Глава 1(1

)
Пристигане в Ню Йорк
Седми януари 1947 беше мразовит и навъсен нюйоркски ден. Духаше силен вятър, лед и сняг
покриваха земята. Небето бе сиво и неприветливо.
На пристанището току-що бе акостирал малък военен кораб, един от първите след
продължителната стачка на Синдиката на превозвачите.
Прекосяването на океана по това време на годината не бе безобидно начинание. Сякаш
Атлантикът ставаше все по-суров с всяка измината миля. Слизащите представляваха шепа
уморени граждани, повечето американци, които войната бе заварила в Европа. Сред тях имаше
журналисти, дипломати и писатели. Намираха се и няколко военни годеници, пристигащи в
Съединените щати с надеждата да бъдат посрещнати от американците, които им бяха дали
обещания за брак и нов, охолен живот.
Бях на 26 години и пътувах с родителите си като тяхна преводачка, тъй като баща ми
пристигаше в Съединените щати по работа, а никой от двамата не говореше английски. Аз бях
единственото им все още несемейно дете.
Дванадесетдневното пътуване с кораба се оказа дълго и изтощително. А на нас тримата ни се
бе сторило дори още по-дълго. Докато чакахме реда си да напуснем парахода, аз се замислих
за одисеята, довела ни чак дотук.
Бяхме тръгнали от България, малка държава на Балканите, попаднала безусловно зад
Желязната завеса. През първите години на войната страната се намираше под немска
окупация, а след отстъплението им нахлуха съветските войски. С помощта на Българската
комунистическа партия Съветският съюз наложи още по-репресивен диктаторски режим на
управление. Страната бе обхваната от хаос. На лицата на хората се четеше страх – вървяха с
наведени глави, с погледи, забити в земята, бързайки към къщи, но дори там не се чувстваха в
безопасност. Всяко почукване на вратата предизвикваше ужас. Непрестанно присъстваше
страхът от срещата с полицията. След залез се спускаха черните хартии над прозорците и
никой не повишаваше глас.
Но аз бях млада и не осъзнавах колко страховито е било всичко това. Нито аз, нито пък който
и да било от семейството ми имаше вземане-даване с политиката. Защо тогава родителите ми
бяха толкова уплашени? Отново и отново ги чувах как съвсем тихо споделяха плановете си да
напуснат колкото може по-скоро страната и да изтеглят всички членове на семейството. Но
защо? Защо държавата би могла да иска да ни навреди? Никой от семейството ни не се беше
забърквал никога в полит
(2)
е още не знаех, че когато чужда сила
окупира една държава, въвлечен с оказва всеки.
Глава 2

Внезапен спомен от евакуацията
Преди по-малко от три години в България, бях живяла в уединено селце, закътано в полите на
Балкана. По време на тежките бомбардировки над София, столицата на България, къщата ни
бе разрушена. Не знаейки нито къде да отидат, нито какво да предприемат, майка ми, баща ми
и баба ми бяха приели поканата на наши приятели да ни заведат в това селце. Уверяваха ни,
че там ще сме в безопасност. В обърканото състояние, в което се намирахме след
бомбардировките, за нас безопасността беше единственото нещо, което имаше значение.
Двете ми омъжени сестри, брат ми и семействата им бяха заминали за други села и заради
липсата на комуникации, не знаехме кой къде се намира.
Никога дотогава не бях живяла на село. Всичко, което знаех за селския живот, се дължеше на
литературата, екскурзиите или на беглите впечатления от случайни преминавания на път за
някоя почивка.
Бяхме пътували няколко часа и вече падаше мрак. По пътя забелязвахме къщички, пръснати на
голямо разстояние една от друга. Нито един прозорец не светеше.
Най-сетне спряхме пред скромна селска къща и когато слязохме от колата, краката ни затънаха
до глезените в кал. Яви се само един човек, който се представи като кмета и ни осведоми, че
нищо не се дава под наем. Единствената свободна стая била родилният дом, който почти не се
ползвал. Бавно и колебливо влязохме вътре. В камината гореше огън, а до стената бяха
наредени няколко легла със съвсем тънки завивки.
Толкова бяхме изтощени и премръзнали, че мястото ни се стори като луксозен хотел.
Проснахме се на леглата в просторното помещение и, победени от умората, заспахме на часа.
Много скоро студът ни събуди. Дървата бяха изгорели, а тенекиената печка - изстинала.
Сгушихме се един в друг, за да се стоплим и останахме така до сутринта. Навън валеше силно
и беше извънредно студено. Всичко това ме плашеше ужасно.
Рано на другата сутрин една приветлива старица, облечена в селски дрехи и загърната в шал,
дойде да ни потърси, за да ни каже, че дава стая под наем в своята къща. Последвахме я с
огромна радост. Спря се пред малка къщичка. Висок мъж, облечен в дълъг, тежък овчи кожух,
беше застанал на прага и ни канеше да влезем. Зад него стоеше жена, на чиято шия висеше
плачещо момченце. А майката, явно бременна, се опитваше да му обясни случващото се и
едновременно да ни засвидетелства гостоприемството си.
Нямаше как да сме във възторг от новото си жилище. Къщата беше без вътрешен водопровод:
трябваше да носим вода от кладенец на повече от километър разстояние. Не можех да
повярвам, но погледът на майка ми говореше, че няма да се търпят никакви оплаквания. Тя
поблагодари сърдечно на жената и ме погледна.
– Лили – каза ми – никога не забравяй, че ние сме по-големи късметлии от много други
хора! Всички до един сме живи, а тази чудесна жена споделя дома си с нас.

се и й

благодари.
Направих каквото ми каза и запомних думите й цял живот. Щяхме да прекараме в това село

два месеца и аз щях да науча много неща, които допреди седмица дори не си бях представяла.
- Влезте, заповядайте – приветства ни жената. – В кухнята е топло. Ей сега ще сложим
нещо за ядене. Изглеждате гладни и премръзнали.
Усмивката на лицето й я разкрасяваше. Последвахме я бавно, без да сме съвсем наясно къде
се намираме. Цял ден нищо не бяхме хапвали и затова хлябът със сирене от предишния ден ни
се стори много вкусен. Очевидно беше, че къщата е много бедна, но по лицата на хората се
четеше топлота и съчувствие. Бяха чули за бомбардировките в столицата и бяха готови да
помогнат всячески, макар самите те да нямаха кой знае какво.
- Горкичките – повтаряше жената – след това, което сте преживели, изглеждате
изтощени. Виждам, че едвам си държите очите отворени.
Докато говореше, тя ни посочи изхода от кухнята. Видях до къщата някаква барака и за момент
си помислих, че ще трябва да спим там, но жената усмихната ни обясни, че това е тоалетната и
ни предложи да я ползваме, тъй като вътре няма канализация. Поне нямаше да спим вътре.
“Благодари на Господа за малките неща” – си помислих аз и за първи път се усмихнах
вътрешно.
След малко нашата домакиня Нена ни въведе в малка стая, където видяхме четири тънки
дюшека, сложени на пода, покрити с тънка шарена черга. По пода имаше пръснати ръчно
плетени одеяла. Огънят, горящ в желязната печка, придаваше на стаичката гостоприемен вид,
независимо от оскъдната мебелировка. Легнах на дюшека със същите дрехи, които не бях
сваляла, откак напуснахме града, и заспах едва помирисала възглавницата. Събудих се след
няколко часа, трепереща от студ, без да съзнавам къде се намирам. Дървата в печката бяха
догорели, а на пода нямаше повече. Видях, че и майка ми бе будна и се сгуших до нея. Тя ме
прегърна здраво и тогава видях, че плаче, но през сълзите си се опитва да ми се усмихне.
- Мамо, какво ще стане с нас? – прошепнах аз, но тя само ме притисна до себе си, без да
отговори.
Миризмата на току-що изпечен хляб ни събуди в пет сутринта. Не успявах да творя очите, но
майка ми ме подкани да ставам. Ясно бе, че на село животът започва в ранни зори. Умирах от
глад - мислех само как да сложа нещо в устата си. Щом влязохме в кухнята, видяхме на масата
няколко самуна току-що изпечен хляб. Нена се бе привела над пещта и печеше още.
Усмихваше се и се опитваше да ни накара да се почувстваме като у дома си. После се изправи
и ни сипа билков чай.
- Яжте – насърчаваше ни тя. – Има за всички, а и в момента пека още. – Възхищавах се
на благоразположението и гостоприемството й, но докато ядях хляба, само си мислех кога ли
ще мога да се изкъпя. Предишния ден ни бяха казали, че в къщата няма канализация, но
градското ми мислене и скорошните събития ми пречеха да осъзная, че това означава и липса
на течаща вода.
Нена ми посочи няколко големи кани с вода. – Ще ти стопля вода, а ти можеш да си занесеш
менците в стаята и там да се измиеш. – Слушах онемяла, но погледът на майка ми
красноречиво ми припомняше, че има още много неща, с които тепърва ще свиквам.

- Благодаря ти, Нена – каза тя и ми помогна да занесем водата до стаята.
- Като свършите – каза Нена – може да идете на кладенеца. Съвсем близо е, към
километър и малко, така ще може да си носите вода, когато поискате. Поблагодарих й и се
отправих към стаята, за да се съблека. Всичко ми се струваше толкова необичайно. Движех се
като автомат. Измих се, доколкото бе възможно, и после ужасена осъзнах онова, което
трябваше да съм разбрала вече от дълго време. Налагаше се да си сложа дрехите, които не
бях събличала от деня на бомбардировките. Стоях така около минута, втренчена в мръсните
дрехи, след което започнах да се обличам машинално, като на сън. “Жива съм, жива съм” си
повтарях непрекъснато, но и това не помагаше. Върнах се в кухнята и щом влязох,
окуражителната усмивка на майка ми и бодрият глас на Нена ме върнаха обратно в реалността.
- Добре изглеждаш. Сигурно се чувстваш много по-добре – каза Нена. – Пийни сега още
малко чай и тогава можеш да идеш до кладенеца и да донесеш още вода, че да можем и ние да
се измием.
Нямаше как да не се възхитя на тази жена и нейната жизнерадост. В този момент бях готова на
всичко. За първи път думите на майка ми ”живи сме” придобиха за мен някакъв смисъл. Взех
менците и се запътих към извора.
Слънцето се бе показало и макар да бе много по-топло от предишния ден, студът си оставаше
силен, а непокритият с настилка път бе разкалян. Вятърът духаше в лицето ми, ръцете ми бяха
премръзнали, а обувките ми моментално подгизнаха. На половината път към каденеца те вече
се разпадаха и докато пълнех металните съдове, мислех единствено за редиците обувки и
ботуши, които бях оставила у дома. Спомних си, че преди месеци баща ми бе настоял на
всичките ни обувки да се сложат двойни подметки. Тогава не можех да разбера какъв е
смисълът, но той вече беше преживял една война. През цялото време ни караше да правим
неразбираеми за нас неща, но тъй като беше невъзможно човек да му противоречи, ние
изпълнявахме нарежданията му. По-късно започнах да го разбирам, но за момента
продължавах да си повтарям, че трябва да се съсредоточа в настоящето и да върша каквото
ми е казано.
Напълних менците с вода и поех обратния път, ала сега бе още по-трудно. Ръцете ми бяха
замръзнали и едва успявах да задържа пълните с вода съдове. Обувките съвсем се разпаднаха
на краката ми. Мислех, че всяка крачка ще ми е последна, но ронейки сълзи, продлъжавах
стъпка по стъпка. Когато най-накрая съзрях къщата и направих последно усилие, изпитах
невероятно чувство на удовлетворение.
Нена ме посрещна на прага, пое менците от ръцете ми, помогна ми да си стопля ръцете и
краката и ми даде чифт терлици. Донесе също така и едни дървени налъми и ми даде
наставления.
- С тези обувки ще ходиш навън. Те ще се накалят, ама ти не ги сваляй. Не се
притеснявай, скоро ще свикнеш на нашето – допълни тя.
След закуска съпругът й Георги заведе баща ми с каруцата до смесения магазин в съседния
град, откъдето се върнаха с някои неща от първа необходимост, които в този момент

изглеждаха като лукс. Бельото беше от твърд памук, но чисто.
Като се изтъркули още една нощ, следващият ден не изглеждаше толкова отчаян, а и носенето
на вода от кладенеца не ми се стори толкова трудно. Започвах да осъзнавам, че оцеляването
ни е най-важното нещо и че в крайна сметка може би нещата ще тръгнат на добре.
Непрестанно мислех за приятелите и роднините си и се чудех къде са и дали са живи.
Бавно, съвсем бавно започвахме да се приспособяваме към един живот, който не си бяхме и
представяли, че съществува някъде. Лицето ми стана сухо и обветрено от слънцето и суровия
вятър и съвсем скоро ръцете ми се покриха с мазоли от всекидневното носене на множество
съдове с вода. Едно момче от селото цепеше дърва за нашата печка, но аз сама ги внасях в
къщата и се научих как да паля и поддържам огъня, от което се чувствах много горда.
Превръщах се в различен човек. Живяло в пашкул изтърсаче на заможно семейство, чувствах
гордост и сила в себе си, които вероятно винаги съм имала, но никога не се е налагало да
проявя. Като най-малко дете в една голяма фамилия, винаги бях получавала всичко наготово.
Сега трябваше да се справям с една напълно чужда за мен среда. Странно, но може да се
каже, че дори започнах да се радвам на този нов живот. Може би защото не ми позволяваше да
потъна в мисли за онова, което бях загубила. Изпитвах особено приятелско чувство и уважение
към Нена. Тя не бе много по-възрастна от мен и въпреки това изпълняваше старателно и с
усмивка на лице задълженията си. Мъжът й често отсъстваше от дома и тя съвсем сама се
грижеше за тежкото домакинство, за момченцето, което не винаги бе лесно, а сега и за нас,
съвсем чужди хора.
Бременността на Нена напредваше и вече виждахме колко й е трудно да се движи, но всеки
път, щом някой от нас се опитваше да я отмени, тя отказваше с обяснението, че е свикнала на
работата и че за нас ще е по-трудно. По-късно, в трудни периоди на моя живот, често съм си
мислела за нея. Тогава не знаех какво означава феминизъм, но когато тази дума навлезе в
нашия речник, често съм се надявала, че съм успяла да придобия част от нейната сила.
Имаше ли свободна минута, тя обичаше да си приказва с майка ми и баба ми, да им задава
въпроси за сина си и очакваното бебе. Особено се притесняваше, че щом настъпи моментът,
няма да може да стигне до лекаря, който обслужваше доста голям район. В селото имаше само
един телефон. Майка ми не спираше да я окуражава, че дори докторът да не успее да стигне
навреме, тя ще е до нея.
- Ако раждането е нормално, аз мога да го водя сама – чувах майка ми да шепне на баба
ми – но се притеснявам от усложнения. Болницата е прекалено далече.
Нена тя единствено успокояваше и се опитваше да й даде съвети по подготовката за бебето.
Попитах мама дали ще мога да й помагам, ако се наложи тя да изроди бебето.
- Не, Лили – отговаряше ми тя. – Но можеш много да помогнеш преди това. Разбери
колко бельо има в къщата - по време на раждането ще переш и гладиш чаршафите. Това е
единственият начин да предпазим майката и бебето от
инфекции.
Не бях сигурна, че разбирам за какво става въпрос, но изпитвах такова доверие към майка си,

че повече не разпитвах. Гладенето без електричество ми изглеждаше невъзможно, но накрая
се научих как се работи с желязната ютия, напълнена с горещи въглища и се справях идеално
със задачата. Изгладената тъкан не само оставаше без гънки, но нагорещеното желязо
убиваше и всички бактерии. Много години по-късно, мотаейки се из антикварния отдел на
„Блумингдейл”, видях върху един прекрасен дизайнерски шал подобна ютия и се усмихнах в
себе си. В мен нахлуха спомени от времето и мястото, където за първи път бях видяла и
ползвала такава ютия, но знаех, че няма с кого да споделя спомена си. Спомен от един толкова
различен от настоящия ми живот .
Бебето дойде по-рано от очакваното – майка ми с асистенцията на баба ми помогна да се роди
чудесно момиченце. Съпругът на Нена си беше вкъщи, но според обичая им той стоеше в
хамбара по време на раждането и не биваше да вижда жена си и дъщеря си, преди майка ми
да е измила и повила бебето. На следващия ден много жени от съседните стопанства донесоха
храна за семейството и дрехи за бебето. Някои предложиха помощта си, но най-вече всички
искаха да видят бебето и никой не можеше да им попречи, независимо от възраженията на
майка ми.
Нена веднага започна да кърми бебето си, без някой да й показва как. Майка ми се опитваше
да й помогне, като я държи за раменете при първото кърмене, но ние оставахме с
впечатлението, че Нена приема помощта повече като жест към жената, на която бе благодарна,
отколкото от необходимост.
Трета глава
Преместване в Мирково
Бяхме прекарали два месеца в село Дивля, когато баща ми получи заповед да премести
аптеката си в Мирково, друго село, намиращо се доста далеч. За майка ми и баба ми, а и за
самата мен бе трудно да напуснем семейството, с което бяхме станали толкова близки, но
нямахме избор.
Баща ми и зет ми, управител в аптеката на баща ми, работеха по възстановяването на щетите,
нанесени на аптеката по време на бомбардировките над София. Сега трябваше да открият
помещение в село Мирково и да премесят всички медикаменти, както и да намерят квартира,
където да живеем.
Сестра ми Катя и двегодишният й син щяха да се местят на същото място, което направи полеко сбогуването ми с Нена и семейството й. Мирково бе по-голямо село, по-близо до София и
ние всички се надявахме, че животът ни ще стане малко по-добър. Хората там се нуждаеха от
аптека, затова и се опитваха да улеснят живота ни. Настанихме се в малко жилище в къща в
центъра на селото.
Сред приятелите и познатите ни в София се бе разчуло, че сме оцелели от бомбардировките и
сме в Мирково. По пощата започнаха да пристигат големи и малки колети, адресирани
предимно до мен, за изненада на всички и най-вече мен самата. Приятелите ми от пансиона ни

се притичаха на помощ. Повечето хора, разбрали къде се намираме, ни изпращаха кой каквото
може. Храна и дрехи, но не само това.
Една моя съученичка, чийто баща притежаваше текстилна фабрика, изпрати платове за дрехи
и завивки. Семейството на друга приятелка изпрати мебели за спалня. От трета пък, дъщеря на
производител на обувки, получихме съответно обувки. Пристигна и много прежда, така че ние,
трите жени, оплетохме пуловери за цялото семейство. Бяхме трогнати от проявеното внимание
и аз си дадох сметка какви трайни приятелства съм успяла да създам за тези шест години,
прекарани в колежа. И тогава, и днес ги считам за най-голяма благословия в живота си. От 60
години вече живея в Съединените щати и все още поддържам връзка със съучениците си,
доживели до днес. Всеки път, когато съм се връщала в България, съм била посрещана с любов
и радост, за което винаги ще бъда изпълнена с благодарност.
Бяхме прекарали шест месеца в Мирково, когато танковете на Съветската армия преминаха
границата и България бе окупирана. Начело застана комуинстическо правителство, което
доведе до незабавни арести на всеки, изразил несъгласие с тяхната доктрина. Беше 9-ти
септември 1944 година и в страната цареше хаос. Просперираха невежеството и насилието, а
ние всички бяхме обхванати от страх. Баща ми знаеше, че може да бъде взет на прицел и
затова взе последния автобус към София, надявайки се, че там ще се смеси незабелязано с
приятелите си и никой няма да го открие. Продължаваше да ни повтаря, че имаме късмет,
задето къщата ни е бомбардирана, защото в случай, че сме били останали София, е можело да
бъдем преследвани от комунистическата власт.
Косьо, съпругът на сестра ми Катя, остана в аптеката, като се надяваше, че ще може да
подготви прибирането ни в София. По-голямата част от населението в Мирково не бяха
комунисти, но малцината такива веднага поеха юздите на местната власт. Само след няколко
дни полицаите дойдоха да арестуват баща ми за “измяна към отечеството”. Понеже не можаха
да го открият, арестуваха Косьо и го завлякоха от аптеката в полицейския участък, където бе
бит лошо. Катя се беше поболяла от страх и тревога. Опитваше да се свърже с всеки, за когото
предполагаше, че може да помогне, а същевременно се боеше да остане сама в малкото
жилище на една странична уличка, на две преки от нас.
Държаха Косьо в полицейския участък около седмица. И до днес чувам как Николай пищи
“татко” пред сградата, в която баща му бе затворен. Най-сетне някой се бе застъпил за Косьо и
го освободиха, но преживяното разтърси всички ни. Една сутрин, след като бях прекарала
нощта в къщата на Катя, се събудих рано от сън, който не помнех. Навън все още бе тъмно,
къщата бе студена, но аз започнах да се обличам, защото чувствах, че трябва спешно да се
прибера вкъщи.
- Лили – чух глас от леглото, от което току-що бях станала – Къде отиваш? Навън е още
тъмно. Опасно е да излизаш на улицата толкова рано.
Николай се беше изправил в кошарката си и плачеше.
- Извинявай, Катя. Не исках да ви будя. Събудих се много рано и си помислих, че трябва
да се прибера. Мама и баба също не обичат да остават сами.

Докато говореше с мен, Катя бе станала, за да вземе детето от кошарата и да го успокои.
- Изчакай да направя закуска – дотогава ще се е развиделило и ще е по-безопасно да
вървиш.
Помогнах й да запали печката и поех от ръцете й бебето, което вече бе доволно и се
усмихваше. Изпих си чая на две-на три, преглътнах два залъка препечен хляб, целунах ги и
двамата и обещах да се върна след обяд. Изтичах навън, към празната и студена улица. Беше
страшно и аз побягнах.
Влетях вътре, изкачих стъпалата на бегом и влязох в стаята. Баба ми и майка ми вече бяха
напълно облечени. И двете държаха по нещо в ръцете си. Щом влязох, и трите в продължение
на един дълъг миг застинахме. Очите им сякаш бяха навлажнени.
- Какво става? – попитах аз, страхувайки се да чуя отговора.
- Трябва да отидеш в София и да намериш баща си – каза майка ми. При това трябва да
тръгнеш веднага. Събрах ти малко багаж, но наистина е важно да не се бавиш и минутка.
Преобуй се, защото до главния път имаш много да вървиш. Там ще чакаш някой военен
камион, който пътува за София и ще ги помолиш да те откарат в града.
- Ама защо? – продължавах аз с въпросите. – Какво е станало с татко?
- Не за баща ти се притеснявам – отговори майка ми с обляно в сълзи лице, което бе отвърнала
от мен. – В момента се притеснявам за теб. Така че, моля те да се приготвиш.
Знаех, че се е случило нещо сериозно. Майка ми не беше от хората, които говорят празни
приказки. Почнах да търся туристическите си обувки и дебелото яке, докато тя ми припомняше
един човек, дошъл в селото след смяната на властта. Марширувал по улиците, облечен в ярко
червен костюм в чест на Червената армия и винаги носел автомат. Селяните знаели, че преди
години е убил собствените си родители и за това престъпление получил доживотна присъда.
Щом дошло на власт сегашното правителство, всички затворници били обявени за политически
и получили амнистия. Беше се върнал в селото, където гордо провъзгласил, че сега е на власт
и че никой не може нищо да му направи. В тези времена на всеобщ страх никой не смеел да му
се противопостави. При това разпространявал слуха, че възнамерява да се ожени за
напереното градско момиче, което виждал да върви по улицата.
“Не си мислете, че само се заканва” - бяха предупредили хората, но аз наивно си мислех, че
никой не може да ме застави да се омъжа, ако не искам. Мисълта за отвличане не ми беше
минавала през ума. Сега майка ми твърдеше, че ако бях останала вкъщи същата нощ, точно
това щяло да се случи. Беше идвал да ме търси посред нощ, придружен от неколцина други
бандити. Като не ме открил, заплашил, че пак ще се върне.
Сега си дадох сметка за опасността и се задействах светкавично. Бях чувала за отвличания по
селата, но никога не бях вярвала в съществуването им. Умирах от страх. Събрах каквото можех
да нося и хукнах през глава. Когато целунах майка си и баба си за довиждане, с лица облени в
сълзи, баба ми ми подаде шепа черен пипер, увит в хартия.
- Дръж го под ръка – прошепна тя. – Ако някой те нападне, ще му го хвърлиш в очите. Така ще
имаш време да избягаш. – Знаех, че сърцето й се къса. Обичала ме е повече, отколкото съм

можела тогава да разбера.
Майка ми ме дръпна настрана и спокойно ми връчи малък плик с бял прах. – Скрий това в
бельото си – каза тя. – Няма да ти потрябва, но искам a е в теб, в случай че изпаднеш в голяма
беда. Което значи големи мъчения. Обещай ми, че ще ми го върнеш, когато се видим след
няколко седмици. – Лицето й бе мокро, а гласът й – променен, но изглеждаше спокойна. Знаех,
че това е отрова.
- Обещавам, мамо – казах, опитвайки се да бъда толкова силна като нея, но не можех да спра
да плача.
-" Гледай да са български войници! Не се качвай на руски камион!"
Гласовете на скъпите ми майка и баба звучаха след мен още дълго, а когато вече не ги чувах,
хукнах да бягам. Не помня колко дълъг е бил пътят, но на мен ми се стори безкраен. Тичах ли
тичах. Уморих се, но не смеех да спра. След известно време, почнах да се оглеждам за място,
където да седна и да събера мислите си. Около мен се простираше прекрасна борова гора.
Свърнах на няколко крачки встрани от пътя и скоро си намерих хубаво местенце под един бор,
където бе почивал някой друг преди мен. Седнах и въздъхнах с облекчение. Толкова неща се
бяха случили от сутринта, че даже не можех да осъзная смисъла на събитията. Сърцето ми
биеше лудо, а ръцете и краката ми трепереха. „Трябва да се преборя със страха, преди да
направя каквото и да било – се въртеше в главата ми. – Иначе няма да съм полезна нито себе
си, нито на някого другиго.” Но да треперя така и не спрях.
Затворих очи и се опитах да се успокоя. „Български войници” бе казала майка ми. Но откъде
можех да знам какви са?
Дочувах слабо ръмженето на моторите на преминаващите по шосето превозни средства.
Въпреки че бях изтощена и уплашена, знаех, че трябва да продължа. Наистина не исках да ме
хванат в тази гора, по тъмно. Пропълзях бавно между дърветата и скоро установих, че шумът,
който чувам, е от бързо движещите се по шосето камиони. След още няколко крачки открих
място, където можех да се сгуша между дърветата, така че никой да не ме вижда, а
същевременно да следя пътя. Известно време наблюдавах движението. Преминаваха големи
камиони, пълни с войници, а от време на време и по някой по-малък камион. Забелязах, че
големите винаги се движат в колона, а по-малките поединично, не следват колоните, като
обикновено от тях ги дели и определен интервал. Времето напредваше. Очите ми бяха
приковани към шосето, а главата ми се маеше. Трябваше да взема някакво решение, но се
поколебах. Страхувах се и усещах краката си като от олово. Знаех вътре в себе си, че нямам
избор. Трябваше да действам, в противен случай щях да се озова по тъмно в гората, а това
щеше да е още по-страшно. Пристъпих към шосето и видях, че един открит камион забавя ход
на няколко крачки от мен. Не си бях дала сметка, че може да бъда видяна. Когато чух да ме
вика мъжки глас, се опитах да се обърна, но се ужасих и продължих да тичам, макар краката ми
да не бяха в състояние да ме отведат далеч. Бях физически и емоционално изтощена. Спрях и
се опитах да си поема дъх.
- Хей, момиченце, къде отиваш?

Чух, че войникът ме вика на родния ми език и се обърнах.
- Защо си само, девойче? Опасно е – гласът му звучеше грубо, но усетих, че иска да ми
помогне. Не можех да отговоря. Гърлото ми бе пресъхнало, по бузите ми се стичаха сълзи.
- От кое село си? Някой да не ти е направил нещо?
Поклатих глава и прошепнах “С”.
- От София ли си? – попита отново мъжът, този път с по-голямо раздразнение и колебание в
гласа. – Какво правиш тук? Ти си много далеч от къщи – каза той, като се приближи до мен,
гледайки ме с подозрение.
- Имаш ли близки там? Ако е така, ще те заведем при тях.
- Баща ми – задавено рекох аз и уплашена повече от всякога в живота си, се хванах за грубата
му, подадена към мен ръка. Последвах го в камиона и преди да ме е издърпал вътре, успях да
видя на вратата нарисувано българското знаме. Малко се поуспокоих. Войниците в камиона ме
поздравиха с тъжни усмивки и ме попитаха за името, но аз не можех да им отговоря. Гласът ми
просто не излизаше от гърлото.
- Мъжът, който ме бе качил в камиона, намери едно старо одеало, хвана ме за ръка и ми
помогна да легна на пода. Трябва да съм задрямала. Изведнъж усетих нечия ръка на рамото си
и подскочих, без да съзнавам къде се намирам. Погледнах навън и познах улицата. Камионът
бе спрял пред една кооперация, която ми изглеждаше позната – в нея живееше наше
приятелско семейство. Явно бях споменала този факт пред войниците. Един от тях ме хвана за
ръка, заведе ме до четвъртия етаж и натисна звънеца.
Жената, която се показа на вратата, в началото изглеждаше уплашена, но щом ме позна, се
хвърли да ме прегръща.
- Лили, къде си била?
- Познавате ли това момиче? – попита мъжът навъсено.
- Да – отвърна тя.
- Погрижете се за нея - каза той, побутна ме напред и заслиза бързо по стълбите.
Мита, много близка приятелка на майка ми, ме прегърна мълчаливо, внимателно ме въведе
вътре и заключи вратата.
- Къде си била? Как дойде тук? Добре ли си? – въпросите й валяха един след друг.
Чухме от другия край на апартамента бързите стъпки на дъщеря й. Криста бе на моята възраст
и макар да не бяхме близки приятелки, се зарадва да ме види, прегърна ме и започна
нетърпеливо да задава още въпроси. Разказах им как съм попаднала при тях и почувствах
неизразимо облекчение. Бях сред приятели!
- Слава Богу, че си жива и здрава. Права е била майка ти да те отпрати. Само чуваме за
отвличания и групови изнасилвания.
Мита ме попита дали майка ми ми е дала нещо преди тръгване и аз й подадох белия плик. Бях
доволна да се освободя от него.
Когато почна да се смрачава, Криста ми показа къде да се скрия, ако някой звънне на звънеца.
Всеки знаеше, че полицията може да се появи по всяко време на денонощието и да арестува

онези, които не са членове на домакинството. Мита бе срещала баща ми, след като се бе
върнал в София, но не знаеше къде се намира в момента. Знаеше, че се крие и ми посочи
няколко места, на които би могъл да бъде.
През следващите няколко дни аз го търсих у разни семейни приятели, но никой не знаеше къде
е отседнал в настоящия момент. Почти седмица ходех от приятел на приятел и прекарвах
нощта там, където ме сварваше вечерта. Един ден, докато вървях обезсърчена по улицата, ме
спря мой съученик.
- Знаеш ли, че Лиляна те търси? Обади й се довечера.
Къщата на Лиляниното семейство бе в покрайнините на София, в полите на планината,
изправила се над града. Родителите й бяха лекари, специалисти по туберкулоза и бяха
построили санаториум за пациенти, страдащи от заболяването. Домът им бе в непосредствена
близост до санаториума.
По време на бомбардировките те бяха чули експлозиите и прелитащите самолети. Треперели
за приятелите и роднините си, но били безпомощни. Когато шумът спрял, Лиляна и баща й
незабавно слезли с колата в града и един по един обиколили домовете на всичките си близки,
след което ги закарали в собствения им дом. По пътя взимали и всеки, останал без подслон.
Когато двамата стигнали до дома ми, се ужасили от гледката и си помислили, че сме погребани
под развалините. Не помня как и кога разбрали, че сме живи, но докато стояли там,
пристигнала с родителите си третата Лиляна – друга наша близка приятелка. Те също били
поканени да се присъединят към много други приятели, които вече били настанени в
санаториума във Владая.
Пет месеца по-късно скъпата ми приятелка беше чула, че съм се върнала в града и бе
започнала да разпитва всички как може да ме открие.
- Къде си отседнала? – попита ме тя развълнувано по телефона.
Дойде незабавно да ме вземе с колата си и ме отведе в дома си. По онова време тя беше
единственото младо момиче в София, собственичка на автомобил, в който всички се бяхме
возили до насита след дипломирането. Но през бомбардировките от колата наистина имаше
полза.
В дома на Лиляна се бяха събрали повече от 45 души, различни по пол и възраст, всички от
София, с разрушени жилища и без да имат къде да отидат. Независимо от това в къщата
цареше приповдигната атмосфера. Познавах много от хората и всички те ме приветстваха в
приятелския им кръг. На мига се почувствах като у дома си - чувство, което не бях изпитвала от
дълго време.
Всеки участваше в домакинството. Заради пациентите в санаториума разполагахме със запаси
от хранителни продукти, които по онова време много трудно се намираха в града. Всички
готвехме. Питиетата бяха в изобилие. Дори онези от нас, които обикновено не пиеха алкохол,
сега му се наслаждаваха. Останалото беше работа на младостта ни. Смеехме се и пеехме
постоянно и тъй като не можехме да получим никакви новини от града, се преструвахме, че
всичко си е нормално. Отхвърляхме очевидното. За нас минало и бъдеще за момент не

съществуваха.
През деня, когато времето позволяваше, излизахме на разходки. Имаше ли сняг, отивахме да
караме ски. Ходехме до близкото село. Не че можехме да пазаруваме, защото нямаше изобщо
какво да се купи, но всичко ни беше забавно. Естествено, не се заблуждавахме колко тежка е
политическата ситуация. Обсъждахме политиката, чудехме се какво бъдеще очаква страната и
нас самите, но също така се смеехме, разказвахме си вицове и се обичахме. Тогава Лиляна се
запозна с бъдещия си съпруг Тони.
Прекарах два месеца в тази компания, но в края на краищата си дадохме сметка, че се налага
да се върнем към реалността. Университетите отваряха врати, така че двете Лиляни, както и аз
трябваше да се заемем отново с учението. И трите следвахме в различни факултети на
Софийския университет. Аз започвах най-трудния, трети курс във фармацевтичния факултет, и
се боях, защото тази година трябваше да се явявам на изпит по физика.
Сестра ми Надя и брат ми Титко заедно със семействата си се бяха върнали в София.
Жилищата им се нуждаеха от ремонт след бомбардировките, но все пак бяха обитаеми.
Семейството на Катя се завръщаше от Мирково. Щом майка ми, баща ми и баба ми се върнаха
в града, тя им предложи да си разделят нейните мебели. Цялото ни имущество бе унищожено
от бомбата, паднала върху дома ни. Накрая наехме просторен апартамент за двете семейства.
За мен, най-привлекателното в това преместване бе, че малкият Николай, тогава на около три
годинки, щеше да живее с нас.
София, градът, в който се завърнах, беше тъжен, победен и покрусен. На всяка улица можеха
да се видят площадки с неизчистени отломки от сгради, останали след бомбардировките.
Счупените прозорци на оцелелите сгради се бяха оцъклили насреща ми като слепи чудовища.
Малцината минувачи вървяха с наведени глави и тъжно, плахо изражение на лицата.
Единствено недисциплинираните съветски войници, мъже и жени, които наричаха себе си
освободители – а за нас бяха окупатори – вървяха самоуверени и горди. Всички коли и
камиони, управлявани от руснаците, бяха американско производство. Шевролет, Форд,
Плиймут. Чудехме се защо.
Нощем София изглеждаше още по-зле - тъмна и страшна.
- Няма да излизаш довечера – ми казваше майка ми. – Боя се за теб - ще преживееш и без
опера.
- Колко време, мамо? И на концерти и изложби ли няма да ходя? Не живеем ли в собствения си
град или този град вече не е наш? – бях гневна, не точно на майка ми, а на състоянието на
нещата.
- Не, вече не е наш – отвърна тъжно тя, а очите й се напълниха със сълзи.
Глава 4
Целта на нашето пътуване до Ню Йорк
Баща ми, майка ми и аз напуснахме София на 26-ти октомври 1946 година. Надявахме се след

два-три дена да достигнем с влак италианския град Генуа, така че да успеем да се качим на
презокеанския параход, който щеше да ни отведе в Ню Йорк. На точна дата за отпътуване не
можехме да разчитаме, защото Втората световна война съвсем скоро бе свършила и все още
нямаше регулиран транспорт. Вярвахме, че няма да е трудно да прекосим Атлантика.
Баща ми вече бе пътувал на един от луксозните презокеански параходи през 1939, при
предишното си пътуване до Ню Йорк, и не спираше да ни уверява, че тези параходи са нещо
чудесно. Представях си кораб, който прилича на първокласен хотел, предлагащ всякакви
екстри. С нетърпение очаквахме пътуването, тъй като престоят ни във влака беше доста тежък.
Много от градовете, през които преминавахме в Сърбия, Хърватска, Словения и Черна гора
бяха разрушени от бомбите. Втората световна беше свършила само преди година и малките
държави нямаха възможност да се възстановят, още по-малко да реставрират сградите си.
Налагаше се да чакаме с часове на междинните гари и докато стигнем до Генуа минаха дни.
Баща ми нямаше търпение да стигне в Ню Йорк, понеже договорът му с американската
фармацевтична компания бе подписан две години по-рано. Това бе времето, необходимо ни да
получим паспорти от репресивната комунистическа власт в България.
Моят баща Панчо Накашев бе разработил медикамент за симптоматично лечение на
пациенти, страдащи от Паркинсонова болест. През 1939-та той беше пътувал до Съединените
щати и беше продал медикамента на Лабораториите Ледерле в Пърл Ривър, Ню Йорк. Но по
това време Втората световна война вече бе започнала в Европа и той бе бързал да се върне в
родината, където се намираше цялото му семейство. Оставил бе голяма част от стоката в
ръцете на нюйоркския си адвокат, на когото бе възложено да следи за броя на продажбите и
паричните депозити в банката.
През войната връзките между Съединените щати и България бяха прекъснати и никой не
знаеше, нито го беше грижа какво е станало със стоката. Сега, вече на път, размишлявах върху
събитията, довели до нашето пътуване.
Няколко дена сред подписването на мирния договор баща ми получи следната телеграма от
Лабораториите Ледерле:
Незабавно пратете Белабулгара паста по 1.25 $ за 100 бройки. точка
Депозиране на двеста хиляди долара в Българската народна банка. точка
Има спешна нужда, цялата стока, която оставихте преди войната, е изчерпана, а има
голямо търсене. точка
Цялото семейство се бе събрало в една стаичка в малкия ни апартамент, когато баща ми
прочете телеграмата. Само минути преди това бяхме обсъждали какво ще ядем на вечеря,
защото храната беше оскъдна. Къщата ни, както и фармацевтичната ни лаборатория бяха
сринати до основи, а комунистическата власт вилнееше.
- Заради тая сума пари може всички ни да екзекутират – чухме да казва татко.
Лицето му бе сурово, а прочутите му вежди – свъсени.
– Трябва да ги възпра да изпратят парите – сякаш говореше на себе си той. – Няма какво да

изпратя, а и дори да намеря суровини, няма къде да приготвя пастата.
Стаята бе потънала в мълчание, никой не смееше да помръдне. Всички се чувствахме
изплашени, без да знаем защо. Сякаш в този момент всеки от нас усещаше, че животът ни ще
се промени в неизвестна посока. Баща ми мълчаливо излезе от стаята, а след това и от къщи.
Всички се скупчихме на прозореца и видяхме как крачи бързо към телеграфната служба на
пощата. Сега всички започнахме да говорим в един глас. По-малките даже се смееха нервно.
- Знаете ли какво можем да направим с толкова пари? - каза брат ми.
Сестра ми го прекъсна:
- Това е повече, отколкото има правителството.
- Ами можем да им дадем малко назаем – засмя се другата ми сестра
- Деца, деца – деликатният глас на майка ми опитваше да си проправи път. – Става дума за
нещо много сериозно и не искам въпросът да се обсъжда извън тази стая.
Както обикновено аз си стоях тихо в ъгъла и не знаех какво да кажа. Нямах представа какво
означава всичко това, но не обичах, когато баща ми работи по някое голямо начинание.
Струваше ми се, че в подобни случаи цялото семейство изпада в хаос.
Прибрах се в стаята си, за да се облека: готова да отида при приятелката си, вечното ми
спасение. На вратата мама отново ме предупреди:
- Лили, не казвай на никого.
Нямаше защо да се безпокои. И без това ми се щеше да забравя цялата история. Не разбирах
случващото се и си мислех, че не съм длъжна да му обръщам внимание.
Когато се прибрах, цялата къща беше притихнала. Мама и баба бяха в кухнята и приготвяха
вечерята. Татко все още не си беше дошъл. Започнах да слагам масата –на пръв поглед всичко
бе както обикновено, но това бе само привидно. Един по един членовете на семейството се
събираха за вечеря. Баща ми отсъстваше вече няколко часа и лицето на майка ми издаваше
тревогата й, но никой не започваше да се храни. Впрочем, по принцип никой не започваше, без
той да е седнал.
- Къде беше? Притесних се - обърна се към него майка ми, щом влезе вкъщи, но той бе така
погълнат от мислите си, че не отговори нищо.
По време на вечерята цареше тишина, както ставаше винаги, когато той има нещо на ум. След
вечеря баща ми и брат ми разговаряха дълго. Големият ми брат Титко наскоро бе завършил
доктората си по фармацевтична химия и се готвеше да започне работа заедно с баща ми в
лабораторията, след като бъде възстановена. Един ден по-късно баща ми ни осведоми за
решението си да отговори на Лабораториите Ледерле.
Ще приготвя Белабулгара веднага щом е възможно в тези размирни времена. точка
Приемам условията, посочени в телеграмата с изключение на едно точка
Бих искал да доставя стоката лично и да получа сумата в американска банка точка
Бих искал да доведа със себе си съпругата и дъщеря си. Дъщеря ми ще ми бъде
преводач, а съпругата ми – медицинска сестра .точка

Ще бъда признателен, ако компанията се обърне към имиграционните власти от наше
име и спомогне за получаването от наша страна на американска входна виза. точка
Ледерле се съгласи на тези условия и в нашето семейство настана истински ад. На следващия
ден баща ми подаде молба за изходна виза в Министерството на външните работи на
България, окупирано по онова време изцяло от комунисти. На часа му бе отказано. Всеизвестно
беше, че за момента никой не може да влиза или да излиза от страната. Границите бяха
затворени. На запад политиците твърдяха, че и пиле не може да прехвръкне през Желязната
завеса - понятие, изковано от британския премиер Уинстън Чърчил, за да обозначи
разделението между Съветския съюз и Запада.
Трудностите, с които щеше да се сблъска семейството ни през следващите две години, бяха
безкрайни. Американската компания настояваше пред българското посолство във Вашингтон
да ни бъде издадена изходна виза. Между САЩ и България хвърчаха телеграми.
Шефът на милицията в София привикваше баща ми на разговори и всеки път, щом влезеше в
сградата на Тайните служби се бояхме, че може да не излезе вече оттам. С мнозина се
случваше така. Често заставах пред сградата, за да чакам и когато го виждах да излиза,
въздъхвах с облекчение и тичах към къщи да съобщя на майка ми, която винаги се тревожеше.
Междувременно баща ми и брат ми пътуваха от град на град с надеждата, че ще успеят да
изпълнят поръчката. Много от предприятията бяха разрушени. Трябваше да издирват фабрики,
където може да се извлекат алкалоиди от растението Беладона, за да се създаде крайният
продукт, който да се таблетира. Щяхме да занесем в Ледерле меласа, от която в Съединените
щати да бъдат произведени таблетките.
Куфарите ни стояха опаковани в продължение на седмици. Имахме готовност да тръгнем в
момента, в който ни издадяха визи. Аз бях единствената, която се надяваше да не стигне
дотам.
През цялото време продължавах следването си във фармацевтичния факултет, но ми
оставаше само едни изпит, за да се дипломирам. Мотаех се, разсъждавайки, че има
достатъчно време. Бях „заета”. Не можех да се откъсна от многото приятели, които ценях
повече от всичко.
Всяка вечер, когато се връщаше вкъщи за вечеря, баща ми ме питаше:
- Лили, кога ще вземеш този изпит? Не можеш да заминеш без диплома.
- О, татко, на кого в Щатите му пука за моята българска диплома?
- На мен! – кресваше той. – Аз няма да тръгна без нея.
Знаех колко е зает и затова непрекъснато се надявах, че ще забрави и няма да ми се налага да
се явявам на изпита по органична химия. Но баща ми не забрави.
В едно ъгълче на съзнанието ми аз се надявах да не замина. Никой не можеше да повярва. По
онова време Съединените щати бяха мечтата на всеки, която малцина можеха да постигнат и
ето ме мен, нежелаеща тази мечта да се сбъдва. Това щеше да е третата рязка промяна в
живота ми и затова се боях от нея. В краткия ми живот вече два пъти ме бяха отделяли от

дома. Първо заради Американския колеж и после заради бомбардировките... Сега ми се
налагаше да мисля за нова раздяла с моя дом, моя град, дори със страната ми За добро или за
зло София бе този дом и аз исках да живея именно там.
На четиринайсетгодишна възраст бях изпратена в училище-пансион, където наред с
останалите предмети изучавах английски и продължавах да усъвършенствам започнатия още в
детската градина немски. За родителите ни беше важно и четиримата – три сестри и едни брат
– да сме овладели два западни езика още преди влизането ни в университет. Сестрите и брат
ми бяха завършили образованието си. Сега бе мой ред.
Глава 5
Американският колеж в София
Не знам дали е възможно човек да посочи точната дата, на която започва или приключва една
епоха, но когато се връщам назад, мисля, че детството ми, макар зрелостта да настъпи много
по-късно, свърши през онази нощ, преди да постъпя в Американския колеж в София.
Вечерта преди да замина за пансиона, цялото семейство се бе събрало на вечеря във
всекидневната. Куфарите и багажите ми бяха нагласени, готови да бъдат натоварени на
следващата сутрин, а разговорът на вечеря се въртеше около мен. Всеки имаше какво да ме
посъветва. Родителите ми наблягаха на обучението и поведението, двете ми по-големи сестри
и брат ми се кикотеха и разсъждаваха дали е възможно да оцелея, тъй като до този момент,
както твърдяха те, всичко вкъщи бе правено вместо мен.
– Можеш ли да си я представиш да се пере и да се глади? – каза някой от тях, след което
избухна нов смях.
Сестра ми Надя беше завършила същото училище през пролетта, а брат ми Константин, на
когото викахме Титко, щеше да бъде предпоследен клас тази учебна година. И двамата се
опитваха да ме впечатлят, както обикновено правят по-големите братя и сестри, колко трудно
щяло да ми бъде да живея далеч от дома и колко невъзможно труден бил английският. Макар
че те бяха успели да го научат.
Седях си на стола уплашена и безмълвна. Гледах майка си и ми се струваше, че единственото
убежище е нейният скут. Насърчена от усмивката й, лекичко се преместих към нея и, с
надеждата, че никой няма да забележи, седнах в скута й. Тя ме притисна силно и ме залюля.
Сигурно също й е било мъчно. Другите членове на семейството отново избухнаха в силен смях.
Всички се присмиваха на голямото бебе. Аз скокнах, изтичах до вратата и се шмугнах в стаята
си.
Защо след толкова години все още чувам техния смях? Плаках цяла нощ и на следващата
сутрин с подпухнали и зачервени очи бях заведена от родителите си в пансиона на
Американския колеж. Когато се сбогувахме, се почувствах самотна и изоставена. Забелязах
сълзите в очите на майка ми, но не се впечатлих, защото мислех само за себе си.
Разстоянието от дома до училището беше само девет мили, но в онзи момент те ми се

струваха 9 000. Коледната ваканция беше след три месеца, а дотогава ни се разрешаваше да
прекараме само едни уикенд вкъщи.
Училището разполагаше с прекрасен кампус, дълъг километри, който бе разделеn. Момичетата
и момчетата живееха в различни сгради, на двата противоположни края на кампуса и макар да
изучавахме едни и същи предмети и да ползвахме едни и същи класни стаи и столова, се
следеше зорко да не се срещаме и да не разговаряме помежду си. Сега ми идва наум, че
правилата са били налагани в пълно съответствие с българското и протестантско пуританство.
На братята се разрешаваше да посещават сестрите си в Общото помещение на момичетата за
половин час в неделя, като същевременно момичетата, които нямаха братя, трябваше да си
стоят по стаите. Прозорците на спалните на момичетата трябваше да бъдат затворени. Когато
преминаваха момчетата, човек можеше да види на всеки прозорец лицата на момичетата,
които копнееха да зърнат приятелите си.
Първият учебен ден си помислих, че никога няма да издържа шест години на това място и
моментално започнах да кроя планове за бягство. През следващите месеци и години ми се е
случвало да симулирам зъбобол, главоболие или болка в сърцето само за да получа
разрешение да прекарам няколко часа в града – вкъщи или с приятели. Невинаги се
получаваше, но аз не се отказвах и понякога имах успех.
Учениците от горните класове обаче изглеждаха щастливи. Спокойни разговори и смехове се
чуваха навсякъде. Разделени през лятната ваканция, те не можеха да дочакат да споделят с
останалите какво им се е случило.
За сметка на това ние, първокурсничките, не представлявахме много щастлива картина. Всички
се гледахме с подозрение, някои бяха стеснителни и притеснени, други - шумни и кресливи,
мъчейки се с помощта на няколкото английски думи, научени през лятото, да изглеждат много
умни.
През първата година делях спалното помещение с още 16 момичета. Смяташе се, че това е
най-добрият начин да се опознаем и вероятно са били прави, макар никой да не бе в състояние
да ме убеди в това по онова време. За първи път през моя живот ми се случваше да се
сблъскам с различни светове.
Всички ние идвахме от различни градове, различни семейства и бяхме възпитавани по
различен начин. Мнозина използваха непознат за мен език. Характерите ни се различаваха и
понякога не си пасваха. Този опит щеше да ми послужи в живота занапред, но за момента това
изобщо не ме интересуваше. Исках само да се махна оттам и да се прибера вкъщи. Смятах, че
е жестоко от страна на родителите ми да ме изпратят толкова далеч и да ме заставят да живея
с „тези момичета”. В София бях оставила любимия си и не само не ми се разрешаваше да го
виждам, но и да си пишем писма. Това наистина ме нарани!
Но с изтичането на дните и месеците всичко започна да се подобрява. Ние, първокурсничките,
много се сближихме и осъзнахме, че помежду ни общото е много повече от различията.
Само че аз така и не спрях да кроя планове за връщане вкъщи. Развих всички видове болести,
изискващи медицинска намеса, за да ме откарат у дома. От време на време се оплаквах, че ми

е мъчно за вкъщи и възпитателката понякога склоняваше да ме пусне в града за няколко часа.
Когато за първи път научих, че след първия семестър няма да ни е разрешено да говорим на
български, не можах да повярвам. Никоя от нас не повярва. Невъзможно! Надявах се, че ще
съм сред онези ученички, чиито родители ще бъдат повикани след няколко месеца, за да им
съобщят, че е по-добре детето им да се премести в българско училище. Една съученичка
наскоро сподели с мен, че по онова време е започнала да „планира” да подпали училището, за
да може да се прибере. Чудя се какви ли картини са раждали главите на останалите уплашени
четиринадесетгодишни.
Всички стояхме като вкаменени, благоговеейки, когато първата ни учителка влезе в клас. Тя бе
американка, руса и красива. Мис Тобиас не изглеждаше много по-възрастна от самите нас, а и
сигурно е била и по-уплашена. Не говореше и думичка български. С широка усмивка ни
поздрави на английски, при което никоя от нас не разбра какво казва. В класната стая настъпи
пълна тишина.
- Good day – бяха думите й и ние се досетихме, че това, преведено на български, значи
“здравейте”.
После го написа на черната дъска, помоли ни да го повторим няколко пъти и да научим как се
изписва на английски. Повечето от нас тогава дори не знаеха латиницата. За българския език
се използва кирилската азбука. В края на часа можехме да кажем, прочетем и напишем може
би три или четири английски думи.
И така започнахме да учим. Учителката ни следобед бе двуезична, така че можеше да ни
обясни каквото не сме разбрали сутринта.
С много мрънкане от наша страна („За какво ни е този английски?”) и с много търпение от
страна на учителката, учехме напук на себе си. Даже започнахме да се чувстваме горди.
Напредвахме бавно. Дума по дума, изречение след изречение – и ето ти свързан текст накрая.
Действително се гордеехме, когато учителката донесе някакви лесни детски книжки и ние
можехме да ги четем и разбираме. Английската граматика за мен бе по-лесна в сравнение с
немската или българската, но ох, образуването и произношението на неправилните глаголи и
местоименията! След толкова години все още водя борба с тях.
Втората година беше истинското изпитание. Учехме американска география. Учебникът ни
беше на английски, а учителят – американец. Трябваше да залягаме над учението, но имаше и
забавни моменти – например да казваме по букви Мисисипи. (Българският правопис е
фонетичен и ние никога не бяхме чували за изговарянето по букви.)
Получих дипломата си от Американския колеж в София шест години по-късно, на 22 юни 1941 г.
Знаех, че ще продължа образованието си през септември, но очаквах с нетърпение няколкото
месеца ваканция, които ми предстояха.
Преди да започна следването в Университета обаче законът изискваше да съм работила в
продължение на година като stajant в аптека, одобрена от Държавния фармацевтичен съвет.
Понеже аптеката на баща ми бе една от малкото с такъв статут, аз започнах работа там. Още
четири девойки се обучаваха в аптеката по същото време. Работехме без заплащане, като от

нас се искаше да усвоим определени познания по практическа фармация. За програмата
отговаряше правоспособен фармацевт. Баща ми беше много строг началник и аз се радвах, че
е много зает в лабораториите и рядко идва в аптеката. Не обръщаше много внимание на
другите момичета, но мен наблюдаваше и не беше доволен, ако не изпълня нещо точно както
се следва.(lege artis) Иначе работехме под ръководството на млад аптекар и много се
забавлявахме.
Следващите четири години следвах фармация в Университета na Sofia)
И тъй, продължавах да отлагам последния изпит, необходим ми, за да се дипломирам, но
пропусках да си прекарвам добре времето. Докато следвах, баща ми получи офертата от
лабораториите Ледерле в Ню Йорк и действаше отчаяно за получаването на изходна виза –
споменаваше и за вероятността никога да не се върнем оттам. Нямаше какво да се направи. В
крайна сметка се подготвих и взех изпита си.
Получих дипломата си за Магистър-фармацевт на специална академична церемония четири
дена преди да напуснем София. След редица трудности, на 26 октомври 1946 г., тримата
отпътувахме от София.
Глава 6
Антракт в Италия
Когато таксито спря пред луксозен хотел в Генуа, се чувствахме изтощени, но щастливи. Татко
ни предупреди да не разопаковаме и да не се разполагаме кой знае колко удобно, защото след
няколко дена щяхме да сме на парахода за Съединените щати. Заспивайки в чистото, меко
легло, след горещата вана, се надявах, че ще останем поне два дена, така че да успея да
разгледам града. Бях в Италия за първи път.
На следващата сутрин станах рано и преди родителите ми да са се събудили, се измъкнах
тихичко от стаята си. Не знаех къде да отида, но шляейки се по непознатите улици, се
наслаждавах на великолепния град. Стигнах до пристанището и зареях поглед в прозрачните
води на Средиземно море – прииска ми се да поостанем в Италия, за да мога да видя повече
неща. Разхождах се бавно и се наслаждавах на широките чисти булеварди, на красивите
сгради, украсени с цветя и палми. Извън булевардите се виждаха малки, любопитни улички,
които леко ме плашеха; привличаха ме най-вече старите сгради, така надвесени над тесните
алеи, че още малко и върховете им почти ще се докоснат. Високо горе се виждаха опънатите
между сградите простори и хората, които си подвикваха от прозорците. Бях очарована. Бих
искала да продължа разходката си, но знаех, че родителите ми ще се притеснят, така че се
насочих обратно към хотела. Изкачих входните стъпала, влязох в желязната клетка на
асансьора и поех нагоре.
Още преди да съм влязла в стаята на родителите, чух гневния глас на баща ми. Вмъкнах се
тихичко и открих, че току що са го информирали, че от нито едно пристанище на Европа не
заминават презокеански параходи. Стачка на Синдиката на превозвачите беше парализирала

целия трафик между Европа и Съединените щати. Нямах представа кои са и какво
представляват превозвачите, но бях щастлива, че ще можем да останем в Италия поне още
една седмица.
Не посмях да разкрия чувствата си, защото баща ми беше много ядосан и се държеше сякаш
вината е моя. Знаех, че винаги когато нещо не върви, търси до обвини някого, та затова ние с
майка ми го оставяхме да даде воля на гнева си, тъй като бяхме наясно, че бизнесът му е
много важен за всички ни. Надявахме след няколко дни стачката да бъде прекратена и скоро да
се отправим към Ню Йорк. В посолството винаги срещахме множество разочаровани хора,
особено американци, които войната бе заварила и задържала в Европа и които нямаха
търпение да се приберат при семействата си.
Докато баща ми се гневеше, аз седях в стаята си, отегчена и сърдита. Чудейки се какво да
правя, се загледах в румсървис менюто и забелязах, че пакет америкаснки цигари е по-скъп от
цяла порция храна. Бях чувала, че да пушиш американски цигари е върхът. Не бях пушачка, но
по неизвестни причини ми се прииска да проверя какво е усещането да повикаш румсървис.
Най-логичната поръчка за момента ми се сториха американските цигари и затова позвъних.
Келнерът донесе цигарите на сребърен поднос и аз го помолих да ги запише на сметката ни.
Седях с родителите си в ресторанта на хотела, когато връчиха сметката на баща ми. Отначало
той я погледна незаинтересовано, но после се взря отново в нея и аз забелязах как на лицето
му се изписа огромно удивление, а после и гняв. Знаех че е видял цигарите, вписани в
сметката, и се опитва да се овладее, защото сме на обществено място. В нашето семейство
неподходящи емоции не се показваха пред чужди хора.
- Лили – изсъска той. - Ти ли си поръчвала цигари от румсървиса и защо?
- Да – отвърнах кротко аз – ала не зная защо.
Гледах си в краката. В този момент исках да съм където и да е, само не на тази маса.
Довършихме мълчаливо закуската си, той плати сметката и не каза и думичка повече, но
впоследствие в продължение на години ме влудяваше, като припомняше онези цигари всеки
път, щом не одобряваше някоя от постъпките ми. Никога не забравих тази случка. Нито пък той.
Постепенно, разхождайки се по красивите улици на града, започнахме да срещаме познати от
дома. Скоро открихме, че само кратко пътуване с автобус ни дели от италианската ривиера,
където хотелите бяха празни и всичко бе невероятно евтино, особено ако разполагаш с
американски долари, каквито ние за щастие имахме. Комунистическите власти в България ни
бяха разрешили да вземем заем от 2000 долара с надеждата, че баща ми ще донесе много
повече, когато сключи сделката в Съединените щати. Тази сума беше цяло богатство в Италия
по онова време. Всъщност трябва да е била богатство и по целия свят, но тогава не подозирах
за това. Никога не бях работила на друго място освен в бащините аптека и лаборатория.
Никога не бях получавала възнаграждение, но пък издръжката ми бе поета изцяло от баща ми.
Нещо обичайно в родината ми по времето, когато растях.
Сред няколко дена се преместихме в едно градче на самия бряг на Средиземно море. Щом
приближихме Нерви, отдалечен на няколко мили от световноизвестния курорт Рапало, целият

град ни се стори като един просторен парк. Сред изобилието от лимонови, портокалови,
палмови и смокинови дървета и прекрасните мимози се виждаха очарователните къщи с арки и
тераси, с цветните керамични подове и зелените кепенци.
Един приятел на баща ми, чието семейство живееше в подобна вила, ни посрещна и ние се
отправихме с бавни крачки към една от тези удивителни къщи. Вилата бе разположена в
центъра на пъстра градина. По стръмни тесни стъпала, обградени от цитрусови и плодни
дръвчета, се слизаше към брега. Къщата притежаваше семплата красота на архитектурата от
началото на века, така различна от модните къщи в градчетата по френската ривиера, където
гъмжеше от туристи от цял свят. Ароматът на цитруси обгръщаше всичко и ни изпълваше с
наслада. Баща ми моментално си спомни, че внуците му, родени по време на войната, никога
не са виждали портоткал и затова откъсна направо от дървото един, сложи го в плик и още
същия следобед той пътуваше вече към София. Беше за шестгодишния Николай, неговия
първи внук.
Бавно се насочихме към вилата, радвайки се на цветята и свежото топло време. Месецът бе
октомври, но сякаш беше пролет. Почти забравих за своята носталгия. Красотата на това място
ме бе превзела. Искаше ми се никога да не си тръгвам оттук. Едва-едва, с широко отворени очи
пристъпихме към вилата. На вратата ни очакваха две италианки на средна възраст. Наши
приятели, отседнали там, ги бяха предупредили за идването ни. Не говореха английски, но
приятелските им усмивки ни накараха да се почувстваме добре дошли.
- Имате ли две стаи за нас? – попитахме с надеждата да ни разберат.
- Елате – отвърнаха те, подканяйки ни с жестове да ги последваме на втория етаж.
Въведоха ни в две просторни спални с големи тераси и зачакаха одобрението ни. Бяхме
очаровани, но те извинително написаха на лист хартия, че вземат по долар и половина на
човек, което включва и две хранения дневно. В италиански лири сумата изглеждаше
внушителна. През това време към нас се бе присъединила и млада дама, която ни обясни
извинителния израз на лицата на двете жени. Каза, че инфлацията в Италия е необуздана и
цената, която искат, е извънредно висока за италианците. В действителност не можели да
смъкнат цената, защото и за тях всичко било много скъпо. За щастие ние разполагахме с
долари и както стаите, така и цената им ни устройваха чудесно.
- Има ли проблем да се нанесем още днес? – попитахме.
- Не – отговориха те, щастливи, че ще имат повече посетители.
Слязохме на първия етаж, където ни бе показана красива просторна зала с множество
прозорци, гледащи към Средиземно море, и чудесна голяма камина. От кухнята се носеше
шумът от тракането на съдове и възбуждащ апетита аромат и ние имахме удоволствието да
бъдем поканени на вкусен обяд. Дългата маса в трапезарията бе покрита с хубава покривка, а в
центъра й бе сложен букет розови рози. Около масата бяха насядали останалите гости на
вилата, сред които и нашите приятели с дъщеря на моята възраст, с която бяхме съученички.
Щом ме видя и разбра, че ще останем, Сbиlена скочи и ме прегърна и от този ден нататък
станахме неразделни.

- Чакай само да видиш още колко съученици от София са тук – прошепна тя. Изядохме обяда
си набързо и излязохме от трапезарията, за да може тя да ми разкаже какво се случва. И двете
бяхме щастливи и по време на престоя ни в Нерви прекарвахме повечето време заедно, както и
с други приятели от България, които след войната, нежелаейки да върнат в комунистическа
България, се бяха събрали в Италия. Всички чакаха за Aмериканска или Kанадска виза, които
по онова време се получаваха много трудно.
Svilena беше много красиво момиче, в което бяха влюбени всички момчета. Тя флиртуваше с
всички, но изглежда най-много харесваше Марио – италиански милионер, който идваше в
Нерви всеки уикенд. Лудо влюбен в Сvиlена, той вечно я отрупваше с подаръци. Майка й не го
одобряваше и макар да приемаше всички подаръци, не й позволяваше да излиза с него вечер.
Аз прекарах много вечери седнала до него на пейката, принудена да слушам излиянията му за
любовта към
Сvilena. След пристигането ми в Ню Йорк продължих да си кореспондирам с нея, но в крайна
сметка, повлечени от ежедневието, загубихме връзка. И двете бяхме омъжени: тя за Марио,
мъжът, който я бе преследвал с години. При първото ни пътуване в Италия заедно със съпруга
ми Джордж ги посетихме в тяхното палацо в Болоня и в лятната им вила извън града. Първото
нещо, което ми каза Сvиlена, щом ме видя, беше: „Толкова се радвам, че все още изглеждаш
като европейка!” Бях облечена с кремава плетена рокля от памук и коприна. Усмихнах се.
Италианските плетива бяха модерни този сезон в Америка и съответно носени от много
американки.
Прекарахме с тях няколко чудесни дни. Джордж винаги се радваше да срещне някого, който ме
е познавал преди него. Това му помагаше да опознае частица от мен такава, каквато съм била
преди запознанството ни. Случваше се често, когато посещаваме някой европейски град,
където се обаждах на познати. По онова време в Западна Европа имаше много емигранти от
комунистическия режим. Джордж казваше: „Май има повече българи извън България, отколкото
в нея.”
Докато пребивавахме в Нерви, двамата с баща ми ходехме всеки ден до посолството, за да
разберем дали стачката в Ню Йорк е прекратена. Баща ми се тревожеше и ядосваше, тъй като
губехме време, но аз, заради младостта си, не можех да разбера тревогите му и мечтаех да
останем задълго. Нямах търпение да се разделим, за да мога да се срещна с приятелите си
или да се върна и да пиша писма до София. Пишех на всичките си близки приятели, описвайки
подробно всяко свое преживяване. Едно писмо винаги бе предназначено за моя любим.
В неговите писма започваше да звучи настояване да се върна в София и да се оженим, макар
че, преди да отпътувам, той ме бе насърчил да замина с родителите ми. Понякога се изкушавах
да тръгна обратно, но си давах сметка, че не мога да изоставя родителите си в този момент.
Бях поела отговорност към тях като техен преводач. Започнах да си мисля, че ако настина ме
беше искал, трябваше да се оженим още в София. Освен това чувах от приятели, че е бил
забелязван често с други момичета и че избягвал срещите с общи познати. Беше прекратил
също така обучението си по английски, започнато с надеждата в крайна сметка да дойде при

мен в Ню Йорк.
Месеците, прекарани в Италия, са вероятно най-хубавият спомен от младостта ми.
Родителите ми искаха да намерим учител и да започна да уча италиански, но на мен ми беше
дошло до гуша от чужди езици. Исках да се освободя от спомените за войната и
опустошението. Започнах да се интересувам от мода и майка ми бе доволна, че след
преживените трудни години аз отново се чувствам младо момиче. Насърчаваше ме да
обикалям магазините и да си купувам дрехи. През войната и бомбардировките в София не бях
в състояние дори да мисля за това, но даже и да бях имала желание да пазарувам, магазините
бяха съвсем празни.
Тук, в Генуа, западната есенна мода беше красиво изложена по витрините и аз наистина се
заинтригувах. И двете с мама се разсейвахме с пазаруване, затова не ни беше толкова мъчно
за вкъщи. Аз имах нужда от топло палто и родителите ми искаха да си купя кожено. Но аз не си
падах по такива неща, затова поръчахме палто от плат, подплатено с кожа, което носех през
целия ни път до Ню Йорк. Същата година ангорските пуловери бяха модни и майка ми настоя
да купим няколко. По-късно, когато видяхме какви са цените в Ню Йорк, ни се искаше да бяхме
купили повече.
В Италия прекарахме три месеца, и междувременно празнувахме и Коледа заедно с наши
приятели. Ден по-късно ни позвъниха от посолството, за да ни съобщят, че малък военен кораб
е в готовност да отплава на следващия ден за Ню Йорк, така че ако желаем, можем да се качим
на него на 26-ти декември. Предупредиха ни,че пътуването няма да е комфортно, но баща ми
прие начаса и се приготвихме за заминаване.. Набързо и с тъга се сбогувахме с приятелите в
Италия и се качихме на борда на кораба за Ню Йорк.

Glava 7
На борда на Марийн Пърч (korab)
Щом се качихме на борда на малкия военен кораб, се огледах и не можах да повярвам, че
ще издържим 12 дена при такива условия. Марийн Пърч беше част от флотиля малки кораби от
серията Либерти, предназначени за превоз на войските по време на война и използван
многократно за тази цел. Сега се прибираше вкъщи с последния товар и понеже вече нямаше
да се използва, подръжката му беше занемарена: подовете бяха мръсни, мебелите – прашни.
Mебели, стени и подове – всичко беше в петна. Мъжете бяха настанени на долната палуба,
където спяха на хамаци заедно с завръщащите се войници и охраната. За жените пък беше
особено тежко. Натъпкани бяхме в две малки каюти и се налагаше да спим седнали. За седалки
служеха дървени пейки, покрити с тънки одеяла. При такива условия естествено не ни хващаше
сън. В нашата каюта пътуваше една жена с умствено изоставащо дете, на тинейджърска

възраст, което стана причина за неочаквани трудности. Двете мизерни бани се намираха далеч
от каютите, но не беше трудно да ги намерим по непоносимата им миризма – всички страдахме
от морска болест.
През деня се срещахме с татко, за да сроделим заедно неособено апетитния обяд. Той беше
много оптимистично настроен и изобщо не се оплакваше.
- Това е временно – повтаряше непрекъснато той. – Слава Богу, че се спасихме от оня
комунистически ад.
Разказваше ни също така за чудесата на Ню Йорк. През 1939-та той бе прекарал там година
заедно с по-голямата ми сестра Надя като преводачка, след което бяха успели да се приберат
у дома само месец преди Пърл Харбър.( zapochbaneto na
btorata svetovna voina)
Докато ни говореше с такова въодушевление, аз си го представях на гарата в София - как не
може да сподави плача си на фона от писъците на петте му внучета. Сега изглеждаше така,
сякаш е забравил всичко това и гледа напред, към светлото бъдеще. За мен това бе непонятно.
През по-голямата част от пътуването стоях нощем на откритата палуба, тъй като спареният
въздух, шумът и миризмата в каютата бяха нетърпими. В тази последна вечер корабът бе
спрян за една нощ, преди да влезе в пристанището на града. Стоях на палубата, загледана в
Статуята на свободата и се мъчех да си припомня всички прекрасни идеи, чиито символ бе тя.
В далечината блещукаха светлините на Ню Йорк, а аз си представях, че говорят с мен.
Както бях облечена в сиви фланелени панталони (впрочем за първи път носех панталони) и
бял вълнен пуловер, с палто, подплатено с кожа, трябваше да ми е топло, но не беше така.
Треперех цялата и имах силно главоболие. В мислите ми цареше хаос. У дома, преди
заминаването, бях плакала горчиво, докато всички останали, приятели и роднини, и дори бегли
познати ме смятаха за най-голямата късметлийка, защото заминавах за Америка. Някои даже
бяха дошли вкъщи, преди да отпътуваме, за да ме пипнат за късмет.
Сега стоях на палубата, объркана и самотна, изпитвайки смесени чувства. Бях завършила
Американски колеж, бях чела много английска и американска литература, а учителите ни бяха
разказвали чудесни неща за Съединените щати и особено за Ню Йорк. Следила бях с
възхищение американските филми. Подобно на всичките си съученици и аз бях таила надежда,
че някой ден ще посетя тези места, но никога, и в най-необузданото си въображение, не си бях
представяла, че ще живея в Америка и няма да мога да се върна обратно в България.
Съзерцавайки изкусителните светлини на Ню Йорк, се вълнувах, че скоро ще се намирам в този
невероятен град, но същевременно мислите ми се връщаха към онова, което бях оставила зад
гърба си. Мислех за сестрите си, за брат си и за техните пет сладки бебенца. Щях ли да мога
някога да обичам толкова много друго дете?
Имах и много приятели – две от тях, които по съвпадение носеха същото име като мен, ми бяха
по-близки и от семейството: двете Лиляни! Познавахме се от деца и с годините близостта
между нас също растеше. Бях оставила и човека, в когото бях лудо влюбена и с когото
планирахме скоро да се оженим. Но дори той, преподавател в университета и твърд

антикомунист, смяташе, че трябва да замина с родителите си. Заедно бяхме обсъдили, че ще
мога да се върна, когато политическата ситуация се усмири, и ще продължим съвместния си
живот. А сега, само няколко месеца след като бях отпътувала, се съмнявах, че някога ще се
върна обратно.
На прага на Ню Йорк, в главата ми звучаха думите на баща ми, казани по време на
пътуването, и разбрах, че връщане назад няма. Бях млада и единственото, което чувствах, бе,
че животът ми е свършил. Нищо не ми оставаше. Не исках да съм там! Щеше ми се всичко да е
сън, но не беше -пътувах към съдбата си.
Премръзнала и изтощена, слязох в каютата и се сгуших в майка ми. Тя ме прегърна и както
винаги опита да ме утеши. В прегръдката й се чувствах защитена.
Колко егоистично от моя страна да не забележа и почувствам, че за нея всичко това е било
още по-тежко. Тя бе оставила не само децата и внуците си, но и майка си, с която бяха много
близки и която много й липсваше.

8 Пристигане в Съединените щати
Рано на следващата сутрин имиграционните и митнически власти се качиха на кораба и ние
се наредихме на опашка, за да проверят документите ни, преди да влезем в страната.
Потънала в мисли, не забелязах кога е дошъл нашият ред. Чух баща ми да държи реч на
развален английски за злините на комунизма. Разказваше на служителите как съветските
войници, окупирали България, грабели, изнасилвали, отнемали имущество и строели
концентрационни лагери.
"- Няма да се върна в този комунистически ад. Тази страна вече не е моя" - викаше той.
Служителите нито го гледаха, нито го слушаха. Чух как обсъждат помежду си дали да ни
изпратят в Елис Айлънд, за да задвижат процедура по връщането ни у дома.
Не чух останалото. Грабнах документите от ръцете на баща ми, показах им визата и започнах
да им обяснявам.
- Господине, тук сме с тримесечна виза. Баща ми има бизнес дела и веднага щом приключи, си
заминаваме.
- Сигурна ли сте? – попита той намръщено – защото в противен случай трябва да ви заведем в
Елис Айланд. Не може да сменяте имиграционния си статус, докато живеете в страната.
Съгласих се с тях. Елис Айлънд беше мястото, през което трябваше да преминат имигрантите,
за да бъдат проверени преди влизането им в Съединените щати. Баща ми, шокиран и
разгневен, не спираше да ми повтаря, че ме е взел със себе си, за да му превеждам, а не за да
взимам решения или да отговарям вместо него. Освен това продължаваше да нарежда, че
изобщо нямало да съм там, ако не бил похарчил толкова пари за отглеждането и

образованието ми. Опитвах се да не го слушам. Това вече го бях чувала и преди. Усмихвах се
на служителите, а те, доволни да чуят някого да говори английски, подпечатаха паспортите ни и
ние се насочихме към терминала.
Майка ми, деликатна, но същевременно много силна жена, не беше разбрала какво се е
случило, но усещаше че между невероятно упорития й съпруг и най-малката им дъщеря е
избухнал конфликт. По-късно щеше да разговаря с нас и да се опитва да решава проблемите
ни от каквото и да било естество. Женена от 37 години, тя винаги бе играла ролята на буфер
между съпруга си и четирите им деца, благодарение на което нещата в нашето семейство бяха
протичали гладко. Прошепна ми: „Прави каквото искаш, но говори спокойно и като дама. Знам,
че си права, но тонът ти беше неприятен.” Аз се засрамих и се извиних. Този разговор щеше да
се повтаря многократно в нашия съвместен живот.
Бяхме на края на тримесечно пътуване, изпълнено с трудности. Изпитвах облекчение, че сме
достигнали целта и се питах какъв ли ще бъде животът ни в бъдеще. Зад гърба ни бе останало
всичко познато. Бяхме пристигнали току-що не само в друга страна, но и на друг континент.
Щеше да ни се наложи да се адаптираме към нов език и култура. Забелязвах около нас хора на
различна възраст, с различен цвят на кожата, от различни раси. Чувах странни акценти и думи,
които не разбирах.
Колкото и да бях млада, инстинктивно разбирах, че ще е невъзможно да бъде доведена тук
останалата част от семейството. Често се казваше, че „даже птичка не може да прехвръкне
отвъд Желязната завеса. Баща ми беше наясно с това, но понеже самият той бе успял да се
измъкне от България, което действително бе голямо постижение, бе склонен да вярва, че ще
успее във всичко. Вбесяваше ме това, че майка ми му вярваше. Всъщност си мисля, че тя
вечно се страхуваше да не би той да се разгневи и да избухне. Нито една от двете ни не
искаше това да се случва. Но аз бях млада и нетърпелива и непрестанно влизах в спорове с
него. Недоволна и ядна, често се питах „Какви са тези богатства, които могат да заменят сина
им, дъщерите им и петимата им внуци?” Знаех, че аз ще оцелея, но се тревожех за тях и затова
караниците нямаха край.
Баща ми не се бе провалял никога, в нито едно свое начинание. Тръгнал от родния си град Щип
в Македония, преминал през турския Истанбул, където бе завършил образованието си, след 40
години, прекарани в България, той бе пристигнал в Ню Йорк. Благодарение на своя интелект,
упорит труд и решимост бе успявал навсякъде и във всичко. Но сега бе на 64 години. Майка ми
- на 56, пък и за тях това беше втора емиграция. И двамата не говореха езика на странатадомакин. „Как ще оцелеят” – тази мисъл не напускаше съзнанието ми.
След като слязохме от парахода и се озовахме на непозната улица, почувствах изтощение, но
вълнението и любопитството държаха очите ми широко отворени. Всичко беше ново и
необичайно. Терминалът за имигранти беше огромен. Как щяхме да се оправим? Тълпи от хора
– черни, бели и жълти – се опитваха да си проправят път, говорейки на най-различни езици,
които не разбирах. Някои търсеха познати физиономии на хора, които би трябвало да ги
посрещнат. Други не помръдваха, поразени от необичайната гладка.

Мнозина бяха облечени в дрехи, които виждах за първи път.
Ние тримата стояхме на едно място и се чудехме накъде да поемем. Гледахме морето от
забързани хора, разговарящи и подвикващи един на друг. И тримата бяхме смаяни.
Баща ми, внушителна фигура, висок почти 180 см, с пронизващи черни очи, надвиснали
вежди и изразителен нос беше облечен в черен костюм, с вратовръзка и шапка. Тази фигура не
издаваше несигурност. Майка ми, синеока и със светла кожа, носеше черно палто, черна шапка
и кожена чанта. Тя ме беше хванала под ръка и ми се струваше, че чувствам обзелото я
отчаяние. В нежните й очи се четеше тъга и уплаха. Дръжеше ме здраво. Дали заради уплахата
да не загуби и мен, единственото и дете, или заради изумлението от всичко наоколо, се питах
аз. Никога преди не бях виждала този поглед. За мен тя винаги бе представлявала опора жената, от която всички зависим и която е в състояние да реши всеки наш проблем с
достойнство и увереност.
Аз бях облечена със същите панталони, палто и пуловер и се оглеждах за хора, познати ни от
парахода.
- Мамо, виж – казах аз, опитвайки се малко да я ободря. Посочих й италиано-американката, с
която се бяхме сприятелили на борда. Женена за италиански професор, тази американка бе
прекарала четири години в Италия и сега се радваше, че си е у дома. Майка ми проследи
погледа ми и отбеляза:
- Около нея се е събрало голямо семейство.
При спомена за собственото й семейство очите на мама се напълниха със сълзи. Тя
наблюдаваше щастието на тези хора, радостния им смях, че са отново заедно след дълга
раздяла. Погледът й бе спрял върху тях, но изражението на лицето й издаваше, че мислите са
я отвели далеч оттук.
- Нека да потърсим други познати – предложих аз, за да отвлека вниманието й, като я поведох в
противоположна посока.
Повечето от представителите на силния пол очевидно си бяха тръгнали бързо, защото нито
един от тях не се виждаше, но пък се забелязваха няколко млади момичета, седнали върху
куфарите си в очакване на мъжете, за които вярваха, че ще дойдат да ги посрещнат и които им
бяха обещали брак и охолен живот в Америка. Явиха се обаче малцина и затова натъжените
момичета трябваше да разчитат на помощта на Организацията за подкрепа на странниците.
„Военните булки”, помислих си аз и сърцето ми се сви. Познавах такива момичета у дома. Те
чакаха визи, защото американските им любими им бяха обещали чудеса в Америка. Майка ми
също ги забеляза.
- Майките им вкъщи мислят, че дъщерите им са намерили щастието – каза тя.
След това стисна нежно ръката ми и добави:
- Всичко ще се оправи. Ти не си сама. Баща ти ще уреди всичко.
Не отговорих. Вярата й в него бе непоклатима. Все още наблюдавах тълпата и се чудех, може
би заради младостта ,си защо има такова доверие в него. Не разбираше ли, че обещанието
цялото ни семейство да се събере отново бе нереалистично? Но тогава желанието й да види

отново децата си бе толкова силно, че не можеше да си позволи никакви отрицателни мисли.
Продължавах да се взирам в тълпата. Всичко ми се струваше интересно. Сякаш там имаше
хора от всяка страна по света. Всякакви националности, всякакви цветове на кожата – черни,
бели и жълти – богати и бедни, щастливи и тъжни, млади и стари – всеки с очакването за нов
живот, точно като нас. Дали някой от тях бе по-ориентиран от мен? Дали знаеха в
действителност какво търсят? Какво ще намерят в тази нова страна? Аз със сигурност не знаех!
Глава 9
Спомен за войниците в София
Изведнъж забелязах двама мъже в униформи. Не знаех що за униформи са това, но мислено
веднага се пренесох в София, в деня, когато за първи път видях германски войници на една
мирна софийска улица.
В онази сутрин се връщах вкъщи от пансиона за дълъг уикенд. В автобуса си мислех за
приятелите, празненствата и веселбата. Изпитите ми за края на срока бяха свършили и сега
можех най-сетне да си почина и да се позабавлявам. Крачех към къщи и се наслаждавах на
прекрасното пролетно време. Дърветата и цветята започваха да цъфтят, усещах топлото
слънце върху лицето си. Мислех си за чудесния обяд, който майка ми най-вероятно приготвяше
у дома.
Приятно ми беше да се разхождам. Винаги съм обичала да се шляя по градските улици, а
София беше чудесен град за разходки. Широки и чисти улици, а движение нямаше почти
никакакво. Изведнъж забелязах как към мен се приближават двама войници, които не бяха
българи. Като съзрях светлите им коси, сините им очи и доволни усмивки, се уплаших, макар да
не знаех защо. Нищо до този момент не ме беше плашело в родния ми град. Усмихнати, те
спряха пред мен.
- Може ли да ни кажете къде се намира ресторант „България“, моля? – запита единият любезно
на немски.
И двамата изглеждаха дружелюбни и засмени. Но в този миг, незнайно защо, аз се почувствах
неловко, промърморих, че не ги разбирам и обръщайки се, побягнах към дома, където знаех, че
ще съм в безопасност. Едвам стигнала до ъгъла, усетих, че съм постъпила глупаво. Трябваше
да ги упътя. Сигурно бяха туристи и естествено не можеха да се оправят в непознат град. Защо
им казах, че не ги разбирам? Продължих да вървя бързо към къщи и почти забравих за
случката, но когато приближих, чух да се говори на висок глас и веднага разбрах, че се е
случило нещо ужасно.
Щом влязох през желязната порта на къщата ни, разпознах гласа на баща си – силен и гневен.
Този глас винаги ме бе плашел повече от всичко. Забравих за войниците и си помислих, че
семейството ни е сполетяно от беда. Изкачих на един дъх стълбите и видях, че всички са се
събрали в дневната. Само баща ми говореше.
Никой не ме поздрави и затова си помислих, че даже не са забелязали, че съм се прибрала.

Това не беше в реда на нещата, защото бях имала срочни изпити и не се бях прибирала вкъщи
от две седмици. Нормално беше да ме попитат за изпитите. Странно и плашещо. Само майка
ми се усмихна, щом забеляза колко съм стресната и ми посочи един стол.
– Слушай какво казва баща ти – прошепна тя – Важно е.
Не мога да кажа дали лицето на баща ми изразяваше гняв или тъга, когато го чух да казва, че
германците са окупирали страната и че начело е застанало прогерманско правителство. След
това с нотка на сарказъм добави:
- Обявили са “символична война” на съюзниците. Сега сме във война с целия свят, Бог да ни е
на помощ!
Всички стояхме безмълвни. Знаехме какво се случва в Германия и в окупираните от Хитлер
страни, но се надявахме на невъзможното – че това няма да се случи и на нас
- Ние сме толкова малка страна – каза една от сестрите ми. – Какво искат тук?
Сега ми просветна какво търсеха униформените, които преди малко срещнах на улицата.
„Ще се появят много повече от тях” – си помислих. По лицето на баща ми се четяха тъга и гняв.
Опитваше се да сдържи сълзите си. Никой от нас не го беше виждал такъв преди. В стаята
цареше такава тишина, че игла да падне, щеше де се чуе. Никой не смееше да помръдне, едва
ли не се бояхме да дишаме. Всички инстинктивно усещахме, че от този ден България се е
променила завинаги. Първата ми мисъл бе за Беки, моята suuchenichka еврейка, затова
тръгнах към телефона, но майка ми ме спря. Отсега нататък нямаше да има телефонни
разговори.
Не можех да разбера дали родителите ми не прекаляваха? Трябваше да спрем да живеем ли?
За щастие, и аз съм горда да спомена това, от България евреи не бяха депортирани. Някои от
тях и до днес живеят в страната. Други емигрираха в Израел – живеят там и са горди да се
наричат българи.
В този ден баща ни дълго ни говори. Повечето неща не помня, но едно негово изказване няма
да забравя никога.
- Възможно е тези хора да са порядъчни в своята страна, но за нас те са окупатори. Заради
вашето образование и знанието на чужди езици вероятно ще ви предлагат примамливи
работни места. Не работете за ничие правителство. Дори за собственото си. Никога няма да
забравя неговото предупреждение.
Глава 10
Бомбардировките над София
От този ден нататък животът ни се промени. Почти всяка нощ прелитаха американски
самолети, но ние постепенно свикнахме със сирените, защото не следваха бомбардировки.
Понякога виждахме високо в небето как десетки самолети летят на групи и тогава страхът ни
погваше към скривалищата. В продължение на дълго време над града не падаха бомби.
Въпреки че прозорците бяха покрити с черна хартия, а около къщите бяха натрупани по

необичаен начин торби с пясък, ние младите, твърде наивни, за да осъзнаем какво може да се
случи, започнахме да си мислим, че сме в безопасност, независимо от предупрежденията на
родителите ни. Много семейства бяха наели стаи извън столицата и бяха изпратили там дрехи
в случай на спешност, но не и нашето.
У нас бяхме решили, че всеки член на семейството ще се опита да намери бомбоубежище в
квартала, в който се намира, когато завият сирените. Това служеше за оправдание на нас, помладите, да нарушаваме понякога вечерния си час. Тъй като самолетите идваха и си отиваха,
без да бомбардират, страхът ни постепенно намаляваше. Нищо ужасно не се бе случило до
момента и независимо от поученията вкъщи, животът продължаваше нормалния си ход.
Затъмнението ни предоставяше възможност да не се прибираме вечерно време, понеже в
такива случаи не беше позволено да се излиза навън и улиците бяха тъмни. Много пъти се
случваше да седя с приятели в някоя механа, когато се чуваше воят на сирените. Собственикът
на механата просто врътваше ключа и загасяше осветлението. А ние се настанявахме удобно,
готови за песни и веселба. Бяхме млади и просто не можехме да си представим, че ще ни се
случи нещо лошо. Родителите ми не бяха сигурни, че опасността е преминала и все говореха
за това какво е можело или е щяло да се случи. В крайна сметка повечето членове на нашето
семейство оставиха куфари с дрехи у свои приятели, в случай че нашата къща бъде
бомбардирана и ме насърчаваха да постъпя по същия начин, но аз вечно бях прекалено
“заета”. Един голям кожен куфар ме чакаше празен на пода в стаята ми, докато аз си обещавах,
че “утре ще свърша и това”.
Баща ми винаги е бил строг с нас, но сега бе напълно обсебен от мисълта, в кой момент къде
се намираме. Проверяваше отново и отново черната хартия - да не би да е останала някоя
малка дупчица, през която да прониква светлина. Беше блокирал външните прозорци с големи
торби с пясък. Къщата ни изглеждаше грозна и ние шумно изразявахме недоволството си от
това, на което той спокойно отговаряше: “Деца, вие нямате представа какво може да донесе
войната”. И беше прав.
Следващите две години преминаха бързо като в сън. Аз завърших Американския колеж и
през есента се записах да уча фармация в Софийския университет. За родителите ми нямаше
нищо по-важно от образованието. По-големите ми сестри бяха завършили юридическия и
икономическия факултет, а брат ми приключваше с курса си по инженерна химия и се готвеше
да запише фармация на следващата година. Планираше да работи във производствения цех
на баща ми, който настояваше, че не е възможно да се произвеждат лекарства без
задълбочени познания за медикаментите, т.е. без фармацевтично образование. Брат ми и
голямата ми сестра бяха женени и имаха бебета. Нещата вървяха гладко, доколкото
обстоятелствата позволяваха.
Тази година празнувахме Коледа съвсем скромно, защото магазините бяха празни.
Разменихме си малки подаръчета и за съвсем кратко време запалихме свещичките на елхата.
Мисълта за бомбите и пожарите не ни напускаше. Независимо от това бяхме благодарни, че
сме заедно, а бебетата даваха на всеки надежда за бъдещето.

На 10 януари 1940 (тъкмо бяхме посрещнали православната Коледа на 7-ми януари) двете с
майка ми се оказахме сами вкъщи. Бях извадила учебниците и обещавах на нея и на себе си,
че ще се заема сериозно с учене, за да наваксам пропуснатото преди празниците. Настанила
се бях удобно на бюрото с отворени книги и само си мислех колко много трябва да свърша, ако
искам да си взема семестриалните изпити. В 12 часа чухме, че сирените възвестяват
пристигането на чуждите самолети.
- Мамо – опитах се аз да надвикам шума – Няма да слизам в бомбоубежището. Имам страшно
много да уча. Не мисля, че ще бомбардират през деня.
Майка ми, облечена в домашна рокля и с парцал за прах в ръка, влезе в стаята ми и спокойно
обяви:
- Щом ти ще си стоиш вкъщи и аз няма да се крия.
Продължихме да се убеждаваме взаимно, че бомбардировка посред бял ден едва ли ще има.
След петнадесет минути погледнах през прозореца. На улицата се виждаха неколцина тичащи
към скривалището. Най-близкото бомбоубежище до дома ни се намираше в съседното
Чехословашко посолство. Трябваше да отидем там, щом започне въздушното нападение.
Досега не бяхме преживявали бомбардировка, така че и двете с мама спокойно решихме да не
се крием. Не обръщахме внимание на тревогата.
Чак тогава чухме, че някой бясно звъни долу на звънеца и блъска по вратата. Беше баща ми –
с почервеняло лице, гневен, останал без дъх. Крещеше като луд:
- Защо не сте в убежището? Какво правите горе? Не чувате ли, че падат бомби?
Сърцето ми спря - винаги съм се плашела от виковете на баща ми. Докрая на живота си щях да
помня и да разказвам на всеки, че в този момент повече съм се бояла от гласа на баща си,
отколкото от бомбите.
За минута ние с майка ми метнахме по нещо и хукнахме по стълбите навън. Трябваше да
завием зад ъгъла, понеже посолството се намираше само на две къщи от нас, но по време на
онзи бяг ми се стори, че тичаме с километри. Улицата беше пуста, а в далечината се чуваха
експлозии. Звукът на самолетите пронизваше слуха ни. Летяха съвсем ниско – сякаш малко не
достигаше да ни докоснат. Нямаше спасение от този адски шум.
Когато най-сетне се добрахме до целта, с благодарност установихме, че външната врата е
отворена, а към скривалището води светлина. Слязохме по стръмните стълби и се огледахме с
облекчение. Много от съседите ни вече бяха в убежището, свити един до друг, с уплашени
лица. Някои плачеха, други се молеха. Трети пък, онемели, притискаха пищящите си деца.
Плачът на бебета беше сърцераздирателен.
- Мамо, спри този шум! – чух да пищи едно дете. – Спри, спри, спри!
Щом влязохме, всички ни погледнаха въпросително, дали не носим новини. Не можехме да им
дадем никаква информация, нито надежда. И ние бяхме точно толкова стъписани и слисани.
Едно момче стана и покани майка ми да седне, но тя се държеше за мен и двете останахме
като заковани за пода.
Независимо от всички проведени разговори за бомбардировките, не можехме да повярваме на

случващото се. Шумът от експлозиите, съчетан с писъците вътре беше оглушителен.
Когато бомбите падаха и отвсякъде чувахме експлозиите, ни се струваше, че може да бъдем
ударени всеки миг. На много лица беше замръзнала някаква странна усмивка. Не помня да съм
изпитвала някакви чувства в този момент - бях онемяла. Вкаменена от ужаса около мен, не
усещах нищо. Не мисля, че осъзнавах какво се случва. Просто седях на онази пейка, с
наведена глава, застинала в една поза. Въздушното нападение продължи няколко часа. Малко
по малко започвахме да чуваме, че шумът отслабва, но бяхме прекалено уплашени, за да
помръднем.
Когато сирените сигнализираха, че самолетите са отлетели, няколко младежи се заизкачваха
по стълбите към улицата и аз чух като насън: “Къщата на Накашеви я няма.” Нашето име ли
изкрещяха? Друг глас повтори същото. Не можех да смеля информацията. Не можех да
разпозная собствената ни фамилно име. Когато напускахме убежището, бях изпаднала в шок.
Родителите ми тръгнаха напред, а аз ги следвах, замаяна. Само мога да си представя какво
са изпитвали. По лицата не можех да разчета нищо. Щом стигнахме улицата, пред очите ни се
изпречи толкова невероятна гледка, че краката ни сякаш се наляха с олово. На мястото на
къщата ни, допреди малко непокътната, имаше само купчина изкривени парчета метал, тухли и
цимент. Облак от пушек и пламъци излизаха изпод развалините на онова, което преди часове
бе наш дом. Продължаваха да хвърчат отломки дърво, тухли и стъкло. Покрихме главите си, за
да се предпазим от летящите развалини. Да приемеш тази гледка бе тежко – всичко
изглеждаше нереално.
Беше много студен януарски ден, но аз не помня да съм усетила студ. Не помня да усещах
каквото и да било.
Мислите ни се насочиха към останалите членове на семейството, но не знаехме къде да ги
търсим. Двете ми сестри и брат ми със семействата си живееха в апартаменти в различни
части на града. Брат ми се бе отбил при нас само няколко часа по-рано и беше хукнал към дома
си, при жена си и новородената си дъщеря. Зетьовете ми бяха на работните си места.
Новината, че една от големите софийски болници е била бомбардирана и че единият ми зет,
хирург там, е бил убит, ни докара поредния ужас. За щастие скоро научихме, че информацията
е погрешна. Името му бе Петров – често срещано име в България. Сестра ми Надя пристигна
съвсем скоро и ни съобщи, че е била в болницата, че съпругът й е добре и е зает с операции.
Друг лекар, носещ същата фамилия, бил убит. Не след дълго пристигнаха брат ми и другата ми
сестра. Стъклата на прозорците по домовете им бяха строшени, но до един бяха живи. Всичко
стояхме като замаяни на улицата и се чудехме какво да предприемем. Къде да прекараме
нощта?
Самият град се бе променил за часове. Нямаше транспорт, нямаше телефони или каквито и да
било комуникации. Хората постепенно дръзваха да излязат на улицата. От време на време
профучаваше линейка. Онези, чиито къщи бяха останали невредими, се опитваха да помогнат.
Едно нещо съм запомнила най-ярко от този ден, на което тогава не отдадох нужното внимание.
Както бяхме объркани, баща ни ни събра около себе си и ни каза: “Всички сме живи! Оцеляхме!

Къща може да се построи наново, но никой не може да ви отнеме онова, което е в главата ви.”
В продължение на месеци той носеше навсякъде със себе си едно куфарче и никой от нас не
знаеше какво има вътре. Оказа се, че това са били дипломите ни, актовете ни за раждане и
всички останали важни документи. Майка ми бе носила в чантата си диаманти, които всъщност
никога не послужиха и в крайна сметка бяха откраднати от къщата ми в заможно нюйоркско
предградие.
- Дойдохме веднага щом разбрахме. Добре ли сте всички? – питаха приятели. – Как е къщата
ви? – се чуваше от всеки на улицата. Почти всяка сграда бе със счупени стъкла на прозорците,
но хората се радваха, че домовете им са оцелели и се опитваха да помогнат на възможно наймного хора. У никого нямаше достатъчно място за всички ни, затова се пръснахме. За
постоянен покрив щяхме да мислим на следващия ден. Засега ни стигаше да преживеем
нощта. И тъй, след като се сбогувахме със сълзи на очи, родителите ми се отправиха към свои
приятели. Не помня кои бяха, а само че живееха далеч от нас и това ми беше неприятно.
Тръгнах със сестра ми Надя. Бях в такъв шок, че не обръщах внимание накъде вървим. Зет ми
пое нещата в свои ръце.
- Можем да отидем в моя кабинет – го чух да казва. – Чакалнята няма прозорци и можем да
спим на пода. За Лили има диван.
Бях като замаяна и дори не разбирах, че говори за мен. Но после чух, че продължава,
обръщайки се към жена си.
– За теб, Надя, ще съберем два стола. Аз ще спя на пода. Ще се завием с палтата.
Улиците бяха покрити с тухли, стъкла и всевъзможни останки от мебели и дрехи. Хората
мъкнеха безполезни вещи, първото попаднало им, когато чули воя на сирените. Повечето
вървяха без посока. Видях един мъж да влачи половин легло. С празен поглед той си говореше
сам, повтаряйки имена - вероятно на хората, които бе загубил по време на бомбардировката.
Тази гледка се запечата в съзнанието ми. Накрая спряхме пред някакво здание.
- Пристигнахме – каза Надя, но аз не можах да разпозная сградата. Входната врата беше
отворена, асансьорът разбит, а стълбището – покрито с отломки. В апартамента цареше пълен
хаос, стъклата бяха строшени, мебелите – разпръснати на всички страни, нямаше
електричество, но в хола без прозорци се чувствахме в безопасност. Аз легнах на дивана и
Надя ме покри с едно одеало. Марин ми даде успокоително и всички се опитахме да поспим, за
да можем на следващата сутрин да разсъдим трезво.
Чувахме далечни експлозии, но Марин ни уверяваше, че от нападението през деня са останали
много неизбухнали бомби и че скоро ще спрат да се взривяват. Аз бях уплашена и напрегната,
и не можех да се отпусна, макар да знаех, че в случай на опасност, първо ще се чуят сирените.
След по-малко от час до нас достигнаха гласове на хора, които тичаха надолу по стълбите.
- Съюзниците бомбардират отново – достигна ужасен глас до нас. – Сирените не работят.
С Надя се втурнахме надолу. За секунда бяхме спрели на площадката, когато зад гърба ни
избухна бомба и ни повали на пода. Част от къщата, от която току що бяхме излезли, се срути.
За щастие Марин успя да стигне при нас, така че и тримата бяхме живи и заедно. Стояхме

прегърнати и за момент ни се стори, че не можем да помръднем.
Накрая отстъпихме с малки крачки един от друг. Щом усетихме, че е възможно, станахме и
колебливо заслизахме и най-сетне се озовахме на улицата, където и прекарахме нощта.
Отново бяхме разтревожени за останалата част от семейството. Всички бяха пръснати из
различни краища на града и нямаше как да разберем какво им се е случило през нощта.
Замръзвах. Дрехите и обувките ни не бяха подходящи за януарското време в София. Улиците
бяха покрити със сняг и лед, а ние треперехме, пък и едвам можехме да се движим от
отломките, разбитите мебели и всевъзможните боклуци. На улиците се търкаляше какво ли не.
Чакахме и чакахме. Трябваше да разберем какво се е случило с останалите. Никой не
говореше. Всички бяхме сковани от ужасяващите си мисли.
След няколко часа родителите ми пристигнаха с колата на техните приятели. Нямахме
представа как са си проправяли път през хаоса на улиците, но бяха там – живи и невредими.
Скоро всички млади семейства пристигнаха от различни посоки, но не след дълго пак се
налагаше да се сбогуваме, защото трябваше да се разотидем на различни места извън града,
където всяко семейство можеше да намери подслон. Бояхме се, че всеки момент може да
започне нова бомбардировка.
Неизвестно защо, това, което най-ярко съм запомнила от онова утро, е раздялата с брат ми.
Той ме целуна и се обърна, а гърбът му се запечата в съзнанието ми. В този миг бях сигурна,
че повече няма да го видя. За щастие грешах. Родителите ми, баба ми и аз отпътувахме с
техните приятели. Не знаех къде отиваме, но бях доволна да се махна от опустошения град.
Упорито се опитвах да забравя ужаса на онези дни, но дори след много години, никога не успях
да го залича напълно.
Глава 11
Пристигане в Ню Йорк
Две години по-късно се намирахме в Ню Йорк. Тъкмо си мислех колко отдавна се бе случило
всичко това, когато чух майка ми да казва:
- Лили, къде си?
Майка ми винаги казваше така, когато видеше, че съм се замечтала. И двете се засмяхме и аз
се приземих. Баща ми вече бе взел багажа ни, а и в този момент видях как нашите приятели
Ламбо и Анджи приближават.(Kiselinchev)
- Добре дошли – приветстваха ни те. Прегърнахме се и се разцелувахме.
Толкова беше хубаво да видим приятелски лица в съвсем чуждата обстановка, в която се
намирахме. Поведоха ни към изхода и само след миг аз почувствах, че се намирам в различен
свят. Докато пътувахме в колата, бях залепила лице на прозореца. Гледах как хората се щурат
във всички посоки. Всичко ми се струваше необичайно. Предполагам, че съм очаквала град
подобен на онези, които бях посещавала до този момент, но още от пръв поглед разбрах, че
този тук е различен.

Първото, което ме впечатли в Ню Йорк, бяха ослепителните светлини. Не можех да си
представя, че един град може да бъде така ярко осветен през нощта. София бе мрачна, с туктаме блещукаща светлинка и полицай на всеки ъгъл. По улиците й почти нямаше хора.
Западните градове, през които бяхме минали, не изглеждаха много по-добре. Европа все още
се възстановяваше от опустошителната война. И ето ме изведнъж на това невероятно място.
Часът бе 18, а навън светло като през деня. Изглеждаше като град от приказките и погледът ми
скачаше от едно нещо на друго. Улиците също бяха различни. Исках да съм навън, да видя
всичко.
Когато пристигнахме в хотела, спирах да се оглеждам. Родителите ми искаха да си починат,
преди да отидем на вечеря, но аз не можех да чакам толкова дълго.
„По-спокойно – повтаряха те. – Ще видиш всичко.” Но мен не ме свърташе на едно място.
„Имам много да ти показвам” - преследваше ме гласът на баща ми. Цял нов свят се откриваше
пред мен и аз нямах търпение.
Горещ душ и меки и пухкави хавлии – както бях изморена, не издържах и си легнах. Но не
можех да заспя. Отвън ме чакаше цял един фантастичен град, аз просто трябваше да видя
всичко. Облякох набързо нещо и слязох по стълбите. Предупреждаваха ме, че може да се
загубя, но скоро си дадох сметка, че щом мога да броя до десет и да различавам изток от
запад, такава опасност тук няма. Беше вечерно време и трябваше да се е стъмнило, но аз
виждах единствено бляскави светлини. Изхвърчах от хотела и се озовах на ъгъла на Седмо
авеню и 50-та улица. Плътната колона от коли и редицата светещи стопове, която се
простираше докъдето ми поглед стига, ме слисаха за миг. “Как е възможно да има толкова
много коли на една странична улица?” – помислих си аз.
Поех на изток по 50-та улица. Вървях съвсем бавно, защото бях принудена да спирам на всяка
витрина. Не можех да повярвам, че на този свят съществува такова изобилие от стоки: цветове,
размери, украса, светлини. Беше зашеметяващо.
Мислех за всички неща, които можех да изпратя на семейството и приятелите си. Дори не
можех да осъзная, че всичко това си има цена. Тогава ми бе достатъчно просто да видя, че е
достъпно. Едва успях да се откъсна от витрината. Минах покрай една ледена пързалка,
полюбувах се на кънкьорите и поех отново. Изведнъж ме порази ослепителна светлина, която
сякаш се простираше с километри и аз осъзнах, че това е Големият бял път на Бродуей.
Толкова много бях чела и слушала за него и сега не можех да повярвам, че е пред мен.
Сърцето ми биеше лудо. Сякаш току-що бях срещнала отдавна загубен любим. Краката ми
бяха залепнали за земята, стоях втренчена, но не след дълго си дадох сметка, че не мога да
остана повече и трябва да се връщам обратно.
С невероятно усилие се откъснах от тази вълшебна улица и се насочих към хотела. За първи
път започнах да осъзнавам, че в сравнение с този град всеки друг в Европа или където и да
съм била, беше едно село.
През годините множество пъти щях да вървя по тези улици, но никога нямаше да мога да
възпроизведа онези първи впечатления и завладяващото ме чувство на благоговение. Но сега

трябваше за бързам и се затичах към хотела.
Родителите ми и техните приятели ме чакаха нетърпеливи във фоайето и се налагаше по найбързия възможен начин да се преоблека в стаята. „Сложи си черната рокля” – прошепна майка
ми. Това беше най-хубавата ми рокля. Приятелите ни бяха казали, че отиваме в Рейнбоу руум
(Стаята на дъгата), което не ми говореше нищо, докато не влязохме в най-красивия ресторант,
какъвто не бях си представяла дори в мечтите си . Намираше се на последния етаж на една от
сградите на Рокфелер център.
Гледката от прозореца ми взе дъха. Изобщо не можех и да мисля за вечерята. До ушите ми
достигаха само жуженето от разговорите в залата и звукът на преминаващите долу коли. Носът
ми започваше да отказва да възприема смесицата аромати на най-различни парфюми.
Нощният Ню Йорк бе хипнотичен. Отвсякъде блещукаха светлини - всичко това ми изглеждаше
като една гигантска коледна елха.
Не забелязах колко елегантно са облечени всички и колко евтино изглежда моето собствено
облекло. Родителите ми бяха потънали в разговор с техните приятели – обсъждаха политиката
и старите познати, но аз бях глуха за всичко. Съзерцавах прекрасно облечените хора по масите
и на дансинга и се чувствах като във филм. Сякаш бях в центъра на вълшебна приказка.
Приключихме с вечерята и когато си легнах, въпреки умората, сънят не идваше. В главата ми
бушуваха образи от дома, от пътуването и от новия свят и неспирно си задавах въпроса, какъв
ще е животът ми отсега нататък. Колко дълго ще остана там? Ще видя ли някога отново дома и
семейството си? Нямах отговори, само хиляди въпроси, които кръжаха в съзнанието ми.
Продължавах да си спомням ужаса в родината. Мрачните, страховити улици, празните
магазини, но независимо от целия лукс, който ме заобикаляше и всичките надежди на
родителите ми за моето бъдеще, тъгата по дома не ме напускаше. Най-сетне заспах, но на
сутринта възглавницата ми беше мокра от сълзи.

Начало на моето бизнес образование
Още щом станахме от сън, баща ми ми напомни, че не сме дошли като туристи. Чакаше ни
много работа. Почти бях забравила за това, но се облякох набързо и се отправихме на работна
обиколка. Той вече беше идвал в Ню Йорк и града му бе познат. Поведе ме към метрото,
където ме чакаше друга изненада – тълпата. Мнозинството бяха мъже, облечени в тъмни
бизнес костюми, с бели колосани ризи, вратовръзки и шапки – всичките изглеждаха сякаш си
шият при един и същи шивач. Малкото жени, които видях, бяха облечени официално: до една с
шапки и ръкавици. Повечето носеха палта в различни цветове, а не бяха малко и тези с кожи.
Шапките им бяха украсени с пера или цветя и аз се зачудих дали отиват на работа или на
тържество. За пръв път виждах жени, облечени по този начин толкова рано сутрин.

Излязохме от метрото и след няколко пресечки достигнахме сграда с големи прозорци, в която
се виждаха хора, седнали зад просторни бюра. Последвах баща си към вратата, без да
разбирам къде отиваме. Не можах да схвана, че това е банка, защото всички банки, познати ми
дотогава, бяха непроницаеми отвън и неприветливи. Щом влязохме, към нас се приближи
добре облечен и много любезен млад човек, който, след като узна имената ни, ни поведе към
президентския кабинет. Там ни посрещна висок мъж на средна възраст, в безупречно облекло:
тъмносив костюм, копринена вратовръзка, бяла риза и току-що лъснати обувки.
Усмихна се и се обърна към мен:
- Вие ли сте младата дама, която говори английски и ще превежда нашия разговор?
Бях леко уплашена, макар че човекът ме гледаше с насърчителна усмивка. Това щеше да е
първият ми официален превод и се притеснявах как ще се справя. Чувствах се така сякаш съм
забравила и двата езика. След обичайните учтиви въпроси за пътуването ни, той донесе
счетоводните книги с нашите сметки.
- За съжаление нямам за Вас много добри новини. През 1939 година Вие сте депозирали
голяма сума пари, г-н Накашев, към която се е добавила и печалбата от продажбата на вашия
продукт. При нормални обстоятелства досега тя би трябвало да се е удвоила, но по време на
войната авоарите на чужденците бяха замразени, така че никой не можеше да ги тегли, нито да
инвестира с тях. Баща ми стоеше като онемял, слушайки внимателно всяка дума - състояние, в
което го виждах за първи път. Това още повече ме изненада и уплаши. Банкерът продължи:
- Сега, когато вече сте в страната, ние ще се погрижим да имате достатъчно средства за лични
разходи – каза той с усмивка – а пък в скоро време чуждестранните авоари ще бъдат
освободени.
Обясни ни, че парите ни са били замразени в началото на войната, защото страната ни е
считана за враг на Съюзниците. Така че няколко години авоарите ни бяха стояли в банката, без
да се натрупва лихва, а сега не можехме да теглим от тях. Предложи ни да подадем молба да
ни бъдат отпуснати средства, с които да покриваме разноските си, докато въпросът бъде
разрешен. Беше много мил с нас и когато ми подаде палтото, подплатено с кожа, се усмихна и
обясни, че американките предпочитат да носят кожите отвън, а не отвътре. Аз предпазливо
отвърнах на усмивката му, без да разбирам какво има предвид.
Мислех, че баща ми ще бъде разстроен, но щом излязохме от банката, той сподели, че
забавянето е съвсем незначително. Засега имахме достатъчно пари, с които да живеем, а за
останалото скоро щяло да се намери решение.
– Тук не е България – заяви той. – Проблемът ще бъде решен незабавно.
Имаше непоклатимо доверие в американските институции.
– Сега ще вземем майка ти и ще отидем на пазар. Трябва да си купим дрехи – за нас тримата и
най-вече за семейството и приятелите в България.
И ето че тримата се отправихме към най-скъпите магазини на Пето авеню. За мен дори
имената им бяха вълшебни. Имена, известни ми от романите и филмите – Сакс Пето Авеню,
Бест и Къмпани, Олтманс, Бергдорф Гудман. Сякаш бях в приказка. Наистина ли ми

предстоеше да пазарувам в тези магазини? Струваше ми се невероятно, но беше факт –
влязохме в Бест и ко. Техният Лилипутски базар се считаше за най-добрият детски магазин в
света по онова време.
Ние с майка ми бяхме поразени от цените, но баща ми най-невъзмутимо започна да поръчва по
пет бройки от всичко: пет палта, пет подходящи за тях шапки, обувки и бельо. Пет внучета го
чакаха в София. В крайна сметка разполагахме не само с парите в банката, а и на митницата
беше складирана цялата ни стока, поръчана от фармацевтичната компания. Трябваше само да
я вземем оттам, да платим мито и да започнем нов живот. Искаше ми се да му вярвам. Всичко
за мен бе плашещо, но изглежда не беше трудно човек да свикне с този живот. Още по-хубаво
беше, че се сдобих с кредитни карти от тези магазини и можех да пазарувам там сама.
Всичките ми приятели в София получиха подаръци от мен, а ние и тримата бяхме изпълнени с
радост, че можем да помогнем. Обхвана ни приповдигнато настроение и то облекчи донякъде
носталгията по дома.
Толкова неща се случиха през тези първи месеци в Ню Йорк, че в паметта ми дните се сливат.
Нов език, нова обстановка, нови хора, носталгия.
Всеки ден с баща ми имахме срещи в различни офиси из целия град. Трябваше да се срещаме
с адвокати, с митнически служители, с представители на фармацевтичната компания и с
всякакви агенти на деловите среди. Започвах да се боя от тези срещи, защото вместо да
превеждам, бях поставена в положението да обяснявам на всяка от страните какво иска да
каже другата. Баща ми настояваше да говори сам, но не съзнаваше, че английският му е
неразбираем, така че на мен ми се налагаше да го прекъсвам и да обяснявам какво всъщност
има предвид. Все повече и повече хората, които преговаряха с него, започваха да се обръщат с
въпросите си към мен. Тогава превеждах на двете страни каквото бе нужно. Това се случваше
постоянно, от което баща ми просто побесняваше. Независимо от опитите ми да го убедя след
срещите, той не можеше да разбере и мислеше, че аз не се старая да помогна. Това ме
обиждаше и просто ми се искаше да се махна. Знаех, че ме обича и че винаги се е гордеел с
мен. Защо сега се държеше по този начин?
Бях твърде незряла, за да осъзная, че той се е чувствал унизен от незнанието на езика и че
единственият начин да изрази неудовлетвореността си е бил гневът. Чувствах се самотна и
разочарована. Липсваха ми приятелите и годеникът. Искаше ми се да си бях останала у дома,
при все комунистите и всичко останало.
Беше ми неприятно и заради майка ми. Тя прекарваше голяма част от времето си сама. Беше
се записала на курс по английски и се стараеше в изучаването на езика. Пишеше писма до
вкъщи и пазаруваше за семейството, но беше видно колко е тъжна и как й липсва домът.
Опитвах се да бъдем заедно колкото е възможно повече. Излизахме на пазар и си говорехме,
което и на двете ни доставяше радост, но за баща ми беше неприятно.
Той се чувстваше изолиран, макар и да не проявяваше интерес към нашите разговори. Вкъщи
аз се вмъквах в кухнята, докато майка ми приготвяше нещо за ядене, но той незабавно ме
привикваше обратно, за да обсъждаме търговските дела. Дори се ядоса, когато му заявих, че

съм искала да се науча да готвя.
- Опитвам се да се науча да готвя, татко – казвах аз с раздразнение.
- Ще ти купя готварска книга – отговаряше той гневно. – Онова, което аз се опитвам да те науча,
можеш да научиш само от мен. Ела сега да ми преведеш тази статия!
Това наистина ме вбесяваше; Не ми се искаше да оставам сама с баща ми, защото се боях от
него! Никога не бях изследвала тези си страхове, а вместо това се бях фокусирала върху самия
страх. Майка ми винаги бе стояла до мен, защитавайки ме от непреклонната му суровост, от
друга страна се чувствах виновна, защото понякога той изглеждаше толкова дълбоко нажален.
И все пак, когато се опитвах да му покажа, че го обичам, той даваше да се разбере, че не желае
подобна близост.
Откакто бяхме напуснали дома, тримата бяхме живели в непрекъсната и непосредствена
близост и аз за първи път започнах да анализирам нашите отношения. Започнах да разбирам,
че баща ми е извънредно властен и че причината майка ми винаги да се съгласява с него е
нежеланието й да става свидетел на гневни изблици. Сега осъзнах, че той винаги е изисквал от
нас да се подчиняваме на безкомпромисния му авторитет. Замислих се над това, че както аз,
така и сестрите и брат ми, бяхме посещавали най-добрите частни училища в България и
чужбина, но че винаги той е решавал какво да учим и се е хвалил с нашите постижения.
За нито едно от тези неща не си бях давала сметка, докато живеехме у дома. Там той бе зает с
развитието на бизнеса си и щом се прибереше късно вкъщи, на вечеря обсъждахме новините
на деня, прочетените книги или посетените концерти. Вечерите, когато беше прекарал зле
деня, столовата бе тиха; никой не смееше да говори от страх, че нещо ще му се стори нередно
и ще избухне в поток от думи, с които ще уплаши всички ни. И така майка ми бе управлявала
домакинството тихо и ефективно и всяко общуване с него бе преминавало през нейния филтър.
А сега, така далеч от дома, бяхме осъдени да сме заедно по 24 часа в денонощието и, в
резултат на това, аз за първи път започнах да анализирам родителите си по-скоро като
човешки същества, отколкото като родители.
Възхищавах се на интелигентността и силата на баща си, но не бях съгласна с него в много
отношения що се отнасяше до семейството, политиката и отношенията между хората. Майка
ми, която винаги бе служила за опора на семейството, сякаш бе изгубила почва под краката си
и не знаеше как да се държи. Сигурно и аз съм реагирала по същия начин, без да го осъзнавам
по онова време. Нещото, за което всички бяхме единодушни, бе че трябва да помогнем на
семейството ни в България. Баща ми все още настояваше, че ще успее да ги измъкне в
Съединените щати, независимо от влошената ситуация в България. При това нашият престой в
САЩ беше утежнил положението им. В писмата, които си разменяхме, трудно можеше да се
сподели нещо, тъй като се цензурираха както от българските, така и от американските власти.
Баща ми не можеше да понесе мисълта, че децата му страдат заради него и затова отричаше
пред себе си този факт и дори не ни позволяваше да говорим по въпроса. Често го чувах да
описва ужасните условия в комунистическа България и същевременно да допълва, че
семейството му се справя много добре. Опитвах се да му обясня как звучи това, но той само се

разгневяваше и осъзнах, че с него няма смисъл да се спори.
По онова време постигахме съгласие единствено по въпроса с изпращането на колетите. И тук
се бяхме развихрили. Захар, брашно, ориз, боб, шоколад – всичко нетрайно изпращахме през
вносно-износна компания. Дрехи от всякакъв вид, цвят и размер опаковахме и пращахме по
пощата. Пощенските служители се шегуваха, че им липсвам, ако не се появявам всекидневно с
голям пакет в ръце. Нямаше никаква гаранция, че получават изпратеното, но ние
продължавахме с месеци, които прераснаха в години.
Имахме право да продължим визите си с още няколко месеца, но нямаше шанс да получим
постоянно местожителство за Съединените щати. Започнах да разбирам какво означава да
разполагаш с пари и да можеш да си купиш каквото поискаш, и същевременно да си нещастен.

Глава 13
Откривам български приятели
Един ден се връщах от Музея на модерното изкуство, въодушевена, тъй като току що бях
видяла фантастична изложба на скулптурите на Роден. Вървях и тъжно си мислех, че в този
град нямам нито един приятел, с когото да споделя радост и мъка и колко съм самотна по тази
причина. Изведнъж се сетих, че най-добрата ми приятелка Лиляна ми беше дала един адрес в
Ню Йорк. Беше на българско семейство. Познавах ги добре, а пък със съпруга бяхме учили
заедно още от детската градина. Не се бяхме видели, преди да напуснат България и бях
забравила, че са в Ню Йорк. Колебаех се. Не знаех дали е прилично да се появя просто така,
след толкова време, дори без да съм позвънила предварително.
Погледах в чантата си и страшно се зарадвах, като видях името им в тефтерчето с адресите.
Те живееха много близо до мястото, където се намирах в момента. Петър отвори вратата
изненадан и се втренчи в мен за миг. “Лили!” – извика той, а жена му дотича, за да види какво
става. Запрегръщахме се, плачейки и смеейки се едновременно. Те също се чувстваха
самотни. Когато всички се поуспокоихме, седнахме да си поговорим. Слава направи кафе и ние
потънахме в безкраен разговор. Петър бе лекар и приятел на моя годеник, та това беше и
първото нещо, което ме попитаха. За мен беше облекчение да мога да говоря на тази тема с
хора, които го познаваха.
Видя ли се с Лили и Тони, преди да заминеш? Ами Саша? Лили? Веска още ли е в София?
Въпросите валяха по-бързо, отколкото смогвах да отговоря, ала беше толкова приятно да мога
да си побъбря с хора, които винаги ме бяха познавали. Имахме толкова общи приятели, че не
можахме да се наговорим цяла нощ. Обадих се на родителите си и в четири сутринта Петър ме
заведе в хотела – обещахме си да се видим на следващия ден и всеки ден оттам-нататък.
Радвахме се, че за първи път, откак бяхме напуснали София, не ни се налагаше да обясняваме
кои сме, откъде сме и на какъв език говорим. Беше чудесно! Вече не се чувствах толкова
самотна. Започнахме да се срещаме всекидневно, а когато не бях заета с баща ми, излизахме

заедно да разглеждаме забележителностите. Опознахме Малката Италия, Гринуич Вилидж,
Музея Метрополитън, Сентрал Парк. Заведоха ме в Мейсис и се опитаха да ми опишат как е
изглеждало всичко това преди Коледа, но за мен всичко бе невъобразимо и в този си вид.
Бродехме по улиците безцелно и спирахме всеки път, щом се натъкнехме на нещо, което до
този момент никога не бяхме виждали. А подобни изненади ни очакваха в изобилие!
Откривахме града по начина, по който са способни само чужденци. Не пропускахме опера u
Бродуей. Бяхме открили, че с билет за един долар (за сектора за правостоящи) можем да
гледаме каквото си поискаме. Всеки ден имахме избор на забавления. И така се влюбихме в
този град, който бе и си остава за мен единствен на света.
Срещахме други млади хора, които познавахме от родината. Много от тях бяха следвали из
Западна Европа и заради политическата ситуация не се бяха завърнали. Вместо това се бяха
отправили към Съединените щати. Някои знаеха английски, други сега започваха да го учат, но
само след година всички вече бяха студенти в американски университети.
Скромното апартаментче на приятелите ми се превърна в място за срещи за всички срещнати
случайно млади българи. Дори родителите ми бяха доволни, че могат да поседят там, сред
млади хора. Главната обсъждана тема бе винаги комунистическа България. ”Правителства
идват и си отиват” – ни казваше баща ми. „Но страната остава. Някой ден всички ще се върнем
в свободна България.”
Всички ние се смеехме, пеехме и се надявахме, че е прав. Имаше и много политически
спорове. Ню Йорк Таймс всеки ден публикуваше статии за ужасяващите събития в страната ни
и в крайна сметка Съединените щати влошиха дипломатическите си отношения с България.
Губехме надежда, че някога изобщо ще можем да се върнем – надежда, която всеки от нас бе
таял у себе си.
Глава 14
Все по-големи трудности
По това време чухме, че в България е одобрен закон, според който всеки, който не се завърне в
страната в рамките на три месеца след изтичане на визата му, ще получи там смъртна
присъда. Сестра ми ни писа, че законът засяга баща ми и че трябва незабавно да се върнем.
Чрез други източници – писма, предавани на ръка от България или доверени приятели, които
понякога ни носеха съобщения от родината – тя ни писа, че не трябва да напускаме
Съединените щати, докато не ни пише друго. Тя бе установила тези начини за тайна
кореспонденция с нас, но ние се безпокояхме, защото така излагаше себе си и семейството си
на опасност. Въпреки това тя продължаваше да ни пише кодирано. Баща ми, заради тревогата
си по нея, непрестанно се караше с мен, но същевременно нямаше търпение да получи някакви
вести от дома. Чакаше пощальона и веднага щом прочетеше Катиното писмо, започваше да ми
дава нареждания какво да й пиша.
- Кажи на сестра си – започваше той с ядосан глас и после следваха думи за ужасите, които

щяха да ни сполетят.
И така сега паспортите ни бяха изтекли. Митницата държеше суровината, която трябваше да
доставим на фармацевтичната компания, а парите ни се стопяваха. Ние чакахме, надявайки се
всеки ден, че нещо ще се случи и нещата ще се оправят, но промяна нямаше.
След няколко месеца научихме, че някой е наклеветил баща ми, че внася нелегално наркотици
в САЩ, под претекст, че всъщност са фармацевтични продукти. През цялото това време в
митниците бяха проверявали всяка капка от лекарството, но не бяха открили нищо незаконно.
Най-накрая ни повикаха, за да влезем във владение на собствеността си, но пък вече се бяха
замесили и от ФБР. Отне месеци, докато открием, че голямо количество от суровината –
няколко стотици хиляди долара – са унищожени по време на провежданите от „специалистите”
изследвания.
Суровината, която бяхме донесли от България, се състоеше от 24 осемкилограмови метални
кутии, пълни с вещество подобно на меласа. Заварихме много от контейнерите разбити, а
съдържанието им – разсипано навсякъде по пода. Свързахме се със застрахователната
компания Лойдс в Лондон, но установихме, че те държат отговорно за случая Американското
правителство, тъй като щетата се бе случила в държавна институция.
Съдихме застрахователната компания, а те на свой ред съдиха Американското правителство.
Аз бях свидетел по делото. Ужасяващо преживяване, което никога няма да забравя. Слушах
как свидетелите от името на държавата дават очевидно фалшиви показания и наблюдавах
какво може да направи един адвокат с изопачена информация, за да спечели дадено дело.
Застрахователната компания ни предложи финансово споразумение, но баща ми обяви, че
вярва в справедливостта на правителството на Съединените щати и отказа да приеме парите.
Напуснахме съда победени. За щастие Лабораториите Ледерле изкупиха част от суровината,
но много по-малко от поръчаното от тях общо количество. Останахме с малко пари и галони
медицинска субстанция, която никой не искаше да купи. Сложихме я на склад и с години
продължихме да плащаме наем за него.
За нас беше много трудно да понасяме лятото в Ню Йорк, защото не бяхме свикнали с климата.
Влажността бе непоносима и предвид на това, че София е заобиколена от планини, ние никога
не бяхме преживявали влагата и жегата, характерни за Ню Йорк. Притеснявах се родителите
ми да не се разболеят. Дори не знаехме как да се обличаме подходящо за нюйоркското време.
Един приятел на баща ми имаше голямо имение в Мънро, градче на около 80 мили на север от
Ню Йорк. Там той притежаваше няколко къщи и ни предложи да наемем едната. Бяхме
щастливи да се махнем от града, но без да познаваме американския начин на живот, дори не се
представяхме какъв ще бъде съществуванието ни без кола и без никой от нас да знае да
шофира. Двамата с баща ми трябваше да бъдем в града почти всеки ден и съответно се
нуждаехме от такси при всяко излизане – дори за да хванем автобуса за Ню Йорк или за да
отидем на пазар. За известно време се наслаждавахме на възможността да сме далеч от
градския шум и горещини, но скоро осъзнахме колко проблеми възникват, ако живееш в
предградие и че ние няма как да се справим с тях.

Глава 15
Колумбийският университет
Вече от няколко месеца бях в Ню Йорк, все още изпитвах носталгия и самота и никак не ми
се връщаше към учението, но знаех, че поне трябва да разбера каква е стойността на
дипломите ми в тази страна. Чухме, че в Колумбийския университет се намира най-добрият
фармацевтичен факултет по онова време и затова се опитах да узная дали ще ми бъде
разрешено да се запиша. Уредих си среща с декана и се отправих натам. Сградата се
намираше на ъгъла на 68-ма улица и Бродуей. Влязох и срещу мен моментално се запъти
елегантно облечена млада жена – червенокоса, синеока и с очарователна усмивка. По-късно
узнах, че името й е Евелин. Тя явно бе разбрала колко ми е притеснено и се опитваше да ми
помогне да се почувствам по-добре.
- Вие навярно сте Лиляна – каза дружески, поглеждайки в бележника с уговорените срещи и ме
вкара в кабинета на декана. Зад едно голямо бюро, покрито с документи, седеше мъж на
средна възраст, който обаче ми се видя 70-годишен. Беше среден на ръст, с побеляла коса.
Щом пристъпих прага на кабинета му, вдигна глава и в погледа му се прочете раздразнение, че
го безпокоят.
- Това е Лиляна Накашева, с която имате среща за 11 часа, декан Балард – каза секретарката,
като му подаде моите документи. Той ми посочи стол и аз седнах. Започна да чете дипломите
ми.
- България!? – изръмжа той и сърцето ми се сви. Не съм сигурна дали бе чувал за такава
страна и се съмнявах неговото учебно заведение някога да бе имало български студент преди
това.
- Да - казах аз – Аз съм от България, където завърших Американския колеж....
- Това нищо не означава – прекъсна ме той. Аз се сепнах, но след миг продължих. – Също така
имам магистърска степен по фармация от Софийския университет. Бих искала да разбера как
бих могла да я приравня към магистърската степен по фармация в Съединените щати......
- Трябва да започнете отначало – каза той и пренебрежително сви рамене. Дори не гледаше
към мен. – Знаете ли колко е трудно това следване? – В гласа му звучаха обидни нотки.
Защо изобщо искате да следвате фармация? Това не е професия за жена.
Не отвърнах нищо, но си помислих за моя курс в Европа, където повечето от състудентите ми
бяха жени. Изчаках, но той не ме попита нищо друго. Вероятно се опитваше да реши как да
постъпи с някого от България, при това жена. Аз си седях тихо и се чудех какво би трябвало да
кажа или да направя, когато той най-сетне отсече:
- Защо не си оставите документите тук, при моята секретарка, а аз ще ги изпратя в Олбъни за
оценка от Комисията по образованието?
За миг си помислих, че това е възможно, но някак се заколебах. Не исках да оставям
документите за цялото си образование при този недружелюбен човек. Започнах да се

успокоявам и да се сещам как вкъщи баща ми винаги ме бе насърчавал да ходя по разни
институции сама. В съзнанието си го чувах да казва: „Това е единственият начин да постигнеш
нещо.”
В следващия миг вече знаех какво ще правя. Благодарих на декан Балард за отделеното време
и казах:
- Ако нямате нищо против, аз бих искала да отида лично до Олбъни.
Той не отговори, но докато напусках кабинета, успях да зърна изненадата, изписана на лицето
му. Едва ли е предполагал, че ще ме види някога пак, но тогава и аз бях на същото мнение.
По пътя към къщи се чувствах разочарована, тъжна и победена. Чувствах се пренебрегната и
вървейки си мислех, че това ме чака занапред в тази страна. В очите ми напираха сълзи и
исках единствено по-скоро да се махна оттук.
У дома родителите ми нямаха търпение да чуят какво се бе случило. Разказах им, боейки се, че
те ще бъдат разочаровани и ще ме упрекнат за стореното. Но те и двамата ме подкрепиха и
насърчиха, като не спираха да ми повтарят, че няма от какво да се срамувам. И за двамата
това бе втора емиграция. Започнаха да ми разказват какво са преживели, когато са се
преселили от Македония в България. Баща ми бе пристигнал като дипломиран фармацевт, in
Istanbul а майка ми бе завършила известен учителски gymnazia в Солун (сега в Гърция).
Смееха се, когато си припомняха колко пъти са били отхвърляни в техния живот, но аз знаех,
че им е мъчно за мен, но не искат да го покажат.
- Това, че си решила да отидеш лично до Олбъни, е чудесна идея – каза баща ми. – Вземи със
себе си всичките си документи – паспорт, дипломи, акт за раждане.
- Знам, татко – отвърнах аз отегчено, с глас, изпълнен с младежка мъдрост.
Чух как майка ми му прошепва: “Мисля, че трябва да отидеш с нея.”
- Не - отговори той – Тя трябва да отиде сама. Това е добър опит. Ще научи повече от отказа,
отколкото от каквото и да е било.
Аз отчаяно исках да разбера на какво съм способна сама и затова се зарадвах, че никой няма
да ме придружава. „Няма да има превеждане” – си помислих доволно.
Глава 16
Сама в Олбъни
През следващите няколко дни се захванах незабавно да проуча къде се намира Олбъни,
столицата на щата Ню Йорк и как се стига дотам. Два дена по-късно целунах родителите си
преди тръгване, те ми пожелаха късмет и аз потеглих.
На Пен Стейшън си купих двупосочен билет до Олбъни и след като научих, че пътуването трае
няколко часа, все още се надявах да успея в рамките на един ден. Във влака прегледах отново
документите си – паспорт, акт за раждане, диплома от Американския колеж в София, написана
на английски и диплома от Софийския университет, която пък беше на български.
Колумбийският университет имаше по онова време много официални преводачи на и от

различни езици, но не и от български. От 1930 г. не бяха имали български студенти. „Ето още
едно мое уязвимо място” си помислих аз.
Не помня какви мисли са ми минавали през главата по време на пътуването до Олбъни, но със
сигурност не знаех какво да очаквам. Може би щях да разбера, че не съм за Колумбийския
университет или пък, както беше казал деканът, че трябва да започна отначало. Не знаех какво
да си мисля. Всичко това сякаш не се случваше на мен – някакво друго момиче пътуваше за
Олбъни.
Щом пристигнах в 11.00, забелязах няколко таксита и понечих да се кача в едно от тях с
въпроса: „Знаете ли къде се намира Департаментът по здравеопазване и образование?”
Шофьорът ме погледна и ми отговори през добродушен смях: „Госпожо, знаете ли колко
административни сгради има в този град!?” След което продължи рязко: „Не, не знам.
Попитайте някого другиго.”
След няколко подобни разговора най-сетне един дружелюбен човек каза: „Качвайте се. Ще го
намерим.”
Обиколихме града като на туристическа обиколка и в края на краищата го открихме. Висока
сграда с безкраен брой офиси. Влязох и се заизкачвах етаж след етаж, старателно прочитайки
табелките по вратите. Най-сетне видях „Образователна комисия – заверка на дипломи”.
Въздъхнах с облекчение и влязох. В кабинета зад едно бюро седеше секретарката,
самоуверена млада жена, която ме погледна и попита.
- Как мога да Ви бъда полезна?
- Мога ли да се срещна с председателя на Комисията? – попитах на свой ред аз.
- Имате ли уговорена среща?
- Не – отговорих. Все още не се бях научила, че уговарянето на среща е задължително. Не ми
се беше случвало да се обаждам предварително. Тя ме гледаше с изненада и любопитство.
- Мога ли да Ви помогна?
Поблагодарих й и обясних, че току що съм пристигнала от Европа и трябва да заверя
дипломите си, за да мога да продължа образованието си в Съединените щати. Тя
продължаваше да ме гледа с огромно любопитство и аз взех да добивам самоувереност. Бях
облечена в светлосив костюм, семпла барета от черно кадифе и носех черни изрязани обувки,
така че не смятах, че изглеждам по-различно от което и да е момиче на моята възраст. Говорех
английски доста добре. Разбира се, имах акцент.
- Имате ли уговорена среща? – попита ме тя отново.
- Не – отговорих тихо и очите ми се напълниха със сълзи. Бях съкрушена. Готова бях да се
обърна и да си тръгна, преди да е забелязала, че плача.
- Какво става тук? – чух да казва някой.
Въпросът бе зададен от по-възрастна жена, която бе влязла в кабинета, докато говорех.
Скривайки сълзите, аз й разказах онова, което току що бях обяснила на секретарката. Не исках
никой да ме вижда, че плача и затова се обърнах към вратата с намерение да изляза, когато
почувствах нечия ръка върху рамото си. По-късно разбрах, че тази жена е изпълнителната

секретарка на председателя на Комисията. Тя ме погледна в насълзените очи и каза
внимателно:
- Нищо страшно не се е случило. Станала е просто грешка. Хайде да видим дали можем да я
поправим.
Започнах да й благодаря, но тя не ме слушаше. Изчезна в кабинета на председателя на
Комисията. Не знаех какво да мисля. След няколко минути се върна и ми махна с ръка.
- Хайде, побързайте – каза тя. – Все още не е излязъл в обедна почивка. Ще се срещне с вас
преди това.
Аз продължавах да пелтеча някакви благодарности, когато тя отвори вратата и деликатно ме
тикна вътре. Видях висок мъж, който стоеше зад бюрото си с усмивка на лице. Беше на средна
възраст, леко прошарен, с добре скроен сив костюм. Видя ми се много красив.
- Трябва да се срещна с тази млада дама, която е изминала целия път от България, за да ме
види – каза той, а аз все още се окопитвах от изненадата, когато го чух отново да заговаря.
- Аз съм бил в България. Знаете ли, че в София има Американски колеж?
- Да – отвърнах аз. – Там съм завършила. Нося дипломата си. – въздъхнах облекчено и
постепенно започнах да се отпускам. - По каква причина сте били в България?
- Американските училища по целия свят трябва да бъдат пререгистрирани всеки пет години –
отговори ми той. – Така че през 1939 на мен се падна честта. Много се впечатлих от
образованието, което получавате там. Значи сега искате да се запишете във Фармацевтичния
факултет?
- Имам диплома за завършено образование от Фармацевтичния факултет на Софийския
университет и сега бих искала да проверя какво трябва да направя, за да бъда призната за
фармацевт в тази страна. – Видях го да рови из някакви папки.
След малко ми отговори:
– Изискванията за студентите по фармация са две години колеж. В момента в страната има
наплив от фармацевти от цял свят заради войната. После, като ме погледна с дяволита
усмивка, попита:
- Ще можете ли да се справите за една година?
- Да - извиках аз – ще мога - без да съм съвсем сигурна какво обещавам.
Тогава той понечи да тръгне, когато отново се обърна към мен.
- Носите ли всичките си дипломи и сертификати?
- Да - промълвих аз, но не можах да открия официален преводач в Ню Йорк и затова дипломата
ми по фармация е на български - засрамих се. Лицето ми пламна и започнах да се чудя как да
се извиня и да се измъкна от кабинета му. Но той се засмя високо.
- Можете ли да я преведете? – ме попита през смях.
- Разбира се – казах аз, но се страхувах, че няма да приемете моя превод.
- Така е – отвърна той – в общия случай не бих го приел, но за една възпитаничка на
Американския колеж ще направя изключение.
След това се обърна към асистентката си:

- Г-жо Джоунс, трябва някак да помогнем на тази млада дама.
А след това отново ме погледна:
- Не ме разочаровайте! – след което излезе.
Аз стоях като закована. Някъде до съзнанието ми достигаше, че това бе пропускът за
университета и бъдещето ми в тази страна. На излизане той се бе обърнал към асистентката
си: „Нека тя седне във вашия кабинет, за да превежда. Докато се върна, искам всички
документи да са в ред.”
Последвах г-жа Джоунс в кабинета й. Тя взе една Библия от полицата и започна да чете
някакъв пасаж, а аз повтарях след нея дума по дума. Не си спомням думите. Никога не бях
чела Библията, но се заклех, че честно ще преведа дипломата си.
- Това вероятно е най-трудното нещо, което ще направя през живота ми - си помислих и се
залових за работа. Оказа се лесно. Познавах текста добре и за кратко време бях готова.
- Исках да й оставя документите и да си тръгна, но тя настоя да остана и да изчакам
председателя да се върне от обяд.
- От колко време сте в страната? – попита ме тя.
- От четири месеца.
- И не ви е страх да изминете сама целия този път до Олбъни!? – усетих в гласа й удивление.
- Напротив, страх ме беше, но не знаех какво друго бих могла да направя.
- Ще можете ли да намерите обратния път? – цъкна тя от изумление.
- Да, влакът ми тръгва след 17 часа, пък и възнамерявам да взема такси за гарата.
- Тогава по-добре изчакайте – каза тя. – Председателят сигурно ще иска да поговори с вас.
Седнах в чакалнята и се замислих за случилото се и неговото значение. Не след дълго
председателят се върна.
- Вие сте още тук? – го чух да казва и си помислих, че е трябвало да си тръгна по-рано, но той
отново ме покани в кабинета си, разгледа дипломите ми и каза:
- Ще изпратя тези документи във Факултета. Сигурен съм, че ще ви се обадят след няколко
седмици.
Благодарих му многократно и се отправих към вратата, когато го чух да казва:
- Почакайте. Спомням си какво най-силно ме беше впечатлило във вашия Американски колеж в
София. Абитуриентите имаха матура и темата по литература беше „Шекспир и неговото
творчество”. В края на четирите часа, определени за изпита, повечето от децата не бяха
привършили и молеха за допълнително време – той клатеше удивено глава.
- Знаех, че няма да имате проблеми с превода на дипломите ви. Пожелавам ви успех в
учението и се надявам да сте щастлива в тази страна.
Не знаех какво да отговоря. Едно „благодаря” не беше достатъчно, но само това успях да
промълвя, защото гласът ми, докато излизах от кабинета, трепереше.
Във влака наобратно се чувствах щастлива. Мислено преглеждах събитията от деня и изпитвах
удовлетворение, но същевременно съзнавах, че съм направила съвсем малка крачка по пътя,
който ми предстоеше да извървя. В главата ми се въртяха всевъзможни въпроси.

Колумбийският университет беше едно от най-престижните учебни заведения в страната. Как
щях да се съревновавам със студентите там – до едни завършили американски училища. Ами
деканът!? Той дори не знаеше името на малката държава, от която идвах. Един поглед му бе
достатъчен да си изясни, че не ме иска в училището си. „Готова съм да се обзаложа, че ще ми
откажат” мина през главата ми, но вече явно не ми пукаше.
Докато си стигна вкъщи, толкова се бях изморила, че едвам успявах да отговоря на въпросите
на развълнуваните ми родители.
17 глава
Проповедта на декана
Няколко седмици по-късно получих писмо от Факултета по фармация, в което ме молеха да се
обадя по телефона, за да си уговоря среща с декана, с цел преглеждането на досието ми и
обсъждането на записването ми във факултета. Страшно се зарадвах и назабавно хукнах към
телефона.
След няколко дни отново бях в кабинета на декана. Поздравих го и забелязах, че ме гледа
внимателно, без да промълви и дума. В израза му имаше нещо непонятно за мен, а в ръце
държеше писмото от Олбъни. Той посочи към него и каза:
- Какво сте направили с този човек? Такова нещо досега съм срещал.
Аз стоях като онемяла. Не знаех какво има предвид и какво да отговоря.
- Вероятно не ще може да се справите с този курс за една година – продължи той.
- Но аз вече съм изучавала повечето от предметите - заекнах. - Не може ли да се явя на
изпити и тогава да решите кои предмети трябва да запиша? - Всъщност се надявах, че няма да
искат изобщо да се явявам на изпити. Бях приключила с фармацията преди две години и не бях
сигурна дали си спомням нещо. Освен това и без друго не бях кой знае каква блестяща
студентка.
- Ами като начало ще трябва да се явите на тест по английски другата седмица и после
ще решаваме за останалите предмети - той продължаваше да разглежда документите ми. Има много неща, които не сте учили. Първият предмет, който ви липсва, е, както виждам,
съвременна цивилизация. Университетът много държи на този предмет.
Аз даже не бях чувала за такъв предмет, какво да кажа за изучаването му.
- Името не ми е познато. Може ли да ми кажете за какво става дума? - казах аз колкото е
възможно по-спокойно.
При отговора той не скри усмивката на задоволство на лицето си.
- Това е световна история от Френската революция до наши дни.
- Ааа – отвърнах аз. - Не успях да разпозная предмета по името му, но аз съм изучавала
история ежегодно в течение на целия образователен курс, от антична до съвременна. Имам
готовност да положа изпит на която и да е било част от нея.
Сега се почувствах малко по-уверена, защото имах документи, че съм изучавала всички тези

предмети. За моя голяма досада, когато се подготвяхме за пътуването, баща ми бе настоял да
си извадя тези уверения от Софийския университет.
Деканът спомена още няколко предмета и най-накрая заяви, че ще трябва да се срещна с
целия преподавателски състав на факултета, преди да бъде решено каква ще е програмата ми.
При следващото ми посещение ме вкараха в една заседателна зала. Около дълга маса
бяха насядали дузина мъже, облечени официално с костюми и вратовръзки и една жена.
Всички погледи бяха приковани към мен, щом влязох в стаята. Във факултета имаше само една
жена.
Уплаших се не на шега. Представях си, че ще започнат да ми задават въпроси по физика и
химия, а в този момент няма да мога нищичко да се сетя. Не бях спала цяла нощ, като вместо
това си бях въобразявала как ме изгонват от Университета, преди още да съм приета.
Посочиха ми да седна начело на масата и деканът започна да представя преподавателите
един по един с имената и предметите, които преподаваха. Всички ме гледаха с любопитство, но
не ми се струваха страшни. Един прочете името ми и с усмивка ме попита как се произнася.
Всички се засмяха, когато опитаха да го изговорят и ме помолиха да им покажа отново, след
което се отказаха.
Първият въпрос бе „По какво се различава българската фармация от американската?“.
Докато отговарях подробно, си мислех колко ли пъти този въпрос е бил обсъждан на вечеря у
дома. И сега съвсем се отпуснах. Всички други въпроси се отнасяха до България, до войната в
Европа и пътуването ми до Съединените щати. Фактът, че говорех правилен английски, без да
се запъвам, беше изненадващ за повечето от тях и по тази причина много от въпросите
засягаха началното ми образование и методите за преподаване на чужди езици на деца.
Прекарах с професорите почти два часа. Деканът си беше тръгнал почти веднага, като ми беше
казал да се явя на следващия ден в кабинета му, за да поговорим.
Най-накрая един от преподавателите отбеляза:
- Доколкото виждам, на вас ви липсва един важен предмет и това е физиология, но преди да
започнете, са ви необходими знания по зоология. Може сама да се подготвите по този предмет
през лятото и да се явите на изпит през есента. Другите предмети, които ще трябва да учите, са
свързани с фармацевтичното право и изчислителните системи. Ние използваме аптекарските
мерки, докато вие – метричната система. И рецептите при вас се пишат по различен начин. Не
виждам причина да не може да завършите тези курсове за една година, но ще трябва здравата
да работите. Сигурен съм, че ще успеете. Всички останали преподаватели ми се усмихваха
насърчително.
Когато станах, за де се оттегля, поблагодарих на професорите, а те от своя страна ми
пожелаха успех. Бях прескочила още едно препятствие.
Първите думи, които чух на другия ден в кабинета на декана, бяха: „Изненадан бях колко ви
хвалеха всички преподаватели.
С насмешка се питах наум „Защо пък е бил изненадан?“, но той не отговори.
Гласът му този път бе по-дружелюбен и той продължи: „Все още смятам, че не сте в състояние

да вземете курса на обучение за една година. Това е достатъчно тежко за нашите собствени
студенти.
„Това нищо не означава” – си помислих, но отново си замълчах.
- Искам да видя как ще се правите с предметите през първия семестър, но трябва да знаете, че
ако се провалите, никой друг фармацевтичен факултет в страната няма да ви приеме. - Не
исках да вижда колко се обезпокоих от думите му, така че през цялото време се усмихвах
глуповато. Двата предмета, които трябваше да взема през първия семестър, бяха физиология
и право. Нищо кой знае колко трудно, но никога нямаше да мога да получа диплома за една
година.
Глава 18
Инцидент в Мънроу
Родителите ми не успяха да намерят апартамент в Ню Йорк и затова решиха да останат в
Мънроу през цялата година. Мислех си, че провинцията ще ми се отрази добре, тъй като бях
решена да уча колкото е възможно по-упорито и да взема изпитите. За първи път пред
амбицията ми стоеше предизвикателство. В собствената си страна бях посредствена
студентка. Бях се справяла с различните предмети без особени усилия, а и не бях чувствала
нужда да полагам по-големи усилия. Сега трябваше да докажа на всички, а и на себе си, че
мога да успея в начинание, което за останалите, с изключение на родителите ми, изглеждаше
непостижимо. Трябваше да докажа независимостта си и личните си качества. Здраво залягане
над уроците, за да взема приемния изпит, беше първата крачка и аз се залових с постигането й.
Времето в Мънроу бе по-хладно. Нямаше какво да ме разсейва и с учебника по зоология и
останалите материали в ръка се захванах да осъществя целта си.
За първи път в живота ми родителите ми трябваше да ме подканят да спра с ученето и да
отида на разходка или на кино. Учех през целия ден, а понякога и през нощта. Не познавах
никого и се чувствах самотна и нещастна. Когато баща ми имаше нужда да му преведа нещо, го
правех, а и поне веднъж в седмицата го придружавах на бизнес срещите в Ню Йорк, на които се
налагаше да присъства.
Един следобед, както си учех, на вратата се позвъни и се почудих кой би могло да бъде.
Къщата беше доста отдалечена от главния път и никой не идваше на посещение без
предварителна уговорка. Родителите ми си почиваха, затова аз отидох да проверя кой е.
Втурнах се към вратата, подразнена, че някой прекъсва заниманията ми.
- Това място наистина е много трудно за намиране – каза млад мъж, когото не бях виждала
никога. Изглеждаше добре, русокос и синеок, с добронамерен поглед.
- И най-вероятно сте сбъркали адреса – отвърнах аз, забелязвайки, че ми показва някаква
визитна картичка, без обаче все още да съм отворила вратата.
- Търся Накашев – чух аз и за първи път погледнах към картичката, която ми показваше през
комарника. - Аз съм от FBI - добави младежът и аз прочетох в същия миг буквите от

съкращението на визитката.
Пуснах го да влезе и го поканих във всекидневната, стараейки се да не издавам колко съм
уплашена.
- Сега ще повикам баща си – казах, като се насочих към спалнята на родителите ми, но той ме
възпря:
- Дошъл съм да разговарям с вас, а не с баща ви.
Това ме уплаши още повече, но все пак влязох в спалнята и съобщих на родителите си за
посещението. Баща ми ме изпрати да разговарям с него, докато те набързо се облекат. Усетих,
че и те са притеснени. Идвахме от полицейска държава и знаехме, че от полицейско
присъствие в къщата не може да се очаква нищо добро. Но защо точно аз!
Във всекидневната попитах младежа, дали би желал нещо разхладително и след като той
отказа, започнахме разговора по същество. Задаваше ми съвсем обикновени въпроси от рода
на кога съм родена, къде съм учила, кой е майчиният ми език и къде съм изучавала английски.
Когато родителите ми влязоха в стаята, аз ги представих и продължихме да разговаряме. На
всеки, влязъл в този момент в стаята, щеше да му се стори, че се радваме на летния следобед
в компанията на гостенин, но вътрешно аз треперех и очаквах да узная целта на посещението
му. Какво бях направила, че да заслужа интереса на Той продължаваше да говори и да задава
въпроси. Баща ми реши да се възползва и явно му беше приятно. Очевидно не осъзнаваше, че
човекът е дошъл заради мен, нито каква е целта на посещението му. Ние с майка ми седяхме
на дивана и си разменяхме тревожни погледи. Бях съумяла да им кажа кой е този мъж.
Междувременно стана пет часа и младежът бе прекарал два часа в дома ни, когато се обърна
към мен с усмивка и каза:
- Г-це Накашева, упълномощен съм от моите началници да ви предоставя шанса да започнете
да работите за нас. Ще можем да се ползваме от услугите ви главно като преводач, тъй като
разполагаме със съвсем малко хора, които говорят добре български и английски.
Преди да е успял да довърши изречението, аз въздъхнах с облекчение. Мислех че знам как да
откажа, без да ми се налага да изпадам в дълги обяснения.
- Аз съм в тази страна с туристическа виза и нямам право да работя.
Той се усмихна дискретно и като ме погледна сериозно, отговори:
- Това не е проблем. Министерство на правосъдието и имиграционните власти работят заедно,
така че статутът ви лесно може да бъде променен.
Онемях. Как можеше да съм толкова глупава? След кратка пауза, аз се обърнах към него и
ясно му заявих:
- Не съм наясно с работата, която ми предлагате. Наистина говоря двата езика и превеждам за
баща ми, но не съм професионална преводачка. Аз съм фармацевт и ако е възможно, бих
искала да продължа да упражнявам професията си и в тази страна. Това лято се подготвям за
приемните изпити и се надявам през есента да успея да се запиша в Колумбийския
университет. Така че, нали виждате – казах – Аз вече си имам професия и искам да продължа
да работя по нея и тук.

Той не се опита да ми противоречи. Просто стана, ръкува се, каза довиждане на родителите
ми, а когато се обърна към мен, допълни единствено: „Пожелавам ви късмет на изпитите и в
професията!“ Стиснахме си ръцете и той се отправи към вратата и надолу по стълбите. Колата
му беше наблизо и щом потегли, ни помаха с ръка. Тримата се спогледахме, без да знаем как
да реагираме на току-що случилото се. Идвахме от полицейска държава. Смятах, че ако ФБР
настояват да работя за тях, в крайна сметка ще ми се наложи да изпълня желанието им.
И тримата съвсем бавно се прибрахме вкъщи. Всеки бе смръщил тревожно лице. Без да
промълви дума, майка ми се насочи към кухнята, за да приготви вечерята, а татко седна
умислен във всекидневната. Върнах се обратно в стаята си и взех учебника, но не разбирах
какво чета. Не можех да събера мислите си. Какво щеше да стане с мен? Как можех да се
пригодя към полицейска институция, независимо на коя държава принадлежи? И какво ще
стане със семейството ми в България, ако това се разчуе?
- Защо флиртуваше с този младеж? - Баща ми стоеше на прага и говореше високо, а на лицето
му бе изписан гняв.
- Какво съм правила? - изкрещях аз.
- През цялото време, докато говорехте, му се усмихваше и така го насърчаваше пак да дойде.
Дори не ми даде да кажа каквото и да е било. Можех да го обезкуража.
Думите на баща ми ми прозвучаха толкова нелепо, че по-зле не можеше да бъде. Той бе
уплашен за мен и се опитваше да реши кого или какво да обвини. Разбирах това, но в момента
бях бясна и въпреки че майка ми стоеше зад него и ми правеше знаци да си замълча, аз
изкрещях. - Той не беше тук, за да се види с теб. Искаше да говори с мен и аз съм тази, която
ще реши дали да приема предложението му или не.
Баща ми се вцепени. Никога досега не бях разговаряла с него по такъв начин, независимо
колко ядосана съм му била.
Ирационалната ревност на баща ми както към майка ми, така и към трите му дъщери, беше
всеизвестна в нашето семейство. Той я проявяваше често и безпричинно. Смяташе, че ме
защитава, но винаги избираше грешните думи и именно това създаваше вечно конфликтите
между нас.
В този момент, предполагам, не знаеше какво да каже и затова двамата с майка ми се
отдалечиха. Знаех си, че майка ми, любящата сила на моя живот, ще поговори с него и с мен
по-късно и ще ме помоли да се извиня. Хвърлих се на леглото и плаках цяла нощ.
На закуска всички седяхме умълчани. Аз се извиних неохотно и отидох в стаята си да уча, но
събитията от предишния ден не можеха да излязат от главата ми. Все още бях разтревожена
от посещението на ФБР, но освен това ми се струваше, че пропастта между мен и баща ми
става по-дълбока.
Трябваше да се махна. Но как? Пък и какво щеше да стане с майка ми? Аз бях единственото,
което я крепеше. Знаех, че нямам силата да предприема нищо. Зависех от баща ми и
финансово, въпреки че в чантата си имах чекова книжка за 10 000 долара. Той бе депозирал
парите на мое име веднага щом пристигнахме в Ню Йорк.

Идеята му беше да имам пари, за да защитя двете с майка ми, ако нещо се случеше с него и се
наложи аз да се грижа за двете ни. Никога не ми беше държал сметка за тези пари, но аз никога
не ги бях считала за свои и не бях похарчила и цент от тях. Много дни след инцидента
продължавах да уча, без да му се пречкам. Опитвах се да избегна конфронтацията. Бях
решила, че най-важното за мен е да посветя сериозно внимание на академичната си програма,
да изкарам изпитите, да вляза в университета и да оставя животът сам да поеме своя път. Но
раната в мен остана. Винаги ме бяха учили, че човек не бива да си позволява да потъва
прекалено дълбоко в мрачни мисли, защото е възможно тези мисли постепенно да го обсебят.
Затова продължих по старому - учех, пишех писма и размишлявах.
Малко по малко животът ни се нормализира. Двамата с баща ми ходехме веднъж седмично до
Манхатън във връзка с бизнеса му. Аз учех за приемния изпит по учебниците, които ми бяха
дали. Ходех в библиотеката при всяка възможност и прекарвах колкото може повече време с
майка ми.
Родителите ми често канеха на гости български приятели и аз помагах на мама в подготовката,
но с гостите само се поздравявахме, след което веднага се връщах към учебниците. Всички
знаеха, че уча.
Най-много се дразнех, когато някой започваше да ми разправя за еди-кой си симпатичен
младеж, с когото трябвало да се запозная или пък водеше някого, когото трябваше да
забавлявам. Имах си много начини, по които да откажа подобни личности от идеята да ми
позвънят или да наминат друг път отново.
Мама често ми напомняше, че няма причина да съм неучтива, но аз пък й напомнях, че мразя
сватосването.
- Защо всички толкова се притесняват, че не съм омъжена? - се тросвах аз и се втурвах към
стаята си.
- Лили, никой не може да те накара да се омъжиш без твоето съгласие – казваше майка ми, но
аз не исках да я чуя.
Нямаше с кого да поговоря и затова изливах мъката си на приятелите, останали далеч в
България, и особено на двете ми приятелки, носещи също като мен името Лиляна, които
чувствах по-близки от сестрите ми. Трите бяхме прекарали заедно шест години в пансиона на
училището като съквартирантки, а и си бяхме гостували по време на много от ваканциите.
Знаех, че ако някой може да разбере чувствата ми, това са те. Най-щастлива бях, когато пишех
и получавах писма. Описвах на приятелите си местата, които виждах, хората, с които се
срещах.
Писмата от моя приятел обаче ми се струваха все по-къси и хладни. Много от приятелките ми
пишеха, че е забелязван с различни жени. Аз отхвърлях всичко това като клюки, докато едно
име не взе да се появява често. Писах му, но не получих отговор. Мислите ми бяха така
затормозени, че започнах да обвинявам пощата. Най-накрая писах на сестра си и я попитах
какво знае по въпроса. Тя ми отговори, че той се е отбил да я види и й съобщил, че се среща с
момиче, за което смята да се ожени, но не знае как да ми каже. По онова време аз бях наясно,

че почти няма надежда да се върнем в България и затова му писах, че разваляме годежа. Беше
ми мъчно и самотно.
Сестрите ми пишеха често, насърчавайки ме да се съсредоточа върху моя живот и учение и да
продължа напред. В началото си мислех, че съм готова за това и щом съм напуснала България,
то е било неизбежно. Но след няколко седмици ме прониза ужасна болка и аз се сринах. Сега
си мислех, че с живота ми наистина е свършено. Бях депресирана и започнах да занемарявам
ученето. В ума ми се прокрадваха самоубийствени мисли. Не можех да спя, не отговарях на
майка ми, когато ме канеше на масата. Тя тихо влизаше в стаята ми, за да ми донесе нещо за
хапване, но аз дори не докосвах храната. Забелязвах тревогата по лицето, от което бе изтрила
сълзите си, но изглежда тогава това не ме е притеснявало. По-късно разбрах, че тя ме е
наблюдавала с мисълта, че е на път да изгуби единственото дете, което й бе останало, без да
знае какво да направи. Опитвах се да я разбера, но в този момент, мислех единствено за себе
си.
Седмиците минаваха, но аз явно не бях в състояние да се взема в ръце. Странно, че именно
баща ми беше този, който ме спаси от мен самата. Една сутрин той влетя в стаята ми,
войнствен и гневен.
- Лили – кресна – ти пристигна в тази страна като моя служителка и знаеш много добре колко е
важен бизнесът за мен и за цялото семейство. Искам да изпълниш задълженията си. Щом
приключиш с тях, можеш да правиш каквото си поискаш.
Аз го погледнах онемяла. Не можех да повярвам, че може да е толкова безсърдечен, но някъде
дълбоко трябва да съм съзнавала, че има право. За момент стояхме един срещу друг, без да
си кажем нищо, той – с гняв, изписан на лицето, а аз – със стичащи се по бузите сълзи, без да
знаем какво ще се случи по-нататък. След това той отново заговори:
- Днес имаме среща в митниците и е много важно да сме там навреме. Взимай душ, обличай се
и да тръгваме.
Аз станах и тръгнах към банята като робот, програмиран да му се подчинява. Майка ми бе
поставила на леглото ми току-що изгладени дрехи – бельо, бяла копринена блуза и зелен
ленен костюм. Когато отидох да й благодаря и да я целуна за довиждане, тя не се въздържа да
ми каже: „Сложи си малко грим, изглеждаш много бледа.“ Горката ми майка, тя не знаеше колко
малко ме вълнува в този момент как изглеждам.
Малко по малко започнах да се променям. Учех упорито и се опитвах да мисля за бъдещето
си, не осъзнавайки, че бъдещето не може да се планира. Тогава бях решила никога да не
обиквам и да не се омъжвам. Учех всяка свободна минута и освен с майка ми, не разговарях с
никого. Правех си различни планове за живота. Определено нямаше да се омъжвам, но исках
да имам деца.
- Мамо - казах едни ден – щом завърша фармацевтичния факултет, незабавно ще започна
работа над доктората си и когато взема докторска степен, ще започна да преподавам. С
преподавателската заплата ще мога да си позволя да осиновя Николай (сина на сестра ми,
който по онова време беше на пет). Майка ми, почти разплакана, вдигна очи от плетивото си.

- Николай си има майка, Лили – отвърна тя.
И тя страдаше за мен. Докато си фантазирах, не ми беше хрумвало, че сестра ми може да не
иска просто ей така да ми изпрати детето си. От този ден нататък не казах и дума, но
продължих усърдно учението. Чак когато прегърнах първото си дете, осъзнах що за глупави
фантазии са били това.
Към края на лятото родителите ми решиха да останат в Мънроу и през зимата. Тъй като не
можех да пътувам всеки ден, трябваше да си намеря квартира за през учебната година. Никога
не бях живяла сама, така че университетското общежитие изглеждаше най-логичният избор.
Оставаха само няколко седмици, а на мен не ми се искаше да губя цял ден учене, затова
отидох в университетската канцелария едва няколко дни преди началото на семестъра.
19 глава
Приемният изпит
X

„Опишете историята на сандвич с шунка и яйце“.

Седнала на чина в една аудиториите на Фармацевтичния факултет на Колумбийския
университет, аз се взирах в тези думи и недоумявах какво се има предвид. Разбирах какво
означават, но не схващах какво общо може да имат с физиологията, предмета, по който се
провеждаше приемния изпит.
Сутринта бях взела влака от Мънро, после се прехвърлих на такси и така стигнах до мястото,
където щеше да се проведе изпитът. Докато вървях към сградата, чувствах лека нервност, но
продължавах да си повтарям, че изпитът няма как да бъде много по- различен от толкова
други, на които се бях явявала през живота си. Бях учила много, английският ми беше доста
добър за чуждестранен студент; уверена бях, че съм в състояние да отговоря на който и да е
било въпрос. С усилената подготовка през лятото покрих целия материал. Напомняйки си
всички тези факти, си вдъхвах увереност и продължавах да крача смело напред.
Беше необичайно горещ и влажен ден в края на август, но рано сутринта все още се
издържаше. Всъщност бях така развълнувана и заета с мисли за изпита, че макар леката ми
памучна рокля да бе вече влажна, аз не чувствах нито горещината, нито влагата.
Влязох във фоайето и жизнерадостно помолих да ме упътят към аудиторията. Записах си
номера, след което се отправих към асансьора, натиснах копчето за третия етаж и се понесох
нагоре. Открих класната стая, към която ме бяха насочили. Вътре имаше няколко студента,
всичките мъже, седнали по чиновете, поставили пред себе си вече възложената задача. Никой
не ме забеляза.
Един висок и красив младеж, облечен в лек летен костюм, стоеше при катедрата, с някакви
листа в ръка. Аз се представих, ала той се усмихна и ми съобщи, че вече е видял
регистрацията ми. Подаде ми тънка синя тетрадка и плик с въпроса, след което ме настани на
един чин, обясни ми, че разполагам с три часа и ми пожела успех. Докато вървях към чина,

всички погледи бяха насочени към мен. На изпита имаше само мъже, повечето от които бяха на
поправка. Гледаха ме с любопитство, а някои леко се подсмихваха. Току що бяха осъзнали, че
аз също съм студентка. Жените във Фармацевтичния факултет бяха рядкост.
Опитах се да не обръщам внимание, седнах на чина и внимателно отворих плика. Препрочитах
темата на изпита отново и отново, но не успявах да вникна в смисъла й. Изтръпнах! Нищо от
знанията ми не ме бе подготвило за такъв въпрос.
„Може би съм пропуснала нещо?“- мислех си. „Или пък не разбирам езика?“ Каквато и да беше
причината, не знаех какво да правя и просто седях там, втренчена във въпроса, мислейки си,
че се провалям не само на изпита, но и че цялото ми бъдеще е заложено на карта. Кой
университет щеше изобщо да разгледа кандидатурата ми, ако ме отхвърлеха тук? Седях там, а
в главата ми бе настанала пълна каша. Мислех да си тръгна, но дори това ми беше неудобно.
Не знам колко време съм прекарала така, с наведена глава, когато чух зад гърба си шепот. Не
че това ме интересуваше, но обръщайки автоматично глава, долових две думи:
„храносмилателни ензими“.
„Ама разбира се“, си помислих. „Как може да съм толкова глупава?“. Точно за това трябва да
пиша. И за това съм подготвена! Започнах. Знаех материала добре и успях да развия темата в
отреденото за целта време. Занесох работата си и излязох от стаята, а пред училището
зачаках да зърна човека, който несъзнателно ми бе помогнал. Момчетата излизаха едно след
друго и разпалено обсъждаха изпита. Никой дори не ме погледна, нито си даде сметка, че ми е
помогнал. Просто разговаряха помежду си доволни. Забързах към станцията на метрото и се
отправих към кампуса на 116-та улица. Време беше да си намеря жилище.
Глава 20
Общежитието за чуждестранни студенти
Общежитието за чуждестранни студенти отвори света пред мен. Качвайки се по стълбите към
главния вход на прекрасната сграда на ъгъла на Ривърсайд Драйв и 22-ра улица, чух силна
музика, разговори и смях. Звучеше като да се вихри голяма веселба.
Приближих се плахо, като се опитвах да не преча на никого и се насочих към рецепцията в
дъното на обширно фоайе. Навсякъде се суетяха младежи, подвиквайки си и разговаряйки
помежду си на различни езици. Първото нещо, което ми привлече погледа ми, бяха
пъстроцветните дрехи. Мнозина носеха копринени сарита, шарени шалове и красиви
бродирани блузи, примесени с всевъзможни прически, на къси и дълги коси, и при мъжете, и
при жените. Виждаха се черни, бели и жълти лица. Всички изглеждаха приятелски настроени
един към друг и явно прекарваха времето си добре. На рецепцията нямаше никого, та затова
имах възможността да продължа наблюденията си.
Много от студентите се бяха събрали на групички. Едни си говореха и се смееха, докато други
очевидно бяха заети със сериозни дискусии. Аз бях там, за да си потърся стая, тъй като в
Общежитието на Колумбийския университет току-що ми бяха казали, че нямат свободни места

за следващия семестър и ме бяха препратили към Общежитието за чуждестранни студенти.
Все още с гръб към рецепцията, зяпах тълпата, когато чух един любезен и дружелюбен глас да
пита „Какво обичате?“ Отне ми миг да отговоря. Мислех си, че би било страхотно, ако има
възможност да стана част от групата студенти, които току що бях наблюдавала. Вече знаех, че
повечето са студенти от Колумбийския университет, а останалите са от други образователни
институции в града.
- Извинете – казах аз – бих искала да наема стая за настъпващата учебна година. Записана
съм във Факултета по фармация на Колумбийския университет.
Гърлото ми се сви, като видях как рецепционистката поклаща глава.
- Боя се, че имаме списък на чакащите - прекъсна ме тя. - В момента той е попълнен за поне
две години напред. А за американските студенти чакането е дори по-дълго. Мога да ви дам
адресите на някои хора, които дават стаи под наем.
- Аз наскоро пристигнах от България – промърморих. Не исках да види разочарованието,
изписано на лицето ми и да чуе как гласът ми потреперва. - Не познавам Ню Йорк и....
- България ли? - попита тя и преди да разбера какво имаше предвид, се обърна и изчезна.
Стоях там вцепенена и се чудех какво да предприема, когато жената се върна с широка
усмивка на лицето.
- Оставете тази печална физиономия – изстреля тя. - Ще ви намерим стая. Управителят на
общежитието току що ми каза, че не сме имали български студент отпреди войната, а
политиката ни е такава, че се стремим да наним поне по един представител от възможно наймного държави.
Трудно е да се опише какво облекчение почувствах. Попитах за наема, платих незабавно и
научих, че мога да се нанеса след две седмици, седмица преди началото на семестъра.
Общежитието разполагаше с кафетерия и аз начаса се записах за закуска и вечеря. Чувствах
се сякаш съм отхвърлила от плещите си огромен товар.
- Благодаря ви - промърморих, съзнавайки, че това не е достатъчно да изрази чувствата ми
Бях благодарна, развълнувана, щастлива и облекчена. Стаята в това общежитие щеше да бъде
първото самостоятелно жилище в целия ми живот досега. За първи път щях да правя каквото
си искам, да излизам и да се прибирам когато ми хареса и никой нямаше да ме направлява и
съветва. Не мисля, че което и да е било момиче днес, включително и собствените ми дъщери,
са в състояние да разберат какво означаваше това за мен.
Докато тичах към метростанцията на 116-та улица, сякаш ми бяха пораснали криле. Понеже
нямах търпение да споделя добрите новини с приятелите си, слязох Xна Колумбъс Съркъс и
изтичах до апартамента им на 58-а улица. Слава ме посрещна на вратата с новороденото си
бебе на ръце. „Това е чудесно“ – каза тя, забелязала вълнението ми, но също веднага добави:
„Не ти ли е време да помислиш по-скоро за женитба, отколкото за придобиване на нова
степен?“ Не отговорих.
- В Ню Йорк всеки ден пристигат млади българи - продължи тя. Знаех какво има предвид. Аз се
усмихнах, взех бебенцето, поиграх си малко с него и си тръгнах. Слава ми беше добра

приятелка и ми желаеше само най-доброто, но двете не разсъждавахме по един и същи начин
относно бъдещето ми.
У дома родителите ми ме чакаха с нетърпение. Щом чуха, че съм си намерила квартира и че
тръгвам на занятия след няколко седмици, те също се развълнуваха. Задаваха ми безброй
въпроси, но аз бързах да си легна и да събера мислите си.
- За нея ще е добре отново да се вижда с млади хора - разпознах гласа на майка ми. - Искам
пак да я чуя да се смее.
Баща ми се съгласи, макар и да не звучеше толкова уверено. Тази нощ не успях да заспя
изобщо. Не беше само вълнението от случилото се. Мислех си и за родителите си. Как щях да
ги оставя? Как щяха да се справят без знанието на езика? Не беше ли мое задължение да съм
с тях и да им помагам? Ролите ни се бяха разменили. Аз бях започнала да разсъждавам като
родител.
Когато на другата сутрин станах и видях, че родителите ми искрено се радват за мен, започнах
да си отдъхвам и да подготвям за предстоящото. Трябваше да знам, че “училище” е вълшебна
дума за нашето семейство. Преди да го разбера, майка ми вече сортираше всичките ми дрехи,
переше и гладеше и ми даваше съвети какво и кога да обличам. Кимах в знак на съгласие, но
мислите ми бяха далече.
Не помня как точно съм се пренесла от Мънроу в Ню Йорк, но седмица преди началото на
занятията бях настанена в Общежитието за чуждестранни студенти и на мига се почувствах
като у дома си.
Взех ключовете от стаята си и пощенската си кутия на рецепцията. В стаята нямаше телефон,
но имаше звънец. Щом някой ме търсеше, той щеше за зазвъни в стаята и аз можех да се
обадя от телефонната кабина във фоайето. „Няма проблем – помислих си аз. - Кой ще ми се
обажда? Та аз не познавам никого.”
Взех асансьора до седмия етаж и се удивих колко слънчево и просторно беше в стаята.
Прозорецът ми гледаше към Ривърсайд Парк, а в далечината се виждаше целият кампус на
Колубмийския университет. Не можех да откъсна очи от тази гледка. Силуетът на Манхатън бе
пред мен.
Едва бях оставила куфара си на пода, когато чух на вратата да се чука. Отговорих и на прага се
появи красиво стройно момиче със слънчева усмивка на лицето.
- Може ли да вляза? - каза тя. - Аз съм Катрин Кенеди от Пало Алто, Калифорния и живея в
съседната стая. Толкова се радвам, че си тук. От коя страна идваш? България? Никога не съм
чувала за нея, но ти ще ми разкажеш... - Тя бъбреше без спирка, а аз я гледах и се възхищавах
на хубостта и откритостта й.
Двете с Катрин прекарахме часове в приказки. Следваше" история на изкуствата" и това й беше
първото посещение в Ню Йорк. Беше се влюбила в града!
Вече бе успяла да посети много музеи, бе се запознала с много хора в общежитието, но с никой
„специален“. Когато й казах, че съм се записала във Факултета по фармация, тя ококори очи.
- Това не е ли само за мъже? - попита. Щом споменах, че вече имам завършена степен, тя

поклати глава, а на лицето й се изписа учудване. - Ама, Лиляна, ти ще трябва непрекъснато да
учиш. Как ще можеш да излизаш на срещи?
Веднага осъзнах, че Катрин и аз бяхме в Общежитието за чуждестранни студенти по напълно
различни причини, но тя беше толкова сладка и наивна. Нямаше как човек да не я хареса. По
време на учебната година се разбирахме добре и прекарахме доста време в моята или нейната
стая. Тя не спираше да се притеснява, че избягвам купоните в мъжкото общежитие и че така
никога няма да срещна онзи неуловим „някого“.
- Как изобщо ще успееш да се ожениш? - мърмореше тя, гледайки ме как уча, докато тя се
гласеше за нова среща.
В действителност в Общежитието се срещах с много хора, кой от кого по-дружелюбен и
интересен. Аз бях единствена представителка на своята нация, така че се вписвах във всякакви
групи и се наслаждавах на досега с различни култури, езици и религии.
Първия път, когато отидох да си проверя пощенската кутия, помислих, че съм сбъркала
кутията, защото в нея имаше няколко бележки, а аз не познавах никого. Отворих внимателно и
взех малките пликове – всички бяха адресирани до мен.
Няколко студенти, някои от които идващи от непознати за мен страни, ме приветстваха с добре
дошла и ме канеха да се срещнем и да се запознаем. В трапезарията ме посрещнаха също
толкова радушно. За една седмица в Общежитието се запознах с повече хора, отколкото бях
срещнала през целия си престой в Съединените щати. И всичките умни, интересни и забавни.
Един индийски студент на има Далал, който също бе записан във Фармацевтичния факултет,
дойде да ми се представи. Заговорихме се и на следващия ден заедно се качихме на автобуса.
Това се превърна в ежедневен навик. Станахме приятели и си разказвахме истории за живота и
страните ни. От него научих забележително много за неговата далечна, мистериозна и
просторна страна.
Покани ме на вечеря в „Индийския принц”, единствения индийски ресторант в Ню Йорк по онова
време. Отидох, въпреки многото предупреждения от други студенти, че няма да мога да хапна,
защото храната е страшно пикантна. На мен ми хареса! Дори забелязах, че някои ястия са
подобни на познати за мен гозби. Далал беше мюсюлманин, а България е била 500 години под
мюсюлманско управление (по време на Османската империя) и е възприела голяма част от
тяхната кухня.
Слушах с широко ококорени очи, когато Далал ми разказа, че е бил оженен на деветгодишна
възраст, а булката му е била на четири. Семействата им били уредили сватбата и момиченцето
се преместило да живее със семейството на Далал, без никога отново да види родителите си.
Когато станала на 16, им се родило бебе и чак тогава бащата на Далал решил да го изпрати в
Съединените щати, за да изучи някоя професия. На Далал явно ситуацията не му се струваше
необичайна. Радваше се, че е студент, но същевременно беше готов да се завърне у дома и да
поеме семейните си задължения, щом приключи със следването. По това време той ме запозна
с една своя приятелка - Индира Ганди, която живееше също в нашето общежитие и беше
студентка в Колумбийския университет. След години тя стана министър-председател на своята

страна.
Много ми беше жал за Далал, който през последната година от следването се влюби в
дъщерята на индийския посланик, с която се беше запознал на някакво тържество в
посолството. В началото той изглеждаше извънредно щастлив и се опитваше да убеди мен и
себе си, че семейството му ще се съгласи да се разведе с дългогодишната си съпруга и ще му
разреши да остане в Америка, за да продължи образованието си. Обаче баща му го повика да
се прибере, за да обсъдят ситуацията. Видях Далал в деня, преди да замине. Вече бях
омъжена и живеех в Лонг Айланд. Той беше в добро настроение и ме уверяваше, че ще
пристигне навреме за есенния семестър. Повече никога не чух нищо за него.
Първата седмица в Общежитието за чуждестранни студенти бе истинска радост за мен и
затова почти бях забравила защо всъщност съм там. Бях щастлива да усетя невинността на
обикновения живот – без война, бомби, политика и опасности.

Глава 21
Факултетът по фармация
Факултетът по фармация се намираше на ъгъла на 68-ма улица и Бродуей и всяка сутрин и
следобед аз се наслаждавах на пътуването с червения двуетажен автобус. Гледайки през
прозореца, градът оживяваше пред очите ми: величественият Ривърсайд драйв с красивите
жилищни кооперации от едната страна и Ривърсайд парк от другата. А когато автобусът
завиеше на 72-ра улица и продължеше пътя си по Бродуей, ми се струваше, че съм се озовала
в съвсем различен град. Тук кипеше живот. Редуваха се всевъзможни магазини; забързани
хора по тротоарите, колите надуваха клаксони в надпреварата си за свободно пространство.
В понеделник сутринта беше първото ми занятие. Когато стигнах до колежа, за момент поспрях
навън. Чувствах се самотна и плаха. Вече попаднала в сградата, ме упътиха към аудиторията.
Тя вече се бе изпълнила със студенти, които очакваха професора. Сред тях нямаше жени, и в
този момент всички погледи се приковаха върху мен. Бях облечена с пола от шотландско каре,
пуловер от ангорска вълна, на високи токчета и под мъжките погледи се чувствах като
екзотично животно в зоопарк. Отне ми миг да си възвърна самообладанието и въпреки че
вътрешно продължавах да треперя, влязох, изглеждайки спокойна, с изправени рамене и
поглед отправен напред. Местата в аудиторията бяха заети, с изключение на чиновете, на
първия ред. Няколко момчета влязоха след мен, но никой не се настани до мен. Впоследствие
разбрах, че само новите сядат на първия ред.
Стаята утихна, когато висок мъж на средна възраст, облечен в бяла престилка с кървави петна

по нея, влезна. Чак когато изписа името си на черната дъска, си дадох сметка, че това е
професорът по физиология. Винаги идваше на лекциите си направо от лабораторията. Името
му бе Холси и изглежда облеклото му не притесняваше никого освен мен. Шегуваше се със
студентите, докато проверяваше списъка, но не успявах да разбера нищичко, макар и да се
опитвах да не изпусна нито дума. „Мислех си, че разбирам английски”- мина ми през ума. „Как
ли ще успея да изкарам този курс?”
Когато професорът стигна до моето име, той не успя да го произнесе, разсмя се и всички
студенти се разсмяха заедно с него. Лекциите на професор Холси бяха обилно подправени с
шеги. В повечето случаи не успявах да разбера кога преминава от шегите обратно към науката.
Тъй като думите ми бяха непознати, не разбирах и цинизма в тези шеги. Мъжете се смееха и аз
барабар с тях. Не ми се щеше да изглеждам наивна. Най-важно за мен бе да не си помислят,
че не зная английски. А и не можех да си представя, че подобен род шеги могат да съпътстват
научна лекция. Разбира се никой не си даваше сметка за това. Наблюдавайки ме как видимо се
забавлявам, останалите студенти, а вероятно и професорът, смятаха, че съм привикнала към
този език. Скоро репутацията ми на отракана европейка, която е „в час”, бе създадена и през
следващите месеци започнах да получавам покани срещи на един много безвкусен и груб език.
Отказвах да изляза с когото и да било от мъжете и само в краен случай говорех с тях. В
момента, в който заниманията приключеха, бързах към Общежитието за чуждестранни
студенти. Там се чувствах в собствени води.
През първия семестър учех много усърдно и бях крайно притеснена, че ще се проваля. Деканът
Балард ме бе предупредил, че ако се проваля на някой от двата курса, които той настояваше
да посещавам през първия семестър, нито един университет по фармация в страната няма да
ме допусне за студентка. Тези му думи не ми дадоха миг покой през първата година.
По време на лекцията слушах внимателно и си записвах всичко, което професорът кажеше,
след което се прибирах обратно в стаята си и продължавах да уча, макар че във фоайето
приятелите ми се събираха след лекциите, разговаряха и се забавляваха. Но аз трябваше да
взема този изпит!
С наближаването на изпита по средата на семестъра ставах все по-трескава и убедена, че не
съм научила нищо, че професор Холси ще ми зададе някакви непонятни въпроси, които никога
не съм чувала преди.
В деня на изпита продължавах да бъда под нервно напрежение. Въпросите ми се сториха
трудни, но отговорих на всичките, доколкото ми позволяваха силите. От разговорите със
състудентите ми впоследствие, разбрах, че те също бяха срещнали трудности, но никой не ми
се стори до такава степен обезпокоен като мен. Мисълта за изпита не ми даваше покой и когато
се върнах в стаята си. Няколко дни по-късно вече бях убедена в провала си и се замислих
какво мога да направя по въпроса. На следващия ден, след безсънна нощ, приближих
професора.
- Професор Холси – попитах плахо. – Ще се съгласите ли да ме допуснете до изпита
повторно?

- Защо? – избумтя учуденият му глас.
Заобяснявах как съм се объркала и смятам, че не съм отговорила правилно на въпросите.
Опитах също така да му обясня, колко важен е курсът за мен.
Слушаше ме с презрителна усмивка, готов да започне лекцията си, и отвърна:
- Защо сте толкова сигурна, че другите също не са се объркали? При мен няма
поправителни изпити. Изчакайте, докато си получите работата обратно!
Смутена се запътих към мястото си. Знаех, че няма какво друго да предприема, но
притесненията ми не ме оставиха през следващата седмица. Когато накрая той влезе в
аудиторията с работите под мишница и ме извика по име, излязох напред. На лицето му бе
изписана странна усмивка и без да казва нищо ме изгледа така, сякаш ме виждаше за пръв път.
Не желаех да проличи нетърпението ми, тъй че не отворих тетрадката, докато не си седнах на
мястото. Когато най-накрая се осмелих да погледна в нея, видях числото 93. Опитах се да
прикрия щастливата си усмивка.
От този ден нататък започнах да се чувствам по-уверена в университета. Много студенти се
усмихваха, заговаряха ме, и аз започвах да свиквам с колегите си и с факултета. Въпреки това
продължавах да бързам да се прибера в общежитието.
Оставаше ми и време да се включа в социалния живот там. Бях поканена да участвам в
международния празник, който се организираше ежегодно в общежитието. Групи студенти от
всяка една националност приготвяха традиционни гозби или представяха характерни за
страните си занаяти и обясняваха значимостта им пред гостите. Щандовете бяха красиво
украсени и участниците се състезаваха да изтъкнат богатствата на културата си. Много от вече
завършилите студенти идваха на посещение, за да си припомнят времето прекарано там.
Тъй като бях единствената българка, аз се присъединих към група студенти от съседни
държави и обединихме усилията си в продължение на няколко седмици. Често разговаряхме за
родните си страни и понякога посещавахме съответните национални ресторанти. На празника
влязохме в ролята на домакини и посрещахме гостите си, повечето, от които бяха бивши
обитатели на общежитието. Събития като това ни помагаха да се опознаем по-добре помежду
си и да опознаем страните, от които идваме. Зародиха се топли приятелски взаимоотношения.
В неделя се организираха общи вечери и различни лектори докладваха по интересни и
актуални теми. Много от тях бяха живели в общежитието по време на студентските си години и
в момента или бяха на ръководни постове в своите страни, или представители в ООН.
През тази година не само се забавлявах добре, но струва ми се започвах да вниквам като в
политиката на САЩ, така и във взаимоотношенията им с останалите държави. Започнах да се
интересувам от други националности, култури и религии – интерес, който не ме напусна през
целия ми живот.
Често, когато се съберяхме няколко души, ние се чудехме, как е възможно да се разбираме
така добре помежду си, макар и да идваме от различни краища на света и сме с различен
произход. Не срещахме трудности да изградим разбирателство помежду си.
Защо правителствата ни не могат да разберат това? Ами много от нашите сънародници? Защо

по света съществува толкова омраза и страдание, войни между нациите? Тези въпроси
непрекъснато ни занимаваха в нашите разговори, разисквания и спорове. Никой не
разполагаше с отговорите, но всекиго вълнуваха различни въпроси и така знанията ни се
допълваха.
Първоначално възнамерявах да прекарвам уикендите си заедно с моите родители в Мънроу, но
учебните ми и други занимания ме възпрепятстваха, така че мама и татко започнаха често да
идват в Ню Йорк. Излизахме заедно на вечеря, посещавахме приятели, но на тях им бе найприятно да поостанат в общежитието, да се запознаят с други студенти. Тъй като владееше
турски, гръцки и испански, баща ми се чувстваше в свои води тук. Често с мама отивахме на
пазар, но той предпочиташе да остане във фоайето на общежитието, където винаги намираше
с кого да поговори и да поспори на политически теми. Студентите явно също така обичаха да
общуват с него и когато родителите ми дълго време не ме бяха посещавали, те се
интересуваха, кога отново ще ме навестят.
Мама и татко често изпускаха автобуса за Мънро и им се налагаше да отседнат на хотел в
града. Градът много им се нравеше и ставайки свидетели на това, колко се радвах на
пребиваването си тук, те решиха през есента да се преместят обратно. Намериха апартамент
на Ривърсайд драйв, на няколко пресечки от мястото, където живеех и на мен ми предстоеше
да се нанеса при тях в края на учебната година. Изглеждаха много щастливи, че са намерили
най-доброто решение, тъй като щях да живея при тях и едновременно с това да съм близко до
Общежитието за чуждестранни студенти. Не споделях ентусиазма им, защото отново ми
предстоеше да загубя независимостта си, но нямах избор.
Към края на годината попаднах в психологическа дупка. Справях се добре с учението,
дипломирането ми наближаваше, но не знаех какво да предприема впоследствие.
Всички правеха планове за държавните си изпити, които им даваха право да практикуват
професията си в щата Ню Йорк. С туристическата си виза, с която пребивавах в САЩ обаче, не
само не можех да взема изпитите, но и да работя.
Баща ми настояваше да се запиша за следдипломна квалификация и да взема степен по
промишлена фармация. Той продължаваше да се надява, че ще наложи като фармацевтичен
производител в страната и аз, тъй като синът му не беше с него, ще му бъда на разположение.
Онова, което аз исках, бе да започна работа и постепенно да стана независима.
В годината, в която следвах във факултета по фармация, деканът Балард се пенсионира и
професор Люълън зае поста. Не посещавах нито един от курсовете му и нямах никаква връзка
с него, но ведрото му и приятелско отношение към всички студенти, го бяха превърнали в
знаменитост, особено сред студентите от горните курсове. Харесваше на всички.
Тъй като се намирах на кръстопът и нямаше с кого да се посъветвам, реших, че един разговор с
него би ми помогнал, за да направя плановете си за следващата година. Едва събрала кураж
да си уговоря час, се отправих към офиса му. Той седеше зад бюрото си, но в момента, в който
влязох, стана, насочи се към мен и ме веднага ме предразположи с приятелското си
отношение. Насърчи ме да споделя грижите си с него и преди да се усетя, му бях разказала

цялата си история. Той продължаваше да ми задава въпроси и въпреки че си давах сметка как
отнемам голяма част от времето му и този факт ме притесняваше, продължавах да говоря. Към
четири часа, той погледна часовника си и смеейки се каза:
- Виж докъде стигнахме! Пропуснах една от лекциите си.
Скокнах от стола си и смутена започнах да се извинявам, но той не изглеждаше притеснен и ме
увери, че ще помисли върху току-що чутото. Излизайки бързо от кабинета си, добави, че ще се
видим скоро. Наблюдавах го как се отдалечава, мислейки си, че на секундата ме е забравил.
През последния месец от следването си бях заета с изпити и курсови работи, които трябваше
да предам, тъй че нямах време да се разсейвам с каквито и да било други мисли. Много ме
притесняваше един от предметите, на който не се бях представила добре на междинните
изпити.

Глава 22
Запознанство с Джордж
Един петъчен следобед чаках автобуса за вкъщи на ъгъла на Бродуей и 69-та улица. Бях
угрижена заради изпита по аналитична химия. „Проваля ли се на този изпит, ще се окаже, че
усилията ми през цялата година са били напразни”, мислех си аз, когато чух, как някой ме
заговаря.
- Защо тази тъжна физиономия? Петък е, време за забава!
Младият мъж, който ме бе заговорил, бе среден на ръст, със светла кожа, сини очи и много
широка и топла усмивка. Не бях в настроение за разговор, най-малкото с някого, когото не бях
виждала никога преди, но той си проби път през тълпата, чакаща автобуса и преди да кажа
каквото и да било, вече бе застанал редом с мен. Забелязах, че държи същите книги като мен и
си дадох сметка, че е от моя курс. Смутих се и когато се качихме на същия автобус и разбрах,
че живеем само на няколко преки един от друг, подхванахме разговор.
- Разбрах, че си от Европа. Откъде по-точно? Италия?
- България – отвърнах саркастично. – Чувал ли си за нея?
- О, да – отвърна той сериозно. – Имам колекция от марки и няколко са от България.
Знам някои неща за страната ти, но се надявам от теб да науча повече.
Сега той се усмихваше.
„Няма що”, помислих си, „колекционер на марки, специалист по география.” Мислите ми бяха
заети с изпита и започнах да му обяснявам, колко съм притеснена. Порази ме колко искрено
загрижен бе видът му, докато ме изслушваше, сякаш наистина искаше да помогне.
- Аз не посещавам този предмет – каза той – но моят съквартирант Артър ще се
явява на изпита. Той е отличен студент и се откроява в математиката и точните науки. Защо не
му се обадиш утре? Сигурен съм, че ще ти помогне.
„Няма що” - помислих си. „Избягвам тези мъже вече цяла година, а сега ще се запътя към

общежитието им и ще ги моля за помощ. „Няма начин!” Но не споменах нищо и благодарих на
Джордж. Преди да сляза от автобуса, той ми подаде бележка с техния телефонен номер.
Учих през целия уикенд, но не напредвах. Приятели чукаха на вратата ми, за да си говорим.
Катрин отиваше на парти и ме молеше да я придружа. Уверяваше ме, че ако изляза, ще се
справя по-добре на теста. Не можеше да си представи, че някой може да си стои в стаята в
събота вечер и да учи.
В неделя следобед се отчаях съвсем. Все още не можех да вникна в част от материала и
реших да позвъня на Артър. Започнах да тършувам из джобовете и чантата си. Не си спомнях
къде съм оставила бележката с телефонния номер. Не бях възнамерявала да я използвам.
Най-накрая я открих и набрах номера.
Вдигна Артър.
- Лиляна, надявах се да позвъниш. Не е забавно да учиш сам.
Гласът му бе приятелски, но на мен ми се стори, че долавям саркастични нотки в него, все едно
е знаел, че рано или късно ще позвъня. За кратко си помислих да затворя, но в крайна сметка
нямах избор. Бях отчаяна. Казах му, че идвам веднага. Взех разстоянието по Ривърсайд драйв
пеша, открих номера и позвъних на апартамента. Автоматът отвори входната врата и взех
асансьора до седмия етаж. Вратата към апартамента бе отворена и Джордж стоеше на прага.
Виждах го за втори път, но не проявявах никакъв интерес към него. Бе облякъл палтото си и
изглеждаше, че ще излиза.
- Здравей, Лили, радвам се, че дойде.
- Името ми е Лиляна – отвърнах сърдито, без да го поглеждам повторно, минах покрай
него и поздравих Артър, който стоеше зад него и се смееше силно. Явно се забавляваха добре
за моя сметка, така че бях готова да се обърна и да си тръгна. Изведнъж и двамата осъзнаха
грешката си. Бяха забелязали, че не ми е весело.
Джордж излезе на момента, а Артър ме въведе в гостната, където всичките му учебници бяха
разпръснати върху дълга маса. Седнахме и незабавно започнахме да обсъждаме материала за
изпита. Чак след известно време, в което бяхме учили, аз си дадох сметка, че сме сами в
апартамента.
- Не се ли боиш, че си сама с мен в празен апартамент? Че нещо може да ти се случи? погледна ме с той с арогантна дързост. Бях раздразнена, но не и уплашена. Хвърлих му поглед,
изпълнен с отвращение, и започнах да си събирам учебниците.
- Нищо, което не желая, няма да ми се случи – отвърнах. – А сега си тръгвам.
Изражението му се промени. Извини се и ме помоли да остана. Бях отчаяна и наистина имаше
какво да науча от този много интелигентен човек.
Учихме няколко часа без прекъсване и всеки научаваше по нещо от другия. Когато някои от
останалите момчета започнаха да се прибират, решихме да приключим и се уговорихме да се
видим на следващия ден в библиотеката, в случай че някой от нас не разбира нещо.
Издържах изпита по химия! От този ден нататък, чак до края на учебната година, Артър и аз
винаги учехме заедно.

Тъй като навън се бе стъмнило, Артър ме придружи до общежитието. Преди да се разделим, се
опита да ми обясни, защо се е смял, когато видял как Джордж говори с мен. Джордж явно от
месеци безуспешно търсил начин да се срещне с мен и най-накрая, когато това се е случило,
той трябвало да излезе, защото имал среща с някаква медицинска сестра. Каза, че Джордж
няма да се осмели да ме потърси отново. Уверих го, че разбирам, но тъй като не бе важно за
мен, бързо забравих за случая.
Семестърът беше в разгара си и си имах достатъчно грижи. Притеснявах се за бъдещето си. В
университета цареше въодушевление. Всеки очакваше дипломирането.
Бях завършила всички необходими курсове и трябваше да се дипломирам след няколко
седмици, но все още не знаех, какво ми предстои през следващата година. Нямах никакви
сведения от декана и бях решила, че е забравил за мен.
Веднъж на път за училище, срещнах една второкурсничка и спрях да поговоря с нея, мислейки,
че може да ми даде някакъв съвет. Преди да й кажа каквото и да било, тя се подсмихна
злонамерено.
- Научих, че през следващата година ще ставаш асистентка на декана Люълън. Трябва
да си се кандидатирала още през първия ден на учебната година. Не си губиш времето!”
Изглеждаше ядосана.
- Все още не съм се записала за следдипломна квалификация дори – отвърнах й. – А за
кандидатстване за асистентско място дори не съм се замисляла. Дали въобще предлагат
местата на току-що завършили студенти?
- Не зная – отвърна Джо – но преди няколко седмици кандидатствах и вчера деканът ми
заяви, че българката ще бъде негова асистентка през следващата година.
Сигурна бях, че става дума за някакво недоразумение. Бях говорила с декана само веднъж и
оттогава не бях чула нищо от него. Бях го видяла на някои от моите курсове, но никога не си
бях помисляла, че присъствието му може по някакъв начин да е свързано с мен. По-късно
осъзнах, че го е интересувало участието ми в заниманията.
Няколко дни по-късно, бързайки за лекция, видях, че деканът върви срещу мен.
- Обзалагам се, че си мислиш как съм те забравил – каза той и приятелска усмивка
озари лицето му. Не знаех какво да отвърна, така че той продължи. – Защо не дойдеш при мен
днес следобед и ще поговорим.
С тези думи той се отправи към семинара си, а аз към моя. Не успях да се съсредоточа върху
лекцията и нямах търпение да узная какво има да ми каже. Точно в 14.00 бях пред вратата му и
скоро той дойде забързан и отключи. Бюрото му бе затрупано с книжа, но след кратко
ровичкане откри папка с моето име върху нея.
- Ето я! – каза той и я отвори. Отбелязал съм няколко предмета, с които е добре да
започнеш магистратурата си, сред които физикохимията е най-важна. Един интензивен курс по
органична химия също ще е от полза. Преди да мога да кажа каквото и да и било, той
продължи. – Не е необходимо да специализираш все още, но ако имаш време, Джо Кьониг води
практически курс по таблетиране, което е добър увод в производството, или – той продължи,

усмихвайки се – можеш да си спестиш всичко това и да станеш мой асистент. Как ти звучат 500
долара на месец?
Останах безмълвна. Не знаех какво да кажа, но бъдещето ми придобиваше смътни очертания.
Приех предложението му за асистентство с благодарност и разговорът ни продължи още дълго.
Когато напусках кабинета му, ми се струваше, че знае за мен повече от който и да било член на
семейството ми, а и аз бях научила немалко за него. С държанието си той ме накара да се
почувствам значима. Мъжете, заемащи пост като неговия, които познавах отпреди, бяха
предвзети и надменни. Поведението му ме впечатли дълбоко.
Глава 23
Обратно при родителите
През ваканцията аз се сбогувах с Общежитието за чуждестранни студенти и се върнах при
родителите си. Те бяха наели прекрасен апартамент на Ривърсайд драйв и мама аз се
опитвахме да го обзаведем. Не беше лесно занимание, тъй като баща ми винаги бе с нас, а
вкусовете ни не съвпадаха, но най-накрая се справихме.
Апартаментът се намираше недалеч от Общежитието, така че аз прекарвах доста време там.
През летния семестър много нови студенти се бяха нанесли и се радвах да се запозная с
повече хора. За кратко се срещах с един студент от Художествената академия и заедно с него
открих музеи и места в Ню Йорк, които не бях посещавала никога преди. Едно от местата,
където обичахме да ходим, бе The Cloisters. С часове се разхождахме сред прелестни му
градини и стари сгради. Посещавахме също така малките ресторанти в Гринидж Вилидж и чрез
него се запознах с много млади хора, предимно творци. Различаваха се от всички студенти,
които познавах до този момент. Малко по малко разбирах колко изолиран е бил животът ми до
този момент. Няколко пъти посещавах Художествената академия и наблюдавах артистите по
време на работата им. Порази ме колко отдадени на професията си бяха те. По време на
работа светът около тях сякаш преставаше да съществува, докато през останалото време бяха
изпълнени с радост и смях. Особено ме впечатляваха скулпторите.
Самостоятелно прекарвах много време в богатите музеи на Ню Йорк. Почти ежедневно
посещавах Метрополитън, но винаги излизах с усещането, че е необятен – все ми се струваше,
че нищо не съм успяла да видя. Впоследствие се ориентирах към тематичните изложби там,
както и тези в Музея за модерно изкуство. Така можех да посветя повече време на големите
произведения на изкуството, които до този момент бяха изучавала само в училище и виждала
на репродукции. Сред любимите ми музеи бяха малкият музей Фрик на Пето авеню и музеят
Форбс в центъра на града, където бяха изложени великолепните яйца Фаберже.
В края на лятото, Дим, мъжът, с когото излизах, замина за Кливланд, където следваше.
Известно време си пишехме, но накрая загубихме връзка. Прекарвах и доста време с
българските си приятели, с които не се бях виждала често по време на учебната година.
Общувайки с тях разбирах, че съм се променила. Много от тях познавах от малка. Заедно
бяхме посещавали началното училище, но сега компанията им ми бе чужда. Амбициите и

плановете ни за бъдещето се разминаваха. Когато за първи път чух от тях расистки шеги, се
смутих силно. Веднъж заведох едно японско момиче, с което се бях сприятелила, на едно от
техните партита. Макар всички да се държаха приятелски с нея, зад гърба й чувах приказки,
които осмиваха произхода й. Мисълта, че бих могла да се омъжа за някого от тези мъже, което
повечето ми приятели смятаха за най-естествено, се превърна в немислима за мен и малко по
малко престанах да се виждам с тях. С няколко души от тази компания останах приятелка за
цял живот. Бяха хора, с които бих дружала при всякакви обстоятелства.
Моите родители не ограничаваха излизанията ми, нито ме разпитваха къде ходя, но аз усещах,
че съм загубила независимостта си, което ме притесняваше.
Джордж позвъни веднъж и отидохме на кино заедно. Разговаряхме дълго и прекарахме добре,
но след по-малко от седмица той замина за Джеферсънвил, за да работи в магазина на баща
си. Не очаквах да го видя отново, след няколко дни обаче ми позвъни, за да ми каже, че аз и Ню
Йорк му липсваме.
„Защо ли пък му липсвам?”, чудех се аз. Та той едва ме познава. Той продължи да ми звъни и
аз забелязах, че очаквам позвъняванията му всеки ден, преди да изляза.
- Кой е този човек? – искаше да знае баща ми – и защо звъни толкова често?
- Колега – отвърнах – Запознах ви веднъж, когато ни срещна на улицата.
- Спомням си – каза той – но няма как да ти е колега, защото е много по-възрастен от теб.
- Всичко шест месеца – отвърнах, смеейки се, но той изглеждаше ядосан.

Семестърът

започваше след няколко седмици и аз бях въодушевена от първата си работа в САЩ. В
действителност това щеше да е първата ми работа въобще, тъй като преди да дойда в тази
страна, аз бях работила само в аптеката на татко или в лабораторията му.
Глава 24
Асистент на декана
Първия учебен ден срещнах Д-р Люълън във фармацевтичната лаборатория и прекарах
няколко часа с него.
- Готова ли si да започнеш работа, Лиляна? – попита ме той, усмихвайки се.
- Да – отвърнах тихо и той започна да ми обяснява, какво очаква от мен. Годината, в която бях
асистент на д-р Люълън бих нарекла най-продуктивното време в живота си. Не само, че се
усъвършенствах в професията си и усвоих повече, отколкото в което и да било учебно
заведение, посещавано от мен през живота ми, но научих и много за социалните и човешки
взаимоотношения в САЩ.
Деканът беше на 39 години, с десет години по-възрастен от мен по онова време, а постът,
който заемаше в университета, още повече увеличаваше дистанцията помежду ни. Но от
самото начало започна да се отнася с мен като с равна и на първия ден в лабораторията ми
обясни защо ме е избрал за свой асистент. Разказа ми, че преди да дойде в Колумбийския
университет, е преподавал в Бейрутския университет в Ливан - американски университет, тясно

обвързан с Американския колеж, който бях завършила. Още в първия ни разговор забелязал
колко добре съм подготвена, а също така разбрал колко самотна се чувствам в тази нова за
мен страна.
Бюрото на асистента се намираше в малка прашна стая пред кабинета на декана и виждайки
го, се замислих как да го направя малко по-уютно. Но преди да съм решила какви промени да
предприема, деканът нареди моето бюро да бъде преместено в неговия кабинет, което
изненада всички, но той бе взел вече решението. Двете бюра се събраха идеално в кабинета и
на следващия ден започнахме работата си.
Деканът Люълън беше учител и ментор за мен. Насърчаваше ме да му задавам въпроси и
търпеливо ми отговаряше. Често на следващия ден носеше литература, за да подкрепи
отговорите си.
В лабораторията работех по изпълнението на рецепти, които фармацевти от цялата страна, а
понякога от други места по света, му бяха изпратили, защото не ги бяха разбрали или смятаха
съставките им за несъвместими. Понякога прекарвах часове в там, но работата бе
предизвикателство за мен и ми доставяше удоволствие, особено когато успявах да намеря
правилната формула. Деканът обикновено се смееше, докато му докладвах резултатите.
Където е написано „нашата лаборатория” – това си ти, обичаше да казва той. Името ми започна
да се появява в онази колона на списанието, в която той отговаряше на писмата, адресирани
до него.
Като негов асистент се запознах с всички професори и асистенти във факултета
започнах да се чувствам добре както в тяхната компания, така и в самия факултет. Всеки бе
приятелски настроен и готов да помогне. Фактът, че идвам от толкова далечна страна, а говоря
свободно езика им, ги заинтригува.
Една сутрин, професор Люълън влезе в кабинета, затвори вратата зад себе си, поздрави ме и
започна да говори още преди да е свалил палтото си.
- Добре, Лилияна, днес ще се науча да произнасям името ти правилно.
Не можех да сдържа усмивката си. Начинът, по който бе влязъл, ме караше да мисля, че е
възникнал някакъв проблем.
- Защо тъкмо днес? – попитах. – Справяхте те се тъй добре, произнасяйки го като
японско име.
- Днес се налага да го произнеса правилно – продължи той – Ще чета лекция за
лекарствата, които облекчават симптомите на болестта на Паркинсон, и Белабулгара,
лекарството, разработено от баща ти, е в списъка на най-ефективните. Можеш да дойдеш на
лекцията, но аз трябва да се науча да произнасям името ти. Не ми се ще тези многознайковци
да ми се присмеят.
Така че започнах да сричкувам: „На-ка-ше-ва”. Отне известно време, докато остане доволен и
хукна за лекцията си.
Не присъствах, защото бях посещавала този курс, а и ми бе известно, че всички произнасят
името ми по различен начин. Бях свикнала с това, а и не исках да се намесвам в лекцията му.

Знаех, че няма как да не се разсмея.
След лекцията момчетата ме наобиколиха. Никой не говореше за лекарствата, но един след
друг ми разказваха, как професорът е произнесъл неправилно името ми. Всъщност това бе
единственият път, когато го бе произнесъл правилно.
Работих във факултета цяла година, но с декана и много от членовете на факултета поддържах
контакт дълго време след като се бях дипломирала, дори след като се бях оженила и
напуснала Манхатън.
Глава 25
Сближаване с Джордж
Годината, в която работих за Д-р Люълън, Джордж беше в последната година от следването си
и все още живеехме близо един до друг и пътувахме със същия автобус. Когато си тръгвах от
работа, често го заварвах да ме чака и постепенно това се превърна в ежедневие. Понякога се
отбивахме в чайните около университета, посещавани от студентите. Храната беше вкусна и
евтина и често срещахме познати там. Бях се запознала с почти всички студенти от
общежитието на Джордж и с много от тях се бях сприятелила. Повечето бяха участвали във
войната и тъй като аз я бях преживяла в Европа, разговорите често засягаха тази тема. С
преувеличена носталгия те разказваха за момичета, с които се бяха запознали в различни
европейски градове и не можеха да забравят. Разказваха и за тъгата по дома, която ги бе
обзела по време на отсъствието им. Разговорите ни протичаха с лекота, често се смеехме и се
радвахме на прекараното заедно време.
Веднъж, докато много от присъстващите говореха един през друг, дочух едно момче да
споменава името „София”. И досега не зная какво го бе накарало да спомене моя град, но това
ме накара да реагирам.
- Какво знаеш за София, Дик? – попитах го, без дори да си давам сметка на момента, че
става дума за родния ми град.
- Бомбардирах я – отвърна преспокойно Дик, но изражението му мигновено се промени,
когато видя моето и ме чу да казвам:
- Защо, животни такива, ви трябваше да бомбардирате жилищните райони на града?
Какви военни обекти търсехте там?
Лицето ми бе цялото зачервено и ядни сълзи избиха в очите ми. Не бе минало много време,
откак треперех в тъмните подземия, слушайки грохота на експлозиите, задавайки си въпроса не
е ли дошъл краят на живота ми.
- Бяхме уплашени, Лил – чух го да казва колебливо. – Всичко, което искахме, бе да
пуснем всичките си бомби, да приключим с мисията и да се върнем обратно в базата.
Противоартилерийските оръдия стреляха по нас.
Не го слушах. Станах рязко, чух как столът пада на земята, но не се спрях, за да го вдигна и
избягах от помещението. Не си спомням за какво точно си мислех. Би трябвало да зная, че съм

извън опасност, но въпреки това се чувствах застрашена. Бягах. Никога нямаше да се върна в
апартамента на общежитието. Не ми се искаше никога вече да виждам когото и да било от тези
мъже.
Веднъж прибрала се у дома, едва поздравих родителите си, нахлух в стаята си и се хвърлих на
леглото. В главата си чувах сирените, ревът на самолетите в небето и невероятния грохот от
експлозиите.
Не успях да спя добре през нощта и не отидох на работа през следващия ден. Когато Джордж
поиска да поговори с мен, просто му казах, че не би могъл да ме разбере и смених темата.
Продължавах да се виждам с Джордж във факултета, но избягвах общежитието. Не можех да
излича този януарски ден в София от паметта си, ала лека-полека започвах да си давам
сметка, че ще ми се наложи да продължа да живея с тези спомени. Спомняйки си избухването
си последния път в общежитието, започвах да се срамувам. Стреснатото лице на Дик, когато
изрече: „Ние бяхме уплашени, Лил”, все беше пред очите ми. Малко по малко успявах да
вникна в онова, което са изпитвали тези ужасени млади момчета горе в небето.
След като бяха изминали няколко седмици, с Дик плахо поведохме разговор. Постепенно
започнахме да споделяме преживяванията си от деня, когато сме били на едно и също място,
без да предполагаме, че след време ни предстои да се срещнем при съвсем други
обстоятелства. Отново започнах да посещавам общежитието. Джордж често споделяше как Дик
замислено казвал: „Лил е била там!”, имайки предвид, че хората са треперели, много от тях са
загивали, докато те са хвърляли бомбите си и са бързали да се завърнат в базата. Бе разбрал,
че това съвсем не е било просто една военна мисия. Аз също започвах да си давам сметка,
колко уплашени са били американските пилоти. Подновихме приятелството си и то укрепна.
Харесвах Дик, както и той мен. Забравихме враждата си и продължихме да живеем в
разбирателство.
Веднъж Джордж обяви, че в тяхното общежитие ще има купон и ме покани да го придружа. Бяха
виждала подобни купони само по филмите, където изглеждаха много забавни и доста различни
от тези, познати ми от родината. Беше ми любопитно и се съгласих да го придружа. Джордж
дойде да ме вземе от нашата входна врата. Не ми се искаше да се среща с баща ми. Когато
влязохме в апартамента на общежитието, всичко бе съвсем тихо.
- Къде са останалите? – бях изненадана, че не чувам шума от говора и смеха на
момчетата, познат ми от предишните посещения.
Джордж не отвърна, а продължи към гостната и аз го последвах. Когато вратата се отвори
забелязах около десет двойки, които седяха кротко, като всеки бе обгърнал с ръце партньора
си. Когато влязохме, те едва обърнаха главите си, за да помахат за здравей и продължиха да
се съзерцават очи в очи. От време на време някоя от двойките ставаше, за да танцува, но
никой не си сменяше партньорите. Почувствах се неловко и веднага разбрах, че мястото ми не
е тук. Разминаваше се с представата ми за купон. Джордж се опита да задържи ръката ми, но
от погледа ми разбра, че това не е правилната стъпка. Атмосферата в стаята ми изглеждаше
странна.

Всеки опит за разговор бе обречен на провал. Вероятно сме се задържали около десет минути
в стаята, преди да се обърна към Джордж и да му кажа „тръгвам си” и да се насоча към
вратата. Джордж ме последва, но никой друг не забеляза. Взех си палтото и повиках асансьора.
Питах се дали да не съм сгрешила някъде. От деня, в който бях стъпила на американска земя,
се чувствах неловко, защото бях различна. В този момент се почувствах щастлива от факта, че
съм различна и ми се искаше и занапред да си остана такава.
- Ехей, къде хукна? – Джордж се втурна към мен, преди вратата на асансьора да се е
затворила. Усмихна се самоуверено, докато закопчаваше палтото си. – „Всичко е наред. Знам,
че партито не ти хареса; следващия път ще се погрижа всичко да е наред.
- Следващ път няма да има – отвърнах ядосано. – Дори и ти трябва да си разбрал, че
нямам нищо общо с тези хора... и с теб.
- Защо не с мен? – упорстваше Джордж.
- Виж, Джордж, ти си симпатичен човек, но след тази вечер, трябва да си дадеш сметка,
колко съм различна. Не забелязваш ли, че не си подхождам нито с теб, нито с приятелите ти.
- Не, ти не си различна – отвърна той. - Ти си просто момичето, което харесах още в
момента, когато влезе в аудиторията през първия учебен ден. Ще ти го докажа.
- Не, няма. Наистина не искам да те виждам повече.
Спорът ни продължи, докато се движехме нагоре-надолу по Ривърсайд драйв и той явно
разбираше, че няма да изляза отново с него. Когато ми пожела лека нощ, се опита да ме
целуне. Аз го отблъснах и хукнах към входната врата. В този момент той ме повика
настоятелно. Върнах се бясна и отново подхванахме спора. След известно време и двамата си
дадохме сметка, колко налудничаво изглежда цялата ситуация и колко детински се държим.
Разхождахме се дълго по Ривърсайд драйв и си говорихме досред нощ надълго и нашироко,
опитвайки се да обясним един на друг различните култури, в които бяхме отраснали. Беше
почти един през нощта, когато за втори път тази вечер прекрачвах прага на входната врата на
моята кооперация, а Джордж отново ме викаше.
- Забравих да ти кажа. Имам два билета за "Трамвай желание "с Марлон Брандо и
Джесика Танди на Бродуей. Чувала ли си за представлението?
Не само бях чувала, но и го бях гледала. Знаех, че е много трудно да се намерят билети.
Искаше ми се да го видя отново, защото не бях разбрала пиесата твърде добре, но не исках да
си го призная пред никого.
- На такова предложение не можеш да откажеш – каза Джордж, докато се опитвах да
намеря отговор.
Три седмици по-късно, гледахме пиесата на Бродуей и я обсъждахме часове наред след това.
Установихме, че театърът харесва и на двама ни. Това бе първото нещо, което ни
обединяваше. По някакъв начин и двамата откривахме Бродуей по едно и също време, но по
различен начин.
Джордж идваше от малък град и наистина не бе гледал добър театър, нито бе чел класическите
драми. Аз идвах от малка страна и бях преживяла войната. Бях чела много неща от класиката и

гледала постановките, но най-вече в превод. Не знаех нищо за модерния театър. И двамата
бяхме дълбоко впечатлени от видяното и не можехме да спрем да го обсъждаме. Джордж
имаше познат от театралния офис на Колумбийския университет и намираше евтини билети
всеки път, когато на Бродуей се появеше нова пиеса. Обикновено седяхме на втория балкон и
аз бях щастлива от факта, че си бях взела театралния бинокъл от България. По време на
станалите вече традиционни наши разходки, говорехме за себе си, един за друг и за
семействата ни. От самото начало знаех, колко различни сме, но нямаше как да не забележа,
колко мил, грижовен, внимателен и почтен е Джордж. Често си мислех, как социалните
маниери, в които бяха възпитавани българските мъже от моята среда, при Джордж бяха
вродени.
- Ще се оженя за теб – каза ми той при първата ни среща и продължаваше да го повтаря
всеки път, когато се срещахме.
- Нямам намерение да се омъжвам – гласеше отговорът ми. – Никога.
Джордж не казваше нищо след това, но при всяка следваща среща отново заявяваше
намеренията си.
У дома обстановката беше напрегната. Баща ми рядко говореше с мен и когато се прибирах,
отивах в стаята си и затварях вратата. Мислите ми бяха объркани и не знаех какво да
предприема. Веднъж, когато баща ми го нямаше, доведох Джордж, за да го запозная с мама.
Бях й разказвала за него и исках да разбера какви ще бъдат непосредствените й впечатления.
Джордж и майка ми си допаднаха от пръв поглед. Благостта на характера му не й убегна, а той
припозна в нея майката, която бе загубил при раждането си. От този момент нататък
изглеждаше, че поемаме уверено курс към брак. Много хора, неговите приятели и моите,
смятаха поради различни причини, че бракът между двама ни няма как да сполучи. Аз също се
колебаех, но Джордж не се бе съмнявал и за момент.
Глава 26
Телеграмата
В едно ранно утро на вратата ни се позвъни и когато я отворих, пощальонът ми връчи
телеграма. По същото време и родителите ми излизаха от спалнята си и татко забързано
изникна иззад мен и взе телеграмата от ръцете ми. Никой от нас не бе забелязал, че тя е
адресирана до мен. Всички си мислехме, че е от България. Разкъсвайки плика и прочитайки я,
той остана безмълвен.
„Ще се ожениш ли за мен” гласеше тя. Бях бясна на Джордж. Сконфузено взех телеграмата и
хукнах обратно към стаята си. Не си представях какво го бе подтикнало да предприеме подобно
стъпка. Преди да затворя вратата, чух майка ми да казва: „Чудя се къде ли е ходил вчера
вечерта!” Баща ми по изключение не каза нищо. Прибра се в спалнята си умислен.
Няколко часа по-късно, когато влязох в канцеларията на декана и тихо си седнах на бюрото,
шефът ми забеляза, че съм угрижена и ме попита какво се е случило. Смутих се, но в крайна

сметка му разказах цялата история. Той се смя толкова силно и дълго, че на мен ми стана още
по-неудобно.
- Извадил е късмет - каза д-р Люълън, продължавайки да се смее. – Трябва да се срещна с този
младеж. Той е в моя курс, нали? Помоли го да дойде на среща при мен.
Не мислех, че говори сериозно, но след като на следващия и последващия ден повтори
молбата си, ми се наложи да известя Джордж.
Той не щеше и да чуе, но след като отминаха още няколко дни, а д-р Люълън продължаваше да
ми напомня за поканата си, Джордж с неохота прие срещата.
- Най-малкото не прилича на болшинството многознайници от курса си – бяха думите на
д-р Люълън на следващата сутрин. – Тъй че не виждам какво не харесваш у него? Какво
очакваш?
- Той иска да се ожени – отвърнах – а аз искам да завърша доктората си.
В отговор той само поклати глава, усмихвайки се.
В онези години беше необичайно жените да имат амбиции за докторат, когато някой им отправи
предложение за женитба.
Поредната учебна година вървеше към края си. Работех денем в лабораторията, а нощем
оставах в библиотеката. Следдипломните курсове, които посещавах, бяха трудни за мен и
изискваха много работа, а ми липсваше концентрация.
Джордж се готвеше за държавните изпити, тъй че се виждахме рядко. Бях изненадана, че
възнамерява да се яви само на теоретичната част на изпита и да отложи практическата за
есента, което отлагаше дипломирането му като регистриран фармацевт с цяла година. Баща
му го бе помолил да работи през лятото в дрогерията им в Джеферсънвил. Порази ме фактът,
че бащата настояваше синът му да отложи така важното за него дипломиране, само защото му
трябваше служител за през лятото. Когато попитах Джордж, защо го прави, той ми отвърна, че
смятал, че дължи това на баща си, а аз знаех, че баща му не бе подпомогнал с нищо
образованието на сина си. Джордж ми бе разказал, че работи от най-ранна възраст, за да
финансира образованието си и при нужда домакинството на своята баба. До този момент не
бях срещала никого, на когото се е налагало да се справя с толкова трудности и искрено му се
възхищавах.
Ситуацията около семейството му ми бе любопитна, тъй че, когато ме помоли да го придружа
до Джеферсънвил за четвъртоюлския уикенд, се съгласих.
Сега се готвехме за завършване и предстоеше празник.
Партито беше в нюйоркски хотел и премина страхотно. Целият ни курс празнуваше. За
последен път се събирахме заедно - танцувахме, обсъждахме бъдещето и разменяхме
автографи до зори. Бяха облечена в бяла рокля без презрамки и се забавлявах чудесно.
На следващото утро, пристъпвах на пръсти към банята, надявайки се да избегна сблъсъка с
баща си, когато чух силния му глас откъм дневната.
- Лили, ела тук – извика той. – Кога възнамеряваш да се жениш?
- Не съм решила още – отвърнах стреснато.

За първи път баща ми споменаваше думата сватба. В действителност връзката ми с Джордж
въобще не бе възприемана сериозно от него.
- Не си решила, но нямаш нищо против да ходиш полугола на бал с него.
Цялата ситуация беше толкова нелепа, че просто го изгледах с презрение и без да отговарям
излязох. Напрежението у дома нарастваше. В себе си таях много въпроси относно връзката си
с Джордж, но критиката на баща ми беше абсурдна. Съмняваше се в семейството на Джордж, в
способността на Джордж да осигури издръжката си, в характера му, но никога не си бе
направил труда да поговори с него. Пропастта между мен и баща ми зейваше все по-широко и
често си разменяхме ядни думи.
Виждах, че това прави майка ми нещастна. На нея Джордж й допадаше много, но понякога
забелязвах, че и тя е обезпокоена. Нима този мъж щеше да се отнася добре с мен? Щяхме ли
да преодолеем различията си? Такива мисли непрекъснато я занимаваха. От друга страна тя
искаше да ме види задомена, да имам деца.
На работа пък деканът непрестанно ме хвалеше как се справям и какъв добър научен работник
ще стане от мен.
- Имам акцент – възразявах му аз. – Студентите има да ми се смеят.
- В Америка всеки има акцент. Моят е „филаделфийски” – гласеше винаги отговорът на
д-р Люълън.
Малко по малко започнах да се чувствам по уверена в себе си, макар и да бе трудно да се
отърся от чувството на най-малкото от четири деца в семейството, които в очите ми се
справяха във всичко по-добре от мен. Отне ми много години и дълго съжителство с Джордж (в
неговите очи аз бях безгрешна) преди да мога да се погледна отстрани, без да се страхувам и
онова, което виждам, да ми допадне.
Глава 27
Джеферсънвил
Най-накрая Джордж ме убеди да посетя Джеферсънвил за четвъртоюлския уикенд. Той нямаше
кола, така че взехме автобус и след четири часа пристигнахме в приятен малък град,
разположен в планините Кетскил. Изминахме разстоянието от няколко пресечки по главната
улица, когато Джордж се спря пред добре осветен дрогериен магазин с широки прозорци.
Хвърлих поглед и забелязах вътре автомат за газирани напитки. Това ме заинтригува, тъй като
никога преди да пристигна в САЩ, не бях виждала такъв. Автоматите за газирани напитки бяха
започнали да изчезват от дрогериите в Ню Йорк. Веднага ми се прииска мелба. Още едно
нещо, познато ми от филмите – млади хора, които ядат мелби край автоматите за газирани
напитки. Струваше ми се екзотично. Джордж се усмихна колебливо, промърмори: „по-късно” и
продължи към ъгъла.
Много слаб, висок мъж, с къса бяла коса и сурово изражение, заедно с висока, изпита жена, и
двамата на средна възраст, стояха там и с каменни лица ни наблюдаваха как приближаваме.

Изненадах се да узная, че това са бащата на Джордж и неговата мащеха, тъй като те не
изразиха никаква радост и не приветстваха сина си, който бе воювал в Европа, бе завършил
един от най-добрите професионални университети в страната и се прибираше след дълго
отсъствие. Също така за пръв път той водеше със себе си момиче, за да им го представи –
момиче, което очевидно харесваше.
- Джордж, нали знаеш, че ще трябва да работиш през този уикенд – бе първото нещо,
което чух баща му да казва. Притесних се заради него и отклоних погледа си в другата посока.
- Зная, татко – отвърна тихо Джордж смутено и се зае да ме представи. Двамата
отвърнаха студено „здравей” и ми казаха, че са наели стая за мен в близост до магазина.
Представях си, че ще отседна в голямата им къща, тъй че носех подаръци със себе си. В този
момент не знаех накъде да гледам и какво да кажа. Знаех, че Джордж се чувства по същия
начин и при първа възможност се отправихме към къщата на баба му, която се намираше
непосредствено зад магазина. Беше съвсем малка къщичка, почти кукленска, и още с
влизането си почувствахме любовта и топлината, които царяха там. Бабата бе отгледала
Джордж от самото му раждане и веднага го прегърна с много любов, след което се обърна към
мен и също така ме прегърна развълнувано, сякаш ме познаваше открай време.
- Ето че момчето ми най-накрая си е намерило момиче – не спираше да говори тя. –
Толкова се радвам, че те е довел и можем да се запознаем с теб. Не престана да говори за теб
последния път, когато беше тук.
В този момент забелязах една жена да слиза по стълбите. Тя вървеше бавно и носеше бебе на
ръцете си и забелязах, че единият от краката й е деформиран. Лицето й беше озарено от
приветлива усмивка и когато ни наближи, тя прегърна и целуна и двама ни. Знаех, че се казва
Рита и е осиновената дъщеря на бабата на Джордж. Джордж ми беше разказвал как след
смъртта на майка му при неговото раждане, още когато той бил новородено бебе, баба му била
загрижена, че той ще трябва да отрасне само край възрастните си баба и дядо и затова
осиновила Рита. Майката на малкото момиче била починала няколко месеца преди това,
оставяйки пет невръстни деца на алкохолизирания им баща. Братята и сестрите незабавно
били осиновени от семейства в градчето, но никой не искал Рита заради недъга й. Тя била
приета от семейство Фобел и отраснала като сестра на Джордж.
По времето, когато се запознах с Рита, тя бе омъжена и имаше две деца. Всички живееха в
малката къщичка, докато на парцела, непосредствено зад нея, дарен от бабата, се строеше
собствената им къща. Най-силно впечатление у Рита ми направи слънчевият й характер.
Смееше се непрестанно и ни разказваше за града. Виждах колко се радва, че брат й се е
върнал и бе нетърпелива да му разкаже всички новини. След няколко минути вече знаехме
какво се е случило в града, кой се е оженил, колко бебета са се родили и кои от младите хора
са напуснали. Междувременно тя задаваше милиони въпроси, но нямаше търпение да чуе
отговорите. Рита си остана такъв слънчев човек до края на живота си.
Вечерята, приготвена от двете жени, можеше да нахрани цяла войска, а те непрекъснато
настояваха да си взимаме още. Едва държах очите си отворени и горях от нетърпение да си

легна. Най-накрая Джордж узна къде ще бъде настанена и след дълги пожелания за лека нощ и
след покана за закуска, излязохме и се насочихме към съседна къща, където щях да
пренощувам. Джордж се отправи към стаята си в бащиния дом, също съвсем наблизо. Едва
разменихме погледи и не проговорихме. И двамата изпитвахме странна неловкост.
Когато се събудих на следващата утрин, се отправих към къщата на бабата на Джордж за
закуска. Джордж бе отишъл на работа, но масата бе отрупана с хлебчета и козунак, а на
печката кафето кипеше. Рита хранеше бебето, а в кошарата стоеше изправено малко
момченце. Наблюдаваше ме с големи озадачени очи.
- Това е леля Лил. Л-и-л – тя бавно произнасяше името ми, сочейки ме с пръст, искайки
от него да повтори името ми. Дани не го беше грижа - единственото, към което се стремеше, бе
да се измъкне от кошарата и да пълзи по пода, макар стаята да бе толкова малка, че едва се
побирахме в нея. Забелязах, че Рита искаше да ми зададе многобройни въпроси, но тъй като
брат й го нямаше, тя се притесняваше.
Разказа ми за живота си в града, женските кръгове, в които се движеше, благотворителните
групи и събранията им всяка съботна вечер. Повечето от тях бяха свързани с църквата или
пожарната. Рита бе много ангажирана с различни инициативи. Беше първата жена, член на
пожарната в Джеферсънвил. Членството й, колкото и необичайно бе то да се присъжда на
жени, се дължеше на факта, че от дълги години събирала помощи. След осиновяването бабата
на Джордж завела Рита в Ню Йорк, за да се консултира със специалисти, които да изправят
крака й. Макар по онова време Рита да е била твърде малка, за да си спомня пътуванията ясно,
те я бяха убедили, че никога няма да пожелае да живее там. Наричаше Ню Йорк „града” и не
можеше да си представи някого, който да го предпочете за живот, да не говорим за това да
отгледа децата си там. Харесвах Рита, но слушайки я, разбирах, че съм попаднала в напълно
чужд за мен свят. Почти й завиждах заради щастието, с което тази ограничена среда я
даряваше. Всичко, за което мечтаеше, се намираше около нея и тя бе доволна. Нямаше нужда
от нищо повече.
Следобед излязох да се поразходя, спирайки се пред всички витрини на магазините на Мейн
стрийт, която бе дълга около миля. Видях табелка, на която пишеше „Лекарства” и влязох в
магазин с много посетители, където се продаваха всякакви стоки, сувенири, напитки и
дрънкулки. Магазинът не се различаваше от многото дрогерии, познати ми от Ню Йорк и други
посещавани от мен градове и които съвсем не ми бяха по вкуса. Също така имаше и автомат за
газирани напитки – не толкоз хубав като този на Сайбертови, но млади хора, които пиеха сода и
се забавляваха, го бяха наобиколили. На края на бара се намираше аптечната част , където
двамата работещи явно бяха твърде заети. Не знаех нищо за американския аптекарски бизнес
като цяло, но ми мина мисълта, че една аптека е достатъчна за малък град. Какво си
представяха Сайбертови? Защо искаха да откриват втора аптека в този малък град и как
Джордж щеше да се справи с начинанието? Беше само мимолетна мисъл, която бързо
забравих и продължих разходката си.
Стигнах до езерото в края на града. Млади жени с бебешки колички се бяха събрали там,

радвайки се на компанията. Явно разпознаха пришълеца, защото насочиха любопитни погледи
към мен .
Продължих разходката си по пътека, която водеше в гората. Наслаждавах се на уханието на
цветята и тревите. Малко по-късно седнах на земята, за да почина. Тук бе толкова спокойно –
чист въздух, тишина, никакви високи сгради и метростанции. Много мисли кръстосваха ума ми.
Защо ли не се оженя за Джордж и не се установя тук? Обичахме се и искахме едно и също от
живота - спокойствие, възможност да работим и печелим достатъчно, за да се чувстваме
добре, да отгледаме децата си в почтена и приятна среда. Но нима, когато пораснеха, децата
ми щяха да се чудят как някой би могъл да предпочете Ню Йорк, точно както хората, живеещи
тук? И те ли ще се страхуват от големия град?
Така неусетно няколко часа отминаха в размисли: за детството ми в София, за живота по време
на войната. Пред мен изникваше фигурата на баща ми, стискащ здраво дипломите, докато
бомбите застрашаваха живота ни. Спомних си, как когато живеех с Нена в бедното българско
селце, мечтата й бе да изпрати децата си в града, така че да могат да се образоват като мен,
без значение, колко ще й се наложи да работи за това. Спомних си и жертвите, които нашите
родители бяха правили, тъй че аз, братята и сестрите ми, както и всичките ни деца да получат
най-доброто възможно възпитание и култура. Спомням си сълзите в очите на майка ми, когато
на четиринадесетгодишна възраст ме изпращаше в Американския колеж, а по-късно в Берлин,
Германия, по средата на Втората световна война. Все в името на по-доброто образование.
Нима щях да обърна гръб на всичко това? Мислих дълго, Отговорът се изчерпваше с
категоричното
„Не, аз не мога да живея в този малък град!”
Погледнах часовника си и си дадох сметка, че наближава време за вечеря. Скочих на крака и
се затичах обратно към града. Първо се преоблякох в квартирата си и се втурнах към къщата
на баба. Джордж беше вече там и разговаряше с нея, докато тя приготвяше вечерята на
печката. Попита ме как съм прекарала деня и със задоволство ми съобщи, че довечера може
да вземе назаем колата на баща си. Предложи да посетим някои от приятелите му от
детинство тази вечер.
Рита бе приключила с храненето на децата си и ги сложи да си лягат на втория етаж. Уолтър,
мъжът на Рита, седеше на дивана, четеше вестник, и след като отправи кратък
незаинтересован поглед към мен, се върна към четивото си. Джордж изглеждаше нетърпелив
по време на вечерята. Често ме поглеждаше и аз разбирах, че не може да намери подходящ
момент, за да се извини и да останем насаме.
Когато накрая се озовахме в колата, той започна да ми разказва за най-добрите си приятели от
детинство, които ни предстоеше да посетим тази вечер. Цялото детство на Джордж преминало
заедно с Уолтър и Гилбърт. Били съюзници в детските лудории, заедно се учили да шофират. И
тримата били влюбени в музиката, свирели на различни инструменти, а навремето мечтаели да
станат музиканти.
Войната бе разпиляла тези мечти. Когато САЩ се включили във Втората световна война,

Джордж се записал доброволец и напуснал родния си град, което навремето разочаровало
баба му и дядо му. Те се надявали, че бъдещето му е в Джеферсънвил. Джордж работел от
най-ранна възраст и с малкото пари, които изкарвал, той подпомагал домакинството.
Бабата и дядото на Джордж не си бяха и представяли, че той ще следва един ден, въпреки че
винаги се бе представял като отличен ученик. Плановете им за неговото бъдеще били поразлични.
Преди Джордж да завърши гимназия, дядо му построил магазина върху парцел от другата
страна на улицата, който бил негова собственост. Джордж му помагал в организацията и
зареждането на магазина и работил в него няколко години. Рита също работела там, докато не
се оженила. През цялото това време обаче, Джордж силно желаел да постъпи в колеж, където
да учи музика. Свирел на флейта и се справял добре. Макар никога да не бил напускал
Джеферсънвил, колежът не излизал от ума му, въпреки че никога не споменавал за това у
дома. Знаел, че баба му и дядо му няма как да разберат мечтите му и не могат да си позволят
да го изпратят извън града, за да продължи образованието си.
Когато САЩ се включили във Втората световна война, Джордж се записал доброволец, без да
уведоми никого за това и щом баба му и дядо му научили, те били разочаровани, но му
пожелали успех и го изпратили с обич. Били убедени, че ще се върне. Дядо му помолил баща
му да се завърне от съседен град, където работел, за да ръководи магазина, докато синът му е
на фронта.
Когато войната свършила, Джордж най-накрая успял да се запише в университета
благодарение на законопроекта G.I.B. Баща му и мащехата му, които понастоящем
управлявали магазина, го убедили, че най-практичното нещо за него е фармацията. След като
вземел дипломата, щели да добавят аптека към вече съществуващия магазин. По този начин
бъдещето на Джордж било решено и той не възразил.
Докато тази вечер пътувахме по посока на Либърти, град по-голям от Джеферсънвил, където
живееха приятелите му, Джордж ми разказа всичко това. По онова време не предполагах, че
има родители, които да не мечтаят децата им да получат възможно най-доброто образование,
така че изумена и с невярващи уши слушах безмълвно.
Колата спря пред спретната малка къщичка, оградена с бяла ограда, с добре поддържана
морава и градина. Всички лампи бяха запалени. „Къща-мечта за младоженци” помислих си,
когато слязохме от колата. Двама добре изглеждащи младежи се втурнаха срещу ни. Следваха
ги усмихнатите им жени. Стоях встрани, наблюдавайки как мъжете се здрависват, прегръщат се
през рамо и едновременно с това говорят и се смеят. Не бе възможно да се разбере какво си
казват, но щастието, обзело ги от факта, че се виждат след дълга раздяла, беше очевидно.
След тези първи мигове те се разделиха и леко смутени, започнаха да ни предствят едни на
други.
Насочихме се бавно към къщата и когато влязохме, видях приятно подредена гостна,
мебелирана в съвременен стил. Възхитих се искрено и Нанси, жената на Уолтър, предложи да
ме разведе из къщата. Роуз бе в кухнята и подготвяше мезетата.

Двамата мъже бяха започнали да следват непосредствено след гимназията, след което се бяха
върнали в родния си град, за да се оженят за любимите си и да поемат занятите на бащите си.
Впоследствие разбрах, че и те възнамеряват да напуснат малкия град заради ограничените
възможности там. Разговаряйки с жените им обаче, останах с впечатлението, че не са
нетърпеливи да се разделят с домашния уют. От собствен опит знаех колко трудно е това и ги
разбирах.
Научавайки че идвам от Европа, те смятаха, че трябва да съм щастлива от отдалата ми се
възможност да живея в САЩ и смятаха, че не трябва да гледам назад. Явно не разбираха, че
съм оставила зад себе си дом – някъде там в един далечен свят – или че този дом си
заслужава тъгата по него. Продължаваха да повтарят колко щастлива трябва да съм от
идването си в САЩ и на мен ми се стори, че за тях всяко място извън пределите на страната
им, а вероятно извън това на окръга Съливан (county), им се струваше безплодна пустиня. Не
можеха да си представят или дори да направят опит да си представят, че зад себе си бях
оставила семейство и приятели и страдах от това. Смълчах се и не участвах в разговорите,
докато не си тръгнахме.
Върнахме се късно в Джеферсънвил и преди да се кача в квартирата си, Джордж ме попита,
дали имам нещо против да се срещна с баща му на следващия ден. Очевидно Фред Сайберт
искаше да се запознае с момичето, което той бе довел у дома. И двамата се засмяхме и той ми
съобщи, че баша му ще бъде в магазина към 3 часа. Обещах му да се срещнем там.
На следващия ден се облякох спретнато и леко притеснена се отправих към магазина. Бащата
на Джордж седеше в един фотьойл в малката стаичка до магазина. Когато влязох, той ми даде
знак да седна. За разлика от лицето на Джордж, това на баща му не изглеждаше дружелюбно
или щастливо и винаги ме плашеше леко.
- Ще се омъжиш ли за Джордж – бяха първите му думи.
- Да – отвърнах без дори да се замислям. И до днес не зная защо го казах тогава. Не го
бях признавала и пред себе си до този момент. Нито той, нито аз казахме нещо след това.
Предполагам, че и двамата сме били изненадани от моя отговор. Наблюдаваше ме с
любопитство, което ме смущаваше.
- Джордж никога няма да се справи с живота извън този град – каза тихо той. Направи
кратка пауза, след което добави: - По някаква причина хората в Джеферсънвил го харесват и
ако открием аптека към магазина и той я ръководи, вероятно ще му потръгне.
Бях смаяна и оскърбена. Не можех да си представя как един баща може по такъв начин да
говори за сина си, особено за син, когото едва познава. Когато се възстанових от шока, го
погледнах право в очите.
- Познавам Джордж от повече от година, наблюдавала съм го как общува с много хора в
университета и извън него. Наблюдавала съм и как работи различни неща. Никога не е желаел
да зависи от когото и да било. Струва ми се, че дори изпращаше пари у дома. Не познавам
никого, който да не харесва Джордж. И двамата завършихме един от най-добрите факултети по
фармация в страната – продължих аз – и двамата искаме и сме в състояние да работим. Ако

Джордж се съгласи да напусне този град, зная, че ще успеем да се справим.
Фред просто ме гледаше, без да промълви дума. Изминаха няколко минути и не знаейки какво
да предприема, изскочих от магазина, а гневни сълзи се стичаха по лицето ми. Обикалях
известно време града, след което се върнах в стаята си. Нямах с кого да поговоря, което ме
разстройваше допълнително и ме караше да се чувствам нещастна. Всякакви мисли
прехвърчаха през ума ми. Нима не ми е достатъчен собственият баща!
Тази вечер с Джордж вечеряхме в един ресторант в съседно градче. Все още бях разстроена и
той се опитваше да ме успокои.
- Скъпа, най-важното е, че му каза, че ще се ожениш за мен. Всичко друго ще си дойде на
мястото – повтаряше той.
- Не в така, решил си да премълчиш пред него, че никога няма да остана да живея в този град.
- Разстроена си, Лил. Нека говорим за това, когато се върна обратно в Ню Йорк
Тази тема обсъждахме до късно през нощта, без това да ни доведе доникъде. Легнах си
ядосана, а на следващата утрин очите ми бяха червени от плач. Напуснах Джеферсънвил с
мисълта, че вероятно никога няма да се върна тук.
У дома – в апартамента на родителите ми, атмосферата бе напрегната. Знаех, че майка ми и
баща ми са на различно мнение по повод връзката ми с Джордж, а това ме караше да се
чувствам още по-зле. Знаех, че и двамата ме обичат и желаят най-доброто за мен, но в крайна
сметка ставаше дума за моя живот. Не мисля, че някой от тях си даваше сметка за това и
пропастта между нас се разширяваше. В ума ми цареше хаос. Чувствах се самотна, уязвима и
нещастна.
Джордж звънеше всеки ден, повтаряйки ми непрекъснато, колко ме обича и колко му липсвам.
Отказваше да обсъжда който и да било от проблемите пред нас. Отчаяна, седнах и му написах
писмо в двадесет страници, споделяйки всичките си мисли, които се въртяха в ума ми.
Окачествих идеята да се открие втора аптека в Джеферсънвил като абсурдна. Не претендирах
да разбирам много от бизнес, но по онова време дълго бях слушала поученията на баща ми и
несъзнателно оценявах нещата. Описах и собствените си чувства – как това, че съм родена и
възпитана в града, е сериозна пречка за мен в решението ми да се установя в малък град.
Джеферсънвил категорично не влизаше в плановете ми.
Той само ми отговори, че разминаванията помежду ни му изглеждат толкова несъществени, че
не могат да ни отклонят по никакъв начин. Изразът „Любовта побеждава всичко” изникна
саркастично в ума ми и спрях да пиша. Години по-късно Джордж ми каза, че е бил толкова
разочарован от писмото, че го е показал на баща си. А той му казал тихо: „Може би е права.”
Години наред не знаех нищо за този разговор.
По това време започнах да си мисля да не се женя въобще, но не знаех дали ще успея сама да
се справя с живота в тази страна.
Лятото беше горещо и влажно и дните ми се влачеха бавни и безрадостни. Имах работа във
факултета, но нямах усещането, че се справям кой знае колко добре, тъй че се връщах у дома
и четях часове наред. Въпреки тъгата ми, ден подир ден, съвсем бавно, лятото се изниза.

Глава 28
Най-накрая работа
Един ден получих писмо от медицинския център Корнел на Нюйоркската презвитерианска
болница. Преди месец се бях явявала на интервю за работа при тях за позицията фармацевт и
нещата изглеждаха оптимистично, но в крайна сметка не получих работата, защото все още не
бях регистриран фармацевт. Държавната комисия бе отказала да ме допусне до изпита, преди
да получа право на постоянно местожителство.
Бях изненадана, когато видях писмото, без да имам особени очаквания. Но щом започнах да го
чета, очите ми се разшириха. В писмото д-р Кларк, управителят на аптеката, който проведе
интервюто, пишеше колко впечатлен е бил от личността и опита ми и е отделил документите
ми, докато обмислял как да уреди назначението ми. Искаше да разговаря с мен възможно найбързо. Втурнах се към телефона и си уредих среща. Д-р Кларк ме прие веднага и потвърди, че
желае да ме назначи и да поеме отговорността за емигрантския ми статут. С други думи щеше
да поръчителства за мен пред Държавната комисия. Не можех да повярвам на късмета си.
Засипах го с благодарности и изхвърчах от офиса му, за да си купя аптекарски престилки. В
този момент не се замислях, че никога не бях работила в американска аптека. Дори не
предполагах, че болничната аптека е нещо различно и че нямам нужния опит.
Следващия понеделник започнах работа в аптеката с правата, заплатата и задълженията на
регистриран фармацевт. Когато отидох на работа рано сутринта на първия ден, щастлива и
усмихната, облечена в чисто новата си униформа, се надявах никой да не забележи колко
уплашена и неуверена се чувствам. Намирах се в една от най-големите и най-реномирани
болници не само в САЩ, но по света въобще - с подобаващата на статута й аптека, а аз никога
не бях работила като фармацевт преди. Знанията ми бяха чисто теоретични. Чувствах как
сърцето ми започва да бие лудо. Зачудих се дали да не хукна и да се скрия, преди някой да е
разбрал колко неопитна съм.
Деветте жени фармацевтки, на които ме представиха, ме посрещнаха топло (скоро разбрах
колко голяма нужда от помощ имаха) и започнахме работа. Веднъж привикнала с установения
ред, работата престана да ме плаши толкова. Работех много бавно и внимателно, като следях
всяко движение на останалите жени. През първата седмица стоях до късно през нощта и идвах
рано сутрин. Въпроси задавах през цялото време. Погледите, които бяха насочени към мен, не
бяха много окуражаващи, но аз бях решена да се справя и се радвах, че работя. Установих
колко ползи ми носи практиката ми в лабораторията и аптеката на баща ми – имах много
познания, които други фармацевти нямаше откъде да са придобили.
Бавно привикнах към натоварените до краен предел дни и ставах по-уверена. Чувствах как и
колегите започват да ми имат по-голямо доверие.
От самото начало знаех, че ще ми се налага да давам нощни дежурства в болницата, които
веднъж на всеки шест седмици продължават цял уикенд, но виждайки името си в списъка само

след първите десет дни на работа, се почувствах крайно неподготвена. Начаса отбелязах, че е
допусната грешка и че нямам нужния опит, за да остана сама в болницата. Никой не обърна
внимание. В уречения ден целият персонал напусна в 18 часа и ми бяха дадени ключовете от
аптеката, както и от склада с опиатите.
„Ще се справиш” – с тези думи другите фармацевти ме ободриха, докато обличаха палтата си и
се изнизваха по възможно най-бързия начин. Един от тях ми предложи да ме замества, докато
хапна в столовата, но краката ми сякаш бяха пуснали корен в пода край отдела за изпълнение
на рецептите. Не възнамерявах да помръдвам от мястото си. Не изпитвах глад и единственото
нещо, за което можех да мисля, беше нощта пред мен. Оставах съвсем сама, а имаше толкова
много неща, които не знаех.
Известно време никой не се отбиваше в аптеката, нито телефонът звънеше, тъй че почистих,
наредих и пренаредих всяко едно шишенце. Дочух шум, който идваше от канцеларията до
аптеката. „Вероятно Реджи се готви да си тръгва” – помислих си аз. Реджи беше секретарката
на аптеката - приятно, сладко момиче, винаги засмяно и готово да помогне. Познавах я от
първия си работен ден и я харесвах.
- Реджи, какво правиш тук? – попитах я, мислейки, че нещо не съм доразбрала и че тя е
трябвало да е на работа.
- Здрасти, Лил, имам да свърша малко работа, а нощно време, когато няма никого, това ми
се удава по-добре. Между другото дочух, че това е първото ти дежурство и си помислих, че ще
се зарадваш, ако някой ти прави компания.
Реджи винаги беше мила и приятелски настроена, тъй че се зарадвах на присъствието й.
- Зарежи цигарата, Реджи – казах й, усмихвайки се, докато напусках офиса. – Знаеш какви са
правилата.
Тя хвърли цигарата в пепелника и аз се отправих към аптеката. В следващите няколко часа
имах доста работа и напълно забравих за Реджи. Сепна ме отварянето на вратата и я видях как
влиза при мен.
- Как върви, Лил – бодро прозвуча гласът й. – Вероятно се чувстваш уморена, а оттук нататък
никой няма да дойде в аптеката. Защо не се качиш да си легнеш, аз ще затворя. Правила съм
го често за останалите момичета. Знам точно какво да направя.
Реших, че се опитва да се държи мило и й благодарих, но стаята за дежурния се намираше на
22 етаж и нямах намерение да напускам аптеката. Имаше разпоредба за това. Ключовете за
склада с опиатите висяха на стената и нямах намерение да ги изпускам от очи. Стори ми се
разочарована, но не се замислих дълго над това. Малко по-късно тя се появи отново.
- Забравих, но имам нужда от малко алкохол за вкъщи. Мога ли да си отлея?
- Разбира се – отвърнах й – знаеш къде се намира бутилката.
Имаше бутилка от пет галона етилов алкохол над отдела за изпълнение на рецептите и всеки
си наливаше малки количества, когато му трябваше. Дори не погледнах, докато Реджи си отля
в бутилка и напусна.
Към полунощ си дадох сметка, че няма какво повече да върша и наистина трябва да си легна,

но ме притесни шушукането, което идваше от съседната врата. Запътих се да кажа на Реджи
да приключва и да се прибира. Когато влязох в стаята й, главата ми се завъртя. Двама млади
мъже седяха на бюрото на Реджи, пиейки нещо, напомнящо портокалов сок, а още няколко
мъже стояха от другата страна отворената врата, пиеха и се смееха. Бях като зашеметена,
неспособна да кажа гък. Реджи ме представи на младите мъже, които скокнаха от бюрото,
видимо смутени от появата ми. Единствено Реджи остана невъзмутима. Младежите бяха
стажанти от медицинския факултет към болницата.
- Ела при нас, Лил, празнуваме – каза тя без да се притеснява, че става нещо нередно.
До такава степен бях втрещена от ситуацията, че стоях напълно вцепенена.
В главата ми прозвуча глас: „Уволнена заради това, че пие по време на дежурство в болницата
" Ню Йорк.” Тази мисъл бързо ми върна гласа.
- Реджи, искам стаята да се опразни и подреди начаса.
Младите мъже бавно се изнизаха през вратата.
- Но, Лил...
- Можеш да дадеш обясненията си пред ръководството утре, Реджи. А сега ти ще
напуснеш, а аз ще заключа и ще се кача горе.
Тялото ми трепереше, докато заключвах вратата на аптеката. Легнах си, но не успях да спя
много тази нощ.
На следващия ден Реджи не се появи на работа и аз получих бойното си кръщение. Както
разбрах, младежите се бяха озовали пияни в близката Мемориъл хоспитал и впоследствие
изключени. Репутацията ми на строг блюстител на реда беше изградена.
От този ден нататък, лека-полека, работата ми като фармацевт ме натоварваше все помалко, а самотните нощи като дежурна се превърнаха в рутина. С времето станах опитен
болничен фармацевт и заедно с доктор Люълън поставихме началото на практиката по
фармация за студентите, които искат да специализират болнична фармация.
В края на лятото вече се чувствах уверена в работата си животът ми стана по-спокоен. Бях по
цял ден навън и заради ангажиментите, нямах време да мисля много за личния си живот.
Лятото отмина и аз се радвах на работата и живота си, макар и да знаех, че просто отлагам
мислите за бъдещето си. В началото бях решила да работя през лятото и да се завърна във
факултета, когато започне новия семестър. Ето, че ме молеха да остана на работа в
болницата. Работата там не само ми доставяше удоволствие, но ми бе необходим и
едногодишен стаж, преди да кандидатствам за фармацевтичен лиценз. Бях си открила и
банкова сметка и бях щастлива заради факта, че не трябва да моля баща си за пари. Открих си
дори и спестовен влог, в който ежеседмично внасях по няколко долара. За пръв път в живота си
се чувствах богата. Джордж ми липсваше, но не знаех какво да му кажа, когато се върне.
Имаше дни, в които си мислех, че ще се върна във факултета, само и единствено, за да не
влизам в конфликт с баща си. За него докторатът ми бе по-важен от всичко останало. Записах
следдипломен курс по химия и възнамерявах да се върна във факултета веднага щом получа
лиценза си.

На няколко пъти говорих с декана Люълън и той настоя да продължа да работя поне още
година. Настояваше, че лицензът трябва да бъде мой приоритет, независимо дали
възнамерявам да работя в аптека. Написа писмо до всички членове на Държавната комисия,
опитвайки се да ги убеди да ме допуснат до изпита, дори и с уговорката да задържат
разрешителното ми, докато не се уреди въпроса с гражданството ми. Разигравах цялата
ситуация в мислите си, но не можех да взема решение.
- Ами в случай, че се омъжиш за фармацевт? – с весело пламъче в очите ми казваше
Люълън. – Няма ли да искаш да си в състояние да го отменяш понякога?
Годината беше 1949-та и за колкото и напредничав да го смятах, той не можеше да си
представи, че ще работя, ако реша да се омъжа, още по-малко като равнопоставен партньор.
Мястото на жената е у дома – така ни учеха психолозите и в това вярваше всеки.

Глава 29
Предложението
Джордж се завърна в Ню Йорк по-рано, отколкото и двамата очаквахме. Беше намерил работа
в аптека за една година, след което щеше да вземе последния си изпит, да получи лиценз и да
се завърне в Джеферсънвил. Никой от нас не очакваше прилива на чувства, който ни обзе при
срещата ни. Бяхме си липсвали много! Когато ми позвъни неочаквано един неделен следобед,
аз изхвръкнах от апартамента и го срещнах по средата на Ривърсайд драйв. Прегръщахме се и
се целувахме, без да ни е грижа, че хората се обръщаха, за да видят какво се случва.
- Не ме изоставяй, Лил. Никога вече не искам да оставам без теб.
- Няма – отвърнах под въздействието на мига. През следващите няколко седмици
прекарвахме заедно всеки свободен момент. Когато бях дежурна, той прекарваше вечерите в
аптеката на болницата с мен. През уикендите се срещахме с приятели в ресторантите или в
мъжкото общежитие.
Една неделя той ме заведе да се запозная с леля му Франсис и чичо му Фред, които
живееха в Ню Рошел в Уестчестър – богато предградие на Ню Йорк. Нямахме кола, тъй че се
качихме на влака и тъй като живееха недалеч от гарата, се разходихме пеша дотам. Красотата
на къщите, покрай които минахме, ме очарова. Архитектурата беше в стил Тюдор, тревата
ниско подрязана, а разноцветните храсти и цветя се съчетаваха във фантастични букети. Бяха
очарована от красотата на гледката.
Когато стигнахме къщата, бях леко изнервена, но топлите и приветливи
хора, които ни посрещнаха, ме накараха начаса да забравя, че не се познаваме отпреди. Бяха
четирима. Родителите на леля Франсис живееха в същата къща. Радваха се да видят Джордж,
който по думите им, не се бе отбивал отдавна.
- Разбирам защо не си се отбивал скоро, Джордж – каза чичо Фред, смеейки се. – И аз
бих забравил роднините си, ако си намерех момиче като това.

Леля Франсис се обърна към мен.
- Ела с нас в кухнята, Лили. С тези мъже край нас не можем две думи да си разменим, а
аз наистина искам да те опозная.
Докато преминавахме през трапезарията, забелязах, че масата е красиво наредена, а уханието
на вкусна храна се разнасяше из цялата къща.
Трите се отправихме към кухнята и докато двете жени довършваха вечерята, ме заразпитваха.
Много деликатно те се опитваха да научат повече за мен. Бабата беше възхитена от това, че
знаех немски. Преди много години тя бе емигрирала от Германия.Сред многото други въпроси
леля Франсис ме попита много дипломатично откъде пазарувам. Нямах нищо против да и
отговарям – тя ми беше допаднала много.
- Харесвам роклята и обувките ти, Лили. Обзалагам се, че пазаруваш на Пето авеню.
- Така е – потвърдих аз – не живея достатъчно дълго време в Ню Йорк и не зная други
магазини.
- И този момент ще дойде – отвърна тя, подавайки ми чиния с картофено пюре, която да
занеса на масата.
Когато седнахме да вечеряме, чух чичо Фред да прошепва: „Добър избор, Джордж. Това е
момичето!” Джордж сияеше. Прекарахме чудесен следобед със семейство Фитхен и тръгвайки
си, обещахме да ги посетим скоро отново. С леля Франсис си уговорихме среща за следващата
седмица в Ню Йорк, за да обядваме и да отидем на пазар. Двамата с Джордж в много добро
настроение се отправихме към гарата. Гледайки към една от къщите аз на шега се обърнах към
него:
- Не разбрах съвсем, защо не харесваш живота в Ню Йорк?
- Не можеш да отгледаш деца тук.
- Защо? – възразих инатливо. – Струва ми се, че доста от тях растат именно тук.
Погледни тези прекрасни къщи и огромни дворове.
- Знаеш ли какво само струват, Лил?
- Не, нямам предвид сегашния момент. И двамата ще работим и в крайна сметка ще
можем да си позволим къща.
- Не и тук или в някое от нюйоркските предградия – отвърна Джордж с тъга в гласа си.
След кратко мълчание, той проговори отново:
- Нямахме време да поговорим, откак се върнах, но аз реших да се върна обратно в
Джеф след като тази година изтече и взема държавните си изпити.
Погледнах го с невярващ поглед. Едва сега ми стана ясно защо не бяхме говорили за това през
последните седмици. Всеки от нас бе решил за себе си, че другият ще склони пред желанията
на партньора си. Прехвърляйки всичко това в главата си, най-накрая казах:
- Значи няма да се женим.
- Стори ми се, че каза, че ме обичаш, Лил – беше отговорът му.
- Казах също така, че няма да отида да живея в Джеферсънвил.
Оттук нататък по време на пътуването ни, никой не обели дума. Когато слязохме от влака на

Пен стейшън, взехме такси, и когато то спря пред нас и двамата слязохме. Без да промълвя
дума, изтичах към вратата, влязох и повиках асансьора. Джордж все още се разплащаше с
шофьора, когато аз вече отключвах вратата на апартамента.
Тихо се отправих към стаята, без да желая да разговарям с родителите си, но майка ми ме чу и
влезе след мен. Намери ме седнала на леглото, със сълзи, стичащи се по бузите ми.
- Какво се е случило? Защо плачеш?
Всякакви мисли преминаваха през ума ми и аз не желаех да говоря, но тя продължаваше да
стои до мен, с лице изкривено от вълнение, тъй че се видях принудена да й разкажа за
случилото се. Тя се поуспокои малко.
- Лили – подхвана тя – учудвам се, че си толкова разочарована от някакво място. Само
преди няколко години животът ти беше подреден. Не само знаеше в кой град ще живееш до
края на живота си, но вероятно си беше избрала и улицата. Знаеше и за кого ще се омъжиш.
Помисли само колко бързо всичко това се промени. Джордж е прекалено истински и добър, за
да го отхвърлиш с лека ръка. Двамата трябва дълго да поговорите и накрая ще вземете
решение.
С тези думи ние си пожелахме лека нощ и тя напусна стаята.
Не спах добре тази нощ, но на следващия ден в ранни зори бях на работа с обичайната
усмивка на лице. Нямаше да позволя на никого да разбере за тревогите ми.
Бе изминала седмица, когато Джордж се появи пред гишето в аптеката. Намирах се в другия
край на помещението, когато чух, че някой ме вика по име.
- На мен ли говориш? – чух гласа му и гледах невярващо. Прикриването на чувствата
беше дотук. Край мен имаше две аптекарки.
- Време е за кафе, Лил. Един човек иска да говори с теб. Ние ще се погрижим за
работата. Усмихваха ми се. Познаваха Джордж и го харесваха.
Когато се срещнахме в коридора, дори аз се разсмях високо. Той взе ръката ми, а аз го
отблъснах и го попитах:
- Защо си тук, а не на работа?
- Искам само да те попитам нещо и си тръгвам.
- Ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен начаса, а през следващата година в Ню Йорк
ще решим, кое ще е най-доброто място за семейството ни?
- Да – отвърнах през смях аз – а сега връщай се на работа, довечера ще се видим.
Тъй като нямаше пръстен, той закачи значка със знака на мъжкото общежитие на престилката
ми и годежът ни бе узаконен. Години по-късно, когато бижутата бяха откраднати от дома ни, с
тях бе открадната и тази значка. За нейната загуба съжалявах много повече, отколкото за
диамантите си. Но този тъжен инцидент беше далеч в бъдещето. Сега ми предстоеше само да
кажа на баща си. Съвсем не лека задача!
Датата беше 15 септември. Никога няма да я забравя, защото две години по-късно нашият син
се роди на именно на нея.
Когато се върнах обратно, всички момичета се скупчиха около мен, задавайки ми въпроси:

- Сигурно ще ти подари пръстен довечера. Кога ще се жените? Какъв диамант мислиш,
че ще ти купи?
Въпросите валяха един след друг и забелязвах как клиентите се нервират, чакайки
изпълнението на рецептите си.
- Не мога да отговоря на толкова въпроси наведнъж – отговорих, следейки крадешком
пациентите. – Хайде сега на работа, на обяд ще ви разкажа най-подробно.
По-късно, когато разказах на колежките си, че ще си купим само брачни халки и няма да получа
диамант, интересът към сватбата ми изчезна напълно. Жените така ме съжаляваха, че ме
гледаха единствено със състрадание. Налегнали ме бяха толкова по-важни мисли, че това
дори не ми направи впечатление до момента, в който, много по-късно, един „добър приятел” не
ме осведоми, че никой не ме е възприемал като годеница без диамантен пръстен на ръката.
Глава 30
Пръстенът
По-късно този ден, след като и двамата бяхме приключили работа, Джордж и аз се
срещнахме в малък ресторант и въодушевено заговорихме за нашето бъдеще. Каза ми, че е
съобщил на баба си и тя много се зарадвала. Обещала да му изпрати пръстена си за мен.
„Няма да си слагам пръстена на възрастна жена” – помислих си, но не исках да наранявам
чувствата му и затърсих извинения.
- Не мога да нося пръстени, притесняват ме – заоправдавах се – искам съвсем семпла
златна венчална халка.
- Добре, не се вълнувай. Ще обясня на баба. Тя ще разбере. Нека сега отидем да
съобщим на родителите ти.
Не бях подготвена да съобщя новината на баща си и най-вече не исках Джордж да е с мен,
когато го направя. Знаех, че ще се разрази буря. В момента той продължаваше да не ми
говори, защото му бях съобщила, че ще продължа да работя и засега няма да записвам
следдипломна квалификация. Знаеше, че няма как да взема лиценза си без работата, която
работех, но мисълта, че мога да напусна университета, както винаги го вбесяваше
неоправдано.
Следващия път, когато посетихме Джеферсънвил, лицето ми поруменя, щом бабата смутено
ми подаде малка кутийка от Тифани. Отворих я и съзрях много скромен пръстен с брилянт.
Точно такъв, какъвто бих мечтала да имам.
- Ако не ти допада, би могла да смениш обкова – каза баба – но наистина ми се искаше
да е за теб. Преди повече от петдесет години съпругът ми отиде в Ню Йорк, за да го купи от
скъп магазин. Мечтая си да беше тук, за да види как внук му се жени.
- Благодаря, бабо – отвърнах, опитвайки се да не издавам смущението си. Не поглеждах
и към Джордж, но знаех, че е щастлив. Поставих пръстена на ръката си и никога не го свалих,
докато не го дадох на годеницата на сина си в деня, в който дойдоха да ни съобщят, че ще се

женят.
Джордж и аз си представяхме съвсем обикновена сватба през следващата пролет, на
която да присъстват родителите и малко добри приятели. Планирахме венчавката да бъде в
несектантската църква Сейнт Пол на Колумбийския университет. Докато бяхме в
Джеферсънвил, поканихме бащата и мащехата на Джордж, но баща му отсече, че няма как да
дойдат. „Не присъствах дори на сватбата на племенника си” – добави мащехата. Но когато си
тръгвахме, бащата на Джордж тихичко бутна в джоба му известна сума пари като сватбен
подарък.
Беше изминала една седмица и знаех, че не трябва да отлагам повече и да споделя новината с
баща си. Вечерях у дома с родителите си и всички бяхме в добро настроение. „Сега е
моментът” – помислих си. В ума си занареждах думите, които да използвам и начина, по който
да ги изрека, за да не предизвикат смут. Почти се чуваха ударите на сърцето ми.
- Мамо, татко, имам новини. Джордж и аз решихме да се оженим. Той много иска да
дойде и да поговори с вас двамата, но си помислих, че е по-добре аз да ви съобщя първа и да
ви попитам кога да го поканя.
В стаята настана такава тишина, че можеше да се чуе как пада игла. Усмивката на майка ми
замръзна на лицето й, а гневът превърна лицето на баща ми в каменна маска. Изчаках няколко
мига, следейки с поглед ту единия, ту другия.
- Не! – изрева баща ми, след което напусна стаята, затръшвайки вратата. Не очаквах
толкова яростна реакция. Бях си мислила, че както обикновено, майка ми ще говори с него. Че
ще го убеди колко харесва Джордж, ще го увери, че аз и Джордж можем да създадем
семейство. Обичайният развой на събитията в нашето семейство винаги е бил такъв. Всяко
важно решение, касаещо мен или сестрите и брат ми, винаги бе преминавало през майка ми и
бяха уверена, че и този път ще бъде така. Но все още не можех да си дам сметка, че като
емигрант в тази страна, тя бе започнала да губи влияние над него. Но подобно на всеки
себичен млад човек, мислех единствено за себе си.
„Как баща ми може да ми причинява това” – помислих. Едва погледнах към майка си, докато
ставах от масата. Бях наранена и не на себе си.
Знаех, че Джордж не е дежурен тази вечер и си е у дома. Обляна в сълзи и с протекъл нос се
затичах с все сили по посока на мъжкото общежитие.
- Какво се е случило, Лил? – момчето, което ми отвори вратата беше решило, че с мен
се е случило някакво произшествие.
- Мила, какво е станало? – Джордж бе зад него. Започнах да плача още по-силно, без да
мога да кажа и дума. Виждайки, че няма как да ми помогне, Джордж просто ме прегърна и ме
поведе към стаята си, която споделяше със свой приятел.
„Какво се е случило” – чух през сълзи разтревожения глас на Карл. Почувствал се неловко, той
напусна стаята и затвори вратата. Сгуших се в Джордж и след доста време успях да се
поуспокоя. Най-накрая с пресипнал глас му разказах за случката у дома.
- Не плачи, скъпа. Твоят баща е реагирал по този начин, защото е бил изненадан, а ти си

била превъзбудена. Остави ме да поговоря с него. Ще разбере, че нищо лошо не може да ти се
случи и всичко ще се нареди. Джордж беше оптимист. Никога не бе чувал остра дума, докато бе
расъл с баба си и дядо си, през главата му не бе минавала лоша мисъл. Гледаше ме с
обожание.
Сега се вбесих и на него. Той нямаше представа какво представлява един български баща –
особено моят. Станах и исках да си вървя, но не знаех накъде да поема. Страхувах се да се
прибера. Джордж вървеше след мен, молейки ме да остана за през нощта. Едно от момчета се
готвеше да освободи стаята си за мен.
Какво си мислеха? Какво щеше да стане с репутацията ми? Беше 1949 и само момиче не
оставаше да нощува в мъжко общежитие безпроблемно. В общите спални, момчетата не се
допускаха в стаите на момичетата, дори и през деня.
Когато се поуспокоих леко, седнах и с Джордж говорихме надълго и нашироко. Единственото
нещо, по което бяхме постигнали съгласие, бе, че не трябва да чакаме до пролетта, за да се
омъжим. Заявих, че след като никой от родителите няма да присъства, не е задължително да
каним и приятели. Винаги ще съжалявам, че не допуснах близките си приятели до сватбата.
Слава, оперна певица, така искаше да пее на сватбата ми.
Когато се прибрах, апартаментът бе съвсем тих. Помислих си, че родителите ми вероятно не
спят и се надявах да не станат. Никак не желаех да се срещам с тях. На пръсти се вмъкнах в
стаята си, легнах, но не можех да заспя. Всичко, което се бе случило тази вечер, отново се
разиграваше в мислите ми, без това да ми подскаже какво да предприема по който и да било
въпрос.
На следващата сутрин останах по-докъсно в леглото, надявайки се, че баща ми е излязъл, но
го заварих да чете вестник в гостната.
- Лили – повика ме той. – Искам да говоря с теб.
Гласът му бе суров. Вкамених се. Помоли ме да седна. По това, че черните му, гъсти вежди се
сключиха, разбрах, че разговорът никак няма да бъде приятен. Винаги се страхувах от
жестоките думи, които употребяваше, когато е ядосан.
- Когато плануваше сватбата си, замисли ли се кой ще те издържа? – попита ме той.
Очите му бяха приковани върху мен. – Ако си мислиш, че това ще съм аз, можеш да го
забравиш.
В този момент той се усмихна саркастично.
- Не сме мислили да молим никого за подкрепа – отвърнах тихо. – И двамата
възнамеряваме да работим.
- Разбира се, мислеше си, че кредитните ти карти и банковите ти сметки винаги ще си
останат в джоба ти – продължи той, без да ми обръща внимание.
В този момент наистина побеснях. Замислих се колко предпазливо харчех парите, с които
разполагах, макар той никога да не бе ме ограничавал. Съмнявам се, че знаеше какви пари
имам на банковата си сметка. Бях използвала кредитните сметки най-вече за нужните за трите
семейства в България покупки. Преките ни родственици наброяваха шест възрастни и пет деца,

а имахме и толкова близки приятели. Посредством голяма разпространителска къща баща ми
изпращаше кашони захар, ориз, боб, шоколад и други трайни храни, докато аз и майка ми
пазарувахме дрехите. Той винаги беше много щедър и настояваше да купуваме най-доброто.
Оттук и кредитните карти за магазините на Пето авеню.
Когато премислях всичко това, станах и взех дамската си чанта. Наблюдаваше ме внимателно.
Рязко отворих ципа и извадих портмонето си. Една по една извадих всичките кредитни карти от
всички магазини, в които бяхме пазарували и внимателно ги подредих на масата. След това
извадих чековата си книжка и я поставих до тях. Не бях използвала и един чек от сумата, която
ми бе предоставил за спешни случаи и винаги бях гледала на парите като на негови.
Наблюдаваше ме внимателно и продължаваше да говори почти с тъга в гласа си.
- Винаги си имала подкрепата ни, Лили, и нямаш представа какво е да живееш без пари.
Ще чувам отчаяните ти писъци чак от другата страна на Бродуей, защото няма да знаеш какво
друго да направиш.
Беше чул, че търсим апартамент в близост до тях, но от другата страна на Бродуей. Не го
слушах. Въпреки всичко, в главата ми кръжаха всякакви мисли.
Баща ми беше прав, когато каза, че нямам представа какво е да живея без пари. Винаги всичко
е било плащано за мен. Семейството ми не беше богато, но живеех в хубава къща в найхубавия район на София и бях учила в най-скъпите училища в България, Германия и САЩ, като
никога не ми е било отказвано необходимото. Докато растях, никога не съм работила, нито са
ми били налагани ограничения. Когато и да ми е било необходимо нещо, отивах при майка си
или баща си и когато те преценяха, че покупката е необходима или подходяща, ми давах
парите. Въпреки това ми се струваше, че баща ми пропускаше да вземе предвид ценностите,
които те с майка ми бяха възпитали у мен.
Домакинството ни никога не е парадирало с лукс. Винаги ни е било напомняно кое е
лекомислено и за кое важно да се харчат пари. Вярно е, че никога не съм имала платена
работа, но от най-ранна възраст или помагах в лабораторията на баща ми, или в аптеката. Бях
изпълнявала поръчки в банки, посолства или други учреждения, с които баща ми беше в
търговски отношения – бях негов служител, а впоследствие и представител. Честността и
трудолюбието винаги са били от първостепенно значение в нашето семейство, независимо
дали става дума за частния живот или бизнеса. Тъй че като зрял човек, когато реших да се
оженя, знаех само наученото у дома. Знаех, че да издържам себе си, работейки неуморно,
няма да е никак лесно, но бях решена да се справя и горях от нетърпение да го докажа. Исках
да съм независима. Исках собствено семейство, исках деца!
Тъй че реших да се омъжа за Джордж, продължих да работя за бъдещето си с увереност и
надежда.
Джордж и аз станахме пълноправни партньори от момента, в който решихме да се оженим.
Незабавно открихме обща банкова сметка, където внесохме спестяванията си от лятото. Беше
малко, но си дадохме сметка, че ще покрие първоначалните ни разходи, а всяка седмица
можехме да добавяме по нещо. Заплатата ми беше малко по-висока от тази на Джордж, защото

той все още не бе регистриран фармацевт. Но той винаги ходеше на две работи, дори като
нерегистриран фармацевт. Поръчахме два обикновени златни пръстена с имената ни
гравирани върху тях и си обещахме да ги носим винаги. Джордж бе погребан с неговия на
ръката му, а аз все още нося моя. Пръстените струваха по двадесет долара всеки.
Първо решихме, че ще живеем в някоя от даваните под наем обзаведени стаи около
университета, докато Джордж получи регистрацията си. Но още в началото на търсенето бях
ужасена от състоянието на тези стаи. Бяха мрачни, небоядисвани от години, а петната по
мебелировката и кувертюрите ми подействаха отблъскващо. Една от хазяйките отвори
хладилника, за да ми покаже рафта, на който можех да редя храната си. Преди да успея да
хвърля поглед, ме удари миризмата на развалена храна. Очите ми се напълниха със сълзи и
побягнах от стаята, а Джордж ме следваше по петите. „Наистина не мога да живея на някое от
тези места” – заеквах аз през сълзи – „не съм готова на чак такива компромиси.”
- Всичко е наред, Лил. Няма да живеем тук. Ще работя извънредно и ще се спрем на
нещо, което ти харесва.
През остатъка от живота ни, това бе отговорът на Джордж винаги, когато искахме нещо, което
не можехме да си позволим.
Най-накрая се спряхме на апартамент в сграда, която току-що беше ремонтирана и се
намираше ъгъла на 111-та улица и Бродуей. За наема отиваше едната от месечните ни
заплати, но пък жилището бе ново и чисто и бях сигурна, че ще икономисам от други разходи за
сметка на наема. Много от приятелите ни смятаха, че наемът е твърде висок за общия ни
доход. Чуваха се шушукания от рода на „тя ще го съсипе”, но ние продължавахме напред.
Не си спомням как възнамерявахме да обзаведем апартамента, но ми се струва, че по онова
време не се замисляхме кой знае колко над това. Очите ми все се спираха върху витрините на
магазини, където цената на един стол възлизаше на целия ни месечен доход, докато Джордж
кротко ми напомняше, че в Ню Йорк има и по-евтини магазини.
Един ден, когато се бях съсредоточила върху разпределянето на опиатите за цялата
Нюйоркска болница, от другия край на аптеката чух радостен глас, който обясняваше нещо на
една от аптекарките.
- Купих цяла къща мебели за сто долара.
Спрях работата си за секунда и се заслушах. „Едва ли е Джордж, само гласът напомня на
неговия. Той е на работа.” Но грешах. Бавно се запътих към прозореца, откъдето идваше гласа,
надявайки се, че съм се объркала, но той си бе тръгнал. Искал само да ми съобщи „добрите
новини”.
„Какво ли може да означава „мебелировка втора ръка”? – замислих се. „Никога не съм чувала
за нещо подобно! Дали не ги е измъкнал от боклука?” Не знаех какво да си представям и се
смутих дълбоко. Когато накрая се свързах с него в аптеката, където работеше по това време,
Джордж бе щастлив и въодушевен.
- Помисли само, Лил, няма въобще да се занимаваме повече с този въпрос. Всички стаи
ще бъдат обзаведени. .

- Откъде изнамери тези мебели? В какъв стил са? Какъв цвят? – продължавах да
задавам въпроси. – Кога ще мога да ги видя?
- Какво значение има това? – отвърна бъдещият ми съпруг. Нямах намерение да
приключвам разговора, но той затвори. Докрая на деня работих, без да разговарям с никого, но
не можех да си намеря място.
Раздразнение, яд и съмнения по отношение на Джордж се редуваха със срам, който ме
обхващаше от самата мен. След всичко, което се беше случило, нима щях да скъсам с Джордж
заради някакви мебели? След което отново започвах да разсъждавам: „Нима наистина
мебелите са това, което ме притеснява? Защо дори не ме попита преди да предприеме каквото
и да било?”
На следващата сутрин трябваше да призная пред себе си, че мебелите нямаха нищо общо с
всичко останало и се радвах, че не бях се срещнала с Джордж предишната вечер. Просто бях
уплашена, че не съм жената, която си мислех, че съм, уплашена, че прогнозите на баща ми ще
се сбъднат, както и това, че изказванията на някои от приятелите на Джордж, нарекли ме
„развалено богато момиче” ще се окажат верни.
Наистина никога не бях чувала за мебели втора употреба. В дома ни в България, мебелите ни,
доколкото се бях интересувала, винаги си бяха стояли там, а когато къщата бе бомбардирана,
просто изчезнаха.
Годините след завършването на колежа бяха преминали във война и евакуация. Никога не се
бях замисляла как хората мебелираха къщите си. Сега, на дневна светлина, мислех по-трезво.
Спомних си, че когато се обзавеждаха апартаментите на сестрите ми, мебелировката се
поръчваше при руския княз Ратиев, но аз се омъжвах в различна страна и при съвсем различни
обстоятелства. Наистина обичах Джордж и подобни дреболии нямаше да ме разколебаят в
главното.
Беше събота и се разходих до сградата на 111-та улица пеша, където попитах дали мога да
видя мебелировката, внесена предишния ден. Портиерът си спомняше Джордж и ме поздрави с
усмивка.
- Вие навярно сте приятелката на Джордж – каза той. – Каква добра сделка направи той
вчера! Усмихнах се и не отговорих. Не бях уверена в това, колко добра е била сделката, но го
последвах до складовото помещение. Купената от Джордж мебелировка се намираше в ъгъла.
Първата мебел, която видях, беше дълга махагонова библиотека бюфет, не много висок, но
достатъчно дълъг, за да заеме цяла стена.
„Тази библиотека ще я преживея” – помислих си. – Трябва да се почисти и можем да подредим
всичките си книги в нея.” Но дори не бях сигурна, че тя влиза в покупката. До нея се намираха
разнообразни отделни мебели. Видях част от легло, няколко стола – диван, нуждаещ се спешно
от нова тапицерия и две библиотечки. Не беше мебелировката, с която мечтаех да обзаведа
първото си жилище. От очите ми бликнаха сълзи и аз изскочих навън. Не помня колко време
обикалях улиците на Уест Сайд, но най-накрая реших, че каквото и да предприема, първо ще
говоря с майка си. Не винаги мислехме еднакво, но на нея винаги й се удаваше да проясни

мислите ми. Поех обратно към ривърсайдския апартамент и от една улична телефонна будка й
позвъних.
- Мамо, имам нужда от теб! Не зная какво да правя.
Разказах й какво съм видяла и когато тя слезе при мен, се върнахме обратно на 111-та улица.
Показах й защо съм толкова разочарована. Без да промълви дума тя дълго време разглежда
мебелите една по една, размествайки ги и опитвайки се да ги съчетае. Също толкова
безмълвно напуснахме помещението и се отправихме към близкото кафене. Поседяхме така
известно време, а тя ме гледаше с тъжните си, сини като скъпоценни камъни очи, които на
моменти изглеждаха бездънни. Знаех, че се притеснява за мен. Въпреки че Джордж й
харесваше, тя не бе сигурна, че го познава добре. В тази нова страна не знаеше дали може да
се осланя на преценките си, когато щастието на дъщеря й е под въпрос.
Но въпреки това продължи:
- Разбирам защо си разочарована Лили, но ако наистина обичаш Джордж и той е
човекът, който си мисля, че е, ако женитбата ви е сполучлива, това просто ще си останат
незначителни разногласия. И двамата имате професии. Вярвам, че и двамата ще работите. Ще
дойде време, когато ще разполагате с каквото пожелаете. Ако ли бракът ви е несполучлив,
всички мебели на света няма да са достатъчни, за да сте щастливи.
Слушах я, но не вниквах изцяло в смисъла на думите. Въпреки това имах толкова силна вяра в
нея, че мислите ми започнаха да се проясняват и започнах да й задавам всякакви въпроси.
Както обикновено, тя най-търпеливо ме съветваше. Последното й изречение, изречено съвсем
тихо, бе: „Единственото нещо, което е истински важно, е да е добър с теб.” Запомних тези думи
за цял живот.
През следващите седмици майка ми и аз купихме всеки един почистващ препарат, за който
бяхме чували или можеше да бъде намерен. Върнахме се в апартамента и се захванахме на
работа. Купихме завеси, калъфи за мебели, кувертюра за леглото. Мама започна да взима
мерки и да шие. От апартамента на моите родители взех някои украшения, вази и бродирани
покривчици, които носехме от България.
Докато бях на работа, майка ми отиваше в апартамента и работеше там. Баща ми не обелваше
и дума и бе по-раздразнителен, откогато и да било. Обвиняваше майка ми за онова, което
определяше като мое безотговорно поведение. Дните преди сватбата ни бяха трескави,
вълнуващи, ангажирани и плашещи. Тъй като, за съжаление, нито бащата на Джордж, нито
моят, щяха да присъстват на сватбата, не поканихме и никого от нашите приятели, макар много
от тях дойдоха въпреки това. Всичко, което искахме, бе церемонията да се състои, тъй че да
можем да започнем общия си живот.
У дома, моите родители прекарваха времето си четейки, пишейки писма и понякога приемайки
на гости приятелите ни. Хората, които най-често ги посещаваха, бяха Ламбо и Анджела
Киселинчеви и Веско и Йохана Попови. Познавахме цялото семейство на Киселинчеви от
София. Ламбо бе дошъл в САЩ преди много години, оженил се беше за Анджи и тъкмо те
двамата ни бяха посрещнали, когато слязохме от кораба в Ню Йорк. Бяхме останали приятели.

С Попови се запознах в Международното общежитие. И двамата бяха живели като студенти
там. Веско беше българин, а Йохана датчанка. Бяха дошли, за да видят дали в общежитието
има български или датски студенти. Случи се родителите ми да са на посещение при мен
същия ден и аз ги запознах. Йохана ни покани на гости в дома им във Флъшинг. Ламбо и Анджи
също присъстваха. След няколко срещи между трите семейства се зароди приятелство и
започнахме да се срещаме често.
Макар и да ги възприемах като приятели на родителите ми, харесвах много и двете двойки и ги
посещавах, когато идваха в Манхатън. Те също държаха на мен и аз често се обръщах към тях
за информация или съвет. Тези две двойки бяха първите хора, с които запознах Джордж, когато
връзката ни стана сериозна. Те го харесваха и ме насърчаваха да се омъжа за него.
И двете двойки намираха поведението на баща ми по отношение на сватбата ми с Джордж за
оскърбително и не му спестяваха мнението си. И четиримата бяха твърдо решени да
присъстват на сватбата ми, независимо дали бях съгласна или не. Отказвах да ме послушат,
когато обявявах: „Но аз предупредих всички да не идват.”
Джордж и аз едва успявахме да се видим през този период. И двамата работехме толкова
извънредни часове, колкото бе възможно. Той често работеше нощем и през уикендите в
аптеката, а аз поемах доброволно дежурствата, когато другите фармацевти търсеха заместник.
Това се случваше често, защото всички момичета бяха несемейни и често отиваха на срещи.
Надявахме се, че така ще успеем да вземем две седмици отпуска след сватбата. А
декемврийските студове бяха сковаващи, когато си пожелавахме лека нощ на Ривърсайд
драйв.

Глава 31
Сватбата и меденият месец
С наближаването на деня на сватбата – 29 януари, 1950, атмосферата в нашия апартамент на
Ривърсайд драйв ставаше все по-студена. Баща ми спря да разговаря с мен. Говореше с майка
ми само когато искаше да му се сервира или търсеше нещо, което не може да намери. Do
някаква степен разбирах, че майка ми е самотна, но самата аз имах проблеми и не си давах
сметка колко зле се отразява ситуацията върху нея. Опитвах се да я въвлека в разговор или да
я изведа на пазар, но това помагаше само закратко. После я поглъщаше същата тъжна и тиха
обстановка у дома.
След работа се прибирах вкъщи и й разказвах всичко, което се случваше в живота ми. Нейните
съвети ми действаха успокояващо. Едва по-късно разбрах, че не си бях давала сметка колко
отчаяно самотна се е чувствала. Тя не само ме губеше мен – единствената си връзка с околния
свят, но конфликтът между баща и дъщеря й причиняваше непосилна мъка. От време на време
тя споменаваше колко хубаво би било двамата с баща ми да можеха с радост да следят как

нашето младо семейство с Джордж се развива и всички да живеем в мир. Споменаваше това
рядко, защото не искаше да ме натъжава допълнително, когато ми предстоеше такава важна
стъпка.
Тя страдаше тихо. Много пъти през годините впоследствие мечтаех да бях отделяла повече
време на майка си. Не си давах сметка колко малко време предстои да прекарваме заедно и
бях твърде млада, за да го разбера.
Реших да се облека скромно на сватбата си. „Така или иначе никой няма да присъства” –
мислех си. Престанах да приемам събитието като празник. Майка ми ме придружи по
магазините и най-накрая се спрях на светлосив костюм на Кристиан Диор с права пола според
новата мода от 1949. Блузата бе от бяла коприна, а обувките черни, с високи токчета. Шапката
беше от бели пера, плътно по главата ми. Струваше ми се, че приличам на милиони секретарки
в Ню Йорк, които отиват на работа всяка сутрин и определено не приличах на булка.
Избрахме ден, в който и двамата можем да отсъстваме от работа и записахме час в
несектантската църква на Колумбийския университет Сейнт Пол. Църквата се намираше в
средата на университетското градче, интериорът й беше скромен и приятен. Джордж бе
кръстен като презвитериански протестант, а аз като източно православна, което в САЩ се
определяше като гръцко православие.
Пасторът, който ни венча, Норман Спайсър, беше от епископалната църква – не че знаех какво
означава това. Официалната религия не бе от голямо значение за нашата връзка и ние вече
бяхме обсъждали, че ще възпитаме децата си в морални и етически ценности без строга
религиозна окраска. Венчавката ни, така или иначе, беше църковна. По онова време не знаех,
че гражданските бракосъчетания в САЩ са законни, тъй като, докато живеех в В България, те
не бяха такива.
В деня на сватбата, още със ставането, опитах да поговоря отново с баща си.
- Татко, единственото семейство, което имам, сте ти и мама, а вие имате само мен. С
останалите ни разделя Желязната завеса и дори не знаем дали някога ще ги видим отново.
Моля те, не ни карай да се разделяме отново. Омъжена или не, аз винаги ще си остана твоя
дъщеря и винаги ще те обичам. Моля те и ти да останеш мой баща и да присъстваш на
церемонията. Да покажеш, че това не ти е безразлично.
Стори ми се, че за момент на лицето му се появи благо, съпричастно изражение, но след това
чух „Не” и той се обърна и излезе. Така и не разбрах къде е отишъл. Очите ми отново се
изпълниха със сълзи и аз изхвръкнах навън по стълбите. Нямах търпение да изчакам
асансьора. Струваше ми се, че през целия живот ще ме преследва ядният му лик.
Но ето, че други картини се заредиха пред очите ми. Видях се как крача гордо, хванала татко за
ръката, към немската детска градина, докато той ми обяснява защо няма да ходя в кварталното
училище.
- Ще научиш чужд език, Лили. Сега ти е трудно да разбереш защо е толкова важно, но и
това ще стане, когато му дойде времето.
Всяка сутрин по дългия път към градината той ми говореше, а аз много рядко го разбирах, но

усещах, че се отнася с мен като с възрастен човек, което ме караше да се чувствам пораснала.
Понякога в събота ме взимаше със себе си в някое кафене, като награда за доброто ми
представяне в училище или за работата, която бях свършила във цеха му. На пет или шест,
когато едва се учех да броя, аз се шмугвах в опаковъчното отделение на лабораторията и
питах дали няма работа за мен. Младите мъже и жени, работещи там, ми намираха работа
според силите ми. Онова, което умеех да правя и ме изпълваше с щастие, бе да преброя 10
таблетки аспирин или друго лекарство в стъклена епруветка и да я подам на някого да я
запечата и да продължи нататък работата. Не че свършвах кой знае колко работа, но бях горда,
щом татко се върнеше вечер у дома и питаше: „Лили, колко епруветки напълни днес? Донеси
ми касичката.” Деветте или десет стотинки, които дрънкаха в касичката ми, ми се струваха цяло
състояние, но най-щастлива бях от гордия поглед на баща ми. Знаех, че винаги се хвалеше
пред приятелите си с постиженията ми.
И ето че сега, застанала с обляно от сълзи лице на Ривърсайд драйв, се опитвах да разбера
къде се е дянала тази гордост. Едва години по-късно си дадох сметка, че емиграцията на
неговата възраст в тази страна го бе превърнала в разочарован човек със засегнато
честолюбие. Вероятно бе уплашен от решението ми да се омъжа и да напусна семейството. Не
искаше да разбере, че никога нямаше да изоставя него и майка ми и вследствие на това ме
отблъскваше, за да докаже правотата си.
Вървях известно време нагоре-надолу по тротоара и когато реших, че не са ми останали
повече сълзи, пресякох по посока на Бродуей, за да позяпам витрините с надеждата, че ще се
успокоя. Не си спомням за какво точно си мислех, но знаех, че нито изглеждам, нито се
чувствам като момиче, на което му предстои да се омъжи. Хаотично започнах да поставям под
въпрос идването си в тази страна, брака си, и всичко останало, което ми идваше наум.
Основната ми грижа оставаха баща ми и майка ми. Аз бях техните очи и уши. Как щяха да се
справят без мен? Как щяха да оцелеят?
Изведнъж видях как Джордж идва насреща ми широко усмихнат. Тъй като живеехме на няколко
пресечки един от друг – в срещата ни нямаше нищо необичайно, но той беше последният
човек, когото исках да срещна тъкмо в този момент. Той заряза двамата си приятели и хукна
към мен, докато те крещяха: „Носи нещастие да се срещате преди сватбата.”
Той ме прегърна и се опита да ме утеши.
- Не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи. Ще видиш.”
Но неговите думи само ми послужиха за повод да заплача още по-горчиво. Не мислех, че
Джордж ме разбираше. Погледнах часовника си и си дадох сметка, че е време да тръгвам, за
да се преоблека. Обърнах се и се втурнах към апартамента на родителите ми.
Щом влязох, видях, че майка ми си беше облякла палтото. Тя бе надмогнала съмненията и
страховете си и бе готова да тръгне с мен въпреки всичко. Не искаше да забележа, че е тъжна,
но аз разбрах. Само аз й бях останала сега. Бе загубила надежда, че някога ще види
останалите членове на семейството си, но в настоящия момент мислеше само за моето
бъдеще.

- Побързай, Лили. Дрехите са на леглото ти – насърчи ме тя.
Баща ми никакъв не се виждаше. Не преставах да се тормозя: „Нима правя правилната стъпка?
Как ще оцелеят без мен? Кой ще им помага да пазаруват? Кой ще бъде до тях, когато се
нуждаят от нещо? Ами ако се разболеят?
Огледах стаята си – легло, покрито с покривка, която аз и майка ми бяхме избрали и купили с
любов, с подходящата драперия, празно бюро и стол. Всички лични вещи – книги и джунджурии,
дрехи, обувки, вече бях преместила в собствения ни апартамент на няколко преки оттук. Не се
чувствах така, сякаш напусках дома си, защото живеехме тук само от година, но въпреки това
ме обзе дълбока тъга. Майка ми ме подканяше да побързаме. Взех си бърз душ, облякох се и
се опитах да се усмихна, щом с майка ми влязохме в асансьора. Наближавайки Колумбийския
университет, само на няколко пресечки от нашия апартамент, забелязахме групичка хора пред
църквата.
- Лили, срещу нас не идва ли Ламбо? – попита ме майка ми.
Наистина това бе Ламбо, а зад него бяха Анджи и Попови. Усмихвайки се топло, те се насочиха
към нас, за да ни приветстват.
- Мислеше си, че ще можеш да се ожениш без нас, така ли, Лили? Но няма да те
оставим. Всички сме тук.
В началото се ядосах. Не им ли казах, че няма да има приятели на венчавката. Но преди всичко
цялата ситуация ме подтискаше. Липсваше ми баща ми и те не можеха да го заместят. Но това
продължи само миг. Радвах се, въпреки всичко казано преди, че са дошли. Съжалявах, че
накарах приятелите си да не идват. Чувствах подкрепата им. Сълзите ми рукнаха отново и ми
беше трудно да ги овладея.
Пред църквата имаше и група момчета от нашия курс във факултета, които твърдяха, че
случайно били там по това време, но всички знаехме, че са дошли да ни подкрепят. Бяхме
трогнати. Сред онези, които си спомням бяха Марвин, който и до ден днешен си остана близък
приятел, Карл, и Крис, с когото загубих връзка. Имаше още няколко момчета, но имената им ми
убягват.
Самият ритуал не беше радостно преживяване. Бях съсипана, защото до последния момент се
надявах, че баща ми все пак ще се появи. Молих му се до мига, в който трябваше вече да
изляза, но не бях в състояние да го помръдна.
- Моля те, татко, не ме изоставяй сега – молех го – искам да дойдеш. Моля те, ела.
- Ти си тази, която ни изоставя – отвърна той преди да напусне спалнята, затръшвайки
вратата.
Но майка ми беше тук – с нейната безрезервна обич и подкрепа. Със сълзи на очите тя ме
прегърна крепко. Чувствах как любовта и пожеланията й за моето благополучие достигат до
всяка клетка на съществото ми. Едва години по-късно, когато прегръщах трите си дечица,
напълно разбрах силата на тази прегръдка.
Когато всички бяха вече седнали в църквата, аз бавно поех напред с букет червени рози в
ръце. Не поглеждах наляво или надясно. Погледът ми беше устремен напред – там, където

Джордж стоеше с кума Крис, наш съкурсник, и Лили Христова, кумата, която познавах от
детските си години.
Джордж ме гледаше. Очите му бяха втренчени в моите – изпълнени с любов и обещания. В
този момент знаех, че това е правилната стъпка. Вдигнах главата си, изправих се и уверено се
насочих към олтара.
Любов! Чест! Подкрепа! Силни думи, с които да се вречеш за цял един живот. Щях ли да имам
силата да удържа всичките си обещания. В този миг си мислех, че мога. Но дали щяхме да сме
щастливи и след десет години? Петдесет и две години се задаваха на хоризонта.
След церемонията Ламбо ни изненада с вечеря в ресторант в центъра. Запомнила съм името
му – Longchamps. Цялата сватбена компания се запъти към станцията на метрото на 116 улица.
Бяхме нюйоркчани – никой от нас нямаше кола. Със смях и в радостно настроение всички ни
пожелаваха успех.
По време на вечерята бях толкова уморена, че едва държах очите си отворени, а чашата
червено вино никак не помогна. Бях се абстрахирала напълно от окръжаващата ме среда и не
можех да хапна нищо. Нито си спомням как изглеждаше ресторанта, нито каква беше храната.
Джордж продължаваше да си гледа часовника, напомняйки ми, че ще закъснеем. И двамата
бяхме напрегнати и всички го забелязваха. Страхувахме се да не изпуснем автобуса за Маунт
Поконо. Нямах представа що за място е това и къде се намира. Джордж ми бе казал, че е
направил едноседмична резервация в хотел в курортното градче.
Организацията на медения ни месец бях предоставила изцяло на него. Всичко, което исках, бе
да се махана от града и цялата суматоха. Обстоятелството, че щяхме да пътуваме с автобус,
не ме притесняваше. Бях живяла само в Манхатън, където никому не беше нужна кола. И
мисълта, че напускайки града ще ни е нужен автомобил, не бе преминавала през ума ми.
И двамата бяхме уморени и едва разменихме някоя и друга дума в началото на пътуването.
Затворих очи и едва часове по-късно подскочих, когато Джордж ме разтърси и внимателно ми
каза: „Скъпа, пристигнахме!” Дадох си сметка, че автобусът бе спрял и всички ни гледаха,
докато ставахме и бавно се насочвахме към изхода.
Когато автобусът потегли, се озовахме на тъмна и тиха улица. Докато се отърсвах от съня и се
опитвах да осъзная къде се намираме, Джордж говореше:
- Скъпа, хотелът е на три мили оттук и трябва да намеря такси. Ще се върна незабавно.
С тези думи той се отдалечи и аз останах сама насред тъмния и тих път. Огледах се. Земята
беше покрита със сняг, а температурата клонеше към нулата. Все още бях облечена в
официалния костюм и обута с обувките с високи токчета. Нямах палто. Около мен не се чуваше
и звук. Бях уплашена.
- Ами ако не се появи отново? В ума си прехвърлях събитията от предишните седмици.
Мислех за майка си. Познавайки трудния характер на баща си, осъзнавах колко трудно е било
решението й да дойде на сватбата ми. Как ли го е срещнала, когато се е прибрала? Колко ли
бесен е бил? Студът и мракът ме поглъщаха. Чувствах се изгубена!
Джордж се появи след повече от половин час, а аз стоях на същото място само защото нямаше

къде да отида. Чувствах се самотна и уплашена, но преди всичко бях разгневена до краен
предел. Всякакви възможни мисли преминаваха през ума ми. Къде изчезна този човек? Кой
всъщност е той? И защо се съгласих да дойда на това място, да се омъжа въобще за него?
Не си спомням за какво още съм си мислила, но всичките ми мисли бяха крайно негативни.
Сълзите замръзваха на лицето ми. Тялото ми се беше сковало.
Тогава чух гласа на Джордж. Идваше от прозореца на автомобил. „Извинявай, че отне толкова
време...” Не слушах. Мечтаех да не съм на това място. Качих се в колата и се свих в найотдалечения ъгъл на седалката. Не го поглеждах. Джордж се опита да се извини отново, но аз
просто седях, онемяла.
Когато влязохме в хотела, рецепционистът ни поздрави топло като младоженци, но аз едва
отвърнах на поздрава му и се запътих към асансьора. Не обърнах никакво внимание на
красивите цветя, които Джордж бе поръчал. Изчаках човекът да си тръгне и без да проговоря,
се съблякох и скочих под горещия душ.
Доколкото си спомням, на следващата сутрин се бях съвзела, но до края на живота ни Джордж
настояваше, че съм чела роман през цялата седмица. Едва ли е вярно, защото още със
събуждането ни слънцето беше изгряло, а времето изглеждаше чудесно. Огледах се. Бях сама.
Слънцето грееше през прозореца, валеше сняг. Прекрасен ден за разходка!
- Добро утро, слънце – Джордж се насочваше към мен с поднос в ръцете си, усмихвайки
се. Преди да спомена разходката, той постави подноса на малка масичка до леглото..
- Имаш ли ботуши? – попита ме той, полуусмихнат.
- Ботуши? За какво са ми ботуши? – винаги бях живяла в града, а ботушите още не бяха
добили моден статут. Не си бях и помисляла, че ще имам нужда от ботуши където и да отидем.
- Дори нямам обувки с равни подметки.
В действителност дори не притежавах такива. Тъй като бях живяла в града, както и това, че
осъзнавах ниския си ръст, ме бяха възпирали да си купя.
- Най-добре си изяж първо закуската, а после ще отидем на пазар. Открих едно градче
наблизо – този път ще поръчаме таксито оттук.
Така и направихме.
Седмица по-късно отново бяхме в Манхатън.

Глава 32
Първият ни апартамент
Бяхме влюбени в нашия апартамент. Когато се нанесохме в него, имахме чувството, че сме
попаднали в рая. За пръв път в живота си и двамата разполагахме със свой собствен дом и със
свобода, с каквато никога не бяхме разполагали преди. Единствено мисълта за моите родители
не ми даваше покой. Как ли се справяха? Ами ако някой от тях се беше разболял? Джордж ме

окуражаваше да се обадя на баща си, но все още събирах сили да го направя.
Апартаментът се намираше на 111-та улица и Бродуей в една скоро ремонтирана сграда, тъй
че стените и подовете светеха от чистота. Мебелите втора употреба, междувременно
почистени и подредени, си дойдоха съвсем на място. Защо се бях тормозила толкоз? Дори не
си спомнях вече – всичко ми изглеждаше идеално. Майка ми се беше погрижила за
завършващите детайли и бе оставила цветя. Това още веднъж ни напомни за нейната любов и
грижа.
Тъй като коооперацията беше заобиколена от многото сгради на Колумбийския университет,
усещането бе, че живеем в малка махала. След работа спирахме да пазаруваме в малките
магазинчета на Бродуей. Между тези магазинчета, по самите тротоари, имаше зеленчуци и
цветя. На улиците беше пълно със студенти от Колумбийския университет. Всеки път, когато
излизах, срещах някого – на улицата или в някой магазин.
Гордо ги канех в нашия дом. Джордж се връщаше по едно и също време, в десет вечерта, след
като затвореше аптеката, която се намираше на една пресечка от дома ни. Той винаги водеше
със себе си някой приятел и аз се радвах да ги видя.
Апартаментът ни се превърна в нещо като социален център, където студенти и приятели на
различна възраст и от всякакви националности, се срещаха, спореха, слушаха музика или
просто се радваха на компанията на другите. Понякога избухваха шумни и гневни спорове на
различни теми. Комунизмът беше най-обсъжданата от тях. В действителност темата беше
завладяла цялата страна. Всеки имаше какво да добави по въпроса. Вестници непрекъснато
коментираха „Желязната завеса”, но хората ,родени в САЩ, си имаха собствен живот и след
като отбелязваха колко ужасно им се струва някой да живее при подобен режим, скоро
забравяха за всичко това. За онези от нас, които се бяхме сблъскали с този живот и
семействата ни бяха останали отвъд тази завеса, темата никога не ни даваше покой.
Вероятно сме имали разногласия относно някой особен закон, приет там, или някоя от
управляващите личности, но всички бяхме съгласни, че тази авторитарна, реваншистка
система, няма как да просъществува дълго. Надявахме се, че САЩ, освободили Европа от
фашизма, няма да допуснат друга система да поробва милиони хора в Източна Европа. Не си
давахме сметка колко наивни и неосведомени сме.
Възхищавах се на тази страна до пълно заслепение, без да съобразя, че има толкова много да
науча преди да се нарека американка. Само защото бях виждала чернокожи в университета и
на улицата, бях решила, че Декларацията за правата е универсална в тази страна. Никога не си
бях задавала въпроса защо съм единствената жена в цял курс. Просто бях приела, че
американските момичета предпочитат да се оженят рано, вместо да се тормозят с трудни
дисциплини, които да им осигурят професии. Често бях чувала израза: „Момичетата не са по
науките” и тъй като бях отскоро в страната, бях приела обобщението, макар въпросът да
продължаваше да си стои в мислите ми. Защо не бях срещала жени адвокатки сред многото
мъже, докато работех с баща си в сферата на големия бизнес? Дори не бях и чувала за жена
лекар.

На тези въпроси успях да намеря отговор едва след като бях прочела далеч повече социология
и история на САЩ. За момента бях просто свирепа антикомунистка и се радвах на условията в
една страна, която в представите ми нямаше социални проблеми. Джордж бе свикнал с
бурните и шумни политически спорове на българите, млади и стари. „За българите политиката
е като да обсъждаш времето при американците” – отбелязваше през смях той. Моят отговор бе:
- Всички говорят за собствените си проблеми, Джордж. В България се радваме на хубав
климат. Приемаме го за даденост.
Много от хората, които срещахме, бяха членове на бивши български правителства или
известни личности. Много от тях ме познаваха ако не лично, то по името ми.
Чуждата страна ни караше да се чувстваме като роднини, а политиката беше основната тема
на нашите разговори. Джордж често клатеше глава и отбелязваше:
- Как се случи така, че аз, американец от Горен Ню Йорк и от средната класа, се
забърках в политика.
Но той се радваше на компанията и се сприятели с много от хората. Моят приятел Петър дори
преведе името му на български. Наричаше го Гошо и това се възприе бързо. Когато в стаята
имаше един или повече българи, винаги ставаше дума за семейства и приятели в България.
- Чухте ли, че Тони е бил арестуван миналата седмица? – каза един от мъжете току-що
влезли в стаята. – Лили, жена му, дори не знае къде е откаран.
- Но защо? Той е химик. Какво общо има с политиката! – отвръщаха много хора в един
глас.
- Бил в бар с приятели и след няколко питиета решили да съборят комунистическия
режим. Написали имената си върху салфетка. Всички били арестувани на следващия ден. Явно
един от тях не е бил приятел.
Докато влизах в стаята с поднос на ръце, си спомних, че месец преди този разговор брат ми и
семейството му били отведени от апартамента им в София и до този момент все още не
знаехме къде се намират. Щяха да чуят за милионен път историята от мен. По това време
всеки знаеше тъжни истории от България и тези истории се разпространяваха от човек на
човек.
Гилбърт и Уолтър – приятелите на Джордж от детските години в Джеферсънвил, отсядаха в
апартамента ни всеки път, когато някой от тях идваше по работа в Ню Йорк. Знаеха дори къде
се намират чаршафите и сами си оправяха леглата.
- Нима хората не могат просто да играят карти, вместо да обсъждат политиката? –
шегуваха се.
В техните домове играта на карти беше обичайното занимание след вечеря, но явно
атмосферата в нашия апартамент им се нравеше, защото продължаваха да идват.
Карл беше съквартирантът на Джордж от Вирджиния и веднъж живя у нас повече от месец,
защото общежитието затваряше, а той не бе приключил един от курсовете си. Докато беше при
нас, си прекарвахме страхотно. В началото на есента присъствахме на сватбата му с Барбара
Ан в Ричмънд, Вирджиния. Никога не бяха присъствала на такава традиционна сватба и много

ми се понравиха южняшките маниери, обичаи и гостоприемство. Но знаех, че никога няма да
мога да живея там. За първи път започнах да си давам сметка колко напрегнати са
взаимоотношенията между бели и черни в тази страна и това ме караше да се чувствам
неуютно.
Също така слушах с широко отворени очи, когато Барбара Ан, много красиво и богато момиче,
заяви пред мен:
- Обмислях варианта да постъпя в колеж, но промених мнението си, когато разбрах, че мога да
посещавам същите футболни срещи и без това.
Бях шокирана от това как футболът може да бъде сравняван с висшето образование.
Приятелството ни с двойката приключи рязко, когато ги посетихме през 1954. Делото „Браун
срещу Образователната комисия” тъкмо бе приключило в полза на училищната десегрегация.
Карл и Барбара Ан яростно се съпротивляваха на десегрегацията и с остър език обосноваваха
позицията си. За мен беше изненадващо, че някой американец въобще, още по-малко пък
някой от нашите приятели, може да има толкова силни възражения по отношение на въпрос,
чието решение трябваше да бъде взето въз основа на елементарната справедливост, въпрос,
за който смятах, че отдавна вече е разрешен.
Джордж и аз напуснахме на следващия ден и никога повече не срещнахме с Карл и Барбара
Ан. Еманципацията ми бе започнала.
Много от онова, което бях научила за десегрегацията, знаех от Джордж. Честен по природа
човек, той вярваше силно в равноправието и през първата година в колежа заедно с двамата
му приятели бяха работили и постигнали успехи в спирането на сегрегацията в
университетските общежития. Той живееше в еврейско общежитие, което само година преди
това е било изолирано. През тези петдесет и две години съвместен живот с Джордж, нито
веднъж не го чух да направи неласкаво изказване по отношение на нечия раса, религия или
национален произход.
Бяха изминали няколко месеца и аз и Джордж се радвахме на живота си на младоженци. Често
си мислех за събитията отпреди сватбата, но бях толкова тежко наранена, че нямах нито
желанието, нито куража да потърся баща си. Джордж продължаваше да ми напомня, че е
дошло време да го направя. Той ми разказваше, че споменавам името му насън. Въпреки това
продължавах да отлагам.
Един ден, когато бях дежурна в болницата, набрах телефонния номер. Вдигна баща ми. Когато
чу, че съм аз, се поколеба за момент, след което заговори с много приятелски глас. Разговорът
ни продължи така, сякаш се бяхме виждали само ден преди това и между нас никога не бе
възниквало недоразумение. Беше малко неловко, но когато той ни покани на вечеря на
следващата вечер, аз приех.
Джордж се зарадва на новината – той наистина не обичаше конфликтите.
Когато позвънихме на звънеца на Ривърсайд драйв, сърцето ми биеше лудо. Баща ми отвори
вратата усмихнат, а майка ми беше зад него. Целунах и двамата, смънках името на Джордж и
двамата влязохме. Масата беше сложена и баща ми обяви, че е сготвил някакво специално

рибно ястие. Никога преди не бях предполагала, че готви.
След вечеря Джордж и баща ми седнаха на дивана и изглеждаше, че водят оживен разговор.
Аз и мама бяхме на другия край на стаята, но аз не можех да не дочуя, че баща ми му задава
всевъзможни въпроси и Джордж разказва подробно за работата си. Чух го да казва, че още не е
регистриран, но се готви за държавните си изпити и че след това ще получи голямо увеличение
на заплатата си. Джордж също така му обясняваше, че се надява да отвори собствена аптека.
- В настоящия момент, регистрирани или не, никой от нас няма необходимия опит, за да
отвори собствена аптека - намесих се аз, на което баща ми отговори, че той има достатъчно
опит и за двама ни. Съгласихме се и скоро след това станахме, готови за тръгване.
Докато пожелавахме лека нощ, баща ми ми пъхна чек в ръката. Мислейки, че става дума за
сватбен подарък, аз не погледнах сумата. Не си мислех, че е голяма, защото винаги съм била в
течение на сметките му и знаех, че няма много пари. Знаех също така, че разполага с
достатъчно за издръжката им.
Когато се прибрахме в апартамента, извадих чека от чантата си. Погледнах го. Беше за мен.
Изписано беше моминското ми име.
- Чекът е за 23 000 долара - казах на Джордж и му го подадох. Започнах да треперя и
очите ми се насълзиха. От самото начало знаех, че няма да приема парите, но се вцепених при
мисълта, че трябва да отида още веднъж при него и да му го върна. Ужасът ми от друг
конфликт беше безграничен.
- Това е сумата, която би ни била нужна, за да открием аптека – каза Джордж леко
смутено.
Познавайки баща си и начина му на мислене, знаех какъв е смисълът на този чек. Искаше от
нас да отворим в този момент аптеката. Знаеше, че след като няма разрешително за
практикуване, по закон той не може да е собственик на аптека. Така или иначе, ако купеше
аптеката, той щеше да я управлява, а ние щяхме да работим за него. Спомних си, че беше
споменал някакво място на 9-то авеню, близо до гръцкия пазар. Мястото му харесваше заради
големия поток от хора, благоприятстващ търговията. Навремето не бях обърнала внимание на
това, но сега разбрах намеренията му.
- Нелоша идея – каза шеговито Джордж, без да си дава сметка колко ядосана бях.
Аз плачех и обяснявах. Разговаряхме часове и се разбрахме да върнем чека. Мисълта, че ще
се наложи да отида още веднъж до Ривърсайд драйв, ме караше да се вкаменя, но
възможността някога да работя за или с баща си, бе дори още по-страшна.
На следващия ден, след целодневни мъки, се отправих към апартамента на родителите ми. В
ужаса си бях готова за борба, но грешах. Баща ми ме посрещна с усмивка и прие решението ми
необичайно търпеливо. Поех с облекчение към дома. До края на живота си щях да се чудя,
дали в този момент от живота ни, когато ни даде чека, не ни подлагаше на изпитание.
Джордж и аз продължавахме да си живеем спокойно на 111-та улица. Много от гостите ни бяха
ветерани в началото или края на следването си. Бяхме горе-долу на една и съща възраст.
Някои женени, някои на път да го сторят, всички ние бяхме загрижени за кариерите си, за

цените на жилищата и за семействата, които имахме намерение да създадем. Всички
мислехме, че знаем как възнамеряваме да живеем и преди всичко как ще съумеем да сме поразлични от родителите си. Морето ни беше до колене.
По това време двама наши приятели си купиха къщи в Левиттаун, Лонг Айлънд, където - на
около двадесет мили от небостъргачите на Манхатън – вече се оформяше нещо като общност
от млади специалисти. Досега никъде по света нямаше такива къщи. Преди да се появи
Левиттаун нямаше как младите хора, които следваха или пък току-що се бяха уволнили от
армията, дори и да мечтаят за собствен дом. Всичките тези 60 000 къщи бяха построени по
един образец и бяха съвършено еднакви – състояха се от четири стаи с кухня с всички модерни
за времето удобства и струваха от 7000 до 9000 долара, като ипотеката им бе гарантирана от
правителството на САЩ. Младите ветерани масово напускаха мазетата и таваните на
родителите и роднините си, за да започнат самостоятелен живот.
Струваше ни се, че една от тези къщи би била идеална за нас, но се колебаехме. На Джордж и
на мен животът в Манхатън ни се нравеше, макар и да знаехме, че с нашите доходи ще бъде
трудно да отгледаме децата си там. Аз не можех и да си представя живота в малък град.
Джордж не бе толкова категоричен, но и на него му харесваше Манхатън. За настоящия момент
решихме да отложим това да имаме деца с една година и да продължим да работим, след
което да започнем да мислим за увеличаването на семейството ни.
Няколко пъти бяхме на оглед в Левиттаун, тъй като това ни се струваше най-подходящото
място за купуване на къща. Много от приятелите ни вече го бяха сторили и ни насърчаваха да
побързаме да се присъединим към тях. Но ние продължавахме да се колебаем. Не бяхме
готови така лесно да се разделим с нашия почти студентски живот, да пораснем.
В края на годината наш близък приятел предложи да потърсим жилище в Куийнс (най-близкото
до Манхатън предградие). Нямаше да сме толкова далеч от Ню Йорк, а пътят с метро дотам
отнемаше по-малко от час.
Отминаха няколко уикенда. Нямаше как да отлагаме повече. Сметките ни бяха твърде високи.
И ето ни следващия уикенд във влака за покрайнините на града. Първите ни впечатления от
Куийнс бяха разочароващи. Наскоро построените къщи – или градските къщи, както ги наричаха
още - се проточваха в продължение на мили. Една с друга ги свързваха тънки стени и бяха
изградени от евтини материали. По всяко време на денонощието можеха да се чуят
разговорите, виковете и смеховете на съседите. „Левиттаун е за предпочитане”- мислехме си
ние. „Къщите там поне са самостоятелни и се намират на собствени парцели 15 на 30 метра, а
и цената е достъпна.” Но колебанията ни продължаваха и не предприемахме нищо.

Глава 33
Преместваме се във Флъшинг

Някой ни беше дошъл на гости - даже не си спомням името му - и случайно спомена, че е
посетил приятели във Флъшинг и кварталът много му се понравил. Защо с Джордж не
разгледате там, предложи той. Беше видял няколко табелки “Продава се”.
И така възобновихме издирването на жилище, този път във Флъшинг, и след няколко месеца
намерихме къща, която ни хареса. Беше къща-близнак тип “Тюдор” в кварталче, построено
изцяло в този стил. Намираше се във Флъшинг - на ъгъла на 167-а улица и 29-то авеню.
Строена бе преди поколение, районът беше много чист и добре поддържан. На всяка улица
имаше дървета, пред всяка къща - цветя. Смятахме, че всъщност не напускаме Манхатън,
защото щяхме да бъдем само на час оттам. Цената на къщата бе 12 000 долара, месечно
щяхме да изплащаме по 80 долара, което бе далеч по-малко от досегашния ни наем. Онова,
което обаче не бяхме взели предвид, беше предплатата.
Почти се бяхме отказали от покупката, когато изведнъж ни се притече неочаквана помощ.
Марвин, един приятел и състудент на Джордж, прекъсна разговора ни за предплатата с думите:
„За вас тази къща е важна. Аз спестявам за кола, но не планирам да си купувам преди
пролетта. Може да разполагате с моите пари в банката, но ще искам да ми ги върнете до първи
май.”
Приехме с най-приятелски чувства и благодарност, а остатъка от сумата набавихме от близки
приятели. Друг един приятел на Джордж, адвокат, ни предложи да се заеме с оформянето на
сделката, така че не ни се наложи да плащаме за външен адвокат. След финализирането на
сделката, което се оказа за нас неочаквано сложна процедура, Том дойде да види къщата.
- Много ми харесва. Чудесна къща - каза той, след което се обърна към мен: - Недей да
забременяваш, Лил. Поемате голям товар, а без твоята заплата няма да се справите.
Нямах намерение да забременявам, но не казах нищо. Скоро след това благополучно се
преместихме във Флъшинг, в първата наша къща.
Щом започнахме да пътуваме, си дадохме сметка, че смe много по-далеч от Манхатън,
отколкото бяхме мислили в началото. Джордж трябваше да отваря аптеката в 7.00, а аз да съм
в болницата в 8.00. Будилникът ни звънеше преди 5.00 и след едно бързо кафе и чаша сок
хуквахме към близката спирка на автобуса, който ни закарваше до метростанция Флъшинг.
Следваше час пътуване с метрото, слизахме на Пен Стейшън и се качвахме на различни
автобуси - всеки в неговата си посока. Аптеката, в която работеше Джордж, се намираше
нагоре по Западна 114-та улица, а Болницата Ню Йорк бе на Източна 68-ма. Сега ми е трудно
да си представя как сме смогвали. Когато ми предстоеше нощно дежурство, вечеряхме в
кафетерията на болницата. Понякога успявахме да отидем на театър. С ергенския ни живот бе
свършено, но бяхме щастливи от това, че сме заедно и си имаме нов дом.
Трябваше да сме крайно внимателни с харчовете, затова аз бях разпределила парите по
пликове, отделни за различните разходи. Най-вече се притеснявах за датите, на които
трябваше да връщаме дълговете към приятелите си. На първи май изпратих на Марвин чек с
дължимата сума - плюс лихвата, която би получил от банката. Той моментално ни върна

лихвата, от което ние бяхме трогнати - не толкова заради парите, а заради сърдечната
бележка, в която казваше, че не ни бил заел пари, за да получи лихва. Продължавахме да
харчим съвсем пестеливо, но никога не съм се чувствала зле от това. Отпреди знаех да готвя
няколко лесни и евтини манджи, които приготвях в продължение на няколко часа в събота. Така
имахме храна за цялата седмица.
“Без зрял боб, картофи и зеленчуци нашето семейство нямаше да оцелее” казваше Джордж
често на приятелите си. До този момент той никога не беше чувал за сготвен зрял фасул българско ястие, с което често се бях хранила по време на войната в родината ми. Показах му
Гръцкия и Италианския пазар на Девето авеню в Манхатън. Джордж беше удивен как е
възможно никога да не е подозирал за съществуването на такива национални пазарчета в
страната. Зрели продълговати домати, зелени и червени чушки, пресни аспержи и много други
зеленчуци се мъдреха в големите щайги пред магазините, така че можехме да пазаруваме
всичко, при това на много ниски цени.
Думата “етно” все още не беше станала популярна, но аз знаех пазара, тъй като баща ми ме бе
завел там веднага след пристигането ни в Ню Йорк. Даже бях успяла да се запозная с част от
собствениците на магазинчетата. Открихме една фабрика за тестени кори и работилница,
където италианци приготвяха всекидневно всички видове прясна паста. На Девето авеню беше
пълно с подобни работилници, в близост до които обикновено имаше семейно ресторантче,
където жените готвеха вкусни ястия за без пари. В някои бакалии бяха изложени големи
количества всевъзможни видове национални сирена. Огромни пити и казани с бяло саламурено
сирене се съхраняваха до тезгяха. За мен повечето от тези неща бяха познати, но Джордж бе
просто очарован от цялото това производство.
Запознахме се с част от съседите и през уикендите започнахме да се събираме във или пред
някоя от къщите. Улицата бе спокойна и децата можеха да си играят на воля. Обичах да
наблюдавам тези момченца и момиченца и скоро взех да си мечтая за мое собствено, макар да
знаех, че сега не е моментът. Печах сладки и триъгълни банички със сирене, спанак или
плодове и се радвах, че децата звънят за тях на вратата ми, щом разберат, че съм вкъщи.
Между познатите по онова време нямаше много други освен съседите ни и приятелите от
университета и работата, така че, когато Анджи ни каза, че родителите на един от учениците й,
Евелин и Джон Слакс, са проявили интерес да се запознаят с нас, ние с радост приехме
поканата им за вечеря.
Щом пристигнахме на дадения ни адрес в Манхасет, Лонг Айлънд, помислихме, че е станала
някаква грешка. Досега и двамата не бяхме стъпвали в подобно имение. Вървяхме по пътеката,
сред красивата градина, пълна с вълшебни цветя и храсти и не спирахме да се чудим дали сме
на правилното място. Облечена бях в най-хубавия си костюм и носех толкова високи гладиоли,
че те почти закриваха лицето ми. Пристъпвайки по виещата се из градината тясна пътечка, се
приближавахме, изпълнени с възхита, към главния вход. Цветните плочки ми напомняха за
онези, които бях виждала в Италия. Всичко изглеждаше съвършено.
Стигнахме до входа и позвънихме, след което чухме бързи стъпки. Някой се бе спуснал да ни

посрещне, а ние стояхме, усмихвайки се притеснено. Щом вратата се отвори, чухме женски
глас: “Здравейте, здравейте! Искам да видя коя е тази българка, дето, едва стъпила в страната
ни, успя да отмъкне едно наше момче.” Аз се вцепених, без да зная как да отговоря. За късмет
мъж на средна възраст и жена горе-долу колкото мен се подадоха отзад и ни спасиха в този
миг.
- Заповядайте, заповядайте! Аз съм Джон Слакс - каза мъжът. - Вече се запознахте с моята
Евелин. А това е дъщеря ни Пеги. - Той посочи към младата жена със сърдечна усмивка.
Влязохме в красиво и просторно антре, което извеждаше към огромна всекидневна. Нямаше
как да не забележа семплата, подбрана с вкус мебелировка. Голям китайски килим покриваше
пода, оставяйки достатъчно място да се види лъснатият паркет. Модерните дивани и кресла
бяха покрити с старинен сатен в пастелни тонове. До диваните имаше поставени махагонови
масички, а погледът ми незабавно бе привлечен от голяма кръгла стъклена маса за кафе.
- Каква прекрасна стая! - възкликнах аз, защото наистина ме бе оставила без дъх, но дълбоко в
себе си си мислех, че стаята не подхожда на външния вид на собственичката. Евелин беше
ниска, леко закръглена жена, облечена в безформена черна рокля. Отчаяно се надявах, че тези
мисли не са изписани на лицето ми.
- Не се впечатлявайте толкова - каза Евелин, като ни покани да седнем. - Нанесохме си скоро и
заварихме къщата декорирана по този начин. Има прекалено много огледала за моя вкус. А кой
иска да се оглежда на всяка крачка? Аз не във всеки случай.
По-късно, когато ни развеждаха из къщата, забелязах, че н действително на всяка стена има по
едно голямо огледало с фасет.
Сега Евелин продължи разговора, който бяхме започнали при нашето пристигане.
- Значи така, Джордж, нямаше ли достатъчно американски момичета в Университета? Защо
си избра българка? - Звучеше така, сякаш задава сериозен въпрос. Наистина искаше да узнае.
- Тя беше най-хубавата - отвърна Джордж, като я погледна, а гласът му звучеше категорично,
след което се обърна към Джон. Темата бе приключена, но не и преди Евелин отново да се е
изказала, макар никой да не я слушаше.
- Чудя се защо толкова наши момчета се женят за европейки. Дали защото спят с тях преди
сватбата?
Пламнах отвътре. Години след това посещение си представях какво бих могла да отговоря или
щях да отговоря, ако познавах по-добре страната, езика и манталитета на хората, с които се
бях срещнала. Но после си мислех, че може би не бих казала нищо. Така или иначе, никога
няма да разбера!
Въпреки грапавините в начало, прекарахме добре.
Джон Слакс беше интелигентен мъж с добра външност, който познаваше жена си и знаеше кога
да я прекъсне с чувство за хумор, без при това да я обиди. А тя очевидно го обожаваше.
Ламбо и Анджи също бяха на вечерята, непосредствено след която мъжете започнаха
разговор, а Евелин покани нас с Анджи на терасата. Пеги, чието поведение веднага ми бе
харесало, също се присъедини към нас.

Тя беше хубаво момиче, приблизително на моята възраст, но имаше заешка уста, с което си
обяснявах изключителната й стеснителност. Беше мълчалива и сякаш непрестанно очакваше
одобрението на майка си. С баща си изглеждаше по-отпусната. Беше ми симпатична и се
надявах да се опознаем по-отблизо. Чудех се също така защо до този момент заешката уста не
е била коригирана. Тъй като работех в Болницата Ню Йорк, ми беше известно, че там
разполагат с най-добрите пластични хирурзи, а и бях чела, че след Втората световна война
нивото на пластичната хирургия се е повишило забележително. Корекцията на заешка устна бе
рутинна операция. Как може родителите й да не са наясно?
Към края на следобеда си дадох сметка, че Евелин се чувства в Манхасет по-самотна от мен,
чуждестранната студентка в Съединените щати.
- В Манхасет сме от по-малко от година, но тук не ми харесва - ни обясни Евелин. - Къщите са
прекалено големи, а съседите ми са сноби. Аз съм свикнала с малкия град.
- За мен е тъкмо обратното - засмях се аз. - Не обичам малките градчета. Надявам се винаги да
живеем в Манхатън. - Не мисля, че някой от присъстващите бе съгласен с мен, но никой не каза
нищо. След минута мълчание разговорът продължи.
Следобеда Евелин ни разказа за себе си. Двамата с Джон произхождали от малко градче в
Средния Запад и се преместили в Ню Йорк само заради работата на Джон. Той бил изобретил
някакви малки щипци, които да придържат сгънати ризите по търговските щандове. До този
момент производителите използвали карфици и губели много пари, защото карфиците
разкъсвали тъканта.
- На тях 1000 щипци им струват само дребни монети, но ние правим милиони от това - се
смееше Евелин. - Можете ли да си представите?
Наистина беше трудно въобразимо. Бях ги виждала тези щипци както по сгънатите ризи, така и
на пода в универсалните магазини. На път за вкъщи с Джордж обсъждахме посещението,
къщата и най-вече щипците, изобретени от Джон. За първи път започнах да разбирам защо
наричат тази страна “страна на неограничените възможности” и защо хора от цял свят се
стремят към нея.
Евелин имаше син в Основното училище в Манхасет, на когото Анджи бе учителка. Чрез
Анджи тя се бе запознала с други родители, а и с някои българи. Когато Анджи споменала за
американеца, който току-що се е оженил за българка, Евелин веднага изразила желание да се
срещне с нас. Оттук и поканата.
Докато се приберем, след като се посмяхме, вече бяхме забравили за гостуването ни, а и не
мислехме, че някога изобщо ще видим семейство Слакс отново.
Когато купувахме къщата във Флъшинг, не ни беше хрумвало, че животът ни ще се промени. В
края на краищата бяхме само на час от Манхатън, а метростанцията - на 10 минути от дома ни.
Но много скоро след преместването осъзнахме, че всичко е различно. Нямаше вече приятели,
които да се отбиват след работа, нито разговори за световното положение. Прибирахме се
вечер от работа смъртно уморени и заспивахме още щом помиришехме възглавницата. Също
така скоро открихме, че да живееш в къща не е същото като да живееш в апартамент, където

домоуправителят ни беше под ръка. Къщата изискваше поддръжка, и то от някой знаещ и
можещ.
Не беше минало много време, откакто се бяхме нанесли, когато една вечер, прибирайки се от
работа, срещнах няколко съседи, които ме попитаха дали няма проблеми с къщата ни след 24часовия дъжд. Отговорих, че всичко е наред, след което забравих за тази случка. Когато три
дена по-късно хората продължаваха да ме питат за състоянието на мазето ни, аз си припомних,
че имаме и такова помещение и че е пълно с мебели - нашите и на родителите ми. Втурнах се
към вкъщи и отворих вратата. Замръзнах на място. Беше пълно с вода, която стигаше до
средата на стълбището към всекидневната. Части от мебели плуваха на повърхността. Бързо
затворих вратата. Джордж щеше да се прибере много късно (не че той можеше да помогне), а
аз стоях там, без да знам какво да правя. Искаше ми се да избягам. Ала къде?
Не знам колко време съм стояла така, но най-накрая реших, че единствените хора, които могат
да ми помогнат, са тези от съседната къща. Семейство Смит бяха възрастна двойка, която от
години живееше там. Бяха много добре настроени към нас и ни бяха напътствали в редица
ситуации, когато се нуждаехме от помощ във връзка с къщата. Спомних си, че дори ни бяха
казали да внимаваме с мазето при проливни дъждове. Тъй като тогава нямах понятие какво
имат предвид, просто се бях усмихнала и забравила моментално. Сега обаче си спомних!
Силно притеснена, звъннах на звънеца им. Г-жа Смит отвори вратата и погледна разстроеното
ми лице.
- Какво се е случило, миличка? Джордж добре ли е? Влизай, влизай. - И като се обърна към
мъжа си, продължи: - Джон, спри проклетия телевизор!
В целия квартал само те имаха телевизор и понякога ни канеха вторник вечер да гледаме
“Шоуто на Милтон Бърл” - единствената забавна телевизионна програма през 1950-та.
Г-н Смит не беше доволен, но изгаси телевизора и се приближи до дивана.
- Ти не провери мазето, когато започна да вали, нали? - едрата му фигура, приближаваща се
към нас, ми изглеждаше заплашителна, а гласът му ми напомни този на баща ми. Почувствах
се като провинило се дете.
- Не, г-н Смит - казах аз с тънко гласче и той се усмихна.
- Не се притеснявай. За всичко си има лек. Този урок ще ви струва скъпо, но след още няколко
от този род ще се научите какво значи да си собственик на къща.
Помоли ме да донеса всички документи на къщата и ги прегледа внимателно. След това шумно
въздъхна и ми обясни стъпка по стъпка какво трябва да предприемем за ремонта на мазето и
какво трябва да се направи, за да предотвратим това да се случи отново.
- Първо се обади на застрахователната компания. Ето номера - звучеше сякаш губи търпение и
на мен ми стана неудобно.
Бавно вдигнах телефонната слушалка...В крайна сметка мазето бе отводнено, а ние научихме
ценен урок относно стопанисването на една къща, който никога нямаше да забравим.
Постепенно започнахме да водим спокойния семеен живот на предградията. Аз
продължавах да пътувам до Ню Йорк, но Джордж си намери работа в една аптека в Рослин,

Лонг Айлънд, още по-далеч от Манхатън. Очите му бяха все в места, на които евентуално би
могъл да отвори аптека. Аз бях категорична: нямах интерес да се занимавам с търговия. Щях
да подкрепям Джордж и да му помагам винаги когато се налага, но моята кариера щеше да се
развива в академичната фармация. Към възможните предмети, които възнамерявах да
преподавам, бях добавила и болнична фармация, защото, работейки в аптеката на Болницата
на Ню Йорк, си давах сметка, че това е предмет, оставен без достатъчно внимание. Планирах
да работя, да се изкачвам по академичната стълбица и най-накрая да стана професор.
И двамата с Джордж размишлявахме и крояхме планове непрестанно. Разбира се, щяхме да
имаме деца, когато му дойде времето, но засега кариерата ни беше на първо място. Така
бяхме улисани в планове, че когато времето наистина дойде, не разпознахме момента.
Към края на 1950-та започнах да се прибирам изтощена и веднага лягах да си почина.
Джордж ме заварваше често заспала на дивана във всекидневната. Отдавах го на някои от
материалите, с които работех в лабораторията, мислейки, че съм алергична към част от
лекарствата, приготвяни от мен, въпреки че до този момент не бях проявявала никакви
алергии. Не ми беше хрумвало, че може да съм бременна, докато една от колежките ми не
подхвърли: “Възможно ли е да си бременна, Лил?”
- Не, не може - отвърнах аз рязко, напълно уверена в себе си. Какво разбираше тя изобщо?
Дори не беше омъжена. Бях се консултирала няколко дена по-рано с гинеколог, който бе казал,
че е много малко вероятно, което аз бях възприела като абсолютно невероятно.
Докато седях в метрото на път за дома, се заплитах в собствените си мисли. Започнах да
обмислям възможността да съм бременна . Исках да имам бебе. Исках да си го занеса вкъщи,
да го гушна и никога повече да не помисля за работа или кариера. Мечтаех да готвя и пека
сладкиши, да се разхождам свободна с бебешката количка из парка, но после се сетих за
финансовите задължения, които имахме с Джордж, и как нямаше начин да се справим с тях без
моята заплата. Какво ли щеше да си помисли той?
Трябваше да се обадя на майка ми. Тя трябваше да знае! Винаги ми бе помагала да сложа в
ред мислите си. Само мисълта за нея вече ме поуспокои. Отворих вратата на празната къща Джордж щеше да работи до късно тази вечер. Хвърлих сакото си на стола и тръгнах към
телефона. Вдигна баща ми и ме заразпитва какво има, но аз само казах, че искам да говоря с
майка ми. Знаех, че отговорът ми ще го подразни, но не ми пукаше.
Щом чух нейния глас, започнах да плача и докато тя се опитваше да ме успокои, смятайки, че
съм изпаднала в беда, думите се изплъзнаха от устата ми.
- Мамо, бременна съм.
Чух въздишката й на облекчение.
- Това е чудесно - каза тя. - Време ти е да имаш бебе. Чудех се кога най-сетне ще го разбереш.
- Стоях като гръмната. Дори тя не можеше да проумее какъв голям проблем стои пред мен.
Почувствах се неразбрана и тъжно затворих. Зачаках Джордж, но след няколко минути
телефонът звънна. Беше майка ми.
- Лили - каза тя - ти си умно момиче. Трябва да знаеш, че не можеш да чакаш с години, преди

да решиш да имаш бебе.
- Но, мамо, даваш ли си сметка, че имаме да плащаме сметки и без чека със седмичната ми
заплата няма начин да се справим. Джордж не може да успее сам.
- Бременността не е болест - я чух да казва. - Няма причина да не продължиш да работиш.
Имаш си професия и нищо не ти пречи да й се посветиш. Не може да ме разбере, мислех си аз.
Друго поколение! Всичко това ми беше по принцип ясно, но нямах готовност да го приложа към
собствената си ситуация. Поседях до телефона няколко минути, свят ми се завиваше от
многото неизвестни, но се чувствах изцедена и преди да разбера, съм заспала на дивана. В
полусън чух да се превърта ключа на входната врата, скочих и почти се затичах натам. Нямах
търпение да кажа на Джордж. Преди да съм успяла обаче, почувствах силен спазъм и кръв,
стичаща се по краката ми.
След това всичко се завъртя около мен като на кино. Джордж, който идва към мен, носещ
хавлиени кърпи, посяга към телефона, връща се да ме пита за номера на лекаря ми. Най-сетне
се свързва с болницата и ме слага да седна, докато разговаря с лекаря и урежда постъпването
ми в болницата. Когато най-накрая се върна при мен, кръвотечението почти бе спряло и аз
успях да се преоблека и бавно да се кача на колата.
Пътуването към болницата бе дълго и неприятно - навън бе тъмно и валеше дъжд. Не
говорехме помежду си, течеше само безмълвна комуникация. Сега и двамата нямахме
колебания, че искаме бебето и се молехме мълчаливо да не съм го загубила. Чувствах се
виновна за предишните си мисли.
Приеха ме незабавно, но по онова време все още нямаше тестове за ранна бременност. След
два дена кръвотечението спря и лекарите заключиха, че не съм пометнала. Терминът ми беше
определен за 6-ти септември. Прибрах се благополучно вкъщи и още на следващия ден
тръгнах на работа. Продължих така чак до 30-ти август. Лекарите и пациентите се обзалагаха
за датата и се шегуваха, че поне няма да ми се налага да ходя надалеч - вече бях в болницата.
Напълнях много, защото освен редовното хранене, всеки ме тъпчеше за благото на бебето.
“Изяж това парченце кекс, Лил. Заради бебето.” На ниския ми ръст се трупаха сладоледи и
млечни шейкове. Когато вечер се прибирах у дома, бях много уморена и изпитвах болки в
гърба, но иначе се чувствах здрава и щастлива.
Най-много се дразнех, когато, връщайки се с метрото или автобуса, срещах неодобрителните
погледи на пътуващите. „Мястото на бременната жена не е в претъпканото метро” – сякаш ги
чувах да казват, извръщайки глава, без дори да им хрумне да ми отстъпят място. „Би трябвало
да си си вкъщи!” Отстъпваха ми единствено по-възрастни жени, които очевидно имаха деца и
разбираха как се чувствам.
Тогава за първи път в съзнанието ми се появиха неясни идеи за правата на жените.
От болницата ми дадоха шестседмичен неплатен отпуск, а единствената привилегия, за която
помолих, бе да не давам нощни дежурства още шест седмици, след като се върна на работа,
така че да мога да кърмя бебето сутрин и вечер. Не мислех, че това ще бъде проблем, понеже
осемте колежки аптекарки ми бяха приятелки, пък и аз бях поемала дежурствата им при

различни случаи както преди, така и по време на бременността ми. Удивих се, когато получих
отказ за последното. Не разбирах и даже си мислех да напусна работа. Обвинявах
администрацията, а да се бориш срещу такава корпорация изглеждаше невъзможно.
Няколко дена преди да изляза в отпуск, главният фармацевт г-н Бейкър ме повика в
кабинета си. Връчи ми писмо, адресирано до управата на Болницата на Ню Йорк, подписано от
осемте ми колежки, с които бях работила повече от година и които считах за приятелки. В
писмото се казваше, че те не желаят да поемат нощните дежурства, за които моля, защото не
са убедени в мотивите ми. Чувствали, че искам да се върна на работа само защото ще ми е полесно, отколкото да си остана вкъщи и да гледам вкъщи новороденото.
Четях писмото и не можех да повярвам. Това бяха не само мои колежки, но и първите ми
приятелки в Съединените щати. Бях от едва три години в тази страна, а две даже ми бяха и
състудентки от Фармацевтичния факултет. Какво бях сторила, за да оставя у тях такова
впечатление?
Натъжена и обезверена върнах писмото и казах на г-н Бейкър, че няма да мога да се върна
след шестте седмици.
- Искам да се върнеш, Лиляна. Затова и ти показах писмото. Ти си тук като фармацевт и не бих
искал това да се смесва с личния ти живот. Знам на какви изпитания си подложена.
Благодарих му и си тръгнах с мисълта, че няма да се върна.

Глава 34
Работеща майка
Никога не забравих случилото се. Дълго време непрестанно се питах с какви думи или постъпки
може да съм предизвикала подобна реакция у тези жени, но така и не съумях да си отговоря на
този въпрос.
Вече не успях да погледна на тези осем жени като на приятелки, макар с времето да започнах
да осъзнавам, че никой няма вина. Чувствата им отразяваха възпитанието и настроенията на
обществото, в което живееха. Аз бях израснала сред работещи жени и никога не ми бе
хрумвало, че упражняването на професията може да попречи по някакъв начин на обичта към
детето ми.
У дома имах други проблеми. Родителите ми купиха къща в Пийкскил, Ню Йорк, на 60 мили от
Флъшинг, което означаваше, че майка ми няма да може да се грижи за бебето. Разноските ни
се увеличаваха, а аз не знаех какво да предприема. Установих, че в тази страна няма
организирана помощ за майки с новородени. Частните ясли бяха зле организирани,
претъпкани, а персоналът им се състоеше от непрофесионалисти. Не можех да дам бебето си
в такава ясла.
Почти бях загубила надежда, когато ми се обади Евелин Слакс. Чула, че имам нужда от помощ
и се оказало, че разполага с идеалния човек за мен. Разказа ми, че е помогнала финансово на
една германка да имигрира в Съединените щати. Жената вече била в страната и си търсела

работа. Живеела при семейство Слакс, затова Евелин имала възможност да я опознае.
Намираше, че е работлива и може да й се има доверие. И така аз веднага се съгласих да се
срещнем за интервю.
Ерна Кимбел бе 40-годишна германка с изразително лице. Когато влезе вкъщи, тръгна
бавно и стеснително към мен, за да се ръкуваме. Усмихнах се, защото самата аз имигрантка,
разбирах добре поведението й. Опитваше се да направи добро впечатление. Говореше много
добре английски, но искрено се зарадва, като разбра, че съм учила в Германия и говоря езика
й. Ерна се съгласи да се премести у нас веднага след като се роди бебето, а аз трябва да се
върна на работа. Преди да съм я попитала, обяви, че ще се заеме с домакинството и готвенето,
докато съм на работа.
След като беше преживяла войната в Германия, домакинската работа и грижите за новородено
бебе й се струваха детска игра. Безпокоях се, че не може да шофира, но тя изобщо не се
притесняваше от този факт. В отговор усмихната обясни, че може да пазарува, когато разхожда
бебето с количката. А що се отнася до пътувания до града, бе свикнала да използва градския
транспорт. „Автобусната спирка е само на една пряка“ казваше тя.
Фред се роди на 15 септември 1951. Идеалното бебе! Светът ми се промени завинаги. Не
мога да опиша какво изпитах, когато го гушнах за първи път. Много поети и писатели са писали
на тази тема. Мога само да кажа, че за мен чувството бе завладяващо и дълбоко лично.
Държах това малко същество и си мислех, че никога не бих позволила на някого да му навреди
или да ми го отнеме.
Никога не съм се съмнявала, че майка ми ще бъде до мен, когато се прибера от болницата. Бях
наблюдавала нежните й ръце да държат бебетата на брат ми и на сестрите ми и копнеех да я
видя как гушва собствения ми син. Знаех, че откакто са се преместили в Пийкскил, баща ми е
сърдит, но бях твърде заета със собствения си живот, за да разкривам мотивите му. Не ми
беше хрумвало, че ядът му може да е толкова голям, че да попречи на майка ми да посрещне
внучето си, дори самият той да не иска да дойде.
Пет дена след раждането на детето Джордж дойде да ни вземе от болницата. Каза ми, че
майка ми не е пристигнала и че той трябва да се връща на работа веднага щом се приберем.
Чудеше се дали ще мога да се справя сама? Очите ми се напълниха със сълзи. Не съм сигурна
дали тъгата ми се дължеше на мисълта, че няма да успея или на страха, че майка ми, подобно
на мен, страда непоносимо.
Убедена съм, че постъпката на баща ми бе продиктувана от собствената му изолация и гняв, но
тогава не можех да го разбера. Мъката ми пречеше да разсъждавам.
У дома Джордж беше подготвил всичко, доколкото можеше. Навсякъде по вазите имаше цветя,
една старовремска дървена люлка, която бяхме взели от някого назаем, беше застлана с ръчно
изплетените от майка ми одеалца. Старателно изгладените пелени (майка ми гладеше всичко),
сгънати на купчинка, стояха до масата. Сложих бебето в люлката. То си спеше спокойно, а аз
се настаних в люлеещия се стол до него. Не исках да го отдалечавам и за миг от себе си, но се
налагаше да преценя ситуацията: да събера сили и да се убедя, че отсега нататък ще трябва

да мисля и действам само в името на собственото си семейство, макар че ми беше трудно да
не мисля за майка си.
През следващите няколко седмици разбрах какво означава да си напълно и безусловно
свързан с друго човешко същество. Насън или наяве, мислите ми бяха при бебето. Хранех го,
преобувах го и го люшках, но това бяха само физическите задължения. Връзката между нас бе
много по-силна и ме бе погълнала изцяло. Ерна дойде вкъщи два дена преди да тръгна на
работа. Опитваше се да ми помогне, но в началото не допусках да върши нищо, свързано с
бебето. Толкова бях свикнала сама да се занимавам с него, че не знаех как да приема
помощта. Първия път, когато тя го изведе на разходка с количката, започнах да се тревожа, че
не я познавам достатъчно добре и щом не се върна след 20 минути, взех да си мисля, че може
го е отвлекла.
Връщах се на работа в понеделник сутринта, Засега Джордж щеше да ме кара, за да не губя
никакво време. Беше ми нервно и не можех да заспя. Когато тръгнахме към колата, едва
пристъпях зад Джордж, сякаш се мъчех да отложа тръгването. Очите ми бяха пълни със сълзи.
Но щом прекрачих прага на болницата, държанието ми се промени. Бях отишла, за да работя.
С вдигната глава и с искряща от чистота нова униформа усмихнато поздравявах колегите си.
Никой не можеше да познае, че си имам грижи. По-късно осъзнах, че поведението ми на работа
е затвърдило мнението на колегите, че предпочитам да съм в болницата, отколкото да се грижа
у дома за бебето си.
С Джордж водехме Фред при всяка възможност в Пийкскил, на което майка ми се радваше
искрено. Баща ми не се мяркаше никога и това ме разстройваше, но майка ми гушкаше бебето,
пееше му и дори ме насърчаваше да си гледам семейството и да не се безпокоя. „Той ще се
появи, ще видиш“, казваше с тъжна разбираща усмивка тя. Но аз се чувствах засегната и не
можех да разбера.
Прекарахме Деня на благодарността у леля Франсис и чичо Фред, като взехме с нас и бебето,
мислейки си, че ще спи през повечето време. По време на вечерята Фред започна да плаче и
когато не престана, след като го преобух и нахраних, решихме да си тръгнем. Взех да се
притеснявам да не е болен, но леля Франсис, като опитна майка и баба, ме уверяваше, че това
е нормално за бебетата и че не бива да се тревожа за всяка дреболия. Опитвах се. През нощта
бебето спа добре и на сутринта тръгнах на работа, сигурна, че е ставало дума за временно
неразположение. Нямаше и температура.
Прибрах се възможно най-бързо, влетях вкъщи и докато се преобличах, за да го храня, Ерна ми
го подаде. Тя все се шегуваше с тревогите на майките за първородните деца. Сложих го да
суче, обаче той отказа и ми се стори топъл, но се помъчих да се убедя, че си въобразявам.
След което забелязах подутината под брадичката му.
- Ерна - изкрещях, щом успях да издам глас.
- Какво има? Спокойно! - отвърна тя, тичайки от кухнята. Всичко, което можа да каже, бе: Нараства! - потвърждавайки онова, което виждах сама.
Ужасена съзрях как подутината на вратлето на бебето става огромна. За мен нещото (не знаех

как да го наричам) бе по-голямо от самото бебе.
Според Ерна съм тичала напред-назад по стълбите, гушнала бебето, опитвайки се да го
успокоя и най-сетне съм спряла и посегнала към телефона. Не знам какво съм казала на
педиатъра и дали е било свързано – изпитвах такъв ужас, но разбрах, че незабавно трябва да
го заведа в болницата. Сега си мислех само как да го закарам дотам благополучно. Връчих
Фред на Ерна и отидох да докарам колата до входа на къщата. Облякох бебето, казах й да си
вземе палтото, взех моето и двете се отправихме към Болницата на Ню Йорк Корнел,
отдалечена на около 45 минути. Това беше най-доброто здравно заведение. Фред бе роден там
и за мен друга болница не съществуваше. Ерна държеше бебето, докато аз шофирах (по това
време още нямаше столчета за кола).
Не се обадих на Джордж, докато не прегледаха детето в спешния кабинет, след което без
диагноза бе прието в болницата. Щом той пристигна, аз се сринах и заплаках.
С Джордж прекарахме нощта в болницата, надвесени над люлката на бебето, молейки се за
живота му. На следващия ден много лекари го преглеждаха, направиха му какви ли не
диагностични тестове, но не успяха да открият източника на инфекцията. Нито един от
съществуващите антибиотици не действаше, а ние стояхме залепени за леглото, абсолютно
безпомощни. Изобщо не напусках болницата. Казах в аптеката, че докато съм там, мога да
поемам нощните дежурства и че всички останали фармацевти може да се прибират вкъщи.
На четвъртия ден сутринта един от лекарите спомена, че има нов антибиотик – Хлоромицин,
който според него би помогнал. Но производителят не беше дал никакви данни относно
приложението му при деца, а и лекарството не се продаваше в търговската мрежа. Не
мислеше, че ще може изобщо да се открие. След като ни даде тази информация, докторът си
тръгна. Аз бях разтревожена, а Джордж, който бе слушал мълчаливо, изведнъж скочи: „Аз ще го
намеря.“- каза той и излезе.
- Какво? Как? - попитах, тичайки след него, но не успях да го стигна. А той се върна чак късно
вечерта. Влезе в стаята с усмивка на лицето и шишенце Хлоромицин в ръка. Джордж се беше
обаждал на всички познати и на други хора, чували за фармацевтичната компания
производител на този антибиотик. Най-накрая открил човек, който да ни изпрати необходимото
количество от медикамента, при това незабавно. На следващия ден лекарят започна да прави
инжекции на малкия Фред, докато ние наблюдавахме безпомощни.
Към края на седмицата подутината вече се бе увеличила прекомерно и се взе решение да бъде
оперирана. Лекарят ни уверяваше, че щом дренират раната, бебето ще започне да се оправя,
ала ние бяхме застинали от ужас.
От години не бях ходила на църква, но докато Фред беше в операционната, намерих параклиса
на болницата и двамата с Джордж се свихме там, където в последствие ни откри хирургът. С
усмивка на лице той ни обясни, че е изтеглил повече от 50 грама стерилна гной от раната и че
няма опасност инфекцията да се разпространи по другите органи. Почувствахме безкрайно
облекчение. Останах още една седмица в болницата, наблюдавайки как Фред си възвръща
усмивката на здраво бебе.

Изразът “стерилна гной” ме безпокоеше дълго време. Не можех да разбера какво означава, а и
лекарите не бяха съвсем наясно. Все още никой не познаваше вирусите, тъй като учените
използваха недостатъчно силни микроскопи. Едва години по-късно открихме, че инфекцията е
била причинена от вирус - термин, който стана известен след доста време.
Щом Фред се възстанови напълно, си го прибрахме у дома, а аз се върнах на работа, но без
особен ентусиазъм. Не можех да се отърся от притесненията си, пък и Ерна бе започнала
прекалено да се налага.
По същото време декан Лойълън, с когото продължавахме да поддържаме приятелски
отношения, ми предложи работа във факултета. Щеше да бъде само сутрин, така че с Джордж
да се справяме с домакинството и без външна помощ.
Аз щях да кърмя и къпя бебето рано сутринта, после щях да потеглям към Фармацевтичния
факултет в Манхатън, а Джордж щеше да остава с детето.
По обед бързах да се върна, за да може Джордж да стигне до работата си в Росли, Лонг
Айлънд, където беше фармацевт. Обикновено си идваше вкъщи към 11 часа вечерта.
Този режим ни изглеждаше идеален, но скоро се видя, че е твърде уморителен. След около
шест месеца аз се върнах на работа в Болницата на Ню Йорк. Все още нямах американско
гражданство и следователно разрешително за работа, така че не можех да си търся друго
работно място.
Докато бях бременна с Фред, често имах болки в гърба, но гинекологът ми ме уверяваше, че се
дължат на това, че работя прекалено много.
- Отидете на кино - казваше той. - Една бременна жена не може да прекарва цял ден в
аптеката; всяка бременна има болки в гърба.
Майка ми не споделяше това мнение. Тя твърдеше, че нито бременността, нито работата могат
да причинят подобни болки, но аз се вслушвах в специалистите и не предприех нищо по
въпроса. Бях прекалено заета, за да обръщам внимание на разни болежки. Носех си
болкоуспокоителните в чантата и си продължавах по старому.
Когато обаче болката стана нетърпима, ме насочиха към уролог, който ми направи подробен
преглед и назначи рентген на бъбреците, заради което искаше да ме приеме в болницата.
“Само за 24 часа” - каза той и аз реших, че ще се справя.
Обадих се на майка си в Пийкскил и тя ми обеща да дойде у дома, за да гледа Фред,
независимо какво ще каже баща ми. Така и стана - тя вече бе пристигнала, когато тръгнах за
изследванията. Нямах търпение да приключа с това и да се върна към нормалния си режим.
Щом се събудих на другата сутрин, изпитах облекчение, че болезнените процедури са
свършили и започнах да се приготвям да си ходя. Но дежурната сестра ме спря с обяснението,
че лекарите искали да говорят с мен преди това.
Минаваха часове, без никой да дойде да ме види. Започвах да се изнервям, защото исках да се
прибирам. Изобщо не ми беше хрумвало, че може да съм сериозно болна или че ще трябва да
остана седмици в болница. Следобеда двама мъже внимателно се приближа до леглото ми. В
единия разпознах уролога от предишния ден. Другият се представи като коремен хирург в

болницата на Ню Йорк.
В продължение на час ми обясняваха, че са открили вроден дефект на единия ми бъбрек.
Родила съм се с два бъбрека от лявата страна, вместо с един. Преплитането на кръвоносните
им съдове пречело на нормалната функция на бъбреците и тъй като десният бъбрек си
функционирал нормално, решението било или да премахнат и двата леви бъбрека
( преобладаващото мнение по онова време), или да се извърши пластична операция за
отстраняване на увреждането, което щяло да бъде по-сложно хирургически, но в дългосрочен
план по-доброто решение. Обясняваха дълго време, рисуваха схеми и помолиха да се свържат
с Джордж.
След множество изследвания и консултации лекарите решиха, че най-добрият вариант ще
бъде пластична операция на бъбрека и ние се съгласихме. Операцията бе насрочена за
следващата седмица, затова се налагаше да остана в болницата.
Никога до този момент не ме бяха оперирали. Дори не познавах оперирани хора. Даже не ми бе
хрумвало да попитам колко е опасна тази интервенция, колко е болезнена? Какво
възстановяване трябва да очаквам? Исках да знам единствено колко време ще трябва да стоя
в болницата. Струваше ми се, че щом си отида вкъщи, всичко ще си тръгне по старому.
Същевременно обаче близките ми - роднини и приятели - толкова се бяха разтревожили за
мен, че не смееха да ме посетят, за да не видя сълзите в очите ми. Носеха се ужасяващи
истории за хора, претърпели подобна операция. Майка ми седна на крайчеца на леглото и
започна да се моли: „Моля те, Господи, не ми я взимай. Тя е всичко, което ми остана” - я чувах
да шепти.
Нощта преди операцията Джордж влезе при мен и макар да знаех, че е много обезпокоен, го
видях да ми се усмихва.
- Познай кой днес беше у дома? Не бях в настроение за гатанки, но той продължи: - Баща ти
дошъл следобед и без да дава каквито и да е обяснения на Анджи, която гледала бебето,
попитал за теб и майка ти, след което отишъл да се запознае с внучето си. Само след миг
двамата вече седели на пода и играели, а Фред страхотно се забавлявал.
Подразних се, без изобщо да се изненадам. Типично за баща ми. След дълга раздяла винаги се
преструваше, че нищо не е било.
Рано на другата сутрин чух някаква разправия пред вратата ми и познах гласа на баща си. Той
искаше да се срещне с лекарите, да види резултатите от изследванията,
консултациите....Вземаше нещата в свои ръце. “Вътре е дъщеря ми” - обясняваше той, сякаш
това трябваше някому да говори нещо. Смутих се и се скрих под завивките.
Щом вратата се отвори, баща ми влезе много тихо и внимателно ме попита как съм. Отговорих
му, гледайки го в очите. Видях на лицето му изписани тъга и страх. Никога не го бях виждала
преди такъв. В момента той чувстваше това, което бях почувствала самата аз, научавайки
предната година, че бебето ми трябва да се оперира. Сега разбирах състоянието му, но все
още се удивлявах на промяната у него.
- Добре съм, татко - казах аз, опитвайки се да го успокоя.

- Знам - отвърна той - но ми се иска да не се налагаше да преживееш всичко това. Винаги си
била толкова здрава.
Той седя дълго на леглото ми тази вечер. Не говорехме много, но каквито и лоши чувства да
имаше между нас до този момент, те са изпариха като по чудо. Оттогава никога не сме се
карали сериозно. В ежедневието щяха да изникват дреболии, но и двамата бяхме научили, че
не си струва заради тях да си разваляме отношенията.
Оперираха ме два дни по-късно, след което се наложи да остана в болницата още три седмици.
Оттогава изминаха много години и аз отдавна забравих за болките. Само знам, че по онова
време не можех да повярвам, че отново ще бъда здрава и нищо няма да ме боли. Никога обаче
не забравих тревогата и загрижеността на семейството и приятелите ми.
Късно вечерта преди операцията двама добри мои приятели от детинство дойдоха да ме
посетят. Бях изненадана да ги видя, но най-вече се учудих, че съпругите им, също мои
приятелки, не бяха с тях. Впоследствие научих, че Слава и Лили били толкова разтревожени от
заболяването ми, че се боели да не разбера по насълзените им очи колко сериозна е
диагнозата ми.
Петър и Матей влязоха в стаята с усмивки на лицата, дръпнаха два стола и обявиха, че ще
прекарат нощта там. Първоначално не повярвах, но, верни на думата си, на сутринта, когато ме
взимаха към операционната, те все още си седяха на столовете, смеейки се на шегите, които
ми разказваха цяла нощ.
След операцията не ми беше до смях. Не притежавам достатъчно писателски талант, за да
опиша какво чувствах тогава, но болката беше мъчителна. Възстанових се бързо (поне така ми
се струва днес) и продължих живота си.
Бях влязла в Съединените щати през 1947 година с туристическа виза, вярвайки искрено, че
в крайна сметка ще се върна в родината си. Визата ми бе продължавана с цел завършване на
образованието и бе сменена със студентска, с условието, че нямам право на работа в
страната. При заминаването си вече бях завършила висше образование. Когато се дипломирах
в Колумбийския университет, обстоятелствата се бяха променили. Дипломатическите
отношения между България и САЩ се бяха изострили, а паспортът ми - изтекъл. Всъщност
нямах законен статут в Съединените щати. Нямах право нито да работя, нито да се явя на
държавен изпит. А без последното не можех да работя като регистриран фармацевт. Според
имигрантските закони пък изобщо нямах законно право на работа.

Глава 35
Ставам американска гражданка
Когато се оженихме през 1950, Джордж незабавно подаде молба до Службата по имиграция и
натурализация да ми бъде дадено гражданство като съпруга на американски гражданин. Оказа

се, че това е дълго и продължително начинание. Казано ми беше, че докато пребивавам в
страната, имиграционният ми статус не може да бъде променян. Следователно трябваше за
известно време да напусна Съединените щати, да попълня всички необходим документи и след
това отново да вляза в страната, на предварително определена дата.
При нашия сложен дневен режим осъществяването на тази процедура изглеждаше
безнадеждно и затова започнахме да търсим друго решение. Годините минаваха, а аз се
притеснявах, че докато ми позволят да се явя на изпита, ще съм забравила всичко научено, но
въпреки това не знаехме какво да правим.
Елиот Рузвелт, нашият конгресмен по онова време, към когото Джордж се бе обърнал, му бе
обещал, че кабинетът ще уреди чрез американското консулство в Канада да ме приемат за
кратко в тяхната страна, след което ще получа американска виза, за да вляза повторно в
Съединените щати. „Но ще отнеме време” – бе уточнил той и ние зачакахме.
Докато бях в Нюйоркската болница, възстановявайки се от бъбречната операция, последното,
за което си мислехме, бе моето гражданство. Според лекарите оздравяването ми вървеше
добре и аз вече си планирах за прибирането си у дома.
Няколко дни преди да ме изпишат, Джордж ме посети, както правеше всяка вечер. Аз се
разхождах по коридорите, защото се надявах, че упражненията ще ми се отразят добре и ще
ускорят изписването ми, когато Джордж ми подаде някакво писмо с думите: „Не се вълнувай.
Ще помолим за друга дата.” Нямах представа за каква дата говори, но докато четях писмото, ми
стана ясно, че за друга дата и дума не може да става. Трябваше да сме в Торонто (Kanada) до
31 януари, ако искахме имигрантският ми въпрос да бъде разрешен. Дотогава оставаше само
седмица.
Предвиждаше се от 1-ви февруари да влезе в сила нов закон за имиграцията и никакви
уговорки, направени под действието на предишния закон, нямаше да се зачитат и щеше да се
наложи да се захванем с всичко от начало.
- Трябва да заминем – казах аз с уверен глас, без дори да усещам, че организмът ми не е готов
за пътуването.
Наясно бях колко се притеснява Джордж, докато наблюдаваше жалкия ми вид и как едва-едва
се движа. В състоянието, в което се намирах, той не виждаше как ще издържа пътуването. Но
аз бях твърдо решена. Смятах, че нямаме друг избор. Не можех да отлагам повече държавния
си изпит, ако изобщо исках някога да започна работа като регистриран фармацевт.
Същата вечер, по време на визитация попитахме лекаря за мнението му.
- Дойдох да ви изпиша тази вечер – каза той – но не бих ви препоръчал веднага да пътувате до
Канада.
На следващата сутрин лекарите се съгласиха при тези обстоятелства да предприема
пътуването, но ме предупредиха за евентуалните опасности. Джордж все още беше много
притеснен, но също така знаеше колко е важно това пътуване и за двама ни, затова оправихме
поглед напред.
На другия ден напуснахме болницата, но с това работата по заминаването едва започваше. В

Службата по имиграция и натурализация ни съобщиха, че не мога да напусна страната без
паспорт (а моят беше изтекъл), така че се налагаше да отидем до Държавния департамент
(Министерство на външните работи - Б.пр). Там подписах един дълъг афидавит, който щеше да
ми служи вместо паспорт. Трябваше да посетят още няколко места и да се подпишат
допълнителни документи, преди да заминем. На път за вкъщи се отбихме до летището, за да
си купим билети за полета до Торонто на следващия ден. Това щеше да е първото ми пътуване
със самолет.
В Американското консулство в Торонто ме чакаха нови въпроси. Защо нямам паспорт!? Какво е
това Желязна завеса!?
Последният въпрос бе зададен от консула. „Как ще се справи една съпруга в Съединените
щати, която има 49.50 долара в банковата си сметка!?”
Джордж скочи от стола и със силен глас започна да сочи числата в банковата ни X книжка.
Заплатите ни, месечните ни разходи. Консулът нямаше как да знае колко необичаен е за
Джордж подобен жест и затова незабавно подписа изходната ни виза. Хванахме такси и се
отправихме към хотел, недалеч от американско-канадската граница.
„Рейнбоу” беше чудесен хотел с зашеметяваща гледка към Ниагарския водопад. На вечеря
поръчахме шампанско, за да отпразнуваме третата годишнина от сватбата ни и края на
кошмарите около моето гражданство.
На следващата сутрин отидохме с такси до границата, където подадох изрядните си документи
на дружелюбния американски граничар.
- Добре дошли у дома – каза той, посочвайки линията, разделяща Канада от Съединените
щати. Направих крачка и станах гражданка на Съединените американски щати. Беше 30 януари
1953, точно шест години след пристигането ми в страната. От Бъфало, Ню Йорк взехме влак
до Пийкскил, прибрахме сина си и си отидохме у дома.
Сега, когато проблемът с гражданството ми бе решен, трябваше да започна да се готвя за
държавния изпит, който бе назначен за следващия юни.
Вкъщи нямаше кой да ни помага, затова аз наех няколко гледачки да ме заместват, докато съм
на работа или уча. Бях завършила преди четири години и се боях, че съм забравила цялата
теоретична материя, която владеех по време на завършването. Скоро обаче установих, че
практическите познания и увереността, които бях придобила по време на работа, компенсираха
онова, което бях загубила.
Винаги ми беше притеснено, когато оставях бебето с гледачка и затова се стараех да се
прибера възможно най-скоро. Но нещата достигнаха критичната си точка една вечер, когато
метрото закъсня с трийсет минути. Прибрах се у дома и заварих Фред сам в креватчето си, а от
гледачката нямаше и помен. За щастие той си спеше спокойно, но от този момент аз нямах
вяра в гледачките. Не можех да проумея как възрастна жена, която има собствени деца, е
способна на нещо толкова безотговорно.
Двамата с Джордж седяхме цяла нощ и се мъчехме да решим какво да правим. Той вече
работеше на две места, а моята заплата беше нужна поне дотогава, докато успеем да платим

сметката в болницата, а аз получа лиценза си.
От дълго време родителите ми ни увещаваха да оставяме при тях Фред за през седмицата, а и
детето никога не искаше да си тръгва от баба си и дядо си, след като им гостувахме в
Пийкскил. Градчето беше на повече от 50 мили от нашата къща и до този момент не бяхме
склонни да приемем предложението им. Но сега осъзнахме, че това е единственото разумно
решение. Само на майка ми имах доверие, що се отнася до детето, а освен това размислих, че
това положение няма да трае дълго. Щяхме да си го приберем вкъщи веднага след изпита ми.
Фред цъфтеше при баба си и дядо си, но нашият дневен режим бе изтощителен. Понеделник и
тримата ставахме много рано и излизахме от Флъшинг в 7.00, за да може аз да съм на работа в
8.00. Аз слизах на 68-ма улица в Манхатън и вървях пеша до Презвитерианската болница на
Ню Йорк. По това време работех като болнична аптекарка. Джордж и Фред продължаваха към
Пийкскил, където Фред оставаше до петък. Той винаги се радваше, че ще стои при баба си и
дядо си, но на мен ми липсваше ужасно. Петъците отивах на работа с колата и в пет часа след
обед си тръгвах колкото е възможно по-бързо. Карах до Пийкскил, взимах си бебето, слагах го в
колата и го карах към къщи. Той беше много жизнерадостно момченце, така че тази седмична
програма не му пречеше ни най-малко. През уикендите, когато имах дежурства, го взимах със
себе си в болницата и той беше горд, че работим „заедно”.
Лекарите и санитарите, минаващи през аптеката, познаваха Фред и често го взимаха на
разходка из болницата или го водеха да го почерпят в кафенето.
Когато бях заета, той си намираше много неща, с които да се занимава. Най му харесваха
пишещите машини. Ходеше от бюро на бюро и натискаше клавишите. В понеделник, щом
фармацевтите започваха работа, отвсякъде се чуваха гласове и приятелски смях.
- О, Фред е бил на работа през уикенда.!
Този период от нашия живот продължи няколко месеца и когато веднъж Джордж ми каза, че
Фред е плакал и искал да си дойде у дома при мен, аз изпратих на болницата двуседмично
предизвестие за напускане. Току-що бях взела държавния си изпит и бебето можеше да си
дойде вкъщи. Засега щях да бъда майка домакиня.
Горе-долу по същото време научих, че в Манхасет се строи нова болница – Болницата на
Северения бряг на Лонг Айланд, която щеше отвори врати след около година. Персоналът
щеше да бъде набиран от Нюйоркските болници и се говореше, че медицинските грижи ще
бъдат на същото ниво. Незабавно подадох молба, която бе одобрена и се радвах, че за
известно време ще мога да си остана у дома с Фред.
Откакто се бях запознала с Джордж, знаех, че той няма да е доволен да работи за други хора;
затова непрестанно се оглеждаше за аптеки, които се продават. Намираха се обаче само
такива, които или бяха много скъпи, или в окаяно състояние. Не спирах да се надявам, че няма
да избърза. Когато говорехме да отворим аптека, имахме предвид само Ню Йорк, а
предградията все още не влизаха в плановете ни.
Беше чудесно да си бъда вкъщи с моето момченце. Започнах консултации с лекари, защото
много искахме второ дете, но ми бе казано, че евентуална бременност може да изложи на риск

здравето ми. Аз наистина настоявах за второ бебе, но Джордж, отрасъл без майка,
продължаваше да повтаря думите на лекарите.
Най-накрая се обърнахме към уролога, който бе оперирал бъбреците ми, който бе на мнение,
че ако забременея, ще мога да износя плода до термина, но се налагаше да дам съгласие
бременността да бъде прекъсната в случай на инфекция през тези девет месеца. Джордж все
още смяташе, че рискът е твърде голям, но докато двамата умувахме, нещата се решиха от
само себе си. Вече бях бременна, а терминът ми бе през март. В началото на бременността ми
и двамата с Джордж бяхме притеснени и уплашени.
Какво ще стане, ако лекарят е прав, си мислехме, но не искахме да споделяме това един с друг.
Въпреки всичко бяхме наясно, че може да ни се наложи да взимаме друго важно решение в
живота ни.
На Джордж не му харесваше да работи в чужди аптеки и след много разговори, размисли и
обсъждане решихме, че веднага щом се роди бебето, ще започнем да търсим аптека, обявена
за продан. Изобщо не ни беше хрумвало да отваряме нова аптека и макар че живеехме във
Флъшинг, идеалното място за нас винаги си оставаше Манхатън.
Огледахме няколко аптеки и обсъдихме предпочитаните от нас места, но щом видяхме цените,
разбрахме, че плановете ни са нереалистични. След два месеца продадохме къщата си във
Флъшинг и се преместихме в едни апартамент н Бейсайд, а Джордж взе още извънредни
часове работа.
Апартаментът, който се намираше в двуфамилна къща, беше много приятен и ние се радвахме,
че не се налага да се грижим за поддръжката на къща. Аз се чувствах добре, но отвреме
навреме съвсем летаргично. Изглежда бременността изцеждаше цялата ми енергия и
единственото, което исках да правя, бе да си седя спокойно или да си играя с Фред. На
двамата с него ни беше приятно да ходим да пазаруваме или да обядваме в парка всеки ден.
Макар че Джордж работеше повече часове, работното му време бе по-гъвкаво и той не се
чувстваше така изтощен. Така кротко и щастливо очаквахме бебето. Надявайки се и молейки се
за нормално раждане без усложнения, бяхме решили да не мислим за търсенето на аптека,
преди бебето да се роди.
Глава 36
Откриваме Хейлсайт
Една сутрин нещо не се чувствах добре и Джордж, който не беше на работа в този момент, ме
попита дали може някак да ми помогне.
- Защо не изведеш Фред на разходка? – казах аз. – Времето е хубаво, пък и аз ще мога да
свърша малко къщна работа.
Джордж се радваше, когато може да прекара сутринта с Фред. Взе си якето, облече палтенцето
на Фред, двамата ме целунаха за довиждане и излязоха. Проследих ги с поглед. Обичах да ги
гледам как вървят така, ръка за ръка. „Сигурно ще стигнат до аптеката на Марвин в Уайтстоун”,

помислих си, но после забравих за разходката им и продължих заниманията си.
Няколко часа по-късно, когато все още не се бяха върнали, започнах да се тревожа, че Джордж
ще закъснее за работа. Не след дълго обаче чух Фред да тича по покритите с килим стъпала и
да се втурва през вратата.
- Мамо, мамо! Намерихме място за аптеката!
Аз не обърнах внимание на думите му, а погледнах Джордж, който идваше бавно след него.
- Вярно е – каза той. – Намерихме.
На лицето му бе изписана загадъчна усмивка.
- Какво направихте!? – отговорих аз, но си мислех само за това, че Джордж закъснява за работа
и не слушах внимателно какво ми казваха.
- Едно магазинче в Хейлсайт, което гледа към Хънтингтън Харбър – извика той от другата стая
– Много ще ти хареса. Довечера ще ти разкажа.
С тези думи изхвърча от вратата надолу по стълбите.
Почти не се бях сещала за разговора ни, докато Джордж не се прибра вечерта. По това време
аз приготвях вечерята, а той едва ни поздрави и профуча покрай нас. Чух го да говори
развълнувано с някого по телефона: обсъждаше местоположението на различни аптеки. На
вечеря усещах колко е превъзбуден, но с малко дете на масата е трудно да се води сериозен
разговор. След като чиниите бяха измити, а Фред бе сложен да спи, седнахме във
всекидневната и аз понечих да включа телевизора, но Джордж ме спря.
- Искам да ти разкажа за пътешествието ни тази сутрин. - Изненадах се, тъй като съвсем бях
забравила за сутринта, но той продължи. Разказа ми с най-големи подробности, че тръгнал към
Хънтингтън, защото бил любопитен да разбере що за градче е това. Бил чул, че това е найбързо развиващата се общност в страната и идеално място за нова аптека. Джордж установил,
че Хънтигтън наистина разполага с просперираща главна улица с множество добри магазини,
но че в целия град имало четири или пет аптеки. Единственото празно търговско помещение
било в самия край на главната улица, при това много голямо и напълно неподходящо за аптека.
Било му приятно да разгледа града, но нищо не го впечатлило кой знае колко и затова тръгнал
да се прибира.
Хванал Фред за ръка, Джордж се отправил към колата, но изведнъж „недвижими имоти“
привлякла вниманието му. Влязъл, представил се и обяснил на жената зад бюрото защо е
дошъл в Хънтингтън. Приятелски настроената жена на средна възраст се оказала от Хейлсайт,
заможно предградие на Хънтингтън, само на миля и половина от главната улица.
- Ако сте заинтересован от отварянето на аптека, Хейлсайт е мястото за вас - казала тя. - Там
има безспорна нужда от аптека. Защо не отидете да разгледате?
Джордж забелязал въодушевлението й и отговорил, че непременно ще се върне, но че в
момента трябва да бърза за работа. Обещал, че ще дойде пак през уикенда и ще доведе и
жена си, също фармацевт, която чака бебе.
Г-жа Хоукинс, която щеше да стане наша съседка за години напред, станала от бюрото и
започнала да затваря офиса си.

- Искаш ли да видиш океана? - попитала тя Фред и му дала от чантата си едно бонбонче.
Кимнала на Джордж да я последва и се отправила към колата си, паркирана точно пред офиса.
Той, не знаейки какво друго да предприеме, потеглил след нея с нашия току-що купен зелен
Плимут.
Да стигнат от главната улица до Хейлсайт отнело само няколко минути. По пътя, от двете
страни на Ню Йорк авеню, нямало коли, нито пък сгради. Спрели пред един гараж с такива
размери, че можел да побере камион. Отсреща бил проливът Лонг Айлънд. Отпред седял
дружелюбен човечец, който обядвал и ги разглеждал с любопитство. През улицата се виждали
няколко големи лодки, огрени от слънцето в блещукащата вода.
- Как ти се струва до тебе да има аптека, а Сам? - казала г-жа Хоукинс, като представила
Джордж на нисичкия човек на средна възраст. И чак тогава Джордж забелязал, че до гаража
има малко магазинче, а до него нещо като горичка с дървета и храсти – чак до Янгс Хил Роуд.
Магазинът не бил голям. Фасадата му била около четири метра и половина, а прозорците
заемали около една трета от нея.
- Разбира се, прозорците и вратата могат винаги да се сменят - чух да казва Джордж.
Слушах внимателно, без да промълвя и дума. За първи път, откак бе произнесъл последното
си изречение, осъзнах, че той сериозно възнамеряваше да отворим аптека на това забравено
от бога място.
- Трябва много добре да го обмислим и да разузнаем много неща, преди дори да сме почнали
да го обсъждаме сериозно – казах аз тихо и внимателно. - В действителност няма даже да сме
готови начиинанието, преди бебето да се роди. Джордж се умълча и двамата потънахме в
мислите си.
В продължение на дни изобщо не отваряхме дума за аптеката в Хейлсайт и аз си помислих, че
е забравена, но всъщност не беше така.
Отвреме навреме Джордж споменаваше Хейлсайт на шега.
- Лили, искаш ли да се разходим до Хейлсайт, а? - питаше той. Аз отговарях „Не“ и нещата си
тръгваха по старому. Но знаех, че не му излиза от ума. Чух го да обсъжда въпроса с приятели
по телефона. Каквото и да правехме, „аптеката“ присъстваше винаги в някое кътче на ума ни.
Веднъж позвъни д-р Елсон, дерматолог в Хънтингтън и собственик на помещението. Преди да
съм се усетила, той ме въвлече в разговор за Хейлсайт. Говореше за потенциала му за
развитие и евентуалния бизнес, който може да се разработи там. Трябваше да се вслушам. Той
първи бе прозрял възможностите на Хейлсайт и бе инвестирал в това място. Впоследствие
много забогатя.
Седмиците минаваха, а аз наблюдавах как Джордж става необичайно тих и умислен. Знаех, че
няма да започне да се кара с мен, но също така и че взаимоотношенията в една брачна връзка
са много крехки и не бива да се опъват до скъсване. Прекарах не една безсънна нощ,
разсъждавайки над онова, което ме бе учила майка ми за брака.
Няколко седмици по-късно, през едни слънчев октомври, ние тримата се отправихме на път
към....Хейлсайт.

- Това е лудост! - беше първото, което ми хрумна, щом колата спря пред затрупан с планина от
каси от безалкохолни напитки голям гараж, в който бе паркиран камион. Даже не ми се
поглеждаше в малкото магазинче до него.
Докато помагах на Фред да слезе то колата, като му показвах лодките на пристанището, чух
дружелюбния глас на Сам. Той обясняваше на Джордж какво страхотно бизнес решение би
било да се отвори аптека на това място. Няколко души от околността вече се бяха
интересували дали наистина ще има аптека и изразили надежда, че ще е частна, а не от
големите вериги.
Джордж искаше да ни покаже жилищната част, така че карахме по Ист Шор Роуд, покрай водите
на Лонг Айлъндския пролив. Видяхме красиви просторни къщи, много близо до водата и далеч
от главния път. Малко по-далеч пък се виждаха няколко лодки-жилища, което също беше
новост за мен.
Изкачвайки се по хълма, преминавахме покрай големи имения – декари земя и замъци,
построени на тях. Имаше и строежи, но дори новите къщи бяха огромни и невъзможно скъпи за
нас. В храстите се криеха тенискортове, плувни басейни и просторни вътрешни дворове с
поляни.
- Защо ми показваш този квартал, Джордж? Ние никога няма да можем да живеем тук.
- Хората, които живеят тук, Лил, ще идват в аптеката ни – отвърна Джордж спокойно и разумно.
- И защо да е така? В Хънтингтън има много аптеки, които са по-големи и вече са наложили
реномето си.
- Защото ние ще ги обслужваме по най-добрия начин.
Не отговорих. Не съм сигурна, че по онова време разбирах какво означава това, но Джордж бе
наясно, а с времето аз също научих. През следващите месеци с изненада наблюдавах
вниманието и енергията, с която Джордж проучваше всичко, което трябваше да се знае, за да
започне човек нов бизнес. Обръщаше внимание и на всеки детайл. Тъй като Хейлсайт нямаше
пощенски раздавачески услуги, на около 150 метра от помещението, което си бяхме избрали,
се намираше малка поща. Хората от околността държаха там пощенски кутии и сами
ежедневно вземаха кореспонденцията си оттам. Джордж преброи кутиите и сметна колко души
живеят в Хейлсайт и колко идват само за лятото. Имаше повече от достатъчно семейства, за да
се подържа малка аптека.
По Ню Йорк Авеню бяха пръснати няколко магазинчета, с чиито собственици Джордж се
срещна. В малкото квартално магазинче за хранителни стоки се запозна с г-н Уинтър. В
магазина за канцеларски материали - с г-н Росел, а в бензиностанцията с Пен Йоргенсон.
Всички разказваха ентусиазирано за техния бързо развиващ се бизнес. Окуражаваха ни и бяха
нетърпеливи да посрещнат новата аптека на тяхната улица с добре дошла.
Обаче когато Джордж отиде в Банката на Хънтингтън, за да провери условията за бизнес
кредит, младежът, който го бе приел, само се бе изсмял и бе извикал на свой колега:
- Хей, Джон? Какво става в Хейлсайт? Човекът иска да отваря там аптека.
Като чул саркастичните нотки в гласа му, Джордж напуснал банката и се върнал в Рослин,L.I.

, Той работеше една аптека там в и познаваше лично президента на Рослин Банк. След
разговора с него от Рослин бяха изпратени няколко екипа, които да проверят бизнес условията
в Хънтингтън и Хейлсайт. Проучваха също така тенденциите в строителството.
- Къщите никнат като гъби на това място - ни казаха. - Не се колебайте.
Кредитът ни бе одобрен и Аптека „Харбър“[1] беше на път да се превърне в реалност. Много
години по-късно, когато Джордж държа реч пред завършващите Фармацевтичния факултет,
където деканът Люълън имаше обичай да го кани всяка година, един младеж зададе обичайния
въпрос:
- Г-н Сайберт, с колко пари разполагахте, когато започнахте да планирате отварянето на
аптеката?
И Джордж, и деканът се засмяха силно. Аз седях най-отзад в аудиторията и се усмихнах, когато
чух:
- Не знам дали жена ми ще одобри разкриването на семейни тайни, но по онова време в
спестовните си книжки имахме точно 1000 долара.“ Деканът го прекъсна.
- Здравият разум казва, че ако смятате да отворите аптека, трябва да разполагате с минимум
20 000 долара в банката.
Няколко дена след като подписахме договора за наем, започнахме да мислим за мебелирането
и оборудването на магазина. Стояхме по средата на празното помещение и си давахме сметка
колко малко знаем по въпроса. Макар и двамата да бяхме свързани от години с аптеки,
нямахме идея как трябва да изглежда отвътре една дрогерия.
В рамките на няколко дни получихме множество съвети, но чак след поредица от грешки
постепенно бяхме в състояние да мислим самостоятелно и да предприемем подходящите
стъпки.
Въпреки че ни се искаше нашата аптека да изглежда специална, стигнахме до извода, че
трябва да се съсредоточим върху онова, което можем да си позволим. Купихме отдела за
рецептите от една аптека в друго градче на Лонг Айлънд. Собственикът, който я държеше от
много години, беше започнал ремонт и се радваше да се отърве от цялата си стара
мебелировка. Отделът му за изпълнение на рецептите беше чист и много добре организиран,
така че бяхме наясно, че може да ни служи отлично за години напред. За останалите мебели
отидохме в Боуери, манхатънски квартал, известен по това време като последно убежище за
пияници, някаква религиозна мисия и множество магазини за мебели и вещи втора употреба,
които никой не искаше да използва вече.
За мен районът беше очарователен. По улиците се виждаха счупени маси, пробити чайници,
ориенталски килимчета, толкова мръсни, че човек не би ги пипнал. Но ако имаш око за
качественото, можеше да направиш страхотни сделки. Никога не бях ходила в подобен квартал
и се спирах буквално пред всичко, но Джордж си беше наумил само едно. Не преставаше да ми
напомня за какво всъщност сме там и се насочваше само към магазините, които продаваха
аптекарско оборудване. А в тях всичко изглеждаше такъв боклук, че аз изобщо не можех да си

представя да купим каквото и да е било. Но след няколко обиколки, започнахме да трупаме
неща, които можеха да влязат в употреба.
След още няколко дълги пътувания из Манхатън и безкрайно боядисване и чистене, бяхме
готови да поръчаме стока. Тук аз съвсем вдигнах ръце, но Джордж работеше нощ и ден.
Консултира се с приятели, които вече бяха в бизнеса, обаждаше се на д-р Люелън при нужда и
неуморно четеше каталози. Но все още не беше сигурен, че взимаме правилните пропорции.
Бюджетът също ни беше грижа, а понякога и проблем. За първи път си давах сметка колко е
скъпо да купиш стока, за да заредиш целия магазин така, че всеки купувач да остане доволен.
Малко по малко аптеката приемаше свой облик. Но заедно с това напредваше и моята
бременност. Макар първоначално да бяхме решили, че ще родя в Ню Йорк, а Джордж ще
пътува до Хейлсайт, почвахме да разбираме, че подобно решение няма да е практично.
Изправяхме се пред непрестанно усложняваща се ситуация. Джордж бе далеч от нас от ранни
зори до късни доби, а ние с Фред стояхме вкъщи без кола. Всички бяхме недоволни от това
положение, затова след дълго обсъждане решихме, че независимо практично ли е или не, аз
ще се преместя в Хейлсайт и ще родя в някоя от болниците на Лонг Айлънд.
Беше по-лесно да се вземе решение, отколкото да се изпълни. В Хейлсайт имаше много
имения и летни вили, но, както установихме, малко къщи се даваха под наем. Това, че
единствената си кола ползвахме и за доставки, а аз се готвех да помагам в аптеката, налагаше
да изберем място, от което да се стига пеша до нея
Коледа дойде и си отиде, а ние бяхме все в същото положение.
37 глава
Аптека „Харбър“
През януари 1955 отворихме вратите на Аптека „Харбър“. Не помня по каква причина аз не
успях да присъствам на откриването, но нашият приятел Марвин си бе взел почивен ден от
собствената аптека, за да бъде до Джордж. Когато ми се обади, първите му думи бяха:
„Няколко души от квартала дойдоха да им се изпълнят рецептите (общо седем), за да окажат
подкрепа на аптеката. Някои искаха да си купят нещо, но вие имахте толкова малко неща за
продан, Лил!“
Докато живеехме в Бейсайд, Джордж започна да работи по 12 часа на ден, седем дни в
седмицата, пътувайки с колата в двете посоки, понякога дори в снежни бури. А ние с Фред
стояхме безпомощни вкъщи.
Джордж никога не се оплакваше. Въодушевяваше го всяка изпълнена рецепта и всяка новост,
която прибавяше към инвентара. Не можеше да излезе, за да търси квартира, защото нямаше
как да остави аптеката на когото и да било, ако не е фармацевт. С дружелюбния си нрав обаче
той се бе сприятелил с много от хората, които посещаваха магазина ни. Беше им казал, че
търси да наеме къща, за да настани съпругата и сина си в Хейлсайт.
Към началото на февруари някой му бе посочил, че на Бей Авеню, на пешеходно разстояние от

аптеката, има къща, която незабавно се отдава под наем.
- Готова ли си за преместване? - ме попита развълнувано съпругът ми по телефона.
- Да – отговорих аз. - Иди да я видиш довечера и ако става, се местим.
- Как ще се преместим, Лил? Аз не мога да оставя аптеката.
- Аз ще преместя всичко – казах аз и затворих.
След няколко дни бях опаковала целия ни багаж и чаках хамалите, когато на вратата се
позвъни. Видях на прага да стои предизвикателно леля Франсис. Тя живееше недалеч и ме
попита дали имам нужда от помощ. Но аз винаги бях смятала, че мога да се оправя сама и не
исках да я притеснявам.
Майка ми беше при мен и аз продължавах да настоявам, че тя ще ми помогне, упорито
отказвайки да призная пред себе си и пред останалите, че не се чувства добре и няма да може
да се справи.
- Искаш или не, аз съм дошла да помагам, Лил - заяви леля Франсис на влизане и започна да
подрежда всичко, което й попаднеше.
Открих, че работата била много повече, отколкото си бях въобразявала и така продължихме
още няколко часа. Фред също ни помагаше, което малко удължи този процес.
- Не знам как си си мислела, че можеш да свършиш всичко това сама – си мърмореше тя под
носа. - Трябва да се научиш да приемаш чуждата помощ.
След като хамалите отнесоха мебелите, а ние с леля Франсис почистихме апартамента, тя ни
изпрати с Фред до колата. Настаних го на задната седалка с наставления да стои мирен. По
онова време все още нямаше детски столчета за кола. Изпънах рамене и потеглих. Това беше
първото ми самостоятелно пътуване до Хейлсайт.
След години леля Франсис все разправяше колко се е разтревожила, когато ме видяла да
потеглям, бременна в осмия месец, с малкото дете и болната майка, в кола, натъпкана с
мебели.
Къщата на Бей Авеню имаше много неудобства, но пък разполагаше с голям заден двор, от
което всички бяха доволни. Веднага щом пристигнахме, Фред изтича да си играе и когато
няколко дни по-късно Кай, едно момченце на неговата възраст, дойде да си играят заедно,
светът му беше завършен. Семейството на Кай, Еберхард, живееха през няколко къщи и ние
скоро се запознахме с тях, както и с всички останали съседи.
Всеки ден отивах до аптеката, а често взимах със себе си и Фред. Когато на Джордж му се
налагаше да излезе по работа, аз заставах в отдела за изпълняване на рецептите.
Редовно слагах Фред до себе си, на един висок стол и му давах хаванче, чукало и малко
тебешир. Той го счукваше с голямо удоволствие и осведомяваше всеки посетител, че „Мама и
аз изпълняваме рецепти“. Повечето разбираха и се усмихваха. Баща ми бе правил същото с
мен в ранното ми детство в собствената му аптека.
Бяхме длъжни да изпълняваме рецептите веднага след изписването им от лекар, без значение
от часа (нощем или денем), но си дадохме сметка, че не можем да предлагаме такава услуга,
така че след дълго обсъждане, свързахме домашния си телефон към аптеката. В онези години

лекарите посещаваха пациентите си винаги щом нужда го налагаше, затова смятахме, че
трябва да сме на линия, ако се налага някоя рецепта да се изпълни през нощта. Нямаше друга
аптека, която да предлага такава услуга.

Глава 38
Нашата първа дъщеря
Решихме, че най-сетне и домашното ни огнище, и работата са наред и зачакахме раждането на
второ ни дете, което бе определено за средата на март.
Двамата с Джордж едвам успявахме да се видим тези дни, но връзката ни сякаш укрепваше
магически. Тогава не мислехме за това, но бяхме дълбоко отдадени на проекта, който щеше да
предопредели бъдещето на семейството ни. Надеждите и мечтите ни бяха съсредоточени в
него.
Противно на всеобщото мнение започнахме бизнес на непроверено местоположение. Поопитните хора твърдяха, че няма какво да привлича клиентите в Хейлсайт. Затова трябваше
ние да ги привлечем. Джордж смяташе, че точно такова градче е търсел и правеше всичко
възможно да го докаже.
Но понякога се обезкуражаваше. Аз бях там, за да му показвам добрите страни и да му
вдъхвам увереност. Често чувахме възражението, че не е хубаво бизнесът да е в града, в който
живеем, или където децата ни ходят на училище. Никой от нас не можеше да разбере защо.
„Ако не вършим нищо лошо, защо трябва да се срамуваме от срещите със съседите“ - мислех
си аз. И двамата бяхме отрасли в градове, където всеки познаваше семействата ни.
С Джордж разговаряхме за всичко и често имахме разногласия, но аз открих също така, че
често тези спорове водеха до раждането на нови и по-добри идеи.
Когато се преместихме в Хейлсайт, бях уверена, че аптеката ще бъде кариерата на Джордж, а
аз в крайна сметка ще се върна към университета, за да продължа образованието си.
Междувременно отглеждах момченцето ни и очаквах второто си дете.
Една вечер, няколко седмици преди термина, докато къпех Фред, забелязах подутина в
областта на слабините му. Моментално разбрах, че това е херния, но се надявах, че
педиатърът ще ми се изсмее и ще ми каже, че си въобразявам. Извадих го от ваната, облякох
го, говорейки му възможно най-спокойно и като го качих в колата, се отправихме към Болницата
на Северния бряг на Парк Авеню в Хейлсайт. За щастие д-р Айвинс още не си беше тръгнал.
Той хвърли един поглед на подутината и обяви: „Просто херния. Може да почака до раждането
на бебето, но скоро след това трябва да се оперира.“
Аз гледах като втрещена, без да промълвя дума.
- Не гледайте така уплашено – каза д-р Айвин - не е толкова сериозно, просто трябва да се

вземат мерки колкото е възможно по-скоро.
Докато карах на връщане с Фред на задната седалка, се почувствах изплашена и самотна. Как
щях да успея с всичко? Живеехме в Хейлсайт от по-малко от два месеца и макар хората да
бяха много дружелюбни, нямаше към кого да се обърна. Нито Джордж, нито пък аз имахме
близки наоколо. Баба му, която го бе отгледала, живееше в Джеферсънвил, на няколко часа
път, пък и вече бе много стара, за да пътува.
Родителите ми живееха в Пийкскил, а моята мила майчица, която цял живот ме бе подържала и
съветвала, страдаше от психическо заболяване с неуточнена диагноза. По онова време си
мислехме, че е нещо временно, но аз усещах, че по-скоро аз би трябвало да й се притека на
помощ, а не тя на мен.
Бях израснала в патриархално семейство с две по-големи сестри и брат, с много приятели
около нас – стари и млади. Винаги имаше кой да ти подаде ръка. Сега нямах никого.
Вечерта у дома Джордж беше много по-оптимистично настроен. Той винаги смяташе, че щом
сме заедно, нищо не можеше да ни сломи. Освен тревогата за здравето на детето, ме
притесняваше и предложението на лекаря Фред да постъпи в болница веднага щом се върна
вкъщи с бебето. Какво послание щях да изпратя на моето момченце? Нямаше ли то да си
помисли, че го заменяме за новороденото? Дори за миг не приемах подобно решение.
Продължавахме да умуваме как да се справим с този сложен проблем, но дори когато Джордж
намери жена, която да гледа бебето, докато Фред е в болницата, аз отново не се съгласих.
Терминът ми приближаваше, а няколко дена преди него, на последния преглед гинекологът ми
каза, че бебето трябва да се роди не по-късно от 15 март, за да се избегне евентуална нова
бъбречна инфекция или друго усложнение.
- Май трябва да закарам Фред в болницата и да остана при него... - казах аз по-скоро на себе
си. Но преди да довърша изречението ,ми бе възразено:
- Не можете да направите това.
- Защо не? – заинатих се аз.
Лекарят, който, както по-късно научих, имаше голямо семейство, помълча за момент и после
каза:
- Нека проверя. Ще ви се обадя - след което бързо излезе от стаята.
Слънцето тъкмо изгряваше в късното зимно утро на 15 март 1955, когато малкото ни семейство
излезе от дома на Бей Авеню и се насочи към Болницата на Северния бряг в Манхасет.
Джордж бе на волана, а ние с Фред, седнали на задната седалка, пеехме песни и си
разказвахме как заедно ще вземем от болницата новото бебе. Не знаехме дали ще е момче,
или момиче, но предпочитахме да е момиче и вече й бяхме избрали име.
Вътрешно треперех, но се опитвах да не показвам притеснението си.
От друга страна се убеждавах, че и двамата сме в ръцете на компетентни лекари и че ще бъда
с Фред веднага след като бебето се роди. Никого не бях питала, но си бях наумила, че ще
стане точно така. След час и половина стигнахме до обширен паркинг, много по-голям,
отколкото ми изглеждаше, че се нуждае една нова болница. Джордж паркира колата и тримата

влязохме в чудесно фоайе.
Веднага ни посрещна усмихната сестра с колосана бяла престилка и попита за името ми. Не
предполагаше, че пред нея стоят двама пациенти и когато разбра, се усмихна. Върху красивата
й прическа беше кацнала колосана шапчица и тя гордо ни обясни, че шапчицата е знак на
сестринското училище, което беше завършила. Скоро пристигна и друга сестра и ние тримата
се целунахме за довиждане.
Сърцето ми прескачаше, но се стараех да не разкривам притеснението си. Джордж и Фред
тръгнаха към педиатрията, а аз последвах сестрата към гинекологичното отделение.
По-късно, когато вече раждах, все още си мислех за операцията на Фред и молех сестрата да
ми разреши да видя съпруга си за миг.
- Добре си, миличка. Ще се справиш и сама.
Усмивката й издаваше презрение. По онова време в родилна зала не се допускаха мъже (вече
не помня защо) и се предполагаше, че само най-глезените жени искат мъжете до себе си.
Почти щях да избухна, но затаих дъх и насочих мисълта си единствено към Фред. Търпеливо
обясних на сестрата, че съм притеснена за момченцето ми, което е на операционната маса.
- Ааааа – каза тя - Сега разбирам защо съпругът ви идва до вратата, пита как върви при вас и
бързо си тръгва с думите „Трябва да отида и на друго място“. Чудех се какво ли може да е това
„друго място“.
Дъщеря ми се роди в 13 часа същия ден. „Съвършеното бебе“ каза лекарят, като ми я подаде
внимателно. Преживявах втория най-вълнуващ миг в живота си.
Кръстихме я Елена Анджела. Елена - на обичната ми майка и Анджела – на една жена, от която
безкрайно се възхищавах и която бе починала по време на бременността ми. Наричаме я Лени
и аз винаги съм смятала, че някъде в същността си дъщеря ми прилича на моята чудесна,
чувствителна майка. В този миг изпитвах такова възхищение към бебето в ръцете ми, че не
исках да се разделяме, но сестрата ми напомни, че трябва да занесе бебето в отделението.
За миг бях забравила за съществуването на свят извън тази стая, но сега подскочих. Трябваше
да се уверя в онова, което ми беше обяснявал Джордж през цялото време: че операцията на
Фред е сполучлива и че той си играе с детенцето от неговата стая на друг етаж. Трябваше да
ида при него!
Щом се поместих в леглото, усетих болки от раждането, но стиснах зъби и се съсредоточих
единствено върху онова, което си бях наумила. Съвсем бавно провесих крака от леглото,
докоснах пода и запълзях внимателно към банята, понеже отпреди знаех, че там има душ.
Мисълта, че ще видя детето си, ме предпазваше от усещането за болка, а водата течеше
освежително по тялото ми. Наоколо нямаше никого, така че се върнах незабелязана в стаята
си и си облякох дантелената нощница и дългия халат, купени специално за случая.
Щом стигнах коридора и се отправих към асансьора, две сестри се втурнаха към мен от бюрата
си.
- Ама къде отивате? - попита едната задъхано, докато другата ме хвана за ръка.
- Отивам в Детското отделение – отвърнах учудено аз. - Синът ми е там.

Сякаш това обясняваше всичко.
- Не може да отидете там – каза авторитетно една строга сестра. - Не знаете ли, че не бива да
има какъвто и да е било контакт между детско и родилно отделение? Опасността от инфекции е
твърде голяма.
Чувствата, които изпитах най-напред, бяха изненада и гняв. Как можеха да ме държат настрани
от току-що оперираното ми дете? Но същевременно се почувствах глупаво, защото бях
напълно наясно, че е трябвало да знам това. Нима исках новороденото ми момиченце или пък
синът ми да се изложат на риск от зараза?
Прибрах се в стаята си, но мисълта, че не мога да виждам Фред, докато съм в болницата, ме
тревожеше и аз се разплаках.
През следващите няколко дни Джордж сновеше между моята стая и тази на Фред. Един негов
приятел от Фармацевтичния факултет го бе отменил в работата. На четвъртия ден четиримата
се срещнахме във фоайето. И двамата с Фред бяхме на колички. Не можех да откъсна поглед
от моето силно развълнувано момченце, а той от към бялото вързопче, което носех.

------------------------------------ Мамо, нали дойдох с теб, за да вземем бебето? - каза Фред. Кимнах и видях как върху лицето
му се изписа задоволство. В скута си носеше няколко играчки. Много приятели, знаейки че не
мога да съм при него, му бяха дошли на свиждане и бяха донесли книжки и играчки. Той дори
не бе разбрал, че са го оперирали.
Спомените ми от къщата на Бей Авеню се свеждат главно до пелени, сушащи се из цялата
къща, както и идващи и отиващи си лекари. Този март беше мразовит и мрачен, а студът сякаш
нямаше никакво намерение да си тръгне. Къщата разполагаше със стара и неефективна
отоплителна система, така че стаите или се затопляха прекомерно, или изстиваха страшно.
Бебето кашляше постоянно, което ме караше да си губя ума. Щом се покажеше слънцето, го
слагах в количката и с Фред за ръка излизахме да се порадваме на чистия въздух и квартала.
На Фред животът в Хейлсайт му харесваше. През повечето време играеше навън и тъй като аз
не се притеснявах от движението, го пусках сам да ходи на гости на приятеля си.
Джордж излизаше рано сутрин и се прибираше късно вечер. Непрестанно говорехме по
телефона, за да сме в течение на всичко, което се случва. Понякога ми се обаждаше да ми
каже, че трябва да направи спешна доставка. „Ако се обади лекар, приеми рецептата“ казваше
той и така аз пишех множество рецепти, докато дундурках бебето. Щом се върнеше в аптеката,
аз му диктувах рецептите и той ги изпълняваше и доставяше навреме.
Джордж влезе в Киуанис Клуб, тъй като и двама бяхме на мнение, че за него ще е добре да
напуска пределите на аптеката веднъж седмично, да се среща с други мъже и да е в крачка с
новостите на деня. У дома идваше да чисти Джулия, която живееше през няколко къщи. Този
ден аз прекарвах в аптеката, за да отменя Джордж. Дълго време много посетители на аптеката

помнеха как съм стояла в отдела за рецепти с Фред, който „изпълнявал рецептите” и Лени,
спяща в количката си до прозореца.
Една вечер, когато слагах децата да спят, чух забързаните стъпки на Джордж, който се
прибираше от работа.
- Лил – извика той развълнувано. – Ела да видиш какво имам за теб. - Аз привърших работата
си и бавно се отправих към стълбите, когато отново го чух.
- Хайде де! Искам да ти покажа.
- Идвам, идвам. Толкова ли е спешно? – носех бавно към него, а той стоеше по средата на
стаята с такова изражение на лицето, все едно е дете, което трябва да пази тайна за рожден
ден и няма търпение да я издаде. – Погледи навън – каза той, приближавайки се до прозореца.
- Виждам само една кола, която не е наша...
- Не, не е наша. Твоя е.
Преди да съм изрекла „не можем да си го позволим”, той ми обясни, че колата била
Стюдбейкър, марка, чието производство тази година било прекъснато, че е в добро състояние и
я е купил за 100 долара от собственика й този следобед. Останала без думи, изтичах да го
целуна и прегърна силно. Нямаше нищо на тоя свят, от което да имах по-голяма нужда в
момента. Това беше първата ми кола и аз си я обичах. През годините сме купували много нови
и по-добри коли, но аз винаги си спомням с особена привързаност за моя Стюдбейкър.
През първата година аптеката потръгна неочаквано добре. Всеки ден пристигаха нови хора от
квартала, които ни се представяха и даваха рецептите си за изпълнение.
И двамата с Джордж нямахме опит в бизнеса, затова се отнасяхме към всеки посетител като с
познат.
“Приятно е да влезеш в магазин, където хората не смятат, че ти правят услуга.” Често чувахме
подобни забележки. На мен ми беше чудно какво имат предвид, защото аз говорех с хората по
единствения начин, по който можех. Започнахме и да узнаваме повече неща за бизнеса, с
който се бяхме заели. Това, че аптеката вървеше добре, не означаваше, че домашният ни
бюджет бе нараснал. Заради заявките инвентарът ни се увеличаваше с всеки изминат ден.
Взехме фармацевт, който да отменя Джордж веднъж седмично, а и данъците ни бяха станали
далеч по-високи от очакваното. – Това е добре – шегуваше се баща ми. – Надявам се догодина
да платите повече. – Но всеки път, когато отивах да пазарувам хранителни продукти, чувах от
Джордж: - Внимателно, Лили!
Глава 40
Намираме свой дом
Къщата на Бей Авеню беше стара, а наемът и поддръжката много скъпи. Често си мислехме,
че изплащането на една нова къща, от тези които изникваха в квартала, ще бъде по-евтино в
сравнение с наема и поддръжката на старата, но не предприемахме нищо, защото се
опасявахме, че никога няма да успеем да съберем пари за първоначалната вноска. Ужасявах

се, че ще трябва да прекараме още една зима на Бей Авеню, но си повтаряхме, че и дума не
може да става за купуване на къща.
Един ден с Фред се разхождахме по съседната Олд Таун Лейн и разглеждахме къщите тип
“ранчо” на няколко нива, които съвсем наскоро бяха довършени. Чух, че всичките са продадени,
но че една от най-малките в квартала се препродава за 14 000 долара - цена, която би ни
позволила да се справим с ипотеката. Оказа се, че и тя вече е продадена, затова двамата с
Фред бавно тръгнахме по Дънкан Лейн, когато видяхме къщата-модел на строителния
предприемач недалеч от паркираната ми кола.
- Виж, мамо, тази къща има два големи камиона – каза Фред, като се отскубна от ръката ми и се
затича нататък.
Последвах го към входната врата, мислейки си, че това е удобен случай да се осведомя дали
има непродадени къщи. Един от мъжете наля на Фред кока кола, щом видя, че детето е
очаровано от машината за напитки и започна да му показва как работи. Другият се заговори с
мен. Обясних защо съм дошла в Марбъл Хилс.
- Защо не купите тази къща? – отговори той с маниер на човек, готов сделка. – Строена е за
пазарна цена от 25 000 долара, но понеже е последната къща и строителят вече е в готовност
да напуска обекта, съм сигурен, че ще може доста да смъкнете. Нека ви я покажа.
„В какво се забърках” – си помислих. Изпитвах притеснение и неудобство, но тръгнах след
продавача към стаите.
Не помня с какво впечатление съм останала от къщата тогава, но се сещам как си повтарях, че
не би трябвало да съм там. Притеснена, аз се опитах да си тръгна, без да влизам в повече
разговори, но синът ми, на когото му бе харесало, отбелязваше на висок глас, докато го теглех
към вратата:
- Мамо, човекът каза, че ще оставят машината за кока кола, ако купим тази къща. Може ли да я
купим?”
Стана ми още по-неудобно и забила поглед в колата, отвърнах само: „Не, Фред, не можем” и си
продължих. По-късно, на вечеря, разказах на Джордж за случката и той само се усмихна.
- Ние няма да купуваме къща, така че наистина няма значение какво си е помислил продавачът
– каза той. Повече не стана дума за къщата, макар аз честичко да си мислех за нея. Бяха ме
впечатлили просторът и светлината в нея – нямаше и място за сравнение с условията в
старата къща, в която живеехме.
- Хубаво би било и да не се притесняваме за парното през цялото време – се сещах също така,
но тези мисли ме спохождаха само отвреме навреме. Знаех много добре какво е финансовото
ни положение и в този момент - ние действително не можехме да си позволим да купим къща.
Строителният предприемач на Марбъл Хилс, г-н Корило, беше чул за посещението ми и
започна да се навърта около аптеката всеки ден, опитвайки се да поговори с Джордж за
къщата. Джордж го избягваше дълго време, но най-накрая се съгласи да се срещнат в едни от
почивните си дни. За моя изненада той се върна от срещата много оптимистично настроен.
Като знаех колко е скептичен Джордж по отношение на продавачите, се боях да не би г-н

Корило да го е омагьосал, затова го слушах, а на лицето ми бе изписано недоверие.
- Мисля, че ще можем да купим къщата при тези невероятно изгодни условия, които ни
предлагат – бяха първите думи на Джордж, когато си дойде. – Корило предлага да свали
цената на 20 000 долара, да боядиса отвън и отвътре, да направи нов път към гаража и да
засади трева. Също така дава гаранция, че ще може да уреди ипотека за 16 000, без да трябва
да показваме финансово досие. – Джордж целият сияеше.
- И откъде ще вземем първоначалната вноска? – попитах аз.
- Възнамерявам да занеса счетоводните ни книги в Хънтингтън Стейшън Банк. Очевидно е, че
за шест месеца, откак сме в бизнеса, приходите ни нарастват с всеки месец. За президента на
банката трябва да е ясно, че ще сме в състояние да изплащаме заем.
Аз бях скептична, но не казах нищо и на следващия ден Джордж си уговори среща и пое към
банката, въоръжен със счетоводните книжа на аптеката.
Президентът на тази малка банка посрещнал Джордж с учтива усмивка, след което го поканил в
кабинета си. Отворил счетоводните книги на бюрото си и се зачел.
- Радвам се, че млади хора са започнали бизнес в Хънтингтън – казал той след кратка пауза. –
Хейлсайт е прекрасно място.
След което изведнъж задал следния въпрос:
- Какво мисли жена ви за този проект?
Преди Джордж да е успял да си отвори устата, той взел да му цитира статистики от историята
на бизнеса.
- Знаете ли, че 97 процента от новозапочнатия бизнес загива още през първата година? Само
едни процент пък е налице след пет години? – и продължил да му обяснява колко е трудно да
се предвиди бъдещето на нов бизнес, подобен на нашия.
Джордж не бил осведомен за всичко това и понеже му станало неудобно, станал да си върви.
- Бих искал да се срещна с жена ви – казал онзи, като се ръкувал с Джордж. - Кажете й да дойде
при мен.
Два дена по-късно аз бях в кабинета му.
- Млада госпожо, наясно ли сте в какво се забърквате? Имате две деца. Какво смятате да
правите, ако аптеката се провали?
- Ще работим – отвърнах без колебание аз. – Мислили сме по този въпрос. (Двамата с Джордж
бяхме прекарали дълги нощи, обсъждайки тази тема.) И двамата сме регистрирани
фармацевти. Дори ако само единият от нас работи, ще имаме достатъчен доход, за да се
издържа цялото семейство. – Той не каза нищо, но по лицето му прочетох, че е доволен от моя
отговор. Зададе ми още няколко незначителни въпроса и си тръгнах.
След няколко дни ипотеката ни бе одобрена и така договорът за къщата бе подписан.
През октомври 1955 се преместихме на Олд Таун Лейн 40. Същият ден беше Хелоуин, но за
мен това не означаваше нищо. Никога не бях празнувала този празник и не знаех как се
празнува. През този ден аз премествах домакинството, а Джордж отиде до банката да подпише
окончателния документ за нашата ипотека.

Следобеда, когато всичко бе преместено и се чудех как да облека Фред, за да може един съсед
да го вземе за карнавала, Джордж се върна. Само един поглед ми бе достатъчен да разбера,
че е много разстроен.
- Случило ли се е нещо – обезпокоих се аз.
- Нищо, нищо. Всичко е наред. – отвърна той и се отдалечи.
- И все пак? – попитах аз отново, още по-притеснена.
Джордж ходеше насам-натам, наля си чаша вода и тогава каза:
- Прескочихме още един трап, Лил – и ми разказа цялата история. - Когато отидох в Дайм
Сейвингс Банк оф Бруклин, ме вкараха в президентския кабинет. Човекът седеше на бюрото си
с нашите документи в ръце. Щом влязох, ме погледна с любопитство. „Ровя се из тези
документи, за да открия нещо, което да ми позволи да одобря тази ипотека за 16 000 долара –
рече той. – Можете ли да измислите такова нещо?” Не отговорих в първия момент и след това
изстрелях: „Жена ми и децата се нанасят в къщата в този момент. Беше ни казано, че
ипотеката е одобрена.”
Докато слушах, си представях какво е изпитал Джордж и как е изглеждал тогава.
- В стаята цареше тишина, а в погледа на президента се промъкна едва доловима недоверчива
усмивка. Най-накрая поклати глава и каза: „Одобрявам тази ипотека само заради честното ви
лице. Не ме разочаровайте!”
Двамата с Джордж се спогледахме, шокирани и онемели. Не помня какво си казахме или
направихме после.
След това стъписващо откровение вероятно сме продължили да се настаняваме в новата
къща. Сигурно съм започнала да приготвям вечерята. Останалото от вечерта ми се губи, но
разговорът на Джордж с президента на банката се запечата в съзнанието и на двама ни за цял
живот.

[1]

В превод името на аптеката означава „пристанище“. /Б.Пр/

Предградиието
Никога не сме мислели, че преместването през няколко улици ще промени начина ни на живот,
но по странен начин това се случи. В Ню Йорк живеехме в апартамент и дори не познавахме
съседите си. Къщите и във Флъшинг, и на Бей Авеню бяха в стари, отдавна населени квартали.
Наоколо живееха все любезни и учтиви хора и с тях се разбирахме добре.
Комплексът Марбъл Хилс бе построен преди година и бе населен с млади семейства с малки

дечица, които обикновено разполагаха само с една кола. Всички ние идвахме от различни
краища на страната, дори на света и повечето от нас нямаха роднини наблизо. Не се
познавахме, но всички копнеехме да завържем приятелства. Къщите не бяха на голямо
разстояние една от друга, като при това не ги деляха огради или жив плет, а тревните площи
бяха току-що засадени.
По времето, когато се заселихме в Хейлсайт, аз бях уверена, че Джордж ще поеме аптеката, а
аз ще се върна на работа при Д-р Луелън и ще продължа да готвя доктората си. Дори не се бях
замисляла дали изобщо ще е възможно и как ще успявам да пътувам, да уча и да се грижа за
семейството си. Нещата се развиваха бързо. Правехме това, което изискваше моментът, без да
мислим за бъдещето.
Малко по малко, след раждането на бебето и позакрепването на аптеката, започнах да
преосмислям ситуацията. Когато купувахме къщата, бях решила, че не искам да се връщам на
работа. Щях да си стоя вкъщи и да си гледам децата като всички жени. Двамата с Джордж
дълго обсъждахме този въпрос.
- Решението трябва да е твое, Лил. Увери се, че това е, което действително искаш – беше
неговият отговор.
Започнах да организирам домакинството си, без да ме напуска мисълта, че щом Джордж има
нужда от мен, ще му помагам. Винаги бяхме работили заедно, но на мен не ми беше хрумвало
да се превръщам в активен член на бизнеса.
Още първата седмица, след като се нанесохме, забелязах, че множество жени и деца се
разхождат из всички терени. По това време нямаше нито огради, нито дървета или цветя.
Понякога някоя от жените спираше пред вратата ми, позвъняваше, представяше ми се,
обяснявайки къде живее. Бях щастлива, че съседите ми са толкова дружелюбни и желаех също
да стана част от тази общност. Скоро разбрах, че някои от тях ще се събират в една от къщите
на кафе, където бях поканена и аз. Комшийката ми ме взе една сутрин и така скоро и аз станах
част от компанията.
„Кога успяват да си свършат домакинската работа?” - чудех се аз, но пък така се радвах да съм
в компанията на жени на моята възраст. Разговорът не ми беше кой знае колко интересен, но
все пак никога не бях живяла сред млади хора, а и идвах от един по-различен свят. Мислех си,
че не разбирам живота в тази страна и копнеех да вникна повече в него. Не си давах сметка, че
в предградията той бе нов за всички по онова време. Нито една от жените не четеше книгите,
от които се интересувах аз, нито се обсъждаха проблемите, над които разсъждавах. Но пък
знаеха всичко за магазините, разпродажбите и други неизвестни за мен неща.
Харесваше ми непретенциозната и неформална атмосфера на тези срещи, а и бях щастлива,
че съм приета в техния кръг. Скоро обаче установих, че още преди да съм си взела душ, с
прахосмукачка в центъра на стаята, някой вече звънеше по телефона или заварвах друг на
вратата, готов за кафе. Бях учудена и стъписана от този вид взаимоотношения. Аз си имах
достатъчно работа, а главата ми се беше запалила от най-различни проблеми. Децата бяха
малки: Лени бебе, а Фред в детската градина. Джордж се нуждаеше от помощ и се случваше да

ме повиква по няколко пъти на ден. В аптеката вършех каквото се налагаше; понякога
изпълнявах рецепти, понякога доставки, като през по-голямата част от времето Фред и Лени
бяха с мен.
Разкъсваха ме тревогите около болестта на майка ми. Убедих баща си, който отказваше да
обсъжда състоянието й, да я остави за няколко седмици при мен и така поехме дългия път към
поставянето на диагнозата. В много отношения съседите ми проявяваха разбиране през този
период и аз високо оценявах това.
Анита и Алън Фентън заедно с трите си дъщери живяха до нас в продължение на 17 години.
Бяхме много близки, като роднини. Децата ни бяха почти на една и съща възраст и
непрестанно стояха ту в едната, ту в другата къща. Обичаха се и се биеха като братя и сестри.
Това семейство много ни липсваше, когато се премести в Калифорния.
След около година от нанасянето ни в къщата графикът ми за деня стана малко поорганизиран. При положение, че Фред беше на училище, а Лени все още бебе, но с определен
дневен режим, аз имах възможност да прекарвам по няколко часа необезпокоявана в аптеката.
Намерих детегледачка, самата тя майка, която идваше вкъщи в девет сутринта. Дотогава
бебето вече бе станало от няколко часа, бе закусило и готово за първото спане през деня.
Прибирах се вкъщи малко преди три следобед, когато Рут трябваше да си отиде, за да
посрещне собствените си деца от училище. Тогава гушвах бебето и излизахме да посрещнем
Фред от училищния автобус.
Чувствахме, че животът ни е в релси. Социалните ни контакти бяха силно ограничени, но те не
ни липсваха, защото бяхме твърде развълнувани от развититето на семейството и работата ни.
Онова, което липсваше на нас с Джордж, бе време за разговори относно случващото се. Вечер,
след като децата бяха изкъпани, беше им прочетена приказка и бяха сложени в леглата, ние
също бяхме готови за сън. На следващия ден всичко започваше отначало.
Две семейни двойки ни гостуваха редовно и това бяха Фитчън – леля Франсис и чичо Фред и
Попови – Джоана и Веско. И двете двойки бяха на възрастта на родителите ни и ние много ги
обичахме. Чичо Фред и леля Франсис обикновено идваха следобедите, като понякога чичо
Фред оставаше с Джордж в аптеката, за да му помогне при доставките, а леля Франсис идваше
при мен у дома. Тя винаги се безпокоеше колко много работя и ме насърчаваше да си потърся
помощница.
- Като се изтощаваш, не помагаш нито на себе си, нито на децата – казваше тя деликатно. Заела си се с прекалено много неща. Опитай да намериш някого да ти помага.
Аз се опитвах, като интервюирах често различни жени, но нито една не ми се струваше
подходяща за домакинството.
Докато майка ми беше у нас, леля Франсис се опита да поговори внимателно с нея. Познаваше
мама от известно време и сега й направи впечатление, че положението й се влошава. Беше й
мъчно и за нея, и за мен. Тъй като леля Франсис бе по-възрастна, аз постоянно я питах дали не
познава някого, който да е проявявал симптомите на мама, но тя не познаваше. Съчувстваше
ми и винаги се стараеше да ми помогне, като ме отменяше и ме съветваше, за което й бях

много благодарна. Нямах с кого другиго да поговоря за майка ми.
Попови идваха почти всяка събота. Джоана винаги носеше пълна чанта с лакомства и щом
видеха, че колата им паркира, всички деца от квартала се скупчваха около нея. Тъй като събота
бе почивният ми ден, а аз приготвях ястия и сладки, те винаги оставаха на вечеря. Джоана
наричаше посещенията им „мисионерско дело“.
Попови често ни предлагаха да останат вкъщи с Фред и Лени, за да можем ние с Джордж да
сме свободни съботата и неделята, но аз се колебаех, притеснена за децата. Една вечер
Джордж ме изненада с билети за Бродуей и резервация за две нощувки в Манхатънски хотел.
Беше уговорил с Веско и Джоана да останат с децата от петък до неделя вечер.
Петъкът, в който трябваше да дойдат, аз останах у дома, лъснах цялата къща, оправих
леглата, приготвих вечеря и написах сума бележки със спешни номера. Бях облечена и готова
да тръгна веднага щом Джордж дойде да ме вземе. Навън валеше снежец, пък и прогнозата за
времето не беше добра, но аз не я чувах изобщо. Нямах търпение да изляза и нищо не можеше
да ми спре. Пък и още не бях преживявала снежните бури на Лонг Айлънд. Тръгнахме от къщи
след дълго сбогуване и целувки и влязохме в колата. Понеже Джордж шофираше, веднага взе
да мърмори. - Видимостта е лоша. Не знам как ще успеем.
- Аз не се връщам – настоявах аз, а той се смееше.
- За човек, на когото не му се тръгваше, звучиш доста решително - каза той, като погледна към
предното стъкло, където чистачките бясно се мъчеха да се справят с падащия сняг.
Докато карахме към Търнпайк, изглежда бяхме единствената кола на пътя. Джордж обърна, но
аз продължавах да настоявам, че няма да се върна вкъщи. В този момент тъкмо минавахме
покрай Хънтингтън Мотел. И двамата не бяхме чували за такъв.
- Какво искаш да направя, Лиляна? - Не отговорих, защото не знаех, но започвах да осъзнавам,
че ще трябва да се връщаме. Тогава Джордж слезе и се насочи към офиса на мотела. След
няколко минути го видях да се връща, усмихнат до уши. Като стигна колата, вече се заливаше
от смях.
- Мислех да останем тук за през нощта, но няма да ми дадат да се регистрирам, защото нямам
брачно свидетелство.
- Ама защо? - отвърнах аз неразбиращо. Мислех си, че се шегува.
- Имали са проблеми с извънбрачни двойки, които се регистрирали като женени, а това
очевидно е незаконно.
Поседяхме в колата известно време и се посмяхме. После Джордж взе да рови из портфейла
си и откри някакви документи, в които пишеше, че сме съпрузи. Върна се в офиса и ни
регистрира. Прекарахме нощта в мотела, а на следващата сутрин се отправихме към Ню Йорк и
страхотния уикенд.
Няколко седмици по-късно научихме, че чичо Фред е починал внезапно от инфаркт. Обадих се
на леля Франсис и поддържах връзка с нея в продължение на седмици. Тя живееше сама в
апартамента и й беше много тежко; много пъти ми бе казвала, че най-много се страхува да

остане сама, затова предполагах, че в крайна сметка ще се премести да живее при двамата си
сина в Кънектикът.
Една сутрин ми се обади и попита дали може да дойде, за да поговорим. Звучеше сериозно.
Щом я видях на вратата, тъжна, с подпухнали и зачервени от плач очи, я въведох във
всекидневната да си поговорим.
- Лил – каза тя. - Мисля, че мога да ти помогна и същевременно да реша собствения си
проблем.
Слушах я изненадана и смутена. Опитах се да отговоря, но думите бяха заседнали на гърлото
ми. Тя продължи:
- Не мога да живея сама и не искам да живея със семействата на младите. Искам да работя.
Нямам съвременни умения за работа извън дома, но съм добра домакиня и готвачка. Свидетел
съм на това, колко сте претоварени. Ако дойда да живея с вас, ще мога да облекча част от този
товар.
Първото ми усещане беше на изненада. Не знаех какво да кажа. Знаех, че онова, което
предлага, няма как да се получи, но се боях да кажа каквото и да било, за да не я засегна.
Седяхме мълчаливо.
- Какво мислиш, Лил? - попита тя, а аз не проронвах и дума. След известно време най-сетне
отговорих.
- Ние дори нямаме стая за гости – казах внимателно.
- Това не пречи – отвърна тя. - Мога да спя и на дивана.
Осъзнах невъзможността на всичко това и набрах известна смелост. Казах й, че вероятно не е
премислила добре ситуацията, попитах я как възнамерява да се справя с две малки деца и й
напомних, че наистина ще е много далеч от приятели и роднини.
Онова, което всъщност си мислех, бе, че на 59 години тя няма да е в състояние да се справи с
две малки деца и домакинска работа. Но ми бе толкова неудобно да го изрека. Най-накрая й
обясних, че ще трябва да обсъдя с Джордж положението и че ще й се обадя, щом стигнем до
разумно решение.
Джордж веднага отсече „не“, но като с течение на дните, взе да осъзнава колко пъти на ден ми
се обажда, защото има нужда от помощ. Така постепенно се върнахме към предложението на
леля Франсис.
По това време бяхме извикали майстор, който да построи стая за игра на децата в сутерена.
- Какво пък, ако добавим и спалня с баня към нея? - каза колебливо Джордж една сутрин.
Следващата му стъпка бе да се насочи към сутерена. Чух го да разговаря с майстора. След
два-три дена вече имахме приблизителна цена и започнахме да планираме допълнителното
помещение, но все още не бяхме взели окончателно решение относно предложението на леля
Франсис.
Изминаха няколко седмици. Ставахме все по-заети, строежът на спалнята напредваше, а ние
продължавахме да претегляме предимствата и недостатъците на идеята на леля Франсис.
При следващото ми обаждане, аз я попитах дали има желание да дойде пробно за няколко

месеца през лятото. Стаята щеше да бъде готова и можехме да проверим как се справяме със
съвместния живот. Тя се съгласи с радост и седмица по-късно се нанесе. Споразумението
работеше добре. Радваше се на децата, а аз й се възхищавах как постоянно играе с тях и
съответно колко я обичат те. Тя ме отмени от почти всички домашни задължения и аз можех да
работя с Джордж, без умът ми постоянно да се раздвоява. Най-вече бях освободена от
непрестанните притеснения, дали децата са добре и в безопасност.
Към края на лятото оставането й вече не подлежеше на обсъждане. Тя си донесе някои вещи и
започнахме да разискваме как да устроим домакинството. Леля Франсис не искаше да й се
плаща, но за мен това бе недопустимо, така че се споразумяхме на седмична заплата. По
онова време Лени беше на две, а Фред на четири годинки.
Леля Франсис бе енергична жена, която не се боеше от никакви трудности. Планирахме заедно
цялата къщна работа и приготвянето на храната, но след като приключехме с това, нямаше
защо да се притеснявам, че нещо ще бъде свършено през пръсти. Уважавах индивидуалността
и вкуса й и не се месех в решенията й, но в повечето случаи обмисляхме заедно домакинските
задачи. Понякога работехме заедно. Двете дори боядисахме цялата къща отвътре, защото
бяхме решили да сменим цветовете.
Тя стана част от семейството ни и живя с нас дълги години. Разбирахме се добре, а и
семейните ни ценности съвпадаха. Любовта й към децата бе взаимна, равняваща се на тази
между баба и внуци. Тя наистина бе част от нас. Доживя да ни види с Джордж женени в
продължение на 40 години, а децата – завършли колежа. Най-голямата й гордост на стари
години бе, че за всичките години, преживяни заедно, двете не си бяхме разменили нито една
лоша дума.
След като нещата вкъщи тръгнаха гладко, аз се превърнах в активен партньор в аптеката.
- Не можем да си позволим повече да те ползваме за доставки – казваше Джордж от известно
време. - Всеки те кани на кафе и доставките се бавят. - Това беше самата истина. Всеки път,
щом доставях изпълнена рецепта, домакините ме канеха на кафе и аз оставах на гости. Беше
забавно да опознавам съседите, но така твърде дълго отсъствах от магазина. Затова Джордж
нае Курт Гейбриъл, пенсиониран германец, да се занимава с доставките и да помага в
аптеката.
Аз въведох редовен график и започнах да поемам административната работа, за да мога
действително да съм от полза на Джордж. По това време познанията ми в областта на бизнеса
бяха нищожни, така че наистина нямах представа как да се впиша най-добре като партньор.
Каквото знаех, го знаех от Джордж. Имах отлични познания за предписваните лекарства, но
всъщност в този отдел не се нуждаехме от двама души.
Споменах административната работа, но първото нещо, с което се заех, бе да чистя и
подреждам шкафовете. Правех това, което винаги бях правила в домакинството. Когато
Джордж бе зает да изпълнява рецепти и нямаше възможност да разговаря с представителите
на търговците на едро, идващи за поръчки, аз започнах да поръчвам – по това време ставаше
дума за една единствена компания. На мен тази работа ми изглеждаше лесна: броях колко

имаме на полицата, поглеждах колко сме продали и според това поръчвах.
Представителите винаги рекламираха нови продукти. Снимките в каталозите им бяха
привлекателни, а речта им цветиста и това ме накара да допусна много грешки. Получавахме
прекалено много артикули, които изобщо не бяхме поръчвали и не след дълго месечните ни
сметки доста нараснаха.
Скоро разбрах причината за това. Много от представителите идваха в аптеката, след като аз си
тръгнех и караха Джордж наново да поръчва. Той никога не подозираше никого, а те си
мислеха, че жената – „съпругата на фармацевта”, предполагам, че така са ме наричали –
никога няма да забележи. Щом си изяснихме какво се случва, двамата с Джордж сложихме край
на неуместните поръчки, а аз постепенно разбрах какво означава в бизнеса да си купувач.
Престанах да бъда жената на фармацевта, а се превърнах в партньор.
Към 1959 година животът ни течеше относително гладко. Работехме здраво, но получавахме и
достатъчно помощ, за да можем да си позволим да прекарваме повече време у дома или да
заминаваме на почивка с децата през лятото. Често ходехме и в Джеферсънвил на гости у баба
и Ритини.
Фред тръгна на училище, а аз се ангажирах с родителски срещи и учители. В България бях се
бях изучила при съвсем друга образователна система. И сега, когато собствените ми деца
тръгваха на училище, трябваше да съм наясно да как работи тукашната. Прекарвах много
време в училище, за да се осведомявам за различни неща, а вечер четях книги за
образованието в Съединените щати.
По това време двамата с Джордж за първи път заминахме сами на почивка. Предприехме
пътуване по Карибите с кораб заедно с „група фармацевти”. Нямах търпение да видя
тропиците, понеже дотогава бях посещавала само страни с умерен климат. Докато се готвех за
пътешествието, за първи път в живота си на омъжена жена можех да си позволя купуването на
модни и относително скъпи дрехи. Свалих килограмите, които бях качила по време на
бременността и стръвно следях модата. Купих си много неща. Беше ми казано, че вечерите на
кораба са официални, така че освен летните и плажни дрехи, се сдобих и с дълги вечерни
рокли. За съжаление през двете седмици на борда страдах от морска болест и не можах да се
насладя нито на облеклата, нито на изтънчената кухня.
Напуснахме нюйоркското пристанище в един мразовит февруарски ден и като в приказките се
събудихме през ясно слънчево утро, а пред нас се простираха бистрите сини води на Карибско
море.
През следващите две седмици посетихме Кингстън, Ямайка, Порт ъф Спейн в Тринидад и
Тобаго, Порт о Пренс в Хаити и Вилемстад в Кюрасао. За мен, европейката, беше вълнуващо
да видя колко различни са градовете на тропика в сравнение с онези, които бях посещавала в
Европа и Съединените щати. Круизът беше отчасти образователен. Всеки ден, освен
разглеждането на забележителностите в тези очарователни градове, слушахме лекции, които
ни интересуваха професионално, което допълнително обогати нашето пътуване.

42 глава
Дълбока скръб
През тази година болестта на майка ми беше повод за дълбока тъга и мъчителна болка. Към
този момент вече й беше поставена диагноза – болестта на Алцхаймер. Въпреки че това
заболяване е описано от д-р Алцхаймер в началото на 20 век, специалистите, запознати със
симптомите и лечението му, бяха много малко. Така или иначе повечето знаеха, че болестта е
необратима и че пациентите в крайна сметка трябва да бъдат настанени в болнично
заведение.
Един дълъг и мъчителен период от време не можех да се реша да я дам в дом и затова я
гледах у дома. Не можех да мисля за нея по друг начин освен като за жената, каквато беше
преди да се разболее. Винаги се бе държала прекрасно и никога не се изтъкваше, но криеше в
себе си невероятна вътрешна сила. Щом влезеше в многолюдна стая, всички погледи се
извръщаха към нея. И въпреки това тя не беше красива по банален начин. Никога не беше
притежавала кой знае колко тоалети, но външният й вид си оставаше безупречен. Около нея
витаеше аурата на грация и елегантност.
Въпреки влошаването на здравословното й състояние малцина разбираха колко болна е
всъщност, но аз бях наясно. Тя не говореше английски и нищо във вида й не издаваше, че не е
добре. Децата я обичаха и когато започнаха да ни молят да намерим лекар „да помогне на
баба“, осъзнахме, че явно болестта й започва да им влияе.
Домът бе следащата стъпка, на която аз трябваше сама да се реша. Брат ми и сестрите ми
бяха далеч, баща ми не искаше изобщо да говори на тази тема, а Джордж винаги ми бе
съчувствал и ме бе поддържал, но настояваше, че колкото и да иска да ми помогне, това
решение трябваше да бъде мое.
Сърцето ми се късаше, когато се наложи да я настаня в дом. За щастие той беше недалеч от
къщи и можех да я посещавам всекидневно. Помещаваше се в стара сграда, а собственичката
беше много компетентна жена. Персоналът беше добре обучен, с постоянно лекарско
присъствие. Беше също така много скъпо. Гледах как майка ми умира ден след ден, в
продължение на 15 години, повече от 10 от които прекара в дома. Всичко това беше
невероятен разход за младото ни семейство, но все пак бяхме късметлии, че можем да
работим и доходите ни са достатъчни. По това време вече бях зряла жена с три деца и много
отговорности. Но болката от бавната раздяла с мама е непреодолима дори до ден днешен. Все
още ми е тежко да мисля за това.
Болестта на майка ми остави върху ми толкова болезнен отпечатък, че в продължение на
години аз я помнех единствено като болна, каквато беше тогава. Докато пишех тези спомени,
започнах да си я представям отново като жената, каквато беше, докато растях. Спомних си
също така множеството чудесни истории, които бях слушала за нея през годините.
Горда и интелигентна, може да се каже високо образована за жена, родена през 19-ти век, тя

беше деликатна и водеше домакинството с тихо достойнство. Всички ние, децата в
семейството, бяхме в чудесни отношения с нея и винаги можехме да говорим на всякакви теми.
Когато някой от нас направеше нещо, за което смяташе, че няма да бъде погледнато с добро
око от семейството и най-вече от войнствения ни баща, тя винаги първа разговаряше с нас.
Тонът й бе спокоен, съветваше ни и чак тогава включваше баща ни в разговора. Животът в
семейството ни течеше гладко и изблиците на гняв и недоволство от страна на татко ни се
чуваха рядко. И двамата ми родители силно вярваха в образованието, но си мисля, че майка
ми способства най-много за висшето образование на момичетата в семейството във времена,
когато образованите момичета бяха рядкост.
Въпреки че за едно дете не е лесно напълно да разбере взаимоотношенията между родителите
си, мисля, че майка ми и баща ми се разбираха, независимо от невероятната разлика в
характерите им. Баща ми бе бърз и напорист в делата си, докато тя бе разумна и способна да
окаже подкрепа. Често внимателно довършваше работата, която той бе изоставил, за да се
заеме с нещо ново.
Той бе работил с години върху последния си препарат - Белабулгара - и през цялото това
време тя го бе подкрепяла. Бе го насърчила и когато тръгна да представя продукта си в
Съединените щати и взе Надя със себе си, макар войната вече да бе на прага. Знаеше, че той
ще се върне. Мама бе силна като скала и по време на бомбардировките над дома ни. Не
изпадаше в паника, не се оплакваше и постоянно и ведро ни уверяваше, че всичко ще се
оправи. „Живи сме! Ще оцелеем!“ повтаряше тя след бомбардировките.
През 1946-та, когато тримата напуснахме София, тя вярваше, че е за добро. След всичко това
баща ми й бе обещал, че ще на всяка цена ще доведе цялото семейство, в това число и майка
й, в Съединените щати и тя му бе повярвала. Вече в Ню Йорк мама живееше неотклонно с
надеждата, че семейството наистина ще се събере. Учеше езика. Пазаруваше за семейството.
Изпращаше колети. Неспирно подготвяше дома за тях.
Когато постепенно започна да губи надежда, че изобщо някога ще дойдат, се разболя. Стана
необщителна, движенията й - все по-забавени. Аз единствена забелязах разликата. Всички
останали, включително лекарите, приписваха промяната на имиграцията, на възрастта й
(тогава беше на 58) и на други незначителни фактори. Само аз съзирах в симптомите й
задълбочаващ се проблем.
Независимо от медицинската диагноза, аз винаги ще смятам, че тя умря от разбито сърце.

Глава 43
Живот с дядо
През всичките тези години баща ми често ни гостуваше. Сменяше два влака и няколко автобуса
и се появяваше на вратата, звънваше на звънеца и оставаше за няколко седмици. Когато
решеше да се прибира, Джордж или аз го закарвахме обратно в Пийкскил, отдалечен на 80

мили от нас. Връщането трябваше да стане на часа. Фактът, че ние сме на работа, не го
притесняваше по никакъв начин. Но тогава....ние също отново бяхме готови да останем сами.
Той обичаше да е с децата и често идваше с джобове, пълни с шоколадчета. Съседчетата се
трупаха около него веднага щом видеха, че е пристигнал. Лени гордо бе разпространила слуха,
че дядо й има шоколадова фабрика в мазето си. Със сигурност е така, твърдеше тя, защото
Опи (така Фред като бебе нарekal
баща ми) й е казал, а тя му вярва във всичко.
Докато беше при нас, баща ми прекараваше по-голяма част то времето си в четене. Той четеше
буквално всяка новоизлязла книга и искаше още и още. Удивителното беше, че успяваше да
разбере и най-сложната съвременна литература. Речникът му бе много богат, макар че някак
не съумя да овладее простата граматика. Настояваше по време на хранене да говорим само на
английски и ни слушаше внимателно, въпреки че способността да изслушва не беше найсилната му страна. Учеше – най-вече от децата, както сам твърдеше.
Една сутрин, след като бе прекарал с нас няколко седмици, баща ми обяви, че трябва да се
връща в Пийкскил. „Днес“, обяви той и ние си знаехме, че това не подлежи на обсъждане. Беше
един от редките ни почивни дни и ние се наслаждавахме на закуската, планирайки да
прекараме спокойно деня. Двамата с Джордж се спогледахме мълчаливо, опитвайки се да
решим кой от двамата да го закара вкъщи. Казах, че аз ще отида и ще взема Фред и Лени с
мен.
- Не, Лил, аз ще отида – каза Джордж, щом видя, че се отправям към детската стая. - За мен ще
е добре да изляза малко от Хейлсайт. Освен това Опи ще ми преподаде някой и друг урок по
фармация.
Джордж ми намигна. Баща ми винаги заявяваше, че знае повече фармация от нас двамата,
взети заедно, а ние се съгласявахме и често се шегувахме на тази тема.
За пореден път се удивлявах на отношението на Джордж към баща ми. Той не хранеше никакво
лошо чувство към него, независимо от всичко, което баща ми бе казал и направил по негов
адрес преди сватбата. Винаги се отнасяше към него с уважение, дори приятелски. И така те
тръгнаха заедно, а аз бях доволна, че ще мога да свърша домакинската си работа и да бъда с
децата. Към края на деня баща ми се обади по телефона. Току що се беше прибрал и проверил
пощенската си кутия.
- Лили – каза той – получих писмо от митницата в Ню Йорк. Пише, че имат да ни плащат нещо.
Изглежда сме надценили митото, когато внасяхме Белабулгара от България.
- Пишат ли за колко пари става въпрос? - попитах аз със свито сърце. Десет години се опитвах
да забравя за неговия бизнес и с помощта на работата си и семейството бях успяла. И ето, че
пак се започваше.
- Не пишат - каза той спокойно. - Мисля, най-добре да отидеш да провериш за какво става
въпрос. Знаеш къде е. Много пъти сме ходили.
Останах безмълвна. Не можех да повярвам на ушите си. Знаех, че няма как да свърша онова,
за което ме молеше, но и никога не можех да кажа на баща ми „не“.

Изчаках Джордж да си дойде. Не знам какво съм очаквала да ме посъветва, но той започна да
се смее и каза:
- Предполагам, че утре трябва да отидеш до митницата. Знаеш ли къде е?
- Да, знам! - отвърнах аз сърдито. - Била съм там много пъти.
Той изглеждаше озадачен.
- Шегувах се, Лил. Как може да отидеш без писмото? Там сигурно има най-различни кабинети.
Ти как ще разбереш кой точно ти трябва?
Не отговорих. Обадих се отново на баща ми и го помолих да ми даде името на човека, който е
подписал писмото. На следващата сутрин, рано-рано, се явих на Нюйоркската митница. Преди
да вляза, погледнах за миг сградата и отново си казах, че това е загубена работа. Правех
всичко, само защото не можех да откажа на баща си.
Вътре спрях пред информацията, а после взеха да ме прехвърлят от едно гише на друго.
Прекарах цялата сутрин да слушам как различни хора ми обясняват, че нито са чували за
писмото, което е получил баща ми, нито имат понятие за какво се отнася.
По обяд вече се бях обезкуражила и почти бях готова да се откажа. С отегчена физиономия
спрях пред най-близкото до изхода гише. Бях гладна и уморена и си мислех, че това е последен
опит, след което хуквам към къщи.
Поздравих човека зад гишето. Неизвестно защо напрегнатото му изражение още повече ме
раздразни.
- Вие ли сте българското момиче, което свидетелства на процеса, в който бе въвлечен баща ви
преди няколко години? Чух ви на процеса да му превеждате.
Бях безкрайно изумена и дори не успях веднага да отговоря.
От там нататък разговорът тръгна. Човекът бе дружелюбен и с желание да помогне. Попита ме
за баща ми и бизнеса му. Помня, че ми каза „Скроиха ви шапката тогава“.
За първи път чувах този израз и вероятно затова го запомних.
След тези думи мъжът стана, затвори бюрото си и ме придружи да се видя с още няколко души,
които по негово мнение можеха да помогнат.
В три часа следобед все още не бях научила нищо съществено. Заизкачвах се по парадните
стълби на една сграда, отстрани на митницата, където ме бяха изпратили да се срещна с
някакъв адвокат, който евентуално знае нещо за сумата, която трябваше да ни бъде
възстановена. Бях уморена и губех надежда, че ще открия когото и да било да ми помогне. Все
още не знаех за каква сума става въпрос.
След като се представих на рецепцията, секретарката вдигна телефона и взе експедитивно да
обяснява на някого нещо. Незабавно излезе мъж на средна възраст, огледа се и щом ме
забеляза, се насочи към мен.
- Толкова съм доволен, че ви открихме – каза той с усмивка. – Не разполагахме с адреса на
баща ви и не знаехме къде да изпратим чека. Подаде ми плик - очевидно нямаше време за
губене. Ръкувахме се и преди да съм се усетила, той изчезна зад вратата. Аз забързах навън с
неотворения плик в ръка.

На средата на улицата го разпечатах и видях, че чекът е за 13 000 долара. Останах с отворена
уста.
Когато звъннах на баща ми в Пийкскил, бях страшно щастлива.
- Изтърках си подметките на обувките. Дължиш ми един чифт – казах аз.
- Ще ти купя два – отвърна той развълнуван.
В продължение на години се опитвахме да убедим баща ми да продаде къщата си в Пийксил и
да купи нещо близко до нас и по-удобно за самия него. Къщата беше прекрасна и при това
разделена на малки апартаменти, които да се дават под наем. Намираше се недалеч от
главната улица, което беше предимство, защото той можеше всяка сутрин да излиза на
разходка, за да си купи вестник.
Беше я купил като собственост, която да му носи доходи, по съвета на г-н Чулас, гръцки
адвокат, с когото баща ми се бе сприятелил. Единственото достойнство на въпросния се
състоеше в това, че говореше гръцки и баща ми го разбираше. Така и никога не успя да даде
всички апартаменти под наем.
По времето, когато я купи, кварталът вече западаше. Оказа се също така, че адвокатът бил
наясно, че имотът влиза в плана за обновяване на града. След смъртта на баща ми през 1961,
разбрахме, че г-н Чулас държи ипотеката и с онова, което получихме от продажбата на къщата,
едва успяхме да покрием издръжката на майка ми за няколко месеца.
Глава 44
Кати идва на бял свят
Най-малката ни дъщеря Кати се роди на 23 септември 1960 и тогава почувствахме, че
семейството ни е завършено. Раждането на това красиво бебенце във времена, в които имахме
по-големи финансови възможности, бе много по-лесно, отколкото при двете ни по-големи деца.
Не ми се налагаше да издирвам кошарка втора употреба, нито за умалели бебешки дрешки. За
това бебе имах намерение да си купя всичко ново.
Когато забременях, възникнаха някои въпроси около моето здравословно състояние, но аз се
чувствах добре и работех на пълен работен ден през цялата бременност. В деня, преди да се
роди Кати, двете с леля Франсис боядисахме спалнята и поставихме люлката до леглото ми.
По това време работех извънредно много, защото бизнесът се развиваше, а и аз вече бях
взела решение след раждането на бебето да си остана вкъщи. Обявих това на леля Франсис и
тя си намери работа при друго семейство.
През тези месеци трябваше да свърша много неща. Помещението, в която се намираше
аптеката, стана прекалено тясно за нашата дейност. Преговаряхме със собственика на парцела
в непосредствена близост за построяването на нов магазин – почти тройно по-голям от
първоначалния. Надявахме се да можем да закупим парцела за строеж, но след като
преразгледахме финансовото си положение, разбрахме, че няма да е възможно.
И без друго обзавеждането и оборудването на новата аптека вече притискаха бюджета ни.

Започнахме с планирането на интериора. И тъй като си бяхме си изпатили от всичките ни стари
мебели, този път щяхме да се снабдим с оборудване, което е едновременно ефективно и с
добър външен вид. Посетихме много аптеки и си отбелязвахме какво ни харесва и какво не. Аз
събирах изрезки от списания, показващи добре подредени шкафове, чекмеджета и полици.
И двамата имахме идеи как трябва да е устроен отделът за изпълнението на рецептите.
Трябваше да бъде отворен, така че аптекарят никога да не губи зрителен контакт с чакащия
клиент. Щеше да е удобно за работата, контейнерите щяха да са на една ръка разстояние и
щеше да е хигинечно. Непосредствено до този отдел щеше да има добре оборудвана мивка,
така че аптекарят никога да не започва нова рецепта, без да си е измил ръцете.
Бях много заета и с планирането на другите отдели. Бебешкият, козметиката, тоалетните
принадлежности, подаръците – налагаше се всеки да се планира отделно и с необходимото
внимание. В този период научих много. Всяко нещо изискваше специално умение: дори
начинът, по който хората влизат и излизат; магазинът си беше сам по себе си цяла наука. По
това време бизнесът ме вълнуваше и ми беше приятно да уча.
Докато Джордж се занимаваше с рецептите и счетоводството, аз се разхождах напред-назад с
една голяма карта, указваща новото разпределение. Трудно беше да се спазват всички
уговорки. Работех заедно с представители на различни фирми, но тъй като в аптеката беше
толкова претъпкано, се налагаше понякога да отиваме у дома и да разпъваме картата върху
масата за хранене. В краен случай се отправяхме със съответния продавач в съседния Харбор
хотел, за да работим там.
Щом всичко бе планирано и поръчано, останахме съвсем без пари и се наложи отново да
ипотекираме къщата си, за да довършим строежа.
Аз най-искрено исках да стана неработеща майка, но когато спрях да кърмя Кати, си дадох
сметка, че в желанието си да помогна на Джордж за „неговата аптека“ му бях помогнала да
развие бизнес, който, за да просъществува, се нуждаеше от двама души. Необходима ни беше
и повече информация относно продуктите, които продавахме. И двамата си давахме сметка, че
само с временна помощ нямаше да стане. Аз трябваше да работя наравно с него. Започнах и
да изучавам няколко предмета, които щяха да са ми от полза.
Бях казала на декана Люълън, че съм ужасена колко различни видове бои за коса се пояавяват
на пазара и че съм напълно невежа що се отнася до техния състав и употреба. Той ме
посъветва да се запиша на курс за следдипломна квалификация по химия с фокус върху боите.
И така цял семестър след работа пътувахме с колата до Фармацевтичния факултет и
завършихме курса.
След това се записахме на курс на „Пантен” относно наличността и употребата на продукти за
коса. Аз продължих да посещавам всички курсове по козметика, които се организираха от
водещи производители. Посещавах също така четири пъти в годината изложения за подаръци.
Тези изложения ми се струваха очарователни. Можех да бродя из щандовете и да разглеждам
всеки подаръчен артикул, произведен и продаван в Съединените щати.
Започнах да купувам различни неща за аптеката – такива, които ми харесваха и такива, към

които се отнасях с недоверие. Разполагах ги така, както смятах че трябва да са изложени.
Малко по малко започнах да научавам какво се харесва на хората и продлъжих да пазарувам
по-уверено. Постепенно към аптека Харбър бе добавен много успешен отдел за подаръци и аз
прибавих етикета „бизнесдама“ към автобиографията си.
Леля Франсис се върна вкъщи, а и баща ми беше постоянното присъствие. За изненада на
всички той ме насърчаваше да работя и да се записвам на курсове. Обичаше децата и
прекарваше много време с тях и леля Франсис. Никога не поставяше под въпрос, дали децата
са гледани добре. Всеки път, когато ни идваше на гости, той първо се отбиваше в аптеката, за
да огледа.
- Браво, Лилянче – казваше той с доволна усмивка, наричайки ме с галеното име от моето
детство. - Развива се.
Постепенно организирахме живота си около работата, дома и най-вече семейството. Децата
винаги са били мой приоритет и фактът, че работех извън къщи, никога не е бил пречка за
любовта и грижата ми към тях.
За щастие от дома до училището се стигаше пеша, така че аз бях винаги на разположение.
Веднъж чух Фред да казва: „Аз бях единственото дете в квартала, което винаги знаеше къде са
майка му и баща му.“
Глава 45
Смъртта на баща ми
Баща ми Панчо Накашев почина през 1961 година в Пийкскил, Ню Йорк и след
източноправославна церемония бе погребан в гробището Мелвил в Хънтингтън.
Няколко месеца преди смъртта си той най-сетне реши да продаде къщата и да се премести поблизо до нас в Хейлсайт. Къщата му бе празна, а апартаментите не бяха давани под наем с
месеци. Веднъж поиска да вземе десетгодишния Фред за кратко пътуване до Пийкскил, но аз се
притеснявах заради здравословното му състояние и много разочаровах и двамата, когато
отказах да пусна Фред.
Един ден вдигнах телефона и го чух да шепне „Умирам“. Отказвайки да отговори на
разтревожените ми въпроси, той затвори. Сащисана и разтреперана, незабавно позвъних на
лекаря му, който обеща да изпрати линейка, за да откара баща ми до близката болница. Като
се опитвах да изглеждам спокойна, за да не стряскам децата, си метнах едно палто и
изхвърчах от къщи.
Взех Джордж, който потегли с колата към Пийкскил възможно най-бързо. Всеки от нас бе
потънал в собствените си мисли. Спирахме на всяка бензиностанция по пътя, за да се
осведомяваме по телефона за състоянието на татко. Все чувахме, че е стабилизиран, но
състоянието му е критично. Искаха да знаят дали да извикат свещеник и Джордж ме попита за
мнението ми.
- Не – отговорих аз – това само ще го уплаши и ще влоши състоянието му. -

Щом влязохме в стаята на татко, той лежеше със затворени очи (заради някакво лекарство), но
в следващия миг ги отвори, видя ни и се усмихна топло. След това се обърна към Джордж и
каза съвсем спокойно „Благодаря ти за всичко.“ Аз избухнах в сълзи и излязох от стаята. Това
беше човек, който не изрича лесно „благодаря“ и това ме трогна. Джордж дойде при мен и се
прегърнахме. Сълзи се стичаха по лицата и на двама ни.
Тази нощ останахме в хотел, но на следващия ден Джордж трябваше да се връща. Аз бях до
баща ми до неговия край.
На нощното му шкафче забелязах две дебели книги. Погледнах ги и осъзнах, че той ги е взел в
болницата, за да чете. Изглеждаше ми невероятно, че посред инфаркта е мислил за четене, но
беше така. Тези книги останаха в съзнанието ми като символ на почитта, която баща ми
отдаваше на жаждата за знание. Надявам се, че тази жажда се е предала и на всички нас,
неговите потомци.
Кати бе последното дете, което видя дядо си, преди да почине. Леля Франсис я бе довела в
Пийкскил, но ние всички знаехме, че деца в болницата не се допускат. Когато баща ми поиска
да види Кати, помолихме сестрата за съдействие. Жената, разбирайки положението, на своя
отговорност затвори вратите на всички други болнични стаи, за да може момиченцето да се
види с дядо си. Татко изглеждаше щастлив, когато я гушна. Той държеше снимка на всичките си
внуци под възглавницата.

Глава 46
Посещението на сестрите ми
През целия си живот в Съединените щати родителите ми се надяваха да видят децата си
отново. Когато стана ясно, че никой от близките ни в България няма да може да емигрира,
започнахме опитите да извадим туристическа виза за всеки член на семейството, който би
могъл да получи такава. След като сестрите ми Катя и Надя най-стене ни писаха, че са се
сдобили с необходимите документи, баща ми вече си бе отишъл, а майка ми гаснеше в
старчески дом. За мен това беше най-голямото вълнение, което някога бях преживявала.
Между София и Хейлсайт започнаха да хвърчат писма и телеграми. От двете страни на океана
цареше оживление!
Щастлива, притеснена и нервна, аз не можех да спя. Не ги бях виждала от 16 години, а по
телефона ги бях чувала само веднъж, за няколко минути, когато двамата с Джордж бяхме в
Цюрих предишната година. Между Съединените щати и България нямаше телефонна връзка,
откакто бях пристигнала там.
Как ли изглеждат? Как ще им се сторя аз? Как ще ги посрещна? Какво ще си помислят за
семейството ми, за съпруга ми? Досега не бяха срещали никого от тях. Ами мама? Дали ще си

помислят, че аз по някакъв начин съм виновна за сегашното й състояние? През деня бях заета,
но тези въпроси, както и много други се въртяха из главата ми всяка секунда, всеки час през
нощта. Общуването чрез писма и телеграми бяха много трудни, но най-накрая успяхме да
разберем, че сестрите ми не желаят да летят.
- Бихме искали да останем в Париж за седмица и след това да прекосим океана с параход. Не
сме излизали от България 23 години. Няма да можем да се настроим за Америка само за
някакви си 12 часа.
И така ние резервирахме билети за парахода “Кралица Елизабет Втора” и стая в парижки хотел
за една седмица. А вкъщи трескаво се подготвяхме за посещението им.
Пребоядисахме къщата, изпрахме килимите, а в деня на пристигането им аз лично излъсках
камъните на верандата един по един.
- Ама какви са тези сестри? - възкликна една съседка, докато ме наблюдаваше. - Инспекция на
къщата ви ще правят?
Всъщност те бяха точно толкова притеснени, колкото и аз. А може би и много повече. С всяко
писмо пристигаха и нови въпроси. „Как се справяш с домакинството и работата? Кой ти мие
прозорците, подовете? Кой ти готви?“
Те някак не можеха да си представят, че малката им сестричка се е оправяла толкова години
без помощта и съветите им. „Побеляла ли ти е косата?“ - това изглежда много ги вълнуваше.
Косата ми все още беше тъмно кафява, но всеки път щом някоя от тях зададеше този въпрос,
аз я заплашвах, че ще нося платинено руса перука на посрещането. Но когато двамата с
Джордж зачакахме да слязат от парахода на нюйоркското пристанище, аз бях невероятно
развълнувана и дори уплашена. „Как ли са се променили? Как ли съм се променила самата аз?“
Когато ги видях да се приближават, единствено успях да изрека с въздишка на облекчение
„Същите са си!“ И те си помислили така за мен.
След като се прегърнахме, целунахме, плакахме и се смяхме, ги чух двете в един глас да
казват: „Ужасно изглеждаш! Защо си толкова слаба?“ Всички се засмяхме. Сега вече знаех, че
големите ми сестри са пристигнали. Щом изрекох „Много се старая да не надебелявам“,
пропастта между двата свята, в които живеехме, се отвори и ни стана ясна разликата между
начина ни на живот.
Четиримата тръгнахме към колата. По пътя към къщи не можехме да спрем да приказваме.
Имаше толкова въпроси от двете страни, най-вече на български, и когато за миг спряхме и аз
осъзнах, че Джордж не ни разбира, преминахме на английски.
Децата чакаха нетърпеливи на вратата. При цялото вълнение у дома, те не знаеха какви ще
бъдат тези български лели. Кати нямаше и три годинки, а Фред и Лени бяха в началното
училище. По интуиция двете по-големи деца бяха разбрали колко е важно за мен това
посещение. Леко смутени, те се оставиха на прегръдките и целувките на лелите. За сестрите
ми това беше дълго пътуване и то измерено не само в километри. Огледаха се. Всички се
смеехме през сълзи, връхлетяни от чувствата.
Това беше първата американска къща, в която сестрите ми влизаха. Катя по-късно сподели, че

след като видяла белия ми кухненски под и идеално чистите светло бежови килими във
всекидневната, нищо повече не можело да я учуди в Съединените щати.
Нямахме допълнителна спалня, затова импровизирахме, като поставихме две легла с нощни
шкафчета в една от стаите и я превърнахме в тяхната спалня. Настанихме ги и ги оставихме да
си почиват и да разопаковат багажа си, но аз не можех да стоя настрана. Непрекъснато тичах
от моята стая до тяхната с неспирни въпроси.
Надя и Катя прекараха с нас шест месеца. През това време ние не успяхме да се
наприказваме. Говорехме всяка минута денем, пък и нощем. Надя беше завършила същия
Американски колеж, в който бях учила и аз и английският й беше много добър. При Катя не
беше точно така, но по време на престоя си тя напредна с езика. Никой не можеше да повярва,
че тези две интелигентни, поддържани жени току-що са пристигнали от малка затънтена
страна. Когато бяхме трите сами, си говорехме на български и аз чувствах, че на Джордж му е
неловко от този факт.
- Веднага щом се обърна и вие започвате да си говорите на вашия език. Защо? – питаше ме
той.
Опитвах се да му обясня, че преди да се срещнем в Съединените щати, ние никога не сме се
чували да говорим английски, но той само клатеше глава. Не можеше да разбере. Той бе
хвърлил невероятно количество време и средства, за да ги доведе тук, но сега не му беше леко
да гледа как имам близки отношения с членове на семейството, които никога не е виждал.
Докато гостенките бяха при нас, обстановката бе оживена. Всичките ни съседи и приятели
искаха да се запознаят с тях – някои от приятелски чувства, а други от любопитство. Ходехме
по обеди, вечери и партита, и канехме гости у дома. Посетихме училището на децата. Заведох
ги в Манхатън, където разгледахме музеи, университети, универсални магазини. Правехме
кратки екскурзии и когато Джордж можеше да си вземе почивни дни, пътувахме из щата Ню
Йорк. Бяхме на гости в Джеферсънвил, за да се запознаят с Рита и семейството й. Ходихме до
езерото Джордж и до планините Адирондак. Спирахме навсякъде, където би могло да им е
интересно.
Те пристигаха от страна, в която от години магазините бяха празни и затова изобилието при нас
ги заля. Всяка сутрин започвахме с нов магазин и завършвахме късно вечер с още и още
въпроси за живота ни от двете страни на океана. С настъпването на нощта, щом Джордж и
децата заспиваха дълбоко, ние се скупчвахме на някое легло и бърборехме с часове. ..
Тревожеше ни това, че вероятно повече няма да се видим отново. Аз заявих, че никога няма да
поискам да се върна в България.
- Трябва да дойдеш, Лили – казваха те. - Толкова време те е нямало, а там имаш семейство и
приятели, които те обичат.
- Това тук е единственият ми дом! - упорствах аз и изхвърчах от стаята. Това се случваше често
и те не знаеха какво да кажат. След известно време престанахме да говорим на тази тема,
макар аз никога да не спрях да мисля по въпроса. Дали ще посетя България, за мен бе жизнено
важен въпрос. Прекарах много години, стараейки се да убедя себе си, че не искам, а сега, след

срещата със сестрите ми, увереността ми се разколебаваше. Минаха години, докато успея да
взема своето решение.
Когато шестте месеца се изнизаха, започнахме отново да пълним куфарите, подготвяйки
заминаването им. Както изглеждаше, това щеше да е последната ни среща. Жестоките
обстоятелства на нашия живот, за които не се бяхме сещали през тези месеци, отново
изплуваха на повърхността. Плакахме, но нямаше какво да сторим. Когато се сбогувахме на
нюйоркското пристанище, последните им думи бяха: „До нови срещи в София следващия път.“
Искаше ми се да им повярвам, но се въздържах. Чувствата ми бяха объркани.
Глава 47
Обратно към ежедневието
Животът ни на Олд Таун Лейн се нормализира. Аз прегърнах децата, притиснах ги силно сякаш
известно време не ги бях виждала. Благодарих на Джордж с цялото си сърце. Не само бе
работил, за да финансира посещението им, но наистина му бях липсвала, докато гостенките
бяха с нас, както на работа, така и вкъщи.
- Дали не си мисли, че можем да те отведем? - се шегуваше Надя. Но аз чувствах, че на
Джордж не му е до смях. Той бе великодушен и никога, дори за миг, не бе показал нетърпение
или яд. Макар да ми бе мъчно заради отпътуването на сестрите ми, тяхното посещение
допринесе много за подобряването на психическото ми състояние и облекчи тревогите за
далечното ми семейство. След като години наред си бях представяла най-лошото, видях, че са
живи, жизнени и изпълнени с надежда. Макар все още да живееха в сложна политическа
реалност, се опитваха да нагодят живота си, да дадат на децата си възможно най-доброто
образование и в резултат на всичко това семействата им бяха силни.
Бяха добре информирани и постоянно ме убеждаваха, че изобщо не е толкова зле колкото си
го представям. Брат ми бе жив и му бе позволено да се занимава с фармацевтична дейност.
Заедно със семейството си живееше в едно село, като имаше забрана да ходи в София - града,
в който бе живял от рождението си. Но пък водеше спокоен живот, както ме уверяваха те. Поне
така изглеждало. Всичките ми племенници и племеннички ходеха на училище. Тримата найголеми бяха във висши учебни заведения, изграждайки професионална кариера, а двамата помалки вървяха по техните стъпки. Твърдяха, че животът им е приличен и настояваха да им
отидем на гости. Взех да се замислям над това.
У дома започнах да се подготвям за връщане към работата. Строежът на новата аптека почти
бе приключил и трябваше сериозно да обмислим какви отдели ще добавим. Винаги бях
възприемала себе си като професионален фармацевт и когато започнах работа в нашата
аптека, продължих да се възприемам по същия начин. Само че в една американска аптека
човек трябваше да мисли за много други неща, освен за изпълнението на рецептите. Започнах
да изучавам търговия, от която нямах никакво понятие, но се оказваше жизнено важна за
семейството ни.

Категорично се противопоставях само на идеята да продаваме козметика. С Джордж се
споразумяхме да вземем някои артикули и да ги изложим на полицата за клиентите, които се
интересуват, но да не отваряме цял специализиран козметичен отдел, което би ни задължило
да набавяме всеки произвеждан продукт. По това време считах кремовете за лице, тяло и ръце
за дерматологични продукти. Като стажантка в аптеката на баща си бях приготвяла много от
тях по лекарско предписание. Самата аз никога не употребявах никакви кремове, пудра и
каквато и да било козметика. Единственото, което ползвах, бе червило, а ноктите ми бяха
лакирани с безцветен лак.
Когато веднъж един елегантен млад мъж влезе в аптеката и каза, че е представител на Ревлон,
най-големия производител на козметика по онова време, първото нещо, което му отговорих,
махвайки пренебрежително с ръка, бе:
- Не се интересуваме от поръчки на каквато и да било козметика.
- Дори да не беше така, аз не бих приел поръчките ви. Аптеката ви е твърде малка за нашата
компания.
Смутих се и той явно забеляза. Полуусмихнат продължи:
- Познавам Джордж отдавна и се отбих да го поздравя за отварянето на новата аптека.
Той се отправи към отдела за рецепти, където видях, че се здрависва с Джордж.
Когато си тръгваше, младежът спря отново да поговори с мен.
- Независимо от факта, че вие не възнамерявате да предлагате нашите продукти, бих искал да
ви поканя на „Козметичен семинар на Ревлон“. Ще се проведе в нашата централа на Пето
авеню и мисля, че ще ви е интересно.
Протегнах ръка за елегантната визитна картичка, която ми подаваше и му благодарих. Не бях
сигурна, че ще се възползвам от поканата. Джордж ме беше търсил по-рано, за да ни запознае,
но аз бях заета. Когато видях, че младият господин излиза от аптеката и ми махва с ръка,
бузите ми пламнаха. Смятам, че не бях проявила любезност, а това винаги ми бе неприятно.
Не знаех дали ще отида на семинара, но бях заинтригувана и мислех по въпроса. Джордж бе на
мнение, че ще ми е забавно да чуя лекцията, но аз се колебаех. С приближаването на датата
мнението ми се промени и реших все пак да отида. Винаги се стремях да науча нещо ново.
Сградата на Ревлон се намираше в този отрязък на Пето авеню, където се помещаваха много
от производителите на козметика. Попаднах в шикозно лоби и се озърнах наоколо. Елегантно
облечени дами и господа отпиваха от питиетата си, а аз изпитателно прецених отново семплия
си черен костюм и бяла блузка. Достатъчно добре ли бях облечена?
Забързах към асансьора и скоро се озовах в подобно на класна стая помещение. На чиновете
седяха двайсетина млади жени и мъже, а аз бях посрещната от две елегантни жени на средна
възраст. Извънредно спретнати, те се усмихнаха и ме поканиха да вляза. На пръв поглед
прецених, че са доста по-възрастни от моите 34 години, но щом се здрависах с едната, а после
и с другата, забелязах, че кожите им бяха идеално гладки и незабавно реших, че вероятно са
много по-млади.
- Козметичка ли сте? – попита едната усмихнато.

- Не – отвърнах аз малко дръпнато. – Фармацевт съм.
- От онези! – каза тя с широката си естествена усмивка. Аз не успях да разгадая дали това
беше одобрение или пък пренебрежение, но тъй като лекцията започваше, се насочих към
мястото си, чудейки се какво е имала предвид с тази забележка.
Лекцията беше на тема козметичния бизнес. Един човек говори за причините да се открие
специализиран отдел за козметика. Спомена специално решението да бъде създаден такъв
отдел в аптека. Сега разбрах защо съм поканена. Човекът сподели също така някои факти и
фигури за ръста на бизнеса. Тази индустрия растяла със забележителна скорост, твърдеше
той. Сумата от годишните продажби приближавала два милиарда долара.
Втората част от лекцията се водеше от една от жените, които ме бяха посрещнали. Тя
продължи да говори за козметичния пазар и неговия бърз растеж в следвоенните години. Разви
теорията, че основна причина за този ръст е увеличаването на броя на работещите жени, което
карало повече от тях да са грижливи към външния си вид. „Аптеките са особено важни заради
местоположението им в квартала, който обслужват” - отбеляза тя и аз наострих уши.
Докато говореше, изведнъж започна да трие грима си и след няколко мига аз осъзнах колко
силно е била гримирана преди това. Макар да си мислех, че съм видяла кожата й отблизо при
пристигането ми, тогава бях останала с впечатлението, че изобщо не е гримирана. След
секунда ми стана ясно също така, че е поне с двайсет години по-възрастна от мен. Бях искрено
изненадана и впечатлена. На излизане от лекцията и залата една от жените се ръкува с мен и
ми каза: „Ако имах очи като вашите, никога нямаше да си слагам такъв цвят червило.”
-Защо? – попитах аз, учудена, че тя изобщо е забелязала червилото ми. – Прекалено е ярко и
скрива големите ви черни очи. – отвърна тя и се обърна към следващия.
Тогава за първи път се замислих за ролята на козметиката.
През следващите месеци, докато продължавахме с планирането на интериора на новата
аптека, аз не спирах да мисля за тази лекция. Говорех и на Джордж за нея. Явно съм я
споменавала често, защото той започна да задава различни въпроси. Преди да съм се усетила,
ние вече преразглеждахме стойността на всеки отдел. Установихме, че бебешкият отдел, за
който аз бях проявила особен ентусиазъм, не е съвсем подходящ. Бебетата от нашия квартал
бяха вече тинейджъри и повече се интересуваха от червила и препарати против акне,
отколкото от мазила против подсичане и биберони. Напълно единодушни започнахме да
изграждаме луксозен козметичен отдел, който с времето щеше да се превърне в определящ за
характера и развитието на нашата аптека. Обратно на обичайната практика и в интерес
запазване на личното пространство, решихме да разположим отделите за козметика и
подаръци далеч от отдела за изпълнение на рецепти.
Начаса бях готова за започна с поръчките на най-престижните козметични линии и парфюми не
само защото харесвах продуктите им, но и защото нашето местоположение гарантираше
успеха им. Имах готовност да поръчам Елизабет Арден, Шанел на Кристиан Диор и други
големи имена в тази област.
- Недей да прибързваш, Лил – беше мнението на Джордж.

Сдържаността му бе продиктувана от опита му във взаимоотношенията с престижните марки.
- Как мислиш, че ще се добереш до тези агенции? Те предоставят продуктите си предпазливо и
избирателно, и никога на новаци в бизнеса.
Тъй като бях съвсем начинаеща в тези въпроси, не можех да разбера тази логика и
продължавах да пиша писма и да обсаждам офисите на Пето авеню на големите козметични
марки, които искахме да представляваме.
- Какво ви кара да мислите, че може да продавате нашия парфюм? – ме попита президентът на
една от компаниите.
- Какво ви кара да мислите, че ще вземем на заем хиляда долара, колкото струва вашият
продукт и после ще го сложим на рафта, за да му се любуваме? – отвърнах аз с усмивка.
Смехът му се разнесе наоколо и тогава го чух да казва: „Вярвам, че ще успеете.” От този
момент нещата потръгнаха леко. Щом веднъж се бяхме добрали до Герлен и Шанел, не беше
трудно да поръчаме която и да е друга козметична марка. Ревлон бе първият ни партньор в
областта на козметиката и си остана най-голям такъв до продажбата на аптеката през 80-те
godini

Глава 48
Силата на жените
С приближаването на деня на откриването на новата аптека, започвах все повече и повече да
се плаша. Независимо от плановете и консултациите със специалисти, установихме, че се
налага да преместваме нещата едно по едно и то на ръка. Двата магазина бяха прекалено
близко един до друг, за да се използва какъвто и да е било транспорт. С 48 000 артикула, ни
предстояха много дни труд. Не искахме да затваряме аптеката дори за ден и бяхме решени да
не изпуснем изпълнението на нито една лекарска рецепта. Самата аз, когато имах време,
започнах да пренасям шишенцата с парфюм и да ги подреждам старателно в шкафовете, но
процесът беше бавен и досаден.
Отказах и помощта на неколцина приятели и съседи.. Нямаше да товаря други хора с работа,
която на мен не ми харесваше. Освен това смятах, че прекалено много хора, които не познават
дейността ни, ще предизвикат объркване, а пък точно в момента това не ми беше нужно.
В деня на преместването Джордж, няколкото мъже, които работеха с нас и аз бяхме
пристигнали рано в аптеката, когато изведнъж вратата се отвори и няколко жени в работни
облекла се приближаха с усмивка към мен. Преди да мога да реагирам и да кажа каквото и да
е, дойдоха още няколко.
- Ето ни, Лил. Казвай какво искаш да правим. Тук сме, за да помогнем.
Стъписах се. Не знаех дали да се смея, или да плача. Погледнах тези жени, които бяха
купували всичко необходимо и бяха изпълнявали всичките си рецепти в нашата аптека. Те бяха
и наши приятели. Сега бяха дошли, за да работят. Поколебах се за миг. Трябваше ми секунда,

за да помисля, но после се взех в ръце. Възстанових своя образ на бизнесдама и им
благодарих искрено. След което всички се захванахме за работа. Измислих им поредица от
задачи, с които всяка да се заеме. Имаше подреждане по азбучен ред, чистене, пренареждане
и преместване. Те начаса схванаха каква е целта ми и как искам да стане всичко.
Работехме систематично и съвестно. Смяхме се и се забавлявахме отлично, докато течеше
работата. Някои от жените поработиха няколко часа, тръгнаха си, за да свършат личните си
дела и пак се върнаха, други стояха в магазина от отварянето до затварянето му, но всички
работиха заедно с мен поне десет дена. Тези жени не само ми оказаха невероятна помощ - те
ми дадоха още едно основание да вярвам в силата на жените. Бяха чудесни! Две от тях
останаха да ми помагат през следващите два месеца, а една продължи да работи като част от
персонала. Винаги ще им бъда благодарна.
Глава 49
Натрапчива мисъл
Преди посещението на сестрите ми, аз бях живяла в Съединените щати шестнадесет години.
Бях завършила Колумбийския университет, бях се омъжила, родила три здрави и умни дечица
и бях помогнала за създаването и развитието на един успешен бизнес. Двамата с Джордж
имахме чудесна връзка, а децата се справяха отлично в обществото и в училище. Харесвах
живота си.
През всичките тези години нямах възможност да посетя родната си страна поради политически
причини, независещи от мен. Не чувствах носталгия към България, но когато си мислех за нея,
изпитвах яд към комунистическото управление, което така напълно ме бе откъснало от
родината ми. Въпреки всичко никога не забравях семейството и приятелите си там. Със
сестрите ми си пишехме писма, но с никого другиго не подържах контакт, защото мисълта, че
писмата се четат от цензурата, не ме насърчаваше да водя кореспонденция с хората, които
обичах. Бях убедила себе си, че не искам да посетя България. „Никога няма да се върна.
Нямам желание” – отвръщах категорично на всеки, който се интересуваше от този въпрос.
По време на посещението на сестрите ми и след него започнах да изпитвам известни
колебания. Каквото и да правех, отвреме навреме ми минаваха мисли от рода на „Как ли
изглежда сега София?” или „Дали на улицата ще срещна някой познат от младостта ми?” Но
веднага след това се сепвах, решавах, че това са безумни настроения и че всъщност не искам
да се връщам. А и разноските щяха да бъдат прекалено високи. Тъкмо бяхме започнали да
мислим за купуването на по-голяма къща. Децата растяха, а и имахме нужда от допълнителна
спалня. Онова, което всъщност не ни позволяваше да забравим за пътуването, бе желанието
на Джордж да замине. Той беше любопитен да види мястото, откъдето идвах и семейството, за
което бе слушал толкова много, а не познаваше.
Глава 50

Пътуване до Германия
Година след като Катя и Надя си отидоха, разбрахме, че Надя и съпругът й Марин са получили
виза за Германия, тъй като Марин, професор по хирургия, щеше да държи лекция в един от
германските университети. Двамата с Джордж започнахме да кроим планове. Трябва да
отидем! „Може да е за последен път” си мислехме постоянно.
Беше малко неудобно. Марин бе доста по-възрастен от мен и никога не бяхме били особено
близки. Едва ли бях провеждала сериозен разговор с него, преди да напусна България.
Притесненията ми обаче се оказаха излишни: двамата си паснахме веднага щом се видяхме. С
Джордж се приготвихме набързо и посрещнахме Марин и Надя в германския град Ерланген.
Посетихме лекцията на Марин и пътувахме заедно около две седмици. Прекосихме Германия,
отбивайки се в няколко фармацевтични компании, а после и Франция, за да стигнем до Париж,
където Марин се прояви като изключителен екскурзовод, защото като студент и след това, бе
живял в дълги години там. Съвместното ни пътешествие беше незабравимо. Водехме сериозни
разговори, разказвахме си вицове и се забавлявахме чудесно. Скрепихме завинаги прекрасни
отношения помежду ни.
По време на пътуването и особено в Париж имах възможността да прекарам дълго време
насаме с Надя. Сякаш докато пазарувахме и се разхождахме, за първи път си позволих да
призная колко много всъщност се нуждая от връзката със семейството, от което бях разделена
в продължение на толкова години.
Полетът им навръщане бе ден преди нашия, така че четиримата заедно отидохме на парижкото
летище. Докато се сбогувахме, двете с Надя се разплакахме. По лицето ми се стичаха сълзи и
аз импулсивно й дадох всичко, което носех: шлифера си, книгата, шала. Държах се така, сякаш
нещата, които й давам, ще компенсират факта, че не заминавам с нея и сякаш никога нямаше
да се видим отново.
- Добре, че обувките ти не й стават – каза Джордж, сам усмихвайки се през сълзи – Не можеш
да се качиш на нашия самолет боса.
Докато напускахме летището, той отбеляза: „Трябва да ги посетим.” Аз все повече разсъждавах
върху това. За първи път, откак бях напуснала България, сериозно започнах да кроя планове за
гостуване.
На следващия се качихме на самолета за Ню Йорк, и веднага се заприказвахме за дома и
децата. Винаги ставаше така. Обичахме да отидем на почивка за седмица-две, но винаги си
напомняхме, че най-добрата част от пътуването е връщането у дома.
Като се замисля сега, в действителност взехме решението да посетим България по време на
това пътешествие, но ни трябваха още три години да го предприемем. Петимата щяхме да
заминем заедно. Щеше да бъде скъпо, но дори и не си помислях да заминем без децата.
Глава 51

- Ооо – отвърнах с насмешка – ще получим по време на полета допълнително питие?
- Не – каза той с раздразнение – но трябва да се знае къде отива човек, когато изчезва зад
Желязната завеса.
Той затвори, а аз цялата бях почервеняла. Оказа се, че една съседка, която идвала да й бъдат
изпълнявани рецепти в нашата аптека, споменала за пътуването пред мъжа си, директор в Пан
Ам. Оценихме интереса му към нас
От 1947 изпращах колети на семейството и приятелите си, затова бях наясно, че на хората в
България почти всичко ще им влезе в употреба. Магазините там от дълго време бяха празни.
Петимата започнахме приготовления за дългото пътуване. Децата бяха развълнувани главно
защото щяха да се запознаят с братовчедите си и започнаха да събират подаръци за тях. В
продължение на няколко месеца пълнехме куфарите и чантите с всичко, което си мислехме, че
ще е от полза за приятели и роднини. Знаех, че едно от нещата, които липсват на всички, е
кафето и по тази причина натоварихме килограми с кафе на зърна. Дори напълнихме един стар
сандък с неща, които няма как да носим и го изпратихме преди нас с параход.
Благодарение на аптеката ни беше най-лесно да се снабдим с лекарства и козметика и така
започнахме да носим вкъщи и да пакетираме антибиотици, антихистаминови препарати,
витамини, аналгетици – всеки вид лекарства, за който бяхме чули, че липсва или е трудно да се
намери, или пък са твърде скъпи.
Козметичните артикули не заемаха място и се оказаха подходящи подаръци за почти всички
жени, затова домъкнах вкъщи всичко, което можеше да се хареса на приятелките и роднините
ми: шишенца с парфюми, кремове, лосиони, червила и пудриери. По това време аптеката се бе
разраснала и ние получавахме директни доставки от много от производителите на лекарства,
парфюми и козметика и се познавахме добре с представителите им. Като чуваха, че
предприемаме такова вълнуващо пътуване, питаха какво биха могли да направят и носеха
кутии с продуктите на своите компании. Седмицата преди да заминем, представителят на
Ревлон ми донесе малко сакче , пълно с червила с най-модерните цветове.
Почти всеки разбрал за пътуването бе или любопитен, или не му се вярваше, но повечето ми
български приятели бяха критично настроени. Всички те имаха роднини в България, но никой
още не си беше помислял да ги посещава.
„Да не сте полудели? - казваше един от тях. – Не знаеш ли какво ще бъде там? Никой няма да
говори с вас. Всички ще ги е страх.” Или „Ще ви следят навсякъде” И все пак, отвреме навреме
чувах и по някое „Големи късметлии сте!”
Често ме молеха: „Нали ще се отбиеш при родителите ми, брат ми, приятеля ми“. Подобно на
мен, никой не поддържаше контакт с най-милите си, откакто бе напуснал страната. Щях да бъда
първата им и единствена връзка и затова носех цяла тефтер, пълен с бележки за множество
семейства и приятели.
През юни, веднага щом училището свърши, ние петимата, въоръжени с куфари и ръчен багаж,
поехме към България. Излетяхме от летище Кенеди в Ню Йорк. По това време Фред бе на
четиринадесет, Лени на девет, а Кати на пет. Много наши близки дойдоха да ни изпратят с

цветя и подаръци. Въздухоплаването тогава бе различно. Като се започне от униформените
мъже, които паркираха колите на пътниците и се стигне до чисто новите сгради на TWA и Пан
Американ, пътуването излъчваше лукс. Обслужването бе безупречно дори в икономичната
класа, в която пътувахме ние.
Щом се качихме на самолета, Кати погледна навън и попита:
- Мамо, трябва ли да ме е страх, когато самолетът излита?
- Не, Кати. Никога няма да те заведем на такова място, където трябва да те е страх - отговорих
аз. Седнала на седалката си, тя си отвори книжката за оцветяване и започна да рисува. Фред
се интересуваше от механиката на летенето, а Лени четеше.
За двадесет години, прекарани в САЩ, бях летяла два пъти до Европа, но все още си спомнях
тежките 12 дена, които бе отнело пътуването с параход през 1947 към Ню Йорк. За мен все още
бе чудо, че до почти всеки европейски град може да се стигне за осем часа със самолет. След
като се уверих, че всички са настанени добре, аз се нагласих на седалката си до Джордж и се
опитах да се отпусна. Сервираха ни вкусна вечеря, след която се помъчихме да си починем, но
никой не успя да заспи.
Късно следобед кацнахме на летище Белград. В сравнение с “Кенеди” летището изглеждаше
съвсем малко и спокойно. В далечината се виждаха няколко самолета и Кати възкликна: „Виж,
мамо, самолети бебета.“ В България пътувахме с такъв самолет и после с кола до
черноморското крайбрежие.
Джордж се погрижи за багажа, а аз за ръчния ни багаж, когато забеляза към нас да се
приближава човек с лист в ръка. Погледна го и ни попита за имената. Разбирайки, че е открил
правилното семейство, той се усмихна широко и след като обяви, че е представител на Пан
Американ, незабавно се зае да събира багажа ни и да го изнася към изхода. Навън ни чакаше
петместен Мерцедес – колата, с която щяхме да пътуваме към София. Двамата с Джордж се
спогледахме. Сега ни стана ясно какво означава ВИП пътешествие.
Г-н Славич ни беше запазил и две стаи в най-добрия хотел в града. Заведе ни дотам с
обещанието, че ще намине на другата сутрин, за да ни изпрати. Всички бяхме уморени и
възнамерявахме веднага да си легнем. Във всяка от стаите имаше по две легла, затова
поръчахме едно походно легло и аз взех при мен момичетата. Джордж и Фред се настаниха в
другата стая. Тъй като бяхме изтощени, решихме да не ставаме рано на следващото утро, тъй
като не бързахме за никъде. Момичетата си легнаха, а аз нагласих дрехи за другия ден, след
което на пръсти се отправих към леглото си с надеждата да си отпочина.
Но в този момент, към края на едно дълго пътуване, не ме ловеше сън. Въртях се, обзета от
вечните си съмнения. Трябваше ли толкова да се отдалечаваме от дома? Какво ли ме чакаше
на края на това пътуване? Това бяха цели двадесет години, както ми напомняше всеки. Какво
ме караше да си мисля, че все още имах приятели там? Може езикът да се е променил и те да
не ми разбират. Колко бях глупава! Бях завършила в България висше образование, а се
притеснявах за речта си. Към 2 часа през нощта въртенето в леглото се превърна в мъчение и
аз се опитах тихичко да се измъкна, без да будя момичетата.

„Време ли е вече?” - обади се Кати от походното легло, а от леглото на Лени се чу: „Мамо,
искам да стана. Трябва да отида до тоалетната.“. Не знаех какво да правя. Беше посред нощ.
Най-накрая отидох до другата стая, където заварих Джордж и Фред напълно будни. И те не
бяха успели да заспят. Решихме да се приготвим и да поеме по финалната права на нашето
пътешествие.
Все още не бе съмнало, но слънцето вече надничаше, когато напуснахме хотела. Минавахме
през заспалия град, следвайки картата и скоро се озовахме на магистралата, която щеше след
няколко часа да ни отведе до желаното място. Наслаждавахме се на чудесното юнско утро, а
аз се опитвах да не издавам притеснението си и не спирах да бърборя.
Шосето беше еднолентово, а покрай нас се редяха зеленчукови и ягодови стопанства. Туктам по пътя стояха хора на различна възраст и ни махаха дружелюбно. След около час
спряхме на една сергия, чиито собствениците ни посрещнаха със стеснителни усмивки и
любопитство, изписано на лицата им. Макар че бяхме облечени съвсем обикновено, явно им
изглеждахме различно. Знаех, че езикът им – сръбски – е близък до българския и ги поздравих
с няколко думи. Веднага смениха поведението си, стараейки се да покажат гостоприемството
си - предложиха ни плодове и току-що изпечен хляб. Всички зеленчуци, които отглеждаха –
домати, чушки, моркови и зеле - ни се струваха чудесни, а те се смяха, когато взехме да ги
фотографираме. Макар че останахме съвсем за кратко, когато си тръгвахме от стопанството
им, се чувствахме така, сякаш сме оставили зад гърба си приятели.
Продължихме с колата още няколко часа, когато започнахме да срещаме знаци за
приближаването на българската граница. Притеснението ни нарасна. На кино и по телевизията
се бяхме нагледали на ужасни комунистически граници и не знаехме какво да очакваме. Не
след дълго стигнахме до участък черен път, който продължаваше около километър и който,
както разбрахме в последствие, разделяше двете държави. След него асфалтът си
продължаваше. Изведнъж с изненада видяхме табела, на която пишеше „Добре дошли в
България“ и установихме, че сме преминали страшната граница. Съвсем скоро стигнахме до
бяла двуетажна постройка, пред която имаше знак стоп. Двама униформени граничари с пушки
стояха пред входа. Сториха ни се заплашителни и сърцата ни се качиха в гърлото. Джордж
спря колата и тъкмо когато се обръщах да обясня на децата, Кати започна да повръща. В този
момент мислите ми бяха насочени единствено към нея. Бързо отворих вратата на колата,
гушнах я и се опитах да я успокоя. Дадох си сметка, че моята тревожност се бе предала и на
нея. Понесох я към сградата, питайки всеки срещнат къде има баня. Говорех на български,
което предизвика любопитството на околните.
В банята успях да измия и преоблека момиченцето си и чак когато спря да плаче и се
поуспокои, излязохме навън. Там ни чакаха няколко дружелюбни жени, които започнаха да ни
разпитват. Опитваха се да свържат чуждата кола и чужденеца с децата с езика, който говорех.
Когато им обясних, че съм напуснала България преди двадесет години, те изглеждаха
очаровани. По онова време на българските граждани не бе разрешено да излизат извън
страната, пък и „никой не се връщa“ обясниха ми те. Докато говорех с жените, видях, че Джордж

идва към мен. От двете му страни вървяха граничари, а Лени и Фред се влачеха отзад. И
тримата изглеждаха стъписани.
- Лил – повика ме Джордж – Ела! Не разбирам какво ми говорят тези хора. Всички се обърнаха
и закрачиха към колата, а ние с Кати ги последвахме. Щом стигнахме, аз се обърнах към
граничарите. Бях уплашена, но се заставих да се усмихна и да ги заговоря на български. „Как
мога да ви помогна, момчета? Искате ли да отворя куфарите?“ Изглеждаха ми съвсем млади и
си помислих, че отбиват военната си служба.
- Какво носите? - попита единият, опитвайки се да звучи авторитетно.
- Носим всичко – казах аз ентусиазирано. - Не съм си идвала от двадесет години, така че освен
дрехите и принадлежностите, семейството ни носи възможно най-много подаръци. Дори
джобовете ни са пълни с малки пакетчета. Забравила съм даже някои от нещата, които съм
опаковала. Отворете и разгледайте. Сега двамата младежи се спогледаха с лека усмивчица на
лицата. Сигурна съм, че фактът, че говоря техния език ги изненада и впечатли. Те по цял ден
се бореха с чужди езици. Пред нас ги видяхме да разговарят с туристи от Русия и други страни
на Източна Европа, опитвайки се да установят контакт с тях.
След дълга пауза, по време на която се консултираха, граничарят, който до този момент си бе
мълчал, каза:
- Тук не отваряме куфари. Свободни сте да продължите.
Не си давах сметка, че съм затаила дъх, но сега въздъхнах и предадох думите му на Джордж и
децата. Те се запътиха към колата с облекчение. Аз се ръкувах с граничарите и не се стърпях
да кажа.
- Тук е по-различно от всяка друга граница по света.
Отдалечавайки се, помахахме всички на младежите и те ни отвърнаха.
Продължихме по шосето за София без да се отклоняваме. Преминахме покрай някои градчета
и селца, без обаче да спираме. С приближаването всички бяхме превъзбудени от очакването и
мълчахме. Бях напрегната. Нещо се случваше в тялото ми. Всеки мускул беше стегнат и не
можех да се отпусна.
Видях изхода към околовръстното шосе на София и упътих Джордж. Поехме по този път, като
не след дълго се озовахме в квартал в предградията. Нищо не ми беше познато, затова
продължихме, докато стигнахме до широк булевард. Името ми беше известно и затова
тръгнахме по него, а след малко стигнахме до площад. Познах го. Видяхме голяма църква и
името Св. Неделя изплува в съзнанието ми. На този площад се събираха всички тролейбусни
линии и вече знаех, че сме съвсем близо до дома на сестра ми. Изгарях отвътре!
Виждах двете широки улици, които тръгваха от площада, но не помнех коя е правилната.
Джордж спря колата. Неколцина се събраха да разгледат чуждестранното возило, а аз попитах
една жена: „Извинете, коя улица е Цар Освободител? Жената не ми отговори. Само ме
изгледа, обърна се и си замина. Друг човек зад нея измърмори „не знам“ и я последва.
Тогава не се замислих кой знае колко над реакцията им, но щом споменах пред сестра си покъсно, тя незабавно отговори: „Уплашили са се!“. Погледнах я удивена и тя ми обясни: „По

закон на българските граждани не е разрешено да се свързват с чужди граждани, дори да
разговарят с тях. Беше 1966-та.
Докато се чудех как може никой в този град да не знае как се казва главният булевард, към мен
се приближи униформен и въоръжен милиционер и ми каза много троснато: „Няма такава улица
в този град.“
Сега вече се вбесих. Междувременно вече си бях възстановила чувството за ориентация и като
се качих обратно в колата, казах “Ето това е“, посочвайки широкия булевард пред нас. Това
беше единствената улица в София, покрита с жълти павета, която помнех наивно като „Цар
Освободител“. Името й бе сменено на булевард “Руски”. Очите ми се напълниха със сълзи.
Движението беше съвсем слабо и Джордж караше бавно. Първото нещо, което съзряхме след
завоя, беше скромният Царски дворец, превърнат в Национална художествена галерия.
Изчезнала беше орнаментираната ограда от ковано желязо, ограждаща парка около двореца,
изчезнали бяха и вълшебните диви кестени от двете страни на булеварда. Преминавахме и
покрай други познати сгради и в главата ми започнаха да се разиграват сцени от детството:
Хотел България, където като девойка бях танцувала на тържества и сватби, изключителната
Руска църква със златните й кубета и тежките златни кръстове; голямата жълта сграда, която
някога бе на Министерството на вътрешните работи.
Уличната табела „Бул. Г.С. Раковски“ прекъсна мечтанието ми. „ Тук е, деца. Завий надясно,
Джордж. Катя живее през няколко къщи оттук.“ Аз се бях подала наполовина от прозореца.
Джордж, продължавайки да шофира, все повтаряше: „Успокой се, Лил.“
- Джордж, паркирай от дясната страна, при градинката. Къщата е отсреща. Мисля, че видях
Косьо пред входната врата.
Джордж паркира и аз помогнах на децата да излязат от колата. Очите ми бяха приковани към
вратата от другата страна на улицата. По булеварда имаше движение и аз видях как група хора
изхвръква от входа на отсрещната сграда и се втурва към нас. Разпознах членовете на
семейството ми и преди да съм успяла да си представя как ще стигнат до нас, движението от
двете страни на булеварда спря и към нас затичаха да ни посрещнат 16 души.
- Май не са те забравили – промълви Джордж, докато се изреждаха мъже и жени, непознати за
него, да го прегръщат и да се представят.
Не знаех накъде да погледна първо и се мъчех да представя членовете на двете си семейства
един на друг. Повечето то тях говореха английски, но аз, озовала се в София, инстинктивно
преминах на български. Брат ми и сестра ми, като видяха, че децата са стреснати, се опитаха
да ги накарат да се почувстват добре дошли. Зет ми Косьо веднага заговори Джордж и до края
на пътуването ни, почти не го остави сам.
След няколко минути, щом бъркотията се поуспокои, се отправихме към къщата. Багажа щяхме
да донесем по-късно. Един след друг се изкачвахме по безкрайните стъпала към апартамента
на сестра ми. Живееха на третия етаж, а нямаше асансьор. Бяхме останали без дъх, когато
вратата се отвори и се появи Катя. Не бях забелязала, че тя е тръгнала преди нас. Носеше
голям сребърен поднос с току-що опечена питка, а до питката имаше малка солница. „Добре

дошли“ приветства ни тя и накара всеки от нас да си отчупи парче питка, да го топне в солта и
след това да го изяде. Бях забравила тази стара българска традиция, практикувана главно по
селата. Дългоочакваните пътешественици се посрещаха у дома по този начин. Като обясних
това на Джордж и децата, те всички се трогнаха.
За първи път виждах този апартамент. Преди да замина, Катя живееше на друго място, но
разпознах мебелите - същите, от времето, когато се бе омъжила през 1939-та. На пода бяха
постлани чудесни ориенталски килими, които също ми бяха познати. Сватбен подарък от
родителите ми.
Не знам как всички се побрахме във всекидневната, но някак успяхме. Някои бяха прави, други
се скупчиха на дивана и по креслата. Всички приказваха един през друг, задаваха въпроси, без
да дочакват отговорите. Телефонът звънна няколко пъти, някой вдигаше слушалката, казваше
„Лили пристигна“ и затваряше.
На вратата се позвъни и чух Надя да обявява: „Тя е тук! Къде се губите?”
Щом разпознах гласовете на двете Лиляни, най-добрите ми приятелки, скочих да ги посрещна.
Приветствията между трите ни бяха така искрени и шумни, като тези със сестрите ми. Катя
излезе и внимателно ни изтика в съседната стая, като затвори вратата. Останали без дъх, те
ми обясниха, че са искали първи да ни посрещнат на границата и тръгнали рано сутринта от
града. След няколко часа си дали сметка, че ще посрещат жена, която не са виждали от
двадесет години, в кола под наем, на която не знаят нито цвета, нито марката, със съпруг и три
деца, които не познават. В този момент решили да се върнат. Смяхме се от сърце. Времето
беше спряло и ние отново бяхме млади.
След малко влезе Катя и каза: „Тръгвайте си, момичета! Сервирам вечерята, а тук вече и без
това има достатъчно хора.” Катя говореше с такъв авторитет, че никоя от нас не посмя да й
възрази.
След като си тръгнаха и затвориха вратата след себе си, едната се провикна: „Не забравяй, че
утре ще те взема в четири следобед. Всички момичета от нашия клас се събираме утре у Лили.
Доведи децата и Джордж, ако няма нищо против да седи сред толкова много жени.”
Катя беше приготвила чудесна вечеря за всички ни. Четирите Накашеви деца най-сетне бяха
под един покрив заедно със собствените си семейства. Тя чувстваше, че след като родителите
ни вече не са сред нас, на нея, като на най-голяма сестра, се пада задължението да отвори
дома си за всички. По-късно Джордж ми каза, че за първи път през живота си се е почувствал
част от едно сплотено семейство.
Стана късно и някой изрази загриженост, че вероятно сме преуморени от дългото пътуване, но
на никого не му се искаше тържеството да свършва. Най-накрая Надя стана. „Не знам за Лили,
но децата трябва да си лягат” – каза тя. Фред и брат ми бяха потънали в разговор, но в този
момент станаха и си казаха лека нощ. Момичетата се лепнаха за мен и Джордж със сълзи в
очите. Всички мислехме, че понеже познават Надя от гостуването й в Хейлсайт, няма да имат
нищо против да отидат да спят при нея. Те обаче не искаха да се делят от нас. Пътуването,
вълнението при пристигането ни и това, че майка им говореше на чужд език ги бяха замаяли и

те се бяха вкопчили в мен.
Надя заедно с дъщерите си (Елена и Ели) се опитваха да ги убедят, но чак след като ги уверих,
че ще ги взема рано на другата сутрин, с очи, пълни със сълзи и извънредно разтревожен
поглед децата тръгнаха с тях. Джордж изглеждаше много уморен и след тяхното тръгване се
прибра в стаята си.
Вълнението от пътуването все още бълбукаше в мен. Знаех, че няма да мога да заспя и затова
се върнах в кухнята. Катя миеше чиниите, а Косьо и момчетата разговаряха около нея. Щом
влязох, всички седнахме на масата и разговорът продължи до късно през нощта.
Към мен летяха въпрос след въпрос: за Съединените щати, за Хейлсайт, за училището на
децата. Толкова важно ли беше в Щатите да учиш упорито както в България, искаше да знае
Панчо, малкият син на Катя. Това го вълнуваше, защото беше по средата на последната си
година в гимназията. Преди да успея да отговоря, веднага ми бе зададен друг въпрос. И така и
продължи.
След няколко часа, когато вече се прибирах в спалнята, чух Панчо да казва на майка си с
удивление: „Ама леля Лили е съвсем същата като вас с леля Надка.”
- Ами ти какво си очаквал, Панчо? Нали сме сестри – обадих се аз през коридора и затворих
вратата на спалнята.
Щом се събудихме на другата сутрин, цялото семейство беше на крак в кухнята, където масата
беше сложена за закуска. Имаше плодове, пресни кифлички, които Катя беше купила сутринта,
масло и – най-хубавото от всичко – домашно сладко от диви ягоди. Ягодките прозираха през
гъстия сироп. За двайсетгодишното ми отсъствие бях забравила за съществуването на
горските ягоди, но Катя помнеше, че това винаги е било любимото ми сладко и ми беше
запазила един буркан от приготвените през пролетта сладка и конфитюри.
След като приключих със закуската, хукнах към вратата. Тревожех се за момичетата и исках да
ги взема, преди отново да са се разплакали. Надя живееше на десетина минути пеша, а аз си
спомнях отлично къде се намира домът й, но Косьо застана зад мен.
- По-добре да дойда с теб, ще се загубиш! – обяви той.
- Няма! – заинатих се аз и се втурнах надолу по стълбите. Улиците ми бяха познати. Когато
пресичах близкия парк, се почувствах сякаш никога не съм заминавала оттук.
- Момичетата ми отвориха вратата усмихнати. Надя каза, че са спали добре, а Кати ме задърпа
към стаята им. „Ела да видиш какви чаршафи ние постлала леля Надя. Толкова меки и с такива
красиви бродерии. Защо ние си нямаме такива?
- Виж и килимите, мамо. Цветовете им са прекрасни. – припяваше Лени, открила красотата на
ориенталските килими.
Постояхме и поприказвахме с Надя, но трябваше да бързаме наобратно, защото Катя
приготвяше обяд и цялото семейство ни очакваше. Трите вървяме по улиците на града и аз им
показвах сградите и малките улички, които помнех от детството си. „Това е университетът, в
който съм учила – възкликнах, минавайки покрай внушителната сграда. А после замечтано
отбелязах: „На тази уличка се намираше германското училище, в което ходех в началните

класове....” и спомените ме понесоха. Момичетата харесаха трите градини, които пресякохме по
пътя си. Спряхме и да пийнем вода от каменната чешма с орнаменти, построена на мястото на
минерален извор. Селски жени продаваха цветя на всеки ъгъл, което придаваше на града
дружелюбен вид.
След обед бях топло приветствана с добре дошла от „момичетата” от моя колеж. Всички се
бяха събрали в апартамента на Лиляна, недалеч от мястото, където бяхме отседнали. Вървях
пеша, без да имам нужда от упътване.
Само две от двадесетте ми съученички не присъстваха. След толкова години раздяла, никоя от
нас не се чувстваше отчуждена от останалите и всички се запрегръщахме развълнувано.
Донесоха ни цветя и Лиляна сервира чай. На масата имаше толкова много пасти, сладки и
кейкове, че фината бродерия на покривката едва се забелязваше.
- Сега разбирам защо до една толкова сте напълнели - не се стърпях да отбележа, щом се
приближихме към масата.
Всички се засмяха.
- Явно в Съединените щати има недостиг на храна, щом пък вие сте толкова слаби – беше
отговорът. – Да не се опитваш да умориш децата си от глад?
Отново прихнахме и продължихме в същия дух цяла вечер.
Децата останаха известно време и щом видях, че са им се събрали достатъчно прегръдки,
целувки, ох и ах, звъннах вкъщи на Джордж и те с Косьо дойдоха да ги вземат. Косьо се
познаваше с много от жените, но да ги запозная с Джордж отне още половин час. Когато найсетне си тръгнаха, Косьо ми напомни да съм навреме у брат ми за вечеря. Лиляна обеща да ме
закара точно на часа и партито продължи.
Представях си апартамента на брат ми много далеч от улиците, на които живееха сестрите ми.
Бях забравила колко малка всъщност беше София по онова време и в ума ми апартаментът на
брат ми бе толкова отдалечен от центъра на града, колкото Хейлсайт от Ню Йорк сити.
Стъписах се, когато Лиляна паркира колата само след пет минути.
Апартаментът беше малък, но снаха ми Маргарита имаше толкова изискан вкус, че с
мебелите, разнасяни с години от едно място на друго, жилището успяваше да изглежда
просторно и приятно. Не разполагаха с трапезария, ала вечерята, която ни сервира онази
вечер, а и много пъти след това, изненада и очарова всички ни. Тя сменяше украсените плата с
такава сръчност, че ние почти не забелязахме как цялата вечеря бе сервирана от една масичка
за кафе във всекидневната. Лени до ден днешен си спомня това.
До края на седмицата програмата ни продължаваше да е все така натоварена. Често пъти
вечер, след като слагах децата да спят, двамата с Джордж отивахме на партита у приятели.
Катя ни насърчаваше да излизаме и да се забавляваме, но всеки път не забравяше да ни
напомни да сме внимателни в разговорите за политика. Косьо имаше списък с хора, на които не
бива да имаме доверие, когато обсъждаме политически въпроси, макар че по време на престоя
ни в София срещнах само хора, които бях познавала цял живот и никой от тях не ме
разочарова.

След като прекарахме една вълнуваща седмица в София, решихме да предприемем едно
пътуване из България, за да разгледаме основните забележителности. Поканихме с нас Панчо
(по-малкия син на Катя) и Елена (дъщерята на брат ми) и една ранна утрин отпътувахме от
града. Целта ни беше Черноморският бряг, но по пътя спирахме в разни градове, малки
градчета и селца. Първата нощ прекарахме в Пловдив, втория по големина град в страната.
Беше интересно да се види как в сърцевината на съвременния град е възстановен античният.
Полюбувахме се и на големия кръгъл Римски амфитеатър, открит от археолозите в последните
години.
На Шипка посетихме манастира с великолепната църква, дарена на България от руския народ
след Освобождението от Османска власт през 1878г. Минахме през Розовата долина, тъй като
обаче не беше сезон, не успяхме да видим цъфналите рози, но все пак усетихме розовия
аромат, минавайки през град Карлово.
По време на краткото ни пътешествие успяхме да спрем в много градчета и селца и децата
видяха един начин на живот, който дори не си бяха представяли. След седмица най-сетне
стигнахме Варна, морската столица на България. По неравния бряг се извиват плажове и
оформят източната граница на страната. Белият им пясък е съвсем фин и мек като коприна.
Изключителното при черноморските плажове е и това, че са намират сред тучна зеленина.
Отседнахме в прекрасен хотел в курорта Св. Константин, недалеч от Варна. Хотелът се
намираше толкова близо до морски бряг, че от стаите си се наслаждавахме на морето и шума
на вълните. Освен нашата стая с Джордж, Панчо и Фред разполагаха със собствена, а Елена
спеше заедно с момичетата в съседната.
Всяка сутрин петте деца ставаха рано, закусваха в ресторанта на хотела и прекарваха
останалата част от предобеда на плажа. Беше им приятно да плуват и се радваха, че са
заедно. А ние с Джордж, освободени от отговорностите за известно време, ставахме късно и се
присъединявахме към тях.
На всички ни се искаше да останем още, но след три дена трябваше да тръгваме, защото
имахме желание да видим още от красивото крайбрежие, преди да се върнем в София. По пътя
минавахме край рекички и долини, заобиколени от хълмове и високи вечнозелени дървета.
Усещахме уханието на зрели плодове, което се носеше от множеството овощни градини.
След около час пътуване видяхме високо в скалата Аладжа манастир. Бях идвала и преди тук,
с цялото си семейство. Удивлявах се на пещерите от дванайсети век, които сякаш бяха
издълбани в склона. В дните на ранното християнство тези пещери са били обитавани от
монаси. Криволичейки по тясната пътека, изсечена високо в самата скала, наблюдавахме
големия златен кръст, кацнал на самия връх. Стоеше там от векове. Застанахме на върха и се
насладихме на гледката, откриващата се към града и морето, след което внимателно слязохме.
Скоро отново бяхме в колата, пътувайки по брега.
Към обяд стигнахме Несебър, град музей, разположен на полуостров, врязан в морето.
Несебър е чудо на архитектурата. Цветовете, старинните къщи, църкви и руини ни примамваха
и ние кръстосвахме града с часове. Съжалявахме, че трябва да тръгваме, но времето

напредваше, затова се запътихме по една съвсем тясна уличка към колата. Вървейки един по
един, начело с мен, не спирахме да се възхищаваме на къщите край нас. Макар всички да бяха
подобни, всяка бе уникална. Покривите се сключваха под ръзличен ъгъл, разнообразието от
прозорци и врати с невероятна дърворезба даряваше всяка къща със своя индивидуалност.
От улицата, на около 10 стъпки пред мен забелязах да гори огън. Слънцето блестеше в очите
ми и в началото помислих, че е избухнал пожар и скоро ще обхване къщата, в следващия миг
обаче осъзнах, че огънят гори вътре, а на него ври голям съд, в който най-вероятно се
приготвяше семейната вечеря. Голямата дървена порта се бе наклонила към къщата.
„Тази гледка не може да бъде видяна от децата ми никъде другаде на този свят” ми мина през
ума. Пред къщата имаше добре поддържана цветна градина, а до каменния дувар една жена
миеше нещо на чешмата. Обветреното й лице и черна пола я караха да изглежда по-възрастна.
Без да му мисля повече, бутнах желязната врата, слязох по двете стъпала и се представих на
жената. Никога няма да забравя благия й поглед, когато чу, че съм родена в България, но от 20
години за първи път посещавам родината си.
- Дъще, – каза тя кротко – не ти ли е жал да живееш толкова далече от дома?
Никой до този момент на ми беше задавал този въпрос. Ударението винаги падаше на
материалните блага, с които разполагах в Америка. Тя ме прегърна топло, а аз бях трогната.
Останалата част от семейството също се бяха приближили и аз я попитах дали ще има нещо
против да ни покаже къщата си. „Това ще е за тях незабравим спомен от България” казах аз и
наистина го мислех. Последвахме я през градината към къщата. Огнището наистина бе
разположено в ъгъла на стаята върху няколко каменни плочи. Около него нямаше никаква
защита. На огъня бе поставено голямо гърне, в което къкреше боб.
Двете омъжени дъщери на стопанката бяха дошли на гости от съседните градове и ние се
оказахме заобиколени от цялото семейство. Всеки нещо ни питаше. Досега никога не бяха
срещали западни туристи. Заради облеклото и почернелите от слънцето лица бе невъзможно
да се отгатне възрастта им. За тях аз изглеждах млада, пък и им се струваше невероятно, че
имам пет деца, две от които са към двайсетгодишни. Фактът, че не всички са мои, се загуби
някъде в превода.
Не помня колко стаи имаше, нито как бяха разположени, но си спомням удивлението ми как е
възможно тази къща с пръстени подове да се поддържа така безупречно чиста. Имаше съвсем
малко мебели, но леглата бяха грижливо оправени и покрити с ръчно плетени покривала.
Очевидно домакинството беше бедно.
В стаята влезе мъж, който носеше току-що уловена риба и ние му се представихме. Засмян, той
се ръкува с нас и ни приветства с добре дошли. „Преведи !” – се обърна той към мен. – Затова
баща ти те е пращал на училище, за да учиш!” Последната дума бе изречена с благоговение.
Сякаш знанието бе свещено за него.
Не бях забелязала, че жената е излязла от стаята, но изведнъж я видях да се връща с
домашно опечена питка.
- Ще ни окажете ли честта да вечеряте с нас? – каза тя с

усмивка. – Има

достатъчно за всички ни. – Цялото семейство повтори поканата й. Бяхме изненадани и
трогнати, но се налагаше да откажем. Благодарихме им многократно и обяснихме, че става
късно, а ни чака дълъг път.
След като се ръкувахме с всички, жената ми подаде пакет, увит в обикновена хартия.
- Вземете това за из път – каза тя сърдечно. – Чака ви дълго пътуване.
В пакета беше рибата, с която трябваше да вечеря нейното семейство. Ние всички бяхме
удивени, но бе невъзможно да откажем този жест на великодушие. Едва ли имаше думи, с
които бихме могли да изразим благодарността си, но ние се постарахме да ги намерим.
Прегърнах я искрено и когато се отправихме към портата, очите ми се напълниха със сълзи.
Всички ние щяхме да помним това преживяване през целия си живот.
На улицата пред къщата видяхме група хора, които ни запяха и сочеха с любопитство. Една
едра жена, с рокля на цветя и нагло изражение, си проправи път през множеството към нас. На
лицето й бе изписан гняв.
- Кой от вас говори български? - попита тя.
- Аз – отговорих. -

Какво има?

- Като живеете в чужбина, трябваше ли да показвате на американците най-лошото от
България? - гласът й бе яден.
- Мислех, че им показвам най-хубавото – отвърнах аз и си продължих.
Тя не спря да говори, вървейки по петите ни към колата. Няколко души я последваха. Аз не й
отговарях, а Джордж и децата искаха да им преведа думите й. Накрая не издържах и се
обърнах. Бях бясна.
- А вие какво искате да им покажа? Онези грозни квадратни сгради там горе ли? Навсякъде по
света има по-хубави хотели от тези . Навсякъде има по-хубави неща, само ги няма тези
старинни къщи и хората, които живеят в тях...
Джордж ме дръпна, за да спра и аз тръгнах с останалите към колата. Никой не продума дума.
Току що бяхме станали свидетели на най-хубавото и най-лошото от българския народ!
Завършихме пътешествието си в любимия ми български град. Копривщица се намира в Средна
Гора, в съседство с прекрасната планинска верига, пресичаща цялата страна и разделяща я на
северна и южна половина – Стара планина. Градчето е забележително със своята култура,
изкуство и архитектура. Къщите, с покритите си чардаци и високи каменни дувари ми
напомниха историите, които бях слушала от баба ми за нейното детство. Насладихме са на
разходката и обядвахме в едно ресторантче.
Но колкото и да искахме да останем още, трябваше да тръгваме, защото времето ни в
България изтичаше. Щяхме да прекараме остатъка от ваканцията си в София, където живееше
цялото ми семейство и почти всичките ми приятели.

Глава 52
Моят роден град
Последната седмица в София бе напрегната и много вълнуваща за мен. Спомените от
детството се връщаха и ме караха да се чувствам сякаш всичко се случва сега и пред очите
ми. Често тези спомени пробуждаха било сълзи в очите, било гръмък смях.
Понякога се чувствах сякаш винаги съм живяла тук, сякаш никога не съм напускала града. И
все пак знаех, че домът ми е далеч. На никого не можех да обясня какво изпитвам – нито на
Джордж, нита на сестрите и брат си, нито на най-близките си приятели и по никакъв начин на
децата си. Често, разхождайки се по улиците, срещах отколешни съученици и приятели, които
ме поздравяваха така, сякаш съм се върнала, за да остана. Говорех на чужд за децата ми език
и те бяха объркани и разтревожени, независимо от старанието ми да им опиша чувствата си. За
всички ни беше трудно. От друга страна си прекарвах чудесно. Всяка вечер бяхме канени на
вечеря в различни домове, а понякога поканите бяха отправяни и за обеди и закуски. Сестрите
ми се занимаваха с домакинството и ме насърчаваха да си почивам и да се забавлявам. Всеки
се стараеше да се представи по най-добрия начин и аз се чувствах добре.
Една вечер, когато тихо се вмъквах в леглото, забелязах, че Джордж е буден.
- Лил – каза той замислено - не мисля, че вече си готова да се прибереш. Ако си тръгнеш сега,
винаги ще имаш чувството, че си оставила толкова недовършени и недоизказани неща.
Сигурен съм, че ще си нещастна.
Опитах се да го прекъсна, но той продължи.
- Аз също бих искал да постоя повече, но не мога заради работата. Мислех си утре да уредя ти
и момичетата да остането още три седмици (три седмици беше най-изгодният времеви
интервал за самолетен билет по това време.) Ние с Фред ще заминем с колата за Белград, а
оттам към къщи. Ще ви чакаме у дома през септември.
Бях удивена и започнах да му възразявам, но на следващата сутрин взех да размислям и си
дадох сметка, че вероятно е прав. “Къде намери този толкова разумен човек?” попита Катя,
когато й разказах.
В края на седмицата, след голяма семейна вечеря и обещания скоро отново да дойдат в
България, Джордж и Фред заминаха от София. Косьо ги изпрати до югославската граница. За
няколкото седмици в България Косьо и Джордж бързо се бяха сприятелили.
Сестра ми Надя ми предложи да се преместя в нейния апартамент, за да съм близо до Кати и
Лени. Сложи в стаята им допълнително легло и момичетата бяха доволни. Сега ежедневието
ни се поуспокои. Изпълних до едно задълженията си към всички приятели, но по-голямата част
от времето прекарахме сред най-близките. Един петък в края на юли приятелката ми Лиляна,
придружена от дъщеря си, закара нас трите с Лени и Кати до Рилския манастир. Времето беше
прекрасно и имахме намерение да останем до неделя вечер, затова много се разочаровахме,
като разбрахме, че няма свободни места и разпитахме къде другаде бихме могли да отседнем.
Служителят разпозна по сините ни паспорти, че сме американци. Изгледа ни подозрително и
обяви, че когато в хотела няма свободни стаи, осигуряват палатки със сламени дюшеци и много

хора се възползват от тази възможност.
- Едва ли би ви харесало – каза той с извънредно учитива усмивка. - За дюшеците няма дори
чаршафи.
С Лиляна се спогледахме, без да знаем какво да правим, но децата изтичаха навън да
разгледат палатките. Щом се върнаха, очите им бяха светнали. Свалиха си полите и видях, че
са си сложили къси панталонки, когато чули, че отиваме на екскурзия извън града. „Моля ти се,
мамо, нека да останем на палатка. Навън е чудесно.“ Ентусиазмът им беше невероятен, тичаха
насам-натам, сякаш са намерили най-удобното местенце на света.
- Аз нося чаршафи – каза тихо Лиляна, когато видя, че се усмихвам. В крайна сметка
прекарахме нощта на сламени дюшеци, постлани със бродирани ленени чаршафи... не беше
кой знае колко комфортно, но никой от нас не се оплакваше. Ние с Лиляна говорихме цяла нощ,
докато момичетата спяха уморени.
Сутринта чухме кудкудякане на кокошки пред палатката. Лени и Кати изтичаха и останаха
очаровани от гледката. Видяха как животинчетата пресичат пътя и ги подгониха. Млади хора
прекарваха ваканцията си на открито, та цялата поляна бе осеяна с одеяла. Някои миеха
лицата си на големия извор, а други приготвяха закуската на огъня. Момичетата гледаха
удивени, а по-късно този уикенд стана любимият им спомен от пътуването.
Тъй като си заминавахме първата седмица на септември, празнувахме шестия рожден ден на
Кати в София. Надя, Катя, Лени и аз я заведохме в любимата й сладкарница, където беше
видяла, че сладоледът се сервира със забодено чадърче. Ядохме сладолед и пяхме „честит
рожден ден“. Преди да си тръгнем, Кати мина през всички маси и учтиво помоли хората, които
си бяха поръчали сладолед, да й дадат чадърчетата си. Всички толкова я харесаха! А тя си
носеше колекцията през целия път към къщи.
Последният ни ден в България беше с напрегната програма. Свърших разни задачи в
последния момент и си взех довиждане с много приятели. Ходех от къща на къща, за да взема
подаръци за приятелите си в Ню Йорк. Както бях обещала, се прибрах към три следобед и
заварих къщата пълна с народ. Цялото семейство беше там: Катя, Надя и Титко заедно със
семействата си. Шумът беше невъобразим, а аз се чувствах изтощена. Искаше ми се да
затворя очи и да се озова в собствения си дом, в собственото си легло в Хейлсайт. Отпуснах се
на един стол и почти изплаках: „Не мога повече. Не мога даже да си погледна куфарите.“
- Титко е много добър в събирането на багажа - чух да казва една от сестрите ми. - Той ще ти
нареди куфарите.
С изненада видях как брат ми се насочва към спалнята и започва търпеливо да сгъва една от
роклите ми.
- Седни. Нека за малко те отменим, докато си тук - каза Надя. - Знаем колко работа имаш
вкъкщи.
- Подредени ли са ти всички документи? – поинтересува се Катя от другата стая. - Паспорти?
Билети? Подаръци...?
Приела отново ролята на най-малката сестра, аз чинно отговарях на въпросите им и си седях

удобно, докато Титко продължаваше безупречно да реди чанта след чанта, а сестрите ми
проверяваха стаята, да не би да съм забравила нещо.
По време на вечерята у Надя същата вечер всички отново плакахме. Мисълта, че ще се
разделим и никога повече няма да се видим, минаваше без да искаме през главите на всички
ни. Сгрявахме се взаимно с надежди, че ще се срещнем още следващата година, но не
можехме да не се сещаме за изминалите двадесет.
Макар че многократно заявявах, че няма да нося никаква храна в самолета, приятели и
роднини дойдоха на летището с пакетчета за похапване. Било сладки, за които съм споменала,
че харесвам, било баклава, която бях опитала у някого, или буркани сладко, което момичетата
бяха харесали. Сред сбогуванията и сълзите, не забелязах как въпросните пакетчета са се
озовали в чантите ни, но качвайки се на борда на самолета на KLM, чух гласа на сестра си
Катя:
- Никога не тръгвай на дълго пътуване без момичетата.
У дома открих пакетчета с храна във всяка чанта. Очевидно, докато аз съм вадела пакетите,
Кати и Лени грижливо са ги пъхвали отново там.
Взехме полет от София за Амстердам, където имахме час престой и след още осем часа
кацнахме на летище Кенеди. Джордж и Фред ни очакваха с нетърпение. Първият въпрос, който
ни зададе Джордж, докато ни прегръщаше силно, беше:
- Ходихте ли на срещи с гаджета?
- През цялото време – отговориха момичетата в един глас и всички, смеейки се, се отправихме
към колата.
По пътя Джордж и Фред разпитваха, а аз и момичетата отговаряхме ентусиазирано. Но и ние от
своя страна любопитствахме какво става у дома. Най-сетне, когато спряхме пред къщата ни в
Хейлсайт, разбрах, че никога повече няма да се колебая. Знаех, къде ми е мястото.
Бях си у дома!

Организацията за подкрепа на странниците (англ. Travelers Aid International) е най-старата несектантска
организация за социално подпомагане в САЩ. Програмите й имат за цел да защитят изпаднали в
безизходица граждани, най-вече жени и деца, от онези, които биха се възползвали от безпомощността
им, за да ги използват или превръщат в свои жертви. (Б.пр.)

G.I. Bill (официалното му название е Servicemen's Readjustment Act – в превод, Постановление
за приспособяване на военнослужещите) е постановен през 1944 година, с цел на войниците,

участващи във Втората световна война, да бъде гарантирана професионалната адаптация
впоследствие.
Оливър Браун и др. срещу Образователната комисия в Топека” (англ. Oliver Brown et al. v. Board
of Education of Topeka et al.) — съдебен процес, завършил с решение на Върховния съд на
САЩ, което признава противоречащото на конституцията разделно обучение на бели и
чернокожи ученици. Решението е решителна стъпка в борбата против расовата сегрегация в
САЩ. (Б.пр.)

Sign up to vote on this title
UsefulNot useful