Еволюционно теоретизиране за икономически промени- Ричард

Р. Нелсън
(раздели от статията, подбрани с учебна цел)
Преведено от: R. Nelson – Evolutionary theorizing about Economic Change, in: Hanbook of
Economic Sociology, N. Smelser and R. Swedberg, edc., Princeton 1994, pp.108-136

Основна част преведен през 2011 г. от студентие от 3 курс, специалност
„социология” в Пловдивски университет:
Марина Комбова - фак. номер:0809321003,
Татяна Бакалова – 0809321028;
Теодора Николова - 090932105;
Редакция и превод на останалите пасажи от доц. Иван Чалъков
Меката на икономиста се намира не в икономическата маханика, а в
биологията. Но биологичните закони са по-сложни от тези на механиката.
Един труд върху основите на икономиката следва да отдели достатъчно
място на аналогии, свързани с механиката, а честата употреба на термина
‘еквилибриум’ 1 предполага един вид статична аналогия. (Marshall 1920 and
1961: 1:xiv)

Този известен пасаж от ‘Принципите на икономиката’ от Алфред Маршал
(публикувано за пръв път в петото издание, излезнало през 1907) удачно повдига
въпроса за напрежението между биологичните и механичните аналогии в икономиката.
Това напрежение съществува далеч преди Маршал да го забележи. То произлиза от
традиционния интерес на икономическата наука както към обясняване на текущи
конфигурации от икономически променливи (фактори), така и към анализиране на
икономическото развитие в дългосрочен план. Като цяло, макар и не задължително,
текущите конфигурации са обсъждани в термините на равновесието, което доста
напомня на езика на механиката. Дългосрочното икономическо развитие пък се
обсъжда с еволюционен език, напомнящ този на биологията.
В икономиката, както и в ред други сфери, преобладаващият баланс от внимание между
различните теми отразява както вътрешния им интерес, така и аналитичната им
съотносимост. Маршал обръща внимание по-скоро на съотнoсимостта, която според
него някак си не се съвместява с вътрешния интерес на икономиката. Преди и по
времето на Маршал почти цялата формална теория на икономиката е оформяна на
базата на механиката. Самата книга ‘Принципи’, въпреки че е много повече от есе
върху чиста теория, очевидно клони към формалната теория, в резултат на което е
съсредоточена най-вече върху икономически статистики. Маршал обмислял и труд
върху динамиката, но така и не стигнал до написването му. И докато ние само можем
да гадаем защо, има достатъчно основание да вярваме, че до голяма степен причината е
именно аналитичната трудност и комплексност на биологичните модели, което, на
първо място, е довело до използването на предимно механични модели в неговият труд
‘Принципи’.
                                                            
1  Equilibrium‐ от лат. ‐ равновесие, баланс. 

Би трябвало да се уточни, че от времето на Маршал насам, балансът в икономиката се е
променил още повече, приближавайки се към механичните аналогии и отдалечавайки
се от биологичните. През това време икономистите са станали още по-добри в
изграждането на модели на равновесието, които всъщност е имал предвид Маршал,
говорейки за ‘механични аналогии’. Тези модели на равновесието са окачествявани
като ‘неокласически’. Интересно е да се отбележи, че дори формалните анализи на
дългосрочния растеж, започнали от края на 50те години на 20и век, оперират доста
сериозно с модели на динамичен неокласически еквилибриум. Това ще рече, че има
тенденция да се избягва употребата на еволюционен език дори и в поле, в което такъв
език е преобладавал.
С какво едно есе върху еволюционната теория на икономиката намира мястото си в
христоматия по икономическа социология? Първо, голяма част от еволюционното
теоритизиране на икономиката в миналото е било напълно интелектуално съвместимо с
работата на социолозите от онези времена; всъщност много от въвлечените учени по
онова време са били „двойни играчи” [в социология и икономиката]. Торщайн Веблен е
класически пример. Ето защо фактът, че в икономиката се е избягвало еволюционното
теоретизиране, отчасти е причина за отделянето на социологията от икономиката.
(Hodgson 1988) Второ, някой от същите тези сили, довели до въздигането на
неокласическо теоретизиране в икономиката, напоследък са особено активни в
социологията (виж Coleman 1990: 7); оттам
произтича и основателността на
поддържаната от доста време теза на някои икономисти за недостатъците на
неокласическата икономически теория в разглеждането на процеси, в които промяната
съществена часто от тях. Трето, вероятно много от днешните социолози ще намирят
съвременното еволюционно теоретизиране в икономиката за по-съвместимо с техния
начин на мислене, отколкото минималистичните модели на рационалния избор
присъщи на неокласическата икономика. В такъв случай едновременно и силните и
слабите страни на еволюционното теоретизиране би следвало да представляват
интерес.
Има знаци че еволюционистките анализи и модели може би ще се завърнат в
икономиката. Две книги, написани от Сидни Уинтър и мен (Nelson and Winter 1982),
бяха последвани от още няколко, които също изследваха еволюционната теория в
икономиката. В някой случаи това е мотивирано от обяснението на емпиричните
феномени, които изглежда трудно се анализират чрез моделите на равновесието (виж
Clark and Juma, 1987; Dossi, Freeman, Nelson, Silverberg, and Soete 1988, and Soviotti and
Metcalfe 1991). В други случаи мотивацията е да се припомни на икономистите призива
на по-старите еволюционни съждения в икономиката, почти забравени днес. (Hodgson
1993). В трети случаи пък привлекателността на еволюционните модели е породена от
присъствието на нови математически похвати за разглеждане на нелинейни динамични
системи (виж Anderson, Arrow, and Pines 1988). Няколко неотдавнашни публикации
разглеждат новите текстове по въпроса.(вж. DeBresson 1987, Langlois and Everett, 1992).
Witt (1992) например е съставил колекция от считаните от него за класически
публикации в сферата на еволюционната теория. През 1991 бе дадено началото на нов
‘Журнал на еволюционната икономика’, а няколко други нововъзникнали списания
проявяваха интереса си към еволюционните анализи.
При все това можем да твърдим, че към днешен момент не е налице достатъчно
сериозно движение към Мека, нито пък съществува разпространено единомислие, че
това е правилната посока, в която икономиката трябва да върви. Твърдението, че

еволюционното теоретизиране в икономиката е съществено и обещаващо, все още е на
заден план.
Какви теми са включени в този раздел да еволюционната икономическа теория?
Въпреки че един по-задълбочен отговор на този въпрос ще бъде даден по-късно, е
редно да направя една кратка въвеждаща дискусия.
Ще започна с това, че не съм включил няколко научни труда и позиции. Сред тях са
съждения, които използват еволюционния език само като подкрепящо доказателство
за заключенията на теорията на неокласическия еквилибриум, без да излагат примери и
да демонстрират добро вникване в еволюционните анализи. Известното есе на Милтън
Фридман (1953), в което той защити позицията, че възможността за учене заедно със
конкурентен избор ще премахне всички фирми, които не са ефективни и да гарантира
че поведението (policies) на съществуващите фирми да насочено към максимизиране на
печалбите. Напоследък подобни писания бяха във възход, като те открито или позавоалирано обръщаха внимание на факта, че еволюцията осигурява това оптималното
съществуване на неща с напълно различен характер – например законите, свързани с
движимо и недвижимо имущество и [вътршната] организация на бизнес фирмите. И
макар че тази глава няма да се занимава с писания, които просто твърдят, че
еволюцията води до резултати, които са сходни с тези на неокласическата теория на
еквилибриума, в нея все пак ще бъдат разгледани анализи, които разглеждат въпросите
дали това е така и ако да, то при какви обстоятелства.
Второ, освен ако не разработват една ясна аналитична еволюционна алтернатива, няма
да разглеждаме и богатото разнообразие и обхватът на разработки на икономисти или
други специалисти от сферата на социалните науки, които използват езика на
еволюционната теория за да изразят недоволството си от ‘механичния’ характер на
преобладаващата неокласическа теория и да предложат да се гледа на икономическата
промяна по един по-органичен начин. Тази глава ще покрие само малък дял от
съвременни модели, които насочват вниманието ни към твърдения от общата теория на
нелинейната динамика и ‘еволюционната’ теория на игрите ще бъде засегната съвсем
бегло.
Ето защо дискусията тук се свежда до този клас от динамични теории на
икономическата промяна или от нейните аспекти, който подкрепят тезата, че
промяната се случва само чрез процес, аналогичен на биологичната еволюция в
следните смисли: това, че променливата или системата, които са обект на изучаване, са
изложени на донякъде произволни вариации или смущения, както и че има механизми,
които систематично отсяват вариациите.
Диапазона на описаните теории ограничава значително изследователското поле. И
макар това да е необходимо, предвид ограниченото място, с което разполагаме, дори и
без тези ограничения има смисъл в това да сведем значението на ‘еволюционната
теория’ или поне в да определим специфичен подклас от тази теория и оттам да успеем
да оценим едно количество текстове, което е логично-последователно в аналитичността
си. По този начин читателят може да се концентрира върху общите елементи, за да
види как те работят в различни полета, и да оцени степента, до която разликите са
причинени от вариациите в начина, по който даден предмет се разглежда в рамките на
една установена обща теория; като противопоставено на разглеждането на твърде
различни концепции за това какво точно означава еволюционната теория. Читателят
също така може да прецени вероятните вътрешни ограничения на обсега на

приложимостта на теорията. И все пак, дори и с това стесняване на изследваният
диапазон, е необходимо да продължим с прилагане на примери.
Тук са обсъждани пет групи от разработки върху еволюционната теория, всеки един от
които се вмества в по-общото определение, което представихме по-горе, но и се
различава значително от останалите, отразявайки разликите в предмета на изследване.
Една значителна група от разработки в еволюционната икономическа теория е
свързана със специфични раздели на човешкото разбиране на културата и
организацията, и няколко от тези случаи ще бъдат разгледани.
Друга солидна група от еволюционно-теоретични разработки е свързана с по-сложни
ситуации, в най-общия случаи включващи коеволюцията на няколко променливи. Сред
тази група е и група текстове върху еволюционистко теоретизиране относно растежа на
производителността, поддържан от напредъка на технологиите, при което на фирмите
се гледа като на носителите на технологиите и създателите на новите технологии.
Целта е да бъдат обяснени различни емпирични модели, свързвани с икономическия
растеж. Друга една група от икономическо еволюционно теоретизиране е силно
повлияна от съвременни теоретични трудове върху нелинейни динамични системи, и е
концентрирана върху групови зависимости, често наблюдавани при икономическото
развитие, както и върху възможността системата да бъде затворена в пътеки, които не
са оптимални в глобален план.
Една колекция разработки върху еволюцията на организационните форми и
организационната екология също следва да бъде разгледана – става дума за
публикации, в които социолозите са особено изявени. В края тази глава дискусията се
насочва към онази група теоретизиране, която се занимава с еволюцията на
икономическите институции.
Встъпителният цитат от Маршал посочва твърдите изисквания, които икономистите,
като професионална гилдия, са започнали да предявяват към видовете теоретизирне,
преди да приемат идеите му. От времето на Маршал до днес, стандартите на формалноаналитичната строгост са станали дори по-строги. Ето защо е важно в самото начало да
заявим, че кредото, на което държи тази глава, е, че много икономисти залагат твърде
високо на формалните [математически обосновани] твърдения и подценяват
значението на внимателно изградения теоретичен дискурс, който изглежда успява
да улови същността на случващото се, но без да го изразява с формален език.
Основната причина за привлекателността на еволюционната теория е това, че тя сякащ
описва добре някои от основните икономически процеси в хода на действието им. И все
пак, формалните анализи могат да играят важна роля в проверката на логиката на
вербално-изразена теория, както и да подсетят анализатора за редица усложнения,
които иначе той/ тя би изпуанал. Затова, един от въпросите, които ще задаваме към
дадена група еволюционни разработки ще бъде: 'Има ли тук формално-математическо
твърдение, било то открито или завоалирано, и дали тое издържано?'
За да предугадим изводите, ще поддържаме становището, че в момента се оформя една
група разработки, които заемат еволюционната гледна точка относно икономическите
промени, и които са много привлекателни в подхода и мащаба си и разглеждат, по
доста убедителен начин, основни ключови механизми в дългосрочната икономическа
промяна. Освен това известна част, но не всички от тези нови разработки, са
достигнали, или изглеждат обещаващи в тази насока, такава сериозност, което би
следвало да задоволи интелектуалните канони в съвременната икономика. От друга
страна, съществуват определени ограничения на областта, в която еволюционната

теория - поне в относително тесния смисъл, към който се придържаме тук - може да
бъде полезен и мощен инструмент за анализ.
За да подготвим терена за разглеждането на еволюционното теоретизиране за
икономическата промяна, обаче, ние трябва да започнем с обсъждане на основните
канони в неокласическото икономическо теоретизиране, както и да обсъдим и
ограниченията на тази теория като рамка за анализиране на промяната в икономиката в
дългосрочен план, както и еволюционната теория като цяло и социобиологията в
частност. Главата, след това, се насочва към различните линии на еволюционната
икономическа теория, представени по-горе, и завършва с някой размишления върху
начинанието като цяло.
Неокласическа икономическа теория и неините еволюционни теоритични
критици.
Основните схващания за индивидуалното и организационното поведение, заложено в
еволюционните теории на икономическата промяна, се различават значително от
схващанията, внедрени в сега популярната неокласическа икономическа теория. Ето
защо е важно да разберем причините, поради които еволюционните теоритици са поели
по различен интелектуален курс..
Основното схващане за поведението в неокласическата икономическа теория, е че то е
обективно рационално в следният смисъл:
Наблюдаваната конфигурация от
икономически променливи може да бъде обяснена като резултат от рационално
действащи индивиди, домакинства, фирми, други официални организации, които са
направили избори, които максимизират тяхната полезност, предвид ограниченията,
пред които са изправени, и без да правят систематични грешки в тези избори. Въпросът
как са били достигнати тези оптимални решения, не е от особена важност за теорията.
Понякога теорията е рационализирана според това дали действащите фактори
наистина са преминали успешно през контекста в който са вземани решенията.
Понякога рационализацията е спрямо това, дали оптималната реакция е била научена и
дали е била развита, а не просто да е била изчислена предварително - но във всеки
случай се може да бъде разбрана „все едно” че дееца реално е изчислил [рационално]
нещата..
Несигурността и неуспешните резултати (от гледна точка на дееца), порoдени от лош
късмет в хода на самото движение могат да бъдат признати от неокласическата теория
при всяка от двете интерпретации, като теорията също може да отчита грешки,
длъжащи се на ограничената информация за някой ключови параметри, с която са
разполагали дейците и които са определящи при вземането на различни решения, т.е.
на практика те са правили погрешни залоци относно тези параметри. Както и да е,
систематичните грешки, свързани с липса на знание, както и поначало грешното
разбиране на основните фактори на ситуацията не се приемат. (За сходна гледна точка
на основните канони на неокласическата теория на избора вижте Hodgson в трета глава
в този учебник.) Теорията ‘работи' ако приемем, че дееца има в основни линии
коректно разбиране за реалните избори и техните последици, като теоретикът е в
състояние да моделира този контест на вземане на решение. Това ще рече, че
рационалността, на която теорията е базирана, е обективна, а не субективна.
Асоциирано с този проец е понятието за равновесие (еквилибриум). В повечето
икономически анализи има много на брой дейци. Счита се, че всеки от тях оптимизира
действията си и се счита, че решенията на оптимизация се съгласувани едно с друго, а

всяко действие на даден деец оптимизирано в горепосочения смисъл, взимайки предвид
оптимизиращите действия на другите дейци.
Този основен начин на обясняване на поведението, включително на правенето на
прогнози за това как различни възможни развития могат да променят поведението, е
бил използван относно широк спектър от човешки и организационни действия - от
ефектите на шокиращите цени на петрола през 70те, до ефектите от съществуването на
смъртното наказание. Теория за рационален избор е доминираща не само в
икономиката, тя има много привърженици и сред другите социални науки. (За дискусия
на теорията на рационалния избор в социологията виж Coleman 1990, и седма глава в
този учебник.) Ясно е, че теорията за рационалния избор се е доказала като
привлекателен и удовлетворителен начин на изследване защо индивиди и организации
правят това, което правят, при един широк спектър от обстоятелства.
Съществуват няколко различни (но не и противоречиви) вида причини защо
еволюционните теоретици, които изследват дългосрочните промени в икономиката, са
се отдръпнали от теорията за рационалния избор и са възприели доста различна
алтернатива. Първо, може да се каже, че докато теорията на рационалния избор
осигурява полезни проникновения в някой видове ситуации и феномени, тя хвърля
твърде малко светлина на други, най-вече в контексти, където не може да се счита, че
актантът е имал достатъчно приложим опит, и където ученето на базата проба-грешка
все още продължава. Второ, в много случаи моделите на рационалния избор водят до
множества възможни равновесни състояния, така че макар във всеки един случай да
може да бъде посочен с точност оптимизиращият избор, поведението и постиженията
на дейците се различават значително в рамките на възможните еквалибриуми. В тези
случаи ключов въпрос е защо определен еквилибриум се е оказал иметто действеният
(оперативният) такъв и един от начините да отговорим на този въпрос е да се обърнем
към еволюционните аргументи. Трето, във всеки случай, теорията за рационалния
избор предлага обяснение за поведение, което приема целите и ограниченията на дееца
като дадени. Може да се каже, че едно обяснение, което определя как културните и
социални институции са се развивали и са повлияли на изборите, достъпни днес на
дееца, могат да предложат едно по-дълбоко и по-проникновено разбиране на
поведението, отколкото обяснението на теорията на рационалния избор, дори когато
последното може да даде обясни нещо на дадено ниво на анализ.
Нека първо разгледаме въпросът за ограниченията на по-приемливия обсег на теорията
за рационалния избор. Важно е да се отбележи, точно защото обикновено се
пренебрегва, че много икономисти много добре разбират колко несигурна, във всеки
сложен контекст, в логическата обосновка на теорията за рационалния избор, според
която ‘деецът е обмислил правилно всичко’. Под повърхността вярата, че действията
‘оптимизират’, е едно разбиране, че актантите са единствено ‘рационални по
неизбежност’, използвайки терминът на Саймън (1986). Другата рационализация - това,
че актантите някак са научили, чрез опита и грешката, правилните действия, и че в
някой обстоятелства съревнованието е елеминирало поведение, което не е било на
нужната висота - е твърдение, в което повечето икономисти вярват наистина. За една
добра дискусия на тази гледна точка вижте Уинтър (1986b).
Но представена по този начин, теорията за рационалния избор ще изглежда приложима
най-вече в контексти, които са познати на дейците, докато доводите на еволюционната
теория могат да бъдат разбрани като опит за справяне със ситуация, в която това
положение не изглежда приложимо. И по-точно, еволюционната теория може да е

необходима при анализ на поведение, в контексти, които включват значителни
елементи на новост, така че не може да се приеме, че добрите реакции вече са били
заучени, а по-скоро че тепърва предстои да бъдат усвоени.
Това означава еволюционната теория да бъде разглеждана като теория за това как
обществото, или икономиката, се учи. Както ще се уверим, тази позиция е характерна
за икономисти, които гледат на икономическото развитие като процес, до голяма
степен подхранван от технологичния напредък. Буквално всички учени, изследващи
технологичния напредък, подчертават несигурностите, разликите в оценката между
експертите, както и изненадите, които са често срещани при процеса, и които
формират впечатлението, че въпросът се измества извън полето на теорията на
рационалния избор. И докато въвлечените дейци могат да бъдат разглеждани като
носители на определена цели, като даващи възможно най-доброто от себе си, за да
анализират какво трябва да направят, и като разчитащи на минал опит, за да вникнат в
настоящето, то действията, които те предприемат не могат да бъдат разбирани като
‘оптимизиращи’, освен в смисъл, че са представителни за най-добрите възможни
залози, на които дейците са способни в дадена ситуация. Една такава теория може да
обясни едновременно всичко и нищо. За да се навлезе по-дълбоко, е необходима друг
вид теория, теория, която се концентрира върху процесите на учене.
Какво можем да кажем за твърдението, че конкуренцията или ще принуди фирмите да
се научат на най-добрите практики, или ще доведе до отпадането им от бизнеса?
Можем ли да твърдим, че при твърде силна конкуренция, фирмите, които не са
достатъчно ефективни, сравнени с най-успешните фирми, могат да бъдат изтласкани от
бизнеса. Може би може да твърдим това. Но забележете, че тук стандартът е определян
от най-ефективните съществуващи фирми, а не от ефективността, която е възможна на
теория. И това служещо за модел ниво на ефективност може да бъде определяно от
актуалните процеси на учене, които са в ход, и да следи колко далеч са достигнали.
Ето защо анализи, които не се занимават открито с методите на учене, могат да
осигурят, в най-добрия случай, едно твърде ограничено разбиране на господстващия
еквалибриум.
В допълнение, в много индустрии има убедителни причини да се съмняваме, че
селекционният натиск е достатъчно силен, за да изкара от играта всички фирми, които
не са ефективни колкото водещите. Емпирични изследвания показват, че
разпределението на фирми е дадена индустрия във всеки един момент често съдържа
твърде значително разнообразие в продуктивността и печалбите. Освен това много от
дейците в икономиката не са фирми, а са събирателни единици като например
университети, правни системи или трудови институции. Тези единици обикновено не
са изложени на остър селективен натиск, или поне не са изложени на пазарен такъв.
Линията на това съждение ще изглежда, сякаш поддържа неокласически теоретичен
анализ на процеса на взимане на решения в ситуации, които са относително стабилни и
при които действията са повтарящи се. Ако обаче теорията за рационален избор бъде
основана на натрупващо се учене, се появяват очевидни ограничения на обяснителната
сила на теорията. И по-точно процесите на учене могат да бъдат много зависими на
следвания път (path dependent). Как и къде приключват може да зависи от до голяма
степен от това как точно са стигнали до там. Докато в едно установено положение
същинското поведение може да бъде локално оптимално, е възможно да има други
модели на поведение, които също биха били локално оптимални, и някой от тях може
да са много по-добри от гледна точка на дееца, отколкото е същинското поведение. Ето

защо обясненията на рационалния избор в най-добрия случай са непълни, защото не
обясняват как определен локален контекст, който оформя изборите, се превръща в
равновесна точка (point to rest). Както ще се убедим, тази гледна точка е основна
мотивация за еволюционното моделиране на динамични процеси, зависими от
изминатия път.
От подобен, но леко различен ъгъл, в неокласическият подход за обяснение на
поведението и действията могат да бъдат намерени недостатъци не толкова по повод
преувеличаването на човешката и организационна интелигентност – както вече
споменахме, повечето икономисти вярват, че теоретичната същност при рационалния
избор е ученето чрез опит, а на изчисляването на възможности – а за това, че не
осъзнава степента, до която заучените поведения са ръководени и ограничавани от
социално издигани и налагани ценности, норми, вярвания, обичаи и общоприети
практики. Това твърдение се присъединява към другото по-горе, като показва, че за да
бъде разбрано поведението, е нужно да сме наясно със силите, които са го създали, би
трябвало да отхвърлим възможността за един по-кратък път на анализ, игнориращ
изследването на социалните и културни обстоятелства и допускащ, че независимо как
се е случило ученето, крайният резултат може да бъде предвиден и обяснен като
оптимизиращо поведение. За да обясним преобладаващите практики, трябва да сме
наясно с културните и социални фактори, които определят какъв до какъв еквалибриум
е достигнато, и които поддържат точно този [а не друг] еквалибриум.
В традицията на науката съществува една тенденция икономисти, които наричат себе
си ‘институционалисти’, да използват икономическия език, за да описват как се е
стигнало до създаването на доминиращите институции. Старата школа
институционални икономисти обаче често не успяват да представят един по-цялостен
анализ на еволюционните процеси, които те самите предлагат на вниманието ни като
действащи. Някои представители на „Новата институционална икономика” в това
отношение са по-добри. Но, както ще стане ясно по-късно, изглежда сякаш има
сериозни пречки пред една еволюционната теория за развитието на институциите,
която да притежава достатъчна аналитична сила.
Какво се има предвид под аналитична сила? - Този термин посочва способността да се
даде обяснение защо нещо се е случило по точно определен начин на основата на
фактори, за които в най-общ смисъл може да се твърди че в случая са били определящи.
Ето защо един целенасочен исторически поглед върху това как определена технология
се е променяла през годините, и която осветлява дадени хрумвания на ключови
индивидуални иноватори, може да е много интересен, но да не бъде силен като
аргумент. От друга страна, едно обяснение на нарастващата интензивност на капитала в
производството, на която станахме свидетели през изминалия век, и която е свързана с
повишаването на стойността на реалните заплати – една връзка, която може да бъде
извлечена от някой от еволюционните теории за технологичен напредък, която ще
разгледаме съвсем скоро – води до доста основополагащи съждения. И макар тази
теория може да изпуска много от [детайлните на] това, което се е случило, ако тя обаче
изглежда че улавя по-широкия смисъл на ставащото и ако прогнозите й са емпирично
подкрепени, то тя има аналитична сила. Горното обяснение, естествено, има
неокласическо звучене. Сидни Уинтър и аз твърдим в една друга разработка, (Нелсън и
Уинтър, 1982) че в много случаи еволюционната теория на икономическата промяна ще
обясни или ще предскаже същите количествени ефекти на промяната в пазарните
условия, обясявани и от стандартната неокласическа теория. При все това, основните

допускания на тези теории относно поведението на икономическите дейци, а често и
причиняващите го механизми, са различни.
В много случаи, разбира се, процесът на икономическа промяна е съпътстван от
множество сили, които му влияят и някои от които го тласкат в една посока, други – в
друга. Може и да няма група от доминиращи фактори, или такива, които формират
нашето разбиране, нито пък начин да се предвидят и опишат нещата предварително (ex
ante). Следователно последващото (еx post) обяснение може да включи черти, които
преди фактът да се случи, са били непредвидими. Така теорията все пак би важала, по
моята дефиниция, ако каузалните обяснителни аргументи са достатъчно общи, дори ако
специфичните обяснявани факти не са. Разбира се, такава теория не би била много
полезна в прогнозирането. Въпреки това слабостта на прогнозирането, дори при
положение, че обяснението е възможно ex post, не е ограничаваща особеност на
еволюционистките теории. Същото важи и за нео-класическите, а и за всяка друга
теории. Това може да е вътрешно присъщо на феномените, които изследваме.
Поради това в по-късните спорове се появява идеята, че макар еволюционистките
теории, развивани икономисти и други социални учени не са толкова „силни”, но това
не означава, че те имат по-малка способност да предвиждат. По-скоро означава, че
обясненията, които те дават са ad hoc и в много случаи – близки до тавтология. Много
често този проблем всъщност означава провал в [в усилието] да внимателно да бъде
описан един кохерентен еволюционистки процес.
Силата на една теория зависи и от нейната аналитична структура, способността ни да
променяме тази структура, както и предметът, който подлежи на обсъждане. Това ни
връща към изводът на Маршал, че „биологичните концепции са по-сложни от тези в
механиката”. Докато съвременните икономисти са по-загрижени за техническите
параметри на „механичното” отколкото е бил Маршал, изглежда невъзможно някое от
положенията, описани по-горе, да изненада самия него или другите начетени
икономисти от неговата генерация. Все пак Маршал ли е причината сега да се работи
по-малко с „механичната концепция” отколкото преди?
Отговорът е, че наистина доводите му са изгубили доста от своята сила. Неокласическата теория на поведение включва определени видове математика, поспециално – максимизиращо калкулиране и анализ на равновесието. Това са видовете
математика, класически изучавани в „механиката” ако се върнем към Маршаловия
вопъл, с които той е бил наясно, и както доскоро беше преподавано на по-младите
икономисти. Въпреки това, в последните години се появи множество нови
математически техники, които станаха достъпни – като теории на стохастичния процес,
видове анализ на системи от нелинейни диференциали или рекурентни уравнения,
както и модерният компютър, които взети заедно направиха пресмятането и анализа
много по-силни и бързи, отколкото преди това. Новото еволюционистко теоретизиране
в икономиката от части се дължи на пропукването на старата ограничаваща аналитика,
както е забелязал и Маршал.
Общи положения на Еволюционистката теория
Продължаващата дискусия имплицитно повдига два аналитични въпроса. Първо, какво
се разбира под „еволюционистка” теория в икономиката, сравнена с теория от друг
клас, в този случай сравнена с нео-класическата теория, която включва „механични
аналогии”? Второ, след като терминът буквално и интенционално отключва аналогия

към биологията, но определено няма нищо общо с биологията, кои са ключовите
разлики между тях, както и потенциално приложимите аналогии?
Единият начин да обособим еволюционистката теория означава най-общо да започнем
от биологията, в която тази теория е най-добре разработена и да открием кои са найблизките черти между биологичната и икономическата еволюция, в този случай. Поползотворно е обаче да се започне от общото и след това да се премине към поспецифичните части – биология и икономика. Разбира се, ако има някаква вероятност
да се „извика” сбор от, по-някакъв начин, различно структурирани теории, но все пак
имащи общ белег – в този случай „еволюционистки” – нормално е първо да се появят в
съзнанието характеристиките на най-добре структурирания пример от този сбор; така
че преосмислянето на приликите и разликите получава шанса да бъде плодотворно, без
да бъде оковано от детайлите на разглеждането. Това е пътят, който се следва тук.
Повечето учени заниващи се този проблем – били те от сферата на биологията,
икономиката, социологията или друга област – ще се съгласят, че терминът
„еволюционистки” би трябвало да обозначава теории, следващи динамични във
времето пътеки, т.е. онези, които имат за цел да обяснят как нещата са се променили с
времето, или пък защо нещата са такива, каквито са от гледна точка на това „как са се
озовали до настоящото положение”. По-спорният въпрос е коя от теориите би следвало
да се нарече „еволюционистка”.
Повечето изследователи като че ли не се насочват към теории, които са напълно
детерминистични. Може да изглежда безсмислено да казваме, че Кеплеровите закони за
движение на планетите, заедно с Нютоновата гравитация, която ги обяснява, определят
една еволюционистка система. Нито би изглеждало полезно да определяме като
еволюционистко реализирането на детайлен план за построяването на една къща, или
всяка реализация на точно зададено предписание (blueprint). Икономическа теория,
която анализира процес като част от променящо се конкурентно равновесие – както е в
случая с растежа в нео-класическата теория – не бива да се определя като
„еволюционистка”. Търсенето на подобни аналогии и любопитни разлики между тези
детерминирани динамични теории и еволюцията в биологията, не изглежда да бъде
ползотворно усилие.
Последните няколко години видяхме поредица от детерминистични модели,
включващи
нелинейни динамични равенства, които
авторите нарекоха
„еволюционистки” (има няколко примера в Anderson, Arrow, and Pines 1988). Както
отбелязахме по-рано, тук не ги определяме като еволюционистки, където лимитираме
това понятие до теории и модели, в които от голямо значение е стохастичния елемент.
От друга страна, не изглежда, че трябва да се добавя каквото и да било, за да наречем
една теория „еволюционистка”, стига действието й да е „случайно”, както е при
определени модели на икономиката, които твърдят, че в рамките на индустрията,
нарастването или смаляването на определени фирми варира хаотично и е свързано с
размера на фирмите в даден момент. Ние можем да преминем през рандомизираните
процеси, построени в подобни модели и да предскажем дистрибуцията на дадена фирма
по всяко време, като при определени специфични условия тя асимптотично ще се
нормализира. Въпреки това не изглежда интелектуално оправдано да определяме това
разпределение на фирмата като „еволюиращо”.
Въпреки че терминът „еволюционистки” включва както систематични, така и случайни
елементи, това не важи за всяка теория. Във сферата на биологичната еволюционистка

теория, случайните елементи се свързват със създаването или опазването на множество
видове, а систематичните елементи – със селекционния подбор, като по този начин
понятието се разширява към други области.
Да се върнем към историята с построяването на къщата. Да приемем, че
първоначалният дизайн на сградата е експериментален, защото строителят не е
абсолютно сигурен как да постигне това, което желае. По този начин в плана са
включени елементи, към които няма фиксиран ангажимент, т.е. са там по случайност.
Със строенето на сградата, строителят придобива по-добра представа какво настоящият
план трябва да включва и къде първоначалният дизайн е неадекватен, от което следва,
че планът се преразглежда. Да преразгледаме модела на фирменият растеж от тази
гледна точка – да предположим, че фирмите се различават по определени
разпознаваеми характеристики и растежа на някои от тези се оказва много по-бърз в
сравнение с други, които нямат тези характеристики. Индустрията систематично
създава структури, в които само притежаващите тези особености фирми оцеляват.
И двата модела включват и систематични, и случайни елементи. Нещо повече, и в двата
систематичните такива действат така, че да отвеят случайните. В случая с дизайна на
къщата, елементите на дизайна зависят от одобрението или неодобрението на
строителя. В примера с индустрията, „пазарът” или нещо друго селектира фирмите
според някакви атрибути. Ограничението и при двете истории е, че не можем
имплицитно да изкажем онова, което дава предимство. Все пак има надежда, че
анализаторът може да го открие. Може би е „цената на квадратен фут” или „добрата
перспектива”, или някаква комбинация, която обяснява как строителят преразглежда
плана си, докато информацията нахлува. Може би производствените разходи или
способността за иновативност са това, което определя дали фирмите ще се развият или
изчезнат.
Аналитичната структура на тези два примера напомня за еволюционистката теория в
биологията, без да бъдат нейни копия. Има случайни елементи в процеса, които
генерират или асоциират вариативност. Има систематични елементи, които се свързат
с „отвяването” и фокусирането.
Последният пример е по-удобен за еволюционистката теория в биологията, защото се
отнася за реални групи неща, докато предишният не изглежда да прави това, поне на
пръв поглед. В биологията употребата на „еволюционистки” днес се свързва с анализ
на населението. Ембрион или живо същество като цяло, се описва като развитие, а не
като еволюиране. Отчасти тази употреба на езика връща към предвиждането,
обсъждано преди – че промяната по план не е еволюция. Въпреки това широко
разпространено е мнението, че множество от случайности може да се отразят на
ембриона или дървото. Отказът подобни неща да се описват като „еволюционистки” се
дължи на факта, че друг клас биологични феномени се назовават така. Ясно ли е, че
тази употреба трябва да излезе от биологията?
Да разгледаме строителят или някой индивидуално обучаващ се да играе шах, или
фирма, която се опитва да намери стратегия, за да оцелее в конкурентната индустрия.
Нашият строител може да има множество варианти на плана или само един план в
съзнанието си, но въпреки това да знае, че има варианти, които може да променят
нещата. По същият начин можем да разгледаме и учещият се да играе шах , както и
фирмата. Ако фирмите, хората играещи шах или строителите учат чрез опит и
преодоляват или адаптират планове, стратегии или поведения, имаме ли основа да
смятаме, че това е процес на еволюиране? На основата на това, някой може да сметне,

че ученето или адаптирането могат да бъдат моделирани както при условията на
промяна във вероятностното разпределение на действия, което предприятието може да
предприеме по всяко време, в резултат опитаси си и последствията от него. Тези
„заучаващи” равенства често имат формата на равенствата, описващи еволюцията на
населението.
Може ли някой да определи технологията, науката или правото като еволюиращи? Със
сигурност, стига това да включи поредица от варианти, които да са оперативни за даден
контекст. По този начин различни фирми могат да произвеждат и продават печелившо
различни продукти. Различните учени (или технолози) могат да работят с различни
хипотези, за да разберат по най-добрия начин определена област (или дизайн, или
артефакт). Само така технологията, науката и правото могат да се разгледат като
еволюираща популация от неща.
От друга страна някой може да ограничи реалното многообразие и да третира
технологията, науката или правото като единни по същността си неща, които се
определят по всяко време от всеобщ консенсус, като заедно с това признава реално
многообразие в практиката. С времето консенсусът се изменя, може би защото и
условията се променят или защото е открито нещо ново. Ако тези промени могат да
бъдат интерпретирани като в последица, позволяваща на системата по-добре да се
приспособи към околната среда, или просто, или за да се подобри по някакъв начин,
могат ли тези системи да се нарекат еволюиращи в смисъла на заучаването или
адаптирането?
Няма голям смисъл в разширени интелектуални пазарлъци относно точното
разграничаване на отделните модели на промяната, така че едни от тях да могат да
бъдат наречени еволюционистки, а други не. Както беше отбелязано, понятието
„еволюционистки” тук се използва, за да се обозначи един клас от теории, модели и
аргументи, които притежават следните характеристики: първо, тяхната цел е да
обяснят движението на нещо във времето, или защо нещо се намира на точно това
място в точно този момент и как е стигнало до там; второ, обяснението включва
случайни елементи, които създават или обновяват вариации в изследваните
променливи, както и механизми, които систематично променят (winnow)
съществуващите вариации.
Вариативността на теорията може да се свърже с реална вариация, която съществува
във всяко едно време – като разпространението на генотипове или фирмени политики.
Алтернативно, може да характеризира съвкупност от потенциални стойности на
променливата, само една от които може да проявява по всяко време. Така всички
теориите на индивидуалното, колективното или културното научаване и адаптация
попадат по това определение ако съотвестват на неговите характеристики.
Характеризирането на систематично отхвърлящите сили трябва да се постави така, че
да обяснява развитието или не в условия на една относителна годност (fitness).
Теорията трябва да включи спецификация както на детерминантите на „годността”,
така и начина, по който относителната годност „селектира” в споменатия смисъл. Това
трябва да управлява нашите аргументи, когато нещо трябва да се напасне, защото
съществува. Така се ограничава областта на еволюционисткото теоретизиране до
предметът, който има значение, където годността (способността) има достоверно
значение, и където селекционните механизми могат да се специфицират по-детайлно.
Повечето еволюционистки теоретици в биологията и социалните науки биха приели

това като задължително условие ако еволюционисткото теоретизиране иска да обясни
нещо.
Ако някой знае детерминантите на годността и ако прецени, че определени неща
оцеляват, а други не, то този някой е започнал с обяснението. Този някой има основат
за откриване на причините защо при предишните популации са настъпили промени, ако
има такива. Ако някой приеме, че критериите за годността са относително константни,
то той може да предскаже как настоящите или предположими природни промени ще се
отразят на онова, което оцелее и може да анализира кои видове ще оцелеят, и кои ще
изчезнат. Ако критерия годност не може да се приеме за константа, или не може да се
предскаже, но може да се определи ex pоst, доколкото има основа за по-нататъшен
анализ, то може да се анализира и какво се е случило в миналото. Това е, може да се
обяснява, дори ако не може да се предвижда.
От друга страна, ако критерият годност и селекционните механизми не могат да се
специализират независимо от наблюденията за това какво е оцеляло и какво не, макара
еволюционистката теория изглежда привлекателна за описание на това как нещо се е
променило, тя все пак не обяснява много. Подобно, ако в „отвяването” и селекцията
доминира случайността и голяма част от нея не систематична, някой може да използва
еволюционисткия език, за да описва динамичната промяна, но няма да има достатъчно
обяснение в него.
Характеристиките на еволюционистката теория, очертани тук, и ограниченаването на
областта, в която тя има реална сила, се отнасят както за еволюционистката теория на
икономическата промяна, и за еволюционистката теория в биологията. Изглежда важно
обаче да откроим приликите и разликите им.
Еволюционистката теория в биологията и социобиологията
...
Еволюционни теории за определени аспекти на културата
В тази и следващите части разглеждам множество еволюционни теории, дължащи се на
аспектите на дългосрочните икономически промени в развитите в индустриално
отношение страни . Този раздел описва няколко еволюционни теории от сравнително
обширен клас, свързани с определени аспекти на човешката култура. След това ще
продължа с обсъждането на различни, по - обширни еволюционни теории за
икономическите промени.
Има три основни разлики между еволюционните теории, обсъждани тук и тези в
социобиологията. На първо място няма каквито и да било връзки между критериите за
културната селекция и процесите и биологичните способности. Всяка съвместна
еволюция в тези теории не е между „memes” и гените, а между различни елементи от
културата.
На второ място авторите на теориите, обсъждани тук, се интересуват от обяснянението
на това как и защо определен аспект на „културата” се е променил във времето, точно
по начина, по който се е случило това. Оттогава откакто тяхното обяснение е изградено
на базата на функционирането на еволюционния процес, това ги тласка към откриване
на някои определени характеристики на основанията и селекционните механизми,
прилагането на които е в полза на едни спрямо други варианти или такива, които

подсилват определено поведение и склонности и отхвърлят други. Теоретиците на
биологичната и културната ко - еволюция, за които вече споменахме, са измислили
термина „културна годност” , но както вече оспорих, те рядко заобикалят определянето
и в конкретни случаи, където биологическата способност не е толкова важна
променлива за дадения принцип. На трето място, както споменах по-горе,
еволюционните теоретици от социобиологията имат и обширна допустима селекция от
механизми, които са индивидуалистични, чиито преносими механизми се предават от
човек на човек и чиито „memes” като гените се пренасят чрез индивидите. Все още
тези определения изглеждат твърде неадекватни за анализа на начина, по който се
развиват глобалните технологии или по който се учредяват бизнес организациите или
правото. Приемането на по-сложна социална и институционална структура, включваща
официални организации от различен вид, отваря възможност на различни видове
механизми.
Теориите разгледани тук се различават по структура, частично отразяваща техните
различия по отношение на темата. В частност, критерия за годност или способност и
селекционните механизми се различават някъде в полето. Трябва също така да видим,
че дори в рамките на всяко едно от културните полета разгледани тук, различните
автори са предложили различни оперативни критерии за годност и селекционни
механизми. Тези различни обяснителни модели предоставят информация за това какво
е оцеляло и какво може да произведе различни предположения за определени бъдещи
развития. В някои случаи наличната информация може да не успее да предложи лесен
начин за избор между конкуриращи се теории. Този феномен е характерен основно за
социалните науки. Използването на бързо очертани еволюционни теоретични рамки не
разрешава проблема, който в своята основа е емпиричен.
Много учени са предполагали, че научното разбиране е измислено. ( вж Плоткин, 1982
г.) От по-скорошните автори, следващи тази тенденция, Кампбел (Campbell 1960,
1974г.) е един от най-цитираните. Кампбел подчертава, че развитието на нови научни
хипотези или теории е в определена степен „ сляпо” в това, че техните
основоположници не могат да знаят със сигурност как теориите ще успеят, когато те са
прдварително отложени за по - нататък. По този начин, новите научни теории са като
„мутации”, в които някои ще успеят да се превърнат и да се интегрират в научната
структура, евентуално заменяйки по-стари теории, коригирайки ги в някои отношения
или допълвайки ги. Кампбел се позовава предимно на идеите на Карл Попър за
неговия„ селекционен механизъм”. Според изложените от Попър аргументи (1972г.),
истинността на научните теории никога не може да бъде доказана , но пък могат да
бъдат фалсифицирани. Новите теории, които преминават строгите проверки без да
бъдат фалсифицирани, биват добавяни към научната структура. По този начин ” не фалсифицирането чрез строги проверки” се превръща в характеристика за годност на
дадената теория.
В по-голямата си част, Кампбел разглежда науката като относително единна част
дадена доктрина и в езика му се загатва за научната общество, заедно търсещо
истината. От друга страна, неговата теория е изключително съвместима с представите
на отделните учени, излагащи на показ определени теории с надеждата да спечелят
Нобелова награда. Въпреки това, тази научна гледна точка увеличава възможността не
всички членове на обществото да изразят съгласие за това дали една теория е обект на
стриктни тестове, и ако да, дали е била фалсифицирана или не.

Социалните изобретатели изразяват различна гледна точка от отложената за по нататъшно разглеждане такава на Кампбел и Попър (вж. Латур, 1986г.) . Кун (1970г.)
изразява някаква средна гледна точка между тези на Кампбел и социалните
изобретатели , налагайки постоянство с господстващата парадигма като оказваща
важно влияние върху това дали една нова теория или откритие ще бъдат признати и
изградени на липсата на вяра в резултатите, които заплашват тази парадигма,
допускайки, че натрупването на доказателства може да преобърне съществуващите
вярвания. Няма място за преразглеждане на разнообразието от различни аргументи
относно това, как точно науката се развива и по - конкретно за това, какво точно прави
един съобщен емпиричен факт или теория „ годни ”. Очевидно е, че съществуват
различни теории по този въпрос. Важно е да се подчертае обаче, че много учени
използват езика на еволюционната теория, за да опишат „прогреса” на науката.
Определен брой анализатори са предположили, че технологията се развива. Анализите
на Розенберг (1976, 1982г.), Басала (1988г.), Мокир (1990г.), Нелсън и Уинтър (1977) и
Винченти (1990) са поразително сходни в много отношения. За да запазим обсъждането
по-долу просто и ясно, ще се придържаме към разискването на Винченти.
Според теорията на Винченти, обществото на технолозите е изправено пред множество
проблеми, предизвикателства и възможности по всяко едно време. По-голямата част от
примерите си той черпи от авиационната технология. По този начин, в новия си труд (
Винченти, предстоящ) той забелязва, че в края на 20 -те и началото на 30 - те години на
19 - ти век, самолетните конструктори са знаели добре че стандартния модел на
захващане на колелата за корпуса на самолета или на захващане на крилата могат да
бъдат усъвършенствани както високоскоростните самолети сега са способни с новия си
дизайн на корпуса и крилата и със съществуващите вече по-мощни двигатели. Те са
били наясно с няколко различни възможности за вграждане на колелата чрез поусъвършенстван аеродинамичен дизайн. Винченти оспорва факта, че опитите за тези
различни алтернативи са били, в същия смисъл като отложените за по- нататък от
Кампбел, някак незабелязани. Оказало се е, че прибиращите се колела решават
проблема по-добре отколкото другите алтернативи, разглеждани по това време. По този
начин, „ годността ” тук е дефинирана като по - добре разрешаваща определен
технологичен проблем.
Някой може да допусне, че идентифицирането на този критерий само изтласква
аналитичния проблем на заден план. Какво определя дали едно решение е по-добро от
друго? По времето, когато Винченти пише, ако критериите бяха присъщи на
технологичния проблем или определени от технологичното общество, които са, както
обществото на учени на Кампбел, съвместно включени в развитието на изкуството.
Въпреки това, Винченти също признава, че самолетните коструктори са предимно
назначавани в голям брой конкурентни помежду си самолетни компании, където
рентабилността може да бъде повлияна от относителното качество и цена на
самолетния дизайн, който използват,в сравнение с тези на техните конкуренти. Но кое е
добро или лошо при решаването на проблеми, се определя поне частично и от „пазара”,
средствата които пътниците в самолетите са готови да платят за принадлежностите си,
разходите, свързани с различните дизайнерски решения, и т.н. В случая със самолетите,
изискванията и разноските на военните също влияят в някаква степен, както и
цивилните граждани.
Както в случая с науката, има и множество автори, обсъждащи това, че
технологичната еволюция следва път, който може да бъде определен като „прогрес”

или дори, че има някакъв обективен критерий за технологична годност. Бийкър, Хюс и
Пинч (1989г.) проучват различни теории от „социалната структура” на технологиите.
Отново обаче, както в случая с науката, всички защитници на различни теории
използват на практика езика на еволюцията.
Проучването на Чандлър (1962, 1990г. ) е засегнало как комплексните структури, които
характеризират модерните мултипродуктови фирми, започват да съществуват. За
конкретните цели на настоящия труд неговия разказ е изключително интересен с това,
че е разказ за съвместната ко - еволюция не на гените и „ memes ”, а на технологията и
бизнес организациите. Той оспорва факта, че разновидностите на технологичните
развития, появили се в средата и края на деветнадесети век, които отворили
възможности за бизнес фирмите да бъдат високо продуктивни и печеливши, ако успеят
да организират производството на високи стойности на продукция и с относителна
широка разпространеност ако са свързани с гама от продукти. Той описва различни
организационни иновации които са били приложени и докато неговото основно
наблюдение е върху тези, които са „успешни”, от неговите изчисления става ясно че не
всички са успели. Оспорвайки по начин, подобен на този на Винченти, „ критерия за
годност” на Чандлър е, че новата организационна форма е разрешила организационния
проблем. Предполагаемото решение на този проблем дава възможност на фирмата да
функционира при по - ниски цени или в по - широки граници и обхват т.е. при всички
случаи, при по-голяма печалба. Както Кампбел и Винченти, Чандлър ясно вижда
общество, в този случай от управители. Но той вижда и компании които се
надпреварват една с друга освен това. Неговият аргумент е, че компаниите, които са
намерили и усвоили ефикасен управленски стил и структурна форма, са победили по рано своите конкуренти, които не са направили същото или изостават с процеса.
Williamson (1985 г., глава 4 в този Наръчник) предполага, че относително строгия
критерий за „ годност ” определя кои организационни форми ще оцелеят и кои не –
въпрос на икономическа ефикасност. От друга страна, последователите на Карл Маркс
предполагат, че има и друга гледна точка на тази еволюционната история. Докато
сметките на Чандлър и Уилиамсън наблягат на това нуждата от топ фирмени
мениджъри да децентрализира по някакъв начин и същевременно с това все още да
контролира обширната и разнообразна бюрокрация, марксианците подчертават
различен аспект на организационна форма, която се развива – този, в който те рязко са
ограничили значението на работниците със специални умения и оттук сменят местата
на силата и капитала. Флигщайн (1990г. ) представя един различен поглед върху
корпоративната годност.
Последният пример е дело на множество учени, заели се с обяснението на действащото
законодателство. Един аргумент, който е бил насилствено отложен от учени като
Демзетс (1967г. ), Ландс и Познър (1987 г.) е, че обичайното право се развива в посоки,
които го правят икономически ефективно. Докато различните автори са отлагали
различни механизми, във всички, оспорваните решения дават силата, която кара закона
да се променя. В някои варианти се обсъжда, че оспорването надделява когато закона е
„неефикасен ”, а не когато е ефикасен, в това, че в последващите случаи се предполага,
че е по-вероятно конфликтите да се разрешат извън съда. В някои случаи съдиите ( или
журито) са склонни да решават делата по начин, който е съвместим с икономическата
ефективност и тези отсъждания от своя страна моделират обичайното право в тази
посока. В други случаи подобно разрешение не е предвидено, но по-скоро случаите ще
продължат да бъдат обсъждани, докато не се осъществи „ефикасно” отсъждане, като
през това време то ще стане предходно и обсъждането ще намалява.

Критикувайки този опростен поглед върху еволюцията на закона, Кутър и Рубенфелд
(1989г.) подчертават сложната природа на правните спорове и тяхното разрешаване,
включващи действията, които индивидите предприемат и с които могат да рискуват
делото, решенията на ищеца да се заведе дело, договаряне по взаимно съгласие извън
съдебни решения и разглеждането на случаи, които са понастощем решавани в съда. Те
изразяват недоверие спрямо това дали съществуват достатъчно мощни сили, които да
доведат до ефикасност и оспорват това, че ако има такива мощни сили, те трябва да се
дължат на предразположението на съдиите. Те също са скептични към това, цитирайки
други законови ценности – като честност или безпристрастие – и също така
акцентирайки върху факта, че съдиите също могат да имат свои собствени интереси.
Рубен и Хейли (1992г.) наскоро предложиха алтернативен вариант на тази тема. Те
отбелязват, че адвокатите имат много силен финансов интерес в рамките на закона и в
частност се възползват, когато закона налага оспорване. Те се позовават на това, че
последните правни прецеденти спрямо по-благоприятното отношение на
потребителските молби спрямо продуктите, които им причиняват вреда, е като цяло
работната мотивация на адвокатите.
Трябва да се отбележи, че теориите разгледани по-горе са сходни в някои аспекти, но
се различават в други. Те си приличат по това, че всички те са засегнати от определен
аспект на културата и разглеждат това малко или много самостоятелно. Те също така си
приличат и по предположението, че процесът на създаване на нови културни елементи
или модифициране на стари такива, е до някаква степен ненужен, въпреки че детайлите
на тези механизми се различават от един случаи до друг и в някои от тях мутационните
или иновационните механизми имат силно насочени елементи, също както и случайни.
Въпреки това, във всяка от тези теории избрания механизъм дава голям дял
обяснителна сила. Така че силата на тези теории зависи от възможността им да
определят правдоподобно
„годността ”. И неокласическите икономисти, и тези,
предразположени към обяснение на еволюцията, са склонни да изследват пазар или
пазарен аналог, като механизъм, определящ какво ще се „продава” и каква ще е ''
печалбата” или нейния аналог като награда за участниците, които преминат пазарните
изпитания. Гореспоменатите теории ясно се разграничават в степента, в която те могат
да бъдат вкарани в този модел.
Със сигурност няма реален „пазар” в теориите на Кампбел или Кун за науката като
еволюционнен процес, запазени за метафоричния „ пазар на научната оценка”. Не е
невъзможно да се оспори, че „икономическата рентабилност” има нещо общо с това,
дали новата научна теория е отхвърлена; да вземем за пример дебата, относно
проучванията които показват, че пушененто причинява рак. Въпреки това, точно
защото икономическите интереси в този спор са били неспособни да му въздействат
дълго време, изглежда очевидно, че оценката на научното общество трябва да бъде
разбрана като ключов селекционен процес в еволюцията на науката. От друга страна
има спор относно това, какво стои зад тази оценка и можем също така да поставим под
въпрос нейната устойчивост.
В случаите на технология и организация на предприятията, един по-убедителен случай
може да бъде направен така,че поне в по - голямата част от секторите, реално, а не
метафорично казано, пазарите имат силно влияние върху всичко, което е и което не е „
годно ” и чиято полза е важна мярка за годност. Въпреки това, както вече видяхме, има
противници , най-често срещащи се извън икономиката. Също така има важни въпроси,
относно обхвата на секторите – видивете технологии и организации - където пазарите

действат силно. В случаите на военна или медицинска технология или военни бази и
болници, може да се спори относно това, че пазарните сили са относително слаби и че
„ селекционната среда” е в голяма степен определена от професионални оценки, както
и от политически процеси, регулиращи колко специалисти са нужни за сектора.
Аналитичния проблем, следователно, е да се определи как тези сили описват „
годността”.
Диспутът за това, какво определя развитието на правото, поставя на преден план този
вид въпроси. Очевидно, няма такова явление като реален „пазар” навън, но този,
описан от авторите, спори за това, че пазарната оценка на действащото право и
неговите алтернативи въздействат върху това, в което се превръща закона и при това в
голяма степен. Други автори не са толкова сигурни че „ефективността” в
икономическия смисъл на думата, напътства еволюцията на правото толкова много,
колкото „интереса” или „властта”. Човек може да заеме позиция, която е варираща и
при която понякога дадено влияние надделява, а други случаи - не ( влияе друго). Но
после, при липсата на възможност да се обясни или предвиди какво влияние ще
доминира в определени случаи и дори понякога, за да обясни се старо съобщение,
докато еволюционната теория успее да предостави полезен език за историческите
дискусии, теорията е имала нищожно влияние.
Освен това, за някои от скицираните по-горе теории можем да се запитаме дали анализа
е аналитично завършен и разбираем или, ако е така, дали последствията, които
авторите твърдят, че произтичат от техните теории, могат да бъдат доказани, че ще са
такива. Аргументът, че правото се развива по такъв начин, за да е по-ефикасно,
например, е твърдение, което може и да е, а може и да не е емпирично точно, но което
изначално е представено без подкрепата на последователна еволюционна теория.
Предположението, че този спор спира тогава и само тогава, когато правото е ефикасно,
дава част от еволюционната теоретична база за подобен аналитичен аргумент, но
аргумент от такъв тип има нужда совен това и от други предположения. Но дори после
основния въпрос си остава такъв, дали някой ще счита теорията за достоверна или не,
взимайки предвид известните за дадената материя факти . Еволюционните теории не се
различават много в това отношение от тези в останалите области.
Тези въпроси ще изникват отново по-късно, но първо е нужно да се вземе под
внимание група от по- сложни културни еволюционни теории, които признават, че
определени аспекти на културата са в силна взаимовръзка и че тяхното взаимодействие
може да доведе до такива последствия, които са трансцендентни спрямо сбора на
частите. По този начин, дори и да останем на нивото на обсъдените по - горе
културните елементи, науката и технологията очевидно са в силна взаимовръзка.
Чандлър силно набляга на факта, че развитието в технологиите задава нивото на
забележителните промени в отличителните черти на бизнес предприятията. Новите
технологии и новите форми на бизнес предприятия от своя страна пък създават ново
право. Всички тези процеси са част от по - широкото движение, влючено в
икономическия растеж.
Еволюционни модели на икономически растеж, поддържани от техническия/
индустриалния напредък
Нека разгледаме сега набора от относително сложни модели на икономически растеж,
при който техническия напредък е движещата сила и в които технологията,
капиталовата наситеност (capital intensity) и индустриалната структура се развиват

едновременно. Резултатът от този процес е нарастването на продуктивността на
отделния работник и за единица вложен капитал, както и на стандартните мерки за
икономически растеж.
Както по-рано отбелязахме, класическите икономисти са използвали биологични
анализи в техните разработки за дългосрочен икономически растеж. Освен това, с
публикацията на известната статия на Солоу ( 1956г. ), дори анализите на
икономическия растеж са довели до очертаването на една неокласическата рамка. Като
резултат от това, основния баланс в рамката е бил раздвижен и икономическия растеж е
бил видян като раздвижено съчетание от пазарната икономика, където техническия
напредък постоянно е увеличавал продуктивността на вложенията и капиталовата
наличност е нараствала спрямо вложения човешки труд. Тези два феномена заедно
дават обяснение за нарастването на трудовата продуктивност и единица приход, които
са стандартните мерки за измерване на растежа.
Техническият напредък е основен елемент от неокласическото разбиране.
Нарастващият капиталов интензитет е бил драматично видим аспект на икомомическия
растеж , както ние сме го усетили и очевидно могъща сила, стояща зад нарастващата
трудова продуктивност и жизнените стандарти. Все пак, според каноните на
неокласическата теория, обяснението за растежа не води до някакво заключение, освен
ако не включва в анализа си определена сила, която е увеличавала продуктивността на
кпитала и труда взети заедно. А технологичният напредък със сигурност е
представлявал голяма част от тази сила.
Както отбелязахме обаче, почти всички сериозни изследователи на техническия
напредък подчертават несигурността, разликите в мненията на експертите, изненадите,
които маркират този процес. Механичните аналогии включващи едно подвижно
конкурентното равновесие, в което актьорите винаги се държат „като че ли” сцената им
беше позната и изглеждаше доста неправилно. Повечето учени се съгласяват с Висенти
за това, че процесът трябва да бъде разбиран като еволюционен. Проблемът поставен от
авторите, анализирани в тази секция, е бил в създаването на теория на растежа, която е
способна да обясни наблюдаваните макроикономически образци (patterns), но на
основата на еволюционната теория на техническата промяна, а не теория, която
предполага едно непрекъснато неокласическо равновесие.
В една такава теория неизбежно фирмите ще бъдат премани за ключови дейци – както в
правенето на инвестиции целящи развитие на нови технологии и прилагането им в
практиката, така при изполването на технологиите за производство на стоки и услуги.
Всъщност не е трудно да се разкаже една вълнуваща история за икономическият растеж
като основан на фирмите които се конкурират помежду си преди всичко посредство
технологиите които те въвеждат и използват. Съвременните анализи в тази насока
всъщност се развиват върхи основите, положени от Шумпетер (1942 (1976)) преди
повече от петдесет години.
Обаче отдавайки дан на първостепенно значение на формалното моделиране, наложено
в икономическата професия, както на присъствието на формалните неоклоасически
модели на растежа, истиското предизвикателство, пред което се изправят тези автори е
да създадат сходни модели, но базирани на подхода Шумпетер. Дискусията по-долу се
съсредоточава на най-ранният еволюционен модел на растежа, създаден от Уинтер и
мен самият (Нелсон и Уинтер 1974), както и върху вариантите или по нататъшното
развитие на моделите, направени от други автори.

Централните действащи лица в този модел са бизнес фирмите. Фирмите са от една
страна,цялостите, които са повече или по малко пасващи, в този случай повече или помалко доходни. Но от друга страна фирмите могат да се считат просто, като носители
на „технологията” под формата на точни практики или способности, които определят
какво правят, какво правят те и как са продуктивни в определени условия. Уинтер и аз
сме използвали термина „рутинни” , като така ги обозначаваме. Тези наши рутинни
концепти са аналитично еднакви на гените в теорията на биологията или културните
гени в социобиологията.
Уинтер и аз открихме, че е аналитически ценно е да има разграничение между три
напълно различни рутини. Първите, които могат да бъдат наречени „стандартни
оперативни процедури”, които разграничават и определят как и колко, фирмата
произвежда при определени обстоятелства. Ние се фокусирахме върху рутините, който
могат да бъдат определени, като „технологични”. Второ, има рутини, който определят
инвестиционното поведение на фирмите, изравняването, което правителството прави е
въз основа на функциите от неговата полза и от някой други променливи. Трето,
съвещателният процес на фирмите, който включва търсене на по-добър начин, по който
да се правят нещата, като се смята, че е породен от рутината. С времето, като причина в
нашият модел поведението за търсене може да бъде фокусирано към всяка една от
рутините. Практиката ни показва как във всеки от моделите , който сме съставили,
търсенето има за цел да открива нови технологии на производство или да подобрява
вече откритите. Ние сметнахме за добре да наречем такива търсения „ Р и Д”. Други
автори на подобни модели са използвали термина „учене” за да се описват аналогични
„подобрителни” процеси. Подобни процеси във фирмите осигуряват и източника на
различия, фирми , чието „ Р и Д” се покачва на гора те стават произвеждат по-полезни
продукти и стават по известни от конкуренцията си. Но „ Р и Д”, също така се грижи и
да свързва фирмите заедно в общество тъй , като в този модел всяка една от фирмите
участва по-някакъв начин, в това което прави конкуренцията. Фирмата или по-скоро
събранието от фирми, може би замесват и нови фирми в индустрията и по стари вече
съществуващи, като така всички те съществуват в една свързваща ги всички в едно
среда. Рентабилността на всяка фирма се определя от това, какво произвежда и от това
какво произвеждар, конкуренцията и. Основно средата , в която се събират всички
фирми може да бъде определена, като „пазар”, или поредица от пазари.
Отбелязахме това в теорията по-горе, горе че фирмите са като гените в организма и в
науката за биологията, подобно на теорията за еволюцията, но има съществени разлики.
Първо, фирмите нямат отпределен природен живот и не е задължително да умрат. Но
пък не могат и да бъдат определени, като живи човешки същества. Някой са големи
други малки. Това е в зависимост от важността на използваните „рутинни”. За да бъде
една фирма преценана за голяма тя няма нужда да има огромен персонал. За някой
фирми се смята, че растат в зависимост от това какви договори подписват. Второ за
разлика от феномена(живите организми), който са свързани с гените си, фирмите не са
свързани с „рутините” си. Всъщност те са изградили механизъм да ги променят.
Логиката на модела дефинира една динамична стохистична система. Тя може да бъде
моделирана като сложен Марков процес. Стандартното описание е следното: в
настоящият момент всички фирми могат да бъдат характеризирани по капиталовите си
способности и преобладаващите рутини. Правилата за вземане на решение за тясно
свързани със състоянието на пазара, по-скоро с неговите минали периоди. Входните
променливи (труд, суровини, оборудване и др.) и изходните променливи (продукти и
услуги) са валидни за всички фирми. А след това самият пазар определя цените.

Технологията и другите рутини използвани от фирмите определят печалбата на всяка
фирма, и след това правилата за инвестиция се определят доколко всяка фирма ще
експанзира или ще се свива. Тези рутини се фокусират върху един или друг аспект от
поведението и способностите на фирмата и (стохастично) водят до различни
предложения за модификации, които могат или не могат да бъдат възприети. Системата
сега е готова за следващият период на повторение.
Моделът, обяснен по-горе, може да бъде изчислен според няколко показателя. Единият
взема предвид това дали предлаганото от него поведение, в абстрактна форма, е
подходящо за дадения контекст на изследване. Индивидите и организациите участващи
в модела действат както хората в модела на социобиологията, т.е. на основата на своите
навици, обичаи или вярвания. В модела на Нелсън-Уинтер всички тези неща дефинират
„рутините”. Те със сигурност не правят допускането, присъщо на неокласическата
теория, че направеното от дейците е „оптималното” на което са способни. Някои учени,
като виждат нуждата да се отдръбнат от неокласическите канони, може да оспорят, че
моделът разглежда хората и човешките организации са по-малко рационални отколкото
модат да бъдат. Както ще видим, в еволюоционистката теория възможно да вменим на
дейците повече спобоност за предвиждане. Разбира се , ако едни искат модел, в който
си представят, че актьорите напълно разбират контекста, други желаят напълно
различен, който да бъде по-рационален.
Моделът може да бъде оценен и според теорията на техническата промяна(прогрес),
която е вградена в него. Гледката със сигурност е „еволюционна” и този поглед се
съгласува добре с изследователи на техническия напредък като Vincenti. Моделът
включва два вида „икономическа” вероятност. Едната е „доходност” и определя
„пригодността” на технологията. Другата е централната роля играна от „фирмите”. Със
сигурност много неща остават извън този модел.
Това наблюдение ни кара да обърнем внимание на това, че моделът може да бъде
прилаган само в икономическите сектори, където пазарът осигурява (доминира)
селектиращите механизми, които „отвяват” технологиите и фирмите. Моделът не е
създаден и насочен за справянето със сектори, като медицината или отбраната, където
професионални решения и политически процеси се преплитат и решават какво е на
„място” и какво „не”. Селекцията е напълно различна в зависимост от сектора и тези
различия трябва да бъдат разбрани и конструирани наново в зависимост от анализа
направен вътре в сектора.(За уточняване на гледната точка вижте Нелсън и Уинтер
1977)
Както и да е, централното намерение на моделите разгледани в тази част е да обяснят
икономическият растеж на макроикономическо ниво. Това е основният въпрос за тях.
Дали би могло те да бъдат обобщени, т.е. да обяснят, как се е повишила средната
производителност на един работник, как е нарастнал е капиталът на фирмите, реалното
увеличаване на надницаите и се е повишила постоянната степен на възвръщаемост на
капитала, неща които са типични за напредналите индустриално нации? Отговорът е,
че те могат и то по начин, по-който анализът има смисъл.
В този модел, успешната технологическа иновация, генерира печалби за фирмите,
която я въвеждат и водят до нарастване на капитала и растеж на фирмата. Фирмата
обикновенно нараства достатъчно така че да компенсира намаляването но заетостта за
единици продукция, което типично е свързано с нарастването на продуктивността,
което води до увеличаването на търсенето на работна ръка, а с това на нивото на
надницата. Това последно следствие означава, използващите по-голям капитал и

спестяващи труд иновации са по-печеливши и когато по случайност те са резултат от
„търсене”, те ще бъдат въведени, а по този повдигат нивото на капиталова
интензивност в икономиката като цяло. Докато продуктивността на пазара, надниците и
интензивността на капитала се покачват, същият механизъм задържа и капиталът да не
падне надолу. Ако процента на печалба расте, да кажем поради създаването на
изключително нова продуктивна технология, високите печалби ще причинят
инвестиционен бум, който ще издърпа заплатите нагоре и отново ще дръпне
възвращаемостта на капитала надолу.
В степента в която моделът генерира динамични макро-редове, наподобяващи
действителните данни, под агрегирането за всяко време съществува значителна
вариация във фирмите и технологиите, която те използват, в тяхната продуктивност и
рентабилност. В този прост модел (който подтиска различията в много аспекти на
способностите и поведението на фирмите), технологиите използвани от фирмите
определят еднозначно тяхния относителен иккономически успех (performance). В този
модел едни по-продутивни техники имат тенденцията да заменят по–малко
продуктивните, през двата механизма: фирмите, които използват по–полезните техники
имат склонност да бъдат имитирани и тези техники усвоявани от фирмите, които са
използвали много по–малко изгодни такива.
Соете и Търнър (1984), Меткалфе (1988;1992) и Меткалфе и Гибънс (1989) са развили
сложен вариант на тази тема. Тези автори ограничават стохастичните елементи във
въвеждането на новите технологии, типични за моделите, описани по-горе, а оттам и
работата на фирмите при зададено определено ниво технологиите. В техния модел
обаче всяка индивидуална технология може да се усъвршенства с времето, евентуални
с различни темпове. В същото време фирмите имат склонност да насочат техните
инвеститорски ресурси повече към по–печеливши технологии отколкото към по-малко
такивата. Като резултат, растящата продуктивност в индустрията като цяло, и
измервания обобщен „технически напредък” е следствие от два различни вида сили:
постиженията на индивидуалните технологии и увеличението на употребата на попродуктивни технологии.
Всички автори изтъкват, че използването на по-продуктивни технологии е вероятно да
бъде по-силен източник на разстеж на продуктивността, когато е налице по-широка
вариация в масово използваните технологии, а не когато най-добрите технологии вече
доминират. Така общият растеж на икономиката е здраво свързан с преобладаващите
различия, лежащи под (и в този смисъл скривани от) агрегирането.
Mоделът на Силвърбърг, Доси и Орсениго (1988г.) развива основните теоретични
възгледи, разработени в този раздел в друга посока. В техният модел има само два вида
технологии. Едната се смята за потенциално по-добра от другата, но този потенциал не
може да бъде достигнат, ако не се положи усилие в посока на подобряване на
преобладаващите практики. Вместо да включват „търсенето” като отделна дейност,
Силвърбърг и другите предлалагат че фирмата подобрява своите основни процедури
(технологии) чрез обучение, свързано със съответните производствено операции. Това,
което фирмата придобие от ученето, ще се отрази на нарастналата продуктивност при
използването на дадената технология, но част от наученото ''изтича'' навън и позволява
на останалите фирми, използващи тази технология, да подобрят продуктивността си
безплатно, както обикновено се случва.
За разлика от останалите модели, обсъждани в този раздел, където фирмите не се
стремят да предусетят бъдещите развития, в модела на Силвърбърг и сие, фирмите, или

поне част от тях, разбират, че технологията, която стои зад продуктивността, е
потенциално по-добрата технология, а и също така, че те могат да си спечелят
предимство пред конкурентите си, ако инвестират в употребата и обучението за
употребата и. В сравнение с моделът на Нелсън-Уинтер фирмата може да използва и
двете технологии, и оттук може да използва част от печалбата си от използването на
доминиращата по-добра технология и я инвестира за усъвършенстване на една засега
по-непродуктивната технология, но която има потенциал да стане най-добрата. Ако
никоя фирма не прави това, то потенциалът на потенциално по-добрата технология
никога няма да бъде реализиран.
Ранният иноватор може да излезе победител, ако се учи бързо и малко от наученото се
разпилява навън (т.е. остава във фирмата) или конкурентите му са мудни в
преминаването към новата технология. От друга страна той може да излезе губещ, ако
неговото обучение е бавно и оттук нататък разходите про прилагането на новата
технология остават високи, или пък повечето от наученото изтича към неговите
конкуренти, които също усвояват технологията взимайки безплатно така придобития от
иноватора опит.
Няколко други автори са допринесли в линията на изследоване, представена в тази
секция, по-специално Iwai (1984a, 1984b) и Conlisk (1989). Тези “Шумпетериански”
модели на икономически растеж очевидно са богати и имат много потенциал в себе си.
Остава да бъде видяно колко много икономисти, изучаващи икономическия растеж в
рамките на „старата” теоретична технология, ще бъдат привлечени да залагат на
новата.
 

Зависимости от изминатия път, динамично нарастващи възвръщания и
еволюцията на пазарната структура
Дискусията, представена по - горе, естествено води до друга група от аналитични и
емпирични разисквания, следващи в еволюционното теоретизиране, относно
дългосрочните икономически промени - ограниченията на полето за дейност,
динамично нарастващите възвръщания и техните взаимодействия. Ограниченията на
полето за дейност са изградени в посока на всички горепосочени модели и динамично
нарастващите възвръщания в такива.
Досега реално във всички модели, определени фирми, които са оцелявали в по дългосрочен план, са повлияни от събития, които в известна степен са случайни и са се
случили в предишно управление на модела. В степента, в която фирмите специализират
в определени видове технологии, това, кои технологии успяват да просъществуват
зависи от предишни случайни събития. В някои от моделите, динамично нарастващите
възвръщания правт определянето на ограниченията на полето за дейност особено
силни. По такъв начин в Силвърбърг, Доси и Орсемиго, колкото повече са се
използвали технологии, толкова повече те са се усъвършенствали в тези технологии.
Още повече, че други фирми са се провалили в опитите си за печалба, използвайки тези
технологии. По този начин, колкото повече се използва конкретната технология,
толкова повече се усъвършенства тя в сравнение с останалите конкуренти.
Но докато ограниченията на полето за дейност и динамично нарастващите
възвръщания са вградени в повечето от моделите, които вече обсъждахме, това не е
акцента, който авторите искат да поставят тук. През изминалите няколко години
значително количество литература в еволюционната икономика се е развило,

фокусирайки се върху тези теми. Трудовете на Артур ( 1988а, 1989) и Дейвид ( 1985;
1992) са изключително интересни и вероятно са сред най - известните. Разглеждането
им тук ще цели да обобщи проблемите, към които сме се обърнали.
Отчасти отразяващо разликите в основната ориентация, аналитичната структура на
моделите, обсъждана тук, е различна от тази, изучавана в предишния параграф. В него,
фирмите бяха разглеждани като ясно формулирани. Те бяха '' преносителите '' на
технологии и технологите, които използваха, се отразиха на тяхната '' годност ''. В
моделите, обсъждани в този параграф, фирмите са насочени към ограничаване и ''
технологиите '' поотделно са части на анализ. Моделите основно работят чрез
допускането , че всеки път, когато една технология е използвана и закупена ( а друга не
е ), възможността, че тя отново ще бъде използвана или закупена следващия път
нараства ( а за останалите технологии съответно намалява).По - нататък се допуска, че ,
за да се превърне едно нещо във възможност, е необходима последователност от
употреби и покупки. Тези допускания, заедно с някои други, удовлетворяват това по
начин, при който в модела една технология отстранява своите съперници.
Преди разглеждането на различни механизми, които са оспорвани заради измамата,
скрита зад тези динамично нарастващи възвръщания, бих искал да подчертая защо тези
аналитични аргументи са не просто интересни, но и провокативни. Студентите по
технологичен напредък отдавна са забелязали, че в ранните етапи от развитието на
историята на технологията, обикновено са съществували различни конкуриращи се
помежду си варианти. По този начин, в ранните етапи на историята на автомобилите,
някои модели са били захранвани от бензин, подхранващ двигателите с вътрешно
горене, някои парни двигатели, както и някои на батерии. Както знаем, постепенно
бензиновите двигатели са започнали да доминират над останалите видове и в
последствие другите два типа са били изоставени като възможности. Обикновено
обяснението за това, което е и доста правдоподобно е, е бензиновите двигатели са били
по - напреднал модел по това време и опитът е потвърдил това. Единствено модела на
Силвърбърг е притежавал по - добър вариант на този механизъм. В техния анализ
потенциално превъзхождащите нови алтернативи изискват някакво развитие - обучение
- преди тяхното латентно превъзходство да се докаже. Може да отнеме известно време
преди да се наблюдава развитие, а при по - лош късмет изобщо да не се появи такова.
Но потенциално по - добрата технология ще спечели така или иначе.
В моделите на Артур и Дейвид може да се види различно обяснение относно това защо
двигателите с вътрешно горене са отпаднали. Не е необходимо да има някакво вродено
превъзходство. Всичко, което би могло да се изисква, беше това, че заради бързо
разпространение, което е чист късмет, те са станали много често употребявани и
закупувани и това е поставило началото на т. нар. процес на снежната топка.
Каква може да е измамата, стояща зад нарастващите възвръщания на снежната топка?
Артур, Дейвид и други автори предполагат няколко различни възможности.
Една от тях е, че съперничащите си намесени тук технологии са това, което Уинтър и аз
наричаме кумулативни технологии. В кумулативните технологии, днешния напредък в
технологиите, изграден от и подобрен на базата на технологията, налична в началото на
периода, а по - нататъшния напредък се гради на базата на сегашния. Кумулативният
ефект наподобява специфичното технологично обучение в модела на Силвърбърг.
Досега технологията на автомобилния двигател, според кумулативната технологична
теория, бензиновите двигатели, парните двигатели и електрическите такива, са били

правдоподобни алтернативни технологии и не е било ясно кое от тези значения ще се
превърне в превъзхождащо. Рефлектиращи върху тази несигурност, различни
изобретатели са правили различни предположения, някои в посока на двигателите с
вътрешно горене, други - за парните двигатели, а останалата част за електрическото
захранване. Допускайки, че това е просто въпрос на шанс, голяма част от тези усилия са
се фокусирали върху един от вариантите - двигателят в вътрешно горене - и като
резултат има много по - голям цялостен напредък в дизайна на двигателите с вътрешно
горене, отколкото на останалите два алтернативни източници. Друга възможност
предполага, че разпространението на изобретателните усилия е било между тези три
алтернативи, просто като въпрос на късмет значително по - големия напредък е
направен при двигателите с вътрешно горене, отколкото при някоя от останалите
алтернативи.
И в двата случая, дори и да е имало търкания преди, бензиновите двигатели биха
станали по - добри от парните или електрическите такива. Колите, създадени с
двигатели с вътрешно горене биха се продавали по - добре. Освен това, изобретателите,
мислещи накъде да пренасочат усилията си, биха се въздържали от пренасочване на
вниманието си към парните или електрическите двигатели, защото те ще се нуждаят от
голям напредък, за да станат конкурентни, дори при съществуващите двигатели с
вътрешно горене. По този начин би имало голям стимул за пренасочване на усилията и
промяната им в посока на развиването на технология, която би напреднала с много
големи темпове. Toзи процес би бил кумулативен. Последиците от нарастналите
инвестиции в прогресиращи двигатели с вътрешно горене и съответно отслабващите
такива в разработването на другите две форми, вероятно се е дължало на това, че
двигателите с вътрешно горене са стигнали по - надалеч в развитието си. За
сравнително кратко време се е появила водеща технология. И всички усилия за
доразвиването на технологията в тази обширна област, трябвало да бъдат
съсредоточени върху по - нататъшното и усъвършенстване.
Други два модела на динамично нарастващи възвръщания били разработени. Единият
акцентира върху външното покритие на мрежата или върху други предимства за
потребителите, ако те купуват сходни или еднакви стоки, което дава предимство на
варианта, който е привлякъл голям брой потребители преди това. Другият модел
набляга основно на такива аспекти от системата, при които определен продукт
разполага с допълнителен продукт или услуга към него, чието развитие заменя
специфичните предимства на дадения вариант. При телефонните и компютърните
мрежи, в които всеки потребител има интерес от това други потребители да използват
същите продукти, са типични примери от първия случай. Видеокамерите използващи
касети, които трябва да бъдат специално изработени за целта, както и компютрите,
изискващи определени програми, са типични примери от втория случай. Пол Дейвид
(1985г.) допуска, че причините, поради които очевидно неефикасната QWERTY
клавиатура на компютрите се е задържала толкова дълго и се е наложила като стандарт,
включват в себе си едновременно това, че с нея са свикнали да работят опитните
машинописци и заради наличието на обучителни програми по машинопис,които
наподобяват QWERTY.
Макар че сценариите за разработване са различни, всички те се основават на едни и
съши изчисления. Също така, както в случая с QWERTY, феномените се преплитат
помежду си и са свързани с процеса на развитие на кумулативните технологии.

По този начин, ако се върнем към примера с автомобила, хората, които се научават да
шофират, докато карат колата на родителите или приятелите си, която е с двигател с
вътрешно горене, са по - склонни естествено да си купят кола с бензинов двигател,
защото са най - добре запознати с нея. В същото време, предпочитанието на
автомобили с бензинов двигател с вътрешно горене е изключително доходоносно за
петролните компании и те могат да се възползват от това, като поставят бензинови
колонки нявсякъде по магистралите. Много изгодно за подобни компании е и търсенето
на повече източници на петрол и разработването на технологии, които могат да
редуцират цените на производство на горивото. В замяна, това привлича повече
шофьори и потребители към закупуването на коли с бензинови двигатели.
Вземайки предвид това, за онези, които предпочитат коли с бензинови двигатели,
големите петролни компании и зависимостта от огромния дял на градския транспорт от
петрол, се превръща в трудност, причиняваща проблеми, а плана, представен по - горе
отбелязва, че '' нещата не трябва да се случват по този начин ''. Ако списъка с
потенциалните опасности от излагане на риск в по - ранното развитие на автомобила е
изглеждал по друг начин, днес щяхме да имаме парни или електрически коли. Подобен
аргумент беше изтъкнат наскоро по отношение на надмощието на промените над
сегашното управление, каквато е системата за пренос на електричество ( вж. Дейвид,
1992г.). Тази история води до допускането, че е възможно професионалното отсъждане
по проблема да е било предубедено или някакви политически фактори да са се
превърнали във водещи при определянето на икономическите тенденции в по дългосрочен план. Преди всичко, в тези истории всичко, което е необходимо, е малко
развитие и тласък напред.
От друга страна, други анализатори виждат този начин на мислене като отживелица.
Колите със захранване посредством пара или батерии са били много по - ограничени
както преди, така и в днешно време; очевидно бензинът е бил по - доброто решение.
Промените са имали значителни предимства пред сегашното управление и все още
имат. Според тази гледна точка, динамично нарастващите възвръщания са също важен
феномен, който обаче в малка степен би повлиял на това, коя технология да се наложи
в по - важните случаи. Този проблем е възможно да се превърне в основна тема на
емпирични изследвания и спорове през следващите години.
Сега ще се обърнем към различна част от структурата на еволюционните трудове,
свързана с нея и отнасяща се до еволюцията на индустриалната структура, докато
технологиите са се развивали. Свързана е със схващането, че при по - голямата част от
технологиите след определен период от време се налага определен дизайн, който обаче
не е свързан с някаква определена теория как точно се е случва това и дали защото е
открит много по - добър вариант и е постигнат консенсус или заради феномена на
динамично нарастващите възвръщания. Така или иначе, установяването на доминантен
дизайн, води до достигането до важни заключения, относно последователната природа
на R & D и на индустриалната структура.
Част от този анализ произтича от работата на Abernathy and Utterback (1975), където те
твърдят че след като се стабилизира конфигурацията на основния продукт, развойната
(R&D) дейност има склонност да се пренасочи към усъвършенстване на
производствените процеси. Когато пазарът е разделен нагоре между много варианти [на
даден продукт], и непрекъснато се появяват нови продукти, развойна дейност насочена
към специфичен продукт не е много печеливша. Когато обаче е налице домириращ

дизайн, печалбата от развитието на по-добри начини на произвеждане може да бъде
значителна.
Възможността да се действа в голям мащаб увеличават печалбата от експлоатиране на
латентната икономия на мащаба (economy of scale). Най-общо широкомащабното
производство предполага интензивно използване на капитала, и по този начин
интензивността на капитала нараства, също и поради факта че със стабилизирането на
продуктови дизайн става изгодно да се търсят начини да се механизира
производството. Доколкото високомеханизираното производство е печелившо само при
големи обеми, поради същата причина увеличаването на механизацията и
производството в голям мащаб вървят ръка за ръка.
Abernathy and Utterback твърдят, че тези ефекти водят до дълбоки промени в
организацията на фирмите и на индустрията (като цяло) след като се утвърди един
доминираш дизайн и технологията „узрее”. Mueler and Tilton (1969) твърдят същото
няколко години преди Abernathy and Utterback, изхождайки от една по-малко детайлна
теория за еволюцията на технологиите. През последното десетилетия статиите на Gort
and Klepper (1982), Klepper and Graddy (1990), Utterback and Suarez (1993), както и една
скорошна статия на Klepper (1993) съществено обогатиха този анализ, като последните
двама предложиха алтернатива на стандартната еволюционистка теория.
Стандартната еволюционистка теория на фирмата и индустриалната структура твърди
следното по отношение на продуктови цикъл. Според нея в ранните етапи от
развитието на дадена индустрия – например автомобилостроенето – има тендеция
фирмите са малки и нови играчи навлизат на пазара сравнително лесно, което отразява
разнообразието на използваните технологии и тяхната бърза промяна. С възникването
обаче на доминиращ дизайн на продукта, входните бариери за конкурентни
производители нарастват, а също и мащаба на производство и необходимият за това
капитал. С налагането на базисна технологична рамка, научаването става кумулативно,
и вече установените на пазара фирми имат предимство пред потенциалните нови
играчи. След това сътресение, индустриалната структура се успокоява и приема
формата на група установени сравнително големи фирми.
Моделът, развит от Klepper (1993) предлата една различна история. Според него
инвестициите, които една фирма прави в продуктови иновации независят от нейната
големина, но инвестициите в процесуални иновации (технологии за производство) са
потенциално свързани с тази големина. Както и по-горната стандартна история, в
ранните дни на историята на дадена технология фирмите са малки, поради което има и
малко развойна дейност върху (производствени) процеси и входните бариери са ниски.
Наличието на много фирми води до голямо разнообразие от продуктови иновации. В
степента в която фирмите растат и инвестират повече в иновации на процеси, входните
бариери нарастват също. Сътресението в дадената индустрия се причинява от
съперничеството между съществуващите фирми, конкуриращи се все повече на основа
на разходите за производство. Този модел не предполага възниването на доминираш
дизайн, а тъй като броя на съществуващите фирми намалява, с това намалява и
продуктовото разнообразие.
Повечето от изледванията върху технологията на продуктови цикъл спират до момента
на възникването на доминиращия дизайн и стабилизирането на структурата на
съответната индустрия. Редица по-нови теоретични и емпирични изследвания обаче
поставят въпроса „Какво се случва с една установена индустриална структура след като
се появи нова технология, претендираща че превъзхожда значително старата

технология?” Така например транзисторите, а след това и интегралните схеми
изместват вакуумните лампи и окабелените електрически схеми. Днес биотехнологиите
обещават съвсем нови начини за производство на широк спектър от лекарства, а също и
химикали за индустрията и селското стопанство.
В свои публикации със Уинтър (Nelson and Winter 1977; 1982), а също и Доси (Dossi
1982, 1988), използваме понятието за технологичен режим или технологична
парадигма. Те се отнасят до съвкупност от дадена широка технология, която се споделя
от експертите в дадена област, включително относно нейните настоящи и потенциални
възможности, нейните граници и обещаващите пътища за достигане на тези
потенциални възможности. Терминът „компетенции разрушаващи техническия
напредък” е въведен от Tushman and Anderson (1986) за да опише новите технологии,
където необходимите за работа с тях умения се различават съществено от уменията и
опита, присъщи на старите технологиии, които тези нови технологии заплашват да
изместят. Преведено на езика, използван от мен, Уинтър и Доси, тези технологии
дефинират нов технологичен режим или парадигма.
Едно значително количество емпирични изследвания показват, че наложилите се
фирми има големи трудности при придобиването на нови компетенции, необходими за
оцеляването им в новия технологичен режим (виж например Tushman and Anderson
19896; Henderson and Clark 1990). Новите компании, изградени около новите
необходими компетенции, често идват и завладяват значим дял от новите пазари; това
правят и фирми, които са придобили новите компетенции в други области на своя
бизнес, където тези компетенции са били подходящи, и сега прилагат тези умения като
се пренасочват в нови области.
През последните няколко десетилетия редица еволюционистки теоретици в биологията
предположиха, че биологичната еволюция често приема формата на „белязано
равновесие” (punctuated equilibrium). През определени периоди има взривове от
мутации, които по някакъв начин се закрепват и така възникват нови видове. Тези
мутационни взривове са последвани от период, през който видовете бързо еволюират
във форми, които изглежда са склонни към стабилизиране. В някои случаи възникват
нови видове, които изместват старите. Анализът по-горе предполага, че подобно на
(биологичните) видове, формите на еволюция на технологично-зависимите
икономически структури често приемат формата на „белязано равновесие”.
Еволюция на организационните форми и организационна екология
Теоретичните еволюционистки изследвания, разгледани в последните две секции
поставят в центъра на своя анализ технологичния напредък, в който фирмите и
индустриалната структура участват по един пасивен начин. Една друга важна
съвкупност от изследвания обаче се съсредоточават върху еволюцията на формалните
организации и техните популации.
Разбира се, именно еволюцията на организационните форми е в центъра на анализите
на Алфред Чандлър и Уилямсън. И двама използват еволюционисткият език в своите
анализи и описания. Чандлър осветява опипващият, чрез проби и грешки процес, чрез
който възникван нови и по-ефективни (в даден контекст) организационни форми.
Дискусията в края на предишната секция осветлява друг аспект на формалната
организация – след като една организация се структурира така, че да прави определени
неща много добро, след това за нея може да се окаже много трудно да бъде също така
добра в правенето на други, съществено различни неща.

Тези два възгледа – че съществуващите организации са най-добри в [правенето на]
ограничен кръг неща и че не е лесно да бъдат научени на радикално различни
способности, както и това че дизайна на нови организационни форми е някакси сляп
процес (ако използваме отново израза на Кемпбел) – взети заедно обясняват защо
редица изследователи на организациите са склонни да разглеждат преобладаващите
организационни форми и техните нарушения, като резултат от еволюционен процес.
Както посочихме по-рано обаче, плодотворността на този подход изисква от анализа
способността да се идентифицира относително ясно критерите за „пригодност” (fitness),
които действат, както и механизмите, чрез които те действат.
Общо допускане във всички теории за организационното поведение е необходимостта
организацията да извлича ресурси извън себе си за да може да оцелее (виж например
Scott 1992). Може ли обаче да бъдем достатъчно прецизни относно това какво трябва да
прави една организация в даден контекст, за да може да извлече точно тези ресурси, от
които тя има нужда?
Повечето икономисти биха твърдяли, че по отношение на бизнес фирмите насочени
към печалба и които действат в един конкурентен пазар би могло с достатъчна
сигурност да се определят детерминантите за тяхната „пригодност”, както и
механизмите които убиват фирмите, които в този смисъл са „непригодни”. Обаче учени
като Perrow (1986) се питат дали конкуренцията е винаги достатъчно силна, за да
накара фирмите да се погрижат изцяло за пазара, или си струва пазарът да се разглежда
като независим от действията на фирмите, а не да се мисли като силно повилян от тях.
Според този възглед, дори да оперира на един конкурентен пазар, една огранизация има
достатъчно място за да следва своите собствени предпочитания, каквито и да са те. В
степента в която е валидна, тази критика е близка както до еволюционисткия анализ на
технологиите, развит в предишните две секции, така и до анализа на организациите.
Тези аргументи са важни в степента, в която както посочихме по-горе, силата на
еволюционисткия анализ зависи от способността му да идентифицира силно
действащите механизми за селекция. Тази теория би била силна дори ако
постулираните критеии за „годност” са само част от историята, стига те да са
достатъчно значима част. Огромно количество емпирични изследвания в икономиката
показват, че като цяло промените в технологиите или в условията на пазарите,
пораждащи предсказуеми промени в това, което е печелившо поведение (или
характеристики) на фирмите изменя индустриалното поведение в посока на попечелившата посока и обратно.
Както и в редица други случаи, тук предположенията на еволюционистката теория се
съгласуват с тези на неокласическата теория. Но ключовите действащи механизми не са
същите. Неокласическата теория (имплицитно) допуска, че при промени в пазара
фирмите в него приспособяват поведението си към тези промени. Еволюционистката
теория прогнозира, че при наличието на значима устойчивост (неповратливост) в
поведението на съществуващите фирми, сериозните икономически промени по правило
предполагат смъртта на много стари фирми и появата на определен брой нови фирми.
Някои от моделите на организационната екология развити от социолозите отиват още
по-далеч. Така например Hannan and Freeman (1989) заемат твърда позиция, че
организациите не могат да променят начина по който действат и следователно
способността на едно общество да отговори на промените дависи изцяло от наличието
във всеки един момент от едно разнообразие от организации, както и от неговата
способност да подхранва нови такива. Според нас обаче въпросът колко промяна

можем да очакваме от една съществуваща организация и колко организационен
„оборот” е необходим за една дълбока промяна, все още е открит.
Това обаче важен въпрос. Бизнес историята показва много случаи в които фирмите,
които са били компетентни при един технологичен режим са били в състояние да
развият компетенциите, необходими за новия режим. Tushman and Romanelli (1985)
посочват значението на смятата на лидерите, позволяваща на фирмите ефективно да
наложат необходимите промени. Изследователи като Cohen and levinthal (1989)
посочват ролята на развойната дейност на фирмите като начин да научат и привикнат
към новите технологии. Най-общо казано, фирмите са способни да извличат
необходимото от по-широките технологични общности които ги обкръжават било чрез
формални joint ventures и споразумения за сътрудничество, било чрез неформални
връзки (Nelson 1992). Ясно е обаче, че едва сега изследователите-еволюционисти
започват да драскат по повърхността на въпроса какво точно определя способността на
фирмите да научават нови умения.
Много от дискутираното тук предполага относително строга селектираща среда
(selection environment) и че „пазара” осигурява голямата част от селектиращите сили.
Анализът на организационната пригодност може разбира се да се започне от
очевидното допускане, че организациите зависят от пазарния успех при търсенето на
ресурси, но изследването на това какво определя тази пригодност може да се окаже
много по-трудно в ситуации, в които пазарите още ги няма или са силно зависими от
лобирането на организациите, на които те служат. Или пък какво определя
пригодността на организациите в областта на здравеопазването, образованието,
профсъюзите, или армията? Тук специфичните критерии за пригодност съвсем не са
очевидни.
...
За нас обаче е очевидно, че има такива систематични разлики. Пазаният подбор е силен
в някои сектори, и слаб във други. Когато пазарите са слаби, или не са действени,
аналитичното предизвикателство пред еволюционистката теория е да идентифицира и
моделира действащите механизми на селекция. Съвременната литература предполага
два кандидата (които не са взаимно изключващи се): политическия процеси и
професионалните норми. В много сектори тези три сили на селекция – пазарите,
политиките и професионалните норми – действат едновремнно. Заедно с Winter (1977)
дадохме няколко примера на такива комплексни селектиращи среди.
Scott (1992) допуска, че секторите се различават според относителната сила на онова,
което той нарича „технически” контрол върху организациите, като противопоставен на
„институционалните” ограничения. Под технически контрол той разбира достъп до
входни данни свързани с това как се проявява една организация вършейки работата си
или „продавайки” своя продукт, а под институционални ограничения се имат предвид
налаганите кодове на поведение. По отношение на последното обаче е важно да се
разграничат секторите, в които организациите се конкурират при продажбата на
продукти на клиенти които са свободни в своя избор от секторите, в които доставчик е
правителството или регулиран от него монопол и чийто бюджет (или цени) се
определят чрез политически процес. По отношение на последните сектори е важно
също да разграничим изискванията към поведението наложени от закона и тези,
наложени от професионалните норми.

DiMaggion and Powerll (1983) and Powell and DiMaggio (1991) подчертават ролята на
ограниченията върху поведението на организациите както в пазарните, така и в
непазарните сектори. Подобно на Scott те признават, че поведенческите стандарти
могат да се определят от политически процес или от професионални норми. Това
разграничение изглежда важно, защото макар да е вярно че професионалния консенсус
понякога може да доведе до закони които да го затвърдят, развитието на
професионалния консенсус може да се изследва като самостоятелен процес. Както на
свой ред може да бъде изучаван и политическия процес.
Почти всички полуформални еволюционистки теоретизирания относно дългосрочната
икономическа промяна допускат, че „пазарът” е единиствения механизъм на селекция
или пък се ограничават до области, където пазарните сили определено доминират.
Еволюционистката теория ще остане ограничена обаче в степента, в която ние не
успеем да разберем по-добре политическия процес и професионалното отсъждане като
компоненти на селектиращата среда. Но дори и да успеем да разберем по-добре тези
процеси, пак може да се окаже че обсегът на нашите теории остава донякъде ограничен.

Еволюцията на икономическите институции и днешните ограничения на
иконическата еволюционна теория
Нарастващият интерес сред економистите към еволоциониския подход към
дългосрочната икономическа промяна е свързан с подновяването на интереса към
икономическите институции, описан от Hodgson (глава 3 от този Наръчник). От една
страна е ясно че доминиращите институции силно повлияват и отграничават начините,
по които еволюират променливи като технологиите, организационните форми и
индустриалните структури. От друга страна изследователите на икономическите
институции и промените в тях са склонни да използват еволюционисткие език при
тяхното описание.
Имайки предвид спомения анализ на Hodgson, не е необходимо да влизаме в детайли в
съдържанието на Новата институционална икономика и нейните разлики със старите
подходи. Важно е обаче да се посочи, че различните учени използват термина
„институции” за да опишат различни неща.
Някои от тях, особено старите институционалисти, говорейки за „институции” имат
предвид теориите за културната еволюцие, разгледани по-горе и посочват „култура”
или по-точно онези аспекти на културата, които влияят на човешкото и
организационното действие (виж DiMaggio, гл. 2 в този Наръчник). От тази
перспектива под „институции” се разбира комплекс от социално научени и споделяни
ценности, норми, вярвания, значения, символи, обичаи и стандарти, които задават
обсега на очакваното и приетото поведение в даден контекст. Един такъв подход към
институциите се различава съществено от стандартната теория на рационалния избор,
изполвана в неокласическата икономика по това, че фактическите цели и ценности на
дейците и дори начина по който те възприема контекста на правене на избор са
културно определени в значителна степен, особено що се отнася до действията които
включват координация с други хора или биха предизвикали реакции от тяхна страна.
Тъй като това е подход, който много се различава във възгледа си за човешкото
действие от този, култувиран в модерната икономическа наука, повечето от новите
иконмически институционалисти дефинират „институциите” по-тясно – като онези

ограничения върху обсега на човешкото действие, които по правило се игнорират он
неокласическата икономическа наука. Някои от тях като Дъглас Норт (North 1990)
заемат езика на теория на игрите и предалаг да разглеждаме институциите като
„правилата на играта” (виж също Sugden 1990). Идеята е, че ако знаем мотивацията на
индивидите и организациите, както и технологичните ограничения, познавайки
„правилата на играта” ще можем да разберем защо тя се играе по съответния начин.
Schotter (1981), признавайки че игрите могат да доведат до повече от едно равновесни
състояния предлага едно още по-тясна дефиницие на институциите – като „начина по
който се играе играта”. Той включва тук не само правилата, но също и стандартите и
очакваните модели на действителната игра така както те са еволюирали и които задават
ограниченията и очакванията на сегашните играчи.
Като тези широки определения на „институциите”, първото по-широко от второто, се
свързват с нещата, които обичайно икономистите и социолозите наричат институции –
като особен вид пари в обръщение или като форма на модерната корпорация, или като
модерен изследователски университет, съдебна система, основнитя правен код на една
страна и т.н.? Според Норд (1990) е важно да се направи разлика между това, което
доминиращите институции позволяват и изисква и специфичните реализации в рамките
на институционално възможното. Това може да не е съвсем ясно, но той изглежда се
доближава до възгледа на Durham (1991) за културата, според който институциите
ограничават и повлияват, но оставят достатъчно пространство за вариране. Други
икономиски като Williamson (1986) обаче, използвайки термина „институции” имат
предвид нещо много по-определено – като например начина, по който са организирани
модерните корпорации или Американската университетска изследователска система,
или структурата на общото право. В степенда в която този тип практики могат да се
разглеждат като „равновесни”, това разбиране може да съгласува с това на Schotter.
Това широко и охолно дефиниране на институциите, използвано от старите
институционалисти, води до затруднения (DiMaggio в гл. 2 в този Наръчник прави
сходен извод). Можем да се запитаме какво печелим ако наречем „институция” всяка
широко разпространена практита, интерпретирана като равновесие в играта.
Назависимо от подобни въпроси обаче, струва си да разсъждаваме върху идеята, че
както и да са дефинирани, институциите такива каквито ги имаме са резултат от
еволюционен процес.
Извън тяхното огромно разнообразие, има две неща които всяка сериозна теория на
институционалната еволюция трябва да разгледа. Едното е зависимостта от изминатият
път (path dependency) – незасимо от конкретните еволюционни механизми, днешните
институции почти винаги показват тесни връзки с вчерашните институции, често с
институции отпреди век, а дори и по-стари.
Другото нещо е, че природата на конкретния еволюционен процес почти сигурно
включва комбинация от пазарни, професионални и политически механизми, и често
тяхното разграничаване и описание, постигането на точна картина на действалите
„критерии за пригодност” и механизми на селекция във всеки конкретен случай е
огромна изследователска задача. Има две прости теории които почти винаги водят до
погрешни изводи. Едната е, че еволюционния процес се развива преди всичко чрез
независимо плуралистично вземане на решения. Природата на човешките институции е
такава, че тя обвързва хората заедно и прави подобно допускане крайно съмнително. В
някои области това може да е достатъчно като предупреждение, че макар постигнатото
да изглежда като резултат от изборите на отделните единици на основата на тяхната

полза и дефинирана по начин по който и другите го правят, с течение на времето това
може да доведе от неща, които със сигурност не са оптимални и дори могат да се
окажат твърде вредни за всички нас.
Има една друга теория, която разлежда онова, което ние „колективно” решаваме
относно нашите институции. При повечето изследване институции обаче установяваме
достатъчна степен на децентрализация на вземането на решения, което прави тази
теория твърде слаба. Въпреки това в почти всички случаи могат да се открият поне
някакви случайни колективни действия, които се оказват важни. Това поражда въпроса
за последиците от експлицитните колективни действия – „общественията избор”
действително може, поне по принцип, да противопостави „публичното” на
„индивидуалното” благо. Съвременната теория на публичния избора обаче показва
колко е съмнително твърдението че процесите на колективен избор винаги са в
публичен интерес, или поне не винаги го постигат (виж Mueller 1990). А често стои
въпросът как може да се дефинира един такъв „публичен интерес”.
Обособяването на еволюционисткото теоретизиране в отделен клас и спомогнало
наученото при анализа на една тема да се приложи при анализа на други. В това
отношение интелектуалния преход направен от Дъглас Норд е показателен. В своите
ранни трудове върху икономическите институции (Davis and North 1971) той заема
позицията, че заинтересованите страни могат да се различават по своите цели и че
еволюцията на институциите със сигурност включва и процеси на колективно
дефинирана политика, въпреки това обаче тази еволюция постига нещо, което може да
се определи като оптималност. В късните си работи обаче (North 1990) той извлича
уроци от посочения по-горе процес на научаване и рязко се разграничава от позицията
на автори като Pangloss. В тези трудове той твърди две неща. Първо, големите различия
между нациите според тяхните икономически постижения се дължат до голяма степен
на различията в техните институции и тяхната еволюция. Макар в нито една от тях те
не могат да се нарекат „оптимални”, в някои страни институциите са еволюирали по
такъв начин, че благоприятстват икономическия прогрес а във други страни това не е
така. Второ, напредналите индустриални държави са имали изключителен късмет в
това отношение; тяхното относително благосъстояние не може да се припише на
някаква специфична способност и мъдрост, а по-скоро е резултат от непредвидени
културни и политически обстоятелства.
Hayek (1988) отдавна подчертава еволюционния характер на начина, по който са се
развили модерните институции, като използва следния аргумент. Структурата на
доминиращите днес институции е твърде сложна, за да може едно човешко същество да
я схване в нейната цялост. Ето защо няма никакъв начин хората да са „проектирали”
която и да е институция. Нещо повече, да си мислим че можем това, или че можем да
зачеркнем една институция и да я заместим с нещо друго планирано от нас и което ще
бъде по-добро, е „фатална самонадеяност”. Хайек е твърде дълбок мислител, за да може
да бъде обвинен че възприеманена съществуващите институции като „оптимални”. Той
не може да бъде обвинен и за възгледа, често приписван му от консерваторите, че
съзнателното публично действие няма значение при структурирането на днешните
институции. По-скоро той подчертава, че днешните институцонални структури трябва
да се разглеждат като резултат от процес, вкюлчващ нещо като сляпо вариране и
социална селекция.
Хаек обаче, поради причини които той е неспособен или не желае да разкрие, така и не
е описал точно “Как Западът е станал богат?”, ако взаимстване израза от книгата на

Розенберк и Бърдциел (Rosenberg and Birdzell 1986). При Хаек можем да намерим
много малко написано за това какви са действителните механизми на „селекция” на
институциите които имаме, освен отделни твърдения че това които имаме е резултат от
социален процес на научаване. Но той изобщо не казва как става това, или как това
работи в полза на обществото като цяло като противопоставено на индивидуалните
интереси които, ако се сумират, биха били деструктивни за всеки. Някак си
имплицитно той все пак твърди, че това с което разполагаме работи доста добре (това
се споделя и от Норд) и че във всеки случай намесвайки се в тези неща по един
радикален начин със сигурност ще ги направи по-лоши.
Rosenberg and Birdzell се придържат към едни вариант на този възглед. В спомената
книга те твърдят че Западът е забогатял защото обществата са разхлабили нормите и
ограниченията на старите институции, удържали са политическия процес да не отива
твърде далеч и са позволили на „пазара” да действа.
Това обаче не ни води до една съгласувана теория. „Пазарът” тук не се отнася замо до
стоките и услугите, или до новите техники на производство или начина на
организиране на частното производство. Те обръщат внимамие също на модерната
наука, корпусът от закони и механизмите за тяхното налагане и обновяване, и т.н. Без
съмнение е полезна да разберем че институциите са „еволюирали”. Може дори да
говорим за „пазар” на институционалните промени – до нещо подобно стигнахме погоре, когато разглеждахме теориите според които правото е еволюирало за да улесни
икономическата ефективност. Факт е обаче, че няма реален „пазар” който да сортира
предлаганите промени в законите. По-скоро имаме съвкупност от икономически и
политически интереси, професионални и светски вярвания относно това какви трябва
да са законите, както и разнообразна съвкупност от механизми, някои ясно
политически по характер а други не, чрез които интересите и нормите влияят върху
еволюцията на правото. Същото е в сила и за други неща, наричани с широкия термин
„икономически институции”. Все още много малко малко заем как работи този вид
селектираща среда и как тя задава „пригодността” (виж сходна дискусия при Douglas
1986). Нямаме основания да вярваме, че тази селектираща среда е строга, или пък че е
стабилна, още по-малко пък че тя прави селекцията на принципа на „икономическата
ефективност”.
И въпреки това през последния век и половина напредналите индустриални държави
успяха да посигнат драматичен икономически прогрес в много (ако не всички) насоки.
както посочих в предишните секции, развитието на новите технологии със сигурност е
било една от основите движещи сили, но заедно с това институционалните структури за
еволюирали по начин, позволяващ на новите технологии да действат относително
ефективно. Действително, широко разпространената форма на модерна корпорация с
лаборатория за развойна (R&D) дейност, както и модерния университет, се превърнаха
в основен източник на технологичен напредък, като на свой ред те сами съ-еволюираха
с развитието на технологиите.
По някакъв начин, поне в напредналите индустриални държави, съществуващите
механизми, направили възможна съ-еволюцията на технологиите, индустриалната
организация и институциите в широк смисъл, са се движили в посока, направила
възможен устойчивия икономически прогрес. Частните действия, водещи до
„самоорганизация” са били част от този процес, но също такава част са били и
колективните действия. Абсурдно е да се твърди, че процеса на институцианална
иновация „оптимизира”; самото понятие за оптимизация е неприложимо в ситуации, в

които наборът от възможности не добре дефиниран [част от възможностите остават
неизвестни]. Въпреки това обаче изглежда има сили, които спират или отклоняват
определени насоки на институционална еволюция и които, ако бъда оставени да
действат достатъчно дълго, биха били катастрофални. Резки промени в потребностите
на големи и мощни социални групи могат да доведат до промени в насоката на
институционална еволюция така че тя по-добре да отразява тези променени
потребности. Възможна е да бъдат допуснати правдоподбни модели, които да доведат
то такива резултати. Днес обаче те не са били изследвани аналитично и с необходимата
строгост.
Съществуващите теории за еволюцията на икономическите институции до голяма
степен са далеч от това опишат адекватно институционалната промяна. Същото се
отнася и до теориите за културата и ли за институционалната еволюция както в
социологията, така и в икономиката (виж обзора на Eisenstadt 1968). Все пак старата
традиция, която приравняваше еволюцията с прогреса днес е разрушена, така че
„еволюция” днес просто означава органично развитие (виж също Parsons 1977). Но в
социологията, както и в икономиката, написаното относно институционалната еволция
– защо тя взема една а не други посоки - не е убедително.
В началото на това есе посочихме, че еволюционисткия език често се използва в
икономическата и по-общо в социалните науки, за да опише процеса на икономически
и социални прочени в които „механическите” аналогии не са адекватни, и където
изследотелите са привлечени от билогическо-органическите метафори. По-късно
еволюционистката тероия, поне тази част от нея която описвам тук, дефинира
еволюцията по-тясно, постулирайки че промяната става чрез процеси, аналогични
донякъде на сляпата мутация, донякъде на систематичния подбор. Това определение
като че ли работи за целите на едно описание на начина, по който икономическите
институции „еволюират”. Беше посочено обаче, че аналитичната мощ на една такава
еволюционистка теория зависи от нашата способност да изследваме и изявим в детайли
какво точно е направло дадена мутация пригодна, или пък какво я е довело до
измиране. От тази гледна точка все още сме далеч от една мощна теория за еволюцията
на икономическите институции.
Отчасти това се дължи на все още примитивното равнище на нашата способност да
ползваме теориите на културната еволюция. Донякъде това се дължи и на твърде
широкото и неясно понятие за институции, което използваме, и което се отнася до една
твърде разнородна съвкупност от неща. Така че ако искаме да напреднем в нашето
разбиране за кова как еволюират институциите, може би трябва преди това да
разгърнем и драстично да разделим (disaggregate) понятието. Ако това се окаже трудно,
това може и да означава че сме достигнали границите на нашата икономическа или
социална теория при разбирането на такива сложни процеси какъвто е процеса на
икономически растеж, такъв какъвто го знаем.
Преди много години Томас Веблен (Veblen 1896) зададе въпроса „Защо икономиката не
една еволюционистка наука?”. Според мен икономическата наука би била една посилна област ако нейната теоретична рамка е по-открито еволюционистка. Една такава
рамка би ни помогнала да видим по-добре сложността на икономическата реалност и да
разберем по-добре. Но тя няма да премахне тази сложност.