АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА
(Източниците на достойнството, успеха и богатството)
От опита и историята на човечеството, поне доколкото ги
познавам, се вижда, че всичко съществено и велико е възникнало само
благодарение на факта, че хората са имали ОТЕЧЕСТВО и са били
дълбоко свързани чрез ПРИЕМСТВЕНОСТТА.
Мартин Хайдегер
Да направим скок, като сами се променим към ЧОВЕШКОТО с
необозримите му шансове: от нас зависи какво ще бъде.
Карл Ясперс

СЪДЪРЖАНИЕ:
Уводни думи
КРАЯТ НА ДВАДЕСЕТИЯТ ВЕК: Предговор
ВЪВЕДЕНИЕ
ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА
1.Животът и индивидът
1.1.Съществуването на човека
1.2.Първичната жизненост
1.3."Очовечаването" на света
2.Готовността за свобода
2.1.Кога свободата е желана?
2.2.Достойнството да бъдеш свободен
2.3."А що е свобода?"
2.4.Самосъзнанието за свобода
3.Собствеността, наличната свобода
3.1."Свое" и "чуждо"
2.2.Корените на справедливостта

2.3.Разширяващия се ред на пазара
2. 4.Договорите и конкуренцията
4.Различност и общност
4.1."Съвместяването" на различните
4.2."Искрата" на инициативата и "факела" на новото
4.3."Свободата означава свобода да бъдеш различен"
4.4.Концентрирането на силата
ЧАСТ ІІ: ЖИЗНЕНИЯТ СВЯТ
5.Съгласуването на свободите
5.1.Идеята за право
5.2.Лицето пред закона
5.3.Правата на човека
5.4.Либерално и нелиберално законодателство
6.Феноменът власт
6.1.Волята за власт
6.2.Как се заражда властта?
6.3.Конкретните властови ситуации
6.4."Аристократичното чувство за свобода"
7.Ценностите на традицията
7.1.Традицията от гледището на живота и свободата
7.2.Общовалидното за човешките същества
7.3.Има ли "лоши" и "добри" традиции
7.4."Край на историята" ли е краят на утопиите?
8.Надиндивидуалната воля
8.1.Балансирането на интересите
8.2.Мнозинства и малцинства
8.3.Дали държавата е… "грижовна майка"?
8.4."Държавата на благоденствието"
9.Добре уреденото общество
9.1.Заниманията с политика
9.2.Как се управлява?
9.3.Държавните институции на конституционния строй
9.4.Монархия или република?

ЧАСТ ІІІ: ПЪТЯТ НА УСПЕХА
10.Подстъпи към съвременността
10.1.Търсенето на смисъла
10.2.Перспективата на времето, времевият хоризонт
10.3.Само разбирането "възкресява" живота
10.4.Как творим битието си?
11.Предизвикателствата на битието
11.1.Англо-саксонската историческа нагласа
11.2.Реализирането и "съвместяването" на свободите
11.3.Коварствата на самобитността
11.4.Можем ли да "уловим" съдбата си?
12."Опитността" на свободния
13.Полето на инициативността
13.1.Формите на живот, задавани от свободата
13.2.Жизнеността, определяща предприемчивостта: типовете делова
култура
А.)Американско-британската деловитост
В.)Японската алтернатива
С.)Германският модел капитализъм
13.3.Тайната на успеха
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: БЪЛГАРИЯ, ВЪЗКРЪСВАЩА ЗА ЖИВОТА
1.Българската одисея към свобода
2.Звездните мигове на България
3.Разгромът на българската свобода
Заключителна бележка
Уводни думи
Когато вземе в ръцете си нова книга човек иска да разбере защо е
написана, в отговор на каква потребност се е появила на "белия свят".
Решаващото е не друго, а питането за смисъла, който е дал живот на една
книга; когато книгата е прочетена читателят може сам да каже какъв е този
смисъл, но преди това са необходими "разяснения". От тях зависи дали книгата

изобщо ще бъде прочетена, дали четенето си струва усилието. Ето защо ми се
налага да кажа няколко думи, с които да провокирам читателското съзнание за
нейната необходимост.
Отдавна тази книга "зрее" в душата ми – и затова "раждането" й,
писането, стана "на един дъх". Сега, след като съм се освободил от едни
прекалено изстрадани мисли, мога да си дам сметка за ставащото в душите на
ония, на които подобно освобождение предстои.
От нас, хората, изправени пред бездънната непонятност (и…
възхитителната простота!) на живота, се иска малко: да постигнем яснота
относно себе си, относно съществуването, което ни прави човешки същества.
Но нашето съществуване е всеобхватност, която лесно не се постига. Търсейки
нейното "ядро" – сърцевина и на живота ни! – ние не без удивление разбираме,
че то се свежда до една дума: свобода.
За преживелите комунизма автентичната свобода е нещо непознато –
или пък е нещо, което си "представяме" съвсем непълноценно.
Съществуването без свобода, в което се задушавахме десетилетия, ни откъсна
от величествения универсум на свободата и ни запрати в задънени улици и
тресавища, от които скоро няма да се измъкнем. Затова за повечето от нас
свободата е "дума", зад която нищо не стои, която е изпразнена от съдържание;
мнозина затова даже "ненавиждат" свободата, виждат в нея "корена на бедите
ни". ("Видяхте ли докъде ви доведе вашата свобода?!", "Искахте свобода,
искахте свобода – на ви сега свобода!" – това познато ли ви е?). Но свободата
по начало е живот, чиято загадка тепърва ще разгадаваме, към чието тайнство
все още ни предстои да се приобщим. И тъй като "наука" за свободата няма, а
"технология за правеното й" не може да бъде създадена, то от всеки от нас се
иска сам да стъпи на почвата й, самостоятелно да проправи свой път към нея.
"Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!" – е казал
човекът, който наричаме апостол на българската свобода. Дали думи му важат
с пълна сила все още, сега, в началото на третото хилядолетие?!
Моята книга показва, че "към" свободата не се върви "вкупом" и "всички
заедно", "в строй" (както вероятно на мнозина се иска!), а че тя е
индивидуално дело и първа отговорност на човека, изпитал погнуса от
съществуването без свобода, което ни е познато като комунизъм. Това, че не
можем да бъдем "водени" към свободата, а че сами трябва да правим
изстрадани стъпки към нея, е главното, което ни казва книгата, чието заглавие
е "Универсумът на свободата". Ако се разбере, че индивидът е този, който
открива за себе си съществуването, достойно за човека, а едва след това става
пълноправен поданик на споменатия универсум (предразполагайки себе си
към определен род действия и инициативи), то решаващата стъпка е
направена. Ясно е, че всеки от нас търси и непременно постига своята свобода,

освобождаването, което ще му даде пълнотата на съществуването, достойно за
него самия. В тази връзка нека да припомня думите на философа, който винаги
ме е вдъхновявал, Хайдегер:
"Свободата е и може да бъде единствено в освобождаването.
Единственото адекватно отношение към свободата в човека е само
освобождаването на свободата в човека".
Хората, които не са преживели това – освобождаването на свободата в
тях самите, в тяхното сърце! – т.е. за които един такъв кардинален поврат е
нещо непочувствано, възприемат свободата просто като дума. За преживелите
го свободата е ценност на живота, от която те никога няма да се откажат.
Търсейки мястото, в което "аз ставам себе си", индивидът се включва в
едно пространство на свободата, което си позволих да нарека "универсум" –
една вселена от друг род, но не по-малко необятна от живия космос, в който
"сме поставени" и с който живеем единен живот. Накратко казано, моята книга
е "пътешествие" и ориентиране във вдъхновяващия универсум на свободата,
към който са причастни само автентично съществуващите, ония, които са
останали верни на напиращата в гърдите им сила на живота. Разбира се,
посочвам и предимствата, на които те се радват, обосновавам превъзходството,
което им дава това: всяка вярност се възнаграждава, особено пък предаността
към самия живот.
Опитах се ясно и накратко да опиша този универсум, да потърся
неговите корени и разклоненията на неговата всичко пронизваща цялост.
Стремях се да изразя начините, по които хората могат да запазят своята
вярност към истината на съществуването им, определяна като свобода. Но ако
в свободата пребиваваме единствено сами по себе си (и всеки сам за себе си!),
то не по-малко вярно е и това, че в някакъв смисъл свободата на единия зависи
и от това доколко са свободни и другите: в свободите си трябва да се
"сработваме", а не да си пречим. За мен беше интересно да разбера как се
постига тази "заедност в свободата", лежаща в основите на съвременните
проспериращи общества. Надявам се, че за читателя ще бъде полезно да се
вглъби в същото, импулсиран от моята книга.
Убеден съм, че книгата ще подтикне читателя и към практическото
постигане на онзи "живот в истина", от който зависи бъдещето ни – и като
индивиди, търсещи своя път, и като "обществена цялост", като народ, опитващ
се да постигне своята самобитна, проникната от човечност, "стратегия на
свободата", която неминуемо ще гарантира благоденствието ни. Оказа се, че
без тази последната просто не може да се върви напред, нещо повече, дори и
"измъкването от блатото" е съвсем проблематично.
Затова ако трябва накрая да определя нейния "жанр", то книгата ми не е
друго, а философия на живота, която посочва началата и изворите на

"самобитието", наречено човек. Тя се стреми да изяснява екзистенциалните
корени на съществуването, свързвано не само с т.н. "политика", но и целия
обхват на една свободно разпростираща се жизненост, на която нищо не може
да устои. Едно такова битие, определяно от свободата, неумолимо поражда
всичките й плодове, и особено тези, на които тук акцентирам: истина,
достойнство, успех, богатство. Само от нашата привързаност към свободата
зависи дали ще ги имаме и дали ще бъдем онова, към което самият живот ни е
призовал. Следователно бъдещето ни зависи от нас самите и се определя найвече от онова, което силно, дори съкровено искаме да бъдем.
Впрочем, личността с една дейна и неуморна индивидуалност е
отговорът, който всеки от нас може да даде на иначе непонятната загадка на
свободата. Свободата е лично завоевание, което влюбените в живота
непременно постигат – само ако обаче решимостта е налице. Моля се книгата
ми да е поне малък подтик към решимостта за свобода, от която всичко
зависи…
Април 1999 г.

Авторът

КРАЯТ НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК
(Предговор)
Двадесетият век залязва – отива в историята едно столетие, поставило
пред невиждани по-рано изпитания човешките същества. Тепърва предстои
научната и културна "дисекция" на този век, която трябва да ни даде неговата
истина, автентичния смисъл, скрит в него. Когато нещо измине или умре, то се
"вкаменява" и затова вече може да бъде старателно изследвано – както
например правят патолого-анатомите в моргата. (Но от техните старания
ползата е малка, животът е погубен, добитото има значение само доколкото
може да помогне на живите.) По същия начин ХХ век скоро ще стане "труп" и
на негово място ще дойде ново столетие, едно начало, което трябва да избегне
фаталните грешки и абсурдите на миналото, на вече извървяното – а не да ги
продължи и умножи. Разбирането на изминаващия век сега, когато сме при
неговите последни конвулсии, когато той още не е станал "мъртва история"
(достойна само за "мишките в архивите"!), когато последните му пулсации все
пак отекват в сърцата ни, е шанс да го възприемем непосредствено и "на
живо", а не приблизително – както обикновено става от позицията на
историческата дистанция, на скучното "архиварство на миналото". Представям
си какъв потоп от анализи, оценки, повърхностно-журналистически и
носталгични мнения, изследвания и пр. ще ни залее когато векът вече е
изминал, "не е при нас", когато сме "извън него" и затова си мислим, че сме

"обективни". Тази обективност обаче е скъпо платена, на нея винаги й убягва
сърцевината на проблемите, живото ставане, тя е обременена от товара на
"вече станалото" и затова навеки е погубила живеца и патоса на човешката
реалност, каквато е един век, т.е. един жизнен свят. Всяко разбиране е израз на
живот и затова то не може да бъде достигнато извън живота – ако сме се
самоотстранили или сме се поставили извън него. Не трябва да чакаме векът
да "умре" и да потъне в миналото, а ние едва тогава да го почувстваме близък,
да се овладеем от съкровената му тайна. Към своя век трябва да се отнасяме
като към живо същество, с което може да се разговаря само "приживе", не
обаче когато е късно за това.
Двадесетият век е необятна човешка тоталност, която трябва да бъде
постигната преди "разкъсването" и "раздробяването" й на части, той е
органика, чиято органичност ни е нужна за разбирането на всеки "орган" и
детайл, на всяка съставка: целта на търсенията, на "ровенето там" е живото, а
не мъртвото. Вживяването, субективното въвличане, откритостта на
субективността към нещо родствено на самата нея е единствения път, по който
трябва да вървим: ако искаме да постигнем нещо смислено, нещо, имащо
определена ценност за човека, за неговото бъдеще. Ясно е, че този метод за
"възкресяване", реконструиране и оживяване в мислите на органични
тоталности и цялости е по-ефективен при диалога с нещо живо, което все още
може да отговаря на нашите питания. "Продуктите" на миналото могат да
бъдат разбрани в техния автентичен смисъл само ако субективността ни се
пренесе и се вживее в тяхната непосредственост, т.е. когато сама себе си
постави на мястото на "отговарящото" и отговаря така както то самото би
отговаряло ако можеше да говори. Но ако нишката с живота на "изтеклата
реалност" е скъсана или е прекалено тънка, то контактът с нея става прекалено
труден и мъчителен. Съвсем друго е когато сме съвременници, т.е. когато тази
нишка е вътре в нас (нищо че векът в огромната си част е минало, той все още
е наш, ние друг век нямаме – засега!) – и това е предимството, от което не бива
съзнателно да се лишаваме. Това казвам на ония, които чакат ХХ век да
свърши и в чакането "само острят перата си": за да се нахвърлят върху него
когато издъхне, подобно на лешоядите и на страхливите и подли хищници,
които преди само са заобикаляли силния звяр, но когато умре стават прекалено
самонадеяни. От друга страна историците пък се оплакват, че "дистанцията
била прекалено малка" и затова не могли да кажат нещо смислено за него!
Каква, впрочем, е тази извратеност: отблизо нали най-добре се вижда?! Тя,
оказва се, не е друго, а признание за късогледството на тези "труженици",
които така са свикнали с него, че си го приписват като добродетел…

Но векът и краят само са поводи на един разговор – или размисъл.
Причината, основанието да го започнем е по-дълбоко. Нека да се опитаме да се
приближим до него, да го проясним.
"Ние" – човешките същества, "уловени" здраво за живота и търсещи
смисъла му – сме поставени в един свят, който е изключително многолик,
пластичен и дори "хлъзгав", изплъзващ се на нашите опити за разбиране. Как
да се доберем до проясняването на света – а векът е негова еманация, негов
непосредствен, исторически и времево ограничен образ – което може да
обслужва ефикасно нашия жизнен порив?
Ясно е, че "ние самите" сме неотделими от света и дори сме негова опора
("крепител"!), а също и "душа", пулсираща "сърцевина", оживотворяващ
принцип – векът без хората, които го "населяват", е нищо. На тази основа
израства и укрепва увереността ни, че ние непрекъснато творим своя свят,
задаваме ценността му, "правим" го и можем да го променяме и
"облагородяваме" – макар че в резултат на нашите "съзнателни намеси" и
усилия светът често като че ли става все по-лош. От друга страна също така е
вярно, че хората забравят за това, че светът, в който живеем, е наше
"порождение" и създание; струва ни се, че сме заварили света именно "такъв",
че "са ни захвърлили" в него и са ни оставили "да се оправяме както можем".
Усещаме, че инертността на света ни потиска, от което следва, че от нас се
иска "отчаяна дързост" да се изпълним със сила – и да се опитаме "да го
подместим" или "пренаредим". (Макар че е уместно да се запитаме дали това
изобщо си струва усилието: светът неслучайно е "такъв", а "новият ред" в него
винаги е произвол – ако не се хармонизира с неговите исконни начала.) Светът
ни "притиска" със своята "чуждост" и като реакция на това усещане ни се
налага да го "отвоюваме" малко по малко за себе си, да го правим свой и
близък, да се сродяваме с него и пр. Знаем, че ако се откажем от възможността
и от ресурса си да го "доизграждаме" и дори да рушим неудовлетворителния за
нас (за мен, за теб и т.н.) свят, то това означава, че в някакъв смисъл сме се
отказали от себе си, от шанса си да получим власт над него. Същевременно
чувстваме, че човекът просто със своята "наличност-в-света", с присъствието
си в неговите предели го променя и "прави", но си даваме сметка и за това, че
светът в някаква степен "разполага с мен" – особено ако съм се разуверил в
способността си да нося или да излъчвам "динамичния живец на
съществуващото", наречено свят. Но тук има и нещо още по-важно.
Светът така или иначе съществува, но той не знае това; аз обаче зная за
него, преживявам го, преизпълнен съм с неговия и моя живот, ние
съществуваме "неразделни" и "един-от-друг-зависещи", "допълващи" се и пр.
Това е така, но ето го нюанса, който никога не трябва да пропускаме:
съществуването и съществуващото "човек-и-свят" изкристализира единствено

в моето съзнание, в съзнанието на съществуващото, наречено човек (аз, ти,
"ние"…). Оттук извира моето превъзходство спрямо света, което аз не бива да
забравям и което той никога няма да придобие – независимо от това, че е
потискащо "масивен", "грамаден", "необятен", "необхватен с просто око", и
независимо от това, че аз със своето тяло все пак съм само една "прашинка" в
сравнение с него. Тук изглежда се корени моето съзнание, че нищо не може да
ми отнеме неотделимата от мен самия и от моята същност суверенност: аз мога
да "захвърля" света когато си поискам, да се "разделя" с него, "да го отхвърля
от плещите си" и да се отправя в едно тайнствено пътешествие "извън света",
което не зная къде ще ме изведе, но което никой не може да ми забрани да
"опитам". Светът обаче не може да се "отлепи" от мен: докато аз съм, и той е
"около мен", той ме следва навсякъде, където ми се прииска да отида (уж аз
бродя "в него", а излиза, че… "той върви с мен" неотлъчно!). Оказва се, че аз в
някакъв смисъл го "водя", "дирижирам", подреждам, насочвам, направлявам,
структурирам, управлявам и т.н. Затова, търсейки корените на моите
"отношения със света", никога не трябва да пропускам току-що споменатото
важно обстоятелство, извлечено от една изначална интуиция, която всеки
може да намери в себе си.
Мога да продължа така, въпреки че вглъбяването в ситуацията "човекътв-света" е необятна тема, от която излизане няма. Струва си обаче още малко
да продължа подетото разсъждение, за да постигнем яснота относно
"оптиката", от позицията на която по-нататък ще гледаме на интересуващата
ни реалност.
И така, този свят, който "тегне с неизмерната си маса върху нашите
плещи" – макар че рядко си даваме сметка за това – трябва да бъде подложен
на внимателно оглеждане, на "взиране", имащо за цел да улови контурите,
основата, фрагментите, цялата многолика картина с възхитителната й
пластика. Може би по този начин – благодарение на разбирането – ще можем
да облекчим "бремето", "оловната тежест", която иначе се опитва да ни смаже.
Тъй като свят иде от светлина, то окото, улавящо цветовете и
отблясъците, "пъстротата на видимото", трябва да бъде подпомогнато от едно
друго сетиво, което не съзерцава повърхността, а се впуска в дълбините.
Впуска се там, където за неразбиращия царува "непрогледна тъмнина", а за
"привикналите" е истинската, макар и в някакъв смисъл "ослепителна"
светлина (защото докато не сме я "видели" улавяме само сенки, "светлосенки",
миражи, дразнещи ни "ефимерни трептения"!). Става дума за светлина,
проправяща път към автентичния свят, от който не можем да се откажем.
Подобно на гмуркачите, които единствени имат достъп до "живота под
плитчините" – в цялото му неописуемо великолепие! – така и небезразличните
към истината се отправят там, където духът улавя отблясъците на неземна

светлина, свободно ни движи към необятни пространства и неподозирани
светове. Ако "нашият свят" е единственият, то зад неговата черупка са
напластени безброй светове (огрени от Източника на всяка светлина!), с които
сме длъжни да установим контакт, да се преизпълним с тяхната сила, да
усетим прилив на енергия, мощ и вдъхновение. Така ще се върнем по един
"път отгоре" към "добре познатия ни свят", чиято грамада тогава няма да ни
плаши. Но за това се иска най-напред да счупим черупката на "този свят" –
можем ли да го направим? Вероятно да, ала какво ще стане ако "самите ние"
сме тази непробиваема черупка, успели сме да станем "броня", в която всичко
се разбива? Само това: да предизвикаме "напукване" и да се "изхлузим" през
пукнатините, нищо друго не ни остава като възможност. Но нима това е
малко?! Дали само така няма да се окажем при самите себе си!?
(Може би този метофорично-жлъчен стил на говорене-писане стана вече
отегчителен? Може би е време да започна "по-определено"?)
Но дали търсената определеност не забравя най-значимото – смисъла на
усилието? За да не стане това си позволих "да… дрънкам нелепици" – както на
мнозина, вероятно, се струва написаното по-горе: ако е погледнато от
позицията на пребиваващата в инертност удовлетвореност от себе си и от…
"най-добрия от всички светове". Ако обаче стореното е риск, то той не е бил
напразен: вече поне интуитивно предчувстваме какво се иска от нас,
опитващите се да разбират.
Ние общуваме и "боравим" не с целия свят наведнъж, а само с негови
"части", "области", "детайли" и пр. Вярно е, че най-напред трябва "да си
изясним сметките" със… "света като цяло", но щом като "живеем в него", щом
като сме направили този съдбовен избор, то нашият отговор се вече даден. При
това ни остава да се задоволяваме с отредения ни "отрязък" от близкия до нас
свят, ако сме наясно с него, то това съвсем не е малко.
Една такава "част от света", за който стана дума, е "направена" от нас
самите, при това тя ни "включва" в себе си – независимо дали го съзнаваме или
искаме. Тази тайнствена "човешка съставка" на големия свят се нарича с
различни имена: социум, история, култура и пр. Дали не трябва да тръгнем от
нея в опитите си да се "справим" със… света изобщо?
За този човешки свят най-напред можем да кажем поне това: той е мой
свят, аз съм "претопен" в него, той е мое "продължение" и затова пулсира с
ритъма на много човешки същества – едно от тях е моето. Търсейки разбиране
на света, аз всъщност се опитвам да разбера себе си – и обратното: разбирайки
себе си, аз по този начин вниквам в света, овладявам се от неговия смисъл. Не
мога да се откажа от това, моето присъствие в света го променя и наслагва нов
смисъл в него, затова аз не мога да-живея-в-света-без-разбиране, потребността
от разбиране ме владее в степента, в която аз искам да владея и да разполагам

със света, с неговата (произтичаща при това от мен самия!) жизненост. Но
какво, впрочем, е това "живот без разбиране"? Живот, който не разбира тъкмо
себе си, живеещото? Или живеещо, което – не разбирайки, т.е. държейки на
заслепението си – се е отказало от живота? Или, накрая (и това е възможно),
животът се е отказал от него, обезнадежден от разлялото се навсякъде
неразбиране?
Онова, което не разбираме, не го владеем ("Човек не владее това, което
не разбира", Гьоте), нямаме власт над него. А владеем ли поне себе си – щом
сме изгубили власт над света, който "току-що" и всекидневно създаваме?
Един свят, оставен без опори, неминуемо се сгромолясва. Светът,
поставен на нездрави основи, е нездрав, болен свят. Какво ще стане с нашия
свят след като единствената му опора – човекът! – "не е на мястото си" или е
прекалено слаба в резултат на неразбирането си? Искаме да властваме над
създадения от нас самите свят, но поради неразбиране и неумение изнемогваме
от неговата тежест. Достойно ли е това за един творец? Когато творението се
обърне срещу своя творец, а света срещу човека, който го е създал – какво е
станало, докъде се стига по този път? Как човекът ще може да възвърне
мястото си, автентичното и полагащото му се място в създадения от него
социален и човешки свят? – ето темата и въпросът на редовете, които следват
оттук нататък. Търсенето на достойнство, отговарящо на естеството на човека
в един свят, просмукан от отношения и копнежи на власт – ето я нишката,
която ще следвам неотклонно. Власт и достойнство – заслужава ли си да
мислим за такава тема? Ако не, от кое сме се отказали? От властта? Или от
достойнството? А какво е власт без достойнство, заслужава ли да се нарича
власт – нима това не е прелюбопитно?
Ще преследвам темата си през много страници, няма да я оставя да ми се
изплъзне: ще употребя нужната сила за да я "поваля", преди това няма да се
колебая и да се отказвам. Правя това, защото съм прозрял в нейната
съдбовност за човека. За този, които иска да бъде човек – и да се съхрани в
един такъв загубил човечността си свят. А може ли да си я възвърне – нима
това не е по-важното? Нима не е важно също как може да стане това? Ето
заради тези въпроси написах своята книга…
Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на
безчовечност. Ако не разберем как беше възможно това, то какъв ли ще е
двадесет и първия?
И най-вече – дали не трябва да се загрижим за това какво зависи от нас
за да не роди той злото, чиито корени са подхранвани от ненавистта на ХХ-я
век? И особено: дали тези корени могат да бъдат "отсечени", в наша власт ли е
това?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от
ирационалните маси, ако вникнем в същината на колективизма с неговите
чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на
автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е
първата стъпка, която е решаваща за приближаването ни до величествения
универсум на свободата с всичките му предимства, със заложеното в него, от
което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно общество,
пострадало от проказата на комунизма, започва с връщането на отделния
индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава
възможността да бъдем себе си по един достоен за човека начин. Нима това не
е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?
Всеки обаче може да направи това единствено сам за себе си; "общо",
"вкупом" и "по команда" не може да се върви към свободата и достойнството.
Оставен на себе си, индивидът може да постигне чудеса, удивителни
постижения, за които преди това не е могъл и да мечтае. Наистина
необозримите хоризонти на човешкото, които ни разкрива свободата – това е
темата на настоящата книга, написана за хора, които са презрели
безразличието към себе си, т.е. за търсещите пътя…
Април 1996 г.
ВЪВЕДЕНИЕ
Смята се, че "от политика всеки разбира" – и затова, вероятно, мнозина
се чувстват задължени да кажат или напишат нещо, касаещо политиката. Нещо
повече, някои от "въобразилите си, че разбират от политика" дотам са стигнали
в безпочвената си самонадеяност, че се прехранват като всекидневно пишат за
"текущата политика" – например журналистите, неизвестно защо смятащи, че
"политиката е тяхното призвание". Но ако писането винаги има за цел
проясняването на даден предмет, то следователно шарлатанството, вегетиращо
около политиката, има за цел "затъмняването" (или объркването!) на
политическия процес, а също и на съзнанията, опитващи се да вникнат в него.
За да говориш или пишеш за политика не се искало да знаеш, да си
изследвал дори или да си учил, а трябвало само да разчиташ на "природната
предразположеност", вероятно придобита със сученето на майчиното мляко.
Надяват се, че понеже човекът бил "политическо животно" (по думите на
Аристотел), то значи ние един вид по природа сме дотолкова "политизирани"
(съответно на… "вживотнеността" си!), че имаме абсолютното право да я
изваждаме – и едната, и другата – на показ без да се срамуваме от нищо:
подобно на това както, например, животните не се срамуват да ходят голи. Но

да говориш или пишеш за политика, показвайки единствено това доколко си
"гол и бос" не е голяма заслуга, напротив, в неизвратените души предизвиква
нещо непознато за другите ("природно надарените" с… политическия усет!), а
именно срам.
Впрочем, неоснователно смятащият че един вид "по природа" разбира от
политика (понеже усеща себе си, вероятно, тъкмо като… политическо
животно!) просто е един объркан човек, който обаче държи на това да
разпростре своята обърканост и върху други хора, т.е. да не се чувства съвсем
самотен в тъмата, която живее. В това наистина се проявява един първичен и
дори див политически инстинкт, свеждащ се до "споделянето" и придаването
на "общностен характер" на нечия безпросветност и тъмнина, но работата е в
това да облагородяваме и очовечаваме своите инстинкти и нагони, особено
тези, свързани с нашата предполагаема "обществена същност". Вижда се, че
"природната склонност" към политика, която някои индивиди чувстват в себе
си, не е нещо достатъчно само по себе си, напротив, тя преди това е трябвало
да подлежи на култивиране и облагородяване – подобно на това както дивите
дървета раждат ценни плодове едва след като към тях са били присадени
специално подготвени пръчки от по-благородно дърво.
От друга страна обаче и слушащите (четящите) такова безпросветно
говорене (писане), разпространяващо само обърканост, при това с надеждата
да прояснят собствените си представи и оценки, в резултат на което (подобно
на епидемия) и обществото заедно със своя политически живот започва да
страда: хаосът поражда само хаос. (Впрочем, ако не беше този хаос, дължащ се
на публичността на натрапваните мизерни мнения, то аз не бих се занимавал с
това да им отделям тук внимание.) От този хаос се възползват онези, които са
поръчали и предварително за заплатили леещата се от "свободната преса"
обърканост, разстройваща съзнанията на "масите" (така наречените), която ги
превръща в безволева и податлива на всякакви влияния безлична общност.
Видно е, че спомената нагла безпросветност на "природните политически
дарования" съвсем не е невинна и безобидна, напротив, тя непрекъснато лъже
и развращава, при това срещу заплащане, не просто като рефлекс и пиетет
спрямо лъжата. Разбира се, че разпространяването на яснота и проясняването
на съзнанията подкопава възможността хората да бъдат лъгани, то води до
това да изсъхнат корените на политическо-журналистическото шарлатанство,
манипулиращо умело или нескопосано (както у нас при печално известния
Беров и неговия наставник Желев) обществените настроения и оттук –
политическия живот. От казаното следва, че объркаността в съзнанията и
реалната политика може да бъде преодоляна чрез демистифициране на
"политическото тайнство", около което вегетират служещите й "пера под
наем" на драскачите в пресата.

Независимо от изпъкващата отгоре и на повърхността мнима сложност,
непонятност и обърканост на т.н. "политическо тайнство", от която се
възползват упоменатите паразити-спекуланти, то и тук, както и във всяка друга
човешка дейност, е скрит определен и при това съвсем прост смисъл, основан
на също такива истини, които всеки може да постигне. Разпространяването на
автентичното разбиране за политическия живот в една страна в неговия
валиден навсякъде и по принцип смисъл поставя всяко нещо на мястото му,
прояснява картината и погледа, прави абсурдни и обречени всички опити
политиката да бъде манипулирана и обърквана в угода на някакви частни и
користни цели. Изложението на тези прости истини – толкова прости, че
можем с основание да ги наречем "азбучни" – лежащи в корена на политиката,
достигането до нейната лишена от всякаква обърканост чистота, е
единствената цел на предприеманото изследване, водено на основата на един
безкористен човешки, т.е. философски интерес. Философията като изразителка
на човешкото във всичките му измерения и в тяхната същественост, може да
помогне най-много за утвърждаването на дълбоко потребната на човека
истина, без която хаосът в живота е безпределен, а злоупотребите – колосални.
Тъй като всяко говорене за политика (или за каквото и да било), което не
отчита човешката цялост и всеобхватност на ставащото, по начало е
едностранчиво и затова изопачава същността на нещата, то само философската
нагласа, основаваща се на посочената цялост, не губи от погледа си нищо
значимо, напротив, постига непонятната по друг начин многоизмерност на
човешката реалност, която назоваваме още от времето на Аристотел с думата
"политика" (т.е."касаещото делата в полиса", в "общността от хора" и в
"държавата"). В политиката се преплитат много фактори от всякакво естество,
които лесно могат да бъдат объркани дори несъзнателно, да не говорим за
злоумишлено. Политиката в някакъв смисъл съответства на живота и на човека
и затова не бива да бъде представяна като нещо "странично" и
"допълнително", като нещо "добавено" по изкуствен начин към човешката
цялост на живота. Ако го правим, то това означава, че я подценяваме, т.е.
подценяваме и себе си; напротив, от нас се иска само да се изпълним с
всеобхватния смисъл на съществуването, който тя по определен начин носи и
въплъщава. От гледна точка на това какво означава да кажеш "мен политиката
не ме интересува", което в резултат на насажданата умишленост изопаченост
на "политическото тайнство" често може да се чуе. Нещо повече, защо
подобно изказване в наше време се счита за "модерно" и "трезво", какво
изразява тази отчужденост от реалността, която сме и в която живеем?
Изразява едно: бягство от проблемите и от "общностността",
самозатваряне в крайната субективност на разочароваността, то е израз на
усещането за безперспективност и дори отчаяние. От подобни настроения,

казах, се възползват ония, за които политиката е просто една от възможностите
да осъществяват непрекъснатите си злоупотреби, "бягащите от политиката" в
резултат на всичко се оказват още по-здраво впрегнати в примката на оная
задушаваща среда и атмосфера, от която си мислят че са намерили избавление.
Разбирането на многоизмерната цялост на човешките прояви, назовавани
с термина "политика" обаче не е по силите на нито една от науките, които
"кръжат" около политическия живот. Те по никой начин не могат да го схванат
тъкмо като живот, а значи и като нещо човешко-политическо, т.е. историческо
– защото човекът живее живот, който е история, проникната от свободата
(човекът в този смисъл е историческо същество, същество, което само "прави"
себе си, своята съдба и битие на почвата на свободата). Неразбирането на
човека като човек и на живота като живот обрича тези науки (а те са много:
социология, политология, етнография, история, етика, юриспруденция,
психология и пр., наред с техния извратен спътник – журналистиката) на вечно
разминаване със смисъла и целостта, от което следва, че те по принцип говорят
повече или по-малко непълноценно и без разбиране, а в крайна сметка и
"банално", безсмислено. (Не може да се нарече разбиране онова говорене или
писане, на което се губи тъкмо "човешката всеобхватност" на ставащото, на
феномените, които са вградени в човешкия живот и трябва да бъдат разбрани
тъкмо като такива!) Тяхното може да се нарече "удряне в празното" и крещяща
самонадеяност: когато един икономист например ни говори (изцяло
"икономически"!) за "ставащото", то трябва да му вярваме с резерви. Защото
неразбирайки неговата човешка цялост, той неизбежно е едностранчив и
коварно ограничен, особено ако му липсват философски склонности, култура,
образованост. Същото може да се каже за "разказите" на политолога,
социолога, историка без историческо чувство, да не говорим за журналиста,
който по начало е вечен "Дон Кихот", борещ се с вятърни мелници, само че без
възвишеността на героя на Сервантес и следователно с нечистоплътността на
Санчо Панса.
Когато политическият живот е "нечист", "обвит в мъгла" и неясен,
когато той е представян като поредица от събития, предизвиквани от
суетността на "политическите мъже"(жени) или "елити", когато хората не са
наясно със свои коренни интереси и затова се подвеждат да бъдат използвани
от политическите спекуланти, накрая, когато всичкото това се обслужва от
"политически науки" и от политолози, предани на същото това статукво и
печелещи от него, то това са симптоми, че е дошло времето философията да се
намеси и да постави всяко нещо на мястото му: на лъжата и на хаоса трябва да
бъдат посочени, а след това и отрязани корените. Обикновено хората, макар и
късно, осъзнават – чрез изпитанията, които непосредствено преживяват –
смисъла на ставащото, но за това те вече са заплатили съответната цена:

защото станалото е станало тъкмо на техния гръб, а е могло да бъде и иначе,
т.е. други, по-причастни на скритата цел, да платят, съвсем заслужено,
сметката. Казва се, че трябва да мислиш много преди да кажеш и особено да
направиш нещо, но в непосредствеността на ставащото малцина са тези, които
мислят внимателно, а мнозина са действащите по увлечение или по настроение
– и затова почти никой не иска да слуша особено философите. В същото време
когато гласът на философията е приглушен и съвсем не се чува, а смисъла,
който може да се постигне само чрез нея, е също съвсем неясен, то тогава
крясъците са невъобразими, а политически шарлатани (и като "действащи
политици", и като прислужващи им политолози) са в своята стихия,
продавайки амбулантната си стока: на тях всички за известно време
ръкопляскат, а след това със същите тези ръце им се налага да си удрят
главите. Щом като философията е заставена да мълчи, то тогава никой не пита
за цената, а всички жадно поглъщат сурогатите на упоменатото користно
скудоумие и празнословие. Картината, която вестниците рисуват, се оказва в
такива времена жалка карикатура на реалния живот, т.е. ставащото е едно, а
неговото описание, интерпретация и анализ – съвсем друго и при това
умишлено изопачено. Фалшивата илюзорна реалност, "удвояваща" в някакъв
смисъл реалния политически живот с неговите действителни интереси и дори
опитваща се да го замени (в някой случаи това почти й се удава!), се разполага
в съзнанията и блокира активността на човешката общност, манипулира я в
желани и "купени" преди това от някой посоки, тогава възникват безплодни, в
някакво сиво безвремие, "исторически периоди", разминаващи се коренно с
истинските обществени потребности и задачи, в които шарлатаните се
развихрят и самозабравят, а народът съвсем заслужено страда – защото е
допуснал това, защото се е оказал достоен за него и защото не се е вслушал в
гласовете, които са се опитвали да го предпазят от такова бедствие (ако е
могъл да ги чуе, защото тогава трезвите гласове са съвсем лишени от
публичност в подвеждащата шумотевица!). Във всичкото това няма нищо
чудно, подобни беди рядко са били предотвратявани с помощта на
философите: защото те винаги казват неща, които предстоят, защото те винаги
изпреварват хода на събитията по-някога дори и с векове, накрая, защото
никой от "трезвомислещите" не иска да разбере онова, което Платон е казал
преди толкова време, а именно, че "докато царете не се научат задоволително
да философстват, или пък философи не се възцарят, човешкият род да не чака
края на бедите" – и сам не е бил чут в своите опити да повлияе на събитията
към добро. Философията разбира недостижим по друг начин смисъл на
човешката цялост на съществуващото и точно затова винаги са я приемали
най-малкото хладно, а най-често – враждебно. Защото този тотален смисъл на
съществуването може да бъде възприет само индивидуално, никога

колективно или общо, "всички вкупом": общностите трябва да "узреят" и да
"дорастат" до него, но когато това стане, то тогава и смисълът вече не е
същият, "влакът е изпуснат", мнозинствата вечно закъсняват и точно затова
страдат. Изходът е само един: повече да се вслушват в "единичните гласове",
да не обръщат внимание на кресльовците и на техните хорови изпълнения, да
привикнат да разпознават навреме и още по-точно "фукльовците" с тяхната
куха самонадеяност и, накрая, да се осланят единствено на безпогрешния усет
за достойнство, който е гаранция за достоен живот и за достойна съдба.
Противоотровата срещу общественото разложение е засилването на личността
и на нейната преданост спрямо свободата, а импулсът към подобно
прераждане на човека (пораждащо неизбежно здравото общество) е страстта в
търсенето на разбиране и на яснота. Тези последните обаче можем да намерим
само в пределите на философията, в никакъв случай извън нея: тя единствена
може да попадне в средоточието на значимото за човека, тъй като е
квинтесенция на човешкото, негов най-чист израз. Следователно без
философия просто не може да стане очовечаването на "социалния свят" и на
политическия живот, без нея те ще продължат да пребивават в безчовечността,
която е хранителната среда на всички възможни издевателства спрямо човека
и неговата свобода (за което ХХ век в лицето на комунизма, пролял толкова
много кръв заради една разсъдъчна и престъпна идея, е най-красноречиво
потвърждение).
Автентичните философи (за разлика от жалките подобия на философи,
които много се "занимават" с политика) не искат власт, защото те по начало
притежават най-могъщата власт: духовното превъзходство, владеещо и
направляващо (в крайна сметка) душите на другите. Постигането на човешкия
смисъл на съществуването в най-разноликите му прояви (особено свързваното
със самия човек и неговия свят), само по себе си е господство и власт, на които
всички ние неизбежно се подчиняваме: на истината трябва да се доверим със
смирението, което дължим на вечните неща и ценности. Съпротивата спрямо
истината, която отвреме-навреме овладява, подобно на бесовщина, някои
групи и слоеве, бленуващи за хегемония, независимо от временните им успехи
и постоянното тържество единствено на тяхната наглост, по начало е обречена:
лъжата шества по света, но накрая побеждава само истината. С помощта на
философията, чиито идеи, влезли в сърцата на хората, стават непреодолима
сила, този ден може да дойде по-рано, т.е. навреме.
Казаното е особено важно за обществата като нашето, които са
преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото
достойнство, права и свобода – и в резултат на това все още продължават да
страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и
изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от

човешките сърца и така да направи невъзможен пълноценния им живот.
Обществата, излизащи от варварското време на комунизма, са болни общества,
неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм, а
оздравяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е
насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. В този смисъл ясното
разбиране на преживяваната около един век ситуация (комунизмът още от
началото на ХХ век най-настървено осъществява своята в корените си вредна
противочовечност) е предпоставка за намирането на ефективните средства за
излизането от нея и за връщането на народите към техните исконни начала.
Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази
бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем (и отслабването
на неговите рудименти в главите на толкова много хора) неимоверно ще
облекчи движението ни към едно здраво и човечно общество, а
разпространението на автентичното съзнание за ставащото (смисленото,
значимото, същностното, общочовешки необходимото за живота и бъдещето
ни) сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свободата
ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки
– както това ставаше досега толкова пъти.
Нерешителността и колебливостта в историята и в живота на един народ,
дължаща се на обърканост и неразбиране на необходимия интерес, се заплаща
прекалено скъпо: всичко в историята става само веднъж, а пропуснатите
шансове са пропуснати невъзвратимо, нищо не може да се повтори под
формата на "поправка". Ние, българите, няколко пъти тръгвахме напред и
отново се връщахме назад, за което съвсем закономерно платихме всичко даже
с лихвите, но този български исторически "зиг-заг" трябва накрая да престане
– за което липсват обаче гаранции. Само здравото съзнание за необходимото и
неизбежното в нашия живот, което е основа за връщането ни към субстанцията
на националната ни история, ще създаде предпоставките за необратимост и за
стъпването ни върху здрава почва, за пускането на корен в нея. За да стане
това обаче трябва окончателно да разчистим сметките си с
комунизма, да го изгоним безпощадно от душите си, постигайки пълна яснота
за неговата крещяща противочовечност.
От гледна точка на казаното дотук моята книга – поставяща си задачата
да служи всеотдайно на назрялата потребност за вникване в дълбините на
човешкото съществуване и на така поучителната история на изминалите
десетилетия – закономерно се разделя на три основни части. Първата ще
разгледа онези прости истини, на които се крепи живота в индивида и в
човешката общност – и които обуславят неговата неизменна форма
(независимо от историческите и националните вариации). Ще се постарая да
постигна пределната яснота и категоричност, които са признак на философско

прозрение, даващо ни смисъла в неговата чистота, първозданност. Втората
част на книгата е посветена на жизнения свят на свободата и ще разгледа
субстанциалната идея на оня спонтанен и естествен ред в общността, който
предпоставя шансовете на индивидите да постигнат пълноценен и човешки
живот. Третата част се спира на някои алтернативи, които в рамките на
общочовешкото единство разнообразяват възможностите пред всяка нация,
уверено вървяща по пътищата на свободата и търсеща на тази основа своя
национално определен избор – избор, който на основата на традициите й в
уреждането на индивидуалната преприемчивост и на общностния живот
създава всички ония предпоставки за благоденствие както на индивидите, така
и на народното цяло. Накрая в една заключителна глава разглеждам
субстанциалното на исторически конкретната форма, която животът и човекът
са постигнали в нашето Отечество България. Разбирането на националната
идентичност на основата на неизменните ценности на културата на
християнска Европа, към която принадлежим не само географски, добиването
на ясно национално самосъзнание и на дълбоко чувство за неотделимата
принадлежност на индивида към него е главната цел на изследването, което
предприемам.
ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА
Всяко изразяване на определено разбиране (разбиране, касаещо някаква
реалност в нейната истина, автентичност) се сблъсква с една като че ли
непреодолима трудност: откъде да се тръгне, кое е началото, първото, с което
трябва да се започне? Подминаването без внимание на тази основна трудност
поражда след това безброй други, при това неразрешими проблеми. Ясно е, че
не всеки път е добър при вървенето към някаква цел, някои пътища водят не
към онова, към което се стремим, а тъкмо към противоположното: посоката
решава всичко и затова именно от не трябва да се тръгне. Но, от друга страна
погледнато, ако е налице имплицитното разбиране в неговата цялост (идеята за
него "зрее" в душата дълго време – докато дойде моментът за "раждането" й!),
то това вече е достатъчно за да се поеме във вярната посока; тогава не е така
важно откъде сме тръгнали щом носим посоката в себе си. Проблемът значи се
свежда до следното: не трябва да се самозаблуждаваме, че можем да
постигнем разбирането "във" и "посредством" анализа (това едва ли е
възможно: от "омлет" не могат да се правят "яйца"!), напротив, всеки анализ
така или иначе е израз на едно предварително дадено интуитивно разбиране
(или: неразбиране!), което оставя своя отпечатък върху анализа, формира го
съобразно себе си, бидейки негова "душа" или средоточие. Ако не си даваш
сметка какво точно искаш, то едва ли някога ще го намериш: да искаш

"някакво" разбиране чрез "някакъв" анализ означава, че ти е все едно какво
искаш, т.е. това е признак, че нищо особено не искаш, или поне си се отказал
от всеки стремеж към "същината на работата" (Хегел) – и затова се
задоволяваш с всичко, което е встрани от нея. Много често именно така пишат
и говорят по "големите теми", опитвайки се да покажат поне някаква ерудиция
(куха и самозвана при това!); затова, естествено е, че тъкмо същината на
работата винаги и съвсем заслужено им се изплъзва, а в резултат получават
само трохи. Ето защо аз тръгвам от едно съвсем определено и ясно разбиране и
моята задача се свежда до също така ясното му изразяване; тук моментът на
"извеждането" и "обосноваването" не е решаващ, тъй като именно
разбирането, което е постигнало самото себе си в своята пълнота и цялост,
само на себе си е основание, при това най-съвършеното, най-доброто.
Впрочем, самата яснота на разбирането, която е признак на неговото
съвършенство, налага себе си в ясното изразяване, и затова моята задача е само
в това да ги съхраня в най-подходящата словесна форма, оставяйки ги да се
подкрепят и допълват. Не трябва да си мислим, че сме "господари" на смисъла,
стоящ "на дъното" на съответното разбиране, т.е. че можем да го създаваме
според своя каприз или пък да го "насилваме" според своята ограниченост.
Напротив, смисълът е онова, което ни владее (когато се опитваме да се
преизпълним с него, оставяйки душата и съзнанието си открити към
нахлуващото в тях разбиране, търсещо своята яснота), а ние сме изцяло
подчинени и сме само "проводници" и "носители" на един смисъл, пробиващ
си път към своята цялостност. Само така може да бъде постигнато
субстанциалното, идещото от дълбоката същност на предмета, а всичко
останало е празен звук, удряне върху барабан, обвил една претенциозна
суетност, която не струва нищо.
В съответствие с казаното аз тръгвам от нещо, което е разбираемо за
всеки, който само се опитва да се проникне от търсещото смисъла разбиране;
на останалите просто не може да се помогне.
1.Животът и индивидът
Отделното човешко същество – индивидът – е отправната точка на моя
анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно
общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите,
групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена
проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно,
че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е
невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от
живот, "средство" на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на

всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни
явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката
реалност, скрита "в" и "зад" индивида, което пък е предпоставка за стъпването
върху здрава основа. А ето и първото, от което следва да се тръгне в един опит
за намиране на началата, и то е
1.Съществуването на човека
Индивидът е "носител" на живот, той е "съд", изпълнен с жизненост и
активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Това, че индивидът
е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило "незнайно
откъде" (както изглежда на повърхността) или пък животът му е даден от
Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем
в дълбините на тайнството на живота), е саморазбиращо се положение, което
не се нуждае от извеждане, тъй като, бидейки нещо първо, самото то е основа
на всички други положения и моменти на търсената цялостна представа. "Ние"
– а всеки от нас е жив индивид – сме живи, обичаме живота и затова се
стремим към него, преизпълнени сме с живот – нима това е нещо, което не се
разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"? Едва ли, това е
най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина – и затова не
се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека
жизнена сила или жизненост е единственото, което "ни е дадено наготово", а
всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга.
Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим
останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена
сила, която търси своята адекватна проява "навън", се обособява като воля, а
същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се
пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение
посредством действието. Затова тук можем да кажем, че човекът е същество,
способно на активност от всякакъв род, т. е. човекът е искащо и затова
действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни
чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е
толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си
положение? Нуждае ли се от "доказване" онова, което всички разбират, т.е.
което е ясно само по себе си?
Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се
"харесат" на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и
привлекателни именно за "всички"). Индивидът е "конкретна форма",
своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност – която обаче ни е
отредена "по природа", на всеки неговото, в никакъв случай не на "всички

поравно" или пък "еднакво". Ние най-напред се различаваме (преди всички
друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по "количеството" или
"степента" на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". (Тук
съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост,
колкото… "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което
ни е… "отпуснато" без да ни питат!) Този е корена на индивидуалността на
човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим
за индивиди. Индивидът не е просто "екземпляр", а нещо много по-значимо и
многозначно: животните не са индивиди, а са просто "екземпляри", подобно на
това както екземпляри са и вещите, но само човекът може да бъде разглеждан
като индивид. Индивидът е "отделност" и "своеобразност", нещо своеобразно,
което може да развива своето своеобразие, своята самобитност. Щом като не
сме еднакви ("този" е в някакво отношение… ощетен, но в друго е, вероятно,
надарен и богат, същото е и с "онзи там" и пр.; ние сме "бедни" и "богати",
надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и
пр.), то тъкмо затова сме индивиди, а по-нататък на тази основа и съобразно
положените усилия ставаме (или: не ставаме – в случай че се боим от
притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е.
самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като
нещо естествено, но точно затова съдбовно.
Вероятно някои са повече ощетени, а други – преди всичко надарени
богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа",
но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се
иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни
в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява
справедливостта. Впрочем, ние не знаем какво печелим когато си мислим, че
губим или сме ощетени, също както не знаем какво губим когато ни се струва,
че изначално нещо сме спечелили. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше
участие "балансът на живота" се постига непременно, тези, които малко са
получили, малко и ще дават, но тези, които "много са взели", много ще трябва
и да връщат – и затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни.
Констатираните различия в "по природа отредената ни жизненост" и
сила на волята за живот са факт, който (независимо дали ни харесва и ни е
"изгоден" или пък не ни харесва, когато ни изглежда, че лично ни е неизгоден)
сме длъжни да приемем без спорове. Нещо повече, оттук можем да изведем и
пълнотата на съдържащия се в казаното значим смисъл, така потребен на
живота. Щом като "изначално" и "по природа", един вид самото битие ни е
направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни
вижда различни, т.е. задачата на живота е да умножим наследеното, да
постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме

родени, но при това да не искаме да ставаме… "еднакви". Това е така, защото
еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия,
който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята
"себестност" иска да елиминира и унищожи, т.е. "другостта" е по принцип
враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо
индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират
различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба
външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и
концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност. Ясно е, от друга страна,
че богато надарените по начало са великодушни, те не познават озлобеността,
те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие, на тази почва
покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода,
която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и
неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой
източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за
една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се
поправи. Ние не сме еднакви по начало – и точно затова оставаме такива до
края, независимо от старанията; но това е смисъл на съществуването, който е
неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка
на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Но понеже е
невъзможно да "надраснат" себе си, то те се опитват да постигнат "равенство"
и "еднаквост" не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на
превъзхождащите ги поне до тяхното ниво, което щяло да намали усещането
им, че са "онеправдани". Следователно, пагубната идея за "равенство" винаги
се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за
чужда сметка", докато това може да стане само – щом толкова го искат –
единствено за своя сметка. (Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят
равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето
равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се:
защо първите не обичат "да са равни само помежду си"? Ами, вероятно,
защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и
енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство!)
"Всеобщото равенство" между индивидите – ако изобщо можем да си го
представим – несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез
принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях;
същевременно другите, завиждащите на превъзхождащите ги, незаконно
получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така,
защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се
"възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по

начало ги превъзхождат. Но нека засега оставим това, и да се върнем към
констатирането и на другите очевидности, разбираеми за всеки трезв ум.
Съществуването на човека е "голяма тема", която тук не можем да
обсъждаме детайлно, но поне сме длъжни да кажем нещо потребно за понататъшния ни анализ.
Ако човешките същества са (изначално) "нищо", на основата на което в
съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава
допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото.
Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни,
което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат
равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото
им. Човекът не се е направил сам от… нищото, това е невъзможно, по-скоро
мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането,
че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към
пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена,
включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно
по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията
чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по
начало: всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия,
която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си
с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на
човека става "неизмеримо по-голяма" и "автентична" ако хората "правят себе
си от нищото" – без никаква опора, без да са задължени никому и пр.
Напротив, това приемане само засилва абсурда на съществуването, в което се
настанява завинаги елемента на абстрактната и куха "вътрешна
необходимост", т.е. на произвола, от който всичко може да се очаква
(включително и това хората да възжелаят да живеят в комуна, сиреч:
отказвайки се от свободата си!).
Здраво е съществуването, което се основава на една естествена
жизненост и необходимост – и което я разпростира върху всички жизнени
дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв
случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш
като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се
основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно
равенство чрез обезличаване. Здравето на обществото произлиза и се дължи на
доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са
станали преобладаващо мнозинство. Когато искащите да бъдат равни станат
мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за
болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално
болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната

("комунизъм" е искането за господство на безличната комуна на "равните" и
еднакво некадърните!), обществото, стремящо се на елиминира принципа на
индивида, явяващ се корен на общественото здраве.
И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от
отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне
себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и
ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от
обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на
индивидуацията – но нима това е основание за допускането на зараза в корена
на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности
способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да
се ползват и най-бедните телом и духом, докато блокирането на
индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както
богатите, така и бедните с жизнена сила – защото и последните губят и онова
малко, което иначе са могли да имат. (Историята на комунизма в ХХ век найубедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че "всички са
равни единствено в нищетата си", в своята безличност и онеправданост, че от
комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите,
че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери,
че болестта е страшна и пр.. Има ли след станалото в ХХ век – реки и морета
от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на
комунизма! – хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора,
може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!)
След като щрихирах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега
да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите
здрави и още по-жизнеспособни, радващи се на живота и богати от него.
2.Първичната жизненост
Бидейки живи, ние трябва да се опрем на своята жизненост и да й
осигурим простор. Но какво е естеството на тази първична жизненост, от която
зависи всичко?
Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват"
толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото
повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни:
силните желания са белег на жизненост и воля, слабите желания обозначават
една слаба, постепенно отказваща се тайнството на живота безжизненост,
която като че ли повече се "впечатлява" не от живота, а от смъртта.
Първичната жизненост не може да бъде "скромна", на нея скромността е
непозната, автентичната жизнена сила е "алчна" и "жадна" и тя друга не може

да бъде: жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на
желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон.
Волята за живот (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е
закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното
в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно
неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно
жадната за живот воля.
Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот
владее и двете, тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността,
за която тук става дума, не е нещо "биологично", тя не е и "животинското у
човека", както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има
за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова
много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и
копнеж по "истината на битието на съществуващото" (Хайдегер), тя е неуморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се
свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива.
Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и
одухотворяващото в неговото битие, тя открива всички хоризонти пред него,
тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само
така да постигне себе си. Към Оня, който ни е "отпуснал" и "измерил"
потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме
само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност; ето и този сияен ден,
на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е
подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което
всеки е получил (защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя
единствено изисквания!), от всеки от нас се иска да стъпи здраво върху
собствената си почва и едва така да направим нужното да "изровим"
богатствата, скрити в нея – в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло.
Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в който е заложена
възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано
своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято
същност е да бъде индивид, а това води неизбежно и до развихрянето на всяка
бъдеща безчовечност – комунизмът демонстрира най-красноречиво и
практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия,
пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв.
Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за
разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на
съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на
телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!).
Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите:

бездейният индивид се подлага на риска да се… "пръсне" щом не й е осигурил
простор, "място" за излаз и изява. (Това много често се случва – когато,
например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени "буйства", водещи
го в крайна сметка до разпад на личността; също така може да се стигне и до
"тъпото линеене" на бездейната воля за живот, принудена по този начин да се
обърне срещу самата себе си – а това, ясно е, поражда страшната психическа
деградация на индивида.) Напротив на това, волята за живот обича
динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението
(явяващо се предпоставка за "здравата отмора"!), гъвкавостта, силата да не се
"щадиш", да се "изразходваш докрай" – за да придобиеш себе си. Ако общо
казано индивидите са два типа – пасивни и активни по отношение на
употребата на своята жизнена сила – то това означава, че две са и възможните
съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с
която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си
определя една неблаговидна съдба, той така или иначе страда, докато
активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела,
увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще, ще го…
"улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от
добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се
радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв
начин "изразходваме" дадената ни жизнена сила, дали я "прахосваме" без
смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си.
Бездейният индивид скоро става развалина – не за покой е създаден човекът! –
докато активно действащият не се "амортизира", напротив, пред него
хоризонтите се разширяват и затова той непрекъснато чувства толкова много
нереализирани и желани възможности – примамливи точно заради това, че са в
състояние да активират нови жизнени сили в индивида. (Най-пагубен е страха
да не се "изтощиш" в полаганите усилия; напротив, колкото повече се
"изразходваме", толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на
възможности и сили!)
Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на
"обективно-материалния" свят, състоящ се именно само от тела (вещи): като
тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната
или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което
изобщо може да съществува – и затова съществува. Онзи, който си мисли, че
"това, което виждам или "пипам" е единственото, което изобщо съществува, е
изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда – дори и да не
го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме "свят", съществува и
невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята
субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е

"първото" и кое – "второто", тъй като всеки индивид съобразно себе си дава
определен отговор на такъв един въпрос – даже и да не съзнава, че залогът тук
е не друго, а самият живот. Благодарение на субективната за човека душевнодуховна реалност "наличният", видимият свят получава своя смисъл, своята
ценност, става "нещо", докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от
смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно
превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, "ръководи" го и
го направлява съобразно заложените в него възможности. "Вещите" и "нещата"
стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила,
която е "вградена" в основите му. Без човека свят изобщо нямаше да
съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното
от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът
е "двойнственост", обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно
проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост,
дотолкова той реализира себе си в двете възможни направления: в
побеждаването на инертния външен свят, в заставянето му да служи на човека,
и в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата,
който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции,
сили, възможности, перспективи и т.н.
Индивидите, даже и не съзнаващи своята "кръстопътност" – нали в
нас се пресичат тези два пътя, на "обективно-материалното" и на душевнодуховната висша реалност! – в крайна сметка, а дори и по начало, са
задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или
равновесие. (И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво
е тялото само ако и духът е здрав"!) Въпросът е обаче как става това и дали
някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в
безразделната власт на другото (най-често да се откажат от "абстракцията на
духа" заради "очебийната действителност" на… материалното!). Много често
наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и
"действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах,
че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот:
доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати
приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата,
духа и Бога, а без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола
възможност без… действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на
казаното) да служиш на "материята", пренебрегвайки изцяло духа, душата си, е
ясно само по себе си: означава да се изпълваш с… "празнота", безсмислие и
абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята
човечност, да изпадаш все по-ниско в битийните си измерения, да се отказваш
от себе си заради нищото. Точно това се случи на "войнстващия

материализъм" на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се
постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена
непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна
непълноценност, фалшивост и пр. Човек докато е жив и насърчава живота у
себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в
царството на Духа и Бога, но може само да пилее своята жизненост,
прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш
само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и
символ, и благодарение на което те имат придаваните им "вълшебни
свойства", означава да пренебрегнеш основно "душевно-духовната същност",
поради което… и да имаш пари – ако изобщо е възможно да ги придобиеш
поради споменатата ощетеност! – няма да можеш да им се насладиш
пълноценно и човешки. (А по-скоро ще направиш нещо тъпо с тях, например
да се "наплюскаш" или редовно да преяждаш – което е лишено от особен
смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати!). Да бъдеш
автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да
бъдеш "прост дегенерат с пари", нищожество, което не знае как да употреби
със смисъл силата на парите – която впрочем, е "преобърната форма" на
жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова
пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на
съществуването и на съществуващото (на духа и нещата, постигащи
единството си в естествения живот) и така си осигурява възможността за
несравними с нищо друго наслаждения, за преживяването на пълнота и прилив
на неизмерима мощ.
3."Очовечаването" на света
Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа –
и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-светеното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки
живот и на всички възможни светове. Светът е "бляскав", но не за тази външна
"сияйност" става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и
несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения
индивид. В "зримото", бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на
собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното,
"нестаналото" все още състояние на света, което може да бъде постигнато само
чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи
индивиди, опитващи се да "надраснат" както себе си (своите прозаични
възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на "заварения" и
затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава

"божественото у човека": човекът, подобно на своя Създател, се опитва да
твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение –
каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята
намеса в "природния ред на нещата" човекът като че ли повече вреди и
разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и
промяна, към съзиданието (при което, както личи от думата, само се
преформира "природно даденото", "строи" се нещо друго чрез използването на
природен или на получен от природата материал). Неудовлетвореността от
"наличния свят" по някакви причини се оказва движеща сила на човешката
активност, тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за
"действената човечност" и като нейно начало. Доволният от всичко човек
изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници
на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във
възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в
съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с
"така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на
консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други;
в този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.
Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и
самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки
се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато,
индивидът е носителят на различия, той е личност, докато "приличащото" на
нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка
принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност
от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не
виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови
възможности, то тогава и всичко друго ти "харесва" и ти се вижда "достатъчно
добро". Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят
на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят
как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за
"самодоволните" неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба, а на
тази основа в крайна сметка стават… борци за "преразпределяне" на добитите
от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради
дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза
грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си
са направили неспособни за нищо!), "лумпените", "паразитите", на
"вайкащите" се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне
веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си
приписват за… добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка
престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем

закономерно е, че този нисш слой започва да жадува "идеала на комуната", т.е.
техния "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина
от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо
равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия –
и народностния – живот. Това, че днес в България комунистите са "богаташи"
и дори "капиталисти" е колосална аномалия, явяваща се плод на почти
едновековното им паразитиране върху обществения организъм и резултат
главно на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато
многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия
напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го
заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно
здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му, по-скоро той сам
себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Някои от тях
заслужават и да изкупят престъпленията си по затворите, мястото за ония,
които нанесли вреди на невинни жертви. Впрочем, към комунизма световната
общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше
проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да
нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо
век нанесе на човечеството комунизмът.
А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне
своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в
подробностите", а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да
бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти (да стоиш, нищо да не
правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист), а е изпълнен с енергия,
жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си,
прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на
даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на
културата, това са формите на исторически и социален живот (производството,
техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията,
философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.)
Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината
за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се,
че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека,
в човешки свят; в процеса на "очовечаването" на света човек впряга цялата си
изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата
реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това
незаменим земен пратеник.
На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на
свободата и на отговорното "правене" на своя живот – създавайки оставащи
след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека

съществуване на нова степен – е посветено това изследване, опитващо се да
постигне удовлетворително за началото на Третото хилядолетие разбиране.
Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях –
без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо,
което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега,
след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него. Живеем все пак в
едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като
индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с
прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-ичовек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което
правим – и което "става" с нас (но нали ще стане само онова, което сами
направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да
реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе
за промяната на своя "предмет" към по-добро, неимоверно много е загубило
от достойнството си. Но мъдростта, посилната за човека мъдрост –
философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в
състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид,
разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на
свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да
бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха
лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а
обществото е… всичко"? И какво ще разберат от живота, ако все още държат
на… "резервите" си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в
сърцата им?
2.Готовността за свобода
Дотук открихме, че индивидът по начало не е друго, а първична
жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме
длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след
това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което
може да стане едва чрез съответното "вместване" в потока на времето, явяващо
се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на
активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се
възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си,
своята неповторима човешка форма, да "изпълниш" отреденото ти време с
дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб
самия и собствена индивидуална същност, сиреч, накратко казано, да
сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти
от Бога. Бог дава на всички нас едно и също "природно наследство" – живот и

време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални
условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност
осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята
уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори
свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно,
искрено, съкровено, с "пълна душа" и сърце, с абсолютната си цялост на
човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е
избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че "нещо е така", но и се иска
да се разбере "защо е така", то сега съм изправен пред задачата да разкрия
идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата
човечност.
1.Кога свободата е желана?
Свободата не е факт на живота, който ни е "даден" в пълния му обем и
непременно… "на всички еднакво"; свободата е завоевание или постижение на
конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е
отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни
е дал живота – и ни е "отпуснал" и този отделен ден с всичките му
възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от
свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не
помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на
свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от
свободата", а други "не искат точно това", то това ни дава основание да
говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за
групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на
същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно
разбирана и използвана. Така например някои като че ли си "присвояват"
свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я
желали!), а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е
потребна, непрекъснато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват
шансовете, които тя може да даде на човека, трети пък като че ли прекалено
много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не
постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на
свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е найпоказателния пример за това). Как да разберем тези базисни различия, които
по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на
индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?
Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния
жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина

старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани"
("осакатени") откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили
са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на
това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след
това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин
изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и
предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния
порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или
готовност и се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от
безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които
при това сами трябва да си поставим. Хората, на които се случва това
("сполетява" ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че
"без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели друго, само не
свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо
дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на
свобода и на свободна воля, той е оставяне на във властта на "природната
несвобода" – и точно от това се определя категоричния провал на човечността
у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези
хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен
човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв
отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е
финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го
"зачерква" или го погубва, лишава се от неговите възможности, от
перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода (ние тук не
можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания) е
корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към
свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в
която един такъв индивид неумолимо попада – а след това само завижда на
ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата
субстанциалност на живота, определян от свободата. Общо взето още тук
можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според
отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба
към нея, а между тях, между тези два полюса, се лута многочислената
посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за
свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към
тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото,
подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го
съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са
съвсем неуместни. Ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни
питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да

предположим, че въпросът към всеки ще бъде един (защото в него се съдържа
всичко!), а именно: "Ти какво направи със своята свобода?!".
2.Достойнството да бъдеш свободен
Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо
"извън" свободата, живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват
цялост, която може да се нарече "живот-и-свобода". Това, разбира се, не
променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува
неавтентично, т.е. в "раздор със свободата", а значи и с живота-за-човека.
Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една "човешка
същност", която по-нататък просто да "проявяваме" без никакво усилие или
заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в
което нищо не зависи от нас; ние сами създаваме себе си, но и… не ни е
закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си,
да "дегенерираме" и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си
избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго (човекът може
да бъде всичко!) – означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това:
да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в
пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си –
благодарение на свободата – на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да
живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато
своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И
тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига
високото достойнство да си човек!) в свободата, то тази наша свобода
категорично потвърждава и божественото у човека: Бог ни е дал възможността
да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е.
достойни, заслужаващи подобно достойнство.
Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я
усещаме в гърдите си, да не се отказваме от не, да не изменяме на този велик
порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо
от всичко друго (по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се
живее животът без свобода!), да се вслушваме внимателно в "битието-насвободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за
човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр),
написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде
свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното:
"Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И
непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват
това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да

търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си
го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред
този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки
отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са
"заразени" с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно
за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова
повече и светът става човечен и човешки, става свят, достоен, от своя страна,
за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно
съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е по-голям от катедрала,
човекът освещава действието или го лишава от святост"(Хегел). И ако
трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и
в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на
казаното от Блез Паскал в неговата "Апология на християнството":
"Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от
който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е
слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а
не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще
продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е
брат на ангела."
И още поне това, пак от него:
"Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да
се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази.
Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не
го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има
начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика."
Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето,
не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и
извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други
пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще
приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл "не е кой знае
какъв":
"Същността на истината е свободата… Свободата се определяше
досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли
тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно
представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито
стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито
оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега
свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде…
"Оставяме нещо" ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим
нищо с него… Но "да-оставиш-нещо-да-бъде" значи и "да-се-предоставиш-на-

съществуващото". Това отново не се разбира като просто действие,
запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо.
"Да-оставиш-да-бъде" – именно съществуващото като съществуващото,
което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост,
в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това
открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια,
нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с "нескритост" вместо с
"истина", то този превод не е само "по-буквален"… Вкоренената в истината
като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на
съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие
като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за
"свободата" му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо
да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава
човешкото благоволение не разполага със свободата. Човекът "притежава"
свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното:
свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и
то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-насъществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в
смисъл на разкриване на съществуващото… Една нагласеност, т.е. екзистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само
"преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без да
подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща
съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-насъществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е.
нескриващото се отношение…" Нима има тук нещо неразбираемо?! – пита се
обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е
непосредствено жив импулс…
3."А що е свобода?"
Преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос
("Аз съм пътят, и истината, и животът…"), си позволил с насмешка да
запита: "А що е истина?". С тези думи римският консул, "преситен от живота",
всъщност искал да каже, че "няма истина", че "лично той не вярва в никаква
истина". Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината,
но и към свободата: че тази последната е просто "куха дума", зад която "нищо
не стои", в която "не си струва да се вярва", понеже "трябвало да бъдем
здравомислещи и реалисти" и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят
същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали
истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на

свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка
друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като
истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без
които човекът едва ли може да живее.
Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме
така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на
свободата. Това означава, че "извън" свободата ние съществуваме
неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не
съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я…
"признават". Отношението към свободата затова е определител за това как
съществува този или онзи човек; според това как разбираш свободата ти по
съответния начин и живееш, а живееш така както разбираш свободата –
другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи
какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично
съществуващи хора: тяхната "неавтентичност" ("неистинност") е основанието
да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да
говорим за нея – и в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени,
те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но
– един момент! – щом като истина на свободата (като "глобална",
основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не
съществува и всяка друга истина, значи по този начин тези хора фактически
признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на
"истината", че… истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: "Няма
истина!"(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в
собствения си капан – защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че
казаното от него е истина; един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква
друга истина освен истината, че истина на съществува!", но малцина са
способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това "най-леко" разсъждение,
което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички
"истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че
автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата – с всички
ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем,
съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и
живота", е провокирал "забележката" на Пилат, разочарованият от свободата
римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от
истината; точно затова учението на Христос най-точно може да се определи
като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата
истина, е тъкмо универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и
свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също
както и без истина не може да се живее свободно.

Следователно доколкото сме близки и открити към "посилната за човека
автентичност" на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в
цялото си тайнство, а ние без особени "доказателства" разбираме както едното,
така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и
истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат
от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се
разбира непосредствено и в някакъв смисъл "със сърцето", че разбиращите я не
се нуждаят от "обяснения", "доказателства" и "убеждаване", че за тях
безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на
свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на
"съществуващото, наречено човек". Ето защо свободата е трудно да бъде
изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на
естеството й, на думите свободата се "изплъзва", чрез тях тя е неуловима, те в
някакъв смисъл се разминават с естеството й ("естество" съвпада с истина!) и
затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да
му се "обясни по-понятно" свободата, с това всъщност признава, че съвсем не
я разбира; който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства
всичко със сърцето, с цялата си душа и дух. По същия начин не е възможно да
се разкаже "понятно" и за живота, не само за свободата, "понятността" изисква
животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество "общодостъпни"
чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само
чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата по същината си е субективна и
само на тази основа дори "свръхсубективна", докато теорията и науката се
задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано
без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за
свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за
доброто", красотата и пр.), подходяща за "учене" и механично усвояване, то
това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило "всички до един
знаещи"… свободни (включително и ония, които не искат да бъдат свободни,
което пък е… "самоунищожаване" на идеята за свобода). Защо това би било
така всеки трябва да разбира: "подръчно-техническото използване" на
свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща
една неизменна същност, която позволява "мултиплицирането" й. Другояче
казано, "науката за свободата" неизбежно превръща самата свобода в прост
признак на една независимо от нас съществуваща действителност, докато
свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека
възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия
начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става
"нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие
(конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!),

докато допускането на една извън действието съществуваща действителност,
касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би
"вградил" свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на
пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за
свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието,
вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни
се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха "по природа" и "по
инстинкт" свободни, то свобода ли би било това – или всъщност е просто нейн
край и гибел?! Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или
поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я
унищожава и убива – както като възможност на "сега ставащото", така и като
"постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да
бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако "си бяхме свободни по
начало или по същност" (подобно на това както "предметът" е просто и само
"предметен", а "животното" – изцяло "вживотнено"!), то тази "свобода", от
която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее "без остатък"
(подобно на "хомота", стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се
стремили, напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само
погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло
отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и
смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да
отхвърлим – и по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.
За да завърша проблема за това "какво свободата не е" или "не може да
бъде", ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума,
"рамка", "схема" и пр.), което науката и теорията предполагат (без което не
могат, което е тяхната "хранителна среда"), напротив, тя е раждащото се в
конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж,
еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е
механична и "принудена", а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на
динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност.
Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е
даденост, а възможност, "която може и да не се случи" – и това дали ще се
случи зависи само от искащия да бъде свободен аз, при това искащ го "не как
да е", а истински, автентично, съкровено.
Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че
ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната
тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е
нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не
могат да помогнат на объркания, на ненамерилия "нишката" към нея. Който
веднъж намери тази "нишка", той вече няма да изпусне или загуби, гаранция за

това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от
което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се – съобразно с вече
казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян,
дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага
му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност.
Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо
природно или "заложено", а като откритост, към която сами сме се открили,
като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си
предразполагаме, при това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание,
вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в
"магията на съществуването" – в очарованието, което животът ни дава и от
което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи
е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост, тя в
някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в
живота, тя е пълната отдаденост на наслаждението от него е "включеност" в
живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с
битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към
царството на духа и Бога (истинската родина на живия човек), причастяване
към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в
който живеем, и от който сме "неотделима и важна част", не е противен или
противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която
обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто
почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в
нейната автентичност. Светът е "проекция" или "измерение" на духа, чиито
творчески потенциал не знае умора или изчерпване, и ако в някакъв смисъл и
някога ни се струва, че светът е "инертен", "неподатлив" за свободата, дори
"враждебен" на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв
случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме
проецирали себе си върху него: светът на свободния и светът на несвободния
са различни, между тях има пропаст, свободният и несвободният живеят в
различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на
свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние
можем да я "правим" и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие,
битието на Духа – битието на божественото у човека, на духа, носен и
"поносим"от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е
по силите на слабия човек – ние само сме "проводници" и носители на един
изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на
всичко ценно за човека, в това число и на свободата. Трябва ли да бъде
"доказвано" това? Иска ли някой "по-понятно" и "по-силно", "по-ясно" и

"категорично" доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и
това?
4.Самосъзнанието за свобода
От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие,
което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е
самобитност, самостоятелност, "самост", личност и раз-личност, сама себе си
постигаща, т.е. човекът сам себе си – като човек, не като "живо същество"! –
непрекъснато прави и създава. За да прави това, за да върви ефективно към
себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек найнапред избира себе си, а след това непрекъснато остава верен на своя избор –
поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред
потребността от промяна, от нов кардинален избор на себе си. Ние можем
"безкрайно" или поне "много пъти" да избираме себе си, макар че едва ли тази
възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква
винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за
обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и
на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице "този човек",
индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните
"моментни" или "частни" избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги
прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво
бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става
дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче
казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние "го извикаме тук при
нас" от небитието, "придадем" му битие и така "придърпаме" желаното бъдеще
при себе си – или пък "сами отиваме при него" (от друга страна погледнато).
Във всяка постъпка или действие човек (дори и да не го иска или съзнава!)
показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към
решението си да бъде "той", а не "някой друг". (Макар че във всеки момент и
във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе
си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към
всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода, човек е свободен само когато може
да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на
себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора,
благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна
откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост,
което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се
променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо подобро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за "избор", "искане", дори "съзнание" за свобода, аз нямам
предвид, че свободата е мислене и разсъдливо "съпоставяне на възможности",
чрез които ние изявяваме някаква своеобразна "прозорлива пресметливост".
На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се "изчислят", тук
дори и перфектното знание на "висшата математика" на никой не може да
помогне. Подобни "сложни реалности" от типа на реалността, свързвана със
свободата, не се поддават нито на изчисления, нито на "вериги от логически
изводи", нито на обмислящо всичко извеждане, нито на пресмятане или пък на
някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде
изобретен "алгоритъм на свободата" и е безсмислено да го очакваме, да се
надяваме на него. Онези, които се опитват да "надхитрят" свободата, скоро са
разочаровани: те пресмятат "плюсове" и "минуси", но скоро разбират, че
сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се
постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум,
интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и
субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на
душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет,
импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор "да бъдеш или да не бъдеш"
свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на
своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.
"Вътрешната", постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата,
от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си
потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия
човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно
импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване
(и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и "желаност" от
всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях.
Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевноличностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен
избор, да му дава импулси за живот, "здравина" и "твърдост". Това съвсем не
означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата,
нерешителността и пр., напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече,
истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на
почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но
свободният човек умее да се "справя" с тях в позитивна насока, не да ги
"побеждава", а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили; той
е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го
заразяват със слабост. Оказва се, че свободата е човешка способност за
концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за
натрупване, а не за разпиляване, тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва

без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме
сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се
лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си
пред свободата. "По рождение" сме еднакво несвободни, но в същото време
сме и свободни “в потенция”: пред нас са еднакво открити както
перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея, ние сами
избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се
раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й
обръщаме гръб, проспиваме всичките й възможности. Оказва се, че свободата
е категоричния отговор на загадката на съдбата, "всеки сам е ковач на
съдбата си" (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си,
която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу "зла съдба" не се
приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави,
самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина, а
значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е
в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора)
попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се
отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.
Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности:
живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали,
достижения, дела, смисъл на "ставащото с мен самия" и пр. – ако погледнем
от гледната точка на индивида – и власт, история, политика, законност,
човешки права, институции, държава, групова и народностна психология,
"стадност", прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности
и оценка, история, "пазарен строй", трагичност, оптимизъм и пр. – ако се
вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на "всички ние", на
"другите", на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо
се на човешка активност, е белязано със знака на свободата, то, следователно,
носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата,
без съотнасянето с нейното дълбоко естество. Точно заради свободата
човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват
история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на
свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни
"човешки тоталности", ние проясняваме истината на свободата, т. е. изпълваме
се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно
отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната.
Тъй като свободата живее в историята (лична или "всеобща"), то представата
за нея става "плътна" само чрез задълбочаването в историята като "шествие на
свободата" и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто
да знаем или пък да сме "информирани" (това е почти нищо, при това е

невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!),
смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота,
която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира
тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек,
затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я "подари" на
някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и
творец на ценностите на свободата, с които е "пропит" живота му – живот,
единствено заслужаващ името човешки.
На изследването на тези ценности и на "улавянето" на смисъла,
всекидневно раждан от свободата, е посветено това изследване. Тръгнахме
точно оттам, откъдето трябваше да се тръгне – индивидът, свободата,
единството на двете – и ще преминем навсякъде, където трябва да се мине,
през всички области и сфери на човешкото битие, в които то постига своята
истина.
3.Собствеността, наличната свобода
Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк
смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като
начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне,
самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това
означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно
като наше собствено постижение.
Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във
"вътрешността" на индивида, "спотаено" в неговото сърце и душа. Свободата
трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да
стане именно "душа" на съществуването във всичките му измерения. Ако
свободата си остане само "вътрешна", ако тя няма силата да потвърди себе си
"навън", в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то
такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна,
недействителна, измамна, ограничена, дори суетна. Свободата не заслужава
такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и
безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е,
че "по начало" свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да
си остане само това, а трябва да разгърне своята мощ и реалността си във
всичко, до което индивидът се докосне; свободата трябва да потвърждава себе
си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.
Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода,
човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой
свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее… целия свят

(макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори
постига точно това: светът, в който живея, е моят свят!), той е господар само в
онзи "отрязък" от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой
– тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че
собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред
със самата свобода, а собственост и свобода се намират в най-дълбоко
единение, неделимост, дори пълно покритие. Още от момента, в който
индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети
силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е
превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и
първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно
"молци не го ядат", то е извора, от който "изтичат" всички други богатства, на
него най-вече трябва да сме собственици във най-възвишения смисъл на тази
дума. (Някои се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова
непрекъснато се преструват, че се "гнусят" от думи като богатство или
собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези "чисти души" се
гнусят?!) Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия
да превърне предимствата си (основаващи се на неговата раз-личност!) в нещо
налично, от възможно да го направи действително, "зримо", "реално", като
власт и господство в своя свят.
1."Свое" и "чуждо"
Онова, което оценяваме и съзнаваме като свое, в някакъв смисъл е
"продължение" на собственото тяло, в него тялото намира себе си чрез
осъществяването на изцяло свободни действия. "Своето" е онова, в което
индивидът е "при себе си", тук той притежава властта да се налага и да прави
онова, което смята за нужно; тук никой друг не може да му се меси и да се
разпорежда. Свое е онова, което владея и спрямо което упражнявам своята
власт, то е полето, необходимо за разгръщането на моята свобода. Свободният
индивид налага себе си в придобитото и наследено свое, то е сфера на
реализация на неговото битие, то е "пространството", без което свободата му е
само кухо пожелание. В този смисъл собствеността е "налично битие" на
свободата и условие за нейната реализация, без собственост свободата си
остава мнима и фиктивна, недействителна, само порив към свобода, но не и
свободно съществуване. Отказът от своето е отказ от свободата (той е поне
накърняване на собствената свобода), в крайна сметка е отказ от себе си,
нанасяне на ущърб на самостойността и самобитността на човека. Своето
изпълва индивида с усещане на собствената значимост, в него той постига
потвърждение на свободата и оттук – на ценността си, която иначе може да си

остане само илюзия. Умножаващият своето свободен индивид всъщност
умножава възможностите за автентично съществуване, засилва своя потенциал
и неговите прояви под формата на активност, дела, постижения. На свободата
затова не е присъща скромността в нейния унижаващ човека смисъл:
задоволяващият се с "малко" в действителност показва невисокото мнение за
самия себе си, а автентично свободният човек съзнава неограничените
възможности на свободата, даваща на човека всичко, което той има дързостта
да поиска. Свободата е воля за битие, страстен копнеж по битието, но този
порив не може да се побере в една тясна сфера на по просешки скромната
невзискателност към самия себе си: не бива да таим към битието прекалено
мизерни очаквания, защото тогава има опасност то да ни даде точно това,
мизерия най-вече като личност, а оттук и спрямо всичко останало. Свободният
човек иска за себе си необходимото, но тази необходимост се определя от
неизчерпаемия ресурс на битието, отредено за човека, съответстващо на
достойнството да бъдеш човек; в този смисъл човек трябва да иска от битието
всичко, а да се задоволява с онова, което е успял да постигне сам. Ето защо
"мизерната скромност" спрямо битието означава принизяване на човека и на
неговото достойнство, идещо от неразбирането на свободата: свободата може
да ни даде, повтарям, всичко – стига обаче да можем да си го вземем сами, а
преди това да сме го поискали достатъчно силно, със страстта, на която нищо
не може да устои. (Впрочем, "долни" страсти няма; този израз е измислен за
оправдание от ония, които нищо особено не искат и затова нищо особено не
постигат; ако нещо е "страст", то винаги е възвишено!)
"Чуждото" е тъкмо "не-своето" ("не моето") и разбирането му като
такова означава признание на свободата на другия, нейната ненакърнимост в
същата степен, която ние изискваме за себе си. На основата на ясното
разграничаване на "свое" и "чуждо" се поражда взаимното признание на
човешкото право на свобода, очертава се границата на всяка индивидуална
свобода и оттук се определя възникването на една човешка общност на
свободни хора, поставена на здрав фундамент. Разпространението на това
съзнание, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на
собственост, е окончателно преодоляване на варварството, на неадекватното
разбиране (на неразбирането) на свободата, то поставя началото на една
цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек (макар
че пътят към нейното съвременно състояние е бил дълъг!). Затова и
престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу
личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът,
осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на
милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни
поражения на човечността. А комунизмът ("излюпил" се най-първо в главата

на жадния за чужди богатства Маркс!) започна своята вакханалия на произвола
тъкмо със заличаване на границата между "свое" и "чуждо", той се определяше
от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за "съвършеното
щастие" и "всеобщото равенство". Този ламтеж обаче издаваше само
неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд
нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха
към чуждото и "общото". Именно това абстрактно "общо", в което се заличават
без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската
система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки найнапред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На
тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на
традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да
стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.
"Общото" на комунизма, което поглъща своето и чуждото, заличава границата
между тях, тук най-ясно се изявява като предпоставка на несвободата, докато
същност на свободата е адекватно разбираното "раз-лично", в пределите на
което възникват своето и чуждото (тези последните не могат да бъдат мислени
извън личното, те са негова проекция така както негов израз е самото различно, сиреч раз-личността). Индивидуалната личност постига своето битие
чрез признаването на нейните различия, чрез приемането им за нещо
естествено и необходимо, за постижения на нейната свобода. Ние сме
свободни доколкото сме различни и държим на различията си (уважаваме ги!),
общото между нас може да бъде допускано само в смисъл на "пристрастеност
към свободата", която ни сродява, но не ни прави еднакви и без-лични – тъй
като самата тя, доколкото е изразена при отделните индивиди, сама
"подклажда" различията помежду ни. Противно на това грубо натрапваното
"общо", което е убийствено за естествените различия между индивидите, е
агресия на несвободата срещу индивидуалната самостойност, то е пагубно за
всяко различие, за личността, нейната свобода, за човешкото достойнство, за
човещината и бъдещето на човека. Ние сме различни и за това, че всеки
притежава само своето (безразлично какво е то: капитали, способности,
добродетели, дарби, развитост на личностното), което пък от своя страна не е
друго, освен натрупана или "кондензирана" ("изкристализирала",
"концентрирана" и пр.) свобода. В същия смисъл и собствеността може да се
определи като "изкристализирала свобода", свобода в нейната наличност,
фактичност и пр. Затова който иска да ни прави "еднакви" и "равни", той
посяга най-напред върху собствеността (комунистите наричали собствеността
"своещина" и виждали в нея своя главен враг!), собствеността, явяваща се
твърдата почва на свободата, а след това без особени усилия потъпква и всяка

друга проява на свобода, самата възможност за такива прояви, т.е. за едно
битие, достойно за човека.
А иначе свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото –
тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде
всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които
индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да
разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и
собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на своето, на човешкото
битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава
на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички
предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично
разтърсва социалния живот чрез съответните симптоми-проявления.
Обществата пък, които са преживели комунистическата агресия спрямо
личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на
оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.
2.Корените на справедливостта
Като собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство,
той владее "прилежащото" към неговия жизнен свят, разпорежда се,
изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона,
създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните
собственици), и така се преизпълва с усещането за власт, включително и на
власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен
израз на свободата му. Неравните по принцип (индивидите са неравни във
всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на
свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и
рискове, откритост към бъдещето и пр.) намират в задълбочаването на
различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които
искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си.
Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните
индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята
самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи
това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива.
Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и
обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да
претендира за чуждото (ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице,
което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на
нечия свобода!) Възниква естествен (от гледна точка на разумността,
човечността и признаването на достойнството на човека, т.е. на духовната

природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като различност) социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни
предпоставки – и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото
общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура
и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на различността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни – в
зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е
завоювал или постигнал. В този смисъл "нормалните" общества са такива
защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават –
откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената
"равнопоставеност", която ощетява способните и със заграбеното от тях
облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. Подобна
унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите
към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол – мислят си, че могат
да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано! – и до
престъпност, понякога вземаща и политическа форма: комунизмът, явяващ се
по същество престъпна доктрина.
Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи
се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по
необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният
индивид – собственик – особено държи, от които лесно не се отказва.
Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост
(вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на
индивидуалността му) изисква – защото усеща, че без тях животът му губи
пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния
суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода
(свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана), така и на всички
ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже.
Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице
ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество,
признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към
държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така
разбраната свобода, е с-праведливо, е израз на справедливост, докато
разминаващото се с него е проява на несправедливост, е несправедливост.
Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния
индивид, тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и
човешки живот. Тя не е нещо, което му се налага отвън (подобно на
изобретена някъде мярка, "калъп", обща и безотносителна – без-раз-лична –
към различията между индивидите норма), а е неотделима от неговата
субективност и свобода. Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо

за себе си, всъщност иска с-праведливост, това, че другите са ония, към които
предявява искането (и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да
проявят към него тъкмо справедливост!), е второстепенен и производен
момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид,
който с решимостта си в някакъв смисъл "заставя" другите да зачетат правото
му, да се съобразяват се него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна
публична справедливост – като отношение към някакви несъществено
"субективни права" – не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който
не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска
да бъде признато "правото" му. Напротив, такъв един индивид, допускащ
произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на
други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта
се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост,
същественост и о-правданост, следователно не е достатъчно просто да са
субективни, а да са именно права, докато несправедливостта потъпква и не
зачита основателните права – или пък толерира налаганите със сила (защото не
таят в себе си съществено съдържание!) "прекалено субективни права",
явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и
насилие наглост. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата
правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост, която обуздава
произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане
на потъпкани по-рано значими субективни права, а значи наново установява
границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост.
Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има
възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси
справедливост; но автентично субективното не навлиза в пространството на
нечия чужда свобода, напротив, то търси такива гаранции за своята свобода,
които необходимо стават "мащаб" и мярка на всяка друга свобода; в същото
време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото
"присвояване" на някакви "чисто субективни права", на които той всъщност не
може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от
никой. Никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право не
може да му бъде признато, то не може да бъде публично защитено, то няма
своите "субстанциални основания" – тъкмо защото е в "раздор" със свободата,
защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н.
От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия.
Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично
признание) нееднакви субективни права, а справедливостта към всеки – тя
затова не е и не може да бъде обща! – изисква всяко от тях да бъде признато
конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на

предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а
подчертава различията, и затова тя отдава на всеки "длъжното", на всеки
"неговото", не… "на всички еднакво", "едно и също", "поравно". По-нататък
неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и
абстрактна "справедливост", приложима за всички индивиди, а още повече пък
за "всички случаи", всъщност е отказ от справедливостта и защита на
произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно,
но то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват
само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова
искат да де "възнаградят" със създадени от други хора блага (един вид "да се
почерпят за чужда сметка, без дори и да питат "кръчмаря" или "клиентите",
които са решили да ощетят!). Справедливостта следователно е нещо "крехко"
и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права
(съобразно случая и основанията за искане на признание), нейн корен е
автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и
реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската,
действителната здрава основа на органично организираното (тавтологията тук
е умишлена и подчертана!) общество, обществото, стремящо се да защити
своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно
затова "равенството на неравните" (Хегел) е най-крещящата несправедливост,
която взривява всяко, дори и най-здравото общество. Подобна мисъл е успяла
да разложи съзнанията на искащите "справедливост" низини (лумпените,
некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и
пр.), увлекли след себе си неориентираните и слабите, станали техен
"авангард" и така повели ги към "сияйното бъдеще на комунизма". Искащите
абстрактно равенство с това само искат несправедливост, оттук значи искат
несвобода, не искат да са индивиди, те искат нещо съвсем друго ("материални
благини", създадени обаче от труда и инициативата на други!), такива също
искат – отказвайки се от индивидуалността, която "ги пари като горещ картоф
пръстите"! – да бъдат "маси", "пролетариат", гладни "санкюлоти", при това
така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е "тяхно". Това е дълбоката
основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите
от него страшни кръвопролития!), а именно така скъпата на "горещите
комунистически сърца" експроприация, с която те започнаха и в наши дни
завършиха безславната си история; "експроприация" не е нещо друго, а
грабеж. Затова и техният "идеен баща" Маркс издигна лозунга "Граби
награбеното!"; сиреч – понеже е срамно да се изрече така – "Експроприация на
експроприаторите!"; за тях, вижда се, чуждото им се струва свое, то било
"награбено" от… тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за
сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално

богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната "приватизация" да присвоят
всичко, което беше останало след техните безчинства – продължили половин
век.
И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида,
свободата и собствеността, а несправедливостта не е друго, освен отношение
към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода,
така и от собствеността му – като условие за реализация на индивидуалната
свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени
форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със
справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл – заради
прекалено низки и пошли групови и "индивидуални" цели. Тази идея, свързана
с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му, прочиства съзнанията
от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и
паразитирането му почти век, и така създава предпоставките за възстановяване
на здравото и "нормалното" общество, за което са жадни душите ни,
"невидели" автентичната свобода. Това последното – длъжен съм да подчертая
– важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата
е завладяна от рудиментите на "разпределящата справедливост". Парадоксално
съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята
парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а
затова и болна. Изглежда в много от случаите болните са болни и затова,
защото по парадоксален начин здравето им се струва… неизгодно: със
свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно!
3.Разширяващият се ред на пазара
Това е израз на Фридрих Август фон Хайек, ярък привърженик на
пазарния строй и последователен противник на комуно-социалистическите
спекулации около собствеността, справедливостта и "равенството". Той
твърди, че "… нашата цивилизация зависи не само по отношение на
възникването си, но и на запазването си от онова, което прецизно може да се
опише само като разрастващия се ред на човешкото коопериране, ред, който
обикновено, макар и в известна степен подвеждащо, е известен като
капитализъм".
За Хайек "спонтанно разширяващият се обществен ред" е "създаден от
конкурентния пазар" (който, от своя страна, е немислим извън общността на
свободни собственици). Ние тук, опирайки се на своя вече очертан подход
(който с философски средства търси смисъла, фундаменталната човешка
значимост на съществуващото в едно здраво общество), ще се опитаме да

хвърлим светлина върху пълнотата на либералния базисен възглед, т.е. на
разбирането, изхождащо от безусловната за човека ценност на свободата.
Естествен начин на съществуване на собствеността е пространството на
пазара, където свободните и различни индивиди встъпват в отношение и
"общение", от което зависи реализацията им като носители на активност и
инициативи. Онова, което индивидът е и иска да бъде, може да се съотнесе със
същността на другия индивид само в непринуденото взаимоотношение на
пазара – разбиран в най-общия смисъл, а именно като поле на реализацията на
"същностните сили" и инициативи на субекта (на индивида, възползвал се от
свободата си). Всеки е собственик на нещо, особено на самия себе си като
извор на всичко останало: от това какво съм и какво искам да бъда се определя
по-нататък моето битие в неговата цялост, аз сам определям битието си в
зависимост от възможностите, които съм избрал – за себе си, за онова, което
съм и ще бъда (“бъде-ще” произлиза от ще бъда!), което ще имам и което е в
моята власт. Ето го "началният капитал" на човешката субективност, в който
са заложени безценни за свободния човек перспективи, достижения и
завоевания, за онова, което той собствено е и особено ще бъде, т.е. на което е
актуален или потенциален собственик. Това неоценимо богатство, скрито в
гърдите на уверено поелия по пътя си индивид, опиращ се само на свободата, е
опорната точка, от която зависи неговата реализация в непрекъснато и
спонтанно възникващото пространство на пазара. На този автентичен "пазар"
по необходимост всичко може и трябва да бъде показано, изявено, "изложено",
демонстрирано, инициирано, подложено на оценка, тук ставащото подтиква
към обмен, споразумения, сътрудничество, обединяване на силите
(коопериране), към общуване и всестранни взаимодействия и т.н. На този
всекидневно функциониращ пазар на човешката активност може да се "изнесе"
всичко онова, което си и което имаш, което е твое, е твоя собственост и
достояние: способности, качества, проекти, идеи, инициативи, същностни
цели, форми на "посилната" активност, изрази на личностния потенциал, на
неукротимата енергия (на която сме само крехък "съд", но която насочва
живота и бъдещето ни!), възможности за себеосъществяване и разширяващи се
на почвата на свободата граници на нашето съществуване, коригирано само от
бдителния контрол на знаещия какво иска индивид и т.н. В този смисъл
пазарът е начина за възникване на мярата на достойнството на индивидите
(достойнство, т. е. това каква е стойността, "кой колко струва", каква е
"цената" му, дори какви "лихви" може да очаква в близкото и далечно
бъдеще…), при това на едно действено и реализиращо се в дела достойнство, а
не едно мнимо, скрито и "мислимо", а значи и само желано, недействително
достойнство-копнеж-и-блян. Удостоверяващият себе си във формите на
свободния пазар индивид всъщност удостоверява своята стойност

(достойнство), твърдо застава до нея, пази я от външни посегателства и
всекидневно я потвърждава. Пазарът е мястото, в което всеки може да разбере
своята практическа стойност и действения смисъл на битието си – на него един
"продава" идеи, неоценим личностен и духовен потенциал и капитал
(обогатяващ не само него, но и човечеството в един по-висш смисъл!), докато
друг продава… кокошки, свине и говеда, един открива предприятие, в което
влага изключителна дързост, рискове, предприемчивост, а друг се задоволява с
(примерно) откриване на… сергия за гребени, ластици, вестници и други
такива боклуци. Следователно това какво правим на пазара е точен показател
на това какво всъщност сме, едни продават само своята мускулна сила, а други
просто хитростта си, някой се осмелява да приложи умственото или духовното
си превъзходство (било като продуцираща ценностите способност, било като
практическа предприемчивост), а друг без опасения и срам излага само своята
нищета и нищожност, ограничеността и малоценността си, необходимо
пораждащи мизерия и ужасяваща бедност – пазарът е многолик в същата
степен, в която е многолик животът, в която е многоизмерен самият човек.
Някакъв се оплакал на Сократ, че бил беден, че нямало какво да яде и че нямал
нищо. Сократ го погледнал с изумление и му казал, че не разбира: как така, та
нали притежава себе си, нима това е малко?! Оня съвсем не го разбрал и
продължил да плаче че няма какво да яде; Сократ проумял с какъв си има
работа и затова му се наложило да каже: "Тогава вземи заем от себе си!";
другият онемял от изненада и промълвил само: "Как така?", а Сократ отвърнал:
"Като поне по-малко ядеш!". Това не е било подигравка, подобна на онази,
която Мария Антоанета си позволила векове по-късно: самият Сократ не се
считал за беден, въпреки че притежавал само прокъсаната дреха на гърба си –
ако не броим свободата и мъдростта, заради която го смятали за най-богат!
И тъй като, както видяхме, пазарът поставя всеки на мястото му на
основата на това какво той самият прави (съобразно с което сам себе си
поставя на заслуженото място!), то без преувеличение можем да кажем, че
самият пазар е постоянно действащото екзистенциално условие на човешкото
съществуване, условието, което, наред със свободата и собствеността, съставя
пълнотата на автентичната човешка екзистенция. На основата на пазара се
заражда именно един естествен и разпростиращ се навсякъде ред на човешкото
общуване и съвместен живот ("общежитие", съвсем различно обаче от
общежитията и комуналките на комунизма!), който по друг начин не може да
бъде достигнат: няма такава всемогъща, рационална и "предвидлива" воля,
стояща над индивидите, която да може да наложи такъв здрав и субстанциално
определен – тъкмо чрез самоопределянето на индивидите! – социален ред.
Затова силата на спонтанната активност на пазара превъзхожда всяка друга
сила, дори и силата на бруталната агресия на комунистическия произвол

спрямо индивидите. Пазарът по естеството си е аналогичен на самия живот, а
животът стои над всичко друго, дори и над претенциозния разсъдък, който
обикновено съвсем не разбира живота.
В свободното пазарно общество, обществото на свободните
собственици, всичко се "продава" и "купува", всеки купува това, което му
липсва или недостига, и продава от онова, което има в излишък, обменът на
сили, ценности и капитал от всякакъв род обхваща всички жизнени сфери,
няма такъв род съществуване, което да може да остане извън регулиращата
функция на пазара. Въвлечеността в пазарните отношения е мярка за
активността на индивидите, тя гарантира, че няма да останеш встрани от
"пиршеството на живота" – колкото повече ресурс успееш да подчиниш на
своята власт, толкова по-значим ставаш за самия себе си. Обществото на
богатите (във всестранния смисъл на думата) индивиди е именно едно богато
общество, което при това може да изрази своята пълнота и човечност чрез
отделянето на средства за съществуване на ония, които сами не са успели да
решат задачата на живота, чиито живот е застрашен и затова трябва да бъде
подпомогнат. Такова едно общество е общество на здрав морал, тъй като
здрави са ценностите, върху които то израства, подобно общество не
развращава индивидуалните съзнания (да чакаш наготово милост, да се молиш
и унижаваш, да се опитваш да живееш паразитирайки, както беше при
комунизма!), а ги импулсира към самостоятелно и отговорно съществуване и
развитие, към това да вземеш своя живот в ръцете си, да овладееш съдбата и
бъдещето, оказали се единствено в твоя власт. Затова пазарът, който ни дава
всичко това, който поражда в определен аспект смисъла на реализиращата се
индивидуална свобода, не е "изобретение" на разсъдъка, преобразило
историята и цивилизацията, а естествена необходимост на живота, без която
човешкото съществуване е непостижимо, немислимо, непредставимо. Онези,
които претендират да имат някакъв тънък, "изискан" нюх и затова си
позволяват да се… "гнусят" когато чуят думата пазар (тя се асоциирала с нещо
"мръсно", "търгашеско", "нечистиво" и пр.!) изглежда правят това, защото
обикновено нямат какво особено да предложат на него – и затова им остава
единствено кухото високомерие, което като "стока" не върви много-много и не
се цени. Такива хора изглежда – защото подобен род високомерие съдържа в
себе си нещо слугинско – принадлежат към човешкия тип на родените да
слугуват, не да бъдат господари: човекът, възползващ се непрекъснато от
свободата си, е обаче наистина господар, в никакъв случай не слуга, още помалко пък роб. Същите тези се хвалят с това, че презирали господарите, а били
милостиви към слугите: какво тогава презират и към какво точно изпитват
сълзливата си милостивост?!

Нека накрая да кажем и това: пазарът ни обвързва в постепенно
уреждаща се човешка общност, в която все пак сме зависими както в
постиженията, така и в бедите, както в успехите си, така и във винаги
съществуващата опасност от провал. Пазарът никой не носи на "крилете" си,
на никой нищо не дава наготово, той изостря усета ни към
предизвикателствата, свързани с неизмерими рискове, изпитания, изкушения,
държи ни будни и открити към всякакво бъдеще: ние едва благодарение на
него разбираме, че нашето бъдеще е в нашата власт. Пазарното общество
затова е едно наистина солидарно общество, т.е. общество, споделящо
отговорността чрез пълното й поемане от всеки един поотделно. Само такава
отговорност, неотделима от индивидуалната свобода, може да породи
автентичната солидарност. Свободните индивиди са солидарни най-вече в
предаността си към свободата, в отдадеността си на нейното велико тайнство,
а това е корен на всичко останало, което може да се нарече човешко, израз на
човечност. Затова комунистическите и социалистически утопии за някаква
абстрактна "солидарност без свобода" ("солидарност" на основата на диктата
на социума и държавата над индивидите), солидарност на обезверените и
слабите, на неразбиращите свободата, не са нищо друго освен съвсем плосък
опит за изкривяване на истината както за свободата, така и за солидарността.
Тяхната "солидарност" е само воденичен камък върху шията на подвелите се,
който ги тласка в бездната на отчаянието, на пълната екзистенциална
безперспективност – "опивайки" ги все пак с голи обещания за "ефективно
паразитиране", за съществуване на гърба на другите, за живот под "грижите на
майката-държава" или в рамките на разбойническото "братство" на една
изначално престъпна партия, комунистическата.
4.Договорите и конкуренцията
Човешкото битие е битие на свободата и индивидуалността, битие на
раз-личността и различеността. Да съществуваш автентично човешки
означава да изхождаш от себе си и да държиш на различията си – и едва на
тази почва са възможни здравите, пълноценни и многообразни човешки
отношения. Организацията на човешката общност, възникнала по естествен
(спонтанен, непринуден, свободно и по своя воля избран, "самоорганизиращ"
се и пр.) път, е жизнена и жизнеспособна, тъй като съответства на естеството
на човека и живота. (Тук не става дума за това, че, погледнато от друга
страна, тя е културен – "неприроден", свръхприроден, "изкуствен" – феномен.)
Неестествена е онази човешка общност, която потиска индивидуалните
свободни изяви на човешките същества, т.е. организира ги външно,
принудително, насилствено, грубо, потъпквайки волята и инициативата им.

Такава общност затова е и безжизнена и нежизнеспособна, тя създава фалшиви
и нездрави отношения, които я тласкат към тоталния й провал. Историята и
крахът на комунизма – единствената в историята изцяло неестествена, чисто
разсъдъчна, фалшива и безжизнена организация, крепяща се само на
насилието, на тоталния произвол, на безличността – е пример за
несъвместимостта му с естеството на човека, от което произлиза обречеността
на такива безчовечни проекти и експерименти, пълната им безперспективност,
антижизнената и антиморалната им потенция, водеща до пълна разруха. Ето
защо аз тук ще се опитам да очертая "механизмите", лежащи в основата на
жизнената организация на човешката общност.
Тази жизнеспособна организация на общността всъщност е организъм,
възникнал и функциониращ на основата на "спойка" на "клетките" –
индивидите, всеки от които е незаменим – образуващи спонтанно жизнени
"тъкани" и "органи" (групите), при което цялото (организмът-общество) се
съдържа във всяка своя "част" по същия начин, по който "частта" е незаменима
и значима за съществуването на самата цялост. ("Изваждането" на орган от
един жив организъм води до смъртта и на двете, те не могат да съществуват
един без друг: "присаждането" на органи от организъм в организъм е
неефективна даже… медицинска технология – а какво остава да е успешна
социална такава!) Подобни органични и организирани спонтанно цялости (те
не са "правени" по план, а самият живот ги е родил, те съответстват на
естеството на живота и човека) постигат своята здравина по същия начин, по
който един жив организъм крепи здравето си – и се съпротивлява на болестта,
на разпада, на тенденциите към объркване, смесване и произволна смяна на
функциите и местата. В него, в социалния организъм, "всяко нещо си знае
мястото" и, грижейки се за своята възобновяваща се жизненост, твори и
живота на "общото", на общностната цялост. Такива наистина човешки
общности не разпиляват безсмислено ресурсите си, а ги възобновяват
непрекъснато, така те осъществяват и гарантират своя безспирен подем на
жизнеността си. Здрава и жизнена е организмичната цялост на човешкото, в
която здрав и жизнен е индивидът като нейно ядро, т.е. в която индивидът
живее за да засилва своята жизненост, а не за да я разпилява ("потребява",
изразходва, унищожава). Нездрава, слаба и безжизнена е социалната
организация, в която дадени органи заболяват, опитвайки се да паразитират, да
"смучат" жизненост за сметка на други "части" (органи) или на организма като
цяло, да не създават енергия, а само да я употребяват. Комунизмът е пример за
такава паразитираща обществена "организация" (организация, построена на
принципа на паразитирането, на "паразитизма"), той е организация, която
живее за сметка на "тялото", т.е. на все повече намаляващите сили на
индивидите, нещо повече, комунизмът е пример за социална организация,

устроена по принципа на вампиризма (понеже паразитите все пак съсъществуват с "носителя" си, докато вампирът изсмуква силата и го
умъртвява). По този начин комунизмът вегетира десетилетия, изпивайки
жизнеността на цели поколения и на милиони индивиди, включително и в
буквалния смисъл изпивайки кръвта им: комунизмът изби милиони човешки
същества, за което никога не трябва и не може да му бъде простено. В същото
време здравите общества, човешките организмични цялости, осигурили
простор на индивидуалната инициатива, все повече засилваха своята
жизненост и на нейна основа сътвориха удивителни постижения. Как ставаше
и става това? – това е важен въпрос особено за обществата, изтощени от
вампиризъм и паразитизъм, за обществата, изтощени от комунизъм.
Индивидите-собственици (казахме, че всеки е собственик най-вече на
себе си, т.е. на източника на всички други ресурси и богатства; в този смисъл
не може да си индивид, а да не си собственик!) встъпват в многообразни
отношения помежду си на основата на договора. Договорността конституира
пазарната форма на съществуване на свободните собственици, в нея
индивидите съотнасят волите си и постигат удовлетворително и за двете
страни съгласие (или пък съгласие за всички: обществен договор). По същия
начин договорът е "матрицата", механизмът, който урежда всички други
отношения в социалния живот, също и надиндивидуалните (напр. изборите за
органите на властта са процедура за сключване на договор между управляващи
и управлявани). Онова, което не е договорено, в свободното общество не
съществува, никой няма възможността си да налага волята си на други без да е
поискал и получил съгласието им, фиксирано в договор. Договорът затова е
адекватният начин за реализиране на свободата, той гарантира запазването на
индивидуалността и на различията между договарящите си – съгласувайки
волите им на почвата на признанието. В договора съперничествата "угасват", а
конкуриращите се (и взаимно зависими) страни стават партньори, сътрудници
в преследването на взаимно изгодни цели. Чрез договора се споделя изгодата,
тя не се присвоява от едната страна чрез пълното ощетяване на другата (както
това ставаше в условията на комунизъм при отношенията "партия"–народ и
"партия"–граждани; за комунизма обществен договор никога не е имало,
никога комунизмът не е бил наложен на власт по народна воля, чрез избори!).
Договорите винаги са конкретни, в тях субективните права получават
обективност и признание от другата страна (но не "всички наведнъж", а всяко
поотделно и в зависимост от случая: "всички" не могат да решават вместо този
или онзи!). Договорът е онова, което у-режда, внася ред в отношенията, той е
основата на все по-засилващия се и обхващащ всички сфери на живота
спонтанен ред и закон, описан превъзходно от В.-А. Фон Хайек.

Единственият начин на смислено сътрудничество е този, който се
реализира чрез договора, индивидите постигат солидарност в правата и
възможностите си, а също и суверенитет само чрез и на почвата на
договорността. (Казват, че пруският крал не могъл да наложи волята си над
собственика на парче земя, през което се налагало да мине държавна
железница: съдът, до който се стигнало, защитил правата на собственика, а
кралят се примирил!) Договорните отношения поставят на твърда почва
човешките отношения, а индивидите привикват да се облягат на гаранциите,
които им дава договорността. Възниква автентично съзнание за правата,
породени от договарянето, и недостижими по друг начин, индивидите не се
"размекват" и дезактивират, а се концентрират в преследването на
жизненоважни за тях самите цели. Никой не чака да бъде "носен" от други и
подпомаган без да даде нещо в замяна, такава куха "солидарност",
изкривяваща съзнанията, е невъзможна в царството на договорността и
свободата, а само в престъпните "братства", не признаващи никакъв договор, а
ориентирани към измамата, насилието и лъжата (комунизмът, мафиите също).
Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна "солидарност" без
ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде
подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е
заинтересован да бъде "носен" от другите, апелирайки към "солидарността"
или пък към "братството между хората", както правеха тъкмо комунистите.
Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното
съперничество и на конкуренцията, човешките същества се стремят към
надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда
импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В
конкуренцията – чиито коренен залог е увеличаване на жизнеспособността, на
пространството на свободата и на самобитността – надделяват инициативните,
предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи
на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода
никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди
всичко друго на себе си, на своята самодостатъчност – индивидът е свят и дори
вселена, стига обаче да разбира свободата си, да се ползва от нея. По този
начин възниква атмосфера на благородно – раждащо блага! – съперничество,
покълнало на почвата на автентично разбраната свобода, в такова общество
никой не разглежда другия индивид като средство за постигане свои цели, а е
длъжен да се отнася към него единствено като към цел сама по себе си (Кант),
изисква и към себе си такова отношение, и така се приучава да бъде
пълноправен член на постепенно увличащата всичко към себе си общност на
достойнството, която е душата на "разширяващия се ред" на Фр.-А.фон Хайек.

Ето защо последният, описвайки неговите преимущества, справедливо
отбелязва:
"Конкуренцията е процедура за откриването на новото, процедура,
присъща на цялата еволюция и караща хората несъзнателно да се вписват в
новите обстоятелства; и за сметка на по-голямата конкуренция, а не на
солидарността, постепенно се повишава нашата ефективност" (Хайек,
Фаталната самонадеяност, с.30).
По-нататък той посочва, че "за да води до благоприятни резултати,
конкуренцията изисква участващите в нея по-скоро да съблюдават правилата,
отколкото да прибягват до физическа сила", т. е. да се облягат на създаваната
от договорността правовост и регламентация, пораждаща около себе си една
органична система (пропита от единство, от здрава хармоничност в самата
спонтанност) от разгърнати правила. Това е един порядък, който "формира
сам себе си" (Хайек), т.е. порядък, съотносим с вътрешното и дълбоко естество
на живота и човечността. Оттук иде и на това се дължи жизнеспособността на
свободното пазарно и договорно общество, несполучливо наричано
"капитализъм". Непрекъснатото съперничество е двигател на обществото на
индивидуалния просперитет, то е господарят в "царството на свободата", тази
конкуренция е оста, около която всичко останало се върти, тя е извора на
непреодолимата динамика в човешката общност, на импулсите към живот,
които доведоха до разцвета на модерната цивилизация на свободата. В този
смисъл "непрекъснатото съперничество е необходимо дори за да се запазят
съществуващите постижения" (Хайек), но и най-вече затова да е непрекъснато
открит пътя към нови постижения, пътят, по който устремът към преуспяване
и към единение с естеството на живота всекидневно потвърждава себе си,
осъществява се неспирно в хоризонта на истински човешкото съществуване.
Накратко казано, от нас като човешки същества се изисква да не се
"размекваме" и отпускаме, а да се "втвърдяваме" и "стягаме", да се
концентрираме. Силата, която ни държи в постоянна готовност да отговорим
на тайнството на битието, е благородното съперничество, поривът към
превъзходство, на който силният не може да устои. А слабите и "отпусналите"
се, те с това само подготвят своя провал – "нещото", което трябва да бъде
непрекъснато отхвърляна възможност на свободния човек.
4.Различност и общност
Видяхме, че собствеността, пазарът и конкуренцията не са "презрени" и
"нечисти"… "измишльотини, без които може да се живее" – както се опитват
да ни убеждават (не обаче толкова настойчиво, след провала на техния

експеримент!) привържениците на колективно-комунистическото
морализаторстване – а че са необходими форми на реализиране на човека като
битие на свободата. Чрез тези форми човешката активност практически налага
себе си, създава си свое пространство, свой жизнен свят и така въвежда един
субстанциално определен социален ред, от който не може да има "по-добър".
(Защото "по-доброто" може да е само плод на "разсъдъка" и на една плоска
рационалност, която си е въобразила, че стои над самия живот!) Оказа се, че на
основата на действените механизми, възникващи около собствеността, пазара,
договарянето и съперничеството, по естествен и спонтанен начин (без
едностранчивата намеса на схематизиращия разсъдък) се поражда здравото
общество, което успява да постигне органична цялост, ефективно
съществуващо единство, съответстващо на живота. В този смисъл свободата и
собствеността задават "матрицата", по която се уреждат всички останали
човешко-личностни и надиндивидуални (социални) отношения; това е
кардинално значимото, базисното и неоспоримо великото постижение на
модерната цивилизация. Стъпили върху твърда почва – почвата на
необходимото, на исторически и екзистенциално неотвратимото,
съответстващото на естеството на човека и живота – индивидите пораждат
свой социален космос, в който може да се открие удивителна целесъобразност
и съгласуваност – но удивително е само онова, което е живо и жизнено, което
носи в себе си живот! Тази жизненост се явява тема на настоящето изследване;
само постигайки я неотклонно, ще се доближим до смисъла, ще проясним
разбирането си – разбирането, без което животът губи голяма част от
привлекателността си. Затова каже ли някой, че е объркан, че "не вярва в
нищо", че е разочарован или пък отчаян, че не вижда перспектива, че е
изпаднал в безнадеждност и в "черен песимизъм" и пр. трябва да сме си
сигурни, че пред нас стои един неразбиращ и точно затова страдащ човек.
Животът е прекалено ценен и може да бъде прекрасен, но той за всеки е такъв,
какъвто си го направил сам – това свободните хора разбират добре; точно
затова не си позволяват да гледат на него като на… "кърпа", която след като е
измачкана и изцапана, може да бъде захвърлена като нещо ненужно.
1."Съвместяването" на различните
Индивидът е индивид доколкото носи в себе си различия, а също и
държи на тях. От безусловния факт на раз-личността на индивидите зависи
всичко останало в техните многообразни прояви: нашето съществуване е в
рамките на раз-личността ни, ако бяхме "еднакви", то щяхме да съществуваме
по коренно противоположен начин. При това съществуването както на
индивида, така и на общностите, към които той може да бъде отнесен, еднакво

се базира на своеобразната раз-личност, на самобитността, от която зависи той
самият и животът му. Отнасяйки се към самия себе си, индивидът се
"занимава" с раз-личността си; отнасяйки се към другите, той всъщност е зает
със съпоставянето на своята и тяхната раз-личност. Раз-личността задава
всички модуси на човешкото съществуване и сама се поддържа от избрания в
съответствие с нея начин на съществуване. Единствено на основата на
богатството на индивидуалности могат да се открият възможности за
"покритие" и за единение, за сближаване, общуване и пораждане на общност:
еднаквите неща не могат да се "взаимопроникват", те вечно са откъснати едно
от друго подобно на бобените зърна в чувал, тяхната общност е механична,
нестабилна и несъществена. Ние можем да бъдем близки и "далечни" точно
затова, че сме различни, ние се свързваме и отдалечаваме един от друг само на
основата на това, че можем да го правим благодарение на различията си. Ето
защото раз-личността или просто личността – та личността не може да бъде
друга освен различна от останалите! – е извор както на индивидуалния, така и
на социалния живот, тя е и предпоставката за многоликите отношения между
двете.
Ако в някакъв смисъл е вярно, че индивидите не могат без "обществото",
то това, че обществото не може без индивидите е вярно съвсем безусловно – и
във всеки един смисъл. Индивидите чрез своя спонтанен или пък съзнателен
живот са самия този социум, той не е нещо отделно от тях, а е само
пространството, полето и дори "обвивката" на индивидуалната активност на
самостоятелните човешки същества, заети с "правенето" на своя живот – всеки
за себе си и при това съвсем отговорно. Признанието на ценността на
индивида означава да сме наясно, че дори това, че този конкретен индивид е
тук, в това конкретно общество, вече прави обществото друго, не същото ако
го нямаше. Следователно индивидът най-малкото е съотносим в ценността си с
обществото, това последното пък не е "голям индивид", безкрайно
превъзхождащ индивида в неговата конкретност, а е проекция на
"индивидността", нейна завършеност във всестранните й изяви и реализации, в
практическото й осъществяване. Това е така, защото ако признаем на
общността качеството да е самостоен "индивид", стоящ над конкретната
действителност на индивидите, то това е вече неоправдано постулиране на
някакви особени права на "грамадния индивид" (държавата, "партията" с
главно "п" и пр.) над неизчислимото множество от "малки индивиди",
индивидите в тяхната "заменимост" и "несъщественост". Обратно на това,
признанието на самостойната ценност, на уникалността на свободния индивид,
със самото това засилва ценността и на общността от индивиди: богато е
обществото, съставено от индивиди с богата индивидуалност, от индивиди,
чиято раз-личност твори всекидневно блага и богатства, изразявайки самата

себе си. Впрочем това, че индивидите са ценни дотолкова, доколкото са
различни (всеки има свое лице, не повтаря и не прилича на друг и пр.), а също
и това, че щяхме да губим паралелно на отказа ни от нашата раз-личност –
"еднаквостта" е така скучна и сива, без-личността така силно отвращава! – е
нещо, което, струва ми се, се разбира от само себе си.
И така, раз-личността, носена от конкретните индивиди, е безсъмнената
предпоставка за естественото пораждане на всяка общност (групи, сдружения,
кооперации, асоциации, връзки от всякакъв род, зависимост и отхвърляне на
зависимостите), а също и на "обществото като цяло", стига зад тези думи да
стои някаква реалност. Казвам това, защото думата "общност" и думата
"общество" също трябва да се схващат конкретно: дадена общност възниква на
основата на общото между индивидите, които я съставят. Няма общност a
priori и in abstracto, защото не съществува такова общо, което да обединява
всички и… "във всички случаи". Дори и това, че "всички ние" сме човешки
същества, не ни обединява безусловно, тъй като и "човешката същност"
съществува индивидуално и конкретно, т.е. е раз-личност, зависима от
свободата. Абстрактната "общност на всички", напр. "българското общество",
всъщност не е друго, а конгломерат от много общности, функциониращи
ефективно доколкото са самостоятелни, а не са принудени да се откажат от
своеобразията и да ги претопят в "пещта" на абстрактния социум. Трябва да се
предпазваме от опасната тенденция на унификацията, изразяваща същността
на комунистическото мислене с всичките му непростими дефекти. Общността
не е "комуна на безличните" – "обществото-мравуняк" на Достоевски –
обществото също не е аморфна безлична и бездушна комуна, а е единство на
различни и многолики общности, носещи печата на човечността и на
индивидуалността. Общността, обединявайки в някаква насока, в същото
време и разединява, дава възможност за запазване на различията – и така
предпоставя влизането в други общности; общността не е "инкубатор" на
безличността – бездушния колектив на комунизма – а е общност доколкото
запазва своеобразието и му дава нов мощен импулс. Общността, която не дава
простор за развитие на индивидуалността, а я потиска и унищожава, е
мъртвородена и изцяло безперспективна, тя се е лишила от импулси за живот и
затова неизбежно ще умре, осъдена е да умре. Това са по принцип нездрави
общности – комуни – тъй като автентичното общо е общо тъкмо на фона на
различията, както и различното изпъква едва чрез надмогването на опитващата
се да го задуши стерилна общност. Индивидът съобразно несъзнавано или
съзнателно избран начин на съществуване и на основата на раз-личността си
сам си открива възможността да се "сродява" и свързва с подобни на него
индивиди – независимо дали това става принудено или пък непринудено, по
необходимост или от свобода. Индивидът е свят и "микрокосмос", който по

принцип е самодостатъчен, но също така индивидът засилва своята
достатъчност и свобода, встъпвайки в общности, които го сродяват с други
индивиди и така увеличават собствените му ресурси, дават му увереността и
признанието, че е значим. Общността обаче не е точно "като него самия", тя
също не е изпълнена с негови "двойници", напротив, в общността той се
свързва с индивиди, които, независимо от общността, родството и близостта,
са други, олицетворяват другостта; ако общността "дублираше" индивида или
съдържаше негови "точни копия", то смисъл от приобщаването нямаше
изобщо да има. В общността същевременно индивидът черпи от различността на другите, обогатява себе си от нея, сам чрез своята раз-личност е
признат като значим за съществуването на общността; ние влизаме в общности
не за да загубим себе си, а за да намерим себе си. Затова тук е особено важно
да се подчертае, че не общността е извора на търсената и потребната на
индивидите сила, а че тъкмо индивидите, които я съставят, са този извор, различността им е пораждащото силата. Аз например мога да принадлежа на
общностите (групите) на "гражданите", на лекарите, на философите, на
производителите, собствениците, купувачите, пътниците и т.н., но не това е
определящото за моето съществуване в едно или друго качество, а онова, че
тук е налице моят Аз, зад който стои цялата ми индивидуалност в нейната
многоликост – която задава възможностите да съм един или друг, "този" или
"онзи", но преди това трябва да съм най-вече себе си. Встъпвайки в дадена
общност (група), аз в известен смисъл отстъпвам от себе си в моята цялост, но
не я губя и не я пренебрегвам; с встъпването си в някаква група не съм се
отказал от себе си, а само съм се опитал да се възползвам от известни права,
които общността може да ми даде. Влизайки в общността, аз с това само
подчертавам, че мога да бъда и това, което значи обаче, че аз съм и много
други "неща", които пазя като свой резерв и ресурс, като нови възможности,
към които мога във всеки момент да прибягна. Групирането ми дава
увереността, че и самата група е възможна и благодарение на мен, че без мен
тя няма да е същата; влизайки в нея, аз я обогатявам, а и тя ме обогатява с различността на индивидите, от които се състои – и с които мога да общувам, да
се договарям, да партнирам, да се състезавам, да си сътруднича за постигането
на нещо, което сам по себе си ще ми бъде по-трудно да придобия и пр. В
групата индивидите обединяват силите си, от което всеки увеличава своята
индивидуална сила, а също и защищава по-добре интереса си. Групите, към
които принадлежа в някое свое качество, са просто "съвместност" и
съвместимост на индивиди, цели и ресурси, при което раз-личностите се
допълват – и така всеки в известен смисъл вече е поне малко по-различен (чрез
усвояването на частици от раз-личността на другите!), а с това и по-богат.
Ясно е, че в групата едновременно даваш, но в замяна получаваш, като между

двете трябва да съществува съответствие, който повече дава, повече и ще
получи, който се щади, малко ще получи (някои нищо не получават, понеже
нищо не дават). Оказва се, че в еднаква степен и индивидът е потребен на
групата (без съставляващите я индивиди групата всъщност е нищо), и групата
е потребна на индивида, като, разбира се, "вторичното" и "производното" е не
индивидът, а групата. (Не лекарското съсловие прави лекарите лекари, не
простата принадлежност към него е онова, което те прави лекар, а лекарите,
бидейки именно такива, "произвеждат" в асоциирането си лекарското
съсловие. Принадлежността към дадена група е възможна на основата на вече
съществуващи раз-личности, в рамките на които се открояват и "родствата",
общностното.) Неразвитостта на раз-личността неимоверно стеснява
възможностите за асоциация с други различни индивиди в различните групи,
доколкото си личност, дотолкова и хоризонтът на твоите възможни връзки с
други индивиди е по-широк, дотолкова и битието ти ще бъде многолико,
дотолкова и съществуването ти ще се стреми към пълнота, към автентичност,
към достойното и подобаващото за човека. Разбира ли се сега какво именно са
загубили ония, които пренебрегват и потискат раз-личността и
индивидуалността си, личностното у себе си? Какво ли пък са спечелили
"залагащите" на общността (обществото), от субстанциалната принадлежност
към което предварително са се самолишили – защото не са държали на различността си? Как да си ценен за другите като си загубил ценността пред
самия себе си, ценността "в себе си и за себе си"? Ясно ли е сега защо са бедни
и скучни "обществата", съставени от "комунални безличности", от същества,
които сами себе си наричат "не човек, а желязо" (“какво тук значи някаква си
личност”, думи на Вапцаров)! Разбра ли се защо тезата "личността е
социалното у човека" е такава безсмислица, каквато и разсъдъкът се
затруднява да проумее? Понятно ли е защо комунизмът – поставил си за цел
обезличаването на човешките същества, превръщането им в комуна, в маса от
неразличими нули – е нездрав в основата си, а "идеята" му по принцип е
безчовечна, е несъвместима с човечността? Видно ли е какво точно загубиха
"лагерните общества" на комунизма в десетилетното насилие над
индивидуалността, над човешкото у човека, в пълното игнориране на
свободата? Проумява ли сега всеки от нас каква ще е неизбежната съдба на
обществата, все още не разбиращи огромния смисъл на индивидуалността, на
раз-личността "във всичко" – и държащи на колективността, на "стадността",
на без-личността? Как човекът да е "обществено същество" и "политическо
животно" преди да е станал индивидуално същество, т.е. човек, а не…
животно? Въпросите тук нямат край, но отговорът е един и същ: индивидът е
разгадаването на всички загадки пред човека.

2."Искрата" на инициативата и "факела" на новото
"Искра" запалва "факела": тук ще проследим ставащото от
проблясването на искрите до "разгарянето", лумването на "огъня"; огънят тук е
символ само на динамиката, характерна за съществуването. Аз не го мисля
като унищожителна стихия: пожарите в социалния свят се палят от съвсем
други искри.
Обществото е динамична цялост, съставена от групи, а групата (малката
общност) по идея е среда, в която свободните индивиди, спазвайки определени
правила, сами осъществяват своята жизнена дейност. В групата индивидът
проявява инициатива, ползва се достъпната, но пречупена през
индивидуалността му информация, предвижда някои по-близки и желани цели
(макар че се оказва в невъзможност да определи далечните резултати и ефекта
върху цялото, последиците, проявяващи се при сблъсъка и преплитането на
инициативите), опитва се да постигне успех или поне "да въведе ред" в
собственото си съществуване. Оказва се, че индивидът по този начин действа
рационално-и-нерационално, а значи с една човешка спонтанност, която
именно привнася автентичност в съществуването му: нищо в живота не става
изцяло "програмирано", но тъкмо затова животът е така интересен, пълен с
изненади, нови възможности, рискове, перспективи. Така пазарното общество
– обществото на различията в собствеността, обществото на договарянето –
погледнато отвън, не е нищо друго освен "стихийна реалност", постигаща
обаче точно благодарение на това един естествен "разширяващ се ред", една
удивителна и пълноценна ефективност, дори благотворност на системата; в
такова общество печелят дори и тези, които "нямат нищо", т.е. не разполагат с
произвеждаща собственост, но все пак "имат" себе си. Обществото
следователно е "море", чиито вълнения и движения не се предизвикват или
насочват от една воля, а всичко е предоставено на спонтанността и
активността на "молекулите" (индивидите), поради което "морето"
(предоставящо само условия и възможности) въпреки цялата си стихийност и
динамика, запазва общата си продуктивност и затова "гъмжи от живот". Оттук
следва, че работата се свежда до това да се запази и подхранва жизнеността на
"обществения организъм", сиреч да се постигне такова ниво на вътрешната
самоорганизация, при което обществото да е преизпълнено с живот, да се
явява точен образ на великото естество на живота. Животът обаче не се
поддава на разсъдъчно "регулиране" и "насочване", на един външен
"свръхрационален" контрол, животът е естествена и спонтанна активност и
саморегулация, която превъзхожда – защото в нея животът изхожда от живота
– всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по
естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. Тук имаме

покритие между двете реалности – свобода и живот – в най-дълбокото им
естество, което означава, че само свободата притежава онтологичния ресурс да
се съотнася с живота, докато всяко друго, пък било то и така претенциозния
разсъдък, е крайно непълноценно в сравнение с живота. В този смисъл
"давайки" свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено
пространство (собствеността), ние ги "правим" адекватни спрямо техния
живот, в резултат на което и жизнеността на цялото ("системата") се запазва и
възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се "дава", а трябва да бъде
"присвоена" от индивида!) Затова допускането на елементи, които по
естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на
социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в
крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са,
например, "планирането" на живота в обществото, съсредоточаването на
ресурсите в ръцете на един "изцяло предвидлив" център или "свръхмозък"
(централизация и "национализация"), държавното регулиране на икономиката
до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на
индивидите, "предпазването" на индивидите от "изкушенията на свободата",
недоверието към индивида и към способността му да се справя сам, "общото
дело", заместващо индивидуалното, колективното "правене" на някакво
абстрактно "всеобщо щастие" и пр. Всички тези "изкуствености" и
"фалшивости" на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват
безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение.
Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството
на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива
индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно, в него
именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и
изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този
смисъл адекватни на социалния живот са само "механизмите" (правилата),
сътворени от самия живот, от живата история, от традицията, а такива са само
механизмите и правилата на различието в индивидите и собствеността, на
свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране,
институциите на демокрацията, т.е. "балансите" и "противотежестите" както на
анархията (пълната, несвободната и затова безсмислена спонтанност, стихията,
която само руши, а не създава), така и на тоталния държавен контрол,
лишаващ индивидите от инициатива и застрашаващ, по-скоро опропастяващ
жизнеността на човешката общност. Обществото не търпи външно наложения
му абстрактен "ред" на един "всичко планиращ център", който не може да
предвиди и подреди целите, а също и крайния резултат. Докато свободната
инициатива на милиони и милиарди индивиди чрез колосалното "преплитане"
на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който

нищо друго не може да замени. Това, разбира се, не означава, че "държавата
става излишна", но нейната автентична роля може да се разбере само на
почвата на признанието, че държавата не може да замени двигателната сила на
индивидуалната свобода и на частната собственост, признание, произлязло от
едно истинно разбиране на живота, човека и човешкото.
Нека тук да приведа поне главното от знаменитите анализи на Фр.-А.
фон Хайек, с които с възторг се запознах във великолепния превод на
философа Л. Сивилов. Едва ли има нещо удивително в това родство на
разбирания, израсли върху две наистина различни основи – икономиката и
философията – напротив, подобно съвпадение е знак за истинността на
споделяните идеи. Щом като по различни пътища се е достигнало до едни и
същи резултати, то резултатите стават толкова по-твърди, което е белег за
истинност.
Ето как Хайек изразява принципната си позиция (произлизаща от
веруюто му, че "индивидите е трябвало да станат различни, преди да могат
да бъдат свободни, за да се съчетават в сложни структури на
сътрудничество"!):
"Адаптацията към непознатото е ключът към цялата еволюция и
тоталността от събития, към която съвременният пазар непрекъснато се
нагажда, е наистина неизвестна за когото и да било. Информацията, която
индивидите или организациите могат да използват, за да се нагодят към
непознатото, по необходимост е частична и се съпровожда от сигнали (т.е. от
цени) през дълга верига от индивиди – и всеки от тях препредава в
модифицирана форма комбинация, състояща се от потоци абстрактни сигнали.
Въпреки това чрез тези частични и фрагментарни сигнали цялата система от
дейности клони към приспособяване, към условия, непредвидими и непознати
за никой индивид, дори ако тази адаптация никога не е съвършена. Тъкмо
затова структурата оцелява, а тези, които я използват, също оцеляват и
преуспяват. Не може да има съзнателно планирани заместители на такъв
самоорганизиращ се процес на приспособяване към непознатото. Нито
разумът, нито вродената "природна доброта" насочват човека по този път, а
само горчивата необходимост да се подчини на правила, въпреки че не ги
харесва, за да се защити от конкуриращите го групи, които вече са започнали
да се разширяват, тъй като са се натъкнали на такива правила по-рано."
В този смисъл съвременното общество наистина е едно "традиционно
общество", което използва традицията чрез непрекъснатото й обновяване – без
обаче да се променят принципите, конституивните начала, а именно: различност на индивидите, различия в собствеността, специфична "даденост" на
свободата съобразно индивидуалната откритост към нейните предимства,
безкрайно динамична, кипяща от активност общност, в която всеки,

преследвайки своето, така или иначе допринася за развитието и на другите,
конкуренция и т.н. Но "наивното съзнание" (Хайек), което е "способно да си
представи реда само като резултат от съзнателно подреждане", никога няма да
проумее, че "ред и приспособяване към неизвестното се постигат по-успешно
чрез децентрализирани решения и че разпределянето на властта ще разшири
всъщност възможността за всеобхватен ред". И още, че "децентрализацията
наистина води до взимане под внимание на повече информация", също че
"променящото се разпределяне на властта да се разполага с отделните ресурси
между множество индивиди, които са в състояние да вземат решения за
използването им – разпределение, придобито благодарение на индивидуалната
собственост и на различието в собствеността – прави възможно пълното
използване на разпръснатото знание"(цит. по "Фаталната самонадеяност", с.
103-104). Тук се засягат значими методологични въпроси, които не можем да
обсъждаме, и нека затова да кажем поне това: онези, които милеят най-вече за
"разпределянето на благата" според някаква абстрактна "справедливост", би
трябвало най-сетне да проумеят, че преди това трябва да се разпределят
усилията за създаването на тези блага, което е възможно единствено на
почвата на различията в собствеността; различие, задаващо иначе
непостижимата автентична справедливост. Затова, както отбелязва Фр. фон
Хайек, "институцията на индивидуалната собственост не е себична, нито пък е
била "изобретена", за да наложи волята на притежателите на собственост
върху останалите"; но благодарение на частната собственост възниква "процес,
максимално използващ знанието на всички – и поради това
облагодетелствуващ почти толкова онези, които нямат собственост, колкото и
другите, които имат"(с. 105). В зависимост от казаното е съвсем разбираемо
твърдението на фон Хайек, към което се присъединявам и аз (към което едва
ли някой не би се присъединил – стига мисленето му да не е безвъзвратно
повредено от проказата на комунизма):
"Свободата на всички в рамките на закона не изисква всички, а само
много хора да са в състояние да притежават индивидуална собственост. Аз
лично бих предпочел да нямам собственост в страна, в която много други
притежават по нещо, отколкото да живея там, където цялата
собственост е "притежание на колектива" и властите определят
конкретните начини за нейното използване"(с. 106). Всъщност
трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни
тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат
собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото
"свободата без собственост" не може да се нарече свобода, тя си остава само
жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си
свободен, реализираща се само благодарение на собствеността.

Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят… чуждата
собственост (но дори и те не се отказват от това да имат нещо свое: аз не съм
чул това някъде комунист да е раздал собствеността си на бедните, комунистът
обаче обича да граби чуждото!), това се дължи на усета им, че само
собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която са се
пристрастили. Обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство,
да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. (А какво
ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена
собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!) Такива общества
новото няма да ги осени, защото в тях малцина са ония, които са разбрали, че
3."Свободата означава свобода да бъдеш различен"
по думите на Хайек, т.е. "да имаш собствени цели и собствена област".
Редът пък в здравото и свободно общество е "желан не за да се държи всяко
нещо на мястото му, а за създаването на нови сили, които иначе не биха
съществували" (с.107).
И така, отново стигнахме до основната си тема – раз-личността – но на
друго, в някакъв смисъл по-високо ниво. В отношенията между и вътре в
групите различността (и свободата!) не трябва да бъде загубена, а трябва да
бъде потвърдена – и така да стане действителна. Нека да се запитаме как става
това.
Влизайки в някаква група – например ставайки търговец сред търговците
– индивидът прави това на основата на доброволно приетото от него общо,
което става за сметка на също така съзнателния отказ от раз-личното, от
свободата. В групата, разбира се, различното е "приглушено", потиснато,
оставено на втори план, докато "отпред" изпъква сродяващото групата общо.
Индивидът притежава възможности да принадлежи и към други групи
(общности), към някои от тях той наистина принадлежи в друго свое качество,
но в дадената група той се приобщава на основата на "това", а не на всяко
друго общностно качество, и най-малко пък на основата на различията си.
Индивидът усвоява в нашия случай специфичното "търговско отношение към
нещата", той се приучава да гледа на ставащото през призмата на задаващата
възприятията му търговия, която по-нататък предопределя в някакъв смисъл
действията и поведението му, дори и "жизнения хоризонт", жизненото
пространство в конкретността на неговото съществуване. Механизмите на
ситуацията, в която индивидът попада, ставайки "част от групата", са
изключително показателни, те имат значение както за неговия статус, така и за
"груповия живот", в който е попаднал нов индивид.

Както и да погледнем на ставащото, "вместването" на нов индивид в
дадената група внася нещо ново, пък дори това да е само количественото
увеличение на членовете й. В някакъв смисъл групата вече не е същата, като
това се засилва особено когато индивидът не се задоволява с простото
възпроизвеждане на груповите норми, а ги "преобразува" активно,
"пропускайки" ги през своята субективност, през неповторимостта си.
Индивидът винаги разполага с възможността както "конформистично" да се
подчини на групата, така и "неконформистично" да се съпротивлява на
груповото единство, което въпреки рисковете си е израз на активността на
една действена индивидуална същност. Групите, които изискват пълно
подчинение от "новопридошлите", в крайна сметка губят, те загубват найнапред възможността за развитие на своя живот, на самите себе си. Това е
така, защото подобни групи потискат импулсите за раз-личност,
индивидуалността в проявите, активността по посока на новото и
нестандартното, порива към непознатото и необичайното. Противно на това
групите, които не са "закостенели" в една прекалено консервативна групова
солидарност и инертност, а държат на динамиката, на жизнеността си – и
затова са търпими към индивидуалния подход, към изявяването на различия –
са по-приспособими към непрекъснато изменящите се ситуации на пазара, в
който се сблъскват множество групови интереси и затова ефективно трябва да
се отговори на предизвикателствата на конкуриращите групи. (В нашия случай
"търговското съсловие" е съставено от толкова много конкуриращи се групи,
че общото между тях е почти несъществено!) Всяка група не е нещо
безусловно единно на почвата на общностната сплотеност, всяка група се
състои от "групички", обединения на индивиди, които се конкурират за своя
просперитет и за завладяването както на "политиката" на голямата група, така
и на пазара; казах, че съсловието на търговците не е "монолитно", в него
съществува и "вътрешно-групова" борба за налагане на превъзходство, за
заемане на предни позиции. Двигателната сила на всички тези противоречия е
живата индивидуалност на партньорите и конкурентите, импулсите към
налагане и себедоказване, стремежът към превъзходство: печелят групите
(фирмите, предприятията, кооперациите и пр.), които не се страхуват от
многообразието вътре в себе си, от индивидуалната инициатива, от
"непокорството" и дързостта на съставящите ги индивиди, от предприемането
на рискове и дори авантюри, от които изходът не е ясен – и точно затова може
да е изключително позитивен. Другояче казано, групите, които насърчават
свободата на индивидите вътре в самите себе си, се развиват успешно –
независимо от това, че влизането в една група е частичен отказ от свобода, от
"пълната свобода". (Но истински свободният е свободен и затова, че умее да се
самоограничава, неговата свобода няма нищо общо с произвола!) Противно на

това, външното ограничаване на свободата на индивидите в дадена група чрез
строгите предписания за действие, които "изземват" възможността за
инициатива, неумолимо води до регрес, до пресекване на импулсите за
развитие, до "втвърдяване" на почвата на пренебрегването на различията.
Всъщност потискането на различията между съставящите групата индивиди
(раз-личности) неизбежно се съпровожда от налагането на контрол от страна
на една "изключителна" воля и индивидуалност, която, щом си позволява да
прави това, унижава и самата себе си чрез потискането на индивидуалното,
затова тя губи свойството си да е автентична индивидуалност. (За последната
насърчаването на различията е свещен принцип!) "Началникът", искащ да бъде
"вожд" и да притежава безусловна власт над съставляващите групата
индивиди, сам отрязва корените, подхранващи развитието и просперитета на
групата: не за да бъдат прости изпълнители са създадени индивидите.
Централизирането на груповия живот налага външна регламентация и
изкуствен, фалшив ред, поради което отнема жизненост, в такива групи
започва да господства едноизмерният разсъдък, а не целостта на живота.
Следователно свободата на раз-личностите води до спонтанното възникване на
естествен и жизнен ред в групата, който е предпоставка за достижения, за
успех; това е т.н. творческа атмосфера на инициативност и иновации, която
нищо не може да замени по плодотворност. Опирането на свободата,
доверието в нея (независимо от безпокойствата на разсъдъка,
които я съпровождат) стимулира развитието както на индивидите в групата,
така и самата група като цялост от индивидуалности, единство от
индивидуални свободи и раз-личности.
Погледнато глобално, т.е. спрямо цялата човешка общност като
изключително разнообразие и динамика от групи и групови сблъсъци, същият
принцип изцяло запазва силата си: малката група (с отношенията в нея,
опиращи се на свободата и раз-личността) е образец и модел на всяка друга
общност; това, което е видимо в нея, действа по скрит и завоалиран начин в
общностите, "необхватни с просто око". За живота на общността
централизацията е противопоказна, тя отнема жизнени сили, обезсърчава
съставящите я индивиди, лишава ги от перспективи, опитва се да ги обезличи
и да ги направи слепи изпълнители на недобри, откъснати от жизнената
даденост, решения. (Добри са решенията, които се вземат не "отгоре", в
някакъв откъснат от проблемите и "непогрешим" център, а тези, които
израстват от потребностите на самия живот, които се налагат с
необходимостта, която може да бъде забелязана само ако си "потопен", ако си
"част" от самата жизнена динамика.) Ясно е също, че свободата и различността в една общност винаги са благотворни, въпреки че "на
повърхността" създават видим хаос и "неуправляема" спонтанност; но само в

стихията на живота си проправят път и се налагат жизнени решения (на
основата на противоборството, на сблъсъка на алтернативи, проекти,
предложения за решения). Тази ситуация на творчество способства за разцвета
и просперитета на самата общност, а също и на индивидите, които я съставят –
тъкмо защото вътре в нея "всичко е живот". Богати са обществата, които не се
страхуват от "коварствата на свободата" – от изпитанията, свързани с нея, от
"проблемите", които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата,
рисковете, от видимата "хаотичност", които я съпровождат. Бедни и
безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия
външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди. Такива
общества страдат именно защото се страхуват от свободата, защото не
изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско
богатство. Абстрактното "общо", на което те се основават ("народното
единство", "монолитната общност", "несъкрушимостта на въвеждащата ред
партия, която не знае снизхождение" и пр.) ги влече към гибел, към
неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от
индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава
заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието,
пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзновените
индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет – защото са подхранвани от
могъщи корени в дълбините на човешкото. Такива общества държат открити
перспективите пред себе си, защото не замърсяват своите извори.
А що се отнася до нашия пример с "търговеца, влизащ в търговското
съсловие", от който тръгнах в своето разсъждение, то можем да завършим с
това: онези, които влизайки в някаква група, я "разтърсват" из основи и така
разбиват разяждащото я спокойствие, с това самото и правят благодеяние:
защото така внасят живот в нея, защото тяхната сила не е малка щом така
видимо е била усетена. (Ако никой не забележи, че някой се е присъединил
към групата, то такъв е само товар, тежест за нея; такива изпълняват, но не
могат да инициират нещо ново и затова само й помагат да се провали.) Ако
някоя група е склонна да си търси "послушни изпълнители", вписващи се
"прекрасно" в съществуващия ред и затова чувстващи се така уютно в нея, то
такава група няма да преуспее: групата не е за това да ни "носи", напротив,
индивидът е този, на чиято двигателна сила разчита всяка общност. Ясно е, че
ако индивидите не дават, а само потребяват енергия, то групата скоро изчерпва
ресурсите си, тя всекидневно затъва в гибелна инертност. По същия начин
комунизмът успя за няколко десетилетия да изсмуче жизнената сила на цели
народи и на милиони индивиди, а след това ги захвърли бездиханни, едва
поемащи си дъх; сатанинският му танц обаче – тъй като комунизмът все още
не е история, той продължава да съществува като "съзнание" и "мислене" – ще

престане само когато душите се прочистят окончателно от неговата проказа,
която ги разяждаше през всичките тези десетилетия.
4.Концентрирането на силата
"Обществената природа" на човека не е просто в това, че индивидът "не
може да съществува без обществото, сам по себе си" – ние, бидейки в
общности, така или иначе съществуваме точно по този начин, не се
"разтваряме" без остатък в тях – а в това, че социумът е "среда" за разгръщане
на "същностните сили" на индивидите, за потвърждаване на свободата и различността им. Индивидите влизат в свободно "общение", в свободно избрани
общности, преследвайки свои цели. В този смисъл общността не е самоцел, тя
е само средството, докато индивидът е истинската самоцел: не индивидът
съществува заради общността, а общността съществува заради индивидите,
които са я създали; общностите служат на индивида (а ако не му служат, биват
заставени да му служат – тъй като само индивидът може да инициира
промяната в някоя общност!). По същият начин, впрочем, стои и въпросът с
държавата: индивидите-граждани изискват държавата да обслужва техните
общи потребности и да не им се меси в частните, т.е. да създава условия за
развитието им по пътищата на свободата, а не да ги използва за свои цели. По
аналогия и групите са "пространства" на индивидуалната инициатива, в които
индивидите се срещат, обменят информация и усилия, сътрудничат си или се
конкурират, обединяват се при запазването на различията си, концентрират
силите си за постигането на по-значими цели, но не с цената на загубване на
своята самобитност. Групата не е и не трябва да бъде "бреме", най-малкото пък
"ясла", която да ни храни наготово (комунистите точно така си представяха
обществото и държавата!), нейните въздействия върху индивидуалното
съществуване не трябва да тегнат, не трябва да смущават лекотата, с която
сами осъществяваме живота си, а само трябва да ни облекчават и насърчават за
нови постижения. Групата е "условност" и "условие", а не императив и
съдбовна обреченост да й служим, напротив, съставящите я индивиди трябва
да я заставят тя да им служи. Групите, впрочем, затова и съществуват: да
помагат, не да пречат или "гасят" индивидуалните инициативи, от които
зависи животът ни в перспективата на бъдещето – и съобразно свободата,
която сме постигнали.
Цялата работа е в това да намерим начин да ставаме по-силни, т.е. да
намерим "механизми", чрез които да побеждаваме слабостта, да надмогваме
нерешителността си. Съпоставяйки се с другите в групата, които, макар че са
"като нас", все пак са различни, ние или се изпълваме с увереност в своето
превъзходство, или пък установяваме онова, което ни липсва – за да бъдем

себе си по най-добрия за нас самите и възможен начин. С това и в двата случая
групата вече е изиграла ролята си, а индивидът само е спечелил, с нищо не е
бил ощетен. Станали сме по-силни – вече сами по себе си, а не "заради" или
"за" общността. Така всяка от двете страни на това наистина съдбовно
отношение – индивидът и общността, групата – си е намерила своето място,
подмените тук са опасни…
ЧАСТ ІІ – ЖИЗНЕНИЯТ СВЯТ
5.Съгласуването на свободите
Индивидите, действащи съобразно своя интерес, постигат свободата си
не като правят "всичко, което им хрумне", а само някои неща, т.е. свободата
включва в себе си и самоограничаването, способността да се лишиш от някои
възможности – защото само така можеш да постигнеш забележим ефект.
Човекът, впрочем, не може да бъде едновременно "навсякъде", да се разпилява
безкрайно, от нас се иска сами да се определяме, т.е. да заемем – за дадения
момент – една конкретна позиция, от която да можем да действаме с цялата си
сила. Индивидите не са еднакви, а различията им идват от различното ни
отношение към свободата – и от разбирането, което имаме за нея. Ако всички
"притежавахме" автентично разбиране на свободата, то тогава нямаше да са
нужни външни ограничения, защото който умее да се самоограничава
смислено, него не бива да го ограничават "отвън" и принудително. Това, че не
сме еднакви – слава Богу, че е така! – и че не разбираме по еднакъв начин
свободата налага съществуването на правила, установяване на граници,
очертаване на "линии", които да обособят както пространството на
ненакърнимата лична свобода, така и оная област от цели, които индивидът не
бива да си поставя. (А ако все пак ги постави – и така встъпи в противоречие с
интереси на другия индивид, т.е. встъпи в чуждото пространство на нечий
индивидуален или законен интерес, сиреч престъпи определените от закона
граници, – да навлече върху себе си възмездие, възстановяване на правото.) От
това какви са правилата – въплътени в правото и закона – в дадено общество,
се определя това в какво общество живеят неговите граждани: "правилата на
играта" могат както да насърчават индивидите, така и да ги обезсърчават, а
последиците и в двата случая ще бъдат коренно различни.
1.Идеята за право
Ако правилата пораждат правото, то "правилно" е онова, което е в
съгласие и с двете, а защо нещо е "правилно" зависи от много фактори, но най-

вече от съзнанието, от разпространените разбирания за позволено и
непозволено, от съвестта, а значи и от степента, до която хората са достигнали
в опитите си да овладеят автентичната свобода. В огромна част от случаите
ние сами решаваме какво е правилно, какво може и какво не може, сами си
позволяваме много неща, а някои си забраняваме, т.е. в тези случаи не се
налагат специалните предписания на закона. Свободният човек в някакъв
смисъл е законодателят на своя живот и на своите прояви, и ако съзнанието за
свобода е развито, то такъв човек ще изживее живота си без да се е сблъсквал с
наказващата функция на закона; останалите обаче, т.е. не дотам разбиращите
свободата, "си имат проблеми" със закона и правосъдието – защото неясна за
тях е била границата на позволеното и непозволеното. Още оттук можем да
заключим, че законите не предписват какво трябва да правим (нито един закон
не може да обхване безкрайното многообразие от случаи, ситуации,
възможности и пр., в които човешките същества всекидневно попадат!), а се
задоволяват с изброяването само на някои неща, които бива или не бива да
правим: позволено е всичко, което изрично не е забранено със закон.
Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в
способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое
не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава
гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от
предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно "забранено е
всичко, което изрично не е разрешено от закона", от свободата не остава и
помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква
самостоятелност. "Ще правите само онова, което законът ("уставът") е
благоволил да ви "отпусне", всичко останало е забранено!" – това е висшият
императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това,
което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен негласен подход към
"свободата" съдържаше в най-чист вид "законността" по времето на
комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички "свободи",
гарантирани обаче само на хартия (никой не можеше да се възползва от тях в
действителност, реално!), а щом фактически "разрешеното" е нищо и
нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше
правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда,
че в действителност всичко се оказа забранено, а разрешено беше (пак в
действителност) само онова, което "партията" и милицията благоволят да
"отпуснат" – и това в най-чист е вид системата на безправието, на правния
произвол, другояче казано, законодателството и правосъдието на несвободата.
Такава система не на правото, а на неправото, т.е. на "правото", служещо не на
свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на
индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята. Затова

"социалистическото право" е узаконеност на безправието, на невъзможността
да живееш свободно, то е тъкмо "правото на несвободата", "правото" на
пълната зависимост на индивидите от държавата ("партията").
След като дотук констатирахме какво правото не е и не бива да бъде,
остава ни да посочим по-конкретно какво то е – което е непосредствената ни
задача.
Правото регламентира формите на съгласуване на индивидуалната
свобода в нейните изяви като външно реализираща се свобода. То чертае
границата между две индивидуални свободи (за да не се "застъпват", за да не
претендират за едно и също пространство, за да не се "сблъскват" в едни
напразни усилия за налагане на една воля над друга), а по този начин
обособява сферите, в които волята постига своята автономия, чувството и
съзнанието, че всяка свободна воля сама себе си определя (без "интервенция"
или намеса от страна на някоя друга воля!). Всеки индивид се нуждае също от
гаранции за ненамеса от страна на други индивиди в неговите действия, а също
и от правила за сътрудничество между индивиди в случаите, в които това се
налага (при някои основни отношения, например при асоцииране, при
прехвърляне на собственост или отстъпване на съответно право върху нея, при
разграничаване на интересите на работодателя и наемното лице и др. такива).
Затова правото е съвкупност от норми (общи правила), регламентиращи
необходимото и "разумното" в човешките отношения, същностните форми на
проява на свободата, които са неизбежни за постигане на действителността
(действеността) й, за нейното осъществяване в действия, не само като
намерение или желание да бъдеш свободен, а като "делова" и практическа
свобода. Тези норми важат безусловно за всички, което е израз на
"суверенитета" и самоценността на човешките същества, личностите, различностите, а това от своя страна поставя здравата основа на
фундаменталното право на равенство пред закона – единственото равенство,
което изобщо трябва да съществува (във всички останали отношения хората са
неравни – и трябва да останат такива!). Така законът създава условията, от
които индивидите могат да се възползват – за да постигнат успех в опитите си
да се доближат до целостта на живота, до неговата пълнота. Но общите
условия на закона са само "рамка", която всеки сам може да разшири – за да
създаде свои специфични и по-добри условия, за да придобие на основата на
закона нови възможности, които вече са негови и реални, а не само "фиктивни"
или формални ("на хартия"). Това обаче не става чрез "заобикалянето" на
закона (както на някои им се струва), а чрез сътворяването на ресурс
(възможности, условия, перспективи, личностни потенции), за който законът е
оставил достатъчно "празно място" като поле на личната инициатива. В това
"празно място", което, от друга страна погледнато, е сферата на свободата, се

настаняват предприемчивите и инициативните, способните на рискове и
предизвикателства, смелите и пр., които чрез дела и действия разширяват и
задълбочават своето жизнено пространство, хоризонта на живота си – и така
засилват различията си с останалите. Казахме, че законът се задоволява да ни
каже отчасти какво не бива да правим, също отчасти какво трябва да правим в
някои от отношенията си, но той не предписва цялата възможна активност и
дейности; правото не ограничава, а по скоро – ако е достатъчно либерално –
насърчава индивидите в техните инициативи, осигурява нужния простор за
тези последните. Това, че законът забранява само някои прояви, накърняващи
чуждата свобода, но в същото време разрешава всичко останало, което не
противоречи на духа на свободата, е правният стимул за саморазвитието на
индивидите съобразно ценностите на автентично разбраната свобода.
Престъпление следователно е "нахлуването" в свободата на другия,
потискането на неговата автономия и достойнство, предприемането на
действия, които рушат възможността за съществуване на свободна общност от
собственици, загрижени за своя живот и бъдеще. Общо взето и накратко може
да се каже, че законът постановява, че никой няма право да се меси в
самосъзнателната дейност на отговорните индивиди, да им налага нежелани от
тях цели, да им нанася вреди от всякакъв характер и пр., от една страна, а също
предварително регламентира какви задължения към общността има индивидът,
който дължи на правния ред в нея самата възможност необезпокояван да
преуспява според способностите и инициативите си – от друга. Щом като
правовата държава ни гарантира и осигурява спокойствието и сигурността, то
ние вече сме длъжни да й се отблагодаряваме за това – освен чрез
съпричастността си към общностния и държавния живот! – и чрез… редовното
плащане на данъци.
В този смисъл оплакванията на някои, че законите "ограничавали" или
пък "принизявали" свободата ни, са показателни само за това доколко за някои
хора свободата е непроницаема загадка. Разбира се, има "закони и закони", т.е.
всичко се определя от това какъв тип законодателство се е "възцарил" в
съответната държава; има закони, които не само че могат да унищожат
реалността на свободата, но и да я направят нежелана за повечето индивиди:
комунизмът показа как става това. Но по идея законът "стеснява" само
възможността за безсмислената "свобода", т.е. за празната суетност на
"празните индивиди", които собствено не знаят какво искат и затова само си
позволяват да вредят на другите да живеят и да се ползват от свободата си. На
такива законът поставя ограниченията, които са необходими за гарантирането
на свободата на ония, които се опитват да постигнат плодовете на
автентичната и действителната свобода. Законът прави невъзможен произвола
(чрез наказанието, което има и превантивен ефект), и точно затова прави

възможна, поражда действителната свобода, свободата на ония, които я
разбират – и затова няма да "злоупотребят" с нея, да я превърнат в "свободия".
(Тази дума – "свободия" – обикновено се използва от хора, които не ценят
много-много самата свобода; затова и я поставям в "кавички": за да съхраня
уважението, което разбиращият свободата изпитва към нея – и затова никога
не използва споменатата само този път в моята книга дума!) Нещо повече,
индивидите трябва да имат и правото на "злоупотреба" със свободата си (по
израза на философа Кирил Василев). Уважаваният мислител така поясняваше
думите си: "Когато някой някъде изкрещи: "Този тук злоупотреби със
свободата си!" и на това основание поиска да го репресират, да приложат
полицейски средства за "вразумяване", то тогава "обектът" на подобна
ненавист да може спокойно да отвърне: "Да, но аз имам това право, правото на
"злоупотреба със своята свобода!"" Ясно е, добавяше К. Василев, че
разбиращите свободата никога няма да "злоупотребят" с нея, но това право
гарантира, че никой не може да посяга на свободата им. Вярно е, че
достойният професор развиваше своята теория във времето, в което
комунистическата ненавист към свободата беше "разцъфнала в пищни
цветове", дори вече се опитваше да се гаври със стремящите се да бъдат поне
отчасти свободни – и затова тогава думите му звучаха като апел да защитим
човешкото си право на свобода, не толкова на… "злоупотреба" с нея. Подобни
прояви на един философ – тогава малцина си позволяваха да защищават
"абстрактната буржоазна свобода", тогава вилнееше възгледа на правоверния
комунизъм ("Живеейки в обществото не можеш да бъдеш свободен от
обществото!") – не можеше да не предизвикват уважение. Защото в тези
години лицемерието и наглостта на комунистическия волунтаризъм
предизвикваха отчаяние, чувство за безнадеждност, а само у малцина
пораждаха силата да се съпротивляват (кой както може) на подобно безсрамие.
2.Лицето пред закона
За закона индивидите са все в едно и също качество: лица,
равнопоставени субекти. В този смисъл законът "изравнява" различните и
въпреки това по парадоксален начин потвърждава тяхната раз-личност:
индивидите са равни само в това отношение, във всички други отношения са
различни. Раз-личността на индивидите пред закона не съществува, но
именно поради това, че законът така упорито мълчи за нея, по косвен път я
признава, крепи се на безусловното й потвърждение: за онова, за което не се
говори (или спори) съществува всеобщо съгласие. По същия начин, по който
комунизмът, въвеждайки различия и привилегии за своите избраници (въпреки
прокламираното "пълно равенство"!), безусловно потъпкваше равенството

пред закона – и така потискаше същностните различия между индивидите,
толкова неизгодни за адептите му! – така и автентичният закон в едно здраво
общество, основавайки се върху равенството на индивидите само по
отношение на закона, демонстративно защищава правото им да бъдат различни
във всички ония същностни измерения, които законът чрез равенството пред
него фактически гарантира. Това е съвсем разбираемо: законът се абстрахира
от различията между индивидите и се основава само на общото, "равното в
неравните", което значи (тъй като общото е общо тъкмо по отношение на
"единичностите", своеобразията, уникалността на различните, тяхната
несводимост едно към друго!) че се опира и изхожда от различията само за да
постигне справедливост. В този смисъл тук можем да издигнем следната идея
за справедливост в рамките на закона и съобразно един автентично човешки
смисъл: справедливостта е "неравенство на равните пред закона", тя е
различност на "еднаквите" за закона. Следователно несправедливостта е точно
обратното на това, а именно "равенство на неравните" пред закона, "еднаквост
на различните", унификация на индивидите, т.е. убиване на тяхната свобода,
раз-личност и самобитност. Онези, които разбират равенството в един "поширок смисъл", а значи милеят за "комуната" (която е сфера на безличността,
на убитата раз-личност), с това всъщност искат да въдворят в обществото
както беззаконието, така и безправието, както несправедливостта, така и
несвободата.
И така, индивидите за закона имат една и съща ценност (достигаща чак
до безценността: всяко човешко същество е безценно, носи в себе си
неизразим, огромен смисъл!), с което им се признава правото на тази единна
основа да развиват и задълбочават самоценността си, да се ползват от
различията си – без един друг да си вредят или пречат. Лицето пред закона е
такова и пред всяко друго лице, законовата форма на човешкото съществуване
и съжителстване е мнимата "безличност на лицата". Древните римляни,
употребявайки термина лице в правния смисъл на думата, са постъпили
изключително мъдро: ние сме лица, т.е. сме различни, и тъкмо като такива
пред закона сме равни; това е формулата на зачитане на човешките права и
достойнството на личността в общността от хора. Но както индивидите даже и
по "лица" (физиономии) не си приличат, по същия начин и като "лица пред
закона" носят в себе си цялото своеобразие, което всяко от тях изобщо е в
състояние да побере, а също и да "понесе". Работейки с абстрактни лица,
законът им предписва също толкова абстрактни правила, благодарение на
което всеки може да постигне всичко онова, което смята за нужно, за дълбоко
потребно като изява на една жизнена суверенност – и на една суверенна
жизненост, своята, собствената, индивидуално човешката.

3.Правата на човека
Така наречените човешки права пряко произлизат от подобаващото
отношение към човека, което в тази книга се опитвам да поясня. Нека да го
изразя по възможност най-синтетично:
• човек не е друго, а индивидът като носител на раз-личността във всичките
й измерения;
• тази самобитна раз-личност отстоява себе си чрез свободата, явяваща се
първото условие на автентичното човешко съществуване;
• бидейки свободни и различни, индивидите действуват, ръководейки се от
съобразени с естеството на живота и възникнали в рамките на
историческата традиция норми или правила, които гарантират тяхната
свобода, правото им на различие;
• човешката общност е "общност на различните" , която спонтанно постига
една непринудена ефективност ("По-голямо щастие и благоденствие за все
повече и повече хора");
• обществото се отказва от "разсъдъчното и планираното подобряване на
живота", разбирайки, че това последното само влошава състоянието на все
повече и повече хора (стига да се приложи от експериментаторите с
човешкия живот – каквито в ХХ век бяха комунистите!);
• всичко това е потвърждение на естествено придобитата – на основата на
признанието на раз-личността и свободата на индивидите – разумност на
разширяващия се ред (Хайек);
• в резултата на провереното от историята и всекидневно потвърждавано от
практиката, на наложеното от самия живот и затова жизнеспособно пазарно
социално устройство хората преди около два века са осъзнали "пружините"
на огромната и спонтанно съществуваща обществена цялост и са ги
фиксирали в т.н. човешки права, с което са поставили "историческия
процес" върху неговата автентична основа;
• в този смисъл човешките права не са "изобретение" на просветителскорационализиращия ХVІІІ век – в лицето на американската Декларация и
Конституцията на САЩ, в лицето на френската Декларация за правата –
което след това да е било "наложено" на реалната история, а са извод и
"подвеждане на чертата" под цялото предходно развитие; те са резултата,
постигнатото от движението на хилядолетната християнска цивилизация по
пътищата на свободата;
• човешките права по този начин в осъзната форма допълват действащите
преди това в скрит вид правила на т.н. (по Хайек) разширяващ се ред, с
което могат да се обяснят – тъй като основата на развитието е постигнала

адекватност на вътрешните изисквания на "социално-човешкия живот", на
неговата "субстанция", на автентичността му – изумителните постижения
на западната цивилизация през последните два века;
• по косвен начин отстъпването от тези правила и от човешките права в
лицето на комунизма – което в практически план доведе до непостижима
иначе разруха и болест на "социалния организъм" – потвърждава
значимостта на неизменните правила на социалния просперитет, тяхната
непреходност.
Така в тезисен вид се опитах да изразя смисъла на темата за човешките
права, по която тук не мога да се разпростирам – тъй като, повтарям, тя
съвпада със замисъла на цялата тази книга.
Моята задача е да дам най-краткото и ясно разбиране, което изобщо е
достижимо по тази проблематика – индивидът в "социалния свят" и
индивидът, търсещ своята човечност, редът, който гарантира просперитета на
инициативните хора (и относителното благосъстояние на страхуващите се от
риска индивиди), институциите на властта, държавата, законите и пр. Тук, а
именно по отношение на човешките права, не ми се налага да правя нещо
друго – тъй като работата отдавна е свършена според определените по-горе
изисквания – освен да приведа знаменитите документи за човешките права по
реда на тяхната поява в историята. Струва ми се, че няма да е излишно да се
припомни как са били мислени тези права във времето, в което са били
осъзнати за пръв път в една толкова ясна, наистина автентична форма.
"Ние считаме за очевидни следните истини: всички хора са сътворени
равни и всички те са надарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права,
към които принадлежат: живот, свобода и стремеж към щастието. За
обезпечаването на тези права са учредени сред хората правителствата,
взаимстващи своята справедлива власт от съгласието на управляваните."
(Из "Декларацията за независимостта на Съединените Щати на Америка,
4 юли 1776 г.)
Вижда се, че тук все още твърде абстрактно се схващат "неотчуждаемите
права на човека", което обаче не намалява значението на документа като пръв
акт, прокламиращ свободата като принцип на общностния живот. Десет
години по-късно, в Конституцията на САЩ нещата не се променят особено, но
трябва да се знае, че този документ е създаван с цел "повдигане на общото
благосъстояние и обезпечаване на нас самите и на нашето потомство с благата
на свободата". Конституцията устройва органите на новата държава, но скоро
се забелязва направения пропуск по отношение на точното дефиниране на
човешките права (с изключение на правото за избор на съответните органи).
Така се приемат първите десет поправки към американската конституция.

"Конгресът няма да издава закони, отнасящи се към установяване на
някаква религия или забраняващи нейното свободно изповядване; или
ограничаващи свободата на словото или печата; или правото на народа мирно
да се събира и да се обръща към Правителството с петиции за поправяне на
злоупотребите." (Поправка І)
"Правото на народа от охрана на личността, жилището, документите и
имуществото от необосновани обиски или арести не ще се нарушава…" (Из
Поправка ІV)
"Никой не може да бъде привличан към отговорност за тежко углавно
или друго порочно престъпление иначе, освен по почин или обвинение,
произлизащо от голямото жури (на съда)…; никой не ще отговаря два пъти за
едно и също престъпление с живота или телесната неприкосновеност; никой не
ще бъде принуждаван в някакво углавно дело да свидетелствува против себе
си, не ще бъде лишаван от живот, свобода или имущество без законно съдебно
разследване, никаква частна собственост не ще се взема за обществено
ползване без справедливо възнаграждение." (Поправка V)
"Няма да се искат прекалени налози, да се изискват прекалени глоби, не
ще се налагат жестоки и необикновени наказания." (Поправка VІІІ)
"Изреждането в Конституцията на известните права не трябва да се
тълкува като отричане или намаляване на другите права, съхранявани
(запазени) за народа." (Поправка ІХ)
С тези поправки пътищата на свободата са вече отворени пред
американския народ, който уверено тръгва към своето бъдеще.
На 1 януари 1863 г. Абрахам Линкълн издава Прокламация за
освобождаване на робите, в която се казва, че "всички лица, считани за роби,
оттук нататък са свободни, и че изпълнителната власт на САЩ ще признава и
ох-ранява свободата на упоменатите лица". По този начин се стига до ХІІІ
Поправка в конституцията, която гласи:
"Нито в САЩ, нито в някое друго място, подчинено на тяхната
юрисдикция, няма да има нито робство, нито подневолни работи, с
изключение на случаите за наказване на престъпление, по което виновният е
бил по съответния начин осъден."
Тази поправка е от 1865 г., а през 1868 г. е издадена ХІV Поправка, с
която нелекото утвърждаване на човешките права в САЩ е завършено в
принципа си:
"Нито един щат не ще издава или прилага закони, ограничаващи
привилегиите и свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат
не ще лишава някой от живот, свобода или собственост без законно съдебно
разследване и не ще отказва на някое лице, подчинено на неговата
юрисдикция, равна защита от закона."

Забележително е, че вече не се говори за "права на народа", а за права на
гражданите; с ХV Поправка се дават еднакви права за участие в избори,
независимо от "раса, цвят на кожата или предишно робско състояние" (1870), а
с ХІХ Поправка (1920г.) се отстраняват такива ограничения "под предлог,
свързан с пола".
Класически документ за човешките права в неговата най-пълна форма е
Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. в
резултат на Великата френска революция. Ще приведа най-знаменателните
части от нея, още повече че те лежат в основата на съвременните документи за
човешките права.
"Хората се раждат и остават свободни и равни в правата… Целта на
всеки обществен съюз е обезпечаването на естествените и неотнимаеми права
на човека. Такива са свободата, собствеността, безопасността и съпротивата
срещу потисничеството… Свободата се състои във възможността да правиш
всичко, което не нанася вреда на другия. По такъв начин осъществяването на
естествените права на всеки човек среща само тези граници, които обезпечават
на останалите членове на обществото ползването от същите тези права. Тези
граници могат да бъдат определяни само със закон… Законът може да
забранява само деяния, които са вредни за обществото. Всичко, което не е
забранено от закона е позволено, и никой не може да бъде принуден към
действие, не предписвано от закона… Законът е израз на общата воля. Всички
граждани имат право да участват лично или чрез свои представители в
неговото създаване. Той трябва да е равен за всички… На всички граждани
предвид тяхното равенство пред закона е открит в еднаква степен достъпа към
всички обществени длъжности, места и служби съобразно техните
способности и без някакви други различия освен обуславяните от техните
добродетели и способности… Всеки се предполага за невинен, докато не е
установено обратното… Никой не трябва да изпитва притеснения в
изразяването на своите мнения, даже и религиозните… Свободното изразяване
на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека; всеки
гражданин поради това може да се изказва, да пише и печата свободно… Тъй
като собствеността е неприкосновено и свещено право, то никой не може да
бъде лишен от нея освен в случаите на установена чрез закон несъмнена
обществена необходимост и при условието на справедливо и предварително
възмездяване."
Конституцията на Франция от 3 септември 1791 г., премахвайки всички
съсловни различия (титли, звания, преимущества, корпорации или знаци за
различие, "рицарски ордени" и пр.), изрежда последователно декларираните
по-горе човешки и граждански права и така им придава формата на закон. Тя

добавя е правото на "образование, общо за гражданите, безплатно в частта,
необходима за всички хора".
Създателите на този документ, намирайки се под влиянието на Жан-Жак
Русо и Шарл Монтескьо, и бидейки "синове на своето време", очевидно са
смятали, че от позицията на разума "изобретяват" необходими правила, с
които животът по-нататък трябва да бъде "заставен" да се съобразява. Те обаче
не са се замисляли прекалено кое е онова, което заслужава да се нарече
разумно или пък необходимо, което ми налага специално да изтъкна едно
особено важно съображение.
Дейците на Френската революция и създателите на Декларацията и
Конституцията безспорно са се намирали под властта на т.нар.
"конструктивистки рационализъм" – една илюзия, от която страдат ония, които
си позволяват да не доразбират живота, да подценяват неговото тайнство. Тази
илюзия е твърде разпространена в епохите на революции, когато особено се
засилва желанието да бъде "правен" нов живот, живот, подчинен на някакви
разсъдъчни правила, "превъзхождащи" иначе стихийния и "неорганизиран
докрай" живот.
Животът не търпи наложени му отвън и не съответстващи на него самия
разсъдъчни правила – крахът на комунизма е доказателство за това. Доколкото
почти повсеместно отъждествяват разума именно с разсъдъка (ума, интелекта,
съзнателното ориентиране в неизмеримата сложност на съществуването),
дотолкова и изразът конструктивистки рационализъм е некоректен: разум и
разсъдък не са едно и също нещо. Тъй като разумът превъзхожда разсъдъка
(това е отделна тема, която тук специално не можем да осветяваме), то в
някакъв смисъл дейците на Френската революция са се поддали на илюзията,
че разумът "изобретява" или "измисля" тезите на тяхната декларация за
правата. В действителност обаче самият живот много преди това е открил и е
започнал да налага по спонтанен начин онова, което съответства на неговото,
на собственото му естество, а разумът – доколкото именно е разум – вторично
узаконява "станалото", придавайки му съответния израз, словесната му форма.
Това не означава, че "животът определя разума" или че разумът следва
живота", а само че разум и живот изначално са синхронизирани, поради което
в живота се утвърждава именно разумното, но в никакъв случай не
разсъдъчно-едноизмерното, просто "сконструираното" от слабия човешки ум.
Разумът, следователно, е разум дотолкова, доколкото съдържа в себе си
жизнената цялост (богатствата, които животът носи в себе си, значимото в
неизброимите възможности, които животът открива пред човека) или пък
пълнотата на всички екзистенциални условия, от които човекът – доколкото се
стреми да бъде разумен – няма да закъснее да се възползва. Например
историята всъщност не работи за друго, а за утвърждаването на идеята за

свобода, която, от една страна – тъй като живот и свобода дълбоко си
съответстват, и двете са единна автентична спонтанност! – е жизнена идея, е
идея, изпълнена с прекалено много разум. Щом като това последното е така, то
значи, че идеята "няма как" рано или късно, по-скоро рано (тъй като човешката
история от няколко хилядолетия в мащаба на Вселената е само миг, е нищожно
продължила!), да постигне и в действителност изначалното си съответствие с
живота. В този смисъл живот, свобода, разум – схванати автентично,
съобразно дълбокото им естество – всъщност са едно и също нещо, но са
такива, "отделно дадени", именно защото човекът гледа на тях от различни
позиции, прилага различна "оптика на гледане" или гледна точка. (За едно помощно съзнание, например Божественото, и трите – наред с някои други,
любов, смисъл, битие, автентична човечност – изцяло се "припокриват",
съвпадат едно с друго, тъждествени са. Но човекът като "крайно същество" –
при това съществуващо под формата на безкрайно множество от раз-личности,
от индивидуалности! – разбира това с известно закъснение, в един процес на
разпространение и дори "налагане", в някои случаи мъчително, на съответната
идея: било на живота, било на свободата, било, накрая, на разума – в тяхната
"собствена" и също така "родствена" автентичност.
Ето защо "конструктивизмът", незаконно наричащ се (или наречен, както
е в случая с Фр. фон Хайек) рационалистки, докато всъщност е изцяло
разсъдъчен (т.е. не успяващ да постигне естеството както на живота, така и на
свободата), изпада в илюзията за своята "рационалност", която може да бъде
разсеяна едва с прозрението, че не разумът "изобретява" и "привнася" от себе
си "разум в живота", а по-скоро животът внася "жизненост в разума", т.е.
заставя го да открие изначалното си тъждество със самия живот. И когато
"реформаторите" и особено "революционерите" започват да чертаят схеми или
да правят планове, на които животът "трябва да бъде заставен насила да
служи", т.е. опитват се да "правят" историята с насилие и в противоречие със
самия живот (а след това се заемат да реализират "конструкциите" си и
практически – като в края на краищата обикновено търпят крах поради
субстанциално определената съпротива на живота: схемите и плановете като
изцяло разсъдъчни построения изменят на естеството на живота, това
последното просто не е по силите им, то не се побира в тях!), то социалните и
исторически трагедии са неизбежни и крайно жестоки за народите. Излиза, че
в историята може да си проправи път само жизненото, а значи и разумното,
докато разсъдъчното ("изобретеното", "измисленото" от ума, едноизмерното,
съзнателно-целенасоченото и пр.), тъй като е тяхно съвсем непълноценно и
отдалечено "копие", никога не може да постигне това, което иска – поради
което хората най-вече страдат, както се казва, "от ума си", никога обаче от
разума си, стига "да го имат", стига да са разумни (което обаче е голяма

рядкост!). Ексцесиите в десетилетието след Френската революция в този
смисъл са именно израз на една "разсъдъчна припряност", която се опитва да
"натика" живота в изкуствена схема и точно поради това търпи провал.
Болшевишко-комунистическата "революция" повече от 70 години тероризира
живота, но въпреки това не успя да го подчини на своята разсъдъчна
ограниченост, на прекалено тесните си и фалшиви рамки. Затова и Наполеон,
вече от позицията на "улегналия", мъдър и жизнен разум, успя да създаде своя
Граждански кодекс – класическата форма на правото, основано на различията
между индивидите, а също и върху свободата, явяваща се същност на живота
за човека. (В Обръщението си към Италия от 1797 г. Наполеон, тогава все още
генерал Бонапарт, съветва италианците:
"За да бъдете достойни за своето предназначение, установявайте закони,
които са разумни и умерени… Вие най-вече трябва да се проникнете от
чувството за своята сила и достойнство – присъщи на свободния човек".
В спомените си от Света Елена Наполеон – "въплъщението на световния
дух" според Хегел – пише:
"Моите заслуги не са в спечелването на двадесет големи битки: Ватерлоо
ги зачерта всичките. Но няма и не може да бъде забравен Гражданският
кодекс".)
4.Либерално и нелиберално законодателство
Латинската максима "Лош закон, но закон" (законът винаги е по-добър
от беззаконието!) е вярна и затова, защото формата на закона – съществуващ
винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат
ощетявани за сметка на други – стига всички да са признати за самостойни
човешки същества – а не, например, за "плебеи", "роби", "пролетарии" или пък
"санкюлоти". Това обяснява факта, че дори и "законът на беззаконието" или
"правото на безправието", а именно законът и правото на реалния комунизъм,
на варварската система на унижението на индивида, така или иначе поне на
думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли "рационална"
законност. Следователно това, че има закони не е достатъчно за разбирането
на съществуващото в света на индивидите, важното и определящото е какви са
тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави
отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното
общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на
индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода. Има
закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към
способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да
поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията

индивидите да бъдат "ръководени", "направлявани", "командвани" или просто
"водени" от силната ръка на държавата – т.е. от други, "малко по-специални"
индивиди с власт, по-скоро от някакви самонадеяни "социални същества"
(спомни си кастата на избраниците на комунистическата "партия"!). Такова
едно законодателство е тъкмо нелиберално, тъй като то изхожда от
презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори
"стадото") над индивида, то значи може да се нарече както искате:
комунистическо, "социално", "социалистическо", централистично, държавномонополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно
(тази дума е особено мила на милеещите за "чистотата" на "светлата
комунистическа идея"!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват
поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от "майкатадържава", това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което
следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е
обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества
започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна
разсъдъчна "справедливост", и тъй като индивидите са лишени (или, при
"социалистическата" версия, ограничени) във възможността си да създават по
своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на
монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно
мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал "партийци") да
промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са
осъдени на неуспех, на неминуем провал. "Изведнъж" в такива общества
откриват, че "нещо не върви", че "държавата е лош собственик", че е
непоносимо "всичко да е на всички", че общото е непродуктивно и гибелно, че
не съответства на естеството на живота, накрая, че просто… няма какво да се
разпределя, от което пък следва краят на измислицата за "всеобщото щастие",
за "неспирния поток от блага" (комунизмът според очакването на Маркс и
Ленин), течащ направо в "отворените за лапане" уста на милионите все погладни труженици в тази безчовечна система. Вижда се, че нелибералното
законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в
собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва
разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не
съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно
общество социалисти започват да "коригират" законодателството в
"социалистически дух", те измислят най-вече пречки пред свободната
инициатива на индивидите, на тази основа започват да провеждат политика за
"по-справедливо" разпределяне на доходите, (данъчното бреме за найактивните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите
за развитие, подготвят стагнация на производството, значи сами отрязват

корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за
"слабите" ("бедните") хора "социални програми". Разбира се,
социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да
провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на
неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но
така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на
пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима
"загриженост за всички" е гарантиран. (Разбира се, това не се отнася за
комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне
десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в
случаите, в които е господствал поне половин век.) Това, че разстроеното от
нелибералността законодателство трябва отново да бъде вкарвано в
естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на
необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната
предприемчивост на свободните индивиди, по косвен път показва, че жизнени
са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло
либерална философия. В този смисъл (ще се огранича с това, тъй като моята
тема в цялата книга е тъкмо последната) либералното законодателство търси
съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване (свободата,
раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно
хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и
непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата
на свободните индивиди правила и условия и пр.) поради което едно такова
законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно,
впрочем, и на ония, които не притежават "нищо", т.е. разполагат само със себе
си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е "нищо".
Следователно законите в една страна могат както да насърчават
индивидите в ефективното "правене" на техния живот, така и да ги
обезсърчават, да "погасяват" всеки опит за инициатива и за поемане на
отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към
които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от
самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид,
така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният (включващ и
антилибералността като същност на комунизма), който изхожда от
едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване ("социална
справедливост", "социални" – не човешки! – "права", "социална държава" и пр.
фалшиви "социалности") – и поради това е неадекватен на живота, а значи и
опитващ се да му вреди, да го руши и разстройва. Накратко казано, законите се
опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) и затова
се основават на доверие в неговите "необозрими възможности" (по израза на

К. Ясперс), или пък на социума, на абстрактната "всичкост" и "еднаквост" на
без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се "индивиди", на които
в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една
външна на техния живот и безчовечна социална система – щом са имали злия
жребий да допуснат установяването й или пък да се родят в общество, което
ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не
разбира естеството на живота (такова именно едно общество може да стане
само след налагането в него на продължителен комунистически произвол, а по
естествен път достигнали до такова състояние общества просто не може да
има!). Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им
дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия
неизмерим хоризонт (който точно поради това не може предварително и
разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.!), вторите, социалнокомунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на
безплътните сенки, който е толкова абсурден, толкова и изпълнен с
безнадеждност. Преживелите комунизма (започнал, впрочем, като разсъдъчна
и "интелектуална" игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това
завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като "колос върху
глинени крака", стъпил върху плещите на милиони безперспективно
съществуващи "социални същества", които точно затова понесоха толкова
страдания) и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират
добре. На останалите просто не може да се помогне…
6.Феноменът власт
Феноменът на властта се нуждае от грижливо осмисляне, от вникване с
цел постигане на неговия автентичен човешки смисъл. Властта не е
"изобретение", от което са се възползвали "лошите" в ущърб на "добрите" –
както на мнозина им се струва – нито пък е бреме, несъвместимо със
свободата, или "хомот", който трябва да бъде отхвърлен, както изглежда на
анархистично настроените празни индивиди. Властта е значимо измерение на
човешките отношения, тя по необходимост израства от екзистенциалните
условия на съществуването, и затова е безсмислено да бъде укорявана или
отричана. Ако властта бъде схваната пълноценно, а не еднолинейно и
ограничено, както обикновено става в разпространената представа (властта
била "нещо, свързано с политиците", "нещо, обслужващо стремежите на
користните", "нещо, благодарение на което държавата упражнява своята
хегемония" и пр.), то едва тогава ще открием, че тя пронизва всички без
никакво изключение човешки отношения, че тя е "градиво" на човешкото
съществуване, негов значим модус, че властта е неотделима от свободата и

като такава присъства във всички жизнени прояви на човека, опитващ се да
отстоява индивидуалността си. Показателно е и това, че "противници" на
властта са тъкмо неразбиращите свободата, ония, които страдат от едно
объркано съзнание за човешките отговорности на съществуването, които са
обременени от прекалено разсъдъчна представа за естеството на живота и
"механиката", дори "техниката" на съществуване сред другите, също като нас
държащи на достойнството си индивиди. Ако точно на тези "отрицатели"
феноменът на властта им изглежда "зло, подлежащо на изкореняване", то това
означава, че зад този феномен са скрити недостижими за тях загадки, правещи
именно "съществуването-в-измеренията-на-властта" прекалено човешко,
истински значимо за човека, а също така в някакъв смисъл съдбовно,
неотделимо от съдбата на индивида, опитващ се да се овладее от свободата си.
Накратко казано, нуждаем се от "уточняване" на разбиранията с цел
проясняване на онова, което справедливо може да бъде наречено тайнство на
властта – тайнство, съизмеримо с онова на живота за човека, с тайнството на
неговата свобода.
1.Волята за власт
Изразът принадлежи на Фридрих Ницше, философът, който прояви
изключителна чувствителност и прозорливост както по отношение на живота,
така и на достойнството, така и спрямо неотделимата от тях свобода.
Ницше проницателно откри, че животът за човека по естеството си е
акумулиране на сила и здраве, че автентичното съществуване е непримиримо
спрямо слабостта и умирането: ние не живеем за да страдаме, а за да
изпитваме наслада от живота. (Великите истини са прости и ясни, този е
критерия за действителна истинност; объркаността и сложността са признак за
"интелектуална нечистоплътност" и за безчестие!) Симптом за израждането на
човешкото и за упадък на морала и културата е приемането, че болезненото,
слабото, онова, което изпитва недостатък на жизненост и затова се измъчва от
неудовлетвореност, подвластното на нагона към смъртта – а не отдаденото на
светлия и чист порив на живота – е "висшето", "предназначеното" за човека,
"достойното" и "справедливото". Тази фатална подмяна на ценностите, която
Ницше открива като сърцевина на духовната история, обозначава все позасилващия се упадък на жизнеността, довел до това, че жалкият, слаб,
безпомощен, страдащ и разчитащ на състраданието човек се представя за
"венец на мирозданието" и "носител на прогреса". Културата според Ницше се
оказва болна в същата степен, в която създаващият я човек е с болезнена
конституция и изродена чувствителност, а двете се дължат на безразделното
господство на разсъдъка над живота, на интелекта над волята, на социалното

над свободата и усещането за власт. Робът, нещастният и слаб "човечец",
станал идеал на духа, морала и културата, не е Човекът според замислите на
своя Велик Създател – и тази подмяна, опитваща се да зарази и битието на
човека в неговия корен, трябва да бъде кардинално пресечена чрез
безкомпромисна преоценка на всички ценности, към която съществуването
зове.
Всъщност Ницше апелира към това да се ликвидира склонността към
извращаване на автентичния "строй" на съществуването, другояче казано, той
търси начина, по който всяко нещо да заеме отреденото му от самото естество
на живота място, към подреждане на съществуващото съобразно едни здрави и
жизнеспособни ценности. Например моралистите ни учат на това да презираме
тялото и "сладострастната плът" – за да сме могли да се отдадем на
"несравнимите с нищо" удоволствия на "чистия дух". Това звучи познато и
привлекателно, но какво всъщност означава? "Презиращите" плътта и тялото –
здравото, силно, красиво и преизпълнено с живот тяло, което се стреми да се
възползва от радостта на съществуването – какво всъщност тогава харесват, на
какво се прекланят? На духа, но какъв, кой дух е заветното за тях? Дали
здравият, силен, и богат с "преизобилието" на жизненост дух, обитаващ едно
също такова тяло, или слабият, измъчващ се, страдащ, окайващ се и окаян дух,
извратен дотам, че смятащ за достойнство варварската си зависимост от едно
изцяло неудовлетворено, болно и не признаващо удоволствията на живота
тяло? Казано е: "Здрав дух в здраво тяло" – но дали "здравината" на духа "сам
по себе си" трябва да има като непременно условие слабостта, враждебността
на тялото към живота? Каква е тази изопаченост, стремяща се да внася раздор
между двете велики сили на човека, които "по дефиниция" и най-вече по
естеството си трябва да се намират в най-прекрасна хармония, в здраво и
непринудено единение? Откъде накъде "трябва" и "длъжен си" се налагало
непременно да са несъвместими с "аз искам" и с "желаното" както от тялото,
така, да признаем, и от неизвратената душа? Защо си позволяват да учат
човека на това, че той трябвало да ненавижда… удоволствието и
удовлетворението, а също и да се привлича от… страданието, от телесната и
душевна болка? "Грозно" и "позорно" било да се стремиш към превъзходство и
господство, но достойно ли е да си слаб, немощен, разчитащ на
"солидарността" и подкрепата на другите, на зависимостта от тях? Нима не е за
предпочитане това да можеш да разчиташ на себе си, да умееш да се справяш
сам, самостоятелно да побеждаваш слабостта и, презрял жалостивото хленчене
и по просешки протегнатата ръка за милостиня, да се преизпълваш все повече
със сила, с усещане за власт?
Ницше превъзходно доказва – ако тук изобщо има нещо за "доказване" –
че в историята са взели превес мнозинствата на слабите пред немногочисления

елит на прекрасните и силни индивиди. Слабите са изтълкували всички
ценности в своя полза, и са успели да представят своето тълкуване за
"единствено възможното", "дължимото", "подобаващото за човека",
"автентичното". Удало им се е това просто защото са много, защото са споени
от придаващата им монолитност "стадна солидарност", кухото единство е
взело превес пред удивителното многообразие и богатство на различните.
"Стадото" не търпи раз-личността, "стадният инстинкт" не понася личността
и не мирясва докато не я принизи поне до своето ниво или не я унищожи.
Всичко е станало наопаки – и точно това е основанието на Ницше за ново
тълкуване, за преоценка на ценностите, за разбиране съобразно естеството на
живота. Всъщност Ницше казва нещо твърде близко и не нуждаещо се от
"обосноваване": животът сам по себе си се стреми към сила, определя се от
усещането за мощ и превъзходство, той отхвърля болестта и слабостта и се
основава на здравето, на преизобилието от възможности, наречено при човека
свобода, а иначе – спонтанност, порив, страст, влечение, воля за власт. Ницше,
презрял изцяло "моралът на слабите", се отдава на "аморализма на силните", на
благородните и прекрасни индивиди, на аристократите ("власт на най-добрите"
в буквалния превод от гръцки) – и този човешки тип е наречен от него тип на
свръхчовека, тъй като "човешкото" вече е омърсено от злоупотребите с него от
страна на "по просешки скромните" тълпи, които са безпощадни спрямо
индивидуалността, всеотдайно я мразят. А кой е свръхчовекът, какво е
животът за свръхчовека?
По времето, когато Ницше изобличава фалшивия морал на слабите и
като че ли го прави "идейно невъзможен" (понеже го демаскира, сваля маските
му), широко разпространената стадна психология, изразяваща единствено
болезненост и извратеност на човешкото, достига своя разцвет и в лицето на
комунизма си създава и "идеология". Свръхчовекът, явявайки се опозиция и
антитеза на комуната, поема в себе си човешкото в неговия автентичен
потенциал и дори го поставя на единствено достойния пиедестал:
свръхчовекът е "човекобог", а не отрепка, не презряно и само себе си
презиращо слабо същество. Ясно е, че комуната ("обществото-мравуняк" на
Достоевски, който по свой начин води борба с набиращия тогава сила
комунизъм, наричайки го нихилизъм) съвсем не държи на човека и човешкото,
сама се отказва от него, превъзнасяйки "еднаквото", "общото", неличното,
дезиндивидуализираното, социалното. Комуната е комуна доколкото поглъща
подобно на доменна пещ раз-личността, "стопява" я и от нея произвежда
аморфната маса на безличните, на абсолютно зависимите от "стадото", на
несвободните. Ако същност на съществуването за човека е свободата, то
"колективът" и комуната са възможни само като концентрация на античовешкото, анти-индивидуалността, т.е. като "вместилище" на несвободата и

пълната безличностност. Комуната поражда – по-скоро "произвежда", "прави",
"изобретява" – съществуване, несъвместимо с човечността (като раз-личност)
и свободата, тя е "страна на сенките" и "държава на всеобщата печал",
"всеобщото щастие" на комунизираните всъщност не е друго, а непресекващо
страдание и крещяща непълноценност, неудовлетвореност от живота, което
обаче те никога няма да разберат – за тях автентичното съществуване на
свободни индивиди с неизброимите му предимства е "тайна, запечатана със
сто печата". Свръхчовекът презира комуната и не жали за нейното
акумулиращо само слабост жалко "щастие", той сам на себе си е "тотална
самодостатъчност" – свободата е тъкмо в това! – неговата сила му дава
правото да бъде истински господар на своя живот, на бъдещето си. Свръхчовекът – той е "свръх" само от отношение на жалкия и презрян "човечец" от
комуната, а иначе е човек в пълния обем на тази дума, той е подобен на Адам
преди грехопадението! – е роден господар на битието, той е идеалът за човека,
за който всъщност живеем, "разполагаме" с живота си, в този смисъл той е
властелин на своята съдба, който не се нуждае от "патерици" ("солидарност",
"състрадание", комунистическа "взаимопомощ", лакейско "братство" и
равенство на просяците и лумпените!) за да се движи свободно в
пространството, отредено на човека. Свръхчовекът е прекрасен телесно и
душевно, може да се каже, че здравето – като богатство от жизненост и
потенции – е неговия modus vivendi, той не познава дисонансите, които
едноизмерният разсъдък всекидневно произвежда до забрава, той е превърнал
живота в наслаждение и непресекваща удовлетвореност, а не в мъка и
самоизмъчваща се непълноценност. Той действа свободно и спонтанно, без
изкуствени и фалшиви "задръжки" – в този смисъл е "над морала", извън
границите на доброто и злото на слабаците! – той е признал, че добро е само
онова, което съкровено иска, всеотдайно желае с неизродената си душа и с
пълноценно отдаденото на живота тяло, свръхчовекът е именно богоподобен,
достоен за своя Велик Създател, а не е карикатура на Бога, какъвто е станал
"средният" и "масов" човек от времето на упадъка на жизнеността.
Следователно битието на свръхчовека се определя не от безсилието спрямо
живота, а от непресекваща, коренно свързана с изворите на съществуването
воля за власт. Властта и волята е онова, което не позволява на човека да се
отпуска и да проявява малодушие, онова, което го прави твърд, винаги готов
да приеме предизвикателствата, спокоен спрямо неизвестното и бъдното,
открит спрямо изпитанията и отдаден на борбата, не на жалкото хленчене,
искащо другите да те носят на гърба си или на ръце. Властта поражда гордото
съперничество на свободните индивиди, нейният импулс кара хората да се
стремят към превъзходство, тя е ядрото на истинското доверие, на
действителния авторитет, на здравото сътрудничество и на автентичната

справедливост – "всекиму трябва да се отдаде неговото, но само ако той
самият си го извоюва". В този смисъл човешка е общността, свързваща с
невидими нишки суверенните индивиди (раз-личностите, свръх-човеците,
достойните за живота същества), и тази общност, не потискаща
индивидуалността, се конституира чрез властта. Признанието на
достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на
собствения си живот, на себе си, общността на недостойните (комуната)
познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните
спрямо живота, тиранията на "самозванковците", на робските души, която е
най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно
самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и
силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със
съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не
безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин. Ето че въз
основа на анализите на Ницше – за съжаление тук не мога повече да се
разпростирам – стъпихме върху здравата почва, необходима ни за решаването
на нелекия въпрос за властта – към което и пристъпвам.
2.Как се заражда властта?
Общо взето хората биват два човешки типа (ако е позволено различностите да бъдат подлагани на типологизиране): властни и подвластни.
Макар че всички обичат да властват, дори и най-слабите не се отказват от
опитите си да господстват, то все пак не на всички се удава това; някои
надделяват и умеят да се възползват от винаги откритата възможност на
властта, а на други това не се случва, не е по силите им. "Властността" и
"подвластността" са по-скоро тенденции в личностното себеосъществяване,
които по различен начин се проявяват при отделния индивид, т.е. или едната,
или другата се налага в съответната степен. Щом като "властността" не е
природно качество, а е заслуга или достижение на индивида, постигнато в
избрания от него начин на съществуване, то е оправдано да се говори за
"зараждане" на властта и за факторите, от които то зависи.
Ще разгледаме властта като значимо измерение на човешкото
съществуване, ще търсим нейния смисъл за живота на човека. Властта не
трябва да се разбира грубо, т.е. единствено в политическия й смисъл, като
прояви на държавно управление – то е само една форма, при това не найизразителната, на съществуване на "универсума на властта", който в някакъв
смисъл е съотносим с универсума на свободата. Щом като свободата задава
съществуването и същността на човека, то и властта се намира в някакво
отношение към смисъла на живота за човека, тя е неотделима от него. Ето

защо се нуждаем от пълноценно разбиране на властта в същата степен, в която
се стремим към такова и по отношение на свободата. Не можем да се
задоволим с абстрактната дефиниция на властта като "отрицание на свободата"
– "асиметрия на свободата" – тъй като и самата свобода е твърде властна, в
някакъв смисъл дава и носи на човека най-изтънчената власт. Ето защо
Спиноза например с основание пише:
"Безсилието на човека да овладява и да сдържа афектите наричам
робство. Защото завладеният от афектите човек не е господар на себе си, а е
подчинен на случая, чиято власт така господства над него, че той често бива
принуден да следва по-лошото, макар и да вижда по-доброто."
Николай Бердяев твърде категорично отбелязва:
"Свободата е свобода не само без господари, но и без роби. Господарят е
обвързан отвън, той не е личност, както робът не е личност, само свободният е
личност и целият свят иска да го пороби.
Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Има една
вечна тенденция към тирания. Човекът е тиранин, ако не в голямото – в
малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в
семейството си, в своето магазинче, в канцеларията, в бюрократичното
учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолима
склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля,
да тиранизира околните…".
Властта обхваща човешката екзистенция, тя не е "инцидент", на който не
трябва да обръщаме особено внимание.
Ерих Фром също разбира изключителното място на властта в човешките
отношения, в съществуването на човешките същества:
"Най-важният момент се състои в разликата между "да притежавам
власт" и "да бъда власт". В крайна сметка почти на всички ни се налага на
някакъв етап от живота да упражняваме власт. Като възпитават децата си
хората, искат или не искат това, осъществяват власт; за да ги защитят от
грозящите ги опасности и да им дадат някакви съвети по повод на това как би
трябвало да постъпват в съответните ситуации."
А Фр. А. фон Хайек посочва и може би главното основание за това, че
човекът не може да се отърве от властта, че тя е неотделима от
съществуването:
"Недоволството на човека от неговата участ нараства многократно от
съзнанието, че неговата съдба зависи от действията на другите.",
а още по-точен е Еманюел Муние:
"Щом другият веднъж ме е уловил, за мен вече няма надежда. Аз повече
не съм свобода, която прави себе си и която се проецира. Мен ме заплашва
робство, подхвърлен съм на чуждите преценки, които ми се изплъзват…

Имам само едно средство за спасение: да отвърна на удара. Трябва да
взема отново своята свобода, да стана отново субект и за тази цел да въдворя
другия в обект. Но той ще е обект, с който ще е опасно да се борави, защото
във всеки момент отново може да възвърне спонтанността си на субект… Ето
защо постоянна грижа на отношенията ми с него ще бъде да поставям
достатъчно много клопки, за да го удържа като обект за колкото е възможно
по-дълго време. Достатъчен е обаче само един от неговите победоносни
погледи и цялата ми защита за миг ще рухне.
…За да съм сигурен в триумфа, аз трябва не само да стигна до свободата
на другия, но и да я пленя. Аз искам другият сам да дойде и да се потопи в
моята свобода, като при това да направи това съвсем свободно, тъй като аз
искам да го притежавам свободен. Следователно аз искам той да е обект, но го
желая като субект. Освен това аз трябва да стана за него един пленяващ го
обект."
Надявам се, че тези мнения вече достатъчно ясно показват, че властта
като човешки феномен се нуждае от най-прецизно вникване. Ще направим
опита да постигнем това по свой начин.
В средата на "признатата раз-личност", т.е. в пространството на
свободата, в което никой не е безразличен към нея (на свободата си дължим
всичките си предимства, самата възможност за постижения!), по непринуден и
спонтанен начин става така, че някои се открояват и налагат, показват в
някакъв смисъл по-голяма ценност, "думата им започва да тежи", другите се
виждат принудени да се вслушват в казаното и, убедили се в основателността
и "твърдостта", в безспорността на аргументацията им, им се налага да се
съгласят, да приемат чуждата воля без особена съпротива – вероятно защото и
на тях е изгодно това, което им се предлага. Явно тези, чиито мнение бива
прието, постигат това не толкова заради "логичността", заради
"разсъдливостта" или "умственото превъзходство" (макар и това да има
някакво значение), но най-вече заради естеството на цялостната личност, която
стои зад предложенията, влага от силата си в тях, излъчва от себе си нещо
непреодолимо, нещо, по безупречен начин налагащо се, т.е. предизвикващо
такъв резонанс в душите на другите, че те без замисляне се подчиняват,
оставят се "да бъдат водени" от друг – превърнал се именно в "субект" на една
подчиняваща чрез свобода воля. Оказва се, че зад инициативите на
излъчващата властност личност стои тъкмо една силна личност и воля, която
по естествен начин упражнява мощно влияние, ангажира и приобщава към
себе си други воли – оставили се на нейната власт, примирили се с
неоспоримите личностни качества и превъзходства на "домогналия" се до
такава власт. Изключителното човешко качество, което лежи в основата на
властовите импулси, е харизматичността (от "харизма", т.е. "вътрешен

огън", "горене", което "пали" и другите, увлича ги, подчинява ги по
незабележим начин на себе си). Харизматични са лидерите, чиято власт е
постигната по един естествен начин, т.е. се е наложила спонтанно и
непринудено, без ползване на груба сила, натиск или измама. Такива личности,
откроили се от "морето" от свободни раз-личности, постигат това в резултат на
превъзходство, на някаква реалност, която е "движещата пружина"; тяхното
налагане в никакъв начин не е случайно, напротив, съдържа непреодолима
необходимост в себе си, която "няма как" да не се прояви, да не предизвика
съответните ефекти. В този смисъл се е смятало, че един вид "провидението"
направлява тяхното издигане и налагане, считало се е, че техния успех е израз
на тяхната "съдба", дори самите те са имали усещането, че някаква "невидима
ръка" ги е поставила на такова високо място, свързано с извънредни
отговорности (напр. Наполеон е говорил за себе си, че "не е нищо друго освен
изпълнител на желаното от природата на нещата"). Следователно в основата на
видимите ефекти на властта стои съответното "натрупване" на личностновластен ресурс, който в даден момент непреодолимо "избива" на повърхността.
В резултат другите се виждат принудени да се примирят и да приемат
станалото, т.е. да се окажат в зависимо положение спрямо властващия
"изключителен индивид". Дотук щрихирах "ставащото" в едната "половина",
страната на носителя на власт, нека сега да погледнем и на другата "половина",
тази на "приемащите" неговата власт.
Тук нямаме работа с фалшивите "колективи", с обезличностената
аморфна "маса" на комунистическите общества (податливи, впрочем, не на
фините механизми на автентичното властово отношение, а само на грубата
сила, на страха и на безпардонния външен натиск), занимава ни ситуацията със
зараждането на естествените, пълноценни властови отношения в общностите,
които се базират на свободната индивидуалност (защото нали там, където няма
свобода, най-разбираемото е как става така, че всички стават безропотни
изпълнители на волята на една арогантна власт?!). В нашия случай властта на
единия трябва да "пробие" и да се наложи, като това стане чрез непринуденото
преодоляване на съответната "аура на свободата", съставена от определено
множество съгласуващи се индивидуални свободи. Тук, разбира се, не става
дума за демократичния избор, в който се състезават политически лидери,
стремящи се към държавната власт; говорим за властта като аспект на
всекидневните отношения, като страна на чисто човешките и личностни
прояви. Изумителното многообразие на тези отношения предпоставя
изключителната трудност на неговото проясняване в един принципен план;
затова ни се налага опростяване, в което да изпъкнат някои конституиращи
властта компоненти.

Власт се печели или губи само в резултат на спечелено или загубено
доверие: сред свободните доверието е единственото, което по пътя на
"самопринудата" може да ги накара да приемат нечия власт. Доверието е
тъкмо нещото, което (излъчвано от "претендента" за власт) предразполага
"обречените да му бъдат подвластни" към една непринудена, естествена
"самопринуда", на която те с желание се отдават. От една страна имаме
самобитно, индивидуално проявено влияние, отличаващо се с личностна
"подкладка", сила и интензивност, с непреодолимост на ефекта върху душите
на другите. От другата страна, страната на "подложените" на това влияние,
възниква подобаващия душевен резонанс, който в крайна сметка придобива
измеренията на все по-засилващо се доверие. Единството на двете, "влияниетодоверие", споделеното влияние и признатостта на една личност от друга, също
така свободна личност, се нарича авторитет (респект, уважение, емоционална
привързаност, приобщеност, своеобразна обвързваща отдаденост, спонтанна
среща на две индивидуалности, в която те се "припознават", откриват своето
родство, авторитетът също може да се нарече "ангажираща ангажираност" и
пр.). Свободата на индивидите предполага взаимност, основана на техните
различия, откритост на индивидуалностите една към друга, при която те
съотнасят своите различия, откриват родството си, а в крайна сметка и
действителните си превъзходства, предимствата, изпъкващи на основата на
споменатата съотнесеност. Тук именно се зараждат доверието, авторитетът и
разбирателството, тази е основата на специфичното, но също и универсално
човешко отношение, наречено власт. Властта затова не е инцидент в
човешкото съществуване, а негова най-значима проява, аспект на естеството
му: неизбежните различия сред свободните индивидуалности постигат в
своето развитие необходимата санкция на властта, която посочва на всеки
индивид мястото, съответстващо на неговите заслуги, на раз-личността му, на
неговата ангажираност с тайнството на съществуването, на отдадеността му на
свободата. Затова изглежда именно "най-близките" на свободата, т.е. "найсвободните" неизбежно (при наличието на съответните личностни качества)
постигат превъзходството на властта; онези, които не са си "доизяснили"
своята свобода – а оттук и себе си, защото човек съвпада със свободата си! –
тъкмо поради това нямат автентичното основание да властват, те не могат да
получат доверието, което се иска за да се признае една воля за властна. Да
властваш над други, също обаче като теб свободни, се иска, изглежда, найнапред да си станал господар на самия себе си, т.е. да си проникнал в
дълбините на човешкото и на свободата, без тази основа един вид нямаш
"моралното право" да претендираш за власт. Истинските господари на себе си,
постигналите власт над собствения живот и над бъдещето си, едва на тази
основа получават и правото да упражняват известно влияние и върху живота

на другите, да постигнат своята власт над човешката общност, но не просто
"ей-така", а най-вече с оглед на "издигането" им до нещо по-добро и по-висше.
Да бъдеш господар е поемане на тежка отговорност, тъй като тук индивидът
вече отговаря не само за себе си, но и за други хора, неговите решения не
касаят единствено частния живот на отделно взет индивид, а съдбата на много,
при това различни и също така достойни хора. Ето защо правото на властване
трябва да се съпровожда с известни гаранции за "моралната чистота" на
искащия да има влияние над други хора; впрочем моралът на склонните да се
подчиня-ват и моралът на техния властелин или "идол" точно си съответстват
("Кажи ми на кой или на какъв се доверяваш и аз ще ти кажа ти самият кой или
какъв си"). "Подвластните" обаче най-вече трябва да внимават на кой се
доверяват, тъй като доверието в известен смисъл е и примирение; в
примиреността си човек е отстъпил "част" от свободата си, доброволно са я
предали на своите признати лидери, към които изпитват единствено доверие.
Какво става или какво може да стане в условията, при които мнозина се
отказват частично от свободата си (а някои направо са склонни да я…
"подарят"!) в полза на някой или на малцина, е друга страна на въпросите,
които тук само поставих; тя заслужава по-специално изследване.
3.Конкретните властови ситуации
Казаното в един принципен и философски план – ние дотук се
интересувахме преди всичко от идеята за власт – може да бъде илюстрирано
единствено в опитите за разбиране на конкретни властови ситуации. Коя да
бъде тази изразителна ситуация, в която може да изпъкне принципното
разбиране в неговата "нагледна истинност", в неговата "самоочевидност", в
неговата убедителна и безспорна правота?
Става дума за конкретни ситуации, в които се появяват лидери,
постигащи засилващо се влияние, доверие и власт. Става дума за анализ на
отношения в конкретни групи с цел постигане на властния компонент в тези
отношения. Става дума за междуличностни, чисто човешки отношения, в
които дадена личност неумолимо налага себе си, а другите се виждат
принудени да признаят превъзходството й и т.н. Наличното и безкрайно
многообразие на тези отношения предполага една почти непреодолима
трудност за изнамирането на "най-показателното", на "най-изразителното" и
пр. Почти винаги непосредствената действителност на живота превъзхожда
категорично всяка теоретична конструкция не само по изразителност,
пластичност и пълнота, но и по смислова натовареност; казано е, че "теорията,
братко мой, е суха, дървото на живота зеленее" (Гьоте). Ала в анализите,
занимаващи се с човешки въпроси и реалности, тази трудност не е нещо ново,

тя непрекъснато трябва да се съзнава; важното е да се загуби ориентирът,
посоката, а тя е една: животът.
В свободните общности индивидите притежават, извоювали са си
самостоятелност; нормите на групите, към които принадлежат, налагат
известни рамки на свободата им, приети доброволно от индивида и явяващи се
условия на груповия живот. В този последния индивидът, съотнасяйки се с
другите от групата, може едва на тази основа да се убеди в своята раз-личност
(преди това "мержелееща" се само като чувство!), в своята "изключителност" и
най-вече в самоценността си. Едва на тази основа по естествен път се заражда
конкретното властово отношение, което се разгръща в една поредица от живи
властови актове. Актът, конституиращ властта в нейната конкретност,
нарушава динамичното равновесие (абстрактната равнопоставеност) между
индивидите в групата, явяващо се по естеството си крехък баланс на сили, зад
които стоят различните по своя все още скрит потенциал индивидуалности.
Оказва се, че появата на власт вътре в някоя група е неизбежно; властта
регулира силите и по този начин структурира съответната група, преодолява
аморфността й, внася живот в нея, поражда жизнено необходимата за нейното
съществуване динамика и подвижност, която всъщност е израз именно на
живот.
Нека разгледаме последователността във възникващите ситуации в една
нова група, например групата на асоцииращи се (по повод на някаква дейност
– книгоиздателска, търговска, индустриална и пр.), на опитващи се да
постигнат чрез обединяване на силите си една съвместна дейност индивиди.
Такава асоциация (кооперация) възниква в отговор на ясно изразена или
скрита пазарна потребност. По-чувствителните към тази потребност индивиди,
съзнавайки и нуждата от асоцииране (сам по себе си, без сътрудничество с
други хора човек може да направи много, но не всичко!), от обединяване на
своите сили в една нова жизнена цялост, първи "узряват" за съответната
дейност, преизпълват се с готовност за осъществяването й, предвкусвайки и
изгодите от това за себе си.
Разбира се, че първоначалната идея и инициатива идва от един, при това
най-деен индивид, който, споделяйки със свои най-близки съдружници,
придава гласност на предприетото дело ("кооперация", фирма от съдружници);
възможно е, разбира се, той в качеството си на "едноличен собственик" да е
учредил своя фирма, за която след това ще му е необходим персонал. Но във
всички случаи винаги се появява неструктурирана начална (нова) група, пред
която е открито бъдещето, което индивидите в нея успеят да й придадат.
Неструктурираната, без ясна регламентация на отношенията между
индивидите група е изкуствен конгломерат, който може във всеки миг да се
разпадне. В нея трябва да бъде внесен живот не просто чрез "излъчването" на

жизненост от страна на съставящите я индивиди (това е само желание за
участие), а и чрез пораждането на собствена активност на групата чрез
ангажирането на жизнеността на ядро от индивиди, на което останалите (или
"шефът") делегират правото да се разпореждат, да вземат решения и да
изпълняват тези необходими за дейността на групата инициативи (касаещи
конкретните стъпки, практическата реализация на замисъла). Не може
"всичко" да се прави от "всички", не може и да се запази абстрактната
"равнопоставеност", не може групата да си остане еднородна, в нея неизбежно
трябва да се породят различия, благодарение на които някои индивиди
"изпъкват" и се налагат над другите, а тези последните се примиряват с това да
поемат отредената им роля.
Приемаме, че на някои е възложено да се ангажират повече с груповата
дейност – те стават "ръководители, вземащи решения и бдящи за
провеждането им в действие". На тази основа останалите индивиди заемат
съответното място и се ангажират със своя дял от дейността и отговорността,
който е по-малък от този на първите, на "избраниците" на шефа (или на…
случая). Налице е "първичната структура" на една нова група: в нея поинициативните са приели ролята на "властващ елит", а на останалите се
отрежда ролята на "подчинени", на изпълняващи решенията, на управлявани.
Но тази първична структура е все още твърде формална, изкуствена, в този
смисъл още нежизнеспособна – всичко в нея трябва да бъде проверено на дело,
необходимо е време, в което по естествен път да се внасят корекции в
отношенията, индивидите доказват себе си чрез и в действията. Възможно е да
се окаже, че първоначално някои са били незаслужено надценени, а други –
също така подценени; но другояче не е могло и да бъде, тъй като заслугите ще
се видят едва впоследствие, единствено в практиката. Но така и така появилата
се групова динамика (симптом на живот) неизбежно ще постави всичко на
мястото му, стига да е налице свободата на личностните изяви.
Ясно е, че водещото в тези отношения е индивидуалният стремеж към
"себедоказване" или "себеизява", обособяващ един частен интерес, и
"груповият интерес", който от своя страна е резултантна на множеството
индивидуални интереси. Но ето ги неизбежните противоречия: надценените
индивиди са заинтересовани от запазването на началното статукво (нищо че
това противоречи на груповия интерес, т.е. вреди на работата, макар че
"облагодетелства" тях самите – стига да не разбират действителния,
дълготрайния си интерес!). В същото време подценените индивиди, чиито
способности са по-големи от отредената им роля, желаят промени в статуквото
– което съответства на дълготрайния групов интерес и съвпада и с
действителния личен интерес на по-способните, т.е. е полезно за работата. (То
е в интерес и на надценените индивиди, но те си мислят, че техния интерес е

да заемат място, което всъщност не им се полага, поради което и вредят на
работата; но нали ако губи фирмата, то губят и всички в нея!) Но щом назрява
конфликт, то всички индивиди в групата съобразно самите себе си и според
разбирането им за бъдещето на фирмата са принудени да "вземат страна";
възникват два съперничещи си центъра, борещи се за надмощие. От изхода на
тази борба зависи и бъдещето на групата, преуспяването или провала както на
организацията, така и на индивидите в нея. Но тези вътрешни борби стават
"движеща сила", те са симптом на живот, от непринудения изход в
съперничествата зависи и жизнеността на организацията.
Възможно е властващите в групата да се опитат да потискат
инициативата на "подчинените", от което организацията като цяло губи
прекалено много чрез разпиляването без смисъл на неизползван личностен
ресурс. "Непослушните" и "нестандартните" в групата са онези, които
предизвикват промените, ако пък "послушните" са мнозинство, то и цялото
нищо особено няма да постигне. Главното за изхода на тези борби е
спечелването на своя страна на лидера, на властовия фактор, от неговата
благосклонност към едните или другите зависи какво ще стане и докъде ще се
стигне. Лидерът, бдящ за перспективите на организацията и цялото, не може
да бъде безразличен към ставащото, от неговата реакция зависи бъдещето на
организацията. Ако лидерът реши да пази статуквото, то съдбата на
организацията с това вече е предопределена; също може да се каже и за това
ако той разбере инициативите на "недоволните" и реши да заложи на
промяната. Но накърнява-нето на свободата от страна на временно
властващите не остава безнаказано, потискането на динамиката в групата и
"затварянето" й за промени непременно поражда апатия; в резултат на което
жизнеността на групата като цяло неумолимо намалява. Ясно е, че "добре
разбраният интерес" на властващите е да не държат властта като самоцел, а да
са готови във всеки момент да я отстъпят на по-добрите, на по-способните от
тях – гибелта на организацията във всеки случай на никой от намиращите се в
нея не е изгодна, но много често властващите държат на принципа "след мен и
потоп", т.е. не разбират интереса си. Понякога само – колкото и да е чудно
това – пропитите с автентично разбиране на свободата ръководители са готови
да отстъпят властта, но да запазят организацията; но в повечето от случаите
това не е по силите им – което е потвърждение, че по начало не са били на
нивото на "автентичния властелин" и господар.
Добрият властник – аристократът като личност – се обкръжава със
способни сътрудници и никога не престава да се надява, че може да се появи и
по-добър, по-способен от тях; той не престава да търси нов личностен ресурс и
ако намери индивиди, които показват превъзходство, веднага ги приобщава
към себе си, предоставяйки им всички необходими условия за успешна изява.

Властта като човешко отношение е толкова по-силна, колкото по-силни
човешки индивидуалности "включва" в себе си – или поне се опира на тях.
Властта не е друго освен концентриране на сила и "боравене" с човешка
енергия, с човешки потенциал: затова и лошите властници са лоши най-вече и
затова, защото разпиляват и опропастяват човешка енергия, поради което и
властта им става все по-слаба. Властта, която потиска човешката инициатива и
енергия, по начало не може да е автентично силна: тя неумолимо отслабва до
мига, в който неизбежно ще се срути. Властта, опираща се на грубата сила (на
нахалството, на безпардонния кариеризъм, на тъпата корист, на неуважението
на индивидуалността и личността, на "котерийните интереси", на
пренебрежението спрямо управляваните и т.н.) и съответно подценяваща
фината човешка енергия, е обречена на неминуем провал: истинската сила у
човека не е грубата физическа сила или пък "изродената, користната
душевност", а само духовното превъзходство и автентичния личностен
потенциал, които нищо друго не може да замени. Доказателство за това – при
това проверено практически, в историята, е съдбата на комунизма: той влезе в
света на човешкото като "слон в стъкларски магазин", не направи нищо друго
освен да изпотроши всичко, след което не му оставаше друго освен безжизнен
да се сгромоляса, да се задуши в собствената си бесовщина. Комунизмът се
задържа десетилетия – не векове! – само защото беше абсолютно неадекватен
спрямо "фината материя" на човешкото, само защото органично не разбираше
човека, само защото ненавиждаше свободата и духа; комунизмът е варварска
система на античовечността, която сама изправи срещу себе си могъщи сили:
животът, свободата, личността, духът, истината, доброто и дори красотата още
от неговия генезис не бяха на негова страна и така го осъдиха на неотвратим
провал.
Последователно възникващите властови ситуации се разрешават с
позитивен ефект само на почвата на свободата, само чрез признаването на
неограничените от нищо хоризонти на индивидуалната инициатива, само чрез
уважението към личността и нейното непокорство. В такива ситуации властта
по право принадлежи (дава се!) на силните индивиди, отличаващи се с
неоспоримо превъзходство, с прекрасно развити личностни, човешки и
духовни качества; групите, организациите и общностите, които искат да
постигнат нещо значимо, с желание приемат такава власт. (Наполеон е
постигнал чудеса не само заради личния си гений, но и заради това, че винаги
се е опирал на талантите: негови приятели и сътрудници са били хора, на
които може да се заложи, от които могат да се очакват дръзновени дела и
подвизи; но за да бъдеш такъв лидер се иска самият ти да си личност, която не
се бои да бъде "засенчена" от някой подчинен, която вярва в неоспоримото си
превъзходство. Затова "по-скромно скроените" души, които по начало не

стават за лидери, винаги се обкръжават най-вече с бездария!) Властта на всяко
друго основание по принцип е нездрава, тя е власт, която съществува само в
нездравите общности (комуни, "колективи", безлични "маси"), обединяващи в
себе си също толкова болни и непълноценно съществуващи "индивиди".
Условието, позволяващо на "родените да властват" да постигнат своята задача
или дори мисия, е същото, което конституира здравите общности, и то се
нарича свобода. Свободата единствена по спонтанен начин установява
естествени и човешки отношения в групите, стремящи се към позитивна
ефективност, към успех, задоволство от съществуването, прояви на личностна
"себестност", на "неукротимата" активност и на градивната енергия, при което
непринудено възникват и отношения на власт – структуриращи, обединяващи
и дори "спояващи" индивидите в групата, запазвайки раз-личността им като
извор на самата енергия. Властта подчертава различията, насърчава ги и така
ги санкционира; властта, разбрана автентично, преодолява аморфността в
групите и "разпределя ролите", изхождайки от индивидуалните дадености, от
реалността на личностното, която единствена е водещото, основателното и
необходимото, смислозадаващото. Накратко казано, ако властта трябва да
служи на доброто в живота на една общност (група, асоциация, съсловие, дори
многоликата общност на "цялото общество", социума с държавата), то тя
трябва да бъде поемана именно от най-добрите, при това по признанието не
"на всички" (такова не може да има!), а тъкмо на добрите. Случайното
"пробиване" към властта на случайни или опорочени индивиди, носители на
една личностна непълноценност (на нездрава нравственост, например тази на
комунизма) е преизпълнено с непредставими беди за общността, която е
допуснала това.
4."Аристократичното чувство за свобода"
Това е израз на Реймон Арон, с който всичко е казано, казано е онова,
което се опитва да поясни цялата моя книга. Става дума не толкова за
вроденото, а най-вече за придобитото в живота благородство (думата е
прекрасна: благородство, т.е. раждащо блага!), чиято същност е непосилната за
другите отдаденост на свободата. В душите на такива хора даже думата
свобода, "волното или неволно" нейно произнасяне, предизвиква ентусиазъм,
на който вече нищо не може да устои: личността се чувства окрилена от
усещането за мисия, свързано с поемането на велики и тежки отговорности. (В
душите на мнозинството от "другите" произнасянето на думата свобода
предизвиква единствено тъпо безразличие!) Неописуемият прилив на сила и
енергия у "избраниците на свободата" – аристократите на духа и делото – под
действието на субстанцията на човешкото, наречена свобода, е в състояние да

твори чудеса: превъзходството е нещо, което не може да се скрие, тук
просешката "скромност" е изцяло неуместна. Затова и онези, които изпитват
тих бяс при споменаването на думи като свобода, благородство,
аристократичност, доблест, чест и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща
се до това да воюват срещу различията, с естественото неравенство, поставящо
всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно
съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за
разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу
свободата и свободния живот. Комунизмът е твърде пресен пример за това
докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта
не най-добрите – аристократите на свободата – а тъкмо най-лошите, обзетите
от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия; този
пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори
вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко
достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото,
богоподобното.
Но и… Сатана не е останал без… приятели. В ХХ век те бяха прекалено
много…
7.Ценностите на традицията
Вероятно на казаното дотук може да се отправи следното възражение:
нима разбирането за раз-личността на индивидите не се намира в дълбоко
противоречие със също така основателното приемане на самоценността на
всеки индивид? Излиза, че от една страна всяка личност е "ценност сама по
себе си", но в същото време – заради раз-личността на индивидите,
задълбочавана на почвата на свободата – някои личности са "по-ценни", а
други фактически се "обезценяват", губят "равнопоставеността" си по ценност
с първите. Приемайки индивида за "върховна ценност", не следва ли от това да
направим извода, че индивидите (в качеството си на носители на тази
ценност!) трябва да запазят "равноценността" си, постулирана изначално, "по
дефиниция"? Как да разбираме съчетаването на самоценност и различност при
човешките същества, при едновременно "само-ценно-раз-личните" индивиди?
Самоценността не поражда задължително "еднаквост" или "равенство
във всичко": човешките същества са ценни тъкмо затова, защото са различни.
Това е така, тъй като тук имаме работа не с друго, а с индивидуализирани
съществувания, със самобитно (само-битие) съществуващи същества и
индивиди, които тъкмо поради това добиват своята "несравнима" дори,
уникална ценност. Следователно началната "равноценност" на човешките

същества трябва да се разбира само като възможност, не като действителност:
всяка субективност, доколкото е субективност, съществува индивидуално и
според свободата си, което непрекъснато поражда различия. Излиза, че за
ценност при човешките същества, при индивидите, може да се говори не общо
("всички вкупом", все едно че сме серийно произвеждани "продукти",
възпроизвеждащи все една и съща същност!), а само доколкото е налице
суверенен и различен творец на ценност, субект, създаващ своята, собствената,
личната, дълбоко субективната ценност. Доколкото различията се "снемат" и
нивелират, дотолкова индивидуалната ценност се губи и обезценява; тя расте
обаче успоредно със задълбочаването на различията, с все по-отчетливото
открояване на индивидуален лик или облик, с оформянето на една оригинална
и неповторима жива субективност. Автентично съществуващият индивид,
носител на самородна ценност, сравнен с "масовия продукт" на
колективистичната комуна, е носител на безспорни предимства и
същевременно абсолютно превъзхожда този последния – тъй като тук
различията са потиснати, ликвидирани, премахнати по пътя на нивелирането и
обезличаването, по пътя на унификацията. Човекът не е "представител" на
обща, единна и неизменна (изначално "вложена" в нас) "човешка същност",
придаваща след това милостиво на "всички нас" една "еднаква" ценност – ако
беше така, както, впрочем, на мнозина не уважаващи тъкмо себе си, прекалено
много се иска, то ние наистина бихме били абсолютно "равноценни" в…
обезценеността си! За щастие и противно на това, индивидът сам създава
своята неповторима същност и ценност съобразно съществуването, което
суверенно е избрал, т.е. съобразно съществуването, избрано свободно и
отговорно. Следователно човекът наистина е "самоцел" и "самоценност", но и
двете се пораждат на основата на неговата "самост", самостоятелност,
автономност и свобода.
Ние съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и
благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките
опити за самопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото
множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на
човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало
заради богатия си жизнен смисъл, а е бил "произведен" и много баласт, много
излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се
е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека,
съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без
което не може", необходимото за самостойната субективност. Човекът в
традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществуването,
достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с
естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не

може да се мисли за съвременното съществуване на човека – в условията на
създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността
общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред, културни
и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън традицията, която го
прави възможно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за
индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си
"законосъобразност" на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на
сътвореното и сътворяваното от човека.
1.Традицията от гледището на живота и свободата
На онези, които възприемат традицията като отрицание на самата
възможност за "новаторство" – и затова тя им изглежда "консервативна сила",
съпротивляваща се на новото! – вероятно е неясна същината както на
традицията, така и на т.н. новаторство; от друга страна те, и това е съвсем
сигурно, не са си… "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност
на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и
съгласуващото се със свободата (подобно на "рамки", налагани обаче не от
друго, а от "същината на самата работа", по думите на Хегел), то тогава няма
място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се – чрез рушенето на
традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за живота
и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото
място, тоест да обърка съществуването, да "размъти" неговите извори. ХХ век,
запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с
невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на
всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения
на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако
разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща се в
дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще можем да се
доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост,
може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък
съсипва.
В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими
традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството
към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за
ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат
до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в
способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и
отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и
предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите

постижения, да зачита свободата и достойнството на "себеподобните", а
човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и
лишавани от самостоятелност, което означава да се съпротивляват на опитите
да бъдат правени "еднакви" и "послушни", апатични и лишени от воля и т.н.
Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "колелото на
развитието", а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави
действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го
импулсира към "необозримите шансове на човека" (Ясперс). В този смисъл
традицията не отнема свободата, а – сама бидейки квинтесенция на свободата
– създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на
себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно
разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и
стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е
бариера пред индивидуалната свобода; напротив, тя е нейна почва, "опорна
точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно
и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към "найдоброто" и "съвършеното", "ефикасното" и също така "разумното", дълбоко
потребното и истински значимото. И ако животът, а също така и свободата
сами по себе си са ценност (не нуждаеща се от нещо друго за съществуването
си), то традицията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират
единствено постиженията, способстващи за "разполагането" на
индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова
традицията е в пълния смисъл на думата човешко творение, което тъкмо
поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жизнени
потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като
"вехти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради пълното си неразбиране се
виждат принудени да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво
"общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за
"нов морал" и пр., затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от
цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни
единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият човек,
изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в
пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни
едноизмерни предложения, чиято плоска разсъдъчност никога няма да улови
тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения трепет,
пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателствата на
битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек.
Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу
самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан

на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините,
съхранявани от вековни традиции на човечеството.
Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все
по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или пък
отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на
индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива.
Всяко и всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на
традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат найефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не
може да "зачертае" подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция,
а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост органично се
съчетава с нея. Всичкото това е така, защото не е възможно да бъде
"изобретено" неподозирано от миналите поколения и принципно различно
съществуване, основано при това на коренно други предпоставки; а тези
необходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода,
собственост, суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична
отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо
собственото бъдеще. И така, модерното не е, не може да бъде коренна
противоположност на обичайното и на традиционното по същия начин както
новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на
по-висока степен. (Ето един от случаите, в които "старата" диалектика на
Хегел – опошлена до невъзможност от Маркс и особено от неговите епигони –
е особено подходяща за прилагане, тъй като подпомага разбирането!)
Историята не може да бъде "натикана" в някаква разсъдъчна схема,
представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвършенство". Историята
по своето естество съответства на възможностите, които животът предлага на
човека. Затова тя чрез традицията улавя и "задържа" само онези форми на
живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята
постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го
адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през призмата на
свободата. Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две
дилеми на свободата си: да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на
самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност
(и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и
разсъдъчно изобретени, външни на живота правила!), или пък в една
самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителството" на живота
според изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което
сам себе си отстранява от извора на всяка жизненост – животът! – и така
започва да "произвежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни
"новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл.

Първата алтернатива обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция,
определяна от автентично разбраната свобода, докато втората алтернатива се
свежда до разрушителния път на "революционния радикализъм" (игнориращ
всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия
произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал е само
злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти
от типа на комунизма. Накратко казано, традицията е "приятел" на
автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото
отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо
води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист
спрямо живота, спрямо естествената удовлетвореност от него, спрямо
благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и
насърчаван от някакво абсурдно преклонение пред вулгарния произвол и
суетната несвобода.
2.Общовалидното за човешките същества
Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от
"привързаността към живота" (Роджър Скрутън) на човешките същества, от
пристрастеността им към свободата – бих си позволил да добавя. Традиционно
става онова, което се основава на отношението към човека като към "цел сама
по себе си" (самоценност), а извън традицията остава всичко, което се свежда
до разглеждането на човека като "средство за постигането на всякакви цели".
Традицията следователно е "душа" на все по-разрастващото се "царство на
свободата", докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на
"отпадане" от това царство, симптом на болезнена конституция и проекция на
такива рудименти на изцяло варварски и нерафинирани инстинкти (на т.н.
"човешка природа", която наистина може да бъде… "всякаква"!), които поради
враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще – и затова винаги са
аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата
строй на човешкото битие. Такива отклонения от жизнеустойчивата традиция,
изразяваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло
безперспективни, те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с
традицията, техния ефект е напълно разрушителен, никога съзидателен, те не
могат да формират своя култура и т.н. Затова отрицанието на традициите
винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по "задънени
улици" в развитието или пък да се върви в някакво "сляпо разклонение" на
историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример
за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо
значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на

съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо
друго освен "културен и ценностен вакуум" или пък "екзистенциално
безвремие", изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални
ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с
неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това
разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната,
при това "войнстваща" простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си
история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не
трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре"
(любим израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено,
изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и
съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един
изцяло "антитрадиционен свят", абсурдността на "света-лагер" в неговата
пълна "антитрадиционност", в неговата разсъдъчна и затова безжизнена
радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа карикатура, жалко
подобие на човека, неговият "нов морал" не беше нищо друго освен
оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие (виж
"Моралния кодекс на строителя на комунизма" – най-наглата подигравка с
човечността, която някога е била измислена!), а неговите "нов живот" и "нов
свят" се оказаха точно въплъщение на "всички струпани накуп абсурди и
издевателства", т.е. "свят" на непроницаемата тъма (свят все пак иде от
светлина!). Но… "нека да оставим мъртъвците да погребват своите мъртви", а
ние да продължим напред, натам, където сияе заревото на живота…
Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга
позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и
здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност
(непреодолима значимост) приема формата на традиционност или – когато се
"утаи" в съзнанията – на един здрав консервативизъм, който не позволява на
историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към
автентичност и пълнота определеност. Въпреки цялата многоликост на
човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуални форми на
съществуване (съществуване единствено на почвата на свободата!), въпреки
неговата неизразима динамика и интензивност, поривите на човека към
човешкото притежават и устойчивост в спонтанността си, която "уляга" като
историческа и културна традиция. В този смисъл традицията е тъкмо
общозначимото и общовалидното в световия поток от екзистенциални,
културни, духовни и исторически факти, тя е непосредствената "свързаност"
на феномените на човешкото битие, която нищо друго не може да замени.
Примери за такива жизнени традиции, носещи в себе си несравними по
значимостта си за човека ценности, са религиозната традиция (съхраняваща

неизменния по значимостта си морален свят на човека, устремен към Висшето
и Божественото), също традицията на постепенно изкристализиращия на
основата на доказали ефективността си ценности и правила икономически
опит на човечеството (със стоящите в основата му правни, политически и дори
морални и пр. детерминанти), накрая общочовешки значимата традиция на все
по-обогатяващата се духовна култура, обединяваща в себе си ценностите на
изкуството, философията, науката и съпровождащата ги техника и технология.
Тук, разбира се, няма да пропусна вечната екзистенциална даденост на
семейството като свързваща индивидуалностите форма на конкретен
"общностен живот", като сфера на "родствената раз-личност", даваща
незаменим с нищо друго простор на (както и да смятат "модернистите",
радикалните революционери на "остарялото и консервативно семейство"!) на
отговорната свобода и личностната "заедност". Вижда се, че изброените
"разновидности" на традицията влизат в дълбоко органично единство, взаимно
проникват се и са пронизани от все един и същ самоосъзнаващ се дух, от
"цивилизационното тъждество" на свободната човечност. Отделните форми на
традицията говорят все едно и също на различни езици, тяхната тема е тъкмо
общовалидното за човешките същества, общочовешки значимото,
субстанциалното за битието на свободата, нагледно проявяващо се като човек.
Това е именно човекът като единство въпреки цялата си раз-личност, като
"индивидуална общност" или пък като общност на богатата индивидуалност –
във всеки един смисъл на тази дума.
Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не
знаеща покой активност. Човекът е свобода – с това е казано всичко. Но оттук
следва, че всичко зависи и се свежда до това как разбираме свободата си.
Свободата, откъсната от историческите форми на традицията – които са тъкмо
"изкристализирала" от опита свобода! – неминуемо се изражда в произвол, т.е.
в пряката противоположност на свободата. Човек все пак може да прави
всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид (сам и по свой
избор) тъкмо затова няма да направи всичко, а само онова, което съкровено
иска, което му е дълбоко потребно, което отговаря на естеството на живота.
Тази спонтанно възникнала и все по-"заякчаваща" се самоопределеност на
свободата е традицията, традицията е отговарящата и синхронизиращата се със
свободната субективност "нормалност", която именно чрез субективната
свобода достига до всяка "норма", до всяко "правило" или изискване. (Нали
"правилното" е "нормално" – и обратното!) Това не значи, че индивидът е
"прикован" към убийствена за самодейността му традиция – както на някои им
се струва – но се изразява в това, че на почвата на традицията индивидът
насочва самостоятелността си по посока на смисленото за живота и
отговарящото на една все по-самоосъзнаваща се автентична свобода. Тъй като

няма и не може да има свобода извън пространството на свободата,
ограничавано от жизнени традиции, то не може да се смята, че "там където
властва традицията, там няма свобода"; работата се свежда значи до това на
какви традиции индивидът е склонен да се "подчини", а това от своя страна
зависи от това какъв е той самият, доколко е предан или разбира свободата.
Такъв един вслушан в призива на традицията на свободата самоосъзнаващ се
като автентично свободен индивид именно няма да се отклони от пътищата на
свободата, т.е. никога няма да "кривне" по пътя на несвободата – ако пък го
направи, тогава… "няма да е той самият", един вид ще е загубил тъкмо себе си.
Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога няма
да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще може
някога истински да я намери. Това е краткото тълкуване на израза
"общовалидност на човешкото", който си позволих да употребя – и по което
тук, за съжаление, не мога да се разпростирам повече: тук се крие тема за цяла
една друга книга.
Но нека да се спрем на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се
натрапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е ако един такъв
опитващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита: каква е
тази "неистова" апология на традицията? Или пък питането му – напълно
закономерно и оправдано – може би звучи така:
3.Има ли "лоши" и "добри" традиции?
Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен "светла и
позитивна страна", няма и "тъмна, опака страна"? Ето въпросите, над които си
струва да се замислим и дори "вчувстваме" сериозно – ако това последното
(относно… "чувствата в тяхната сериозност" ) изобщо е възможно. Впрочем,
ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и "сериозно" само ако душата
ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото мислене не може да
роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото себе си: идеята (а
философията "борави" само с идеи, не просто с мисли!) носи и "побира" един
богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл и чувство, на
знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и неизразимост.
Органон на философското прозрение е тъкмо разумът като цялост на тези
коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да завърша своето
"отклонение", хвърлящо все пак известна светлина върху метода на това
изследване. Ще добавя само, че това е тема, към която ще се върна на
съответното място.
Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? – може би така
трябва да бъде преведен нашият въпрос?

В някакъв смисъл може да се отговори: "да, съществува", но с добавката:
"но тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното". Дали имаме
право да считаме така?
Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно;
"нетрадиционното" е просто "нетрадиционно", т.е. излизащо извън дадена
традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията
на това последното. Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои
им се иска!) защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече
преодолени от традицията, да е израз на носталгия към "дотрадиционното", т.
е. да е тъкмо "архаичност", закъсняла във времето, но въпреки това правеща
последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето
налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече
инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред
човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за
зараждане на всяка "радикална антитрадиционност". Общо взето всичко
възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи
нетрадиционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции,
които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да
надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват. Подобни тенденции,
съпротивляващи се и подкопаващи "стратегията на свободата" (явяваща се
същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да
обособят "лошата традиция на… нетрадиционността", т.е. на неотказалата се
от реванш "традиция на несвободата". По този начин традицията намира в
лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя
"контрапункт", силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на
свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", "твърдия бряг",
който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да
подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата
обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше
показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими
и оставащи във времето ценности, тя поражда само "анти-ценности", голи
отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на
живия исторически процес. Нетрадиционността затова не е друго, а поредица
от "изблици", "инциденти", "ексцесии" и също аномалии, които традицията на
свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята
субстанциалност. Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата
нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради
отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради
несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо, те и затова само
пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и

културен процес на "вкореняване" на свободата в човешките сърца, души и
съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална
антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода,
които историята винаги е съдържала. С провала си във всички насоки
комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на
екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да
породи нещо трайно и значимо, да си създаде "свой свят", свят, израснал върху
неистовата вакханалия на античовешката без-жизненост на не-свободата.
(Отбележете натрупването на "негативизми" в същината на комунизма: тези
"анти-", "без-" и "не-" и пр. само са най-външен израз пълната му
неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не отрича без
смисъл!) Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: несвобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния
провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен
реванш" – този път в някакви други, "неразцъфнали досега в така пищни
цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е
цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога
няма да се предаде пред живота…
4."Край на историята" ли е "краят на утопиите"?
Нека приведа разсъждението на лорд Макс Белоф по повод на краха на
комунизма в Източна Европа:
"Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема не
само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и може би
като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма. Така
навлизаме в период на еуфория, ознаменуван с есето "Краят на историята" от
чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който сериозно
твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега всеки
приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната икономика.
Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това твърдение."
Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския
историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в
нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това.
Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват
хората с "абсолютните предимства" на несвободата – претърпяха действителен
крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като
винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и
безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче
– да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което има

силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята. Тези хора,
впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се
подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се
налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на
пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено
превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е
екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени
привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е
по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н.
съблазни на несвободата – без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка
на това не се живее достойно. Крахът на комунизма – който по естеството си е
"апогей" на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка
плесница върху тези самоотвержени привърженици на… "сладката несвобода",
върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода.
От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това
съвсем не означава, че този човешки тип "мигновено" ще се преобрази и по
магически начин ще се… влюби в свободата. Затова и ние не можем да
очакваме след краха на комунизма несметни тълпи, благославящи свободата,
индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма,
традиционните ценности на човечеството и пр. – ние и не забелязахме,
нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни
исторически събития, съпровождащи краха на бесовщината, наречена
комунизъм.
Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни
позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с
обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат
равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да
настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да
искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на "свободата
като осъзната необходимост". Щом като несвободата не можа да си устрои
"абсолютно солидарна държава" и някаква призрачна "общност на блажените",
то за свободата това е съвсем невъзможно. Нещо повече, тъкмо според
свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем
нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода.
Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на
свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги
несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с… приближаването ни към
тях – именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а
образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде
себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено

скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е
той за човека. "Съвършеният", "стерилният" живот, бидейки само блян на
разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с
неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме
стигнали до състоянието "да уловим с ръка небето", безсмислено е да искаме
това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не
закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за
човека.
Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е
дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл
историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката
екзистенция в нейната страст по автентичното… едва сега започва, тя винаги е
в началото; пътят пред "сега съществуващите" индивиди никога не е извървян,
той само предстои. Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало,
вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова и
"модерност" и "традиционност" съвпадат, стремейки се към вечното – не като
"идеал", а като пътуване…
8.Надиндивидуалната воля
Навлизайки в темата за държавата, нека се опрем на две показателни
твърдения на английския историк Пол Джонсън:
Първото: "Както А. Смит осъзнава, понятието за индивидуална
собственост е въплъщение на политическата и на икономическата свобода – в
основата си те са неделими. Политическата свобода да гласуваш както искаш е
почти безсмислена без икономическата свобода да работиш където желаеш.
Щом човек получи свободата да сключва договор за собствената си работна
сила, той скоро ще пожелае да сключва договори и с политическите си
ръководители. Не е случайно, че промишлената революция и изграждането на
капиталистическата икономика, основана на свободно наемане на работна
сила, скоро довеждат до развитието на демокрацията на Запад."
И второто: "Може да се каже, че капитализмът не само не дехуманизира
човека, но дори му позволява да изгради онази пълна индивидуалност, която
християнството винаги му е приписвало като на притежател на определено
морално съзнание и на безсмъртна душа. Също както понятието за собственост
се подразбира в понятието за свободна воля, така и трудовият договор се
подразбира в Божествения договор. Установяването на капитализма отразява и
ускорява появата на индивидуалната човешка личност. На Запад сме толкова
свикнали да бъдем възпитавани и третирани като индивиди, че сме склонни да
приемаме идеята за индивидуалността като разбираща се от само себе си.

Обаче тя е сравнително модерна идея, не по-стара от капитализма и малко постара от промишлената революция. През по-голямата част от историята
огромното мнозинство обикновени хора са третирани от властите като
хомогенна маса, без личностни различия, да не говорим за индивидуални
права и стремежи. За да се развие демокрацията, първо е необходимо
обществото да признае, че се състои от милиони индивиди, а не от хомогенни
групи, характеризирани единствено от вида занятие и обществения статус."
По своето понятие държавата е въплъщение на реалната ситуация, в
която индивидите, групите и "общността като цяло" се намират – или са
постигнали в своето историческо развитие и разгръщане. Още Хегел с
основание е изтъквал, че "всеки народ е достоен за своето правителство", за
държавата си, от което следва, че политическият живот и държавната
организация в едно общество точно съответстват на нивото на самоосъзнатост,
преобладаващо сред индивидите в него. Това съзнание, пораждащо своето
външно налично битие в лицето на държавата, институциите и
разпределението на властта, включва като свои неделими компоненти
разбирането за индивидуална свобода и собственост, точната преценка за
ненакърнимите права на човека, за разпределянето на отговорностите в
спонтанния жизнен процес, отношението към договорността, към договорната
основа на многообразните човешки отношения и т.н. Развитата форма на
съвременната държава – демокрацията – е резултат на многовековното
утвърждаване в съзнанията на ценностите на християнското отношение към
човека, на обхващащата всички форми на живот култура на индивидуалността
и на свободата като същност на човешкото съществуване. Модерната
демократична държава е точен израз на живата различност, явяваща се център
на саморазвиващия се универсум на свободата, тя е явление, дълбоко свързано
с опитващата се да постигне своята автентичност човешка екзистенция. Ето
защо вглъбяването в естеството на модерната държавност е насъщна задача
пред стремящите се към разбиране, пред човешките същества, изпълнени с
чист порив към смисъла на своята свобода.
1.Балансиране на интересите
Обществото е цялост и реалност, "изтъкана" от интереси – интереси на
индивидите, групите и корпорациите, които го съставят. Следователно
разбирането на държавната организация, създадена за постигане на баланс на
интересите, се свежда до разгадаване на "конституиращата сърцевина" на
многоликата и динамична система от интереси, които се изразяват в сферата
на т.н. политически живот. Впрочем, а съществува ли "всеобщ" човешки
интерес?

За интерес на "обществото като цяло" трудно може да се говори –
обществото не е "персона" (личност), то няма съзнание за да може да има
интереси. "Общественият интерес" следователно е абстракция, опитваща се да
схване и изрази "общото" в изключителното многообразие от индивидуални
интереси. Такива абстракции (от рода на тази, например, че "всички искат
спокойствие или сигурност" и пр.) винаги влизат в противоречие с особените
интереси на някои отделни групи, поставящи се в такъв случай "извън
обществото" (например комунистическата мафия си позволява да прави всичко
онова, което е вредно за дълбокия и коренен човешки интереси на цялата
общност, в нашия пример за всички престъпни групировки съвсем е неизгодна
стабилността). Съществува "групиране" на индивидуалните интереси в
зависимост от принадлежността на индивидите към съответните групи, с което
ще се заемем по-късно. Тук мога само да отбележа във връзка с дискутирания
въпрос ("има ли "всеобщ обществен интерес"?), че съществува следната
интуитивно долавяна зависимост: онова, което е полезно – истински полезно
обаче! – за индивида, е полезно и за общността, съставена тъкмо от индивиди;
обратното обаче не е вярно, трудно могат да се открият индивиди, чиито
интерес точно да съответства на безотносителен спрямо индивидите
"обществен интерес". Когато се сметне, че обществото има свой особен и
различен (от този на индивидите) интерес, т.е. когато обществото бъде
превърнато в "голяма личност" или в някакъв "свръхиндивид", то това е израз
на неоправдано хипостазиране на обществената цялост, откъсната от
индивидите и противопоставена на техните действителни интереси. Подобно
откъсване и обособяване на "общество", противопоставено на съставящите го
индивиди, всъщност не е друго, а превръщане на нечий частен или групов
интерес в интерес на… "самостоятелната и независимата от индивидите
обществена цялост". Това означава, че някаква част от обществото си
присвоява правото да олицетворява "цялото общество", т.е. да представя своя
особен интерес за интерес на "цялото", на "нацията", държавата" и пр. Ясно е,
че това не може да стане другояче освен чрез потискането и пренебрегването
(стъпкването, елиминирането) на всички останали интереси – както
индивидуалните, така и груповите. Описаното "преобразяване" на един особен
интерес в "обществен интерес", явяващо се същност на комунистическите,
национал-социалистическите и фашистките политически режими, е аномалия
и дори хипертрофия на естествената и саморегулираща се система на
интересите, която е характерна за нормалното общество с неговото
изключително многообразие на действителни интереси. Става дума за
незаконно присвояване или узурпиране на "обществения интерес" от някаква
самозабравила се група в обществото, опитваща се да наложи свой
политически монопол. Затова за да се отреже завинаги възможността за

установяване на подобни вредни за индивидите и техния живот режими,
опиращи се на един фалшив "обществен интерес", трябва окончателно да се
развенчае спекулацията и фикцията за "всеобщите интереси", които, понеже
реално не съществуват, се монополизират чрез измамата от групи и
групировки, бясно ненавиждащи демокрацията, свободата и правата на човека.
Това означава да се признае, че съществуват единствено безкрайно
разноликите и динамични индивидуални интереси, а всички други интереси
(групови, корпоративни, съсловни, държавни, политически, национални и пр.)
не са друго (самостоятелно и откъснато от интересите на индивидите), а са
само съчетание, баланс, спонтанно равновесие и дори трудно постижима
хармония на действителните интереси на индивидите, съставящи общностите
и "обществото като цялост". Следователно ония политици, които са склонни,
обичат да апелират към "общите интереси" и към "обществения идеал", да
говорят за абстрактната "солидарност" и за "спойката" ни в "общностния
живот", постигана чрез налагане тъкмо на тяхната претенциозна воля, с това
само показват нечиста съвест, склонността си да лъжат и мамят колкото се
може повече неразбиращи коренните си интереси индивиди. Наистина
политическите предложения са от такъв характер, че те трябва да са
"интересни" или да съответстват на интересите на колкото се може повече
хора или индивиди, но все пак трябва да се признава и това, че няма
политическо предложение, което да е полезно в еднаква степен на "всички".
(Дори ако то наистина съответства на интересите – дълбоките, коренните,
същинските! – на преобладаващи мнозинства, то и тогава някои части от тях
не съзнават това и, следователно, не искат да го признаят.) Шарлатаните в
политиката обаче никога не разграничават индивидуалния интерес като основа
на всеки друг – освен може би своя собствен! – те са винаги "отдадени" на
"всеобщите интереси" и на "хората като цяло", което само е свидетелство за
скрити подбуди и морална нечистоплътност.
Щом като основа на всичко е индивидът с неговата свобода, с неговия
индивидуален и особен частен интерес, то това признание вече е автентичната
"ос", около която всичко друго се върти. Индивидите, преследващи интересите
си, по непринуден начин съставят групите, които пък на основата на
поощрявани вътре в тях самите различия обособяват особения си групов
интерес, т.е. "корпоративният интерес", изразяващ стремежите на
корпорациите (групите, сдруженията, асоциациите от всякакъв род и пр. като
"приватна", частна общност). Различните индивиди, опиращи се тъкмо на
различията си, формират групи, изразяващи и защищаващи тяхната различност; интересът пък не е нищо друго освен осъзнатост и дори усет към
различността, интересът всъщност е различността, сама изразяваща себе си
като раз-личност. На основата на индивидуалните различия по естествен

начин и непринудено се пораждат различни групи, т.е. групите, насърчаващи
индивидуалната различност на съставящите ги индивиди. Оттук нататък
многообразните групови интереси (тъй като и групите като такива биват
подложени на "групиране", т.е. малките групи влизат в по-големи и т.н.) се
нуждаят от балансиране и регулиране – което е същност на политическия, а
също и на държавния живот. Как изобщо става това, т.е. какви са възможните
подходи при решаването на задачата за балансирането на индивидуалните и
"социалните" потребности и интереси? (Всяка група като част от обществото е
носител на своеобразен социален интерес.)
Групите сами по себе си и вътре в себе си правят само това: да регулират
отношенията и интересите, благодарение на които изобщо съществуват. В
резултат на това изкристализира и се прояснява особения частен интерес на
групата, който по-нататък се представя на арената на реалния сблъсък на
групови интереси, каквато всъщност е самото общество. Огромна част от
синхронизиращите се групови интереси се регулира непринудено и
всекидневно заради "същината на самата работа", т.е. по силата на
необходимостта да се живее и общува съвместно. Групите в зависимост от
спецификата на дейността, която осъществяват, влизат в многообразни
отношения помежду си и така постигат една саморазвиваща се "свързаност"
(структура), даваща профила и лицето на оная част от общността, която те
въплъщават. Синхронизирането на индивидуалните, груповите и
междугруповите интереси чрез спазването на предварително зададени правила
(все повече усъвършенстващи се, бидейки необходимост на съвместното
съществуване на много индивиди) е същност на обществения живот в
нормалните общества, основани на принципа на спонтанната саморегулация, а
също и на договарянето, на обществения договор.
2.Мнозинства и малцинства
Тук възниква въпросът: кои са основанията, които водят до разделяне на
"единното общество" (съставено, впрочем, все от самодейни и свободни
индивиди!) на мнозинства и малцинства – в чисто политическия смисъл на
тези думи? Този въпрос неизбежно трябва да бъде допълнен и от един друг:
как става промяната в съотношението мнозинство-малцинства, как
малцинството се "преобръща" в мнозинство?
Разбира се, могат да бъдат дадени различни обяснения. Найразпространеното може би е това, че "в зависимост от мястото, което
индивидът заема в икономическия и изобщо общностен живот", се определят
по необходимост неговите интереси, което пък в крайна сметка довежда до
"поляризиране" на обществената структура на "класи" – или на мнозинство и

малцинства. Даденото обяснение, лежащо в основата на марксисткокомунистическата доктрина, страда обаче от неизлечим механистицизъм, а
значи от крайна опростеност и повърхностност на интерпретацията.
Икономическият фактор, който в никакъв случай не бива да се подценява, тук
съвсем неоснователно е изведен на преден план, а в същото време са
елиминирани всички други реални и дори възможни фактори, особено пък
ония, които са свързани с дълбинната, екзистенциално-психологическа страна
на изключително многоликите човешки отношения. Другояче казано, тук се
прилага един чисто разсъдъчен подход, който по-нататък поражда
неотстраними дефекти на тази наивна и в същото време груба обяснителна
схема. Подобен схематизъм, който е склонен да елиминира всичко онова,
което не се вмества в неговата елементарност – който, значи, си затваря очите
за всичко онова, което интерпретиращият не си дава труда да разбере – е
лишен от основателност и затова е неприложим при опитите да бъде разбрана
реалност от толкова сложен тип, каквато е човешката реалност, "образуваща"
обществото. (Тази интерпретация, впрочем, е изобретена от Маркс в зората на
парните локомотиви и затова е толкова по-остаряла и неприложима за епохата
на компютърните технологии и космическите совалки!) На посоченото
основание, ясно е, такъв един подход трябва да бъде изоставен – тъй като е
показал своята неефективност, своята негодност за прецизна научна употреба.
При това – да добавя поне още едно съображение, тъй като тук не бива да се
разпростирам – механистично-разсъдъчната методология на марксизма води
до далеч отиващи следствия, които самият обществен живот в ХХ век найкатегорично опроверга – имам предвид волунтаристичната практика на
марксовия комунизъм.
В основата на общностните движения, промени, ориентации и
преориентации лежи цял комплекс от фактори, които трябва внимателно да се
изследват. Тук имаме неразкъсваема свързаност както на "фактически", сиреч
произлизащи от "непосредствената действителност" фактори, така и на
духовни, т.е. екзистенциално-психологически фактори, чиято значимост
нямаме никакво право да пренебрегваме. (Та нали тук става дума за човешка
реалност? Как тогава можем да я разберем ако елиминираме – както прави
това стерилният марксизъм! – тъкмо нейната човешка страна и същина?)
Следователно трябва да бъде приложен един по-ефикасен синтетичнофилософски подход, който, безспорно, превъзхожда всички разсъдъчноаналитични, т.е. само наукообразни и затова съвсем непълноценни подходи.
Това е така, тъй като ако по аналитичен маниер вземем който и да е отделен
момент или компонент, то тогава върху негова основа можем да "произведем"
каквито си искаме "теории", влагайки в тях при това цялата си пристрастност,
субективна настроеност и лична ограниченост; такъв подход предопределя

една лоша "обяснителност", която фабрикува всякакви кухи, изцяло
незначителни "схематизми". В резултат на подобна аналитична припряност,
облегната единствено на претенциозния разсъдък, ни се изплъзва тъкмо
смисленото и значимото, онова, което има изключителна ценност за човека –
който, разбира се, не е просто "кълбо от разсъдливост", а много повече от това.
Щом като пред нас е една многолика и прекалено подвижна реалност –
реалността на човешкото – то към нея трябва да пристъпим с подходящ
"инструментариум", който да е съотносим с финия характер, с изключително
"деликатното" (Платон го е наричал даже "хвъркато"!) естество на
автентичната човечност, на човешките реалии, "правещи" общностния и
политически живот. Затова в тази връзка всеки, който се е занимавал със
"знаменитите анализи" на Маркс, не може да се отърве от усещането си, че
този последният подхожда към своята "материя" по същия начин, по който си
представя сложната хирургическа операция… касапинът ("инструментите" на
който са, впрочем, тъкмо касапските ножове, сатъра и дори триона, докато
"сечивата" на хирурга са съвсем различни!). Общо взето примерът на Маркс е
показателен поне с това, че той съвсем ясно демонстрира в своите анализи как
не трябва да се третира реалността на човешкото – по същия начин както
основаният от него комунизъм също така ясно показа как не следва да се
отнасяме към човека, към неговия свят и живот. Ето защо вече не може да се
следват такива примери, техните далеч отиващи негативни последици
забраняват това на изследователите, имащи все още респект поне към
човешкото достойнство. (Казвам това, защото не трябва никога да се забравя
как марксовите последователи – комунистите, "гробокопачите" на капитализма
– десетилетия наред не правеха нищо друго освен да разкъсват и секат със
съвсем груби сечива живата пулсираща тъкан на индивидуално-общностната
цялост на цели нации; сами себе си наричайки се "гробокопачи", те наистина
изкопаха прекалено много гробове…)
И така, в корена на общностните явления и на политическия процес
лежат същите ония детерминиращи фактори, които ние открихме като
сърцевина на смисленото индивидуално съществуване – което, от своя страна,
се оказва по необходимост техен здрав фундамент. Ако пълноценно сме
разбрали "пружините" на индивидуално-човешката инициатива и съобразно
това сме посочили същностните форми, в които тя се разгръща, то от това
следва, че вече имаме автентичната основа и на "масовите", груповите и
общностни реминисценции ("отблясъци"!) на същите тези индивидуалночовешки действия, инициации и инициативи. "Обществото" не е нещо
"добавено" към живата човешка реалност на индивидите, значи не е нещо
самостойно и "над" индивидите съществуващо, а е дума, от друг ъгъл
"гледаща" и затова по друг начин обозначаваща същата тази реалност. Това,

което изобщо съществува, не са "примислените" от разсъдъка абстракции и
думи, а реалността на човека, реалността на неговия живот и свобода. По
същия начин "държавата" не е самостойна и противопоставена на индивидите
(гражданите) сила, "същност" или пък "битие в себе си", а само особено
проявление и израз на единствената реалност на опитващите се да постигнат
истината на своето битие човешки същества, на отдадените на тайнството на
съществуването и затова устремени към съкровения призив на битието
индивиди. Държавата в този смисъл не е "изобретение" на разсъдъка и
отчуждена от човека мистериозна сила, а е творение на самия живот,
"създание" на дълбоката вътрешна необходимост, пораждаща се от
съвместното съществуване на цели поколения и на милиони човешки
същества, упорито опитващи се да надмогнат природната, доисторична
същност на човека. За да облекчат съзнанието си, излишно "теоретизиращите"
мислители (опрени главно на схематизиращия разсъдък!) се изобретили
единствено поредица от думи, с чиято употреба вместо да прояснят още
повече затъмняват и заплитат съзнанието, още повече пък разбирането си; в
резултат реалността е загубена, тя е подменена от думите, които – за наказание
на прекомерно доверяващите им се умозрителни теоретици – само
обременяват и дори правят невъзможно пълноценното разбиране. (Имаме си
толкова много кухи думи – "гражданско общество", "социалност", "социум",
безкрайно многото "производни" от тях, "маси", "класи", "база" и
"надстройка", "обществено-икономически формации", "държавата като
антитеза на гражданското общество", "социално-политическо единство" и пр. –
че заради тях нищо реално и действително не остана, а "социолозите",
говорейки непрекъснато за "общите човешки неща", забравиха за самия
човек!) Ясно е обаче, че автентичното разбиране не се нуждае от подобни
"патерици", а също и че то изхожда от несъмнената реалност на
съществуващото, която (без да бъде обвивана в "паяжината" на изкуствени
конструкции) просто трябва да бъде постигната в нейната чистота и
"първозданност", в нейния корен.
Казаното вече напълно подпомогна решаването на конкретните въпроси,
които си бяхме поставили. Нека да приложим така очертания синтетичен
подход, който единствен може да ни даде пълнотата на ставащото.
Индивидите са инициирани за действия от определен род (групиране в
мнозинства и малцинства, образуване на партии, политическа активност,
граждански движения и т.н.) най-вече на основата на базови ценности,
определяни от насоката на свободно приетата от тях екзистенция. В корена на
ценностите, а също така и на поражданите от тях действия може да се открие
определена екзистенциално-човешка ориентация, изразяваща се като
"отношение-към…", което, впрочем, съвсем не е само съзнателно-

целеполагащо, а в огромната си част е тъкмо несъзнавано, спонтанно и
намиращо се най-вече в дълбока връзка с жизнената основа на
съществуването. Става дума за това, че импулсите за човешката духовна и
практическа дейност, пораждаща в крайна сметка действителността на
човешкото, културното и социалното битие, могат да се открият в една
"екзистенциална сплав", която в своето саморазвитие приема определена
насока; в тази "сплав" наистина има всичко, най-вече ония прекалено човешки
неща, каквито са емоциите, интимният усет, пълноценните жизнени интуиции,
настроености от различен род, страстите, копнежите, илюзиите,
предразсъдъците, отломките от предишни мирогледи, рудименти на "култура",
накрая (а не "най-вече", както на мнозина се е струвало!) и съзнателни,
разсъдъчни и интелектуални продукти от типа на "планове", "цели", "задачи",
"искания", "платформи", "програми" и пр. Казвам "най-накрая", защото
съзнателните образувания са немислими извън онзи екзистенциално-душевен
контекст, който ги прави възможни, който ги поражда, бидейки скрит зад тях,
подмолно действащ, налагащ се обаче безусловно. Този първичен
екзистенциално-душевен комплекс, детерминиращ по-нататък всички форми
на активност (в това число и политическата) и на практичност на съответните
човешки същества (споделящи го като живот), може да бъде подложен само на
приблизителна деструкция с оглед открояване на определени
"смисловозадаващи ядра", които са ни потребни за вникването в конкретните
измерения и в "повърхностните прояви", в проявите, личащи на
"повърхността". Обикновено сме склонни да казваме (и с основание!), че
хората действали под неумолимото въздействие на идеи, при това различните
групи били подвластни на различни, несъвместими (понякога или много често)
идеи. Идеята обаче не е последното, на което трябва да се опре
интерпретацията, а се налага да се прозре екзистенциалната основа, правеща
възможна тази или някоя друга идея, налага се да се открие корена, почвата и
"хранителната среда" на съответната идея. Тук не става дума за това да се
проследи източника – в исторически и културен план – на съответната идея,
т.е. "онзи, който пръв я е изказал" или "измислил"; идеите не само се "мислят"
или "измислят", а се улавят с цялата душа (с идеите се живее!), която, от своя
страна, е станала възприемчива към тях в съответствие с екзистенциалната
ориентация на човека, в съответствие с насоката на неговия живот. Тъй като за
идеите и особено за политическите идеи и нагласи ще говорим малко понататък, то нека да уточня поне това: идеята е човешко-екзистенциална и
духовна цялост, която се ражда в недрата на пълноценно съществуващата и
индивидуално самоопределяща се човешка субективност, за този корен тук
става дума.

Остана ни само – за да завършим подетото разсъждение – да направим
опит за "деструкция" на фундаменталната "екзистенциална сплав", явяваща се
корен на специфичните активности на индивидите. Сега вече можем да
направим подобно приближение към "анализа", тъй като синтезът или поскоро дедукцията, която приложихме, ни даде потребната за това основа –
целостта на разбирането при това няма да бъде загубена.
Могат да се обособят следните относително еднородни пластове в
споменатата "екзистенциална сплав":
? Обща жизненост, степен на отдаденост на живота, на "въвлеченост" в него.
Индивидите се различават по начало според жизнеността си, която лежи в
основата на тяхната екзистенциално определена индивидуалност. Става дума
за конкретната виталност и сила на живота ("воля за живот"), която може да
бъде открита като корен на по-нататък разгръщащата се екзистенция. Екзистирайки, човек може да отиде отвъд заложената си "по природа" жизненост,
да я акумулира и натрупва, но може и да я пропилее без особен смисъл. В
дълбините на субекта жизнеността и "отношението-към…" – проявяващо се
като жизнелюбие, енергия или енергичност, "страстност", самородна
активност и пр. – се обособяват като екзистенциален център и като "ос, около
която всичко се завърта". Това, че не сме еднакви според отдадеността си към
живота, според въвлечеността си в неговото велико тайнство, едва ли може да
бъде оспорено от някой – макар че за мнозина това е изцяло неизгодно, т.е. е
истина, изобличаваща ги в екзистенциална непълноценност;
? Преданост към свободата. Струва ми се, че този пласт на първичната
екзистенциална настроеност едва ли се нуждае от коментар; той е "предмет" на
цялата тази книга;
? Раз-личност, степен на индивидуализация, яснота на индивидуалната
проявеност, суверенна самобитност, самобитие. Ясно е, че първите две
смислозадаващи ядра по необходимост пораждат третото, т.е. то е тяхна
проекция;
? "Вписаност в потока на времето". Ние сме времеви същества,
съществуваме исторично, нашият живот е история, чиито автор е самият
живеещ, той също е и "главното действащо лице", около което се "завързва
жизнената интрига. Съобразно този пласт хората биват или вдъхновени
"преследвачи на времето", съществуващи в модуса на бъдещето, или
"романтици", вгледани в миналото, или пък "хедонисти", оставили се на
ефимерното настояще. Това измерение на първичната екзистенциална цялост е
разгледано подробно в книгата ми "Преследване на времето, или изкуството на
свободата", и затова тук ще се задоволя само с казаното;
? Зависимост от "заедността", съпротива или оставеност на "стадния
порив", на "размиващата" индивидуалностите колективност. Съобразно това

ядро хората биват или здрави индивидуалисти (в широкия смисъл, т.е. като
личности, привързани към раз-личността си, и затова усещащи я като
богатство) или пък "обществени същества", чиято пряка зависимост от
"колективното" ги прави неспособни да се отдадат на стихията на свободната
индивидуалност. Във втория случай става дума обхванатост от екзистенциален
страх, а в първия – за изпълненост с екзистенциално мъжество. Нима някой не
е разбрал, че хората общо взето биват страхливи и безстрашни, т.е. закрити
или открити спрямо дръзновеността и дързостта, потребна на индивида в
неговата отдаденост на живота? Ясно е също, че страхливите именно заради
страха си стават колективисти (понеже си мислят, че когато са много, тогава
"не е страшно"; нашите комунисти затова крещяха по площадите: "Много сме,
силни сме!"!), докато истински дръзките съвсем не се боят от мисията да
бъдеш индивидуалност – и затова просто презират аморфността на безликия
колектив (маса, тълпа, стадо и пр.);
? Спонтанност и "принуденост", интуитивна чувственост и "разсъдлива
интелектуалност". Тези два дълбоко свързани екзистенциални пласта (разбира
се, връзката е тази: спонтанност-интуитивност-чувственост и "принуденост"разсъдливост-"интелектуалност") вече "пробиват" на повърхността, те са
изяви, илюстриращи и показващи навън дълбинното, за което дотук ставаше
дума. Ние ще ги проследяваме и по-нататък, техните ефекти върху действията
са особено изразителни, затова казаното тук е достатъчно;
? Останалите екзистенциални ядра могат да бъдат изразени общо:
"самодейност" или "контролируемост", податливост на контрол; властност и
"подвластност"; склонност към своето или пък ламтеж към чуждото, към
"общото" ("отношение-към…", свързвано със собствеността); конформност и
неконформност; практичност и "вятърничавост", не-практичност;
идеализъм и материализъм в техния нравствен смисъл; и т.н. – тъй като
подобно изброяване на прояви, намиращи се в "най-горния" слой на
екзистенциалната цялост, не представлява вече никаква трудност, а и те са
безкрайно много.
Важното е да се разбере свързаността на двата рода прояви, тяхната
неделимост, своеобразната приемственост, пораждаща екзистенциалносмислови линии, върху които се разполагат в последователност проявите от
съответния род.
Така например едната "линия" така или иначе пронизва прояви от
"едната страна" на изброените опозиции, които органично се допълват,
образувайки екзистенциалния тип на суверенната и здрава, на силната
индивидуалност: мощна жизненост, самоотвержена преданост към свободата,
ярко изразена и държаща на себе си индивидуалност, своеобразна и горда различност, отдаденост на бъдещето или поне на смисленото настояще, презрение

към "колективизма" и т.н. Линията на противоположната тенденция може да
бъде изразена в своя най-чист тип на комуниста, който е пълно въплъщение на
екзистенциална непълноценност, на "отхвърленост" от пиршеството на
живота, поради което този екзистенциален тип се опитва чрез заместители
отчасти да компенсира фаталната липса – като вреди на другите да живеят,
като се меси в чуждия живот, като по друг начин изразява озлобеността си и
т.н. Това са двете полярни опозиции или диаметрални разминаващи се линии,
които никога не могат да се примирят: тази е основата на тяхната борба, на
тяхната екзистенциална несъвместимост. Между тях се разполагат типовете и
линиите на различните "половинчатости" (често използвана от М.Хайдегер
дума), т.е. на екзистенциално непроявилите се докрай човешки същества, или
съществата, намиращи се "на път към самите себе си", по пътя, водещ до тях
самите. Алтернативите на тяхното възможно бъдеще са очертани, в зависимост
от действието на изброените фактори всеки от тях или постига екзистенциална
пълнота, или пък се "свлича" до нивото на екзистенциалната непълноценност,
въплъщавана от комунизма. (Ето едно от основанията да смятам, че
комунизмът въпреки пораженията си е непрекъсната възможност, срещу която
никое общество не е застраховано. "Имунизацията" обаче срещу комунизъм е
само непреодолимото разпространение на идеята за свобода в колкото се може
повече съзнания и души, което засилва здравоспособността на обществения
организъм. Например по тази причина в САЩ, Англия и пр. няма никаква
почва за комунизъм, там комунизмът не може да вирее в атмосферата на
вкоренената дълбоко в душите идея за свобода.)
А що се отнася до "малцинствата" и "мнозинствата", с които започнахме,
то те се основават на крехки и податливи на "обстоятелствата" колебания в
екзистенциалния статус на индивидите, които накланят везните било на
едната, било на другата страна. Неизразимата динамика на живота в
свободните общества непрекъснато променя "екзистенциалния баланс", и тук
само традицията на индивидуалността (и антитрадицията на "заедността") са
факторите, които придават известна устойчивост на социалния интегритет.
Тези фактори са с исторически генезис, което се илюстрира с факта, че страни
като САЩ и Великобритания са абсолютно неподатливи на комунизъм (заради
ярко проявената традиция на свободната индивидуалност в тях), докато страна
като Русия например (и отчасти България) дълго преди появата на
болшевиките-комунисти е била "бременна" с комунизъм – заради доминираща
тенденция на тотализиращо мислене, възникнало на почвата на "заедността"
като несвобода. Как стоят работите по отношение на България в тази насока
ще имаме възможността да разберем на съответното място.
3.Дали държавата е… "грижовна майка"?

Няма значение дали я мислят като такава "майка" или пък като "суров
баща", дори като "бащица", от волята на който всичко зависи. Независимо от
насоката на представата, въпросът си стои: дали и доколко държавата
"покровителствува", "насочва", "ръководи", "организира", "изисква", "дава и
взема" и т.н.? Коренните екзистенциални основания и базисните ценности,
които разгледахме, предопределят нееднозначни виждания и очаквания на
човешките същества, на индивидите и гражданите. Нека се вгледаме в тях.
Ако "привързаността към живота" е водеща ценност, то тогава
индивидите, които я споделят, разчитат най-вече на себе си – не на някой друг,
не на "обществото", не на държавата, разглеждана като "любеща" и "грижовна"
майка. Вече знаем какво произлиза от тази базисна настроеност –
пристрастеност към свободата, инициативност на основата на
самоопределянето, уважение спрямо принципа на собствеността, въвлеченост
в жизнена (спонтанна, но също и рационално определяна) дейност, в
"реалистично правене" на собственото съществуване и т.н. Когато се изисква
нещо в човешкия свят да бъде обяснено или, по-добре, разбрано, то тук не
помагат схеми от типа, че "това било така" защото "тези хора така искали" или
пък "така им харесвало" – защото едно такова привидно облягане на принципа
на свободата всъщност е залагане на случайността и на произвола. (Нищо не
пречи та "тези хора" да искат "всичко друго", стига "да им скимне това", а че
искат, следователно, "точно това" е моментно хрумване, чиста случайност!)
Работата тук е да се вникне в основанията, тъй като автентичната свобода,
бидейки чиста спонтанност, не е абсолютно "безпочвена", напротив, тя има
своите непреодолими екзистенциални корени. Значи важното е да се разбере
защо все пак "това искат" тези или някои други хора, какъв смисъл носи в себе
си тяхното искане – а това е смисъл, синхронизиращ се с тяхната дълбинна
екзистенциална нагласа, със смисловото поле, благодарение на което е могъл
да се роди този своеобразен и конкретен смисъл. Оказва се, че в човешките
действия царува истинска смислова определеност, която не е строга
детерминация, отнемаща или задушаваща свободата, а е тъкмо израз на
свобода. Например не може в своя бизнес човек да се заеме с "всичко" или
дори с "много неща", той може само да се заеме с някои неща, и то най-вече с
ония, които умее, които може да прави най-добре; само тогава инициативата
му е смислена и ще по-роди желания ефект. Който си мисли, че може "всичко"
– както това правеха комунистическите "номенклатурчици", "способни да
ръководят всичко, за което Партията разпореди" – всъщност едва ли нещо
може, т.е. той прави всичко, но еднакво лошо, значи не допринася, а само
разваля и обърква. Разбира се, свободният човек съвсем не си мисли, че може
всичко, той просто се стреми да постигне съвършенство в онова, което умее

най-добре – т.е. да постигне предела на своите способности и възможности и
само така да преуспее, да "улови" смисъла на живота си. Ето в рамките на тези
главни определености се движи настроеността, наречена тук "привързаност
към живота", или, другояче казано, вярност, преданост към свободата (което,
впрочем, е все същото!).
Ония, за които държавата е "грижовна майка", правят това не просто
защото… "така им харесва", а защото не са способни на самостоятелен и
отговорен живот – и поради това се опитват да прехвърлят на някой друг
грижата за своя живот. Такива хора се плашат от свободата затова, защото не
са в състояние да разберат нейните предимства, те не умеят да се възползват от
това, което свободата предлага на разбиращите я. Оказва се, че слабостта е
корена на тяхното недоумение пред свободата, а човек е слаб не просто когато
е ощетен от природата (дала му "мизерна" жизненост), но когато сам
непрекъснато насърчава не силата си, а своята слабост. За да правят това,
такива хора са поели по невярна посока на живот, което е израз на
подвластността им от безжизнени ценности, лежащи в основата на
тенденцията към провал, която все повече се засилва при тях – вместо да
търсят поврат към истинното, към екзистенциално значимото. Подобна
екзистенциална непълноценност, лежаща в корена на исканията за "социална
държава", от която трябвало да се чака всичко наготово, е израз на бягство от
свободата, е предчувствие за провал в решаването на задачата на живота –
мнимо избягван чрез опитите да се легне под крилото на "майката-държава".
Залагането на общото е категоричен отказ от индивидуалното, то е показател
за екзистенциално безсилие и на личностна непълноценност. Тази е основата
на натрапчивите политически искания държавата да се разпорежда даже с
частния живот на индивидите, да "указва" какво да се прави, да "благоволява"
и да "дава" по нещичко на всеки, (а най-много на най-послушните!),
централизирано да определя – чрез строги команди! – всички действия в това
"рационално организирано" общество-комуна и т.н. В най-чист вид тези
искания са сърцевина на комунистическата доктрина, която не само лишава
индивида от всякакви възможности за саморазвитие, но и го освобождава от
всякаква отговорност – мнозина точно затова така обичат живота в комуна.
Доколко подобно съзнание – съвсем изкривено, неавтентично, безжизнено,
непълноценно – е разпространено в някои среди на посткомунистическото
пространство свидетелствува, подобно на барометър, политическата подкрепа,
получавана от неокомунистическите партии в свободни избори. (В България на
два пъти – през 1990 и през 1994 г. – носталгията по "майката-държава"
осигури пълна победа на БСП, и двата пъти довела до страшен провал и до
нови страдания за цялото население – което иначе, впрочем, би трябвало да е
преситено от комунистическите "грижи за човека".)

Ето един прекалено показателен пример за това до какви абсурди може
да стигне абсолютно непълноценното и извратено комунистическо съзнание.
На погребението на "вечно веселия диктатор" Тодор Живков една възрастна
женица, горчиво плачейки, извика думите, идещи сякаш от "дълбините" на
сърцето й: "Другарю Живков, вечно ще помним как добре ни хранеше и
поеше!". При тези думи (чути и видени благодарение на телевизионните
камери и микрофони от цялата страна) и дошлите на погребението се обляха в
сълзи, изпитвайки също така силна сърдечна болка при спомена за това как
"незабравимият" хубаво ги хранел и даже "поил"; предполагам също, че
голяма част от българския народ също е плакала в този момент пред
телевизорите си. Вместо здрав смях думите на старицата предизвикаха в
изкривената чувствителност на овладените от носталгия по комунизма хора…
сълзи; нима това не безкрайно изразително и извратено?!
Сърцераздирателната сценка от погребението на Т.Живков, предавана по
телевизията, разсмя също така до сълзи другата част на многострадална
България – тази част, на която ще се опре едно по-достойно бъдеще на нашия
народ. Интересно е обаче и друго: как така в мътното съзнание на плачещите
динозаври на комунизма не проблесна мисълта, плод на здравия смисъл и
разсъдък (изглежда смазан от бетонните блокове на комунистическата
извратеност!), а именно защо не се запитаха за нещо просто: по какъв начин
Т.Живков е успявал да "храни" и "пои" цял народ, дали е могъл заедно с
престъпната си партия да създаде тези "провизии", кой всъщност е създал
благата, които "другарите" великодушно "даваха", "подхвърляха" и пр.,
отделяйки, впрочем, по-голямата част за себе си?! Накратко здравото съзнание
неизбежно би се запитало: комунистическата държава "разпределя" благата, но
кой ги е създал? Вероятно не тя, не "Партията", не и Т.Живков, създал ги е
същият този унизен народ, тогава на кой "трябва да целува ръка"?! Същият
този народ има поговорката: "с чужда пита помен прави" – тогава чия е била
питата в живковите ръце? Защо тогава плачещите лицемери (защото те
плачеха най-вече не за "хранене и поене", а за много други по-значими
благини, от които бяха лишени заради…демокрацията!) или просто болни хора
не се посвениха да целуват ръката му и защо без смущение изнесоха на показ
подлия си морал, предполагам, вече е съвсем ясно…
Спрях се на описанието на една абсурдна "мисловност" (абсурдна дотам,
че направо е тъждествена на немисленето, на пълното бездушие!) не за друго,
а за да покажа, че последствията от това, че "нещо е повредено" в
екзистенциалните корени на индивидите винаги са небезобидни, напротив,
прекалено са коварни, т.е. водят до загуба или поне "замъгляване" на здравия
усет, до страшна деформация на човешкото. Политическите програми и "идеи"
за централизираното направляване на живота на милиони индивиди (което се

явявало израз на "висша рационалност"!) независимо от абсурдността си, се
приемат с възторг от "обществените същества", в чиито недра зее абсолютна
екзистенциална празнота; кой в такъв случай ще се осмели да твърди, че
"хората били мислещи същества" щом явно не се справят със задачата на
мисленето?! Загубил своята човечност, човек наистина е способен на
удивителна деградация – нима това не е страшно?! Приемането, че ролята на
държавата е да бъде "майка за своите… деца" обаче не е резултат на болен
разсъдък (както би трябвало да бъде ако не се осъзнае изтъкваното в тези
страници) или пък на "случаен каприз" или дори "екстравагантност" на
някакви хора, но то е израз на екзистенциална непълноценност, свеждаща се
до отказ от самобитността на индивида и отхвърляне на отговорностите на
свободата. На основата на добитото в нашия анализ, а пред това в
осъществената дедукция, може да се разбере какво наистина означават и
опитите както за засилване, така и за ограничаване на ролята на държавата
спрямо съществуването на индивидите, на какво се основават подобни
тенденции в политическите доктрини, на какви ценности и преди това на какви
"екзистенциални ядра" са израз било комунистическите, било "центристкосоциалдемократическите", било "дясно-центристките" или пък либералните
политически разбирания. Но най-вече могат да се проумеят поривите,
въжделенията, исканията и екзистенциалните подбуди на техните
привърженици, явяващи се "двигателната сила" на политическите елити.
Главното е да се разсеят окончателно илюзиите, да бъдат изобличени
спекулациите и шарлатанствата, да бъдат отсечени корените масови психози
от типа на комунизма, чиято същност досега умело беше прикривана и затова
все още докрай не е разбрана. Ако това последното не бъде постигнато, то
"социалната проказа" (израз на крещяща екзистенциална непълноценност!),
каквато по същината си е комунизмът, никога няма да бъде ограничена до
безопасни за обществото размери.
4.Действителната роля на съвременната държава
Тази роля произтича от същността на държавата, която е постигната в
резултат на едно постъпателно историческо развитие и усъвършенстване на
държавните форми. Действителността, наричана държава, се дължи на
действията, които държавата "има право" да предприема спрямо свободния
живот на самодейните индивиди; това право (същност на т.н. "държавно
право") е изкристализирало в съответната народностна традиция. В
съвременния свят съществуват различни държавни форми, но съвременни са
тези от тях, които дават възможността за естествено и свободно формиране на

държавната воля чрез непринудено "снемане" на особените воли на групите, а
също и на индивидите. Какво означава това?
Съвременната държава е правова, т.е. тя се основава на силата на закона
като рамка на политическия и държавния живот. Същност на правовия ред в
съвременната държава е договорността. По същия начин както в общуването
на свободните индивиди смислено и значимо е само онова, което свободно е
договорено (чрез "примиряването" на волите, чрез непринудено снемане на
различията), така и основа на правовата държава е същият този принцип на
договарянето, чрез който се конституира държавната воля на почвата на
свободно изявяваните групови и индивидуални воли и интереси. Държавната
воля е "обща воля", но не априорно, а само постигната чрез примиряването на
различните групови и индивидуални воли, т.е. чрез налагане на волята на
мнозинството – при запазване на значимостта на малцинствените виждания,
въвлечени в "общата" държавна воля чрез правото им да бъдат опозиция на
тази последната. Така всяка особена воля заема подобаващо място в една
органична система от интереси, която е "огледало" на обществените
настроения, воли и разбирания в цялата им групово представена пъстрота.
Следователно т.н. "обща" воля в съвременната нормална (демократична)
държава не е волята на едно узурпирало властта малцинство (както е например
ситуацията в комунистическата държава), а е воля, притежаваща даже момент
на всеобщност, тъй като съдържа в себе си волята на мнозинството и
опониращата й воля на малцинствата (опозицията) – съотнасящи се и
хармонизиращи се в пределите на всички държавни институции. Най-удачният
механизъм за определяне на държавната воля чрез сключване на обществен
договор по повод на властта са демократичните и свободни избори. Но относно
процеса на определяне на конституиращата държавността воля на
мнозинството (поемащо отговорностите на управлението и властта) ще
поговорим отделно на съответното място.
Веднъж формирана (като квинтесенция на доминиращите интереси)
държавната воля заема спрямо общността на индивидите – гражданското
общество – активна позиция: държавата, сама израз на договарянето на същите
тези индивиди и групи, вече става посредник и "регламентатор" на
отношенията между тях, тя започва да определя и задава новите правила,
законите. Това, че държавата поема "общите дела" (управлението, грижите за
сигурността, обществения ред и пр.) е безспорно, това е главната й
отговорност, тя един вид най-вече за това съществува. Държавата осигурява
"законовите рамки" и обществените условия на съществуване на индивидите –
условия, които са равни за всички, т.е. са граници на тяхната свобода;
равенството в този смисъл е тъкмо равенство на възможността за свобода, на
"обществената даденост" на свободата като възможност. Но ето тук възниква

един коренен въпрос, по който липсва единодушие: доколко държавата може
да се меси във всички други отношения, докъде свършва сферата на
индивидуалното и частното и откъде започва областта на "общото",
"социалното", държавното? Този въпрос е небезспорен, това е главният въпрос
на философията на политиката и на политическата наука (доколкото
съществува такава): има ли предел в домогванията на държавата да
"организира", "контролира", "ръководи", "направлява" живота на индивидите,
доколко и "докъде" намесата на държавата е оправдана и благотворна и кога тя
вече влияе крайно отрицателно и води до "израждане" на живота в
обществото, до поставянето му на нездрава основа?
Било е време, в което държавата е могла да се разпорежда с всичко, в
това число и с живота (да отнема и пък да "благоволява" живот!), свободата,
имуществото на индивидите. Волята на държавата (на "господаря", на
държавния глава, владетеля) е била закон на цялостното съществуване на
поданиците. Разбира се, този абсолютизъм също не е бил безпределен,
държавната воля сама е ограничавала себе си, изхождайки от изискванията на
необходимостта и целесъобразността, от нуждата да се защищава
общественото благо, от повелите на разума и на традицията.
Немногочислените изключения от това правило (Нерон и Калигула, опитали се
да подместят границите на произвола, да го направят безпределен) само
потвърждават факта, че не такава трябва да бъде ролята на държавата, че
такава крайност трябва да бъде отречена: защото тя е по-неприемлива от
другата крайност, а именно индивидите изцяло да бъдат оставени на самите
себе си. (Впрочем, това, което Нерон и пр. само опитаха, успешно беше
постигнато от дейците на марксистко-комунистическия волунтаризъм; за тези
последните невъзможно не съществуваше, те посегнаха даже и на душите на
"поданиците", изкривявайки чрез мощна пропаганда съзнанията и даже
чувствителността на огромни мнозинства от хора; затова произволът на
комунизма си остава ненадминат в цялата човешка история.) Следователно
работата опира до изнамирането на мярата на "допустимата намеса" на
държавата в съществуването и дейността на индивидите.
Ако индивидите са признати за свободни, ако свободата стане условие
на съществуването на човешките същества, то значи държавата трябва да се
предпазва от намеса в определянето на целите и подходите на тяхната жизнена
дейност. В такъв случай за държавата остава ролята да бди за спазването на
правила, осигуряващи всички възможности за "ползването" от свободата – в
степента, в която всеки индивид е достоен за нея. Ако пък държавата остави на
индивидите и възможността сами да определят – според "случая" – и самите
правила без задължението да се съобразяват с някакви "общи предписания" на
закона, то тогава се стига до "пълна свобода", която може да се обърне срещу

всеки индивид в частност – тъй като тогава всичко става възможно, в това
число и неблагоприятното за някои или за повечето. По-точно казано,
държавата не бива да предписва "какво точно трябва да се прави" и "как да се
прави" – това е сфера на индивидуалната предприемчивост – т.е. тя се отказва
от задачата да определя конкретните правила на "играта" и я предоставя на
индивидите, а в същото време запазва за себе си ролята да задава само "общите
правила", "рамките" и "нормите", във формата на които индивидите могат да
"вместват" каквито си искат съдържания. Такова разграничаване на сферите на
индивида и на държавата може да бъде открито в т. н. принцип "laisser-faire",
лежащ в основата на класическите либерални теории за ролята на държавата и
за границите на независимостта на индивидите в гражданското общество.
Известно е, че произходът на тази фраза иде от казаното от министъра на
финансите на Луи ХІV Батист Колбер; той произнася прочутата фраза "Laissez
faire, laissez passer", която може да се преведе като "позволи", "допусни", "не
пречи", "махни с ръка", "не оказвай съпротива", "остани пасивен", "остави
събитията на техния естествен ход", "остави ги на самотек" – в първата си част
– и "остави да минат", "пропусни", "отстъпи пътя", "остави без внимание", "не
препятствай" – във втората си част, а двете заедно означават "нека да бъде
така", "да става каквото ще става", "не е ли едно и също". (Забележително е, че
съветът е даден във времето на "абсолютната монархия", и то на краля,
изрекъл думите "Държавата – това съм аз"!) Този така наречен "лесеферизъм"
днес се разбира като "политика на държавата, позволяваща на хората да
действат без намеса или указания; ненамеса" и като "политика, позволяваща на
собствениците в промишлеността и търговията да определят правилата на
конкуренцията, условията за труд и т.н., както им е изгодно, без държавно
регулиране и контрол" (по Webster,s New World Dictionary, 3 rd. College
Edition, Prentice Hall, 1991). Ясно е, че в конкретното общество сферите на
разграничение са предмет на договаряне и на традицията, но съществен е
принципът: държавата оставя на индивидите "пространство на свободата" и на
тяхната суверенност (автономия, независимост, възможности за инициатива),
не го "иззема" или "стеснява", а, изпълнена с доверие в техните способности да
се справят сами, го разширява, запазвайки за себе си само задаването на общи
правила и "рамки" – които гарантират ползването от свободата, равните
възможности за "съобразяване" с нея. Държавата има собствени задължения, и
затова не трябва да се нагърбва с неща, които "не са й работа", които са област
на индивидуалната и гражданска инициатива. (Например комунистическата
държава, освен че се разпореждаше безразделно с производството, търговията,
услугите и пр., си беше присвоила и монопола сама да определя… "каква
трябва да бъде" науката, културата, философията, изкуството и пр., какви
организации трябва да има, дори как трябва да се мисли!) Ако държавата се

меси там, където само индивиди могат да се справят – разчитайки на
спонтанността, гъвкавостта, инициативата и свободата си – то тя само обърква
и разваля, а в резултат всички губят и са потърпевши. Нещо повече, индивидът
има правото да се меси в "работите на държавата", защото държавата по идея
трябва да му служи, а и той я е "упълномощил" да се занимава по определен
начин с "общите дела", докато държавата обаче не трябва да пристъпва, водена
от идеята за "всевластие", границите на индивидуалната свобода, които
позволяват на индивидите да бъдат самодейни, активни, самоопределящи се,
инициативни, предприемчиви, грижещи се за своя успех и съпротивляващи се
на възможностите за провал. "Обществото" и държавата са производни на
живата реалност на индивидите и не бива да се опитват да я заменят,
противното – "сбъднало" се в лицето на комунизма, който винаги е
"тоталитарен"! – е равносилно на игнориране и елиминиране на свободата, то
поражда несигурност, произвол, диктат, непредвидими злини както за
индивидите, така и за "обществото", включително и за самозабравилите се
управници. Ето една поука от историята и един принцип на разбирането, който
никога не трябва да се забравя.
5."Държавата на благоденствието"
Такава държава е винаги държавата, която "си знае мястото" и не се
опитва да пристъпва границите на пълномощията си, т.е. държавата на
гарантираната и реалната свобода на индивидите. Оставени на свободата си и
разчитайки на себе си, индивидите са в състояние да творят чудеса – животът
не е нещо, което се "прави" по предписания или указания, животът за човека е
благодатен само като спонтанност и свобода. Тайнството на успеха,
богатството и просперитета (които са същност на т.н. благоденствие) се
определя от тайнството на свободата, а двете заедно не са друго, освен
разгадаване на тайната на живота – такъв, какъвто е той за човека. Свободните
общества са общества на преуспяващи индивиди, разчитащи на себе си и на
своята свобода: "грижата за човека" (помните ли тези думи?!) трябва да бъде
оставена на самия човек. Това не значи, че богати и доволни от себе си са само
обществата, в които държавата е сведена до минимум – с усложняването на
отношенията в нашата съвременност се усложняват и увеличават и
отговорностите на държавата. Богати и доволни от себе си само обществата,
които черпят ресурс и жизнени сили от грандиозната стихия на
индивидуалната дързост, от страстта на индивидите да постигнат всички
възможности, които свободата непрекъснато ражда. Всъщност, здрави и
богати са само обществата, съставени от също такива индивиди – и нашата
задача тук беше да посоча условията, които ги правят именно здрави и богати,

които правят невъзможно болното съществуване на несвободния човек (на
човека, от който не зависи нищо, в това число и собствения му живот).
Колкото повече държавата си позволява да потиска инициативата на
индивидите и да се меси в съществуването им, изразявайки само недоверие
към способността им да се справят сами, толкова повече такова общество
става нездраво и бедно – защото са били "замърсени" източниците на здраве и
богатство, защото са станали "мътни" изворите на благоденствието. До такива
резултати води обикновено прилагането на социалистическите и особено на
комунистическите програми за управление и за "засилената" роля на
държавата спрямо свободата на индивидите. За щастие, в демократичните
общества подобен тип управление, след като изчерпи натрупаните ресурси и
резерви, бързо се проваля и не може повече да се задържи – стига да не е било
посегнато и на самата демокрация. Противно на това, просперитета се
задълбочава с осигуряването на "посилната за човека" свобода, което е
същност на либералните политически искания и програми: когато се управлява
либерално, се постига подем на силите и разцвет на инициативата, пораждаща
всички богатства, ресурси, успехи и самото благоденствие. Обществото,
оказало се жертва на нездрав морал при другия тип управление, прилагащ
"социалистически-разпределящи" (не създаващи или натрупващи потенциал!)
политически програми, се оздравява и застава на автентичната си почва при
поемането по либерален политически курс. Накратко казано,
социалистическите програми се основават на разхищаването на онова, което е
било натрупано по времето на здравото либерално управление. Уви, човешката
"същност" е двойнствена, в нас са "заложени" инстинкти с противоположна
насоченост; съобразно с това има и два типа хора: едните създават, а другите
предпочитат да получават създаваното от другите, от първите, включително и
да си го "присвоят" по нечестен начин: комунизмът израсна на този
екзистенциален корен и затова през цялата си история така силно ламтеше за
чуждото.
Надеждата е само в свободата и в оздравяването на съзнанията на нейна
почва: разпространението на свободата, на нейната идея и завладяването на
съзнанията от нейния незаменим с нищо друго патос, ще въвлече в царството
на свободата все нови и нови самоотвержени поданици. Това е особено
значимо за общества като нашето, в които свободата е била прокудена, в които
поради това е станала било загадка, било нещо непочувствано, било нещо,
всяващо само страх и ужас – защото наистина без свобода по-лесно се живее.
Но "лесното" се заплаща прекалено скъпо – независимо дали сме склонни да
признаем това…
9.Добре уреденото общество

След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега
ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата,
"политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим
темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да
бъде заобикаляна от никой.
За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна,
което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в
обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно
с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как
държавата функционира, а също и защо така е устроена – и тогава са възможни
всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност,
недоумение пред реалността, наричана държава. Същевременно "позитивната
наука" за политиката е направила достатъчно много за да "заплете" още повече
проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено
разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в
които днешните "политолози" бяха не друго, а… "научни комунисти"(!) – т.е.
хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в
наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния
"политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат
приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай
не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо
от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято
добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в
регионите, за които стана дума. От друга страна пък ако научност трябва да
означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една
област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са
несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно",
"пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една
неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не
може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото
смирение…
Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в
посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват
"много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две –
важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина".
Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена
истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите
политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите"
от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна

самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде
спряно, а престижът й – възстановен. Политологията, разглеждана единствено
като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози",
я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а
имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна,
колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от
страна на някои, да не кажа от мнозинството политици. Това че е възможно
извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я
политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се
намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира
политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които
всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо
нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината,
може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави
медицината по отношение на други нездрави организми. Защото
извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика
разочарованието на обикновените хора не само от политиката, но и от
демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска.
Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм"
може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до
необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам
чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез
разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на
философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви
възможни зарази.
1.Заниманията с политика
Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на
заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се
изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си
позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци
за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно. Тук
искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците
(макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или
правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите
или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите
и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават
користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто.
Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се

оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа –
презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така
потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско
уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не
"всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само
някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да
свалим маските от лицата им.
С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си
живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо
определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и
управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата.
Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце
собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да
претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или
отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и
разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е
компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не
трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това.
Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на
излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е
ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се
нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме
добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин
е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с
политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко
своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят
жизнени идеи, в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси
и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз
на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на
съществуването, до неговия изчерпателен смисъл. Без разбиране на дълбокия
екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на
човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие,
в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално. Изкривеното
"разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда
само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира
човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да
придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща
неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества,
"въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика,
създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото

съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо
политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък
не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси.
Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори
"оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги
представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята,
че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси",
приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е
така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на
групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на
дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които
трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането,
касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички. Политикът
апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне
"чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира
"екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като
човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота,
която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат
своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата
политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече"
към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само
"присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да
стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата,
като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките
същества извън "партията" си. "Партия" значи "част", но партиите са много не
просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на
доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и
живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е
нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на
хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на
екзистенциалния "спектър на свободата", градация на съществуващите сред
човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н.
Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на
свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са найотдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на
живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в
много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това
тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен
екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие
към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата"

солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от
"пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата
екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие
към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на
съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия",
"организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна.
Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат
смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма
да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите
се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от
"масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните
винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни
салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората.
Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен
до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по
отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина
се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото
мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и
политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват
своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в
основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда
от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво
управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива
страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват
властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не
"обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им
по партия. Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично,
поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка.
Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови
ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са
преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се
стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху
човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия
политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се
научим да ги разпознаваме, зад думите им да откриваме смисъла, да
"отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се
оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко помъдри.
По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от
спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм,

които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори
и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали:
такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си,
техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората",
те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите
шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика
(политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да
всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на
свободните индивиди. Този слой на безскрупулните политици, чиято
паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да
видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва
ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата
на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно
и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги
мамят. В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата
поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат
да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и
спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото.
Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната
своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки
отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на
нейната почва.
2.Как се управлява?
Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен "изтънченост" в
"боравенето" с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата
подсказва: "у-правление"-то е онова, което е "у" или "до" правото, което
защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята
санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е
казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни
предстои да вникнем в неговата "механика", в проблема за това как се
управлява.
Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на
съзнание, в което в концентриран вид се съдържа "потребното" за индивидите
и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като
знаещ или "сведущ" за това какво е потребно, а също и като "можещ", "умеещ"
да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си.
Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да
обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и

"мобилизиращи" идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото
повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото поголям човешки потенциал намери начин да се опре. Добрите политици (които
са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни
индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си
талантливи раз-личности, те са разбрали, че "единомислието", еднаквостта са
пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и
партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане
на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен
концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на
различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на найефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. "партийна
дисциплина" (която е израз на потребността от регламентиране на
отношенията според правилата на "устави") формално е ограниченост на
свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от
свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно
партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите
"редици", са по-адаптивни към условията, а значи са носители на поперспективна и действена политика. Всъщност в крайна сметка партиите са
политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез
получаване на доверието на колкото се може повече "електорални единици" да
вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на
държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма,
проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията.
Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на
нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия,
в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна
воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да
насочва "държавния кораб" в избраната от нея посока.
Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите
искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в
стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на
различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности.
Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми:
либералната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни
"имена", но важна е същината на исканията им!) и "социалноориентираната", т.е. социалистическата или пък социалдемократическата
програмна линия. (Във втория случай наименованието на съответните партии
също не е от особено значение, важни са програмните цели и особено
практическите стъпки, действията по реализирането им.) Управлението,

съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по
водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали
затова гласуваме или за "едните", или за "другите", при това съвсем не е едно и
също или "без значение" за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).
Либералното управление прилага ценностите и програмните искания на
либералната политика, определяна от също такава политическа философия.
Ясно е каква е "нишката", пронизваща и трите нива на идейно-практическата
същност на либерализма, но нека още веднъж да я припомним. Първо,
индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда
абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие
към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват
инициатива и без "ръководство отгоре" да "правят" живота си. Следователно
либералната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна
инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги
насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни,
което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в
"различието в собствеността" (Хайек). Либералната политика и управление
затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз
основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се
облагодетелствува незаконно, за "чужда сметка", т.е. извън или покрай
валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по
възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено
важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и
др., в които е добре държавата да не е "пряк субект" – в които спонтанната
активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда
до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да
оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че
либерализмът се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за
успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от
предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от
"дирижирания живот" , при който държавата пряко се меси в техните дела.
Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо,
социално, духовно) е център на либералната стратегия на живот в общностите,
която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите
бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да
постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е.,
накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това
общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката
енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към
постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните

хоризонти на своя живот. Либерализмът разчита и залага на здравия
индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма,
който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в
безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които
са създадени от други, на които те нямат право. Накрая, либералната държава
защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на
основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните
слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански
програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се
интегрират пълноценно в "обществото на благоденствието" . Това е така
наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което
либералното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на
Аденауер). Трябва също да се отбележи, че социалната политика на
либералното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава
система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно найактивните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която
обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за
растеж на икономиката!), либералното управление натрупва нужните за
социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем.
Всички тези няколко "кита" на либералното управление се реализират с
нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат
да произлязат от това, че либералното съзнание в определени страни и периоди
не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична
либерална политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на
Хелмут Кол; във Великобритания дясната либерална политика на
консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост
и ефективност; да не говорим за САЩ, където и двете основни партии,
сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи либерални ценности.
"Социално-ориентираното" управление се основава на коренно
различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на
либералното мислене. (Тук изключвам комунистическата "програма" за
управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност,
погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и
инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в
индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата
поставят опитите за изравняване на индивидите чрез превратно разбираната
солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с
неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да
смята за действащи фактори, т. е. социалистите са свикнали да "впрягат коня
зад каруцата", а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо

каруцата… не върви. Това е така, тъй като социалистическото управление
засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се
погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в
резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да
печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на
една прекалено лицемерна загриженост за "социално слабите" и неактивни
слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото
управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания
спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени
толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни.
Заради някаква фалшива "социална справедливост", която тъкмо доколкото е
"социална", не е справедливост, социалистическите управници засилват
данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани
като… "не наши"!), поради което предизвикват спад в инициативността и
загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на
техните излишно "амбициозни" социални програми, а значи ефектът на това
управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова,
което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за
управление (либералната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да
няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на найпредприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде
ограничавана "отвън" и "отгоре" свободата), то обществото неумолимо става
все по-бедно, макар и… "равно" в бедността си. Това обяснява защо
"социалистическите експерименти" в нормалните общества не могат да имат
дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали подълго, връщането към либералната ценностна ориентация се възприема като
"живителна глътка въздух" в един достатъчно изнемощял и задушаващ се
организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма
твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на
тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)
Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си
позволяват да умуват и заключават някои политически дървени "философи".
За либерално управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите,
които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете
на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната
индивидуална предприемчивост. Либералният електорат не се оставя да бъде
подвеждан от приказките за "социална справедливост", за "всеобщо равенство"
и за една толкова фалшива "солидарност" на страхуващите се от свободата.
Зад либералната ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциалноличностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на

живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на
"социалистическия рай", на които е трудно да постигнат прилично
съществуване със собствени сили и затова разчитат на "инжекции" отвън, от
страна на размекналия се от състрадание социум (или по-скоро от "нашата
власт", която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на
"благини" и на средства за незаслужен социален просперитет!). Но ако вместо
да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно
"състрадание", то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас
жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една
последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане
нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На
либерализмът предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на
свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и
бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на
достойния за човека живот.
3.Държавните институции на конституционния строй
Принципът за разделение на властите, според който отделни държавни
институции реализират единната власт, осъществявайки баланс и взаимен
контрол, е основа на "добре устроената" съвременна държава. Предложен от
Ш. Монтескьо, този принцип лежи в основата на конституционния строй,
който извежда властта от последователното провеждане на свободата –
разбирана като смисъл на демокрацията. Демокрацията, или "властта на
народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и
отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез
механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези
демократични механизми институциите на властта се избират чрез
прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори. В основата
на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята
съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо
представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът,
нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си
отделните раз-личности, гражданите като носители на различните
екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се
държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на
мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната
санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да
бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото. По
същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три

съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в
лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне
до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят. Ето тези
зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на
възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на
"държавната машина". Лоши са конституциите, които предлагат възможности
за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат
противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна
воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени
възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна
на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата
и я превръщат в играчка в ръцете на партиите. Добрите конституции съдържат
гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и
нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери. Добра е
конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба
на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и
субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на
съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е
"изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот,
постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите
промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на
слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне
необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със
съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби. В такива
конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на
държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо
от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния
произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на
държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената
на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи
са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози,
загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи
добре, то за политолозите настъпва страшна… "суша"!).
4.Монархия или република?
Ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от
принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща
от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които
животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да

избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна
(защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас
и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава
много преди нас изобщо да ни има!). Това е особено важно за разбирането в
страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на
комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила
се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на
слабата, неефективно действащата държавна власт са налице.
Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две
държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са
решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на
политиците. Монархията се опира на принципа на трайното единство, на
континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на
надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко
дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните
разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния
дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността
(капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се
предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от
колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната,
изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност,
непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си,
трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи
периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването",
"гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия,
внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично
сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е
фактор, на който не всяка нация може да издържи!) Монархът (а това
наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в
семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като
цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на
поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно
наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с
благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен
интерес. Още Тома от Аквино е забелязал най-важното: "Многото по никакъв
начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за
да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво
единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са
единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че,
по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.". Партиите,

съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на
тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което
трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен
и потоп…".
Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и
конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт"
(включително и контрола върху правителството) – при парламентарната
монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени
пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното
единство на държавната власт – при конституционната монархия.
(Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа
несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.) Накратко казано,
при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и
персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и
морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява"
склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия
кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по
функционирането на властта и държавността, които в определени моменти
могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред
партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към
безразделно господство. (Това, че след заграбването на властта от комунистите
– винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират
монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно:
монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване
на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.)
Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен –
слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа,
стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си
ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да
олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният
смисъл на съществуването на монархията. Накрая, царят е подготвен за своята
мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен
"занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на
престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното
ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната
професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за
мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними
причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от
амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак
белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това

заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна
възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!).
Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо,
което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не
може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или
пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш
готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една
нация. Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на
войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно
образование, което спасява професионалния престиж на военните, на
генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във
военните дела да е техен най-висш началник!). Държавният глава представя
страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за
тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които
след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по
международно право и междудържавни отношения, история и пр. Царят има
отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е
подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.);
царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това.
Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници":
да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската
институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н. Оказва се, че
държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно
политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в
национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно
монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред
безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните,
които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от
50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от
комунистите през 1946 г.
Републиката (Левски през миналия век е употребявал думата като
синоним на демокрация, не като държавна форма!) се отличава от монархията
по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от
народа) докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът
губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през
които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище
на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен
да го пази като нещо най-скъпо. За "висшия чиновнически пост" в републиката
се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да
достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее"

възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят
толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили
правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си
уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия)
че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен
феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова
много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не
заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер"
по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на
това да бъдат… велики интриганти!) Когато такъв заеме най-висшия пост,
предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на
доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността
им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни
обединители на нацията". Поради всичкото това президентите на републиката
обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията,
поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой
избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху
решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е
предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така
"предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в
своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и
нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава,
което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и
държавата става нещо, за което никой не мисли!). На всичкото отгоре
семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които
държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на
"амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в
жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато
президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време
трябва да се… "оползотвори"!). Когато мандатът на президента е изтекъл (тук
отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на
тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението
на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на
"държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на
своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това
историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно
препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава
"политическата класа", която не вижда предел във властническите си
домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за
своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките

на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата –
такива липсват!). Оказва се, че републиката по начало е морално
дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма
степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно
много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо
национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават
верността на тази констатация.
Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това
коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която
президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с
министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на
случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите
демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република
пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно
определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на
властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на
единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на
произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът
е "нейн", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а
опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!).
Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват
гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават
водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с
избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в
страните без демократична традиция и култура (като нашата). Ето че след като
е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре"
изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра
все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през
1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния
произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на
нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която
България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите
тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй
фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на
страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ,
е жив и здрав.
Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на
изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на
Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и

разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството
на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която
трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост,
единството на държавата като "стожер" на живота на нацията. Доколко с това
може да се справи президентът като институция на републиканския режим
съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство
президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в
тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза
"нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като
подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно
от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и
така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки
мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде
символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор
и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък
направо жалко (Ж. Ганчев-Петрушев).
Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам
се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на
предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова,
което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае
друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат
на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна
политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на
демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните
дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а
при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации. Няма
държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова,
което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни
може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са
"изобретенията" и "разсъдливото премерване" на "минусите и плюсовете", а е
единствено националната традиция, приемствеността и историческия път,
които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде. Затова и
отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост
поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на
своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на
народите, които са изневерили на своето национално битие. За това, че духът
на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си
държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но
благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува
или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че

краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем,
непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на
народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че
"формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество
на народната воля неизбежно ще дойде…
ЧАСТ ІІІ – ПЪТЯТ НА УСПЕХА
10.Подстъпи към съвременността
Животът на свободните индивиди (или на индивидите, стремящи се към
свободата) е история на ставането на тяхната личност, т.е. е лична история –
докато животът на несвободните е "мъртво време", безсмислено линеене на
жизнени сили, екзистенциална празнота. Исторично е съществуването, което
се опитва да прояснява самото себе си и своите основания, съществуването,
което умее да се пази от провала и да държи на успеха, разчитайки единствено
на самото себе си, т.е. на неотделимата от него свобода. Неисторична е
объркаността, "витаенето в празното", липсата на посока, откъсването от
корените. Не може да има история там, където личността е потисната или
елиминирана, където единствено господства безличното, където всичко "си
става" някак и независимо от нас, където индивидът няма възможността да
разкрива себе си, да твори своето съществуване, а с това и самобитието си.
Тайната на историчността като същност на проявленията на човешката цялост
може да се сведе до тайната на субективното "вместване" в потока на времето,
до самоотверженото преследване на времето, до отговорното "справяне" с
времевостта, явяваща се дълбок израз на стремящото се към пълнота
съществуване, на съществуването, определяно от спонтанността на
автентичната свобода. Историята не е "наука", както повърхностно мислещите
и неразбиращите искат да ни внушат, историята е преживяване, отдаденост на
живота и на съпътстващата го свобода, порив на самоопределящата се човешка
жизненост към тайнството на съществуването, вдъхновена "потопеност" в
"гъвкавата сплав" на живот и свобода, която е основа на човешкото
достойнство. Затова и разбирането на "историята" (понеже са и недостъпни
многоликите истории на безброя съществувания!) е разбиране на живота на
човешките същества, които – заедно, а и също за самите себе си – активно
творят себе си, а значи и разбиране на човека, въвлечен в "голямата" и особено
в личната си история. Следователно разбирането на историята е проясняване
на величествения универсум на свободата, схващан като битие на човека,
чиято историчност и "времева природа" не могат да бъдат пренебрегнати,

напротив, са негова сърцевина (до която трябва да сме "близо", а не откъснати
или изолирани). В темата за историята се събират всички линии на
досегашните ни търсения, вникването в историята ще хвърли силна светлина и
върху съвременността, в която живеем и която е най-интригуващото, найзначимото, онова, което съвпада с нас самите.
1.Търсенето на смисъла
Историчното (т.е. човечното, субективното в неговата значимост,
жизненото като самопостигаща се свобода) е преизпълнено със смисъл, до
който трябва да се доберем. Става дума за екзистенциален смисъл, т.е. за
смисъл, който оживотворява и дори "оплодява" съществуването, който
поражда неговата човечност. Не трябва да се оставяме да бъдем подведени от
думата: смисъл не е просто с-мисъл, с мисъл постиганото, онова, в което
откриваме мисъл; не за това става дума когато пишем или произнасяме думата
смисъл. Автентично разбраният смисъл е постижимата с цялата душа (не само
с мисленето) цялост на съществуването, смисълът е разбиране, добито с
нашата дълбинна цялост, смисълът е ценността на човешките феномени в
тяхната пълнота и автентичност. Смисълът е пълноценната "мисъл", която е
надраснала себе си, която е разчупила рамката на постижимото само с ума, той
е "мисъл", улавяна както с ума, така и с чувството, интуицията, усета,
въображението, т.е. "мисъл", добивана със сърцето, в нашата съкровена
вътрешност и в дълбините ни. В смисъла се "вживяваме", смисълът трябва да
се преживява: във всяко човешко действие и дело се ражда придаващият
ценността му смисъл, който трябва да бъде постигнат от опитващите се да го
разберат, да се проникнат от него. Човешкото под формата на смисъл и
ценност (дори и в случаите, в които "правещите" своята история не разбират
задавания от тях смисъл!) може да бъде постигнат само от човек, застанал в
съответната позиция и овладян от подобаващата нагласа; в противен случай
смисълът може да ни се изплъзне, да "изтече" между пръстите ни, да се окаже
"неуловим". Как да се търси и улавя сътворявания от човешки същества
смисъл, как се прониква в стоящата зад действията и деянията жизнена цялост,
как можем да се "пренесем" в ценността на специфично човешкото – това е
главната задача пред "историографията", пред описанието и "предаването" под
друга форма на смислеността, оживотворяваща конкретната историчност на
едно човешко битие, което винаги е "изправено" пред нашия стремящ се към
проницателност поглед.
Историчната реалност на конкретно човешкото, на една жива човечност,
разполагаща със свободата си, е "поредица" от действия, голяма част от които
са спонтанни и импулсивни, които не са докрай "промислени" и осъзнати, а

дори и да претендират, че са такива, че са определяни от една проникваща
"докрай" разсъдливост, то това едва ли е така: винаги е налице "ирационален
остатък" (непредвидимост на ставащото!), от който зависи много (ако не и
всичко!), без който свободата се оказва невъзможна. Животът ни, разгръщащ
се като човешко съществуване (явяващо се израз на свобода – толкова "поголяма", колкото "по-голяма" е определящата я човечност), така или иначе е
"съвкупност" от действия, като при това трябва да се отчете, че тъкмо
действието е "носител" на смисъла, е негов "квант" или "атом". Как човек
действа? – ето въпросът, от който зависи разбирането на смисъла, "носен" и
"понасян" от действащия човек, а също и от човека, опитващ се да разбира
действия, които не самият той е осъществявал.
2.Перспективата на времето, времевият хоризонт
Човешките действия се разгръщат във времето, времето е поле на
реализация на човешките действия. Действието протича във времето,
активирането на жизнеността има своето начало "във времето", в някакъв
момент, в който конкретното действие "тръгва" към повече или по-малко
неясната си цел. (Ако знаехме целите на всичките си постъпки, то нашият
живот би бил неимоверно беден, а ние самите едва ли бихме се различавали с
нещо от машините, от роботите, тъкмо в които всичко е програмирано!) Понататък следва времево ограничен период на "реалното действане", в който
индивидът, опирайки се на силите си, практически се движи към дълбоко
желаното (а също внася и корекции в първоначалните си интуиции, "сметки" и
цели) накрая, разбира се, всичко в някакъв момент достига до "логичния си
завършек", т.е. успеха или пък провала на предприетото жизнено дело (и след
това "цикълът" започва отново). Когато имаме работа с "отишли" в миналото
човешки действия – а нали отминалостта се свързва най-вече с историята! – то
тогава разбирането на подобни "зад нас съществуващи" действия изисква
съответно пренастройване на субективността, която трябва да се добере до
техния смисъл. (За това съвсем скоро ще се опитаме да постигнем нужната
яснота чрез подходящото изследване.) Другият значим аспект, този, който е
свързан със "сега-протичащите" или ставащи събития в нечий живот,
предполага особена, жива и "актуална" историчност, която не наричаме
"история", а я свързваме по-скоро с т.н. съвременност. "Правейки" историята
на собствения си живот, на нас непрекъснато ни се налага да вникваме в "сегаставащото" с нас самите, което в следващия миг "отива" в миналото – т.е. вече
не може да се върне, да се преживее наново същото (не "нещо друго", а тъкмо
"онова тогава", което е вече минало, т.е. не може да се върне). Следователно
"отминалостта", дори "отминаваемостта" на човешките действия приравнява

двете ситуации: тази на "действителната история на миналото" и другата, на
бъдещата "история на сега-ставащото", на актуалното осъществяване на
действия, които необратимо отиват в миналото и "скоро" ще станат "история".
Това ни позволява да не разграничаваме строго двата аспекта, т.е. не да се
питаме поотделно за различията на обслужващите ги нагласи на
субективността, а да се стремим да откроим значимото на екзистенциалната
ситуация, която се проявява и в двата случая на пълноценното вживяване в
"исторически ставащото" както като история (историчност), така и като
"ставане". ("Станалото" съвпада със "ставащото", защото и последното е
осъдено да мине в същия времеви модус на миналото, макар че в "ставащото"
можем да се "вместваме" и да го променяме, стига да сме придобили умението
"мълниеносно" да се ориентираме в сега раждащия се смисъл!) Но ето, че
"онова, което ще бъде", но още не е – значи не принадлежи на битието като
ставане и като станало!), е "мястото", спрямо което има смисъл да приложим
своите разбирания за това как се ражда ценността на човешките действия. В
бъде-ще-то ("бъде-ще" е израз на съкровено желаното "ще бъде"!) ще се случи
онова, което трябва да се случи (не просто е "могло да стане", но по наша вина
не е станало!), и затова от нас се иска да му придадем живот, да го "извикаме"
от небитието към битието. Затова и историята, и съвременността в някакъв
смисъл са "подчинени" на бъдещето, те съществуват заради него: не е особено
важно да знаеш какво е било, а в същото време да си безразличен към
"ставащото" и особено към онова, което ще бъде; заради бъдещето
съществуваме, не заради миналото, за избраното от нас бъдеще съществуваме,
не заради миналото, а избраното от нас бъдеще ще се случи само ако за него
работим, действаме сега.
И така, оказа се, че времевият хоризонт на човешкото съществуване е
"нещото", от което не можем да се "изтръгнем", нито пък "отскубнем": моят
времеви хоризонт съвпада с мен самия и със свободата ми сам и отговорно да
правя бъдещето си, т.е. своето битие (битие и бъдеще имат един и същ корен:
бъде е тъкмо "быть", "бытие", нашия съвременен израз "битие"!).
Следователно разбирането на времевите перспективи на съществуването е
основата на вникването в жизнения смисъл, оживотворяващ и одухотворяващ
човешкото битие, т.е. "жизненият свят", в който живее "този човек". Тази е и
основата, на която се опира и разбирането на историческото, независимо дали
се отнася до "големи исторически деяния" (предмет на науката история) или
пък касае действията на отделния жив и свободен човек. "Нишката", която
пронизва различните форми на историческото като същност на човешкото
битие на свободата и на самата историчност, и която води до вникването в
техния дълбинен смисъл, се нарича разбиране (разбирането не е просто
обяснение, а нещо много повече от това!). Как разбираме историчното, как

разбираме човека, а най-напред себе си (без саморазбиране няма разбиране!)?
– ето въпросите, с които ни предстои да се заемем с оглед на това да постигнем
едно пълноценно "разбиране на разбирането".
3.Само разбирането "възкресява" живота
А "обясненията" го убиват, те "умъртвяват" битието на историята – така
ли е това?! Защо е така? Какво трябва да прави "историографията" (науката
история), имаща за "предмет" човешкото битие като битие на свободата, като
времево, а значи и като исторично, като "история"?
Разбирането на т.н. "исторически факти" се достига посредством
тълкуване или интерпретация, които могат да ни доведат до автентичния
смисъл, но могат и – вместо да го прояснят! – да го "замъглят", да го направят
непроницаем или неуловим, крайно "объркан". Така нареченото обяснение е
най-примитивния тип интерпретация, на който обаче много вярват историците,
за които е недостъпна екзистенциално-мирогледната цялост, обуславяща
смисъла. Затова посочените историци подхождат към историческата реалност
на човека с методологическия инструментариум на позитивното научно
познание, което обаче изследва коренно различен тип реалност и затова
неговият "инструментариум" е твърде груб и неподходящ за разбирането на
фината "материя" на исторично-човешкото, на реалността на свободата, която
е "предмет" на историята и изобщо на т.н. "науки за духа". Това позитивно
научно познание на природата ("естествознанието", физиката, химията,
биологията и пр.) търси общото, повтарящото се, идентичното, "еднаквото" в
многообразните явления и го нарича "закон", "природна необходимост" или
закономерност. Познанието на природата, ако мога да използвам
терминологията на В.Винделбанд и Х.Рикерт (които най-напред точно го
разграничиха от хуманитарното знание, от науките за духа и за културата) е
"генерализиращо", то се опира на генерализиращия метод, търсещ именно
общото, или пък е "номотетично", сиреч установяващо законите, на които се
подчиняват определени родове явления. Така то се отдалечава от
"непосредствената действителност" на многообразното ставане на природните
явления и обръща гръб на конкретното, озовавайки се в "царството на
абстракциите", на общите положения. То ни дава приблизително знание,
формирано в пределите на схематизиращия разсъдък, но въпреки това добре
обслужващо потребностите на същия този разсъдък от едно инструменталнотехническо боравене с нещата и явленията на природата. Но в същото време за
него е недостъпен един по-цялостен смисъл на съществуващото "извън
човека", който е достижим например в ценностно-естетическото отношение на
човека към природата или пък в художественото виждане на съществуващото,

каквото ни го дава изкуството – а в някакъв смисъл и разбиращата философия.
Пренасянето без особени изменения на методологията на естествено-научното
познание (от страна на разсъдъка спрямо природната даденост) в сферата на
историята и културата като самобитна човешка реалност обаче води до това,
че се изпуска тъкмо нейната самобитност, онова, което я прави исторична,
културна и човешка реалност. Позитивното познание на историята ни дава
безжизнени и негодни за нищо "продукти": "общи места", "кухи абстракции",
схематизми, "надчовешки зависимости" (или не-човешки построения!), онова,
което наричаме "общи приказки", "безсъдържателна разводненост", "външни
закономерности", които едва-едва докосват повърхността, но нищо не ни
казват за дълбокото вътрешно естество на човешкото, чиито израз е историята,
а също и културата. Подобна обяснителна историография в пределите на
позитивистичния канон тук просто е неуместна, историята е изпълнена с
живот и смисъл, добирането до който е задача на науките за човека, духа,
историята, културата, ценностите. Винделбанд и Рикерт още тогава предлагат
адекватния метод за вникване в смисъла на историческото:
"индивидуализация", а също и "идеография", идеографски метод, свеждащ се
до постигане на единичното, "веднъж станалото" и уникалното на
неповторимите исторически събития (действия) в тяхната изключителност, в
"живостта" им, родила се на почвата на смислозадаващата спонтанност
(свобода) на активните човешки същества. Ако номотетичната наука
(естествознанието) е "впрегната" в неразкъсваемата субект-обектна форма на
природното познание, търсеща необходимостта, причинността и "логичността"
на природното битие, то описанието на историческите феномени като чисти
спонтанни и неповторими актове (за което е несъществено тъкмо общото,
"необходимото", повтарящото се, "причинната връзка", откривана на
повърхността!) отива отвъд субект-обектната форма и се опитва да ни
присъедини към света на трансцендентния смисъл, към самостоятелното
царство на ценностите. Смисълът личи в единичното, в цялата конкретика и
пълнота на спонтанните актове на субективността, която твори и задава
смисъла на една жива историческа действителност, на битието на свободата,
побиращо в себе си пребогат трансцендентен смисъл. Историческото познание
не търси знание на причинни зависимости (нещо абстрактно), "изобретени" от
разсъдъка на изследователя, а ни пренася в живата субективност на
историческия деец – едва в пределите на която може да се постигне също така
живия смисъл, задаван от нея на събитията, на феномените на историческото,
на културните артефакти. Следователно "идеографическата наука" може да
постигне своята цел само ако се овладее от подобаващата нагласа на
субективността, от позицията на която може да се улови и "съзре" жизнения
смисъл и ценността на пределно индивидуализираните, индивидуално

проявяващите се актове на субективността, живееща в гърдите на
историческата личност. Нещо става "историческо", "исторично" или
"културно" тъкмо благодарение на стоящата зад него субективност, която му
придава – свободно, непринудено, спонтанно – оживотворяващия го смисъл,
неговата ценност. Задачата на историческата наука (която е наука от особен
род) е да постигне адекватност с преживяванията, в пределите на които се е
родил търсения смисъл, и извън пределите на които този смисъл не
съществува, е неуловим, "изплъзва" ни се. От друга страна погледнато,
историята се "прави", поражда се от личности, вдъхновявани от съответните
ценности: пренасяйки се в позицията, от която те "гледат" на съществуващото,
прецизният исторически изследовател не внася нищо от себе си, а се опитва да
постигне единствено автентичния смисъл – и едва тогава навлиза в
сърцевината на историческото, която е израз на човешкото. Животът може да
бъде постигнат и разбран само от живот, индивидуалният човек – само от
човек с родствена индивидуалност, оживотворявана от същите базисни
екзистенциални дадености на съзнанието и душата, които правят възможен
смисъла, обединяващ във фина общност и двамата. Всичко останало не може
да е друго освен "разминаване", неразбиране, "убягване" на смисъла,
"изкривяване" на историческата реалност в нейната живост, превратно
тълкуване (на основата на произвола и случайността), "конструиране", което
незаконно "добавя" друг смисъл към автентичния и така го "размива" и
опропастява, погубва. Следователно от нас се иска да не правим една
илюзорна, "нова" и фалшива "историческа действителност" на основата на
предполаган, на основата на внасян от нас самите различен (от автентичния)
смисъл – а преди това се иска да се доберем от него, заставайки в подходящата
позиция на изследователи, овладени от историческо чувство. Историкът,
лишен от това последното, си позволява произвол с историческата даденост,
той нивелира и така убива автентичния смисъл на уникалните исторически
събития, към които се докосва с прекалено груби ръце: той се абстрахира
тъкмо от човешкото, опитвайки се да навлезе в една чисто човешка реалност.
Затова теоретизирането, тежките разсъдъчни обяснения, схематизирането,
"подвеждането под общ знаменател", отношението към живата историческа
реалност като нещо неживо, обезличаването на историческите дейци,
налагането върху тях върху тях на чужди на тяхната душевност преценки
(съответващи на преценките на "обективния изследовател"!), насилието върху
фактите в една злонамерена интерпретация, предразсъдъчното подхождане
към тях, отношението към миналото като към "низше", "преодоляно",
"надмогнато", изобщо неисторичността са изцяло вредни за историческото
познание, те са средствата да се погуби неговия съдържащ смисъла жизнен
патос. Ако животът и свободата са същност на човешкото и историческото

(двете си съответстват!), то тогава смислената историография е тази, която се
основава също така на живот и свобода; което е несъвместимо с тези
последните, точно затова трябва да бъде изхвърлено от историческото
познание като изцяло негодно, неуместно, неадекватно. Трябва да бъдат
описвани "до дъното" феномените на историчното в тяхната неповторимост,
конкретност, несводимост един към друг, в тяхната автентична простота, която
обаче единствена ни присъединява към смисъла. Дори липсата на "част" от
смисъла поражда безсмислие, изкривява разбирането, вреди на
интерпретацията, конструира несъществуващо, което се опитва да замени
станалото и ставащото, т.е. автентично съществуващото. Към историчното
трябва да се отнасяме като към жив човек, с него трябва да се разговаря, то
трябва да бъде оставено само да ни каже своя смисъл, а ние трябва само да сме
подготвени да го чуем и разберем, да не му позволим да ни убегне поради
липса на съответната нагласа. Другояче казано, тъй като в историята действат
човешки същества в своята личностна цялост (а не само с разсъдъка си!), то и
историкът трябва да подхожда към техните действия именно със своята
екзистенциално-жизнена и личностна цялост, не само с разсъдъка или пък с
ограничеността си. Ако не се стигне до това, то се изпуска тъкмо значимото и
смисъла, а се добиват само трохи. Оказва се, че историческата наука не е така
"лесна", както си мислят някои историци (в чиито писания може да се открие
единствено пълно отсъствие на историческо чувство); тяхната самонадеяна
"обективност" и "позитивна научност" неумолимо се изражда в насилие и
произвол спрямо историческите факти, спрямо жизнената цялост на исторично
съществуващото. Впрочем за това каква не трябва да бъде историческата наука
не ми се налага да говоря повече: комунистическата "историография" е
демонстрация на несъстоятелността на подобна "наука", тя е абсолютно
олицетворение на пълното пренебрежение към смисъла и пълнотата на
историческите факти, деяния, действия, актове, конкретни ситуации. Не трябва
да забравяме обаче, че нейните стереотипи в съзнанията не са изкоренени, а
изкореняването им едва ли ще стане бързо и лесно.
Непризнаващата свободата историография, която в същата степен не
разбира и човека, и живота, ни откъсва от смисъла на историческото битие, а
по този начин ни отчуждава и от нас самите. Индивидите, а също и народите,
чиито съзнания са изкривени и откъснати от жизнената цялост на
съществуващото, подлежат на оздравяване, свеждащо се до връщане към
изворите на съществуването, до овладяване от ценностите на живота и
свободата. Едноизмерният "интелектуализъм" (прекомерното опиране на
разсъдъка, на ума и интелекта) на позитивния и конструктивистки
"историзъм", представящ се за "рационализъм" докато той е всъщност чиста
проба самонадеян волунтаризъм (опиране на вманиачената и откъсната от

жизнената цялост разсъдлива воля), може да бъде преодолян само чрез
оставяне на творческата мощ на живота и свободата, които са безпощадни
спрямо екзистенциалната непълноценност на деперсонализираната "маса" и на
"колектива", завещани ни от комунизма. Но за това се иска време…
4.Как творим битието си?
Да бъде описан с думи еволюционният процес на историческото
творчество, който е породил жизнеутвърждаващите ценности на човешкото
съществуване, е най-трудното: думите не помагат, а пречат, те са преграда, а
не връзка с историчното битие на човека. Това е така, тъй като думите са в
голямата си част "форми на разсъдъка", разсъдъчни структури, които
категорично не разбират живота. Едва езикът като екзистенциална цялост
може гъвкаво да ни приближи до търсената пълнота на описанието, което
трябва да съдържа не толкова "научност"(във формата на субекта-и-обекта), а
екзистенциална и философска прозорливост, дори проницателност, вникваща
до корените и изворите. Затова и нашата представа за историята, а с това и за
самите себе си, по необходимост е непълноценна: едва изкуството
(литературата, драмата, поезията, епоса) може да ни пренесе в
екзистенциалната цялост на съществуването на човека във времето –
независимо дали е минало, сегашно или пък "бъдещо". На философията това
трудно се удава – но нима това трябва да ни попречи да опитаме?!
В тази насока действително постижение е книгата на философа Сергей
Герджиков "Феноменът комунизъм", излязла през 1994 г., но писана по-рано,
когато "комунизмът агонизираше, но не се предаваше". Съществуването на
тази книга ме освобождава от необходимостта да правя опит за смислено и
пълноценно описание на комунизма – в нея всичко това е налице, е
постигнато: в пределната достижимост на една философска проницателност.
Това, че тази книга се съпровожда с "тихо непризнаване" в средите на нашата
общественост и особено в средите на т.н. "интелигенция" (които, впрочем, са
твърде податливи на всички "изригвания" на прекалено шумната глупост и на
претенциозното безсмислие, на които сме свидетели през последните години!),
е показателно: то е израз на това доколко дълбоко са проникнали в душите на
тези хора метастазите на болестта, наречена комунизъм. Ясно е, че нашият
"хомо комунистикус" (С. Герджиков) не беше ентусиазиран от "ровенето" в
душата му, което философът старателно направи: болните не обичат болестта
им да бъде изваждана на показ, на "всеобщо обозрение". Но това само
свидетелства доколко са поразени от болестта, доколко са изчерпани
жизнените им сили да я превъзмогнат. Затова и, вероятно, всички мълчат за
книгата на С. Герджиков, и в същото време ръкопляскат на скудоумията на

други (да не изброявам, много са тези "герои"!), в които им мирише на нещо
"мило", "родно", "познато", "наше", "разбиращо се от себе си" и пр. Това, че не
се уплашиха, прочитайки книгата на философа, и ефектът й общо взето (в
мащаба на цялото, на обществото) не беше взривяващ – както би трябвало да
бъде, ако са налице нормални човешки реакции – е основание за ужас; от
комунизма ще се "чистим" много по-дълго отколкото можем да предположим,
той е заседнал дълбоко в гърдите ни. (С. Герджиков на едно място казва сто
години! Дали ще стигнат?!)
В неговата книга могат да се намерят и блестящи описания на
"правенето на история" в условията на свобода на индивида, в нормалните
условия, на които комунизмът е пълно отрицание, пряка противоположност. В
някакъв смисъл акцентът на моята книга е тъкмо този, аз разглеждам
универсума на свободата, а феноменът комунизъм ме интересува дотолкова,
доколкото той е фон, на който по-ясно изпъква естеството на свободата като
същност на живота за човека. (В този смисъл двете органично се допълват,
"едната подкрепя другата"!) Книгата на С. Герджиков поставя значими
въпроси, до които по необходимост се докосва и моят анализ.
Историята става по един естествен, спонтанен и в този смисъл
непринуден рационален начин, при това "движеща сила" на еволюционния
исторически процес са личностите, предприемащи действия на основата на
свободата си. За да се разбере историческото битие в неговата автентичност
трябва да се разгадаят чрез вникване до корените поне няколко неща; т.е.
трябва да се отговори на следните въпроси:
? Какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена и защо е
рационалност?
? Как се действа "от свобода", как личността реализира своята свобода в
съществуването си?
? Как се "съвместяват" свободите на много хора, което стои в основата на
техния жизнен опит, което определя техния жизнен свят?
? Какъв ред в общия жизнен свят неизбежно се появява, как се преодолява
хаоса по пътя на самопораждането и в противоположност на външното
разсъдъчно "регулиране" и "организиране"?
? Как се "градят" човешките отношения в общността, кои са типовете човешки
отношения?
? По какъв начин се "дозират" спонтанност и контрол, естествено и
изкуствено, несъзнателно и съзнателно, желано и дължимо, "това, което става"
и "това, което сме предвиждали", как се поражда жизнеността на
междуличностните и социални форми, открити в действията и в техния
сблъсък, как безжизненото бива елиминирано, кой е критерия за
разграничаването на едното от другото и т.н.?

Познанието на историческата действителност (пораждана тъкмо от
действията на индивидите!) ни дава две фундаментални форми, в които може
да се вмести – при спазване на определена насоченост, тенденция – горното
богато съдържание. Те са открити в историята, сътворени са от индивидите в
"правенето" на техния живот, бидейки алтернативи. Едната клони към
преувеличаване ролята на съзнателността, към "рационалния
конструктивизъм", тя претендира, че съдържа в себе си закона на
историческото битие, на основата на който историята вече можела да бъде
"правена по план", по "програма". По мнението на овладените от тази
алтернатива само така можело да се преодолее стихийността на историята,
нейната неорганизираност, "разхищаването на ресурси", "излишните борби и
страдания", само така тя носела "прекия път" към "щастието на всички", към
"изобилието", към "окончателното побеждаване на бедността" и пр.
Алтернативата на "рационалния конструктивизъм", насочен против стихията
на живота, в своята крайност се представя най-пълно от комунистическата
доктрина, "изпробвана" и практически в историята и довела до точно обратни
резултати – в сравнение с предполаганите, с приписваните й намерения.
Другата, коренно различна на досега разглежданата, или алтернативата на
либерализма, се основава на признаването на живота и свободата (докато
първата, по думите на Фр.А. фон Хайек, изразява пътят към робството!), тя се
свежда до историческата самодейност и творчеството на индивидите, сиреч
изхожда от ценностите на пазара с цялата му спонтанност, на собствеността
като условие на свободата, на демократичните институции на един наистина
жизнен и жизнеустойчив човешки свят, който е такъв именно заради
определящата го "нерегулируема" привързаност към живота и т.н. (В същото
време комунизмът изразява само също така логически и екзистенциално
определящата го "привързаност към разрушението", към мъртвото, Смъртта,
злото, ненавистта… Затова формулата на Р. Рейгън за Съветския съюз –
"империя на злото" – е най-краткия, синтетичен и сполучлив израз, който
изобщо е даден на варварската система на комунизма.)
Казаното дотук ясно посочва: историята не е друго, а живот,
автентичното разбиране на историческото се свежда до насърчаване – на
почвата на признанието – на живота, на "отговорния, рискован и драматичен
живот на личността, която е максимално оставена на себе си"(С. Герджиков).
В историята остава и се утвърждава жизненото, автентичните индивидуалносоциални форми на живот (форми, запазващи както живота, така и
неотнимаемата индивидуалност на проявите му, така и "социално-жизненото",
което не потиска живота, а му дава нужния простор). Всичко останало е само
"отклонение", "инцидент", аномалия, винаги осъден на неуспех опит за

връщане към доисторичното, към примитивното варварство, също към
несъвременността: комунизмът затова виждаше в "първобитно-общинния
строй" свой идеал и образец, в него той намираше… "светлата си перспектива"
(!). Историята на човека е растеж (труден, мъчителен, но и непобедим, също и
доставящ удовлетворение!) на индивидуалността, на самосъзнанието за
свобода, на човешките права и на "институциите на свободата"
(демокрацията), които са особено подходящи за разцвет на жизнеността. Този
е смисъла на бавно, но неотклонно напредващата цивилизация на свободата
(която съвсем неудачно, впрочем, се нарича капитализъм), тази е и идеята на
онова, което наричаме съвременност. Историята съдържа както тази
перспективна тенденция, така и опасната тенденция на съпротива срещу нея,
която нараства успоредно с налагането на първата; това обяснява защо найдивото варварство, което историята познава, комунизмът, избуя така
неудържимо в ХХ век. Дали комунизмът е окончателно и невъзвратимо
съкрушен от гледище на казаното е достатъчно подозрително, паралелната на
растежа тенденция на анти-свободата вероятно ще ни предложи нови коварни
изненади през ХХІ век. Наивно е да се смята, че човечеството с падането на
комунизма най-сетне е стъпило на "магистралния път" на историята, от който
вече нищо не може да го отклони, да попречи на триумфалния му вървеж към
истината, богатството, благоденствието, доброто. Ще се родят, предполагам,
нови "бесовски сили", заложени в "бездънната сложност на живота" и особено
на човека, които отново ще смущават и пречат, ще задържат и отклоняват
развитието, ще рушат постигнатото, поставяйки пред нови изпитания
предаността на хората към свободата и живота, способността им да ги защитят
– и така да се отдадат на пълноценното наслаждение от техните богатства.
Но ако бъдещето е непредвидимо на основата на миналото, то това
означава, че ние не можем да се оставим на безполезната страст да го
програмираме, напротив, трябва да я потиснем максимално. Ако не го
направим, ще се лишим от безбрежните хоризонти на съществуването, криещи
в себе си необозрими възможности за свободния човек. Това означава, че ще
ощетим живота си, ще изменим на неговата идея, ще се отклоним от посоката
му, в замяна на което ще постигнем единствено страдания. Вярно е, че
"историята ни учи само на това, че хората нищо не са научили от нея"(Хегел),
но нима и реките кръв, които експериментаторите с човешкия живот проляха в
чудовищния по бруталността си ХХ век, няма да ни принудят да погледнем потрезво на нея, а значи и на себе си. Оказва се, че все пак пред човека найголямата загадка е самият човек, удивително е само това колко малко знаем за
себе си; но това нали не ни пречи да го чувстваме, да го предчувстваме? Това,
че сме различни според отношението си към свободата – което е неоценимото
ни богатство като човешки същества – е и корен на нашата трагедия.

"Разочарованите от свободата" – ето я силата, всеотдайно работеща против
живота, това е инертността, намираща удовлетворение в това да пречи и на
другите да живеят. Страшното идва тогава, когато те станат много и се
почувстват силни – как ли тогава могат да намалеят? Лекарството е едно –
живот в свобода – и ако за някои то е отрова, никой не може да им помогне…
11.Предизвикателствата на битието
Не съм забравил обещанието си за един опит философски да се погледне
и по възможност изчерпателно да се опише екзистенциалната цялост на
историческото съществуване на човека – съобразно изложената вече
методология на смисленото и съдържателно вникване в историята. Вярно е, че
философията много често се е задоволявала с това да дава "препоръки" и
"предписания", а сама се е въздържала от прилагането им; смятала е, че е
достатъчно само "да даде идеята" (което, впрочем, съвсем не е малко!). Но тъй
като тук ни занимава една философия на историята и на съвременността – при
това не само като чисто "теоретизиране", а като жива практическа
приложимост! – то по необходимост няма да "избягаме" от непосредствената
действителност на историческото, от нуждата да я постигнем ясно и
конкретно, в едно близко до реалността и проникнато от жив смисъл описание.
Но преди да предприема един такъв дързък опит, ми остава още едно
приближение до него – с цел доизясняване на готовността.
1.Англо-саксонската историческа нагласа
Става дума за нагласата на англичаните (и на техните наследници отвъд
океана, Съединените щати) към "непосредственото правене на историята", за
начина, по който тези народи разбират и прилагат смисленото историческо
действие в една човешка еволюция. Тази нагласа изразява фундаменталното
отношение на "англо-саксонския дух" към живота, т.е. неговата
екзистенциално-мирогледна ориентация към човешкото съществуване.
Нагласата на тези народи към съществуването е твърде различна от
нагласата например на източните народи (Азия) – с тяхното непризнаване на
самостойната субективност, с техния стремеж към единение със субстанцията,
към непосредственото единство на Съзнанието с Живота – също и от нагласата
на славянските народи, на Русия особено (с тяхната бездейна съзерцателност и
неинициативност), накрая, и от душевността на латинските и католическите
народи (Италия, Испания, Франция) с тяхната склонност по патетичното,
грандиозното, с хедонистичното възприемане на живота и с увлеченията им

прибързано да го "подобряват" и рационализират. Англо-саксонският дух се
отличава с доверие към опита, с потискане на романтичните пориви и с едно
чисто практическо и прагматично "гледане" на живота, свеждащо
съществуването до ефективното и насоченото към успеха и полезността
действие. Тук намира своята почва християнската по същество идея за
свободната и личностно проявена индивидуалност, чиято способност за
инициативи и постижения не знае предел – и затова е сътворила чудеса.
Впрочем, ето как Густав Льо Бон описва достойнствата на "англо-саксонската
раса":
"Най-съществените качества на англо-саксонците може, впрочем, да се
изразят с малко думи: инициатива, енергия, сила на волята и, особено, власт
над себе си, т.е. онази вътрешна дисциплина, която избавя човека от търсене
на ръководство вън от себе си. Социалният идеал на англо-саксонците е твърде
определен и при това един и същ както в Англия при монархическия институт,
така и в Съединените щати при републиканския режим. Този идеал се състои в
това, че ролята на държавата да се намали до минимум, а ролята на всеки
гражданин да се възвиси до максимум, което е съвършено противоположно на
идеала на латинската раса."
(Тук трябва да се прибави особеното място на немския народ, "чиято
култура и история го предразполага към мисловна спекулация, тъмен
ирационализъм в някаква свръхразумна форма и силна склонност към масово
обединение и дисциплина", по думите на С. Герджиков.)
Излиза, че начинът, по който англичаните са "правили"и "правят" (в
съвременността) своята история, е най-близо до т.н. естествена рационалност.
Какво означава това, как да разбираме тази последната?
Естеството на "историчното" като израз на човешкото в рамките на тази
нагласа точно съвпада с естеството на живота. Съобразно с това пък
естеството на свободата в рамките на "английското виждане" се свежда до
съгласуване на действията с дълбокото вътрешно естество, със сърцевината на
живота: жизнеността на "живия разумен човек" не може да противоречи на
"самата жизненост", на "живеца" на естествения, на автентичния живот.
Историята не е отрицание на живота, а е продължение на същия този живот, на
същата жизненост "с други средства", живо разпространение на тази
жизненост в царството на създаденото от човека. "Природното" не може да
бъде "решително надмогнато" и още по-малко пък отречено, човешкото трябва
да встъпва в дълбоко съгласуване с "природата на човека", която, впрочем, не е
нищо друго освен свобода. Вероятно "девизът" на тези народи може да бъде
изразен с думите "Животът е свобода, а свободата е животът ми", който е
"вдълбан" в сърцата на индивидите. Същевременно горното положение (което
може да се разбира и така: "Единение с живота"!), може да се изрази по друг

начин и да се допълни с едно друго: "по-далече от своеволията на разсъдъка",
разсъдъка, чийто надменен конструктивизъм ни откъсва и противопоставя на
живота. Затова и англичаните са известни с недоверието си към абстракциите,
към спекулациите на "чистата мисъл", към празните умозрителни
"упражнения" и към прекомерното пристрастяване към вероятното и
въображаемото, които са толкова мили на други народи. Затова, разбира се,
английският дух изпитва доверие главно към опита, към близкото до
жизнената реалност и предпазливо движение напред, към здраво обвързаната с
традицията постъпателност, към сигурността, давана ни от "фактите" и от
"фактическото" и пр. Оказва се, че именно така разбраната разумност,
неотделима от следването на "правилата на живота" и опита, дава найзначимите плодове, тази е единствено продуктивната свобода на човека,
свободата, продуцираща изключителни, но точно затова и жизнеустойчиви
постижения. Ето тази е същината на естествената рационалност (от "английски
тип") "правене" на история, чиято разумност е от друг тип или род: голият и
самонадеян разсъдък не е олицетворение на разумността и на разумното,
напротив, много често е тяхното пълно отрицание. Накратко казано, в Англия
от Кромуел насам не "насилват" историята, и точно поради това постигат
толкова повече от нея.
2.Реализирането и "съвместяването" на свободите
Точно поради това, изглежда, англичаните, а също и американците са
"имунизирани" срещу болести от типа на комунизма, които се дължат на
диаметрално противоположни предпоставки и основания. Ужасът от досега
със света на Дж. Оруел, представен в романа "1984", от който изтръпваме даже
и ние (на нас този свят ни е добре познат, ние живяхме в него!), е стократно
по-силен в пределите на английската душевност, която, вероятно, немее и
тръпне при вида на такова противоестествено приложение на "човешкия
разум" за изцяло деструктивни, напълно разрушителни цели. За англичаните
разумът е разум (и сам е разумен!) само доколкото не вреди на живота;
откъснатият от живота разум не е разум, той е противоестествено израждане,
болест на разума, дори тумор (чиито "разсейки", впрочем, са в кръвта на
живелите при комунизма!). Към такъв именно разум англичаните са
преизпълнени с недоверие, затова те и не го допускат у себе си.
"Недоверието към разума и особено към социалните технологии (които
са инструментално "приложение" на подобен разум в "правенето", в
съзнателното "градене" на историята, откъсната и противопоставена на
живота, б.м., А.Г.) и силната интуиция за нагласяне на интересите, както и
респектът към традицията, изглежда са основата на онази стабилност, която не

може да допусне социалната патология, каквато представлява "бродещият
призрак" на комунизма.", пише С. Герджиков.
С това се дава отговор на първия момент в разбирането на
историческото битие, който обозначих по-горе. Той беше: какво е естествена
историческа рационалност, защо е естествена, и въпреки това рационалност.
Отговорът, даден накратко, е: естеството на човека според "правилно
разбраната" свобода поражда един естествен, близък до живота, ред,
освободен от мащабните и "едропанелни" конструкции на разсъдъка, които
само потискат живота. Привързаният към живота исторически субект твори в
действията си един естествен ред на свободата и спонтанността, който е
пропит от историческа действителна рационалност, от разумност, която нищо
друго не превъзхожда, не й съперничи както по ефективност, така и по
прагматичност, така също и по жизнеустойчивост.
В светлината на казаното намират своя отговор и останалите моменти,
въпросите, зададени по-горе. Тъй като разгадаването им е предмет на цялата
тази книга, то тук ще се въздържа от детайлния анализ на всеки един от тях, но
за сметка на това ще дам пределно кратки и синтетични отговори – без
аргументации и "доказване".
Хората действат от свобода изцяло непринудено и спонтанно,
активирайки своята жизнена цялост – и отказвайки се от действия, опиращи се
само на една душевна сила (независимо дали е разсъдъка, дали е чувството,
дали е самонадеяната и самостойна, откъсната от живота на душата воля).
Колкото сме по-верни на своята душевна и жизнена цялост – а значи и на
самия живот! – толкова сме по-свободни, пътят на робството се свежда до
предоверяването на "едноизмерности" от типа на разсъдъка (науката,
техниката, технологията) и до отричащото се от суверенната субективност
вървене срещу самия себе си, срещу естеството на човека. Това не значи, че
пътят на свободата е "затворен" само в орбитата на "природното", на
доисторичното съществуване на човека, но той не е решителното отрицание на
екзистенциалните дадености на живота, а е в предпазливото разгръщане на
тези последните във все нови и нови пространства. Пътят на свободата се
открива в допълването на "естественото" с "историчното" и човешкото, в
хармонизирането на двете, той е прехвърляне на мост между царството на
причинността (природата) и царството на свободата – като "обител" на
автентично живеещия човек. Тези две царства не са автономни и независими, а
по идея дълбоко се проникват, съставяйки един общ жизнен свят, в който
човекът остава при себе си.
Свободата се реализира, създавайки величествен универсум на
човешкото, една вселена, основана на милиардите индивидуални реализации
на същата тази свобода в съществуването на самостойни и опитващи се да

постигнат пълнотата на живота човешки същества. Така универсумът на
свободата спонтанно овладява – в един исторически процес на проясняване и
дори осъзнаване на достойнствата на свободното съществуване – жизнения
свят на човека, правейки човека също така достоен за свободата. Свободният
индивид сам по себе си е суверенна "планетна система" на грандиозния
универсум на свободата, нещо повече, този индивид е "опорната му точка",
"слънцето", около което се подреждат по непринуден начин "планетите",
"жизнените части" на органичното и автономно човешко съществуване. Но
"съвместяването" на свободите на много хора е най-трудното, то е главната
задача на историческото творчество – след тази за раждането и култивирането
на самата идея за свобода. Разбира се, идеята не трябва да се разбира
свръхопростено, а именно като "построение на ума" или разсъдъка, идеята е
битие и затова е корен на човешкото битие, на битието на свободата.
Западният свят дължи тази идея на учението на Христос, западната
цивилизация е пътя на реализацията на идеята за свобода, "посилна" за човека
– до степента, до която човек може да я разбере и да се вдъхнови от нея.
Идеята е дадена от Извора на Живота, Бог, тя е приведена в действие от
жизнения дух на Човека като Божие творение, тя не е "изобретение" на
немощния разсъдък на слабия човек (каквото, впрочем, е комунизмът!), на
откъсналия се от Бога човек. Как е ставало всичко това, а именно мъчителното
утвърждаване на идеята за свобода, ни учи историята с всичките й постижения
– институциите на собствеността, пазара, демокрацията, която винаги е
либерална, на културата и духа, изкуството, религията, философията, дори
науката – но също така и с отклоненията си, а също и с всичките си трагедии.
Жизненият ред, сътворен от спонтанни, свободни и само затова
рационални човешки действия, одухотворява жизнения свят на човека, в който
"хаосът" бавно се надмогва по пътя на самоподреждането. Но това съвсем не
значи, че "хаосът" и "стихията" особено са "изкоренени": за да настъпи
царството на един изцяло разсъдъчен абсолютен ред на организация,
"съзнателност", "контрол", "планомерно регулиране", "програмиране", "пълна
предвидимост" и пр. "Съвършено" устройство на обществото не съществува
(ако се направи опит за постигането му – напр. "комунистическият лагер"! – се
ражда единствено невъобразим хаос), всеки идеал в тази насока е насилие
спрямо естеството на живота. Животът е спонтанност, а значи и "хаотичност" ,
възможност за изненади, непредвидимост, стихийно творчество,
"ирационалност-и-рационалност" в единство, риск, безброй
предизвикателства, непрекъсната откритост към всяко бъдеще, постигано с
усилия временно равновесие, което неумолимо се нарушава, за да бъде
търсено новото, устойчивост и неустойчивост, динамика и консервативност,
традиция и новаторство и т.н. Затова на човека – чиято задача не е да "победи"

природата, да надмогне живота! – остава само това като непрекъсната
възможност: постепенно подобряване на съществуването, нови завоевания,
разширяване на хоризонта, дързост на почвата на здравата субективност, която
едновременно изпитва както непреодолими безпокойства и вечна загриженост,
така и удовлетвореност от самия себе си, наслаждения, ползване от живота.
Човекът е богатство, и затова в съществуването си той чрез действието или
"изразходва" себе си – и само така натрупва, умножава богатствата си,
придавайки им друга форма – или пък чрез бездействието, самоунижението и
апатията, чрез отказа от себе си, неумолимо става все по-беден. Затова и
хората са различни, затова и човекът е раз-личност: усетът ни към живота като
първоначална даденост и отдадеността ни към свободата – като наше
собствено завоевание – ни правят такива, "еднакви" не можем да бъдем
(колкото и на някои да се иска това!), никога няма да бъдем.
На основата на казаното се откроява нещо безкрайно важно: как се
конституират човешките отношения, кои са възможностите тук (има ли типове
човешки отношения?), кое – като отношение към човека – лежи в техните
недра и така задава насочеността на "социалния живот"? Тези въпроси не
трябва да бъдат подминавани.
И тук чистите и коренни възможности или алтернативи са две; ако има
други (сигурно има!), то те или не са "чисти", т.е. са "смесени", или пък не са
коренни, фундаментални.
Първата е: човекът, индивидът е "самоцел", ценност сама по себе си,
самобитие, към него трябва да се отнасяме "винаги като към цел сама по себе
си, никога като към средство"(Кант). Индивидът е самодейна субективност,
самоопределяща се активност, човекът не бива да бъде принизяван или пък
подценяван. Човекът е свободен, неговата свобода е необятна, тя може да бъде
употребена включително и по начин, унищожаващ самата свобода
(комунизмът, избрал произвола, коренната противоположност на свободата,
уж "в името" на… самата свобода!). Обществата, избрали пътя на признанието
на достойнството на индивида, подкрепата на начина на съществуване, ценящ
безмерно индивидуалността, постигат невиждан просперитет и благоденствие,
те разгръщат огромни градивни сили и безкрайно мощна човешка енергия и
инициатива, такива общества са способни да творят чудеса (Съединените щати
са най-показателния пример в тази насока!). Това е убедително потвърждение,
че подобаващото отношение към човека е тъкмо съдържащото се в първата
алтернатива.
Втората алтернатива е: човекът е "обществено същество", сиреч
безкрайна е не ценността на човека, на индивида, а на абстрактния социум.
Индивидът е тъкмо средството за постигане на всякакви цели, социумът
"употребява" индивида за своите цели, безразлично какви са те, той дори

разглежда човека като… "строителен материал" на своята Вавилонска кула.
Щом като човекът е "материал" за градене на "хармонично организирания
социум", "тухла" и "винт" в "машината на цялото", то хората като цяло са
аморфна маса в ръцете на държавата, която може да разполага с тях както и за
каквото си иска. Индивидът според това гледище е ценен дотолкова,
доколкото е полезен не за себе си, а за другите (обществото, държавата,
"стадото", "масата", "ние"…). Извън "колектива" индивидът е нищо, свобода
не съществува, нещо повече, "свободата е робство"(Оруел), това е "правилно
разбраната свобода", която комунизмът изобрети и брутално провеждаше
десетилетия наред, разрушавайки вековните устои на съществуването. Тази
"теория" разглежда (неизвестно защо) "многото" за нещо повече от "отделно
взетия", забравяйки, че общността се състои от "единици", от индивиди – и
точно заради това превърна обществото и "масата" в унила поредица от
"нули", от без-личности и безличия. На основата на разглежданата алтернатива
се стига до онова "държавно организирано насилие" (Зб. Бжежински) срещу
индивида, с което ще бъде запомнен комунизмът – като олицетворение и
въплъщение в пълния обем на едно неподобаващо, абсолютно античовешко
отношение към човека.
Между така очертаните алтернативи се разполагат всички ония
действителни, исторически проявени или проявяващи се отношения към
човека, а също и отношения към самия себе си и към другите, които възникват
всекидневно. Но разпространението на съзнанието, че личността е средоточие
на безмерна ценност, "точката на разгръщане" на необятни хоризонти, извора
на уникални жизнени светове и носителя на колосална жизнена енергия и
активност, явяващо се същност на историческото проясняване на
съществуването, неизбежно поставя историята на автентичната й почва. Така
се гарантират всички ония плодове на цивилизоваността, на които западният
свят (и ония народи, които са приели неговата стратегия на съществуването) се
ползва, на които се наслаждава съвсем заслужено. Също така не бива да
забравяме, че изборът на посока или на път е най-вече индивидуален избор,
избор на отделните индивиди на основата на отредената им жизненост и на
придобитата отдаденост на свободата. Следователно общностите, обществата
и народите се "очовечават" едва чрез безброй индивидуални избори, чрез
които индивидът избира тъкмо себе си, и чрез налагането, по спонтанен начин,
на едно мнозинство и "съсловие" на свободата, чиято воля е станала водеща и
определяща, превърнала се е в "душа" на т.н. "обществен живот". Това трябва
да помнят най-вече мъчително оздравяващите от болестта и дори лудостта,
наречена комунизъм. Ние, българите, сме сред тях, и съвсем не сме преуспели
в това главно дело на нашата съвременност, на съвместното ни съществуване
като нация.

3.Коварствата на самобитността
Ето че се приближихме и подготвихме за така потребното пряко
описание на непосредствената "материя" на съществуването с всичките й
предизвикателства, рискове, неочакваности, изпитания, с цялата й неизразима
(безкрайно трудно изразима!) спонтанност. Аз се опитах да направя нещо в
тази насока с книгата си "Преследване на времето: изкуството на свободата"
(1998 г.), но направеното, разбира се, е малко, "темата" е необятна. С
настоящата книга правя нов опит, и ето че на тези страници отново се
сблъсквам с най-важното, с онова, без което всичко останало –
"философемите", "гледането от птичи поглед", "теориите" – просто увисва във
въздуха. Касае се за постигането на жива и пълноценна представа за самата
непосредственост на съществуването, за "всекидневността" с цялата й
конкретика и екзистенциална изпълненост, която ни е толкова потребна;
защото именно и само тя може да "обслужва" и подкрепя собствените ни
усилия за справяне със задачата на живота.
Така поставен, въпросът сам по себе си е едно предизвикателство: не
може да се говори за предизвикателствата в ситуация, в която сме "извън тях",
самият разговор за предизвикателствата трябва да е израз и отговор на едно
действително предизвикателство, т.е. да е "предизвикателен". Да се пише за
"екзистенциалната конкретност и изпълненост" на съществуването, и в
подобно описание да се съдържа валидното едновременно за всеки
(независимо от различията), но и приложимото от отделния индивид (т.е.
валидното само за него!), е предизвикателство пред философа. С тази задача
досега се е справяло най-вече изкуството (драмата, романа, поезията),
философията упорито е бягала от нея: само Сартр "прописа" романи и повести,
а и други философи в ХХ век (А. Камю) са били добри писатели на
художествени текстове (Киркегор, Ницше, Достоевски). Литераторите често
или винаги достигат до философски прозрения – примерът на Достоевски е
достатъчен, но нима и при Шекспир не е същото, нима не е същото и при
всеки друг значим "писател"! – от което следва, че задачата е изпълнима само
от позицията на изкуството на словото. Философите, само изневерявайки на по
определен начин разбираната философия, и минавайки на страната на
изкуството – като приемат неговата форма и стилистика – могат да се нагърбят
с решаването й; но нима е уточнена границата между философското и
"художественото"?! От това обаче следва, че "средствата" на философското
виждане са недостатъчни, а опитът да бъдат разширени и допълнени –
независимо от съзнанието, че "това е невъзможно"! – е същинско
предизвикателство. Но казах, че не бива да се говори за предизвикателството

без същевременно да го усещаме, без "да сме в него", без да сме
"предизвикани" от нещо, без сами да сме се предизвикали.
Аз няма да пиша новела или роман, но ще правя нещо, което силно ги
"наподобява", и същевременно ги превъзхожда: конкретността, живостта може
да бъде предавана и по чисто философски начин, философията не е обречена
да борави само с "общи мисли", "абстракции", "схеми" и "теоретизации".
Философията обаче не може да "работи" с притчи, с конкретни случаи, с
описания на живота на единични индивиди, в които има "поука".
Следователно трябва, гледайки "отвисоко" – за да не се губи целостта! – да се
"взираме" и в непосредствените ситуации, в актовете на субективността (с
възможностите пред нея), което именно поражда конкретната ориентираност,
вече приложима в живота, в съществуването на отделно взетия индивид.
Другояче казано, трябва да застанем в "тоталната" позиция на живия човек,
който едновременно носи в себе си както своята мирогледна и ценностна
цялост, екзистенциалния си хоризонт (а винаги и ограничеността си, явяваща
се израз тъкмо на една "лоша" субективност!), така и опиращата се на него
отдаденост и въвлеченост в съществуването, "тласкаща" го към преки
реализации на себе си в спонтанните действия. (Тези последните "по идея"
трябва да са свободно избрани от него, но понякога – или много често! – му се
"натрапват" в една отчуждена от него, абсурдна и сива "обстоятелственост",
"фактичност", с която индивидът трудно може да се примири – ако съзнанието
му за свобода е будно.) Другояче казано, изисква се философията да бъде по
възможност най-пълноценно "очовечена" – тя по начало е прекалено човечна,
но често забравя това! – да бъде предразположена да се "вживее" в
непосредствеността на съществуването, в неговата екзистенциална пълнота, да
го улови и изрази на хартия. Изисква се философията да надмогне гнетящата я
и все по-засилваща се отчужденост от "обикновения човек" (тя, изглежда, се
занимава с някакъв "сконструиран" от самата нея "философски човек"!), да се
откаже от суетната си грандомания (присъща не толкова на философията,
колкото на "правещите" я философи!), да победи множеството предразсъдъци
за "философското" и "философстването", които са я откъснали от жизнения
свят на "потъналия в единичности" човек. (Така философията, вероятно, сама
себе си е направила толкова жалка, колкото жалък може да бъде човекът със
здрави крака, но въпреки това ходещ, неизвестно защо, с патерици и бастуни,
или дори си е… отрязал краката – за да е "по-автентичен" като инвалид! Нима
патериците и бастуните не бива да бъдат захвърлени, нима е толкова трудно да
усетим здравината на краката си?!) Ето това аз наричам очовечаване на
философията, потискане на високомерието й, "слизане" до обикновеното на
действителния човек, превръщане на самата философия в жива личност,
връщането й до света на човека, откъсването й от сконструирания от самата

нея "философски свят"( "примисления" и "прилъгания" свят според Ницше!).
Значи в крайна сметка философията трябва да достигне до една здрава и
смислена популярност (това е най-трудното!), която да помага на индивида, а
не само отвисоко да му "вдига пръст", да го "хока", да го убеждава в
"принизеността" му, да го наставлява, да му дава съвсем неприложими,
непрактични съвети и пр.
Но ето че след казаното (едно ново, необходимо отклонение, по-скоро
бягство от неимоверната сложност на чисто феноменологичния анализ!) "вече
няма накъде да се отстъпва": предизвикателството е "лице в лице" пред нас.
Ще се уплашим ли от него след като сами го пожелахме?
12."Опитността" на свободния
Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще
застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не
е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от "привичното",
"известното", мнимо "сигурното" и пр. Едва тогава в потискащата
"замъгленост" на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина
ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което "остава", от
което "не мога да се отърва": аз съм е едното, а нищото на "не-Аза" е другото.
Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се
на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига
наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което
безсъмнено съществува, "ние" още го няма, няма и нищо друго: "другото" се
ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали,
цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт,
реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна
погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…
Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се "впусна в
живота си". Не бива обаче да забравям, че аз съм "точката, около която всичко
се върти", средоточието на моя живот, от който аз трябва да "извадя" именно
принадлежащато ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или
пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят
накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам.
Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не
мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и
точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен,
изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде
да вървя. Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от
околните, дори и с риска да "резигнирам" в безволие до самата си смърт. Като

казах смърт, нека да посоча, че тя е "неотменно съпровождащото" ме през
целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно
"отрицание", но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за
неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е "тук при мен" непрекъснато,
дори и когато не мисля за нея, тя ме "дебне" на всяка крачка. Смъртта в края на
краищата е моята неизбежна "крайна възможност", "събитието на финала" –
финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си "разчиствам
сметките" със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е "огорчена" когато съм
силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм
само "крехък съд" за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя
смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането
на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг
осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя
безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота "ме изправя на
крака"; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! –
зависи единствено от мен.
Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме
особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея "тук-и-сега", и поради
това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея
е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така
неотлъчната от мен възможност за умиране ("у-мира"!), за болезнената ми все
пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да "правя" по някакъв
начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната
отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато. От мен се
иска "да предприема нещо с него", да не се оставям на това той "да ме
подхвърля" – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче
изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя
инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и
ме стимулира да се чувствам достоен за "победата"?! Вярно е, че аз всеки мой
нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам
своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не
можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се
"опознаваме", да си "протягаме ръка", да се предразполагаме един към друг –
та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз
всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в
превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата
значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо "този свят". Не се питам
дали той е "най-добрият от всички възможни", но задоволството ми от ме
самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко "се разбираме" със света,
доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване.

Стремя се да възприемам своя свят като "живо същество", благодарение на
което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме
"спътници" в едно все пак "продължително съществуване", аз зная добре този
факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този
прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха
му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се
съобразявам, което не бива да подценявам.
Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора,
за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят,
какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко
безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но
същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме
разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам
да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си. Усещам обаче, че всеки
един от "съставящите" я е индивиди като мен самия, че "носи" в и "със" себе
си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност,
която може и да ме превъзхожда, която може и да е "нещо повече от мен" –
въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с "личните" и
безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както
съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък
и "различен" (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен,
но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент
разбирам онова, което много по-късно "научавам" от философа, а именно:
"човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да
разчитат на него"(С. Герджиков).
Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е.
какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата "да не стана" и
"да му обърна гръб", оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми
подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо
обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища –
за да "правя" живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм
жив?
Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се
всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се
"блъскам" цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича
така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо
и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или
рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът
не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно,
че съм жив?

Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с
които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е
винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се
нарича и "обозначава" с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв
ще бъда, т.е. дали "това" или пък "някое друго" бъдеще е свободно избраната
от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам
безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която,
веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик. Моята
"зависимост" единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и
другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната
свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена –
нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят,
да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия
начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и
не ме интересува какво правят с живота си. Ако "теглим" границата между
свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се
разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да "координираме" усилията
си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни
привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат
свободата ми, "връзките" между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и
отново се "хвърлям" в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.
Съобразно със свободата си аз се "разпореждам" с всеки миг: избирам
какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква
ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да
преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от
корекции: отдавам се на "анализи" едва когато съм "притиснат" или когато
усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?)
кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите,
независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и
благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се "отлепя" от едно
всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с
монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме
задължава да съм гъвкав, а не "неизменен". Откривам, че възможностите пред
мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори
че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със
самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си,
след като цялото ми същество не понася съществуването, което "водя" – или
което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме
доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително
в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил

застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност
на едно бъдеще, аз "запретвам ръкавите си" да го сътворя, да му придам живот,
да го "доведа" при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм
припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната
сигурност е недостижима, безпокойството остава. Вероятно това е така,
защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се "вразумя",
че сам мога изцяло да "програмирам" бъдещето си, то неизбежните
разочарования отново ме пренасят на здравата почва, "свалят ме от облаците",
показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата
непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.
Предприемам действия и се "блъскам" с делото си, което искам да
доведа до един по-добър, до най-добрия край. Не зная какъв ще бъде "края", но
че искам той да е "най-добрия" – нима това не е прекалено човешко и
разбираемо мое желание? Аз мога непрекъснато да се пренасям в бъдещето, да
"изчислявам" шансовете си, да подбирам най-верните средства, да сменям
посоката когато установя, че съм тръгнал "встрани". Смесицата от "понятно" и
"непонятно" в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече
да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на
спокойното движение на "нещата от себе си", при което аз – действащият! –
сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост,
а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми
неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не
всичко при мен е "сгрешено", че не всичко "в корена си е… гнило", че нищо не
е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е
преди всичко моя неотменна грижа. Но понякога съм склонен да мисля, че не е
само моя – и тогава "независещото от мен" става мое оправдание, от което
само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се
оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае
единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се
"оневинявам", аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.
Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това
най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един
вид "аз за това съм роден", че "нищо друго не ме интересува" в същата степен,
че без моята намеса и без активното ми участие "светът ще се провали" или
поне ще стане "по-лош". Казват, че подобно усещане било "мисията" на един
живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще
стане само "с мен самия", при дейното ми участие, благодарение на грижите
ми. Допринасяйки по този начин за "развитието на света" и за "движението му
към по-добро", аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това
изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм

излишен, аз "губя почва под краката си" и не се успокоявам докато не усетя
"твърдото" под нозете си. Общо взето не обичам "да потъвам"; стремя се да
бъда като "тапа", която винаги е отгоре…
Радвам се на успехите си и "страня" всеотдайно от провала, въпреки че и
той понякога ми се "озъбва" тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна
нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам
всеки ден застрашаващата ме "празнота" и разпада на жизнения ми свят,
свързан с нея, ми дава "криле". Всичко това е илюстрация, че "аз нещо
струвам", че не се оставям, че "вътре в мен не кънти на кухо", че
способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го
имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото:
важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което
искам, че аз от себе си няма да се откажа. Излиза, че живея заради
натрупването на сила (не заради "прахосването" й!), че моята собственост е
концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си
новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка
за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно
заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от
мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма
как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми
богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда.
Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот,
животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам.
Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия
помощ като "подаяние"; от другите искам това, което аз самият не допускам
спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй "условности",
които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се
объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не
се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си
"заспал" или пък да "проспиваш" (без да усещаш!) живота си. "Условностите"
и "заварените съглашения" относно подредеността и правилността на
съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да
проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним "правилата на
играта". Няма игри без правила, а "жизнената игра" остро се нуждае от все подобри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го
подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз
разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще
стане по-лошо. Неслучайно са казали "лош закон, но закон", беззаконието е
най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има
си "продавачи на идеи" за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици,

някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за
движението в желаната от мен посока.
Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична
история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен,
да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова,
което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме
различни, че никой не е "еднакъв" с мен, не е мой "двойник". Казано е, че "в
пот на лицето ще си изкарваш хляба", и това е самата истина; всичко останало
обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме "носи", но не искам и
аз да нося някои, пожелали да се "излежават" на гърба ми. Ако всеки разбере
"що значи да си човек" и се възползва от всичките възможности (а те са
безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не
постигне нещо. Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство
от себе си, но за да ги имам, за да "пребивавам" в тях, преди това трябва да съм
се погрижил за това "да не съм отишъл извън него". Смятам, че живея само за
това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а
тъкмо от живота. Моят "компас" показва винаги тази посока. Животът е
предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в
сърцевината на живота, или да се изложа като… "стрелец", поради което – при
мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не
живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е
тъкмо "при" живота, не другаде…
Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто
дума, "високопарно гръмко звукосъчетание". Ако свободата за даден човек е
само и просто дума, ако тя за него не е "нещо много повече", то такъв човек се
е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не
мога да допусна. Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята
"същност", свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си
към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.
Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Искам
да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата
най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми.
Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от
момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда
само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята
жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си,
да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека
не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз
вярвам, че това е така…

Но какво е това свобода? – ето въпроса, чиито отговор търся
всекидневно. Това, че обичам свободата, достатъчно ли е да я разбирам?
Разбирам ли свободата си? – ето питането, което не ми дава покой.
Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е "велика дума",
свободата е "избор между възможности" или "независимост на избора",
зависещ само от волята на човека. Отговорите, които претендират, че са
"разбулили" тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата
свобода. Те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие –
един вид се смяташ за "по-горе" от самата свобода! Който не уважава
свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив към
свобода на някаква "теория", която с факта на съществуването си унищожава
самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се знае, в нея трябва
да се вярва…
Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то
започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този
момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм
причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в
сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на
моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към
свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не
искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по
себе си – най-висш разум?
Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията
на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига.
Ако моите "реакции" носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога
да искам в "добавка" към това? Ако цялото ми същество е "впило" в себе си от
свободата, ако аз усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в
нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова,
което е "противно на свободата", то нима това не ми показва, че свободата е в
мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода "животът не си
струва усилията", че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме
откъсне? "Овладян от свобода" – не е ли това моя идеал?
Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да
"оградя" себе си от живота. Това не значи, че се смятам за "особен" или за
"специален", това значи просто, че съм човек, че друго не искам да бъда. Аз
като човек и моята свобода – "ние" сме неразделни. Следователно установявам
в себе си някаква младежка пристрастеност към свободата, която ме прави
човек. Не трябва никога да допускам да се лиша от това чисто усещане,
примиреността на стареца не ми е по вкуса.

И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то
свободата, на която дължа това, е условието, което придава човечност на
съществуването ми. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование
от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо
установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се
свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това
ми стига…
Усещането ми, че съм различен, че съм свободен в решенията и
постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми
дават правото да смятам, че съм личност. Личността според мен е същност на
раз-личността (не на приличността!), от което следва, че индивидуалността ми
е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има
безкрайно многообразие от личности, а също и че ценното между тях е
различното, а не "общото", "еднаквото", "безличното". Богатството на
човешките същества се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви,
то тогава щяхме да сме неимоверно ощетени и бедни.
Затова аз не се стремя да подражавам някому или да приличам на този
или онзи, аз се опитвам само да разкрия себе си. Да бъда верен единствено на
себе си, не на някой друг – нима имам друг избор? Ползвайки се от свободата
си, аз имам възможността "да правя" себе си по най-добрия начин, да търся и
постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за
самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я
прикривам, не се опитвам да бъда "като другите", аз намирам ориентирите на
своето развитие и "разгръщане" единствено в себе си. От това следва, че
уважавам различността на другите и самото им право да бъдат различни. Не ги
"меря според моята мяра", а също очаквам и те да ме възприемат по същия
начин. Не харесвам "нагаждачите" (конформистите), които винаги са готови да
пожертват себе си заради другите и заради временната полза. Смятам, че така
те погубват личността си, а аз не искам това да ми се случи. Но нека да живеят
както си искат, само да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.
Щом съм личност, то аз ценя личностните прояви: за мен е толкова
трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност.
Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето
защо много ми е коствало д