You are on page 1of 131

Сборник

статии и материали
за

Историята
на град Мъглиж

Николай Вапирев

София, 2008

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 1
© Николай Емилов Вапирев, автор, 2008

2 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Предговор
От историята на Мъглижкия край се интересувам от дълго време.
В Мъглиж прекарвах голяма част от ваканциите си и почивките по-
късно. Тук се запознах с красотите на Балкана и опознах множество
местности и обекти със стари названия – Равня, Попъка, Бъчвища,
Мъглижкия манастир, барите, мъглижките водопади, връх Стефанча,
Малтепе, Туловското поле, както и други места в Казанлъшката
долина. Слушах с интерес разказите на по-възрастните за този край,
легендите и преданията. Интересувах се от историята на гр. Мъглиж.
По-късно започнах да търся и чета книги и сборници по българска
история. Поводът за написването на тази книга се появи след като
веднъж случайно попаднах на една легенда за името на град Мъглиж.
Започнах да си задавам следните въпроси: кой е писал първоначалния
вариант на тази легенда, истина ли е това, което се разказва в нея, за
кое време се отнася разказът в легендата. Така постепенно започнах да
издирвам и чета материали за историята на град Мъглиж. Всъщност
така броят на въпросите без отговор се увеличи още повече. Затова
реших да се захвана сериозно с тези проблеми, да ги изследвам
доколкото ми е възможно и да напиша това, което съм научил за тях.
Започнах усилено и продължително издирване на материали, четене и
обикаляне по библиотеки и книжарници. Имах добрата възможност да
посещавам едни от най-големите библиотеки в София – Националната
Библиотека „Кирил и Методий” и филиалите на Столична Библиотека.
Така постепенно започна да се оформя съдържанието на тази книга.
В нея съм събрал, изследвал и описал по-важните материали и
известни теми от историята на Мъглижкия край. Разказите в книгата
се отнасят главно за периода от античността, през средновековието и
Възраждането, до началото на 20-ти век. От края на 19-ти век, през
целия 20-ти и до днес вече има множество документи в архивите на
градските общини, държавните учреждения и т.н. За този период може
да бъде написана една отделна цяла книга.
Настоящият труд може да бъде определен като сборник от статии
и материали, подредени сравнително по хронологичен ред. Опитал
съм се доколкото мога да „осветля” някои теми от историята на гр.
Мъглиж. Показал съм и съм цитирал различни източници, автори
и произведения. Въпреки това все още остават отделни времеви

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 3
периоди, за които няма никакви или съвсем малко сведения. Както на
много други места в Казанлъшката долина, така и в Мъглижкия край,
би било добре да продължат историческите изследвания – например
чрез археологически проучвания или издирване на документи – и
така да се спомогне за разкриването на миналото на града. Зная, че
въпреки старанието, в настоящата книга вероятно могат да се намерят
неточности или пропуски. Независимо от това тази книга може да бъде
полезна в няколко различни направления – да задоволява интереса на
хората към миналото на гр. Мъглиж, както и да служи като справочник
за историци и краеведи.

София, юли 2008
Николай Вапирев

4 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Тракийски могили
В Казанлъшката долина културен живот съществува още от
хилядолетия. Едно от свидетелствата за това са многобройните
тракийски могили, разпръснати навсякъде из долината. Те са едни от
най-забележителните паметници достигнали до нас от онези отминали
епохи. Много пътешественици, минавали в различни времена през
Казанлъшката долина, са споменавали за могилите. Те са ги описвали
и са били впечатлени от огромния им брой и размери.
За тракийските могили в Долината на розите е изписано много.
Тук ще разгледаме онези от тях, които се намират в околностите на
гр. Мъглиж. Някои от описаните в тази глава могили днес вече за
заличени и не съществуват или пък са полуразрушени. Това се дължи
на селскостопанска дейност, разрушения от иманяри, строителна
дейност и др.

Мъглижката гробница
През лятото на 1964 г. във връзка с изграждането на промишлен
обект на около 3 км западно от гр. Мъглиж Историческият музей в
гр. Казанлък започва спасителни разкопки на две надгробни могили.
Най-напред е разкопана по-малката от тях, в която се откриват две
погребения с трупоизгаряне от римската епоха. През юли 1965 г. започва
разкопаването на втората могила. Тя е с височина 13 м и диаметър при
основата 48 м. Археологическите проучвания обхващат цялата южна
половина на могилата и част от северната. На дълбочина 9,30 м от
върха се открива билото на гробна камера, ориентирана север-юг.
Гробницата е разположена в южната половина на могилния
насип, като почти достига геометричния център на могилата. Входът
е ориентиран към юг и е изграден върху първичния терен. Могилата
има силно разчленен план, почти без аналогии сред известните
дотогава паметници на тракийската гробна архитектура. В план тя
се състои от малко преддверие, фланкирано от двете си страни с по
едно правоъгълно помещение, дълъг двуделен коридор (дромос), две
правоъгълни отделения и гробна камера (фиг. 1.1). Общата дължина на
гробницата възлиза на 21,79 м.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 5
Фиг. 1.1. План на Мъглижката гробница (по Гергана Цанова,
Людмил Гетов).

6 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Предверието има дължина 4,15 м и широчина 2,65 м в южния си
край и 2,52 м в северния. Изградено е от ломени камъни, споени с кал.
Коридорът е разделен на две части с нееднаква ширина, които не са
конструктивно свързани помежду си. Дължината му е 9,13 м, а ширината
1,60 м при входа и 1,80 м в срещуположния край. Коридорът, както и
предверието, е изграден от ломени камъни, споени с кал. Следващото
помещение е с дължина 3,04 м и широчина 1,80 м. То е изградено по
същия начин както и коридора и е конструктивно свързано с него. От
това помещение се влиза в следващото, което е с дължина 2,34, ширина
1,28 и височина 2 м. Изградено е от тухли, споени с хоросан. Оттук
се влиза в гробната камера. Тя също е изградена от тухли. Камерата
има леко трапецовидна форма. Нейната дължина е 3,16 м, а ширината
при входа 2,00 м и 2,20 в дъното. Засводена е с лъжлив свод, като до
седмия ред тухли стената е отвесна, след което започва засводяването
чрез постепенно наддаване навътре на всеки ред тухли. Височината от
пода до билото на свода е 2,64 м.
От декоративната украса на гробницата за запазени само
фрагменти, тъй като по-голямата част от мазилката е изпадала на
земята. Въпреки това реконструкциите на стенописите показват
много интересни и уникални за тракийското изкуство изображения. В
украсата на гробницата са застъпени четирите основни за античността
цветове — черен, червен, жълт и бял, както и нюансите им. Макар и
твърде рядко, е използван и синият цвят. При нужда на различни места,
с цел да се предаде обемност, сполучливо са използвани светлосянката
и щрихът. Тук за първи път е така широко застъпен жълтият цвят,
отделен в самостоятелен пояс, несрещан дотогава в други гробници.
Възстановена е една красиво изработена художествена композиция
(фриз), намираща се в гробната камера и състояща се от растителни
украси (палмети), амфори и изображения на препускащи колесници
върху амфорите (фиг. 12.13 в края на книгата). Над входа на гробната
камера е имало друга композиция, изобразяваща колчан с поставен в
него лък и стрели, върху чийто горен край е преметнато наметало. Над
колчана и под него се спускали четири панделки (фиг. 12.14).
Гробницата е принадлежала на знатна фамилия от управляващата
класа в Тракия. Датира се около средата на III в. пр. Хр.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 7
Куртова могила
Могилата е разположена югоизточно от гр. Мъглиж в местността
Курудере, между селата Тулово и Черганово. През 1984 г. се правят
спасителни разкопки. Могилата е средно голяма. Разкритото централно
гробно съоръжение представлява зидан тухлен гроб, в който са открити
останки от погребение чрез трупоизгаряне. От погребалния инвентар и
гробното съоръжение могилата се датира около средата на II в. сл. Хр.,
когато трупоизгарянето все още се среща като обичай на тракийското
население.

Абрашева могила
Намира се на запад от гр. Мъглиж. Почти е унищожена от иманярски
набези и в нея не са запазени остатъци от гробни съоръжения или следи
от погребения. Датира се около V-IV в. пр. Хр.

Дядо-Миткова могила
Намира се на изток от града. В могилата е открито полуразрушено
каменно струпване. Датира се около V-IV в. пр. Хр.

Унджиева могила
Могилата се намира на около 2 км западно от града. Проучвана
е през 2004 г. Могилата е имала примитивна ограда във формата на
неправилен кръг от камъни в основите си, наричана крепида. Оградата
е била направена не със строителни функции, а с религиозни – това е
свещен кръг, който символизира Слънцето. В повърхностните пластове
в средата на могилата е вкопана плитка вторична гробна яма. В нея
е намера глинена урна, използвана като погребален съд и съдържаща
остатъци от кремация.
Други гробове или ритуални действия в могилния насип не са
установени. Това подсказва, че могилата е по-ранна от погребението
и първоначално може би е била замислена като по-представително
съоръжение, което по неизвестни причини не е направено.

Нанина могила
Нанина могила се намира на около 8 км източно от гр. Мъглиж,
близо до гара Дъбово. Гробницата е повредена от злосторници.

8 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Проучвана е през 2004 г. Гробницата има дълъг коридор с покритие от
плоско разположени плочи. Някои от тях са изхвърлени от иманярите.
В северния си край завършва с правоъгълно помещение, покрито по
подобен начин. Последното използване на гробницата е било през
втората половина на IV в. пр. Хр.

Фъртунова могила
Намира се на около 2 км източно от гр. Мъглиж. Височината на
насипа е около 3 м. През 2001 г. е била ограбена от иманяри. Тогава
е направен първоначален оглед. Проучвана е чрез археологически
разкопки през 2004 г. Гробничното съоръжение на могилата се състои
от коридор и правоъгълно помещение. Камъните от двете страни
на коридора оформят примитивна фасада. Коридорът е покрит с
хоризонтално поставени големи каменни плочи. От коридора се влиза
в правоъгълната камера. Тя е отлично запазена и има рядко срещания в
Тракия покрив от четиристранно засводяване. Срещу входа е запазена
малка ниша, в която са открити фрагменти от керамични лампи от IV в.
пр. Хр. Гробницата е планирана и построена като храм в предварително
насипаната могила.

Кестелева могила
Намира се на около 1 км югозападно от гр. Мъглиж. Проучвана
е през 2004 г. Съоръжението в могилата е било разрушено умишлено
още в древността или е пострадало при земетресение. Гробната
камера е пострадала допълнително и от проникналите в наши дни през
покрива иманяри. Съоръжението е изградено в готов могилен насип,
част от който е бил отнет заради строежа. Коридорът е ориентиран
в посока север-юг и е изграден от речни камъни споени с глина,
като градежът е укрепен с хоризонтални дървени греди. На места
коридорът е със запазена варова мазилка. В помещението са намерени
кости от унищожен конски скелет. От коридора след огромен каменен
праг се навлиза в малко предверие, изградено от тухли. От него след
преминаването на втори подобен праг се навлиза в кръглата камера.
Тя е изградена от секторни печени тухли, зад които е изграден дебел
каменен пояс. Подът е бил от варова мазилка.
По пространственото си и планово решение храмът в Кестелева

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 9
могила е без преки паралели в тракийския свят. Датира се към първата
половина или средата на IV в. пр. Хр.

Рачева могила
Намира се на около 2 км югозападно от гр. Мъглиж. Могилата
е със сравнително големи размери, изградена е от песъклива почва.
Храмът в Рачева могила е подобен на този в Кестелева, но е вкопан
дълбоко в стария терен. Изграденият от каменни блокове и плочи
коридор извежда на юг извън границите на съвременния могилен насип
и фасадата му е много добре изпълнена. След коридора следва тухлен
зид с отвор в средата, който може да се определи като своеобразно
предверие. От него през голям каменен праг се влиза в камерата, която
е кръгла. Стените в нея са от печени секторни тухли. Зад стените е
изграден отлично оформен каменен пояс. Вероятно тухленият зид е
бил допълнително добавен към първоначалния каменен пояс. Към
северната стена на камерата е била прилепена каменна пейка, чиито
странични облегалки напомнят възглавници. Гробницата се датира
в края на ІV в.пр. Хр. След като е било използвано продължително
време, храмовото съоръжение е било ограбено и разрушено още в
древността.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Людмил Гетов, Мъглижката гробница, изд. Български художник, 1988.
Диана Димитрова, Кестелева могила край Мъглиж, Studia Archaeologica
Universitatis Serdicensis, suppl. IV, 2005, с. 257-263.
Евтимка Димитрова, Археологически разкопки през 2004 година в Долината
на тракийските владетели, списание „Кула”, кн. 1, 2005.
Георги Китов, Долината на тракийските владетели, изд. Славена, 2005.
Богдана Лилова, Надгробните могили в Казанлъшко, „Надгробните могили
в Югоизточна Европа”, том 1, 1994, с. 122.
Гергана Цанова, Людмил Гетов, Тракийската гробница при Мъглиж,
„Археология”, 1973, книга 2, с. 15-29.

10 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Крепостни съоръжения
В тази глава ще разгледаме три различни крепостни съоръжения,
останки от които днес се намират на територията на гр. Мъглиж и
околностите му.

Крепостта в махала Грамада
Крепостта в махала Грамада в днешния град Мъглиж се намира
близо до Стара река. Тя е напълно разрушена. Открити са съвсем малки
останки от зидове в земята. Дебелината на стената е 2 м. Строена е от
ломен камък, споен с бял хоросан. В същата махала, наричана още и
Кулата, е бил открит водопроводен канал, изграден от тухли и с отвор
80 см.

Крепостта Горненски град
Крепостта Горненски град се намира северно от град Мъглиж, на
един заоблен скалист връх в началото на Мъглижкия проход, 700 м над
морското равнище. На юг от крепостта се намира стръмен склон. От
запад крепостта е защитена от непристъпни високи скали и долината
на Стара река. От север меко се е вдълбал долът Еловца. От изток
минава пътят свързващ Мъглиж и с. Селци. Връзката на крепостта с
пътя е била прекъсната с ров, чиито останки се забелязват и днес.
Стените на крепостта ограждат площ от 18 дка. Изградени са от
ломени камъни, споени с бял хоросан, а пълнежът е от по-дребни камъни
и хоросан. На много места в тях личат гнездата на хоризонталните и
вертикалните греди (сантрачи), използвани за изравняване на редовете
на зида. Общата дължина на вътрешната крепостна стена е около 300
м, дебелината е между 1,5 и 2 м, а запазената височина достига 3 м.
Крепостта в сегашния си вид е построена през средновековието,
а докога е съществувала, без археологически разкопки не може да се
каже – най-вероятно тя е разрушена след падането на България под
османско робство.
За съжаление и в тази крепост, както и на други исторически
места, си личат разрушенията и вандалщината, причинена от иманяри.
Безмислено и престъпно се унищожават културни слоеве и крепостни
стени. По този начин се губи безвъзвратно възможността да се разкрие

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 11
нещо повече за миналото на България.

Крепостта Долненски град
Крепостта Долненски град се намира източно от гр. Мъглиж,
на южния склон на Стара планина, покрай малката река Габровца.
Тя е построена на огромна скала, надвесена над коритото на реката.
Скалата е свързана чрез малка седловинка от запад с планината. Тези
особености на терена са определили и формата на крепостната стена.
Останки от крепостната стена са били открити от север, съвсем малко
от юг и запад, достигащи до 1 м височина. В югоизточната част е имало
градеж при връзката със скалата, висок 2 м. Дебелината на стената на
крепостта е 2 м. Зидарията е от ломен камък, споен с хоросан. Общата
площ, която обхваща крепостта, е 2 дка. От крепостта се открива
видимост към цялото Туловско поле до Средна гора, срещу Змеевския
проход (Дервеня) и пътя за Стара Загора. На север по клисурата на
р. Габровца може да се проникне в Стара планина и да се установи
връзка с Мъглижкия проход.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Божидар Димитров, Антоний Ханджийски, Каменните щитове на България,
изд. „Медицина и физкултура”, 1989, с. 39-40.
Борис Чолпанов, Каменните щитове, Военно издателство, 1989, с. 153-154.

12 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Легенди и предания
Предание за основаването на Калофер, в което се споменава за
Мъглиж
Това предание е записано от Петко Славейков около средата
на 19-ти век. Той го е слушал от поп Станчо от черквата „Свети
Никола” в Стара Загора, както и от други местни жители по онова
време.
Когато турците превзимали Тракия, нападнали град Бер (днешна
Стара Загора). Управителят му се условил да им го предаде, ако му
позволят да излезе свободно с войската и гражданите, които искат да
идат на друго място в България. Турците приели условието и войската
с някои граждани излезли, та отишли къде Балкана. Като станало
мир и се отстъпила всичка българска Тракия на турците, до полите
на Балкана, българските управници поселили гражданите в Мъглиж,
което било погранично село, а войниците поставили в прохода, дето е
сега Калофер, тоже на границата, да бранят прохода. А защото Стара
Загора се казвала отпърво в българско време Бер, то войниците нарекли
и мястото на прохода, дето ги поставили на стража, Бер. Това място
изпосле поради многото станали битки с турците и нещастни за тях
нарекли го Карафер, а българите Калофер. И тези войници на прохода,
като били без жени, нападали на пограничните села в турско, та грабели
жени и моми и увличали ги в непристъпното си жилище. С тази цел те
нападнали една нощ и стария Бер (Стара Загора), по споразумение с
жителите останали в града и отвлекли до стотина моми и жени и това
станало причина, че турците изпъдили останалите жители в града и не
допущали на никой българин да живее в града освен арменци и евреи
из Одрин. А изпъдените от града българи едни отишли в Калофер, та се
заселили, а други направили новото село срещу Бешбунар до боаза.

Легенда за Мъглиж, Янкови ръти и Борилица
В село Турия, Казанлъшко, родното място на известния писател
и художник Димитър Чорбаджиев-Чудомир, се разказва следната
легенда:
Когато османлиите дошли да превземат тукашните земи,
тъдява шетал Янко войвода, който по-рано бил един от най-верните
дружинници на цар Иван Шишман. Имало по тия места стар манастир,

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 13
който бил единственото убежище за изплашения народ. Когато
друговерците разбрали, че населението от обезлюдените села се е
спотаило зад високите огради на манастира, разрушили стените и
убили и отвлекли много хора. Сред отвлечените била и сестрата на
Янко войвода, Борилица.
По това време Янко войвода и дружината му не били там. Като се
завърнал и научил какво е станало със сестра му, спуснал се с дружината
си по дирите на друговерците. В една мъглива нощ, при сегашния град
Тулово, той успял да се промъкне в лагера на противника и освободил
сестра си. Настъпила страшна суматоха. Изплашени и омотани от
гъстата и непрогледна мъгла, чуждоземните орди започнали да се бият
помежду си, докато малцина от тях останали живи. Мястото на този
страшен бой било наречано Мъглиж, а двата ръта край разрушения
манастир – Янкови ръти и Борилица.

Легенда за Момите
В библейски приказен тон е дадена легендата за едно
забележително скално образувание западно от град Мъглиж, наречено
Момите.
Голямото българско село Мъглиж е нападнато от башибозуци.
Писнали деца и майки, лумнали бесни пожари, кървави води потекли.
Който можал – хванал гората, душа да спасява. Подир тях хукнали
башибозуци с кръвясали очи. Една майка с дете и две нейни зълви,
капнали от умора, с ужас забелязват, че турците ги настигат. И почват
гласно да се молят: „Господи, ти виждаш какво ни очаква. И на птички
да се превърнем, не можем да се спасим, затова превърни ни на камъни,
милостиви Боже, та от позор и мъки да ни избавиш!”
Чул Бог молбата им и ето ги и досега стърчат там в планината
възправени и неми...

Предания за Винишки камък
Над Мъглижкия манастир, в посока север, се издигат огромни
скали. Някои наричат това скално образувание Винишки Камък, други
Вишни, а трети Войнишки камък. Преданията за него са много: казва се,
че при тоя камък са се събирали предишните български старовременни
войници от Мъглиж, за да се веселят, натруфени със своите брони, със

14 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
своите здрави боздугани и с острите си стрели, окичени с всякакви
хубави цветя. Има друго предание, че уж тоя камък с височината си е
бил посветен на бога Вишна, а трети казват, че защото е висок, та от
там се нарекъл Вишни или Винишки...
В стари времена Винишки камък е служел като място за почитание,
където са се молели монаси от околните манастири. Днес на върха на
скалата е издигнат голям кръст, който се вижда отдалеч.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Павел Делирадев, Пътувания из България, изд. Медицина и физкултура,
1979, с. 246-247.
Елена Огнянова, Достигнало до нас, ИК Коралов и Сие, 2003, с. 182.
Петко Р. Славейков, Съчинения, изд. Български писател, 1979, том 3, с. 324- 325.
Чудомир, Съчинения в три тома, изд. Български писател, 1970, том 3, с. 414.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 15
Името на град Мъглиж
В тази статия ще разгледаме различни стари писмени паметници, в които
се споменава името на гр. Мъглиж, начина на изписването и изговарянето
на това име през годините, както и произхода и значението му.

Писмени източници
За първи път в писмен документ името на селището Мъглиж
се среща в поемата на византийския поет Мануил Фил1. Текстът2 от
произведението е показан на фиг. 4.1:

Фиг. 4.1. Споменаване на крепостта Мъглиж за събитие от 1278 г.

Поемата е писана около 1305 г., а събитията, описани в дадените
редове, се отнасят за 1278 г. В превод на български тези редове
гласят:

„И Червезища3 свидетелствува за Вердица4,
както присъстващият би узнал по-точно.
Мъглиш5 пък е съсвидетел на Крън6.
Вероя7 пък [свидетелствува] за Колина8 поради Вядица9”

Името на крепостта е изписано като „Μογκλιζιον”, което на
гръцки се е произнасяло приблизително като „Моглизион”. Срещайки
затруднение при изговарянето и изписването на старобългарската дума
„Монглиж” или „Мъглиж”, чуждоземният автор е предал, доколкото
е чул и разбрал, името на крепостта на гръцки език, като е добавил
наставката „ιον”/”ион” накрая.
В тази поема мъглижката крепост се споменава във връзка с
похода на византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот по

16 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
време на войната през 1278 г. с българския цар Ивайло (1277-1279).
Споменаването на тази крепост, редом с такива големи и важни
крепости като Вероя (Стара Загора) и средновековният Крън, говори
за големината и стратегическото значение на мъглижкото укрепено
селище по онова време.
Следващият достигнал до нас писмен източник с името на селището
е един османски документ от 1612 г10. Този документ се отнася за
събирането на данъци от селата Махлиж11, околия Загра-и атик12 и селата
Ведавище13 и Чаталджа14, спадащи към околия Дирама15. В документа
се споменава, че дунавският дефтердар и някои чиновници препятстват
събирането на данъка зияде-и джизие16 и се дават разпореждания какви
стъпки да се предприемат, за да не се случва това повече.
През 1623 г. с. Мъглиж и манастирът му са споменати в една
приписка17 в четириевангелие, създадено през 1572 г. В тази приписка
се разказва за взимането на еничари от Мъглиж, избиването на четирима
калугери и опленяването на манастира. В същата книга има приписка и
от 1634 г. относно подвързването на евангелието и че местонахождението
му е в манастира Св. Никола. В трета приписка от 1665 г. е потвърдено,
че евангелието е собственост на манастира Св. Никола18.
Името на селото е споменато също и в един требник от 1656 г.
произхождащ от Хилендарския манастир. На корицата на требника е
написано: „Писах аз поп Рашо от село Маглиш.” Че тук става въпрос
именно за село Мъглиш, Казанлъшко, си личи и от следващия текст,
който е написан от друга ръка след надписа на поп Рашо: „Петко поп
из села Янина [Енина] када се ожених [1689 г.]”19
Селището Мъглиж е споменато и в един пътепис от 1663 г. на турския
пътешественик Евлия Челеби20. Той разказва, че след като тръгнали
от Стара Загора, минали през с Дербенд21 и пресекли р. Тунджа, след
което стигнали до с. Мъглиж, а оттам и до град Казанлък.
През 1676 г. в един османски документ селището е записано като
с. Муглис22. През този период името на селото се е изписвало с арабски
букви по следния начин23 (фиг. 4.2):

Фиг. 4.2. Името на с. Мъглиш, записано на арабица.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 17
Името на селището се среща и в една приписка към триод (служебна
църковна книга) от 1777 г. В тази приписка се споменава, че триодът е
пренесен „на село Маглиш” в манастира Св. Никола24.
През 1792 г. българският възрожденец Спиридон Иеросхимонах25
завършва своя труд „История во кратце о болгарском народе
словенском”. В тази книга той е разказал едно предание, което засяга
името и историята на гр. Мъглиж:

„В годината 6962 [1454] султан Мехмет събра около 500 хилядна
войска и тръгна срещу останалите български и сръбски градове. Като
вървеше по пътя и стигна до Филипопол, узна, че в Туловското поле,
сиреч Казанлъшкото, има българска войска, която се крие между
планините и изпрати паша със 150 хилядна войска и отидоха до
Туловското поле. Там нямаше войска, но бе прост народ – жени и деца,
криещи се между планините, събрани от различни градове и села,
сиреч от Чирпан и селата му, от Велта и селата му, от Загура и селата
му, също и от Сливен. И като видя този народ идването на турците,
много се уплаши и извика с глас до небесата: „Господи помилуй!” И
Господ чу гласа им и веднага излезе мъгла из земята и покри полето
и стана голяма тъма. Турците се объркаха, [помислиха] че българите
неочаквано ги нападат и започнаха да се бият помежду си и се избиха
даже до последния, и не остана даже ни един [човек], и тогава мъглата
се вдигна във въздуха. Народът като видя това чудо Божие, прослави
Бога и свети Никола, защото манастирът и храмът на свети Никола
бяха в тази планина, и нарекоха оттогава името на този град Мъглиш,
че и до днес.”26

Това интересно предание, датирано от 1454 г., явно разказва за
някакви военни стълкновения, така както са видяни през очите на
обикновените хора. Освен за с. Мъглиш, важно е, че тук се споменава и
за манастира и храма на Свети Никола – днешният Мъглижки манастир
„Свети Николай”.
Оригиналният текст на историята27 е показан на фиг. 4.3 и 4.4:

18 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 4.3. История на Иеросхимонах Спиридон от 1792 г., разказваща за
с. Мъглиш.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 19
Фиг. 4.4. История на Иеросхимонах Спиридон от 1792 г., разказваща за
с. Мъглиш.

20 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
През 19-ти век, по време на Възраждането, а и на навлизането
на повече печатни издания в българските земи, имената „Мъглиш”,
„Маглиш” и „Мъглиж” вече по-често се срещат в различни български
писмени творби – вестници, книги и др. Освен в изданията на български
език, селището понякога е споменавано и от чужди автори. Интерес
представлява начинът на записване и изговаряне името на селището от
тези автори. Например австро-унгарският изследовател на българските
земи Феликс Каниц, който посетил селото и манастира през 1871 г.,
пише, че правилното име на селото е Мъглиш, а не както е записано
в някои географски карти като „Магалис”, „Могхлас”, „Муфлус” или
„Михлис”28.
През 1874 г. англичанинът Джеймс Бейкър в един свой пътепис
споменава за село Мъглиж и за стара християнска църква от 1060 г.
в него29. Името на селото е записано от автора като „Мъблис”, което
показва как един чужденец, незапознат с българския език, е чул,
разбрал и записал името на това населено място.
В началото на 20 век името на селището се пише и по двата начина
– „Мъглиш” и „Мъглиж”. С указ № 829/обн. 29.08.1969 г. селото е
обявено за град, с име Мъглиж30.

Други селища и документи
При изследването на историята на с. Мъглиж, Старозагорско, името
на селището не бива да се бърка с едноименното българско селище
и крепост Мъглиж, близо до гр. Аксаково, Варненско. Това селище
е съществувало по време на средновековната българска държава,
а вероятно и преди това, също и по време на османското робство.
Напуснато е от жителите си някъде през 19 век. В различни документи
през вековете селището е записвано като „Мюхлюз”, „Мъглиш”,
„Михелич”, „Маклис”, „Мюхлюзкьой”, „Муаличкьой” и др31.
Освен с. Мъглиж, Варненско, в един османски документ от 17
век има записано и едно селище на име „Маглис”, намиращо се в
Никополски санджак (окръг)32. Това селище все още не е локализирано.
Никополски санджак е обхващал земите на централна северна България
(земите на Търновското царство в границите му от 1393 г.) и е имал за
административен център град Никопол.
Селище на име „Маглис” се среща и в още два други писмени

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 21
източника. Единият е османски документ от 1579/80 г., който изяснява
и урежда статута на населението на с. Трявна33, като дербентджийско
(т.е. селище, чието население има задачата да пази проходите, като за
сметка на това е освободено от някои данъци). От този документ обаче
не може да се заключи със сигурност дали става въпрос за селището
Маглис, Никополски окръг, или за село Мъглиж, Старозагорско.
Текстът на документа е следният:

„Село Тиравна в околността на село Килифар[ево], не[споменато]
в предходния регистър; принадлежащо към каза Търново, част от
споменатия вакъф. Споменатото село е записано в новия дефтер както
следва: управителят на вакъфа (мютевелията) обясни, че е изгодно за
дарението да обнови статута на жителите на споменатото село, които
на едно място, наречено Маглис, са пазили пътя между Казанлък и
Търново, Никопол и Влашките земи и които били освободени и от
извънредните данъци и от обичайните такси, както и от задължението
да дават момчета за еничарския корпус...”34

Вторият спорен писмен източник представлява една записка от
1604 г. в сметководната книга на дубровнишкия търговец Бенедето
Рести35. Текстът на записката е следният:

„Леко Жупано, Димо Стико от Оряховица и Леко Марков от
Мъглиш (Maglis) да дават на 19 ноември седемдесет и пет хиляди и
петстотин аспри; от тях 67800 аспри за 200 биволки кожи по 339 аспри
едната, купени от него за доставяне му в Пловдив, поставени с Матео
Рести в [сметка за] по-голяма сума на други 400, 2700 аспри за 20
говежди кожи по 135 аспри и още 5 хиляди аспри дадени му в толкова
монети по 10 аспри, за получаване от него кожи за платове напролет,
кредитор казаните монети 75500.”36

В българският превод на текста името на селището е преведено като
„Мъглиш”. В съвременния италиански превод на текста обаче името
на селището е дадено като „Maglis”37. Езикът, на който е писал самият
Бенедето Рести, е много близък до съвременния италиански. Поради
тази причина, а и поради наличието на нелокализирано селище на име

22 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Маглис в централна северна България, авторът на тази книга смята,
че тук засега не може да се твърди със сигурност, че тази записка се
отнася за с. Мъглиж, Старозагорско.
Вероятно в бъдеще биха излезли наяве допълнителни сведения
за тези два документа и за селището Маглис, Никополско. Също така
има вероятност в бъдеще да се намерят още писмени източници и за с.
Мъглиж, Старозагорско. По този начин биха се разкрили допълнителни
сведения за миналото на днешния град Мъглиж.

Произход и значение на името
Името на селището произлиза от старославянската дума
„мъгла”. Множество изследователи, както български така и чужди, са
категорични, че тази дума има славянски произход38.
Таблица 4.5. показва преводи на думата „мъгла” в различни
съвременни славянски езици. Таблица 4.6 показва преводите на думите
„мъгла”, „гъста мъгла”, „лека мъгла”, „изпарения”, „дим” в различни
други неславянски езици39:

Български Мъгла
Руски Мгла
Сръбски Magla
Полски Mgla
Чешки Mlha
Словенски Megla
Хърватски Magla
Украински Мгла
Словашки Hmla
Таблица 4.5. Думата „мъгла” в съвременни славянски езици.

Латински Caligo, nebula
Гръцки Καταχνιά, ομίχλη, σκοτοδίνη, αντάρα
Турски sis, duman, buğu, pus, karartı, bulanıklık, belirsizlik,
şüphe

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 23
Румънски burniţă, ceaţă, negură, pâclă, abur
Унгарски köd, pára
Чувашки40 тĕтре, йăсăр(кка), лăм, янкар, тĕтĕм
Английски mist, fog, haze, vapour, smog
Немски der Dunst, der Nebel
Френски brouillard, brume, masquer, chicaner, fumées
Италиански nebbia, foschia, velare, annebbiare, vapore
Испански vaho, bruma, rebozar, neblina, niebla
Таблица 4.6. Думите „мъгла”, „гъста мъгла”, „лека мъгла”, „изпарения”,
„дим” в различни други езици.

Сравнението на думите от таблица 4.5 и 4.6 показва недвусмислено,
че думата „мъгла” има славянски произход.
Освен това, на старобългарски език глаголът „мьглиши” във второ
лице единствено число означава „образувам изпарения, мъгла”41.
Интересно е да се спомене тук, че с думите „мъглиж” или „мъглеж”
с ударение върху буквата „ъ” в югоизточна България в миналото се е
наричало подсиреното, но още неопределено мляко42.
От казаното дотук става ясно, че името на селището е дадено от
славянското или старобългарското население на това място. Славяните
идват по тези земи около 6-7 век. Как се е казвало селището преди
това и дали въобще е съществувало, засега не знаем. Относно втория
въпрос – дали през античността е съществувало селище на мястото
на днешния град Мъглиж – може да се отговори, че е почти сигурно
селището да е съществувало и тогава. Основания за това твърдение ни
дават например следните факти:
1. Наличието на множество могили и могилни некрополи в
непосредственото землище на гр. Мъглиж (повечето от тези
могили в днешно време вече са заличени или полуразрушени).
2. Според археологически данни, крепостта Горненски град е била
обитавана през предримската и римската епоха. Траките са имали
практиката да строят своите планински крепости в близост до
селищата си. Така в случай на военна опасност населението е
можело бързо да се укрие в тези крепости. А какво по-подходящо
място за установяване на селище близо до крепостта Горненски

24 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
град от прилежащата и удобна мъглижка долина?
3. Благоприятните природни дадености на мъглижката долина и
равнина – южно изложение на изхода на пълноводна планинска
река, пълна с риба (днес реката е с доста по-намален капацитет
и с по-малко живот в нея), широколистни гори в планината и в
Туловското поле, пълни с дивеч, благоприятен климат.
4. Отделни археологически находки, показващи, че в района на
гр. Мъглиж и в околностите му е имало културен живот през
античността.
5. На практика вече е известно едно съобщение за следи от
тракийско селище близо до днешния градски център в Мъглиж.
То е записано от Георги Чорчопов в неговия пътеводител през
1973 г.43
Всъщност най-сигурен отговор на въпроса откога съществува
селището Мъглиж вероятно биха могли да дадат едни допълнителни
археологически проучвания в района.

ИЗТОЧНИЦИ И БЕЛЕЖКИ

1. Мануил Фил (ок. 1270 – ок. 1350) е бил известен византийски поет. Едно
от най-известните му произведения е обширната му поема „За подвизите на
известния чутовен протостратор”, посветена на византийския пълководец
Михаил Глава Тарханиот. Този военначалник е предвождал византийските
войски, изпратени през 1278 г. срещу България по време на войната с
българския цар Ивайло. Поемата е писана от Мануил Фил около 1305 г. по
спомените на византийския военначалник. Характерно за стила на поета е,
че той разкрасява действията на византийския пълководец и му приписва
леки и бързи успехи. Въпреки явното му пристрастие и тенденциозност при
описание на събитията, Мануил Фил е ценен като автор, тъй като описва
случки, разказани от самите участващи в тях лица, и дава сведения, за които
никъде другаде не се срещат данни.
2. Гръцки извори за българската история, том 10, БАН, 1980, с. 145.
3. Червезища, нелокализирано (възможно ли е това да бъде гр. Шивачево,
община Твърдица, със старото си име Терзобас? Старото името на гр.
Шивачево, минавайки през гръцки и турски език, може да се е получило

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 25
например по следния начин: Червезища – Тербезис – Терзобас).
4. Вердица (Твърдица), при дн. гр. Твърдица, по пътя Сливен – Елена.
5. Мъглиш, дн. гр. Мъглиж, Старозагорско.
6. Крън (средновековният Крън), за точното му местоположение се спори,
намирал се е вероятно в западната част на Казанлъшката долина или около
днешното с. Крън.
7. Вероя (Берое, Боруй), дн. гр. Стара Загора.
8. Колина, намирала се е при с. Колена, Старозагорско.
9. Вядица, нелокализирано (съществува предположение, че това е била
крепост около гр. Нова Загора).
10. Турски извори за българската история, том 7, БАН, 1976, с. 172. Точната
дата на документа по съвременния календар е 23 май 1612 г.
11. Дн. гр. Мъглиж, Старозагорско.
12. Стара Загора.
13. Неустановено.
14. с. Хористи, ном. Драма, Гърция.
15. Гр. Драма, Гърция.
16. Данък, събиран от немюсюлманското население.
17. Приписки се наричат допълнителните бележки към текста на ръкописните
книги, вписвани от писачите на книгите, а по-често от техни притежатели,
дарители и читатели. Такива бележки се срещат в голяма част от българските
ръкописи, също и в някои от българските старопечатни книги.
18. Маньо Стоянов, Христо Кодов, Опис на славянските ръкописи в
Софийската народна библиотека, изд. Наука и изкуство, 1964, том 3, с. 42-
46. Текстовете на споменатите приписки в това евангелие са разгледани по-
подробно в следващата глава „История на Мъглижкия манастир”.
19. Димитрие Богданович, Деян Медакович, Каталог кирилских рукописа
манастира Хилендара, том 1, 1978, Београд, Српска академия наука и
уметности, Народна библиотека СР Србие, с. 100.
20. Евлия Челеби, Пътепис, изд. на Отечествения фронт, 1972, с. 49.
21. Дн. с. Змейово, Старозагорско.
22. Руси Стойков, Наименования на български селища в турски документи
на ориенталския отдел на Народна библиотека „В. Коларов” от 15, 16, 17 и 18
век, Известия на Народна библиотека „Васил Коларов” за 1959, том 1, 1961,
с. 435.

26 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
23. Стефан Андреев, Речник на селищни имена и названия на
административно-териториални единици в българските земи през 15-19 век,
изд. Главно управление на архивите при МС на РБ, 2002, с. 102.
24. Павел Стефанов, Нови данни за Енина и Мъглижкия манастир през 18
век, списание „Векове”, 1971, № 1, с. 64-67. Текстът на споменатата приписка
е разгледан по-подробно в следващата глава „История на Мъглижкия
манастир”.
25. Спиридон Иеросхимонах е родом от Габрово. Годината на неговото
раждане не е известна, вероятно е роден около средата на 18 век. Предполага
се, че отрано се е замонашил и най-напред е бил светогорски монах. Също
така се предполага, че през 1763 г. Спиридон монах заедно със своя духовен
баща Паисий Величковски и още монаси напускат Света Гора и отиват в
молдавския манастир „Нямц”. Иеросхимонах Спиридон завършва своето
историческо съчинение „История во кратце о болгарском народе словенском”
през 1792 г. именно в манастира Нямц. Старецът Паисий Величковски умира
през 1794 г., след което почти всички негови ученици и последователи напускат
Нямц. Спиридон по това време, взел своите книжовни трудове, се прибира
в България и се установява в Рилския манастир. Живял е и работил в скита
Черней, разположен на около два часа път от Рилския манастир. Почива на 10
септември 1824 г. Освен на своята известна „История во кратце”, Спиридон
монах е автор и на още четири ценни ръкописни паметника. Спиридон е имал
син, който е последвал баща си в Рилския манастир, и жена на име Йова,
също от Габрово.
26. Преводът на текста на съвремененен български език е даден по: Спиридон
Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе словенском, изд.
Луна, 2000, с. 130.
27. Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе
словенском, изд. Гал-Ико, 1992, страници 98 и 99 от оригиналния текст.
28. Феликс Каниц, Дунавска България и Балканът, изд. Борина, 1995, с.
289.
29. Джеймс Бейкър, Европейска Турция, ИК Иван Вазов, 1994, с. 194.
30. Николай Мичев, Петър Коледаров, Речник на селищата и селищните
имена в България 1878-1987, изд. Наука и изкуство, 1989, с. 192.
31. Записки за историята на гр. Аксаково може да се прочете например в
Уикипедия на Интернет адрес: bg.wikipedia.org .
32. Извори за българската история. Авторът на книгата няма информация за
точния том.
33. Днес град Трявна, област Габрово.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 27
34. Махиел Кийл, Хора и селища в България през османския период –
събрани съчинения, изд. Amicitia, 2005, с. 257, 267.
35. Бенедето Марино ди Рести (1555 – 1611) е бил крупен дубровнишки
търговец. През 1578 г. идва в София, където започва да развива търговска
дейност, подпомаган от двамата си братя Андреа и Марино ди Рести.
Търговската дейност на Бенедето Рести обхваща огромна територия –
от Силистра и Варна до Кюстендил, и от Видин и Никопол до Пловдив и
Пазарджик. Сметководната книга на Бенедето Рести обхваща времето от
1590 г. до 1605 г. и е продължение на по-стара книга, от която са запазени
само извадки. В книгата се срещат имената на около 600 души, сред които
и много българи, с които търговецът е установил делови отношения.. През
1605 г. Бенедето Рести се завръща да живее и работи в гр. Дубровник.
36. Benedetto Marino di Resti, Libro dei conti, Петър Петров, български
превод, изд. Главно управление на архивите при МС, 2006, с. 564, 566.
37. Benedetto Marino di Resti, Libro dei conti, Петър Петров, италиански
превод, изд. Главно управление на архивите при МС, 2004, с. 506.
38. Виж например Николай Ковачев, Българска ономастика, изд. Наука
и изкуство, 1987, с. 63, 80; Franz von Miclosich, Lexicon Palaeoslovenico-
Graeco-Latinum, 1977, с. 388; Slovnik Jazyka Staroslovenskeho, Ceskoslovenska
Akademie ved Ustav Jazyku a Literatur, Praga, 1973, с. 250.
39. За превода на думите в таблици 4.5 и 4.6 са използвани речници от
Интернет.
40. Чувашите са народностна група в Русия, която наброява около 1 637 200
души (през 2002 г.). По голямата част от тях (67%) живеят в република Чувашия,
останалите в република Татарстан, република Башкортостан, Самарска
област, Уляновска област и други. Чувашкият език днес е единственият
представител на българо-хазарската езикова група. От съвременните езици
той се смята за най-близък до езика на Волжките българи (7-13 век).
41. Дора Иванова-Мирчева, Ангел Давидов, Малък речник на
старобългарския език, изд. Слово – Велико Търново, 2001, с. 207.
42. Христо Вакарелски, Етнография на България, изд. Наука и изкуство,
1974, с. 221
43. Георги Чорчопов, Мъглиж, изд. Медицина и физкултура, 1973, с. 6; второ
издание 1983, с. 7.

28 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
История на Мъглижкия манастир
Мъглижкият манастир „Св. Николай” се намира на 2 км
северно от гр. Мъглиж, Казанлъшка духовна околия. Манастирът
представлява комплекс от църква, жилищни и стопански сгради, както
и два параклиса в жилищните сгради: „Св. св. Петър и Павел” и „Св.
Архангел Михаил”. Църквата е с размери 23,50 х 11 м и представлява
еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда с открит притвор.
За възникването на Мъглижкия манастир „Св. Николай”
днес черпим сведения единствено от предания и легенди. Най-
разпространеното от тези предания гласи, че манастирът е възникнал
по времето на цар Калоян през 1197 г. Тогава царят, с помощта на
местното население, успял да разбие в околностите на село Мъглиж
латинците, предвождани от латинеца Балдуин. В знак на благодарност
царят дал пари да се съгради Мъглижката Света Обител1.
Какви са известните исторически факти спрямо този разказ? Знаем,
че цар Калоян успява да удържи грандиозна победа над латинските
рицари през 1205 г. край Одрин. Тогава императорът на латинците
Балдуин е пленен и отведен в Търново като военнопленник. През
1197 г. латинските рицари все още не са пристигнали на Балканския
полуостров. Те идват тук през 1204 г. През въпросните години около
1197 г. цар Калоян и братята му водели упорита и успешна борба с
византийците за независимост на българската държава. Почти сигурно
е, че през тези години в околностите на Мъглиж е имало битки между
български и византийски войски, тъй като българите добре са разбирали
значението на Мъглижкия проход, водещ към столицата Търново. Затова
е било необходимо укрепеното селище Мъглиж и околните крепости
да бъдат възвърнати наново от българите. Доказателство за подобни
стратегически действия е например строителството на преградната
стена Калаянка (Калоянка) в Мъглижкия балкан.
От друга страна, от хрониките на Вилардуен, рицар-участник
във войската на латинците, научаваме, че латинските рицари на два
пъти са влизали в бой с български войници във или в околните райони
на днешната Казанлъшка долина. Първият път през 1206 г., като се
предполага, че това е станало някъде около днешния Шипченски
проход. Вторият път през 1207 г. край селището Авли, Сливенско2.
Втора легенда за възникването на Мъглижкия манастир е записана

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 29
в района на днешното село Розовец (селото се намира в община Брезово,
област Пловдив, на южния склон на източна Средна гора). През
средновековието край днешното село Розовец е имало три манастира.
Два от тях са носели името „Св. Никола”. Единият манастир е бил на
самото било на Средна гора, в близост до прохода, на който е дал името.
Предания сред местното население разказват, че този манастир се е
съхранил като свободна територия няколко десетилетия след падането
на Търново под властта на турците. Османските нашественици правели
многократни опити да превземат манастира, но били отблъсвани от
монасите и хората в него. Според една легенда, през една мъглива
нощ по време на обсада на манастира част от калугерите успели да се
измъкнат под носа на турците. Те отишли в с. Мъглиж, където основали
нов манастир и го нарекли със същото име – „Св. Никола”. Пак според
тази легенда не всички монаси отишли в Мъглиж. Част от тях станали
хайдути3.
Трета, малко известна версия за възникването на Мъглижкия
манастир гласи, че манастирът е възникнал по времето на цар
Самуил4.
Някои автори свързват възникването на Мъглижкия манастир с
времето през IV-VI век сл. Хр., но без да има доказателства за това5.
От тези далечни периоди за възникването на манастира не са
запазени писмени документи. Първият писмен източник, достигнал
до нас и споменаващ за Мъглижкия манастир, е от 1623 г. Това е една
приписка в четириевангелие от 1572 г.6, разказваща за вземането на
еничари от Мъглиж, избиването на четирима калугери и опленяването
на манастира. Пълният текст на приписката е следният:
„Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в
село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 8013 еничарчета.
Склав рече на селяните: „Къде ви е попът?”, а селяните отговориха:
„Поповете, рекоха, избягаха в манастира.” Склав изпрати 8 колчии
в манастира за поповете, а поповете не бяха там, а [там бяха] само
монасите – йеромонах Гервасий, монах Анастасий, монах Богослов и
монах Стефан. Избиха калугерите и оплениха манастира. Така да знаете,
братя, които дойдете след това, когато чуете, че иде силният Склав, вие
далече да бягате от силния Склав, защото колко страх преживяха тези
братя. Ох, ох, ох, окаяни грешни. [Написа се] в годината 7131 [1623]
при търновския митрополит Гаврил.”7

30 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Текстът на този разказ, напечатан на старобългарски език със
съвременен шрифт8, е показан на фиг. 5.1:

Фиг. 5.1. Приписка от 1623 г., споменаваща за Мъглижкия манастир
(по Маньо Стоянов, Христо Кодов).

Числото9, написано за броя на взетите еничари, е показано на фиг. 5.2:

Фиг. 5.2. Число, написано за броя на взетите еничари
(по Маньо Стоянов, Христо Кодов).

В същото четириевангелие през 1634 г. е написана друга приписка,
споменаваща за „светия отец и чудотворец Никола”, т.е. за Мъглижката
обител. Текстът на приписката е следният: „От бития в лето 7142 [1634]
повезах аз Върбан Граматик от село Янина на Казанлъшки кадалак сия
евангелие стому отцу и чудотворцу Николу за PI [110] аспри, а мое
отьчество от град Трънова”. Текстът на тази приписка10 е показан на
фиг. 5.3:

Фиг. 5.3. Приписка от 1634 г., споменаваща за Мъглижкия манастир
(по Маньо Стоянов, Христо Кодов).

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 31
Трета приписка от 1665 г. в същото четириевангелие, написана на
развален български, потвърждава, че книгата се намира в манастира
Св. Никола: “Този евангелия има на монащир сфета Николае и кой ище
на свади от този монащир [който иска да го похити от този манастир]
афоресам и дусата и клавата. Месеца майа 12 в лето 7173 [1665].
Векил торноски [търновски] митрополита кир Герасим”. Текстът на
приписката11 е показан на фиг. 5.4:

Фиг. 5.4. Приписка от 1665 г., споменаваща за Мъглижкия манастир (по
Маньо Стоянов, Христо Кодов).

От XVIII век също имаме запазен писмен източник, в който се
споменава за Мъглижкия манастир. Това е една приписка към триод от
1777 г.12 Тази приписка разказва за пренасянането на триода в манастира
Св. Никола в село Мъглиш. Текстът на приписката е приблизително
следният:

„Да се знае този триотъ как е зет от село Енина, та е принесенъ
на село Маглишъ на манастиръ стому отцу Николу паха зетъ (?).
Настоятелъ Черню чорбаджи и парите негуви. И кой чите, на него да
поменува или кой го потъсебе да има клетва от [318] отци. На месец
декеврия на година [1777] и купен [за] гроша [10].

Оригиналният текст от книгата е показан на фиг. 5.5:

32 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.5. Приписка от 1777 г., споменаваща за Мъглижкия манастир (по
Павел Стефанов).

Според запазени предания сред местното население, Мъглижкият
манастир на два пъти е бил опожаряван от кърджалиите. За село
Мъглиж и някои околни селища има данни, че са били нападани през
1785 г. и 1793 г. от кърджалийски разбойници13. Най-вероятно именно
в посочените години и манастирът е бил опожаряван.
За село Мъглиш и манастира Св. Никола е споменато и в „История
во кратце о болгарском народе словенском”, написана от Спиридон
Иеросхимонах през 1792 г. Там монахът е записал едно предание, което
разказва за името на селището и за храма на Св. Никола. Преданието

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 33
гласи, че през 1454 г. поради внезапно падналата гъста мъгла две
турски войски се сбили в околностите на с. Мъглиш. Така българското
население, което отправяло силно молитвите си към Бога и към Св.
Никола, било спасено, а селото оттогава било получило името си14.
Следващи сведения за историята на манастира черпим от записките
на поп Добри от 1815 г, публикувани през 1923 г.15 Ето какво разказват
те: „В паметта на 80 годишни старци стоят като на сън две имена: дядо
Драган и поп Марко от Дряново. През тяхно време монастирът бил
в доста добро материално състояние. Имало доста много добитъци,
храна, подаръци и пр. Веднъж дядо Драган построил нова монастирска
стаичка, която украсил с „щампички” и други икони. Туй се видяло
на гърците и турците за нов монастир, ето защо около 1820 година
идва гъркът Силни Склав от Одрин с много турска войска в монастиря.
Тук са убили дядо Драган и поп Марка, в същото време турили 60,000
гроша глоба на с. Мъглиш и монастиря. Тази глоба се изплатила, като
се продали монастирските говеда. Каква злоба се крияла в душата на
този грък се вижда от неговите думи: – „Когато чуете, че иде силни
Склав, яко далеко да бегате, мишата дупка струва 1000 алтъна.”
През 1821 г. игумен на манастира станал отец Теофан, руснак по
произход. През негово време в манастира вече имало килия, където
учителствувал Иван Желев, който през 1830 г. станал свещеник с
помощта на отеца. Отец Теофан е стоял десет години игумен, до 1831 г.
През 1831 г. идва за игумен отец Памфилий от Пазарджик. Той
е бил с войнствен характер. През 1834 г. започва да строи сегашната
манастирска църква, но не е можал да я доизкара. Изработена била
до прозорците. Върлувалата през 1837 г. чума грабнала и отец
Памфилий.
През 1835 г. в Мъглижкия манастир бил заточен йеромонах хаджи
Сергий16, игумен на Плаковския манастир, поради участието си във
Велчовата завера. Монахът бил жестоко изтезаван от турците: „Бедний
Сергий игумен – съобщава Г. С. Раковски – притърпе най-големи
мъки турски. Извадиха му зъби с клящи един по един! Забиваха му
борина под нохти и го гориха жив. Вадиха му очи и други незнайни
мъки му наложиха неверни поганци! Той е достоен да се числи в ряд
на светия великомъченици, понеже издъхна под такива мъки за вяра
и отечество. Вечна ти памят родолюбче Сергие! Доще время да ти

34 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
въздигне българский народ храм.” Хаджи Сергий починал от раните си
няколко месеца по-късно, на 30 януари 1836 г. Погребан е в Мъглижкия
манастир. На гроба му била поставена плоча със следния надпис: „Под
този камень се покои мученик хаджи Сергий игумен плаковский,
сломен от иго агарянское, поради что подвеждал под клетва завераджии
на лето от Христа Бога по плоти 1836.”17 В Мъглижкия манастир бил
заточен също и монахът Теодосий, другар на хаджи Сергий.
През 1837 г. игуменството на манастира се поема от Калиник,
родом от с. Мъглиш. Отначало той е бил аргатин при Филип Желев от
същото село. Веднъж Филип си позволил да го бие, затова Калиник го
напуснал и отишъл при леля си. Леля му искала да го ожени, като му
приготвила „кебин” едни чапрази, с които е служил до смъртта си, но
той отказал и отива 20-годишен в манастира. Тук започнал сам да се
учи. Можал да добие необходимите познания, за да се подготви като
монах. Между тогавашните турци се е ползвал с голяма почит. Всички
са го наричали „Калиник Ефенди”. В негово време манастирските
имоти се пазели добре. Калиник довършил сегашната манастирска
църква18.
От онези години за историята на Мъглижкия манастир някои автори
са ни оставили само косвени данни. Едно свидетелство за Светата
обител е оставил руския изследовател Виктор Григорович. През 1845
г. той посетил гр. Казанлък и записал, че „извън града е манастирът
Свети Никола Мъглижки”.19 Българският учен д-р Иван Богоров също
е записал една история, касаеща Мъглижкия манастир. Около 1850 г.
той е живял в Цариград и там е издавал „Цариградски вестник”. В града
срещнал едно калугерче от Мъглижкия манастир, което било тръгнало
самостоятелно към Цариград с надеждата да изпроси нещо там и да
отиде да се учи. Иван Богоров, с помощта и на други българи, събрал
известна сума пари и изпратил калугерчето в Одеса да учи20.
През 1859 г. българският възрожденец Захари Княжески21 донесъл
със седем волски коли книгите от своята библиотека от Стара Загора в
Мъглижкия манастир. През годините от 1849 до 1860 Захари Княжески
чрез своите книги успял да създаде четиресет малки библиотечки в
българските училища из страната. Книгите за останалите тридесет
български училища той пренесъл в Мъглижкия манастир. Една трета
част от тези книги по-късно той пренесъл със себе си от Мъглижкия

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 35
манастир в Търново, където живял. След 1874 г. останалите в манастира
книги били ползвани и от различни учители от Казанлък.
През 1860 г. казанлъшкият чорбаджия Груйолу бил в лоши
отношения с игумена на Мъглижкия манастир отец Калиник.
Чорбаджията намразил игумена и като наказание го изпъдил от
Мъглижката обител. Груйолу искал да го изпроводи в Рилския манастир,
но отец Калиник избягал в Стара Загора и се установил в бабина
Градин метох, където служил 10 години. През 1870 г. той отишъл в
Казанлъшкият девически манастир и служил там три години. Когато
странствувал, негов заместник от 1860 до 1873 г. бил отец Рафаил
Максимов от Сопот.
От 1866 до 1870 г. в Мъглижкия манастир служил монахът-
революционер поп Харитон22. Той изпълнявал различни задачи на
куриер и събирач на помощи и дарения за манастира. Монахът бил
препоръчан тук от Матей Преображенски – Миткалото. През 1869 г.
по време на първата си обиколка из България Васил Левски вероятно
е посетил Мъглижкия манастир. През същата година в селото бил
създаден и революционен комитет с председател Георги Константинов,
заместник-председател даскал Никола Иванов и членове Иван Ненов,
Тодор Дандев, Атанас Рашев, дядо Дандьо Иванов и даскал Цаньо
Желев. Членовете на местния комитет основали читалище „Пробуда”,
а чрез поп Харитон събирали средства за закупуване на оръжие. Васил
Левски познавал Мъглижкия манастир още от своите ученически
години в гр. Стара Загора, когато с вуйчо си Васил събирал помощи за
Хилендарския манастир и според някои сведения е идвал тук няколко
пъти на Петровден и Никулден23.
През периода от около 1869 г. до 1871 г. игумен на манастира
бил отец Хрисант. Той правил опит да открие духовна семинария в
Мъглижкия манастир. Този факт бил широко коментиран в тогавашния
български печат.
През 1871 г. през с. Мъглиш и манастира минал унгарският
изследовател на българските земи Феликс Каниц24. Ето какво е записал
той за селото и Мъглижкия манастир:

„Мъглиш е много богато село, защото – облагодетелствувано от
изгодното си разположение на изхода на старопланинското дефиле –

36 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
се възползва от предимствата на равнината и на планината. Неговите
розови насаждения дават средно 25 кг от планинското масло с най-
силен аромат; но селото притежава и чудесни полета, а на високите
пасбища в планината жителите му развъждат големи стада, които
носят значителна печалба. В 1871 селото е брояло 400 български и
100 турски къщи; за будния дух на населението говорят, освен вече
споменатите социални условия, и фактът, че българите са изградили
тук една църква и две училища и плащат на двама учители по 3500
и 1000 пиастри, като им дават и безплатно жилище. За да покрият
по-лесно тези и други разходи, българската община възстановила
западналия манастир в близкото дефиле. Това не е единичен случай;
много манастири, опустошени по време на турското завоевание,
дължат възраждането си на подобни причини. Името и основаването на
Мъглишкия манастир се коренят по традиция в историческо събитие.
Близо до Казанлък са воювали българи и турци; щастието в битката
било на страната на мохамеданите; пълно унищожение заплашвало вече
християните, но падналата гъста мъгла между сражаващите се войски
позволила на българите да се оттеглят в онази дълбока старопланиска
клисура, в която основали манастир, за да увековечат спасението си по
божията воля. Мъглиш (от мъгла) е вярното име на селото и манастира;
Магалис, Могхлас, Муфлус или Михлис в нашите географски карти са
само негови изопачения.
За да възвърне изразходваните средства и да даде значителни
доходи, възстановеното място за поклонение се нуждаело в началото
от ловки монаси или най-малкото от хитър игумен, който би съумял
да прослави името на манастира с всевъзможни истории и чудеса и да
привлече посетители. Жителите на Мъглиш бяха успели в тази насока
за известно време. Игуменът Хрисантимос, високо интелигентен
човек, един вид алхимик, занимаващ се и с фотография, превърна с
привлекателния си нрав новия манастир и големите му постройки за
гости не само на съборния ден Св. Никола, но и през цялата година в
място, посещавано от много поклонници, потърсили спасение на душата
си или развлечение. Казанлъчаните обичаха и да летуват в манастира,
което увеличаваше естествено много доходите. Спекулативният
Хрисантимос започнал да проявява дарбата си, подобно на някои
източни административни съветници, вече не толкова за добрите

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 37
чорбаджии-акционери на Мъглиш, колкото за собствения си джоб;
а той бил – както ми разказаха – много дълбок. Това довело в 1871
г. до разрив между общината и игумена; друг не беше още назначен
и аз заварих манастира под опекунството на селския кмет, поверил
управлението на изумително невежия духовник Димитър. На него
приличаха и другите четирима монаси, с които той „работеше”, всички
си приличаха като капки вода. Те бяха до един прости в най-силния
смисъл на думата. За историята на манастира знаеха малко, въпросът
за стари ръкописи съвсем не разбраха, но затова пък се хвалеха, че
кошерите им произвеждат 300 оки най-качествен розов мед и 30 оки
восък, както и че изработените от тях дърворезби, чорапи и изплетени
на особени машини ръкавици били много търсени. Манастирът, както
и селото Мъглиш, пострада много в последната война.”25

Този интересен пътепис, освен че дава по-подробна информация
за селото и за манастира, дава също така и сведения за учебното дело
в Мъглиш. През посочените години в селото е имало две училища,
мъжко и девическо, а също и читалище. Подробни сведения за учебното
дело в с. Мъглиш научаваме и от статии във вестник „Право”, където
се казва, че през 1871 г. в селото е имало мъжко училище, девическо
училище, неделно училище и читалище26. В един свой пътепис от 1872
г. възрожденецът Илия Блъсков27 също е записал, че в с. Мъглиш има
девическо училище и читалище28.
През 1873 г. дядо Калиник бил повикан наново да бъде игумен
на Мъглижкия манастир. Той също взимал участие в просветното
дело в селото и оказвал съдействие на хората от местния комитет. По
коледните празници на 1874 г. в с. Мъглиш гостувала театрална трупа от
членовете на Старозагорския революционен комитет, които изнесли два
пъти пиесата „Криворазбраната цивилизация”. След представленията
всички се отправяли към Мъглижкия манастир, където били радушно
посрещани от игумена дядо Калиник.
През Руско-турската война 1877-1878, когато всички избягали,
отец Калиник заедно с учителката Мира Иванова и баба Велика,
прислужница в метоха, останали в гората край манастира. Турците,
като влезли в манастира, съгледали отец Калиник и започнали да го
придумват да дойде при тях. Дядо Калиник и двете жени слезли в

38 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
манастира. Началникът на турският отряд заповядал тримата да бъдат
изпроводени при затворниците в Казанлъшкия девически манастир.
Когато ги извели от Мъглижкия манастир, турските орди запалили
манастира и пламъците унищожили останалите книги от библиотеката
на хаджи Захари Княжески, както и повечето стопански сгради.
Храмът на Св. Никола и някои части от жилищните сгради останали
запазени от пожара. По-късно, в Казанлъшкия девически манастир, от
тегла и морални измъчвания, през 1877 г. на 30 ноември дядо Калиник
починал. Според една очевидка от затворниците в Казанлъшкия
манастир, дядо Калиник там се разболял от дизентерия (или тиф) и
това била причината за смъртта му29.
До Освобождението Мъглижкият манастир развивал
народополезна дейност чрез метоси в самото село Мъглиж и град
Стара Загора и чрез килийно училище и благовестието на монасите.
Организирало се поклонничество до общонародните светини – Рилския,
Зографския, Хилендарския, Бачковския, Троянския, Преображенския
манастири и до Божи гроб.
Възстановяването на Мъглижката Света Обител започнало
непосредствено след Освобождението под игуменството на иконом
Рафаил Петров от с. Мъглиж. Той стоял там до 1879 г. От 1880 г. до
1882 г. игумен на манастира бил йеромонах отец Паисий от Котленско.
След него дълги години до около 1922 г. игуменствувал Хаджи Кирил
Христов от с. Енина.
През 1909 г. живописецът Петьо Ганин30 изографисал една основна
част от църквата на Мъглижкия манастир. Средствата за работата били
осигурени от ирландеца Пиърс О’Махони. Едно от изображенията на
Петьо Ганин, това на Св. Св. Кирил и Методий и Св. Патрикий Пруски,
и днес предизвиква дискусии и е обект на изследване на различни
автори31.
След Освобождението мнозина от избягалите по време на войната
братя не се завърнали. Манастирът останал без братство. Наложило се
голяма част от имотите да бъдат дадени под наем. Това се отразило зле
върху състоянието на Мъглижката обител.
През 1922 г. епархийското управление, загрижено за състоянието
на манастира, го обявило за девически и назначило за игумения
монахинята Александра, а за грижовник и ефимерий на манастира
– предприемчивия йеромонах Неофит, родом от с. Самоводене,

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 39
Великотърновско. Започнало възстановяване на манастирските
жилищни постройки. Западната фасада на сградата до стълбището
на вътрешната тераса била изградена със старания на Старозагорския
митрополит Панкратий, при игуменството на монахиня Александра.
Северозападните и южните сгради били изградени с ктиторските
старания на Старозагорския митрополит Панкратий, при игуменството
на монахиня Евпраксия и Максима и помощник-игуменството на
монахиня Рахила. През 80-те и 90-те години на 20-ти век при игумения
Рахила продължило реставрирането, поддържането и обзавеждането
на манастирските постройки. Реставраторските работи продължили с
години. За целта бил изготвен генерален план, който бил одобрен от
Националния институт за паметници на културата в София32.
Днес Мъглижкият манастир, съхранил се след толкова години
и превратности на съдбата, представлява едно прекрасно място за
отмора, отдих и поклонение. Чистият планински въздух, спокойствието
и тишината наоколо действат благотворно върху човешкото здраве.
Запазил старинният си вид и дух и пазител на българщината през
вековете, манастирът днес е паметник на културата и историята на
България.

За книгите на Захари Княжески
В своето завещание Захари Княжески дава доста подробни бележки
за състоянието на своята библиотека. Тя се състояла от негови книги и
от книги на разни спомоществователи в странство. Предназначението
на библиотеката било да послужи като разсадник за образуването на
множество малки библиотечки в България. Захари Княжески започнал
да събира библиотечните книги още от Харков през 1839 г., когато бил
студент. Отначало всички томове са били складирани в Стара Загора.
Но там той бил в обтегнати отношения с местното настоятелство,
затова през една нощ на 1859 г. със седем волски коли докарал всичките
си книги в Мъглижкия манастир. Там те били затворени в една стая,
вратата на която завързал с връв и запечатал Хаджи Захари. От време
на време той идвал до библиотеката и я ползвал.
Едва през 1874 г. г-н Кабакоев скъсал печата и със съгласието
на отец Калиник влязъл в библиотеката. Тук той е намерил книги по
всеобща история, философия, литература, нумизматика, архитектура,

40 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
естествените науки, агрономия, по изучаване на езиците, разни
речници, граматики и читанки, журнали, вестник Европа и пр. След
това тук са идвали учители от Казанлък, които са се ползвали от тази
библиотека. Ето какво пише Захари Кнежески в своето завещание:
„Пълната моя библиотека, която може да се почете за първа във
всичко българско, като не можах да донеса със себе си през зимата в
1863 год. в Търново, остана в Мъглижкия манастир на Св. Апостол
Петър и Павел и Св. Николая, за до по-благоприятно време и случай.
В същий манастир, при библиотеката, в няколко големи ковчези,
намират се различни книги, подарени от Министерството на народното
пресвещение, от Медицинската и Духовна академии, от академията на
науките, от Императорското Волно Икономическо Общество и от други
заведения и частни лица, за да се отворят при съществующите в онуй
време до седемдесет български училища начални малки библиотеки
за ръководство на учителите и учащите се, в които до тогава не
съществуваше ни една обществена книжка.
От 1849 до 1860 год. успях да разпратя по едно доста голямо
количество книги и да основа библиотеки в 40 различни български
училища. Подир това ... по разни причини останалите за 30 български
училища книги бидох принуден да запра разпращането и да ги задържа
в Мъглижкий монастир при библиотеката ми до по-благоприятно
време.
Една трета част от горепоменатата ми библиотека съм донесъл
с мене и намира се в обиталището ми. Тая част от библиотеката ми
заедно с оная, която е в Мъглишкия монастир, ако аз приживе не успея
да я поклоня там, гдето се отвори в Българско систематическа гимназия
и лицей, и гдето биха имали повече разположение към литературата и
язика, то подире смъртта ми заедно с оная библиотека да се предаде пак
на такъв някой град, где би могла тя да служи като публична библиотека
за вечен спомен и ползувание на българското юношество.”33
Делото на Захари Княжески за българското Възраждане и
просвещение в училищата е огромно. Въпреки че част от книгите му
са унищожени от опожаряването на Мъглижкия манастир, той успял
да създаде четиридесет малки училищни библиотеки из страната.
Отделни учители също са ползвали книгите му в Мъглижкия манастир,
а една трета част от тези книги Захари Княжески пренесъл в Търново.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 41
Така искрата на познанието била хвърлена на много места в България.
Днес Окръжната библиотека в Стара Загора в знак на признателност
към този българин носи името на Захари Княжески.

Неточности в историята на Мъглижкия манастир
При изследването на историята на Мъглижкия манастир от
някои автори са били допускани и различни неточности и грешки.
Тук ще споменем най-често повтаряните и разпространени погрешни
схващания за историята на манастира.
Първата неточност е твърдението, че Паисий Хилендарски в своята
История Славянобългарска споменава за с. Мъглиш и манастира Св.
Никола. Всъщност в оригинала на историята си Паисий не споменава
за Мъглижката обител „Св. Никола”, а за охридския архиепископ
Николай, който ръкоположил Иларион за епископ на гр. Мъглен
(Меглия)34. За с. Мъглиш и Туловското поле се споменава в някои по-
късни преписи и варианти на История Славянобългарска35, но не и в
тази, писана от Паисий.
Втора грешка е твърдението, че немският пътешественик Стефан
Герлах36 през 1575 г. посетил Мъглижката обител. Всъщност Стефан
Герлах никога не е идвал по тези места и не е посещавал манастира. Той
е тръгнал на път от Виена през 1573 г. и е минал през Будапеща, Белград,
Ниш, Пирот, София, Ихтиман, Пазарджик, Пловдив, Харманли, Одрин
и Цариград. Живял е 5 години в Цариград и е изпълнявал посланически
функции там, след което през 1578 г. се е завърнал в родината си по
същия описан път. Никъде в своя пътепис Стефан Герлах не споменава
за манастир в с. Мъглиш. В пътеписа си, на връщане през 1578 г., той е
описал един манастир Св. Никола намиращ се край София37.
Трета неточност в някои изследвания е твърдението, че в
Мъглижкия манастир се пази плоча с образа на Св. Никола от 1490 г.
Фотография на плочата38 е показана на фиг. 5.6:

42 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.6. Мраморна плоча с образа на Св. Никола от Мъглижкия манастир
(по Георги Чавръков).

Йеромонах Павел Стефанов в една своя статия много точно
доказва, че изображението върху тази плоча не е правено през 1490
г., а доста по-късно: „Св. Николай Мирликийски на нея е предаден в
пълно епископско одеяние – с голям омофор, сакос и митра. Докато
сакосът и омофорът участвуват в църковните реалии още от ранното
Средновековие под влияние на императорския двор, митрата (короната)
е въведена в Цариградската църква за първи път от патриарх Кирил
Лукарис в 1620 г. Следователно датировката 1490 г. трябва да отпадне
като ненаучна.”39

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 43
Фотографии от Мъглижкия манастир

Фиг. 5.8. Изглед към Мъглижкия манастир. Фотографията е от преди 1912 г.40

44 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.9. Дворът на Мъглижкия манастир. Фотографията е от преди 1912 г.41

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 45
Фиг. 5.10. Църквата в манастира. Фотографията е от преди 1923 г.42

46 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.11. Църквата в манастира. Фотографията е от преди 1927 г.43

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 47
Фиг. 5.7. Калугери от Мъглижкия манастир през 1871 г. Гравюра на
Феликс Каниц44. Коментарът на автора на рисунката е следният: „Два
калугера под сянката на едно дърво. Единият, седнал на триножно столче,
дълбае резба в дървен кръст, а другият прав пред него плете ръкавица на
специално станче, което крепи на лакътя на лявата си ръка. В дъното
малка черквица. В двора два пауна, единият с разперена опашка.”45

48 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.12. Заглавна страница на евангелие от 1572 г., в което има приписки
за с. Мъглиш и манастира Св. Никола от 1623 г., 1634 г. и 1665 г.46

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 49
Фиг. 5.13. Кадилница, произхождаща от Мъглижкия манастир. Височина
27 см, диаметър 11 см. Кадилницата е лята. Дъното представлява
полусфера с гравирани орнаменти – стилизирани клонки. Капакът
е ажурен, в горната си част куполообразен със шест разположени
околовръст кубета, прихванати горе за централния купол с глави на
дракони. Орнаментацията е развита в геометрични по очертание и вити
полета. Мотивите са растителни. Под всяко кубе има по един серафим.
Върху съда на два реда околовръст стои гръцки надпис, който в превод
гласи: „Настоящата кадилница принадлежи на църквата Св. Георги в
Колагитида. Епитропство на Тома ... 1733”. Първоначално се е смятало,
че изписаната година е 1233, поради приликата на втората цифра
от годината с цифрата „2”, но това не е така. Годината, написана
върху кадилницата, е 1733. През 1910 г. кадилницата е била дарена от
мъглижкия игумен на българската общественост и днес се съхранява в
Църковния историко-археологически музей в София.47

50 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 5.14. Сахан с надпис: „Хаджи Никола Лука 1743”, линейна украса,
размери 31 x 4 см. Произхождащ от Мъглижкия манастир.48

Фиг. 5.15. Тас със капак, надписът нечетлив „1764”, линейна украса,
размери 22 x 22 x 7 см. Произхождащ от Мъглижкия манастир.49

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 51
Фиг. 5.16. Гюм, надпис: „Подарява Стуилъ Петровъ на Мъглижкия
манастир 1891”, линейна и пластична украса, размери 18 x 30 см.50

52 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Други църкви и манастири в гр. Мъглиж
Днес в селището има две църкви. Едната носи името на Св.
Богородица и е строена в 1882 г. Намира се в долната махала. Другата
е посветена на Св. Димитър, строена е през 1891 г. Намира се в
горната махала, близо до автогарата. Тази църква е обявена през 1977
г. за паметник на културата с национално значение. За времето преди
Освобождението обаче също имаме сведения за една църква на име
Св. Димитър в селото. В една статия във вестник „Право” от 1871 г. се
съобщава, че в село Мъглиш има една църква, която носи името на Св.
Димитър51. Възможно е „новата” църква Св. Димитър от 1891 г. да е
била построена на мястото на старата или в близост до нея. Освен това
изследователят Павел Делирадев ни е оставил още едно съобщение
за стара църква в с. Мъглиш. То гласи, че до 1918 г. всред селото са
стърчали останките на старинна църква, строена според преданието
към края на Второ българско царство52.
За околностите на днешния град Мъглиж съществуват и различни
предания и легенди за стари манастири, освен този на Св. Никола.
Според стара легенда на връх Попък е имало манастир Св. Марина
със седем параклиса. До края на 19 век на храмовия празник на Св.
Марина е ставал голям събор53. Преданията разказват и за манастири
на името на Св. Архангел Михаил, Св. Петър и Павел и Св. Атанасий.
Според Захари Княжески манастирът Св. Никола преди се е наричал
Св. Петър и Павел. Също така според някои изследователи манастирът
Св. Никола най-напред се бил именувал Св. Архангел Михаил, след
това Св. Петър и Павел и накрая – Св. Никола54.
Поп Минчо Кънчев, авторът на „Видрица”, през 19 век многократно
е посещавал Мъглижкия манастир и се е познавал с отец Калиник. През
1873 г. за едно свое посещение в манастира той е записал, че отива
да се поклони на „Мъглижкий манастир Свети Архангел Михаил-
Гавриил”.55 Съвременните редактори на Видрица са обяснили под
бележка, че авторът греши – истинското име на манастира е Св. Николай.
Всъщност поп Минчо най-вероятно добре е знаел за различните имена
на Мъглижкия манастир. Манастирът Св. Никола и параклисът на
Св. Архангел Михаил най-вероятно са били съвсем близо един до
друг и на практика са обозначавали едно и също място. Това може
да се види и от днешното архитектурно разположение на сградите в

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 53
Мъглижкия манастир, където храмът на Св. Никола, параклисът на Св.
Архангел Михаил и параклисът на Св. Св. Петър и Павел се намират
на двайсетина метра един от други (фиг. 5.17)56:

Фиг. 5.17. Схематичен план на Мъглижкия манастир (по Донка Гяхова).

Интересно ще бъде ако за в бъдеще се научи нещо повече за старите
църкви и манастири в селото.
Най-накрая, от всичко казано дотук в тази глава може да направи
предположението, че вероятно с. Мъглиш е било духовно и просветно
средище още по времето на средновековната българска държава. Тези
традиции след това са се запазили и до по-късни времена – годините на
българското Възраждане през XVIII-XIX век, а също и след това.

ИЗТОЧНИЦИ И БЕЛЕЖКИ

1. Това предание стои написано върху църквата в Мъглижкия манастир.
Същото предание е впоследствие записано и от: Донка Гяхова, Мъглижка
Света Обител, Стара Загора, 1996, с. 3.
2. Петър Коледаров, Политическа география на средновековната българска
държава, втора част 1186-1396, БАН, 1989, с. 47-48 ; Жофроа дьо Вилардуен,
Завладяването на Константинопол, изд. „Наука и изкуство”, 1985, с. 123, 131-132.
3. Минчо Кюркчиев, Розовец: кратък исторически очерк, изд. „Христо Г.

54 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Данов”, 1985, с. 38-40.
4. Гергана Табакова-Цанова, Емил Цанов, Казанлък и околности –
пътеводител, изд. Медицина и физкултура, 1971, с. 100.
5. Недю Александров, Из миналото на Мъглижкия манастир „Св. Николай”,
списание „Духовна култура”, 1974, книжка 8, с. 30-32.
6. Четириевангелието е съставено през 1572 г. в с. Новачене, Никополско,
от поп Първан, а украсата е дело на Радул Граматик. В началото на 17 век
вероятно то е закупено за нуждите на Мъглижкия манастир. През втората
половина на 19 век книгата попада в сбирката на Найден Геров в Пловдив.
Днес евангелието е притежание на Национална Библиотека „Кирил и
Методий”. По-подробна история на евангелието може да се прочете например
в: Петър Коев, Мъглижкото четириеванагелие, вестник „Септември”, Стара
Загора, брой 62, 22 май, 1966, с. 4.
7. Преводът на текста на съвременен български е даден по: Петър Петров,
По следите на насилието, част 1, изд. Наука и изкуство, 1987, с. 243.
8. Маньо Стоянов, Христо Кодов, Опис на славянските ръкописи в
Софийската народна библиотека, изд. Наука и изкуство, 1964, том 3, с. 43-44.
9. Тук се налага едно пояснение: не може да се приема буквално, че от с.
Мъглиш са били взети такъв огромен брой деца за еничари – осем хиляди и
тринадесет. Вероятно тук става въпрос за някакво неразбиране на това какво е
искал да каже авторът на приписката или пък за някаква грешка в изписването
на числото. Това може да види например от следната груба сметка: за еничари
са били взимани християнски момчета най-често на възраст от около 7 до 12
години. Да приемем, че възрастта на взимане на тези момчета е била от 5 до
15 годишна възраст и средната продължителност на живота е била примерно
60 г. Ако момчетата в с. Мъглиш от посочената възраст са били около 8000,
то тогава цялото мъжко население на селото е било приблизително 6 х 8000
= 48000. Да прибавим и същия брой население от женски пол. Тогава общият
брой на населението в селото става 96000 – това е почти сто хиляди души,
нещо абсолютно невъзможно. През онези години с. Мъглиш да е било с
население най-много 3-4 хиляди човека, а по-вероятно 2-3 хиляди. От друга
страна в своя пътепис през 1574 г. Стефан Герлах е записал, че в Цариград
били доведени около 8000 християнски момчета за подготовка за еничари.
През онзи период подобни групи от различен брой деца били събирани на
всеки три години от християнското население – българи, гърци, хървати и
унгарци. (виж Стефан Герлах, Дневник на едно пътуване до Османската
порта в Цариград, изд. на Отечествения фронт, 1976, с. 52). Вероятно
приписката в четириевангелието съобщава за един такъв факт. Освен това

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 55
някои автори разчитат посоченото число за еничарите по различен начин,
не като 8013, ами като 813, 83 или 13 (за тези мнения виж например Иван
Матев, Сказание за Мъглиж, Казанлък в миналото и днес, том 4, 1994, с. 101).
Възможно е също така сведението за взимането на еничари от с. Мъглиш да
се чете смислово по следния начин: еничаринът Склав, който беше отвлякъл
и водеше със себе си около 8000 християнски деца, през 1623 г. дойде в с.
Мъглиш и отвлече тринадесет момчета за еничари. Всъщност, като оставим
настрана различните мнения за разчитане на посоченото число, едно само
със сигурност може да се каже: отвличането на деца от техните семейства
е било едно престъпление срещу българския народ от страна на османската
власт и въобще срещу елементарната човешка цивилизованост.
10. Маньо Стоянов, Христо Кодов, Опис на славянските ръкописи в
Софийската народна библиотека, изд. Наука и изкуство, 1964, том 3, с. 45.
11. Пак там, с. 44.
12. Павел Стефанов, Нови данни за Енина и Мъглижкия манастир през
XVIII век, списание „Векове”, 1979, № 1, с. 64-67.
13. Николай Хайтов, Родопски властелини, изд. на Отечествения фронт,
1976, с. 74, 97.
14. Този разказ е разгледан по-подробно в предишната глава „Името на град
Мъглиж”. Преводът на текста на историята на съвремененен български
език може да се прочете в: Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о
болгарском народе словенском, изд. Луна, 2000, с. 130. Оригиналният текст
на историята може да се види в: Спиридон Иеросхимонах, История во
кратце о болгарском народе словенском, изд. Гал-Ико, 1992, страници 98 и
99 от ръкописа.
15. Матей Георгиев, Възраждането на град Казанлък (исторически
материали), Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 167.
16. Хаджи йеромонах Сергий е роден някъде през втората половина на 18-ти
век в махалата Руховци, Еленско, от рода на Ферманджиите. Съществуват
сведения, че е получил известно образование при даскал Стоян в Елена, че в
началото е водил напрегнат подвижнически живот, с посещения в Цариград,
в Света гора, на Божи гроб. Приема се, че поема управлението на Плаковската
обител „Св. Илия” някъде около 1803 г. Умира преждевременно, като резултат
от изтезанията след Велчовата завера, в Мъглижкия манастир на 30 януари
1836 г.
17. Иван Радев, Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера), изд.
Слово, 2000, с. 207, 211; Николай Жечев, Велчовата завера 1835, изд. Наука
и изкуство, 1985, с. 58. За съжаление днес не знаем къде точно в Мъглижкия

56 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
манастир е бил погребан отец Сергий. През 50-те години на 20-ти век невежа
или престъпна ръка е счупила надгробната плоча на отеца. До нас е достинало
само съдържанието на надписа от плочата. За повече подробности виж Иван
Матев, Гробът на отец Сергий Плаковски, Казанлък в миналото и днес, том
5, 1999, с. 171-174.
18. Матей Георгиев, Възраждането на град Казанлък (исторически
материали), Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 167-168.
19. Маргарита Кожухарова, Руски пътеписи за българските земи XVII-
XIX век, изд. на Отечествения фронт, 1986, с. 245; на руски език: Виктор
Григорович, Очерк за пътешествие по Европейска Турция, БАН, 1978, с.
143.
20. Иван Богоров, Няколко дена разходка по българските места, изд. Сибия,
1997, с. 59-60.
21. Захари Княжески (рождено име Жеко Петров; около 1810-1877 г.) е роден
в с. Пишмана, дн. Разкаяне, Старозагорско. Наричан е най-често „Хаджи
Захарий”. Учил е в Търново, Света Гора и в Русия, където е завършил
семинария. Пътешествувал е из Близкия изток, Африка и Балканите.
Учителствувал е в Търново и Стара Загора, а след това е бил преводач в руското
консулство в Русе. Бил е руски поданик, което го улеснявало в мисията му
в полза на българското просветно и черковно дело, за което е издействувал
помощи от Русия. Занимавал се е и с книжовна дейност, бил е автор или
преводач на няколко книги, сътрудник на български и руски периодични
издания, събирач на български фолклорни материали и пр. Активен деец от
българското културно възраждане.
22. Поп Харитон Станчев Халачев е роден около 1830/1835 в град Габрово.
Завършил основно училище и учил чехларски занаят. През 1860 г. станал
монах в Преображенския манастир. От 1866 г. до 1870 г. служил в Мъглижкия
манастир. Там обикалял Казанлъшка околия и разнасял писма и вестници,
получени от чужбина. Често обикалял и селата от Старозагорска и Чирпанска
околия. По-късно имал малка чета из Добруджа. През 1876 г. по време на
Априлското въстание е бил един от главните ръководители на Дряновската
чета. Загива геройски за свободата на България през май 1876 г. в Дряновския
манастир.
23. Косьо Зарев, Сподвижниците на Васил Левски в Казанлъшкия край, изд.
Казанлъшка искра, 1997, с. 22, 30.
24. Феликс Каниц (1829 - 1903) е унгарски пътешественик, историк и
публицист, кралски съветник. Роден е в Будапеща, където учи и специализира
гравьорство. През 1847 г. започва работа като журналист в Лайпциг. След 1850

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 57
г. започва да пътува много и посещава Германия, Франция, Белгия и Италия.
През 1856 г. се установява във Виена, а по-късно предприема пътувания до
Далмация, Херцеговина, Черна гора, Сърбия, България и Босна. Пътувайки на
юг от река Дунав той минава през България и е силно впечатлен от богатството
на българската природа, бит и култура. Установява, че това е една малко
позната страна за европееца и си поставя задачата да представи този кът от
Европа. През 1882 г. в Лайпциг е издадена книгата му „Дунавска България
и Балканът”, в която описва пътешествията си по нашите земи. Книгата му
представлява едно интересно етнографско изследване на българските земи и
съдържа в себе си множество рисунки и акварели на автора.
25. Феликс Каниц, Дунавска България и Балканът, изд. Борина, 1995, с. 288-
289.
26. Вестник „Право”, година VI, 1871, бр. 32 и 36. Виж следващата глава за
съобщенията в периодичния печат през XIX в.
27. Илия Рашков Блъсков (9.II.1839 – 13.VIII.1913) е писател, учител и
книгоиздател. Роден е в Клисура, учил е в Шумен и Русе, бил е чирак и
амбулантен продавач в Силистра, учителствувал е в Айдемир и Шумен. След
Освобождението е бил училищен инспектор и учител в Шумен. Автор е на
разкази и повести („Изгубена Станка”, 1865; „Злочеста Кръстинка”, 1870), на
нравоучителни слова и преводи.
28. Светла Гюрова, Възрожденски пътеписи, изд. Български писател, 1969,
с. 345.
29. Матей Георгиев, Бегът, Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 359.
30. Петю Ганин-Илиев (25.08.1839 – 09.02.1913) е стар живописец и зограф.
Баща му е от гр. Пирот и е бил търговец в Бруса, а майка му е от Калофер.
Петю получава образованието си във взаимното училище в Казанлък при
даскал Филип. Тогава е избран за стипендиант в Цариград, но родителите
му не го пускат да замине, а го дават на занаят да работи сапунджилък. След
време той избягва в Калофер при майстор Антон, за да учи зография и след
четири години се завръща в Казанлък. През 1868 г. изографисва черквата
в Куленската махала, която турците по-късно изгарят. До Освободителната
война работи в Ловеч и в селата из Ловчанско, Севлиевско, Плевенско,
Казанлъшко и др. След Освобождението работи в Старозагорско, Карнобатско
и Тетевен, в Троянския, Мъглижкия и Казанлъшкия манастири. Освен стенна
живопис и икони на дъска, той работи и декоративна живопис по къщите
и театрите. Първите декори на казанлъшкия театър в девическото училище
преди Освобождението са изписани на дъски от него. Петю Ганин е бил
голям приятел на Васил Левски, с когото през млади години се запознава в

58 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Калофер. Много пъти Апостолът му е бивал гост – в къщата му се криел, там
нощувал и там правил събрания. Не един път заптиетата бастисвали дома му,
за да дирят Левски, но Петю и майка му съумявали да го укрият.
31. Виж например: Димитър Делийски, Не ирландска, а византийска мечта
има в Мъглижкия манастир, Казанлък в миналото и днес, том 7, 2007, с. 181-
194; Иван Матев, Духовен мост през Европа, Казанлък в миналото и днес,
том 4, 1994, с. 84-95.
32. Донка Гяхова, Мъглижка Света Обител, Стара Загора, 1996, с. 4-5.
33. Матей Георгиев, Възраждането на град Казанлък (исторически
материали), Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 169-170.
34. Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, предадена на
съвременен български език от Петър Динеков, изд. Български писател,
1980, стр.182. Историята е дадена по Зографската чернова от 1762 г. Понеже
последните страници от черновата са изгубени, нейният край е даден по
Софрониевия препис от 1765 г.
35. Легендата за село Мъглиш, Туловското поле и падналата мъгла е разказана
най-напред през 1792 г. от Спиридон Иеросхимонах в неговата „История
во кратце о болгарском народе словенском”. По-късно Онуфрий Попович
Хилендарец в неговия вариант на История Славянобългарска от 1840 г. също
разказва подробно тази история. Преданието е написано и в първото печатно
издание на История Славянобългарска, това на Христаки Павлович от 1844 г.
36. Стефан Герлах е роден на 26.12.1546 г. в Книтданген, Вюртемберг.
Завършва богословие в Тюбингенския университет. След това е натоварен с
важна мисионерска и дипломатическа мисия като пастор на императорското
посланичество до Портата за сключване на уния с православната Цариградска
патриаршия. От 1573 г. до 1778 г. Герлах изпълнява мисията си в Цариград
и поддържа редовно връзки с Цариградската патриаршия. След завръщането
си той става професор по теология през 1586 г. и глава на протестантското
окръжие в Тюбинген. Умира в Тюбинген през 1612 г.
37. Стефан Герлах, Дневник на едно пътуване до Османската порта в
Цариград, изд. на Очествения Фронт, 1976.
38. Георги Чавръков, Български манастири, изд. Наука и изкуство, 1974, с. 315.
39. Павел Стефанов, Нови данни за Енина и Мъглижкия манастир през
XVIII век, списание „Векове”, 1979, № 1, с. 66.
40. Казанлък в миналото и днес, том 1, 1912, с. 200
41. Казанлък в миналото и днес, том 1, 1912, с. 192.
42. Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 168.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 59
43. Милю Попов, Александър Иванов, Българските манастири с изгледи,
1927, с. 78.
44. Феликс Каниц, Дунавска България и Балканът, изд. Борина, 1995, с. 288.
45. Стоян Романски, България в образите на Феликс Каниц, БАН, 1939, с 94.
46. Маньо Стоянов, Христо Кодов, Опис на славянските ръкописи в
Софийската народна библиотека, изд. Наука и изкуство, 1964, том 3, табл. X.
47. Васил Пандурски, Паметници на изкуството в Църковния историко-
археологически музей / София, изд. Български художник, 1977, с. 412, № 234.
48. Атанас Славов, Медни съдове, БАН, 1974, с. 254, № 174.
49. Пак там, с. 248, № 34.
50. Пак там, с. 266, № 425.
51. Вестник „Право”, 1871, год. VI, бр. 32. Виж следващата глава за
съобщенията в периодичния печат през XIX в.
52. Павел Делирадев, Принос към историческата география на Тракия, том
1, БАН, 1953, с. 220.
53. Пак там, с. 219.
54. Виж например: Матей Георгиев, Възраждането на град Казанлък
(исторически материали), Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 172;
Павел Делирадев, Принос към историческата география на Тракия, том 1,
БАН, 1953, с. 219.
55. Поп Минчо Кънчев, Видрица, изд. Български писател, 1985, с. 357; поп
Минчо споменава за Мъглижкия манастир и на страници 203, 208, 244, 321,
361, 362 от същата книга.
56. Донка Гяхова, Мъглижка Света Обител, Стара Загора, 1996, с. 12.

60 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Съобщения в периодичния печат 1856-1876
Тук ще публикуваме в преразказан сбит текст някои съобщения
и дописки в българския периодичен печат от втората половина на 19
век, отнасящи се до с. Мъглиш. Накрая на главата две от дописките
са дадени в пълния им текст. Чрез написаното по онова време във
вестници, списания и книжки научаваме за най-различни подробности
от живота на хората в онези години и за проблемите, с които те са се
сблъсквали. Съобщенията и статиите в тези печатни произведения са
написани в характерен за времето си стил.
В село Мъглиш през онези години някои частни лица и
организации са били спомоществователи (спонсори) на броеве от около
двадесет различни периодични издания. Мъглижкият манастир е бил
спомоществовател на три периодични издания. Това са били различни
книжки по история, граматика, християнска литература и др. Освен
това през 1849 г. мъглижанинът Тоню Чернювич издал един „Буквар
болгарский заради децата”. Букварът бил отпечатан в Цариград в
Патриаршеската типография и съдържал в себе си Езопови басни.

Съобщения и дописки (преразказан текст):
(№ 15378) Летопис – 1856 – Цариградски вестник VI, № 295, 22
септември.
Абонати на „Царигр. в-к”: арх. К-а в Мъглишкия манастир, Д. П.-
Сливен, бр. П. и В. К. и А. М. – Шумен, М. П. – Плевен, Д. М. –
Пазарджик, З. Х. – Хасково, А. Х. П. – Котел, К. П. – Сопот, бр. Т. и Р.
П. и др. – Силистра.

(№ 15430) Летопис – 1857 – Цариградски вестник.
Писма и отговори на Т. М и М. Е. – Казанлък, А. К. Мъглиш, Х. Д. П.
– Пловдив, Х. Т. – Калофер, А. Ш. – Шумен, М. поп С. – Пазарджик,
от Х. – Хасково, М. поп Н. Б. – Дупница, К. Х. М. – Призрен, Д. П.
– Плевен, Д. – Варна, П. И. – Котел, Д. Р. – Градец, Б. Г. Л. – Тулча,
Одрин. Обяви за книги.

(№ 10624) Мъглиш, Казанлъшко – 14 февруари. – Цариградски вестник,
IX, 418, 14 февруари 1859.
Данъците за тютюна са големи. Цената на розовото масло се повишава.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 61
Чорбаджийски произволи. Владиката служи в Казанлък на български.

(№ 15748) Летопис – 1859 – България I, бр. 16, 11 юли.
Предварителните условия за мира и манифест на Франц Йосиф.
Убийства в Карахасан, Никополско, и Момина клисура, Пазарджишко,
грабежи в Стрелча, Мъглиш и пр. (с. 62)

(№ 10625) Мъглиш, Казанлъшко – 22 и 25 декември. – България, I, 41,
с. 162, 44, с. 175, 1 и 23 януари 1860.
Описание на селото; училището е в добро състояние; учител е Никола И.

(№ 15885) Летопис – 1860 – България, I, бр. 41, 1 януари.
В Пазарджик в църквите се служи на български, лошо поведение на поп
Аргир. Училището в Мъглиш е в цветущо състояние. Новоназначеният
учител в Мачин Сава Бойоглу Екзархос от Стара Загора е изгонен заради
противобългарското си държане. Населението в Пловдив е доволно от
мютесарифа Азис паша; градоначалниците в Котел полагат повече грижи
за гръцкото училище, отколкото за българското. Недостойно поведение
на Иларион Левкийски в Узунджово; битолският владика всява раздори
в Прилеп. Д-р Миркович преподава безплатно физиология в сливенското
училище. 12274 гр. помощ от Габрово за българската църква в Цариград;
баба Апца от Скопие подарява на училището 4000 гр.

(№ 8822) Духовни книжки за поучение на всяк християнин. Урежда
ся от Р. И. Блъскова. Издават ся помесячно. Болград. В училищната
книгопечятница, 1864 – 1868. 15 x 23 см. Цена: 2 бели меджидиета, 1
кн. 4 гр.
Разпространение: тук са записани имената на около 40 настоятели,
сред които и името на Хр. Каражев от Мъглиш.

(№ 10626) Мъглиш, Казанлъшко – Из едно писмо... – Право, IV, 20, с.
80, 12 юли 1869.
Младежите основават читалище с 20 членове.

(№ 13332) Мъглиш, Казанлъшко – – Македония, III, 35, с. 2, 26 юли
1869.

62 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Годишни училищни изпити от 30 юни – 13 юли. Дарения за училищата
на Алекс. Екзарх и игумена на Мъглишкия манастир Хрисант. Срв.
„Отечество”, I, 4, 15 авг. 1869.

(№ 17640) Летопис – 1869 – Право, IV, бр. 25, 16 август.
Българските комитети в Румъния събират пари за въстание. Пощенско
споразумение между Австрия и Сърбия. Смърт на арменския патриарх
Игнатий. Турско семейство приема протестантизма. Игументът
на Мъглишкия манастир Хрисант с помощта на Казанлъшката,
Старозагорската и Чирпанската община ще открие семинария.
Българското цариградско читалище благодари на Хамаджиев за
дарения (подп.: С. Станов)

(№ 17777) Летопис – 1869 – Отечество, I, бр. 6, 29 август.
Побоища в Одрин. Приготовления за посрещането на импер. Евгения в
Цариград. В Мъглиж ще се открива семинария. Скандал, предизвикан
от Бранислав [Георги] Велешки. Упадък на Централното училище в
Болград и на селските училища поради своеволията на чорбаджията.

(№ 18063) Летопис – 1871 – Летоструй за 1870 г.
Достозабележителни работи [през 1869 г.]: в Мъглишкия манастир
открито духовно училище; Русенската община е изпратила 2 момчета
в Таборската гимназия и 2 момичета в Писек, също и Старозагорската;
открити са 64 читалища, основани са женски дружества в Лом, Стара
Загора, Казанлък и Габрово; П. Р. Славейков и Н. Богданов основали
дружество за отваряне на училища около Цариград; в Цариград е
основано празнично училище за чираци, а в Роберт колеж – ученическо
дружество; в Габрово е образувано братолюбиво общество; в Галац и
Исмаил – български училища.

(№ 10627) Мъглиш, Казанлъшко – 7 септември 1871. – Право, VI, 32, 4
октомври 1871.
Учители в мъжкото училище са Цани Желев и Мите Чернев, но
положението му е лошо; девическото училище (учителка Мария
Николаева) и читалището са вече затворени. По-добро е състоянието
на училището и читалището в с. Тулово, гдето работи учителят Станчо

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 63
Чернев. Срв. Опровержение на твърденията за упадъка на просветата
в Мъглиш, дарения на Калиник и Ив. Тошев за читалището. Подп.;
Иконом Рафаил Петров, поп Георги Икономов и др. (Училищно
настоятелство) – „Право”, VI, 36, 13 ноември 1871.

(№ 18950) Летопис – 1874 – Източно време, I, бр. 42, 30 ноември.
Черкезите и разбойничеството. Построението на нови пътища в
Манастирския вилает. Измирание на стадо овци (500) от студ (в
Мъглиш, Казанлъшко).

(№ 19165) Летопис – 1874 – Училище, III, сл. 21-22, 16 януари.
Обява за книги. Дарения на „Училище” от Хр. Д. Мирчев за Шипка,
Ив. Х. Бойчев за Чирпан и Морсал, Петър Коев за Мъглиш, Боне Колев
за Стара Загора, Симеон Варненски за Осмар и Чатар, Г. Байнооглу за
Гебедже и др. (сл. 23-24).

(№ 2226) Пловдив, 23 май 1875. – Напредък, X, 50, 12 юли 1875.
Доп: Защита на учителя Дим. Благоев от нападките против него във в-к
„Изт. Време”, бр. 14. Писмо от Мъглиж против Др. В. Манчев.

(№ 2396) Стара Загора, 20 юний 1875. – Век, II, 27, 5 юли 1875.
Доп: В шипка училището се развива бавно; в Енина читалището
и училището са в по-добро състояние; в Мъглиж партиите спъват
учебното дело; борби в с. Змеево след напускане на учителя Д. П.
Петров.

(№ 9867) – 15 февруари 1876. – Напредък, X, 83, 28 февруари 1876.
Незаконни избори на ази, каймакаминът не приема посочените от
българите кандидати Хр. Пинтов от Шипка, Ст. Черньов от Мъглиш
и др., а представя своя човек Касьоглу. Протестът на българите остава
без последствие – срв. „Напредък”, X, 84, 6 март, и „Ден”, II, 11, 13
март 1876.

(№ 1515) Мъглиж, 25 февруари 1876. – Напредък, X, 85, 13 март
1876.
Доп: Турски беззакония: нападение над Т. Мийков, задържани са П.
Златев, П. Георги и др.

64 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Съобщения и дописки (пълен текст):
Вестник „Право”, година VI, 1871, бр. 32, стр 3.
Мъглиш 7 Септември 1871. Г. Р-ре на В. „Право”. – 2 часа
разстояние на изток от Казанлък лежи селото Мъглиш, което се слави
като по-първо от Казанлък, като едно време е било град, в който е имало
много църкви и манастири, а на туй свидетелстват 5-6-те църкви, и
3-4-те манастири, които до сега са се изнамерили. Днес за днес, то се
поменува с една църква Св. Димитрия и един манастир половин час на
север от селото, който е под управлението на селото. Селяните са си
построили 2 училища много на добро място, от които едното е мъжко, а
другото девическо, имат и едно Читалище, за което миналата година се
беше споменало в „Правото”. Туй село не е лишено още и от неделно
училище, което брои 90 члена, които всяка неделя плащат от 20 пари
до 2 гроша за поддържане на учителката. Главният учител на мъжкото
училище е Г-н Цани Желев, който има за помощник един приготовител
Мите Чернев. Училището се посещава зиме от 180, а лете от 80 само
ученика. Девическото училище миналата година се посещаваше от 60
ученички и имаше за учителка Марийка Николаева. Като отсъствувах
нещо две години, Г-не Р-ре, от селото си, а сега се завърнах да
обиколя родителите си, моето първо желание беше да посетя учебните
заведения, и макар че всичко намерих в не толкова добро положение,
аз не мога да не отдам пристойната похвала на Г-на Цане Желев, който
с присърце се е занимавал с учениците си и съвестно е изпълнявал
своята учителска длъжност. Намерих се на изпитването, предметите, по
които се изпитваха учениците бяха: Св. История, Българска История,
Кратка География цяла, и начало от пространната, Бълг. Граматика
заедно със Словосъчинението и Числителница до сложното Тройно
Правило. Отговорите на учениците бяха добри много, но за жалост
всичките ученици не доседяли до изпита, а бяха само неколцина. Един
ден отидох на училището с много от училищните настоятели, там
намерихме учителят, че стои умислен само с 15 деца дребни, попитах
го, учителю, де ви са учениците? А той отговори: ходят по къра – че
защо? – защото настоятелите казват, че им стигало само зиме да са
учат! В неделята отидох на Читалището, но какво бе удивлението ми,
когато наместо да видя някого вътре да прочита вестник или друга
някоя книга, ний заварихме две деца да играят вътре в стаята на орехи;

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 65
попитах ги, где са Членовете? А те рекоха, кои членове, Читалищните
ли? Те си развалиха Читалището стана една година! После намерих
председателя, та го попитах, де остана нашето Дружество? А той ми
каза, че бе пари нищо не става! Как без пари, казах аз, нали в началото
имаше 20 члена и капитал 22 лири, после се прибавиха още 12 члена
и се помножи капиталът още с 11 лири? Но той ми отговори тъй:
последните членове са богати, затуй те пишат само, а пари дават на
второ пришествие Христово, а като похарчихме парите на 20-тях
члена за постилки и за вестници, тази година нямаме нито вестници,
Приятелю, защото парите на сиромашките членове се свършиха, та ето
това: – Неделното се прекратило още на третата неделя, и в касата му
дето са надявах да има най малко 40 лири за две години, а то го намерих
с 45 гроша и 24 пари. Ето какъв е успехът, Г-не Р-ре, за срам на наше
село, което брои 560 къщи. Колкото за женското училище, то стои сега
с куфар заключено, защото нашите ги е страх да не би да дойдат някоя
нощ Железничани, та да им доведат учителка!
Да дойдем на манастира, там според както ми разказаха, ако
прежният Игумен би седял до сега, нищо не щяло да стане; благодарение
на наши мъглижани, които се свестили на време и му дали пътя, защото
освен воловете манастирски друго не останало. Те са го заменили
с вехтия си пак Игумен Отца Калиника, който е бил още в началото
на съзиданието на манастира преди 34 години. Достойнството и
родолюбието на този последния Игумен се свидетелствува най-първо
с туй, че той щом стъпил на манастира, сторил твърдо намерение да
издържа една учителка в селото, и почнал да разпитва вече за такваз.
Това е утешително за селото, и занапред има надежда всичко що поменах
по-горе неприятно, да се поправи, още повече че тука има двамина
свещенника млади, единият Иконом Рафаил Петров, а другият П.
Георги Костад. Икономов, които доста залягат за напредъка на селото,
и с помощта на отца Калиника ще успеят да убедят по богатичките от
селото ни, да си отворят изново и Читалището, и Неделното училището.
Дай Боже!

Вестник „Право”, година VI, 1871, бр. 36, стр. 3. 13 ноември 1871 г.
Мъглиш, 18 октомври 1871 год.
Г-не Редакторе на в. „Право”! Умолявате се да вместите долната
статия в най-ближний брой на листа си.

66 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
В 32-ри брой на листа ви срещнахме една дописка от 7 септември,
на която от съдържанието се види да е съобщена от селото ни, или била
от другаде, както казва дописникът, че отсъствувал две години и пак се
завърнал в отечеството си.
Този дописник се показвал твърде горещ в народното
просвещение, та щом се завърнал уж от странствованието си, посетил
учебните ни заведения: Мъжкото, Девическото, Неделното училища,
Читалището и Манастира. Ние вярваме, че ги е посетил, но почти
всичко също не написано.
Нам ни се види, че г-ну не е вникнал добре в това, което се
е заловил да говори, или е забравил где се намират училищните ни
заведения по причина на двегодишното му отсъствие от отечеството
си. Нека ни бъде позволено да обнародваме и ние същото, що се върши
в нашите учебни заведения.
Дописникът казва, че Неделното училище се прекратило още
на третата неделя и в касата му вместо да намери 49 лири, намерил 45
гроша и 25 пари.
Не е право. Неделното училище се прекратило, но помощта се
превърна в годишна, и всякой член плаща сега годишна помощ с лихвата
заедно, по причина, че някой от членовете му лете отсъствуват от селото
ни, та ходят по вън на работа. Дописникът казва, че девическото ни
училище стояло сега под куфар, да не би Железничани да ни доведат
учителка. Не е право. Щом остави учителката селото ни, задължихме
градската си община да се погрижи, та да ни проводи едно момиче
от учениците на девическото ни училище, но не сполучихме, защото
общината ни се намираше тогава в разстройство. Но сега тя като се
намира в съвършено съгласие, надяваме се, че скоро ще ни снабди с
едно такова лице, понеже пое върху себе си грижата на селските учебни
заведения. Дописникът казва, че ходил на мъжкото училище с едного от
училищните надзиратели и намерил умислен учителя с 15 дребни деца
и го попитал, где са учениците му, а учителят му отговорил, че били по
къра. – Че защо? – Защото настоятелите казват, рекъл учителят, че им
стигало зиме да се учат. – А пък това е суха лъжа.
Никой от настоятелите не е одумал на учителя, че стигало на
децата само зиме да се учат. Дописникът казва, когато отишъл да посети
читалището, не намерил никого, освен две деца, що играели на орехи в

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 67
стаята му, и ги попитал уж: Где са членовете читалищни. А те му рекли,
че те са развалили читалището, стана една година, и че новите членове
не давали пари, а пък помощта на вехтите станали разноски за това и
онова, та от това читалището останало без вестници. И това е криво.
Членовете на читалището са на брой 31, както казва Г-му. Някои от
тях, които не са броили помощта си, плащат лихвата си на читалището,
а които са платили, тяхната помощ е дадена с лихва на другите, и така
от лихвата се поддържат вестници и други подобни разноски.
Всяка неделя членовете се събират в читалищната стая да
прочитат вестници и други полезни книги. Миналата година приемаше
читалището три листа и едно Периодическо списание от Цариградското
Читалище. Но тази година Н. Препод. Отец Калиник, като се завърна в
манастира, внесе два листа, в. „Право” и в. „Македония” в читалището
ни, излиза всяка неделя на прочит понеже е член от читалището. Г-н
Иван Тошев и той внесе своя лист в. „Македония”. И тъй читалището
ни не е развалено, както казва дописникът.
И това не е право, гдето казва, че щом стъпил Отец Калиник
в манастира се обещал да поддържа една учителка на Мъглижани.
Училищно Настоятелство: Иконом Рафаил Петров, Поп Георги К.
Икономов, Иванчо Т. Манаф, Рашо Р. Гютов, Иванчо Пенев, Рашо
Руюв, Никола Иванов.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Матей Георгиев, Възраждането на град Казанлък (исторически материали),
Казанлък в миналото и днес, том 2, 1923, с. 175-177.
Маньо Стоянов, Българска възрожденска книжнина, изд. „Наука и изкуство”,
том 1 (1957), том 2 (1959).

68 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Мъглиж през Руско-Турската война 1877-1878 г.
По време на Руско-турската Освободителна война руски военни
части за пръв път завземат с бой с. Мъглиш на 16 юли 1877 г. Това
са войници от Предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Интересна
подробност е, че в това сражение за с. Мъглиш като обикновен войник
от руската армия участва Александър Батенберг, бъдещ княз на
България (1879 – 1886).
Оттук войската на генерал Гурко се отправя към гр. Казанлък и с.
Шипка и след като ги освобождава, настъпва и завзема гр. Стара Загора.
Последвалите изключително тежки и изпълнени с героизъм боеве при
Стара Загора забавят настъплението на войската на Сюлейман паша.
Това дава възможност през това време да бъде укрепен стратегическият
Шипченски проход.
След като обаче гр. Стара Загора е опожарена и разрушена от
войските на Сюлейман паша, в началото на месец август войските на
генерал Гурко отстъпват към Казанлък и оттам към прохода Шипка.
Налага се беззащитното българско население от целия регион да
спасява живота си и да бяга към северна България. В народната памет
това масово бягство за спасението на живота на хората е известно като
Бегът.
Населението на с. Мъглиш също тръгва да бяга през Мъглишкия
проход към с. Трявна. Някои от местните жители решават да бранят
селото, докато хората се изтеглят. Те се установят на рида Кръста,
откъдето оказват съпротива на черкезите и турските военни части.
Тук защитниците мъглижани прилагат една хитрост. На билото на
хълма разполагат буталки за масло, насочени към противника. В
задния край на буталката се пъхва пищов или пушка пълна само с
барут. След произвеждане на изстрел от оръжието, отдалеч се създава
впечатлението, че оръдието „гърми”. По този начин настъплението на
врага, който мисли, че мъглижани разполагат с артилерия, е забавено
за известно време.
Мъглижани дават някои жертви. Това са главно стари и болни хора,
които не успяват да се спасят с бягство, както и някои от защитниците
на селото. След като селището е опразнено от населението си, то е
опожарено от черкезите.
През следващите пет месеца османските войски се опитват да
превземат укрепените позиции на руснаци и българи на връх Свети

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 69
Никола в прохода Шипка. На 9-14 август (21-26 нов стил) се водят
едни от най-тежките и съдбоносни сражения. Руските войници и
българското опълчение с неимоверни и героични усилия успяват да
опазят този изключително важен от стратегическа гледна точка път
към северна България.
През месец декември 1877 г., след превземането на гр. Плевен,
руското командване решава да започне офанзива към южните части
на България през проходите на Средна Стара планина. Войските на
генерал княз Святополк-Мирски получават задачата да настъпят през
Трявна, Кръстец и Селци към Гюсово и Мъглиж. Оттам неговите
войници трябва да настъпят към силно укрепения лагер на Вейсел
паша при с. Шейново, Казанлъшко.
На 24 декември колоната на генерал Мирски достига с. Селци.
Трудният път през Балкана е разчистван от дълбокия сняг от около
2000 българи бежанци и тревненци, предвождани от мъглижанина
Рую Донин. На 25 декември авангардът на военните части заема
височините на с. Гюсово. На 26 декември вечерта главните сили на
колоната завземат Гюсово, а Коломейският полк и Шуйския на генерал-
майор Шнитников с една казашка сотня взимат с бой с. Мъглиш. С
тази колона настъпват и около 200 български бежанци, от които всички
мъже са въоръжени.
Войската на генерал Мирски успешно и навреме преминава през
Мъглишкия проход и навлиза в Казанлъшката долина. Оттук военните
части настъпват към Шейновския укрепен лагер на Вейсел паша. След
кръвопролитни и тежки боеве, на 28 декември (9 януари нов стил)
Вейсел паша капитулира, а в плен попадат 21 хиляди турски войници.
На 3 (15) януари при Пловдив е разбита армията на Сюлейман паша, а
на 8 (20) януари руските войски превземат Одрин.

Опълченци от с. Мъглиш, участвали в Руско-турската война
1877-1878 г.
Герчо (Ганчо, Гойчо, Райчо, Генчо) Трифонов
Роден в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко, починал преди 1905 г.
На 10 август 1877 г. постъпва в 7-ма дружина, 1-ва рота. На 1
септември същата година прикомандорован в Първа серия и на 3
септември зачислен в 1-ва дружина, 1-ва рота. Уволнен на 1 юли 1878
г. с името Райчо Трифонов.

70 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Митю (Мино) Тодоров Енджов
Роден през 1846 г. в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко, починал на 7
декември 1916 г. в родното си село.
На 10 август 1877 г. постъпва в 7-ма дружина, 1-ва рота. На 1
септември същата година определен за попълнение на Първа серия и
на 3 септември зачислен в 1-ва дружина, 1-ва рота. Уволенен на 1 юли
1878 г.
След войната се завръща в родното си село. Поминъкът му е
земеделие.

Койчо Желев
Роден в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко.
Постъпва във 2-ра дружина, 1-ва рота на 29 април 1877 г.

Тодор Рашев (Тодор Рачев, Ратков)
Роден в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко, на 23 декември 1852 г.,
починал в Казанлък на 3 декември 1944 г.
Първоначално е зачислен в 8-ма дружина, 4-та рота на 10 август
1877 г. На 1 септември е определен за попълнение на Първа серия и
на 3 септември е преведен във 2-ра дружина, 4-та рота. Уволнен на 31
май 1878 г.
След Освобождението живее в родното си село. В началото на
1905 г. се преселва в Казанлък. По занятие е каруцар-кираджия. На 7
февруари 1923 г. е обявен за почетен гражданин на Габрово.

Фиг. 7.1. Тодор Рашев, опълченец от Мъглиж.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 71
Иван Недялков (Неделчев) Поборника
Роден през 1844 г. в с. (дн. град) Мъглиж, починал на 14 август 1922 г.
в с. Тулово (дн. в общ. Мъглиж).
На 30 април 1877 г. постъпва в 5-та дружина, 2-ра рота. Уволнен
на 22 юни 1878 г.
След войната живее в Тулово. Известно време служи като стражар
в Старозагорското окръжие. Впоследствие се занимава със земеделие.

Давид Недялков
Роден в с. (дн. град) Мъглиж.
На 6 май 1877 г. постъпва в 6-та дружина, 1-ва рота. Уволнен на 17
юли 1878 г. Заминава за Херцеговина.

Стоян Атанасов
Роден в с. (дн. град) Мъглиж. Последно сведение за опълченеца е от 6
дек. 1905 г.
В 8-ма дружина, 1-ва рота е зачислен на 7 окт. 1877 г. Уволнен като
редник на 5 юли 1878 г.
След Освобождението живее в родното си село. Прехраната си
изкарва като дребен замеделец.

Христо Атанасов
Роден в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко.
Зачислен в 8-ма дружина дружина, 4-та рота на 3 авг. 1877 г.
Повече военни сведения за него няма. По всяка вероятност е служил
по-продължително време в дружината и е притежавал документ за това.
През 1896 г. е направил постъпки за пенсиониране като опълченец., за
което му е издадено удостоверение от Военното министерство.

Евтим Коев (Константинов)
Роден в с. (дн. град) Мъглиж, Казанлъшко.
В 8-ма дружина, 4-та рота е зачислен на 10 авг. 1877 г. Уволнен на
11 юли 1878 г. За службата му в Българското Опълчение през 1893 г. е
издадено удостоверение от Военното министерство.

72 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Александър Батенберг, Дневник, изд. Христо Ботев, 1992.
Атанас Бендерев, История на българското опълчение и освобождението на
България 1877-1878, 1930.
Любомир Григориевич Бескровний, Хрестоматия по русской военной
истории, Военное издательство, Москва, 1947.
Цонко Генов, Освободителната война 1877-1878, изд. Наука и изкуство,
1978.
Руско-турската Освободителна война 1877-1878, Институт за военна история
– ГЩ, Военно издателство, 1977.
Колю Кършаков, История на Мъглиж; непубликуван материал, авторът е
бил учител в гр. Мъглиж.
Иван Христов, Българското опълчение 1877-1878, том 1 (1997), том 2
(1999), том 3 (2003), издание на Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”
– Казанлък.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 73
Септемврийското въстание 1923 г.
В тази статия ще разгледаме накратко бойните действия, които са
се случили през месец септември 1923 г. в с. Мъглиж и околностите му,
като тук няма да се занимаваме със социалните причини за въстанието,
икономическата и политическа обстановка, последствията и т.н. Това
е една друга тема, която излиза извън целите и съдържанието на тази
книга.
След преврата на 9 юни множество партийни организации в
страната се обявяват за противодействие на преврата, а някои дори се
включват в Юнското въстание. През август Българската комунистическа
партия започва да организира Септемврийското въстание като опит за
сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с преврата
от 9 юни. Въстанието е насочено към „установяване на работническо-
селска власт” в България. Правитeлството взема мерки за осуетяване на
въстанието и арестува повече от 2000 дейци на БКП на 12 септември.
На 11 септември 1923 г. кметът на с. Мъглиж арестува двама
членове на комсомолското дружество. Това са Стефан Лазаров и
Антонио Черито, знаменосец на дружеството, син на италиански
работник от строежа на ЖП линия през Балкана, заселил се в Мъглиж.
Незабавно секретарят на партийната организация Кръстю Марков отива
в общинското управление, придружен от петнайсетина комсомолци.
По тяхно настояване кметът освобождава арестуваните.
На 12 септември рано сутринта в селото пристигат осем
жандармеристи и шестима полицаи, които се настаняват в общината
и изпращат патрули из селото. В същото време от Стара Загора и
Казанлък се получават известия за арестуване на членове на окръжния
комитет на партията и на други ръководни комунисти. Вечерта на същия
ден местният комитет се събира в местността „Равня” и решава на 13
срещу 14 септември да се обяви въстание в селото. От бойните ядра е
решено да се образуват три бойни групи със съответни командири. За
общ военен ръководител на групите и на всички въстаници в селото е
определен Иван Владев, бивш артилерийски подпоручик през войната,
а за общ политически ръководител Кръстю Марков. За главен сборен
пункт е определен дядо Минчовия орех до Радковата воденица. Тодор
Гаргов и Атанас Гидиков трябва да съберат бойците от Харманена
махала под Хаджиивановия орех, а въстаниците от Долната махала

74 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
трябва да се срещнат на Грамаденските хармани. Събирането на
бойците е определено за 21 часа вечерта на 13 септември, като всеки
трябва да се яви на определения пункт с оръжието си. Същевременно
въстаниците решават веднага да изпратят куриери в с. Енина, с. Голямо
Дряново, с. Ветрен и други близки села, за да съобщят, че се вдигат на
въстание на 13 септември вечерта.
Вечерта на следващия ден, 13 септември, на определените
сборни райони започват да прииждат въоръжени въстаници. При дядо
Минчовия орех ръководителят Иван Владев изяснява обстановката
на присъстващите там шейсетина въстаници, като поставя задачите
и обяснява начина на тяхното изпълнение – изненада, бързина и
дисциплина. Наредено е също така да се прекъсне телефонната и
телеграфната връзка към Стара Загора и Казанлък. Незабавно се
пристъпва към действие. Въстаниците от тази група се разделят на два
отряда, които се отправят към центъра на селото и към горната махала.
Около 22:30 часа бойните групи нападат селото. Една група напада
общината, където шестима конни войници са налягали на открито,
като всеки е положил на земята до себе си карабината и сабята. Едни
въстаници се прехвърлят през рида, други през пътната порта. Докато
се осъзнаят войниците, оръжието им вече е в ръцете на въстаниците и
те са техни пленници. Пускат ги на свобода, но никой от тях не побягва,
за да стане издайник. След като превземат общинското управление,
въстаниците завземат и пощата.
Другата група обезоръжава и арестува местните управници и
крепители на властта (реакционерите). Тези арестувани са затворени в
киносалона до реката. Вратата на помещението, в което са арестуваните,
е оставена отворена, за да имат чист въздух, разрешава им се да си
поръчват кафе от близкото кафене.
Третата група организира охраната в селото. Понеже откъм гара
Тулово биха могли да дойдат правителствени войски, една група от
около 25 човека начело с Иван Владев е изпратена за превземането й.
Тук става известно, че в никой населен пункт на страната не е вдигнато
въстание (с изключение на с. Голямо Дряново) и още същата нощ
групата се връща в Мъглиж.
Рано сутринта на 14 септември общинският глашатай Деню
Орешков обявява, че в селото е установена нова „работническо-селска

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 75
власт” Комитетът започва да издава своите първи разпореждания.
Забранено е излизането извън селото. Поставят се постове на по-
важните обекти. Над общинското управление в града се развява
знамето на комсомолското дружество, а на мегдана звучат думите
на „Интернационалът”. Повечето хора се радват, но и започват да се
въоръжават. От килери, тавани и мазета се измъкват бердани, кринки и
пищови, останали от стари времена.
Мъглижките въстаници, макар и да разбират, че в страната не
е обявено въстание и че те са сами, решават да водят бой и да се
защитават. По-голямата част от въстаническите сили, около 120 души,
се разполагат край Казанлъшкото шосе в местността „Чешмите”. Една
бойна група прегражда шосето откъм Тулово, а трета заема височините
над селото.
За потушаването на въстанието в с. Мъглиж командирът на 8-и
пехотен Беломорски полк – Хасково, заповядва веднага да заминат с влак
за Казанлък една усилена рота в състав от 70 войници, две картечници
и две оръдия. Тук заедно с местните подразделения и със съдействието
на дружествата на запасните офицери се изпраща в Мъглиж военна
команда в състав двама офицери, двама подофицери, 30 войници и 20
конници. От Стара Загора също е изпратена военна команда в състав 44
войници и четирима подофицери под командването на един капитан.
Към 10:00 противникът започва да се задава откъм Казанлък.
Първите му разузнавателни разезди се опитват да влязат в селото, но
въстаниците ги отблъсват със силен пушечен огън. Започва първият
ожесточен бой. Въстаниците успяват да задържат настъплението в
продължение на три часа, макар повечето от тях да са неопитни във
военното дело и въоръжени с остаряло оръжие. През това време
пристига куриер, изпратен от охраняващата пътя за гара Тулово част
и съобщава, че гарата вече е заета от артилерийска част с 4 оръдия, а
към Мъглиж се насочва и друга войскова част с картечници. Поради
това, че противникът вече има числено превъзходство и разполага с
артилерия и картечници, ръководителят на въстанието Иван Владев
решава въстаниците да отстъпят и да се оттеглят към планината. Под
неговите команди оттеглянето се извършва в пълен ред. От различните
позиции се събират 200-250 бойци, а в същото време, около 15:00
часа, артилерията открива огън по напуснатите вече въстанически

76 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
позиции. Тъй като укриването и изхранването на толкова голяма група
от хора би било свързано с големи трудности, ръководителите решават
в планината да останат 27 души, за които има опасност да бъдат
разстреляни от властта. Останалите въстаници трябва да се завърнат в
селото под предлог, че не са участвали във въстанието или че са били
по нивите си. Привечер по-голямата част от въстаниците започват да
се прибират към селото, със заръката добре да скрият оръжието си и да
събират храна за бъдещи действия.
През това време правителствените войски навлизат в селото,
освобождават арестуваните реакционери и започват арести на някои
въстаници и саморазправа с тях.
На 13 срещу 14 септември въстава и с. Голямо Дряново. В селото
пристига куриер и съобщава, че въстанието вече е обявено в Мъглиж.
Местната организация решава да действа веднага. Една от бойните
групи заема общината, друга обезоръжава местните реакционери. Но
от околните селища никой друг не въстава. След като разбират че са
сами, въстаниците решават да се оттеглят в планината и там да чакат
нови нареждания за действие.
В Стара Загора на 12 септември са арестувани много членове на
комунистическата партия, както и в други градове в страната. Местният
комитет се събира и след дълги разисквания решава въстанието да бъде
обявено на 19 срещу 20 септември. Определен е и план за действие.
Решено е да се изпратят куриери до околните партийни комитети.
Въстанието в селата в окръга започва следобед на 19 септември.
Първо са завзети някои от по-малките селища, след което бойните
групи се насочват към казармите в региона, железопътните гари и към
други по-важни обекти. На много места започват сериозни боеве и
престрелки.
На 19 септември преминалите в нелегалност от Мъглиж
получават парола от окръжния комитет в Стара Загора за обявяване
на въстание. Нареждания получават и комитетите в казанлъшките
села. Решено е мъглижкият отряд да се отправи към с. Енина и да
подпомогне въстанието там. За да се разпознават през нощта от
противника, въстаниците са с вързана бяла лента на лявата ръка. Към
12 часа през същата нощ енинци са готови и се събират вън от селото.
В това време при тях пристигат и мъглижани. Въстаниците завземат

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 77
общината, намиращите се в селото жандарамеристи са пленени, както
и някои опасни за въстанието реакционери. Село Енина осъмва с нова
власт. Организирана е охрана на селото предимно откъм шосето за
Казанлък.
Малко след полунощ на 19 срещу 20 септември над Казанлъшкото
поле се понася силният звън на голямата камбана на Шипченския
манастир. Това е сигналът селата от околията да се вдигнат на оръжие.
На върха на камбанарията ярко запламтява голяма факла – също
предварително уговорен сигнал за започване на борбата. В нея се
включват селата Шипка, Енина, Розово, Шейново, Хаджидимитрово,
Крън и др.
Въстаниците от Казанлъшка околия (около 400-500 на брой)
се насочват срещу Казанлък, за да го атакуват и овладеят, както се
предвижда в предварително изработения план. Те се съсредоточават във
вековната Крънска кория и заемат позиция в покрайнината й. Преди да
настъпят срещу града, оттам се задава многобройна и добре въоръжена
войска с картечници и оръдия. Започват престрелки, които постепенно
преминават в ожесточен бой между въстаниците и правителствените
войски. Няколко последователни атаки на противника са отбити,
въпреки силният артилерийски огън, насочен към въстаническите
позиции. Противникът прави опит да извърши пробив във фланга на
въстаниците, но се проваля. Не успява и хитростта му да се доближи
до въстаническата позиция, размесен с добитъка на село Енина, който
се връща от паша. Боят продължава през целия ден на 20 септември
до вечерта. Дължината на фронта, който се образува, е повече от 5 км.
Привечер противникът, който се бои от нощно нападение, се изтегля
към Казанлък.
На следния ден боят се подновява. Към 10 часа от Габрово пристига
артилерия и открива огън в тила на въстаниците. Притиснати от две
страни от по-многоброен и по-добре въоръжен противник, въстаниците
започват да се изтеглят към Балкана.

78 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 8.1. Бойните действия при Крънската кория (по Йото Йотов).

Преди още боят за Казанлък да е започнал, Мъглижкият отряд
след като завзема с. Енина, се отправя към с. Горно Изворово и към
Мъглиж, за да установи своя власт в тези селища. Отрядът завзема
с. Горно Изворово и веднага след това се насочва към Мъглиж.
Групата се разполага в местността Острият връх. Тук ръководството
на отряда обмисля плана за завземане на селото. В селото са се
разположили множество войници, полицаи и шпицкомандаджии,
чиито брой достига близо 200 души, а въстаниците са само 23 души.
Въпреки това въстаниците решават да действат. За тази цел отрядът
се разделя на три групи. Първата група, състояща се от 9 души и с
командир Иван Владев, трябва да нападне към общината. Втората
група от 8 човека и командир Стефан Телбизов трябва да нападне от
горния край на селото и да се съедини с първата група, създавайки
впечатление за многочисленост на отряда. Трета група от 6 души и с
командир Тодор Гаргов се прикрива зад скалите срещу общината, към

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 79
която трябва да открие огън. По даден сигнал в 16:30 часа трите групи
нападат едновременно. С бързи и решителни действия въстаниците
успяват да овладеят селото. Противникът е обхванат от паника, като
мисли, че селото е нападнато от големи въстанически сили. Особено
голям страх навява Георги Кусев (Гената), който успява да обезоръжи
множество противници и да повали коменданта на града в момента,
когато нарежда да се свири сбор. При това нападение е убит един
полицай, на име Харалан. С оръжието на пленените войници бързо се
въоръжават младежи от селото. Тодор Гаргов напада и пленява трима
войници, които карат от Казанлък за шпицкомандаджиите в Мъглиж
каруца със седемдесет и две пушки „Манлихер” и пет сандъка с
патрони и ги откарва в общината. С този ценен трофей се въоръжават
нови въстаници. Общият им брой достига 200 души. Праща се веднага
куриер до Ветренския пункт за бързо вдигане.
През това време на гарата в Тулово се разтоварва пристигналата от
Стара Загора една пехотна дружина от 300-400 души с 4-5 картечници
и 4 оръдия. Ръководителите на въстаническите отряди южно от селото
Стефан Телбизов, Атанас Гидиков, Тодор Гаргов и Стефан Лазаров
решават да привлекат противника към Мъглиж, да устроят засада и
чрез удар по фронта, във фланг и тил да го разбият.
На 21 септември около обяд противникът започва да настъпва
към Мъглиж, като атакува с пехота, картечници и артилерия. При вида
на този добре въоръжен и многоброен противник, въстаниците едва
сега осъзнават, че не могат да устоят. Ръководителите на въстанието
решават отрядите да се оттеглят към планината.
Вечерта правителствените войски и шпицкомандаджиите нахлуват
в селото и започват издевателства срещу цивилното население. След
полунощ, около 3 часа на 22 септември, противникът извежда на
южния край на селото и убива чрез разстрел Антонио Салваторе, Иван
Кехайов, Тошо Ямалиев и шестнадесетгодишния Райчо Съртонев.
Мъглиж дава още една жертва във въстанието, това е Рашо Жилков,
загинал край гр. Бургас.
На следващия ден части от правителствените войски изкарват
населението на цялото село при Голямата могила. Пред очите на всички
бият пленените въстаници Георги Кусев и Иван Кочминев. Завързват
ги на колове, за да ги разстрелят, но хората застават пред тях и така

80 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
ги спасяват. През това време с цел сплашване изстреляни снаряди от
артилерията разрушават няколко къщи в горния край на опразненото
село.
През нощта двамата въстаници отново са изкарани край селото,
за да бъдат разстреляни при „опит за бягство”. Кусев и Кочминев
побягват още при първото изсвирване на куршумите. Кочминев е
ранен, но приятелят му не го изоставя, взема го на гръб и го носи три
километра до гората. Там Кусев превързва ранения с част от ризата си.
Така двамата мъглижани спасяват живота си.
След като правителствените войски завземат селото, болшинството
от въстаниците постепенно започват да слизат от планината и да се
предават. В Балкана остават около 15 мъглижани. Половината от тях в
следващите няколко дни също се предават. Останалите се опитват да
минат границата, но са заловени и предадени на властта. От мъглижани
единствено Никола Гевгалов успява да пресече границата, заедно с още
други няколко въстаника от Казанлъшкия край.
Септемврийското въстание в следващите дни и седмици след
множество боеве е потушено из различните краища на България.
Резултатът е убити и ранени и от двете страни, а също и невинни
жертви сред мирното население.

Документи
Съобщение от революционния комитет в с. Мъглиж за установената
работническо-селска власт. 14 септември 1923 г.
1. От тази заран властта е в ръцете на работниците и селяните, всичко
мина тихо, хората да не се безпокоят, за арестуваните дава се пълна
гаранция, че няма да падне ни косъм от главите на арестуваните:
2. Христо Радев, Дачно Танев, Христо Русев, Костадин Чомаков,
Костадин Куцаров, Теню Д. Мандов да се явят доброволно като им се
гарантира свободата.
3. Училището ще бъде преустановено до второ разпореждане.
4. Питиепродавниците ще бъдат затворени.

Телеграма от околийския началник в Казанлък до МВРНЗ за завземане
на с. Мъглиж от въстаниците. 14 септември 1923 г.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 81
Днес, 14 т. м., в с. Мъглиж, от околията ми, въоръжена
комунистическа тълпа е арестувала всички официални власти, след
което е обявила съветска власт в селото. Същата тълпа е взела оръжието
на общината и обезоръжила и арестувала изпратената кавалерийска
група от 6 човека. За умиротворяване на селото и възстановаването на
законната власт бе изпратен отряд от кавалерия и пехота от казанлъшкия
гарнизон. При наближаване на селото комунистическата тълпа
открива огън и ранява двама войници. В тоя момент отрядът е влязъл
в селото и преследва метежниците, които отстъпват към Балкана. За
жертви от двете страни още не е известно. Моля по-нататъшното ви
разпореждане.

Околийски началник: (п.) Калинков

Изпратен е преписът на г. казанлъшкия съдебен следовател за
сведение.

Секретар

Заповед на революционния комитет в с. Мъглиж до населението за
предаване на наличното оръжие. Септември 1923 г.
Съобщава се на всички, които имат оръжие, патрони и др., в два
часа срок да го донесе в общинското управление.
Само съобщава се, че от утре почват редовни занятия в училището.

Писано от Кръстю Марков

Разписка от мъглижкия продоволствен комитет относно получени
цървули за въстаниците. Септември 1923 г.
Мъглижкият продоволствен комитет, удостоверява, че получи от
Слави Георгиев Карагизов двадесет и девет и половина чифта цървули,
ненаправени за продоволствения комитет.

Секретар

82 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Бележки от революционния комитет в с. Мъглиж на лица за свободно
движение. Септември 1923 г.
1
Да не се закача Иван Тодоров, пътува за селата Горната махала и
Сливито, тамошен жител.

От комитета

2
Разрешава се на Теню Т. Тюфекчиев, 70 г., пътующ с едно магаре,
да замине за с. Изворово.

Донесение от началника на гарнизона в Казанлък до началника на
войските около с. Мъглиж за участие на войник във въстанието. 17
септември 1923 г.
Изпращам Ви доброволеца от 38-и пех. дружина Димитров
Димитър Димитров, от с. Мъглиж, който на 14 того е бил заловен
от поручик Недев в селото и докаран тук. Същият е взел участие с
метежниците. Да се арестува и подведе под отговорност заедно с
другите метежници.

Подполковник – Началник на гарнизона

Писмо от Мъглижкото комендантство до коментанта на Казанлък
за арестуван въстаник. 14 октомври 1923 г.
Заедно с настоящото си Ви изпращам, господине комендант,
лицето Димитър Гърдев Лесов от общината ни, който през време на
метежа на 13 срещу 14 септември през нощта е ходил да обезоръжава
населението, а така също същият е ходил да обезоръжава и общинския
горски старши стражар, на зависяще разпореждане.

Комендант
Запасен капитан

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 83
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Георги Георгиев, Септември 1923: исторически очерк, Партиздат, 1983, с.
94-99.
История на България, том 2, изд. Наука и изкуство, 1955, с. 470-478.
История на България, том 3, изд. Наука и изкуство, 1964, с. 109-116.
Йото Йотов, Военните действия в южна и югозападна България, сборник
Септемврийското въстание 1923 – военни действия, Военно издателство,
1973, с. 76-102.
Петър Калайджиев, Бунтовна есен – документален разказ за септемврийското
въстание 1923 г. в Розовата долина, Партиздат, 1974.
Петър Калайджиев, Въстанието в Казанлъшко през 1923, сборник 25
годишнината на септемврийското въстание, изд. на Отечествения фронт,
1948, с. 188-194.
Димитър Косев, Септемврийското въстание 1923, изд. Наука и изкуство,
1973, с. 164-190.
Септемврийското антифашистко въстание 1923 – документи и материали,
том 1, Партиздат, 1973, с. 199-217.
Септемврийското антифашистко въстание 1923 – документи и материали,
том 2, Партиздат, 1983.
Борис Чолпанов, Векове от слава, Военно издателство, 1981, с. 248-252.

84 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Паметници в град Мъглиж и околностите му
Паметник на загиналите във войните 1912-1945
Паметникът се намира на площад „3-ти март” № 32 в центъра на
града (фиг. 12.15 в края на книгата). Открит е на 22 септември 2003 г. –
Деня на Независимостта на Република България – в памет на загиналите
сто шестдесет и шест мъглижани за независимостта и обединението на
България през Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората
световни войни. Изграден е с волни пожертвования от населението на
град Мъглиж и други дарители, както и с доброволен труд. Архитект
на паметника е В. Бакунин. Паметникът има размери 1160/345 см,
изграден е от бетон, мрамор и гранит. Датата на честването му е 6
май.
Надписите на паметника са: „Българийо, за тебе те умряха...” и под
него „от признателните потомци на гр. Мъглиж”. От двете му страни
стоят имената на загиналите:

Балканска и Междусъюзническа война /1912 – 1913/
Чин Име Починал
подпоручик Жельо Иванов Кирилчев 1912-13
редник Велко Петров Малешков 1912-13
редник Георги Минчев Сяров 1912-13
редник Деньо Райчев Трифонов 1912-13
редник Димитър Димитров Попдимитров 1912-13
редник Добри Куцаров Тодоров 1912-13
редник Добри Петков Дандев 1912-13
редник Иван Георгиев Козарев 1912-13
редник Иван Петров Мунев 1912-13
редник Иван Тенев Карапенчев 1912-13
редник Йовчо Желев Данаджиков 1912-13
редник Кольо Георгиев Чилов 1912-13
редник Минко Георгиев Минков 1912-13
редник Минко Димитров Пиперков 1912-13
редник Минчо Иванов Бояджиев 1912-13

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 85
редник Митьо Драганов Крънделов 1912-13
редник Неделчо Иванов Фетфов 1912-13
редник Неделчо Стоянов Мартев 1912-13
редник Никола Димитров Топорков 1912-13
редник Петко Костадинов Михалев 1912-13
редник Петко Тенев Готев 1912-13
редник Петър Донев Партинов 1912-13
редник Петър Чернев Карастоянов 1912-13
редник Слави Димитров Лидарев 1912-13
редник Слави Петров Арабаджиков 1912-13
редник Станчо Георгиев Кирилчев 1912-13
редник Станчо Иванов Ряпов 1912-13
редник Станчо Тодоров Хаджиев 1912-13
редник Теньо Стоянов Йоргов 1912-13
редник Тодор Георгиев Карастоянов 1912-13
редник Тоньо Георгиев Драгнев 1912-13
редник Трифон Гойчев Тенчев 1912-13
редник Христо Руев Кючуков 1912-13
редник Цаньо Димитров Малаков 1912-13
редник Черньо Костадинов Пенов 1912-13

Първа световна война /1914 – 1918/
Чин Име Починал
подпоручик Атанас Тошев Лесов 1915-18
подпоручик Йовчо Иванов Слаников 1915-18
подпоручик Рашо Руев Рашев 1915-18
подпоручик Стефан Тонев Бояджиев 1915-18
фелдфебел Иван Дянов Боруджиев 1915-18
фелдфебел Минчо Иванов Белчев 1915-18
фелдфебел Никола Колев Маказчиев 1915-18
ст. подофицер Григор Георгиев Косматанов 1915-18

86 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
ст. подофицер Бечо Иванов Камбуров 1915-18
ст. подофицер Манол Николов Попов 1915-18
ст. подофицер Митьо Иванов Съртонев 1915-18
ст. подофицер Моньо Станчев Режев 1915-18
ст. подофицер Тошо Данев Орешков 1915-18
ст. подофицер Черньо Стоянов Свинаров 1915-18
мл. подофицер Дочо Иванов Загаров 1915-18
ефрейтор Георги Стойков Лангуров 1915-18
ефрейтор Кольо Колев Курбанджиев 1915-18
ефрейтор Христо Георгиев Берберов 1915-18
редник Александър Димитров Попов 1915-18
редник Александър Киров Дянов 1915-18
редник Алекси Георгиев Карастоянов 1915-18
редник Андрей Иванов Лидарев 1915-18
редник Атанас Иванов Ямалиев 1915-18
редник Атанас Стоянов Атанасов 1915-18
редник Бечо Денев Караиванов 1915-18
редник Богдан Димитров Лазаров 1915-18
редник Борис Георгиев Ахмаков 1915-18
редник Васил Стойков Славчев 1915-18
редник Велко Иванов Малаков 1915-18
редник Велко Колев Стойчев 1915-18
редник Влади Генчев Генев 1915-18
редник Влади Рашев Ряпов 1915-18
редник Ганьо Рашев Костуров 1915-18
редник Георги Денев Шукюрлиев 1915-18
редник Георги Иванов Белчев 1915-18
редник Георги Неделчев Карастоянов 1915-18
редник Георги Петков Донев 1915-18
редник Георги Смилов Белчев 1915-18
редник Георги Христов Стайнов 1915-18

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 87
редник Деньо Калчев Гидиков 1915-18
редник Димитър Василев Куцаров 1915-18
редник Димитър Георгиев Азманов 1915-18
редник Димитър Георгиев Похлупаков 1915-18
редник Димитър Иванов Мартев 1915-18
редник Димитър Иванов Тонев 1915-18
редник Димитър Колев Кучешев 1915-18
редник Димитър Петков Тонев 1915-18
редник Димитър Тодоров Русев 1915-18
редник Драган Димитров Ахмаков 1915-18
редник Еньо Георгиев Загаров 1915-18
редник Жельо Русев Малаков 1915-18
редник Злати Иванов Буюклиев 1915-18
редник Злати Тенев Шунанов 1915-18
редник Иван Ангелов Орешков 1915-18
редник Иван Георгиев Карагьозов 1915-18
редник Иван Димитров Минтов 1915-18
редник Иван Желев Карастоянов 1915-18
редник Иван Иванов Алавойдов 1915-18
редник Иван Иванов Лесов 1915-18
редник Иван Йоргов Стрешков 1915-18
редник Иван Русев Мунев 1915-18
редник Иван Стойков Гегов 1915-18
редник Йовчо Димитров Пенкин 1915-18
редник Йовчо Петков Данаджиков 1915-18
редник Йорго Дянов Щръков 1915-18
редник Йорго Танев Делитодоров 1915-18
редник Киро Колев Кирчев 1915-18
редник Койчо Добрев Орешков 1915-18
редник Койчо Станчев Османлиев 1915-18
редник Кольо Василев Божков 1915-18

88 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
редник Костадин Петров Нешев 1915-18
редник Кръстьо Дончев Тянов 1915-18
редник Мильо Иванов Кучков 1915-18
редник Минчо Бонев Минтов 1915-18
редник Минчо Георгиев Азманов 1915-18
редник Минчо Колев Маказчиев 1915-18
редник Миньо Стойков Лангуров 1915-18
редник Митьо Митев Попмитев 1915-18
редник Митьо Стоянов Саръгойчев 1915-18
редник Неделчо Георгиев Карагьозов 1915-18
редник Никола Димитров Гевгалов 1915-18
редник Никола Димитров Сакъиванов 1915-18
редник Никола Колев Гаргов 1915-18
редник Никола Колев Талбизов 1915-18
редник Никола Куцаров Куцаров 1915-18
редник Никола Минчев Ковачев 1915-18
редник Никола Тонев Костов 1915-18
редник Петко Добрев Дуплев 1915-18
редник Петко Иванов Ганев 1915-18
редник Петко Иванов Дуплев 1915-18
редник Петко Тодоров Малешков 1915-18
редник Петър Иванов Белчев 1915-18
редник Петър Христов Нешев 1915-18
редник Райчо Колев Гаргов 1915-18
редник Райчо Милков Стойков 1915-18
редник Рашо Иванов Ганев 1915-18
редник Руси Стоянов Атанасов 1915-18
редник Рую Георгиев Ахмаков 1915-18
редник Слави Златев Арабаджиков 1915-18
редник Смил Йовчев Смилов 1915-18
редник Смил Стойков Гегов 1915-18

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 89
редник Станчо Желев Турлаков 1915-18
редник Станчо Минчев Ряпов 1915-18
редник Станчо Неделчев Мухтаров 1915-18
редник Стефан Колев Стойчев 1915-18
редник Стоян Иванов Мартев 1915-18
редник Таньо Денев Караиванов 1915-18
редник Теньо Митев Карастоянов 1915-18
редник Теньо Руев Готев 1915-18
редник Тодор Димитров Куцаров 1915-18
редник Тодор Танев Ямалиев 1915-18
редник Тоньо Станчев Цигуларев 1915-18
редник Тошо Стоянов Данаджиков 1915-18
редник Тошо Тошев Гърдев 1915-18
редник Христо Богданов Христов 1915-18
редник Христо Колев Трифонов 1915-18
редник Христо Минчев Попчев 1915-18
редник Христо Николов Мухтаров 1915-18
редник Христо Петров Капсъзов 1915-18
редник Христо Стойков Мирчев 1915-18
редник Цаньо Иванов Малаков 1915-18
редник Черньо Иванов Барабонков 1915-18

Втора световна война /1939 – 1945/
Чин Име Починал
фелдфебел Рую Витанов Арабаджиков 1944-45
кан. подофицер Стоян Руев Керин 1944-45
подофицер Георги Стоянов Тянов 1944-45
подофицер Добри Добрев Пиперков 1944-45
подофицер Иван Иванов Берберов 1944-45
подофицер Иван Николов Раклев 1944-45
подофицер Илия Иванов Азманов 1944-45

90 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
редник Кольо Димитров Ахчиев 1944-45
редник Кольо Тодоров Върбанов 1944-45

Името на рида Кръста
На възвишението Кръста, намиращо се непосредствено западно
от центъра на града, някога се е намирал паметник в чест на падналите
жители на Мъглиж при защитата на селото от османската войска
по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Паметникът е бил с
формата на кръст, вероятно военен кръст. Направен е бил от местните
жители скоро след Освобождението. За съжаление през 20-ти век този
паметник доста безотговорно, а дори и престъпно е бил унищожен.
Днес от него е останало само името му.

Паметник на септемвриеца
Паметникът се намира на възвишението непосредствено над
автогарата в центъра на града. До него водят стръмни стълби, като на
всяка площадка има малка каменна пейка за почивка. Около паметника
е разположен малък парк. Самият паметник преставлява огромна статуя
от неръждаема стомана на млад мъж с разкопчана риза (фиг.12.16
в края на книгата), който развява в ръката си парче плат, вероятно
знаме. На постамента на паметника е изписан стих от поемата на Гео
Милев „Септември” – „Мъглиж беше пръв”, и датата на започване на
въстанието – 13.IX.1923, като първата цифра „1” е отчупена. От мястото
на паметника се открива красива гледка към град Мъглиж.

Бетонния паметник в местността „Равня”
Паметникът (фиг. 12.17) се намира в местността Равня и стои
съвсем близо до следващия описан паметник.

Паметник на септемврийското въстание в местността „Равня”
Паметникът (фиг. 12.18) се намира в местността Равня. До него се
отива по асфалтирания път, който минава по билото на рида Кръста
над Мъглиж. Надписът на мраморната плоча на паметника гласи: „Тук
на 12.IX.1923 актива на мъглижката партийна организация взе решение
за обевяване на антифашистко въстание”. Над надписа стои петолъчка,
под него клонче с листа.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 91
Паметник в местността „Дядоминчов орех”
Паметникът (фиг. 12.19) се намира на около 150 метра северно от
ресторант „Алейката” по асфалтовото пътче. На това място вечерта
на 13 септември 1923 г. са се събрали бойните групи. Тук е имало
някога орех, който вече отдавна го няма, сега мястото е оформено като
кът за отдих. Надписът на мраморната плоча гласи: „От това място
на 13.IX.1923г. въстанниците от Мъглиж тръгнаха първи в България
на бой с монархо-фашизма за установяване на работническо-селска
власт”.

Паметник в местността „Чешмите”
Паметникът се намира в местността Чешмите на около 2 км
западно от Мъглиж до шосето за Казанлък (фиг. 12.20). Близо до това
място на 14 септември 1923 г. мъглижките въстаници са водили първото
голямо сражение с полицията. На 100 м западно от чешмата до шосето
са били позициите на въстаниците, а противникът е настъпвал през
плоската долина на р. Асащица. Надписът на мемориалната чешма е
бил следният: „Мъглиж беше пръв” и под него „Гео Милев”. Надписът
на стената зад чешмата е: „Септември 1923”.

Лобното място на септемврийци
От центъра на града се тръгва на юг по шосето за Тулово, минава
се покрай техникума и близо до края на града вляво от шосето в
местността Кирпичите се вижда бял паметник (фиг. 12.21). Тук в нощта
на 21 срещу 22 септември 1923 г. са разстреляни Тошо Ямалиев, Райчо
Съртонев, Антонио Черито и Иван Кехайов. Паметникът се състои от
четири варовикови колони с четири правоъгълни блока пред тях, на
които са изписани имената на убитите, рождената им дата и датата на
смъртта. Надписите гласят:
„Райчо Христов Съртонев, роден – 20.VI.1905, разстрелян –
21.IX.1923”
„Антонио Черито Салваторе, роден – 13.V.1904, разстрелян –
21.IX.1923”
„Тошо Танев Ямалиев, роден – 22.V.1902, разстрелян – 21.IX.1923”
„Иван Тошев Кехайов, роден – 16.X.1895, разстрелян – 21.IX.1923”.

92 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Паметник на Дончо Минчев Бояджиев в местността „Равня”
Паметникът (това, което е останало от него, фиг. 12.22) се намира
до асфалтираното шосе, което минава през местността Равня. На
паметника е имало надпис със следния текст: „Тук падна убит в неравен
бой с фашистката полиция на 1.IV.1944 г. смелият младеж партизанин
Дончо Бояджиев”. Лобното място на този човек се намира западно от
паметника, на около 20-30 метра надолу в долчинката. До него води
малка пътечка през боровата гора.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Национален регистър на военните паметници в България, Интернет адрес:
www.memorials.bg .
Георги Чорчопов, Мъглиж, изд. Медицина и физкултура, 1983.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 93
Народна вяра и обичаи
Болшинството от съдържанието за тази глава е взето от трудовете
на изследователя Димитър Маринов1. Той е започнал да събира
етнографски материали за българите още през 1875 г. През 1914
г. излиза неговият много ценен и интересен труд „Народна вяра и
религиозни народни обичаи”2. В него той е събрал и описал народни
обичаи и вярвания от множество селища из цяла България. За село
Мъглиш той е записал материалите си от дядо Колю Живков и дядо
Кольо Желязков от същото село.

За мъглата
Мъглата е затворена в пещера и я пущат само когато каже Господ.
Мъгла има във всяка планина и когато Господ каже, душникът на
пещерата се отваря и тя излиза и покрива планината или пада на
земята. Мъглата предсказва в много случаи лошо време. В много села
има определени върхове и места, по които се познава какво ще бъде
времето. В Мъглиж върхът Побак над селото като се покрие с мъгла,
дъжд ще вали – ако е лятно време, и сняг – ако е през зимата.

За вълка
Вълкът е силно хищно животно и в миналото е причинявал големи
пакости на скотовъдците, а особено на овчарите. Той е опасен и за
самия човек, а особено зимно време, когато е гладен и вълците ходят
събрани по няколко на куп, на глутница. Тогава вълците нападат не
само на по-едър добитък, но и на човек и могат да го разкъсат.
Тая опасност от вълка е създала в народната вяра едно уважение
към него и му е устроила много поверия и празненства. В чест на вълка
има празници, наречени Вълчи празници, с известни обреди и обичаи.
Относно самия вълк поверието разказва за следните негови
качества и свойства. Вълкът е много лаком и той може да издави цяло
стадо. Обаче Господ е запазил човека и стадото му от такава напаст
с това, дето е наредил, щото устата на вълка да не бъдат всякога
отворени. Челюстите на вълка в известни дни и часове са склопени
и вълкът не може да си отвори устата. В тия дни и часове, ако влезне
вълк в стадото, той не може да удави нито една овца, а само ги души
и мирише и чушка ги с муцуната, но не може да захапе овцата. Ако

94 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
не му се отключат устата, той си отива гладен. Това е едно щастие
за скотовъдците. Друго щастие е това, че според народното поверие
вълкът не може да подуши като кучето, т.е. да познава по миризмата,
затова с носа си не може да познае къде има овци. Много пъти той
минава близо покрай стадото, което е или в дол, или в някоя горичка, а
като не ги вижда, заминава си, без да спира и отбива при стадото. Той
подушва миризмата от овци само по вятъра: ако духа вятър откъм тая
страна дето има овци, той отива по вятъра към стадото. Ето защо във
ветровито време овчарят кара стадото да пасе срещу вятъра.
Също така селяните са загрижени, когато Великден се падне на
25 април. „Да му мислят овците и овчарите”, казват селяните в тоя
случай, защото се вярва, че тая пролет вълчицата ще окучи най-много
вълчета.
С грабежа на вълка селяните дотолкова са навикнали, щото и
самия тоя грабеж при определени условия, считат за щастие. Така, ако
вълкът успее да влезе в кошарата или обора, дето са овцете, и грабне
някоя овца, без да бъде усетен от овчарите и подушен от псетата, това
се счита за голямо щастие – през тая година овцете щели да се изагнят
добре и щели да бъдат млечни през лятото. Ето защо се радват на такъв
вълчи грабеж.

За дядо Господ
Вънкашният образ на дядо Господ народната вяра рисува като
старец с бяла дълга брада, приличен във всичко на човек. Като старец се
и явява на човеците. Народната вяра го представлява като много добър,
много благ; той постянно се грижи за човеците, за тяхното добро. Но
при това е и справедлив; колкото обича и милва добрите и праведните
човеци и ги награждава за добрите дела, толкова е строг към лошите
човеци, които той никога не оставя без наказание. „Бог забавя, но не
забравя” е пословица, създадена от вярата народна, с която се определя
Божието правосъдие.
Дядо Господ живее на небето. Но някога е бил на земята и тогава
е научил човека как да изкарва хляба си. Той го е научил как да оре, да
сее, да копае, да жъне, научил е жената как да преде, да снове, да тъче,
да кладе огън и други къщни, полски и женски ръкоделни работи. Дядо
Господ и сега слиза на земята, преобразен на старец. Той дохожда късно

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 95
вечерта, хлопа на вратата и се показва като чужденец, пътник от далеко
и моли да го приемем да пренощува. Тая къща, дето го приемат, той
благославя, а тая дето, не го приемат, той проклина. Затова било много
добро никога да не връщаме, когато дойде някой пътник в къщата ни,
за да пренощува.

За някои дни и часове
Във вторник изобщо не се начиня никаква работа, защото няма да
има добър и щастлив край. Не се тръгва на път, защото из пътя ще се
случи премеждие и нещастие. Не се сее нищо, защото няма да се роди.
Не се садят дървета, защото ще бъдат ялови, т.е. няма да цъфтят и да
връзват рожба или ако цъфтят – няма да завържат плод. Ако добиче
се роди във вторник, било агне или теле – колят го, защото донася
нещастие на цялото стадо.
На стадото егрек не се прави в четвъртък, защото стадото ще бяга
от тоя егрек.
Ако човек е почнал да оре, да сее, да жъне, да коси; или ако жена е
почнала да преде, да навива, да тъче, да крои и пр. у добър час, цялата
работа върви леко, лесно и весело и се свършва добре, без неприятности.
Случи ли се, та са почнати тия занятия у лош час – тогава работата
върви с мъка и неприятности: чупи се, кине се, преобръщат се или се
чупят колата и пр. – свършва се, но с безброй мъки.

За старец – жрец
На обществените празненства в миналото се принасяли жертви и
тия жертви се осъществявали по един установен ред. Тоя ред се нарича
обред с обичаи. Лицето, което освещава жертвата, извършва обреда и
председателства на празненството, изследователят Димитър Маринов
е нарекъл жрец. Тия хора, които са председателствали на празненствата
и освещавали жертвите, са били същите, които са и жрели жертвите,
т.е. клали ги и пренасяли.
До края на 18 век, когато по селата още са клали селския бик като
жертва на покровителя, духа на селото – клал го е старецът, който е
председателствал на празненството и освещавал жертвата. Когато е
трябвало да се коли овен или телец на оброк, тоя овен и телец е клал
старецът, който е председателствал на празненството и освещавал

96 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
жертвата. Петлите и кокошките на църквата клал е старецът, който е
председателствал и освещавал после жертвите и трапезата. Той само
заколи жертвата, а други после я чистят и готвят.
До 18 век свещеници са били рядко, а и дето е имало, не смеели да
се явят публично, т.е. из пътя, защото турчинът е считал за свой дълг
да ги убие. Ето защо свещеникът бил принуден да не излиза или ако
е излизал, той се преобличал: обличал се като селянин с бели дрехи
селски, с калпак селски, а много пъти и със стригана брада.
Това обстоятелство, т.е. липсата на свещеници и тяхното неявяване,
е въздействало, та всичките обществени празненства, които са вършени
вън от селото, някъде из землището, са ставали без свещеник. В такъв
случай курбанът е заколван от стареца, който после е председателствал
на празненството, прекадвал трапезата и освещавал курбана.
От личните наблюдения на Димитър Маринов и от събраните от него
сведения той срещнал навсякъде същите старци, които по народному
се наименуват гледачи (гледачът е мъж, който гледа, за да познае
бъдещето и миналото на човека, но без да лекува; той гледа по дланта,
челото, очите и езика; гледа също така и по части от животни, напр. по
плешката на агне, овен, свиня, прасе, някои части на кокошка и петел
и др.). Тия гледачи някога са клали курбана, председателствували са на
празненството, прекадвали трапезата и освещавали жертвата (курбана,
хлябовете, коливото, виното и други сложени неща). Там, където такива
гледачи са липсвали, тогава за такива жреци са избирани други старци.
Старецът, който е клал курбана, а после прекадвал трапезата и седял
начело на празненството, е бил избиран всякога изпомежду първите
селски старци. Такъв трябвало да бъде всеобщо уважаван старец, да е
домовладика на най-многолюдната задруга; задругата да се наслаждава
с добро име; старецът да е стадник (овчар) с много овци или станеник
(владетел на много земи с многолюдна задруга). Избран веднъж за
жрец (курбанкеседжия), той е оставал такъв до смъртта си. И в случай,
че на празненството присъства свещеник, тоя старец всякога седи от
дясната му страна.
При обиколките си из България Димитър Маринов срещнал случаи,
дето оброк на трапезата е кадял такъв старец в много села. Забелязани
такива села били: с. Мъглиш, с. Шипка и с. Твърдица през 1893 г., с.
Ново село, Севлиевско през 1894 г., с. Какрина, Ловчанско през 1890

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 97
г, с. Тодьовци, Еленско през 1889 г. и др., където се правел оброк вън
от селото. На тия оброци свещениците отсъствали, а трапезата се
прекадявала от старец. Той замествал отсъстващия свещеник.

Обредни хлябове на Бъдни вечер
Обредните хлябове на Бъдни вечер играят много важна роля. Без
тях Бъдни вечер не може, нито каденето се върши. В с. Мъглиш са се
правели следните видове хлябове, показани по-долу.
Хлябът на фиг. 10.1 се казва боговица. Той е голям квасник със
следните шарки отгоре. На средата кръсташ, нашарен с огрибката; на
средата на кръсташа кръгче; около кръсташа по-голям венец, а около
тоя венец по-широк тестев кръг. Тоя хляб се кади, ломи се и се разчупва
на трапезата.

Фиг. 10.1. Хляб тип боговица, приготвян на Бъдни вечер.

Хлябът на фиг. 10.2 се казва кравай. Тоя хляб има яйцевидна форма.
На средата е празен – извадено е тесто с огрибката. Около туй празно
място има венец; около тоя венец има яйцевидна тестева пръчка; около
тая елипса иде друга – последна тестева елипса. На четири места: горе,
долу, ляво и дясно има шарки, направени с просфорник. Във венеца
има три вейки босилек.
Тоя кравай се давал на коледарите.

98 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 10.2. Хляб тип кравай, приготвян на Бъдни вечер.

Ястия на Бъдни вечер
На трапезата се кадят три гозби: боб, чушки (сарма) и жито. Като
прекадят, от хляба, от боба, чушките и житото гуждат в гавана (шиника)
и дават на воловете.

Еремия, 1 май
Черковен празник на Св. пророк Еремия. Тоя ден се празнува в
чест на змиите и гущерите. В с. Мъглиш и други села, Казанлъшко, тоя
ден много рано биели мляко по росната трева, за да има стоката повече
мляко.

Горещняци, Блъсъци, Германовци, 15, 16 и 17 юли
В живота на българина огънят е играел много важна роля и около
него и огнището се въртят много обреди и религиозни обичаи.
В чест на огъня като стихия е устроено тридневно празненство,
наречено Горещняци. Но понеже, когато огънят слиза от небето чрез
трескавица и светкавица, той се придружава и от страшна гръмотевица,

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 99
затова тия три дни празници се наричат още Блъсъци, Германовци.
Тия три дни празнуват от огън. Най-строго празнуват първия и
третия горещняк, нищо не се работи в полето, а така и вкъщи. Не се
жъне, не се копае, не се коси, не се пласти, а така и снопи не бива да
се возят. Снопите и нивата се запалвали от само себе си, защото огън
слизал от небето.
У народа владее поверие, че който се къпе през тия три дни в топли
води, които извират из земята, болест го не хващала. Особено, които
са болни, гледали да се къпят в такива топли води. Всеки трябва да
се топне само три пъти, като вярват, че ако ще има лек, болният ще се
изцери. Три пъти се топват по веднъж на ден. Тия дни ходят да се топят
навсякъде, дето има лековити извори.
В с. Мъглиш, в землището мъглишко, имало кладенец, наречен
Далакбунар, т.е. далачив кладенец, защото водата лекувала болестта
далак.

Гонене на змей
Тоя обреден обичай стои в тясна връзка с бездъждието. Устроява
се тогава, когато настъпи дълга суша.
Народното вярване утвърждава, че когато настъпи суша и не
помогнат нито пеперудата, нито Германът, тогава в околността на едно
или няколко села се е заселил змей, който или дебне да открадне някоя
мома, върху която е хвърлил око, или пък ще опустошава нивите.
Когато се решава да се извърши гонката на змея, селският глашатай,
наречен кехая, обажда това на селяните с викане по бунищата и с
разправянето по къщите. Това е нужно, защото тая нощ, когато ще се
гони змеят, трябва всичките псета да бъдат вързани, всичките врати
отворени, та гонците да могат да влизат без пречка навсякъде.
Според народното вярване змеят-пакостник се намира или вкъщи,
или в зимника, или в кошарата, или в окопа, затова и гонците трябва да
проникнат навсякъде.
Гонката на змей е тайнствен обреден обичай и него никой не може
и не смее да види. Гонците са момци или млади женени мъже, но едри
и силни физически. Всеки гонец приготвя дебела тояга, която се нарича
кривак. С тоя кривак се мушка навсякъде, дето се предполага, че се е
скрил змеят.

100 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Докато трае гонката, гонците не смеят ни дума да кажат, ни глас
да издадат; те трябва да бъдат неми. Народното вярване утвърждава,
че ако някой от гонците продума или издаде най-малък глас, той се
разболявал, оградисвал от лошата болест; вярва се, че го ударил змеят.
Същото сполетява и всекиго, който би видял гонците и би проговорил
нещо.
Когато настъпи голяма вечеря, т.е. близо до среднощ, гонците
тръгват. Ако селото е малко, гонците са една чета; ако ли селото е
голямо, гонците са по-много и се разделят на няколко чети.
Гонците влизат във всяка къща, във всяка кошара, зимник и др.
сгради и мушкат с криваците си навсякъде във всяко кьоше; те влизат
и в окопите и мушкат, обикалят около купите слама и пластовете сено
и мушкат в тях.
Всички селяни трябва да са скрити, особено женската челяд,
защото ако някоя мома, жена или булка се появи, змеят, подгонен от
гонците, може да я грабне; пък и гонците няма да я заминат без едно
хубаво мушкане с криваците. Това се върши и върху всеки човек, който
би се появил.
Като се извърши тая гонка, вярата народна утвърждава, че змеят е
прогонен и дъжд без друго ще вали.

Диалектни думи от град Мъглиж3
Бехтава – грижи;
Битюве – валка;
Пелка – бичкия;
Естач – кръгла маса;
Конкума – съд (бъклица) за розово масло;
Корсак – преграда в съдовете (корабите) за грозде;
Мара – ялова овца;
Мертек – основно дърво на сграда;
Отчигарявам – отблъсквам от себе си (обратното на „да начоголя” –
много хора да се натрупат около нещо);
Парлак – късове (остатъци), които овчарят представя пред стопанина,
за да му послужат като доказателство, че овцата е изядена от вълци;
Пущ – развратник;
Рестя – приключвам сметките, правя равносметка (на англ. rest –

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 101
остатък);
Селемет – успокоение, същото като „собор”;
Тевекел работа – добре свършена работа;
Чилбур – въже за водене на добитък;
Чирвиш – костен мозък, мужденик;
Чоз – мазнините от вътрешността на овцата – осмянка;
Чомпил – птичка чичопей (през 60-70 години на миналия век в
училищата на Стара Загора се e употребявало жаргонното обръщение
„хей чумпил”!);
Шуруп – голяма гайка за пристягане на колелото към главината;
Кутмач – кътък (може би идва от общоиранската дума „кут” – корем. В
миналото кътъкът се е правил в кожени мяхове). В Родопите е известно
и като къркмач.

Детска броилка за игра4
Илен-билен пипи-лен
Други чукат тупалан
Чик-тан юру-ган
Чук шуну-буну
Ка-мъ-че.

ИЗТОЧНИЦИ И БЕЛЕЖКИ

1. Димитър Маринов е свещеник, възрожденски учител и преводач,
манастирски игумен, журналист, народовед, краевед, основател и първи
директор на Етнографския музей, политик. Роден е на 14 октомври 1846
г. в с. Армалуй, днес в състава на с. Вълчедръм, Монтана. През 1863 г.
бил послушник при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От
1867 до 1871 учил във Военното медицинско училище в Цариград, след
което през 1875 г. завършил философския факултет в Белград. През същата
година започнал работа като учител в Лом. От 1879 до 1882 г. бил народен
представител в Учредителното народно събрание, приело Търновската
конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в Лом,
Силистра, Русе, Видин. През 1894 е директор на Народната библиотека и
учителствува в Лом, Русе и София. През 1904 г. основава Етнографския

102 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
музей и е негов пръв директор от 1904 до 1908 година. През 1921 г. Димитър
Маринов приел духовен сан на игумен в Чипровския манастир „Св. Иван
Рилски”. След дългогодишна и изключителна по обхват събирателска
работа публикува безценните материали в седемте книги на труда си „Жива
старина” (1891-1914), който и до днес си остава едно от най-добрите и
всестранни проучвания на българската народна култура - обреди, обичаи,
песни, жилище, покъщнина, храна, облекло, накити, медицина, обичайно
право. Димитър Маринов починал през 1940 г. в София.
2. Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи, изд.
БАН, 1994, второ фототипно издание.
3. Думите са събрани от Петър Коев, историк от Регионален исторически
музей – Стара Загора; взети от Интернет адрес www.protobulgarians.com .
4. Записано от моята баба Минка Коюмджиева, гр. Мъглиж.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 103
Приложение:
числа и дати в старобългарската кирилица
В тази книга са показани различни текстове на стари документи. В
някои от тях се намират записани години и числа със старобългарски
букви. С цел по-лесното и удобно разчитане на тези години и числа от
хора, които са първи път се сблъскват с подобни въпроси, публикуваме
тук и това приложение.

Цифрови значения на старобългарските букви
Както кирилските, така и глаголическите букви имат числена
стойност. При глаголическите букви стойността се определя от техния
ред в азбуката (глаголическо а=1, глаголическо б=2, глаголическо в=3
и т. н.). Стойностите на кирилските букви се водят по гръцката азбука,
т. е. ония от тях, които нямат гръцки произход (напр. ж, ш, ч, к и т.н.),
не изразяват числа. За обозначаване на някои числа в кирилицата се
използват обаче гръцки букви, които в старобългарската кирилица се
употребяват само при предаване на гръцки думи, защото изразяват
типични гръцки звукове, напр. θ=9, ξ=60, ω=800, ψ=700. Хилядите,
както в гръцки език, се предават с букви, означаващи единици, но
снабдени с особен знак отстрани, приличащ на латинско наклонено f.
Когато се използват за означаване на числа, буквите се пишат с титла
(извита черта) отгоре.

Летоброението „от сътворението на света”
Летоброението „от сътворението на света” е характерно за
византийските и славянските ръкописи, икони и други паметници
на изкуството и културата. Използвало се е често, дори през 19-ти
и началото на 20-ти век. През 7-ми век във Византия, където е бил
дотогава в сила Юлианският календар, се приема летоброението
„от сътворението на света”, което означава, че Исус Христос се
е родил в 5508 г. „от сътворението на света”. Според решението на
Първия вселенски събор (Никейския) от 325 г., който установява
окончателното честване на Пасхата, годината започва на 1 септември,
но по старославянска традиция на 1 март.

104 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Изчисление на датата
Когато месецът не е посочен, при изчислението се изважда
5508, защото има по-голяма вероятност събитието да е станало през
осемте месеца на годината, а не през четирите. Ако датата се отнася
за последните четири месеца се изважда 5509. Пример без указание на
месец: ζрпе = 7000+100+80+5 = 7185 г. = 1677 г. Пред знака за хиляда,
малко по-долу, се поставя от 12 в. нататък специална „опашка”,
приличаща на лат. ръкописно наклонено f. От 15 в. нататък тази
„опашка” се употребява постоянно, а след 15 в. тя се пише не с една, а
с две напречни линии.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 105
Фиг 11.1. Числени стойности на букви от старобългарската кирилица.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

К. Мирчев, Старобългарски език - кратък граматичен очерк, С., 1972.
Уикипедия, Интернет адрес: bg.wikipedia.org .

106 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фотографии и снимки
Тук отпечатваме различни стари и нови фотографии и снимки,
свързани с историческото минало на гр. Мъглиж.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 107
Фиг. 12.1. Требник (молитвеник) на поп Рашо от село Мъглиш, 1656 г.
Библиотека на Хилендарския манастир.1

108 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 12.2. Поп Харитон, герой от Дряновската епопея 1876 г. Бил е монах в
Мъглижкия манастир от 1866 г. до 1870 г.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 109
Фиг. 12.3. Мост при с. Мъглиж. Фотографията е от преди 1912 г.2

110 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 12.4. Стърчи-кладенец край с. Мъглиж. Фотографията е от преди
1912 г.3

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 111
Фиг. 12.5. Изглед на пороя „Монастирски дол”, мъглижко землище, при
почване на укрепителните работи в него през 1907 г.4

112 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг.12.6. Изглед на пороя „Монастирски дол”, мъглижко землище,
през 1921 г. с постигнатия резултат от дейността на секцията по
озеленяване.5

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 113
Фиг. 12.7. Мъглижани през 1919 г. на път към Казанлък за демонстрация.6

114 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
115
Фиг. 12.8. Знаме на младежко комунистическо дружество „Христо Ботев”, гр. Мъглиж, 1923 г. 7
Фиг. 12.9. Изглед към Мъглиж. Фотографията е от преди 1911 г.8

116 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 12.10. Изглед към Мъглиж, 2008 г.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 117
Фиг. 12.11. Мъглижкия манастир.

118 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 12.12. Църквата в Мъглижкия манастир, 2007 г.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 119
120
Фиг. 12.13. Фрагмент от стенопис от растителни украси и амфори

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
с препускащи колесници от Мъглижката гробница, III в. пр. Хр.
Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фиг. 12.14. Фрагмент от стенопис на лък с колчан стрели

121
от Мъглижката гробница, III в. пр. Хр.
Фигура 12.15. Паметника на загиналите във войните 1912-1945.

122 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фигура 12.16. Паметника на септемвриеца.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 123
Фигура 12.17. Бетонния паметник в местността Равня.

124 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фигура 12.18. Паметникa на септемврийското въстание
в местността Равня.

Фигура 12.19. Паметника в местността Дядоминчов орех.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 125
Фигура 12.20. Паметника в местността Чешмите.

Фигура 12.21. Лобното място на септемврийци.

126 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Фигура 12.22. Паметника на Дончо Минчев Бояджиев в местността Равня.

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 127
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ФОТОГРАФИИТЕ

1. Димитрие Богданович, Деян Медакович, Каталог кирилских рукописа
манастира Хилендара, том 2, 1978, Београд, Српска академия наука и
уметности, Народна библиотека СР Србие, с. индекс 191) Chil 170, Требник
попа Раша.
2. Казанлък в миналото и днес, том 1, 1912, с. 224.
3. Казанлък в миналото и днес, том 1, 1912, с. 88.
4. Казанлък в миналото и днес, том 3, 1927, с. 224.
5. Казанлък в миналото и днес, том 3, 1927, с. 416.
6. Петър Калайджиев, Бунтовна есен – документален разказ за
септемврийското въстание 1923 г. в Розовата долина, Партиздат, 1974, след
с.112.
7. Пак там, след с.112.
8. Иван Енчев-Видю, Розова долина и Казанлък, 1927, с. 11. Фотографията е
използвана върху пощенска картичка от 1911 г.

128 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008
Съдържание
Предговор............................................................................................................ 3
Тракийски могили ............................................................................................... 5
Крепостни съоръжения .................................................................................... 11
Легенди и предания .......................................................................................... 13
Името на град Мъглиж ..................................................................................... 16
История на Мъглижкия манастир .................................................................... 29
Съобщения в периодичния печат 1856-1876 ................................................. 61
Мъглиж през Руско-Турската война 1877-1878 г. ........................................... 69
Септемврийското въстание 1923 г. ................................................................. 74
Паметници в град Мъглиж и околностите му ................................................. 85
Народна вяра и обичаи .................................................................................... 94
Приложение: числа и дати в старобългарската кирилица .......................... 104
Фотографии и снимки ..................................................................................... 107

Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008 129
Николай Вапирев

Сборник статии и материали за
Историята на град Мъглиж

София, 2008

Българска
Първо издание

130 Николай Вапирев, Сборник статии и материали за историята на град Мъглиж, 2008