P. 1
сп. Черно и Бяло, №77

сп. Черно и Бяло, №77

Views: 281|Likes:
Излезе новият брой на Черно и Бяло - списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Внимание!! Съдържа текст!! Преди употреба, прочетете упътването!!
http://issuu.com/peterpekov/bookmarks?id=unsorted
Излезе новият брой на Черно и Бяло - списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Внимание!! Съдържа текст!! Преди употреба, прочетете упътването!!
http://issuu.com/peterpekov/bookmarks?id=unsorted

More info:

Published by: Черен Петър on Dec 13, 2011
Copyright:Attribution Non-commercial

Availability:

Read on Scribd mobile: iPhone, iPad and Android.
download as PDF, TXT or read online from Scribd
See more
See less

08/26/2015

pdf

text

original

декември 2011

1
Черно и Бяло, декември/ 2011
В навечерието на Коледа Париж се
оказва най-подходящото място за
проведения от 1 до 3 декември Екс-
по 2011 на корейски фирми за заба-
ва и развлечения.
По инициатива на КОТРА – Па-
риж – Франция, бяха поканени ре-
дица фирми от цяла Европа с инте-
реси в индустрията за развлечения
в целия спектър: от производство
на козметични продукти, туризъм,
развлекателни и шоу програми, му-
зикални видеоклипове, представя-
не на производство на сувенири и
съхраняване на традиционни корей-
ски техники на изобразителните из-
куства. Очевидни са още усилията,
които полагат правителството и ръ-
ководствата на отделните региони за
опазване на природната среда, при
представянето на корейската приро-
да – с нейната многообразна флора и
фауна, дали своето отражение в ко-
лорита и многообразността на фор-
мите на предлаганите сувенири.
Jeoju хиляда години диша и живее
в историята. Това е един регион, в
който, с усилията на държавните и
регионалните ръководства е съх-
ранен древният бит на корейците.
Запазени са автентичните сгради и
пътища, предлагат се традицион-
ни сувенири, провежадат се много
международни фестивали – филмов
през април и май, на традиционна
корейска кухня, заедно с типичното
корейско вино. То е с много нисък
градус, но с много полезни състав-
ки – за което самите корейци каз-
ват, че това не е алкохол, а по-скоро
„храната на душата на корейците”.
По време на кулинарния фестивал,
през октомври, се провежда и друг
на традиционната музика, който
включва 9 области – от изпълнения
на най-добрите професионални пе-
вци до рецитации със съпровод на
ГОЛЕМИЯТ СКОК НА КОРЕЯ В РАЗВЛЕКАТЕЛНИЯ БИЗНЕС
традиционни музикални инстру-
менти – т.нар. „музика на селяните”
и танци. Всичко завършва с друго
традиционно състезание, датиращо
от времето на древните династии на
корейските крале - надпревара с кон
и стрелба с лък.
За да се осъзнае приемствеността
в развитието на корейската култура,
трябва да се спомене и една от най-
известните групи в света за брейк-
денс B-boy. Независимо, че самата
тя не произхожда от региона Jeoju,
ясно се подчертава нейният стил на
изпълнение, повлиян от традицион-
ните корейски танци. Заедно с тях са
и редица модерни поп-изпълните-
ли, популярни в Европа, Северна и
Южна Америка. За тяхната популяр-
ност се грижи най-големият френски
портал за корейско съвременно из-
куство SOOMPI, предлагащ целия
арсенал от електронни и интернет
услуги, включително личен достъп
до страниците на най-известните съ-
временни корейски звезди.
На изложението е представен и
типичен корейски дизайн, основан
на древни калиграфски техники при
изписване на буквите от уникалната
дори за Азия корейска писменост.
Модерният смисъл е в това, че ав-
торите – художници, го предлагат
включително по интернет с остъп-
ване на права за произвождство на
стоки – щамповани текстил и три-
котаж, както и други хрумвания –
отпечатване върху чаши и всякакви
повърхности. Поради бързото раз-
витие на съвременния живот, пра-
вителството на Република Корея
полага специални усилия за съхра-
няване на традициите и е възстнано-
вило преподаването на калиграфски
техники в университетите, и то като
безплатно обучение за студентите с
интереси в областта на визуалните
изкуства.
Красимир Пеков
2 3
Черно и Бяло, декември/ 2011
5
4
3
0
2
5
1
1
0
4
Левски – човекът, против когото бе всичко
„Откриването на музикални таланти е апостолска работа”
Punto Art Bazaar
Follow the money
на корицата: Andy Warhol, Dollar Sign, 1981. Private collection. Photograph
Christie’s Images 2011 ©Te Andy Warhol Foundation for the Visual Arts / Artists
Rights Society (ARS), New York / DACS, London 2011
Националният учебен комплекс по култура стана на 35
Атлантическият клуб в България на 20 години
2
Главен редактор: Станислава Пекова
Зам. главен редактор: Петър Красимиров
Отговорен редактор: Снежана Тодорова
Международни връзки: проф. Мими Дичева
PR и реклама: Красимир Петков
Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова
Художник: Иво Милчев
Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков
Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев,
проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов,
Николай Пиперов
Издание на „Ентропи 1” ЕООД
София, бул. Евлоги Георгиев 169
GSM 0888 33 65 19, e-mail: cernoibialo@mail.bg
С партньорството на:
Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu
Федерация “Приятели на Русия и на народите на ОНД
Сдружение “Найден Геров”
Българска федерация на туристите ветерани
Медийни партньори:
www.pinks.bg
Българско национално радио
СЪДЪРЖАНИЕ
Големият скок на Корея в развлекателния бизнес . . . . . . . . . . . . . . . .1
За журналистиката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .2
Атлантическият клуб в България на 20 години . . . . . . . . . . . . . . . . . .4
И наказанията, и наградите... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .6
Мая Новоселска напълни „Сатирата” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .7
Иван Тодоров – стил и характер. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .8
Едно по-различно училище . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .10
Проект „Душа, обагрена от небесната дъга“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .13
Кино: Есенна палитра. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .14
Питър Блейк . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .18
Последвай парите или Голямото арт-харчене . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .21
Punto Art Bazaar: малко футуристична красота в сърцето
на София . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .25
Значими българи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .28
Дориана Захариева: „Откриването на музикални таланти е... . . . .30
Дипломация и мода. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .33
Миропа Кьосева с правата за „Мис Туризъм България” . . . . . . . . . .34
Deina Brentjens Design: Мода за деловите жени. . . . . . . . . . . . . . . . . .35
Юлия Диханова: Лукоморие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .36
Цял живот мъртъв . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .38
Писма от приятели . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .39
ЗОНТА – благородната кауза . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40
Жените в политиката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .41
Книгата и съвременните технологии. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .44
Арт афиш . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .47
Хижа „Узана” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .50
Непознатите светини, шедьоври или руини. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .52
Левски – човекът, против когото бе всичко . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .54
О
бществото ни отдавна се нуждае и от дебат за
ролята на медиите, на журналистите и тяхната
съдба. Не е тайна, че в света много разследващи
журналисти намират смъртта си точно там, където са
направили най-истинските си репортажи или са воювали
за истината като основен принцип на демокрацията.
Тези дни стана ясно,че над 100 журналисти са били
убити, защото са си позволили да бъдат стража на
обществени интереси и не са се съобразили с интересите
на властимащите. Е, при нас през последните 20 години
ситуацията не е чак толкова черна, но има случаи на
останали без работа журналисти, защото са си пъхали
носа в случаи на злоупотреба с власт, корупция или
дискриминация. Особено тревожна е и тенденцията
да се преследват неудобни журналисти с мощта на
закона. Само че това са изключенията. В обществото
трайно се наложи тезата, че нашата журналистика
ЗА ЖУРНАЛИСТИКАТА
е слугинаж, медиите – рупори на правителствата, и
всички са убедени,че на везните натежава не истината,
а това, което ни е поръчано. Да се говори просто за
свобода на словото или за достойнството на българската
журналистика, звучи някак ретро, защото практиката в
последните години показва,че случаите на обслужващи
журналисти и пряката им връзка с PR-ите на съответните
институции или частни компании е неразривна. Разбира
се,никой никога няма да признае това. Всички се кълнат
,че не са под натиск, че в собствената медия няма
цензура, че цялата им работа е „на ползу роду”, съвсем
като при политиците. Някой свенливо, между другото,
ще спомене,че може и да има случаи на автоцензура, но
това е само за избистряне на ситуацията. Странно защо
всички мислещи зрители и все по-малко оставащите
читатели на печатни издания, могат без колебание
да посочат кой стои в същност зад тази или онази
публикация и какво се цели с нея. Разследва се онова,
което е посочено и се анализират събития, където се
пропуска основното.
Наскоро гръцки медии открито поставиха въпроса
за ролята на журналистиката за кризата в Гърция,
защото не са били достатъчно критични към ставащото
в страната, за пряката връзка и зависимост между
политика, икономика и медии и получаваните тлъсти
хонорари или дори заплати от правителствения
бюджет от обслужващи журналисти. Изнасят се факти
за наличие на „две хранилки” за такива журналисти –
за платени публикации за частни фирми под формата
на „репортажи” и за „консултации” на пресцентрове
на съответни министерства, което се прави най-често
от политически наблюдатели. Пари, пари ,пари и така
се осигурява политическо влияние над обществото.
Въпросът е, че кризата в Гърция изправи страната пред
банкрут и журналистите като лидери на общественото
мнение не могат да нямат отговорност за състоянието
на държавата. Трябва ли да рухнем като Гърция,
за да си дадем сметка, че задачата на журналистите
не е да се харесат на властите, а ако могат , да бъдат
стражи на обществените интереси, което ще съхрани
енергията на обществото, за да може то да се справи
с кризисните ситуации. Коректното представяне на
информацията е основно задължение, но дали то може
да се реализира, когато мотивацията на собственика
на медията е политическо влияние с цел дивиденти за
основния бизнес? Тук даже не става въпрос за жълтите
вестници, които погълнаха и без това малкия ни пазар,
но осигуриха зрелища за публиката, без да се отчита
духовния срив на обществото ни. Често „жълтите” се
ползват и за разправа с журналисти или личности, които
са станали неудобни по някакъв повод. В период на
избори медиите са в период на печалби. Истината е на
заден план. И вярата на хората в държава, институции и
медии отново я няма. Случаят с взривяването на колата
на колегата Сашо Диков доказа,че не сме единни, че
не сме обективни, че съчувствието към Сашо е само на
книга, а действията ни продължават в дух на снишаване
и оцеляване. Тревогата за състоянието на гилдията,
за състоянието на цялото ни общество, за страха и
обезличаването може би са стигнали до стадий, от
който не само няма връщане назад, но и можем да
поставим пирон в ковчега на нашето съсловие. Иска ни
се да не е последен и затова е дошло време да започнем
сами битката да си върнем доверието, дори с цената на
по-малко пари в джоба, но с поглед в бъдещето. Защото
тези лесни пари са ден до пладне, а на нас ни се иска да
има и утре. Да има държава и утре, а тя, без обективна,
истинска журналистика, няма как да я бъде.

Зорница Илиева
Ф
О
Р
У
М




Б
Ъ
Л
Г
А
Р
С К И Ж
У
Р
Н
А
Л
И
С
Т
*
ЧЕРНО и БЯЛО
4 5
политическа култура политическа култура
черно и Бяло, декември/ 2011
Първата проaтлантическа неправителствена орга-
низация, създадена на територията на Варшавския пакт,
отбелязва през 2011 г. юбилея си с мащабна и амбициоз-
на програма. Тя включва посещения на еврокомисари,
срещи с известни български и чуждестранни дипломати,
конференции по световни и европейски тематики.
По повод 20-годишнината, генералният секретар на
НАТО – Андерс Фог Расмусен, поздрави президента
на Атлантическия клуб в България, д-р Соломон Паси,
с официално писмо, в което се казва: „През изминалите
две десетилетия вашата институция направи значителен
принос към опитите на НАТО да обясни мисията и
ролята на Алианса към обществото в България, както и
в други съюзнически или партниращи държави”. И по-
нататък добавя: „Бих искал да използвам възможността
да поздравя теб и твоите колеги за ценната ви дейност
и да ви окуража, да продължите приноса си за по-
доброто разбиране на целите и мисиите на Алианса”.
За големите реализирани, настоящи и бъдещи проекти
на организацията, разговаряме с нейния президент, д-р
Соломон Паси:
Г-н Паси, изминаха 20 години от основаването на
Атлантическия клуб в България. Припомнете ни как и
по какви причини се случи това?
През лятото на 1990 г. предложихме някои много
предизвикателни, но ключови за страната ни идеи –
разпускане на Варшавския договор, членство в НАТО,
членство в ЕС, участие в коалицията в Персийския
залив. Прозряхме, че има национална потребност от
създаването на солидна неправителствена структура,
която да се грижи целенасочено и национално-
обединяващо за тези приоритети. Тя трябваше
методично и неотстъпно да подготвя нашето обществено
мнение и нашите институции за присъединяването към
НАТО, а също – огледално, да подготвим НАТО за
приемането на България.
През ноември 1990 г. оглавих депутатска делегация,
поканена в НАТО от генералния секретар Манфред
Вьорнер и американската мисия към НАТО. Визитата
беше историческа – за пръв път депутати от страна – член
на Варшавския договор, прекрачваха прага на НАТО в
Брюксел. Тогава от куража, който ни вдъхна Манфред
Вьорнер, решихме да създадем Атлантическия клуб в
България – единствената атлантическа организация,
дръзнала да въстане за разпускане на Варшавския
договор и за разширението на НАТО към Изток. През
следващите 20 години Атлантическият клуб се оказа
първи и в много други отношения. Но ние вече гледаме
много повече към следващите 20 години.
Кои, според Вас, са най-силните моменти на
организацията за това време, тези, които ще останат
в историята?
Да избирам любим измежду досегашните успехи на
Атлантическия клуб е като да избираш любимото измежду
една дузина деца. Но разходката ни с Манфред Вьорнер
и Трабанта (13 юни 1991 г.) в София, визитата на папа
Йоан Павел II (май 2002 г.), издигането на българския
флаг пред Щаб-квартирата на НАТО (2 април 2004 г.),
подписването на Договора ни за присъединяване към
ЕС (25 април 2005 г.) са измежду няколкото незабравими
(ако не и епохални) събития, в които съм участвал.
Други, по-малко паметни за широката публика, но не
по-малко важни за страната ни, бяха председателството
ни на ОССЕ, работата ни в Съвета за сигурност на
ООН. А посещенията ми на Антарктида бяха просто
вълшебни и знам, че присъствието ни на Антарктида е
също част от историята и бъдещето на България.
Каква е дейността на Атлантическия клуб днес,
неговата мисия? Как виждате следващите му 20
години?
Стъпили на опита и постиженията от предишните
20 години се опитваме да подготвим и направляваме
политическите развития през следващите 20 години, с
Божията помощ.
Технологиите ще управляват много по-голяма част от
света. Те ще помогнат за демократизирането на планетата
в съкратени срокове. След това ще изместят избирателя
като участник в управлението на държавите и света. Ще
стигнем момент, в който няма да се знаят имената на
управляващите, просто защото управлението ще бъде
поверено на компютри, по-умни, по-мъдри и много по-
предвидливи от хората.
Имате проект „България и космическото право:
поглед в бъдещето”, подпомогнат дори от Фонда за
научни изследвания към МОН. Какво представлява
той? Не е ли рано за него?
В политиката решенията се взимат обикновено, когато
е станало много късно. Политиците нямат превантивно,
а реактивно мислене и поведение. Точно затова
Атлантическият клуб се е посветил на това да предвижда,
преди да е станало късно. Затова и започнахме проекта
за космическото право. Искаме да помогнем за
избягването на космическите катастрофи, космически
пиратства и тероризъм и космически войни, преди да е
станало късно. Ако преди 20 години се беше намерила
организация, която да предвиди появата на пиратството
край Сомалия, още тогава можеха да се вземат мерки,
които да го предотвратят. Нека се поучим от трагичния
си опит.
Като президент на една проатлантическа
организация, как виждате НАТО през следващото
столетие?
Ако светът се развива според стабилната и възходяща
тенденция от последните 60 години, очаквам НАТО
да се превърне в планетарна организация, гарантираща
глобалната сигурност и световния мир.
В началото срещите, които организираше клубът
бяха по-скромни, днес в България заради Вас идва
генералният секретар на ООН. Срещата с него в
Софийския университет бе голям успех...
Организацията се развива, но и от самото начало
сме се радвали на височайши посещения – държавни
и правителствени ръководители, лидери на световни
организации и световни религиозни водачи. Това ни
задължава да продължаваме, да вдигаме летвата нагоре и
нагоре. Но пък така е по-интересно.
В сайта ви пише: „Той е българинът, който качи на
трабанта си АЛ 8407 шефа на НАТО!” Къде е днес
трабантчето?
Във Военно-историческия музей, в заслужен отдих.
Неотдавна с Гергана Паси получихте наградата
„Достоен българин”. За какво ви бе дадена тя?
Успяхме, заедно с малък български екип, да прокараме
през Европейската комисия една нова политика, която
е добра за всеки потребител. Това е общото зарядно
устройство за всички мобилни телефони. То ще спести
много главоболия, вредни емисии и електронни
отпадъци, което е много щадящо за природата в световен
мащаб. Това стана една българска ниша в Европа, която
остава нашите институции да използват по най-добрия
за Европа и България начин.
И днес пак гледаме напред. Подхванахме нов
общоевропейски проект - да направим Европа Wi-f Рай
с общодостъпен интернет за всички и навсякъде. А след
Европа, може би и света!
Разговорът води Екатерина Павлова
Атлантическият клуб
в България на 20 години
6 7
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
М
оят дълъг и шарен живот,
преминал през монархия,
социализъм и демокрация, ме
е научил да посрещам с малко
скептична дистанция наказанията
и наградите, с които съм бил
удостояван. Знам, че и наказанията и
наградите често пъти са незаслужени.
Приемам тази национална награда,
с признателност към журито
най-вече заради вниманието и
почтителното отношение към
българското киноизкуство. И то във
време, когато духовното състояние
и израстване на нашия народ повече
от всеки друг път е въпрос на „живот
или смърт” както пише на знамето
на българските възрожденци.
В речника на българския език,
на буква „К” съвсем близо една
до друга стоят думите „криза” и
„култура”. Близо-близо, но докато
думата „криза” прелива всекидневно
от телевизионните канали,
вестниците, радиостанциите в
обремененото съзнание на хората,
думата „култура” все по-рядко се
чува, или се натрапва и рекламира
някаква имитация на култура,
което е още по-лошо. Не всичко,
което се пее, рисува, декламира,
играе, танцува или прожектира е
изкуство. Не всяко знание е култура.
Вълшебното куфарче, свързано с
интернет, претъпкано с всестранна
информация и знания е бездушно и
студено. То е памет, но не и мисъл,
не-сърце, не-душа. Както някой
беше казал – културата е това, което
остава у човека, когато забрави
всичко, което е прочел ...
Не мисля, че говоря неподозирани
мъдрости, особено пред такова
обкръжение, но съм разтревожен,
че на произведенията на културата
и изкуството все по-настойчиво се
гледа като на стока. В буржоазното
общество, в което живеем, те
наистина са и стока, но тази стока
е много по-различна от стоките в
моловете и пазарите. Както викаха
едно време по панаирите: „Два лева
се изяждат, два лева се изпиват, сал
споменът остава”. Грубо казано, но
вярно!
Истинското изкуство е дълготраен,
а някога и вечен спомен за времето,
за хората, за народа, за неговата
култура, бит, душевност, любов,
омраза ... То е силата на един народ.
Нека не забравяме, че началото
на българското национално
освободително движение е
положено от една книга „История
славянобългарска”. След нея,
след този страстен зов на болния
и немощен монах Паисий към
българския народ, за национално
осъзнаване, за бунт, за борба срещу
робството – след тази малка книга
– идват пушките, комитетите,
апостолите, въстанията, освобож-
дението... Както казва Вазов: „От
днеска нататък българският род,
история има и става народ”.
Не мислете, че е много шаблонно
да се цитират тези два всеизвестни
стиха. А дали са всеизвестни? Дали
е всеизвестен и самият Вазов! Не
съм сигурен при тази необичайна
за България неграмотност – за
съжаление повече сред младежта,
отколкото при възрастното
население.
Май дълго говоря, но искам да
успокоя всички от които зависи, че
няма напразно даден лев за истинско
произведение на изкуството и
културата, за просвещение и наука.
И накрая ще се прибера в зоната
на кинематографията – където
ми е мястото – за да припомня на
Министерството на културата /
което цял живот правя/ - Да не
свежда глава пред публиката. Броят
на зрителите да не е единствената
оценка за качествата на филма.
Филмите, разбира се, се правят
за зрителите – колкото повече
зрители, толкова по-добре. Но има
и филми, които по разни причини
са приети от публиката, обогатяват
панорамата на киноизкуството,
влияят върху самите кинотворци,
развиват специфичните изразни
средства. Не винаги касовият успех
е и творчески успех. Повечето
българи са прескочили пубертетната
възраст. „Народ” е много по-широко
понятие от „публика”. Киното
трябва да разшири аудиторията
си, да привлече за зрители, повече
слоеве и по-мислещи хора. А това без
сериозната и постоянна финансова
помощ на културните институти в
Министерството е неосъществимо.
Благодаря Ви още веднъж, за
високото отличие. Благодаря и
на Съюза на филмовите дейци за
неочакваното от мен предложение.
И наказанията, и
наградите...
Христо Ганев получи
държавната награда „Св.
Паисий Хилендарски”
Почетната грамота - „Св.
Паисий Хилендарски”,
учредена съгласно Закона
за закрила и развитие на
културата, се присъди
на Христо Ганев за
духовното, гражданското и
художественото изграждане
на българското филмово
изкуство и за неговото
международно признание.
Благодарствено слово на Христо Ганев:
Една голяма актриса осъществи мечтата си и направи
моноспектакъл. Една жена доказа на мъжете, че и тя може
да бъде one man show. Един голям режисьор направи
поредния си чудесен спектакъл. И той осъществи
мечтата си да има в репертоара си такова представление.
„Едно малко радио” на Теди Москов напълни
големия салон на Сатирата – сцена „Щастливеца”.
Моноспектакълът с Мая Новоселска зарадва всички
почитатели на този жанр, на този чудесен тандем и на
това чудесно артистично семейство. Постановката е по
сценарий на Мая Новоселска, Теди Москов и Борислав
Стоилов. В нея са изпозвани текстове на Федерико
Фелини, Марчело Мастрояни, Юрий Олеша, Андрей
Платонов, Аксел Мунте, Артур Лундквист, Емил Чоран
и Е.Л.Доктороу.
„Аз мечтая да...” казва Мая Новоселска и в два часа
моно-спектакъл лайтмотивът е, че истински реалист е
само мечтателят – мисъл на Федерико Фелини, любим
режисьор на Теди Москов. В „Едно малко радио” се
сливат две поетични души и чрез невероятния талант
на актриса и режисьор, зрителят достига до истините на
живота.
Нейният малък човек има огромни мечти, неистово
въображение. В опита си да избяга от съдбата си, той
самоотвержено търси убежище в света на фантазията.
Невероятното актьорско майсторство на Мая
Новоселска се проявява еднакво в уменията ѝ да прави
клоунада, пантомима, в пластиката, в имитацията, в
импровизацията. Не на последно място и във вокалните
ѝ способности, които разкриха отдавнашната ѝ любов
към джаза. Мая Новоселска ни въвежда към опасно
ничията земя между реалността и фантазията. Тази
нишка тече през цялото време на моноспектакъла.
Смешно-тъжно и тъжно-смешно ни разказват Мая
и Теди за това, как всичко и всички сме на ръба на
реалността и фантазията.
Всеки предмет оживява, понякога хиперболизирано и
тогава проличава любовта на режисьора към кукленото
изкуство – в голямата обувка, в голямата крушка, в
големия бушон. В ръцете на Мая Новоселска и под
режисурата на Теди Москов те се преобразяват в
одушевен партньор на акрисата. Визуалната концепция
на режисьора е по Алберто Джакомети. На големия бял
екран в средата на сцената оживяват картини, които
сякаш допълват монолозите на акрисата и ни правят
съпричастни към другата любов на Теди Москов –
киното. Поетичността, нежността, тъгата, лириката
се примесват и с грубата действителност, но отвсякъде
струи чувството му за хумор.
Спектакълът започва с „Болеро” на Равел и завършва с
песента „Едно малко радио”. В този отрязък между начало
и финал се случват много неща, разказани ни майсторски
от Теди и Мая. Костюмите на моноспектакъла „Едно
малко радио” са на Свила Величкова, а музикалната
картина – на Антони Дончев.
„Събитието“ Мая Новоселска-Теди Москов беше
почетено и с огромни кошници цветя, включително
и от името на самия министър-председател Бойко
Борисов. Далеч по-важни, обаче, бяха дългите аплаузи
в препълнения салон и възторжените възгласи „Браво!”.
Лилия Динова
Премиера:
Мая Новоселска в сцена от
моноспектакъла „Едно малко радио”
Мая
Новоселска
напълни
САТИРАТА
8 9
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
търкания, напротив – помагахме си. България е събрала
два големи ромски фестивала – във Видин, предимно за
танци и в Ст. Загора, за музика.
МА: Разкажи ни за зараждането на самодейните
колективи?
ИТ: На всеки 5 години имаше републикански
фестивали. Всички се готвеха много сериозно с нови
костюми, танци и музика. Имаше пари за всичко това
– за авторство, за гардероб, за музика. Хонорарите се
раздаваха по таблица и всичко беше ясно. Назначаваше
се комисия, която приемаше или отхвърляше танца.
Спомням си за националния преглед на камерните
състави в Горна Оряховица, където се раздаваха хубави
награди. Държеше се на сюжет, тема в танца. Никой не си
позволяваше да излезе на сцената без да е изпипал тези
неща. А сега какво се прави – търси се ефекта в бързото
темпото. И като излезеш от концерта, не ти остава
нищо от танца. Гледам ги младите момичета – излизат
на сцената без забрадка. А тя е основна за българката –
по начина на забраждането и на връзването, българката
показва дали е мома, дали е женена, дали има деца.
МА: А за трудовите колективи какво можеш да ни
разкажеш?
ИТ: Да. Колективи се създадоха навсякъде – по
фабрики, читалища, профсъюзи. Предприятията тогава
имаха средства и се даваха пари за култура и спорт. Щом
се кажеше, че има нужда от нови костюми, те веднага се
купуваха.
МА: Тази силна подкрепа, държавна политика ли
беше?
ИТ: Да. Имаше постановление от МС, според което,
щом ще се ходи на международен фестивал, работникът
има право на 15-дневен отпуск и всички разноски се
поемаха. Ще ви разкажа един показателен случай с
Тодор Живков. Ще пътуваме за участие в Испания.
Бяхме в Младежкия център в Приморско – на почивка
и подготовка. Три – четири дена преди да свърши лагера
ме викат: Тодоров, спешно на телефона. Обажда ми се
Митко Нинов, мой танцьор: Шефе, край… Турнето
пада. Министъра /на Образованието/ не дава автобуса.
На всяка цена трябваше да намерим автобус, но лято е
и всички са в отпуска. Казвам им – Ако трябва и Тодор
Живков ще питате, но намерете автобус! И те, с кой
акъл, да хванат и наистина да му се обадят. Оттам идва
отговор – в 17.00 часа да сме при него. Мятаме се на
колата и газ към София. Влизаме аз, Митко Нинов и
Величка Стамболова, певицата – цяла делегация – да
занимаваме Тодор Живков с автобуса. Влизаме, Митко
се спъна и бай Тошо се засмя с глас – А, момчето със
скъсаните потури. Запомнил, че миналата година на
концерта, на камерния танц, на Митко му се пръснали
панталоните. Седнахме, а бай Тошо ни почерпи с боза и
бонбони и по едно време вика: Така. Какъв е проблема? И
аз почвам отдалече, обяснявам се, извинявам се. Сега ще
видиме тая работа. – казва и вика Балев /Милко Балев/
– Помоли министъра от мое име да даде автобуса. Ако не
го даде, ще им дадем нашия. Обяснявам му, че в цялата
документация вече е вписан регистрационният номер
на автобуса на Образоването и няма как да стане иначе.
А той ми отговаря: Няма страшно, ще ги завъртим
номерата. Като разбра, че когато сме на турне спим в
автобуса, пак извика Балев – Как може такова нещо?! Да
им осигурите средства, да могат да почиват нормално.
Аз утре отивам на почивка, а ти, Балев, докато състава
не замине, няма да излизаш в отпуск! Дадоха ни 2000
долара командировъчни.
Тодор Живков много обичаше фолклора и винаги ни
е подкрепял. Познаваше танцьорите и помнеше на кого
му предстои тежък изпит в университета, на кого детето
е болно и се интересуваше. Нямаше официален прием,
посрещане на високи гости, без фолклорна програма, а
ние бяхме придворния състав.
МА: Разкажи ни за хореографското училище.
ИТ: Ще кажете, че се хваля /смее се/. Специално
от СССР дойде балетния педагог Владимир Белий
с единствената задача да открие балетно училище в
София. Само подготовката – педагози, статут, база
– трая две години. Моето щастие бе, че тогава бях
в Операта и така се случи, че бях много близо до тези
прекрасни специалисти. Дойде и Николай Холфин,
хореограф-постановчик. Той направи „Хайдушка
песен“, където бях консултант, „Легенда за езерото“ по
музика на Панчо Владигеров, а това без българин, без
човек, който да разбира от спецификата на българската
музика и ритмика, не става. Цял месец между Владигеров
и Нина Анисимова имаше люта разправия – тя искаше
да му разбърка рапсодията, за да стане по либрето,
той пък не се съгласява. Съветските специалисти се
запознаха с българския фолклор и им стана интересно.
Белий отбеляза, че трябва да имаме екзерсис, на базата
на класическия, но по-различен – с български ритми
и характерни за нашите танци движения. Направихме
една комисия, работихме четири – пет месеца и така се
създаде българският екзерсис. Дойде време, откри се и
балетното училище – то беше само за класически танци.
Но решихме да включим в програмата и български
народни танци. И аз бях един от преподавателите.
Пак според разбирането на Холфин и Белий се реши,
че трябва да се отвори и профил „Народни танци“
в училището. Всичко това, след време, прерасна в
Държавното хореографско училище. Заслугата е на
съветските специалисти. Причината е, че българския
фолклор ги грабна. На една среща в СССР на всички
водещи хореографи, Е. Фурцева, тогава Министър
на културата на СССР, се изказа така: Всички ще ви
пратя в една малка страна, в България, да се научите
как се запазва стила и характера на народния танц при
тяхното сценично пресъздаване. А вие?! Вие асимилирате
всичко. И руските, и украинските, и белоруските танци
изглеждат по един и същи начин…
Големият принос на първите поколения хореографи за
българското танцово изкуство е, че успяха да го подчинят
на законите и изискванията на сцената, на съответната
режисура, на темата, но същевременно запазиха стила на
танца. Когато го гледаш, знаеш, че това е шопски танц,
а онова – тракийски. Танцовата лексика се обогатява,
но обезателно се подчинява на основните техники и
движения, които са характерни за региона.
Разговорът води Милослав Андонов
Иван Тодоров е един от най-именитите
български хореографи. Сред постиженията
му е създаването на Ансамбъла на Строителни
воиски, на който е и пръв ръководител.
Създател и Главен художествен ръководител е и
до днес, на Академичния фолклорен ансамбъл.
Бил е Главен художествен ръководител
на Държавен анс. „Загоре“ Ст. Загора,
анс. „Вратица“ Враца. Двадесет години е
артист-балетист в Софийската опера. Член
е на ръководството на ЦИОФФ. Автор е на
танците Общобългарска ръченица, Пиринска
импресия, В розовата долина, Тракийска
младост, Джиновско, Танци от софийско, както
и на камерните – Срещи, Бригадири, Ралчо и
Радойчо, Спомен.
И
ван Тодоров: България е малка страна, но
много богата – разнообразие има не само на
ритми, музика, а и в стила и в характера на
наш‘те. Право хоро се играе навсякъде – в Северна
България, в Тракия и т.н., но се играе различно. Едно
е състоянието на северняка, когато танцува, друго –
на родопчанина. Това са нещата, които трябва да се
съхраняват, да се запазват. Що се отнася до състоянието
на сценичния фолклор – там има голямо отстъпление в
момента.
До Втората световна война, в България нямаше
организирана структура, обвързана с фолклора,
защото от такава нямаше нужда. Хората сами си го
тачеха и пазеха. Въпреки това, още тогава имаше хора,
които се опитваха да подходят по-организирано, по-
научно към фолклора – Руска Колева, Борис Цонев,
Хараламби Гарибов. На Олимпиадата в Берлин през
1936 г. група на Борис Цонев участва на Откриването.
След 9-и септември започна златния век на българската
хореография. Това бе възможно благодарение на руските
специалисти – те създадоха организацията на тези неща.
Освен това, тук започнаха да идват и техните ансамбли –
Игор Моисеев, Пятнички ансамбъл, анс. Берьозка и т.н.
Решихме, че и ние искаме да направим такъв ансамбъл.
Проведохме изпити и така за пръв път се събра състава
на Държавния танцов ансамбъл. Репетирахме в операта
– до 9.30 в балетната зала, а после – горе, на малката
сцена. Започнаха да идват съветски специалисти
– Белий, Николай Холфин, които организираха и
курсове за ръководители, балетни педагози, режисьори,
хореографи.
По-късно, в Държавния ансамбъл, какво правехме –
тръгнахме по селата. Бай Филип /Филип Кутев/ казва
така: Ще търсите певци, музиканти, танцьори от село.
Ще ги учим тук. Отиваме ние в едно село в Ямболско и
се обръщаме към кмета за помощ. Доведе ни една хубава,
едра работничка от тухларната – Стояна. Като ги зареди
– една по-бавна, една по-бърза – коя от коя по-хубави.
От къде ги знае – от мама и баба. Харесахме я. Питаме
я дали иска да дойде да пее в София за Държавния
ансамбъл, а тя – Добре де, ама какво ще работя? Събрахме
и музиканти. Никой не може да чете ноти, обаче свирят.
Ограмотихме ги – слагахме им цигулкови грифове на
гъдулките. Излъскаха се всичките. Минаха години и за
едно мероприятие пак викам Стояна от тухларната –
Колко ще ми платиш? – ме пита и потърква с пръстите.
По едно време бях секретар на Съюза на българските
музикални и танцови дейци. Тогава правехме
национални прегледи на професионалните състави.
Всички имаха самостоятелни концерти, а на другия ден
имаше доклади, разбор и на най-малката подробност,
било то в песен, танц или музика. Много се държеше на
детайла. Бай Филип е създател на Държавния ансамбъл,
а до него през цялото време беше Илия Бежков. Той
беше идеолога и бай Филип не правеше нищо без да се
консултира с него.
Малко известно е, че в България се подържаха и турски
и ромски състави. Между нас и тях нямаше никакви
Иван Тодоров – стил и характер
10 11
културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
В квартал Горна баня в София
съществува едно училище,
което носи авторитетното име
„Национален учебен комплекс по
култура с лицей за изучаване на
италиански език и култура”. За тези,
които не знаят за него, гледката на
преминаващите всяка сутрин 30
училищни автобуса е странна, но
за живеещите там е нещо напълно
нормално.
Това, което прави комплексът
специален, не е нестандартният
превоз до него, а уникалните
възможности, които предлага
на учениците си. Името му не е
случайно – именно културата играе
решаваща роля в училищния живот
на горнобанските възпитаници.
Малко са държавните училища
в България, в които се получава
обучение по керамика, дърворезба,
батик, текстилно рисуване,
народни и спортни танци, история
на изкуството и много други
учебни предмети, които развиват
заложените в учениците таланти
и обогатяват познанията им за
културното наследство, което
притежаваме като европейци, и в
частност – като българи. Не е лесно
да се обясни на едно дете какво
означава „култура” или „изкуство”.
В ранна детска възраст те могат
единствено да се усетят и почувстват,
без да им бъдат поставяни етикети.
Точно към това се стремят всички в
НУКК.
Културните мероприятия в НУКК
никога не са били рядкост. Изложби,
конкурси, концерти, екскурзии,
това са все преживявания, които
вървят ръка за ръка с учебния
процес. Всеки месец се организират
групови посещения на музеи, театри
и изложби с цел учениците да се
запознаят с най-новото от културния
живот. Изложбите, подготвени
от ученици, също са ежедневие –
когато и да влезете в сградата на
училището, ще се изправите пред
множество стативи с невероятни
детски рисунки, дърворезби или
керамични фигурки, които могат
да ви накарат да видите света през
очите на младите творци от Лицея.
Безспорно едно от най-големите
постижения в архива на НУКК
Åäíî ïî-ðàçëè÷íî ó÷èëèùå
е резултатът на възпитаниците
от Випуск 2011, който оглави
класациите на провелата се на 17-
ти май матура по български език и
литература. Тяхното постижение
достигна рекордна стойност –
средният успех от Държавния
зрелостен изпит е отличен 5,91.
Миналогодишният випуск успя
да поднесе най-хубавия и ценен
подарък по случай 35-я рожден
ден на училището – едно блестящо
представяне на възможностите
на учениците на Италианския
лицей. Ръководството на НУКК
от своя страна върна жеста и
в деня на дипломирането на
дванадесетокласниците, поднесе
на всеки един от тях специално
изработена грамота за отличен
резултат на държавните зрелостни
изпити. Грамотата беше подпечатана
със златния печат на училището.
Получен през 2010 г., той е още
едно свидетелство за усърдната
работа на учениците, учителския
колектив и ръководството на
НУКК. Италианският лицей беше
удостоен със Златна книга и Златен
печат на Съвета на Европейската
културна и научна общност, заради
постигнатия висок престиж и
обществено признание, за приноса
му към развитието на българската
култура.
На 19 ноември 2011г НУКК
навърши 35 години. Тази възраст
може и да не изглежда внушителна
на пръв поглед, но традициите,
които училището е утвърдило
през годините, са впечатляващи:
провеждане на културни обмени с
ученици от италиански гимназии,
Директорката на училището г-жа Величка Велянова приема поздравленията на Пловдивския митрополит
Николай, в компанията на Негово Превъзходителство Стефано Бенацо – Посланик на Р Италия, Митко
Тодоров – Зам. Министър на културата и Димитър Цонев – председател на училищното настоятелство.
Съставеният от бивши и настоящи възпитаници на НУКК Ансамбъл „Бъклица“ репетира в танцовата зала на училището – една от най-добрите в
страната. Най-възрастният му танцьор е завършил през далечната 1984г.
Националният учебен комплекс по култура стана на 35
12 13
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
Тази есен в галерия „Подуяне”, София се състоя
откриване на 10-дневна изложба на творби по проекта
”Душа, обагрена от небесната дъга” на сдружение
„Промедика – здраве за всички 2006”, Велико Търново
с финансовата подкрепа на Агенцията за хора с
увреждания.
Галеристът Стефан Груев откри събитието с
разказ за проекта пред поканените ценители на
живописта, препълнили изложбената зала. Творците
са хора с увреждания, за някои от които живописта
или дърворезбата е професия, за други – хоби.
Целта на проекта е била създаване на културни
ценности на основата на природните и исторически
забележителности на България и развитие на дарбите
и художествено - творческите заложби на художниците
с увреждания. Идеята е била дадена година преди
това. Толкова време е било необходимо да се намери
организатор, спонсор, да се създаде проекта, да се
открият подходящи участници из цяла България и да
се осъществи замисленото. Проведени са два 10-дневни
пленера – летен в Дряново и Трявна и есенен в Бургас и
Созопол. Картините, създадени по време на пленерите,
са били показани в галерии съответно в Дряново, Велико
Търново и в Бургас. Тук, в София е заключителното
представяне на всички творби.
После бе дадена думата на Бранимир Цаков – виден
художник и педагог. Той каза, че е дошъл скептично
настроен, но е бил приятно изненадан от видяното.
Според него всички автори имат чувство за композиция,
владеят техниката на перспективата, а от картините с
морска тематика е ясно, че са усетили бриза, силата на
морето, както и неговата изменчивост и необятност.
Поздравления към авторите и гостите поднесоха
дует „Шик” и Хайгашот Агасян със свои изпълнения.
От Министерството на културата поднесоха цветя.
Хайгашот Агасян с няколко думи се обърна към
авторите: „На всеки може да му се случи да пострада
зле – да падне и си счупи крак, ръка, глава, гръбнак,
важното е да не пада духом”. Да, наистина е много важно,
но за всички пострадали, е необходима и подкрепата на
обществото. От тук и важната роля на организатора –
Сдружение „Промедика – здраве за всички 2006” и на
организацията, финансираща проекта - Агенцията за
хора с увреждания.
За хуманността на едно общество се съди по
отношението към тези, които се нуждаят от повече
грижи. А инвалидите дават на човечеството повече,
отколкото получават. Между тях има много талантливи
хора, дори гении - музиканти, художници и учени: Рей
Чарлз, Андреа Ботичели, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Ван
Гог, най-големия физик на нашето време Стивън Хокинг
и много други.
В изложбата участваха десет художници с маслени бои
и един дърворезбар от Велико Търново, Варна, Русе и
Кърджали. Присъстваха само трима – трима усмихнати
млади художника: Ваня Петкова от Кърджали, Даниела
Горчева и Пламен Бойчев от Велико Търново.
Към края на коктейла отново минахме да се насладим
на творбите. На доста от тях бяха вече се появили
стикери „продадено” – радостен факт и за авторите,
и за организаторите, който създаде усещането, че е
постигната целта на проекта.
текст Донка Янева
снимки Веселина Тенева
Проект „Душа, обагрена
от небесната дъга“
от фолклор, балет, спортни танци,
хип-хоп, народна и модерна музика.
Тазгодишното представление остави
ярък спомен у всички присъстващи
и изправи многократно публиката
на крака. То беше едно прекрасно
олицетворение на упоритата
подготовка, положените усилия и
желанието за изява на учители и
ученици. С особен възторг се прие
и изпълнението на Фолклорен
Ансамбъл „Бъклица“, който,
съставен от бивши и настоящи
възпитаници на училището, е символ
на усилията на ръководството на
НУКК да запази приемствеността.
След 35 години на училищната
сцена, НУКК продължава да бъде
главно действащо лице в опазването
и развитието на културните
ценности в образователната система
в България. Дейността на училището
се подчинява на простичкия факт,
че всяко дете крие таланта в себе
си и той просто трябва да бъде
изваден наяве. Точно това е ролята
на Италианския лицей в живота на
своите възпитаници – да запали
онзи огън, който сам гори.
Анелия Кузева
Никола Коев
baklitza.com
предоставяне на стипендии за лятно
обучение в Италия, организиране
на благотворителна дейност,
ежемесечно издаване на вестник,
изготвен от ученици и много други.
Една от тези така запомнящи се
традиции е грандиозният училищен
концерт, който всяка година се
провежда в зала 1 на НДК. Това
мероприятие представлява един
мост между културите на различните
поколения. То е доказателство, че
млади и вече пораснали ученици
на лицея могат да застанат заедно
на една сцена и да обрисуват
вечерта със своята пъстра палитра
14 15
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
Калейдоскопът е простичка детска играчка; вземаш
я в ръце, нагласяш окото на прозорчето и започваш
да въртиш- пред теб се редят причудливи картини
от безброй цветни стъкълца. Красиво и магически
пленително! Кинокалейдоскоп “Есенна палитра”
фокусира безценни блестящи фигури на многоликото
седмо изкуство. Обаятелно и вълнуващо!
Съвсем естествено е родината на киното, Франция,
следовниците на Братя Люмиер, да присъствуват
осезателно толкова години на българския екран, по-
конкретно на Киномания. Френското кино заслужава
да има фестивал в София и това вече е факт. От 6 до
16 октомври беше сложено началото на това чудесно
начинание по случай 20-годишния юбилей на Френския
институт. Радост за киномани и франкофони бяха 30-е
заглавия на съвременни филми от различни жанрове
– най-добрите постижения на съвременната френска
кинематография. Жан Рено, Жерар Депардийо, Катрин
Деньов, Натали Бай, Шарлот Ремплинг, Кристин
Скот Томас присъстваха на софийските екрани в зала
“Люмиер”, Дом на киното, “Одеон” и Френски институт.
Неразделна част от пъстрата есенна палитра бяха
анимационните и документални филми, които заемат
достойно място във френското кино. Амбициозната
програма включваше и ретроспекция на творчеството
на починалия миналата година именит режисьор,
сценарист и актьор, Клод Шаброл, автор на 100 филма.
Така зрителите се докоснаха до изтънчения визуален
стил и интелектуална дълбочина на основателя на
“Новата вълна”, откриха и преоткриха един от най-
известните френски кинодейци.
Моят избор бяха филмите, посветени на силата на
нежната половина на света. “Изворът на жените” е от
Официалната селекция на Кан 2011. Новата творба на
румънеца Раду Михайлеану, който работи във Франция,
е сякаш достоверен документален разказ с фино чувство
за хумор. Действието се развива в наши дни в едно
малко село, някъде между Северна Африка и Средния
изток. Почти откъснати от света, жените отиват за вода
на извора високо в планината, под палещото слънце и
така е от вечни времена. Младата булка Лейла предлага
на съпругите да направят любовна стачка – никакви
ласки, никакъв секс, докато мъжете не прокарат вода в
селото. С проникновеност към народопсихологията на
източните канони, режисьорът заедно с възхитителните
актриси показва непреклонността на женското сърце в
отстояването на собственото достойнство и цел, дори с
цената на любовта.
Може ли човек да промени живота си на 45-годишна
възраст? Отговорът е жизнерадостен и трогателен
за сериозния борсов посредник и “строг” глава на
семейство, който открива енергичните и кипящи от
ЕСЕННА ПАЛИТРА
живот испанки – “Жените от шестия етаж”. Той за
първи път се отпуска, за първи път вкусва от простите
удоволствия и намира любовта.
Следващата картина от есенната палитра беше
Седмицата на руските филми в България, в рамките на
Дните на руската духовна култура. Благодарни и ценящи
зрители от София, Варна и Бургас успяха да гледат
най-добрите произведения, създадени през последните
години, с вход “свободен”. От 21 до 26 октомври седем
от най-новите филми предизвикаха вниманието и
интереса на професионалната и любителска публика
в Дома на киното. На престижния културен форум
гостува делегация от известни кинодейци, сред които
заслужилата артистка на РСФСР и заслужил деятел
на изкуствата Наталия Бондарчук, първият зам.-
председател на гилдията на филмовите актьори на Русия
и носител на Държавна награда Борис Токарев, Людмила
Гладунко – артистичен директор на филмова компания
“Дебют”, както и представителят на Студио “Филмфест”
Людмила Тихомирова.
Започвам, разбира се, с Наталия Бондарчук –
актриса, режисьор и сценарист. Дъщерята на прочутия
актьор и режисьор Сергей Бондарчук и на актрисата
Ина Макарова неизменно доказва своя вроден
талант през годините. Спомняте ли си философско
виталната екранизация “Соларис” на гениалния
Андрей Тарковски. По-късно срещнахме името й вече
на режисьор – “Детството на Бемби”, “Младостта на
Бемби”, обгърнатата с много размисъл и обич трилогия:
“Любовта и истината за Фьодор Тютчев”, “Пушкин.
Последният дуел” и ето новата лента, с която тя пристигна
“Гогол. Най-приближеният”. На пресконференцията
Наталия Сергеевна с радост разказа: “ Много ми е
приятно, за пръв път съм в София. Имам българска кръв
по линия на баща ми. А що се отнася до традиционния
кинематограф, към чиято школа принадлежа, винаги съм
искала хората да могат да се смеят и да плачат, да изпитват
съчувствие и да съпреживяват. Нужно е да се влагат пари
в културата, държавата най-сетне да разбере – народ няма
да има, а население! Щастлива съм, че донесох “Гогол.
Най- приближеният”. Филмът е за християнството и е
единственият биографичен за великия писател, който
става силно православно вярващ.” Зрителят проследява
последните дни на Николай Василиевич с ретроспекция
на миналото му и остава дълбоко развълнуван и
просветлен от неговата богата личност.
“За начинаещите в любовта” на актрисата, режисьор
и сценарист Людмила Гладунко и нейния съпруг,
продуцент – известният в близкото минало актьор Борис
Токарев, носи киноритъма с рефлекса на днешното
време. Сложните взаимоотношения в семейството на
сестрите Вера и Надя се случват изолирано от външния
свят. Събитията извън дома сякаш не ги интересуват
и засягат, развиват се драматични отношения,
Кино:

З
а
н
а
ч
и
н
а
е
щ
и
т
е
в
л
ю
б
о
в
т
а

16 17
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
последиците за всички за трагични... Всъщност този
филм е за нелюбовта, по-точно за неумението да обичаш.
Авторът на проекта Людмила Гладунко обясни простия
изказ на творбата: “Моето обръщение, моето послание
е не само към тези, които встъпват в живота, но и към
всички нас. Ние преживяхме много несгоди в живота
и как ще живеем по-нататък, зависи от нашия избор и
морал...”
Още една пъстроцветна фигура в Кинокалейдоскопа
– второто издание на Фестивала на независимото
американско кино под респектиращия надслов
“Историята е в мащаба”.
Пристигнаха престижни гости от американската
индустрия, имена в независимото кино, сред които
Джеймс Соломон – журналист и сценарист, Кенет
Тюран – кинокритик, българката Калина Иванов,
сценограф, красивата актриса Жана Караиванова,
която помним от много наши филми, днес- продуцент и
директор на фестивала. Нейното кратко изявление най-
ярко определя другата същност на американското кино:
“Тази година филмите в селекцията са 22-а, игрални
и документални, и представляват истинското лице
на Америка. От екзистенциалните проблеми на едно
средностатистическо семейство, през Роналд Рейгън до
Елиа Казан и Джими Пейдж историите на избраните
филми разказват за света, в който живеем и оцеляваме
днес. ”На българската публика бе предоставена
възможността да се запознае с нетрадиционната страна
на американската култура. Официално фестивалът беше
открит с парти и гала- премиера на “Конспираторът”
– новият филм на Робърт Редфорд, ключова фигура в
независимото американско кино. Сценаристът Джеймс
Соломон и сценографът Калина Иванов описаха
работата с холивудската легенда като изключително
обогатяващо интелектуално сътрудничество.
Двучасовата историческа драма пресъздава съдебния
процес по убийството на Ейбрахам Линкълн с
участието на Робин Райт и Джеймс Макавой. Погледът
на зрителите бе прикован от вълнуващия трилър за една
жена, готова на всичко, за да защити семейството си, и за
човека, рискувал всичко, за да я спаси.
Нашата сънародничка Калина Иванов работи близо 20
години в Щатите и през това време се е утвърдила като
един от най-известните американски сценографи. Освен
на “Конспираторът”, тя е автор и на сценографията и на
“Заешка дупка” с Никол Кидман, който също е част от
фестивалната програма т.г. През 2009 Калина Иванов
е отличена с наградата “Еми” в категорията художник-
постановчик на телевизионни филми или минисериал
за работата си над филма “Grey Gardens”.
Провокативно усещане остави авторският филм
на голямата актриса Джоди Фостър- “Бобърът”, с
нетрадиционния герой Уолтър Блек – едно удивително,
дълбоко смислено и заредено с комизъм превъплъщение
на Мел Гибсън, съвсем различно от досегашното му
амплоа.
Този фестивал действително разби клишетата, защото
американското кино не е само Холивуд... Колко сходни
позиции на големите кинотворци – френски, руски,
американски в желанието им да стигнат до широката
публика.
Всяка есен през ноември пристига КИНОМАНИЯ
– многоцветна, интересна, емоционална, забавна,
харесвана и... актуална. Тази година НДК представи 25-
ото издание на събитието в София, Пловдив и Варна.
“Концепцията на Киномания 2011, условно наречена
Презареждане, запазва идеята на фестивала – да показва
най-доброто от световното и българско кино, като я
надгражда – с по-младежки дух, с още по-прецизна
селекция от хитови заглавия и с амбиция това наистина
да бъде уникално по рода си културно събитие.
Събитие, което оставя незабравими спомени и емоции у
почитателите на киното” – заяви Десислава Бинева, член
на Съвета на директорите на НДК, при представянето
акцентите на фестивала.
Близо 50 продукции от всички краища на света –
ексклузивни прожекции на нашумели нови филми
и класически ленти от 11 до 20 ноември бяха на
големия екран в зала 1 на НДК, “Люмиер” и Дом на
киното. Към най-младите зрители беше направен
специален жест. Четири анимационни и 4 игрални
филма бяха прожектирани безплатно с подкрепата
на “Фондация Америка за България.” Успях да видя
славната “Чебурашка” – нова покадрова куклена
анимация, японски римейк на култовия “Крокодилът
Гена и неговите приятели”, аржентинския “Приказки
от джунглата” по избрани творби на уругвайския
писател Орасио Кирога. Моят фаворит стана японската
анимация “Тайният свят на Ариети”. Отдавна не бях
виждала толкова много красота, изящество, прелестни
вълшебни герои с положително въздействие и хармония.
На мен стилът и настроението на филма ми напомниха
за някогашната “Палечка”...
Киномания отбеляза и няколко специални годишнини
с класически ленти: 40 години след премиерата отново
бе показан шедьовърът на Стенли Кубрик “Портокал с
часовников механизъм”, 50 години след появата си беше
презареден филмът “Закуска в Тифани” с елегантната,
изискана и нежна чаровница Одри Хепбърн –
олицетворение на идеята на филма и епохата; появата
на“Трамвай желание” бе по повод 100 годишнината
от рождението на драматурга Тенеси Уйлямс. По
случай 110-тата годишнина на знаменития Луис
Армстронг беше програмирана музикалната картина
“Парижки блус”. Десет вълнуващи дни, заредени с
тръпка, новаторски идеи, майсторска визия, утвърдени
авторски имена, уникално актьорско присъствие,
неповторимо забавление за почитателите на седмото
изкуство и неговата несравнима магия. В перфектно
съчетание две емоции – наслада за очите и за стомаха,
минаха прожекциите на кулинарните филми в зала
Мати: “Угощението на Бабет”, “Оскар” за чуждоезичен
филм /1987 г./, “Шоколадови уроци” и “Кулинарен тур”.
Не мога да пропусна документалната лента “А киното
е моя любовница” – вълнуващ поглед към великия
Бергман и творчеството му от различни ъгли, и то все
привлекателни, разказвач е неговата актриса и спътница
Лив Улман.
На този празник на сетивата, духа и душата киноманът
и специалистът не могат да видят всички показани
филми, при най-добро желание. Изкушеният зрител
– също. Сред последните култови ленти, фестивални
фаворити и забележителни шедьоври моята класация
до пет е следната. Палмата на първенството/ не от Кан,
естествено/, получава “Опасен метод: Фройд и Юнг”, с
режисьор Дейвид Кронънбърг, на второ място се нарежда
“Кожата, в която живея” на Педро Алмодовар, третата
позиция е за “Меланхолия” на скандалния Ларс фон
Трир, четвърти застава “Полунощ в Париж” с Уди Алън,
а пети – Никита Михалков с “Изпепелени от слънцето
3: Цитаделата”. Вероятно проявявам субективизъм, но
това е моето мнение и по-добре гледайте ги самите вие.
Мариана Енева

О
п
а
с
е
н
м
е
т
о
д
:
Ф
р
о
й
д
и
Ю
н
г

“Изпепелени от слънцето 3: Цитаделата”
18 19
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
От 10 ноември стартира нова инициатива на Музей-
ната галерия за модерно изкуство. Проектът MOST
е конкурс за българско съврменно изкуство, в кой-
то всеки български творец може да се изяви. Идеята
на МГМИ е да промотира младите български авто-
ри както на нашия, така и на международния пазар.
Затова и журито не е съставено само от българските
представители – Ирина Мутафчиева, директор на
Националната галерия за чуждестранно изкуство; Ва-
лери Стефанов, председател на Съюза на колекционе-
рите в България; Любен Генов, председател на Съюза
на българските художници; проф. Свилен Стефанов,
зам.ректор на Националната художествена академия,
катедра „Съвременно изкуство”; Деница Атанасова-
Гергова, президент на Музейна галерия за модерно
изкуство – но и от трима чужденци –Диана Пикасо,
изкуствовед; Геза Фон Хабсбург, изкуствовед и кура-
тор и сър Питър Блейк, британски поп арт художник.
Разговорът
Въпросите ми към сър Питър Блейк бяха свързани и
провокирани от творчеството му и от разцвета в тър-
сеното на поп арт произведенията от колекционери и
публика.
Всички знаем че през 70те и 80те се наблюдава затишие
на търсенето на поп арт-а, но през 90те това се проме-
ня. Пред мен стои въпросът дали това нещо е свързано
с успехите на Деймиън Хърст и Трейси Емин (те имат
сходна концепция с тази на Питър Блейк, основана на
тезата на Дюшамп – б.а.). Дали тази индиректна връзка
провокира публиката да обърне поглед към първообраза
– поп арт-а и Питър Блейк.
„Не мисля, че Деймиън и Трейси биха казали, че това е
някакво възраждане, те не са последователи на това кое-
то се е случвало през 60те, те по-скоро вярват че правят
нещо ново, нещо различно.
Не мога да твърдя, че те по някакъв начин си взаимо-
действат с мен или че са повлияни от моето творчест-
во. Това трябва да кажат други хора. Това е както с бан-
дите. Например казват че Oasis са били повлияни от
TeBeatles, но това е нещо което други хора твърдят, а
не самите банди. Връзките се откриват от други, а не от
самите артисти.”
Сещам се за принта на Мерилин Монро и образът на
звездата от стенсилите на Анди Уорхол и това ме про-
вокира да задам следващия си въпрос за това дали бри-
танският поп арт е истинският и чистият, а не американ-
ският.
„Всичко е поп изкуство, не може да се каже кое е по-
чисто или по-добро, понеже всичко е поп. Това което аз
твърдя е че по никакъв начин не съм повлиян от Уорхол.
Анди е бил запознат с работата на младите британски
Децата и Питър Блейк
На срещата си с децата от арт училището на МГМИ,
сър Блейк им показа своите картини и беше на разполо-
жение на въпросите на малките артисти. Ето какво им
разказа той провокиран от любопитството им:
„Това, че съм известен, по-скоро е стечение на обстоя-
телствата, някаква случайност.Част от популярността ми
се дължи на моето дълголетие. Повечето мои съвремен-
ници не са между живите, но аз съм и продължавам да
творя. Когато бях на 13 години, техникума в който учех
беше свързан с училище по изкуства. След един тест по
рисуване успях да се прехвърля в него. Според мен, тога-
ва не бях много добър художник, но с течение на времето
това се промени и в мен се роди амбицията да бъда успе-
шен. Обичам много професията си понеже тя е свързана
с много пътувания, а студиото ми е едно прекрасно мяс-
то, в което съм събрал цялата си колекция от предмети.
Повечето творби съм направил с маслени бои, но имам
и такива,които са на базата на колажната техника като
Paris Suite например. Аз правя всичко – рисувам, пра-
вя колажи, скулптури, покривам целия диапазон, който
един художник може да покрие. Някои художници се
концентират само върху едно нещо, но аз се интересувам
Именно преди месец сър Питър Блейк беше в Бълга-
рия, за да открие първата си изложба в страната и за да
се срещне със студентите от НХА в открита лекция, а
също и да поговори и да порисува с децата от арт учи-
лището на МГМИ. Екипът на „Черно и Бяло” беше на
пресконференцията ден преди официалното открива-
не на изложбата Absolut Brit Art.
Сър Питър Блейк, наричан още Кръстникът на
британският поп арт, става известен през 60те. Едни
от най-популярните му произведения са обложка-
та на корицата на албума на Te Beatles: Sgt. Pepper’s
Lonely Hearts Club Band, принтове с Мерилин Мон-
ро, Бриджит Бардо, Кейт Мос, Елвис. Освен тях в га-
лерията бяха показани и циклите Paris Suite и Venice
Suite. През 2002г британската кралица го награди с
рицарско звание за специални заслуги в областта на
изкуството. На 78 годишна възраст, сър Питър Блейк
продължава да твори, да прави изложби, известността
му е световна, а неговата личност е емблематична за
редица поколения и знакова не само за британският
арт, но и за цялостното развитие на изкуството в све-
товен мащаб. артисти, но също не може да се твърди, че по някакъв на-
чин ги е копирал или имитирал. Имаме съвсем различна
гледна точка. Смятам че британският поп арт е много
различен от американския. Първият е възхваляващ, а
вторият циничен.”
Питам го за изкуството му – дали то е коментар на цен-
ностната система на обществото и личните взаимоотно-
шения на хората:
„Мисля че аз съм разказвач на истории. Това което ви-
зирам, например слоновете в Париж – нещо абсолютно
сюрреалистично, нещо което едва ли би могло да се слу-
чи, но в същото време – защо пък не? Но все пак това са
едни фантастични истории, а не коментар на морални
ценностти. Аз разказвам историята и вече наблюдате-
ля може да види моята история или да си създаде своя
собствена...”
Питам го за хобито му да колекционира всякакви
предмети.Дали това го е провокирало към поп арт-а или
ефекта е бил обратен.
„Не.Не мисля, че колекционирането ме накара да за-
почна с поп арт-а, напротив, отначало правех картини,
които бяха биографични изображения на деца със знач-
ки („Автопортрет със значки”), по-късно действително
започнах да колекционирам различни предмети и те ме
провокираха по някакъв начин да ги превръщам в изку-
ство.”
Знам че в интервюта, Питър Блейк споменава, че иска
да направи изкуството популярно колкото поп музиката
и затова му задавам въпросът дали сега, в хилядолетие-
то на глобализацията и интернет,изкуството е загубило
креативността си и се е превърнало в комерсиално. Той
споделя, че „комерсиализацията и достъпността на из-
куството не отнемат от същността му и от креативизма
му, напротив.”
На въпросът ми защо в началото е рисувал повече с
масло, докато неговите съвременници са използвали
други техники и какво е отношението му към принтове-
те, той ми отговаря следното:
„Използвах повече маслото понеже през 60те бях по-
голям романтик и моралист. Сега имам повече принто-
ве. Никога не съм бил финансово прекалено добре и бих
казал, че благодарение на принтовете като че ли съм по-
добре. Изкуството ми е една комбинация между комер-
сиално и едно вълнение чисто артистично. И в днешно
време използвам новите изразни средства, въпреки че
самия аз не знам как да работя с тях...”
ПИТЪР БЛЕЙК
20 21
културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
Подаването на документи за конкурса ще става до 10 януари, а повече
информация може да видите на сайта на галерията:
http://modernartgallery-bg.com и http://most.modernartgallery-bg.com
В картината „Eifel Tower“ се вижда образът на „Чове-
кът-пеперуда“. Той всъщност е персонаж от детска книж-
ка. Представлява един диригент, на чиято палка е кац-
нала пеперуда.Този персонаж е вдъхновител на някои от
картините на артиста, потапяйки Париж в пеперуден
дъжд. Сър Питър Блейк споделя, че по някакъв начин дири-
гентът се превръща в самия художник и пътува навсякъде
където пътува и той самия.
Сър Блейк ни разказа малко повече за неговата Мерилин: „Ин-
тересното при тази картина е че съм използвал същата щампа,
която е използвал и Анди. Моят менъджър Пол (ПолСтолпър) купи
правата върху нея и затова изглеждат толкова еднакви. Вижда се
че тя носи същата рокля, която носи и на картината на Уорхол. И
двете снимки са направени по време на една и съща фотосесия, прос-
то тук фотографът я е инструктирал да погледне малко по-нагоре,
сменил е позата. Художествения похват е доста по-различен, това
което Анди е направил е да вземе негатива и да направи една доста
примитивна сериграфия, а това, което съм направил аз е да доба-
вя сребърен брокат. Различно е. Нито една от двете не е по-добра,
просто са различни.” Тук арт мениджърът ПолСтолпър допълва: „В
света се смята, че образът на Мерилин принадлежи на Уорхол, това
което Питър направи е да каже „не, не принадлежи”, понеже Питър
е изобразил Мерилин много преди Анди. Въпросната картина е от
1956 г. и образът там носи вратовръзка с Мерилин Монро.”
от всичко, затова и се опитвам да правя всичко.
Нещата, които ме карат да творя са живота и света око-
ло мен. Колкото по-възрастен ставам, толкова по вдъх-
новен се чувствам от този свят, в който живеем. Мисля,
че всеки един художник трябва да използва въбражение-
то си, защото това с което разполага е едно платно, четка
и бои и без въображение няма как да покаже какво ми-
сли. Специално мен ме вдъхновяват творбите на Стенли
Спенсър и Джоузеф Корнел. Всеки художник трябва да
има вдъхновител, а аз имам много, това са само част от
тях.
Най-трудната картина, която съм рисувал всъщност
е тази, която правя в момента.Тя представлява портет
на Св. Мартин, който сваля наметалото си и го дава на
един просяк, а просякът е Исус. Всеки един от образите
в тази картина е много труден. Рисуването е един мно-
го сложен процес: започва с нещо елементарно, но след
това трябва да надграждаш много пъти. Последната кар-
тина, която рисувам винаги е най-трудна.”
текст Андриана Коцева
снимки Симеон Пеков
Живеем във време, в което за
индикатор на човешката креатив-
ност и творчески просперитет,
се приема не изкуството само
по себе си, а по-скоро неговият
нискорисков инвестиционен
профил. Изкуството придоби
статут на ултра-консуматорски
продукт, с широкоспектърен и
стабилен пазар. Многобройните
търгове и никнещите като гъби
арт изложения са красноречив
показател за активността на пазара.
Затова за никого не са изненадващи
динамичните вечерни търгове на
аукционните къщи Филипс де Пюри
и Сотбис (Ню Йорк) и рекордните
$630 милиона, отбелязали върхът
на голямото арт пазаруване за
произведения от периода на
ранния абстракционизъм, поп
арт-а и съвременно изкуство, както
и новите рекорди за творци като
Клифърд Стил ($114,1 милиона),
Герхард Рихтер ($20,8 милиона) и
Си Туомбли ($9 милиона). Всички
страховете от фалит на еврозоната
и мрачните финансови прогнози
бяха буквално „издухани” по време
на ежегодните октомврийско-де-
кемврийски изложения на изкуство
в Лондон (Frieze) и Маями (Art
Miami Basel) и многобройните
им сателитни панаири (Moniker
Art Fair; Multiplied London; Scope
Miami – снимка 2, стр. 23), които
приключиха сезона повече от
успешно. Така например творбата
„Made in China” на Джо Блек бе
продадена за £12 000 (снимка 3,
стр. 23), а сериграфии на стрийт
арт легендите Бен Айн (Ben Eine),
Д-фейс (D*Face) и Бижу (Beejoir)
бяха разпродадени за минути.
ПОСЛЕДВАЙ ПАРИТЕ
ИЛИ ГОЛЯМОТО АРТ-ХАРЧЕНЕ
Изкуството струва толкова,
колкото някой е готов да плати за него...
По всичко личи, че изкуството е
отново на мода!
Оказва се, че отегчените от скучния
пазар на луксозни къщи, коли и
акции, заможни колекционери се
обръщат към динамичността на
колекционирането на произведения
на изкуството. Изкуството се
превърна в алтернативна форма
на инвестиция, която също както
и стоковите активи може да
бъде организирана в портфолио.
А неотдавнашният елитарен,
ирационален и суров пазар от
купувачи евоюлира в спекулативен,
безспорно по-широкоспектърен и
образован пазар на продавачи.
Филантропията далеч не е
единствената причина за необи-
чайната активност на пазара на
изкуство в условията на глобална
финансова несигурност. Според
някои експерти, колкото по-
остра е икономическата криза,
толкова по-малко влияние ще имат
спекулациите върху възприятията на
хората към изкуството. Това, от своя
страна, би могло да доведе до нова,
22 23
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
глобална промяна в културните
и изкуствоведски ценности.
Инвестирането в култура и изкуство
често е средство за преодоляване
на емоционални и интелектуални
дилеми и предизвикателства.
„Хората не се интересуват от
капиталовложения на Уол Стрийт,
те искат сигурни инвестиции
с гарантирана възвръщаемост,
каквито са произведенията на
изкуството”, споделя арт дилъра
Кристоф ван де Вее. Повече от ясно
е че периодът на колекциониране
на стари майстори е преминал. Не
защото интерес няма, а защото
всички брилиянтни образци са
отдавна включени в музейни
сбирки или в частни колекции. Така
опасенията на колекционерите, че
ще изпуснат следващия, макар и
съвременен „майстор”, прерастват
в неконтролируемо и неистовото
търсене на новото, свежо и
провокативно. Съвремието ни е
поразено от различни „вируси”
– тези на безбройните знайни и
незнайни изложения на изкуство
и биеналета, които по своята
същност са нищо повече от забързан
манифест на творческа разпокъсана
енергия, и рояци гравитиращи
колекционери и арт дилъри.
Борбата на колекционерите да
предвидят и осребрят следващите
Куунс, Уорхол или Банкси обаче
разкри потенциалната, но реална
опасност от спекулации и заливане
на пазара с посредствено изкуство.
Ясно е, че броят на брилянтните
художници съвсем не е голям и
че реално, предлагането никога
няма да отговаря на търсенето
поради спецификата на самото
създаване на произведенията.
Тъжно е, че качеството все по-
често е пренебрегвано за сметка
на брандираните продукти.
Интересното обаче е именно
възприемането и новият смисъл,
който се влага в категорията
„качество” на произведенията
на изкуство. Негласно прието
е условието „дебел портфейл –
качествена творба”. За много арт-
пуристи е крайно шокиращо да
възприемат промяната на статута на
твореца от човек на изкуството в шоу
звезда с отличен PR, произвежда-
ща предмети на конвейр по заявка.
От друга страна обаче не бива да се
забравя и фактът, че много малък
сегмент от съвременното общество
е способен да създава стойностни
произведения на изкуството и
логично, също толкова малък сег-
мент има достъп до него и успява
да си ги позволи. Изкуството,
действително струва толкова,
колкото някой е готов да плати за
него.
Действително, в програмите на
таз годишните арт-изложения
се забеляза промяна, която е
пряк резултат от тенденциозното
възприемане на изкуството като
инвестиция. Промененият, по-
мъдрял пазар на съвременно
изкуство, както и условията на
рецесия наложиха търсенето на
познати, утвърдени автори, чиито
произведения са инвестиции
с минимален риск и сигурна
възвръщаемост на второстепенния
пазар. „Във времена на трудности,
хората предпочитат да се
обграждат с неща, които ги карат
да се чувстват добре” (Алекс
Логсдейл, галерия Лисон). Така
например, известната платформа
за „млади”, провокационни автори
Фрийз, не се поколеба да заложи
на по-декоративни и галещи окото
абстрактни творби. (снимка 1, стр.23)
Изборът на многоцветни и целящи
не толкова да провокират, колкото
да създадат илюзията за стабилност
и отсъствие на риск, съдиректорът
на Фрийз Матю Слотовер обяс-
нява така: „Участващите във
Фрийз галерии мислят преди
всичко за по-изтънчената част от
посетителите, което обезсмисля
крещящите политически слогани и
провокации.”
„Тази година Фрийз е учудващо
политически учтив и безкрайно
дистанциран от световните
вълнения” споделя Пол Казмин,
директор на едноименната галерия,
една от малкото, изложили творби
с ясна политическа насоченост
(пример е поразяващото платно на
Уилям Копли „My Motherland Can
Fuck Your Fatherland” 1975, оценено
на ($125 000, изобразяващо ранна
версия на американския флаг и
британското знаме преплетени във
физически съюз).
Популярността и активизирането
на арт изложенията, мнозина арт
експерти обявиха за знак на това,
че таванът в пазара на изкуството е
достигнат. Твърдението е спорно,
тъй като, това е напълно естествен
процес, който идва да покаже,
че и пазарът на изкуство, както
всеки, еволюира до субпродукт на
човешката креативност. Без съмне-
ние съвременната арт сцена е повече
от динамична, при все че това без-
спорно се дължи на страстта и праг-
матизма на колекционерите, както
и дебелината на портфейлите им.
И да, вратите на този отбран клуб
вече са широко отворени, но не се
заблуждавайте. Голямото изкуство е
достъпно, въпросът е само за кого...
Милена Коцева
снимка 3: „Made in China“, Joe Black
Бен Айн подпсва продадени сеиграфии по
време на тазгодишния Moniker Art Fair
„My Motherland Can Fuck Your
Fatherland” 1975, Уилям Копли
снимка 1: Te Yellow Blob Story, Недко Солаков, приемната на Дойче банк по време на Frieze
снимка 2: Бен Айн,
изложение Scope Miami
24 25
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
Н
а гости сме на „Punto Art
Bazaar” и докато чакаме
нашия домакин Петър
Арбов да поправи пръстена на една
клиентка, разгледахме малката му га-
лерия на ул. Юрий Венелин” 2. В нея
човек може да си купи бижута, деко-
ративна керамика, книги, живопис,
малки пластики от дърво и бронз и
предмети в стил „Steam punk”. При-
чината поради която сме тук е имен-
но това, че г-н Арбов пръв направи в
България изложба на това странно и
различно, почти непознато течение
„Steam punk”. Ето какво ни сподели
той:
„Галерията я имам от години, на съ-
щата улица, но по-малка, в друго по-
мещение. В един момент това място,
което беше книжарница, се освобо-
ди и аз реших да рискувам. Много се
чудехме за името, но накрая реши-
хме да я наречен „bazaar”, за да не се
стряскат хората, свободно да влизат,
без притеснението че това е галерия
и е строго специализирана. При нас
можеш да си купиш нещо за лев, но
също така и за 2000 лв., според пред-
почитанията и бюджета си. „Punto
art” не е точно галерия, а място за
изкуство и още нещо; място в кое-
то всеки може да влезе и да си харе-
са нещо, било то просто декорация,
бижу или картина. Стремим се да
представяме различи артисти с раз-
нородни стилове.
Със „Steam punk” се захванах съв-
сем случайно. Имах в ателието си
стари чарколяци от часовници и
платки от компютри и реших вмес-
то да ги изхвърля да направя нещо.
После проучих въпроса, разбрах че
по света течението е много извест-
PUNTO ART BAZAAR:
МАЛКО ФУТУРИСТИЧНА КРАСОТА
В СЪРЦЕТО НА СОФИЯ
но, хареса ми големия му обхват и
започнах да правя продукция. Един
ден в ателието ни дойде един мъж от
Плевен и ни показа неговите футу-
ристични пластики. Роди се идеята
за изложба, а докато съберем нужно-
то количество предмети се оказа че
сме се събрали вече 5 автора. Аз си
мислех, че никой в България не знае
за Steam punk-а, но се оказа че мно-
го хора творят в тази насока, просто
са скрити в ателиетата си и нищо не
показват, а търсене има и то голямо.
Меката на Steam punk-a е Лондон.
В Англия и САЩ има огромно тър-
сене, хората са запленени от това те-
чение, вълнуват се и купуват. За тези
които не са запознати мога да кажа,
че то е попило от идеите на футуриз-
ма и Жул Верн. Всичко което се дви-
жи, има механизъм и е старо, може да
се преправи и според усета на човек
да стане част от това изкуство. На-
шият приятел от Плевен например
прави пластики напомнящи маши-
ните на Да Винчи. Аз правя бижута,
различни движещи се механизми.
Основното е че всичко се движи или
напомня че се е движело – от дреб-
ните обици до големите рамки на
картини и пластични форми.”
Замислих се че всъщност всеки,
дори и в къщи може да твори в стил
Steam punk.
26 27
културен свят културен свят
Черно и Бяло, декември/ 2011
„Разбира се нужно е малко въоб-
ражение и някой стар часовник или
фотоапарат, платка от компютър. Те-
мата е всеобширна.”
Връщаме се на темата за пазара и
търсенето, за това как стоят нещата
в чужбина и в България.
„Както в Англия и САЩ, така и
тук търснето е голямо. Особено при
нас, още не сме натрупали проукция
и има модели, които след направата
им директно се продават, изобщо
не могат да се задържат в магазина.
Продаваме дори по интернет. Това
течение е много ново в страната ни
за публиката, затова интереса е го-
лям, не можем да смогнем да задо-
волим покупателната способност на
хората. Нашият стил е по-различен
от този във Великобритания и зато-
ва от там също има интерес към нас.
Там хората правят фестове за Steam
punk и може би скоро когато натру-
паме повече експонати, можем да
отидем. Хубавото е че в Лондон ко-
гато те поканят, единственото което
трябва да направиш е да си кажеш
цените, цялата организация и про-
дажба зависи и се движи от домаки-
ните на събитието и на теб ти остава
само да се чувстваш артист.
А към галерията също има интерес,
точно заради богатия ни асорти-
мент, ако излагахме само картини и
пластики незнам как щяхме да се оп-
равим. Но хората имат потребност,
не само като обикновени потребите-
ли, но и като ценители на изкуство-
то.”
Време е да попитам г-н Арбов как
точно е станал бижутер, понеже това
е първото му прозвище или както
той сам се съгласи – бижутерството
е работа, а изкуството хоби.
„Баща ми е завършил металопла-
стика в Грузия. Там и до ден днешен
е най-добрата школа по тази спе-
циалност. Когато се връща в Бълга-
рия след следването си, естествено
е млад и ентусиазиран, но скоро
разбира че няма работа, а и в СБХ
не го приемат за член поради липса
на партийна книжка. Но негов по-
знат му предлага да работи за тогава
единственото предприятие за злат-
на и сребърна бижутерия в България
и той почва там. А аз покрай него
след училище отивах да помагам и
да се уча и независимо, че всъщност
нямам образование по това, аз съм
черпел информация от първа ръка,
от кухнята на бижутерията. Това
бе най-добрата школа, която някой
може да получи.”
Идва момент да попитам нашия
домакин и за нещо не толкова при-
ятно – темата е култура. Как я опре-
деля той, има ли я изобщо в Бълга-
рия или е забулена в черни краски.
„На Запад хората дават луди пари
за култура, подпомагат я и я ценят,
грижат се за нея. Тук нещата обаче
не са такива. Отгледаха се поколе-
ния пропити от пошла чалга и от
хора като Слави Трифонов. Нищо
лошо към тази музика не тая, нито
към човека, но за да продават много
хора занижиха стандартите. Голота-
та и простащината могат да са много
доходоносни, но след време ние и
децата ни ще плащаме цената за кул-
турния вакуум, който се получи.”
И за да не завършване тази среща с
негативни мисли дойде ред да попи-
там „Какво ново?”
Имам идея да правим камерни
концерти тук в нашата галерия, ос-
вен изкуството, музиката е следва-
щото нещо, което много ме вълнува.
Има го мястото, има ги хората, само
ни трябват средства и проекта ще
бъде осъществен. Друго което ми се
иска да направя е да пренеса част от
ателието си тук, в галерията. На тази
тераса да бъде моето работно място,
където хората ще могат да виждат
как нещата се правят. Един открит
„workshop”, за да е още по-гостопри-
емен нашия базар и хората да не гле-
дат само през витрината, а да влизат
вътре.”
Ние от „Черно и Бяло” останахме
очаровани от атмосферата в този
малък базар за изкуство в сърцето
на София и единственото, което
можем да пожелаем на неговите соб-
ственици е много успех, за да завър-
шат започнатото. Независимо, че
зимните празници не са любимия
сезон на г-н Арбов, понеже всичко е
много забързано, а хората се олисват
в суматохата, надяваме се тези месе-
ци да напълнят с шумна хорска глъч-
ка светлото пространсто на „Punto
art” и да попият от магията на този
малък футуристичен свят, както ста-
на и с нас.
текст Андриана Коцева
снимки Симеон Пеков
28
По света
Ние живеем в една антихуманна действителност в
различните й аспекти, свидетели сме на потресаваща
и повсеместна девалвация на етични, нравствени и
поведенчески ценности. Но сред тъмата на сегашния ни
живот, за щастие и за утеха, и надежда има и светлина.
Има личности, заредени с духовни ценности и действено
човеколюбие. За една такава личност искам да споделя
впечатления и възхищение.
Професор Боян Христофоров – лекар, специалист
по гастроентерология на най-високо ниво. Той живее
от 63 години във Франция – Париж, където е получил
образованието и професионалната си квалификация.
Сега е един от върховете на гастроентерологията, вписан
с достойнство със своя принос в нея в съвремената
френска медицина. Посветил е на нея 42 години от
живота си в една от най-големите парижки болници
“Кушен”.
Професор Христофоров – един българин, в чието
духовно пространство съжителстват хуманността
изобщо и българщината в частност. Защото в този наш
сънародник, въпреки, че битието му е протичало далеч
от България, искрата на родолюбието не само не е
угастнала, а се е превърнала в пламък за народополезни
дела. За дългогодишната му хуманна дейност може да се
пише и говори много. За такива личности никога не е
достатъчно, но аз ще се опитам да направя достояние
някои факти, за да не звучи голословно казаното дотук.
Всеки съвременник в България помни онези дни,
месеци и години, в които липсваха в бита, в живота
на хората най-необходими за оцеляване неща –
храни, медикаменти и прочие. Именно тогава проф.
Христофоров учреди и оглави в Париж “Дружество за
хуманитарна помощ за България”. Той привлече и други
свои колеги, български лекари, които също помогнаха
на сънародниците ни в бедната ни тогава родина. И така
в периода 1990 – 1995 г. дружеството организира много
акции, чрез които се реализира изключително ценна
помощ. Например организираха се благотворителни
концерти със средствата от които се закупуваха храни,
медикаменти, дори апаратура. Изпращането ставаше
с транспорт, осигурен от една също достойна за почит
жена – г-жа Елен Горгачева.
Проф. Христофоров е организирал, изпращал покани
за два или три месечно пребиваване на български лекари
с различни специалности в различни болници в Париж,
за да се запознаят с някои съвременни постижения
на френската медицина. На тези наши лекари, той е
осигурявал не само квартира, но и ги е улеснявал с
морална и материална помощ.
В дългата поредица от дела, с които е бил и все още е
полезен проф. Христофоров, трябва да се подчертае
това, което датира също от 1990 г. Оттогава всяка година
и до днес той приема в своя собствен дом да живеят и
се хранят български способни младежи, които да учат
във френски университети. В момента у дома си проф.
Христофоров има 6 такива ученолюбиви български
студенти. А общо от 90 г. досега през гостолюбивия
му дом са минали не по-малко от 50 души. Освен
познанията, които са получили, те са отнасяли в душата
си голяма благодарност към своя дарител.
За благотворителната си дейност в дома си, проф.
Христофоров има безценен помощник – своята
съпруга Ан Колбер. Тази жена със щедро сърце не е
просто житейска спътница на една голяма личност във
френската медицина. Тя самата е също голяма личност.
Ан Колбер е много талантлива художничка, чиято
живопис е високо ценена и излагана в много галерии,
включително и в София.
Имайки предвид факта, че домът на семейство
Христофорови става дом за чужди, а не за техни
собствени деца, може да си мислите, че в него не е имало
такива. А всеки неосведомен е изненадан, че Боян и Ан
Колбер са родители на три, вече големи и поели свой
житейски път, наследници – две момчета и едно момиче.
Достойни потомци на достойни родове. Защото проф.
Христофоров е от семейство с богати интелектуални
и духовни традиции. Баща му завършил във Франция
литературна лингвистика, а майка му е била гимназиална
учителка по български език и литература в България.
А Ан Колбер е също от забележителен френски род –
Колбер, от който е някогашния министър на финансите
на Лудвиг 14-ти.
За семейството на Христофорови наистина може
да се каже още много, но преди всичко трябва да се
започне, а може би и да се свърши с дълбок поклон пред
родолюбието и хуманизма на такива българи.
Живка Шамлиева
Значими
българи
30 31
Черно и Бяло, декември/ 2011
Артефир Артефир
Д
ориана Захариева е музикален
редактор в БНР вече 35
години. Основната ѝ енергия е
насочена за популяризиране на
детското музикално изкуство –
по-малко на деца изпълнители,
които изпълняват български
и чужди песни и повече на
децата инструменталисти. За-
щото българското дете е много
талантливо и наистина си
заслужава да се покаже това, което
то носи в себе си.
Какъв трябва да е по образование
и призвание един човек, за да стане
успешен музикален редактор с
мисия?
Първо трябва да е свирил на
музикален инструмент от дете.
После да е завършил музикално
изкуство в някое от музикалните
висши училища. И освен музикална
да има култура на писане. По
едно случайно стечение на
обстоятелствата аз съм завършила и
българска филология. Но това, което
мнозина не знаят е, че самата работа
в БНР е специфичен занаят. А
знаете, че занаятът се учи в процеса
на работа. В началото е труден.
На мен също не ми е било лесно,
когато съм започвала. Спецификата
е много особена – аз самата съм
правила какви ли не предавания
- диапазонът за творческа изява
в радиото е необятен. Това,
че откривам таланти и правя
концерти е нещо, в което тясно съм
специализирала в годините, но съм
правила предавания, репортажи,
преки предавания от мястото
на събитието, отразявали сме
концерти, политически събития,
в които са участвали музикални
състави ...но ако мога да степенувам
най-приятна е работата с децата.
Какво правите за децата?
Записи и концерти на обещаващи
млади таланти и разбира се
музикално – образователни
предавания за деца. Като записите
и концертите се използват в
подобен тип предавания, за да се
популяризират още повече младите
изпълнители. В предаванията за
история на музиката разказваме
за отделни композитори и
произведенията им, в ефира звучат
фрагменти от произведения
на съответния автор, които
след това по достъпен начин се
анализират така, че да достигнат
до детската аудитория. В рамките
на допустимото – 15 минути,
защото трудно може да се задържи
вниманието на едно дете за по-дълго
време.
Вие ли го правите или каните
гости в студиото?
И едното и другото. Имала съм
автори в предаването. Професор
Константин Ганев е сред моите
автори, правили анализ на
музикални произведения – той
дори ги илюстрираше, като свиреше
на живо в студиото. С цигуларят
професор Йосиф Радионов сме
илюстрирали с негови ученици
музикални произведения за цигулка,
фрагменти от които неговите малки
ученици са изпълнявали в студиото,
разказвали са за една или друга
пиеса, за композитора, за епохата....
Как помага обществената медия
на малките таланти?
Помага, много помага. Първо с
това, че прави тези записи. След
това прави предавания, в които
представя тези деца. Когато има
възможност ги изпраща и на
конкурси. Един от тези много
сериозни конкурси, на които често и
аз съм била е международният радио
конкурс „Концертино” в Прага.
Какво е специфичното на подобен
тип конкурси?
Дориана
Захариева:
За участието в „Концертино”
задължително условие е записите
да бъдат правени в радио. След това
при строга анонимност се прави
класирането. България е сред най-
често присъстващите на конкурса
държави. И почти винаги има
лауреатски звания.
Какво се случва с откритите вече
млади таланти, какъв е техният път
към световните сцени?
На базата на тези записи децата
кандидатстват за работа и други
изяви в световното сценично
пространство. И почти всички,
които са на средно и над това
ниво са успявали - било да учат,
било да концертират, било да
правят записи...Изборът как да
се реализират нататък - дали като
музикални педагози или като
изпълнители е изцяло техен.
Как откривате малките таланти?
Апостолска работа! Става с ходене
по музикалните училища и слушане
– специално слушане, индивидуално
слушане на всяко дете. Не разчитам
на това, което учителите ми
представят, защото те си имат своя
гледна точка. Моята е друга.
Каква е тя?
Винаги ходя там където децата се
изявяват – на продукция, на изпит,
дори на най-обикновен урок. Нужни
са ми 5 минути, за да усетя, за да
разбера, че това дете има потенциал
да бъде много добър изпълнител.
А не се ли стряскат от вашето
присъствие?
Напротив. Всички те се стараят да
се представят добре. Някои успяват,
други не, разбира се. Но винаги
чувството е добро, а желанието да се
успее.
Как продължавате работата си с
новооткритите таланти?
Проследявам ги за известно време
и ако имат готов репертоар ги каним
да записват. После ги представяме
като изпълнители. И започваме с
концертите. Аз правя всяка година,
а понякога и по два пъти в годината
едни по-отворени концерти в
първо студио на радиото. Това са
концертите, в които участват такива
малки и вече не толкова малки
талантливи деца. Стара традиция са
тези концерти за радиото. Началото
им поставихме през 1986 година.
Тази година включително имахме
такъв концерт.
Какво е специфичното на тези
концерти?
По-рано тези деца бяха солисти
на радио оркестъра. Това за тях
беше една прекрасна възможност.
Сега, за съжаление е малко по-
сложно. Децата сега изнасят
камерни концерти в първо студио на
радиото. Тези концерти се излъчват
дирeктно по програма Христо Ботев
на Българското национално радио.
А записите остават във фонда на
радиото. И ако преценим ги каним
за студийни записи – изпълнява
се същата програма в студийна
обстановка.
Кои са децата, сега именити
изпълнители, поели своя профе-
сионален път с Ваша помощ?
Изключително много са и
ако започна да изброявам ще
пропусна много от тях. Например
Александрина Пендачанска, Бо-
ян Воденичаров, пианист, сега
професор в Брюксел... Много
са концерт майсторите – Васко
Василев, който беше на 8 години,
когато направи първия запис в
радиото. Мила Георгиева беше 5
годишна, когато записа за първи
път при нас. А на 7 години вече
беше солистка на радиооркестъра.
Деница Казакова сега вече има
свой клас в Швейцария – тя е
ученичка на световноизвестният
Пеир Моял. Пламена Мангова
Откриването на
музикални таланти
е апостолска работа
32
преди печат
Посолството на Индонезия, заедно с Асоциацията
за приятелство и сътрудничество между Италия и
Индонезия и Фондация Akar Wangi организираха пищен
прием с модно ревю, танци и културна индонезийска
програма в Hidden Dreams, в залите на хотел Шератон
в Рим. Културното модно събитие бе под патронажа на
Общината на град Рим и AltaRoma.
В модното ревю участваха двамата топ стилисти Os-
car Lawalata и Auguste Soesastro. Оскар Лавалата е
известен с умението си да съчетава и препредава със
съвременна визия културното наследство на Индонезия
с традиционните им краски и платове, докато Оскар
Сосастро, който работи в Ню Йорк и е работил преди
това в продължение на години в Париж, успява да
наложи съвременни стилове с нюанси взаимствани от
художествените занаяти и изкуства на индонезийската
култура.
Това събитие посветено на индонезийската култура и
мода е обещаващ знак за новия сезон, особено съчетано
с музика и изкуство!
ДИПЛОМАЦИЯ
Огромен принос за небивалия успех на вечерта даде
водещата Bianca Cimiotta-Lami, която е най-добрия
PR на италианската журналистика и на Accademia
Koefa. Многообразието на вечерта бе допълнено от
талантливите балерини Kristiano Soexardjo и Fard-
ian Khalil, както и чудесния Didik Nini Towok един
от малкото танцьори, които продължават наложилия
се вече като стил художествен танц cross-gender.
Гостите имаха особената привилегия да наблюдават и
традиционното представление Batik.
Академията Koefa представи, от страна на
италианските стилисти и класици моделиери, 35 шапки
изработени ръчно от студентите на Академията.
Ентусиазмът и сътрудничеството на всички
индонезийци от посолството придаваха особена
атмосфера на събитието, което пък от своя страна се
превърна в колоритно отражение на красотата на самата
Индонезия сред отбраното общество на вечния град
Рим.
Диди Чолакова
И МОДА
– първата българка лауреатка
на международния конкурс за
пианисти Кралица Елизабет, сега
прави невероятна кариера. Една от
тях е и Албена Данаилова, която
в момента е концерт майстор на
виенската филхармония и виенската
опера – нещо, което е нечувано в
историята – на този стол сяда жена,
чужденка и то 32-годишна българка
– това е събитие за музикалния
живот на Виена.
Сигурна съм, държите връзка
с тези свои открития. Как
продължава вашият контакт в
годините?
Всички те ми се обаждат където
и да са по света. А когато имат
концерти в България не пропускат
да ме поканят. Поддържаме контакт.
Митко Московски е в момента
в Софийската филхармония.
Той завърши Джуниърс клуб,
кларнетист е. И по едно стечение
на обстоятелствата в момента
е в България. Повечето не са в
България, пръснати са навсякъде
по света, но концертират и тук, за
което сме им признателни.
Не Ви ли е хрумвало да ги съберете
за един концерт всички заедно?
Много ми се е искало. Ето сега
през март трима от тях дойдоха
от различни места – от Виена
пристигна Симеон Гошев, който все
още учи там, Деница Казакова дойде
от Швейцария, Пламена Мангова от
Брюксел и Димитър Московски, от
Джуниър, който в момента работи
у нас. Щастлива съм, че успях тези
четирима млади таланти да събера
за един концерт в Първо студио
на БНР. Нарекохме го среща на
поколенията.
Защо на поколенията среща?
Защото в рамките на този концерт
представихме и малките таланти,
които предстои да се развиват в тази
насока наред с тези, които са познали
таланта. Това бе една невероятно
сърдечна и мила среща за всички.
И своеобразна надпревара, защото
програмата както на малките, така
и на големите бе изключително
трудна. Преди две години правихме
портрет концерт на клавирното
дуо Джулия и Константин Ганеви
и техни ученици. Осем са техните
ученици, които също са професори
вече. А най-първите изпълнители
бяха малките деца, които са
ученици на ученици на учениците
им. Подобни концерти са много
вълнуващи, защото се вижда, че
щафетата е подадена и то много
успешно.
Какво подготвяте сега, какво ще
поднесете скоро, като подарък на
аудиторията?
Предстои един концерт на класа
на професор Жени Захариева. Сред
тези таланти вече има утвърдени
изпълнители, разпръснали се къде
ли не по света. Имахме намерение
да ги съберем сега около Деня на
народните будители. Сега обаче,
заради ремонта на зала България
голяма част от концертите се
прехвърлиха в концертното
студио на БНР. Затова нашият
концерт ще е през април 2012
около Великденските празници.
Уговорихме вече много от
участниците. Уточнихме частично и
програмата. Ще бъде вълнуващо.
интервюиращ Анелия Славейкова
34 35
Черно и Бяло, декември/ 2011
мода мода
от Джордж Кутуляс – президент
на Академията за модели в Атина
и представител на марката „Наоми
Кембъл” за Гърция. Двете негови
избранички Мария Митева и
Христина Мунчева спечелиха
стипендии за обучение в академията.
Още същата вечер г-жа Миропа
Кьосева прие офертата на г-н
Джордж Кутуляс за правата на
конкурса „Мис Туризъм България”
от веригата „Мис Планет Туризъм”.
Националният конкурс ще се състои
м. март в Югозападна България (с
идея за гр. Банско), а победителката
ще замине за участие в „Мис Планет
Интернешънал” в Атина.
Жури с председател Ива Атанасова
от Best Model of the World 2011
избраха свои лица от моделите в
конкурса и връчиха награди, които
бяха: от Туристическа Агенция
„Алфа Турс“ Здравка Чимева – три
екскурзии до Гърция, от Красимир
Николов собственик на Сън Сити и
с правата за
„Мис Туризъм България”
Парти Тайм – златни карти за Сън
Сити и 7-дневни почивки в Созо-
пол. Спа почивка в Банско от „Вод-
ка фешън”, професионален бук от
Камен Вълканов – моден фотограф
на България за победителката, чек от
300 лв. пак за победителката връчи
Красимир Роячки от клуб „Бакарди”,
цветя от магазин „Ухания” на
Витка Урумова, целогодишни
разкрасителни процедури от салон
G&D и продукти Cuccio и салон за
красота Бюти Банк Спа.
Поздрави за юбилярката Миропа
Кьосева поднесоха: балет „Астра” с
ръководител Галя Златкова, рапърът
Айс, гостът от Нигерия „Черната
пантера”, Дентис и Андре Чу от Ню
Йорк. Хореограф на сьбитието бе
небезизвестния Събин Асенов, а
юбилейната корона на MSA MOD-
EL GROUP 2011 накрая бе отре-
дена за Даниела Бонева от София.
Станислава Пекова
Десислава Бренченс е на христова възраст и е майка на
три прекрасни момчета, омъжена е за хонландец, който
и помага в реализирането на всички нейни проекти.
Работила е като фотомодел в чужбина – Хонландия,
Франция и Белгия. Преди 5 години се връща в България
и отваря първият си салон за красота – ALLURE PLO-
VDIV, с което привлича вниманието на изисканите
дами от региона.
След това втория: франчайз VOGUE VISION MITKO
DAMOV. Предстои откриването на фризьорски салон
ALLURE в Благоевград.
Собственик е на марката DEINA BRENTJENS,
която има участие в Европейската алея на културата
София 2011 г. и е официален дизайнер на конкурса мис
Югозападна България.
Колекцията е предназначена за деловите дами –
DEINA BRENTJENS DESIGN
Мода за деловите жени
официални рокли, коктейлни и вечерни тоалети.
Изработва и сватбени рокли, собствен стайлинг с
уникални аксесоари.
Дизайнерска къща DEINA BRENTJENS предлага
едно по-различно виждане и усещане на всяка дама в
своето всекидневие и в специалният ѝ ден.
Дейна Бренченс е автор на романа “Бягай” , който ще
излезе на пазара в края на 2011 г., а екранизацията ще
започне през 2012 г.
Филмовият проект е базиран на действителен случай и
засяга живота на българи от три поколения.
Идеите на младата и талантлива дизайнерка се
възприемат много добре от всички млади и нетолкова
млади, но духовно освободени личности.
текст Миропа Кьосева
фотограф Минко Михайлов
Шестнадесет момичета в конкурса
„Мис Югозападна България” от-
белязаха 25 години Модна агенция с
Миропа Кьосева.
Креативност, блясък, мода и
чар на 11.11.2011 в 11 вечерта –
всичко това в бляскаво събитие в
благоевградския клуб Сън Сити
на г-н Красимир Николов –
съорганизатор на конкурса. Водеща
бе Таня Димитрова – бивша Мис
Благоевград и модел на агенцията.
Осемнадесетгодишната Христина
Мунчева от град Сандански,
която впечатли и жури и
публика, грабна титлата – „Мис
Югозападна България 2011”. Нейни
подгласнички станаха – Вероника
Стефанова, 19-годишна от София,
и Ива Умленова 17-годишна
от Благоевград. Титлата „Мис
Благоевград” в юбилейното издание
спечели 18-годишната Весела
Петревска от гр. Сандански, а
короната на „Мис Югозападна-
TEEN 2011” получи 16-годишната
Деница Вангелова от Петрич.
За първи път бе връчена титлата
„Miss Models Academy Athens 2011”
Миропа Кьосева
„Мис Югозападна
България“ –
Христина Мунчева
от ляво надясно: Джордж Кутуляс, Миропа Кьосева и Златка Димитрова
36 37
BG-RU BG-RU
Черно и Бяло, декември/ 2011
Юлия Диханова е руска гражданка, която вече 25
години живее в България. И от 12 години прави
театър у нас. По образование е филолог, преподавател
е по френски език, а по призвание актриса. Затова и
кариерата и няма нищо общо с преподавателската
работа. Председател е на асоциацията на руско-
езичните театри – организацията реализирала втория
международен фестивал на рускоезичните театри
„Лукоморие” 2011 в София.
Юлия Диханова, как открихте своето призвание,
превърнало се вече и в професия за Вас?
Моята кариера тръгна по неочакван и за мен самата
начин благодарение на един театър, в който аз започнах
да играя преди 12-т години – руски камерен театър
при Руски културно-информационен център. Това е
театърът, който създадохме заедно с покойния вече наш
художествен ръководител – Александър Михайлович
Ваховски.
Как поставихте началото?
Идеята беше много стара, но все нямахме артисти.
Затова започнахме с организацията на новогодишни
детски празници. А когато Руският културно –
информационен център ни предложи своята голяма
сцена ние решихме и направихме театъра. После нашите
изяви бяха включени в плана на центъра. През 2000
година вече ни предложиха да се установим напълно
в центъра – предоставиха ни не само сцената, но и
гримьорни. И възможност да репетираме.
Какъв бе първоначалният състав на трупата?
Предимно студенти, защото сред нашите дейности бе
инициативата „Студентски ден”. Всеки понеделник се
събираха студентите, с които Александър Михайлович
се занимаваше по различни теми. И когато идеята за
театър доби по-конкретни очертания той им предложи
да играят и те с радост приеха. Така започнахме. Млади
хора творяха за децата...
А Вие, филологът, как се отзовахте на сцената?
Аз дойдох в театъра като майстор по костюмите.
Спомням си колко много се притеснявах от сценична
изява, но понеже мога да шия и да плета реших, че
мога да бъда полезна, като помагам за костюмите на
актьорите. Нямахме богат гардероб и затова трябваше с
малкото което притежаваме да можем да се справяме за
следваща и следваща постановка.
Кой ви помагаше, освен Руският културно-
информационен център?
Първите ни костюми бяха от пернишкия драматичен
театър. Никога няма да забравя как те ни дариха първите
три рокли. Те са вече толкова стари, но ние няма да ги
изхвърлим, защото са ни много скъпи. Пък и някога,
когато се направи музей на нашия театър, първите рокли
ще са сред най-ценните експонати.
Какъв е репертоарът на трупата и къде може да бъде
видян ваш спектакъл?
Театърът тръгна с руски репертоар на руски език.
Започнахме в София, но постепенно изявите ни се
разшириха – започнаха да ни канят наши съотечестве-
ници от други градове на страната. Това беше период,
когато се създаваха движения на съотечествениците в
цялата страна – различни неправителствени организации
- клубове, обединения. И според това, какви позиции
в съответния град имат нашите съотечественици ни
канят и ние гостуваме. Нашите изяви са безплатни,
ние играем нашите представления безплатно, но има
макар и незначителни разходи, които нашите домакини
трябва да покрият. Нашият център ни подкрепя, като
предоставя автобус за гастролите. Така ние успяхме
да посетим повечето български градове и градове в
няколко балкански държави. Първото ни излизане беше
в Сърбия. Играхме в Руския културно – информационен
център на Белград и в Смедерево. Случи се така, че един
сърбин бе дошъл по своя работа в белградския център,
попадна на наш спектакъл. И толкова се впечатли
от това, което видя, че веднага се договори с нашия
режисьор да сменим маршрута за връщане, така че да
гостуваме и в Смедерево. Второто ни пътуване беше до
Македония, после в Косово. Имахме изяви и в Австрия,
а сега планираме да отидем във Франция.
Къде по света има подобни на вашия театър?
На много места, най-много са в Германия рускоезичните
театри, почти във всеки град има по няколко. За разлика
от нас обаче, те са предимно професионални формации.
Създават ги професионални актьори, които нямат
възможност да играят в големите театри на другите
държави, в които живеят. В Унгария, в Будапеща има
театър, който тази година ще навърши 15 години. В
Дания, в Естония...
И решихте да създадете Асоциацията на руските
театри, която да обедини всички. Как се стигна до
вашият избор за председател?
Това се случи преди 2 години на нашия детски фестивал.
Дойдоха наши колеги от Дания. Доведе ги актрисата
Татяна Дербеньова от датския руски театър „Диалог”.
В работата на журито пък взеха участие актриса и
режисьор от театъра в Будапеща. При един наш разговор
решихме да създадем Асоциацията на руските театри.
И понеже нашата база в София в Руския културно –
информационен център е много добра, а и нашите деца,
изявили се на фестивала показаха, че са изключително
талантливи, пък и фестивалът, на който присъстваха
беше на изключително високо ниво, та затова решиха да
ме направят председател на новата асоциация.
Тези ваши международни вече контакти произведоха
и „Лугоморие” - международния фестивал на руско
езичните театри?
Наистина от тези нови познанства и гостувания, тази
оживена обмяна на информация произлезе първият
международен фестивал. Направихме го за първи
път през 2009 година в Будапеща. Тогава взехме и
решението следващият фестивал да бъде в България.
И го направихме. Беше прекрасно и ужасно трудно от
гледна точка на организацията. Имахме три майсторски
класа. И показахме всеки своята работа. А това е много
полезно, защото всички ние сме и много различни – от
камерни до масови постановки и от професионални
до любителски театри. За тези три фестивални дни ние
успяхме да покажем пет спектакъла – два спектакъла
от Германия, един от Унгария, един от Естония и един
от Дания. Два от спектаклите бяха по Чехов, един от
Германия бе по поезията на Манделщам и Бродски,
друг спектакъл беше по поезията на Галич, а естонците
показаха Мъртви души от Гогол.
Какво дава един такъв фестивал на участниците и
публиката?
Хубавото е, че се разширява географията на това
театрално движение на нашите съотечественици в
чужбина. Това е и една чудесна възможност да се покаже
на българските зрители, защото предимно българи
ни гледат тук в България, творчеството на различните
театрални колективи от света. И не на последно място
– това е един форум на дружбата – ние всичко правим
с голям ентусиазъм и се учим един от друг. Затова се и
получава. А най-красноречиво за всичко изговорено до
тук нашите зрители видяха в самия край на фестивала,
когато показахме един напълно импровизиран
спектакъл. Това беше майсторски клас по импровизация
наречен „Пейка”. Докарахме на сцената една пейка от
Докторската градина и допълнихме декора с рисунки
отразяващи, всичко това, което има около тази пейка
в естествената й среда. И актьорите, без да се замислят,
минавайки край тази пейка правеха нещо – така, на
подходящ звуков фон, разбира се постоянно нещо се
случваше на сцената. Този спектакъл бе като рисунката,
в която всеки поставя своя щрих. За да направят заедно
интересна картина. Получи се невероятен спектакъл.
Как продължава Вашата работа за децата?
Разбира се, че продължаваме да работим за и с децата.
Нашият театър от години има своя детска студия.
Вече 12 години се занимаваме с фестивал на детско –
юношеско театрално творчество на руски език. Всяка
година през месец април ние посвещаваме фестивалът
на нещо различно. Назовали сме го „Годината на...”
Радостно е, че идват деца от цялата страна. Има училища,
които от 10 години работят и вече имат самостоятелни
детски театрални студия. През последните 2 години
провеждаме и национален детски конкурс за рецитатори.
И аз си мислех, че този конкурс е обречен на провал,
защото смятах, че руска поезия могат да представят само
наши съотечественици. А се оказа, че първите места се
печелят само от български деца.
Разговорът води Анелия Славейкова
Лукоморие
38 39
Черно и Бяло, декември/ 2011
писма от приятели сатира
ЖЪТВА
Жените някъде напред,
полюшвани от песента си,
със сърпове, които бляскат,
подгонват залеза.
Приведени и мълчаливи,
Мъжете им след тях пристъпват,
Поемат тежките ръкойки
Със топлина на женски пръсти.
Полето странно се оголва
и голотата му е тъжна.
Очите на метличините
потъмняват,
Защото песента е взела синъото.
А залезът със сърп прерязан плисва
и смъква белите забрадки.
В ръцете на мъжете трептят
коси като ръкойки
и житото потича
и пълни шепите им,
ласкави и топли…
МАМА БЕРЕ МАЛИНИ
Ръцете ѝ като пчелите бързи
Целуват всеки плод ,
ръцете ѝ са пълни със живот,
червен и топъл.
Навеждам се и дълго пия
аления сок,
докато там остане само
блясъкът на залеза и устните ми,
жадни за живот.
ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ
Е, влюбих се. Не вярвах, но се влюбих.
Звучи невероятно, но е факт.
Е, случи се. Навярно оглупявам.
Какво да правя – старчески синдром!
Добре поне, че мога да го крия,
че иначе ще стана аз за смях.
Какъв майтап – бабе в любовна треска!
Присмивам се на себе си и аз.
Не знам какво се случи и как стана,
а уж се пишех спец по тоз въпрос.
Не мога да повярвам, че попаднах
във тоз капан. Защо го ти заложи?
Че няма да успееш, сигурна аз бях.
Това за мен не беше нов подход.
Но успя! Точно както го предрече.
Таз синя лава безотказно действа!
Сега аз виждам на каданс забавен
Всяка една твоя мимика, мой жест.
Ти си страхотен! Как иначе може?
А аз? О, я виж ти каква съм била!
И помня как аз всичко виждах ясно,
участвах във играта на шега.
А после...страдам. И защо така?
Сърцето НЕ разбира от шега!
Любовта, разправят, била сляпа.
В мойта възраст – сигурно и глуха,
и саката, и с Алцхаймер даже.
Но си е любов! Тя дава сила!
С ОГЪН ме гори и в Лед сковава,
жажда за живот ми подарява!
Припомня ми тя лудата младост,
силната радост, бурното щастие!
О, Любов фатално закъсняла,
защо дойде? Шанс ти нямаш никакъв.
Но вече знам, че ти си всемогъща,
щом мойта възраст да покориш успя.
Донка Янева
НАЙ- ХУБАВИЯТ ПЪТ
Най-хубавият път е през житата ,
отляво и отдясно се е ширнало море,
в косите ми е залеза червен,
откъснат от градината на мама
росен невен.
Вървя, а рамото ти е пред мен,
Поискам ли, ще се опра ,
и ще се слеят точно там небето със
земята.
Най-хубавият път е през житата.
СЪЛЗА
Спомням си пробитото небе,
със слънце – стара кошница ,
прогнила от дъжда.
С ръце, откъснати от теб и хукнали,
пълнени със гроздови зърна,
набързо късани, като на тръгване.
Недей мисли за капките по тях.
Това е сок от зърното прелял,
по някакви закони с вкус на сол.
Това е дъжд от облак изцеден,
или сълза, която ти не си видял,
но тя направила е теб
по-малко сам,
по-малко беден.
Розета Атанасова
Понякога се случва да е Неделя през Декември и аз да си купя Черно и Бяло – списанието за свободна
журналистика, култура и обществен живот. Купувам го, а то го имало в Интернет. Ето, че и тази Неделя
пак се пада Декември и аз пак се озовавам с брой на Черно и Бяло – списанието за свободна журналистика,
култура и обществен живот. Разлиствам през обичайните псевдо-поп-интелектуални глупости и що да видя на
предпоследна страница –
„Иван Ангелов (това съм аз), известен като „журналиста с най-секси дупе“, носител на ордена „Али Саид
Бей“ II степен и Европейски вицешампион по федербал, си отиде след кратко, но болезнено навяхване на глезен.
Напомняме на читателите на Черно и Бяло – името на г-н Ангелов бе замесено в скандала с дръзката кражба на
десерти от Дом „Майка и дете“.
Добре ме бяха насосали – „носител на ордена „Али Саид Бей“. Аз наистина бях номиниран, задето списах най-
гледаната серия на „Косопад“, но то бе за кратко – след едно злощастно посещение на един хан в Истанбул,
може и да съм казал някои неща за майката на султана, които да не са били много ласкави, а може и да съм бил
прав да ги кажа, но така или иначе, дисквалифицираха ме. Чуха се и призиви да бъда хвърлен в Диарбекир… А
свободата на словото, г-н Мидхад паша?! А свободата на словото?!
Некролога определено ме хвърли в тъч. Аз и преди бях чувал за кражбите на самоличност, но все си представях,
че се прави за парите, а тя каква стана – някой умрял вместо мен. Станало е някакво объркване с ЕГН-тата или
Гражданската отговорност и Смъртта е взела Еди Койси, на мое място. Въпреки, че кражбата беше извършена
по особено жесток начин, реших че съм извадил късмет задето няма да ми се налага да умирам и ще живея вечно:
Еее, най-насетне! – казах си. Цял живот притеснения в работата, в дома, инфлация... Сега ш‘е видят те!
Но какво да се прави с Вечния живот? Дори и този с летален изход бе достатъчна мистерия за мен. В главата ми
се таковаха милиони въпроси. Какво ли има след Вечния живот? Къде са ми ключовете от колата? Дали не си
бяхме по-добре с плановата икономика?
Във всеки случай реших да вдигна един банкет по повода, пък ако ще, турско да стане. Погледнах в портфейла.
Може би щеше да се наложи да минем без швепсчета. Оставаше само да поканя всичките си приятели – плюх
в длани и се грабнах за телефона с две ръце. Каква беше изненадата ми когато никой не вдигна. Егасиму и
приятелите.
„Тук няма да намериш обхват. И Роуминга няма да помогне.“ – чух от зад гърба си. Обърнах се – един мъж в бял
двуреден редингот и филцова шапка се бе облегнал на касата на отворената врата. Не можех да различа добре
чертите му, заради засилените контражурни условия.
„Къде съм? Кой си ти? Всъщност, какво… Хъ?“ – нещо в този човек ме объркваше, но той сякаш не обърна
внимание и само каза с равен глас:
„Последвайте ме, г-н Ангелов. Нека поговорим докато вървим.“
И вървяхме, и той говори. За Доброто и Злото, за Изкушението и Изкуплението, за онзи път когато излъгах, че
имам терца и за кокошката, която откраднах от циганския квартал през управлението на Жан Изкормвача – Ти
да взимаш от тях?! Е ми не е устроен така света. – вика. Но най вече говорихме за програмите на Небесното
царство, по които може да се кандидатства за Вечен живот:
„Сега в момента е много тегаво“ – рече. „Има изисквания, бюрократични спънки, които така са измислени,
че… нали… Това е заради моралната криза – то не беше пиене, не беше пушене! И после изведнъж – „Ама, олеле,
гръцките банки!“
„Да, аз четох една статия…“ – всъщност не бях, но благородството ме задължи да излъжа.
Петър Красимиров
Цял живот мъртъв
40 41
Черно и Бяло, декември/ 2011
равнопоставеност равнопоставеност
В условията на глобална криза,
неустойчивост и растящи социални
проблеми, политикатата добива все
по-голямо значение. Затова жените
са се интересували, интересуват се
и ще се интересуват от политиката.
Местните избори през есента на
2011г се проведоха в една особено
сложна ситуация. Основната
причина за това е нарастващата криза
на доверие към света на политиката
сред все по-големи социални
Жените в политиката
групи. Преобладаващата част от
населението продължава да живее в
постоянен дискомфорт - с нарастващ
страх от безработица, със сериозен
спад на жизненото равнище, с ръст
на битовата престъпност, с все по-
сериозни проблеми в сферата на
здравеопазването. Вече е достигната
и онази граница, при която са
изчерпани личните и семейните
резерви, чрез които досега се
компенсираха несигурните и
понижени доходи и скокообразното
повишаване на цените на стоките
от първа необходимост. Ясно е
очертан процес на генериране на
ново значително разочарование
от политическите формации, на
растяща апатия и нежелание да се
гласува.
Все повече жени се интересуват
от политика заради осъзнаването
на факта, че тя влияе на съдбата на
децата им, на стандарта им на живот
и на личната им професионална
кариера.
Една от първите дами, които се
захващат с политическа дейност в
съвременния рационален смисъл на
думата е Олимпия дьо Гуж. Преди
нея има примери за представители
от женски пол, заемащи висши
държавни позиции, но те по-
скоро са ги получавали на базата
на аристократичния си произход.
През 1791г дьо Гуж, вдъхновена
от приетата от френските
революционери “Декларация за
правата на човека и гражданина”,
публикува своята “Декларация за
правата на жената и гражданката”,
която поставя начало на движението
за по-широко включване на жените
в обществено-политическия живот.
Щом жената има право да се качва
ЗОНТА –
благородната
кауза
за предварително обявен проект на клуба, а проектите
са най-вече в областта на подпомагането на хора в
неравностойно положение, млади български таланти,
подобряване статуса на българската жена и преодоляване
насилието сред децата. През 2010 година ЗОНТА КЛУБ
СОФИЯ е реализирал проект за обзавеждане на един от
шестте апартамента в Дом за деца, лишени от родителски
грижи – „Радост” в с. Дрен, а през 2011 г. клубът се
присъедини към цялата световна общественост, която
изрази съпричастност към трагедията на японския
народ следствие катастрофалното земетресение там и
е изпратил набраните средства от бала на сестринската
организация в Япония чрез посланика на страната в
София, Н. Пр. г-н Макото Ито.
Вече 3 години Зонта София отбелязва рожденния
си ден като връчва на специално тържество награди
„Жълта роза” на общественици, които са допринесли за
популяризиране идеите на организацията за подобряване
статуса на българската жена в съвременното общество.
Тази година наградите бяха връчени в зала „Мати” –
НДК, а призьорите са г-н Явор Димитров, композитор,
диригент и директор на Софийската филхармония, г-жа
Ива Дойчинова, популярна журналистка и режисьор,
г-н Христо Стоичков и посмъртно обичаният от всички
Андрей Баташов. Разбираемо е, че майката на Андрей
Баташов благодари, без да присъства на тържеството,
но красивите думи на водещите за актьора и човека
Баташов са достатъчни, за да изразят нестихващата
болка по преждевременно напусналия ни артист.
Обещанието на кмета на София, г-жа Фандъкова, че
ще даде рамо на проектите на Зонта, за да се намерят
решения на натрупаните в столицата проблеми сред
жените и особено насилието сред децата, е сигнал че
местната власт търси подкрепата на неправителствените
организации, за да реши натрупани въпроси. Проектите
са предвидени в програмите на Столична община,
клубовете имат желание и енергия за работа, гражданите,
най-вече жените, чакат решаване на проблемите си.
Зорница Илиева
Не са много у нас организациите, които имат
международна подкрепа и са пряко свързани с дейности
на високо световно ниво, които да са останали верни на
принципите за подобряване на положението на жените
и децата. Zonta е именно такава организация. Нейната
дейност в България е известна от години и тя има вече 11
клуба из цялата страна, а също е присъединила клубове в
Македония и два в Румъния. В тези клубове, обединени
в Ареа 05 на Дистрикт 30 (част от Германия, Франция,
Швейцария, Италия, Монако), работят мотивирано и
безвъзмездно успели в своите професии жени, които са
лоялни към целите на организацията в полза на другите
и за световно разбирателство. Всяка година Зонта клуб
София организира благотворителен „Бал на жълтата
роза”, от който събраните средства са предназначени
Андрей Баташов е удостоен посмъртно с Жълта роза за изключителни заслуги
към Зонта клуб София от неговото създаване през 1995 г. до 2010 г. Наградата
се връчва от Светлана Тилкова-Алена(член на клуба). От името на майката на А.
Баташов наградата приема М. Стефанова(губернатор на Дистрикт 30)
Директорът на Софийска филхармония Явор Димитров получава приз Жълта
роза за активно подпомагане дейността на клуба
42 43
Черно и Бяло, декември/ 2011
равнопоставеност равнопоставеност
на ешафода, заявява дьо Гуж, то тя
трябва да има също и право да се
качва и на трибуната. Изявлението
ѝ обаче се изпълва с пълна сила и
Олимпия дьо Гуж завършва живота
си на гилотината.
Правото на жените “да се качват на
трубуната” почва да се реализира по-
ефективно едва през ХХв. Първата
жена, избрана като представител
в национален парламент, е Жанет
Ранкин през 1917г, в Конгреса в
САЩ. Александра Колонтай от
бившия СССР става първата жена-
посланик през 1930г. Сиримаво
Бандаранайке от Шри Ланка,
избрана през 1961г, е първата
жена премиер-министър. Беназир
Бхуто, министър-председателката
на Пакистан, през 1988г става
първата дама, държавен глава на
мюсюлманска държава.
Почти сто години след първата
жена, спечелила изборна длъжност,
формално може да се разглежда,
че жените имат относително равен
достъп до политическа кариера.
Поне в цивилизования свят на
либералните демокрации е така.
Съвременната жена работи, има
право да следва и да гласува – неща,
които допреди няколко десетилетия
са били напълно немислими в иначе
развитите общества. Има ли обаче
наистина равноправие. И защо по
високите етажи жените все още
са кът. Как изглеждат нещата в
различните европейски страни и
има ли необходимост от засилване
на идеята за равнопоставеност
между половете. Това са въпроси,
които с особена сила се повдигнаха
в обществото във времето на
световната криза, когато като че
ли много повече жени се оказаха
засегнати от икономическите
последици.
  Поне 30% жени са нужни за
всяка значима институция...Затова
е нужно жените да получат нова
перспектива за активно участие в
политиката и икономиката. Едва
тогава те ще получат истински
шанс да променят създадените от
мъжете правила на поведение и
игра в обществото и да намалят
емоционалната студенина и борбите
за надмощие, които днес доминират
навсякъде по света. Само за
последните 30-40 години едни от
най-изявените и най-уважавани
политици са жени – Маргарет Тачър,
Ангела Меркел, Беназир Бхуто –
първата жена застанала начело на
ислямска държава, Индира Ганди,
Голда Мейр. В САЩ много жени
оставиха трайни следи в държавата
– Елинор Рузвелт, Мадлин Олбрайт,
Кондолиза Райс, Хилари Клинтън.
Не трябва да забравяме, че и Бълга-
рия имаше за министър-председател
жена – Ренета Инджова, оглавила
служебния кабинет през 1994-1995г.
Изострената нужда от компетентни
водачи, които действително вършат
обещаното и работят за благото на
социума, помага маскулинизира-
нето на политиката да намалее. С
падането на Берлускони, става все
по видно, че ерата на мачовците
в политиката не се оказа от най-
успешните и трябват нови подходи.
Интересно е да се отбележи, че
двамата ни еврокомисари до
момента са жени. Това се дължи
на различни обстоятелства, но
безспорно едно от тях е желанието
на ЕС да стимулира по-активното
участие на дамите в политиката.
Eвропейската комисия ще наложи
квоти за жените, участващи
в управлението на публични
компании. Това ще стане със
законодателни промени, ако в най-
скоро време страните-членки не
променят съотношението между
двата пола, обяви еврокомисарят
по правосъдието Вивиан Рединг,
включвайки се дистанционно в
дискусия, организирана по повод
„100-те най-влиятелни жени“
- класация на в. „Пари“. Целта
е до 2015г  30% от членовете в
управителни бордове на фирми и
дружества да са представители на
нежния пол.
Едва около 11% от жените у
нас участват в управлението
на компании. В почти 100% от
случаите шеф на борда на дадената
фирма е мъж.  Проучванията в
Европа показват, че и заплащането
на нежния пол е чувствително по-
ниско в сравнение с това на мъжете.
Според най-влиятелните българки
у нас тази тенденция трябва да
се обърне в името на доброто
икономическо развитие.
Въпреки всичко, трябва да се
отбележи, че в България идеята
за жени-политици не е чужда
на обществото. Напротив,
забелязва се тяхното настойчиво
присъствие. Характерно е, че една
дама в политиката е възприемана,
отразявана от медиите и виждана
като достоен конкурент, без да
бъде изрично отбелязван полът ѝ.
Съществуването на недотам ус-
пешни примери за жени в полити-
ката като Цецка Цачева, Искра
Фидосова и ред други дами, които
не поддържат образа на модерната
и успяла жена в едно демократично
общество, компрометира цялост-
ната визия за дамското присъствие
в политическата сфера. От дру-
га страна, обаче осезаемото при-
съствие на успешни и компетентни
дами в контекста на българската
политика и европейско ниво
като еврокомисар Кристалина
Георгиева и Ирина Бокова – ге-
нерален директор на ЮНЕСКО –
стимулират асимилирането на тази
тенденция с перспективата, тя да се
превърне в естествено състояние на
обществения живот. Параметрите
на имиджа на жените политици
в България зависи най-вече от
тяхната компетентност, умение да
ръководят, харизма, решителност,
партийна подкрепа, приоритетни
сфери на действие, както и от
обществените нагласи. Образът на
г-жа Цачева почти се слива с този
на Народното събрание, вместо да
бъде изграден върху нейни лични
постижения, а институцията, коя-
то ръководи да бъде „добавена
стойност” към него.
В другата крайност можем да
поставим имиджа на настоящия
ни еврокомисар Кристалина
Георгиева, чиято основа е една
кризисна ситуация. Скандалът,
който се разрази както у нас,
така и из цяла Европа, след
ужасяващото представяне на
Румяна Желева в европарламента,
бе сериозен удар за цялостния
образ на страната ни в европейската
общност. Този преломен момент
се оказа и „звездния миг” на
Кристалина Георгиева. Нейната
кандидатура не просто засенчи
тази на Желева, но и я постави
сред най-подготвените канди-
дат-еврокомисари. Позитивното
„влизане” на Георгиева в медиите,
добрата ѝ репутация в стабилна
институция като Световната банка,
както и отличното ѝ представяне
на изслушването пред ЕК създава
фундамент за благоприятното
развитие на имиджа на България.
Освен споменатата вече ситуация,
публичният образ на Георгиева се
доизгражда от оценките, давани ѝ
от колеги, членове на ЕК. Родовата
ѝ принадлежност към болярски
род в съчетание със своеобразното
спасяване на българската репутация
в ЕС създават една пълнокръвна
картина на успялата, компетентна
и все пак носеща в сърцето си
родината, българка. Солидният ѝ
опит в сферата на международното
развитие също допринесе за топлото
ѝ приемане на поста на Еврокомисар
по международно сътрудничество,
хуманитарната помощ и реакция
при криза. Настоящата ни
еврокомисарка се оказа спасител не
само от позорната ситуация, в която
изпадна страната ни, но изглежда и
на цялостния имидж и възприемане
на България в ЕС. Името на новата
– стара кметица на София Йорданка
Фандъкова се свързва с надеждите
на столичани за по-добър живот
и за разрешаването на хронично-
тежките проблеми на града. Все
повече се налага усещането, че тя
управлява с ”желязна ръка в кадифена
ръкавица”. Едно добро представяне
на жените в политиката е и името
на друга българка – г-жа Маргарита
Попова, от която се очакваше да
развие добрите си инициативи като
правосъден министър, но времето и
отреди друга съдба – да поеме поста
Вицепрезидент на България.
Като заключение се налага
изводът, че успешният имидж на
съвременната жена в политиката
се нуждае от подкрепата на силна
фигура или партия. Тази подкрепа
не бива да бъде твърде натрапваща
се или закриляща, а напротив да
бъде „фон” на създадения образ
на самостоятелната, решителна
и компетентна дама, защото
политиката, от която се нуждаем, е
немислима без засилено присъствие
на жените в нея.
Станислава Пекова
44 45
Черно и Бяло, декември/ 2011
модерно
Пловдив бул. Дунав 10, ПК 81, тел./ факс: 032/ 95 09 7, GSM: 088 652 30 24, e-mail: mota6@abv.bg
MOTA-6
Laboratory
Козметичната компания „Мота-
6” Laboratory, собственост
на г-жа Таня Роганска, е
създадена през 1991 г. и е
лидер на българския пазар в
разработването на съвременни
технологии и създаването на
високоефективни козметични
продукти. Фирмата произвежда
козметични серии по собствени,
патентно защитени технологии,
регистрирани в Русия, Литва,
Латвия, Естония, Полша, Израел,
Турция, Гърция и др.
100% чисти растителни масла
и натурални аромати – Colla-
gena NATURALS, Collagena Silver
Pearl, Collagena SUPERAKTIVE, са
продуктите от ново поколение
на „Мота- 6” Laboratory, гр.
Пловдив. Топ-брандът на „Мота
– 6” е Collagenа R+M - висша
луксозна българска козметика,
която гарантира здравето на
кожата и съхранява нейната
естествена красота. Всички
продукти за кожата съдържат
чист – 99,5% висококачествен
колаген в активна форма, за
дълбочинно въздействие,
произведен по собствен патент
на фирмата чрез мембранна
технология. Продуктите на „Мота
- 6” Laboratory са освободени
от консерванти, синтетични
оцветители, синтетични аромати,
силикони, минерални масла,
органични UV-филтри и алкохол.
В двадесет и първи век е много по-лесно да си закупим
електронно четиво по интернет, отколкото да извървим
дългия път от дома до книжарницата и обратно.
Ще останат ли книгите просто спомен, за който ще
разказваме на идните поколения или те ще се преборят
с модерните технологии. Отговорът на този въпрос е
търсен от много и различни хора, които в зависимост
от времето, в което са живели, са получавали знание от
различни източници.
„Книгата е прозорец към света” – това гласи една
много известна българска поговорка. Но, ако книгата е
прозорец, то интернет пространството е един необятен
океан, който побира в себе си огромно количество
информация от всевъзможен характер. В миналото
тази поговорка е била валидна, защото по онова време
не е имало друг източник на информация, различен от
книгата. За нашите баби и дядовци тя е струвала колкото
чисто злато. Днес обаче все повече хора намират нужната
им информация в интернет. И това е напълно нормално
– достъпът до стотици издания, статии, коментари,
свързани с темата, която те интересува е на едно
натискане на бутона. Процесът е бърз, лесен и достъпен
за всеки. Той със сигурност улеснява намирането на
точния параграф, съдържащ нужната информация и
лесно може да ни фокусира върху важните елементи на
текста. Как би изглеждало такова търсене пренесено
двадесет години назад. Първо трябва да се разрови из
домашната библиотека, за да се потърси книга, свързана
с конкретната тема. Тъй като това е малко вероятно,
се разкрива следващият етап на търсене – ходенето
до градската библиотека. Там лесно или трудно със
сигурност ще се намери необходимото четиво, но се
появява следващият проблем – книгата не може да бъде
изнасяна от институцията. Това означава, че трябва да се
прочете написаното в нея, да се препише най-важното и
да се разчита, че по пътя обратно, наученото няма да се е
изпарило от паметта.
Да, на фона на представения труден и изморителен
процес на търсене на информация в книжовна
форма, търсенето в интернет изглежда като детска
игра. Но не бива да забравяме, че публикуваното
в киберпространството не винаги е достоверно и
истинно. Книгата е източник, който е изготвен от
специалисти, претърпял е редакции и купища промени,
докато продуктът стане готов за масово потребление. От
друга страна онова, което намираме в интернет, често е
с неясен произход, а компетентността на авторите в
областта е спорна. Зад една книга винаги стои името
на нейния автор, който гарантира истинността ѝ,
докато в повечето случаи зад статиите в интернет стои
анонимно лице, на което по никакъв начин не може да
бъде потърсена отговорност за предоставени грешни
или неточни данни. Вярно е, че книгата не може да
съдържа в себе си толкова информация, колкото един
интернет сайт, но със сигурност тя винаги побеждава
виртуалното в битката за достоверността.
Не бива да се пренебрегва и друга функция на книгата.
Освен да бъде източник на достоверна информация и
вдъхновение, тя е и източник на забавление и развлечение.
Нищо не може да се сравни с удоволствието от любимия
роман. Много хора биха оспорили това с твърдението, че
в наши дни е по-практично да си закупят книга онлайн
и да я четат на своя преносим компютър. Но нали цел на
четенето е и да ни откъсва от ежедневието, да елиминира
стреса, да ни накара да отпочинем. А как това ще бъде
възможно, ако, дори и когато искаме да си починем, се
изправим пред монитора на своя компютър. Той не само
физически ще измори очите ни, но и ще ни върне към
сивото ежедневие, което изисква от нас непрестанно да
се взираме в монитора. Освен това книжното издание
на любимия роман предоставя възможността да
разлистваме страниците, да подчертаваме любимите си
цитати, да водим записки в празните полета, да усетим
аромата на хартията.
Днес мнозина заклеймяват книгата като отживелица,
като едно антично пособие, което губи битката за
човешкия интерес с мултимедията. Феноменът не е
нов – преди появата на интернет, книгата бе обявявана
за загубила съревнованието с радиото и телевизията.
Статистиката, обаче, говори друго – въпреки всичките
„нови“ медии, днес се печатат и продават повече книги,
от всякога. Книгата остава безсмъртна и непобедена от
модерните технологии, защото те никога не биха могли
да ѝ отнемат най-ценното ѝ качество – да бъде основния
двигател на човечеството – знанието.
Анелия Кузева
Êíèãàòà è ñúâðåìåííèòå
òåõíîëîãèè
46 47
Черно и Бяло, декември/ 2011
арт афиш арт афиш
В
навечерието сме на един от най-хубавите християнски празници – Коледа. След нея Нова година и цял един
януари, в който празниците са повече от делниците. Но освен коледно-новогодишната украса по стените на
софийските галерии вече висят платната от новите им изложби. И тъй като сега вие читателите на „Черно и
Бяло“ ще имате повече свободно време, може да го уплътните с разходка по заснежените столични улици и да разкра-
сите дните си с малко изкуство. Нашият подбор за декември-януари от изложби е следния:
1. Светлин преди Светлин Русев, живопис-рисунки 1953/59 г., 7.12.2011 – 7.01.2012, галерия „Академия”
2. „Градините на Миро“, ретроспективна изложба на Хуан Миро, 16.12.2011 – 15.01.2012, Музейна галерия за
модерно изкуство
3. „Допълнително”, живопис и скулптура, Валентин Ангелов и Петко Арнаудов, 13.12.2011 – 5.01.2012, галерия
„Ракурси”
4. Дружество на новите художници (1931-1944) 80 години от създаването, 13.12.2011 – 4.03.2012, СГХГ
5. „Закваска“, интерактивна изложба, Марианжела Анастасова, 24.01 – 31.01.2012, галерия „Ракурси“
6. 105-години от рождението на Корнелиу Бáба, живопис и рисунки, декември 2011 – януари 2012, Национална
галерия за чуждестранно изкуство
Ако не успяхте да видите през ноември, ние ви показваме:
7. Рисунка и живопис – голо тяло, Росен Цветанов, галерия “Vedart”
1.Причината за тази странна изложба на Светлин Русев с работи от
неговото студенство може да разберете от неговото обръщение:
„Връщането във времето, когато красивите илюзии са повече от осъз-
натите възможности, е колкото сантиментално привлекателно, толко-
ва и опасно от срещата с момчето, за което мечтите са били реалност!
За щастие, тригодишното ми кандидатстване в Художествената ака-
демия и попадането ми в ателието на проф. Дечко Узунов, ми спес-
ти много от фалшивите идейни и професионални илюзии. Дългого-
дишният опит, извървеният път и като преподавател в Академията,
ме задължават с благодарност и към тези, с които по една или друга
причина се разминахме. В приетия випуск – 1953 година, във всич-
ки специалности имаше не само много талантливи и амбициозни, но
преди всичко вярващи в изкуството студенти.
С тази необичайна, за човек на години изложба, в определен смисъл
се изкушавах да проверя както младежката си наивност, не по-малко
и самочувствието, което в онези години вървеше заедно с хамлетов-
ските комплекси. За съжаление много от работите са разсипани от
собствената ми немара, други, на които много държах - маслени етюди
от последните години на следването ми, изчезнаха, но и това, което е
останало при мен и в някои частни колекции, непредубеденият и до-
бронамерен зрител може би ще разбере илюзиите ни и вчера, за щас-
тие и днес...“
2. Мащабната ретроспектива „Градините на Миро“ показва 45 оригинални
цветни литографии, създадени в късния период на художника (между 70-
те и 80-те години на 20 век). Откриването съвпада с втория рожден ден на
Галерията.
Често вдъхновен от музиката и поезията, цветните акорди и фигурални-
те игри между „черния контур” и различни цветови фактури, Миро създава
уникални „хармонии” или т. нар. абстракции. Творбите му са лесно разпоз-
наваеми заради уникалния стил, ярки цветове и специфичен рисунък.
Творческият похват на Миро е изграден върху желанието на артиста да
изкара на яве скритите сили на природата, музиката и поезията. Цветът е
проводник на цялостната идея за композицията и нейния визуален ритъм.
Каталунският вълшебник изразява себе си с детска простота и осветява
творбите си с пожар от цветове, пренасящи ни към паралелни светове и за-
вещанието на великия модернист, че изкуството е полет на въображението
отвъд реалността.
Сериите “Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро“ и
„ESCULTOR“ се показват за първи път в арт салона на Оборище 10.
48 49
Черно и Бяло, декември/ 2011
арт афиш арт афиш
3. За пети пореден път тандемът Валентин Ангелов – Петко Арнаудов се събира в галерия „Ракурси”, за да ни представят но-
вите си творби в изложба със странното име „Допълнително“. В нея авторите се връщат към теми от предишните си изложби,
явно имат да кажат нещо допълнително, нещо, което е важно и не са успели да споделят с нас преди. „Апетитът идва с яденето“,
казва Валентин Ангелов и продължава „всяка идея има нужда от време да узрее и разбира се, от упорита работа, за да бъде реа-
лизирана убедително. Колкото повече навлизаш в една тема, толкова повече идеи ти хрумват, едното води другото, незначите-
лен детайл от една работа може да стане основа на друга и така до безкрай. От всяка тематична изложба излизам с идеи за още
две. Идват нови идеи, нови поръчки и все не остава време да се върнеш към тези хрумвания, които не си успял да реализираш.
Този път с Петко Арнаудов решихме да си позволим лукса да се огледаме и иначе казано, да „подредим гардеробите“. Навярно
ви се е случвало, подреждайки гардероба да откриете любимите си ръкавици за ски, които толкова търсихте миналата зима
или пък красив пуловер с още неоткъснат етикет, подарък, който абсолютно сте забравили. Та така и ние, извадихме куп листа
с нахвърляни идейни квадратчета, със стрелки и бележки по тях, започнати работи, оставени „да им дойде времето“ и решихме
да сложим край на този безпорядък, да завършим всичко започнато и да излезем на чисто. Разбира се, стана точно обратното.
Що се отнася до мен, сега в ателието си имам двойно по-голям куп с идейни бележки и само двайсетина „отметнати“ листчета,
които с огромно удоволствие скъсах и хвърлих в кошчето. Надявам се и другите да ги завърша някой ден и да ги покажа до-
пълнително на изложба.“
4. Изложбата „Дружеството на Новите художници. 80 години от основава-
нето” е част от поредицата изследователски проекти, които Софийска град-
ска художествена галерия разработва през последните години.
Дружеството на Новите художници изиграва важна роля в българското
изкуство през различни исторически периоди. Основано през далечната
1931 г. то има кратко съществуване – едва до 1944 г. За този кратък пери-
од дружеството успява да се утвърди в художествения живот на страната и
демонстрира интензивен творчески живот. „Новите” редовно участват във
всички Общи художествени изложби, устройват самостоятелни изложби на
дружеството и реализират интересни обществени начинания. Целта на тази
генерация художници е да постави нови задачи и проблеми за нашето изку-
ство, да достигне до нови и модерни изразни средства, които да отговарят на
духа на времето, в което живеят.
Изложбата има ретроспективен характер и в нея се очертават две посоки
– художествена, състояща се от над 250 живописни платна, скулптурни про-
изведения, графични творби, събрани от градските художествени галерии в
страната и частните колекции, и документална, в която са включени голям
брой архивни материали, свързани с организационния живот на дружество-
то, както и критични материали, които дават възможност зрителят да се до-
косне по-пълноценно до епохата на „Новите”.
Целта на изложбата е да разкрие колкото може по-широко изкуството на
Новите художници, обединени от обща творческа платформа. Да възстано-
ви творческия път на дружеството и да даде по-цялостна представа за лич-
ния път, приемственост, влияния, традиции, духовни подбуди.
Експозицията е придружена от каталог на български и английски език. продължава на страница 56 •
5. България е известна с киселото си
мляко, което се получава благодарение
на Lactobacterium bulgaricum. Но с по-
явата на Данон, глобализацията, кому-
низма, демокрацията, икономическата
криза и какво ли още не, стана така, че
днес е почти невъзможно да се намери
истинско кисело мляко.
Тази изложба е посветена на стария,
традиционен начин на правене на бъл-
гарското кисело мляко.
Изложбата показва картини, в които
са използвани силно контрастиращи
техники и начини на работа – монохро-
мен трансфер, комбиниран с акрил или
масло върху платно.
„Връзката със заквасването на мляко-
то е метафора за трансформациите в
живота: какво ни кара да променим нашата природа и преобръща нашия живот – така, както закваската променя
млякото“, казва художничката. „Занимава ме динамичния момент на трансформация от едно нещо в друго. Всеки от
нас има уникална и истинска закваска, която е в състояние да го промени или можем да бъдем променени, когато
сме в контакт с други живи същества“.
За интерактивната част на изложбата, която ще бъде в събота, 28 януари 2012, празните пространства в картините
могат да бъдат изрисувани от всеки, който желае и който се интересува от трансформацията на образа и това да го
направи свой. Процесът е толкова рисков, колкото и заквасването на киселото мляко – може да се получи или не –
зависи от това колко истинска е закваската и дали се прави с любов.
6. На 13 декември 2011 година, в 18 часа, в За-
лата за гостуващи изложби на Националната
галерия за чуждестранно изкуство, се открива
експозиция, посветена на 105-годишнината от
рождението на големия румънски художник
Корнелиу Бáба, чието творчество бележи един
от върховете в пластичното майсторство на двай-
стото столетие.
В галерията от образи, създадени от могъщия
талант на художника, наситената психологическа
характеристика – независимо дали става дума за
конкретна личност или символично обобщена
фигура, – неизменно се превръща в завършено
пластично състояние. Допълнена от философ-
ското взиране в себе си в автопортретите, те
изразяват дълбоко преживяната идея за пътя на
човека през изпитанията на земното съществува-
ние и силата на неговото духовно извисяване.
Изложбата, която предстои да бъде открита,
носи по-скоро камерен характер спрямо нео-
бятното наследство на художника, доживял рес-
пектиращо творческо дълголетие. Няколкото
платна, познати на зрителя от постоянната екс-
позиция, както и серия пастелни работи и рисун-
ки частно притежание, ще бъдат представени в
естествената среда на творби от румънски автори
от колекцията на Галерията, илюстриращи харак-
терни черти на румънската живописна школа от
епохата.
51
туристи ветерани
Черно и Бяло, декември/ 2011
50
О
т миналата година ние, туристите ветерани от
КТВ „Витоша”, се каним да отидем на х. „Узана”.
Но тогава септември беше дъждовен и затова
се отказахме. Сега през септември осъществихме това
си намерение. Бяхме третата смяна туристи ветерани,
почиващи тази година тук. Към нас се присъединиха и
представители на два софийски клуба – „Иван Вазов” и
„Алеко”, както и такива на клубовете от Сливен, Ямбол,
Монтана, Берковица и Добрич.
Щом пристигнахме и ни настаниха, тръгнахме да
разучаваме околността на хижата. Срещнахме други
туристи, които се оказаха от Габрово. Бяха дошли тук за
един ден, за да се видят с нас. Хижата се намира всред
гора от ели и смърчове. От едната й страна по билото се
е ширнала огромна поляна - най-голямата в цяла Стара
планина. Тази местност се нарича Узана и е зимен курорт
със ски писти и влекове. В нея освен х. „Узана” има още
една хижа и 5-6 хотела. Но през септември тук цари
тишина. Туристите ще дойдат със снега. Решихме да се
връщаме. Трябваше дълго да се взираме, за да видим
хижата. Околните хотели, боядисани в ярки цветове,
сякаш зоват отдалеко. Хижа „Узана” е трудно различима
от гората. Това явно привлече вниманието ни и когато
я доближихме (за втори път този ден), ние се спряхме
и я заоглеждахме. Долният й етаж е изцяло от камък,
нагоре - облицована в дърво, боядисано в зелено. Оказа
се красива сграда, направо изящна. А е построена преди
70 г ( в Уикипедия пише дори 80). Тази хубава хижа има
мила и гостоприемна стопанка – Милена. Милена! Тя
е толкова известна сред туристите, че каквото и да се
каже за нея, то ще е вече казано. И все пак, каквото и да
е чувал или чел човек за нея, отивайки в хижата, той се
оказва неподготвен за ролята, която Милена му отрежда
– ролята на близък приятел или роднина. Облечена в
народна носия, тя ни посрещна с хляб и сол. След което
туристите ветерани от Габрово ни поздравиха със своята
много приятна литературно-музикална програма, а
Момка Спасова – председател на БФТВ, награди за
активна дейност няколко души от тях.
На сутринта, заредени с енергия от обилната закуска
и хубавото време, почти всички тръгнахме към вр.
Исполин. Водач беше Сабин – председател на клуба в
Сливен, а възпиращ фактор - Момка Спасова, която си
позволяваше от време на време да помоли за почивка. Но
ето че стигнахме след упорито катерене до една поляна,
след която вече се виждаше върхът. Тук групата се раздели
на две. Едната част се върна в хижата, а другата част от
18 души потегли към върха. Но вече бяхме без възпиращ
фактор. Сабин нямаше намерение да позволи на някой
друг да се превърне в такъв и полетя напред заедно с още
няколко души. Беше нещо като предупреждение: който
не може, да се връща, докато е време. Е, не се върнахме.
Стигнахме върха. Истинско постижение, нали? Бяхме
горди със себе си. И така – изкачихме вр. Исполин висок
1523,40 м, намиращ се на 300 м по-високо от хижата.
Щяхме да забравим – макар че Сабин познава Стара
планина като петте си пръста, той беше наел от Милена
водач- експерт, който не му се месеше при определяне
нито на темпото, нито на моментите за почивка, но
винаги вървеше пред него и дискретно му подсказваше
пътя. Това толкова добродушно и интелигентно куче,
наричано Топчо, не ни остави да тръгнем на някъде, без
да ни придружи. Това не е резултат на дресировка. Той
сам, наблюдавайки Милена, беше стигнал до извода, че
ние сме много важни за нея, и затова правеше всичко
възможно да ни опази и върне живи и здрави при нея.
И така, изкачихме вр. Исполин и пред нас се откри
страхотна панорама. Синеещи върхове един до друг и
един зад друг като вълни на море изпълваха хоризонта
във всички посоки. Най-близо на юг е някакъв безименен
връх, който досущ прилича на египетска пирамида.
Доста по-далеко е Тузлата. На изток е Шипка, на запад
– Мазалат и Триглав, а на север – Габрово. Полюбувахме
Х И Ж А „У З А Н А”
се на гледката, направихме снимки и се отправихме към
стола на Крали Марко. Не само тези скали, но и много
други обекти в България носят наименования, свързани
с Крали Марко. Легендите не знаят граници!
Следобед отидохме до Информационния център, а
след това до Географския център на България, определен
през 1991 г от група учени от БАН. Намира се съвсем
близо до хижата.
На другата сутрин 15 човека минахме по екопътеката
– малко позамарена, но до падането на първия сняг
има време да бъде оправено всичко. Тия, които
не бяхме идвали тук преди, видяхме за пръв път
пещера, приличаща на дупка – много малка, за да бъде
посещавана, но много опасна, затова заобиколена с
Пред пирамидата, обозначаваща географския център на България.
ограда. Катерейки се по камъни и стълби, стигнахме до
най-интересния обект на екопътеката – тераса, скована
от дъски с парапет. Тя е построена на единственото
място по пътеката, което не е всред гора и от което се
открива чудесна гледка към върховете около Шипка, но
от друг ъгъл и много по-отблизо, отколкото от Исполин.
Последният ден беше мъглив, колкото да ни покаже
какъв късмет сме имали предишните три дни. Пак се
разхождахме, но съвсем близо до хижата, за да не се
изгубим.
Последната вечер...Това трябваше да остане в тайна,
но как да премълчим такова силно емоционално
преживяване? Работата е там, че ние, пренебрегвайки
забраните и опасностите, запалихме огън. Бяхме взели
мерки за сигурност – „пожарникари” с кофи с вода
бдяха огънят да не излезе извън контрол. Подреждането
на дървата бе изцяло на ямболлии. Знаят хората как се
прави, получи се страхотен огън - голям, омагьосващ,
с рой искри, танцуващи синхронно над него. Божидар
– пак ямболлия- засвири на китарата си и запя. Някои
му пригласяха. Други, загледани в огнените езици,
запленени от тях, се отнесоха нанякъде – в миналото,
в бъдещето, към нови светове, към звездите или към
любим човек: огънят има голяма хипнотична сила върху
хората!
Разделихме се с Милена и хижата. Посетихме Етъра,
разгледахме центъра на Габрово и се прибрахме в София.
Тези няколко дни, прекарани с приятели в активен
туризъм всред красива природа под нежните грижи на
Милена, бяха прекрасни! Ако времето през септември
позволява, ние, туристите ветерани от КТВ „Витоша”
ще почиваме всяка година на х. „Узана”. Елате и Вие, за
да стане още по-весело!
текст Донка Янева
снимки Веселина Тенева
52 53
бели петна бели петна
Черно и бяло, декември/ 2011
Църквата „Свети Тодор”, село
Бобошево
За нищо неподозиращия пътник,
преминавайки по шосето от
Бобошево за Кюстендил, реещият
поглед се заковава върху нещо като
изгоряла дървена постройка, почти
барака, към която сочи дървена
табела – „църква Свети Тодор”.
Достатъчно е само да отворите
вратата ѝ и дори да не вярвате в
чудеса ще станете свидетели на
такова. Тук всичко е уникално –
от архитектурата, която я нарежда
между най-старите църкви от типа на
свободния кръст от 12 век и куполът,
в който тухлите са замазани не на
всеки, а през ред, в резултат на което
се получава една изключително
ефектна декоративна украса до
невероятната палитра от почти
унищожени стенописи – виждат се
части от отделни сцени на „Тайната
вечеря”, „Умиване на нозете”,
„Моление в Гетсиманската градина”,
„Предаването на Христос от Юда”.
Оцелели са и славянски надписи
– отдолу нагоре по стените , тези
надписи са изписани на кирилица,
което предполага, че художникът
на тези сцени е българин, докато
куполът и сводовете издават гръцки
почерк.
Макар и напълно разрушена,
църквата е запазила своята
автентичност – с два живописни
слоя. Първият е от 14 в. и е на-
пълно заличен, а едва на места
запазения втори слой, чиито
образи са датирани от специалисти
и като Гойко Соботич, и Георги
Геров и д-р Светлозар Ангелов
е от началото на 16 в. Всичко
в тази църква – от повторното
зографисване до художествената
стойност и надписите – не само
на български, но и на гръцки ни
отвеждат към местните традиции на
художествените школи в манастира
„Свети Никола” в Костур, както и в
църквата „Свети Архангел Михаил”
в с. Сапарево (Кюстендилско), съ-
що от началото на 16 век.
Но единствено в „Св. Тодор”
може да се насладите на толкова
рядко срещани изображения като
„Рождество Христово”, сравнявана
от Дора Панайотова със световни
шедьоври като „Рождеството” от
триптиха на Дучо в Сиена (14
век), с фреската в Сан Биаджо
или с мозайката в църквата „Св.
Лука” във Фокида, с миниатюра в
четириевангелието от Парма (14
век) и дори с Лондонския псалтир
(1066 г.). Или архангелът, спрял
се пред Богородица в сцената
„Благовещение”, или ангелът на
кон, сравняван единствено с ангела-
конник от „Поклонението на
влъхвите” в Марков манастир (14
век). Само в сцената „Възнесение”
се сблъскват два уникални за
българската иконография ше-
дьовъра, сравнявани единствено
с най-ранните познати на
човечеството едва от 6 век изоб-
ражения в евангелието Рабула
и палестинските ампули. Това
са първообразът на Христос,
от една страна, изобразен не в
традиционния си цял ръст, а само
бюста му, умело вписан в медальон
и великолепното изображение на
Богородица, което също далеч не
се доближава до традиционните ѝ
храмови изображения.
Всичко това, още през 1972 г. от-
чудотворна дупка, в която светецът
се отдава на пост и молитва. Там
прекарва дните в края на живота си.
Носи се предание, че всеки, който
успее да премине през постницата,
е праведен, очакват го здраве и
благоденствие.
В долната част на манастира има
аязмо – лековит извор, благословен
от самия светец.
Смята се, че по време на храмовия
празник, който се чества на 2-ри май,
в отражението на извора може да се
появява образът на Св. Атанасий.
През тези 1700 години манасти-
рът е многократно разрушаван
и изграждан наново. Той носи в
себе си колорита на българската
история. По време на турското
робство, в старата му част, се
укрива самият Васил Левски. През
комунизма манастирът е превърнат
в свинарник. Ала в началото на
80-те години голяма част от него е
реставрирана. Някои от местните
жители разказват, че новото крило е
възстановено с финансовата помощ
на самата Людмила Живкова.
Заобиколен от величествени дър-
вета, носещ шума на Стара река и
своята древна история, манастирът
е изключителна както културна, така
и туристическа дестинация. Не само
за България, но и за света.
Леонора Ангелова
Теодора Тотева
Непознатите светини,
шедьоври или руини
режда достойно място на църквата
„Свети Тодор” сред паметниците на
културата с национално значение.
А първите исторически сведения
за Бобошево ни връщат към един
турски документ от 28 март 1526 г.,
по време на управлението на султан
Сюлейман, който ни препраща
още по-назад във времето, когато
тук е „шътал” султан Мурад Първи
(1359-1389) – женен за българката
Кера Тамара, дъщеря на цар Иван
Александър и сестра на други двама
царе от Шишмановия род – Иван
Шишман и Иван Срацимир.
А самото Бобошево (от „боботи”,
т. е. Струма боботи) подобно на
софийската Света гора е наричано
българският Йерусалим, описано за
първи път от Константин Иречек и
което, разбира се, е предопределено
с раждането в с. Скрино на най-
българският светец и покровител на
българския народ – преподобния
Иван Рилски. Извървял своя духовен
път от манастира „Свети Димитър”,
където започва своето обучение,
през пещерата на усамотението,
за да издигне накрая българската
„светая светих” – Рилския манастир.
Седем църкви и два манастира
са запазили своята самобитност
през следите на историята, оцелели
благодарение и на величието на
три планини – от извисяващата се
Рила с нейния Скакавишки дял до
склоновете на Влахина планина,
чието северно продължение, току
над Бобошево е Бобошевския Руен.
Тук е и манастира „Свети Димитър”
– също паметник на културата, в
който са се преписвали украсени
с изящни заставки ръкописни
книги, съхранявани в Църковно-
историческия музей и в който са
изцяло запазени стенописи от 15
век. Тук са и Руенския манастир
и църквата „Св. Иван Рилски”
в с. Скрино, и двете църкви в с.
Вуково – „Св. Петка” (16 век)
и късносредновековната „Св.
Никола”, запазила един от най-
старите образи на Иван Рилски, и
символа на Бобошево – църквата
„Св. Богородица”, където се
кръстосват майсторските школи
на такива неподражаеми майстори
като Димитър Сирлещов и Никола
и Захарий Доспевски.
Странно защо цялото това
богатство остава незабелязано
за окото на иначе толкова лю-
бознателния български турист,
журналист, изследовател. А през
1939 г. американският археолог
Дж. Г. Хол разкри край с. Слатино
енеолитно селище от 5-4 хилядоле-
тие пр. Хр. и попадна на особено
уникална находка – модел на пещ с
изобразен на дъното лунен календар,
смятан дори за най-старият познат
календар по европейските земи.
Друг един американец – Патрик
Льокак направи научна кариера,
изследвайки стенописите в църквата
„Св. Тодор” и дори надхвъряйки
всички предположения на бъл-
гарската историческа мисъл
обосновано ги пренесе чак в 17
век. Местните „бобошани” с охота
разказват как всяка седмица японци
– на цели групи, със самолет, идват
специално в Бобошево, за да видят
тази уникална църква „Св. Тодор”.
Манастирът „Св. Атана-
сий”, село Златна Ливада
В село Златна ливада, Ста-
розагорска област, се намира част
от нашата култура и история, най-
старият манастир на Балканския
полуостров – „Св. Атанасий”. Въп-
реки наситената си и пъстра история
манастирът не е особено популярен.
Основан през 344 г., носи името на
своя създател Св. Атанасий, който
е приносител на монашеството от
Египет на европейския континент
и е радетел за чистотата на Пра-
вославната църква. Високо в скалите
на манастира се намира постница –
54 55
Черно и Бяло, декември/ 2011
заБравените текстове заБравените текстове
Посред възпяванието на генералските еполети, посред френетическите ура и
проливанието на горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако
тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме
народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което
трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като
народ, а не бъзсъзнателна, самоунищожающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян
пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден
наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи
са фалшиви, да не кажа нещо повече. „Признателност и братски чувства“ - викаме
ние и литературно, и дипломатически, и помежду си. А нима нашите собствени
братя, нашите херои, най-после нашата гордост не заслужват горните почести?
Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни,
без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди
тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес?
Време е вече да погледнем наоколо си.
Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то
и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на
първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски
на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият
още в началото на неравната борба.
Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в
бъдещето!
При оскудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност
на славния наш патриот, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за
положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би
повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност
за съставянието на пълното му животоописание.
Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски,
значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които
участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на
които деятелността се захваща от 1870 - 1875 година. Наистина, че Левски умря
по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил
предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865-1870).
Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват,
към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.
Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната
колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в
Бабаалието /Високата порта/, което ставаше предмет на разговор и в заптийските
одаи, не само, че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал
всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците
на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите
чърти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския
Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт девит на пояса той
купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ,
когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели,
го изпращат отвън града към Троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията
от Царацово известява на карловските братя, че онзи, кешишът, едвам можал да
избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Огоян. Освен това
неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който
с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякога се
е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното
самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля“ - е било чуждо на нашия херой.
Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови
другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят
днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботйов, Ангел Кънчев, Димитър Общия, Колю
Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските
орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят
следующите няколко градове: Букурещ и други градове из Румъния, Карлово, Ловеч,
Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царацово, село Войнягово, гр. Видин,
Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват
на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познавание на хората, а най-
главното материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на
които в основата на съществуванието има турено и нещо от Левски, не е настанало
още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за
това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани
камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!...
Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да
срещнат те за това, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах
да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах“
и „ох“, да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат
да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният херой остане така сух, без нежни
погледи. Аз казах за моя херой онова, което е положителна истина и което е той
вършил.
Левски – човекът, против когото бе всичко
Из предговора към книгата на Захарий Стоянов „Васил
Левски. Дякона - черти из живота му“ 1883 г.
56
арт афиш
7. На 24.11.2011г., световно признатият
български художник и доцент в Национална-
та Художествена Академия, Росен Цветанов
представи поредната си изложба. Събитието
се състоя в галерия „Vedart“. Темата е рисунка
и живопис – голо тяло. Тя не носи мото или
заглавие. Така темата става по-обширна, ня-
ма рамки и ограничения. Всеки е свободен и
открива нещо за самия себе си.
Картините ни дават усещане за отвъдното.
Един поглед е достатъчен, за да открием маги-
ята на пастела. Произведенията ни потапят в
еуфория от цветове, красота и възвишеност.
Вдъхновен от човешките взаимоотношения
и всичко сътворено от ръцете на Бог, худож-
• продължава от страница 49
никът Росен Цветанов споделя за своята изложба: „Експериментът е водещ, но най-важното е да се получат спонтан-
ни и хубави рисунки. Да са живопис и изкуство. Да имат психология, да бъдат вътре в рамката, но да не са достатъчно
конкретни, за да може всеки, който цени изкуството да открие част от себе си.“
Самият автор е изпълнен с много нови идеи. В следващата си изложба възнамерява да включи фигурални компо-
зиции, исторически и черно-бели рисунки към религиозни теми.
Носител на международни конкурси в чужбина, две отлични атестации от студентите на НХА, той получава тази
година в рамките само на един месец 10 награди. Несъмнено Росен Цветанов е един от най-добрите съвременни
художници у нас, както и от най-добрите преподаватели в художесвената академия.
В края на нашия разговор цитира максима на арабския поет Руми: „Дори от сладкоустие не вярвай на измисли-
ците пусти!“ Към своите студенти се обръща с няколко важни съвети: „Не вярвайте на това, което се говори, а на
това, което се върши. Изберете своите ценности и се борете! Бъдете почтени към себе си и към обществото. Вижте
лошия пример днес и не бъдете и вие такива. Никога не забравяйте, че нещата могат да се променят. В България,
който може успява. Ако не успее тук, няма да успее и в чужбина. Бъдете добри професионалисти и не пълзете. Ко-
гато сте прави никога не отстъпвайте – това е единственият начин. Аз никога не съм отстъпвал, не е лесно, но сега
правя това, за което винаги съм мечтал!”
И един последен призив от страна на твореца, бореца и духовния човек Росен Цветанов: „Бъдете добри!“
текст Теодора Тотева
снимки Радислав Тодоров
e
-
m
a
i
l
:

a
l
l
u
r
e
p
l
o
v
d
i
v
@
g
m
a
i
l
.
c
o
m
,

G
S
M
:

0
8
7
9
1
7
5
0
0
8

You're Reading a Free Preview

Download
scribd
/*********** DO NOT ALTER ANYTHING BELOW THIS LINE ! ************/ var s_code=s.t();if(s_code)document.write(s_code)//-->