You are on page 1of 277

Согиал Ринпоче

Tибетска книга за живота и смъртта

Преработено и допълнено издание

Бих искал да посветя тази книга на Камянг Кхиешпсе Чьокийаодрьо, на Дуджом


Ринлоче, на Димо Кхиешпсе Рикпоче, Ньошул Кхенпо Ришгоче, Кхакдро Тсерикг Чьодрьон
и на всичките си обичани учители, вдъхновявали ме през този живот.
Дано за живите, които я четат, а също така зa умиращите и мъртвите, тя се
превърне в пътеводител към освобождението.
Дано помогне на meзu, които я четат, и дано по-бързо достигнат просветление!

Предисловие от Негово Светейшество Далай Лама

В ТАЗИ НАВРЕМЕННА КНИГА Согиал Ринпоче насочва вниманието към това, как
да разберем истинското значение на живота, как да приемем смъртта и как да помогнем на
умиращите и мъртвите.
Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се
срещнем с нея. За мен има две възможни отношения към смъртта, докато все още сме
живи. Можем да предпочетем или да я пренебрегваме изцяло, или да я гледаме лице в
лице, като мислим за нея и се опитваме да намалим колкото може повече страданието,
което тя може да причини. И в двата случая обаче не сме в състояние да я победим.
Като будист аз разглеждам смъртта като нормален процес - реалност, която приемам
и за която зная, че неизбежно ще настъпи, щом пребивавам в това земно съществуване.
След като съм наясно, че не мога да я избегна, не виждам смисъл да се тревожа заради нея.
Мисля за смъртта като за смяна на остарели и износени дрехи, а не я приемам като някакъв
абсолютен край. И все пак смъртта е непредсказуема - ние не знаем кога и как ще настъпи.
В такъв случай е разумно да се подготвим за нея, преди да я срещнем.
Естествено, повечето от нас биха предпочели да умрат от спокойна смърт, но също
така е ясно, че не можем да се надяваме на това, ако животът ни е бил изпълнен с насилие
или ако съзнанието ни през по-голямата част от времето е било обзето от гняв,
безпокойство или страх. Ако искаме да умрем добре, трябва да се научим да живеем добре
- ако се надяваме да умрем в покой, трябва да се научим да постигаме покой на ума си и
покой в начина си на живот.
Както ще прочетете в тази книга, от гледна точка на будизма реалното преминаване
през смъртта е нещо много важно. Макар че това, кога и къде ще бъдем преродени, зависи
преди всичко от кармичните сили, нашето духовно състояние по време на смъртта може да
повлияе върху смъртта въпреки голямото разнообразие от карми, които сме акумулирали,
ние положим усилия да предизвикаме добродетелно състояние на ума си, можем да
активираме благоприятна карма и така да предизвикаме щастливо прераждане.
Освен това в момента на смъртта могат да се преживеят най-дълбоките и
благотворни вътрешни състояния. Чрез непрекъснатото опознаване на процеса на смъртта
в медитацията един опитен медитатор може да използва своята действителна смърт, за да

1
постигне духовна реализация. Именно затова завършените медитатори се отдават на
медитация, когато издъхват. За постижението им можем да съдим по това, че често телата
им започват да се разлагат дълго след настъпването на клиничната смърт.
Не по-маловажно от подготовката за нашата собствена смърт е да помагаме на
другите да умрат добре. Като новородени всички ние сме били безпомощни и без грижите
и обичта, които сме получили тогава, просто не бихме оцелели. Тъй като умиращите също
не са в състояние да си помогнат сами, трябва да ги освободим от тревогите и неприятните
усещания, да им помогнем - доколкото можем - да умрат, без да губят самообладание.
Най-важното е да не правим нищо, което би могло още повече да смути ума на
умиращия. Главната цел е да му помогнем да намери покой, а за това има много начини.
Припомнянето на духовното начало може да окуражи и вдъхнови запознатия с него, но
дори само внимателното окуражаване от наша страна би могло да породи нужното
спокойствие в ума на умиращия.
Смъртта и умирането са точката, в която се срещат тибетският будизъм и
съвременната наука. Убеден съм, че двете се допълват взаимно и че могат да допринесат
много за разбирането на тези явления, а това би имало голяма практическа стойност.
Согиал Ринпоче е в положение, което особено улеснява тази среща - той е роден и
възпитан в тибетските традиции, слушал е учението на някои от нашите най-велики Лами
и в същото време е изпитал благотворното влияние на съвременното образование на Запад,
където е бил и духовен учител в продължение на много години и е имал възможност да се
запознае с начина на мислене на хората там.
Тази книга предлага на читателя не само теоретични познания за смъртта и
умирането, но и практически съвети за тяхното разбиране, за това как да подготвим себе си
и другите за покой и удовлетворение при срещата с тях.
2 юни 1992 г.

Далай Лама

2
Въведение към преработеното издание
ИЗМИНАХА ДЕСЕТ ГОДИНИ, откакто „Тибетска книга за живота и смъртта"
излезе за първи път. В тази книга опитах да споделя част от мъдростта на традицията, с
която съм отраснал. Стремях се да покажа практическата същност на древните учения и
начините, по които те биха могли да ни помогнат на всеки етап от живота и умирането.
През годините мнозина са ме насърчавали да я напиша. Казваха, че би помогнала да се
облекчат поне отчасти тежките страдания, през които много от нас преминават в модерния
свят. Както изтъква Негово Светейшество Далай Лама, живеем в общество, в което за
хората става все по-трудно и по-трудно да показват помежду си и най-елементарни чувства
и в което всяко вътрешно измерение на живота почти винаги остава пренебрегнато. Никак
не е чудно, че днес е налице толкова силна жажда за състраданието и мъдростта, които
предлагат ученията.
Вероятно добрият прием, който „Тибетска книга за живота и смъртта" намери по
целия свят, отразява тъкмо тази необходимост. В началото бях стъписай - въобще не бях
очаквал книгата да окаже такова въздействие, още повече че по времето, когато я писах,
смъртта все още беше избягвана и пренебрегвана тема.
После пътувах из различни страни, обучавах и водех семинари, основани на
ученията в книгата, открих до каква степен тя е докоснала струна в човешките сърца. Все
повече и повече хора идваха при мен или ми пишеха, за да ми кажат колко много са им
помогнали тези учения по време на криза в живота или да понесат смъртта на техен
близък.
И макар ученията в книгата понякога да са непознати, имаше и хора, които казваха,
че са я чели няколко пъти и винаги се връщат към нея като източник на вдъхновение. Една
жена в Мадрас, Индия, след като прочете „Тибетска книга за живота и смъртта", се
вдъхнови до такава степен, че основа медицински фонд с хоспис и център за палиативни
грижи. Друга жена – от Съединените щати – дойде при мен и ми каза, че била стъписана,
че една най-обикновена книга, по нейните думи, можела „да я обича така всецяло".
Разкази като тези - толкова лични и същевременно вълнуващи - свидетелстват за
силата и мястото на будистките учения в наши дни. Когато ги слушам, сърцето ми се
изпълва с благодарност както към самите учения, така и към учителите и практикуващите
ги, преживели толкова много, за да ги въплътят и предадат на други.
С времето научих, че „Тибетска книга за живота и смъртта" е била приета от
множество институции, центрове, групи от всякакъв вид - образователни, медицински,
духовни. Медицински сестри, лекари и други хора, професионално ангажирани с оказване
помощ на умиращите, са ми разказвали как са включвали методите в ежедневната си
работа, слушал съм и множество разкази на обикновени хора, които са прилагали прак-
тиките и са установили, че с тяхна помощ са преживели по друг начин смъртта на близък
роднина или приятел.
За мен е особено вълнуващ фактът, че книгата се чете от хора с различно
вероизповедание - мнозина са ми казвали, че тя е засилила и задълбочила собствената им
традиционна вяра. Всички тези хора си дават сметка за универсалността на посланието й и
разбират, че целта й не е да убеждава или подтиква хората да променят религията си, а
чисто и просто да предложи мъдростта на древните будистки учения и така да допринесе
възможно най-много полза.
Постепенно „Тибетска книга за живота за смъртта" заживя свой собствен живот
сред хора от най-различни области и дисциплини, а аз започнах да осъзнавам коя всъщност

3
е дълбоката причина за нейното въздействие и притегателност. Удивителните учения в нея
са съкровената същност на устната традиция, на непрекъснатото наследство на мъдростта,
предавана като жизнен опит през столетията.
Някой нарече книгата „нещо средно между жив учител и книга" и е истина, че както
в самата „Тибетска книга за живота и смъртта", така и зад нея, стоят най-великите учители
на нашето време - със своите съвети, с отговори на възникващи въпроси. Тъкмо с техния
глас говорят тези страници, с тяхната мъдрост и представата им за един състрадателен
свят, пропит от знанието за истинската ни природа, най-дълбоката природа на ума.
Въздействието на „Тибетска книга за живота и смъртта", струва ми се, се дължи на
благодатта на наследството и жизнеността на устната традиция. Популярността на книгата
предизвика у мен смирение и ми напомни, че ако имам някаква способност да предавам
ученията, тя се дължи единствено на всеотдайността, която тези учения са вдъхновили у
мен, и на добротата на моите учители - на нищо друго.
През последните десет години настъпиха множество промени в отношението ни
към смъртта и грижите, които ние като общество предлагаме на умиращите и скърбящите.
Обществото е все по-чувствително към смъртта и множеството въпроси, свързани с
умирането. Книги, интернет страници, конференции, сериозни радио- и телевизионни
поредици, филми и организации допринесоха много за по-голямата откритост в отно-
шението ни към смъртта. Значително се разшириха работата в хосписите и палиативните
грижи и през този период в някои страни цялата сфера на грижите за умиращите се отвори
към външния свят. Осъществиха се множество най-различни инициативи, вдъхновени от
храбри мъже и жени, към които изпитвам уважение и от които се възхищавам.
Междувременно все повече нараства броят на поканите за участие в различни проекти,
отправяни към работещите според будистката традиция, все по-често се търси помощта им.
Няколко мои приятели и студенти постепенно създадоха международна програма за
обучение и образование, базирана на ученията в книгата, която предлага духовна грижа за
умиращите, техните семейства и всички, които скърбят за тях. Предлагаме курсове за
медицински работници и широката общественост, координираме усилията на доброволци,
работим ръка за ръка с болници, клиники, хосписи и университети. Окуражаващо е това, че
навсякъде все повече и повече се признава, че в грижите за умиращия духовните
измерения са от основно значение, а медицинските учебни заведения в няколко страни вече
предлагат курсове по духовност в медицината.
Въпреки всичко се твърди, че според проучванията отрицанието на смъртта все още
преобладава, че все още не сме напълно готови да предложим духовна помощ на
умиращите и да отговорим на най-съкровените им нужди. А начинът, по който умираме, е
от такова огромно значение! Смъртта е най-критичният момент в живота ни и човек трябва
да може да умре в покой и удовлетворение, със съзнанието, че е обкръжен от духовна
грижа.
Ако „Тибетска книга за живота и смъртта" е помогнала поне малко да се замислим
над това, как да се отнасяме към собствената си смърт и към смъртта на близките си, значи
молитвите ми са били чути, благодарен съм и дълбоко развълнуван. Все още мечтая
ученията, представени тук, да бъдат достъпни за хората навсякъде, на всякаква възраст и с
всякакво образование. Първата ми надежда беше книгата да помогне да се вдъхнови тиха
революция в начина, по който гледаме на смъртта и се грижим за умиращите, а
следователно и в начина, по който гледаме на живота и се грижим за живите.
Нуждата от духовна промяна, нуждата да поемем отговорност - в най-истинския
смисъл - за себе си, никак не намаля през изминалите десет години. Какво би се случило,

4
ако все повече и повече хора се замислят сериозно за собственото си бъдеще и за бъдещето
на света? Представете си какво би било, ако можеше животът ни да е изпълнен със свещен
смисъл? Ако грижите в края на живота бяха винаги озарени от страхопочитание пред
лицето на смъртта? Ако гледахме на живота и смъртта сами по себе си като на едно цяло?
Какво би станало, ако се стремяхме любовта и състраданието да се превърнат в мяра за
всяко наше действие, ако се стремяхме да осъзнаваме до каквато и да било степен
истинската същност на ума, която е в основата на цялото ни съществувание? Това би било
истинска революция, която би дала на мъжете и жените свободата да открият собственото
си рождено право, това вътрешно измерение, пренебрегвано така дълго, би ги обединило в
пълнотата на човешкия жизнен опит с цялата му тайнственост и величие.
Согиал Ринпоче
Льораб Лен, Ноември 2001 г., Франция

Предговор
РОДЕН СЪМ В ТИБЕТ и на шестмесечна възраст съм бил взет в манастира на моя
учител Джамянг Кхиентсе Чьокий Лодрьо в провинция Кхам. В Тибет има много силни
традиции в откриването на превъплъщенията на големите духовни учители от миналото.
Те се издирват още от деца и преминават през специално обучение, за да станат бъдещи
учители. Дали са ми името Согиал, въпреки че едва по-късно учителят ми разпознал у мен
превъплъщението на Тертьон Согиал - известен мистик, който бил негов учител и учител
на тринадесетия Далай Лама.
Моят учител Джамянг Кхиентсе беше висок за тибетец и винаги стърчеше над
околните, когато беше сред хора. Имаше сребриста, много късо подстригана коса и добри
очи, които искряха от веселие. Ушите му бяха дълги, като ушите на Буда. Но най-много
биеше на очи присъствието му. Погледът и осанката му подсказваха, че това е мъдър и свят
човек. Имаше звучен, гърлен и омайващ глас, а когато преподаваше, главата му се
накланяше леко назад и учението му се лееше като поток от красноречие и поезия. И
въпреки целия респект и дори страхопочитание, които будеше, във всичко, което правеше,
се чувстваше някакво смирение.
Джамянг Кхиентсе е стълбът на моя живот и вдъхновението на тази книга. Той бе
превъплъщение на учителя, който промени будизма в страната ни. В Тибет никога не е
било достатъчно само да носиш името на нечие превъплъщение, освен това винаги е било
нужно да спечелиш и уважението на хората със знанията си и с духовния си живот. Моят
учител бе прекарал години в усамотение и за него се разказваха множество чудни истории.
Притежаваше задълбочени познания за духовната реализация и не след дълго открих, че
той е истинска енциклопедия на мъдростта, че знае отговора на всеки въпрос, който би
могъл да му зададеш. В Тибет има множество духовни традиции, но Джамянг Кхиентсе
беше авторитет във всички тях. За хората, които го познаваха или бяха чували за него, той
бе олицитворение на тибетския будизъм, живо доказателство за това, което човек може да
постигне, ако осъществи ученията и ги практикува всеотдайно.
Често чувах учителя си да казва, че ще помогна работата му да продължи, и без
съмнение винаги се е отнасял с мен като със свой собствен син. Чувствам, че това, което
успях да постигна досега в дейността си, това, че думите ми успяха да докоснат толкова
много хора, е само узрелият плод на неговата благодат.

5
Всичките ми ранни спомени са свързани с него. Влиянието му бе средата, в която
израснах, и то доминираше над всичко друго в детството ми. За мен той беше като баща.
Даваше ми всичко, което пожелаех. Неговата духовна съпруга Кхандро Тсеринг Чьодрьон,
която беше моя леля, често казваше: „Не безпокой Ринпоче1, може да е зает." Аз обаче
винаги исках да съм до него, а на него моето присъствие му доставяше радост.
Непрекъснато го засипвах с въпроси и той отговаряше търпеливо на всеки от тях. Бях
непослушно дете — никой от възпитателите не можа да ми наложи да бъда
дисциплиниран. Когато някой от тях се опиташе да ме набие, аз винаги изтичвах при
учителя си и се скривах в стаята му, където никой не смееше да влезе. Там се чувствах горд
и доволен от себе си, а той само се смееше. Един ден, без мое знание, възпитателят ми го
помолил за съдействие, обяснил му, че за мое собствено добро това повече не може да
продължава. Следващия път, когато избягах и се скрих в стаята, той влезе след мен,
поклони се три пъти пред учителя ми и ме измъкна навън. Помня, че докато ме теглеше, си
мислех колко странен е фактът, че възпитателят ми не се страхува от учителя ми.
Джамянг Кхиентсе живееше в стаята, където на неговото предишно превъплъщение
се бяха явили видения, които го подтикнали да постави началото на възраждането на
културата и духовността в Източен Тибет през миналия век. Това беше чудесна стая - не
много голяма, но с вълшебна атмосфера. Беше пълна със свещени предмети, рисунки и
книги. Наричаха я „небето на будите" и „стаята, в която се придобива сила". Ако помня
някое място в Тибет, това е именно тази стая.
Учителят ми седеше на нисък стол, направен от дърво и кожени ремъци, а аз седях
до него. Приемах да се храня само от неговата купичка. От малката спалня в съседство се
излизаше на веранда, но там винаги беше тъмно. На малката печка в ъгъла по всяко време
бълбукаше пълен чайник. Обикновено спях при учителя си, на малко легло до долния край
на неговото. Звукът, който никога няма да забравя, е потракването на неговата мала -
будистката му броеница, - докато той шепнеше молитвите си. Когато заспивах, учителят ми
продължаваше да се упражнява, а когато се събуждах сутрин, виждах, че вече е станал и
отново се упражнява. Усещах как излъчва сила и благодат. Когато отварях очи и го виждах,
ме изпълваше някакво топло и неизразимо щастие. Той излъчваше такова спокойствие!
Когато пораснах, Джамянг Кхиентсе ме оставяше да водя церемониите, а самият
той водеше напевите. Бях свидетел на всички учения и посвещения, с които даряваше
другите, но не помня подробности - най-добре помня атмосферата. За мен той бе самият
Буда и в мислите ми това не подлежеше на никакво съмнение. Всички други също го
признаваха. Когато посвещаваше някого, последователите му бяха изпълнени с такова
страхопочитание, че не смееха да го погледнат в очите. Някои от тях в негово лице виждаха
предшественика му или някое от превъплъщенията на будите и бодхисатвите2. Всички го
наричаха Ринпоче — „Скъпоценен" - и никой не се обръщаше така към друг учител в
негово присъствие. Присъствието му беше толкова впечатляващо, че много хора с любов го
наричаха „Изначалния Буда"3.
Зная, че ако не бях срещнал учителя си Джамянг Кхиентсе, сега щях да съм напълно
различен човек. С топлотата, мъдростта и съчувствието си той олицетворяваше свещената
истина на своето учение и така го правеше практически приложимо, изпълнено с живот.
Когато споделям атмосферата на своя учител с други, те могат да изпитат същите дълбоки
чувства, които тя събужда у мен. Какво е това, което в края на краищата Джамянг Кхиентсе
вдъхнови у мен? Непоклатимата вяра в учението му и убеждението, че ролята на учителя е
централна и незаменима. Това, което съм разбрал досега, дължа изцяло на него. То е нещо,
за което не мога да се отплатя, мога само да го предам на други.

6
През цялата си младост имах възможност да се докосвам до любовта, която
излъчваше Джамянг Кхиентсе към околните и особено когато помагаше на умиращи и
мъртви. Ламата в Тибет не е само духовен учител, но и мъдрец, лечител, свещеник, доктор,
лечител на духа, човек, който помага на болните и умиращите. По-късно научих и
специфичните техники за помагане на умиращите и мъртвите, взети от учението на „Ти-
бетска книга за мъртвите", но най-великите уроци за смъртта, които получих, бяха
възможностите да наблюдавам как учителят ми помага на умиращите с безкрайното му
състрадание, с мъдростта и разбирането му.
Моля се тази книга да предаде на света нещо от великата мъдрост и състраданието
на Джамянг Кхиентсе и като я прочетете, вие също - където и да сте - да се докоснете до
тях и да намерите жива връзка с него.

Част първа

Животът

ЕДНО

В огледалото на смъртта

ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ СРЕЩНАХ със смъртта, когато бях на около седем години.
Готвехме се да напуснем планините на изток и да заминем за Централен Тибет. Самтен,
един от личните помощници на моя учител, беше чудесен монах, който се държеше много
добре с мен в детството ми. Имаше приветливо закръглено червендалесто лице, винаги
готово да се усмихне. Заради благия си характер той бе станал всеобщ любимец в
манастира. Моят учител проповядваше и посвещаваше ежедневно, всеки ден изпълняваше
обреди и ритуали. Към края на деня аз събирах приятелите си и устройвах малко театрално
представление, в което пресъздавах събитията от сутринта. Самтен винаги ми даваше
костюмите, които учителят ми беше носил. Не ми е отказал нито веднъж.
Неочаквано Самтен се разболя и стана ясно, че не му остава да живее много.
Наложи се да отложим заминаването. Никога няма да забравя двете седмици, които
последваха. Навсякъде се усещаше гнилата миризма на смъртта и когато се замисля за
онова време, винаги си спомням именно този мирис. Манастирът беше пропит с усещането
за смърт. Но това не беше болезнено или страшно - в присъствието на учителя ми смъртта
на Самтен придобиваше особено значение. Тя се превърна в урок за всички нас.
Самтен лежеше в едно малко светилище в резиденцията на учителя ми. Знаех, че
умира. От време на време влизах и сядах до него. Той не можеше да говори и аз бях ужасен
от промяната в лицето'му - бе станало изпито и измъчено. Давах си сметка, че той ще ни
напусне и никога повече няма да го видя. Чувствах огромна тъга и самота.
Смъртта на Самтен не дойде леко. Звукът на тежкото му дишане ни преследваше
навсякъде, усещахме как тялото му линее. В манастира не се чуваше нищо друго, освен
това дишане. Всичко бе насочено към Самтен. И въпреки огромното страдание, което той
изпитваше в дългата си мъчителна смърт, у него имаше някакво спокойствие и вътрешна
увереност. В началото не можех да си обясня този факт, но после разбрах на какво се

7
дължи - на вярата, на обучението му, на присъствието на учителя ми. И въпреки че
изпитвах тъга, знаех, че щом учителят е там, всичко ще бъде добре, защото той ще успее да
помогне на Самтен да се освободи. По-късно научих, че всички духовни практици мечтаят
да умрат преди учителите си, да имат щастието те да ги преведат през смъртта.
Джамянг Кхиентсе поведе Самтен през настъпващата смърт и го запозна с всички
етапи на процеса, през които щеше да премине, един по един. Бях изумен от познанията на
учителя си, от неговата увереност и вътрешен мир. Със спокойствието си той можеше да
вдъхне сили и на най-объркания. Джамянг Кхиентсе разкриваше пред нас безстрашието си
пред лицето на смъртта. Не че се отнасяше към нея несериозно - често ни казваше, че се
бои от смъртта и че не бива да я приемаме наивно или безучастно. И все пак кое беше това,
което му позволяваше да гледа на смъртта толкова трезво, и в същото време с леко сърце,
толкова практично и едновременно с това така непонятно безгрижно? Този въпрос ме
вълнуваше и не ми даваше спокойствие.
Смъртта на Самтен ме потресе. На седемгодишна възраст имах възможност да се
докосна до огромната сила на традицията, част от която ми предстоеше да стана, и
започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дало на Самтен способността да
приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок
естествен процес на пречистване. То бе дало на учителя ми пълни познания за същността
на смъртта и прецизна „технология" за превеждане на хората през нея.
След като Самтен умря, ние тръгнахме за Лхаса, столицата на Тибет - мъчително
тримесечно пътуване на коне. Оттам продължихме прехода си към свещените места в
Централен и Южен Тибет. Това са светилищата на светците, владетелите и учените, които
са въвели и разпространили будизма в Тибет през седми век и след това. Моят учител беше
еманация на много предходни учители и на всички традиции и заради репутацията му
навсякъде ни посрещаха с радост.
За мен това пътуване беше много вълнуващо и от него съм запазил множество
красиви спомени. Тибетците стават рано, за да.могат да използват цялата естествена
светлина през деня. Лягахме си на смрачаване и ставахме преди зазоряване, така че с
първата дневна светлина яковете, пренасящи багажа ни, вече бяха натоварени и ние
потегляхме. Последни се прибираха палатките на кухнята и на учителя. Изпращахме
напред специален човек, който избираше място, подходящо за лагер, и някъде към обяд
спирахме и се установявахме до следващата сутрин. Обичах да лагеруваме край река, за да
слушам шума на водата, да седя в палатката и дъждът да барабани по брезента.
Не бяхме много хора - палатките бяха около тридесет. През деня яздех златист кон
редом с учителя. Докато яздехме, той ме учеше, разказваше истории, практикуваше и
измисляше упражнения специално за мен. Един ден, когато стигнахме до свещеното езеро
Ямдрок Тсо и зърнахме тюркоазените му води, един друг лама от нашата група, лама
Цетен, също започна да умира.
Смъртта на лама Цетен се оказа още един много сериозен урок за мен. Той беше
възпитател на духовната съпруга на моя учител, Кхандро Тсеринг Чьодрьон, която е жива и
до днес. Много хора я смятат за най-добрата медитаторка сред жените в Тибет и за
непроявен учител, чието любящо присъствие само по себе си е урок. За мен тя беше и е
олицетворение на всеотдайността. Лама Цетен имаше удивително човечен и добър
характер. Беше прехвърлил шестдесетте, висок, със сива коса, от него просто струеше
доброта. Освен всичко останало, той беше и завършен медитатор и дори само да стоиш
край него беше достатъчно, за да се изпълниш с вътрешен мир и спокойствие. Наистина

8
понякога ми се караше и аз се боях от него, но въпреки строгостта си той никога не губеше
човешката си топлота.
Лама Цетен умря необикновено. Макар че наблизо имаше манастир, той отказа да
отиде там, защото не искал да затруднява монасите с трупа си. Така че ние вдигнахме
палатките си в кръг, както обикновено. Кхандро се грижеше за лама Цетен, защото той
беше неин възпитател. В палатката му бяхме само тя и аз, когато той неочаквано я повика с
умалителното „А-ми", което на неговия диалект означава „дете мое". „А-ми - каза той
нежно, -ела тук. Вече започва. Повече не мога да ти дам никакъв съвет. Продължавай да
служиш на учителя както досега и всичко ще бъде наред. Доволен съм от теб."
Тя веднага се обърна и понечи да изтича навън от палатката, но лама Цетен я улови
за ръкава. „Къде отиваш?" - попита той. „Отивам да повикам Ринпоче" - отвърна тя. „Не го
безпокой, няма нужда - усмихна се лама Цетен. - С учителя разстоянията не съществуват."
След тези думи той се втренчи към небето и издъхна. Кхандро освободи ръкава си от
пръстите му и изтича да повика учителя. Аз останах, но не бях в състояние да помръдна.
Бях изумен, че човек, който гледа смъртта в очите, може да запази такова
спокойствие. Лама Цетен би могъл да повика своя лама, за да се
- но не го направи. Не беше необходимо. Сега разбирам защо - той вече бе
реализирал присъствието на учителя в себе си. Джамянг Кхиентсе винаги беше с него, в
сърцето и в ума му, никога не се отделяше от него. Кхандро доведе учителя.1 Никога няма
да забравя как той се наведе, за да влезе в палатката. Погледна лицето на лама Цетен,
вгледа се в очите му и започна да се смее. Винаги го наричаше „Ла-джен" - „Старият лама",
което беше израз на привързаността му към него. „Ла-джен - каза той, -не прави това!"
Сега си давам сметка, че учителят веднага е разбрал, че лама Цетен се е отдал на една
специфична медитация, в която природата на ума на медитиращия се слива с
пространството на истината. „Ла-джен, при тази практика, ти знаеш това, понякога
възникват непредвидени препятствия. Хайде, аз ще те водя."
Изумен гледах какво се случи след това и ако не го бях видял с очите си, никога
нямаше да повярвам, че е възможно. Лама Цетен оживя. След това учителят ми седна до
него и го преведе през пхоуа - техниката на водене на съзнанието в момента преди смъртта.
Има много начини за осъществяването на тази техника и учителят ми използва един от тях,
който завършваше с трикратно произнасяне на звука „А". Когато учителят произнесе
първото „А", съвсем ясно чухме как лама Цетен му пригласяше, втория път гласът му не
беше така ясен, а третия път не го чухме - беше издъхнал.
Смъртта на Самтен ми показа каква е ползата от духовното обучение, а смъртта на
лама Цетен - че много често практикуващите с неговото ниво прикриват забележителните
си способности цял живот. Понякога тези способности се проявяват само веднъж - в
момента на смъртта. Разбрах, макар и да бях още дете, че между смъртта на двамата
съществуваше огромна разлика - едната смърт беше на добър монах, практикувал учението
цял живот, а другата - на завършен медитатор. Самтен умря като обикновен човек, в болка,
макар и със спокойствието, което дава вярата. Смъртта на лама Цетен беше демонстрация
на духовно съвършенство.
Скоро след погребението на лама Цетен ние отидохме в манастира Ямдрок. Както
обикновено, аз легнах да спя в стаята на учителя си и помня трептящите сенки от
маслените светилници върху стените. Всички други бяха заспали дълбоко, а аз останах
буден и плаках цяла нощ. Онази нощ разбрах, че смъртта е реална и че аз също ще трябва
да умра. Докато лежах и мислех за смъртта въобще и за своята собствена смърт, в цялата

9
ми тъга постепенно се появи и усещането за примирение и приемане, а с това и
решеността да посветя дните си на духовното усъвършенстване.
Така от много малък аз се сблъсках със смъртта и нейните последствия. Тогава
нямах никаква представа с колко много и различни видове смърт ще се срещна по-късно -
една след друга. Смърт, каквато е трагичната загуба на моята страна Тибет след китайската
окупация. Смърт, каквато е изгнанието. Смърт, каквато бе загубата на всичко, което
притежавахме семейството ми и аз. Семейството ми, Лакар Тсанг, беше сред най-богатите в
Тибет. Още от четиринадесети век то е било сред най-значителните привърженици на
будизма, поддържа разпространението му и подпомага работата на учителите.2
Най-страшната смърт обаче все още предстоеше - смъртта на моя учител Джамянг
Кхиентсе. С неговата кончина аз почувствах, че губя основата на своето съществуване.
Това стана през 1959 година - годината на падането на Тибет. За тибетците смъртта на
учителя ми беше втори опустошителен удар. А за страната ми тя отбеляза края на една
епоха.

СМЪРТТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

Когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между отношението
към смъртта, с което аз бях закърмен, и това, което заварих. Въпреки целия си
технологичен напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се
случва в смъртта или след нея.
Научих, че на съвременните хора се внушава да отхвърлят смъртта, че тя не
означава каквото и да било друго, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-
голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори
говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й
споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.
Други пък гледат на смъртта с някаква наивна, необмислена веселост, струва им се,
че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да
се безпокоят.
Когато мисля за тях, си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често
допускат грешката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: е, добре, всички
умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред. Добра
теория, докато човек не започне да умира наистина."3
Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се
бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. колко далеч са тези възгледи
от истинското значение на смъртта!
Всички велики духовни учения по света - включително и християнството, разбира
се - ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си
представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен
смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна
пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот. Без
истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора
се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.
Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта
се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който
водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност
пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат

10
непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за
бъдещето. Още колко предупреждения, подобни на това на един бивш бразилски министър
на околната среда, са ни необходими?
Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична
религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на
планетата. Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да
изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална
промяна в сърцата, душите, в представите ни Земята ще завърши като Венера —
обгоряла и мъртва.4
Страхът от смъртта и неведението по отношение на отвъдното подхранват
унищожаването на нашата околна среда, което застрашава живота на всички ни. Нима
тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво представлява смъртта и
как да умират? И никой не им дава и капка надежда, свързана с онова, което е отвъд
смъртта, и следователно с това, което се крие зад живота?
Нима има по-голяма ирония от факта, че младите хора се обучават във всякакви
дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и
към нашето оцеляване?
Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители
задават един прост въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат обучени:
„Вярвате ли в живота след този, който живеете?” Те всъщност не се интересуват дали
хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в
сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му
мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал.
Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да
съставят общество, чиято идея фикс са краткосрочните резултати и което не мисли за
последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина да създадем
бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?
Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват
сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в
невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за
духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта,
докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпругите и
любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от
разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за
щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват - те само ги
правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.
Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към
възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и
власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме
старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е
ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому
ненужни?
Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от
неизлечими болести, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от
СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят с тях като към
низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да
смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е приключил.

11
Дори когато умира познат или обичан човек, близките му много често откриват, че
нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ги насърчава да
мислят за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как биха могли и
занапред да им помагат. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се смята за ненужен
и нелеп.
Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда
от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.
За щастие нещата все пак започват да се променят. В приютите за неизлечимо болни
например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че практическата и
емоционалната помощ са крайно недостатъчни - умиращите наистина имат нужда от
любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва да открият
същинското значение на смъртта и живота. Без това как можем да им дадем истинска
утеха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната
грижа, защото само чрез духовното познание можем да посрещнем смъртта и да я разберем
истински.
В последно време съм обнадежден от факта, че някои пионери като Елизабет
Кюблър-Рос и Реймънд Муди повдигат въпроса за смъртта и умирането. Вглеждайки се
дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, Елизабет Кюблър-Рос ни показва,
че чрез безусловна любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла да се
приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото различни
аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на Реймънд Муди,
дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със смъртта и че
наистина има „живот след живота". За жалост не всички разбират изцяло значението на
тези открития за смъртта и умирането. Понякога се стига до другата крайност - да се
величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади хора посягат на
живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще избегнат
проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я приемем, или
й придаваме романтичен блясък, е все едно - и в двата случая я превръщаме в нещо
тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта не е нито
потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.
Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато
наближи смъртта! Често си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава:
„Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи
смъртта. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?" А нима може да има
по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират,
без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота?

ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Според мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се


подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или
сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък
сме прокълнати да вървим към смъртта с празни ръце, да се сблъскаме с неизвестното.
Можем да започнем -тук и сега - да търсим смисъла на нашия живот. Можем да използваме
всеки миг, за да се променяме и подготвяме за смъртта и вечността - с цялото си сърце,
прецизно и в душевен покой.

12
Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало
на нова „глава" от живота. Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на
живота ни.
Този възглед е централен за ученията на най-древната школа на тибетския будизъм.
Много от вас вероятно са чували за „Тибетска книга за мъртвите". Тук се опитвам да
разширя и да обясня изложеното в нея така, че да засегна не само темата за смъртта, но и
темата за живота, да опиша с подробности цялото учение, от което „Тибетска книга за
мъртвите" е само част. В това чудесно учение животът и смъртта се представят заедно, като
поредица непрекъснато променящи се преходни реалности, наречени „бардо". Думата
„бардо" се използва, за да обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането,
но всъщност бардо настъпват непрекъснато както в живота, така и в смъртта. Това са
онези моменти, в които възможността да се освободим и да достигнем просветление се
увеличава многократно.
Както показват ученията, тези моменти са много по-силни от останалите и са
заредени с огромен потенциал, така че всичко, което правим в тях, има решаващи и
значими последствия. Бих сравнил бардо с мига, в който правим крачка към ръба на
пропаст. Такъв силен миг е например моментът, когато един учител разкрива пред ученика
си основната, изначалната и най-съкровена природа на неговия ум. Но най-велик и най-
зареден с потенциал е моментът на смъртта.
И така, от гледна точка на тибетския будизъм ние можем да разделим цялото си
съществуване на четири взаимосвързани реалности: (1) живот, (2) умиране и смърт, (3)
след смъртта и (4) прераждане. Те са известни като четирите бардо: (1) естественото бардо
на този живот, (2) болезненото бардо на умирането (3) сияйното бардо на дхармата и (4)
кармическото бардо на възникването.
Поради обема и всеобхватността на учението за бардо структурата на тази книга е
изградена много внимателно. Стъпка по стъпка вие ще бъдете преведени през
разширяващата се представа за пътешествието през живота и смъртта. Нашето изследване
по необходимост ще започне с непосредствени размисли какво означава смъртта и за
многото страни на истината за непостоянството - тези размисли ще ни дадат възможност да
използваме пълноценно живота си, докато все още не е станало късно, и ще ни вдъхнат
увереност, че ще умрем, без да изпитваме угризения, че сме го похабили. Както казва
известният тибетски светец и поет Миларепа: „Моята религия е да живея и да умра без
съжаление."
Дълбокият размисъл над тайното послание на непостоянството - какво всъщност се
крие зад непостоянството и смъртта — ни води направо към сърцевината на древните и
могъщи тибетски учения - към въвеждането в „природата на ума". Осъзнаването на
„природата на ума", както би могла да бъде наречена нашата най-съкровена същност -
истината, която всички ние търсим, - е ключът към разбирането на живота и смъртта.
Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии
и в така възникналата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето
същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота, така
и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръдката си цялата Вселена.
Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която
изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме
новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е
жизненоважно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи. Само в такъв
случай ще сме готови за момента, когато тя се разкрива пред нас спонтанно и величествено

13
при смъртта, ще можем да я разпознаем „също така естествено - казват ученията, - както
детето тича към скута на майка си", и оставайки в това състояние, ще можем в крайна
сметка да се освободим. Описанието на природата на ума води по естествен път до
обучаване в медитация, защото медитацията е единственият начин, по който можем да
разкрием, постепенно да осъзнаем и да стабилизираме тази природа. След това ще бъде
дадено обяснение на човешката еволюция, на прераждането и на карма, което ще ви даде
възможно най-пълна представа за значението и контекста на нашия път през живота и
смъртта.
Тогава вече вие ще бъдете напълно подготвени да навлезете с увереност в
същността на тази книга - подробния разказ за четирите бардо и различните фази на
смъртта и умирането, почерпен от множество различни източници. Тук ще срещнем
подробни напътствия, практически съвети и духовни упражнения, чрез които ще можем да
помогнем на себе си и на другите да преминем през живота и умирането, през смъртта и
след смъртта. Книгата завършва с една представа за това как учението за четирите бардо би
могло да ни помогне да разберем дълбоката същност на човешкия ум и на цялата Вселена.
Учениците ми често ме питат: „Откъде знаем какво представляват тези бардо и
откъде идва изумителната прецизност на учението за тях, това ясно познание за всяка фаза
на умирането, на смъртта и прераждането?" За много читатели в началото може би ще е
трудно да разберат отговора, защото в западния свят понятието „ум" е много ограничено.
Въпреки значителните постижения в последните години, особено в хуманитарните науки и
трансперсоналната психология, огромното мнозинство от учените продължават да свеждат
ума единствено до физическите процеси в мозъка, а това влиза в противоречие с
хилядолетния опит на медитаторите и мистиците на всички религии.
Кое тогава дава правото да се напише книга като тази? „Вътрешната наука" на
будизма се базира, както се изразява един американски учен, „на дълбокото и цялостно
познаване на реалността, на вече установеното дълбоко разбиране на личността и околната
среда, тоест върху пълното просветление на Буда".5 Източник на науката за бардо е
просветленият ум, напълно будният буда-ум - така, както той е преживян, обяснен и
предаден от много поколения будистки учители, достигащи назад чак до изначалния Буда.
Техните внимателни, педантични, би могло да се каже, научни изследвания и
формулировките на техните открития за ума в продължение на много векове ни дават
възможно най-пълната представа както за живота, така и за смъртта. Именно тази пълна
представа, вдъхновена от Джамянг Кхиентсе и всичките ми други учители, ще се опитам
смирено да предам на Запада за първи път.
След много години на размишления, преподаване, практика и изясняване на
множество въпроси с учителите си аз написах „Тибетска книга за живота и смъртта" като
квинтесенция на духовните съвети на всичките ми учители и с желанието тя да стане една
нова „Тибетска книга за мъртвите", но едновременно с това и „Тибетска книга за живите".
Ще ми се тя да е наръчник, справочник и източник на свещено вдъхновение. Струва ми се,
че само след многократното й прочитане могат да бъдат разкрити всичките пластове на
нейния смисъл. Ще се убедите, че колкото повече я използвате, толкова по-дълбоко ще
почувствате нейното значение и все повече ще осъзнавате дълбочината на мъдростта, която
ви се предава чрез ученията.
Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за
смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не би
могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще
заплатим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след него. Резултатът от този

14
отказ ще опустоши сегашния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си
пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този
отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на
илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от
страдание, който ние, будистите, наричаме самсара6.
Фундаменталното послание на будисткото учение е, че ако се подготвим,
съществува огромна надежда както за живота, така и за смъртта. Това учение разкрива
пред нас възможността да постигнем изумителна и безгранична свобода, за която трябва да
работим сега, докато сме живи - свободата, която ще ни даде възможност да изберем
смъртта си, а по този начин и прераждането си. Защото за този, който се е подготвил и е
обучен, смъртта идва не като поражение, а като триумф - най-висшият и величествен
момент от живота.

ДВЕ

Непостоянство

Няма място под слънцето, където смъртта да не може да ни намери - дори


непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки, сякаш сме в чужда и неприятелска
земя... Ако имаше начин да се предпазим от ударите на смъртта - аз не бих се отказал
от него... но е лудост да мислиш, че можеш да успееш...
Хората идват и си отиват, скачат и танцуват, но не обелват и дума за смъртта.
Много добре. И все пак когато тя наистина дойде -при тях, при съпругите, децата,
приятелите им-и ги завари неподготвени, какви бурни страсти ги обземат, какви викове,
какъв гняв, какво отчаяние...
За да започнем да лишаваме смъртта от най-голямото й надмощие над нас, нека
приемем коренно различно отношение от разпространеното сега. Нека я лишим от
непознатостта й, нека ходим при нея по-често, нека свикнем с нея. Нека се появява в ума
ни по-често от всичко друго... Ние не знаем къде ни очаква смъртта - нека ниея очакваме
навсякъде. Да се отдаваш на смъртта означава да се отдаваш на свободата. Човек,
който се е научил как да умре, се е отучил как да бъде роб.
МОНТЕН7

ЗАЩО Е МНОГО ТРУДНО да преминем през смъртта и да бъдем свободни? И защо


толкова се страхуваме от смъртта, че се боим дори да я погледнем? Някъде дълбоко в себе
си знаем, че не можем да я избягваме вечно. Знаем - нека използвам думите на Миларепа, -
че „онова нещо, наречено „труп", от което толкова се ужасяваме, живее с нас тук и сега".
Колкото по-дълго отлагаме да погледнем смъртта в лицето, колкото по-дълго я
игнорираме, толкова по-големи стават страхът и несигурността, които ни измъчват. И
колкото повече се мъчим да избягаме от този страх, толкова по-чудовищен става той.
Смъртта е необятна мистерия, но за нея можем да кажем две неща: абсолютно
сигурно е, че ще умрем, и не е сигурно кога и как ще умрем. Значи единственото сигурно
нещо е тази несигурност за часа на нашата смърт, несигурността, която използваме като
извинение да отлагаме момента, в който да погледнем смъртта в лицето. Приличаме на
децата, които покриват очите си в играта на криеница и си мислят, че никой не ги вижда.

15
Защо живеем в такъв ужас от смъртта? Защото инстинктивно желаем да живеем и
да продължаваме да живеем, а смъртта се явява жесток край на всичко, което ни е познато.
Чувстваме, че когато тя дойде, ще бъдем хвърлени в нещо напълно неизвестно или ще се
превърнем в нещо съвсем различно. Струва ни се, че ще се окажем изгубени и отчаяни, в
ужасяващо чужда обстановка. Имаме чувството, че ще се събудим съвсем сами, объркани и
разтревожени, в някаква неизвестна, напълно непозната страна, без да знаем езика, без
пари, без паспорт, без приятели...
Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме.
Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме
внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица
външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата,
приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори
търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?
Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност -една личност,
която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с
когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним
всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и
само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?
А нима всичко това не показва фундаменталната трагичност на нашия начин на
живот? Живеем с чужда самоличност в някаква невротична приказка, която не е по-реална
от костенурката в „Алиса в страната на чудесата". Хипнотизирани от желанието да строим,
ние сме издигнали сградите на живота си върху пясък. Този свят може да изглежда много
убедителен, докато смъртта не срути илюзията и не ни прогони от скривалището ни. А
какво ще стане с нас, ако не познаваме никаква по-дълбока реалност?
Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на
което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние
не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за
няколко минути. Ще видите, че е като бълха - непрекъснато скача насам-натам. Ще се
убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И
пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако
това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на
ума си в момента на смъртта е безразсъдство.

ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА

Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той,


толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се
засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му
да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.
КУАН ТЗУ

След смъртта на учителя ми се радвах на близка връзка с Дуджом Ринпоче - един от


най-съвършените медитатори, мистици и йоги на нашето време. Един ден той и жена му
минавали през Франция с кола и се наслаждавали на пейзажа. Видели някакво дълго
гробище, което било наскоро боядисано и украсено с цветя. Съпругата на Дуджом Ринпоче
казала: „Ринпоче, виж как всичко тук на Запад е чисто и подредено. Дори местата, където

16
държат труповете си, са безупречни. На Изток даже къщите, в които живеят хората, не са
така чисти."
„А, да - отговорил той. - Това е истина. Тази страна е толкова цивилизована! Имат
такива хубави домове за мъртвите трупове. Но не си ли забелязала? Имат чудесни домове и
за живите трупове."
Когато си спомня тази случка, се замислям колко празен и безполезен може да бъде
животът, когато се основава на лъжливата вяра в някакво постоянство и непреходност.
Когато живеем така, ние ставаме, както казва Дуджом Ринпоче, безсъзнателни, живи
трупове.
Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по
предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме
работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим
се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на
почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от
нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да
поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в
преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.
Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което
имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството,
като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за
да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да
задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална
безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна,
намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича,
освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.
Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете
хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво
да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта.
Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си
невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот
и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен
материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея,
защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на
света.
И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да
живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да
допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова
прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще?
В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла
вечност, за която не знаем нищо.

АКТИВНА ЛЕНОСТ
Има една стара тибетска приказка, която много обичам. Нарича се „Бащата на Велик
като луната". Един беден човек след дълъг и усилен труд успял да събере пълен чувал с
жито. Бил много горд с това и когато се прибрал у дома си, окачил с въже чувала на една от
гредите на къщата, за да го предпази от плъхове и крадци. Оставил го да виси там и като
допълнителна предпазна мярка решил да прекара нощта под него. Както си лежал,

17
започнал да си мисли: „Ако успея да продам това жито на малки количества, ще спечеля
повече. Със спечеленото ще мога да си купя още жито, което също ще продам. Не след
дълго ще стана богат и с мен ще се съобразяват в обществото. Момичетата ще тичат след
мен, ще се оженя за красива жена, после ще имаме дете... сигурно ще е момче... А как ще
го наречем?" Човекът се озърнал и погледът му спрял на малкия прозорец, през който се
виждала изгряващата луна.
„Какъв знак! - помислил си той. - Какво предзнаменование! Това е наистина добро
име. Ще нарека детето Велик като луната..."
Докато човекът се отдавал на мечтите си, един плъх пропълзял по гредата и
прегризал въжето, с което бил завързан чувалът. В момента, в който човекът произнасял
думите „Велик като луната", чувалът паднал и го убил на място. Разбира се, Велик като
луната никога не се родил.
Колко от нас, подобно на човека от тази приказка, се отдават на това, което аз
наричам „активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна.
Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на
слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш
чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с
приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота
си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с
нещо истинско.
Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи,
така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява
това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим
време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме
да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си
измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер,
тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска...
Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да
изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за
косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни
разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги
наречем „безотговорности".
Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни
отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено,
понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали
в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато
стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме
всичко отначало.
Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си:
„Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи
вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек
само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като
хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил
часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го
унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо
отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което
означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни

18
напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И
така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните
обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако
имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло
погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша
крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си,
капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на
Патрул Ринпоче:
Не забравяйте примера на старата крава.
Тя е доволна да спи в обора.
Трябва да ядете, да спите, да ходите по нужда —
това е неизбежно -
отвъд това нищо не е ваша работа.
Понякога си мисля, че най-голямото постижение на съвременното общество е
доведената до съвършенство търговия със самсара и съпровождащата я безплодна
обърканост. За мен съвременното общество представлява тържество на факторите, които
водят встрани от истината, които правят от нея нещо, за което е трудно да се живее, и които
дори карат хората да се съмняват в съществуването й. И като си помислим, всичко това
става в цивилизация, която твърди, че боготвори живота, но всъщност го лишава от
всякакво истинско значение, която говори безспирно за „ощастливяване" на хората, но
всъщност се изпречва на пътя им към всеки истински източник на щастие!
Тази съвременна самсара се подхранва от грижите и потиснатостта, които създава и
с които ни принуждава да свикнем, които старателно подхранва посредством
консуматорската машина, която пък на свой ред непрекъснато ни принуждава да бъдем
алчни, за да функционира. Самсара е много добре организирана, гъвкава и изтънчена, тя ни
връхлита от всеки възможен ъгъл със своята пропаганда и създава около нас почти непро-
биваема стена от пристрастяване. Струва ни се, че колкото повече се мъчим да избягаме,
толкова по-дълбоко пропадаме в капаните, които тя така умело поставя навсякъде около
нас. Както казва тибетският учител от осемнадесети век Жикме Лингпа: „Упоени от
многото разнообразни усещания, съществата блуждаят безспир в порочните кръгове на
самсара." Обзети от фалшиви надежди, мечти и амбиции, които обещават щастие, но водят
само до скръб, ние приличаме на хора, които пълзят в безкрайна пустиня и умират от
жажда. А единственото, което ни предлага самсара, е чаша солена вода, от която ставаме
още по-жадни.

С ЛИЦЕ КЪМ СМЪРТТА

След като знаем и разбираме всичко това, не е ли по-добре да се


вслушаме в думите на Гялсе Ринпоче:

Да чертаеш планове за бъдещето


е като да ловиш риба в пресъхнало дере.
Нищо не става както искаш,
така че остави всички кроежи и амбиции.
Ако трябва да мислиш за нещо,
нека това е несигурността за часа на твоята смърт.

19
За тибетците главният празник е Нова година. Това е нещо като Коледа, Великден,
Денят на благодарността и рожденият ти ден, взети заедно. Патрул Ринпоче бил велик
учител и животът му бил изпълнен с ексцентрични постъпки, които били жива илюстрация
на учението. Вместо да празнува Нова година и да пожелава на хората Честита нова
година!" както всеки друг, той плачел. Когато го питали защо го прави, той отговарял, че е
изминала още една година и толкова много хора са се приближили към смъртта, без да са
готови за това.
Да се замислим за нещо, което по едно или друго време може да се е случвало на
всеки от нас - вървим си по улицата, потънали в дълбок размисъл за важни неща или
просто слушаме „уокмена" си. В този момент минава кола, която едва не ни блъсва.
Пуснете телевизора или разгърнете вестника - навсякъде ще видите смърт. А нима
жертвите на самолетни и автомобилни катастрофи са очаквали да умрат? Те са смятали
живота си за сигурен - точно както всеки зт нас. Колко често чуваме за хора, понякога наши
приятели, които са умрели зеочаквано? Дори не е необходимо да сме болни, за да умрем -
тялото ни изведнъж може да откаже, да излезе от строя, както колата ни. Днес може да сме
напълно здрави, утре може да се разболеем и да умрем. Миларепа пее:
Когато си здрав и силен,
никога не мислиш за надвисналата болест,
но тя се спуска с внезапна сила
като мълния от небето.
Когато си погълнат от делата земни,
никога не мислиш, че смъртта е близо.
И тя идва като гръм,
който те оглушава.2
Понякога трябва да се сепваме и да си задаваме въпроса: „Какво ще стане, ако
трябва да умра довечера? Какво ще стане след това?" Ние не знаем дали ще се събудим на
следващата сутрин и ако се събудим, къде ще бъдем. Ако издишаме въздуха си и не сме в
състояние да поемем нов, ачи сме мъртви. Това е. Една тибетска поговорка гласи: „Човек
никога знае кое ще дойде по-напред - утре или следващият живот." Някои от известните
тибетски съзерцатели преди да си легнат вечер тразват чашата си и я поставят с дъното
нагоре край леглата си, защото не могат да бъдат сигурни, че ще се събудят на сутринта и
ще имат нужда от нея. Понякога те дори гасят огъня изцяло - не пазят въглени за
разпалване на следващия ден. Мисълта, че всеки момент може да умрат, не ги напуска
никога.
Близо до отшелническата килия на Жикме Лингпа имало рекичка, която той
прекосявал с много усилия. Някои от учениците му предложили да построят мост, но той
отговорил: „Каква полза от това? Кой може да каже дали ще съм жив, че да спя тук утре
вечер?"
Някои учители се опитват да ни накарат да осъзнаем колко нетраен е животът и с
по-жестоки сравнения - карат ни да мислим за себе си като за осъден затворник, който
излиза за последен път от килията си; като за риба, която се мята в рибарската мрежа, или
пък като за животно, което чака реда си пред кланицата.
Други насърчават учениците си да си представят собствената си смърт колкото се
може по-ярко, като част от спокоен и целенасочен размисъл -чувствата, болката, страха,
безпомощността, тъгата на близките им, равносметката за това, което са направили или не
са направили през живота си.
Тяло, отпуснато в последното легло,

20
гласове, нашепващи последни думи,
ум, който наблюдава как последната мисъл отлита...
Кога тази драма ще настъпи и за теб?3
Важното е да размишляваме спокойно, отново и отново, да си дадем сметка, че
смъртта е истинска и идва без предупреждение. Не бива да бъдем като гълъба в
тибетската поговорка - през цялата нощ той се суети и подготвя гнездото си, а когато дойде
зората, не е успял дори да поспи. Както казва прославеният учител от дванадесети век
Дракпа Гялтсен: „Хората прекарват целия си живот, за да се подготвят, подготвят,
подготвят... После посрещат следващия си живот неподготвени."

ДА ГЛЕДАМЕ НА ЖИВОТА СЕРИОЗНО

Може би само тези, които знаят колко нетраен е животът, си дават сметка колко
безценен е той. Веднъж по време на конференция в Англия участниците бяха
интервюирани от Би Би Си, докато разговаряха с една жена, която наистина умираше. Беше
скована от страх, защото никога не си бе давала сметка, че смъртта е истинска. Беше го
разбрала и на тези, които щяха да я надживеят, искаше да каже само едно: „Гледайте на
живота и на смъртта сериозно."
Да гледаме на живота сериозно не означава през цялото време да медитираме,
сякаш живеем в Хималаите или в древния Тибет. В съвременния свят човек трябва да
работи, за да изкарва прехраната си, но в никакъв случай не бива да се затваря в рамката
„от къщи на работа, от работа вкъщи" - съществувание, при което човек не си дава сметка
за по-дълбокия смисъл на живота. Нашата задача е да открием равновесието, да намерим
средния път, да се научим да не се претоварваме с външни дейности, а да опростяваме
живота си колкото се може повече. Ключът към намирането на щастливото равновесие в
съвременния свят е простотата.
В будизма под „дисциплина" се разбира тъкмо това. Терминът на тибетски е „тсул
трим". „Тсул" е „точен, подходящ", а „трим" - „правило" или „начин". Тоест „дисциплина"
означава да правим това, което е подходящо или точно, а в твърде усложнената епоха, в
която живеем, то на свой ред означава да опростяваме живота си.
Така ще постигнем умствено спокойствие. Така ще имаме повече време да се
занимаваме с духа си и да търсим познанието, до което може да доведе само духовната
истина. А то ще ни помогне да погледнем смъртта в очите. За жалост малцина от нас
търсят това познание. Може би сега е време да си зададем въпроса: „Какво всъщност съм
постигнал в живота си?" Тук имам предвид следното: „Какво наистина съм разбрал за
живота и смъртта?" Вдъхновяващи са докладите от изследвания на близки до смъртта
състояния, като тези в книгите на моя приятел Кенет Ринг и някои други. Голям брой от
хората, преживели подобни състояния, описват нещо като „панорамна ретроспекция на
живота". С удивителна точност те съживяват събития от живота си, понякога дори
преживяват последствията, които техните действия са имали за други хора. Ето какво е
казал на Кенет Ринг един от тези хора:
Разбрах, че всеки човек е изпратен на земята, за да научи и осъзнае някои неща.
Например да даваме повече любов, да се обичаме повече помежду си. Да открием, че най-
важни са отношенията между хората, любовта, а не материалното. И да разберем, че
всяко нещо, което правим през живота си, се записва някъде и макар и да не му обръщаме
внимание в момента, то винаги се появява отново по-късно.4

21
Понякога ретроспекцията на живота се придружава от величественото присъствие
на някакво „същество от светлина". Във всички подобни разкази изпъква следното:
срещата с това „същество" е показала на всички, че единствените наистина сериозни цели
в живота са „да се научим да обичаме другите и да придобиваме знание".
Един човек разказал на Реймънд Муди: „Когато светлината се появи, най-напред ме
попита „Какво можеш да ми покажеш от нещата, които си направил през живота си?" или
нещо подобно... И през цялото време говореше колко важна е любовта... Изглежда много се
интересуваше и от нещата, свързани с познанието..."5
Друг разказал на Кенет Ринг: „Попитаха ме... не, нямаше думи, просто моментално
осъзнах въпроса... какво съм направил за напредъка на човешкия род."6
Това, което сме направили през живота си, е това, което сме, когато умрем. И
всичко, абсолютно всичко, има значение.

ЕСЕННИ ОБЛАЦИ

Веднъж в манастира си в Непал най-старият жив последовател на моя учител,


великият Дилго Кхиентсе Ринпоче, завършваше своята лекция. Той беше един от най-
прославените учители на своето време, учил е самия Далай Лама, а и много други учители,
които гледаха на него като на неизчерпаем и безценен източник на мъдрост и състрадание.
Ние всички вдигнахме поглед към този крехък, излъчващ светлина човек -извисил се като
планина поет, мистик и учен, прекарал двадесет и две години от живота си в усамотение.
Той направи пауза и се вгледа в далечината: „Сега съм на седемдесет и осем години и през
живота си съм виждал много неща. Толкова много млади хора умряха, толкова много хора
на моята възраст умряха, толкова много стари хора умряха! Толкова много хора, които бяха
високо, сега са ниско и толкова много, които бяха ниско, се издигнаха във висините!
Толкова много страни се промениха! Имаше толкова много мъка и трагедии, толкова много
войни и болести, толкова много разруха по целия свят! И въпреки всичко тези промени не
са по-реални от един сън. Когато се вгледате внимателно, ще видите, че на този свят няма
нищо постоянно и непроменливо, нищо, дори и най-малкото косъмче по тялото ви. И това
не е теория, а нещо, което можем да видим дори със собствените си очи."
Често се питам: „Защо всичко на този свят се променя?" И единственият отговор,
който ми идва наум, е: Така е устроен животът. Нищо, нищо не е трайно. Буда казва:
Нашето съществувание е преходно като есенните облаци. Да гледаш раждането и
смъртта на съществата , е все едно да гледаш движенията в някакъв танц. Животът
е като проблясък на светкавица в небето, преминава като порой надолу по стръмна
планина.
Една от причините да ни е толкова трудно да погледнем смъртта в лицето е, че
игнорираме истината за непостоянството. Ние толкова отчаяно искаме всичко да продължи
както си е било, че имаме нужда да вярваме, че нещата винаги ще останат същите. Но това
е само илюзия. И както твърде често се убеждаваме, вярата няма нищо общо с реалността.
Тази фалшива вяра, тази заблуда, тези идеи и предположения са клатещата се основа, върху
която ние построяваме живота си. И независимо че истината непрекъснато се явява пред
очите ни, ние предпочитаме - с безнадеждна самонадеяност - да продължаваме да се
преструваме. В мислите ни промените винаги се равняват на загуба и страдание. И ако те
настъпят, ние се стремим да притъпим болката колкото е възможно повече. Приемаме -
упорито и безкритично, - че постоянството е сигурност, а н-епостоянството - не. В
действителност обаче непостоянството е като някои хора, които срещаме в живота си -

22
„трудни" или смущаващи в началото, но след по-дълбоко опознаване далеч по-дружелюбни
и приятни, отколкото сме си ги представяли.
Помислете върху това - осъзнаването на непостоянството, парадоксално, е
единственото нещо, за което можем да се уловим, може би най-трайното ни притежание. То
е като небето или земята. Независимо колко се променя или разрушава всичко около нас, те
остават. Да си представим за миг, че преживяваме някаква вътрешна криза... целият ни
живот рухва... съпругът или съпругата ни напуска без предупреждение... Небето все още е
на мястото си, земята все още е на мястото си. Разбира се, и земята понякога се тресе -
просто за да ни напомни, че на този свят нищо не е сигурно...
Дори Буда е умрял. Смъртта му е била урок, предназначен да стресне наивните,
ленивите и самодоволните, да ни накара да осъзнаем истината, че нищо не е постоянно и
че смъртта е неизбежна част от живота. С приближаването на смъртта Буда казва:

От всички следи от стъпки


следите на слона са върховни.
От всички медитации
тази върху смъртта е върховна.7
Когато изгубим ориентация или станем жертва на мързел, размислите за смъртта
винаги ни връщат към истината:
Което е родено, ще умре, което е събрано, ще се разпръсне, което е натрупано, ще
се изразходва, което е построено, ще се разруши, и което е било високо, ще стане ниско.
Цялата Вселена, както твърдят сега учените, не е нищо друго, освен постоянна
промяна - непрекъснато движение, намиращо се в основата на всичко.
Всяко взаимодействие на субатомно равнище включва в себе си анихилацията на
първоначалната елементарна частица и създаването на нова елементарна частица.
Светът на атома е непрекъснат танц на създаване и анихилация, на превръщаща се в
енергия маса и енергия, превръщаща се в маса. Преходните форми се появяват и изчезват,
създавайки една безкрайна, вечно нова реалност.8
И какво друго е животът ни, ако не такъв танц на преходни форми? Нима не е
истина, че всичко се променя? Листата на дърветата в парка, светлината в стаята ви, докато
четете тези редове, сезоните, климатът, времето на деня, хората, с които се разминаваме по
улицата-? А ние самите? Нима всичко, което сме правили в миналото, сега не ни изглежда
като сън? Приятелите, с които сме израснали, детските игри, мненията и възгледите, които
някога сме отстоявали така разпалено... Всичко това е останало назад. Сега, когато четете
тази книга, тя ви се струва удивително реална. Но и тази страница съвсем скоро ще бъде
само спомен.
Клетките в тялото ни умират, невроните в мозъка ни също, дори изражението на
лицето ни се променя в зависимост от настроението. Това, което наричаме свой „характер",
всъщност не е нищо друго, освен поток от мисли. Днес може да се чувстваме добре,
защото нещата вървят добре, но утре може да е обратното. Къде е отишло доброто
чувство? Обстоятелствата са се променили и са ни обзели нови чувства - ние сме
непостоянни, влиянията върху нас - също. Наоколо няма нищо непроменливо и трайно.
Нима може да има нещо по-непредсказуемо от нашите мисли и чувства? Имате ли
някаква представа за какво ще мислите или какво ще чувствате след малко? Нашето
съзнание в действителност е също така пусто, непостоянно и преходно, както и сънят. Да
вземем една мисъл - тя идва, задържа се известно време, отива си. Миналото е минало,

23
бъдещето още не е дошло и дори мисълта, още докато я преживяваме, се превръща в
минало.
Единственото, с което наистина разполагаме, е сегашното,е сега.
Понякога, когато говоря тези неща, при мен идват мои ученици и казват: „Всичко
това е очевидно! Винаги съм го знаел. Кажете нещо ново." А аз отговарям: „А наистина ли
сте осъзнали истината за непостоянството? Станала ли е тя неразделна част от всяка ваша
мисъл, от всяко ваше действие, от всяко вдишване, така че да преобрази живота ви?
Задайте си следните два въпроса: Спомням ли си във всеки момент, че ще умра, че всички
и всичко също ще умре, и винаги да се отнасям към околните със състрадание? Разбрал ли
съм смъртта и непостоянството до такава степен, че всяка секунда да се стремя към
просветление? Ако можете да отговорите с „да" и на двата въпроса, тогава сте разбрали
непостоянството наистина.

ТРИ

Размисъл и промяна

КОГАТО БЯХ МАЛЪК, в Тибет чух разказа за Криша Готами - млада жена, която
имала щастието да живее по времето на Буда. Когато първородното й дете станало на една
годинка, се разболяло и умряло. Съсипана от скръб, жената стиснала в ръце малкото телце
и тръгнала по улиците, молейки всеки срещнат да й даде лекарство, което да съживи
детето й. Някои не й обръщали внимание, други й се смеели, трети я смятали за луда. Най-
накрая срещнала един мъдрец, който й казал, че Буда единствен на света може да извърши
чудото.
Тя отишла при Буда, положила тялото на детето си в краката му и разказала
историята си. Буда я изслушал с безкрайно състрадание и рекъл:
- Има само един начин да излекуваш страданието си. Иди в града и ми донеси
горчичено семе от къща, в която никога не е имало смърт.
Окрилена от надеждата, Криша Готами веднага тръгнала за града. Спряла още пред
първата къща и помолила:
- Буда ми каза да му занеса горчичено семе от къща, в която никога не е имало
смърт.
- Много хора са умирали в тази къща - отговорили й. И тя отишла в следващата.
- В семейството ни е имало безкрайно много смърт - казали и там. И също така в
третата и четвъртата, докато не обиколила целия град
и не се убедила, че условието на Буда е неизпълнимо.
Тя се простила с детето си и го погребала, а след това отишла при Буда.
- Донесе ли горчичено семе? - попитал той.
- Не - отвърнала жената. - Започвам да разбирам урока, който се опитваш да ми
дадеш. Скръбта ме направи сляпа и си помислих, че само аз съм пострадала от ръцете на
смъртта.
- А защо тогава се върна? - попитал Буда.
- За да те помоля да ме научиш каква е истината — отговорила тя. -Истината за
смъртта, какво може да има отвъд нея и коя част от мен, ако има такава, няма да умре.
Буда започнал да я поучава:

24
- Ако искаш да научиш истината за живота и смъртта, трябва непрекъснато да
мислиш за това, че във Вселената има само един закон, който никога не се променя, и той е,
че всичко се променя и че всички неща са преходни. Смъртта на твоето дете ти помогна да
видиш, че царството, в което живеем - самсара - е океан от непоносимо страдание. Има
един, само един път, който води навън от непрекъснатия кръг на раждане и смърт в
самсара... Това е пътят към освобождаването. Понеже сега заради болката си ти си готова
да учиш и сърцето ти се отваря за истината, аз ще ти я покажа.
Криша Готами коленичила пред Буда и после го следвала до края на дните си.
Говори се, че в края на живота си получила просветление.

25
ПРИЕМАНЕ НА СМЪРТТА

Историята за Криша Готами ни показва нещо, което можем да наблюдаваме


непрекъснато - близкото съприкосновение със смъртта е в състояние да предизвика
истинско пробуждане, промяна в цялостното ни отношение към живота.
Да вземем за пример близките до смъртта състояния. Начинът, по който те променят
живота на преминалите през тях, е много показателен. Изследователи са установили
стъписващи последствия и промени -намалял е страхът от смъртта и по-дълбокото й
възприемане, нараснал е стремежът за оказване на помощ на другите, по-дълбоко се
осъзнава ролята на любовта, намалял е интересът към материалните цели, по-силна е
вярата в духовното измерение и духовния смисъл на живота и разбира се - по-широка
възприемчивост към вярата в отвъдния живот. Един от тези хора казва на Кенет Ринг:
Бях преобразен. От човек без цел и посока - ако не броим материалното
забогатяване, - аз се превърнах в човек с дълбока мотивация, с цел, с определена посока и
с непоколебимо убеждение, че в края на живота ще бъда възнаграден. Желанието ми да
забогатея и алчността ми за собственост бяха заменени от жажда за духовно
разбирателство и страстно желание да видя един по-добър свят.1
Една жена споделя с Марго Грей - английска изследователка на близките до смъртта
състояния:
Преживявах, много бавно, някакво нарастващо усещане за любов, способност да
предавам любов, способност да откривам радост и щастие в най-малките и
незначителни неща около себе си... У мен се разви съчувствие към хората, които са болни
и очакват смъртта, и изпитвах силното желание да им кажа, някак си да ги накарам да
разберат, че смъртта не е нищо друго, освен продължение на живота.2
Всички знаем как застрашаващите живота ни кризи, тежките болести например,
могат да предизвикат промени с подобна дълбочина. Фрида Нейлър, лекарка, която смело
води дневник, докато умира от рак, пише:
Преживях неща, които никога не бих преживяла и за които трябва да благодаря на
рака. Смирение, осъзнаване на собствената ми тленност, опознаване на вътрешната ми
сила, която непрекъснато ме изненадва и която открих, защото трябваше да спра, да си
направя равносметка и тогава да продължа нататък.2
Ако наистина човек може „да си направи равносметка и да продължи нататък" с
такова ново смирение и откритост, с истинско приемане на смъртта, тогава той става много
по-възприемчив за духовното обучение и практика. И тази възприемчиво ст би могла да
отвори пред нас още една чудесна възможност - за истинско оздравяване.
Помня една американка на средна възраст, която дойде да се види с Дуджом
Ринпоче през 1976 г. в Ню Йорк. Тя не проявяваше "някакъв особен интерес към будизма,
но беше научила, че в града има велик учител. Беше много болна и в отчаянието си беше
готова да опита всичко, дори да се срещне с тибетски учител! Аз превеждах по време на
разговора.
Тя влезе в стаята и седна пред Дуджом Ринпоче. Беше толкова развълнувана от
страданието си и от неговото присъствие, че се обля в сълзи. „Лекарят ми каза, че ми
остават само няколко месеца живот - едва успя да каже. - Можете ли да ми помогнете? Аз
умирам!"
За нейна изненада Дуджом Ринпоче се засмя - тихо, със състрадание. След това й
каза спокойно: „Виждате ли, всички ще умрем. Това е само въпрос на време. Просто някои
от нас умират по-рано." С тези думи й помогна да види универсалността на смъртта и че

26
нейната наближаваща смърт не е единствена. Това донякъде намали вълнението й. След
това й заговори за умирането и за приемането на смъртта, за надеждата, която се крие в
нея. Най-накрая й каза какво да прави за изцелението си и тя последва съветите му с
ентусиазъм.
Тази жена не само започна да приема смъртта, но и оздравя, като следваше съветите
на Дуджом Ринпоче с упование. Слушал съм и за много други хора с диагнози, които им
отреждат само по няколко месеца живот. Когато такива хора се усамотяваха, следваха
духовните напътствия и наистина успяваха да приемат себе си и реалността на смъртта, те
оздравяваха. Какво ни говори това? Че когато приемем смъртта, променим отношението си
към живота, а заедно с това открием и фундаменталната връзка между тях, пред нас може
да се разкрие и невероятна възможност за изцеление.
Тибетските будисти вярват, че болестите като рака са предупреждение, което трябва
да ни напомни, че сме пренебрегнали дълбоките аспекти на съществото си, каквито са
неговите духовни нужди.4 Ако приемем това предупреждение сериозно и променим из
основи посоката на живота си, съществува много голяма надежда да излекуваме не само
тялото си, но и цялото си същество.

ПРОМЯНА В ДЪЛБИНИТЕ НА СЪРЦЕТО

Да размишляваме в дълбочина за непостоянството, точно както Криша Готами,


означава да разберем с цялото си сърце истината, изразена така силно в един куплет от
стихотворение на съвременния учител Ньошул Кхенпо:
Всичко в същността си е илюзорно и ефимерно;
тези, с дуалистични възприятия, считат страданието за щастие,
като онези, които ближат мед от острието на бръснача.
Колко достойни за съжаление са хората,
които не могат да се освободят от конкретната реалност -
насочете вниманието си навътре, приятели!5
А колко трудно е понякога да насочим вниманието си навътре! Колко лесно
позволяваме на старите навици и установени привички да ни управляват! Въпреки че,
както казва Ньошул Кхенпо, те ни носят страдание, ние ги приемаме с някакво
фаталистично примирение, защото сме свикнали да им се поддаваме. Може и да
идеализираме свободата, но когато стане дума за собствените ни навици, ние сме
напълно поробени.
И въпреки всичко размислите могат постепенно да ни доведат до мъдростта. Можем
да прозрем, че отново и отново попадаме в кръга на постоянно повтарящите се шаблони, и
да закопнеем да се измъкнем от него. Разбира се, може и да не успеем, но може постепенно
да се освободим и да се променим. Следващото стихотворение е достатъчно красноречиво.
Нарича се „Автобиография в пет глави"6:
1) Вървя по улицата.
На тротоара има дълбока дупка.
Падам в нея.
Загубена съм... нямам надежда.
Не е моя вината.
Нужна ми е вечността, за да намеря изход.
2) Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.

27
Правя се, че не я виждам.
Падам отново.
Не мога да повярвам, че съм на същото място!
Но не е моя вината.
Отново ми трябва много време, за да се измъкна.
3) Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Виждам, че е там.
И пак падам в нея... това е навик.
Очите ми са отворени, зная къде съм.
Аз съм виновна.
Измъквам се незабавно:
4) Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка. Заобикалям я.
5) Вървя по друга улица.

Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на


сърцето си, да се научим как да избягваме „дупката в тротоара" и как да „тръгнем по друга
улица". Много често за това е нужен период на усамотение и съзерцание, защото само те
могат наистина да отворят очите ни за това, което правим с живота си.
Вглеждането в смъртта не бива да ни плаши и да е болезнено. Защо да не мислим за
нея, когато сме вдъхновени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или
сме на почивка, когато слушаме музика, която особено много ни харесва? Защо да не
мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с добри чувства? Не
сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате?
Използвайте ги внимателно, защото това са моментите, когато можете да преминете
през силни изживявания и целият ви мироглед да се промени бързо. Това са моментите, в
които старите ви убеждения могат да рухнат от само себе си и да разберете, че се
променяте.
Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което
ние наричаме „отказване от себе си", на тибетски - „нге джунг". „Нге" означава „в
действителност" или „без съмнение", а „джунг" - „да се появиш", „да бъдеш роден".
Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще
почувствате как „изплувате", нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките
си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние
да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади
косъм от буца масло".
Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга,
защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт,
който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не
е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо
вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на
навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да
ставаме все по-свободни.

СЪРДЕЧНИЯТ РИТЪМ НА СМЪРТТА

28
Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие
животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени.
Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на
сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са
връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да
изоставим всичко, в което сме се вкопчили.
Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският
начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и
трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат
да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са
постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.
Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се
вкопчваме в нещата. Това вкопчване.е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като
непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че
те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от
това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш.
И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е
невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.
Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо
в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо.
Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща
течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече
масло".
Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се
освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен
възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим
всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си
да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е
твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче
помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят.
Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на
собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме,
толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна
в начина, по който гледаме на света.
Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно -трябва да
работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и
практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С
настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и
макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени.
Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на
промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка
успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-
дълбоки и по-пространни.

РАБОТА С ПРОМЕНИТЕ

29
Да направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът,
в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към
земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го
пускате.
Но има и друга възможност - да престанете да стискате монетата и въпреки това да
я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще
остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, макар че вече не я
стискате.
Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се
наслаждаваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. Да помислим за нещо,
което често се случва в отношенията между хората. Мнозина от нас изведнъж си дават
сметка колко много обичат ближния си едва когато разберат, че ще го загубят. И се
вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече той им се
изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.
Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го
търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва
да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл
да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се
бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта
със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла,
всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.
Какво тогава можем да направим, за да преодолеем привързаността? Начинът е да
осъзнаем непостоянната й същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от
нейната хватка. Така ще можем да усетим какво може да бъде истинското отношение към
промените, по думите на учителите: сякаш сме небето, което съзерцава минаващите
облаци; или сме свободни като живак. Когато капка живак падне на земята, никога не се
смесва с прахта. Когато следваме съветите на учителите и постепенно се освобождаваме от
привързаността, у нас се генерира огромно състрадание. Облаците на привързаността
изтъняват и се разнасят, засиява слънцето на истинското ни състрадателно сърце. Именно
тогава започваме с дълбоката си същност да осъзнаваме възвишената истина в следните
думи на Уилям Блейк:
Този, който привързва към себе си Радостта, крилатия живот унищожава; този,
който целува Радостта, докато тя лети, ще живее в изгрева на Вечността.7

ДУХЪТ НА ВОИНА

Макар и да сме убедени, че ако се откажем, ще изгубим всичко, самият живот


многократно ни разкрива точно обратното - че отказването е пътят към истинската свобода.
Точно както вълните, разбиващи се в брега, не увреждат скалите, а само им
придават красиви и причудливи форми, така и промените могат да оформят нашия
характер и да загладят острите му ръбове. Чрез тези промени ние можем да научим как да
си изработим деликатно, но непоклатимо самообладание. Увереността ни в самите себе си
расте и става толкова голяма, че от нас естествено започват да се излъчват доброта и
състрадание, започваме да носим радост и на другите. Тази доброта надживява смъртта -
фундаменталната доброта, която присъства у всеки от нас. През целия си живот трябва да
се учим как да разкриваме тази могъща доброта и да овладеем реализирането й на
практика.

30
И така, всеки път загубите и заблудите в живота ни учат да разбираме
непостоянството и ни приближават до истината. Когато полетим от голяма височина, има
само едно място, на което можем да паднем - земята, земята на истината. А ако
притежаваме разбирането, което е резултат на духовното обучение, тогава падането по
никакъв начин не е катастрофа, а само откриване на вътрешно убежище.
Трудностите и преградите, ако се разбират и използват правилно, често могат да се
окажат неочакван източник на сила. В житията на учителите може да се прочете, че ако не
са имали трудности и пречки, не биха открили силата, нужна им, за да се издигнат над тях.
Това е така например за Гесар, великия воин, владетел на Тибет, чиито приключения
съставляват най-големия епос в тибетската литература. Гесар означава „непобедим", човек,
който никога не може да бъде сразен. Още от раждането на Гесар злият му чичо Тротунг
започнал да опитва по всякакъв начин да го убие, но след всеки опит Гесар ставал все по-
силен и по-силен. Именно благодарение на усилията на Тротунг Гесар станал толкова
велик. Оттук и тибетската поговорка „Тротунг тро ма тунг на, Гесар ге ми cap", което значи,
че ако Тротунг не бил толкова зъл и коварен, Гесар никога не би се издигнал толкова
високо.
За тибетците Гесар не е само воин в истинския смисъл на думата, но и духовен
воин. Да бъдеш духовен воин означава да си изработиш особен кураж - кураж, който се
основава на вътрешна интелигентност, безстрашие и деликатност. Духовните воини може
да изпитват страх, но въпреки това имат достатъчно смелост, за да почувстват страданието,
да гледат открито страха си и да си вадят поуки от трудностите. Както ни казва Чьогям
Трунгпа Ринпоче, да станеш воин означава да можеш да „замениш дребнавата борба за
сигурност с една много по-широка идея - идеята за безстрашието, откритостта и истинския
героизъм"8. Да навлезем в преобразяващото поле на тази много по-широка идея означава да
се научим да бъдем на „ти" с промените и да направим непостоянството наш съюзник.

ПОСЛАНИЕТО НА НЕПОСТОЯНСТВОТО: КАКВА НАДЕЖДА ИМА В


СМЪРТТА
Вгледайте се още по-дълбоко в непостоянството и ще откриете още едно послание,
още една негова страна - страна, която ни дава по-голяма надежда, страна, която отваря
очите ни за фундаменталната същност на Вселената и нашата удивителна връзка с нея.
Ако всичко е непостоянно, тогава всичко е това, което наричаме „пусто" - тоест
липсва му всякакво стабилно, дълготрайно и присъщо само нему съществувание; всички
неща, видени и разглеждани в техните истински взаимоотношения, не са независими, а са
взаимозависими с всичко останало. Буда сравнява Вселената с огромна мрежа, изтъкана от
множество шлифовани скъпоценни камъни, всеки от които има безбройно много страни.
Всеки камък отразява всички останали в мрежата и в действителност образува едно цяло с
тях.
Помислете за една морска вълна. Видяна по един начин, тя има определена
идентичност, начало и край, раждане и смърт. Видяна по друг начин, тази вълна не
съществува сама за себе си, тя просто е свойство на водата, „пуста" е откъм някаква
отделна идентичност и се „състои" само от вода. Ако наистина се замислим за тази вълна,
ще си дадем сметка, че тя е временно възможна заради вятъра и водата и че зависи от
множество непрекъснато променящи се обстоятелства. Също така ще разберем, че всяка
вълна е свързана с всяка друга.
Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че нищо не притежава присъщо само нему
съществувание и тази липса на независимо съществувание ние наричаме „пустота".

31
Представете си едно дърво. Когато мислим за дърво, имаме предвид конкретно определен
обект; и на дадено ниво, както и при вълната, това е така. Но ако се вгледаме по-
внимателно, ще си дадем сметка, че в края на краищата дървото няма независимо
съществувание. Когато се замислим, ще разберем, че дървото се разтваря в една
удивително фина мрежа от взаимовръзки, която обхваща цялата Вселена. Дъждът, който
мокри листата му, вятърът, който люлее клоните му, почвата, която го подхранва и му дава
живот, сезоните, времето, лунната светлина, звездите - всичко е част от това дърво. Колкото
повече мислите за дървото, толкова повече ще откривате, че всичко във Вселената
допринася то да бъде това, което е, че то нито за миг не може да бъде отделено от всичко
останало, че във всеки миг неговата природа неуловимо се променя. Когато казваме, че
нещата са „пусти", имаме предвид, че те са лишени от независимо съществувание.
Съвременната наука разкрива пред нас огромен брой взаимозависимости. Еколозите
знаят, че едно изгоряло дърво от джунглата край Амазонка променя по някакъв начин
въздуха, който диша жителят на Париж, и че трептенето на крилата на една пеперуда в
Юкатан се отразява върху живота на папратта на Хибридите. Биолозите започват да
откриват фантастичния и сложен танц на гените, които създават идентичността и
личността - танц, който се простира далеч назад във времето и ни показва, че всяка така
наречена „идентичност" се състои от порой най-различни въздействия. Физиците ни
въвеждат в света на квантовата механика - свят, който изумително прилича на блестящата
мрежа, обхващаща Вселената, описана от Буда. Точно както скъпоценните камъни от тази
мрежа, частиците съществуват като различни комбинации от други частици.
И така, когато се вгледаме в себе си и в нещата около нас, които смятаме за
стабилни, солидни и трайни, ще разберем, че всъщност те не са по-реални от един сън.
Буда казва:
Знай, че всички неща са такива:
като мираж:, като замък от облаци,
като сън, като привидение,
без същност, но с качества, които се виждат.
Знай, че всички неща са такива:
като луна при ясно небе,
отразена в бистро езеро,
макар че за езерото луната е неподвижна.
Знай, че всички неща са такива:
като ехо от звуци,
от музика и плач,
въпреки че в това ехо няма мелодия.
Знай, че всички неща са такива:
като вълшебник, който прави
с коне, волове, каруци и други подобни -
нищо не е това, което изглежда.9
Размишлението за тази подобна на сън реалност по никакъв начин не бива да ни
отблъсква, да ни изпълва с горчивина или да ни кара да губим надежда. Точно обратното -
то може да събуди у нас топлина, деликатно и силно състрадание, което дори и не
подозираме, че притежаваме, и така да ни подтикне да бъдем по-щедри към всички други
същества и предмети. Тибетският светец Миларепа казва: „Като виждате пустотата, имайте
състрадание." Когато чрез размисъл наистина сме видели пустотата и взаимосвързаността
на всички неща с нас самите, светът ни се открива в по-ярка, по-свежа и по-искряща

32
светлина - като в безкрайно отразяващата мрежа от скъпоценни камъни, за която говори
Буда. Вече не се налага да се защитаваме или да се преструваме и става все по-лесно да
правим това, което ни съветва един тибетски учител:
Никога не забравяйте, че животът е като сън, ограничавайте привързаността и
неприязънта си. Учете се на добронамереност към всички същества. Обичайте и
съчувствайте, независимо какво ви правят другите. Това, което ви правят, не би имало
никакво значение, ако гледате на него като на сън. Цялата работа е по време на този сън
да имате положителни намерения. Това е най-същественото. Това е истинската
духовност.10
Истинската духовност освен това трябва да дава съзнание, че ако сме
взаимосвързани с всичко и всеки друг, дори и най-малката, най-незначителна наша мисъл,
дума, действие водят до реални последствия в цялата Вселена. Хвърлете камъче в езерото.
Повърхността на водата се разклаща. Вълничките се сливат една с друга и пораждат нови.
Всички неща са взаимосвързани - започваме да разбираме, че сме отговорни за всичко,
което правим, говорим или мислим, отговорни всъщност и за самите себе си, за всичко и
всеки друг, а и за цялата Вселена. Далай Лама казва:
В днешния взаимозависим свят индивидите и нациите повече не могат да решават
проблемите си сами. Ето защо е необходимо да си изработим чувство за универсална
отговорност... Наша индивидуална и колективна отговорност е да защитаваме и
поддържаме глобалното семейство, да помагаме на по-слабите му членове, да опазваме и
да се грижим за средата, в която живеем.11

ВЕЧНОТО

Непостоянството вече е разкрило пред нас много истини, но то притежава още едно
съкровище, което до голяма степен е скрито от нас, неподозирано и непознато, и въпреки
това наше.
Западният поет Райнер Мария Рилке казва, че най-дълбоките ни страхове са като
дракони, охраняващи най-голямото ни съкровище.12 Страхът, който непостоянството буди у
нас - че нищо не е реално и нищо не е трайно, - всъщност е нашият най-добър приятел,
защото ни кара да си зададем въпроса: след като всичко умира и се променя, тогава кое
всъщност е истинско? Има ли нещо зад видимата страна на нещата, нещо безкрайно и
неограничено, нещо, което обхваща танца на промените и непостоянството? Има ли нещо,
на което можем да разчитаме, което надживява това, което наричаме смърт?
Като насочим вниманието си към тези въпроси и се замислим над тях, постепенно
откриваме дълбока промяна в начина, по който гледаме на всичко. Ако не спираме да
размишляваме и да се учим да се отказваме, постепенно откриваме у себе си „нещо", което
не можем да определим и опишем с думи, „нещо", което - започваме да си даваме сметка -
лежи зад всички промени и цялата смърт в света. Дребните желания и развлечения, на
които сме осъдени от отчаяното ни вкопчване в идеята за постоянството, постепенно се
разсейват и отпадат.
Докато става това, започваме все по-често да виждаме огромното значение на
истината за непостоянството. Сякаш през целия си живот сме летели в самолет сред тъмни
облаци и бури и изведнъж машината се е издигнала над тях в ясното безкрайно небе.
Вдъхновени и опиянени от това издигане в едно ново измерение на свободата, ние
откриваме дълбините на спокойствието, на радостта и увереността в себе си и това ни

33
изпълва с удивление, постепенно поражда увереност, че у нас има „нещо", което нищо не
може да унищожи и да промени, което не може да умре. Миларепа пише:
Изпълнен с ужас от смъртта, аз поемам към планините -отново и отново
насочвам медитацията си към несигурността на часа на смъртта,
завладявам крепостта на безсмъртната, безкрайна природа на ума. Сега целият
страх от смъртта е победен и го няма.в
И тогава постепенно ние долавяме в себе си спокойното, подобно на небе
присъствие на това, което Миларепа нарича „безсмъртна и безкрайна природа на ума".
Това ново усещане започва да става все по-ярко, почти непрекъснато, настъпва това, което
в Упанишадите14 се нарича „повратен момент в съзнанието" - едно изцяло лично, напълно
неподдаващо се на описание откровение за това, какво сме ние, защо сме тук и какво
трябва да правим, което в крайна сметка се равнява на нов живот, на ново раждане, би
могло да се каже - на възкресение.
Какво красиво и целебно тайнство е това, че чрез размишление, непрекъснато и
смело, върху истината за промяната и непостоянството постепенно можем да се окажем
лице в лице - благодарни и изпълнени с радост - с истината за вечната, с истината за
безсмъртната, безкрайна природа на ума!

ЧЕТИРИ

Природата на ума
ЗАТВОРЕНИ в тясната клетка на собственото си създание, което приемаме за
цялата Вселена, малцина от нас могат да си представят някакво друго измерение на
реалността. Патрул Ринпоче разказва за една жаба, която прекарала целия си живот в
кладенец. Един ден при нея дошла друга жаба - от морето.
- Откъде си? - попитала жабата от кладенеца.
- От големия океан - отговорила другата.
- Колко голям е твоят океан?
- Гигантски е.
- Искаш да кажеш - колкото четвърт от моя кладенец?
- По-голям.
- По-голям? Искаш да кажеш - наполовина?
- Не, още по-голям.
- Да не би... Да не би да е колкото този кладенец?
- Не може да се сравни.
- Това е невъзможно! Трябва да видя със собствените си очи.
И те тръгнали заедно. Когато жабата от кладенеца видяла океана, толкова се
стъписала, че главата й се пръснала на парчета.
Повечето от детските ми спомени от Тибет вече са избледнели, но винаги ще помня
два момента от времето, когато моят учител Джамянг Кхиентсе ме въвеждаше в основната,
същинска и най-съкровена природа на моя ум.
Първоначално не ми се искаше да разказвам за тези лични преживявания, тъй като в
Тибет това никога не се прави, но учениците и приятелите ми бяха убедени, че ако ги
опиша, ще помогна на другите, и непрекъснато ме молеха и настояваха да го направя.

34
Първото от тези събития стана, когато бях шест- или седемгодишен, в специалната
стая, в която живееше Джамянг Кхиентсе, пред портрета на предишното му
превъплъщение Джамянг Кхиентсе Уангпо. Това беше тържествена, вдъхваща
страхопочитание личност и този ефект се увеличаваше още повече, когато отпред гореше
масленият светилник и осветяваше лицето. Преди да разбера какво става, моят учител
направи нещо необикновено. Изведнъж ме прегърна и ме вдигна от земята. След това ме
целуна по бузата. В миг напълно загубих ума си и бях обгърнат от невъобразима нежност,
топлота, увереност и сила.
Другият случай бе малко по-официален. Беше в Лходрак Кхарчу, в една пещера, в
която бе медитирал големият светец и баща на тибетския будизъм Падмасамбхава. Бяхме
спрели там по време на пътуването си през Южен Тибет. Тогава бях деветгодишен.
Учителят ми ме повика и ми каза да седна пред него. Бяхме сами.
- Ще те въведа в истинската природа на ума - каза ми той, взе камбанката и малкия
си барабан и започна напевно да призовава всички учители от приемствената традиция - от
изначалния Буда до неговия собствен учител. След това ме въведе. Съвсем неочаквано ми
зададе един въпрос без отговор - „Какво е умът?" - и се вгледа дълбоко в очите ми. Това ме
изненада силно. Умът ми сякаш рухна. Не останаха нито думи, нито имена, нито мисли -
всъщност не остана ум.
Какво се случи в този изумителен миг? Миналите мисли бяха мъртви, бъдещите
още не бяха родени. Потокът на моите мисли беше прекъснат. И в това стъписване се
отвори една празнина, а в нея се появи едно непосредствено и чисто усещане за
настоящето - освободено от всякакво вкопчване в каквото и да било. Беше просто,
необременено и фундаментално. И въпреки това тази необременена простота излъчваше
топлината на огромно състрадание.
Колко много неща бих могъл да кажа за този миг! Очевидно учителят ми беше задал
въпрос. Все пак аз знаех, че не очаква отговор. И преди дори да започна да търся отговор,
вече знаех, че такъв няма. Стоях стъписай и изумен и въпреки това у мен се надигаше
някаква светла увереност, която дотогава ми беше непозната.
Учителят ме попита „Какво е умът?" и в този момент аз се почувствах така, сякаш
всички знаят, че не съществува такова нещо, а аз съм последният, който го научава. Колко
нелепо ми изглеждаше тогава да търся ум!
Това, което направи учителят ми, засади дълбоко у мен едно семенце. По-късно
разбрах, че в нашата приемствена традиция е прието въвеждането в природата на ума да се
извършва по този начин. Но тогава не знаех това и всичко за мен беше напълно неочаквано,
изумително и силно.
Според нашата традиция трябва да са налице три „автентичности", за да се извърши
въвеждането - благодатта на автентичен учител, всеотдайността на автентичен ученик и
автентичен приемствен метод за въвеждане.
Президентът на Съединените щати не може да ви въведе в природата на вашия ум,
не могат да го направят майка ви или баща ви. В случая няма значение с каква власт
разполага някой или колко ви обича. В природата на ума ви може да ви въведе единствено
човек, който сам напълно я е осъзнал и носи в себе си благодатта и опита на приемствената
си традиция.
А вие, ученикът, трябва непрекъснато да подхранвате откритостта, широтата на
погледа, желанието, ентусиазма и уважението, които са в състояние изцяло да променят
атмосферата на вашия ум и да го направят податлив за въвеждането. Ето това разбираме
ние под всеотдайност. Без това учителят може да въвежда, но ученикът няма да го осъзнае.

35
Въвеждането може да стане само когато и ученикът, и учителят навлязат в преживяването
заедно - именно в тази среща на умовете и сърцата ученикът ще постигне резултат.
Методът също е от основна важност. Това е същият метод, който е бил използван и
изпробван в продължение на хиляди години, който е дал възможност на учителите от
миналото сами да постигнат осъзнаването.
Когато моят учител ме въведе така спонтанно и на такава ранна възраст, той
постъпи много необичайно. Обикновено въвеждането става много по-късно, когато
ученикът е преминал през предварителна подготовка с медитативни практики и
пречистване. Това е, което кара сърцето и ума на ученика да съзреят и да се открият за
непосредственото осъзнаване на истината. Тогава, в този силен момент на въвеждането,
учителят може да насочи своето съзнание за природата на ума - това, което наричаме „ум
на мъдростта" - към ума на автентично възприемчивия ученик.
Това, което прави учителят в този момент, е всъщност въвеждане на ученика в
онова, което е Буда. С други думи, той събужда ученика за живото присъствие на
вътрешното просветление. При това преживяване Буда, природата на ума и умът на
мъдростта на учителя се сливат в едно и се разкриват като едно цяло. Тогава ученикът
осъзнава, преизпълнен с благодарност, без сянка на съмнение, че не съществува, че никога
не е съществувало и никога не може да съществува някакво разделяне между ученик и
учител, между ума на мъдростта на учителя и природата на ума на ученика.
Дуджом Ринпоче пише:
Тъй като пълното осъзнаване на настоящето
е истинският Буда,
в откритост и доволство открих аз Ламата в сърцето си.
Когато разберем, че този безкраен естествен ум
е самата същност на Ламата,
тогава няма нужда да се молим -
поради привързаност или скръб, и с разплакани очи,
нито пък от изкуствено жалване.
Просто като се отпуснем в това спонтанно,
открито и естествено състояние,
постигаме блаженството
на непринуденото самоосвобождаване от всичко възникващо.1
Когато напълно осъзнаете, че природата на ума ви е една и съща с тази на учителя
ви, повече не можете да се разделите с него, защото учителят и природата на вашия ум са
едно, тоест винаги присъстват. Спомняте ли си лама Цетен, когото като дете наблюдавах на
смъртното му легло? Когато имаше възможност да му бъде осигурено физическото
присъствие на неговия учител, той каза: „С учителя разстоянията не съществуват." Когато,
подобно на лама Цетен, осъзнаете, че вие и учителят сте неделимо цяло, у вас се раждат
огромна благодарност, чувство за страхопочитание и уважение. Дуджом Ринпоче нарича
това „респект към Гледката". Това е всеотдайността, която се явява спонтанно, когато
зърнем Гледката -природата на ума.
Преживях още много моменти на въвеждане - при обучението, при посвещенията,
по-късно ме въведоха и другите ми учители. След смъртта на Джамянг Кхиентсе с любовта
си ме обгърна Дуджом Ринпоче. Той се грижеше за мен, а аз бях негов преводач в
продължение на доста години. Това откри нов етап в моя живот.
Дуджом Ринпоче беше един от най-прочутите учители и мистици, а също така
известен учен и писател. Моят учител Джамянг Кхиентсе винаги ми е говорил колко

36
прекрасен учител е Дуджом Ринпоче, как той бил живият представител на Падмасамбхава
в наше време. Ето защо аз изпитвах дълбоко уважение към него, макар и да не бяхме
имали, лични връзки и да не бях преживявал лично мъдростта на учението му. Един ден -
след като моят учител умря, а аз бях прехвърлил двадесетата си година - посетих Дуджом
Ринпоче у дома му в Калимпонг, малко селце в Хималаите, за да изразя уважението си.
Когато пристигнах, видях при него една от първите му ученички от Америка. Тя се
измъчваше много, тъй като нямаше преводач, който да знае английски достатъчно добре, за
да й преведе учението за природата на ума. Когато ме видя, Дуджом Ринпоче възкликна:
- О! Ти дойде! Добре. Можеш ли да й превеждаш?
И аз седнах при тях и се заех да превеждам. При тази среща, продължила около час,
той изложи едно изумително учение, обхващащо почти всичко. Бях толкова развълнуван и
вдъхновен, че в очите ми се появиха сълзи. Разбрах, че всъщност това е била целта на
Джамянг Кхиентсе.
Незабавно помолих Дуджом Ринпоче да преподава и на мен. Започнах да ходя до
къщата му всеки следобед и да прекарвам по няколко часа с него. Беше дребен човек, с
красиво и благо лице, фини ръце и деликатно, почти женствено присъствие. Носеше косата
си дълга и завързана на възел като йога. Очите му винаги блестяха от вътрешна веселост.
Гласът му бе олицетворение на самото състрадание - благ, леко дрезгав. Дуджом Ринпоче
седеше на ниско столче, покрито с тибетско килимче, а аз сядах на пода пред него. Винаги
ще си го спомням в тази поза, силуетът му бе очертан от залязващото слънце, което
светеше през прозореца зад гърба му.
Един ден, когато за пореден път бях при него, докато го слушах и практикувахме
заедно, преживях нещо удивително. Стори ми се, че всичко, за което бях слушал в
ученията, се случва на мен - всички материални явления наоколо започнаха да губят
очертанията си... Почувствах се много развълнуван и започнах да заеквам:
- Ринпоче... Ринпоче... То се случва...
Никога няма да забравя състраданието, изписано на лицето му, когато се наведе към
мен и започна да ме успокоява:
- Всичко е наред, всичко е наред. Не се вълнувай прекалено. В края на краищата
това не е нито добро, нито лошо...
Учудването и блаженството започнаха да ме отнасят надалеч, но Дуджом Ринпоче
знаеше, че макар добрите преживявания понякога да са полезни ориентири по пътя към
реализацията, те също така могат да станат и капани, ако се появи привързаност. Трябва да
достигнеш отвъд тях, да потърсиш по-стабилна основа. Именно такава основа ми дадоха
мъдрите му думи. Чрез думите на учението си Дуджом Ринпоче отново
и отново ме караше да осъзнавам природата на ума си - самите думи представляваха
късчета от истинското преживяване. В продължение на много години, ден след ден, той ме
обучаваше чрез така наречените насочвания. Въпреки че бях получил от учителя си
Джамянг Кхиентсе цялото основно обучение, което наподобяваше семенце, именно
Дуджом Ринпоче започна да полива това семенце и го накара да покълне и разцъфти. А
когато самият аз започнах да преподавам, именно неговият пример ме вдъхновяваше.

УМЪТ И ПРИРОДАТА НА УМА


Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде
другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на
щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това,
което наричаме смърт.

37
Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е
обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител: „Това, което
притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност -
което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. В основата си
то е онова, което може да се асоциира с „друго", с всяко „нещо", което възприемащият
възприема като различно от себе си."2 Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум,
който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета
външна отправна точка.
И така, сем е умът, който мисли, крои планове, желае, манипулира, който избухва в
гняв, който създава и се потапя във вълни от отрицателни емоции и мисли, който
непрекъснато трябва да се уверява в своето „съществуване", да го потвърждава и да го
доказва чрез фрагментиране, концептуализиране и затвърждаване на жизнения опит.
Обикновеният ум е непрекъснато променяща се и неизбежна плячка за външните влияния,
за навиците и условностите. Учителите го сравняват с пламък на запалена свещ, поставена
на прага на пътната врата. Той е уязвим за всички ветрове - според обстоятелствата.
Погледнат от един ъгъл, сем трепка, непостоянен е, вкопчва се и непрекъснато се
интересува от чуждите работи, а енергията му се изразходва, за да проектира себе си
навън. Понякога мисля за него като за подскачащо топче или като за маймуна, която
непрестанно скача от клон на клон. Погледнат от друг ъгъл обаче, обикновеният ум
притежава една фалшива стабилност - удобна самозащитна инерция, наподобяващо камък
спокойствие, съставено от вкоренени навици. Сем е хитър като корумпиран политик,
скептичен, недоверчив, експерт в заблудите и измамите, „гениален - пише Джамянг
Кхиентсе - в нечестните игри". Именно в рамките на хаотичните, объркани,
недисциплинирани и повтарящи се преживявания на този обикновен ум - сем, ние се
променяме и умираме.
Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена
същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в
собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства.
Точно както силният порив на вятъра може да разнесе облаците и да открие светещото
слънце и синьото небе, така при определени обстоятелства, в момент на вдъхновение,
можем да зърнем природата на ума. Това „зърване" може да е различно по дълбочина и
продължителност, но при всички случаи ще ни донесе известно просветление, разбиране и
свобода. Това е така, защото природата на ума е самият корен на разбирането. На тибетски
ние наричаме това Ригпа -първично, чисто и непроменящо се осъзнаване, което в същото
време е интелигентно, осведомено, лъчисто и винаги будно. Може да се каже, че това е
знание за знанието.3
Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо
единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем,
че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко.
Светците и мистиците на всички времена са украсявали проникновенията си с
различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали,
по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог",
хиндуистите го наричат „Аз", „Шива", „Брама" и „Вишну", мистиците Суфий 4 го наричат
„Скрита същност", а будистите - „буда-природа". В сърцето на всички религии лежи
убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена
възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.

38
Когато чуем „Буда", ние, естествено, мислим за индийския принц Гаутама Сидхарта,
който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека,
следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда " обаче има много по-
дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от
неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до
окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен
мир.
За много от нас в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като
сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности. Никога не бива да
забравяме, че Буда е бил човешко същество - като вас, като мен. Той никога не е
претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на
просветлението - така, както и всеки друг. Буда-природата е рождено право на всяко
чувстващо същество и аз винаги казвам: „Нашата буда-природа с нищо не е по-лоша от
буда-природата на всеки буда." Ето това е радостната вест, която Буда ни носи от
просветлението си в Бодхгая -вестта, която много хора смятат за толкова вдъхновяваща.
Неговото послание, че просветлението е у всекиго от нас, ни дава огромна надежда. Чрез
практика всички ние можем да се пробудим. Ако това не беше така, не би било възможно
през вековете, а и чак до наши дни, да има толкова много просветлени индивиди.
Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било
да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал.
Но той също така е виждал - с тъга и безкрайно състрадание - колко трудно би било за нас
да разберем това осъзнаване.
Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я
разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована" в обикновения ни индивидуален ум.
Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от
пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото.
Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем
просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре" мигновено се
смесва с пространството „вън". Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са
били отделени или различни; те винаги са били еднакви.

НЕБЕТО И ОБЛАЦИТЕ
Следователно какъвто и да е животът ни, нашата буда-природа винаги е налице. И
винаги е съвършена. Ние казваме, че дори и будите не са в състояние да я подобрят с
безкрайната си мъдрост, нито пък разумните същества могат да й навредят с безкрайната
си обърканост. Нашата същинска природа може да се сравни с небето, а объркаността на
збикновения ум - с облаците. Има дни, когато небето е напълно скрито зад )блаци. Когато
сме на земята и гледаме нагоре, ни е много трудно да товярваме, че има и нещо друго,
освен облаци. Но ако излетим със самолет, ще видим, че над облаците има безкрайна
небесна шир. Там, отгоре, облаците, за които сме мислили, че са всичко, ни изглеждат
незначителни и някъде ниско долу.
Винаги трябва да си спомняме, че облаците не са небето и че не „принадлежат" на
небето. Те просто се появяват там и се носят по хаотичния си, непредвидим начин. С това
обаче те не могат да оцветят или променят небето.
Къде тогава е буда-природата? Тя е в подобната на небе природа на нашия ум.
Изцяло отворена, свободна и безгранична в същността си, тя е толкова проста и
обикновена, че никога не би могла да бъде усложнена, опорочена или опетнена; тя е

39
толкова чиста, че за нея са неприложими понятия като „чистота" и „нечистота". Да говорим
за природата на ума като за небето, разбира се, е само метафора, която може да ни помогне
да започнем да си представяме всеобхватната й безграничност - защото буда-природата
притежава едно качество, което небето не може да притежава, а именно - сияйната яснота
на осъзнаването. Казано е:
Това е просто собственото ти съвършено настоящо осъзнаване, познаваемо и
пусто, непомрачено и будно.
Дуджом Ринпоче пише:
Никакви думи не могат да го опишат,
никакъв пример не може да ни насочи към него,
самсара не го прави по-лошо,
нирвана не го прави по-добро,
то никога не е родено,
то никога не е преставало да бъде,
то никога не е било освобождавано,
то никога не е било заблуждавано,
то никога не е съществувало,
то никога не е било несъществуващо,
то няма никакви граници,
то не се вмества в никакви категории.
Ньошул Ринпоче5 казва:
Дълбока и спокойна, освободена от сложност, хомогенна и сияйна яснота
отвъд ума на концептуалните идеи -
ето това е дълбината на ума на Победителите.
Тук няма какво да се махне,
нито пък има какво да се добави,
това е просто Безупречното,
естествено вгледано в себе си.

ЧЕТИРИТЕ НЕДОСТАТЪКА
Защо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на
природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?
Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на
ума веднага:
1. Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да
видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.
2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко дълбока
може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.
3. Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да
направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на
ума, която винаги присъства.
4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не
може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито
пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.
Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил
почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за
съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към

40
заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и
интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно.
Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната
култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните по'становки, не я
показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което
възприемаме със сетивата си, не е реално.
Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак
понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде
вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни
обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да
се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския
хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин
лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява
всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.
Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до
природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да
ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания
задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и
завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се
опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне
в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо
това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация
-непознаването и потискането на собствената ни същност.

ПОГЛЕД НАВЪТРЕ
Нека решим да постигнем пълна промяна. Нека решим вече да не гледаме само в
една посока. Учили са ни да живеем живота си, като преследваме своите мисли и планове.
Дори когато говорим за „ум", имаме предвид само мислите и чувствата. Когато нашите
учени изследват това, което си въобразяват, че е умът, те разглеждат всъщност само
неговите проявления. Никой не разглежда самия ум, основата, върху която възникват тези
проявления, а това има трагични последствия. Както казва Падмасамбхава:
Въпреки че това, което се нарича „ум ",
се преценява по всевъзможни начини и много се обсъжда,
то не се разбира или се разбира погрешно или едностранчиво.
Тъй като не се разбира правилно - такова, каквото е,
раждат се безброй философски твърдения и идеи.
Нещо повече - тъй като обикновените хора не го разбират,
те не познават собствената си природа и поради това продължават да блуждаят
сред шестте съдби на прераждането е трите свята и да преживяват страдания. Ето
защо да не разбираш собствения си ум е много тъжен недостатък.6
Как бихме могли да променим тази ситуация? Много просто. Нашият ум има две
състояния - вглеждане навън и вглеждане навътре. Нека сега се вгледаме навътре.
Това леко завъртане на ориентацията е в състояние да предизвика дълбоки промени,
дори би могло да предотврати бедствията, които застрашават света. Когато голям брой хора
познават природата на своя ум, те също така ще познават величествената природа на света,
в който живеем, и ще се борят всячески да го опазят. Интересен факт е, че думата,
означаваща „будист" на тибетски език е „нангпа". В превод това е „вътрешен" - човек,

41
който търси истината не вън, а вътре, в природата на своя ум. Всички учения и практики в
будизма са насочени към една-единствена цел - да се вгледат в природата на ума и така да
ни освободят от страха от смъртта и да ни помогнат да осъзнаем истината на живота.
Погледът навътре изисква от нас голямо умение и голям кураж - това е пълна
промяна в отношението ни към живота и ума. Ние сме толкова пристрастени към гледането
извън себе си, че почти нямаме достъп до собственото си същество. Изпитваме ужас да
погледнем навътре, защото нашата култура не ни е дала никаква представа какво ще
открием там. Можем дори да си помислим, че ако го направим, ще се изложим на опасност
или ще полудеем. Това е едно от най-силните средства, които егото използва, за да ни
попречи да открием истинската си природа.
И така, правим живота си ужасно нервен и припрян, само и само да елиминираме и
най-малкия риск да погледнем в себе си. Дори и мисълта за медитация може да уплаши
хората. Когато чуят „пустота" или „освобождаване от егото", имат чувството, че да
преживееш тези неща е все едно да те изхвърлят през вратата на космически кораб и да се
носиш безкрайно в тъмната смразяваща бездна. Нищо не може да е по-далече от истината.
Ала в един свят, посветил се на второстепенните неща, тишината и неподвижността ни
ужасяват и ние се защитаваме от тях с шум и трескава деятелност. Да погледнем в
природата на ума си е последното нещо, което бихме се осмелили да направим.
Понякога си мисля, че не желаем да задаваме никакви истински въпроси за това, кои
сме всъщност, от страх да не открием, че освен тази съществува и някаква друга реалност.
Как би се отразило едно такова откритие на живота ни? Как биха реагирали колегите и
приятелите ни, когато разберат какво сме открили? Какво ще правим ние самите с новото
познание? С познанието идва и отговорността. Понякога, дори ако вратата на затвора е
отворена, затворникът предпочита да не бяга.

КАКВО НИ ОБЕЩАВА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО


В нашия свят няма много примери за хора, въплъщаващи качествата, които
произхождат от осъзнаването на природата на ума. Поради това за нас е много трудно да си
представим какво е просветлението или просветленото същество, да не говорим за идеята,
че ние самите можем да постигнем просветление.
Въпреки цялото си прехвалено преклонение пред стойността на човешкия живот и
индивидуалната свобода, нашето общество всъщност ни третира като същества,
вманиачени на тема власт, секс и пари, които във всеки момент трябва да бъдат
предпазвани от какъвто и да било досег със смъртта или с истинския живот. Ако някой ни
каже или сами започнем да се досещаме за реалния си потенциал, просто не можем да
повярваме, а ако изобщо сме в състояние да си мислим за духовна промяна, смятаме, че тя
е била възможна само за великите светци или духовните учители на миналото. Дал ай Лама
често говори за това, колко малко самоуважение и любов към самия себе си вижда у
мнозина в съвременния свят. В цялото ни същество е втъкана една невротична увереност в
собствената ни ограниченост. И това ни лишава от всякаква надежда за пробуждане и влиза
в трагично противоречие с основната истина на будистките учения - че в своята същност
ние вече сме съвършени.
Дори и да се замисляме над възможността да постигнем просветление, един поглед
към съставките на нашия обикновен ум - гняв, алчност, завист, злоба, жестокост,
похотливост, страх, тревожност, обърканост - би сринал завинаги всяка надежда за
постигането му, ако никой не ни е разказал за природата на нашия ум и за безспорната
възможност да осъзнаем тази природа.

42
Просветлението обаче е нещо реално и на земята все още има постигнали
просветление учители. Когато се срещнете с такъв човек, ще бъдете развълнувани и
разтърсени до дълбините на сърцето си и ще разберете, че думи като „просветление" и
„мъдрост", които сте смятали само за понятия, всъщност са нещо съвсем реално. Въпреки
всичките опасности, които крие, днешният свят е и много вълнуващо място.
Съвременният ум постепенно се открива за различните представи за реалността.
Велики учители като Далай Лама и майка Тереза могат да се видят на телевизионния
екран, много учители от Изтока посещават Запада и четат лекции, а книги от всички
мистични течения печелят все по-голяма и по-голяма читателска аудитория. Отчайващото
състояние на планетата кара все повече и повече хора да се събудят и да осъзнаят колко
необходима е промяната в глобален мащаб.
Просветлението, както казах, е реално. И всеки от нас, който и да е той, при дадени
обстоятелства и с нужната подготовка може да осъзнае природата на ума и така да разбере
кое е безсмъртно и вечно чисто. Това обещават всички мистични учения на света и това
обещание е било изпълнено и се изпълнява в живота на стотици хиляди хора.
Чудото на това обещание е, че то не е нещо екзотично, нито фантастично. То не е за
определен елит, а за цялото човечество. Когато си дадем сметка за този факт, както казват
учителите, то става удивително обикновено. Духовната истина не е нещо сложно и
езотерично - всъщност тя е един дълбок здрав разум. Когато човек осъзнае природата на
ума си, пластовете на объркването отпадат. Човек не „става" буда, а просто престава да
бъде заблуден. А да си буда не означава да си някакъв духовен супермен, а най-после да
станеш истинско човешко същество.
Една от големите будистки традиции нарича природата на ума „мъдрост на
обикновеността". Винаги съм казвал, че нашата истинска природа и природата на всички
същества не са нещо необикновено. Иронията е, че именно нашият така наречен
обикновен свят е всъщност необикновена, фантастична, объркана халюцинация на
заблудените представи на самсара. Именно тези „необикновени" представи ни правят
слепи за „обикновената", естествена, присъща природа на ума. Представете си, че будите
сега ни гледат - колко тъжно ще се удивляват на смъртоносната обърканост и
изобретателност на заблудите ни!
Понякога, тъй като сме толкова ненужно комплицирани, когато някой учител ни
въвежда в природата на ума, тя ни се струва твърде проста, за да повярваме. Обикновеният
ни ум ни казва, че това не може да бъде, че трябва да има още нещо. Очакваме нещо
„величествено" - светлини в пространството около нас, ангели с развети руси коси да се
спуснат от небето, за да ни посрещнат и с дълбок глас, като на Магьосника от Оз, да
обявят: „Сега си въведен в природата на ума си." Няма такъв драматизъм.
Понеже надценяваме ролята на интелекта, ние сме склонни да вярваме, че за да
постигнем просветление, ни е нужна необикновена интелигентност. Истината е, че много
от умните разсъждения могат още повече да прикрият същността. Според една тибетска
поговорка „Ако си прекалено умен, може да не разбереш за какво става дума". Патрул
Ринпоче казва: „Логичният ум ни се струва интересно нещо, но той е семето на заблудата."
Хората може до такава степен да бъдат обладани от собствените си теории, че да не
разберат най-главното. В Тибет казваме: „Теориите са като кръпки върху палтото - един ден
те просто се износват и падат." Искам да ви разкажа нещо окуражаващо.
Един учител от миналото столетие имал дебелоглав ученик. Учителят многократно
се мъчил да го запознае с природата на неговия ум, но все не успявал. Най-накрая се
ядосал и му казал:

43
- Слушай! Искам да занесеш този чувал с ечемик до върха на онази планина. Но не
трябва да спираш да почиваш. Продължавай, докато стигнеш върха.
Ученикът бил простоват човек и вярвал непоколебимо в учителя си, така че
направил точно каквото му било наредено. Чувалът бил тежък. Той го нарамил и тръгнал
по склона на планината. Не смеел да спре. Ходел и ходел, а чувалът му се струвал все по-
тежък и по-тежък. Изкачването било дълго. Най-накрая, когато стигнал върха, човекът
пуснал чувала и с дълбоко облекчение се свлякъл на земята изтощен. Почувствал свежия
планински въздух върху лицето си. Цялото му упорство се било стопило, а с него и
обикновеният му ум. Струвало му се, че всичко е спряло. В този момент изведнъж осъзнал
природата на ума си. „Аха! - помислил си. - Ето какво е искал да ми покаже учителят през
цялото това време." После хукнал надолу по планината и нахълтал в стаята на учителя си,
забравил всякакво приличие.
- Мисля, че схванах!... Наистина схванах! Учителят се усмихнал с разбиране и
отговорил:
- Значи си преживял интересно изкачване на планината, нали? Които и да сте, вие
също можете да изпитате това, което е изпитал
този ученик на върха на планината. Именно това преживяване ще ви даде нужното
безстрашие, за да се справите с живота и смъртта. Но кой е най-добрият, най-бърз и най-
ефикасен начин да го постигнем? Първата стъпка е практикуването на медитация. Именно
медитацията бавно пречиства обикновения ум, сваля маската му, изтощава навиците и
илюзиите му, така че в подходящ момент да можем да осъзнаем кои сме всъщност.

ПЕТ
Довеждане на ума у дома му
ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ 2500 ГОДИНИ един човек, който търсил истината в
продължение на много, много прераждания, стигнал до тихо място в Северна Индия и
седнал под едно дърво. Бил твърдо решен и се заклел да не става оттам, докато не намери
истината. Вечерта успял да надделее над всички тъмни сили на заблудите, а рано на
следващата сутрин, когато Венера изгряла на утринното небе, бил възнаграден за
продължилото цяла епоха свое търпение, дисциплина и безупречна концентрация,
постигнал крайната цел на човешкото съществувание — просветлението. В този свят
момент земята като че ли потреперила, сякаш била „пияна от блаженство", и както казват
писанията: „Никой не бил ядосан, болен или тъжен, никой не извършил зло, никой не бил
горд, светът станал съвсем спокоен, сякаш е постигнал пълно съвършенство."
Този човек станал известен като Буда. Ето красивото описание на просветлението на
Буда, направено от виетнамския учител Тич Нхат Хан:
Гаутама се чувствал така, сякаш затворът, в който е лежал хиляди години,
изведнъж: се отворил. Надзирател там било неведението. Заради това неведение умът
му бил скрит, точно както буреносните облаци скриват луната и звездите. Замъглен от
безкрайните вълни на заблудените мисли, умът погрешно разделил реалността на субект
и обект, на аз и другите, на съществуване и несъществуване, на раждане и смърт, а от
тези различия дошли и погрешните възгледи '- затворите, каквито са чувствата,
копнежите, привързването и усещането, че нищо не върви както трябва. Страданията
на раждането, старостта, болестите и смъртта само направили тези затворнически
стени по-дебели. Единственият възможен изход бил да се улови надзирателят и да се

44
погледне истинското му лице. Този надзирател е неведението... В мига когато то изчезне,
изчезва и затворът. Той никога повече не може да бъде построен.1
Буда е видял, че всъщност в непознаването на собствената ни природа се коренят
всички мъки на самсара, а коренът на това непознаване от своя страна е обичайната
склонност на ума ни да се занимава с маловажни неща. Ако сложим край на тази
склонност, значи сме сложили край и на самсара. И Буда си дал сметка, че за да се
постигне това, е необходимо чрез медитация умът да се върне в своя дом, към своята
истинска природа.
Буда седял в покой и със смирено достойнство на земята, а небето било над него и
около него, сякаш за да ни покаже, че при медитацията умът ни е открит подобно на
небето, а същевременно сме в настоящето, на земята, върху здрава основа. Небето е наша
абсолютна природа, в която няма препятствия, тя е безгранична, а земята е нашата
реалност, нашето относително, обикновено условие. Позата, която заемаме при медитация,
символизира свързването на абсолютното с относителното, на небето със земята, на
основата с върха; като двете крила на птица обединява в себе си подобната на небе
безсмъртна природа на ума и основата на нашата преходна смъртна природа.
Да се научите да медитирате е най-големият подарък, който можете да си направите
през живота, защото само чрез медитация ще можете да предприемете пътуването към
истинската си природа и така да откриете увереността и стабилността, които са нужни за
живота, а и за смъртта. Медитацията е пътят към просветлението.

ОБУЧЕНИЕ НА УМА
Има много начини за представяне на медитацията. Сигурно съм преподавал тези
неща хиляди пъти, но всеки път е различно, всеки път има нещо ново и непосредствено.
За щастие живеем във време, когато все повече и повече хора по целия свят се
запознават с медитация. Тя все повече се признава за практика, която пресича и се издига
над културните и религиозните бариери и дава възможност на тези, които я следват, да
установят пряк контакт с истината за тяхното съществувание. Това е практика, която
едновременно достига отвъд религиозните догми и е същност на всички религии.
Най-често ние похабяваме своя живот, като отклоняваме вниманието си от
собствената ни същност чрез безкрайни деятелности. Медитацията
е начинът да върнем себе си на себе си, да можем наистина да открием и усетим
цялото си същество, да преодолеем закоравелите стереотипи. Живеем живота си в
напрегната и тревожна борба, във водовъртежа на алчността и агресивността, в
конкуренция, привързаност, присвояване, постигане на цели, живеем вечно натоварени с
външни дейности и грижи. Медитацията е точно противоположното. Да медитираш, значи
напълно да скъсаш с начина, по който нормално „функционираш", защото медитацията е
състояние, свободно от всякакви грижи и тревоги. Там няма конкуренция, няма желание да
притежаваш или да се вкопчиш в нещо, няма напрегната и тревожна борба, няма и глад за
постижения. Това е състояние без амбиции, в което няма приемане или отхвърляне, няма
надежда или страх, състояние, в което постепенно започваме да се освобождаваме от
всички чувства и понятия, които са ни държали затворени в пространството на
неведението.
Будистките учители по медитация знаят колко гъвкаво нещо е умът. Ако го
обучаваме, всичко става възможно. Всъщност ние сме идеално обучени от и за самсара -
обучени сме да изпитваме завист, да сме угрижени, тъжни и отчаяни, алчни, обучени сме
да реагираме с гняв на всичко, което ни предизвика. Дотолкова сме обучени, че тези

45
отрицателни емоции възникват спонтанно, без да правим каквото и да било. Всичко обаче е
въпрос на тренировка и навик. Посветете ума си на объркаността и - както много добре
знаем - той ще стане неин съвършен майстор, ще се превърне в познавач на страстите й,
потайно и перверзно ще се нагажда към робовладелските й изисквания. Посветете го - чрез
медитацията -на целта да се освободи от всички заблуди и след време ще откриете, с
търпение, дисциплина и правилно обучение, че умът ви ще започне да се освобождава и да
познава собствената си благодат и яснота.
„Обучение" на ума по никакъв начин не означава насилствено „промиване" или
подчиняване. Това означава най-напред конкретно и пряко да разберем как той
функционира, а това пък се постига чрез духовните учения и чрез личния опит от
медитативната практика. Познанието може да се използва, за да се опитоми умът, да се
работи с него умело, да се направи той колкото е възможно по-податлив, така че да успеете
да станете негов господар и да го използвате изцяло и най-благотворно. Будисткият учител
от VIII век Шантидева казва:
Ако слонът на ума бъде завързан от всички страни
с въжето на съсредоточаването,
изчезва целият страх и настъпва пълно щастие.
Всички врагове - всички тигри, лъвове, слонове, мечки, змии
[за нашите чувства] 2
и всички пазачи на ада - демони и ужаси,
всички те могат да бъдат завързани, ако овладеете ума си,
и ако опитомите само този ваш ум,
всичко друго ще бъде опитомено,
защото от ума са всички страхове
и неизмеримите страдания.3
Точно както един писател се научава да се изразява свободно, понякога след години
тежък труд, и както танцьорката усвоява грациозността на движенията си след невероятни
и търпеливи усилия, така и вие, след като започнете да разбирате докъде може да стигнете
чрез медитация, ще подходите към нея като към най-голямото усилие на живота си -
усилие, което изисква от вас упоритост, ентусиазъм, интелигентност и дисциплина.

СЪЩНОСТТА НА МЕДИТАЦИЯТА
Целта на медитацията е да пробуди у нас подобната на небе природа на ума и да ни
въведе в това, което сме всъщност, в нашето непроменящо се чисто осъзнаване, което е в
основата както на живота, така и на смъртта.
В неподвижността и тишината на медитацията докосваме и се връщаме към тази
дълбока вътрешна природа, която от толкова време сме престанали да виждаме при вечната
заетост и непостоянството на ума ни. Нима не е удивително, че нашият ум не може да
остане неподвижен повече от няколко секунди, без да се вкопчи в нещо незначително?
Умовете ни са толкова неспокойни и ангажирани... Понякога си мисля, че като живеем в
един съвременен град, ние вече приличаме на измъчените същества от състоянието
непосредствено след смъртта, за чието съзнание се казва, че е докарано до агония от
безпокойство. Според някои източници до 13 % от населението на Съединените щати
страда от едно или друго психическо заболяване. Какво говори това за начина ни на живот?
Ние сме фрагментирани на твърде много различни аспекти, не знаем кои сме
всъщност, с кои от тези аспекти трябва да се самоидентифицираме и в кои от тях да
вярваме. Толкова много различни гласове, диктати и чувства се борят за власт над

46
вътрешния ни живот, че се оказваме разпръснати навсякъде, във всички посоки - и у дома
не остава никой.
Ето защо медитация означава да отведем ума у дома му.
Три неща отличават медитацията, която води само до временно отпускане,
спокойствие и блаженство, и медитацията, която е мощен тласък към вашето просветление
и просветлението на другите. Наричаме ги „Добро в началото ", „Добро в средата " и
„Добро в края ".
,Добро в началото " произтича от съзнанието, че ние, както и всички чувстващи
същества, притежаваме буда-природа, която е наша най-дълбока същност, и че разбирането
на този факт означава да се освободим от неведението и да сложим край на страданията.
Всеки път, когато започнем да медитираме, си спомняме за това, мотивираме се и се
вдъхновяваме от идеята да посветим практиката и живота си на просветлението на всички
същества в духа на следната молитва, използвана от всички буди на миналото:
Чрез силата и истината в тази практика
нека всички същества имат щастие
и това, което поражда щастие;
нека всички се освободят от тъгата
и това, което поражда тъгата;
нека никой никога да не се разделя с щастието,
в което няма тъга;
и нека всички имат душевен покой
без прекалено привързване
и без прекалено противопоставяне,
и нека живеят, вярвайки в равенството
на всичко, което живее.
,Добро по средата" е нагласата на ума, с която навлизаме в същинската практика,
тази, която е вдъхновена от осъзнаването на природата на ума, от което пък произлиза
освобождаването му от стремежа да се вкопчи в нещо; нагласата, която е освободена от
всякакво концептуално съпоставяне, когато осъзнаваме, че всички неща в своята същност
са „пусти" и илюзорни, като в сън.
, Добро в края " е начинът, по който завършваме медитацията си, като посветим
всичките й добри качества чрез дълбока молитва: „Нека всичко добро, което произлиза от
тази практика, спомогне за просветлението на всички същества, нека стане капка в океана
от действия на всички буди в неуморната им работа за освобождаването на всички
същества." Доброто е позитивната сила и ползата, спокойствието и щастието, които
излъчва вашата практика. Вие посвещавате това добро на крайната, върховната полза за
всички същества - тяхното просветление. На по-непосредствено ниво то се посвещава на
мира в света, на това да няма нуждаещи се и боледуващи и всички да живеят добре и в
трайно щастие. После, след като си давате сметка за илюзорната и подобна на сън природа
на реалността, размишлявате дълбоко върху това, че вие, който посвещавате практиката си,
тези, на които я посвещавате, дори и самият акт на посвещаването в своята същност също
са „пусти" и илюзорни. Според ученията това запечатва медитацията и пречи на чистата й
сила да изтече или да се изгуби, за да не се похаби нищо от нейното добро.
Трите свещени принципа - умелата мотивация, нагласата да не се привързваме,
която идва с медитацията, и посвещението, което я запечатва - правят медитацията и
просветляваща, и мощна. Великият тибетски учител Лонгченпа ги описва много
сполучливо по следния начин: „сърцето, окото и жизнената сила на истинската практика".

47
Както казва Ньошул Кхенпо, „За да достигнеш пълно просветление, не е нужно повече от
това, но по-малко не е достатъчно."

ПРАКТИКАТА НА СЪСРЕДОТОЧАВАНЕТО
Медитацията е отвеждане на ума у дома му, а това се постига най-напред чрез
съсредоточаване.
Веднъж една стара жена отишла при Буда и го помолила да й каже как да медитира.
Той я посъветвал във всеки момент да се съсредоточава върху движенията на ръцете си,
докато вади вода от кладенеца. Знаел, че ако направи това, тя скоро ще достигне до
състоянието на бдително и просторно спокойствие, което е самата медитация.
Практиката на съсредоточаването, на прибирането на разпръснатия ум у дома му,
което от своя страна извежда различни аспекти от нашето същество на фокус, се нарича
„Спокойно оставане" или „Спокойно пребиваване". Спокойно пребиваване постига три
неща. Първо, всички фрагментирани аспекти от нашето същество, които са били във война
помежду си, се успокояват, избледняват и стават приятели. При това успокояване
започваме да разбираме себе си по-добре, а понякога дори можем да се докоснем до
излъчването на фундаменталната си природа.
Второ, практиката на съсредоточаването разтваря негативното у нас - агресивността
и бурните емоции, които събират сила в продължение на не един живот. Важното е вместо
да потискаме или да се отдаваме изцяло на тези емоции, мисли или каквото и да било
друго, да ги наблюдаваме с щедро разбиране, което трябва да е колкото се може по-
просторно. Тибетските учители казват, че тази мъдра щедрост има аромат на безгранично
пространство, така топло и уютно, че се чувстваш обгърнат и защитен от него, като с
одеяло от слънчеви лъчи.
Постепенно, ако оставим ума си открит и съсредоточен, с помощта на някои
техники за все по-пълното му фокусиране, които ще обясня по-късно, негативното ще се
разсее. Човек започва да се чувства добре в собственото си същество или както казват
французите: etre bien dans sa peau (добре в кожата си). Това води до облекчение и дълбоко
спокойствие. Трето, тази практика разкрива вашето вътрешно Добро сърце, защото
разтваря или премахва злото у вас. Само когато отстраним злото от себе си, можем да
бъдем истински полезни на другите. Чрез тази практика ние бавно отстраняваме злото и
отрицателното и позволяваме на истинското си Добро сърце - фундаменталната доброта,
която е наша същинска природа, да заблести и да се превърне в топлия климат, в който
процъфтява нашето истинско същество.
А сега ще видите защо наричам медитацията мир на практика, неагресивност на
практика, ненасилие на практика и истинско, най-пълно разоръжаване.

ЕСТЕСТВЕНИЯТ ВЕЛИК ПОКОЙ


Когато преподавам медитация, аз много често започвам с думите: „Отведи ума си у
дома му. Освободи го. Отпусни го."
Цялата практика на медитацията може да се опише по същество със следните три
основни момента: отвеждане на ума у дома му, освобождаване, отпускане. Всяка от тези
фази има значение, което се отразява на много нива.
Да отведеш ума си у дома му означава да го доведеш до състояние на спокойно
пребиваване чрез практиката на съсредоточаване. В най-дълбок смисъл да отведеш ума си
у дома му означава да го насочиш навътре и да останеш в природата му. Това е най-
висшата медитация.

48
Да освободиш ума си означава да го освободиш от оковите на привързването, тъй
като си даваш сметка, че всички страхове и страдания са резултат на копнежите на
привързания, вкопчен в нещо ум. На по-дълбоко ниво - разбирането и увереността, които
произлизат от все по-дълбокото осъзнаване на природата на ума, вдъхновяват дълбоката и
естествена щедрост, която дава възможност сърцето да се освободи от
всякакво привързване, да стане напълно свободно, за да може да се разтопи и да
потъне във вдъхновението на медитацията.
Най-накрая, да отпуснеш ума си означава да му дадеш простор и да премахнеш
напреженията от него. В по-дълбок смисъл умът се отпуска в истинската си природа,
състоянието Ригпа. Тибетските думи, които предизвикват този процес, в най-общ смисъл
означават „отпускане във Ригпа". То е все едно да хвърлиш шепа пясък върху равна
повърхност -всяка песъчинка пада на свое място. Ето така човек се отпуска в истинската си
природа - оставя всички мисли и емоции естествено да се уталожат и да се разсеят в
състоянието на природата на ума.
Когато медитирам, аз винаги се вдъхновявам от следната поема на НьошулКхенпо:
Отпусни в естествения велик покой
този изтощен свой ум,
доведен до безпомощност от карма и невротични мисли,
подобно на безмилостния гняв на разбиващите се вълни
в безкрайния океан на самсара.
Отпусни се в естествения велик покой.
И преди всичко - не се напрягай, бъди колкото е възможно по-естествен и
просторен. Изплъзни се тихичко от примката на обичайната си угрижена същност, остави
всякакво привързване и се отпусни в истинската си природа... Мислете за обикновения,
изпълнен с мисли ум като за бучка лед или блокче масло, оставени на слънце. Ако се
чувствате ядосани и хладни, оставете тази агресивност да се разтопи по същия начин в
слънчевата светлина на вашата медитация. Оставете покоят да ви въздейства, да ви даде
възможност да съберете разпиления си ум чрез Спокойното пребиваване и да се събудите в
усещането и проникновението на Ясното виждане. Тогава ще откриете, че всичко
отрицателно се е разтопило, агресивността ви е изчезнала, че вашето объркване се е
изпарило постепенно като мъгла в огромното безупречно небе на абсолютната ви природа.4
Седнали спокойно, с неподвижно тяло, мълчаливи, със спокоен ум, оставете
мислите и чувствата, каквито и да са те, да идват и да си отиват, без да се задържат никъде.
Как бихме се чувствали в такова състояние? Дуджом Ринпоче казваше следното:
„Представете си мъж, който се прибира у дома след дълъг и тежък работен ден на полето и
се отпуска на любимия си стол пред огъня. Работил е цял ден и знае, че е постигнал това,
което е искал да постигне. Повече няма за какво да се тревожи, нищо не е останало
незавършено и той може да се освободи от всичките си грижи и тревоги, може да е
доволен, просто да съществува."
Така че когато медитирате, най-важното е да създадете подходяща вътрешна
атмосфера на ума. Всички усилия и напрежения идват от липсата на пространство, така че
създаването на тази подходяща атмосфера е от основна важност, за да медитирате
наистина. Когато има пространство и добро предразположение, медитацията възниква без
усилие.
Понякога, когато медитирам, аз не използвам определен метод. Просто оставям ума
си в покой и откривам, особено когато съм вдъхновен, че мога да доведа ума си до дома му
и да се отпусна много лесно. Седя спокойно и се отпускам в природата на ума. Не се

49
съмнявам и не се питам дали съм в „правилно" състояние или не. Няма никакво усилие,
просто богато разбиране, будност и непоклатима увереност. Когато съм в природата на ума,
обикновеният ум вече не присъства. Няма нужда да изпитвам или да поддържам
усещането, че съществувам - аз просто съм. Присъства някакво фундаментално доверие.
Няма нищо конкретно за правене.

МЕТОДИ ЗА МЕДИТАЦИЯ
Ако умът ви е в състояние да се уталожи по естествен начин и ако откриете, че
изпитвате желание просто да се отпуснете в чистото му осъзнаване, тогава не ви трябва
никакъв метод на медитация. Дори би било признак на неопитност да се опитвате да
приложите някой от тях. Все пак за много от нас е трудно да достигнат до това състояние
направо. Просто не знаем как да го пробудим, а нашите умове са толкова необуздани и
разпилени, че ни трябва някакъв умел метод, за да го постигнем.
Под „умел" разбирам следното: трябва да обедините разбирането си за същинската
природа на вашия ум и това, което знаете за разнообразните си променливи настроения, с
интуицията, която сте си изработили за работа със себе си. С обединяването на тези неща
вие усвоявате изкуството да прилагате най-подходящия за дадена ситуация или проблем
метод, да променяте вътрешната атмосфера на ума си.
Не забравяйте обаче, че методът е само средство, той не е самата медитация.
Именно чрез умелото практикуване на метода се постига съвършенството на това чисто
състояние на пълно присъствие, което е истинската медитация.
На тибетски съществува една показателна поговорка „Гомпа ма ийн, компа ийн",
което буквално означава „Медитацията не е, свикването -е". Това ще рече, че медитацията
не е нищо друго, освен свикването с практикуването на медитация. Както се казва,
„медитацията не е стремеж, а естествено асимилиране". Като продължавате да
практикувате даден метод, медитацията постепенно възниква. Тя не е нещо, което може да
се „прави", тя е нещо, което се случва спонтанно само след като сме овладели практиката.
Но за да възникне медитацията, трябва да се създадат спокойни и благоприятни
условия. Преди да можем да овладеем ума си, най-напред трябва да успокоим неговото
обкръжение. В момента умът е като пламък на свещ -нестабилен, трепкащ, непрестанно
променящ се, обвяван от силните ветрове на нашите мисли и чувства. Пламъкът ще гори
стабилно само когато успеем да успокоим въздуха наоколо. Следователно ние ще можем да
се отпуснем и да се докоснем до природата на ума си, когато успокоим бурята на нашите
мисли и чувства. От друга страна, след като веднъж намерим стабилност в медитацията си,
шумовете и смущенията от всякакъв вид ще ни влияят все по-малко.
На Запад хората много често отдават цялото си внимание на това, което бих нарекъл
„технология на медитацията". В края на краищата съвременният свят е луд по механизмите
и машините и е пристрастен към чисто практическите формули. Но при медитацията
техниката далеч не е най-важното нещо; най-важното е духът - умелият, вдъхновен и
творчески начин, по който практикуваме, който може да бъде наречен „поза".

ПОЗАТА
Учителите казват: „Ако създадете благоприятни условия в тялото и вашето
обкръжение, тогава медитацията и осъзнаването ще дойдат сами." Позата не е тайнствена
педантичност - целият смисъл на заемането на правилна поза е създаването на по-
вдъхновяваща среда за медитация, за пробуждането на Ригпа. Съществува връзка между

50
позата на тялото и разположението на ума. Умът и тялото са взаимосвързани и
медитацията възниква съвсем естествено, след като тези две неща са предразположени.
Ако седите и умът ви не е изцяло в тон с тялото ви - ако например сте угрижени или
ви измъчва нещо, - тогава тялото ви ще чувства
физически дискомфорт и трудностите възникват по-лесно. Ако, от друга стана, умът
ви е в спокойно, вдъхновено състояние, той ще повлияе на позата ви и ще седите по-
естествено и без напрежение. Така че е много важно да се съчетаят позата и увереността,
която възниква от осъзнаването на природата на ума.
Позата, която ще обясня, не е изключено да се различава до известна степен от
някои други, с които може би сте свикнали. Тя е от древните учения Дзогчен, преподавали
са ми я моите учители и самият аз я намирам за особено силна.
В ученията Дзогчен се казва, че Гледката и позата трябва да наподобяват планина.
Вашата Гледка е сумата от цялото ви разбиране и погледа навътре към природата на ума,
които са с вас при медитацията. Така че вашата Гледка се изразява чрез позата ви и я
вдъхновява. Начинът, по който седите, изразява същността на вашето същество.
Седнете сякаш сте планина - с непоклатимото постоянно величие на планината.
Планината е нещо напълно естествено и напълно спокойно -независимо какви ветрове я
брулят и колко тъмни и дебели облаци се струпват около върха й. Седнете сякаш сте
планина и оставете ума си да се издигне, да полети, да се понесе във висините.
Най-важното при тази поза е да държите гърба изправен като „стрела" или като
„подредени една върху друга златни монети. „Вътрешната енергия", или прана, ще
преминава свободно по фините канали на тялото, а умът ви ще намери истинското си
състояние на покой. Не насилвайте нищо. Долната част на гръбначния стълб е естествено
извита. Тя трябва да е във вертикално положение, но без да е напрегната. Главата ви трябва
да се намира в приятно равновесие върху шията. Именно раменете и гръдният кош носят
силата и красотата на позата и те трябва да са в стабилно равновесие, без никакво
напрежение.
Седнете с кръстосани крака. Не е необходимо да седите в пълна поза „лотос", на
която се обръща повече внимание в напредналата йога-практика. Кръстосаните крака
символизират единството на живота и смъртта, на доброто и лошото, на умелите средства и
мъдростта, на мъжкото и женското начало, на самсара и нирвана - същността на
недуалността. Може да предпочетете да седите на стол със спуснати надолу крака, но при
всички случаи гърбът трябва да е изправен.5
Според моята традиция очите трябва да са отворени - това е много важно. Все пак
ако сте чувствителни към външни смущения, когато започвате да практикувате, може за
известно време да затворите очи и спокойно да се насочите навътре.
След като се установите в състояние на покой, постепенно отворете очи и ще
видите, че погледът ви е станал по-спокоен. Сега сведете очи надолу под ъгъл от
четиридесет и пет градуса. Един най-общ съвет - когато умът ви е неспокоен, по-добре е да
гледате надолу, когато е сънлив - вдигнете го нагоре.
Щом умът ви се успокои и се появи яснотата на проникновението, ще се
почувствате свободни да вдигнете очи, да ги отворите още по-широко и да гледате в
пространството точно пред себе си. Това е погледът, който се препоръчва от практиката
Дзогчен.
В учението Дзогчен се казва, че медитацията и погледът трябва да са като
огромната шир на океана - всеобхватни, отворени и безгранични. Точно както вашата

51
Гледка и поза са неотделими една от друга, така и медитацията вдъхновява погледа и те се
сливат в едно.
Не се фокусирайте върху нищо конкретно. Обърнете погледа леко навътре към себе
си и го оставете да се разшири, да стане по-просторен и всеобхватен. Сега ще откриете, че
и зрителната картина е станала по-обширна, че в погледа ви има повече спокойствие и
състрадание, повече самообладание и повече равновесие.
На тибетски името на Състрадателния Буца е Ченрезиг. ,Нен" означава око, „ре" е
ъгълчето на окото, а „зиг" - виждам. Това показва, че със състрадателните си очи Ченрезиг
вижда нуждите на всички същества. Насочете състраданието, което блика от вашата
медитация - плавно и леко - през очите си, така че погледът ви да стане поглед на самото
състрадание - всеобхватен и подобен на океан.
Има няколко причини, поради които очите трябва да бъдат отворени. С отворени
очи вероятността да заспите е по-малка. Освен това, медитацията не е начин за бягство от
света, за изолиране от него чрез някакво подобно на транс състояние на променено
съзнание. Напротив - тя е прекият начин да разберем самите себе си и да се съотнесем към
живота и света.
Затова държим очите си отворени, а не затворени. Вместо да се изолираме от света,
ние оставаме открити за него и в мир с всичко. Оставете сетивата си - слух, зрение,
осезание - отворени, такива, каквито са, без да се впускате след възприятията им. Както
казваше Дуджом Ринпоче: „Макар и да се долавят различни форми, в същността си те са
пусти - и в пустотата се долавят форми. Макар и да се чуват различни звуци, те са пусти - и
в пустотата се долавят звуци. Също така възникват и различни мисли. Те са пусти - и в
пустотата се долавят мисли."
Каквото и да чуете, каквото и да видите, оставете го така, както е, без да се
вкопчвате в него. Оставете чутото на слуха, видяното на зрението, не позволявайте да се
обвържете с възприятието.
Съгласно специалната практика Дзогчен цялата светлина на нашата мъдрост-
енергия се намира в сърдечния център, който е свързан посредством „канали на мъдростта"
с очите. Очите са „врати" на лъчите, така че трябва да се държат отворени, за да не се
затварят каналите на мъдростта.6
Когато медитирате, дръжте устата си леко отворена, сякаш се каните да изпуснете
едно дълбоко, облекчаващо „Ааах". Казано е, че като държим устата си леко отворена и
дишаме предимно през нея, за „ветровете на кармата", които създават хаотични мисли, има
по-малка вероятност да се появят и да създадат препятствия пред нашия ум и медитацията
ни.
Поставете ръце спокойно върху коленете, като ги покриете. Тази поза се нарича „ум
в удобство и покой".
В тази поза има някаква искрица надежда, някакво радостно чувство, което
произлиза от разбирането, че всички ние имаме буда-природа. Така ie когато я заемете,
имитирате буда, сякаш на игра, признавате и окуражавате юявата на вашата буда-природа.
В действителност започвате да се ;амоуважавате като потенциален буда, но едновременно с
това продължавате щ разпознавате относителното си състояние. Сега обаче, тъй като сте се
ютавили да бъдете вдъхновени от радостната вяра в същинската"си буда-[рирода, можете
да приемете негативните си аспекти много по-лесно и да е справите с тях много по-
внимателно и с повече хумор. Когато медитирате, [оканете сами себе си да почувствате
самоуважението, достойнството и олямото смирение на буда, какъвто сте вие. Често

52
казвам, че да се оста-ите да бъдете вдъхновени от това радостно убеждение е напълно
остатъчно - от него естествено ще възникне медитацията.

ТРИ МЕТОДА ЗА МЕДИТАЦИЯ


Буда е преподавал 84 000 различни метода за укротяване и шротворяване на
негативните емоции, а в будизма съществуват безброй зтоди за медитация. Смятам, че три
от тях са особено подходящи за .временния свят. Всеки може да ги прилага и да извлича
полза от тези методи. Те са използване на предмет, произнасяне на мантра и аблюдаване"
на дъха.
1. Използване на предмет
Първият метод е насочването на ума, без напрежение, към някакъв едмет. Този
предмет може да притежава природна красота или да едизвиква у вас някакво специално
вълнение - например цвете или кристал, но трябва да е нещо, което олицетворява истината
- като лика на Буда или на Исус Христос. Образът на учителя ви може да въздейства
особено силно. Учителят е живата ни връзка с истината и тъй като с него имаме и лична
връзка, неговият лик ни свързва с вдъхновението и истината за нашата собствена природа.

Падмасамбхава. „Прилича на мен"


Падмасамбхава, „ Скъпоценният учител ",
„Гуру Ринпоче " е основател на тибетския будизъм
и Буда на нашето време. Говори се, че след като
видял тази статуя в Самйе, Тибет, където била
изваяна през VIII век, той възкликнал: „Прилича на
мен. " След това я благословил и добавил: „ Сега е
същата като мен.

Много хора долавят някаква особена връзка


със снимката на статуята на Падмасамбхава,
наречена „Прилича на мен", изваяна от натура и
благословена от самия него през VIII столетие в
Тибет. С огромната сила на духовната си личност
Падмасамбхава е донесъл учението на Буда в Тибет.
Той е известен като „втория Буда" и с обич го
наричат Гуру Ринпоче, което означава „Скъпоценен
учител". Дилго Кхиентсе Ринпоче казва: „По
благородните земи на Индия и Тибет, Земята на
снега, е имало множество невероятни и несравними
учители. Сред всички тях с най-голямо състрадание
и благодат към съществата в трудни времена е Падмасамбхава - олицетворение на
състраданието и мъдростта на всички буди. Той може да дари с благодатта си в един миг
всички, които се молят пред него, и независимо за какво се молят, има силата да
удовлетвори молитвите им незабавно."
Вдъхновени от тази мисъл, поставете снимката на статуята му на нивото на очите си
и леко насочете вниманието си към лицето и най-вече към погледа. В непосредствеността
на този поглед има някаква дълбока неподвижност, която просто се излъчва от снимката и

53
ви довежда до състояние на осъзнаване без привързване, до състояние на медитация. След
това оставете ума си спокойно, в покой с Падмасамбхава.

2. Произнасяне на мантра
Втората техника, която се използва широко в тибетския будизъм (а също и в
суфизма, православното християнство и хиндуизма) е съединяването на ума със звуците на
мантрата. Мантра по дефиниция е „това, което защитава ума". Това, което защитава ума от
отрицателното, това, което ви защитава от собствения ви ум, се нарича мантра.
Когато сте изнервени, когато сте изгубили ориентация или сте емоционално
нестабилни, произнасянето на мантра може да промени напълно състоянието на ума ви,
като трансформира неговата енергия и вътрешна атмосфера. Как е възможно това? Мантра
е същността на звука и олицетворение на истината под формата на звук. Всяка сричка е
подплатена с духовна истина и е изпълнена с благодатта на речта на будите. Също така е
казано, че умът се носи върху фината енергия на дъха, праната, която се движи и пречиства
фините канали на тялото. Така че когато троизнасяте мантра, зареждате дъха и енергията
си с енергията на мантра \ така въздействате директно върху ума и тялото си.
Мантрата, която препоръчвам на учениците си, е: ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ
ПАДМА СИДХИ ХУМ (тибетците казват: Ом А Хунг Бенза Гуру Пема Сидхи Хунг). Това
е мантрата на Падмасамбхава, мантрата на всички буди, учители, реализирани същества и е
несравнима по сила за постигане на покой, за лечение, за преобразяване и защита в това
време на хаос и насилие.7 Произнесете мантрата тихо, с дълбоко внимание, и оставете дъха
си, мантрата и съзнанието ви бавно да станат едно. Или я произнесете така, че да ви
вдъхнови, и се вслушайте в дълбоката тишина, която понякога следва.
Въпреки че познавам тази практика от много отдавна, почти цял живот, понякога
все още се изненадвам от силата на мантра. Преди няколко години водех семинар пред
триста души в Лион, Франция, които бяха предимно домакини и терапевти. Преподавах
цял ден, но те очевидно искаха да използват времето си колкото може по-добре и не
преставаха да ми задават въпроси. Към края на следобеда се чувствах напълно изтощен, а в
залата се бе възцарила потискаща и тежка атмосфера. И аз произнесох мантрата, която
споделих с вас преди малко. Стъписах се от ефекта - след няколко секунди почувствах, че
цялата ми енергия се възстановява, че атмосферата в залата се променя напълно и
аудиторията отново става жизнена. Подобно нещо ми се е случвало много пъти, така че
това не е еднократно „чудо".

3. ,,Наблюдаване" на дъха
Третият метод е много древен и присъства във всички будистки школи. Той се
състои в това да спрете вниманието си, съвсем леко и съсредоточено,
върху дъха си.
Дъхът е живот и най-силният белег на живота ни. В юдаизма с „руах", или дъха, се
обозначава духът Божи, с който е пропито сътворението. В християнството също има
дълбока връзка между Светия Дух, без който нищо не би могло да съществува, и дъха. В
ученията на будизма дъхът, или „прана" на санскрит, се счита за „носител на ума", тъй като
именно прана кара ума ни да се движи. Така че когато успокояваме ума чрез умела работа с
дъха, в същото време ние го укротяваме и дисциплинираме. Всеки от нас знае колко е
благотворно и отпускащо, след като сме преживели някакъв стрес, да останем за няколко
минути сами и просто да дишаме -навън, навътре, дълбоко и равномерно. Дори и такова
просто упражнение може да ни помогне много.

54
Когато медитирате, дишайте естествено, както дишате обикновено. Леко насочете
вниманието си към издишването. Когато издишвате, понесете се навън с дъха си. Всеки
път, когато издишвате, вие изпускате и освобождавате своята привързаност. Представете си
как дъхът ви се слива с всеобхватния простор на истината. Всеки път когато издишате,
преди отново да поемете дъх, се образува пустота, в която привързването се разсейва.
Отпуснете се в тази пустота, в това открито пространство, а когато поемате въздух
отново, не се съсредоточавайте специално върху вдишването, а се стремете умът ви да
остане в пустотата.
Когато практикувате, е много важно да не правите мислени коментари или анализи,
да не се отдавате на вътрешно „клюкарстване". Не бъркайте мисловния коментар (сега
вдишвам, сега издишвам) със съсредоточаването. Важно е чистото присъствие.
Също така не бива да се съсредоточавате прекалено много върху дъха — отделете
на това около 25 % от вниманието си, а оставете останалите 75% в покой.
Съсредоточаването върху дишането ще ви даде все по-силно усещане за присъствие, ще
събере разпилените части, отново ще станете едно цяло.
Вместо да „наблюдавате" дъха си, по-добре опитайте да се самоиден-тифицирате и
да се слеете с него. Постепенно дъхът, дишащият и дишането стават едно - двойствеността
и разделянето изчезват.
Ще откриете, че този много прост процес на съсредоточаване филтрира вашите
мисли и чувства. След това сякаш се освобождавате от старата си кожа, нещо се отделя и се
освобождава.

ТРИТЕ МЕТОДА В ЕДИН


Всеки един от тези три метода сам по себе си е завършена медитативна рактика.
Независимо от това след дълги години преподаване установих, че много ефективно те да се
обединяват в една практика в реда, в който са зброени тук. Първо, насочването на ума към
предмет може да преобрази зншното ни обкръжение и въздейства върху тялото ни на ниво
форма. Второ, "цитирането на мантра може да пречисти вътрешния ни свят отзвуци,
емоции енергия. Трето, наблюдаването на дъха може да успокои най-вътрешното мерение
на ума, както и праната - носителя на ума. По такъв начин трите гтода въздействат върху
трите аспекта, от които се състоим - тяло, реч и I. Когато практикуваме тези методи, всеки
води естествено към следващия зи дава възможност да задълбочим покоя и присъствието.
Започнете със спиране на погледа върху предмет, например снимката
Падмасамбхава. Вгледайте се в лицето му. Светите образи като този истина излъчват покой.
Силата на неговата благословия носи такова зкойствие, че е достатъчно да го погледнете,
за да се укроти умът ви.
Наред с това той ви напомня за Буца, който е във вас. Освен че ще служи за обект на
медитацията ви, образът ще преобрази обкръжението ви и ще зареди атмосферата на
вашата медитация с дълбок и вдъхновяващ покой. Ако желаете, докато съзерцавате лицето
на Падмасамбхава, можете да призовавате благословията и присъствието на всички буди.
После произнесете мантра и позволете звукът да преобразува енергията на ума ви
и да пречисти емоциите ви. Опитайте да произнесете мантрата силно, напевно.
Произнасяйте я с колкото можете повече вдъхновение и чувство и тя ще освободи нервното
ви напрежение. После се отпуснете в особената тишина, която ще последва. Ще откриете,
че умът ви естествено е станал по-тих, по-фокусиран, по-гъвкав, в покой. Можете да
произнасяте мантрата тихо или без глас, както обясних.

55
Понякога умът ни е прекалено неспокоен и твърде развълнуван, за да може
незабавно да се съсредоточи върху дъха. Ако обаче практикувате първите два метода в
продължение на известно време, когато настъпи моментът да се насочите към дъха си,
умът вече ще е донякъде опитомен. Сега можете да продължите безмълвно да наблюдавате
дъха си. Продължете с него или - след малко - отново се върнете към практиката, която най-
много ви допада.
Посвещавайте на всеки от методите толкова време, колкото смятате за добре, преди
да преминете към следващия. Може да откриете, че понякога обединяването на трите
метода в дадената тук последователност помага повече, а друг път само един от методите -
наблюдаване на дъха, съзерцаване на предмет или произнасяне на мантра - се оказва по-
ефективен за успокояване на разпиления ум. Някои хора например просто не могат да се
отпуснат или съсредоточат, ако следят дъха си, и буквално изпитват клаустрофобия. За тях
предметът или мантрата ще са по-подходящи. Важното е да правите това, което ви помага
най-много и съответства на настроението ви. Пробвайте, но избягвайте прехвърлянето от
един метод на друг, след като веднъж сте избрали метод. Определяйте с мъдрост коя
практика най-много би подхождала на конкретното ви настроение в момента. Това се
нарича умелост.

УМЪТ В МЕДИТАЦИЯ
Какво тогава трябва да „правим" с ума по време на медитация? Абсолютно нищо.
Просто го оставете така, както е. Един учител описва медитацията като „ум, увиснал в
пространството".
Има една известна поговорка: „Ако оставим ума си в покой, той спонтанно достига
до блаженство, точно както водата, ако се остави в покой, е естествено прозрачна и
бистра." Често сравнявам ума в медитация с буркан мътна вода - колкото по-дълго оставим
този буркан неподвижен, без да го клатим и разбъркваме, толкова повече от замърсяващите
го частици ще се утаят на дъното и ще се прояви естествената бистрота на водата. Самата
природа на ума е такава - ако оставите ума си в естественото му състояние, той ще намери
същинската си природа, която е блаженство и яснота.
Така че внимавайте да не натрапвате нищо на ума си, да не искате нищо от него.
Когато медитирате, не трябва да полагате никакви усилия да се владеете и да се опитвате
да бъдете спокойни. Не позволявайте да изпадате в някаква тържественост или да имате
чувството, че изпълнявате специален ритуал. Забравете дори мисълта, че медитирате.
Оставете тялото си така, както е, и дъха си такъв, какъвто го заварите. Мислете за себе си
като за небето, обхващащо цялата Вселена.

СПОКОЙНО ПРЕБИВАВАНЕ И ЯСНА ГЛЕДКА


При практиката Спокойно пребиваване трябва да дисциплинираме ума си така, че
постоянно да се връща към обекта на медитацията, например дъха. Ако се разсеете, в
момента, в който си дадете сметка за гова, чисто и просто връщате дъха си към дишането.
Нищо друго не е необходимо. Да се укоряваме - Как стана така, че се разсеях? - също е
шзсейване. Простотата на съсредоточаването, на връщането на ума към щшането
постепенно ще го успокои. Умът постепенно ще се уталожи в ^ма.
С усъвършенстването на практиката Спокойно пребиваване, когато танете едно с
дъха, дори самият дъх като център на практиката ще се разсее [ ще установите, че се
намирате в пълен покой, в сегашния момент. Тази [еленасоченост е плодът и целта на
шаматха или Спокойно пребиваване. 1ребиваването в сегашния момент и покоя е отлично

56
постижение. Да се ърнем обаче към примера с буркана с мътна вода - ако го оставим в
покой, одата ще се избистри, но мътилката все още ще бъде там, на дъното, и ако цин ден
разклатим буркана, тя отново ще се вдигне. Докато култивирате еподвижност, умът ви ще
се наслаждава на покоя. При първото вълнение баче заблудените мисли отново ще се
появят.
Пребиваването в сегашния момент при Спокойно пребиваване не може i доведе до
просветление или освобождаване. „Сега" се превръща в много фин обект, а умът, който
пребивава в „сега" - в много фин субект. Докато сме в дуалността обект/субект, умът
продължава да е в обикновения концептуален свят на самсара.
Чрез практиката Спокойно пребиваване умът се отпуска в състояние на покой и
открива стабилност. Както изображението става по-отчетливо, когато фокусираме обектива
на фотоапарата, така и целенасочеността на Спокойно пребиваване позволява все по-
дълбоко проясняване на ума. С отстраняването на пречките изгрява Ясната гледка, или
„проникновението". На санскрит това се нарича „випашйана", а на тибетски - „лхактонг ".
На този етап вече не ви е нужна котвата на пребиваването в „сега" и можете да продължите
нататък, дори отвъд себе си, в простора, какъвто е „мъдростта, която осъзнава липсата на
его". Именно това ще изкорени заблудите и ще ви освободи от самсара.
Постепенното задълбочаване на Ясната гледка ни води към осъзнаване на
присъщата природа на реалността и към природата на ума. Когато се разсеят облаците на
нашите мисли и емоции, подобната на небе природа на нашето истинско същество ще се
разкрие, а от нея ще заблести сиянието на нашата буда-природа, подобна на слънцето. И
точно както слънцето ни облива със светлина и топлина, от най-вътрешната същност на
ума струят мъдрост и любящо състрадание. Вкопчването във фалшивото его се разсейва и
ние просто пребиваваме, колкото може по-дълго, в природата на ума, това най-естествено
състояние, което не може да се сравни с нищо, за което няма понятия, в което няма
надежда или страх, и все пак с тиха и извисена увереност - най-дълбоката форма на
благосъстояние, която можем да си представим.

ДЕЛИКАТЕН БАЛАНС
В медитацията, както във всяко изкуство, трябва да е налице деликатен баланс
между отпускане и бдителност. Веднъж монах на име Шрона изучавал медитация с един от
най-близките ученици на Буда. Трудно му било да намери най-благоприятното
разположение на ума. Толкова усилено се опитвал да се съсредоточи, че го заболяла
главата. След това се отпуснал, но до такава степен, че заспал. Най-накрая се обърнал към
Буда за помощ. Буда знаел, че преди да стане монах Шрона бил прославен музикант, и го
попитал:
- Нали преди да станеш монах си свирел на вина?
Шрона кимнал.
- И кога извличаше по-добри звуци от инструмента си - когато струните бяха
прекалено обтегнати, или когато бяха прекалено отпуснати?
- Нито едното, нито другото. Когато бяха обтегнати точно колкото трябва - нито
повече, нито по-малко.
- Е, с ума е съвсем същото.
Една от най-великите сред многото жени учители в Тибет - Ма Чик Лап Дрьон -
казваше: „Нащрек, нащрек и все пйк спокойно, спокойно. Това е най-важното за Гледката в
медитацията." Събудете бдителността си, но в същото време бъдете отпуснати, толкова
отпуснати, че да не мислите за това, че трябва да сте отпуснати.

57
МИСЛИ И ЧУВСТВА: ВЪЛНИТЕ И ОКЕАНЪТ
Когато хората започват да медитират, те често казват, че мислите им се изплъзват от
контрол и че дори са станали още по-необуздани, отколкото са били. Аз ги успокоявам -
обяснявам им, че това е добър знак. Защото усещането далеч не означава, че мислите ви са
станали по-необуздани -просто вие сте станали по-спокойни и вече усещате колко шумни
са били мислите ви винаги. Не се обезсърчавайте и не се отказвайте. Каквото и да се случи,
просто продължавайте да присъствате, връщайте се към дъха, дори и сред най-голямата
обърканост.
В древните инструкции по медитация се казва, че в началото мислите ще идват една
върху друга, непрекъснато, като отвесен планински водопад. Постепенно, с
усъвършенстването, мислите започват да приличат на поток в дълбока тясна клисура, после
на широка, бавно течаща към морето река, а най-накрая стават като огромния, неподвижен
и спокоен океан, чиято повърхност само от време на време обезпокояват малки в сравнение
с огромната му площ вълни.
Понякога хората смятат, че докато медитират, не трябва да имат никакви мисли и
чувства. Ако такива все пак се появят, те се дразнят и ядосват, струва им се, че са се
провалили. Нищо не може да е по-далеч от истината. Има една тибетска поговорка:
„Прекалено е да искаш месо без кости и чай без листа." Щом има ум, неизбежно има и
мисли, и чувства. Точно както океанът има вълни, а слънцето - лъчи, така и умът излъчва
своите мисли и чувства. Вълните са самата природа на океана. Вълните ще се надигат, но
къде отиват? Назад в океана. А откъде идват? От океана. По същия начин мислите и
чувствата са излъчване и проява на гамата природа на ума. Те възникват в ума, а къде
изчезват? Отново в ума. Каквото и да възникне, не го смятайте за проблем. Ако не
реагирате импулсивно, ако проявите търпение, то отново ще се уталожи в същинската си
природа.
Когато разберете това, възникващите мисли само подобряват практиката ви. Ако не
осъзнаете какво са по своята същност мислите ви -излъчване на природата на ума, - от
семето им ще избуи обърканост. Така че приемете едно открито, просторно и
състрадателно отношение към мислите и чувствата си, защото те всъщност са вашето
семейство -семейството на вашия ум. Пред тях, както казва Дуджом Ринпоче, трябва да сте
като стар мъдрец, който наблюдава играта на дете.
Често се питаме какво да правим, когато някои наши чувства са отрицателни. В
простора на медитирането можем да се научим да гледаме на тях напълно непредубедено.
Когато отношението ни се промени, променя се и цялостната атмосфера на ума ни, а с това
и самата природа на мислите и чувствата ни. Когато вие станете по-сговорчиви, те също
ще станат. Ако вие нямате трудности с тях, те също няма да имат трудности с вас.
И така, каквито и мисли и чувства да възникнат, оставете ги да се издигнат и
уталожат - като вълните в океана. Каквато и мисъл да се породи, оставете я да се разсее
сама, без никакви ограничения. Не се вкопчвайте в нея, не я подхранвайте, не й угаждайте.
Не се мъчете да я задържите или затвърдите. Не следвайте мислите, но не ги и канете
-бъдете като океана, вгледан в собствените си вълни, или като небето, вгледано в облаците,
минаващи през него.
Скоро ще се убедите, че мислите са като вятъра - идват и си отиват. Тайната е в това,
да не „мислите" за мислите, а да ги оставите да текат през ума ви, като само се стремите да
не пораждат нови мисли.

58
С обикновения си ум схващаме мислите като непрекъснат поток, но в
действителност това не е така. Сами ще откриете, че между тях има празнини. Когато една
мисъл е отминала, а новата още не е дошла, ще откриете празнината, в която се проявява
Ригпа - природата на ума. Така че целта на медитацията е да накараме мислите да забавят
своя ход и да направим празнините между тях все по-отчетливи.
Моят учител имаше ученик на име Апа Пант - известен индийски дипломат и
писател, служил като посланик в много столици по целия свят. Той беше и представител на
индийското правителство в Лхаса, Тибет, а известно време и в Сиким. Практикуваше
медитация и йога и винаги, когато се срещнеше с учителя, го питаше: „Как да медитирам?"
Той беше последовател на една източна традиция, според която ученикът трябва да
задава на учителя един и същ прост въпрос отново и отново.
Апа Пант ми разказа следната история. Един ден учителят ни Джамянг Кхиентсе
наблюдавал танца на ламите пред дворцовия храм в Гангток, столицата на Сиким, и се
смеел на номерата на атсара - клоуна, който предлага леки развлечения между танците.
Апа Пант не престанал да пита как да медитира и този път учителят му отговорил с тон,
който да му покаже, че е веднъж и завинаги: „Ето какво, когато една стара мисъл е
изчезнала, а нова още не се е появила, нали между тях има празнина?
- Има - съгласил се Апа Пант.
- Е, удължи я. Това е медитацията.

ПРЕЖИВЯВАНИЯ
Докато практикувате, можете да имате всякакви преживявания - и добри, и лоши.
Точно както в една стая с много врати и прозорци въздухът може да влиза от различни
посоки, така и ако умът ви е отворен, в него съвсем естествено ще нахлуват всякакви
преживявания. Може да изпитате състояния на блаженство, прояснение или липса на
всякакви мисли. В известен смисъл това са добри преживявания и признаци за напредък в
медитацията. Защото изживяването на блаженство означава, че копнежите временно са
изчезнали. Ако изживявате действително прояснение, това е знак, че агресивността
временно си е отишла. Ако изживявате състояние на отсъствие на мисли, това означава, че
неведението ви временно е мъртво. Сами по себе си тези преживявания са добри, но ако се
привържете към тях, ще се превърнат в препятствия. Те самите не са осъзнаване, но 1ко
успеем да се освободим от всякаква привързаност към тях, ще се тревърнат в това, което са
- материал на осъзнаването.
Отрицателните преживявания са най-заблуждаващи, защото много гесто ги
приемаме за лош знак, докато в действителност, в практиката ги, те са скрита благодат. Не
се опитвайте да им се противопоставяте, :акто бихте реагирали обикновено, а ги приемете
такива, каквито са същност - най-обикновени преживявания, илюзорни като сън. )
съзнаването на истинската природа на преживяването ни освобождава т вредата или
опасността на самото преживяване, а в резултат на това аже и едно отрицателно
преживяване може да се превърне в източник а блаженство и съвършенство. Съществуват
безброй примери на учители, ревърнали отрицателните преживявания в катализатор на
вътрешната еализация.
Много често се казва, че за един медитатор пречка представляват не лошите, а
добрите преживявания. Когато нещата вървят добре, трябва да внимаваме да не станем
прекалено самоуверени или безкритични. Спомнете си думите на Дуджом Ринпоче, когато
изживявах нещо много силно: „Не се вълнувай прекалено. В края на краищата то не е нито
добро, нито лошо." Той знаеше, че започвам да се привързвам към изживяването. Това

59
привързване, както и всяко друго, трябва да бъде прекъснато. Както в медитацията, така и в
живота, трябва да се научим да се освобождаваме от всякаква привързаност към добрите
преживявания и от всякакво противопоставяне на лошите.
Дуджом Ринпоче предупреждава срещу още един капан: „От друга страна, когато
практикувате, може да изпаднете в някакво замъглено, полусъзнателно състояние на унес,
сякаш сте с качулка върху главата -сънливо затъпяване. Това всъщност не е друго, а само
замъглен, безмозъчен застой. Как да се справим с подобно състояние? Отърсете се от него,
изправете гърба, издишайте застоялия въздух от дробовете и насочете съзнанието си към
чистото пространство, за да освежите ума. Ако продължите да сте в застой, няма да се
развиете по-нататък, така че когато се появи този недостатък, прочиствайте го отново и
отново. Важно е да бъдем колкото е възможно по-наблюдателни и бдителни."
Ако откриете, че по естествен начин сте достигнали състояние на съсредоточен,
просторен и животрептящ покой, какъвто и метод за медитация да използвате, изоставете
го или просто позволете да се разсее сам. После опитайте да задържите състоянието, без да
се отклонявате, без непременно да прилагате какъвто и да било метод. Целта на метода
вече е постигната. Ако обаче се отклоните, върнете се назад с помощта на най-подходящата
техника.
Истинското величие на медитацията не е в метода, а в непрекъснатото преживяване
на присъствието, в блаженството, в яснотата й и най-вече в пълното отсъствие на каквато и
да било привързаност. Това отсъствие •показва, че вече сте се освободили от себе си малко
повече. И колкото повече изживявате тази свобода, толкова по-ясен е знакът, че егото ви, а
също надеждите и страховете, които го поддържат живо, са започнали да се разсейват, че
сте по-близо до безкрайно щедрата „мъдрост на липсата на его". Когато заживеете с тази
мъдрост, вече няма да откривате граница между „аз" и „ти", „това" и „онова", „вътре" и
„вън", ще се озовете най-после в своя истински дом - състоянието на липса на
двойственост.8

ПАУЗИ
Често ме питат: „Колко време трябва да медитирам? И кога? Трябва ли да
медитирам двайсет минути сутрин и двайсет минути вечер, или е по-добре няколко пъти,
но за по-кратко време през.деня?" Да, добре е да се медитира двадесет минути, но това не
означава, че те са някаква граница. Никъде в литературата не съм срещал да пише за
двадесет минути. Мисля, че тази идея е създадена на Запад и затова я наричам „Западно
стандартно време за медитация". Не е важно колко време медитирате, а дали практиката ви
довежда до състояние на съсредоточаване и присъствие, при което сте с поне малко открит
ум и съумявате да се свържете със същността си. И пет минути будна практика са много
по-добри от двайсет минути полудрямка!
Дуджом Ринпоче казваше, че начинаещите трябва да медитират на по-кратки
сеанси. Практикувайте четири или пет минути и си дайте малка почивка от около минута.
Когато почивате, изоставете метода, но не позволявайте съсредоточаването ви да изчезне
изцяло. Понякога, когато сте полагали усилия да практикувате, в самия момент на
изоставяне на метода, колкото и да е странно, ако все още присъствате и сте съсредоточени,
започва самата медитация. Ето защо тази пауза е не по-малко важна от самата практика.
Понякога напътствам мои ученици, които имат проблеми, да практикуват, докато почиват, и
да почиват, докато практикуват.
И така, практикувайте кратко време, след това направете пауза от около тридесет
секунди или минута. Не забравяйте обаче какво правите, не загубвайте присъствието и

60
присъщото му отпускане. После се мобилизирайте и започнете отново. Ако правите много
на брой кратки сеанси по този начин, почивките могат да направят медитацията ви по-
реална и по-вдъхновяваща - те ще освободят практиката ви от всякаква недодялана и
дразнеща скованост, от тържественост и неестественост, ще ви помогнат да се
концентрирате по-добре и по-леко. Постепенно чрез гова редуване на практика и почивки
преградата между ежедневието и медитацията ще се разруши, контрастът между тях няма
да е така рязък и зие все повече и повече ще се оказвате в своето естествено и чисто
хрисъствие, без следа от объркване. Тогава, както казваше Дуджом ^инпоче:
„Медитиращият може да остави медитацията, но медитацията 1яма да остави
медитиращия."

ИНТЕГРИРАНЕ - МЕДИТАЦИЯ В ДЕЙСТВИЕ


Стигнал съм до извода, че нашите съвременници, които се занимават с духовна
практика, просто нямат представа как да направят медитацията неразделна част от
ежедневието. Просто не мога да го изразя достатъчно силно - интегрирането на
медитацията в действията ни е нейната основа, нейният смисъл, нейната най-важна цел.
Това интегриране е още по-належащо предвид насилието и стреса, предизвикателствата и
объркването в съвременния живот.
Чувал съм оплаквания от рода: „Медитирам вече дванадесет години, но някак си не
съм се променил. Същият съм си. Защо?" Защото между духовната ти практика и
ежедневието ти има бездна. Сякаш двама души съществуват в два отделни свята, без
изобщо да си взаимодействат. Това ми напомня за един преподавател от моето училище в
Тибет. Той беше ненадминат, когато трябваше да се обясняват правилата на тибетската
граматика, но сам не беше в състояние да напише и едно правилно изречение!
Как тогава да постигнем такава интеграция, такова размиване на границите между
ежедневието и спокойната просторна необвързаност на медитацията? Няма заместител на
редовното практикуване, защото само чрез истинска практика ще започнем непрекъснато
да вкусваме покоя на природата на нашия ум и така ще бъдем в състояние да продължим
това изживяване и в ежедневието си.
Винаги съветвам учениците си да не излизат от медитацията прекалено бързо - да
дадат възможност в продължение на няколко минути след това покоят на практиката да се
процеди в живота им. Както казваше моят учител Дуджом Ринпоче: „Не скачай и не хуквай,
а слей съсредоточаването с ежедневието. Бъдете като хора, чийто череп е счупен - те
винаги се боят някой да не ги докосне."
След медитацията не бива да се поддаваме на склонността си да втвърдяваме
възприятията си за нещата. Когато се връщате към нормалния си живот, оставете
мъдростта, прозрението, състраданието, хуморът, 'плавността, пространството и
освобождаването, които ви е дала практиката, да се влеят в ежедневието. Медитацията
пробужда у вас съзнанието, че всичко е илюзорно и преходно - поддържайте това съзнание,
дори и сред най-големия хаос на самсара. Един от великите учители казва: „След
медитацията човек трябва да стане дете на илюзиите."
Дуджом Ринпоче съветваше: „В известен смисъл всичко е илюзорно, като в сън, и
въпреки това с чувство за хумор продължаваме да вършим каквото вършим. Например ако
ходите, крачете с леко сърце към отвореното пространство на истината, но без излишна
тържественост или надуто самомнение. Когато седите, бъдете крепост на истината. Когато
се храните, нахранете търбуха на пустотата с отрицателните неща и илюзиите си,

61
превърнете ги във всеобхватно пространство. Когато ходите до тоалетната, бъдете уверени,
че всички затлачвания и тъмни места се изчистват и отмиват."
Всъщност наистина има значение не това, че седим, за да медитираме, а
състоянието на ума, до което достигаме след практикуването. Именно това спокойно и
фокусирано състояние на ума трябва да бъде продължено и да обхване всичко, което
правим. Харесва ми историята от Зен, в която ученикът пита учителя си:
- Учителю, как вкарваш просветлението си в действие? Как го използваш на
практика, в ежедневието?
- Като се храня и спя - отговорил учителят.
- Но, учителю, всички се хранят и спят!
- Да, но не всеки се храни, когато се храни, и не всеки спи, когато спи.
Оттук идва и известната поговорка на Зен: „Когато ям - ям, когато спя - спя".
Да ядеш, когато ядеш, и да спиш, когато спиш, означава да присъстваш напълно във
всички свои действия така, че никой от капаните на егото да is може да ти попречи да
бъдеш там. Това е интеграцията.
А ако наистина желаете да я постигнете, трябва да гледате на медитацията не като
на лекарство или терапия, до която се прибягва от време на време, а като на ежедневна
храна и поддържане на организма. 1то защо един отличен начин за постигане на такава
интеграция е да се практикува на усамотени места, далеч от стреса на съвременния
градски швот.
Много често хората се заемат с медитация с очаквания за някакви еобикновени
резултати - видения, светлини или някое и друго връхестествено чудо. Когато не се случи
нищо такова, те се чувстват езкрайно разочаровани. Истинското чудо на медитацията обаче
е далеч о-естествено и далеч по-полезно. Това е една дълбока трансформация, зято
настъпва не само в ума и чувствата ви, но и в самото тяло. [едитацията лекува. Учените и
лекарите са открили, че когато човек е в збро настроение, клетките на тялото му са
изпълнени с радост, а когато умът му е обзет от отрицателни емоции, клетките се
превръщат в злокачествени. Цялостното състояние на здравето е дълбоко свързано със
състоянието на ума и начина на съществуване.

ВДЪХНОВЕНИЕ
По-горе казах, че медитацията е път към просветлението и че е най-голямото
начинание в този живот. Когато говоря на учениците си за медитация, винаги наблягам
върху необходимостта да се практикува с решителна дисциплина и целенасочено
себеотдаване. В същото време им обяснявам колко е важно да се практикува с възможно
най-силно вдъхновение и стремеж към творчество. В известен смисъл медитацията е
изкуство и трябва да практикуваме с радостта на художника и с плодовитостта на
изобретателя.
За да се вдъхновите и да намерите свой собствен мир, проявете поне толкова
изобретателност, колкото проявявате, когато сте постоянно невротизирани в борбата за
оцеляване на този свят. Има много начини да изпълним с повече радост подхода си към
медитацията. Можете да откриете музиката, която най-много ви възвисява, и да я
използвате, за да откриете сърцето и ума си. Можете да съберете откъси поезия, цитати или
пасажи от учения, които през годините са ви вълнували, и да ги държите подръка, за да
повдигат духа ви.
Винаги съм обичал да гледам тибетските картини шхангка и да извличам сили от
тяхната красота. Вие също бихте могли да намерите репродукции на картини, които

62
внушават чувство за святост, и да ги окачите на стената в стаята си. Слушайте записи с
учението на някой велик учител или свещени напеви. Можете да превърнете мястото,
където медитирате, в райско кътче с помощта на една свещ, едно цвете, малко благовоние,
снимка на просветлен учител, статуя на божество или буда. Можете да превърнете и най-
обикновената стая в интимно и свято място с подходяща обстановка, където всеки ден
идвате, за да се срещнете с истинската си същност, при цялата радост и щастлива
церемониалност, с която се срещат старите приятели.
А ако откриете, че не можете да медитирате лесно в стаята си в града, проявете
изобретателност и излезте сред природата. Природата винаги е неизчерпаем източник на
вдъхновение. За да успокоите ума си, излезете призори на разходка в парка или
наблюдавайте росата по листенцата на някоя роза в градината. Легнете на земята и
гледайте небето, оставете ума си да се слее с неговото пространство. Нека небето навън
събуди небето в ума ви. Застанете край някой поток и влейте ума си с ромона му, станете
едно с безспирния му звук. Седнете край някой водопад и оставете лековитият му смях да
пречисти духа ви. Тръгнете по пясъчния бряг и почувствайте ароматния вятър върху
лицето си. Възхищавайте се и използвайте красотата на луната, за да уравновесите ума си.
Седнете край някое езеро или в градина, дишайте дълбоко и оставате ума си да утихне,
докато луната бавно и величествено се издига в безоблачното небе.
Всичко би могло да се използва като покана за медитация. Една усмивка, лице в
метрото, малко цветенце, поникнало в пукнатина на паважа, интересна драперия във
витрина на магазин, начина, по който слънцето огрява саксия с цветя на някой прозорец.
Бъдете нащрек за всеки признак на красота и покой. Бъдете готови да откликнете с радост,
бъдете пробудени по всяко време „за новото, което винаги идва от тишината"9. Постепенно
ще станете господар на собственото си блаженство, химик на собствената си радост,
винаги ще имате на разположение всякакви средства, за да възвисите, да развеселите, да
осветлите и вдъхновите всяко свое дихание и всяко свое движение. Какво е големият
духовен практик? Човек, който винаги живее в присъствието на собствената си същинска
природа, който е открил и който непрекъснато използва изворите и източниците на
дълбокото вдъхновение. Както пише съвременният английски писател Луис Томпсън:
„Христос, висш поет, живял в истината с такава страст, че всеки негов жест - едновременно
чист Акт и съвършен Символ - е превъплъщение на трансцеденталното."10
Ето затова сме тук - за да превъплътим трансцеденталното.

63
ШЕСТ
Еволюция, карма и прераждане
ГОВОРИ СЕ, че през паметната нощ, когато Буда постигнал просветление, той
преминал през няколко фази на пробуждане. През първата от тях, когато умът му бил
„овладян и пречистен, без недостатъци, свободен от оскверняване, податлив, мек,
фиксиран и непоклатим", той насочил вниманието си към спомените от предишните си
прераждания. Ето какво ни разказва за преживяванията си:
Спомних си много, много предишни съществувания, през които бях преминал- едно,
две раждания, три, четири, пет... петдесет, сто... сто хиляди години в различни периоди
от историята на света. Знаех всичко за тези раждания – къде са станали, какво е било
името ми, в кое семейство съм бил роден и какво съм направил. Преживях отново
добрата и лошата съдба на всеки живот и смъртта си след всеки от тях и се връщах
към живота отново и отново. Така си спомних безброй предишни съществувания, с
точните им характерни черти и обстоятелства. Това е знанието, което постигнах при
първата стража на нощта.'
Още от зората на историята превъплъщението и твърдата вяра в задгробния живот
заемат основно място в почти всички световни религии. Вярата в прераждането е
съществувала в ранната история на християнството и се е запазвала под различни форми
чак до средните векове. Ориген, един от най-влиятелните църковни отци, вярвал в
„предишно съществуване на душите" и в III век написал: „Всяка душа идва на този свят
подсилена от победите или отслабена от пораженията в предишни съществувания."
Въпреки че впоследствие християнството е отхвърлило идеята за превъплъщението,
остатъци от нея могат да се открият в ренесансовата мисъл, в творбите на големи поети
романтици като Блейк и Шели и дори у толкова неочаквана фигура като романиста Балзак.
С нарастването на интереса към източните религии в края на миналия век
удивително много хора на Запада приемат това, което хиндуизмът и будизмът знаят за
прераждането. Един от тях, известният американски индустриалец Хенри Форд, пише:
Приех теорията за превъплъщението, когато бях на двадесет и шест. Религията
не ми предлагаше нищо такова. Дори и работата не ме удовлетворяваше напълно.
Работата е напразна, ако не можем да приложим натрупания през живота опит в
следващия живот. Когато открих превъплъщението... времето повече не беше
ограничено. Вече не бях роб на стрелките на часовника... иска ми се да споделя и с други
спокойствието, което може да ни даде този възглед за живота.2
Едно социологическо проучване на института Галъп, проведено през 1982 г,
показва, че близо един на всеки четири американци вярва в превъплъщението.3 Това е
изумителна статистика, като се има предвид до каква степен материалистичната и научната
философия доминират в почти всички аспекти на живота.
Въпреки всичко повечето от нас имат само смътна представа за живота след смъртта
и нямат никакво понятие как би изглеждал той. Най-различни тора непрекъснато ми казват,
че не са в състояние да повярват в нещо, за което няма конкретни доказателства. Но нима
това доказва обратното - че живот след смъртта не съществува? Както казва Волтер: „В
края на фаищата да се родиш два пъти не е по-изненадващо от това да се родиш един път."
„Ако сме живели преди - питат ме често, - защо не помним?" А защо юва, че не
помним миналия си живот, трябва да означава, че никога не го е шало? Та нали има
събития от детските ни дни, от вчерашния ден, отпреди Чac, които са били съвсем
истински, когато са се случили, но споменът за тях : толкова избледнял, че ни се струва, че

64
никога не са се случили. Ако не можем да си спомним какво сме правили и мислили
миналия понеделник, откъде накъде искаме да си спомняме какво сме правили в
предишния си живот?
Понякога, за да подразня хората, питам: „Защо толкова упорито върдите, че няма
живот след смъртта? С какви доказателства разполагате? ши какво ще стане, ако откриете,
че след този живот има още един, след като сте отричали това преди смъртта си? Какво ще
правите тогава? Не се самоограничавате с убеждението, че такъв живот не съществува? Не
е ли по-разумно, след като не знаете със сигурност, да приемете, че е възможно да
съществува, или поне да останете открити за тази възможност, макар да няма „конкретни
доказателства”? Кое би могло да се приеме за конкретно доказателство за съществиването
на живот след смъртта?”
След това карам хората да си зададат следния въпрос: защо според товни религии на
света говорят за живот след смъртта и защо стотици милиони хора през цялата история,
включително и най-големите философи, мъдреци и творчески гении на Азия, са смятали
тази вяра за основна част от живота си? Нима всички те са били чисто и просто заблудени?
Нека се върнем към въпроса за конкретните доказателства. Това че никога не сме
чували за Тибет или че никога не сме били там, не означава, че Тибет не съществува.
Преди да бъде открит огромният континент Америка на кого в Европа му е минавало през
ум, че го има? Дори и след откриването му скептиците се съмнявали, че съществува.
Според мен именно драстично стеснената ни представа за живота ни пречи да приемем и
дори да се замислим за възможността да има прераждане.
За щастие това не е всичко. Тези от нас, които се заемат с духовна дисциплина -
например медитация, - откриват за собствения си ум много, които преди не са знаели.
Защото колкото повече нашият ум се отваря към удивителното, огромно и преди това
неподозирано съществуване на природата на ума, толкова повече започваме да различаваме
едно друго измерение, в което всички наши представи за реалността и собствената ни
идентичност - които сме смятали, че познаваме така добре - започват да се стопяват. В това
измерение съществуването на живот, освен настоящия, най-малкото е възможно. Започваме
да разбираме, че всичко, което казват учителите за живота и смъртта, за живота след
смъртта, е реално.

НЯКОИ ПОКАЗАТЕЛНИ „ДОКАЗАТЕЛСТВА" ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО


Сега вече съществува огромна литература, отнасяща се до свидетелствата на тези,
които твърдят, че могат да си спомнят някакъв минал живот. Предлагам ви, ако наистина
желаете да разберете прераждането, да проучите тези случаи без предубеждения, но с
колкото може повече здрав разум.
От стотиците истории за прераждане, които бих могъл да спомена тук, особено ме
впечатлява една. Това е историята на възрастен мъж от Норфък, Англия, на име Артър
Флауърдю, който от дванадесетгодишна възраст виждал в представите си необясними
картини - нещо като голям град, заобиколен от пустиня. Най-често му се явявал някакъв
храм, който му се струвал изсечен в скала. Тези странни картини не преставали да му се
явяват, особено когато играел на морския бряг, недалеч от дома, с розови и оранжеви
камъчета. Колкото повече растял, толкова по-ясни ставали подробностите от този град -
виждал и други постройки, разположението на улиците, войници, тесен каньон, през който
се стигало до града.
Много по-късно съвсем случайно Артър Флауърдю гледал по телевизията
документален филм за древния град Петра в Йордания и с изненада разбрал, че именно

65
това е мястото, което носел в съзнанието си в продължение на толкова години. По-късно
твърди, че дотогава не е виждал даже книга за град Петра. Все пак виденията му станали
известни и едно негово появяване в телевизионно предаване привлякло вниманието на
йорданските власти. Те му предложили да замине за Петра заедно с кинооператор, който да
заснеме реакциите му в града. Единственото му излизане в чужбина преди това било
кратко пътуване по френското файбрежие.
Преди заминаването си Артър Флауърдю бил представен на световноизвестна
археоложка и авторка на книга за град Петра, която го разазпитала обстойно и била
стъписана от пълнотата на познанията му -поред нея някои от подробностите би могло да
бъдат известни само на рхеолог, специализирал в този район. Екип на Би Би Си заснел
неговото предварително описание на Петра, за да може впоследствие да бъде равнено с
истинския град.
Артър Флауърдю описал подробно три места от видението си -транна вулканична
скала край града, малък храм, в който - Флауърдю ил убеден в това - самият той бил убит
през първото столетие преди Христа, и една необикновена постройка в града, която била
добре звестна на археолозите, без да могат да определят за какво е служела, рхеоложката
не помнела да има подобна скала и се усъмнила в зществуването й. Когато показала на
Артър снимка на мястото, където ткога се издигал храмът, била смаяна от факта, че той бил
в състояние i посочи разположението му съвсем точно. След това Флауърдю юкойно
обяснил за какво е била използвана постройката с неизвестно юдназначение - според него
това било караулното помещение, в което й служел преди две хиляди години.
Значителна част от описанията на Артър Флауърдю се оказали верни. При
приближаването към Петра той посочил странната скала, а когато влезли в града, без дори
да погледне картата, завел екипа право в караулното помещение и показал каква е била
системата за охрана. Най-накрая отишъл на мястото, където според него бил убит от
вражеско копие през първото столетие преди Христа. Показал къде се намират и за какво
са служели и други, все още неразкрити от разкопките обекти.
Археоложката, която придружавала екипа, не била в състояние да обясни
познанията за града на този най-обикновен англичанин. Ето думите й:
Той знае твърде много подробности и голяма част от тях са добре известни
археологически и исторически факти. Само ум, много по-различен от неговия, би бил в
състояние да изработи и поддържа измама с мащабите на неговите спомени - поне тези,
които ми разказа. Не мисля, че е измамник. Не смятам, че е в състояние да мами с такъв
размах.4
Кое друго, освен прераждането, би могло да обясни изключителните познания на
Артър Флауърдю? Може да се възрази, че е чел книги за град Петра или дори че е научил
всичко това по телепатичен път, но остава фактът, че част от информацията, която е бил в
състояние да даде, е била неизвестна даже за експертите.
Съществуват и смайващи случаи с деца, способни съвсем спонтанно да споделят
факти от предишен живот. Някои от тях са описани от доктор Иън Стивънсън от
университета във Вирджиния.5 Един от тези случаи привлякъл вниманието на Далай Лама
и той изпратил специален свой представител, за да разпита детето и да потвърди
истинността на фактите.6
Името на детето било Камалджит Коур, дъщеря на учител сикх от щата Пенджаб в
Индия. Един ден, когато били на панаир недалеч, момичето неочаквано поискало от баща
си да го заведе в някакво село, отдалечено на известно разстояние. Бащата се изненадал и
попитал защо. „Тук нямам нищо - отговорило детето. - Това не е моят дом. Моля те, заведи

66
ме в онова село. Веднъж карахме колелата си с моя съученичка и ни блъсна автобус. Тя
умря на място, а аз имах рана на главата, на носа и ухото. Най-напред ме отнесоха до
близка къща и ме сложиха да легна на пейка отпред. След това ме закараха в селската
лечебница. Течеше много кръв. Родителите и роднините ми също дойдоха. В лечебницата
не можеха да ми помогнат, така че решиха да ме закарат в Амбала. Лекарите казаха, че не
мога да оздравея, и помолих близките си да ме занесат у дома." Бащата бил изумен, но
момиченцето настояло и той се съгласил да отидат до селото, макар да смятал, че става
дума за детска приумица.
Отишли в селото и момиченцето разпознало мястото още с приближаването.
Посочило къде точно е връхлетял автобусът и помолило да се качат на рикша. След това
казало накъде да вървят. Спряло рикшата пред някаква къща, за която твърдяло, че
принадлежи на бившето му семейство, а бащата, който все още не вярвал на детето,
разпитал съседите дали там наистина живее семейство, което е изгубило дъщеря. Те
потвърдили всичко и казали на стъписания баща, че Ришма, дъщерята на семейството,
била на шестнадесет години, когато умряла в колата на път от лечебницата за дома.
Бащата много се притеснил и пожелал веднага да се прибират, но Камалджит влязла
в къщата и помолила да й дадат ученическата й снимка, която й доставила истинско
удоволствие. Когато дошли дядото и чичовците на Ришма, Камалджит ги разпознала и
изредила имената им 5езпогрешно. Посочила стаята си и показала на баща си другите стаи
в същата. След това поискала учебниците си, двете си сребърни гривни и цзете си
панделки, както и новия кафяв костюм. Лелята потвърдила, че юичко това е принадлежало
на Ришма. После Камалджит посочила къщата m чичо си и разпознала още предмети. На
следващия ден се срещнала с останалите роднини и когато станало време да се качват на
автобуса за (ома, отказала да си тръгне и заявила на баща си, че иска да остане. В :рая на
краищата той успял да я убеди да се приберат.
Семейството започнало да съпоставя фактите. Камалджит Коур била одена десет
месеца след смъртта на Ришма. Макар че още не ходела на чилище, често се опитвала да
чете и успяла да си спомни имената на всички ъученици на Ришма от ученическата
снимка. Освен това винаги искала да оси кафяви дрехи. Станало ясно, че Ришма била
получила нов кафяв остюм, с който се гордеела, но нямала време да го носи. Последният
спомен а Камалджит от предишния й живот били светлините на колата, с която ръгнали от
болницата към дома малко преди да умре.
Виждам как човек би могъл да опита да опровергае този разказ, лпример може да се
твърди, че семейството на малкото момиченце с якаква користна цел е накарало детето да
излъже, че е превъплъщение i Ришма. Роднините на Ришма били богати фермери, но пък
семейството 1 Камалджит също не било бедно, тяхната къща била една от най-хубавите
селото, с двор и градина. Впечатлява фактът, че всички в нейното семейство били много
притеснени от случилото се и се питали „какво ще си помислят хората". За мен най-
показателен е фактът, че макар близките на Ришма да не познавали добре собствената си
религия и дори не били наясно дали сикхите приемат прераждането или не, всички били
напълно убедени, че Камалджит Коур е тяхната Ришма.
Бих посъветвал тези, които искат сериозно да се занимават с въпроса дали е
възможен животът след смъртта, да проучат вълнуващите изповеди на хора, преживели
близки до смъртта състояния. Много от тези хора са останали с убеждението, че животът
продължава и след смъртта. Освен това много от тях преди това не са имали никакви
духовни преживявания или религиозни вярвания:

67
Сега, когато целият ми живот премина, аз съм напълно убеден, че след смъртта
има живот, не изпитвам и сянка на съмнение и не се боя да умра. Не се боя. Някои от
познатите ми толкова се страхуват! Винаги се усмихвам вътрешно, когато чуя някой да
се съмнява в живота след смъртта и да казва например: „ Когато умреш, преставаш да
съществуваш. " Аз си мисля, че тези хора просто не знаят.7
Това, което ми се случи после, бе най-необикновеното преживяване, което съм
имал. То ме накара да разбера, че след смъртта има живот.8
Убеден съм, че след смъртта има живот! Никой не може да разколебае вярата
ми. Не изпитвам никакво съмнение - смъртта е нещо спокойно и няма нищо, от което да
се страхуваме. Не зная какво има след това, което преживях, но за мен то е напълно
достатъчно...
То ми даде отговор на въпроса, който според мен всеки си задава по едно или друго
време от живота си. Да, има живот след смъртта! По-красив от всичко, което бихме
могли да си представим! След като човек го види, разбира, че нищо не може да се
сравнява с него. Той просто знае!9
Изследванията по този въпрос показват също така, че преживелите подобни
състояния след това са по-склонни да приемат прераждането.
И още нещо. Нима изумителният талант за музика или математика, който
притежават някои деца, не би могъл да се обясни с развитието им в предишен живот? Да си
спомним например за Моцарт, който е композирал менуети на петгодишна възраст и сонати
на десет.10
Ако животът след смъртта съществува, можете да попитате защо тогава е толкова
трудно да се запомни? В „Мит за Ер" Платон предлага „обяснение" за тази липса на памет.
Ер бил войник, когото помислили за убит по време на сражение и който изглежда е
преживял подобно близко до смъртта състояние. Докато бил „мъртъв", той видял много
неща и получил нареждане да се върне към живота, за да ги сподели с другите. Малко
преди да се завърне, видял тези, които били подготвяни да бъдат родени, да се движат в
ужасяващата задушаваща горещина на „Равнината на забравата" - пустиня без каквато и да
било растителност. „С настъпването на вечерта - пише Платон - те спират край реката
„Безпамет-ност", чиято вода никакъв съд не може да задържи. От всички тях се иска да
изпият известно количество от тази вода, но повечето не притежават мъдростта да спрат
навреме. Всеки забравя всичко още докато пие."11 На самия Ер не било позволено да пие от
водата и той се събудил върху погребалната клада, с ясен спомен за всичко, което бил чул и
видял.
Съществува ли някакъв универсален закон, който прави невъзможно за нас да си
спомним къде и как сме живели преди? Или количеството, обхватът и силата на
преживяванията ни заличават спомена за миналия живот? Понякога се чудя доколко би ни
помогнало, ако помним тези преживявания? Няма ли това да ни обърка още повече?

НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА УМА
От будистка гледна точка главният аргумент, който „установява" прераждането, се
базира на дълбокото разбиране за непрекъснатостта на ума. Откъде идва съзнанието? То не
може да възникне отникъде. Даден момент на осъзнаване не може да възникне без момента
на осъзнаване, който непосредствено го предхожда. Негово светейшество Далай Лама
збяснява този процес по следния начин:
Основата, върху която будистите приемат идеята за прераждането, по принцип
е непрекъснатостта на съзнанието. Да вземем за пример материалния свят - всички

68
елементи на настоящата Вселена, дори на микроскопично ниво, могат да бъдат
проследени - убедени сме в това — назад до точката, в която са били това, което се
нарича „ космически частици ". На свой ред тези частици са състояние, което е
резултат от разпадането на една предишна Вселена. Така че съществува непрекъснат
цикъл на развитие, разрушаване и възникване.
При ума нещата стоят по подобен начин. Фактът, че притежаваме нещо,
наречено „ум" или „съзнание", е съвсем очевиден, тъй като съществуването ни доказва
неговото присъствие. Също така е ясно, че това, което наричаме „ум" или „съзнание", е
нещо, което подлежи на промяна, когато е изложено на различни въздействия или
обстоятелства. Това ни подсказва неговата зависеща от конкретния момент същност,
податливостта му към промените. Друг очевиден факт е, че грубите нива на „ума" или
„съзнанието" са тясно свързани с физиологичните състояния на тялото и всъщност
зависят от тях. Трябва обаче да съществува някаква основа, енергия или източник, които
позволяват на ума, когато влиза във взаимодействие с материални частици, да създаде
съзнателно, любящо живо същество. .
Точно както при материалния свят, умът също би трябвало да има свой
предходник. И така, ако проследим нашия ум или съзнание назад към миналото, ще
открием, че всъщност проследяваме непрекъснатостта на ума, който подобно на
материалната вселена има едно безкрайно измерение. Той, както ще видим, няма начало.
Ето защо трябва да има последователни прераждания, за да може да съществува тази
непрекъснатост, този континуум на ума. Будизмът вярва в универсалната причинно-
следствена връзка, тоест, че всичко подлежи на промяна и е резултат на причини и
условия. Така че не е отредено място за божествен създател, нито пък за същества,
които са се сътворили сами. По-скоро всичко възниква като резултат от причини и
условия. Умът или съзнанието също възниква като резултат от предишни свои
проявления. Когато говорим за причини и условия, трябва да споменем, че те са два типа
— основни причини, които пораждат всичко, и спомагащи фактори, които допринасят
за пораждането. При тялото и ума, макар едното да може да влияе на другото, то не
може да стане негова същност... Умът и материята са взаимозависими, но умът не
може да бъде основна причина за съществуването на материята, нито пък обратното.
Това е основата, на която будизмът приема прераждането.п
За повечето хора понятието „превъплъщение" означава, че съществува „нещо",
което сменя плътта си, което преминава от един живот в друг. Но ние, будистите, не
вярваме в съществуването на независим и непроменящ се обект, душа или его, който
остава след смъртта на тялото. Според нас това, което осигурява непрекъснатата връзка
между отделните жизнени цикли, не е някакъв подобен обект, а най-финото ниво на
съзнанието. Дал ай Лама обяснява:
Според будистките схващания най-висшият съзидателен принцип е съзнанието.
Има различни нива на съзнание. Това, което наричаме ,,най-вътрешно, фино съзнание"
винаги съществува. Това съзнание е непрекъснато и постоянно, подобно на космическите
частици. В областта на материята това са самите космически частици, в областта на
съзнанието това е Ясната светлина... Ясната светлина с особената си енергия
осъществява връзката със съзнанието.13
Начинът, по който се осъществява прераждането, се илюстрира добре от следния
пример:
Последователните съществувания в една поредица прераждания не са като
перлите в една огърлица, свързани от нещо като корда -„ душа ", преминаваща през

69
всички перли. По-скоро те са като зарове, поставени един върху друг. Всеки от тях е
отделен, но подпира този върху себе си, с който е свързан функционално. Връзката
между заровете не е идентичност, а функционалност.14
В будистката литература съществуват множество ясни илюстрации ta този процес на
причини и следствия. Будисткият мъдрец Нагасена го обяснява в известните отговори на
въпросите, зададени му от владетеля Милинда.
Милинда попитал Нагасена:
- Когато някой се прероди, той същият ли е като този, който е умрял, ши различен?
Нагасена отговорил:
- Нито е същият, нито е различен... Кажи ми, ако един човек запали ампа, тя може ли
да дава светлина цяла нощ?
-Да.
- Пламъкът, който гори при първата стража на нощта, същият ли е като ози, който
гори при втората... или последната?
-Не.
- Означава ли това, че при първата стража лампата е била една, при гората - друга, а
при третата - трета?
- Не. Цяла нощ има светлина заради същата тази лампа.
- Прераждането не е по-различно - едно явление възниква, а едновременно с това
изчезва друго. Така че първият съзнателен акт на едно съществуване нито е еднакъв с
последния съзнателен акт на предишното, нито е различен.
Владетелят пожелал да чуе още един пример, който да обяснява точната природа на
тази връзка, и Нагасена я сравнил с изварата и маслото - те никога не са същото, което е
млякото, от което са произведени, но изцяло зависят от него.
Владетелят тогава попитал:
- След като няма същество, което преминава от тяло в тяло, няма ли тогава да бъдем
освободени от лошите дела, които сме извършили в предишния си живот?
Нагасена дал следния пример. Един човек открадва мангото на друг. Откраднатото
манго не е съвсем същото като онова манго, което собственикът първоначално е
притежавал и е засадил, така че как е възможно крадецът да заслужава наказание? Все пак
заслужава да бъде наказан поради следната причина - откраднатото манго е пораснало
преди всичко защото собственикът му го е засадил. По същия начин чрез действията си в
един живот - чисти или нечисти - ние сме свързани с друг живот и не сме свободни от
резултатите на тези действия.

КАРМА
През втората стража на нощта, когато Буца достигнал просветление, той придобил и
друг вид познание, което допълвало познанието му за прераждането - познанието за карма,
естествения закон за причините и следствията.
„С неземно зрение, пречистено, достигащо отвъд обсега на човешките очи, видях
как същества изчезват и се появяват отново. Видях високо и ниско, лъчисто и
незначително, видях как всеки получава - според своята карма - благодатно или болезнено
прераждане."15
Истината и движещата сила на прераждането се нарича карма. На Запад много често
кармата се разбира напълно погрешно - като съдба или предопределение. Кармата е
ненарушимият закон за причините и следствията, който управлява Вселената. Думата

70
карма буквално означава „действие" - тя е едновременно латентната сила на нашите
действия и резултатите, до които водят тези действия.
Има много видове карма - интернационална карма, национална карма, карма на
град, индивидуална карма. Всички те се намират в сложна връзка помежду си и едно
просветлено същество ги разглежда само в цялата им сложност.
Какво означава карма, казано с по-прости думи? Означава, че каквото и да правим -
с тялото, с речта и ума си, - ще възникнат съответните резултати. Всяко действие, дори и
най-незначителното, носи в себе си своите последствия. Учителите казват, че и малко
отрова може да причини смърт, че дори и от малкото семенце може да израсне огромно
дърво. Буда е казал: „Не пренебрегвайте отрицателните действия само защото са дребни.
Колкото и малка да е една искрица, може да подпали купа сено, голяма колкото планина."
И още: „Не пренебрегвайте дребните добри действия и не мислете, че от тях няма полза -
дори малките капчици вода след време могат да напълнят огромен съд." Кармата не се
разлага като външните неща, тя не може да престане да действа. Тя не може да бъде
унищожена от „огъня, водата и времето". Силата й никога няма да изчезне, а ще се прояви,
когато назрее.
Може резултатите от дадено действие все още да не са назрели, но рано или късно
това ще стане и те ще се проявят, ако са налице нужните условия. Обикновено забравяме
какво сме извършили, а резултатите от действието ни настигат значително по-късно. Тогава
вече не сме в състояние да ги свържем с породилата ги причина. „Представете си един орел
- казва Жикме Лингпа. - Той лети високо в небето. Не хвърля сянка. По нищо не личи, че е
там. Тогава изведнъж орелът съзира плячката си и се спуска върху нея. И докато пада
надолу, заплашителната му сянка се появява."
Често резултатите от действията ни се забавят - понякога дори се проявяват в бъдещ
живот и не можем да определим една-единствена причина за тях, защото всяко събитие
може да е сложна смесица от много карми, назряващи заедно. И така, ние сме склонни да
смятаме, че нещата стават „по случайност", а когато всичко върви добре, го отдаваме на
„добрия късмет".
И все пак какво друго, освен кармата, би могло да обясни удивителните зазличия
между нас? Дори да сме родени в една и съща страна, в едно и :ъщо семейство или при
подобни обстоятелства, всички ние имаме зазлични характери, случват ни се съвършено
различни неща, тритежаваме различни дарби, склонности, съдби.
Както казва Буда: „Това, което си, е това, което си бил, това, което ще уьдеш, е това,
което правиш сега." Падмасамбхава разширява: „Ако искаш ta познаеш миналия си живот,
вгледай се в сегашното си състояние. Ако искаш да познаеш бъдещия си живот, вгледай се
в сегашните си действия."

ДОБРОТО СЪРЦЕ
Следователно раждането, което ще имаме при следващия си живот, се определя от
природата на действията ни в настоящия. И е важно никога да не забравяме, че резултатът
от нашите действия зависи изцяло от намеренията или мотивите, които стоят зад тях, а не
от мащаба им.
По времето на Буда живяла старица, която се изхранвала с просия. Наричали я
„Разчитаща на радостта". Тя гледала как владетели, принцове и най-обикновени хора
правели дарове на Буда и най-много от всичко на света искала да е в състояние и тя да
направи дар. Веднъж излязла да проси, но за целия ден получила само една дребна монета.
Отишла с нея при един търговец и се опитала да купи малко масло. Той й казал, че с

71
толкова пари не може да купи нищо, обаче щом чул, че желанието й е да направи дар на
Буда, се смилил и й дал каквото искала. Тя занесла маслото в манастира и с него запалила
светилник. Поставила го пред Буда и си пожелала следното: „Не мога да предложа нищо,
освен този малък светилник. Все пак нека чрез него в бъдеще да бъда благословена от
светилника на мъдростта. Нека освободя всички същества от тяхната тъма. Нека пречистя
всичките им недостатъци и нека ги доведа до просветление."
През нощта всички други светилници изгаснали. Призори Маудгаляяна, ученикът
на Буда, отишъл да ги събере и забелязал, че светилникът на просякинята продължава да
гори. Бил пълен с масло, фитилът му бил съвсем нов. Казал си „Няма защо този светилник
да гори през деня" и се опитал да го угаси. Но не успял. Опитал се да задуши пламъка с
пръсти, но той продължавал да гори. Опитал след това и с робата си и пак без резултат.
Буда, който наблюдавал през цялото време, казал:
- Маудгаляяна, нима искаш да угасиш този светилник? Не можеш. Не можеш дори
да го преместиш, да не говорим да го угасиш. Ако излееш върху него водата от всички
морета, пак няма да изгасне. Водата от всички езера и реки също няма да го угаси. Защо?
Защото този светилник е дарен с всеотдайност, с чисто сърце и ум. А тези подбуди го
правят невероятно ценен." Когато Буда казал това, просякинята се приближила до него, а
той предрекъл, че в бъдеще тя ще стане съвършен буда, наречен „Светлината на
светилника".
Така че мотивите ни, добри или лоши, определят плодовете на нашите действия.
Шантидева казва:
Колкото радост има на този свят,
всичката идва от желанието другите да са щастливи;
а колкото страдание има на този свят,
всичкото идва от желанието аз да съм щастлив.!б
Тъй като законът на кармата е ненарушим и неизбежен, когато причиняваме вреда
на другите, ние пряко вредим на себе си, а когато правим добро на другите, си осигуряваме
бъдещо щастие. Ето какво казва Далай Лама:
Ако се опитате да потиснете егоистичните си подбуди - гнева и други такива - и
да развиете у себе си повече доброта и състрадание към околните, в края на краищата
ще спечелите повече. Ето защо понякога казвам, че мъдрият егоист трябва да действа
по този начин. Глупавите егоисти винаги мислят за себе си и резултатът е отрицателен.
Мъдрите егоисти мислят за другите, помагат им доколкото могат и в резултат също
печелят.17
Вярата в превъплъщението ни показва, че във Вселената съществува някаква висша
справедливост за добротата. Именно тази доброта опитваме да открием и освободим.
Когато действаме позитивно, ние се приближаваме към нея, когато действаме негативно, я
прикриваме и потискаме, а когато не сме в състояние да я изразим в действията и живота
си, се чувстваме нещастни и объркани.
И така, ако искаме да извлечем една основна поука от факта на превъплъщението, тя
би била: „Развивайте това добро сърце, което копнее другите същества да получат вечно
щастие, и действайте така, че да им го осигурите. Подхранвайте и практикувайте
добротата." Далай Лама е казал: „Няма нужда от храмове, няма нужда от сложна
философия. Нашият собствен ум, нашият собствен мозък е нашият храм. Моята
философия е добротата."

СЪЗИДАТЕЛНОСТ

72
От казаното дотук е ясно, че кармата не може да бъде фаталистична *ли
преднамерена. Карма - това е нашата способност да творим и да се променяме. Тя е
съзидателна, защото ние можем да определим как и защо действаме. Ние можем да се
променим. Бъдещето ни е в наши ръце и зависи от сърцето ни. Буда казва:
Карма създава всичко като художник, карма композира като танцьор.18
Тъй като всичко е непостоянно, променящо се и взаимосвързано, начинът, по който
мислим и действаме, неизбежно въздейства върху бъдещето. Няма ситуация - колкото и
безнадеждна и ужасна да е на пръв поглед, като например неизлечима болест, - която да не
можем да използваме за бъдещото развитие. И няма престъпление или жестокост, които
искреното разкаяние и духовната практика да не могат да пречистят. Миларепа е смятан за
най-големия тибетски йога, поет и светец. Помня вълнението, което изпитах като дете,
когато прочетох житието му и се вглеждах внимателно в рисунките от ръкописната книга.
Като млад Миларепа се обучавал да стане магьосник и по-късно от отмъстителност убил
или съсипал живота на безброй хора с черна магия. Въпреки това чрез разкаянието си, чрез
изпитанията и трудностите, които трябвало да преживее с великия си учител Марпа,
Миларепа успял да се пречисти от всички тези отрицателни действия. Постигнал
просветление и се превърнал във вдъхновяващ пример за милиони през вековете.
Ние, тибетците, казваме: „Отрицателните действия имат една добра страна - могат
да се пречистят." Така че винаги съществува надежда. Дори убийците и най-закоравелите
престъпници могат да се променят и да преодолеят условията, които са ги тласнали към
престъпленията им. Ако използваме настоящите си условия мъдро и умело, те могат да се
превърнат във вдъхновение, в стремеж да се освободим от оковите на страданието.
Нещата, които ни се случват сега, отразяват миналата ни карма. Ако наистина си
даваме сметка за това, ние не приемаме сегашните си страдания и трудности като неуспех
или провал, а още по-малко като наказание, нито пък се самообвиняваме или се отдаваме
на самоомраза. Гледаме на болката, която преживяваме, като на завършек, като на резултат
и плод на минала карма. Тибетците казват, че „страданието е метлата, която прочиства
цялата отрицателна карма". Дори можем да сме благодарни, че една карма е стигнала до
края си. Ние знаем, че „добрата съдба" - плод на добра карма, може скоро да отмине, ако не
я използваме добре, а „нещастието" - резултат от лоша карма, всъщност може да ни
предостави чудесна възможност да се развием.
За тибетците кармата има и важно практическо значение в ежедневието. Те живеят в
съответствие с принципа на карма, с познанието за нейната истина и това е основата на
будистката етика. Те разбират, че карма е един естествен и справедлив процес и така тя
събужда у тях чувство за лична отговорност, каквото и да правят.
Когато бях малък, в семейството ми имаше прислужник на име А-пе Дорже, който
много ме обичаше. Той наистина беше свят човек и през живота си не бе причинил зло
никому. Когато в детството си кажех или направех нещо лошо, той незабавно ми казваше
„О... това не е правилно" и по този начин събуди у мен дълбоко усещане за вездесъщата
карма, а и завика да променям реакцията си, ако у мен се появи някоя вредяща мисъл.
Наистина ли е толкова трудно да видим карма в действие? Не е ли достатъчно да се
вгледаме назад в живота си, за да видим последствията от някое наше действие? Ако
нараним или причиним зло другиму, нима о не рефлектира върху нас самите? Нима у нас
не остава горчив и тъмен помен, сянката на отвращението от самите себе си? Тези спомени
и тези енки са карма. Навиците и страховете ни също са следствие на карма -езултат от
действия, думи или мисли, принадлежащи на миналото. Ако е вгледаме в действията си и
наистина се замислим над тях, ще открием цна закономерност: Когато извършваме

73
отрицателни действия, това оди до страдания и болка. Когато действаме положително,
крайният езултат е щастие.

ОТГОВОРНОСТ
Много ме вълнува фактът, че изповедите за близките до смъртта състояния
[ивително точно потвърждават истината за карма. Един от общите елементи i тези
преживявания, предизвикал много размисли, е „панорамният поглед рху живота". Става
ясно, че хората, които преживяват подобни състояния, само си спомнят с най-малки
подробности миналия си живот, но също ка стават свидетели и на пълните последствия на
действията си. Всъщност преживяват всички последствия за околните, до които са довели
действията [, преживяват чувствата, колкото и смущаващи или шокиращи да са те, ято са
предизвикали у тях.19
Видях всичко в живота си — почувствах срам заради много от нещата, които съм
преживял, защото ми се струваше, че знам нещо друго... Не само това, което бях
направил, но и как то се е отразило на други хора... Открих, че дори и мислите ми не са
били без последствия20...
Животът ми мина пред мен... случи се това, че почувствах отново всичко, което
някога съм чувствал приживе, а очите ми показваха как тези чувства са повлияли на
живота ми... как моят живот е повлиял на други хора21...
Бях едновременно всички хора, на които съм причинил болка, и всички хора, на
които съм помогнал да се чувстват добре.22
Просто преживях отново всяка мисъл, която ме е спохождала, всяка дума, която
съм казвал, всяко нещо, което съм правил, плюс ефекта от всяка дума, мисъл или
действие върху всички, които някога са попадали в сферата на влиянието ми, независимо
дали съм ги познавал или не... и освен това ефекта на всяка дума, мисъл или деяние върху
времето, растенията, животните, почвата, дърветата, водата и въздуха.23
Мисля, че на тези свидетелства трябва да се гледа много сериозно. Те ще ни
помогнат да разберем напълно какво е значението на нашите действия, думи, мисли и ще
ни накарат да бъдем по-отговорни към тях. Забелязал съм, че много хора се чувстват
застрашени от реалността на карма, защото си дават сметка, че няма спасение от този
природен закон. Има и други, които проповядват пълно презрение и пренебрежение към
него, макар дълбоко в себе си да изпитват съмнения. През деня те проявяват дръзко
незачитане на всякакъв морал, изпълнени са с изкуствена, безгрижна самоувереност, но
когато нощем останат сами, често биват спохождани от тъмни и тревожни мисли.
Както на Изток, така и на Запад, съществуват характерни начини за избягване на
отговорността, произтичаща от карма. На Изток я използват като претекст, за да не окажат
помощ на някого, защото страданията на всеки са си „негова карма". В „свободомислещия"
западен свят правим обратното. Хората, които вярват в карма, стават прекалено
„чувствителни" и „внимателни". Те казват, че да помогнеш на някого означава да се
намесиш в нещо, с което всеки трябва да се „справи сам". Какво заобикаляне и
предателство спрямо човечността! А може би нашата карма е да намерим начин да
помогнем!
Познавам неколцина богати хора. Богатството им може да се окаже тяхно
унищожение, защото окуражава леността и себичността. От друга страна, те могат да
използват възможността, която предоставят парите, и да помагат на другите, като по този
начин помогнат и на себе си. Не трябва никога да забравяме, че чрез делата, думите и
мислите си ние определяме нашия избор и ако решим, можем да сложим край на

74
страданията и на причините за страданията, да помогнем на истинския си потенциал, на
нашата буда-природа да се пробуди в нас. Докато тази буда-природа не се пробуди напълно
и не се освободим от неведението си, докато не се слеем с безсмъртната, просветлена
природа на ума, не може да има край на цикъла на живота и смъртта. Така че, както казват
ученията, ако не поемем пълна отговорност за себе си тук и сега, в този живот, страданието
ще продължи не само няколко, а хиляди прераждания напред.
Именно това отрезвяващо познание кара будистите да смятат, че бъдещите
прераждания са по-важни от сегашното, защото в бъдеще наистина ни очакват още много.
Този далечен поглед напред определя начина им на живот. Те знаят, че да пожертваме
цялата вечност заради настоящия си живот е все едно да похарчим всичките си
спестявания за едно питие, като безумно пренебрегнем последствията.
Ако обаче спазваме закона на карма и събудим у себе си доброто сърце на любовта и
състраданието, ако пречистим потока на мислите си и постепенно събудим мъдростта на
природата на ума, тогава можем да се превърнем в истински човешки същества и в края на
краищата да достигнем просветление. Алберт Айнщайн казва:
Човешкото същество е част от едно цяло, което наричаме,,Вселена" - част,
ограничена във времето и пространството. Човекът изживява себе си, мислите и
чувствата си като нещо отделно от останалото -нещо като оптическа илюзия на
съзнанието. Тази заблуда за нас е нещо като затвор, който ни ограничава в рамките на
собствените ни желания и привързаността към няколко близки същества около нас.
Нашата задача би трябвало да бъде да се освободим от този затвор, като разширим
кръга на състраданието си така, че да обхване всички живи същества и природата с
цялата и красота.24

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ В ТИБЕТ
Тези, които овладеят закона на карма и постигнат реализация, могат да :е върнат в
живота след настоящия, за да помагат на другите. Традицията да се разпознават подобни
превъплъщения, наречени „тулку", води началото си от XIII век и продължава до наши дни.
Когато един реализиран учител умре, той (или тя) може да остави точни сведения къде ще
се прероди. След това някой от най-близките му ученици или духовни приятели може да
получи видение или сън, предсказващ предстоящото прераждане. В някои случаи
учениците му се обръщат към учител, почитан заради способността да разпознава тулку.
Когато бъде открито детето, този учител потвърждава автентичността му.
Истинската цел на тази традиция е да не се губи мъдростта на реализираните
учители от миналото. Най-важната характеристика в живота на едно превъплъщение е, че
след нужното обучение неговата или нейната първоначална природа - наследената мъдрост
- се пробужда и това е съвсем сигурен признак за автентичност. Например Негово
Светейшество Далай Лама признава, че на съвсем ранна възраст и без особени трудности е
бил способен да разбира аспекти на будистката философия и учения, които се схващат
трудно и изискват дълги години подготовка.
При възпитаването на тулку се подхожда много внимателно. Още преди да започне
обучението, родителите се предупреждават да бъдат особено внимателни. Самото обучение
е значително по-стриктно и интензивно, отколкото при обикновените монаси, защото
очакванията са далеч по-големи.
Понякога тулку помнят миналия си живот или проявяват забележителни
способности. Както казва Далай Лама: ,Несто малките деца, които са превъплъщения, си
спомнят предмети и хора от предишния си живот. Някои от тях дори могат да рецитират

75
писанията, макар и никой да не ги е обучавал на това."25 Някои от превъплъщенията се
нуждаят от по-малко обучение и практика, отколкото е нормално. Такъв е случаят и с моя
учител Джамянг Кхиентсе.
Когато учителят ми бил малък, имал много строг наставник. Трябвало да живее с
него в планините. Една сутрин наставникът му отишъл в близкото село, за да проведе
ритуал за току-що умрял човек. Преди да тръгне, дал на учителя ми една книга, наречена
„Напеви с имената на Манджушри" - удивително труден текст от около петдесет страници,
който обикновено се запаметява в продължение на месеци. Преди да тръгне, му казал:
„Искам да я научиш до довечера."
Малкият Кхиентсе бил като всички други деца и когато останал сам, започнал да си
играе. Играл, играл, докато съседите не започнали да му се молят: „Започни да учиш,
защото ще ядеш бой!" Те знаели колко строг е наставникът му и колко лесно се гневи.
Въпреки това детето не им обърнало внимание и продължило да играе. Най-накрая, малко
преди залез, когато наставникът му трябвало да се върне, прочело веднъж целия текст.
След това можело да го възпроизведе дума по дума.
Обикновено никой разумен учител не би поставил такава задача на дете. Но
дълбоко в сърцето си наставникът на Джамянг Кхиентсе знаел, че той е превъплъщение на
Маджушри - Буда на Мъдростта, и сякаш се опитвал да го предизвика да „докаже" себе си.
Като приело тази трудна задача, без да възрази, детето всъщност мълчаливо потвърдило
какво е всъщност. По-късно Кхиентсе пише в биографията си, че макар и да не го признал,
наставникът му бил силно впечатлен.
Какво точно намира продължение в един тулку? Дали той е съвсем същата личност
като тази, чието превъплъщение е? И да, и не. Готовността и мотивите, които го карат да
помага на другите, са същите, но той не е същата личност. Гова, което преминава от един
живот в друг, е благодатта, или благословията, <:акто биха се изразили християните. При
това благодатта се предава така, че ja е уместна за съответната епоха, а превъплъщението
се явява така, че да е тй-подходящо за кармата на хората от съответното време и да може да
им юмага най-пълноценно.
Може би най-вълнуващият пример за богатството, резултатността и ;остойнствата
на тази система е Негово Светейшество Далай Лама. удистите го почитат като
превъплъщение на Авалокитешвара - Буда на езкрайното състрадание.
Отгледан в Тибет като божество - владетел на страната, Далай Лама е олучил
цялостно традиционно образование, бил е запознат с основните тения на всички школи и
се е превърнал в най-великия жив учител на 1бетската традиция. И въпреки това целият
свят го познава като човек зактичен и семпъл. Далай Лама проявява интерес към всички
аспекти на съвременната физика, невробиология, психология и политика, а възгледите
посланията му за всеобщата отговорност се приемат не само от будистите, ) и от хора с
всякакви убеждения по целия свят. Твърдата му убеденост, че : бива да се прибягва до
насилие в четиридесетгодишната отчаяна борба тибетския народ срещу китайската
окупация, му извоюва Нобелова града за мир през 1989 г. В тези времена на все повече
насилие неговият имер вдъхновява народите от целия свят в стремежа им към свобода.
Далай Лама е сред водещите защитници на околната среда и неуморно опитва да
предпази човешките същества от опасностите на егоистичната териалистична философия.
Той е почитан от интелектуалци и митически лидери в целия свят, но познавам и стотици
най-обикновени >а, чийто живот е бил променен от красотата, настроението и радостта на
святото му присъствие. Далай Лама, убеден съм в това, е самото лице на Буда на
Състраданието, обърнато към застрашеното човечество, превъплъщение на

76
Авалокитешвара не само за Тибет, не само за будистите, но и за целия свят, който сега
повече от всякога се нуждае от целебно състрадание и от примера му на пълно отдаване на
каузата на мира.
Може би западният човек ще се изненада, като научи колко много превъплъщения е
имало в Тибет и как повечето от тях са били велики учители, учени, писатели, мистици и
светци с голям принос не само към будизма, но и към обществото. Тези хора са играли
основна роля в историята на Тибет.
Мисля, че превъплъщенията не се случват само в моята страна. Те могат да станат
навсякъде и по всяко време. През вековете е имало много гениални хора на изкуството,
хуманисти и личности с духовна сила, спомогнали на човечеството да се придвижи напред.
Мисля за Ганди, Айнщайн, Абрахам Линкълн, майка Тереза, Шекспир, Свети Франциск,
Бетовен, Микеланджело. Когато тибетците чуят за такива хора, веднага казват, че те са
бодхисатви. Когато чуя за тях, за труда и идеалите им, аз се вълнувам от величието на
еволюционния процес, през който са минали будите и учителите, появили се, за да
освободят съществата и да подобрят света.

СЕДЕМ
Бардо и други реалности
"БАРДО" Е ТИБЕТСКА ДУМА, която означава „преход", или пустотата между края
на нещо и началото на друго. „Бар" означава „между", а „до" - „увиснал" или „хвърлен".
Думата стана известна заради популярността на „Тибетска книга за мъртвите". След
превеждането й на английски език през 1927 г. тази книга предизвика огромен интерес
сред психолози, писатели и философи на Запад и е продадена в милиони екземпляри.
Заглавието „Тибетска книга за мъртвите" е дадено от преводача -американския учен
У. Й. Еванс-Уенц - по аналогия с известната (и също гака неправилно озаглавена)
Египетска книга за мъртвите1. Истинското заглавие на книгата е „Бардо Тьодрол Ченмо",
което значи „Великото освобождаване чрез слушане в бардо". Ученията за бардо са много
древни i могат да се открият в тантрите на Дзогчен2. Тези учения могат да се троследят
назад, до времето преди учителите хора, пряко до изначалния зуда (наричан Самантабхадра
на санскрит и Кунтузангпо на тибетски), сойто олицетворява абсолютната, подобна на небе
изначална чистота на гриродата на ума. Самата „Бардо Тьодрол Ченмо" е част от един
голям щкъл учения, оставени ни от Падмасамбхава и открити през XIV век от 'ибетския
ясновидец Карма Лингпа.
"Великото освобождаване чрез слушане в бардо" или „Тибетска книга а мъртвите" е
уникална книга на познанието. Това е нещо като ътеводител за състоянията след смъртта,
предназначен да бъде четен от чител или духовен приятел на човек, докато умира и след
смъртта му. В ибет има „Пет метода за постигане на просветление без медитация": ри
виждане на велик учител или свещен предмет; при носене на пециално благословени
рисунки на мандала със свещени мантри; при кусване на свещени нектари, осветени от
учителите чрез специална практика; при припомняне на прехода на съзнанието или пхоуа в
момента на смъртта и при чуване на някое дълбоко учение, например Великото
освобождаване чрез слушане в бардо.
„Тибетска книга за мъртвите" е предназначена за практикуващите или за хора,
запознати с ученията. За съвременния читател е удивително трудно да проникне в
дълбините й; тя поставя множество въпроси, на които просто е невъзможно да се отговори,
без да се познава традицията, която я е родила. Тази книга не може да бъде разбрана

77
напълно и използвана, без да се познават неписаните напътствия, които учителят предава
на ученика си и които са ключът за нейното практикуване.
Тук излагам ученията, с които Западът, значително по-разширено и пълно, се е
запознал чрез „Тибетска книга за мъртвите".

БАРДО
Заради популярността на „Тибетска книга за мъртвите" хората много и го свързват
думата „бардо" със смърт. Вярно е, че „бардо" се използва тибетците в ежедневието, за да
обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането, но тя има много по-
широко и по-дълбоко значение. Именно в ученията за бардо повече от където и да било
другаде виждаме колко всеобхватно и дълбоко е буда-познанието за живота и смъртта и
колко неразривна е връзката между това, което наричаме „живот", и това, което наричаме
„смърт", ако ги разглеждаме и разбираме от гледна точка на просветлението.
Можем да разделим съществуването си на четири реалности - живот, умиране и
смърт, след смъртта и прераждане. Ето ги четирите бардо:
•,,естественото" бардо на този живот
• „ болезненото " бардо на умирането
• ,, сияйното " бардо на дхармата
• ,, кармическото " бардо на възникването
1. Естественото бардо на този живот обхваща целия период между раждането и
смъртта. На пръв поглед това може да ни се стори нещо повече от бардо - някакъв преход.
Но ако се замислим, ще видим, че в сравнение с огромната продължителност на нашата
карма-история, времето, през което живеем, е сравнително кратко. Ученията изрично
посочват, че животът е единственото и затова най-доброто време да се
подготвим за смъртта, като се запознаем с ученията и стабилизираме практиката си.
2. Болезненото бардо на умирането трае от началото на процеса на умирането до
края на това, което се нарича „вътрешно дишане". Неговата кулминация е изгряването на
природата на ума, наричаме го „Основно сияние", в момента на смъртта.
3. Сияйното бардо на дхармата обхваща преживяванията след смъртта - излъчването
на природата на ума, или „Ясната светлина", която се проявява като звук, цвят и светлина.
4. Кармическо бардо на възникването е това, което най-общо наричаме бардо, или
междинното състояние, което продължава до момента на новото раждане.
Всички бардо са периоди, или празнини, през които възможността за пробуждане е
особено благоприятна. Възможностите за освобождаване ни се предоставят непрекъснато
както през живота, така и в смъртта, и ученията за бардо ни дават възможност да ги
разпознаем и използваме пълноценно.

НЕСИГУРНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТ
Една от главните характеристики на бардо е, че те са периоди на гьлбока
несигурност. Да вземем за пример настоящия си живот. Колкото ю-неспокоен става светът
около нас, толкова повече се накъсва животът ш. Изолирани от самите себе си, ние ставаме
тревожни, неспокойни и много често ни обхваща параноя. И най-малката криза може да
спука балона на стратегиите, които крием зад гърба си. Един-единствен миг на жас може
да ни покаже колко несигурно и нестабилно е всичко наоколо, (а живееш в съвременния
свят очевидно означава да живееш в сферата а бардо - не е необходимо да умираш, за да го
изпиташ.

78
Тази несигурност, която обхваща всичко, става още по-голяма и одчертана след като
умрем, когато „прояснението или объркването ни -акто казват учителите - ще бъдат
умножени по седем".
Всеки, който гледа честно на живота, ще си даде сметка, че е изпълнен
непрекъснато напрежение и несигурност. Умът ни ту изпада в объркване, ту се прояснява.
Ако живеехме само в объркване, това поне би било някаква яснота. Наистина е удивително,
че понякога в този живот въпреки объркването можем да проявяваме и мъдрост! Така
можем да разберем какво всъщност представлява бардо - непрекъснато колебание между
яснота и объркване, прозрение и неведение, сигурност и несигурност, здрав разум и
безумие. В ума ни - какъвто е в момента - мъдростта и объркването се пораждат
едновременно или са съ-възникващи, както казваме ние. Това означава, че пред нас
непрекъснато стои проблемът за избора между двете - всичко зависи от това, кое ще
изберем.
Заради тази вечна несигурност всичко може да ни се стори мрачно и безнадеждно,
но ако се вгледаме по-внимателно в нея, ще видим, че самата й природа създава празнини,
пространства, в които непрекъснато разцъфтяват възможностите за трансформация, ако
успеем, разбира се, да ги съзрем и оползотворим.
Тъй като животът не е нищо друго, освен раждане, смърт и преход, ние
непрекъснато преживяваме бардо и тези преживявания са основна част от
психологическата ни обвивка. Обикновено обаче ние не си даваме сметка за бардо и за
празнините, когато умът ни преминава от едно „стабилно" състояние в следващото, и
пренебрегваме тези преходи. Всъщност ученията могат да ни помогнат да разберем, че
всеки миг от нашите преживявания е бардо и че всяка мисъл и всяко чувство възникват и
отмират в същината на ума. Именно в моментите на голяма промяна, както ни показват те,
може да се прояви истинската, подобна на небе изначална природа на нашия ум.
Нека ви дам пример. Представете си, че един ден се връщате от работа и заварвате
вратата на апартамента си разбита, увиснала на пантите. Ограбили са ви. Влизате у дома и
установявате, че всичко ценно, което притежавате, е изчезнало. За миг се чувствате
парализирани от удара и в отчаянието си умът ви трескаво прави опит да пресметне
загубеното. Изведнъж осъзнавате - изгубили сте всичко. Тогава вашият възбуден,
разтревожен ум сякаш отказва и всякакви мисли изчезват. Следва внезапна дълбока
неподвижност, почти блаженство. Няма нужда от повече борба и усилия, защото и двете са
безпредметни. Трябва да се откажете. Просто нямате друг избор.
И така, в един момент изгубвате всичко ценно, а в следващия откривате, че умът ви
се е оказал в дълбоко състояние на покой. Когато възникне подобно състояние, не е нужно
веднага да се втурвате да търсите решения. Останете в този покой известно време.
Позволете на ума си да остане пуст. И ако наистина се отпуснете в тази пустота и се
вгледате навътре, ще зърнете нещичко от безсмъртната природа на просветления ум.
Колкото по-чувствителни сме и колкото по-изострено е вниманието ни към
удивителните възможности да достигнем дълбоко прозрение благодарение на тези преходи
и празнини в живота, толкова по-подготвени це бъдем за тях, когато се проявят, много по-
силни и неуправляеми, при смъртта.
Това е много важно, защото според ученията за бардо има моменти, югато умът е
много по-освободен - тези моменти са много по-силни от )бикновените, носят много по-
силен карма-заряд и възможност за гриложение. Най-силният от тях е смъртта, защото
именно в него оставяме ялото и ни се предоставя най-голямата възможност да се
освободим.

79
Колкото и съвършени да сме в духовно отношение, ние сме ограничени т тялото си
и неговата карма. Но с физическото освобождаване чрез смъртта два и най-прекрасната
възможност да осъществим всичко, към което сме е стремили и в практиката, и в живота
си. Дори и за най-съвършените чители, достигнали до най-висша реализация, крайното
освобождаване, аречено паринирвана, настъпва само при смъртта. Ето защо в тибетската
радиция ние не празнуваме рождените дни на учителите - празнуваме тхната смърт,
момента на крайно просветление.
През детските си години в Тибет съм слушал много истории за големи едитатори,
йоги и дори за най-обикновени хора, които са умрели по зумителен и драматичен начин.
До този момент те не са показали с нищо ьлбочината на реализацията си и силата на
учението, чието шцетворение са станали. Учителите в Тибет не правят демонстрации с
^ализацията си. Дори и да имат огромна психическа сила, те я пазят за ;бе си. Това
препоръчват нашите традиции. Истинските учители никога, ) никакъв повод не използват
силата си, за да се самоизтъкнат. Използват единствено когато знаят, че могат да помогнат
на другите, или в гециална обстановка, при специални обстоятелства позволяват на [колко
от най-близките им ученици да станат техни свидетели.
Тантрите Дзогчен, древните учения, от които произхожда учението бардо, говорят
за една митична птица, така наречената гаруда, която се жда напълно развита. Този образ
символизира изначалната ни природа, ято е напълно съвършена. Перата на птицата гаруда
израстват напълно де докато тя е в яйцето, но тя не може да полети преди да се излюпи. [ва
когато черупката се счупи, тази птица може да излезе и да се издигне *ебето. По същия
начин нашите буда-качества са затворени в тялото и цнага щом тялото бъде отхвърлено, те
се проявяват. Моментът на смъртта толкова богат на възможности, защото в него
естествено се проявява ндаменталната природа на ума, Основното сияние или Ясната
светлина. Ако в този съдбовен момент успеем да разпознаем Основното сияние, ще
стигнем освобождение.
Това обаче е невъзможно, ако през живота си не сме се запознали с природата на
ума чрез духовна практика. И ето защо доста изненадващо - според нашата традиция -
човек, който се освобождава в момента на смъртта, се смята за освободен в този живот, а
не в някое от състоянията бардо след смъртта; защото в този живот е била разпозната и
установена Ясната светлина.

ДРУГИ РЕАЛНОСТИ
Както казах, бардо ни предоставят възможности, но кое точно прави възможно да се
възползваме от тези възможности? Отговорът е прост: всички те са различни състояния,
различни реалности на ума.
В будисткото обучение ние се стремим да се подготвим чрез медитация да открием
съвсем точно различните взаимосвързани аспекти на ума и умело да навлезем в различни
нива на съзнанието. Има ясно и точно определена разлика между състоянията бардо и
нивата на съзнанието, които преживяваме през цикъла на живота и смъртта. И така, докато
преминаваме от едно бардо към друго, както в живота, така и в смъртта, съществува и
съответстваща промяна на съзнанието, с която можем да се запознаем отблизо чрез
духовната практика и в края на краищата да го разберем напълно.
Доколкото процесът, който се развива в трите бардо на смъртта, е дълбоко в ума ни,
той се проявява и в живота, при това на много нива. Например съществува ярко
съответствие между степените на съзнание, през които преминаваме, докато заспиваме и
спим, и трите бардо на смъртта:

80
• Заспиването е подобно на бардото на умирането. При него мисловните процеси се
разпръсват, за да се отворят в преживяване на Основното сияние.
• Сънуването е сродно на бардото на възникването, междинното състояние, при
което човек има способно на ясновидство и много подвижно „ментално тяло", което
преживява всякакви неща. При съня ние също разполагаме с подобно тяло, което
преживява живота в съня.
• Между бардото на умирането и бардото на възникването има едно много особено
състояние на осветеност, или Ясна светлина, наречено, както казах, „бардо на дхармата".
Всички преживяват това състояние, но много малко са онези, които могат да го изживеят
напълно, дори и да го забележат, тъй като то може да се разпознае само от обучен
медитатор. Това бардо на дхармата съответства на състоянието непосредствено след
заспиването и преди да започнат сънищата.
Разбира се, трите бардо на смъртта са много по-дълбоки състояния на съзнанието,
отколкото състоянията при съня и заспиването, но все пак между тях има някакво
съответствие, което ни показва какви връзки съществуват между различните нива на
съзнанието. Учителите много често използват това сравнение, за да ни покажат колко
трудно е да поддържаме способността си да осъзнаваме и разпознаваме при състоянията
бардо. Колко от нас си дават сметка за промените в съзнанието си, когато заспиват? Или
при състоянието малко преди да започнат сънищата? А колко от нас, докато сънуват, си
дават сметка, че сънуват? Представете си тогава колко по-трудно е да осъзнаваме, когато
преживяваме бардо.
Състоянието на ума ви, докато спите или докато сънувате, показва в какво
състояние ще бъде той в съответните бардо-състояния. Начинът, по който реагирате на
сънищата си, на кошмарите и на трудностите, показва как бихте могли да реагирате след
смъртта.
Ето защо йога на съня и сънищата играе толкова важна роля при тодготовката за
смъртта. Истинският практик се стреми да поддържа ];енем и нощем осъзнаването си на
природата на ума и така да използва щректно различните фази на съня и сънуването, за да
разпознае и се запознае с това, което ще се случи в бардо-състоянията след смъртта.
И така, откриваме още две бардо, много често включвани във стественото бардо на
живота - бардо на съня и сънуването и бардо на гедитацията. Медитацията е практика на
деня, а йога на съня и ънуването - на нощта. В традицията, към която принадлежи
„Тибетска нига за мъртвите", тези две бардо се прибавят към Четирите бардо и ака се
получава серия от Шест бардо.

ЖИВОТ И СМЪРТ В ДЛАНТА НА РЪКАТА ИМ


За всяко бардо съществуват отделни напътствия и медитационни зактики, насочени
точно към тези реалности и съответните им състояния в ума. По този начин духовните
практики и обучение, създадени за коннкретно бардо-състояние, могат да ни позволят да
оползотворим в най-ляма степен възможностите за освобождаване, които то ни предоставя,
ай-важното нещо, което трябва да разберем за състоянията бардо, е следното: ако следваме
практиките, наистина става възможно да разберем тези състояния на ума, докато все
още сме живи. Можем да ги преживеем тук и сега.
Това пълно овладяване на различните измерения на ума може да се стори
неразбираемо на един човек от Запада, но в никакъв случай не е непостижимо.
Куну Лама Тенцин Гялцен беше уважаван учител, по произход от хималайските
райони на Северна Индия. Когато бил млад, срещнал в Сиким един лама, който го

81
посъветвал да замине за Тибет, където да продължи изучаването на будизма. И така, той
заминал за Кхам в Източен Тибет, където е бил обучаван от най-известните лами,
включително и от моя учител Джамянг Кхиентсе. Куну Лама знаел санскрит и това му
спечелило голямо уважение и му отворило много врати. Учителите го обучавали с
надеждата, че ще пренесе и разпространи учението им в Индия, където то почти било
изчезнало. През време на престоя си в Тибет Куну Лама научил и постигнал изключително
много.
След време се върнал в Индия и заживял като истински аскет. Когато с моя учител
отидохме в Индия на поклонение, след като напуснахме Тибет, го търсихме навсякъде в
Бенарес. Най-накрая го открихме в един хиндуиетки храм. Никой не знаеше кой е той; не
се знаеше дори, че е будист и учител. Познаваха го като благ, свят йога и му поднасяха
храна. Когато си спомня за него, винаги си мисля: „Ето такъв трябва да е бил Свети
Франциск."
Когато тибетските монаси и лами бяха прогонени от страната си, Куну Лама започна
да им преподава граматика и санскрит в едно училище, основано от Далай Лама. Много
лами учеха при него и го смятаха за чудесен преподавател. Един ден някой му задал
въпрос, свързан с учението на Буда. Отговорът, който получил, бил изключително
задълбочен. И продължили да му задават въпроси, докато не се убедили, че знае всички
отговори. Оказало се, че може да преподава всички учения. И така той се прочул и скоро
започнал да преподава на членовете на различните школи техните собствени традиции.
Негово Светейшество Далай Лама го взе за духовен водач. Той призна, че Куну
Лама го вдъхновява при преподаването и практикуването на състраданието. И въпреки
цялата слава Куну Лама не се промени. Продължаваше да носи старите си обикновени
дрехи, живееше в една малка стаичка. Когато някой му занесеше подарък, той го даваше на
следващия си посетител. Ако някой му приготвеше храна, ядеше, иначе можеше и без нея.
Веднъж един учител, когото познавам добре, отишъл при Куну Лама и му задал
някои въпроси относно бардо. Този учител е професор, удивително добре запознат с
традицията на „Тибетска книга за мъртвите" и опитен практик. Разказвал ми е как, след
като задал въпросите си, започнал да слуша отговорите и се чувствал като омагьосан. Не
бил чувал нищо подобно до този момент. Когато описвал различните бардо, Куну Лама го
правел така картинно и истински, сякаш обяснявал на някой минувач как да стигне до
Кенсингтън Хай стрийт, до Сентръл Парк или до Айфеловата кула.
Куну Лама говорел за бардо от свой собствен опит. Практик от много голяма
величина, той бил пътувал през всичките измерения на реалността. И тъй като състоянията
бардо се съдържат в ума ни, те могат да бъдат разкрити и освободени чрез практиките.
Тези учения идват от мъдростта на будите, които могат да гледат живота и смъртта
сякаш се намират в дланта им.
Ние също сме потенциални буди. Така че след като можем да практикуваме в
бардото на този живот и да навлизаме все по-дълбоко в природата на нашия ум, ние можем
да открием познанието за бардо и истината за тези учения ще ни се представи сама. Ето
затова естественото бардо на този живот е толкова важно. Цялата подготовка за останалите
бардо се провежда тук и сега. Казано е: „Най-висшият начин да се подготвиш е да
достигнеш просветление в този живот."

ОСЕМ
Този живот - естественото бардо

82
НЕКА СЕГА РАЗГЛЕДАМЕ първото от Четирите бардо - естественото бардо на
този живот заедно с многото му импликации. После, в подходящо време и ред, ще
разгледаме останалите три. Естественото бардо на този живот се простира през целия
период от раждането до смъртта ни. Ученията за него изясняват защо това бардо е такава
безценна възможност, какво означава всъщност да си човешко същество и кое е най-
важното и истински същественото нещо, което трябва да правим с този ценен дар
-човешкия живот.
Учителите казват, че нашият ум има един аспект, който е негов фундамент -
състоянието, наречено „основа на обикновения ум". Лонгченпа, известният тибетски
учител от XIV век, го описва по следния начин: „То е непросветлено и неутрално
състояние, което принадлежи към категорията на ума и умствените процеси и се е
превърнало в основа за всички карми и „следи" от самсара и нирвана."1 Функционира като
склад, в който подобно на семена се съхраняват отпечатъците, оставени от миналите ни
негативни емоции. Когато се появят подходящи условия, семената покълват и се проявяват
като обстоятелства и ситуации в живота ни.
Можем да оприличим основата на обикновения ум на нещо като банка, в която е
депозирана кармата във вид на отпечатъци и тенденции. Ако имаме навика да мислим по
определен начин - позитивно или негативно, тези тенденции ще бъдат провокирани много
лесно, ще се проявят и ще продължат да се проявяват. С непрекъснатото повтаряне нашите
навици и склонности стават все по-устойчиви и вкоренени и продължават да набират сила
дори когато спим. Ето така те определят нашия живот, нашата смърт и нашето прераждане.
Често се питаме: как ли ще бъда, когато умра? Отговорът е, че в каквото състояние
на ума сте сега, какъвто човек сте сега, такъв ще бъдете и в момента на смъртта, ако не се
промените. Ето защо е много важно да използваме този живот, за да пречистим потока на
мислите си, а с това и ;новното си същество и характер. Докато е възможно.

КАРМА-ПРЕДСТАВА
Как става така, че се прераждаме като човешки същества? Всички щества, които
имат сходни карми, ще имат сходни представи за света оло тях и тези общи за тях
възприятия се наричат „карма-представа". ва близко съответствие между нашата карма и
сферата, в която се мираме, също така обяснява как възникват различните форми - вие и
например сме човешки същества, защото имаме еднаква основна рма.
Въпреки това в сферата на хората всеки има своя индивидуална карма. цени сме в
различни държави, градове, семейства. Всички ние имаме шично възпитание, образование,
претърпели сме различни влияния, зваме в различни неща. Всички тези условия са
обхванати от кармата . Всички ние сме сложна сума от навици и минали действия и не
можем не виждаме нещата по свой уникален, личен начин. Човешките цества изглеждат
еднакви, но възприемат света по съвършено различен шн и всеки от нас живее в свой
собствен уникален и отделен дивидуален свят. Както казва Калу Ринпоче:
Ако сто души заспят и засънуват, всеки от тях ще преживява в съня си свой
собствен свят. За всеки от тези светове може да се каже, че е истински - би било
безсмислено да твърдим, че някой от тях е истинският свят, а другите са фалшиви. За
всеки възприемащ съществува истина, според кармата, която определя възприятията
му.2
ШЕСТ СФЕРИ
Нашето човешко съществувание не е само карма-представа. В будизма •пределени
шест сфери на съществуването - богове, полубогове, хора, ютни, гладни духове и ад.

83
Всички те са резултат от основните негативни ции - гордост, завист, желание, невежество,
алчност и гняв. Наистина ли тези сфери съществуват външно? Те наистина могат да
чествуват извън рамките на възприятията от нашата карма-представа. 5ива да забравяме, че
това, което виждаме, е това, което нашата карма-представа ни позволява да видим -
нищо повече. Както за едно насекомо върхът на пръста ни може да изглежда като цял
пейзаж, така и в сегашното непречистено и неразвито състояние на възприятията си можем
да осъзнаем само тази Вселена. Дотолкова сме самонадеяни, че сме убедени: „За да
повярваш, трябва да видиш." И въпреки всичко будистките учения говорят за безброй
много светове в различни измерения - може да съществуват множество светове, подобни на
нашия или същите като нашия, - а няколко съвременни астрофизици са разработили теории
за съществуването на паралелни светове. Как бихме могли да кажем със сигурност какво
съществува или не съществува отвъд рамките на ограничените ни представи?
Ако се вгледаме в света около нас и в собствения си ум, ще се убедим, че шестте
сфери съществуват. Те съществуват чрез това, че несъзнателно позволяваме на негативните
емоции да се проектират и кристализират в цели области от битието ни, да определят
начина, аромата, формата и контекста на живота ни в тях. Те съществуват освен това и
вътрешно, като различни кълнове и тенденции на отрицателните ни емоции в рамките на
психофизиологичната ни система, винаги готови да поникнат и израстат в зависимост от
това, какво им влияе и как сме решили да живеем.
Нека сега видим как тези сфери се проектират и кристализират в света около нас.
Например главната характерна черта на сферата на боговете е, че тя е освободена от
страдание - царство на вечна красота и чувствен екстаз. Представете си боговете - високи
русокоси сърфисти, които се излежават по облени в слънчева светлина плажове и градини,
слушат музика, опиянени от всякакви стимуланти, опиянени дори от медитация, йога,
физически упражнения и други начини за самоусъвършенстване, ала без да напрягат
особено мозъците си, без да им се налага да се справят със сложни и болезнени ситуации,
незапознати със същинската си природа, дотолкова упоени, че нямат никаква представа
какво е истинското им състояние.
Ако като илюстрация за сферата на боговете ви идват наум някои места в
Калифорния или Австралия, сферата на полубоговете може да се наблюдава всеки ден в
интригите и съперничествата на Уолстрийт, в трескавите коридори на Вашингтон или
Уайтхол. Ами сферата на гладните духове? Тя е там, където има хора, които - макар и
баснословно богати -никога не са удовлетворени и непрекъснато ламтят да погълнат една
или друга компания, непрекъснато демонстрират алчността си в безкрайни съдебни дела.
Пуснете който и да било телевизионен канал и веднага ще попаднете в сферите на
полубоговете и гладните духове.
Качеството на живота в сферата на боговете може да изглежда по-добро от
качеството на нашия собствен живот, но учителите казват, че човешкият живот е
неизмеримо по-ценен от това. Защо? Защото притежаваме съзнанието и интелигентността,
които са „суровините" за постигане на просветление, и защото самото страдание, което е
навсякъде в човешките сфери, подтиква промяната ни. Болката, мъката, загубата и
непрестанните страдания са тук с една истинска и върховна цел - да ни накарат да се
пробудим, да ни принудят да се измъкнем от цикъла на самсара и да освободим окованото
си величие.
Всяка духовна традиция набляга на факта, че човешкият живот е уникален и че
притежава потенциал, за който дори и не подозираме. Ако пропуснем възможността да се
променим, която ни предоставя този живот, може да мине наистина много време, докато ни

84
се предостави друга. Представете си една сляпа костенурка, която плува в дълбините на
океан с размерите на вселена. На повърхността плува дървен кръг. Веднъж на всеки сто
години костенурката излиза на повърхността. Будистите смятат, че да се родиш отново
човешко същество е по-трудно, отколкото за тази костенурка, при излизането си, случайно
да промуши глава през дървения кръг. И дори сред родените като хора малцина са тези,
които имат щастието да се срещнат с ученията. А тези, които ги вземат присърце и ги
прилагат в действията си всеки ден, са още по-малко - толкова малко, колкото са звездите
през деня.

ВРАТИТЕ НА ВЪЗПРИЯТИЯТА
Както казах, начинът, по който възприемаме света, зависи изцяло от карма-
представата ни. Учителите използват един класически пример: шест различни същества се
срещат на брега на някаква река. Човешкото същество от групата вижда реката като вода -
вещество, с което можеш да се измиеш и да утолиш жаждата си; за същество като рибата
тя е дом; богът я вижда като нектар, който носи блаженство; полубогът - като оръжие;
гладният дух - като гной и зловонна кръв; а съществото от ада -като разтопена лава. Водата
е една и съща, но се възприема по напълно различни, дори несъвместими начини.
Това разнообразие от възприятия ни показва, че всички карма-представи са
илюзорни. Ако едно и също нещо може да бъде възприемано по толкова много различни
начини, как е възможно то да притежава една истинска, присъща само нему реалност? Това
ни показва и защо някои хора възприемат света като рай, а други - като ад.
Ученията ни казват, че съществуват три основни вида представи: „нечистите карма-
представи" на обикновените същества, „представите на опита", които се разкриват пред
практикуващите медитация и са път или средство за усъвършенстване, и „чистите
представи" на реализираните същества. Едно реализирано същество, или буда, би
възприемало този свят като спонтанно съвършена, напълно и ослепително чиста сфера.
Тъй като в този случай всички причини, пораждащи карма-представите, са пречистени,
тези същества виждат всичко в неговата гола, изначална святост.
Виждаме света около нас така, както го виждаме, защото непрекъснато, живот след
живот, ние „втвърдяваме" по един и същи начин преживяванията си във вътрешната и
външната реалност и това ни е довело до погрешното заключение, че всичко, което
виждаме, е обективна реалност. Всъщност когато продължаваме нататък по духовната
пътека, ние се научаваме да се справяме с фиксираните си възприятия. Всичките ни стари
възприятия и схващания за материалния свят се пречистват и разтварят и пред нас се
разкрива една съвършено нова, би могло да се каже „божествена" гледка. Както казва
Блейк:
Ако вратите на възприятията се пречистят,
всичко ще изглежда... такова, каквото е — безкрайно.3
Никога няма да забравя как Дуджом Ринпоче в един момент на близост се наведе
към мен и ми каза с благия си, малко дрезгав глас: „Знаеш, нали, че всички тези неща
около нас си отиват, просто си отиват..."
Ала кармата и негативните емоции пречат на повечето от нас да видят собствената
си вътрешна природа и природата на реалността. В резултат на това се вкопчваме в
щастието и нещастието като че ли са истински и с неумелите си, породени от неведението
действия продължаваме да засаждаме семената на следващото си раждане. Нашите
действия ни задържат в кръга на светското съществуване, в безкрайния цикъл на раждане и

85
смърт. Това означава, че чрез начина, по който живеем сега, можем да изложим всичко на
риск. Начинът, по който живеем сега, може да ни струва цялото бъдеще.
Това е една съвсем истинска и неотложна причина да се подготвим да посрещнем
смъртта мъдро, да преобразим собственото си бъдеще, да избегнем трагедията пак и пак да
изпадаме в заблуди, да излезем от болезнения цикъл на раждане и смърт. Този живот е
единственото време и място, когато можем да направим това, а можем да го направим
единствено чрез духовна практика. Това е и неизбежното послание на :стественото бардо
на този живот. Както казва Падмасамбхава:
Сега, когато бардото на този живот изгрява върху мен,
аз ще изоставя леността, за която няма време в живота,
ще тръгна съсредоточен по пътеката на слушането и гледането,
размисъла и съзерцанието, по пътя на медитацията,
ще възприемам и ще следя пътя, ще осъзная трите кая:
просветления ум.4
Сега, след като съм се сдобил с човешко тяло,
няма време умът по пътеката да се лута.

МЪДРОСТТА, КОЯТО ПОСТИГА ЛИПСА НА ЕГО


Понякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско ело, ако
изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му апреднали технологии. Вероятно
ще си помисли, че вече е умрял и се амира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи
очи самолетите, зито летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от
телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е
станал свидетел на чудо. В същото време всички тези зща изглеждат напълно нормални за
хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по
стъпка принципите на действие на всички тези неща.
По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно шовно, нормално,
елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този
живот, което дава основния ;чник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите
1струмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, ьдростта на съзерцанието
и размишлението и мъдростта на здитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си
природа, чрез х ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което ie
всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".
Представете си човек, който се събужда в болницата след томобилна катастрофа и
открива, че страда от пълна амнезия. Външно ичко е както преди - лицето и тялото са
същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По
същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата
истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност
и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и
приета поради неведението идентичност се нарича „его".
В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно
със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено
създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато
трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски
„его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да определим „его"
като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а
така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази

86
фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на
неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е
неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в
себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато
безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за
несигурност.
Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като
долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който
непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни
залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.
Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си
същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че
неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше
оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност
към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е
убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би
могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да
изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот
или безмозъчна твар."
Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от
възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се
откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"
Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми -
напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако
си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти
помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"
Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоставим, защото без
да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто
нямаме друга алтернатива. И отново :е поддаваме на желанията му със същата тъжна
самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава,
яли пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре ца си дава
сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и зтчаяна.

ЕГОТО ПО ДУХОВНАТА ПЪТЕКА


Именно за да сложим край на тиранията на егото, ние тръгваме по духовната
пътека, но неговата изобретателност е почти безкрайна и то е в състояние на всяка крачка
да саботира и атакува желанието ни да се )тървем от него. Истината е проста и ученията са
пределно ясни, но с хшяма тъга виждам как отново и отново, още от мига на първото
съприкосновение с тях, то се опитва да им попречи, защото разбира, че е ;астрашено в
самата си същност. В началото, когато за първи път се докоснем до прелестта на духовната
пътека и възможностите, които тя ни федлага, егото дори може да ни окуражи: „Това
наистина е чудесно! Точно от това имаш нужда! Това учение е много разумно!"
След това, когато решим да практикуваме медитация или да се ^единим, то
продължава да ни гука: „Каква прекрасна идея! А защо да не дойда с теб? И двамата може
да научим по нещо." И през целия меден лесец на нашето духовно развитие то ще
продължи да ни подтиква: „Това е чудесно! Толкова изумително, толкова вълнуващо..."

87
Но веднага щом навлезем в онзи период от духовния път, който тричам „кухненска
мивка", и истински се докоснем до ученията, юизбежно заставаме лице в лице с истината
за себе си. Веднага щом докоснем самото его и се разкрият болезнените му петна, започват
да възникват всевъзможни проблеми. Сякаш някой е поставил пред нас огледало, от което
не можем да отклоним поглед. Огледалото е съвсем чисто, но от него ни гледа някакво
грозно, изкривено лице - нашето собствено. Започваме да се бунтуваме, защото не ни
харесва това, което виждаме. Ядосани, можем да замахнем и да счупим огледалото, но от
това само ще се образуват десетки по-малки изкривени лица, всичките втренчени в нас.
Дошло е времето да се гневим и да се оплакваме горчиво... А къде е егото ни? То
стои непоклатимо до нас и отново ни окуражава: „Ти си съвсем прав! Това е непоносимо
безобразие! Не му се оставяй!" И докато слушаме омагьосани, егото продължава да
предизвиква всевъзможни съмнения и безразсъдни емоции, продължава да налива масло в
огъня: „Не виждаш ли, че всичко това не е за теб? Колко отдавна те предупреждавам! Не
виждаш ли, че той не може да е твой учител? В края на краищата ти си съвременен,
образован гражданин на западното общество, а екзотични неща като Зен, Суфизъм,
медитация и тибетски будизъм принадлежат на чужди, на източни култури. От каква полза
може да ти бъде една философия, създадена в Хималаите преди хиляда години?"
И докато наблюдава доволно как все повече и повече се заплитаме в паяжината му,
егото дори започва да хвърля вината за болката, за самотата, за трудностите, които
изживяваме, докато се самоопознаваме, върху ученията, дори върху самия учител: „Тези
гуру пет пари не дават за това, което преживяваш. Те искат единствено да те експлоатират.
Непрекъснато използват думи като „състрадание" и „всеотдайност" само и само да те
подчинят..."
Егото е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели.
Дяволът може да тълкува Светото писание както му е угодно. Изглежда най-силното
оръжие на егото е да посочи лицемерно с пръст учителя и последователите му и да каже:
„Никой от тях не е дорасъл до истината, която проповядва!" И хитро се явява в ролята на
справедлив съдник на цялото ти поведение - тази роля е най-удобна за подкопаването на
вярата, за подронването и на малкото решимост и готовност за духовна промяна, които
имаш.
Въпреки всичко, колкото и усърдно да опитва, егото не може да подкопае духовната
пътека - ако наистина продължавате да се движите по нея и задълбочено се отдадете на
медитация, постепенно ще започнете да разбирате колко измамени сте били от обещанията
му, колко фалшиви са били надеждите и страховете ви. Постепенно ще си дадете сметка, че
както надеждите, така и страховете са врагове на душевния ви покой -надеждите ви мамят,
а след това ви оставят с разочарованията, страховете ви парализират в тясната килия на
фалшивата ви самоличност. Освен това ще започнете да виждате колко всеобхватно е било
влиянието на егото върху ума ви и в пространството на свободата, открито чрез
медитацията, когато за миг се освободите от вкопчването и успеете да зърнете възхити-
телните простори на същинската си природа. Ще разберете, че подобно на някакъв луд
фокусник егото с години ви е мамило с планове, кроежи и обещания, които никога не са
били истински и са ви довели само до вътрешен фалит. Когато в медитацията разберете
това, когато откажете да прикриете откритието си, всички планове и кроежи се оказват
кухи и започват да се срутват.
Това е изцяло разрушителен процес, защото успоредно с понякога болезненото
осъзнаване на фалша и буквално престъпната природа на егото ни, а и на егото на всеки
друг, се появява и чувство за вътрешен простор, пряко осъзнаване на състоянието „без его",

88
на взаимосвързаността на всички неща, на щедрото и жизнено благоразположение, което
бележи свободата.
Понеже чрез дисциплина сте се научили да живеете по-просто, с това сте намалили
и шансовете на егото да ви изкушава. Понеже чрез съсредоточаването на медитацията сте
разхлабили хватката на агресивността, на вкопчването, на негативните емоции върху
цялото си същество, постепенно ще изгрее мъдростта на прозрението. И във всеобхватната
яснота на това прозрение ще видите както най-фините механизми на собствения си ум,
така и същността на реалността.

МЪДРИЯТ ВОДАЧ
През целия ви живот у вас са живели двама души. Единият е егото -войнствено,
изискващо, истерично, пресметливо. Другият е скритото цуховно същество, в чийто мъдър
глас сте се вслушвали много рядко и почти не сте го чували. Колкото повече слушате
ученията, размишлявате зърху тях и ги интегрирате в живота си, толкова повече вашият
вътрешен шас, вашата вродена мъдрост, това, което в будизма наричаме „разграни-гаващо
съзнание", ще се пробужда, ще набира сили и ще започнете да съзнавате разликата между
неговите напътствия и множеството кънтящи и омайващи гласове на егото. Споменът за
истинската ви природа с цялото й величие и самоувереност ще започне да се връща при
вас.
Всъщност ще разберете, че сте открили за себе си своя мъдър водач, тъй като той ви
познава много добре, тъй като той и вие сте едно, той може да ви помогне с все по-голяма
яснота и удовлетворение да се справите всички трудности, предизвиквани от мислите и
емоциите ви. Този водач също така може да е вечно при вас - радостен, внимателен,
понякога предизвикателен: той винаги знае кое е най-доброто за вас и ще ви помогне да
откриете още пътища за изход от оковите на обикновените ви реакции и объркани чувства.
И колкото по-силен става гласът на разграничаващото съзнание, толкова повече ще
осъзнаете контраста между неговата истина и разнообразните измами на егото, ще можете
да се вслушвате в него с разбиране и увереност.
И колкото повече слушате този мъдър водач, толкова повече ще бъдете в състояние
сами да променяте негативните си настроения, да ги изобличавате, дори да им се смеете
заради абсурдните драми и нелепите илюзии, каквито са те всъщност. Постепенно ще
откриете, че сте в състояние все по-бързо и по-бързо да се освобождавате от тъмните
емоции, които са управлявали живота ви, и тази способност е най-голямото от всички
чудеса. Тартьон Согиал, тибетски мистик, казва, че не се впечатлява, ако някой може да
превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо според него е, ако успее да се
освободи дори от едно-единствено негативно чувство.
И така все повече и повече вместо дрезгавия и прегракнал глас, с който егото ви
говори цял живот, ще започнете да чувате ясните напътствия на ученията, които
вдъхновяват, насочват, укоряват и указват правилната посока на всеки кръстопът. И колкото
повече слушате, толкова повече напътствия ще получите. Ако следвате гласа на своя мъдър
водач, гласа на разграничаващото съзнание, и накарате егото си да замлъкне, вие ще
изпитате мъдростта, радостта и блаженството на собственото си същество. У вас ще
започне един нов живот, напълно различен от онзи, в който сте приели маската на
собственото си его. А когато дойде смъртта, вече ще знаете как да овладеете емоциите и
мислите, които - в бардо-състоянията на смъртта - иначе биха взели връх и биха се
превърнали във всеобхватна реалност.

89
Когато започнете да се лекувате от амнезията за самоличността си, най-накрая ще
осъзнаете, че дак дзин - вкопчването в себе си - е корен и причина за вашето страдание.
Най-накрая ще си дадете сметка колко вреда е донесло то както на вас, така и на другите,
ще разберете, че най-мъдрото нещо е да боготворите другите, а не себе си. Това ще донесе
изцеление на сърцето, на ума и на духа ви.
Важно е да не забравяме, че принципът на отсъствие на его не означава, че
първоначално е имало его, а будистите са се справили с него. Точно обратното - той
означава, че никога не е имало никакво его. Да осъзнаем това, се нарича „липса на его".

ТРИТЕ ИНСТРУМЕНТА НА МЪДРОСТТА


Можем да открием свободата на липсата на его, както ни съветват учителите, чрез
процесите на слушането и чуването, чрез съзерцание и размишление и чрез медитация.
Съветват ни да слушаме многократно основните учения. Със слушането те непрекъснато
ще ни напомнят за итата ни мъдра същност. Сякаш сме онзи човек, страдащ от амнезия в
ницата, за когото споменах по-горе, и край леглото му стои негов близък, то се грижи за
него, нашепва в ухото му истинското му име, показва му мки на семейството му, мъчи се да
върне познанията за собствената му нтичност. Постепенно, докато слушаме ученията,
някои пасажи в тях, ой техни прозрения ще зазвучат като странни акорди в нас, спомените
истинската ни природа ще започнат да се връщат смътно, постепенно се събуди усещането
за нещо дълбоко, познато и близко. Слушането е много по-труден процес, отколкото някои
хора си мислят, слушаме истински означава да се освободим напълно от себе си, да ставим
цялата информация, всички понятия, идеи и предразсъдъци, с то са натъпкани главите ни.
Ако наистина слушаме ученията, тези ятия, които стоят между нас и същинската ни
природа и които са ниската пречка, могат постепенно и неотклонно да бъдат изчистени.
Когато съм се опитвал да слушам истински, често съм бил вдъхновяван дзен-учителя
Сузуки-роши, който казва: „Ако умът ти наистина е пуст, винаги е готов за всичко и е
открит за всичко. В ума на начинаещия (ествуват много възможности, в ума на специалиста
- много малко. Умът на начинаещия е открит ум, готов и пуст ум и ако наистина слушаме с
начинаещ ум, можем да започнем да чуваме. Защото ако слушаме с утихнал ум, освободен
в максимална степен от екота на предварително триетите идеи, ще се създаде възможност
истината на ученията да никне в нас и все повече да ни се изяснява значението на живота и
ртта. Моят учител Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше: „Колкото повече шаш, толкова повече
чуваш, толкова по-задълбочени стават шранията ти."
Задълбочаването на разбиранията става чрез съзерцанието и мишленията - вторият
инструмент на мъдростта. Когато шшляваме върху чутото, то постепенно започва да
завладява потока ша ни и да се просмуква във вътрешния ни живот. Ежедневните занятия
започват да отразяват и все по-дълбоко и пряко да потвърждават иште на ученията, а
размишленията бавно разгръщат и обогатяват това, което вече сме започнали да разбираме
с интелекта си, пренасят това разбиране от ума надолу към сърцето.
Третият инструмент на мъдростта е медитацията. След като слушаме и
размишляваме върху ученията, ние пускаме в действие прозренията, до които сме
достигнали, и ги прилагаме пряко в ежедневието си чрез процеса на медитацията.

90
СЪМНЕНИЯ ПО ПЪТЕКАТА
Някога изглежда е имало времена, когато изключителни учители са имали
възможност да обучават изключителни последователи, които наистина са постигали
освобождение. Дуджом Ринпоче разказваше историята на един голям разбойник в Индия,
който след многобройни грабежи най-накрая осъзнал страданията, които е причинил.
Закопнял да изкупи вината си и се обърнал към известен учител. Казал му:
- Аз съм грешник, измъчвам се. Какъв е изходът? Какво мога да направя?
Учителят изгледал разбойника от горе до долу и го попитал какво може да прави.
- Нищо - отговорил той.
- Нищо? - изкрещял учителят. - Все нещо трябва да можеш! Разбойникът останал
мълчалив известно време и след това признал:
- Всъщност имаше нещо, за което имах талант. Умеех да крада. Учителят се засмял:
- Добре! Точно от такъв талант имаш нужда сега. Иди на някое тихо място и ограби
всичките си възприятия, открадни всички звезди и планети от небето, разтвори ги в
търбуха на пустотата, във всеобхватната природа на ума.
След двадесет и един дни разбойникът осъзнал природата на ума и в края на
краищата бил признат за един от големите светци на Индия.
В древни времена е имало удивителни учители и ученици, така възприемчиви и
целенасочени като този разбойник, който чрез непоколебима практика и едно-единствено
напътствие успял да достигне освобождение. Ала сега също съществува възможност да
достигнем просветление, ако се заемем сериозно с някой от могъщите методи на
мъдростта.
Само че умовете ни са объркани и проядени от съмнения. Понякога си мисля, че
съмнението е дори по-голяма пречка за човешкото развитие от копнежите и привързването.
Нашето общество дава път на хитростта,
вместо на мъдростта, и боготвори най-повърхностните, груби и безполезни аспекти
на интелигентността. Ние сме станали така фалшиво „ерудирани" я невротизирани, че
вземаме самото съмнение за истина и обожествяваме ;ъщото това съмнение като цел и плод
на истинското познание, докато всъщност то не е нищо повече от отчаян опит на егото да
се защити от мъдростта. Тази форма на злокачествено съмнение е дрипавият император m
самсара, на когото служат орда „експерти" - те не ни учат на откритото i щедро съмнение,
което е нужно, както ни уверява Буда, за да проверяваме i доказваме стойността на
ученията, а на едно разрушително съмнение, ;оето не ни оставя нищо, в което да вярваме,
нищо, за което да се надяваме, [ищо, с което да живеем.
Съвременното образование ни втълпява да въздигаме съмнението в улт, създало е
нещо, което би могло да се нарече едва ли не религия или еология на съмнението. Ако
искаме да изглеждаме интелигентни, трябва а ни виждат, че се съмняваме във всичко, че
винаги посочваме грешките и ошото, че почти никога не се питаме кое е правилно и добро,
че цинично гхвърляме всички наследени от миналото духовни идеи и философии и сичко,
което е направено с добра воля и с чисто сърце.
Буда ни приканва към един друг вид съмнение, подобно на шализирането на къс
злато - то се нагрява, срязва и втрива, за да се провери дстотата му". За този вид съмнение,
което наистина би ни довело до истината, со го следваме докрай, ние нито сме подготвени,
нито имаме куража или ужното прозрение. Обучени сме в стерилно пристрастяване към
зотивопоставянето, което ни е ограбило многократно от истинска откритост към всяка по-
пространна и благородна истина.

91
На мястото на нашето нихилистично съвременно съмнение аз ви моля да поставите
една друга форма на съмнение - наричам го „благородно съмнение". Това съмнение е
неотделима част от пътеката към просветлението, огромната истина на мистичните учения,
предадени ни от миналото, не е нещо, което нашият застрашен свят може да си позволи да
пренебрегне. ВМЕСТО да се съмняваме в тях, защо не започнем да се съмняваме в себе си?
Защо не подложим на съмнение нашето неведение, нашата увереност, че вече знаем и
разбираме всичко, нашето вкопчване и измъкване, и пристрастеността ни към така
наречените обяснения на реалността, които нямат нищо общо с вдъхващата
страхопочитание всеобхватна мъдрост на ва, което ни казват учителите - пратеници на
Реалността?
Това благородно съмнение ни подтиква да вървим напред, вдъхновява , подлага ни
на изпитания, прави ни все по-истински, дава ни сили и притегля все повече към
възхитителното енергийно поле на истината.
Когато съм с учителите си, аз им задавам отново и отново въпросите, чиито
отговори искам да зная. Понякога тези отговори не са ясни, но аз не се съмнявам в тях или
в истината на ученията. Случва се да подлагам на съмнение собствената си духовна
зрелост или способността си наистина да чувам истината така, че да я разбера напълно, а
много често продължавам да питам, докато получа ясен отговор. И когато този отговор
дойде, той зазвънява силно и чисто в ума ми, а сърцето ми се отзовава с изблик на
благодарност и признание. У мен се събужда увереност, която подигравките на един свят
на съмняващи се не може да унищожи.
Помня една лунна зимна нощ, когато с моя ученичка пътувахме от Париж към
Италия с кола. Тя беше терапевт и бе преминала през най-различни обучения. Каза ми, че е
разбрала следното - колкото повече знания натрупваш, толкова повече съмнения пораждат
те и толкова по-сложни и коварни стават мотивите, които те карат да се съмняваш, когато
истината започне да се докосва до теб. Каза ми, че много пъти се е опитвала да избяга от
ученията, но в края на краищата е осъзнала, че няма къде да отиде, защото всъщност се
мъчи да избяга от самата себе си.
Аз й отговорих, че съмнението само по себе си не е болест, а просто симптом за
липсата на това, което ние в нашата традиция наричаме „Гледка" - това, което е
осъзнаването на природата на ума и следователно природата на реалността. Когато
Гледката присъства напълно, не съществува и най-малката възможност за поява на
съмнение, защото тогава ще виждаме реалността със собствените си очи. Преди обаче да
достигнем просветление, неизбежно ще има и съмнения, защото те са фундаментална
дейност на непросветления ум и начинът да се справим с тях не е нито да им се отдаваме,
нито да ги потискаме.
За да се справим със съмненията, са нужни големи умения и аз съм забелязал колко
малко хора имат представа как да ги използват или премахват. Не е ли странно, че в една
цивилизация, която боготвори силата на съмненията и опроверженията, не се намира
никой, който да има куража да опровергае самото съмнение, да постъпи така, както казва
един хиндуистки учител: „Насъскай кучетата на съмнението към самото съмнение, свали
маската на цинизма и покажи страха, отчаянието и безнадеждността, които го пораждат"?
Тогава съмнението вече не би било пречка, а врата към реализацията и когато все пак
възникне съмнение, този, който търси, ще го приеме като средство за проникване още по-
дълбоко в истината.
Ще ви разкажа историята за един Зен-учител, която много обичам. Този учител
имал верен, но много наивен ученик, който го смятал за жив

92
Един ден учителят, без да иска, седнал върху някаква игла. Извикал „Ох!" и
подскочил във въздуха. Ученикът изгубил вярата си и го оставил разочарован, че не е
напълно просветлен. „Иначе - мислел си нима щеше да извика и да подскочи така?" Когато
учителят разбрал, че ученикът му го е напуснал, се натъжил и казал: „Жалко! Горкият
човек! Само ако знаеше, че реално нито аз, нито иглата, нито това „Ох!" съществуват..."
Нека не правим същата импулсивна грешка като този Зен-ученик. Нека не приемаме
съмненията си прекалено сериозно и нека не ги оставяме да станат несъразмерно големи.
Нека не се изпълваме с черно-бял фанатизъм ги тях. Трябва да се научим постепенно да
променяме нашето фно-обусловено и емоционално отношение към съмненията, да го
ьрнем в свободно, добронамерено и състрадателно отношение. Това шва да дадем на
съмненията си време, да дадем време и на себе си, а открием отговорите на въпросите,
които не са просто електуални" или „философски", а живи, реални и разбираеми.
Съмненията не могат да се разсеят веднага, но ако сме търпеливи, в це се отвори
пространство, в което съмненията могат обективно и съзнателно да бъдат разглеждани,
разплитани, премахвани и лекувани. , което ни липсва, особено в западната цивилизация, е
нужното про-нство на ума, което може да се създаде само чрез продължителна медитация -
пространство, в което прозренията могат постепенно да яват. Не бързайте прекалено да
разрешите всички противоречия и проблеми.
Ето защо казват учителите: „Бързай бавно." Винаги съветвам учениците си да
странят от неразумни очаквания, защото духовното израстване иска време.
За да научите както трябва японски език или да станете лекар, са нужни ни - можем
ли да очакваме да получим отговор на всички въпроси, да не говорим за постигане на
просветление, само за няколко седмици? Духовната пътека е пътека на непрекъснато учене
и пречистване. Като разбере това, човек се изпълва със смирение. Има една известна
тибетска поговорка: „Не бъркайте разбирането с осъзнаването и не бъркайте осъзнаването
с освобождаването." А Миларепа казва: „Не таете надежди за осъзнаване, а практикувайте
през целия си живот." Едно от нещата, характеризиращи моята традиция, които ценя най-
много, са голямата й практичност и острото усещане, че най-големите постижения
изискват най-много търпение и най-много време.

ДЕВЕТ
Духовната пътека
СУФИЙ-УЧИТЕЛЯТ РУМИ има следния красноречив пасаж:
Учителят казва, че на този свят има едно нещо, което никога, никога не бива да се
забравя. Ако забравиш всичко друго, но не и него, нямаш причина да се тревожиш, а ако
помниш, изпълняваш и се грижиш за всичко останало, но забравиш за него, значи не си
направил нищо. Това е все едно някой владетел да те изпрати в чужда страна, за да
изпълниш определена специална задача. Ако отидеш в страната и изпълниш хиляди други
задачи, но не и тази, за която си бил изпратен, все едно че не си свършил нищо. Така че
човек идва на земята с определена задача и тя е неговата цел. Ако нея изпълни, все едно
не е направил нищо.
Всички духовни учители на човечеството ни казват същото - че целта на земния
живот е да се постигне съюз с фундаменталната просветлена природа. „Задачата", за която
„владетелят" ни е изпратил в тази странна тъмна страна, е да осъзнаем и превъплътим

93
нашето истинско същество. Има само един начин да постигнем това - да предприемем
пътешествието по духовната пътека с цялата жар и интелигентност, кураж и решимост да
се променим, на които сме способни. В Катха Упанишада Смъртта казва на Ничикетас:
Има пътека на мъдростта и пътека на неведението. Те са далеч една от друга и
водят на различни места... Потънали в неведение, смятащи себе си заучени и мъдри,
глупците се лутат непрекъснато насам-натам, като слепци, водени от слепец. Това,
което е отвъд живота, не грее за тези, който не са дорасли, или са невнимателни или
заблудени от богатството.

НАМИРАНЕ НА ПЪТЯ
В други времена и при други цивилизации тази пътека на духовната промяна е била
достояние само за сравнително малък брой избраници. Сега обаче, когато светът трябва да
се предпази от външните и вътрешните опасности, които го застрашават, е нужно голяма
част от човешкия род да търси тази пътека на мъдростта. В нашите времена на насилие и
разпадане духовното начало не е лукс за избран елит, а жизненоважен фактор за нашето
оцеляване.
Никога не е било по-належащо и по-трудно да се следва пътеката на мъдростта.
Нашето общество е посветило себе си почти изцяло на възвеличаването на егото с
всичките му фантазии за успеха и властта, т. е. онези сили на алчността и неведението,
които разрушават планетата. Никога не е било по-трудно да се чуе не особено приятният за
нас глас на истината, а още по-трудно е, след като сме го чули, да го последваме, защото в
света около нас няма нищо, което да подкрепи избора ни, а цялото общество, в което
живеем, изглежда отхвърля всякаква идея за святост и извечен смисъл. И така, във времето
на най-голямата опасност, когато самото ни бъдеще е поставено под съмнение, ние като
човешки същества се оказваме най-объркани, уловени в кошмарния капан на собственото
си творение.
И въпреки всичко в това трагично положение има един значим източник на надежда
и това са духовните учения на всички големи мистични школи, които все още са достъпни
за нас. За съжаление няма много учители, които ги олицетворяват, а хората, които търсят
истината, нямат способността да правят разлика. Западът се е превърнал в рай за всякакви
духовни шарлатани. Ако ставаше въпрос за учени, подобен проблем не би възникнал, тъй
като другите учени винаги могат да проверят получените резултати, но на Запад, където
няма развита култура на мъдростта, е почти невъзможно да се установи автентичността на
така наречените „учители". Изглежда всеки може да се обяви за такъв и да привлича
последователи.
Това го нямаше в Тибет, където беше далеч по-безопасно да се следва определен път
или учител. Хората, които за първи път се срещат с тибетския будизъм, често се питат защо
се придава такова голямо значение на приемствената традиция - на предаването на
мъдростта от учители на ученици. Приемствеността е предпазно средство с особена
важност - чрез нея се поддържат автентичността и чистотата на ученията. Хората могат да
преценят дали някой е истински учител по това кой е бил неговият учител. Не става дума
за запазване на някакво вкаменено, ритуалистично познание, а за предаване на основната,
живата мъдрост и умелите могъщи методи за нейното постигане - предаване от сърце на
сърце и от ум на ум.
Разпознаването на истинския учител е много трудна и деликатна задача. В нашето
време, пристрастено към забавленията, към лесните отговори и бързите решения, по-
трезвите и не-театрални атрибути на духовното съвършенство много лесно могат да

94
останат незабелязани. Схващанията ни, че светостта е набожна, смирена и кротка, могат да
ни направят слепи за динамичните, а понякога бликащи от енергия проявления на
просветления ум.
Както пише Патрул Ринпоче: „Необикновените качества на великите същества,
които прикриват своята природа, убягват на обикновените хора като нас въпреки големите
усилия, които полагаме, за да ги открием. От друга страна, и най-обикновените шарлатани
са способни да измамят околните, като се държат като светци." След като Патрул Ринпоче е
написал това през миналия век в Тибет, колко по-вярно е то за хаоса на съвременния
духовен супермаркет?
Как тогава в тази епоха на крайно безверие да открием вярата, която ни е така
нужна, ако искаме да следваме духовната пътека? По какви критерии да преценим дали
един учител е истински?
Спомням си, че веднъж присъствах, когато един учител, мой познат, попита
учениците си какво ги е притеглило към него и защо му се доверяват. Една жена каза:
„Дойдох, за да видя колко искрено и силно желаете да разберем и прилагаме ученията и
колко умело ни насочвате, за да ни помогнете да постигнем това." Един мъж на около
петдесет години каза: „Не ме вълнува това, което знаете, а това, че наистина имате
алтруистично и добро сърце." Една жена на тридесет години изповяда: „Опитах се да ви
превърна в моя майка, баща, терапевт, съпруг, любовник. Вие стояхте напълно спокойно по
време на цялата драма и нито веднъж не се отвърнахте от мен."
Един инженер малко над двадесетте каза: „Открих, че сте неподправено смирен, че
искрено желаете доброто на всички нас, че макар да сте учител, нито за миг не престанахте
да бъдете и ученик на своите учители." Един млад адвокат каза: „За вас най-важното нещо
са ученията. Понякога дори си мисля, че вашият идеал е просто да предадете познанието
си колкото може по-неегоистично."
Друг ученик каза свенливо: „В началото изпитвах ужас, че мога да се разкрия пред
вас. Толкова често са наранявали чувствата ми. Когато обаче се престраших, забелязах
истински промени в себе си и постепенно започнах да изпитвам благодарност към вас,
защото си дадох сметка колко много ми помагате. След това разбрах, че ви се доверявам
напълно -повече, отколкото ми се струваше, че е възможно."
И най-накрая един компютърен специалист, прехвърлил четиридесетте, каза: „За
мен вие сте едно прекрасно огледало. Показахте ми две неща: кой съм аз в относителен и в
абсолютен аспект. Мога да ви погледна и да видя - не защото сте този, който сте, а защото
много ясно виждам своето отражение във вас - цялата моя относителна обърканост. Освен
това мога да ви погледна и да видя отражението на природата на ума, от която възниква
всичко, във всеки момент."
Тези отговори ни показват, че истинските учители са добронамерени,
състрадателни, неуморни в желанието си да споделят придобитата от техните учители
мъдрост, че никога не манипулират и не се възползват от учениците си по какъвто и да
било повод, при никакви обстоятелства не ги изоставят, служат не на собствените си цели,
а на величието на ученията, че винаги са смирени. Истинско доверие трябва да имате само
на човек, който притежава всичките тези качества, проверени с времето. Ще установите, че
това доверие става основа на пътя ви, че е ваша подкрепа във всички трудности в живота и
смъртта.
В будизма установяваме дали един учител е автентичен според това дали
напътствията, които дава, съответстват на ученията на Буда. Никога не бива да се забравя,

95
че именно истинността на ученията е най-важното, а не личността на учителя. Ето защо
Буда ни напомня:
Разчитай на посланието на учителя, не на неговата личност; разчитай на
значението, не на думите; разчитай на истинското значение, не на временното;
разчитай на ума на мъдростта, не на обикновения съдещ ум.
Така че важно е да помним, че истинският учител, както ще видим, е говорител на
истината и състрадателен проводник на мъдростта й. Всички буди, пророци и учители са
всъщност еманация на тази истина, проявяващи се в безбройно много изкусни, излъчващи
състрадание форми, за да ни насочат с ученията си към истинската ни природа. В такъв
случай в началото е по-важно да открием и следваме истината на ученията, а не да търсим
учител, защото чрез връзката с истината ще открием и живия контакт с учителя.

КАК ДА СЛЕДВАМЕ ПЪТЕКАТА


В кармата на всеки от нас е заложено да срещне една или друга духовна пътека и аз
бих ви насърчил с цялото си сърце да следвате напълно искрено пътеката, която ви
вдъхновява най-много.
Четете великите духовни книги на всички традиции, опитайте се да разберете,
доколкото можете, какво разбират големите учители под „освобождаване" и
„просветление", открийте кой подход към абсолютната реалност ви привлича най-много и
кой е най-подходящ за вас. В търсенето си проявете колкото се може повече прозорливост.
Духовната пътека повече от всичко друго изисква интелигентност, трезво разбиране и
способност за долавяне на фини разлики, защото става дума за най-висшата истина.
Тръгнете по нея с колкото можете повече добро настроение, като си давате сметка какъв
багаж ще носите със себе си - вашите недостатъци, фантазии, неуспехи и планове. При все
по-пълната представа за това, какво би могла да представлява истинската ви природа,
изпълнени със земно смирение, направете ясна преценка къде точно се намирате в
духовното си пътешествие и какво още ви остава да разберете и постигнете.
Най-важно е да не попаднете в капана на това, което виждам навсякъде на Запад и
което наричам „пазарски манталитет" - ходенето на „пазар" от учител на учител, от учение
на учение, без последователност и без истинско, трайно посвещаване на една дисциплина.
Почти всички духовни учители от всички школи са съгласни, че най-важното е да следваш
един път към съвършенството и истината, да следваш една традиция с цялото си сърце и с
целия си ум до края на духовното пътуване, като в същото време оставаш открит и
уважаваш прозренията на другите.
В Тибет казваме: „Ако знаеш едно, постигаш всичко." Съвременното чудато
схващане, че човек може да държи открити всичките си възможности, без да се отдаде
напълно на никоя от тях, е една от най-големите и най-опасни заблуди на нашата
цивилизация и един от най-ефективните начини на егото да ни отклони от духовните ни
търсения.
Когато търсите постоянно, самото търсене се превръща в самоцел и ви завладява.
Ставате духовен турист, който се лута наоколо, но никога не стига където и да било. Както
казва Патрул Ринпоче: „Оставяте слона у дома си и тръгвате да търсите следите от
стъпките му в гората." Следването на едно учение не означава да бъдете затворени в него
или да сте монополизирани от него. Това е един умел и състрадателен начин да бъдете
винаги на пътеката и да се движите напред независимо от препятствията, които неизбежно
си поставяте или вие, или светът около вас.

96
И така, когато проучите мистичните традиции, изберете учител и го следвайте. Едно
е да предприемете духовното пътешествие, а съвсем друго - да имате търпението, куража,
издръжливостта, мъдростта и смирението да го доведете докрай. Може и да имате карма да
попаднете на учител, но трябва да имате и карма да го следвате. Защото много малко от нас
знаят как да следват учителя, което само по себе си е изкуство. Така че колкото и голямо да
е учението и колкото и добър да е учителят, важното е вие да намерите у себе си
способността да обичате и следвате този учител и това учение.
Не е лесно. Нещата никога няма да са съвършени. А и как би могло? Ние все още
сме в самсара. Дори когато откриете учителя си и следвате напътствията му с цялата
възможна искреност, пак ще възникват трудности и разочарования, противоречия и
несъвършенства. Не се предавайте пред трудностите и дребните препятствия. Това са само
детинските емоции на егото. Не им позволявайте да ви заслепят, да не ви позволят да
видите основната и извечна стойност на това, с което сте се заели. Не позволявайте
нетърпението да ви отклони от пътя към истината. Много пъти съм се натъжавал, когато
виждам колко много хора се заемат ентусиазирано с някое учение и единственото, което
постигат, е да се обезсърчат и откажат още при първите малки и неизбежни препятствия, за
да се върнат към самсара и старите си навици и да пропилеят години, а понякога и цял
живот.
Както казва Буда в първата си проповед, коренът на цялото ни страдание в самсара е
неведението. Неведението, докато не се освободим от него, може да ни се струва
безкрайно. Дори след като стъпим на духовната пътека, то е в състояние да затрудни
търсенията ни. Ако обаче не забравяме това и пазим ученията в сърцето си, постепенно ще
развием умението да разпознаваме неизброимите обърквания, причинявани от
неведението, никога няма да излагаме на изпитания решимостта си и няма да изгубим
ориентация.
Животът, както ни казва Буда, е кратък като проблясък на мълния. Въпреки това
според Уърдсуърд „Светът е прекалено много в нас - като получаваме и изразходваме, ние
пропиляваме силите си." Именно това пропиляване на силите, това предателство към
нашата същност, това похабяване на естествения шанс, който този живот, естественото
бардо, ни дава, за да познаем и въплътим нашата просветлена природа, са може би най-
тъжното нещо в човешкия живот. Това, което всъщност ни казват
учителите, е да престанем да се самозалъгваме: какво бихме могли да кажем, че сме
научили, ако в момента на смъртта не знаем кои сме всъщност? Както пише в „Тибетска
книга за мъртвите":
С ум далечен, несъзнаващ, че смъртта е близо,
унесени в безсмислени дейности,
да се върнем с празни ръце сега би било пълно объркване;
имаме нужда от признаване, от духовно учение,
тогава защо не тръгнем по пътеката на мъдростта
още в този миг?
От устата на светците идат тези думи:
Ако не пазите ученията ни в сърцето си,
нима не сте измамник на самия себе си?

УЧИТЕЛЯТ

97
В една от тантрите1 Буда казва: „Сред всички буди, достигнали просветление, няма
нито един, който го е постигнал без помощта на учител, и сред хилядите буди, които ще се
появят в тази епоха, нито един няма да постигне просветление, без да разчита на учител."
През 1987 година, след като моят обичан учител Дуджом Ринпоче издъхна, аз
пътувах за Париж в един влак от Южна Франция, където беше живял той. През ума ми
минаваха спомените за хилядите му прояви на щедрост и състрадание. Плачех със сълзи и
непрекъснато си повтарях: „Ако не беше ти, как щях да разбера?"
Почувствах с острота, каквато никога преди това не бях преживявал, защо в нашата
традиция се поставя такова свято ударение върху отношенията между учител и ученик и
колко важни са тези отношения за живото предаване на истината - от ум на ум, от сърце на
сърце. Без моите учители нямаше да имам никаква възможност да схвана истината на
ученията - не мога да си представя, че бих достигнал дори и до това скромно разбиране,
което имам сега.
Много хора на Запад изпитват недоверие към учителите. За жалост често имат
право. Не е нужно да изреждам тук всички ужасни и разочароващи случаи на алчност и
шарлатанство, преминали през съвременния свят след отварянето му към източните
мъдрости през 50-те и 60-те години. Всички големи традиции на мъдростта -
християнството, суфизмът, будизмът, хиндуизмът - разчитат на отношенията между учител
и последователи. Поради това светът повече от всичко се нуждае от колкото е възможно по-
ясно разбиране какво е истински учител, какво е истински ученик или последовател и
каква е същинската природа на трансформацията, която настъпва чрез посвещаването от
учителя - това, което може да се нарече „алхимия на обучението".
Може би най-вълнуващото и точно описание на истинската природа на учителя съм
чул от моя учител Джамянг Кхиентсе. Той казваше, че макар нашата истинска природа да е
буда-природа, още от незапомнени времена тя е скрита зад тъмния облак на неведението и
объркването. Но тази истинска природа никога не е била напълно подчинена на тиранията
на неведението. Някъде тя винаги се бунтува срещу властта му. В такъв случай нашата
буда-природа има един активен аспект, който е наш „вътрешен учител". Още от момента, в
който сме били засенчени от черния облак, този вътрешен учител неуморно работи в наша
полза, мъчи се да ни върне към светлината и пространството на истинското ни същество.
„Този вътрешен учител - казваше Джамянг Кхиентсе - нито за миг не ни е изоставял и не се
е отказвал от нас. С безкрайното си състрадание -безкрайното състрадание на всички буди,
на всички просветлени същества - той безспирно работи за нашето развитие. И не само в
този живот, но и в предишните ни превъплъщения, използвайки всевъзможни умения и
средства, всевъзможни ситуации, за да ни накара да се събудим и да се върнем към
истината. Когато сме се стремили и жадували истината дълго време - в продължение на
много, много прераждания - и когато кармата ни е достатъчно пречистена, се случва нещо
подобно на чудо. И това чудо, ако съумеем да го разберем и използваме, може да доведе до
приключване завинаги с неведението - вътрешният учител, който винаги е бил с нас, се
проявява под формата на „външен учител", когото сякаш по силата на някаква магия ние
срещаме в действителност. Тази среща е най-важното събитие в живота на всеки.
Кой е този „външен учител"? Той не е нищо друго, освен олицетворение, глас и
представител на нашия вътрешен учител. Учителят, чиято човешка форма, човешки глас и
мъдрост започваме да обичаме по-дълбоко, отколкото каквото и да било друго през
останалите си прераждания, не е нищо друго, освен външна проява на тайнството на
нашата собствена вътрешна истина. Какво друго би могло да обясни тази силна
привързаност към него (или нея)?

98
На най-дълбоко и най-висше ниво учителят и ученикът не са и не могат да бъдат
разделени по никакъв начин, защото задачата на учителя е да ни научи да възприемаме без
никакви смущения ясното послание на нашия собствен вътрешен учител, да ни накара да
осъзнаем непрекъснатото присъствие на този най-висш учител в самите нас. Моля се
всички вие да изпитате в този живот радостта от това най-съвършено приятелство.
Ала учителят не е само говорител на вътрешния ви учител. Освен това той е
носител, канал, трансмисия на благодатта на просветлените същества. Ето това му дава
необикновената способност да просветлява вашия ум и вашето сърце. Той (или тя) не е
нищо друго, освен човешкото лице на абсолютното, телефонът, ако предпочитате, по който
всички буди и всички просветлени същества могат да се свържат с вас. Той е синтез на
мъдростта на всички буди и олицетворение на тяхното състрадание, винаги насочено към
вас, лъчите на универсалната им слънчева светлина, насочени право към сърцето и ума ви,
за да ви освободят.
В нашата традиция учителите биват смятани дори за по-благодатни от самите буди.
Въпреки че състраданието и силата на будите винаги присъстват, нашите заблуди ни пречат
да се срещнем лице в лице с тях. Но ние можем да се срещнем с учителя, той е тук -
дишащ, жив, говорещ, действащ, застанал пред нас, за да ни покаже с всички възможни
средства пътя на будите - пътя към освобождаването ни. За мен моите учители са били
олицетворение на живата истина, неопровержими доказателства, че просветлението може
да съществува в човешко тяло, в този живот, в този свят, дори тук, дори сега, във
върховното вдъхновение на моята практика, на моята работа, на моя живот, в моя път към
освобождаването. За мен моите учители са олицетворение на решимостта ми да запазя в
ума си просветлението като най-висша цел и в края на краищата да го достигна. Знам
достатъчно, за да съм сигурен, че едва когато достигна просветление, ще мога напълно да
разбера кои са те всъщност, ще мога да разбера безкрайната им щедрост, любов и мъдрост.
Иска ми се да споделя с вас една красива молитва, думите на Жикме Лингпа,
молитвата, с която призоваваме присъствието на учителя в нашето сърце:
От разцъфналия лотос на всеотдайността в сърцето си,
въздигни се, о, състрадателни учителю, мое единствено убежище!
Преследват ме минали действия и бурни емоции.
За да ме защитиш в нещастието ми,
остани като скъпоценно украшение
в мандалата на великото блаженство,
събуди цялото ми съзнание и внимание, това те моля!
АЛХИМИЯ НА ВСЕОТДАЙНОСТТА
Буда е казал, че всички, достигнали просветление, са постигнали това с помощта на
учител, но също така е казал: „Само и единствено чрез всеотдайност можете да разберете
абсолютната истина." Абсолютната истина не може да бъде осъзната във владенията на
обикновения ум, а пътеката, водеща отвъд обикновения ум, както ни казва голямата
мъдрост на всички традиции, минава през сърцето. Пътеката на сърцето е всеотдайността.
Дилго Кхиентсе Ринпоче пише:
Има само един начин за постигане на освобождението и всеведущото
просветление - като следваме автентичен духовен учител. Той е водачът, който ще ни
помогне да преплуваме океана на самсара. Слънцето и Луната се отразяват в бистра
неподвижна вода веднага. По същия начин всички буди присъстват винаги за тези, които
имат пълно доверие в тях. Слънчевите лъчи падат равномерно навсякъде, но там където
са фокусирани с помощта на увеличително стъкло, могат да подпалят тревата. Когато

99
всепроникващите лъчи на състраданието на Буда се фокусират през увеличителното
стъкло на твоята вяра и всеотдайност, пламъкът на благодатта пламва и в твоето
същество.
В такъв случай е много важно да знаем какво означава истинската всеотдайност.
Това не е сляпо обожание, това не е бягство от отговорността, която носим към себе си,
нито пък безразборно следване на чужди капризи и прищевки. Истинската всеотдайност е
ненакърнената възприемчивост за истината. Истинската всеотдайност се корени в
изпълнената с уважение и почит благодарност, но благодарност светла, основателна и
интелигентна.
Когато един учител е способен да разкрие дълбините на сърцето ви и така получите
възможност да зърнете природата на ума си, започвате да se изпълвате с радостна
благодарност - към този, който ви е помогнал да прогледнете, към истината, която цялото
същество, мъдростта и учението му олицетворяват. Това естествено, неподправено чувство
винаги се корени з едно повтарящо се и неоспоримо вътрешно преживяване - яснотата на
прякото осъзнаване - и това, само това, ние наричаме всеотдайност -,Мо гу". „Мо гу" на
тибетски означава „копнеж и уважение" -уважение
към учителя, което става все по-дълбоко и по-дълбоко, колкото повече разбираме
кой е той всъщност, и копнеж: за това, което той или тя може да предизвика у нас, защото
си даваме сметка, че учителят е живата ни сърдечна връзка с абсолютната истина и
олицетворение на истинската природа на нашия ум.
Дилго Кхиентсе Ринпоче ни казва:
В началото тази всеотдайност може да не е естествена или спонтанна, така че
трябва да прибегнем до някои техники, за да си помогнем да я постигнем. Преди всичко
винаги трябва да помним отличните качества на учителя си, особено добротата му към
нас. Като непрекъснато създаваме увереност, благодарност и всеотдайност към нашия
гуру, ще дойде време, когато дори споменаването на неговото име или само мисълта за
него ще са достатъчни, за да секнат нормалните ни възприятия и за да го видим като
самия Буда.2
Да видим учителя си не като човешко същество, а като самия Буда е източник на
най-висша благодат. Защото, както казва Падмасамбхава, „Пълната всеотдайност носи
пълно блаженство, липсата на съмнения води до пълен успех". Тибетците знаят, че ако се
отнасяш към своя учител като към буда, ще получиш благодатта на буда, а ако се отнасяш
към него като към човешко същество, ще получиш само благодатта на човешко същество.
Така че за да получите пълната трансформираща сила на благодатта на учението, за да се
разкрие то пред вас в цялото си величие, трябва да се опитате да развиете у себе си
възможно най-щедра всеотдайност. Само ако гледате на учителя си като на буда, от ума на
мъдростта му до вас ще може да достигне буда-учението му. Ако не можете да разпознаете
учителя си като буда, а го виждате като друго човешко същество, пълната благодат никога
не може да бъде налице и най-великото учение ще ви остави донякъде невъзприемчиви.
Колкото повече размишлявам върху всеотдайността и мястото й в цялостната
представа за ученията, толкова по-дълбоко си давам сметка, че тя е едно добро и могъщо
средство да станем по-възприемчиви за истината. Самите учители нямат нужда от нашето
възхищение, но ако гледаме на тях като на живи буди, ще можем да слушаме и да чуваме
тяхното послание и да следваме съветите им възможно най-вярно. Всеотдайността в
известен смисъл е най-практичният начин да постигнем най-голямо уважение и
следователно откритост към ученията така, както са олицетворени от учителя и получени
от нас. Колкото по-всеотдайни сме, толкова по-открити сме за ученията, а колкото по-

100
открити сме за ученията, толкова по-голяма е възможността те да проникнат до сърцето и
ума ни и да доведат до пълна духовна промяна.
И така, само ако гледате на учителя си като на жив буда, ще може наистина да
започне и да бъде доведен до край процесът на вашето превръщане в жив буда. Когато
умът и сърцето ви са напълно отворени -в радост, удивление, признание и благодарност
към тайнството на живото присъствие на просветлението у учителя, - тогава много бавно, в
течение на години може да се осъществи предаване от неговия ум на мъдростта и от
неговото сърце към вас. Тогава може да ви се разкрие пълното великолепие на вашата буда-
природа и по този начин съвършеното великолепие на самата Вселена.
Тази близка връзка между учител и ученик става огледало, жива аналогия на
връзката на ученика с живота и с целия свят. Учителят става основна фигура в
продължаващото практикуване на „ясните представи", чиято кулминация настъпва, когато
ученикът започне да вижда нещата пряко и отвъд всяко съмнение: учителят - като жив
буда, думите му -като думи на буда, умът му - като ум на мъдростта на всички буди, всяко
негово действие - като действие на буда, мястото, където живее - като владение на буда и
дори тези около него - като светла илюстрация на неговата мъдрост.
И докато тези възприятия стават по-стабилни и реални, чудото, за което учениците
са копнели толкова дълго, може постепенно да се осъществи - започват съвсем естествено
да виждат, че те, Вселената и всички същества без изключение са по природа чисти и
съвършени. Най-накрая започват да гледат със собствените си очи. Учителят, тогава, е
пътеката, вълшебната пръчица, която може изцяло да промени всички възприятия на
ученика.
Всеотдайността се превръща в най-чистия, най-бърз и най-прост начин да осъзнаем
природата на ума си и на всичко друго. И с понататъшното ни развитие пред нас се
разкрива една чудесна взаимовръзка - ние се стремим непрекъснато да генерираме
всеотдайност, всеотдайността създава нови възможности да се докосваме до природата на
ума, а тези докосвания още повече увеличават и задълбочават нашата всеотдайност към
учителя. И така в края на краищата всеотдайността извира от мъдростта - всеотдайността и
преживяванията в природата на ума стават неразделни и се вдъхновяват взаимно.
Учителят на Патрул Ринпоче се наричал Жикме Гялуе Нюгу. В продължение на
много години той живял в усамотение в планините. Един ден, когато излязъл от пещерата
си - слънцето греело ярко, - той погледнал към небето и видял как облак се носи към
мястото, където живеел неговият учител Жикме Лингпа. Веднага си помислил: „Ето там е
моят учител." И с тази мисъл у него се събудил огромен копнеж и всеотдайност. Чувството
било толкова силно и непреодолимо, че загубил съзнание. Когато се свестил, цялата
благодат на ума на мъдростта на неговия учител му била предадена и той постигнал най-
висшата фаза на реализацията - това, което наричаме „изразходване на реалността на
явленията".

ПОТОКЪТ НА БЛАГОДАТТА
Подобни илюстрации на силата на всеотдаиността и благодатта на учителя не
принадлежат само на миналото. В лицето на Кхандро Тсеринг Чьодрьон - най-великата
жена учител в наше време, съпруга на моя учител Джамянг Кхиентсе - много ясно може да
се види какво могат да създадат от човешкия дух годините на дълбока всеотдайност и
практика. Нейната смиреност и вътрешна красота, скромността и семплостта й, ярката й
нежна мъдрост са на почит сред всички тибетци, въпреки че тя самата винаги се стремеше

101
да остава на заден план, никога не искаше да изпъква, предпочиташе да живее суровия и
скрит от погледите живот на древен съзерцател.
Джамянг Кхиентсе беше вдъхновението на нейния живот. Именно духовният им
брак я превърна от една много красива и малко непокорна млада жена в блестяща дакини3,
за която другите големи учители имат най-високо мнение. Дилго Кхиентсе Ринпоче я
смяташе за своя „духовна майка" и винаги е казвал колко привилегирован се чувства за
това, че от всички лами тя почиташе и обичаше най-много него. Когато видеше Кхандро,
той вземаше ръката й и я галеше нежно, а след това бавно я поставяше върху челото си.
Знаеше, че това е единственият начин, по който би могъл да я накара да го дари с
благодатта си.
Джамянг Кхиентсе беше неин учител, обучаваше я и я вдъхновяваше да практикува.
Въпросите й към него бяха под формата на песни, а в отговор той също пишеше песни -
закачливо и весело. Кхандро демонстрира своята неувяхваща всеотдайност към учителя си,
като продължи да живее и след смъртта му на мястото в Сиким, където той прекара
последните години от живота си, където умря и където се пазят останките му, погребани в
ступа4. Тя и сега живее чистия си, независим и отдаден на непрекъснати молитви живот
там, близо до него. Прочела е цялото „Слово на Буда" и стотици томове коментари, бавно -
дума по дума. Дилго Кхиентсе Ринпоче казваше, че всеки път, когато се върне при ступата
на Джамянг Кхиентсе, се чувства така, сякаш се прибира у дома си, защото присъствието
на Кхандро прави атмосферата наситена и топла. Сякаш учителят Джамянг Кхиентсе е все
още жив и присъства във всеотдайността и цялото й същество - това означаваха думите му.
Много пъти съм чувал Кхандро да казва, че ако връзката ти с учителя се поддържа
наистина чиста, тогава всичко в живота ти ще върви добре. Нейният собствен живот е един
изключителен и вълнуващ пример за това. Всеотдайността й бе дала възможност да
превъплъти в себе си сърцевината на ученията и да излъчва топлината им към другите.
Кхандро не преподава по утвърдените начини - всъщност тя почти не говори, но това,
което казва, много често притежава такава дълбочина, че може да се превърне в
пророчество. Да слушаш пламенните й блажени напеви или да практикуваш ученията с нея
означава вдъхновението да достигне до дълбините на съществото ти. Дори да вървиш до
нея, да пазаруваш с нея или просто да седиш означава да се потопиш в могъщото спокойно
щастие на присъствието й.
Кхандро живее в уединение и тъй като нейното величие е в обикновеността й, само
хората, притежаващи дълбоко прозрение, биха могли да разберат коя е тя. Живеем във
време, когато най-често предизвикват възхищение тези, които се самоизтъкват, но истината
живее при смирените и скромните като Кхандро. И ако тя някога започне да преподава на
Запад, би била съвършена - най-великата жена учител, която превъплъщава с тайнствена
пълнота любовта и целебната мъдрост на Тара, женския аспект на състраданието. Ако
Кхандро е край мен, когато умирам, бих се чувствал много по-уверен и спокоен, отколкото
с всеки друг учител.
Всичко, което съм разбрал, съм го разбрал чрез всеотдайност към учителите си. Все
повече и повече, докато продължавам да преподавам, започвам да осъзнавам - смирено и с
искрено преклонение - как тяхната благодат действа в мен. Без нея аз съм нищо и ако
чувствам, че мога да правя нещо, това е да бъда мост между тях и вас. И непрекъснато
забелязвам, че когато в лекциите си говоря за моите учители, всеотдайността ми към тях
събужда представата за всеотдайност и у тези, които слушат - в тези прекрасни моменти аз
чувствам, че моите учители присъстват, благославят и откриват сърцата на моите ученици
за истината.

102
Помня 1960 година в Сиким, скоро след смъртта на Джамянг Кхиентсе. Дилго
Кхиентсе трябваше да проведе дълга поредица от посвещавания - нагледните уроци на
Падмасамбхава, които могат да отнемат и няколко месеца. В манастира, сред възвишенията
зад столицата Гангток, имаше много учители. Аз седях до Кхандро Тсеринг Чьодрьон и
лама Чокден - помощник на Джамянг Кхиентсе и ръководител на церемониите.
Тогава почувствах, при това много живо, как наистина един учител може да предаде
благодатта на своя ум на мъдростта на ума на свой ученик. Един ден Дилго Кхиентсе
Ринпоче говори за всеотдайността и за нашия учител Джамянг Кхиентсе Ринпоче. Беше
много вълнуващо - думите се лееха в порой от красноречие и най-чиста духовна поезия.
Многократно, докато слушах и гледах Дилго Кхиентсе Ринпоче, някак тайнствено си
припомнях за самия Джамянг Кхиентсе и за способността му да говори и думите му да се
леят, сякаш дошли от някакъв скрит, неизчерпаем извор. Постепенно осъзнах какво се бе
случило - благодатта на ума на мъдростта на Джамянг Кхиентсе се бе предала напълно на
сина на сърцето му Дилго Кхиентсе Ринпоче и сега чрез него тя говореше без никакво
усилие.
Накрая се обърнах към Кхандро и Чокден и видях, че по лицата им се стичат сълзи.
- Знаехме, че Дилго Кхиентсе е голям учител - казаха те, - и знаехме, че един учител
може да изцяло да предаде благодатта на своята мъдрост на сина на сърцето си, но едва
сега, едва днес, едва тук разбираме какво точно означава това.
Винаги когато си спомням онзи чудесен ден в Сиким и големите учители, които
познавам, си спомням думите на един тибетски светец, които са вдъхновение за мен:
„Когато слънцето на непоколебимата всеотдайност огрее заснежената планина, каквато е
учителят, потокът на неговата благодат ще се излее надолу." Помня и думите на самия
Дилго Кхиентсе Ринпоче, които може би изразяват по-красноречиво от всеки друг текст
необятните и благородни качества на учителя:
Той е като голям кораб, с който съществата прекосяват гибелния океан на
съществуванието, непогрешим капитан, който ги води към сушата и свободата, дъжд,
който потушава огъня на страстите, ярко слънце и луна, които разсейват мрака на
неведението, твърда земя, която може да издържи теглото както на доброто, така и на
злото, дърво на желанията, което дарява временно щастие и висше блаженство,
вълшебна скъпоценност, даряваща всички
качества на реализацията, баща и майка, даряващи обичта си поравно на всички
разумни същества, огромна река от състрадание, планина, издигаща се над земните
грижи, неподвластна на вятъра на емоциите, и голям облак, натежал от дъжд, за да
успокои страданията, предизвикани от страстите. Накратко — той е равен с всички
буди. Всякаква връзка с него — било чрез поглед, било ако чуем гласа му, било ако си
спомним за него, било ако ни докосне ръката му - ще ни поведе към освобождение.
Доверието в него е сигурен начин да продължим към просветлението. Топлината на
неговата мъдрост и състрадание ще стопи рудата на нашето същество и ще освободи
златото на буда-природата вътре.5
Осъзнал съм, че благодатта на моите учители въздейства на ума ми и достига до мен
почти недоловимо. Още откакто умря Дуджом Ринпоче моите ученици ми казват, че
лекциите ми са станали по-гладки, по-просветлени. Не много отдавна, след като чух едно
изумително изказване на Дилго Кхиентсе Ринпоче, отидох при него и изразих
възхищението си: „Просто е удивително как тези учения се леят от ума на мъдростта ти!"
Той се наведе към мен и с весело пламъче в очите отговори: „Дано и твоите, на английски
език, се леят така." Оттогава, без да съм направил каквото и да било, чувствам, че

103
способността ми да изразявам ученията става все по-естествена. Смятам тази книга за
проявление на благодатта на моите учители, предадени от ума на мъдростта на върховния
учител и водач Падмасамбхава. Тази книга е техният подарък за вас.
Именно всеотдайността ми към моите учители ми дава сили да преподавам и
нужната откритост и възприемчивост, за да се уча. Самият Дилго Кхиентсе Ринпоче никога
на престана смирено да приема ученията на други учители, а много често дори от такива,
които са били негови ученици. Всеотдайността, която дава вдъхновението да преподаваш,
също така дава смиреността да продължаваш да учиш. Гампопа - най-великият ученик на
Миларепа - го попитал в момента на раздялата им: „Кога ще дойде времето да започна и аз
да уча последователи?" Миларепа отговорил: „Когато не си такъв, какъвто си сега, когато
възприятията ти се променят, когато си в състояние да видиш, наистина да видиш, че този
стар човек пред теб е като самия Буда. Когато всеотдайността ти те доведе до този момент
на разпознаване, това ще е знак, че е дошло времето да учиш другите."
Тези учения идват при вас от просветленото сърце на Падмасамбхава - през
вековете, след хиляда години, чрез поколения учители, свързани от приемствената
традиция, станали учители единствено защото смирено
са се научили да бъдат ученици и са останали в най-дълбок смисъл ученици на
своите учители през целия си живот. Дори на осемдесет и две години Дилго Кхиентсе
Ринпоче винаги се просълзяваше с чувство на благодарност и всеотдайност, когато
говореше за Джамянг Кхиентсе. В последното писмо, което ми изпрати, преди да умре, се
бе подписал „най-лошият ученик". Това ми показа колко необятна е истинската
всеотдайност, как с възможно най-голямата реализация идва и най-голямата всеотдайност,
най-пълната и най-смирена благодарност.

ГУРУ-ЙОГА - СЛИВАНЕ
С УМА НА МЪДРОСТТА НА УЧИТЕЛЯ
Всички буди, бодхисатви и просветлени същества винаги присъстват, за да ни
помогнат, и именно чрез присъствието на учителя тяхната благодат се насочва към нас.
Тези, които знаят Падмасамбхава, знаят живата истина на обещанието, дадено от него
преди повече от хиляда години: „Никога не съм далеч от тези, които вярват, дори и от тези,
които не вярват, макар че не могат да ме видят. Моите деца винаги, винаги ще бъдат
защитени чрез моето състрадание."
Единственото, което трябва да направим, за да получим пряка помощ, е да я
поискаме. Нима и Христос не е казал: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите;
хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира."6 И
въпреки това сякаш ни се струва най-трудно да поискаме. Много от нас, мисля си, не знаят
как да поискат. Понякога това е така, защото сме самонадеяни, понякога - защото не
желаем да потърсим помощ, понякога - защото ни мързи, а понякога -защото умовете ни са
така преизпълнени с въпроси и са толкова объркани, че не ни идва наум простичкото нещо
да попитаме. Повратният момент в лечението на алкохолиците и наркоманите е моментът,
когато те признават заболяването си и започват да търсят помощ. По един или друг начин
ние всички сме пристрастени към самсара и ще получим помощ, когато признаем
пристрастяването си и просто я поискаме.
Това, от което повечето от нас имат нужда, са кураж и смирение наистина от
дълбините на сърцето си да поискат помощ, да помолят за състраданието на просветлените
същества, да помолят за пречистване и изцеление, да помолят да получат сили да разберат
смисъла на страданията и да ги променят - на относително ниво да поискат по-голяма

104
яснота в живота си, покой и способност да отличават, да поискат да осъзнаят абсолютната
природа на
ума, което идва от сливането с безкрайно дълбокия ум на мъдростта на учителя.
Няма по-бърза, по-вълнуваща и по-могъща практика за призоваване помощта на
просветлените същества, за събуждане на всеотдайността и за осъзнаване природата на ума
от практиката Гуру-Йога. Дилго Кхиентсе Ринпоче пише: „Думите „Гуру-Йога" означават
„съюз с природата на гуру" и тази практика ни дава начин да слеем ума си с просветления
ум на учителя."7 Не забравяйте, че учителят - гуру - превъплъщава изкристализиралата
благодат на всички буди, учители и просветлени същества. Да призовем него означава да
призовем всички тях, а да слеем ума и сърцето си с ума на мъдростта на учителя означава
да слеем ума си с истината и с превъплъщението на просветлението.
Външният учител ни показва пряко истинността на нашия вътрешен учител. И
колкото повече тя се разкрива пред нас чрез ученията и вдъхновението му, толкова повече
си даваме сметка, че външният и вътрешният учител са неделими. С постепенното
разкриване на тази истина чрез многократното й призоваване, чрез практикуването на
Гуру-Йога, у нас се раждат увереността, благодарността, радостта, чрез които умът на
мъдростта на учителя и нашият ум наистина стават неделими. В една практика Гуру-Йога,
която Дилго Кхиентсе Ринпоче състави по моя молба, той пише:
Това, което постига великата чистота на възприятията, е всеотдайността,
която е излъчване на Ригпа... Признавам и помня, че моята Ригпа е учителят - чрез
това нека моят ум и твоят се слеят в едно.
Ето защо всички школи в Тибет отделят такова голямо внимание на практикуването
на Гуру-Йога и всички големи учители ценят тази практика като тяхна най-дълбока,
сърдечна практика. Дуджом Ринпоче пише:
Жизненоважно е да вложим цялата си енергия в Гуру-Йога, да се придържаме към
това като към сърце и живот на практиката. Ако не го правим, медитацията ни ще
бъде притъпена и дори и да напреднем малко, препятствията няма да имат край и в ума
ни няма да се породи възможност за истинска, неподправена реализация. И така, чрез
пламенна молитва и чистосърдечна всеотдайност, след време ще ни се предаде пряката
благодат на ума на мъдростта на учителя, ще бъдем възнаградени с уникална реализация
- отвъд думите, родена дълбоко в ума.
Сега бих искал да ви опиша една проста Гуру-Йога практика, която всеки, без
значение каква е религията и каква е духовната му вяра, може да следва.
Тя е моя главна практика, сърце и вдъхновение на целия ми живот и когато я
следвам, насочвам вниманието си към Падмасамбхава. Когато самият Буда издъхвал, той
предрекъл, че Падмасамбхава ще бъде роден скоро след това, за да разпространи учението
на тантрите. Именно Падмасамбхава въвел будизма в Тибет през VIII век. За нас,
тибетците, Падмасамбхава - Гуру Ринпоче - олицетворява космически, неподвластен на
времето принцип, той е универсалният учител. Той се е явявал безброй пъти на учителите
в Тибет и тези срещи и видения наред с пророчествата и напътствията са описани много
точно - с дати, места, с начина, по който са станали. Падмасамбхава е оставил множество
нагледни учения за бъдещите времена, разкривани многократно от прославени учители,
които са били негова еманация. Едно от тези съкровища, или терма, е и „Тибетска книга за
мъртвите".
Винаги съм се обръщал към Падмасамбхава във времена на кризи и трудности и
неговата благодат и сила никога не са ми изневерявали. Когато мисля за него, той

105
олицетворява всичките ми учители. За мен той е жив по всяко време и цялата Вселена
постоянно сияе с неговата красота, сила и присъствие.
О, Гуру Ринпоче, Скъпоценни,
ти си олицетворение
на състраданието и благодатта на всички буди, единствен защитник на
съществата. Моето тяло, моите вещи, сърцето и душата си без колебание предавам на
теб!
Отсега, докато постигна просветление, в щастие и тъга, в лошо и добро, в
нищета и величие: разчитам на теб напълно, о, Падмасамбхава, ти, който ме познаваш -.
мисли за мен, вдъхнови ме, води ме, направи ме едно с теб!8
Смятам Падмасамбхава за олицетворение на всички мои учители и когато сливам
ума си с неговия чрез Гуру-Йога, всички те са в него. Но вие можете да използвате и всяко
друго просветлено същество, светец или учител от всяка религия или мистична традиция,
към когото изпитвате преклонение, независимо дали е жив или не.
Практиката Гуру-Йога има четири основни фази - призоваване; сливане на вашия
ум с учителя чрез същността на сърцето му, мантрата; приемане на благодатта или силата;
единение на вашия ум с учителя и отпускане в Ригпа.
1. Призоваване
Седнете спокойно. От дълбините на сърцето си призовете в небето пред вас
олицетворението на истината в лицето на своя учител, светец или просветлено същество.
Опитайте да си представите учителя или буда жив, лъчист и ефирен като небесна
дъга. Вярвайте, при пълно доверие, че пялата благодат, цялата мъдрост, състрадание и сила
на всички буди и просветлени същества са въплътени в него или нея.
Ако ви е трудно да си представите учителя, представете си олицетворението на
истината като същество от светлина, опитайте се да почувствате съвършеното му
присъствие в небето пред вас - присъствието на всички буди и учители. Оставете цялото
вдъхновение, радост и възхищение, които ще изпитате, да заемат мястото на представата.
Просто повярвайте, че присъствието, което призовавате, е налице. Самият Буда е казал:
„Който помисли за мен, аз съм пред него." Моят учител Дуджом Ринпоче казваше, че няма
значение дали в началото не можеш да предизвикаш представата - по-важно е да чувстваш
присъствието в сърцето си и да знаеш, че това присъствие олицетворява благодатта,
състраданието, енергията и мъдростта на всички буди.
След това се отпуснете, изпълнете сърцето си с присъствието на учителя и го
призовете много силно, с цялото си сърце, ум и доверие: „Помогни ми, вдъхнови ме да
пречистя кармата си и негативните емоции, да осъзная истинската природа на ума си!"
След това с дълбока всеотдайност слейте ума си с учителя и се отпуснете в ума на
мъдростта му. При това - отдайте се на учителя напълно - кажете нещо подобно на
следното: „Помогни ми сега. Погрижи се за мен. Предай ми радостта и енергията си,
твоята мъдрост и състрадание. Прибери ме в любящото сърце на твоя ум на мъдростта.
Дари с благодат ума ми, вдъхнови ме да разбера." А след това, както казва Дилго Ринпоче,
„Няма съмнение, че благодатта ще влезе в сърцето ти".
Тази практика е пряко, умело и силно средство, което може да ни отведе отвъд
обикновения ни ум, в чистите владения на мъдростта на Ригпа. Там ние ще открием, ще
познаем, ще признаем, че присъстват всички буди.
Така, щом почувстваме присъствието на Буда, на Падмасамбхава, на учителя си или
просто като открием ума и сърцето си за въплъщението на истината, ще получим
благодатта и умът ни наистина ще се преобрази. Когато призовавате Буда, вашата

106
собствена буда-природа получава подтик да се пробуди и разцъфти така естествено, както
цвете, огряно от слънцето.

2. Съзряване и задълбочаване на благодатта


Когато достигна тази част от практиката - сливането на моя ум с учителя чрез
мантрата, - аз използвам следната мантра:
ОМ А ХУМ ВАДЖРА ГУРУ ПАДМА СИДХИ ХУМ
(произнасяна от тибетците така: Ом А Хунг Гуру Пема Сидхи Хунг). На нея аз
гледам сякаш тя е Падмасамбхава и благодатта на всички учители под формата на звук.
Представям си, че цялото ми същество е изпълнено от него и докато произнасям мантрата,
която е същността на сърцето му, чувствам, че тя трепти и ме изпълва, сякаш хиляди като
Падмасамбхава под формата на звук се движат в мен и променят цялото ми същество.
Като използвате мантрата, предложете цялото си сърце и душа в пламенна и
целенасочена молитва и обединете, слейте, смесете ума си с Падмасамбхава или учителя
си. Постепенно ще почувствате, че се приближавате до Падмасамбхава и че разстоянието
между вас и неговия ум на мъдростта се скъсява. Чрез благодатта и силата на тази
практика постепенно ще откриете, че наистина преживявате трансформация на ума си в
ума на мъдростта на Падмасамбхава и учителя ви - ще започнете да разбирате
неделимостта им. Точно както ако натопите пръста си във вода, той ще се намокри, а ако го
сложите в огъня, ще изгори - ако вложите ума си в ума на мъдростта на будите, той ще се
трансформира в тяхната мъдрост-природа. Постепенно умът ви ще се окаже в състояние на
Ригпа, тъй като най-вътрешната природа на ума не е нищо друго, освен умът на мъдростта
на будите. Сякаш обикновеният ви ум ще започне да умира и да се разтваря и вашето чисто
осъзнаване, вашата буда-природа, вашият вътрешен учител ще се разкрият пред вас. Това е
истинското значение на „благодат" -трансформация, при която умът ви преминава в
абсолютно състояние.
Съзряването на благодатта е основната част, сърцевината на Гуру-Йога и когато
практикувате, на нея трябва да отделите най-много време.

3. Получаване на сила
А сега си представете, че хиляди ярки лъчи светлина струят от учителя ви към вас,
проникват във вас, пречистват, даряват ви с благодат и сила и засяват у вас семето на
просветлението.
За да направите практиката колкото се може по-богата и вдъхновяваща, бихте могли
да си представите развитието й в следните три фази.
Най-напред ослепителна кристално бяла светлина започва да струи от челото на
учителя ви и навлиза в енергийния център на вашето чело, изпълва цялото ви тяло. Тази
бяла светлина представлява благодатта на всички буди. Тя пречиства цялата негативна
карма, която се е събрала поради негативни действия на тялото, пречиства фините канали
на психофизиологичната ви система, предава ви благодатта на тялото на будите, дава ви
способност да практикувате ясни зрителни представи и ви открива за осъзнаването на
състрадателната енергия на Ригпа, природата на ума, която се проявява във всичко.
Второ, поток от рубиненочервена светлина започва да струи от гърлото на учителя и
навлиза в енергийния център на вашето гърло, като изпълва тялото ви. Тази червена
светлина представлява благодатта в речта на всички буди - тя пречиства цялата негативна
карма, която се е насъбрала поради зложелателна реч, пречиства вътрешния въздух на

107
психофизиологичната ви система, дарява ви с благодатта на речта на будите, дава ви сили
да практикувате мантра и ви открива за осъзнаването на сияйната природа на Ригпа.
Трето, поток от трепкаща синя светлина избликва от сърцето на учителя и влиза в
енергийния център във вашето сърце, като изпълва цялото ви тяло. Тази синя светлина
представлява благодатта на ума на будите - тя пречиства негативната карма, която се е
натрупала поради негативни действия на ума ви, пречиства творческата същност или енер-
гия в психофизиологичната ви система, дарява ви с благодатта на ума на будите, дава ви
сили за напреднала йога-практика и ви открива за осъзнаването на изначалната чистота на
същността на Ригпа.
Знайте, че сега вече чрез благодатта сте дарени с неунищожимото тяло, реч и ум на
Падмасамбхава и на всички буди.

4. Отпускане в Ригпа
А сега нека учителят ви се превърне в светлина и стане едно с вас в природата на
ума ви. Признайте, отвъд всяко съмнение, че тази подобна на небе природа на ума е
абсолютният учител. Къде другаде биха могли да бъдат всички просветлени същества, ако
не в Ригпа, в природата на вашия ум?
Уверени в това осъзнаване, в състояние на просторно и безгрижно отпускане,
останете в топлината, величието и благодатта на абсолютната си природа. Вече сте стъпили
на изначалната земя - изначалната чистота на естествената простота. И докато се отпускате
в това състояние на Ригпа,
признавате истината в думите на Падмасамбхава: „Самият ум е Падмасамбхава.
Извън това няма практика или медитация."
Давам тази практика тук като част от естественото бардо на този живот, защото тя е
най-важната практика в живота и поради това - най-важната практика в момента на
смъртта. Както ще видите в Глава 13 „Духовна помощ за умиращите", Гуру-Йога лежи в
основата на практиката пхоуа -пренасянето на съзнанието в момента на смъртта. Защото
ако в момента на смъртта успеете уверено да слеете своя ум с ума на мъдростта на учителя
си и умрете в такъв покой, тогава мога да ви обещая, че всичко ще бъде добре.
Следователно задачата ни в този живот е да практикуваме, отново и отново, това
сливане с ума на мъдростта на учителя, докато то стане толкова естествено за нас, че всяко
наше действие - седене, ходене, хранене, пиене, спане, сънуване, събуждане - да бъде
пропито от живото присъствие на учителя. Бавно, с течение на години целенасочена
всеотдайност, ще осъзнаете, че всичко видимо е проявление на мъдростта на учителя.
Всички ситуации в живота - дори и тези, които са ви се стрували трагични, безсмислени
или ужасяващи, все по-ясно и по-ясно се разкриват като непосредствен урок и благодат на
вътрешния и външния учител. Както казва Дилго Кхиентсе Ринпоче:
Всеотдайността е същността на пътеката и е ума ни няма нищо, освен гуру, не
чувстваме нищо, освен пламенна всеотдайност -каквото и да се случи, възприемаме го
като негова благодат. Ако практикуваме непрекъснато с тази всеотдайност, това е
равно на молитва.
Когато всички мисли са пропити с всеотдайност към гуру, възниква естествена
увереност, че това е достатъчно за всичко, което може да възникне. Всички форми са
гуру, всички звуци са молитва, всички груби и фини мисли възникват като всеотдайност.
Всичко се освобождава спонтанно в абсолютната природа, като възли, развързани в
небето9

108
ДЕСЕТ
Най-вътрешната същност
НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА УМРЕ СПОКОЕН и в пълна безопасност, ако не е осъзнал
истински природата на ума. Защото само това осъзнаване, задълбочено през годините чрез
непрекъсната практика, може да запази ума ни в стабилно състояние по време на хаоса в
процеса на смъртта. От всички начини за помагане на хората да осъзнаят природата на ума
си най-ясен, ефективен и подходящ за днешните нужди и начин на живот са практиките на
Дзогчен - най-древният и директен поток на мъдростта в ученията на будизма и източник
на самото учение за бардо.
Традицията Дзогчен води началото си още от изначалния Буда, Самантабхадра, и е
стигнала до наши дни благодарение на поколения учители. Стотици хиляди хора в Индия,
Хималаите и Тибет са достигнали реализация и просветление чрез тези практики. Има
чудесно пророчество за тях: „В тази тъмна епоха съкровената същност на Самантабхадра
ще свети като огън." Моят живот, моите учения и тази книга са посветени на запалването
на този огън в сърцата и умовете на хората по света.
Моя постоянна опора, вдъхновение и съветник в това е върховният учител
Падмасамбхава. Той е същността и духът на Дзогчен, неговият най-велик изразител и
човешко въплъщение, надарен с великите качества великодушие, чудодейна сила,
пророческа прозорливост, будна енергия и безкрайно състрадание.
Традицията Дзогчен не беше широко разпространена в Тибет и в продължение на
известно време много от големите учители не са я преподавали в съвременния свят. Защо
тогава аз я преподавам? Някои от моите учители са ми казвали, че сега е времето за
разпространение на Дзогчен, времето, за което става дума в пророчеството. Освен това
чувствам, че не би било състрадателно да не споделя с хората съществуването на такава
удивителна мъдрост. Човешкият род е в критичен етап от еволюцията си и това време на
безкрайна обърканост се нуждае от учение със сравнима сила и яснота. Освен това съм
забелязал, че съвременните хора имат нужда от път, освободен от догми, фундаметализъм,
елитаризъм, сложна метафизика и екзотични украшения, път - едновременно прост и
задълбочен, за който не са нужни ашрами или манастири, който може да бъде вплетен в
ежедневието и практикуван навсякъде.
Какво тогава е Дзогчен? Дзогчен не е само учение, поредната философия, сложна
система или набор от примамливи техники. Дзогчен е състояние, изначално състояние,
състояние на пълна будност, което е вътрешната същност на всички буди и на всички
духовни пътеки, най-високият връх на индивидуалното духовно развитие. Дзогчен често се
превежда като „Великото съвършенство". Предпочитам да оставя думата непреведена,
защото „Велико съвършенство" загатва за някакво съвършенство, което би трябвало да се
стремим да постигнем, цел, която се намира в края на дълго и тежко пътуване. Нищо не
може да е по-далеч от истинското значение на Дзогчен - вече самоусъвършенствалото се
състояние на нашата изначална природа, което няма нужда от още „усъвършенстване",
защото е съвършено - както небето - още от самото начало.
Всички будистки учения се обясняват чрез тяхната Основа, Път и Плодове.
Основата на Дзогчен е фундаменталното, изначално състояние, нашата абсолютна природа,
която е съвършена и винаги присъства. Патрул Ринпоче казва: „Това не е нещо, което
трябва да се търси навън, нито пък нещо, което не си притежавал преди, а сега трябва да се
роди наново в ума ти." Така че от гледна точка на Основата - абсолюта - нашата природа е

109
същата като природата на будите и както казват учителите, дотук няма какво да се
преподава и какво да се учи.
И все пак трябва да разберем, че будите са поели по една пътека, а ние по друга.
Будите са разпознали изначалната си природа и са достигнали просветление. Ние не я
разпознаваме и затова изпадаме в объркване. В ученията това положение се нарича „една
основа, две пътеки". В нашето относително състояние нашата истинска природа е скрита и
трябва да следваме ученията и да практикуваме, за да се върнем към истината -това е
пътеката на Дзогчен. И най-накрая, да осъзнаем нашата изначална природа означава да
постигнем освобождаване и да станем буда. Това са Плодовете на Дзогчен и те са
достижими, ако човек се стреми към тях със сърце и ум през целия си живот.
Учителите, които преподават Дзогчен, са наясно с опасността от смесване на
абсолютното с относителното. Хората, които не съумеят да
разберат взаимоотношението между тях, могат да пропуснат и дори да изоставят
относителните аспекти на духовната практика и закона на кармата за причините и
следствията. От друга страна, тези, които наистина схванат значението на Дзогчен, ще
изпитват и по-голям респект към кармата, а също така ще оценяват по-дълбоко нуждата от
пречистване и духовна практика. Това е така, защото ще си дадат сметка за просторността
на това, което е в тях и което е било скрито, и ще опитват още по-пламенно, с винаги
свежа, естествена дисциплина, да премахнат това, което стои между тях и истинската им
природа.
Ученията Дзогчен са като огледало, което отразява Основата - нашата същинска
природа - с такава освобождаваща и възвисена яснота, с такава кристална чистота, че по
принцип ни защитават от възможността да бъдем оковани от някакво концептуално,
изфабрикувано разбиране, колкото и фино, убедително и примамливо да изглежда то.
В какво тогава се състои чудото на Дзогчен според мен? Всички учения водят към
просветление, но уникалността на Дзогчен е в това, че дори в относителното измерение
езикът му не петни абсолютното с никакви концепции - оставя го недокоснато в неговата
оголена, динамична, величествена простота и въпреки това говори на хората с открит ум за
него, толкова изразително и наелектризиращо, че дори преди да достигнат просветление
получават в дар най-силната възможна представа за величествеността на будното
състояние.

ГЛЕДКАТА
Практическото обучение в Дзогчен по традиция и най-просто се описва с Гледка,
Медитация и Действие. Гледката е, за да видим директно абсолютното състояние, основата
на нашето същество. Начинът да стабилизираме тази гледка и да я направим непрекъснато
изживяване е Медитацията. Под Действие разбираме интегрирането на Гледката в цялата
реалност, в живота ни.
Какво тогава е Гледката? Това означава да виждаме нещата такива, каквито са,
означава да знаем, че истинската природа на ума е истинската природа на всичко, да
разберем, че истинската природа на ума е абсолютна истина.
Дуджом Ринпоче казва: „Гледката е оголеното осъзнаване, в което се съдържа
всичко - както сетивните възприятия, така и съществуването на явленията, самсара и
нирвана. Това осъзнаване има два аспекта: „пустота" като абсолютен аспект и възприятия
или привидности – като относителен."
Това означава, че целият спектър на всички възможни привидности, всички
възможни явления във всички възможни реалности, било то самсара или нирвана - всички

110
те, без изключение, винаги са били и винаги ще бъдат съвършени и завършени в
просторната безгранична шир на природата на ума. Въпреки че природата на всичко е
„пуста и чиста от самото начало", тя - богата на благородни качества - съдържа в себе си
всяка възможност, едно безгранично, непрекъснато и динамично съзидателно поле, което
винаги е спонтанно съвършено.
Може да попитате: „Ако осъзнаването на Гледката е осъзнаване на природата на
ума, как изглежда природата на ума?" Представете си небе - пусто, просторно и чисто от
самото начало - такава е неговата същност. Представете си слънцето - лъчисто, ясно,
непомрачено, спонтанно присъстващо - природата му е такава. Представете си как
слънцето огрява, с безразличие, всичко и всички, как прониква във всички посоки -
неговата енергия, която е проявление на състраданието, е такава - нищо не може да му
попречи и то огрява навсякъде.
Освен това можете да си представите природата на ума като огледало с пет
различни способности или „мъдрости". Неговата откритост и просторност е „мъдростта на
всеобхватното пространство", утробата на състраданието. Способността му да отразява
съвсем точно всичко, което е пред него, е „огледалната мъдрост". Фундаменталната му
липса на предубеждения към едно или друго впечатление е „изравняващата мъдрост".
Способността му да разграничава ясно, без да обърква по какъвто и да било начин
различните явления, е „разграничаващата мъдрост". А качеството му да е постигнало и
усъвършенствало всичко, да присъства спонтанно е „всепостигащата мъдрост".
В Дзогчен Гледката се представя на ученика непосредствено от учителя. Именно
тази непосредственост характеризира Дзогчен и е уникална за традицията.
При това представяне на ученика се предава непосредственото изживяване на ума
на мъдростта на будите чрез благодатта на учителя, който олицетворява пълното й
осъзнаване. За да е в състояние да приеме представянето, ученикът трябва да е достигнал
до точка, когато в резултат на минали стремежи и пречистена карма е постигнал откритост
на ума и всеотдайност, които да го направят възприемчив за истинското значение на
Дзогчен.
Как може да бъде представен умът на мъдростта на будите? Представете си
природата на ума като собственото си лице - то винаги е с вас, но не можете да го видите
без външна помощ. А сега си представете, че никога не сте виждали огледало.
Представянето от учителя е все едно изведнъж да изправи пред вас огледало, в което за
първи път да видите отражението на лицето си. Точно както и с лицето ви, чистото
осъзнаване на Ригпа не е нещо „ново", което учителят ви дава и което преди това не сте
имали, нито пък е нещо, което можете да намерите вън от себе си. То винаги е било ваше,
винаги е било с вас, но до този момент на изненада просто не сте го виждали.
Патрул Ринпоче обяснява: „Според специалната традиция на големите учители от
приемствената линия природата на ума, лицето на Ригпа, се представя при самото
разпадане на концептуалния ум." В момента на представянето учителят прекъсва
концептуалния ум изцяло, разкрива Ригпа и показва недвусмислено истинската й природа.
В този силен момент настъпва сливане на сърцата и умовете и ученикът получава
несъмнено изживяване, докосване до природата на Ригпа. В един и същ момент учителят
представя, а ученикът възприема. И като насочва благодатта от мъдростта на своята Ригпа
към сърцевината на Ригпа на ученика, учителят показва непосредствено истинското лице
на природата на ума.
За да бъде ефективно това представяне обаче, е нужно да се създадат подходящи
условия и обкръжение. Само няколко души в историята заради пречистената си карма са

111
успели да осъзнаят и да достигнат просветление само за миг, така че представянето винаги
трябва да се предхожда от нужната подготовка. Тази подготовка пречиства и неутрализира
обикновения ум и ви довежда до състояние, в което вашата Ригпа може да ви бъде
представена.
Най-напред медитацията - тази универсална противоотрова срещу объркването -
довежда ума у дома му и му дава възможност да се установи в естественото си състояние.
Второ, с помощта на задълбочена практика за пречистване и за подсилване на
позитивната карма - чрез акумулиране на мъдрост и добродетели - емоционалните и
интелектуалните воали, които закриват природата на ума, започват да се повдигат и
изчезват. Както пише моят учител Джамянг Кхиентсе: „Ако пречките се премахнат,
мъдростта на собствената Ригпа ще проблесне съвсем естествено." Тези практики за
пречистване, наречени на тибетски „нгьондро", са съставени много умело и могат да
предизвикат цялостна вътрешна промяна. Те включват цялото същество - тяло, реч и ум - и
започват с поредица дълбоки размишления върху:
• уникалността на човешкия живот;
• вечното присъствие на непостоянството и смъртта;
• неизбежните причини и следствия от действията ни;
• порочния цикъл на объркване и страдание, който е самсара.
Тези размишления събуждат силно желание за „отхвърляне" -желание да се
измъкнем от самсара и да тръгнем по пътеката на освобождаването, което е в основата на
специфичните практики за:
• намиране на убежище в Буда, в истината на ученията му и примера на
практикуващите ги, като по този начин събудим в себе си вяра и увереност в собствената
си буда-природа;
• пораждане на състраданието (Бодхичита - сърцето на просветления ум, което ще
обясня по-подробно в Глава 12) и обучение на ума да работи със себе си и другите, да се
справя с трудностите в живота;
• премахване на пречките и „замърсяванията" чрез предизвикване на ясни представи
и чрез мантри за пречистване и изцеление;
• акумулиране на добродетел и мъдрост чрез развиване на универсална щедрост и
създаване на благоприятни обстоятелства.1
Всички тези практики са изградени върху и са близки до Гуру-Йога, която е най-
важната, най-вълнуваща и най-силна от всички практики, незаменима при разкриването на
сърцето и ума за осъзнаването на Дзогчен.2
Трето, специално медитативно изследване на природата на ума и явленията
изтощава ненаситния глад на ума да мисли и проучва, както и склонността му към
безкрайно концептуализиране, анализиране и сверяване, пробужда личното осъзнаване на
природата на пустотата.
Просто не мога да изразя с думи колко важни са тези подготвителни практики. Те
трябва да работят ръка за ръка, систематично, за да вдъхновят ученика да се подготви за
времето, което ще избере учителят, за да му покаже истинското лице на Ригпа.
Ньошул Лунгток, който по-късно стана един от най-големите Дзогчен-учители,
следвал учителя си Патрул Ринпоче в продължение на осемнадесет години. През цялото
това време те били почти неразделни. Ньошул Лунгток учел и практикувал много усърдно
и акумулирал цяло съкровище от добродетели, пречистване и опит. Бил готов да осъзнае
Ригпа, но все още не бил изпитал заключителното представяне. Една вечер Патрул Ринпоче
му предоставил тази възможност. Двамата били в една от отшелническите хижи високо в

112
планините над манастира Дзогчен.3 Вечерта била много красива. Тъмносиньото небе било
безоблачно и звездите светели ярко. Звукът на самотата се подчертавал от далечния лай на
манастирските кучета. Патрул Ринпоче лежал изпънат на земята и изпълнявал специална
Дзогчен-практика. Той повикал Ньошул Лунгток при себе си и му заговорил:
- Не каза ли, че не познаваш същността на ума?
По тона му Ньошул Лунгток се досетил, че моментът е особен, и кимнал в очакване.
- Всъщност няма нищо особено - казал Патрул Ринпоче и добавил: -Синко, ела и
легни тук като стария си баща.
Ньошул Лунгток легнал до него. След това Патрул Ринпоче го попитал:
- Виждаш ли звездите горе на небето? -Да.
- Чуваш ли лая на кучетата в манастира? -Да.
- Чуваш ли какво ти казвам? -Да.
- Е, природата на Дзогчен е това. Просто това.
Ньошул Лунгток разказва какво се случило после: „В един миг аз бях вътрешно
сигурен, че съм осъзнал. Бях освободен от притеснението „е" -„не е". Бях осъзнал
изначалната мъдрост, оголения съюз между пустотата и вътрешното осъзнаване. Бях
доведен до това от благодатта му, както казва големият индийски учител Сараха:
Този, в чието сърце са проникнали думите на учителя, вижда истината като
съкровище в дланта си.4
В този момент всичко застанало по местата си - плодът на дългото обучение,
практикуване и пречистване на Ньошул Лунгток бил роден. Той постигнал осъзнаването на
природата на ума. В думите на Патрул Ринпоче няма нищо необикновено, езотерично или
мистично - напротив, те са напълно обикновени. Но освен думите, било предадено още
нещо. Това нещо е присъщата природа на всичко, което е и истинското значение на
Дзогчен. В този момент Патрул Ринпоче вече бил довел Ньошул Лунгток до състоянието
чрез силата и благодатта на своето осъзнаване.
Но учителите са много различни и могат да използват най-разнообразни средства, за
да предизвикат тази промяна в съзнанието. Самият Патрул Ринпоче осъзнал природата на
ума по доста особен начин с помощта на един много ексцентричен учител на име До
Кхиентсе. Ето какво съм чувал за това:
Патрул Ринпоче бил напреднал в йога-практиките и ясните представи, но бил
блокирал - никоя мандала на божествата не можела да се яви ясно в главата му. 5 Един ден
той попаднал на До Кхиентсе, който бил запалил огън на открито и пиел чай край него. В
Тибет ако видиш учител, когото уважаваш, по традиция падаш ничком на земята в знак на
уважение. Когато Патрул Ринпоче направил това, До Кхиентсе го видял още отдалеч и
изръмжал заплашително:
- Ей, куче! Ако си толкова смел, ела тук!
До Кхиентсе бил много внушителен учител. Имал вид на самурай - с дълга коса,
екстравагантни дрехи и страст да язди красиви коне. Когато Патрул Ринпоче продължил да
се кланя и да приближава още повече, До Кхиентсе започнал да го ругае и да го замерва с
камъчета, а после и с големи камъни. Когато най-накрая Патрул Ринпоче се приближил
достатъчно, До Кхиентсе започнал да го удря и бие, докато не го проснал в не свяст.
Когато Патрул Ринпоче дошъл на себе си, съзнанието му било напълно променено.
Мандалите, които се опитвал толкова усърдно да извика в представите си, се появили
спонтанно. Ругатните и обидите на До Кхиентсе разрушили и последните останки от
концептуалния ум на Патрул Ринпоче, а всеки камък, който го удрял, отварял центровете на

113
енергията и каналите на тялото му. В продължение на две чудесни седмици представите за
мандалите не го напускали.
Сега ще опитам да дам някаква идея какво представлява Гледката и какви са
усещанията, когато Ригпа се разкрие непосредствено, макар че всъщност няма думи и
понятия, които могат да го опишат.
Дуджом Ринпоче казваше: „В този момент се чувстваш така, сякаш сваляш качулка
от главата си. Каква безкрайна просторност и облекчение! Това е върховното виждане -
виждане, невиждано преди." Когато видиш „каквото не си виждал преди", всичко се
отваря, разширява и става кристално, прозрачно, изпълнено с живот, удивление и свежест.
Сякаш покривът на ума ти е отлетял или ято птици изведнъж е излетяло от тъмна пещера.
Всички ограничения се разтварят и изчезват и както казват тибетците - сякаш някой е
„отпушил" нещо.
Представете си, че живеете в къща на върха на планина, която се издига над целия
свят. Изведнъж цялата къща, която е пречела на погледа ви, се срутва и вие можете да
видите всичко наоколо - както навън, така и вътре. Но няма никакво „нещо", което да се
види. Това, което се случва, не може да се сравни с нищо - това е тотално, пълно,
безпрецедентно и съвършено виждане.
Дуджом Ринпоче казва: „Твоите най-опасни врагове, тези, които са те държали
вързан за самсара в продължение на безброй прераждания от дълбините на времето досега,
са вкопчването и това, в което се вкопчваш." Когато осъзнаеш природата на ума си, „тези
две неща изгарят напълно, като пера в пламък, и не оставят следа". Както вкопчването, така
и това, в което се вкопчваме, са лишени напълно от основата си, корените на неведението и
страданието са изтръгнати напълно. И всичко изглежда като отражение в огледало -
ефирно, трептящо и илюзорно, като в сън. Когато естествено достигнете до това състояние
на медитация, можете да се задържите в него дълго време - без някакви особени усилия и
без нещо да ви отклони. Тогава не остава нещото, наречено „медитация", което трябва да
се поддържа или защитава, защото вие сте в естественото течение на мъдростта на Ригпа.
И когато сте в него, разбирате, че винаги е било така и е така. Когато мъдростта на Ригпа
свети, не може да остане никаква сянка на съмнение. Възниква едно дълбоко, пълно и
непосредствено разбиране, без всякакво усилие.
Ще откриете, че всички образи и метафори, които се опитах да използвам, са
пропити от едно всеобхватно преживяване на истината. В това състояние присъстват и
всеотдайността, и състраданието, и всички мъдрости, и блаженството, и яснотата, и
отсъствието на мисли, но не отделени едни от други, а свързани и обединени неотделимо в
един-единствен „вкус". Този момент е моментът на пробуждането. Някъде отвътре започва
да извира дълбоко усещане за радост и вие се усмихвате учудени на това, колко
неадекватни са били всички ваши минали идеи и понятия за природата на ума.
От всичко това произлиза едно невероятно усещане за сигурност, убеденост, че
„това е то": няма какво повече да търсим, няма на какво повече да се надяваме. Тази
увереност в Гледката трябва да се задълбочава чрез ново и ново съзиране на природата на
ума и да се стабилизира с непрекъснато практикуване на медитация.

МЕДИТАЦИЯ
Какво тогава е медитацията в Дзогчен? Това просто е отпускане в Гледката, без да
се разсейваме, след като ни бъде представена. Дуджом Ринпоче я описва така:
„Медитацията се състои в това да бъдеш внимателен към състоянието Ригпа, освободен от
всякакви мисловни конструкции, като в същото време останеш напълно отпуснат, без

114
никакво разсейване или вкопчване. Защото е казано: медитацията не е стремеж; тя трябва
да те погълне естествено."
Целият смисъл на медитацията в Дзогчен е да усили и стабилизира Ригпа, да й
позволи да достигне пълната си зрелост. Обикновеният ежедневен ум е много силен. Той
непрекъснато се връща и ако не внимаваме или сме разсеяни, лесно ни овладява. Както
казваше Дуджом Ринпоче: „В този момент нашата Ригпа е като малко бебе, хвърлено на
бойното поле между силни, непрекъснато възникващи мисли." Аз обичам да казвам, че
трябва да сме като бавачки на нашата Ригпа в безопасното обкръжение на медитацията.
Ако медитацията служи само за да продължи потока на Ригпа след представянето й, как
можем да сме сигурни дали това е Ригпа или не? Зададох този въпрос на Дилго Кхиентсе
Ринпоче и той отговори с типичната за него простота: „Ако състоянието ти е
непроменливо, значи е Ригпа." Ако не насилваме и не манипулираме ума си по някакъв
начин, а просто пребиваваме в непромененото състояние на чистото осъзнаване, това е
Ригпа. Ако има и най-малката манипулация или намеса от наша страна - не е. Ригпа е
състояние, при което вече не съществуват никакви съмнения. Всъщност няма ум, който да
се съмнява - виждате пряко. Ако сте в това състояние, заедно с Ригпа се появява и една
естествена увереност и сигурност, която е и най-верният белег.6
Традицията Дзогчен е много прецизна, тъй като колкото повече се задълбочаваме,
толкова по-фини стават заблудите, които могат да възникнат и които застрашават не друго,
а разпознаването на абсолютната реалност. Дори и след представянето й учителите
изясняват с подробности състоянията, които не са Дзогчен-медитация и не трябва да бъдат
бъркани с нея. В едно такова състояние се носиш над ничията територия в ума, където
няма мисли или спомени - това е тъмно, безлично, безрадостно състояние, в което те е
изхвърлил обикновеният ум. При друго подобно състояние има известна неподвижност и
дори проясняване, но тази неподвижност всъщност е стагнация, също погребана в
обикновения ум.
При трето състояние може да липсват мисли, но сме „изолирани" в някакво
празноглаво удивление. Или пък умът ни може да се зарее сред мисли или представи.
Никое от тези състояния не е истинска медитация и практикуващият трябва много умело да
се предпазва от тях и да не се поддава на заблудата им.
Същността на медитацията в Дзогчен се характеризира изцяло чрез следните
четири елемента:
• Когато една мисъл е изтекла, а нова все още не е възникнала, в пролуката между
тях има ли усещане за сегашния момент - свежо, девствено, непроменено и на косъм
осъзнаване?
Ето това е Ригпа!
• Въпреки всичко това състояние не продължава вечно, защото внезапно възниква
друга мисъл, нали?
Това е вътрешното излъчване на Ригпа.
• Обаче ако не разпознаете веднага каква е тази мисъл още в мига на нейното
възникване, тя както преди ще се превърне в поредната обикновена мисъл. Това се нарича
„верига на заблудите" и е коренът на самсара.
• Ако сте в състояние да разпознаете истинската природа на тази мисъл още с
възникването й и съумеете да я оставите в покой, без нищо да я следва, тогава каквито и
други мисли да възникват, те ще отмират от само себе си, ще се разтварят в огромното
пространство на Ригпа и ще се самоосвобождават.

115
Ясно е, че е необходимо да се практикува цял живот, за да се разберат и осъзнаят
напълно богатството и величието на тези четири дълбоки и въпреки това прости
характеристики. Тук мога само да ви дам представа за вкуса на огромното пространство на
медитацията в Дзогчен.
Може би най-важната характеристика на Дзогчен медитацията е, че се превръща в
непрекъснато лееща се Ригпа, подобно на голяма река, която ден и нощ не спира
движението си. Това, разбира се, е идеалното положение, защото неотклонното отпускане в
Гледката, след като тя е представена и разпозната, е възнаграждение за продължилата с
години практика.
Практиката Дзогчен е особено силна по отношение на възникващите движения в
ума и гледа на тях по уникален начин. Всички те се възприемат в истинската им природа,
не като нещо отделно от Ригпа и противопоставящо се на нея, а всъщност - и това е много
важно - като нейно „вътрешно излъчване", като проява на нейната енергия.
Представете си, че се намирате в дълбоко състояние на неподвижност -обикновено
то не може да е продължително и винаги възниква мисъл или някакво друго движение,
подобно на вълните в океана. Не отхвърляйте това движение и не се стремете да задържите
неподвижността - просто продължете да плувате в чистото присъствие. Всеобхватното,
спокойно състояние в медитацията е Ригпа и възникващите движения не са нещо друго, а
вътрешното й излъчване - сърцевината и основата на практиката Дзогчен.
Още един начин да разберем това е да си мислим, че пътуваме с лъчите на слънцето
назад, към самото слънце - проследяваме възникващите движения, веднага, до самия им
корен, до основата им, която е Ригпа. Тъй като въплъщаваме стабилността на Гледката,
вече не можем да бъдем заблудени или отвлечени от това, което възниква, и не можем да
станем жертва на илюзии.
Разбира се, в океана има както големи, така и малки вълни - събуждат се и силни
емоции като гняв, желание, завист. Истинският медитатор не гледа на тях като на
смущения или пречки, а като на голяма възможност. Ако на подобни възникнали емоции
реагираме с обичайното привързване или негодувание, това е знак, че не само сме се
отвлекли, но и не можем да разпознаем Ригпа и сме изгубили нейната основа.
Да реагираме на емоциите по такъв начин означава да им дадем по-голяма сила и да
оковем себе си още по-здраво във веригите на заблудите. Големият секрет на Дзогчен е да
ги разпознаваме още с възникването им, да виждаме това, което са всъщност - ярка проява
на енергията на Ригпа. Когато постепенно се научим да правим това, дори и най-бурните
емоции няма да успеят да ни завладеят и ще се разсеят така, както големите вълни се
надигат, разбиват и разсейват обратно в океана.
Практикуващият разбира - и това е революционно прозрение, - че силните емоции
не само не ни повличат назад във водовъртежа на собствените ни неврози, но дори може да
бъдат използвани, за да се задълбочи, оживи и подсили състоянието на Ригпа. Буреносната
енергия се превръща в храна за събудената енергия на Ригпа. Колкото по-силни и бурни са
емоциите, толкова повече се засилва Ригпа. Струва ми се, че този уникален метод на
Дзогчен притежава удивителната сила да освободи дори и най-закоравелите и дълбоко
вкоренени емоционални и психични проблеми.
А сега бих искал да ви запозная - колкото е възможно по-просто - с едно обяснение
на този процес. Това ще бъде много полезно по-нататък, когато разглеждаме събитията в
момента на смъртта.
В Дзогчен фундаменталната, присъща на всичко природа се нарича „Основно
сияние" или „Сияние майка". То прониква в цялото ни съществуване и затова се явява

116
присъща природа на мислите и емоциите, които възникват в ума ни, без да си даваме
сметка за това. Когато учителят ни въведе в същинската природа на ума, в състоянието
Ригпа, сякаш ни дава ключ. Този ключ, който ще ни отвори вратата на тоталното познание,
в Дзогчен наричаме „Сияние на пътеката" или „Сияние дете". Основното сияние и
Сиянието на пътеката по същество са едно и също нещо, но ги разделяме по този начин за
удобство в обясненията и за целите на практиката. Щом вече разполагаме с ключа на
Сиянието на пътеката, което ни е представено от учителя, можем да го използваме, когато
пожелаем, за да отключим вратата на вътрешната природа на реалността. Това отваряне в
Дзогчен-практиката се нарича „среща на Основното сияние със Сиянието на пътеката", или
„Среща на Сиянието майка със Сиянието дете". С други думи, веднага щом възникне
мисъл или емоция, Сиянието на пътеката - Ригпа - разпознава истинската им природа -
Основното сияние. В този момент на разпознаване двете сияния се сливат, а с това мислите
и емоциите се самоосвобождават в самата си основа.
Много важно е да усъвършенстваме тази практика на сливане на двете сияния и
самоосвобождаване на възникващите мисли и емоции, защото ето какво се случва с всеки
от нас в момента на смъртта: Основното сияние изгрява с цялото си величие и с него идва
възможността за пълно освобождаване, стига да сме се научили да го разпознаваме.
Може би вече си давате сметка, че това сливане на сиянията и самоосвобождаване
на мислите и емоциите е медитация на много дълбоко ниво. Всъщност думата „медитация"
не е много подходяща за Дзогчен-практиката. Обикновената медитация е „върху" нещо, а
при Дзогчен всичко е единствено и завинаги Ригпа. Така че не може да става дума за
медитация извън пребиваването в присъствието на Ригпа.
Единствената дума, която би могла да обозначи това, е „немедита-ция". В това
състояние, както казват учителите, дори и да търсите заблуди, няма да откриете нито една -
те не са останали. Ако търсите обикновени камъчета на остров от злато и скъпоценни
камъни, няма да откриете нито едно. Когато Гледката е постоянна, течението на Ригпа -
несекващо, а сливането на двете сияния - непрекъснато и спонтанно, всички възможни
илюзии се освобождават от корените си и всичките ви възприятия възникват непрекъснато,
като Ригпа.
Учителите подчертават, че за да се стабилизира Гледката чрез медитация, от
първостепенна важност е най-напред да се усъвършенства практиката в специална
обстановка на уединение, където са налице нужните благоприятни условия. Колкото и да
се опитваме да медитираме сред суетата и объркаността на съвременния свят, истинското
преживяване няма да се роди в ума ни. Второ, въпреки че в Дзогчен не съществува разлика
между медитация и ежедневие, докато не постигнем истинска стабилност чрез правилни
сеанси, няма да успеем да интегрираме мъдростта на медитацията във всекидневието си.
Трето, дори и след известна практика да сме в състояние да пребиваваме в непрекъснатия
поток на Ригпа, с увереността, която дава Гледката, е възможно да не постигаме това при
всички ситуации и по всяко време. При такова положение, когато възникват
неблагоприятни обстоятелства, практиката няма да ни помага, а мислите и емоциите ще ни
вкарат в заблуда.
Зная възхитителна история за един Дзогчен-йога, който живеел скромно и
заобиколен от множество ученици. Един монах, който имал високо мнение за собствената
си начетеност и знания, изпитвал завист към него, тъй като знаел, че не е много образован.
Мислел си: „Как смее , той, един най-обикновен човек, изобщо да си позволява да обучава?
Как смее да твърди, че е учител? Ще отида и ще изпитам познанието му, ще покажа пред
учениците му, че е мошеник, те ще го изоставят и ще тръгнат след мен."

117
Един ден той отишъл при йогата и го попитал презрително:
- Вие, от Дзогчен, само по цял ден да медитирате ли умеете? Отговорът на йогата го
стъписал:
- Че съществува ли нещо, върху което да медитираш?
- Значи дори и не медитирате! - възкликнал ученият тържествуващо.
- А някога губил ли съм посоката?

ДЕЙСТВИЯ
Когато пребиваването в потока на Ригпа стане реалност, то започва да прониква в
ежедневието и в действията на практикуващия и поражда дълбока стабилност и увереност.
Дуджом Ринпоче казва:
Да действаш означава наистина да наблюдаваш мислите си, добри или лоши, да се
вглеждаш в истинската им природа, без да се връщаш към миналото, без да приканваш
бъдещето, без да позволяваш каквото и да било вкопчване в преживяната радост, без да
позволяваш да те завладее тъга. Като правиш това, ти се опитваш
да създадеш и останеш в състояние на равновесие, при което всичко - добро и
лошо, покой и безпокойство - е лишено от истинска идентичност.
Осъзнаването на Гледката променя напълно вашите представи. Все повече и повече
се убеждавам, че мислите и понятията са тези, които ни пречат винаги да пребиваваме и да
се чувстваме съвсем естествено в абсолютното. Сега ясно разбирам защо учителите
толкова често казват: „Старай се - колкото можеш - да не създаваш прекалено много
надежди и страх." Защото те пораждат твърде много клюки в ума. Когато Гледката е там,
мислите се виждат такива, каквито са - преходни, прозрачни и изцяло относителни.
Можете да разпознаете всичко, сякаш имате рентгенови очи. Не се вкопчвате в мислите и
чувствата, не ги и отхвърляте, а ги приветствате в просторната прегръдка на Ригпа.
Нещата, на които преди сте гледали сериозно - амбиции, планове, надежди, съмнения и
страсти, - вече не ви държат във властта си, защото Гледката ви е помогнала не само да
видите безполезността и безплодността им, но и у вас да се роди дух на истинско
отхвърляне.
Оставането в прояснението и доверието към Ригпа позволява на мислите и
емоциите ви да се освободят без усилие в необятните й простори - сякаш пишете в морето
или боядисвате небето. Ако наистина усъвършенствате тази практика, няма никакъв шанс
да се натрупа карма и в това състояние на нецеленасочено, безгрижно, „чисто, без никакви
задръжки отпускане" -както го нарича Дуджом Ринпоче - кармическият закон за причините
и следствията вече не може да ви обвързва по никакъв начин.
Но не си мислете, че това е лесно или би могло да се постигне лесно. Безкрайно
трудно е да се отпуснем дори за миг в природата на ума, без да изпаднем в объркване и без
нещо да ни отвлече, да не говорим за самоосвобождаването дори на една-единствена мисъл
още с възникването й. Много често смятаме, че след като сме разбрали нещо с интелекта
си, сме го разбрали наистина. Това е голяма заблуда. За да разберем нещо истински, са
нужни години на слушане, съзерцание, размишление и медитация - съзряване, което се
постига само с непрекъсната практика. И не е нужно да казвам, че практикуването на
Дзогчен винаги изисква напътствията на квалифициран учител. В противен случай се
излагаме на голямата опасност, която в школата се нарича „изгубване на действието в
Гледката". Едно така силно и възвисено учение като Дзогчен води след себе си и големи
рискове. Ако се заблуждаваме, че освобождаваме мисли и чувства, когато в действителност
сме много далече от това, ако мислим,

118
че действаме със спонтанността на истински Дзогчен-йога, не постигаме нищо
друго, освен натрупване на огромни количества отрицателна карма. Ето какво трябва да
бъде отношението ни според Падмасамбхава:
Въпреки че Гледката ми е просторна като небето, действията ми и уважението
към причините и следствията са фини като прашинки брашно.
Учителите в школата Дзогчен непрекъснато подчертават, че без цялостно и
задълбочено запознаване със „същността и метода на самоосвобождаването" - а за това е
нужна дълга практика - „медитацията само удължава пътя на заблудите". Това може да ни
се стори жестоко, но е истина, защото единствено непрекъснатото самоосвобождаване на
мислите може реално да сложи край на царството на заблудите, реално да ни предпази от
нови страдания и неврози. Без метода на самоосвобождаване няма да сме в състояние да
устоим на нещастията и неблагоприятните обстоятелства, когато те възникнат, и дори
когато медитираме, ще открием, че емоции като гняв и желание все още са на свобода.
Опасността при другите видове медитация, при които не се използва този метод, е, че може
да се превърне в „медитация на боговете" - твърде безпроблемно изпадане в приятно
самовглъбено състояние, пасивен транс или някаква пустота, които обаче не изкореняват
заблудите.
Големият Дзогчен-учител Виналамитра най-точно описва степените на естественост
при освобождаването: „Когато за първи път овладеете тази практика, освобождаването
настъпва едновременно с възникването, сякаш сте разпознали стар приятел сред тълпата.
При усъвършенстването и задълбочаването на практиката освобождаването ще настъпи
едновременно с възникването на мисъл или емоция - като змия, която се развива от
спиралата си. И в най-висшето състояние на съвършенство освобождаването е като крадец,
който влиза в празна къща - каквото и да възникне, то не може нито да навреди, нито да
облагодетелства истинския Дзогчен-йога."
И при най-големите практици тъгата и радостта, надеждата и страхът продължават
да възникват. Разликата между тях и обикновения човек е в начина, по който те гледат и
реагират на емоциите си. Обикновеният човек инстинктивно ще ги приеме или отхвърли и
така ще предизвика привързаност или неприязън, което води до натрупване на отрицателна
карма. Йогата, от друга страна, приема всичко, което възниква, в неговото естествено
изначално състояние, без да позволява вкопчването да влияе на възприятията му.
Дилго Кхиентсе Ринпоче описва йога, който се разхожда в градина. Той е напълно
възприемчив за красотата на цветята и се наслаждава на цветовете, ароматите и формите
им, но у него няма и следа от вкопчване или породени от гледката вторични мисли. Както
казва Дуджом Ринпоче:
Каквито и възприятия да възникнат, трябва да сте като дете, което влиза в
богато украсен храм - детето гледа, но възприятията му не се вкопчват в нищо. Така че
всичко остава свежо, ярко, неопетнено. Когато оставите всяко нещо в собственото му
състояние, тогава формата му не се променя, цветът му не повяхва и блясъкът му не
потъмнява. Каквото и да възникне, то остава неопетнено от никакво вкопчване и всичко,
което възприемате, възниква като чиста мъдрост на Ригпа, което е неделимостта
между светлината и пустотата.
Увереността, задоволството, просторното спокойствие, силата, доброто настроение
и сигурността, които възникват благодарение на прякото осъзнаване на Ригпа, са най-
голямото съкровище в живота, върховно щастие, което - веднъж постигнато - не може да
бъде унищожено дори и от смъртта. Дилго Кхиентсе Ринпоче казва:

119
След като веднъж: достигнете Гледката, измамните възприятия на самсара ще
продължат да възникват в ума ви, но вие ще бъдете като небето - когато в него се появи
дъга, то не се чувства особено поласкано, когато го засенчат облаци, то не е особено
разочаровано. Съществува дълбоко усещане на удовлетворение. Вие се смеете вътрешно,
когато виждате фасадата на самсара и нирвана. Гледката винаги ще поддържа доброто
ви настроение и у вас винаги ще присъства една малка вътрешна усмивка.
Както казва Дуджом Ринпоче: „След като изчистим голямата заблуда, тъмата от
сърцето си, лъчистата светлина на незасенченото слънце ще ни огрява непрекъснато."
Тези, които вземат присърце напътствията в тази книга за Дзогчен и посланието й
за смъртта, надявам се, ще потърсят, ще намерят и ще последват някой квалифициран
учител, ще се опитат и да се посветят на обучението си. В основата на Дзогчен лежат двете
практики Трекчьо и Тьогал - незаменими за дълбокото разбиране на това, което става по
време на бардо. Тук мога да ги опиша само накратко. Пълното обяснение може да бъде
дадено само от учител на ученик, когато ученикът се е посветил изцяло на учението и е
достигнал известно ниво на развитие. В тази глава обяснявам същността на практиката
Трекчьо.
Трекчьо означава срязване на заблудата с остра, пряка безкомпромисно ст. По
същество това срязване на заблудата става с помощта на непреодолимата сила на Ригпа,
подобно на нож, който реже масло, или каратист, който разсича подредени една върху
друга тухли. Цялата фантастична конструкция на заблудите рухва, сякаш е взривен
основният й камък, и се оголва естествената, изначална простота на природата на ума.
Едва когато учителят се увери, че сте достатъчно подготвени в практиката Трекчьо,
ще ви представи по-висшата практика Тьогал. Практикуващият Тьогал работи пряко с
Ясната светлина, която е присъща и „присъства спонтанно" във всички явления. Той
използва изключително силни упражнения, за да я разкрие в себе си.
При Тьогал реализацията е моментална, незабавна. Вместо да направите дълъг
преход през планината, за да стигнете до далечен връх, подходът на Тьогал е да се озовете
там с един скок. Ефектът на тази практика е в това, че дава възможност на практикуващия
да реализира всички аспекти на просветлението в рамките на един живот.7 Ето защо тя се
смята за уникален, необикновен метод на Дзогчен. Докато Трекчьо е мъдростта на
школата, Тьогал е нейното умело средство. Тази практика изисква огромна дисциплина и
обикновено се осъществява в усамотение.
Никога не е излишно да се напомня, че Дзогчен може да се следва единствено под
прякото наблюдение на квалифициран учител. Както казва Далай Лама: „Винаги трябва да
се помни, че практиките на Дзогчен като Трекчьо и Тьогал могат да доведат до успех само
при напътствията на опитен учител и чрез получаване на вдъхновение и благословия от
жив човек, постигнал такава реализация."8

ТЯЛО НА ДЪГАТА
Чрез тези практики на Дзогчен овладелите ги до съвършенство могат да завършат
живота си по един удивителен и триумфален начин. Когато умират, те дават възможност на
тялото си да се абсорбира отново в светлинната същност на елементите, от които се състои,
в резултат на което материалното им тяло се разтваря и изчезва напълно. Този процес е
известен като „тяло на дъгата" или „тяло от светлина", защото често е съпроводен от
спонтанно излъчване на светлина и появата на цветни дъги. Древните тантри на Дзогчен и
текстовете на великите учители говорят за различни

120
категории на този изумителен, неземен процес, защото някога той е бил ако не нещо
нормално, то поне доста често срещано явление.
Обикновено човекът, който знае, че ще постигне тяло на дъгата, желае да бъде
оставен в покой в стая или шатра в продължение на седем дни. На осмия ден остават само
ноктите, косата и нечистотиите на тялото.
В наше време е много трудно да се повярва в подобно нещо, но фактическата
история на приемствената традиция на Дзогчен е изпълнена с примери за хора, постигнали
тяло на дъгата, и както казваше Дуджом Ринпоче, това не е само древна история. От
многото примери бих искал да избера един от най-скорошните. С него съм свързан и
лично. През 1952 година в Източен Тибет много хора станали свидетели на нашумял
случай. Човекът, който постигнал тяло на дъгата тогава, Сьонам Намгял, беше баща на моя
възпитател и брат на лама Цетен, чиято смърт описах в началото на книгата.
Той беше обикновен, много смирен човек, който се препитаваше като пътуващ
каменоделец - изписваше мантри и свещени текстове върху камък. Говореше се, че на
млади години бил ловец и че бил обучаван от велик учител. Никой не знаеше, че
практикува - беше това, което се нарича „скрит йога". Известно време преди смъртта му го
забелязвали да се изкачва в планината, да седи неподвижно на фона на небето и да гледа
втренчено в пространството. Композирал свои собствени песни и напеви и не използвал
традиционните. Никой нямал представа какво прави. След това се разболял или поне така
изглеждало, но - странно! - ставал все по-весел. Когато състоянието му се влошило,
близките му повикали лекари и учители. Синът му го посъветвал да си припомни всички
учения, които е чул, но той се усмихнал и отговорил: „И без това вече не помня нищо.
Няма какво да си спомням. Всичко е илюзия, но аз съм уверен, че няма да има проблеми."
Точно преди да умре на седемдесет и девет години той казал: „Искам, когато умра,
да не местите тялото ми в продължение на седмица." След като умрял, близките увили
тялото му и повикали лами и монаси, за да се молят за него. Поставили го в малка стаичка
в къщата и си дали сметка, че въпреки ръста му не представлявало никакво усилие да го
внесат вътре - сякаш се бил смалил. В същото време около къщата се забелязвали странни
светлини с цветовете на дъгата. Когато на шестия ден погледнали в стаята, видели, че
тялото се е смалило още. На сутринта на осмия ден след смъртта му, когато трябвало да се
извърши погребението, дошли погребалните служители, за да вземат трупа. Когато
махнали покривката, отдолу имало само коса и нокти.
Моят учител Джамянг Кхиентсе поиска да му ги занесат и потвърди, че това е
случай на „тяло на дъгата".

121
ЧАСТ ВТОРА
Умирането

ЕДИНАЙСЕТ
Съвет от сърце: как да помагаме на умиращите
В ЕДИН ПРИЮТ ЗА БЕЗНАДЕЖДНО БОЛНИ умираше Емили -жена на около
седемдесет години, болна от рак на гърдата. Дъщеря й я посещаваше всеки ден и изглежда
се разбираха добре. Но след като дъщерята си тръгнеше, Емили почти винаги се
усамотяваше и плачеше. След известно време стана ясно, че страда, защото дъщеря й
напълно бе отказала да приеме неизбежността на нейната смърт, през цялото време я
насърчавала да мисли позитивно и се надявала, че по този начин ракът ще бъде излекуван.
Но в резултат се получи само това, че Емили трябваше да пази мислите, дълбокия страх и
мъката си за себе си, без да има с кого да ги сподели, без да има кой да й помогне да ги
проучи, да й помогне да разбере живота си, да й помогне да намери целебен смисъл в
смъртта си.
Най-важното нещо в живота е да установиш връзка с другите - връзка, която не
предизвиква страх и която чувстваш със сърцето си, - а случаят с Емили ми показа, че за
умиращия това е най-важното.
Често умиращият се чувства неуверен и затворен в себе си и не е наясно с
намеренията ви, когато го посещавате за първи път. Освободете се от чувството, че ще се
случи нещо извънредно - просто се дръжте естествено и свободно. Бъдете каквито сте.
Умиращите често не казват какво искат или какво имат предвид, а близките им не знаят
какво да говорят или правят. Трудно е да се разбере какво биха искали да ни кажат или
какво искат да скрият от нас. Понякога те самите нямат представа. В такъв случай първото
и най-важно нещо е да опитаме да премахнем напрежението помежду ни по най-достъпния
и естествен за конкретния момент начин.
След като веднъж вече са установени доверие и увереност, след като напрежението
в атмосферата изчезне, умиращият ще може да заговори за нещата, за които желае да
говори. Деликатно го окуражете да се почувства свободен да изрази мислите, страховете,
чувствата, свързани със смъртта и умирането. Това честно и откровено разкриване на
емоциите е от основна важност за всяка възможна трансформация - за да бъдеш наясно с
живота си или за да умреш от добра смърт - и трябва да дадем на умиращия пълна свобода,
да му позволим да каже това, което желае.
Когато най-накрая започне да споделя най-дълбоките си, интимни мисли и чувства,
не го прекъсвайте, не отричайте и не омаловажавайте думите му. Неизлечимо болните и
умиращите преживяват най-тежките моменти от живота си и са възможно най-уязвими,
така че трябва да мобилизираме всичките си умения, чувствителност, топлота и любящо
състрадание, за да им дадем възможност да се разкрият. Научете се да слушате и да
възприемате в тишина. В една открита, топла тишина, която кара другия да се чувства
приет. Бъдете колкото може по-освободени и спокойни; стойте до умиращия си приятел
или близък човек така, сякаш за вас няма нищо по-важно или приятно в момента. Убедил
съм се, че при всички тежки ситуации в живота две неща са най-полезни - да подхождаме
от позициите на здравия разум и с колкото е възможно повече хумор. Хуморът притежава
удивителната способност да разрежда атмосферата, да помага да видим процеса на
умирането в неговата истинска и универсална светлина, да скъсаме с прекалената
сериозност и напрежение. Използвайте хумора колкото можете по-умело и внимателно.

122
Също така от опит знам, че е много важно да не приемаме нещата прекалено лично.
Когато най-малко очаквате, умиращият може да насочи към вас целия си гняв, да ви
направи мишена за обвиненията си. Както казва Елизабет Кюблър-Рос, гневът и
обвиненията могат „да бъдат насочени във всички посоки, да бъдат проектирани върху
окръжаващата действителност почти наслуки"1. Не си мислете, че този гняв наистина е
насочен към вас. Ако си дадете сметка каква мъка и какъв страх са го причинили, ще се
въздържите от реакция, която би накърнила взаимоотношенията ви.
Понякога може да изпаднете в изкушение да проповядвате пред умиращия, да му
дадете вашата собствена духовна формула. Избягвайте категорично това изкушение,
особено ако подозирате, че не това се иска от вас. Никой не желае да бъде „спасяван" с
чужди убеждения. Не забравяйте, че задачата ви не е да убеждавате някого в нещо, а да
помогнете на човека пред себе си да установи контакт със собствената си сила, увереност,
вяра и духовност, каквито и да са те. Разбира се, ако умиращият е склонен да разговаря по
духовни въпроси и наистина иска да знае възгледите ви по тях, няма нужда да отклонявате
темата.
Не очаквайте от себе си прекалено много и не мислете, че помощта ви ще доведе до
някакво чудо, че ще „спасите" умиращия. Ще преживеете разочарование. Хората умират
така, както са живели. За да установите истински контакт, трябва да направите решително
усилие да видите човека през призмата на неговия собствен живот, характер, минало,
произход и да го приемете безрезервно. И не изпадайте в отчаяние, ако помощта ви не
доведе до видим резултат или ако умиращият не се отзове. Ние няма как да разберем
дълбокия ефект от грижите ни.

ПОКАЖЕТЕ БЕЗУСЛОВНА ЛЮБОВ


Умиращият има нужда да долови безусловна любов, свободна от всякакви
очаквания. Не мислете, че трябва да сте някакъв експерт. Бъдете естествени, такива,
каквито сте, бъдете истински приятел и умиращият ще почувства увереност, че наистина
сте с него, че разговаряте като равни, просто като едно човешко същество с друго.
Казвам „покажете на умиращия безусловна любов", но в някои случаи това никак не
е лесно. С този човек може да сме страдали дълго, може да се чувстваме виновни за нещо,
което сме му причинили в миналото, или да изпитваме неприязън заради нещо, което той е
причинил на нас.
Искам да ви предложа два много прости начина за освобождаване на любовта, която
е в нас, и за насочването й към умиращия. Аз и моите ученици сме установили, че те са
много ефективни. Най-напред се вгледайте в умиращия човек пред себе си и си дайте
сметка, че той е същият като вас - със същите нужди, същото фундаментално желание да е
щастлив и да избягва страданията, същата самотност, същия страх от неизвестното, същото
стаено чувство за безпомощност. Ще се уверите, че ако наистина направите това, сърцето
ви ще се отвори към този човек и любовта към него ще се събуди.
Вторият начин - и според мен той е още по-резултатен - е да се поставите пряко и
непоколебимо на мястото на умиращия. Представете си, че вие лежите на леглото, че вие
очаквате смъртта. Представете си, че вие изпитвате болка и сте сам. И тогава си задайте
въпроса: от какво бих имал нужда повече от всичко? Какво би ми харесало най-много?
Какво бих искал от приятеля край мен?
Ако направите тези две неща, смятам, че ще се убедите в следното -умиращият най-
силно от всичко желае да бъде обичан и приет.

123
Освен това много често съм имал възможност да се уверя, че хората, които са тежко
болни, копнеят да бъдат докосвани, да бъдат третирани като живи хора, а не като болни.
Голяма утеха за болния може да бъде най-обикновеното докосване по ръката, погледът в
очите, лекия масаж, прегръдката или лекото дишане в ритъм с неговото. Тялото има свой
собствен език на любовта — използвайте го без страх и ще откриете, че дарявате на
умиращия утеха и спокойствие.
Често забравяме, че умиращите губят целия свой свят - къщата си, работата си,
взаимоотношенията си, тялото си, ума си - всичко. Всички загуби, които бихм