АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

ИЗКУСТВОТО
ДА СЕ
ЖИВЕЕ
(ЕТИКА НА ДОСТОЙНСТВОТО)

Всеки човек носи в себе си цял неоткрит континент; нима не трябва
да стана Колумб за собствената си земя?
Дж. Стивънсън
Никога не са ми обещавали, че животът ще е лесен, но никой не ме
предупреди, че може да е невъзможен.
Джейк Уест
Смелите не живеят вечно, но предпазливите не живеят въобще. За
здравето на смелите!

Т. Люс
Ако не си в състояние да общуваш успешно със самия себе си, как би
могъл да правиш това с други особняци?!
Дж. Файвър

СЪДЪРЖАНИЕ:
ПРЕДГОВОР
КАКВО Е ЧОВЕКЪТ? (Въведение)
ПЪРВИ РАЗДЕЛ: АЗ САМИЯТ, МОЯТ ЖИВОТ
1.Кой съм аз?
2.Как съм?
3.Какво правя?
4.Как живея?
5.Защо живея?
6.Какво е животът?
7.Накъде отивам?
8.А времето?
9.На какво се надявам?
10.Какво искам?
11.Мога ли да бъда “различен”?
12.Какво съм длъжен да правя?
13.Какво харесвам?
14.Какво обичам?
15.Аз. . . тяло ли съм?
16.Аз личност ли съм?
17.Какъв искам да бъда?
18.Какво искам да бъде?
19.За какво съм загрижен?
20.Как аз разбирам свободата си?
21.Как преживявам безпокойствата си?
22.Нима понякога ме е страх?

ВТОРИ РАЗДЕЛ: АЗ И “ТИ”, ДРУГИЯТ ЧОВЕК
23.Кой си ти за мен?
24.Как ние се “гледаме”?
25.Кога някой ми е симпатичен?
26.Симпатичен ли съм за оня, който ми е симпатичен?
27.Какво правим с другия?
28.Кога разговорът ни е “смислен”?
29.В какво се състои моята загадъчност?
30.Какво ми дава откритостта?
31.Как другият ми става близък?
32.За какво и как разговаряме?
33.Какво не бива да си позволявам?
34.Кога аз и другият се проваляме?
35.Пречим ли си понякога?
36.Кога ми е истински приятно?
37.Трудно или лесно се сприятелявам?
38.Има ли “граници” в приятелството?
39.Може ли приятелите да “интимничат”?
40.Кога при мен идва любовта?
41.Разбирам ли еротичното влечение?
42.Как да намеря любимия човек?
43.Какво правим ние, влюбените?
44.Нима щастието не е в това да обичам и да ме обичат?
45.А какво става в душите ни?
46.“Понасяме” ли се като характери?
47.Какво за мен е семейството?
РАЗДЕЛ ТРЕТИ: АЗ И ДРУГИТЕ, ЧОВЕШКАТА ОБЩНОСТ
48.Кои са те, другите?
49.Кой съм аз за тях?
50.Кои за мен са “чужди” и “свои”?
51.Защо се “сближаваме” и “отдалечаваме”?
52.Трябва ли да съм “вежлив” с безличното?
53.Кога съм свободен от другите?
54.За какво съм призван?

55.Как “присъствам” в съществуването си?
56.Защо “пресъздавам” себе си непрекъснато?
57.Искам ли да ме ценят по “достойнство”?
58.Кога съм станал “зрял”?
59.Оставям ли се да ме използват?
60.Трябва ли да се “нагаждам”?
61.Налага ли ми се да лицемеря?
ЧЕТВЪРТИ РАЗДЕЛ: ИСТИНИТЕ НА ЖИВОТА МИ
1.Философията на морала
1.Коя е вечната истина на вечния живот?
2.Какво е моралът?
3.Какво съм длъжен да правя?
2.Нравствените принципи
1.Кои са възможните принципи?
2.Кои принципи са моите?
3.Божият закон
4.Дълг и съвест
5.Щастие и страдание
ПРИЛОЖЕНИЕ 1: “АФОРИЗМИ ЗА ЖИТЕЙСКАТА МЪДРОСТ”, АРТУР ШОПЕНХАУЕР
ПРИЛОЖЕНИЕ 2: СЕНТЕНЦИИ ЗА ЖИВОТА, ЩАСТИЕТО И СВОБОДАТА
ПРИЛОЖЕНИЕ 3: ДИСКУСИЯ НА ТЕМА “ВЪВ. . . ВИНОТО Е ИСТИНАТА”?

ПРЕДГОВОР
Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди
всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим - до последната си
минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в
съществуването си. Ето защо не можем да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със
самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването
ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?

Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната - защото щом е моя, как
тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако
аз самият не съм верен - и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво
следва да съм подходящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана
подходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? - ето ги въпросите, от които като че ли зависи
всичко останало. Това как? - нима съдбовното не е тъкмо то?
Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв
е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си
истински, пълноценен, автентичен?” често е забравян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че
всеки следва да се справя сам - както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално
значимото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от
“опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид.
Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това?
Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез
страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живеем “опипвайки” докато налучкаме
някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката - и най-вече за това как
ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока
и готовност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе - и от който трябва да се отървем навреме, а
значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот.
Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов
абсурд на мястото на предишния?
Изкуството да се живее е изключително претенциозното и задължаващо заглавие на книгата, която
е в твоите ръце, прозорливи читателю. Сметнах, че спрямо живота не бива да сме скромни, поради което,
струва ми се, с основание поставих такова гръмко, даже “високопарно” заглавие: от живота трябва да
искаме всичко, към него не можем да имаме мизерни очаквания. (Защото иначе наистина можем да
постигнем това: да живеем мизерно!) Моята книга е “алчна” и “грандоманска”, нескромна и люто
ненавиждаща мизерията във всичките й разновидности - защото и “предметът” й е безпределно богат:
животът.
Съществуват “техники” да се живее, които свързват в едно съответните умения. Но тези последните
от своя страна не само може, но и задължително трябва да се придобият преди опита, преди да сме се
хвърлили в “океана на живота”. (Този океан не може да се нарече “тих”, нали?!) За живота живеещото
трябва да има усет, който ни е даден наготово, това е талант, зависещ пряко от степента на нашата
жизненост, от откритостта ни спрямо самия живот. Уменията и “техниките” на живеене обаче могат да се
“учат” и усвояват, при това и преди да сме започнали да живеем истински. (Нима се хвърляме в другия
океан без да сме се научили да плуваме?!) Усвояването чрез всекидневното прилагане в живия опит им
придава оная достоверност, която ни е така необходима.
Свободата открива пред всеки един от нас безброй възможности и много насоки на живот, а само от
нас зависи коя ще изберем. Как обаче да избираме, след като всичките не можем да “пробваме” и
“изживеем” - защото все пак животът ни е само един?
Вижда се, че ни се налага да усвоим “изкуството да се живее”, което е неотделимо от изкуството на
свободата, а двете заедно неизбежно раждат отговорния пред себе си и пред своя живот човек. Само тогава
животът ни ще стане “произведение” и творение, докато всичко останало просто не е достойно за човека
именно като човек. Затова и истините, които дават живот на това единно и достойно за човека изкуство се
обединяват в една “етика” или философия на достойнството, определяща усещането за пълнота от живота
ни, без което няма смисъл да се живее. Само в нейната оптика можем да видим и разпознаем своето “Как
да живея?”, за което наистина няма предварително дадени и готови правила. Никога не е късно да
започнем да живеем истински и пълноценно, защото тогава да не опитаме още сега?
Понякога става така, че нещо привидно незначително и случайно изведнъж придобива огромно
значение и започва да играе несравнима с нищо роля в живота на даден човек. Една среща с непознат
преди човек, дори една дума, казана от някой, някаква необичайна ситуация, която е способна да проясни
погледа ни, също така, например, гледката на “звездното небе над мен” в една омайващо уханна лятна
вечер, чиято прелест преди не съм забелязвал и пр. могат да станат знаци на промяната към по-добро, за
която копнеят душите ни. Нима е невъзможно такъв изключителен жизнен смисъл да придобие и
прочитането на една книга - например книгата, която държиш сега в ръцете си и се чудиш дали да не я
захвърлиш обратно при купа лъскави, но непотребни книги?!

Приятно четене, любезни читателю, ти направи верен избор; надявам се, че няма да съжаляваш за
него. Нещо повече, сигурен съм в това: аз например съвсем не съжалявам, че я написах…
Една книга си струва труда (при четене или при писане) само когато човек усети в един момент, че
не е могъл да не го направи…
6 октомври 2002 г.

Авторът

КАКВО Е ЧОВЕКЪТ?
(Въведение)
“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той
постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще
престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура
и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който
Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е
въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” - и в същото време
изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае
всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се
занимава” най-вече с темата за човека - и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност,
нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са
насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме
как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото
хилядолетие - не е ли така? Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки
обременени от толкова много “култура”, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание? Същевременно
ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези
последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено
и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание - което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за
корените. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с
изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна
практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите - каквито сме.
Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за
човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова,
което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи
“останалото”, т.е. как и по какъв път “осъществяваме” самите себе си, как “употребяваме” живота си, как
живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой
“приоритет” и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме.
Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно
ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде
поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване. Казано е, че “човек не владее онова, което не
разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена,
смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе
критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща
един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите - какво
следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта
на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат “като белия ден”, огрян обаче от слънцето на нашата
фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) “заинтересованост” от всекидневно-маловажното,
ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не
разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.?
Това, което мнозина приемат за основание на “ненужността”, “излишността” и дори “безперспективността”
на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската
основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание,
което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са
корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че
“основанието” за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо

бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е
израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме
по-далече - нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че “всичко
познава” или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем?
Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много
знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско
лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме
смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за “страшните бездни и дълбини”,
които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по
утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор “обективно-научно-позитивно знание на нещата,
извън човека съществуващи”!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под
властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което
се гордеем, е нещото, от което трябва да се срамуваме?
Става дума за “водеща тенденция” в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все
пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата,
която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като
проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна
култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко
друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези
две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли
могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не
бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на
човека, и което (тъкмо защото се е разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши
противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща
преди всичко друго най-вече човека. Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода,
истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека,
“страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените
антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно
саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на
съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност,
явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта,
упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците,
трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на
“духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на
философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях
особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” (заемайки се с
писането на своята книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.
“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да
се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората,
изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”, а ги вълнува най-вече “годното за
живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка
Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и
прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на
безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за
ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. (Заниманията и
отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка
нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени”
- макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като
“нечовечност”, като нещо нечовешко!) Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните
изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!),
не е привично занимание за “обикновения човек” - а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както
ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество
придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото,
оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на
социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и
гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се,
повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен
да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи известно външно

безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем
условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на
всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това
наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите
самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които
съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички”
истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е
нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е
“обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от
прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова
привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”,
без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо,
което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се
оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява
една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото
самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност,
“сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се
обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на
“субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно
научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от
човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо”
човека. Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от
позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание”
и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е.
неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка
реалност. (Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се
надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?!) Същевременно обаче онова, което е
истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна
форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”. В този смисъл употребявам
думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на
спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам”
текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се
посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!)
Но тук - щом се захванах с тази така обширна тема - се налага да се спра на още няколко решаващи за
разбирането моменти.
Това, че “чистите теории за човека” едва ли могат да заинтригуват “човека като такъв”, сиреч жив
човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини,
обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. “Чистата наука” се оказва негодна да
задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да
бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?
На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички
език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека - и което никой друг не
може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните
ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга
страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така
говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в
някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в
своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране”
и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са
интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения
елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) и също - “академичните среди”, професионалните философи,
снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на
самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”,
за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това “саморазвитие” и откъсване на
“чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията,
изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко
касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който
по някакъв начин трябва да бъде преодоляван. Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за

създаването на изкуство или на философия за “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в
която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в
по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да
разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са
изградили между себе си и човека - “като такъв” и “какъвто е”. Те имат, съответно, “по-близки” до хората
“раздели” и форми, които са в състояние да ангажират “обикновеното съзнание”, да го приобщят към
своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. (Макар че тази “популярност” винаги е
“нож с две остриета”; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така
може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в… смисъла, в
автентичната човечност, която няма как да не “зарази” човека, щом така близко изразява… него самия, при
това в жизнено значимите му измерения!) Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено
съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а
също да се намери пролука към спотаеното там.
И какво излезе от всичко това?
В “човека сам по себе си” са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и
душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както
изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията
например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори
“многоглавото чудовище” на съвременната развита духовност, не-зависимо от задълбочеността си в
търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в “понятността”, в “съобщаемостта”, в
ефекта на въздействията си върху душите на “обикновените хора”, в способността си непосредствено да
внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия.
Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в
същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, “контактът” ни с тях е затруднен
поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия,
дори религия). Истините “за” човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него
самия (благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие!), но от друга страна
погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за “това,
което е” той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че “всичко
това не е интересно”, “не го касае”, “прекалено абстрактно е” и пр. Значи налице са действителни
трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на
изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно.
Човек непосредствено чувства “някои истини”, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги
съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което “си
мислим, че знаем” за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за
човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние,
цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).
Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди - и това е разговорният език в
цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно
съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални
корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”.
Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим
екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво
“обикновено” (но въпреки това съвсем съвременно!) “съзнание”, което по непосредствен начин отразява
“вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно
съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава
свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните
човешки същества. Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията,
драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят
от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен.
Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с
високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло
безразлични на човека (живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него:
нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности,
жизнена духовност и пр.). Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика - в древността се е
вярвало в магическата сила на словото! - може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен
език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е
крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно,

могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека - и което
точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да
прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които
преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло
абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека - защото “за него” му говореха на един
изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго:
само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на
човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова
пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди
автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” (самият човек с цялата
му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост
от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то
изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си
в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки
гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.
Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова,
което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип
философстване в желаната му изразителност?
На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът
намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е
самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към
“екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се
в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на
своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”.
Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме
от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе
си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на
предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която
само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на
философстването, което не е чуждо на самия човек.
Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а
също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята
личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима
е малко това?
Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” - и
защо?
Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на
човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко
ни засягат и затова особено не ни интересуват - поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание
не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му
език - и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично
(чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене
и знание, а само ще се улавят “наличности” (“на-личности” - думата е прекрасна!) - такива, каквито ги
намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги
“регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури,
които по друг начин не можем да постигнем.
Саморазкриващата ни се човечност (“човешкост”, “самост на човешкото”, самата “себестност”,
чистата “азовост” и пр.) в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и
даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става
дума за регистрирането на една своеобразна “екзистенциална практичност”, явяваща се основа на всички
други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на
неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние
ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в
самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я
ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си
самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху

душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на
постигнатото. Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”,
неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за
тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази
сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява - при спазването на верността спрямо живота,
спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в
практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без
които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”,
невярност и пр.) спрямо жизнения порив. Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя,
вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия
живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и
пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на
всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата
си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.
И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода
истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем
"приложими", "служещи на самия живот", жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло "практични",
израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се
справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и
никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите
себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, "учейки" се от самия живот с цената на толкова
много изстрадани провали, грешки, "подхлъзвания", оставайки обаче верни на непреодолимия порив към
истината на своето съществуване, ние - човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено
със загадки небе - всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, "градим" своята
изпитана от самия живот "практическа антропология", т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост
на живота - и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и - веднъж добрал се до тях - им
остава верен цял живот, дори и да не ги "съзнава". Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки
толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад - за да
поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се
прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни
облекчи, надявам се, в онова "търсене на човека у себе си", което все пак трябва да извършим сами: защото
"този човек" за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята
"безмерно ценна", единствена личност.
"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" - крещял някога Диоген със запален
посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и
го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем с тази книга да направим същото? Дали
този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е
лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият
съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима - ако не стане така - времената са работили напразно?
Едва ли…

ПЪРВИ РАЗДЕЛ: АЗ САМИЯТ, МОЯТ ЖИВОТ
Оттук нататък ще спазвам няколко правила:





да откривам непосредствено изплуващи в душата въпроси;
да търся "екзистенциалната пълнота" ("истината на живота" - такава, каквато се чувства от самия
жив човек) и онова, за което тя намеква;
да се предпазвам от това да превръщам човека, себе си, в "предмет" (в "обект", проста представа), за да
не изгубя така желаната, така нужната ми непосредственост;
да не се дистанцирам от "жизнената даденост", от самата непосредственост на човешкото, каквото то
непринудено и спонтанно ми се явява;
напротив, да се опитвам да се "сливам" и овладявам от търсената "истина на съществуването", заради
която правя всичко;
да не губя свободата си, да не се обременявам с "примислени" теоретични конструкции, които ме
отдалечават, а не ме приближават до човешката и жизнената даденост и нейната достоверност;






да търся само "на-личното", единствено "на-личността", всичко друго не ме засяга особено и затова
се отказвам от него;
да говоря "човешки", т.е. съвсем естествено, просто, ясно, изцяло разбираемо от всеки; да не
пробуждам безразличие към казаното, напротив, да ангажирам и стимулирам отделните съзнания към
собствени търсения и достижения; да не давам "рецепти", готови отговори;
да избягвам пределната категоричност на "абсолютните истини", т.е. само да очертавам динамичния
кръг на разполагащите се в него човешки истини, които отговарят на "раз-личността" на човешките
същества;
да посочвам най-вече и само възможности за решение, алтернативите, към които този или онзи е
свободен да се приобщи съобразно себе си;
да не бъда прекалено "рационален", да не се стремя да убеждавам с аргументи, а да се опитвам да
внушавам, да "заразявам" душите с онова, което в непосредствените актове ми се е открило
и, накрая, да намеря възможно най-кратката форма на изразяване, деликатно да преодолявам
объркаността и сложността, по-скоро да помагам човек сам - на основата на казаното - да преодолява
собствената си обърканост.

Тези изисквания просто са ми жизнено необходими, без спазването им всичко отново би се изродило до
онова, срещу което "възроптах" съвсем справедливо. Но това са и трудни за спазване правила, към които
тук трябва да прибавя още едно, по-специално: оттук-нататък да говоря и пиша само в "аз-формата",
пределно да избягвам прословутото "ние", което е напълно неподходящо, подвежда, пречи на изразяването
на смисъла, "разводнява" израза, явява се, накрая, признак за безчестие и безотговорност. Надявам се,
всеки разбира защо е необходимо да пиша така, т.е. защо това не е проста суетност, а е израз на "същината
на самата работа".
И така, да тръгна по своя път…
1.Кой съм аз?
"Кой съм аз?" - защо питам така? "Аз съм аз!" - има ли нещо за питане? Уж всичко е ясно, но дали е
случайно, че отвреме-навреме или дори по-често пред мен се изправя този въпрос: "Кой съм?"? Нима някой
друг се пита същото, каква е тази моя странност? А ако се опитам да отговоря - какво ли бих могъл да
кажа? "Нищо" - тъп отговор на един също такъв въпрос…
"Аз съм нищо!" - какво е пък това? "Аз съм нищото, което може да бъде… всичко!" - какъв "остроумен"
отговор?! Е, все пак е нещо, не е като да мълчиш и да немееш. "Аз съм нищо, но аз съм и всичко - поне за
мен самия" - може ли да мисля така? За мен самия аз съм всичко на този свят - или поне съм "много", "наймногото" - така ли е?
Действително, ако мен ме няма, то и нищо друго няма да има - за мен самия, разбира се. В този смисъл
като че ли правилно казах: "аз за себе си съм всичко". Има, естествено, и други "важни" неща, но аз, така да
се каже, съм "най-важното", единствено по рода си, незаменимо.
Ето там срещу мен стои някой друг. Той за себе си е едно "аз" - същото, каквото съм и аз за себе си.
Ние двамата поотделно сме две "аз", нещо като… "два свята", настръхнали един срещу друг, "гледащи се
под вежди". Но, да речем, изведнъж ни хрумне "да експериментираме": той да стане "мене", а аз - "него",
един вид "да се разменим", да си сменим "азовете". Искам да кажа, че "той" става "аз", а "аз" - "той". И
какво ще излезе от това? Нищо: аз пак ще съм си аз, а той - той. Нищо не се е променило. А дали няма да
стане така, че аз съм… влязъл в неговото тяло, а той - в моето? Все едно, че сме си сменили "кожите" възможно ли е това? Глупости, та нали той със своето "аз" ще замъкне всичко, включително и тялото си?!
Нали и моето тяло е принадлежност на моя "аз"? Тогава какво би станало с нашия експеримент? Нещо
като… "подухване на вятъра", при което аз мълниеносно бих заел неговото "място", а той, по същия начин
- моето. Но как е възможно да се занимавам с такива глупости? Срамота, не е лошо да се стегна малко…
Аз съм някой - какво значи това? "Ня-кой" - какво ли е скрито зад тази дума?
Питам "кой си?", отговарям: "някой". Интересно - ако запитам "кое е това?", имайки пред вид…
дървото пред мен, никога не мога да отвърна: "Някой", ще кажа - "нещо". За мен обаче, надявам се, никой
не може да отговори "той е нещо", аз винаги съм "ня-кой". Наистина, ако ме нарекат "нещо", а не "някой",
аз ще се почувствам дълбоко обиден, все едно че са ме нарекли "дърво". Или "маса", да речем. Аз съм
някой! - нима не звучи гордо?! Питат "кой?", отговаря им се: "някой!". Звучи внушително, един вид…
"голяма работа е той!". Всеки един човек, вероятно, е "някой", независимо "какъв". "Какъв" е
второстепенно, незначително, важното е че си "някой". Той е някой, е- хей! Е, могат да кажат: "той е
никой". Звучи обидно, нали? Прилича на "той е едно нищо!". Дали обаче нямат някакво основание? Дали
този, който са нарекли, осмелили са се да нарекат "никой", няма… заслуга за това? Изглежда той е станал

такъв "някой", който можеш да си позволиш да наречеш "никой". А обаче няма да допусна това. Както си
искат да ме наричат, важното е, че аз в моите очи съм "някой". При това "много важен", "най-важния",
"изключителния", "на никой не приличащия" и т.н. И ще бъда прав: друг като мен, същия, на тази земя
няма! Аз съм единствения, за който мога да кажа "аз"! Малко ли е това?
Оказа се, че "много съм знаел за себе си": я какви ги наприказвах?! "Аз съм…" наистина звучи "много
тежко". Това "съм", прибавено към "аз", увеличава "тежестта". Един камък никога няма да може да каже
"аз съм". Но аз мога и го казвам непрекъснато. Излиза, че имам някакво специално предимство пред
"другите неща". Аз съм (и те, разбира се, са, но за мен!), а те "за себе си" не са. Те не знаят, че са, а аз зная.
Тази котка тук "е", но на нея не й пука за това. За нея би било същото и да не е, все й е едно, по очите й
личи. Тя е само затова, защото аз съм благоволил да каже "е". Само защото аз съзнавам, че тя е. За "себе
си", казах, котката нищо не знае и й е все едно дали е, или пък не е. Същото е и с камъка, вероятно същото
е и дори с това безжалостно слънце, което пече, без да знае защо. А аз се грижа "да зная" и "чувствам" и
заради него - и поради това се крия в прохладата на тази сянка, откъдето лукаво му се присмивам. Нищо че
е толкова голямо и високо, аз и него превъзхождам. А съм повече и от слънцето: то за мен пече оттам! Аз
съм "повече", нищо че съм, всъщност, една "прашинка", "невидима с просто око" - в сравнение с него. Но
нали окото, кое-то вижда, е моето? В това мое "съм", различно от всичко останало, изглежда е скрита
загадката. Всичко произлиза оттук…
"Съм", "си", "е" - думички, в които, струва ми се, се крие грамаден, потискащо колосален смисъл.
"Съм" значи "ето ме", "съществувам", "има ме", "налице съм", "тук е моето аз". Моят език почти нищо
може да изрази ако ги няма магическите думи "съм", "си", "е", "сме" и т.н. "Съм" значи "живея", "съм"
значи също "раз-личен съм от всичко друго", "реален съм", "съобразявайте се с мен, защото ида!" и т.н.
Оказва се, че това "съм" е неизчерпаемо по смисъл, ако някога имам време и "настроение", ще продължа да
се вглъбявам в него. Но нали всекидневно аз най-вече само това правя: неотстъпно да "съм", да ме има, да
съм налице, тук и сега. Какво има повече да умувам: най-важното е, че съм!
2.Как съм?
Много често ми се налага да се питам "как съм?", "какво става с мен?", "по какъв начин съм?" и т.н. И
другите при среща ме питат с прословутото "Как си?", при което отговарям "бива!", "така и така",
"нормално", "добре" и пр. учтивости. Как обаче наистина съм? Работата е в това "как" - как изобщо мога
да бъда?
"Всякак" или "някак си" - мога да бъда "така" или "иначе", "никак" (когато "не ми върви", когато без
смисъл тъпея и линея!), "добре", а също и "зле", дори "по средата" (казват, че това било "най-добре", не
мисля така). Имам, излиза, много възможности "да бъда", от тях във всеки миг избирам една, "тази",
поради което започвам "да бивам" не как да е, а именно "така". Това като че ли е моя значима, очебийна
също, "особеност": да бъда както аз искам - или "както се случи", без много да съм го искал, ама станало,
пък след това мога да направя опит да го променя. Имам безчет възможности "да бъда", но от мен зависи
коя "ще я бъде", ще стане мое бъдеще, а също и същност на настоящето ми. Ето че това как носи в себе си
нещо много важно: "както аз искам", "както аз реша", "както аз избера", дори "както ми скимне" и пр. "Как
си?", питат ме, отговарям: "Моя работа, брат, съм и ще бъда както аз искам, не ме интересува какво мислят
за това другите! Тъжно ли ти е, че съм "така", а не "иначе" - както вероятно би ти се искало? Да имаш да
вземаш, гледай само себе си и не ми се меси!". Какво друго да отговоря?
И така, мога да бъда "всякак", макар че никога няма едновременно да бъда "всякак", а само "така",
"иначе", "другояче", "онака". Даже зад простото "така" се крият безброй възможности. Какво означава това,
че зад простото "така" имам толкова много шансове и перспективи "да правя" не какво да е, а тъкмо… себе
си?
Ами най-напред това, че съм независим и свободен, че сам и само аз решавам всичко онова, което касае
мен. (Само в най-редки случаи и други хора!) "Ще бъда както аз искам!", "с мен ще стане онова, което аз
пожелая!" - приятно чувство ме обзема когато казвам това, макар че малко ми е и страшно. Много важно
нещо е това, дори най-важното: "да бъда както аз искам", страхотно нещо… съм аз! Веднъж, оказа се, съм
свободен заради моето съм, втори път усещам свободата си заради както аз искам, излиза, че съм
преизобилно надарен със свобода. Като че ли аз не съм друго, а… свобода, от свободата ми (т.е. от мене!)
зависи всичко в моя живот, в моето битие, дори в моята съдба. Открих: "аз съм преди всичко друго
свобода", "аз съм свободен"!
Превъзходно, дълбоко чувство ме обзема, чак… "ми иде да заплача"! Толкова съм бил свободен, а пък
да не се досещам за това?! Защо допуснах да забравя за него?
Свободен съм бил дотам, че… няма отърваване от моята свобода! Не мога да избягам от свободата си,
да избягам от нея значи да успея да се скрия от себе си! А това, казах, е невъзможно: аз навсякъде "нося"
себе си със себе си, изцяло и безусловно…

Сега съм "така", след малко "иначе", все някак съм. От което следва, че мога (ако поискам!)
непрекъснато да се меня, да се променям, да изпробвам какви ли не възможности. Ако съм си "все същия",
не е добре за мен: губя от това, тъпея все в същото, пропилявам шансовете си да бъда различен, "нещо
повече" и пр. Ако съм открит за промени, аз мога да се наслаждавам на какви ли не нови преживявания,
иначе не. Не било голямо достойнство да държиш на своята "неизменност", на това "да си верен на себе
си", т.е. да си все същия! (Нали знаете с какъв "апломб" всички повтарят: "аз съм верен на себе си!" Чудо
голямо, погледни се само какво си?!) От една страна все пак е хубаво да имаш тази вярност към самия себе
си (от нея, впрочем, едва ли мога да избягам: "аз съм си аз"!), но от друга - не толкова. Защото тогава ще
изпадна, да призная, ще изпадна в отегчение, в скука, в тъпеене от "все същото", от чувството, че "надежда
друга няма". Да скучая от себе си, сам за себе си да съм скучен - нима това е за предпочитане?! Спасението
е едно: не трябва да бягам от промените, напротив, трябва да съм открит за тях. Само така ще мога някога
ще мога… да намеря себе си, а също и най-доброто за самия себе си. Ако съм си все същия, ако не се
променям, ако ме е страх от промените, ако държа на инертността си, ако не обичам "разнообразието", то
тогава аз самият неимоверно съм ощетил съществуването си. Станал съм беден, "еднообразен", скучен,
кух. Ясно е, че промените ме изпълват с новото, изненадващото, неочакваното, чудесното. Те правят
живота ми богат, дават ми възможността да се наслаждавам на различни емоции и преживявания, да
преоткривам непрекъснато себе си. Затова: ако си стоя все същия, проклет да съм!
3.Какво правя?
"Все нещо правя", отговарям когато се питам "какво правиш, драги?", също и "какво ще правя?".
Така задоволявам непресекващото любопитство на моите познати, които неуморно продължават да ме
питат "Какво правиш?". (Това е станало нещо като поздрав по нашите "географски ширини", на други
места вероятно се оценява като скандално да проявяваш подобно любопитство!) Но защо ли е този вечен
интерес към правенето?
Аз също мога да направя каквото си поискам, аз решавам какво да правя, и тук имам свобода.
Вярно е, че все пак няма да направя "всичко", а само някои неща: не съм неудържим! Пък и няма смисъл да
правя някои неща, например да се самоубия. Това последното решително не си струва да бъде правено,
нещо в мен силно се съпротивлява да предприема такава крачка. Просто аз съм пристрастен към живота, и
това ми стига. Обикновено правя, казах, каквото искам, най-напред пък правя онова, което искам найсилно. Ако трябва да избера едното от поне две неща, неминуемо ще направя онова, което искам по-силно.
Вярно е, че понякога ми се налага да потискам желанията си и да правя онова, което трябва. Тоест сам себе
си заставям да направя нещо, което не ми е особено приятно, изхождайки от своето съзнание, че така
трябва. Оказва се, че по този начин не губя свободата си (защото аз така решавам!). Изобщо аз самият на
себе си съм основанието да правя или да не правя нещо. Това ме изпълва с чувство за свобода, с необясним
трепет.
Някои неща никога няма да направя, дори и да са съблазнителни, да ме изкушават - просто защото
аз така решавам и бих решил, да се надявам, винаги. Защото ако винаги се подчинявам на "изкусителните
неща" и ги правя защото… "ми се налага", то тогава свободата ми е поставена под въпрос. Най-вече няма
да правя онова, което просто "така се прави" или защото "другите го правят": аз не мога да бъда задължен
към подобен род неща, ако им се подчиня, безусловно съм загубил свободата си. Може би има хора, които
най-вече правят онова, което "така се прави от… другите", но аз не съм, не мога и няма да бъда сред тях.
Защото аз държа да действам според себе си. Защото аз сам мога да реша какво трябва да правя. Защото не
искам да се подчиня на натиска отвън. Онези, които правят само онова, което "се прави… така, както се
прави", най-вероятно не знаят какво да правят, нямат свое мнение по въпроса. Щом като сами не могат да
решат, правят - понеже им е все едно! - онова, което… се прави. Вижда им се, че е важно "все нещо да се
прави", което обаче е много тъпо. Защо пък да не е по-добре нищо да не правиш - ако ти е станало гадно да
правиш онова, което се прави?! Аз винаги трябва да съм нащрек да не се поддам: държа на това сам да
решавам какво да правя във всеки отделен случай. Дано имам сили винаги да е така, другото е проява на
малодушие или на безхарактерност.
Не е малко нещо "да се посветиш" на едно определено "правене". "Правенето" винаги ангажира
вниманието ми, отнема част от силите ми, за него отделям от скъпоценното си време, за него, накрая, давам
част и от живота си. Когато започна нещо да правя, аз сам себе си лишавам от всичко друго, от другите си
възможности, а това е жертва, която трябва да е оправдана - и добре преценена. Трябва да има смисъл да
се лишиш от всичко друго и възможно и да се заемеш само с "това", иначе е абсурдно. Не мога и не бива да
не зная защо правя нещо, и все пак да го правя. Ето защо обикновено добре внимавам с какво да се заема;
поне така трябва да бъде. Заслужава си "да поставиш всичко на везните", да преценяваш дали си струва.
Вярно е, че подобна пресметливост съдържа в себе си нещо дребнаво, но тя е и проява на трезвост. Има
неща, които правя съвсем спонтанно, просто защото "цялото ми същество го иска" - и тогава не съжалявам,

"разумът" ми се принуждава да отстъпи. Това е така, защото ако "седна да разсъждавам", то това ще
навреди на спонтанния ми порив, дори ще го убие: когато разсъдя, спонтанното ми желание ще се е
изпарило. А това може да е чиста загуба, къде е гаранцията, че няма да е така? Ето защо вярвам на душата
и на сърцето си, оставям се на спонтанните си желания, които, допускам, не случайно така силно ме
ангажират. Затова съм длъжен да се оставя на техния порив.
"Преценените", "претеглените", "премислените" неща, оказва се, са вторични, те са възможни само
когато спонтанността ми си… почива, а иначе предимството е на спонтанното. Не защото не ми стигат
силите да потисна своята спонтанност, а защото ценя спонтанността си. В нея виждам проява на
жизненост, на своето жизнено превъзходство, на "пригодността" си за живота. В спонтанните си желания
аз като че ли съм най-истински. Ако изневеря на своята чиста спонтанност, то тогава съм загубил
свободата си, откъснал съм се от самия живот. Тогава съм се затворил в черупката на "голата
разсъдливост", която е в състояние да убие жизнения ми порив. Затова трябва да внимавам с времето да не
загубя способността си да живея и действам спонтанно. Тя, изглежда, е израз на младежки дух, на
преизобилие от сила, на пристрастеност спрямо живота. Ако стана прекалено разсъдлив, т.е.
неспонтанен, то значи вече съм остарял, станал съм истински старец. Не е ли по-добре да запазя младостта
си колкото е възможно по-дълго, дори завинаги?!
Излиза, че в "правеното" аз без остатък изразявам себе си, своята нагласа спрямо живота. "Каквото
човек прави, такъв той и е", "По делата им ще ги познаете" - съвсем справедливо е казано, това са думи
на Христос! В правенето не можеш да скриеш себе си, а изцяло се "разголваш", изявяваш истинската си
същност. Ето защо трябва да оставя будно своето съзнание за това какво правя, в правенето да внимавам да
бъда реализирам себе си в своята пълнота и цялост, т.е. своите автентични разбирания. По-точно казано, не
трябва да допускам да ми е все едно какво правя (една такава прекалена "спонтанност" като че ли нищо
смислено не прави е не постига!), а в действията винаги да разпознавам себе си. Ако почувствам някога, че
не аз, а някой друг стои зад моите действия, то тогава трябва да изпадна в ужас.
4.Как живея?
Правейки това или онова в една свободна и спонтанна последователност, аз всъщност правя не
друго, а живота си. Според това какво правя, аз така и живея. Как живея, излиза, се определя от това
какво правя, а също, вероятно, и от това как го правя. Едно и също нещо мога да правя по различни начини:
с безразличие, с вдъхновение, с желание или с нежелание, "принудено" или пък съвсем свободно. Ясно е,
че с безразличие правените неща са "измъчени" - и ефектът им неизбежно е нищожен, а понякога и обратен
на желания. Същото може да се каже и за "принудените", по принуда правените неща, а така и за
нежеланите. Вярно е, че понякога или много често ми се налага да правя "подобен род неща", но щом
разбера тяхната обреченост винаги да ме ощетяват, трябва да направя нужното и в тях да открия смисъл,
който да може да ме вдъхнови. Животът ми, значи, е свобода, загубя ли свободата си, неимоверно съм
ощетил и живота си. Животът си трябва да живея с вдъхновение, непринудено, верен на непобедимото си
желание да живея както аз искам, да живея дори със страст. Безстрастното, унилото "живеене" не ми е по
вкуса, ако от живота си получавам не удовлетворение и наслада, а мъка и "безчет страдания" - значи нещо
съм объркал, нещо греша, тръгнал съм по неверен път. За мен това е безусловна истина: не за това ни е
даден животът! Защо да са ни го дали за да се мъчим и страдаме, има ли смисъл в това?
Как живея? Това "как" пак намеква, че има много начини, между които мога да избирам. Едва ли
някога ще избера "живот-самоизмъчване", едва ли някой би го избрал като възможност. Но ако и това ми
се случи, то значи вината за него е изцяло моя. За моя живот никой друг не може да отговаря: и затова няма
да допусна някой друг да ми се меси в живота. Независимо с какви намерения: "пътят към ада", казват, бил
посипан с добри намерения. Да, но ако това са мои намерения, аз сам след това (или още приживе, найвероятно!) ще си страдам. Ако обаче някой друг подготвя моя ад, а аз стоя в същото време безучастен, то
по-лошо от това не може да ми се случи. И "адът" ми трябва да си бъде мой - и тогава всичко си отива на
мястото. Аз изцяло съм готов да поема отговорността за своя живот; това си е моят живот. Щом е така,
значи никой друг няма право да посяга на свободата ми. Аз няма да допусна това. Обичат някои да се
разпореждат с чуждия живот - а защо не помислят за своя? Искало им се да дават "съвети", да се месят, не
можели да гледат как "някой пропада" и затова "бързали … да подават ръка! О, разбира се, всичко това
правели с "най-прекрасни намерения"! Благодаря, не искам, занимавайте си се със своя си живот, а моя
оставете на мен самия. Нали аз не се опитвам да ви се меся, от вас искам същото. Много ли ви се вижда
това? Горките "обществени същества", колко са жалки…
Да, но аз не зная предварително кой живот за мен е най-добрия. Нима не ми се налага да "опитвам",
да "налучквам", да греша, да се връщам и да поемам наново по нов път? Ще ми стигне ли времето за това?
Нали ми е отпуснато време само за един живот? Мога ли тогава да го изпълня с "много" такива, и едва на
тази основа да "напипам" истинския? Ще остане ли тогава време да изживея истински живота, за който съм

роден? Мога ли да разбера кой е моят живот преди още животът ми да се е "стопил"? (Не чувствате ли как
животът ни се топи, подобно на леден къс в жаркия летен ден?!)
Нямам време да експериментирам с живота си. Нямам време за губене и лутане. Животът ми, казах,
е само един. Не мога да си позволя да "планирам" живота си, в него трябва да има място и за изненади, за
спонтанност, за неочакваното. "Планирания живот" едва ли може да се нарече живот, той, предполагам, е
страшно отегчителен, убийствено скучен. Тогава?
В някакъв смисъл от мен се иска да се оставя на самия живот, на неговите пулсации, на неговата
увличаща всичко мощ. Не мога да поставям себе си над живота - живот е имало и преди мен, ще има и
тогава, когато мен няма да ме има. С живота си трябва да бъда "приятел", с него ние трябва (за краткото
време, което ми е дадено!) да се "сприятелим", да станем неразделни като добрите приятели. Вярно е, че аз
някога все пак ще умра - но преди това не трябва да погубвам живота си. Изпълвайки се с жизненост,
живеейки пълноценно, съпротивлявайки се на слабото и безжизненото у мен самия, аз се сродявам със
самия живот. Нима животът не е тъкмо това: усещане за мощ, сила на живота и воля за живот! Така,
изглежда, ще постигна онова, което наричат "вечен живот": когато си влюбен в живота, то тогава никой и
нищо не могат да ти го отнемат. А иначе някои хора може би умират още преди да са започнали да живеят.
Те не живеят, а се "готвят" някога да живеят! Това е страшно, не трябва да позволявам животът ми
приживе да ми се изплъзне. Затова с право поставям Животът на първо място. След това иде, разбира се,
моята свобода.
Добре, ще се "оставя" на живота и ще следвам неговия велик порив. Какво означава по-точно това?
Как да го постигна?
Изглежда то означава да запазя живо чувството си за живота, т.е. да показвам непрекъснато верния
усет за жизненото, заложен в мен още с раждането ми. Животът е в мен, тогава няма защо да го търся
"около" себе си. Той не е "външна цел", поставена някъде далече от мен, той е вътре в мен. Защо тогава да
има опасност да се "разминем"?
Ако това стане, ако аз "изпусна" живота си, то съм сторил нещо непростимо. Възможността за един
такъв жизнен провал е винаги пред мен, животът като такъв е "непроменлива величина" (имам предвид
"отреденият ми живот", "потенциалът жизненост, който Бог ми е дал), но аз самият съм неустойчивото и
изменящото се. Значи от мен зависи как ще "употребя" живота си, по-точно казано, дали ще го изразходвам
или пилея, или пък ще го "натрупвам". Бидейки жив, аз съм длъжен да увеличавам жизнеността си, да
ставам все по-жив. Ако го направя, то тогава ще я питам "озъбената смърт": какво ще прави с мен "когато й
дойде времето", щом като аз съм станал не друго, а… "кълбо непобедима жизненост"?
Да натрупвам, а не да изразходвам жизнеността си - нима е възможно това? Дали е вярно, че,
живеейки, ставаш все по-жизнен, т.е. че животът не се намалява, а се увеличава чрез живеенето? Интересно
нещо: и той ли е от онези неща, които… "молци не ги ядат"? Безусловно, от тях е, затова и мога да си кажа:
моята първа заповед е "Живей!". А това "как" и "по какъв път", "по какъв начин" и пр. все ще се уреди.
Важна е посоката. Ако не греша в нея, останалото ще дойде само…
5.Защо живея?
По този мъчен въпрос отговорът ми е ясен: за да служа на живота, заради самото живеене, а значи
и заради себе си. Аз съм жив, затова и първата ми задача е да живея. Да живея истински, автентично,
пълноценно. Има ли нещо неясно тук? Животът ми не бива да бъде поставян в услуга на нещо друго и
външно по отношение на него, животът ми трябва да служи само на Живота. По-висше от живота е само
онова, което ми е дало този живот. Дали оттук не следва най-верния отговор на въпроса "защо живея?"?
Кой, впрочем, ми е дал живота? Родителите? На пръв поглед е точно така. Но дали те имат силата
да сътворяват живот? Нима живот се "прави" толкова лесно - както се "прави едно дете"? Не е възможно,
родителите ми, оказва се, само са били "използвани". Те са били само "средството" за да се роди моят
живот, т.е. аз като жив. Онзи, който е благоволил да ме "извика" към живот, е същия, който ми е дал и този
ден. (Денят ми нима не е "частица живот"?) Нима това са родителите ми? Не, разбира се, те са просто хора,
това не е в тяхна власт. И животът ми, и този ден, и цялата тази жизненост, която усещам в гърдите си, са
ми дадени от Извора на самия живот, Бог. Другояче не е възможно да бъде, трябва да бъда честен и да
призная това.
Този, който ми е дал живота, само той и има правото да ме пита "защо живееш?", "защо живя?",
"ти какво направи с живота, който ти дадох?". Аз само пред него съм отговорен за живота си - и пред
самия себе си. Ако Бог одобри моя избор на живот, това мое "как живея?", то тогава всичко е наред. Едва
тогава и отговорността пред самия мен ще е налице, т.е. няма да има за какво да съжалявам. Следователно
едно нещо не трябва никога да забравям. И то е: за живота си съм отговорен само пред Този, който ми го е
дал, а едва след това и пред себе си. Аз трябва да оправдая тази Божия милост. Животът за мен е най-скъп
дар…

Но какво иска Бог от мен, кой мой избор той би одобрил? Това не зная. Но ако Бог ми е дал живота
(какъвто го намирам в себе си), и ако аз съм верен на самия живот, то, струва ми се, и Бог ще бъде доволен;
животът ми, всъщност, е повече негов, отколкото мой. Значи аз трябва да бъда верен преди всичко друго на
истината на живота, заложена у мен със самия живот, и едва така ще живея и според изискванията на Бога.
Бог ми е дал живот, за да живея. Не вярвам, че, давайки ми живот, Бог един вид ме е "изкусявал" и
"съблазнявал" - по същия начин, по който аз мога да пусна едно мишле на котката си и така да я съблазня, а
след това да го изтръгна от зъбите й. (Нима тогава ще мога да се надявам, че котката ще разбере моя
умисъл и ще потисне желанието си да похапне с мишлето, а аз пък ще съм доволен от това?! За какво ми е
на мен това нейно мишле?!) Тоест, искам да кажа, че (ако беше вярна моята аналогия!) Бог очаква от мен
"да обърна гръб на живота", а след това ще се изпълни със задоволство! Не може да бъде така, Бог не може
така да си играе с мен, разнообразявайки съществуването си. Такава игра не отговаря на величието му.
Давайки ми живот, той от мен е искал, предполагам, само едно: да живея пълноценно, да се… "наживея до
насита", да изпитам пълна наслада от живота си. Нима може да бъде другояче? Нима е малко това: да
преоткриеш вложеното в живота от самия Бог, да бъдеш, следователно, "бог" спрямо собствения си живот?
Аз трябва да бъда достоен за своя Създател по същия начин, по който и той е достоен за мене…

6.Какво е животът?
Струва ми се, че животът е неизразим с думи, той е нещо, което се “знае” само като се живее.
Живеейки в пълния смисъл на тази дума, аз само тогава разбирам “що е живот”. Значи “преживяването”
като състояние на душата и тялото (за човека) е “носител” на живота, то е средството за изразяване на
жизнеността, вложена в мен самия. Не мога да “видя” себе си извън живота, аз самият съм живот.
Разбирайки себе си, изявявайки себе си, само така ще разбера и живота. И обратното: живеейки живота си
“както трябва”, аз само така ще разбера и себе си!
Да, но това не решава моя проблем: да разбера какво е “нещото”, наречено живот. Ако не го
разбирам, трудно ще живея, а може би ще правя нещо друго, нещо, което не е живот, различно е от него, не
е точно животът ми. Ето защо ми се налага да съм наясно, по възможност, с живота, с неговата идея.
(Макар че, изглежда, с нея може да е напълно наясно само онзи, който стои над живота, който го е
сътворил, Бог!) Аз обаче трябва да я “проумея” със своя човешки ум, а ако това не ми се удаде, то поне да
проясня разбирането си за живота, което намирам в своето сърце. В това поне съм сигурен: сърцето
разбира всичко. Защото когато чуе думата “живот”, то трепва и леко учестява ритъма си. Значи се е
зарадвало, а как можеш да се радваш ако не обичаш? А как ще обичаш ако не разбираш?
Излиза, че трябва да питам сърцето си за това “що е животът?”. Какво ли ще ми каже то?
Кажи нещо, сърце? Подтикни ума ми да “облече” с думи казаното! Защо си така мълчаливо?
(Продължава да мълчи. . .) А може би тайната на живота се постига с. . . мълчание? Животът - найсъкровеното, което изобщо съществува! - трябва да се почита в мълчание. Поне това каза сърцето ми. . .
Ще мълча и ще изпълвам душата си със силата на живота. Чувствайки тази непомерна мощ на
живия, на вечно възобновяващия се живот, аз ще се опитвам все повече да се изпълвам с нея. Само така ще
ми се открие, че животът е непреодолимо влечение към нещо безусловно превъзхождащо го, за което обаче
нищо не зная. Оттук следва, че в живота си трябва само да вярвам, да му се доверявам изцяло, да съм
влюбен в него, а значи да го живея с вдъхновение. Животът “носи” в себе си всичко онова, за което съм
роден - и аз не трябва да се отказвам от него. Животът ми е най-голямото богатство, с което разполагам - и
аз не трябва да го разпилея. Във всичко, което правя, аз трябва да усещам могъщия призив на живота, в
противен случай не си струва усилието. Аз трябва да живея живота си с наслаждение. Живеейки, аз трябва
непрекъснато да изпитвам задоволство от “този” живот. Ако поне “един живот” - този “сега-и-тук” разбера и му се насладя, то само тогава ще съм готов и за всеки друг и възможен. Ако обаче в “този” живот
се проваля, то тогава нима някой ще ми даде и друг? И нима аз самият тогава ще поискам, ще се осмеля да
поискам “още един” (за да поправя грешките си!)? Няма да посмея, не съм способен на такава наглост. Мен
тогава вече ще ме е страх от живота. . .
О, разбира се, аз и сега изпитвам необясним трепет пред живота си. Изглежда се чувствам така
заради великата отговорност: даден ти е този живот, живей както искаш, но. . . за своя сметка! “В” и “с”
живота си прави всичко, което искаш, но за това как си живял все някога ще отговаряш. Не е възможно да
не ме питат за това: не е малко нещо един живот, за да забравят да ме попитат. Такъв един “пропуск” няма
да ме осени, затова и бремето на голямата отговорност за живота ми тегне върху мене. Трябва да правя

така, че да живея с лекота, едва тогава и бремето ще намалее. Трябва да живея така, че да не се срамувам
после - и да не съжалявам за нищо. “Леко” и “с лекота” обаче не значи безотговорно или “слепешком”,
напротив. С лекота носената отговорност, струва ми се, е истинската отговорност. Например ако някой ми
даде парите си да му ги пазя, то за мен ще стане тежко само в случай, че непрекъснато ми се иска да ги
изхарча за себе си. Такова желание изисква постоянно прилаганата сила да издържиш на изкушението, а
това е трудно, тежко, мъчително, това е изпитание, което ще ме съсипе. Ако обаче мисъл и желание да
пропилея чуждите пари за мен не съществуват (ако, така да се каже, са невъзможни!), то тогава ще си
живея съвсем леко и безметежно. Оказа се, че с лекота носената отговорност пред моя живот е показател,
че съм “чист”, че не се чувствам “гузен”, че в мен няма никакъв помисъл за самата възможност да
опропастя живота си. И затова ще ми е леко, трябва да живея само така. . .
7.Накъде отивам?
Важно е да не загубя посоката, вървейки по пътищата на живота си. Казах, че този път е само един
(трябва да бъде един!), но имам ли гаранция, че съм стъпил на него? Ако ми се налага да го търся сред
многото възможности, то тогава всичко решава посоката. Нея не трябва да загубя. А как да разбера коя е
тя? Наистина, коя е вярната и истинската посока на живота ми, която трябва да следвам неотлъчно?
Накрая на живота ме чака смъртта, това поне е сигурното. Аз съм “смъртен човек”, независимо
дали ми харесва. Така ли? Но как да съм “смъртен”, след като аз самият не съм друго, а живот? Нима
смъртта може да надмогне живота, да го надхитри, нима тя е по-силна от него? Как така тя неизбежно един
ден ще победи живота, ще постигне окончателен триумф над него? Това не мога да приема. Дълбоко се
съмнявам, че този е изходът от драмата на живота. . .
Живей, докато не те е сграбчила смъртта! Бързай да живееш, защото тя чака! Един от тези дни за
теб ще е последен! Една от тези неусетно изнизващи се минути е отредена за последното ти дихание!
Страхувай се от смъртта и живей за живота! Нима животът е “нищо”, а смъртта - “всичко”? Как е
възможно това - и. . . “откъде-накъде”?
Аз, наистина, съм смъртен, но преди това съм живеещ. Аз сега съм жив, някога обаче ще бъда
мъртъв. Трябва ли да живея така, че да забравя живота и да чакам само смъртта? Какъв ще е този живот. . .
“под знака на смъртта”? Не, не заради смъртта живеем, а заради живота. . .
Смъртта е моя постоянна възможност. Всеки миг може да бъде последен за мен. Във всеки миг аз
“по малко” умирам, умира и мигът с ония възможности, които той ми дава. Този миг, в който написах това,
повече никога няма да се върне, той умря току-що. Аз самият “какъвто бях в него”, вече не съществувам.
Преди да напиша онези думи бях друг, сега съм различен - защото ги казах. Аз не мога да се върна “при
себе си в него”, в отишлия си миг, нашата среща беше единствена, първа и последна. В мен във всеки миг
умират “еди колко си клетки” и не знам колко си се раждат, аз се “възобновявам”. Може би и затова не
знам точно кой съм - моята “изменчивост” е причината. Отиват си мисли, чувства, преживявания, надежди
- и нови се раждат. Битката между живота и смъртта няма да приключи никога. Животът няма да се откаже
от реванш, тя - също. На чия ли страна да застана?
Аз не живея, чакайки смъртта, но все пак ми се налага да се съобразявам с нея. Тя е “разпръсната” в
живота ми, от нея не мога да избягам. Но ако смърт и живот са неразделни (подобно на полюсите на
магнита), то тогава как за мен някога ще остане смъртта? Не може да бъде, животът е неунищожим. Затова
аз вярвам в него, а не в смъртта. . .
Щом има смърт, значи има и безсмъртие. Ако се държа здраво за живота, как ще ме откъсне от него
смъртта? Дори бих си позволил да кажа нещо парадоксално: та нали и смъртта е. . . “жива”, т.е. има я, тя
съществува, дебне?! Това не показва ли, че животът безспорно преобладава над нея. (Нали все пак животът
не е. . . “усмъртен”, ала смъртта поне отчасти е. . . “жива”?! Ако смъртта. . . умре, какво ли ще стане?) Не
животът съществува благодарение на смъртта, а тя обаче благодарение на него - да. Когато и смъртта,
самата смърт. . . умре, то тогава, едва тогава ще й призная превъзходство над живота. Ако смъртта успее
“дори и себе си да усмърти”, то тогава нейното тържество ще е пълно. Но ще остане само животът,
животът, неразделното от него безсмъртие, вечността. Не се ли оказа, че смърт няма, че смъртта е “човешка
илюзия”? Дали е така?
“Съществува” винаги ли означава “живее”? Жива ли е смъртта, значи смърт няма, остава само
животът! Животът не може да бъде смъртен, ала смъртта може да е. . . жива, значи. . . Излезе, че има само
живот, щом и смъртта е негова съставка. Животът винаги е “безсмъртен” . . .

Някой, изглежда Епикур, бил казал, че “смърт няма, защото докато аз съм, нея я няма, а когато
тя е, мен ме няма”. Аз обаче го разбирам другояче: мен не може да ме няма, значи нея не може да я има.
Онова, което наричат “смърт”, е голямо недоразумение. В смъртта вярват само ония, които не разбират
живота. Смърт съществува за умиращите, не за живеещите. Ако непрекъснато подготвяш своята смърт,
убивайки живота в себе си, то смъртта вече е тук. Ако обаче работиш единствено за живота, за смъртта
няма място. “Смърт” е несполучлива дума, тя обозначава “преход”. Въпросът е: към какво? За отдадените
на живота, на автентичния живот, преходът може да е само един: към живота, към нов живот, към друг
живот, към “друга област на вечния живот”. Животът за тях е неунищожим. За пристрастените към
смъртта, които и приживе са “недолюбвали” живота, има смърт, те друго и не познават. Ами ако сметката
им излезе невярна? Ако успеят да “замъкнат” в смъртта и своя провален живот? Ако от живота не можеш
да се избавиш? Какъв тогава ще е техният “вечен живот”, щом сами са се отказали от живота? Няма ли той
за тях да стане. . . вечна смърт? Щом обаче, “като че ли” и тук са живи, желаната от тях “вечна смърт”
никога няма да ги осени. Това, че я желаят, не е достатъчно: от живота, повтарям, не можеш да се избавиш.
От живия човек се иска само да приеме живота - и да му служи всеотдайно. Между живот и смърт не
можем да избираме, това не е по силите ни. Друг, много по-велик от нас, се грижи за този “битиен баланс”.
А за нас остава това: няма друго освен живот, всичко е живот, аз самият съм живот! Не е ли достатъчно
това?
8.А времето?
Усещам това, че времето е именно съдбовното. Отреденото ми време непрекъснато тече. Всеки миг
идва и след миг отива в миналото, “вече го няма”. От бъдещето ми към мен идват много мигове, които в
някой миг стават настоящи, случват се сега, а след това също пропадат в миналото. Миналото ми е
“безвъзвратно изгубено”, с него вече нищо не мога да направя. Имам го само в спомена за “вече
преживяното”, но какво е един спомен? Не е ли подобен на сън? Трябва, разбира се, да внимавам. . .
спомените ми да са “добри” (хубави!). Но това зависи от начина, по който се “справям” с настоящето си.
Според това как живея сега, такива спомени ще имам “след време”. Работата, значи, не е в спомените, а в
преживяването на настоящето.
Времето за мен се проявява като необратимост. То “назад” не може да тече, устремено е само
“напред”, към бъдещето, към неизвестното. Това не е толкова лошо: неизвестното е по-интересно,
миналото не може да ме удиви с нищо. Какво би станало ако можех да се връщам назад в миналото си е
нещо, което не ме вълнува особено. “Ще поправям грешките си!” - голяма работа! Много лесно би било
тогава: греши колкото си искаш, ще можеш да поправяш безкрайно. Става много тъпо, значи добре е, че
миналото ми е неприкосновено. Аз от своето минало не се отказвам, и толкова. Не искам да мога да го
преправям наново. То в някакъв смисъл за мен е съкровено, мое, не искам да го губя и развалям. Тук не е
проблемът, да оставя миналото си на спокойствие, то заслужава това. А как се справям с настоящето си нима това не е по-важното?
Най-трудното е изглежда това. Най-напред кое за мен е “настоящето”? “Ето сега” или “преди
малко”? Този ден? Но нали той непрекъснато изминава, ето че половината вече е изминал. А другата
половина нали още е бъдеща? А може би този час? И с него е същото. Дали пък само тази секунда не е
настояща? Казвам “сега” - това ли е настоящето? Един миг - какво е той? Гадна работа - оказва се, че
настояще не съществува, че е прекалено нищожно. По “хлъзгаво” е от съня дори. За миг “проблясва” и ако
в този миг не съм нащрек, неминуемо ще го проспя, ще го изпусна. А свикна ли така, по този начин да
отминават миговете на моето настояще, то тогава какво ли ще стане с живота ми?
“Дръж мига!”, “Лови мига!”, “Не изпускай мига!”, “Мигът е всичко!”, “Живей миг за миг!”,
“Живей ден за ден!” - това ли е истината? Миг-ва окото ми, и вече всичко е свършило - та това е
безнадеждно?! Какво мога да направя за един такъв миг? Нищо - и така, уплашен от “бързотечността” на
времето, ще пропилея и живота си. . .
За един миг не мога и няма да се “наживея”. Мигът почти нищо не може да ми даде. Но денят последователната поредица от бързо отиващи в миналото мигове - може, дали?
Всеки един от идващите към мен мигове може да ме свари неподготвен. Щом не го чакам, щом не
зная какво да направя в него, обезателно ще го пропилея и прахосам за нищо. Аз трябва да чакам в
готовност всеки свой миг и щом дойде - да се възползвам от него. Да го “хвана” и. . . “поваля в нозете си”!
Така ли ще овладея коварството на времето? И още по-важно: как да го постигна?

А и “този” ден може да ме сполети съвсем неподготвен за него. Идва с прекрасното си утро, а аз
“блея”, “тъпея”, “прозявам се” - и постепенно го пропилявам. Станало е така, че ми е все едно че се е родил
нов ден, станало ми е все едно какво ще правя в него. Нали утре ще дойде и друг? Успокоен от очакването
на много дни, аз методично “унищожавам” и “убивам” всеки свой ден. “Млад съм, има много време пред
мен!” - и ето че ден след ден аз губя, пилея времето си. Въобразявам си, че “времето ми няма скоро да
свърши” - и точно заради тази заблуда сам себе си лишавам от предимствата на всеки нов ден. Естествено
е, че тогава дните ми стават еднообразни, еднакви, неразличими. Нищо особено не се случва. Нищо
значимо не се случва. Все е същото, убийствена скука. Как да понасям подобно сиво всекидневие? Мога ли
да се отърва от него? Мога ли нещо да променя?
Казах, че трябва да не “проспивам” деня си. Не трябва да свиквам с подобно проспиване на дните
си. Възможно ли е да ти се струва, че си буден, а всъщност “да спиш с отворени очи”? Какво означава
простото “аз съм буден” - и готов да “преследвам” иначе неуловимото време? “Да спя с отворени очи” случвало ли ми се е такова нещо? Като конете. . . А дали изобщо. . . нещо друго ми се случва?
Стоп! Ето нещо интересно! “Буден”, “бъде”, “бъдеще”! Коренът на тези думи е един и същ:
“бъде”, т.е. пак онова “съм”, с което се сблъсквам непрекъснато! И още нещо: “бъде-ще” точно съвпада
с. . . “ще бъде”, само дето “ще” си е сменило мястото! Не е ли удивително това? Какво ли пък означава?
“Бъде” е. . . “друго време” на “съм”, виж ти?!
Будният е буден дотолкова, доколкото “е”, доколкото неговото “съм” е истинско, е “при самия
него”. От друга страна “бъде” (старото “быть”!) е и корен на “битие” (съществуване, но не просто “ей
така”, “както дойде”, а истински, автентично!). Но всички произлизат от “съм”. Едва ли ще успея да
“измъкна” скритото тук, но “надушвам”, че тук нещо значимо е “закопано”. Но трябва да се опитам да
вникна, доколкото ми е по силите. . .
И така, буден е оня, за който неговото съм е “при него” в целия обем. Той не е “отчасти” съм,
отчасти не съм, а изцяло е. Другояче казано, той изцяло съществува, пребивава при своето битие.
Същевременно ми се струва, че той е буден и затова, защото е открит (пак напълно!) за своето бъдеще.
Такъв човек е готов “да се хвърли” в бъдещето си и да “улови” онова, което то му предлага. Той не чака
бъдещето “само да дойде” при него под формата на настояще - и едва тогава да решава какво да прави с
него. Будният с бъдещето си няма да се разпорежда “тепърва” (тогава не е истински буден, все още не се е
разбудил!), а вече е в своето бъдеще още преди то да му се е “стоварило” изневиделица. Будният човек стои
с пълна готовност “пред” своето бъдеще, той е дотолкова готов за “това”, за своето желано бъдеще, че в
някакъв смисъл вече е в него “още преди да е дошло” - и само така ще го улови. По същия начин и в пълна
готовност на старта стоят бегачите на къси разстояния и чакат сигнала, мига, за който трябва да са готови
подобно на свитата пружина преди отпускането й. Цялото им същество е будно, ако една част “заспи”, ако
се отпусне, то готовността е провалена, а решаващият миг ще ги свари неподготвени (всъщност: готови не
за желаното бъдеще - победата! - а за съвсем нежеланото - загубата!). Затова е ясно какво ще е бъдещето на
един разконцентриран, “разсеян”, отпуснат като “желе” бегач: ще загуби състезанието. Казваме
обикновено, че такива бегачи не ги бива за бягането. А какво означава това мен самият да не ме бива за
моето желано бъдеще?
Ако на мен ми е все едно какъв ще бъда във всеки следващ момент, то мен ме чака жалко бъдеще.
От моето ще бъда произлиза бъдещето ми, а не обратното. (Наивно е да смятам, че бъдещето ми не зависи
от мен, от моето да бъда!) Аз сам определям бъде-ще-то си според онова, което искам да бъда. В този
смисъл чрез съкровено желаното да бъда (да съм!) произлиза моето ще бъда (ако, разбира се, застана с
цялото си същество зад съкровено желаното да бъде!), а оттук следва, че бъдещето ми “няма как. . . да не
дойде при мен”, че ние “ще се срещнем” и. . . ще се разпознаем. Тогава аз ще кажа: “Да, това е моето
бъдеще!”, “Това не е нечие друго бъдеще, а е само мое!”, “Това е бъдещето, което заслужавам!”,
бъдещето, което. . . сам подготвих и предизвиках. Ако само стоя и чакам “някакво” бъдеще, то тогава
бъдещето ми (моето автентично бъде-ще!) няма да е предразположено към мен, т.е. ще получа едно жалко
“до не май къде” бъдеще. За бъдещето си аз трябва да работя всекидневно - и само тога сам ще отида
“при него”, при бъдещето, което мога да нарека свое. А иначе как някакво бъдеще може да бъде мое?! Този
ли е моят отговор на коварната загадка на времето?
И какво излезе? Първо трябва да бъда буден още със зазоряването на новия ден. След това трябва да
благодаря на Този, който великодушно е благоволил да ми даде и този ден. Накрая трябва да се хвърля към
своето бъдеще и да го преследвам неуморно през целия ден. Към желаното си бъдеще, към силно, дори
към съкровено желаното бъдеще, не към “каквото и да е”. Ще ми избяга ли тогава бъдещето, което твърдо
искам да бъде? “Да бъде” до степента на “ще бъде!”! Много се съмнявам, че тогава бъдещето ми ще ми се
изплъзне. . .

9.На какво се надявам?
Този въпрос за мен вече е ясен. Надявам се само на себе си и на едно бъдеще, което сам съм
постигнал. Аз вървя към бъдещето, което заслужавам, друго бъдеще не ми е нужно. Надявам се да опазя
свободата си, защото само чрез нея мога да бъда онова, което така силно искам. Надявам се да живея така,
че да бъда (в истинския смисъл на думата!) човек. Надявам се, че благодарение на моя живот ще ми се
разкрие истината, която е корена на достойния за човека живот. На живота, достоен за човека - и на човека,
достоен за живота. Надявам се да ми достигнат силите да избера такова съществуване, което да ме изведе
право при мен самия. Надявам се някога да постигна. . . самия себе си. Надявам се да не стане така, че да
се. . . размина със себе си на някой ъгъл - и да не се. . . разпозная! Надявам се, че живея пълноценно, че
“моето” наистина е живот. Надявам се, че ще мога да употребя времето си със смисъл и полза за мен самия.
Надявам се, накрая, че живея красиво, т.е. че в моя живот ще ми се разкрие очарованието, красотата на
живота. Да добавя ли и това: надявам се, че когато у-мир-ам (т.е. разделям се с този свят, “напускам” го!)
няма да страдам заради живота, който съм имал? Дали тогава няма да се срамувам заради това как съм
живял? Ще сторя зависещото от мен - обещавам! - тогава да не се срамувам и да не ми е тъжно. . .
10.Какво искам?
Това, на което се надявам, него най-силно и искам. Мога ли да добавя нещо повече тук?
В мен “кипи. . . цял котел всякакви желания” - нима не е така? Лошо ли е да желаеш много? Не
трябва ли да съм “по-скромен” в желанията си? Но нали ако малко искам, малко и ще получа?!
Нищо не искам наготово. Това, което искам, съм готов да го постигна сам. Желая всичко, което
“моето същество”, аз самият като цяло искам. Искам само онова, което “по право” си е мое, чуждото не ме
привлича. Аз решавам какво да искам и как да го постигна. На никому не преча, но и на мен не искам да ми
се пречи в преследването на моите желания. Толкова е просто това, нима другояче може да бъде? Има ли
някой, който да се съмнява в такава истина?
Да, но ми се случва някои желания. . . “да ме мъчат подмолно”. Искам да кажа, че тогава не си
давам ясна сметка какво точно желая. (Все едно не аз, а “нещо в мен” иска, а аз не разбирам какво!) Често
ми се случва “нещо в мен” да желае това или онова, но аз да не съм наясно с него и да не му помагам да си
пробие път. Също “една част от мен” желае това, а в същото време друга моя част съвсем друго. Аз се
“разкъсвам”, още повече ако не съзнавам ясно какво е едното, и какво - другото желание. Чувствайки
едното си желание, аз тръгвам да го задоволя, но “другата моя част” е недоволна и прави всичко, за да
провали осъществяването, за да се наложи. Често ми се случва това: да помирявам “враждуващи части” от
мен самия, които искат противоположни или несъвместими неща. Една част от мен, например, иска да учи
или чете (понеже съзнава, че трябва, а също и че й е приятно!), а друга част от мен самия по това време
обикновено иска да се забавлява. Започвам да уча, но нищо не се получава, пренебрегнатата част от мен
започва да си отмъщава. Какво да правя, как да постигна “синхрон” между моите “части” с несъвместимите
им желания?
От мен в такъв случай се иска да бъда гъвкав. От мен се иска също да бъда вежлив с желанията на
всички мои “части”. Защо една да бъде потискана редовно и да я оставям да страда? Ако тя страда, как
тогава аз самият да съм удовлетворен? Не мога, значи трябва да се съобразявам с всичките си желания.
Трябва да направя така, че не желанията, а аз да съм техен “господар”. Ако те ме владеят, то тогава съм
станал техен роб или слуга. Това не бива да допускам. Не е лесно да бъдеш слуга на много господари,
естественото и доброто е да бъдеш господар на много слуги. Моите желания трябва да бъдат приучени към
дисциплина, тогава и аз, и те няма да страдаме. Трябва да съумея да наказвам и да поощрявам желанията
си. Те и в двата случая трябва да ме слушат. Но въпреки това трябва да ги зачитам: та нали те са част от
мен самия?!
Няма ли да унижа своите желания ако ги превърна в слуги на моя тираничен аз? Аз не искам да
бъда тиранин спрямо желанията си. Искам обаче да се съобразяват с мен, да не се опитват да се налагат
против волята ми. (Аз в такъв случай не съм нещо друго, а “съвкупността” и по-скоро целостта на
всичките си до едно желания!) Това означава, че не те ще решават кога да ги задоволя, а аз ще бъда
вземащият решенията. Аз от своя страна ще се съобразявам със силата и “законността” на моите желания.
Защото желанията ми имат тази склонност: колкото повече даваш на някое, толкова повече то започва да

иска. Желанията ми, оказва се, са алчни и ненаситни. Ако усетят, че съм “мек” или “мекушав”, в състояние
са да ме съсипят. Ето това аз няма да им позволя, това имах предвид като казах, че “трябва да си знаят
господаря”. За мен съобразно насоката на моята жизненост, едни желания са особено силни, а други,
признавам, са слаби, почти не ги забелязвам. Това е моят темперамент, дори моят характер. Ако слушам
желанията си, скоро ще стана слуга на първите - и така ще онеправдая вторите. Тези последните могат да
нямат силата да ми се налагат, но аз съм длъжен да се вслушвам и в техния призив. Ще се старая да бъда,
значи, справедлив господар, а не господар, който изпълнява съветите и наставленията на този или онзи
свой слуга - в ущърб на останалите си желания. От мен се иска да внасям мир между разнородните си
желания, т.е да не допусна някое от тях да ми се наложи и да стане мой тиранин. Това е цяло изкуство. Ще
успея ли да го овладея?
11.Мога ли да бъда “различен”?
Мога и искам ли да бъда различен, “друг”, “не-само-същия” - не следва ли да се запитам и това?
Става дума за това да бъда раз-личен спрямо самия себе си, а не спрямо други хора. Другояче казано, готов
ли съм да се променям, открит ли съм за промени?
Понякога ми се случва да се “отвратя” от себе си, дори да изпитам погнуса от това как живея.
Веднъж презрял себе си, не следва ли да се опитам да стана по-различен? Дали това е по силите ми?
“Аз съм си аз!” - нали така твърдях? Не се ли оказва тогава, че дори и да презирам до погнуса себе
си, трудно мога да стана друг? Има нещо устойчиво в мен, благодарение на което “съм това, което съм” и друг. . . не мога да бъда. Така ли е, не може ли да бъде и другояче?
Ако съм обречен да си бъда. . . все същия (а аз безспорно ще си бъда “този” до гроб!), то това не е
ли отчайващо? Не трябва ли да се примиря и да не искам повече да бъда друг, по-различен? Дали в мен не е
налице една “същност”, от която изцяло зависи съществуването ми? Моята “природа” ли е това, което
предопределя всичко, което ме чака? Значи - ако е така - още преди да се родя в мен са “вложили” някаква
същност, под чиято власт ще остана докато дишам? Никога ли няма да мога да отхвърля такова бреме?
Възможно е да съществува човешка природа, която да е неизменна. По същия начин, по който и
моята котка си има своята неизменна “котешка природа”. Тя ще си остане котка завинаги, аз друго, освен
човек, не мога да бъда. (Дали?!) В такъв случай от мен нищо не зависи. Всичко ми е “дадено” наготово.
Каква противна гадост! По-добре да бях котка. . .
Да, но между котките особени различия не съществуват, докато между човеците един вид са
“задължителни”. Аз, например, не искам да бъда като “онзи там” и ако се уловя, че съм заприличал на
него, не само ще се презра, но и ще се самоубия. Просто непоносимо ще ми е на съм като него, жалко ще е
да бъда като него. Не стига, че той “замърсява” земята с присъствието си (има и такива!), но и аз - същия
като него! Ще стане прекалено! На моята котка обаче й е все едно дали е като някоя друга или пък е “поособена”. Тя смирено си стои все същата “по същност” като всяка друга и хич не й пука от това. Да, но на
мен ми пука, и то много: ще бъде унизително да бъда като някой друг! (Да, ама ако той е щастливец като...
Лео ди Каприо?!) Но аз се отклоних, нали ставаше дума за това мога ли да бъда различен в сравнение със
себе си? Ето колко лошо е да “умуваш изобщо”! Затова ще говоря само за себе си. . .
Впрочем, казано е: “каквото човек прави, такъв той и е”. Аз мога да правя каквото си поискам, аз
мога да избирам съществуването си. Не съм обречен да живея монотонно. Избирайки “това” именно
съществуване, аз неизбежно ставам “такъв”. Избирайки някое друго, защо да не стана “друг”, поне малко
по-различен? Затова и казах, че животът, който съм избрал, ме “прави” такъв или някакъв друг. Цялата
работа значи е в начина, по който живея. Има ли непреодолими пречки да избера друг, по-желан начин на
съществуване? (В сравнение с този досега, от който изпитвам само погнуса! В сравнение с този, който вече
съм презрял!) Не, макар че няма да ми е леко да се откажа решително от онова, с което така съм свикнал.
Та нали то е станало, казват, моя. . . “втора природа”? А коя ли ми е първата?
Аз, например, мога да бъда дребнавичък еснаф. Например мога да бъда и подлец. Какво ми пречи
да бъда и достоен човек?! Или пък лъжец, мръсник, “насекомо”, “свиня”, “лисица” (метафорите с животни
много ми харесват!)? Но това, че много съм лъгал, прави ли ме “лъжец до дупка”? Не, разбира се, аз във
всеки миг мога да се отвратя от лъжите си и да започна да говоря само истината. Не е трудно да бъдеш и
искрен, достатъчно е да го поискаш силно. Аз, например, съм “развратен”, много съм развратничил,
обичам да развратнича. Но в един момент няма ли да се “преситя” от разврата си? Няма ли да се “задавя”
от него и силно да възжелая. . . добродетелта въздържание? Мога ли да бъда “чист” ако никога не съм

изпитвал гадостта на разврата, на пълния, съвършен разврат? Как тогава ще съм се погнусил от нещо, което
ми е непознато? За което. . . имам само абстрактна представа? Как ще намразя нещо, ако не зная какво е то?
Каква е тази наивна, стерилна добродетел, която не подозира за отвратителността на разврата? Тоест, която
не го е преживяла. Казали й били, че разврата е нещо лошо - и тя. . . взела, че повярвала! Не стават тези
неща така. . .
Човек може да презре истински разврата само ако го е преживял. При мен е точно така. Едва тогава
аз намирам сили да го преодолея. Отвращението ми е достатъчно за да възжелая добродетелта, за да
разбера нейната привлекателност. Жадният най-силно желае водата. Той цени най-добре превъзходният й
вкус. При това такъв “сънува” само чистата вода от извора. За “препилия” и току що пилия водата просто
му е безразлична. . .
Даже котката, ако седне веднъж на гореща печка, повече никога няма да сяда и на. . . студена
(помня този пример отнякъде)! Който се е опарил, той ще има “едно наум” и ще се пази. Е, вярно, аз мога
да “предвиждам”, но общо взето много-много не се възползвам от тази възможност. Оказва се, че за ме тя е
твърде. . . абстрактна. Друго си е. . . жизнената достоверност, съвсем различно е когато съм опитал.
Добродетелта на “сухарите”, които никога не са изпитвали съблазнителността на разврата, е прекалено
скучна. Те и на себе си, вероятно, са омръзнали. Някак “по-човешко” е да презреш злото не просто защото
си “застрахован” по начало срещу него, аз защото сам си го презрял. Изпитал си страдания заради него.
Непосредствено те е овладяла погнуса. Ако за мен “изкушения” не съществуваха, то тогава колко ли струва
и моята добродетел?
И какво излиза? Мога да ставам различен, но само през горчилката, през пречистването, което сам
съм пожелал. Понеже съм се настрадал от досегашното, понеже чистосърдечно съм го презрял, съм се
оказал пленен от доброто. Лошо е когато искаш да се промениш, да не. . . “намираш сили”. Смятам обаче,
че ако желанието е налице, сили ще се намерят. Става дума за истинското желание за промяна, не за
привидното, илюзиорното. “Искам да откажа. . . цигарите, но не мога!” - оправдават се ония, които
просто си искат да пушат. Тоест “да пуша” (като комин!) ако е по-силно от желанието ми да не пуша, то
явно ще си остана пушач. Но ако решимостта е налице (на основата на силното желание), то нима има
нещо, което да може да ми попречи да стана друг? Ясно е, че работата се свежда до това дали истински съм
поискал. Ако е така, то нищо не може да ме спре. Но как мога да поискам нещо истински?
12.Какво съм длъжен да правя?
Това “длъжен си” е твърде интригуващо. Как така да съм бил длъжен? Кой или какво ме е
задължило? А какво тогава ще стане със свободата ми?!
Основанията на моето “длъжен си!” аз намирам в себе си. “Нещо в мен” ми казва: “длъжен си да
направиш това!” и аз му се подчинявам (обикновено, но понякога и съвсем рядко: всичко зависи от мен!).
Ако вътре в себе си не открия такова “съзнание” (?) за дълг, значи ако сам не се “самозадължа”, то тогава
никаква принуда отвън нищо не може да промени. Аз трябва да желая с цялата си душа и сърце своето
“длъжен си!”, и тогава за мен то ще стане закон, някаква непреодолима “вътрешна необходимост”. Могат
до безкрай да ми казват, че съм “бил длъжен” да правя добро, но ако аз самият не се овладея от такава своя
вътрешна повеля, то всичко ще бъде напразно. Ето например съвестта ми казва това: “Бъди човек!”
(“Човешко е да помогнеш на изпадналия в беда!”), и аз мълниеносно ще й се подчиня. Това, изглежда, е
чистото съзнание за дълг: да слушаш заповедите на своята съвест. Стига. . . “да имаш съвест”. Струва ми
се, че всеки има съвест, въпросът е обаче в това доколко възприема нейните “нашепвания”. Може - а аз
съвсем не съм идеален! - когато чуя гласа на съвестта си, да й отвърна: “Потрай малко, нека направя това
или онова, защото ми е изгодно!”. Един вид направил съм си сметката, че нещо ще ми бъде полезно, но
съвестта ми се обажда и казва “Недей!”, определено искайки всичко да развали. (А моите сметки, разбира
се, ги прави умът ми!) Сепвам се за малко, но все пак желанието за моя полезен план съвсем не се е
изпарило. Тогава аз започвам да. . . “придумвам” съвестта си да замълчи, т.е. опитвам се да сключа с нея
сделка. Казвам й например: “Зная, че е лошо и че не бива, ти само почакай малко, а след това аз ще те
послушам и горчиво ще се разкая!”. Съвестта ми обаче не се предава лесно, тя е голям инат: “Не, сега
трябва да спреш, длъжен си!”. Виждам се в чудо какво да правя, много добре разбирам (с една “част” от
себе си!), че тя е права, но и умът ми със своите сметки има известни основания. Ясно е, че в някои случаи
надделява умът, а в други - съвестта ми. Съвестта е склонна да дава “наивни съвети”, докато умът ми
“трезво държи. . . реалното”. Той обикновено преследва някакви свои изгодни цели, стреми се към
полезното. Истината е, че при мен съвестта със своя дълг и умът със своето “сметкаджийство” поне водят

разговор. При други хора, възможно е, умът е станал тиранин и изобщо не иска да чуе съвестта. В такъв
случай и дълг за такива хора не съществува, при тях е станало така, че техен “дълг” са само. . . сметките на
ума, “чистата изгода”. Тяхната съвест е принудена или заставена да мълчи, когато се обади, й кряскат и тя
уплашено се свива. За мен такива хора наистина са “безсъвестни”, тяхното съзнание за дълг е прекалено
изкривено, дори извратено. Аз не искам да ме сполети такова нещо, ще оставя съвестта си да говори. Дали
винаги ще я слушам, е отделна работа, но нека си говори. Това ми дава възможността да “претеглям” и
решавам (да решавам “по-всестранно”, по-цялостно!). Ако нямам друга възможност, то тогава съм изгубил
свободата си. Как ще избирам, ако не съм чул. . . и другата страна? А без избор няма свобода. . .
От съвестта си съм научил, че трябва да правя много неща: например да се отнасям към другите
така, както искам да се отнасят те към мен. (Това съм го научил не от книгите, преди да го прочета някъде
съм го почувствал!) Също така тя ми е казала, че не бива да използвам за свои цели някой човек, един вид. .
. “да го употребявам като средство” - защото така ще засегна достойнството му. Не искам да бъда
използван, затова и няма да използвам друг човек. Когато все пак ми се налага “да употребя” някой за
някаква своя цел, то тогава му се “изповядвам”: “Извинявай, но друг изход нямам, позволяваш ли ми малко
да те поизползвам?!”. Оказва се, че това ми помага да не се чувствам гузен след това. А и моята честност
респектира, т.е. “ползата” ми е двойна. Вярно е, че някои се засягат когато им се “обясня”, вероятно ги
дразни това, че се опитвам да запазя достойнството си. “Я го виж ти, мисли се за много чист, а ние целите
сме оцапани в мръсотията!” - вероятно им минава през ума. (По очите им го разбирам, така се издават!)
Това е показател, че “номерът” ми няма да мине: мръсниците ненавиждат по-достойните от тях. Нека да
правят какво си искат. (Мръсниците се разбират най-добре с мръсници!) Тяхно право е да живеят както
искат. Но аз бях длъжен да им кажа как аз виждам ситуацията. Какво от това, че. . . “няма да ми свършат
работата”! Аз от такива нищо не искам. . .
13.Какво харесвам?
Смятам, че всяко нещо, погледнато от определен ъгъл, може да ми хареса. При мен всичко зависи
от позицията, от която гледам на нещата, а също и от “разположението на духа”, от настроението ми.
Искам да кажа, че не може да има неща, които “безусловно се харесват”. А ако има, то това не може да
важи за мен. Защото харесването, струва ми се, е конкретен акт на “тази” душа и личност, при който тя не
губи, напротив, потвърждава свободата си. Затова “харесвано изобщо” и “по принцип” за мен не
съществуват. Дори и “най-желаните неща” при определена душевна нагласа може да не ми харесат. Аз не
съм “автомат”, действащ по предварително заложена схема. . .
Затова да правя “списък на харесваните неща” е безсмислено. Мога да кажа само това, че има поголям шанс да ми хареса онова, което отговаря на някои мои изисквания. Например, харесват ми особено
нещата, които оценявам като красиви. Нещата, в които улавям ясно изразена или пък по-загадъчна красота.
Изглежда съм “естет”, щом като за себе си твърдо зная, че сърцето ми винаги трепва когато съзре в дадено
нещо красота. Когато възприема нещо като красиво, съм готов “в огъня да вляза за него”. Ето, че възниква
въпросът “А що е красота?”, на който съм длъжен да отговоря (след малко ще опитам). Също така ми
харесват “приятните неща”, т.е. нещата, от които ми става приятно. Това обаче не значи, че “приятното”
за мен съвпада с “красивото”, въпреки че и приятното предизвиква в душата ми емоции от същия род.
Изглежда за да бъде нещо красиво не е достатъчно да е само приятно, а наред с това трябва да е и… “нещо
повече от това”. Общо взето “харесваните”, “красивите” и “приятните” неща имат способността да будят в
душата ми вълнение, трепет, възбуда, желание, възторг. Те в никакъв начин не могат да ме оставят
безразличен, “бездушен” и безчувствен, те по странен, необясним начин силно ме привличат и ангажират.
Смятам, че голямата част от очарованието, което предизвиква у мен животът, безусловно се дължи на
красотата, която намирам “разпръсната” в него (и в. . . “нещата от живота”!). Аз твърде много се
впечатлявам от красотата, търся я, радвам й се, опитвам се да се прониква от нея и така да направя и
всекидневието си красиво. За добро или за лошо, така е. . .
Има всякакви красиви “неща”, по-скоро неща, които са способни да будят у мен чувството за
красота. Такива са най-вече “прекрасните индивиди” сред хората, такива са някои животни (и дори поголямата част от животните!), “природни обекти” (местности, реки, полета, планини, морето!), накрая,
произведения на човека и изкуството.
Всяко красиво нещо според мен излъчва своя уникална и несравнима красота, не виждам какво
общо може да има, например, между. . . красивата жена и красивия кон (кобила!). Всяко красиво нещо
дължи красотата си, изглежда, на това, че не прилича, не съвпада с никое друго, т.е. в основата на

красотата стои раз-личността. “Репродуцирането” на красивите предмети или дублирането им разваля
чувството за красота, което се крепи на усещането за уникалност и несравнимост. Например статуята на
Давид, безспорно, е красива, но ако пред мен сложат две статуи на Давид (едната оригинала, а другата
съвършено нейно копие), то ефектът мигом ще се “изпари”. В такъв случай душата се “разцентрова” и
отклонява от съзерцанието на чистата красота; тя се увлича от. . . подобието, а това са “глупости”, които
убиват въздействието. Дори и природата лукаво си позволява понякога такива шеги, вероятно с дълбок
умисъл: когато, да кажем, до красивия младеж застане неговия брат-близнак, в присъстващите възниква
чувство на объркване. Те усещат, че “тук нещо не е наред” или пък “че не е възможно толкова да си
приличат” и т.н., което вече няма връзка с чистото възприятие на красотата. (А какво ли пък ще е
състоянието на девойката, влюбила се в красивия младеж, когато бъде поставена в същата ситуация?!)
Възприятието на чистата красота се засилва от усещането за “безподобност” и различие, поради което съм
склонен да мисля, че истински красивото е такова тъкмо заради ясната си индивидуалност, т.е. заради това,
че е единствено на този свят. Възхитителното разнообразие на съществуващото е почвата за появата на
толкова красота в този свят красиви са “изключенията” от общото и общността, от “приличността”,
посредствеността и “типичното”.
(Например голяма глупост е някой да каже, че красиво е. . . самото общество, не човекът, не “този”
или “онзи” човек!) Затова ако всички хора бяха еднакви, то тогава никой от тях нямаше да е красив.
Колкото са по-неразличими дадени човешки лица, толкова те са по-некрасиви. . .
В съответствие с казаното е много трудно да се допусне, че красотата се дължи най-вече на
“пропорцията”, на “съвършеното съотношение на частите” или пък на спазването на някаква загадъчна
“формула на красотата”, която дори имала геометрически израз. Подобни разбирания се дължат на
неизразимостта на красотата, на неспособността на нашия ум да я “обясни”, да намери нейната
“причина”. Природата не “фабрикува” по типов начин красивите си “произведения”, а за всяко красиво
нещо е отделила специално внимание и особени старания. И само така тя създава шедьовър, нещо
несрещано и точно затова така привлекателно, пробуждащо неизразим трепет в душата. Всеки разбира,
респективно, че “типовите продукти” и “фабрикуваните неща” точно затова са некрасиви, независимо дали
са човешки създания, природни предмети или същества или пък дори дела или постъпки. (За отбелязване е,
че почти нищо в природата обаче не се повтаря напълно!) За мен поне е така. . .
Това, че има красота на този свят е достатъчно; на мен това ми стига: за да живея с увлечение и
дори с ентусиазъм. Ако в добавка към него красотата бъде “обяснена”, то това едва ли нещо ще промени.
На красотата аз “се оставям”, а не се дистанцирам от нея в някакви абсурдни опити да я обясня. Считам,
че обясненията разрушават великото тайнство на красотата, нейната величествена неизразимост. . .
14.Какво обичам?
“Да обичам” е висшето, на което съм способен. Ясно е също, че някои от харесваните от мен неща
аз обиквам: “не може да бъде обичано онова, което не се харесва”. Например, харесва ми да се разхождам
сам както в безлюдни места, така и там, където “е пълно” с много хора, сред тълпите и нескончаемия поток
от човешки лица и тела. Ето защо обичам да правя това, за мен е желано преживяване моята ежедневна
разходка - “там, където краката ме изведат”. Не следва ли обаче да се запитам: защо и как обичам, а също и
кое е обич, а кое е просто харесване?
Наистина, кое мое душевно преживяване заслужава да се нарече “обич”? Какво става в душата ми
когато истински и силно обичам?
Първо, аз, “обичащият”, съм изпълнен с чувство към “обичаното”. (Ще избегна въпроса “как
става така”, че точно него съм обикнал; тук обяснения също е излишно да се дават, важното е, че обичам!)
В това мое дълбоко чувство душата ми се преизпълва с “предмета на моята обич”, пораждащ в мен
усещането за жизнена пълнота. Оказва се, че - обичайки - аз имам чувството, че съм по-жив, едва тогава
усещам истински тайнството на живота, пулсациите на моята жизненост, необяснимия трепет, че живея.
Обичта ми се ражда съвсем спонтанно, не мога “да заставя себе си да обикна нещо ако цялата ми душа не
поиска това. Вероятно обичам “някои неща и хора” най-вече на основата на предугажданото от душата ми
дълбоко родство между мен и тях. Поради това съм обхванат от страстен копнеж, от копнежа никога да не
ги загубя, т.е. да се свържем така, че да останем завинаги неразделни. Без това или онова “обичано” аз,
обичащият, живея непълноценно, т.е. чувствам се “пуст”, “празен”, нещастен. Ако бъда по някакъв начин
лишен от възможността да обичам, то аз тогава неизбежно ще се запитам има ли смисъл изобщо да живея.
Ето защо смятам, че обичта и любовта по някакъв странен начин изразяват естеството на самия живот.

Тези две скъпоценни “неща” най-пълно са проникнати и преизпълнени с него, те са “преизобилни” на
живот. Затова когато обичам, аз усещам, че живея, а... “другото” едва ли заслужава да се нарече живот...
На тази основа може да се разбере “кое” (или... “какво”?!) именно обичам. Онова, което е богато
на живот, което “кипи от живот”, то най-силно ме привлича и най-често поражда в гърдите ми обич.
Например обичам да спортувам, защото спортът стимулира моята жизнена сила, “прибавя” жизненост към
моето тяло и душа. Също така обичам да чета философски книги, защото те имат способността да
импулсират жизнеността на моя дух, неусетно ме приобщават към дълбокото вътрешно естество на
живота, към неговата тайна. Обичам и... секса, защото особено в секса усещам непосредствена наслада от
живота; той ми дава непостижимото иначе удоволствие от това че съм силен, здрав и жив, усещането, че
съм преизпълнен с живот, че съм жизнен и жизнелюбив. Обичам ония човешки същества, които излъчват
жизнена сила, които са отдадени на живота и умеят да се ползват от неговите блага. Ясно е, че
ненавиждам... “противоположното на всичко това”, излишно е да го споменавам. . .
Обичта се разбира единствено в преживяването й. Който не е обичал, той не знае какво е обич.
Който не е обичал истински, той не знае какво наистина е обич. Който е обичал, той всичко знае и
разбира... Дали и аз съм от тези последните?
Не се ли оказа, че и тук, в... “темата” за обичта и харесването, думите са съвсем излишни?
15.Аз... тяло ли съм?
Аз съм, абстрактно погледнато, тяло. Тяло, преизпълнено с живот и жизненост. Аз съм също и
душа. Душата ми оживотворява моето тяло, импулсира го към живот и към наслаждения от живота. Тялото
и душата ми са неразделни. Аз не съм, “от една страна”, тяло, и също, “от друга страна”, душа. Аз съм... “и
двете едновременно”. Тялото и душата ми се “взаимно проникват”, те са единство и цялост, те заедно са
онова, което аз самият съм. Ето защо да говоря отделно “за тялото”, а след това “за душата” си, е
условност. Но тя е предизвикана от трудности на изразяването с думи на онова, което всъщност съм.
Аз разбирам тялото си като нещо чудесно. Да, тялото ми е чудо, с което Бог ме е надарил. Искам да
кажа, че тялото ми е “прекрасно произведение”, съвършен организъм, в който Творецът е вложил цялото си
майсторство, великата си творческа мощ. Нима това не е “чудно”, “чудесно”, нима това не е чудо, чиято
тайна едва ли може да се проумее? Дали пък загадката на тялото ми (на онова, което моето тяло
въплъщава) не съвпада със загадката на самия живот?
Едно поне е сигурното: съвсем не е случайност това, че съм надарен с тяло. Поради това аз трябва
да се възползвам изцяло от предимствата, които “този факт” ми дава...
Интересно е, че при раждането всички “ние разполагаме общо взето”... с еднакви тела.
Новородените страшно си приличат, почти никой (с изключение на майките; но те са... “предубедени”!) не
може да схване някакви разлики. (Нима не затова на крачетата им връзват... “табелки с номерче”: за да не
ги объркат и подменят!) Но след това, бавно и неусетно, телата ни стават крайно различни. (Приликите че... “имаме крака, ръце, глава...” - са съвсем несъществени!) Постепенно на преден план изпъкват
различията. Смята се, че това “кой с какво тяло е надарен” не зависи от нас, че “всичко е вложено от
природата”. Затова, твърдят, едни “разполагат” с красиви тела, други с прекрасни, мнозина са с
“порядъчни” и “посредствени” (“по... средата”!), а пък някои са просто... “грозни” или... “с нищо не
отличаващи се тела”. Струва ми се обаче, че това... “не е точно така”. И от нас зависи с какво тяло
разполагаме, ние също сме отговорни за тялото си: тъй като то е част от нас самите. Ако тялото е... “храм
на душата”, то нима душата и личността не е отговорна за това какво е станало с нейното тяло?! От
съответното тяло “просветва” душата, поради което красивата душа успява по подобаващия начин да
оформи красиво тяло. А... безличната и “сива” душа постига едно също така с нищо незабележимо тяло. От
това как живеем зависи това “какво сме” или... “какво е станало от нас” - как тогава тъкмо тялото ни да не е
резултат от избрания начин на живот? Вярно е, че за душата си не можем да сме изцяло отговорни (дали?!),
но ако все пак пренебрегваме дадени потребности на душата си (които са израз на... копнежи на тялото!),
то по този начин автоматично ощетяваме своето тяло. Аз съм това мое тяло, то не е отделно от мен, значи и
тялото ми е резултат на моя избор на живот, на моята жизнена философия. Ако, например, имам душевната
склонност “мързел”, то нали си представяте какво ще бъде тялото ми, тялото на един лентяй?! Ако обаче
душата ми е активна и енергична, то няма как печата на тази енергичност да не личи и на тялото. Но дали
аз тук не се отклоних и увлякох по... “теоретизиране”?

Аз харесвам тялото си в същата степен, в която харесвам и себе си. Тоест не изцяло и не напълно.
Също доколкото мразя и презирам себе си, в същата степен и ненавиждам и тялото си. Отношението ми
значи към моето тяло е “амбивалентно”: не съм самовлюбен в своето тяло. По същия начин, по който не
съм влюбен и в себе си, нарцисизмът ми е чужд. Но моето тяло си е мое, поради което се старая да се
възползвам от всичко онова, което то може да ми даде...
Смятам, че човек трябва смело да изразява себе си. Противното - плахостта като начин на
себеизразяване - е израз на тенденция към комплексираност. Ето защо не изпитвам, например, див срам от
голотата. Непознато ми е чувството на някои, на които им е... “неудобно” да са голи дори и насаме.
Винаги съм смятал, че голотата е най-естественото нещо. (Но ние самите - доколкото не сме...
“естествени”! - се срамуваме от тялото си, от голото тяло, което “по начало” е такова!) Всъщност
истинското тяло е голото тяло, това, че тялото ни почти непрекъснато е “обрасло” с дрехи, не значи, че
това е естественото му състояние (както на мнозина “цивилизовани” се струва!). Аз обичам да съм гол, да
разглеждам и да се любувам на тялото си, да откривам недостатъците му и да се опитвам да ги коригирам.
Не смятам, че в тялото ми има нещо “срамно”, поради което не ми е неудобно да съм гол и в присъствието
на други хора (близки, приятели и пр.). (Не съм от онези, които заобикалят нудистките плажове като...
“мръсни места” и затова предпочитат да накацат като птици на околните скали, откъдето жадно
съзерцават... “позора на голите”!) Опитвам се да бъда съвсем естествен в отношението си към собственото
тяло, а също така да задоволявам неговите естествени потребности. Нямам особени предпочитания към
само някои потребности на тялото си, които да задоволявам за сметка на останалите: например... яденето
да предпочитам решително пред секса или обратно. Грижа се за тялото си, защото на него дължа голяма
част от достойнството си, своята “пригодност” за живота. Ако тялото ми страда при болка, то и “аз”
неимоверно страдам, но ако то е щастливо, неизбежно и аз съм щастлив и удовлетворен. Стремя се да бъда
свободен спрямо тялото си в един двояк смисъл: да не съм негов “роб”, да не робувам на неговите желания
и, на второ място, да пазя свободата си по отношение на него, т.е. свободно да се отнасям към тялото си.
Това последното особено ясно се проявява в отношението ми към голотата. Свободното отношение към
голотата (съвпадащо с отношението към... нашето истинско, автентично тяло!), възприемането й като нещо
естествено, непринудеността и спонтанността (некомплексираността!) на “голия човек” е признак на
автентична свобода. Струва ми се, че това е твърде точен показател за освободеност “изобщо”:
несвободният се показва като такъв най-вече във връзка с отношението му към голотата. Съществува,
изглежда, следната зависимост: в степента, в която ме е срам от голотата, в същата степен ме е страх от
свободата; срамуващият се от своето голо тяло всъщност се страхува от свободата. Накратко казано,
срамът от голотата е страх от свободата (на страхливците от свободата им е най-трудно да се “разсъблекат”
пред други хора!). В този смисъл отношенията към свободата и към голотата съвпадат, те са признак за
цивилизованост, на култивирана човечност. Някога “диваците” са ходели голи без никакво смущение, но
това не е било признак на свобода, а само инстинкт, както е и при животните. След това се е появил
срамът, а от него (заедно с него!) е започнал пътят към свободата: първият акт на свободна воля на първия
човек, Адам, завършва с това, че той изпитал срам, понеже осъзнал, че е... гол. Адам се прикрил, и след
това свободата векове наред работила за това да освободи човека от първородния грях: и това било
съпровождано от едно все по-развиващо се освободено отношение към голотата. Вървял векове наред по
пътищата на свободата, днес съвременният човек все повече постига автентичната си свобода и я
демонстрира в едно непринудено, съвсем естествено отношение към голотата. (Голият в някакъв смисъл е
напълно свободен, стига при това да е удовлетворен, да се чувства добре!) Изпадащият в паника при
мисълта, че... може да бъде видян гол “пред други хора”, е страдащ, неудовлетворен, болен и нещастен
човек, тук приказките за морала са съвсем излишни. (Те идват на помощ само за да се прикрие същината на
работата, да се оправдае с благовидни аргументи безволието спрямо свободата: Бог е създал човека гол - и
удовлетворен от себе си!)
И така, не разбирам кое е “срамното” в освободеното отношение към едно добре развито, жизнено
и красиво тяло. Напротив, нашето тяло засилва нашата ценност, нашата удовлетвореност от живота.
“Борците срещу голотата” трябва да знаят, че в душите им може да има къде-къде по-голяма “мръсотия” и
“низост”, за която обаче те са спокойни: понеже не се виждала с очи! Не се ли оказва в такъв случай, че
“душевно-мръсните” и душевно-подлите най-много се гнусят от... голотата на тялото?! И тогава
свободното отношение към голотата не е ли “лакмус” за душевна чистота? Защото ако тялото е
неотделима част от нашата човечност, то нима трябва да се срамуваме от нея?
Всъщност... “ако поразмислим малко”, то не трябва ли да признаем, че всички ние под дрехите си
сме голи?! Защо нима тогава ни е страх и срам... от себе си?
16.Аз личност ли съм?

Усещането, че съм различен, че съм свободен в решенията и в постъпките си, увереността ми, че
държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Аз разбирам
личността като онова, което има свое лице, своя душевно-телесна “физиономия” и свой оригинален възглед
за живота, за своето място в него. Личността според мен е същност на раз-личността (не на “приличността”!), от което следва, че индивидуалността е ми е онова, което ме прави личност в истинския
смисъл. От това следва, че има безкрайно разнообразие от личности, а също и че ценното между и в тях е
различното, а не “общото”, “еднаквото”, “без-личното”. Богатството на човешките същества (именно като
човешки същества!) се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да бъдем
неимоверно ощетени и бедни, а също и прекалено... скучни...
Затова и аз не се стремя да “подражавам” някому или да приличам на този или онзи, аз само се
опитвам да разкрия себе си, бидейки верен единствено на самия себе си, не на някой друг. Ползвайки се от
свободата си, аз имам възможността да “правя” себе си по най-добрия начин, да търся и да постигам своята
самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я прикривам, не се стремя да бъда “като другите”, аз намирам ориентирите за
своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам раз-личността на
другите и самото им право да бъдат различни, не ги “меря според моята мяра” (това е признак на
ограниченост, а другото - на личностна “широта”!), а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин.
Не харесвам “нагаждачите”, които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради
временната полза, смятам, че така те погубват личността си. Аз не искам това да ми се случи, но нека те да
живеят живота си както искат... само да не ми се месят и да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.
Тъй като държа на личността си, а също е понеже търся у другия най-вече неговата личност, то аз
съответно не обръщам особено внимание на “колективите”, на групите, в които хората се сливат не защото
са различни, а защото си приличат, тоест защото са безлични. Колективистично-безличният тип човек носи
в себе си нещо “стадно” и нечовешко, а това ме изпълва с възмущение: човекът не заслужава такава участ,
той не бива да бъде принизяван до такова ниско ниво. На тези, които си го позволяват, ми се иска да кажа:
“Какво направихте с човека у себе си, как можахте да го погубите?”, макар че разбирам, че те това няма да
го проумеят. Сред “масовия човек” са разпространени съвсем друг род представи, например според тях
“колективът” им дава усещането за сила, за “защитеност”, а също и за безотговорност (там, където не се
цени свободата, се намества безотговорността). Аз обаче смятам, че те се “сродяват” и обединяват не за
друго, а защото “всеки за себе си” при тях е прекалено слаб, всеки от тях усеща, че сам по себе си нищо
особено не представлява, поради което само когато са много при тях възниква илюзията че са силни
(понеже се опират на солидарността на “масата”, на “стадото”). Аз обаче сам за себе си съм достатъчен и
затова мога да общувам само с индивиди-личности, които също така излъчват самодостатъчност,
индивидуалност, сила, способност да бъдат себе си и да държат на свободата си. Този за мен е критерия за
човечност: който изявява себе си като свободен, който (поради беззащитност!) не се нуждае от колектива и
стадото, който, следователно, е от моя “ранг”, той заслужава моето уважение. Накратко казано, само
свободният е индивид и личност, а в “стадото” всички са несвободни, самолишили се от свободата си, тъй
като са я “подарили” на общността - и точно поради това са само безлики и дори безчовечни... екземпляри.
Щом съм личност (а за мен усещането че съм личност ми е напълно достатъчно основание за
“истинност”!), аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния
е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо
много ми е коствало това желание да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо
без-личността, масата, колектива, стадото. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават,
за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че продължавам да се боря за правото си
да бъда личност: аз няма да предам най-ценното у себе си, изворът на всички мои богатства...
Не смятам, че другите са тези, които трябвало да кажат. . . аз личност ли съм. Питате някой: “Ти
личност ли си?”, и той скромно мълви: “Не знам, нека другите да кажат!”. Един вид “те по-добре ги
разбират тези работи!”, “Те са критерия!”, “Те за мен са всичко и аз изцяло завися от техните преценки!” и
пр. Такъв един отговор е признание за безличност, с такъв отговор безличните “подкупват” колектива и
той, размекнат от “братска солидарност” и от милозливост категорично заявява: “Той е от нашите, той с
нищо особено не се отличава, той с нищо не ни превъзхожда, той не предизвиква нашата завист, той е
безличен точно толкова колкото сме и ние, значи той е... личност!”. Когато се чака другите да кажат дали
ти си личност, другите всъщност точно това казват когато благоволят да кажат “той е личност”. Ето защо
“колективите” предизвикват само презрението ми. Ето защо смятам, че ако си личност, то неминуемо си
индивидуалист. Това не е “лоша дума”, също като не е лоша дума и думата егоист. “Ego” значи “аз”, нима
е лошо да държиш на своя аз, себе си да поставяш над всичко друго, това последното нима не е най-

естественото?! Здравият егоист, държейки на своето аз, на своята личност, се отнася към аз-а на другите
личности по същия начин, цени го толкова, колкото цени и собствения аз: като “аз” ние сме равноценни.
Но ако пренебрегваш собствения аз, как тогава ще можеш да оцениш по достойнство и аз-а на другия
човек?! Общо взето у нас всичко е объркано, всичко е наопаки, всяко нещо не е на своето място:
комунизмът успя да изопачи всичко. Дошло е време всяко нещо да заеме своето си място: трябва да
изкореним без жалост комуналността и комунизма от нашите души...

17.Какъв искам да бъда?
Дали е вярно, че “човекът е такъв, какъвто иска да бъде”? Значи ли това, че аз съм това, което
съм искал да бъда? А ако съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче
става така, че започвам силно да искам нещо, толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде? Как да
разбера защо искам точно тези неща, а в същото време не искам някои други? Как избирам какво да искам?
Зависи ли искането ми от моето съзнание и... желание? Прекалено много въпроси, всичко е така объркано...
Аз изхождам все пак от себе си когато искам, тоест “каквото човек е, това той и иска”. Не
възниква ли обаче някакъв омагьосан кръг: аз искам според себе си и съм това, което искам? Моето “съм”
съответства на моето “искам” - и “искам” съответства на това, което съм, така ли е? И не е ли това найестественото?
Но човек иска това, което няма, нали? Болният иска здраве, “дебелият” иска да е слаб... Човек иска
онова, което му липсва или недостига, от което изпитва нужда, потребност - за да “допълни” себе си, за да
постигне “хармонична цялост”, пълнота. Ясно е, че това, с което искам да допълня себе си, по някакъв
начин се съотнася с това, което съм, с онова, което трябва да допълня. Би трябвало, общо взето, човек да се
стреми към “органична цялост”, към “липсата на недостиг”, към постижимата пълнота от качества и
способности. Искаме това, което нямаме, но въпреки това онова, което искаме, зависи от това, което сме което съм (защо ли го казах в омразното “множествено число”, в прословутата “вежлива форма”?!). Тъпият
човек обаче дали ще поиска ум, остър ум - едва ли, ако го искаше, той вече нямаше да е тъп. В някакъв
смисъл не можеш да искаш онова, което нямаш, което не разбираш, което ти е чуждо, от което си ограден
със стена - тогава?
Аз самият “в едната си част” съм, съществувам актуално като даденост, като онова, което съм
искал и на тази основа съм постигнал. Но “в другата си част” аз още съм “нестанал”, още съм “неслучил
се”, аз един вид съществувам само като “проект” за онова, което не съм, но искам да бъда, стремя се да
бъда и - ако съм достатъчно настойчив - неминуемо ще бъда. Тази моя “половинка”, на която все още ми
предстои да придам “битие”, съществуване, е тъкмо онова, което искам, и което ми предстои да сътворя.
Същевременно приближавайки се към реализирането на своя проект (проект на мен самия), аз вече не съм
същия, аз променям самия себе си, значи желаното е в състояние да “преформира” действителното. Това
например значи, че в момента, в който аз “възжелая” повече да не лъжа, аз със самото това съм престанал
да бъда лъжец “наполовина”, остава само да се случи и другата “половина”, тоест наистина вече да не
лъжа, да престана да лъжа, да не употребявам лъжи в действителните си отношения. Ето затова е много
важно какво човек иска, поискал ли си нещо истински, то с това пожеланото вече наполовина е придобило
реалност, то е на път да стане. Мога ли в такъв случай да кажа точно какво искам?
Искам твърде много неща, което показва, че аз съм далеч от “съвършенството”, от една страна, а
също и че моят “хоризонт” е по-широк, един вид аз съм “широко скроен” като личност (аз самият обаче
съм си и “крояча”, и “шивача”, и дори... “тъкача на платове”!). Казах, че в основата на исканията ми стои
неудовлетвореността от самия себе си, която често чувствам. Аз не съм изцяло доволен от себе си,
самодоволството като състояние ми е напълно непознато. Това, че понякога се гордея със себе си, не е
самодоволство: някаква моя проява или някое мое качество ме карат да изпитвам гордост, но в същото
време и “като цяло” аз не съм удовлетворен от себе си човек, който нищо повече вече не иска. Едва ли
някога ще достигна положение, в което да мога да заявя: “Аз постигнах всичко, нищо повече не искам!”.
Ако това, да допуснем, ми се случи, то тогава за какво ли по-нататък да живея?! Да се радвам само на себе
си? Да се наслаждавам на себе си, но своето “съвършенство”? “Достигнах предела”, “изкачих върха”, “аз
съм върхът!”, “няма нещо по-добро, което да мога да желая!” - не вярвам че някога ще мога да заявя това.
Моето безпокойство относно мен самия, относно онова, което искам да бъда, никога няма да престане. Ако
престане безпокойството ми, ако угасне моя копнеж по “висшето”, “доброто”, “красивото”, “истинното”,
“святото”, то аз наистина вече съм станал... “свършен човек”. Не “съвършен”, а “свършен”, има съществена

разлика! Ето защо приемам, че живея за да постигна “непостижимото”, да хвана “неуловимото”, да търся
онова, което няма да намеря. Изпълва ли ме това с усещане за абсурдност, в това ли се крие абсурда на
моето съществуване? Не, напротив, смятам, че истината е в “търсенето”, не в “намирането”. Прелестно е да
търсиш, да си на път, прелестта е в копнежа и в страстта, в изживяването на един неутолим порив, в живота
като влечение, в “частичните постижения”, които дават усещането, че можеш и т.н. Животът няма да
свърши с мен, тогава защо аз трябва да бързам да свърша преди него?! Глупаво е, категорично е прекалено
тъпо!
Ето защо, надявам се, моето “искам да бъда” вечно ще ме съпровожда, аз няма да се откажа от него.
В него аз виждам някаква необяснима “жажда за битие”, която нищо не може да утоли. В края на
краищата аз съм човек, а не бог, това е главното.
18.Какво искам да бъде?
Искайки да бъда “това или онова”, аз тръгвам към едно или друго бъдеще, което касае само мен.
Бъдещето ми е “някъде напред”, но през проекта за това какво искам аз хвърлям мост към него, “забягвам”
в своето бъдеще, а след това правя нужното за да го “доведа при себе си”, да му придам реалност. Ако
всичко това е така, то не следва ли вече да определя какво точно искам да е моето бъдеще?
Следва, разбира се, но когато опитам, се оказва, че това е невъзможно: “проектът”, оживотворяван
от моя порив към живот, не е “план”, за да може да бъде “рационализиран” и следователно изразен с думи.
Моят жизнен проект е, казах, влечение и копнеж по цялост, по изразяване на пълнотата на самата
жизненост, а това не може да се схване като “поредица от цели” или като “стратегия”, която може да се
обясни върху хартия. Оттук следва, че аз не зная какво точно бъдеще си желая: ако “знаех”, то едно такова
бъдеще мигом би станало съвсем нежелано. Трудно е да се изрази “по-понятно” за какво тук става дума, но
ще опитам така: аз не мога да лиша своето бъдеще от спонтанност, от неизвестността, от възможността за
изненади, от непредвидимост и случайност. Казвайки “това е моето бъдеще!”, аз сам обричам себе си на
едно бъдеще, което губи привлекателността си заради “разсъдъчно-ясната си предвидимост”, заради
неотвратимостта си - и затова едно такова бъдеще, казах, става отблъскващо за мен, нежелано, понеже е
лишено от загадката си. Ако аз “ето сега” слагам някакви граници и “определеност” на своето бъдеще, ако
с този мой акт аз го “пред-определям”, то с това аз сам себе си лишавам от свободата да правя своето
бъдеще в самата непосредственост на актуалното му преживяване, един вид “когато вече съм в него” и от
мен се иска само решимостта да реагирам свободно и отговорно. Казвайки: “Това е моето бъдеще!”, аз от
този миг започвам да живея “по план”, но животът е нещо, което не може да бъде сведено до “план”, до
голата измислица. “Рационалната схема”, “планът” лишава живота от най-ценното в него, от неговата
спонтанност, от безброя възможности, заложени в него, от самата авантюра, от рисковете, изненадите, от
непредвидимостта, хаотичността. Един вид става така, че чрез своя план “за живот” аз лишавам живота си
от “живец” и от жизненост, един такъв безжизнен и “планируем” живот съвсем не ми е по вкуса, той е
загубил цялото си очарование и става прекалено скучен. Не мога и не искам да живея “по план”, “по
разписание”, моят живот не е междуградски автобус, който има “график” и “спирки”, и в който се возят
оклюмали и заспали непознати лица. Ето защо предпочитам да имам не само едно бъдеще, а много такива,
между които мога вече да избирам, от които мога да се възползвам свободно, непринудено и отговорно.
Ако бъдещето ми е само едно, само “това”, ако сам аз съм си го “предначертал” в някакъв свой непонятен
порив към стерилност, то тогава неминуемо ще ме обземе страшна скука и пълна неудовлетвореност от
“такъв живот” (а живот ли е това?), а аз едва ли ще намеря сили да го понеса. Едно поне е сигурното:
желая си всяко друго бъдеще, но само не “това”, само не “такова”, “строго регламентираното”,
“програмираното”, “планираното”, “разгръщащото се по схема”. Всяко друго бъдеще за мен е по-добро и е
за предпочитане тъкмо защото аз не зная какво ще бъде то, а щом бъдещето ми е изпълнено с
неизвестност, то вече ме привлича тъкмо с неизвестността си.
И така, открих: желая си бъдеще, изпълнено с неизвестност, с много възможности, между които да
мога да избирам, накратко казано, желая си бъдещето, преизобилно на свобода. Желая си едно бъдеще, в
което и аз няма да бъда “само такъв”, скучен и предвидим, еднообразен, а в което мога да бъда “всякакъв” изненадващ, рискуващ, непредвидим, интересен, спонтанен, непосредствен, естествен. . . Накратко казано,
нека моето бъдеще да бъде бъдещето на един жив и жизнен човек или, казано другояче, бъдещето на
свободния човек, обичащ повече от всичко друго свободата си. Искам да бъда свободен, искам бъдещето ми
да е свобода, искам бъдеще, определяно единствено от свободата ми: нима не само за едно такова бъдеще
не си заслужава да живея?!

19.За какво съм загрижен?
Моята загриженост не се определя от “конкретен дразнител” или повод, тя е разпръсната във
всекидневието ми и ме съпровожда неотменно. Затова не мога да кажа “за какво” или “от какво” съм
загрижен най-много или най-често. Дали пък не мога да констатирам, че аз самият като съществуване (като
съществуващ!) съм грижа и безпокойство? Вероятно мога, поради което излиза, че спокойствието и
безгрижността, макар и “желани”, са ми съвсем непознати. Грижата ме гризе подобно на червей, аз от нея
не мога да се избавя - нали и не може да бъде иначе?
Аз съм загрижен най-вече за себе си, за своето настояще и бъдеще, за това какво съм и какво искам
да бъда. Тази е неотменната ми грижа, нея не мога да отхвърля от плещите си - ако остана безгрижен за
“най-важното” , ако се “изоставя” на произвола, тогава какво е станало с мене?! Ясно какво - станал съм
“бездушна вещ”, “нещо” или “нищо”, но в никакъв случай вече не съм чувстващ човек. . .
Ето че на грижата аз дължа своята човечност - как тогава мога да искам да се откажа от нея?
Още с отварянето на очи сутрин му овладява грижата: какъв да бъде моят ден, какъв мога да бъда
аз в него? Грижата ме “отлепя” от уютната постеля, тя ме води в моя ден, тя ме насърчава да действам, да
съм изпълнен с безпокойство, благодарение на нея съм буден и “бодър”, заради нея не мога да се изоставя.
Аз навсякъде нося със себе си своите грижи, те именно ме правят адекватен на моето съществуване, на тях
дължа постиженията си - как тогава да мога да искам да бъда безгрижен?!
Желаещият “безгрижност” - какво всъщност желае? И от какво се отказва? А спечелил ли е нещо?
Там, където “отпаднат” всички грижи, там е в силата прословутото “надежда всяка тука оставете”.
Това, че на загрижеността си дължа всичките си надежди, е достатъчно да продължавам да “затъвам” в нея.
..
20.Как аз разбирам свободата си?
Не искам и няма да допусна думата “свобода” да си остане за мен просто дума, “високопарно
гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е “нещо
много повече от това”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, тоест станал е
несвободен. Ето защо моето отношение към свободата така или иначе ми позволява да погледна в себе си,
да разбера кой съм - и дори защо съм. . .
Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Аз искам да вникна в своя усет
за свобода, да се убедя доколко той е жив, а само така мога да се преизпълня с усещането за свобода, без
което животът за човека едва ли може да се нарече живот. . .
Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми: усещането, че животът е
свобода, е онова, което ме прави човек. Предчувствието, че свободата е живот, а животът - свобода, ме
владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя:
съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост именно като свободна, изпълвам се със
свобода - за да “овладея” живота си, за да се “потопя” в неговото неизразимо тайнство. Дали пък тайната на
живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен самия, то аз
вярвам, че е така. . .
Но какво е това свобода? - ето въпросът, чиито отговор търся всекидневно, дори и специално да не
съм се “замислял” за това. Със свободата си аз живея - нима това не е най-важното?
А това, че обичам свободата си, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? - ето
всъщност питането, което ме мъчи, което не ми дава покой. . .
Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свободата е “избор между
възможности” или “независимост на моя избор”, на избора, зависещ само от мен, от моята “воля”.
Отговорите, които претендират, че са разбулили тайнството на свободата, оценявам като унижаващи
самата свобода, т.е. те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие дори. Към свободата
си човек трябва да подхожда с трепет: който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да
подчинявам своя порив за свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава
самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се “знае”, в нея трябва да се вярва: и само така
може да се живее с нея. . .

Сърцето ми най-добре разбира що е свобода - когато “чуе” тази дума, то започва да се радва, да
трепти от вдъхновение, да ускорява ритъма си. Ако е вярно, че тъкмо в сърцето са “изворите на живота”, то
какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата ми? Щом сърцето ми е
пристрастено към нея, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя “разум” към моята свобода? Не
искам ли прекалено много?
Ако съумявам да подчинявам ситуациите на своя живот на изискванията на свободата - съвсем
спонтанно и непринудено - то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз
съм свободен - какво повече мога да искам в добавка към това?! Ако цялото ми същество е “впило” в себе
си свободата, ако аз усещам, че от свободата си не мога да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото
очарование в живота си, ако аз изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то всичко това
показва, че свободата е в мен, че аз смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че, накрая, от
свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне. “Овладян от свобода” - не е ли това най-доброто,
което може да ми се случи?!
Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота.
Това не значи, че се смятам за “особен” или “специален”, това значи просто, че съм човек. Аз като човек и
моята свобода - ние някога ще се срещнем и повече няма да се разделим. Следователно установявам в себе
си някаква загадъчна изначална пристрастеност и предразположеност към свободата, която ме тласка към
това да искам да бъда човек. И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то
свободата, на която дължа това, е условието, което ме прави човек, което придава необходимата човечност
моето съществуване. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което
всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична "влюбеност в
свободата", до която се свежда цялото ми разбиране за нея. А човек е влюбен само в онова, без което не си
струва да се живее: щом обичам свободата, значи прекрасно я разбирам…
21.Как преживявам безпокойствата си?
Аз не съм камък, нито пък вещ - и затова съм изпълнен с безброй безпокойства: аз съм една
непрестанна обезпокоеност. Самото съществуване, изглежда, ме прави обезпокоен, лишен от спокойствие,
загрижен: това е "факт на живота" ми, с който не мога да не се съобразявам. С безпокойствата си не мога да
се справя - и бива ли изобщо да искам това? Ако "аз самият съм безпокойство", то какво би означавало
това?
Разказвайки за "безпокойството като такова", аз не изразявам просто своята "невротичност" - или
дори "засилената й степен". С безпокойството ми работата не се свежда до това да го "преодолея" - както
човек може да пожелае спрямо своята невротичност. "Не е хубаво да си явен невротик", това мога да го
разбера, но… "не трябва да изпадаш в безпокойства" - не мога. Какво всъщност става с мен когато съм
изпълнен с безпокойства? - ето за това трябва да имам цялата ми достъпна яснота. Защото моето
безпокойство, както ми се струва още сега, не е инцидент, а "постоянно състояние" - как тогава да мога да
искам да се избавя от него?!
Казвам "без-покой-ство, какво всъщност казвам? "Лишен от покой" -това ли съм аз? Как така
"покоят" да ми е непознат, защо винаги трябва да съм "без-покой"?
Някой се е "о-без-покой-ил" и му казват "у-с-покой" се. Защо трябва да се "ус-покой-явам", защо
трябва да преодолявам "о-без-с-покой-яванията" си, защо трябва да проявявам упоритост в гоненето на
"без-покой-ството" си? Защо "покоят" да да е за мен желан, какво ми дава той, и защо "бе-покой-ството" ми
да е нежелано? Каква е основата на тази желаност-нежеланост?
Това, че моята жизненост не знае покой, че аз самият - тялото и душата ми - съм преизпълнен с
жизненост, активност и сила, предопределя всичко: аз съм безпокойство, "покоят" за мен е изключена
възможност, тоест е невъзможен. Да желая покоя и да се стремя да отхвърля от плещите си разяждащото
ме безпокойство, е равносилно да се откажа от живота си и да се отдам на обездвижеността, смъртта, на
слабостта и инертността. "Волята за живот" в мен самия кипи от жизненост, как тогава аз самият да съм "спокоен", "ус-покоен", "без-грижен"?! Казваме "покойник" на умрелия, той наистина е в покой поне…
външно погледнато!), за него безпокойства вече не съществуват, но докато съм жив, аз с безпокойствата си
не мога да се разделя - и не искам да се разделя. Аз съм длъжен да "нося" безпокойството си навсякъде, да
го преживявам, да го чувствам непрекъснато (на него вероятно дължа усета си, че съм жив!), аз трябва да
извличам от безпокойството си всичко онова, което то може да ми даде. А какво, впрочем, ми дава моето
безпокойство?
Усещам го като някакъв неумолим трепет на заложената у мен жизненост, като "пулсация" на
живото у мен самия, безпокойството ми е свидетелство, че животът е "тук при мен". Още с отварянето на
очи сутрин безпокойството нахлува в моята душа и овладява тялото ми, всецяло отдадено на живота.

Моето безпокойство ме вдига от топлата постеля и ме води в моя ден, то поражда копнежите, желанията,
стремежите, "целите", "проектите" и делата ми, то ме прави деен и "привързан" към действието, на него
дължа ангажираността си със своето съществуване, което искам да е автентично и пълноценно. Затова ако
успея по някакъв начин да "изкореня" безпокойството от душата и сърцето си, то дали някога ще осъзная
невъзвратимата загуба, която ще ме сполети? Но аз, разбира се, не мога да желая това… некрофилията
изцяло ми е чужда, опитвам се да бъде така…
Изискването животът ми да е "разнообразен" не значи, че "ето сега" съм обезпокоен, а "след малко"
вече съм преодолял безпокойството си и съм се отдал на "пълната безметежност". Редуването на
"спокойствие" с безпокойство, на покой с "движение", а също и търсенето на баланс и равновесие между
двете сили е мним идеал. Когато усетя, че съм се откъснал от безпокойствата си, когато осъзная, че "вече"
съм спокоен, то това е измамно усещане и съзнание: безпокойството е било временно "изместено",
"изгонено" в сферата на безсъзнателното, но това не значи, че е било преодоляно или пък победено; там то
продължава да ме "гризе" (нищо че не го съзнавам в цялата му сила!), нещо повече, тъкмо затова, че не го
съзнавам, силата на неговите уж незабележими ефекти е неизмерно по-голяма. Общо взето почти винаги
съзнанието ми не си дава сметка за моите скрити безпокойства, за въжделенията и влеченията, които
изразяват моята дълбока същност, моята "природа" на жив човек. На моето съзнание не е по силите да е
наясно "в пълния обем" с мен самия, аз не съм толкова "прозрачен" даже за самия себе си, аз не съм
"механизъм", чиято загадка и същност е отдавна разгадана - и затова аз не мога да се "управлявам" и
"контролирам" напълно, да съм предвидим и неизненадващ. Но щом като безпокойствата ми съществуват
непрекъснато, макар и извън тясната сфера на моето съзнание, то това не ми дава правото да ги игнорирам.
Затова от мен се иска да се оставям на своите безпокойства, "избликващи" някъде дълбоко в мен самия, да
им осигурявам така потребната им свобода, да бъда открит за техния зов и призив, за техните копнежи,
трепети и желания. От безпокойствата си, значи, не мога да се спася или скрия, аз с тях не бива да се "боря"
или пък да ги "побеждавам", те не са каприз, нито пък суетност. Ето защо ако искам "да съм при себе си",
то аз трябва да съм "до" своята екзистенциална обезпокоеност, на която дължа човешката си отдаденост на
един велик жизнен порив, на порива към самото битие. Така аз вече зная, че съществуването ми се изразява
като безпокойство, а самото безпокойство е "признак" на автентично съществуване, на съществуването,
достойно за човека. Искайки да бъда човек и да си остана такъв, аз всъщност искам да бъда при своето
безпокойство, приобщаващо ме към едно битие, без което човекът не би бил човек. Преживявайки
неотделимите от мен свои всекидневни безпокойства, аз си оставам при своята човешка участ - и затова
друго от себе си не мога да очаквам, друго за себе си не мога да искам. Казах, че да бъда човек за мен не е
пожелание, а съдба. Уловил съдбовността на трепета по битие, наречен "безпокойство", аз не съм
"обезпокоен от безпокойствата си" - или… по-скоро съм? Кой знае…
22.Нима… "понякога" ме е… страх?
Искам да уточня: не става дума за "страх от нещо" (от нещо конкретно, например от кучето на
съседа!), а за страха "като такъв", за "безпричинния" екзистенциален страх, за страха като "състояние",
съпровождащо моето съществуване, като модус на моята обреченост на съществуване. Ако все пак аз мога
да преодолея страха си "от нещо" (с кучето можем например да се "опознаем", да се сприятелим и обикнем
дори!), ако също така мога да надмогна страха си от "по-неопределените неща" (например от…
"тъмнината", от "смъртта", или пък от… "гробищата"!), то как да се откъсна от "неопределения страх", от
самата възможност да изпитвам "неясен страх", т.е. как да се справя с парадоксалния страх от… "нищото",
който изглежда стои в основата на всички други страхове, "страхотии" и "ужаси" на съществуването ми?
Глупаво ли е да се страхувам от… нищо, нима това е израз на някаква изтънчена душевна патология?
Екзистенциалният страх, за който говоря, е дълбоко чувство, овладяващо ме когато усетя своята
пълна откритост спрямо битието, когато доловя безбрежните хоризонти на съществуването ми, които
"излизат" и се "събират" в мен, когато почувствам своята неотделимост от свободата и "потопеността" си в
обхващащия всичко живот. Аз самият за себе си и за своя живот съм изцяло отговорен - ето го извора на
страха, който тук ме занимава. Аз съм оставен на себе си, "хвърлили" са ме в живота с предизвикващото
ужас, неизмерим битиен страх, и в същото време със страхотно тежкото "пожелание-присъда" "Живей!"
(както искаш и както намериш за добре!) - нима е възможно да не ме е страх в тази изключителна
онтологическа ситуация?! Ето за този първичен страх тук става дума, от него аз не мога да се отскубна макар че непрекъснато се опитвам да "забравя" за него, да не мисля за ледения ужас, който може да ме
обхване ако открито застана лице в лице със своята съдба и мисия на жив и свободен човек. Това не значи,
че съм "страхливец", за смелост тук и дума не може да става: героичната поза спрямо съществуването
просто е неуместна. "Смелчагата" и "страхливецът" по отношение на собственото съществуване еднакво са
абсурдни: да си смел спрямо неотвратимия онтологически ужас и да си страхлив спрямо също така
неизбежната участ смело да поемаш отговорностите за себе си в своите ръце просто са излишни и

"примислени", а значи и изцяло неуместни "пози", "глупави жестове", лишени от смисъл. "Смел в своя
коренен и непредотвратим страх" и "изпитващ страх, носейки смело своята съдба на свободен човек" са
неизбежните възможности, които се редуват в мен като мое всекидневно самочувствие. Аз съм
"двойнствен" и "амбивалентен" в своята настроеност спрямо битието си и животът изглежда ми е даден
точно затова: да постигна все пак една така желана цялостност, едно примирение между безброя посоки,
които мога да избирам - и от които ще избера все пак само една. Тази, която съвпада с мен самия, която
съм аз самият…
Затова, лутайки се във времето и в своята всекидневност, аз някак си крия от себе си своя страх,
което именно потвърждава неговата "наличност". Нима можеш да криеш или да се криеш от нещо, което не
съществува?! Не вярвам в "безстрашните" в своето съществуване, тях най-много ги е страх, не вярвам и на
"безразличните" към своя страх, те всъщност са така ужасени…
ВТОРИ РАЗДЕЛ: АЗ И "ТИ", "ДРУГИЯТ"
До мен винаги е "моят друг", някой, към който се обръщам с "ти". Този "ти" всъщност не ми е
"никакъв", той просто може да е "всеки друг", абстрактният индивид, която "щъка" в пространството до
мен, с който по някакъв начин се срещат "жизнените ни линии". "Другият" е неизбежна същност, с която
моето съществуване се съотнася и съизмерва, "аз" и "другият" съвместно конструираме едно лично
пространство, което след това "делим", "поделяме", "разделяме", "уточняваме", "споделяме" и пр. "Аз като
себе си" и "ти като някой друг" сме "паралелни съществувания", между които прескачат "искри", ние не
можем да се преструваме, че не се забелязваме, ние двамата сме един до друг. Щом аз съм "единия" (за
себе си), а той "другия" (за мен) - и в същото време той за себе си е "единия", а аз за него съм "другия"! - то
всичкото това се нуждае от проясняване, тук е скрит определен смисъл, значим за нас двамата. Нека по
същия начин както досега - оставяйки този смисъл да ми се яви сам - да се опитам просто да го уловя,
придавайки му словесен израз…
23.Кой си "ти" за мен?
Непрекъснато някой от "човешката общност" за мен става индивид, към когото мога да се обърна с
"ти". По някакъв начин той "изпъква" на фона на "другите" и става по-особен друг - или пък просто случаят
ни е "срещнал" и ние се виждаме принудени "да се запознаем", да "общуваме", започваме да се
възприемаме като "по-близки" (докато "останалите" просто са ми безразлични, те са някакъв "поток от
хора", за който зная, но не го преживявам!). Излиза, че този, който за мен вече е "ти", ми е станал "различен", докато самата "общност", от която той е излязъл, ми е "без-раз-лична". От този момент неговата
раз-личност започва да ме вълнува (независимо в каква насока), аз започвам да съотнасям своята с неговата
личност и раз-личност, ние двамата в някакъв смисъл започваме да се съизмерваме и "пригаждаме" един
към друг. Естествено е, че най-напред започва да ме интригува въпросът "Кой си ти?", а същото,,
предполагам, се случва и на него. Как да разбера "кой е той" в цялата му "другост", в раз-личността му
спрямо мен самия - ето въпросът, който ангажира на първо време (а може би и завинаги!) нашето "взаимно
внимание".
Да разбера кой е някой друг, различен от мен самия, не е лека работа. Аз трябва да изчакам той
самият да се изяви пред мен, да разкрие своето "себе си", да се покаже какъв наистина е. Едва ли е
възможно да очаквам от него такава пълна откритост - по същия начин, по който и аз не обичам да се
разкривам "без остатък", така и той, предполагам, не харесва "да погледнат" в неговата същност и душа.
Оказва се, че обикновено вместо да се разкриваме един друг ние започваме старателно да се прикриваме;
дори се смята, че е "неприлично", както се казва, "да се разголиш", да покажеш изцяло себе си пред
непознат човек. И така, нашето взаимно "опознаване" и "себеразкриване" може да продължи неизвестно
колко, а в същото време и аз, и той (тя) - излишно е да споменавам, че "той" може да бъде "тя", да е от
"женски пол", т.е. "ти" ми се явява като "той" или "тя" - трябва да съ-съществуваме един до друг и да се
съобразяваме един с друг. Всеки от нас трябва да потисне желанието си да познава другия, да е наясно с
истината за него (понякога тази истина ми убягва прекалено дълго, друг път се оказва недостижима
изобщо!). Ние започваме да смятаме, че се "познаваме", докато всъщност това съвсем не е така - как тогава
се поражда илюзията, че все пак сме близки един на друг?
Струва ми се, че преди всичко друго между нас се появява определено "разположение" един към
друг: дадени хора ме привличат, симпатични ми са, а други ме отблъскват, просто са ми неприятни, накрая,
трети са ми безразлични и се стремя да не ги забелязвам. Изглежда и у другия възниква подобна
несъзнавана предразположеност, поради която ние или се привличаме или харесваме, или пък започваме да
страним един от друг, да изпитваме "неприязън". Струва ми се също, че едва ли е в моя власт да преодолея
или пък променя своята изначална "нагласа" към този или онзи, макар че допускам, че е възможно по

неизвестни за мен причини понякога моето възприятие да се промени, а аз да видя с нови очи "своя друг".
Всичкото това се изразява в появило се помежду ни "разбиране-или-неразбиране": понякога с някой се
разбирам дори и без думи (това е истинското разбиране!), а понякога с друг никога няма да се разбера
(когато на думите се налага "да поправят положението", то това положение наистина е непоправимо!).
Вероятно помежду ни още в първия миг започват "да текат токове", това е обичайната симпатия-антипатия,
която по-нататък предопределя естеството на нашите отношения. Много трудно може да се поправи онова,
което (не) е е станало естествено и спонтанно още в първия миг - това е разбираемо, макар че е излишно да
искам да бъде и "обяснимо".
Общо взето това е: този "мой друг" или ми е приятен, или ми е антипатичен, или ми е безразличен,
не пробужда в мен никакви чувства (рядка възможност!). Аз, разбира се, трябва да бъда "любезен", но зад
моята любезност не може да не прозре истинското ми отношение или нагласа, която трудно мога да
преодолея. Става така, че с едни "се сдушваме" и, усетили някакво смътно "родство", ставаме само за миг
близки, открити, симпатични един на друг; в другия случай "сме надушили" някаква несъвместимост и
затова "подвиваме опашката", просто се подминаваме с безразличие. По някакъв начин мълниеносно се
"разпознаваме" кой кой е, а дали ценим помежду си "родството" и "еднаквостта" нека бъде въпрос, който
засега остава открит (възможно е и "раз-личността" ни да е толкова привлекателна!). Защото това е
сериозен въпрос, не бива да го предрешавам съвсем прибързано; при това трябва да разбера не само "как"
или "каква е" ситуацията при него, но също и "как" и "каква" трябва да бъде тя в своята автентичност, и
двата аспекта не бива да бъдат смесвани…
24.Как ние се "гледаме"?
Става дума за това как аз гледам на него, и как - той на мене, т.е. какво изразяват моят и неговият
поглед, какво откриваме в очите си един за друг. Как започваме да се гледаме, какво откриваме в и чрез
очите си? - нека този да бъде моят следващ въпрос.
За да възприемаш другия по определен начин означава, струва ми се, че твоята "възприемчивост"
или "впечатлителност" е възприела определена насока на изява. Когато се "запознавам" с някой, аз
например се интересувам най-вече от погледа му - очите най-много изразяват (без думи!), чрез тях аз един
вид "поглеждам"… в душата му. Не мога, разбира се, да обясня на какво се дължи тази изключителна
изразителност на погледите, но чрез тях наистина хората се разбират най-добре. Заедно с погледа също
така много ме впечатлява и лицето ("физиономията"): някои лица например възприемам като
"одухотворени", те излъчват "приветливост" или пък крият загадка, която силно интригува. Подобни лица
(а те обикновено са надарени и с ясен, "бистър" поглед!) сякаш са "изсечени" с удачни, сполучливи удари
на "длетото", поради което се е получил "шедьовър", истинско произведение на "естеството" (за малко да
кажа на… изкуството!).
Същевременно има лица, зад които прозира "нищожна вътрешна същност", такива лица просто
няма какво особено да изразяват, те са "направени" без вдъхновение или пък от "негоден майстор" - затова
техният ефект върху възприемащия е слаб, а също и, понякога, отблъскващ. Като че ли има "типови лица"
и физиономии, които съвсем не интригуват, такива лица просто отнасят "притежателя" си към един скучен
и отдавна разгадан тип. Изглежда има "лица-конфекции", докато в същото време има и "лица-уникати",
които точно затова дават големи преимущества на човека, който е скрит зад тях. Разбира се, огромното
множество от лица се характеризира със слаба изразителност, в тях не може да се открие белега на
творчеството, тук-там се срещат и впечатляващи, излъчващи някаква сила и одухотвореност лица, при тях
загадката е налице и това интригува, накрая, съвсем рядко се срещат и "най-добри", аристократични лица,
които излъчват подчертано благородство, "порода", обаяние - и това не са "сладникаво-красиви" лица, а
нещо значително по-богато. От друга страна е ясно, че всяко лице "все нещо" изразява, че всяко лице е
индивидуално и несъвпадащо с никое друго, но също така трябва да се приеме, че има както "засилена"
индивидуалност, така и "отслабваща" своеобразност, проявяваща се сред лицата на хората, които срещаме
в своето всекидневие.
Погледът и лицето са първото, към което отправям очи при среща, а на тази основа допълвам
своето впечатление и чрез възприятие на тялото като "външност" на човека. При мен поне е така, но,
впрочем, другояче може ли да бъде? Не мога да се съглася, че възприятието на тялото става и може да
стане само чрез "оглеждане", т.е. чрез продължително "взиране" в тялото на другия човек. Има, разбира се,
хора, които са свикнали нагло да "разглеждат" телата на другите, което обаче според мен означава липса на
"талант за разбиране" (изразяващ се в способността мигновено, "с един поглед" да се схване и "присвои"
същността на друг човек!) или, другояче казано, което също означава сигурен признак за безчувственост,
за притъпена чувствителност. Не искам да кажа, че тези хора, които "зяпат" и дълго оглеждат фигурите на
другите, техните тела, са "тъпи" или лениви, но има нещо такова в тяхната неспособност мигом да се
ориентират и да усетят "органиката", целостта на едно тяло, а също и на личността, "притежаваща"

съответното тяло. Искам също да отбележа, че естеството на тялото не се "вижда" просто с очи, а че се
улавя някак чрез усета на самото тяло, на моето тяло, в пространството на което съм доловил присъствието
и излъчванията, "вибрациите" на едно друго тяло. Накратко казано, иска се усет, а не очи за да разбереш
едно друго тяло, за да усетиш неговата привлекателност и дори "съблазнителност"; който разчита само на
очите, той едва ли нещо разбира. Това, което самите тела интуитивно улавят едно в друго, не се вижда с
очи, то е просто невидимо, то само се чувства - и според усетеното телата или се привличат, овладяват се
от симпатия, или пък се отблъскват, а в такъв случай нищо друго вече не може да помогне. Ето защо се
стремя да не отнемам на своето тяло спонтанно проявяващата се негова способност да се привлича от
дадени тела, да ги разбира по своему, да се овладява от копнеж и всевъзможни пориви: смятам, че тялото
ми е незаменимо точно за тези неща, а аз не трябва да му се меся, длъжен съм да го оставя свободно.
(Разбира се, тук не мога все още да говоря за това как телата пълноценно разбират себе си при допир и
докосване, а също и при "сливане" в сексуалния акт.)
Оказа се, че "гледането" не е единственото при нашите възприятия, съсредоточени все още "около"
така наречената "външност". Оказва се също, че автентичното разбиране и на "външността" става някак си
"вътрешно", "отвътре", поради което ако изключим тази основа на пълноценния контакт, то едва ли нещо
ще разберем. Разбира се, аз тук изразявам нещата така, както аз самият съм ги усетил, не мога да твърдя, че
"и при другите е същото". Но щом при мен е така, то едва ли при тях може да е коренно различно: различно
е, но не съвсем или изцяло (различията така или иначе се открояват на фона на общото и са възможни само
в пределите на самата общност!). Не смятам, че съм дотолкова "извратен", че моите възприятия да важат
само за мен, а другите да възприемат по принципно различен, изцяло друг начин - който да ми е съвсем
неизвестен, дори неусетен. Но темата за "сравнимостта" на моите възприятия с тези на "всички други" е
прекалено голяма, за да мога да си позволявам даже зачеването й тук…
25.Кога някой ми е симпатичен?
Симпатията (привличането, благоразположеността, "харесването", изпитването на приятни емоции
при възприятието на другия), антипатията (противоположното на тези по-горе) и безразличието (липсата на
емоционален отклик) са трите основни възможности за реакция, които съм забелязал у себе си. Между тях
като че ли са възможни "нюанси", в които се дозират по някакъв начин основните три реакции, но на тях
трудно мога да дам име, да ги назова. Изясняването на едното от трите, например на симпатичността, ми
дава възможност да погледна и на останалите по съответния начин - без да се чувствам длъжен да го правя
специално. И така, кой и защо ми е симпатичен?
Общо взето симпатичността на някой се дължи на телесно-физиономичните дадености на този
човек, пречупени през призмата на моята възприемчивост, на характерната за мен способност да се
впечатлявам от даден род "неща". Казах, че погледа и лицето са първото, което решава въпроса дали някой
ми е симпатичен или не. Голяма част от хората, с които животът ме е срещал, не са успели да ме
заинтересуват с нещо - просто защото "сме се срещнали и разминали" без да се пробуди определен
емоционален отклик в душите ни. Същевременно някои лица и погледи силно впечатляват, излъчвайки
"нещо", което, подобно на магнит, силно привлича душата ми (а, най-вероятно, и тялото ми!). Същото мога
да кажа и за тялото на другия което също е способно да поражда привличане, симпатия, влечение, емоция.
Симпатичното и привличащото във външността на друг човек не може точно да се назове и осъзнае,
то просто се чувства; същевременно остава дума не за "симпатични подробности", а за отделни детайли"
("харесвам лица с точно такива носове или вежди!"е глупаво изказване!), а за"симетрии"и "съотношения",
които са израз на целостта не само на тялото, а и на душата.Смятам, че именно тази цялост "заразява" (и
излъчва!) със симпатии и емоции, а благодарение на нея отделните"детайли" си намират точното място,т.е.
са точно такива, каквито трябва да бъдат. Като че ли симпатичният друг е такъв тъкмо заради
индивидуалната си цялостност, зад която прозира (и се излъчва в "ефира" наоколо!) специфично неговата
жизненост, "жизнената сила", на която той самият (неговото тяло и душа, "външността" и "вътрешността"
му!) само са израз и реализация в точната форма. Аз долавям "допадаща ми" по някакъв начин (бидейки в
същината си твърде чувствителна "антена"!) и мълниеносно реагирам със своята емоция, преценявайки, че
"този" ми е симпатичен, а другия, уви, не. Всеки носител на жизненост, всеки индивид, има своеобразно
"излъчване", но само при преминаване на определена граница или степен на "наситеност" моята собствена
жизненост реагира и изразява трепет, която може да се нарече симпатия, привличане, дори възбуда. Моето
тяло, а и тялото на другия, е "резервоар" на жизненост ("виталност", "жизнена сила"), която "избива" по
повърхността в съответния телесен и физиономичен израз. Аз, а и другия до мен носим в пространството
около себе си "аура от енергии", настроени на съответната "вълна", които при досег или допир
предизвикват съответно реакция на приемане или неприемане, на съвместимост или несъвместимост. Това,
изглежда, е основата на чувството за симпатия към някои погледи, лица или тела, което ме обхваща при
контакт със "съответния друг", чиято жизнена сила е импулсирала моята, а двете са се разпознали, били са

обхванати от трепета на симпатията, на влечението един към друг, на "при-страстността". С казаното аз не
се опитвам да правя "теория", думичките (почти нищо не изразяващи, впрочем!) "енергия", "аура", "вълна"
и пр. ми се наложи да използвам само заради невъзможността да изразя ставащото, само заради безсилието
си да изразя с думи онова, което иначе прекрасно разбирам (и едва ли някой не разбира!). От казаното
също не трябва да се прави извод, че съм привърженик на "модните "мистично-спиритуалистични течения
и тежнения" на епохата, които се опитват (напразно!) всичко без остатък да обяснят. (Например за мен
"парапсихологията" е псевдо-научна суетня, която няма никакъв значим смисъл и затова не е нищо друго
освен занимание на шарлатани или наивници, неспособни да усетят истински значимото и ценното!)
А иначе нещата са прости: "Този тук ми е симпатичен!", душата ми е обхваната от симпатия и
възторг - какво има повече да се обяснява и умува, нима всичко не е ясно?! Нима е малко, че е жив в мен
усета, жизненото чувство, благодарение на което съм способен да изпитвам "благоговейната магия",
наречена "симпатия", та към него да ми се налага да прибавям скучновати обяснения (които са в състояние
само да развалят цялата магия, очарованието, което симпатията ми носи!)?! Важното е само да запазя жив
своя усет, а чувствителността си "непритъпена" - и с това ми е открит целия достъп до другия човек, до
неговата неподражаема симпатичност. А тази последната ми открива, от своя страна, възможността да се
наслаждавам на самия живот, на собствената ми и на неговата родствена на моята отдаденост на живота.
Колко ли са нещастни ония, на които възприятията са вяли и неотчетливи, които са притъпили
впечатлителността си и затова "нещата" им изглеждат еднообразни, "сиви", "униформени"? Има ли изобщо
такива хора, какво тогава би било човешкото в тях?!
26.Симпатичен ли съм за оня, който ми е симпатичен?
По този прекалено важен въпрос аз съм настроен да мисля оптимистично (“опти-мистично” - какво
ли пък е това, нима не е крайно, прекалено. . . “мистично”?!).
Да, на оня, който ми е симпатичен, и аз съм симпатичен - може би не толкова, може би не “в същата
степен”, но симпатията също трябва да е налице. Симпатията е взаимност, влечението и привличането така
или иначе са споделени; противното е разно на най-голям абсурд. Ни, вярно, се различаваме по всичко, а
най-вече по чувствителността си, по своята впечатлителност. Моята чувствителност е “най-субективното”,
което изобщо притежавам - как е възможно тогава някой друг “да ме дублира” и в тази насока?! Мнозина,
приемам, вероятно мислят като мен, споделят мислите, които и аз мисля, но това не е така важно.
Приличаме си и в много други неща, дори и в чувствата, но “приликите” ни са съвсем абстрактни и не
носят в себе си решаващия всичко смисъл: това, че сме различни, че “аз съм аз”, никой друг не “съвпада” с
мен. Защо тогава да съм “единен” с други хора тъкмо в симпатиите си?
Нечия жизненост се съотнася с моята посредством “медиатори” като тела, лица, погледи и аз
реагирам със силно чувство на симпатия. Възможно ли е в същото време другият да не е усетил и моята
жизненост, излъчването на силата, на която аз съм носител? Не е възможно (не става дума за една и съща
сила на въздействието!) той да е абсолютно без-участен в една зараждаща се симпатия, да е напълно
непроницаем, а аз да трептя от силно чувство на симпатия: нали ефекта на симпатията в мен се дължи на
това, че моята жизненост е срещнала и “разпознала” нещо родствено на самата нея, нещо “близко” и
“мило”?! Моето чувство винаги предизвиква “резонанс” и в тялото и душата на другия - иначе той
наистина е. . . “пън” или пък дори. . . “цепеница”. Възможно ли е пък чувството ми да се е излъгало, да е
било подведено? Възможно ли е то да греши?
“Грешки” тук са изключени: греши само умът, само неговите сметки преди всичко не излизат, той
най-често ни и лъже, а също е склонен да се самозалъгва. Чувството и интуицията обаче са способности от
съвсем друг род, те затова и са безпогрешни. Чувството за симпатия е резултат на “озарение”, на
светкавичен интуитивен акт, при който две жизнени сили се съотнасят и съизмерват в целия свой
“дълбинен потенциал” - как тогава да се “излъжеш” тъкмо в най-важното, в това, което те прави онова,
което си?! Вярно е, че има повече или по-малко “проницателни” и чувствителни хора, поради което са
възможни известни “разминавания”. Но “същината” - а симпатията улавя и изразява точно нея! - не може
да бъде сбъркана, още повече, че тук умът изобщо не участва, делът на съзнанието е нищожен или изобщо
липсва. Внезапно и спонтанно появилото се чувство на симпатия у единия е гаранция, че “нещо такова” се
ражда и в гърдите на другия - може би по-слабо, но може би и по-силно, ала и аз съм му симпатичен щом
симпатията ми към него е така силна, така всецяло ме ангажира. Дамите особено могат да бъдат спокойни:
“несподелените чувства” са рядкост и изключение, “потвърждаващо правилото”. А че има. . . “пънове”,
сигурно има; но и ти самият не може да не си “пън”, щом един пън срещу теб ти е така симпатичен. . .
27.Какво правим с другия?

Дотук с другия все още само. . . стоим и се гледаме. Възхищаваме се един на друг, овладени от
непреодолима симпатия, или пък се “гледаме под вежди”, изпълнени с усещане за тайнственост; понякога
просто ни е неприятно че сме един срещу друг и единодушно бързаме да се отдалечим. Срещата ми с един
човек ми открива много възможности и перспективи - кои са те, мога ли да се възползвам от тях? Дали не
мога да пропусна благоприятни шансове, да пропилея онова, което случаят (или пък “съдбата”!) ми
предоставя?
Щом като съм влязъл в безсловесен контакт с друг човек, то този контакт вече ме ангажира. Аз
мога да го прекратя, но мога и да се опитам да го продължа, да му придам нови измерения. Самият факт, че
стоим и се гледаме вече е “нахлуване” в жизненото пространство и в свободата на друг човек: аз
накърнявам свободата му с това че го разглеждам, но и той не пропуска да ми отвърне със същото. Той е
друг и е различен, аз за него - също, това интригува, предразполага към инициативи, които могат да
заздравят нашата връзка. Само от нас зависи какво ще се случи, какво ще се роди от една такава “случайна”
среща. Какво изобщо и обикновено тук става - и може да стане?
Ние един за друг сме “тайна, която трябва да бъде разгадана”. Аз изпитвам интерес към неговата
“другост”, но той, предполагам, не може да си остане непроницаем за онова, което съм. Мълчанието
помежду ни “при наличието на толкова течащи между нас токове” в един момент става тягостно и
непоносимо, то трябва да бъде “разчупено”, “ледовете” трябва да се стопят. . . за да не станат прекалено
дебели. Това, че почти винаги чакаме някой друг, “познат и на двамата” да ни запознае, не променя по
същество ситуацията: ние двамата трябва да намерим пък един към друг. Погледите обикновено вече са
казали всичко, но въпреки това ние трябва да започнем да разговаряме (или пък вече още от първия миг
сме започнали да бъбрим!). Какво ли пък ще ни даде разговорът, защо той е следващото, с което се
заемаме?
Този т.н. “раз-говор” между мен и някой друг е многолико преживяване, което носи в себе си
твърде много измерения, нюанси, смисли. Съществуват прекалено различни по естеството си разговори,
т.е. такива, които се различават по своята “идея” и задача, по явната или скритата си цел, по начина на
провеждане и по своя резултат. Всеки разговор е (или поне трябва да бъде) съ-битие в живота на моята
субективност и личност, а също и в живота на партниращата личност, с която съ-участваме в ставането на
нещо значимо и за двамата. От казаното излиза, че не бива да говоря общо за “разговора като такъв”, а
само за този-така-и-така-протичащ-конкретен-разговор-между-мен-и-теб, в който спонтанно се срещат
две свободи, две непринудености, т.е. две динамични и гъвкави субективности. Това защо и също как
разговаряме не се поддава на “класификации”, “квалификации” и “типологизирания”, тук “научната гледна
точка” е неуместна, иска се просто едно разбиране и вникване в конкретното, в живия и непринуден
разговор, който “сега-и-тук” водим - аз и ти, моят партньор в нашия неповторим разговор. Съобразно
казаното мога ли да опиша няколко поне най-изразителни и показателни “образцови” разговори, които да
хвърлят светлина върху същината на автентичния разговор?
28.Кога разговорът ни е “смислен”?
Всеки разговор по начало има някакъв смисъл, но това не значи, че с основание може да се нарече
“смислен” - и автентичен. “Смислен” е именно “истинския”, отговарящия на идеята си пълноценен
разговор, който не е само “за запълване на времето” или пък за. . . “упражняване на ченето и езика”, а за
нещо много по-значимо от това. Кое именно е то?
В смисления, автентичен разговор аз най-напред разкривам себе си (а не се скривам или
“покривам”!), предразполагам партньора си към същото (което значи, че нашите души се доближават и
“допират” именно в своята истинност, такива, каквито са!), а в резултат и двамата изпитваме
удовлетворение и удоволствие, дължащо се на това, че сме успели да постигнем съпричастност един към
друг, просто сме си станали по-близки, “приближили” сме се един до друг. В един такъв разговор се
достига до “пласта” на интимното в нашата субективност (интимното е истински субективното!), той
засяга нашата дълбока вътрешност (а не се “плъзга” по повърхността на душите ни!), той е демонстрация
на откритостта ни един към друг, появила се на основата на доверието и на взаимната симпатия. Затова
и чувството от такива не така често провеждани честни разговори е така силно и ангажиращо, затова и
душата се чувства един вид “окрилена” и вдъхновена, преизпълнена със смисъл, богата и доволна от
случилото се, тя затова и така силно желае тези разговори. Но, питам се тук, точно такива ли са
разговорите, които сме привикнали да водим всекидневно? Ясно е, че не, едното е рутина, другото е
събитие, такива незабравящи се разговори-събития в съществуването ни са истинска рядкост, “инцидент”
на фона на посредствените и незначителни “фактични” (но не особено смислени!) разговори, които си

позволяваме да водим. Давам ли си сметка какво губя когато разговарям неистински, когато в разговорите
си съм паднал до нивото на “пошлостта”, определяща моята безинтересна всекидневност?
Смисълът на моите разговори трябва да е само разбирането между мен и него, човека срещу мен,
ние трябва да постигнем едно “взаимноразбиране”, което, впрочем, е и сърцевина на “саморазбирането”,
т.е. на това как и доколко аз разбирам самия себе си. В един смислен разговор аз разбирам и себе си в
същата степен, в която успея да разбера и човека до себе си, тайнството на разговарянето е именно в това:
да разбереш себе си чрез другия, благодарение на другия - и него чрез самия себе си. Ако не разбера другия
в нашия разговор, ако просто даже и не се опитвам да го разбирам в неговата “същина” и “вътрешност”, то
с това аз пропускам и шанса да разбера себе си - пък макар и само в моята сега проявила се, непостоянна,
изменчива “същност”, за която научавам нещо едва в проявите й. Има нещо мистериозно в това, че човек
не може да разбере себе си когато е “сам по себе си”, в тихото вглъбяване в самия себе си, при което само
се мисли и чувства, но не се изразява помисленото и почувстваното: човек разбира себе си само в
изразяването на самия себе си било в разговор с друг човек, било в писането (затова и някои хора често са
си водили дневници, опитвайки се да се саморазберат в изразяването чрез писане, което е своеобразен
разговор “със самия себе си”, насаме със себе си). Изразяването на себе си в разговор, в който ти си
импулсиран за това от “насрещната субективност” на един друг човек (открит за всеки порив на твоята
душа и чувство!), е главното в смисления и пълноценен разговор, то именно придава така жадуваната
пълнота и смисленост, които са ми така необходими са саморазбирането - и за разбирането на другия
човек. Ни, впрочем, разговаряме най-вече за това да се “упражняваме” в самоизразяване, а напредвайки в
самоизразяването и изразяването изобщо, толкова повече постигаме и в разбирането на самите себе си.
Оказва се, че аз сам разбирам тъкмо в степента, в която ме разбират - а за последното трябва да съм успял
да изразя себе си, да се разкрия и дори “разголя” пред другия. (Казах вече, че “разголването” на душата е
не по-малко трудно от разголването на тялото; колкото, вероятно, не умеем да правим второто, толкова сме
по-неумели и в първото: могъщи сили ни удържат “да съблечем душата си”, да я “разсъблечем до голо”
пред очите на другия, по-могъщи дори и от онези сили, които ни удържат от желанието да разголим тялото
си в присъствието на други хора.) Затова тези, които си мислят, че разговарянето е “най-простото нещо на
този свят”, т.е. които са склонни да го подценяват, да не го разбират, всъщност са далеч от смисъла на
автентичния разговор, те правят всичко друго, но не разговарят истински и пълноценно.
Но има нещо, на което се налага тук специално да акцентирам: ние разкриваме себе си и без
специално да сме го искали, ние разкриваме себе си непрекъснато, дори и тогава, когато се опитваме да се
прикриваме и крием: всичко онова, което правя, така или иначе ме разкрива и показва точно такъв, какъвто
съм. Надеждите да съумея да се прикрия и да заблудя другия относно себе си следователно са абсолютно
безпочвени: аз винаги се “издавам”, дори и да не искам така или иначе съм “гол” пред другия, тук
“дрехите” не помагат, ситуацията е такава, че “прикриващото” в същата степен и разкрива, а “запазването
на тайната” е невъзможно.
Разбира се, важно е и това какъв е този, който е срещу мен: има хора, податливи на внушения,
склонни към това да се лъжат и да бъдат заблуждавани, това са непроницателни индивиди, които поумелите играчи в изкуството да криеш себе си, а не да се саморазкриваш (едно така ценено в обществото
изкуство!), лесно подвеждат. Това, че в разговорите си се преструваме или пък си слагаме маски, е факт, но
за такива хора е удобно наивно да вярват на преструвките ни, те лесно потискат съмненията си и лековерно
се оставят да страдат от обраслото си с илюзии съзнание. В човешкия свят, в който неавтентичността е в
своята стихия, общо взето до това се свежда смисъла на общуването: да се “надлъгваме”, да правим поизтънчени уменията си в подвеждането на другите, да се упражняваме непрекъснато в неискреност, повече
да крием, отколкото да разкриваме и разбулваме себе си, да преуспяваме в “сеенето”, отколкото в
разсейването на илюзиите най-вече относно себе си, да се показваме не каквито сме, а каквито искаме да
бъдем, или пък каквито искат да ни виждат другите хора, т.е. каквито не сме и т.н. Това е така, и въпреки
това аз си позволявам да твърдя:напразни са тези усилия, иска се съвсем малка проницателност да се
разгадаят фокусите на другите, а това е така, защото “криенето” и “скриването” също разкриват, и то точно
онова, което неискреният си мисли че е заключил и запечатал със сто печата поне.Излиза, че макар че
(неизвестно защо, или по-скоро ясно е защо!) сме склонни да се “баламосваме” един друг,то това рядко ни
се удава, а с “баламосването” постигаме точно обратния резултат в сравнение с желания: нашата “тайна” е
разгадана от усета на другия, той ни е “разконспирирал”, ако не се бяхме опитвали да лъжем, то може би
по-ефективно бихме запазвали тайната, но сега наистина сме се издали и провалили (кой ли вярва на
неискрените?!). Тогава има ли смисъл изобщо да се опитваме да разговаряме неискрено, неавтентично,
фалшиво? Какво постигаме с това да бъдем не такива, каквито наистина сме? Щом като не мога да бъда
абсолютно непонятен и тайнствен за другия, то какво тогава ми остава? Защо трябва сам да се
“демаскирам” непрекъснато, слагяйки си всеки пък някаква маска в отношенията ми с другия човек?

29.В какво се състои моята загадъчност?
Наистина, трябва ли да се стремя да си остана загадка за другия, мога ли да подсилвам
тайнствеността си около своята личност, какво ще ми даде това? - ето въпросите, на които съм длъжен да
се спра.
Казах, че скриването все пак е красноречиво, то изразява и издава, независимо че се опитва да
потулва. Иска се малко прозорливост за да улавяш какво говори “маскирането”, какво ни казва покрай
волята на оня, който се е заел с него. Излиза, че у човека винаги е налице някакъв “рефлекс на
загадъчността”, който се свежда до това непрекъснато да потискаш поривите към искреност - или пък към
това да се “покриваш” и скриваш, подсилвайки тайнствеността около своята личност. Изглежда се смята,
че е непростима наивност да се разкриваш “без остатък” и напълно - защо е така, какво се постига с това?
Колкото ми е по-близък човека, толкова съм по-склонен да се разкривам по-пълно пред него; пред
непознатите се разкривам най-малко и съвсем предпазливо. Тази умереност в разкриването и
“разголването” на моята душа, която запазва тайната около мен, като че ли ме прави “интересен” за другия
- непонятното интригува, подсилва интереса. Ако можеше изведнъж и напълно да се разкрия пред един
друг човек, то това, от една страна, би трябвало да засили доверието помежду ни (стига и той да ми е
отвърнал със същото!), но, от друга страна, пълната яснота и “прозрачност” между нас като че ли убива
интереса ни един към друг. (Всеки от нас за другия мигом става “прочетена книга” или по-скоро “прочетен
вестник”, нещо напълно непотребно, което ни прави абсолютно безинтересни един за друг. Оказва се, че
ние в отношенията си се стремим към разкриване и доверие, но също така се грижим да запазваме и
подсилваме тайнствеността около себе си, смятайки, че ако я се “изпари”, то вече няма да интригуваме и
интереса около нашата персона би изчезнал. Затова се смята за непростима наивност пълното разкриване
още от самото начало на отношенията, “разголването” на душата, което, както и разголването на тялото
пред непознат човек, се смята за необичайно, дори скандално, а най-малкото съвсем подозрително. Струва
ми се, че това, което е “обичайно”, съвсем не е за предпочитане пред “необичайността” (стига да сме
способни за нея!) - защото следването на “приетото” и “общоразпространеното”, на “суровия канон” на
общността или просто на тривиалното съвсем не ме обогатява, напротив, неимоверно ме прави все победен. )Независимо че безболезнено ме сродява със също така скучни като мен “себеподобни”, че ми дава
спокойствието на социалността и че ме прави с нищо неразличим фон, фона на “единия от многото”.)
Общността изисква от мен доста несъвместими неща: от една страна трябва да се изживявам в нея “както е
прилично”, т.е. според социалния канон на безличността, от друга страна трябва да засилвам чрез
прикриване на истинските ми качества, пориви и импулси онази плоска “тайнственост”, която държи буден
интереса на общността към мен. Накратко казано, от мен искат да не съм себе си и да съм като “другите”,
да се държа прилично (в никакъв случай не раз-лично!), “обичайно” и семпло, “да не се набивам на очи”, и
същевременно да поддържам някаква блудкава “тайнственост”, която да не ме отписва от жалкия социален
интерес към моята неособена “особа”. Но до какво води това, какво то постига?
Ясно е, че аз тук не говоря за живата тайнственост около една пълноценна личност, която
естествено съпровожда проявите на нейната свобода, на нейната несравнима уникалност и
индивидуалност. Свободата придава на жизнения индивид една богата тайнственост, тъй като подобен
индивид неизбежно разполага с цялата загадъчност на човешкото с неговата неощетеност и многоликост, с
неговата пълнота. Но не за тази тайнственост тук става дума, тук аз говоря за по просешки скромната
“тайнственост”, която се бои да не подразни другите, която лицемерно показва “нещичко” и се преструва,
че “има още много за показване”, докато всъщност такова липсва, докато всъщност зад показваното зее
само празнота, пустота. Това именно нарекох “плоска тайнственост”, това именно е мизерна и дори “куха”
тайнственост, която съвсем не заслужава името си (едно тайнство като такова никога не може да бъде
мизерно, плоско и кухо!). Вижда се, че неискреността по предимно социални подбуди, за която тук става
дума, се дължи на стремежа за поддържане на някакъв все пак интерес към една личност, която всъщност
няма какво особено да покаже, която е куха, т.е. за която искреността е съвсем неизгодна. Властта на
социалното върху индивида в този смисъл е изцяло пагубна за индивидуалността: индивидът само се
представя за това, което не е, вместо да се заеме с постигането на нещо, което да е негово достояние и
постижение, т.е. което да му придаде битие, да го направи това, което не е бил, но е могъл да бъде - и се е
възползвал от тази възможност. В същото време искреността винаги е целебна за индивидуалността и
личността: щом като си способен честно да признаеш, че си “това”, и щом като в идентификацията с
другия откриеш неговото превъзходство над теб (или твоето над него!), то това ще те импулсира към
саморазвитие и собствени достижения. Но ако си стоиш все същия и пребиваваш във фалшивото
удовлетворение, че “аз съм нещо повече от това”, но не искам и няма да го покажа, представяйки се при
това за “тайнствен”, за “богатство от потенции”, което не иска да се актуализира и изяви, то това, разбира

се, е напълно нездрава претенция, която отвежда индивида встрани от неговата задача, извън идеята на
живота му: да бъдеш себе си, да се възползваш от свободата си, да живееш пълноценно. По същия начин
стои и работата с онези, които сами себе си осъждат да са си винаги бедни (в материалния смисъл):
виждайки около себе си инициативни, дейни и богати хора, те се преизпълват със завист и с фалшивото
самомнение, че “аз съм беден, но за сметка на това съм честен - и ще си остана такъв!”; те започват да се
държат така сякаш “могат” да бъдат богати, ала “не искат”, тъй като не трябвало да се отличат,
социалността ги задължавала да не дразнят другите, мнозинството от “бедняци с широка душа и с
благородно сърце”, чиято “широта” и чието “благородство” обаче крият в себе си само пустота, празнота,
куха суетност, просешко високомерие. Принципът е същия и при скромността при изявяването на себе си:
криейки действителния си лик и представяйки се за непроницаема “загадка”, се представяш за “много”,
докато всъщност си съвсем или почти нищо, т.е. твоята “загадка” е куха, нищо няма зад нея. Дали в такъв
случай откритостта е за предпочитане пред “потайността”? Дали в отношенията ми с другия аз трябва
да се представям открито в действителния си лик? Какво ще спечеля и ще загубя ли нещо от това?
30.Какво ми дава откритостта?
Откритостта е отказ от играенето на фалшиви социални роли, които служат само на
социалността, но не и на индивидуалността. Човекът винаги трябва да е наясно с това какво точно иска и
на кого служи поне в главното: на себе си, на своята сила и достойнство, на собствения си живот, или пък
на социалното, на абстрактните други, на конформността, на нагаждането към “общото”, което дава една
мнима удовлетвореност, но за сметка на това погубва индивидуалността и в крайна сметка опропастява
живота, естествената удовлетвореност от него. Ако е вярно това, че аз за себе си съм единствената цел
(самоцел) в своето съществуване, т.е. че всички други цели трябва да служат на мен и на моето богатство
от сили и възможности, то оттук следва, че аз нямам право да употребявам себе си като средство за
постигането на някакви други цели, колкото и примамливи да са те. Значи отговаряйки твърдо, че аз
самият на себе си съм единствената цел, достойна за съществуването ми, т.е. поставяйки
индивидуалността над социалността, аз се отказвам от всички възможни подмени на моята цел, особено
пък от онези, които ми се натрапват отвън, от страна на наглата социалност, от “общността, която искала
да ме види такъв или онакъв”, а също и от онези, които ми диктува моята собствена глупост.
Но да се върна на своята пряка тема. Пред мен е един различен от мен самия друг, с който се
опитвам да разговарям: ние двамата трябва да построим “мост” помежду си, и разговорът може да ни
помогне за това. Аз мога към него да бъда потаен, да се прикривам, да се пазя особено от “разголване” на
душата и на характера си, да играя на “някакъв”, който бил “по-атрактивен” за . . . другите, но мога да бъда
и открит, сърдечен, безкористен, достъпен, преизпълнен с доверие и симпатия. Вероятно към някои хора не
мога да бъда друг освен именно потаен, тъй като съм доловил по някакъв начин, че те не заслужават да
бъда друг, не заслужават моята откритост, не са подбудили симпатията ми. Глупаво е с различните аз да
бъда все един и същ, все “еднакъв”, ето защо и аз с различните други неизбежно съм различен в
съответствие с моята първоначална реакция към тях (тя, неизвестно защо, винаги е най-вярна, рядко ни
подвежда!). Съобразно с това с някои други аз съм именно открит, те са достойни за моята откритост, а от
тях аз очаквам същото, ако не го получа, ако моите опити да ги предразположа не срещнат отклик, то това
неизбежно ще ме принуди и аз да “прикрия вратите” на моето безразделно, безусловно и предразполагащо
доверие. Аз очаквам от другия в цялата му раз-личност все пак проявата на нещо родствено и близко,
очаквам поне “равнопоставеност”, взаимност. Но аз никога не бива да очаквам същото от него в един
абсолютен смисъл: той е друг, аз не бива да искам да е като мен, не искам да му натрапвам своите
очаквания, не мога да съм разочарован когато той реагира според себе си, напротив, трябва да се радвам,
откривайки различия в реакциите му, различия в моите реакции, желания и очаквания. Ако аз към него съм
открит, сърдечен, достъпен и той не ми отговаря със същото, но все пак оценява моя жест и се стреми да не
ме разочарова (т.е. опитва се да надмогне затвореността си),то това е знак, че ние рано или късно ще се
разберем, ще се разбираме. Ако обаче той грубо отблъсква моята откритост, ако аз срещна бронята на една
тъпа потайност, която един вид е “безкомпромисна”, то това неимоверно ще ме разочарова и ще постави
пред изпитание нашата зараждаща се връзка. Но аз трябва да призная свободата на човека отсреща, т.е. да
призная правото му да бъде какъвто той иска, аз трябва да се съобразявам с това негово право, ако аз се
опитам да му наложа своята откритост, то може би точно това ще бъде причината за неговата
неотзивчивост, за неговата предизвикана по този начин “закритост”. Признавайки това безусловно право на
раз-личност у другия, аз обаче очаквам и той да ми отвърне със същото, т.е. да не “попари” моята
откритост с една непонятна студенина, очаквам да отвърне с поне малко сърдечност, поне с уважение към
откритостта ми - което няма как да не се отрази на иначе хладното му първоначално отношение към мен.
Излиза, че отначало ние се “дебнем” и “пробваме”, но ако в думите ни се открие една определяща ги

симпатия и предразположеност един към друг (която, впрочем, личи най-ясно в очите, в погледа!), то това
е началото на една перспективна връзка. В другия случай (когато ние един на друг сме си несимпатични,
неприятно ни е да сме един до друг) работата е изцяло безнадеждна и значи само трябва да намерим поприемлив начин безболезнено да се отдалечим един от друг завинаги. Ако пък ни се налага всекидневно да
се срещаме, то тогава именно ще ни се наложи да “нахлузим” върху себе си “кожите” на известни социални
роли на приличие и фалш, които да притъпят взаимната ни неприязън.
И какво ми дава все пак откритостта?
Бидейки открит към другия, аз му дава знак за своята симпатия към него и за зачитането от моя
страна на неговата свобода. Аз в откритостта си демонстрирам своята свобода, очаквайки признание на
свободата си, и същевременно признавам свободата на другия: той може да бъде какъвто си иска към мен,
но аз съм избрал да бъда открит, моята свобода е решила това, и моят жест вероятно ще бъде оценен.
Всъщност аз така отправям предизвикателство към другия, провокирам го да се възползва от свободата си и в начина, по който той ще го направи аз ще усетя доколко той е предан на свободата, доколко я разбира и
е достоен за нея. Казвам му фактически това: “Аз съм открит, аз така реших, това избрах, съвсем
добронамерено, пък ти прави както искаш!” и с казаното го вкарвам в атмосферата на чистата свобода,
която за мен е “лакмус” за неговата преданост към свободата. Неразбиращия свободата мигом ще
“злоупотреби” с нея, ще пропилее шансовете, които тя му дава и така непременно ще се провали; той
например с поведението си всъщност ще каже следното: “Ти, драги, си открит, но аз напук на твоята
откритост няма да бъда открит, напротив, нарочно ще си остана потаен и прикрит - и така ще бъда
нещо повече от тебе!”, което за мен е красноречив знак, че такъв човек не разбира свободата си, щом си
позволява да я употреби без особен смисъл, щом без смисъл пропилява шансовете й. Наистина, пред теб е
застанало едно различно човешко същество със своята свобода и с безценните богатства, които се крият в
него (и като възможности и перспективи, и като на-личност!), а ти си затваряш всички врати към него,
демонстрирайки някаква тъпа надменност, с което пропиляваш безчет възможности за собственото си
бъдеще, за собственото си обогатяване: нищо друго не може да ме обогати така както връзката с един друг
човек, който носи в себе си толкова много раз-личност! С моята откритост аз печеля неимоверно много,
откривам си безброй шансове и възможности, аз оставам по този начин при свободата си с всичките
перспективи, които тя ми обещава, докато другият с неговата потайност нищо не печели - и също така губи
всички възможни предимства: той ще си остане твърде беден ако си позволи лукса да живее така, така да
се отнася към другия човек! (Защото той може и да привикне към една такава куриозна свобода-несвобода,
възникнала най-вероятно на почвата на ината, или по-скоро на глупостта!) Много хора се стряскат когато
срещнат пред себе си необичайната за тях свобода в държането на някакъв човек, свободата в нейния
автентичен смисъл (по отношение на реакциите ни спрямо другия) се свежда именно до откритостта. Но
такива хора не разбират последното и, държейки на несвободата си, неспособни за предимствата на
свободата, отхвърлят предизвикателството - и така губят шанса поне веднъж да усетят в една откритост
какво е това свобода. Всички ние (смея да заявя това!) сме предразположени към свобода, имаме
неоценимата възможност да бъдем свободни и само така различни в един позитивен смисъл. Но, уви,
малцина са онези, които отвръщат с откритост на тази изначална предразположеност, които посрещат с
открито сърце призива на свободата, за която е жадна душата ни. Затова и тяхната душа (душата на онези,
които не са способни на това, които са обърнали гръб на свободата, на възможността да бъдат истински
свободни!) скоро става подобна на напукана от суша пустиня, обсипана с пясъците на “все същото”, с
пясъците, които поражда несвободата. Докато в същото време другите (на почвата на свободата
съществуващите, подхранващите се от нейната сила!) превръщат душите си в цветна градина, богата на
зеленина, прохлада, на плодове и наслаждения. Ето това ни дава откритостта като същност на свободата: от
откритостта към другия човек като реализираща се свобода се тръгва към всички ония богатства, които
пълноценно живеещият човек непременно ще притежава. Това обаче не трябва да бъде разбирано плоско:
откритостта в общуването само е свидетелство за ангажираност със свободата, но само последната поражда
търсената пълноценност, докато първата е само знак, че категорично си отхвърлил несвободата като своя
възможност.
31.Как другият ми става близък?
Аз съм човешко същество, което значи, че съзнавам, чувствам, желая и действам. Моята
човечност е тъкмо в това и тя се проявява в отношенията ми към мен самия, на първо място, и към другия
човек като индивид и индивидуалност, като личност - от друга страна. Казах, че свободата ми ме обрича на
това и към себе си, и към другия да бъда открит, моята откритост ми открива немоверните шансове на
свободата, тя затова и заслужава да се нарече “откритост”. (“Открит към другия”, към неговата
субективност, душа и личност - нима това всъщност не е именно откритост към възможностите на

свободата, към нейната преизпълненост с битие, към свободата като извор на моята човечност! Дали пък
другият не е просто “повод” да демонстрирам и реализирам автентичната си свобода?!). В съществуването
ми аз срещам твърде много “фрагменти” и “детайли”, които ми дават повод да изявя себе си като свободен;
един от тях е “другия”, като зад тази дума стои поредица от своеобразни индивиди, с които животът ме
среща. Някои от тях “отминават” без да оставят никаква следа (аз не мога да се разпилявам - и “раздавам”
на всички, просто няма как!), други ме ангажират в някаква степен и с определен знак (например някои са
ми дълбоко противни и неприятни, с други просто “се познавам” и нищо повече, трети харесвам, но
връзката ни по някакви причини си е слаба и т.н.), накрая понякога някой ми става близък (приятел,
любимо същество, което допускам толкова близко до себе си, че ставаме неотделими!). Имам “близки”,
чиято близост е “природна” или “кръвна” (брат, майка, баща, син), но не за нея тук става дума, макар че и
тя е твърде значима и придава определен смисъл на съществуването ми. Аз тук се питам за “душевноличностната близост”, която се поражда понякога мълниеносно (друг път по-бавно), но която остава за
цял живот, която е така преизпълнена с човешки смисъл - и затова сърцето ми така се ентусиазира когато е
налице. Оказва се, че някои “други” са. . . “по-други” от другите, че те са по-различни от останалите, че по
някакъв начин пораждат тази неизразима с думи близост между моята и тяхната субективност, която остава
завинаги - защо е така?
Казах “неизразимост” и като че ли това е единственото, което може да се каже за този род истинска
близост (между душите и личностите, дори и между телата!), която нищо друго не може да замени. Думите
са безсилни да изразят и опишат ставащото: започнах своите анализи с разбирането за симпатия (като усет
и предразположеност, която мигновено се поражда в някои случаи при среща), по-нататък споменах
набързо за някакво неопределено “родство” на душите и телата, подчертах особено незаменимата роля на
откритостта, неотделимо свързана със свободата, която се оказа условието за едно пълноценно
съотношение и дори хармонизиране на нашите раз-личности на почвата на все по-разширяващото се
доверие (което всъщност е достигнала до своята идея симпатия) - какво друго може да се каже, как поплътно да се разбере жизнената реалност, наречена близост между две личности и души?
Всичко в пораждането на една конкретна личностно-душевна близост е уникално и неповторимо,
то и затова не се поддава на обяснение с думи и понятия, в него има толкова много спонтанност и свобода,
че “дефинициите” не могат да ги обхванат. Затова и не може да има “наука” за това как можем да ставаме
близки, да се преизпълваме с неоценима близост един към друг, затова няма и “алгоритъм” на
пълноценната свобода на общуването, която наистина може да се нарече “изкуство” - а защо не и найдълбоко естество на човечността и на съществуването на човека?! В такъв случай има ли смисъл да правя
безнадеждни опити да вникна в “механиката” на сближаването на две субективности, която все пак ме
интересува?
В мен самия (а значи и в човека, защото в свое лице аз най-вече притежавам човека!) е заложен
някакъв тайнствен инстинкт, неумолимо тласкащ ме към близост с други човешки същества. Този
инстинкт съвсем невярно е бил изтълкуван като потвърждение на “социалността” на човека, като израз на
прословутия “стаден инстинкт”, докато всъщност той е само демонстрация на индивидуализираността на
човешкото съществуване, овладяно от порив към свободата. Аз мога да бъда истински близък с някой само
когато и в своите очи, а също и в неговите съм най-напред себе си, съм индивид и индивидуалност (различност!) - и едва на тази основа между “мен” и “него” може да възникне каквото и да е отношение,
особено пък близост. Това, че “просто съм човек” (един вид “по рождение”!) съвсем не ме прави индивид,
още по-малко пък индивидуалност. Глупаво е да се твърди, че “индивидът” е просто “единичният човек”,
“човешката единица” (тъй като, вероятно, между нас има прекалено много. . . нули!). За да бъда
индивидуалност аз трябва да бъда раз-личност, да не се боя от раз-личността си и да държа на нея колцина са способни на това?! “Социалността” обаче е израз на порив с точно обратната тенденция:
искащите да се “социализират” са склонни да се откажат от своята различност, от себе си, и то тъкмо
заради “общото” и “еднаквото”. За такива индивидуалността е “нищо”, докато “социалността” - “всичко”.
Как тогава да тълкувам близостта на почвата на признанието на свободата и раз-личността като проява на
прословутата “социалност” - след като тя е нейно отрицание, антитеза, коренна противоположност?!
“Социалното” се поражда на почвата на без-личността, на “нивелираната човечност”, на анти-човечността,
не-индивидуалността, “стадността” (нима в стадото има близки и “далечни”?!), то е отказ от себе си заради
абстрактните обезличени “други” (не обаче към “другия” като жива и раз-лична реалност!), сред които не
личат лица, а само маски, “униформи”, само преливащи се един в друг фонове и пр. И спекулацията, за
която стана дума, извращението, което тук ме занимава, се появява най-вече заради това, че
“социализираният индивид” си мисли, че може да стане “близък” наведнъж с всички (“другите”!). Това
именно е идеалът на стадото и на комуната, докато всъщност индивидът може да бъде наистина близък
само с определен друг, с “този”, “онзи”, с “мен” или “теб” и т.н., но никога с “всички заедно” и “наведнъж”.
Близък с всички наведнъж не мога и не искам да бъда, защото това значи да остана тъкмо сам, безнадеждно

отчужден в сивата тълпа на комуната, на стадото и “обществото”, загубило човешкия си облик. (Нали си
спомняте - а добре е, че вече има някои, които не си го спомнят! - тъпото “другарство” и
“другаросването” на комунизма и комунистите, които наричаха със съвсем лицемерното “другарю” както
съвсем непознатия човек, така и онези, на които безразделно се подмазваха заради облаги?! Нима крайната
“социалност” на комунистите, които като общност на безличните “други” успяха да съсипят и преобърнат
из основи, за извратят до корен човешкото и самата човечност, не е категорично доказателство, че тяхната
престъпна “близост” няма нищо общо както с близостта в автентичния смисъл, за която тук говоря, така и с
развитата и богата индивидуалност, душевност и личност?! Нима феноменът “комунизъм” като антитеза на
човечността, породил само невиждано в историята отчуждение и упадък на човешкото, не е потвърждение
на това, че “близост с всички” не може да има, че “близкият с всички други” е просто абсурдно сам,
нищожен и нещастен, абсолютно неудовлетворен от съществуването си, че “равенството” на обезличените,
еднакви и социализирани “индивиди” е най-голямото насилие над човека, което едва ли някога ще бъде
надминато по своята бруталност?!)
И така, разбрах поне това, че автентичната близост е строго индивидуално човешко отношение,
което се базира на свободата и спонтанността. С това е казано почти всичко, близък ми става само онзи, в
който аз усетя една така ценна “прекрасна индивидуалност”,в който открия някаква особена човечност, в
отношението на който уловя “белезите” на свобода и свободолюбие дори, който към мен показва същата
откритост, накрая, който не се отнася разсъдъчно към мен (с оглед на някаква изгода, дребна полза, корист
и пр.),а само спонтанно, изцяло непринудено, естествено и живо. Това последното, живостта като че
ли е най-важното, защото тя обединява в себе си всичко останало: близък може да ми бъде само индивидът,
чиято раз-личност се проявява в живостта на отношението му към мен, зад което стои една здрава
жизненост. Тези неща аз ценя, на тях особено държа в отношенията си с другия човек, затова и се стремя
да ги уловя и в неговото възприятие на моята личност, в проявите му към мен, които - в крайна сметка и в
своята съвкупност - няма как да не породят нашата близост. Струва ми се, че така само мога да стана
близък с някой друг човек, с останалите просто се раздалечаваме - ако изобщо сме се срещнали. . .
32.За какво и как разговаряме?
Това, говоренето, не може да бъде заменено от нищо друго, макар че правенето, по-скоро
действането (ако се абстрахирам от това че и говоренето също така е вид действие!) или пък
практическите ни прояви от друг род също не са за подценяване. Казваме, че не по думите ще разбереш
човека, а по делата, което подсказва, че говоренето не е най-значимото, което изобщо можем да направим.
Но тъй като започнах вече да описвам тази страна на нашите иначе многолики отношения (поне такива те
трябва да бъдат между истински близките хора!), то нека да завърша темата, за да мога да премина към
нещо друго.
В началото на всичко, особено пък на човешките отношения, е словото. Разговаряйки, аз и човекът
срещу мен искаме да се разкрием в една истинска или предпочитана, желана светлина, т.е. търсим
възможности да се “опознаем”, а аз бих казал: да постигнем пълноценно разбиране, да установим душевен
контакт, да си станем близки. Аз трябва да “заинтригувам” партньора от себе си, т.е. да не се представям
като. . . “прочетен вестник”, а като поне. . . “нов вестник” (да не кажа тайнствена, изпълнена със смисъл
голяма книга!). Спрямо мен той, предполагам, иска същото, ако той не ме заинтригува от себе си, ако не ми
стане “интересен”, то аз едва ли ще държа на нашата едва започваща връзка. Впрочем, защо и как “се
правим интересни” е въпрос, на който се налага да отговоря.
Най-интересното и интригуващото в една личност според мен е нейната непосредственост, т.е.
нейната неподправена човечност в цялата й спонтанност, искреност, естественост. Излиза, че истински
интригуващ и интересен е най-вече онзи, който не се прави на интересен, а просто е интересен, а е такъв,
защото ме е заинтригувала неговата неповторима личностност, индивидуалност, чиста непосредственост.
Онези, които не разбират това, правят съвсем глупави неща, полагат неимоверни усилия “да се представят”
за интересни и “интригуващи” (“тайнствени!), но понеже това последното, както, надявам се, изясних, не
се поддава на съзнателно “правене” и “регулиране”, значи не може да се породи чрез “насилване”, то и
резултатът за тях е предимно нищожен, те по-скоро постигат обратното на желаното, на преследваното.
Думите затова са нещо твърде коварно, те дават възможности “да се правиш на интересен”, “да будалкаш
другия”, да се прикриваш и “представяш”, но в тях е особено трудно да останеш верен на напиращата в
гърдите ти искреност и непосредственост, т.е. да запазиш чиста и неподправена своята човечност. Думите
и словото са реалност на свободата с неограничените й възможности, но мнозина не разбират свободата и,
почувствали я, мигом й изневеряват, дори “злоупотребяват” с нея, при това в свой ущърб, употребяват я
против себе си. С думите може да се говори фалшиво, принудено, с тях може да се лъже и заблуждава, те

откриват пред нас невъобразим простор на нашата неавтентичност, и затова повечето от хората не умеят да
се възползват от истинското предназначение на живото слово, от магията и мощта на спонтанно раждащите
се думи. В потвърждение на това мога да посоча следното красноречиво говорещо обстоятелство: ония от
хората (едно изключително. . . “малко малцинство”!), които си служат истински с думите, са обявени от
човечеството за “елит” и “избраници”, тях ги наричат поети, от тях се възхищават и ги благославят, което е
признание, че “мнозинството” е извратило и не разбира истинската мисия на живото слово, на езика, който
по естеството си е именно поетичен. И какво тогава се оказва, че е поезията, “царството на поетите”?
Нищо друго освен “свещенодействие” с думите, щом като ние, останалите, сме си позволили да ги
“изтъркаме” от непозволена, унищожаваща великото им достойнство прозаична употреба. Ако само в
поезията езикът е естествен и автентичен, то тогава какъв е той в нашата всекидневна употреба, в нашите
блудкави неангажиращи ни разговори?
Изглежда говорим само за да не мълчим (макар че мълчанието, живото мълчание така много
говори!), за да не стоим като “пънове” един срещу друг. Оказва се, че говорим само за да разрушим
тайнството, загадъчността и дори мистерията на истинското мълчание, да го изпълним с “шумове”,
“гласове”, “крясъци”. Нима този трябва да бъде смисъла на говоренето, на разговорите ни?
Обикновено говорим банални и саморазбиращи се неща: за времето (горкото климатично време!),
за онова, което ми се е случило (т.е. информираме се “какво става”, т.е. клюкарстваме), разказваме какво
сме чели от мръсните парцали, наричащи се “вестници” и прочие нищожни по смисъл безразлични ни
общо взето “преживелици”, с които запълваме екзистенциалния вакуум, в който пребиваваме (но за който
се преструваме че не подозираме!). Във всичко това се забелязва старателно заобикаляне на истински
значимото, на онова, което жизнено ни касае, а то не може да бъде друго освен тъкмо интимното,
човешкото, личностното, субективното, онова, което чувстваме, за което е жадна душата ни, но от което се
плашим, за което “не ни е удобно” да говорим, понеже иска една болезнено силна искреност,
съпричастност, откритост. Смята се, кой знае защо, че е “непривично”, че е проява на “наивност” да
говориш онова, за което никой не говори, да се “разголваш”, “да бъркаш в раните”, затова общо взето
никой не говори за себе си, но не общо, а пряко, за своята интимност, за чувствата си, за онова, което
дълбоко ме интересува и без което не мога да живея. Животът затова е най-отбягваната тема наред с
личните реакции спрямо него, наред с това, което душата таи дълбоко в себе си като нещо съкровено.
Страх ни е да се “разголим”, да “разбулим” тайната, в която пребивава собствения ни живот, не сме
открити за най-важното, самозаблуждаваме се, че “подробностите” са по-важни, пазим се да не се изложим
като кажем нещо “не в реда на нещата”, нещо необичайно и дълбоко личностно, нещо, което да ни издаде в
действителния ни (не в оня “за другите”!) лик. Но, позволявам си да запитам, как по този път ще достигнем
до все пак желаната и жадуваната близост? Не става ли така, че вместо да се приближаваме един към друг,
ние неуморно се раздалечаваме, издигайки стени и бариери помежду си?
Да, ще каже някой, но защо в общуването си да “избързваме”, “на всяко нещо ще му дойде
времето”, с “непознат не се интимничи”, а само с приятели, с истински близки хора може. Може би е прав
(поне за себе си безспорно е прав!), но. . .
Както нещо ти потръгне, така и ще продължи. С каквото свикнеш, с него и ще останеш, “коренната
промяна” по принцип е трудна, дори в много случаи и невъзможна.
Началото и посоката са най-важни, определящи. Ако ние двамата тръгнем по пътя на
неискреността от самото начало, т.е. по пътя на “не-откритостта”, на престореността и на
преднамереността, трудно след това ще стъпим по пътя и ще налучкаме посоката на онова, което може да
се нарече приятелство, автентично приятелство. Ако се опитам да си спомня “запознанствата” с ония,
които по-късно са ми станали истински приятели, то във всички от тези случаи ще открия нещо решаващо:
още от самото начало по необясним начин ние сме се чувствали близки, предразположени към необичайна
откритост, усещали сме “родство на душите”, което нищо друго не може да замени. В други от случаите,
в които “нищо не е излязло” от нашата връзка, хладината още от самото начало е била налице, нея понататък нищо не е могло да я надмогне. Казах, че симпатията или се ражда, или я няма, тя обаче не се
“прави”, насилствено или принудено нищо не може да се постигне. Със случайно срещнатия човек или ми
е съдено да бъда приятел, или пък ми е отредено да не разпозная (това става мигновено!) в него приятеля,
поради което се разминаваме завинаги - и без особени съжаления. С всеки не мога да бъда приятел или
близък, толкова “широки” души и сърца няма и не може да има. Затова има нещо съдбовно в душевните
резонанси, които предизвикват нашите уж случайни срещи, но трябва да си даваме сметка и за това, че
моята съдба е вкоренена в мен самия, тя е заложена в моята същност и душа, че това, което съм (или съм
станал!) в някакъв смисъл определя това, което мога да бъда - и ще-бъда, то ще стане мое бъде-ще. Ето
защо си позволявам да твърдя, че от това как започваме да разговаряме (а то зависи от това какво
чувстваме, намирайки се един срещу друг) зависи развитието на нашата връзка, нейното бъдеще, зависи

възможността да станем и да бъдем близки, дори неразделни (подобно на пасващите си “половинки”!). Ако
възникне атмосфера на изначална предразположеност един към друг, на спонтанно, непринудено
(всъщност друго може ли да има?!) доверие, на изведнъж бликнала неудържима симпатия, то нещата са
ясни, близостта ни вече “е тук” и няма защо принудително да я “викаме” или “правим” с усилия. Но ако
подобна “аура на близостта” в една връзка не се появи от самото начало, нищо не може да се направи,
усилията ни в тази насока ще бъдат изцяло напразни, с един жалък резултат (в който само взаимно се
“будалкаме” или си прами “мръсно”!) . . .
А трябва ли да полагаме усилия да бъдем. . . открити към другия? Как се постига откритостта?
Откритостта, убеден съм в това, или “идва сама” - или нищо друго не може да я предизвика.
Първоначалната откритост трябва да бъде пазена, но тя не може да бъде “провокирана”. Ако ни се налага
взаимно да се провокираме към откритост, допълнително да се предразполагаме към нея чрез съзнателни
усилия, то в резултат се появява нещо друго, но не се ражда откритост в истинския смисъл, автентичната
откритост, за която тук става дума. Ако “не ми идва отвътре” да съм искрен към другия (и значи покрай
волята ми съм така или иначе неискрен!), то да се “правя” на искрен е непосилна задача на един абсурден
човек. Ако искреността можеше да се имитира, то тогава граници между истина и лъжа нямаше да
съществуват, тогава всичко щеше да е възможно, тогава. . . всички с всички можехме да сме “приятели”,
т.е. всички еднакво щяха да са ни. . . неприятни (нали все пак “приятел” идва от “приятно”?!). Та значи ако
с някой просто ми е неприятно, с него едва ли някога ще ми стане истински приятно - затова и
неистинските “приятелства” са така неизброимо много, а в същото време автентичните приятелства са така
редки и ценни, затова и истински приятно ми е само с толкова малко хора. А какво е “истински
приятното” ще ми се наложи да определя отделно и на друго място. . .
33.Какво не бива да си позволявам?
Съобразно моята интуиция към другия, според първоначалната ми предразположеност към него “от
душата ми извират” съответните реакции към неговата личност, към проявите й спрямо мен. Степента на
искреност в отношението ми към един човек зависи от това доколко между нас се е породила симпатия:
към несимпатичните ми хора не мога да бъда изцяло открит и искрен, те не ме предразполагат към това. Но
има нещо още по-важно: с това, че към несимпатичния съм неискрен е своеобразна проява на искреност,
ако се опитвах да крия своята несимпатия (да се преструвам, че ми е “симпатичен”!) щях наистина да съм
неискрен, а сега неискреността ми е мнима щом все пак показвам че ми е несимпатичен, показвам го с
недостатъчната си откритост и в този смисъл съм искрен. Ето първото, което не бива да си позволявам към
един друг човек, е грубата неискреност - при която си слагам неуместни маски, при която просто съм
“затворил вратата към своята душа” безразлично с кой общувам, кой е пред мен. Освен това противна ми е
еднаквата “равност” в отношенията към другите, която е израз на безразличност; при нея аз бих бил
лицемерно “искрен” или еднакво неискрен към всички, безразлично каква е изначалната ми интуиция към
всеки поотделно. Следователно аз държа на личностността на отношенията си към другите, която се
свежда до това, че оценявам всеки един поотделно и като раз-личен, като раз-личност, т.е. опитвам се да
бъда нееднакъв в отношенията си към другите хора, което показва, че ги ценя. Да се отнасям равно и
еднакво към неравните означава възприемане на неискреността като норма, такава една “нормалност”,
изравняваща неравните, ми е дълбоко противна. Излиза, че не бива да допускам
дезиндивидуализираността в отношенията си към другите, не бива да ги правя еднакво безразлични ми
“другари”, т.е. трябва да ги възприемам като личности, да реагирам лично спрямо всеки един поотделно
според степента на неговата личностност и т.н. Струва ми се, че много хора не дооценяват докрай това, а
“равността” в отношенията им към другите хора води до това, че в крайна сметка се оказват неспособни на
истински личностни отношения, неспособни, другояче казано, на приятелство. Да ми е еднакво и винаги
“приятно-неприятно” при отношенията ми с “всякаквите” индивиди срещу мен е проява на пренебрежение
към всеки един от тях поотделно, което всеки един от тях неминуемо ще забележи, а това ще отрови в
зародиш личностността (и аз пък ще стана безличен, а също и безразличен за всички!). Свободата ми ме
заставя (наред с признанието на свободата на другия!) да се държа раз-лично с раз-личните хора, всичко
друго ме прави несвободен, а оттук и придава не-човечност на проявите ми. Ако пък аз самият си позволя
такава не-човечност, то няма как и те да не ми отвърнат със същото, те скоро също ще станат несвободни
(неспонтанни, неискрени, фалшиви, неестествени, “не-непосредствени”, сиреч “посредствени” и пр.) в
отношението си към мен. Ето защо трябва да бъда непримирим към тази коварна посредственост в
реакциите си към другите, изразяваща се в това, че аз внимавам да се държа винаги “по средата”, да
“изглаждам”, нивелирам раз-личностите, “острите ръбове”, “крайностите”, да изваждам “извън скобата”
тъкмо личността и да изнасям на преден план “общото”, сивата “нормалност”, стереотипа. Личностното
поведение от моя срана независимо че е спонтанно (или точно затова че е спонтанно!) е “ръбесто”, то не е

“изгладено” и нивелирано, то трябва да има “остри ъгли” - понеже е несъвместимо с лицемерието, с тъпата
неискреност. . .
Накратко казано, в никакъв случай не мога да си позволя това да възприемам другия човек като
“обект” (вещ, “нещо там”, безличност, “един от многото”, “атом” от прословутото “всички”), а винаги
трябва да се отнасям към него като към жив субект ( човек, личност, индивид, индивидуалност,
неповторимост, уникалност - надарена със свобода, постигнала свободата си и държаща на нея). Ако си
позволя да наруша това правило и превърна някой в обект, то аз с това себе си също толкова унижавам, в
негово лице аз съм унижил себе си (унижавайки човека в него!), а към унижените, особено пък към
склонните да се самоунижават, никой не се отнася по достойнство, никой не цени тяхното достойнство: ако
сам се подценяваш едва ли някой ще си позволи да те цени, рядкост е подобно благородство от страна на
друг човек. Казано е: “отнасяй се към другия така, както искаш да се отнася и той към теб”, и това е
една вечна истина на човешкото съществуване, на съществуването, достойно за човека. Аз обаче сам
предпоставям отношението към себе си според това как се отнасям към другия, той винаги ми отвръща със
същото, ако аз не унижавам човека в негово лице, ако го ценя именно като човек, то с това аз вече съм
заслужил другият да се отнася към мен като към човек, да се държи човешки с мен. И тук, значи, както и
навсякъде, нищо не се дава даром, “отпускат” ни онова, което сами сме заслужили, държат се с нас само по
заслуга. Тогава има ли смисъл да се оплаквам от това, че “другите не ме ценят” щом като всичко зависи от
мен самия? Недоволстващите от другите (и от другия!) трябва да насочат своето недоволство към себе си.
34.Кога аз и другият се проваляме?
Ако приема, че във всеки момент мога да се проваля (по “невнимание”, заради “обстоятелствата” и
пр.), то това означава, че не виждам в отношението си към другия нищо субстанциално, т.е. истински
значимо, съществено, трайно. Ако пък това последното е така, то излиза, че всичко в моите отношения съм
предоставил във властта на случая, на каприза, на късмета, на вездесъщата случайност, дори на “чудото”,
на шанса и пр. В такъв случай като че ли само от моята “бдителност” всичко зависи, но всъщност се оказва,
че от мен нищо не зависи. Уж съм прекалено свободен и всичко аз самият правя и постигам, а в
действителност тъкмо себе си съм елиминирал, дори съм се отказал от себе си. Провалът непрекъснато ме
грози, но аз с “исполински” усилия успявам да го предотвратя (но по същия начин мога и непрекъснато сам
да подготвям своя провал - без да го съзнавам, и без да искам това!). Ако приема, че в мен самия не е
скрита никаква необходимост и съдбовност, т.е. склоня да се оставя в ръцете на някаква капризна “гола
свобода”, то тогава наистина всичко е възможно, а над главата ми надвисват безчет провали. Тогава аз
(няма как иначе!) непрекъснато се провалям, макар че в мнозинството от случаите не разбирам своя
провал, не го усещам и съзнавам. Но ако пък интуитивно предусещам в себе си една интимна
необходимост (онази спонтанност, непосредствена изначална нагласа, която ме тласка към едно или друго
и пр.), то тогава във всяко мое действие е скрита една съдбовност, от която не мога да избягам или да се
скрия - и едва тогава съм истински свободен (защото съм надмогнал сляпата власт на капризния случай,
избягал съм от неговите своеволия!). В такъв случай аз просто не мога да се проваля щом като винаги
изхождам от себе си в своята съкровена вътрешност (човек не може да е свободен от себе си!). Ако не
изневерявам на самия себе си всеки мой провал не е провал, а е израз на моята свобода, на избраната от мен
моя същност, за която аз изцяло съм отговорен и заставам зад нея. Оказва се, че аз един вид съм “обречен”
да бъда такъв в отношението ми към този човек, аз тук не мога да разчитам на случая, на слепия каприз, аз
зная какво мога да очаквам от моята връзка и по естествен, непринуден път го постигам, само в този случай
съм и при свободата си - как тогава да се проваля?! Но ако се уповавам на случая, на свързаните с него и
непрекъснато дебнещи ме провали, ако нямам твърдата почва на автентичната свобода под краката си, ако
съм така “хлъзгаво” несигурен в себе си, то провалите няма как да не са мое всекидневие, моя неотвратима.
. . орис. Та човек или е свободен в един истински смисъл и само тогава пребивава при себе си (със
съответните рискове на една така разбрана свобода!), или пък, откъснал се от необходимостта на своята
автентична свобода, аз разчитам на слепия случай, винаги съм неуверен и само “налучквам” правилното,
боя се от възможните провали и - бидейки така зависим от това свое съзнание - неизбежно често се
провалям (съзнанието определя моето битие!), рядко успявам да надхитря дебнещия ме провал.
Казаното според мен е изключително важно: всичко се определя от това как разбирам свободата си.
Ако аз усещам своята свобода, ако успявам да я постигам във всяко свое действие, ако не мога да отстраня
себе си от нея и ако винаги съм при самия себе си, то тогава провалът е незначителен инцидент, който
лесно може да се поправи: щом не греша в главното, то “подробностите” са поправими. С приятеля ми,
например, с който си имаме доверие, изпитваме взаимна симпатия, отнасяме се един към друг с цялата
възможна степен на най-голяма откритост и искреност, с такъв един приятел аз не мога да допусна
невъзвратим провал; той самият е в същата ситуация и ние по такъв начин взаимно се подкрепяме и

насърчаваме. В нашите отношения всичко е пронизано от чувства на симпатия и доверие - как тогава някой
да може да се провали, нали “главната битка” вече е спечелена?! Той ми вярва, аз също му вярвам, ние
взаимно си прощаваме “слабостите” (дори и слабостите му са ми симпатични!) - какво тогава в такива едни
отношения може да се нарече провал?! Тайнството на свободата обаче демонстрира себе си и “работи”
ефективно и в другия случай: когато взаимно изпитваме неразположеност един към друг. Тук “особени
постижения” не се очакват, тук главното е да избегнем отегчението си и да не си пречим, също да
потискаме по възможност силните негативни емоции - как тогава да се провалим след като и “успехът” е
така мизерен?
35.Пречим ли си понякога?
Казаното не означава, че съм “безпределен оптимист”, оптимизмът по принцип ми е непонятно
умонастроение: заради колосалната му наивност. Ако разбирам, ако съм изпълнен с разбиране, ако на тази
основа се държа съвсем естествено, то тогава никому не мога да преча. А и на мен няма да ми пречат стига
да разбират, да са проникнати от подобаващо разбиране. Ако се разбираме, не можем да си пречим, ако си
пречим - значи не се разбираме; доколкото си пречим, дотолкова не се разбираме (и обратното) - изглежда
така стоят нещата тук.
Това особено добре личи при разговорите, които водя с другия, с близкия ми човек. “Пречки” при
разговор са възможни само в моментите, в които възниква неразбиране, недоразумение, недоизясняване от
нечия страна. Някой може да ми пречи и когато не разбира, че неговото присъствие в този момент не е
желано, т.е. че аз с увлечение се занимавам с нещо, а той ми се “натрапва” и разваля удоволствието ми. Все
пак не бива да се забравя, че човек е приятел най-вече на себе си (поне така трябва да бъде, макар че
мнозина са в раздор най-вече със себе си!) и затова е възможно и най-добър приятел да развали
приятността, породена от пребиваването ми насаме и от заниманията ми със самия себе си. Но общо взето
в сблъсъка на две “приятности” не може да се породи неприятност, а само по-малка приятност, която все
пак е за предпочитане. (Приятелят ми е приятел затова защото с него ми е приятно, на него също,
предполагам, му е приятно с мен.)
С неприятните ми хора непрекъснато възникват какви ли не пречки, някои от тях направо
непреодолими. Това е показателно, усещането, че си пречим е симптом, че до мене е един неприятен ми
човек. Колкото по-малко си пречим, толкова по-малко неприятен ми е човекът, с който общувам. Смятам,
че “междинните чувства” са нереалистични: не може с някой наполовина да ми е приятно, наполовина неприятно, “отчасти” приятно и “отчасти” - неприятно, аз съм привърженик на чистите състояния и
настроения. Това означава, че не признавам “хибридните чувства” и смесените настроения, които всъщност
са признак за отсъствие на честност, на влечение към яснотата, те са и компромис с душевната чистота и
“принципност”. Според мен човек трябва да се отдава изцяло и без остатък на чувствата си, другото не е
достойно, то е признак на душевна мизерия. Вярно е, че животът не ни предлага подобна чистота, че той е
“многолик” и “сложен”, но това не ми пречи да изисквам от него нещо повече, т.е. да се опитвам да му
придам нещо от моя характер, от моята личностност: нали все пак става дума за моя живот?!
Не си преча с хората, които са наясно с моята личност и чиято личност за мен не е непроницаема
загадка. От такива хора аз не изисквам нищо повече от това, което те са (не се меся в тяхната
“суверенност”, в тяхното свещено право да бъдат каквито си искат!), а те ми отвръщат със същото, ние
взаимно се признаваме и ценим - такива, каквито сме. Ако някой се опитва да ме “наставлява”, то това
означава, че не ме разбира и признава за личност, ако пък се опитва да ме “води”, с това ме унижава. Аз,
както и всяка истинска личност, държа на достойнството си и не мога да се примиря с пречки от такъв
непоносим характер. Смятам също, че “обстоятелствата” не могат да бъдат пречка пред хората, които се
уважават и се отнасят един към друг с доверие, със симпатия. Такива хора могат да надмогнат всяко
обстоятелство и всяка пречка от подобен външен характер, а и аз самият съм привикнал да стоя “над”
обстоятелствеността в моето съществуване. Зависещите от обстоятелствата (и оправдаващите се с тях!)
хора всъщност са несвободни, те са склонни да прехвърлят собствената си вина върху безличните
обстоятелства, мислейки си, че така “надхитряват” живота; с това обаче те лъжат само себе си. За
свободния човек всяко обстоятелство, дори и най-неблагоприятното, само е предизвикателство пред
неговата свобода, проверка на това доколко е предан на свободата си. Свободният човек чрез свободата си
е в състояние да “дирижира” своите обстоятелства с изключение на фаталните, на свързаните с природни
закони (напр. смърт, болест, слабост, катаклизмите в света, в който живеем), такъв човек до известна
степен самостоятелно “прави” обстоятелствата на своя живот (включително и част от изброените, напр. ще
живея толкова, колкото ми позволяват моите навици, свързани със съхраняването на здравето ми, т.е. на
отредената от Бога жизненост, вложена в моето тяло и душа). А това дали ми пречи моя характер или пък

моята личност е въпрос, лишен от особен смисъл: ако нещо от личността ми се окаже пречка пред
съществуването, което искам и свободно съм избрал, то това мигновено води до елиминирането, до
“изхвърлянето” му от моята същност и душа. Ако аз не се харесвам, то ясно е, че ще употребя цялата си
сила за да постигна онова, което искам и харесвам. Защото ако продължавам да се примирявам с това,
което не харесвам, значи съм загубил свободата си - а това е вариант, който кардинално съм изключил от
своята житейска философия, базираща се върху принципа на свободата. Това обаче съвсем не значи, че
съм. . . “идеален”, аз продължавам да живея с толкова свои “недостатъци” и “слабости”, но ги търпя,
защото те не засягат и не разклащат принципа и фундамента на моята обща нагласа спрямо живота, спрямо
съществуването, което харесвам и от което няма да се откажа. (Впрочем, а пък слабостите ми нима не ме
правят и. . . по-човечен, по-своеобразен: ако сме без недостатъци, то нямаше ли да станем и по-еднакви,
сиреч по-скучни?!) Та нали в свободата ми влиза и възможността да търпя своите недостатъци, , правещи
ме. . . “колоритен”, не така стерилен, безжизнен, безцветен, сух и пр.?! “Идеалността” в най-често
разбирания смисъл (да нямаш “никакви недостатъци”, да си толкова “съвършен”, че почти да си . . .
“свършен”!) е разсъдъчна представа, докато животът и самата жизненост са сила, съ-съществуваща със
слабостта, те са едновременно “излишък-и-недостиг”. И ето защо, бидейки верен на живота, а значи и по
възможност най-жизнен, естествен, спонтанен, аз не се лишавам от своите недостатъци, които ме правят
именно човек, а не “ангел” или “бог”. (Онова, което не го мога, не го и искам: това, че около себе си
непрекъснато срещам толкова хора със съзнанието на фалшиви “богове” съвсем не ме задължава да искам
да бъда като тях, нещо повече, такива хора просто ме отвращават.)
В този смисъл и моите недостатъци, както и недостатъците на човека до мен, който харесвам, не
могат да бъдат пречка, те просто подсилват нашата жизненост, нашата преданост спрямо живота, те внасят
и толкова допълнително очарование в него. Та нали ако бяхме “ангели” съвсем скоро щяхме да си
доскучаем или омръзнем?! “Ангелското” е “дреха”, прекалено тясна за човека - или прекалено широка поскоро; и в двата случая то не му е по мярка. . .
36.Кога ми е истински приятно?
Другият до мен в цялата си раз-личност ме обогатява именно със своята различност. Моята
личност, надявам се, също “прибавя” нещо, засилва ценността на партньора ми - нима не този е смисъла на
човешките отношения? Ние си партнираме и общуваме точно за това: да ставаме по-богати, да увеличаваме
ценността си, да си доставяме “приятни емоции” и удоволствие (симптом за богат душевен и телесен
живот!), да обединяваме силата си. В някакъв смисъл от приятелите си аз имам неоценима “полза”, ние
взаимно се “използваме” - стига да не си позволяваме да “употребяваме” своя приятел, да не го
превръщаме в средство за постигане на някакви чужди на самия него цели. Това, че признавам на
приятелството (и на човешките отношения изобщо) елемента “полезност” съвсем не го лишава от
възвишеност: в приятелството расте нашата ценност, увеличава се нашето до-стойнство (тази дума иде
от до-статъчна стойност!) и богатството ни в нашите собствени и в чуждите очи, т.е. то не може да не ни е
полезно. Думата “полезност” и думата “полза” са фалшиво дискредитирани от един фарисейски
“идеализъм”, който се опитва да прави от човека “ангел”; но достойнството на тези думи трябва да бъде
възвърнато след като се установи, че ние не можем, а и не трябва да бъдем “ангели”, съвсем не е малко
това да сме човеци. И така, излиза, че самата “приятност”, която поражда приятелството, е полезна за
мен самия - защото ме обогатява (разбира се, с нещо, което е несравнимо по-ценно от парите, с нещо, което
не се мери с пари!)
В отношението си с другия човек, с който ми е приятно, аз ценя най-вече самата приятност,
свързана неотделимо с неговата личност и раз-личност (за мен) и с моята личност и индивидуалност (за
него). В истинското приятелство и на двамата трябва да ни е поне еднакво приятно, а може на единия да е
още по-приятно (в това няма нищо по-лошо, той може да има по-изтънчена чувствителност!). Кога ми е
истински приятно с някой? - мога ли тук да си дам сметка за това?
Приятността е чувство, могъща емоция, “разливаща” се еднакво в цялата душа и в цялото тяло:
когато ми е приятно, и тялото, и душата ми еднакво тръпнат от удоволствие, “размекват” се и “вибрират” в
единен ритъм. Не смятам, че тялото трябва да бъде изключено от усещането на приятността при
приятелството, тъй като по идея тяло и душа са неотделими: ако на душата й е добре, и на тялото му е
добре, ако тялото страда, и душата страда, двете са едно и също нещо: живият човек, който е душа и тяло
в единство. От друга страна тялото особено силно е привързано към приятността, с удоволствието, което
е негов “модус вивенди”, негов най-желан начин на съществуване: нормалното тяло, тялото с нормална
чувствителност не понася болката и неудоволствието в същата степен, в която така страстно се стреми
към наслаждението, към приятното изживяване. Ако изключа тялото от усещането за приятност при

приятелството, ще съгреша спрямо истината, и то заради някакви глупави “съображения” (например това:
“понеже човек може да е приятел с лица от същия пол, то тялото трябва да бъде “изключено” от усещането
на удоволствие”!). За да не допусна това, аз здраво го привързвам към него, оставайки верен на жизнената
реалност. Нима за да е добре на душата тялото необходимо трябва да е пренебрегнато?! Какъв е този
абсурд?!
Аз харесвам приятеля си в неговата цялост, в пълноценната му личност, която, разбира се,
необходимо включва в себе си тялото, и душата му. Само в този случай той ми е истински приятел: тялото
е носител на съществената страна на личността, душата - също. Казват, че приятелството било “чисто”
душевна връзка, и това в някакъв смисъл е така, но. . . и не е така: в него общуват личности, а не само. . .
души! Аз съм склонен да призная единствено човешките, т.е. душевно-телесните връзки, и то поради това,
че човекът не мога да си го представя без. . . тялото му. Изключват тялото от приятелството, и така смятат,
че му придават някаква “възвишеност” - къде, впрочем, е доказано, че тялото трябва непременно да се
свързва с нещо. . . “нечисто” и дори “мръснишко”?! Какъв е този абсурд?!
Тялото и душата взаимно си налагат своя отпечатък, те са “двете страни на една и съща монета” как тогава да ги отделя за да “прочистя” духа си?! Телесният “характер” се допълва от душевната
изразителност, двете са еднакво ценни - нима не се разбира това? Аз се впечатлявам обаче (по неизвестни
ми подбуди) от дадени личности, които имат способността да предизвикват моята симпатия, чувството ми
за приятност, даряват ме с удоволствие дори само с присъствието си. Други хора се впечатляват от други
личности, макар че всяка личност така или иначе е достойна да предизвика нечий възторг. Следователно
всеки е способен на истинско приятелство, на всеки може да му е приятно с някой, това е естественото; аз
обаче не мога да бъда приятен на всички, на мен също така не може да ми е приятно с.. . всеки, това не бива
да се изисква от мен, а и от всеки друг: хубаво е и когато усещам, че аз съм неприятен на някои, когато
забелязвам, че ги. . . дразня дори само с присъствието си, това засилва чувството ми за собствена значимост
- понеже не съм безразличен и на тях. Онези, които се стремят да бъдат приятели “с всички”, или поне “с
колкото се може повече”, те са нещастни хора, те нямат истински приятели, те не знаят какво е “приятно”
в истинския смисъл, вероятно защото смесват приятното с нещо друго, объркали са възприятията си: един
човек ти е достатъчен за да те направи щастлив, тогава защо са ми останалите?! Тази “егоистичност” на
истинското приятелство (то няма нищо общо с “комуналните страсти” на тълпата, то е нещо елитарно!) е
неизбежна, защото тъкмо чрез нея ние потвърждаваме оценката си за неимоверната ценност на този човек
за мен, който е достоен да ми е приятел, а пък и аз съм достоен да съм негов приятел. . .
Но има и много загадки в приятелството, които трябва да се разберат ако искаме да се доберем до
неговия смисъл. Нека да поставя някои от тях. . .
С приятеля ми е приятно, защото. . . се “харесваме” - какво означава това? Казват също:
“допадат” си, и затова са приятели - какво пък е това? Аз многократно изтъквах: той ми е приятел защото
буди в мен чувство на симпатия - как да проумея по-пълно това? А нима се “харесваме” защото се
разбираме - дали пък не е точно така? Дори някой може да си помисли: приятно ми е с този, защото ми
е. . . приятен - как така?
“Симпатичният”, “харесваният”, “приятният”, “допадащият” ми, “разбиращият” ме ми е
приятел, а е така, защото и аз, и той взаимно се ценим, виждаме един в друг някаква неизразима с думи
ценност - може би този е отговора на горните въпроси? Моят приятел за мен е една жива и човешка
ценност, аз за него - също, тази ли е тайната на истинското приятелство? Стига се дотам, че ние двамата
“не се виждаме” да живеем един без друг (ако приятелите ми са. . . “лесно заменими”, то приятели ли ми
са?!), жизнено сме си необходими - този ли е толкова неуловимия смисъл на истинското приятелство, което
ни дава усещането за пълнота на живота?
Човек живее заради това да открие някаква ценност, която да придаде пълнота (“пълноценност”!) на живота му - заради живота живеем, а на за нещо друго, и това, което внася живот в
съществуването ни, подобно на приятелството, не може никога да бъде надценено. В приятелството
разбираме, че за човека най-ценното не е друго, а тъкмо. . . човека, но в лицето на “този мой незаменим
приятел”, който диша тук до мен и така засилва усещането ми, че живея, а не изобщо и не абстрактно: в
истинското приятелство, подобно на любовта, два живота се сливат, за да направят нашата жизненост
несравнимо по-могъща! Приятелството е несравнима с нищо ценност на живота тъкмо защото на него
дължа усещането за пълнота на живота си, очарованието от самия живот: благодарение на един истински
приятел до мен аз зная, че “не напразно живея”, той ми показва с присъствието си дори, че. . . “ето това е
животът!”. Казват, че истинските приятели са неразделни “до гроб” - как да не е така, след като те постигат
смисъла на живота си и благодарение на своя приятел?!

Блажени са ония, които са се приближили до идеята за истинско приятелство, без което животът
ни наистина е така празен и кух! И колко са нещастни ония, които не подозират, че то може да съществува,
т.е. тези, които в приятелствата си коренно са се разминавали с неговата идея. Излиза, че едно не трябва да
правя никога: да подменям приятелството с нещо друго, да изневерявам на идеята му. Иначе. . . “щастие не
чакай никога”, то няма да “обсипе” съществуването ми със своята благодат.
37.Трудно или лесно се сприятелявам?
“Зависи от човека” е тривиалният отговор, който обикновено се дава. Някои, излиза, се сприятелявали
“трудно” и “много трудно”, а други - “лесно”, “прекалено бързо”, “без никаква трудност”. Също така
излиза (тъй като “труд-но” иде от труд!), че едни се сприятелявали с “труд”, други - “без труд”, т.е. лесно
и леко. Но, питам се, ако е “трудно” и “тежко” да се почувстваш приятно с някой, то тогава какво ли е
истински “трудното” за такъв? Ето защо смятам, че “труд” и “трудност” за приятелството не съществуват,
щом се е появила “трудността” /и свързаното с нея насилване на нещата!/, нещо не е наред, а в резултат ще
се появи нещо друго, в никакъв случай не приятелство. Приятелството е израз на свобода, то е самата
спонтанност и непринуденост - как тогава да е трудно?! Какво тогава пък е “лесното”?!
Имало “с-приятеливи” хора (подобно на “влюбчивите”), сиреч такива, които лесно се сприятеляват и
бързо започват да се чувстват приятно с някой, но имало и хора, които… с мъка започвали да се чувстват…
приятно - какъв е този абсурд ?! Нима това последното не е проява на “болна психика” - или по-скоро не е
признак за “болезненост” и дори “извратеност” на психиката на онези, които си представят
приятелството така?
Аз не твърдя, че в чувствителността си сме си “равни” и “еднакви”, но твърдо смятам, че въпреки цялата
си раз-личност тъкмо в емоциите и в емоционалността си сме най-близки - стига да сме човечни, да сме
човешки същества, не нещо друго. На нас не може като по “команда” да ни става еднакво бързо приятно,
но ако на някой понякога (и с някой) не му е приятно, то това не значи, че на същия човек друг път и с друг
човек няма да му е приятно още от първия миг, съвсем непринудено, “мълниеносно”, “веднага” и
“изведнъж”. Ако кажа: “аз самият лесно се сприятелявам, бързо започвам да се чувствам приятно!”, то в
този израз имплицитно се съдържа предпоставката, че “за други” това не е така, докато всъщност и при тях
е точно така, другояче не може да бъде. (Спомнете си, че прословутото “с труд и мъка ми става… приятно”
е просто една невъобразима глупост!) Излиза, че си приписвам изключителност, че си предавам особена
ценност, лишавайки от нея голяма част от другите: аз, представете си, съм бил… “по-добър”, “бягайте тук
при мен”, “моята стока е най-евтина” и пр. Съществуват “механизми” на чистата човечност, които действат
без изключение при всички, макар че се проявяват чрез твърде много “специфики”, с които е “обрасла”
психиката на всеки отделен индивид; но това последното не може да замени или елиминира чистия
механизъм на чувстването на приятното, за който тук става дума. Затова смятам, че “трудностите” при
сприятеляването имат “обстоятелствена” или пък “ситуационна природа”, т.е. те се дължат на
специфични ситуации и обстоятелства, които са в състояние да се затруднят, а понякога и да направят
невъзможно усещането за приятност, възникването на приятелство. Но същият този човек, който се чувства
безкрайно затруднен в някои случаи да се почувства приятно (по някакъв начин чувствителността и
спонтанността му се оказват блокирани), в другия случай, с друг човек и в друга ситуация се чувства
изключително приятно, т.е. лесно и без проблеми се сприятелява, значи спонтанността му се е
разблокирала и е “потекла” в естественото й русло. Във всеки човек е налице ресурс на спонтанното
личностно само разкриване, който най-добре се проявява при неговите приятелства, а особено ярко - в
любовта. Затова във всеки отделен случай когато се появят “трудности” и мъка при чувствата,
приятелството и любовта, може да се открият (при внимателен анализ) основанията това да е така;
всъщност тогава при този човек свободата му се е оказала потисната, той тогава затова не е при себе си
(или “на себе си”!), поради което се е оказал неспособен на спонтанност, естественост, на (с лекота и без
спънки проявяваща се) емоционалност. Тези обстоятелства могат да се открият (те обикновено се коренят в
настоящето или в миналото съществуване, което този човек осъществява или е имал) и така може да му се
помогне за “отпушването” на неговата автентична емоционалност и жизненост.
Ето защо ще заключа така по този въпрос: когато се чувствам приятно, когато с другия човек ни харесва
да бъдем заедно, когато се сприятеляваме съвсем непринудено, то това става изключително лесно, без
никакво усилие, с настроение и вдъхновение, което нищо не може да помрачи. Тоест става така, както
изобщо може да стане, както трябва и може да стане, поради което става по най-естествения начин - и
както другояче съвсем не може да стане. Когато обаче се появят “трудностите”, нещата не се развиват
лесно и леко, ние се заплитаме в още по-големи трудности (трудностите започват да растат подобно на

лавина!), и от тази ситуация може да се излезе едва когато чрез промяна било на ситуацията, било на
нашата нагласа, било на нашето самочувствие, било на нещо друго отново се появи лекотата,
естествеността, спонтанността, приятността и наслаждението. Мъката е противопоказна за приятността, тя
трябва да бъде надмогната, на нейно място трябва по непринуден път да се зароди приятното чувство и
едва тогава всичко си идва на мястото - има ли нещо друго, което да е по-разбираемо от това?! Ако пък
устойчиво с някой ми е все по-неприятно и изход от тази неприятност не се вижда, то явно с него приятел
няма и не мога да бъда - и тогава аз не се насилвам да постигна нещо повече, съзнавайки че е безполезно,
безсмислено, невъзможно.
Вярно е, че ми е приятно когато с другия човек намираме “интересни теми за разговор”, когато не си
доскучаваме, когато един на друг сме си интересни и загадъчни, когато имаме “общи потребности” и
сходни желания и предпочитания, когато по някакъв начин “ се допълваме”, бидейки в същото време
твърде близки и т. н. Но това са неща, които се разбират от само себе си, поради което не ми се налага да се
спирам отделно и по-подробно на тях.
37.Има ли граници в приятелството?
Известно ми е, че Платон например е определял приятелството между мъже като…”истинска любов” и
като поява на Афродита Урания (“небесната Афродита”!), докато любовта между мъж и жена смятал за
израз Афродита Пандемос (“простолюдната Афродита”), която е “пошла”, “достъпна” и “понятна на
всички”. Това по негово мнение се дължи на факта, че поколението на “любовта между мъже” било
безсмъртно, при нея се раждат идеи и истини докато при любовта между жени и мъже се раждат просто
деца, смъртни и преходни същества. В приятелството мъжът “забременявал” също като жената в другия
случай, но в “утробата” му се зачевала идея (“идея” е равно на “истина”!), вечна същност и “безсмъртно
поколение”, което, веднъж родено, продължава винаги да съществува (та кой не познава “децата” на Омир,
на Хезиод и на самия Платон!). Всичко това е възможно най-вече поради обстоятелството, смята Платон,
че при приятелството между мъж и мъж “общуват само душите”, те взаимно се “оплождат”, “зачеват” и
“раждат”, докато при любовта между жена и мъж неизбежно участват и телата, поради което пък
“поколението” на тази тленна същност е така преходно и в някакъв смисъл незначително (по негово
убеждение). Вярно е че Платон не е изключвал изцяло телата от “мъжката любов” (от “небесната любов”!),
но това било най-низшето “стъпало”, от което се тръгва, за да се стигне най-висшето, до “красотата сама
по себе си”, въплътена в своя чист израз (но все пак само като “отблясък”!) в прекрасните постъпки, в
добрите нрави, знанията и пр. Ако е така, както мисли Платон, то тогава не се ли оказва, че приятелството
е безгранично по своя потенциал, че то граници не знае - щом като негов “предел” е само “божествената
красота”, безсмъртната идея на красотата?
Платон обича “митовете”, “сиреч “приказките”, но аз тук не мога да вървя по неговите стъпки. Моята
задача е друга: да разбера “докъде” свършва приятелството и какво съществува отвъд тази граница. Мога
ли (водейки се от естеството на самото приятелство!) да реша задачата си, да постигна “верния отговор”?
Свързах приятелството с приятното преживяване, с наслаждението от общуването с един друг човек независимо от пола му. Излиза че границите на приятелството следват границите на приятното;
чувствителността и “чувствеността” на човека, изглежда, се “мери” най-общо така: от едната страна имаме
“недостиг” на съответната емоция, това е полюса на отрицанието й (“не-приятно”), след това се появява
приятното в съответните му степени (“малко”, “повече”, “съвсем”, “много”, “истински” и пр.), в неговата
естествена градация, а накрая е “излишъкът” от съответната емоция, крайното и насищане (“прекалено
приятно”!), при което неусетно се стига до нещо съвършено друго, т.е. “свръх-приятното” преминава в
различно чувство. Ако приятелство не съществува там, където ми е неприятно с даден човек, ако съм
приятел с някой само когато ми е приятно с него, то тогава какво съществува когато ми става
“свръхприятно”, възможно най-приятно?
Някъде по тази скала е “истински приятното”, което поражда “истинското приятелство”, това може би е
“мярата”, “идеалната средина”, “златното сечение” на приятното и приятелството. Но докъде се стига
когато се “надрастне” тази мярка, какво се поражда когато приятното и приятелството е… “прекалено”?
Приятелството е неимоверна интензивност и пълнота на човешкото, в този смисъл то самото на себе си
е предел, то значи е и предел на човешкото като такова - в някакъв смисъл. А може би когато се “прекали”
с приятното и приятелството, когато се надрасне този предел, то тогава идва… любовта? Или двете
чувства са “несъпоставими”, въпреки родствеността им?

Ако е вярно последното, то тогава няма ли да се окаже, че любовта е…извън приятното? Тя не е при
неприятното, безспорно, при приятното е единствено при “свръх - приятното” - къде иначе?
Ето го и вечният въпрос кое кое превъзхожда: приятелството любовта или любовта - приятелството?
Платон смятал, че приятелството е “над” любовта, аз ще си позволя да не се съглася и ще приема, че
любовта безспорно превъзхожда приятелството. При това ще използвам същите аргументи на Платон,
тълкувайки ги другояче.
Това, че приятелството е само “душевна връзка” или “състояние на душите”, дори и да беше вярно (в
което дълбоко се съмнявам), само по себе си говори в полза на любовта пред приятелството. Защото “чисто
душевното” е по принцип едностранчиво и жизнено непълноценно: щом сме лишили съществената
“половина” от естеството си от участие, щом не участваме в приятелството с целия си потенциал, с всичко,
на което сме способни, и щом като точно това, пълнотата, единството на душевно и телесно, е само при
любовта, то това свидетелствува категорично за превъзходството на любовта над приятелството, за
жизнената пълноценност на първото спрямо второто. Платон е смятал, че намесата на телата руши
“чистотата” на чисто душевната връзка (която по “онтологичен заряд” според него е над този на телесните
отношения), т.е. че едно приятелство “дегенерира” до любов когато телата се намесят, аз пък тук смятам,
че само тогава едностранчивостта и “стерилността” (изкуствеността, “префинеността”, непълнотата и пр.)
биват надмогнати и така нахлува “целостта на живота” - понеже жизнеността на душата се обединява с
тази на тялото, двата потока на живот стават един, увеличават своята екзистенциална мощ, постигат
пълнота, човешка (т.е. “душевно - телесна”!) цялостност. Наистина, защо пък “еднолинейността” на чисто
душевното да превъзхожда в онтологически план “обемността” на човешкото като такова, особено пък
като се вземе предвид , че човешкото не е друго, а непосредствено единство на телесно и душевно във
формата на жива личност? Ако изхождаме от естеството на човека и не намесваме съображения от друг
порядък (напр. вероятно при ангелите наистина “чисто душевното” е същност на техните “приятелства”, на
тяхната любов, но при човека едва ли!), то тогава неизбежно трябва да склоним към издигната тук теза:
любовта за човека е “по-човешка” потенция от приятелството (ако обаче е вярно платоновото допускане, че
приятелството било чисто душевна връзка, т.е. допускането, което лишава приятелството от личностност
- с което не съм съгласен). Личността обаче е живо единство на телесно и душевно, тя е непосредствен
израз и форма на съществуване на човешкото като индивидуалност, самобитност. В приятелството (тук
вече преминавам към отричане, опровержение на платоновото разбиране за “чистото приятелство”) обаче
участват живи личности, а не безплътни ангели, в него телата не са изведени “извън скобата”, поради което
и от тази страна погледнато приятелството стои “под” любовта: при приятелството “сдържаме” все пак
телата си, при любовта им позволяваме да участват с цялата интензивност, на която те са способни,
позволяваме им да покажат какво могат, да се изявят в пълния обем на възможностите си - нима не точно
затова любовта не е по-жизнено пълноценна от приятелството? Това последното е така, защото тялото е
носител на жизненост, на “воля за живот” и на отдаденост на живота (тялото ни е смъртно, и затова така
силно обича живота, затова то е направило именно живота свой принцип и своя страст, затова то така е
предано на живота!), която, добавена към собствената жизненост на душата наистина постига нещо повече,
а именно жизнената пълнота, за която тук става дума. Тогава защо приятелството да е над любовта?!
Но тъй като и в приятелството телата не са се “изпарили” (след като то е дело на личности, а не на
ангели), то с това неизбежно се възвръща достойнството и на приятелството - и само затова то може да
съперничи на любовта по сила и по достолепие. Ако обаче го ощетим откъм “жива и жизнена телесност”,
ако го направим “стерилно” заради една примислена “чистота”, то тогава как можем да свързваме
приятното с него - след като именно приятното е така желано от телата, след като в някакъв смисъл
именно телата най-силно обичат приятността?
Казаното дотук не трябва да се разбира грубо, а именно (както някой може да си помисли!) че и при
приятелството приятелите си доставят приятност като докосват телата си, галят се, притискат едно към
друго телата си и пр., т.е. на приятелството е непозволено да се придава израза на една хомосексуална
любов - където вероятно всичко е така пълноценно както при всяка друга любов. Няма нищо такова, не
бива да смесваме приятелството с любовта, хомосексуалната любов също е любов, стига да не е само
приятелство (или пък не е деградирала до нивото на една еротично-телесна близост без чувства, което е
само телесна връзка). Телата при приятелството взаимно се възприемат като интегрална част на живата
личност (ще ни е приятно ли повече с приятеля ако тялото му… “липсва” - например, друг такъв случай
няма, когато той е умрял, само тогава тялото му остава “само по себе си”, и ние тогава останем единствено
с “чистата му душа”?!), те неотделимо присъстват в приятелската личност, придават й изразителност,
“физиономия”, лице и пр. Как тогава да лишим своите приятелства от телата си, от “половината” от онова,
което можем да изпитваме при едно пълноценно приятелство? Приятелите, значи, няма защо да се галят и
притискат един към друг (това правят тъкмо любовниците!), но въпреки това телата им са налице, те не са

станали безплътни за да угодят на чистата стерилност на спиритуалистите, пуританите и на разсъдливите
идеалисти, които винаги виждат в тялото нещо “нечисто”, “грубо”, “презряно”, “долно”, “мръснишко” и
пр., но при това съвсем не забравят усилено да хранят телата си. Приятелите например могат да си доставят
и… телесни наслаждения, например да си хапват и пийват, да седят на удобни столове и в приятна за очите
обстановка, заедно да спортуват и да полагат грижи за телата си, да си натриват с масло гърбовете на
плажа (без при това да влагат в действието си нищо еротично!), да лежат и едновременно с това да водят
приятни разговори и пр. Тези, които внимават да не би с намесата на телата при приятелството да се
породят… хомосексуални импулси, правят това изглежда като отговор на своята скрита хомосексуалност
(от която се боят, от която обаче са така силно зависими!). На второ място те забравят, че
хомосексуалността не се поражда само заради присъствието на тела от същия пол около нас, а от други,
много по-сериозни и дълбоки причини и пр. А и къде е доказано, че хомосексуалистите са неспособни на
приятелски чувства, на истинско приятелство, че те само мислят за телесни наслади?!
И какво се оказа? Не излиза ли, че приятелството е само междинна “станция” по пътя от
екзистенциалната празнота (“неприятното” в съществуването ни) към екзистенциалната пълнота,
свързвана с любовта? Тоест, че при приятелството само ни е приятно, докато пък при любовта ни е
“съвсем”, “изцяло” и “крайно” приятно - толкова приятно, че повече не може да бъде?! Така ли е, или това
са “философски глупости”, в които, противно на обичая си, неволно се отклоних?
Нека всеки сам решава за себе си какво е изложеното тук разбиране и доколко то ни дава смисъла. За
мен то е една проста истина, макар и непълна, макар и недостатъчна - “истината като цяло” е недостижима
и неизразима с думи. Нека казаното в такъв случай да се смята само като един малък намек…
38.Може ли приятелите да “интимничат”?
Интимността кой знае защо винаги се свързва с еротиката и сексуалността, което обаче е
неоснователно. Интимни неизбежно са и приятелските отношения в един съвсем различен, нееротичен
смисъл: това са дълбоки, вътрешни и дори сърдечни връзки, при които душите и телата чувстват
изключителна близост, при това без сексуално да общуват. Приятелите изпитват влечение един към друг,
тяхната взаимна симпатия е безспорна, при появата на приятеля изпитваш “сладка възбуда” и дори трепет,
цялата ти чувственост е ангажирана (в това наистина има нещо еротично, но от друг род: тази тема е
твърде интересна!) и въпреки всичко любов не се появява, не може да се появи, между двете има
непреодолима граница. Защо пък интимността да е свързана само с любовта, нима при приятелството
трябва да сме си “далечни”, “външни един на друг”, дезангажирани и безразлични? Какъв е този непомерен
страх на някои хора от интимността, щом като я отричат при приятелството, а дори се опитват да лишат и
любовта от нея?!
Ето един “фрапиращ” тяхното съзнание пример: могат ли например приятелите да стоят един до друг…
голи, как на приятелите въздейства телесната голота на другия, на “съществото от същия пол”? Ако това
именно разбират моралистите под “интимничене”, то как ще отговорят на горния въпрос?
Нека тук се опитам да опиша горната ситуация от гледната точка на т. н. “моралист”. Какво вижда той в
нея?
За моралиста телесната голота между приятели (при приятелите!) е “страхотно непоносим” скандал,
независимо че тази ситуация може да се разиграе по съвсем безобидни подбуди, например в… банята,
когато приятелят ми се налага да ми “изтрие” гърба. Да, но интимността за моралиста, чието съзнание е
оковано във веригите на несвободата, на лицемерно загрижения за “другите” свръх-Аз, е недопустима
“волност”, говореща за “морална поквара” - макар че в случая, разбира се, за интимност съвсем не може да
се говори.
Интимно е съкровеното, поради което приятелството не може да бъде лишено от него. Ако лишим
приятелството от интимност-съкровеност, то тогава то ще се окаже отчуждена свързаност на двама (или на
няколко), които се търпят само заради пошлия интерес и изгода. Приятелството ето защо излъчва аура или
ореол на духовност и святост - стига да е истинско и автентично; приятелството е “вярност до гроб” - как
тогава да е възможна такава вярност без интимност, без действителна близост на чувствата, на душите и
сърцата. Приятелството е сфера на действителната свобода и затова то не търпи външните и разсъдъчните
ограничения, които разрушават неговото тайнство.
39.Кога при мен идва любовта?

Смятам, че приятелството е “ завършена цялост”, то не е “липса на любов”, нито пък “недостигнала до
себе си любов”. Тъй като е възможно за мъжа жена да е приятел (-ка), то мнозина са се подвели, че
приятелството в своето “естествено развитие” прераства в любов; смята се също, че ако с една жена си
само приятел, то това означавало, че я смяташ недостойна за любов, въпреки че в много случаи
приятелството идва след любовта. Подобни мнения говорят за обърканост, за смесване на двете; ето защо
аз предпочитам ясно да ги разгранича, признавайки на всяко достойнството му. Поради това ми се налага
да се заема с проясняването и на любовта.
Да се каже, че между “еднополовите” същества възниква приятелство, а между “разнополови” - любов, е
просто невярно: понякога любов възниква и между човешки същества от един и същ пол, а също, както
току-що казах, много често на мъжа приятел може да бъде жена, а на жената - мъж. И тъй като и двете, и
любовта, и приятелството, бяха определени по-горе като “телесно-душевна” връзка, то задачата ми за
тяхното разграничаване се оказва толкова по-трудна и сложна.
Ако приема, че приятелство е човешкото отношение, при което няма “еротика и секс”, докато любовта
винаги включва в себе си тези последните, то това схващане, независимо от елементарността си, може би е
близо до истината. Но ме съмнява, че нещата са чак толкова прости, тъй като еротичният компонент, макар
и изразяващ се в друга форма, неизбежно присъства и при приятелството: еротичността, еротичната
чувствителност е неотнимаема част от човешките реакции и възприятия и затова индивидът не може да
бъде лишен от нея при приятелството. Например приятелят ми може да е красив, “сексапилен”, дори
“съблазнителен” - нима моите възприятия няма да уловят това, нима аз ще бъда сляп за това? Но аз,
чувствайки неговата еротичност, въпреки всичко няма да се влюбя в него - и само тогава той ще ми остане
приятел. Излиза, че еротичността не просто бива потисната (потискането не може да не е резултат на
латентна хомосексуалност!) при приятелството, тя трябва да бъде оставена на самата себе си, за да намери
сама формата, характерна за едно приятелство а тя, (неизбежно и необходимо, налага така или иначе своя
отпечатък). Някои психолози затова са склонни да определят приятелството като “остатъчен израз” на
изначалната бисексуална природа на човека. Това означава, че ние така или иначе харесваме и се
привличаме от своите приятели (и затова сме им така отдадени, затова сме така “пристрастени” към тях!),
което е израз на еротичност, но въпреки това те ни остават приятели - и това не просто се определя от
изявената сексуална ориентация на индивида, а се проявява независимо от нея (казах, че и
хомосексуалните могат да имат приятели, а хетеросексуалните - приятелки). Вижда се, че въпросът по този
начин става прекалено заплетен, но не бива да се оставям на “леснотията” на всичко опростяващите
абстракции. Как тогава да преодолея трудностите в тази тема? Всеки човек така или иначе има определено
еротично излъчване, което рефлектира както в душите и телата на съществата от неговия, така и на тези от
другия пол. В някои случаи в резултат на това се поражда любов, в други приятелство (независимо от пола
на индивидите, влезли в съответното отношение). Ако приятелството е изцяло индиферентно спрямо
“еротичната компонента” на личността, то тогава личността е ощетена откъм нещо изключително значимо:
аз съм пренебрегнал в такъв случай пола на партньора, неговата сексуалност и свързаните с тях еротични
прояви и характеристики. Моят приятел - за да ми е, за да си остане приятел - трябва за мен да е /така
излиза!/ безполово същество, тъй като за приятелството ни полът се оказва излишен, несъществен,
неизразителен като еротичност. Ясно е, че това последното е абсурдно: другият, приятелят ми присъства в
нашето приятелство като цялост, която необходимо включва и сексуално-еротичните, половите и
телесните изрази на неговата личност, аз за него също не мога да бъда “ефимерна субстанция”, лишена от
своето “полово достойнство”. Щом като това е така, то приятелството не може да не е еротично
“оцветено”, и значи работата се свежда до това да разбера как тази еротичност съществува под строго
определената форма на приятелство.
Ако аз изведох приятелството от чувството за приятност, тъкмо това вече предопределя наличието на
еротичен компонент в него: усещането за приятно е израз на своеобразна еротичност, то е еротично
чувство. Казах също, че това приятно чувство не преминава определена граница, зад която е “прекалено
приятното”, което обикновено свързваме със сексуалното удоволствие и преживяване. В приятелството,
разбира се, “няма секс” в неговата пълна форма (казвам това, тъй като понякога приятели, особено на
определена възраст, “използват” половите си органи в съвместни сексуални игри, пример за това е
съвместното мастурбиране) а има само свързани със секса рудименти или прояви, разполагани около секса
(например приятели могат много да говорят за секс, да споделят чувства и преживявания, свързани със
секса, без да им се налага непосредствено да го правят). Общо взето всички онези неща, които според
настроенията на живата личност са годни да възбуждат чувството за приятност, в приятелството
непрекъснато се “експлотиарат”, те доставят удоволствие, имащо и еротичен характер, без да се налага да
се свеждат до самото сексуално преживяване. В същото време тази граница при любовта и неотделимия от

нея секс съвсем няма значение, тя бива елиминирана, поради което любовта неоспоримо носи попълноценно удоволствие (бидейки израз на неограничената еротичност на личността) от приятелството въпреки че, естествено, не е способна да го замени. Нека засега се задоволи с това като щрих на едно
възможно разбиране.
В съответствие с казаното любовта при мен идва когато първоначалната симпатия започне все повече да
се излива в действия и чувства, в които еротичността придобива определящо самостоятелно значение, т. е.
в които еротиката започне да става “център” на човешкото отношение, негова “ос” и “ядро”. Щом като в
една връзка еротичността бъде изведена на преден план и започне да се саморазвива съобразно своята
вътрешна логика (т. е. стане доминанта), то аз мога да съм сигурен, че ще се роди любов, а не приятелство
(казах, че приятелството е склонно да “озаптява” еротичността на партньорите, да я държи в рамки, да не й
позволява да стане водеща и самостоятелна). Всичкото това означава, че в моята душа предимно
еротичните чувства започват да се налагат като най-значими, което за мен е симптом, че идва любовта;
любовта е онова, което е способно да се ориентира предимно към еротиката, към еротично-сексуалното
удоволствие, докато приятелството има други “центрове” на своето осъществяване. С казаното, надявам се,
не отнемам по някакъв начин възвишеността на любовта като висша проява на “трансцендентна човечност”
и не я свеждам до чисто еротичното, до “секса като такъв” - дано не бъда разбран в такъв един смисъл Но
лично аз друг начин не виждам за разграничаването на любов от приятелството и ми се струва, че мнозина
ще се успокоят като добавя, че тъй като любовта е нещо по-силно и по-висше от приятелството, то тя има и
свойството да го “включва” в себе си, т.е. да притежава всички ония чисто душевни, емоционални,
личностни и дори духовни характеристики, които са същност на чистото приятелство. Така че “формулата”
на любовта се оказва “приятелство+секс” (старото и добре известно “чувство+секс”!), което за сетен път
показва, че тя въпреки всичко превъзхожда приятелството, има повече възможности да обогатява живота
на човека. Думичката “секс” не бива обаче да се разбира съвсем опростено, сексът е израз на човешката
сексуалност, тя от своя страна - на безсъзнателното в човека, това последното пък е същност на волята
за живот, символизирана от тялото и пр. - ето защо зад думичката “секс” присъства поне “половината
човек”, “половината от човешкото”, онова, без което човекът би бил нещо безжизнено и непълноценно, а
неговият живот никога не би достигнал така жадуваната, така потребната ни жизнена пълнота.
40.Разбирам ли еротичното влечение ?
В корена на любовта стои еротичното влечение към друг индивид, постепенно или пък изведнъж
ставащо център на това отношение между двамата. Обикновено (най-разпространения случай) влюбените,
т. е. изпитващите еротична страст помежду си, са от различен пол, много по-рядко - от един и същ, а
понякога полът на “обекта на любовта” няма особено значение: хетеросексуалност, хомосексуалност,
бисексуалност. За да не уточнявам непрекъснато пола на влюбените (той би трябвало да се подразбира!) ще
говоря за “индивиди” и “човеци”; толерантността изисква същевременно да не се пренебрегва любовта при
останалите сексуални ориентации ( на “сексуалните малцинства”), което може да стане по указания начин.
От друга страна пък еротичното влечение е израз на живота на сексуалността, на безсъзнателното, което се
овладява под формата на либидо от неудържим интерес към телата на други индивиди. Еротичната
страст, казах, е онова, което отличава любовта от приятелството, и затова тя трябва да бъде разглеждана в
тази нейна конституивна за любовта роля. Съвсем условно тук мога да кажа, че в някакъв смисъл
“еротично влечение” съвпада със “сексуално желание”, а това последното е същност на либидото,
определяно като “глад” за сексуални удоволствия (Фройд). Ето защо тук трябва да започна с изясняване на
естеството на еротичното, на влеченията, копнежите и подбудите, свързани с така широката област на
еротиката.
Мъдростта на древните и тук си остава ненадмината: Ерос е една от първичните космически сили (наред
с Хаоса, Гея, земята и Тартар, “подземното царство”), и същевременно син на богинята на красотата и
любовта Афродита от брака й с войнствения Арес, тяхно дете е и хармония. Но Ерос изразява вечния
стремеж към прекрасното, към красотата и затова е бог на любовта, представян като “смел стрелец, крилат
и многоизкусен, владетел на ключовете на ефира, небето, морето, земята, царството на мъртвите и Тартар”;
при това е и “хитроумен, но жестокосърдечен, златокос и златокрил малчуган, получил от родителите си
жажда за обладаване, твърдост, смелост и…бездомност”. Който иска да разбере какво е Ерос за човека и за
влюбените нека да прочете “Пирът” на Платон, там е цялата възвишена истина за този бог, там е и
истината за любовта.
“Уцелените” от стрелата на Ерос - силата, която еднакво подчинява на себе си мъже и жени, силата, на
която всички са подвластни - се овладяват от могъщо желание за любов, привличане, обладаване и

удоволствие, което, изглежда, е израз на симпатията, пронизваща в неговия корен “всичко съществуващо”.
Ерос носи в себе си всичко онова, което впечатлява силно и мъже, и жени - така силно, че те съвсем не
могат да му устоят, в такъв смисъл той е източника на любовта. От Платон ще припомня само кои са
основните и общите за мъжа и жената качества, олицетворявани от Ерос: блаженство, красота,
съвършенство (трите привлекателни цели и стремежа), след това младост, нежност, гъвкавост
(разбирани като качества и на тялото, и на душата, на нравите), накрая, добродетелите, така силно
привлекателни и значими, а също и потребни на любовниците, са ненасилие, свобода, справедливост,
благоразумие, или способност за въздържане, за “контрол” на желанията и удоволствията, храброст
(противоположна на плахостта). Това са ценностите, без които любовта не може да възникне, или пък ако
възникне, няма да е любов, а нещо друго, различно от нея; това са (според идеята за човечност) ония
неща, които и мъжът, и жената еднакво ценят у другия - стига душата да не е извратена. Какво пък
означава всичко това?
Еротичното влечение е несъзнавано - и точно затова е толкова по-силно, толкова по-могъща е властта
му над човека. Същевременно то е архетипично, т.е. е израз на структури и форми, заложени дълбоко в
недрата на субективността, които определят нашата отдаденост на живота. Такъв дълбинен архетип е
красотата наред със съвършенството и блаженството, подобна природа имат младостта, нежността и
гъвкавостта (по Платон), а също и ненасилието, свободата и благоразумието. Едва чрез приемането на
дълбинната определеност на еротичното може да се проумее изключителния му ефект върху душата и
тялото на човека, неговата несравнима с нищо друго онтологична мощ (то, казах, всъщност изразява
нашата преданост спрямо самия живот). Казваме, че в основата на любовното влечение към друг човек
стои неговото еротично излъчване, неговата еротичност, като под това разбираме “сексапилност”
(“сексапил”), другояче казано - “половост”, да си “породист в сексуално отношение”. Но еротични са
отделните “расови екземпляри”, които предизвикват - поради съответствието им с Ероса - образец -силно
привличане, възбуда, неудържима симпатия, дълбок любовен трепет, на който никой не е в състояние да
устои. Този факт на живота би си останал напълно непонятен без допускането на архетиповата природа на
еротичното - и на еротиката (а това последното, че еротиката е “субстанциално определена”, едва ли
някой може да отрече!) Затова и никой не е и не може да бъде безразличен към красотата, затова и
красотата се мисли като неотделима от младостта, а тази последната от свежестта, нежността и
гъвкавостта, затова и не се налага никой да не бъде “учен” на тези неща ( те са “инстинктивна даденост” и
заложба на сърцето, което започва да трепти когато ги съзре) и затова всички ги разбират - макар че
мнозина не искат да ги “признаят”, понеже са си въобразили, че са им “лично неизгодни”.
Ако някой индивид е “ограден със стени” от еротичното, то това би означавало, че той е изцяло жизнено
непълноценен - въпреки че едва ли е възможна в реалност такава жестока човешка трагедия. Ако не
изпитвам еротични трепети, то това значи, че съм ощетен откъм най-значимото: станал съм неадекватен
спрямо самия живот, съвсем не разбирам и няма да разбера защо живея. Но битието мъдро е поставило
граница пред такъв невъобразим абсурд: щом съм жив, значи еротиката е сърцевина на живота ми.
Животът ми става безсмислен или не с особен смисъл ако не улавям в него и в себе си определен привкус
на “еротомания” - това казвам специално за да подразня моралистите; но, впрочем нима тяхната силна
раздразнителност не е израз на същото?!
41.Как да намеря “любимия човек”?
Влюбеният мъж търси “човекът в жената”, подобно на това както влюбената жена търси “човека в
мъжа” (ако изключа хомосексуалните влечения, в които обаче отново се търси човека) - казвам всичкото
това въпреки току-що направеното изтъкване на еротичната основа на любовните копнежи. Тук няма
нищо трудно за разбиране: в любовта значима е личността на индивида, той присъства в нея в своята
цялост, в целостта на всички свои прояви - и телесни, и душевни и ценностни (духовни). Ако не се разбере
това, ако любовта бъде сведена само до един свой компонент, ако си позволим да я ощетим с нещо, то това
неминуемо ще доведе до възникването на непълноценна представа за това що е любов. Но любовта трябва
да бъде схващана в своята пълнота, в своето жизнено богатство: тя не е общуване само на телата или пък
на душите, тя не е “мимолетна авантюра” или инцидент в нашето съществуване, тя е израз на
тоталността на човешкото съществуване (на човешкото съществуващо!), на“интегралността” и
всеобхватността на съществото, достойно да се нарече човек, тя е “ субстанциален порив”, който не може
да бъде надминат в своята екзистенциална достоверност. Ето защо, търсейки единствената жена или мъж
на своята автентична любов, човек всъщност търси човека, истината за самия себе си, без която
съществуването ни е така жалко и трагично. Точно затова и любовта може да се нарече велико тайнство,

което ни приобщава към истината на самото битие, към възвишената вселенска магия на съществуването,
без която човекът е нищожна прашинка, нищо повече.
Един човек ми е станал любим - как е станало това? Мога ли да го разбера, или то ще си остане за мен
“късмет” и “чудо”, неподдаващи се на по-ясна осветеност?
Непреодолим факт е това, че аз всеотдайно търся любимия човек, човека, който може дами стане
любим, който е в състояние да преобрази съществуването ми. Тази моя непобедима “жажда за любов”,
определяща мощния поток на моята неуморна еротичност, ме тласка да преследвам “своята половинка” и
да я разпознавам във всичко, което я наподобява. Забележа ли даже далечен отблясък от нея, от така
желания образец на всичко онова, което ми е необходимо (за да “допълня” себе си до потребната ми
цялост), ме обзема необясним трепет, свързан и с усещането, че “ето сега с мен се случва някакво мистично
тайнство”, т.е. че в другия човек виждам… себе си и в себе си - него. В такъв един момент аз вече ставам
друг, магията на любовта е започнала да прави своето, тя е в състояние коренно да ме преобрази и да
преизпълни с неподозиран преди смисъл. Това дълбоко чувство на родство на две души, на две тела и на
две личности предопределя по-нататък стремежа ни да станем… едно (тяло, душа, личност), да станем
цяло, запазвайки при това себе си, но обогатявайки се даже в излишък. Ясно е, че не е възможно да се
обясни какво точно става в любовта (който го е преживял, той разбира, той не се нуждае от обяснения!), но
затова пък всичко това е достатъчно просто да се чувства - с цялото сърце, с цялото същество, с
пределната откритост, на която сме способни.
Ето защо трябва да кажа и това, че любовта става, че любовта се ражда ( с достъпната ни
непосредственост и спонтанност), но че любовта не се “прави”, че любовта не може да бъде
“предизвикана” или “провокирана” съзнателно (“целенасочено”, “планомерно”, “контролирано”,
умишлено и пр.). Аз търся любимия човек, воден от могъща сила, аз живея с илюзиите, че “тук” или “там”
съм го срещнал ( но не сме се “разпознали”, поради което скоро сме се разделили!), аз живея заради това да
не бъда лишен от любов, аз понякога бързам, за да не се “размина” някъде с любовта, но аз не зная кога и
как тя “ще ме споходи”, не зная и не мога да узная по какъв начин нейната искра ще пламне в сърцето ми.
Ето това показва, че любовта е даже над човека, че тя нас владее, а не ние нея, че ние сме “средствата” тя
да реализира себе си, да постигне чрез нас своя онтологически замисъл, своята роля като най-велика
битийна сила. Ето защо никога не мога да си позволя да подценявам или пък да принизявам естеството
на любовта, да се отнасям към нея като към нещо подръчно, годно за всякаква употреба, като към
всекидневен инструмент за прекарване на времето, ето защо за мен любовта е свята, ето защо я възприемам
с истински религиозен трепет, с чувството, че по-висше от нея не може да има (казано е: “Бог е любов”!).
Уважението и преклонението пред любовта затова е отдаване на длъжното, на подобаващото на човека в
неговата възвишеност, в неговата духовна същност и природа: човекът трябва да стане достоен за Бога,
изявявайки божественото у себе си като любов.
Казаното потвърждава, че аз ще намеря любимия човек само ако успея преди това да стана достоен за
неговата любов - това е първото, което се иска от мен. Да стана “подходящ” за нечия любов, да постигна
онова, в което си заслужава да се влюбиш, е моята първа грижа в лутанията ми към любовта, заслужаваща
своето име. Вярно е, че “човешко е да се греши”, и затова аз много пъти преди това “ще правя” нещо,
наподобяващо любов, ще “практикувам” неща, по някакъв начин свързани с любовта, ще се отдавам на
мимолетни “влюбвания” и на също толкова разочарования, ще страдам и ще се “отпускам” в ефимерни
удоволствия, представяйки си, че “ето това е любовта”; но в дъното на душата ми ще остава винаги все понарастваща неудовлетвореност, която още повече ще засилва жаждата ми по автентичната любов, която,
уверен съм в това, един ден ще срещна - и ще й се оставя да ме овладее изцяло. Има нещо вярно в това, че
любовта е “божествен бяс” (както си позволява да твърди “експертът” Платон!), подобен на
творчеството, “бесни” са както влюбените, така и търсещите любов (а това сме “всички ние”!); но в
същото време животът без любов е нещо като отрова, бавно разлагаща кръвта във вените ни. Пред тази
последната алтернатива по-добре е, разбира се, да бъда “бесен за любов”, “побеснял от любов”, “див” и
първичен като смътния, но мощен зов на самото битие - и само тогава ще имам гаранция, че животът ще
си остане при мене…
43.Какво правим ние, влюбените?
На този така поставен въпрос отговорът може да е съвсем кратък: наслаждаваме се, правейки всичко
онова, което телата и душите ни искат. Всяка любов сама открива собствените си форми и граници, начина
на своето осъществяване. Правейки онова, което спонтанно и с цялото си същество искат, любовниците
изцяло са отдадени един на друг, “принадлежат” си както с душите, така и с телата (много пъти съм казвал,
че това банално разделение - души и тела! - е изкуствено и фалшиво, то съществува само заради

неспособността на езика ни да изразява пълноценните цялости). В любовта сме напълно свободни, любовта
е свобода, най-чистия и непосредствен израз на свободата, непринудеността, спонтанността. Любовта не
знае “правила” (тъкмо защото не се “прави” от нас, тя сама себе си осъществява!) и предписания, на
истински влюбените трябва да се вярва - защото любовта е тази, която ги води, а тя всичко знае. Това е
така, но има и известни… “изисквания”, които все пак трябва да разбираме. Дали нещо, което правим, е
израз на любов, зависи от това доколко чисти са нашите подбуди. “Чиста” е онази подбуда, която се е
родила в здравата, неизродената и неизвратената душа или тяло, всички останали подбуди са “нечисти”,
“осквернени”, “нечистоплътни”. Особено вреден в тази насока е …разсъдъкът, той именно е източникът на
“заразите”, които “омърсяват” нашите подбуди. Какво имам предвид?
Ето, например, аз съм с тази девойка, с която си мислим, че сме влюбени. Водени от тази наша
представа, ние “изобретяваме” какви ли не начини да постигнем удоволствие. Общо взето не слушаме
сърцата си (които понякога са преизпълнени просто с досада!), а се водим от разсъдъка, който ни учи, че
ни е изгодно да се възползваме от близостта си, че е глупаво да не извлечем известно удоволствие най-вече
от нашите тела; и ето, ние усърдно… правим секс, а в резултат, незнайно защо (това разсъдъкът никога
няма да разбере!), досадата расте, неудовлетвореността ни се засилва, в сърцата ни става все по-кухо. Умът
ни обаче не се признава за победен, той иска да постигне своето - и ние продължаваме да затъваме в тинята
на една нездрава, болезнена перверзност, с която просто убиваме своята жизненост: в резултат се
чувстваме направо опустошени. Нима някой счита, че това му е непознато?
Но човек може да свикне така, той може да си помисли, че друго изобщо не съществува, инерцията е
страшно нещо. В края на краищата моята душевност става “изкривена”, “едноизмерна”, “плоска”
благодарение на това, че съм допуснал умът ми “да командва парада” (пренебрегвайки при това желанията
и предразположеностите на другите душевни сили!) - ето това имах предвид, когато казах, че “изродената”,
“извратената”, “нечистата” и пр. душа ражда тъкмо… “извратености”, “болезненост”, “перверзии”,
“нечистоплътност” и пр. Ясно е, че не до това се свежда любовта може да прави същото (като “действия”,
“практики”, “сексуални техники”!) - но тя го прави на съвършено друга основа, поради което то придобива
съвсем друг смисъл, придобива изключителна ценност. Как да поясня и това последното?
Здрава е душата, в която всички душевни сили (ум, чувствителност, въображение, инстинкти,
несъзнавани желания, интуиция, сетивност и пр.) са “равнопоставени” и хармонизирани, т.е. нито една от
тях не е станала “господар”, нито една не тиранизира останалите, налагайки само себе си. В горния пример
умът (разсъдъкът) беше станал такъв “хегемон”, а “сърцето” беше съвсем игнорирано и пренебрегнато поради което се появи и коварната едноизмерност, водеща до болезненост, до пълна неудовлетвореност на
човешкото същество от това, което то прави. Ето защо си позволявам да твърдя, че при индивидите с
нездрава, с болезнена душевност любов не може да се роди, тяхното не е любов, а жалък “заместител”,
“карикатура” на любов, измама, подмяна. В автентичната любов се включва неощетената с нищо
душевност на една пълноценна личност, т. е. на личността, която е напълно предана на напиращата из
недрата й жизненост. Тази жизненост напира и “тече” по твърде много “канали” и “потоци” - плът и тяло,
сетива, чувствителност най-вече, воля, желания, несъзнавани импулси, други душевни способности, и едва
накрая, разсъдък, ум, интелект. Жизнеността ни трябва да си остане автентична, т.е. ние не трябва да се
месим, насилствено да променяме нейната спонтанност, Аз-ът ми трябва да постига действителна
хармония между потребностите и желанията на всички мои душевни сили - и само тогава “цялото ми
същество” иска любов, а не само моя предвзет високомерен ум. Ето това е “чистото” и “здравото” в
душевността, оказала се подвластна на любовта, останалото наистина е подмяна, фалшификат, насилие и
илюзия, която може много да ми коства: моето неудовлетворение е наказанието ми за това, че съм си
позволил да “злоупотребявам” с онова, което може да ми даде любовта. Затова хората с крещяща жизнена
непълноценност, първо, са съвсем неудовлетворени (в това число и сексуално) от това, което си позволяват
да правят, на второ място, се отличават с някаква забележима от другите и затова така неприятна им
душевна деформация (ощетеност на душевния им живот) и, накрая, затова те не правят друго освен да
крият страданията си от другите, като за целта стават обикновено моралисти или пък “социални алтруисти”
(мислещи за другите, “милеещи за тяхното щастие, непрекъснато месещи се и пречещи на другите да
живеят както те искат, комунисти и пр. други такива нездрави елементи), т.е. такива, които искат да
проецират своята нещастност върху “възлюбените други”. (Тези, които са неспособни на това да обичат
истински друг конкретен индивид - и да бъдат обичани по същия начин от него - обикновено се хвалят с
това, че… обичат “цялото човечество”; със своята “социална ангажираност” и “колективистичност” такива
нещастни хора не правят друго освен всеотдайно да помагат за това “всички други” да станат (и те като
тях) нещастни; удовлетвореният от живота си и способен на любов индивид не пречи никому, но иска да
бъде оставен на онова, което дава смисъл на живота му.)

Значи ако “добре сме се подготвили” за любовта, т. е. сме направили нужното нашият душевен
живот да е постигнал така потребната му хармония, то нищо няма да ни попречи на това да изпитаме и да
се насладим най-пълноценно на всички тайнства на любовта: тогава те ще дойдат сами при нас, няма защо
да се мъчим да ги “правим”, да се насилваме да бъдем влюбени или да се представяме за такива, каквито не
сме. Казано е (макар че може да прозвучи банално!), че “насила хубост не става”, изглежда като са го
казвали, са имали предвид най-вече любовта: при нея нищо не става “насила”, т. е. без свобода. Но не бива
особено да насилваме себе си - защото по този начин ще се родят “чудовища”, а не най-прекрасните неща,
на които сме способни.
Позволявам си да кажа това, защото в отиващия си XX век като че ли се наложи определено
“технологично правене” не само на машини, съоръжения и пр., но и на живот, удовлетвореност,
приятност, свобода, наслаждения, удоволствия и дори … “любов”. “Рационалният” век на найрационалния човек - модерния човек, мислещ си, че може да прави всичко - по този начин разруши твърде
много тайнства, и в резултат постигна тъкмо “чудовища”: чудовищна неудовлетвореност от живота, загуба
на жизнеността на посоката, объркване на смисъла, съдбовна подмяна на ценностите, безброй
фалшификати, превърнати на идоли (“златния телец”!) и “светини”, проституиране с чувствата (не мога
да намеря по-изразителна дума) и тялото, насилие над човечността и толкова много гаври с нея,
разрушителна употреба на свободата против самата нея и против самия човек, самонадеяно презрение
спрямо вековни тайнства, войнстващ нихилизъм, душевна пустота и т.н. Всички тези страхотни
последствия на разрастналия се като тумор разсъдък подобно на символ се обединяват от неразбирането на
любовта в нейната автентичност, за което тук ставаше дума. А цялата тази усложненост, произведена от
нашия интелект, мигом изчезва чрез връщането към “простите неща”, които поддържат живота; първото от
тях е самопораждащата се, вечно жива и напълно спокойна “стихия” на любовта, на която трябва да
отговаряме единствено с вярност…
44.Нима щастието не е в това да обичам и да ме обичат?
Ако съм истински влюбен в една жена, а тя ми отговаря със същото, то ние прекрасно се разбираме:
ние сме станали “едно”, как тогава да не се разбираме? В моята любов всеки нейн порив е и мой, аз го
усещам още при зараждането му и мигновено откликвам, а и моите копнежи са споделени. Излиза, че за да
има “автентична любов” душите трябва да си “пасват” (независимо от различията между нас), т.е.
запазвайки, но преобразявайки раз-личността си, идентифицирайки се с най-дълбоката интимност на
другия (но запазвайки заедно с това своята “себестност”), аз обичам “себе си в нея” и “нея в себе си”,
душите ни започват да живеят в единен ритъм, да хармонизират своите потоци. Аз като влюбен мъж и тя
като влюбена жена сме нещо много повече от това, което всеки е сам по себе си, ние се чувстваме
безкрайно обогатени, преизпълнени с жизнена ценност. До това се свежда несравнимата с нищо друго
способност на любовта да води до прераждането на човешките същества, да бъде основа за достигането
на личностна идентичност - и на една завършена жизнена пълноценност, която е недостижима по друг
начин. В любовта аз изявявам себе си точно такъв, какъвто съм (в нея не можеш да се криеш или
преструваш, в нея се разголваш “до дъно”!), в моята действителна ценност, и същевременно ми се откриват
хоризонтите да бъда онова, което съкровено искам. В любовта аз ставам по-добър и дори “богоподобен”,
моето битие преодолява ощетеността и недостатъчността си (мъжът все пак е “половина човека”, жената също!), и ние двамата се отправяме по трудния път на недостижимото, но така желано съвършенство, също
така ставаме и по-красиви. Любовта разкрива моята “сърцевина”, всичко до нея е било само “люспи”, а
сега съм достигнал до вътрешното средоточие на живота - и на себе си като жизнена, предана на живота
човечност. Затова няма и не може да има любов без стъпване на здравата основа на човешката
нравственост, на почвата на доброто само по себе си и това не е морализъм, това е нещо съвършено друго:
нравственост и любов са неразделни, любовта е одухотворяваща всичко чиста нравствена стихия. Но
нравствеността в този автентичен смисъл е изцяло спонтанна, непринудена, естествена, здрава и
индивидуално завършена, сама себе си постигаща - и затова тя няма нищо общо с предвзетия и външен
“морал” на моралистите, които, сами потънали в една безжизнена и куха “абстрактна моралност”,
непрекъснато се месят в живота на другите. Чистата любов се стреми към добро и носи само добро, но това
добро се е родило в гърдите на влюбените, то е израз на адекватността им спрямо самия живот. И така
нататък (да не говоря тук повече като… “професор”!)…
Моята любима е жена, тя се отличава от мен със своя “женски характер”, с женствената си душа,
моята душа е и трябва да бъде мъжка и мъжествена (иначе всичко става не както трябва!). Ние двамата
сме субстанциално и жизнено различни, нашите нагласи спрямо съществуването не бива да се смесват,

всеки от нас има своя мисия и роля, носи своята си отговорност, трябва да се нагърби със строго
определени изисквания към него, дадени от самото битие, но все пак свободно поети (аз искам да съм мъж
и пр.). Синхронизирането на нашите души и характери (особено в техните емпирични, чисто личностни
различия, в тяхната специфична човечност) е онова, което може да ни даде любовта - само обаче ако
отговорим на нейните изисквания към нас, всеки за себе си и двамата заедно. Това, че отвреме-навреме
откриваме “противоречия” и “разминавания” е нещо, от което не бива да се плашим: най-естественото
нещо на този свят е това, че сме различни, че имаме различни виждания и реакции. Как, впрочем, трябва да
се отнасяме към раз-личността?
Това, че сме различни, е нашето най-голямо богатство: ако бяхме еднакви, интересът към другия би
бил абсурден, скуката скоро щеше да ни доунищожи. От различността на другия аз черпя твърде много, тя
ме обогатява, гледайки през “оптиката на другия”, аз виждам неимоверно повече. Затова аз в никакъв
случай не бива да се стремя “да правя другия себе си”, да изисквам от него да бъде като мен (отказвайки се
от себе си!), да нарушавам неговата суверенност. В основата на неразбирателствата между мъжа и
жената (между “съпруга” и “съпругата”, както и между човеците изобщо!) винаги стои претенцията на
единия към другия, изискваща той да се откаже от себе си и да стане като мен, да се обезличи,
възприемайки чужди на неговата същност личностни качества. Ограниченият човек винаги иска точно
това: да прехвърли своята ограниченост и на другия (другите), да ги “зарази” с нея, да ги ощети поне
толкова, колкото и самият той е ощетен (или се е самоощетил!), такива хора обикновено не издържат
изпитанието на една любов. Душевно богатият, разбиращият човек обаче е великодушен (“голяма душа”!),
той се радва когато улавя, че другият в нещо го превъзхожда, той също така с лекота “дели” или споделя
собствените си богатства с друг човек. Такъв човек най-вече е разбрал, че да иска другият да стане като
него (“ще се разберем само ако започнеш да мислиш като мен!”) е неправомерна намеса в неговата
свобода, то също е неимоверно обедняване на общата стойност на връзката (единият тогава всъщност е
станал излишен, оказва се, че за такава връзка двама не са нужни!). Ако аз несъзнавано искам това
последното (“аз сам на себе си стигам, аз също съм толкова ценен, че всеки друг, за да ми е приятел или
любим, трябва да е като мен!”), то аз неизбежно в края на краищата ще си остана сам - щом съм си
позволил да игнорирам другия, той непременно ще ме изостави. Вярно е, че всеки от нас се влияе от
другия, но това влияние трябва да е свободно и непринудено, аз не мога да си позволя да натрапвам
(налагам) себе си във всичко - особено когато не са го поискали, особено когато не заслужавам да бъдат
или да мислят като мен. Ако ценя себе си като личност, то това ме задължава да ценя по същия начин всяка
друга личност - особено пък онези, които са ми най-скъпи и близки, които обичам. Ако (по същия начин)
не ценя някоя друга личност в нейната раз-личност, то аз следователно с това и себе си не ценя особено, не
се уважавам, а значи и не заслужавам уважение от страна на другия. Тези неща са особено важни във
връзка с отношенията ми с жените: една жена не може да бъде мъж, от нея е глупаво да се очаква това,
нейните несъгласия с мен са израз на нейната “женска гледна точка”, на която аз също не мога да премина,
но това, че тя държи на нея е съвсем достатъчно, както е достатъчно, че аз защищавам “мъжката позиция”,
която, добавена към нейното разбиране, оформя целостта на нашите представи, жизнената достоверност на
нашия общ свят и живот. Двама виждат и разбират повече, от което следва, че ефектът ще е налице ако
взаимно уважават различията си - и само така печелят и двамата от тях. Нима е толкова трудно да се
разбере това и от онези, които искат винаги да са прави?!
Ако искам да бъда разбран, то непрекъснато трябва да се опитвам да разбирам: неразбиращият никога
няма да бъде разбран. Любовта ми дава изключителни възможности да обогатя разбиранията си, и то
особено онези, които касаят най-важното: живота, личността, свободата, красотата, чистотата, самата
човечност. Ако пък даже в любовта не стана разбиращ човек, то това значи, че съм “безнадежден случай”,
т.е. нищо друго не може да ми помогне. В любовта аз намирам шанса си да разбера човека в неговата
съществена половина, жената (с всичко женско в нея!), а моята любима има възможността да разбере в
мое лице мъжа именно като човек, като онази особено отговорна пред живота “съставка” на човешкото,
която свързваме с мъжа. Ние значи можем да се разберем само ако всеки от нас застане на една по-висша
гледна точка, тази на другия пол (пол-овина!), от което следва, че ако не го постигнем, ако останем на
позицията на своята ограниченост, то тогава тайнството на любовта не се е извършило. “По-висшата
гледна точка” на любовта примирява “мъжкото” и “женското”, “мъжествеността” и “женствеността”,
мъжът и жената, така в нея се ражда целостта на човешкото, пълноценността на живота за човека.
Точно затова само любовта е в състояние да преобрази съществуването ми, да ми даде неговата
автентичност. Във връзка с казаното разбира ли се вече какво точно означава това да разбираме, какво
означава неразбирателството, органичната “непоносимост” на двама в любовта?! За каква точно любов тук
може да става дума, това ли е любовта? Не, разбира се, тук имаме не любов, а “подмяна” и “фалшификат”,
“оптическа измама” и всичко друго, но само не любов…

Струва ми се, че съвсем не е необходимо тук да говоря (защото всеки сам може да разбере!) какво
означава прословутата “война между половете”, която понякога избухва на мястото на любовта. Много
често и незабележимо за нас във връзката ни тлее една такава война, резултатът от която е непредвидим - и
тогава получаваме само разочарования, не удовлетвореност. Дълго не можем да се “правим на влюбени”,
ако в отношенията ни не се роди любов, то значи всички усилия са напразни, бягството тогава е
единствения път, перспективата. Онова, което се е счупило, не може да се лепи, любовта е нещо живо,
което не понася дори “хирургическите операции” - защото любовта е тъкмо действителната “органика на
живота”, на самия живот. Да “понасяш” една такава връзка скоро става невъзможно, то също не е
необходимо: животът винаги може да бъде започнат отначало. Онези, които не съзнават това, неимоверно
страдат, а страдат, защото са загубили най-вече свободата си - свободата като пълноценна откритост към
живота, като самоотвержена отдаденост на самия живот. Да пилея живота си заради запазването на
собствената си инертност е най-жалкото, което мога да направя, живот без любов (и живот без свобода!) не
може да се нарече живот. Ако обичам живота, то ми се налага винаги да бягам от всяка несбъднала се
любов, от любовта, която няма бъдеще (нямала го е от самото начало, но аз не съм разбирал това, живеел
съм с илюзиите си!). Правя го и ще го правя, защото с фалш не се живее, а също и защото любовта не е
друго, а откритост към желаното бъдеще, към бъдещето, желано от мен не как да е, а съкровено…
45.А какво става в душите ни?
С телата си влюбените правят всичко онова, което техните тела искат - и тук “всичко е позволено”,
свободата изисква това. Но какво ще правят телата, все пак по някакъв начин зависи от душите на
любовниците, зависи и от тяхната цялостна личност, явяваща се единството на тяхното тяло и душа.
Винаги в една любовна връзка едната душа е ”женска” и “женствена”, а другата - “мъжка” и “мъжествена”,
при това и двете са индивидуално проявени, в някакъв смисъл “неповторими” - ето защо трябва да разбера
кое или какво ги прави такива, т.е. кои и какви са “мъжките” и “женските” черти, чертите, очертаващи
съответния характер; индивидуалността позволява до известна степен това, независимо от различията
(напр. между мъжете) принципът на “мъжкото” се запазва. Но тук, преди да се заема с описанието на
“мъжката” и “женската” душа, ми се налага да направя едно отклонение, надявам се да е кратко.
Всеизвестно е, че е възможно мъж да е влюбен в… мъж, а жена - в жена, и при това да е налице любов, а
не “оптическа измама”. На мнозина това им се вижда най-малкото странно, за известна част от хората то е
направо “непоносимо” - макар че на никой не е работа да следи това кой в кой се влюбва. Общо взето
“мнозинството” не разбира любовта между мъже (наричат я “обратна”, а влюбените - “обратни”!), същото
може да се каже и за любовта само между две жени, макар че обществото става все по-толерантно към тези
връзки, признавайки непоклатимото право на свободен избор особено в “интимната сфера”. Аз тук се
интересувам обаче как става така, че две “мъжки души” могат да изпитват любов една към друга, и как на
две “женски души” - защото е възможно, ако не ми се удаде това (да разбера хомосексуалната любов), да
се постави под съмнение “теорията” ми за любовта изобщо. Не мога да приема, че при хомосексуалните
“няма любов”, има нещо друго, различно от любовта: щом като от тях самите това преживяване се оценява
като любов, то този е критерият, друг няма, и значи остава само да се разбере (не да се вдига показалец, не
да се съди и “порицава”, не да се морализаторства!). Ако разбираме, не ни се налага да съдим.
Поставям си изключително труден въпрос, на който може да се отговори отчасти в цяла една книга.
Какво да правя?
Недоизяснеността и недоизказаността са опасни, а аз не мога да си позволя “да се разпростирам”.
Засягам този въпрос (макар че не мога да си позволя да бъда повърхностен!) с риска да пропусна нещо
значимо, но другояче не мога: през цялото време, говорейки за любовта между мъже и жени като за
“единствена”, чувствах неудобството, че съгрешавам спрямо истината. Ето защо се отклонявам, за да
изкупя поне отчасти своя грях (истината за мен е най-високо от всичко!)…
Всичко казано по-горе за любовта важи за всички нейни форми и разновидности - независимо че е
казано по повод на любовта между мъж и жена. Другояче не може да бъде, самата любов, щом се е родила,
не може да греши, тя сама себе си постига, търсейки автентичност. Но трудното идва от това (що се касае
до разбирането), че понякога мъж се влюбва в мъж, възприемайки го именно като мъж и като мъжествен,
докато друг път пък жена се влюбва в жена, възприемайки я само като жена и като женствена. Да си
позволя “обяснението”, че това е възможно само ако единият от партньорите в единия случай (при мъжете)
идентифицира себе си с… жената, играейки “женската роля”, а в другия жена се представя “като мъж”, е
просто глупаво - защото бих станал жертва на хетеросексуалния предразсъдък, че любов е възможна само

между мъж и жена (а се вижда, че е възможна и по друг начин!). Мъжът в gay-любовта обича партньора си
тъкмо като мъж, той се привлича от неговата мъжественост - нима това го прави “женствен” (и при това
той е обичан тъкмо в своята мъжественост!)? По същия начин - ако жена обича жена - то нима точно
заради това тя е станала “мъжествена” (при това т.н. лесбийки обичат и се привличат тъкмо от
женското!)? Това, че “отвън погледнато” нещата изглеждали точно така, не е основание да приписваме
нещо, което не съществува в действителност, т.е. тъкмо “отвътре”. Ако питам един хомосексуален дали
възприема партньора си “като жена”, като “женствен”, предполагам, той ще ми се изсмее - или пък по друг
начин ще изрази недоумението си от глупавия въпрос. В един такъв въпрос се съдържа неправомерно
пренасяне на “хетеросексуални представи” върху хомосексуалната любов, а това е недопустимо: ако “gayят” се привличаше от “женското”, от “женствеността”, той непременно би я разпознал в чистия образ на
една жена, а не в образа на мъж като него! Щом не мога да постъпя така, то какво ми остава?
Ще тръгна от друга посока, опитвайки се да постигна разбиране.
За да станеш мъж вероятно се изисква да потискаш “женското” у себе си; жената става жена като е
“изтласкала” ефективно мъжкото у себе си. След като това стане (примерно в периода на пубертета), то в
първия случай вече се е “родил” мъж, а във втория - жена. На основата на това в любовта към лица от
другия пол ние изглежда даваме израз на носталгията си по “загубената женственост” (при
хетеросексуалните мъже) - и на “загубената мъжественост” (при също такивата жени). Затова мъжете
толкова се привличат (обикновено) от жени, от женското, а жените - от мъже (също обичайно,
обикновено), от мъжкото. Онова, което нямаме, или което сме загубили, точно затова е така желано от
нас! При хомосексуалния обаче този процес на растеж на “мъжкото самосъзнание” не протича по
обикновената “канализираност”, поради което по някакъв начин става така, че той се привлича от мъже.
Такъв мъж е изтласквал “женското у себе си”, но не е страдал прекомерно от това, поради което е обикнал
мъжкото - и затова не е така зависим от жената, напротив, общо взето е безразличен към нея (подобно
нещо е станало, изглежда, и при жените, обичащи жени). Общо взето да се впечатлявам само и
изключително от жената, всеотдайно да я обичам и жадувам, при това оставайки индиферентен към мъжете
и към мъжкото (на което всъщност… принадлежа!) е “факт на живота”, който предизвиква въпроси.
Хомосексуалистите, бидейки последователни в своята преданост към мъжествеността, проявяват
някакъв своеобразен “онтологически егоизъм” на почвата на пола си (за “изтласканата женственост” не
жалят, поради която не са зависими от нея!) - и тук въпросите също не отпадат, но са общо взето по-малко.
Но ето едно съображение, което може би ще ми помогне.
Ето например този мъж (без значение от сексуалната му ориентация) въпреки всичко (бидейки човек!)
наред с ясно проявената си мъжественост все пак съдържа (и в тялото, и в душата си) някои “женски
черти”, или черти, общи за жените и мъжете. Той примерно може да е “малко по-нежен” ( отколкото
представата за мъжественост допуска!), и тази негова засилена “женственост”(това е “по-женска черта”) да
доведе до това, че някои жени да не се привличат особено от него, а в същото време той понякога да
започне да става “привлекателен” за мъже; разбира се, в него ще се влюбват повече и онези от жените,
които са “по-хомосексуални ориентирани” т.е. не държат особено на ясно изразената мъжественост, т.е.
обичат и неговата “женска нежност”. Не може да се отрече, че и сред мъжете, и сред жените съществуват
някакви “типове”, от които те повече се привличат; казваме “тя е мой тип”, жените казват “той е мой
тип”(такива неща казват, вероятно, и хомосексуално ориентираните!). Изглежда “типовете”, “еротичните
матрици” се образуват от “дозировката”, от съотношението на мъжко и женско във всеки един от тях другояче не може да бъде. Какво означава всичко това?
Означава едно: че всеки индивид (независимо от пола, но също и благодарение на пола си!) е изначално
бисексуален, т.е. включва в себе си както “мъжки”, така и “женски” качества в някакво особено
съотношение, което може да се типизира, т.е. от него могат да се обособяват съответните еротични
типове на основата на “матриците”, за които стана дума. Оказва се, че никой от нас не е “чист мъж”, “мъж
напълно” или “изцяло”, същото може да се каже и за всяка жена, която не може да е винаги
“стопроцентова”, т.е. всеки индивид е “по малко мъж, по малко жена” - или пък едното е повече за сметка
на другото. На основата на това имаме две възможности за избор (не на съзнавано ниво): да обичаме
мъжкото у себе си и у другия, или пък да обичаме и да се привличаме от женското - пак у себе си найнапред, а след това и у другите. Да си “влюбчив” из изключително в женското (у себе си и у другия) е
проява на ясно изразена хетеросексуалност, да се влюбваш (и привличаш) само в мъжкото и в
мъжествеността в нейния чист вид е проява на хомосексуално ориентирана еротичност (за мъжете; другия
случай, този за жените, се подразбира). Уравновесеността на тези две еротични предпочитания се нарича
бисексуалност (понеже не е “чист случай”, не е и “крайна тенденция!) и тази ориентация е найразпространена - независимо от това какво сме склонни да приемаме и признаваме в мнозинството си.
(Говоря за несъзнавано влечение, а не за съзнавана позиция и ориентация!) Превалирането на едната

тенденция, наклоняването на везните в едната и в другата посока нарушава бисексуалния баланс, поради
което имаме хомосексуалност или хетеросексуалност - и двете в по-чист вид, доколкото са осъзнати от
индивидите, които са техни носители. Ето защо хетеросексуалността в никакъв случай не е “норма” или
“нормалност” (независимо че се демонстрира така масово заради социалната й примливост!), нормалното
от тази гледна точка е “стоенето на ръба”, неизявеността, нерешителността, безпокойството, свободата
или по-скоро несамолишеността от нея, които можем да намерим в “точната бисексуалност”: тя е тъкмо
“средата”, “мярата”, “нормата”, но придържането към нея означава да си напълно нерешителен
(“никакъв”!), да си дори асексуален (!?). Такъв един индивид, доколкото можем да си го представим, е
готов да приеме предизвикателствата от страна и на двата пола, той си е запазил нужната освободеност
(която изчезва при налагането на предразсъдъка, че аз съм “такъв и само такъв”, “в никакъв случай” и “за
нищо на света” не друг!), той няма да се откаже от всяка възможност да “разнообрази” еротичните си
преживявания, но всичкото това е само като потенция, като “чиста възможност”, която мигом се нарушава
от всеки конкретен акт на реално привличане или еротично общуване. Другояче казано, нашите “сексуални
предпочитания” ни лишават от свободата ни в сферата на еротичния живот, те са “ограничение”, което
обаче е свързано тъкмо с онази загадка на свободата, която никога няма да проумеем: човек не може да
бъде “всичко”, нито пък да живее “всякак”, а “само така” - според своя отговорен избор и според смелостта
(ограничеността или… неограничеността!) си.
И до какво ме изведе пътя, по който поех в изясняването на нелеките въпроси? Какви изводи мога да
направя от току-що казаното?
Излезе, че всички сме… “бисексуални”, но някои упражняват своята бисексуалност само в едната
насока (ясно хетеросексуални), а другите - в другата (хомосексуални). Например хетеросексуалният мъж се
привлича изключително от женското… в себе си и в жените, а в същото време е “безразличен” към
мъжкото - пак… у себе си и у другите мъже. Когато такъв попадне на хетеросексуална жена (нейната
нагласа всеки може да разгадае сам), двамата си “пасват” - тъй като се разминават и “засичат”
предразположеностите им. Това именно обяснява факта, че общо взето такива мъже са “грозни” от гледна
точка на “жените, привличащи се от… женското”, а също и за мъжете, привличащи се повече от
мъжествеността; но те са изключително красиви за хетеросексуалните жени, а също и за мъжете,
преизпълнени с недоверие тъкмо към …мъжкото. В същото време (още един пример) хомосексуалният
мъж, ценящ мъжествеността в себе си и у другите мъже, се привлича тъкмо от индивидите, които я
въплъщават (по негова преценка), той също е и безразличен към женското у себе си и у жените. Когато
такъв мъж попадне на мъж със същата нагласа и предразположеност, те двамата се харесват, симпатични са
си, оценяват се като красиви и лесно се влюбват - “мъжката красота” за хомосексуалиста е твърде различна
от тази хетеросексуалните мъже (ако тези последните изобщо я оценяват, а я оценяват само доколкото са
бисексуални, доколкото са верни на изначалната бисексуалност у себе си). Гей-ориентацията поражда свои
преценки за красиво, любителките на жени също си изработват свои предпочитания, за хетеросексуалните
може да се каже, че имат представи, разминаващи се значително с тези на изброените. Ето че възниква
въпросът за съотносимостта на тези представи за красивото, т.е. за “засичането” на техните “еротични
светове”. (Всяка еротична ориентация живее в свой свят, това е безспорно, но нали “еротичната вселена”
трябва да е една?!).
Хомосексуалните ценят различни типове мъжка красота (или женска, при хомосексуалните жени),
между която има нещо общо, детерминирано от еротичната им ориентация; за тях “мъжката красота” на
хетеросексуалните жени е общо взето безразлична, те не могат да си бъдат “конкуренти”.
Хетеросексуалните мъже и жени имат предпочитания към такива типове женска и мъжка красота, които не
са съблазнителни за хомосексуалните жени и мъже, представите им и тук се разминават. Чисто
“хетеросексуалният мъж” с неговата “за жените привлекателна красота” е възможно да буди неприемане и
отвращение у хомосексуалиста (той го възприема за “некрасив”!), хомосексуалният мъж в същото време не
е съвсем привлекателен за хетеросексуалните жени, чиито представи за мъжка красота са други; в същото
време хетеросексуалните мъже са съблазнителни за изключително хетеросексуалните жени, а
хомосексуалните мъже - за подобните на тях.
Оказва се, че да се опише и възприеме “еротичната вселена” на човека е потребна едва ли не… “висша
математика”, някаква “свръхфилософия” в добавка също е необходима. Ето защо аз признавам безсилието
си, но не мога да скрия възхищението си от нейното удивително разнообразие. Това разнообразие, тази
многоликост на еротичния универсум на човека е свидетелство за богатството на неговия душевен свят,
на вселената, скрита в душите ни като човешки същества, неотделимо свързани със свободата.
Има ли нещо друго, което може да се добави към това?
Нима то не е достатъчно?

46.“Понасяме” ли се като характери?
След като се отклоних неимоверно от темата си (но дано това ми помогне за решаването на
предстоящите въпроси!), аз се връщам на това, с което започнах: мъжката и женската душа,
“характерите” на мъжа и на жената, които ни правят именно мъже или жени. Виждам, че според казаното
по-горе нещата още повече се усложниха, но те не бива и да се опростяват произволно. И така, понасяме ли
се като характери ние, влюбените?
Всеки човек си има свой характер (гръцка дума, означаваща “вдълбан знак”!), лични особености на
душата му, които в течение на живота се променят, развиват и задълбочават. Има всякакви характери,
характерите са толкова, колкото са и индивидите. Трудно може да се говори за “типове характери” - също
както не може да се говори (без насилие над реалността на човешкото именно като многолика
човечност, “море от индивидуалности”!) и за типове личности. Тогава съществуват ли поне мъжки и
женски характери?
Така поставен, въпросът може би ще предизвика даже възмущението на много хора: как така, ето, аз съм
мъж, нима моят характер не е “мъжки”? Възмущението е оправдано, струва си да се запитаме защо се
появява, какво го предизвиква.
Всеки мъж носи в себе си своя особена, индивидуална мъжественост - “по-голяма” или “по-малка”, поразвита или по-неразвита, по-ясно изявена или по-трудно различаваща се. Съответно всеки човек (напр.
мъж) има своя представа за своята мъжественост (или е доволен от нея, а може би и изпитва известни
безпокойства), а също и представа за “мъжественото изобщо”, която може да се счита за негов личен
идеал. Характерът в неговата полова определеност (като мъжки или женски) е специфично-индивидуална
изява на мъжествеността (женствеността) изобщо, т.е. на мъжкото (или женското) в характерите
съответно на мъжете или на жените, на двата пола. Има, безспорно, нещо, което ни прави мъже (или жени),
и то, както вече показах, се проявява както в телата, така и особено в душите (макар че в тях е по-трудно
определимо и забележимо!). За душевните особености на двата пола става дума при изследването на
мъжките и женските характери, т.е. тук аз се интересувам от мъжката душа, а също и от женската
душевност - като значима инградиента на женската (мъжката) личност. Трябва да се разбере, че не бива да
се подценява психичната обусловеност (определеност) на половите различия - защото, както е известно,
е напълно възможно някой само външно да прилича на мъж (жена), да изглежда такъв, а всъщност да не е,
и дори сам да не се смята за мъж (жена). Оказва се, че решаващото не е просто “физическата даденост”, а
тъкмо психичната определеност (като “сбор” от определени качества, правещи мъжа мъж, а жената - жена).
Кои са, впрочем, мъжките (и съответно: женските) душевни качества, без наличието на които нито едно
“нещо” (човешко същество) със сигурност не може да бъде считано както за мъж, така и за жена?
Макар че трудно могат да бъдат категоризирани и изразени с думи типично женските (и респективно мъжките) душевни качества, ще се опитам да го направя. Същевременно трябва да добавя, че изцяло
съзнавам и условността на онова, което ще кажа.
“По душа” жените са чувствителни и в същото време практични същества, те също са непостоянни,
лесно менят настроенията си, “влюбчиви” са, обичат да следват силната воля на мъжа (когато той е успял
да ги подчини на себе си), въпреки че в другия случай непременно внасят неустойчивост и “нервозност” в
съвместните отношения, а също и в съществуването заради опитите си да се налагат (без обаче да са наясно
с това какво точно искат и защо го искат), склонни са да следват прищевките на тялото и капризите на
женските си своеволия, не им е чуждо качеството суетност, отличават се с повърхностност и
несамостоятелност на разсъжденията си, тяхно ценно качество обаче е жизнеустойчивостта, изключително
развитата способност да се адаптират към променящите се условия на живота, жените имат тънка
интуиция, усет и известна прозорливост към определена страна от истините на съществуването, много
често са изцяло предани към отредената им роля в живота (например не мирясват и не улягат докато не
родят, докато не насочат цялата си енергия за отглеждането на децата), въображението им е напълно
репродуктивно, възпроизвеждащо, но не творческо (не могат да сътворят нищо ново, лишени са от таланта
на творчеството), за сметка на което имат силна памет (и по-често: злопаметност), много често са
подвластни на безпочвена амбициозност, т.е. са склонни да се надценяват и да страдат от това (женатаполитик е отчайващо мила “картинка” на женската непригодност за поемане на мъжки роли и
отговорности!), жените също така се отличават със силно социално чувство (израз на инстинкта им да се
подчиняват, да са зависими), “разпилени” са като личности, рядко съумяват да се концентрират в някаква
свободно избрана насока и т.н. - да продължавам ли в този дух?! У мъжа жените ценят (освен тялото му,

освен мъжката красота, на която те, естествено, са големи поклонници стига да не бяха така чувствителни
към… джоба, по-скоро към портфейла на мъжа!) и ума (т.е. онова, което общо взето им липсва!), те не
могат да разберат автентичната разумност, а също и духа като такъв (поради което, бидейки верни на
голата си разсъдливост, или самоотвержено воюват срещу проявите на духовност у мъжа, или пък сляпо
им се подчиняват, стават верни поклонници на мъжката преданост спрямо духа), не ги интересува особено
истината (една изцяло мъжка страст - колко обаче в днешно време сме мъжете в това отношение,
истинските мъже, защото нима може да си мъж ако тъкмо истината ти е безразлична?!), за сметка на което
обаче са податливи на доброто и на красотата (истината за… очите!), но също и особено много на…
полезността (на жените, изглежда, не им е по силите целостта на истинното само по себе си, чистата
истина!), женският Аз трудно може да се балансира, да постигне нужната “обемност”, пълнота и
хармоничност, той е “наклонен” в едната посока, тази на прекалената емоционалност и страстност (поради
което, както казах, съзнанието и разсъдъка им са “бледи”, ощетени!), но за сметка на това притежават
специфично женски усет към живота, по-голяма близост до неговото тайнство (женският “реализъм”
трябва да им се признае, спорното е обаче доколко е наистина “реално” реалното за жените!), те, жените, в
никакъв случай не са така “вятърничави” като мъжете, напротив, прекалено са “приземени” (бидейки верни
чеда на Майката-Земя, непоглеждащи, както подобава за мъжа, към Небето, към небесното, “високото” и
висшето, харесва им също да изпълняват, да се подчиняват, те тогава са и истински щастливи, понеже
много се измъчват когато им се налага да вземат решения, да командват (въпреки че много често се
опитват да правят тъкмо онова, което съвсем не могат!) и т.н. Какво означава всичко това? Не прекалих ли
някъде, не прегреших ли спрямо истината?
Общо взето само едно: за мъжа жената е изцяло “непонятна тайна”, изумително “странно същество”,
“коренна раз-личност”, “торба, пълна с изненади”, “непредвидима неизвестност”, която обаче (тъкмо
заради отдадеността на мъжа към непонятното, странното, непредвидимото, изненадващото, неизвестното,
тайнственото!) точно затова така силно привлича, така неустоимо мами в далечината. Изглежда една от
задачите на мъжкото съществуване е точно тази: да разбере и дори “проумее” жената, да разбули тайната,
скрита в нейните недра, да я овладее и да се преизпълни със силата на живота, която тя носи в себе си.
Мъжът като че ли е “неудържим изследовател” и “експериментатор” - и точно затова истинските мъже така
всеотдайно се впускат в познание на женската природа, в разгадаване на тайните на женската душа.
Това общо взето основно занимание за повечето мъже така изпълва съществуването им, че те и забравят за
всичко останало - женската душа като че ли е “джунгла”, която малцина могат да избродят. Казаното като
че ли потвърждава великия екзистенциален смисъл на любовта, която е в състояние да изпълни изцяло
съществуването на толкова много мъже, а на жените - “стопроцентово” и напълно, без никакво изключение
( даже и непозналите любовта жени живеят изглежда само заради нея).
Надявам се, че написаното по-горе няма да уязви “женската гордост”, т.е. няма да предизвика яростта
на жените: истината, макар и предизвикваща болка, е за предпочитане пред сладката лъжа (макар че това
едва ли може да бъде разбрано от една жена!). Впрочем, нима аз казах поне едно нещо, с което да “унижа”
самочувствието на автентичната жена?! Затова всяка, без изключение, жена, която се “обиди” от казаното,
трябва да се опита да разбере честно доколко е именно жена, доколко, следователно, не се разминава с
женското. Ако може да го направи, тя скоро ще прости: на справедливо “обиждащите” ни трябва да сме
изцяло благодарни…
А какво да правим с мъжката душа? Какви “по душа” са мъжете?
Смятам, че тук не е нужно специално да описвам “подробностите” след като принципа е ясен: мъжът не
е онова, което е жената, той в някакъв смисъл е противоположното на нея (като изключим онова, по което
си приличат - бидейки човешки същества!). Мъжете значи могат сами да разберат своята “същност”,
сравнявайки се с вече казаното за жените, това за тях е по силите им. Търсейки “неженското” у себе си, те
ще намерят мъжкото, също и ще проумеят онова, което не им достига за да бъдат истински мъже. Това,
че конкретният индивид, независимо дали е мъж или жена, е “смесица” от мъжко и женско, т.е. нещо
“неизчистено”, надявам се, вече всички разбират. Когато “преобладава” мъжкото, казваме че този е мъж,
когато женското все пак изпъква над мъжкото, казваме, че такъв индивид е жена; същевременно онова,
което толкова ни липсва, тъкмо затова така силно ни привлича. Това е просто за разбиране, поради което
считам, че няма нужда да му отделям внимание.
За “поносимостта” между мъжките и женските характери, за това как аз се понасям с моята “душевна
половинка” също не се налага да говоря. Тук всичко е индивидуално и непредвидимо,
тук всичко може
да става - и то става в живота ни всекидневно, поради което ни е до болка познато. Затова има ли смисъл да
изваждаме на показ “болката” си?!

Ще кажа само това: когато необходимо сме “болни”, страдаме от една необходима болест, то това не
бива да ни плаши, болестта е път към здравето. “Съперничествата” и дори “битките” между мъже и жени
са път към оздравяване на нашето съществуване, ние не можем да бъдем здрави в тази екзистенциална
“несъвместимост” ако сами не надмогнем болестта, т.е. не примирим “крайностите” и така не внесем покой
и мир в душите си. Ако съумеем да бъдем партньори в решаването на задачата на живота ни, то
решаването й няма да е така трудно, ако това не стане, то тогава може би задачата се е оказала “нерешима”
при дадените условия, такава задача трябва да бъде изоставена - за да се заемем ефективно с нова, потрудна, но може би решима. Иска се само малко решимост, иска се поне частичка откритост към
промените - в това число и на самите себе си. Можем ли да я постигнем смело, без да се обръщам назад?
Разбира се, че можем…
41.Какво е за мен семейството?
Възприемам семейството като нещо незаменимо, като чисто човешка среда на съществуването, на
личностното общуване, като извор на удовлетвореността от живота. Семейството може да се нарече
“утроба” на личността, от него зависи конституирането на индивидуалния облик на човека, то също е
“почвата”, в която пускаме “корените” си и в този смисъл е ”почва” на човечността в нейната
неподправеност и неповторимост. Ние се раждаме в и благодарение на семейството, а също сме призвани
да създадем семейство; но и двете трябва да бъдат здрави - за да раждат също такива личности. Казват, че
семейството било “клетка” на обществото като организъм - и това е съвсем вярно, независимо от
изтъркаността на фразата. В семейството си човек се разкрива в своята действителна светлина, то не понася
фалша и преструването, органично ги ненавижда. Затова “институцията” семейство в нейната
субстанциална определеност никога няма да остарее, да стане “излишна”: животът за човека сам си е
създал така потребните му форми, една от тях е семейството; по същия начин трудно се живее ако нямаш
свой, дом (земя родина, кръв…) Семейството затова не е “ограничител” на свободата (както на някои им
се струва), то по-скоро е огнището, от което тръгва нейната топлина и светлина: човекът без семейство не
може да бъде свободен, такъв човек горчиво страда по свободата, по истината на съществуването си.
Модерните “резерви” към семейството (претендиращи за извънредна “либералност”!) са само израз на една
суетна свобода, тръгнала срещу самата себе си, те са свобода, изтръгната от корена си. “Оковите” на
семейството искат да чупят ония, които не познават свободата; те няма и да я познаят…
Дали това е “всичкото”, което исках да кажа в тази част? Дали то е всичко, което може да се каже? Не,
разбира се, няма такава възможност. Затова казаното може да бъде възприето само като начало на един
разговор, който никога няма да завърши. За мен поне така е, за “другите”, надявам се също.

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: АЗ И ДРУГИТЕ, ЧОВЕШКАТА ОБЩНОСТ
“АЗ”, “ТИ” и “ТЕ” са трите значими модуса на човечността в нейната необходимост,
субстанциалност. Тази последната задава фундамента на така многоликите човешки отношения, които
тук се опитваме да разберем и “анализираме”, тя обуславя тяхната динамика. “АЗ”, “ДРУГИЯТ” и
“ДРУГИТЕ” са трите сфери на проявление на човешкото, без които не може да се разбере човека, а точно
тази е моята цел. След като дотук щрихирах първите две области, ми остава само третата - за да достигна
така желаната цялост. Ето защо нека се заема с нея - без да се бавя и отклонявам. Последното изискване,
което сам си поставям, вече не е така трудно постижимо: предпоставките за това са налице, казаното дотук
неимоверно ме облекчава, остава само “да бера плодовете”. А това, че започвам писането на тази част в
една възхитителна есен, която сияе зад прозорците на моята стая, ме импулсира неимоверно: време е да се
берат плодовете, затова е есен, завършека на толкова упорития труд…
48.Кои са те, другите?

Казвайки “те” или “тях”, имайки предвид “другите” - какво всъщност казвам, какво имам предвид?
Наистина, кои са те - другите?
Зад моето “те” стои една неразчленена, огромна потискащо сива “маса” от деиндивидуализирани
хора. Те са много, а срещу тях съм аз, един и единствен, също така незаменим. Казвам, че аз съм
незаменим, те обаче са напълно заменими - именно като “те”, като безличните други. Аз обаче за тях съм
също с нищо незабележима част от другите, от гледна точка на другите аз не съществува, всичко е само и
изключително безбрежната аморфност и неопределеност на “всички ние”, “всички заедно”, “общо взети”
и пр. Аз като аз не мога да се примиря с отрежданата ми роля да бъда незабележима частица от скучното
ние, от това “ние” лъха на разложение: в “месомелачката”, която смазва моята и индивидуалността на
много други незаменими като мен “азове”, човешкото “излиза” в стройните “червейчета” (както в
“каймата” на истинските месомелачки!) на униформеното “ние”, “всички ние”, другите но в този случай,
без АЗ, спрямо който да се идентифицират даже и като “други”, те не заслужават и името други!), това е
именно смазаната и унизена безличностност на “колектива”, който по начало е враждебен на моята
дразнеща го индивидуалност, на моята “аз-овост”, на моята горда и съэнаваща личностната си уникалност
човечност. Другите, тъпото ние, чистата безличност са неизразителна масивност, която тегне на плещите
ми и се опитва да ме смаже; аз като аз обаче съм принуден да се възприемам като титана Антей, носещ
цялото небе на раменете си - нима това не е корена на конфликта, който непрекъснато чувствам, от който
не мога да се избавя? Другите като врагове на моята азовост, уникалност, личностност и себестност са
врагове и на моята свобода: аз себе си не различавам от свободата си, ние сме едно и също нещо, без
свобода аз не съм и не мога да бъда аз, без моето съзнаващо се като аз битие няма свобода. Ако аз избера
не себе си и не свободата си, ако аз вместо себе си избера другите, то с това мен вече ме няма, морето на
другите ме е заляло, потопило, увлякло в абсурдните си водовъртежи, удавило, изтрило от лицето на
земята: в такъв случай аз вече не съм аз, аз съм станал “свършен човек”, аз като безлична другост съм
станал друг, не себе си, мен повече ме няма, аз съм станал “нула”, “нищо”, празно място. Ако аз обаче
непрекъснато избирам и препотвърждавам себе си, моето суверенно и свободно аз, то с това аз хвърлям
ръкавицата на предизвикателството в тъжната мутра на “другите” и на “другостта” като такава, аз й
обявявам война и се нагърбвам с понасянето на неудържимия, на бесовския й гняв: другите не понасят
когато “някой си там” иска да е непрекъснато при своя аз , държи на това винаги да е себе си, не “нещо
друго”. Ще спечеля ли нещо с този мой избор? Какво, впрочем, губя и какво печеля?
Онова, което съм презрял, което мразя, от което се отвращавам, от което (да призная!) понякога ме
е и страх, от него аз не искам нищо да печеля. Нека поне сметките ми с него да са чисти: нищо не искам, но
и себе си не давам, няма да се “преотстъпя” на другите и на презряната абстрактна “другост”. Искам само
едно: да бъда оставен на себе си и на моята свобода - много ли е това? Аз съм готов да оставя всеки друг на
него самия, в това и на избраната от него другост - това е толкова естествено. Мен другите като други не ме
интересуват, аз не искам да им се меся. Но когато те като други и най-вече като много се опитват да ме
тъпчат, да са нагло арогантни и агресивни спрямо моята самост, то аз съм готов да им дам отпор - нищо че
съм сам, нищо че съм един, а те много. Прекрасно зная, че те това няма да ми го простят, тяхната
арогантност е колосална, те се смятат за “непобедими” и “вечни”, те смятат, че силата е на тяхна страна - и
може би имат известни основания, но тези основания аз ги презирам. Аз също зная, че ако те усетят моя
страх, то натискът от тяхна страна ще стане неудържим, моята гордост все пак ги респектира. Ето защо
смелостта, моята отчаяна дързост е единственото, с което мога да ги победя, да ги направя жалки - и
затова аз залагам най-вече на нея. Защото само така мога да остана аз, защото само така моето чувство за
себе си няма да бъде унижено до краен предел, защото само така ще се запазя и няма да загубя
достойнството си. Ако ме е страх, ще бъда загубен стопроцентово. Ако бягам, ще ме натикат пак в
месомелачката си, защото лесно ще ме настигнат (в гръб те най-обичат да гонят, да преследват и да
хвърлят прословутите си примки и ласа, също така им доставя удоволствие да забиват в гърбовете на
бягащите хора и куршумите си!). Ако обаче се изправя лице в лице срещу тях, сиреч срещу тяхната
безличност изправя своето лице, те ще се стъписат от неочаквания отпор на “червея”, което ми дава шанса
да използвам изненадата в своя полза. Затова и “разумното” е просто да не се плаша, макар че
месомелачката е страшничка, а беззъбата мутра на разярената “другост” е същинска бесовщина. Аз просто
трябва да ги надхитря: макар че съм слаб, моята сила е в храбростта, в хитростта и в …. изненадата.
Важното е да съм аз и себе си, важното е да не искам да се разделям с тях…
“Адът това са другите” - твърди Сартр в известната си патетична фраза, която въпреки това е
истина. Напълно съм съгласен с него, за атеиста Сартр друг ад не може да има, на него обаче и този му
стига. Нещо повече, изгодно му е това да е адът, но нищо, няма да бъда придирчив. По смисъл обаче е
прав, другите са ад, не адът, а само “земен”, “наш”, “направен със собствените ни ръце”, “постигнат от
всички нас” ад. Не вярвам в това, че “адът” може да бъде изтрит някога от лицето на земята, но аз няма да
позволя да ме тикат безнаказано в него, т.е. да правят (тъкмо те, вездесъщите други, другите!) живота ми

ад. Даже и ако животът ми стане ад, то това трябва да е мое собствено постижение, а не тяхна заслуга.
(Казват, че Дзерджински, един от устроителите на комунистическия ад на земята, обичал да казва: “Ако все
още не сте арестувани, то не мислете, че това е ваша заслуга: то е наш пропуск.”) Другите, правещи своя
ад, се обръщат един към друг с тъпото обръщение “другарю”, там, сред скапаната им другост другояче не
могат да се наричат: ако обаче не искам да им бъда “другар” (колко отвратително “прозвище”!), аз искам да
бъда враг на тяхната самодоволна “другарска общност” - понеже искам да бъда преди всичко друго човек.
Казаното по-горе не е проява на някаква прекалена “мизантропия”(както “другите” обикновено се
опитват да го изкарат). Да мразиш другите в цялата им лишеност от личностност не е кой знае колко лошо,
аз обаче не ги мразя, аз ги презирам, те ме отвращават. Същото обаче не мога да кажа за нито един човек от
същата тази “маса” на другите - какъвто и да е той: аз никого не мразя, презирам и пр., стига той да е пред
мен като друг (човек), но не като фантом на абстрактните други (“другите” в тяхната множественост,
едноизмерна сивота, неразчлененост, масивност и пр. Другите като такива не са сбор от този, плюс онзи,
плюс трети и т. н. друг човек те не са съвкупност от индивиди, те са “маса” и значи са “чудовище”, в което
няма нищо човешко. В този смисъл мизантропията ми е изцяло чужда, в другите няма “антропоси”, няма
човешки същества, те са грамада от безличие и от античовечност, която поради това не може да се мрази.
Но ето че тук ми се налага да се поясня. Ще дам такъв пример.
Разхождам се по улицата на непознат град и пред мен, около мен, навсякъде пълзи поток от хора.
Аз никой не познавам, върху никой не отправям погледа си, аз само зная, че те са навсякъде около мен:
това са другите. Аз непрекъснато чувствам присъствието им, аз от тях не мога да се избавя, дори и да
избягам в планината, те ще бъдат там, пренесени от моето съзнание: щом от тях бягам, щом заради тях съм
в планината, те все едно са “в мен” (което е по-страшно от онова “около мен”!). Този поток от хора гъмжи
и щъка както в пространството около мен, така и в “социалната същност” на моето съзнание, което не
вижда себе си по никой начин отделено от другите. В момента, в който аз отправя погледа си към някой
от тях, той мигом става друг човек, но в неразчленеността си от масата той е никой, за който и “хабер си
нямам”. Откъснатият от конгломерата на другите друг човек вече може да е всякакъв, но той повече не е
никой, аз съм този, който го изваждам с погледа си от небитието и така той за мене става човек (”нещо”, но
не “нищо”). с такъв човек мога да вляза в каквито си искам отношения (или в отношения, които се
получат!), докато с другите като цяло не мога да имам други отношения освен пълно неразбиране, освен
споменатата изначална враждебност: те ме гледат предполагам, под вежди, а аз изобщо не ги гледам, те ме
подтискат, аз обаче ги дразня. Те за мен са абсолютно деперсонизирана инертност (”маса”, “поток”,
“сивота”, настръхнала срещу мен кой знае защо), аз за тях съм нещо, което трябва да бъде премазано: ако
държи на гордостта си, че е суверенен аз. С много от тях (ако се захвана да ги “превръщам” чрез
вниманието си в индивиди и човеци!) аз мога да имам даже дружелюбни отношения, с тях всички обаче не
мога да имам друго отношение освен пълната им отчужденост от тяхната подобна на стена
“вкамененост”. Вярно е, че в неразчленения поток на другите се мяркат “лица” и сенки в една ужасяваща
безизразност, те в това си качество са напълно заменими и неразчленими, те само тежат и тегнат на
съзнанието ми - без да му дават нещо, без да го изпълват със смисъл. Ако другите си останат само такива
(”никакви”!), те скоро ще успеят да превърнат съзнанието ми в “дупка”, в безпределна празнота, която
нищо не разбира и на нищо не държи: ако обаче ме натикат в своята аморфност, с мен е свършено, аз ще
бъда загубен. Те нещо си правят, уж са хора със своите грижи и занимания и пр., но “в цялата си
съвкупност” другите нямат душа, не са индивид, те са само изпълнена с “норми” и “изисквания” нагло
натискаща сила, която не признава отделното и отделеното, конкретното, неповторимото, самобитното,
самостоятелното и пр. за миг ако се оставя и тяхното кално море ще ме залее и задуши, но аз няма да им
доставя този изключителен (от моя гледна точка) шанс, напротив, прекалено много ще ги затрудня, лесно
няма да им се дам. Какво от това, че иначе и те са човеци, щом обаче си стоят пред мен като “другите”, аз
като човеци не мога да ги възприемам, те не ме предразполагат за това. Но стига толкова, надявам се, че
съм ясен.
49.Кой съм аз за тях?
Всеки от другите се старае да не ме поглежда - и само така аз съм (поне формално) част от тях; погледне
ли ме, аз ставам аз (това, което съм, той така ме признава!), а те си остават “другите” (той обаче също се е
откъснал от тях в своя екзистенциален акт на признание и свобода). Ако ние двамата се погледнем и
срещнем погледите си, то в този момент сме станали човешки същества, суверенни личности: тази наша
връзка става все по-здрава в разговора, диалога, тя в него може да стане и неразкъсваема (и така ние се
откъсваме от жалките орбити на “другите”). Нищо такова обаче не може да стане, ако ние само “плъзгаме”

погледите си по другите (без да ги задържаме и концентрираме) - и тогава другите са неразбиваема сплав
от “нищожности”. Другите престават да бъдат такива, ако между тях възникнат (по някакъв магически
начин) човешки отношения, т.е. ако всеки успее да погледне всеки и дори започне да разговаря с всички (а
те с него!), но това е невъзможно. Вярно е, че в сплавта на другите непрекъснато припламват човешки
отношения, т.е. ако всеки успее да погледне всеки и дори започне да разговаря с всички (а те с него!), но
това е невъзможно. Вярно е, че в сплавта на другите непрекъснато припламват човешки отношения (тук и
там, дори повсеместно), но те бързо угасват - за да се възстанови непоклатимостта на всеобемната другост,
която винаги ще я има. (Та аз не мога да бъда “приятел на всички”, а всеки от тези всички - с всички
други!) Затова казах, че “другите” не са сбор от този или онзи друг човек (и всички до един по този начин),
в другите човек сваля “кожата” на своята индивидуализирана другост (раз-личност) и става “еднакъв с
всички”, с нищо незабележим, слива се до степента да се загуби и “разтвори” - нима това не е ужасно?!
Аз непрекъснато тръпна от възможността да ми се случи това; аз във всеки миг ту ставам “елемент
на другите”, ту с усилие се изтръгвам от една такава неблаговидна участ; ту губя себе си, ту отново се
“намирам”; ту се разпилявам, ту се концентрирам и съсредоточавам върху себе си, в себе си - и така до
безкрайност, до сетния ми дъх. Важното е да не губя чувствителността си, че съм винаги “на ръба”, зад
който ще се сгромолясам или разпадна. Това ми дава усещането, че само аз правя себе си, т.е. не се
оставям другите да ме моделират според себе си, да ми налагат бронята на безличността. Моята “аз-овост”
зависи от това непрекъснато усилие да не се поддам - и само така запазвам своята самобитна човечност,
индивидуалността си.
И така от гледна точка на казаното - кой съм аз за другите? Може ли да ме интересува това?
Ако другите не ме забелязват, това не е добре - аз в такъв случай съм се поддал и съм се слял с тях.
В такъв случай аз не се “набивам на очи”, т.е. в мен няма нещо, което да заслужава да се види - и затова
никой не ме поглежда (от гледна точка на другите “всичко е наред”, този там е безличен точно толкова,
колкото сме и ние!). Някои хора обичат точно това - да не се “набиват на очи”, да са с нищо незабележими,
около тях да е тихо и спокойно като в задрямал пред буря град. Това те наричат “социален комфорт” и
той е заветното за тях (това, че са се погубили слабо ги интересува: те едва ли могат да намерят нещо
особено в себе си, бидейки “масови индивиди”). Другите така са изпълнени с безметежност, нищо особено
не се случва, спокойствието си остава нерушимо, нищо не ги дразни - каква идилия?!
Да, но в този заспал град на самодоволната “другост” и без-азовост изведнъж изневиделица пада
“снаряд”: всички се сепват, “разтриват” очи и проглеждат - да видят станалата необичайност (обичайното
за другите е да се мълчи и спи). Те изобщо не могат да предположат, че нещо отвътре е взривило тяхната
безметежност (това им се вижда абсурдно!), те веднага започват да търсят внесен отвън инцидент и найвече се опитват да изобличат “смутителя на реда и спокойствието”, да го уловят и поставят на мястото му:
“ний не разрешаваме никому да руши покоя!”. Хващат го и бързо намират начин да го “вържат”, понякога
завинаги: “много сме, силата е наша!”. Тази история се повтаря безброй пъти всекидневно: аз-ът на
другите е бедствие, натискът от тяхна страна към него не престава, статуквото трябва да бъде пазено.
Абстрактната обезчовечена “другост” (каква ирония в това име може да бъде открита: та този род
“другост” не е друго, а еднаквост, “изравняване” и приравняване на многото други в едно: това се нарича
сплотеност, “монолитно единство” и пр.!) е пазителка на онова социално положение, при което никой не
може да бъде друг, различен,себе си. От Аз-а се иска да бъде само “ние”, да не вижда себе си извън
задушаващото го ние: “всички заедно можем повече!”. (Този лозунг нима е нещо друго освен регенериране
на овехтялата комунистическа “идея”?!)
От гледна точка на казаното какво излиза за моя въпрос “какво съм аз за другите?” Нима някому не
е ясен отговора?
Другите като “войнствена еднаквост”, не познаваща и не понасяща различността, не търпят
“нещо”, което да се осъзнава като аз: няма аз, има само ние, “всички заедно”, “нито един извън строя”, “я
го вижте пък този, мисли се за личност?!” и пр. (Ако някой не знае това, то припомням, че думата
“личност” векове наред в славянските езици и особено в руския е била смятана за “ругателна”: нямало е
нищо по-лошо от това да те нарекат личност!) В този смисъл въпросът “какво съм аз за другите?” е глупав
въпрос, за другите аз не съществува, “такова животно нема!”.
Добре, но някой може да каже: та нали другите се “състоят” от хора, нали общността е “съставена”
от индивиди, нали социумът е “изграден” от човешки същества? Как тогава става така, че другите,
общността и социумът не търпят никакво аз? Нима (”реалистично погледнато”!) личността се “изпарява”
в сплавта на социалното?

Човечността на едно общество се засилва толкова повече, колкото повече “другите” са принудени
да се бранят от нахлуването на индивидуалността, от атаките на безброя “азовости”, които държат на себе
си и затова не понасят “социалното нивелиране”. Другите в абсолютния смисъл са пълна лишеност от
човечност: щом няма в тяхната среда аз, човечността е погубена, тотализацията убива
индивидуалността. Проблемът трябва да се поставя в екстремната му форма: за да може изобщо да бъде
засечен, за да не се разминем с него. Как ще наречеш един аз “неделима частичка от несъкрушимата цялост
на единните други” ако той изобщо е аз? Аз-ът винаги създава раздор в тотализиращата цялост, той
незабележимо я руши отвътре, а най-вече отвън, автентичният аз е непримирим, той е “огъня, взривяващ
динамита”” (общността на обезличените други е преизпълнена с напрежения и затова наподобява
динамит). “Избликването”, неконтролирания растеж на аз-а в недрата на тотализиращата еднаквост на
“другите” води до неумолимия и провал, който всъщност е триумф на човешкото, надмогнало опасността
да бъде завинаги повалено. Даже само пробуждането на един отделен суверенен аз е изпълнено с
непредвидими последици за “масата на другите”, тя с това вече не е същата, тя е обхваната от повея на
човечността. Нечовешко е да бъдеш безмълвна “бурмичка в машината на цялото”, това е непоносимо за аза, изпълнен със съзнанието за себе си, с гордото самочувствие, че е аз. Човечността е точно в това: да
бъдеш аз, да бъдеш следователно свободен; щом Бог ти е дал свобода, то тя не може да бъде отнемана от
никой (даже и това да сме “самите ние”, пожелали да се откажем от свободата си: защото без свобода полесно се живее!).
Либералните общества са заложили на индивида и индивидуалността с всичките рискове от това:
важна е преценката за това кое е по-добре да бъде загубено - индивида, индивидуалността или пък
“монолитната другост”, кухата социалност. Това са човешки общества, които дават простор за развитието
на аз-а. Там “другите” не изчезват, но тяхната гримаса е израз на безсилие; в същото време в други
общества (комунизма и посткомунизма са пример за това) “другите” (ние, еднаквите!) триумфират,
смазвайки всекидневно всеки порив към човечност, индивидуалност, личностност, “аз-овост”. Не трябва да
се забравя, че аз пиша своята книга за хора, които изнемогват от тежестта на посткомунизма, приютил се в
душите на толкова много непълноценно живеещи.
Ще завърша с това, че аз с поглед, с разговор, с постъпки и всякакви инициативи непрекъснато
руша инертността на другите, превръщайки ги всекидневно в личности чрез разпространяването на една
човечност, която ми е особено скъпа. Не се поддавам на тяхната агресия, те отдавна са се разуверили, че
някога ще могат да ме направят безмълвна “частичка” от презряното им щастие. Аз “сея” семената на
личността и свободата навсякъде, ако почвата е добра, те скоро покълват: другите скърцат със зъби, мразят
ме, но са принудени да ме приемат за “факт”, който не може да бъде игнориран. В това аз виждам мисията
си на свободен човек: да разпръсквам около себе си човечност…
50.Кои за мен са “чужди” или “свои”?
Аз из средата на другите си “присвоявам” някои лица и ги правя близки на себе си; ако това е
станало, то значи те са откликнали на моето усилие, на призива ми да станем свои и близки. Но малцина са
тези, които ми стават (или ще ми станат) такива, мнозинството за мен си остава чуждо, неговата личност скрита, непроявена, съществуваща само като “потенция”, неактуално и в действителност. Вярно е, че
всеки за някой е свой и близък, вярно е също, че “масата на другите” е преплетена и пронизана от
личностност, но за това аз мога само да предполагам - и значи, тъй като не съм го преживял
непосредствено, на живо, всичко това е абстракция, която особено не ме касае. Оказва се, че личността
сред другите не е предпоставена, тя априори не може да се приписва, тя трябва непрекъснато да бъде
пробуждана, внасяна, оживявана или създавана във всекидневните актове на човечността, при които се
прогонва безличността на “социалната цялост”, а тя малко по малко става все по-близка на човека, на този
или онзи конкретен жив човек. Казаното означава, че другите извън живите актове на сама себе си
възраждащата човечност не могат да бъдат смятани за “близки и свои” (фалшивото, кухо и безкрайно
лицемерно “другарю” и “другарко” на комунистите!), те до споменатите актове са безлична “маса”,
инертност, масивност (при това враждебна на човешкото, личностното, индивидуалното, спонтанното!), а
едва в поражданите от субективността ситуации на човешка съпричастност (винаги конкретни и
непосредствени, живи) придобиват определен личностен облик, лице. Затова аз от самото начало
изтъквах, че масата на другите не може да бъде смятана “по принцип” и “изначално” за “близка” и “своя” на човеците (и особено на отделния индивид!), ако обаче това се прави, то тогава наистина по принцип се
“запушват” изворите на човечността в нея - и това я обрича на затъване в нейната безликост, в коварната й
безизразност, аморфност, куха масивност, “околичественост”. (Това, че сме много в колектива и масата, не

ни прави повече човеци, не ни прави близки и свои, напротив, откъсва ни един от друг, прави ни
неумолимо далечни, отчуждени, несвързани един с друг.) Онези, които се чувстват “силни” само в
пределите на масата и колектива, а извън нея са изцяло безпомощни и абсурдни (тоест тъкмо като
личности нищо не струват!), са се оградили със стени от автентичната човечност, те така никога няма да я
разберат, тоест да се изпълнят с истинска сила, достойнство и гордост, никога няма да постигнат
плодовете на свободата.
Тук е уместно да се спра (дойде времето за това) на т.н. абстрактен хуманизъм, който “обича”
наведнъж “всички хора”, но нито един отделен човек, който е забравил това, че може да се обича отделния
човек, човека, към който изпитваш симпатия. По начало абсурдна и извратена е “любовта” към всички,
симпатията към “многото”, при това без да ги познаваш и разбираш, без да си ги срещнал и погледнал, и
само защото били “много” или “всички до един”. Всички или “другите като цяло” не могат да бъдат
обичани, от тях може само да те е страх (дори не е възможно да са ти просто безразлични), те са
“многооко чудовище”, което не знае какво иска и затова е изгубило човешкия си облик: как тогава да бъде
обичано?! Ако съм изпълнен със симпатия и обич към този човек (именно защото е този, защото ми е
мил в своята оригинална раз-личност!), то тогава как мога да обичам по същия начин “всички” след като
те са може би противоположни по своето излъчване, след като нямат нищо общо с неговата уникална
личностност и човечност. “Всички” не са индивид или човек, който може да бъде обичан, всички са всички
точно затова, че са изгубили оригиналната си човечност и са се слели в една свързваща ги скучна
безличностност, който може да ми е само противна и отблъскваща. Ценейки личностното и
индивидуалното, аз в същата степен съм изпълнен с погнуса към безличното и колективното, тук
“среден път” не ми е даден, отблъсквайки се от едното аз неминуемо се привличам от другото, а също не
мога да стоя в “мъртвата точка” на пълната индиферентност и към едното, и към другото. Затова ако
“някъде” е безличното на другите аз срещна личностност и индивидуалност, то сърцето ми трепва и мигом
се преизпълва със симпатия, но в същото време ако намеря или открия в един индивид нещо безлично и
неиндивидуално, то това неминуемо ме отвращава, погнусата отново се настанява в съзнанието и душата
ми. Разбира се, вероятно има и хора, при което става точно обратното ( т.е. на тях им е мило от проявите на
безличност и колективност, а също тръпнат от недоверие и антипатия при среща с личност и
индивидуалност), но това е техен избор, който аз никога няма да направя и приема. Ето защо аз съм
несъвместим с подобен тип хора, нашите “кръвни групи” са различни, поради което ние сме осъдени вечно
да се разминаваме, никога да не засечем и срещнем своите симпатии и антипатии. Това е толкова
естествено, как тогава всички да са ми приятни и “обичливи” ?!
За това свои и близки за мен са само откритите към своята личност и индивидуалност, ония, които
не са обърнали гръб на човешкото у себе си, които искат да бъдат себе си и затова никога няма да
изневерят на своята самобитност, на личната си човечност. “ Обща човечност” не съществува, общото
винаги е античовешко - и антипатично на индивидуалността. Изборът на себе си затова стои в основата на
човешките отношения, първото и решаващото затова винаги е индивидът, личната своеобразност:
“безобразен” винаги можеш да бъдеш, трудното е да си верен на своя неповторим личностен образ. “
Всичко останало” в никакъв смисъл не може не ми е дълбоко противно, щом ценя личността, от
безличността изобщо не се привличам, тя ми е чужда и далечна, никога няма да ми бъде своя и близка.
Привличат ме индивидите, които излъчват ярка личностност, ония, у които личността не е
подтисната и приглушена от грохота на безцеремонната без - личност. В тях аз намирам нещо “мило и
родно”, свое и близко, те затова са ми и така безкрайно симпатични, приятни и дори любими. Аз
органически не мога да бъда някакво вяло “социално същество”, на което другите ръкопляскат в захлас и
от умиление. Свикнал съм, напротив, в ушите ми да ехтят възгласите на неприемане и отрицание: тогава
съм сигурен, че вървя по правия път…
51.Защо се “сближаваме” и “отдалечаваме”?
В основата на всичко е екзистенциалния избор: или избираш себе си, или избираш другите.
Първото е израз на чувството за личностност или индивидуалност, а второто е израз на “стадното
чувство”, според което индивидът увеличавал ценността си когато черпел сили от “мощта на многото”,
т.е. от безличното. Сближаването чрез следване на стадното чувство може да се разбере като привличане
на безличното от също толкова безличното, така безличното се натрупва, опитвайки се да задуши всичко
със своята оловна тежест. Респективно “отдалечаването”, откъсването от властта на безличното означава
надмогване на безличността “наченки” на личностна индивидуалност, на самобитност. Тук вече се ражда
индивид (“социалното същество” издъхва!), който извън зависимостта от социално- безличното може да

развие своята личностност, да придаде на личността си дължимата ценност и да добие свободата си като
почва на човешкото. Сфера на личностното израстване са индивидуализираните между-личностни
отношения и взаимодействия (виж раздел II), докато анонимните “надиндивидуални” отношения в полето
на безличното (“другите”) само подтискат себереализацията на здравата личност. Това показва към какво
последната се стреми (“търси сближение”) и от какво “бяга”, отдалечава се; нездравата личност обаче
прави точно обратното, стреми се към това, от което трябва да бяга - за да запази своята личностност
(доколкото я има).
Човек - това е естествено - търси близост само с друг човек, с индивид като него. Само по този
път може да се роди човечността на тези междуличностни отношения, чиито най-чист израз е
приятелството, а също и любовта. Ние се сближаваме с друг човек заради неговата неповторима
човечност, заради неговата индивидуалност, “здравото” в тези отношения е тъкмо това, да си “пленен” от
нечия ярка индивидуалност. Близостта с нечия личност единствена може да обогати моята личност, да я
“зарази” с човечност, да ме импулсира към собствено развитие и самореализация на почвата на
неповторимата ми индивидуалност. Ако съм стигнал до там да загубя своята страст към личностното и
индивидуално проявеното, т.е. ако съм занемарил своята грижа за самия себе си, то едва тогава ще
започна да се привличам от безличното, където мога да намеря опора на собствената безличност.
“Групите” и “колективите” (противно на твърденията на комунизиращите “теории”!) не могат да подкрепят
личностното у мен, те се подхранват, “смучейки” и култивирайки безличност, не нещо друго. Личностното
може да бъде подкрепено само пак от личностно, безличността обича и се възторгва само безличност нима е възможно да не се разбира толкова просто нещо?!
Ето за това аз бягам от безличното и се хвърлям в обятията на личностното. Човек не може да бъде
приятен и приятел на “всички”, извратено е да бъдеш влюбен в “много” (хора), да бъдеш страстно
привързан към… “колектива” и да страдаш за него. Ако даден човек прави това (обича “човечеството”, а не
човека!), то тогава човешкото у него деградира, а “социалното” избуява подобно на плевел, изсмуквайки
силите му. Човек винаги следва да се пита какво губи и какво печели, правейки онова, което прави. Ако
съм готов да загубя себе си заради другите (а също и другия човек, индивида, заради всички!) и така да
“спечеля” признателността на вихрещата се около мен безличност, то тогава какво ми се е случило? Ако
обаче съм решен да спечеля преди всичко друго себе си (и личността на човека до мен, близостта с него),
а значи и да утвърдя личностното у себе си, губейки все повече и без съжаления своята безличност, т.е.
разкъсващата се от злост към индивидуалното “колективност”, то нима съм ощетен с нещо?
С другите трябва да се отнасяме така, както “керванът” се отнасял към “кучетата” - “кучетата си
лаят, керванът си върви”; нека около нас гърми грохота на заетата със себе си и изнемогващата от ненавист
към личностното безличност, но аз специално се уча да не му обръщам особено внимание - от нея друго не
може да се очаква: ако се впечатля от нея, изневерявам на себе си. Аз мога да оставя безличността на
спокойствие, но тя дали ще ме остави? Ето един въпрос, на който се налага да отговорям.
52.Трябва ли да съм “вежлив” с безличното?
Същият въпрос може да прозвучи и така: трябва ли да демаскирам безличността? “Да свалям
маските” на безличността около мен (равносилно на това да изисквам от нея личностност и лице!) - имам
ли право да го правя, има ли смисъл да се заема с едно такова безполезно занимание?
Да смяташ, че можеш (и че трябва) да демаскираш безличното е абсурд “на квадрат”, по-голям
абсурд едва ли може да се намери. Също както злото не може да бъде приемано за добро, а “лявото” за
“дясно” (т.е. за посока, водеща по “правия път”!), така и е неимоверно глупаво да сваляш маските от
безличността и да изискваш от нея лице, личностност (нали ако ги имаше, тя нямаше вече да е
безличност!). Да водя явна борба с безличното, да посягам на неговата “светая светих” (безличността му), е
нещо, което не мога да си позволя - ако искам да съм разумен. Ако се ангажирам с безличното по един
негативен начин (да го отричам, да се боря с него, да се опитвам да го надмогна) е нещо, което ще изсмуче
цялата ми енергия, а аз самият ще стана развалина. (“Грохналата” личност не е също безличност? Нима
тогава безличността не е удържала своя триумф?!) Не мога и не бива да си позволявам лукса да
демонстрирам непрекъснато несъвместимостта си с безличното - то има сили да ми отмъсти жестоко. Аз
обаче не мога да падна на колене пред него - тогава какво ми остава като възможност?
Пишейки тези мои размисли, случайно (или пък необходимо, кой знае?!) ми попадна една книжка
за Мераб Мамардашвили, покойният вече голям философ на Грузия (и на Русия). (Книгата, за която става

дума, е на В.Пенчев и се нарича “Коментар към Мамардашвили”) Ето една мисъл на Мамардашвили, която
отекна дълбоко в душата ми, която ме порази със своята правота:
“Аз съм грузинец и философ, от младостта си се намирам във вътрешна емиграция. Добре
разбирам какво е да си шпионин. Необходимо условие за шпионската дейност, а нерядко и за творчеството
е сходството с окръжаващите. Флобер казвал, че в личния си живот е еснаф, което му дава абсолютна
свобода в литературата. Твърде много енергия отива да се носи шапката на независим, свободен човек…
Човек трябва да си остане незабележим, без да губи свободата си: това е такава трудна задача, че е нужно
да й се посветят всички свои сили, за театралните атрибути просто нищо не остава. Лично аз не съм
склонен към театралност… Отсъствието на желания е един от великите закони на живота на шпионите,
за който говорих и който живея.”
На друго място Мамардашвили пише така щом съм започнал, да продължа, има мисли, които,
независимо от простотата си, ме упойват като старо силно вино:
“…правя още едно предупреждение - следното: имайки работа с философията, така както с
обичайните човешки ситуации, където е необходимо правило за хигиена, наричано вежливост, т.е. - това е
допускането, че другият човек не е по-лош от теб и не е глупак. Значи има забрана за някои неща, които ми
идват в главата относно другият човек. Дори и да са ти дошли в главата, ти не трябва да ги изразяваш или
да позволяваш да се почувстват. Забрана?”
В казаното всичко е разбираемо, и въпреки това възникват въпроси (истинските философи се
усещат по това, че те не просто дават отговори, а че импулсират към поставянето на въпроси!). Ясно е, че е
трудно “да се носи шапката на независим, свободен човек”, вярно е също, че “трябва да си останеш
незабележим, без да губиш свободата си”, а това може да стане само придобивайки “сходство с
окръжаващите”. Усещате ли лукавостта на мъдрия Мамардашвили? Става дума за “сходство”, а не за
“подобие” или “идентичност”, при това такова сходство е необходимо, и то така, че да запазиш все пак
ясното съзнание за това кой си, т.е. че трябва да не си “като другите”. Мамардашвили обаче казва, че било
възможно “без театралност” да се слееш със средата, при това оставайки себе си (но за това трябва само
ти да си знаеш, т.е. да не се издаваш, подобно на шпионите!). Дали все пак някаква “театралност” наистина
не е необходима - за да играеш една такава нелека роля?
“Театралниченето” означава, че, бидейки на сцената, да играеш така, че да изпъкваш, да изнасяш
напред своята личност, или по-скоро личността на героя си (това наричат “присъствие” на личността на
актьора в личността на играния от него герой, което може да бъде слабо или силно, развито или
отсъстващо в някаква степен). Да играеш “нетеатрално” означава вероятно да играеш ролята си така, че
другите да не забелязват раз-личност, която да ги дразни, т.е. да ги поставя на мястото им. Но да се запитам
какво значи актьорите да играят нетеатрално, един вид все едно… “колективно” (не мога да намеря в
момента по-точна дума, дано това ми се удаде по-късно!)?
Ето, например, играе се “Хамлет”. Хамлет, Полоний, Офелия, Хорацио, Голденстерн, Рейналдо и
т.н. (по-скоро актьорите, въплъщаващи тези герои!) играят “нетеатрално” и значи… “колективно”, т.е.
никой не се издава кой е в действителност, всеки се пази да не засегне с нещо останалите, всички са
станали “шпиони”, никой не се издава кое е в действителност, опитва се да е “вежлив” с другите, никой не
знае точно кой е. Ясно е, че в такъв случай пиеса (драма, трагедия) не може да има, всичко пропада в
мъглата на безличността, даже силуети не се забелязват, а “сенките” са невъзможни без светлина
(светлината, за която става дума, се излъчва винаги от личността!). Вярно е, че “театралност” няма, но с
нея е изчезнал и… животът, всичко се е разпаднало, а какво е животът без неговия трагичен привкус?!
Какво от това, че актьорите не се дразнели (кой кое е, как е и какво играе!) и че пребивавали в някакво
вежливо, но така кухо блаженство?!
Вярно е, че не това си представя Мамардашвили, това той не го и иска. Той има предвид своя
живот, преминал в “съветско време”, времето на заливащата всичко безпардонна посредственост, сивота и
безличност. В такова време просто не можеш да се запазиш (като личност, философ и пр.) ако не правиш
това, което съветва Мамардашвили. Но нали “времената” могат да бъдат и други? Нима нямаме друга
възможност освен тази да бъдем цял живот “шпиони”? Мога ли и трябва ли да бъда “шпионин” за да си
остана личност - дали това не е въпросът?
Но времената не са се кой знае колко променили, уважението към личността може да се култивира
за столетия, не за няколко години. Безличното у нас (в страна, в която се е настанил комунизмът, личността
е била прогонена за десетки години - и много трудно може да се върне!) пак е силно, струва ли си заради
него да пилея силите си в едни безнадеждни борби?

Ако ми се налага да бъда вежлив с безличното и залогът за това е моята личност, то аз без
замисляне ще го направя. В този смисъл Мамардашвили е напълно прав, друг избор не мога да имам. Ако
вежливостта ми гарантира свободата, то нима заради свободата си ще ми навреди да бъда и вежлив (с
безличното)? Ако си позволя да бъда груб и предизвикателен с него (да си призная, че това много често съм
го правил!), то нима нещо ще спечеля? В този смисъл казаното от печалния грузинец (а грузинците,
доколкото ми е известно, са много адаптивни към лошите обстоятелства на живота!) направо ми отвори
очите…
53.Кога съм свободен от другите?
Казаното току-що отговаря и на един такъв въпрос: човек отвоюва свободата си от другите чрез
малко хитрост, другояче не може. Човек е свободен когато се е научил да надхитрява другите (като
“маса”, “колектив” и пр.) - и тогава не пилее енергия в безсмислени борби за “надмощие” с тях. Отделната
личност не може да надмогне тежестта на безличното, това не може да се желае. Но разпространението на
личностното в една среда на войнствената безличност неизбежно ще я принуди да отстъпи. Общността
от личности (дали изразът не е парадоксален, дали един такъв израз изобщо е възможен?!) е път към
очовечаване на безличното, към принуждаването му да заеме само един ъгъл, а не цялото пространство.
Освобождаването на общността от безличността ще стане единствено чрез освобождаването на самата
личност (на всеки един от нас поотделно!), което обаче може да се постигне само от нея (стига да го
пожелае и да го направи, спечелвайки себе си!). Свободата е тази, която непрекъснато поражда
личностност, прави така, че личностността избуява неудържимо. Този е пътя за освобождаване и на
личността от гнета на безличното - пътищата на свободата започват от индивида. Но този път не е лек
или лесен, нищо че е единствен…
54.За какво съм призван?
Аз съм призван най-напред към това да отговоря на могъщия призив на живота, за което трябва
да открия себе си за несравнимите с нищо предимства на свободата, на свободния живот, който само
свободата може да ми даде. Моето призвание значи съвпада изцяло със задачата на живота ми: да бъда
човек в истинския смисъл на тази дума. Аз самият съм жизненост, аз намирам живота в себе си и затова
“аз самият” е първото, за което трябва да се погрижа: не бива да забравям, че моето аз за мене е найзначимото, най-важното, изключителното и съдбовното. Първичният избор, от който зависи всичко
останало, е да избера себе си, да превърна себе си в суверен на собствения си живот. Да бъда човек и
личност е точно в това, това е моето неотменимо призвание, самият живот ме е призвал и ме призовава за
него.
Има, разбира се, “обстоятелства” в съществуването ми, които се опитват да “размътят” и
“изкривят” яснотата на тази моя изначална жизнена позиция, тоест да ме запратят по други пътища.
Тласкат ме към това да се откажа от себе си и ме принуждават да служа на измислени, т.е. на фалшиви
“идеали”. Натрапват ми, че съм бил “социално животно”, докато аз добре чувствам с цялото си същество,
че съм просто индивидуалност и човек, нищо различно от това! Опитват се да се месят в живота ми уж
поради някаква “загриженост” за мен, нищо че това е моят живот, стремят се да ме “направляват” и да
ме правят отговорен за неща, които не са мои, които не ме засягат особено. Казват ми какво трябвало да
правя и се надяват да ме отклонят от лично избрания от мен път, по който вървя с неувереност, но все пак
с достатъчно решителност. Тръбят непрекъснато, че трябвало да се ангажирам “без остатък” с другите,
докато аз не искам да им се меся - и затова искам само и те да ми отвръщат със същото. Лошо било да съм
“егоист” и “себичен”, макар че моето ego (аз) е единственото, на което мога да разчитам. Не престават да
правят безнадеждни опити да похабяват така нужната ми жизнена енергия, т.е. да изчерпват нахалост
силата ми, да ме правят слаб. Твърдят, че ако стана слаб и безжизнен (и падна бездиханен в краката им),
те щели да изпитват “състрадание” към мен, щели да ми помагат и да ме водят “където трябва” - макар
че нима не е по-добре и за тях аз да стоя здраво на краката си и да не разчитам на ничия помощ?! И така
нататък, “милостивите" към моето бъдеще не престават да изобретяват начини, по които ефективно да ме
правят жалък, зависим и нещастен…
Ето защо в моето призвание влиза и това да удържа натиска на “социалното” (в “лицето” на
другите!) - и само така да запазя правото си на риск, свобода и отговорност. Моят живот си е само мой, и

аз няма да позволя безнаказано да ми го присвояват. Не искам никой да се грижи лицемерно за мен, искам
да поема грижата за себе си в собствените си ръце - изцяло, категорично, без “размеквания", отстъпки и
компромиси. Не бива да подхлъзвам “встрани” и да падам, аз съм призван да следвам докрай посоката си,
“очертана” дълбоко вътре в мен.
Затова какъв и как ще бъда (сега и “занапред”!) е моя лична работа, по която се трудя всекидневно.
За всичко аз решавам,няма кой да свали от плещите ми тази тежест, без която обаче съвсем няма да ми е
леко. (Няма да ме подмамят с обещанието, че ако се опра на нечии “мощни гърбове”, то те щели да ме
носят завинаги и всеотдайно!) Всичко е толкова просто: не искам да ме носят, но аз също няма да нося
други хора на гърба си, ако отговаря за себе си и не разчита на другите, то и на всички ще бъде по-леко
(леко ли?). Вярно е, че някои предпочитат да бъдат носени (тогава наистина е лесно!), но ако се налага да
платят на “носачите” си, вероятно скоро ще им се наложи да “припнат” сами с дегенериралите си нозе, да
стъпят здраво върху земята и почнат да правят своите си стъпки по нея. Аз обаче не искам и няма да бъда
нито носач, нито носен, не желая да бъда в тежест никому, но не допускам и на мен да ми тежат: всеки си
има крака, нека да разчита само на тях…
Ето че какъв и да бъда (“умствен пролетарий”, физически работник, земеделец или дори
“държавник”…) аз преди всичко трябва да бъда “философ”, достигнал до тези прости прозрения преди
всичко да е минало, преди да е станало късно: животът не стои на едно място и не чака. Ако не съзнавам
ясно защо живея, ако посоката е сбъркана, то всичко останало ще бъде напразно или не на място. Какво от
това, че съм станал “някакъв”, щом това не е било мой избор, зад който изцяло заставам?!
Щом (“по-рано” и без излишна суетня!) “попадна” на призванието си като човек, то скоро и
вдъхновението ще се появи: по пътя си трябва да вървя с ентусиазъм, а не без настроение. Не може да се
живее истински без страст, без отдаденост “до корените” на самия живот, а значи и на свободата, която
прави живота ми човешки. Струва ми се, че щом съм “при” призванието си, то и живота си ще живея с
патос - сиреч красиво. Да живея “патетично”, т.е. с чувство, вдъхновение и страст, да живея красиво, да
бъда над “скучните дреболии”, поглъщащи толкова време и енергия - нима не това е “автентичният
живот”, в който най-вече искам да попадна?! Да живея пълноценно - ето го в резюме моето призвание, на
което трябва да остана верен до края. Затова и нищо друго не отклонява моето внимание - доколкото е
възможно това за един все пак несъвършен човек, съществуващ “след другите” и затънал най-малкото до
колене в “тресавището”, което те неизбежно въплъщават. Но ако повече хора “напипат” или докоснат с
краката си “твърдата почва”, за която тук говоря, то нима “тресавището”, което имах предвид по-горе,
няма да осиротее?! Това, което “гние” и разнася “зловония”, излъчвани от разлагаща се човешка плът (тези,
които не живеят, какво всъщност правят ако не да се разлагат?!) ще “пресъхне” само ако бъде напуснато от
цялата си “остатъчна жизненост”, нали така?! “За онова, което не иска и не умее да живее, нима за него
самото не е по-добре да иска умре” - нима не точно това твърдеше с кръв и болка на сърцето си Фридрих
Ницше?!
55.Как “присъствам” в съществуването си?
Аз не мога да бъда прост “наблюдател” на драмата на собствения си живот, която по този начин да
оставя да се разгръща без мое участие. Вероятно много хора обаче допускат точно това, щом са забравили
или пък не са останали верни на отговорността пред собствения си живот (такива живеят в тинята на
“социалното” и се стремят да не се различават сред другите). Но това си е тяхна работа, щом са преценили,
че така им е “изгодно”, нека да правят каквото искат (само че не за чужда сметка, не и за моя сметка!). Аз
обаче, разполагайки с живота си, “присъствам” в него изцяло активно, с “въвлечеността”, на която съм
способен - и затова не се “щадя”, нито пък се опитвам да се представям за скромен. Ако си позволя да имам
мизерни изисквания към себе си, то нима и животът ми няма да стане мизерен и жалък?!
В съществуването съм длъжен да се “хвърлям” подобно на смелите гмуркачи, опитващи се да се
докоснат до дълбините, на да се “топят” до колене в плитчините. Не мога да разчитам на нищо друго освен
на себе си, тук “водолазни костюми” не са измислени, достатъчно е да имаш “дробове” и поне малко здрав
дух, без който неизбежно ще се удавиш. Ако съм склонен да изпадам в паника даже и при малките
трудности, ако се плаша от “дълбокото” и ако търся “подводни скали”, на които може да се стъпи, то
гибелта ми е неминуема: “океанът на живота” не е “басейн със стъпалца” и с “въженца”, в него няма и
“спасители” както е на плажовете за много хора (социумът”. Да бъда самотен плувец сред необятните
пространства на “не-тихия океан” на живота - нима не е страшно за сам човек? (Но и кой ли пък може да ме

носи в развилнелия се океан?!) Не си ли поставям неизпълнима по принцип “свърхзадача”, която е по
силите на малцина (чели ли сте “Моби Дик” на Хърман Мелвил?)?
Казах, че това, което правят “всички” или “мнозинството” мен не ме интересува. Това, че
мнозинството предпочита да си “топи задниците” в плитките водоеми, не ме привлича. Това, което могат
да правят и “бабите”, не може да е идеал за младия мъж, преизпълнен със сила и жизненост. Ако започна
живота си като”баба” или “старец”, как тогава ще го завърша?!
Е, разбира се, човек си прави и “лодка”, впускайки се в рисковано пътуване в морето или океана.
Има лодки, които се преобръщат при първия удар на вълните, има лодки, които се разпадат и не издържат
на напора на стихията. Трябва да си направя “здрава лодка”, защото лодката зависи от океана, а не
обратното. А за успеха на пътуването ми са особено важни “веслата”, “платната”, “попътните ветрове”, за
“компаса” да не говорим - никой “мореплавател” не забравя за тях, това не са подробности. Ясно е, че на
“лодката” си не мога да кача много “давещи” се, защото всички ще загинем, достатъчни ми са двама-трима
(приятели, любима жена). (“Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се”) И ако
имам “умения за навигация”, то все някога ще стигна до спасителния бряг (какъв ли може да е той?)…
Нека да изоставя своята аналогия-метафора. Въпросите могат да бъдат много (как, например, се
придобиват “умения за навигация” при едно едновременно първо и… последно пътуване?!), но всеки се
справя сам по време на пътуването, предварително всичко не може да се знае. Важна е увереността, че
посоката е вярна, а другото вече наистина са подробности. Щом задачата е поставена правилно, решения
винаги ще се намерят.
56.Защо “пресъздавам” себе си непрекъснато?
Свободата е условие на моето съществуване, благодарение на нея пред мен всеки миг са открити
необятни хоризонти и безчет възможности “да правя себе си”. Това, че другите искали да ме виждат
“такъв и такъв” (и в никакъв случай “инакъв”!) е намеса в свободата ми, особено когато те се опитват да ми
наложат вижданията си, т.е. да се месят в съществуването ми. Аз трябва да бъда такъв, какъвто аз искам, аз
трябва да живея както намирам за добре, аз не мога да се примирявам с постигнатото - ето защо ми се
налага непрекъснато да се “пресъздавам”, да “дооформям” своята същност. Значи ли това, че съм
“непостоянен” или дори “аморфен”?
Не мога да разбера защо някои хора така държат на постоянството и на… “неизменността”. В
някакъв смисъл да бягаш и да се криеш от динамиката в своето съществуване, да се опитваш да бъдеш все
същия е предателство спрямо задачата на живота: как да съм сигурен, че “това, което съм” е “найдоброто” щом не съм опитал друго? Ако аз предприемам и друго (освен онова, до болка познатото!), ако
съм устремен към неизвестното, ако пробвам и “нещо ново”, ако търся, то аз съм по-близо до споменатата
задача на живота ми. Тогава мога да бъда уверен, че някога “ще намеря себе си”, но иначе почти
гарантирано ще се размина с това - оставяйки си “същия” аз се отказвам от “по-доброто” и истинското.
Същевременно променяйки се, аз така или иначе не изменям на себе си: щом аз самият заставам зад това,
което правя, то значи е мое, като не се отказвам от него, аз поставям “своя печат” на него, а само това е
допустимото постоянство: свръх него не мога да си позволя без риск непрекъснато да пропилявам
шансовете си. Алтернативите пред мен следователно са само тези: или да се променям (само така може би
ще “уловя” своите шансове!), или пък да пазя неизменността си, да съм “устойчив” и “постоянен”, но
тогава моето постоянство ще ми излезе прекалено скъпо (безброй пътища пред мен ще си останат
неизвървени, аз тогава всеки ден ще се отказвам от възможностите си!). Ето защо считам, че постоянството
съвсем не е добродетел, ето защо категорично избирам възможността да се пресъздавам, да бъда и друг, да
търся новото и неизвестното: щом пред мен са толкова много затворени врати, аз няма да се успокоя да
хлопам докато не се отворят една по една. Та нали ако само една врата се е отворила, то безпокойството
какво се крие зад другите няма да ме остави нито миг спокоен?! Дори, бих си позволил да кажа и това:
понякога ще ми се налага да минавам и през “стени”, да пробивам с челото си отвори в стените - общо
взето зад вратите, построени от друг, едва ли може да има нещо, което да може да ме удиви истински!
Избирайки решително динамиката пред инертността и промяната пред постоянството, аз и в този
случай (в известен смисъл) запазвам “устойчивост” - откритостта пред промяната е единственото
“постоянство”, което ми е присърце, само тази откритост ме прави адекватен на живия живот, (животът
ми трябва да си остане жив, аз няма да допусна да “умъртвявам” живота си!). Смятам, че животът
органически не понася застоя, инертността не му е присъща - и затова за да си остана жив и жизнен,

непрекъснато трябва да се променям, да опитвам всяко ново и всичко неизвестно. Не е вярно това, че така
“ще се разпилея”, напротив, само така аз се концентрирам и не губя вярната посока.
Аз (другояче казано) не искам да бъда “самодоволна свиня” (изразът е на изтънчения поет Хайне),
аз искам да си остана жив и обичащ живота човек. Човешкото необходимо включва и
неудовлетвореността от себе си, която е условие на откритостта ми към промените (а “свинското” не ме
засяга и не искам да ме сполети като толкова жалка участ за един човек!). Да не искам да се променям
означава, че съм се оставил да ме обземе някакво мизерно самодоволство, от което мога да очаквам пак
само мизерия (ето защо и скромността съвсем не е добродетел, противно на разпространените мнения по
въпроса: пред скромността предпочитам гордостта, честта, достойнството!). Аз не мога да си позволя да
се оставя на просешката скромност спрямо живота, спрямо живота си подобава да бъда “алчен” и
“жаден”, безмерно отдаден и пристрастен: затова ще се променям, ще изпитвам безпокойства, ще бъда
неудовлетворен, ще пресъздавам наново своята същност, няма да се страхувам да се връщам назад (за да
намеря ориентирите, да налучкам отново правилната посока), ще се лутам и няма да се успокоя докато не
избродя колкото е възможно повече жизнени пространства, да се насладя на повече живот (нима всичко
това е… “подсъдно” или осъдително?!). Каквото и да става с мен, но “самодоволна свиня” не искам и няма
да бъда!
А ако има скромни спрямо живота, които при това изваждат на показ своята скромност и я обявяват
за добродетел, то това си е тяхна работа. Аз не искам обаче да ме привикват към своята общност, да се
месят в живота ми или поучително да ми вдигат показалец: ще живея както аз искам! Ще остана верен на
тази своя философия на живота докрая: каквото и да ми струва това. Ненавистта на другите спрямо моя
кардинален екзистенциален избор, дължаща се, вероятно, на тяхната жизнена непълноценност, на
крещящата им неудовлетвореност от живота, им я “подарявам” изцяло, аз нищо не искам от нея: ако искат
нека да се задавят от собствената си ненавист! Мисля, че казаното е достатъчно…
57.Искам ли да ме ценят “по достойнство”?
Изглежда хората от моя “екзистенциален тип” се познават и по това, че са особено чувствителни
към достойнството си. С мен поне е така, аз държа на него, не позволявам някой да ми го накърнява или
тъпче. С достойнството си компромиси не съм склонен да правя: мисля, че това е най-нормалното,
естественото. Но да защитя, всекидневно да защищавам своето достойнство, признавам, не е лека работа.
Вероятно затова мнозина се преструват че не забелязват когато някой тъпче достойнството им…
Не мога да си позволя да смятам, че това дали някой цени достойнството ми си е… негова работа. В
някакъв смисъл е съвсем негова, но също засяга и мене, нали става дума за моето достойнство?! Вярно е, че
достойният човек (или човекът, държащ на достойнството си) винаги цени достойнството на другия, на
човека до него, но дали всички са точно такива хора? Щом има недостойни, то те неизбежно се опитват да
тъпчат и чуждото достойнство: те не могат да търпят това, че някой е достоен, а те са недостойни.
Недостойният обича да се “огражда” с недостойни като него хора по същия начин, по който и достойният
се радва да живее всред достойни - въпросът е обаче как да се “съвместят” едните с другите, как двата типа
могат да се понасят. А това че “всички са достойни” е басня, на която и децата не вярват: човек губи
достойнството си за миг, правейки нещо недостойно, нима ние постъпваме (подобно на автомати) винаги
достойно? (Съгласен съм, че някои “не мирясват” докато не защитят достойнството си всеки път, а други
също не се успокояват докато не направят колкото се може повече недостойни неща!) Моето достойнство
съвпада изцяло с моята личност, то се свежда до ценността (“стойността” - “до-стойнство”), която аз
свързвам с своята личност: ако аз самият ценя своята личност, и ако моята оценка е адекватна на това,
което съм, то аз съм личност с достойнство, а не просто с гола претенция за достойнство. Значи недостоен
ще бъда ако съм склонен както да се надценявам, така и да се подценявам, в първия случай ще бъда
надменен, а във втория - унизен (но и в двата случая ще бъда без достойнство, т.е. ще бъда човек без
трезва преценка за себе си). Да искам другите да ме ценят “по достойнство” не означава друго, а е
искане да признаят самоценността ми, да бъдат открити към моята действителна ценност и суверенност.
Оказва се, че изобщо личността (доколкото наистина е личност) не може да не държи на достойнството
си, личност без достойнство не съществува.
Ето защо не мога бъда безразличен към това дали другите ценят личността ми, дали ме признават за
личност, към това дали моята личност в техните очи е защитила достойнството си. Но другите са различни,
ето защо аз не мога да очаквам да ме ценят еднакво: едни ще се опитват да ме подценяват, други няма да
ме разбират, трети ще ме мразят и ще стремят да ме унизят и само малцина, надявам се, ще бъдат трезви в

преценката си за това кой и какъв съм. Това е естественото, аз не мога да претендирам за “всеобщо
признание” и за… “аплодисменти от всички страни”, напротив, “дюдюканията” и “освиркванията” са
неизбежни. Нещо повече, това че в “дразня” мнозина или повече от това ме изпълва с увереността, че
наистина съм личност, онези на които всички ръкопляскат, общо взето са най-големите безличия (който е
харесван от “всички” трябва да е “никакъв”, за да може така да им угоди!). Ето защо не мога да се стремя
към това да се харесам на колкото се може повече хора, аз затова и не мисля особено дали харесвам на
някого или не: онова, което на едни, е неприятно на други. Моят ориентир затова е, повтарям, един: да
бъда верен на себе си, а другите трябва да се примирят с това, което съм - и искам да бъда.
Следователно моето достойнство (заключаващо се в току-що казаното) не може да бъде признато от
всички, тъй като за мнозина достойният човек е твърде неприятен, а те се радват особено на недостойните,
на ония, които не разбират що е достойнство. Отдавна съм разбрал, че достойнството на една личност не е
“стока”, която се котира високо на пазара, някои силно се засягат когато срещнат достоен човек. Защо е
така, предполагам, е ясно само по себе си: става ти болно да видиш у някого онова, което сам нямаш,
обикновената подличка завист определя “раздразнителността” на такива хора към достойния човек. Други,
възможно е, вместо да се самоизмъчват биха могли да се импулсират към придобиване на собствено, на
свое достойнство, на такива срещата с достоен човек им напомня за това, че и ти можеш да бъдеш такъв, да
придобиеш достойнството си, да станеш ценна и ценена личност. Лично за мен е истинска радост да
срещна достоен човек, т.е. личността за личността е извор на ентусиазъм, тя е нещо “мило” и “родно”.
Колко струват ония, които настръхват при досега с личностна проява у някой човек (сиреч с проява на
достойнство) и се чувстват задължени да “смажат” достойнството му, надявам се, вече е съвсем ясно.
Недостойните затова се тълпят да славят такива като тях, те затова са и така единни когато “се налага” да
стъпчат някоя личност, да я “поставят на мястото й”, значи да я унизят, да я накарат (принудят) да се
откаже от себе си, да я обезличат и принизят, т.е. да я направят такава, каквито са и самите те: сред
безличията няма място за личности.
58.Кога съм станал “зрял”?
Достойнство се придобива от ранна възраст, ако принудиш детето да живее с унижения, то ще
привикне и по-късно няма да разбира какво е достойнство. Унизеният човек (също толкова, колкото и
надменният) трудно става личност, т.е. трудно придобива автентично достойнство. По-нататък
достойнството се налага, потвърждава и доказва всекидневно, в определен момент (юношеството) младият
човек е изключително чувствителен към това как другите приемат неговата личност. Той също така е
склонен да се поставя свръхизисквания, което е симптом за това, че младият човек не е безразличен, че
дължи на личността си и ще бъде личност в истинския смисъл на тази дума. Зрялата личност е уверена в
своята изключителна самоценност, това е личността, която умее да защищава достойнството си. Такава
личност не позволява да я унизяват, не зачитат, подценяват и дори… надценяват (тя не търпи ласкателите,
онези обаче, които обичат твърде много “славословията” по свой адрес, вероятно не са наясно с
“достойнствата” си, което е признак за личностна непълноценност и комплексираност, за малодушие!). В
този смисъл зрялата личност е личността, която е наясно със себе си, която се е разделила с прекалените
илюзии относно себе си, тя гледа трезво на своите достойнства и не позволява грубото им незачитане. Ако
съм постигнал това, значи съм станал “зрял” (ако думата е недотам сполучлива, то нищо не пречи да
смятаме такъв човек за човек със здрава самопреценка, здраво самочувствие, той също не е с “болни
амбиции” или претенции относно себе си). А кога може да стане това зависи от много “фактори”, сред
които водещи са тези, които тласкат индивида към придобиване на личностна и жизнена пълноценност: ако
“невярно” живееш, ако личностното у теб не е здраво, ако допуснеш хаос и неразбория в душевния си
живот, то ти не вървиш към “зрялост”, напротив, движиш се в противоположната посока, там където е
“блатото на безличното” (безжизненото, болното, нездравото, кухото, и пр.), нещо повече, непрекъснато
затъваш в него. Нима това не е истинска трагедия, която е още по-страшна, защото не я разбират?! Пострашна е и затова, защото на такива почти не може да се помогне: щом те не могат да си помогнат, никой
друг не може да им помогне (някои неща сме длъжни да направим само лично!)…
59.Оставям ли се да ме използват?
Ако се оставя да ме използват (да ме употребяват за някакви свои си цели), то тогава моето
достойнство е поставено под въпрос, а личността ми неизбежно ще се чувства унизена. Когато се опитват

да ме използват подобно на “вещ”, тогава моята личност е пренебрегната и дори игнорирана, тогава
всъщност не ме считат за личност, нарушават автономията ми, а това аз не мога да допусна. Онези, които
лесно се “разделят” с личността си, изглежда не намират нещо особено в нея (на което си струва да държат)
- и затова не страдат заради загубата му, на такива и съзнанието за собствено достойнство не е на длъжната
висота. А да не забелязвам кога ме използват е признак на безчувственост спрямо достойнството си, което
ми позволява да правя такива компромиси с него и т.н.
Някои иска да ме използва и с това той все едно ми казва: “Ти си ми полезен, радвай се от това, аз
съм уверен че ти не разбираш колко е унизително да “ценя” по този начин, аз съм те “обсебил” и съм те
превърнал в свой инструмент, но ти бъди поне доволен, че благоволявам да ти обръщам и това внимание,
защото ти си едно нищо, а ето аз те признавам за нещо и пр.!”. Явно мен ще ме използват когато съм създал
впечатление, че “това може да мине безнаказано”, т.е. проявил съм малодушие, от което другите не са
закъснели да се възползват. Много хора не намират нищо осъдително в това взаимно да се използват, да си
правят “услуги”, включително и чрез саможертва на достойнството си. Те са успели да превърнат своето
достойнство в разменна монета с не особено висока стойност. Например когато професорът си позволи да
вземе 100-200 долара (и така да “даде”, сиреч “продаде” изпита на своя студент), то такъв човек е всъщност
е продал достойнството си (нещо безценно!) за такава нищожна сума пари (дали достойнството му ще
порасте ако той вдигне “тарифата”?!). Общо взето винаги “лесно спечелените пари” се заплащат с
продадено далеч под стойността си достойнство, поради което печалбата е съмнителна. Ако приятелят ми
се опита да размени нашето приятелство за някаква дреболия, то това на мен ми говори, че той не е
свързвал с него подобаващата висока стойност - поради което пък на мен не ми остава друго освен само да
се чудя как е възможно такъв човек да ми е бил приятел. Разбира се аз мога да си затворя очите и да се
преструвам, че не разбирам какво точно става, но това ще затвърди у него впечатлението, че приятелят му
(аз самият!) винаги може да му е под ръка за безкрайно използване, т.е. той вече с основание може да си
позволява да ме използва. В този случай виновен за това че ме използват ще бъда само аз, един вид аз съм
го подтикнал да ме използва, а той само просто се е възползвал от открилата му се възможност. Когато
обаче аз открито покажа, че не позволявам да ме използват по такъв начин и защитя достойнството си, то
тогава моят приятел винаги ще си има “едно наум” когато му се прииска такава груба полза от мен (защото
аз като приятел мога много повече да му дам, т.е. мога да му бъда истински полезен в един по-висок
смисъл: нашето приятелство е безценно и за двамата!!!). Ето защо пазенето на своето достойнство има
способността да “чисти” човешките отношения, да ги предпазва от “омърсяване”, т.е. от загуба на
личностното у тях. Затова в “масата” и “колектива” на комунистите няма и помен от съхраняване на
човешкото достойнство, в така желаната от тях “аморфна безличност” всички са без достойнство, т.е.
всички са без достойнство, т.е. всички са готови да бъдат безкрайно използвани заради тъпите и фалшиви
цели, спуснати им отнякъде и безропотно изпълнявани. Опозицията спрямо безличното в този смисъл е
безмилостна борба за запазване на човешкото достойнство, тя е борба за човечност, за чистота на
личностните отношения.
Оказа се, че не е “безобидна работа” да позволиш някому да те “поизползва” когато това му се
прииска. Ето защо аз просто не мога да се оставя да ме използват…
60.Трябва ли да се нагаждам?
Да се нагаждаш спрямо другите не е нищо друго освен това да си конформист (а конформизмът е
“душата” на комунизма!). Другите ми “задават” всичко: норми, изисквания, правила, претенции, закони и
пр., при това без да ме питат за тях, от мен се иска само да изпълнявам, да съм послушен и пр.
“Нагаждачите” с всичко са съгласни и срещу нищо не роптаят, за тях определящото е социалния
комфорт, “овчедушното” спокойствие и безметежността, давана от “безмерната мощ” на цялото, по-скоро
на многото. За такъв човек е невъзможно да се представи извън социалното и сам по себе си, неговата
личност е “приглушена” и неимоверно потисната: или ще бъдеш “социално животно”, или ще бъдеш
личност, друг избор не ни е даден. Явно за такива хора второто е terra incognita (“непозната земя”), докато
първото е толкова по-желано - защото друго не им остава. Дали тогава мога да се нагаждам, дали е
допустимо да бъда конформист?
Аз вече казах, че е невъзможно сам да “подместиш” огромната тежест на другите, на безличната
социалност: ако се опиташ, възможно е тя да те смаже, нейният натиск е колосален (“планината” не мога да
подместя или нося, безумие е и да го искам!). Да носиш “шапката” на изцяло свободен човек, казахме (с
думите на Мамардашвили), не е лесна работа. Но и да станеш “социално животно”, завършен конформист

или пък комунист е “прекалена жертва”, която за някои е направо невъзможна (по същия начин както за
други е невъзможно да бъдат пълноценни личности). Тогава какъв е изходът?
Трябва вероятно да бъдеш “вежлив” спрямо другите, т.е. външно да ги приемаш и да не се
различаваш прекалено (да не се “набиваш на очи”!), но в същото време никога да не забравяш преценката
си за тях, а също и да не забравяш своето неизмеримо превъзходство над “масата”. Такова едно премерено
и дистанцирано “нагаждане” е оправдано и дори жизнено необходимо: все пак аз живея сред другите
(оставайки обаче най-напред себе си!) и не мога безкрайно да ги предизвиквам, обиждам, “насъсквам”
срещу себе си, все едно че са кучета. Изглежда моето поведение трябва да бъде подобно на отношението
ми към едно зло куче: еднакво невъзможно е да бягам или да се нахвърлям срещу озлобения пес, ат мен се
иска да му подхвърля нещо за успокоение, а след това дари да предприема мерки за “сближаване” с него
(нека да си ме лае, важното е да не ме хапе!). Ето това имах предвид когато след Мамардашвили си
позволих да кажа, че от човека се иска да бъде вежлив с напиращата отвсякъде и грубо натискаща
социалност; вероятно същото е имал предвид и грузинецът (който, впрочем, е живял много дълго в едно
общество, подобно на “озъбено, свирепо куче”!).
Значи не че трябва да се нагаждам (това не може да бъде мое осъзнато желание!), но просто ми се
налага да го правя ако искам да съхраня себе си. “Да дразня кучето” (както, признавам, много пъти съм
правил досега и дори съм изпитвал удоволствие от това как то е скърцало зъби срещу мен - така правех
когато бях млад!) не е най-добрата жизнена стратегия, въпреки че в началото и за известно време е добра докато се разбере кой кой е. Когато си извън обезличаващата всичко социалност е по-лесно да правиш
премислени компромиси с нея, докато ако си погълнат от нея това е невъзможно: “завършеният нагаждач”
е загубил себе си и затова не може да мами безличното, сам той е това безлично! Премереното
“нагаждане” от позицията на вече отвоювания личен суверенитет е проява на разумност и на житейска
мъдрост. Но щам си доказал, че си личност и това “с ръмжене”, но все пак е признато от голяма част от
другите, то тогава е излишно да се впускаш в безполезни борби, от които вече нищо няма да спечелиш, а
само ще загубиш. (Да респектирам безличното - ето го моето верую, казвам това, въпреки че съзнавам,
че то звучи прекалено помпозно, но независимо от това е една моя истина!)
Една такава прагматичност няма да ми навреди, стига да не стане незабелязано моя “втора
природа”: кучетата все пак отвреме-навреме трябва да се разлайват, нали това им е работата, да лаят, нека
да си лаят, важното е да не ме хапят…
61.Налага ли ми се да лицемеря?
От казаното по горе следва, че понякога трябва да се показвам не такъв, какъвто съм, т.е. да
“отмервам” какво от себе си да покажа и какво да скрия (напр. погнусата си от социалното не бива
винаги да е изписана на лицето ми!). Трябва да имам по някакъв начин много лица, а не само едно, трябва
да имам на разположение достатъчно маски, които по мой избор да слагам на истинското си, на
автентичното си лице, което ще познават само най-близките ми хора. Това се нарича “лице-мерие” - и тази
забележителна човешка способност е била достатъчно обругана от непрекъснато надхитряваната от нея
социалност и от шибания й “морал”. Когато ни твърдят, че било лошо да си лицемер всъщност искат да
кажат, че е “лошо” да “надхитряваш” другите, “хубавото” значи било да се оставиш да бъдеш тяхна вечна
жертва, т.е. ти да си надхитрения. Ясно е, че от позицията на социалното друго не може да се мисли, от
което пък следва, че от позицията на държащата на себе си индивидуалност “лицемерието” е шанс, от
който тя не бива да се отказва. По същия начин за социалното е “лошо” човек да бъде индивидуалист
(нима не е най-естественото да бъдеш индивид и индивидуалност - стига това да ти е по силите?!), за нея
също е “осъдителен” и егоизмът (макар че също най-естественото е да бъдеш аз, да бъдеш себе си и да
държиш на себе си!). Но ако човек разбере от чия позиция нещата изглеждат така (от позицията на
индивида или от тази на социума), ако също осъзнае, че разбирането на социалността не може да е
абсолютно, то всяко нещо ще си отиде на мястото, а “призраците” повече няма да ни се струват страшни.
Ето защо аз се уча да бъда превъзходен лицемер, да овладея изкуството на изтънченото
лицемерие. Така разбраното лицемерие обогатява проявите ми, то ми дава нужната гъвкавост в
отношенията с различните други, с които, както се оказа, не трябва да бъда все един и същ. (Защото някои
не могат да ме разберат и да ме оценят: “бисери на свине не бива да се хвърлят”!) Не мога да си позволя
непростимата наивност да се разкривам “до дъно” пред всеки, пред ония, които не заслужават това:
искреността в очите на някои от другите е смешна, глупава, излишна “волност”. Ако не лицемеря и съм
винаги искрен даже и с тези, които не го заслужават (понеже няма да го разберат или оценят), то аз ще бъда

за тях смешен човек, а има ли нещо по-унизително да ти се надсмиват ония, които превъзхождаш?! Щом
като по някакви странни пътища достойнството ми сред другите се крепи и на лицемерието, то аз ще бъда
лицемер - и така ще потвърдя превъзходството си спрямо тях. Ако моят успех зависи (имам предвид
социалния маскарад, в който сме принудени да съществуваме!) от това дали умело лицемеря (т.е. дали
подбирам нужните маски!), то аз ще преуспея и в тази насока: за да защитя себе си и своето право на
достойнство съм готов да направя всичко…
ЧЕТВЪРТИ РАЗДЕЛ: ИСТИНИТЕ НА ЖИВОТА НИ
1. Философията на морала
Размислите за живота и човека неизбежно опират до търсенето на ония истини, от които зависи
животът ни. В наше време почти всеки си мисли, че неговият живот е изцяло в неговите собствени ръце - и
затова можем да правим каквото си искаме със своя живот. Това чувство за свобода е прекрасно, ние
наистина “правим” всеки ден своя живот, но това не значи, че животът ни трябва да зависи от “изобретени”
тук и сега от нас самите истини: животът е над всичко, в това число и над нас самите. Мнозина смятат, че
всеки, живеейки, си създава своя оригинална истина на живота, и зачитането на това право съдържа в себе
си нещо достойно за уважение, животът ни наистина трябва да е в наша власт, ала тази власт не е
безгранична. Ние все пак не можем да правим каквото си искаме със своя живот, защото не сме си го дали
сами: Оня, който ни го е дал, ще ни държи отговорни за това какво сме направили с него. Не може да се
смята, че “няма задължителни истини”, че “всичко е относително”, че “нека да живеем както ни се иска, и
да не мислим за последствията, защото след живота ни няма нищо” - този нихилизъм до добро не води,
защото самият живот си иска своето, а ние сме длъжни да му го дадем. Ето защо неизбежно опираме до
въпроса, до вечния въпрос:
1.Коя е вечната истина на вечния живот?
Наистина, ние сме смъртни, но животът като такъв е вечен, той няма да спре след нашата физическа
смърт, светът няма да загине заедно с нас. Ние сме временни, но животът е вечен, на нас ни е даден живот с
определена цел, а не просто така, изцяло случайно. Затова трябва да се пазим от абсурдното живеене “ей
така, за едното нищо”, както и от подценяването на самия живот, защото разминаването ни с вътрешното
естество на живота няма да остане безнаказано, ние сме тези, върху които ще се стоварят последиците на
собствената ни неразумност. Самият живот носи в себе си някаква истина, без която не може да се живее,
ние безсъзнателно й служим, но много по-добре би било да се опитаме да си дадем сметка за нея. Ако
животът като такъв е една вечна тайна за човека, а неговата истина е толкова велика, че никой не може да
претендира, че я е прозрял напълно, то това само означава, че ние нито миг не трябва да се отказваме от
това поне да вървим към тази истина, да се стремим към нея - за да направим живота си пълноценен и
истински. Безразличието към живота и неговата истина жестоко се наказва, цената е един неизживян
живот! Готов ли е човекът, особено пък младият човек, който е в началото на един живот, от който очаква
така много, да плати тази цена - и необходимо ли е това, след като животът ни е даден за това да го
живеем?!
Търсенето на истината на живота е смисъл на самия живот за човека. С всичко, което правим, ние
или се отдалечаваме от тази истина, или пък се приближаваме към нея, най-важното е да не живеем в
раздор с онова, което животът иска от нас. Животът може да ни даде всичко, но готови ли сме ние самите
да му поискаме точно онова, което ни трябва?
Мнозина живеят така, че все едно не знаят какво точно искат. Един ден искат едно, на другия ден се
отказват и с безумен плам се хвърлят да гонят съвсем друго: така не бива да се живее. Поставяме си цели,
които много често ни отнемат радостта от живота, защото тези наши разсъдъчни цели почти винаги
изневеряват на онова, което животът иска от нас, но ние не го знаем. С живота си нямаме правото да
правим каквото ни скимне, защото ще бъдем наказани, ние самите по този начин наказваме себе си, не
някой друг! Свободата не означава, че имаш правото да постъпваш както ти се прииска с този живот, вярно
разбраната свобода изхожда от разбирането за един велик дълг пред живота, тежестта на който трябва
смело да поемем на плещите си. Животът ни трябва да служи на живота - нима има по-проста, но позначима истина от тази?! Има ли някой, който да не разбира това?!
Философията се опитва да помага на хората в търсенето на ония прости истини, от които зависи
наслаждението ни от един смислен и подреден живот, в който всяко нещо заема своето си място. Как да
постигнем това?
2.Какво е моралът?

В зависимост от разбирането си за живота, за вътрешното му естество и за неговата задача пред
живите човешки същества всеки индивид е длъжен да хармонизира съществуването (и всекидневието) си с
потребното на самия живот - и едва тогава можем да разчитаме на удовлетвореност от живота си. Това
съдбовно “Как да живея?” е коренът на ония базисни разбирания, на основата на които всеки индивид
прави живота си. Човек може да живее за “всичко” - макар че това няма как да ни се удаде, ние не сме
богове, затова сами себе си трябва да ограничаваме ако искаме все пак нещо да постигнем от този живот.
Ето защо наред с проблема живот всеки един от нас всекидневно трябва да решава и какво да прави със
свободата си - ако все пак я “има”, ако я е постигнал. Тези неотменни човешки задачи - за живота и за
свободата - предпоставят потребността от яснота, в търсенето на която ние “изработваме” личния си морал,
правилата, които сами сме си създали, опитвайки се да постигнем загадката на живота си. И тъй като ние
не сме първите, които изобщо живеят на тази земя, то общо взето много се влияем от т.н. общ морал, ония
традиционно сложили се представи за това как трябва да се живее, които човечеството е постигнало в
историята си. Всеки би трябвало да е обезпокоен най-вече от това дали живее пълноценно, истински,
според истината на живота, дали отговаря на ония изисквания, които самият живот отправя към нас.
Възможно е ние самите да направим живота си невъзможен, да го объркаме до невъзможност, възможно е
обаче и да се наслаждаваме на един смислен и съдържателен живот - всичко е в нашите ръце. Моралът личен или общ, човешки - може да ни помогне, защото все пак в него са ония правила, които било
индивидът, било общността от индивиди, са постигнали, търсейки пълнотата на съществуването си. Нужни
са ни ориентири в пътуването към самите себе си и към истината на своя живот - моралът може да ни
ги даде, стига да сме разумни да ги поискаме от него. Може, разбира се, да “експериментираме” с живота
си, макар че трябва да съзнаваме, че животът стои на първо място - от което следва, че с него не бива да
правим онова, което ни “скимне”, а само това, което трябва, все пак живеем един път, не ни е дадена
възможността за “поправка”. Жизненият, жизнеспособният морал не се бори с живота, не ни тласка към
отказ от живота, а ни помага да бъдем близо до живота си, учи ни да отговаряме на неговия могъщ порив.
Има, разбира се, и “мъртъв морал”, които е израз на неспособността да се живее пълноценно, който е израз
също на озлобеност спрямо самия живот - и точно затова ние самите решаваме кое ни е потребно и какво
точно искаме от живота си. Има “борци срещу живота”, които правят всичко да пречат и на другите да
живеят - и тези също са оставили свой отпечатък върху онова, което наричаме “морал”. Ето защо живият
човек в крайна сметка пак сам трябва да решава - и то най-отговорно! - за всичко, защото това е неговият
живот, а също и защото всеки от нас живее за първи (и последен!) път. Поставени сме в една изключително
сложна ситуация, от която трябва да намерим достоен изход - ние самите няма да си простим ако си
позволим лукса да се провалим в задачата на живота си! Не е лесно да си човек - а да си достоен за живота
човек е най-трудното. Изглежда и затова ни е даден, впрочем, този живот: да постигнем достойнството си,
да живеем достойно, да не се срамуваме от живота си, да не допуснем провал, а да преуспеем!
3.Какво съм длъжен да правя?
Това е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който стои в основата на неговата толкова възвишена
практическа философия. Тази морална философия на великия кьонигсберски мислител съдържа найчистите и неотменни принципи на изкуството да се живее достойно и човешки. За Кант човекът е “цел
сама по себе си”, негови са думите:
“Към човека трябва да се отнасяме винаги и единствено като към цел сама по себе си, никога
като към средство!”, които именно утвърждават човешкото достойнство: няма нищо по-велико от човека
на тази земя! Кантовата философия на морала е философия на свободата, Кант най-убедително показва
как благодарение на човека се създава, а също и защо само върху човека се крепи великото царство на
свободата, причастността към което трябва да ни изпълва с гордост. Възниква, сътворен от нас самите,
един величествен свят на свободата, който от гледна точка на материалния свят е “аномалия”, пълна
противоположност на “природното”, този свят обаче е същност на човешкото, неговата еманация. Тези
два свята - на природата и на свободата - стоят “настръхнали” един срещу друг, битието се “разцепва”, и
само красотата е тази, която може да ги примири. Защо е така трябва да направим опит да разберем, а пък
нима истината на красотата, живота и свободата не е любовта?! В този смисъл дълбоката християнска
идея за любовта като душа на този свят намира своето потвърждение и във философията: автентичната
любов е стихия на достойнството, на красотата и на живота, няма пълноценен живот за ония, които не са
отговорили и на призива на любовта, вкоренен дълбоко в нашите сърца. Истината на живота е любовта, на
свободата - също, нима има нещо по-значимо за човека от тези прости положения, които всеки от нас
трябва да проумее: за да не ощети живота си, за да не допусне животът му да стане жалък и беден?! Ето на
такива истини ни учи философията на морала, етиката, нейната сила се крие в това, че тя не предписва
“рецепти” за това “как трябва да се живее”, а дава шанс на всеки да обогати разбирането за живота, знаем,
че философията е свобода, без свобода няма философия, а животът ни без свобода не си заслужава
усилието. Безразличието към истината е непознато за ония, които искат да живеят пълноценно и свободно,

ето защото философията, даваща им шанса да защитят своята преданост към живота, е най-необходимото
за човека, тя може да е лукс, но е лукс, който трябва да си позволим - за да бъдем щастливи, за да не
допуснем животът ни да стане блудкава трагедия.

2.Нравствените принципи
Принцип е водеща и регулативна идея, от която зависи насоката на нашите търсения в полето на
морала - и на човешкото достойнство. Безпринципно е говоренето, което не знае какво точно иска и какво
точно твърди, такова говорене във философията е недопустимо: който си мисли, че философията е. . .
“разтягане на локуми” и “общи приказки”, съвсем не разбира какво е това философия. Всяко положение на
една разумна и смислена философия трябва да е изведено от строги принципи, то трябва да е част от един
жив организъм, в който всичко е одухотворено от страстта към истината. Ето защо първото, с което трябва
да се заемем, е търсенето на принципи: нашите принципи ще бъдат онзи “фар”, който ще ни осветява пътя пътя към истината, свободата, доброто и красотата, пътя към постигането на тайнството на живота.
1.Кои са възможните принципи?
Не е безразлично откъде ще тръгнем, важното е да тръгнем от здрави положения, от твърди
принципи, които след това да оправдаят себе си. Търсенето на принципите, на опорните точки, които ще ни
дават посоката, е най-важната работа, останалото е само провеждане на принципите до най-необходимите
следствия. Как да стане това, нима можем да решим успешно тази толкова голяма трудност?
Известни са много принципи, които така или иначе лежат в основата на вече известните философии
на живота. От нас се иска да ги премислим отново и да изберем ония, които отговарят най-пълно на нашата
потребност да живеем - така, както иска силата на живота в нашите гърди. Човек може да живее всякак, но
все пак това няма да му се удаде, ето защото трябва точно да знаем какво искаме от живота си: принципите
ще ни насочат към нашите собствени разбирания, ще внесат ред в тях, защото не са рядкост крайно
обърканите хора, които не знаят какво точно искат от живота и затова едва ли ще го намерят. Ние не трябва
да увеличаваме техния брой, а трябва да застанем на страната на ония, които знаят какво искат и при това
умеят да го постигат. . .
Ето един “списък” от принципи с кратко обяснение на същината на всеки: избери своите!

индивидуализъм - индивидът, отделното човешко същество, е коренът на всичко в
човешкия свят, достойнството на суверенната личност трябва да е водещото; ние живеем за себе си, а
не за другите, това е саморазбиращо се положение; наред с индивида трябва и своята свобода да
поставяме на най-високото място - има ли по-проста, но и по-истинна идея от тази?!

колективизъм - индивидът е слаб, той търси опори в общността, в другите, от които черпи
сила; не живеем единствено за себе си, а за другите, без които животът ни е стихиен, непълноценен;
индивидът трябва да бъде направляван, защото хората общо взето не знаят какво точно искат,
общността ще им даде най-необходимото и ще ги направи щастливи; крайният колективизъм е

комунизмът, идеята, че само в “комуната”, в която всички са се отказали от свободата си, човекът може
да бъде при себе си, разтапяйки се от общия живот, и отказвайки се от своекористността си.

егоизъм - моето “Аз” е център и средоточие, всичко тръгва от него, аз живея за себе си, а не
за някой друг, особено пък не за безличната общност на “другите”, които правят всичко за да ощетят
моя порив към индивидуалност; отделният “Аз” е безкрайна ценност, всичко се корени в него; никой
няма право да се меси в моя живот.

алтруизъм - не някакъв си претенциозен “Аз”, а нещо друго е водещото, и това са другите:
истински щастлив е онзи, който не за себе си живее, а се самораздава, дарява с щастие останалите; ако
се изолира или поне откъсне от живата връзка с другите, индивидът неимоверно страда.

прагматизъм - във всяко жизнено дело трябва да се стремим към успеха и ползата;
животът на индивида му е даден за успех, а не за провал; затова трябва да се придържаме към
търсенето на успех - ако искаме да живеем пълноценно; тази проста истина дава смисъл на живота на
ония, които знаят добре за какво живеят.

идеализъм - индивидът трябва да се стреми да направи живота си възвишен и красив:
трябва да живеем с порива към съвършенство, не трябва да бъдем прекалено “земни” и “материални”; у
нас живее един безсмъртен дух, на който трябва да служим и само така ще решим според идеала
задачата на живота си; трябва да се пазим от пошлото, грозното - за да постигнем възвишеното и
красивото; трябва да се живее красиво.

материализъм - тази т.н “възвишеност”, “идеалите”, “духът” и пр. са празни приказки,
единствено, което съществува, е реалното: нещата, светът, “земните благини” и радости, парите,
богатството, властта; трябва да живеем според своята природа, трябва да се пазим от “бленуване” по
неосъществимото, иначе рискуваме да проиграем всичките си шансове; човек е щастлив, когато е
удовлетворил тъкмо материалните си потребности, сред тях сексът е на едно от първите места.

евдемонизъм - на първо място в живота си трябва да поставяме стремежа към щастие,
разбирано според ценностите на индивида; който се чувства щастлив, той е решил успешно задачата на
живота си; нещастниците нещо са сбъркали и ако могат, трябва да се поправят; а човек е щастлив
когато си доставя най-вече приятни преживявания.

деонтизъм - живеем заради дълга, не за друго, на първо място е дългът пред живота и пред
самите себе си: длъжен си живееш пълноценно, да бъдеш истински човек е първото, от което зависи
всичко останало; няма по-голямо щастие от удовлетвореността при добре изпълнения дълг; не можем
да правим само онова, което ни се иска (понеже ни е приятно и затова само него желаем!), а трябва да
живеем според ясното си съзнание за дълг - дори и това да ни доставя известни неприятности.

скептицизъм - всичко в този живот е така относително, че всеки изглежда си има своя
истина, която съвсем не е задължителна за някой друг; затова съмнението във всичко е оня ориентир,
който може да ни предпазва от грешки и така да ни гарантира поне известна удовлетвореност че не сме
проиграли шансовете си; човек не бива да си позволи вярата в нещата, в които други вярват, защото
всеки от нас е различен, едва през мъката на съмнението във всичко можем да постигнем известна
увереност в себе си.

стоицизъм - в този враждебен на човека свят можем да издържим единствено опирайки се
на извънредна сила на духа, към която най-вече трябва да се стремим; няма щастие, а има само мигове,
в които си мислим, че сме щастливи, а едва след това осъзнаваме колко всъщност сме нещастни;
свободата е другото условие, благодарение на което човек може да се предпазва от нещастията, които
ни дебнат, ала и тази свобода е непостижима, защото сме под властта на неизменни природни закони,
на съдбата, от която зависи всичко; трябва смирено да понасяме ударите на съдбата, а това може да
стане ако възпитаме в себе си силен дух - и силно тяло.

нихилизъм - не си струва човек да вярва в нищо, по-скоро вярата в нищото е единствено
допустима за ония, които са постигнали мъдростта на живота, свеждаща се до това, че няма
общозначими ценности; хората са прекомерно слаби и затова са си изработили някакви ценности, които
единствено показват неспособността им да живеят истински и да се наслаждават на живота; малцина са
ония, които знаят за какво живеят и затова имат право на живот, това са силните индивиди:
свръхчовекът е идеалът за човека, постижим, уви, само от малцина, а останалите са осъдени само да
страдат.

екзистенциализъм - нашето съществуване е онова, от което зависи нашата човешка участ
и дори същността ни: според това какво съществуване сме си избрали, това и постигаме, никой друг не
е отговорен за това, което ни се случва освен ние самите, освен аз самият, отговорно избиращият
своето съществуване; според “проекта” за моя живот, който сам си определям, аз или се провалям, или
постигам частичен успех в задачата на живота, която общо взето е нерешима, усещането за абсурд
непрекъснато съпровожда свободния човек, оставен на самия себе си, опитващ се да прави своя живот,
ала нямащ никакви сигурни опори.


аскетизъм - тялото е извор на бедите ни: нашето вечно жадно за удоволствия тяло ни
тласка към това да преследваме без отдих наслаждението, а това именно показва, че по този път едва ли
ще бъдем щастливи; затова изходът е кардиналният отказ от удоволствията на плътта, които трябва да
бъдат заменени от блаженството на духа; който е победил “животинското” у себе си и е постигнал
свобода спрямо своите страсти, този е истински свободният човек, аскезата ни дава автентичната
свобода, постижима само в сферата на чистия дух.

хедонизъм - живеем за да се наслаждаваме от живота, животът ни е даден за наслаждение
от него, и затова най-силните удоволствия - тези на тялото, и най-вече сексуалните сред тях! - са онова,
заради което си заслужава да се живее; тялото е носител на волята за живот, която иска тъкмо
наслаждения, и затова, доколкото съзнаваме призива на живота у себе си, трябва да търсим
удоволствия, да се наслаждаваме на живота, а не да страдаме;

либерализъм - първа ценност на живота ни е свободата, не си заслужава да се живее без
свобода, а свободата е в състояние да ни даде всичко; истинското щастие е да разполагаш с живота си
според повелите на твоята свобода, която пряко е свързана с истината на живота - такъв, какъвто е той
за човека; човекът е човек доколкото е свободен; само свободният човек е достоен за живота си: едва в
такъв случай ние чувстваме, че разполагаме със своя живот, а по-велико благо от свободата няма;

волунтаризъм - човек трябва да прави само това, което той иска, нашата воля е
единственият закон, на който трябва да се подчиняваме; не е свобода ощетената, непълна свобода,
трябва да се стремим към истинската свобода, която не знае никакви ограничения; това, което силно
искаме и желаем, то трябва да е наша пътеводна звезда.

етатизъм - индивидът трябва да бъде насочван в живота си от силната ръка на държавата,
от волята на държавния водач, вожда, който по-добре разбира какво ни е потребно, защото изхожда от
интересите на всички; ако предоставим свобода на индивидите да правят всеки каквото иска, то ще
настъпи невъобразим хаос, в който никой няма да е щастлив; разумно е само нова, което е изгодно на
всички - и на нито един в частност, защото частта трябва да се подчинява на цялото, на държавния
организъм.

анархизъм - свобода има само тогава, когато няма власт, затова безвластието е гаранция за
човешката свобода; най-зъл враг на свободата е държавата, а също и моралът; живее истински оня,
който не се подчинява на нищо друго, освен на самия себе си;

цинизъм - моралът е толкова относителен и лицемерен, че трябва да бъде отхвърлен,
безсрамието е показател за освободеност на духа и тялото, който се съобразява с фалшивите
предписания на морала, той е загубил свободата си; от нищо не трябва да срамуваме, защото срамът е
патология, доказваща нашата жизнена непълноценност; онова, което ни се иска силно, то трябва да
бъде наш закон, нищо не трябва да застава пред желанието ни за напълно свободна изява на нашата
същност, на нашето тяло, на нашата чувственост.

мазохизъм - и болката може да ни носи удоволствие, едва в болката разбираме, че сме
родени за най-силното удоволствие, което съвпада и с едва понасяната болка; да намериш удоволствие
в страданието е потребност на нашата същност, която малцина разбират, понеже изглежда са извратени
дотам, че бягат от страданието, не разбирайки, че и то може да е извор на силни наслади;

садизъм - да причиняваш болка е начин да си доставяш удоволствие.

оптимизъм - всичко в този свят върви към по-добро, това касае и нашия живот; не бива да
се отчайваме, а трябва да се надяваме, че доброто ще вземе връх.

песимизъм - трябва да бъдем реалисти и да не живеем с напразни надежди: нещата не се
подобряват, напротив, общо взето се влошават; да си въобразяваме, че животът ни ще става все подобър е плоско виждане, той може да е “по-добър” за нас, които вече сме се примирили със злото, но в
действителност ако можеше нещата да са по-добри, те отдавна щяха да станали такива, но, уви, явно не
могат.

атеизъм - няма Бог, вярата в Бога е израз на човешката слабост, човек трябва да вярва
единствено на себе си, себе си трябва да считаме за единствен бог

натурализъм - в човека и в неговия живот съществува вечна и неизменна човешка
природа, от която зависи всичко; ние всъщност сме си животни, които си въобразяват, че съществува
свобода; не трябва да се опитваме да изменяме своята природа, защото тогава се откъсваме от
същността си и по тази причина страдаме; човек е щастлив единствено когато е верен на своята
природа.

спиритуализъм - този свят и този наш живот се ръководи от един всемогъщ вечен дух, от
който зависи всичко; във всяко нещо се крие негов духовен “двойник”, който не е друго, а същността
му, от която зависи всичко; материалното всъщност е нищо, което само претендира да е всичко, и то
поради причината, че духът е нематериален и не се натрапва грубо.


антропоцентризъм - човекът е център на съществуващото, всичко съществува заради
човека и за него е създадено; човекът е висшето, което изобщо може да съществува; винаги трябва да
започваме и да свършваме с човека, в него се крие решението на всички загадки.

2.Кои принципи са моите?
Как човек да определи своите принципи? От какво изхождаме когато сами определяме своята
“философия”, в основата на която трябва да поставим свои свободно избрани принципи?
Нека тук да предложим примерна схема, по която може да става това:
• първото е: всеки от възможните принципи трябва да бъде премислен наново като особено
се внимава за последиците от приложението му: най-важното е до какво той води, а не просто “как ни
звучи”;
• второто е: изисква се да освободим съзнанието си от илюзии и предразсъдъци, от наивните
уверености, на които досега сме вярвали без да сме правили опит да схванем тяхната разумност;
усещането за свобода е условие за непредубеденост, която, ако не бъде победена, ще доведе само до
“преоткриване” на това, в което наивно сме вярвали без основания;
• третото е: ония принципи, в чиято истинност все повече се убеждаваме, трябва да бъдат
съпоставени с цел да се разбере дали могат да се съгласуват един с друг; ако не успеем да ги
хармонизираме в нещо цяло и пълноценно, то явно някои от тях са неправилно подбрани, а това е
свидетелство, че не сме ги премислили достатъчно, не сме схванали истинността им;
• четвъртото е: понеже тук става дума и за вникване в собствените ценности, то е възможно
да си облекчим работата като чрез примери се опитваме да открием истинността им, тази демонстрация
обаче нищо не доказва, а само илюстрира; проблемът е, че тук става дума за начални опорни точки, от
които всичко по-нататък зависи, но които зависят само от нашата проницателност;
И така нататък, възможно е и дори е твърде необходимо върху принципите да се води дискусия от
привърженици на различните ориентации, които по този начин така или иначе ще покажат своето базисно
разбиране на живота, човека и свободата. Общо взето и тук се оформят следните алтернативи:

на търсещите автентичния живот, от който зависи истината за човека и неговата
свобода; тези индивиди силно обичат живота, и никога не биха се отказали от свободата си;

на неразбиращите живота, които и не си дават труда да разберат неговата истина, тези
хора са се откъснали от живото тайнство на живота и свободата и по тази причина изпитват една
озлобеност, която се свежда до желанието им поне да пречат на другите да живеят пълноценно и по
този начин да се изравнят в нещастността си с тях; изглежда тези хора не служат на живота, а по скоро
на смъртта;

на ония, които се отнасят с безразличие към тайната на живота и по тази причина им е
все едно в какво вярват и как следва да мислят; такива хора сами обричат себе си на това, че с всичко,
което правят, все повече объркват живота си, защото и те изневеряват поради прекалена разсъдливост
на порива към живот, заложен в нас самите.
При изработването на своите лични принципи трябва да имаме предвид и това, че човешките
същества общо взето се делят на следните “категории”:

на. . . “умници” и “разсъдливи”, които не се успокояват докато всичко не си обяснят с
“естествени причини” и “механизми”, т.е. такива хора смятат, че умът всичко трябва да проумее и само
по този начин може да приеме или отхвърли нещо; тук се надценява ума като критерий за истинност;

на интуитивисти, които залагат на способността на душата непосредствено да “вижда”
истината, която ни се открива и за която не са необходими “обяснения”, а само откритост спрямо
тайнството на живота; онова, което разбираме, не ни е нужно да го обясняваме, защото има и
необясними неща и феномени; чувството за истина превъзхожда с неизразимата си гъвкавост мъчно
смилаемите изобретения на ума; когато интуираме, влагаме целия потенциал на душата си, а не само
една нейна част, каквато е нашия прекомерно претенциозен ум;

на прагматици, които, изглежда, разчитат на практическата проверка за ефективността на
едно положение, а не на неговата предварителна осмисленост и не на нашата проницателност
непосредствено да разбираме истината;

на “нерешителни”, които са във вечно безпокойство, тъй като нито обясненията на ума,
нито пък непосредственото разбиране ги удовлетворяват изцяло, тези хора общо взето са скептици и не
знаят какво определено следва да мислят.
Тук е полезно всеки сам да реши към кой човешки тип спада, и да се опита сам да надмогне
неговата ограниченост: разумността, обединяваща в едно силата както на ума, така и на “сърцето”
(интуицията), е онова, към което трябва да се стремим, но тя, уви, на малцина се удава. Но и дори да не

станем всички “най-разумни”, то преживяването на тези противоречия поне ще ни покаже, че не бива да
бъдем прекалено догматични и да вярваме в истинността на онова, което си мислим, само понеже то било. .
. “наше” (мое)

3.Божият закон
Тогава Бог изрече (към Мойсея) всички тия думи, като каза:
Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството;
Да нямаш други богове, освен Мене.
Не се прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на
земята, що е във водата под земята;
5.
Не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който
за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят,
6.
И Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Мойте
заповеди.
7.
Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави
ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно.
8.
Помни съботния ден, за да го светиш;
9.
Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи;
10.
А седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни
ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито
какъвто и да е) твой добитък, нито пришълеца ти, който се намира в жилищата ти;
11.
Защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в
седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.
12.
Почитай баща си и майка си,(за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята,
която Господ, Бог твой, ти дава.
13.
Не убивай.
14.
Не прелюбодействай.
15.
Не кради.
16.
Не лъжествидетелствувай против ближния си.

2.
3.
4.

17.

Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата
му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък нищо, което е на ближния ти.

Това са простите истини на вечния Божи морален закон, без които нашето съществуване като
човешки същества е немислимо.
4.Дълг и съвест
Дълг! Ти възвишено, голямо име, ти, което не обхващаш в себе си нищо приятно, което съдържа
ласкателство, а по-скоро изискваш подчинение, и все пак не заплашваш с нищо, което би възбудило в духа
естествено нежелание и страх, за да подбуди волята, а само излагаш един закон, който от само себе си
намира достъп в духа и дори против волята печели високо уважение към себе си (макар и невинаги
спазване), пред което всички склонности занемяват, въпреки че тайно действат против него: кой е
достойният за тебе произход и къде се намира коренът на твоето благородно потекло, което гордо
отблъсква всяко родство със склонностите, и от кой корен трябва да произлиза необходимото условие на
онази стойност, която само хората могат да си дадат сами?
Не може да бъде нищо незначително това, което издига човека над самия него (като част от
сетивния свят), което го свързва с един ред на нещата, който разсъдъкът само може да мисли и който
същевременно има под себе си целия сетивен свят и с него емпирично определимото съществуване на
човека във времето и съвкупността на всички цели (която единствено съответствува на такива практически
закони като моралния закон). Това не е нищо друго освен личността, т.е. свободата и независимостта от
механизма на цялата природа, обаче разгледана същевременно като способност на едно същество, което е
подчинено на особени, а именно на дадени от собствената му природа чисто практически закони, значи
лицето като принадлежащо към сетивния свят е подчинено на собствената си личност, доколкото
същевременно принадлежи на интелигибления свят; затова не е за учудване, ако човекът като
принадлежащ към двата свята трябва да разглежда собствената си същност - по отношение на своето второ
и най-висше назначение, не другояче освен със страхопочитание и законите на това назначение - с найвисоко уважение.
Върху този произход се основават някои изрази, които отбелязват стойността на предметите според
морални идеи. Моралният закон е свят (ненарушим). Човекът наистина е достатъчно несвят, но в неговото
лице човечеството трябва да бъде свято за него. В цялата вселена всичко, което искаме и върху което
можем да въздействаме, може да се употреби и само като средство; единствено човекът и с него всяко
рационално създание е цел сама по себе си. Той е именно субектът на моралния закон, който е свят по
силата на автономията на своята свобода. . .
Тази будеща уважение идея за личността, която ни показва ясно възвишеността на нашата природа
(според призванието й), като ни оставя да забележим същевременно липсата на съответствие на нашето
поведение и себе си и с това съкрушаваща самомнението, е естествена и лесно доловима дори за найобикновения човешки разум. Не е ли забелязал понякога всеки дори средно честен човек, че се е въздържал
от една иначе безвредна лъжа, с която е могъл или сам да се измъкне от някаква неприятна работа, или пък
да достави полза на любим и заслужил приятел, само за да не се презира тайно в собствените си очи? Не
поддържа ли изправен един честен човек в най-голямото нещастие на живота му, което е могъл да избегне,
ако само би могъл да не обърне внимание на дълга, съзнанието, че в свое лице все пак е запазил и отдал
чест на човечеството в неговото достойнство, че няма основание да се срамува от самия себе си и да се бои
от вътрешния взор на самоизпитанието? Тази утеха не е щастие, дори не е и най-малката част от него.
Защото никой не ще си пожелае да има случай за това и може би дори един живот при такива
обстоятелства. Но той живее и не може да понася да бъде недостоен за живота в собствените си очи. Това
вътрешно успокоение следователно е само негативно по отношение на всичко онова, което може да
направи живота приятен: а именно то предпазва човека от опасността да загуби личната си стойност, след
като вече съвсем се е отказал от стойността на своето състояние. То е действието от едно уважение към
нещо съвсем различно от живота, в сравнение и в противовес на което по-скоро животът с всичките си
удобства няма никаква стойност. Човек живее още само от дълг, а не защото намира и най-малкото
удоволствие то живота.
Такава е природата на истинския мотив на чистия практически разум; той не е нищо друго освен
самия чист морален закон, доколкото ни позволява да чувстваме възвишеността на собственото си
свръхсетивно съществуване и предизвиква субективно в хората, които същевременно съзнават своето
сетивно съществуване и свързаната с него зависимост от своята природа, доколкото е афицирана твърде
патологично, уважение към своето по-висше назначение. Но с този мотив могат много добре да се свържат
толкова много прелести и приятности на живота, че дори и вече само заради тях най-благоразумният избор

на един разумен и размишляващ върху най-голямото благо на живота епикуреец би се обявил за
нравствено доброто поведение; и може да е също и за препоръчване да се свърже този изглед за радостно
наслаждение от живота с онази върховна и вече сама за себе си достатъчно подбудителна причина, но само
за да се уравновесят съблазните, с които порокът не пропуска да заблуждава от противната страна, не за да
се постави в това, дори и в най-малка степен, истинската движеща сила, когато става дума за дълг. Защото
това би било равносилно да искаме да замърсим моралното чувство в неговия извор. Достойнството на
дълга няма нищо общо с наслаждението от живота; дългът има своя особен закон, също и своя особен съд;
и дори ако бихме поискали да разбъркаме едното с другото, за да ги поднесем смесени на болната душа,
така да се каже, като лекарство, те все пак веднага се отделят едно от друго от само себе си; ако не сторят
това, първото съвсем не действува и дори ако физическият живот би спечелил при това известна сила, то
моралният живот все пак би изчезнал безвъзвратно.
5.Щастие и страдание
Ние сме родени за да бъдем щастливи - а разбираме ли какво е щастието?
“Затова и моралът не е собствено учението как сме длъжни да се направим щастливи, а как
сме длъжни да станем достойни за щастието. Само тогава, когато религията се присъедини, се
появява и надеждата някога да се ползваме от щастието в мярката, в която сме се погрижили да не
бъдем недостойни за него.” - е написал И.Кант.
Смятай за най-висша неправда да предпочетеш живота пред честта и само заради живота
да загубиш това, което единствено прави живота достоен да се живее” - твърдял Фаларид, тиранинът
на Сицилия, прочул се с пословичната си жестокост.
Да се вгледаме в това как Кант определя щастието:
“Всички материални практически принципи като такива са без изключение от един и същи вид и
спадат под общия принцип на себелюбието или собственото щастие. Удоволствието значи е само
дотолкова практическо, доколкото усещането за приятност, което субектът очаква от
действителността на предмета, определя способността за желание. Но съзнанието на едно разумно
същество за приятността на живота, която придружава непрекъснато цялото му съществуване, е
щастието, и принципът да се направи от щастието най-висшето определящо основание на свободния
избор е принципът на себелюбието.
Опитайте се да разсъждавате или пък да напишете есе по мотив от следните теми:
• Човекът и нравственият космос на човека, основан на свободата
• Идеята за добро
• Живот и свобода
• Човечността, мярката за добродетел
• Разбирания за практическото
• Човешкото предназначение
• Склонности и дълг
• Стремежът към щастие
• Благородство и състрадание
• Чест и честност
• Искреността като същност на влечението към доброто
• Съвестта като Божи глас в сърцето на човека
• Нравственият смисъл на любовта
• Грях и святост
• Безкористният човек
• Справедливостта

ПРИЛОЖЕНИЕ 1: “АФОРИЗМИ ЗА ЖИТЕЙСКАТА МЪДРОСТ”, АРТУР ШОПЕНХАУЕР
























“Всеки може да бъде в пълно съзвучие единствено със себе си”
“Най-добре е онзи, който е разчитал само на себе си и сам за себе си е всичко”
“Колкото по-ценен е човек сам за себе си, толкова по-маловажни са за него другите”
“На обикновените хора е по-лесно да понасят другите, отколкото себе си: затова са тъй общителни
и приспособими”
“Всяка глупост страда от досада към самата себе си.”
“Общителността на всеки човек е обратно пропорционална на интелектуалната му стойност;
изразът “много е необщителен” означава почти задължително “той е личност с големи
способности”.
“Който своевременно се сприятели със самотата и дори я обикне, получава златна мина.”
“Земята гъмжи от хора, които не заслужават да разговаряш с тях.”(Волтер - Шопенхауер)
“Чувството за аристократизъм подхранва склонността към отцепване и усамотяване. Всички
лумпени са общителни”
“Тегло е самотата: но пошъл не бъди, че иначе пустиня ще бъдеш вредом ти” (Ангелус Силезиус Шопенхауер)
“Човекът с качества по-лесно ще живее без хора, отколкото с тях”
“Нека се радваме на доброто си положение без да се сравняваме с другите; човек не ще изпита
щастие ако се измъчва от това, че други са по-щастливи” (Сенека - Шопенхауер)
“Всичко, което се случва, става по необходимост, тоест е непредотвратимо”
“Ако искаш да подчиниш всичко на себе си, подчини се на разума” (Сенека - Шопенхауер)
“Да се лишаваш и да понасяш. Лишавай се и понасяй!”
“Дейността е абсолютно необходима за щастието на човека: неговите сили искат да бъдат
употребявани и той желае по някакъв начин да види резултата от това”
“Всеки трябва да върши нещо според способностите си”
“Не бива да се отрича категорично никоя индивидуалност: “Живей и остави другите да живеят”.
Никой не може да промени собствената си индивидуалност, онова, което той неизменно е”
“Щом няма да го променя, нека поне да го използвам”
Обществото на глупака е несравнимо по-приятно на глупака отколкото обществото на всички
велики умове, взети заедно
“Всичко духовно е невидимо за бездуховния”
“За доброто име Хрисип и Диоген казвали, че ако не носи полза, не бива и пръста си да помръдваме
за него. Изрично съм съгласен и с двамата”
“Колкото по-презрян и жалък е човек, толкова повече му мели устата” (Сенека - Шопенхауер)
“Наличието на смазващо превъзходство обикновено събужда потайния бяс на нищожествата”
“Да си достатъчен сам на себе си, да бъдеш за себе си всичко на света и да можеш да кажеш:
“Всичко свое нося със себе си”. (Сенека - Цицерон - Шопенхауер)
“Във всяка многолюдна компания властва посредствеността: духовното превъзходство обижда със
самото си съществуване и затова носителите му не са приети там!”
“Другиго ли уважаваш, себе си ти унижаваш” (Гьоте - Шопенхауер)
“Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единствено когато е сам”

ПРИЛОЖЕНИЕ 2: СЕНТЕНЦИИ ЗА ЖИВОТА, ЩАСТИЕТО И СВОБОДАТА



























Най-висшата мъдрост е да бъдеш постоянен в решенията си (Наполеон)
Времето и случаят не могат да направят нищо за тези, които нищо не правят за себе си (Дж.
Канинг)
Аз губих времето си, а сега то губи мен (Шекспир)
Когато всичко е изгубено, остава бъдещето (К.Бови)
На човек, който знае къде отива, светът дава път (Джордан)
Ние не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем (Сократ)
Младостта е така щастлива, защото нищо не знае; старостта е така нещастна, защото знае всичко
(Шатобриан)
Победителите не ги съдят (Екатерина Велика)
Кое е най-висшето управление? - Онова, което ни учи да се управляваме сами (Гьоте)
Двете най-лесни за изговаряне думи “да” и “не” изискват най-много размишление (Питагор)
Бъди приятел на истината до мъченичество, но не бъди нейн защитник до нетърпимост (Питагор)
Красотата на мъжете е техният ум, умът на жените е тяхната красота (Шеридан)
Красивите жени често приличат на големите градове, които лесно можеш да превземеш, но трудно
да запазиш (Буаст)
(Красивата жена се харесва на очите, а добрата - на сърцето; едната е прекрасна вещ, другата съкровище (Наполеон)
Единствената победа в любовта е бягството (Наполеон)
Любовта бяга от онези, които я гонят, а се хвърля на шията на тия, които бягат далече от нея
(Шекспир)
Който не уважава себе си е нещастен, но затова пък който е прекалено самодоволен е глупак
(Мопасан)
Който знае да ласкае, той знае и да клевети (Наполеон)
Всеки вижда какъв изглеждаш, малцина чувстват какъв си всъщност (Макиавели)
Прощава се всичко на онзи, който сам не си прощава нищо (Конфуций)
От великото до смешното има само една крачка (Наполеон)
Нещастен е онзи, който не умее да понася нещастията (Биант)
Голямо нещастие е да не си изпитал нещастие (Цицерон)
Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да разреши задачите им;
светът не може да разреши собствените си задачи. Роден с болки, човек трябва да живее в мъка и да
умре в страдания! Така да бъде! (Х.Мелвил)
“Всичко е суета”. Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал нехристиянската
Соломонова мъдрост (Х.Мелвил)
Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така няма да стане
нравствен, както няма да стане здрав болният, който внимателно изслушва лекарите, но в нищо не
следва техните предписания (Аристотел)
Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той,
по своята природа, е роб (Аристотел)
Наистина, егоизмът - по справедливото признание - заслужава порицание. Но егоизмът е не любов
към себе си, а само прекалената степен на тази любов (Аристотел)
Обичайки другия, ние обичаме собственото благо, защото добрия човек, станал наш приятел, се
превръща в благо - доколкото ние го обичаме. По такъв начин всеки в приятелството обича
собственото благо (Аристотел)































Всеки човек сам на себе си е повече от всеки друг свой приятел и следва да обича повече от всеки
друг самият себе си (Аристотел)
Добрият човек е длъжен да обича самия себе си, и по такъв начин и той ще спечели,
осъществявайки прекрасното, и на другите ще принесе полза (Аристотел)
Нравственият човек ще предпочете непродължителното, но силно усещане пред дългия, но празен
живот и по-скоро ще пожелае да живее прекрасно една година, отколкото много години безцелно:
той ще предпочете една прекрасна постъпка пред много незначителни. Така става с хората,
жертващи своя живот. Те избират великото и прекрасното за себе си. (Аристотел)
Да живееш скромно, но така, както това е свойствено на благородно-щедрия човек (Аристотел)
Да търсят навсякъде само едната полза е най-малко прилично за хората с високи душевни качества
и за свободнородените (Аристотел)
Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да живееш, а бавно да умираш
(Демокрит)
От всичко най-непоносим за човека е покоят, не нарушаван нито от страсти, нито от дела, нито от
развлечения, нито от занятия. Тогава той чувства своята нищожност, захвърленост,
несъвършенство, зависимост, безсилие, пустота (Блез Паскал)
Само по себе си животът нищо не значи - цената му зависи от неговата употреба (Ж.-Ж. Русо)
Собствено казано, само съвсем немного хора живеят днешния ден. Мнозинството се готвят да
живеят по-късно (Дж.Суифт)
Докато ние отлагаме живота, той преминава (Сенека)
Съзерцателният живот е много безрадостен. Необходимо е повече да се действа (Н.Шамфор)
Човек с истински характер е този, който, от една страна, си поставя съществено съдържателни цели
и, от друга страна, твърдо се придържа към тези цели, тъй като неговата индивидуалност би
загубила цялото свое съществуване ако той би бил принуден да се откаже от тях (Хегел)
Великите умове поставят пред себе си цели, останалите хора следват своите желания (У.Ирвинг)
Ум, нямащ никаква определена цел, се губи; да бъдеш навсякъде - значи да бъдеш никъде (Монтен)
Никаква цел не е висока дотолкова, че да оправдае недостойни средства за нейното осъществяване
(Айнщайн)
Когато човек не знае към кое пристанище държи път, за неговия кораб нито един вятър не ще бъде
попътен (Сенека)
Нищо велико в света не се извършва без страст (Хегел)
Който иска да постигне много, той трябва да умее да ограничава себе си. Който пък, напротив, иска
всичко, този в крайна сметка нищо не иска и нищо няма да достигне (Хегел)
В мечтата има страна, която е по-висша от действителността. В действителността има страна, която
е по-висша от мечтата. Пълното щастие би било съединението на едното и другото (Лев Толстой)
Истината изобщо не страда от това, че някой си не я признава (Шилер)
Към неприятните явления на нашето време се отнася и това, че само ограничените хора се оказват
много уверени в правотата на своето дело (Ръсел)
Двама човека безплодно са се трудили и без полза са се старали: този, който е трупал богатство и не
се е ползвал от него, и този, който се е учил на науки, но не ги е прилагал (Саади)
Учете се и четете. Четете сериозни книги. Животът ще направи останалото (Достоевски)
Колкото по-високо е човек по умствено и нравствено развитие, толкова по е той свободен, толкова
по-голямо удоволствие му доставя живота (Чехов)
Не можем да живеем приятно, не живеейки разумно, нравствено и справедливо и, обратно, не
можем да живеем разумно, нравствено и справедливо, не живеейки приятно (Епикур)
Само сред хората е способен да познае себе си човекът (Гьоте)
Живееш, собствено казано, само тогава, когато се ползваш от благоразположението на другите
(Гьоте)
Който лесно е склонен да губи уважението си към другите, той преди всичко не уважава себе си
(Достоевски)
Човек, на който никой не му харесва, е много по-нещастен от този, който на никой не се харесва
(Ларошфуко)
Аз не познавам други признаци на превъзходство освен добротата (Бетховен)
Най-изисканото удоволствие се състои в това да доставяш удоволствие на другите (Лабрюйер)
Само с труд и борба се достига самобитност и чувство за собствено достойнство (Достоевски)


























Човек трябва да се труди, да работи в пот на лицето, който и да би бил той, и само в това се
заключава смисълът и целта на неговия живот, неговото щастие, неговите възторзи (Чехов)
Да живееш означава да работиш. Трудът е животът на човека (Волтер)
Работата ни избавя от трите велики злини: скуката, порока, нуждата (Волтер)
Да освободиш себе си от труд е престъпление (Толстой)
Назначението на човека е в разумната дейност (Аристотел)
Човек е създаден за действия. Да не действаш и да не съществуваш за човека е едно и също
(Волтер)
Каквото човек прави, такъв той и е (Хегел)
Щастието не е в това да правиш винаги това, което искаш, а в това винаги да искаш това, което
правиш (Лев Толстой)
В минута на нерешителност действай бързо и се постарай да направиш първата крачка, макар и
излишна (Лев Толстой)
За човека с талант и любов към труда не съществува преграда (Бетховен)
Каквото и да се случи, ние с търпение и воля всичко ще превъзмогнем (Вергилий)
Всичко идва в своето време за тези, които умеят да чакат (Балзак)
Работата - ето главното в живота. От всички неприятности, от всички беди можеш да намериш само
едно избавление - в работата (Ъ.Хемингуей)
Никога не ми се удава да бъда така щастлив, както в тези часове, когато работата не ми оставя нито
една минута свободна (Ж.Фабр)
Работата - моето първо наслаждение (Моцарт)
Едно от най-удивителните заблуждения - заблуждението в това, че щастието на човека е в това
нищо да не прави (Толстой)
Нищо така не изтощава и не разрушава човека както продължителното физическо бездействие
(Аристотел)
Обичаш ли живота? Тогава не губи време: защото времето е тъканта, от която се състои животът
(Б.Франклин)
Средният човек е загрижен за това как да убие времето си, човекът с талант се стреми да го
използва (Шопенхауер)
Истински велик е този, който е успял да овладее своето време (Хезиод)
Който не умее със смисъл да употреби своето време, този пръв се оплаква от неговия недостиг: той
убива дните си за обличане, ядене, сън, празни разговори, за размишления за това какво да направи
и просто на. . . нищонеправене (Лабрюйер)
Аз не мога да си представя положението, че някога не е имало какво да правя (Достоевски)
В старостта няма по-добро утешение от съзнанието, че всички сили на младостта са отдадени на
дело, което не старее. . . Придобивай в младостта това, което с годините ще върне ущърба,
причинен от старостта. И, разбрал, че храна на старостта е мъдростта, действай в младостта си така,
че да не остане старостта без храна (Шопенхауер)
Моята тема е това, което е, а не това, което трябва да бъде (Шопенхауер)
Волята за живот е в същото време воля за продължаване на живота; затова половото влечение е
фокуса на волята, а половата любов е главното дело на волята. Ние сме тъждествени не с това,
което ние мислим, а с това, което искаме, желаем и към което страстно се стремим. Нашето
богатство е там, където е сърцето ни - символ и синоним на волята за живот. (Шопенхауер)
Волята, неусмирима и неуморна, винаги жадна и стремяща се напред, ненаситна, несъгласна сама
със себе си и метежна, представлява същността на света, която се изразява навсякъде в борбата за
съществуване и живот, но най-изтънчено и най-ясно от всичко друго в човешкия свят.
(Шопенхауер)
Светът, в който царува егоизмът с цялата му свита, съществува не за добрите, но за злите. Светът е
създаден за тираните. (Шопенхауер)
Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога подли, лицемери, много
наивници, чудаци и глупаци, тук там се среща човек умен, или разумен, честен, добър и, като найголямо изключение, благороден. (Шопенхауер)
Човекът винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необходимост. А това се
обяснява с факта, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо
произлиза всичко, което той някога прави. Нашата дейност е чиста проява на собствената ни
същина. (Шопенхауер)







Ние забелязваме времето при скука, не го забелязваме при забавленията. Това показва, че нашето
съществуване тогава е най-щастливо, когато ние най-малко го чувстваме; оттук следва, че найдобре би било съвсем да не го чувстваме. (Шопенхауер)
Живее, а самият той не съзнава, че живее: ето го идеалът за живот. (Жан-Жак Русо)
Нека да сме лъжливи, зли и несправедливи, ние знаем това, и плачем от това, и сами мъчим себе си
за това, и изтезаваме себе си, и се наказваме повече, отколкото даже, може би, този милосърден
съдия, който ще ни съди и името на когото ние не знаем. Но ние си имаме наука, и чрез нея ние ще
намерим отново истината, но ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои по-високо от
чувството, съзнанието за живота - по-високо от живота. Науката ще ни даде премъдрост,
премъдростта ще ни открие законите, а знанието на законите на щастието е по-високо от
щастието. . . “Съзнанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на
щастието е по-високо от щастието” - ето с кое трябва да се борим! - (Ф. Достоевски: “Сънят на
смешния човек”)
Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада
под “предпоставките за съществуване”. Предпоставките за съществуване не могат да бъдат
оборени, а човек може само да ги няма. (Фр.Ницше)
Самият човек дава ценност на делото: ала как би могло едно дело да придаде ценност на човека?
(Фр. Ницше)
Докато над мене тегнеше вашият морал, аз дишах тежко като човек, който се задушава. И тъй
удуших тази змия. Аз исках да живея, затова тя трябваше да умре. (Фр. Ницше)
Аристократичното самочувствие забранява само да се наслаждаваме на битието си - то се бунтува
срещу хедонизма, - ние трябва да приемем нещо срещу това! Ала основното убеждение на масата е,
че трябва да се живее за нищо - това е нейната низост. (Фр. Ницше)
Равни права за всички: това е най-крещящата неправда, защото онеправдава най-даровитите хора. . .
Става дума не за някакво право на по-силния, а силни и слаби в това отношение с равни права: те
простират мощта си, колкото е по силите им. (Фр. Ницше)
Най-силните тялом и духом са и най-добрите - постулат на Заратустра. От тях произлиза по-висшия
морал, този на твореца. Да претвори човека по свое подобие: това иска той, това е неговата
почтеност. (Фр. Ницше)

ПРИЛОЖЕНИЕ 3: ДИСКУСИЯ НА ТЕМА “ВЪВ. . . ВИНОТО Е ИСТИНАТА”?
(По стихове на Омар Хайам)
Е, стига, не мисли напразно, че нито миг не си щастлив,
И нужно ли е все да тичаш сред радостите мълчалив!
Налей ми чашата! По-скоро, винопродавецо, не знам
ей този въздух, дето вдъхвам, дали ще го издъхна жив.
И помисли какво и колко на този свят донесох аз. Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час? О, пий!
Смъртта към всички е справедлива - над пияни и трезви - има все еднаква, неотменна, тежка власт.
Кой казва, че бил бог неумолим?
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино ще те приеме той невъзмутим.
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, не спуснал капка дъжд над
нас.
За това, че не говоря, нямам никаква вина
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена:
знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкрия цялата си светлина.
Трезв ли съм - не зная радост, ставам тъжно мълчалив.

А пиян - светът за мен е като винен свят мъглив.
Но там, някъде в средата, имам малък светъл миг,
дето просто го обичам, че съм в него още жив
И отляво, и отдясно ми шептят: не пий, Хайам!
Сокът лозов е отрова, виното е враг голям
Виното е враг. . . Тогава на лозата пий кръвта,
Към врага нали ни учи тъй самият наш ислям!
Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод
и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот.
На каната и твойта чаша единствено се довери,
че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот
Пий! Мъката на твоя ден и вездесъща.
Върти се шеметен света по орбита могъща
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли,
и някой сиромах от тях ще си направи къща.
Омръзнаха ми хитреците, непосилно ми тежи!
О, виночерпецо, наливай! И ако можеш - заложи
пред чекмеджето на кръчмаря молитвения ми килим;
не само на слова аз мразя дълбоко светите лъжи.
На никой философ не станах с нещо мил
обаче види бог дали съм съгрешил.
Да, аз съм нищо: и нещо днес не ми е ясно,
дори не зная аз защо съм се родил!
С приятели се радвай, докато си млад;
изпий, изпий до дъно чашата си, брат!
Ако земята е била с вода залята,
защо да не потънем в този винен свят?
Уви, не е безкрайно дълго на дните бялото платно,
да преживееш без любима и вино - грях е страшен, но
защо ли за света да мислим дали е стар, или е млад:
щом трябва да умрем - не е ли за всички всичко все
едно?!
Да се поддаваш на тъгата си - е грях. Не влизай в тази
пустош
додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.
Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата
чаша:
преди мига да хванеш здравата - мисли го вече за
изпуснат!
Попитах мойта чаша, във нея впил уста:
“Какво ще стане с мене, щом спре при мен смъртта?”
И устни в устни впили, така ми отговори:
“Пий! Няма да се върнеш отново на света!”
Животът е предизвикателство - посрещни го.
Животът е дар - приеми го.
Животът е мъка - надмогни я.
Животът е дълг - изпълни го.
Животът е игра - изиграй я.
Животът е тайнство - открий го.

Животът е песен - изпей я.
Животът е възможност - използвай я.
Животът е пътешествие - извърши го.
Животът е обещание - спази го.
Животът е Любов - открий я.
Животът е красота - възхвали я.
Животът е Истина - осъзнай я.
Животът е битка - приеми я.
Животът е загадка - разреши я.
Животът е цел - постигни я.
(Из “Бхагавадгита”)