You are on page 1of 485

Ахмед Садулов

ИСТОРИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (XIV-XX в.)
издателство "Фабер", 2000
eli15-istoria na osmanskata imperia
Не е коригирана
Раздел История

И ^С
Щгг,
,. *Л)0'
Ахмед Садулов
ория
НА
СКАТ ЕРИЯ
(XIV-XX в.)
^Ж;
РаЬег
Ахмед Садулов
ИСТОРИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
(XIV-XX в.)
© Ахмед Садулов Ахмедов - автор, 2000
© издателство "Фабер", 2000
© Нейко Генчев, оформление, 2000
13В1Ч 954-9541-53-3
Ахмед Садулов Ахмедов
ИСТОРИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (Х1У-ХХВ.)

Редактор: Диана Бацова
Оформление: Нейко Генчев

Формат 60/84/8 Печатни копи 22,8 Издателски копи 24
Предпечатна подготовка и печвт РбЬег - Б. Търново (062) 41 972 е-таМ:
ГаЬег@ро1урге58.Ьд
Съдържание
ОТ РУИНИТЕ НА СЕЛДЖУКСКИЯ СУЛТАНАТ КЪМ ВИСИНИТЕ НА
НОВАТА СВЕТОВНА
ИМПЕРИЯ..................................................................
........7
СЕЛДЖУКСКАТА ДЪРЖАВА В МАЛА АЗИЯ — НАВЕЧЕРИЕ НА
ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ..................................................................
.........................................................................
..........8
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
ОТ ОСМАНСКИТЕ ТУРЦИ (1352—
1402) ...................................................................
................... 9
ПЪРВИ ОСМАНСКИ ЗАВОЕВАНИЯ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ (1352—
1371).................................................. 10
ОТ ЧЕРНОМЕН (26 СЕПТЕМВРИ 1371) ДО АНКАРА (28 ЮЛИ
1402)....................................................................
.......... 12
УКРЕПВАНЕ, ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЯВАНЕ И ВЪЗХОД НА
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (14021566)............................................................16
МЕЖДУОСОБИЦИ, ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ И ВЪЗХОД НА

ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА (1402—
1481) ...................................................................
................ 16
ДИНАСТИЧНА БОРБА И ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ (1402—
1421)............................................................. 16
ВЪЗХОД НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1421—
1481)....................................................................
.................................. 18
УКРЕПВАНЕ И РАЗШИРЯВАНЕ НА ОСМАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ В АНАДОЛА И В ЕВРОПА (1423
—1443).................20
ОПИТИ ЗА ОРГАНИЗИРАНЕ НА КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ СРЕЩУ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
(1443—1448).........21
ПРЕВЗЕМАНЕ НА
КОНСТАНТИНОПОЛ...........................................................
..................................................................24
БОРБА СЪС СКЕНДЕРБЕГ И ОКОНЧАТЕЛНО ПОКОРЯВАНЕ НА
АЛБАНИЯ...............................................................27
ОКОНЧАТЕЛНО ПОКОРЯВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ...............................................................
.................29
ВЕНЕЦИАНО-ОСМАНСКА ВОЙНА (1463—1479). ОПИТНА МЕХМЕД II ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕ НА
ИТАЛИЯ..................31
ОБЕДИНЯВАНЕТО НА МАЛА АЗИЯ В РАМКИТЕ НА ОСМАНСКАТА
ДЪРЖАВА.........................................................32
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ БАЯЗИД II (1481—
1512)............................................................ 33
СЛУЧАЯТ
ДЖЕМ.....................................................................
.........................................................................
....................33
ВОЙНИТЕ НА БАЯЗИД
II.....'.................................................................
.........................................................................
.......34
ФИНАЛНАТА КРИЗА И ПАДАНЕТО НА БАЯЗИД II (1511—
1512)....................................................................
................35
АПОГЕЯТ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1512— 1566)/сЮЛЕЙМАК I ВЕЛИКОЛЕПНИ (1520—
1566)....................................................................
......................................................... 36
СЕЛИМ 1(1512—1520). ПОХОДЪТ ПРЕЗ 1514 Г. СРЕЩУ
ИРАН.....................................................................
.................36
ПОКОРЯВАНЕ НА АРАБСКИТЕ
СТРАНИ...................................................................
.......................................................37
ЗАВОЮВАНЕ НА БЕЛГРАД И ОСТРОВ
РОДОС....................................................................
...........................................38
ЗАВОЮВАНЕТО НА УНГАРИЯ. ПЪРВАТА ОБСАДА НА
ВИЕНА....................................................................
.................39
НОВИ ЗАВОЕВАНИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В АРАБСКИТЕ СТРАНИ, НА КАВКАЗ И В
АФРИКА.................41
ОРГАНИЗАЦИЯ НА ОСМАНСКОТО ОБЩЕСТВО (XV—XVI
В.)...................................................... 43

ЦЕНТРАЛНА ВЛАСТ. СУЛТАНЪТ— ТИРАНИН,
ДЕСПОТ...................................................................
.............................43
СУЛТАНСКИЯТ ДВОРЕЦ — ЦЕНТЪР НА
ВЛАСТТА..................................................................
.......................................44
ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ И НЕЙНИТЕ
ОРГАНИ...................................................................
................................................46
АРМИЯТА — ОРЪДИЕ НА
ВЛАСТТА..................................................................
................................................................47
АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА.
ПРОВИНЦИАЛНА
ВЛАСТ....................................................................
.........................................................................
........55
Финанси и държавни
данъци...................................................................
...............................................................57
СЪДЕБНО-ДУХОВНА
ОРГАНИЗАЦИЯ..............................................................
................................................................58
ОСМАНСКО СВЕТСКО
ЗАКОНОДАТЕЛСТВО..........................................................
........................................................60
СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКА СТРУКТУРА НА
ИМПЕРИЯТА.....................................................61
АГРАРЕН
РЕЖИМ....................................................................
.........................................................................
...................61
ГРАДСКА
ИКОНОМИКА................................................................
.........................................................................
.............65
ДЪРЖАВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ
ИНТЕРЕСИ.................................................................
....................................................67
ТЪРГОВИЯ.................................................................
.........................................................................
..................................68
СЕЛСКО СТОПАНСТВО. РАЙОНИРАНЕ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ
КУЛТУРИ.........................................................69
ЕТНО-РЕЛИГИОЗНА
МОЗАЙКА..................................................................
................................ 70
ЕТНИЧЕСКИЯТ СЪСТАВ НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ XV—XVI В. И ПРОМЕНИТЕ В
СЪСТАВА
НА НАСЕЛЕНИЕТО НА
БАЛКАНИТЕ................................................................
...................................................................70
СИСТЕМА НА РЕЛИГИОЗНИ ОБЩИНИ В ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ..................................................................
..........72
РЕЛИГИОЗНО-НАРОДНОСТНА И ПОЛИТИЧЕСКА ДИСКРИМИНАЦИЯ.
АСИМИЛАЦИЯ...........................................74

ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В КРАЯ НА XVI
И......................................................80
В НАЧАЛОТО НА XVII В. - ПРЕХОДНО
ВРЕМЕ.................................................80
СЕЛИМ II (1566—
1574)....................................................................
.......................................... 80
АСТРАХАНСКИ
ПОХОД....................................................................
.........................................................................
..........80
ПРЕВЗЕМАНЕ НА О. КИПЪР. ВОЙНА СЪС "СВЕЩЕНАТА ЛИГА". ПОРАЖЕНИЕТО ПРИ
ЛЕПАНТО.......................81
НАЧАЛО НА ПОЛИТИЧЕСКА И ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА В ИМПЕРИЯТА (1574—
1617)............. 82
ВОЙНИ И ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ МУРАД III (1574—1595),
МЕХМЕД III (1595—1603) И АХМЕД I (1603—
1617)....................................................................
.......................................82
ВОЙНА С АВСТРИЯ (1593—
1606)....................................................................
...................................................................83
КРИЗАТА НА ТИМАРСКАТА
СИСТЕМА..................................................................
...........................................................84
ПОЛОЖЕНИЕ НА
СЕЛЯЧЕСТВОТО.............................................................
.......................................................................85
ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА. ДЕГРАДАЦИЯ НА ВИСШАТА АДМИНИСТРАЦИЯ И
ПРОВИНЦИАЛНОТО
УПРАВЛЕНИЕ...............................................................
....................................................................87
СОЦИАЛНИ И ОСВОБОДИТЕЛНИ ВЪСТАНИЯ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ XVI И
В НАЧАЛОТО НА XVII
В........................................................................
.....................................88
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ XVII ВЕК - КРИЗА, СТАБИЛИЗАЦИЯ И
УПАДЪК...................................................................
................................................97
ИКОНОМИЧЕСКО И ФИНАНСОВО СЪСТОЯНИЕ НА ИМПЕРИЯТА ПРЕЗ XVII
ВЕК...................... 97
ПОЛИТИЧЕСКА ДЕГРАДАЦИЯ И КРИЗА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА
НА XVIII
ВЕК......................................................................
..................................... 98
САМОСТОЯТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА МУРАД IV И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СУЛТАНСКАТА
ВЛАСТ......................100
ДЕГРАДАЦИЯ НА ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ (1640—
1656)....................................................................
............................ 101
ВЪНШНА ПОЛИТИКА И ВОЙНИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА
XVII ВЕК............ 104
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ ВЕЛИКИТЕ ВЕЗИРИ ОТ
ДИНАСТИЯТА КЬОПРЮЛЮ (1656—
1676) ...................................................................
............ 106

УПРАВЛЕНИЕ НА МЕХМЕД КЬОПРЮЛЮ ПАША (1656—
1661)....................................................................
................. 106
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР фАЗЪЛ АХМЕД ПАША (1661—
1676)............................................ 107
УПРАВЛЕНИЕ НА ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР КАРА МУСТАфХ ПАША (1676—
1683)............................... 109
ВОЙНАТА С РУСИЯ И ПОРАЖЕНИЕТО КРАЙ
ВИЕНА....................................................................
.............................. 109
ТРУДНИ ГОДИНИ ЗА ИМПЕРИЯТА (1684—
1699)....................................................................
....................................... 111
ДУХОВНА, МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА И ЗАНАЯТИ (Х1У-ХУП В.)...............;. 116
ПОЕЗИЯ (XIV—XVI
В.)......................................................................
........................................ 116
XVII ВЕК — ВЕКЪТ НА САТИРИЧНАТА
ПОЕЗИЯ...................................................................
... 121
ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОСМАНСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ (XIV—XVII
В.).................... 123
АРХИТЕКТУРА. СТРОИТЕЛСТВО (XIV—XVII
В.)......................................................................
.. 127
ПРИЛОЖНИ ИЗКУСТВА (XV—XVII
В.) .....................................................................
................. 136
КЕРАМИКА.................................................................
.........................................................................
................................ 136
ТЪКАЧЕСТВО И
КИЛИМАРСТВО..............................................................
.......................................................................
139
ХУДОЖЕСТВЕНА ОБРАБОТКА НА МЕТАЛ, ДЪРВО, КАМЪК, КОСТ.
БРОДЕРИЯ.................................................... 141
ОСМАНО-ТУРСКА ЖИВОПИС (XV—XVII
В.)......................................................................
....... 143
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ XVIII
ВЕК....................................................... 149
ВЪСТАНИЕ В ИСТАНБУЛ ПРЕЗ 1703
Г. ......................................................................
.................................................... 149
ВОЙНИТЕ НА ИМПЕРИЯТА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XVIII
ВЕК..................................... 152
ВОЙНА С РУСИЯ. ПРУТСКИ И ОДРИНСКИ МИРЕН
ДОГОВОР..................................................................
................ 152
ВОЙНА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ С АВСТРИЯ И ВЕНЕЦИЯ. ПОЖАРЕВАЦКИ МИРНИ
ДОГОВОРИ.............. 153
ОСМАНО-РУСКИ ДОГОВОР ЗА ПОДЯЛБА НА ИРАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ В
КАВКАЗ................................................ 154
ОСМАНО-ИРАНСКА
ВОЙНА....................................................................
.........................................................................
755

ВЪСТАНИЕ НА ПАТРОНА ХАЛИЛ
(1730)...................................................................
....................................................... 755
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВОЙНАТА С
ИРАН.....................................................................
..................................................... 757
ВОЙНА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ С РУСИЯ И АВСТРИЯ. БЕЛГРАДСКИ МИРЕН
ДОГОВОР........................... 757
НОВА ВОЙНА МЕЖДУ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И ИРАН. УСТАНОВЯВАНЕ НА "ВЕЧЕН МИР"
МЕЖДУ ДВЕТЕ
ДЪРЖАВИ..................................................................
.........................................................................
... 159
ПРОМЕНИ В СОЦИААКО-ИКОНОМИЧЕСКИЯ ЖИВОТ КА ДЪРЖАВАТА ПРЕЗ XVIII
ВЕК ........ 160
ЕВОЛЮЦИЯ НА АГРАРНИЯ
РЕЖИМ....................................................................
........................................................... 160
ЗАНАЯТИ И ТЪРГОВИЯ ПРЕЗ XVIII
В........................................................................
...................................................... 161
ИКОНОМИЧЕСКИ НАТИСК НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДРЪЖАВИ ВЪРХУ ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ —
РАЗШИРЯВАНЕ НА
КАПИТУЛАЦИИТЕ............................................................
................................................................ 162
НОВИ СОЦИАЛНИ ГРУПИ В УПРАВЛЕНИЕТО КА ОСМАНСКОТО
ОБЩЕСТВО.......................... 163
ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ XVIII
В........................................................................
163
СУЛТАНИТЕ И ВЕЛИКИТЕ ВЕЗИРИ КА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1730—
1774} ...................... 165
ОСМАНО-РУСКА ВОЙНА (1768—
1774)....................................................................
................ 167
ИЗОСТРЯНЕ НА ОСМАНО-РУСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ ЗА КРИМСКОТО
ХАНСТВО............................................... 172
ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ КА ИМПЕРИЯТА (1774—
1787) ........................................................ 174
ФИНАНСОВО-ИКОНОМИЧЕСКА
КРИЗА....................................................................
.................................................... 174
ОПИТИ ЗА ВОЕННИ РЕФОРМИ И ЗА УКРЕПВАНЕ НА ОСМАНСКАТА
АРМИЯ......................................................... 175
ДЕГРАДАЦИЯ НА ПРОВИНЦИАЛНАТА ВЛАСТ. СЕПАРАТИСТКИ
ДВИЖЕНИЯ........................................................ 176
ОСМАНО-РУСКО-АВСТРИЙСКА ВОЙНА (1787—
1791)............................................................ 178
ОСМАНО-АВСТРИЙСКИ
ФРОНТ....................................................................
................................................................. 180
ОСМАНО-РУСКИ
ФРОНТ....................................................................
.........................................................................
..... 181
РЕФОРМИ (1792—
1798)....................................................................
...................................... 183

"НИЗАМ-И ДЖЕДИД" — "НОВ
ПОРЯДЪК".................................................................
................................................... 183
ВОЕННИ
РЕФОРМИ..................................................................
.........,...............................................................
................ 186
НОВОВЪВЕДЕНИЯ В УПРАВЛЕНИЕТО, ИКОНОМИКАТА, ТЪРГОВИЯТА И В ПОЛИТИЧЕСКАТА
СФЕРА............. 188
ФРЕНСКО-ОСМАНСКА ВОЙНА (1798—
1802) ...................................................................
....... 191
ПРЕДТАНЗИМАТСКА И ТАЮИМАТСКА
ТУРЦИЯ..........................................197
ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ В
ИМПЕРИЯТА.......................................................... 197
НАЧАЛО НА НАЦОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНИТЕ ДВИЖЕНИЯ НА БАЛКАНИТЕ. ПЪРВО
СРЪБСКО ВЪСТАНИЕ (1804—
1806)....................................................................
............................................................ 197
НОВИ ОПИТИ НА СЕЛИМ III ДА ПРОДЪЛЖИ РЕФОРМИТЕ. ОДРИНСКИ
МЕТЕЖ.....,............................................. 199
БУНТЪТ НА ЯМАЦИТЕ. ДЕТРОНИРАНЕ НА СЕЛИМ
III..................................................*...................
..........................201
МУСТАфА ПАША БАЙРАКТАР. "РУСЕНСКИТЕ ПРИЯТЕЛИ". ПОХОДЪТ КЪМ ИСТАНБУЛ.
ДЕТРОНИРАНЕ НА МУСТАфА IV И ЗАЕМАНЕ НА СУЛТАНСКИЯ ТРОН ОТ МАХМУД
II...........................................202
БОРБАТА СРЕЩУ МУСТАфА ПАША БАЙРАКТАР И НЕГОВАТА
ГИБЕЛ....................................................................
.205
МЕЖДУНАРОДНО ПОЛОЖЕНИЕ КА
ИМПЕРИЯТА................................................................
.. 207
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И РУСИЯ (1802—
1806)....................................................................
......................................207
ОСМАНО-РУСКА ВОЙНА — ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ ДО 1807
Г........................................................................
.........208
БУКУРЕЩКИ МИРЕН
ДОГОВОР........................................:.............:...........
....................................................................212
ВТОРО СРЪБСКО ВЪСТАНИЕ
(1815)...................................................................
...........................................................213
ГРЪЦКАТА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНА РЕВОЛЮЦИЯ (18211829).................................................................215
¦
ЕВРОПЕЙСКИТЕ СИЛИ И ГРЪЦКИЯТ
ВЪПРОС...................................................................
.........................................219
ОСМАНО-РУСКА ВОЙНА (1828—1829). ОДРИНСКИ МИРЕН
ДОГОВОР..................................................................
.222
ОСМАНО-ЕГИПЕТСКИ КОНФЛИКТ (1831—1833). УНКЯРИСКЕЛЕСКИ
ДОГОВОР...................................................224
ВОЙНАТА НА ВАСАЛА СРЕЩУ СЮЗЕРЕНА И ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ. СПОРАЗУМЕНИЕТО В
КЮТАХИЯ.. 227 УНКЯРИСКЕЛЕСКИ

ДОГОВОР..................................................................
.......................................................................23
0
РЕФОРМАТОРСКА ДЕЙНОСТ НА МАХМУД
II ......................................................................
.... 231
РЕФОРМИ В ПРОВИНЦИАЛНАТА И ЦЕНТРАЛНАТА
АДМИНИСТРАЦИЯ............................................................
.......234
КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНИ И БИТОВИ
РЕФОРМИ..................................................................
.........................................236
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПО ВРЕМЕ КА ТАНЗИМАТА (1839—
1876)....................................... 238
СЪЩНОСТ НА ПОНЯТИЕТО "ТАНЗИМАТ".
ПЕРИОДИЗАЦИЯ.............................................................
.........................238
ПОДГОТОВКА НА ТАНЗИМАТА. ОСМАНСКИ САНОВНИЦИ, ПОЛИТИЦИ И МИСЛИТЕЛИ —
ИНИЦИАТОРИ И
ПРОВОДНИЦИ НА
РЕФОРМИТЕ................................................................
.....................................................................239
ПОДГОТОВКА И ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ НА ПЪРВИЯ ТАНЗИМАТСКИ РЕфОРМЕН АКТ.
ГЮЛХАНСКИ ХАТИШЕРИф (3 НОЕМВРИ 1839
Г.)......................................................................
...................................240
СЪДЪРЖАНИЕ И ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА ГЮЛХАНСКИЯ
ХАТИШЕРИф.............................................................242
ПРАКТИЧЕСКОТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ГЮЛХАНСКИЯ ХАТИШЕРИф (1840—
1854)...................................................243
ТУРСКО-ЕГИПЕТСКИ КОНФЛИКТ (1839—
1841)....................................................................
........................................248
КРИМСКА ВОЙНА (1853—
1856) ................................................,..................
....................................................................253
НАЧАЛО НА ОСМАНО-РУСКА ВОЙНА. БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ (1853—
1854).................................................................255
ПРЕРАСТВАНЕ НА ОСМАНО-РУСКАТА ВОИНА В
ЕВРОПЕЙСКА...............................................................
................258
ХАТИХУМАЮНЪТ ОТ 18 ФЕВРУАРИ 1856
Г......................................:.................................
...........................................260
ПАРИЖКИ МИРЕН
ДОГОВОР..................................................................
........................................................................2
61
ТАНЗИМАТСКИТЕ РЕФОРМИ ПРЕЗ 50—70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX
В........................................................................
.....262
КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНИ РЕФОРМИ ПРЕЗ 60—70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX
В..................................................................266
ПОЛИТИЧЕСКА ДЕСТАБИЛИЗАЦИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1856—
1875)....................................................269
НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ СРЕЩУ

ОСМАНСКОТО ГОСПОДСТВО ПРЕЗ 50—60-ТЕ ГОДИНИ НА XIX
В........................................................................
....270
КРИТСКО ВЪСТАНИЕ (1866—
1869)....................................................................
.............................................................273
АЗИАТСКА ТУРЦИЯ ПРЕЗ ВТОРИЯ ЕТАП НА
ТАНЗИМАТА................................................................
..........................276
ЗАРАЖДАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ТУРСКИЯ БУРЖОАЗЕН ЛИБЕРАЛИЗЪМ. ОПОЗИЦИОННИ
ДВИЖЕНИЯ И
ОРГАНИЗАЦИИ ПРЕЗ 50—70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX В. "КУЛЕЛИИСКИЯТ ИНЦИДЕНТ" ПРЕЗ
1859 Г.......................279
"НОВИТЕ
ОСМАНИ"..................................................................
.........................................................................
................280
ИЗТОЧНА КРИЗА (1875—
1878)....................................................................
...........................285
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ НА XIX И
ПЪРВОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА XX
В........................................................................
..................293
ПОЛИТИЧЕСКАТА СИТУАЦИЯ НА БАЛКАНИТЕ В НАЧАЛОТО НА XX В. МЛАДОТУРСКА
РЕВОЛЮЦИЯ................................................................
...........................................................298
ПОБЕДА НА МЛАДОТУРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ. УСТАНОВЯВАНЕ НА МЛАДОТУРСКИЯ РЕЖИМ
В ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ..................................................................
.........................................................................
...303
ОСМАНСКАТА КУЛТУРА (ХУШ-НАЧАЛОТО НА XX
В.)................................308
НОВИ ЯВЛЕНИЯ В ОСМАНСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ XVIII
В........................................................308
ТУРСКА ЛИТЕРАТУРА (XIX — НАЧАЛОТО НА XX
В.)................................................................312
КРАХЪТ НА ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ..............................................................317
ИТАЛО-ТУРСКА ВОЙНА (1911—
1912} ...................................................................
.................. 317
БАЛКАНСКИ ВОЙНИ (1912—
1913)....................................................................
...................... 318
УЧАСТИЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА
ВОЙНА.................................320
ТАЙНИ ПРЕГОВОРИ И СЪГЛАШЕНИЯ НА ДЪРЖАВИТЕ ОТАНТАНТАТА ЗА ПОДЯЛБА
НА ОСМАНСКАТА
ИМПЕРИЯ..................................................................
.........................................................................
324
КРАХЪТ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. МУДРОСКО
ПРИМИРИЕ.......................325
ХРОНОЛОГИЧЕН
УКАЗАТЕЛ.................................................................
...............332

СУЛТАНИТЕ ОТ ОСМАНСКАТА
ДИНАСТИЯ....................................................335
ТЕРМИНОЛОГИЧЕН
РЕЧНИК...................................................................
..........336
ИЗПОЛЗВАНА
ЛИТЕРАТУРА...............................................................
....................344
КАРТИ
346
От РУИНИТЕ НА СЕЛДЖУКСКИЯ СУЛТАНАТ КЪМ
ВИСИНИТЕ НА НОВАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ
-~х%4Ш&>
"ного преди завладяването на Мала Азия от селджуките тюркският етни
-чески еле мент прониква на територията на Византийската империя.
Събитието заема сравнително дълъг период от време — VIII—X в. Тюрките се
заселват сред местното население на Византия. Протича процес на взаимна
асимилация, в резултат на която част от заселниците са абсорбирани в
масата на автохтоното население, а другата запазва своята идентичност.
Наложително е да отбележим, че тюркизирането на Анадола наред със
спонтанния си характер носи белезите на планирана и целенасочена
военнополитическа и етническа стратегия, която ще подготви покоряването
на Мала Азия.
През XI в. от изток в Мала Азия нахлува нова могъща вълна на тюркски
племена, номади, принадлежащи към огузко-туркменския клон на тюрките. Със
своята войнственост и агресивност се отличават селджуките, които са част
от племенната общност кънък. Селджукската орда е наречена на името на
предводителя си Селджук, който е и родоначалник на династията на
Селджуките. Те създават свое държавно обединение през втората половина на
X в. между Бухара и Самарканд. В края на X в. селджуките приемат исляма,
който става идейно оръжие на борбата им срещу "неверниците", т. е.
немюсюлманите.
Съдбоносна в историята на взаимоотношенията между Византийската империя и
селджуките е 1040 г., когато започват завоевателните походи на тюрките
към Близкия изток. Отначало е покорен Иран, а към 1055 г. пада и Багдад,
резиденция на халифа — религиозен водач на всички мюсюлмани. Вождът на
селджуките Тогрул бег принуждава халифа да му преотстъпи титлата
"султан". За кратко време към номадската държава са присъединени Ирак,
Сирия, Азърбайджан и част от Армения. Създадена е огромната държава на
"Великите Сел-джуки", които вече са съседи на Византийската империя.
Разделя ги само границата.
Макар че Византийската империя е на по-висока степен от
общественоикономическото, политическото и духовното си развитие в
сравнение с тюрките, тя не може ефикасно да се противопостави на
агресията от Изток. Основната причина са вътрешните разпри и неуредиците,
раздиращи византийската държава и общество.
Първите набези на селджукските турци към Мала Азия са през първата
половина на XI в. В началото на 60-те години на същия век те преминават към системно завоюване на
Анадола. Повратен момент в хода на техния завоевателен поход е битката
край арменския град Манцикерт (Малазгирт), до ез. Ван през 1071 г.
Византийската армия е разгро-мена и тюркските орди стремително и
неудържимо настъпват на византийска територия. За кратко време
селджуките, водени от Сюлейман, завладяват по-голямата част от Мала Азия,
достигайки бреговете на Мраморно и Черно море. През 1080 г. те превземат
гр. Никея (Изник) и го превръщат в своя столица. През следващите четирипет години селджуките покоряват много градове по Егейско-то крайбрежие, в
това число и Измир. Победоносното селджукско настъпление в Мала Азия е

прекратено изведнъж, като по команда, и без видима причина. Това е
загадка с много въпросителни. Трудно може да се обясни еднозначно
странното поведение на селджуките. Вероятно силите-на воюващите страни са
изравнени и временното опиянение от военните успехи отстъпва място на
трезвата оценка на ситуацията, която да подпомогне подготовката на нова
офанзива срещу Византийската империя.
От казаното дотук е видно, че селджукските завоевания в Мала Азия са
бързи и резултатни — феномен, който може да бъде обяснен с редица
взаимнообусловени обстоятелства и предпоставки.
Установеният от селджукските султани аграрен режим в покорените земи на
първо време освобождава византийските крепостни селяни и роби от гнета на
феодалите. Още в края на XI в. основателят на селджукската държава —
Сюлейман, освобождава крепостните селяни и робите, принадлежащи на
византийските феодали. Част от бившите крепостни и роби доброволно
приемат исляма и минават на страната на завоевателите. През първите
десетилетия на своето господство в Мала Азия селджуките вземат от
немюсюлманското население само един данък — харадж, който е много поумерен в сравнение с тежките военни повинности, изпълнявани от
византийските крепостни селяни и роби. Византийската империя е изтощена
от продължителната борба с враговете си на Запад. Решаващо значение за
военните успехи на селджуките имат огузките и туркменските племена, п
които са в ранния стадий от развитието на феодализма. Те са сплотени от
традиционната родовоп-леменна дисциплина. Към фактора многобройност
на номадите тюрки трябва да се прибавят и отличните им воински качества,
които ги превръщат в трудно победима армия.
Създадената в Мала Азия селджукска държава до 1153 г. е полунезависима от
държавата на "Великите Селджуки". Тя се нарича Селджукски, или "'умски,
султанат. Второто наименование има чисто географски смисъл, но не и
етнически. Думата "Рум" се използва от историците за означаване на
Източната Римска империя, т. е. Византия.
Румският султанат е раннофеодална монархия, в която устойчиво се запазват
патриархалните отношения. Султанатът е нестабилен, тъй като липсва
икономическа общност. Султанатът е временно, преходно обединение на
полусамостоятелни бейлици и емирати, повечето от които възникват на
племенна основа. Основното, което обединява племената и техните общности,
са съвместните завоевателни походи срещу другите държави за заг-рабване
на техните земи.
Институционалната система в селджукската държава удачно съчетава старите
структури и новите форми на утвърждаващата се държавност. Типично
доказателство за това е сравнително дългото запазване и важната роля,
която играе, съветът на племенните старейшини (курултай). Едновременно с
мюсюлманското право (шериат) продължително време се практикува и
обичайното право на огузите (тюре). Военната организация на племенното
опълчение е възприета и пренесена в готов вид от Средна Азия в Анадола.
Въпреки посочените съществени елементи на военноплеменна-та организация
на обществото при огузите и тур-кмените селджукската държава все повече
се централизира. Султанът от избраник на племенния съюз се превръща в
монарх.
Независимо от вътрешнополитическото укрепване на Селджукския султанат той
не може да се противопостави успешно на похода на първите кръстоносци,
които през 1097 г. завземат Никея. Селджуките са отблъснати на изток, в
Централен Анадол, където през 1116 г. превземат гр. Коня и го превръщат в
своя столица. От този момент султанатът се нарича още Конийски, или
Иконийски. Коня остава столица на султаната до края на неговото
съществуване, т. е. до началото на XIV в.
През 70-те години на XII в. селджуките се възстановяват от удара на
кръстоносците и започват контраофанзива на запад. В началото на XIII в.

те отново излизат на морските граници на Западна Мала Азия. По този начин
приключва оформянето на обширна тюркска държава, която включва почти цяла
Мала Азия и по-голямата част от Арменското плато.
Могъществото на Конийския султанат обаче е краткотрайно. Неговото
съществуване е застраше-_2 но от монголите, които през двадесетте години
на XIII в. завладяват Средна Азия и Иран, създавайки пряка заплаха за
източните граници на Конийския султанат. Фатална за селджуките е битката
с монголите при Кьоседаг, на 60 км източно от Сивас, когато на 1 юли 1243 г.
селджукската армия претърпява съкрушително поражение. От този удар
Конийският султанат никога не може да се възстанови. Селджукските султани
стават васали на монголските ханове. По-голямата част от териториите на
султаната минава под непосредствената власт на монголите.
След монголското нашествие сепаративните децентрализиращи процеси вземат
връх в държавата. Монголите насърчават провъзгласяването на независимост
на провинциалните владетели. Освен политическото разпадане монголската
окупация е причина за непоправимите икономически поражения в Конийския
султанат. Опустошени са цели райони. Много села и градове са опожарени и
заличени от лицето на земята. Десетки хиляди хора са избити, а други
откарани в Средна Азия.
В края на XIII в. Селджукският султанат се разпада на 12 независими
бейлика. През 1307 г. монголите удушават последния селджукски султан.
Тази година се приема като последна от съществуването на Конийския
султанат.
Селджукският султанат съществува почти две столетия и половина. Той има
съществено значение в историята на тюркските народи, които се заселват в
Мала Азия. Те преминават към уседнал начин на живот. Успоредно със
скотовъдството земеделието и занаятчийското производство стават основни
форми на стопанския им живот. Породени са основите на бъдещата османотурска материална и духовна култура.
Нашествието и продължителният гнет на монголите затормозват естественото
развитие на Конийския султанат и в крайна сметка причиняват неговия
упадък и разпадане. Независимо от трагичните последствия на монголското
нашествие в Мала Азия тюркските народи, населяващи региона, имат трайни
връзки с нея и са мнозинство сред населението. Създадени са условия за
възникване на нова тюркска държава в Мала Азия — османската, която става
една от най-силните империи през Средновековието.
СЕЛДЖУКСКАТА ДЪРЖАВА В МАЛА АЗИЯ — НАВЕЧЕРИЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
В края на ХШ в. Селджукският султанат се разпада на 12 независими
бейлика. Големите, силни бейлици са Караманският, Айдънският, Гермиянският.
Исторически парадокс е, че ядро на новата тюркска държава става
Османският бейлик, който е много по-слаборазвит социално-икономически и
има малка територия. Бейликът е разположен в северозападната част на Мала
Азия, близо до гр. Ес-кишехир. Основател на бейлика е Ертогрул — водач на
един клон от огузкото племе кайъ.
Бейликът на Ертогрул има статут на удж — в структурата на селджукската
държава така се наричат граничните области, където селджукските султани
заселват полуномадски тюр-кски племена. Начело на тези административнотериториал-ни единици стоят бейове, изпълняващи военни функции. Те са
задължени да защитават от външни неприятели поверените им области. С това
се изчерпва васалната им зависимост от селджукските султани. Уджбейовете
имат твърде широка автономия. Те могат да раздават военни ленове и други
материални поощрения на проявилите се във военните набези. Уджбейовете
разполагат с неограничена свобода да организират походи за заграбване на
плячка и нови територии.
Относителната военнополитическа автономия на уджбейовете дава възможност
на Ертогрул да разшири своите владения за сметка на византийците. Около

1281 г. Ертогрул умира. Наследен е от сина си Осман, по името на когото е
наречена новата държава. Осман бей продължава политиката на баща си, като
разширява своите владения за сметка на византийските земи. Основната сила
на неговата завоевателна политика е племенното опълчение. Освен това в
ранните завоевателни походи на Осман бей активно участват газии —
екзалтирани мюсюлмански борци срещу "неверниците", както и дервишките
организации ахи и бабай.
През 1289 г. конийският султан назначава Осман за удж-бей и присъединява
към неговите владения Ескишехир. След десет години, през 1299 г. в Коня
избухва въстание. Последният селджукски султан — Алаеддин Кейкубад III, е
принуден да бяга от столицата. От този момент Осман бей вече действа
напълно самостоятелно. Тези събития са причина 1299 г. условно да е
приета за начало на независимата османска държава, въпреки че Осман и
наследникът му Орхан продължават да са васали на монголските ханове.
Осман бей, като продължава традиционната антихристи-янска завоевателна
политика, често посяга и върху териториите на своите съседи мюсюлмански
владетели, ако те с действията си, предизвикват съмнение в толерантното
им отношение към османската държава. Пре*з 1301 г. османците, завземат
Йенишехир и пренасят там своята резиденция. Голяма част от историците
османисти се обединяват около категоричното твърдение, че Осман стъпва на
историческата сцена след 27 юли 1302 г. На тази дата край БафеОн
Османовите войници съкрушават многобройна византийска армия. Битката може
да бъде наречена стартова за още по-успешните походи срещу Византийската
империя.
Има различни версии за годината на смъртта на Осман бей. Прието е, че той
умира през март 1324 г. След кратка, напрегната династична борба
престолът е наследен от сина
¦Г*Г
Ц&
I
Туграта на Орхан Гази
му Орхан, който на 6 април 1326 г. покорява един от най-големите градове
в северозападната част на Мала Азия — Бруса. Важното военностратегическо
и икономическо положение на града го превръщат във временна столица на
ново-формиращата се османска държава, която се разширява за сметка на
завоюваните Изник (Никея) — през 1331, и Измит (Никомидия) — през 1337 г.
Вследствие на тези териториални придобивки границите на Османския бейлик
плътно достигат Мраморно и Черно море.
По-нататъшната експанзия на османците е насочена в югозападна посока.
Изборът не е случаен. Югозападно от османската държава е разположен
бейликът Кареси, който е в упадък поради борба между претендентите за
престола на бея. От това се възползва Орхан и сравнително лесно го
присъединява към своите владения. Със завоюването на Кареси, вероятно ок.
1345 г., османците се установяват върху източните брегове на Дарданелите.
Така към средата на XIV в. на подстъпите към Балканите е създаден мощен
османски плацдарм, откъдето тръгват завоевателните походи, завършили с
покоряването на народите, населяващи полуострова.
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ОТ ОСМАНСКИТЕ ТУРЦИ (1352-1402)
Османските завоевания на Балканите продължават век и половина. Фактът
показва, че се води тежка, продължителна и пълна с драматизъм борба.
Народите самоотвержено защитават своята независимост, но в крайна сметка
с фатална неизбежност са покорени. Средновековна Европа е потресена. Под
османска власт попадат държави и народи, дали на света велики мислители,
създали висока цивилизация, постигнали учудващ за времето икономически
напредък.
Прилича на чудо фактът, че една държава, едва появила се, осъществява
завоевания, които нямат равни в общата средновековна история. Десетилетия
наред съвременни политици, хронисти и историци търсят отговор на големия

въпрос за причините, довели колосалните успехи на османските турци. За да
се придобие относително точна представа за комплекса от причини,
помогнали при установяването
на османската власт на Балканите, трябва преди всичко да се познава
вътрешното състояние на османската държава и политическата карта на
Балканския полуостров.
Османските турци осъществяват своите завоевания под идейното знаме на
исляма, ръководени от неговата догма за "джихад", която означава водене
на непрекъсната, постоянна борба с "неверниците" християни. От особено
значение за успехите на османския завоевател е и силно военизираният
характер на държавата. Независимо от предимствата на османската
военнополитическа система основната причина за налагане на османската
власт на Балканите е слабостта на държавите от полуострова. Времето на
османските завоевания на Балканския полуостров съвпада с Късното
средновековие. Във всички държави без изключение вече вземат връх
центробежните политически сили. Водят се непрекъснати междуособни
феодални войни. Управляващите социални прослойки в балканските държави,
преследвайки своите тяснокласо-ви интереси и цели, не само се борят
помежду си, но използват помощта и на османо-турските султани. Много
често до тяхната помощ прибягват династическите групировки на
Кантакузините и Па-леолозите, воюващи за престола на Византия. Жестокият
феодален гнет, тегнещ над обикновеното население, не допуска възможността
от обединение на народ и управляващи. От политическа гледна точка в
средата на XIV в. Балканите са конгломерат от феодални владения,
държавици и държави, които не са в състояние да се обединят пред лицето
на смъртната опасност.
Възстановената след падането на Латинската империя Византия е раздирана
от вътрешни борби и не може да си върне предишната мощ. Цялото внимание
на византийците през XIV в. е погълнато от събитията на Балканите, найвече от борбата със Сърбия. Византийската империя твърде малко се
интересува от съдбата на владенията си в Мала Азия. Дори не се Опитва да
обедини усилията си с гръцката Трапезундска империя за обща борба със
селджукските турци. Напротив, именно византийските императори и отделни
военачалници използват селджукските бейове и султани и техните въоръжени
сили за своите интереси. Василевсите дори сключват династически бракове
със селджукс-ки принцеси и често използват селджукски гарнизони, за да
защитят владенията си.
В средата на XIV в. България е разделена на три слаби, независими части.
По това време единствена от всички балкански държави Сърбия е силна и
голяма държава. През 13 55 г. обаче, след смъртта на Стефан Душан,
сръбската държава се разпада на отделни, враждуващи помежду си владения.
Феодалните междуособици, взаимните противоречия изключват възможността
балканските държави да се обединят за защита от османските нападения.
Напразни са надеждите за военна и парична помощ от римския папа,
италианските търговски републики и Унгария.
ПЪРВИ ОСМАНСКИ ЗАВОЕВАНИЯ
НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
(1352—1371)
Първите инфилтрации на тюрките на Балканите датират още от началото на
XIV в. Походите не са дело на Османския бейлик, а на племената от
бейлиците Айдън и Кареси. Те са поканени за съюзници на Кантакузините в
междуособната им борба с Палеолозите. В периода между 1330 и 1345 г.
тюркските отряди кръстосват югоизточните райони на Балканския полуостров
и често забравят, че са съюзници, ограбвайки и плячкосвайки местните
територии и населението. Най-дълго в династическата борба участват
наемниците от бейлика Айдън, водени от Обур бей. През 1344 г. латинците
превземат пристанището Измир и цитаделата на града, които са владение на
бея, и той е принуден да се върне на азиатския бряг.

Йоан Кантакузин трябва да търси нов съюзник. Най-силният, доказал себе си
като голям пъл-ководец по това време е Орхан бей. Той приема поканата да
окаже военна помощ на Византия. През зимата на 1344—1345 г. Орхан бей
съдейства на византийците за покоряването на южните черноморски градове,
с изключение на Созопол. Военното сътрудничество между Византия и
османската държава е укрепено чрез династическия брак между Теодора,
дъщеря на Йоан Кантакузин, и Орхан бей. През юни 1346 г. е помпозното,
тържествено бракосъчетание. От следващата година османските войски
непрекъснато циркулират между Мала Азия и Балканите. На два пъти — през
1347 и през 1349 г., войските на Орхан, предвождани от сина му Сюлейман,
помагат на Йоан Кантакузин да победи своите противници.
Роднинството, което свързва Йоан Кантакузин с Орхан бей, не пречи на
османеца да помогне и на противниците на своя тъст. Когато на 13 февруари
1352 г. в Босфора се води морската битка между временните съюзници на
Византия — венецианците и генуезците, османците помагат на генуезци, като
им изпращат 9 кораба и провизии.
Орхан демонстрира толерантно съюзническо-роднинско поведение през 1352
г., когато откликва позитивно на поканата на Йоан Кантакузин да участва в
борбата с Йоан V Палеолог, който започва поредната междуособна война в
съюз със сърбите и българите. В битката край Димотика в края на 1352 г.
Сюлейман разбива съюзниците на Йоан V Палеолог. Отново с османска помощ
Йоан Кантакузин става господар на положението, временно стабилизирайки
властта си.
Последствията от новото присъствие на османските турци са с трагична
заявка за бъдещето на Балканите. По време на похода си на полуострова
османската войска създава своя база, превземайки през 1352 г. малката
крепост Цимпе, разположена на Галиполския полуостров. Когато приключват
военните операции в помощ на Йоан Кантакузин,
османската войска показва, че няма намерение да се връща в Мала Азия.
Започват преговори между Йоан Кантакузин и Сюлейман. Синът на Орхан бей
настоява османците да бъдат компенсирани за оказаната помощ. Йоан
Кантакузин побързва да изпрати 10 000 златни номизми, без да може да си
върне крепостта. Едно неочаквано събитие дестабилизира положението на
византийците в Тракия. През нощта на 1 срещу 2 март 1354 г. много силно
земетресение разрушава крепостните стени на Га-липоли. Османците се
възползват от природното бедствие и завладяват крепостта.
Годините от 1352до 1354бележаткореннияпов-рат в балканската политика на
османската държава. По това време османците преминават от епизодични
грабителски набези към системно, планирано покоряване на Балканския
полуостров. Ново-завзетите по-късно земи са обособени в отделен санджак,
наречен Пашасанджак. Всъщност той е ядрото на бъдещата османска провинция
Румелия. Създаването на новата балканска административ-но-териториална
единица на османската държава в същността си е продължение на османската
политика за създаване на уджове в Мала Азия. Във връзка с това е
организирана и първата целенасочена колонизация на тюркско-огузко
население от Мала Азия към Балканите. По-нататъшните балкански
завоевателни походи са подчинени на определения от османската държава
курс към трайно заселване и господство в Европа. Често военните
инициативи са дело на новите уджбейове. Военачалниците, осъществили
резултатни походи на Балканите, не са само османци. Особено се отличава с
военните сиуспехи Евренос бей, който произхожда от бейлика Кареси. Според
традицията той се съгласява да служи на османския престолонаследник
Сюлейман, но вероятно на равнопоставена основа.
Колкото и условно да звучи определението за наличие на
военностратегически план на османските завоевания на Балканите, през
втората половина на 50-те години на XIV в. той вече е факт. В централно
направление военните действия са оглавени от престолонаследника Сюлейман
и имат за цел да освободят път от Константинопол към Европа, като бъдат

завзети Одрин, Пловдив, София и редица други балкански градове. Вляво от
Сюлейман действа Евренос бей. Неговите усилия са насочени към успешни
военни действия по Беломорското крайбрежие и на запад. Дясното крило на
османската армия развива настъплението си на север по линията Стара
Загора—Карнобат—Доб-ружда. Византийската империя няма достатъчно силна
армия, за да се съпротивлява на османската агресия. През 1355 г. Сюлейман
паша покорява Източна Тракия. След смъртта му през декември 1357 г. има
кратко затишие в османските военни действия на Балканите. Те са подети с
нова сила през 1359 г., този път от престолонаследника Мурад и неговия
военачалник Лала Шахин. Трябва да се отбележи, че ранните османски
завоевания трудно
се поддават на точна датировка. Превземането на градовете в Тракия е
обяснявано винаги с две основни версии, едната от които води началото си
от османските хронисти, а другата се базира на фраг-ментарните данни от
летописи на византийски и славянски автори.
Туграта на Мурад I
Макар че хронологията на османските ранни завоевания е твърде мъглява,
налагането на трайно османско господство на Балканите е безспорен факт.
От особено значение за бъдещето на балканските държави е превземането на
Одрин. Огромната историческа литература около събитието дава основание за
датирането му между 1361 и 1371 г. Условно е прието, че през 1362 г.
резиденцията на османските владетели от Бруса е преместена в Одрин, което
ликвидира номадския статус на столицата на османската държава. През
същата година Мурад I приема титлата "султан". Има предположения, че през
1362 г. Византийската империя е принудена да плаща годишен трибут на
османската държава.
След Одрин през 1363 г. османците завземат Пловдив. Османските успехи
предизвикват голяма тревога в Константинопол. Йоан V Палеолог се , опитва
да преговаря с венецианци и генуезци за обща борба срещу османците.
Подобно предложение е направено и на българския владетел Иван-Александър.
Нито една от държавите, към които Византия адресира молбата си, не
отговаря положително. Напротив, българите поддържат съюзни връзки с
османците на антивизантийска основа. В избухналата през 1364 г. българовизантийска война на страната на България воюват османски наемници.
Войната завършва с победа на византийците, които превземат Месемврия и
принуждават българския цар да им изплати контрибуции. Този епизод от
вътрешнобалканските отношения е красноречиво доказателство за
невъзможността на балканските държави да намерят общ език пред лицето на
смъртната опасност.
В тази безизходна ситуация Йоан V Палеолог отчаяно се опитва да привлече
към общохристиян-ската антиосманска кауза унгарския владетел Лю-довик
Анжуйски. През пролетта на 1366 г. византийският император пристига в
Буда. Географската отдалеченост на османската опасност за Унгария и вътрешните борби в
държавата провалят създаването на сравнително силен християнски съюз
срещу мюсюлманите. Разочарован от неуспеха на мисията си Йоан V Палеолог
тръгва за Константинопол, но във Видин го сполетява нова беда. Той е
задържан от българите — това е отговорът им за ' вдадяването на Месемврия
от византийците.
Клопката, в която попада Йоан V Палеолог, и османските успехи на
подстъпите към Европейския югоизток са убедителни аргументи за папа Урбан V да организира морска експедиция. Тя ще има задача да освободи
задържания във Видин император и да прогони османците от окупираните
земи. През юни 1366 г. от Венеция отплува голяма флотилия, водена от
савойския граф Амедей. На 23 август 1366 г. граф Амедей Савойски разбива
османците край Галиполи. Временно Южна Тракия не е под властта на
османците. През септември 1366 г. граф Амедей Савойски минава през Босфора със своята флотилия и започва военни действия по Българското

черноморско крайбрежие. Превзети са всички селища, с изключение на Варна,
и са предадени на Византия. След подобен репресивен акт България е
принудена да освободи Йоан V Палеолог.
След експедицията на граф Амедей Савойски завоевателните походи на
османците на Балканите временно спират. Основните причини са в липсата на
османски флот и последствията от военните действия на граф Амедей
Савойски. Негативните последици от споменатите факти обаче са пре-одоляни
много бързо и османците отново минават в настъпление, за да завладеят и
останалата част от Тракия. С превземането на Кавала, Гюмюрджи-на и други
градове османската армия заплашва пряко владенията на деспот Углеша в
Югоизточна Македония със средище Сяр и на неговия брат — крал Вълкашин,
който владее Прилеп, Скопие и Призрен. Надвисналата опасност кара двамата
братя да създадат първата миниантиосманска хрис-тиянославянска коалиция.
С многобройна войска те тръгват срещу Одрин. Решителната битка между тях
и османската армия, командвана от Евренос бей, е на 26 септември 1371 г.
край с. Черномен (Чирмен), на южния бряг на р. Марица. Християнската
армия е разбита. В боя загиват и двамата братя.
Победата на османците край Черномен е съдбоносна за всички балкански
държави. След нея под непосредствената власт на османската държава
преминават владенията на Углеша. Османски васали стават наследникът на
Вълкашин — крал Марко, който управлява Прилеп, деспот Константин, под
чиято власт са Кюстендил, Петрич, Струмица, Щип и др., и Богдан Жупан,
владеещ земите северно от Солун. Чирменската битка е с фатални
последствия за Византия и за Българското царство, които приемат
сюзеренитета на османския султан.
ОТ ЧЕРНОМЕН (26 СЕПТЕМВРИ 1371) ДО АНКАРА (28 ЮЛИ 1402)
Османските завоевания на Балканите са възобновени в началото на 80-те
години на XIV в. Към 1386 г. османците вече владеят СЪфия, Ниш, поставят
под свой контрол Югозападна Македония и нахлуват в Албания, директно
заплашвайки земите на сръбския княз. На юг османското настъпление
приключва след превземането на Солун в началото на април 1387 г.
Новите османски успехи предизвикват оправдан страх у сърби и босненци.
Техните владетели — сръбският княз Лазар и босненският крал Твъртко,
създават поредната антиосманска коалиция. Към нея има намерение да се
присъедини и търновският цар Иван Шишман. Княз Лазар преговаря с Унгария
за спиране и уреждане на перманентния сръб-ско-унгарски териториален
конфликт. Той обещава да плаща ежегоден данък на Унгария и да помага при
нужда с войски.
Съюзническите войски започват превантивен поход за спиране на османското
нашествие на запад. Битката между османци и съюзници става край гр.
Плочник, на р. Топлица. Отново се срещаме с много противоречиви мнения за
годината на битката. Данните са, че тя е през 1386,1387 или 1388 г. Като
изключим неточната датировка, важното е в това, че обединените славянски
сили нанасят поражение на османците. От това решава да се възползва Иван
Шишман, като отхвърля васалната си зависимост. Напразни обаче са
надеждите на българския владетел, че лавирайки в усложнената ситуация на
Балканите, може да съществува самостоятелно. Мурад I организира
наказателна операция. Той изпраща своя велик везир и военачалник
Джандарлъ Али паша срещу Шишмановите владения. Иван Шишман е обкръжен в
Никопол и е принуден да моли султана за прошка. Отново признава османския
сюзеренитет и се задължава редовно да плаща годишния трибут. Заедно с
това под пряка османска власт минават владенията на Добро-тица и Иван
Шишман, северно от Стара планина и източно от Силистра, включително
Добруджа.
На следващата година Мурад 1 заедно със синовете си Якуб и Баязид повежда
огромна османска армия срещу сръбско-босненската съюзническа войска.
Решителната среща е на Косово поле на 15 юни 1389 г., в Деня на св. Вид.
Знае се, че през първите часове от битката известен превес имат войските

на съюзниците. Голямо объркване сред османските войски предизвиква
внезапното убийство на Мурад I от сръбския велможа Милош Оби-лич. В самия
разгар на битката сърбинът се вмъква в шатрата на султана под предлог, че
е дезертьор и има да му съобщи важна информация. Той използва
възникналата суматоха и с един удар на намазания си с отрова меч убива
Мурад I. Резултатите от убийството обаче са противни на очакването.
Стресът от неочакваното събитие бързо е преМиниатюра, изобразяваща султан Мурад I
одолян. Начело на армията застава енергичния, способен син на султана
Баязид, който остава в историята на Османската империя с прозвището
Иълдъръм (Светкавицата). Баязид е провъзгласен за султан (1389—1402). Той
нарежда веднага да бъде убит брат му Якуб, за да се предотврати в този
критичен момент династическата борба. Поведени от Баязид I в стремителна
атака, османските войски сразяват противника. Княз Лазар е пленен и по
заповед на Баязид I е посечен върху трупа на Мурад I. Княз Стефан
Лазаревич, наследник на Лазар, и съпругата му Милица са принудени да се
признаят за васали на султана, задължавайки се да го подпомагат с войски.
Такава е трагичната равносметка от поредния по-мащабен опит на
балканските народи да спрат и отблъснат османската инвазия на Балканите.
Във връзка с битката на Косово поле дълго време сред балканските народи и
на Запад се разпространява слухът, че победата била на страната на
християните или че битката завършила с равен резултат — няма ни победени,
ни победители. След дестабилизирането на Сърбия на Балканите в този
момент няма друга сила, която успешно да се съпротивлява на османците и
да спре техния устрем. Благодарение на победата на Косово поле новият
османски суверен наследява новосъздаваща се империя, която солидно е
укрепила властта си на Балканите и в Анадола.
Териториалното разширяване и политическата централизация на Османската
империя изискват решителни действия в Мала Азия. Заетостта на османските
войски в Европа е благоприятно обстоятелство за недоволните непокорни
бейове в Анадола. Те се обединяват около владетеля на Айдънския бейлик —
Алаеддин бей, опитвайки се да се освободят от сюзере-нитета на османския
султан. Възниква реална опасност за целостта на империята.
Баязид I, едва заел престола, трябва незабавно да действа. След битката
на Косово поле той отива в Бруса, където започва събирането на войски.
Към османската армия се присъединяват византийски и сръбски контингенти,,
пред-вождани съответно от Йоан V и Мануйл II Палеолог и Стефан Лазаревич.
С тази значителна военна сила Баязид I покорява и последната византийска
крепост в Анадола — Филаделфия (Алаше-хир). Към османските владения са
присъединени бейлиците Сарухан, Айдън, Ментеше, Хамидели и Гер-миян. С
изключение на Измир цялото западно крайбрежие на Мала Азия минава под
властта на османците. Тези успешни военни операции са проведени от края
на 1389 до края на 1390 г. Османското господство в Анадола обаче не може
да бъде стабилно, докато запазва независимостта си бейликът Караман. През
цялата 1391 г. текат военни операции, ограничава13
щи територията на бейлика, но те не сломяват неговата мощ. За 1392 г. са
планирани нови военни действия срещу непокорния бейлик, които не
започват, понеже Баязид I пренася на Балканите центъра на своята военна
политика. Неочакваният отказ от анадолските операции поставя много
въпроси, на които все още не е намерен задоволителен отговор.
След битката на Косово поле, докато Баязид I е зает в Мала Азия, неговите
военачалници успешно се справят със задачата да разширяват и утвърждават
европейските граници на формиращата се империя. През 1391 г. османците
завземат Скопие. Лала Шахин и подчинените му военни организират рейдове в
Албания. В периода 1393—1395 г. се правят първите опити за проникване и
утвърждаване на османското господство на албанска територия. В същото
време Евренос бей завладява Тесалия.

Една от вероятните причини за връщането на Баязид на Балканите е
нестабилният протекторат над България и постоянната заплаха за османските
владения на север от Стара планина от страна на влашкия войвода Мирчо
Стари. За да гарантира властта си, той приема унгарския сюзеренитет. През
1390 г. Мирчо Стари завзема Силистра и Добруджа. В същото време унгарците
се готвят да се настанят във Видин. Всичко това кара Баязид I да действа
бързо. Първа цел на неговите военни операции е Търновското царство. След
продължителна обсада на 17 юли 1393 г. пада столицата Търново.
Шишмановите владения са вече под властта на османците. Цар Иван Шишман,
като османски васал, се настанява в Никопол. След това Баязид отнема от
Мирчо Стари Силистра и Добруджа. На следващата година османците*
предприемат опустошителен поход през Тесалия в Беотия, възползвайки се от
голямата*-политическа раздробеност на страната, поделена между
венецианци, гърци и каталани.
От Беотия султан Баяз.ид I тръгва срещу Мирчо Стари. Той води със себе си
войските на своите васали — крал Марко, деспот Константин и княз Стефан
Лазаревич. През земите на Видинското царство те се прехвърлят отвъд р.
Дунав. В голямата битка край Ровине на 17 май 1395 г. османците не
успяват да постигнат необходимата победа, но въпреки това Мирчо Стари е
принуден да се признае за васал на османците и да им плаща годишен данък.
В боя загиват деспот Константин и крал Марко. Във владенията им е
въведена тимарската система и те вече са под османска власт. Според някои
сведения след битката край Ровине Баязид I отива в Никопол, където на 3
юни 1395 г. екзекутира цар Иван Шишман.
Разгромът на Сърбия и Босна, завладяването на България и появата на
османците на север от р. Дунав показват, че новата империя притежава
достатъчно сили, за да покори целия Балкански полуостров.
Средноевропейските държави, доскоро демонстрирали индиферентно отношение към събитията на Балканите, сега
разбират, че приближава и техният ред. Особено силни са тревогите в
Унгария. Унгарският крал Сигизмунд, който е едновременно и германски
император, се заема с организирането на кръстоносен поход срещу
османците. Той съзнава, че сам няма да може да се справи със .•
завоевателите, и потърсва помощта на останалите'* европейски държави.
Венеция, която има добри търговски връзки с османската държава, действа
внимателно и предпазливо и не иска да наруши мира с османците. Все пак тя
поема ангажимент да въоръжи флот, който да затвори Проливите. Франция,
напротив, изказва се открито в полза на кръстоносен поход, който според
нейните надежди да стигне до Светите места. Без колебание в Унгария са
изпратени френски рицари, водени от бургунд-ския дук. По-незначителна
помощ изпращат Полша, Германия и Англия. Естествено към съюза се
присъединява и византийският император Ману-ил II, но неговото участие е
повече символично, отколкото реално.
Към пролетта на 1396 г. в Унгария се събира ок. 60-хилядна
многонационална армия, която потегля по течението на р. Дунав. През
август 1396 г. кръстоносците преминават реката при гр. Оршова и навлизат
в територията на Видинското царство. Град Видин се отбранява от османци и
техния васал Иван-Срацимир. Съпротивата е преодоляна и градът пада в
ръцете на кръстоносците. Едва тогава видинският владетел се присъединява
към ан-тиосманската коалиция. След падането на Оряхово пътят на изток за
кръстоносната армия е открит. В началото на септември 1396 г.
кръстоносците влизат в Никопол. Баязид I заедно със своя васал Стефан
Лазаревич се насочва към лагера им. По това време водачите на похода имат
спор. Сигизмунд предлага да се водят продължително време не големи
изтощителни битки и едва след това да се приеме генерално сражение с
османците. В противовес на това мнение надменните, непредпазливи френски
рицари настояват незабавно да бъдат атакувани османците. Тяхното
предложение се налага. На 25 септември 1396 г. край Никопол на

кръстоносците е нанесено жестоко поражение. Най-голяма вина за разгрома
имат френските рицари, които се придържат към остаряла военна тактика по
време на боя. От това се възползва по-мобилната османска армия и устройва
кървава баня на кръстоносците. Не без значение за разгрома на
кръстоносците е поведението на войските на Мирчо Стари и на
трансилванския войвода. Когато става ясно, че военната победа клони към
османците, те напускат полесражението.
Тази паметна битка охлажда за дълго време желанието на французите да
организират кръстоносни походи. Повечето от пленените рицари са посечени,
останалите са продадени като роби или задържани, за да бъдат откупени от
роднините им. Това е първият случай на установяване на дипломатически контакти между Френското кралство и османската държава.
Сигизмунд едва успява да се опаси на една малка галера, с която по р.
Дунав и Черно море достига Константинопол и оттам пак по море се връща в
Унгария.
Грандиозната победа край Никопол укрепва авторитета на османците и
утвърждава техните позиции на Балканите. След тази битка Баязид I
превзема Видин. Последният български цар Иван-Сра-цимир е пленен и
отведен в Мала Азия.
След създаването на османската държава всеки неин владетел мечтае да бъде
завоевател на византийската столица. Първата обсада на Константинопол от
османците е още през 1359 г. Опиянен от големите си победи Баязид I
решава, че съдбата го е предопределила да ликвидира Византийската
империя. За целта през 1394 г. за пореден път е обсаден Константинопол.
Обсадата е продължителна и безрезултатна. Това принуждава Баязид I през
1396—1398 г. да построи на анадолския бряг, в най-тясната част на
Босфора, крепост, наречена Анадолухисар. Тя трябва да контролира и спира
движението на кораби към Константинопол. През пролетта на 1398 г. градът
отново е подложен на силна обсада, но и тя е безрезултатна. Историческият
урок от този неуспех показва, че докато османската държава не създаде
голям, боеспособен флот, византийската столица ще продължи да съществува.
Годините на обсада на Константинопол съвпадат с нови успехи за османската
държава, след която тя окончателно налага господството си в Анадола. От
заетостта на османските войски в Европа се възползва караманският бей
Алаеддин, за да разшири владенията си. Израз на военнополитическата му
арогантност е офанзивата за' превземането на Анкара и Бруса. Баязид I е
принуден да приеме предизвикателството. На войските на Алаеддин е
нанесено сериозно поражение. Предводителят им бяга в Коня, но жителите на
града го предават на Баязид I. През есента на 1397 г. Алаеддин е
екзекутиран, а Караманският бейлик е присъединен като интегрална част към
османската държава. Премахнато е едно от най-трудните препятствия по пътя
към пълното налагане на османското владичество
в Анадола, но тази близка перспектива е отложена във времето. Към
източните граници на османската държава напират ордите на монголския
завоевател Тамерлан, които до този момент са покорили Месопотамия, Иран и
Сирия. През 1400 г. войските на средноазиатския емир са вече на османска
територия и завземат Сивас. На Баязид I е изпратен ултиматум с искане да
възстанови на престолите им легитимните владетели на анадолските бейлици.
От османска страна актът е оценен като предизвикателство. От пролетта на
1402 г. започва откритият военен кофликт между османци и мон-голи. До
лятото на същата година сраженията са епизодични. Баязид I свиква военен
съвет за обсъждане хода и тактиката на по-нататъшните военни действия.
Великият везир Джандарлъ Али паша съветва да се изтощават силите на
неприятеля чрез нощни атаки и блокади и едва след това да бъде нанесен
решаващият удар. Останалите участници във военния консулт начело със
султана се изказват категорично в полза на идеята за директна битка.
Приетото решение предопределя безпрецедентния катастрофален край на
великолепното царуване на Баязид I.

Решителната битка между османци и монголи е на 28 юли 1402 г. край
Анкара. Според данните на различни източници османската армия разполага с
120—160 000 войници, а монголската войска превъзхожда османската
неколкократно. Армията на Баязид I е напълно разбита, а самият той заедно
с двама от синовете му, е пленен.
След като разгромява османците при Анкара, Тамерлан насочва войските си в
две направления — на юг към Коня и на запад към Бруса. Монголите
унищожават всичко по пътя си. Опустошени са цели райони.%Стотици села и
градове са заличени от лицето на земята. Десетки хиляди хора са убити, а
по-голяма част от изкусните занаятчии са откарани в монголската столица
Самарканд. По време на военните действия в Анадола Тамерлан вози със себе
си пленения Баязид, когото е решил да отведе в столицата си като
доказателство за спечелената голяма битка край Анкара. Узнавайки за
намеренията на Тамерлан, на 3 март 1403 г. в гр. Акшехир Баязид I се
отравя.
Укрепване, териториално разширяване и възход на османската империя (14021566)
•*аЗ
$»•
МЕЖДУОСОБИЦИ, ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ И ВЪЗХОД НА ОСМАНСКАТА
ДЪР>1<АВА (1402-1481)
16
ДИНАСТИЧНА БОРБА И
ПОЛИТИЧЕСКА ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ
(1402—1421)
Нашествието на Тамерлан има изключително тежки последици за османската
държава. Само четири години той се намира в Мала Азия, но и те са
достатъчни, за да съкруши политическото единство и стопанската мощ на
страната. Ръководен от желанието за дълго време да отслаби османската
държава, Тамерлан ампутира от нея бившите бей-лици и им връща
самостоятелността. Останалата под османска власт територия той разделя
между тримата синове на Баязид — Сюлейман, Муса и Мехмед.
Най-големият син — Сюлейман Челеби, получава европейските владения с
Одрин, който продължава да е приеман за столица на османската държава. По
тази причина Сюлейман е носител на султанските прерогативи. Наследените
от него територии не са засегнати от политическата криза вследствие
раздробяването. Политическата криза в Османската империя обуславя
реалната опасност Европа да поднови кръстоносните походи, но раздирана от
вътрешни противоречия, тя изпуска благоприятния момент да вземе реванш за
унизителното поражение край Никопол. Опасността за управлението на
Сюлейман Челеби идва не от чужбина, а от брат му Муса, който заедно с
баща си е пленник на монголите. Муса е свидетел на трагичната смърт на
Баязид, а след това е натоварен с жестоката мисия да откара бащиния труп
до Бур-са. След погребението на Баязид известно време Муса живее при брат
си Мехмед Челеби. Психологическото и моралното неудобство от положението
му на беден роднина го тласка към братоубийс-твена война.
Благодарение на популистките си възгледи и поведение Муса събира около
себе си много безимотни гърци и мюсюлмани. С тази социалномо-тивирана
войска той в края на 1409 г. минава в Румелия. Първата му значителна
победа над Сюлейман е на 13 февруари 1410 г. Положението на номиналния
османски владетел става критично. Сюлейман намира изход, като се жени за
една от принцесите на Палеолозите. Династичният брак води до политически
съюз между Сюлейман и Мануил II. Временно опасността от детрониране на Сюлейман Челеби е
премахната. В знак на благодарност Сюлейман връща на Византийската
империя град Солун, Халкидическия полуостров заедно с Атон и намиращите
се там манастири. Ма-нуил II престава да плаща годишен трибут на
османската държава. Обединените османо-визан-тийски войски разгромяват

армията на претендента на 15 юни край Константинопол и на 11 юли 1410 г.
край Одрин. Муса е принуден да се върне в Мала Азия, но не се отказва от
борбата за власт. Събира отново войска и в началото на 1411 г. се връща в
Румелия. По това време Сюлейман е изоставен от своите военни и няма
достатъчно сили да се съпротивлява. Опитва се да избяга, но е хванат
иубитна 17февруари 1411 г. Муса става единствен господар на Румелия.
Веднага е признат за османски владетел от венецианците, които започват
преговори с него за възстановяване на привилегиите, които са имали при
Баязид I.
Муса продължава борбата срещу своите противници. Той е враждебно настроен
към Стефан Лазаревич, който, както много^други османски васали, участва в
битката край Анкара. След поражението на османците отива в
Константинопол, където е посрещнат тържествено и получава от византийския
император титлата "деспот", втора по ранг след кесар. След това използва
удобния момент и отхвърля сюзеренитета на османския владетел. Надява се
на помощта на Унгария в борбата срещу общия враг — османците.
Неподвластен на политически скрупули, Стефан Лазаревич през 1403 г.
признава васалната си зависимост от Унгария и в замяна получава правото
да управлява Белград. В сложната политическа ситуация той се опитва
напълно да се освободи от перманентната османска опасност. След
неуспешните си опити да изгони войските на Муса от деспотството Стефан
Лазаревич преминава на страната на Мехмед Челеби. Същото прави и
византийският император Мануил II, който в османската династическа борба
подкрепя последния, трети претендент.
Помощта на бившите васали на османската държава е стабилна гаранция за
успеха в борбата на Мехмед Челеби. След като събира достатъчно войски,
той преминава Проливите през юни 1413 г. Въпреки нежеланието си Муса е
принуден да се
срещне с войските на своя брат на 5 юли 1413 г. край с. Чамурли,
Самоковско. Благодарение на сръбско-босненската помощ Мехмед Челеби
спечелва битката. Муса се опитва да избяга, но е хванат и удушен. Така
приключва напрегнатата многогодишна борба за власт в Османската империя.
Султан става Мехмед I (1413—1421). Титлата "султан" за първи път използва
Мурад I, но Баязид I е принуден да моли халифа на Кайро за правото да се
нарича султан. От ХУв. неизменно, без оспорване, титлата е притежание на
османските владетели.
Мехмед I Челеби, след като се справя със своите братя съперници, трябва
да се бори за възстановяване единството на държавата и да сломи
социалните движения, които съпровождат неговото управление.
Вътрешнополитическото консолидиране изисква избягването на външни
конфликти. По тази причина Мехмед I Челеби потвърждава и гарантира всички
отстъпки, направени на Византийската империя по време на гражданската
война. Той възнаграждава Стефан Лазаревич за помощта му, присъединявайки
някои земи към Сръбското деспотство, забранява грабителските походи на
неговата територия, но деспотството остава във васална зависимост от
Османската империя. Предприети са инициативи за установяване на мирни
отношения и с Венеция. Тя обаче е настроена да води война, вследствие на
която да се сключи мир. Мехмед I Челеби започва умиротворяването на
Анадола, като едновременно воюва срещу Венеция.
Около двата най-големи и силни бейлика — Ай-дън и Караман, се групират
размирните сили в Анадола. Мехмед I Челеби постига сериозни успехи, като
ликвидира към 1415 г. независимостта на Айдънския и на другите размирни
бейлици. Султанът обаче е безсилен да се* справи с Караманския бейлик и
през 1415 г. е принуден да сключи мирен договор с неговия емир.
В хипотетичен план може да се каже, че сериозна причина за компромиса в
Анадола е водената по същото време морска война между Венеция и
османската държава. През 1415 г. е планирано създаването на антиосманска
военноморска лига. В противовес на тази инициатива османският султан

ускорено строи кораби в Галиполи. За първи път османската държава
осъзнава историческата необходимост да се бори, за да сломи християнската
хегемония по море, най-малко в района на Проливите. Въпреки всички
положени усилия морската битка край Галиполи на 29 май 1416 г. завършва с
тоталното поражение на османците. Сключеният мирен договор потвърждава
венецианското превъзходство и господство по море.
След като заема престола, Мехмед I Челеби предприема разумни политически
маневри, благодарение на които временно гарантира относително спокойствие
в своите европейски владения. Един от неговите васали — М^4дчо_Стари, не
спазва неписаното джентълменско споразумение. Няма съмнение, че избухват локални конфликти, но е трудно да се определи тяхната
хронология. Със сигурност се знае, че Мирчо Стари играе основна роля в
два политико-социални конфликта, разтърсили империята и доказали
нестабилното положение на Мехмед I Челеби.
Политическата афера е свързана с името на Дюзме Мустафа, т. е. "ЛъжеМустафа". Той се появява през лятото на 1415 г. във Влахия, идвайки от
Македония през България. Въпросната личност разпространява версията, че е
един от синовете на Баязид I. Все още историците не са се произнесли
окончателно дали става въпрос за самозванец или не. Този въпрос не е
толкова важен, но от съществено значение е фактът, че около Дюзме Мустафа
се обединяват значителен брой противници на Мехмед I Челеби. Мирчо Стари,
никополският сан-джакбей Джунейт и други открито застават на страната на
самозванеца. През 1415 г. той установява контакти с Венеция и
Константинопол. В края на есента на 1416 г. с оглед на предстоящите
събития Дюзме Мустафа се премества в Македония. От този момент започва
откритата борба между самозванеца и Мехмед I Челеби, който се намира в
Серес начело на голяма армия. Независимо от значителния брой на
привържениците си Дюзме Мустафа и Джунейт са сразени и са принудени да
бягат към Солун, където да търсят убежище и подкрепа. Не получават
очакваното съдействие от страна'на византийците, но Мануил II разбира, че
моментът е благоприятен за политически натиск върху османския владетел.
За целта Дюзме Мустафа и Джунейт са арестувани и заточени — първият на о.
Лемнос, а вторият във византийската столица. Мануил II иска от османците
ежегодна компенсация в размер на 300 000 гроша. Мехмед I Челеби няма
време да протака преговорите и е принуден да приеме византийските
искания. Тази привързаност се обяснява с факта, че султанът получава вест
за започване на въстание начело с Бедредин Симави.
В резултат на нашествието на Тамерлан и войните между синовете на Баязид
I изключително се задълбочава социалната криза в Западен Анадол и в
европейската част на османската държава. Това обяснява защо именно в тези
райони започва мощна социална война, възглавявана от Бедредин Симави. Той
е роден ок. 1358 г. в знатно османско семейство в малкия град Симавна,
близо до Одрин. Баща му е кадия, а майката — помохамедан-чена гъркиня.
Бедредин учи последователно в Бруса, Коня, Ерусалим и в Кайро. Той
получава солидно теологично образование и става известен и уважаван учен.
В началото на своята научна дейност Бедредин стриктно се придържа към
принципите и каноните на ортодоксалния ислям. След завръщането си от
Египет пътува много из малоазиатските провинции, където широко са
разпространени идеите на шиизма. Вероятно повлиян от тях, Бедредин става
хетеродок (т. е. еретик). Възприема идеите на суфизма от шиитското му
направление.
Суфизмът възниква още през УШв. в Сирия и Ирак. След това се
разпространява в Иран и Средна Азия. Основното за суфизма е вярата в
идването на Мах-ди (Спасител) и проповядването на аскетизъм. Във
философски план суфизмът се свежда до монисти-ческото отъждествяване на
бога с всичко сътворено ^т него или до патеистическото разтваряне на бога
в единната субстанция съществуващо. В социален аспект суфизмът проповядва
равенство на всички без разлика на социална принадлежност и етнико-

религиозен произход, защото всеки индивид носи в себе си божественото
начало. Суфисти-те осъждат богатството и алчността.
Бедредин Симави е убеден привърженик и проповедник на суфизма. По всяка
вероятност идеите на потребителския комунизъм, проповядвани от неговия
най-близък и верен ученик Бьорклюдже Мустафа, са идеи на самия Бедредин.
Шейхът пророкува, че скоро ще се появи Махди, който ще унищожи злото и
несправедливостта на земята. Бедредин Симави се изявява и като политик.
През 1410 г. е назначен за кадъаскер на Румелия. Мехмед I Челеби, който
сваля брат си Муса от престола, започва преследване на всички негови
сановни-ци. В числото на изпадналите в немилост попада и шейх Бедредин.
Той е свален от поста си и е заточен в гр. Изник, Западна Мала Азия. Така
шейхът попада в изключително благоприятна среда за разпространение на
своите идеи. През пролетта на 1416 г. намира обстановката съзряла за
въстание и изпраща своите ученици — мюрюди, по родните им места, за да
призоват народа към въстание. От многото му последователи ученици,
източниците дават сведения само за двама. Единият е Мустафа Бьорклюдже,
произхождащ от селско семейство, живеещо в Измирския район. Другият е
приелият исляма евреин Торлак Кемал, жител на Маниса. За кратко време те
събират под своите знамена ок. 17 000 въстаници.
Центърът на въстанието на Бьорклюдже Мустафа се намира в горите на
Чешменския полуостров, а на Торлак Кемал — в района на Маниса. Султанът е
изплашен от започналото социално-еретическо движение и затова заповядва
на областните управители бързо и безмилостно да го разгромят. И двата
опита на управителите обаче са позорно отблъснати от въстаналите. Тогава
на помощ е изпратена армия, водена от великия везир Баязид паша. За да се
придаде тежест на военните действия, е обявено, че те са командвани от
сина на Мехмед I Челеби — бъдещия султан Мурад II, който тогава е едва на
12 години.
Благодарение на численото превъзходство на правителствените войски след
продължителни ожесточени битки въстанието е разгромено. Мустафа
Бьорклюдже е ранен и пленен, както много други негови привърженици.
Напразно мъчителите на Мустафа Бьорклюдже чрез жестоки изтезания се
опитват да го склонят да се откаже от възгледите си. Както и другите
пленници, той е екзекутиран. Разгромено е и въстанието на Торлак Кемал, който е пленен и е
обесен.
След разгрома на въстанието Баязид паша без-пощадно се разправя с всички
участници или заподозрени в участие независимо от пола и възрастта им.
Когато въстанието започва в района на Измир, през юли 1416 г.
шейхБедредин, страхувайки се от отмъщението на властите, бяга от Изник.
Успява да се добере до Черноморското крайбрежие, а оттам във Влахия.
Накрая се установява в Добруджа, където започва да събира привърженици.
Той призовава към въстание и притежателите на незначителни ленове, като
им обещава повече земя и високи длъжности. След като организира голям
отряд, тръгва на юг и се установява на лагер недалеч от Одрин. Шейх
Бедредин обявява, че е Махди и има намерение да завземе властта в
османската държава. След разгрома на въстанието в Анадола действията на
шейх Бедредин изглеждат повече авантюристични, отколкото добре обмислени.
Не е трудно на жестокия екзекутор Баязид паша да ликвидира социалния бунт
и политическата борба в Румелия. Шейхът успява да се спаси. Отново бяга в
Добруджа и отново събира въстаници, но този път няма никакъв успех.
Тимариотите, участвали в движението му, предателски го пленяват и го
доставят на султан Мехмед I Челеби, чиято резиденция временно е
установена в Серес. Тъй като шейхът принадлежи към висшето духовно
съсловие, е предаден на духовен съд, който го осъжда на смърт чрез
обесване. Присъдата е изпълнена на 18 декември 1416 г. Със смъртта на
Бедредин приключва едно от най-големите социално-еретически движения,
започнало в първите десетилетия от възникването на Османската империя.

Към края на своето управление Мехмед I Челеби не само налага социален и
политически мир в държавата, но дори разширява нейните граници за сметка
на Албания. Южните албански земи са поставени под непосредствена османска
власт. Те са обособени в самостоятелен санджак, наречен Ар-ванид.
Феодалите в Средна и Северна Албания са принудени да признаят
сюзеренитета на османския султан.
Изключително напрегнатата борба изтощава силите на енергичния Мехмед I
Челеби и той умира в Одрин на 21 май 1421 г. В това време прекият
наследник на трона — Мурад, се намира в Амасия, където отсяда след
успешни действия срещу някои размирни местни владетели. По тази причина
се пази тайна за смъртта на султана. Тялото на покойника е пренесено в
Бруса, където на 25 юни 1421 г. е провъзгласено името на новия султан —
Мурад II (1421-1451).
ВЪЗХОД НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1421—1481)
Предпазните мерки, предприети във връзка със смъртта на Мехмед I, не са
случайни, тъй като Мурад има трима по-малки братя. Според завещанието на Мехмед I Челеби
дванадесетгодишният Мустафа е определен за управител на провинция Хамидили, а що се отнася до малките Юсуф и Мах-муд, те трябвало да бъдат
поверени на византийския император Мануил II. Великият везир Якшъог-лу
Джеляледдин Баязид не изпълнява волята на своя повелител. Според
съвременниците хронисти това е достатъчно основание за започване на нов
конфликт между Византия и Османската империя. За целта византийците
използват известните политически авантюристи Дюзме Мустафа и Джу-нейт. Те
са освободени от заточение и, подпомогнати от Византийската империя,
дебаркират в Румелия, след което веднага обсаждат Галиполи. В случай на
победа крайбрежните територии на Мраморно и Черно море и Тесалия трябва
да бъдат предадени на византийския император.
От усложняващата се външнополитическа ситуация за. османската държава
решават да се възползват някои размирни бейове в Анадола. Герми-янският
емир Якуб провъзгласява за легитимен султан малолетния Мустафа и го взема
под своя опека. По този начин се "узаконява" борбата срещу Караманския
бейлик, който окупира териториите на вилаета Хамидили. Истина е, че тези
територии са обект на многодетно съперничество между Гер-миянския и
Караманския бейлик. В същото време бейликът Ментешеогулларъ използва
момента, за да възстанови отново своята независимост, от която е лишен
през 1416 г. Сложната политическа ситуация в Анадола е благоприятна и за
владетелите на Айдънския и Саруханския бейлик, които преминават към
агресивни действия спрямо своите съседи с оглед завладяване на техни
територии.
Въпреки тенденциите към политически сепаратизъм в Анадола султан Мурад II
отдава преимуществено значение на събитията в Румелия. Той е силно
разтревожен от действията на Дюзме Мустафа, който поверява обсадата на
Галиполи на Джу-нейт, а сам преминава към акции в Румелия. Навсякъде по
пътя си е акламиран като законен султан. Подкрепят го бейовете на
граничните територии, които винаги са настроени опозиционно към
централната власт. Срещу узурпатора самозванец незабавно е изпратен с
армия великият везир, но е победен. След това пада Одрин, а Галиполи се
предава в ръцете на Дюзме Мустафа, който вече е господар на европейската
част на империята и на Проливите. За всичко случило се е обвинен великият
везир и е обезглавен. Джандарлъ Ибрахим паша е назначен за велик везир.
Той е известен учен, изключително предпазлив и противник на всякакви
политически авантюри, което го предпазва от превратностите на съдбата и
той запазва поста си до своята смърт на 25 август 1429 г.
Централната власт предприема екстрени политически и дипломатически
действия. Мурад II дава на уджбея Михайоглу Мехмед титлата "бейлербей", като по този начин го превръща от силен противник в привърженик
и крепител. С деспота на Сърбия и с унгарския крал Сигизмунд е сключено

петгодишно примирие. Липсата на флот, който все още е под властта на
самозванеца, заставя Мурад II да сключи споразумение с генуезците, които
му обещават помощ с войска и кораби. От 20 януари 1422 г. Дюзме Мустафа е
в Анадола и все още има известно предимство пред централната власт.
Султанът заповядва преследване, като създава укрепен лагер около р.
Улубад, откъдето започва успешните действия за промяна на обстановката в
Анадола. В резултат на водените преговори Ай-дънският и Измирският бейлик
прекратяват подкрепата си за Дюзме Мустафа. Той е принуден да бяга отново
в Румелия, но по-голямата част от привържениците му там го напуска и
минава на страната на султана. За този завой в поведението на
сепаративните сили особена заслуга има румелийският бейлербей, който
съумява чрез интензивна пропаганда да утвърди представата за Дюзме
Мустафа като византийска креатура. Изолиран и изоставен, Дюзме Мустафа се
опитва да избяга на север, във Влахия, но е хванат и екзекутиран в Одрин
през зимата на 1422 г.
Анализираните събития и факти показват, че деветнадесетгодишният османски
владетел много бързо сломява своите вътрешни противници и започва военна
кампания срещу Византия, за да я накаже за нетолерантното й поведение по
време на краткия политически смут в Османската империя. Мурад II обявява
война на византийците и през юни 1422 г. обсажда Константинопол. В същото
време Евреносоглу Барак атакува Солун. Въпреки че по време на масираната
атака през август 1422 г. се използва артилерия, яките стени на
византийската столица остават непокътнати. Неуспехът не обезкуражава
Мурад II, но той е принуден да снеме обсадата на града, понеже отново
политическата ситуация в Анадола се усложнява — започва поредният тур на
династическата борба.
Подстрекавай и подкрепян от Византия и от Караманския и Гермиянския
бейлик, непълнолетният брат на Мурад II — Мустафа, предявява претенции за
султанския престол. Временно се установява в Изник. След като узнава, че
голяма част от анатолийските бейлици са готови да го подкрепят, Мустафа
обсажда Бруса. При тези обстоятелства Мурад II е принуден да потегли за
Анадола. Претендентът за султанския престол, изплашен, търси убежище във
византийската столица, където е приет от императора на 30 септември 1422
г. По всяка вероятност двамата сключват някакъв съюз, условията на който
не са известни. След това Мустафа отново се връща в Анадола, но вече няма
подкрепата на размирните бейлици. Разгромена е и армията му, а той е
пленен и на 20 февруари 1423 г. е обесен.
УКРЕПВАНЕ И РАЗШИРЯВАНЕ НА
ОСМАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ В
АНАДОЛА И В ЕВРОПА (1423—1443)
След като ликвидира и последния опит за посегателство към трона, Мурад II
се заема да върне в лоното на империята размирните малоазиатски бейове.
Към края на 1423 г. емирът на Кастамону, който се опитва да води
независима политика, признава султанския сюзеренитет и се задължава да
доставя ежегодно на империята стада от овце и да й дава част от доходите
на своите рудници. По това време в Караманския бейлик се води борба за
власт. Мурад II помага на Ибрахим бей да победи своите съперници. Като
компенсация на империята е върната провинцията Хамидили, завоювана от
бейли-ка през 1421 г. Сключени са и династични бракове, които заздравяват
съюза между османската държава и Караманския бейлик.
Един друг традиционен противник на османците — Влахия, се опитва да се
възползва от политическата криза, започвайки военни действия около р.
Дунав през зимата на 1422—1423 г. Срещу влашкия войвода Дан е изпратен
Фируз бей, бей-лербей на Румелия, който принуждава размирния васал да
сложи оръжие и като гаранция да изпрати в Одрин синовете си. Като
османски васал и протеже започва управлението на следващия влашки войвода
— Влад III Дракул. До 1441 г. той многократно подпомага османците в
борбата им за нови териториални придобивки на Балканите.

При Мурад II настъпва промяна в политиката на османската държава към
деспотство Сърбия. Сръбските земи не са гарантирани срещу военните набези
на османците. Стефан Лазаревич умира през 1426 г. Той няма преки
наследници и затова властта в Сърбия преминава в ръцете на неговия племеник Георги Бранкович, който управлява до 1456 г. Към деспотството се
устремяват Унгария, Венеция и Османската империя. През 1427 г. войските
на Мурад II превземат градовете Ниш и Крушевац. През 30-те години те
завладяват и областта Брани-чево.
Освен стремежа да превземе Константинопол Мурад II иска да сложи ръка и
върху Солун. Управителят на града Андроник осъзнава, че няма да може да
го защити и през лятото на 1423 г. фактически предава Солун под
венецианско управление срещу сумата от 50 000 дуката. Като подсигурява
тила си откъм Влахия, Сърбия и Унгария, през пролетта на 1430 г. Мурад II
тръгва срещу Солун. След тридневни.атаки на 29 март градът е превзет.
Османците се установяват трайно в Солун до 1912 г.
Венециано-османският конфликт за Солун дава кураж на някои албански
феодали да отхвърлят зависимостта си от османците. Един от тях е Гьон
Кастриоти. Обаче сключването на мир с Венеция освобождава войските на
Мурад II. Те'нахлуват в Средна Албания и потушават въстанието на Гьон
Кастриоти. Владенията му стават интегрална част
от Османската империя и в тях е въведена тимар-ската система.
Най-голямото антиосманско движение в Албания започва през 1432 г.,
оглавено от Георги Ари-анити. В продължение на около три години той
успява да отблъсква изпращаните срещу него османски войски. Едва през
1435 г. е сложен край на новото албанско въстание.
Към края на 30-те години на ХУв. се усложнява международната обстановка в
Югоизточна Европа. След смъртта на унгарския крал Сигизмунд през 1438 г.
Сърбия не може вече да разчцта на унгарска подкрепа и защита. От това се
възползват османските войски, които нахлуват в Сърбия, разграбват и
разоряват страната. Въпреки упоритата съпротива на сърбите на 27 август
1439 г. след тримесечна обсада столицата Смедерево е покорена. Османско
владение става Ново бърдо, което е прочуто със своите рудници за сребро.
Деспотството вече не съществува дори и като васално. В това време уджбеят
на Скопие започва наказателна операция срещу Босна, която, също като
Сърбия, отказва да подкрепи с армия военните действия на Османската
империя на Балканите. Босненският крал Твъртко е принуден отново да
признае васалната си зависимост от султана и да му изплаща
Надпис върху мраморна колона-, направен след
превземането на Солун от Мурад II: "Султан
Мурад превзе Солун през 833 г. (=1430 г.)"
годишен трибут. Сега османските войски включват в обсега на грабителските
си походи унгарските и трансилванските земи. Многократно османските
отряди нахлуват в Унгария и Трансилвания. Те не могат да ги покорят, но
им нанасят големи материални щети. През април 1440 г. Мурад II обсажда
Белград, но инициативата му завършва с неуспех през септември. По същото
време изгрява и военната звезда на един от най-храбрите и последователни
борци срещу османската инвазия в Европа — трансилванския войвода Ян
Хуниади, който още през 1440 г. се отличава в боевете с османците край
Мохач. Използвайки унгаро-трансилван-ско опълчение, в което участват и
чехи, той нанася на османците през 1441 — 1442 г. поредица от поражения.
Султанът е принуден да сключи 10-годишен мир с Унгария през юли 1442 г. в гр. Сегедин. Според договора се
признава независимостта на граничните с Унгария сръбски земи. Те стават
защитна буферна зона срещу непосредствените набези на османците в
Унгария.
ОПИТИ ЗА ОРГАНИЗИРАНЕ НА
КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ СРЕЩУ
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

(1443—1448)
Независимо от някои неуспехи в началото на 40-те години на ХУв. османците
здраво стъпват на Балканите и е въпрос на време окончателното покоряване
на полуострова. Наред с Югоизточна Европа във военностратегическите
планове на Османската империя важно място заема и Средна Европа. Тези
замисли се доказват с многократните османски опити за завоюване на
Унгария и Трансилвания. Цяла Европа е силно разтревожена. За ликвидиране
на постоянната османска заплаха са необходими обединените усилия на
всички европейски държави. Между тях обаче няма разбирателство, някои
дори търсят помощта на османците. Италианските градове републики Венеция
и Генуа в борбата си за търговски монопол в източните части на Средиземно
море са винаги склонни на компромис с Османската империя. Егоистичната
политика на римския папа, борбата между Православната и Католическата
църква и предателс-кото поведение на унгарските магнати често са
непреодолимо препятствие по пътя към обединението на европейските държави
за обща борба срещу османците.
:'
Победите на Ян Хуниади над османците през 1441 и 1442 г. вдъхват вяра, че
с обединени усилия на християнския свят Османската империя може да бъде
изгонена от Европа. Отново се възражда идеята за кръстоносен поход,
погребана край Никопол през септември 1396 г. От такъв поход са
заинтересувани най-вече владетелите на Унгария и Сърбия, както и
войводите на Влахия и Трансилвания, чиито земи неведнъж са обект на
грабител-ските опустошителни походи на османската армия. Особено
пристрастен към планирания кръстоносен поход е римският папа Евгений IV с
тайната надежда, че една съкрушителна победа над Османската империя ще
допринесе за укрепване влиянието и позициите на католицизма на Балканите.
В тази обстановка идеята за кръстоносен поход не изглежда толкова
налудничава, както в отминалите времена. Нейното реализиране обаче се
забавя от сериозно формално препятствие — наличието на мирен договор
между Османската империя и Унгария. За нарушаването му завидно усърдие
полага папският нунций в Буда кардинал Юлий Цезарини. Неговите интриги
успяват и договорът е нарушен от унгарска страна, което пък улеснява
организирането на нова антиосманска коалиция
на народите от Източна и Средна Европа. Начело на коалицията застава
полско-унгарският крал Владислав III Ягело. В коалицията влизат Ян
Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият войвода Влад III
Дракул.
Неслучайно кръстоносната армия потегля към Балканите в края на септември
1443 г. По това време Мурад II отново е в Анадола с наказателна операция
срещу караманския емир Ибрахим. Предполага се, че започналите от бейлика
сепаративни агресивни действия са резултат от съюза му с Унгария и
Византия. Османската армия води успешни военни действия в бейлика, но
Мурад II е принуден отново да сключи мир със своя стар съперник, понеже
получава неприятната вест за започване на новия кръстоносен поход.
Второто обстоятелство, което мотивира есенните действия на кръстоносците
е, че провинциалната армия зимува из цялата империя. На 1 октомври 1443
г. кръстоносната армия минава р. Дунав и с бърз ход напредва към Одрин,
тъй като продължителните военни действия и обсади ще затруднят сериозно
снабдяването с муниции и провизии. От Сърбия армията на Владислав III
Ягело се насочва към България и край Ниш е посрещната от Мура-довите
войски. В битката на 3 ноември османците са разбити, а загубите им са 2
000 убити и 4 000 пленени. Още в самото начало на сражението, когато
започва отстъплението на османската армия, албанският кавалерийски отряд
от 300 човека, командван от албанеца Георги Кастриоти, наречен Скендербег
заради военните му способности, напуска османския лагер и се връща в
Албания, където на 28 ноември 1443 г. вдига антиосманско въстание.
След битката край Ниш войските на Владислав III Ягело продължават
настъплението си и завземат София. По-нататъшното им придвижване е спряно

край прохода Траянови врата (Момин проход), където са посрещнати от силни
укрепления и многобройна османска армия, командвана лично от^Мурад II.
Кръстоносците не поемат риска за мащабна битка и решават да се върнат
обратно. Те са посрещнати триумфално в Буда на 2 февруари 1444 г. Да се
побеждават османците не изглежда вече невъзможно. Папа Евгений IV
подготвя още по-мащабна коалиция, в състава на която трябва да влязат
Папската курия, Унгария, Бургундия, Венеция и Рагуза (Дубровник).
Сериозно са заплашени османските интереси в европейските владения на
Византийската империя. Наред с Георги Кастриоти сполучливи действия срещу
османците предприема и Константин Пале-олог, деспот на Пелопонес, който е
брат на византийския император. След като укрепва позициите си в Морея,
през 1443 г. той започва военни операции в Атика, които завършват с
успех. Местният херцог Нерио II Ачиоли, дотогава османски васал, признава
сюзеренитета на пелопонеския деспот и се задължава да му плаща годишен
данък.
В тази сложна обстановка Мурад II е принуден да търси контакти с
Владислав III Ягело за започване на преговори за сключване на мир.
Посредническа роля в тях изпълнява деспот Георги Бранко-вич, който се
надява да възстанови властта си в Сърбия. Договорът е сключен в Одрин на
12 юни 1444 г. и ратифициран от унгарския крал в края на юли. Предвижда
се спиране на враждебните действия между Османската империя и Унгария
през следващите 10 години. Двете страни поемат клетвено задължение да не
преминават р. Дунав. Според договора се признава османското господство
над България и Влахия. Възстановява се властта на Георги Бранкович в
Сърбия.
Този сравнително неблагоприятен за Османската империя договор е необходим
за нея. Тя трябва да освободи допълнителни военни сили срещу поредното
антиосманско начинание на караманс-кия емир Ибрахим. Мурад II потегля към
Мала Азия през юли 1444 г., като оставя в Одрин младия Мехмед, единствен
наследник на трона след смъртта на своя по-голям брат Аляеддин. Новият
велик везир Джандарлъ Халил паша е упълномощен временно да осъществява
цялата власт в европейските владения на империята. Промяната на
личностите във Великия везират означава завой към политика на
предпазливост и диплома-тичност.
В Анадола с изключителна жестокост Мурад II разгромява емира на Кара-ман
и го принуждава да моли за незабавен мир. Възстановен е османският сюзеренитет над Караманс-кия бейлик. Емирът се задължава всяка година да
изпраща в Одрин един от синовете си и да доставя на султана войници и
продоволствия. Вижда се, че с цената на екстрени действия Мурад II се
стреми към установяване на мирни отношения както на Балканите, така и в
Анадола. Все още историците не могат задоволително да отговорят на
въпроса защо Мурад II е овладян от желанието за непременно вътрешно и
външно умиротворяване на държавата? Едно обаче е сигурно, че в края на
юли или през август 1444 г. султанът, мислейки, че е гарантиран външният
мир, оставя трона на своя син Мехмед.
Първият, най-неприятен ефект от това решение е възстановяването на
кръстоносната война. А по това време политическата ситуация в Одрин е
нестабилна и сложна — срещу великия везир Джандарлъ Халил паша, ползващ
се с пълното доверие на Мурад II, се надига силната опозиция на останалите приближени на султана везири. Обстановката е много благоприятна за
враговете на империята. Византийците се опитват да се възползват. Те
освобождават Орхан, внук на Баязид I, с надежда, че той със своите
действия ще ускори политическите размирици в Османската империя. Напразни
обаче са надеждите на Константинопол. Опитите за междуособна война са
ликвидирани още в зародиш от османската власт.
По-опасни са инициативите на католическия Запад, който организира нов
кръстоносен поход срещу Османската империя. Отново активна роля играе
папският нунций в Буда кардинал Юлий Це-зарини. Той успява да убеди

унгарския крал да денонсира сключения през юли 1444 г. мир с Османската
империя. Създава се нова антиосманска коалиция начело с Владислав III
Ягело. Морална подкрепа тя получава от папата чрез участието на кардинал
Юлий Цезарини във военните действия на коалицията. Венеция подкрепя
кръстоносците, като изпраща флот към Проливите с цел да прегради пътя за
завръщане в Румелия на Мурад II, който през август 1444 г. се е оттеглил
в Мала Азия.
Дворецът на Мурад II в Бурса, XV в.
През есента на 1444 г. полско-унгарският крал потегля с армията си към р.
Дунав. Този път войската му е по-малобройна. Редица западни рицари
въпреки обещанията си отказват да участват. Не участва и сръбският деспот
Георги Бранкович, който се радва на неочаквани придобивки от сключения
съюз със султана. Сръбският деспот не само че не се присъединява към
кръстоносната коалиция, но като верен васал на Османската империя, попречва на Георги Кастриоти — Скендербег с неговите 25 000 войници да
настигне навреме кръстоносната армия и да участва в антиосманската армия.
Единствено Ян Хуниади и влашкият войвода Влад III Дракул помагат с войски
на Владислав III Ягело.
След преминаването си през р. Дунав, за да избегнат големите трудности по
пътя към Одрин,
кръстоносците решават да се движат към Черно море през Видин и Никопол.
Пътят им през Северна България навсякъде е съпровождан от безчин-ства и
грабежи. Сравнително лесно армията на Владислав III Ягело се приближава
към Варна. Този успех е улеснен от факта, че значителна част от
османската армия начело с Мурад II се намира по това време в Мала Азия.
Намерението на кръстоносците е да достигнат Константинопол и оттам да
започнат войната за изгонване на османците от Европа. Предизвестен за
голямата опасност, Мурад II успява да превози 40-хилядна армия от Мала
Азия до Варна. Операцията се извършва с помощта на генуезката флотилия.
Мурад II възнаграждава генуезците с 40 000 дуката. Кръстоносната армия
има едва 16 000 човека. При явно количествено превъзходство на османската
армия на 10 ноември 1444 г. се разгаря решителната битка край Варна.
Кръстоносците са жестоко разгромени. Сред загиналите са кралят и кардинал
Юлий Цезарини. След битката Владислав III Ягело получава прозвището
"Варненски". Ян Хуниади едва смогва да се добере до Унгария с останалите
живи войници от разбитата му армия.
Победоносният Мурад II отново се връща в Мала Азия, като оставя на трона
пак сина си, който управлява от есента на 1444 г. Младият Мехмед още
тогава впечатлява със своя непреклонен и труден характер. Той е
неотстъпчив, даже когато греши. Младият султан покровителства странстващ
дервиш мистик, който проповядва в Одрин срещу главния мюфтия и великия
везир. Фактът предизвиква силно недоволство и вълнения в столицата.
Открито враждебни стават отношенията между Мехмед II и Джандарлъ Халил
паша. В същото време не са предприети никакви контрадействия срещу деспот
Константин, който заплашва отново османските интереси в Гърция. Тези
факти дават достатъчно основание на великия везир да покани Мурад II да
се върне в столицата. Вероятно има и други причини, поради които
оттеглилият се от властта султан напуска гр. Маниса, където живее от 5
май 1446 г. През Бруса Мурад II пристига в Одрин, където Джандарлъ Халил
паша инспирира бунт на еничарите, враждебно настроени към Мехмед.
Султанът е посрещнат възторжено в столицата, а Мехмед е изпратен в
Маниса, съпроводен от своите привърженици.
След като установява ред и спокойствие в столицата, Мурад II решава
енергично да се противопостави на всички, които оспорват османската власт
на Балканите. Първият обект на наказателната османска операция е
Константин, деспот на Морея, който вдига на бунт поданиците си не само в
Пелопонес, но и в континентална Гърция. След жестоки, опустошителни
действия в Средна Гърция османците се насочват на юг, към Пелопонес. При

Истмоса, където е възстановена разрушената преди от завоевателя крепост,
гърците се защитават упорито и достойно. Османците обаче включват в битката топове — ново оръжие, което прави прелом във военната
техника. Гърците панически отстъпват. Османците нахлуват в Пелопонес и
разграбват полуострова. Османската експедиция през 1446—1447 г. слага
край на всички надежди за възстановяване на гръцкия суверенитет, тя е
погребалният камбанен звън за Морея. Веднага деспот Константин признава
сюзеренитета на султана и се задължава да му плаща ежегоден данък. Вълре=. ки благоприятните условия султанът не покорява напълно полуострова.
Фактът се обяснява с желанието на османската държава, първо да разгроми
окончателно Ян Хуниади и албанската съпротива, а едва тогава да премине
към пълно покоряване на Средна и Южна Гърция.
Мурад II прекарва лятото на 1447 г. в Одрин. По това време Георги
Кастриоти — Скендербег разширява своите антиосмански действия. Султанът
заедно с младия Мехмед се насочва към Албания през пролетта на 1448 г.
Кампанията им обаче е краткотрайна. Причина са инициативите на Ян Хуниади
да организира поредна християнска коалиция за изгонване на османците от
Европа. От 1446 г. той е реален владетел на Унгария. Планирайки новата
антиосманска кръстоносна война, Ян Хуниади обаче не може вече да разчита
на Венеция и нито пък на сръбския деспот, който, за да гарантира своята
сигурност, предпочита съюза с османците. Единствено Влахия и Албания на
Скендербег се отзовават положително на неговото предложение. Предупреден
от Георги Бранкович за планираната унгаро-влашка акция, Мурад II се
евакуира към София, където събира многобройна, силна армия. Войските на
Ян Хуниади проникват в Сърбия на 28 септември 1448 г. Те подлагат
страната на грабеж. Кръстоносците се насочват към Албания, но са
изненадани на Косово поле от превъзхождащата ги числено османска армия. В
битката на 18 и 19 октомври 1448 г. войските на Ян Хуниади са разбити.
След катастрофалната за християнския свят битка никой вече не е в
състояние да попречи на османците да завладеят Сърбия и Унгария.
Единствено Албания продължава упорито да се съпротивлява.
Безпощадната борба на Мурад II с вътрешните и външните врагове на
османската държава е увенчана с пълен успех. В края на неговото
управление империята е възстановена в границите си от 1402 г. Набраните
сила и енергия са достатъчни за завладяването на византийската столица —
едновеков-ната мечта на всички османски владетели. Още малко време е
необходимо на Мурад II, но съдбата му изиграва зла шега. Той умира на 3
февруари 1451 г. в Одрин. Султанският престол е зает от Мехмед II (1451—
1481), който има безспорни заслуги за по-нататъшното териториално
разширение и политическо укрепване на Османската империя.
^
ПРЕВЗЕМАНЕ НА КОНСТАНТИНОПОЛ
В Османската империя става практика смъртта на султаните известно време
да се крие, за да се избегнат възможни междуособни борби и политически
размирици. В случая с Мурад II има опасност от бунт на еничарите и от
опит на Византия да противопостави на Мехмед II претендента Орхан. Тези
са основните причини, поради които едва на 18 февруари 1451 г. след
официалното встъпване във властта на новия султан е разпространена вестта
за кончината на Мурад II.
Много противоречиви и разнопосочни са хро-никалните сведения за Мехмед II
като личност и държавник. Все пак най-общата характеристика го представя
като силна личност. Детето Мехмед трудно се поддава на образование и
възпитание. В юношеството си той е волнодумец. Без да се приобщава към
идеите и принципите на Ренесанса, Мехмед II мислено и чувствено е отворен
към света. Проявява интерес към постиженията на съвременната му
цивилизация. Заповядва да му бъдат преведени произведенията на гръцките и
западноевропейските автори. Задълбочено се интересува от християнската
религия с цел по-доброто й опознаване.

Политическото му мислене е подвластно на идеите за изключително
авторитарен режим. Значението на своята власт той вижда в реализирането
на имперски цели. Завоюването на византийската столица — отколешна мечта
на Османската династия, за него е необходимост, която ще осигури бъдещото
хармонично развитие на държавата. Мехмед II е привърженик на идеята за
синтез на трите цивилизации — османо-турска, мюсюлманска и византийска.
Целият му съзнателен живот е подчинен на пристрастието му да води
завоевателни войни. В борбата за постигане на своите цели той не признава
никаква милост. Ако трябва да се даде най-обща оценка за Мехмед II, няма
съмнение, че той е легендарна фигура в историята на Османската династия.
След като заема престола, Мехмед II води много благоразумна и предпазлива
политика. За да избегне възникването на политически вълнения в страната,
запазва Джандарлъ Халил паша на поста "велик везир" въпреки
неотдавнашните им лоши взаимоотношения. При Мехмед II се налага
политиката на дипломатично туширане на противоречията във върховната
власт в държавата.
Управлението на Мехмед II започва в една сравнително спокойна за
Османската империя европейска политическа атмосфера. Султанът възобновява
всички споразумения, сключени преди него с основните сили на християнския
свят. На 10 септември 1452 г. с Венеция е подписано специално
споразумение за установяване на мирни отношения между двете страни.
Новият византийски император Константин XI получава през април 1451 г.
тържественото обещание на Мехмед II, че договорите между техните
предшественици ще се спазват
добросъвестно. Султанът разрешава отпускането на годишна рента от 30 000
дуката за пребиваващия във византийската столица Орхан. Деликатността в
поведението на Мехмед II цели да успокои византийците и до известна
степен да притъпи тяхната бдителност.
В началото на своето управление Мехмед II среща най-сериозни трудности в
Анадола. Там най-отявленият и последователен противник на Османската
династия е караманският емир Ибрахим, който още по време на
междуцарствието отхвърля васалната си зависимост от империята. Той успява
също така да провокира бунтове в районите на Мен-теше, Айдън и Гермиян и
лично участва в атаките на Анталия. Първите османски операции срещу
Ибрахим са неуспешни. Тогава начело на армията застава Мехмед II и
съпротивата на караманския
Портрет на Мехмед II Фатих от Джентиле Белини, XV в.
емир е сломена. Отново са възстановени предишните договорни задължения на
Ибрахим към султана. След установяването на ред и спокойствие в Анадола
Мехмед II може изцяло да се посвети на старата си мечта — завоюването на
Константинопол.
В средата на ХУв. Византийската империя е жалко подобие на някогашната
могъща държава. Твърде ограничените й остатъчни териториални части,
вклинени в Османската империя, са анахронизъм, осъден от историята на
пълно изчезване. Завоюването на византийската столица е наложително за
гарантиране на безпрепятствената комуникация между азиатските и
европейските части
на Османската империя. Наред с тази чисто прагматична цел актът би
превърнал османската държава в световна империя.
След завръщането си в Одрин Мехмед II започва подготовка за обсада на
Константинопол въпреки опозицията на великия везир Джандарлъ Халил паша.
От военна гледна точка най-ефективното начинание на султана е
изграждането на система от укрепления на север от града, на европейския
бряг на Босфора. Нейното строителство е поверено на трима везири, които
трябва да го приключат за своя сметка. Те събират над 6 000 строители и
на 15 април 1452 г. започва грандиозното строителство. То продължава
четири месеца и е завършено на 31 август. Новата крепост, наречена
Румелихисар, е построена в най-тясната част на Босфора, където ширината

достига 660 м. Завършването на крепостта затваря достъпа на плавателни
съдове от Черно море до Константинопол, тъй като топовете, разположени в
двете крепости — Румелихисар и Анадолухисар, могат да осъществяват
преграден огън. Преминаването на всички кораби през Босфора става само с
разрешението на османския командващ крепостите и след като са платили
определена такса. Султанът напуска строежа на 28 август и в течение на
три дни изучава фортификациите на Константинопол. След завръщането си в
Одрин той специално изучава проблемите на артилерията. Негов съветник и
консултант е един унгарец, изключително добре запознат с артилерийското
дело. Под ръководството на султана унгарецът проектира и отлива нови
модели топове, които са огромни и далекобойни. Именно те изиграват голяма
роля за пробиване на крепостните стени на византийската столица.
Едновременно с усъвършенстването на артилерийската мощ Мехмед II изгражда
много силен флот, който по традиция се намира под командването на
саджакбея на Галиполи.
Строителството на Румелихисар показва нескри-тите намерения на османците.
Византийският император Константин XI протестира, но никой не се
съобразява с неговите възражения. Той заповядва в столицата веднага да
бъдат събрани хранителни запаси и да се ремонтират някои крепостни стени.
През 1452 г. императорът изпраща своя брат Йоан да търси помощ от
западните сили и римския папа. Венеция и Генуа обаче предпочитат да
поддържат добри търговски връзки с Османската империя, а не да се
намесват в нагряващия османо-византийски конфликт. Неаполитанс-кото кралство изпраща в
Егейско море флотилия, но след време тя е изтеглена. Папата смята, че е
настъпил изгоден момент за практическо реализиране на унията, сключена
във Флоренция на 6 юли 1439 г. В отговор на византийските апели на 26
октомври 1452 г. в Константинопол пристига папският легат кардинал
Исидор, бивш митрополит на Москва, който е известен като страстен
привърженик на съюза между католицизма и православието. След
продължителни преговори на 12 декември 1452 г. в църквата "Света София"
тържествено е подписана новата уния. Присъстват императорът и целият
двор. Във Византия вече няма силна опозиция срещу унията, но актът на
подписването й е безсмислен, тъй като римският папа не е в състояние да
организира кръстоносен поход срещу османците, дори искрено да желае това.
Предишният ентусиазъм и въодушевление в Европа отстъпват място на
унинието и отчаянието. Никой вече не се осмелява да воюва срещу
всесилните османци, които господстват над почти целия Балкански
полуостров.
Населението на Константинопол, макар да е изправено пред гибел, изразява
фанатичната си привързаност към православната вяра и реагира остро срещу
новата уния. Не само обикновените хора, но и част от влиятелната върхушка
на византийското общество заемат категорично отрицателна позиция.
Ненавиждащите съюза между Рим и Константинопол са свидетели как
католическите Венеция и Генуа, тясно свързани с папата, завладяват част
от византийските земи и със силата на оръжието се опитват да провеждат
католическа асимилация на православното византийско население.
Италианските търговски републики са и най-злите противници на
Византийската империя в нейната външна търговия. За силата на ненавистта
към унията свидетелстват думите, казани от началника на
Румелихисар
византийската артилерия Лукас Нотарас, комуто принадлежи най-главната
роля в защитата на Константинопол. Той заявява публично, че предпочита да
види столицата под властта на турската чалма, отколкото на папската
тиара.

През февруари—март 1453 г. азиатските и европейските контингенти на
османската армия, между които има и сръбски подразделения, са
концентрирани около византийската столица. Тежкобой-ните далекобойни
топове заедно с обсадните машини също са разположени на съответните
позиции. На 2 април пристига и султан Мехмед II, с което приключват
обсадните действия на османците около Константинопол.
Според различните данни сухопътната армия, обсаждаща византийската
столица, наброява 150, 250 и даже 400 000 човека. Подразбира се, че
цифрите силно са преувеличени. Според османските данни флотът разполага
със 150, а според византийските източници — с 420 големи и малки бойни и
транспортни съдове. Срещу тази огромна сила византийската столица може да
противопостави едва 9—10 000 човека, от които 3—4 000 са чужди наемници.
След започването на обсадата Венеция изпраща малка флотилия, натоварена с
войници и провизии, но тя не може да проникне през османската обсада. В
края на март 1453 г. папата за своя сметка наема три генуезки кораба,
които, натоварени с провизии и муниции, отплуват към византийската
столица. Осезаема военна помощ на византийците оказва генуезкият отряд от
700 човека, командван от смелия Джовани Джустиниани, който пристига в
Константинопол на 29 януари 1453 г. На Джовани Джустиниани е поверена
защитата на крепостните стени, тъй като той е всепризнат специалист в
тази област. Положението на града се усложнява от силната вражда между
венецианските и генуезките колонии. Много често генуезците предават
общохристиянската кауза. Освен това те владеят константинополския квартал
Галата, на северния бряг на Златния рог, и са повече в услуга на Мехмед
II, отколкото на бранителите на византийската столица.
Основната грижа на защитниците на града е да не позволят на османските
кораби да проникнат в Златния рог и оттам да атакуват градските стени,
които в това място са най-слабо защитени. За целта византийците използват
прочутата желязна верига, която прегражда устието на залива. Големи
усилия са положени и за защита на Константинопол откъм сушата. За
нещастие на защитниците тежките гюлета, изстрелвани от турските топове,
разположени по укрепленията на Румелихисар, разрушават непристъпните
някога стени. Нанесените сериозни щети на крепостните стени обнадеждават
османците и на 18 април те започват първата атака на Константинопол. Тя
завършва с неуспех и със значителни загуби за османците. Тогава Мехмед II
решава на всяка цена да прехвърли в Златния рог част от корабите си.
Невъзможността да се
използва водния път заставя султана да замисли смел план — планираната
операция да се осъществи по суша. През нощта на 22 април по предварително
подготвена дървена пързалка, за която генуезците доставят масло и свинска
мас, ок. 70 военни съда са спуснати в Златния рог. Те започват обстрел на
градските стени и жилищата зад тях. Въпреки това населението на града
героично се отбранява. Османците се опитват с още две масирани атаки — на
7 и 12 май, да завземат столицата, но остават само с големи загуби.
Неуспешните атаки и затегналата се обсада на византийската столица са
причина за униние и опити за брожение сред османските войски.
Разпространяват се лъжливи слухове за приближаване на унгарски войски към
Константинопол и на венециански флот към Проливите. Султанът е принуден
да свика военен съвет. На него великият везир Джан-дарлъ Халил паша,
който по всяка вероятност не безкористно има благосклонно отношение към
гърците, предлага да се снеме обсадата, в противен случай според него
срещу османците ще бъде организирана общохристиянска коалиция. Неговият
съперник — везирът Саган паша, убеждава султана да не се отказва от
щурма. Мехмед II решава да продължи обсадата. Решителният щурм на града е
определен за 29 май 1453 г. На войниците е разрешено в течение на 3 дни
да опустошават и грабят византийската столица. Това обещание се превръща
във велик материален стимул, който въодушевява османските войници на 29
май да атакуват града с изключително настървение и ожесточеност. Тежките

гюлета, изстреляни от турските топове, пробиват крепостните стени.
Атакуващата сухопътна войска прониква в града. В неравна ръкопашна битка
загива императорът, а Джовани Джустиниани е тежко ранен и не може повече
да се бие. Убити са много защитници. Главата на убития император е
доставена на султана. Той заповядва да я поставят на видно място, за да
се убедят защитниците в гибелта му. След това главата на Константин XI е
балсамирана и щафетно препращана от един мюсюлмански владетел на друг, за
да им се докаже победата на исляма над Византия.
По улиците и в домовете на Константинопол се извършва дива оргия от
убийства, грабежи и насилия. Много столичани са убити, а други пленени и
по-късно продадени в робство. По време на кървавата вакханалия са
нанесени непоправими щети на византийската култура — унищожени са ценни
книги, паметници на изкуството, икони и ръкописи. Превземането на
Константинопол на 29 май 1453 г. слага край на Византийската империя.
Следобед на 30 май Мехмед II влиза в град, който отсега нататък ще носи
турското име Истанбул. Той прекосява на кон града до "Света София",
където отслужва благодарствена молитва. След това се установява във
Влахернския дворец. Константинопол е новата столица на Османската
империя. Победителят в гигантската битка между двете империи Мехмед II получава прозвището Фатих ('Завоевател').
Туграта на Мехмед II Фатих
След като изтичат обещаните три дни за грабеж, Мехмед II обявява амнистия
за оцелелите жители на града. Към гърците той демонстрира великодушие.
Политиката му има за цел да провокира завръщането в Истанбул на гръцките
търговци и занаятчии. Мехмед II заселва в своята столица гърци от
Егейските острови, Морея и Черноморското крайбрежие. Арменци от Бруса
също са преселени в Истанбул. С тези действия се цели максимално бързото
възстановяване на нормалния ритъм на стопански живот в новата османска
столица.
По заповед на Мехмед II започват грандиозни строителни дейности —
възстановени са разрушените градски крепостни стени, строи се цитадела-та
със седемте кули и един дворец в центъра на града. През 1459 г. султанът
издава специален ферман, с който задължава видните османски санов-ници,
всеки за своя сметка, да изгради университетски, медицински или търговски
център, както и благотворителни учреждения около големите джамии. Целта
на тази разпоредба е възстановяването и най-вече процъфтяването на
икономическия и интелектуалния живот в столицата.
Вестта за падането на Константинопол потри-са Запада. Първа за това
научава Венеция, а от нея и другите държави. Римският папа изпраща своите
посланици при владетелите на италианските градове републики с предложение
да се обединят пред смъртната опасност. В този момент обаче в Европа няма
сила, която би се осмелила да излезе срещу Османската империя. Затова
апелът на папата не намира положителен отзвук.
БОРБА СЪС СКЕНДЕРБЕГ И
ОКОНЧАТЕЛНО ПОКОРЯВАНЕ НА
АЛБАНИЯ
След обявеното на 28 ноември 1443 г. в Круя от Скендербег въстание
Албания се превръща в костелив орех за османските интереси и аспирации на
Балканите. За кратко време е изграден съюз на албанските феодални князе.
Официалното му съществуване започва на 2 март 1444 г., когато в Леши
князете Георги Арканти, Андрей Топиа, Никола Ду-кагини, Теодор Музаки и
други подписват споразумение за създаване на антиосманска временна политическа общност, наречена
"Албанска лига".
В следващите години "Албанската лига" не само че запазва независимостта
на страната, но и успява да разбие първите походи на Мурад II срещу
албанците. През 1450 г. Мурад II решава да вземе реванш за пораженията си
в Албания. Той застава начело на почти стохилядна армия и се насочва към

Круя, центъра на въстанието. Обсадата на града продължава четири и
половина месеца, от 14 май до 26 октомври 1450 г. След като изгубва край
стените на Круя над 20 000 войници, Мурад II се завръща в Одрин.
Победата на албанците привлича вниманието на антиосманските европейски
сили. Общността на интересите е повод Албания да установи дипломатически
отношения с Унгария, Рагуза, Папската курия, Неапол и др. Скендербег
обаче се нуждае не от съчувствие, а от конкретна материална помощ за
възстановяване на унищожените от османците многобройни села и градове.
Нужни са му и финансови средства, за да поддържа армията. Най-реални са
шансовете албанците да получат необходимата помощ от Неаполитанското
кралство, което има интерес от борбата на Скендербег както срещу Венеция,
така и срещу Османската империя. Съвпадането на интересите води до
подписването на 26 март 1451 г. на договор, според който неапо-литанският
крал Алфонс V обещава на Скендербег военна подкрепа и ежегодна финансова
помощ в размер на 1 500 дуката. От своя страна, Скендербег, притиснат от
нуждата и вярвайки, че ще може да въвлече силното кралство във войната
срещу османците, обещава да признае сюзеренитета на Алфонс V върху всички
албански територии, които ще бъдат освободени с помощта на неаполитанските сили. В периода 1452—1453 г. Скендербег успява да отблъсне само със
свои сили три османски експедиции срещу Албания. По-нататъшните успехи на
Лигата зависят от възможността да се премине от ефимерното обединение към
единна, централизирана албанска държава. Подобна перспектива противоречи
на партикуларистичните интереси на повечето от феодалните княжески
фамилии, влизащи в състава на "Албанската лига". Някои от тях преминават
на страната на османците. Измяната взема връх през 1455—1457 г., когато
от Лигата се отделят Ариканитите, Дукагините, Мойсей Големи, Георги Балша
и дори Хамза Кастрио-ти, един от най-близките съратници на Георги Кастриоти.
През пролетта на 1457 г. ситуацията в Албания е почти безнадеждна. От
това решава да се възползва Мехмед И. Той изпраща срещу албанците 80хилядна армия, командвана от известния пълково-дец Исхак бей Евренозоглу,
към която се присъединява и ренегата Хамза Кастриоти. В течение на три и
половина месеца Скендербег, без да влиза в някое по-мащабно сражение,
изтощава османските сили. Когато на 7 септември 1457 г. в падината,
близо до Круя, османците, уверени в своята победа, празнуват, са
нападнати и разбити от отрядите на Скендербег. На османската армия е
нанесено тежко поражение. Политическото измерение на победата е
утвърждаването на централизираща власт на Скендербег.
Победата на 7 септември 1457 г. неимоверно повдига авторитета на
Скендербег на международната арена. Той получава поздравления от
европейските дворове. Римският папа обещава да организира голям
антиосмански кръстоносен поход и кани албанския водач да участва.
Подготовката на похода обаче се забавя, а в това време Османската империя
продължава опустошителните си походи в Албания. В очакване на
кръстоносния поход и за да даде отдих на сънародниците си и възможност за
възстановяване на икономиката, през 1460 г. Скендербег приема
предложеното от султана тригодишно примирие.
Организаторите на кръстоносния поход начело с папа Пий II са недоволни от
сключения мир. Те подтикват Скендербег да възобнови военните действия
срещу османците. През ноември 1463 г. Папската курия обявява началото на
кръстоносния поход. Това е достатъчно за Скендербег да възобнови военните
действия в края на 1463 г. През август 1464 г. умира папа Пий II и
кръстоносният поход напълно се проваля. Албанците остават сами срещу
могъщата Османска империя, а двадесетгодишната война е разрушила страната
и нейната икономика. Намален е албанският военен потенциал вследствие на
избиването на населението и неговата емиграция. В тази ситуация султанът
организира срещу Албания пет похода под командването на Балабан паша,

албанец по произход, с цел стопанско опустошаване на страната и деморализиране на нейното население. След това е предСкендербег, гравюра, XVI в.
виден съкрушителен удар срещу Албания. Както и преди, и този път
османските походи завършват с пълен провал.
Османците предприемат кампаниите си в Албания обикновено по време на
жътва. Нанесените от тях щети са толкова големи, че Албания е заплашена
от стопанска разруха и страшен глад. С големи трудности народът преживява
зимата на 1466 г. В навечерието на новата жътва обаче, когато са почти
изчерпани хранителните запаси, султан Мехмед II заедно с Балабан паша
начело на 150-хилядна армия нахлува в Албания. Основният удар е насочен
срещу Круя. Опитът със стремителна атака да бъде превзета столицата на
въстанала Албания се проваля. Тогава султанът оставя 80-хилядна армия под
командването на Балабан паша да обсажда Круя, а самият той се оттегля,
като предварително построява в долината на р. Шкум-бини нова крепост,
наречена Елбасан.
Неуспешни са опитите на Скендербег да деблокира Круя и да завземе
Елбасан. Това го принуждава да търси парична, продоволствена и военна
помощ отвън. С тази цел през декември 1466 г. Скендербег заминава за Рим
и Неапол. Народът в Италия го посреща като борец и защитник на
християнската вяра. Папата и неаполитанският крал обаче му предлагат
помощ, която е повече символична, отколкото достатъчна. След завръщането
си в Албания през април 1467 г. Скендербег разбива обсадата на Круя. В
битката е убит Балабан паша. През юли 1467 г., разгневен от тежкото
поражение, Мехмед II отново обсажда Круя, но след триседмични безуспешни
опити да проникне в крепостта султанът е принуден да отстъпи.
За гарантиране на бъдещи военни успехи срещу Османската империя се налага
укрепването на "Албанската лига". За целта през януари 1468 г. Скендербег
насрочва съвещание на албанските феодали. Той има намерение да иска от
тях по-активно участие в борбата срещу османските нашественици, но тежко
болният Скендербег не успява да довърши започнатото, той умира на 17
януари 1468 г.
Въпреки смъртта на талантливия си вожд албанците не капитулират. Те
продължават борбата до лятото на 1478 г., когато е поредната мащабна
обсада на Круя. Обсаждащите османски войски са командвани лично от Мехмед
II. След като са изчерпани последните хранителни запаси и свършват
боеприпасите, на 16 юни 1478 г. защитниците предават Круя. Падат и
останалите обсадени крепости. Окончателното покоряване на Албания от
Османската империя е узаконено с венециано-ос-манския договор от 25
януари 1479 г. Според този документ цялата албанска територия с
изключение на Дурас, Улчин и Тивар, които временно остават под властта на
Венеция, попада под османска власт. Завоюваната Албания стопански е
разорена и обезлюдена. Част от населението, което не желае да живее под
игото на завоевателя, се изтегля в
труднодостъпните планински райони, а десетки хиляди албанци се изселват в
Италия, където създават свои колонии.
ОКОНЧАТЕЛНО ПОКОРЯВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
След като превзема Константинопол, Османската империя подлага на
преоценка връзките си с европейските сили. Този акт на първо място засяга
генуезката колония, обитаваща квартала Галата. Нееднократно генуезците
демонстрират политическа нелоялност във връзките си с османската държава.
След завоюването на византийската столица подестът на генуезката колония
проявява благоразумие, като тържествено връчва на султана ключовете от
Галата. Кварталът е поставен под османски суверенитет. Мехмед II
задължава генуезците да срутят стените на Галата и да предадат оръжието и
топовете. В замяна султанът оставя на генуезците имуществото им и техните
църкви и им разрешава свободна търговия.

Венеция няма сериозни затруднения при освобождаване на затворниците си и
за сключване на съюз с Османската империя. Според договора за мир и
приятелство от 18 април 1454 г. тя е отори-зирана да гарантира корабите и
имуществото на своите граждани в Османската империя. Венецианците
получават право на свободен достъп в османските пристанища и да търгуват,
като плащат такса от 2% върху стойността на стоката. Османските търговци
и стоки се ползват с реципрочни права във венецианските пристанища. Малко
по-късно подобни права и облекчения за търговия в Османската империя
получават и другите второстепенни европейски сили, като Флоренция, Рагуза
и др. Неуредени остават отношенията с рицарския орден, който се намира на
о. Родос. Той системно отказва да плаща трибут на султана. След падането
на Константинопол три основни части от бившата Византийска империя —
Пелопонес, Енос и Трапезунд, продължават съществуването си като
трибутарни владения. В новата ситуация те заедно със Сръбското деспотство
са задължени да плащат на османската държава увеличени годишни вноски.
Както става ясно от продължителната жестока борба срещу албанското
въстание, основната грижа на Мехмед II са балканските проблеми. За него
най-важно е стабилното установяване на османска власт по р. Дунав и в
Унгария, която по време на управлението на султан Мехмед II е найголямата пречка за османската експанзия към Средна Европа. Този проблем
логически се свързва със Сърбия, която дълго време е буферна държава,
макар и под османско влияние. Въпреки това Унгария играе огромна роля в
политическия живот на Сръбското деспотство. През 1451 г., като се
съобразява с този факт, Мехмед II разширява териториите, подвластни на
Георги Бранкович. След падането на Константинопол прозорливият сръбски
деспот по своя
инициатива се отказва от някои територии в полза на Османската империя,
но султанът предявява претенции за Смедерево и Голубац, разположени на
брега на р. Дунав, и за Белград, който е смятан за врата към Унгария.
Финансовите потребности на империята диктуват от Сърбия да се иска и Ново
Бърдо. Всичко това означава, че Османската империя е решила да ликвидира
Сръбското деспотство.
Първите военни операции срещу сърбите започват през пролетта на 1454 г.,
но са неуспешни. Помощ на деспотството оказва Унгария. През следващата
година са възобновени атаките и в началото на юни османците завземат Ново
Бърдо. Освен това със сръбския деспот е подписан договор, според който
Сърбия е задължена да плаща трибут и да укрепи връзките си с Османската
империя в ущърб на Унгария.
Обстановката в Сърбия се усложнява след смъртта на Георги Бранкович
(декември 1456 г.), който е наследен от сина си Лазар, но той управлява
едва една година — до 20 януари 1458 г., когато умира. Поради липсата на
преки мъжки наследници на деспотската власт започва междуособна борба,
която приема характер на проосманско и про-унгарско движение.
Проосманската партия се формира върху ненавистта срещу унгарците и
католиците. Православните сърби смятат, че техните об-ряди и ритуали са
заплашени по-малко от османците мюсюлмани, отколкото от католиците. Водач
на тази група е Михайло Ангелович, брат на новия велик везир Махмуд паша.
Отправена е покана към султана да подкрепи проосманската група. През март
1458 г. Махмуд паша се насочва към Смедерево, но в края на същия месец в
града избухва бунт и връх взема проунгарската група. Вследствие на това
събитие великият везир влиза в Сърбия като враг. Той превзема редица
незначителни селища, но се отказва продължително да обсажда Смедерево.
Защитниците на града разпространяват слуха, че скоро ще получат помощ от
новия унгарски крал Матияш Хуниади, който получава короната на 24 януари
1458 г. Слухът въздейства на Махмуд паша, който смята, че обстоятелствата
не му позволяват да започне нова война с Унгария. По тази причина той се
оттегля в Скопие, където през октомври 1458 г. се среща със султана и го
информира за обстановката на Балканите.

Османците решават да се противопоставят на Унгария, която по свое желание
и със собствени средства се опитва да укрепи ситуацията в Сърбия. Преди
всичко унгарците активно съдействат за стабилизирането на деспотската
власт. През януари 1459 г. те признават като деспот на Сърбия Стефан
Томашевич, син на босненския крал Стефан То-маш. Официалното заемане на
трона става на 21 март 1459 г. Стефан Томашевич се оженва за Еле- ^_ на,
дъщеря на Лазар Бранкович. Династичният брак трябва да легитимира
управлението на Стефан Томашевич. В знак на благодарност към унгарците
той приема техния сюзеренитет. Османската реакция срещу този акт е незабавна. Мехмед II нахлува с войските си в Сърбия,
където напредва към Смедерево, без да среща някаква съпротива. От името
на своя син босненският крал Стефан Томаш решава, че е по-добре да се
водят преговори, отколкото военни действия. Сключено е спо-разумение,
според което Смедерево е предадено на османците, в замяна на което Босна
получава някои облаги на сръбско-босненската граница. На 20 юни 1459 г.
без съпротива на османците е предадена столицата на Сръбското деспотство,
което слага край на сръбската държава. Това предизвиква голям смут и
страх сред западните съседи на Сърбия, които правилно преценяват, че е
рухнала поредната преграда по пътя на османците към Европа.
Към средата на ХУв. някогашното силно Босненско кралство се разпада на
две части. Северна Босна е управлявана от крале, произхождащи от
династическата фамилия Твъртко, а южната част на страната през 1448 г. се
отцепва и е управлявана от Стефан Вукич, който се провъзгласява за
херцог, откъдето и областта получава името Херцеговина.
През втората половина на ХУв., когато в Босна се засилват междуособните
войни, започва активната османска намеса във вътрешните работи на
страната. Османската империя използва нежеланието на част от великашите
патарени да се подчинят на католическа Унгария, привлича ги на своя
страна и те стават опора на нейната политика. Постепенно Истанбул успява
да наложи на Босна плащането на годишен данък. В антиосманската си
политика босненските крале често разчитат на Унгария и Папската курия, а
за да спечелят тяхната благосклонност подлагат на жестоки гонения патарените богомили. Последният босненски крал Стефан Томашевич (1461—
1463), надявайки се, че папа Пий II ще организира кръстоносен поход срещу
османците, през 1462 г. отказва да плаща годишния трибут на Османската
империя. В отговор на това през 1463 г. султан Мехмед II начело на голяма
войска нахлува в Босна. Той без съпротива превзема една от най-големите
крепости на страната — гр. Бобовац. В гр. Ключ е пленен крал Стефан
Томашевич. Една след друга босненските крепости се .предават на
османските войски. Така за по-малко от месец и половина Босна е
завладяна. Няма друга страна на Балканите така лесно и бързо покорена от
османците. Причината се крие в пълния икономически упадък и политическо
изтощение на страната, раздирана от социална и религиозна борба.
В последния период от съществуването на Херцеговина започва остра борба
между херцог СтеПортрет на Мехмед II Фатих от Синан бей, миниатюра, XV в.
фан и сина му Владислав. Като се възползват от враждата между бащата и
сина, през 1465 г. османците завладяват по-голяма част от Херцеговина.
Последните територии от херцогството са покорени през 1482 г.
Към средата на ХУв. в планинските райони на Черна гора господства
феодалният род на Черно-евичите. В борбата си срещу османските
нашественици те разчитат на Венеция, която владее Черногорското
крайбрежие. За да има по-солидни гаранции срещу османските завоевателни
аспирации, Черна гора приема венецианския сюзеренитет. Независимо от тези
политически маневри обаче през 1496 г. Черна гора е покорена от
османците.
Наред с напрегнатата борба за покоряване на западните и северозападните
части на Балканския полуостров Османската империя се ориентира към

ликвидиране на останалото от Византийската империя. През 1456 г. Мехмед
II слага ръка върху Енос и островите Тасос, Самотраки и Имврос. В същото
време двамата братя Димитри и Тома, деспоти в Морея, отказват да
изпълняват основното си васално задължение към Истанбул — редовно
изплащане на ежегодния трибут. През април 1458 г.Мех-мед II в
заплашителна форма ги предупреждава незабавно да изпратят полагаемата за
последните няколко години сума. Деспотите не отговарят. Тогава султанът нахлува в Пелопонес и въпреки отчаяната съпротива на
населението северната част на Морея става османско владение.
Независимо от репресивните действия на Мехмед II Морея не е умиротворена.
Деспот Тома губи повече територии, отколкото своя брат Димитри по време
на кампанията през 1458 г. Тома започва антиосмански действия, следвайки
традиционната политика на Палеолозите за съюз с католическия Запад.
Обръща се за помощ към папата. През юли 1459 г. той му изпраща 300
войници, с които Тома заедно с подкрепящите го феодали напада областите,
преминали под османска власт, за да си върне някои от градовете.
Едновременно с това той напада и владенията на брат си Димитри, като
успява да присъедини към териториите си някои градове в Месения. При тези
обстоятелства Димитри е принуден да потърси помощ от османския управител
на Атика — Омар бей, който разбива войските на Тома и опустошава цяла
Морея.
Досегашните взаимоотношения на Османската империя с Пелопонес показват,
че е настъпило време непокорната провинция на бившата Византийска империя
да бъде поставена под безусловната власт на Истанбул. С това намерение
през май 1460 г. Мехмед II нахлува в Морея. На 30 май Димитри се
подчинява на османците, без да се съпротивлява. За тази си сервилност
деспотът е възнаграден — получава като ленно владение Енос и о. Лемнос.
Брат му Тома избягва с кораб на о. Кор-фу и оттам се прехвърля в Рим.
През лятото на 1460 г. Морея е окончателно покорена от Османската
империя. Така са унищожени и последните останки от Византийската империя
на Балканите.
Борбата на балканските народи срещу османците продължава век и половина.
Време, достатъчно за държавите в Средна й Централна Европа да излязат от
състоянието на политическата раздробеност и д? създадат централизирани
монархии, способни да спрат османската инвазия в Европа.
ВЕНЕЦИАНО-ОСМАНСКА ВОЙНА
(1463—1479). ОПИТ НА МЕХМЕД 1Е
ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ИТАЛИЯ
Новите завоевания на Балканите правят Османската империя непосредствен
съсед на венецианските владения на полуострова и на островите в Егейско
море. В този период Венеция е господар в източната част на Средиземно
море. Тя притежава монопола върху европейската търговия с Изтока.
Османските завоевания в зоната на нейните тър-говско-икономически
интереси заплашват да й причинят големи загуби. Изходът от сложната
конфликтна ситуация може да бъде само един — война с Османската империя.
След като сключва антиосмански съюз с Унгария на 22 юли 1463 г., Венеция
започва военни действия в Морея, които продължават до октомври. Изтощени от войната и болестите, венецианците са
принудени да търсят убежище в Неапол. Балканският полуостров отново е
изцяло под османска власт.
През следващата година започват военноморски и сухопътни битки, които
продължават с променливи успехи и за двете страни. Венеция, изтощена от
продължилата 16 години война, е принудена да подпише на 25 януари 1479 г.
мирен договор с Османската империя. Според него Венеция се отказва в
полза на османската държава от островите си в Егейско море, като запазва
само Крит и Корфу и е длъжна да изплати на султана контрибуции в размер
на 300 000 дуката, както и ежегодно да му плаща 10 000 дуката. В замяна
на това Мехмед II потвърждава и даже разширява всички предоставени на

Венеция през 1451 г. привилегии, които предвиждат екстериториално право
за венецианските поданици в Османската империя, съдебната власт над тях
става прерогатив на венецианския посланик в Истанбул. Венецианските
търговци получават правото на безмитна търговия в пределите на Османската
империя. През същата година във Венеция пристига посланик на Мехмед II,
който сключва с нея военен съюз. Венеция е длъжна да изпрати на султана
помощ от сто галери, ако бъдат нападнати османските владения в зоната на
Средиземно море. От своя страна, султанът обещава на Венеция при
аналогична ситуация да й помогне със стохилядна конница.
Политически Венеция никога повече не може да се съвземе от нанесения й
удар. Икономически тя не понася големи загуби. Измъква се ловко от
трудното положение. За Османската империя винаги гарантираният
венециански неутралитет е неоценимо условие за приключване без страх на
грандиозните османски планове. Важна част от тези планове е и
подчиняването на Италия. През лятото на 1480 г. тя е дестабилизирана
военнополитически. Избухва конфликт между Венеция и Флоренция, от една
страна, и, от друга — Неаполитанското кралство, което обвинява своите
съседи, че интри-гантстват с Османската империя, за да провокират война
между нея и кралството. Не това обаче е истинската причина, поради която
султанът има намерение да воюва в Италия. Целта на замислената военна
експедиция е да бъде наказано Неаполитанското кралство за това, че помага
на въстаналия албански народ. Освен така декларираната цел Османската
империя има тайното намерение да завладее Южна Италия. Политическата
разпо-късаност на страната и неутралитетът на Венеция предвещават успех
за италианската експедиция на Мехмед II.
По заповед на султана през юли 1480 г. от албанското пристанище Дурас към
Италия тръгва огромен османски флот, включващ 281 кораба, които превозват
100-хилядна армия и многобройни артилерийски единици. На 28 юли 1480 г.
армията дебаркира в залива на гр. Отранто. Започва двуседмичната обсада на града. Броят на защитниците е нищожен в сравнение с
атакуващите. Независимо от героизма на жителите на 11 август след жестока
артилерийска бомбардировка османската армия влиза в Отранто. Градът е
разграбен и опустошен. Почти цялото мъжко население — 12 000 човека, е
изклано или откарано в робство.
Положението на османската армия в Италия с всеки изминал ден се влошава.
Тя изпитва сериозни продоволствени затруднения, тъй като сама е разорила
околните райони на Отранто. За да бъдат сплашени италианците, е
разпространен лъжливият слух, че Мехмед II подготвя 200-хилядна армия за
дебаркиране в Южна Италия и на о. Сицилия. В страната е предизвикана
сериозна паника, даже папата е готов да бяга от Рим. Голямата опасност от
османско завладяване на Италия обединява италианците и през септември
1480 г. с общи усилия те изгонват османците от италианска земя.
ОБЕДИНЯВАНЕТО НА МАЛА АЗИЯ В
РАМКИТЕ НА ОСМАНСКАТА
ДЪРЖАВА
През втората половина на ХУв. освен унищожаването на Византийската
империя се случва още едно значимо събитие — обединяването на териториите
в Мала Азия в рамките на Османската империя. С кампанията през 1461 г.
Мехмед II иска да сложи край на независимостта на двете големи
черноморски пристанища Синоп и Трапезунд. Превземането особено на
Трапезунд има не само чисто икономически аспект, но и важно политическо
значение. Трапезундската империя е последният жалък остатък от
някогашната могъща византийска държава. Благодарение на нейния център —
Трапезунд — едно от най-големите черноморски пристанища, тя има солидно
място в транзитната търговия на европейските държави с Иран, Индия и
Китай, като съперничи на Генуа. От тази търговия Трапезундската империя
извлича огромни печалби, които в началото на ХУв. достигат 700 000 дуката, равняващи се на доходите на английския крал по същото време.

Казаното е достатъчно, за да се разберат мотивите на подготвяното
превземане на Трапезунд от Османската империя. Не по-малко значение имат
имперските амбиции на Мехмед II за непоклатимо утвърждаване устоите на
единната централизирана Османска империя. Тази цел осъжда на смърт на
всички временни, независими и полунезависими, политически образувания в
Ана-дола.
Естествено на първо място стои въпросът за ликвидирането на
Трапезундската империя, която освен това влиза в политически комбинации
със своите съседи на антиосманска основа. Пътьом към Трапезунд Мехмед II
елиминира незначителното бейство на Джандаридите с център Синоп.
Владетелят му — Къзъл Ахмед бей, стриктно изпълнява до този момент
васалните си задължения. Султанът обаче смята, че подобни взаимоотношения вече са изживели времето си и
трябва да отстъпят място на по-опростени връзки — пълно политическо
подчинение. Без съпротива Къзъл Ахмед бей предава Синоп на османците и
бейството му става интегрална част на османската територия.
След покоряването и на Кастамона османската армия продължава движението
си в източна посока и влиза в контакт с държавата Аккоюнлу, управлявана
от номадската аристокрация на туркменските племена. През 50—60-те години
на ХУв. Аккоюнлу е обширна държава, в която влизат Армения, Азърбайджан,
Карабах, Кюрдистан, Диар-бекир, Ирак и Западен Иран. Нейна столица е
азър-байджанският град Тебриз. Султанът Узун Хасан разполага с голяма
армия и икономическа мощ. По тези причини Мехмед II предпочита да не
влиза във военен конфликт и приема предложението на Узун Хасан за мирни
взаимоотношения. Това развързва ръцете на султана за по-нататъшни
действия срещу Трапезундската империя. В същото време Трапезунд е
блокиран по море от османския флот. Едномесечната блокада максимално
изтощава материалните възможности на града за съпротива срещу османците.
Поради това, когато сухопътната армия на Мехмед II пристига край
Трапезунд, гърците приемат предложението на султана за капитулация без
сражения. На 15 август 1461 г. градът е присъединен към османските
владения. Една част от населението му е откарана в Истанбул, където е
разпределена да обслужва султана и везирите му.
След ликвидирането на Трапезундската империя Мехмед II практически
притежава цялото ана-долско крайбрежие на Черно море. Неговата власт в
Анадола обаче продължава да бъде оспорвана от държавата Аккоюнлу и от
Караманския бейлик. По това време вътрешнополитическата обстановка в
Караманския бейлик е благоприятна за завладяването му от Османската
империя. През лятото на 1464 г. умира владетелят на бейлика и между
синовете му започва борба за власт. Пир Ахмед, който управлява Коня и поголямата част от страната, претендира за целия бейлик, а брат му Исхак се
обръща за помощ към Узун Хасан. Мехмед II смята ситуацията за подходяща и
се намесва в полза на Исхак, който успява да вземе властта в бейлика.
Като благодарност новият емир отстъпва на султана районите на Акшехир и
Бейшехир, които отдавна са обект на спорове между двете държави. Мехмед
II е недоволен и иска повече, но не получава положителен отговор от
Исхак. Тогава султанът изпраща военна помощ на Пир Ахмед. В резултат през
1465 г. Исхак е принуден да бяга при Узун Хасан, а след това в Египет.
Пир Ахмед обаче е неблагодарен към султана. Вместо исканите нови
териториални отстъпки, той се ориентира към политика на по-нататъшно
укрепване на своята независимост. Това е достатъчен повод за Мехмед II
през пролетта на 1468 г. отново да тръгне срещу
Караманския бейлик. Войната е продължителна и изтощителна и за двете
страни. През декември 1474 г. Караманският бейлик е окончателно покорен
от Османската империя.
Установяването на Османската империя по Черноморското крайбрежие е силен
удар за търговията на Венеция и Генуа и сериозно засяга икономическите
интереси на държавата Аккоюнлу. Фактът е основание през 70-те години на

ХУв. да започнат преговори между Венеция, Генуа и Аккоюнлу с активното
участие на папата за сключване на антиосмански военен съюз. Идеята за
създаване на източен блок срещу Османската империя е много популярна сред
италианските градове републики. С тази цел техните посланици дори
посещават Русия и Златната орда. Все пак основните си надежди те възлагат
на султан Узун Хасан, за силата и мощта на който имат твърде преувеличена
представа. Венеция даже се опитва да изпрати на Узун Хасан оръдия и
огнестрелно оръжие.
Узун Хасан започва военни действия срещу Османската империя през 1472 г.,
като се надява на помощта на Караманския бейлик. На територията на
бейлика османската армия нанася съкрушителен удар на Узун Хасан. Военните
действия между Османската империя и държавата Аккоюнлу продължават до
1475 г., когато след поредната голяма победа на османската армия
малоазиатските владения на Узун Хасан са присъединени към Османската
империя.
Едно от най-големите постижения на източната политика на Мехмед II е
присъединяването на Крим към Османската империя. От средата на ХУв. Крим
е самостоятелно татарско ханство. На неговите южни брегове са разположени
много от търговските колонии на Генуа, които след падането на
Константинопол придобиват изключително значение за източната търговия. По
тази причина ге-нуезките кораби, често игнорирайки Истанбул, проникват в
Черно море. Мехмед II решава да завладее генуезките колонии в Крим и по
такъв начин да лиши генуезците от основанието да се домогват до
установяване в Крим. През 1475 г. султанът изпраща към бреговете на Крим
голям флот с многобройна войска. Превзети са Кафа, Судак и Керч — найважните градове, крепости и търговски центрове. Османците завладяват
малкия град Тану на Азовско море, където построяват крепостта Азак
(Азов). Крайбрежната ивица на Крим с център Кафа е включена в състава на
османските владения, а степната част на Крим и териториите по долното
течение на р. Днестър са предадени на кримския хан. От този момент Крим
изгубва своята независимост и става васално владение на Османската
империя.
Завладяването на Крим от османците причинява големи щети на търговията
между държавите от континентална Европа и от Изтока, за които
черноморският път има по-голямо значение от средиземноморския.
Европейските стоки тръгват на Изток по р. Дунав и по суша през Полша и
Молдова. Междинни пунктове в тази търговия са крайбрежните градове на Крим.
Подчиняването им на Османската империя сериозно затруднява търговията в
Черно море. В същото време османците сериозно затрудняват европейската
търговия в Източното Средиземноморие. Изход от сложната ситуация е
намерен чрез трасирането на заобикол-ния път на Изток покрай Африка.
Както е известно, това е причина за Великите географски открития в края
на ХУв.
Към края на ХУв. благодарение на непрекъснатите войни и сложните
политически комбинации на Мехмед II е създадена могъщата военноикономически и с огромна територия Османска империя. Най-неочаквано обаче
Завоевателят умира в Западен Анадол на 3 май 1481 г. Доказано е, че това
е неестествена смърт. Султанът е отровен от лекуващия го лекар по
поръчение на собствения му син Баязид. Европа посреща вестта за смъртта
на Мехмед II с облекчение и ликуване, като Божия милост и като избавление
от великата опасност, която заплашва европейските държави.
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ БАЯЗИД II (1481-1512)
СЛУЧАЯТ ДЖЕМ
При своята смърт през 1481 г. Мехмед II оставя в наследство огромна и
силна империя, армия и народ, изтощени от продължителните войни, и
разединен политически елит. Като се съобразява с тази ситуация великият
везир Карамани Мехмед паша пази в тайна вестта за смъртта на султана, тъй

като прекият наследник на трона — Баязид, по това време е в Амасия,
където в резиденцията му е събран широк кръг от противници на Мехмед II и
на неговия велик везир. Обяснимо е, че като не известява Баязид за
смъртта на баща му, Карамани Мехмед паша се опитва да фаворизира малкия
му брат Джем, който изпълнява административни функции в Коня.
Поддръжката, която му оказват непопулярният в обществото велик везир
Карамани Мехмед паша, някои локални формирования на еничарите и вождовете
на туркменските племена, е неравностойна със силата и възможностите на
Баязид. Въпреки неблагоприятната обстановка Джем започва борба за власт.
Той се насочва към Босфора, като се надява пътьом да увеличи своите сили.
След като узнават за смъртта на Мехмед II, еничарите, които се намират на
малоазиатския бряг, се разбунтуват. Те минават Босфора, опусто-шават
столицата и убиват великия везир. Постът на великия везир е зает от Исхак
паша, който на 4 май качва на престола Коркуд Челеби, син на Баязид. Това
е превантивно действие, за да се предпа- 33 зи държавата от период на
междуцарствие. На 22 май 1481 г. Баязид II влиза в Истанбул и взема
властта в свои ръце. Джем по това време се настанява в Бруса и действа
като суверен. Сече монети
Султан Джем
със своето име. Джем изпраща ултиматум до брат си с искане да му бъде
отстъпена азиатската част на империята. Следва категоричен отрицателен
отговор. Войната е неизбежна. На 19 юни 1481 г. край Йенишехир войските
на Джем са разбити. Преди пълният им разгром Джем заедно със семейството
си бяга и стига чак до Кайро.
Джем не се отчайва от поражението си при Йенишехир. През март 1482 г. се
връща в Анадола и отново опитва своя шанс. Установява контакт и с
последния карамански емир Касим бей, който намира приют при Узун Хасан.
Джем обещава на Касим бей да му върне бейлика, ако заедно успеят да
детронират Баязид II. Водените военни сражения в Анадола завършват с
пълния разгром на войските на претендента, който е принуден отново да
бяга. На 29 юли 1482 г. Джем дебаркира на о. Родос и получава убежище.
Желанието му е да замине за Унгария и оттам да подготви в Румелия борба
за трона. Рицарите го съветват за целта да мине през Франция, където е
задържан от октомври 1482 до 1488 г. След това, от 1489 до 1495 г.,
пребивава в Рим. Неговата съдба е обект на преговори между рицарския
орден на о. Родос и Османската империя. През април 1483 г. между
заинтересованите страни е сключен договор. Орденът поема задължение да
задържи и пази претендента за османския престол на о. Родос. За
компенсация султанът ла предоставя на рицарите икономически привиле-— гии
и годишна издръжка за Джем в размер на 40 000 дуката. От сега нататък той
става оръдие за антиосмански интриги на католическата дипломация.
ВОЙНИТЕ НА БАЯЗИД II
След установяването на гражданския мир Баязид II се посвещава на
традиционната османска политика — завоюването на нови територии. Особено
значение се придава на Молдова, която от 1456 г. формално признава
васалната си зависимост от Османската империя. Тя обаче винаги намира
поводи за неизпълнение на задълженията си към империята. С изключителната
си последователност в борбата срещу османския сюзеренитет на Молдова се
отличава войводата Стефан III Велики (1457—1504). Почти тридесет години
той не само се отбранява, но и нанася сериозни поражения на османската
армия, често подпомагана от влашките владетели. Известно затишие и
възможност за отдих настъпват за молдовския войвода след смъртта на
Мехмед II, докато трае династическата борба. През 1484 г. обаче Баязид II
подновява военните действия срещу Килия и Акерман, стратегически пунктове
с огромно значение. Тяхното завладяване е предопределено от сключения
през 1483 г. краткотраен, петгодишен мир между Унгария и Османската
империя. Така Унгария е неутрализирана в бъдещия османо-молдовски

конфликт. Като се има предвид и враждебното отношение на Влахия към
Молдова става ясен изходът от войната, започнала през 1484 г.
Походът в Молдова е първата самостоятелна военна акция на Баязид II. По
тазЙ1гричина султанът тръгва с огромна сухопътна армия, усилена с флот,
транспортиращ провизии и артилерия. Във военните операции участват войски
на васалите на султана — Влахия и Кримското ханство. Килия и Акерман не
могат да се съпротивляват и капитулират съответно на 14 юли и 7 август
1484 г. Военните действия на османската армия са подпомогнати и от силна
проосманска групировка на молдовска-та социална върхушка, която, за да
запази икономическата си мощ, предпочита Молдова да бъде в орбитата на
Османската империя, контролираща вече цялото Черно море. В по-нататъшната
си борба срещу османците Стефан III Велики се опитва да получи подкрепата
на Унгария и Полша. Тази политика на лавиране обаче не донася желаните
резултати и в края на ХУв. Молдова е принудена да плаща ежегоден данък на
Османската империя.
През 1499 г. Стефан III Велики се съгласява Молдова да участва заедно с
Полша, Унгария и Влахия в преговорите за сключване на военен съюз срещу
Османската империя. Съюзът се проваля. Стефан III Велики, вече на
преклонна възраст, се убеждава, че борбата на Молдова срещу османската
агресия е обречена на провал. Неговият наследник — Богдан III, възприема
линията на капитулация и през 1504 г. изпраща при Баязид II болярина си
Йоан Татул, който трябва да потвърди решението на Молдова да продължи да
плаща ежегодния трибут, обещан от Стефан III Велики. Така дефакто и деюре
е узаконен васалният статут на Молдовското княжество в системата на европейските османски владения.
В завършващата фаза на османо-молдовския конфликт се изострят отношенията
между Османската империя и Египет. Причина за това е борбата за влияние
върху буферния бейлик Дулкадър както от египетска, така и от османска
страна. През лятото на 1483 г. османците помагат на заплашеното от
мамелюките свое протеже, което управлява бей-лика. Всъщност избухва
война, продължила до 1491 г. Във военните действия превесът е на
египетска страна. Османците са изтощени и през май 1491 г. е сключен мир.
Според мирния договор Османската империя се отказва от своя контрол над
Киликия и нейните градове Адана и Тара
През 1499—1502 г. се води поредната венециа-но-османска война. Въпреки че
на 30 май 1501 г. е сключен тристранен съюз на антиосманска основа между
Папската курия, Венеция и Унгария, в крайна сметка побеждава Османската
империя. Изтощената Венеция подписва с Истанбул мир през декември 1502 г.
Така се разпада новата антиосманска коалиция. Османската империя с
поредната си победа над Венеция става пълен господар на цяла Гърция.
•ФИНАЛНАТА КРИЗА И ПАДАНЕТО НА БАЯЗИД II (1511—1512)
Последните години от управлението на Баязид II се характеризират с
изключително напрегната борба за трона между неговите наследници. Още
през 1509 г. принц Коркуд, човек повече почтен отколкото политик,
недоволен от назначението си в Амасия и бидейки в конфликт с великия
везир Ха-дим Али паша, напуска страната и се заселва в Египет.
Управляващият в Караман принц Шахин-шах поддържа тесни контакти с шиитите
и с иранския шах. Същото поведение демонстрира и Му-рад, син на принц
Ахмед. Селим, който не е непосредственият наследник на трона, но е найспособният от султанските синове, е сериозно загрижен за бъдещето на
империята. Когато синът му Сюлейман е преместен като управител от Болу в
Кай-фа, той го последва и там отправя предизвикателното искане — да му
бъде предоставен санджак в Румелия. След бащиния отказ, поддържан от своя
тъст —- кримския хан Менгли Гирай, през март 1511 г. начело на солидна
армия Селим потегля към Одрин. Така той се включва в започналата
династическа борба.

От своя страна, Ахмед и Коркуд вече приближават столицата. Селим успява
да издейства назначението си на административен пост в Румелия и, като се
възползва от отсъствието на султана,
влиза в Одрин. Баязид II приема този факт като изключително
предизвикателство и поради отсъствието на великия везир, поддържащ Ахмед,
сам тръгва срещу своя син. Разбива войските му на 3 август 1511 г. и го
принуждава да се оттегли в Крим. Ахмед възприема създалото се положение
като благоприятно за влизане в Истанбул, където да се обяви за
престолонаследник. Еничарите, които смятат претендента за скъперник и
некомпетентен, го отблъскват от столицата. Той се обявява за султан и се
оттегля в Анадола, където превзема гр. Караман. С това си действие Ахмед
става още по-непопулярен в обществото.
Династическата борба е съпроводена и от масов бунт на шиитските маси в
Анадола. Още на 9 април 1511 г. започва тяхното въстание около гр.
Анталия. Няма съмнение, че важна роля за избухване на въстанието
изиграват интригите и подстрекателството на иранския шах Исмаил.
Въстаналите отначало се насочват към Бруса, но са отблъснати на изток. В
края на юни 1511 г. те се установяват между Кайсери и Сивас, където на 2
юли 1511 г. се води сражение, в което е убит водачът на въстаниците —
Карабъйъклъоглу Хасан Халифе. След поражението шиитите без сражения се
оттеглят на иранска територия.
В началото на 1512 г. шах Исмаил успява да подбуди нов бунт на шиитите в
Анадола. Още при първото стълкновение с правителствените войски
въстаналите ги разгромяват. Това предизвиква спонтанно недоволство в
средите на еничарите, според които междуособиците облагодетелстват
неправоверните шиити. Те смятат, че вина за това имат всички претенденти
за трона, освен Селим. Когато научават, че той отново се е върнал в
Румелия, през март 1512 г. те се разбунтуват и поискват от султан Баязид
II да признае за наследник на трона Селим. Султанът е принуден да
отстъпи. Той поканва своя син в столицата. Селим пристига в Истанбул на
19 април 1512 г. След едноседмични преговори, подкрепен от еничарите и
населението на столицата, Селим постига своята цел — Баязид II абдикира в
негова полза на 24 април 1512 г. Изморен и изтощен, на 10 юни 1512 г.
възрастният султан умира по пътя за заточението си в Анадола.
Селим I заема султанския трон след неимоверно напрегната политическа
борба и в обстановка на силно усложнени взаимоотношения между су-нити и
шиити. По това време империята изпада в криза, която е най-тежката след
разгрома при Анкара през 1402 г. Новият султан трябва бързо да преодолее
кризисните явления в империята и да намери максимално точни измерения и
посока за военнополитическата стратегия на Османската империя.
АПОГЕЯТ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1512-1566). СЮЛЕЙМАН I ВЕЛИКОЛЕПНИ (15201566)
СЕЛИМ I (1512—1520). ПОХОДЪТ ПРЕЗ 1514 Г. СРЕЩУ ИРАН
Султан Селим I заема престола, когато вече е надхвърлил четиридесетте
години, възраст, достатъчно зряла, за да се чувства стабилно на трона.
Решаващо значение за формирането му като един от големите османски
владетели има неговата административна практика по време на управлението
на Трапезунд. Като управител той се изявява като добър военен, образован
и ефикасен администратор и безукорен мюсюлманин, вярващ единствено в
правотата на сунизма. След като наследява султанския трон, Селим I
управлява държавата като абсолютен монарх. Поради драстичните му действия
за стабилизиране на властта — убийството на тримата му братя и десет
техни деца, съвременниците го наричат Явуз, или Свирепия. На Селим I се
приписва и отцеубийство, но то все още не е доказано с достоверни
източници.
Като подготвителна мярка за войната срещу Иран султан Селим I решава да
избие всички ши-ити в Османската империя, които той смята за перманентна
потенциална опора на антиосманската политика на шиитски Иран. През 1513

г. е дадено указание на бейлербейовете и санджакбейовете в Анадола да
съставят списъци на шиитите. В тези списъци попадат ок. 40—45 000 човека,
които най-безмилостно са унищожени. Убити са и много хора, които нямат
нищо общо с шиизма, но за всяка шиитска глава убийците получават награда.
След жестоката разправа с шиитите в империята Селим I издейства от шейхюл исляма фетва (писмено одобрение, съгласие), с която шах Исма-ил е
отлъчен от ислямската общност, неговите последователи подлежат на пълно
унищожение, а жените и децата им трябва да бъдат превърнати в роби. С
тази фетва Селим I легитимира войната, която усилено подготвя срещу
иранския шах. Преследването и безмилостното изтребление на идейните
противници става константна цел в политиката на Селим I до края на
неговия живот.
С кампанията през 1514 г. е поставено началото на поредица от войни между
Османската империя и Иран, продължили до ХУШв. В започналата война
политико-стратегическата линия, която следва Селим I, е ясна — стабилно,
дълготрайно решаване на анадолския проблем може да има единствено след
пълното, безвъзвратно ликвидиране на шахски Иран.
Османската армия начело със Селим I напуска
Истанбул през пролетта на 1514 г. Тя наброява 120
36 000 войници и има превес в огнестрелно оръжие,
особено в артилерия. Имайки предвид и нейния
безспорно компетентен команден състав, може да
се каже, че османската армия е една от най-боеспо-собните за своето
време. По броя на войниците шахската армия е равностойна на османската,
но е значително по-слабо снабдена със съвременно огнестрелно оръжие. След
започването на войната шах Исмаил избягва всички опити на Селим I за
голямо сражение. Войската на шаха отстъпва дълбоко в страната, като по
пътя си унищожава всичко, което би могло да послужи на султанската армия,
особено продоволствените продукти. Накрая противниците се срещат в
решителна битка на 23 август 1514 г. в Чалдъранската долина,
североизточно от ез. Ван. Битката завършва с жесток разгром на шахската
армия. Безпощадна е разправата с пленниците. Те са моментално
екзекутирани след пленяването им. Иранските войници панически отстъпват
към столицата Тебриз. Шах Исмаил е с тях, но не може да въведе ред, тъй
като самият той едва се спасява от плен и не може да се освободи от
преживения силен шок. Селим I без усилие превзе-ма^столицата, но не
продължава военните действия. Армията е изморена от силната жега, от
жажда и глад, които съпровождат нейния победоносен поход до шахската
столица. В султанските ръце попада шахската хазна. Като отвлича със себе
си хиляди занаятчии, Селим I се оттегля от Иран.
Зимата на 1514—1515 г. султанът и армията му прекарват в Амасия, където
Селим I критично анализира перспективите за един нов поход срещу Иран. От
военна гледна точка няма съмнение, че отново успехът ще бъде на страната
на османската армия. Ако обаче се има предвид необходимостта от
регулярното снабдяване с провизии на една многобройна армия, която се
намира във враждебна страна, и възможностите да бъде атакувана откъм тила
чрез инспирирането на ново въстание на шиитите в Анадола, султанът решава
да не предприеме нов военен поход срещу Иран. Той се ориентира към бърза,
ефикасна акция в Източен Анадол за окончателното налагане на своята
власт. През 1515 г. великият везир унищожава в Централен Анадол
последните сефевидско-шиитски огнища. След това той предприема репресивни
действия срещу пограничния туркменски бейлик Зюлкадър, който по време на
османо-иранската война има подозрително поведение. В същото време
агентите на Истанбул начело с известния хронист Идрис Битли-си, кюрд по
произход, съумяват да убедят племенните вождове на кюрдите в Източен
Анадол да приемат османския сюзеренитет. През 1516 г. в Югоизточен Анадол
избухва кюрдско въстание срещу Иран, откъдето окончателно са изгонени
Сефеви-дите. В Кюрдистан е създадено бейлербейство с център Диарбекир.

ПОКОРЯВАНЕ НА АРАБСКИТЕ СТРАНИ
Успоредно с покоряването на Югоизточен Анадол и на Кюрдистан Селим I
ускорено увеличава и укрепва своя флот. Действията му са подчинени на
подготвения нов тур на военни действия за завоюването на Египет, където
от 1501 г. управлява ма-мелюкският султан Кансу Гури. Отношенията между
него и Баязид II са много добри. Османската страна оказва ценна помощ за
построяването флот в Червено море, който е предназначен да действа срещу
португалците в Индия. Истанбул изпраща на мамелюките инженери, техници и
различни материали, необходими за укрепване на военната мощ на Египет.
Това сътрудничество е прекъснато от Селим I, но макар и изненадващи,
действията на новия султан са лесно обясними.
През 1516 г. мамелюкската империя изглежда първостепенна сила в ислямския
свят. Нейната територия се простира на юг от Горен Египет до Централен
Анадол на север. В границите на мамелюкската държава влизат Сирия и
Палестина. Васални на Египет са свещените мюсюлмански центрове Мека и
Медина. Мамелюкският султан поддържа в Кайро абасидския халиф, при когото
идват различни мюсюлмански владетели, за да получат благословията му за
управлението на своите страни. Неочакваното насочване на османските
военни действия на изток в никакъв случай няма за основна цел
завладяването на Светите места и покоряването на Египет. След
завладяването на тюрк-менския бейлик Зюлкадър и анексията на Диарбе-кир
географското положение на османските владения в Източен Анадол силно се
усложнява. Внимателният анализ на възможностите за комуникация между тях
показва, че това е възможно само като се заобиколи мамелюкския клин,
който започва в Горна Месопотамия, след Халеб и Мала-тия, а на север
достига Дивриги, между Сивас и Ерзинджан. От казаното се вижда, че това е
стратегическа пречка за бъдещите антиирански планове на султана. От друга
страна, Селим I разполага с информация, че иранският шах предложил на
Кансу Гури сключването на антиосмански съюз. На този етап подобно
сътрудничество изглежда невъзможно, тъй като египетският владетел не
изпитва никакви симпатии към иранския шах и няма доверие в него.
Стабилното бъдеще на северните египетски владения обаче може да наложи
враждебни действия на Кансу Гури срещу Османската империя. За Селим I
воденето на война на изток предполага предварителни операции на юг, с
други думи казано — пътят за Тебриз минава през Кайро.
Походът на османската армия срещу Египет започва с маневра, създаваща
впечатление, че и този път войната ще бъде на изток, срещу Иран. В същото
време управителят на Халеб, който симпа-тизира на Истанбул и има тайни
връзки с него, по внушение на Селим I започва провокационни сепаративни действия. Тези предизвикателства предварително са планирани в
Истанбул. Главната им цел е да принудят Кансу Гури да се насочи с войс'¦ ките си към Северна Сирия. Действително мамелюкската армия,
предвождана от султана, се отп-равя към Сирия и се установява на лагер на
севев-'" от Халеб. Целта на Кансу Гури е да стабилизира позициите си в
Сирия и, попаднал в клопката на Селим I, иска да бъде по-близо до театъра
на предстоящите според него османо-ирански военни действия.
Селим I използва късогледството на Кансу Гури, за да го обвини, че
съзнателно възпрепятства движението на османската армия срещу Иран и че
следователно той е съюзник на шах Исмаил. Това обвинение е достатъчно
основание за османския владетел да започне открити военни действия срещу
египетската армия. Решаващата битка между двете армии става на 24 август
1516 г. при Мердж Дабък, северно от Халеб. Мамелюкската армия търпи
съкрушително поражение, след което османците превземат Халеб. Шокът от
разгрома на мамелюките е толкова силен, че престарелият, 78-годи-шен
султан Кансу Гури умира. Преследвани от османската армия, мамелюкските
бейове заедно с остатъците на армията панически бягат към Египет.
Угнетяваното от мамелюките население на Сирия, Палестина и Ливан, като се
възползва от създалата се ситуация, въстава. Без по-нататъшни сражения

Селим I влиза в Дамаск, завзема Палестина и се насочва към Египет.
Мамелюкските феодали избират нов султан — Туман бей. На 20 януари 1517 г.
османската войска достига Кайро. След разгрома на остатъците от
мамелюкската армия на 31 януари османците завземат столицата на Египет.
Туман бей бяга в Горен Египет, но след като получава гаранции за живота
си от Селим I, се завръща в Кайро. През април 1517 г. обаче по заповед на
султана е екзекутиран заедно с още 800 най-знатни мамелюки под предлог,
че е разкрит заговор.
Блестящата военна операция на Селим I завършва с присъединяването към
Османската империя на Сирия, Палестина, Ливан и Хиджас, с неговите
свещенни за мюсюлманите градове — Мека и Медина.
Селим I оставя непроменени обществения ред и социалните взаимоотношения в
завоюваните земи с изключение на санджака Халеб, където изцяло е въведена
османската тимарска система. На Египет е наложен особен статут на
самостоятелен еялет, управляван от валия, който трябва да внася в
султанската хазна ежегоден данък.
След като заграбва множество ценности и изпраща в Истанбул хиляди
занаятчии, през септември 1517 г. Селим I е принуден да тръгне за
столицата, тъй като войниците искат да се завърнат по домовете си. Заедно
с другите пленници в Истанбул е отведен и последният абасидски халиф,
който според някои неубедителни версии "доброволно" делегира своите
халифски прерогативи на османския султан. Колкото и спорен да изглежда този факт, но макар и с
известни резерви, се възприема, че след 1517 г. османските владетели са
духовни водачи на целия мюсюлмански сунитски свят.
През 1518 г. в състава на Османската империя е включен и Алжир, който
през 1516 г. османските пирати начело с Орудж рейс отнемат от испанците.
Според османските източници Орудж рейс (капитан Орудж) е син на тимариот.
Уважително османските матроси го наричат Баба Орудж, а испанците
модифицират това име в Барбароса. Орудж рейс е убит през 1518 г. във
войната с испанците за нови земи. Османците в Алжир избират на негово
място като султан брат му Хайреддин, който също е пират. Испанците
прикачат и на него прозвището Барбароса. Като вижда, че силите му са
недостатъчни, за да се противопоставя успешно на испанците, Хайреддин се
обръща за помощ към Селим I, като признава неговия сюзеренитет. Селим I
удовлетворява молбата на Хайреддин, като го провъзгласява за бейлербей на
Алжир, изпраща му военни кораби и ок. 3 000 еничари. Дава му и право да
рекрутира войници в Анадола. С тези си действия Османската империя е
въвлечена във войната срещу испанския император Карл V и в борбата между
него и краля на Франция.
Напускайки Кайро, Селим I заявява, че неговата нова, непосредствена
завоевателна цел ще бъде Иран. Информираните приемат това заявление като
словесна заплаха без покритие, но намеренията на султана действително са
за подготовка и започване на нова война срещу шах Исмаил, за да приключи
с него веднъж завинаги. В подготовката за предстоящата война султанът и
армията му прези-муват в Дамаск. През май 1518 г. османската армия е
придвижена към бреговете на р. Ефрат, откъдето тя категорично отказва да
направи и една крачка на изток. Боейки се да не предизвика бунт,
владетелят на една голяма част от света се отказва да настоява за
реализиране на своите военни замисли. Султанът и армията му се връщат в
Истанбул. Селим I продължава подготовката на нова военна експедиция срещу
шах Исмаил. Тя обаче никога не може да се осъществи, тъй като след кратко
боледуване султанът умира през септември 1520 г. Селим I оставя в
наследство на своя единствен син — Сюлейман I (1520—1566), огромна
империя, която се простира върху три континента — Европа, Азия и Африка.
Един от най-големите съперници на Османската империя в Близкия изток —
Египет, вече не съществува като самостоятелна държава, а другият — Иран,
дълго време не може да се оправи от поражението през август 1514 г.

Подвластна на султана е необятна територия, през която минава огромен
търговски път от Адриатическото крайбрежие и Унгария до Персийския залив.
Потенциалните материални възможности превръщат османската държава в
колосална военна сила. С еднаква сила империята влияе върху съдбините на
народите и държавите в Европа, Азия и Африка. Все повече се увеличава страхът на света от нови османски завоевания.
ЗАВОЮВАНЕ НА БЕЛГРАД И ОСТРОВ РОДОС
Новият османски султан заема престола едва 25-годишен, той е малко познат
във висшите политически и обществени кръгове на османската столица.
Въпреки че е единствен син на Селим I, и при неговото обучение не е
нарушена традицията за придобиване на административно-политически опит
чрез изпълнение на функции в провинциалните центрове на империята.
Сюлейман известно време е управител на гр. Маниса и областта около него.
Когато баща му отсъства от Истанбул, той изпълнява в столицата почетната
служба на наместник на султана. Останал в сянката на грандиозните
завоевания на своя баща, Сюлейман I е смятан от политическия елит на
Истанбул за човек без достатъчни възможности, воля и способности да
запази и управлява огромната империя, наследена от Баязид II. През
следващите 46 години, когато е начело на Османската империя, Сюлейман I
се изявява като най-талантливия политик, държавник и пълководец в
османската история. Справедливо и заслужено от съвременниците си получава
прозвищата Великолепни и Законодател.
Управлението на Сюлейман I започва с малък конфликт между него и
бейлербея на Сирия и Палестина — Джандариди ал-Газали, който, след като
узнава за смъртта на Селим I, решава, че е настъпил моментът да се обяви
за самостоятелен владетел. Веднага срещу него е изпратена султанска
армия, която в началото на 1521 г. успява да потуши бунта на размирния
бейлербей. Този незначителен факт от началото на управлението на Сюлейман
I има симптомично значение, доказващо, че той ще бъде безпощаден в
действията си срещу всеки опит, поставящ под съмнение неговия авторитет и
целостта на империята.
Още през първите месеци след заемането на престола Сюлейман I прави
коренна промяна във външнополитическия курс на държавата. Той се отказва
от безпощадната борба на своя баща срещу Иран и заедно с велик везир Пири
Мехмед паша решава, че имперската великодържавна политика трябва да се
осъществява чрез война срещу естествения противник — нечестивия Запад. За
да се предпази от евентуални изненади от изток, султанът провежда с Иран
тайни преговори, в резултат на които са нормализирани двустранните
отношения и империята е осигурена срещу неочаквани, ненавременни военни
действия на иранския шах срещу източните османски владения. Успоредно с
тази дипломатическа подготовка на бъдещите си завоевания султанът се
стреми да гарантира мирни отношения с Венеция, Русия и другите държави.
Той благосклонно приема посланиците на Венеция, Русия и Рагуза, които
пристигат в Истанбул, за да изкажат добрите пожелания на държавите си по
случай неговата коронация. Установените добри отношения имат чисто
материални измерения. Дуб-ровнишките търговци получават право на
безмитна, свободна търговия в пристанищата на Османската империя. С
Венеция е подписан договор, който утвърждава и разширява благоприятните
условия за търговия на нейните поданици. Сюлейман приема много ласкаво и
московския посланик. Като удовлетворява молбата на Василий III, той
забранява на кримския хан да безпокои южните граници на руската държава.
Сюлейман I обаче отклонява руското предложение за сключване на съюз.
С пресметливите си дипломатични действия султанът установява мирни
отношения с редица държави, които трябва да гарантират успеха на една от
най-важните му военни акции — кампанията за покоряване на Унгария. Повод
за първия поход срещу Унгария е неуважителното отношение на унгарския
крал към османския посланик, изпратен в Буда, за да извести за
коронясването на Сюлейман. Преди Сюлейман I предприеманите антиун-гарски

военни акции в повечето случаи завършват само с набези на унгарска
територия. Сега настъпва коренна промяна в тази политика — нейна цел
става пълното покоряване на Унгария. Подобен благоприятен изход от
започващата война би удовлетворил стремежите на спахиите за разширяване
на ленните им владения, като едновременно е в интерес на държавата и
султана, чиито финансови доходи биха се увеличили за сметка на данъците,
плащани от покореното унгарско население. Завладяването на Унгария има
важно военнострате-гическо значение — чрез него султанът трасира пътя си
към Централна Европа.
В навечерието на османското нашествие Унгария преживява остра социална и
политическа криза. Безкрайната експлоатация на крепостното селячество е
причина то да не желае да се подчинява на държавата в критични моменти от
нейното съществуване. В това отношение показателен е случаят през 1514
г., когато селяните се вдигат на въоръжен бунт срещу правителственото
разпореждане за задължително участие в кръстоносен поход срещу османците.
С голям труд унгарските феодали успяват да потушат селското движение.
След този бунт на селяните е забранено да носят оръжие, заповед, останала
в сила до навечерието на първото османско настъпление срещу Унгария.
Сюлейман напуска столицата на 18 май 1521 г. и се насочва срещу Белград,
който по това време влиза във владенията на Унгария. След неколкоседмична обсада пада Белград. Така в ръцете на Османската империя вече е
една от най-големите цитадели на християнска Европа. Завзети са и други
по-незначителни крепости. По такъв начин османците консолидират позициите
си на десния бряг на р. Дунав и създават солиден плацдарм за предстоящите
си военни походи в Средна Европа. Преди да започне нов поход срещу
Унгария Сюлейман
I решава да ликвидира голямата опасност в тила си — орденът на рицарите
йоанисти, управляващ о. Родос. До началото на ХУ1в. османските владетели
с редки случаи не водят враждебна политика срещу ордена. Напротив. Те
често го толерират. След завоеванията на Селим I коренно се променят
морските граници на империята. Комуникацията между столицата и
пристанищата в Леванта и Александрия става вътрешен проблем на империята,
а нейното безпрепятствено осъществяване поставя като неотложен проблем
пред външната политика на Османската империя ликвидиране господството на
рицарския орден, управляващ о. Родос. Сюлейман и неговите везири
разбират, че покоряването на Родос е немислимо без силен флот. Предприети
са енергични действия и към лятото на 1522 г. Османската империя вече
разполага с достатъчен брой военноморски единици. Освен това се подготвя
многобройна сухопътна войска. През юни 1522 г. османският флот, състоящ
се от 300 платноходи, превозващи 10 000 морски пехотинци, се приближава
към бреговете на Родос. По това време по малоазиатското крайбрежие към
острова се придвижва 100-хилядна армия, предвождана лично от султана.
Сюлейман и армията му дебаркират на Родос през юли и обсаждат
едноименната крепост. На 20 декември 1522 г. Родос капитулира, но при
благоприятни за рицарите условия — водачът на ордена, рицарите и всички
други са свободни да заминат за Европа. С изключение на Кипър, за който
венецианците плащат на Истанбул трибут, Източното Средиземноморие става
вътрешно османско езеро.
ЗАВОЮВАНЕТО НА УНГАРИЯ. ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИЕНА
Битката за Родос коства на Османската империя много. По време на
петмесечната обсада на острова са убити 50 000 войници, още толкова
умират от рани и болести. Загубите и редица вътрешнополитически неуредици
отлагат с няколко години новия поход срещу Унгария.
Пет месеца след завръщането си от о. Родос, на 27 юли 1523 г. Сюлейман I
приема решение, чиито последствия обхващат следващите дванадесет години.
На този ден султанът поканва при себе си великия везир Пир Мехмед паша,
като му благодари за вярната служба и го известява, че на неговия пост е
назначен Ибрахим паша, който е грък по произход. Новият велик везир е

високообразован, със силно прагматично, изострено политическо чувство.
Дванадесетгодишното му управление съвпада с най-блестящия период от
Златния век на Османската империя.
Няколко седмици по-късно вторият везир Ахмед паша е назначен за управител
на Египет. Целта 39 на този ход е той да бъде компенсиран за
пренебрежението на султана към него при избора на новия велик везир.
Малко след своето пристигане в Кайро Ахмед паша се провъзгласява за
султан, т. е.
обявява фактическата независимост на Египет от Истанбул. С трудната мисия
да потуши бунта в Египет е натоварен новият велик везир. През юли
1524 г. Ибрахим паша тръгва за Египет. В течение на цяла година той
безпощадно се бори срещу всички злоупотреби и актове на корупция, дело на
предишния управител на страната. Вътрешният ред е стабилизиран.
Бедуинските племенни вождове потвърждават своята лоялност и безусловна
зависимост от Истанбул. Възстановен е арсеналът в Суец, което стабилизира
позициите на османския флот, намиращ се в Червено море. Направеното от
Ибрахим паша в течение на една година стабилизира Египет за цял век.
Мисията на Ибрахим паша е прекъсната от полученото бързо писмо, в което
султанът му нарежда незабавно да тръгне за Истанбул. Две са събитията,
които изискват присъствието на великия везир в столицата — бунтът на
еничарите, избухнал през март 1525 г., но жестоко потушен, и подготовката
на незабавен поход срещу Унгария, тъй като предприеманите от пограничните
бейове краткотрайни набези на унгарска територия през 1524—
1525 г. завършват винаги с разгром на османските войски.
На 23 април 1526 г. стохилядна армия заедно с триста оръдия, предвождана
от султана и неговия любимец — великия везир Ибрахим паша, потегля на
поход за покоряване на унгарските земи. Край Белград към османската армия
се присъединяват и санджакбейовете на Босна и Херцеговина. Нагоре по р.
Дунав се превозва допълнителна армия от еничари, натоварени на 800 малки
плавателни съда.
В средата на юли 1526 г. огромната османска армия приближава крепостта
Петерварад. Жителите й героично се съпротивляват срещу многократно
превъзхождащата ги по брой и въоръжение османска армия. Градът пада и от
защитниците му оцеляват едва 800 човека, от които 500 са обезгла-вени и
300 откарани в плен. Османската армия продължава своето настъпление, без
да среща съпротива, тъй като по това време се води борба между краля и
феодалите в Унгария.
Към средата на август 1526 г. унгарският крал Людовик II успява да събере
ок. 25-хилядна армия, която настанява на десния бряг на р. Дунав, край
гр. Мохач. Унгарската армия разполага само с 80 оръдия. Без да изчака
идването на обещаната трансилванска помощ, на 29 август 1526 г. кралят
атакува османската армия, която нанася съкрушително поражение на
унгарската армия, като по-голямата част от нея е унищожена, а кралят
потъва в едно блато. Пътят за Буда е открит. На 11 септември 1526 г.
Сюлейман I влиза в унгарската столица без бой. Тъй като Людовик II няма
потомство, султанът поставя на унгарския трон трансилванския княз Янош
Сапояи (Заполие), който се признава за васал на османците. В страната не
е въведена османска администрация. Сюлейман I се връща в Истанбул, като
отнася със себе си огромна плячка,
включително ценностите от кралския замък. Във всички краища на империята
са изпратени куриери, за да известят за голямата победа на султана.
Унгарският народ понася колосални загуби — ок. 200 000 човека са убити и
откарани в плен; стотици села и градове са опожарени. На унгарския народ
му предстои да понася многократно по-големи жертви и страдания, тъй като
започва 170-годишната борба за Унгария между Османската империя и
Австрия.
Два месеца след оттеглянето на Сюлейман I в Унгария започва борба за
кралската корона между две феодални групировки — проавстрийска и про-

османска. Проавстрийската партия се събира в гр. Пресбург и провъзгласява
за унгарски крал австрийския ерцхерцог Фердинанд, брат на Карл V и на
Мария, вдовицата на Людовик II. Фердинанд без усилия влиза в Унгария.
Завзема столицата Буда и прогонва оттам Янош Сапояи, който се обръща за
помощ към Сюлейман I. Между тях е подписан договор, с който Янош Сапояи
се признава за васал на Османската империя, срещу това му е гарантирана
помощ за връщане на трона. С този акт войната за Унгария навлиза в нова
фаза.
На 10 май 1529 г. Сюлейман напуска столицата начело на многобройна армия,
ок. 120 000 човека. Така започва третият унгарски поход на султана. В
него участва и великият везир Ибрахим паша, който от няколко седмици вече
е прибавил към титлите си и тези на генералисимус на османската армия и
на бейлербей на Румелия. На 8 септември 1529 г. султанът завзема отново
Буда и няколко дни след това Янош Сапояи е възстановен на унгарския трон.
Като има предвид възможните есенни валежи, Сюлейман I не се задържа в
Буда, а насочва армията си към Виена, обсадата на която започва на 27
септември. В нея участват 120-хилядна армия, разполагаща с 300 оръдия. На
страната на Янош Сапояи са славонските феодали начело с династията на
Франкопаните, а друга част от тях, главно хърватски феодали, са на
страната на Австрия. Фердинанд предвидливо напуска Виена и тя е
отбранява-на едва от 20 000 човека, подпомогнати от яките крепостни
стени. До 14 октомври Сюлейман I провежда няколко безуспешни атаки срещу
Виена. Защитниците на австрийската столица проявяват изключителен
героизъм. Османските войници изпитват остър недостиг на хранителни
продукти и силно роптаят срещу непривичния за азиатците студ. Султанът и
армията се страхуват, че до настъпване на зимните студове няма да могат
да се върнат по домовете си. Всичко това принуждава Сюлейман I да снеме
обсадата на Виена и да потегли обратно за Истанбул, където пристига през
декември 1529 г. Австрия, Виена и цяла Европа въздъхват с облекчение, че
са спасени от османско завоюване. Сюлейман I Великолепни търпи първото си
голямо поражение.
Въпреки поражението на османците край Виена Фердинанд не проявява
инициатива да преследва и разгроми отстъпващата османска армия. Той не съумява да възстанови
властта си в Буда. Фердинанд не може да разчита и на помощ отвън. При
тези обстоятелства Австрия се опитва да постигне своите аспирации чрез
мирни преговори с Османската империя. Сюлейман I категорично отказва да
признае Фердинанд за крал на Унгария и в писмата си го титулува "господар
на Виена". Фердинанд безуспешно се опитва със сила да се укрепи в Буда.
Това води до възстановяване на враждебните действия между Османската
империя и Австрия. На 25 април 1532 г. Сюлейман I започва четвъртия си
унгарски поход. През септември османската армия не може да преодолее
съпротивата на отбраняващите южноунгарските крепости и войната придобива
позиционен характер. Отново на преден план излиза продоволственият
проблем и страхът от приближаваща зима. Султанът и армията му са
принудени да се завърнат в Истанбул. По това време императорът на
Свещената Римска империя Карл V, който е и испански крал, нанася редица
поражения на турския флот и завзема някои пристанища в Морея. Всичко това
прави султана сговорчив и в Истанбул започват преговори, които завършват
със сключването на мир на 22 юни 15 3 3 г. Според този договор временно е
гарантирано статуквото в Унгария, т. е. Фердинанд и Янош Сапояи запазват
теритоиите, които владеят от края на 1529 г., и се задължават да плащат
годишен трибут на Османската империя. С този договор не се слага край на
войните между Австрия и Османската империя за Унгария. Те само се отлагат
за неопределено време.
НОВИ ЗАВОЕВАНИЯ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В АРАБСКИТЕ СТРАНИ, НА КАВКАЗ И В
АФ>ИКА

На изток традиционните инициативи на Сюлейман, започнати в началото на
неговото управление, имат положителен резултат. През 1523 г. в Истанбул
пристига сефавидски посланик, който сключва временен мир с Османската
империя. На следващата година обаче умира шах Исмаил и оставя за
наследник на престола по-големия си син Тахмаси. Племенните вождове на
шиитите (казъл-башите) започват борба помежду си, в която оспорват
правото на управление на страната от името на малолетния шах.
Междуособиците в Иран са в полза на Османската империя, която не се
опасява от изненади от иранска страна. През 1528 г. обаче един амбициозен
емирказълбаш взема властта в Багдад и отхвърля властта на шаха. Заедно с
това той се готви да приеме сюзеренитета на османския султан, но е убит
от хората на шаха и върху Багдад отново е установено господството на
Сефавидите. От османска страна този акт се оценява като посегателство
върху легитимните права на султана да владее провинцията с център Багдад.
Обстановката в Унгария не позволява на Османската империя в този момент
да предприеме репресивни действия срещу Иран, които трябва да завършат със завоюването на някои спорни
погранични територии, сред които особено значение се придава на Ирак и на
Задкавказието.
По това време Ирак има огромно значение като транзитна територия за
търговията, от една страна, между Индия и съседните арабски страни и, от
друга, европейските страни. На транзитния търговски път възниква и се
развива основният град на Ирак — Багдад, който едновременно е един от
най-големите центрове в целия мюсюлмански свят.
Не по-малко значение в борбата за завладяване на Ирак и на другите
арабски територии имат поземлените и фискалните интереси на Османската
империя. Все повече се увеличава броят наличностите, формиращи социалнополитическата върхушка на Османската империя, а възможностите за
получаване на ленове в Европа са ограничени, тъй като нараства
съпротивителната мощ на европейските народи и държави срещу османската
агресия. На новите, завоювани на Изток територии могат да бъдат заселени
хиляди ленници, а също така чрез изградената ефикасна фискална система от
тях могат да се получават големи допълнителни финансови средства. Тези
обстоятелства заставят Османската империя да премести стратегическите
цели на своята експанзия от Запад на Изток.
След подписването през 1533 г. с Австрия на договора за подялба на
Унгария, султанът получава свобода за действие на Изток. Като се
възползва от поредния пограничен инцидент в края на 1533 г. Османската
империя изпраща срещу Иран многобройна армия, командвана от великия везир
Иб-рахим паша. Целта на военната операция е завоюването на Ирак.
Османската армия презимува в района на Халеб и през пролетта на 1534 г.
се насочва към столицата на Иран — Тебриз. С подкупи и умели маневри
Ибрахим паша си пробива път към Тебриз и през юли 1534 г. успява да
завладее града, а след това и Южен Азърбайджан. Военните действия
показват, че наличната армия е недостатъчна за постигане на основната цел
— завладяването на Ирак. Чувства се недостиг на хранителни продукти и
боеприпаси. По тази причина Ибрахим паша изпраща на султана писмо, в
което го моли да изпрати на фронта срещу Иран нови попълнения. Султанът
лично оглавява войските, предназначени за подсилване на армията, воюваща
в Иран.
С ускорен марш новите войскови подразделения, предвождани от Сюлейман,
преминават през Анадола и се съединяват с армията на Ибрахим паша.
Въпреки опитите на османската армия, вече командвана от султана, за
влизане в голямо сражение с иранската войска шах Тахмаси не се поддава на
подобно изкушение. Едновременно се влошават и атмосферните условия, което
кара Сюлейман I да тръгне на поход към Багдад, където влиза без бой през
ноември 1534 г.

Султанът остава заедно с Ибрахим паша почти една година в Багдад. По
османски образец е организирано управлението на Ирак. Султанът въвежда тимарската система, като
раздава на видни фамилии тимари и зиамети. Така историческата
Месопотамия, люлка на най-развитата древна цивилизация, с нейния приказен
град Багдад за столетия попада под османско владичество.
При зимуването си в Багдад Сюлейман I получава известие, че шах Тахмаси
заплашва областта на ез. Ван. Организира бърза военна експедиция към
Тебриз. Когато войските достигат столицата, се разбира, че шах Тахмаси се
е оттеглил предварително на изток. Сюлейман смята, че в настоящия момент
ще бъде безсмислено преследването на шахските войски в Източен Иран.
Султанът и армията му се отправят към Истанбул, където пристигат в
началото на 1536 г. В резултат на двугодишните трудни операции към
Османската империя са присъединени само Ирак и районите на Ер-зурум и на
Ван, които стават солиден бастион на османската защита на Изток.
Два месеца след завръщането на армията, през нощта на 14 срещу 15 март
1536 г. Ибрахим паша дискретно е екзекутиран. Все още историците не са
дали достатъчно задоволителен отговор за трагичния край на блестящата
кариера на Ибрахим паша. Може да се предполага, че екзекутираният велик
везир е обявен за виновник за недотам успешния край на военните операции
срещу Иран. Вероятно значение за екзекуцията на Ибрахим паша има и новото
увеличаващо се обкръжение на султана, което ненавижда великия везир.
Със смъртта на Ибрахим паша завършва първият етап от блестящата кариера
на великия държавник, администратор, законодател и военен — султан
Сюлейман I. Вторият етап от управлението на Сюлейман I започва с нови
военни експедиции, които неимоверно увеличават териториите на Османската
империя. Като се възползва от поканата на султана на Гуджарат в Индия за
съвместна борба против португалците, през 1535 г. Сюлейман I започва да
подготвя експедиция в Индия. За целта в Суец са построени 76 плавателни
съда с различна големина. Няколко години преди това османците се опитват
да прокопаят Суецки канал, за да си осигурят пряк морски път от
Средиземно море. Начинанието изисква високи технически познания и огромни
материално-финансови възможности, с които Османската империя не
разполага, за да се реализира грандиозното начинание. По тези причини
прокопаването на канала е изоставено.
През 1538 г. построените в Суец 76 плавателни съда, имайки на борда си
седемхиляден десантен състав под командването на Хадим Сюлейман паша, се
отправят към Аден. Без особени усилия османците завземат това важно
пристанище. Оттук османският флот се насочва към Индия и хвърля котва
край бреговете на о. Диу. Към това време султанът на Гуджарат, който е
поканил османците, вече не е жив. През 1537 г. португалците го
екзекутират за опитите му да се съюзи с Османската империя. Новият султан, който е креатура на португалците, заедно с тях
упорито се съпротивлява срещу опитите на османския флот да завземе о.
Диу. След 20-дневните неуспешни атаки и обсада на крепостта османците
потеглят обратно. Пътьом те овладяват йеменското пристанище Мока. С това
започва продължителна война за покоряването на Йемен, която завършва през
1570 г. с неговото под-чиняване и превземането на Хиджаз.
През 40-те години Сюлейман I е принуден отново да отстоява завоеванията
си на Изток срещу Иран. Съществено значение за възникването на конфликтна
ситуация изиграва бягството на принц Ал-кас Мирза в Истанбул след
неуспешен опит да свали от трона брат си Тахмаси. В османската столица
той полага максимум усилия, за да инспирира поредна османо-иранска война.
В това отношение е подпомогнат от първата дама на султанския двор —
Роксолана, която иска чрез успешна война на Изток да укрепи позициите на
зет си Рюстем паша, който от 1544 г. е велик везир. Сюлейман I обаче не
бърза да започне военни действия. Едва през 1548 г., когато шахът
завладява областта Ван, започва поредната османо-иранска война. Още

веднъж без съпротива пада Тебриз. Възстановена е османската власт над
областта Ван. Заедно с това са създадени силни плацдармни укрепления в
Източен Ана-дол и Грузия. В края на 1549 г. Сюлейман I и армията му се
завръщат в Истанбул. Постигнатите резултати не компенсират
скъпоструващите военни операции.
През 1553 г. шах Тахмаси предприема нови про-вокативни действия срещу
Османската империя, като завладява някои райони на север от ез. Ван. Този
факт принуждава Сюлейман I да започне своята трета, последна антииранска
кампания. По време на военните действия през 1553—1554 г. османската
армия достига областта Нахичеван, на р. Аракс. При Сюлейман I идват
пратеници на шаха с предложение за спиране на военните действия и за
водене на мирни преговори. Султанът се връща в Амасия, където се намира
временната му резиденция. Той преговаря с иранските посланици и на 29 май
1555 г. е подписан мирен договор, според който Ирак с Багдад остават под
османска власт, а Азърбайджан с Тебриз са иранско владение. Поделени са
Грузия и Армения — към Османската империя минават техните западни части,
а към Иран — източните.
През 1556 г. османците завладяват нови територии в Африка. Войната в
Африка е следствие на османо-австрийския конфликт за Унгария. В този
конфликт нееднократно испанският император Карл V помага на Фердинанд. По
време на войната с Карл V високи бойни качества показва османският флот.
Той разбива испанския флот при Триполи и градът е присъединен към
османските владения. Вследствие на тази нова териториална придобивка
османските султани стават владетели на целия средиземноморски бряг от
Ливан до Мароко, с изключение на Тунис, който е завладян едва през 1574 г.
Докато османската армия воюва в Азия и Африка, назрява поредният австроосмански конфликт. Новият австрийски император Максимили-ан II, който
наследява баща си Фердинанд през 1564 г., престава да плаща договорения
годишен трибут на Османската империя. Освен това австрийската страна не
мащабно, но често нарушава границите на османските владения в Унгария.
Тези предизвикателства дават достатъчно основание за започване на нова
австро-османска война. На първи май 1566 г. Сюлейман I напуска Истанбул,
за да се отправи в своя тринадесети, последен поход към Европа.
Османската армия достига крепостта Си-гетвар. След едномесечна обсада, на
8 септември, тя пада в османски ръце. Два дни по-късно на 73-годишна
възраст умира Сюлейман I. Той оставя в наследство на своя син Селим II
(1566—1574) една огромна империя, която се простира върху три материка —
Европа, Азия и Африка. Територията й се простира на 6 000 000 кв. км, а
населението й е ок. 25 000 000 човека. Финансово-икономическите и
военните възможности на Османската империя респектират и внушават страх
както на Запад, така и на Изток. В края на управлението на Сюлейман I
Великолепни тя изживява върховните моменти от съществуването си.
ОРГАНИЗАЦИЯ НА
ОСМАНСКОТО ОБЩЕСТВО
(ХУ-ХУ1В.)
ЦЕНТРАЛНА ВЛАСТ СУЛТАНЪТ — ТИРАНИН, ДЕСПОТ
Още с възникването си османската държава има характер на
ранносредновековна военнодеспотич-на монархия. През 1517 г., след
завладяването на Кайро и пленяването на последния абасидски ха-лиф,
султаните се самооторизират да бъдат не само светски господари, но и
духовни водачи на всички мюсюлмани, живеещи на територията на Османската
империя. Основен направляващ принцип във вътрешната политика на всички
османски владетели от втората половина на XIV до края на ХУ1в. е
безпощадната борба с всякакви движения — социални и политически, които
заплашват или поставят под съмнение централизма и единството на
държавата.

Прерогативите на неограничената абсолютна власт на султаните се определят
от традициите, шериата и светското законодателство. Преди всичко султанът
е главнокомандващ на армията, призвана да води свещена война срещу
неверниците и да покорява и завоюва земите им. Тази войнствена идеология
определя всички първи актове и обря-ди, които извършва новият султан.
Традиция, а в повечето случаи става задължение за султаните при заемането
на трона на първо място да възнаградят
с определени парични средства еничарите и дворцовата кавалерия за това,
че подкрепят новия султан и се радват на неговото възцаряване. Когато
наследникът на Сюлейман I — Селим II се опитва да наруши тази традиция,
недоволството обхваща всички еничари и те са готови да се разбунтуват.
Само след като са раздадени по 2000 гроша на всеки еничар и по 1000 гроша
на всеки кавалерист, недоволството не прераства в бунт.
Според ислямската традиция още през първите дни от царуването си много
тържествено новият султан отива до джамията "Света София", където участва
в петъчната молитва. Особено значение в цялата церемония има поклонението
пред гроба на Еюб, който според преданието е един от близките спътници и
последователи на пророка Мохамед и след смъртта си е погребан в
предградията на Константинопол, на брега на Златния рог. В "Света София"
протича обрядът опасване със свещения меч на Осман. С това новият султан
е признат за принадлежащ към поколенията на османските владетели. След
това следва визита на гробниците на неговите прадеди.
В унисон с повелите на исляма по обратния път към двореца султанът
задължително минава покрай еничарските казарми, където един от
командирите на еничарска стрелкова рота му поднася чаша шербет. След като
изпива шербета и напълва догоре чашата със златни монети, султанът
произнася традиционната фраза: "Ще се срещнем в страната на Златната
ябълка". Това означава обещание за скорошен поход на Запад за завоюване
на нови християнски земи, които османците алегорично наричат "Златна
ябълка".
Със заемането на трона султанът се посвещава на ефективно управление,
като подменя изцяло или частично личностите, отговорни за върховната
власт в държавата. За бързото популяризиране и утвърждаване властта на
новия султан имамите на джамиите са задължени в петъчните молитви да
споменават името му. За официалната церемония, посветена на заемането на
трона от новия султан, предварително се предупреждават провинциалните
управители, кадиите и чуждите дворове. Ако суверените в Европа не приемат
подобаващо приносителите на голямата новина, това се приема като
достатъчно основание за обявяване на война. В това отношение типичен е
примерът с османския вестоносец, който пристига в Буда, за да съобщи за
възцаряването на Сюлейман I. Унгарският крал вместо да му устрои
тържествен прием, заповядва да го хвърлят в тъмница. Реакцията на турския
султан е бърза и ефикасна — османската армия започва война с Унгария,
която в крайна сметка завършва с покоряването на държавата.
Султаните прилагат своя авторитарен режим, като се възползват от
неограниченото си право да назначават и свалят от длъжност всички
личности, възглавяващи централните държавни учреждения. Султанът
назначава висшите държавни служители
със специални заповеди, наречени берати, в които се конкретизират техните
функции и се определя възнаграждението им. Въпреки неограничената си
власт върху живота и имота на своите поданици султаните никога не са
сигурни за трона и личния си живот. Цялата политическа история на Осман-с
'ата империя през XV—ХУ1в. е свидетелство за дворцови покушения и
преврати, които най-често завършват с кръвопролитие и жестоки убийства.
Борбите за престола винаги дестабилизират вътрешно държавата и отслабват
нейните възможности за водене на завоевателни войни. Това е основният
мотив, който дава повод на Мехмед II да издаде през 1478 г. чудовищния по
своята жестокост закон, според който заемащият трона султан има право да

избие всичките си братя, за да няма друг претендент за трона. Колкото и
варварски да изглежда този закон, той е наложен или по-точно предизвикан
от вековната династическа борба, която се води по правилата на джунглата
въпреки наличието на придобила законен характер традиция — тронът да се
наследява от първородния син на султана. Законът за братоубийството обаче
още повече засилва борбата за трона между синовете на султана. По тази
причина през 1617 г. е въведено ново правило за наследяването на
султанския трон от най-възрастния жив член на Османската династия. За да
се предотвратят евентуалните заговори за преждевременно сваляне и
заместване на управляващия султан, той държи всички свои сродници, които
имат право да го наследят на трона, в специална част на двореца, наречена
кафез. Там в уединение и изолация в течение на дълги години бъдещите
престолонаследници се отдават на плътски наслаждения, деградират
физически, морално и духовно. С това се обяснява неоспоримия факт, че на
султанския трон се изреждат безволеви личности, които често са играчка в
ръцете на феодалната върхушка, еничарите и дворцовата камарила.
Един от щекотливите въпроси на османската история, на който трудно може
да се даде задоволителен отговор е за същността на султанската власт. Ако
подходим към този проблем от позицията на предубедеността и негативната
емоционална пристрастеност отговорът не е труден — султаните са деспоти,
тирани и личности, лишени от най-елементарни човешки добродетели. Без да
се впускаме в излишно цитиране на авторите на подобни характеристики,
адресирани към османските султани, само можем да кажем, че те принадлежат
към християнската антиосманска историческа школа. Съзнателното игнориране
на фактите и явленията от дейността на султаните, непознаване или
пренебрежение към основните канони на исляма, определящи личностното и
политическото поведение на османския владетел, са най-съществените
недостатъци на авторите от тази историческа школа.
Колкото и парадоксално да звучи, през първите столетия от съществуването
на Османската империя султаните не могат да управляват само според своите
капризи, стоейки над законите. Османският султан, както всички
мюсюлмански владетели, не трябва да управлява и действа в противоречие с
неприкосновените принципи на шериата, които регламентират неговия
обществено-полити-чески и личен живот. По-общо казано той трябва да държи
сметка за стабилността и авторитета на имперската идея, чийто основен
източник е ислямът. Сюлейман I Великолепни се старае през цялото си
управление да бъде олицитворение на идеала за най-справедлив светски и
духовен владетел както към своите мюсюлмански, така и към немюсюлманските си поданици. Моралните си задължения и принципите на
поведение и управление Сюлейман I Великолепни възприема и разглежда в
неразривна връзка с потребността от просперитет на раята, която според
него е гаранция за могъществото на държавата. Тези свои разбирания той
въплъщава в множество разпоредби, които се отнасят непосредствено до
живота и имота на обикновените поданици на империята. Сюлейман I
Великолепни изпраща в провинцията специални тайни агенти, които инкогнито
да контролират стриктното спазване на неговите разпоредби.
Шериатът и ислямските традиции повеляват суверенът да управлява и се
отнася великодушно и с благожелателност към всички поданици на държавата.
Тези негови задължения се проявяват чрез създаване на различни религиозни
фондации и организиране на благотворителни учреждения и дейности. Със
султанска повеля често на бедните се раздава милостиня. Всичко това
отговаря на религиозните задължения на султана, но едновременно е израз
на незадължителен либерализъм. Колкото и да изглежда неограничена и
деспотична, властта на османския владетел, шериатските норми и традиции
моделират поведението му до най-незначителните жестове и думи при
различни обстоятелства. Ако той си позволи силно да се отклони от
трасирания път, рискува да предизвика задвижването на традиционния
механизъм на социално-по-литическия антиправителствен бунт. Тази

възможност за въздействие върху султанската власт има най-вече
населението на столицата, където в случаите, породени от изброените
обстоятелства, действат заедно — народ, улеми и еничари. Разбира се,
казаното относно султанската власт и нейните прерогативи не трябва да се
абсолютизира. По-скоро следва да се приеме като опит за нетрадиционно
историческо мислене.
СУЛТАНСКИЯТ ДВОРЕЦ — ЦЕНТЪР НА ВЛАСТТА
Султанът, представителите на висшата духовна, военноадминистративна и
съдебна власт и обслужващите ги лица обитават двореца, намиращ се в
столицата. Но винаги там, където се водят
военни кампании или се ловува султаните са придружавани от ръководителите
на основните учреждения на държавата, които са задължени да носят със
себе си по-ценната част на своите архиви. В движение се издават важни
султански разпоредби и се приемат чужди посланици.
При Мехмед II Истанбул става резиденция на суверена и столица на
Османската империя. Съвременниците свидетелстват обаче, че султаните
често прекарват зимата в Одрин. Това с особена сила важи за Сюлейман I
Великолепни. Редовното му презимуване в предпоследната резиденция на
османските султани се обяснява с три причини: да бъде по-близко до
унгарския фронт, когато подготвя поредната кампания, обикновено през
предстоящата пролет; удобството на провинцията Одрин за лов; Сюлейман I и
другите султани смятат климата на Одрин за по-здравословен.
В Истанбул Мехмед II строи първия султански дворец, където живее кратко.
След това се пренася в новопостроената резиденция, наречена Топкапъ
сарайъ (Дворец на Вратата на оръдията), където османските султани живеят
до средата на Х1Хв. Султанските дворци представляват комплекс от
постройки, разположен в центъра на столицата и обграден с яки, дебели
стени и бойни кули. Той се състои от две части — външна и вътрешна.
Преходът между тях се осъществява чрез "Вратата на щастието" или "Вратата
на белите евнуси". Непосредствено до "Вратата на щастието" се намира
стаята за аудиенции, където султанът приема посетителите. След тази врата
започва вътрешната резиденция на султана, до която достъпът е разрешен
само за посветените в неговия личен живот — па-жове, гардеробиери,
оръженосец, таен секретар и др. Цялото вътрешно отделение на двореца се
намира под началството на шефа на белите евнуси — капъ агасъ. Той има
решаващо мнение при назначаването и повишаването на целия дворцов
персонал. След семейството на султана водачът на белите евнуси е
личността, посветена в най-големите държавни дела и тайни.
Най-дискретната част на вътрешното отделение на двореца е харемът, често
наричан "дом на блаженства" или "врата на щастието". Там има право да
влиза само един мъж — султанът. Забулен от воала на тайнствеността,
харемът е повод за много фантазии и легенди във въображението на
представителите на западния свят. Едва при Сюлейман I Великолепни харемът
на управляващите султани е преместен в новия дворец, построен от Мехмед
II.
Брачните обичаи и традиции на султаните еволюират сериозно от края на
ХУв. След като Османската империя става световна сила, загубват
значението си династическите бракове, сключвани с християнски принцеси и
с принцеси, които произхождат от мюсюлмански династии, като тези,
управляващи държавата Аккоюнлу, Зюлкадър и Крим. Отсега нататък султаните
и принцовете се обвързват с обикновени робини, без да сключват
законни бракове. Дъщерите на султаните не се омъжват за мюсюлмански
принцове, тъй като Османската династия смята, че няма равна и достойна на
нея мюсюлманска династия в света. Вероятно в този случай се имат предвид
и превантивните действия за осуетяване на външна намеса при евентуални
династически борби в империята. От времето на Баязид II се практикува
омъжване на принцесите за представители на дворцовата камарила. По такъв
начин бившите слуги стават зетьове и братя на своите господари.

Младите девственици идват в султанския харем като военна плячка,
куртоазен подарък или просто купени на робския пазар. След като са приети
в султанския харем, те получават специално възпитание и обучение. Особено
внимание се обръща на робините немюсюлманки, които трябва прецизно да
усвояват принципите на исляма. Всички новопостъпили в харема изучават
разнообразни изкуства и получават умения в зависимост от възможностите и
даденостите на всеки индивид. Те се учат да шият, бродират, пеят, свирят
на музикален инструмент, на кукловодство, да разказват приказки и на
много други полезни неща. Султанът избира своите метреси сред найспособните и най-добре подготвените одалиски.
Когато султанът има една законна съпруга, тя се ползва с правото на
старшинство пред останалите. В случай, че липсва законен брак между
неговите четири съпруги — брой определен от шериа-та, с привилегията на
първа жена се ползва онази, която първа му ражда мъжка рожба. Върховната
власт върху целия харем е в ръцете на майката на султана (валидесултан).
Редът и дисциплината в харема се осигуряват от корпуса на черните евнуси,
родени в Африка. За разлика от белите евнуси, черните подлежат на пълна
кастрация. Началникът на черните евнуси — къзларагасъ, заема трето място
след великия везир и шейх-юл исляма в йерархическата субординация на
султанския двор.
Във външното отделение на двореца е резиденцията на всички органи на
централната власт. Там са разположени службите от личния сервиз на
султана. В него влизат няколко улеми, имащи голямо влияние върху султана.
Медицинският екип, обслужващ султана, включва хирурзи, билкари и окулисти, които са подчинени на главен лекар — хе-кимбашъ. При подбора на
личните лекари на султана са предпочитани евреите.
С особено уважение от страна на султана се ползват и тримата астролози,
които подготвят специален календар, където се отбелязват благоприятните и
неблагоприятните дни през годината. Тяхно задължение е да посочат
възможно най-подходящите дни при едни или други големи начинания на
султана.
Към външното отделение на двореца се числи и бостанджибашията, който е
началник на пазачите бостанджии на султанските градини. Всъщност той има
по-широките пълномощия да контролира изпълнението на султанските
заповеди, особено на
тези за смъртните присъди. На външното отделение са подчинени специални
служби и учреждения, които отговарят за обществените строежи, за
доставяне на храна, за охрана на двореца и султана, към него спада и
султанският знаменосец. Мащаб-ността на учрежденията и капацитетът на
личности във външното отделение го превръщат в своеобразен султански
кабинет, чрез който султанът ръководи редица отрасли в държавата
независимо от везирите.
ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ И НЕЙНИТЕ ОРГАНИ
Към края на ХГУв. се оформя държавният апарат на Османската империя.
Паралелно с териториалното разширяване на империята се развиват и
основните органи и учреждения на централната власт, които се утвърждават
със законодателната дейност на Мехмед II и Сюлейман I Великолепни.
Османският суверен управлява държавата с помощта на високопоставен
сановник — велик везир. Според законите на Мехмед II той е вторият човек
в империята и на него султанът делегира почти цялата имперска власт.
Повечето от изследвачите на османската история приемат, че институцията
на везирата датира от времето на Орхан. След смъртта на Осман по право и
по традиция начело на Османския бейлик трябва да застане по-големият му
син Алаеддин, но той се отказва в полза на своя брат Орхан. В знак на
благодарност и за да има подкрепата на брат си, Орхан учредява длъжността
"везир", на която назначава Алаеддин. Има и немалко османски хронисти,
според които тази длъжност се появява в периода на управлението на Мурад
I, а първият везир е Кара Халил Чандарлъ. Задълбочените изследвания по

проблема и откритите допълнителни документи обаче опровергават
твърденията на хронистите.
Първоначално везирите при османците, както и в другите мюсюлмански
държави, са оторизира-ни с административно-финансови прерогативи. През
втората половина на Х1Ув. на великия везир е възложено и задължението да
командва армията. Това разширяване на правата му може да се обясни с
факта, че от времето на Мурад I велики везири стават личности, които са
способни държавници и опитни пълководци. Вследствие на това военните
задължения на великия везир придобиват законен характер. Когато султанът
не възглавява лично военните операции, великият везир автоматично става
главнокомандващ. Практически той управлява империята.
Знак за огромната власт на великия везир е държавният печат, с който той
от името на суверена подпечатва основните документи на империята. В
първите столетия от съществуването на Османската империя, за да има
прецизна информация за текущите проблеми на държавата, всеки ден следобед
с изключение на вторник във Великия везират се провеждат заседания в тесен кръг. След завладяването на
Константинопол великият везир наред с другите си задължения е отговорен и
за реда в столицата. Всеки петък, придружен от своите сътрудници, той
прави обиколка на града, която задължително минава през пазара.
Длъжността на великия везир е толкова престижна, че нерядко в негова
услуга се поставят членове на султанската фамилия. Великият везир обаче
винаги е подвластен на капризите на суверена, на дворцовите интриги, на
натиска на армията и на улицата. Той е средство, с което султанът
отклонява от себе си недоволството и разрешава сложните кризисни ситуации
в държавата, като прехвърля върху великия везир отговорността и вината за
едни или други несполуки във вътрешната и външната политика. В такива
случаи везирът обикновено е лишаван от поста си, а ако събитията изискват
по-драстични действия, е осъждан на смърт.
Сградата, в която се помещават канцелариите на Великия везират и на
реисефендията се нарича Баб-и али, т. е. 'Висока порта'. Постепенно тя
става символ на османското правителство.
Великите везири имат огромна военнополитическа и финансовоадминистративна власт, която упражняват със съдействието на още три
ведомства и други висши длъжностни лица.
Вторият човек в държавата след великия везир е кадъаскерът — висшият
войскови съдия. По времето на Орхан тази длъжност не съществува.
Необходимостта от нея възниква при Мурад I във връзка с организирането на
постоянна армия. Едва при Мехмед II Фатих са фиксирани точните функции и
задълженията на кадъаскера.
Ведомството на кадъаскера ръководи юстици-ята и просветата въз основа
принципите и законите на исляма. По тази причина то е и духовно
учреждение. Това още по-силно подчертава теокра-тичния характер на
Османската империя. Кадъаскерът изпълнява своите функции с помощта на
многобройни кадии (съдии) в центъра и по места. До 1480 г. в империята
има само един кадъаскер. През същата година са създадени две ведомства на
кадъаскера — за Анадола и за Румелия. Кадъаске-рите се подчиняват на
висшето духовно лице в държавата — шейх-юл исляма. За кадъаскери се
назначават мюсюлманските законоведи — улемите. Върховните съдии се
наричат кадъаскери не само защото осъществяват своите функции в армията,
а и понеже всеки мюсюлманин смята себе си за борец, воин за вярата.
След кадъаскера по роля и значение в държавата е ведомството на
башдефтердаря, главния администратор на финансите. Буквално "башдефтердар" означава 'пазител на регистрите на държавата'. Хрониките не дават
точна информация за времето, когато е учредена тази длъжност, но е
известно, че тя съществува при селджуките и в анадол-ските бейлици. Някои
изследователи смятат, че се е появила при управлението на Мурад I, но повероятно е тя да е учредена още при Орхан. Осно-

вание за подобно твърдение дава фактът, че при Орхан, през 1328 г.,
започват да се секат сребърни монети. Отначало има само един дефтердар,
който управлява и финансите на Румелия. При Баязид II се създава още едно
ведомство на дефтердар за управление на финансите на Анадола. По-късно
всяка провинция — бейлербейство, има свой дефтердар. Всички провинциални
дефтердари се подчиняват на башдефтердаря, който единствен заседава в
Дивана.
Важно място във висшата административна йерархия заема и нишанджията,
който е началник на държавната канцелария. Наличните хроникални и други
документални източници не позволяват точно датиране на тази институция,
но законодателството на Мехмед II дава основание да се предположи нейното
съществуване още през първите етапи от създаването на османската държава.
Управлението на нишанджията има основното задължение да разработва
светските закони — кануни, и да изобразява върху тях султанската тугра,
наричана още нишан или тевки. В туграта се посочва името на управляващия
султан и името на неговия баща. Тя завършва с думите "винаги победител".
Указите без султанска тугра нямат законна сила. За нишан-джии обикновено
се назначават улеми с добро образование, известни като стилисти и
калиграфи.
Законът на Мехмед II от 1477 г. определя мястото на висшите сановници в
служебната йерархия и тяхното възнаграждение. Те получават хасове с
огромни размери, доходите от които превишават хиляди пъти доходите на
обикновените тимарио-ти. Годишното възнаграждение на великия везир се
равнява на 2 600 000 акчета. Кадъаскерите и деф-тердарите получават по
600 000 акчета, а нишанджията — 400 000 акчета.
Един от парадоксите на деспотичната и тиранична власт на османските
султани е наличието на съвещателен орган, наподобяващ държавните съвети,
съществували и в другите страни през Средновековието. Първият османски
държавен съвет, известен при тюркските народи под името "диван", датира
от времето на Орхан. Отначало на заседанията му се обсъждат плановете за
военни походи и споровете, възникнали между жителите на империята. До
1475 г. Диванът се председателства от султана, но след като на едно от
поредните му заседания някакъв дервиш прави опит да убие Мехмед II,
председателството е поверено на великия везир. Султанът има възможност да
слуша и вижда заседаващите от съседната стая, която има прозорче към
заседателната зала. Освен това се установява практика след заседание на
Дивана великият везир, придружен от основните членове на имперския съвет,
да отива на аудиенция при султана с доклад за най-важните обсъждани
въпроси.
При Сюлейман I Великолепни Диванът заседава четири пъти седмично сутрин,
от събота до вторник. В работата му наред с великия везир участват всички
везири. Тъй като те заседават в зала, покрита с купол, те се наричат кубевезири. Членове на Дивана могат да бъдат
бейлербейовете, имащи съответната оторизация. Капуданпашата — адмиралът
на османския военноморски флот, не е член по право на Дивана. С тази
висока чест е удостоен единствено известният Хайреддин Барбароса. Според
законодателството на Мехмед II и особено на Сюлейман I Кануни Диванът
играе преди всичко ролята на върховен съд, където всеки индивид или
общност могат да търсят справедливост срещу незаконосъобразните решения
на местните съдии. Там се обсъждат важни проблеми, които засягат
дейността на правителството и имат значение за укрепване авторитета на
суверена. Едни от най-важните негови прерогативи и задължения са
въпросите за войната и мира и за военните операции. Продължително време
Диванът е и външнополитическо ведомство — той преговаря с чуждите
посланици и организира периодично официални приеми за тях. Диванът е и
място за провеждането на една зловеща церемония — там тържествено се
показват главите на екзекутираните висши сановници и на водачите на
бунтове.

Дейността на Дивана е строго регламентирана. При обсъждането на проблеми
от компетенция на шериата докладва кадъаскерът, по финансовите въпроси —
дефтердарят, а за назначаването на висши държавни чиновници и за
издаването на берати за поземлени владения — нишанджията. Всички решения
на Дивана се санкционират от султана, а за тяхната подготовка лична
отговорност носи великият везир.
АРМИЯТА — ОРЪДИЕ НА ВЛАСТТА
Еничарски корпус
Незначителният по територия и слаб в икономическо отношение Османски
бейлик се трансформира в държава, а след това става една от най-силните
империи на Средновековието благодарение на своята армия. Създаването и
развитието на османската армия не се определя от принципите на някаква
военна доктрина, а е резултат от неотменните повели за оцеляване и
господство над други територии на тюркската общност. В началния период от
съществуването на Османското княжество неговата военна сила не е точно
дефинирана, а се представя от цялото племе. В борбата за нови територии и
във войните между племената участва цялото племе — мъжете, жените и
децата. Номад-ският начин на живот на тюрките ги приучва още от ранна
възраст да си служат изкусно с коня и оръжието. Ертогрул и Осман
извършват първите си успешни завоевания, като се опират на силата на
своето огузко племе кайъ. Към края на живота си Осман започва да привлича
и опълчения на други тюркски племена за завладяване на нови тери- 47
торий. Вождовете на тези племена са възнагражда-вани с поземлени
владения.
При Осман армията е нередовна и носи белезите на военноплеменно
опълчение. Основно място
в нея заемат дружините на свободните селяни, които заради участието си
във военните походи са освободени от данъци. Кавалерията е първият род
войска, със силата и боеспособността на която се полагат основите на
османската държава. Първоначално конните подразделения на османската
войска се наричат акънджъ, т. е. 'стремително настъпващи'. Акънджиите са
набирани предимно от средите на тюркските племена, но след успешните
завоевания на Балканите сред тях се срещат представители на власите от
районите на реките Тимок и Морава. Според хронистите акънджиите са лека
кавалерия, въоръжена с лъкове, ками и саби. Невъзможно е да се посочи
приемлива информация за числеността им.
Военната практика показва на Орхан, че за да се щурмуват добре укрепените
градове, не е достатъчна само кавалерия. Особено поучителен в това
отношение е примерът с Бруса, чиято атака и обсада с кавалерия продължава
ок. 10—12 години. Този горчив опит навежда Орхан на мисълта да създаде
пехота, станала известна като яя или пияде. Обявеният набор на желаещи да
служат в нея намира добър прием сред младите тюрки. Тъй като кандидатите
за пехотинци са повече, отколкото е необходимо, се налага строг подбор
при тяхното приемане в армията. По време на война всеки пехотинец
получава по две акчета на ден, а в мирно време му се разрешава да се
занимава със селскостопанска дейност, като за целта получава известно
количество земя. Този социален статус определя пехотата като полуредовна
армия. Отличителен белег на пияде е белият калпак.
Във връзка със създаването на еничарския корпус са прекратени наборите в
яя. По заповед на Мурад I тя се привежда в ирегулярно положение. При това
всеки воин получава малко поземлено владение — чифлик. Във военно време
войниците яя са задължени да се явяват на определените за целта места.
Впоследствие корпусът яя отново е реорганизиран като редовна част. Той се
комплектува, както и преди, само от османци. Всеки воин получава
възнаграждение. За първи командир на корпуса яя е назначен Умур бей,
който получава титлата "яябашъ". Корпусът участва в сражението на Косово
поле на 15 юни 1389 г.

Номадите, преселени в Тракия за нейната колонизация, получават същите
привилегии, от които се ползват воините яя в Анадола. Традиционното
наименование на номадите, наричани юруци, се запазва. Юруците са
организирани в оджаци от по 30 човека. За участие в походите на султана
от всеки оджак се избират по пет човека.
Още в началния период от създаването на редовната армия се установява
желязна дисциплина. При първите опити за отклонение от участие във
военните походи са налагани различни строги наказания, а при повторно
отклонение войниците се наказват със смърт. От участие в походите са
освобождавани само онези, които плащат установения
паричен военен откуп. Тези, които закъсняват да се явят в сборния пункт
или не изпълняват заповедите на своите командири, са подлагани на найпозорното за мъжа на Изтока наказание — отрязване на брадата.
Успоредно с пияде при Орхан е организирана и полуредовната кавалерия,
която получава наименованието "корпус на мюселемите". Той също се
комплектува от средите на османците и първоначално наброява ок. 1000
човека. Мюселемите, както и яя, във военно време получават заплата, а в
мирно време се занимават със селскостопанска дейност, като са освободени
от данъци. Във връзка със създаването на кавалерийския корпус капукулу
при Мурад I корпусът на мюселемите е реорганизиран, а войниците получават
малки поземлени владения. От последната четвърт на ХГУв. мюселемите и
юруците се използват във военноспомагателни дейности — ремонтиране на
стари пътища и мостове и строителство на нови, охрана на военни складове
и оръжейни работилници, конвоиране на различни военни товари и др. По
време на военни походи мюселемите се движат в първите редици и изпълняват
сапьорски задачи, заради което са задължени да носят със себе си брадва и
лопата.
При Мурад I в османската армия за първи път се появяват и чужденци,
предимно военнопленници. Османската инвазия на Балканите и колонизацията
на тюркско население на полуострова предизвикват необходимостта от
гаранции за преминаване през Дарданелите. Вместо за целта да се използват
редовни войски, Мурад I заповядва да се създадат специални отряди от
военнопленници, наречени "чужди слуги". Особеното в случая е, че
включването в тях е доброволно и всеки зачислен получава по едно акче на
ден. Военнопленниците, които изпълняват добре своите задължения в
продължение на три до пет години и овладеят турския език, могат да
постъпят в еничарския корпус.
Въвеждането на християнския елемент в османската военна система е
симптомично явление. Ходът на военните действия на Балканите през втората
половина на Х1Ув. извежда на преден план значението на пехотата, която
единствено може да гарантира завземането на ключовите градове крепости на
полуострова. Това е предварителното условие за реализиране на османската
военнополитическа стратегия за трайно заселване в Европейския югоизток. С
разширяването и задълбочаването на процеса се проявяват първите опасни
тенденции и недостатъци в досегашната военна организация на османската
държава, Полуредовният корпус яя се оказва нетрайна военна единица поради
своята социално-политическа раздвоеност. Той не скъсва напълно с
номадската обществена среда и практика, а с течение на времето войната се
оказва недоходоносна професия, много опасна в чисто житейски план. Всичко
това е достатъчно основание пехотинците от корпуса яя да проявяват
нежелание и апатия към военните походи. Набралите
силна инерция завоевания на Балканите изискват ускорената смяна на яя с
напълно зависима икономически от централната власт военна сила, каквато е
еничарският корпус.
В съвременната османистика се лансират две основни тези за сформирането
на еничарския корпус. Те се базират на османските летописни версии за
това събитие. Ранните османски хроники отнасят създаването на еничарския
корпус към времето след превземането на Одрин, когато далновидният

османски държавник — кадъаскера Кара Ха-лил Чандарлъ, по внушение на
дошлия от Кара-ман мевляна Кара Рустем предлага на Мурад I да въведе
данъка пенчик, според който военачалниците му се задължават след успешни
бойни действия да предоставят на държавата една пета част от пленниците.
Събраните по този начин военнопленници са изпращани в тюркски селища на
Анадола, за да научат езика и да се приобщят към исляма.
В летописите от ХУ1в. създаването на еничарския корпус се свързва с името
на Орхан I Гази (1324—1362). Според летописната версия Орхан, посъветван
от брат си Алаеддин и Кара Халил Чандарлъ, организира полуредовна пехотна
единица яя. Събраните в нея младежи мюсюлмани са не-дисциплинирани и
склонни към бунт. Тогава османският владетел и приближените му решават да
създадат нова военна част от децата на християните. Събрани са няколко
хиляди момчета, които, след като са помохамеданчени, стават воини на
исляма. Новосформиращата се войска изцяло е на издръжка на държавата и е
наречена "еничарска".
Двете основни летописни версии и историографски тези продължават своето
съперничество за определянето на сравнително точната датировка на
времето, когато започва изграждането на еничарския корпус. В неразривна
логическа връзка с този проблем е и въпросът за социалния статут на
първите еничари. Наличните хроникални източници не давят възможност да се
направят ангажиращи характеристики в тази връзка. Ясно е обаче, че още в
началния етап от възникването на еничарс-ката военна сила според тюркскоислямската традиция и същността на данъка пенчик еничарите са смятани за
роби на османския владетел. Специфичните особености на тази робска
институция кристализират едва към средата на ХУв. Основният й принцип е
безусловната изолация на еничарите от всички останали социални и
етнически групи в държавата. Соцално-икономически те са напълно зависими
от централната власт, която гарантира тяхното съществуване чрез парични
заплати и награди. Външни, формални белези на това положение на еничарите
са специалните им облекла, символи и церемонии. Пълната им изолираност от
производствената сфера ги превръща в най-отяв-лените последователни
защитници на централизма и деспотизма в османската държава. Поради
прекъсване на етникорелигиозната връзка със средата, от която
произхождат, и религиозно-езиковото им приобщаване към етническа общност, с която нямат никакви
историкородствени връзки, еничарите са напълно изолирани от обществото.
Поради забраната да създават семейства те нямат деца, лишени са от
роднини и близки. Техен единствен господар и наследник е владетелят на
държавата, който поради особения им произход и статут ги превръща в
оръдие, противостоящо на всяка социална и етническа група в обществото.
Все по-засилващата се роля и значение на еничарите във военния организъм
на Османската империя налага наред с практиката на пенчика редовното
попълване на еничарската войска да става и чрез въвеждането на един от
най-жестоките данъци за християнската рая — кръвния данък (девшир-ме).
Неговото въвеждане се свързва с управлението на Мурад II. Същността на
данъка се изразява в задължението на покорените християнски народи да
дават децата си за попълване на еничарския корпус. Периодично през 3 до 5
години насилствено се събират момчета на възраст от 8 до 14 години,
помюсюлманчват се и се обучават за нуждите на султанския двор и
еничарския корпус.
Наложително е да се подчертае, че първите сведения за рекрутиране на
християнски момчета датират от края на Х1Ув., когато все още няма
узаконена система за комплектуване на армията и за осигуряване на
обслужването в султанския двор. Върховите моменти в османската експанзия
бележат и кулминацията в събирането на кръвния данък. В средата на ХУ1в.
се проявяват и първите симптоми за отстъпление от предишната интензивност
и категоричност при провеждането на политиката на девширме. Явлението има
свое обяснение — Селим I разрешава на еничарите да се женят, а ок. 1568

г. Селим II е принуден да разреши децата на еничарите да наследяват
своите бащи в еничарския корпус.
Механизмът на действие на кръвния данък има три етапа. Първият завършва
със събирането на християнските момчета и юноши по жесток и
безкомпромисен начин. Вторият протича в еничарс-ките казарми, където се
провежда клетвеният об-ряд за отказ от християнската вяра и за приемане
на исляма.
Третият етап е по-продължителен и в известен смисъл е най-важният.
Момчетата, принудително приели исляма, се разпределят из селата и
градовете на Анадола. Ако се предоверим на пасторалната проза на
османските хроники, там те трябвало да усвоят турския език и османотурските обичаи и нрави. Така описано, пребиваването на бившите
християнски момчета и юноши в Анадола изглежда твърде безобидно и недотам
трудно. Всъщност в новата етнико-религиозна среда се извършва наймъчителната и най-трагична тяхна метаморфоза. Те трябва да научат и да
възприемат основните догми и норми на мюсюлманското религиозно поведение.
В паметта им постепенно и безвъзвратно се заличава споменът за род,
родина и християнска религия. Казано накратко, осъществява се пълна и безвъзвратна религиозно-етни-ческа асимилация. Колкото и
да е невероятно, безспорен е фактът, че най-трайното, което еничарите
често запазват, остава родният им език. С това се обяснява парадоксът на
билингвизма в султанските канцеларии, внесен от някогашните юноши
християни. Като приемаме написаното от сръбските историци с известни
резерви, вероятно няма да бъде излишно да подчертаем, че през XV—ХУ1в.
наред с османо-турския език най-силно разпространен във висшите етажи на
османската администрация е сръбският език, който се ползва и в
дипломатическата преписка с европейските държави. Сръбски език владеят
висши администратори и военачалници, достигнали високите постове по
системата кулук, която има за изходно начало кръвния данък девширме.
Характеристиката на третия етап от адаптацията към новите условия и
асимилацията на момчетата и юношите няма да бъде достатъчно пълна и
убедителна, ако не се подчертае и фактът на тяхното използване за тежка
физическа работа. В действителност те са продавани на частни лица за
временно ползване. В годините на пребиваването си в Анадола те трябва
чрез работата си не само да възвърнат на господаря си средствата, които е
изразходвал за тяхната покупка, но и да му носят печалба. В същото време
пет пъти дневно задължително те се молят и отправят благодарност към бог,
чужд на изконната им вяра.
След изтичане на определеното време юношите, вече моделирани според
предварителния проект, се връщат в Истанбул, където преминават последна
селекция. Красивите и интелигентните от тях се изпращат в корпуса на
ичогланите — дворцовата прислуга. Най-многолюдна част попълва корпуса на
аджемиогланите, където се подготвят за различните родове на османската
армия — ени-чарския корпус, султанската кавалерия и флота. В третата
група попадат младежите, които нямат достатъчно интелектуални и физически
качества. Те са продавани като роби и работна ръка на едри поземлени
собственици.
Ичогланите се разпределят в трите султански двореца — в Истанбул, Одрин и
Бруса. Там те извършват всички видове дейности, свързани с поддръжката и
живота в дворците. В истанбулския султански дворец броят на ичогланите
през ХУ1в. варира от ок. 300 до 600 човека. От техните среди султанът
подбира елитна група от ок. 25 човека, която представлява най-близкото му
обкръжение.
Много от видните османски държавници произлизат от корпуса на ичогланите.
От 215 велики везири 62-ма са с християнски произход. Практиката на
назначаване на велики везири от средите на ичогланите започва при Мехмед
II и продължава до ХУПв. Установеният от Фатих принцип за избиране на

великите везири от средите на християнските набори по линия на данъка
девширме се прилага особено стриктно при Сюлейман I Великолепни. Седем от неговите девет велики везири — Ибрахим, Аяс, Лютфи, Кара
Ахмед, Рюстем, Се-миз Али и Соколлу Мехмед, са с балкански християнски
произход.
Еничарският корпус (оджак) се състои от десет бойни единици, наречени
орти (дружини), всяка от които включва по сто войника. Ортата се командва
от яябашия. Първите еничарски дружини получават сборното наименование
джемаат (община) и полагат началото на еничарския корпус. Думата
"яябашия" показва, че отначало корпусът включва само пехота, а останалите
родове войска се появяват в редиците на еничарите по-късно. Начело на
еничарския корпус стои командир, който се титулува еничарски ага. Той
зависи пряко от султана и е негов довереник. Военната му длъжност е втора
след тази на бейлербея.
При Мехмед II, който окончателно налага принципа на централизма в
управлението на Османската империя, еничарският корпус се утвърждава като
водеща военна сила и опора на централната власт. Съществено е
реорганизиран корпусът, като към първоначалното му подразделение,
известно под името джемаат, се прибавя ново поделение, наричано секбан
или сеймен. Думата "секбан" означава 'гледач на ловни кучета', което
показва, че новото подразделение изпълнява функцията на лична охрана на
султана, когато той участва във военни действия.
При управлението на Селим I е организирана и третата голяма армия в
еничарския корпус, известна под името бюлюк. Създаването й се налага от
нарасналите нужди от хора за крепостните гарнизони. Завършения си вид
еничарският корпус получава при Сюлейман I Великолепни, който със
специален закон регламентира неговата организационна схема и структура.
След създаването си при Мурад I еничарският корпус наброява едва 1 000
човека, за да достигне внушителната цифра 13 000 по времето на Сюлейман I
Великолепни. В края на ХУПв. броят на еничарите надхвърля 70 000. Още в
началото на ХУ1в. еничарският оджак обединява 196 орти, от които 101 са
от подразделението джемаат, 34 — от секбан и 61 са бюлюк. Към корпуса е
зачислен и оджакът на аджемиогланите, който не представлява бойна
единица, а е школа за обучение и подготовка на бъдещите еничари.
Основната бойна и организационна единица на еничарския корпус е ортата.
Всяка орта разполага с отделна казарма, а по време на походи и бойни
действия нейните войници се събират в самостоятелна палатка. Ортата се
командва от офицер, наречен чорбаджъ, т. е. човек, който разпределя
справедливо и по заслуги материалните блага. Вероятно думата "чорбаджъ" е
символ на общото уважение и почит към общия казан, който символизира
колективния живот на войниците, тяхната сплотеност и пълната им
зависимост от султана, чиито храненици и роби са еничарите. На всеки три
месеца чорбаджиите, командири на ортите, получават
заплатите на своите войници от Дивана. Еничарс-ките заплати варират от 2
до 8 акчета на ден.
Отначало еничарският корпус е само пехотна войска, но през ХУв. започва
обособяването и на другите родове войски — артилерийски подразделения и
придворна конница, наричана капусувари-лери, обединени в шест бюлюка
(дивизии). В мирно и военно време те осигуряват личната охрана на
султана. В сраженията охраняват крилата на ени-чарската пехота.
Благодарение на продължителното си формиране в етнико-религиозно и
военнотехническо отношение еничарският корпус се превръща в найстабилната и боеспособна част на османската армия. Чуждите наблюдатели са
силно впечатлени от високите морално-волеви и бойни качества на
еничарите. Те ги възприемат като въплъщение на идеала за елитна армия, за
каквато мечтаят европейските суверени през ХУ—ХУГв.
Основното предназначение на еничарите е да участват в завоевателните
войни на Османската империя. Наред с това те имат задължението да

защитават имперската граница като активен елемент на крепостните
гарнизони, създадени на мястото на системата от уджове. През 1547 г. от
12 131 регистрирани еничари 4 648 се намират в 18 крепости, разположени
по границите на империята. Еничарското присъствие във флота също е
обичайно явление по време на военни действия. В средиземноморската
кампания през лятото на 1552 г. участват 1 500 еничари. Османската
държава придава голямо значение на репресивнополицейските функции на
еничарския корпус. За реда и спокойствието в столицата отговарят
еничарите. Те са най-надеждното оръдие на централната власт в безпощадната борба срещу всяко движение, което дестабилизира
вътрешнополитически Османската империя.
Историята на еничарския корпус от момента на неговото сформиране и до
началото на деградацията му през ХУШв. е доказателство за безусловната му
вярност на повелителя господар султана и фанатичната му привързаност към
исляма. Комплексът от фактори, които поддържат това състояние и живот на
еничарите, трябва да се търси най-вече в материалната сфера. Корпусът е
платена войска, издържана от централната власт. През отделните етапи от
съществуването му точно се фиксират ежедневните възнаграждения. В
социалната стратификация на обществото еничарите са осигурени материално
от цялата финансово-икономи-ческа мощ на държавата,, персонифицирана в
лицето на султана. Настоящото и бъдещото им добруване изцяло зависи от
османския владетел. Затова те му се подчиняват безусловно и му служат
вярно и предано. Разбира се, тези обобщени обяснения за
взаимообвързаността между еничарите и централната държавна власт не биха
били достатъчно убедителни, ако към казаното не се добави особено силното
влияние на исляма върху съзнанието и поведението на войниците, събирани по линия на данъка девширме.
Религиозната обработка на съзнанието на младите християни започва от
момента на тяхното настаняване в семействата на мюсюлманите и продължава
през целия им живот. Крайната цел на общото и идейно-религиозно
възпитание на бъдещите еничари и крепители на османската държава е
безвъзвратното им откъсване от тяхната духовна общност и възприемането на
нови морално-етич-ни норми на поведение и съзнание, които ги правят не
само добри мюсюлмани, но и фанатизирани борци за тържеството на исляма.
Особено голямо значение за насаждането на войнстващия религиозен
фанатизъм сред еничарите има дервишкият орден на бекташите.
Трудно е да се определи времето, когато са установени контактите между
платената османска войска и сектата на бекташите. Една легенда разказва,
че Хаджи Бекташ Вели, предполагаемият създател на сектата, лично участва
в организирането на еничарския корпус. Това твърдение е мит, тъй като
Хаджи Бекташ Вели е историческа личност, живяла един век преди
създаването на еничарска-та войска. По тази причина по-приемливо е
твърдението, че бекташите се настаняват в платената османска войска през
ХУв., когато тя започва своето съществуване като реална военна сила.
Сложни и многостранни са причините, довели до контактите между дервишката
секта и еничарския корпус. Съществено значение за това има малоазиатската
етническа среда, в която двете световни религии контактуват от дълго
време на базата на битовата си същност, а не като ортодоксал-нодогматично противопоставяне. Именно в такава етникорелигиозна среда
попадат християнските деца и юноши, на които предстои да се превърнат в
най-страшната военна сила на османската държава. Много сходни с тази
среда са вярата и обредите на бекташите. Те имат еклектичен характер,
представляват сложна амалгама от разнородни елементи на исляма и най-вече
от неговото ши-итско направление и от сектантското християнство. Основен
при бекташите е култът към пророка Али, вярата в дванадесетте шиитски
имами и в троицата — Аллах, Мохамед и Али. Те се причестяват с опиващи
средства, хляб и сирене. Проповядват безбрачие. Тези основни принципи на
бекта-шизма са сред обстоятелствата, улеснили симбиозата между еничарите

и дервишката секта. Безспорно е, че централната власт покровителства и
стимулира това явление. Особено значение се придава на мистицизма на
бекташите и на учението им за четирите степени на религиозно
усъвършенстване, през които трябва да мине правоверният мюсюлманин, за да
заслужи божието просветление. Пълното самоотрицание в името на Аллах и
султана е целта на непрекъснатото изучаване и усъвършенстване на
ислямските догми и идеи. С тази непосилна дейност се ангажират бекташите,
които
постоянно присъстват в еничарските казарми. В мирно и военно време те са
винаги с еничарите, за да контролират и канализират поведението им в
съответствие с каноните на исляма. Пред всяка битка еничарите произнасят
на висок глас молитва, в която се споменават пророкът Али и техният
духовен водач Хаджи Бекташ Вели. Тази практика предшества официалното
присъединяване на ордена на бекташите към еничарския корпус. Приема се,
че това събитие може да се датира не по-рано от 1591 г.
Артилерия и военноморски флот Към категорията на войските, влизащи в
системата капукулу, се числи и артилерията. За първи път тя се появява в
османската армия към края на ХГУв., но нейното организиране и развитие се
дължи на Мехмед II, който построява в новата столица леярна за оръдия
(Топхане). През 1514 г. в османската армия има 348 артилеристи, сред
които и известен брой християни. Истинския си апогей османската артилерия
достига при Сюлейман I Великолепни, когато технически и качествено тя
превъзхожда артилерията на противниците на Османската империя. Арсеналът
Топхане се разширява и леярите от столицата често са изпращани в
граничните крепости, където има условия за леене на оръдия и гюлета.
Успоредно с производството на оръдия и гюлета се обучават и формират
артилерийските части на османската армия. Артилерийският състав
чувствително се увеличава — от 695 артилеристи през 1527 г. след
четиридесет години техният брой достига 1 204 човека.
Османците дължат създаването и развитието на своята артилерия на
европейските специалисти. Особено голяма е заслугата на немските и
унгарските майстори леяри. Тяхното присъствие във военната система на
османската армия е от времето на Мехмед И, който пръв от османските
владетели разбира необходимостта от артилерия. Той, както и следващите
поколения способни държавници, разбират, че бъдещето на османската военна
имперска доктрина зависи и от организирането на съвременна и добре
оборудвана военнотехнически артилерия.
Още по времето на Орхан османската държава осъзнава необходимостта от
флот. Според хрони-калната информация и изследвачите на проблема след
първите завоевания в Европа османците събират примитивна за времето
флотилия. Нейна постоянна база става Галиполи. През XV и ХУ1в., когато
империята организира мащабни военноморски експедиции в Черно море, в
Средиземномори-ето до северните брегове на Африка и в Червено море и
воюва с венецианците, генуезците, испанците, португалците, морските
пирати, се изгражда 52 военноморски флот, който не само съперничи на
своите противници, но често ги превъзхожда многократно по численост и
военнотехнически и тактически възможности. Новата военна професия,
непривична и несъвместима с номадското социално начало на османската войска, налага използването на гърци, италианци,
каталунци и дори про-вансалски французи. В началото на ХУ1в. защитата на
морската база в Галиполи се осигурява дори от гърци, които като
компенсация за това сътрудничество със завоевателя са освободени от
плащането на данъци.
Санджакбеят на Галиполи изпълнява и функциите на главнокомандващ
(капуданпаша) на османския флот. Постепенно негова втора база става
Галата. При Сюлейман I Великолепни кварталът се превръща в основна
корабостроителница на Османската империя. Османският флот се състои от
гребни кораби и платноходи. Моряците в османския флот се наричат левенди.

По време на военноморски експедиции още при Мехмед II флотът може да
транспортира по море над 100-хилядна армия с коне и артилерия. Гребците
са предимно роби и престъпници. Като помощна работна ръка във флота са
изпращани контингенти на аджеми-огланите. След превръщането на османската
държава в световна империя обект на специални грижи на централната власт
е създаването и развитието на флот, който през ХУ1в. вече не само
съперничи, но и превъзхожда флотилиите на известните по това време морски
държави. За издръжката на платената войска Османската империя изразходва
огромни финансови средства. При Мехмед II от целия едногодишен държавен
доход в размер на 6 426 кг злато разходите за двореца и войската се
равняват на 4 908 кг злато. При Сюлейман I Великолепни само за изплащане
на заплатите на еничарите се изразходват между 35 и 42 % от държавните
приходи. Тези факти показват, че военното величие на османската държава
през XV и ХУ1в. се дължи преди всичко на съществуването на нейната
платена войска, за поддържането на която данъкоплатците плащат неимоверно
високи и разнообразни данъци.
Провинциална войска
Вторият основен компонент на османската военна организация е
провинциалната войска. Ядрото й е спахийската конница. Нейното възникване
и развитие е неразривно свързано с практиката на военно-ленната система,
която османците възприемат от предшестващите ги държавни формации на
ислямска основа в Близкия и Средния изток. Основното при тази система е
раздаването на ленове, които според доходността си се разделят на три
категории — тимари, зиамети и хасове. В този вид военно-ленната система
се формира с течение на времето и получава юридическа обоснованост със
законодателството на Мехмед II Фатих.
Хронистите повествуват за раздаването на първите тимари още по времето на
Осман бей. Думата "тимар" е с персийски произход и означава буквално
'задължителна грижа за нещо'. Отначало тима-рите са поземлени владения,
които се предоставят на представителите на племенната аристокрация и на
техните войници, отличили се в сраженията.
Основното задължение на притежателите на ленове през XIII—Х1Ув. е да
участват в завоевателните кампании на своя дарител. Постепенно
раздаването на военни ленове се превръща в основно средство за изграждане
на провинциалната войска, която става най-многобройната и решаваща сила
на османската армия. Разширява се и кръгът на служебната стратификация,
която се обвързва с ти-марската система. Военни ленове започват да
получават служителите на централната и провинциалната
съдебноадминистративна власт, както и служителите на култа.
Налагането на тимарската система през втората половина на ХУв. е
фундаментът на военната и социално-икономическата организация на
Османската империя. В този смисъл тимарската система отговаря на
основната потребност на държавата да поддържа многобройна армия, когато
финансовите й възможности са недостатъчни и фискалната администрация не е
развита в степен, гарантираща сравнително точното определяне на всички
данъци и тяхното редовно постъпление в държавната хазна. Следователно
тимарът не представлява поземлена, а фискална концесия, тъй като султанът
предоставя на една или друга личност не въобще държавно имущество в
неговата разновидност, а данъците и таксите, които се събират и получават
от него. Следователно тимариотът няма никакви собственически права върху
имуществото и професионалните и социалните групи, свързани с него. В
началото на ХУ1в. икономикопроизводс-твената същност на тимара се
разширява и включва следните сфери за приложение на човешкия труд —
обработваема земя, овощни градини, лозя, зеленчукови градини, мелници,
както и редица дейности в градовете, които са източници на данъци.
Всъщност притежателите на тимари (сахиб-и тимар, тимар йери) получават не
само данъците, плащани от раята, но и доходоносно владение, което може да
бъде земя, мелница, лозе или овощна градина. Тази част на ленното

владение се нарича хасса чифлик или кълъч йери. Тя изчезва постепенно към
края на ХУ1в. Специалната част при обикновените тимари носи на тимариота
годишно доход от 3000 акчета, а при зиаметите — 5000 акчета. За тези суми
ленниците не изпълняват никакви задължения към държавата.
С развитието на тимарската система и диференциацията на леновете се
установява тяхната тристепенна класификация: същински тимар, зиа-мет и
хас. Различието между тях се определя от годишната им доходност, която
при тимарите е до 20 000 акчета, при зиаметите — до 100 000, а при
хасовете — над 100 000 акчета. Първите два вида тимари се предоставят на
средния офицерски състав на спахийската конница и на писарите в
столичните канцеларии и др. Владенията с доходност над 100 000 акчета се
дават на санджакбейовете, бейлербейовете и везирите.
Задълженията на тимариотите зависят от годишния доход, получаван от онази
част на тимара,
която се нарича хиссе. Ако при тимарите този доход е 3000 акчета, освен
лично участие във военните действия тимариотът трябва да води със себе си
и един екипирай конник (джебели). Притежателите на зиамети и хасове имат
същото задължение, но при 5000 акчета доход от парцела хиссе. Спахията
воин има добре поддържан кон и обичайното за втората половина на ХУв.
въоръжение: кожена ризница, броня или щит, лък, копие, сабя, боздуган.
Състоятелните тимариоти носят със себе си и обикновена палатка, в която
се приютяват зависимите от тях конници. Според военните разпоредби
заимите подсигуряват необходимата за конницата палатъчна част. Освен като
спални помещения палатките се използват и за предпазване на воините от
силното слънце, както и като тоалетни, складови помещения за провизиите,
като място за съхранение на войсковата хазна. Освен това една палатка
служи за кухня, а друга за складиране на конските седла.
Обикновено султанската власт предоставя тимара за срок от три години за
изпълнение на определена служба към държавата, която в повечето случаи
има военен характер. Ако притежателят на лена не изпълнява съвестно и
резултатно задълженията си, той е лишаван от доходоносното държавно
имущество и понася всички други санкции, предвидени от закона. Ако обаче
даден тимариот по време на военни действия покаже високи бойни качества,
той получава допълнение (теракки) към първоначалния тимар. Тази част на
лена, която е дадена като компенсация за персонални качества и прояви, не
може да се предава по наследство, освен когато наследяващият отговаря на
изискванията при подобни случаи.
Като правило отделната личност може да претендира за получаване на тимар,
ако принадлежи към категорията на военните (аскер), с изключение на
обикновената рая. Трябва да се отбележи, че през ХУв. сред тимариотите
има значителен брой професионални войници, изповядващи християнството. С
интегрирането в османската армия на местните представители на
аристокрацията на сърбите, гърците, българите, румънците, арменците и др.
се цели да се притъпи желанието на държавно-политическия елит на
християнските народи за съпротива срещу османските завоевания и
владичество в Азия и Европа. След установяването на стабилна власт в
завладяните територии Османската империя се отказва от практиката във
военната организация на държавата да присъстват християни тимариоти. При
Сюлейман I Великолепни окончателно се слага край на приемането в редиците
на тимариотите на християни. По това време онези, които са се възползвали
от предишната политика, вече са се отказали от автентичната си конфесионална принадлежност и задължително са приобщени към исляма.
Наложително е да се подчертае една общоизвестна особеност на тимара — че
той няма наследствен характер. Законите на Сюлейман I Великолепни и на Селим II регламентират обстоятелствата, при които синовете на
тимариотите могат да претендират за получаване на лен. Ако притежателят
на зиамета е убит по време на война, трима от неговите синове имат право
да получат тимар, а ако той умре от естествена смърт, само двама от

синовете му могат да претендират за ленно владение. Малолетните кандидати
имат право да предявяват своите права в продължение на седем години. Това
положение се променя през 1536 г., когато се постановява, че е достатъчно
свидетелството на десет тимариоти, че кандидатът за тимар е син на
спахия.
Младите войници, които са се отличили по време на военните действия, но
не притежават тима-ри, могат да бъдат представени да станат ленници.
Процесът на придобиването на тимар минава през редица етапи. Отначало на
основата на вече депозираната молба султанското правителство трябва да
признае, че искането има законно основание. След като тази формалност
бъде изпълнена, кандидатът (мюлязим) изчаква, докато се намери лен,
съответстващ на неговите аспирации. Третият етап завършва с въвеждането
на ленника във владение.
Спахиите са мобилизирани през цялата военна кампания, която обикновено
трае от март—април до октомври—ноември. На бойното поле тимари-отската
армия се разполага във вид на полумесец по двата фланга на фронта. След
края на военните действия спахиите се прибират в своите ленни владения,
където прекарват остатъка от годината. Ако военните действия са
продължителни, тимариотите остават под оръжие през цялото време. В тези
случаи в тимарите се изпращат спахии, които организират прибирането на
реколтата и на задълженията от раята. Подобни прецеденти не са изключение
и по тази причина през ХУ1в. е въведено правило, според което ок. 10 % от
спахиите на всеки санджак остават в своите провинции, осигуряват защитата
им и надзирават засяването и прибирането на земеделските култури.
В сравнителен план може да се каже, че спахийската конница не притежава
военните достойнства на армията, непосредствено подчинена на централната
власт и издържана от нея. Независимо от това тя представлява неотменима
съставка на османската военна система през XV—ХУПв. Султанското
правителство контролира стриктно количествения състав и бойните качества
на спахийската конница. Към края на ХУ1в. притежателите на тимари и
зиамети са ок. 43 454 и заедно с джебелите числеността на османската
армия е приблизително 105 000 човека.
За да се даде сравнително пълна характеристика на провинциалните военни
сили на османската армия, е наложително да се подчертае, че освен спахийската конница, която е със статут
на редовна армия, имг редица спомагателни военни подразделения.
Изпълняваните от тях функции в редица случаи гарантират успеха на една
или друга военна операция. В този план на разсъждения на първо място
трябва да се споменат онези нередовни части на османската армия, които се
занимават със строителство, почистване и поддържане на пътищата. Тези
дейности постепенно стават задължение на корпусите яя и на мюселемите,
след като те са изместени от редовната войска. В поземленострои-телните
работи в Анадола и Румелия участват и юруците. Любопитно е да се знае, че
в някои райони на европейската част на империята циганите сформират
допълнителни подразделения на османската армия, предназначени да
извършват трудоемки дейности, улесняващи военните действия. В мирно време
всички родове помощни войски са задължени да изпълняват всякакъв вид
работа в мините, държавните предприятия или при строителството на
крепости.
Шериатската забрана християните да служат в армията не се абсолютизира.
Има редица категории християнска рая, които изпълняват допълнителни
военни задължения и затова получават фискални облекчения. Сред
християните със специални задължения особено важно значение има групата
на войнуганите, които отглеждат коне за султанския двор и платената
придворна кавалерия. Повечето от войнуганите са българи. Всяка година те
отиват в Одрин или Истанбул да работят в султанските обори, да косят
ливадите в близките султанКораб от османския флот, рисунка, XVI в.

ски хасове и да събират сено за зимата. Войнугани-те са организирани в
полувоенни подразделения, които се командват от субашии и черибаши,
офицери от редовната османска армия. Войнуганите получават възнаграждение
(харчлък). Аналогична организация имат и соколарите (доганджии, шахинджйи), които отглеждат и дресират ловните соколи и ястреби на султана
и на представителите на османската господстваща върхушка.
Обект на особените грижи на Османската империя е охраната на пътната
комуникация. Създават се специални подразделения, наречени дервен-тджии
('охраняващи проходите'). Задачата им е да се грижат за безопасността на
планинските проходи и да охраняват преминаващите през тях пътници и
кервани. Обикновено дервентджиите се набират от околните селища. Те
произхождат от двете конфесионални групи — християнската и мюсюлманската.
Към средата на ХУ1в. 2 288 селски семейства в Анадола и 1 906 в Румелия
имат статут на дервентджии. Аналогични са задълженията на мартолозите,
които трябва да се грижат за поддържането на военно-полицейския ред в
дадена област, да я охраняват от нападения на хайдути и разбойници.
Поради характера на задълженията си дервентджиите и мартолозите имат
привилегията да носят оръжие, което прави службата им особено
привлекателна за християнската рая.
Развитието на османската армия е резултат от усилията на поколения
султани. Наред със собствения опит и традиции във военната система на
Османската империя върху него влияе и наследството от военния строй на
покорените държави на Балканския полуостров. Заедно с това обобщено
заключение за синтеза между двете военни доктрини — османската и
балканската, за прецизирането на разглеждания проблем е необходимо да се
подчертаят ролята и значението на религиозните братства и цеховете в
Анадола за структурната еволюция на армията. Доказано е, че в своята
завоевателна и държавнорепресивна политика първите османски султани
ползват помощта на религиозните братства. Един от големите османски
хронисти — Ашък паша Заде (1400—1495), в своята хроника съобщава за
съществуването на четири военнорели-гиозни групи в Анадола преди
образуването на османската държава.
Първата група се нарича "газиян-и Рум", т. е. "гази от Анадола" и е много
популярна в Средна Азия, Иран и Сирия. Газите — борци за ислямската вяра,
са привилегирована група във войските на мюсюлманските държави. Те
произхождат от средите на разорилите се селяни и занаятчии и са фанатизирани мюсюлмани. Използвани са за безпо-щадна разправа със
социалните движения, а в армията са опора на агресивната политика на
мюсюлманските владетели. Още при селджуките га-зиите са известни в
Анадола. Тяхната роля се засилва след полагането на основите на
османската държава. В Анадола за назоваване на тези мюсюл*"П; ски рицари наред с арабския термин "гази" се употребява и османският
"али". Според сведенията на хронистите, за да стане али, мюсюлманинът
трябва да отговаря на девет условия: да има храбро сърце, силни ръце,
усърдие, хубав кон, особена одежда, лък, хубава сабя, копие и добър
оръжено-сец.
Втората група — "абдалан-и Рум", се състои от дервиши, живели в различни
мюсюлмански страни. Те съставляват значителна част от обкръжението на
Осман и Орхан. Дервишите абдали са войнствени и фанатизирани
пропагандатори на исляма. Те се ръководят от "баба" (шейхове). Тези
чуждоземни дервиши реализират своето духовно призвание във воденето на
свещена война срещу неверниците и в пропагандирането на исляма сред
християнското население. Първите османски владетели покровителстват
тяхната дейност. Чуждоземните дервиши се присъединяват към различните
братства и секти, които са назовавани по имената на техните основатели —
мевлеви, ахмеди, халвети, календери, хайдари и др.
Третата група се нарича "баджиян-и Рум" и е женска организация. Тя е под
духовното опекунс-тво на ордена на Хаджи Бекташ Вели и представлява

организация на въоръжени жени номади. Жените войници изпълняват функцията
на защитници на бейлиците, когато мъжете им отиват на война. Не са редки
случаите, когато те участват в завоевателните походи срещу своите съседи.
Според някои източници през ХУв. във войската на бейли-ка Зюлкадър има
ок. 30 000 жени.
Четвъртата група, известна под името "ахиян-и Рум", се състои от ахи от
Анадола. Ахи не са само членове на религиозна секта, а и представители на
търговско-занаятчийска организация. Обединението е огромна политическа
сила. То е проникнато от религиозен фанатизъм и подвластно на мистичните
ислямски учения. Ахи участват в създаването на османската държава и
влияят върху структурата на еничарската войска.
Полагането на основите на османската военна мощ е следствие от сложния
синтез на военното мислене и практика както на самите османци, така и на
военната традиция на предшествалите ги политически формации. В резултат
на по-нататъшното развитие на военната доктрина и практика Османската
империя става най-силната военна държава през Средновековието.
АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО
НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА.
ПРОВИНЦИАЛНА ВЛАСТ
Както и другите сфери на изграждането на османската държава, развитието
на нейната административна структура също се подчинява на позитивната
еволюция, която придобива завършен характер през втората половина на
ХУ1в. Още през Х1Ув., когато започва териториалното разширяване на османската държава, на преден план излиза проблемът за нейното
административно устройство. Той е в неразривна връзка с практиката на
раздаване на военни ленове. При Орхан всеки от ти-марите, предавани на
крупните представители на господстващата класа, независимо от своята
големина е самостоятелна административна единица, наречена санджак.
Казаното няма универсално значение, тъй като невинаги османската държава
въвежда директно своята администрация в завладените земи. Някои от тях
получават статут на васални и в тях не се установява тимарската система.
Санджакът се налага като основна административна единица в Османската
империя. Той е въз-главен от санджакбей, който е преди всичко командир на
спахийската конница, намираща се на територията на подвластната му
провинция. Военните правомощия на санджакбея се символизират от знаме (на
арабски — санджак или лива) с една конска опашка. Санджакбейовете имат и
администра-тивно-икономически задължения. Те контролират и гарантират
нормалното функциониране на администрацията и на търговско-занаятчийската
дейност в градовете.
Организационната схема на управление в провинциите е копие на централната
административна власт. Провинциалният управител реализира своята власт с
помощта на диван, на финансовите служители и на независимите от него
съдии. Според документалните източници за огромната си власт и
отговорност санджакбейовете получават годишно възнаграждение от 200 000
до 600 000 акчета.
Бейлербейството е висша административна единица в Османската империя. При
Мурад I се създава първото бейлербейство за военноадминистративното
управление на европейската част на османската държава. Първият бейлербей
на Румелия е Лала Шахин паша през 1362 г., а след него през 1375 г. е
назначен Тимурташ. При Баязид I през 1393 г. е учредено бейлербейство
Анадол. Отначало бейлербействата са две. Вследствие на огромните
завоевания и раздробяването им според стратегическите потребности техният
брой непрекъснато нараства, като от около двадесетина в края на
управлението на Сюлейман 1 Великолепни в началото на ХУИв. те са 32, а
санджаците — 279. След 1590 г. бейлербействата започват да се наричат еялети.

Някои от еялетите в Анадола имат характер на наместничества,
предназначени за султанските синове. Такива са Маниса, Кютахия, Трабзон и
др. На прекия наследник принадлежи санджакът Маниса, разположен найблизко до столицата. Това се прави с цел да успее наследникът възможно
най-бързо да заеме престола след смъртта на баща си, а и неговите братя
претенденти да не могат да му попречат.
Висшите административни единици се възглавяват от бейлербейове, които
притежават титлата "паша", а след Сюлейман I Великолепни попадат
в ранглистата на везирите. Символът на авторитета и властта им е знаме с
две конски опашки. Годишното възнаграждение на бейлербейовете варира от
600 000 до 1 000 000 акчета. Основното им задължение е поддържането на
добър ред и боеспособност в подразделенията на спахийската конница, които
са разположени в подчинените им сан-джаци. Бейлербейовете са подпомогнати
в своята многообразна и трудоемка дейност от съвещателен орган — диван, и
от редица служители. За финансите отговарят служители, които са пряко
подчинени на башдефтердаря от столицата. Учреждението на сипахиязъджъсъ
регистрира спахиите от съответния еялет. Службите на дефтеркяхисъ и на
тимардефтердар отговарят съответно за зиамети-те и тимарите. Специален
служител — мевкювджи, отговаря за събирането в полза на фиска на доходите
от вакантните ленове. Съдебната власт в бейлербейството има собствена,
независима от бей-лербея йерархия и е пряко подчинена на централните
съдебни инстанции.
Мандатът на провинциалните управители обикновено е кратък — често помалко от три години. Целта на тази административна политика и практика е
да не се допусне стабилното установяване в даден район на
военноадминистративната власт на една или друга личност.
Еволюцията на административната организация на империята завършва през
ХУ1в. при Сюлейман I Великолепни. Той реорганизира империята, като я
разделя на еялети, санджаци, кази и нахии. Казите са съставните
административни единици на санджаците. Във всяка каза има по един кадия,
който представлява централната съдебно-религиозна власт. Някои от поголемите кази се подразделят на нахии, т. е. големи общини. В казите,
където има повече султански хасове, се назначава войвода, който управлява
султанските хасове.
В процеса на налагане на османското господство и до пълното усвояване на
огромните територии на Балканите султанското правителство често запазва
християнските органи на властта по места. Обикновено това става в
районите, където няма частни феодални владения. С правото на местно
самоуправление се ползват селяните скотовъдци, поселенията на войнуганите
и други категории селяни, които изпълняват военни повинности и анга-рия.
Начело на неголемите райони, които включ-.ват няколко села, стоят князе и
войводи. Ското-въдните общини също се възглавяват от князе ка-тунари,
които често владеят малки тимари и участват във военните походи със
своите отряди, състоящи се от селяни общинници. Князете и войводите
посредничат между селяните и османските власти. Те отговарят за
своевременното стриктно внасяне на данъците в държавната хазна, както и
за реда и спокойствието в подвластните им селища. Местни християнски
власти съществуват в планинските райони на Южна Сърбия, в Смедеревския
санджак, Срем, Банат и Бачка. Освен в сръбските територии местни
християнски власти има в Македония, Босна и Херцеговина. Особена група сред * князете представляват
племенните вождове в Черна гора и в Южна Сърбия. Те притежават цялата
власт в общините. Наред с областите с османска администрация през XV—
ХУ1в. в състава на империята влизат и територии, в които не се въвежда
тимарската система. Там се изпращат управители, финансови чиновници,
съдии и немногобройни войскови подразделения. Задължението на провинциите
с такъв статут е ежегодно да изпращат в султанската хазна трибут,
равностоен на данъците, събирани от населението. Тези провинции се

наричат салиянели, тъй като управителите им получават годишно парично
възнаграждение — са-лияне. Типичен пример е Египет. Неговият паша изпраща
ежегодно в Истанбул трибут, който варира от 400 000 до 800 000 златни
монети. Той е придружаван от натурални доставки, като ориз, захар,
плодове и зеленчуци, предназначени за двореца. Отделно за арсенала се
доставят корабни въжета, кълчища и селитра.
Другите арабски провинции на Османската империя имат аналогичен статут,
изключващ истинска османизация на местните институции. Все пак в някои
части на Ирак и Сирия е въведена тимарската система. В бейлербействата
Алжир, Триполи и Тунис местните еничарски формирования много бързо
налагат автономно управление. В тях се запазва предишният административен
и социален режим. Местната знат избира своите управители, наричани бейове
или дейове.
В планинските части на империята, населени с номадски племена,
труднодостъпни за контролиране, Високата порта установява автономен
режим, който се реализира от традиционните племенни вождове. Такъв статут
имат около тридесет местни политически формирования в Армения, Кюрдистан,
туркмените край Сивас и Адана, клановете на гегите в Северна Албания.
Всички обаче са интегрирани в рамките на едно или друго бейлер-бейство.
Наред с тях има провинции, които запазват изцяло своята предишна
политическа специфика, и техният васалитет към Високата порта често е
ефимерен и конюнктурен. Такъв е статутът на Мека и Кримското ханство.
В състава на Османската империя влизат и васални християнски владения
като Влахия, Молдова и Трансилвания, търговската република Рагуза и Черна
гора. В отвъддунавските васални княжества местните боляри избират своите
войводи, които след това се утвърждават от султана. Тази форма на
автономност се компенсира чрез изплащане на годишен данък — харадж, и
евентуална военна помощ, когато Високата порта поиска това.
ФИНАНСИ И ДЪРЖАВНИ ДАНЪЦИ
Един от неотменимите атрибути на всяка държавност е стабилната
институционализирана финансова система. Още със създаването на османската
държава започва сеченето на собствени монети, наречени "акче-и османи". Върху тях е написано името на Орхан, тъй
като събитието съвпада с неговото управление. Все още обаче османската
държава няма уредени собствени финанси. Според разказите на хронистите
държавната хазна започва съществуването си от времето на Мурад I. Тогава
постъпленията в нея се набират главно по линия на онаследената от другите
мюсюлмански държавни формации система на пенчика. Тепърва предстои
създаването на османска данъчна система и фискален апарат. Този процес се
ускорява благодарение на влиянието на византийско-балканс-ката фискална
система.
Синтезът на османомюсюлманската традиция с многовековния опит на Византия
и балканските държави във финансовата сфера получава юридически завършек
в законоведческата дейност на Мехмед II Фатих и Сюлейман I Великолепни.
Според утвърдилото се вече през ХУв. шериатско-светско законодателство
цялото население на Османската империя се дели на две основни категории:
рая — селяни, занаятчии и търговци, които плащат данъци, и берая —
данъчно незадължена част на обществото, от чиито среди произлизат всички
служещи на султана и държавата. Значителна част от множеството данъци,
събирани от раята, отива директно в държавната каса. Така се формират
финансите на Османската империя. Въпреки липсата на точно дефинирана
концепция за имперски бюджет през ХУв. вече се води строг отчет за
приходите и разходите на държавата. Тази финансова политика произтича от
силно военизирания характер на Османската империя.
Неотменима съставка на формиращата се фи-нансово-икономическа система
става сравнително прецизното отчитане на броя на жителите в даден район,
на притежаваните от тях територии, на техните професии и доходи. Такива
регистри, наречени муфассалдефтери, се съставят веднага след завоюването

на определена територия. Тази практика се повтаря на всеки 20 или 30
години с цел актуализиране на съществуващите регистри. Висшата си
атестация тя достига в началото на ХУв., а в края на ХУ1в. излиза от
употреба. Брилянтният период в развитието на системата за съставяне на
регистри е времето на Сюлейман I Великолепни. При него регистрите не са
толкова богати на информация, но са многобройни, точни и добре подредени.
От гледна точка на шериата и кануннаметата данъчната система в Османската
империя се състои от две групи. Първата включва т. нар. законни данъци
(рюсюм-и шерие), които произтичат от установените канони на шериата. Това
са десятъкът (ашар) и зекятът (1/40 част от дохода на всеки мюсюлманин) —
данъци от земята и имуществото, вземани от мюсюлманите, хараджът и
джизието (данъци от земята, реколтата и поголовният данък, вземан от
немюсюлманите). На базата на тези четири основни данъка се формира
пъстрата гама от данъци, които имат различно наименование и
са ок. 80. Втората група данъци включва т. нар. текалиф-и урофие —
данъци, събирани в съответствие с обичаите и традициите. Техният брой в
различните места и в различно време достига 97.
Основният данък, който се събира в полза на държавата, е поголовният
данък джизие. Той се пла1 ,а от немюсюлманското население и е паричен.
Наред с конкретното му фискално предназначение той трябва да символизира
покорността на немюсюлманската рая към държавата на правоверните. През XV
—ХУ1в. джизието се събира на домакинство. Към края на ХУПв. той става
поголовен данък и с него се облага всеки немюсюлма-нин от 16 до 60годишна възраст. От този данък са освободени жените, децата, робите,
старците, просяците и монасите.
В държавната хазна постъпва и хараджът, плащан от васалните християнски
владения на Османската империя. Поради факта, че през XV—ХУ1в. няма
разграничение между личната хазна на султана и държавната, доходите от
огромните султански хасове постъпват в разпореждане на държавата.
Държавните приходи се увеличават и за сметка на годишните вноски —
ирсалие, давани от управителите на мюсюлмански васални владения
— Египет, Алжир и Тунис. Друг важен източник на държавни доходи е данъкът
авариз, заимствай от практиката на средноазиатските мюсюлмански държави.
Неговото въвеждане в данъчната система на Османската империя датира от
първата половина на ХУв. Отначало този данък се събира по време на война
и е извънреден. Предполага се, че аваризът става редовен ежегоден данък
по време на войните в края на ХУ1в. Първоначално той се състои от парични
вноски, доставка на продоволствие и изпълняване на пътни повинности. Покъсно данъкът става монетарен. Според установената практика
правителството фиксира една глобална сума, която се идентифицира с
авариза. След определянето на сумата тя се разпределя по кази, градове и
села. Местните първенци — мюсюлмани или християни, се задължават от
централната власт да съберат определените суми навреме и точно. Във
връзка с изплащането на авариза няколко семейства се групират в една
данъкоплатна единица
— хане, и поемат колективна отговорност за редовното събиране на данъка.
Непрекъснатите войни, водени от Османската империя през XV и ХУ1в., се
съпровождат с увеличаване на данъчното бреме на населението.
На Запад се разказват легенди за финансовите възможности на Османската
империя през XV— ХУ1в. Всеки посетител на столицата Истанбул непременно
отива да види крепостта със седемте кули, където се намира държавната
хазна. Самите велики везири със своите разкази се стремят да внушат на
чужденците, че седемте кули са пълни догоре със злато, сребро и
скъпоценни камъни. Действително финансовото състояние на империята в
нейните най-добри времена е отлично. Доказателство за това са колосалните
военни успехи на
османската армия. По сведение на венецианските посланици и на други
европейци в началото на управлението на Сюлейман I Великолепни държавните

доходи достигат 5 500 000 дуката, докато при Мехмед II Фатих са били 2
300 000 дуката. Това увеличение (повече от два пъти) се дължи на
присъединените нови територии. Основните постъпления в държавната хазна
идват от Анадола и Румелия. Според пресмятанията на историците икономисти
постъпленията и разходите на Румелия и Анадола за 1527—1528 г. са равни.
Приходите от Сирия, Египет и Алжир за същия период значително превишават
изразходваните финансови средства за поддържане на османската власт в
тези провинции. Към 1554 г. постъпленията в държавната хазна достигат
внушителната цифра 11 000 000 дуката. Наличието на тези огромни финансови
възможности обяснява апогея на военните успехи на Османската империя при
Сюлейман I Великолепни.
СЪДЕБНО-ДУХОВНА ОРГАНИЗАЦИЯ
Османската империя е военнодеспотична и те-ократична държава. Правовият
ред в нея се основава върху принципите и каноните на мюсюлманското
религиозно право — шериата. Този факт определя първостепенната роля,
която играят в държавата и обществото тълкувателите и познавачите на
мюсюлманската правна система.
Кастата на служителите на култата, на неговите законоведи и емпирици,
принадлежи към категорията на най-грамотната интелектуална прослойка на
османското общество. Всички личности, включени в сферата на мюсюлманската
юрисдикция и административен живот, преминават определени степени на
просветно-образователна подготовка. Основните правила за четене и писане
се усвояват в училищата, разположени до джамиите. След това обучението
продължава в училища, където се задълбочават религиозната грамотност и
култура. Центрове на висшето религиозно образование са медресетата,
наричани още семание. На върха на тази образователна йерархия са осемте
медресета, изградени от Мехмед II Фатих в Истанбул, и новопостроените от
Сюлейман I Великолепни до джамията му Сюлеймание. Завършилите висшата
степен на теологично образование условно се подразделят на две категории
— законоведи и съдии. Първите имат привилегията да се смятат за
единствените познавачи и тълкуватели на юридическите норми, произтичащи
от Корана, предсказанията и преданията на Мохамед (хадисите) и на ранните
арабски мюсюлмански теолози, основатели на мюсюлманските юридически
школи. Влизащите в тази категория на привилегировани познавачи на
шериатското законодателство се наричат мюфтии, тъй като единствено те
имат прерогатива да дават десизивни консултации — фетви, по юридически
въпроси и да преценяват дали едно или друго политическо решение и
действие е в съответствие с предписанията и изискванията на гдериата. Отговорите на мюфтиите по предварително поставените юридически
казуси се дават в писмена форма, формулирани с думите "да" или "не",
което означава съответствие или несъвместимост с предписанията на исляма.
Мюфтиите разработват нормите на религиозното право и го приспособяват към
еволюцията на социално-икономичес-кия и административно-политическия
живот в империята. Авторитетът на мюфтиите се основава върху личните им
духовно-интелектуални качества и не зависи от властта, тъй като те не й
принадлежат. При Мехмед II Фатих се въвежда известна регламентация на
положението на мюфтиите. Истанбулският мюфтия получава званието шейх-юл
ислям, което буквално значи 'старейшина на исляма'. С оглед укрепването
на секуларативното начало в управлението на империята Сюлейман I
Великолепни изравнява в протоколната ранглиста шейх-юл исляма с великия
везир и си присвоява правото да го назначава. Останалите мюфтии, каквито
има във всички по-значителни градове, се назначават и контролират от
шейх-юл исляма. Тази субординация в мюсюлманската клерикална организация
в известен смисъл копира патриаршеската йерархия в Гръцката ортодоксална
църква. Феноменът е без еквивалент в ислямската традиция. Той е възприет
при Сюлейман I Великолепни като средство в безкомпромисната борба на
османската сунитска държава срещу голямата религиозна и политическа

опасност, която представляват сефавидски Иран и неговите последователи в
Анадола — къзълбаши-те.
Според установената традиция шейх-юл ислямът не е член на Дивана, но
всички значими религиозни назначения, като тези на кадиите и мюдер-рисите
— професорите в медресетата, са негово право. За да придобият законен
характер, важните политически решения на султаните след ХУ1в., трябва
системно да получават санкцията на шейх-юл исляма.
Султанът няма никакви права по отношение на шериата. Той не може да
подобри и модифицира някои негОви принципи. Дори не е допустимо султанът
да интерпретира решенията на шейх-юл исляма, въпреки че той, като халиф
на всички правоверни мюсюлмани, го назначава и може да го лиши от поста
му. Като компенсация за тези шериат-ски забрани либералната юридическа
традиция в исляма признава на мюсюлманския суверен право на инициатива за
съставяне и обнародване на светски закони — кануни. Те точно се лимитират
в областта на държавното, конституционното, административното,
финансовото и наказателното право. Светските закони не могат да заместят
шериата или да му се противопоставят. Предназначението им е да допълват
някои празноти в правопро-изводството. Освен това османският султан има
права и задължения на върховен съдия в империята. Този негов юридически
прерогатив се материализира в правото на всеки поданик на империята
да моли за султанска справедливост срещу неправомерни решения на местните
съдилища и съдии. Петициите за подобна намеса се изпращат директно на
султаните.
От средата на ХУ1в. шейх-юл ислямът става истински глава на всички учени
богослови, мюфтии, мюдерриси и на учещите в медресетата, наричани софти.
Числящите се към тази многообразна група се наричат с общото име улема,
т. е. учени. Те са носители на правата на законоведи на шериата и "хора
на религията". Към тях се числят и имамите на джамиите, които обаче нямат
право да издават фетви, тъй като са само ръководители на молитвените
обреди на мюсюлманите. Освен това имамите са служители на култа, но се
назначават от държавата.
Към улемата се числят и хората, които прилагат на практика законите —
кадиите. Те обаче нямат право да издават фетви, тъй като са служители на
държавата и по тази причина съставляват отделна организация. Съдебната
организация в империята се възглавява от двама кадъаскери — румелийския и
анадолския. Ръководството на съдебната система в азиатските владения на
империята и в Египет се осъществява от анадолския кадъас-кер, а съдиите в
европейската част и в Северна Африка са подвластни на румелийския. Всеки
от тях има компетенцията да назначава и уволнява кадиите в подвластните
му провинции, с изключение на кадиите в някои от най-големите и почитани
градове, които се назначават от великия везир.
Според правата и задълженията си включените в съдебната система се делят
на пет категории. На върха на съдебната пирамида се намират кадъаскерите,
кадиите на Истанбул, Одрин, Бурса, Кайро, Дамаск, Мека, Медина и още
няколко града, където за кадии се назначават известни мюдерриси, т. е.
професори по теология и религиозно право. Към втората категория
принадлежат кадиите в Багдад, София, Пловдив, Белград и др., които се
титулуват молли. Третата категория включва само петима кадии — инспектори
в Истанбул, Одрин и Бурса, където има много султански вакъфи. Всички
останали кадии влизат в четвъртата група, а петата степен се състои от
нагибите, които са кадийски заместници. Те се занимават със съдебните
дела в нахиите и някои малки кази.
Османските кадии се отличават от кадиите при другите мюсюлмански
политически режими по своята ясно определена структура и основната си
роля във функционирането на държавата. В рамките на своята съдебнотериториална единица съдията разполага с изключителни права в областта на
съдопроизводството, което се осъществява както на базата на светските
закони — кануни, така и при стриктно спазване на предписанията на

шериата. Задължително трябва да се подчертае, че юрисдикцията,
осъществявана от кадиите, се отнася най-вече до мюсюлманите, тъй като
османската държава предоставя известна съдебна автономия в областта на гражданското и наказателното съдопроизводство на своите
немюсюлмански поданици. На всички зимми — подчинени немюсюлмани, обаче е
позволено да се обръщат към кадиите, особено в случаите, когато ищците и
обвиняемите принадлежат на различни конфесионални общности. Това право се
превръща в императивно задължение, ако в съдебните процеси от
етникорелигиозен характер е замесен мюсюлманин.
Кадиите изпълняват и функциите на нотариуси, които могат да дават законна
санкция на всички частни казуси. Освен юридически прерогативи те имат
пълни права на местни администратори. Кадиите контролират поддържането на
всички обществени сгради, които се намират под прякото им подчинение —
джамии, медресета, бани, кер-вансараи и др. Те са отговорни за изправното
състояние на укрепленията, пътищата и мостовете в районите на съдебната
им компетенция. Решаваща е ролята на съдиите за нормалното функциониране
на социално-икономическия живот в градовете, където резидират. Те са
необходимо звено в предаването на разпорежданията на централната власт,
адресирани към провинциалната администрация. Кадиите контролират
събирането на доходите от хасовете и движението на земята, като
утвърждават тапиите, издавани от спахиите. Те оформят сделките за покупка
и продажба на имоти.
През XIV—ХУв. кадиите се издържат от тима-ри и от събираните съдебни
такси. Когато започва деградацията на Османската империя, те стават
податливи на корупция. С оглед ограничаване на това явление след Сюлейман
I Великолепни се установява система на заплати, определени от централната
власт. Като правило кадии могат да стават само хора с теологично
образование, но в края на ХУПв. кадийските длъжности започват да се
купуват.
ОСМАНСКО СВЕТСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
Османската правна система се заражда още с основаването на държавата.
Постепенно въз основа на традицията, практиката и разпоредителнозаконоведческата дейност на султаните обичайното право се трансформира в
юрисдикция, кореспондираща с конкретните политически, социалноикономически, финансови, аграрни и морално-кон-фесионални условия в
империята. Според някои съвременни турски историци първият опит за
систематизиране на военните и политически разпоредби на османските
султани е предприет още при Мурад I. Законодателната дейност в Османската
империя е силно изразена в периода на нейния разцвет през XV—ХУ1в.
Кодификацията на османските закони е свързана с имената на двама султани
— Мехмед II Фатих и Сюлейман I Кануни. Съставените по тяхно разпореждане
кодекси не означават отказ от наследството в законоведческата област. Напротив, те представляват
допълнение, развитие и доуточняване на теорията и практиката на
съдопроизводството в Османската империя. Законодателната дейност през
втората половина на ХУв. трябва да отговори на често възникващите колизии
между шериата и светското правораздаване. Същевременно новите закони
отразяват вътрешната борба в османското общество. Именно с оглед на
неотменимите потребности на времето Мехмед II Фатих осъществява с помощта
на своите талантливи велики везири и високообразовани улеми колосална
законотворческа дейност. С неговото име са свързани три кодекса. Първият
е издаден през 1453— 1456 г. В него се фиксират задълженията на селяните
към държавата и към непосредствените владетели на земята. По тази причина
кодексът е важен източник за изучаване на аграрните отношения в
Османската империя през ХУв. Вторият свод от закони е съставен през 1477—
1478 г. Той разглежда проблемите на държавното устройство и статуса на
управляващите социалнополитически прослойки. В края на управлението на
Мехмед II Фатих неговият велик везир Мехмед паша Карамански редактира и

обнародва последния, трети сборник със закони. Той се отнася до
регулирането на аграрния режим, данъчната система и редица други
финансово-икономически проблеми.
Оригиналността и политическата мъдрост на Мехмед II Фатих в неговата
законоведческа дейност се проявяват в умението му да поддържа континуитета в османската юрисдикция и да я обвързва с традицията в тази
сфера в Мала Азия и на Балканите. Новото законодателство дава възможност
и юридическо основание на султана да предприеме решителни и
законосъобразни действия за укрепване на финансовото състояние на
империята и за материалното осигуряване на провинциалната армия с оглед
реализирането на военностра-тегическите планове за нови териториални
завоевания.
На основата на своето законодателство Мехмед II Фатих подлага на
преразглеждане юридическия статус на целия поземлен фонд. Установени са
много нарушения при налагането на една или друга форма на собственост и
владеене на земята. Това дава достатъчно основание на Мехмед II Фатих да
започне крупни конфискации на мюлкове и вакъфни поземлени владения.
Благодарение на тази политика, продължена и от Сюлейман I Великолепни,
във фонда мири към 1528 г. са върнати 87 % от земите.
След смъртта на Мехмед II Фатих настъпва 70-годишен период на затишие в
законоведческата дейност на османските султани. Едва при Сюлейман I
Великолепни е подновено активното ползотворно съставяне на множество нови
закони и систематизирането на цялостното законодателство. Особеност на
законоведческата дейност на Сюлейман I Великолепни е, че тя придобива подетайлизиран характер. Утвърждават се кануннамета за всеки санджак. Копията на
общоимперските юридически сводове задължително се изпращат във всички
кадийски учреждения и съдилища. Принципните моменти, внесени от Сюлейман
I Великолепни в законодателството, се състоят в отмяната на особените
привилегии и освобождаването от въздействието на законите, засягали в
миналото много прослойки от населението. При Сюлейман I Великолепни са
отменени някои ограничения, въведени от Селим I в търговията с Иран, и
редица репресивни действия и конфискации на стоки. На много търговци и
занаятчии, насилствено заселени в Истанбул, се разрешава да се завърнат
по родните си места в Иран и Египет.
Въпреки могъществото на империята при Сюлейман I Великолепни султанът
демонстрира сер-вилна толерантност към столичните служители на култа.
Установява се тесен контакт между него и шейх-юл исляма. С този факт може
да се обясни издаването на специална фетва, в която се правят опити за
шериатско обосноваване на основните социални прослойки и техните
институции в империята.
СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКА СТРУКТУРА НА ИМПЕРИЯТА
АГРАРЕН РЕЖИМ
Един от най-дискутираните въпроси в областта на османистиката е този за
характера, социалната анатомия и фискално-юридическите аспекти,
производни на аграрните отношения в Османската империя. В глобален план
този проблем има непосредствено и решаващо значение за определянето на
социално-икономическата същност на османското общество. Отправна точка
при изясняването на османския аграрен режим е въпросът за собствеността
върху земята. Още с възникването и разширяването на османската държава се
установява държавна собственост върху завоюваните територии. Те започват
да се наричат араз-и мири, т. е. 'принадлежащи на държавата'. Тъй като
държавата се персонифицира в лицето наТултана, всички територии,
непосредствено подвластни на Османската империя, са смятани за султанска
собственост. На основата на това канонично право първите султани на
османската държава започват да раздават служебни поземлени владения,
които още в предосманската епоха са известни като икта, или тимари. В
османската аграрна и военна практика се налага думата "тимар" и по тази

причина целокупната държавна политика по стопанисването на земята започва
да се нарича тимарска система. Основен определящ мотив при раздаването на
служебни ленове е стремежът на османската държава да създаде многобройна,
материално осигурена и боеспособна армия. Тимарите се предоставят на
хора, които наред с военните изпълняват и
редица административно-обществени задължения. Постепенно се утвърждава
тристепенна стратифи-кация на служебните ленове — тимари, зиамети и
хасове. Договорните условия между държавата и получаващите поземленото
владение се фиксират в специален документ, наречен берат.
Практиката в раздаването на тимари през XIV— ХУв. и законоведческата
дейност на Мехмед II Фа-тих и Сюлейман I Великолепни дават основание да
се направят обобщения относно прерогативите на ленопритежателите. Найважната дефинитивна особеност на тимарската система е запазването на
пълната собственост на държавата върху поземлените владения. Различията
между тях се определят от фискално-административния имунитет на техните
притежатели. Тимариотите имат ограничени права да събират в своя полза
част от парично-натуралните задължения на селяните. Заимите и
притежателите на хасове се ползват с пълен фи-нансово-икономически
имунитет в предоставените им доходоносни владения. Независимо от тези
големи прерогативи зиаметите и хасовете не могат да се характеризират
като типична феодална форма на земевладение в Османската империя, тъй
като те са подвластни на силно централизирана съдебна власт. Друга
особеност на ленните владения, която непреодолимо ги дистанцира от
западноевропейския феод, е техният временен и пожизнен характер. Те могат
да се наследяват само по мъжка линия, но при стриктното изпълнение на
всички предишни договорни задължения.
Наред с мирийските земи през XIV—ХУв. в Османската империя съществува и
се развива частната собственост върху земята. Възникването на
безусловното наследствено земевладение е свързано с политиката на
османските владетели. Те раздават земя като частна собственост — мюлк, на
членовете на султанското семейство, на особено заслужилите представители
на висшата военноадминистративна прослойка на държавата и на наследниците
на заслужилите военачалници, способствали за завоеванията в Мала Азия и
Европа. Притежателите на мюлкови земи — мюлк-сахибите, нямат никакви
служебни задължения към държавата. Те са пълни собственици на
притежаваната от тях земя и могат да я купуват и продават. Въпреки
неограничените права на мюлк-сахибите техните права върху земята подлежат
през XV—ХУЕв. на потвърждаване от султаните.
Продължителната борба за установяване на пълна османска власт в Анадола
води до възникването на преходна форма на собственост върху земята. Тя
представлява симбиоза между системите мири и мюлк и получава
наименованието ма; ликяне-дивани. Тази система е най-характерна за Среден
и Източен Анадол. Тя е разпространена в провинциите на Амасия, Кайсери,
Сивас, Малатия и Токат. Системата маликяне-дивани представлява преходен
етап в установяването на държавна собственост върху частните владения на
анадолските бейове. По този начин мирно е завоювана значителна част от Анадола.
Според установилите се договорни условия собственикът на земята има право
да взема от раята, работеща във владението, от 1/5 до 1/10 част от
доходите. Раята плаща на държавата всички полагащи се данъци, наричани
ди-вани-хиссеси. Тази преходна двойственост на собствеността върху земята
след установяването на пълната османска власт в Източен Анадол се
трансформира в системата мири.
Характерът на аграрния режим в една или друга завоювана област се
определя от заварените там конкретни политически и социални условия. В
този смисъл представляват интерес поземлените отношения в някои грузински
земи след завладяването им от Османската империя през ХУ1в. Там много
бивши феодали доброволно преминават на страната на исляма. За смяната на

конфесионалната си принадлежност те са наградени с правото наследствено
да владеят земите си, които получават статут на юртлуци. Характерно за
юртлуците е, че за разлика от другите завладени територии те се ползват с
пълен фискален и дори съдебен имунитет. Беят ренегат е неограничен
собственик на своите земи и има право да ги предава по наследство. Тази
система утвърждава съществуването на потомствена феодална аристокрация.
Същевременно тя привлича и други феодали да приемат исляма, като по този
начин улеснява завладяването на нови земи. Подобно автономно управление и
право за наследяване на управляваните като юртлуци санджаци е признато и
на редица кюрдски бейове в Западен Анадол. Независимо от съществуващите
временни и по-дълготрайни форми на частна собственост върху земята в
Османската империя същността на нейните аграрни отношения се определя от
мирийския режим.
За да се получи сравнително по-пълна представа за многообразните форми на
владение на земята и на собствеността върху нея в Османската империя,
задължително трябва да се анализира същността на вакъфите. Османските
хроники отнасят възникването им към управлението на Ор-хан, който през
1348 г. основава първия вакъф в Бурса. Една година по-късно някой си
Хамза бей строи в Изник джамия и имарет (благотворително учреждение).
През следващите десетилетия са постгюени редица нови джамии и имарети в
Изник, Йенишехир, Бурса, Галиполи и други градове.
Особено важно значение за изясняване съдържанието и същността на вакъфите
имат документите, свидетелстващи за тяхното основаване през ХУв. С
прецизността си се отличава завещателни-ят акт на Ибрахим бей от бейлика
Караман, съставен през 1432 г. Ибрахим бей подробно описва всички свои
имущества, които се трансформират във вакъфни. В списъка са включени
села, поземлени участъци, бани, мелници, пазарни площади, градини, лозя и
други имоти. От други документи с подобен характер се вижда, че вакъфно
имущество
стават още кервансараи, търговски обекти, безистени, мелници и др. Вижда
се, че от гледна точка на имуществената характеристика на вакъфите те
включват всякакъв вид доходоносни имоти. Материалната им същност е
задължителна, за да могат те да изпълняват принципните си функции на
благотворителност, милосърдие и човеколюбив. Основната морално-религиозна
грижа на управляващите вакъфите е да поддържат култовите средища, за да
могат правоверните мюсюлмани да изпълняват ежедневните си религиозни
задължения. От казаното дотук следва, че вакъфът може да бъде
квалифициран като фондация с религиозно-бла-готворително предназначение.
Всъщност той е свойствена на османското общество форма на частна
собственост.
Задължителните условия за конституирането на вакъф са следните: личността
да изповядва исляма, да бъде свободна и да й принадлежи собствеността
върху имуществото. Съществуват различни видове вакъфи. През първия период
от изграждането и развитието на османската държава се създават вакъфи с
обществено-благотворително предназначение. Построените сгради са
предназначени за социални, религиозни и културни цели. Това са джамии,
училища, фонтани, болници, кервансараи и др. Постепенно все повече вакъфи
се изграждат на базата на селската недвижимост.
Създаването на поземления фонд на вакъфите е свързано с дарителската
дейност на султаните, на членовете на султанските семейства, на везирите
и големите поземлени собственици. Те подаряват големи поземлени владения
за вечно ползване на религиозните учреждения, джамиите, дервиш-ките
ордени, медресетата и др. Вероятно в началния период дарителската
дейност, формираща вакъфите, има чисто религиозна мотивация и изглежда
като индулгенция, опит за умилостивяване на Аллах за земни прегрешения. С
течение на времето обаче вакъфирането на частни поземлени владения се
практикува като презастраховка от държавните конфискации, тъй като според
шериатс-ките канонични правила светската власт не може да отнема

имущество, принадлежащо на религиозните и подопечните им
общественополезни и благотворителни учреждения. По тази причина не са
редки случаите, когато притежателите на ленни владения се стремят да ги
приватизират като мюлко-ва собственост, а след това ги предават на вакъфните учреждения.
През ХУ1в. се наблюдава засилен стремеж на притежателите на селска и
градска недвижима частна собственост да я предават във владение на
вакъфите. Финансово-административните и юридическите условия за създаване
на религиозно-фи-лантропските и обществени фондации обясняват
нарастването на броя на вакъфите през шестнадесетото столетие. Както вече
бе подчертано, най-привлекателното в случая е, че частната собственост е
защитена от всякакъв вид държавна интервенция в нейния статут. Според
шериатските традиции и законите дарителят фактически запазва прерогативите си на
собственик върху даряваното имущество. Той има правото да го управлява
непосредствено и това право се предава по наследство. На създателите на
вакъфите и на техните наследници се осигурява получаването на 20 % от
ежегодните доходи от дарените имоти.
Шериатските фондации възникват като богоугодни учреждения, но се
занимават и с дела, които противоречат на ислямските канони. Фрапиращ
пример в това отношение са лихварските операции на вакъфите. През 1561 г.
159 вакъфа предоставят от своите монетни фондове кредити в размер на 3
349 046 акчета при годишна лихва 10 %. Не са редки случаите, когато
лихвеният процент варира между 15—20 %. Основните им доходоносни
източници обаче не са лихварските операции. Техните приходи идват главно
от производствената сфера чрез експлоатиране труда на непосредствения
производител — селянин или занаятчия.
Сравнително точната и приемлива характеристика на аграрния режим в
Османската империя през XV—ХУ1в. задължително включва изясняването на
отношението и правата на непосредствения производител към основните
средства за производство — земя, впрегатен добитък, оръдия на труда,
семена и др. Сред изредените компоненти на селскостопанската
производствена дейност решаващо е значението на земята. Изясняването на
юридико-административните права на селянина върху земята и свързаните с
тях социално-иконо-мически и фискални отношения има съществено и дори
решаващо значение за характеризиране на социалната анатомия на османското
общество през ХУ-ХУ1в.
Отправна точка при изясняването на поставения проблем е най-съществената
особеност на ти-марската система — че спахиите тимариоти и
представителите на провинциалната военноадминистративна и съдебна власт
са притежатели на земята, но не и производители на продукция от нея.
Следователно стопанисването на земята се осъществява от селяните
мюсюлмани и немюсюлмани, които в социалната стратификация на османското
общество се именуват рая ('стадо'). Също така трябва да се подчертае, че
през XV—ХУ1в. в Османската империя, независимо от формите на собственост
и владение на земята, обработващите я селяни имат различни права върху
нея.
Според каноните на шериата и светското законодателство султаните са
смятани за собственици на земята и на подземните богатства. В качеството
си на абсолютен собственик и разпоредител на земята султанът раздава
служебни владения на всички хора, които изпълняват военноадминистративни
и съдебно-религиозни задължения. Едно от най-важните условия при
предоставянето на военни ленове е по-голямата част от тях да се предадат
на раята за владеене и стопанисване. Тези владения на раята се наричат
чифлици, или бащини. Като правило всеки чифлик обхваща земя, която може
да се обработва с един чифт волове. Размерите им обаче зависят от
конкретните природно-географс-ки условия. Според качеството на земята се
различават три категории чифлици. Към първата се отнасят чифлиците с 60

дьонюма (1 дьонюм е равен на 919,300 м2) земя. Във втората категория са
включени чифлиците с 80—90 дьонюма земя, а в третата площта на чифлика
варира от 120 до 300 дьонюма. При първоначалната спогодба за предоставяне
на чифлика селяните плащат на тимариотите специална такса — тапу ресми,
която често е в размер на костуемата цена на земята. В някои райони
таксата тапу ресми е ок. 300 акчета. Според шериатското право и
официалните светски закони раята се задължава прилежно и редовно да
обработва своите чифлици, или бащини. В противен случай се плаща глоба.
Ако само половината от чифлика остава не-обработваема, паричната санкция
е 25 акчета. С течение на времето за подобно нарушение на договорните
условия глобата от 50 акчета през втората половина наХУв. достига 300
акчета в края на ХУ1в. Освен финансови санкции тимариотите практикуват и
конфискации на чифлиците, ако те не се обработват в течение на три
години. В такъв случай спахията предава чифлика на друг представител на
раята, който също е задължен да плати тапу ресми.
При условие, че раята изпълнява стриктно всички задължения, произтичащи
от общите и провинциалните законови положения за притежание на даден
чифлик, никой няма правото да отнеме чифлика и да лиши селянина от
правото да го владее и предава по наследство за вечни времена. Обикновено
наследяването става по мъжка линия, но и съпругата на починалия
притежател на чифлика може да наследи своя съпруг при условие, че е в
състояние да изпълнява всички договорни задължения. През ХУв., ако
наследяващите чифлика са само дъщери, спахията го предоставя на друг
селянин при условия, фиксирани в законите. Към средата на ХУ1в. според
аграрното законодателство на Сюлейман I Великолепни, ако единствената
нас-ледничка на починалия рая е дъщеря, тя получава правото да наследи
баща си, но при условие, че отново се повтори първоначалната процедура за
получаване на поземлено владение. С оглед запазването на целостта на
поземлените владения на селяните османското законодателство забранява
раздробяването им, когато наследниците са няколко. В такива случаи
чифлиците трябва да се притежават и обработват съвместно от всички
наследници.
Особено важни при анализа на аграрния режим в Османската империя през XV—
ХУ1в. са правилната постановка и изясняването на въпроса за връзката
между спахията и раята. Няма съмнение, че според османското
законодателство спахията не притежава юридически права, лишаващи раята от
лична свобода. Казано по-точно, селяните в Османската империя не са
закрепостени към своите чифлици, или бащини. Следователно взаимоотно:
¦
шенията между спахията и раята трябва да се търсят в социалноикономическата и фискалната сфера. Те никога не се трансформират в
извъниконо-мическа принуда, санкционирана от общоимперс-ко
законодателство. Селяните се ползват от юридическо право със съгласието
на спахията да напускат своите поземлени владения. В тези случаи те се
задължават да заплатят определена такса, която се нарича чифтбозан. Тя
варира от 50 акчета при Мехмед II Фатих до 300 акчета в края на ХУ1в. Има
и редица други забрани, чието предназначение е да гарантират максималното
ползотворно стопанисване на притежаваната земя, което в крайна сметка
означава материална стабилност на провинциалната войска. Нито един
представител на раята няма право да променя договорената със спахията
форма на стопанска дейност. Така например, ако в регистрите селяните рая
са посочени като скотовъдци, те не могат да променят този поминък след
сключването на споразумението та-пу ресми.
Немалко историци османисти са привърженици на идеята за съществуването на
крепостничес-тво в Османската империя. Те обосновават своята теза с
факта, че османското законодателство предоставя право на спахиите да
издирват в течение на не повече от 10 години избягалите притежатели на
чифлици и след откриването им насилствено да ги връщат в контрактуваните

владения. През ХУв. това правило се Отнася до някои райони на Западен
Анадол, където има недостиг на работна ръка. По времето На Сюлейман I
Великолепни право да издирват и връщат избягали притежатели на чифлици
придобиват и спахии от редица други провинции на империята. Този нов
момент в аграрно-социалната политика на Високата порта се обяснява с
нарасналия фискален гнет и опитите на раята да се избави от него чрез
бягство от чифлиците и бащините. Независимо от наличието на такива
законови разпоредби те не са задължителни навсякъде и нямат общоимперско
приложение, както е в крепостна Русия, където селянинът законодателно е
безусловно закрепен към земята, без да има каквито и да е права върху
нея. За да бъдат парира-ни излишни преднамерени критични атаки, казаното
по-горе може да бъде подкрепено от наличието на юридическо основание
раята да притежава освен чифлика и недвижима частна собственост (мюлк) в
ограничени размери. Тази частна собственост може да бъде лозе,
зеленчукова или овощна градина, мелница, пекарна или друг вид доходоносен
имот. Безспорно съществуването на такъв вид частна собственост е
парадокс, който трудно се вмества в общата картина на социалната
структура на османското общество през XV—ХУ1в. Същевременно трябва да се
отбележи, че наличието на тази частна собственост дава основание на
Високата порта да въведе системата на извънредните данъци — авариз.
При централизирания характер на поземлената собственост и на рентата
формите и начинът на събиране на рентата задължително се регламентират от
държавата. Вследствие на това рентата в Османската империя се
идентифицира с данъка, следователно могат да се употребяват и двете
понятия, като се има предвид пълната им тъждестве-ност. Повинностите,
които селяните изпълняват към спахиите, са фиксирани в законодателството
на Мехмед II Фатих. При Сюлейман I Великолепни аграрното законодателство
от предишното столетие се потвърждава и доразвива. Според традицията още
от времето на селджуките и законодателството от XV—ХУ1в. в Османската
империя се практикуват и трите вида повинности (ангария) — от-работки,
натурална и парична. През втората половина на ХУв. преобладаващо значение
имат натуралните данъци, които по принцип се плащат на тимариотите. Сред
натуралните най-важен е десятъкът, на арабски юшур, или ашар. Той се
плаща от мюсюлманите в размер на 1 /10 част от различните продукти на
селското стопанство — зърнени храни, памук, грозде, плодове, зеленчуци,
мед, восък и др. Еквивалентът на този натурален данък при не-мюсюлманите
— зимми, се нарича харадж-и мука-семе, т. е. поделен харадж, но за
разлика от десятъка той е 1/3—1/2 от реколтата. Раята плаща и поземлен
паричен данък, който при християните се нарича испенче (25 акчета от член
на домакинството), а при мюсюлманите — ресм-и чифт (22 акчета). Няма
сфера на човешката производствена дейност, която през XV—ХУ1в. да не е
обхваната от османската фискална система. През втората половина на ХУ1в.
се засилва процесът на комутация на натурално-трудовите повинности.
Независимо от това и от факта, че ангарията не е в размери, водещи до
деградиране на собственото стопанство на раята, все пак се налага да се
анализира нейният механизъм на съществуване и формите на приложението й.
Липсата на продължителна и интензивна ангария през XV—ХУ1в. се обяснява с
факта, че тимариотите спахии нямат последователен траен афи-нитет към
развитие на собствено стопанство. Според османските закони селяните са
задължени да работят 7 дни в годината безплатно в полза на тимариотите.
Ангарията се изразява в строителство на жилища, хамбари, складове и
плевни за спахиите и транспортиране на продуктите, събрани по линия на
натуралните повинности, до складовите помещения или до пазара. В
практикуването й се забелязват известни отклонения от общоприетите норми
и законови задължения. В Източен Анадол, където дълго време се запазва
полуплеменната организация на общество, ангарията често е попродължителна и по-тежка, а в Източна Румелия въз основа на традицията

през ХУв. селяните често работят от 10 до 15 дни годишно безплатно в
полза на спахията. Въпреки значението и ползата на ангарията през ХУ1в. спахиите вече предпочитат паричния еквивалент на
безплатния труд.
За да получим по-пълна и сравнително точна представа за социалноикономическата характеристика на селското стопанство в Османската империя
през XV—ХУГв., е наложително да анализираме същността на
ортакчийството(изполичарст-вото). Наред с известните вече категории на
селяните още през ХУв. на базата на робската институция възниква нова
прослойка, известна с името ортакчъ кулларъ, които в някои райони се
наричат още кесимджии. Повечето от ортакчъ кулларъ са военнопленници или
насилствено колонизирани сърби, унгарци и българи, заселени край
Истанбул, Бурса и други важни градове на империята. Селяните от тази
категория са настанявани в огромните султански хасове, във владенията на
видни сановници и във вакъфите. Според установените законови положения и
традиции ортакчъ кулларъ получават земя, селскостопански оръдия, работен
добитък и семена. Реколтата, след като от нея се приспадне стойността на
семето, се поделя по равно между производителя и притежателя на земята.
Юридическият статут на изполичарите е сходен с този на крепостните в
царска Русия. Те нямат право да напускат обработваната земя и могат да
създават семейство в своя социален кръг. Земята, стопанисвана от тях,
може да се наследи със съгласието на нейния притежател. Единственото им
предимство пред останалата рая е, че плащат по-малко данъци. Може би по
тази причина към края на ХУГв. тази категория селяни почти изчезва.
ГРАДСКА ИКОНОМИКА
В българската историческа наука дълго време битува тезата за
апокалиптичния упадък на балканския град и на неговото стопанство след
покоряването на Балканите от османските завоеватели. Подобна постановка е
следствие от романтично-емоционалния подход към оценката на историческите
събития, от недостатъчното знание или от нежеланието да се разбере, че
ислямската цивилизация е преди всичко градска цивилизация. Този факт
определя особеното място, което заема градът в изграждането на социалноикономическата и административната структура на обществата, чиято
конфесионална база е ислямът. Всяко завоюване има огромни негативни
последствия за едни или други народи. Тази най-обща характеристика с
особена сила важи и за османските завоевания в Мала Азия и на Балканите.
Военната стратегия е адресирана към далечното бъдеще — трайно уся-дане и
господство върху териториите и народите, попаднали под османска власт.
Два са стожерите на тази политика — установяване на стабилен во-енноадминистративен ред и развитие на градската икономика — занаяти и
търговия. Въпреки разрушителните последствия от османското нашествие на
Балканите балканският град е приет от завоевателя в готов вид, за да обслужва основните цели на османската
държава. Основната разлика в географията на завоеванията е тази, че в
Мала Азия значителната част от градовете е ислямизирана още в
доосманската епоха, а това гарантира стабилността на османската власт.
По-продължително време е нужно на османците да укрепят властта си на
Балканите, където те трябва да възстановяват градовете, пострадали или
разрушени по време на военните действия. Едновременно с това, както се
вижда от статистиката, протича целенасочена османо-ислямска колонизация
на градовете, където частта на ислямския елемент спрямо християнския
достига ок. 40 %. Позната е и практиката на османските владетели след
установяване на ред и спокойствие в завоюваните територии насилствено да
връщат в градовете избягалите търговци и занаятчии.
След огромния шок от завоеванието, когато има известен застой в
развитието на градовете, през втората половина на ХУв. е налице
стабилизиране, прогресивно възстановяване и развитие на градската
икономика. Военните действия, водени в периферията на основните имперски

центрове, повишават търсенето на оръжие, муниции и продоволствия за
армията. Това са великите стимули за безспорен напредък на занаятите и
търговията. Осигуряването на стабилен социален тил за новите военни
завоевания през втората половина на XV и през целия ХУ1в. е невероятният,
често неразбираем стимул, който превръща Османската империя в първа
военна и икономическа сила на Средновековието. Стабилната военнополитическа власт, установена в завоюваните територии, допълнително
активизира икономическия напредък на империята. С установяването на
централизирана власт в Мала Азия и на Балканите изчезват многобройните
митнически граници, които в миналото са причина за икономическия застой.
От етническа гледна точка първостепенна роля в процеса на възстановяване
и развитие на занаятите и търговията, особено на Балканите, имат
представителите на местното население — гърците, сърбите и българите. От
средата на ХУв. активен производствено-търговски елемент в градовете
стават евреите, които се установяват предимно в европейските владения на
Османската империя. В Мала Азия се заселват много търговци и занаятчии от
източните страни. Със своето изкусно майсторство особено се отличават
персийските занаятчии. Невероятната етническа амалгама от занаятчии и
търговци се разширява и укрепва чрез активното участие и на османците в
търговско-занаят-чийската дейност.
Решаваща роля в организацията на градското стопанство играят цеховите
организации, наричани в османската държава еснаф, лонджа и хирфет. Те
обединяват хора от една и съща професия, близки по материалното си
положение и с еднакви интереси. От религиозна гледна точка цеховете са
най-малко уязвими от дискриминацията. Не са редки случаите, когато в един
и същ цех съжителстват мюсюлмани и християни. Османските цехове
представляват симбиоза между ислямската практика ¦' за регулиране на
градското занаятчийско производство и византийската корпоративна
организация. Те възникват, за да обслужват социално-ико-номическите
потребности на производителите и поради това следват неавторитарно
поведение, което нерядко приема формата на открито или прикрито враждебно
отношение към държавата. Конкретните професионални и социално-икономически интереси на занаятчиите обслужват общодържавната политика в областта
на занаятчийското производство и търговията. По тази причина дейността на
еснафите е реализатор на държавнорег-ламентационната политика, адресирана
към градската търговско-занаятчийска прослойка.
Структурата на цеховата организация е опростена и се запазва непроменена
през целия период на своето съществуване. Начело на цеха стои майстор
(уста), следва неговият заместник и накрая идва помощникът (калфа). Във
всеки занаят има ученик (чирак), който постъпва на работа при някой
майстор, за да може след време да стане член на еснафа.
Еснафът е задължен да достави на обединените в него занаятчии суровини,
да контролира изпълнението на държавните поръчки и да представя и
защитава интересите на своите членове пред държавните институции. Той
защитава от конкуренцията и занаятчиите, които не са членове на еснафа.
Еснафът има правото да регламентира технологическите процеси на
производството и работното време.
Действителната власт във всеки еснаф е в ръцете на щаб начело с кетхюда,
или кехая, избиран от средите на старейшините на еснафа и утвърждаван от
кадията. Кехаята е основният ръководител и говорител на еснафа. Той е
подпомаган в своята дейност от ийтбашъ ('глава на младите'), избиран на
общо събрание на еснафа, който отговаря за вътрешната дейност. Всеки
еснаф избира и свой шейх, чиято власт е религиозно-морална. В еснафите с
разнороден религиозен състав обикновено за кехая е избиран мюсюлманин. В
тези случаи не-мюсюлманите задължително имат свой ийтбашъ. Изпълнителната
власт се изпълнява от изборен ча-ушин, който отговаря за стриктното
прилагане на решенията на общото събрание на еснафа.

Всички изборни личности, управляващи еснафа, взаимодействат с кадията на
града. По такъв начин държавата координира и контролира процесите в
градската икономика. Кадиите вписват в специални книги резултатите от
изборите и изпълняват ролята на арбитри, ако вътре в еснафа възникват
противоречия и спорове. В своята многообхватна работа кадиите са
подпомагани от специални чиновници мухтесиби или ихтисабагасъ, които
следят за стриктното прилагане на законите и
решенията на кадията относно търговията и занаятите. Най-ранното известие
за съществуване на длъжността на мухтесиба е от края на юли 1385 г.,
когато тя е учредена в Бурса. В големите градове мухтесибът получава
службата си чрез откуп и събира в своя полза таксите и митата, налагани
върху продаваните на пазара стоки. В по-малките градове Високата порта
предоставя на мухтесибите ти-мар с невоенен характер. Кадията в
сътрудничество с първомайсторите на еснафите и търговците фиксира
максималните и минималните цени на стоките на местния пазар. Освен това
строго се контролира и за състоянието на мерките и теглилките. За
нарушаване на общоутвърдените законови разпоредби нарушителите се
наказват много строго. Търговците, уличавани, че продават стоки по-скъпо,
отколкото е установено, често са подлагани и на физически наказания,
например заковаване за ушите към вратата на дюкяна.
Структурата на еснафите им позволява да се приспособяват към сложните
обществени отношения в Османската империя и да намират адекватното си
място при промените, които стават в държавата по време на вековното й
съществуване. Автономността на еснафа при избора на ръководните му органи
и самостоятелната защита на профе-сионално-административните интереси на
членовете му пред държавните власти придават на институцията относително
демократичен характер, превръщайки я в привлекателна форма на
професионална организация на занаятчиите независимо от тяхната етникоконфесионална принадлежност.
Градът в Османската империя има производствен център и търговска част.
Пазарите в мюсюлманските градове са шумни, многоцветни, благоуханни и
силно оживени. Пазарът се състои от три основни елемента — безистен,
който представлява покрит пазар и е място за съхраняване на ценни стоки;
втора важна особеност на търговската част на града е наличието на един
или много ханове или кервансараи, които са складова база, място за
търговия на едро и страноприемници за пътници и търговци; третият елемент
от търговската част на града е чаршията с много тесни, криволичещи
улички, където са разположени малки магазинчета — дюкяни, групирани
според продаваните в тях стоки.
Градското население се препитава предимно с търговско-занаятчийска
дейност. Обикновено едно семейство притежава лавка, дюкян или
работилница. Производствената дейност е дело на цялата работоспособна
част от семейството. Майсторите работници — мюсюлмани, християни и евреи,
упражняват различни професии, чиято продукция удовлетворява потребностите
най-вече на местния пазар. Естествено произвеждат се и стоки, свързани не
само с локалното потребление, но предназначени и за общоимперско
потребление и за износ. Широката гама от стоки удовлетворява търсенето по
цялата територия на империята —
това са сапун, произвеждан в Алеп, Триполи и Ирак, стъкло и стъкларски
изделия от Дамаск, медни изделия, произведени в района на Кастомону,
котви от Самоков, фаянс от Изник, Кютахия и Диарбе-кир, хартия от
Истанбул и много други.
В империята съществува недирижирано про-изводствено-икономическо
райониране. Обособяват се градове и провинции, където се произвежда
определен вид стоки. В областта на текстилното производство — един от
най-важните клонове на занаятчийската дейност, съществуват много
специализирани региони. В цялата страна са прочути произвежданите в Бурса
кадифе и брокат. Към 1500 г. в района на Бурса се упражняват ок. 1 000

занаятчийски професии. Друг район в Анадола — около Токат, Амасия и
Кастамону, е специализиран в производството на много търсените копринени
платове. С производството на копринени платове се славят още Алеп,
Дамаск, Кайро, Истанбул и други градове. В малкия град Гюйнюк, намиращ се
източно от Бурса, от козя козина се произвеждат чулове, дисаги и други
принадлежности за коне. Районът на Анкара се слави с тъканите и плетивата
от козината на ангорската коза. В Анадола се произвеждат кечета от козя
козина. Още в епохата на селджуките в Анадола е развито керамичното
производство. През 1466 г. султан Мехмед II Фатих заповядва да бъдат
изпратени в Истанбул всички занаятчии и големи майстори на керамичното
дело от районите на Коня и Ларенда, за да основат в столицата керамични
работилници за производство на художествени изделия.
Центрове на производството на лен и ленени платове са делтата на Нил,
Фиуме, Тесалия и крайбрежието на Мраморно море. Коноп и конопени изделия,
необходими за флота, се произвеждат в Молдова и Влахия, в районите на
Смедерево и в някои части на черноморското крайбрежие на Анадола. Пловдив
е специализиран като център за производство на вьлнено сукно, известно в
цялата империя. През ХУ1в. еврейската колония в Одрин става силен
конкурент на българското абаджийско производство. Иберийските евреи се
заселват в града още в края на ХУв. Те носят със себе си техниката и
притежават високо майсторство за производство на вълнени платове. Другият
важен производствен център на вълнено сукно е в Солун, където водещи
отново са евреите. Именно от тези центрове османската държава купува поголямата част от вълненото сукно, необходимо за ушиване на облекла за
еничарската армия. В началото на ХУ1в. всяка година за нуждите да
еничарския оджак се купуват ок. 95 000 аршина сукно. Към 1584 г. цифрата
на купеното сукно се удвоява.
В Анадола производството на вълнени тъкани е на второ място след
памучните платове. Провинцията обаче се слави със своите килими, които
често са със стойността на произведение на изкуството. Килимарството е
развито в Коня, Ушак, Де-мирджик и Кютахия. Освен в Анадола килимарството е добре развито в Египет, Северна Сирия и Ирак. Килимите на
Османската империя се продават с особен успех на европейските пазари.
Много разпространено е производството на памучни тъкани в азиатската част
на империята. Центрове на това производство има в Кипър, Тесалия и
Централна Гърция. Платове за покривала, завеси, пердета и др. се
произвеждат по егейското крайбрежие на Анадола, в Гърция и Алеп. Фини
памучни платове, от които се шият тюрбани, се тъкат в Мо-сул и Денизли.
Някои занаяти по техниката на изпълнение и като резултат се доближават до
изкуството. Такъв е случаят с книгоподвързването, което се развива под
влияние на персийските майстори. Много от подвързиите, изработени от кожа
и орнаментирани със злато, в действителност са истински шедьоври на
изкуството.
ДЪРЖАВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ИНТЕРЕСИ
Наред със занаятчиите съществена роля за икономическия напредък на
страната има централната власт. Още с възникването на Османската империя
държавата поема в свои ръце развитието на минното дело и рудодобивното
производство. Държавен монопол са строителството на кораби, леенето на
оръдия и гюлета и редица други дейности, пряко обслужващи общоимперски
интереси. Честа практика е даването под аредна на обектите, обслужващи
държавните икономически интереси. Когато мините и кариерите са давани под
аренда на частни лица, държавата стриктно контролира тези сфери на
производствена дейност. Държавният контрол по места е упражняван от
емини, държавни чиновници, които освен това контролират производствената
дейност и нейните субекти — работници, миньори, леяри и хората от
транспортните комуникации. Обикновено работниците са на заплата или са
селяни, ползващи се от облекчен фискален режим. Често в държавните

обекти, дадени под аренда, като работници са използвани помощните корпуси
на яя и мюселемите.
Специална социално-професионална категория сред работниците в държавните
предприятия са миньорите. Те работят в мините за добиване на златни,
сребърни, оловни, медни и железни руди. Поради огромната нужда на
държавата от изброените метали техните производители се ползват с
определени привилегии, които в условията на османската деспотична
политическа система изглеждат невероятни, дори невъзможни. Миньорите имат
петдневна работна седмица и седемчасов работен ден. Миньорите християни
ползват два пъти годишен отпуск от по 15 дена — веднъж за Коледа и втори
път за Великден. Тези условия на работа, ко- 67 ито изглеждат много
модерни и се различават от условията, при които работят другите категории
работници, се обясняват с изключително тежкия, опасен труд на миньора.
При Мехмед II Фатих и
Баязид II често се чувства недостиг на миньори. Не са редки случаите,
когато миньорите дезертират. По тези причини и поради особената
необходимост на държавата от редовен добив на метални руди Високата порта
регламентира облекчен работен режим за миньорите.
ТЪРГОВИЯ
Наред с военноадминистративното си значение градовете в Османската
империя имат незаменима роля за търговския обмен. В градовете се срещат
двата най-важни сектора на османската икономика — селското стопанство и
занаятчийското производство. Главната роля във вътрешната градска
търговия се пада на пазарите, където селяните от околните села доставят
своята продукция и се снабдяват с необходимите им за живот и трудова
дейност стоки. След задоволяване на локалните потребности стоките от
първа необходимост се продават из цялата империя и извън нейните предели.
За осъществяването на такава мащабна търговия са необходими поддържане,
строителство и защита на комуникационните средства — пътища и мостове,
както и на преминаващите по тях конски и камилски кервани, коларски
обози, теглени от коне и мулета, и др. Неотменна част от търговската
мрежа са сезонните търговски средища — панаирите. Държавата полага
особени грижи за поддържането на кервансараите и на другите подобни
средища, където отсядат търговците и складират своите стоки.
Държавната грижа за развитието на търговията намира израз в гарантирането
на постоянна сигурност по суша и по вода за търговските превози и връзки.
С такава цел през 1522 г. е завладян о. Родос, където намират убежище
опасни морски пирати, постоянна заплаха за търговията между Истанбул и
Александрия. Въпреки това опасността от антиосманско пиратство в
Източното Средиземноморие не е ликвидирана окончателно. На о. Малта се
настанява Малтийският рицарски орден, който става перманентна пиратска
сила, затрудняваща изключително левантийската търговия. Търговските
пътища по суша са по-сигурни и по-безопасни, понеже Османската империя
разполага с необходимите военно-полицейски сили и възможности. Като цяло
Високата порта е в състояние да гарантира сравнително безопасно развитие
на търговията на своята обширна територия.
В империята се оформя голяма група от едри търговци — мюсюлмани,
християни и евреи, които поради притежаваните от тях огромни капитали
осъществяват най-големите вътрешни и външни търговски операции. Те не са
подвластни на разпоредбите на мухтесибите. Сред едрите търговци осо-68
бено важно място имат онези, които внасят от чужбина предмети на лукса за
султанския двор. По такъв начин те установяват полезни политически
контакти и имат влияние сред управляващите кръгове в османската столица.
Незавидно е положението на търговците, които снабдяват Истанбул със стоки
от първа необходимост. Те са принуждавани да ги продават по цени, строго
фиксирани от правителството. Както показват изследванията на историците
икономисти, има отделни категории търговци, които са задължени ежегодно
да доставят в столицата определени видове потребителски стоки от първа

необходимост. Тези задължения често имат фатален край за търговците,
които в никакъв случай не могат да променят цените на своите стоки. В
случая централната власт се стреми да парира оскъдицата, немотията,
скъпотията и крайната бедност, които са много опасни за социалния мир и
политическата стабилност в страната.
Чуждите търговски партньори на Османската империя получават от султана
договорни търговски привилегии — ахиднаме, израз единствено на неговата
добра воля. Според условията на дарст-вените грамоти на чуждите търговци
се гарантират тяхната лична безопасност и сигурността на имуществото им.
Всички инциденти, които могат да възникнат и да засегнат чужденците, се
решават на ниво държавни взаимоотношения. Тези права и привилегии имат
реципрочен характер, макар че османските търговци в чужбина не са много.
Те се срещат във Венеция, Полша, Русия и в някои други страни. Една част
от тях са официални търговци на султана — хасса туджарлар. Те изпълняват
поръчки на двореца и имат привилегията да не плащат митнически и други
такси, които са много обременяващи за другите търговци.
Много по-голям е броят на чужденците християни, търгуващи в Османската
империя. През ХУ1в. активна и доходоносна търговска дейност развиват
венецианци, генуезци, жители на Дубровник, молдовци, власи, поляци, руси
и др. Те постепенно получават привилегии, които отначало имат характер на
султанска доброжелателност, но с течение на времето стават задължителни и
накърняват османския суверенитет. Решаваща роля в тази посока изиграват
връзките между Османската империя и Франция. Под влиянието на установения
военнополитически съюз между Сюлейман I Великолепни и Франсоа I през 1536
г. започват преговори между великия везир Ибрахим паша и френския
посланик Жан Лафоре за подписване на договор, с който да се предоставят
търговски привилегии на французите в Османската империя. Това са
привилегиите, влезли в историята с името капитулации. Разпространено е
становището, че водените през 1536 г. преговори не приключват с даването
и ратифицирането на въпросните капитулации. Със сигурност е установено и
е прието от историците, че действителният юридически режим на
капитулациите започва от 1569 г., когато за френските поданици е
установена твърде ниска митническа такса — 5 % върху внасяните в
империята стоки. Френските търговци са под юридическата опека и закрилата
на своя посланик и на консулите си в
Истанбул, Александрия, Триполи, в Сирия и Алеп. След 1569 г., особено
след венециано-османската война (1570—1573), френските търговци изместват
венецианците в търговията с Османската империя. Не закъсняват обаче да се
появят новите конкуренти на французите — англичаните и холандците, които
също успяват да получат капитулационни права. Първите — съответно през
1580 г., а на вторите им се налага да изчакат до 1612 г.
Чуждите търговци трябва да се съобразяват със забранителните османски
разпоредби за износ на стоки по военни съображения и поради протекцията
върху вътрешното потребление. В списъка със забранените за износ стоки
влизат: оръжие, коне, барут, злато, сребро, мед, олово, желязо, сяра,
кожи, зърнени храни, зеленчуци, восък, вълна и памук. Тази забрана няма
абсолютен характер. Разрешен е износът на пшеница, ако производството й
позволява това. Има и контрабандна търговия, която не се съобразява с
никакви закони. Корупцията на служителите по контрола по места,
отдалечеността на много от островите и дългата крайбрежна морска линия
улесняват нарушаването на османските закони за външна търговия.
От Запада империята внася вълнени платове, кинкалерия, хартия, калай и
английска стомана. Продължителната султанска забрана за износ на сребро и
сребърни монети води до дефицит на западната търговия в Османската
империя. В противовес търговията на империята с източните страни често
също има дефицитен характер. Историците установяват, че въпреки забраните
има сериозен износ на сребро и злато за държавите от Изтока, по-трчно
Персия и Индия.

Лихварите в Османската империя притежават значителни парични капитали.
Първоначално те принадлежат към немюсюлманската конфесионал-на общност,
тъй като Коранът забранява лихварс-твото. Лихварските операции са
свързани с откупуването на държавните приходи от огромните султански
хасове, рудници, митници и др. Към услугите на лихварите често прибягват
везирите и сан-джакбейовете.
Държавните фискални източници в Османската империя отначало се дават под
аренда за период от около три години. Системата на арендуване се нарича
илтизам, а арендаторът — мюлтезим. Първоначално целта на системата
илтизам е бързото, точно постъпление на доходите в държавната хазна. С
течение на времето системата е корумпирана и се налага въвеждането на
пожизнената аренда за събиране на данъците и приходите — маликяне.
Промяната на илтизам в маликяне става през 1695 г. С течение на времето в
лихварско-откупваческите операции участват все повече мюсюлмани, а след
засилването на верската нетърпимост през втората половина на ХУ1в.
християните откупвачи са принудени да приемат исляма.
СЕЛСКО СТОПАНСТВО. РАЙОНИРАНЕ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ КУЛТУРИ
Решаващо значение в икономическия живот на османското общество през XV—
ХУ1в. има селското стопанство. То е основният източник на доходи за
държавата, управляващите военно-бюрократич-ни групировки и за служителите
на култа и производните от него учреждения. Селскостопанското
производство осигурява достатъчно количество продукти от първа
необходимост за населението. Тази специфична социално-фискална функция на
селското стопанство обяснява сложния механизъм на собственост и владение
на земята в Османската империя.
Дълго време селското население в Османската империя се дели на две
категории в зависимост от начина на живот. По-голямата част от селяните
живее уседнало, а една по-незначителна част дълго време запазва своя
номадски начин на живот. За уседналото селско население са характерни
земеделието и скотовъдството. Навсякъде, където земеделието трябва да
удовлетвори консумативни потребности, с предимство се отглеждат
земеделски култури, на първо място пшеница, следват ечемик, ръж, овес и
просо. Последната зърнена култура е разпространена в някои райони,
характерна е за България и Египет. Разбира се, в номенклатурата на
ежегодно отглежданите култури влизат още фуражните посеви, зеленчуците и
плодовете. Селяните отглеждат и пчели. На Балканите селското християнско
население развъжда овце и свине. Го-ведарството не е много
разпространено, но където съществува, воловете се използват като
впрегатен и товарен добитък вместо конете, мулетата и магаретата.
Според благоприятните регионални условия се развиват специфични отрасли
на селското стопанство, чиято продукция в повечето случаи има търговско
предназначение. Особено значение се придава на оризищата в Египет, Сирия,
Анадола и Румелия, в долината на р. Марица. Отглеждането на ориз се
контролира от държавата. Оризарите, известни с името чалтъкчии, имат
специфичен статут и организация. По островите и Средиземноморското
крайбрежие се отглеждат маслини, суса-мено семе, фурми, грозде и други
плодове и зеленчуци.
На о. Хиос, окупиран през 1566 г., се отглежда растение, от което се
добива смолата мастика, предназначена за ароматизиране на гроздовата
ракия. Полята, засадени с това растение, са хасове на султанската майка.
Макът, от който се получава опиум, се отглежда в районите на Афион и
Бейшехир. Големи плантации със захарно цвекло има в Египет и на о. Кипър.
Захарта в Османската империя е лукс, в ежедневието тя е замествана от
меда и петмеза, получаван от преработката на гроздовия сок.
От влакнодайните технически култури ленът се отглежда в Египет, а конопът
в егейските провинции на Анадола, в Тракия и на о. Кипър. Населението
около Самсун и Терме на Черноморското крайбрежие е специално задължено да
доставя коноп на арсенала. Отначало черницата, като селскостопанска

култура, се засажда в малко райони на Анадола и отглеждането на
черничевата буба не е широко разпространено. Коприната се внася от Иран.
Започналото дългогодишно противоборство между Османската империя и
Сефавидите налага широкото разпространение на бубарството не само в
Анадола, но и в Мала Азия. Памукът се отглежда в Средния Изток, Мала Азия
и на о. Кипър. През втората половина на ХУ1в. в равнината на Адана
памуковата култура е изместена от пшеницата, еволюция, фаворизирана от
фискалните служители на държавата.
Доходоносен поминък за населението на империята е риболовът. Той се
практикува по море, в езерата и реките. Делтите на пълноводните анадолски реки, вливащи се в Черно море, изобилстват от есетра, от която се
добива ценният и много търсен хайвер, чиито производство и продажба са
държавен монопол.
В някои райони на Османската империя населението осигурява съществуването
си, развивайки скотовъдството. В зависимост от условията то е
количествено или качествено. Огромни стада от овце пасат по равнините на
България, Македония, Източна Тракия. Като второстепенен поминък
скотовъдството е развито в Централен Анадол. Скотовъдците произвеждат
млечни продукти, масло и сирене, предназначени за трапезата на двореца.
Върхушката в столицата предпочита рафинираното краве масло пред зехтина.
На султанската трапеза постоянно присъства медът от София и от Малкара,
Тракия.
Градската икономика и селскостопанското производство се допълват от
редица дейности, които нямат самостоятелно значение. Независимо от
количеството и качеството на общия имперски продукт той изпълнява две
основни функции — на първо място, задоволява вътрешните консумативни
потребности и, на второ — гарантира външнотърговските интереси на
държавата.
Икономическото развитие на Османската империя през XV—ХУ1в., нейната
военнополитическа система и методите на данъчно облагане са основните
фактори, които формират социалната структура на османското общество.
Основните елементи на социалната градация възникват още със създаването
на държавата. Те обаче еволюират и получават завършен вид при Мехмед II
Фатих. По негово време османското общество се дели на две групи — военни
(аскери), освободени от данъци и без пряко участие в производствената
сфера, и да-нъчнозадължени (рая). Аскерите са господстващата общност на
завоевателите. В съсловието на аскерите проникват и отделни представители
на покорените народи, главно от средите на господстващата класа. В същото време
от тази общност отпадат отделни представители и групи от османското
население, които първоначално принадлежат към аскерите. Казаното с
особена сила важи за променящия се статут на яя и мюселемите. Участието
им във военните походи е периодично, а техните места заемат тимариотите.
При Сюлейман I Великолепни тези бивши военни са поставени в социално
отношение до данъкоплатното съсловие рая. Поради консерватизма на
социално-психологичес-ките представи в османското общество тези промени
дълго време не се избистрят в съзнанието на хората. По тази причина дори
в социално-дидак-тическите трактати от ХУПв. яя и мюселемите все още са
наричани аскери.
Според функциите, които изпълняват в обществото аскерите се разделят на
"хора на меча" и "хора на перото". Делението е заимствано от общомюсюлманското разделяне на обществото на четири категории: 1) "хора на
меча"; 2) "хора на перото", 3) търговци и занаятчии и 4) земеделци.
Представата за подобно разделяне се запазва в османското общество, но
само с разликата, че търговците и занаятчиите се намират на по-ниско
място в социалната стълбица.
Към "хората на перото" се отнасят различните категории на улемите и
кадиите. Към тях се числят и чиновниците от финансовото ведомство. По

своите социални задължения "хората на перото" са твърде далеч от
военните, но са приравнени в социален план към тях и по такъв начин
попадат в категорията на аскера.
Анализираната социална стратификация на османското общество още порелефно откроява военната същност и милитаристичната функция на
държавата. Вижда се, че социалното деление в османското общество отговаря
на степента на неговото икономическо и духовно развитие. Постепенно с
настъпване на новите промени в стопанския живот започва и преходът към
адекватна социална еволюция.
ЕТНО-РЕАИГИОЗНА МОЗАЙКА
ЕТНИЧЕСКИЯТ СЪСТАВ НА
ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ XV—
ХУ1В. И ПРОМЕНИТЕ В СЪСТАВА НА
НАСЕЛЕНИЕТО НА БАЛКАНИТЕ
В навечерието на османското нашествие на Балканския полуостров живеят
самостоятелни народности — гърци, българи, албанци, сърби, които обитават
определени райони. Историческите факти и данни дават възможност да се
очертаят географските граници на отделните етноси и народности. Ако се
тръгне най-общо на север и северозапад от съвременна Турска Тракия и се
мине през Македония и на север от гр. Янина, се вижда, че по-голямата
част от населението е с български или сръбски произход; албанци обитават Адриатическото крайбрежие; има многобройно
влашко население, най-компактно разположено в района на реките Тимок и
Морава и в някои части на Босна и Херцеговина. На юг от очертаната линия
— в Източна Македония, в Тесалия, в Епир и Морея, живеят българи, гърци и
албанци. Една трета от населението на очертаната територия е от албански
произход. Във всички балкански градове, където основната маса от
населението е със славянски произход, живеят и гърци. На територията на
съвременна Гърция мнозинството от населението както в градовете, така и в
селата е гръцко. Етносната карта на Балканите съществено се променя след.
установяването на османската власт на полуострова.
Вследствие от непрекъснатия монголски натиск от Изток върху селджукската
държава значителни маси тюрко-огузко номадско и полуномадско население се
устремява на запад. В резултат от това гърците са изтласкани от
вътрешността на Мала Азия, която на практика е тюркизирана. На подстъпите
към Балканите се концентрира тюркско население, което е резерв за
колонизиране на покорените територии на Балканския полуостров.
Когато се говори за тюркска колонизация в но-возавоюваните земи,
задължително е да се отчитат нейните две форми. Напълно доказуемо е, че
първоначално колонизацията има стихийно-спон-танен характер, т. е. заедно
с първите завоеватели към Балканите се устремяват номадите скотовъдци, за
да търсят пасища за стадата си. Съсредоточаването на значителни тюркски
маси на полуострова е резултат и на провежданата от държавата политика на
целенасочена колонизация.
След заемането на определени балкански територии османските султани
разполагат там военни гарнизони от спахии и еничари, представители на
съдебно-административната и конфесионална-та власт. За стабилизиране на
властта си османските владетели преселват в новите земи и тюркско
население от Анадола. Това са главно селяни. Преселниците мюсюлмани
живеят отделно от християнското население в свои села, а в градовете
обособяват самостоятелни квартали. С течение на времето обаче между
християни и мюсюлмани протича процесът на асимилация.
Интересно е да се отбележи, че с преселването на първите номади — тюркоогузи, държавата решава някои социално-политически и военни проблеми.
Преселените от Мурад I в района на Сяр номади са от областта на Сарухан,
където създават трудности на местните власти. В подобни случаи откриваме
стремеж османската държава чрез преселване на размирно население от Мала

Азия на Балканите да стабилизира военно и социално тила на османските
завоевания.
Не подлежи на съмнение фактът, че масовата колонизация на някои райони от
Балканския полуостров не е само резултат от целенасочената политика на
османската държава. Анализирайки местоположението на тюрко-мюсюлманско население на полуострова, откриваме,
че най-значителна колонизация има в онези райони, които първи падат под
османска власт. Независимо от допълнителната вълна от юрушки преселници
през ХУ1в. с компактното си тюрко-огузко население се открояват
териториите, които най-рано стават интегрална част на османската държава.
Заключението се потвърждава от наличните мюсюлмански хане-та през 1520—
1536 г. в санджаците Галиполи, Виза, Чирмен и Силистра, където броят на
тюрко-огузи-те надхвърля 50 % от общия брой на населението. В санджака
Паша, в който влизат Беломорието, Пловдивско-Пазарджишкото поле и
Македония, мюсюлманските ханета са повече от 25 % от общия брой на
домакинствата. Независимо от броя на помохамеданчените българи и гърци в
тези райони силното присъствие на мюсюлманския елемент е следствие от
сравнително масово преселване на тюрко-огузки племена. Единствено в Босна
и Херцеговина многобройното мюсюлманско население е плод на масова
ислямизация на босненските славяни, които в миналото принадлежат към
еретичното движение на патарените. Към казаното относно тюркскомюсюлманското население в европейската част на Османската империя трябва
да прибавим, че в Източна Тракия селата имат тюркски етнически облик, а в
градовете, като Одрин и Истанбул, живее многобройно гръцко население.
Според преброяването в края на ХУв. в столицата на империята живеят 12
500 мюсюлмански семейства, а християнските и еврейските семейства са 9
776. В началото на ХУ1в. в Истанбул живеят 80 000 семейства, от които
мюсюлманските са 58,3 %, християнските — 31,61 % и еврейските — 10,08 %.
През 1488—1489 г. в Одрин има ок. 1 000 християнски домакинства, но в
началото на следващото столетие броят им намалява до 522.
В Източна Македония етническият състав на населението е доста оригинален.
Южните й части са населени от гърци, а в селата на север мнозинство са
славяните. Има обаче много села, в които живеят тюрки християни. Всъщност
това са кума-ни, преселени от византийските императори през ХШв.
Интересно е да се отбележи, че през 1478— 1479 г. в Солун живеят 2 258
семейства, от които 932 са мюсюлмански и 1 326 са християнски.
Етническият състав на Солун съществено се променя в началото на ХУ1в.
вследствие на притока на евреи в града и отлива на гърци към Истанбул.
Както показват статистическите данни, мюсюлманските семейства в Солун
стават 1 299, християнските намаляват до 981, а еврейските семейства се
увеличават на 2 645.
В редица градове на Османската империя живеят и арменци. Те заемат важно
място в търговс-ко-занаятчийския живот на страната. Важно е също така да
се отбележи, че на Балканите живее многобройно циганско население, което
в по-голямата си част е мюсюлманско. В данните от преброяването през 1498—1499 г. е отбелязано присъствието на цигани християни
в Истанбул, Одрин, Галиполи, Ямбол, София и в Никопрлския санджак. Цигани
живеят и в редица райони на Сърбия. Трябва да се спомене и за
присъствието в Истанбул на италианска общност.
В Мала Азия живеят както мюсюлмани, така и християни. В западната част на
Анадола има компактно християнско население с гръцки и арменски произход.
В районите на Сарухан, Айдън, Мен-теше и Гермиян немюсюлманите са малко.
Подобно е положението по Средиземноморското крайбрежие, около Анкара,
Синоп и Кастамону.
Само в някои градове на бившата Трапезундс-ка империя християните са
мнозинство. Така например в края на ХУв. в гр. Трапезунд има 957 гръцки
семейства, 186 арменски, 49 венециански и гену-езки и 258 мюсюлмански.

Компактно християнско население живее в районите на Токат, Сивас и Кайсери.
Еврейската общност в Османската империя по своя произход се дели на две
части. Една част от евреите обитават териториите на Византийската империя
преди тяхното завладяване от османците. Документите свидетелстват за
евреи през ХУв. в Сарухан, Крим, Галиполи, Коринт, Солун и в
Константинопол. През 1488—1489 г. в Османската империя живеят 429
еврейски семейства, или ок. 2 000 евреи. От края на ХУв. значително се
увеличава броят на евреите на османска територия. Явлението е следствие
от декрета на испанския крал, издаден на 31 март 1492 г., с който са
експулсирани евреите от Иберийския полуостров, от Южна Италия и от
германските провинции на империята. Изгонените евреи са добре приети в
Османската империя, която има нужда от добри занаятчии и търговци,
каквито са евреите. Най-големият център на концентрация на еврейско
население е Солун. През ХУ1в. 60 % от населението му са евреи.
Установилите се в Османската империя евреи са верни поданици на султана и
силно конкурират икономическите позиции на арменци и гърци. Може със
сигурност да се каже, че толерантното отношение на Високата порта към
еврейската емиграция от запад е мотивирано от желанието да бъде
игнорирана решаващата роля на армено-гръцката тър-говско-занаятчийска
прослойка в османското общество.
СИСТЕМА НА РЕЛИГИОЗНИ ОБЩИНИ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Когато предубедените изследователи на исляма се спират на един от найвпечатляващите му постулати — за джихад, т. е. свещена война, те
опростяват функционалната му същност, свеждайки я до алтернативата за
немюсюлманите — или ислям, или меч. Съзнателно или неволно в случая не се
отчита наличието и на трета възможност — немюсюлманите могат да станат
покровителствана общност, която, като плаща определен данък, получава право на религиозна автономия. Този канонически казус е в
съответствие с предписанията на Корана за известна толерантност към
народите, имащи богооткровени книги, като юдеи, християни и други "хора
на Писанието'', т. е. монотеисти. Договорните взаимоотношения са другият
начин за подчиняване на неверниците. За да изповядват своята религия,
всички мъже немюсюлмани трябва да внасят в хазната на ислямската държава
поголовен данък (джизие), установен от Корана като компенсация за
веротърпимост. Немюсюлманите, които се подчиняват на мюсюлманските
завоеватели, са наричани зимми ('унижени, задължени').
В своята религиозна политика към немюсюлманите османските владетели до
известна степен се съобразяват с предписанията на Корана и с практиката
на мюсюлманската юрисдикция — шериа-та. Те създават системата на
религиозните общини. Един феномен, който по безспорен начин показва, че
Османската империя в съответствие с концепциите на класическите
мюсюлмански империи никога не преследва като траен резултат асимилацията
на подвластните немюсюлмански народи и не манифестира желание за
прозелитизъм. С установената система на религиозни общини немюсюлманите
съумяват да запазят етническата си идентичност въпреки многовековното
чуждо господство.
Инициативата за предоставяне на религиозна автономия на немюсюлманите,
най-вече на православните християни, принадлежи на византийския монах
Георги Сколарий. Преди падането на Константинопол той е водач на групата
от духовници, най-ревностни противници на унията с Католическата църква.
След превземането на Константинопол от османците Георги Сколарий
представя на Мехмед II Фатих просторно изложение за състоянието на
Византийската православна църква и за нейната непримирима борба срещу
"лати-няните". Султанът правилно разбира, че Православната църква може да
бъде стабилен съюзник на държавата за държане в покорство на
православните. Едновременно с това чрез православната църковна
организация се създава възможност за решителна борба с опитите за съюз

между православните поданици на империята и нейните западни католически
противници. Като премахва всякакви политически организации на покорените
народи Мехмед II Фатих установява политика на религиозна толерантност.
Султанът всячески съдейства на ръководствата на религиозните общини,
които, от своя страна, много улесняват османските фискални учреждения.
Тези общини освобождават султаните и везирите от всякакви грижи за
немюсюлманите в областта на просветата, здравеопазването, социалната
помощ и благотворителността. Функциите в изброените сфери са поети от
съответните християнски религиозни общини.
През втората половина на ХУв. са признати три религиозни общини — гръкоправославна, армено-григорианска и юдейска. Ръководствата на общините имат не само
духовна, но притежават и гражданска власт над своите единоверци по
религиозните закони на конкретната община (брак, развод, имуществени и
битови спорове и др.), както и при събирането на различни натурални и
парични задължения към държавата и към самата община.
Първа е организирана гръцката община (рум миллети), която по-точно е
гръко-православна. След като превзема Константинопол, Мехмед II Фатих си
присвоява правата на византийския император и по стародавна византийска
традиция предлага за патриарх на възстановената Констан-тинополска
(Цариградска) патриаршия да бъде избран Георги Сколарий. Светият синод,
който се състои от 14 митрополити, се подчинява на султанското искане.
Новоизбраният патриарх приема името Генадий. Изборът на патриарх Генадий
не е случаен — най-висша атестация за годността му на високия религиозен
пост е ненавистта му към католицизма. Портата си запазва правото
безпрепятствено да сменя патриарха.
Мехмед II Фатих предоставя на патриарха пълната духовна власт над
православните в Османската империя. Новоизбраният патриарх получава
титлата "везир" и всички произтичащи от нея привилегии и права. Издадена
е специална султанска грамота — берат, с която личността на патриарха е
провъзгласена за неприкосновена. Патриархът и висшият православен клир са
освободени от плащането на поголовния данък джизие и всички останали
данъци. Владиците, епископите и манастирите могат да бъдат награждавани с
тимари. На православните е обещано, че църквите им няма да бъдат
превръщани в джамии и няма да бъдат накърнявани и ограничавани правата им
да изповядват своята вяра и да живеят според своите битово-религиозни
традиции и обичаи. В същото време обаче Православната църква се превръща
в добре сработен механизъм от османската държавна машина. От края на
ХУ1в. в еклисиастичните писания султанът е титулувай василевс император.
В началния период от съществуването си Цариградската патриаршия няма
парични задължения към държавата. От 1465—1466 г. обаче Патриаршията
започва да внася в хазната определена парична сума във вид на подарък —
пешкеш, по повод избирането на нов патриарх или във връзка със заемането
на трона от нов султан. Малко по-късно, през 1474 г., Патриаршията вече
плаща ежегоден три-бут — харадж. От края на XV и в продължение на целия
ХУ1в. годишните вноски се увеличават. По тази причина православното
духовенство и паството са принудени да плащат по-високи религиоз-ноцеремониални такси. Дори в края на ХУ1в. са фиксирани случаи, когато
църковните учреждения прибягват към услугите на кадиите и другите
служители на местната администрация при събирането на църковнорелигиозните такси. Финансовите потребности на Патриаршията подпомагат развитието на църковната
бюрокрация.
В историческата литература е утвърдена представата за пълната духовна
власт на цариградския патриарх над всички православни поданици на
Османската империя. Трябва да се каже, че подобна теза не съответства на
реалните духовни прерогативи на Патриаршията. Знае се, че след падането
на Търновското царство под османска власт през 1393 г. веднага е

детрониран Патриарх Евтимий и е обезглавена Българската патриаршия с
център Търново. В периода между 1416 и 1439 г. търновският патриаршески
престол е принизен до обикновена митрополитска катедра, подчинена на
Цариградската патриаршия. Своята автокефалност обаче запазва Охридската
архиепископия (патриаршия). Ипекската патриаршия, която е независима от
времето на Стефан Душан (1331—1355), след окончателното покоряване на
Сърбия през 1459 г. е поставена под пълната власт на Цариградската
патриаршия. На Балканите благодарение на османското политическо
господство е възстановена властта на цариградския патриарх над почти
всички православни християни в Османската империя. Върховенството на
Гръцката църква сред балканските православни християни е силно разклатено
през 1557 г., когато румелийският бейлербей Мехмед паша Соколлу издейства
султански берат, с който е възстановена пълната автономия на Ипекската
патриаршия. Според някои източници за първи неин патриарх е избран
Макарий, брат на Мехмед паша Соколлу.
През XVI—ХУПв. под управлението на Ипекската патриаршия се намират
православните църкви на Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, на
южната част на Унгария и Трансилвания, а така също на Северна Македония и
на западната част на България. По такъв начин в състава на Ипекската
патриаршия влизат 40 епархии, митрополии и епископства. Запазена е
църковната йерархия на средновековната сръбска държава.
Сръбските патриарси получават същите права, от които се ползват и
цариградските патриарси. Всеки нов патриарх трябва да внесе в държавната
хазна 100 000 акчета, за да получи султански берат, гарантиращ неговата и
на целия клир лична безопасност и неприкосновеност. Освен това е
гарантирана неприкосновеността на църковното имущество. Забранява се
намесата на местната светска власт в делата на Църквата. Патриаршията
получава право да налага църковни парични такси — ежегодно всеки дом
плаща на патриарха и на митрополита по 12 акчета. Свещениците са длъжни
ежегодно да внасят в патриаршеската и митрополитската каса по един дукат.
След възстановяването на Ипекската патриаршия сръбските земи са обединени
под единна църковна власт. Ипекският патриарх е върховен глава на
сръбския народ. В църковните документи пише, че при патриарха се намира
"престолът на цялата
сръбска земя". И наистина Ипекската патриаршия до известна степен
изпълнява някои държавни функции. По време на заседанията на църковните
събори и синоди, на които присъстват освен духовници и светски лица, се
решават важни за сръбския народ дела. Понякога с писма, идващи от
патриаршеската канцелария, се потвърждава цеховата организация на
занаятите.
Възстановяването на Ипекския патриаршески престол има важно значение за
православното население в западната част на Балканския полуостров, найвече за сърбите. Чрез дейността на обикновените духовници се запазват
старите народно-религиозни традиции, които са сигурен щит срещу
ислямизационните процеси на територията, подвластна на Ипекската
патриаршия.
Скоро след организирането на гръко-правос-лавната община е създадена
армено-григорианс-ката община (ермени миллети). През 1461 г. по заповед
на Мехмед II Фатих от Бурса в столицата е доведен арменският епископ
Йоахим, когото султанът въздига в сан патриарх. По същото време в
Истанбул са докарани много арменски семейства, чиито членове са известни
като добри майстори занаятчии и търговци. Арменската община получава
същите права, каквито има гръцката.
През 90-те години на ХУв. се увеличава броят на еврейското население в
Османската империя, след като на нейна територия намират приют
подгонените от Инквизицията евреи в Испания и Португалия. През 1497 г. е
създадена юдейската община (яхуди миллети) с център Истанбул. Нейният

ръководител — главният равин, на турски език се нарича хахамбашъ. Правата
на тази община са идентични с тези на двете християнски общини.
Организирането на системата от миллети ('религиозни общини') е
доказателство, че Османската империя не е планирала масова ислямизация.
Напротив, със своята толерантна политика през XV—ХУ1в. към
немюсюлманското си население тя става притегателен център за онези
етнико-ре-лигиозни групи, които в другите страни са подложени на гонения
и изтребление. В това отношение особено красноречив е примерът с евреите
в Западна Европа.
РЕЛИГИОЗНО-НАРОДНОСТНА И
ПОЛИТИЧЕСКА ДИСКРИМИНАЦИЯ.
АСИМИЛАЦИЯ
Един от най-щекотливите по османска история е въпросът за положението на
подвластните на империята немюсюлмани и нейната политика към народностнорелигиозната им идентичност. Много свободни съчинения са написани от
представителите на различните национални исторически школи по този повод.
Авторите им обслужват определени идеолого-политически, доктринерски и
държавни интереси. Повечето подобни изследвания се разминават с
действителните исторически
процеси. Поради съзнателното или неволното изопачаване на историческата
действителност те засилват взаимната неприязън между балканските народи.
Като подчертавам този безспорен факт в никакъв случай не си правя илюзия,
че следващите оскъдни редове ще внесат нещо по-съществено в твърде
усложнената история на Балканите през ХУ-ХУ1в.
Често много добросъвестни, непредубедени историци, когато се спират на
положението на не-мюсюлманите в Османската империя през XV— ХУ1в., без да
анализират конкретните условия, правят глобалното заключение, че
немюсюлманите са лишени от елементарни политически права. Подобно
твърдение може да се приеме за вярно само в контекста на унищожаването на
държавите на Балканския полуостров. В конкретните прояви на
политическата, военната и съдебната дискриминация трябва да се проследи
въздействието на ислямските канонически принципи, които разделят хората
на две групи — мюсюлмани (правоверни) и немюсюлмани (неверници). Първите
са правоима-щи, а вторите според волята на Аллаха трябва да бъдат
управлявани от мюсюлманите. На основата на теократичните повели на Корана
са изградени отношенията между османската държава и немюсюлманското й
население. По тези причини християните не могат да заемат постове в
държавния апарат, дискриминация оправдана и узаконена от исляма.
Историята на османската държава през XV—ХУ1в. говори за провеждането на
политика на религиозна търпимост и толерантност към немюсюлманите. Иначе
няма как да се обясни заселването на подгонените от Инквизицията евреи в
Османската империя.
Срещу категоричната теза за дискриминационната османска политика се
възправя и фактът, че е създадена системата от религиозни общини с много,
гарантирани от държавата права, които не се вместват в лансираните тези
за потисническа политика на османската държава спрямо нейните немюсюлмански поданици. Все в този ред на мисли могат да се приведат
примери за широко използване във войската на християни, като редовни
спахии и като служещи в спомагателни подразделения на армията. Вече към
края на ХУ1в. политиката на верска нетърпимост е факт, а като нейно
следствие трябва да се разглежда изчезването на християнския елемент в
османската армия.
В съдебната система и практика безправието на немюсюлманите е най-явно.
Те не могат да свидетелстват в съда срещу мюсюлмани, техните оплаквания
срещу мюсюлмани се приемат, само ако са подкрепени от други мюсюлмани. На
основата на Корана и шериата всеки мюсюлманин е смятан за повисокопоставен гражданин на империята, отколкото който и да е християнин.
Тази сегрегация обслужва определени социално-политически цели и интереси

на Османската империя — да не се допусне единство между обикновените
мюсюлмани
и християни за борбата срещу общото безправие на раята.
Политическото безправие на немюсюлманите е налице и при данъчното
облагане. Веднага трябва да се подчертае, че разликата при облагането с
данъци е незначителна. Така например християнската рая плаща данък
испенче в размер на 25 акче-та, а мюсюлманската плаща идентичен данък с
името ресм-и чифт в размер на 22 акчета. Мюсюлманите, жители на градове,
са освободени от този данък, докато християнското градско население плаща
на общо основание испенче. Има известна разлика и при плащането на
таксата чифтбозан за християните и мюсюлманите. Неравноправието на
християните е подчертано и чрез плащането само от тях на поголовен данък
джизие.
В ежедневния бит също има дискриминационни забрани. Християните не могат
да носят оръжие и да яздят кон при среща с мюсюлманин. Дрехите на
немюсюлманите по цвят трябва да се различават от традиционните цветове на
мюсюлманската носия. На всички християни е забранено с облекло и
покъщнина да демонстрират лукс и превъзходство над мюсюлманите. В
противен случай
мюсюлманинът, основавайки се на предписанията на шериата, може да подведе
под отговорност всеки християнин за нарушаване на общоприетите, утвърдени
правила за поведение на немюсюлманите. Ислямският закон забранява
строителството на християнски жилищни сгради и култови средища, които да
са по-високи от съответните мюсюлмански. Трябва да се иска разрешение от
официалните власти за ремонт на сгради, обслужващи етнико-религиозните
обичаи и традиции на християните. Всички християнски празници и церемонии
трябва да се провеждат без излишна шумна демонстративност. Единствено е
разрешено църковните камбани да бият без ограничение, когато е
необходимо. Разбира се, съществуват ограничения за села и райони, където
съжителстват двете разнородни етнико-религиозни общности — мю-сюлманоосманци и християни.
Независимо от формите на провежданата политика и степените на
дискриминация на немю-сюлманските народи в Османската империя угне-тените
и потиснатите запазват своята етнико-ре-лигиозна идентичност.
Невероятната мозайка от етнико-лингвистични групи — ок. 60, резултатно се
Външен изглед на джамията "Се. София", рисунка от университетски албум
съпротивлява не само на дискриминацията, но и на политиката на
асимилация, провеждана от Високата порта.
Въпросите, свързани с асимилационните процеси в Османската империя, също
са дискусионни в османистиката. Съществуват много увлечения, които често
граничат с абсурда. В литературата, адресирана към по-масовия читател,
политиката на асимилация, провеждана от османската воен-нобюрократична
власт, е представена като дамоклев меч, който виси над всяка християнска
глава. За да се отговори сравнително приемливо на въпроса за асимилацията
в Османската империя през XV—ХУ1в., неизбежно трябва да се проследят
етапите на явлението и да се анализират средствата и методите на неговото
прилагане.
Асимилацията е двустранен процес на ислями-зиране и турцизиране.
Предимство има ислямиза-цията. Тя е определяща за коренната промяна в
социалния, политическия и юридическия статус на отделния индивид.
Първостепенността на ислями-зацията е регламентирана от идеологията на
исляма, за която етническите и националните различия нямат съществена
роля, основно е значението на конфесионалната принадлежност, т. е.
разделянето на народите на мюсюлмански и немюсюлман-ски. Това
обстоятелство ни задължава преди всичко да проследим политиката на
прозелитизъм, следвана от Османската империя. Вероятно ще е уместно да се
тръгне от въпроса имали ли са интерес османските владетели да водят

масова, интензивна политика на религиозна конверсия? Отговорът може да се
формулира след разглеждането на проблема за методите, средствата и
етапите, през които минава асимилационният процес през XV— XVI в.
Когато изследваме проблема за асимилацията в Османската империя условно
можем да кажем, че тя е насилствена и "доброволна". Насилствената
асимилация е свързана с традициите на османската държава, протича под
контрола й с участието на централната власт. Обслужвайки по такъв начин
общодържавни интереси, е изключена всякаква възможност за самостоятелен
избор или минимална доброволност.
Най-ранните форми на насилствена ислямиза-ция и асимилация на
християнското население са свързани с отвличанията в робство. Значението
на робството в социално-икономическата структура на империята е обект на
внимание в предишните глави. Целта на настоящите редове е оценяване на
ролята и значението на робската институция за налагане и разпространение
на исляма, тъй като взетите като редовна плячка военопленници
задължително са помохамеданчвани, след което са тюр-кизирани.
Още при първите си нахлувания в балканските земи османците отвличат групи
от местното население. Подобни действия са характерни за периода на
покоряване на балканските държави. Докато османската държава воюва, гърци, молдовци, унгарци, българи, руси и други,
са пленявани и заселвани в Анадола. Според източниците само Мехмед II
Фатих поробва ок. 200 000 сърби и босненци, които са заселени в Мала
Азия. Хиляди роби напълно са асимилирани, първо, приемайки исляма, а след
това и езика. Приемането на исляма е най-важното условие за освобождаване
от робство и преминаване в нова социална категория — свободен роб.
Освободените роби получават земя. Живеещите в града учат занаят,
придобиват търговски навици или заемат административни служби. По този
начин бившите роби се приобщават към различните социални групи на
свободните поданици на Османската империя, разширявайки и укрепвайки
нейния човешки потенциал.
Най-тежката форма на асимилация за балканското християнско население на
Османската империя е набирането на младежи за еничарския корпус чрез
системата девширме. Тази практика се прилага последователно от 1438 до
1638 г. Благодарение на нея хиляди помохамеданчени християни са включвани
в еничарския корпус, засилвайки мюсюлманския елемент в империята. С
помощта на системата девширме централната власт задоволява нуждата си от
хора, предани на военния и държавния апарат. Безбройни са примерите,
когато асимилирани по линия на системата девширме бивши християни заемат
висши военни и административни постове в Османската империя. Явлението се
обяснява с липсата в османската държава на родова наследствена
аристокрация. Един от първите кадии на Истанбул е французин, пленен край
Никопол, който, след като приема исляма, получава името Молла Хюсрев.
Най-големият архитект на Османската империя — Синан, е грък по произход,
и дължи своето издигане на системата девширме. Много са личностите, които
се числят към интелектуалния елит на Османската империя, но произхождат
от средите на християнското-население.
Сред османските държавни и военни дейци има много славяни, които са
ислямизирани и тюркизи-рани. Четирима от везирите на Баязид II са от
средите на асимилираните християни от славянски произход. Най-поразителни
примери за издигането на християни до управляващите кръгове на държавата
ни дава управлението на Сюлейман I Великолепни и Селим II, когато осем от
деветте велики везири са помохамеданчени славяни. През 1433 г. бейлербеят
на Румелия е от категорията на бившите роби българи. Управляващият в края
на ХУ1в. велик везир Мехмед паша има български произход.
Редки са случаите на масово насилствено по-мохамеданчване през периода,
когато империята е в политически и военен подем. Ако има подобни
действия, те са предприемани само като репресивна мярка срещу населението
на областите, съпротивляващи се на завоевателя или бунтуващи се,

след като вече са покорени. Показателен е примерът с избиването на
търновските първенци, които отказват да приемат ислямската вяра след
покоряването на града. Част от населението на Търново е ислямизирана през
1394 г.
Не трябва да се пренебрегва ксеногамията като метод за насилствено
етнико-религиозно смесване на османците с другите народи. Много жени от
покорените страни насилствено са отвеждани в султанските хареми, в
харемите на видни сановници и на провинциалните военно-бюрократични
управници. Често дори обикновените войници си вземат за жени християнки.
Ксеногамия е популярна още във времената на селджуките, което предполага
наследяването й от новата империя. Членовете на Османската династия често
вземат за съпруги християнски принцеси. През 1352 г. султан Орхан Гази се
жени за византийската принцеса Теодора, дъщеря на император Йоан VI
Кантакузин. Съпругите на султаните Мурад I, Баязид I Йълдъръм и на
двамата синове на Баязид I са византийски принцеси. Любима жена на
Сюлейман I Великолепни е украинката Роксолана, която освен султанска
съпруга е и значима политическа фигура в обществения живот. До ХУШв.
включително много осма-но-турци се женят за робини — грузинки, унгарки,
полякини, украинки, черкезки и др.
В историческата литература остава дискусионен въпросът за намеренията на
някои османски султани масово да ислямизират християнското население на
империята. Подобно намерение се приписва на Селим I, който решава да
наложи със сила исляма на всички свои поданици християни. Неговият план
се проваля, тъй като цариградският патриарх енергично протестира,
подкрепяйки възраженията си с кодекса на Мехмед II Фатих, гарантиращ
определена автономия на немюсюлманските общини. За провала на намеренията
на Селим I значение имат и протестите на висшето мюсюлманско духовенство,
което смята, че насилствената масова ислямизация на християните
противоречи на основните канони на исляма.
Подобно на Селим I султан Мурад IV също планира масово ислямизиране на
балканските християни. Висшите религиозни кръгове съветват султана да
ограничи акциите за налагане на исляма, понеже подобни действия
противоречат на шери-ата. Вероятно и други султани са имали планове
насилствено да ислямизират цялото християнско население на империята, но
всички планове остават само добро пожелание. Не е необходимо подробно и
задълбочено да се изследват причините за неуспеха на султанските
намерения. Необходимо е да се докаже безспорната истина, че цитираните
примери за Селим I и Мурад IV са повече доказателство за прищявка,
отколкото сериозно намерение. Колкото и еретично да изглежда подобно
заключение, то е подкрепено от здравата логика на фактите. А те са
следните — в началото на ХУ1в. в Османската империя живеят общо 1 530 799
семейства, от които 894 432 са християнски. Приблизително броят на християнското население е ок. 4 024 945 човека. Ако би
било ислямизирано това немюсюлманско население, годишно Високата порта би
изгубила ок. 2 800 кг злато поради непла-щането на поголовния данък
джизие и добавката от 3 акчета към данъка испенче. Вероятно ще прозвучи
силно, но нито един здравомислещ османски владетел не може да лиши
хазната си от посочените сериозни, необходими постъпления. Високата порта
не може да бъде обвинявана в намерение за масова насилствена ислямизация
и турцизиране, тъй като през XV и първата половина на ХУ1в. действа
системата девширме, осигуряваща в достатъчна степен военните успехи на
империята.
Една от най-ранните форми на т. нар. "доброволно" приобщаване към исляма
на балканското население е постепенното включване на местната
аристокрация в средите на управляващата военно-бюрократична прослойка на
османското общество. Налице е явен компромис с някои догми на исляма,
забраняващи използването на християни във военни действия. Подобно
нарушаване на ислямския канон е оправдано от факта, че османската държава

не разполага с достатъчен брой войници. За по-нататъшното улесняване на
завоеванията и за гарантиране на тила на османската армия се създава
система от васални християнски княжества, чиито владетели и военачалници
запазват вероизповеданието си, собствеността и властта си. Срещу тази
ефимерна форма на васалитет към султана те поемат задължението да
участват в завоевателните походи на османската армия. Примерите са
разнообразни и многобройни. За тях нееднократно вече споменахме в
предходните страници. Балканските благородници, след като вече са
частично зависими от султанската власт, увлечени в стремежа си да вземат
надмощие над своите съперници, както и да запазят и разширят владенията
си, постепенно, но окончателно стават османски ленницй, спахии християни.
В началния период на този вид "доброволна" ислямизация османците много
внимателно подбират включваните балкански феодали в имперската военноленна система. Предимство имат онези, които не се противопоставят активно
на завоевателя при проникването му на Балканите или пък веднага приемат
исляма. Подобно ренегатство осигурява на местните благородници запазване
на правото им да владеят временно имотите си, които завоевателите
превръщат в тимари и включват във фонда на мирийски-те земи. В някои
случаи новите спахии получават тимари на места, отдалечени от предишните
им владения. Методът е прилаган най-често спрямо висшите представители на
местната аристокрация, за да ги откъснат от областите, където техните
родове имат влияние векове наред.
Представителите на балканската аристокрация се присъединяват към
османците не само повлияни от силата на завоевателя, но и по
идеологически подбуди. В някои документални източници от ХУв. се
отбелязва, че български, сръбски и албански благородници масово се отричат от християнството и приемат исляма. Разбира
се, подобни свидетелства са в определена степен преувеличени, но
доброволното преминаване към вярата на завоевателя си остава неоспорим
факт за част от балканските аристократи. Решаващо значение за подобни
действия има идейната криза в балканското общество, която обхваща първо
феодалната върхушка. Типичен е примерът с албанската аристокрация, която
от векове е разединена на верска основа — между православието и
католицизма. Босненските благородници в по-голямата си част изповядват
богомилското учение и еднакво ненавиждат Православната църква и нейната
съперничка Католическата. Победите на друговерците откриват за тях
спасение в приобщаването към религията на победителя. Независимо от
начините за включване към управляващите слоеве в османската държава
крайните резултати са едни и същи — пълно асимили-ране и изчезване на
християнските спахии и санов-ници през ХУ1в., чиито имена често се срещат
през ХУв.
Интерес за науката представлява и проблемът за "доброволното"
присъединяване на част от балканското селско и градско население към
исляма. Както при представителите на върхушката в балканското общество,
така и за обикновените негови представители стимулиращи фактори за
идейната конверсия са не бруталните средства, а икономическата принуда,
съдебнополитическата сегрега-ция и редица ежедневни битови предимства за
мюсюлманина в сравнение с християнина. Средновековният жител на
Балканите, изправен пред дилемата личностно преуспяване или етнорелигиозно унизително съществуване, предпочита първото. Най-нисшите
слоеве от балканското население приемат исляма, за да се освободят от
тежестта на поголовния данък и за да получат материалното и паричното
дарение, полагащо се на всеки новоп-риел ислямската вяра. Предвидени са
условия, улесняващи ислямизирането и на декласираните елементи, които се
намират извън обществото и закона. Мюсюлманското законодателство
предвижда да бъдат освобождавани от затвора хора с по-леки присъди, ако
доброволно се приобщят към исляма или да бъде намален срокът на присъдите

им. Особено интересен е случаят с осъдените на смърт, които, ако
произнесат формулата "Няма друг бог освен Аллах..." — биват помилвани.
Администрацията на централната власт официално регламентира и стимулира
ненасилстве-ното приобщаване към исляма. Хората, приели подобно решение,
адресират до Високата порта молби, оформени по специален канцеларски
образец. Тези молби задължително имат в горния си ляв ъгъл следната
резолюция на великия везир: "Да се извади от списъците за плащане на
данъка джи-зие".
Според мюсюлманските традиции всички новоприети получават дарение —
ритуални дрехи или еквивалентна парична сума за закупуването им. Разликата в тези дарения варира от няколко десетки до няколко хиляди акчета
в зависимост от социалната категория на новоприелите ислямската вяра. По
този начин сравнително високата сума, получавана от новите мюсюлмани, им
гарантира преминаването в по-престижна социална категория. Османската
власт през XVII и ХУШв. не се скъпи да изразходва средства за
разпространение на исляма в балканските си провинции, тъй като това
укрепва нейните идейно-политически позиции в региона. Изследванията
показват, че независимо от латентния характер на дейността на османския
бюрократичен апарат молбите на приелите исляма и всички произтичащи от
тях предимства за молителя се решават във възможно най-кратки срокове.
Явлението е свидетелство за стремежа на османската власт и администрация
с всички възможни средства да улесни и ускори процеса на "доброволно"
преминаване на част от балканското население към исляма. А това в
перспектива означава разширяване на социалната база на османското
господство на Балканите.
Много от молбите за преминаване към новата вяра са свързани с конкретния
стремеж за получаване на държавна служба, най-вече за включване в
различните родове на османската войска. Масовостта на явлението се
обяснява от факта, че получавайки военни и държавни служби, "новите"
мюсюлмани необратимо променят социалния си статус. Няма точни
доказателства дали всички молби са удовлетворявани и по какъв начин, но
вероятно молителите са получавали държавна служба — желаната или друга,
понеже Високата порта има потребност от нови попълнения.
Приемането на религията на завоевателя се узаконява със специални
заседания на съдилищата пред свидетели мюсюлмани, уважавани членове на
мюсюлманската общност в града или района. По този начин ислямизирането е
необратим процес. В случаите, когато отреклият се от християнството
пожедава отново да се върне към предишната си вяра, това е смятано за
тежко престъпление и се наказва най-строго — със затвор или смърт.
В сравнителен план трябва да се посочи, че ис-лямизацията в селата
започва значително по-късно отколкото в градовете. Съществуват редица
обективни причини, които обуславят явлението. Известно е, че тюркската
колонизация на Румелия не засяга пряко и толкова силно селата, както
градовете. По тази причина в селата сблъсъците на християните с
мюсюлманските заселници са по-малко и в по-търпима форма. Селската
структура на Балканите е силно затворена, поради което в селските общини
строго се спазват обичайното право и ре-лигиозно-битовата обредност.
Трябва да се посочи, че османската власт няма интерес да ускорява процеса
на приобщаване на християнското селско население към исляма, тъй като
това би причинило огромни финансови загуби за хазната. Като пример е
достатъчно да се посочи фактът, че през 1527 г.
Високата порта получава от сзоите европейски провинции приходи в размер
на 198 000 000 акчета, от които 42,3 % са по линия на данъка джизие. Покъсно, през XVII—ХУШв., когато се увеличава фискалният натиск върху
селяните и верската нетърпимост се изостря, в селото вече се наблюдава
компактно преминаване към исляма.
В резултат от анализираните процеси на верска конверсия в града и селото
значително се увеличава мюсюлманското население в европейските провинции

на Османската империя. Коренните жители на балканските градове и села,
без да бъдат изправени пред избора "или меч, или ислям", под тежестта на
комплекса от проблеми за икономическо и нерядко за физическо оцеляване
без видимо насилие са принудени да приемат вярата на
завоевателя. По такъв начин е улеснена и се ускорява асимилацията им.
Колонизацията на Балканите от тюркско-ис-лямския етнико-религиозен
елемент и процесите на насилствена и "доброволна" ислямизация обаче не
променят коренно демографската карта на полуострова. Според приблизителни
данни през втората половина на ХУ1в. мюсюлманите са ок. 15—17 % от цялото
население на европейската част на Османската империя. Сравнително поголям е броят на мюсюлманите в балканските градове — ок. 40 % от
градското население. Ако се предове-рим на съвременните турски османисти,
трябва да подчертаем, че 30 % от формиралата се османо-турска народност
през XV—ХУ1в. са ислямизира-ни представители на автохтонното население.
Османската империя в края на XVI и
В НАЧАЛОТО НА XVII В. - ПРЕХОДНО ВРЕМЕ
&$

СЕЛИМ II (1566-1574)
През нощта на 6 срещу 7 септември 1566 г. при обсадата на крепостта
Сегетвар умира султан Сюлейман I Великолепни. Придружаващият го велик
везир Мехмед паша Соколлу запазва в тайна от войниците трагичната вест до
заемането на трона от новия султан. Великият везир своевременно изпраща
писмо до престолонаследника Селим, който е валия на Кютахия. Веднага след
получаване на известието Селим тръгва за Истанбул. На 24 септември 1566
г. той заема престола под името султан Селим II. Управлението му започва
с пасивен бунт на еничарите, тъй като новият султан не спазва традицията
да раздаде пари на еничарите и дворцовата кавалерия при възцаряването си.
През януари 1567 г. еничарите застават на пост пред дворцовите врати,
решени да не допуснат султана и везирите в двореца, докато не им изплатят
полагащите им се средства. Селим II е принуден да отстъпи — всеки еничар
получава по 2000 акчета, а всеки войник от дворцовата кавалерия — по 1000
акчета. Този малък инцидент е началото на фактическото управление на
Селим II.
Джамията на Селим II в Одрин
В историята на Османската империя Селим II оставя спомена за неспособен
владетел. Несполуките в управлението му са туширани от изключителните
държавнически и политически качества на великия везир Мехмед паша
Соколлу. Благодарение на неговите енергични, безкомпромисни действия, на
прозорливия му ум и талант империята успява, макар и с известни
колебания, да остане стабилна.
В навечерието на възцаряването на Селим II към островните владения на
империята е присъединен о. Хиос. След като османският военноморски флот става един от наймощните в Източното Средиземноморие, голяма част от островите в региона
са под властта на Високата порта. Остров Хиос обаче, който е много близо
до бреговете на Мала Азия, е собственост на генуезците и остава извън
обсега на османската инвазия. Високата порта и генуезците подписват
споразумение да продължи италианското управление на острова при условие,
че те изплащат на Османската империя ежегоден трибут с размер 10 000
златни дуката.
Островът е управляван от 12-членно изборно събрание, чиито членове са
наричани "дванадесетте хиоски бейове". След известен период от време
членовете на събранието започват да бавят изплащането на трибута,
осъждайки с неразумните си действия независимостта на острова. През
пролетта на 1566 г. Хиос е присъединен към османските морски владения.
Наред с основателния мотив за действията на османския флот срещу острова

окупирането на Хиос без съмнение е свързано с подготвяното завладяване на
о. Кипър.
Във връзка с тържествата по случай възцаряването на Селим II в столицата
на империята пристигат много делегати, сред които е и посланикът на
германския император Максими-лиан. Той води успешни преговори за
възстановяване на мирните отношения между Османската империя и Австрия.
На 17 февруари 1568 г. е подписан мирен договор от 25 параграфа, валиден
за срок от осем години. Според договора двете страни запазват владенията
си. Австрия, както и преди, трябва да плаща на Високата порта годишен
трибут с размер 30 000 златни дуката за това, че владее част от
унгарските земи. Освен това е предвидено Виена ежегодно да подарява на
великия везир 2000 златни дуката. Предметни подаръци трябва да получават
и другите висши османски сановници.
АСТРАХАНСКИ ПОХОД
Последният западен поход на Сюлейман I Великолепни показва, че все повече
се увеличава съпротивителната мощ на европейските антиосманс-ки сили.
Това обстоятелство принуждава Османската империя да търси реализация на
завоевателните си стремежи на Изток. С тази цел през 1569 г. османската
армия тръгва на поход за завладяването на Астрахан. Походът освен за
получаване на нови територии е предприет и с цел да бъде поставен под
османска власт търговския път, идващ от
Иран през Каспийско море по р. Волга и след това от Русия на запад. След
завладяването на пътя потокът от стоки трябва да минава по Черно море и
след това на запад по територията на Османската империя. За да може да се
реализира грандиозното намерение, е планирано прокопаването на канал
между реките Волга и Дон. Още през 1568 г. започват проучвания.
Изпратените на мястото специалисти проучват най-тясната ивица между
теченията на двете реки. Тя е широка 6 морски мили. Събират се работна
сила, майстори и инженери, комплектувани са военни сили за охрана на
обекта и за похода към Астрахан. За намеренията на Високата порта е
известен и кримският хан Девлет Гирай, който преценява добре, че
евентуален успех на османските намерения ще лиши от автономия Кримското
ханство. Нерадостната перспектива подтиква кримския хан да се
противопостави на идеята за поход срещу Астрахан. Според източниците
Девлет Гирай дори известява Русия за османските намерения.
През август 1569 г. над 3000 работници започват прокопаването на канала.
След тримесечен тежък труд една трета от канала е прокопана. Успоредно с
това започва и обсадата на Астрахан, в която участват 3000 еничари и ок.
20 000 спахии. Кримският хан, който не е привърженик на идеята за
прокопаване на канала, води подмолна пропаганда сред работниците и
войниците, плашейки ги със страшна, продължителна зима. Започва брожение
сред османската войска. Командващият Ка-съм паша е принуден да оттегли
обсадата от града и да тръгне обратно към Истанбул. Руската армия
използва благоприятния момент и напада отстъпващата османска войска,
нанасяйки й сериозно поражение. Строителите на канала са разпръснати.
Такива са печалните резултати от грандиозния план на великия везир Мехмед
паша Соколлу.
ПРЕВЗЕМАНЕ НА О. КИПЪР.
ВОЙНА СЪС "СВЕЩЕНАТА ЛИГА".
ПОРАЖЕНИЕТО ПРИ ЛЕПАНТО
Покоряването на о. Родос от османците през 1522 г. предизвиква силната
тревога на венецианците, които очакват, че в най-скоро време ще дойде и
редът на Кипър. Те започват усилена подготовка за защита на острова.
Обаче османците, ангажирани в други райони на света, не тръгват към о.
Кипър. След като е утвърдено османското господство в Сирия, Египет и в
Северна Африка, Високата порта решава да сложи край на венецианската
власт на о. Кипър. Планиран е съкрушителен удар срещу венецианския опорен
пункт в търговията с Изтока. Сред най-силните мотиви за предприемането на

военни действия е обстоятелството, че островът е пристанище за морските
разбойници — корсарите, които нападат османските кораби, плаващи между
Истанбул, Измир и малоазийски-те и балканските пристанища на Османската
империя и нейните арабски владения. На ниво политически елит обаче няма единство относно необходимостта от военна
операция за завладяването на Кипър. Великият везир Мехмед паша Соколлу
смята за ненавременно планираното начинание и предлага кампанията да се
отложи. Всички други представители на върховната военна и политикорелигиозна власт начело със султана са твърдо убедени, че войната срещу
Венеция за о. Кипър не търпи отлагане.
Решението за започване на война за завладяването на Кипър се пази в
тайна. Венецианският посланик в Истанбул узнава за намеренията на
Високата порта и се опитва да отклони тяхното изпълнение. Усилията му са
напразни. След този неуспех Венеция се опитва да организира антиосманска
християнска коалиция. Благодарение на активната дейност на папата през
пролетта на 1570 г. е организирана мощна коалиция, известна с името
"Свещена лига". В нея освен Венеция влизат Папската курия, Испания,
Генуа, о. Малта, Савоя и други италиански градове държави. Дубровнишката
република предварително съобщава на своя сюзерен Се-лим II, че Испания ще
участва в антиосманската коалиция със 100 бойни платнохода. Въз основа на
това известие Високата порта предприема действия за укрепване на
отбранителните укрепления в Босна и Херцеговина. На адмирала на османския
флот е наредено екстрено да организира флота за предстоящите военноморски
битки с обединената флотилия на съюзниците, която в началото на военните
действия разполага с 206 кораби, оборудвани с 1 300 оръдия и превозващи
16 000 войници, а гребците им са повече от 36 000 човека.
През май 1570 г. османският флот в състав от 360 малки и големи
плавателни бойни единици със значителен брой войници напуска Истанбул и
се отправя към Кайро. Въпреки превъзходството си във военнотехническо
отношение и жива сила османците повече от една година са принудени да
преодоляват венецианската съпротива. На 1 август 1571 г. пада основният
център на острова — град Фамагуста. Сложен е край на венецианското
управление в Кипър. Новата османска победа предизвиква силна тревога в
Европа. Военни действия се водят и по островните владения на Венеция в
Йонийско море, както и на османските територии в Далматинското
крайбрежие. Войната продължава около три години. Сред многото сражения по
суша и море, които имат променлив успех, паметна е битката близо до гр.
Лепанто, намиращ се в северната част на Морея.
Различните автори се разминават в информацията си за съотношението на
силите. В изследванията от нетурски произход се посочва, че Османската
империя има превъзходство както по броя на военноморските съдове, така и
по броя на войниците. Според тях османският флот има ок. 275 бойни
единици срещу 217 на съюзниците от "Свещената лига". Съвременните турски
автори са категорични в твърдението си, че османските кораби
са 224, а на противника — 278. По-приемливи; са сведенията, посочени от
нетурските автори.
Битката край Лепанто започва на 7 октомври 1571 г. Тя е най-грандиозното
военноморско сражение на века, по време на което османският флот търпи
страшно поражение. Според европейските и гочници османската армия губи
225 кораба и ок. 20 000 войници. Освободени са 12—15 000 гребци. Загубите
на Лигата не са повече от 7 500 човека. На един от испанските кораби като
моряк е великият испански писател Сервантес, който е ранен в битката край
Лепанто.
Победата на съюзниците е отпразнувана тържествено в Италия и Испания. В
катедралите са отслужени благодарствени молебени. Почти пълното
унищожаване на османския флот дава надежди на европейците, че Османската
империя повече няма да може да се възстанови и никога няма да застрашава
Европа. Прогнозите за непоправимите последствия за Османската империя от

поражението край Лепанто обаче са доста прибързани. Всъщност битката няма
сериозно значение за крайния изход от войната. Изключителна заслуга за
заличаване на тежките последствия от сражението на 7 октомври 1571 г. има
забележителният османски държавник — великият везир Мехмед паша Со-коллу.
Усилията му са подкрепени и от новия капу-данпаша — алжирския бейлербей
Улуч Али. Само за пет и половина месеца са построени над 200 плавателни
съда! Когато в началото на юни 1572 г. са възобновени военноморските
сражения, под командването на адмирала на османския флот се намират 250
кораба. След значителните поражения по море и суша венецианците започват
сепаратив-ни преговори с Високата порта. Голяма роля за успешния изход на
преговорите има посредничеството на Франция. През април 1573 г. е
подписан мирен договор между Венеция и Османската империя. Според
документа, състоящ се от 7 параграфа, Венеция признава присъединяването
на о. Кипър и някои други по-малки венециански територии към османските
владения. Освен това републиката е длъжна да продължи плащането на
годишен трибут от 300 000 флоринта, установен още при Сюлейман I
Великолепни. Предишните търговски привилегии на Венеция в Османската
империя се запазват. Въпреки корекцията на границите между венецианските
и османските владения в Албания и Далмация в полза на Османската империя
властта на Венеция остава в териториите в западната част на Балканския
полуостров. Една от важнит.е придобивки за империята след победата й над
силите на "Свещената лига" е отнемането на Тунис от испанците през 1574
г. и присъединяването му към териториалните владения на Високата порта.
На 3 декември 1574 г. след осемгодишно управление, умира султан Селим II.
Вероятно терминът "управление" по повод дейността на Селим II не е найточният. В паметта на съвременниците си той оставя спомена за бездарна
личност, прекарвала по-голямата част от времето си в развлечения. Султанът е твърде
далеч от държавните дела. Той влиза в историята на Османската империя
като първия й владетел, който нито веднъж не е участвал в походите на
османската армия. Селим II подобно на дядо си — султан Селим I Явуз,
много харесва Одрин и подвластен на тази си страст заповядва в града да
бъде построена джамия, наречена "Селимие" в негова чест.
След смъртта на Селим II престола заема най-големият му син Мурад, който
по това време е санджакбей в Маниса. На 21 декември 1574 г. той
тържествено е провъзгласен за султан под името Мурад III. В съответствие
с издадения от Мехмед II Фатих чудовищен закон новият султан заповядва да
бъдат убити петимата му братя. Те са удушени и погребани заедно с баща
си.
Мурад III подобно на своя баща няма афини-тет към държавните дела. Както
и преди, фактическото управление на империята е дело на великия везир
Мехмед паша Соколлу. Завистливите, неспособни дворцови сановници,
подкрепени от сул-тановата майка и съпругата му, спечелват доверието на
султана и успяват да го изолират от великия везир, който е обект на
тяхната ненавист. Все повече са интригите, насочени срещу Мехмед паша
Соколлу. В нечистоплътните, аморални атаки са въвлечени и някои
фанатизирани лумпени. Един от тях става убиец на великия везир. На
поредното следобедно заседание на Дивана при великия везир влиза някакъв
босненец под предлог да го моли за милостиня. Когато великият везир се
опитва да подаде на просителя пари, последният го наранява смъртоносно.
Вечерта на същия ден, 30 септември 1579 г., Мехмед паша Соколлу умира. По
този трагичен начин от политическата сцена на Османската империя слиза
един от най-способните и талантливите държавници. След убийството на
Мехмед паша Соколлу до 1603 г. Великият ве-зират сменя 23 пъти своите
титуляри. В този период на султанския трон се сменят две бездарни,
политически неспособни личности — Мурад III и Мехмед III.
НАЧАЛО НА ПОЛИТИЧЕСКА И
ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА В

ИМПЕРИЯТА (1574-1617)
ВОЙНИ И ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРИ
МУРАД III (1574—1595),
МЕХМЕД III (1595—1603)
И АХМЕД I (1603—1617)
Веднага след възцаряването си Мурад III на първо място се заема да уреди
османо-иранските взаимоотношения, които все повече се изострят. Иранската
страна също демонстрира готовност за преговори. Именно с такава цел през
1576 г. в Истанбул пристига 250-членна иранска делегация, водена от Токмак хан.
Пратениците са посрещнати много тържествено, с което османската страна
още в началото иска да демонстрира доброжелателното си отношение към
Иран. За жалост смъртта на иранския шах Тахмаси обезсмисля преговорите в
Истанза търговия в Близбул. В Иран започва жестока династическа борба между групировките около
дванадесетте му сина. В крайна сметка побеждава Исмаил, който е
провъзгласен за шах Исмаил II. Управлението му е доста кратко. Той умира
през декември 1578 г. от прекомерна употреба на наркотици. След смъртта
на шах Исмаил II отново започва борба за иранския престол. През 1580 г.
за шах се налага Абас Мирза, който успява постепенно да стабилизира
вътрешнополитическата обстановка в Иран.
Размирните години в държавата на Сефавиди-те са благоприятна предпоставка
за Османската империя да води завоевателни кампании на иранска територия.
Военните действия на османската армия са успешни. Пред опасността от още
по-пагубни последствия при продължаване на войната Иран приема
предложението за мирни преговори. Те завършват с подписването на 21 март
1590 г. в Истанбул на договор, с който Азърбайджан и Грузия стават
османски провинции, а в Каспийско море е дислоциран османски флот.
ВОЙНА С АВСТРИЯ (1593—1606)
Поредната война между Османската империя и Австрия започва през 1593 г. и
всъщност е продължение на борбата между двете държави за унгарските и
балканските земи. След последния европейски поход на Сюлейман I
Великолепни в граничните владения на двете враждуващи страни е установено
сравнително спокойствие. Първите симптоми на кризата в Османската империя
постепенно водят до поява на конфликтни ситуации, за които вина имат и
двете държави. Въпреки мирното споразумение босненският бейлербей Хасан
паша Телли организира три успешни локални рейда на австрийска земя.
Австрия не остава длъжна. Тя се възползва от четите на ускоците,
въоръжава ги и ги изпраща в граничните владения на Османската империя. На
практика се води необявена война.
Международната обстановка е благоприятна за Австрия. Към плановете на
император Рудолф II да започне война с Високата порта благосклонно се
отнася Франция. Обратът във френската политика се обяснява с появата на
Англия в Леванта като конкурент на Франция. Англичаните активизират
дейността си за установяване на приятелски отношения с Османската
империя, за да я използват в борбата си с Испания. Целта на сложната
политическа интрига е Англия да отнеме част от испанските колонии.
Английските усилия за установяване на приятелски отношения с Османската
империя са успешни. През 1579 г. в Истанбул пристига английски пратеник,
който успява да отвори вратите към англо-османско разбирателство. През
следващата 1580 г. е създадена английската "Източнолевантииска компания' кия изток, която получава право да търгува в
Османската империя. През същата година Англия получава капитулационни
права, според които търговските й кораби могат да плуват в османски води
под собствен флаг, а не под френски, както е до момента.

Отношенията между Османската империя и Австрия се изострят и от факта, че
Рудолф II отказва да плаща годишния трибут от 30 000 дуката. Горе-долу по
същото време нахлулите на австрийска територия акънджии на Хасан паша
Телли са разбити край крепостта Сисак. Загива и предвождащият ги паша.
След научаването на трагичната вест великият везир Синан паша обявява
война на Австрия. Действието на великия везир е прибързано, тъй като той
няма никаква представа за политическата ситуация в Европа. Бидейки много
честолюбив, Синан паша иска с една победоносна война срещу Австрия да
увековечи името си в историята на Османската империя. Първите
стълкновения с австрийската армия са успешни за османците, но без особено
значение за крайния изход на войната. Поради приближаващата зима великият
везир решава да устрои бивак за армията в Буда. Намерението на Синан паша
предизвиква брожение във войската и той е принуден да зимува в Белград.
Въпреки зимното време австрийците постоянно нападат османските територии
и на някои места имат успех. През пролетта на 1594 г. към османската
армия се присъединява със свои войски и кримският султан Гази Гирай.
Обединените сили действат на територията между Виена и Буда. Много голям
успех за тях е превземането на крепостта Янъккале (Рааб). По време на
османо-австрийския конфликт обаче активна борба срещу Османската империя
водят банатските сърби и влашкият войвода Михаил Храбри,васал на султана.
Веднага след началото на австро-османската война с помощта на Папската
курия Австрия полага усилия да привлече съюзници. Като резултат от
действията на австрийците е създадена поредната антиосманска християнска
коалиция, известна с името "Свещена лига". Освен Австрия тя включва
Испания, Папската курия, Трансилвания, Влахия и Молдова. Създаването на
новата антиосманска коалиция съвпада със смъртта на Мурад III и заемането
на престола от Мехмед III. Официалната церемония е на 27 януари 1595 г.
Веднага след погребението на своя баща новият султан Мехмед III заповядва
да бъдат убити неговите 19 братя, възползвайки се от законодателството на
Мехмед II Фатих. За да спечели на своя страна еничарските оджаци, новият
султан спазва традицията и раздава полагащите се на войниците пари.
Докато Мехмед III кокетничи с еничарите, османските войски търпят
сериозни поражения на европейския фронт.
83
Султанът е принуден лично да поведе армията си, воюваща срещу Австрия.
Османската армия води успешни военни действия, от които най-значително е
поражението, нанесено на австрийците край Ерлау и на р. Тиса през ноември
1596 г.
В края на XVI в. положението на Османската империя обаче се усложнява от
масовата селска война в Анадола. Успоредно с нея европейските владения на
Високата порта са арена на саможер-твената борба на потиснатите народи.
Към тези неблагоприятни фактори трябва да се прибави и нарушаването от
Сефавидите на мирния договор между Османската империя и Иран. Шах Абас,
след като укрепва военните възможности на държавата си, започва военна
кампания срещу Османската империя, в резултат на която през 1603—1604 г.
Иран изтласква османските войски до границата през 1576 г.
Възобновяването на ирано-османския конфликт и очертаващите се
неблагоприятни резултати от войната в Европа съвпадат с началото на
управлението на султан Ахмед I. Той поема кормилото на империята в
неспокойно за нея време. Новият султан заема трона на 22 декември 1603
г., едва 14-годишен. За разлика от своите предшественици, той не се
възползва от законното си право на бра-тоубийство. Животът на брат му
Мустафа е запазен. Управлението на Ахмед I започва без кръвопролитие.
Поради своето непълнолетие новият султан винаги се е намирал под
влиянието на своите роднини и близки. Той има тежък характер и е
фанатично привързан към каноните на исляма и принципите на шериата.
Безкомпромисен е към предателите на държавата. Обича много лова и конните
състезания — джирит. Поклонник е на поезията и е автор на добри стихове.

Продължаващата изтощителна война между Османската империя и Австрия се
води с променлив успех и нито една от страните няма превес. Младият
султан има нужда от мир, за да концентрира военните си сили срещу
селските въстания в Анадола и за да се справи с все по-изострящите се
икономическа и политическа криза в страната. Австрия също има нужда от
прекратяване на войната. След триседмични преговори в Ситваторок, на 11
ноември 1606 г. е подписан мир. Според турските историци Ситваторокският
мирен договор е за срок от 20 години. С него е възстановено
териториалното статукво между двете държави отпреди войната. Трансилвания
е поставена под двойна зависимост. Султанът се отказва от 30 000 дуката,
плащани ежегодно от Австрия за владеене на унгарски земи. В замяна на
този трибут Османската империя получава еднократната сума от 200 000
дуката. За първи път в договора австрийският монарх е наречен
"император", а не "господар на Виена", както до този момент го титулува
султанът. Ситваторокският мирен договор поставя началото на упадъка на
Османската империя. През 1617 и 1628 г. са направени някои промени и
допълнения към Ситваторокския мирен договор. Според тях
Австрия получава някои нови придобивки. На австрийските търговци е
предоставено право свободно да търгуват в Османската империя, като
заплащат 3 % мито. Особена стойност сред новите придобивки има
предоставената на католиците възможност да строят църкви на територията
на империята. Базирайки се именно на тази клауза от споразуменията,
Австрия по-късно претендира да бъде покровителка на католиците в
Османската империя.
Целият XVI в. и първото десетилетие от XVII в. от историята на Османската
империя са забележителни с многото масови социални и антиосман-ски
въстания. Няма да бъде пресилено ако се подчертае, че както през XVI,
така и през XVII в. повечето от антиосманските въстания в европейските
владения на Високата порта са свързани с войните на европейските
християнски коалиции. Често въстанията избухват, повлияни от апелите на
една или друга западна държава, воюваща срещу Османската империя. Целта
на тези сили е да използват като резерв на своята антиосманска борба
справедливото освободително движение на народите, намиращи се под
османска власт. От съществено значение е да се отбележи, че нито една
западна сила нито за момент не планира и не започва война, за да освободи
балканските народи от османско господство. Причините за неуспешните войни
и за масовите освободителни движения през XVI и XVII в. са производни от
започналата в Османската империя всеобща криза.
КРИЗАТА НА ТИМАРСКАТА СИСТЕМА
През втората половина на XVI в. все по-явни и застрашителни стават
признаците за кризата във военно-ленната система. Същността на кризата се
изразява в раздробяване на тимарите и постепенно изчезване на техния
военен характер. По този начин ерозира фундаментът на османското военно
могъщество. Според непълни данни за всички сан-джаци в началото на XVII
в. броят на тимарите и зиаметите е 41 171, което, сравнено с данните за
втората половина на XV в., отбелязва увеличение от четири пъти. В
румелийските владения на империята броят на тимарите и зиаметите също е
увеличен около четири пъти в сравнение с края на XV в. Когато цитираме
тези факти трябва да се има предвид териториалният ръст на Османската
империя през XVI в. вследствие на колосалните завоевания на Селим I Явуз
и на Сюлейман Великолепни. Внимателният прочит на документалните
източници обаче показва, че броят на военно-ленни-те владения нараства
ускорено в тези територии на империята, които не са засегнати от процеса
на разширение.
Кризата в тимарската система засяга положението и съдбата не само на
селячеството, но и на спахиите от провинциалното кавалерийско опълчение.
Загрижена да задържи назряващата социал-

на война между селяните рая и владетелите на спа-хилъци, държавата взема
превантивни мерки. Наследникът на Сюлейман I Великолепни — Селим II,
изпраща специален указ до бейлербейовете на Румелия и Анадола, в който са
посочени три основни причини за кризата и започналото разпадане на
военно-ленната система. Като първа причина е посочено произволното,
необосновано увеличаване от бейлербейовете на спахийските тимари. Според
законите на Мехмед II Фатих подобни действия са оправдани само ако
спахията се е отличил във военни действия. В указа основно внимание е
отделено на втората причина — раздробяването на леновете, което, бГсйея о
рана, води до засилване на данъчния гнет върху селяните. Като трета
причина е посочен произволът на бейлербейовете, кои I о превишават
прерогативите си и от името на султана дават берат за владеене на големи
тимари. Кдхш^ рично е забранена раздробяването на леновете. 11ри
наследяването на даден тимар е предписано той да не бъде поделян между
наследниците, поемащи задълженията на своя родител. Една от целите на
указа е да се спре порочната практика на предоставяне на тимари на
цивилни. В дълг на бейлербейовете е вменено да отнемат леновете на онези,
които не принадлежат към категорията на спахиите. Безстопанствените
ленове да се предават на имперската хазна.
С издаването на разгледания указ Селим II се опитва да забави процеса на
разпадане на военно-ленната система, тъй като подобно явление би намалило
броя на спахийската конница. За да компенсират недостига на военна сила,
султаните са принуждавани да увеличават броя на войниците от еничарския
корпус. Подобни действия в крайна сметка струват много скъпо на хазната и
не винаги са по силите й. Всички предприети от Високата порта действия за
спиране разпадането на военно-ленната система обаче са палиативни.
Процесът заема 250 години от развитието на Османската империя, а движеща
сила в него са противоречията, заложени в самата тимарска система. Тя е
създадена в процеса на завоевания, за завоевания и за експлоатация на
селяните. Нормално обаче тя могла да се развива само като задължителен
военно-социален и финансов механизъм на османската държава и то при
условие, че селяните имат екстензивна производствена дейност, гарантираща
техния нормален социален статус и изплащането на налаганите им данъци —
парични и натурални. Определено може да се каже, че съществуването и
стабилността на провинмциалната войска зависят не от войните, а от
степента на развитие на селските производителни сили. Непрекъснатите
войни обаче разоряват селяните, а това означава отслабване на силата и
значението на спахийската конница, която всъщност материално се издържа
не от военната плячка, а от данъчно-режийните задължения на селяните —
най-потърпевшите от започналата криза в тимарската система. В началото на
XVII в. не са редки случаите при събиране на реколтата да се появяват много кандидати с берати за един и същ тимар.
Аграрно-социалната криза се задълбочава особено вследствие на водената
през втората половина на XVI и в началото на XVII в. борба за
преразпределение на поземления фонд между военните (спахийските) и
чиновническите категории на господстващата в империята социална
прослойка. Държавните чиновници са смятани за роби на султана и голямата
част от тях идва по линията на данъка девширме. Най-високопоставената
бюрократична част на капукулу благодарение на своето положение, а често и
на роднинските си връзки с представителите на султанския двор
съсредоточава в свои ръце огромни поземлени владения и финансови
средства. Към края на XVI в. висшето османско чиновничество се
консолидира политически и имуществено. Все по-явни са претенциите му за
повече земя. Зачестяват случаите, когато земя, предназначена за раздаване
на спахиите, се предоставя на предствавителите на висшата администрация.
Назрява конфликт между чиновниците с немюсюлманско-османски произход и
представителите на потомствената османска аристокрация. На преден план,
макар и бавно, но все по-осезателно, излиза конфесионалната нетърпимост

към не-мюсюлманите във върховете на властта. Основното противоречие обаче
продължава да бъде между спахийската и бюрократичната прослойка в
османската държава. Балансът в борбата се променя в полза на
чиновничеството. Високата порта няма възможност да маневрира, за да
отложи и тушира кризата в тимарската система и производните от нея
конфликти. От края на XVI в. Османската империя няма значителни
териториални придобивки, единственото изключение е о. Кипър, т. е.
изчезва отдушникът, който временно да отсрочи борбата за земя и да
отслаби експлоатацията на селячеството.
ПОЛОЖЕНИЕ НА СЕЛЯЧЕСТВОТО
Проявленията на социалния гнет върху селяните в Османската империя са
увеличеният брой данъци; ограбването на събраната реколта въпреки
наличните закони, забраняващи подобни действия; увеличаването на
произвола на едрите поземлени собственици и на държавните чиновници;
завземането на селските земи; лихварството и редица други. Основната
причина, която кара държавата да увеличава данъчното бреме, е
обезценяването на парите, следствие от фалшифицирането на монетите.
Според традицията и законите шериатските данъци (текалиф-и шерие), сред
които основен е десятъкът — ашар, не могат да се увеличават. Обаче на
практика правоимащите вземат като ашар не 1/ 85 10 част, а 1/6, дори 1/5
част от реколтата. През " втората половина на XVI в. се засилва
тенденцията към комутация на натуралния десятък. Зачестяват случаите,
когато селяните са задължавани да
дават паричния еквивалент на наложения им ашар. Друга, не по-малко
пагубна тенденция за селяните е стремежът на спахиите и държавните
чиновници към екстензификация на ангарията.
През втората половина на XVI в. и особено в началото на седемнадесетото
столетие броят на държавните данъци и повинности рязко е увеличен.
Високата порта въвежда все по-нови данъци и то предимно парични. Те
получават формалното наименование "извънредни" (авариз-и дивание), за да
бъдат различавани от установените от шериата и законите стари, паричнонатурални задължения на селяните. Прави впечатление, че Високата порта се
въздържа да променя броя и размера на ше-риатските данъци. Тази
предпазливост на султанското правителство може да се обясни с нежеланието
му да влиза в конфликт с духовенството и да не засяга религиозните
чувства на мюсюлманите. На спахиите също е забранено да променят данъците
и повинностите, свързани с традицията и шериата.
Данъците от системата авариз-и дивание са събирани от държавни чиновници
— мюбашири, или са давани на откуп. Те нямат твърде установен размер и
определена периодичност в събирането — обстоятелство, благоприятно за
произвол при събиране на извънредните данъци. Практикува се съвместното
поръчителство, според което жителите на дадено село се задължават да
внесат целия полагащ се данък, дори и за тези, които отдавна са напуснали
селището. Данъчната единица за облагане е група от семейства — от 3 до
15, условно нареченадане. Извънредните данъци са много и са събирани
както в пари, така и в натура. Понякога един и същ данък е вземан в пари
или в натура. Всичко зависи от случая и от потребностите на държавата. От
извънредните натурални данъци особено обременяващ в края на XVI в. става
сюр-сат захиреси. Във връзка с него от селяните са изземвани
продоволствени запаси — пшеница, брашно, сено, слама, овце и дърва.
Селяните са длъжни да доставят до местоназначението им събраните продукти
и продоволствия.
Много обременително и разоряващо за селячеството е предварителното
изкупуване на селскостопанската продукция от държавата по твърдо
установени цени. Аналогичен метод на ограбване Високата порта практикува
и спрямо занаятчийските изделия. Задължителното предварително изкупуване
на селскостопанската продукция и на занаятчийските изделия често е много
по-разори-телно от данъците.

Освен с парични и натурални данъци селяните са натоварвани и с трудова
повинност — ангария, I която влиза като практика в края на XVI в. За
държавата и за едрия поземлен стопанин е изгодно да използват безплатния
труд на селяните. Те изпълняват ангарията в хасовете на султаните и
пашите като овчари, конегледачи, косачи и под. Разновидност на ангарията
е задължението на селяните да транспортират със собствени средства
продуктите от султанските хасове. Често с обременителната трудова повинност са задължавани и тюркските полуномади — юруците. За
целта те са разделяни на оджаци от по 20—30 човека, всеки оджак трябва да
отделя от своите хора за шестмесечна трудова повинност по четири-пет
човека. Юруците отиват на работа със собствени продоволствие и
инструменти. Оджаците се редуват в изпращането на ан-гарийни работници,
които много често са задържани и след изтичане на шестмесечния срок.
Наред с мюсюлманската рая от бремето на редовните и извънредните данъци,
от ангарията и принудителното изкупуване на селскостопанската продукция
силно страдат и християните. Въпреки съществуващите закони особено е
увеличен размерът на дискриминационния за християните поголовен данък
джизие. От 25 акчета през 1500 г. в края на ХУГв. той е увеличен до 100
акчета. В началото на следващото столетие със специален указ на Високата
порта е предложено размерът на джи-зието да бъде 400—500 акчета.
Увеличени са и другите данъци, плащани от християните. Наред с по-литикосъдебното безправие социалният гнет също ускорява началото на сравнително
масовото социално антиосманско движение на християнското население в
Османската империя.
Султанското правителство, за да покрие все по-голямата нужда от финансови
средства, посяга и на интересите на господстващите социални прослойки.
Тази политика силно ощетява дребните зе-мепритежатели — тимариотите. В
края на XVI в. все по-честа е практиката да се проверява съответствието
на реалните доходи на тимариотите и тези, записани в регистрите.
Откритите излишъци са отнемани в полза на държавата. В тези случаи
страдат дребните собственици на ленове. Чиновниците, които контролират и
проверяват не се осмеляват да посегнат върху излишъците на крупните тимариоти. В началото на XVII в. те са лишени от правото да събират в своя
полза паричния данък от дребния рогат добитък — агнам. Постановено е
данъкът да постъпва в държавната хазна. Интересите на редовите тимариоти
са непосредствено засегнати от увеличаване размерите на старите данъци и
от въвеждането на нови повинности. Като следствие от това те са
затруднени да събират редовно и в пълен размер полагащите им се доходи от
селскостопанската реколта. Това обстоятелство често предизвиква откритото
недоволство на засегнатите ленници.
Увеличените брой и размер на паричните данъци засилват зависимостта на
селяните от лихварите. Явлението става истинско бедствие за селяните към
края на XVI в. Те не могат да плащат високите лихви, които често варират
между 50 и 60 % върху кредитираната сума. При тези случаи от селяните са
отнемани тяхната недвижима собственост, градините и други имоти като
гаранция. В крайна сметка лихварите стават стопани не само на земята на
селяните, но и на техния добитък, домове. Длъжниците са принуждавани със
свой инвентар и добитък да обработват поземлените владения на лихварите. В
крайна сметка земята се концентрира в ръцете на едри собственици, по този
начин през втората половина на XVI в. възникват първите чифлици.
Разоряването на селяните и нарастването на броя на чифтбозаните
разрушават системата на селското стопанство в империята. Появява се
продоволствена криза, невиждан е ръстът на цените на хранителните стоки.
В края на XVI и в началото на XVII в. има години, когато империята
преживява истински глад? За да парира тежките социални последствия от
започващия глад, Високата порта взема превантивни мерки — забранен е
износът на стоки от първа необходимост; продължава насилственото

изземване по твърди цени на хранителни продукти; въведени са драконовски
закони срещу селяните, които изоставят своите стопанства и се вливат в
редиците на чифтбозаните. Независимо от опитите на султанското
правителсто да ограничи и спре продоволствената и социалната криза в
империята те все повече се задълбочават и изострят. В крайна сметка
социалните и освободителните движения през XVI и XVII в. разклащат
устоите на някогашната могъща империя, непредотвратимо определяйки нейния
упадък.
ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА. ДЕГРАДАЦИЯ НА ВИСШАТА АДМИНИСТРАЦИЯ И ПРОВИНЦИАЛНОТО
УПРАВЛЕНИЕ
Османската империя се развива, укрепва и достига своя апогей благодарение
на силната власт и армията. Кризата в тези два фундамента на държавата
води до рухване на могъщата империя. През втората половина на XVI в.,
най-вече в края на същото столетие, кризисните метастази обхващат всеки
от организмите на политическия, финансо-во-икономчческия, военния и
социалния живот на османското общество. Двигател на всеобщата разруха е
кризата във висшата политическа и административна власт. Султанският
дворец, който в миналото стриктно ръководи и контролира всички структури
на държавната власт, в края на XVI и в началото на XVII в. е център на
безкрайните интриги на бездарни личности за фаворитно положение при един
или друг султан. От времето на Се-лим II султаните, които последователно
заемат трона, на практика не управляват. Върховната власт е съсредоточена
в ръцете на техните майки и фаворитите им. В реализирането на върховната
власт активно се намесват началниците (агите) на евну-сите. Шутовете от
султанския двор влияят върху действията и поведението на господарите си,
които вместо да управляват държавата прекарват по-голяма част от времето
си в развлечения, пиршества и лов. Султаните се отдалечават от държавните
дела. Постоянна практика е владетелите да не командват лично армията по
време на война. Особено пагубно отражение върху бъдещето на империята има нарушаването на
установените от традицията и законите принципи за комплектуване на
еничарския корпус и спахийската конница. Като логическо следствие от
разрешението, дадено от Селим I Явуз на еничарите, да се женят трябва да
се приеме и узаконеното право на децата им да бъдат записвани в
еничарския корпус. Пагубният за бъдещето на еничарската войска ферман е
издаден между 1568 и 1574 г. С не по-малко разрушителни последствия за
елитната султанска армия е и ферманът от 1582 г., който разрешава и на
възрастни да се записват в еничарския корпус.
Деградира и провинциалната спахийска конница. Процесът е особено
осезателен от времето на султан Мурад III. Безбройни са доказателствата,
че тимарите и зиаметите, които трябва да се предоставят на командния
състав на провинциалната конница, попадат в ръцете на личности от
султанския двор без отношение към организацията на имперската армия.
Освен военната организация се руши и безупречно функциониращата в
миналото съдебна система. В нея все повече навлизат хора без необходимите
подготовка и квалификация.
Корупцията прониква във всички сфери на държавния и обществения живот на
империята. Заемането на длъжности в столицата и в провинцията е обект на
покупко-продажби. Редки са случаите при назначение на пост в структурите
на централната и провинциалната власт да не се дава подкуп.
Рушветчийството в края на XVI в. негласно е узаконено. Дори султан Мурад
III получава подкуп от 40 000 жълтици и след това протежира издигането на
дефтердаря Ювейс паша до поста "башдефтер-дар на империята". Не
капацитетът и деловите възможности на кандидата за висок пост в
провинциалната администрация са решаващи при назначаване. От началото на
XVII в. валии на автономните провинции стават онези личности, които могат
да дадат повече пари на султана и хазната. В това отношение типичен
пример е случаят с отстраняването на Хадъм Хафъз паша като валия на

Египет и назначаването на негово място на Мър Алем ага, който обещава да
изпраща на хазната ежегодно по 1 000 жълтици. Куриозът е в това, че
размерът на подкупа за заемане на длъжностите бейлербей, сан-джакбей,
дефтердар, кадия и др. е обществена тайна. Към точно фиксираната сума на
рушвета е прибавяно и допълнително заплащане за хората, дали информацията
за предстоящото назначение. Този вид рушвет е познат с името теллялие.
Политико-административната криза е тясно свързана с фи-нансовоикономическата немощ на империята. Несполучливите войни разрушават
финансовото състояние на държавата. Липсата на редовни и в достатъчно
количество постъпления в хазната прави невъзможно навременното, в пълен
размер изплащане на заплатите на еничарите и на висшите държавни
служители. Често, за да се покрият подобни нужди, през втората половина
на XVI в. е
практикувана политиката на девалвиране на акче* то. Освен от армията и
администрацията финансите на държавата се поглъщат и от все по-големите
разходи за нуждите на дворцовата кухня.,: При Сюлейман I Великолепни
годишната издръжка на кухнята е 5 000 000 акчета. Сумата при Мурад III
достига 21 000 000 акчета. Дворцовата камарила е потребител на предметите
на лукса, внасяни предимно отвън. Това потребление свидетелства за
непрекъснатата тенденция към увеличаване, с което още повече се утежняват
финансовите възможности на хазната.

Съвременната турска историческа наука търси причините за всеобщата криза
на Османската империя от края на XVI и началото на XVII в. най-вече в
субективния фактор. Турските историци имат предвид, че във. висшите
структури на властта са все повече личностите, дошли по линия на
системата девширме. Обект на силна критика са и евреите, които поради
своята многовековно развивана адаптивност намират приложение за уменията,
знанията и практичността си не само в сферата на; финансово-икономическия
живот на империята, но и в нейното управление. Подобни мисли са
характерни и за някои от султаните в началото на XVII в. Пред
невъзможността да открият истинските причини; за деградацията на
държавата те планират реформи за турцизиране на армията и
администрацията. По същия повод е решено, че улема-та има изключителна
власт, съждение, дало основание на някои султани да ограничат
материалните привилегии на улемата. Нищо обаче не е в състояние да спре и
да ликвидира задълбочаващата се всеобща криза на Османската империя.
СОЦИАЛНИ И ОСВОБОДИТЕЛНИ ВЪСТАНИЯ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ XVI И В
НАЧАЛОТО НА XVII В.
Политиката на социален гнет, упражнявана от Високата порта, с еднаква
сила води до разоряване и нищета както християнската, така и
мюсюлманската рая. Ако в сравнителен план разгледаме социалните движения
в османската държава през XVI в., установяваме парадоксалния факт, че по
мащаб-ност и продължителност бунтовете на населението в Анадола
многократно превъзхождат по брой и интензивност освободителните движения
в европейските владения на империята. Няма да бъде пресилено, ако се
подчертае, че в османската история XVI в. започва с напрегната борба на
селячеството в Анадола и завършва с мащабна селска война отново в
Анадола. Този извод има съществено познавателно значение за социалните
функции на Високата порта, която с еднаква сила угнетява християни и
мюсюлмани. Голямо влияние в анадолс-ките въстания имат шиитските суфистки
идеи, според които предстоящо било идването на Махди (Месия). Особено
импонира на гладуващите хора
проповядваната идея за аскетизъм. Въпреки жестоката разправа на властите
с въстаналите неуспехите скоро са забравяни и въстанията избухват с нова
сила. Постепенно стихийният социален протест придобива и политическа
насока — борба срещу управляващата Османска династия. Все повести са
случаите на активно участие във въстанията на тимариоти, чиито ленове са
отнети за едно или друго провинение. Бунтовните идеи се разпространява!

от странстващи дервиши. По-голямата част от тях принадлежат към
гпиитското направление на исляма. Духовните центрове на шиитските дервиши
са в Иран, където шиизмът е държавна религия.
¦ Предполага се, че едно от първите въстания в Анадола, избухва през 1508
г. То е водено от дерви-ша Нуреддин, или Нур Али Халиф. Титлата "ха-лиф"
Нуреддин получава от духовния водач (шейх) надервишкия орден, чийто
център е в иранския град Ардебил. За шиитското население на Анадола гр.
Ардебил е свещен център. Обяснимо е, че всеки, който действа от името на
разположения в свещения град орден, има висок авторитет и огромно влияние
сред мюсюлманите шиити. Дейността на иранските дервиши в Анадола е
подкрепяна и от иранския шах Исмаил. Започналото въстание под идейното
знаме на шиизма в крайна сметка обслужва и в редица случаи улеснява
иранската антиосманска политика.
Още преди пристигането на Нур Али Халиф в гр. Токат избухва въстание на
ок. 3—4 000 шиити, или къзълбаши. Нуреддин оглавява бунта в Токат и
успява да отблъсне изпратената срещу въстаниците четирихилядна
правителствена армия. Бунтовниците превземат Токат, в градската джамия е
прочетена благодарствена,молитва — хутбе, в чест на иранския шах Исмаил.
Към въстаниците се присъединяват със свои отряди и представители на
няколко големи племена — авшар, варсак, тургут-лу, караманлъ, бозоклу,
текели и хамиделли. Силите на Нуреддин се увеличават многократно. Въстаническата армия с лекота разгромява изпратените срещу нея войски на
бейлербея на Амасия. Въстанието продължава няколко години. То е потушено
с голяма жестокост, след като на османския престол сяда султан Селим I
Явуз.
Докато в северните части на Централен Ана-дол се развива въстанието
начело с Нуреддин, на юг около гр. Анталия и в съседните райони започва
ново движение, възглавявано от къзълбаша Ка-рабъйъклъоглу, който е
известен повече с псевдонима си Шахкулу Баба Текели, т. е. 'роб на шаха
(Исмаил I)'. В турските източници еретикът шиит получава прозвището
Шейтанкулу, т. е. 'роб или слуга на дявола'.
Бащата на Шахкулу — Хасан Халиф, е ревностен привърженик на ардебилския
шейх още през 80-те години на XV в. В провинция Текели, където е роден,
Хасан Халиф вербува привърженици за ардебилския шейх. Синът му два пъти е
халиф на шейх Хайдар, бащата на шах Исмаил I. Хасан Халиф и синът му Шахкулу са изпратени от иранския шах в района на Анталия,
за да организират привърженици на шейх Хайдар. След завръщането им в
родната провинция бащата и синът се заселват в една пещера, където
прекарват времето си в молитви. Със своя аскетичен благочестив живот те
придобиват широка известност и спечелват уважението на обикновените хора.
Вестта за фанатичната им набожност стига и до султан Баязид II. Той
толкова се впечатлява, че заповядва да им изпращат всяка година 6—7 000
акчета. С тази сума Баязид II иска да получи благословията на светите
отшелници. Шах Исмаил I използва авторитета и влиянието на
Карабъйъклъоглу и от негово име изпраща халифи в Западен Анадол и в
Румелия. Източниците свидетелстват за активна шиитска пропаганда в
районите на Серес, Солун, Нова Загора, Пловдив, София и в други райони от
европейските владения на Османската империя. Привържениците на Шахкулу
все повече се увеличават. Чакан е удобният момент за започване на
въстани-чески действия. През април 1511 г. от столицата пристига вест в
Анадола, че наследниците на трона при жив баща започват династическа
борба. Шахкулу преценява момента като подходящ и призовава своите
привърженици към открита борба срещу социално-политическите условия в
империята. Още с първия призив на бунт се вдигат повече от 10 000 човека.
С тази сила Шахкулу решава да превземе гр. Кютахия, който е център на
бейлербейство Анадол. Анадолският бейлербей Карагьоз Ахмед паша, макар и
неподготвен и с малобройна войска, решава да разгроми въстаниците. Не
само че не успява, но е пленен. Въстаниците продължават към Кютахия и

обсаждат града. За да сплаши защитниците на града, Шахкулу заповядва
пленения бейлербей Карагьоз Ахмед паша да бъде убит. По това време
въстаническата армия вече наброява повече от 20 000 човека. След
неуспешната обсада на Кютахия основните сили на бунтовниците се насочват
на запад и обсаждат Бруса. Въстанието на Шахкулу се разпростира на
огромна територия — от Кютахия до южните брегове на Мраморно море.
Възникналата сериозна опасност за султанската власт в Анадола принуждава
Баязид II да изпрати великия везир Хадим Али паша със задача да разгроми
въстанието. В района на Кютахия към войските на великия везир се
присъединява със собствена армия наместникът на Амасия — принц Ахмед.
Пред лицето на тази обединена сила Шахкулу отстъпва от Кютахия на север,
към Кайсер и Си-вас. Там, при р. Гьокчай, е и решителната битка между
правителствените войски и въстаниците. Шахкулу вече е изоставен от
тимариотите, които участват във въстанието. Една част от отчаяните шиити
бунтовници също се отказва от по-нататъшната борба. В започналото през
юли 1511 г. сражение превъзходство имат войските на великия везир. На
бунтовниците е нанесено съкрушително поражение. В битката загиват
великият везир и водачът на въстанието Шахкулу. Остатъците от въстаническата армия се оттеглят към Иран. Шах Исмаил I ги приема с
недоволство, тъй като не одобрява социалните искания на крайните шиити.
След седем-осемгодишно затишие Анадолът отново е арена на остри социални
сблъсъци. Въстанието избухва през април 1519 г. и обхваща районите на
Турхал, Токат и Амасия. Начело на бунтовниците застава шейх Джелял, който
произхожда от племето бозок и е известен още с прозвището Бо-зоклу
Джелял. Според източниците шейхът пристига в района на Турхал като
странстващ дервиш календер. Джелял се заселва в една пещера около Турхал,
води суров аскетичен живот. По-голямата част от времето си прекарва в
молитви и проповеди. Поради благочестивото си поведение привлича много
последователи — мюриди. Все още не е напълно установено дали шейх Джелял
е бил къ-зълбаш или не. Знае се обаче, че календери е имало както сред
шиитите, така и сред сунитите. Отшелникът постоянно проповядва, че скоро
ще се появи Махди. През април 1519 г. шейх Джелял обявява, че той е
очакваният Махди и призовава към въстание.
Още в началото броят на въстаниците надхвърля 20 000 човека — конници и
пехотинци. Въстаналите се насочват към гр. Токат. Вестта за новия бунт
стига и до султан Селим I Явуз. Той е сериозно обезпокоен от
многолюдността на въстанието и перспективата то да обхване и по-големи
територии от Мала Азия. Повлиян от тези страхове, султанът заповядва на
румелийския бейлербей Ферхад паша да потуши бунта. Изпратена е и
султанска заповед до Шехсювероглу Али бей — бей на Зюлкадър, с център
Мараш, да участва в разгрома на метежниците.
Източниците не са много конкретни и точни за действията на шейх Джелял,
след като срещу него е изпратена военна експедиция. Според една версия,
след като узнава за придвижването на правителствените войски, шейх Джелял
решава да не влиза в бой с тях, да се оттегли към Иран. По тази причина
той се насочва към Сивас. За тази маневра на въстаническата армия узнава
Шехсювероглу Али бей и веднага се насочва на северозапад, за да прегради
пътя на бунтовниците за оттегляне към Иран. Битката между двете армии се
състои около гр. Шаркъ Карахисар. Преди още да пристигне румелийският
бейлербей въстаниците са разгроме-ни от армията на Али бей. Джелял е
пленен и обез-главен, а главата му е изпратена на султан Селим I Явуз.
Конкретното доказателство за безмилостния разгром на метежа зарадвало
султана и той награждава Али бей със сабя, инкрустирана със скъпоценни
камъни. Ферхад паша, силно разгневен от случилото се, успява да си
отмъсти като през 1522 г. избива целия род на Али бей.
По заповед на султан Селим I, който напълно заслужава прозвището си Явуз
(Свирепия), е устроена жестока разправа с пленените въстаници. Всички те

заедно със семействата им са обезглаве-ни. Подобни безкомпромисни
действия обаче не сломяват бунтовния дух на анадолското населе89
Ф**
ние. Само след няколко години избухват нови, по-масови социални движения.
Всички въстанически действия на анадолските селяни след разгрома на бунта
на шейх Джелял са наричани джелялийски. Терминът е синоним на отчаяна
народна съпротива срещу неограничения социален гнет в Османската империя.
Поредните масови въстания избухват в периода 1526—1529 г. Основен център
на тази бунтовническа вълна е Киликия и обширния район на север от нея до
гр. Токат. Както и предходните въстания и сега масово е участието на
селяните. Освен тях обаче голяма е ролята и на дребните собственици на
тимари и местните племенни бейове. Участвайки в социалните движения,
тимариотите спахии изразяват съпротивата си срещу политиката на
правителството за безвъзмездното отнемане на лен-ните им владения поради
неучастие във военните походи на османската армия.
Първото голямо въстание избухва през август 1526 г. в санджака Бозок,
провинция Зюлкадър. Според османските източници повод за въстанието е
злоупотребата на чиновник при съставянето на опис на земята и наложените
съгласно този опис данъци. Този явно пристрастен чиновник налага данък в
размер на 200 акчета на възрастен тюркмен, който принадлежи към племето
бозок. Ощетеният тюркмен се казва Кадри Ходжел Баба, но бил известен с
прозвището си Сюлюн Ходжа, т. е. 'Дългия ходжа'. Той подава жалба до
санджакбея и до кадията на Бозок с молба данъкът му да бъде намален до
100 акчета. Правосъдие не последвало. Напротив, тъжителят е опозорен —
обръсват му брадата. Срещу това издевателство Сюлюн Ходжа и синът му
Шахвели предприемат бързи мерки: заедно с най-близките си привърженици
убиват недобросъвестния чиновник, кадията и санджакбея на Бозок. На
практика с това събитие започва ново джелялийс-ко движение.
Османо-турските източници и историците са категорични в твърденията си,
че и поредното селско въстание е движение на шиитските маси. Трудно е да
се намерят аргументи за оборването на подобна теза, тъй като сред
въстаналите действително има много шиити. По заповед от столицата срещу
въстаниците настъпват войските на бейлер-бея на Караман и санджакбейовете
на Кайсери и Ичел. Бунтовниците разгромяват изпратените срещу тях войски
в района на Кайсери. В битката загиват бейлербеят на Караман и двамата
санджак-бейове. След този успех въстаниците завземат значителна територия
на юг от гр. Токат. Възниква реалната опасност да бъде превзет и гр.
Сивас, която принуждава бейлербея на Сивас да изпрати срещу метежниците
санджакбея на Малатия, но той претърпява поражение и едва се спасява от
плен. При това положение бейлербеят на Сивас решава сам да се справи с
въстаниците. Той привлича на помощ саджакбея на Адана. Сражението между
бунтовническата армия и войските на си-ваския бейлербей и санджакбея на
Адана се състои
на 26 септември 1526 г. в местността Хейюклю. В битката е убит Баба
Сюлюн, тежко е ранен и бейлербеят на Сивас, който по-късно умира от
раните си. Убийството на водача на бунта има твърде негативно отражение
върху по-нататъшната съдба на въстаниците. Редиците им се дезорганизират
и те са разгромени.
Успоредно с въстанието на Баба Сюлюн в Киликия избухват и редица други
бунтове. Най-масов сред тях е бунтът на Календер Челеби, известен още и
като Календер шах. Това въстание предизвиква страшна паника в столицата.
През септември 1526 г. въстанието на Календер шах вече е в разгара си,
когато в столицата се връща Сюлейман I Великолепни. Според източниците
водачът на въстанието разпространява версията, че е потомък на основателя
на ордена на бекташите — Хаджи Бекташ Вели. И този бунт, както и другите
движения в Анадола през първата третина на XVI в., е инспириран и
поддържан от Иран. Преди началото на въстанието Календер шах по примера

на своя баща Искендер Челеби в течение на дълги години пропагандира
идеите на бекташите в Анадола. Така той създава свои последователи — мюриди, и привърженици сред обикновените хора. След началото на въстанието
около Календер шах се събират ок. 20—30 000 човека. Във въстанието
участват и оцелелите от бунта на Сюлюн Баба. Водачът на новото въстание
наред със социалните искания си поставя и целта да унищожи Османската
султанска династия, като сам седне на престола. По тази причина той
започва да се нарича Календер шах. Към въстанието се присъединяват
ощетени и недоволни тимариоти и племенни бейове.
Няколкото опита на местни санджакбейове и бейлербейове да разгромят
въстаническата армия завършват с пълен провал. Тогава Сюлейман I
Великолепни заповядва на великия везир Ибрахим паша да поеме
отговорността за ликвидиране на движението, водено от Календер шах.
Великият везир тръгва за Анадола с армия, в която има 3 000 еничари и 2
000 спахии. В Мала Азия към него се присъединяват със собствени войски
бейлербейо-вете на Анадола и на Караман. В първото сражение, организирано
от великия везир, участват само провинциалните войски. Въстаниците на
Календер шах нанасят жестоко поражение на своите противници. В битката
загиват бейлербеят на Караман — Махмуд паша, и трима санджакбейове. Сред
еничарите и спахиите на Ибрахим паша настъпва страшна паника. За да
предпази армията си от разлагащото въздействие на безразборно бягащите от
бойното поле войници, великият везир забранява на всички да се завръщат в
сборния пункт под страх от смъртно наказание. Освен тази драстична мярка
великият везир започва тайни преговори с водачите на тимариотите,
участващи във въстанието. На всички ленници той обещава, че ще им се
върнат владенията, ако се откажат от борбата. Независимо че
споразумението е джентълменско, то има своята роля: тимариотите и някои
от племенните вождове напускат армията на Календер шах. При това положение вече не
е трудно за великия везир да разгроми въстаниците през лятото на 1527 г.
В битката Календер шах е пленен и след това обезглавен. Великият везир
Ибрахим паша веднага започва разследване за причините, предизвикали
неуспеха на провинциалните анадолски войски в сраженията с въстаническата
армия. В резиденцията на Ибрахим паша са извикани бейлербейовете и
санджакбейовете на Анадола, където великият везир иска да накаже със
смърт всички неудачници. В крайна сметка той се отказва от жестокото си
намерение. На 11 август 1527 г. Ибрахим паша се завръща в Истанбул като
победител. Към седлото на коня му е окачена отрязаната глава на Календер
шах. Султанът е много доволен от своя любимец и го възнаграждава,
увеличавайки годишния му доход от 1 200 000 на 2 000 000 акчета. Главата
на бунтовника Календер шах е изложена на всеобщ показ.
След разгрома на въстанието на Календер шах в Анадола настъпва известно
затишие. Към края на XVI в. обаче с нова сила започват социални движения,
в които, както и преди, активно участват селяни и тимариоти. Според
източниците новата вълна от въстанически движения започва през 1588 г.,
постепенно обхващайки по-голямата част от Ма-ла Азия, а на запад достига
старата столица на империята Бруса. Първоначално по-голямата част от
въстаналите са селяни чифтбозани и левенди, дезертирали от флота поради
изключително тежките условия на работа.
През 1598 г. към въстанието се присъединяват недоволни тимариоти, тъй
като владенията им са отнети за неучастие в продължителните османоавстрийски войни. Бунтовните тимариоти и техните подчинени са предвождани
от Абдулхалим, по-популярен с прозвището си Караязаджъ 'Черния писар',
което получил по време на писарската си служба в '"пахийската конница. В
навечерието на въстанието Абдулхалим е мютеселлим, т. е. отговаря за
събирането на държавните данъци в един от санджаците на бейлербейство
Сивас. Той е лишен от длъжността си. Веднага Караязаджъ събира много
чифтбозани и левенди, с чиято помощ убива санджакбея, лишил го от

държавната му служба. Убийството отрязва всички пътища за връщане назад и
Абдулхалим става водач на новото въстание. Бунтовниците са ок. 30 000
човека. Във въстанието участват кюрдски и османо-турски номади. Към тях
се присъединява и Хюсеин паша, санджак-бей на провинция Амасия. Той е
несправедливо осъден на заточение, от което успява да избяга и с ок. 8
000 привърженици се присъединява към движението на Караязаджъ. Във
въстанието участват и трима от братята на кримския хан, с когото те
враждуват.
Въстанието на Караязаджъ обхваща Югоизточен Анадол, по-точно района на
гр. Урфа. Определящи за неговото разрастване са социално-поли-тическите
мотиви. Не е без значение да се подчертае, че някои съвременни турски историци се опитват да го представят като
движение на турците срещу нетурците, които, бидейки в еничарския корпус,
сред дворцовите слуги и на високи държавни постове, уж използвали властта
си, за да угнетяват истински турското население на Анадола. Подобно
обяснение за характера на въстанието на Караязаджъ не издържа сериозната
научна критика.
За сравнително бързото разпространяване на въстанието из Анадола от
голямо значение е заетостта на много от бейлербейовете и санджакбейовете
на османо-австрийския фронт. През октомври 1599 г. Караязаджъ превзема
Урфа. В града той обявява, че насън му се явил Пророкът, за да го
извести, че на него, Караязаджъ, му принадлежат правосъдието и държавата.
С тази версия за съновидение водачът проявява желанието си да застане
начело на държавата. Той започва да издава фермани, върху които е
изобразена тугра с надпис "Ха-лим шах победоносен". Става ясно, че
Караязаджъ има намерение да ликвидира властта на Османската династия в
Анадола и да установи в областта собствено управление. Тази мрачна
перспектива за османската власт в Мала Азия заставя Високата порта да
предприеме бързи действия. За разгрома на въстанието от Истанбул е
изпратен третият везир Мехмед паша. В Анадола към него се присъединяват
със собствени войски бейлербейовете на Дамаск, Алеп и кюрдски племенни
вождове. Започва обсадата на Урфа, която продължава три месеца.
Значителното намаляване на боеприпасите и продоволствието в крепостта
затруднява извънредно положението на обсадените, но те не се предават.
При това положение Мехмед паша е принуден да започне преговори с
Караязаджъ. Везирът предлага на водача на бунта длъжността "сан-джакбей
на провинция Амасия", но при условие, че на властите бъде предаден Хюсеин
паша. Караязаджъ приема условията, тъй като те му дават възможност да
излезе от обкръжението и да се избави от непокорния имперски служител, от
чието съперничество се бои. Към благоприятните възможности е прибавено и
заемането на висок пост в провинциалното административно управление. През
април 1600 г. Караязаджъ заедно с хората си напуска Урфа и се насочва към
Амасия. Нарушавайки даденото обещание, везирът Мехмед паша напада
неочаквано въстаниците, но не успява да ги разгроми. Независимо от това
си поражение везирът не се отказва от намерението си да ликвидира бунта
на Караязаджъ. В края на април 1600 г. на югоизток от Сивас въстаниците
са разбити, а Караязаджъ и приближените му се спасяват от плен, бягайки в
планината. Въпреки големия си успех Мехмед паша не получава полагащите му
се почести и възнаграждение благодарение на интригите на бейлербея на
Сивас пред Високата порта. Мехмед паша е обвинен, че със своите
неблагоразумни действия е причина за разширяване на въстанието. Везирът е
признат за виновен и е лишен от поста си, а Караязаджъ е назначен за
санджакбей на Чорумския санджак. След като пристига на новото си местоназначение, Караязаджъ
заедно с брат си Дели Хасан отново организира бунт срещу султана.
Изпратените големи сили за разправа с непокорния бунтовник са разбити на
23 октомври 1600 г. близо до гр. Кайсери.

Поредната победа над султанската армия още повече увеличава авторитета на
Караязаджъ. Той отново се обявява за султан и назначава свой велик везир
и шейх-юл ислям. Издава фермани, с които лишава от постовете им
султанските чиновници и на тяхно място назначава свои хора. Заслужилите в
битките войници са освободени от данъци. Караязаджъ организира своя
хазна, в която събира полагащите се на държавата данъци. Като цяло
политиката му е благоприятна не само за дребните тимариоти, но и за някои
от бейлербейовете, които минават на негова страна, за да запазят
постовете и богатствата си или да получат нови. При тези застрашителни
действия на Караязаджъ Високата порта назначава багдадския бейлербей
Хасан па-ша за главнокомандващ на войските, които трябва да ликвидират
въстанието. Срещата между въста-ническата армия, наброяваща ок. 30 000
човека, и правителствените войски, водени от Хасан паша, е на 12 август
1601 г. при селището Сепетлю, което е в Елбистанския еялет. Караязаджъ и
неговите въстаници са разгромели. Спасявайки се с бягство на север, в
планината Джанък, Караязаджъ умира от получените рани през декември 1601
г.
След смъртта на Караязаджъ начело на въстанието застава неговият брат
Дели Хасан. Около него, както и преди, се събират ок. 20 000 човека. С
тези сили Дели Хасан напуска планината Джанък, която е близо до гр.
Токат, и се насочва към града, където се намира резиденцията на Хасан
паша. През април 1602 г. е обсаден гр. Токат. Населението на града
преминава на страната на въстаниците. Хасан паша решава тайно да напусне
Токат, но е разпознат, предаден и разстрелян. Градът пада в ръцете на
бунтовниците, които успяват да пленят и хазната на бейлербея.
Вестта за новата голяма победа на Дели Хасан мълниеносно обхожда цял
Анадол. Към въстанието отново се присъединяват много селяни и тимариоти.
С увеличените си сили Дели Хасан се насочва на запад, за да бъде по-близо
до столицата Истанбул. През декември 1602 г. въстаниците обсаждат
Кютахия. В града се крие изпратеният от Истанбул везир Ахмед паша, който
трябва да разгроми бунта. Настъпващата зима заставя Дели Хасан да свали
обсадата на града и да се оттегли за пре-зимуване в Афионкарахисар.
Високата порта отново подготвя войски, които да смажат съпротивата на
въстаниците. В правителствените среди надделява убеждението, че този път
трябва да се действа и с политически средства, а не само с военна сила.
Решено е да се подкупят главните водачи на бунтовниците и да им се
предложат високи административни постове. През март 1603 г. Дели Хасан е
назначен за бейлербей на Босна. Политическата интрига е успешна. Дели Хасан с 10 000 човека от
въстаниците преминава в Румелия, за да участва във войната с Австрия.
След оттеглянето на Дели Хасан от активната борба някои от останалите
водачи продължават въстанието в Анадола. Но и те получават назначения и
постепенно се отказват от по-нататъшни действия. Като че ли видимо
настъпва успокоение. В действителност започва ново прегрупиране на
разпръснатите въстанически сили и Анадолът се превръща в арена на още помасова, напрегната социална война.
През 1603 г. започва новият етап в развитието на борбата между социално
онеправданите в Анадола и Високата порта. Много селяни напускат
стопанствата си и се отдават на разбойничество и грабежи. Явлението е
наречено "велико бягство". В Анадола действат стотици въстанически
отряди. Освен селяните много провинциални администратори също се вдигат
срещу централната власт. Те се възползват от неграмотните селяни и ги
привличат в своите размирни военни подразделения. Подобни явления
затрудняват даването на сравнително вярна социална характеристика на
въстанията в Анадола през първото десетилетие на XVII в. Сред множеството
въстанически отряди постепенно се откроява въстанието, водено от
Календерог-лу. Той е роден в с. Яссъваран, което се намира в каза
Муртазабат, Анкарски еялет. Според източниците Календероглу е обикновен

селянин, а въс-таническите си действия започва през 1592 г. Първоначално
около него се обединяват 80 човека. С течение на времето отрядът му
увеличава състава си и през 1607 г. вече е най-опасният противник на
султанската власт в Анадола.
Високата порта попада в изключително трудна ситуация. Едновременно с
Календероглу в Анадола се разгръща антиправителствено движение, водено от
бейлербея на Алеп — Али паша Джанбола-доглу. Към него се присъединява и
емирът на Ливан — Фахреддин. Срещу това сепаратистко движение е изпратена
редовна войска, командвана от великия везир Мурад паша Куюджу. Пътьом към
Алеп великият везир трябва да разбие и джеля-лийските отряди на
Календероглу.
Докато Мурад паша Куюджу се справя с въстанието на Али паша Джанболадоглу
и Фахреддин, движението на Календероглу завзема нови територии и се
увеличава броят на участниците му. През есента на 1607 г. въстаническата
армия на Календероглу наброява 30 000 човека. Тази внушителна сила е
насочена на запад. Въстаниците презвемат Бруса и презимуват в града. На
следващата година Календероглу продължава към крайбрежието' на Мраморно
море. Превзети и опожарени са градовете Улубад и Кирмасатъ. Успехите на
въстаниците предизвикват паника в Истанбул. По най-бързия начин са
събрани войски в Силистра, Добруджа и в Одрин. Изпратените в Анадола
правителствени войски са разбити в няколко битки. След успехите на
Календероглу той преминава в опустошителен рейд територията между Айдън и Мани-са. Водачът на въстанието
изпраща в Истанбул свои хора, които успяват да получат сведения за
плановете на Високата порта относно въстанието в Ана-дола. За да избегне
внезапни удари на правителствената армия, Календероглу се насочва на
изток, срещу Коня, където се укрива бейлербеят на Кара-ман. След като
опожарява района на града, въста-ническата войска продължава в южна
посока към Караман.
През този период Календероглу притежава реалната власт върху огромни
територии — от Анкара до бреговете на Егейско и Мраморно море. Историята
на селските движения в Османската империя преди него не познава подобен
успех. Календероглу си поставя за цел да унищожи господството на
Османската династия в Анадола. За да постигне това си намерение, той
смята, че първо трябва да ликвидира великия везир Мурад паша Куюджу,
който въпреки своите деветдесет години е много енергичен и способен
държавник и пълководец. Планирайки бъдещите си действия, Календероглу не
до-оценява политическия талант и тактическите възможности на великия
везир. Вождът на въстанието става жертва на своите грешки. Чрез доверени
хора Календероглу узнава, че от Алеп за Истанбул е изпратена армейската
хазна. Той решава да атакува съпровождащия я конвой и да плени хазната.
За намеренията на Календероглу е съобщено на великия везир. Мурад паша
Куюджу решава да изпревари въстаниците и бързо напуска Алеп в посока към
Мараш, в околностите на който се очаква да проведе акцията си
Календероглу. Великият везир влиза в Мараш на 23 юни 1608 г. Узнавайки за
това, Календероглу решава да пресрещне правителствената армия в
планинския проход Гьоксун, който е североизточно от Мараш. Известен за
намеренията на Календероглу, великият везир го изпреварва и разполага
войските си около прохода. Ако можем да се доверим на източниците,
въстаниците са между 30 и 50 000 човека, а правителствената армия
количествено, като тактически умения и въоръжение превъзхода многократно
бунтовниците. Кръвопролитното сражение е на 5 август 1608 г. в долината
Аладжа чайър. Лично великият везир командва правителствената армия. В
критичния момент на битката се намесва еничарската войска, която дотогава
е в засада. Започва жестока сеч. Само около една трета от въстаниците
оцеляват и водени от Календероглу отстъпват към иранската граница.
Неколкократно войските на великия везир настигат отстъпващите бунтовници
и едва 2 000 човека заедно с водача си Календероглу успяват да се спасят

на иранска територия. Те са посрещнати много недружелюбно от иранския
шах, който ги превръща в свои роби.
След като разгромява въстанието на Календероглу, великият везир Мурад
паша не бърза да се върне в столицата. Той продължава още година и
половина своята жестока наказателна акция в Анадола. През това време са
ликвидирани огнищата
на другите джелялийски бунтове. На смърт са осъдени всички местни
администратори, сътрудничили на въстаническите сили или пък не проявили
достатъчна активност в борбата за потушаване на движението. Безмилостна е
разправата с всеки, заподозрян като участник във въстанието или като
негов симпатизант. Не са пощадени нито жени, нито деца, нито старци. След
като унищожава всички центрове на въстания в Анадола, през декември 1609
г. великият везир се връща в столицата. Той е посрещнат тържествено като
победител на метежниците и спасител на Османската династия. Равносметката
от тригодишната наказателна експедиция на великия везир Мурад паша Куюджу
е 70— 100 000 убити.
Въпреки успешното потушаване на селската война в Анадола Високата порта е
принудена да направи редица отстъпки в полза на селяните. През октомври
1609 г. султанът издава т. нар. "Ферман на справедливостта". В указа
централната власт е принудена да признае бедственото положение на
селяните, за което са обвинени представителите на местната администрация,
спахиите, еничарите, духовенството и лихварите. Следват и други
разпоредби на Високата порта. Благодарение на тях обез-землените селяни
получават обратно своите ливади и ниви по цени, по които преди това са
принуждавани да продават. Благодарение на действията на Високата порта в
Анадола е възстановено селскостопанското производство и спира
продоволствената криза.
Сериозен удар по политическата и военната стабилност на Османската
империя нанасят и освободителните движения на християнските народи, които
са под османска власт. Трябва да се признае, че има един сравнително
продължителен период на летаргия на християнската рая. Първият опит за
антиосманско освободително движение е на двамата братовчеди Константин,
син на Иван-Сраци-мир, и Фружин, син на Иван Шишман. След поражението на
Баязид Йълдъръм край Анкара през 1402 г. те организират въстание в
Североизточна България, което е потушено от османците. Българите се
включват активно в общата християнска борба срещу империята по време на
походите на Владислав III Ягело Варненчик през 1443—1444 г.
През целия XV и през първата половина на XVI в. на Балканите няма
значителни антиосмански освободителни въстания. По това време обаче се
води стихийна борба срещу османската социално-политическа система. Тази
съпротива се изразява в отказ да се плащат данъците, бягство от
владенията на тимариотите и заимите, укриване на реколтата и добитъка. С
още по-сериозни последствия за Османската империя е стихийното
недоволство, което приема формата на хайдушко движение. То обхваща всички
балкански страни. За разлика от стихийната пасивна съпротива, хайдутите с
оръжие в ръка водят постоянна борба срещу местните представители на
централната османска власт. Често в борбата на преден план излиза личното
отмъщение. Нападани са конаците на сановниците, за-имите и спахиите.
Експроприира се собствеността на управляващите. Смелите народни борци в
Сърбия са наричани ускоци, в Гърция — клефти, а в България — хайдути.
Независимо от сериозните щети, които хайдутите нанасят на османските
потисници, те не могат с борбата си да помогнат за освобождаването на
своите народи, тъй като нямат осъзната, ясно изразена общонационална
идея. В повечето случаи борбата на хайдутите е локална. Ускоците
многократно са използвани от австрийците за създаване на напрежение по
австро-османските граници.

По-ясен освободителен характер имат въстанията, вдигани по време на
войните, водени от западните държави срещу Османската империя.
Перманентните противници на Високата порта, като Папската държава,
италианските градове републики, Австрия, Испания и други, когато започват
война с Османската империя адресират апели към християнските поробени
народи на Балканите. В такъв смисъл можем да подчертаем, че въстанията в
европейските владения на империята нерядко избухват под влияние на
пропагандата на западните антиосмански сили. Всички войни, водени от
перманентните противници на Османската империя, като крайна цел имат
унищожаването на нейното господство в Европа и установяване на собствено
владичество на Балканския полуостров. Вероятно няма да прозвучи
пресилено, ако кажем, че в периода XVI—XVII в. нито една западна сила
нито за момент не е имала за цел да води война с Османската империя за
освобождаване на християнската рая. По тази причина са напразни надеждите
на балканските християнски народи, че ще бъдат подпомогнати в понататъшната им борба за независимост.
По-осезателно освободителното движение се проявява през първата третина
на XVI в. След разгрома на Унгария през 1526 г. въстават сърбите в Южна
Унгария. Въстанието е водено от Йован Не-нада. Около неговата личност
съществува мито-логизираната версия, че той е човекът, определен от Бог
да освободи Европа от османците. Антиос-манската основа на въстанието
събира около Йован Ненада ок. 10 000 сръбски и унгарски селяни.
Въстаническата армия освобождава от властта на османците Банат и Бачка.
Йован Ненада се обявява за цар и избира за своя столица Сегедин. Той
провежда политика на социална справедливост, раздавайки земи на своите
войници селяни. Забранява връщането на освободените обработваеми земи на
бившите им феодални собственици.
Към края на 1526 г. Йован Ненада води военни действия в областта Срем.
Той освобождава няколко града и крепости. Антифеодалната политика на
Йован Ненада предизвиква недоволството на Фердинанд Хабсбургски и на
унгарските феодали. Започва война между въстаниците и силите на Янош
Сапояи, в която армията на Йоан Ненада е
разбита, а самият той е убит. Скоро след това османските власти и техните
съюзници сред унгарските феодали напълно сломяват освободителното
движение на сърбите и унгарците.
По време на венециано-османските войни през 1537—1540 и 1570—1573 г. се
наблюдава раздвижване сред гърците и албанците. Венецианците призовават
гърци и албанци на помощ срещу общия враг — Османската империя.
Организирани са много въстанически дружини от гърци и албанци, които с
готовност се включват във войната. И в двата случая надеждите на
въстаналите за освобождение с помощта на западните държави се оказват
напразни. Венецианците и техните съюзници подписват мирни договори с
Османската империя, без да се съобразят с въжделенията и стремежите на
въстаналите.
В началото на 70-те години на XVI в. активно участват в антиосманските
движения на Балканите васалните княжества Влахия и Молдова. Техните
войводи се опитват да отхвърлят сюзеренитета на султана. Конкретен повод
за действията им е постоянно увеличаваният годишен трибут, който те
плащат на Високата порта. Заемането на войводския пост става чрез подкуп
и наддаване за размера на годишния трибут. Тази практика предизвиква
възмущението дори на Йоан Люти, който сам заел молдовския войводски
престол срещу голям подкуп. През 1574 г. Високата порта му иска 80 000
жълтици годишен трибут вместо установения от 40 000. Тъй като не било
възможно да плати тази сума, Йоан Люти призовава народа си на въстание
срещу османския васалитет. Заедно със селяните на негова страна минават и
някои от болярите. На призива му за помощ се отзовават и казаците, които
му изпращат свой отряд начело с атамана Свер-чевски.

Високата порта обявява Йоан Люти за свален, а на негово място назначава
Петър Куция, чийто брат Александър е влашки войвода. Двамата братя се
отправят към Молдова, но войските им са разбити, дори Йоан Люти временно
превзема Букурещ. Край Браила бунтовният войвода разбива османските
войски, изпратени да помогнат на Петър Куция и на Александър. След този
си успех Йоан се насочва на изток, към крепостите Акерман и Бендер. Двата
града са обсадени, но цитаделите им издържат на натиска. Мурад III е
доста изплашен от възможността да загуби Бесарабия и по този начин да се
прекъснат връзките му по суша с п-в Крим. Веднага е организирана военна
експедиция от Истанбул към Молдова. Изпратената султанска армия се състои
от ок. 90—130 000 човека. Въстаниците на Йоан Люти заедно с казаците не
са повече от 35 000 човека. Османците обсаждат бунтовниците около ез.
Кагул. Още при първото сражение болярите, участващи във въстаническата
войска, изменят и преминават на страната на османците. На обсадените
предлагат да капитулират, за да пощадят живота им. Османците не удържат
дадената дума. След като Йоан Люти слага
оръжие и се предава, той веднага е обезглавен. Избити са всички,
участвали във въстанието. Казаците, виждайки неизбежната си смърт, се
врязват в редиците на османската армия и загиват като храбреци, посичайки
много от неприятелските войници.
Антиосманските движения на Балканите зачестяват и се масовизират във
връзка с началото на австро-османската война от 1593—1606 г. Банатските
сърби първи откликват на призива на "Свещената лига" за обща борба с
единния враг — Османската империя. Банат е завладян от османците едва
през 1551 г. след продължителна съпротива. Османската армия е командвана
от великия везир Мехмед паша Соколлу. Пълководецът обещава на ба-натци да
запази живота и имота им. Подмамени от добрата перспектива, сърбите в
Банат често доброволно предават селата и градовете си на завоевателите.
Трябва да се подчертае, че населението е изморено, изтощено и отчаяно от
продължителната война. По тези причини то се поддава на агитацията на
Мехмед паша Соколлу. След установяване на османската власт в Банат не са
спазени дадените обещания. По тази причина отношението на банатци към
Османската империя бързо се променя. Доброжелателността им към окупатора
е сменена с враждебност.
Живеейки в граничните райони на Унгария, банатските сърби натрупват голям
военен опит. Много от тях се славят като храбри войници. Има селски
поселения, които изпълняват военна и охранителна служба. В условията на
упадък на централната власт тези села са подложени на всевъзможни
притеснения, които ограничават свободите и правата им. Постепенно в
средите им се заражда идеята за борба срещу османците. Започналата през
1593 г. война между Австрия и Османската империя е удобен момент за
вдигане на въстание срещу чуждото господство. Банатските сърби с
готовност откликват на призива да воюват заедно с Австрия срещу
Османската империя.
Въстанието на населението в Банат започва през пролетта на 1594 г. То има
стихиен характер и е свързано с хайдушкото движение. На границата между
Банат и Трансилванското княжество постоянно действат хайдушки чети. След
началото на австро-османската война броят на четите и участниците в тях
рязко се увеличават. По същото време Хабсбургите преговарят с
трансилванския княз Си-гизмунд Батори за участие на Трансилвания във
войната с Османската империя. Поради това трансилванските власти
съдействат в организацията на сръбски хайдушки отряди, действащи в
граничните с княжеството райони.
Към лятото на 1594 г. въстаниците имат големи успехи. Те завземат редица
градове и укрепени центрове на османската власт в Банат. Стихийно
възникналото четническо движение не може да се превърне обаче в масово
обединено въстание срещу османците. Въстанието продължава да е с локален

характер без единно централно ръководство. Отделните ръководители на
движението не правят нищо, за да се вдигне цялото население на Банат. Техните проекти са
ориентирани към получаването на помощ от Австрия и Трансилвания.
Надеждите за австрийска помощ са напразни. Австрийската армия с големи
усилия задържа настъпленията на османската войска в Северозападна Унгария
и по тази причина помощта за банатското въстание е невъзможна.
Сърбите в Банат в началото на въстанието разчитат много и на участието на
Трансилвания в тяхната борба. Целта им е да присъединят Банат към
Трансилвания. Ръководителите на въстанието поддържат постоянна връзка със
Сигизмунд Батори. Те му предлагат да приеме титлата "сръбски дес-пот" и
като такъв да подпомогне с войски и оръжие въстаниците. Проосмански
настроените трансилвански магнати обаче, които са мнозинство в Сейма, не
дават право на княза да обяви война на Високата порта. Всъщност
въстанието в Банат не получава никаква външна помощ. Това улеснява
Османската империя. Тя изпраща срещу въстаналите ок. 30 000 войници,
които сравнително леко се справят с бунтовниците — ок. 4 300 човека. В
двете сражения през юли 1594 г. край градовете Бечкерек и Темешвар
въстанието е рагромено.
Въпреки печалния си край въстанието в Банат поставя начало на много
антиосмански бунтове и движения във всички християнски страни на
Балканите, намиращи се под властта на Високата порта. Разгромът на
въстанието съвпада с образуването на коалицията на трима васали на
империята — трансилванския княз Сигизмунд Батори, молдовския войвода Арон
и влашкия войвода Михаил Храбри. Съюзниците се договарят с австрийския
император Рудолф II за съвместна борба с империята. На дело това означава
приемане на австрийския сюзеренитет. Борбата започва Михаил Храбри. Той
събира своите османски кредитори под предлог, че ще се разплаща с тях, но
ги затваря и подпалва двореца. Високата порта си дава ясна сметка, че
този акт на влашкия войвода означава бунт и отказ да се плаща годишния
трибут. Срещу бунтовния васал е изпратена армия, но тя е разбита в
няколко поредни битки. Михаил Храбри в съюз с молдовския войвода Арон
изгонва османците от Влахия. В края на 1594 г. въстаническите сили
преминават р. Дунав и правят рейд до Разград. По това време заедно с
войските на Михаил Храбри действа и доброволческа конница, състояща се от
маджари, сърби и българи. Тя е командвана от дал-матинеца Дели Марко и
българина Баба Новак.
Опити за активно участие във въстаническото движение предприемат и
албанците католици. Те са подтиквани към антиосмански действия от
Папската курия. Под влияние на нейната пропаганда през юни 1594 г.
албанските католически първенци се срещат в манастира "Света Мария" край
гр. Мат. На тази среща е обсъден план за въоръжено въстание. Венеция не е
съгласна с идеята за антиосман-ско движение на албанците. Тя не иска да
се създаде нов притегателен център на християнска съпротива в западните покрайнини на Балканския полуостров. Въпреки негативната
позиция на Венеция албанците продължават подготовката за въстание с
надеждата, че тяхната борба може да бъде подпомогната от Папската държава
и от Испания. Ръководителите на предстоящото албанско въстание се о
"ръщат с молба към Рим и Виена да им предоставят огнестрелно оръжие. През
октомври 1595 г. специален пратеник на албанците пристига в Рим, за да
привлече вниманието на папата към подготвяното въстание.
Въпреки че не получават твърдо обещание от никого за помощ, албанците
въстават през 1596 г. Около 10 000 човека, въоръжени с лъкове и саби,
нападат османските войски, дислоцирани в Албания. Въстаналите не
получават никаква помощ. Дори изпратеното от Испания оръжие е
конфискувано от Венеция. Обяснимо е, че албанците не могли да се
противопоставят на османската армия, въоръжена с огнестрелно оръжие. През
1596 г. въстанието в Албания е разгромено.

За Високата порта по-голямо значение има движението, възглавено от Михаил
Храбри. То лишава столицата и армията от продоволствие. Срещу Михаил
Храбри е изпратена 100-хилядна редовна армия. Той обаче, маневрирайки със
своите 16 000 въстаници, нанася на османците няколко впечатляващи
поражения през 1595 г. При това положение султанското правителство е
принудено да преговаря с Михаил Храбри. Подписано е примирие, според
което султанът фактически губи сюзерени-тета си в отвъддунавските
провинции.
Под натиска на католиците Михаил Храбри нарушава примирието с Високата
порта и през 1598 г. възобновява антиосманските си действия. През
пролетта на 1598 г. той тръгва на голям поход през Северна България — от
Видин до Силистра. По време на тези военни действия са превзети и
опожарени Свищов, Оряхово, Плевен, Враца, Видин и повече от 200 села
между р. Дунав и Стара планина. Тези успехи на Михаил Храбри ускоряват
избухването на Първото търновско въстание през 1598 г., което е първото
голямо градско движение в България. Независимо от неуспешния край на
въстанието то има голямо значение, тъй като при започването му за първи
път е поставена ясната политическа цел — възстановяване на независимата
българска държава.
В общобалканското въстаническо движение през периода 1597—1598 г. активно
се включват Южна Сърбия, Херцеговина и Черна гора. Основната движеща сила
на тези въстания са селяните. Не са редки случаите на участие и на
градското население в антиосманското движение на южнославянските народи.
Активно във въстанията участва и сръбското нисше духовенството. Висшият клир начело с печкия
патриарх и някои влиятелни сръбски князе проявява инициатива да
организира и оглави въстание, чиято цел е възстановянето на сръбската
феодална държава. Печките патриарси за постигане на своите цели възлагат
големи надежди на Папската курия, Венеция, Испания и Хаб-сбургите, а след
XVII в. — и на Русия. Това обяснява факта, че много въстания през втората
половина на XVI и през XVII в. винаги съвпадат с началото на войните
между западните антиосмански сили и Високата порта.
Михаил Храбри се проявява като непримирим противник на османското
господство във Влахия, Молдова и Трансилвания, но той не е добър политик.
Без да се съобразява с общоевропейската политическа конфигурация и с
конкретните социал-но-икономически условия в отвъддунавските османски
васални владения, Михаил Храбри решава да обедини в единна държава
Трансилвания, Влахия и Молдова. Това е химеричен план. Въпреки всичко
влашкият войвода преминава към практически действия, за да постигне целта
си. През 1599 г. той успява да завладее Трансилвания, а през май 1600 г.
Молдова също е подчинена. Трите княжества попадат под властта на Михаил
Храбри, който обаче не е в състояние да преодолее трудностите, свързани
със съществуването на подобен политически конгломерат. Веднага срещу
политиката му на централизация на властта се вдигат молдовски-те боляри и
трансилванските магнати, унгарци по народност. Михаил Храбри настройва
срещу себе си свободното селячество, което е лишено от земя и
независимост за сметка на едрите боляри.
През 1601 г. срещу Михаил Храбри се вдигат трансилванските феодали. Те
успяват да разгромят и да прогонят от Трансилвания влашкия войвода. Той
се оттегля във Влахия, но там е убит на дуел с един от претендентите за
трансилванския престол. Това е печалният край на делото и движението,
възглавявани от Михаил Храбри.
Разгромът на всички антиосмански въстания на християнската рая в края на
XVI и в началото на XVII в. е неопровержимо доказателство, че воюващите
срещу Високата порта западни държави нямат намерение реално да помогнат
за възстановяване на независимите държави на Балканите. Въпреки
безмилостната разправа на османската власт с въстанията те оставят трайна
диря в историческата памет на балканските народи. Многобройните,

сравнително масови въстания нанасят непоправими поражения на Османската
империя, които заедно със социалните движения в Анадола, предопределят
нейния упадък.
Османската империя през хун век - криза, стабилизация и упадък
•«йЗК&йкИКОНОМИЧЕСКО И ФИНАНСОВО СЪСТОЯНИЕ НА ИМПЕРИЯТА ПРЕЗ XVII ВЕК
Османската империя навлиза в седемнадесетото столетие, обременена от
много кризисни проблеми. Зародилата се през втората половина на XVI в.
социална криза се задълбочава и предвещава нови социални конфликти и
сътресения. Разпоредбите за внасяне на ред в аграрния режим, данъчната
политика, съдебната система, военната организация и във висшите етажи на
властта, последвали жестоката разправа с джелялийските бунтове в началото
на XVII в., нямат очакваните резултати.
Старата система за собственост върху земята и производният от нея аграрен
режим в новите условия вече са спирачка за развитието на селското
стопанство. Независимо от волята на централната власт се налага частното
земевладение, което ще смени военно-ленната поземлена собственост. Неслужебните, частни едри селски стопанства са предпоставката за нови
социални взаимоотношения в Османската империя — поява и ускорено развитие
на феодалната социална прослойка. Формално държавната (мирийска)
собственост върху земята остава в сила, но същността на аграрните
отношения се определя от новите социално-икономически формирования,
каквито са чифлиците. Не може еднозначно да се характеризира новата форма
на собственост върху земята в Османската империя. Чифлиците съчетават в
себе си елементцца закъснелия османски феодализъм с някои социални
предвестници на бъдещата капиталистическа селска собственост.
Различни са средствата и пътищата за създаване на чифлиците. Главна роля
при възникването им играе лихварският капитал. След като не са в
състояние да върнат получените високопроцентни кредити, селяните са
лишавани от владенията им и попадат под двойния фискален гнет на спахиите
и на собствениците на чифлици. Не са редки и случаите, когато спахиите
превръщат своите ленове в чифлици. Стопанисването на чифлиците става по
различен начин. Често се практикува предоставянето на чифлика на изполица
или обработването му чрез ангарийния труд на селяните. Развитието на
стоково-паричните отношения и засиленото търсене на натуралните продукти
водят до още по-тежки форми на социален и фискален гнет в селото. Разорителни за селячеството са увеличените по размер стари държавни
данъци и въведените нови. През 1694 г. данъкът джизие става действително
поголовен. Той вече задължително се плаща от всеки християнин, навършил
16 години, до 60-годиш-ната му възраст. Особено пагубна за селяните е
съществуващата практика на откупване на държавните данъци. През 1695 г.
краткострочният илти-зам е заменен от системата на маликянетата.
Същността на нововъведението е в пожизненото откупуване на държавните
данъци — арендаторът внася еднократна сума, след което арендуваният обект
вече не е подвластен на държавния фиск. Системата на маликянетата дава
възможност на откупва-чите да прилагат спрямо селяните неограничен
фискален произвол. Не е случайно, че в бъдещите социални движения едно от
основните искания е за премахване на правото за пожизнено откупуване на
държавните данъци.
Натуралното, изостанало селско стопанство с нищо не стимулира развитието
на градската икономика. През XVII в. все още не може да се говори за
начало на нови икономически отношения. Занаятчийството и дребностоковото
производство са решаващи в живота на османското общество. Общата
икономическа изостаналост на империята се допълва от неблагоприятното й
финансово положение. Разходите за издръжка на армията, двореца и на целия
бюрократичен апарат с всяка изминала година се увеличават, а
постъпленията в държавната хазна намаляват. Високата порта води активна

превантивна политика за париране на финансо-во-икономическата криза и
упадъка на държавата, но тя няма трайни позитивни резултати.
Девалвацията и фалшификацията на акчето са често практикуваните средства
за покриване на растящите държавни разходи. Така например през 1651 г. е
пуснато в обращение акче с ниско съдържание на сребро, поради което
курсът на дуката от 50 достига 160 акчета. Тъй като акчето все повече
губи стойността си, през 1687 г. Високата порта е принудена да пусне в
обращение нова сребърна монета — куруш. И тази мярка не е спасителна за
финансовата немощ на империята. Предприети са и действия за намаляване на
броя на еничарите, които са потребители на значителна част от държавния
бюджет. През 1595 г. броят на войските ка- 97 пукулу достига 91 202
човека, а разходите за тях са 251 200 000 акчета. В началото на XVII в.,
през 1609 г. броят на еничарите надхвърля 91 000 човека. За издръжката им
се изразходват 310 800 000 акчета.
Мурад IV радикално реформира еничарската войска, за да я стабилизира, и
тя е намалена до 59 257 човека. Благодарение на този акт, както и на
редица други, доходите на държавата достигат 550 млн. акчета, което
превишава разходната част на бюджета. Финансовата стабилизация обаче е
краткотрайна. Наследниците на Мурад IV се връщат към традиционната
политика — увеличен е броят на еничарите и те отново достигат 100 000
човека. През 1648 г. доходите на държавата спадат до 361 800 000 акчета,
а разходите й са равни на 550 млн. акчета. Великият везир се опитва през
1650 г. да покрие дефицита в държавния бюджет, отнемайки половината от
доходите на спахиите. Като компенсация ощетените са освободени от лично
отбиване на военна повинност. Тази идея не е посрещната с разбиране и не
дава очакваните резултати. Подобни са последствията и от проекта на
великия везир за изземване в полза на хазната на част от доходите на
хасовете на сановниците.
ПОЛИТИЧЕСКА ДЕГРАДАЦИЯ И КРИЗА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА
НА ХУЩВЕК
Социално-икономическата, финансовата и военната криза в Османската
империя през първата половина на XVII в. ускоряват и задълбочават кризата
на властта в държавата. Непълнолетният султан Ахмед I, който заема
престола през 1603 г., се опитва да сложи ред в управлението на страната.
Усилията му имат някои позитивни резултати, но не може изцяло да се
върнат авторитетът и стабилността на институциите, които в миналото са
основа за могъществото и величието на Османската империя. Фактическата
власт е оспорвана от различните кланове в двореца. Много активна, но
пагубна роля играят майките на султаните. Те често са изразителки на
интересите и стремежите на най-ретроградните групировки в двореца.
Фатални последствия за политическата стабилност в империята има и
активното участие в дворцовите интриги на агите на белите и особено на
черните евнуси. В номинацията за високи постове вече не се отчитат
личните качества и възможности, а се имат предвид принадлежността и
верността към онази групировка, която доминира в двореца.
Султан Ахмед I успява временно да стабилизира централната власт. По време
на неговото управление са сменени само шест велики везири. Дълбоко
религиозен и поет по душа, новият султан се стреми да осигури вътрешен и
външен мир за империята. По инициатива на Ахмед I в Истанбул е построена
голяма джамия, която носи неговото 98 име — Ахмедие, но повече е известна
като Синята джамия. Той създава много благотворителни ва-къфи и се
разпорежда да бъде благоустроен комплексът около светилището Кааба.
Султанът издава
специални закони за някои промени в административното устройство и
търговията на империята.
Султан Ахмед I умира на 22 ноември 1617 г. Той няма пълнолетен наследник.
Най-големият му син — Осман, е на тринадесет години, но това не е пречка
да заеме престола. Баща му — султан Ахмед I, поема управлението на

империята на 14 години и може да се каже, макар и с известни резерви, че
се справя с непосилното бреме на властта. Активно в събитията около
избирането на новия владетел се намесва съпругата на султан Ахмед I —
Кьосем Султан. Тя иска още дълго време да управлява империята. По тази
причина плете сложни интриги, в резултат на които Осман е елиминиран и за
султан е избран чичо му Мустафа, който е болнав и слабоумен.
Здравословното и психическото състояние на новия султан Мустафа I найдобре отговарят на властническите амбиции на Кьосем Султан, която е
убедена, че ще може отново да упражнява властта си. Радостта й обаче е
кратка. Много скоро се проявяват симптомите на неизлечимата лудост на
султан Мустафа I. Организиран е заговор от агата на черните евнуси
Мустафа, шейх-юл исляма и от други видни сановни-ци, които на 26 февруари
1618 г. детронират Мустафа I и поставят на трона Осман, който вече е на
четиринадесет години. Започва управлението на султан Осман II. Въпреки
своето непълноление Осман II се стреми да укрепи властта си и
политическото положение на империята. Като неотложна задача на своята
вътрешна политика Осман II си поставя персоналните промени във върховете
на властта. Много бързо той отстранява личностите от харема, известни
като негови противници. Първа загубва влиянието си Кьосем Султан. През
1619 г. за велик везир е назначен Али паша, който бързо спечелва
доверието на младия султан, поднасяйки на Осман II много ценни подаръци,
купени с пари, експроприирани от видни политици, които при новия султан
изпадат в немилост. Благодарение на интригите на новия велик везир от
обкръжението на Осман II са отстранени личният му ходжа Юмер Ефенди и
агата на черните евнуси, чието имущество е конфискувано, а самият той е
заточен в Египет.
Обект на специалното внимание и грижите на Осман II са структурите на
върховната власт и армията. Изправен пред застрашителната деградация на
войската и управляващите структури в държавата, новият султан заключава,
че пагубното явление е резултат от хетерогенното рекрутиране по линия на
девширмето, на чиято основа са комплектувани армията и върховните органи
на властта. Султанът възнамерява да турцизира армията и администрацията,
привличайки представители на анадолското население. Той не е съгласен и с
големите правомощия на улемите. Настъплението си срещу тях Осман II
започва като ограничава материалните им привилегии. Тези действия на
султана провокират силната опозиция назастрашенителичности, особено на
еничарите, които въстават и ултимативно искат от Осман II да отстрани основните си съветници. Искането
им е подкрепено с фетва на шейх-юл исляма, издадена на 18 май 1.622 г.
Султанът не скланя глава пред ултиматума на еничарите. Тогава те
проникват в двореца и освобождават предишния султан Мустафа, който отново
е провъзгласен за владетел. Малко по-късно е арестуван и детрониран Осман
И. На 19 май 1622 г. заговорниците екзекутират сваления султан.
За първи път в историята на Османската империя един султан става жертва
на бунт. Еничарите са доволни от резултатите на своя заговор. Те по
безапелационен начин демонстрират своята власт в държавата. Ликвидиран е
всеки опит за промени в администрацията и армията. Екзекуцията на султан
Осман II е свидетелство, че личността на султана вече не е смятана за
свещена и неприкосновена. Невероятната дързост на еничарите предизвиква
силен страх сред заговорниците. За да се предпазят от евентуално
повторение на еничарския бунт и за да се оневинят пред обществото, те
убеждават шейх-юл исляма да анатемоса ротата, към която принадлежи
убиецът на Осман II. Освен това ротата е разформирована и никога повече
не е възстановена. Тези действия обаче не означават, че е сложен край на
намесата на еничарите в управлението на държавата. Напротив! Те налагат
своята воля при назначаване на нови сановници и висши администратори.
Тяхно дело са безредиците в столицата. Като разчита на подкрепата на
еничарите и използвайки слабоумието на султан Мустафа I, Кьо-сем Султан

налага волята си в управлението на империята. Тя умело използва
недоволството в обществото срещу великия везир Давуд паша, който е
обвинен за пряк участник в заговора за детронирането и в убийството на
Осман II. Великият везир е толкова уплашен, че не се явява на заседанията
на Дивана. Но и това не го спасява. Част от султанската конница атакува
двореца на великия везир с викове: "Ние ти поверихме султан Осман, а ти
защо го уби?". В отговор на обвиненията великият везир заявява: "Аз
наредих да го убият по заповед на султан Мустафа". Настъпва временно
успокоение, но за сметка на удовлетворяването на всички желания на
дворцовата гвардия. Очаква се нов взрив на недоволство. За да го
предотвратят, шейх-юл ислямът Яхия Ефенди и Кьосем Султан се споразумяват
и свалят от власт великия везир Давуд паша. На негово място е назначен
бившият валия на Египет — Мере Хюсеин паша, известен като много
предпазлив и нерешителен човек. Новият велик везир, без да се колебае, се
заема с максимално облагодетелстване от поста си. Себичните стремежи на
Мере Хюсеин паша отново възбуждат духовете в Истанбул. След триседмично
управление през месеците юни и юли на 1622 г. великият везир е свален и
на негово място е назначен Гюрджу Мехмед паша.
Персоналните рокади във върховете на властта не допринасят много за
въдворяването на ред и спокойствие в столицата. В Истанбул с всеки изминал ден нарастват словесните атаки срещу ени-чарските оджаци.
Политическата дестабилизация в провинцията също се задълбочава от
сепаратис-тичните тенденции. Юсуф Сейфеддин, управител на Триполи,
открито демонстрира желанието си да бъде независим от столицата. Особена
заплаха за целостта на империята представляват действията на Абаза Мехмед
паша, валия на Ерзурум. Той се обявява против своеволията на еничарите и
спечелва подкрепата и симпатиите на местното население, което е недоволно
от непосилните условия на живот. Противниците на еничарите също поддържат
Абаза Мехмед паша. По-голямата част от Централен Анадол минава под
властта на размирния валия.
По това време размириците в столицата продължават. Новият велик везир —
Гюрджу Мехмед паша, решително се разправя с участниците в убийството на
султан Осман II. След като за известно време в Истанбул настъпва
спокойствие, той пристъпва към укрепване на институциите на централната
власт. Добрите намерения и проектите на великия везир обаче не се
реализират. Неговият предшественик Мере Хюсеин паша с много подкупи
успява да предизвика бунт в еничарския корпус и в дворцовата конница.
Техните представители на-хълтват в залата за заседания на Дивана и
запла-.шително искат Гюрджу Мехмед паша да се откаже от поста си. В
противен случай бунтовниците заплашват, че ще го съсекат на парчета.
Великият везир светкавично подава оставка. По искане на бунтовниците
повторно за велик везир е назначен Мере Хюсеин паша. Той щедро
възнаграждава за сметка на хазната своите привърженици, акт, който още
повече утежнява финансовата немощ на империята. Мере Хюсеин паша остава в
историята като много жестока и брутална личност. Срещу противниците си
той прилага физическо насилие — по негова заповед е пребит до смърт един
бейлербей, член на Дивана; лично великият везир бие своите отявлени
противници. Чашата на търпението прелива, когато великият везир набива
един кадия, произхождащ от рода на Пророка. Вестта за оскърбителната
постъпка предизвиква силното недоволство на улемата. Еничарите и
дворцовата конница изоставят Мере Хюсеин паша. На 30 август 1623 г. за
велик везир е назначен бившият валия на Багдад — Кеманкеш Али паша. Мере
Хюсеин паша известно време се укрива от противниците си, но след като
престола е зает от Мурад IV, той е заловен и е убит. Новият велик везир
Кеманкеш Али паша подготвя детронирането на султан Мустафа I, който не е
убит, а е изолиран да живее в покоите си, намиращи се в двореца Топкапъ.
Тук безумният Мустафа остава до 1639 г., когато умира. Мустафа I е
погребан в гробището до катедралния храм "Света София".

За султан на Османската империя е провъзгласен малолетният син на Ахмед I
— Мурад. Официалната коронация е на 10 септември 1623 г. Новият султан
Мурад IV е едва на 11 години. През първите
години от неговото управление фактическата власт е в ръцете на майка му
Кьосем Султан и на нейните фаворити. Много силна и властна личност,
майката на султана десет години дирижира държавните дела според своите
разбирания, а много често според прищявките си. Тя привлича и назначава
на висши държавни длъжности хора, които сервил-ничат. Както при
назначенията, така и при лишаването от власт Кьосем Султан често действа
според настроенията си или според обстоятелствата. От 1623 до 1632 г. са
сменени осем велики везири, от които трима са умъртвени много жестоко.
През същия период на поста "башдефтердар" са назначавани девет човека.
При тези чести смени във висшата държавна администрация не може да се
реализира никаква полезна, по-перспективна политика, съобразяваща се с
най-неотложните интереси на империята. Възникващите трудности и
конфликтни ситуации при упражняването на върховната военноадминистративна
и финансова власт майката на султана се опитва да разреши чрез смяна на
титулярите в учрежденията. Не са редки случаите, когато смъкването от
власт на личностите е съпроводено с тяхната екзекуция. Безредиците,
вътрешните трудности и напрежението по границите на империята
продължават. Безпристрастният анализ на положението в столицата и
провинцията показва, че през 20-те години на XVII в. Високата порта не
може да управлява реално и ефективно. Овластените личности са активни
повече в съперничеството и в търсенето на възможности за лично материално
облагодетелстване.
Липсата на силна централна власт стимулира засилващата се тенденция сред
отделни провинциални администратори към независимост от столицата. В края
на XVI в. и през първите десетилетия на следващото столетие в провинцията
се оформя нова социално-политическа прослойка, която по-късно се превръща
в най-мощната деструктив-на сила в империята. Новата общност се формира
чрез постепенно отделяне от масата на едрите провинциални земевладелци,
от местното духовенство и от средите на богатите граждани на техните найвлиятелни и състоятелни финансово представители. Тези местни първенци,
наричани аян-и вилает, разполагат със земя и друга недвижима собственост.
В техните среди все повече сила и значимост придобиват притежателите на
търговско-лих-варски капитал, които се приспособяват към стопанска
експлоатация на земята чрез откупната система. Аяните^се трансформират в
специална институция към края на XVII в., когато започват да настояват за
собствено място в управлението на империята.
САМОСТОЯТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА 1
МУРАД IV И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СУЛТАНСКАТА
ВЛАСТ
везир, башдефтердар, ага на еничарите и под. се стреми да създаде кръг от
привърженици в защита на интересите си и да се противопостави ефективно
на групите, застрашаващи властта му. Често в тази борба, която няма
морални норми и принципи, са използвани еничарите и столичните спахии.
Особено фрапиращ е примерът с вълненията в столицата през януари 1632 г.,
инспирирани от личностите, които недоволстват, че не са им поверени
високи държавни постове. Еничарите и спахиите са умело манипулирани и те
се вдигат на бунт. Съставен е списък с имената на 17 човека, чиито глави
бунтовниците искат. Сред имената в списъка са великият везир Хафъз Ахмед
паша, шейх-юл ислямът Яхия Ефенди, башдефтер дарят Мустафа паша,
еничарският ага Хасан Халифе и други. Бунтът придобива застрашителни
размери. За да стабилизира обстановката в столицата и личната си власт,
султан Мурад IV се подчинява на уличния натиск. Той предава на
бунтовниците великия везир и те го посичат на място. Изглежда с това е
уталожена жаждата за кръв на заговорниците и те настояват за екзекуцията
на останалите в списъка. Удовлетворено е само искането им за отстраняване

от власт на изброените висши сановници. За велик везир е назначен Реджеб
паша.
За да укрепи положението си, новият велик везир постепенно отстранява от
обкръжението на султана личностите, които биха могли да заплашат поста
му. Неоснователните, често безпричинни екзекуции на хора, ползващи се с
влияние сред еничарите, отново провокират размирици в столицата. Основна
сила на движението, както и преди, са еничарите и спахиите. Постепенно
бунтът им получава антиправителствена ориентация. Султанът и този път
намира изход от трудната ситуация, като стоварва цялата вина за
убийствата на видни сановници върху новия велик везир Реджеб паша. На 18
май 1632 г. великият везир спешно е доведен при султана. По заповед на
Мурад IV е отсечена главата на Реджеб паша и е хвърлена на чакащите отвън
бунтовници. Решителността и жестокостта на султана силно въздействат на
бунтуващите се еничари и спахии. Те веднага напускат площада пред
султанския дворец. По този начин е сложен край на поредния опит на
ретроградните сили да се намесят в управлението на империята.
За велик везир е назначен бившият валия на Египет — Мехмед паша. Султанът
му вменява в дълг повече да не допуска антиправителствени бунтове в
Истанбул. На 22 години султан Мурад IV решава да вземе в свои ръце
управлението на империята. Заедно със своя велик везир в продължение на
пет години султанът прилага сурови мерки за възстановяване на реда и
спокойствието в държавата. Безмилостна е разправата с подбудителите на
бунтове, както и с участващите в метежите. Те са умъртвявани по найжесток начин. Репресиите не са спестени и на някои членове на султанската
фамилия. Една част от върховния управляващ елит е подменена. След
едногодишни драстични дейсВ контекста на неясните политически събития и ситуации всеки
високопоставен сановник, велик
твия редът в империята е стабилизиран, а авторитетът на султана е
възстановен. В началото на 1633 г. възникват нови предпоставки за
вълнения в столицата. В Истанбул избухват страшни пожари, които
унищожават 4/5 от града. В столичните кафенета усилено се говори, че
бедствията, причинени на истанбулското население, са наказание от Аллах
за прегрешенията на управляващите. Султанът реагира светкавично. Той
издава ферман, с който се затварят кафенетата в империята и се забранява
пиенето на кафе и пушенето на тютюн. Забраната е в сила по време на
цялото царуване на Мурад IV. Една година по-късно е издадена заповед,
забраняваща употребата и продажбата на спиртни напитки. Затворени са
всички кръчми в държавата. Спазването на забраните е стриктно, тъй като
лично султанът контролира прилагането им. По разпореждане на Мурад IV
принадлежащите към не-мюсюлманската общност са задължени да носят
отличаващи ги, задължителни за тях дрехи.
Мурад IV възстановява религиозните норми и морала, като едновременно с
това е и много взискателен суверен. Султанът обаче е чувствена натура.
Сам автор на стихове, той покровителства развитието на интелектуалния
живот при условие, че се спазват неговите предписания. Обект на особените
грижи на Мурад IV е османският флот, който щедро е финансиран за сметка
на реквизираните богатства с недоказан произход. Султанът издава редица
закони, отнасящи се до администрацията, финансите, столицата и
провинцията. Той умира на 7 или на 9 февруари 1640 г., едва навършил 29
години.
След смъртта си Мурад IV оставя империята в сравнително стабилно
политическо състояние, вътрешният мир е установен почти в цялата държава,
а външните врагове са победени. Връзките с големите европейски държави са
добри. Османската империя преживява кратък период на просперитет, който
се отразява на демографското и икономическото развитие на столицата.
Независимо от липсата на точни данни можем да предположим, че населението
на Истанбул достига 600 000 човека. Османската столица вече е най-

големият град в Европа. Вътрешната икономическа активност е интензивна, а
външната търговия успешно конкурира стоките от Венеция, Франция, Англия и
Холандия. Накратко, при Мурад IV Османската империя временно се
стабилизира икономически, политически и военно.
ДЕГРАДАЦИЯ НА ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ (1640—1656)
Заемащият поста велик везир от октомври 1638 г. Кеманкеш Кара Мустафа
паша, след като узнава за смъртта на султан Мурад IV, побързва да отиде в
двореца, в чиято изолирана част — кафеза, живее единственият жив
наследник на султанския трон Ибрахим. По право той трябва да стане
султан, тъй като починалият Мурад IV не оставя наследници от мъжки пол. Приживе той убива тримата си братя и оставя жив
единствено Ибрахим, който е бездарен и психически неуравновесен. При
съобщението за смъртта на султана Ибрахим решава, че това е просто добре
режисирана игра, с която да го изведат от кафеза и след това да го
умъртвят. Майка му Кьосем Султан взема инициативата в свои ръце и завежда
Ибрахим при тялото на покойния Мурад IV След като със собствените си очи
се убеждава в смъртта на брат си, Ибрахим вече приема поздравления като
султан Ибрахим I (1640— 1648).
Поради умствените и психическите си проблеми новият султан повече е
известен с прозвището си Дели (Лудия). Лишен от качествата да управлява
империята, Ибрахим I предпочита да се отдава на личните си удоволствия.
Вместо него с държавните дела се заема майка му Кьосем Султан. Първите
години от управлението на Ибрахим I преминават без особени трудности и
без неприятни препятствия. За сравнително стабилното положение в
империята основна заслуга има мъдрото, компетентно управление на великия
везир Кеманкеш Кара Мустафа паша. Той се опитва да продъжи делото на
Мурад IV, но среща сериозната съпротива на хората от най-близкото
обкръжение на султана. Тези бездарни фаворити след дълги интриги успяват
да внушат на султана, че великият везир води анти-държавна политика.
Всъщност Кеманкеш Кара Мустафа паша има намерение с решителни действия да
освободи султана от влиянието на хората, издигнали се до постовете на
негови съветници, но без да имат необходимите за това делови,
професионални, политически и умствени способности. Интригантите успяват
да издействат султановото съгласие за убийството на великия везир. На 31
януари 1644 г. Кеманкеш Кара Мустафа паша е убит. На негово място
султанът назначава Мехмед паша, валия на Дамаск.
—«г"8'
Новият велик везир в никакъв .случай не може да се нарече достоен
наследник на Кеманкеш Кара Мустафа паша, който никога не е поставял
личните си интереси над държавните. Затова той остава в историята на
Османската империя като един от нейните най-големи държавници.
Наследилият го Мехмед паш