17 хил. лв. Но има претенцията да купи активи на стойност милиони левове.
Продажбата на дял от металургичния гигант окуражава играчите да повторят
печелившата схема.

Оловно-цинковият комбинат в Кърджали – по пътя на “Кремиковци”.
Година и половина след “Кремиковци” АД пасиансът е нареден и за Оловноцинков комбинат (ОЦК) – Кърджали. На 14.09.2012 г. цинковото производство на комбината е купено за 8,6 млн. лв. от регистрираната само два месеца
преди това “Хармони 2012″ ЕООД. И тя като купувачите на “Кремиковци” АД
няма собственост и история, нито опит в металургията. И тя като тях внася
регистрационния си капитал в “ПИБ” АД. И тя декларира скромни приходи за
2012 г. в размер на 5 хил. лв. и загуба от 555 хил. лв. “Хармони 2012″ ЕООД
е собственост на офшорка, регистрирана на Британските Вирджински острови – Harmony Holdings Ltd. Неин директор е Леня Пападопулу. Същата представлява и собствениците на “Елтрейд къмпани” EOOД и “Валпет консулт”
ЕООД, участващи в пасианса “Кремиковци” АД, а също и Legnano Enterprises
Ltd, която притежава 7,7% от капитала на “ПИБ” АД. В интервю пред в. “Нов
живот”, публикувано на 19.03.2013 г., управителят на “Хармони 2012″ Иван
Елкин уверява, че ОЦК няма да повтори съдбата на “Кремиковци” АД и да
бъде осребрен под формата на скрап. Говори се за модернизация и изграждане
на нов топлинен цех. Но съмненията остават. На 29.11.2013 г. Окръжният съд
в Кърджали открива производство по обявяване в несъстоятелност на ОЦК
като неплатежоспособен от 31.12.2012 г.
125

Приватизацията на завода за производство на калцинирана сода
“Соди” Девня. През 1996 г. в преговорите с потенциални инвеститори
за “Соди” ЕАД в Девня АП класира на първо място американската фирма
General Chemical Group Inc, която предлага 160 млн. щатски долара плюс
118 млн. щатски долара за техническо обновление и опазване на околната среда в следващите 5 години. Според Румен Гечев (р. 1956, политик и икономист)
следващият кандидат-купувач предлага с 40 млн. щатски долара по-малко.
Това е белгийската международна индустриална група Solvay със седалище
в Брюксел. Годишният оборот на General Chemical Group Inc е около 600 млн.
щатски долара, а работните места са около 2300. Този на Solvay е около 9 млрд.
щатски долара. Тя има 40 хил. работници. Две седмици след търга се оказва,
че спечелилата фирма е неплатежоспособна. В края на годината се осъществявя касовата приватизация на “Соди” ЕАД в полза на Solvay. Тя предлага
160 млн. щатски долара, но само 67 млн. за техническо обновление и екология.
Срещу тях получава 2 завода в реален производствен режим, произвеждащи
стратегически за България продукти. Само новият Содов завод е изграден да
произвежда 1,2 млн. т годишно калцинирана сода. За сведение по това време
приключва изграждането на завод за калцинирана сода в Саудитска Арабия с
капацитет 250 хил. т на стойност 240 млн. щатски долара. Днес 98% от капитала на дружеството принадлежат на Solvay – Şişecam Holding. Основни акционери в него са международната индустриална група Solvay със седалище
в Брюксел, Белгия, с 2 основни сектора на дейност: химия и пластмаси; група
Şişecam Holding със седалище в Истанбул – най-голямата стъкларска компания и основен производител на химически продукти в Турция. През 2000 г.
“Солвей Соди” АД придобива ТЕЦ “Девен”, “Провадсол” и “Девня Варовик”
(съвместно притежание с “Девня Цимент”) – дружествата, които осигуряват
основните суровини за содовото производство – пара, разсол и вар.

Съдбата на “Диамант” Разград. Бившият най-голям завод за производство на плоско стъкло на Балканите – “Диамант” в Разград, е изграден
през 1961 г. През 80-те години в него работят над 2 хил. души. Заводът е
продаден през 1996 г. от правителството на Виденов по схемата на масовата приватизация. Костов финализира продажбата. Приблизително равни дялове получават РМД “Диамант Прима” (26%) и 3 холдинга. За кратко време
“Диамант” натрупва 10 млн. лв. дългове към 8 фирми и 74 физически лица.
През следващите 4 години заводът постепенно свива производството си, докато през август 2001 г. представителите на РМД искат от АП сделката да бъде
развалена, защото не са в състояние да плащат вноските си. Изпълнителният
директор на фирмата Емил Гюров обяснява, че отсъствието на ясен собственик с мажоритарен дял акции пречи на инвестиционния процес във фирма126

та, а остарялото оборудване прави продукцията и� неконкурентноспособна.
Междувременно заради огромната задлъжнялост “Булгаргаз” ЕАД спира доставките за “Диамант” и пещите са затворени. През септември експерти на
турската фирма Şişecam Holding и на белгийския концерн Glaverbel обявяват,
че имат интерес към стъкларското предприятие. Заводът в Разград ги привлича с близостта си до суровинните находища, отличната инфраструктура и
квалифицираните кадри. Но заводът фалира и през 2007 г. е продаден на “Виа
Пропъртис” ЕООД от Пловдив за 8,254 млн. лв. То управлява чрез дъщерното
си дружество “Виа глас”. Около началото на 2010 г. обявява партньорство с
китайската компания China Luoyang Float Glass Group, един от най-големите
производители на плоско стъкло в света. Заявяват се бъдещи инвестиции от
80 млн. евро за изграждането на модерен завод. Китайската група ще държи
70%, а българският партньор – останалите 30% в проекта. “Срещу този дял китайците ни гарантират 5 години сигурен европейски пазар”, обяснява Георги
Илиевски (изпълнителен директор на “Виа глас”). Днес се знае само, че старият завод е разрушен и нарязан за скраб. Междувременно застроен парцел от
20 дка от него, където е бил цехът за домакински порцелан,  е препродаден за
10 млн. лв. на строителната фирма от Благоевград “Галчев инженеринг”.

Историята на “Химко” Враца. През 1998 г. се проваля първият опит за
раздържавяване на “Химко” АД във Враца с цена от 100 млн. щатски долара.
През юли 1999 г. АП избира за купувач IB Trans of New York.Тя плаща за завода
символичните 1 млн. лв. и поема ангажимент за 5 години да инвестира 50 млн.
щатски долара. Малко по-късно собственикът на фирмата – украинецът Юрий
Литвиненко, влиза в нюйоркски затвор. През 2000 г. е застрелян пред офиса си
в столицата Димитър Дацов – един от шефовете на завода. Раздържавяването
на комбината е съпътствано от серия скандали. Предприятието не се съживява. Новите шефове са обвинени, че с покупката на българския химичен завод
целят да елиминират сериозен свой конкурент на световния пазар за карбамид.
През юни 2001 г. с решение на съда кипърската офшорна компания A.V.S.T.
trading Ltd става собственик на 71% от акциите на “Химко” АД. Промяната на
собствеността се налага, след като американската компания IB Trans of New
York изпада в невъзможност да плаща задълженията си към A.V.S.T. trading Ltd.
Последната финансира участието на IB Trans of New York в търга за приватизация на Торовия завод и е гарант пред западноевропейски банки за отпускане
на 170 млн. щатски долара кредит. Андреас Теофилу, нейният изпълнителен
директор, е член на УС на “Химко” АД. Сега (2013) “Химко” АД, който някога
струва милиарди, очаква нарязването си на скраб и разчистването на терена.
Приетият междувременно оздравителен план не е изпълнен и 13-годишната
агония приключва. По последни данни към момента на приемането на оздра127

вителния план след редукция от около 50% кредиторите имат да получават от
“Химко” АД приблизително 86 млн. лв. Законът забранява да се приема втори план за оздравяване, така че следва евентуална разпродажба. Последният
финансов отчет на “Химко” АД в Търговския регистър е от 2010 г. Според
баланса дружеството има активи за 149 млн. лв., а краткосрочните задължения са 212 млн. лв. Заради оздравителния план цялото търговско предприятие
е прехвърлено на “Ново Химко”. След дълги съдебни саги новообразуваното дружество получава правото да реализира оздравителна програма. Следва
обаче нов трансфер – “Химко“ става собственост на благоевградския строителен предприемач Николай Галчев. На 01.03.2011 г. е възобновена процедурата по несъстоятелност по искане на основните кредитори – Национална
електрическа компания (НЕК) и “Булгаргаз“. Дълговете към тях са 75 млн.
лв. Много от активите на комбината са вече продадени – тец-ът, гарата и др.
Разграбени са и складовете с резервните части, но основните производства на
завода са запазени. Според експерти през 2013 г. той има шанс, ако бъдещият
собственик осигури евтин газ и пазари за продукцията. Те твърдят, че заводът
може отново да произвежда 105 хил. т амоняк и 180 хил. т карбамид, като се
разкрият 550 нови работни места, а още 350 – 400 души да работят по обслужване на дружеството.

Какво се случи с БГА Балкан. По данни на Борис Ташков: “През
пролетта на 1990 г. Българска гражданска авиация “Балкан” (БГА “Балкан”)
се разделя на 16 самостоятелни фирми – Ръководство въздушно движение,
Учебен център, “Ер Виа” и др. В разделителния протокол новосформираната авиокомпания “Балкан” е натоварена с най-големи пасиви. Началото на
разграбването е сложено на 04.07.1990 г., когато от сметката на “Балкан” в
Баварската банка в Мюнхен са изтеглени 7 млн. щатски долара. С платежно
нареждане сумата е преведена по сметка на Cayman Islands Holding Corp., регистрирана на Каймановите острови. Нареждането е подписано от тогавашния представител на “Балкан” във Франкфурт Петър Петров и от финансовия
директор Димитър Апостолов. Следите са заметени веднага – след получаването на превода Cayman Islands Holding Corp. е ликвидиран. През 1991 г. с решение на Съвета на директорите и под натиска на тогавашния изпълнителен
директор Костадин Ботев са сключени 3 лизингови договора за наем на западни самолети, заради които “Балкан” губи десетки милиони щатски долари.
Договорите са с японската лизингова компания Orix aviation systems Ltd за
4 машини “Еърбъс” А320, с австралийската Ansett за три “Боинг” 737-500 и с
Air France за 2 презокеански лайнера “Боинг” 767-200. Месечният наем за последните два самолета е около 1,5 млн. щатски долара, а те летят с 18 – 20 пътници до Ню Йорк. Най-фрапираща е сделката с Orix aviation systems Ltd, като
128

стойността на лизинга за двата еърбъса е 100% над пазарната към момента. Следват показни арести на самолети на “Балкан” на летищата в Лондон и
Амстердам, тъй като авиокомпанията не е в състояние да плаща вноските.

БСП печели изборите в началото на 1995 г. и на власт идва правителството на Жан Виденов. То подписва споразумение за фалирането на “Балкан”.
2000 души елитни летци, стюардеси и техните семейства трябва да останат
без доходи. През същата 1995 г. комисия, водена от Станислав Велинов, тогавашен главен секретар на Министерството на транспорта, прави ревизия на
договорите. Тя установява, че само комисионната, платена за наема на четирите машини “Еърбъс”, е над 12 млн. щатски долара. Договорите са прекратени,
но наказани няма. Година по-рано вече бившият изпълнителен директор на
“Балкан” Костадин Ботев става представител на авиокомпанията в Ню Йорк.
“Балкан” плаща 3,5 млн. щатски долара по негов договор с “Вега” на Апостол
Табаков за 50 автомобила Hyundai Pony. Колите са купени кеш, но се раздават
на служители на авиокомпанията на изплащане. Повечето не са изплатени,
а друга част са препродадени. Има и такива, които са платени, но не са получени от “Балкан”. След тази “операция” Костадин Ботев си купува къща
в Ню Джърси и повече не се появява у нас. Друг шеф на “Балкан” – Никола
Доцов, през 1996 г. подписва договор за доставка на керосин с “Българска
петролопреработвателна компания”. Споразумението предвижда цената му да
е с 5,4% по-ниска от тази, на която го продава “Нефтохим”. Горивото обаче излиза 2,6 пъти по-скъпо от това на бургаската рафинерия, а авиокомпанията е
вкарана в списъка на фирмите, които не могат да теглят кредити. След идването си на власт кабинетът на ОДС успява да продаде затъналата по това време
до гуша в дългове “Балкан” (357 млн. щатски долара) едва няколко часа преди
изтичането на срока в споразумението за фалиране, подписано от Виденов.
Приватизационният договор за продажбата на 75% от акциите на националния превозвач Авиокомпания “Балкан” е утвърден с подписа на Иван Костов
в двете решения на МС № 466 и 554 от 29.06. и 30.07.1999 г. Получават ги
“Зееви холдинг” и “Аркиа холдинг”. България, макар че е акционер с 25%,
няма представител в органите на управление. Как е протекло обсъждането
и гласуването на този договор е неизвестно. Само трима министри от правителството на ОДС със сигурност са го подписали. Това са вицепремиерът
Александър Божков, транспортният министър Вилхелм Краус и министърът
на държавната администрация Марио Тагарински. Само 5 от единадесетте
членове на Специалната експертна комисия, създадена от АП за оценка на
този договор, полагат подписите си под решението. Резервите на неподписалите са повече от сериозни, тъй като е видно, че при сравняване на офертата
на Ze’evi Group с тези на другите кандидати, предложената от нея сериозно
129

издиша. Германската компания Ulrich benteler предлага запазване на всички
съществуващи дестинации, авиофлот от 28 самолета, запазване на всички работни места и дори плавното им увеличаване, цена от 400 хил. щатски долара
и инвестиции от 300 млн. щатски долара. При Ze’evi Group съответно цената
е 150 хил. щатски долара, 100 млн. щатски долара инвестиции, намаляване на
персонала с повече от 1000 души, авиофлот от 11 самолета и съкращаване на
50% от дестинациите, като на практика съкратени са всички дълги полети и се
предполага пълен бойкот на арабския свят, където БГА “Балкан” развива традиционно печеливша дейност. Ulrich Benteler внася съдебен иск срещу АП.
Според записаното в иска на германците се настоява сделката с израелската
Ze’evi Group за националния авиопревозвач да бъде развалена, тъй като при
нея са допуснати много нарушения на процедурата. Дипломатически служител на израелското посолство изразява недоумение за това как държавата е
дала на Ze’evi Group авиокомпанията си. Според него въпросната фирма се
ползвала с изключително лоша репутация в самата държава Израел и затова
предпочитала да работи извън границите на страната. Ze’evi Group получава
самолетен парк от над 25 самолета, въздушни трасета до 134 различни точки
на света, всяко с цена от 3 до 5 млн. щатски долара, поне 50 сгради на компанията у нас и зад граница, акции за 60 млн. щатски долара в “Сита” – международната компания на авиопревозвачите и т.н. “Балкан“ фалира през 2001 г.
и договорът за приватизация е прекратен. Започват съдебни дела срещу купувача Гад Зееви (р. 1939, израелски милиардер) за неизпълнение на приватизационния договор. Новият кабинет на НДСВ създава “България Еър”, но след
като за 4 години стойността и� пада с 57%, също е принуден да я продаде. През
2002 г. Гад Зееви завежда в Париж дело за 230 млн. щатски долара и второ за
70 млн. щатски долара. По второто дело арбитражът в Париж постановява, че
България дължи 10,3 млн. щатски долара, които страната ни отказва да плати.
Тогава Зееви се опитва да получи цялата сума с дело, заведено в Йерусалим, с
което претендира и за имоти на българското посолство. България се позовава
на текст в договора, според който решението трябва да се вземе от български съд и в съответствие с нашето законодателство. Въпреки това през 2008 г.
бизнесменът започва дело в САЩ, където отхвърлят молбата му. През август
2012 г. Зееви обжалва и това решение, но без успех.

Толбухинският обувен завод “Добрич” е прехвърлен (през 1998 г.) на
РМД “Добрич 98” за 266,6 хил. щатски долара – задължителните 10% от цената. По-късно всички плащания са прекратени, предприятието спира работа и
активите му се оказват недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения.
Резултатът е фалит и разчистена площадка.

130

Завод “Стомана” в Перник е обект на приватизационен интерес от
страна на германската фирма Metal Traders. Предпочетена е българската
“Еврометал”, която получава предприятието по договор за управление с клаузи за изкупуване. По-късно Министерството на икономиката започва да разпродава “Стомана” на парче.

Завод “Видахим” във Видин е обект на приватизационен интерес от
страна на “Химимпорт”, но от АП дълго чакат италианската Marangoni. В
крайна сметка заводът е ликвидиран и се разпродава на парче.

Приватизацията на “Дамяница”. Избата e основана през 1940 г.
в Югозападна България, по долината на р. Струма. До лятото на 1997 г.
“Винпром – Дамяница” е в списъка на предприятията за приватизация в
Министерството на земеделието. Изненадващо е извадена от него и е прехвърлена в Министерството на промишлеността, което намалява чрез анекс цената на сделката от 3 млн. на 1,5 млн. щатски долара. Няколко месеца преди
това е уволнен изпълнителният директор Михаил Гарванов. Неговото място
заема технологът Атанас Щурков. “Той бе машата на тези, които искаха да
приватизират винзавода за себе си. Всичко около неправомерната приватизация е предвидено и програмирано на най-високо място – на ниво министри”,
казва бившата счетоводителка във “Винпром – Дамяница” Юлия Халянова
(25.01.2002 г.). Тя работи там от 05.03.1995-та до края на 1997 г. Договорът
за приватизация между РМД “Изба – Дамяница” и Министерството на промишлеността е сключен на 16.12.1997 г. “Не е имало никакво общо събрание.
Още по-малко на него е присъствал бъдещият изпълнителен директор Филип
Харманджиев (б.а. р. 1969, един от издателите на в. “Капитал”). Нарушена е
процедурата”, твърди Халянова. По това време тя е в болнични. Никой не я
уведомява и кани да закупи акции. По закон трябва писмено да се поканят
всички лица, които са работили повече от 2 години във винзавода, в т.ч. и вече
пенсиониралите се. Най-голямото нарушение според Халянова е вписването
на Филип Харманджиев като работещ във фирмата. “Тази личност не се е
мяркала във винпрома до края на 1997 г. Не присъства никъде в списъчния
състав по мое време. Но може да е дописан по-късно във ведомостите със задна дата”, казва бившата счетоводителка. Халянова не е подписвала документи
на името на Харманджиев, нито пък е слагала подписа си на празни листове.
“Нарушили са закона, тъй като това лице можеше да стане акционер, само при
положение че е работил 2 години в предприятието”, обяснява Халянова. През
есента на 2001 г. тя е извикана в следствието в Сандански, за да даде показания като свидетел по приватизацията на винпрома. Причина за следствените
действия е жалбата, която 10 бивши работници внасят в Районна прокуратура – Сандански. “От следователя разбрах, че името ми е забъркано в тъмната
131

сделка. Уж съм подписала протокола, който е изпратен в Министерството на
промишлеността, с искане за приватизация. Никакъв протокол не съм подписвала, цялата поръчка е изпълнил Атанас Щурков, аз бях в болнични”, уверява
Халянова. Ръководството на винзавода отказва на следствените органи достъп
до ведомостите с мотива, че всички документи са в София. Според бившата главна счетоводителка до приватизацията “Винпром – Дамяница” печелел
милиони долари за държавата. 80% от продукцията се изнасяла в чужбина.
В избите му за новия собственик остават 2 400 бутилки вино. Според закона той трябва да плати 10% от цената или 150 хил. щатски долара в деня на
сделката. Дадени са само 60 хиляди, а остатъкът е изплатен по-късно с дългосрочни държавни облигации. От регистъра за следприватизационен контрол
става ясно, че цялата сума от 1,5 млн. щатски долара е платена окончателно на
22.12.2000 г., но не се посочва по какъв начин е станало това. Приватизаторът
не е изпълнил нито един от ангажиментите си за инвестиции в периода 1998 –
2002 г. Всички съдебни дела по въпроса стигат до задънена улица и държавата
не получава никаква компенсация. Междувременно мажоритарните притежатели на акции във “Винпром – Дамяница” са елиминирани чрез няколкократно увеличаване на капитала за сметка на шефовете. През 2006 – 2007 г. собствениците инвестират 710 000 евро в бутилираща линия; етикираща машина;
оборудване за прецизна преработка на грозде; съдове за ферменация, бъчви и
лозя. Днес избата има капицитет 2 млн. бутилки. Произвежда марките: No
Man’s Land, Uniqato и ReDark.

Развитието на бирената индустрия. В “История и развитие на пивоварната промишленост в България – преструктуриране на индустрията” през
2006 г. Петър Паунков пише (със съкращения): “В продължение на година и
половина (втората половина на 1994-та и 1995 г.) са приватизирани 4 държавни пивоварни фирми: “Загорка”, “Каменица”, “Астика” и “Бургаско пиво”.
Други 5 са обявени в процедура – “Варненско пиво”, “Леденика”, “Пиринско
пиво”, “Тракийско пиво” и “Пивоимпексинженеринг”. Година преди това в
пивоварните заводи “Загорка” – Стара Загора, и “Леденика”– Мездра, е извършена генерална реконструкция, модернизация и разширение. “Загорка” АД –
Стара Загора, е първото приватизирано пивоварно акционерно дружество. На
28.10.1994 г. то е закупено от Brewinvest, регистрирано в Гърция, в което с по
50% собственост акционери са Heineken, Холандия, и Coca-Cola Нelenic
Bottling Company. Покупката е на стойност 21,7 млн. щатски долара – най-високата получена цена за пивоварна в България. През 1997 г. “Ариана” АД –
София, е закупена на Софийската стокова борса също от Brewinvest. В края на
2003 г. с решение на акционерите от двете дружества – “Загорка” АД и “Ариана” АД, се извършва сливане на двете фирми в едно акционерно дружество –
132

“Загорка “ АД. По-късно, през 2004 г., дейността на пивоварна “Ариана” се
преустановява и заводът се закрива. Първото решение за приватизацията на
“Каменица” АД – Пловдив, не се осъществява. След неуспешен опит мажоритарен дял от акциите и� да бъде продаден на немското пивоварно дружество
Brau und Bruner през март 1995 г. пивоварната става собственост на белгийската компания Interbrew. Пивоварният завод в Бургас – “Бургаско пиво”, се
приватизира на 27.04.1995 г. отново от белгийската компания Interbrew. Следващата покупка е на “Астика” АД – Хасково. През май 1995 г. българската
фирма “Даруинвест” ООД – София, става мажоритарен собственик с 80% от
акциите на завода. През октомври същата година “Даруинвест” продава акциите си на Interbrew. “Плевенско пиво” АД – Плевен, се приватизира на
12.08.1997 г., като 55% от акциите му стават собственост на “Пивоварна Плевенско пиво” ООД, 25% са продадени на търг чрез масовата приватизация и
20% остават за допълнително разпределение. По-късно, през 2001 г., заводът
е закупен от Interbrew, която става собственик на 4 пивоварни завода в страната – “Каменица”, “Бургаско пиво”, “Астика” и “Плевенско пиво”. През следващите години се извършва организационно преструктуриране на българските
пивоварни предприятия – собственост на белгийската мултинационална компания. От 01.01.2001 г. в “Каменица” АД последователно се вливат “Астика”
АД и “Бургаско пиво” АД. На 01.01.2002 г. следва вливане и на “Плевенско
пиво” АД. Окрупненото акционерно дружество “Каменица” АД вече включва
активите на споменатите 4 фирми. Поради структурни промени през октомври 2001 г. се прекратява дейността на завода “Бургаско пиво”. През 2005 г. е
преустановено производството в “Плевенско пиво” – запазва се само дейността, свързана с производството на малц. Към 31.12.2005 г. белгийската компания е мажоритарен собственик на акционерно дружество “Каменица”, което
разполага с два действащи пивоварни завода – “Каменица” в Пловдив и “Астика” в Хасково. В производствената номенклатура на компанията обаче се
запазват основните марки пиво, произвеждани от закритите 2 пивоварни. В
преструктурираното дружество “Каменица” се концентрират производствено-технологическите, организационните, финансовите и човешките ресурси
на първоначалните 4 дружества. През август 2004 г. Interbrew се обединява с
бразилската компания AmBev и под името InBev заема лидерската позиция на
световния пазар на пиво. От ноември 1996 г. пивоварният завод “Варненско
пиво” става собственост на българския инвеститор “ММ Холдинг” АД. В
следващите години предприятието се регистрира като “Варненско пиво” АД.
“Леденика” – Мездра, е раздържавено чрез работническо-мениджърска приватизация. През 2001 г. следва изкупуване на “Леденика” АД от “Варненско
пиво” АД. По този начин се учредява българската пивоварна структура “Булбрю”, включваща пивоварните във Варна и Мездра. През 2004 г. дейността на
133

завода във Варна е преустановена. Заводът е закрит. От този момент марките
пиво на варненската пивоварна се произвеждат от “Леденика ММ” – Мездра.
През 1997 г. пивоварният завод “Великотърновско пиво” АД – Велико Търново, се включва в първата вълна на обявената масова приватизация (срещу инвестиционни бонове) със 70% от акциите си. В следващите тръжни сесии дружеството придобива нови дялове от капитала на “Великотърновско пиво” АД.
Вследствие на приватизационните процедури фирмата е раздържавена напълно с мажоритарен собственик “Мелинвест Холдинг” АД, като пивоварната се
преименува на “Болярка ВТ” – по името на най-емблематичната си марка
бира. Приватизацията на пивоварна “Ломско пиво” – Лом, е осъществена през
1997 г. Мажоритарен собственик става приватизационен фонд “Екоинвест” –
Козлодуй, преобразуван по-късно в търговско дружество “Екоинвест Холдинг” АД. През 2005 г. акциите на “Ломско пиво” АД се изкупуват от “Агроинвест Инженеринг” АД – Лом, с мажоритарен собственик “Енемона” АД.
“Пивоварна София” АД – София, известна до 1997 г. като пивоварен завод
“Люлин”, е закупена през 1998 г. от българската фирма “Пилс Радев и сие”.
Пивоварната фирма “Пиринско пиво” АД – Благоевград, се регистрира през
1997 г. като акционерно дружество с мажоритарен собственик приватизационен фонд “Златен лев Холдинг” АД. В края на 2001 г. инвеститорски интерес
към “Пиринско пиво” АД проявява мултинационалната Carlsberg Breweries,
Дания. След съответните законоустановени процедури през август 2002 г. датската пивоварна група придобива мажоритарния дял от акциите на дружеството. “Шуменско пиво” АД е последното приватизирано предприятие в
бранша. Това става през 1999 г., като мажоритарният дял се придобива от турския инвеститор “Фин метал”. През юни 2002 г. мажоритарният собственик
продава акциите си на Carlsberg Breweries. По този начин датската компания
става собственик първо на “Шуменско пиво” АД и по-късно същата година на
“Пиринско пиво” АД. На 14.09.2004 г. двете предприятия се сливат в едно
акционерно дружество, носещо името “Карлсберг България” АД. Предприятието за производство на малц “Малц” АД – гара Елин Пелин, е раздържавено
през 1997 г. Мажоритарният дял от акциите става собственост на българската
фирма “Сереал 3” ООД – Варна. Предприятието за нестандартно оборудване
и резервни части “Присое” – Присово, Великотърновско, е раздържавено по
пътя на масовата приватизация. Понастоящем е собственост на “Присое 40”
АД, “Булвеста Холдинг” АД, “Артур и Классик” ООД, Министерството на
икономиката и физически лица. Процесът на преструктуриране обхваща и
Института по пивоварна промишленост и хмелопроизводство (ИППХП), който до 1994 г. е поделение на държавната фирма “Пивоимпексинженеринг”
ЕАД. Но тук, както и във всички научни организации в страната преобразуването не е свързано с промяна на собствеността, а представлява поредица от
134

изпълнение на нормативни актове, търсещи най-подходящото място и форма
на управление на ведомствените научни звена. С решение № 23/28.V.1996 г.
на Министерския съвет институтът излиза от състава на “Пивоимпексинженеринг” ЕАД и е включен като научна организация в Селскостопанска академия.
Четири години по-късно с ПМС 270/15.ХІІ.2000 г. ИППХП с намален състав е
включен в състава на Института по криобиология и хранителни технологии
(ИКХТ) под формата на 3 научни звена – “Пивопроизводство”, специализирана лаборатория “Биохимия и микробиология” и “Научна информация, маркетинг, социологически проучвания и реклама”. По този начин пивоварните
специалисти се запазват в колектива на ИКХТ и са на подчинение на Националния център за аграрни науки (НЦАН) към Министерството на земеделието
и горите. Другият научен център, работещ основно по подготовката на инженерно-технически кадри за бранша, е катедрата “Технология на виното и пивото” на Университета по хранителни технологии (УХТ) в Пловдив – правоприемник на Висшия институт по хранително-вкусова промишленост (ВИХВП).”

“Каолин” в�������������������������������������������������������������
с.���������������������������������������������������������
Ветово край Русе е единственото по рода си на Балканите
предприятие за добив и преработка на каолини (приложими в производството на хартия, керамика, пластмаси, гуми и бои), фелдшпат, шамот, доломит,
кварцов пясък и варовик. През 1997 г. то е обект на внимание от страна на
белгийската фирма Sibelko. Тя предлага добра цена – 20 млн. щатски долара,
за участието си в съвместно дружество с държавата. По неизвестни причини
тази сделка не се осъществява. На 10.01.2000 г. 75% от “Каолин” ЕАД са продадени на РМД “Каолин 98” за 7,2 млн. лв. В брой са платени 10%, а останалото е издължено с компенсаторни записи. Два месеца по-късно предприятието
става АД. Следват няколко увеличения на капитала и само за година компанията на Иво Прокопиев “Алфа финанс холдинг” става собственик на 83,33%
от “Каолин” АД, а РМД-то отива на заден план с 12,5%. През януари 2001 г.
Каолин придобива мажоритарен дял – 75%, в “Магма – 97” АД, Тополовград,
през февруари 2003-та 85,53% от акциите на “Устрем 2001” АД, а през март
2006 г. остатъчния пакет до 100% от тези акции. “Магма – 97” АД е дружество с основен предмет на дейност добив и преработка на фелдшпат и доломит. Дружеството притежава концесии за находища на фелдшпатова суровина
“Канарата”, “Канарата – запад”, “Устрем” и “Мелница” (за добив на доломит),
както и е в процес на получаване на концесии за находищата за фелдшпатови
пясъци “Белослав” и “Белослав – север”. “Устрем 2001” ЕАД е дружество,
което разполага с флотационна фабрика и съоръжения за сухо смилане на нерудни полезни изкопаеми, които ще се използват за допълнителна преработка
на суровините, добивани от “Магма – 97” АД – фелдшпат и доломит. “Устрем
135

2001” АД е в процес на вливане в “Каолин”. През ноември 2006 г. “Каолин” придобива 91,67% от капитала на “Огнеупорни глини” АД. Основният предмет на
дейност на дружеството е добив и преработка на огнеупорни глини, кварцови
пясъци и креда за нуждите на индустриалното производство, селското стопанство, строителството и козметиката. Чрез “Югокаолин” – 100% дъщерна компания, регистрирана в Република Сърбия, през октомври 2003 г., дружеството
придобива активите и дейността на “Сърбокварц” – най-големия производител на кварцови пясъци на територията на бивша Югославия, както и контрол
върху дружеството “Копови – гр. Уб” – втория по големина производител на
кварцови пясъци в Сърбия. Активите на ДП “Сърбокварц” са придобити на
27.05.2004 г. на търг, организиран от Търговския съд в гр. Зайчар, след като
по-рано дружеството е обявено в ликвидация. Чрез тези придобивки “Каолин”
разширява географските си пазари за кварцов пясък и в момента е основен
доставчик на този продукт на територията на Сърбия, Босна и Херцеговина и
Македония, като активно развива и пазарите в Хърватия, Словения и Унгария.
В периода 2004 – 2006 г. “Каолин” създава “Каолин Ендустриел Минералер”
(Турция), “Каолин Минерал” (Румъния), “Проминерал” (Украйна) и “Каолин
Азов (Украйна)”. Чрез тези дъщерни дружества цели развитие на бизнеса си и провеждане на експанзия с производствени дейности в тези страни.
“Каолин” АД отчита 43% ръст на неконсолидираната печалба на годишна
база до 12,5 млн. лв. за деветмесечието на 2013 г. Продажбите нарастват с
5% до 97,8 млн. лв. Акциите на дружеството поскъпват с 80% за последните 12 месеца до 4,85 лв. за брой и 204,5 млн. лв. пазарна капитализация. В
края на декември 2012 г. “Каолин” АД съобщава пред Българската фондова борса, че основният му собственик – “Алфа Финанс холдинг”, се е договорил с Quarzwerke за продажбата на мажоритарния пакет от 67,32%.

Сайтът blitz.bg твърди, че на миноритарните акционери и на инвестиционната общност е спестена истината, че всъщност сделката е за 72,64% и че
в крайния вариант на договора за продажба между “Алфа Финанс холдинг” и
Quarzwerke е спазарен и делът на дъщерното дружество на “Каолин” в Solar
Ventures. Но към момента на подписване на договора – 20.12.2012 г., “Алфа
Финанс холдинг” няма контрол над Solar Ventures. Възниква логичният въпрос как подобна сделка е била изобщо одобрена от Комисията за защита на
конкуренцията, която трябва да следи доколко има концентрация и евентуално изкривяване на пазара. Нейната бдителност и законодателството са зао­
биколени с последвали редица прехвърляния на акции и собствености. На
13.12.2013 г. във вестниците “Сега” и “Капитал Daily” е публикувано предложение за изкупуване на всички акции на “Каолин” АД, които не са собственост на Quarzwerke. Цената е 4,156 лв./акция, като извън Quarzwerke са вече
само 1,75% от капитала на “Каолин” АД.
136

Богомил Бонев (р. 1957, политик и бизнесмен) на 09.06.2000 г. разказва
за измама, направена с компенсаторни записи. На Анжел Енгибарова-Шмит,
като обезщетение за имоти, са издадени компенсаторни записи на стойност
70 млн. германски марки. Оценката на имотите спекулативно е надвишена
250 пъти. Виновник за това е Александър Божков, който по това време е главен преговарящ от българска страна с ЕС. Тези компенсаторни записи са закупени с 55% отстъпка от приятелите на премиера братята Красимир и Стефан
Джанкови. Те приватизират Софийския мелничен комбинат на занижената
цена – 15 млн. щатски долара, от които 12 милиона плащат със закупените на
ниска цена компенсаторни записи. Спекулативната приватизация на комбината става след уволнението на Божков.

Когато цитирам Богомил Бонев, трябва да отбележа, че това е човек,
преминал през метаморфозите “червено-синьо-червено-неутрално” и “беденбогат”. Като министър на вътрешните работи при Иван Костов, той провежда
демонстративните акции “Комар 1” и “Комар 2”, премахва черните стъкла от
автомобилите, както и повсеместните стикери с имена и емблеми на силови
застрахователи. Разказва се за инцидент в база на Министерство на вътрешните работи (МВР) на яз. Искър, при който полицаи нападат шестима туристи
и стрелят по джета им, защото смутили с появата си Нона Йотова (р. 1966,
актриса и певица, съпруга на Бонев). Атанас Атанасов (р. 1959, директор на
НСС в правителството на Иван Костов) на 10.12.1999 г. предава на министър-председателя списък с 226 имена, фигуриращи в доклад за корупция.
Костов уволнява 10 министри, сред които Богомил Бонев, Марио Тагарински
и Александър Божков. Богомил Бонев е обвинен в партньорство и покровителстване на фигури, като Майкъл Чорни (р. 1952, руски бизнесмен), Васил
Божков (р. 1956, бизнесмен) и др. Той се настройва изключително агресивно
срещу Атанасов, Костов и Петър Стоянов и не пропуска случай да ги критикува и до днес. Кум на Бонев е Георги Гергов (р. 1956), който го назначава за
директор на Пловдивския панаир през 2009 г. Трайчо Трайков (р. 1970, политик, министър на икономиката, енергетиката и туризма) заявява, че смяната на
собствеността на панаира е криминална и държавата ще си го вземе обратно.
Това кара Бонев да абдикира през лятото на 2013 г. На 18.09.2007 г., датата на
50-годишния му юбилей, официално се открива внушителният комплекс на
хотел Royal Palace в Банско – негова собственост и на двама негови съдружници. Бонев активно се занимава с конен спорт и със съпътстващ бизнес.

Васил Божков има две висши образования – специалност “Математика“
в Софийския университет и “Икономика на труда“ в Университета за национално и световно стопанство. Започва търговската си дейност около 1989 г.
край софийската сладкарница “Магура”, където нелегално се продават валута,
137

антични предмети и оръжие. Скоро открива верига от обменни бюра. През
1991 г. регистрира основната си фирма “Нове Холдинг“, в която е основен
акционер, а от 2005 г. е председател на Съвета на директорите. През 1991 г.
Божков става съдружник с Илия Павлов и Младен Михалев (р. 1964, бизнесмен, бивш състезател по борба) в хазартната фирма “Ай Джи Ем”. Отваря
казино в софийския хотел “Рила”. Към 2007 г. е съсобственик на казината
в “Радисън САС” и “Хемус” и на бинго зали. През 1994 г. Божков открива
“Българска търговска индустриална банка” (БТИБ), която през 1996 – 1997 г.
се слива с Кредитна банка на МГ. През 2000 г. той закупува активите на фалиралата Първа частна банка (ПЧБ). През 2006 г. Божков купува през борсата
бившия приватизационен фонд “ХД Пътища”. Основен акционер в “Холдинг
Пътища” е “АБВ Инженеринг”, която е собственост на “Нове интернал” (дъщерна компания на “Нове холдинг”). Чрез “Холдинг Пътища” Божков изкупува голяма част от регионалните държавни пътно-строителни фирми, които
преди това са собственост на Главно управление “Пътища”. Като колекционер той се обявява против приетия през 2009 г. Закон за културното наследство. През 1993 г. създава агенцията за спортни залагания “Еврофутбол”, в
която от 2002 г. като съдружник влиза Сократис Кокалис (р. 1939, гръцки
милиардер) с фирмата си Intralot. През 2000 г. Божков е избран за председател на Българската федерация по спортна стрелба, а през 2003-та оглавява
Българската федерация по шахмат. През 1999 г. купува Професионален футболен клуб (ПФК) “ЦСКА“ АД, който впоследствие продава на Прамод Митал
(04.12.2006 г.). През 2009 г. той обявява футболистите за “съвременните гладиатори”. Във финансовите среди и в печата са изказани съмнения, че Божков
извършва манипулации за сметка на миноритарните собственици, като източва “Нове холдинг” чрез изваждането на непублични дъщерни фирми и премии
лично за себе си. На 05.01.2009 г. общото събрание на “Холдинг Пътища” гласува на Божков допълнително възнаграждение от 3,84 млн. лв. Твърди се, че
в края на 2007 г. при разпределение на излишъка на републиканския бюджет
и изказани съмнения за обективността на разпределението фирми на Васил
Божков взимат 47,7 млн. лв. от парите, отпуснати по фонд “Републиканска
пътна инфраструктура”. Божков е подозиран в тесни връзки с групировката
СИК, считан е за съсобственик в застрахователната компания “Бул инс”, въпреки че номиналните собственици са офшорни компании. “Бул инс” поглъща
“застрахователните” структури на СИК, след като те не получават лиценз през
1998 г. Името на Божков се споменава в изтеклата чрез Уикилийкс кореспонденция на посолството на САЩ в България. Заедно с Тодор Батков (р. 1958,
адвокат и бизнесмен), Гриша Ганчев (р. 1962, бизнесмен) и братята Красимир
(р. 1964) и Николай (р. 1972) Маринови Божков е даван като пример “за някои
от най-известните връзки“ на българския бизнес с организираната престъпност. Пак според изтекла през Уикилийкс информация през 2009 г. временно
138

изпълняващият длъжността посланик на САЩ в България Джон Ордуик в дипломатическа грама определя Божков като “най-печално известния гангстер“
и констатира, че той все още е активен “в прането на пари, в приватизационните измами, в заплахите, в изнудването, в рекета и в незаконната търговия с
антики”. Заради срещата си с него през 2003 г. тогавашният зам.-председател
на СДС Пламен Орешарски (р. 1960, политик и финансист) е оттеглен от състезанието за кмет на София, след което напуска съюза. Заедно с него напуска
и Петър Стоянович (р. 1967), който поема отговорност за организирането на
срещата. Към настоящия момент тези хора са министър-председател и министър на културата в България. Връзките на Божков с тях се свързват с факта,
че Комисията по хазарта в началото на лятото на 2013 г. публикува списък на
сайтовете за залагания, чиято дейност е забранена и ще бъде рестриктирана на
територията на България. В него са практически всички сайтове за залагания.
Мотивът е, че не са регистрирани на територията на страната (те твърдят, че
многократно са правили опити за това). Появяват се съмнения, че въвеждането на закона няма за цел да регламентира хазартната дейност на територията
на България и да доведе до плащането на данъци, а просто да осигури пълен
монопол на хазартните фирми на Васил Божков.

ТИМ. Закупуването на бившото държавно външнотърговско дружество
“Химимпорт” АД дава позиции на ТИМ (неформално название на варненски
икономически холдинг, свързван с криминална дейност в миналото, днес считан за най-големия български работодател и данъкоплатец) в производството
и реализацията на химически продукти, торове и горива. Схемата на придобиването на “Химимпорт” е класическа – дружеството е продадено чрез АП
през 1994 г. на РМД “Химимпорт инвест”, 76,85% от което три години по-късно са изкупени от ТИМ. Дружеството майка на “Химимпорт” АД е “Химимпорт инвест” АД. Негов единствен мажоритарен акционер е “Химинвест институт“ – дружество, регистрирано във Вадуц, Лихтенщайн (офшорна зона),
представлявано от Иво Каменов. Чрез “Химимпорт” АД корпорацията участва
в покупката и приватизацията на редица дружества – на авиокомпаниите “България Ер” и “Хемус Ер” – основните български авиопревозвачи, на Централна
кооперативна банка (ЦКБ)(собствен капитал 83,16 млн. лв.), на концесионера
на летищата в Бургас и Варна (от края на 2006 г. немско-българският консорциум Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт АД, съставен от водещия световен летищен оператор Фрапорт АГ и българската логистична компания БМ
Стар), на застрахователното дружество “Армеец” и на редица др. В края на
2007 г. ЦКБ придобива мажоритарния пакет акции на македонската “Силекс
банка”. В средата на 90-те години ТИМ навлиза в търговията със зърно, като
постепенно придобива повечето от зърнените силози на бив­шата държавна
139

фирма “Зърнени храни”. Към момента ТИМ има 5 големи мелници и 20 зърнени бази в цялата страна. Чрез ред сделки конгломератът става концесионер
на варненския пристанищен терминал “Леспорт”, твърди се, че управлява и
порт “Балчик” – основния зърнен терминал в България. ТИМ включва над
150 компании. Важно влияние в управлението и� имат Марин Митев (р. 1957)
и Иво Каменов (р. 1969). Първият контролира бизнеса във Варна и в региона,
а Каменов отговаря за дружествата в София, вкл. “Химимпорт” АД и ЦКБ.
Производствената дейност на корпорацията е поверена на Тихомир Митев
(р. 1958). Иво Каменов е на трето място в класацията на сп. Forbes България
на най-влиятелните българи и през 2012-та, и през 2013 г. (през 2013 г. в класацията се появяват и имената на Марин Митев и Тихомир Митев). В интервю
от 28.02.2013 г. на Юрген Рот (р. 1945, германски разследващ журналист) той
споделя: “Името ТИМ не идва от началните букви на имена, а от team – отбор.
Бяхме военнослужещи, но не към разузнаването. Бяхме най-добрите войници
в нашата армия. Ние сме горди с това, което направихме. 99% от това, за което
отговаряме – авиокомпании, банки – сега щяха да са банкрутирали. Не приемаме хора като Роман Абрамович (б.а. р. 1966, бизнесмен от руско-еврейски
произход). Не им подражаваме. Ние работим, блъскаме се, не сме холивудски
звезди. 22 хил. души работят за фирмите, които имаме. След банковата криза през 1996 г. държавата затвори много банки. Ние изкупихме почти всички
затворени. Това бе нашият бизнес. България влезе само по една-единствена
причина в ЕС – за да може ЕС да си защити икономическите интереси у нас.
90% от банковия сектор, Е.ОN, Telekom Austria, Greek telecom, можете да направите икономическа карта на България и ще видите какво принадлежи на
българската икономика и какво – на западноевропейски концерни. Нашите
политици ме е срам да ги погледна. Жалко е. “Химимпорт“ АД е с пазарна капитализация в размер на 2 млрд. щатски долара. И печалба от 70 млн. щатски
долара. Защо ни трябва да се занимаваме със залози, наркотици и проститутки? И никога не наричайте един войник мафиот. Това е най-голямата обида”.

ВИС (“Вярност Инвестиции Сигурност“ или “Васил Илиев Секюрити”)
е престъпна група с разнообразна дейност, създадена през 1991 г. от Васил
Илиев, бивш състезател по борба. На 25.04.1995 г. той е застрелян пред
ресторант “Мираж” в София и начело застава брат му Георги Илиев, също
бивш състезател по борба. Той е убит от снайперист на 25.08.2005 г. в заведението си “Буда бар“ в Слънчев бряг. По това време Георги Илиев е шеф
на “ВАИ Холдинг” и президент на “Локомотив Пд”. “ВАИ Холдинг” (Васил
Андреев Илиев Холдинг) е компания, наследила застрахователната компания
ВИС-2 и охранителната фирма ВИС-1 след падането на правителството на
Жан Виденов.
140

СИК е престъпна група, която по подобие на ВИС се занимава с трафик
на наркотици, финансови измами, кражби на коли, контрабанда, изнудване, рекет и проституция, http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%98%D0%9A –
cite_note-mediapool-1, както и с легални дейности, като застраховане и производство на алкохолни напитки. Сред ръководителите на СИК са братята
Красимир Маринов и Николай Маринов, Румен Николов, Младен Михалев.
Красимир и Николай Маринови са арестувани през зимата на 2005 г. и обвинени в подготовката на убийствата на Любен Гоцев (р. 1930), Иван Тодоров и
Никола Дамянов. Последните двама вече не са между живите, но смъртта им
настъпва много след арестите на братята. От инфаркт почива и един от другите обвиняеми, а Маринови междувременно са обвинени в пране на пари и
заплашени от обвинение за убийството на Боби Цанков (р. 1979, радиоводещ
и дребен измамник) на 05.01.2010 г., след което Красимир Маринов е арестуван, а Николай Маринов изчезва. Следва обвинение в организирана търговия с дрога заедно със Стефан Бонев. То се базира на свидетелски показания
на Димитър Вучев и Тихомир Георгиев. След над четиригодишен процес на
14.06.2010 г. Софийският градски съд (СГС) оправдава двамата по делото за
подготовката на три убийства и по обвиненията за създаване на въоръжена
организирана престъпна група и за незаконно притежание на оръжие. Подребни риби получават различни наказания, най-голямото от които е 5 години
затвор. Решението е произнесено от съдия Лада Паунова, за която се твърди,
че има безупречна репутация сред колегите си. На 17.12.2010 г. в Софийски
апелативен съд започва нов процес срещу Красимир и Николай Маринови и
още четирима души, обвинени в подготовка на три убийства. Процесът срещу
втория се води задочно, тъй като той продължава да е в неизвестност. През последната година всички обвинения към Красимир Маринов отпадат и в края
на 2013 г. той напуска България заедно със семейството си вероятно в посока
Испания, където се предполага, че се намира и по-малкият му брат. Младен
Михалев днес е бизнесмен с неизвестно местоживеене, който страни от светлината на прожекторите. Също богат бизнесмен – Румен Николов (р. 1962)
спазва аналогично поведение и рядко излиза от имението си, но името му
доста нашумява покрай управлението на близкия му приятел Бойко Борисов.
Според някои източници тогава Николов доминира в митническата контрабанда със скъпи стоки и в спортното, и в някои други министерства.

Гриша Ганчев (р. 1962 г., състезател по борба, икономист и бизнесмен)
развива бизнес в сферата на транспорта, промишлеността, строителството,
хотелиерството, недвижимите имоти, енергетиката, хранителната промишленост, коневъдството и дивечовъдството. Започва стопанска дейност през
1990 г. в Ловеч. Той е основател и председател на Надзорния съвет на компанията “Литекс комерс“ АД. В предаването “Нека говорят” с Росен Петров
141

(р. 1970, водещ и продуцент) Гриша Ганчев обяснява как е започнал бизнеса
си с думите: ”Не е имало нищо наследствено и наготово. Нищо не се е случвало на всяка цена”. Не отбягва въпроса за “първия милион” и го обяснява с
вкарването на 2 цистерни спирт от Украйна и вземането на завода в Лясковец,
където започва да произвежда водка “Симеонов”. По-късно работи в складове на стокова борса “Илиенци”, където продава няколко вида уиски, като
представител за България. Когато започва петролната криза, Гриша Ганчев
се занимава с внос от Румъния (постановление на МС дава право на частните
фирми да работят с петрол и петролни продукти в края на 1990 г.). ““Литекс”
е първата компания в България, която внася пропан-бутан с корабни партиди”,
пише в нейния уебсайт. Впоследствие Ганчев изгражда и верига от бензиностанции, които през 1998 г. дава на концесия на Shell. По-късно продава на
полска компания и друга своя успешна инвестиция – соковете Queens, а през
2007 г. се разделя и с ловешкия винпром “Винал”. Така той се съсредоточава
основно в захарния бизнес, както и в управлението на няколкото веца, които
придобива след приватизационни сделки. “Литекс комерс“ АД има смесено
дружество “Спорт 96” с община Ловеч, което от 1999 г. е акционерно. Гриша
Ганчев е основен спонсор в редица спортове: мотокрос, бокс, борба, футбол,
волейбол и самбо. Той насочва не малко инвестиции в ПФК “Литекс” Ловеч,
градски стадион и футболна академия за деца. През 2006 г. в Ловеч пуска в
експоатация хотел Presidium Palace. Има инвестиции в хотел-казино “Венеция
Гранд Казино“. Дружеството “Литекс моторс“ съвместно с китайската автомобилна компания Great Wall Motor Co открива официално на 21.02.2012 г.
в Ловеч завод за производство на автомобили “Флорид“, джип Hover и пикап
Uingal. Така китайците получават статут на европейски производител. През
2013 г. “Литекс Комерс” купува фалиралата пивоварна “Леденика” в Мездра,
която е собственост на Михаил Михов (1964-2011, бизнесмен, председател на
Българската федерацията по баскетбол). Стойността на сделката е 13 млн. лв.
Името на Ганчев се споменава в изтеклата чрез Уикилийкс кореспонденция на
посолството на САЩ в България. Заедно с Тодор Батков, Васил Божков и братята Красимир и Николай Маринови Ганчев е даден като пример “за някои от
най-известните връзки“ на българския футбол с организираната престъпност.
Правителството на Бойко Борисов оказва неочакван натиск върху него през
2012 г., когато синът му Данаил Ганчев (р. 1988, задържан заедно с Милко Талев и още четирима души от висшия мениджърски екип на “Литекс комерс“) е
арестуван по обвинения за участие в престъпна група и укриване на ДДС при
продажба на захар. През май и срещу Ганчев са повдигнати обвинения за данъчни престъпления, за ръководене на организирана престъпна група и за закана за убийство на Красимир Стефанов (р. 1971, финансист, директор на Националната агенция по приходите (НАП)). Тогава той обявява, че в рамките на
година ще разпродаде целия си бизнес и ще се оттегли, а също така ще преус142

танови всичките си инвестиции в спорта. Започва със затварянето на 5 захарни завода. Някои наблюдатели твърдят, че в бизнеса със захар ДДС афери са
извършвали предимно Иван Танев от Пловдив и “Бахами” ЕООД, собственост
на Румяна Николова, съпруга на Румен Николов. Това е евентуалната връзка
с Борисов. Говори се, че Николов е натискал Ганчев и по друга причина – да
му продаде 9 водноелектрически централи по поречието на р. Благоевградска
Бистрица, обединени в дружеството “ВЕЦ Енергия холдинг“. Три месеца след
задържането му Апелативният съд освобождава Данаил Ганчев поради “липса на престъпление”. По повод преживения натиск Ганчев коментира: “Каква
е тая лакомия за власт и пари, не ми е ясно. Ремарке за другия свят няма”. Според Гриша Ганчев вероятно само в България в момента, в който станеш политик, ставаш и голям бизнесмен: “Политическите лидери в България са много
алчни и не можаха да разберат, че и за по-малките партии трябва да има място
под слънцето”. Той отрича да има ангажименти към партията на Илияна Раева
“Обединена Европа”, но признава, че е платил 5000 лв. за наем на залата, в която е обявено създаването и�. “Дано влязат в следващия парламент. Системата
трябва да се промени. Убеден съм, че в следващите години управлението ще
се осъществява чрез коалиции. Това не е мръсна дума, защото има контрол
между участниците. Видяхме предишните четири години какво става, когато
властта е еднолична”, казва Ганчев. Той признава, че от бюджета вече има
определени пари за връщане на ДДС и към неговата компания. Смята, че борбата с контрабандата трябва да стане със законови промени, а не с полицейски
акции, и че между 2 и 3 млрд. лв. годишно се източват именно чрез нея. “Циганските фирми работят по 15-20 дена, вкарват във веригите стоките и оттам
им плащат с ДДС, те не го внасят в бюджета и накрая се закриват. Краде се от
всичко, за което се сетите – боб, леща, сирене, мармалад”. За оттеглянето си
от сделката с ЦСКА през 2013 г. (във връзка с която Христо Стоичков го обвинява в предателство) Гриша Ганчев казва, че не може да се хвърли някъде,
където има огромен риск. “Просто се оказа, че не може да се почне на чисто,
а аз не искам да влизам в стари батаци.”

Румен Гайтански (р. 1957) е бивш шофьор (до 1988 г., сержант) на директора на Осмо районно управление на милицията. Впоследствие заминава
за Германия, където остава известно време. За този период се носят слухове, че се жени за вдовицата на бизнесмен по чистотата. През 1991 г. се връща и има бизнесотношения с Петър Хранов, който контролира казиното в
хотел “Родина”, и Бранимир Григоров (1969 – 2004). Наблюдатели свързват
Гайтански с кръга “Банкя”, в който влизат Ангел Стойчев, Чавдар Чернев,
Димитър Събев, Максим Димов (р. 1961, предприемач и политик), Виктор
Вълков (р. 1936, политик), Ивайло Трифонов (р. 1947, политик), Славчо
Христов. Гайтански опитва участие в приватизацията на фирмите “Свежест”
143

и “Чистота”. Посъветван е да насочи интереса си другаде, тъй като ще влезе в
конфликт с хората на Антоан Николов (р. 1967, юрист, политик и бизнесмен).
Иво Карамански също не успява да завземе нишата с боклука. Но Гайтански
получава този шанс. На 20.12.1996 г. Столичният общински съвет решава районите “Люлин”, “Овча купел”, “Витоша” и част от “Триадица” да бъдат отдадени на концесия въз основа на докладна записка на Красимир Арсов (р. 1964,
общински съветник). Първият одобрен концесионер е фирмата “Волф 96” на
Румен Гайтански. Следващите договори са сключени с “Дитц” (отново на фамилията Гайтански) и “Чистота” (където шеф е Красимир Арсов). Доклад на
фондация “Аксес” сочи, че от 1999-та до края на 2002 г. от общината към сметките на “Волф”, “Дитц” и “Чистота-София” са изтекли 195 085 362 лв. при инвестирани 45 млн. лв. Реалната печалба за Румен Гайтански, собственик на две
от трите фирми за чистота – “Волф” и ДИТЦ, е неизвестна. В Sofia Mall той
участва чрез консорциума GE Commercial Finance Real Estate, който разполага
с дял в проекта, купен от израелските компании Aviv and Co и ITT International
Theater. В навечерието на откриването на Sofia City Centre инвестиционният
офшорен фонд Equest Balkan properties Comp. (регистриран на остров Ман) го
купува от Гайтански за 94 млн. евро. Серията от скандали със Столична община завършва през 2007 г. с прехвърляне на дялове от трите фирми “Волф-96”,
“Дитц” и “Чистота-София” и кметът Борисов обявява, че градът най-после се
е сдобил с добросъвестен нов концесионер: фирмата “Новера” ЕАД, за която
се твърди, че е собственост на Equest Balkan properties Comp. Румен Гайтански
продължава да участва в управлението на трите фирми и след 2007 г. Това
става чрез договор за консултантски услуги, сключен между “Новера” ЕАД и
Румен Гайтански-Юнг, подписан на 02.05.2007 г. Известно е, че Гайтански получава допълнително 10 млн. евро от купувача Equest Balkan properties Comp.
Тази сума е записана в договора под условие и не е включена в официално
обявената цена от 45 млн. евро. Изплащането и� зависи от това дали фирмите
ще постигнат предварително заложени финансови показатели. След смъртта
на Георги Илиев през 2005 г. Гайтански купува от Мая Илиева столичната
къпалня “Мария Луиза“. Бойко Борисов твърди, че той никога не си е тръгвал
от бизнеса с боклука. През 2013 г. “Зауба“ АД е избрана от общината в Стара
Загора да чисти боклука 6 месеца, докато се избере нов концесионер на мястото на изгоненото дружество “Нелсен Чистота“, част от “Титан“. Акционер в
“Зауба“ AД е “Волф“ АД, собственост на Гайтански. Екатерина Дудова (говорител на Гайтански) твърди, че “Зауба“ АД не е негова. Илия Златев, общински съветник от БСП, обвинява кметството, че не е направило необходимото
да покани по-голям брой фирми. “Три компании проявиха интерес, но две от
тях – “Екоинмат“ и “Волф 2009“ (свързана с Гайтански), се отказаха”, обясняват от община Стара Загора. От 10 години фирмата му “Волф-Милениум“
144

работи в Свиленград, Симеоновград, Любимец и Маджарово. Други градове,
където чистят свързани с Румен Гайтански фирми, са Кърджали и Сливен.

Доклад за банковата система в България към края на 1996 г. През
есента на 1996 г. Николай Добрев (1947-1999), по онова време министър на
вътрешните работи, и експерти от НСС разработват доклад за банковата система в България и го предоставя лично на премиера Жан Виденов. Поводът е
остро писмо на МВФ, с което се настоява да се затворят съмнителните банки.
Докладът е предоставен на медиите от Красимир Райдовски (р. 1946, инженер
и икономист, разузнавач и шеф на пресслужбата на МС при Виденов). Ще цитирам части от доклада:

“През 1981 г. в страната функционират БНБ, БВТБ и Държавната спестовна каса (ДСК), като БНБ съчетава функциите на емисионна и търговска
банка; БВТБ е специализирана във външнотърговски операции и управление
на валутните резерви на страната, а ДСК обслужва предимно спестовно-кредитната дейност на населението.

През 1981 г. е учредена Минералбанк (преобразувана през 1982 г. в БСИ).
През 1986 г. и 1987 г. са създадени 7 нови търговски банки, специализирани в
обслужването на отрасловите структури. 

В края на 1989 г. и през 1990 г. на базата на клоновете на БНБ се създават
нови 59 търговски банки, част от тях с незначителен капитал. Извършени са
промени в уставите на банките, за да се разреши включването на частен акционерен капитал. Акциите се продават по номинал на базата на балансовата
стойност на уставния капитал на банките към датата на създаването им въпреки ускорената инфлация.

От 01.01.1990 г. БНБ (тогава на подчинение на МС) е освободена от несвойствените си търговски функции, а през юни 1991 г. с приемането на Закона
за БНБ тя получава статут на национална банка със значителна степен на автономия и независимост.

На 28.04.1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (ССИГ), който взема решение за учредяване на търговска
банка. На конгреса присъства Желю Желев в качеството си на председател на
СДС. Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл. 13 на конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките.

След броени дни парламентът гласува промяната и документите (учредителен договор и подписка) на бъдещата ПЧБ са внесени в БНБ. Управителният съвет на БНБ (председател Иван Драгневски (р. 1940, финансист)
реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява
много и съдебното решение въпреки липсата на съответния закон за банките
и кредитното дело. ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл.11, ал. 2 от Указ 56 на 24.07.1990 г. като
145

акционерна фирма “ПЧБ” АД с предмет “извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид …”. Фирмата (ПЧБ) се създава с уставен фонд
10 млн. лв., като част от него е внесен от държавните фирми “Кореком” и “Металхим”. Първите 100 хил. акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на
действащия тогава Правилник за прилагане на Указ 56.

През същата година (1990) се създава БЗК. В периода преди приемането
на трите закона, уреждащи пълноправното съществуване и функциониране
на търговските банки (Закон за БНБ от 1991 г., Закон за банките и кредитното
дело (ЗБКД) от 1992 г. и Търговски закон от 1991 г.), в България се създават
още няколко търговски банки: Международна банка за търговия и развитие,
Агробизнесбанк, Централна кооперативна банка, Сирбанк, ТБ, “Съединение”,
Кредитна банка. Със смяната на управителя на БНБ (16.01.1991 г.) и встъпването в длъжност на Тодор Вълчев като председател на УС на БНБ настъпва
истински лицензионен “взрив”.

Подробностите около поставянето на основите на частните банки в България е важно доказателство за прилаганата стратегия на натиск и несъобразяване с действащите към момента правила, която и впоследствие ще оказва
решаващо влияние върху цялата банкова система. 

Почти във всички случаи средствата за набиране на уставния капитал и
за закупуване на акциите се извършва с кредити от ДСК и държавните банки. Някои от тях са създадени и чрез представяне на документи с фиктивно
съдържание за събран уставен капитал, чрез изкупуване на външен дълг и
залагането или препродаването му на трети лица или по други механизми.

За периода 1990 – 1995 г. само ДСК е раздала над 70 млрд. лв. кредити,
преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки
и фирми. Лицензи получават стотици финансово-брокерски къщи, обменни
бюра и други финансови структури, с което по същество в страната започва
да функционира паралелна банкова система. 

През 1990 – 1991 г. в резултат на сериозни банкови нарушения се изтеглят огромни финансови средства под формата на кредити без необходимите
обезпечения. В същото време новообразуваните търговски банки емитират
нови акции, които са пуснати на фондовия пазар по и над номиналната им
стойност, без да е направена оценка на финансовото състояние на банките по
активите и пасивите им.

Първа източна международна банка (ПИМБ) се създава след изтеглен
валутен кредит от ТБ “Електроника” от фирма “Василка”. Впоследствие банката вдига уставния си капитал с оглед получаването на пълен лиценз без съгласието на УС на БНБ. Кредитна банка се създава с пари на ДСК. “Елитбанк”
е създадена чрез теглен валутен кредит от “Биохим” и средства на ПЧМБ;
“Моллов” – чрез кредит от ДСК, ПЧБ и залагане на чужди ценни книжа, които
146

са и� били необходими само за набиране на необходимия капитал; “Агробизнесбанк” е създадена с дадени средства от ЗПД “МИК” АД и кредити; ПИБ –
като банка сателит на ПЧБ с цел прехвърляне на средства и финансови игри;
ЧЗИБ е образувана с кредит от ДСК в размер на 170 млн. лв.; капиталът на
“Кредитекспрес банк” е събран чрез закупуване на външен дълг на държавно
предприятие, който впоследствие е заложен и е изтеглен кредит от “Минералбанк” и ПЧБ.

Фрапиращи са примерите за “лиценз по принцип” за “Капиталбанк” или
за лицензирането на ЧЗИБ със запис на заповед от НЕК за изплащане на два
пъти по 700 млн. лв. от ДСК в полза на частната банка. 

Това положение е добре известно на БНБ, без да се предприемат съответни мерки. Едва през първата половина на 1993 г. УС на БНБ приема основните наредби, регламентиращи извършването на банковата дейност в страната.
В началото на 1994 г. се констатират “определени слабости в лицензионната
дейност на управление “Банков надзор” и на тази основа се предлагат промени в Наредба № 2 за лицензирането. Несменяем ръководител на “Банков
надзор” през всичките тези години е Камен Тошков.

Още на този първоначален етап започват злоупотребите с отпуснатите
банкови заеми от държавните банки. Немалка част от средствата се пренасочват към частните банки, от тях към фирми и физически лица, след което са
обявени за безнадеждни събирания. Друга част от тях са обърнати във валута
и изнесени като “Лоро”-сметки в чужди банки. Този начин на изсмукване на
национални пари от държавните банки е типичен за банките, създадени от някои икономически групировки в страната, като “Туристспортбанк”, “Кредитна
банка”, ПЧБ, Банка “Моллов”, “Елитбанк” и др.

Сумата на “лошите” и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342,7 млрд. лв., което съставлява близо 40% от произведения през годината брутен вътрешен продукт. Нетната стойност на капитали на търговските банки е отрицателна (–53,3 млрд. лв.). Основният дял от натрупания
в цялата банкова система капиталов недостиг се пада на няколко държавни
и частни банки: Стопанска – 15,4 млрд. лв., ОББ – 14,9 млрд. лв., “Балканбанк” – 14,4 млрд. лв., “Биохим” – 8,2 млрд. лв., “Минбанк” – 7,7 млрд. лв., “
Агробизнесбанк” – 8,2 млрд. лв., ПЧБ – 7,3 млрд. лв., БЗК – 5,6 млрд. лв.

Седем от 16-те големи “лоши” длъжници на “Балканбанк” са фирми
от групировката на МГ или свързани с нея, чиито дългове към 31.05.1996 г.
формират 38,52% от кредитния портфейл на банката (14,234 млрд. лв.), като
голяма част от тях са проблемни. Най-големите длъжници са “Дисконтова
къща” АД – 2,97 млрд. лв., “Индустриал-М” АД – 1,11 млрд. лв. и др. Много
от кредитите на фирми на МГ са предоставени при преференциални условия
и многократно са разсрочвани.
147

По време на управлението на бившия председател на СД на Стопанска
банка Цветан Петков до началото на 1994 г. от банката са отпуснати 200 млн.
щатски долара кредити без обезпечение. Само “Булгарлизинг” например,
свързана със ЗД “Корона Инс”, е получила 24 млн. щатски долара.

През 1995 г. Дянко Добрев и Трифон Цветков – ръководителите на Комитета по енергетика, подписват записи на заповед за изплащане на 2 пъти по
700 млн. лв. от ДСК в полза на ЧЗИБ с председател Кирил Дунев. 

Два месеца преди обявяването на ПЧБ под особен надзор са и� необходими капитал и провизии за около 20 млрд. лв. ДСК спира ресурса на ПЧБ в
средата на 1995 г., възлизащ до този момент на над 3 млрд. лв. БНБ е заделяла
около 37% от целия размер на рефинансирането за всички ТБ за ПЧБ. По този
начин ПЧБ е изсмукала голяма част от предназначените заеми за други ТБ,
изпитващи затруднения с ликвидността.

Голяма част от натрупаните несъбираеми кредити е резултат от корупцията, обхванала различни нива в банковата система. По веригата “лобисти –
политици – банкови чиновници – частни фирми” са изтекли огромни суми,
предварително обречени като несъбираеми кредити. Сред обществеността е
оформено трайно мнение, че кредити на изправни фирми се отпускат срещу
10% комисионна, а за кредити, за които предварително е известно, че няма да
бъдат върнати, комисионната е до 50%.” 

Държавна сигурност. От 1969-та до 1990 г. ДС в България има следната
структура:

• Първо главно управление на ДС (ПГУ): разузнаване;

• Второ главно управление на ДС (ВГУ): контраразузнаване;

• Трето управление на ДС (ВКР): военно контраразузнаване;

• Четвърто управление на ДС: техническо (икономическо от 1986 г.);

• Пето управление на ДС (УБО): Управление “Безопасност и охрана“;

• Шесто управление на ДС: борба с идеологическата диверсия и противодържавните прояви (от 1967 г.).

Самостоятелни отдели:

• 1-ви отдел: следствен (от 1979 г. I-ви отдел в Главно следствено управление (ГСУ) на МВР);

• 2-ри отдел: външно наблюдение и проучване;

• 3-ти отдел: картотека и архив;

• 4-ти отдел: шифър и радиовръзка;

• 5-ти отдел: бойна и мобилизационна готовност.

Секретните сътрудници и доверените лица биват:

* Агент – основна категория секретен сътрудник, който притежава необходимите субективни качества и обективни възможности за решаване на
148

конкретни задачи по разкриването, предотвратяването и пресичането на подривните действия на външния противник и враждебно-престъпните елементи
в страната главно чрез проникване или внедряване в техните среди или близкото им обкръжение.

* Резидент – висококвалифициран и надежден сътрудник на органите на
ДС, чиято основна задача е да ръководи, възпитава и обучава агенти и доверени лица.

* Съдържател на явочна квартира – секретен сътрудник на органите на
ДС, който доброволно им предоставя намиращи се на негово разположение
жилищни или други помещения за срещи с агенти и резиденти.

* Съдържател на конспиративна квартира – секретен сътрудник, който
служи за прикритие на жилищно или друго помещение, с което се разпореждат органите на ДС за срещи с ценни агенти и провеждане на оперативно-технически и други мероприятия.

* Доверено лице – патриотично настроен български гражданин – член
на БКП, БЗНС, ОФ и ДКМС или честен безпартиен, който притежава лични и
делови качества – честност, обективност и възможност да подпомага органите
на ДС при изпълнение на стоящите пред тях контраразузнавателни и други
задачи, който умее да различава сигналите, проявите и фактите, заслужаващи
вниманието на органите на ДС.

Григор Шопов (1916 – 1994) – генерал-полковник от МВР, член на ЦК на
БКП, ръководи ДС от 1973-та до 1990 г.

Антон Мусаков (1932 – 1998) – генерал-полковник от МВР, кандидатчлен на ЦК на БКП, е началник на 6-то управление на ДС от 1985-та до 1990 г.
Семеен приятел е на Петър Младенов. След пенсионирането си пише книгата
“Шесто“, посветена на управлението.

През 1990 г. под натиска на уличните протести и пред надвисналата заплаха за изпадане в неплатежоспособност на НРБ Петър Младенов, тогава
генерален секретар на БКП, натоварва Атанас Семерджиев, новоназначения
министър на вътрешните работи, да преструктурира ДС. На 05.01.1990 г. с решение на МС се закрива Шесто управление на ДС. Междувременно въпросът
за архивите на бившата ДС вече е поставен на Кръглата маса.

Георги Кръстев в книгата си “Разузнавателните служби на България”
пише: “В структурно отношение промените в системата на ДС, осъществени
през първите четири месеца на 1990 г., разкриват не само липсата на концепция, но и известна хаотичност на действията – някои управления са закрити,
без да се посочва дали имат приемник, други са закрити с посочване на структура, в която се преобразуват, трети са прехврълени към други ведомства, четвърти не са закрити формално, нито пък са легално преобразувани, но в същото време се създава служба, която изцяло им съответства във функционално
149

и кадрово отношение”. Не е учудващо, че специалните служби на България
се оказват толкова неефективни в борбата със зараждащата се организирана
престъпност и често са не пречка, а неин проводник в годините на Прехода.

Данните по-долу са взети от сайта на Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и
разузнавателните служби на Българската народна армия.

На 23.08.1990 г. 7-то ВНС създава 7-членна комисия с председател Георги Тамбуев (1933-2003, журналист, депутат от БСП), чиято задача е да огласи
сътрудниците на ДС в парламента. През 1991 г. дейността на комисията е прекратена, след като на 23 април в серия от  публикации на в. “Факс” са обявени 33 имена на депутати,  сътрудничили на 6-то управление. Списъкът не е
официален документ, но предизвиква скандал и блокира процеса за отваряне
архивите на бившата ДС. През 1992 г. е образувано дело  за унищожаване архивите на ДС. О.з. генерал Атанас Семерджиев и о.з. генерал Нанка Серкеджиева са обвинени за унищожаването на 144 235 досиета. На 13.12.1992 г.
Филип Димитров издава заповед КВ 215, според която всеки депутат може
срещу 100 лв. да получи документ от МВР с информация дали е сътрудничил
на бившата ДС (с изключение на 1-во и 6-то управление).

През 1993 г. 36-тото НС по предложение на Любомир Павлов – депутат
от СДС, приема Решение №14, което гласи, че “не са държавна тайна сведенията за  методите, средствата, както и агентурната информация на ДС за периода до 13.10.1991 г.”. Решението не е изпълнено до този момент.
 
През 1997 г. 38-мото НС приема първия Закон за достъп до документите
на бившата ДС и РУ на ГЩ. Комисията, създадена на основата на този закон
и председателствана от Богомил Бонев – тогавашен министър на вътрешните работи, огласява в НС имената на 23-ма политици и държавни служители, работили за бившата ДС. 14 от тях са депутати от тогавашния парламент.
Законът няма лустрационен характер. С решение на КС №10 обаче е отнета
възможността да бъдат обявявани имената на лицата с принадлежност към
ДС, за които са запазени само регистрационни документи, т.е. категорията на
т.нар. “картотекирани”.
 
През 2001 г. 38-мото НС изменя и допълва Закона за достъп до документите на бившата ДС и бившето РУ на ГЩ. В обхвата му се включват и документите на бившия разузнавателен отдел на Гранични войски. Създадени са
две нови комисии: седемчленна постоянно действаща с председател Методи
Андреев (р. 1959, преподавател в Университет за архитектура, строителство
и геодезия) и втора, която не е постоянно действаща, с председател Георги
Ананиев (р. 1950, инженер). Тя се свиква по искане на председателя на първата комисия и установява окончателно принадлежността на дадено лице към
бившата ДС или РУ на ГЩ. На 30 май същата година КС, сезиран от 54-ма
депутати, се произнася, че законът не е противоконституционен, с изключе150

ние на един текст, който съответно  е отменен. Комисията “Андреев” излиза
общо с 10 доклада, в които обявява принадлежност. По този закон са проверени молбите на 23 хил. граждани, 44 хил. кандидати за кметове и общински
съветници и 1504 лица кандидати за високи постове в държавата. Според този
закон архивите остават във владението на специалните служби.
 
На 24.04.2002 г. 39-тото НС приема Закона за защита на  класифицираната информация, с който се отменя Законът за достъп до архивите на ДС и
се прекратява дейността на комисията. Това става по време на правителството
на Симеон Сакскобургготски, точно когато идва ред да се оповестят досиетата на кредитните милионери. КС отхвърля на 29 септември искането на
57 народни представители за обявяване за противоконституционен Законът за
защита на класифицираната информация. Същия месец ВКС осъжда Атанас
Семерджиев на 4 години и 6 месеца и Нанка Серкеджиева, единствената жена
генерал в ДС, на 2 години затвор за унищожаване на архива.
 
През 2006 г. 40-ото НС приема нов Закон за достъп до архивите на бившата ДС и РУ на ГЩ, според който документите на бившите тайни служби  минават във владение на деветчленна комисия с председател Евтим Костадинов
(р. 1959, юрист). Тя е избрана на 05.04.2007 г.
 
На 19.12.2006 г. след шумната обществена дискусия и след продължително експертно проучване 40-то НС приема Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани
към ДС и разузнавателните служби на Българската народна армия (последна
поправка на 15.02.2013 г.). 17 години след промените България стига до съгласие: документите на бившите тайни служби да бъдат събирани, запазени,
съхранени за историята и гражданството да получи достъп до тях. Законът
няма лустрационен характер. Смисълът на неговото приложение е морален.
Крайно време беше да се отърсим и от последните мрачни зависимости между
хората, подвластни на спойката, създадена им от бившата ДС. Зависимости,
изградили им манталитета на по-привилегировани, на по-различни и на поинформирани, на хора, които през всичките години на Прехода се опитват по
един или друг начин да бъдат кукловоди в държавата. Истината често боли.
Комисията, на която е вменено да изпълнява закона, не желае да бъде трибунал или критик. Обществото е най-висшият съдник. 

През лятото на 2013 г. Камарата на депутатите в румънския парламент
решава, че високопоставени членове на бившия комунистически режим няма
да заемат държавни длъжности (сред които президент, депутат, кмет, съдия
и прокурор) за период от 5 години. Законът е приет със 167 гласа, четирима
депутати се въздържат, опозицията (Социалдемократическа партия – 70% от
нейните активисти попадат под действието на новия закон), която бойкотира
работата на парламента от януари, не присъства на гласуването. В обхвата
на закона влизат бивши ръководители и активисти на румънската комунис151

тическа партия и комсомол, членове на правителството и върховния съд, ръководители на главната прокуратура, на дипломатически и консулски мисии
в чужбина, а също и сътрудници на специални служби и други чиновници на
държавна служба по време на управлението на Николае Чаушеску. Приемането
на закона се случва 22 години след падането на комунистическата диктатура
на Чаушеску и 7 години след първия проектозакон за лустрацията. Събитието
предизвиква у много българи смесени чувства – счита се, че такъв закон отдавна е трябвало да бъде приет и в България, но влакът отдавна е заминал. Оказва
се обаче, че за съседната държава това съвсем не е така.

Приватизацията на “Булбанк”. През юни 2000 г. Богомил Бонев прави
скандални разкрития около приватизацията на най-голямата българска банка –
“Булбанк”, и иска оставката на Костов. “Булбанк” е учредена като Българска
външнотърговска банка (БВТБ) със 100% държавно участие, седалище в
София, основен капитал 40 млн. лв. и предмет на дейност международни търговски разплащания и финанси. Първоначално тя се помещава в сградата на
БНБ. “Булбанк” е продадена на Unicredito Italiano на 30.06.2000 г. за 350 млн.
евро. Чавдар Кънчев (р. 1952, финансист и банкер) тогава заявява: “Цената на
“Булбанк” е най-малко 450 млн. евро, ако се вземе предвид последната стойност на нетните и� активи. Инвестицията в “Булбанк” е стратегическа, тя дава
летящ старт към българския банков пазар и за нея трябва да се плати допълнително”. Кънчев критикува и цялата банкова приватизация по времето на
Иван Костов: “Ще си позволя да се върна към приватизацията на Пощенска
банка, Хеброс и Експресбанк. Мениджърите в тези банки нямаха пълноценна
представа за стойността на банките. Оскъдната информация за приватизацията на трите банки позволи на Петър Жотев (б.а. р. 1950, икономист и политик)
да лансира продажбата им като успешна. Не се чу никакво професионално
мнение или оценка за тази приватизация”. По това време шеф на Банковата
консолидационна компания (БКК), която извършва цялата приватизация на
банковия сектор (70 държавни банки) от 1992-ра до 2005 г., е Петър Жотев.
Още по-далеч отива Румен Овчаров пред в. “Сега”: “Няма нито един икономически критерий, няма нито един икономически показател, който да показва, че
тази сделка е с някакъв положителен резултат за България. По наша предварителна оценка печалбата на Булбанк за тази година ще бъде над 300 млн. лв.
Не знам дали има луд по целия свят, който да продаде банка, чиято годишна
печалба е 300 млн. лв., за 530 – 540 млн. лв. Това е национално предателство”.
През 2001 г. Левон Хампарцумян (р. 1953, председател на Асоциацията на
банките в България (АББ)) става главен изпълнителен директор и председател
на Управителния съвет на “Уникредит Булбанк”. Той започва кариерата си в
“Кремиковци” като инженер-химик. Работи като шеф на АП и заместник-министър на икономиката при Иван Костов. Вероятно е единственият председа152

тел на национална банкерска асоциация в света, който няма икономическа и
финансова диплома. Забележителен е фактът, че Алесандро Профумо (р. 1957,
директор на финансовата групировка Unicredito Italiano) е член на управителния съвет на SDA – школата за бизнесадминистрация на престижния милански университет по икономика Bocconi, където учи по-голямата дъщеря на
Иван Костов – Яна. “Сериозно? Това е абсурд”, заявява премиерът Костов и
твърди, че не е знаел за връзката. Някои от щатните преподаватели на школата
са участвали в разработването на приватизационни проекти за България. “Аз
искам да разбера колко и къде точно е даден подкупът за Булбанк. Между 50 и
100 млн. щатски долара ли е подкупът? Нека премиерът отговори”, пита бившият вътрешен министър на Костов Богомил Бонев.

Продажбата на Mobiltel на Майкъл Чорни става на 31.10.1997 г. и е под­
писана от Антони Славински (р. 1946, политик, член на кабинета на Костов).
Първоначално Mobiltel е приватизирана от Красимир Стойчев, близък до Иван
Костов и Атанас Тилев, собственик на фалиралата Банка за земеделски кредит
(БЗК). Стойчев продава Mobiltel на Майкъл Чорни за 30 млн. щатски долара или поне така се твърди. Междувременно (след кратка визита на шеф на
ЦРУ) Чорни е изгонен от България “като заплаха за националната сигурност”.
Въпреки това кабинетът, както е записано в решението – ”без търг и конкурс”,
продължава и разширява лиценза на Чорни до юни 2006 г. Впоследствие той
успява да продаде Mobiltel за 800 млн. щатски долара.

Скандалът с фондация “Демокрация” също е свързан с Иван Костов. Двадесет дни преди местните избори през 2003 г. Майкъл Чорни чрез публикация
във в. “Труд” обвинява Костов, че през 2001 г., малко преди парламентарните
избори, го е изнудвал за пари. Десет дни преди парламентарните избори във
фондацията постъпват като дарение 189 хил. щатски долара от регистрираната в Кипър офшорна фирма Roment trading Co Ltd. Кипърски адвокат прави
изявление във в. “Труд”, че банковият превод е извършен по нареждане на
Майкъл Чорни. От фондацията твърдят, че произходът на парите е проверяван
от Бюрото за финансово разузнаване и няма данни той да е дарител, но остават много въпросителни. Четири години по-късно от фондацията, позовавайки се на документи от Министерството на търговията, индустрията и туризма
на Кипър, доказват, че Чорни не е собственик на фирмата, превела въпросното
дарение, а той пък съобщава, че е прехвърлил парите, за да злепостави Костов.

Костов и “Газпром”. През април 1988 г. правителството на Костов
сключва договор за доставка на руски природен газ. Основните контрагенти са РАО ”Газпром” и “Булгаргаз” ЕАД. От руска страна договора подписва
Рем Вяхирев – шеф на “Газпром”, а от българска – Евгений Бакърджиев – по
153

онова време вицепремиер. Подписаният договор е изгоден преди всичко за
“Газпром” за сметка на националния интерес на България. Съгласили сме се с
крайно неизгодни клаузи, а представителят на Световната банка Рей Томкинс
го нарича ”ужасяващ” договор. Клаузата ”take or pay” задължава България
да плаща 80% от договорените, но неизползвани количества газ. Предвижда
се за срок от 10 години ежегодна доставка от 6 млрд. куб. м газ при годишно потребление от 3 – 3,5 млрд. куб. м, както и транзитната руска такса да е
1,67 щатски долара за всеки 1000 куб. нанометра газ на всеки 100 км. В същото време страната ни заплаща за транзита през Румъния 2,67 щатски долара.

Случаят с българските медици в Либия. По време на управлението
на Иван Костов в Либия са задържани 6 български медици, обвинени в умишлено заразяване на деца със СПИН и още редица закононарушения. Месец
преди арестите, в началото на 1999 г. по bТВ Димо Гяуров (р. 1963, юрист,
генерал, директор на Националната разузнавателна служба) предупреждава
правителството какво се готви. Съдебният процес, започнал срещу медиците ни, придобива голяма международна популярност, особено след като либийските власти издават срещу тях смъртни присъди. По повод предявените
към петте медицински сестри и лекаря обвинения за заразяване със СПИН
в публичното пространство у нас силен негативен отзвук получава фразата
на Костов: ”Ами ако са виновни?!” В 9:51 ч. на 24.07.2007 г. осъдените медици (екстрадирани от Либия) се завръщат в България на борда на френски
правителствен самолет, придружавани от комисаря на ЕС по външни отношения Бенита Фереро-Валднер и съпругата на френския президент Сесилия
Саркози. В 10:35 ч. министърът на външните работи Ивайло Калфин прочита указ, с който президентът Георги Първанов помилва българските медици.
Всички политици и общественици се надпреварват да се снимат с медиците и
да им обещават подкрепа. После ги забравят.

Фондация “Бъдеще за България” е създадена през 1996 г. от Елена
Костова със съпредседатели Антонина Стоянова (р. 1952, юрист и дипломат,
съпруга на президента Стоянов) и Алиса Софиянска (съпруга на кмета на София Стефан Софиянски). През 1998 г. Антонина Стоянова напуска фондацията и създава своя – “Ценности”. Постепенно излиза и Алиса Софиянска. За
фондацията на Елена Костова се говори, че получава пари от хора, свързани с
КГБ, както и от други неясни източници. Григорий Лучански (р. 1945, руски
милиардер) твърди, че на няколко транша пращал пари на фондацията – общо
1,5 млн. щатски долара, за да финансира СДС. В периода 1996 – 1997 г. той
финансирал съюза с 1 млн. германски марки месечно от Mobiltel чрез свои
фирми в България. Известно е, че от неговата фирма Talendorf СДС получава
превод от 80 хил. щатски долара. Ливански бизнесмен, който закупува ЦУМ
чрез офшорна фирма, също дарява 50 хил. щатски долара на фондацията. Тя
154

получава много дарения, част от които вероятно отиват в СДС. Годишно фондация “Бъдеще за България” официално отчита над 5 млн. лв., но вероятно
не се регистрират всички постъпили суми. В потвърждение на това говори
и фактът, че в списъка на дарителите, отпечатан във в. “Труд”, не фигурират
нито Лучански, нито Talendorf. Елена Костoва твърди, че фондацията работи
и с “Отворено общество”, откъдето е получила 581 млн. лв., от ЕС – 130 хил.
швейцарски франка, от “Ротари клуб” – 60 хил. щатски долара, и още много
др. В края на май 2000 г. тя обявява, че няма повече да публикува списъка на
дарителите – нямало такава практика. Съмненията за злоупотреби и облагодетелстване на фамилия Костови нарастват. Намесени са имената на Красимир
Стойчев и Георги Кирчев, които са поддържали връзки с повечето чуждестранни дарители. Принципът “финансиране на политическите партии чрез
фондации” е прилаган още от правителството на Андрей Луканов и се налага
като форма за пране на пари от съмнителните бизнесмени. Дълго преди Жан
Виденов да бъде принуден да си подаде оставката, на първа страница във в.
“Демокрация” излиза реклама на МГ – групировката, която след третото си
влизане във властта Иван Костов се опитва да отстрани и елиминира, въпреки
че заедно с Красимир Стойчев тя е един от главните спонсори на президентската кампания на Петър Стоянов. Скандалът години наред занимава обществеността, пресата и съда и хвърля сериозно петно върху Иван Костов и жена
му Елена.

Сагата с БТК. По данни на Данаил Алеков (18.03.2012 г.) и на в. “Новинар” (02.02.2009 г.): “Историята на Българска телекомуникационна компания
(БТК) започва още през 1991 г., когато на 1 август с решение на Министерски
съвет е създадено дружеството “Български пощи и далекосъобщения” ЕООД.
Година по-късно – на 11.12.1992 г., дружеството се разделя на две отделни
компании – “Български пощи” ЕООД и “Българска телекомуникационна компания” ЕООД. С решение на Софийски градски съд, обнародвано в Държавен
вестник на 02.02.1993 г., компанията е вписана в Търговския регистър като
еднолично акционерно дружество с държавно имущество. За управител е избран Мариан Драгостинов, а акциите на новосъздадената компания са
7 292 785  поименни и неделими по 1000 лв. През 90-те години компанията е
абсолютен монополист на пазара – обслужва 90% от международния трафик
и в същото време е водеща в предоставянето на интернет услуги (над 60%). За
приватизацията ѝ започва да се говори през 1995 г., когато Мариан Драгостинов обявява, че БТК има готовност да продаде 30% от капитала си. Същата
година немската инвестиционна компания Deutsche morgan grenfell group (дъщерна фирма на Deutsche Bank) оценява родния телеком на стойност 1 млрд.
щатски долара. Правителството на Жан Виденов започва да търси купувач, а
експертите оценяват дружеството на стойност 1 – 1,2 млрд. щатски долара.
155

Максимумът от акциите, които са предвидени за продажба, е 33%, за да се
изключи възможността купувачът да получи блокираща квота. Впоследствие
се стига до първия сериозен купувач – холандско-гръцкия консорциум ОТЕ/
KPN, който предлага 3 последователни оферти, последната от които е през
2000 г. и е за 600 млн. щатски долара за 51% от телекома. Междувременно
през юни 1999 г. управителят Мариан Драгостинов е уволнен заради публичните си изявления, че “цената, на която БТК ще бъде продадена на консорциума ОТЕ/KPN, е поне 5 – 6 пъти под реалната”. Сделката около продажбата на
БТК се проточва, заради което е определена като “вечната приватизация”.
Правителството на НДСВ (2001 – 2005 г.) решава да приватизира държавната
компания. В оценяването на БТК се включват редица европейски банки, като
стойността и� според тях е 936 млн. евро. ЕК също взима отношение и заявява,
че стойността на родния телеком е 700 млн. евро при възможно най-песимистични прогнози. Американската Citigroup Inc изготвя специален доклад, в
който посочва, че купувачът трябва да плати на държавата поне 600 млн. евро.
Освен всичко новият собственик автоматично ще се превърне в монополист
на пазара в предоставяне на услугата “линии под наем” – само за 2003 г. приходите от тази услуга възлизат на 144,7 млн. лв. годишно, като 90% се стопанисват от БТК. Отделно купувачът ще получи и 705 имота на обща пазарна
стойност 366 млн. лв., като повечето от тях са на централни места в градовете
(като Телефонната палата, оценена на 25,536 млн. лв.) и почивни станции.
Според други източници цената им е многократно по-висока – Credit suisse
first boston Corp. оценява имотите на 1,5 млрд. евро. Кандидат-купувачите са
консорциум Koç Holding  – Türk Telekom, Viva ventures и AIG – CET Capital
Management. През октомври АП обявява победителя в конкурса Viva ventures
и преговорите с избрания купувач започват. През декември Върховната касационна прокуратура (ВКП) спира преговорите с компанията по сигнал на ОДС
заради проблеми със собствеността на спечелилия кандидат. Дни по-късно и
Върховната административна прокуратура (ВАП) обявява, че кандидатът е
трябвало да бъде дисквалифициран, тъй като Advent International не е 100%
собственик на спечелилото дружество. През януари 2003 г. ВАС отхвърля протеста на ВАП, че сделката е незаконна, а прокуратурата, от своя страна, отменя постановлението си за спиране на преговорите с австрийската фирма. Претенции към законосъобразността на избора предявява и турският консорциум
Koç Holding – Türk Telekom. През март и април представители на отпадналия
кандидат провеждат няколко срещи с представители на правителството, а
междувременно АП парафира договора за приватизацията на БТК с Viva
ventures. Надзорният съвет на агенцията обаче не одобрява подписания договор и се обръща към изпълнителния директор Илия Василев с молба да покани на преговори класирания на второ място в търга. Три дни по-късно кабинетът обявява за победител турския консорциум и определя срок от 50 дни за
156

сключване на договор с новия собственик. Тогава тричленен състав на ВАС
отхвърля решението на Надзорния съвет, с което договорът с Viva ventures е
определен като нищожен. Следват няколко обжалвания от страна на Надзорния съвет на АП, а Viva ventures завежда дело срещу решението на правителството, с което турският консорциум се определя за нов собственик. Но преди
финализирането на сделката в кабинета стават промени. Понеже за нея е необходима благословията на транспортното министерство, което държи над
35% от акциите на телекома, Николай Василев, тогавашният икономически
министър, е преместен от Министерството на икономиката в Министерството
на транспорта, за да довърши нещата. През януари 2004 г. Лидия Шулева
(р. 1956, инженер и политик) – новият икономически министър и вицепремиер, обявява в парламента, че приватизационен договор за БТК ще бъде подписан с Viva ventures. При подписването на документите през февруари 2004 г.
Николай Василев запечатва договора с целувка и чаша шампанско с Джоана
Джеймс, управител на Viva ventures. Договорът от 20.02.2004 г. с Viva ventures
holding гласи, че австрийската компания ще плати 230 млн. евро за 65% от
акциите на БТК. Капиталът е увеличен с още 50 млн. евро, но въпреки това
сделката остава абсолютен провал и предизвиква недоумението на световните
и европейски медии. “Сделката за БТК е престъпна”, отбеляза авторитеният
немски в. Welt am Sonntag. “Сделката за БТК е най-големият успех”, повтаря
Николай Василев. Впоследствие Viva ventures увеличава дела си до 90% чрез
компенсаторни записи, а срещу допълнителни 54 млн. лв. получава третия
GSM лиценз в страната. Няколко месеца след подписването на договора Комисията за регулиране на съобщенията не вижда нищо нередно в това и разрешава на БТК да вземе без търг нужния документ за нов мобилен оператор.
Председател на комисията е Гергана Сърбова (р. 1968, бивш главен секретар
на Министерство на икономиката), известна като едно от най-доверените лица
на вицепремиера Николай Василев. От петима членове на комисията само
един гласува против – представителят на президента Георги Първанов Валентин Георгиев. Още тогава мнението на юристи е, че БТК e трябвало да се яви
на търг за лиценза. Съдебните дела около ниската цена на сделката за компанията и даването на лиценз за мобилен оператор без търг и конкурс валят едно
след друго. В крайна сметка магистратите отменят решението на ВАС, с което
е спряно изпълнението на лиценза. Новото ръководство проявява изключителната наглост да проведе общо събрание с участието на Николай Василев и да
гласува разпределение на дивидент за финансовата 2002 г. Така “инвеститорите” си прибират 46 млн. евро. Преди приватизацията в БТК работят 24 хил.
души и според изчисления на синдикатите 13 380 от тях са принудени да напуснат след сделката. През 2005 г. държавата пуска на борсата остатъчния пакет от 34,78% за продажба срещу компенсаторни инструменти. Средната цена
е 218,64 лв., но в последния ден от търговията цената достигна 1320 лв. за
157

акция. Това отново събужда съмненията, че реалната стойност на телекома е
към 1,2 млрд. евро. Държавата остава единствено със “златна акция”, даваща
право на вето. Това право е упражнено за пръв път през 2008 г. при опит да
бъдат разпродадени имоти за 280 млн. лв. Дотогава обаче при липсата на каквато и да е прозрачност се случват още куп неща. Viva ventures holding е дъщерно предприятие на американския инвестиционен фонд Advent International.
От своя страна, Advent International работи с инвеститори, регистрирани в офшорни територии. Именно такава е и компанията “Новатор Телеком България”, която в края на 2005 г. получава разрешение да купи БТК чрез придобиване на 100% от Viva ventures. Оказва се, че зад сделката стои Тор Бьорголфсон (р. 1967, исландски милиардер), регистрирал компанията си “Новатор” на
Британските Вирджински острови. Бьорголфсон е наясно със ситуацията около БТК и започва да търси нов купувач на телекома. През 2007 г. АIG Capital
Partners, собственост на AIG Investments, придобива 90% от акциите на БТК с
прехвърляне на два пакета – от 65% и 25%, а общата капиталова стойност на
сделката е 1,611 млрд. евро. През 2009 г. БТК първо обявява вливането в компанията на дъщерното си дружество Vivatel, а след това двете се обединяват в
новата търговска марка Vivacom. Според актуалната информация в Търговския регистър БТК АД е с внесен капитал 288 764 840 лв., разпределени в
акции с номинал 1 лв. Привилегированата акция от втори клас (“златна акция”) е запазена за държавата, а останалите 288 764 839 акции са разпределени между отделните акционери. Почти 94% от капитала (271 349 053 лв.) е
собственост на “Неф Телеком България” ООД. Според публикуваните финансови отчети в Търговския регистър това дружество трупа огромни загуби през
последните години. Управители на компанията са Пиер Франсоа и Жорж Мелинджър, а от българска страна това е 39-годишният Росен Хаджиев (р. 1970,
собственик на разложката фирма “Пирин – Чистота” ЕООД). Одиторите вече
не крият съмненията си доколко групата може да продължи да функционира
като действащо предприятие. Компанията е собственост на NEF Telecom
Company B.V., регистрирана в Холандия, и е част от групата PineBridge. От
своя страна, PineBridge е част от AIG Investments в момента на продажбата на
БТК през 2007 г. През март 2010 г. Ричард Ли (р. 1966, хонконгски милиардер)
чрез китайския телеком PCCW купува PineBridge и с това поема собствеността върху БТК, като обещава да инвестира 180 млн. евро в опита си да подкрепи задлъжнялата компания. Бащата му (Ли Ка-шин, р. 1928) е най-богатият
човек в Азия със състояние 23 млрд. щатски долара, а личното богатство на
сина е 1,3 млрд. щатски долара. Vivacom обаче натрупва огромни задължения
през последните години – 1,65 млрд. евро. През септември 2012 г. британски
съд одобрява преструктуриране на този дълг и слага край на двегодишен спор
с кредиторите и различни опити за нова продажба на компанията. Според преструктурирането втората по големина руска банка ВТБ “Капитал” и българ158

ската КТБ купуват над 70% от компанията и намаляват дълга до около 588 млн.
евро. Общите приходи на оператора за първите девет месеца на 2013 г. са
605,6 млн. лв., което е с 6,9% по-малко в сравнение със същия период на
2012 г., като за първи път в история на оператора приходите от мобилни услуги на Vivacom надвишават тези от фиксирани. Телекомът отчита 304,7 млн.
лв. приходи от мобилни услуги, което е с 3% повече спрямо резултатите от
2012 г. Броят на мобилните абонати на Vivacom е увеличен до 2,7 милиона –
ръст от 8% в сравнение със същия период на 2012 г. Към момента компанията
покрива 570 хил. домакинства с високоскоростна оптична връзка и продължава да изгражда мрежа, която осигурява на потребителите реално достижими
скорости до 100 Mbps и интерактивна телевизия с над 140 канала.

Какво показва практиката в бившите социалистически държави при
продажба на националния телеком? Сръбското правителство притежава 80%
от “Телеком Сърбия”, а останалите 20% са на гръцката телекомуникационна
компания ОТЕ. През 2010 г. сърбите обявяват търг за продажбата на 51% от
телекома, а като основен кандидат се очертава Telekom Austria. Първоначалната оферта от 950 млн. евро е отхвърлена веднага от правителството и като минимален праг е приета цена от 1,4 млрд. евро. Австрийският телеком предлага
втора офера на стойност 1,1 млрд. евро, но сръбските политици затвърждават
позицията си и прекратяват търга. Нещо повече – в края на 2011 г. Сърбия
откупува обратно и останалите 20% от ОТЕ, с което отново става собственик
на 100% от “Телеком Сърбия”. През юни 1995 г. 27% от телекомуникационната компания на Чехия са продадени за 1,45 млрд. щатски долара. Също през
90-те в Унгария Magyar Telekom (консорциум на Deutsche Telekom и Ameritek)
купува 30% от националния телеком “Матав” за 875 млн. щатски долара. Черногорският телеком, обслужващ територия, девет пъти по-малка от България,
пък е продаден на Deutsche Telekom за 114 млн. евро.

Скандалът с имотите на Симеон Сакскобургготски получи голям отзвук в България. По данни на Петя Владимирова (13.10.2009 г.): “След по-внимателен преглед на документите в Централния държавен архив (ЦДА) се открива една парадоксална особеност на днешния демократичен исторически
момент: сега за първи път от Освобождението насам се поставя под съмнение
личната собственост на българските царе, в конкретния случай – на Фердинанд I (1887 – 1916) и Борис ІІІ (1894 – 1943). Три правителства от началото
на 20 в. до 1946 г. по различни причини описват имотите на двамата монарси
от Сакскобургготската династия. Общото и в трите документа, отразяващи
виждането на три правителства с различно отношение към двореца и царската
институция, е, че те разграничават личните имоти на царя от държавните.
През 1920 г. Александър Стамболийски (1879 – 1923, политик от БЗНС, тогава министър-председател) разпорежда да се опишат имотите на монарха с цел
159

да бъдат поставени под възбрана заради извънредния закон на земеделското
правителство за съдене на виновниците за националната катастрофа. Дванайсет имота са споменати в този списък с дата 09.02.1920 г., озаглавен “Опис на
документите за правовладение на собствените на Негово величество Царя
имения”. В него, както и във всички останали документи за царските имоти не
фигурират дворците в центъра на София и Евксиноград. Следващият списък е
изготвен през 1933 г. и съдържа 13 имота под името “Опис на сградите, собствени на Н. В. Царя, и държавни, предадени за ползване от Дворцовото интендантство  – към 1.01.1933 г.” Прави впечатление, че в графата “чия собственост е сградата и мястото” е посочено “Интендантството на цивилната листа”.
Имотите са с един повече, защото през 1929 г. цар Борис ІІІ купува земя в
с. Баня, Карловско, и построява къща. Третият опис е направен през септември 1946 г. със заповед на Кимон Георгиев (1882 – 1969, политик, министърпредседател на правителството на ОФ) №57/03.08.1946 г. и по ирония на съдбата точно този документ носи най-краткото и недвусмислено име: “Опис на
личните имоти, притежание на бившия цар”. В него се съдържат също 13 имота, а в писмо на “Председателството на Народната република” до Министерството на земеделието и Дирекцията на държавните имоти с дата 25.09.1946 г.
четем дословно: “В отговор на /.../ Ви изпращаме списък на всички бивши
царски имоти, покрити и непокрити, в цялата страна. За държавните имоти,
които бяха дадени за ползване от бившия държавен глава, имате списък при
Вас.” В описа от 1946 г. не фигурират 7 парцела в Самоков, купени от царица
Йоанна (1907 – 2000) – съпругата на цар Борис ІІІ, през 1942 г. с нейни лични
средства и с нотариални актове на нейно име. През 1972 г. общината е учредила право на строеж на тези парцели и сега там има сгради, обяснява Олимпи
Кътев (р. 1953, политик, тогава областен управител). Царската фамилия не
може да бъде обезщетена с компенсаторни записи, защото конфискацията не
е извършена по отчуждителните закони, а със специален акт. От посочените
имоти Симеон Сакскобургготски е възстановил къщата в Баня, Карловско,
през 1999 г., имението “Врана” със заповед на столичния кмет от 21.01.2000 г.,
горите около Царска Бистрица с 2 решения на поземлената комисия в Самоков
също от 2000 г., двореца “Царска Бистрица” през 2002 г., вилата в Ситняково,
която е полуразрушена и разграбена поради безстопанственост през 2003 г. В
процедура на реституиране е чифликът “Кричим”. Процедурите за споменатите имоти обаче започват още след решението на КС от юни 1998 г., което
отменя закона за конфискацията на царското имущество от 1947 г., казва Асен
Ошанов (р. 1939), пълномощникът на Симеон Сакскобургготски. Този факт
опровергава твърдението, че имуществото на царската фамилия се връща, защото Симеон Сакскобургготски се възползва от поста си на премиер. Шумът
около връщането на имотите му се вдига заради многото гори в Самоковско,
но се засилва 3 години след реституирането им от самоковската поземлена
160

комисия. Всъщност разкритията на в. “Труд” от лятото на 2003 г. само потвърждават собствеността на Борис ІІІ над 12 хил. дка гори, защото никой не
може да оспори един нотариален акт с изключение на съда. Фактът остава:
цар Борис ІІІ наистина притежава такъв акт за собственост от 1930 г., издаден
от самоковския мирови съдия. По тази причина за построяването на метеорологичната станция на връх Мусала Борис ІІІ е дал и формално разрешение
като собственик на мястото, което е видно от архивите. Поставянето на въпроса в сектантски план: ами той нали е бил цар, значи е можел да си осигури
нотариални актове, ще ни отведе твърде далече и въобще не може да се дискутира като аргумент, предупреждават юристи. Из Самоковско се знае и сега, че
Фердинанд е започнал да купува гори и земи в този район още от края на 19 в.
с т.нар. частни договори и продавателни записи, разказва Димитър Гочев
(р. 1936, съдия), който има къща в Говедарци и се е познавал със сина на Антон Разсуканов (р. 1935, царския интендант). В 20-те години на миналия век
започва легализирането на частните договори в нотариални актове. Процедурата на тази легализация се нарича “обстоятелствена проверка за установяване на давностното владение”. Установяването на владението по давност обаче
е резултат на придобиването на имота чрез частния договор. И съвсем не е
равнозначно на онази нелепица, която пропагандисти се опитаха да пробутат
на хората, които не ходят под мишница със законите: “Ами че той и Тодор
Живков е живял дълго в резиденция “Бояна”, що и той не я е придобил по
давност”. Шумът около връщането на “Врана” се вдига заради жалбата, която
наследниците на първия собственик на чифлика – дядо Хаджи Боне Петров
(1836 – 1895), подават в съда срещу заповедта на кмета за отписването на имота от общинския регистър в края на януари. Разследването на в. “Сега” от август 2003 г. установява на практика, че спорът на Хаджибоневи е с БНБ, която
през 1896 г. продава на търг ипотекирания заради заем имот на починалия
година по-рано собственик. Търгът е спечелен от Никола Странски (р. 1910,
лекар, аптекар на двореца) и е продаден на Фердинанд. Оттогава Хаджибоневи правят усилия по съдебен път да докажат първо, нарушения при обявяването на техния дядо в несъстоятелност (което е спор с БНБ, а не с Фердинанд) и
второ, нарушения при провеждането на търга (което пак е спор с БНБ). Съдебните дела продължават с прекъсвания до края на 40-те години, когато във
“Врана” се нанася Георги Димитров и слага точка на спора. Атанас Железчев
(р. 1938, адвокат) убеждава наследниците, че правото е на тяхна страна, а Яне
Янев (р. 1971, политик) осигурява медийна реализация на начинанието, като
вика камери да заснемат подаването на иска в Съдебната палата, дава пресконференции, показва нотариалния акт за “Врана” от 1928 г. без подпис на
нотариус и го нарича невалиден. Димитър Танев (р. 1960, нотариус) възразява
на Янев във в. “168 часа” и определя нотариалния акт за Врана като перфектен. Асен Ошанов заявява, че един документ, който му е връчен, заверен от
161

съда, за него е напълно легитимен и валиден като доказателство за собственост, докато съдът не каже друго. Така се измества основната въпросителна на
спора: дали въобще може да се води той в този му вид и между тези страни,
както го водят Атанас Железчев, съпартиецът му Яне Янев, Кръстьо Петков
(р. 1943, синдикалист) и левицата. Дори нейни юристи (с молба да останат
анонимни) признават пред в. “Дневник”, че “никак не са сигурни дали може
да се приема мораториум върху разпореждането с имотите на Симеон... и въобще с чиито и да са имоти”. Отдясно пък Васил Маринчев (р. 1946, бивш
областен управител) не се притеснява да си каже направо, че такава забрана
“май не е възможна”. Описите на царските имоти, изготвени от 3 правителства, не са доказателство за собственост, казват опонентите на реституцията.
Разбира се, че крепостните и нотариалните актове доказват собствеността. В
описите от 1933-та и 1946 г. срещу всеки имот е посочено и доказателството
за собственост – нотариален акт с всичките му подробности. Прави впечатление, че чифликът на дядо Хаджи Боне Петров – около 1100 дка през 1896 г.,
според търга на БНБ към 1928 г. е вече 2650 дка. Отговорът се намира пак в
Централния държавен архив: около 400 крепостни акта и десетки продавателни записи на името на Фердинанд свидетелстват за създаване и разширяване
на чифлиците “Кричим” и “Врана” чрез купуване на съседни ниви – по декар,
по два, по десет. Остава големият въпрос – за характера на интендантството,
който най-дълго ще бъде тема за “дебат”. Пламен Цветков (р. 1951, историк)
обяснява интендантството като иконома на царя, който управлява цивилната
листа. А цивилната листа е заплатата на държавния глава, която се гласува
всяка година от НС. Парламентът не разпорежда как да се прави това. Царят
харчи тези средства за изпълнение на функциите, но може да придобива и
имоти, обяснява проф. Цветков. Казус за историци и юристи. През 1886 г. абдикира княз Александър Батенберг (1857 – 1893), който междувременно е
придобил 8 имота в България, като сред тях са мястото в Евксиноград, където
започва да строи сграда, и дворецът в центъра на София. Всички те се стопанисват от интендантството, което е създадено още през 1879 г. След абдикацията на княза парламентът по предложение на правителството решава държавата да изкупи имотите на интендантството и да изпрати парите на Александър
Батенберг в чужбина, което и става. Ако интендантството е било държавна
структура и имотите принадлежат на държавата, както твърди левицата, на
какво основание е обезщетен княз Батенберг? Този историко-политически
факт, документиран черно на бяло, не доказва ли, че интендантството не е
могло да придобива собственост за себе си? Списъкът на имуществото, описано през септември 1946 г. като “лични имоти на бившия цар”, във Фонд 188,
опис 1, архивна единица 703 на ЦДА включва: – Дворец “Кричим” – постройки 2384 кв. м, ниви 371 дка лично на бившия цар, Дворец “Ситняково” – постройки 1381 кв. м лично на бившия цар, мястото на самоковската община –
162

Дворец “Саръ гьол” – постройка 564 кв. м лично на бившия цар, мястото –
държавно – Хижа “Овнарско” – постройка 282 кв. м лично на бившия цар,
мястото на говедарската община – Хижа “Среден нос” – постройка 50 кв. м
лично на бившия цар, мястото на говедарската община – Остров “Св. Тома” –
остров от 3 дка в созополското землище до устието на р. Ропотамо лично на
бившия цар, Далян “Христос” – Созопол, 12 дка лично на бившия цар, Царска
Бистрица  – 12 хил. дка лично на бившия цар, “Соколец” – гора с ливади  –
22 дка лично на бившия цар, Евксиноград – лозе от 6,09 дка и лозе от 10,46 дка,
закупени от Фердинанд, “Врана”  – имение (стопанство) 2650 дка, ниви 5,5 дка
лично на бившия цар, София – Интендантство – двуетажна сграда, находяща
се на ъгъла на улиците “Московска” и “Париж”, закупена от Фердинанд на
публичен търг през 1912 г., Дворец “Баня” – постройка 355 кв. м, незастроено
пространство 9,75 дка и гараж 90 кв. м лично на бившия цар.”

В книгата “Истината за царските имоти в България”, публикувана през
2011 г. Димитър Гочев, Емил Георгиев и Ивайло Шалафов пишат: “След Втората световна война в България се установява диктатура от сталински тип.
Комунистическият режим национализира частната собственост на стотици
хиляди. Сред тях са и имотите на българските царе Фердинанд І и Борис ІІІ и
на техните наследници. След рухването на комунизма собствеността е реституирана, а правата и свободите на всички граждани – възстановени. Но казусът с царските имоти се превръща в повод за партийни игри, клеветнически
кампании и откровени фалшификации”.

Милен Велчев и външния дълг. На 11.11.2011 г. Симеон Дянков
(р. 1970, финансов министър) заявява в парламента: “Ако сделката по превалутирането на външния дълг от долари в евро през 2002 – 2003 г. не беше
осъществена, България би изплатила по-евтино дълга си. Отчетените допълнителни положителни ефекти по времето на тази сделка не са съизмерими с
негативните финансови резултати от направената размяна”. Сделката по трансформацията на дълга е осъществена по време на правителството на Симеон
Сакскобургготски под настойчивия натиск на финансовия министър Милен
Велчев (р. 1966) и заместника му Красимир Катев (р. 1968). Още тогава редица икономисти предупреждават, че тя е неизгодна за България и само разсрочва плащанията в бъдеще време, извън мандата на правителството. Има
и подозрения за комисиони, които са разпределени между консултантите от
кръга около сина на Симеон – Кирил Сакскобургготски, и финансовия министър Велчев. НС възлага (април 2010 г.) на Дянков да извърши проверка на
сделката. Избран е независим външен консултант, чийто основен извод е: “Реализираните замени през този период на част от българския външен дълг не
намаляват размера на плащанията по дълга, а водят само до формално намаляване на главницата и изтикване във времето на общото плащане. В резултат на
163

замяната на брейди облигации с глобални облигации е реализирана загуба в
размер на около 1 млрд. лв.”. По повод на твърдението от времето на сделката,
че тя ще допринесе за подобряване на кредитния рейтинг на България, анализът посочва, че сравнението с изменението на кредитния рейтинг на Румъния
за същия период не подкрепя тази теза.

“Петрол“ АД е българско акционерно дружество с предмет на дейност съхранение, транспорт и продажба на горива. Има над 500 бензиностанции под марката “Петрол“ АД, равномерно разпределени в цялата страна.
Компанията има и 3 петролни пристанищни терминала. Дъщерни дружества
на “Петрол“ АД са “Нафтекс Петрол“ ЕООД, “Петрол Транс Експрес“ ЕООД
и “Петрол Техника“ ЕООД. Собственост е на акционерно дружество “Петрол
Холдинг“ с акционери Митко Събев (р. 1961, бизнесмен, инженер) (47,5%) и
Кирсан Илюмжинов (р. 1962, руски политик и международен спортен деятел)
(52,5%). Дружеството е основано на 01.04.1932 г. от компании в петролната
индустрия. Няколко години след деветосептемврийския преврат от различните частни и акционерни дружества е създадено снабдително предприятие
“Петрол“ АД. През 1986 г. то се преобразува в комбинат “Петрол“ АД. След
10.11.1989 г. “Петрол“ става отново акционерно дружество. Мажоритарният
пакет акции е продаден от държавата през 1999 г. на Международен консорциум “България“, който е воден от “Нафтекс България Холдинг“ АД и включва
още OMV (Австрия) и “Петрол Холдинг Груп“ АД. Впоследствие “Нафтекс
България Холдинг“ АД изкупува дяловете на останалите участници в консорциума. Денис Ершов (р. 1966, инженер, роден в Русия, гражданин на Литва) –
бивш зам.-председател на една от най-големите фирми износители на руски
суров петрол, създава групата “Нафтекс” през 1991 г. Той е член на “Нафтекс
България Холдинг“ АД и член на Надзорния съвет на “Петрол” АД. След серия скандали той е обвинен в длъжностно присвояване (заедно с бившия финансов директор на “Петрол” АД Цветан Димитров (р. 1974)) на 1,093 млн. лв.
от “Петрол АД”. На 19.06.2012 г. Кирсан Илюмжинов (бивш президент на
Република Калмикия, председател на Международната федерация по шахмат
и член на партията на Владимир Путин “Единна Русия”) изкупува дяловете
на Александър Мелник и Денис Ершов в компанията. Друг интересен факт
за Ершов е, че той е човекът, изгонен от България заедно с Майкъл Чорни
и още трима руснаци под давление на ЦРУ с мотив, че е заплаха за националната сигурност, а след обжалване забраната му е отменена през 2004 г. С
Денис Ершов и Митко Събев се свързва Инвестбанк (бивша Нефтинвестбанк
и Международна православна банка), наричана ”Банката на митрополити и
генерали”. Днес тя е АД и се управлява от Петя Славова (р. 1961), считана за
една от най-богатите жени в България. Тя е бивша съпруга на Събев, със силни
бизнесинтереси в сферата на туризма. Фирмата и� “Феста Холдинг” притежава
164

множество хотели в София и по Черноморието. Търгува с луксозно вино и друг
алкохол. Митко Събев е съучредител и управител на “Феста холдинг“. Бил е
също така изпълнителен директор на “Юкос Петролеум България“ АД и председател на Надзорния съвет на “Нафтекс България холдинг“ АД. Председател
е на Надзорния съвет на “Евробанк“ АД от 2003-та до 2005 г. Понастоящем
е председател на Съвета на директорите на “Петрол Холдинг“ АД, както и
председател на Надзорния съвет на “Петрол“ АД. От 2006 г. е председател
на Съвета на директорите на бургаския “Черноморец”. За него Денис Ершов
емоционално казва: ”През юни 2010 г. аз научих, че Събев е “крадец“, малко
по-късно разбрах, че той краде пари не само от собствена ни компания, но и от
“Черноморец“. Изявлението не се приема много сериозно, тъй като враждата
между двамата е общоизвестна.

Цветелина Бориславова. Понастоящем Цветелина (Цветанка) Борис­
лавова Карагьозова (р. 1958) е български предприемач, от май 2011 г. – основен акционер (49,99%) и председател на Надзорния съвет на “Българско-американска кредитна банка“ АД с капитал около 26,7 млн. лв. Тя е най-влиятелната жена у нас през 2012 г. според сп. Forbes България. През 2013 г. остава
на трето място след Йорданка Фандъкова (51 г., кмет на София) и Кристалина
Георгиева (60 г., еврокомисар по бедствията и кризите), но те са политици.
Баща и� Борислав Карагьозов е служител на Първо главно управление на ДС и
работи като материалноотговорно техническо лице към български посолства.
След завършването на образованието си (философия и икономика) Бориславова
известно време работи във външнотърговско дружество “Инко“ – една от фирмите-филиали на научно-техническо разузнаване (основана със секретна заповед № 234 на МС от 08.04.1975 г., като името и� идва от първите срички на
официалното наименование “Индустриално коопериране”). След това отговаря за Балканите в европейската фирма Spea – една от първите в света компании
за производство на тестово оборудване за електроника. Впоследствие работи
в стопанско обединение “Гъвкави автоматизирани производствени системи“
(ГАПС). През 1989 г. го напуска и започва частен бизнес. Появява се фирмата
“Трол“ АД, дружество, което е официално представителство на България за
Лихтенщайн. През 1992 г. с Бойко Борисов стават съсобственици на фирма
“ИПОН – 2“ ООД. Участва и в “Ай Ти Пи – България“ ЕООД – собственик и
управител; “Интерпрайм тобако“ ООД – съдружник и управител; “Сириус 2“
ООД (рег. 1996) – съсобственик с Бойко Борисов, управител е Серги Любенов;
“Цебра“ ООД (рег. 1998) – съдружник с Румен Николов и Живко Делчев, управител е Бойко Борисов; “Прахайм“ ООД – Червен бряг – съуправител и др.
През 1997 г. джипът и� е взривен, но тя оцелява. От 2004 г. Бориславова е в
“Стопанска инвестиционна банка“ (Сибанк) като председател на Надзорния
съвет, член на Надзорния съвет и на УС. От 2005 г. заедно с Васил Симов
165

(р. 1958, икономист) и Антон Андонов оглавяват банката. Симов е в УС на
банката до 2010 г. Малко по-късно Бориславова решава да удвои акциите си и
взема участие в друго интересно дружество – “Ти Би Ай България“ АД, освен
със свои акции, и с такива на Сибанк. Става акционер чрез банката на 4% от
акциите на дружеството с внесен капитал 1 812 158 лв. Дружеството е израелско, а общият му капитал възлиза на около 47 млн. лв. През октомви 2006 г.
го напуска като колективен орган на управление и оставя само Сибанк като
акционер. През 2006 г. с решение №518 на МС от 14.07.06 г. Бориславова е
назначена за почетен консул в Исландия. През 2005 г. тя основава инвестиционното дружество Clever Synergies Investment Fund (CSIF) понастоящем с капитал 88 млн. лв. Фондация “Тип-Пойнт“ е регистрирана през 2006 г., изпълнителни директори са Светослав Божилов (р. 1965, финансист) и Цветелина
Бориславова, а членове на колективния орган на управлението са Александър
Божков и Иван Кръстев. В началото на 2009 г. Бориславова продава част от
дела си в Сибанк на Novator Finance Bulgaria, Люксембург, собственост на
исландеца Тор Бьорголфсон, като запазва миноритарно участие и остава председател на Надзорния съвет на банката. Сделката и� донася 140 млн. лв. След
07.12.2010 г. белгийската КВС получава пълен контрол над Сибанк. Сделката
е за малко над 141 млн. лв. и оценява една акция на 110,49 лв., или малко над
877 млн. лв. за цялата банка. CSIF се свързва с обществени поръчки в сектор енергетика, изграждане на ВЕЦ, ТЕЦ, соларни паркове, на възобновяеми
енергийни източници (ВЕИ) и т.нар. “зелена енергия“.

Огнян Донев. Приятелският кръг Огнян Донев (р. 1957, икономист),
Любомир Павлов (р. 1957, психотерапевт, политик и бизнесмен) и Венцислав
Стоев (р. 1960, юрист) се впуска в бизнеса със здравеопазване през 1997 г.
Тогава с тях е и служебният премиер Стефан Софиянски, който осигурява
политическата подкрепа. През март 1999 г. Огнян Донев приватизира общинското дружество “Софийски аптеки“ чрез РМД. Предложената от него цена
е 3 млрд. лв. 10-те%, които трябва да бъдат платени веднага, са осигурени с
кредит от Общинска банка на Любомир Павлов. Останалото е платено с компенсатони записи. Конкурент в процедурата е дружеството “Фарма комерс“,
което предлага 7,075 млрд. неденоминирани лв., платими в брой. Софиянски
игнорира “Фарма комерс“ с довода, че не е съгласен “Софийски аптеки“ да се
продават на едно юридическо лице, което да създаде монопол. Представители
на “Фарма комерс“ го обвиняват, че е поискал подкуп от 2 млрд. лв. за продажбата на 34 аптеки. В процеса на търга РМД-то е принудено да увеличи предлаганата цена до 8 млрд. лв. Плащането е извършено с компенсаторни записи
по 0,17 лв., т.е. в крайна сметка са платени общо 1 360 000 лв. При това само
застроената площ на аптеките, които се намират на ключови места в София,
надхвърля 5 хил. кв. м През януари 2001 г. Огнян Донев и компания привати166

зират 64% от най-големия фармацевтичен производител “Софарма“ за 24 млн.
щатски долара. Купувач на “Софарма“ е регистрираното специално за целта
дружество “Елфарма“, което осигурява парите със заем от Булбанк, предоставяйки гаранции от фирми с общинско участие (БКС “Средец”, “Софстрой” и
“Софийски аптеки”). Според оценки от онова време “Софарма“ има отлични
финансови резултати и солидна позиция на местния пазар. За 1998 г. печалбата и� е 23 млн. лв., а за следващата 1999 г., когато за първи път е приватизирана,
е 12 млн. лв. По сметките на предприятието са налични около 10 млн. щатски
долара. Дружеството има да получава 26 млн. щатски долара от клиенти, а
от своя страна няма дългосрочни задължения. АП се съгласява чрез включена клауза в приватизационния договор да се прехвърли дългът на “Елфарма“
(24 млн. щатски долара) от купувача на купуваното предприятие (“Софарма“),
т.е. сделката на практика се изплаща с активите на “Софарма“ и приватизаторите не влагат никакви собствени средства. Следва обичайното увеличаване
на капитала и игнориране на миноритарните собственици. През 2006 г. прокуратурата започва проверка, след като става ясно, че за 4 месеца близо 62%
от акциите на “Елфарма“ в “Софарма“ са продадени, при това на цена, 8 пъти
по-ниска от реалната. Купувач са 3 фирми, пряко свързани с Огнян Донев
(“Телсо“ АД, “София“ АД и “Телекомплект“). От упражнението с продажба
на акции за по 1 лв. при обявена борсова цена от 9,30 лв. на акция хазната
е ощетена с около 40 млн. лв. от данък печалба на фирмата-продавач. През
юни 2002 г. Огнян Донев и приятели приватизират и “Фармахим холдинг“,
като “Софарма“ придобива 100% от капитала на холдинга и 45,89% от капитала на Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ).
Цената на сделката за “Фармахим“ е 9,2 млн. лв. Според клауза в приватизационния договор предметът на дейност на дружеството трябва да се запази за
3 години – напълно достатъчно време за прехвърляне към “Софарма“ на собствеността на всички регистрирани марки в други страни. Така Донев затваря
кръга – “Софарма“ – производство, “Софарма трейдинг“ – търговец на едро,
“Софарма аптеки“ – търговец на дребно чрез “Сейба“, “Санита“, “Софийски
аптеки“ и няколко франчайзинга, здравноосигурителни фондове “Доверие“
и “Медико 21“, права за доставката на медицинската апаратура на General
Electric и председателство на настоятелството на Медицински университет в
София.

Любомир Павлов. По данни на в. “Дневник”: “Любомир Владимиров
Павлов е бил е член на профсъюз “Подкрепа” на д-р Константин Тренчев.
През 1990 г. е председател на издателския синдикат на започналия да излиза
в началото на същата година в. “Демокрация”. От 1991-ва до 1997 г. е ръководител, а после член на “Агенция Демокрация” ЕООД, която изготвя и разпространява същия вестник. Заедно със Стоян Ганев и сегашния председател
167

на Българската стопанска камара Божидар Данев е създател през 1990 г. на
партия Обединен демократичен център (ОДЦ), на която е бил съпредседател.
От 1993 г. ОДЦ се преименува на Обединен християндемократически център
(ОХДЦ). В тази партия Любомир Павлов е секретар, а от март 1996 г. е заместник-председател заедно с Александър Божков и Евгени Чачев. На този пост
в ОХДЦ е преизбран през ноември 1997 г. Членува в СДС от създаването му.
Депутат е в 36-ото НС (ноември 1991 – октомври 1994) от листата на СДС.
На 02.04.1992 г. внася в парламента първия проект за отваряне на архивите
на бившата ДС, подписан от общо 52-ма депутати от СДС, сред които Асен
Мичковски, Маргарит Мицев, Едвин Сугарев и др. Не успява да стане депутат
в 37-ото НС, защото го засяга изискването за чисто минало, залегнало в устава
на СДС. Организатор е на предизборните кампании на Стефан Софиянски за
кмет на София през 1995-та и 1999 г. Член е на партия Съюз на свободните
демократи (ССД) с политически лидер Стефан Софиянски. Павлов е един от
създателите на радиостанция и в. “Експрес” чрез дружеството си “Експрес”
АД, регистрирано през 1993 г. През 1996 г. е член на Съвета на директорите
заедно със Захари Нанев Желязков на “Общинска застрахователна компания”
АД. Изпълнителен директор е на фондация “Проф. Владимир Павлов”, основана през юли 2003 г. В нейното ръководство са още Владимир Спиридонов
Павлов и Юлий Павлов. Първо е прокурист, от юли 1996 г. е председател на
Управителния съвет на Столична общинска банка, а от август 1997 г. е председател на Надзорния и� съвет. Банката обслужва първия общински облигационен заем в България на обща стойност 50 млн. евро, който Столичната община
емитира през юни 1999 г. Книжата са изкупени за броени часове на борсата
в Люксембург. През декември 2003 г. съпругата му Диляна Грозданова съобщава, че Любомир Павлов е заплашван от Венцислав Стефанов, президент на
ФК “Славия”, за да бъде спряна атаката срещу общинска фирма “Софийски
имоти” по повод на сделка в Южния парк. Тогава са заплашвани и семействата на Надежда Михайлова, председател на СДС, и на кмета на София Стефан
Софиянски. НСБОП предприема разследване, а Павлов изразява готовност да
се подложи на детектора на лъжата и да предостави разпечатка от телефонния разговор, в който е бил заплашван. През март 2004 г. председателят на
СОС Владимир Кисьов заявява, че до 2 месеца в общинския съвет ще бъде
внесено предложение за продажба на акциите на общината в Общинска банка
(Столичната община държи в нея 67%, а останалите са собственост на столични фирми, нефизически лица и общини). В края на юли 2004 г. СОС решава
да не продава целия си акционерен пакет в Общинската банка. В началото на
ноември 2004 г. става ясно, че СОС има намерение да продаде само 15% от
акциите си, към които интерес проявяват ЕБВР – германска банка и френската финансова групировка “ДЕКСИА”. На 2 и 3 ноември същата година по
време на Инвестиционния форум за Югоизточна Европа в София Любомир
168

Павлов заявява, че банката ще започне преговори с финансови институции и
общински власти в Македония, Сърбия, Черна гора и Албания за разкриване
на офиси на Общинската банка в тези държави. На 10.01.2005 г. Любомир
Павлов кани с официално писмо ръководствата на всички политически групи
в СОС, за да ги запознае с акционерното участие в банката. Отзовава се единствено председателят на групата на ССД Радослав Кацаров. На 13.01.2005 г.
СОС гласува предложението на Постоянната комисия по стопанска политика
и общинска собственост да се открие процедура за продажба на притежавания от Столична община и едноличните общински търговски дружества пакет
от 80,5% акции от капитала на Общинската банка. Против това са Стефан
Софиянски и Любомир Павлов, които искат общината да запази позицията
в банката. След гласуването шестима общински съветници (Пламен Илиев,
Орлин Иванов, Стефан Ботев, Славчо Шалев, Румяна Ангелова и Атанас
Медникаров) от ССД се отцепват и създават нова група – Демократи за София,
с председател на групата Пламен Илиев. Те заявяват, че не напускат партията
ССД, застават твърдо зад нейния лидер Стефан Софиянски и ще го подкрепят
в работата му като столичен кмет. На 17 януари Пламен Илиев заявява, че
Павлов му е оказвал натиск да оттегли подписа си от докладната за начина за
продажба на Общинска банка. Същия ден в пресата се тиражира информация,
че повечето общински дружества са продали акциите си в банката през декември 2004 г. без знанието на общинския съвет. На 20 януари Любомир Павлов
е задържан за 72 часа в Столичната следствена служба с повдигнато към него
обвинение за безстопанственост при управлението на банката. Заедно с него е
задържан и изпълнителния директор на банката Васил Пиралков. След задържането Павлов е отстранен от длъжност.

Новите промени в собствеността на “Труд” и “24 часа”. Любомир
Павлов и Огнян Донев (“Медийна група България Холдинг”) са българските
партньори на “БГ Приватинвест”, която през декември 2010 г. изкупува всички активи на германската Westdeutsche Allgemeine Zeitung Mediagroup (издател на вестниците “Труд”, “24 часа” и “168 часа”) в България. От австрийска
страна партньори са Христо Грозев, Даниел Руц и Карл Хабсбург. В началото на 2011 г. Христо Грозев обвинява Донев и Павлов, че се опитват да му
откраднат контрола върху пресгрупата, след като без неговото съгласие са
сменили собствеността върху мажоритарния дял във фирмата. Комисията за
защита на конкуренцията разрешава на Огнян Донев и Любомир Павлов да
придобият пряко контрола в групата. Христо Грозев и Карл Хабсбург твърдят, че чрез покупката на вестниците “Труд” и “24 часа” Любомир Павлов и
Огнян Донев са изпрали пари, придобити от престъпна дейност. Те провеждат
частно разследване, което показва, че Любомир Павлов е изпирал огромни
суми през офшорки в Кипър след продажбата на Общинска банка. Така на
169

12.06.2012 г. срещу Любомир Павлов са повдигнати три обвинения – за пране
на пари, за документна измама и за използване на документ с невярно съдържание. Съдружникът му Огнян Донев е обвинен само в пране на пари. В края
на 2012 г. фирмата на Венелина Гочева “Про нюз България” АД дава заем от
11,7 млн. лв. на Огнян Донев и Любомир Павлов, мажоритарни собственици
на “Медийна група България Холдинг”, като в замяна те ипотекират сградата
на Полиграфическия комбинат и земята под него. “Медийна група България
Холдинг” сключва и договор за кредит от 25 млн. евро с “Уникредит Булбанк”.
На 21.12.2013 г. Инвестбанк на Петя Славова (председател на Надзорния съвет) придобива “Вестникарска група България” (специализирана в извършването на издателски услуги за вестници и списания на издателствата “Медиа
Холдинг” АД, “168 часа” ЕООД, “Издателство за списания Медиа” ЕООД,
“Медиа Партнер” ЕООД, “Пресгрупа Утро” ЕООД, “Български фермер” ООД
и Книгоиздателска къща “Труд”) с изпълнителен директор Венелина Гочева.
През март 2013 г. прокуратурата се произнася, че няма достатъчно доказателства за даване на двамата бизнесмени на съд. На 30.04.2013 г. “Про нюз
България” АД купува “Медийна група България Холдинг”. В ръководството на
новия собственик са Венелина Гочева (бивш главен редактор на в. “24 часа”,
която на 03.09.2012 г. поема управлението на “Медийна група България
Холдинг”, а дотогава е вицепрезидент) и представители на две адвокатски
кантори – Ангел Ризов (от “Камбуров и партньори”) и Мариус Величков (от
“Джингов, Гугински, Кючуков и Величков”).

Петя Славова, която вече два пъти споменавам, е една красива бизнесдама с икономическо образование. Тя сама разказва за себе си в интервю на
Ваня Шекерова за EVA.bg: “На 13.06.1991 г. регистрирахме “Феста” ООД –
бяхме трима съдружници. Започнахме с голям ентусиазъм и с кредит, който
получих на едноличната си фирма, да внасяме детски дрехи от Дубай. През
1993-та останахме двама съдружници – аз и Митко Събев. В годините сме се
занимавали с много неща – метали, износ на вина и бренди, дистрибуция на
горива… Много е трудно една частна фирма да определи облика си. Митко
Събев е много трудолюбив човек, бих казала работохолик. Надявам се и той
да е доволен от нашето партньорство… През 1996-та се създаде “Нафтекс”
и “Феста” имаше 25% участие. Г-н Събев стана изпълнителен директор на
“Нафтекс”, а аз – на “Феста” АД. “Феста холдинг” участва в няколко успешни приватизационни сделки в годините. През 2000 г. приключихме нашите
партньорски отношения. “Феста холдинг” е дружество, което е собственик
на акции и дялове в 8 дъщерни дружества… През декември 1996 г. “Феста”
закупи мажоритарен пакет акции от МОБ “Св. Никола”. Аз бях управляващ
съдружник във фирмата и затова станах член на УС на банката. Имаше огромни проблеми около нея през 1997-ма, но затова още повече я заобичах.
170

Смятам, че банкирането ми импонира, защото имам самочувствието, че мога
да разбирам един проблем, ясно да го дефинирам, да намеря решение и да
осигуря парите за реализация на един проект… Смятам, че съм достигнала
нивото да правя бизнес по този начин и през 2002-ра “Феста холдинг” закупи
мажоритарен пакет акции на Инвестбанк… Заемането на определена позиция
в банка невинаги те прави банкер. Смисълът на банкирането е не само да убедиш хората да поверят парите си на изгодна лихва, а най-вече да прецениш в
какъв бизнес да инвестираш тези пари. Смятам, че се справям добре с това...
Делфинариумът във Варна е част от бизнеса ми. Собственост е на “Феста
холдинг” от 1999 г. Още оттогава искам да му направя разширение, тъй като е
строен преди 17 години и липсват басейни за родилките и болните животни.
Роди се малко делфинче Пепи и почина след една година. Животните са толкова емоционални и интелигентни, трудно ми е да опиша как реагираха тогава.
Вместо обичайното цвърчене, с което посрещаха хората, които се грижат за
тях, в семейството се възцари гробна тишина. Имаха дори обриви на нервна
почва…Стремежът ми винаги е бил да имам собствен почерк в бизнеса, което
означава освен красив външен вид, продуктът да има и качество.

Държавно издателство „Народна просвета” (наречено така 3 години по-късно) е създадено към Министерството на народното просвещение
с Постановление на МС № 57 от 02.02.1945 г., одобрено на 15.02.1945 г. с
Указ № 41 на регентите на България. След 10.11.1989 г. то е управлявано от
Цвета Попова (1989 – 1997), Румен Евтимов (1997 – 1998) и Кристин Киркова
(1998 – 2000). Последната проявява съмнителния талант да доведе предприятие, издаващо около 150 учебника и два пъти повече учебни помагала – всички те с гарантиран пазар, независимо от качеството и цената до границата на
фалита. Сега, години по-късно, вече на всички е известно, че тогава това е
стандартна предприватизационна практика. Към придобиването на държавното издателство, гарантиращо по онова време сигурни и огромни печалби, проя­
вяват интерес редица издатели и политици. Най-находчива се оказва бившата
поетеса, вече издателка, Йовка Колева Томова (р. 1968), снаха на тогавашния
председател на СЕМ – Александър Томов (р. 1944, писател). Според запознати
през 1999 г. издателството е приватизирано по всички „правила”, характерни
за времето на Иван Костов – РМД, плащания с компесаторни бонове, промени на капитала с цел елиминиране на дребните акционери. В резултат главен
акционер остава Йовка Томова – 46% (председател на Съвета на директорите
и в момента), а останалите са Радост Владимирова – 18% (тя притежава и издателство “Рива”), Марияна Христова – 18% (акционер и управител на “Нова
Тимкомпакт” АД), и Стефка Иванова – 18%. По примера на БСП (приписала
си историята на БКП) новосъздаденото „Просвета – София” АД без свян си
присвоява цялата история на бившето държавно издателство, по съвмести171

телство издавало всички значими научни и педагогически трудове в страната
до 1989 г. и значителна част от тях до 1999 г. В излъсканата история на издателството удобно е пропусната справката по дело от 1990 г. за икономическата катастрофа на БКП, която установява, че през периода 1976 – 1989 г. от
различни агенции и издателства, вкл. „Народна просвета“, Тодор Живков е
получил хонорар в размер на 1 895 009 лв. В справката не влизат авторските
хонорари на първия секретар от 1956-та до 1976 г., тъй като не са запазени документи. Страхотен повод за историческа гордост! И до днес се прави всичко
възможно старият авторитет на „Просвета” да бъде запазен с цел по-лесно
печелене на оспорваните вече конкурси за учебници. Никъде в интернет не
може да се намерят следи от приватизационната сделка. Трудно се откриват
такива и документално. Съветът на директорите в момента се състои от Йовка
Колева Томова, Ивайло Христов Аловски, Любомир Христов Илиев, Надежда Иванова Попова-Стоянова и небезизвестния бивш зам.-главен редактор на
„Труд” Никола Димитров Кицевски. Главен редактор на издателството от 8
години е София Димитрова. И тук историята е „стандартна”. Преди това тя
работи 12 години в МОН, като през последните ръководи дирекцията за учебниците. Запознати си спомнят за интересни детайли, свързващи държавната
служителка с частното издателство. При последните (до момента) конкурси
за одобряване на нови учебници от 1-ви до 4-ти клас тя назначава удобни
5-член­ни комисии, съставени само от нейни подчинени начални учители, някои от които са без висше образование (вместо обичайните за такива случаи
авторитетни независими учени, които държат на името и оценките си). Избухва скандал и във връзка с недоглеждане от страна на Димитрова, довело до
вмъкването в учебниците на бели полета, предназначени за ръчно попълване.
Това води до негодност за многократна употреба, т.е. до сериозно увеличаване на продажбите. София Димитрова допуска и практиката издателска група
от свързани фирми да участва в конкретен конкурс с повече от един проект
за учебник, което е некоректно и от законова, и от етична гледна точка (не е
известен друг такъв случай в световната практика). В наши дни бизнесдамата
Йовка Томова е прекръстена на Йоана. Тя запазва фамилията си и след бур­
ния разрив с Александър Томов. Той се случва, след като Томов се изказва
отрицателно за Костов и бива брутално нахокан по телефона от снаха си. По
това време писателят е на заплата в издателството, но бива светкавично уволнен. Тогава си позволява няколко интервюта, в които я изобличава като жена,
потискала сина му Роман Томов и до някаква степен виновна за неговото самоубийство. Заявява, че не желае тя да носи името му. От своя страна Йовка
Томова му забранява да вижда внучето си.

Завод “Арсенал” в Казанлък е приватизиран от РМД “Арсенал 2000”
през 1999 г. В Надзорния съвет са изпълнителният директор Николай Ибушев
172

(р. 1949, инженер) и шефовете на двата синдиката КНСБ и КТ “Подкрепа”
Атанас Бозов и Боян Белчев. РМД “Арсенал 2000” става собственик на 51% от
капитала срещу 2,1 млн. щатски долара, които трябва да се изплатят за 10 години. Поредният подарък! В активите на продаваните военни заводи не се включват готова продукция, части, заготовки, суровини и материали за около 80 млн.
щатски долара. Агент по приватизационната сделка за “Арсенал”, а и на някои
други заводи от ВПК, е Брибанк, контролирана от Славчо Христов. По познатата схема няколко месеца след подписване на приватизационния договор по
предложение на Ибушев се решава да се увеличи капиталът на дружеството от
73 623 акции на 1 546 000. Около 465 хил. акции са продадени на т.нар. външен акционер – офшорна фирма с неизвестен собственик и капитал. Останалите са поделени между шефовете в Надзорния и Управителния съвет на РМД
“Арсенал 2000”. Говори се за връзки между Николай Ибушев и Александър
Божков, който заявява: “Вие какво си мислите, и ние искаме да продадем компанията на стратегически инвеститор, но няма кандидати”. Експерти твърдят,
че поне две големи компании – една западноевропейска и една отвъдокеанска,
са искали да купят “Арсенал”. Дълги години държавата не получава никакви
дивиденти, тъй като дружеството или не отчита голяма печалба, или по решение на Общото събрание тя се инвестира в производството. През 2001 г.
дружеството на новите акционери придобива още 13% от акциите на завода
и държавата остава само с 36% капитал. През 2005 г. тя прави първия опит да
продаде своя дял в “Арсенал” на борсата, но цената от 55 млн. лв. не допада
на потенциалните купувачи, между които и РМД “Арсенал 2000”. “Пускането
на пакета на борсата е грешка, защото не се знае какъв собственик ще влезе
в дружеството”, възразява изпълнителният директор на дружеството Николай
Ибушев. Сделката става факт 6 години по-късно, през 2011 г., но на многократно по-ниска цена от 15,1 млн. лв. за 769 180 акции, или 35,78% от капитала. РМД “Арсенал 2000” вече е пълновластен собственик. Приватизацията е
разследвана от Комисията за борба с корупцията по високите етажи на властта
в парламента. “Ще разследваме приватизацията на военния завод в Казанлък
и всички анекси към основния договор, включително и продажбата на последните държавни дялове”, обявява през октомври 2012 г. председателят на комисията Яне Янев. Нищо не се получава. Понастоящем “Арсенал” има сериозни
затруднения и малко поръчки. Между 2 и 3 хиляди от около 5500 служители
са пратени по домовете им. “Така се надяваме да спасим положението и да не
се стига до съкращения”, казва синдикалният лидер от КНСБ Атанас Бозов.
Според него останалите работници, които не са в отпуск, работят на четиричасов работен ден.

ДЗУ Стара Загора. Когато през 1991 г. активите на Завода за дискови
запаметяващи устройства (ДЗУ) в Стара Загора (основан през 1968 г. с ос173

новна дейност производство на дискови запаметяващи устройства, основни
възли и компоненти за тях) още не са източени напълно чрез задграничните
му фирми, печалбата за периода 1971-1990 г. е 5,5 млрд. лв. по данни на генералния директор Рафаел Саркисян. Кредитната задлъжнялост към 1991-ва
е 336 млн. лв. През 1999 г. основният кредитор на предприятието – виенската
Central Vexel kreditbank, вече е предложил няколко пъти схеми за погасяване на дълга срещу собственост в ДЗУ. В крайна сметка през 1999 г. 48% от
комбината са купени от унгарската фирма “Видеотон“ за 100 хил. германски
марки. Унгарците искат и опрощаване на задълженията по Закона за уреждане на несъбираемите кредити (ЗУНК), които са 15 млн. щатски долара, както
и редуциране на дълга към Булбанк (наследила БВТБ) в размер на 50 млн.
до 10-15 млн. щатски долара. През 1999 г. лицензът за производството на дискове е отнет след задържане на пиратска продукция от завода. От 2000 г. в
ДЗУ се рециклират твърди дискове, правят се битови електроуреди и пр., а от
2004-та – и водомери за Германия. Към настоящия момент в завода се произвеждат части за електроавтоматиката, релета, епилатори, контактори и се
шприцоват пластмасови и бакелитови детайли. В края на 2012 г. изпълнителният директор Иван Стаев обявява нетна печалба в размер на 3 млн. лв. за
годината.

“Плама” Плевен. На 05.09.1996 г. кабинетът на Виденов продава 75%
от капитала на “Плама” на “Евроенерджи холдинг” за 61,7 млн. лв. След около
година, на 11.10.1997 г. в. “Капитал” пише: “Схемата с увеличаване на капитала обслужи и купувача на “Плама”. Става дума за увеличение от 7 на 52 млрд.
лв. по решение на Събранието на акционерите, с което изкуствено се намалява държавният дял. “Евроенерджи” твърди, че прави това с апорт на активи.
Кристиан Каршалъков, представителят на държавата, не е наясно какви точно
са те: “Разбрах, че не искат да обясняват за същността на апорта, и не съм
разпитвал повече”. Срещу 61 млн. лв. Атанас Коларов – шефът на “Плама” и
“Евроенерджи”, получава възможността повече от година да събира вземания
на рафинерията и да прехвърля на свое име активи, които още имат някаква
стойност, както и да включва тези на рафинерията в схеми за обезпечаване на
кредитни линии. В много от тях фигурират акции или активи – сгради, научна
база и др., на холдинга “Ангора”, в който “Евроенерджи” има участие. Към
този момент “Плама” дължи над 150 млрд. лв. на кредитори и доставчици.
Над 5,5 млрд. лв. са задълженията на рафинерията към републиканския бюджет и близо 2,6 млн. щатски долара – към Държавния фонд за реконструкция
и развитие (ДФРР). Схемата на “Евроенерджи” за вдигане на капитала обръща нещата – от кредитор с вземане от 9,2 млрд. лв. държавата се превръща
в длъжник на холдинга с над 11 млрд. лв. Следващата стъпка на Коларов е
предложението тя, вместо да внася нужните пари за допълване на капитала,
174

да опрости дълговете на рафинерията към бюджета и ДФРР. Така офшорният
холдинг ликвидира дълговете си към бюджета и ДФРР, променя съотношението между оценката на активите на “Плама” и натрупаните дългове и отлага
обявяването на рафинерията в несъстоятелност. “Осигурява си и по-нататъшното съучастие на държавата в голямата лъжа, наречена приватизацията на
“Плама”, пише в. “Капитал”. През следващата година тогавашният вицепремиер Александър Божков изведнъж започва разпалено да обяснява каква е ролята на “Плама” в българската икономика. Заместниците му Едит Гетова и
Стефан Ставрев посрещат и изпращат кредитори на рафинерията, обикновено
банкери. “За днес е насрочена поредната среща с кредиторите на “Плама” в
Министерството на промишлеността. Зам.-министър Едит Гетова заяви, че ще
присъства и собственикът на “Евроенерджи холдинг”, който и да е той. По
българското законодателство това е Тимоти O’Нийл, уволнен от канадския
си бос Ъруин Брейч, но неосвободен от акционерите на рафинерията. По канадските закони обаче той е просто бивш директор на Gerezon Enterprises Ltd,
собственик на Евроенерджи” засега”, пише в. “Пари” на 08.06.1998 г. През
2001 г. става ясно, че кабинетът на Костов е скрил и друга изгодна оферта на
германската компания FUchs Petro Lube за плевенската рафинерия. Вместо
нея е огласил само предложението на “Плама Консорциум”, който купува комбината, пуска го в действие и след това отново го спира. Вината е стоварена
върху зам.-министър Едит Гетова (в. “Новинар”, 08.02.2001 г.). Тя вече е обвинена в няколко корупционни афери, една от които е далаверата “ЕнгибароваШмид”. Само за година новите собственици натрупват 100 млн. лв. неплатени
задължения към държавата. Към края на 2000 г. в министерствата на икономиката и на финансите, в съда и прокуратурата са складирани томове с документи за рафинерията. Чиновник от кабинета на Костов заявява пред депутати, че
адресът на “Плама консорциум” не е известен. После се оказва, че е подведен
от АП и се извинява с официални писма. През 2000-та и 2001 г. представители
на френската фирма Total Fina Elf  идват 4 пъти в България с предложения за
инвестиции в “Плама”. Иван Костов намира време да се срещне с тях само
веднъж – на 01.06.2001 г., броени дни преди изборите. Новият вицепремиер
Николай Василев заявява, че новото правителство не знае кой е собственикът
на “Плама”. Той казва още: “Казусът “Плама” е типичен пример от най-новата
ни корпоративна история – дружество с неясни собственици, фалшива приватизация, офшорни фирми и неплащане на данъци.”

Красимир Гергов (р. 1961, бизнесмен, завършил Висш институт за физическа култура (ВИФ), твърди, че е завършил и спортна журналистика) е смятан за най-влиятелната личност в рекламния и медийния бизнес в България
и често е обявяван и за монополист. Той консултира и е собственик на някои
от най-големите инвеститори в българския медиен пазар: News Corporation
175

на Рупърт Мърдок (р. 1931, австралийски медиен магнат) – компанията, бивш
собственик на Balkan News Corporation и настоящ на Fox International Channels
Bulgaria (Fox Life, Fox Crime, National Geographic Channel и др.) и Central
European Media Enterprises – холандска компания, която притежава 20 телевизии в 7 държави, собственик на bTV Media Group (bTV, bTV Comedy, bTV
Cinema, bTV Action, Ring.bg). От 2007-ма до 2009 г. е съсобственик на телевизия TV2 след вливането на негово дружество в CTN. По официални данни
продажбата на 80% от ТV2 (сега Pro.bg) носи приходи от над 170 млн. щатски
долара. Гергов е съдружник в “Радиокомпания Си-Джей” ООД – собственик на
радиата N-JOY, Z-Rock, Classic FM, Jazz FM и Melody. Бивш щатен служител е
на ДС – управление “Безопасност и охрана“ (УБО). Неговата “Крес” е основана през 1992 г. като една от първите рекламни и медийни агенции в България.
Тя прави и провежда първите национални промоции на Pepsi, Marlboro, L&M,
Revlon, Cadburry, Grant’s. В периода 1992 – 2000 г. агенцията развива, планира и провежда повече от 400 рекламни кампании, 50 промоции на продажби,
40 кампании по връзки с обществеността. Гергов се свързва още със следните настоящи и бивши фирми: рекламна агенция “Финлаб“ ЕООД, “Номина“
АД, “К консултинг“ ЕАД, “Корект-С“ ЕООД, “Айриш пъбс лимитед“ ЕООД,
“НПС“ ЕООД, “Голф клуб“ ЕООД (голф игрище в с. Равно поле, община Елин
Пелин), “Професионална голф асоциация – професионален спортен клуб“
АД, “Южен голф“ АД. Участва като собственик в “Медиа маркет“ АД, “Парк
плакат“ ООД, “Войс медиа“ ООД, “Пиеро-97“ АД, “Център по маркетинг
мениджмънт“ АД. Обявява себе си за създател българското голф общество.
Собственик е на St. Sofia Golf Club & Spa – голф игрище с 18 дупки до София,
проектирано от Пол Макгинли (световноизвестна голф легенда). Построил е
Blacksearama Golf & Villas – професионално голф игрище от световна класа,
разполагащо с 18 дупки, проектирани от Гари Плеър (р. 1935, южноафриканска голф легенда), както и на Thracian Cliffs Golf & Beach Resort – проектирано
на брега на българското Черноморие, луксозното голф игрище е най-доброто
в портфолиото на Плеър за 2011 г. През 2001-ва основава Българската голф
асоциация, чийто президент е в момента. Говори се, че природозащитници,
сред които Андрей Ковачев (р. 1975, биолог от ПП “Зелените”), обвиняват
Гергов в унищожаването на брега на Калиакра (“Топола” и “Божурец”), където според тях е заличил защитени хабитати и находища на видове. Говори се
за ново игрище, което прави въпреки протестите на местните жители на брега на Приморско. През 2004 г. прокуратурата завежда дело срещу Красимир
Гергов по обвинение, че е предложил 2 записа на заповед на обща стойност
от 425 хил. лв. на Кирил Гоцев (р. 1957), бивш директор на Българската национална телевизия (БНТ) през 2004 г., за да не сключва договор с руската
Video International за закупуване на рекламно време. Делото е заведено по
сигнал на Кеворк Кеврокян (р. 1944, журналист и публицист) до прокурату176

рата. През февруари 2009 г. съдът оправдава Гергов, тъй като става ясно, че
бившият водещ на “Всяка неделя” по всяка вероятност има лични мотиви, за
да притиска рекламния бос – Кеворкян имал претенции към собствеността
на медийната агенция “Пиеро 97” АД, контролирана от Гергов. През 2013 г.
Красимир Гергов придобива рекламната агенция на вече бившия кмет на
Белград и лидер на сръбската Демократическа партия Драган Джилас – Direct
media. Последната е най-голямата компания на рекламния пазар в Сърбия с
приходи от 67 млн. евро (7,75 млрд. динара) и печалба от 3,9 млн. евро през
2012 г. по данни на местните медии. Разполага с около 150 служители в седем
страни и през 2010 г. е сред 30-те водещи компании в Сърбия.

Николай Банев (р. 1959) е мажоритарен собственик на ФИК “АКБ
Форес” ХАД. Твърди, че дава хляб на около 7 хил. души. През далечната
1996 г. успява да получи от чешкия консорциум “Форест-инвест“ 4 млн. долара, с които основава фонд, който да се включи в изкупуването на приватизационни дялове. Следва мащабна рекламна кампания, водеща до придобиване
на приватизационните бонове на над 150 000 граждани. Натрупаният капитал
е около 3 млн. лв. Банев придобива големи дялове в около 35 печеливши предприятия. Общите събрания на фонда се обявяват и провеждат в родопското
с. Бенковски и по понятни причини почти никой не регистрира присъствие.
Това улеснява Банев при повишаването на първоначалния капитал и игнорирането на съдружниците в “АКБ Форес”. Според някои източници холдинговото акционерно дружество в момента притежава акции в около 100 компании
от целия спектър на икономиката – тежка и лека промишленост, услуги, обслужващ сектор и др. Акциите в тези компании са придобити невинаги правомерно и понякога водят до ощетяване на хиляди инвеститори. Сред найуспешните “източвания” на Банев и ФИК “АКБ Форес” ХАД е химическият
завод “Полимери” АД в гр. Девня. Той и ръководството на неговия холдинг
са подсъдими по десетки дела за умишлен банкрут на над 100 приватизирани
предприятия. Срещу Банев са заведени и десетки граждански искове от граждани на Созопол за узурпиране на частно имущество и неправомерното му
използване. Съдебни дела се водят и за неизплатени заплати на работници и
служители в многобройните му фирми. Десетките предприятия, собственост
на АКБ-Форест, са пред фалит. Сред тях са “Полимери” AД – Девня, “Елма” –
Троян, “Декотекс” – Сливен. Като спасителна мярка Николай Банев предприема главоломни съкращения. Това е резултат от дългогодишното слабо управление и световната финансова криза. В края на 2013 г. “Хелио-тур-с” АД, зад
която стои Николай Банев, спира за пореден път да плаща дълговете на държавата по приватизационните си договори. Земята за близо 35 хил. кв. м на къмпинг “Каваците” е обявена на търг. В края на октомври 2012 г. “Хелио-тур-с”
АД губи и къмпинг “Градина”, който е продаден на свързаната с ТИМ фирма
177

“Камп интернешънъл”. Тогава акционерното дружеството дължи на държавата 630 хил. долара, увеличени от лихвите на 1,5 млн. лв. Името на Банев
комично се свързва с некадърно организирания и нелепо провален бизнес форум в Катар през март 2012 г., вследствие на което е освободен министърът на
икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков. Тогава Бойко Борисов
обвинява Трайков, че се е излежавал на плажа вместо да работи по форума.
Сима Владимирова описва чудесно случая във в. “168 часа”: “На летището в
Доха, Катар, от правителствения и допълнителния чартърен самолет на българската делегация се изсипва почти цял клас с деца. Конфузната картинка е
допълнена от две протекли тенекии със саламурено бяло сирене. Домакините
са сащисани от гледката – едно след друго да слизат много деца на различна
възраст. Посрещачите от Катар останали с впечатлението, че това са деца сираци, за които България ще търси помощ. Шейхинята на Катар е известна с
благотворителната си дейност за сираци. Домакините скрили учудването си,
когато разбрали, че децата придружават родителите си. “Това не е добър знак,
защото веднага посещението започва да се приема като несериозно. Ако си
отишъл на екскурзия, домакините ще ти отговорят по същия начин”, разказа участник в делегацията. Според очевидци всеки член на делегацията от
бизнеса е могъл да вземе когото си поиска, стига да плати таксата”. Банев и
съпругата му се явяват на първия ред на форума, изтупани изцяло в лъскаво
бяло и придружени от малкото си момиченце. За сметка на това очакваните
катарски бизнесмени изобщо не идват. Самият Николай Банев интерпретира
нещата така: “Там трябва да влезеш във фамилната среда – ако те не познават
твоята фамилия, начина ти на живот, манталитета ти, няма да ти се доверят.
Аз съм отдавна в региона, от 1997 г. имам офис в Дубай и Абу Даби. Отидох в
Катар като един от малкото хора, които познават психологията в този край…
Плажът беше недовършен, честно казано, а водата – още студена. Министър
Трайков не го видях на плажа. На плажа се разхождаха онези от делегацията,
които трябваше да чакат правителствения самолет, за да си тръгнат”.

Георги Гергов (р. 1956) е бил зооспециалист, но не кой знае какъв. Идва
от Враца и се заселва в Пловдив. В с. Маноле се създава огромна държавна
ферма с 20 хил. свине майки. Гергов се издига от зооспециалист до партиен
секретар, а към 10 ноември вече е директор на свинекомплекса. В началото на
90-те още се води директор, но свинекомплексът на практика е ликвидиран,
няма ни свине майки, ни прасета (изнесени са в Гърция). Оттам се получава съобщение, че идват 4 кораба фураж за свинете, платен от държавата. Но
свине вече няма. Гергов продава фуража изгодно и парите отиват в собствения му джоб. Тези пари му печелят доверие. Започва да тегли заеми от по
100 млн. лв. от банките и постепенно се превръща в голям играч. По данни на
сайта www.agroplovdiv.bg: “На 04.12.2006 г. (понеделник) Георги Гергов вна178

ся искане към Пловдивски окръжен съд (ПОС) с председател Сотир Цацаров
(р. 1966, юрист, в момента главен прокурор на Република България) за назначаване на 3 вещи лица по негов избор (Гиздаков, Хаджиев, Ранделов) за оценяване на имотите му (хотел “Санкт Петербург”, ресторант “Пълдин” и др.),
като апорт в капитала на “Пълдин туринвест” за участие в “Международен
панаир – Пловдив”. На 07.12.2006 г. (светкавично бързо) ПОС възлага на точно тези три вещи лица оценка на това имущество и им определя за това срок
от 1 (един) работен ден – 08.12.2006 г. (петък?). Те, разбира се, се справят
в уникално късия срок и в рамките на деня оценяват имотите на стойност
67 765 100 лв. Само преди няколко години тези имоти са закупени от държавата за няколко милиона лева. Занижената оценка на активите на панаира
(около 3 – 4 пъти) и завишената оценка на апорта (поне 10 пъти) довежда до
придобиване на половината панаир, без да се даде нито лев. На 11.12.2006 г.
(понеделник) ПОС приема оценката на вещите лица без забележки. Техните
протоколите са внесени на същата дата, в която съдът свиква заседание. Това
означава, че съдът знае предварително, че вещите лица ще си свършат работата за един работен ден . В същия ден заседава и Съветът на директорите
на хотел “Санкт Петербург”, в който участват съпругата на Гергов – Величка
Гергова, и сестрата му – Христина Колева. Без да знаят решението на ПОС,
който заседава по-късно, те го приемат и дават съгласие за апортиране на хотела в дружеството “Пълдин туринвест” АД. На следващия ден (12.12.2006 г. –
50-ия рожден ден на Гергов) заседава и Съветът на директорите на “Пълдин
туринвест” АД, който също потвърждава апорта. Същата седмица (в петък,
15.12.2006 г.) заседава и Съветът на директорите на “Международен панаир Пловдив” с председател Корнелия Нинова (р. 1969, политик, тогавашен
зам.-министър), който решава: “Изменя се уставът на дружеството, като
всички решения, изиск­ващи квалифицирано мнозинство от 2/3, се заменят
с обикновено мнозинство от 1/2, увеличава се капиталът на дружеството на
126 150 000 лв. (въпреки че има 3 оценки на активите на панаира, от които най-голямата е над 400 млн. лв.), приема се апорт от 64 810 400 лв., които са точно 49% от новия капитал. На 18.12.2006 г. (понеделник) министър
Румен Овчаров светкавично разглежда всички обстоятелства и взема Решение
РД-21-325/18.12.2006 г., като принципал и собственик на капитала, и приема
увеличението на капитала с апорта на частната фирма. На 19.12.2006 г. изпълнителният директор на панаира Йордан Радев (по същото време съпругата
му Нина Радева (р. 1955) е зам.-министър на Овчаров) внася искане в ПОС
за пререгистрация при новите обстоятелства. ПОС реагира светкавично и на
21.12.2006 г. узаконява сделката с Решение 8263/21.12.2006 г. На 08.01.2007 г.
Съветът на директорите на панаира избира за изпълнителен директор Георги
Гергов в качеството му на представител на “ЦУМ” АД – София. Всичко става
179

за две седмици! Оценката на Международния панаир преди сделката и непаричната вноска на “Пълдин туринвест” АД обаче не са в съотношение 51 към
49%, а 66,03% за държавата и 33,94% за “Пълдин туринвест” АД. Прави се
преизчисление. Решението на правителството начело със Сергей Станишев
(р. 1966), взето на 10.11.2006 г., дава възможност на “Пълдин туринвест” АД
в срок до 30.06.2007 г. да придобие до 48% от панаира, като направи апорти
или внесе необходимите пари. В това решение на МС се казва, че делът на
държавата в “Международен панаир Пловдив” не може да бъде намаляван
под 51%. А това не е спазено, тъй като “Пълдин туринвест” АД получава над
50% и е мажоритарен собственик. На юбилея на Гергов присъстват президентът Георги Първанов, Бойко Борисов – тогава кмет на София, Тошо Тошев
(р. 1942, журналист), Венелина Гочева. На отделна маса са близките до президента интелектуалци, групирани около Иван Гранитски (р. 1953, журналист,
издател, критик, публицист). Тук са и Дража Вълчева (р. 1930, политик, “колила” и “бесила” в Пловдив през годините на БКП), Росен Димов (р. 1957,
ръководител на Апелативна прокуратура), Димитър Ангелов (р. 1966, ръководител на Районна прокуратура, съпругата му е адвокат на Гергов), Андрей
Атанасов (р. 1962, ръководител на Окръжна прокуратура), Сотир Цацаров,
комисар Йордан Кюмюрджиев, комисар Ангел Рангелов (р. 1970), Румен
Петков (р. 1961, политик), Корнелия Нинова, Петър Мутафчиев (р. 1961, политик) и т.н. Другата коронна сделка на Гергов е тази за хотел “Ленинград”,
сега “Санкт Петербург”. Приватизира го чрез класическата схема с РМД за
1,58 млн. щатски долара. Притежава още ЦУМ – София, “Слънчев ден” (акционер), “Пътища” АД – Пловдив, “Евроком България”, “Захарен комбинат
Пловдив”, част от Стария град в Пловдив, фуражни заводи и животновъдни
комплекси.

Людмил Стойков. На 26.10.2011 г. Обединена българска банка (ОББ)
прехвърля на Людмил Стойков (р. 1964, бизнесмен) заводите “Чугунолеене” в
Ихтиман и “Бесттехника тежко машиностроене” в Радомир. Те имат банкови
кредити, които са спрели да обслужват. Преди промените Стойков е барман
в “Балкантурист”. Учи във ВИФ. В началото на Прехода върти търговия със
сирене. В родния си Перник е известен като представител на групировката
ВИС-2. В средата на 90-те години регистрира фирма за изкупуване и търговия на скрап. Тя е сред водещите в бранша. През 1997 г. регистрира модната
агенция Ivet Fashion. Бизнесът му потръгва още повече, след като брат му –
Емил Стойков, става шеф на митница Перник. Името на Людмил Стойков
по това време се среща в различни схеми за внос на пилешки продукти и
месо. Той притежава най-големия индустриален хладилен митнически склад
на Балканския полуостров от 10 хил. кв. м. По време на правителството на
Иван Костов се насочва към туризма и индустрията. През април 1999 г. ку180

пува срещу 2,7 млн. щатски долара курорта “Дюни”. През следващата година придобива “Стомана Перник”. По същото време името му е замесено и в
скандал, свързан със съвместната фирма между община Созопол и дружество
“Дюни”. Това е “Градина” АД. В нея Людмил Стойков има 75%, а община
Созопол – 25%. В същото време морският град е апортирал огромно парче
земя за изграждането на хотелски комплекс. В Созопол Стойков базира и още
2 фирми – “Евробилд” и “Евробетон”, които захранват голяма част от строежите по Южното Черноморие. Спонсор е на президента Георги Първанов,
но е в отлични отношения с всички политици, които са на власт, независимо
от политическия им цвят. С Марио Николов са основни участници в сагата с
източените 7,5 млн. евро по програма САПАРД. Стойков е оневинен.

Сашо Дончев (р. 1953, инженер и икономист) е създател на най-голямата газова компания у нас “Овергаз”. От 1978-ма до 1991 г. работи в
“Газстроймонтаж“. Заема длъжностите технически ръководител, проектант,
специалист в отдел “Външна търговия”, началник на обект “Транзитен газопровод Русия-Турция”. По-късно става директор на Строително-монтажното управление на строежа на магистралния газопровод “Тула-Шостка-Киев”.
Заедно с други съдружници през 1991 г. създава “Овергаз“ ООД, а през
1992-ра – и “Овергаз Инк.“ АД. При учредяването на дружеството е избран за
негов изпълнителен директор. Той смята за свое най-голямо лично достижение постигнатата ефективност при изграждането на магистрални газопроводи – по 2,5 км на ден, за което получава признанието на CRC-Evans (тя държи
60% от пазара на машини и оборудване за газопроводи в света). Към настоящия момент компанията е вложила над 150 млн. евро в изграждането на над
2200 км газоразпределителна система, даваща възможност на около 300 хил.
домакинства да ползват природен газ. През 2011 г. е избран за председател
на управителния съвет на Българската стопанска камара. Собственик е на
близо 30% от акциите на “Сега” АД, издаващо в. “Сега”. В интервю с Нора
Стоичкова от 18.04.2010 г. Дончев казва (със съкращения): “Създадената или
възстановената след Освобождението българска държава май никога не е обслужвала интересите на българите. Днешната ситуация със сигурност е една
тежка авария. В нашата компания има процедура за ликвидация на аварии и
последствията от тях. Най-важното в нея е, че аварията се счита за ликвидирана, само след като са елиминирани причините, довели до нея. В обществото
за съжаление такъв разговор няма, сякаш умишлено се пренебрегва и отклонява. Аз никога не съм правил опити да съветвам управляващите. Те нали са
поискали властта, за да реализират чрез нея своите идеи и проекти, а не моите
или вашите. Но имам мечта за доброто общество и вярвам, че това е мечтата
на повечето хора на планетата, и тя е общество от културни, образовани и работливи хора, които превръщат своята представа за справедливост в закони и
181

си създават такава държава (като функции, регламенти и отговорности), която
да приложи тези закони от тяхно име и в тяхна полза. Хората по рождение не
са мутри, те са бял лист. Много е важно как ги възпитаваме и в каква среда
растат. И ако днес по улицата е претъпкано от мутри и престъпници, това
означава, че ние, като общество, вече сме приели, че има и лесни начини на
забогатяване. Различни от това да се трудим. И нещо повече – това вече сме
го узаконили в държавната власт и съдебната система. Откъде да тръгне промяната? От конституцията, която да прогони социализма и да даде шанс на
демокрацията, и то най-пряката, а не опосредстваната от партийни централи. Нейната реализация зависи от политическата воля на гражданите. И аз
се страхувам, че образованието и културата на българина не са категорична
гаранция за неговата демократична зрялост. Знам за съжаление, че повечето
богати хора в България са богати благодарение на държавата. Ето защо е важно да изградим нова държава, защото тази не ни върши работа. Ще поеме ли
някой отговорността за несъстоялия се Преход? Докога ще търпим лъжата, че
това е Преход от социализма към... Всъщност към какво? Какъв капитализъм?
Ние живеем в един развален, отвратителен социализъм. Това не е дори постсоциалистическо общество. Всички политици се избират с лозунги и обещания
за социално общество. А тези очаквания, че държавата, т.е. правителството,
трябва да предприеме някакви мерки да нахрани гладните. Да, но сред тях има
(и то не малко) гладни, защото са мързеливи. Защото нищо не могат и не искат
да се учат. Нищо! Капитализмът е неосъществен човешки идеал. Идеята за
него е още жива благодарение на създателите на САЩ. За съжаление дори там
вече 130 години се води люта битка срещу капитализма. Тя започва с първите
публични инвестиции. Най-скандалните са в железопътните компании Union
Pacific и Central Pacific. Минава през шумните антимонополни процеси срещу Standard Oil, Американската алуминиева компания, през създаването на
Федералния резерв, през отказа от златния стандарт и така до добилите печална слава през последните години Fannie Mae и Freddie Mac. Икономическата
история на Америка е изключително показателна за това, колко вредно е
участието на държавата в икономиката. Нито една публична инвестиция в
САЩ не е оцеляла. Всички са фалирали. Има ли нужда да обяснявам защо?
Популизмът, който неминуемо води до социализъм, вече повече от 100 години
мъти главите на много политици по света, в т.ч. и в Америка. До нищо добро
за никого няма да доведе провежданата от президента Обама политика на “наливане” на свежи пари в икономиката. Парите са средство, обслужващо обмена на стойности, но самите те нямат стойност. Тяхната стойност се измерва
със стойността на продукта, който се разменя чрез тях. Правителствата могат
да печатат пари, но не могат да произвеждат стойности. Ето защо подобни политики са, меко казано, нечестни. Единственият сигурен резултат от тях е, че
се ограбва трудът, респективно спестяванията на почтените хора. Само капи182

тализмът Laissez Faire е в състояние да съхрани и възцари почтеността в едно
общество. Това е такава организация на живота на свободните хора, при която
те, прилагайки своите качества (знания, умения, креативност) в отношението
си с природата, създават стойности, които свободно обменят за стойностите,
създадени от други. Истински капитализъм никога не е имало по нашите земи.
Както и истинска демокрация. Тогава, когато парите се печелят най-вече чрез
държавата и за сметка на бюджета, това е смесена икономика, която в страните с по-висока култура на населението има на моменти дори привлекателен
вид. Но там, където образованието и културата са на по-ниско ниво, може да
изглежда изключително уродливо”.

Цеко Минев (р. 1960, завършил задочно счетоводство) влиза в бизнеса
през 1991 г., когато с Ивайло Мутафчиев (р. 1962, икономист, с когото са работили заедно в дилинг офиса на банка “Биохим”, където Минев е главен валутен дилър, а Мутафчиев – един от шефовете, племенник на Тодор Живков)
основават “Първа финансова брокерска къща” ООД (ПФБК). Управляващото
дружество “ПФБК Асет Мениджмънт” е учредено на 06.02.2004 г. През 1993 г.
Минев и Мутафчиев поставят началото на ПИБ, но преди това са дейни участници в историите на ПЧБ и “Агробизнесбанк”, водеща се на Христо
Александров (р. 1965, сервитьор). Твърди се, че парите на последните са наляти в ПИБ. През 1994 г. Мутафчиев е изпълнителен директор на “Агро­
бизнесбанк”, дефинирана от българския съд като финансова пирамида, но отговорност понася само Александров. В ПИБ участват и две офшорни компании, регистрирани на Каймановите острови и англо-нормандските острови
Джърси и Гърнси. Цеко Минев се смята за основен собственик на банката,
както и на имоти в Банско, свързан е с фирма “Юлен”, която притежава ски
пистите там. През 2003 г. в книгата си “Най-богатите българи” Григор Лилов
пише: “Към есента на 2003 г. Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев владеят по
12,33% от капитала на ПИБ, а чрез инвестиционния фонд Epic, базиран във
Виена (в който те имат участие като съдружници), косвено имат контрол върху още 39% от капитала на банката. ПФБК ООД, която е тяхна собственост,
държи още 13,89% от капитала. В ПИБ акционер е Европейската банка за възстановяване и развитие с 20% от капитала (днес тя заявява неофициално, че
това участие се счита за черно петно в историята и)� . ПИБ има клонове в Кипър
и Албания, а през лятото на 2003 г. двамата закупуват като физически лица
делът на МГ в “Балканска банка” – Скопие. Заедно притежават 68% от капитала и.� Сред останалите акционери са “Росексимбанк” и “Овергаз”. Говори се,
че придобивката спасява македонската банка от ликвидация и от по-задълбочено разследване от страна на Централната банка. Освен в австрийското дружество Epic Мутафчиев и Минев имат участие в ServFinance в Париж,
“Надра” – Украйна и др. Чрез свързани лица посредством Георги Попов и
183

Божидар Григоров (съдружник на Минев в “Дейтамакс” ООД) участват в
“Йорсет холдинг” (свързан с Васил Божков), който купува активите на фалиралата ПЧБ. Двамата имат и редица съдружия с Венцислав Йосифов (р. 1947),
Михаил Стефанов и други бивши шефове на ПЧБ. Заедно и потделно имат
или са имали участие в: “Интерофис” ООД, регистрирано през 1990 г.,
Финансово-брокерска къща “Ралица”, регистрирана през 1992 г.,”Ентроп”
ООД, регистрирано през 1992 г., “Аутопрофи” ООД, регистрирано през 1992 г.,
“Трейд финанс” ООД, регистрирано през 1993 г., “Първа западна финансова
къща” АД, регистрирана през 1993 г., Финансово-брокерска къща “Габрок”,
регистрирана през 1993 г., “Синит” АД, регистрирано през 1992 г., “Първа
универсална застрахователна компания” АД, регистрирано през 1995 г.,
“Първа частна лизингова къща” АД, регистрирано през 1993 г., “Травъл експрес” ООД, регистрирано през 1995 г., “Първа западна търговска къща” ООД,
регистрирано като ЕООД през 1993 г., “Термокомфорт” АД, регистрирано
през 1995 г., “Брилянтинвест” АД, регистрирано през 1995 г., “Брилянт” АД,
регистрирано през 1996 г., “Синеморец” ООД, регистрирано през 1992 г.,
“Ирис 6” ООД, регистрирано през 1994 г., “КМВ 4” АД, регистрирано през
2000 г., “Първа инвестиционна компания” АД, регистрирано през 1995 г.,
“ЦСКА” АД, регистрирано през 1995 г., заедно с Илия Павлов и Максим
Димов (р. 1961, предприемач), инвестиционен фонд “Надежда”, Финан­совоброкерска къща “Пловдив”, регистрирана през 1993 г., “Пиринтурист” ООД,
регистрирано през 1994 г. Членове на семействата и техни съдружници участват в още десетки фирми от сферата на винопроизводството до строителството. Към тази империя се причисляват Balkan Holidays, туроператор, придобит
още в началото на пазарния преход, и създаденият по-късно “Български частен туристически холдинг” АД. Чрез “Пиринтурист” собствениците на ПИБ
придобиват контрол върху втория ни национален авиопревозвач “Хемус еър”.
Те косвено държат и контрола в дружество “Приват турс 2000” АД. Техни са
хотелите “Банско”, “Глобус” и “Сатурн” в Слънчев бряг, хотелски комплекс
“Поморие”. Собственици са на 49% от капитала на комплекса “Марица – изток”, който официално се води на офшорки, посочени у нас като принадлежащи на италианската Enel и американските Entergy и AES, и са двигател на
проекта за инвестиции на чужди компании в комплекса. Тесни връзки ги свързат и със застрахователния холдинг “България” (група “Алианц – България”).”
Смята се, че ПИБ е платила близо 133 млн. щатски долара на фирмата
“Атомремонтстрой” на Христо Ковачки (р. 1962, бизнесмен) за енергийни
проекти, както и за да му помогне в придобиването на мажоритарния дял в
“Софийска общинска банка”. През пролетта на 2013 г. в пътния бранш говорят за сделка “по принуда”, чрез която офшорни компании, близки до Цеко
Минев, изкупуват пътния бизнес (в доста недобро финансово състояние) на
Васил Божков (твърди се, че не е в състояние да завърши строителството на
184

магистрала “Тракия”) – има се предвид връзката с обещанието на Борисов
“Юлен” да построи втори лифт над Банско (за целта на значителна част от
територията на парк “Пирин”, обект на ЮНЕСКО, трябва да бъде отнет защитеният статут). Прехвърлянето на акциите е одобрено на проведено на
15.04.2013 г. общо събрание на акционерите. Като собственик на 65% от “ПСТ
Холдинг” е вписана регистрираната на Британските Вирджински острови
фирма Galliano Worldwide Ltd. Избран е нов директорски борд на “ПСТ
Холдинг”. В него влизат Иван Шарланджиев, Петко Хитров и Иван Иванов.
ПИБ отпуска на “ПСТ Холдинг” заем от 40 млн. лв. за тази сделка. Оборотните
пари са нужни, за да продължи закъсалото строителство на последния участък от магистрала “Тракия”. Заемът е отпуснат на новите собственици. “Нямам
нищо общо с тази сделка. Аз съм един обикновен акционер в ПИБ, който
веднъж годишно участва в общото събрание на банката”, казва Цеко Минев
пред Mediapool. “ПСТ Холдинг” отговаря за поддържането на част от улиците
в София и на около 1/3 от републиканските пътища. В момента магистрала
“Марица” се изгражда от обединението между “ПСТ Холдинг” и австрийската Porr. След застой строителството е възстановено на 26.06.2013 г. Към
15.07.2013 г. е пуснат и последният участък от магистрала “Тракия”. Той е
изпълнен от “Сдружение Тракия IV”, в което водещ партньор е “ПСТ Холдинг”.
Цеко Минев е известен като близък приятел на Бойко Борисов. Според някои
той е вдъхновител на политиката ”Витоша да стане като Банско”, на поправката “Витоша ски” (законова промяна, според която гората, изсечена за ски писти, ще продължава да се води горски фонд) и на уволнението на Тома Белев
(р. 1966, директор на парк “Витоша”). Наскоро (по данни на OFFNews от
08.06.2013 г.) ПИБ отнема от собствениците и� фирмата Global Communication
net при изплатен кредит и я продава на свое дъщерно дружество Turnaround
management. Наетият за целта нотариус е Мариета Николова. Неин съпруг е
Петко Николов (р. 1957, скандално известният несменяем шеф на КЗК), за
когото се говори, че е чест гост на борда на частния самолет на Цеко Минев и
Ивайло Мутафчиев. Председателстваната от него КЗК за последните три години два пъти е сезирана за злоупотреба с монополно положение на контролираното от Минев дружество “Витоша ски”. И двата пъти – през 2010 г. и в
началото на 2013 г., комисията отсъжда, че нарушения няма. Става въпрос за
жалбите на “Сдружение на витошките ски- и сноуборд училища” и Сдружение
“Спортно туристическо дружество “Мотен”. Поводът е определянето на ограничени по вид и по-високи по цени лифт карти за скиучители в сравнение с
останалите ползватели. “Витоша ски” АД е осъществило пряка дискриминация по отношение на скиучителите по признак обществено положение. КЗК
отхвърля като неоснователни жалбите им, макар че Комисията за защита от
дискриминация се произнася в тяхна полза. Петчленен състав на ВАС (с решение № 14131 от 2010 г.) изцяло потвърждава твърденията на жалбоподате185

лите. Първото решение на КЗК от 2010 г. е отменено от съда и в комисията
през 2012 г. е образувана нова преписка. Второто решение се бави дълго и
излиза едва през януари 2013 г. Причината за забавянето обяснява в блога си
Румяна Карлова (р. 1966, юрист), която е и председател на Етичната комисия
към Националния съвет за саморегулация: “Причината за забавянето се крие
в санкцията, която следва да бъде наложена за това тежко нарушение на
чл. 21 от КЗК. Съгласно закона тя може да е до 10% от оборота на дружеството нарушител за предходната приключила финансова година. За “предходна“
се счита годината, предхождаща тази, през която се налага санкцията. Така че,
ако санкцията беше наложена през 2012 г. – тя щеше да е до 10% от оборота
на “Витоша ски” АД през 2011 г., а ако се наложи през 2013 г., ще се изчислява върху оборота на “Витоша ски” АД през 2012 г., когато дружеството на
практика не е работило”. За да не изглеждат нещата съвсем подозрителни,
тази година след множество заплахи, че скисъоръженията на Витоша отново
няма да бъдат пуснати, на 21.12.2012 г. “Витоша ски” АД обявява, че открива
сезон 2012 – 2013 г. Все пак ще има някакъв оборот за около 10 дни. Говори
се, че след отмяната на първото решение на КЗК от съда някои от членовете
на комисията започват да подозират “далавера” и не участват във второто решение от 2013 г.

Николай Гигов (р. 1961, завършил Благоевградския университет) е футболист в периода 1982-1989 г. След това заминава в САЩ, откъдето се връща
след няколко години, без да е успял да се реализира или да започне някакъв
бизнес. Ориентира се в обстановката у нас, свързват го с Димитър Луджев
(р. 1950, историк и политик), Димитър Попов и Александър Каракачанов
(р. 1960, кмет на София от октомври 1990-та до октомври 1991). Негов кум
е Андрей Луканов. Говори се, че Гигов е бил негов съветник. През 1993 г.
влиза като акционер в “Частна земеделска и инвестиционна банка” (ЧЗИБ)
вероятно с подкрепата на “Клуб 777” (пловдивска силова групировка, съставена от колеги спортисти). През следващата година Гигов става собственик
ФК “Локомотив София”. Бизнесът му е свързан основно с търговията с оръжие. Участва в управлението и има собственост в: “Делта-Г” ЕООД (лицензирана за търговия с оръжие през 1996 г., след като са напуснали държавните
си постове, на работа в нея преминават Параскев Параскевов – зам.-министър на МВР, Васил Берберов – зам.-шеф на контраразузнаването, Димитър
Митков – зам.-министър на отбраната и дългогодишен военен разузнавач,
Стойчо Петров – шеф в НСС и др.), едноличен собственик, Air Eagle – 50%,
“Кодем” ООД – 54%, “Делта ТВ” АД, член на УС и собственик на 66% от
капитала, “Предприятие за преработка на отпадъци” АД, “Екотайм”, член
на УС на “Българска професионална футболна лига” и пр. На 04.07.2007 г.
Никола Саркози (р. 1955, президент на Франция от 2007-ма до 2012 г.) при186

ема в Париж Сергей Станишев. Обсъжда се поръчка за френски корвети за
българската армия, които първо са четири, а след това – намалени на две.
“Армарис” обещава да изнесе производството им във Варна, като преобразува тамошната корабостроителница в регионален център за военноморска
техника. Българските медии веднага пишат: “75 млн. евро комисиона лапна
бизнесменът Николай Гигов (Станишев и Първанов го избират за посредник)
от сделката за френските корвети. Това е 15% от общата сума – 500 млн. евро,
които България ще заплати”. При лична среща със Саркози на 12.10.2007 г. в
Париж Бойко Борисов признава, че България не може да спази ангажиментите си. В тази връзка медиите си спомнят и сделката за хеликоптери “Кугар” с
френския производител Eurocopter, лансирана от Георги Първанов, Николай
Свинаров (р. 1958, юрист и политик) и Симеон Сакскобургготски. През 1997 г.
НСБОП разкрива аферата “Опицвет” – производство на огромни количества
синтетична дрога в софийското с. Опицвет. В хода на разследването се оказва,
че основният инвеститор в производството е Адел Саркис (р. 1957), ливанец
с българско гражданство, който е бил бодигард на бившия ливански президент Амин Джемайел. Говори се, че същият едва ли не всеки ден се срещал
със служител на фирмата на Гигов “Делта-Г” и със самия него, но така и не
става ясно дали в това има нещо вярно. Има и други легенди, като че през
1994 г. чрез офшорка в Кипър Николай Гигов, Антони Наумов и Дочо Шиков
(р. 1954) са продали голямо количество оръжие в Югославия, нарушавайки
югоембаргото. Гигов имал бизнес със Слободан Тешич, сръбски търговец на
оръжие, и приятелство със Желко Ражнятович – Аркан (1952-2000), сръбски
националист и ръководител на паравоенни формирования. Междувременно
лицензът на фирмата на Гигов е отнет, но след застъпничеството на Богомил
Бонев, по онова време вътрешен министър, е възстановен. На Гигов се приписват и сделки с оръжие, отпътувало към Турция, както и към Грузия и други
бивши съветски републики. В тях участват българското военно аташе Митко
Троянски и Владимир Мучкаев. През 1998 г. фирмата “Елмет инженеринг”
се опитва да изнесе нелегално в Сърбия вкараните контрабандно в България
2 двигателя на МиГ-29. По това време лицензът на дружеството е отнет и стоката е конфискувана. По-късно двигателите са върнати на фирмата, която ги
продава – “Делта-Г”. Последната ги пласира на военното министерство срещу
2,3 млн. щатски долара. Има и множество други легенди, но истината при бизнеса с оръжия е разтегливо понятие.

Заводът за преработка на твърди битови отпадъци в с. Шишманци до
Пловдив струва около 42 млн. лв., от които 32 млн. са държавни пари. По документи собственик на машините, сградите и депото за събиране на отпадъци е
община Пловдив. Нейни съдружници са Николай Гигов и Атанас Търев, шампион по овчарски скок, чрез фирмите си “Икотайм” и “Скок С”. Договорът за
187

съвместната работа е за 30 години, а след това кметството няма да е собственик на предприятието. Многобройни сигнали до медиите и местните власти
твърдят, че при строежа на завода се извършва истински обир (първоначална
проектна стойност е около 18 млн. лв.). Държавата на практика финансира
един частен проект на Николай Гигов.

Знае се, че държавното предприятие “Кинтекс” има генерален лиценз за
износ, внос и реекспорт на продукция за армията и полицията. Кум на Николай
Гигов е Пламен Орешарски, който понастоящем е премиер на България. Очаква
се Гигов отново да направи опит да приватизира “Кинтекс” (неуспешно опитва през 2010 г. при Бойко Борисов). Интересен факт е, че той 3 години е продуцент, помощник и режисьор на братята Благовест и Светослав Аргирови
(р. 1959), български дует от попизпълнители.

Динко Динев (р. 1965) е по-големият от братята Диневи. Той е водещият в техния тандем и е президент на “Диневи груп”. Официалната история на
братята за “първия им милион” е следната: през 1988 г. (тогава Динко е на 23,
а Йордан – на 20) решават да построят малък семеен пансион в родното си
село Свети Влас (тогава то е бедният роднина на Слънчев бряг – там спи персоналът от големия курорт за по-евтино, а сега благодарение на техния бизнес се случва точно обратното, твърдят братята.) Динко Динев разказва: “Това
беше преди промените, тогава имаше много такива пансионати, използвани
от предприятията като почивни бази. Капиталът за строителството дойде от
едно предприятие – “Автоелектроника” – Пловдив, с десетгодишен договор
за експлоатиране. Веднага след промените през 1989 г. продадохме сградата
на многократно по-висока цена. Това беше по времето на големия ценови скок
в България. Така покрихме задълженията си с минимална част от получената
сума. Не бяхме единствени – много хора използваха момента и това им донесе
добри печалби. Разликата е, че въпреки че бяхме много млади, не похарчихме
спечеленото за скъпи автомобили и почивки в чужбина, а вложихме парите
в построяването на още няколко сгради. Така започнахме да се занимаваме
със строителство. Тогава нямаше други строителни предприемачи и първите
години работихме без никаква конкуренция”. Компанията “Диневи груп” днес
обединява около 50 дружества. Бизнесът е разнороден – от предприемачество
на ваканционни комплекси и жилища до продажба на луксозни яхти. Досега
братята са построили селища от затворен тип в Свети Влас, Слънчев бряг,
Бургас, Ихтиман, Пампорово, София и Румъния. Братята живеят в лукс и много обичат да го демонстрират. Динко Динев го обяснява така: “Радваме се на
всяка минута от живота. Наясно сме, че всичко е преходно. Харчим парите си
така, че ние, семействата ни и нашите приятели да могат да усетят истинска
радост от живота. Не мисля, че има нещо лошо в това около нас да има блясък.
Всеки сам определя какво му харесва. На мен ми харесва да живея по този на188

чин”. По повод юбилей на дружеството Динко Динев казва още: “През 1990 г.
аз бях в дилема – дали с тези пари да си купим с брат ми мерцедеси, да отидем
за по 1 месец на екскурзия някъде, или да почнем да правим нещо друго. По
това време бях млад – на 20 и няколко. И досега не мога да си обясня как сме
взели такова решение. Оставихме мерцедесите и пътуванията за по-късно. Те
наистина дойдоха, и то с голям блясък, но по-късно. Това решение през 1990 г.
е истинският ни удар в живота”. По-малкият брат Йордан е голям ценител
на автомобили, а Динко – на яхти. Йордан Динев (р. 1968 ) казва: “Българите
имат особено отношение към богатия човек и още от дядо Вазов се нагнетява
мнение за “чорбаджиите изедници”. Твърди, че с брат си са платили огромни
данъци – десетки милиони общо за 52-те си дружества. Казва още: “Имаме
конфликт с Чавдар Александров (р. 1975), но ще бъде ласкаещо за него да
кажа, че той ни е конкурент; сблъсъкът е, че те са дали над 40 пресконференции, че “Марина Диневи” е незаконна. Нарочиха ни, че не сме подкрепили
техния общински съветник и се играе мръсна игра. Ние строим вътре във водата и плащаме акваториална такса, но самото съоръжение е построено след
разрешителен режим и не засягаме изключителна държавна собственост”.
Спорът е на Регионална дирекция Национален строителен надзор (РДНСК) с
архитектите на Диневи, които казват, че земята е четвърта категория, а РДНСК
твърди, че е трета. Документите, с които сградите са приети в общината, са
същите, които са щели да се вкарат в ДНСК. Всичко е законно. Други са взели
куфарчета на Прехода. Намерението на Бойко Борисов държавата да се оттегли от контрола на акваториите на реките и на Черно море се свързва с братя
Диневи и други водещи бизнесмени в туризма.

Ахмед Доган (р. 1954) става доктор по философия през 1984 г. През
1985 г. основава нелегална организация във връзка с насилствената смяна на
имената на турците в България, за което през 1986 г. е арестуван и осъден.
Амнистиран е след падането на тоталитарния режим през 1989 г. Той е учредител и председател (до 2013 г.) на Движението за права и свободи (ДПС)
от създаването му през 1990 г. През 2004-та е награден от президента Георги
Първанов с орден “Стара планина“ I степен “за заслуги към етническия мир
и демокрацията в България“. Три месеца по-късно обявява, че връща ордена,
след като Първанов награждава със същия орден и Васил Мръчков (р. 1934,
юрист и политик, главeн прокурор по времето на Възродителния процес).
Впоследствие Георги Първанов изменя собствения си указ и награждава
Мръчков с орден “Кирил и Методий”. При предизборната си кампания за парламентарни избори през 2005 г. заявява по bTV, че финансирането на партията му, както и това на всички други политически партии става чрез “обръч
от фирми“. По време на предизборната кампания за парламентарни избори в
България през 2009 г., като лидер на коалиционно управляваща политическа
189

сила (на власт от 2001-ва до 2009 г.) на митинг в с. Кочан заявява, че той разпределя “порциите на финансирането в държавата”. Ахмед Доган консултира
4 мегапроекта на правителството на Сергей Станишев – хидровъзел “Цанков
камък”, “Доспат”, каскада “Горна Арда” и язовир Тунджа. Изплащането на
хонорарите е уредено с договор за консултантски услуги от януари 2008 г.
между Ахмед Доган и Института по минно дело чрез “Минстрой холдинг”
(60% дял от института притежава “Минстрой холдинг” АД). По силата на
този документ лидерът на ДПС става “мениджър на проучванията” за “Цанков
камък” и останалите 3 хидроенергийни обекта. Според договора Ахмед Доган
е трябвало да получи 1 950 000 лв., а година по-късно – през февруари 2009 г.,
той взема 1 500 000 лв., възлагайки изпълнението на проектите на четирима
специалисти, които са служители на “Минстрой холдинг”, на които заплаща
50 хил. лв. По доклад на Комисията за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика при НС (Протокол № 32 от 30.07.2010 г.) е образуван процес пред ВАС. Според комисията Доган е нарушил закона, защото не е декларирал, че е сключил 4 консултантски договора с института. От
него се иска да представи документ, удостоверяващ познанията му в минното
дело, хидрологията и строителството, както и 4-те си анализа. Претендира се
установяване на конфликт на интереси и на основание чл. 33, ал. 3 от Закон
за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси (ЗПРКИ/ ЗПУКИ)
се присъжда в полза на държавата равностойността на материалната облага – 1 995 830 лв., наред с предвидените административни санкции по чл. 34,
ал. 2, чл. 35 и чл. 37 от ЗПРКИ. Прокурорът счита искането за основателно.
Процесуалният представител на “ответника“ иска докладът да бъде “отменен“.
Оспорва, че четирите разработки на Ахмед Доган са свързани с държавния
проект хидровъзел “Цанков камък“, че хонорарът е колосален за дейността и
че на Доган липсват знания, тъй като “става въпрос за идеен проект за потенциален инвеститор“. С решение по адм. дело № 14649/ 2010 г. петчленният
касационен състав оставя в сила (освен в частта за разноските) решението
на ВАС, с което искането е отхвърлено. Договорът е сключен преди влизане
в сила на ЗПРКИ и не е бил длъжен да го декларира общо. Отсъства елемент
от фактическия състав на конфликта на интереси – по делото не е доказано на
изпълнението на кои задължения по служба на народния представител е било
повлияно. Речта в с. Кочан е политическо говорене, а и не е надлежно доказана. Евентуална невярна декларация или търговия с влияние се преследват като
престъпления, а не по този ред.

Комплексът “Златна перла” близо до с. Варвара започва да се изгражда
през 2006 г. в пределите на Национален парк “Странджа”. ВАС взема решение,
че обектите са незаконни, защото разрешенията за строителство са издадени,
без да има ОВОС и дори преценка дали екооценка е нужна или не. Собственик
на “Златна перла” е фирма “Краш 2000”, свързана със структури на МГ. За
190

това говори и фактът, че на 18.01.2008 г. е вписан особен залог, според който
“Краш” прехвърля дълга си към “Българо-американската кредитна банка” на
фирмата South West Ltd, която е 100% собственост на “Персонал инженеринг”.
Тя пък е собственост на “Минстрой холдинг” с управител Николай Вълканов
(р. 1950, бивш вицепрезидент на МГ) и близък до Ахмед Доган. Говори се,
че последният е свързан със строителството и на други хотелски комплекси
много по-рано.

Христо Ковачки (р. 1962, физик) започва бизнеса си през 1991 г. с търговия с хранителни стоки. През 2000 г. вече притежава няколко базара, супермаркети и малки фирми за производство и пакетиране на храни и месни
продукти. Тогава той купува ВЕЦ каскадата “Искър”. Повечето му следващи инвестиции в енергетиката се финансират от ПИБ. През 2002 г. Ковачки
приватизира въгледобивната мина “Чукурово”. Купува още редица енергийни
дружества (при управлението на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски),
като наддава с високи суми. За отношението на Ковачки разказват негови
конкуренти от енергийните среди – дошъл на търга за приватизацията на
“Брикел” – Гълъбово, по джапанки, докато останалите били официално облечени, и участвал в търга чрез подставено лице – 23-годишна студентка, която наддавала неограничено и накрая спечелила. За произхода на парите си
Ковачки заявява: “Използвал съм кредитни ресурси, колкото и да звучи наивно. Когато имаш добра идея, искаш финансиране и я реализираш. В момента
в света има много повече пари от всякога. Кризата е измислена от хора, които
нямат отношение към икономиката. Родителите ми бяха обикновени хора, не
ме е имало в списъци на приближени хора, на които е трябвало да се дава кредит”. Името му фигурира в над 180 различни фирми и дружества: “Брикел”
АД (ТЕЦ с 4 електропроизводствени турбини, всяка с мощност 50 МВ и 4 инсталации за производство на брикети за битови нужди), “Атоменергоремонт”
ЕАД (предприятие за ремонтни дейности в АЕЦ “Козлодуй”), Мини “Бели
Брег” (въгледобивно дружество), Мина “Черно море” (въгледобивно дружество), Мина “Чукурово” (въгледобивно дружество), Мини “Балкан 2000″ (въгледобивно дружество), Мини “Открит въгледобив – Перник” (въгледобивно
дружество), Мина “Република” (въгледобивно дружество), ТЕЦ “Марица
3” – Димитровград” (ТЕЦ с енергиен блок с електрическа мощност 120 МВ),
ТЕЦ “Бобов дол”, ТЕЦ “Сливен”, “Топлофикация – Враца”, “Топлофикация –
Велико Търново”, “Топлофикация – Габрово”, “Топлофикация – Плевен”,
“Топлофикация – Бургас” и др. Според самия него той е най-големият собственик на търговски площи в България. Има предприятия за фина механика и оптика, участва в “Общинска банка” – София, и “Общинска застрахователна компания” – София. От 2006 г. е собственик на химически и каучукови
предприятия и въгледобивна мина в Сърбия, мелничен комбинат в Македония
191

и др. Христо Ковачки има връзка с още над 160 собственици и акционери в
различни фирми. Според публикации в пресата той е в тесни бизнес- и политически връзки с ДПС и Ахмед Доган. С името му се свързва движение
“Напред”, а по-късно партия “Лидер”, която участва на парламентарните
избори през 2009 г., но не успява да прескочи 4-процентовата бариера и не
влиза в парламента. През 2013 г. Ковачки се връща частично към научните
си занимания и издава книгата “Вселенски ред. Теория на познанието”. Той
я представя като физико-философска, с много малко политика, предлагаща
концепция за нов поглед върху нещата в обществото. Подчертава, че книгата
е създадена от колектив, като по доказателствената част от научния материал са работили петима млади учени. През 2012 г. Христо Ковачки е напълно
оправдан от Софийския апелативен съд (САС) по обвинение за укриване на
данъци. Обвинителният акт гласи, че той е източил над 16 млн. лв. ДДС чрез
фиктивни сделки, че чрез фирмите си ЕТ “Щайн – Христо Атанасов”, “Л. М.
Импекс” ООД, “Данесто” EOOД и “МАХ-2003” е декларирал несъществуващи доставки (за машини, хранителни продукти и др.) и че е получил данъчен
кредит, без да има право на такъв. Престъпната дейност според прокуратурата е извършвана в периода 2005-2008 г. В края на 2012 г. НАП проверява
37 дружества, близки до Ковачки, и установява укрити данъци и неплатени
осигуровки за близо 100 млн. лв. Няма данни за сериозни последствия.

Атанас Бобоков (р. 1959, икономист) и Пламен Бобоков (р. 1968,
юрист) през 1992 г. основават в Русе първата си фирма ЕТ “Бобоков и синове” с предмет на дейност търговия с облекла и аксесоари (също и китайски
порцелан). За кратко опитват и търговия с горива, но се преориентират към
бизнеса със смазочни продукти. През 1993 г. основават дружеството Prista Oil.
Първоначалните планове са да произвеждат 500 т годишно. След фалита на
плевенската рафинерия “Приста ойл” става лидер на българския пазар, започва и износ за Румъния. По същото време американският гигант Texaco търси
партньор на Балканите. След среща с Крейг Дънкън, търговски директор на
Texaco, започва сътрудничеството на Prista Oil с американската компания, за
да се стигне в момента до пазарен дял на дружеството от 85% в България и
65% на Балканите. В момента то притежава едни от най-добрите мощности
в Европа и може да достигне 100 хил. т капацитет. Компанията произвежда
200 вида продукти и е първата у нас, която налага стандарта “светли масла”.
Успехите на Prista Oil се дължат и на инвестицията в лаборатория, с която
се гарантира проверката на суровините и продуктите. Маслата на компанията не са сред най-евтините, но това е за сметка на отличното качество, твърдят експерти от петролния бранш. По време на водната криза в София братя
Бобокови инвестират в производство на минерална вода. Бизнесът им тогава
търпи огромни загуби – от инфлацията и от банковите фалити. През 2003 г.
192

Prista Oil открива супермодерен завод в Измит, Турция, където са вложени над
20 млн. щатски долара. В този завод работят над 150 български изселници от
турски произход. Братя Бобокови откриват единствения по рода си на Черно
море терминал в Одеса, в който са инвестирани над 5 млн. щатски долара.
Той е с капацитет от 180 хил. т базови масла годишно. Това е най-голямото
съоръжение за транспорт на масла и компоненти към България, Румъния,
Македония и страните от Средиземноморието. “Един предприемач трябва да
стъпи на чуждия пазар, за да усети тази разлика на гърба си”, твърди Пламен
Бобоков. Другата гордост на двамата братя е заводът за акумулатори “Монбат”
АД в Монтана. След като го купуват, той десетократно увеличава продажбите
си и сменя напълно репутацията и технологията. Натовският сертификат за
качество AQAP – 110, който получават батериите на “Монбат” АД, както и
маслата на Prista Oil могат да обслужват и най-модерните танкове на въоръжение в Aлианса. Логичната стъпка на братята след това е да построят завод
и в Сърбия, където засега Prista Oil има само търговско представителство. На
упреците, че създават работни места навън, отговарят: “Капиталите търсят
най-малкото съпротивление. Въпреки че инвестиционният режим в Турция е
по-тежък от нашия, заводът на русенската компания в Измит е важен, защото
продава на 10 пъти по-голям пазар, а освен това отваря възможност за бъдеща
експанзия и в Северна Африка”. Братята се занимават и с обществена дейност.
Пламен Бобоков например оглавява Българо-румънската търговско-индустриална палата и е член на ръководството на фондация “Буров”. Той е с основна
заслуга за намаляването на граничните такси на Дунав мост, които пречеха
за развитието на бизнесконтактите между българските и румънските фирми.
Бобокови се смятат за едни от най-щедрите меценати на културата и радетели
на българщината. С техни пари е изграден християнският център за подпомагане на бедни хора в кърджалийския манастир “Успение Богородично”, както и
паметникът на светите братя Кирил и Методий, дарен на българската общност
в Одеса, Украйна. Дело на фондация “Братя Бобокови” е и проектът за подкрепа на духовните и културни ценности “Прекрасният Северозапад”, стартирал
през 2002 г. навръх празника на светите апостоли Кирил и Методий.

Кирил Домусчиев (р. 1969) e бизнесмен с активи над 1 млрд. евро (по
негово изявление от 2013 г.) и малко под 7 хил. служители. “Аз нямам никакви притеснения кога направих първия си милион. Трудно стигнахме до
него, защото бяхме много малки с брат ми. Трудно ни беше, започнахме от
нулата – от търговия, малко производство. Продавали сме включително и на
сергии“, обяснява Домусчиев в интервю на Сашо Диков (р. 1952, журналист).
Неговата майка е дългогодишен директор на завода за велосипеди “Балкан“ в
Ловеч, който Домусчиев приватизира чрез фонд “Напредък“, основан от него
и брат му Георги (р. 1972). Тогава има кратък съвместен бизнес с Александър
193

Тасев (1962 – 2007, бизнесмен). Кирил и брат му Георги Домусчиев учредяват
инвестиционното дружество Advance Properties. През 2000 г. купуват фармацевтичните фирми “Биовет“ и “Хювефарма“, стоков базар “Илиянци“, който
по-късно препродават, и строителната компания “Балканкар Средец“. В края
на 2007 г. Advance Properties в консорциум с немската KG Maritime Partners
купуват българската морска флотилия. Те предлагат 440 млн. лв. за 70% от
дружеството. Кирил Домусчиев е собственик на ПФК “Лудогорец” (Разград)
и прави сериозни инвестиции в играчи и спортна база. На 27.01.2012 г. е удостоен със званието “почетен гражданин на Разград”. Той казва още: “Нямам
врагове и не се занимавам с “неподходящи хора“. Освен това бизнесът, който
развивам, е предимно извън България. Така че не се занимавам да давам рушвети – практика, която съществува тука и до днес”.

Ветко Арабаджиев (р. 1956, бизнесмен) през 1989 г. работи в пловдивския месокомбинат като финансист. Регистрира фирмата “Виктория-89”, която се превръща в гръбнак на бъдещия му туристически холдинг. Успоредно с
туристическия развива и захарен бизнес. Става съдружник с МГ в захарния
завод в Пловдив, чийто контрол впоследствие остава само негов. Придобива
консервна фабрика, бутилиращи фабрики за минерална вода и алкохол, хотел
“Марица” в Пловдив, курорта “Елените”, малкия хотел “Чайка” на Слънчев
бряг, който превръща в огромен петзвезден комплекс. Построява петзвездните
хотели “Пампорово” и Viktoria Palace на Слънчев бряг. Член е на Изпълнителния
комитет на Олимпийския комитет. Председател на най-силната съсловна организация в хотелиерството – “Съюз на инвеститорите в туризма”, наричана
още “Клуб на милионерите”. Притежава няколко самолета за бизнесполети.
Синът му е първият българин с шанс да стане пилот във Формула 1, едната от дъщерите му е състезателка по конен спорт от международен клас. На
28.11.2012 г. Иво Маринов (р. 1963, зам.-министър на икономиката) връчва на
Ветко Арабаджиев наградата за най-голям принос в развитието на туризма в
България. Арабаджиев е вероятно най-крупният хотелиер в страната. Днес
притежава 14 хотела с над 10 хил. легла. Когато той говори за бизнеса си, казва: “Ние, от “Виктория груп”. Но във “Виктория груп корпорейшън“ със седалище в хотел “Марица“ няма Ветко Арабаджиев. Почти го няма и в Търговския
регистър – Вълчо Кузмов Арабаджиев е в една агрофирма – “Любимец Агро“,
заедно с Николай Банев и дъщерята на Димитър Пейчев (р. 1958, зам.-земеделски министър) и в още една – “Виктория еър ВМ“, заедно със съпругата
си Маринела. Това е всичко. Във “Виктория груп корпорейшън“ АД участват
“Лавана“, регистрирана във Вашин