Ангел Грънчаров

ФΙΛΟΣΟΦΙΑ
(КУРС ЛЕКЦИИ)
РАЗДЕЛ ПЪРВИ: Въведение във философията
ЛЕКЦИЯ ПЪРВА: Философията
1.1.Същност на философията е свободата
1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията
1.3.Какво е това, философията?
ЛЕКЦИЯ ВТОРА: Как аз разбирам философията?
2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?
2.2.Любовта към мъдростта
2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?
2.4.Дом на мъдростта си остава любовта
2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта
2.6.Подстъп към самата идея за философия
2.7.Приложения по лекцията “Как аз разбирам философията?”
ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как се философства?
3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода
3.2.На какво се опира склонността за философстване?
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?
3.5.Приложения по лекцията “Как се философства?”
ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Как говори философстващият?
4.1.Кой въпрос е философски?
4.2.Богоподобното у смъртния човек
4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира
4.4.Как философът обосновава своите твърдения?
4.5.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?
4.6.Приложения по лекцията “Как говори философстващият?”

ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Как живеят философите?
5.1.Живот и философия
5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот
5.3.Защо Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството
си?
5.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?
5.5.Как Киркегор си взел изпита по философия?
ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Има ли философията бъдеще?
6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?
6.2.Как да разбера своята съвременност?
6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?
6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?
6.6.Приложение към лекцията “Има ли философията бъдеще?”
РАЗДЕЛ ВТОРИ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА
ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Изборът на път
7.1.Разбирам ли трудността на началото?
7.2.Да си човек е най-вълнуващото!
7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо
7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност
7.5.Аз залагам на принципа на свободата
7.6.Приложения по лекцията “Изборът на път”
ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?
8.1.Първи досег с тайнството на съществуването
8.2.Защо битието е, а небитието… не е?
8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа
8.4.Единното е извор на всичко съществуващо
8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух
8.6.Приложения към лекцията “Защо съществуващото съществува?”
ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА: Сферите на битието
9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата
9.2.Прекрасното царство на духа и свободата
9.3.Човешкото битие е битие на свободата
9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми
9.6.Приложения към лекцията “Сферите на битието”
ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико

10.1.Идеята за Бога и Божието битие
10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота
10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот
10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода
10.6.Високото достойнство да си човек
10.7.Приложения по лекцията “А битието съществува многолико…”
ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота
11.1.Жизненият свят на човека
11.2.Спускане в дълбините на света
11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми
11.4.Вътрешната същина на живота
11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана
11.6.Приложения по лекцията “Тайнството на живота”
ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината
12.1.А що е истина?
12.2.Битието винаги е битие-в-истина
12.3.Само свободата ни открива път към истината
12.4.Фатално важното съществуване-в-истина
12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив
12.6.Приложения по лекцията “Същността на истината”
РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ЧОВЕШКОТО
ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода
13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф
13.2.Готовността за свобода
13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека
13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове
13.5.Самосъзнанието за свобода
13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването
13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”
13.8.Приложения по лекцията “Идеята за свобода”
ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода
14.1.“Технология” на свободата
14.2.Раждането на автентичната свобода
14.3.Човекът е безпокойство
14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация
14.5.Приложения по лекцията “Пътят към моята свобода”
ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на
безличността

15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида
15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?
15.3.Битката за свобода е битка за достойнство
15.4.Традицията от гледището на живота и свободата
15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид
15.6.Античовешката безжизненост на несвободата
15.7.Приложения по лекцията “Човешката общност и надмогването на
безличността”
ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията
16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото
16.2.“Познай самия себе си”
16.3. “Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”
16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури
17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му
17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?
17.2.Дионисиевското начало у човека
17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”
17.4.Принципът в разбирането на душевния живот
17.5.Субективният свят на личността
17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си
17.7.Конституирането на душевните сили
17.8.Приложения по лекцията “Богатството на човека е в душата му”
18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание
18.1.Изследването на съзнанието
18.2.Учението за феномените
18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът
18.4.Чудото на човешката мисъл
18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта
18.6.Може ли всеки да се научи да мисли?
18.7.Истинският смисъл на образованието
19.ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА: Чувството като сила на душата
19.1.Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?
19.2.Развълнуваната душевност на субекта
19.3.Законите на сърцето са различни от тези на ума
19.4.Магията на изкуството
19.5.Философията и изкуството като форми на духа
20.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека
20.1.Единната душа и проблемът за волята
20.2.Срещата на воля и свобода
20.3.Коренът и същината на човешката воля

20.4.Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода
20.5.Мостът между субективното и обективното
20.6.Вдъхновената воля
21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност
21.1.Разбирането на своята най-съкровена вътрешност
21.2.Личността, persona-та
21.3.Кога човек става личност?
21.4.Очите и погледът – магическо огледало на душата
21.5.Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе
21.6.Механизмите на потискане и разгръщане на личността

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ВЪВЕДЕНИЕ
ЛЕКЦИЯ ПЪРВА: Философията
1.1.Същност на философията е свободата
Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които
задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории,
разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво
се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска
книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат”
и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това
вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и
удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се
разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! –
поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от
най-обикновената дилетантска информираност.
Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет”
или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят,
значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които
“поназнайват” по нещичко "за философията", което обаче не ги прави
философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се
самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за
философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да
е станала стена между теб и самата философия. Или дори да е причината за
нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което
излизане няма.
Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за
философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не
може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо
човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да
разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на
ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието
неумолимо води до точно това. Ако се научим само – “занимавайки” се по този
външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме

извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме
захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим,
са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ
начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та
нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на…
часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само
до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали
тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и
от своите неумели “наставници” “във философията”?
Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната
“завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да
служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за
евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица
за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски
занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като
ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е
човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава…
“философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова
той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та
нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв
човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил.
Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с
невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори
когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че
“старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е
смешна.
Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали
сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без
вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем,
споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана
философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като
излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек
се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в
който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но подобре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята
изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът
му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и
“лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама.
Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат
“изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл;
философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е
разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим
онази школска философия?!)
Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде
остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде
далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това
са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и
философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас
самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в
нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след

това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е
всъщност най-близкото до човека, до нас самите?
Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята”
(майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен
лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така
погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат
практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия
смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в
ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената
отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост.
Има практически умения, които може да ни даде само смислено живения
живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията
като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме
на живота си откъм неговата истина.
Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане
само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия
е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост;
“правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние
всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията,
неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо
“философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни
субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с
отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност
със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който,
разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне
с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече
философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме
засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат
просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че
други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без
“философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?
У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред,
съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до
такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което
тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги
прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят
подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на
философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на
живота за човека, по който свободата е извор на човешкото.
Но тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без
свобода и философия не може да има. Обичащите живота не могат да бъдат
безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като неин
дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме
свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се
вижда “излишен лукс”?
1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на
философията

Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към
съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!),
е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така
признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата –
безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без
“нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се
живее човешки без търсене на смисъла, който сами даваме на живота си?!
Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава
и на които държи? И как да се доберем до истината за себе си и за своя живот
ако не я търсим всеотдайно (та нали търсенето на тази истина се нарича
“философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без
истина?
Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да
помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем
да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна,
тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само
лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в
която наистина се чувства като в свой дом.
Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата
степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме
раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се
разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са
изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към
философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям,
към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво
тогава ни остава?
Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да
проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно
важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане
само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се
един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към
мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз
на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето
защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е
една такава любов е почти нищо. Важното е, разбира се, тази любов да бъде
почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на
нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на
духа на човека!).
Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”,
а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята
лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко
наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш
да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала
щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата
нали няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на
философията, до такава гавра и със самите себе си?! Те ще се заемат с тази
задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията
не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – на ония, които искат да живеят
пълноценно.

Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят
старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех с
написването на една книга, която да може да облекчи отчасти движението ни
към своята философия. Тя може да подпомогне търсенията ни в тази насока,
да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във
философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната
свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато
ще кажат ползващите го.
Какво представлява моята книга е видно още от първата тема. Моят
стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи
разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади
хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда
вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без
вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на
оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от
нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се
стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото,
сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена
възможност пред “занимаващите се с философия”.
Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и
упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна
въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в
пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни
средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането
на желание и интерес в степента, в която това е възможно. Намерих ги в
обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от
естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават
възможност за изява на философската проницателност, в други практически
форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и
съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ
разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам”
постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да
поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също
и да дават тласък на собствените достижения.
Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще
наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато
“основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка)
начин. В този смисъл моята книга дори не е “водач”, а само партньор, който
задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнала, да ги е
подбудила или поне да ги е насърчила.
Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага
заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде
заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и
непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на
млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й
даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е
философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да
прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие.
Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се

възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще
може да бъде загубено.
Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да
намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не
може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към
самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да
бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се
“натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо
чуждо в презрения си наивен комфорт. Всъщност се оказва, че “натрапникът”
не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че
благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си.
Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако
ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще
сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все
пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се
гордееш, да изтъкваш като постижение?!
Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само,
излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към
богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас
самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде
изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се
добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко
останало ще бъде постигнато.
Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как
става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои
от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом
като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…
Да тръгваме тогава, какво чакаме?!
1.3.Какво е това, философията?
Думата философия (φιλοςοφια) е с гръцки произход и означава любов
към мъдростта. Измислил тази дума Питагор (вт.пол.на VІ в. – началото на V
в.пр.н.е.) от остров Самос, познат ни като математик, откривател на
известната теорема, въпреки че той е бил преди всичко друго философ.
Питагор сметнал, че за смъртния човек не е по силите самата мъдрост –
качество на боговете! – затова той трябва да се задоволи поне с любовта към
мъдростта, което съвсем не е малко и е нещо божествено у смъртния човек.
Оттогава стремящите се към мъдростта, които по-рано били наричани
“софоси” (мъдреци), започнали да се определят като философи, т.е. влюбени в
неземната, божествена мъдрост.
С това, че философията е любов към мъдростта е казано почти всичко,
към него малко може да се прибави. Ако един човек не е преживял същото,
ако не е почувствал любов към мъдростта, ако сърцето му не е преизпълнено
с това велико чувство, то на такъв едва ли ще му помогнат и най-изтънчените
обяснения за това какво е философията. За да разберем какво е любовта към
мъдростта, и какво е самата мъдрост, оказва се, трябва най-напред да се
влюбим в нея, да открием сърцето си за това чувство, и едва тогава думите
вече могат да направят своите несъвършени опити да го изразят. Как да
отворим душите си за любовта? – това може би е първото, което трябва да се

запитаме. Ако любовта е прояснена и разбрана, то и любовта към мъдростта –
нейна “разновидност” – ще ни се открие.
Знаем, че любовта се ражда, а не се “прави”, т.е. тя не може да бъде
принудително предизвикана, създадена или сътворена, понеже е нещо живо;
може би тъкмо любовта е най-живото, защото тъкмо тя ражда живот. Любовта
нахлува спонтанно и изведнъж, овладява душата ни и изцяло преобразява
живота на влюбения. Любовта е дълбока страст, пълна отдаденост на
любимото, опияняващо влечение, на което никой не може да устои, тя е
“безумие”, “лудост” и дори “бяс”, потребност да се слееш без остатък с
“предмета” на влудяващото желание, любовта е копнеж по недостижимата и
вечно убягваща ни пълнота и хармония. Любовта е трепет, при който душата
ни е станала силно опъната струна, отзвучаваща и резонираща и на наймалкия отклик отсреща, тя е неописуемо вдъхновение и безкрайно интензивен
живот, във властта на който всеки смъртен жадува да се отдаде. Цялата
поезия от векове се опитва да изрази естеството на любовта и само там
можем да намерим изчерпателната истина на това чисто и толкова възвишено
чувство. Но ние тук сме длъжни да постигнем по друг път споменатата
истина, затова нека да вникнем по-внимателно в току-що казаното.
Любовта е човешка проява, тя прави отделното същество човек в
истинския смисъл на тази дума. Любовта ни възвисява, издига ни нагоре,
следователно когато не сме влюбени, ние сякаш сме “паднали” надолу, в
известен смисъл сме деградирали и сме се принизили, на нас ни се е
изплъзнало нещо изключително значимо за живота ни. Затова човекът е
склонен да плаче за загубена любов, и това е твърде трагично. От друга
страна щом не можем да се влюбваме когато ни се прииска, то значи за да се
породи любов трябва не само нашето сърце да е открито за така желаното
чувство, но и “предметът” на любовта ни да е разположен по определен начин
към нас, да желае да открие душата си и да откликне на нашия порив: за да
се срещнат в един незабравим миг две взаимно привличащи се душевни
движения и от “искрата” да пламне всичко изгарящата стихия на любовта. В
любовта човек открива нещо от себе си в онова, в което е влюбен или което
обича, тя се основава на родството, подобието и близостта на две същества
(“подобното се привлича от подобно” – дали е така?) независимо от
различията, тя предизвиква прераждане на душата и човека и му помага да
погледне по съвършено друг начин на съществуващото, на света, на човека.
Любовта по магически начин променя оптиката на гледане и виждане и
неимоверно обогатява нашата същност и живота ни. Вероятно точно затова е
така желана и примамлива и човек едва ли някога ще може да каже че е
живял ако никога не е бил влюбен, ако не е изпитал любов.
Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и
дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което
съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа”
и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се
нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на
съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът
като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от
любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота
както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината

на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена
от любов.
Голяма мъдрост има в любовта между две човешки същества, между
един мъж и една жена например, чрез нея те постигат истината на живота и
само чрез нея разбират какво е това живот: едва в любовта те започват да
живеят пълноценно, т.е. преизпълват се с автентичния живот. Но любовта към
самия живот, отдадеността към неговото велико тайнство и импулсът да
направим живота си човешки – явяващи се ядро на достижимата за човека
мъдрост! – е същност на непобедимото човешко влечение, наречено от
Питагор любов към мъдростта. Всъщност разговорът за живота, любовта,
човека, мъдростта, тленността, времето и вечността, който сега започваме,
никога няма да престане и няма да изгуби смисъла си за човешките същества.
Именно този разговор определя необходимостта от философия, той е в
основата на нейната непреходност. Нека всеки един от нас се опита да се
включи в този разговор и да даде нещо от себе си – ако желанието е налице,
то той вече е прекрачил прага на философията.
Но възможно е даден човек да иска да проговори, но да не намира сили
да се обади – не защото не знае какво да каже, а защото… го е страх да не се
изложи, защото не знае откъде да започне или пък защото усеща, че не умее
да философства. Затова нека да се запитаме за това как се философства?
Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да
плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и
крака, а за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да
се изразяваш “философски”, което не е друго, а в най-истинския смисъл
човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце,
своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята,
свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да
бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не
изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост.
Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?
Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки
това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато
трябва да го правим съзнателно, а не “както се случи” или “както дойде”, без
да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се
удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да
изразяваме себе си.
Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без
преструвки, без желание “да се представиш пред хората” в някаква изгодна
за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или
нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските,
забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите,
измъква се от “кожата” на всекидневието (която при някои хора е особено
дебела, дори непробиваема!) и застава пред другите единствено с голата,
чиста и неподправена своя душевност, изважда на показ душата и сърцето си,
опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и
злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да
господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-

накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято
единствена подбуда не е друго, а свободата.
Философстването в този смисъл е “възползване” на човека от
свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина
можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата
може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че “не
е роб”, а необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания,
действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли
е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина
велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на
човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато
около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са
занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко,
които са се отказали от младежките си мечти и желания, които са се оказали
победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист,
повърхностност, обърканост и случайност? Може ли някой от тях да каже за
себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински
свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло според
нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем,
какво е свобода?
Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на
свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си,
философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта.
Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно
не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този
порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.
“Истината прави духа свободен” – тези думи на немския философ
Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя:
“Истината ще ви направи свободни!” – изразяват дълбоката връзка между
истина и свобода, която дава живота на философстването и на философията.
Това е ясно, дали пък мъдростта не е обител, дом на истината, а пък
свободата, изглежда, се явява път към него?! Разсъждение, което не
преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде
наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа
на истината и свободата.
Търсейки отговора на въпроса Как се философства?, достигнахме до
извода, че да философстваш означава:
• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й
човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с
неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити
да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка
друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си
душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.

С това като че ли е казано главното, философстването е коренна
преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на
първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на
тази земя и под това небе.
Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е
готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея
могат да се породят идеи, такива образувания, които са в състояние да
поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени
измерения. Идеята е “градиво” на философията, тя придава жизненост и
“душа” на философските построения и разсъждения. Душевната способност,
пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава
единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа.
Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на
разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се
опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната
настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно
убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме
автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задачата и
отговорността на заниманията ни с философия и на опитите ни да
философстваме, при които израстваме до степента да бъдем самосъзнателни
и самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е
нищо друго освен самоосъзнаване на човека, философията в този смисъл е
неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума
самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави
самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки
същества.
Силата на философстването се проявява в прилагането му,
философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на
смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас
самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със
съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено
съществуване, да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да
откликваме на неговия порив и призив, дори да се “сприятеляваме” с него, да
усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на
съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на
“истината на битието на съществуващото” (Мартин Хайдегер, 1889-1976, найзначимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия).
РАЗДЕЛ ВТОРИ: ФИЛОСОФИЯТА
ЛЕКЦИЯ ВТОРА: Как аз разбирам философията?
2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?
Често чуваме тук-там всякакви хора да употребяват думата
“философия”. Твърдят, че англичаните най-напред почнали да я употребяват в
този пределно широк смисъл. После и напоследък се е пренесло и у нас.
Сякаш сме се заразили с тази англосаксонска склонност почти постоянно да

употребяваме поне думата. Човек днес има усещането, че всяко нещо като че
ли си има и своя философия: дори и… “правенето на обуща” изглежда си има
своя “философия”. Да не говорим пък за… правенето на деца. Философия си
има също, примерно, и играта на футбол, и правенето на салами, и
политическият живот, да речем, и какво ли не още. Също така понякога
чуваме някой, който особено се е разгорещил да приказва нещо, да го
отрязват ето с тия думи: “Много, драги, философстваш!”, или пък “Прекалено
си се разфилософствал бе!”, дори му казват: “Егати какъв дървен философ си
станал, малоумнико!”. Наистина, какво казват като така често употребяват
тази дума, думата “философия”? Дават ли си сметка какво точно тя значи?
Какво искат да кажат, какво всъщност казват – като постоянно тази дума е в
устата на мнозина, особено пък напоследък на журналистите? Защо
употребяват думата философия в един такъв пределно широк смисъл – и имат
ли право да си го позволяват?
Да тръгнем – след като констатирахме повсеместната употреба на една
дума, което съвсем не е случайно! – най-първо от това, че всеки човек явно си
влага свой особен смисъл когато казва, че това или онова си имало “своя
философия”. Всеки по тази причина може да се запита: а какво за мен значи
тази дума? Сигурно е, безспорно, че ще получим на този въпрос толкова
отговори, колкото хора запитаме. И това също, безспорно, не е случайно,
напротив.
Всички явно се смятат за “сведущи” за това що е това философия щом
като употребяват за щяло и нещяло самата дума. Това обаче едва ли е така.
Допустимо е да се мисли, че мнозина не разбират що е философия, ала си
позволяват да употребяват думата поне. Някои пък дори не подминават
сгодния случай да се поподиграват с философията, с философстването,
особено пък с философски настроените индивиди. Защото какво друго ако не
това стои във възгласа, който някой може да ти изреве най-нагло в ушите или
пред очите: “Стига си философствал бе, нещастнико!!!”. Впрочем, кой е
нещастник и кой не е в този случай нека засега да си остане открит въпрос.
Защото никъде още не е доказано, че самата дума непременно носи в себе си
отрицателен, или пък, особено, обиден някакъв смисъл.
От друга страна погледнато е възможно ония, които си мислят, че ни
обиждат по този начин – като излизат с настояването да спрем да
философстваме! – всъщност да правят, неосъзнато обаче, точно обратното:
сиреч зад думите им да си стои някакъв скрит, потаен… респект към самата
дума, ама те да не си дават сметка за него. Защото,безспорно, често сред
човешкия род срещаме една такава склонност: да се опитваме да осмиваме
тъкмо онова, което не разбираме. Или да подиграваме ония, които прекалено
ни превъзхождат. Човешката низост или склонността към подлостите като че
ли е повсеместна – или поне е неизкоренена и неизкоренима. Ето по тази
причина ми се струва, че неразбиращите, мислейки си, че ни обиждат,
всъщност – противно на намеренията си! – без да искат ни хвалят и
благославят. А пък зад думите им всъщност се крие един неосъзнат респект
както към философията, така и към философстването, така пък и, особено,
към философите. Защото, както някога бях прочел в една кандидатстудентска работа, някакъв умник беше написал с безспорно основание:
“Философията не е лъжица за всяка уста…”
Затова съм склонен да приема, че повсеместната употреба на думата
философия за щяло и нещяло е израз на едно също толкова повсеместно и

заложено като че ли в душите ни безсъзнателно влечение към
философстването и към философията. Което е толкова разпространено, че с
основание можем да заявим: доколкото философстваш, дотолкова си човек!
Или поне доколкото уважаваш философията, дотолкова си човек в този найистински смисъл на тази дума. А пък това наистина дължимо уважение, както,
уви, често става в човешките общности, е придобило един такъв
непълноценен и извратен израз: когато, примерно, си мислят, че ни обиждат,
като ни казват “Стига си философствал бе! Виж го тоя пък, как се е
разфилософствал, дървеният му с дървен философ!”. Ако бяхме поне малко
по-искрени, и по-честни, то, безспорно, щяхме да сме и по-човечни – и поистински. Имам предвид като хора, като индивиди, като човешки същества.
Но както и да е, ето, поне установихме, че дори и към думата
“философия” по странен начин никой не е безразличен: не са безразлични
дори и ония, които се опитват да ни обиждат “на философия”. Това като че ли
е доста парадоксално, то е прекалено странно, но пък, както ще видим, е
разбираемо и обяснимо дори. Всички поголовно смятат, че имат и че трябва да
имат все някакво отношение към философията и към философстването, пък
дори и то да е демонстративно отрицателно, критично или нихилистично –
това, разбира се, съвсем не е случайно. То говори за един всеобщ човешки
респект към думата, към самото понятие – което е чудесно! А пък и
отбелязаната склонност или особеност на съзнанията на съвременниците ни
показва също, че философията и самата склонност за философстване са
изключително живи. Което именно е най-главното: философията не е умряла и
никога няма да умре или “отмре”…
Да запомним: някак си изначално и без усилие констатирахме, че самата
дума, самото понятие за философия не може да остави безразлична нито една
човешка душа. Защо е така тепърва ни предстои да изясним. Някои,
примерно, самата дума “философия” ги… дразнела! Те, представяте ли си,
изпитвали… тих бяс като чуят тази дума! Нещо вътре в тях започвало да се
бунтува като чуят или срещнат човек, някой си там, който най-свободно и с
увлечение философствал – това, разбира се, съвсем не е случайно! Напротив,
то носи огромен смисъл, който трябва да се разгадае.
Защото как е възможно, че някой си тук и там почвал да мрази
философите, като чуе думата поне думата, друг пък го хващал тих бяс в
същите обстоятелства, трети изпитвал необясним трепет, четвърти се
чувствал овладян от някакъв странен порив към безкрая, пети… и така
нататък. С една дума никой не остава безразличен към философията – как е
възможно това? И на какво ли то се дължи? Защо да не започнем оттук своето
пътешествие из неопознатите, но така привличащи ни дебри на
философията?!
2.2.Любовта към мъдростта
Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία означава “любов към
мъдростта”, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне
приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва
да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си.
Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да
разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много

такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно
нещо, ама да не са си дали сметка за това какво точно им се е случило.
Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо,
което е родствено на любовта или е самата любов.
За да се добие що-годе точна представа за философията човек трябва
да подири в сърцето си спомена от такива състояния на душата, в които тя
някак си се е отнасяла “влюбено” не към нещо друго, а именно към
“мъдростта”. Ние добре си представяме какво означава да си влюбен в някой
човек, да обичаш това или онова, сиреч душата да ти се е овладяла от този
най-силен душевен трепет, какъвто е влюбването, любовта. Макар че е твърде
трудно да се изрази с думи що е то любов, да се опише любовта – и затова с
тази задача, именно да предават с думи любовта се справят само малцина
избраници сред човешкия род, поетите. Хората с по-поетични души не само
силно се възторгват от душевните трепети, наричани любов, ами и умеят да
заразяват и други хора с тях, да им предават – било с думи, било с музикални
тонове, било с цветове и бои, било по някакъв друг, още по “практичен” начин
– своята влюбеност: и по този начин и тях да ги правят влюбени. Но затова пък
да се разбере влюбеността в един такъв странен “предмет” – мъдростта –
изглежда е най-трудното.
Ясно е, че трябва да се покаже какво е това мъдрост. Едва на тази
основа може да се проумее как така някои хора са в състояние да се влюбят в
нея, да я обикнат както се обича жив човек и дори по-силно от това. Да се
изрази с думи мъдростта обаче като че ли е по-трудно и от това да се каже що
е любов. Това наистина са много трудни въпроси, и по тази причина изглежда
мнозина представители на човешкия род предпочитат да си живеят в онова
блажено неведение, което ги прави откъснати не само от любовта към
мъдростта, ами, възможно е, и от всяка друга любов. Защото, струва ми се,
във всяка любов има колосални “количества” мъдрост – как тогава да се
овладееш от нея ако не разбираш що е то мъдрост?!
Нека обаче поред да се опитаме да поразсъждаваме върху това що е
любов, и, на второ място, що е мъдрост – за прегледност нека да запазим този
ред.
Ако изходим от обичайната влюбеност, то добре знаем, че любовниците
са овладени от някакво “безумие”, от дива и витална страст, от силна обич и
от един неустоим порив за обладаване. Единият от любовниците иска с цялото
си същество да обладава, а пък другият иска да бъде обладан – тези две
позиции винаги са налице. По тази логика се налага да се запитаме:
влюбеният към мъдростта ли иска да бъде обладан от нея, или пък той самият
иска нея да обладае? Има ли смисъл да разсъждаваме и върху такъв въпрос?
Или да приемем, че е без значение кое от двете – влюбеният и предмета
на неговата влюбеност, в случая самата мъдрост – иска да е в активна или в
по-пасивна позиция. Да обладаеш самата мъдрост какво ли пък означава? Да
искаш тя да те обладае – какво ли пък е това? Впрочем, що е това обладаване
– не трябва ли да тръгнем оттук?
Как се обладава жена от страстно влюбения мъж това го знае всеки.
Първом онази от душите на обречените на една силна любов, която е заела
по-активна позиция, е направила така, че при всеки свой порив ответната
душа, душата на “предмета на любовта”, да трепва с достатъчно силен
отклик. В някакъв смисъл това води дотам, че двете души в един момент
започват да се чувстват като една душа. А пък на тази основа, разбира се, и

телата започват да желаят същото. Ето че душевният резонанс в една силна и
истинска любов е водещото, а пък телесният има подчинена роля. Това трябва
да го задържим в полезрението си, защото ще ни потрябва скоро. Изобщо
каквото добием в своя анализ трябва да бъде някак си “складирано” и
подреждано в паметта ни, та да ни послужи при нужда и да ни е “под ръка”.
И какво излезе? Мъдростта ли е онова, което обладава, или пък нейният
“любовник”? Не трябва да се подвеждаме. Иска се трезва преценка. Кое е
онова от двете, което някак си е “по-духовно” – и кое от тях може да бъде
оприличено с тялото в обикновената любов? Ако влюбващият се в мъдростта
или любовникът, все пак, няма как, е човек, то самата мъдрост, бидейки
понятие или идея, няма как да не е нещо духовно. Разбира се, що е това
“духовно” и “недуховно” тепърва ни предстои да уточним. Щом като
влюбващият се в мъдростта – тя, за щастие, е от “женски род”, дали обаче е…
жена, не се знае още! – е човек, то той, безспорно, се състои от душа и от
тяло. И от дух, което пък е оживотворяващото и душата, и тялото. И ето как
вътре в себе си всеки човек – в лицето на духа в себе си! – намира нещо, което
е така родствено на самата мъдрост, която пък, от своя страна, няма как да не
е нещо духовно, напротив, нищо чудно да не се окаже и самият дух!
И така, мнозинството от човешките същества се влюбват помежду си – и
това е прекрасно. Но има един особен род любов, която, впрочем, съвсем не
пречи на тази, на обикновената, на половата любов – и това е любовта към
мъдростта. Възможно е дори тази последната да оплодява в духовен смисъл
всяка друга любов, защото, както се видя, любовта е духовно състояние,
състояние на овладени от някакъв необясним трепет свободни души и духове.
Кои са по-щастливи от хората – тия, дето познават само едната, само половата
любов ли? Или ония, които освен това имат до такава степен развити и
освободени души, че душите и духът им политат към едни страхотно високи
простори, до които душата на повечето хора едва ли някога ще долети?
Някои си мислят, че отдадените на чистите духовни неща и предмети –
като истина, добро, красота, святост и пр. – са дълбоко в себе си нещастни
хора: защото се били оставили да се овладеят от една абсурдна страст по
неведомото, по безкрайното, по възвишеното, по Божественото, по чистия
Дух. Тия хора са склонни да мислят, че “естественият живот” с неговите
тривиални радости – яденето, пиенето, спането, трупането на пари,
животинският секс и пр. – са онова, което единствено ни е дадено и че друго
на този свят няма. Такива хора презират като че ли “духовните неща”, или
поне съвсем не ги разбират, поради което се представят като погнусени. Те
наричат себе си “реалисти”, отдадени на самия непосредствен живот.
Те обаче съвсем не са наясно кое именно е реалното, истински реалното
– и в това е тяхната обреченост. Без да се реши този въпрос нищо не може да
се твърди и доказва. А също и трябва да се разбере какво е животът, пък и
коя негова форма заслужава да носи в себе си истината и самата идея на
живота. Сиреч налага се да се открие кой живот е същинският, най-реалният,
а защо не и най-висшият живот? Тия и подобни на тях въпроси може да ги
реши само философията, само философски склонните и настроени индивиди.
Индивидите, които са усетили в себе си една чиста любов към мъдростта и не
са й изневерили никога…
2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?

Да, изглежда наистина мъдростта е достойна за любов и обич, макар
тази любов да е твърде своеобразна и странна. Първо тя е едно съвсем чисто
духовно преживяване, без нищо материално и плътско – единственият орган
на тялото, който се въвлича в тайнството на тази парадоксална любов, е…
сърцето. Разбира се, ако оставам настрана… мозъка, но това е една голяма
тема и по-добре засега изобщо да не навлизаме в нейните дебри.
На второ място обаче мъдростта е нещо съвсем непонятно, в смисъл на
неизразимо с думи и понятия. Тя в този смисъл е и съвсем Божествена. По
тази причина Питагор, който, впрочем, е съчинил думата “философия”, съвсем
основателно е приел, че за нас, хората, мъдростта като такава е непостижима
именно заради нейния Божествен, свръхвъзвишен характер и статус. До
Питагор наричали някои хора “мъдреци”, но той, както се вижда, съвсем
правилно отсъдил, че мъдростта като такава е непосилна за смъртни и слаби
човешки същества, защото тя по начало си е един съвсем Божествен предикат
или свойство. Само боговете могат да бъдат мъдри, а за нас, смъртните,
подобава и е по силите ни само да сме влюбени в нея, а чрез нея и в
Божественото. Ето защо, оказва се, че любовта в мъдростта някак си
изначално съдържа в себе си и любов към Бога. А и чрез мъдростта ние
ставаме причастни на всичко Божествено, както и на самата вечност.
Но ето още тук си заслужава да се запитаме така: А кое е
противоположното на мъдростта? Щом като мъдростта ни отвежда в сферата
на духовното и дори на Божественото, тя, изглежда, първо, е път към един
друг, чист и духовен свят, а пък, на второ място, изглежда е път и към самото
съвършенство, понеже, както е добре известно, тук, в този свят, съвършени
неща съвсем няма. Значи човекът, бидейки тяло, е съставка на този, на
тукашния свят, ала чрез душата си и чрез тази нейна Божествена искрица –
стремежа към мъдростта, влюбеността в нея – е причастен на един друг,
духовен и Божествен свят. И ако мъдростта – или всичко онова, което носи в
себе си мъдрост, което някак си излъчва мъдрост – е същност на този по-друг,
по-съвършен свят, то потребно е, наистина, да се запитаме, а коя е тази
субстанция, която в някакъв смисъл е противоположна на самата мъдрост, а
пък, от друга страна погледнато, е “одухотворяващото” на този, на тукашния
свят, е същина на всичко, което е именно прекалено земно, телесно и пр.
Защото, знайно е, този така наречен “наш”, “тукашен” или просто “този” свят
се състои от тела, докато света на мъдростта, “другият”, “съвършеният”,
“висшият” свят няма как да не е свят на чисти духове.
Добре де, ако любовта към мъдростта е нещо като човешка потенция
или способност, на която ние сме способни, но само доколкото сме причастни
на един друг, съвършен и истински свят на чисти духове или същности, то кое
е това, което заема същото положение спрямо света на материалното, на
телата, света, който ние обитаваме, бидейки в едната своя съществена
половина именно тела? Наистина е трудно този така разнообразен, светъл,
сияен, плътен, непроницаем и пр. свят, които ни е така близък, да бъде
обхванат и определен с една дума. И то с дума, която да е противоположна на
самата мъдрост като инградиент на духовния свят.
Не трябва да постъпваме прибързано. Ако изходим по-наивно, можем да
кажем, че противоположност на “мъдрия човек” – доколкото такива изобщо

има около нас! – не е друг, а именно… глупакът. Да, наистина, глупостта,
която е така вездесъща и многолика, като че ли неуморно шества из този
свят, че като че ли с основание може да бъде определена като негова
сърцевина. От друга страна глупаци са тия, които даже и не подозират, че
може да има нещо друго освен това, което пипат с ръцете си, виждат с очите
си, чуват с ушите си, или пък усещат с небцето на езика си. Това, че тия хора
са мнозинство – и така е било винаги! – съвсем не означава, че трябва да се
страхуваме да ги наричаме “глупаци”. Глупостта, впрочем, не е толкова
обидна, тя, може би, в някакъв смисъл съперничи на самата мъдрост, което,
както знаем, е такава рядкост в този свят, от друга страна може би дори я и
превъзхожда. Имам предвид това, че глупостта е някак си отдадена на
“живия живот”, тя е твърде жизнена, бих казал жизнерадостна, весела,
нескучна, тя е много приятна, тя радва толкова много хора, и то до степента
да не могат да представят живота си без нея. По тази причина, предполагам,
толкова много хора са й се отдали без остатък, обичат я всеотдайно, докато
пък мъдростта им се вижда недотам достойна за обич или за любов, понеже
тя им изглежда… скучна, невесела, някак си отстранена от великото
пиршество на живота и пр. Затова тия, които са склонни да се обиждат когато
ги наречем глупаци, трябва от този момент нататък да имат подозрението, че
глупостта не е чак толкова лоша, че те прибързано и недообмислено са се
обидили, че тя в някакъв смисъл е по-скоро комплимент, отколкото обида.
Знайно е, че един мъдър човек, именно прочутият Еразъм, е написал своята
велика книга “Възхвала на глупостта”, как е възможно това ако глупостта не
беше достойна дори за възхищение?!
Ето че нещата се заплетоха, и то крайно много. Нямаме възможност да
се задълбаваме прекалено в тия интересни сами по себе си неща. Но факт е,
че наистина мъдрост и глупост в някакъв смисъл взаимно се отричат,
противоречат си, несъвместими са. Пък и, защо не, и самата глупост като че
ли носи в себе си някаква своя специфична, по-земна и жизнерадостна
мъдрост, докато пък мъдростта ни изглежда на пръв поглед някак си
“студена”, “скучна”, “невесела” и пр., сиреч – на моменти или дори по-често! –
доста… глупава! Добре де, глупостта, понеже е толкова разпространена и
явно прекалено ценена от хората, нека да не бъде пряка противоположност
на мъдростта, дали тогава такава противоположност няма да се окаже…
простотията?! Или нещо друго?
Ако започнем сега да търсим различията между “глупост” и “простотия”
– тази втората дума доста често се употребява, и то не без основание, като
основна характеристика за поведението на хората особено в някои региони на
планетата, примерно като нашия – то рискуваме да затънем в някои много
схоластични, пък и кощунствени размисли. Затова може да приемем, че този
въпрос следва да си остане открит, че той може да бъде решен едва
впоследствие, едва след като сме изминали един път в царството на
мъдростта, на духа и на Божественото. Едва тогава по-ясно и по-релефно дори
ще си проличи коя е пряката противоположност на мъдростта, дали това е
глупостта, простащината, простотията или пък нещо съвсем друго…

2.4.Дом на мъдростта си остава любовта

Няма начин, ето че се изправихме фронтално срещу този нелек въпрос.
Дали изобщо нещо може да се каже? При това за мъдростта трябва да се
говори… мъдро, а не глупаво; е, да се говори поне с любов към нея е
достатъчно, защото глупаво е някой да се самоопределя като “мъдрец”. А
какво ли пък ще стане ако някой сам себе си определи за… глупак?!
Някои като чуят думата “мъдрост” може би веднага ги обхваща
неудържим порив към прозявка, а пък на други, предполагам, сърцето им
радостно трепва: защо ли е така? Оня, който е предразположен да изпитва
силни чувства към мъдростта, който е готов да се влюби в нея завинаги по
призива на самото сърце, такъв човек значи е някак си изначално
предразположен и дори причастен на самата мъдрост. Възможно е други хора
да са причастни по същия начин към… глупостта, знам ли?!
На някои мъдростта им изглежда “безинтересна” и “скучна”, напълно е
възможно и това. Мъдростта няма как да ангажира със себе си някой по един
външен, принудителен начин: ето защо изглежда в сърцата на ония, които се
влюбват беззаветно в нея, се съдържат може би по рождение някакви късчета
или искрици мъдрост, дали пък не е така? Да избереш нещо по зова на самото
сърце – това свободен избор ли е, това свобода ли е? Не е ли това
единствената, истинската свобода, която познаваме, която ни е дадена?
Оня, който изпитва силни чувства към мъдростта, с това вече започва да
помъдрява: причастността към самата мъдрост няма как да не ни прави помъдри или по-разумни. Искрено да признаеш това за себе си е найестественото нещо: нито една любов не е унизителна или пък срамна…
Аз затова съм склонен да приема, че самата любов носи в себе си
колосален заряд от мъдрост, от непреходна ценност за човека. Това е така,
защо мъдрост се придобива само с любов. А пък и, изглежда, във всяко друго
нещо ще преуспеем само ако го правим с любов. Ако правим нещо със злоба, с
подлички чувства, тикани напред от глупава завист и пр. – как тогава да
преуспеем?! Ще преуспеем, ама в глупостта, ще преуспеем, ама в… провала.
Да, мъдрост се придобива само с любов. Защо е така ние не знаем – и
изглежда не е нужно да знаем. Важното е да си даваме сметка за този
базисен факт на живота ни: само онова, което правим с любов, само то ще
пребъде, само то ще има непреходен субстанциален смисъл, само то може да
одухотвори живота ни. А това изглежда е така понеже самият Бог – нашият
Велик Създател – има за свой най-първи предикат именно любовта! Бог е
любов: това по мое мнение е най-дълбоката основа на тази магическа сила на
любовта, която всичко преобразява и одухотворява, която прави всяко нещо в
някакъв смисъл божествено и имащо отношение към вечността. По същия
начин, по който глупакът става причастен на глупостта чрез безграничната си
отдаденост към нея, чрез силната си страст и влечение към нея, така и
мъдрият човек, така и човекът, влюбен в мъдростта, става причастен към
истинската родина на душата си единствено чрез беззаветна преданост на
самата мъдрост.
Ето защо е добре всеки сам за себе си още сега да прецени: кое по
силно ме привлича, към кое повече съм привързан, към мъдростта или към…
глупостта? Кое повече ми “импонира” – мъдростта или глупостта? – е един
най-първи въпрос, по която трябва да се самоопредели оня, който все още е
на дверите на философията…
А да се опише великото чувство, свързвано с непреходната божествена
любов към мъдростта явно е невъзможно. Това е велика мистерия, равна на

мистерията на самия живот: неслучайно животът се зачева в любов. Любовта,
самата страст е това, което поражда и самия живот. Това чувство не може да
се изрази или опише с думи, то може само да се чувства и преживява. То е
като че ли сърцевина на самото наше влечение към живота, към истината на
живота ни. Да започнеш да изпитваш такова силно и благородно чувство е
поврат в духовното и в нравственото развитие на човека. То е причастяване
към величествения универсум на свободата, то е израз на беззаветна
преданост към нашия Велик Създател и към духа, даряващ ни постоянно
живот, импулсиращ ни всекидневно към живота. Който изпита силна
вдъхновяваща любов към мъдростта, той значи изпитва същото силно чувство
и към самия живот. Да се отнасяш към живота си с любов, да си влюбен в
живота – това значи че си овладял неговия смисъл. А има ли нещо пограндиозно от това, към което изобщо можем да се стремим?
А пък самата философия явно е примерна, всеотдайна помощница или
дори “слугиня” на Божествената сила, персонифицирана в сърцата ни като
любов към мъдростта. Не философията можем да обичаме, а само самата
мъдрост. Това е много важно да се съзнава. Бидейки влюбени в мъдростта,
ние ставаме нейни поданици, причастяваме се във вярност на онова велико
царство на свободата и на свободните духове, в което философията, изглежда
е пръв разпоредител. Но дом на мъдростта си остава любовта…
2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта
Пръв употребил думата “философия” Питагор, той всъщност я измислил.
Същият Питагор, дето е известен с теоремата си. Той повече бил философ, а
не толкова математик, понеже разработил една съвсем философска теория за
числата като “градиво” на битието. Та точно Питагор почнал да твърди, че
смъртно човешко същество не може да бъде “мъдрец”. Мъдростта, оказва се,
е нещо непосилно за смъртния човек, следователно само боговете, само Бог
може да е истински мъдър. И за нас, смъртните, в такъв случай остава само
любовта към мъдростта. По този начин, както вече беше казано, се появила
думата философия, а заедно с това влечението към мъдростта било
наречено по този начин – и така се обозначава и до ден днешен.
Когато говорим за мъдрост, обикновено си представяме… мъдреци, т.е.
белобради старци, които излъчват достолепие и говорят така, че в думите им
човек може да открие някаква невероятна, почти неземна мъдрост. Такива
хора някак са необичайно мъдри, те са помъдрели, понеже... много са живели.
Хората, види се, свързват мъдростта с опитността, с трупането на знания, с
умелото правене на някакви неща, т.е. с доста широк кръг от човешки
качества, които обаче общо взето рядко се срещат и вероятно затова са така
ценни. Казахме обаче, че след Питагор вече мъдреци няма, а има само
философи, докато преди това същите тези били наричани мъдреци. Именно
мъдреци били наричани първите философи, тези, които живели преди
Питагор. Но ето че поставихме един любопитен въпрос: дали дългото живеене
е предпоставка за помъдряването?
Явно не, понеже всичко зависи от това как си живял: ако си живял цял
живот глупаво, как тогава да си помъдрял?! Достолепните старци с бели
бради ни изглеждат мъдри, но това не означава, че старци също не могат да
символизират и извънредното оглупяване, което наричаме било

“вдетиняване” – случващо се на старците на определена възраст – било пък
онова старческо свойство, което обозначаваме с определението
“склерозиралост”. Та ето по тази причина се оказва, че обикновената
представа за това, че мъдростта следва да се свързва със старостта не
издържа и най-проста проверка: не е задължително само старите да са
мъдри, още по-малко пък влюбени в мъдростта. А по-скоро и сред старите,
както и сред другите възрасти, изглежда, има всякакви хора, а също и така
порядъчен брой глупаци.
Влюбените в мъдростта – философите – оказва се, не е задължително да
са старци, така както и по-мъдрите. Тогава има ли изобщо някакво значение
възрастта на влюбения в мъдростта? Известно е, че младите са най-податливи
на поривите на любовта изобщо, така че нищо чудно и сред тях да има
влюбени в мъдростта. Съмнително е обаче, че философията е любовта само на
старите. Разбира се, младите и старите обичат по различен начин, и това
трябва да се вземе предвид. Възможно е любовта, която пламти в сърцата на
старите, да е именно по-мъдра – знае ли човек? Старците или младите имат
някакво преимущество в тази насока?
Всичко явно опира до въпроса: а все пак как се придобива мъдрост? И
ако разберем това, тогава именно и ще открием дали е възможно млад човек
да придобие мъдрост, или пък, особено, да има известно предимство в самата
влюбеност към нея.
Нека да започнем да търсим по-усърдно. Ето примерно този въпрос си
заслужава да бъде обсъден: “мъдър” и “знаещ” по какво се различават? Или
този: напредващият в знанията си напреднал ли е в мъдростта? Ако знанието,
“ученето”, познанието и науката са път към мъдростта, то не следва ли, че на
мъдрост можем да бъдем “учени”, "запознавани”, “обучавани”?
Още преди две хиляди и петстотин години философът Хераклит от Ефес
е казал това: “Многознайството на ум не учи…”. Този Хераклит си имал доста
неприятели, смятали го за страшно надменен човек, понеже казвал все такива
неясни и провокиращи мисли. Но знае ли се, може би точно в такива
изказвания да се крие същината на проблема? Ако многознайството дори на
ум не учи, откъде-накъде тогава да учи на мъдрост?
Дали пък трупането на знания да е съвсем друг път, по който се е
отправил духа на човека, път, по който едва ли някъде ще срещне мъдростта?
Пълно е с многознайковци около нас, което обаче не им пречи да
издават постоянно глупостта си по останалите въпроси. Знаеш много,
напреднал си в науките, но нямаш, уви, никаква гаранция, че ще започнеш да
живееш по-мъдро – или пък по-разумно. Многознайкото си е многознайко, още
повече пък че такива хора стават доста скверни по характер, почват да се
възгордяват, навирват си носа, почват да се правят за важни, а пък това, в
крайна сметка, си е съвсем глупаво. Пътят на знанието – самото знание, няма
да отрека, е нещо изключително възвишено! – си има друга посока: той не
води към мъдростта, ами към… учеността.
Да, именно към учеността, не дори и към ума. Умът е способност да
мислиш, трупането на знания, както твърди Хераклит, не обезателно води до
ум, понеже много зависи от това по какъв начин, как боравиш със знанията.
Има някои хора, които си поставят невъзможна задача: искат да знаят всичко.
Или ако не всичко, да знаят много, да бъдат многознайковци. Пита се: а какъв
е смисъла? Знаеш много, но и много забравяш. Впускаш се още да узнаваш, но
узнавайки нови неща, други, по-рано усвоени, ги забравяш. Нашият ум не е

каца без дъно, та да наливаме в нея колкото си искаме вода, и все да не може
да се напълни. Пита се, наистина, а какъв е смисъла да наливаме такава
бъчва без дъно?! Затова още Хераклит обосновал следното положение:
глупаво е да се стремиш да знаеш всичко, понеже да знаеш всичко е и
невъзможно. Също така е и глупаво да искаме да знаем много, а трябва да се
стремим към това да знаем само онова, което ни е истински нужно. Затова
има едно знание, което именно е божествено, което е най-важното, от него
тъкмо зависи всичко останало, и към него трябва най-вече да се стремим.
Онова, от което зависи всичко, тъкмо то трябва да бъде предмет на нашите
щения. Той определил това, от което зависи всичко, като особен “предмет”, и
го тълкувал като “единното, от което зависи многото”. Именно към това
единно, от което зависи всичко, трябва да се стремим, а са напразни усилията
да знаем всичко. И Хераклит нарекъл това единно, от което зависи всичко
останало λογος, нарекъл го логос. Логосът е единното, от което зависи всичко
останало, и едно от значенията на гръцката дума λογος е слово. “В началото
бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът беше Бог”, тези са началните
думи на Свещеното писание, като в Библията на български език думата λογος
е преведена като слово. Но λογος-ът е нещо много повече, той е смисъл, и ред,
и изказване, и реч, и изречение, и понятие, и разсъждение, и основание, и
подреденост, даваща хармонията на нещата. Твърде многозначна е думата
λογος, която за първи път е осмислена от Хераклит от Ефес. И която,
изглежда, е много тясно свързана с мъдростта: дали пък на λογος-а не
дължим мъдростта?!
Но да се върнем оттам, откъдето тръгнахме. Трупайки знания, ставаме…
учени. Голямо достойнство и ценно качество е да си учен човек, а не…
необразован. Ученият просто образован ли е? Има ли нещо в повече в
понятието ученост в сравнение с понятието образованост? Е, да не се
задълбочаваме прекалено, нека да приемем, че учеността е извънредна
образованост, сиреч най-образованите стават и най-учени, примерно
професори и пр. Учените обикновено са тези, които се занимават с наука, с
търсенето, трупането и преподаването на знания. Учените са многоучени, но
дали това ги прави мъдри? И дали на тази основа – трупането на знания,
отдадеността на знанието – ще се породи една чиста любов не към знанието,
ами към самата мъдрост?!
Не е задължително, напротив, много незадължително е. Пътят на
мъдростта изглежда е съвсем друг в сравнение с този на учеността, на
знанието, на чисто умствените, интелектуални занимания и упражнения. Да
сведем мъдростта до една опитност по отношение на знанието и на ума
изглежда означава да накърним достойнството й. Защото ако приемем, че
умът – другото име на ума е разсъдък – се движи в рамките на една формална
разсъдливост, как тогава да свеждаме мъдростта до разсъдливостта? Имаме
ли право да правим такава редукция?
Защото разсъдливите хора, в които умствената способност е по-развита
в сравнение с емоционалната функция на душата, едва ли на това основание
са по-мъдри. Има специфична мъдрост и в емоционалните ни реакции, хората,
които слушат повече сърцето, нима не са по-мъдри от ония, тромаво
разсъждаващите, разсъдителните? Емоцията е също друг, по-различен път, тя
ни дава особен род истини, ето че не бива мъдростта да я свързваме било
само с ума, било само с чувствата.

Стигнахме… до под кривата круша. Много хора именно по тази причина
не са способни да философстват: те искат бързи и еднозначни резултати.
Нямат търпението да се задълбочават, да разсъждават до основанията,
стъпка по стъпка да напредват в търсенето на някаква убягваща ни, но и в
същото време силно привличаща ни истина. Във философията се иска нещата
да се осмислят по-цялостно, а също и по-дълбоко. На мнозина това, изглежда,
не им е по силите, пък и, както казах, са прекалено нетърпеливи – и по тази
причина рискуват да си останат завинаги неразбиращи.
Стоп! А дали пък на разбирането не се дължи мъдростта? Оня, който
всичко разбира, който е способен да постига всеки смисъл, нима не той е
философът? Е, едва ли има хора, които всичко да разбират, но пък съвсем
човешко е да искаш всичко да разбереш. Тия, които не изневеряват на
човешката страст по разбирането, точно те изглежда стават философи, точно
те се влюбват в мъдростта.
А как човек става разбиращ? Нима не животът е този, който ни учи на
всичко, в това число и на разбиране?! Изглежда и на мъдрост ни учи животът,
стига да сме заели спрямо него една подобаваща нагласа. Защото, казахме,
можеш да живееш всякак, можеш да живееш и глупаво, как тогава да
преуспееш в мъдростта? Казахме също, че не е важно колко си живял,
важното е как именно си живял. Опитността също не води задължително до
мъдрост, защото има всякакви опитности, включително и тази на глупостта,
на неразсъдливостта, на инертности от всякакъв род. Оказва се, че моето “Как
живея?” е решаващото, проява на мъдрост е да живееш истински, разумно,
пълноценно…
Наистина, може ли мъдростта да се свързва изключително с
разумността? Ако живея разумно, живея ли мъдро? Как да разбирам
разумността? По какво разумен се различава от “умен”, от “разсъдлив”? Как
живее разумният човек? А разсъдливият?
Да, наистина въпросите нямат край. Засега нека да не се задълбочаваме
прекалено в тях, нека да се оставим или да се задоволим с това, за което тези
въпроси намекват. Ще дойде моментът, в който ще можем да отговорим пооснователно на тези толкова значими въпроси. Сега още сме в самото начало
и всичко изведнъж и наведнъж не можем да постигнем.
Разумният човек, нека да кажа поне това, е просто верен на живота. На
великата идея на живота, заради която живеем, заради която ни е даден
животът. “Вярност към живота” – мога ли да приема, че това е “формулата” на
мъдростта? А може би мъдростта е неизразима с думи? Дали тя просто не се
чувства със сърцето? Знам ли? Може ли да се знае това?
2.6.Подстъп към самата идея за философия
Как да направя своята представа за философията ясна? Да проясни
човек своята представа какво е? И как става това? При това не иде реч за
каква да е представа, а за моята представа за философия, сиреч за един
много специфичен “предмет”. Казвам това, защото иначе за обикновените
предмети нашите представи са твърде ярки, примерно представите ни за кон,
за куче, за стол, маса и пр. Тези неща са нагледни, поради което
проясняването им е лесна задача. Лесна, лесна, но мнозина и нея не разбират.

Добре, да почнем оттук, как да проясним една елементарна представа за
“нещо” конкретно, за нещо материално.
Представата ми все пак обхваща “външната страна” на предмета, или
предметът в неговото многообразие и многоликост. Една такава представа е
преизпълнена със съдържание, което обаче трябва да бъде “обработено”.
Именно обработването на съдържанието на представата е начин за нейното
проясняване. При него от външната страна, от “обвивката” на предмета се
върви към “невидимото” за очите, но пък за сметка на това истинското и
същественото. Ние трябва да проникнем именно в същността на предмета, в
онова, благодарение на което той е това, което е. “Проясняването”
следователно е отхвърляне на “излишното”, което “затъмнява” същността, а
истинската яснота имаме само при същността. Същностното за предмета е
ясното – ясно обаче за мисълта, не за нагледа! – докато “тъмното” и
“неясното” се оказва тъкмо онова, което уж е обляно със слънчева светлина:
предметът такъв, какъвто го намираме в нагледа, когато той е пред сетивата
ни.
И ето да се върнем на нашия въпрос: как да направя своята представа
за философията ясна? Сиреч как да вникна в същината на това, което всички
наричат философия, но малцина вероятно са ония, които наистина разбират
какво е философията, каква е нейната вътрешна същина, нейната идея. Да се
постигне идеята на философията е точно това: да се схване нейната същина,
другояче казано, нейната истина. Вижда се, че идея, същност и истина са все
едно и също нещо, те се припокриват, те са три думи за обозначаване на едно
и също нещо.
Да се схване истината и идеята на философията е невъзможно априори,
предварително, при това намирайки се извън философията. Идеята и
същината на философията ни се открива едва когато ние самите почнем да
“правим” собствената си философия, когато започнем задоволително да
философстваме. Философията не е някаква “даденост за всички”, тя няма как
да е еднаква за всички, понеже ние самите сме различни, а пък философията,
оказва се, е нещо твърде лично и личностно. Моята философия в някакъв
смисъл е израз на духовния потенциал на моята личност. От което пък следва,
че едва чрез разгръщането, чрез проявлението на моя собствен духовен
потенциал аз мога да си дам отчасти сметка за него. Философията не е
“някъде”, докъдето трябва да се доберем, та да си я присвоим, тя не е “сума
от знания”, нито пък “учебен предмет”, който се овладява чрез просто
възпроизвеждане на предварително зададени характеристики. Философията
за мен значи е някъде в сърцето ми, и то само като неустоим порив към
мъдростта, който тепърва трябва да се разгърне, та аз да проявя себе си в
най-дълбоката си личностност, в духовното си качество. И едва на тази основа
да мога отчасти да проумея какво за мен е философията, каква е нейната
същина в моето разбиране, или коя е истината за философията, която мен
лично ме задоволява.
Ето защо едновременно или паралелно с “правенето” на моята
философия ще ми се открива нейната същина. Аз всъщност съм творец,
демиург на същината на моята собствена философия. Ще проблесне за моето
съзнание един ден нейната истина, или истината на философията, която за
мен е нещо най-съкровено. Засега обаче философията за мен наистина е само
любов, т.е. смътно влечение към нещо, което мами в далечината, което
страстно привлича, но което си остава само идеал, нещо като хоризонт на

моята собствена духовност и личностност. Духовният потенциал на човека е
онова, което ни прави човешки същества в истинския смисъл на тази дума.
Има души, които са съвсем безплодни за духа и за духовното, за които дух и
духовност сякаш не съществуват. Такива хора са се оставили да станат роби
на обстоятелствата, на условията на съществуване, на скучната прозаичност
на всекидневността с цялата й монотонност. За тях липсата на ясно съзнание
за себе си като уникални и свободни личности е недостижима химера и нещо
съвсем нежелано. Такива хора пребивават в една непрогледна тъмнина за
духовното. Те са загубили усета си за онова, което именно одухотворява
живота ни, придава му ценност и смисъл, прави го не някакъв друг, а човешки
в най-висшия смисъл на тази дума. Ето че философията, оказва се, е начин за
пробуждане на духа в гърдите на човека, за изразяване на моя собствен
духовен потенциал, за разгръщане на моята личност и личностност в тяхната
уникалност, именно в свободната и неприкрита изява на моята собствена
същина. Всичко това, ако се осмисли, дава достатъчно ясна представа за това
какво е философията. И то само за ония хора, които са успели да се издигнат
от смътната представа, от неясното предчувствие за философия до
възторжения трепет да усещаш своята духовна сила и да напредваш в найсвободната й изява. Сиреч ако личността сама не е преживявала един такъв
духовен поврат, то тя по никой начин не може да разбере какво е философия,
каква е истината на философията, до какво се свежда нейната така
възвишена за духа у човека идея.
За някои хора – понеже шествието на глупостта в този свят е
неудържимо и твърде разпространено – привлекателното е не мъдростта,
ами... самата глупост. Тя им се вижда именно весела, забавна, по-жизнена
някак си, докато мъдростта им изглежда скучна, тромава, дори “мухлясала”.
Възможно ли е такива хора, пленени от чара на глупостта, да бъдат спасени
за философията? Това е нелек въпрос, който оставям открит, въпреки че си
имам свое разбиране, което ще съобщя на съответното място.
Да, има хора, вдъхновени и вдъхновявани именно от глупостите, които
сякаш са глухи и слепи за мъдростта. На такива хора – щом за тях тъкмо
глупостта е образец! – мъдростта им изглежда същинско безумие. Или поне
им се вижда безкрайно парадоксална, забулена в една непроницаема
парадоксалност и дори абсурдност. Те са способни мъдростта да нарекат
глупост, понеже, казахме, глупостта им се вижда най-висшето: тяхната
глупост е тяхната “мъдрост”. За такива хора е невъзможно да разграничат и
истина от неистина: истина за тях е лъжата, а пък лъжата е самата истина.
Съществуването на такива хора е същинска трагедия: хубавото обаче за тях
самите е това, че никога няма да разберат за нея…
ЛЕКЦИЯ ТРЕТА: Как се философства?
3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода
Мнозина философи след великия Аристотел смятат, че удивлението,
учудването лежи в основата на потребността за философстване. Ония, които
са загубили способността си истински да се удивляват, сиреч да съзират
загадките, с които е изпълнено битието около нас, те философи не могат да
станат. Да се удивляваме е едно най-ценно качество, което не трябва да

губим докато сме живи. Самото удивление показва, че духът на този човек е
буден и е всецяло открит към тайнството на съществуващото. Заспалите
умове и души не могат да се удивляват: щом престанем да се удивляваме – а
това всички сме го можели докато сме били деца! – значи душата ни е
започнала да дреме и скоро най-блажено ще почне да си похърква.
Други философи са склонни да приемат, че не толкова удивлението –
понеже то им се струва начало на познанието изобщо – ами самото
любопитство е начало на философстването. Да си любо-питен, както показва
самата дума, значи, че обичаш да питаш, да си склонен да задаваш въпроси.
Това също е най-детско качество, и изглежда наистина началото на
философстването в исторически план отговаря в някакъв смисъл на детската
възраст на човечеството. Но човек любопитството си пак никога не трябва да
губи, загубата му, подобно и на удивлението, свидетелства, че духът на този
човек е крайно заспал. А заспалите духове просто няма как да се захванат с
решаване на задачата на философстването.
Разбира се, за да започне да философства, човек трябва да усети в
душата си подходящото за това и най-благоприятно настроение. Нека да
наречем едно такова настроение нагласа за философстване. Относно това
какво е философското настроение може доста да се говори или пише. Трудно
е да бъде обаче описано изчерпателно, и то така, че оня, който никога не го е
преживял, да разбере за какво точно става дума. Изобщо при
философстването всичко само ако е лично преживяно, едва тогава ще бъде и
схванато, осъзнато, осмислено, постигнато, разбрано – иначе, простете, но
просто няма как да стане. Човек трябва, съобразно особеностите на душата си
– а ние сме толкова различни и индивидуални! – да привикне сам себе си да
предразполага към философско настроение, към пораждане на една истинска
и затова плодотворна нагласа за философстване. Груповите и хоровите
“изпълнения” тук са невъзможни, философията е някак си едно твърде
съкровено, интимно, лично и най-човечно духовно дело.
Да, трябва да направя нещо, та се пробуди философският дух в
душата ми. Но как става това аз ще узная едва когато го опитам. Трябва да
направя много неща, та то да се случи. При това трябва да съм наясно, че
както всяко пораждане нещата не стават принудително и изкуствено, а
съвсем спонтанно, един вид от само себе си, сиреч или стават или не стават, а
ако не стават, насила не можем да ги предизвикаме. Душата на човека трябва
дълго да… зрее та да узрее за едно такова тайнство: пораждането на
философски дух у нея и проявяването на философски наклонности у този или
у онзи индивид. Трябва “да си му дойде времето” за един такъв поврат в
интелектуалното и душевно развитие на личността. Смята се, че това време
идва за всички в периода на юношеството, когато душата на младия човек
преживява едно най-интензивно душевно развитие, един растеж на
самосъзнанието за самия себе си, на усета за моята човешка уникалност, за
моята свобода и самобитност. Естественото е младите хора в този период да
са чувствителни до болезненост спрямо своята личностна уникалност, да са
по-загрижени спрямо великата отговорност на самостоятелния живот, чиято
тежест те все по-често усещат. Ето затова именно в този период се поражда и
си пробива път и една чиста човешка потребност за философстване, защото
само философията може истински да ни причасти към великото тайнство на
свободния живот.

На тази възраст все по-често младият човек се замисля, а пък някои,
усещащи тежестта на задачата, която им предстои, уплашени все по-често
бягат от тия сякаш болезнени състояния на душата и на духа. Духът на
младия човек е съвсем свеж, неопитен, по младежки чист, в някакъв смисъл
девствен – и това е най-очарователното в самата младост. От това какво ще се
случи с духа на младия човек в този най-отговорен етап на живота му зависи
бъдещата му съдба: ако допусне да приспи духа си за ония коварни въпроси,
които неизбежно цял живот ни преследват, такъв човек няма много да
преуспее в живота си. Знаем, че с душевно заспали, инертни, мързеливи хора
е пълно наоколо – и това съвсем не е случайно. По-лесният начин е наймалодушно да се криеш от ония високи потребности, за които душата ти е
така жадна и настойчива. Най-натрапчиво в душата ти, в съзнанието ти
нахлуват безброй питания, които смущават и сериозно застрашават
душевното ти спокойствие. И по тази причина – заради запазването на
прословутото и презряно душевно спокойствие – мнозинството от хората
прави всичко, за да “запуши” и блокира тия така силни и чисти душевни
пориви към разбиране и постигане на смисъла, които са същност на
философското настроение, на философската нагласа и на самата потребност и
склонност към философстване. Затова, оказва се, философията си остава във
всички епохи занимание за един немногочислен духовен елит, към който
обаче може да се присъедини всеки, стига да не изневери, стига да не измени
на така силната младежка потребност от поставяне на всякакви, дори и на
най-съдбовни въпроси. А също и за смело, дръзновено, по младежки
ентусиазирано задълбочаване и напредване в търсенето на техните отговори.
Има нещо, което може би е решаващо, за да се случи една философска
иновация, сиреч да ни се случи “чудо невиждано”: да прозрем, че има и
съвсем друга, необичайна и необикновена позиция спрямо нас самите и
спрямо нещата, които ни обкръжават и от които, предполага се, зависим. И
това е да успее младият човек да освободи духа си от “злобата на деня”, от
ония толкова натрапчиви и обезсилващи ни дребнички грижи на деня, в които
мнозинството потъва така, че все не намира сили да се противопостави на
гибелната тенденция и да се измъкне от тяхната коварна и омъртвяваща
хватка. Ето защо аз си позволявам да твърдя, че оттук тръгва всичко, не от
учудването и от любопитството – тях не ги отричам, но те идват впоследствие!
– а именно че всичко тръгва от така съдбовната за човека потребност за
свобода. Поривът към свобода е възловата, повратна точка към пробуждането
на философския дух в душата на младия човек. Да освободиш душата си от
дребните грижи на прозаичното всекидневие е първото, с което трябва да се
започне. Ако това не се случи, просто няма как да се роди и философската
нагласа, и философското настроение, и също така няма как да се отприщи
нашата подмолно проявяваща се душевна потребност за философстване. Да,
във философията всичко започва с усета за освободеност на твоя дух от
изнурителните грижи на деня и на сивата поредица от рутинни дни, в които
нищо ново не се случва, в които всичко си е все същото. А във философията –
и ето това е и най-величественото в нея! – и всичко свършва със свободата:
свободата на духа е първото условие на философстването и негова
квинтесенция. Ако не съумееш да издигнеш духа си над “прозата на деня”,
над дребничките грижи на прозаичното съществуване и така рутинно
всекидневие, то философска нагласа при теб просто няма как да се появи.

Може би точно това е имал предвид Аристотел когато е говорел че едва
когато задоволи своите насъщни “материални потребности” на всекидневието
човек може да устреми духа си към едни интелектуални занимания. Разбира
се, не са го разбрали съвсем точно, и са твърдели, че той така обяснявал
появата на… “умствения труд”, който бил привилегия на по-заможните хора,
които явно са и по-спокойни понеже не са принудени да се борят непрестанно
за физическото си оцеляване и за най-непосредствените си материални
нужди. Но ето пък че учителят на аристотеловия учител Платон, а именно
Сократ, е бил съвсем беден човек, чиито живот обаче става образец за
философски живот: Сократ просто е бил един свободен дух, нищо че на гърба
си е имал само един продран хитон. И ето какво твърди този титан на
философията: “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването
и отделянето на душата от тялото, нали? А както твърдим, единствени и наймного старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват
правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в
освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали? Значи, както казах и в
началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да
бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя
дойде, нали? Значи тия, които философстват правилно, в действителност се
упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко
страшно е да са умрели.” Аз призовавам тази мисъл да се схване в случая като
се абстрахираме от думичките “смърт”, “умиране” и пр., а да се
концентрираме в думата “освобождаване”, която Сократ толкова обича и
постоянно употребява. И това е безкрайно многозначително.
А как обаче може да се почувства една такава освободеност на духа,
от която започва всичко? На мен ми се струва, в съгласие с мнозина други
философи, и особено пък с Учителя на цялото човечество – Исус Христос – че
онова, което най-истински освобождава духа ни е най-дълбокият, така
възвишен и толкова човечен в своята божественост порив към истината.
“Истината освобождава, истината ще направи духа ви свободен” – е повтарял
Христос, а и много философи и преди него, и след него, та досега.
Безразличието към истината е път не към човешката свобода, а е път към
робството на човека – и то към най-жестокото робство, онова, което е
свързано с духа на човека, което ни осакатява именно най-жестоко.
Безразличието към истината води до ужасна болест, до същинска проказа на
духа, при която духът се изражда и придобива сатанинска насоченост.
Лъжата шества в този свят и човек трябва да избере решително на кой ще
служи, на нея или пък на така немилостиво гонената истина. Малцина от
хората привикват от ранна младежка възраст да живеят с истината – и така
са спечелили безценни богатства на духа, които иначе никога няма да им се
разкрият. Философията е нещо като Храм на истината, посилна за човека, а
пък философите са смирени служители, нещо като клисари в този велик Храм.
Истината, значи, се оказва божеството, на което се кланят философите. Но
всичко започва и свършва за философски настроените индивиди със
свободата, тя е началото и краят. Без свобода и освободеност на духа нищо
значимо в този живот не може да бъде постигнато.
Човекът, и в частност младият човек усеща прилив на такова
вдъхновение и готовност за философстване не иначе, а в едно тихо
уединение. Философията не е за площадите и пазарищата, тя като
преживяване е нещо твърде лично и индивидуално. Тя не е – в днешно време –

за масовите медийни форуми, за телевизията и пр. Човек може да се грижи и
да съхранява свободата на духа си – което е същност на философските
занимания – само в най-тихо уединение – или пък, в най-редки случаи,
общувайки и споделяйки идеи с такива също като него самия пленени от чара
на философстването мислещи човешки същества. В разговорите с мислещи и
благожелателно настроени философстващи индивиди човек открива, че може
да изпита неописуемо духовно наслаждение, несравнимо по интензивност с
никое друго. В такива разговори душата се чувства “окрилена” от открилата й
се възможност пълноценно да се изяви. Такива редки разговори са истинско
пиршество на духа, което няма да преживеят никога ония, които са
безразлични към личността, истината и към свободата си. В компанията на
също като мен “настроени за философстване” млади хора човек се чувства
превъзходно, и това е смисъл на заниманията на “професионалните
философи”, които обикновено са професори или учители на младежта. Да
участваш в свободно течащи “философски разговори” е наистина страхотно
преживяване. Човек трябва да опита, ала преди това трябва да направи нещо,
та сам да предразположи душата си за пораждането на такова интимно
духовно тайнство – и на тази основа за по-пълноценно участие и изява в него.
Едва тогава човек ще открие колко скучни, безсмислени и безинтересни са
ония, всекидневните, прозаични, “злободневни” и пр. разговори, в който така
незангажирано постоянно участваме. Имам предвид най-баналните
“нефилософски”, уж човешки, а всъщност съвсем безлични и вяли разговори,
които провеждаме само и само за да не се окаже че стоим безмълвни един
срещу друг. И ако преживее очарованието на един истински философски
разговор младият човек ще презре завинаги блудкавите незангажиращи ни
разговори, в които говорим само и само за да не мълчим.
Да мислим, да изявяваме себе си, своята свобода, своята личност е найчовешката мисия и орис на този свят. Философията ни помага да го правим поистински, по-пълноценно. Това е и нейната задача. Смисълът на философията
е човек да повярва в своите собствени сили и в своята способност да разбира –
и да изразява цялостно и пълно този възвишаващ духа ни смисъл. Е, вярно е,
някои хора и дори младежи често се прозяват и дори… заспиват по време на
такива разговори – какво ли пък означава това?! То именно показва, чини ми
се, само едно: че един заспал дух няма какво друго да прави освен да спи, да
похърква блажено, а също и да заразява и другите със сън и дрямка. А пък
философията буди духа на човека и по тази причина поспаланковците толкова
силно я мразят – и дори, представете си, “презират”! Философстването е
начин да държим духа в себе си буден, да заразяваме другите с будност, да
правим така, че да ги настройваме към пределна откритост спрямо
собственото им бъдеще. “Бъде-ще” иде от “ще-бъде”, коренът е “бъде”,
същият този корен е в думата “буде-н”! Какво ли пък означава това?!
3.2.На какво се опира склонността за философстване?
Вероятно съществува една чисто човешка потребност – и възникнала на
тази основа склонност – за философстване. “Философията е човешка
потребност” е мой любим израз за схващане на същината на
философстването, който често използвам. Излиза, че нашата човечност по
някакъв начин достига до самата себе си – и намира самата себе си! – тъкмо

във философстването. Философстването нещо ни “дава”, то ни осигурява
нещо, без което не можем да бъдем себе си, не можем да сме човешки
същества в истинския смисъл. И от тази гледна точка не се ли оказва, че
склонността към философстване всъщност е склонност към търсене на самия
себе си? Не излиза ли, че точно тя ми дава първоначалния тласък, за да поема
по пътя, който води до мен самия?
Нещо в мен ме зове да се захвана за философстване. Да почна да
философствам – това съвсем не е случайно, то не е инцидент, то е изява на
моята човечност и на потребността ми да бъда себе си. Обикновено се смята,
че “разфилософствалият се” всъщност се е отдал на мисленето, сиреч начало
на акта на философстване е размисълът, замислянето. Философстващият
мисли и… пише или говори. Да съм склонен да философствам означава да съм
склонен да се замислям, а също – евентуално – и да пиша или пък да говоря,
да изговарям гласно своите мисли. Интересно ми е – от тази гледна точка – що
за хора са ония, които не са склонни да се замислят! Или ония, които не са
склонни да обличат в думи своите мисли, да изразяват мислите си чрез думи –
писмено или на глас! А явно точно това се е случило на ония, които –
представете си! – не били склонни да философстват!
Ето че сведохме склонността за философстване до нещо по-базисно: до
склонността и потребността да мислиш и да изразяваш своите мисли с (чрез)
думи. Ако съм се отказал от човешката потребност да мисля, то това говори,
че в същата степен съм станал по-малко човек. Ако съм се отказал от
човешката си склонност да философствам, ако съм пренебрегнал задачата си
– като човешко същество – да мисля и да изразявам мислите си с думи, то това
показва, че нещо в мен съвсем не е както трябва. Дали не съм се в същата
степен “обезчовечил”?! И не се ли оказва, че дълбоката човешка потребност и
склонност за философстване е начин да изразя и да засиля своята човечност,
да бъда в свое лице човекът?!
Налага ми се тук да направя известно отклонение от тази същностна
линия на движение на мисълта, към която до този момент се придържам.
Известно е, че на някои географски ширини мисленето съвсем не е особено
престижно занимание – както е примерно на други такива. Не искам обаче да
кажа, че тази склонност към мислене се дължи на “географския фактор”, не,
няма такова нещо. Е, нека тогава да бъда по-директен: “най-мразим да
мислим” е доста широко разпространена склонност не само в някои региони
на България, а и, струва ми се, и съвсем повсеместно. Според това, излиза, че
по нашите земи също така мразят и да философстват. От казаното по-горе пък
излиза, че в същата степен са се и отказали от задачата на човека: да бъдеш
себе си. Ако пренебрегваме системно и постоянно най-дълбоката нужда и
потребност да бъдем себе си, да бъдем човеци – чрез кардиналния си отказ
от мислене и философстване – то това, изглежда, води до други, доста ужасни
последици. Има ли смисъл тогава да се чудим защо, примерно, сме и найбедни?! Умствената ленивост – мързелът за мислене – нима не е главен
фактор за една интелектуална бедност, която просто няма как да не води до
всяка друга бедност, до всяка друга мизерия. Човешкото в нас самите е найценният ни капитал, то е нашето истинско богатство. А ние тъкмо към него
проявяваме такова престъпно безхаберие! Нима това не обяснява изцяло защо
такава ни е съдбата?! А има други нации, в които мисленето е на особено
висока почит, там уважават мислещите хора, в такива страни – например в
Германия – философията се е оказала най-главен начин за изразяване на

немския дух. И такива народи имат невероятни постижения не само в своето
културно и интелектуално развитие, ами и във всички останали сфери на
живота. А у нас не е така – нима е толкова трудно да се схване защо е така?!
Връщам се при своя анализ. Да мислиш, просто да мислиш, едва ли е
израз на философска инициатива. “Философското” в отдаването на мисълта
явно си има някаква специфика, която трябва да се долови. Не всяко отдаване
на мисленето може да бъде наречено философстване. Защото може да мисля
и ставащото да не е философстване. Мисля и когато решавам задачи по
математика, също ми се налага много да мисля когато анализирам някои
събития и процеси в човешката история. Човек мисли постоянно, много е
трудно, впрочем, да се избяга от тази наша човешка орис – да мислим, да
търсим, да се опитваме да разбираме. Ето че ония, които си въобразяват, че са
се отървали някак си от “тегобата” на мисълта, доста се заблуждават: няма
как да стане това. Щом си човек – мислиш. “Мисля, следователно
съществувам” (Cogito ergo sum) е философския принцип на великия Декарт.
На това твърдение Декарт опира цялата си философия. Декарт – математикътфилософ.
Как се мисли по “философски начин” няма как да се обясни ако сам не
си го направил някога или пък преживял. Отвън, по външен начин не може
обясни как се философства, да се обясни именно на тия, които никога не са го
правили и дори не са усетили в себе си импулса да поискат да го направят.
Стъпка по стъпка, частица по частица човек може да събира и изработва
своето разбиране за едно или друго нещо, и това става само като опитва, като
се захваща да го прави, като е настойчив в правенето. Опитваш, грешиш,
проваляш се, и започваш отново и без умора. Нищо не става наготово, ей-така,
без усилие и без настойчивост. Няма как да стане.
Та значи аз мисля постоянно и по много начини. Когато решавам
математически задачи също мисля, ала по друг, много по-различен начин в
сравнение с този когато се мъча да философствам. Има някакви граници,
които не трябва да преминавам: ако почна да “философствам”, например, в
час по математика, това едва ли ще бъде възприето добре от преподавателя.
Примерно, да кажем, да почна да се питам: “2 + 2 нима е винаги 4, дали не
може да е… 5?” Как ли ще бъде възприета тази моя странност? Или да почна
да разсъждавам има ли възможност сборът от ъглите в триъгълника да не е
180 градуса? Да поставям под въпрос математическите истини, истините, на
които се крепи математиката, нейните аксиоми, нима това означава, че съм се
“разфилософствал”, и то съвсем неуместно?! Но, да речем, нима по този начин
не са открити т.н. неевклидови геометрии?! Нима философстването е полезно
и за такава строга наука като математиката?
Да мисля математически, предполагам, е доста по-различно от това да
мисля философски. Да опиша как мисли математикът за разлика от философа
е доста трудна задача, която тук не мога да си поставям. Същото се отнася за
начините на мислене, характерни, да речем, за историята, физиката,
биологията, за науките изобщо. Но е добре човек да си запита за тези
различия и да се опита да ги почувства поне интуитивно. Примерно често се
твърди, че когато философстваш, трябва да го правиш “логично”, сиреч да
спазваш предписанията на логиката. Но това важи и за всяко друго мислене,
особено пък за мисленето в сферата на точната, на чистата наука. Явно този
признак “логичност” не е достатъчен, за да се представи особеността на
философското мислене. Вероятно има нещо “в повече” от това просто да

мисля логично, което придава “привкуса” на философичността във
философстването, на което именно се дължи неговата философичност.
Изглежда към “логичността” трябва да прибавя нещо друго, та да се получи
“философското” в моята мислителна активност. Но кое точно е то засега не
мога да кажа. То тепърва ще ми се открие. Открихме поне, че е доста
“заплетена работа” тази наша човешка склонност към философстване, и това,
може би, съвсем не е малко като една начална и водеща констатация. Защото
ония, на които всичко им се вижда ясно и безпроблемно, изглежда с това само
показват, че са вън от проблемите. Защото едва когато се появи
впечатлението за крайна “заплетеност”, то е много вероятно да сме се
приближили до “същината на проблема”. И после от нас просто се иска да
търсим изход и спасение от това неприятно усещане за крайна обърканост и
заплетеност.
В моите опити да философствам, да изявявам своята склонност към
философстване аз, както се каза, изразявам себе си, своята личност и душа, и
то не как да е, а в тяхната пълнота. Ето тази водеща интуиция може да ми
помогне да хвърля допълнителна светлина по поставения нелек проблем за
естеството на философското търсене. Аз самият съм нещо повече от един гол
разсъдък, на който се опира нашата т.н. “логичност”: разсъдъкът си
изработва някои правила, за които изисква безусловно спазване, и това е
именно прехвалената логичност. Тя е едно движение във формите на
самостоятелно и безусловно налагащия себе си разсъдък, и трябва да
признаем, че цялото научно познание се базира именно на тези форми. Но
“човешкото” не е само това, човек не е само и просто “мислещо същество”,
сиреч същество, притежаващо един гол, претенциозен и прехвален разсъдък
и ум. Човекът е нещо много повече от това: ето, ние имаме и чувства. Ако
пренебрегваме чувствата си, ако се “абстрахираме” от тях, то какво ли ще се
случи на нашето по този начин така осакатено “философстване”?! Ами нима
трябва да потискам и въображението си? Ами на моята воля нима трябва да се
случи същото: да се откажа от нея, та да философствам “по-научно”. Изобщо в
науките се изисква човек да се откаже от онова прекалено човешко или
субективно, на което дължим своята човечност; философията обаче не може
да си позволи такъв лукс. Ето тук може да се открие една базисна разлика
между склонността към философстване и, да речем, склонността към
“теоретизиране”? Или към “научаване”, която, изглежда, е същност на т.н.
“наука”.
В науката водещото е стремежът към знание, но във философията,
вероятно, това съвсем не е достатъчно. Онова, което за науките е “вредно” и
трябва без жалост да се гони, тук, във философията, предполага се, е
безкрайно ценно и необходимо. Имам предвид “субективностите” от всякакъв
род, или нашата неприкрита с нищо, гола и съвсем откровена човечност. Ако
изгоним чувствата си, ако се абстрахираме от тях, то нашата философия е
застрашена да стане нечовешка и нечовечна. Възможно е да й се случи да
стане и античовечна, студена, безжизнена, някак си мъртвешка. Аз от самия
себе си във философията си не бива да се отказвам, напротив, смело трябва
да заложа на него: на личностното, на субективното, на прекалено човешкото
в мен самия. И едва тогава моята философия ще стане по-човечна, топла,
близка до живота, жизнеутвърждаваща, интригуваща. Моята интуиция, моята
проницателност, моите фантазии, мечти, моите емоции, моето самосъзнание,
моят усет за свобода, моята воля и вяра – ето тези са съставките,

благодарение на които се ражда моята пълноценна философска изява, моята
изява като цялостен и човечен човек. Този и според мен е истинският смисъл
на философстването, за който никога не трябва да забравяме. Няма човешка
способност, която да е “вредна” и “противопоказна” за пълноценността в
изявите на моята човечност, сиреч на моята философичност. И това не трябва
да се забравя. Жан-Жак Русо на Декартовото "Мисля, следователно
съществувам" противопоставил своето "Чувствам, следователно
съществувам"...
Не бива да губим човечността си, не бива да се преструваме, че сме
оракули, “богове”, “ясновидци”, “прорицатели” и не знам какви си, щом се
захванем да философстваме. Истинският ориентир, които не ни позволява да
губим верността на посоката, е нашата собствена човечност. Аз не мога,
философствайки, да бъда безстрастен сякаш не съм човек, сякаш съм
“обективен”, сякаш съм машина или робот. Аз просто трябва да бъда човек с
душа – и, философствайки, от мен се иска да разкривам себе си, да разкривам
без остатък душата си. Да, длъжен съм да включа целия свой вътрешен
потенциал когато се отдам на философски търсения, тогава аз разкривам
цялата си душа, цялата си личност. Във философстването – както никъде
другаде – аз се разкривам изцяло. И най-пълноценно. Тук нещо не мога и не
бива да крия. Изявявам се като “цялостен човек”, сиреч като най-човечен
човек.
Това не е тавтология: огледайте се около себе си и ще откриете в колко
много хора е застрашена тъкмо тяхната човечност. Това се дължи на
отчуждеността им от онази първична склонност на човешката душа, която се
проявява най-пълно именно в склонността за философстване. Да бъда човек –
това е целта и посоката, от която никога не трябва да се отклонявам. И то
именно като философски настроен индивид, не иначе.
Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък същото
не може да ми го даде само животът? Нима философията е в състояние да ми
даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Философията ми
се припокрива с моя живот – чудна работа е това, нали? Друга форма на изява
на мен самия в живота и като живеещ е философията – нима това не ми
говори прекалено много? Мога ли обаче да го осмисля? Да го разбера?
Философията ме прави причастен към една нова и може би по-висша форма на
живот – живот в духа. Да заживея по духовен начин, като дух – това ли е
висшата цел на философията и философстването? Не просто като човек, но и
като дух – или като “истински човек”, сиреч като дух? Кой знае?!
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
Всяка проява на активност, свързана с философията, няма как да не е
обусловена и подкрепена от съответната душевна сила. Душата на човека
включва в себе си много и най-различни душевни сили: ум (разсъдък,
интелект), чувства, воля, въображение, памет, интуиция и някои други.
Наистина си заслужава да се запитаме коя от душевните сили най-вече
участва в пораждането и осъществяването на нашите философски
инициативи. Сиреч да разберем коя от душевните сили е извор на
философстването.

Понеже често философстването се свързва с мисленето, с
разсъждението, то явно повечето хора са склонни да намират в ума онази
душевна сила, на която се опират философските инициативи на индивида.
Умът – а другите имена на тази душевна сила са разсъдък и интелект – или
способността за мислене и разсъждение може би има водеща роля, той,
безспорно, е твърде потребен за философстващия. Ако философстваме,
изхождайки главно от ума, то това няма как да не доведе до появата на
някакъв по-специфичен тип или пък стил на философстване. Тогава ще стане
така, че моята философия, опираща се главно на моя ум, ще бъде прекалено
разсъдъчна или “умозрителна”, понеже това, от което съм изхождал, е тъкмо
разсъждението, именно умуването. Не зная на вас как ви звучи, но лично на
мен не ми звучи много съблазнително моята философия да изхожда и да се
опира единствено на самонадеяния ми ум, сиреч да е станала прекалено
разсъдителна и… умуваща. Защото сам по себе си умът – а това е една велика
душевна сила на човека – едва ли може да разчита на особени философски
постижения. Та нима не е известно, че на ума се опира цялата наука, там е
неговата сфера и стихия, а ако той стане водеща, доминираща сила и в
областта на чистото философстване, това ще превърне философията в нещо
съвсем “наукообразно”, но за сметка на това по-малко философично. Разбира
се, че философията трябва да си бъде вярна на самата себе си, да не се
стреми да подражава на нищо друго, тя трябва да прави нужното да си остане
именно философия, да си бъде, значи, съвсем философична. Явно за да бъда и
да се изявявам като философ не е достатъчно да съм просто умен и
разсъдлив, иска се, предполагам, нещо повече от това.
Добре, а какво да кажем в такъв случай за душевната сила, която е
“противотежест” на ума, която в някакъв смисъл е негов антагонист:
чувствата. Чувствата, знайно е, са твърде субективни, чувствителността е
сфера на субективността, те са нещо твърде лично и интимно. Знае се също,
че чувствата безжалостно се гонят от науката, там те не се допускат, понеже
всичко развалят и водят до страшни абсурди. За сметка на това чувствата се
чувстват като в свой дом в една друга сфера, именно в изкуството. Там те не
просто са полезни, там те са главното, водещото: да речем в поезията, в
музиката, дори в живописта, където сякаш всичко е един поток от човешки
емоции, впечатления, силни усещания, резонанси и пр. Но дали чувствата
трябва да се допускат в сферата на философията – ето това е един доста
голям и отдавнашен спор. Понеже чувствата са една твърде искрена изява на
нашата човечност, то как тогава да ги изгоним от философията, след като
самата философия е опит да изразим себе си в своята пълнота?! Ако обаче
чувствата вземат връх във философските инициативи на този или онзи, то
това ще придаде особено “оцветяване” на неговите разсъждения. Така ще се
появи и един по-различен тип или стил философстване. Някои философи от
миналото са залагали на чистия ум и по тази причина са били безпощадни
спрямо чувствата, други пък не са били така строги и са ги допускали в своята
“душевна лаборатория”, където са сътворявали своите философски идеи. Поемоционални философи са, да речем, датчанинът Сьорен Киркегор,
французите Блез Паскал, Жан-Жак Русо, Албер Камю, немецът Фридрих
Ницше и мнозина други. Докато по-рационални, в смисъл на по-разсъдливи
философи са мнозина други; образец в това отношение са великите философи
Аристотел, Имануел Кант, Георг Хегел.

То така е и с хората: някои са по-разсъдливи, други са по-чувствителни.
Това е неизбежно и на него дължим своята различност. Не трябва да
насилваме себе си и да бъдем неискрени – това важи и за философските ни
изяви. Не можем и не бива да искаме да бъдем еднакви – една такава
възможност всява ужас и усещане за крайно неприятна скука. Философията е
сфера на свободната и непринудена изява на духа на човека, на неговата
душа и на самия човек в най-значимите му потенции. Ето защо нямаме право
да насилваме душата си и да се опитваме да бъдем не каквито сме – та да
ставаме философи.
Моята фантазия, въображението ми също – няма как – трябва да
участват в раждането на философските ми идеи. Ако съм с “развинтена
фантазия” – нима това е толкова лошо както изглежда на пръв поглед?
Фантазията е творческата сила на душата – как тогава да мога да се откажа
от нея. Същото може да се каже и за интуицията, без която нашият разсъдък
сякаш става сляп: тя именно ни дърпа и води напред, в неизвестното, тя ни
насочва там, където сме особено несигурни, тя озарява пътя ни в полето на
познанието и търсенето. Ето защо и тази душевна сила, подобно и на
останалите – волята, паметта, вярата, съзнанието и самосъзнанието – е
безкрайно ценна и по никакъв начин не бива да се пренебрегва или пък
елиминира.
Да погледнем обаче на така сложилата се ситуация малко по-иначе.
Продуктите на моя ум са знанията: те ли са почвата, от която израстват
моите философски мисли? Или пък чувствата са силата, която провокира
благоприятните условия душата ми да се вдъхнови за философски
инициативи? Как постигам смисъла, ценността, чисто човешкото в начина, по
който аз възприемам съществуващото около мен самия? Може би чувствата ми
дават този смисъл, понеже, знайно е, знанията са твърде “студени”, някак си
са прекалено “строги”, а пък чувствата именно са най-човечни?!
Във философията аз търся своята човешка позиция спрямо
съществуващото, опитвам се да постигна изчерпателния смисъл, ценността на
нещата за мен самия. Знанията ми дават един строг и обективен поглед, те
именно са и сфера на науката, която наистина се абстрахира от всяко чувство
и всеки повей на субективност. Философията няма как да се стреми да
“удвоява” науката, да се опитва да прави същото като нея – ако си го
позволява, се губи смисъла. Философията не е и не бива да бъде “сума от
знания” за съществуващото, защото с тази задача прекрасно се справя самата
наука, възникнала, впрочем, в лоното на философията. Науката е “дъщеря” на
философията, а пък тази последната е нейна майка. Философията не бива да
се опитва да прави същото, което прави изкуството, където водещото,
доминантата са именно чувствата, субективните емоции, преживяванията,
усещанията и впечатленията. Художникът изразява субективно-емоционалния
резонанс, който се поражда в душата му под напора на света, той рисува и
изобразява своето чисто субективно виждане на съществуващото.
Философията обаче не може да си позволи лукса да “удвоява” това, което
прави изкуството, тя, впрочем, не може и да се справи с такава задача. Но тя
трябва да се нагърби най-смело с изпълнение на собствената си задача и
мисия.
Явно ми се налага – ако искам моята философия да е по-жизнена и
пълноценна – да обединя в едно чувството със знанието, ума със “сърцето”,
интуицията с мисленето си. Това е изключително трудно, но пък само то може

да ми осигури свобода и непринуденост по отношение на моите душевни сили:
само като не пренебрегвам никоя от тях и не се предоверявам на някоя
избраница или на някаква привилегирована душевна сила, само тогава ще
имам една добре балансирана и неедностранчива философия, която в някакъв
смисъл отразява моята лична човечност, мен самия и моя собствен вътрешен
свят. Да свържа в едно потенциала на всички мои душевни и да се опра на
цялата мощ на своята душа е истинско предизвикателство пред оня, който е
решил да постигне много в търсенията си в полето на философията, на
истината и на свободата. Защото в някакъв смисъл именно философията е
Храм на истината и на свободата – такива, каквито те се откриват на човека.
Философията е нещо твърде, нещо прекалено човешко – как тогава да я
постигна ако се откажа от своята човечност?!
Възможно е, че в опита си да съединят в едно органично цяло всички
способности на душата си, някои хора да не успеят да постигнат целта си и в
резултат да се получи някакъв невъобразим хаос. Вероятно често става точно
това. Но може би това е неизбежен и необходим етап по пътя на автентичното
философстване: нищо не се постига изведнъж. Ако почувствам хаоса в душата
си – а той, предполагам, си е съществувал и преди да се захвана с философия,
ала тогава просто не съм го съзнавал – то това е началото на една грандиозна
битка, в резултат на която аз ще употребя цялата сила на душата си, за да
въведа ред в душевния си живот, да надмогна хаоса и да постигна една чудна
хармония. Ето това е нещото, което само философията може да ми даде. И за
такава една цел си струва да преживея много трудности и мъки, понеже,
казват, целта оправдавала средствата. В случая, струва ми се, това може да
се каже с пълно право. Философията може да ми помогне да надмогна хаоса в
душата си, да въведа ред в оня изначален хаос, в който много човешки
същества пребивават цял живот. Понеже са се примирили с него, понеже не
са имали дързостта да встъпят в битка и да победят хаоса в душите си.
Философията в някакъв смисъл е наш най-могъщ съюзник в тази наистина
грандиозна лична битка за ред и хармония в душите ни.
Но всичко казано дотук всява усещането, че някак си се бяга от
директния отговор на въпроса, който си поставихме в началото: коя е силата
на душата, на която се опират моите философски инициативи? Да отговорим:
всички мои душевни сили като цяло са тази “сила” съвсем не е убедително.
Всички мои сили трябва да са равнопоставени, нито една не трябва да е
пренебрегната, но това не е отговор на въпроса: защото, предполага се, в
царството на равнопоставеността винаги е необходим водач. Коя от всички
душевни сили играе тази роля на водач при пораждането на философските ми
инициативи и иновации?
Аз лично имам един премислен и изстрадан отговор на този въпрос, и
той е: разумът е този водач! Но тъй като за жалост много често съвсем не се
разбира що е това разум, ми се налага да дам някои пояснения и уточнения.
Често хората, когато говорят за разум или за разумност, имат предвид
не друго, а разсъдъка, ума, интелекта и… съзнанието. “Мислителната
способност” на човека бил този прехвален разум. Да се отъждествяват разум
и разсъдък (защото разсъдъкът ни, както се вижда, си има много имена!), е
една доста разпространена грешка, дължаща се на недомислие. А всъщност
нашият разум е нещо много повече от нашия гол разсъдък, много повече
наистина. И ако това не се осъзнае, нещата неимоверно се объркват.

Аз си имам една своя теория по този въпрос, която много ми помогна за
да реша някои иначе сякаш нерешими антиномии на разбирането на всички
останали въпроси. И тя е теорията ми за т.н. типове отношение на човека към
света и към самия себе си, които аз разделих на три най-основни, коренни и
чисти отношения: познавателното, ценностното и практическото. Аз тук съм
принуден съвсем бегло да спомена някои неща от моето разбиране, та да
решим проблема с разума. А на отделно място ще кажа повече за самата
теория.
И тези три чисти и коренни типа са основата на всички други човешки
отношения, които пък се пораждат благодарение на свързването и
смесването на тези три. Аз деля всички човешки отношения на два рода: чисти
и производни. Производните ги наричам и “синтетични”, понеже свързват в
едно две или дори и трите чисти отношения. Същност на познавателното
отношение е знанието, на ценностното – чувството, на практическото –
волята. Практическото израства на основата на първите две, на основата на
знанието и на ценността. Първото, познавателното отношение има за свой
представител в душата ума (разсъдъка, интелекта), второто, ценностното се
олицетворява от чувствителността, от емоциите, а пък третото,
практическото, както казах, си има за свой представител една изключително
важна душевна сила, каквато е волята. И къде в тази схема се намира
разумът?
Да се смята, че разум е просто друго име на разсъдъка е недопустима
грешка. Разумът, както казах, е нещо много повече от разсъдък. Разумът по
моето разбиране е една сложна, производна и синтетична душевна сила,
която свързва в органично единство разсъдък, чувство и воля. Именно то тази
причина разумът е толкова незаменим в хармонизирането на нашия душевен
живот, пък и на живота ни изобщо. Да мислим и да разбираме “разумно”
сякаш е най-висшето, на което сме способни. Това, другояче казано, означава
да мислим философски, сиреч в най-истинския смисъл човешки. Ако
разбираме по подобаващия начин разума, сме постигнали една твърда основа,
на която можем да поставим на сигурно място своето философстване. И ако
стоим неотклонно на тази основа можем да постигнем много успехи. Но
самият разум да се осмисли цялостно, да се разбере и проумее не е лесна
работа. Може би цялото ни движение из проблемите на философията, човека
и живота в крайна сметка ще ни даде това най-автентично и пълноценно
разбиране на разума.
Значи разумността като висша човешка и душевна потенция и пряко
свързана с мъдростта или с любовта към нея. Разумността е свързаност на
чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл, на
ценност и обективност. Ето тази така разбрана разумност е силата, която
поражда моите философски инициативи. Разумът е в някакъв смисъл
“свръхчовешка” способност, понеже точно той ни прави сякаш богоподобни.
Самият Бог е Абсолютен Разум. Разумът изглежда е сътворил всичко, той е
внесъл ред и хармония в съществуващото, на него дължим този прекрасен,
обсипан със звезди Космос и нашата възхитително красива планета Земя,
която сякаш е създадена с изключително старание от нашия Велик Създател.
Да схване това, да приеме тази идея за свое свято верую е първото
постижение и плод на нашия самоосъзнаващ се разум.
Разумни сред нас, уви, се оказва са малцина, в никакъв случай не всички
– както често най-великодушно ни хвалят: човекът бил “разумно същество” –

де да беше така! Човекът е същество, способно на разум и разумност, но този
предел на “човешко съвършенство” се достига съвсем не от всички. Всъщност
изглежда много малко са истински разумните хора, както и… мъдрите хора.
Разум и мъдрост ако се припокриват, то от тази гледна точка се оказва, че
само боговете са истински разумни. За нас, хората, остава тази задача: за се
стремим към разумността, да се впечатляваме от нея, да я разпознаваме, да я
обичаме. Както, впрочем, философите обичат и самата мъдрост. За смъртния
човек това съвсем не е малко.
Разумността, изглежда, е някак си заложена в нас, ала след това е била
приспана. Или пък ние самите сме я приспали, неизвестно как, или пък ние
самите, уви, не правим нещо, за да я пробудим. Сънят на разума изглежда е
една прокоба на човека, която може да бъде развалена чрез самоотвержени
занимания с философия. От тази гледна точка излиза, че не само старите, че
не само много преживелите могат да търсят разумността, а че тя е особено
благодатно занимание за младата възраст. Тоест тогава, когато се будят за
истински живот всички душевни сили: тогава е моментът да отдадем
длъжното и на разумността у себе си.
Младостта носи в себе си прекалено много разум: нейните найвдъхновяващи пориви са сякаш призив на приспания в гърдите ни разум. Той
ни призовава и търси упорито нашия отклик. Мнозинството от хора не го чува
и не иска да го чуе: то е прекалено заето с правенето на всякакви глупости и
на най-маловажни и рутинни неща. Малцина са тези, които се вслушват найвнимателно в призива на собствената ни разумност, опитваща се да постигне
освобождение, да постигне свободата си. Освобождаването на разумността в
душите ни, тържеството над неразумността и над глупостта се нарича
философия.
3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?
В порива си към разума и разумността душата на човека почва да се
държи доста странно: настъпил е велик поврат и прелом в нейния живот.
Такава една душа вече не е същата, всичко при нея изглежда иначе. Човекът
пък, чиято душа изживява подобно освобождаване, вече съвсем не е същият:
такъв човек осъзнава, че нашата мисия на този свят не е просто да живеем,
ами да сътворим от живота си едно прекрасно свое произведение. Такъв човек
осъзнава, че нашата мисия е да сме подобни на своя Велик Създател, сиреч да
сме богоподобни, или, другояче казано, да сме творци.
Истинският Творец на всичко съществуващо, разбира се, е Бог, но
човекът, чийто дух е преживял такова обръщане към разума и към мъдростта,
почва да чувства вътре в себе си неустоим и могъщ порив към творчество – и
към себеизразяване чрез прекрасни мисли, прекрасни знания, прекрасни
нрави, прекрасни идеи. Невероятен е този трепет, приятели, направете
всичко, за да го постигнете и изживеете някой ден. Неслучайно великият
Аристотел, ученикът на боговдъхновения Платон, когато говори за нещата,
към които душата ни е склонна да се стреми, отбелязва, че има едно
удоволствие, което е несравнимо по интензитет с никое друго, и той го нарича
именно “блаженство на духа”. Който е преживял нещо подобно, този никога
няма да си позволява да твърди, че “духовните неща” са фантасмагория, че
дух не съществува, че “няма Бог” и пр., сиреч да доказва на практика, че

човешката глупост наистина може да бъде безпределна ако не се е пробудил
още духът у човека.
И има нещо, което е може би най-важното: една такава запътила се към
разумността и към мъдростта душа почва да става “плодовита”, тя вече не е
безплодна, както повечето души на смъртните хора, една такава душа
достига до момент, в който започва да изразява себе си като ражда свое
безсмъртно поколение: идеите са “децата” на една такава душа! Да, една
такава душа не просто се “храни” с идеи или пък с мисли, както обикновено си
го представят, тя не е прост “консуматор” на духовни ценности, а тя започва
да продуцира, сиреч да твори и създава духовни неща и идеи, сиреч започва
да ражда. Тук метафората за безплодието и раждането на идеи, а също и за
идеите като “деца” на душата – и деца на отдадените на философията мъже!
– която дължим на великия Платон, а може би и на неговия учител Сократ, та
тази метафора наистина върши незаменима работа, когато трябва да се
представи случващото се с оглед да се проумее и схване. Платон чрез устата
на Сократ – защото, както е известно, Платон е писал диалози, в които главен
участник е неговия учител Сократ – най-подробно описва как душата – в едни
най-приятни разговори между пленени от чара на философията мъже – в един
момент сякаш “забременява”, как този мъж почва да усеща себе си
“бременен”, досущ по същия начин, както се чувстват бременни и жените, пък
той почва най-загрижено да се отнася към “плода” в душата си, сиреч към
идеята, която напира да се роди и да се появи на белия свят, която
неотклонно расте и, разбира се, в един момент идва неотвратимото, душата
ражда своето безсмъртно поколение, ражда една прекрасна – прекрасна като
всяко новородено! – идея. Платон е майстор да разказва такива “приказки”,
които обаче са способни да поемат в себе си прекалено голям смисъл; ако на
някой му се чини, че разказаното е… смешно, значи душата му не е успяла да
се добере до този наистина грандиозен смисъл – и това е прекалено
показателно.
Значи разумната или пътуващата към разума в себе си душа в един
момент ражда идея – т.е. случва се с нея това, което, уви, на мнозинството от
мъжете, пък и на жените, защо не, никога няма да се случи. Защото душите
на огромното мнозинство от хората си остават през целия им живот съвсем
безплодни. Това, разбира се, не е кой знае каква трагедия – такива мъже и
жени се занимават с това да раждат други, съвсем истински деца, т.е. децата,
които раждат по природа тъкмо жените. А пък мъжете, неспособни да раждат
свои деца – мисли, идеи, истини! – се задоволяват с това просто да обслужват
своите жени, и в това няма нищо лошо: те така изпълняват своята природна
функция да поддържат живота, да подпомагат тържеството на вечния живот.
Ала когато в нечия душа се зачене и след това се роди идея или пък някаква
истина, то това означава, че в нея е лумнала една друга форма на живот:
животът на небезплодната за духовното душа.
Да, но ето че възниква тук един най-сериозен проблем: а какво
всъщност е идеята? Идеята просто мисъл ли е – както обикновено си я
представят хората – или пък е нещо много повече от това. Ето че и тук ни се
налага да се опрем на казаното от този духовен титан, какъвто е великият
Платон.
Платон създава една грандиозна “теория” за идеите като елементи, от
които е изграден един друг, безкрайно прекрасен – защото е чисто духовен! –
и истински свят. Аз не бива тук да разказвам подробно за неговата “теория” –

пиша така тази дума, защото тя не е съвсем подходяща за назоваване на това,
което ни е завещал Платон – понеже всеки, които се заинтересува от нея
може да й се наслади като се задълбочи в първоизточника, в диалозите и в
книгите на самия Платон. Не искам, разказвайки неумело тук за нея, да ви
лиша от това невероятно удоволствие да четеш и да се задълбочаваш в
платоновата мисъл. Но ми се налага да кажа все пак нещичко, защото иначе
няма как.
Идеята за Платон е нещо, което изцяло съвпада с истината, а това е
така, понеже идеята като такава е и битие – не какво да е битие, а тъкмо
истинското битие. Ние много често съвсем не схващаме тия думи – както
думата идея, така и думата истина, а особено пък думата битие. Мислим си, че
битие обладават ето тия неща, с които съм заобиколен, които виждам, на
които се любувам, които докосвам с ръка, които… ям, или на чиито ухания се
наслаждавам. Примерно ето тази чаша, в която наливам своя ароматен чай,
имала “битие”, като под това последното аз разбирам, че мога да я взема в
ръка, да усетя топлината на сипания в нея чай или пък да осъзная твърдостта
й. Ние обикновено си мислим, че съществуване от този род – битие сякаш
обозначава само такова съществуване! – е изобщо единствено възможното, че
друго съществуване и битие значи няма. Нашият видим с очите свят ни се
струва, че е единственият, и това се дължи на обстоятелството, че не
подозираме даже за съществуването на един друг, много по-прекрасен – да,
по-прекрасен дори от прекрасния наш видим с очите свят! – свят. А Платон
доказва, че всяко нещо, което е в този наш свят, си има своя духовна същност,
все едно си има свой идеален или духовен “двойник” – и това именно са
идеите, представляващи образци, оригинали на съществуващите около нас
неща. Да, за Платон, а пък след него и за мнозина други, този свят, в който
живеем, не е единственият, не е и “най-реалният”, напротив, има още един,
истински реален и изключително прекрасен – защото е съвършен в красотата
си! – свят: света на идеите. Точно идеята, която е градиво на този съвършен
(идеален) свят, притежава истинско битие, а притежава истинско битие,
защото идея е равно на истина и е равно на битие. Идеята е самата същност:
как тогава същността – идеята! – да не притежава съществуване; ако отречем
това нима не допускаме непростим абсурд?!
Стига толкова за така възвишената и възвишаваща духа на човека
концепция на Платон за идеята. Нещата около нас не са истински в чистия
смисъл на тази дума защото такива са само техните същности, техните идеи.
Всяко нещо си има своя идея, то е нейно непълноценно копие, то съществува
само дотолкова, доколкото е причастно на идеята си, то получава
съществуване тъкмо благодарение на причастността си към идеята. По
причина на всичко това се оказва, че родина на душата ни е тъкмо този
прекрасен свят на идеите. Душите преди раждането ни са съзерцавали в
цялото им великолепие идеите в духовния свят, а пък после при раждането на
човека са се озовали тук, в този свят, който не е толкова истински и бляскав
както божественият свят на идеите. Когато душите ни са се озовали тук, по
неизвестни причини – а може би заради преживяното падение, от преживяния
стрес! – те са забравили за видяното в света на идеите, ала после малко по
малко са започнали при допира си с нещата от този свят да оживяват онзи
спомен за видяното преди и там, в прекрасното царство на идеите. Ето защо
за Платон цялото наше познание тук е просто едно “припомняне” на онова,

което душите ни са видели и са знаели когато са били в божественото царство
на чистите същности – идеите.
И какво излезе сега? Мога ли да смятам, че философията просто
“борави” с идеи – и обича идеите? Да “оперирам” с идеи – това ли е
философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича
философия?
Разбира се, в тия въпроси думата идея се употребява, както се вижда, в
един по-друг, не съвсем точен израз. Идеята е духовна форма, която е в
състояние да побере огромен смисъл. Самата философия е обител на всякакви
и то на най-грандиозни и възвишаващи духа ни идеи. Философите – или
философстващите – правят нужното в душите им да се оживи една или друга
идея, да стане така, че идеята да овладее душата. И това значи, че тази душа
вече се е открила за духа, сиреч за философията и за философстването. Да
разпознава една или друга идея, да се впечатлява от идеи, да чувства
известен неописуем трепет при допира си с една или друга идея – това е
участта на душата, която е поела по пътя към царството на духа, по който
философията просто е един верен водач. Някои от тези философстващи души
почват и да творят идеи, макар че това е съвсем относително: не че те са я
сътворили, а тя, идеята, си и проправила път в духа на този човек. Ние,
смъртните и слаби хора, нямаме божествената сила да творим идеи, но от нас
зависи да открием духа си за идеите, да ги почувстваме, да се оставим да ни
пленят. И това съвсем не е малко, от него зависи всичко останало.
Идеята е нещо твърде фино, а Платон го нарича “хвъркато”, все едно че
има криле. Да “боравиш” или пък на “оперираш” с идеи са термини, не съвсем
подходящи за да опишат интимността на случващото се. По-скоро търсещият,
будният дух на човека сякаш си играе, и то съвсем свободно, с идеите,
подобно на това както с пълна отдаденост и с увлечение играят игрите си
малките деца. Изключително преживяване е да се включим в една от “игрите
на големите”, каквато по същината си е философията. Да, философията може
да се дефинира като свободна игра с такова фино нещо, каквото са идеите. Да
не забравяме обаче, че идея и истина са едно и също нещо – какво произлиза
от това?! С истините ли ще си играем като философстваме? Идея също точно
съответства на битие – как така и какво означава това?! За да предотвратим
известно объркване се налага да направим следното уточнение.
Във философията е много важно да се даде верен отговор на въпроса
“Как да разбирам идеята?”. Платон дава един изчерпателен смисъл на тази
дума, но в нашия си живот ние поради дълга употреба иначе разбираме това
що е идея. Идеята наистина е и истина, и битие, и чиста същност. Но това
нека да го мислим впоследствие. Нека за нашите цели и за да избегнем
известно двусмислие да приемем, че идеята за нашите цели е просто форма
на изразяване на духовно съдържание във философията. В нашите
философски идеи ние свързваме в една цяло знание и ценност, ум и
чувствителност, интуиране и мислене, памет и фантазия, мисъл със смисъл,
мечта с действие и с действителност. Идеята е в състояние да побере в себе
си огромно съдържание и най-неоценимо смислово богатство. Когато
философстваме, ние не просто мислим, а излагаме и показваме самите себе
си. Затова нашето изразяване – в търсенето на личността и жизнена цялост –
необходимо прибягва до идеята, защото само идеята може да обхване една
такава многоизмерна цялост. Ето това разбиране на идеята е съвсем

достатъчно за нашите цели, а пък всичко друго нека да го оставим за
впоследствие.
И какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква
“тотална” човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е
човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на
така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на “тоталния
човек”?
Ето тези въпроси всъщност носят в себе си отговора: да, точно това е
разумът, но той също е и нещо много повече. Невъзможно е всъщност точно
да се каже какво е разум. По тази причина аз съм склонен да приема, че
разумът е тъждествен на идеята и също така е тъждествен, припокрива се с
духа. Духът като такъв – човешки и божествен дух – точно съвпада с разума,
който може да е и е винаги човешки и божествен. Разбира се, водещото са
духът и разумът в тяхната пълнота, именно като божествен дух и разум.
Божественият или Божият дух и разум са абсолютен дух и разум и по тази
причина трябва да се пишат така: Абсолютен Дух и Абсолютен Разум. А пък
човешкият дух само доколкото има известно отношение или по-добре
причастност към Абсолютния Дух-Разум, само дотолкова и оправдава
наименованието си, или правото си да се нарича дух и разум. В крайна сметка
винаги трябва да изхождаме от предпоставката, че наш Творец и Създател е
Бог, а пък Бог е и Разум, и Дух, и Мъдрост, и Любов и много, много други
такива най-мощни духовни потенции. Ако загубим този ориентир и почнем да
си въобразяваме, че човекът трябва да заеме пиедестала на Бога, примерно
да твърдим, че “Няма друг разум освен моя разум!”, “Аз и само аз съм
Разумът!” или пък да казваме “Няма Бог, аз самият съм бог!” и пр., това
означава само, че сме изпаднали в страшно заблуждение, самомнение и дори
безумие.
И какво излиза в крайна сметка? Ако нямам идеи, мога ли тогава да се
смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава
идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването
ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята? Това са въпроси, които
всеки сам може да си ги постави, да прецени според себе си и да им даде
било положителен, било отрицателен отговор.
Ако моето съществуване не се ръководи от една жизнена идея за
живота, то такова съществуване неизбежно става крайно окаяно. Изглежда
всяко нещо, което съществува, винаги си има своя идея, благодарение на
която изобщо съществува – в един по-пълноценен и истински смисъл. Разбира
се, и човек, и вещ дори могат да съществуват в противоречие с идеята си – и
тогава те просто се разпадат, сгромолясват се в развалини и отломки. Трябва
да се пазим и нас да не ни сполети така грозна участ. От това на какви идеи
се подчиняваме и на какви идеи служим зависи и бъдещето ни: коренът на
битие и бъдеще е един и същ! А идеята – ако е идея, защото често си мислим
само, че нещо е идея, а то съвсем не е такова! – винаги е битие, ето защо
бъдещето ни се определя от това на какви идеи сме подчинили живота си.
Безидейният живот няма как да не се обезцени тотално, безидейната личност
– също. Ако това се случи, то на тази основа сякаш се отскубва от живота
неговият живец - и тогава животът си отлита. И тогава остава само пълното
безсмислие, сиреч пълната деградация, разрухата, смъртта.
И ето, достигнахме до нещо съвсем просто, движейки се през този доста
лъкатушещ път: когато философствам в душата ми се сякаш се зачева или

пък дори ражда идея! “Мъчи” се да се роди, а аз трябва да помогна на
“раждането” й. Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв
случай?
Това е въпрос, на който всеки ще отговори сам според собственото си
усещане: няма как то да е еднакво за всички. Едно е безспорно обаче:
усилието в тази насока – да помагам на душата си – с основание може да се
смята за философстване. Да, съвсем справедливо е да мисля така. Стремейки
се към истината, душата ми се отдава на идеи: търси ги неуморно, любува им
се, наслаждава им се, трепти от възторг при досега си с тях. Величествено
преживяване е това и то е начало на толкова желаните приключения в тази
невероятна одисея на духа, каквато по естеството си е философията.
Ако искам да бъда човек, ако искам да живея пълноценно, да съм
свободен, да постигна разумност, то това значи, че трябва да приема за свой
водач и наставник именно философията. Аз наистина трябва да развия душата
си до степента, на която тя е способна да ражда идеи. Аз трябва да доживея
този миг: велик миг вероятно е този! Миг, заради който си заслужава да
живееш!
Как обаче се живее без смислена идея за живота? Дали изобщо мога да
се добера до дълбокия човешки, истински и най-духовен смисъл на “нещата
от живота”, намирайки се извън философията? Едва ли…
Ако философията за нас, смъртните хора, е родина, истинско царство на
идеите, то какъв ли ще бъде животът ми без нея? Нима мога да допусна да
живея цял живот далеч от своята родина? Как ще понеса един такъв
непосилен живот в изгнание?
ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Как говори философстващият?
4.1.Кой въпрос е философски?
Като философства, човек прави две неща: поставя въпроси и търси
отговорите им. Ето защо е правилно да започнем с проясняването на проблема
за философското, за "философичността" в един въпрос.
Човек си поставя всякакви въпроси, една част от тях са – или могат да
бъдат – философски, как тогава да ги разпознаем? Някои мои питания са
философски, а други не са, и от мен се иска да имам ясно разбиране, та да
мога да ги различавам. Ето защо се налага по-обстойно да разгледам този
въпрос за спецификата на философските въпроси.
Една голяма група от въпросите, които човек изобщо си поставя, се
определят от потребността ни да знаем нещо. Примерно: “Какво е това?”, “Как
стават тия неща?”, “От какво се определя този факт?” и пр. В тях един вид
човек любопитства относно случващото се около и с него самия, и иска да
узнае причините и механизма на явленията. Въпроси, които предполагат
търсенето на знание за това или онова, са чисто познавателни. Такива са
въпросите на отделните науки и те не бива да се бъркат с философските:
философията е философия, а не наука. Което обаче не означава, че във
философския въпрос няма или не може да има и някакъв скрит познавателен
момент или аспект.
Да питам и да искам да зная за нещата, случващи се тъкмо с мен самия
– това може би е ядро на въпросите, които са философски? Да се питам за

самия себе си, да си поставям въпроси, свързани с моя практически живот това ли придава на тия въпроси известен философски смисъл? Или този
смисъл е просто човешки и не бива да се определя като философски? Но дори
и тези въпроси могат да бъдат познавателно ориентирани, и значи те са или
психологически, или пък са област на някоя друга наука, свързана с
човешкото поведение и пр. Те едва ли заслужават да се определят тъкмо като
философски. Аз примерно мога да се питам кой съм и за какво живея. Искам
да зная кой съм, това е въпрос или питане на самосъзнанието като душевна
сила, и следователно такъв въпрос е чисто психологически. Ако пък ме
интересува това какво следва да правя за да постигна това или онова, да се
адаптирам към една или друга ситуация или социална среда, аз също тук се
опитвам да постигна някакво знание – пък било и то знание, касаещо съвсем
практически неща. И по тази причина подобни въпроси са строго научно
ориентирани, те значи не бива да се определят като философски.
Добре, но има една голяма група от въпроси от съвсем друг род, в които
аз се опитвам да постигна смисъла или ценността на нещата. Смисълът или
ценността обаче се постигат тъкмо чрез “механизма” на вживяването, на
субективното преживяване, на чувстването. Да наистина, моите чувства ми
носят и задават смисъла на нещата. Този смисъл се поражда в душата ми,
когато аз се вживявам в тях съвсем субективно. Този момент – ценностният,
субективният – както е известно немилостиво бива пъден от науките, ала това
не значи, че той следва да бъде подценяван или пък игнориран. Напротив,
човечеството си е създало цяла духовна форма, чрез която търси и постига
изчерпателния човешки смисъл на съществуващото, и това е изкуството. В
поезията, в музиката, в живописта и прочие човешкият дух успява да се
добере до един колосален човешки смисъл. Затова тази форма на духа,
сравнима по значение с философията, ни дава безкрайно потребни на духа ни
ценности – художествените, естетическите. Философията обаче не бива да
подражава на изкуството, въпреки че този момент, който тук е доминанта –
субективният, чувстването, оценяването, преживяването на смисъла – и във
философията вероятно има огромно значение. Но философията не е чисто
ценностно ориентирана, както е при изкуството, което наред с водещия
ценностен момент има и един по-скрит познавателен аспект, който обаче е
оставен на по-заден план.
Нашата субективност, когато е ориентирана към търсене и постигане на
смисъла за нас самите, се опитва да разбира; разбирането е човешка проява,
сравнима по значимост със знаенето, нищо че често твърде много я
подценяваме. Да искам да зная и да разбирам са двата основни духовни
импулса на човека, които в своето единство ни дават една по-цялостна,
субективно-обективна картина на съществуващото. Може би точно тази е и
задачата на философията. Дали пък въпроси, в които са налице – и то съвсем
равнопоставено – и двата момента, субективният и обективният – не са
тъкмо философски въпроси? Въпросите, по които се иска да мисля “подълбоко”, по-цялостно и някак си по-сериозно – това ли са философските
въпроси? А може би “неопределените” човешки питания неизбежно по
някакъв начин придобиват формата на философски въпроси? Възможно е и да
е точно така, но е възможно и да не е – трябва да се определи по-точно кои
въпроси са автентично философски и кои не са.
Ние всъщност вече доста напреднахме в определянето на това, което
прави един въпрос философски. Онзи въпрос, в който не просто се стремим да

знаем нещо, и който не е ориентиран просто към субективната ни оценка или
впечатление, но в който тия два момента са в единство, заслужава да се
нарече философски. Има обаче и един друг, трети момент, който винаги
трябва да се отчита, и който е производен от първите два, и това е
практическият момент. Човек иска да знае не просто ей-така, а защото се
стреми знанието да му послужи за нещо. По същия начин и чувствата, давайки
ни смисъла на нещата, ни подготвят да променим своята жизнена стратегия,
сиреч да променим нещо вътре или извън самите себе си. Когато човек
предприема някакви действия, инициирани от познавателни или ценностни
мотиви, той осъществява това свое действие благодарение на волята си. Тази
именно човешка активност има една практическа същност или измерение.
Практическото, което има за своя сфера на изява и техниката, и изкуството, и
разни други човешки дейности, не бива да се игнорира като компонент и на
философското отношение. Ето защо, вероятно, във философските въпроси
трябва да се крие и някакъв практически аспект – да искаме да променим
нещо било вътре в себе си, било извън самите себе си.
Но ето че достигнахме до нещо твърде интересно: ами философското в
някакъв смисъл е квинтесенция на човешкото – защото и човекът само това
прави, именно познава, оценява и действа. Тия три момента в тяхното
единство придават специфика не само на философските въпроси, ами и на
философските отговори. За да философстваш смислено и пълноценно се иска
да настроиш своя дух на три вълни: познавателна, ценностна и практическа, и
на тази основа да постигаш един изключително значим и богат човешки
смисъл. Ето защо философията в някакъв смисъл се оказва духовен двойник
на човешкото и на самата човечност. По тази причина тя ни дава
възможността да заставаме и да изявяваме себе си в една цялостна,
интегрална човешка позиция спрямо съществуващото. И изкуството прави
нещо подобно, но там акцентите са други. Същото може да се каже и за
религията: тя също изразява една глобална и ценностно наситена човешка
позиция спрямо истината на съществуващото.
И ето, че стигнахме до нещо твърде просто, ала много значимо:
философски са тъкмо най-човешките въпроси. Това са въпроси, които няма
как да не интересуват всеки човек – ако той наистина иска да бъде цялостен
човек, на когото не убягва нито едно от възможните измерения на
съществуващото. Философията ни дава възможност да изявяваме самите себе
си цялостно, и също така най-цялостно да се отнасяме към света и към самите
себе си. Философията в някакъв смисъл е… анатомия на човечността и на
човешкото. Тя ни позволява да навлезем дълбоко в своята човечност и по
възможност най-цялостно да я постигнем и изявим. Ето защо философията е
незаменима с нищо друго.
По тази причина се оказва, че има някои въпроси, на които нито една
наука не може да отговори – и това са въпроси най-вече на философията.
Непосилните за науката въпроси остават в прерогативите на философската
проницателност. Те са от компетентността на философията. Тия, които си
мислят, че без философия по-леко се живее, изглежда са изпаднали в
непростимо заблуждение. Някои хора обаче си мислят, че философски са
тъкмо въпросите, от които те нищо не разбират, сиреч неразбираемите
въпроси били... философски. Но не разбираме само онова, което не сме
пожелали да разберем; неразбираемото просто настървява търсещия човек, а
не го оставя в плен на отчаянието. Онзи, които обявява нещо за неразбираемо,

или пък за безсмислено, просто не е направил нужното и зависещото от него
така нужния за живота ни човешки смисъл да се роди в неговата собствена
душа.
А философията съществува за това: да помага на такива хора,
застрашени от безсмислието. Сиреч тя може да ги предразположи към
търсения и така да направи душите им по-възприемчиви към смисъла, без
който животът ни наистина е застрашен от обезценяване. Философията може
да ни помогне да разнищим всеки смисъл, да се доберем до дълбините на
съществуващото, да постигнем най-важното за собствената си човечност, за
онова, което ни прави човешки същества. Затова не вярвайте на ония, които,
опитвайки се покажат известно остроумие, твърдят примерно, че философски
са ония въпроси, които не били добре поставени. Или че ако някои въпроси се
поставят по-адекватно, те престават да са философски: това тяхното е едно
кухо остроумие. Философията си има доста неприятели, които обаче с
неприязънта си към нея най-вече изобличават самите себе си в една не
особено благоприятна светлина.
4.2.Богоподобното у смъртния човек
Вероятно всеки въпрос може да бъде схванат философски. Или пък в
него да се открие известен философски смисъл. А пък ако липсва, да му се
придаде такъв смисъл. Но ако е така, то явно не от самия въпрос, ами от това
как го разбираме зависи дали той е философски или не е. Може би ако ние
самите сме настроени философски, то тогава всеки въпрос ще започне да ни
звучи философски.
Веднага се сещам за въпрос, който някъде съм чул и който претендира
да е философски: “Кое е първично, материята или съзнанието?” – това
философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? От
пръв поглед си личи, че за да бъде изобщо разбран този въпрос трябва да
бъде тълкуван, което означава, че не е добре поставен. Например не се
разбира думата “първично” в какъв смисъл е употребена: в смисъл на “понапред” или пък на “по-важно”? Или в някакъв друг, трети смисъл? Поради
тази неопределеност въпросът е възможно да ни изглежда като съвсем
безинтересен – или дори като безсмислен. Въпроси от подобен род са довели
до това философията да не се ползва с висок престиж – те са успели
достатъчно да я дискредитират в очите на здравомислещите хора. Които не
обичат да бъдат занимавани все пак чак с такива глупости.
Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен? Въпросите,
които се налага да бъдат “пояснявани” – това ли са философските въпроси?
Едва ли, безспорно е, че такива въпроси не са удачно или сполучливо
поставени, което е недостатък. Въпросите, които пораждат в душите ни само
скука, не заслужават да бъдат наричани философски. Защото ако бяха
философски, то това би поставило пред изпитание моята отдаденост на
философията. Тогава просто бих предпочел да се откажа от нея.
Искам примерно да разбера как се отнасят помежду си животът и
свободата ми. Ако формулирам въпроса така – “Живот и свобода: как се
отнасят помежду си?” – това сполучлива формулировка ли е? Философски
въпрос ли е той? За да е философски един въпрос в него, както вече се каза,

трябва да са налице три момента: познавателен, ценностен и практически.
Налице ли са те в този въпрос?
Ако ме интересува какво е животът и какво е това свобода, то аз
подхождам познавателно – понеже искам да зная, да постигна в знанието
същността както на живота, така и на свободата. Постижима ли е обаче тази
същност в знанието? Какво изобщо науката може да ми каже за живота и за
свободата? Разбира се, налага ми се много да мисля за да навляза в същината
им, за да прозра за тях онова, което може изобщо да се знае. Но е много
възможно моя устрем към познанието на тези крайно необикновени реалности
– на живота и на свободата – да се сблъска с непроницаеми стени, какво да
правя тогава? Просто умът ми сякаш се оказва неспособен да проникне в
тяхната същина и всеки негов опит в тази насока ми дава само трохи. Какво
да правя в такъв случай, дали няма да се окаже, че точно тази е причината
много хора да живеят в пълно познавателно безхаберие както спрямо живота
си, така и спрямо така потребната му свобода? И също така са изцяло
безразлични към философията – което явно съвсем не е случайно.
Умът ми трябва да бъде подпомогнат от една друга душевна сила – ако
иска да прозре в същината на живота и на свободата. И тази сила е чувството,
което носи в себе си чисто ценностното отношение към тях. Животът, пък и
свободата някак си ме вълнуват, усещам, че в тях има огромен смисъл за мен
самия. Те за мен не са някакви обикновени думички, а са по-специални, които
ме трогват, които импулсират духа ми за по-настървени търсения. Чувството
ми е в състояние съвсем несъзнавано да долови ценността на живота и на
свободата за мен самия, а на тази основа аз съм окрилен да потърся и по-ясна,
подобаваща за мен самия и по-дълбока представа. Ако силата на ума бъде
подкрепена от субективната интензивност на чувството, то тогава аз имам
шанса наистина да се добера до най-скритата и така загадъчна същност на
живота и на свободата. Разбира се, много е възможно тя да не ми се даде
изведнъж и окончателно, но пък и само отчасти да ми се открие, то това
съвсем не е малко.
Ето от съчетаването на тази два момента – познавателния и ценностния
– се поражда “философското” във въпросите, които наистина заслужават да
се наричат така. А в нашия пример за свободата и живота и двата момента
безспорно са налице. Остава да открием в него и третият, не по-малко важен
момент, именно практическият. Той неизбежно се появява на основата на
първите два: колкото повече напредвам по пътя на познанието и ценностното
овладяване на живота и на свободата, толкова повече моята воля е
импулсирана да прилага постигнатото. Което пък води до пораждането на все
по-силен стремеж към самоусъвършенстване в тази насока. Аз неусетно как
започвам да правя себе си все по-свободен и жизнен. Започвам да съм почувствителен към свободата си и забелязвам, че държа на нея. Не позволявам
на никой да ми я накърнява, да се опитва да решава вместо мен.
На тази основа е възможно човек да открие, че и светът, в който
живеем, се нуждае от промяна, за да стане по-уютен за хората, които са
привързани към автентичния живот и подобаващата за него свобода. Разбира
се, оня, който е осъзнал и почувствал автентичната свобода като същност на
живота, подобаващ за човека, най-напред ще направи нужното себе си да
направи достоен за живота и за съпътстващата го свобода. А едва на тази
основа ще имам правото да отправям някакви претенции към условията на
съществуването си, или, другояче казано, към света, който обитавам.

Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е
животът ми”, то един такъв отговор изглежда успява да обедини и трите
момента в едно. Това е вече един по философски начин даден и добър
отговор. Въпросът ме е подтикнал да дам такъв отговор, ето защо, оказва се,
въпросите, на които не можем да дадем задоволителни отговори, вероятно
трябва да бъдат поставени иначе. От поставянето на подходящ и сполучлив
въпрос зависи много. Пораждането на такъв въпрос показва, че душата ми е
овладяна от страст и копнеж по непонятното, а това е, собствено, и началото
на моя път във философията.
Някои пък смятат, че философски са т.н. “общи” въпроси?
“Отвлечените” въпроси – ако все пак се схваща отчасти какво означава това –
им се вижда че съдържат някакъв “философски привкус”. Но в светлината на
вече казаното по-горе може да се направи изводът, че едва ли такъв род
въпроси заслужават името философски. Някои от тях са парафилософски,
сиреч са въпроси, които са някак си “около” философията, но не попадат в
нейния обхват. Ето един такъв въпрос: “Кое е по-напред, кокошката или
яйцето?”. Мнозина си мислят, че това е “отвлечен” въпрос, който е достатъчно
тъп, че да демонстрира ненужността на философията изобщо. Възможно е
такива въпроси да се интересни за… кокошките, или пък за хора с кокоши ум,
но едва ли са толкова вълнуващи за хората, които имат все пак някакво повисоко мнение за себе си.
Въпросът определя посоката на разсъждението, от него сякаш зависи
пътят, по който поемаме. Това е твърде важно. Тогава следва ли да се
запитам за това: как да достигна до истински философските въпроси?
Може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да
бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно “изплува” в
съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя
подобен “спонтанен”, непринуден въпрос?
Много често става така, че даден въпрос носи в себе си своя отговор,
навежда на него. От този тип са въпросите, които току-що зададох. Те
предпоставят най-добрата и ползотворна насока, в която следва да поема. Те
очертават алтернативи, а това е показател за философичност: въпрос, на
който може да се отговори еднозначно, едва ли е философски. Философски са
въпросите, които предполагат поне два еднакво необходими отговора, между
които ми се налага да избирам. Това именно показва, че философията е
неотделима от свободата.
А може би философията – като израз на духовен живот – е самата
свобода? Да бъдеш свободен означава да си пълноценен цялостен човек.
Животът на такъв човек е негово собствено дело и творение. Животът ми ще
бъде такъв, какъвто си го направя сам. Ако се развълнувам от това усещане за
мощ – защото именно това е богоподобното у така слабия и смъртен човек! –
то на тази основа ще се роди и моята пределно лична философия, която е
достойна за това високо съзнание. Едно вдъхновяващо съзнание-чувство за
толкова отговорната човешка мисия на този свят. До която мога да се
доближа най-плътно с помощта на философията. Което и я прави наистина
незаменима.
4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира

Много често хората смятат, че философско заслужава да бъде наречено
само онова изразяване, което използва някакви по-особени, най-често съвсем
неразбираеми думи и изрази. Един вид философите се били изразявали някак
си “по-засукано” - и трябва да отбележа, че това разпространено впечатление
на повечето хора явно е неслучайно: наистина много философстващи
индивиди се мъчат да се изразяват точно така.
Такива индивиди търсят някакви специални термини и обичат да ги
турят и където трябва, и където не трябва, като целта им е да смаят
събеседника, показвайки една извънредна ученост и начетеност. Аз лично
смятам, че такова поведение е израз на самоцелна суетност, която се опитва
да скрие пълната безпомощност и кухота, в която съществува съзнанието на
такива празни индивиди. Защото те без свян правят всичко, за да
дискредитират философията, изтъквайки самите себе си, своята високомерна
маниакалност, зад която не стои обикновено нищо – или стои само една гола и
празна претенция.
Възможно е, разбира се, да има някакви философски думи или термини,
чиято употреба е неизбежна. И тогава употребата им не е израз на суетността
на някакви си празни индивиди, а се изисква от същината на работата. По
тази логика излиза, че има някакъв специализиран философски език, който
трябва да се овладее от всички, които искат ефективно да философстват.
Възниква питането как мога да се ориентирам във философската
терминология, на което трябва да отговоря. Но преди това искам да разясня
нещо друго.
Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно,
чисто човешки – дали пък няма да загуби философското си “достолепие”?
Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори
“сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат
разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не
разбират кой знае какво? Възможно е мнозина да си помислят точно това или
така. Аз вече достатъчно категорично изразих позицията си, и тя е:
достойнството на философията не може да зависи от такива формални и
недостойни похвати, свеждащи се до едно самоцелно жонглиране с всякакви
и особено с най-претенциозни изрази и термини. Една такава суетност не е
философско “качество” и не си заслужава да бъде приемана. Следователно
никой не е длъжен “да украсява” мислите си със сложни думи, за да го
приемат за “философ”. Защото ако си позволи да прави така току-виж ще се
превърне в “дървен философ”. Напротив, човек трябва да се пази от
самоцелното желание да говори “сложно” и “префърцунено”. И ето, оказва се,
че моето изразяване или езикът, който употребявам, точно съответства на мен
самия, той е точен израз на моята човечност, от което пък следва че аз не
бива да се представям за такъв, какъвто не съм. Такава суетност е чужда на
основателно философстващите.
Някои пък, водени от недокрай осъзнати мотиви, се мъчат да говорят
“пределно научно”, искайки вероятно да внушат на прехласнатата публика, че
са “много учени” хора. Да афишираш учеността си, да се правиш на многоучен
е маниакалност на ония, на които, понеже нямат какво собствено да кажат, им
се налага да излагат на показ една такава претенциозна, но също така доста
куха ученост. Или по-скоро псевдоученост, понеже истинската ученост е нещо
достойно за уважение. Излиза, че псевдофилософите, съзнавайки дълбоко в
себе си, че са такива непълноценно философстващи индивиди, се опитват да

играят ролята поне на псевдоучени, та белким успеят да заблудят някой
относно действителната си същност и цена.
Разбира се, няма особен смисъл да се преструвам, да се мъча да не съм
себе си, да се опитвам да се представям за нещо повече от това, което съм.
Философията е един добър шанс човек да разкрие себе си в своята
действителна същност, в своята неподправена личност. Ето защо човек като
философства трябва да бъде естествен и човечен, да употребява найнормални, непрефърцунени думички и изрази, сиреч да използва
изразителната мощ на разговорния език. Няма кой знае колко специализиран
и особен “философски език”, независимо от това, че има доста философски
термини, които човек неизбежно усвоява и започва да използва на
съответното място обаче, е не просто където му скимне. Философията се
опира на изразното богатство на обикновения човешки език, който в същата
степен е и база на литературата, на художествения и на поетичния език дори.
А философските думи и термини трябва да се използват само когато няма
друг начин, или само когато употребата им се налага от същината на самата
работа.
Както в художествената литература, така и във философията човек не
трябва да маниерничи, не бива да се преструва, не следва да се оставя на
произвола на една самоуверена, но празна и затова така горделива суетност.
Истински философстващите подбират ония изразни средства, които им
позволяват да изразят едно напиращо в гърдите им мисловно-емоционално и
духовно съдържание. Тяхната единствена цел е да бъдат адекватни на
смисъла, напиращ в гърдите им, който търси своя автентичен израз. Нищо
друго не отклонява тяхното внимание, например не ги вълнува както
самоцелната “красота на слога”, така също и онази научна стерилност, която
на някои им изглежда особено подходяща за философията. Да говориш
естествено и да имаш само една задача – възможно най-адекватното
изразяване на мисълта си – е единствената грижа на пълноценно
философстващите.
Ако нещо вреди, затруднява и усложнява излишно изказа, аз съм
длъжен да го отхвърля без никакво съжаление. Трябва да изхвърля от
употреба всичко онова, което пречи на яснотата. Трябва постоянно да
преценявам кое е нужно, и кое – излишно. И да се разделям с излишествата,
защото те само утежняват изказа. Ако от моя изказ лъха лекота, то това е
вече постижение, то може би е и висшето, към което трябва неотклонно да се
стремя. Може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”.
Но аз не трябва да го чувствам като “багаж”, аз трябва да го “нося” неусетно и
с лекота. Ето защо езикът, който употребявам, трябва да отговаря най-вече на
критерия простота.
Но също така аз трябва да се старая да говоря или пиша ясно. Това,
което твърдя, трябва да е разбираемо, да е достъпно за съзнанията на моите
слушатели или читатели. Значи изискването за яснота трябва да го приема за
свое най-основно изискване. Да се старая да ме разбират може би е найважното за мен. И сам да се разбирам – това също е много важно. Защото
някои “философстващи” така много маниерничат и се преструват на
“дълбоки”, че в един момент сами престават себе си да разбират. И при това
си мислят, че са достигнали някакви върхове в мъдростта си. Това обаче са
върхове на празнотата и на суетността, не на нещо друго.

Най-важното за мен е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи.
Понятията, които използвам, успешно ми служат когато помагат за
ефективното изразяване на моите мисли, т.е. на изразяването на мен самия.
Ето защо най-вече трябва да се стремя да говоря или пиша с лекота. Има
някои хора, опитващи се да смаят събеседника си като използват термини,
които се използват единствено заради показването на една съвсем празна
“ерудираност” във философията. Разбира се, ония, които имат една посонователна амбиция във философията, никога няма да принизят себе си до
едно такова ниско ниво. Философията не е игра, тя е най-сериозно и
отговорно занимание и в нея място за шарлатани няма.
Някои в тази връзка се стремят да говорят колкото се може по-общо,
прекалено “абстрактно”, “отвлечено”, та белким минат за философи. Но какъв
е смисъла да се опитвам да заблуждавам другите, че съм “философ” – когато
не съм? Ако искрено и истински искам да бъда такъв, аз нямам никаква полза
от това да се мъча да заблуждавам, особено пък самия себе си, относно това
какво съм. Защото докъде ще ме доведе подобна суетност? Доникъде, или
пък ще ме доведе до потъване в блатото на една куха и капризна суетност,
която, понеже изобщо не се харчи на пазара, се самозадоволява просто да
мами поне самата себе си. Това е недостойна участ на желаещите да се
приобщят към истинската философия.
Ето защо не трябва и да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно”
и пр. Аз съм длъжен да се стремя най-напред към това да говоря живо,
естествено, спонтанно, така, “както душата иска”. За мен най-главното е да
говоря свободно. Аз ще говоря само така, както аз искам. И нищо друго няма
да отклонява моето внимание. Единственият ми ориентир е да съм близо до
себе си, до своята личност и до своето съзнание, сиреч да съм естествен.
Защото ако не намирам начин да съхраня свободата си в своите
философски разсъждения, то тогава за какво ми е такава философия? Но ако
съм съхранил свободата на своя дух, то тогава имам правото да очаквам, че
смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи път към найподходящия израз. Ето защо, изглежда, са съвсем излишни страховете ми
около “философския език”. Може би, а може би не са толкова излишни: все
пак човек е длъжен да разбира какво точно иска и в този област.
4.4.Как философът обосновава своите твърдения?
Да обосновеш, т.е. да постигнеш основанията на своите твърдения, е
постоянна и неотменима задача пред философстващия. Безусловна
необходимост е, че той трябва да извежда и обосновава твърденията си – и
това е може би най-голямото предизвикателство пред истинското
философстване. Да се разбере как става това, да се открие как човек постига
изворите на ония положения, които той смята за истинни, да покаже тяхната
истинност, това може би е най-важното, определящото, предрешаващото
всичко останало. По никакъв начин не трябва да допускам да говоря, да
твърдя нещо без да имам своите основания за това.
Философското обосноваване всъщност е опит за доказване на ония
твърдения, които философът смята за законни и необходими. Когато изобщо
става дума за доказване, веднага си представяме как прави това
математиката, която е образец за строго и основателно извеждане и

доказване на своите положения. Дали пък философското обосноваване
(доказателство) не прилича по нещо на математическото?
Известно е как математиката обосновава своите твърдения, в нея за
тази цел се използват аксиоми, теореми, допускания и пр., и на тази основа
математикът търси и постига изводите, следствията от тях. Може ли
математиката да бъде образец на философското обосноваване?
Някои философи (и сред тях особено се откроява Бенедикт Спиноза) са
смятали, че ако философията постъпва точно като математиката или поспециално като геометрията, то това ще й помогне и тя да стане основателна,
изводима и строга наука. Самият Спиноза е написал своята “Етика” по същия
начин, по който в геометрията се извеждат истинните резултати: в нея има
аксиоми, теореми и доказателства на теоремите, сиреч всичко е изведено по
един строг геометрически или математически маниер. Спиноза е смятал
вероятно, че така ще направи непоклатими своите идеи и разбирания. Не е
станало така: доказателствата на теоремите му са някак си “измъчени”,
формални, неясни на места и общо взето съвсем скучни. Разбира се, опитът му
да напише етика по един математически маниер трябва да бъде приветстван
като нещо все пак доста оригинално. Нищо че опитът на Спиноза е останал
като пример за това, че философията по-скоро трябва да пази вярност към
самата себе си. А не да се опитва да подражава на нещо друго – и така да
изменя на своята висока мисия и отговорност.
Дали пък философското обосноваване не прилича по нещо на онова,
което използват физиката и “опитните науки”? Опира ли се философията
също на наблюдения, търсене на факти и на данни, на експерименти, на
обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли
философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения?
Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговори основателно.
Особено в последните 3-4 века науката се мержелее на хоризонта като
някакъв недостижим идеал за философията. В науката всичко е ясно,
доказано, проверено, твърдо. Във философията всичко е крайно несигурно,
стоящо под въпрос, дори… “висящо” във въздуха – понеже сякаш
философията е обител на толкова много химери и илюзии. Ето защо мнозина
философи са се стремели съвсем съзнателно да превърнат философията в
строга наука, да надмогнат непълноценността на философстването като
начин за постигане на истината. Искали са да превърнат философията от
любов към мъдростта (и към знанието) в твърдо и проверимо знание. Тази
тенденция философията да се прави подобна на наука се нарича
позитивизъм, и тя дори се оформя като едно доста влиятелно философско
направление. Тя става школа в модерната философия с много привърженици.
По свой, доста оригинален начин дори и великият философ Георг Хегел се
мъчи да превръща философията в наука, която да ни дава самата абсолютна и
окончателна истина. Всъщност неговата собствена философия бива обявена
за венец на философското развитие на епохите, което пък значи, че след нея
повече философия просто няма защо да има: всички проблеми и задачи на
философията били решени веднъж завинаги и окончателно. Което, разбира се,
не е така – и Хегел е имал своите критици още приживе, да не говорим пък за
това как го възприемат в тия два века след смъртта му.
Ние вече – на основата на казаното за спецификата на философията
като форма на синтетично изразяване на духа – имаме основата за
решаването на този проблем: бива ли и следва ли философията да иска да

става наука, дали за философията науката е някакъв идеал? И отговорът на
този въпрос е прост: не, философията не може да има за свой идеал науката,
тъй като науката изразява едно едностранчиво, чисто познавателно
отношение на човека към света и към самия себе си. А пък философията няма
право да губи ей-така, за едното нищо останалите два съществени момента в
своята по-цялостна позиция, именно ценностният и практическият. Ако една
философия обърне гръб на ценностния или пък на практическия компонент в
своите недра, и се остави само на познавателния устрем на разсъдъка, то в
резултат ще възникне нещо, което наподобява наука, но не е наука, и нещо,
което някак си прилича на философия, но не е и философия. Тоест едно
такова творение неумолимо ще си остане просто “ни рак, ни риба”; а това е
доста жалка съдба за иначе толкова възвишената и възвишаваща духа на
човека автентична философия.
Някои в своето преклонение пред науката стигат твърде далеч, и си
позволяват да твърдят, че ако философията не е “научна”, то твърденията й
са “неистинни”. Сиреч “научното” бива обявено за синоним на “истинното”, от
което пък излиза, че философията, която по определение няма как да бъде
научна, неизбежно бива поставена не просто извън науката, ами и извън…
истината. Разбира се, това само по себе си е една крайно неоснователна
претенция на разрасналото се като тумор научно постигане на
съществуващото, което само по себе си е доста непълноценно, нищо че си има
своето оправдание – и нищо че служи на определени човешки цели. Искам тук
да илюстрирам с един крайно поучителен пример докъде се стига ако се
приеме един уж толкова безобиден подход философията да бъде превръщана
в строга наука. Който в същината си се свежда до това да се прогони от нея
не нещо друго, а самата свобода.
В средата на 19-ия век Карл Маркс, който тогава бил епигон на Хегел,
почнал да стига до убеждението, че е дошло най-после времето философията
да стане изцяло научна. Разбира се, този статут на “последна дума на
науката” получили мигом неговите собствени, доста нескопосани и
непълноценни във философско отношение творения-опити да се представя за
философ. Всичко, което е “марксистко”, станало “научно”, а всичко
немарксистко било обявено за “ненаучно”, сиреч вредно, измамно,
непълноценно и пр. Оказало се, че човек просто вече няма избор: ако иска да
мисли “правилно”, трябва да приеме безкритично всички до една догми на
марксовата т.н. “философия”, която била провъзгласена за единствена научна
философия. Така скудоумията на Маркс били обявени за истини от последна
инстанция, сякаш са изречени от някакъв оракул или пък дори от някакво
“божество”. В положенията на Маркс вече просто трябвало само да се вярва,
те станали някакъв, доста скучен, впрочем, катехизис на истината. Ето обаче
и практическите следствия от тази шизофрения и параноя: който не мисли
като “марксистите”, е враг, сиреч трябва да бъде убит, за да не смущава това
тържество на глупостта, което се възцарява особено пък когато марксизмът
бива обявен за “държавна философия” – първо в СССР, после пък и в
България. Тогава вече на хората просто им е било забранено да мислят,
понеже, всъщност, вече и нямало нужда да мислят: всички въпроси били
решени веднъж завинаги! На отделния човек се натрапва усещането, че
просто няма смисъл да мисли, понеже има кой да мисли вместо теб:
“партията” мисли вместо нас, а от нас се иска просто да затъваме все подълбоко в един такъв комунистически кретенизъм. Милиони хора са били

убити заради тази ужасна и човеконенавистническа доктрина, каквато е
марксизмът-комунизмът. Реки от кръв са текли в ония кошмарни времена, в
които други философски идеи, различни от марксистките, просто не са били
допускани: всички е трябвало да мислят еднакво. Сиреч стига се до пълна
забрана и на самото мислене, защото автентичното мислене изхожда и се
опира на раз-личността - и оживява от различията. Ето защо, вижда се, съвсем
не е безобиден този опит философията да бъде превръщана в наука: виждате
какъв кошмарен и абсурден свят възниква на тази основа.
Но за да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения
да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да
има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата
логика? Ето че в крайна сметка се стига дотук: логиката да се обявява за
парадигма на философията: само онова, което е логично, е допустимо, а пък
нелогичното е… “забранено”, така ли – как така?!
Логиката като такава всъщност е част или раздел от философията.
Самата логичност пък не е друго, освен посочването на някакви формални
правила, които в своята съвкупност са един вид израз на законите на
“правилната мисъл”. Логичното е “правилно построеното”, съобразеното с
някакви правила, които, впрочем, не са “свръхчовешки”, а зависят от нас,
определят се от някакви наши особени цели. Логичното си има някакви свои
предимства, но живата човешка мисъл едва ли следва да бъде окована в
такива окови, пък дори и те да са доста “престижни” някак си. Но истинската
стихия на живата човешка мисъл е свободата. Истински свободните и
истински мислещите обаче не се нуждаят от външно натрапени им закони на
мисълта, понеже самата свобода установява и изобретява длъжните правила
– и ги спазва съвсем свободно и непринудено. По същия начин както
мнозинството от хората си преживяват живота без да са си имали проблеми с
правосъдието, така и в царството на чистата и свободна мисъл хората трябва
да се уповават единствено на своя усет за истина – и на такива хора
прокрустовото ложе на една външна и натрапена “логическа необходимост”
просто не им е нужна.
Това обаче не е окончателното решение на проблема за философското
обосноваване. Трябва още много да се мисли и по-нататък в конкретни случаи
отново и отново ще поставяме този въпрос. Всеки философ според своята
нагласа си изработва свой личен подход в обосноваването, той сам подбира
нужните му средства, тук няма задължителен за всички канон или пък схема,
в която да сме длъжни да поставим мисълта си.
Важното е човек да не забравя поне това: във философските си
търсения просто сме длъжни да се опираме на целия потенциал на душата си,
да мобилизираме за ефективно постигане всички душевни сили, с които
разполагаме, да изразходваме цялото богатство на душите си. Едва на тази
основа ще се роди нещо, което има пряко отношение към същинската
философия. Останалото са просто капризи на самонадеяни и кухи хора…
4.5.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?
Ето че неумолимо достигнахме до въпроса за истината във
философията, който е достатъчно заплетен – и по тази причина се налага да
бъде проясняван най-старателно. Това, което се говори във философията,

вероятно може да бъде оценявано като истинно или пък като неистинно. От
друга страна пък, предполага се, не друго, ами единствено стремежът към
истината може да е онзи импулс, който вдъхновява философстващите. Ала да
се определи със сигурност – благодарение на някакви критерии – защо нещо
може да бъде определено като истина или като наистина, е най-насъщна
задача.
Вероятно, безспорно, истините на философията са от “по особен род” – и
значи се проверяват по съвършено различен начин. Да, наистина, когато
философът говори и обосновава – “вещае” истината! – как го прави, от какво
изхожда? И на какво той трябва да е верен? На себе си? На “истината”? На
свободата си ли преди всичко? Или пък на “природата на нещата”, за които
говори? А може би на мирогледа си? Вижда се как въпросите стремително
нарастват дори и при най-плахия опит за замисляне по тази тема. А ето че
трябва да се разнищват без жалост, няма как иначе.
Но така поставени – защото ние ще изследваме въпроса за истината
най-прецизно на съответното място – самите въпроси носят в себе си своите
отговори, навеждат на тях. Ето примерно това подхвърляне, което си
позволих съвсем съзнателно – че философът “вещае” истината, съвсем
определено показва нещо твърде значимо: защо пък трябва да се употребява
тази крайно странна, пък и остаряла дума?! Но това че я употребих съвсем не
е случайно. Както някога се е смятало, че древните жреци и жрици говорят
винаги и без изключение само истината – сякаш не я търсят, а сякаш тя по
начало някак си им е дадена! – така в днешно време трябва да възприемаме и
истинските философи, стига те, разбира се, да заслужават своето име.
Защото, допускам, че има и твърде много философи-менте, поне у нас, пък и
по света, защо не…
Възможно е, понеже истинските философи са обладани от една
непомръкваща и невероятно интензивна страст и дори жажда за истината, та
възможно е точно на това основание някак си на философите “да им е
дадено” да вещаят истината, да я прорицават, да я изказват, пък дори и в
някакви мъгляви, не съвсем ясни и нуждаещи се от тълкуване, но носещи в
себе си твърде богат смисъл думи. Древните жрици, бидейки обладани от
някакво неописуемо мистично настроение, сякаш намирайки се в транс, са
стигали до състояние, в което само на тях истината им се била “откривала”, а
от тях се искало някак си, пък макар и съвсем смътно, да намекнат за нея.
Защото пак тогава се е смятало не без основание, че истината е нещо
свръхчовешко, Божествено, непостижимо ей-така, нещо достойно за
уважение, и то не за друго, а защото е рядък гостенин в този наш прекрасен,
но всъщност доста лъжовен свят. Ето защо да се говори за това, че
философите сякаш вещаят истината, е съвсем оправдано и то показва също,
че истината пък не е нещо толкова лесно за постигане, тя е прекалено
многозначна и многолика, че тя носи в себе си невероятно значим за човека
смисъл.
А относно това на какво трябва да е верен философът, стремящ се в
едно свръхчовешко и мистично усилие да прорицава истината, то и тук отново
главното в разбирането сякаш се натрапва само по себе си: ами философът
трябва да е верен и на себе си, и на духа в себе си, и на разума дори като
такъв, пък и, защо не, на “природата на нещата”, стига този израз изобщо
нещо да означава. Древните са смятали не без основание, че подобно на това
както мъдростта е не по силите на смъртния човек, така и истината е нещо

толкова голямо и грандиозно, че винаги трябва да бъде поставяна на найвисок пиедестал, и в никакъв случай не бива да бъде подценявана или
омаловажавана. Казвам тези неща, за да покажа, че една по този начин
разбирана истина, веднъж постигната, не унищожава самата възможност на
човека отново и отново да търси, тя не погасява свободата му, и не ликвидира
самата потребност да искаме да живеем според нея, съхранявайки обаче найнапред свободата си. Една такава истина не е враждебна на свободата, и то
до степен, че Христос, който с пълно основание изрича думите “Аз съм
истината…”, всъщност е един най-човечен Бог, който при това е дал на
човечеството безценният дар на свободата.
Дали пък “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на
твърденията на истинно философстващия? А може би той самият се опира
само на “божественото у себе си”, на своята свръхприродна същност, на духа
у себе си? Как, впрочем, философът открива духа у себе си?
Тези въпроси, както се забелязва, също са от този навеждащ към
истинното разбиране характер. Ето защо това ме освобождава от
необходимостта специално да им давам някакъв отговор. Пък и така не се
накърнява свободата на всеки човек сам да преценява и да решава според
своето убеждение и според ценностите си.
Ето по тази причина не ми остава нищо друго освен да предложа още
една такава серия от въпроси. Примерно тази: А може би философът просто
трябва да се стреми да говори “вълнуващо”, “красиво”, “убедително” и пр.?
Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се
влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се
стреми най-вече към това да не прегрешава спрямо истината? Достойна ли е
обаче истината към това да бъде… “облечена красиво”? А достойна ли е една
такава външна красота към достойнството на самата истина?
Не знам защо и не знам за теб, читателю, но лично на мен един такъв
стил на философстване – чрез въпроси, не чрез отговори – страшно много ми
харесва и допада. Това философстване носи в себе си нещо от сократовия
подход към търсенето на истината. А този подход по моето дълбоко
убеждение е крайно необходим в нашето така самонадеяно и не допускащо
компромиси позитивно време.
Да, а какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори
за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем,
може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения?
Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това? Ето
това са въпроси, които човек неизбежно трябва да си постави. И веднъж
влезли в съзнанието ми, тези въпроси, възможно е, ще станат толкова
натрапчиви, че завинаги ще определят моята лична нагласа към
философстването.
А трябва ли философстващият да използва чужди, “взети назаем”
мисли? Ако един философ прекалява с “цитирането” на други философи, как
да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на
безпомощност – който няма свои, говори с чужди мисли?! Или пък е признак
на уважение към постигнатото от другите, върху което “стъпва”, за да
направи своите крачки? Това също са необходими въпроси-отговори, които
човек е добре да си постави, та да заседнат в съзнанието му. Да, това са
наистина необходими, дори съдбовни въпроси…

По тази причина горните въпроси могат да бъдат продължени така: има
ли мяра на такова ползване на “услугите” на други философи при решаването
на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото
повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова
то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и…
по-вярно? Не зная дали го усещате, но зад тези уж безобидни и малко странно
звучащи въпроси стои цяла една философия на истината, която на
съответното място сами ще трябва да сътворим. Защото тъкмо истината е
единственият предмет на философията.
А трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от
изявяването на своята оригиналност? Вярата в авторитети и преклонението
пред тях дали е несъмнен признак за скромност? Ала ако един философ е
изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се
опитва да схваща по свой начин, то това дали не е по-добрия вариант? Нима
мога да допусна, че то е добродетел за стремящия се към истината?
Нека да спрем дотук: иначе въпросите, както се вижда, могат да бъдат
безкрайни. Важното е, че благодарение на вече казаното навлязохме в
проблема, или поне се доближихме до него. А всичко останало ще дойде
впоследствие: когато душата ни се окаже достатъчно подготвена и дори
узряла за постигане на невероятно дълбоката и така вълнуваща същност на
истината. Ако сме достатъчно настойчиви, тя няма да се забави да ни се
открие…
ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Как живеят философите?
5.1.Живот и философия, или философия на живота и жизненост на
философията
Вероятно се занимаваме с философия не просто ей-така, от нямане
какво да правим, не за развлечение или пък само за разкош, а заради самия
живот; казано е “Не за училището учим, а за живота” (Сенека). Което с пълно
основание може да се преведе и така: “Не за философията философстваме, а
за живота”. Отношението между живот и философия, или за практическата
полезност на философията, по тази причина е един от основните въпроси на
философията. Вероятно увлечението ми по мъдростта зависи от това как
живея, това изглежда е безспорно: ако живея изцяло бездуховно, глупаво,
безсмислено, то един такъв живот просто няма как да ме импулсира към
занимания с философия. А е вярно и това, че от моето веднъж появило се
увлечение по философията зависи това как ще живея занапред. Каква е тази
свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и
отношение към мъдростта?
Ако моята любов към мъдростта не влияеше на живота ми, то тогава тя
щеше да се окаже съвсем безполезна. А тогава, разбира се, нямаше да има
смисъл да се занимавам с философия. Но пък ако мъдростта служи на
мъдростта, не на живота, то какво ли би означавало това?
Винаги е имало такава една тенденция някои философи един вид да се
гнусят от “прозаичния живот”, понеже те самите били отдадени на чистия и
неосквернен “философски дух”; в чистите пространства на духа нямало място
за живота като такъв, ала пък нима и духът, и самата философия, трябва да

са лишени от живот? Разбира се, не, философията в нейното истинско
понятие, или философията по идея, е живот, е своеобразен израз на живот,
духът също е живот, ето защо от живота един вид… няма отърване: докато
сме живи, няма как да се отървем от живота. По тази причина високомерното
отношение на някои невникнали в същината на философията философи към
непосредствения жив живот е просто показател на тяхната и философска, а
пък и, предполага се, на тяхната личностна и човешка безжизненост.
Всъщност има една така зависимост: доколкото една личност е
истински жива, а не само наужким, то този факт оказва мощно влияние върху
жизнеността на собствената й философия. Запитайте се какво тогава значи
един човек да живее без философия: нима такъв един мним живот не
наподобява по-скоро смъртта, а не живота? Защото става така, че
философията, пък и самата мъдрост, са непресъхващ извор на жизненост и на
живот, а пък тази жизненост на философията постига своите пулсации,
способни да променят живота ни, тъкмо от жизнения потенциал на душата и
тяло на човека, занимаващ се с философия, именно на философстващата, на
отдадената на мистерията на живота личност. А пък отдадената на
мистерията на самия живот философия, веднъж родила се, няма как да няма
мощен ефект върху жизнеността на самата личност: ако даваш, многократно
повече ще ти се даде. Така че ония, които се щадят, стараят се да не
изразходват или пък да изхабят жизнеността си, и по тази причина се мъчат
да я икономисват, лишавайки се от най-належащи нужди на душата и на духа
си, такива няма да усетят върху душата си невероятно мощния ефект на една
жизнена и жизнелюбива философия, който с нищо друго не може да се
сравни. Или по-скоро може да се сравни само с благотворния ефект върху
духа ни както на изкуството, така и на религията като две други значими
форми-извори на духовен живот.
Ето защо, философствайки умело, ще започна да живея и поне малко помъдро и разумно. Надеждата е, че някак си философията ще ме “прихване”,
или пък ще ме “зарази” мъдростта с жизненост дотам, че да мога да променя
живота си. Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея –
“частички” мъдрост, то това, безспорно, ще преобрази и моята лична
философия на живота. Моята лична философия на живота всъщност е моята
стратегия за смислен и изпълнен с духовна благодат живот. Ако не се
възползвам от тази възможност, то аз ще пропилея златни шансове да се
доближа и приобщя към великото тайнство на живота, от което ще бъдат
ощетени както животът ми, така и личността ми. А животът ми е даден за да
натрупвам жизненост, която пък носи в себе си своеобразна автентична
мъдрост – като единение с великата мистерия на живота! – животът ми обаче
не е даден да служа на смъртта, на безжизнеността, не на живота. Живеят ли
всъщност ония, които се задоволяват да живеят без философия? Възможен ли
е изобщо един такъв живот?
Разбира се, не: мъдростта се намира в някакво тайнствено единство със
субстанцията на самия живот. Само тя – автентичната и жизнелюбива мъдрост
или автентичният живот, оплоден от непресекваща любов към мъдростта –
може да ми даде неговата истина. Без нея възниква съвсем реална опасност
да пропилея без смисъл живота си. Това означава, че трябва да направя
всичко за да се добера до нея.
Всъщност, оказва се, моето как живея е най-важното, към което трябва
да насоча патоса на своята философия. Трябва да мобилизирам всички свои

вътрешни сили, целия си душевен и духовен потенциал, за да намеря сили и
да я постигна. Това не е неизпълнима задача ако искам да съхраня своята
изначална предразположеност към живия живот, отдадеността си на неговото
велико тайнство. Да, животът за човека е една неизразима с думи и непонятна
мистерия, към която се приобщаваме само като живеем, чрез живеене, което е
импулсирано от страст към неговата тайна. Дали тази страст към живота
всъщност не е другото име на любовта към мъдростта? Но това, че все пак
живея – и искам да живея най-пълноценно! – е предпоставка на все позасилващата се моя увереност, че ще се справя, че няма да загубя верността
си към живота, която именно прави човека жив и отдаден на живота.
Не мога и не бива просто “да се оставя” на живота, така не подобава да
се живее съзнаващият себе си и разумен човек. Защото така – оставайки се на
непосредствените импулси на самия живот – живеят единствено животните,
нашите събратя по живот, чието живеене си има своята прелест, но не тя
трябва да вдъхновява все пак разумния човек. На мен, като самосъзнаващ се
човек ми се налага да бъда властелин на собствения си живот, да бъда
господар на живота си. Но кой ще ми гарантира, че ако направя така, ако го
постигна, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от
непосредствено преживявания ми живот? Какво ще излезе от живота ми, ако
допусна моето съзнание – и разсъдъкът ми – да станат негов господар?
Това са най-сложни въпроси на моята философия на живота, на които
тук не можем да отговаряме. Ще го направим в съответната тема. Нищо друго
освен философията не може да отговори на тези въпроси. Само философията
може да ги проясни най-изчерпателно и основателно. И това може да го
постигне само философията, която съм в състояние да постигна със своите
сили, а не някоя друга или чужда философия. Човек не може да получи
наготово философията си някъде, примерно както си купува костюм по мярка
в магазина.
Моята философия не може да е прост консумативен продукт – или
изделие на някаква конфекция, която се произвежда по всеки вкус и тертип.
Аз самият трябва да изстрадам своята философия, да застана със живота си
зад нея, да вложа себе си и своята природна – телесна и душевна – жизненост
в нея. Аз след това трябва да оправдая своята философска стратегия за
живота в самия живот, да я проверя доколко работи и доколко е пригодна да
поеме в себе си невероятната мощ и неизчерпаемия потенциал на живота. Ето
така аз виждам – засега – дълбоката и неизразима свързаност между живот и
философия, която така силно ме импулсира за занимания с нея.
5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот
Великият Сократ е останал във философията като най-ярък пример за
пълно съответствие между живот и философия: Сократ е живял живота си
съвсем философски, както подобава за автентичния философ – и може би
точно по тази причина философията му е така жизнена. Тя наистина е
надживяла вековете и е дълбоко причастна на вечността.
От друга страна пък идеите на Сократ за живота и битието са така
жизнени – и дори проникнати от един така рядък полъх на вечността! – тъкмо
защото Сократ е бил верен на живота и му се е отдал изцяло. При Сократ е
имало пълно съвпадение между думи и дела: той постъпвал в живота си точно

така, както учил че трябва да се живее! И това също си е негов “патент”,
поради което толкова много го ценят всички, които обичат мъдростта: да,
Сократ е живял мъдро, пък и дори – може би – разумно. Нищо че тъкмо заради
тази разумност в края на краищата е бил принуден сам да изпие чашата с
отрова и така да се лиши от живот, понеже, както е известно, е бил осъден на
смърт.
Ето че тук стигаме до един най-важен момент, без проумяването на
който всичко увисва във въздуха: как става така, че толкова силно влюбеният
в живота философ, какъвто е бил Сократ, тъкмо по тази причина е бил осъден
на смърт, а не на живот? И защо един озлобен на живота социум, една
общност, която просто не е могла да понесе сократовата жизненост и
духовност, се е принудила да умъртви Сократ – този вечно жив пример за
въплътена в живот философия – и така да осъди по скоро не него, а самата
себе си. Защото Сократ съвсем не се страхувал от смъртта, а я желаел: който
благодарение на живота си се е причастил във вечна вярност на живота, за
такива смъртта не е страшна. Да му мислят обаче останалите…
В памет на Сократ – който почти не е философствал по обичайния
маниер, развивайки систематично една идея – ще предложа един друг, посократов начин за вникване в неговия живот и в неговата философия: именно
чрез въпроси. Сократ особено обичал въпросите, чрез които стъпка по стъпка
се приближавал към ядрото на неведомото. Убеден съм, че този е по-верният
начин да се постигне най-дълбокото и жизненото в неговата непреходна
философия, а пък ефектът върху душите е невероятно по-мощен.
Всеки е добре сам да потърси своята реакция на тези въпроси. И в нея да
открие така потребния за него самия смисъл:
• Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е
възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че
той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е
спечелил от това? Но е бил осъден на смърт от своите съвременници,
трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за
“философски живот”?
• Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може
ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи
неговата тайна? Не и ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че
само знанието и разумът постигат “висшата истина” за живота?
• Защо живеещия според “повелите на разума” Сократ най-напред не е
бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че
съдбата й е отредила такъв мъж? Дали пък жените по някакъв начин не са поблизки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него
искала Ксантипа, нямало ли е да избегне безсмислената смърт?
• За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло
непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали “умът не й стигал” да
разбере? Или пък чувството, “женският инстинкт” я тласкал към това да не
приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа не е права в изискването си,
че “добрите мъже” трябва да се занимават най-вече с домашните дела?
• Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният “хубостник” е
зарязал домашните дела заради… “общите”, човешките? Права ли е Ксантипа
да иска и той да бъде “мъж на мястото си”? Защо Ксантипа се

принуждавала… да бие Сократ? Защо ли и той се оставял да го бие? Това не е
ли признание от негова страна за “основателността” на гнева й?
• Това, че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите
(“спортните площадки”) на Атина, търсейки събеседници, с които да може да
разговаря за най-важното, и в същото време зарязал дома си, може ли да се
оцени като “образцов живот”, подобаващ за философа и… човека?Дали
Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – не е бил просто…
безделник?
• Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо
малцина са онези, които са му благодарни за това, че им помагал да
освободят душата си от заблудите, да я отдадат на истината и знанието?
Защо повечето се изпълвали с ненавист към него?Нима просто са се засягали
от това, че ги “излагал” пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само
си мислят, че знаят?
• Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че… “от
истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги по-щади?
Прав ли е като е смятал, че “истината само лекува”? Трябвало ли е Сократ да
търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които покъсно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?
• Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо
обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му
коствала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?
• Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за “акушер”,
помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са “плодовити”
тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския
философ? Но “безплодните в душите” – “кастратите”, които не са родили нито
една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?
• Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата им да роди поне
великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от
негова страна?
• Сократ е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го
направил? Нима си струва човек да умре само за това да провери
правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай”
да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за
съществуването на прекрасен свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен
спрямо съдбата си?
• Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и
разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите
си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е
възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично
отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила
сократовата разумност от самия Сократ?
• С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли
могъл да възприема нещо от него?
5.3.Защо Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори
приятелството си?

Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години. Дори живеели
в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в
Тюбинген. И доста време след това били най-близки, били истински приятели.
Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга,
която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия.
Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал…
три философии (!), три нови системи. В същото време Хегел упорито се
занимавал с изучаването на всички науки, почти не пишел, понеже бил
овладян от идеята да схване и изрази в целостта му цялото човешко знание, а
също и да превърне философията в наука. Та Хегел по това време бил съвсем
скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален
преподавател.
Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма,
Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе и той с нещо
пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология
на духа”, в която излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг;
последният пък останал с впечатлението, че приятелят му просто не го е
разбрал, или – което е още по-лошо и по-обидно! – съзнателно е изопачил и
дори… откраднал неговите идеи. Но възходът на Хегел вече започнал, скоро
славата му засенчила тази на Шелинг. Хегел станал титуляр по философия на
Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. В един
момент всички забравили за Шелинг и в устата на всички бил само Хегел.
Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду
си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават
(например когато се срещали на публично място!). В Германия наистина в този
момент като че ли всички забравили за Шелинг. А Хегел “се къпел в лъчите на
славата” повече от 20 години. Шелинг се оттеглил в отдалечената провинция
и доста злобно наблюдавал триумфа на някогашния си приятел Хегел.
Хегел умрял в 1830 г. Защото по време на чумна епидемия в Берлин,
когато всички учреждения били затворени, Хегел, вече ректор на Берлинския
университет, наредил да отворят една аудитория, където той да чете лекции.
Разбира се, заразил се с чума и скоро умрял – на 63 години. И като катедрата
му осиротяла, всички се запитали кой ли може да го наследи в университета.
Питали се има ли философ от неговия ранг, който да е достоен да го наследи.
Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.
Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя
някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му. И така, показвайки за
сетен път своя гений, създал своята… четвърта философия. Късната
философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по
същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на
Хегел.
А ето сега и няколко въпроса за самостоятелен размисъл:
• За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между
двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг толкова не се
обичат, въпреки че на млади години са били неразделни приятели?
• Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в
отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си –
заради принципните, идейните въпроси на философията?

• Интересува ли ви “същностната страна” на техните отношения?
Желаете ли да се запознаете по-внимателно с техните учения, с
философските им идеи?
5.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?
По същото време и никому неизвестният млад философ Артур
Шопенхауер, последовател на Кант, най-скептично и сякаш завистливо следял
“шумотевицата” около Шелинг и Хегел. Той все повече се изпълвал с ненавист
и към двамата.
Шопенхауер вече бил написал – също съвсем млад като Шелинг –
книгата си “Светът като воля и представа” и я дал в още в ръкопис на Гьоте,
питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел на майката
на Шопенхауер – “злите езици” дори говорели, че Гьоте дори е… негов баща! –
прочел ръкописа. После повикал младия човек и му казал, че книгата е
гениална, но че трябва да бъде… изгорена: тъй като съдържала “истини,
които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, зарадван, разбира се, не
послушал съвета на великия човек и директно с ръкописа си се отправил в
първата типография, където издал книгата си на свои средства. Защото,
впрочем, едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал
да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”!
В предговора на великата си книга Шопенхауер обаче предвидил
нейната нерадостна съдба. Там той написал, че “книгата ще трябва да чака
спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би
била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата
книга. А ако пък си я купили, не започнали да я четат. А ако започнали да я
четат, не я дочели. А, накрая, малцината, които я дочели, те пък не я
разбрали. Такава, уви, обикновено е съдбата на истински гениалните идеи.
Професорите по философия пък, както е обичайно за тях, се държели
така, че все едно се били споразумели да се преструват, че… такава книга не
съществува. Тяхното държане е по-ясно и обяснимо: те или съвсем не
разбирали идеите му, или ако ги пък разбирали, мълчели просто заради една
недостойна за философите и чисто човешка завист…
През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да
провери дали са се родило поколението, за което бил написал своята книга.
Той обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват-доцент,
частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел,
аудиториите не могли да поберат слушателите му, а Шопенхауер дръзнал да
обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено,
“философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента,
които след първия час повече не се върнали.
Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил
състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час (същевременно
обаче изпълвайки се с все по-голяма ненавист най-вече към Хегел!). След още
няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на
Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята
философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху
съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на
взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град.

“Светът като воля и представа”, най-важното произведение на
Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да
се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия,
заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи
привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и
мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се дори да
забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не
за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той на едно място пише
за великите си предходници и съвременници така: “След Кант излязоха три
псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и
вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура
на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е “арлекин на
Шелинг”, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте
можеш да наречеш “талантлив човек”!”.
Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека по
принцип, чиято способност да прави низости според него е колосална. Но не
прекалява ли с тези крайни оценки?
А ето и тук няколко необходими въпроси:
• Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в
предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва
следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и
живее дълго: нека кажем истината!”?
• Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти?
Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и
на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?
• Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки
от живота и творчеството на споменатите философи?
• Интригува ли ви “принципната страна”, т.е. идеите, заради които “се
скарали” така жестоко великите философи? Искате ли да се запознаете с
книгата “Светът като воля и представа”?
5.5.Как Киркегор си взел изпита по философия?
Младият датчанин Сьорен Киркегор дочул в своята “гнила Дания” за
триумфите на великите немски философи. Той отишъл в Берлин, но съвсем не
се възхитил от професорската философия на Хегел, напротив, дори твърде
много си развалил мнението за немската философия. Та Киркегор все пак в
един момент, бидейки студент, се наложило да се яви на изпит по философия
при Хегел.
Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори
“собствените идеи”, което дотолкова не харесало на “философското величие”
Хегел, че последният се принудил да му пише двойка. Вероятно не толкова
простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на
Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на
младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При
това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил
да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.

Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно,
Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия
професор, той пак по същия начин изложил вижданията си. При това младият
датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с
многото си философии, понеже, отвратен от немските философи изобщо, не
отишъл даже да изслуша лекциите му. Пък си и бил нагличък този Киркегор
де.
Шелинг обаче изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира
се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът “дума по дума”
изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още
преди да ги е чул от устата му! Така онова, което безкрайно неприятно
изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се
възприеме едно философско разбиране?
Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар
че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.
• Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг,
който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги
споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как
обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата?
• Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по
достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се
това с желанието му да “прави” философията наука, да я “издигне” от нивото
на “любов към мъдростта” до нивото на… действително знание?
• Дали пък Шопенхауер не е прав в силните си преценки за своите
“велики съвременници”, обрисувайки ги като… “нищожества”? Кой от всички
тези философи ви е най-симпатичен? И кой – най-неприятен?
5.6.ПРИМЕРИ С ЖИВОТА НА ДРУГИ ФИЛОСОФИ:
• Пирон скептикът не наричал нещата нито прекрасни, нито грозни,
нито справедливи, нито несправедливи и изобщо предполагал, че истинното
изобщо не съществува, а хорските постъпки се определят само от закона и
обичая… В съгласие с това и живял живота си, без да страни от нищо, без да
се отклонява, подлагайки се на всякакви опасности, било от волска кола,
стръмнина или от куче, без да се поддава на усещанията си. От опасностите
го предпазвали неговите приятели, които го следвали неотлъчно.
(По Диоген Лаертски)
• Когато Диоген от Синопа се греел на слънце в Крания и, спирайки се
при него, Александър Македонски казал: Поискай от мен каквото желаеш”, то
Диоген му отговорил: “Не ми засенчвай слънцето”. Казват, че дори
Александър казал: “Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген!”.
(По Диоген Лаертски)
• Зенон от Елея бил благороден както във философията, така и в
държавните дела; казват, че книгите му били изпълнени с голям ум. Освен
това той замислил да свали от власт тирана Неарх и бил заловен, но когато го
разпитвали за съмишленици и за оръжието, вместо отговор той уговорил
всички приятели на тирана да остане сам с него, а после, като помолил да му
каже на ухо разни неща, впил зъби в ухото му и не го пускал, докато не го
убили. Антистен пък говори, че след като придумал приятелите на тирана, а
онзи го попитал няма ли и други, Зенон отговорил: “Само ти, унищожител на

града ни”, а после се обърнал към околните: “удивлявам се на страхливостта
ви: за да не пострадате като мен, пълзите пред тиранина!”. И най-накрая си
отгризнал езика и го изплюл в лицето на тиранина. Това така потресло
гражданите, че те тутакси пребили тиранина с камъни…
(По Доген Лаертски)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Има ли философията бъдеще?
6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?
Разсъждението, пък и разговорът за бъдещето на философията – имаща
зад себе си хилядолетна история – може да започне оттук: как стои
философията в един модерен свят, в който все по-малко са непрактичните
хора, или човешките същества, отдадени на умосъзерцателни активности? От
една страна философията е най-древно човешко постижение, което има
твърде богата история – това поне е безспорно. И в същото време
философията, независимо от всичко, трябва да бъде най-точен изразител на
съвременността, на най-значимото, което може да вълнува човека. Не се ли
оказва, че наистина философията е много странна и твърде необичайно стои в
този наш така практичен и устремен в технологичния прогрес век?
Сякаш днешните хора дори вече нямат време да се занимават с
“духовните неща”, които по право са отстъпени на “духовниците”, на
специализираните в общуване с духовния свят странни индивиди: всяко нещо
вече е предмет на тясна специализация, а пък времената на
енциклопедистите отдавна са отишли в историята. Имаме си дори психология,
която най-практично ще погледне и на вътрешния свят, скрит зад всеки две
човешки очи – и за какво ни е на всичкото отгоре философия, която така
невнятно говори за същото: за духа, живота, свободата, истината…
Вярно е, че и днес всеки уважаващ себе си университет има своя
философски факултет, който сякаш увенчава сградата на знанието и му
придава една универсалност и всеобемност, а също и цялостност. Разбира се,
студентите сами ще решат имат ли нужда от философия, ето защо дали някой
ще избере за своята “обща култура” и някой философски предмет, си е негова
лична работа: философията не се натрапва никому. Разбира се, малцина са
тия, които в днешно време ще имат усета да приобщят чрез философията
съзнанията си към един друг, чисто духовен свят, и на тази основа ще
погледнат със съвсем други очи на съществуващото. Но нима не е било
същото и във всички други епохи на историята, когато философията пак не е
била за “простолюдието”, а е била нещо съвсем елитно и елитарно? Ако
изключим времето на древна Гърция и донякъде Рим във всички останали
епохи философията е била едва ли не израз на ексцентричност или на
екстравагантност, без която прекрасно може да се живее. Но не важи ли това
с особена сила днес, когато съвременният човек по съвсем други начини
задоволява своите духовни нужди и съвсем рядко осъзнава, че изобщо
съществува покрай другото и философия. Която обаче може да ти каже тъкмо
онова, което никой друг нищичко не може да ти каже?
И ето че с неизбежност се изправя коварният въпрос: нима краят на
философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли

философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията
отдавна е… “зад нея”?
Да, наистина, не се ли оказва, че това е естествен процес: нещо се
ражда, живее, умира - за какво изобщо може да се съжалява?! Философията,
бидейки нещо живо, се подчинява, предполага се, на този така естествен
ритъм на живота. А тя иначе е живяла твърде много, даже неприлично много:
няколко хиляди години! По тази причина за дълго живелия човек казваме:
“Той има голямо бъдеще… зад себе си!” (Нашият голям писател Димитър
Димов, примерно, е написал една пиеса, наричаща се “Жени с минало”!
Другояче да се каже същото може ако се използва този стилистичен обрат:
жените с минало имат голямо бъдеще, ама не пред, а... зад себе си!) Не е ли и
философията сполетяна от тази неотменима съдба: след времената на нейни
триумфи и постижения идва моментът, в който отреденото ти време е зад
гърба, а пък бъдещето се е "изцедило" в миналото. И то до степен вече да е
съвсем късно за нещо да съжаляваш, а от теб се иска просто да приемеш
неотвратимата си орис, обричаща те на неминуем залез, а също, уви, и на
раздяла с този свят.
Защото ако не го направиш, защото ако не се примириш с отреденото ти
по природа, току-виж си станал за смях: както тези стари дами с минало не
подобава за философията да иска да се подмлади, да крие възрастта си, да се
преструва на свежа, жизнена и пр., и то нищо че, напразни са тия усилия. Ако
философията е имала наистина велико минало – в лицето на постиженията на
най-великите й представители, които са нещо като духовни наставници и
учители на човечеството! – тя трябва да запази известно достойнство и при
раздялата с един свят, който изглежда съвсем няма нужда вече от нея.
Впрочем, какво бъдеще е заслужила философията? Дали съвременната
философия, наследница на така богато минало, ще може тепърва да постигне
нещо ново и забележимо? Тя има ли перспективи, или всичко, което е “могло
да се каже”, “вече е казано”? Може ли да се смята, че “няма нищо ново под
слънцето”, “всичко е суета” и пр.? Това също са доста коварни въпроси, които
обаче са съвсем неизбежни.
“Старата дама” – философията – обаче се държи крайно високомерно и
съвсем не иска да слезе от пиедестала; напротив, излиза с нови и с все понови претенции. Кажи-речи има самочувствието на младенец, за който
животът едва сега започва. Дали пък философията, подобно на вампир, не се
храни със свежестта на толкова млади съзнания, които, няма как, са за първи
път на този свят, и по тази причина едва тепърва трябва да се вписват в него?
Ако е така, то бъдещето на философията във всеки един миг едва сега
започва. Сиреч великото й минало съвсем не й пречи да се чувства винаги и
все по-призвана да бъде водач на младите по пътищата на живота и на
свободата. Всичко, което на младия човек тепърва му предстои – и
неустоимият порив към истината, така характерен за младостта, и трепетите
на любовта, и тайнствеността на самия живот, който съблазнително мами, и
възвишеността на оня свят на културата и ценностите, без приобщаването
към който все по-трудно се живее… – изглежда и за философията са все
наново и наново поставяни въпроси, които изобщо не са загубили чара на
новостта. Защото неумолимо си стоят пред всяко едно ново и търсещо
съзнание. И по тази причина философията впива в себе си от жизнеността на
младостта, а пък, възможно е, тъкмо на тази основа тя е постигнала – защо
не? – и идеала на вечната младост, на безсмъртието! Извод: тия, които не

искат да остареят, нека да се занимават с философия - и тя ще ги направи
неподвластни на времето. Понеже ще ги пренесе в един друг свят, където
време не съществува. Ами какво да правят пък младите? Ясно какво: младите
са така пристрастени към младостта, че едва ли ще поискат някога да се
разделят с нея - тогава?!
Известно е, че векове наред алхимиците са търсели някакъв тайнствен
“философски камък”, който, стрит на прах, и погълнат дори от стареца, може
да му даде безсмъртие; ала на стареца му е бил нужен също така и еликсир
на младостта, защото за какво ни е безсмъртие без младост?! Ето че
алхимиците търсели тези две неща: философски камък и еликсир на
младостта. Търсили са ги настойчиво, дори по-страстно, отколкото са търсили
и средство за превръщането на оловото в злато: защото за какво са ни вечна
младост и безсмъртие ако пък сме бедни и нещастни?! Дали пък не се е
отказало, че алхимиците, следвайки някакви първични най-основни желания
на многострадалното човечество, са търсили всъщност нещо, което хората
отдавна са имали – и което е давало и младост, и безсмъртие, и неоценими
богатства?
Защото философията е точно това: тя гарантира на занимаващите се с
нея и безсмъртие, и вечна младост, и такива богатства на духа, които с никои
други богатства не могат да се сравнят. Мнозина изобщо не могат да разберат
как е възможно това, примерно не им се удава да схванат как така духът на
човека съхранява завинаги живостта си, ако човек навреме се приобщи към
философията – сякаш философията му помага да консервира и запази
завинаги собствената си младост, осигуряваща жизнеността на неговия дух
даже до последния му ден. Разбира се, някои неща можем да ги разберем
само впоследствие, а не предварително, те може да се открият едва в
пределите на философията, а не когато си едва на прага й и извън нея.
Ето защо “прекалено дългото минало” не винаги е предвестник на
залеза, както е в човешкия живот. Има закони на духовния свят, които са
коренно различни от законите на материалния свят, в който живеем.
Философията е странница, която е тук, при нас, но е дошла от един далечен и
непонятен свят: света на духа, на идеите, на мисълта. В този свят няма
преходност, старост, развитие и пр., защото в него са именно и вечните
истини, от които се управлява нашият, тукашният свят. В света на духовното
даже време не съществува, там царува вечността, непреходността. И
обитател на този свят можеш да станеш едва благодарение на философията;
други пътища, до който се достига до него, и които са дадени на човека, са
пътя и на религията, а също и този на изкуството. В света на духовното няма
младост и старост, затова повелята е: философствайте усърдно!
Ето защо философията – жителка на един друг свят, но странен
пришълец в този, в нашия свет, се държи тук като гостенка, която обаче е не
по-малко интересна отколкото са интересни за немислещите, да речем, т.н.
“извънземни” или пък “зелените човечета”. И от нас се иска просто да влезем
в безкрайни, изключително любопитни и увличащи ни разговори с тази
невероятно любезна гостенка, която ще ни каже по свой си начин онова, което
иначе никой друг не може да ни го каже.
По тази причина философията винаги е преизпълнена с нов живот. Тя не
е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било.
Напротив, тя е устремена към бъдещето за човека. И какви са ония, или какво
е станало в такъв случай с душите на ония, които най-настойчиво и дори

натрапчиво искат да ни внушат, че философията е само “старата бъбрива
дама”, на която никой не обръща внимание?!
6.2.Как да разбера своята съвременност?
По отношение на миналото – на миналото на човека, на знанието, на
идеите, на духовността, на ценностите – философията е ясно какво, тя е
компедиум, пълен сборник, от който може да се черпи толкова много смисъл.
Значи поне в това отношение философията завинаги ще има актуалност и
полезност: тя е един резервоар на ценности, така значими за човека. Но дали
точно това може да интересува нашия съвременник, който общо взето не стои
обърнат назад, не е втренчен в миналото на човечеството, ами гледа само
напред?
Ако философията е устремена към вечното, към непреходното в нашия
живот и в нас самите, в нашата собствена същност, то възниква питането
дали пък тя въпреки това има и някакво отношение и към света на
изменчивото, на текущото, на това, което винаги се въобновява и то в найудивителни нови форми и лица. Защото, знайно е, нашият свят, този тук и сега
свят, в който сме поставени, е свят на менливостта, а не на неизменното. И
ако философията по някакъв неясен начин е закотвена и в този наш така
многолик и изменчив свят, то се пита как е станало това, и кои са неговите
основания.
Философията живее чрез живота и жизнеността на толкова много
търсещи човешки същества, което означава, че тя не е нещо затворено в себе
си – и заето само със себе си. Напротив, философията е встъпила в значими
връзки с най-дълбоките потребности на своето време – и по тази причина ги е
поставила в перспективата на вечността.
Този именно е коренът на “вечната жизненост” на философията. По
някакъв тайнствен начин тя успява да проникне в субстанцията на нашето
време и да я изрази по неповторим начин, като по този начин дарява
човешките същества с невероятно богат смисъл – смисъл, без който те никога
нямаше да могат да разберат своето време, пък и самите себе си.
Философията затова е винаги млада, съответстваща на своето време, на
съвременността – и на хората, които я изпълват с делата си. И ето защо
младите са тези, които – чрез търсенето на собствен път в живота – дават от
своята жизненост на философията, преизпълват я с живот.
Вероятно на това основание чрез моята лична отдаденост на истината
на съществуването, достойно за човека, аз служа на никога не свършващия
“философски ренесанс”. Животът е склонен вечно да се възобновява, като за
тази цел използва съзнанията на толкова много млади и лутащи се из дебрите
му хора – как тогава философията, общуваща тъкмо със субстанцията на
същите тези съзнания, да може някога да стане анахронична? Не, това просто
не е възможно – стига да имаме работа с някоя истинна, вникнала в
съвременността и най-дръзко отправила й своите предизвикателства
философия. Защото има философии, и в още по-голяма степен философи,
които по недотам осмислени причини се откъсват от най-значимите
потребности на съвременността и се затварят и капсулират в някакви
абсурдни пространства на самонадеяния и чисто субективен дух. И по тази
причина не могат да осъществят своя пробив както към душевността на

хората, така и към най-значимите проблеми на самото време. Ето затова
усърдно философстващият индивид винаги трябва да има съзнанието, че
това, което прави, има смисъл, надрастващ онова, което сам си е поставил
като непосредствена цел. На това именно се дължи “дискретният чар” на
живата философия, толкова непрестанно възвишаващ духа на търсещия
човек.
Онова, което провокира духа ни към най-различни търсения е
потребността да сме в крак със своето време, та по този начин да осъзнаем
ония задачи, които то отправя към нас самите. Ако се откъснем от
предизвикателствата на самия живот и на времето, в което той се
разпростира и обхваща всичко, то това е предпоставка за невероятно жестоки
жизнени трагедии, които могат да ни сполетят. Да се откъснат от духа на
своето време – дух, към който можем да сме причастни едва благодарение на
една съвременна, проникната от духа на самата съвременност философия – е
коварна и жестока участ, която може да сполети човешките същества, имащи
неблагоразумието да живеят с вехти или загубили духа и жизнеността си
представи. Най-фрапантен пример за такава пълна неадекватност спрямо
значимите потребности на своето време е този духовен вакуум, какъвто по
същината си е комунизмът, който успя да запрати толкова много народи в
най-безперспективни насоки на съществуването – като ги обрече да вървят по
пътища без изход, или по-скоро да затънат в непроходими тресавища. Поради
тази причина такива народи, които имаха лошия шанс да бъдат сполетяни от
един такъв бездуховен комунизъм, днес са така изостанали – сякаш за тях
времената са минали съвсем напразно. И то не само в един културен и
ценностен смисъл, ами и екзистенциално: защото такива народи като нашия
едва тепърва ще трябва да се приобщават към жизнения космос на свободата
и суверенността на личността.
А иначе, в нормалната ситуация, чрез своите търсения за постигане на
адекватност спрямо своето собствено време човек по някакъв необясним
начин поддържа и живота на философията. Защото тя се “храни” със
духовните продукти на такива едни търсения на много съвременници,
поставени в една и съща ситуация на живота, от която всеки е призван да
търси своя, съответстващ на уникалната му личност изход.
Да разбера времето, в което живея, е една от първите задачи на живота
ми. Това, че съм негов “съвременник” на своето време, ми дава безспорни
преимущества за разбирането му: защото това време е в мен, в душата ми са
нишките, от които то е изтъкано. Защото ние, хората, правим своето време, то
е наша еманация. Да се добера до смисъла, който е скрит в моята
съвременност, е моя неотменна грижа – и в това отношение философията пак
е незаменим мой помощник. Ако пък се откажа от тази така потребен ми
смисъл, благодарение на който аз заслужавам да се наричам съвременник на
своето време, ако започна да живея не в този, тук и сега, ами в някакъв друг,
откъснат от моето време свят, или пък ако се пренеса в отминали отдавна
светове и исторически периоди, то има съвсем реална опасност да продължа
да пребивавам в непрогледна тъмнина. Дали това вече не е сполетяло ония,
които са безчувствени тъкмо към най-значимите въпроси, към чието решение
самото време ни призовава?
Но дали за мен самия моето време не е “страхотно преплитане” на
твърде объркани “неща и явления”, които само тегнат, смазват ме с
непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?

Това са неизбежни въпроси. И отговаряйки им, ние вече сме встъпили в
пространството на една своя и лична философия, която по здрав начин е
свързана с най-значимите потребности на епохата. Защото, безспорно, не мога
да бъда съвременник на време, което не разбирам – и дори не чувствам
потребност да разбера. Да постигна смисъла, даващ ми истината на времето,
в което живея, е моя неотменна задача като жив, влюбен в живота и стремящ
се към неговата тайна човек.
6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?
Ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам –
а не само “присъствам”! – ще ми даде много. Защото, безспорно, както още
нашият Левски е отбелязъл, не просто ние сме във времето, а и то е в нас. Да
бъдеш съвременен – и също така истински съвременник на своето време –
означава да си близо до най-съществените потребности на епохата, до ония
насъщни задачи, които самото време поставя, и едва на тази основа да си
изработиш жизнена философия или стратегия, която има шанса да е
ефективна и успешна.
На това основание – а именно че всяко време е “населено” с толкова
много уникални и неспирно търсещи, всяко за себе си, своята истина човешки
същества – всяка епоха е крайно различна с всички останали. Вероятно в
някакво отношение моята епоха превъзхожда всички останали, но в друго, да
речем, е по-непълноценна. Това обаче поставя пред мен неотменната грижа
да вниквам в уникалния смисъл на моята епоха, да постигам нейното
своеобразие. По някакъв непонятен начин аз откривам себе си в своето време,
в моята съвременност – и откривайки стъпка по стъпка самия себе си, аз
неусетно се приобщавам и към духа, съзнанието, културата на моята епоха.
Оказва се, че няма как иначе да живеем – да живея някак си извън своето
време е непредставим абсурд! – от времето и от епохата си няма как да
избягаме и да се скрием. По тази причина от нас се иска да се адаптираме към
тях и, адаптирайки се, да наложим своя неповторим личностен отпечатък в
съвременността си. И така моят личен жизнен свят става неотнимаем
компонент на огромния жизнен космос, с пулсациите на който ние
неотвратимо съществуваме.
Да, но тук именно мога да се запитам: съществува ли “прогрес” (не
просто видим, а действителен!), или пък всичко върви към упадък? Мога ли да
приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на
съвременните хора? “По-добри” ли са разбиранията на моите съвременници в
сравнение с тези на хората, живели по времето на Платон например?
За да отговоря основателно на тези въпроси се иска да имам не просто
интуиция, но и съзнание за жизнеността на всички предишни времена, и да я
сравня с тази на моето време. Иска се също някаква особена “координатна
ценностна система”, в която всяка епоха да намери своето място, та да се
очертае кривата на духовно-личностното израстване на човечеството. Разбира
се, на въпроса накъде вървим еднозначно не може да се говори: или
възхождаме, или пък преживяваме упадък, или, накрая, всичко си е все
същото, и сякаш се повтарят едни огромни цикли, в които наново и наново се
възпроизвеждат някакви вечни и все едни и същи модели на съзнание и
живот, от които не можем да избягаме.

Привърженик на идеята, че човечеството преживява един неудържим и
жесток упадък на ценностите и на жизнеността, е немският философ Фридрих
Ницше. И причина за този упадък е това, че разумът е станал властелин на
живота, че нашата жизненост е сразена от коварния натиск на този тираничен
господар. Съзнанието на модерния човек е показателно за степента на
израждане на жизнеността, което пък се изразява в това, че съвременните
хора са станали слаби, жалки и нещастни, но за сметка на това изключително
високомерни, ала и съвсем кухи и в горделивостта си. Разбира се, днешният
човек не може да осъзнае и признае степента на преживявания упадък,
защото той самият именно е този упадък, упадъкът не е извън нас, а в нас
самите. Според този възглед е имало времена, съвпадащи с най-първичните
епохи, в които хората са били силни и жизнерадостни, и всецяло са се
отдавали на трепетите на самата жизненост, проявяваща се без никакви
ограничения, защото разумът – този враг на жизнеността – едва е блещукал.
Но в тия времена хората са били спонтанни, импулсивни, ала диви и
“некултурни”; успоредно със заякването на разума постепенно пресеква
жизнеността, която е тиранизирана жестоко от този прекалено самонадеян
господар. За да оправдаят пред себе си своето израждане и слабостта си,
хората си изобретяват съответните ценности на слабаците, а именно измислят
си морал, и това е моралът на недолюбващите живота. Нашата култура е
рафинирана, но болезнена, тя е израз на една болест на духа и на
жизнеността, а пък и съзнанието ни се раздира от неразрешими дисонаси.
Това накратко е гледището на Фридрих Ницше.
Разбира се, има и исторически оптимисти, които тълкуват коренно
различно развитието на духа и на културата. Пример за такова оптимистично
тълкуване е концепцията на Георг Фр.В.Хегел. За него историята и културата
е неудържимо шествие на все по-разгръщащия се величествен човешки дух,
оживотворявано и оплодявано от идеята за свобода и от истината, която се
налага въпреки всичко. За Хегел разрастването на разума, както се вижда, е
симптом за прогрес, неговата философия се покои на една такава вяра в
разума (и в науката!), която е твърде разпространена за по-новото време, за
вековете след Ренесанса. Вярата в разума обаче е доста коварна: на основата
на надценения разум, който се самообявява за господар на живота, се стига
дотам човешката свобода да бъде тотално прокудена – и това най-ясно се
проявява не само в теорията и доктрината, ами и в практиката, в
историческия възход, триумф, но и в провала, в краха на комунизма. Защото
едно такова общество, каквото си го представя недоразбралият Хегел негов
ученик Карл Маркс, всъщност не е друго, а една диктатура и жестока тирания
не дори на разума, ами на най-плоския и едноизмерен разсъдък, който съвсем
не разбира и не уважава живота. Безжизнеността на едно такова общество,
което заради безразделната тирания на самонадеяния разсъдък е неизбежна
последица от варварското потискане на човешката свобода, с което ще бъде
запомнен комунизмът. Разбира се, точно по тази причина комунизмът се
изроди в една кошмарна поредица от ексцесии, жестоко насилие над
човечността, патологични и садистични кръвопролития, в едно тъпо линеене
на жизнените сели на човека, което доведе дотам жизнеността едва ли не да
пресекне, и то в душите на огромни маси от нещастни и непълноценни хора.
Разбира се, комунизмът пропадна, нанасяйки обаче тежки и трудно
зарастващи рани в душите на милиони хора, които тепърва трябва да се

приобщят към жизнения свят на свободата, на самоинициативната и
самодейна личност, гордо поела живота и бъдещето си в своите ръце.
Затова следва да се запитаме нещо друго. А имено, има ли прогрес в
идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни,
материални, несъществени? Наистина, живеем във велико време, което дава
огромни шансове на човека. Но и поражда твърде много въпроси, на които
всеки трябва да отговаря сам. Например, това, че “имаме компютри”, с какво
ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време
– в сравнение с хората от отминали времена? Умеем ли пълноценно да се
наслаждаваме на живота или, без да го съзнаваме, всъщност сме едни
нещастници, които се самозалъгват с някакви външни постижения, ала
дълбоко вътре в себе си се чувства крайно неудовлетворен от това как живее.
Но пък не иска да го признае и пред себе си, и то именно по причина че не го
съзнава…
Съвременният човек, който търси истината за самия себе си, се измъчва
от твърде много такива коварни въпроси. Например, “по-вярно” ли живеем
ние, или само съзнанието ни е по-усложнено, по-обременено, “порафинирано”? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се
е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме
простото, но съдбовно важното? Ето на тези въпроси неизбежно ни се налага
да си отговаряме сами, което именно и показва, че философията не само че не
е предразположена да умре, но, напротив, преживява своя нов ренесанс.
Въпросите нарастват главоломно. Ето още примери. Какви предимства
ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е понапреднала? Може ли обаче да се каже за нашата философия, за идеите ни?
Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли
ги подменили с непълноценни заместители?
Аз не искам тук да давам своя отговор на тези въпроси, защото това
може да повлияе на читателя. Най-истинското е той сам да потърси своя
отговор, аз на това залагам. Този е верният път във философията – да не
чакаш нищо наготово, а за всичко да се бориш сам, всичко постигнато да е
единствено твое постижение и заслуга. Моята задача тук в повечето случаи е
да очертавам проблемите, да въвеждам в тях, но в никакъв случай да не ги
предрешавам. Защото свободата – това първо условие на автентичното
философстване ме задължава да процедирам по този начин.
Ето и още няколко други въпроси, върху които е добре да се помисли
по-настойчиво. Имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи
живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от
което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност
от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?
Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова,
което няма особен смисъл, което само е “камуфлаж”? Може ли нашата
наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми
отговори убедително на живота защо живея?
Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали
отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на
самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то
изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?

Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък,
търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може
ли, впрочем, да се живее смислено без философия?
Аз смятам, че тези въпроси са добра основа за да се навлезе в проблема,
фиксиран в заглавието. Което, както отбелязах неколкократно, е един
ефикасен начин за пробуждане на самото желание, а също и за
задоволяването на потребността от едно живо, автентично и личностно
философстване. Каквато, впрочем, е и моята цел: да помогна за пораждането
на тази така вдъхновяваща предразположеност на душите ни към него.
6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
Изглежда ние, модерните хора, сме поставени в една и съща – в
принципен план – жизнена ситуация, в която са живели и хората от всички
отминали времена. Променили са се доста, но все външни и недотам значими
страни, а същината сякаш си остава неизменна. Човекът винаги е стоял със
своите питания пред един свят, който е безмълвен, но пък за сметка на това
по най-красноречив начин изразява своята тайна – стига да имаме очи и уши
да видим и да чуем това, за което битието ни говори, показва или намеква.
Ала за жалост мнозина не само че не чуват, а и не искат да чуят – и така да се
приобщат към великата мистерия на едно живо, пулсиращо от жизненост
битие. От което сме просто една, но затова пък най-значима част или дори
“ядро”.
Просто жизнената ситуация, в която пребиваваме, няма как кардинално
да се промени – стига ние, по незабележим начин, да не сме престанали да
сме човеци, и да сме станали, да речем, свръхчовеци – или дори “богове”. Но
докато сме хора, докато сме човешки същества, няма как да избягаме от една
фундаментална жизнена ситуация, която поставя пред нас своите изисквания,
а ние – искаме или не искаме – сме длъжни да им отговорим подобаващо. Да,
има една жизнена реалност, която от нас иска по безапелационен начин да й
бъдем адекватни, съответстващи – и горко на ония, които си позволят лукса
да не й се подчинят. Никой не ни пита дали разбираме, или не разбираме,
дали искаме, или пък не искаме да разберем: щом си човек, си длъжен да
разбираш – и да бъдеш съответстващ на живота си. Този е пътят, а всичко
останало едва ли заслужава да се нарече живот.
Разбира се, има и нещо друго, не по-малко важно. Налага се
всекидневно аз самият винаги отново и отново да търся “оригинални
решения” на моите уникални жизнени ситуации. Уникалността на моите
жизнени ситуации произлиза и се дължи на моята собствена уникалност: аз
живея тук и сега за пръв и последен път, друг точно такъв като мен на този
свят не е живял и няма и да живее – как тогава ситуациите ми да не са
свръхуникални? Ако не съзнавам тази уникалност и неповторимост на
ситуациите, в които животът ме поставя, ако не отговоря по подобаващ начин
на това, което животът иска от мен, аз съм застрашен да започна да живея
неавтентично, неистински – и да ощетя сам и то неимоверно много живота си.
Аз обаче няма да допусна това.
Трябвало да живея не както аз съм избрал, а както “се живее”, или
както “другите живеят”. От мен се било искало единствено да подражавам на
множеството, и по никакъв начин да не се опитвам да вървя по свой път в
живота си – понеже било несигурно и пораждало безчет безпокойства. Ето

защо трябвало да се върви по широкия друм на живота, където се влачат с
нежелание и без вдъхновение несметни пълчища все от непълноценно
живеещи хора, които изобщо нямат дързостта да се запитат а защо,
собствено, им е даден животът. А пък такива дали заслужават това велико
богатство – животът – което нашият мъдър създател така великодушно ни е
завещал?
Да следвам готови правила за живеене, които неизвестно кой и кога е
изобретил, не е достойна жизнена стратегия за човека, който иска да живее
пълноценно – и свободно. Всъщност това доколко изобщо живея се определя
от това доколко разбирам и се ползвам от свободата си. Огромни пълчища от
хора – и то от “най-съвременни”, сега живеещи хора! – си позволяват да се
откажат от свободата си в името на един “добре подреден”, ала неавтентичен
живот. И те по тази причина не правят друго в живота си освен да крият все
по-нарастващото чувство на неудовлетвореност от един такъв всекидневно
пропиляван живот. Ако е така, ако философията е моята мъдра наставница в
живота, която няма да ми позволи да пропилея без смисъл живота си, тогава
как да мога да си позволя лукса да живея без философия?! И то не каква да е
философия, а моя, лична, изстрадана, съответстваща на мен самия, и по тази
причина уникална човешка философия, която в един момент придобива
очертанията на моя лична стратегия на живота ми.
Аз самият трябва да създам и да открия по неподражаем начин
опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го
направлявам. Моят живот е пред мен, бъдещето ми – всяко бъдеще! – е
открито и предстои, но трябва аз самият да го “направя”, да го “извикам при
себе си”. Мога ли да постигна това ако постоянно се озъртам и гледам
наоколо, за да разбера какво правят другите – или ако съм се обърнал назад?
Не мога да вървя напред “заднишком”, или ако съм се обърнал назад. А
вместо да се “озъртам” около себе си за да си “сверявам часовника” – и да
марширувам в пребиваващия сякаш в небудно състояние поток от забързани
хора – трябва да се концентрирам главно върху самия себе си. Тук е
разковничето, туй е скрита тайната на живота ми – в моите собствени гърди. И
Бог ми е дал всички ориентири, за да мога да направя от живота си мое лично
произведение и творение – на нас, хората, не ни е позволено да живеем като
роботи. Да си човек е невероятен шанс, но само от нас зависи доколко ще
изпитаме очарование от живота си. Аз трябва да направя всичко, за да не
пропусна този страхотен шанс и да позволя на живота да ми се разкрие, да ме
дари с невероятни преживявания. Защото животът ме зове по същия начин, по
който ми се отдава една страстна, изпълнена с любовен копнеж към мен
самия една невероятно красива влюбена жена. Ала има глупаци, които
проспиват безброй шансове – и по тази причина са така дълбоко нещастни.
Ако обаче се опитам да го постигна това, и аз всецело да се отдам на
живота си, то с това неизбежно сътворявам една философия, която с право
мога да нарека лична, моя, собствена. Ако обаче сам се лиша от тази
възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз
самият не съм “на висотата на изискванията” му към мен? Дали моето бъдеще
не зависи пряко от тази жизнената истина, която съм постигнал сам, и то
съвсем отговорно и свободно? Ясно е какви са отговорите на тези въпроси,
даже и ако не разбираме отговорите им с своя ум, трябва просто да слушаме
сърцето – то знае всичко…

Аз няма да постигна бъдещето, което искам, за което съкровено копнея,
ако се опитвам да вървя в бъдещето си без разбиране, сиреч без философия.
Ако моята философия за мен е останала неродена, то тогава аз съм си
отредил едно доста окаяно, жалко бъдеще. Ако съм допуснал да смятам, че за
човека философията е “лукс” или “непотребна вещ”, то това говори твърде
нелицеприятни неща за мен самия.
Едва ли може ли нещо друго да замени философията. Ако можеше, то
отдавна щеше да бъде открито. Например щяхме да си имаме превъзходна
наука за живота, която щеше да ни дава неговата истина. И тогава всички
щяхме да се откажем от свободата си, да я пожертваме, в името на
единствено допустимото, “разумно” и “научно” живеене. Сиреч щяхме да
заживеем еднакво и без никакъв патос – каква трагедия е това, чувствате ли
го? И каква ужасна скука поражда то. Дано го разбирате: слушайте само
сърцето си, то всичко знае.
Няма заместител на философията, който може да изпълни нейната
жизнеутвърждаваща роля в живота ни. Защото именно философията е
способна да съхрани тъкмо живота за живота ни. Ако пък има такъв
заместител, тогава той ще бъде неимоверно непълноценен. “Технически”
животът не може да се прави – казвам това, защото съвременният човек освен
на науката вярва най-много и на технологията. Ала да свързваме надежди за
живота си с така бурно разрастващата се технология означава да не
съзнаваме какво искаме. Означава, че сме обърнали гръб на най-важното:
животът трябва да се живее с патос. Сиреч трябва да се живее свободно. Това
пак само сърцето ви може да ви го каже…
Това означава, че “модерната философия” – философията, съобразно с
която така или иначе живеем – също е философия, също е изпълнена с
мъдрост и любов към мъдростта. Няма как да е другояче. Не може да се
живее… “научно” или пък “технически”. Не може да се живее според начин,
който ни поставя извън стихията на живота. А трябва да пребиваваме в
сърцевината на живота, да сме овладени от него – и никога да не му
изневеряваме. Това също ще ни го каже сърцето – този най-велик ориентир в
постигането на моята лична и безкрайно вярна на живота ми философия.
Нашата раз-личност не е толкова голяма, че с право да може да се
нарече… без-раз-личност. Или пък… без-личност. Философията е тази, която
ни сродява в нашия споделен устрем към великото тайнство на живота.
Нищо особено няма да постигна ако “философията”, от позицията на
която гледам на живота си, се свежда до една такава безразличност.
Безликото убива интимния трепет на самото живеене и на него изобщо не
бива да залагам. Например не мога да живея, нагаждайки се спрямо това
както са го правили хората в миналото. Една такава “минала философия” не
може да ме вдъхнови, а това е фатален недостатък. И тя няма как да ми даде
ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще. Моето бъдеще зависи
само от мен, пребиваващия за първи път в този живот, то се базира на моята
свобода, а пък моята лична отдаденост на свободата се нарича философия –
как тогава да мога да живея без философия и без разбиране?!
Защото за да постигна бъдещето, което искам, аз трябва да сътворя
една изцяло своя “философия на бъдещето” си. Но ако аз самият “още не съм
станал” това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се
“размина” с бъдещето си? И мога ли да разпозная своето бъдеще без
философията, която единствена може да ми го проясни?

Изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности,
аз обаче трябва да приема единственото, което ми гарантира свобода и
вярност на призива на самия живот – аз трябва да творя сам и отговорно
философията на своя живот. Другояче казано, трябва да живея според свой
мащаб и мярка, смело впуснал се в бъдещето си. В иначе непостижимото мое
“да бъда”, което трябва да посрещна достойно, лице в лице…
6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?
“Да философствам” означава “опитвам се да разбирам”. “Да
философствам” съвпада с “търся смисъла”. “Да философствам” се свежда до
“прояснявам съществуването си”. Как тогава философията да си е изживяла
времето?! Не, не е възможно човек някога да престане да се опитва да
разбира, да търси смисъла, да прояснява съществуването си. Защото ако се
стигне до такъв момент в участта на човека и на самата човечност, то това ще
означава, че самото човешко сякаш се е оттекло в канализацията – и вече не
може да се върне. Философията може да умре само едновременно с
човечността, защото те двете – в своите най-дълбоки измерения – изцяло
съвпадат.
Моят чист порив към яснота е извор на непрестанните ми инициативи да
внеса ред в съществуването си и в самия себе си. Тоест да постигна
бъдещето, което сам си отреждам. Философията е точно това, този е нейният
предел, нейната идея. Тя просто няма как да иска да бъде нещо друго, нещо
повече. Главна тема на човека и на философията е темата за човешкото
съществуване, за съществуването, което е достойно за човека. Човек трябва
да избере подобаващото за човека съществуване, към което самия живот ни е
призовал. От тази висока мисия ние няма как да избягаме.
Служейки самоотвержено на истината на съществуването, достойно за
човека, искайки да бъда човек и правейки нужното, за да постигна себе си –
т.е. да постигна човека в свое лице! – аз “влизам” в духовното поле, в
царството на духа и на философията и ставам техен “поданик”. И щом като
това ми се случва винаги и само за пръв път – аз преди това не съм живял, аз
живея само един път! – то именно в това обстоятелство е и шансът за самата
философия. Тя живее чрез чистотата и свежестта на милиони и милиарди
млади човешки съзнания, които са ентусиазирани от величието на човешката
мисия да разбираш един свят, който е така прекрасен – и за който трябва да
бъдем достойни. Да, самият факт, че живеем в толкова прекрасен свят, ни
показва, че ние, които сякаш сме сърце и душа на този свят, че ние,
човешките същества, трябва да бъдем не по-малко прекрасни – защото
нашият Велик Творец, поставяйки ни в един толкова прекрасен свят, ни е
призовал да бъдем на висотата на великото призвание да бъдеш човек.
Човекът увенчава Божието творение, и това задължава. Прекрасно е да
бъдеш свободен човек, който сам твори живота си – и който е призван да
превърне живота си в едно прекрасно произведение. А тази толкова проста – и
затова толкова по-значима! – истина може да стане есенция на живота ни
само благодарение на философията.
С копнежа си по автентичния живот аз изцяло принадлежа на
“царството на свободните духове”, наричано философия – нима е малко това?
Напротив, прекалено много е – и е невероятна чест да си носител на такова

високо съзнание. Включвайки се с живота си в “битието на истината и
свободата”, аз се обричам на оная човечност, която е чист израз на човешкото.
Но има и нещо друго. Не мога да пазя себе си само за самия себе си. Аз
със своите философски прозрения така или иначе разширявам хоризонта на
човешките виждания, на разбирането, посилно за човека. В това именно е
скрита задача, на която служи избраният от мен живот в истина. А пък
истината е тази, която освобождава, тя именно ме прави свободен.
Философията е тази, която прави възможен един такъв избор. А той ме прави
горд, че от многото възможности съм избрал тъкмо тази – да бъда свободен
човек, който живее с патоса и вдъхновението на суверенен творец на самата
човечност, която в мое лице има шанса да разшири пределите си или пък поне
да постигне една най-пълноценна реализация.
Защото в мое лице аз откривам и преоткривам човека. И по този начин в
някакъв смисъл се отказвам от себе си, от крайната, суетна и самодоволна
субективност, вместила се в душата ми. Дали тъкмо в това не е идеята на
автентичното свободно философстване, което така силно ме привлича?
Да, изглежда е точно така. Философията, вярвам в това, не може да е
“лукс”, “нещо излишно” и “прибавено” към моята същност – о, колко са
нещастни тия, които си мислят така?! Аз обаче не мога и не искам да бъда
различен от тъкмо от онова, което ме прави човек…
6.6.Приложение към лекцията “Има ли философията бъдеще?”
ИДЕИ: • “Най-напред трябва да отбележим, че изобщо за да се философства, е
необходима известна степен в духовната култура на един народ… Защото тъй
като философията е свободна, а не своекористна дейност, най-напред трябва
да е изчезнал трепетът на желанията, да е настъпило усилване, издигане и
укрепване на духа в себе си, страстите трябва да са изживени, съзнанието да
се е придвижило дотолкова напред, че да може да мисли за общи предмети.
Ето защо философията може да бъде наречена един вид лукс тъкмо
дотолкова, доколкото лукс означава онези удоволствия и занимания, които не
принадлежат към външната необходимост като такава. Дотолкова
философията е наистина ненужна. Но въпросът се състои в това какво
наричаме необходимо. Погледнато от страна на духа, философията може да
се определи като най-необходимото.”
(Георг В.Фр. Хегел)
• “Традициите на всички мъртви поколения тегнат, като кошмар, над умовете
на живите.”
(Карл Маркс)
• “Истината е велика дума и още по-велик предмет. Ако духът и душата на
човека са още здрави, то у него при звука на тази дума трябва по-високо да се
издига гръдта.”
(Хегел)
• “Идеалите са неосъществими в този краен земен свят; такава е неземната
природа на идеалите и всички опити за осъществяването им водят до
катастрофални последствия. Защото светът по принцип не може да бъде подобър, но, уви, той може да бъде по-лош.”

(Имануел Кант)
• “Има едно нещо, в което съм убеден, а то е, че в твърде малко неща човек
може да бъде сигурен… В живота ние използваме своята способност за
разсъждение, за да оправдаем онези свои постъпки, които извършваме,
защото така ни се иска… Ще ти кажа, братко, с две думи мнението си за
хората: сърцата им са на мястото, само главите им са напълно излишни.”
(Съмърсет Моам)
• “За да се живее честно трябва да се стремиш, да се объркваш, да се удряш,
да грешиш, да започваш и да захвърляш и пак да започваш и пак да
захвърляш. И вечно да се бориш и лишаваш. А спокойствието – то е душевна
подлост.”
(Лев Толстой)
• “Това, което е неясно, трябва да се изясни; това, което е трудно да се
направи, трябва да се прави с много голяма настойчивост.”
(Питагор)
• “В тази странна и объркана история, която наричаме живот, има понякога
чудновати случки, при които на човек му се струва, че цялата вселена е
фактически една безкрайна шега, чиято духовитост той съзира смътно, но все
пак се досеща, че шегата става за негова сметка. Въпреки това нищо не го
обезсърчава и нищо не му се струва да заслужава спор. Той гълта направо
всички събития, всички вери, вярвания, убеждения, всички видими и невидими
мъчнотии, колкото и глупави да са: както всеядната камилска птица гълта
куршуми и кремък. А що се отнася до дребните мъчнотии и грешки, изгледите
за внезапно крушение, опасността да загине или да се осакати; всичките тия
неща и самата смърт дори му се струват само крадешком нанесени
добродушни чуквания и весели ощипвания от невидимия и загадъчен стар
шегаджия. Това чудновато, своенравно настроение, за което говоря, обзема
човека само в дни на необикновени вълнения; то настъпва в най-тежките
моменти, когато онова, което само преди миг му се е струвало нещо
изключително важно, сега изглежда само част от общата шега. А нищо не
подхранва така тази волна, лека, чистосърдечна и отчаяна философия, както
опасностите…”
(Хeрман Мелвил)
• “О, природо, о, човешки дух! Как неизразими са свързаните ви сходства! И
най-мъничкият материален атом не може да се движи и да живее, ако няма
свой лукав духовен двойник.”
(Хeрман Мелвил)
• “Но и аз, в бурния Атлантик на собствената си личност, се забавлявам
вътрешно в безмълвен покой; и докато наоколо ми се въртят тежки планети
на незалязваща скръб, в собствените си съкровени глъбини се къпя във вечна,
тиха радост.”
(Хeрман Мелвил)

• “Ако има наука, от която човек действително се нуждае, то това е именно
тази, на която уча аз: тя се състои в това с достойнство да се заема мястото,
посочено на човека в мирозданието, мястото, на което той може да се научи
какво трябва да прави, за да бъде човек.”
(Имануел Кант)
• “Животът е твърде съмнително нещо; аз реших да посветя живота си на
размишления за него.”
(Артур Шопенхауер)
• “Пътят на съзерцанието на света може да се сравни с шествието през
пещерата Позилипо, в която става все по-тъмно и по-тъмно докато, накрая, не
започне да свети светлина от противоположната страна и не става все посветло и по-светло. В тази светлина познаващият субект вижда самия себе
си.”
(Артур Шопенхауер)
• “Само два пътя ни извеждат от царството на всекидневността: това е
поезията, пренасяща ни в света на идеалното, и философията, водеща ни към
това, че в действителният свят съвсем започва да проблясва пред нас. Няма
никакви основания да се мисли, че способността към философията трябва да
бъде нещо по-разпространено от способността към поезия, особено сред този
сорт хора, които са загубили всяко естетическо чувство по причина или на
постоянна натовареност на паметта (нищо не действа по-убийствено на
творческата способност) или пък вследствие на умозрителността,
подкопаваща в корен всяка дейност на въображението.”
(Фридрих Шлегел)
• “Обективният свят е само още първоначална безсъзнателна поезия на духа.
Философията на изкуството е общ органон на философията, завършващият
камък на целия нейн свод.”
(Фридрих Шлегел)
• “Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да
разреши задачите им; светът не може да разреши собствените си задачи…
“Всичко е суета”. Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал
нехристиянската Соломонова мъдрост.”
(Хeрман Мелвил)
• “Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така
няма да стане нравствен, както няма да стане здрав болният, който
внимателно изслушва лекарите, но в нищо не следва техните предписания…
Всеки човек сам на себе си повече от всеки друг е свой приятел и следва да
обича повече от всеки друг самия себе си.”
(Аристотел)
• “Трябва да се научиш да бъдеш като войник, който върви колкото може, а
след това още толкова, колкото трябва.”
(Суворов)

• “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да
живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)
• “Когато човек не знае към кое пристанище държи път, за него нито един
вятър не ще бъде попътен.”
(Луций Аней Сенека)
• “Който иска да достигне голямото, той трябва да умее да ограничава себе
си. Който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска – и
нищо няма да постигне.”
(Хегел)
• “Придобивай в младостта това, което с годините ще компенсира ущърба,
причинен от старостта. И, разбрал, че храна на старостта се явява мъдростта,
действай в младостта си така, че да не остане старостта без храна.”
(Леонардо Да Винчи)
АЛТЕРНАТИВИ: • Коя е алтернативата на “живота в истина”? Философията ли
предлага тази алтернатива? Или самият живот? Една ли е тази алтернатива?
• А кои са алтернативите, разминаващи се с “живота в истина” – и с истината
на живота? Мога ли самостоятелно да дефинирам тези алтернативи?
“Нефилософски” ли са тези алтернативи? А дали те не са “особени философии
на живота”?
• Може ли в такъв случай да се… избяга от философията? Нямат ли
философия и онези, които не подозират за това (както не подозират също, че
цял живот говорят… в проза!)?
КАЗУС: • “Живей, но не съзнавай, че живееш!” – как разбирате това
изискване на Жан Жак Русо (за него идеал на живота е: “Живее, но не
съзнава, че живее”)?
• Ние всички се нуждаем от възпитание за мислене и преди това от знание за
това какво означава възпитаност и невъзпитаност в мисленето. Аристотел ни
намеква за това…, пишейки: “Защото е именно невъзпитаност да нямаме
поглед за това с оглед на какво е нужно да се търси доказателство, с оглед на
какво това не е нужно.”. Тези думи изискват грижливо обмисляне. Защото все
още не е решено по какъв начин трябва да бъде постигнато онова, което не се
нуждае от доказателство, че да стане достъпно за мисленето.”
Тези думи на Мартин Хайдегер може да стане основа на един разговор около
така зададената тема: “Възпитаност и невъзпитаност във философстването”.
Има ли смисъл да се разсъждава в тази насока? Ще се получи ли разговор, от
който да изпитате удовлетворение? Ако такъв разговор не стане, то какво ще
означава това? Дали ще е израз на… възпитаност – или пък на невъзпитаност
– в мисленето?
РАЗДЕЛ ВТОРИ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Изборът на път
7.1.Разбирам ли трудността на началото?
Най-трудното във философията е началото, първото, т.е. откъде, с какво
да започна. Ситуацията, която е пред мен, е ситуация “избор на път”. Тази
ситуация е налице не само тук, а и навсякъде: всяко начало е трудно. От това
както ти потръгне – и най-вече в каква посока ще поемеш – зависи много, ако
не и всичко. Човек се чувства все едно е на кръстопът, от който тръгват много
пътища. Кой от тях да избера е безкрайно важно. Защото не зная и няма как
да зная докъде той ще ме изведе.
Изглежда човек по начало и по принцип все си пребивава на такъв един
кръстопът. Вървял си нанякъде, но нищо не ти пречи във всеки един момент
да спреш и да се запиташ: накъде вървя, къде отивам? Не е казано, че не
можеш да се откажеш, да свърнеш встрани, да изоставиш своя път и да
поемеш по нов – всичко зависи само от теб. За да продължиш по един път се
иска да си убеден, че той е верният, добрият, правият. Но тази убеденост няма
как да се появи, в такава убеденост изглежда пребивават само немислещите,
сиреч ония, на които им е все едно, незаинтересованите и изпадналите в
коварно безразличие към всичко. А иначе нормалното е да си неуверен, да
изпитваш безпокойство, да со колебаеш: наистина, по верният ли път съм
поел? Или пък трябва да изоставя този път и да поема по нов, по различен, по
някакъв друг път? Не зная и няма как да разбера – ето това подхранва
неувереността. Тази неувереност обаче въпреки коварството си, разяждащо
душата и волята особено, съдържа в себе си и невероятна прелест: ако ги
нямаше тези безпокойства, ние тогава нямаше ли да сме подобни на
роботите?! Щом съм обезпокоен, щом съзнавам избора си, щом се колебая,
значи съм жив човек.
Ситуацията на кръстопътност неотменно съпровожда живия, търсещия,
стремящия се човек. Тя е неотделима от битието, от екзистенцията на
свободния човек. Тя именно удостоверява даже и пред мен самия, че съм жив,
че съм свободен – а за какво ми е по начало животът без свобода? Аз във
всеки един момент решавам: има ли смисъл това, което правя, по верния ли
път вървя, докъде той ще ме изведе, искам ли го този финал, кои са
основанията на моята увереност, която ми е така необходима във вървенето
по какъвто и да е път? Тези въпроси няма как да ги игнорираш или пък да се
скриеш от тях. Във всеки един момент на живота си човек търси изворите на
своята увереност, побеждава безпокойствата си, за да се върнат те при него в
един следващ момент с още по-голяма сила. Тази е неотменимата човешка
участ. Тя е и моя орис, но е и нещо вълнуващо, което подхранва невероятно
силното предизвикателство сам да избираш своята посока, сам да определяш
основанията на своята загриженост за бъдещето си, усещането за живост на
посоката, без което изобщо едва ли си струва да вървиш нанякъде. “Човекът е
човек, когато е на път” – не случайно е изречена тази така мъдра пословица.
Една от малкото истински мъдри пословици на моя народ.
Да, аз вървя, и си мисля, спирам, и веднага ме обземат невероятно
силни съмнения, тревоги, безпокойства, нахлува при мен една такава
загриженост: имам ли друг вариант, по-труден може би, но по-верен и по-

правилен от този, досегашния? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се
откажа?
Ето тази обща, безкрайно характерна, та чак до една неотвратимост и
човешка съдбовност ситуация аз преживявам и сега, при избора на свой път
във философията. Трябва да започна с нещо първо, което обаче заслужава да
е именно първо. Не е безразлично и има голямо значение с какво ще започна.
Но аз не мога да приема нещо за първо без да зная защо го правя.
Щом търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако
всичко е “взаимно свързано”, то тогава не е ли все едно откъде ще започна
търсенията си? Не, не е все едно и също, пък и да е, то това би ме обрекло,
възможно е, на едно въртене в кръг, или тъпчене на място. Аз трябва поне да
си дам сметка за възможностите, които ми се откриват в този решаващ първи
миг. Ако правя нещо без да съм осъзнал възможностите си, а също и
шансовете си, аз тогава избирам на тъмно, а разумният човек не може да си
позволи такъв един отказ от свободата. Да, за да пазя винаги със себе си
своята свобода, аз трябва да избирам между ясно съзнавани мои възможности
– иначе всичко се обезсмисля. Иначе съм обърнал гръб на свободата си в
името на безсмисленото лутане без цел и посока.
Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правя
ли винаги точно така: когато не зная, се уповавам на интуицията, на
безпогрешното си “вътрешно чувство”? Мога ли предварително да зная
накъде трябва да тръгна? Да, накъде да тръгна, а не “накъде се тръгва” –
това е особено важно. Как да узная, как да разбера докъде ще ме доведе
пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?
Изглежда е нужен… “гадател” за тези неща. Но аз не мога да почна да
гадая, това не е достойно за един философ. Какво, впрочем, означава “да се
гадае”? Гадаещият изглежда наслагва своята вяра, своята увереност, своята
вътрешна предразположеност върху проблема и на тази основа
“ясновидства”, сиреч изрича онова, което така много му се иска. Днешните
шарлатани-ясновидци точно затова са така популярни: те предричат на
клиентите си точно онова, което искат да чуят. А да бъдеш истински гадател,
каквито може би е имало в древността, е твърде рядка способност. Тя е
родствена и с философстването. Но гадателят изрича нещо и казва “така е”,
без да е длъжен да се “обосновава”. Има си тълкуватели на неговите думи. На
него не му пука дали са го разбрали. Мнозина гадатели сами себе си не
разбират. Оракулите, служещи на святата и свещена истина, са малко, защото
това е едно свръхчовешко усилие. Такива е имало някога в Храма на Пития в
общогръцкото светилище в Делфи. Всъщност оракулът явно търси връзка с
божеството и просто предава онова, което то благоволи да му открие.
Но да се върна на моите си тревоги около избора на път, на начало на
философстването. Аз търся нещо първо – от което уверено да тръгна. Но
първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго. Как тогава да
намеря неговите “предпоставки”, та нали те ще се окажат “още по-първи”? Но
иначе на какво ще се дължи увереността, че този е “верният път”? Ако почна
да търся “по-първото от първото” не постъпвам ли прекалено глупаво?
Ако се намирам някъде, там, където съм, то пред мен се откриват много,
дори всички посоки? Тези посоки за мен са равнопоставени. Не може никоя от
тях да е привилегирована в сравнение с останалите. Тогава има ли значение
по кой път ще тръгна? Да, ала аз не мога да изпробвам всички варианти. Аз не
мога да хвърля жребий, за да налучкам то този начин вярната посока.

Безпокойствата ми не изчезват, а се засилват – щом съм се опитал да осмисля
ситуацията, в която съм се оказал. Ако не мисля, всичко е лесно. Ако тръгна
нанякъде просто ей-така, просто защото “нещо” в мен ме е подтикнало, но без
да зная и съзнавам, не е ли по-добрият случай? По пътищата на живота един
такъв метод може и да е добър – а е добър просто защото друг такъв не
съществува. Но тук, в избора на начало на философстването, аз не мога да се
осланям на някакво смътно и неясно предчувствие. Иска се да знам защо
тръгвам оттук, нямам право да постъпвам иначе.
Но ето едно съображение, което донякъде успокоява. Дали пък,
впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в “духовната
вселена”, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички
пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение? Това
донякъде наистина действа успокояващо. Пък и гарантира, че няма да
изчезне онзи трепет, който свързваме с вървенето по един път към
неизвестното, по които ме очакват най-различни изпитания.
Да, мога ли да се оставя на правилото, че “важното е да си на път”?
Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но
щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да
тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от
“стария път”, щом като ми се е сторило, че “не води доникъде”?
Наистина, дали трябва да се измъчвам толкова от мисълта, че посоката
решава всичко? Може би това се дължи на “предразсъдък”? Нима
безпомощният и слаб мой разсъдък не “сее” тези съмнения? Ако послушам
сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?
7.2.Да си човек е най-вълнуващото!
Обикновено с немалко основание се смята, че има два пътя, между
които може да се избира. Може да се върви или от простото към сложното,
или обратно, от сложното към простото. С известна условност тези два пътя
на познанието и изследването могат да се определят като индуктивен и
дедуктивен: върви се било от единичното (“простото”) към общото
(“сложното”), било обратното, от общото към единичното. Тук обаче ние
търсим изходното положение, тема и проблем, които по необходимост да
бъдат нещо първо във философията, а не изобщо. Това, че разсъждаваме за
начало във философията, а не изобщо навсякъде, е нещо, което не бива да
изпускаме от ума си.
В тази връзка, а именно с това коя трябва да е отправната точка в
движението на мисълта, може да се отбележи, че едното от двете, именно
“простото” или “сложното”, в някакъв смисъл е и по-важно, щом ние се
отправяме от него – стига да сме решили да го положим като отправен пункт.
Разбира се, спорно е и зависи от доста неща кое е по-важното и на тази основа
заслужава да бъде първо. Съвсем накратко трябва да обсъдим и този въпрос.
И то не изобщо, а специално в случая на философията.
Индуктивният подход, при който се тръгва от единичното (конкретното)
и се върви към общото (абстрактното) чрез обобщаване и пр. за философията
е съвсем неподходящ: тук с примери и илюстрации нищо не може да бъде
изведено, или ако бъде изведено, то няма да е съществено. Да се подхожда
емпирически (от лат. еmpiria, опит) към проблемите във философията, и то
именно по отношение на възловия въпрос за началото, е неподходящ и

непродуктивен подход. Защото какво означава да мислиш индуктивно,
емпирически и “конкретно” във философията – да даваш “примери от живота”
ли?! С примери може да се илюстрира някаква идея, но да се очаква, че може
да се роди идея, да се изведе идеята, да се постигне същността, е съвсем
абсурдно – това просто няма как да стане. Обикновено по този начин
подхождат ония, които, понеже сами нищичко няма какво да кажат, се улавят
за сламката и почват дълбокомъдро да казват: “Хегел каза така, а пък Кант
иначе!”, а пък след това откриват, че сами собствено не знаят защо казват
това. Може надълго и нашироко да се говори какво било речено и мислено
някъде от някои, от този или онзи, но се набива в съзнанието неизбежното и
така коварно питане: и какво от това? И от него не може да се избяга, а
нещата скоро се обезсмислят съвсем. Тъпче се на място, стига се до въртене в
кръг и пр., но напредък няма и не може да има. Защото който не знае какво
иска и какво търси едва ли нещо може да намери.
Другият, алтернативен подход е дедуктивният, той тръгва от нещо
общо (принцип, аксиома, обща мисъл или теза), постулира дадено начално
положение, априори (до приложението) заявява, че това е началото, пък след
това на тази основа прави нужното та да се развият всички следствия от
допускането, сиреч да се осмисли цялостно докъде води то. Разбира се,
доколко е добро едно допускане си личи по постигнатите резултати, сиреч
като се оцени докъде ни е довело: ако не води доникъде, нищо не пречи да се
изостави негодното допускане, и да се започне отначало. Ала ако ни дава
добри резултати, значи и допускането е добро. Всъщност този подход за
философият сякаш е единственият: защото той се базира на едно естествено,
непринудено развитие на мисълта, която сякаш се развива “от самата себе
си”, сиреч е на собствената си почва. Разбира се, когато е извървян определен
път при проверката на това доколко работи едно общо положение-допускане,
или една интуитивна идея, когато са постигнати някакви изводи-резултати на
мисловното усилие, едва тогава вече може да се дават примери и илюстрации
доколко постигнатият резултат работи или върши работа. Тук всичко е както
трябва, а не се стига до онова положение при индуктивния подход, който,
оказва се, запряга коня зад каруцата, пък после се чуди защо впрягът не
върви.
Значи открихме, че във философията нямаме друг смислен избор освен
този: дедуктивно да допускаме едно или друго изходно положение, да правим
нужното да го разгърнем, та то да постигне своята цялостна и пълноценна
форма, и едва след това, при постигнати резултати да съдим за
ефективността. И какво излиза от това?
Ами излиза, че “всичко е важно” – и значи нищо не трябва да бъде
подценявано. Оказва се, че може да се тръгне отвсякъде, от всяко едно
положение. Всяко положение в някакъв смисъл и в някакво отношение е
важно. То предопределя някаква посока, в него имплицитно (вътрешно) е
заложено всичко онова, което по-нататък можем да изведем и открием. Сиреч
при него имплицитно заложеното просто се експлицира, изявява, изважда на
показ. И така може да се тръгва наистина от всяко едно положение, пък след
това да се проверява докъде то ще ни изведе. Ала имаме ли право така
разхитително да употребяваме своите умствени сили?
Какво да правя, има ли смисъл да търся непременно “най-важното”,
истински първото, онова, което с основание претендира и заслужава да е
първо? Да, оказва се, че проблемът съвсем не е решен с направените дотук

допускания и разяснения. От първото наистина зависи всичко останало: как
тогава да “налучкам” онова, което все пак е по-добрият вариант? Изглежда,
че задачата се оказва отчайващо трудна и дори… нерешима? Не бива обаче да
разсъждавам така и да се отчайвам още в самото начало. Има време за
отчайване, когато дойде време за най-трудното, но да се отказвам в самото
начало изглежда е съвсем непростимо.
Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Не
бива да се оставям на нерешителността. Защото който много се съмнява и не
прави нещо друго, няма постигне нещо особено. Добре, да дръзна да започна
отнякъде, и то съвсем интуитивно, на вяра един вид.
Ето че това ми дава повод да изтъкна нещо крайно важно: във
философията, пък и в познанието изобщо, съвсем не бива да подценяваме
своя вътрешен усет, интуицията си, своята несъзнавана увереност в едно или
друго нещо. Оказва се, че първото изходно положение на философията
изобщо е, че не бива да подценяваме и потискаме своята интуитивна
увереност, че нещо е така, ала ние, разбира се, не знаем защото така смятаме.
Да искаме да знаем защо е така, при положение, че става дума за интуиция, е
глупаво и абсурдно: нали търсим нещо първо, да? Е как тогава да има нещо
“по-първо от първото”, от което това първо да зависи? Защото да знаем защо
нашето първо е първо, сиреч да открием основанията му за това да е първо,
означава, че тихомълком сме допуснали, че има нещо още по-първо, от което
нашето първо зависи, от което то е произлязло. И как тогава да е първо щом
има и по-първо от него. Ето че нещата се оплитат, ала пък за добро: значи не
трябва да искаме да знаем защо нашето първо е първо: първо е, обявяваме го
за такова на основа на това, към което интуицията ни е подтикнала, и не
търсим нещо още по-първо, от което то да зависи, от което да произлиза. Това
е напредък в решаването на нашия казус: първото е такова просто защото ние
сме решили така, а защо сме решили, не може да се каже – и е съвсем глупаво
да се изисква да се каже! Ето още тук – няма да пропусна да отбележа това! –
човек може да усети свободата си, а пък знайно е, че без свобода нищичко във
философията не може да се постигне. Ала щом усещаме свободата до себе си,
значи посоката, по която вървим, е вярната. Щом загубим свободата си, това
вече не е философия, то е симптом, че философията ни е станала… “дървена”.
Ние всъщност напреднахме достатъчно за да се опитаме да проверим
доколко работи постигнатото, резултатът на търсенията ни дотук. Ето да
взема един пример, който може да илюстрира постигнатото: кое е по –
важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна?
Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има
предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?
Ето тези необходими въпроси ме навеждат на един предстоящ избор,
който съм длъжен да направя. Може да се почне както от едното, така и от
другото. А кое по-точно ще приема за първо, за отправен пункт, си зависи
само от мен – и от моето интуитивно чувство, което именно може да ме
подтикне към едното или към другото. Наистина, има две “неща”, които са в
някакво отношение – човекът и светът. Може да се тръгне и от едното, и от
другото, но всеки от тези два варианта предопределя една принципно
различна посока на философстване, едно принципно различно разбиране за
философия. Някои ще тръгнат от човека, други ще приемат, че за тях светът е
отправната точка. Всеки от тях си има своите основания, за които обаче засега
нищо не знае. Те ще се разберат впоследствие. Но трябва да се опита и да се

види докъде ще ме доведе едното или другото допускане. То ще бъде мой
постулат: във философията имаме постулати, докато в математиката – една
също така доста “абстрактна наука” имаме аксиоми. Това показва родството
на тия два основни дяла на човешкото отношение към света.
Е, разбира се, и двете, и светът, и човекът, са прекалено близки един с
друг, при това сякаш са свързани, неотделими, неотделимо свързани. Защото
свят ли ще бъде “невидяното” от ничие око, от окото на никой човек? Как
така, та нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което
да я възприема? Философът Ницше се обръща така към Слънцето: “О, велико
светило, в какво би се изразявало твоето щастие ако ги нямаше тези, на които
ти светиш?!”. Това изказване на великият немски философ казва прекалено
много за тия, които разбират. Ницше е един изцяло интуитивен философ. Той
почти нещо не “доказва”, а само казва едни много силни, правдиви думи и
сентенции. Не е дребнав философ, който уж всичко да “извежда”. Мисълта на
Ницше действа и се проявява във философията по начина, по който
гръмотевицата сякаш ей така, из нищото, раздира в един момент небето.
Нима гръмотевицата пита някой та да проблесне?! Нима тя търси своите
основания?!
Но да продължим. Щом като светът и човекът са така неотделими, то
тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък
няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от
тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на
човека, така и на света? Ето тези въпроси навеждат на нещо много важно,
което трябва да се осмисли основателно.
Наистина, кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на
света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто
съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се
заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е
търсената основа на всичко друго?
Еврика! Ето че открих, че съществуването и съществуващото трябва да
са моята първа тема във философията. Също така трябва да се запитам и
това: защо нещата – светът, човекът, всичко останало – изобщо съществуват?
Трябва да разбера кое е това, от което зависи съществуването – моето и на
всичко останало. Ах, та това е толкова вълнуващо: да разбереш
съществуването на всичко съществуващо е богоподобна мисия! Дори нещо
повече от това, изглежда е дори свръхбожествена: Бог когато е създавал
света и човека – понеже е Бог и не дължи обяснения никому! – едва ли се е
питал защо го прави, но човекът, ето, не само може, ала е и длъжен да го
направи! Усещате ли колко е вълнуващо това?! Да си човек е вълнуващото,
вие за какво помислихте че питам?!
7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо
Това, че нещата съществуват наистина е нещо първо, което обединява
всичко съществуващо в една общност. Да схвана какво означава
съществуването, какво е това да съществуваш, е първото, от което следва да
започна: загадката на съществуването е изпълнена с непонятност и дори
плаши. Как съществуват отделните неща е въпрос, който идва впоследствие,
но да се асимилира какво е съществуване е първото, фундаментът. На него би
следвало да се стъпи, та да се върви уверено напред.

Някой може да каже: и какво толкова мистериозно има в това, че
нещата съществуват? Съществуват си и толкоз – нима има нещо тук за
разбиране, какво ли пък тук е под въпрос? Може би нещата “просто си
съществуват”? Какво има тук още да се търси?
Така погледнато, загадката е разрушена: голяма работа, съществуват,
нека да си съществуват, мен какво ме засяга това?! При една такава нагласа
за тайнство на съществуването изобщо не може да се говори. Тук не се долавя
това, че да съществува нещо е цяла мистерия, чудо, нещо необяснимо никога
и докрай. Ето че се иска човек да промени нещо в нагласата си за да се
приобщи към тази толкова възвишена мистерия на съществуването, от която
и ние, хората, сме част.
Най-напред – за да постигна нещо в тази насока – мога да се запитам
така: дали има нещо, от което да зависи съществуването на нещата, които
изобщо съществуват? Или не бива да се пита така: съществуват си – и
толкова! Нима може да смятам така? Всичко може, но важното е дали има
смисъл. Ето че стигнахме до задънена улица още щом като поставихме
първият въпрос: какво означава това, че нещата изобщо си съществуват? Явно
се налага още много да се мисли по него та да се доберем до смисъла, до
един такъв най-грандиозен смисъл.
Да питам как съществуват нещата е въпрос, който оставям за
впоследствие. Но има един още по-коварен въпрос: а защо нещата изобщо
съществуват? Въпросът, съдържащ това “защо?”, е винаги най-философски и
смислен въпрос. Въпросът “как?” е някак си “по-технически”, той обяснява
механизма, докато въпросът “защо?” винаги е същностен и философски.
Значи какво трябва да отговоря ако се запитам: как или защо е “по-първи”
въпрос? Или: кой въпрос е “по-важен”, кой е “най-важният”? Работите
започнаха великолепно да се оплитат и объркват. Е, поне има смисъл след
това да ги “разплитам”, та да поставя всяко нещо на неговото си място.
Все пак дотук открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от
тях, а именно какво значи това, че нещата изобщо съществуват. Търсейки
отговор по един такъв въпрос, вероятно ще ми се разкрие и защо те
съществуват. Защото реалността, която стои зад така загадъчната дума
“съществуване”, носи в себе си и своето “защо?”, и своето “как?”, и всяко
друго, до което умът ми може да се докопа.
Дали ще се успокоя ако не разбера някога тези неща докрай, ако
отговоря на тези въпроси в един момент сякаш пределно изчерпателно? Как
ли хората спят спокойно щом като не са наясно примерно с това защо нещата
съществуват? Защото ако не съм прояснил въпроса защо нещата съществуват
– и какво изобщо значи това да съществуваш – аз няма как да проумея и
собственото си съществуване в този прекрасен, така изобилно-щедро облян от
светлина свят.
Да, наистина, как така да “не е важно”, та нали от разгадаването на
този въпрос зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това найважното, от което зависи всичко останало? Да, най-важното е, по-важно от
това за мен лично няма, макар че е съвсем нормално да допусна, че моето
съществуване е само брънка от една грандиозна верига на съществуващото,
която обхваща всички светове в тази наша необятна галактика и Вселена. Как
човек да не изтръпне когато осъзнае, когато си опита да си даде сметка какво
значи това.

И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други
съществуващи неща, то въпросът защо аз самият съществувам необходимо
трябва да е “най-първият”. Ако отговоря на него, то това вероятно ще ми
помогне да разбера защо съществува и “останалото”. Дали не трябва да
започна наистина от този въпрос на основание на това, че той ми е найблизък? Може би е така, но нали трябва да се провери? Не показва ли обаче
един такъв подход, че в такъв случай аз съм склонен да се надценявам: щом и
понеже съм човек, то аз започвам и тръгвам от съществуването на човека, за
което обаче е безспорно, че то е само брънка от онази грандиозна вселенска
верига от всякакви съществуващи неща?! Ако мравките примерно започнат да
си правят своя философия, те няма ли по същия начин да турят своето
мравешко съществуване на първо място – по високо дори от съществуването
на звездите?! Дали не допускам някаква коварна грешка като във
философията си започвам с едно такова… “субективизиране”? Ето каква
странна дума измислих още тук…
Но че има и още нещо: а на какво, впрочем, е израз това, че нещата
съществуват? Това, че съществуват, дали не е “случайност” или “инцидент”? А
може би съществуването им е свидетелство на нещо още по-фундаментално
от самото непосредствено съществуване? Кое е това “нещо”, което определя
съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и
потвърждение? Великолепни въпроси са тези, над тях си заслужава много да
се мисли. И да не се бърза много-много с отговорите.
Ако приема, че има нещо, което сякаш стои “зад” съществуването и го
определя, е една хипотеза, която си заслужава да се осмисли, макар че още
сега ми хрумва, че такова допускане май повече усложнява самата ситуация,
отколкото нещо решава. Но всичко трябва да бъде обсъдено и осмислено.
Добре, приемам, че има нещо, което определя съществуването на
всичко съществуващо, което все едно подтиква нещата към съществуване.
Как обаче да го нарека това “нещо”? А дали онова, от което зависи
съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли?
Това е един превъзходен въпрос: съществува ли онова, от което зависи самото
съществуване, на което съществуването е израз? Или такъв въпрос е някак си
“съчинен”, и по тази причина така странен. Но може ли от нещо да зависи
самото съществуване, а пък то самото да не съществува? Нима е възможен
такъв абсурд? Да, наистина, това е очевиден абсурд – ето защо трябва да
приема нещо толкова просто: това, от което зависи всичко съществуващо,
неизбежно и необходимо съществува, за което самото съществуване на
съществуващите неща е неоспоримо доказателство.
Добре, ясно е, че тази основа и същност на съществуването съществува,
но коя и каква, собствено, е тя? Дали не трябва да й дам някакво име? Какво е
онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна и най-първа
същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на
всяко съществуване, на всяко съществуващо?
Тук, изглежда, имам два варианта. Единият е този: съществуването има
за свой израз нещо съществуващо. Другият е някак си странен, но не бива да
го подминавам: нищото е извор на… съществуващото, защото за да възникне
изобщо нещо, то сякаш се “излюпва” в несъществуването! Екстравагантно
положение, но защо пък да не го допусна и него? Още повече че си има своите
основания: съществуването произлиза от несъществуването, произлиза от
него, както Афродита е произлязла от морската пяна, зародила се е в нея. От

нищото е произлязло всичко, и в нищо то ще се превърне когато свърши
отреденият му срок за съществуване. Да, на този свят няма вечни неща,
“всичко тече и се изменя” (Хераклит), човек даже не може да влезе два пъти в
една и съща река – понеже вторият път реката и водата вече е друга! От
нищото сме поизлезли и в нищо ще се превърнем е една невероятно
продуктивна хипотеза, която допускам, и която тепърва ще трябва да я
осмисля колкото се може по-дълбоко.
А другият вариант е, че онова, което поражда самото съществуване,
няма как да е друго, освен най-мощна в това отношение – в отношение на
съществуването – субстанция, която, понеже сякаш има излишък от
съществуване, защото е преизобилна с него, непрекъснато подхранва
съществуването на всички съществуващи неща. Такава преизобилна,
преизпълнена с потенциал за съществуване субстанция се нарича Бог. Това ли
е Бог? Интересно, много интересно е това…
Или пък да не употребяваме тази така велика дума Бог? Дали пък
основа на съществуването е онова, което философите наричат битие?
“Битието съществува многолико” (Хайдегер), ето това изречение може би
разбулва тайната. А какво е битие ще трябва да разбера непременно, и то
съвсем скоро. А дали пък Бог не е самото битие? Или той е Свръхбитие? Ако
Бог е абсолютно по своя най-мощен потенциал битие, то какво тогава е
битието като такова? Вижда се, че въпросите тук също нямат край. Важното е
обаче да сме предразположили съзнанието съм долавянето на смисъла в тези
въпроси. Получава ли се това при вас? Опитайте, може и да се получи.
Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е
израз на едно свръхвелико неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие,
Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване? Невероятен
възторг обзема душата ми щом е способна да се остави на тези, на такива
въпроси. Да, само човек, надарен с разум, съзнание, душа и дух може да си
задава такива въпроси – това е велико! Нищо на този свят не го умее това.
Нито котката ми, която дяволито ме гледа сега, докато удрям пръсти по
клавиатурата, и ме дебне, та да изпружи лапички, защото тя, горката, си
мисли че като движа пръсти я каня да си играем! Нито ето това парче мрамор,
с което натискам страниците на книгите, което е обречено да съществува във
вечно безмълвие – макар че има едно преимущество пред мен: проклетият
камък ще ме надживее, ще го има и когато мен няма да ме има на този свят! –
нито нищо друго може да си задава такива въпроси, а само аз, човекът, може
да си ги зададе. Това е нещо, което ме изпълва с чувство на гордост от
съзнанието, че съм мислещ човек.
Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието,
човекът, съществуването, Вселената, загадъчното й мълчание, и пр., и пр.,
това са проблеми и теми, от които трябва да тръгна в своя порив към истината
на съществуването. Първото изглежда е сред тях, сред изброените “неща”.
Или е така, или пък “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам до този
момент? Нищо, ще направя нужното да го открия, няма да го оставя скрито
както вероятно на него му се иска…
7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност
Има още нещо, по което трябва да взема решение – за да бъде успешно
вървенето по пътя. Става дума за избора на принцип, на водещо начало.

Изглежда най-напред трябва да постигна яснота тъкмо по този въпрос. Без
принцип нещата сякаш се разпадат, грози ме опасността всичко по-нататък да
приеме един “насипен вид”, отделните положения могат да си останат
несвързани едно с други и противоречащи си. Това е коварно, понеже аз
искам моята философия да е основана на една органична връзка, а пък тя се
получава единствено тогава, когато единен принцип пронизва всички нейни
философия.
Ето защо най-първото следва да бъде наречено принцип, водещо
начало. Да, принципът е онова, което пронизва всичко останало. Принципът е
“нещото”, от което се ръководя – а пък и което ме ръководи. Размишлявайки,
аз трябва да бъда “принципен”, т.е. да следвам своя принцип. Принципът е
онова, което обединява моите мисли, придава им насоченост, изразява
тяхната посока. Изобщо не може да се разсъждава без принцип, един вид
“безпринципно” – или ако може, това не бива да е идеал на ония, които искат
да се занимават истински с философия.
И така, принципът е онова, на което трябва да бъда верен в
разсъжденията си. Принципът е “ядро”, което обединява моите мисли, той е
техен център. Всеки принцип е регулативна идея, придаваща единство на
мислите ми. Ако принципът е всичко онова, което изброих, то казаното ме
задължава точно да определя своя принцип, принципа на своята философия.
Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв
принцип?
Това е важен проблем, наистина, мога ли аз самият да си дам сметка за
собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с
някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е “отвъд” самата
философия? Мога ли да приема, че той е “големият контекст” на съответната
философия?
Принципът на моята философия е израз на “средоточието” на моята
душа и дух, за което аз самият не мога да зная. От казаното следва, че аз
просто трябва да бъда верен на себе си. Но ако съм верен на себе си, тогава
принципен ли съм? Аз трябва да се пазя най-вече от това да не изневеря на
себе си, на своята позиция. Когато изневерявам на себе си, на онова в мен
самия, което концентрира моя дух в една посока, аз наистина се разпилявам и
вървенето ми по пътя не може да е ефективно. Тогава именно аз сякаш се
въртя в кръг, тъпча на място, връщам се назад, кръжа на едно и също място и
пр. Ако движенията ми са от този род, аз явно доникъде няма да стигна.
Трябва да направя нужното да не ме сполети тъкмо това.
Но какво правя, за да предотвратя тази възможност – и как го правя?
Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността
спрямо самия себе си – и спрямо моя принцип, който в повечето случаи
съвпада с мен самия, с най-интимното в моята личност? Това са твърде важни,
но и трудни въпроси, на които априори не може да се отговори. Тук пак
следва да се доверя на интуицията си, на своя творчески и духовен порив.
Няма как всичко в поведението ми на нивата на философските търсения да
бъде осмислено, регулирано, програмирано, планирано, осъзнато. Напротив,
много често аз нямам друг избор освен да се доверя на вътрешния си усет, и
без да зная защо правя така, да продължа напред, пък макар и не така
уверено както би ми се искало. Философските търсения носят в себе си –
върху себе си! – печата на моята човечност и на моята свобода – ето това
никога не трябва да забравям. И от него никога не следва да се отказвам.

В такъв случай смесването на принципи означава, че проявявам
несвобода, че изменям на себе си, че не съм личностно устойчив, че нямам
решимостта да отстоявам докрай своята позиция. То в никакъв случай не е
израз на “душевна широта”, както понякога ни изглежда това.
Безпринципният, външно погледнато, може в един момент да си мисли, че е
придобил някаква измамна душевна широта, но това едва ли е така. Но дори и
да беше така, има едно коварно съображение: като разширя прекалено
душата и духа си, няма ли обаче да се разконцентрирам? Едва ли мога да
бъда верен на много, дори на несъвместими принципи. Много често тъкмо
обърканият човек си мисли, че е с най-широки и вместими принципи, но едно
такова разнообразие само подчертава объркаността му.
Ето защо в такъв случай е по-добре да “стесня” духа си, да го
концентрирам в определена посока. Най-малкото защото ако се “разпилея”
прекалено, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата,
нещо “средно” между прекалено “широкото” и прекалено “тясното”?
Защото понякога може да изглежда така, че принципният е просто
“тесногръд”. Но в същото време безпринципният няма как да не е съвсем
“вятърничав”. Как обаче да се предпазя от едното и от другото? Нали и
философията ми, безспорно, не трябва да е нито “тесногръда”, нито
“вятърничава”?
Принципът, или по-скоро верността на един и същ принцип може да ми
изиграе някои не съвсем приятни номера. Безпринципността пък в още поголяма степен е опасна. Аз не мога сам да си дам сметка какво точно ме е
сполетяло. Аз едва ли мога да разпозная когато ми се е случило било едното,
било другото, именно дали съм тесногръд, или пък съм застрашен от
вятърничавост. Вероятно само някой друг, намиращ се отстрани – или извън
моята философия – може да го забележи и ако ме уважава да ми го каже. И на
мен не ми остава нищо друго освен да му бъда благодарен за това – защото
ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък. И дори дефект на моята
мисъл. Но такива външни корекции на мисловния стереотип рядко могат да се
случат.
Искам тук да дам един крайно показателен пример – онова, което се е
случило на великия Хегел. Неговият пример е крещящ именно когато трябва
да се осъзнае докъде може да доведе верността на един принцип и на една
породена от него система – води до една абсурдност, която обаче вътре, в
пределите на самата философия, трудно може да се усети, камо ли пък да се
осъзнае. Хегел наистина е сътворил една грандиозна и енциклопедична по
характер философска система. Той е верен на принципа си с една немска
педантичност и не отстъпва от него в нито един момент. Иначе принципът му
е превъзходен и предполага един широк хоризонт: Хегел вярва докрай в
принципа за тъждество, за единство на субективното и обективното в духа.
Това, впрочем, е велика идея, която при това е изключително плодотворна.
Хегел има велики постижения, неговата философия на моменти показва и
силен творчески патос. Но се стига до парадокса въпреки това, въпреки че е
една грандиозна философия, много често да твърдят, че изучаването на Хегел
за един неопитен ум не е за препоръчване. Дори понякога казват, че е вредно
да се учи Хегеловата философия. Това, което се е случило с Хегеловия ученик
Карл Маркс – който на всичкото отгоре не го е доразбрал! – е показателно за
това докъде може да доведе един човек сляпото следване на един иначе
наистина превъзходен принцип. При Маркс изпъкват в най-явен вид

дефектите, заложени иманентно в Хегеловата философия. Например Маркс
стига до тотално отричане и игнориране на човешката свобода: човекът се
претопява в “масата” и губи всякаква самостойна ценност. Човекът става найпросто природно и социално същество, а индивидуалността, личностността се
изпарява или пък нивелира до абсурд. Комуната убива индивида, а
социалността смазва индивидуалността. Всичко това е заложено в Хегеловата
философия и в Хегеловия принцип. Хегел също е правил порочни изводи на
основата на своя иначе превъзходен принцип: именно прекомерната му
вярност към него го подтиква към такива грехове. Например за Хегел
държавата има тотален приоритет над индивида – и от това положение до
сталиновия геноцид има само една крачка. Сталин, ученикът на Маркс и
Ленин, не закъснява да направи този така злодейски, ала съвсем логичен
извод: индивидът е нещо, социумът (комуната) е всичко. Така в основите на
прословутото кърваво “царство на свободата като осъзната необходимост”
биват положени костите на милиони човешки същества. Аксиомата на Сталин
– “Есть человека – есть проблема, нет человека, нет проблемы” (Има човек,
има проблем, няма го човекът, няма го вече проблема.) – е именно доведеното
до абсурд пълно пренебрежение към човека и към съдбовната за човека
потребност от свобода. И се оказва, че иначе така широко скроеният немски
класически философ Георг Хегел поставя теоретичните основи на
сталинисткия терор над човечността – нищо че самият Хегел даже и не е
подозирал какви ужасни изводи ще направят неговите криво разбрали го
ученици, отдали се съвсем наскоро на един най-злодейски сатанизъм какъвто
по същество е комунизмът.
Но да се върнем отново до своя пряк анализ. От казаното дотук трябва
да се направи един необходим извод: свободата на мисълта и толерантността
към критики, към най-различните гледни точки, духовният плурализъм и пр.
са противоотровата на такива изкушения, които водят до прегрешения срещу
истината. Затова “правилното философстване” винаги е в “компания”, т.е.
когато свободно се разговаря, дискутира, спори. Това не означава, че повечето
глави мислят по-добре – мисленето винаги е нещо индивидуално. Ала пък
точно по тази причина е безкрайно необходимо споделянето на идеи и
възгледи.
Сократовите диалози не са само метафора или символ, индивидът е
безкрайно импулсиран от смислените философски разговори. Въпреки това
обаче аз трябва да разчитам преди всичко на себе си. Защото ако аз самият не
съм “качествен”, то “философската компания” едва ли може да замести моя
ущърб. Всеки участник във философски разговори и в търсенията в полето на
философията следва да се погрижи да повиши качеството си като личност.
Това изглежда е главното, на което следва да се заложи. Няма нищо поприятно и смислено от разговорите между самостоятелно мислещи и търсещи
хора, но за да имат какво да обменят помежду си, те трябва преди това да са
“произвели” в душите си онова, което ще обменят в последствие. Разговорите
между самонадеяни празноглавци съвсем не са ми интересни.
Самостоятелното осмисляне и разсъждение е истинският път във
философията, по който вървят призваните за нея. Той не е широкият царски
път, по който вървят тълпи поклонници. Той е проправяне на нов път чрез
просичането на храсталаци и дънери и изравняване на терена. Малцина са
тия, които са готови да правят това. На мнозинството то се вижда прекалено
трудоемко. Аз обаче залагам точно на това. И не се боя от трудностите,

защото вече зная, че лесното не е за предпочитане от ония, които имат посериозни намерения от това да се преструват, че нещо правят.
Не бива да си мисля, че трябва да разчитам на другите в тази насока:
защото един такъв “колективизъм” във философията е напълно
безперспективен. Тя е нещо изцяло индивидуално – както индивидуална е
човешката свобода. Аз, разбира се, съм длъжен да разглеждам другите като
свои партньори - ако пожелаят и те това, разбира се. Но преди всичко аз съм
длъжен сам да се погрижа за своите виждания. Защото кой ще ме иска за
партньор ако не съм на нужното ниво?
7.5.Аз залагам на принципа на свободата
Ето че плътно се приближих до решението на най-главното. Дотук се
разбра, че аз самият трябва да съм гъвкав и също така че трябва да си избера
един достатъчно гъвкав принцип. Принципът ми е мое помощно средство, аз
няма да допусна той да бъде мой тиранин, както, да речем, това е станало с
великия Хегел. Аз не се свеня от това да сменям един принцип с друг, стига да
съм се убедил, че някакъв принцип не работи – или не води доникъде. Но това
не е плоска безпринципност, а осъзнат и съзнателно следван свободен избор
между конкуриращи се принципи.
Но все пак аз трябва да определя принципа, който ще следвам. Мога
също, да речем, да се спра не на един, а на няколко, но синхронизиращи се
принципи. Общо взето изглежда нямам друг изход освен да избера няколко
най-общи изисквания, които сам си поставям. Това ще бъдат някакви мои
правила, които сам решавам да спазвам. Явно точно това може да стане мой
принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са
ми жизнено необходими. Защото аз искам философията ми да придобие
жизненост, “здравина”, устойчивост.
Много е коварно това, да речем, да обявя, че мой принцип следва да
бъде, например, системността. Ето тази именно прословута системност
изиграва толкова лош номер на Хегел. Великият философ строи грандиозна
система от положения, идеи, мисли. Но неговата пределна вярност на
системата го тласка към примиряването с изводи, които не се съгласуват
даже с духа на собствената му философия. Аз няма да допусна да ме сполети
това. Защото ако си наложа прокрустовото ложе на една априорна система, то
това няма да ми даде никакво преимущество. Затова е по-добре изобщо да не
си налагам “хомота” на системата.
Но какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на
системата и системността? Явно не… “безсистемността”? Какво тогава? Може
ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да
превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите,
редя в “правилни редове”?
Аз съм изследвал подробно тия въпроси в моята книга “Изкуството на
мисълта: класическа логика”. Сега тук по тази причина мога да кажа само
това, че философията ми няма да спечели нищо ако я превърна в “постройка”?
Философстването в моето разбиране не е “градеж”, нито пък “плетиво”.
Защото ако го допусна, това значи, че съм ограничил и притеснил свободата
си.
От друга страна, ако все пак опитам да тръгна по този път, аз трябва да
осъзная, че аз самият съм и “архитектът”, и “строителят”. Но това ли ми е

работата: да бъда “архитект” и “строител” на една философия? Дори
философията ми да не е просто “дом”, дори тя да е “храм”, няма ли това да
урони достойнството й?
Ето защо аз приемам алтернативата на архитектоническото строене на
стройна система. А тя е: философията е “организъм”, тя е нещо живо, тя е
живо и пулсиращо същество, от което пък следва, че аз не бива да убивам по
никой начин живота в нея. Ако е така, как тогава да “градя” една философия,
която не е друго, освен жив организъм?
Ето защо аз трябва да се стремя към “живост”, т.е. към органичност на
своите мисли и идеи. Да постигна подобна органика и органичност на моите
мисли е моя главна цел. Но дали няма да се окаже, че това е непосилна за мен
задача?
Но тук има някои още по-коварни въпроси. Например тези: аз мога ли да
сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива
философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто
“извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо
единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и
дух – това ли е по-добрият избор?
Аз лично отговарям съвсем смело и твърдо на тия въпроси ето така: да,
така е, и така трябва да бъде. Отказвам се от всяка друга възможност освен
от тази. Това е най-доброто, което може да си пожелае един философ, то е
идеал на истинно философстващите.
Мой принцип не бива да е самоцелната “доказуемост” на мислите ми.
Във философията пак се доказва, аргументи тук пак са необходими, но от
съвсем друг род, и при това реализиращи се по съвсем друг начин.
Аргументираност, основателност, последователност и пр. са изискванията,
които си поставям. Аз не мога ли да допусна мислите ми… “да висят във
въздуха”? Аз също не бива ли да изисквам от себе си това да изказвам мисли,
които са “проверими”, т.е. могат да се проверят в опита. Защото едно такова
изискване е просто пожелание. Ако някой има родствен духовен опит на моя,
такъв не се нуждае от убеждаване за да приеме това, което аз съм разбрал и
открил. На останалите нищо не може да им помогне да вникнат и в най-прости
положения – просто защото не са ги преживели.
Аз не бива да се оставям на очакването, че моите мисли трябва да
подлежат само на “логическа проверка”. Защото зная добре, че има ли нещо
по-висше от чистата логичност. Едностранчивата разсъдъчна логичност е
сфера на науката, не на философията. Във философията понякога алогичното
е истинното. Във философията не се отхвърля онова, което може да бъде
постигнато само чрез вяра. Напротив, та израства от едни такива жизнени и
жизнеустойчиви уверености. Ето защо “философичността” на моите мисли за
мен е по-висшето, към което ще се стремя неотклонно. Тази последната, но
разбрана в нейната цялост, всъщност е моя идеал и принцип.
И така, накрая, стигам до убеждението, че най-важно за мен е да
следвам принципа на свободата. Това е най-животворният за философа
принцип – същото се отнася и за човека. Свободата никога няма да ме
подведе. Тя единствена може да ми гарантира истината – и то не каква да е
истина, ами автентичната. Защото има и ощетена, крайно непълноценна,
нежизнеспособна “истина”, която даже е вредна за живота и за философията.
Аз дадох пример за това докъде води една абстрактна и наукообразна
“истина-идеал”, която свързвам с доктрината на Хегеловия ученик Маркс.

За да не се подхлъзна към такива изкушения и ексцесии на
самозабравилия се разсъдък аз залагам на принципа на автономията и
свободата на търсещия и следващия жизнеността на самия живот разум.
Принципът на свободата за мен е “точката”, в която се събират всички други
изисквания на автентично философстващите. Щом съм разбрал това, аз вече
уверено зная, че нямам нужда от нищо друго: това за мен е най-доброто. На
тази основа мога вече съвсем уверено – доколкото това е възможно за
философията – да тръгна по своя път в търсенето на ония съдбовно значими
за човека истини, без които животът ни се обезсмисля. Пътят ми е така
съблазнителен, че искрено се надявам, че ще мога да поведа по него и много
други, търсещи истината и преди всичко млади хора. Или поне да ги подтикна
да тръгнат по свой път – ето това е най-доброто, което мога да си пожелая…
7.6.Приложения по лекцията “Изборът на път”
ИДЕИ: ● “Ние сме – държим ли се при въпроса – пътници по ясно насочен път.
Въпреки това, ние не можем да бъдем сигурни, че непосредствено сме в
състояние да вървим по този път по правилния начин. Не можем и веднага да
определим къде сме днес по пътя? От много време се опитват да
характеризират въпроса за това какво е нещо, като въпрос за същността?
Питането за същността се пробужда винаги тогава, когато онова, за чиято
същност се пита, се е затъмнило и объркало и когато отношението на човека
към това, за което се пита, е станало нестабилно или дори е разбито.”
(Мартин Хайдегер)
● “Приемем ли, че философите са предизвикани от битието на
съществуващото да казват това, което е съществуващото, доколкото е, то
тогава и разговорът ни с философите трябва да е предизвикан от същото това
битие. Ние самите трябва да срещнем това, към което философията пътува.
Нашето слово трябва да съответства на онова, от което философите са
предизвикани. Щом ни се отдаде това съответствие, то тогава ние отговаряме
в истинския смисъл на въпроса “Какво е това, философията?”. Нашата дума
“отговарям” всъщност значи “съответствам”. Отговорът на нашия въпрос не
се изчерпва с едно изказване, което трябва да си представяме под понятието
“философия”. Отговорът не е отвръщане; много повече отговорът е
съответствието, което съизказва битието на съществуващото.”
(Мартин Хайдегер)
● “Ако човекът, такъв, какъвто го схваща един екзистенциалист, не може да
бъде изчерпателно дефиниран, това е така, защото отначало човек е нищо.
Той ще стане някакъв едва след това и ще бъде такъв, какъвто сам се
направи. В такъв смисъл човешка природа няма, понеже няма Бог, който да я
определя. Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам,
а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече
съществува. И се определя сам едва след като наличието на този порив към
съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се
направи. Такъв е първият принцип на екзистенциализма. Това именно се
нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име.”
(Жан-Пол Сартр)

● “Сега не можем да бъдем платоници, ние трябва да се издигнем а) над
дребнавостите на отделните мнения, мисли, възражения, трудности; б) над
своята собствена суетност, като че ли сме мислили нещо особено. Затова
становището на индивида е това да схване вътрешния субстанциален дух; в
цялото индивидите са като слепци, гонени от вътрешния дух.”
(Георг В.Фр.Хегел)
● “Ако някой започне да философства, изхождайки от следствието, тогава той
ще замъгли порядъка на нещата и ще го скрие в мрак. Следователно трябва
да пристъпим към философстване, изхождайки от началата.”
(Фр. Патрици)
● “Философията е експеримент и затова всеки, който иска да философства,
той винаги трябва да започва от самото начало. Философията е само по себе
си съществуващо цяло и всеки, който иска да философства, трябва да започне
от самото начало.”
(Фридрих Шлегел)
КАЗУС:
“Езикът ни е разрушен. Езикът в смисъла, който въведох. Формално езикът си
съществува, но той целият е в ракови тумори: това са цели блокове от
неподвижност, които не могат да бъдат разклатени, които не са способни на
развитие, които, бидейки изказани, не са способни на движение в главата на
този, който ги чува, на когото ти си ги предал. Посредством тези блокове,
където са съчленени десетки думи, не е възможно никакво движение. Те
изгарят всичко около себе си – много по-ефективно от какъвто и да бил
монголски бич божий, изгарят всяко пространство на възможна мисъл. Те са
носители не на силата, цензурираща нашата култура, а са носители на закона,
който изказах в самото начало: законът на инаконемислието.
Ние не мислим не защото това е забранено – в смисъл на резултатите от
мисленето – а не мислим, защото са разрушени вътрешните източници на
хармонията, разрушено е полето, и в този смисъл – разрушен е езикът…
Европейската култура е жизнеспособна култура. И е жизнеспособна и заради
това, че няма система. А там, където има система, там има смърт…
Социализмът е система и в същата степен е смърт за всичко живо…
Ефективността на идеологическата система (на социализма) се измерва със
степента на разрушаване на полето, в което е възможна кристализацията на
мисълта. И понеже аз нямам мисълта преди тя да бъде изразена, аз съм
лишен от този амплификатор на моите подбуди – подбудите да преживявам,
да помисля нещо, да направя нещо…”
(Мераб Мамардашвили)
● За какво говори Мамардашвили? Каква според вас е същността на
“системата на инаконемислието”, олицетворявана според него от социализма?

● Какво е станало с езика, който не съдържа възможността за
“инаконемислие”? Възможно ли е самият език да поражда невъзможността да
мислиш различно?
● Социализмът се е опитвал да принуди хората на мислят само еднакво;
мислят ли всъщност ония, които мислят еднакво?
● Мисленето – и всичко човешко – не се ли опира на различието, на различността? Как тълкувате думата раз-личност?
АЛТЕРНАТИВИ:
● Философията е стройна система от мисли, която ни дава задължителната за
всички научна истина. Впрочем, философия вече не е нужна, тъй като
марксизмът… “постигна цялата истина”. Повече не ни се налага да
“мъдруваме”, иска се само да научим истината и да живеем според нея. Който
не мисли като нас, е “враг” и за да не разваля нашето всеобщо щастие трябва
да бъде унищожен, най-малкото изолиран от обществото.
● Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината
прави духа свободен. Истина на философията и на човека е свободата.
Свободното мислене открива пред човека необятни хоризонти. Ето защо ако
загубим свободата си, всичко сме загубили.
● “Живот и свобода постига само този, който смело ги завоюва всеки ден в
борба” (Гьоте).
ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?
8.1.Първи досег с тайнството на съществуването
Така поставен, този въпрос звучи доста странно. Или направо – глупаво.
Но не трябва да се прибързва със заключенията – възможно е да има някакъв
смисъл в един такъв въпрос, но той просто да ми убягва. Смисълът се ражда
нейде в душата, а за да се роди, трябва нещо да направя, или поне търпеливо
да дочакам такъв един момент. Ако си внуша, че в нещо няма смисъл – и то
преди да съм направил нещо, та този смисъл да ми се открие – то една такава
изходна нагласа е крайно вредна и непродуктивна. В крайна сметка става
точно така, както сме пожелали: ако държиш да няма за теб някакъв смисъл,
то непременно ще стане така. Което значи, че си наложил неразбирането си,
че не си направил нищо за да разбереш. Смисълът изцяло зависи от теб самия,
ако пък държиш да пребиваваш в безсмислие, то няма нищо по-просто от
това.
Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото…
съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Ако
приема това, аз се оставям на пълния абсурд. Съществуващото, доколкото е
съществуващо, няма как да не съществува. Но дали точно за това става дума?
Че съществува съществуващото, е несъмнено, но защо съществува не е ли
важно да се разбере?

Впрочем, да се разбере дали нещо съществува, също не е така проста
работа, както изглежда първоначално. Нещо си съществува, но аз как мота да
съм сигурен в това? Примерно това, че мога да го видя или пък пипна ли е
моето основание? За повечето хора изглежда е точно така: не вярвам в
съществуването на нищо, освен на онова, което мога да видя, пипна и
помириша. Това се смята за превелика мъдрост, но това е мъдрост на…
немислещите.
Защото се иска съвсем минимално замисляне за да констатираш, че
нещата не са така прости. Примерно аз виждам домата червен, но за
далтониста това съвсем не е така – какъв тогава, “обективно погледнато”, е
цветът на проклетия домат? Ето че някои неща като цветовете примерно
излиза, че съществуването и несъществуването зависи от нашата субективна
способност за възприемане, която си има своите особености. Глухият пък
изобщо няма да чуе клаксона на шеметно движещия се шофьор, който, както
обикновено е у нас, изобщо не признава правото на пешеходците да имат
предимство на пешеходната пътека – съществува ли за него този
пронизителен за останалите звук? Ето че за да е човек сигурен, че нещо
съществува, и то наистина, се иска да са изпълнени доста условия – това
съвсем не е просто и безвъпросно нещо.
Защото, като се замисля, аз виждам много неща по време на сън, и то
така убедително и ясно, че сякаш те наистина са се случили – и сякаш
наистина съществуват. Дори мога да сънувам динозаври, вампири и други
такива чудовища и кошмари – те реално съществуват ли? Да, за мен, по време
на съня, те съществуват сякаш истински и реално – и за това свидетелстват и
моите преживявания, треперенето, потта, крясъците, които издавам, за да се
браня било от динозаври, било от… вампири или призраци. И какво, от това че
ги виждам и усещам по време на сън, означава ли, че те съществуват?! Явно
не трябва да вярвам много-много на това, което само ми изглежда, че
съществува.
Ето че тук се докосвам до един безкрайно важен проблем: този за
реалността. Казваме: “реално съществуващ”, но кое е реалното? Истински, а
не мнимо реалното, защото има и такова. Примерно нещата около нас,
вещите, си съществуват, и аз имам известни основания на съм сигурен, че
това е така, но какво да кажа в такъв случай за мислите, които са в
съзнанието ми? Съществуват ли те? Може би да – стига наистина да мисля –
но явно тяхното съществуване е от съвсем друг род в сравнение с това на
материалните неща около мен и извън съзнанието ми. Ето два големи рода
съществуване: защото нямам никакво право да смятам, че щом мислите не
съществуват по начина, по който съществуват материалните неща, то значи
те не съществуват. Много хора смятат така, а пък като е чак толкова сигурен,
че мисли в съзнанието изобщо не могат да съществуват, то съвсем малко се
иска това за теб наистина да стане така. Винаги става само онова, което сами
сме пожелали, от нас зависи всичко.
Ето че се докоснахме до един крайно коварен философски проблем:
този за съществуването. Първо трябва да се разбере какво е това реалност,
какво означава нещо да съществува. После пък иде въпросът за това защо
нещата съществуват, който може би е още по-важен и коварен. Или няма
значение защо нещо съществува, а важното е, че все пак съществува? “Ей
така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” –
така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на съществуването?

Как мога да вникна в тази фундаментална загадка ако предварително
смятам, че никакво тайнство тук не съществува? Съществува ли за мен,
наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за
мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се
запитам?
Тези, които изобщо не се впечатляват от великата тайна на
съществуването, изглежда са крайно ощетени в духовно отношение хора. Аз
няма да допусна да ме сполети такава зла участ на неразбирането: изглежда
тъкмо животните не схващат и няма да се докоснат до тайнството, до
мистерията на съществуването, но за човешки същества това е непростимо.
Човек убива най-важен компонент, на който се дължи цялото очарование на
живота му ако във всеки един миг не е обзет от страхотно великото тайнство
на съществуването. Животните дори, макар че явно са лишени от
възможността да проумеят наистина неоценимия факт, че съществуват,
въпреки всичко поне невероятно силно му се радват. Което значи, че по свой
си начин са причастни на великата тайна и мистерия. А е възможно човек до
такава степен да се отчужди от нея, да затвори очите и духа си за нея, че да
скъса всичките нишки, които ни привързват към самото съществуване – и
тогава именно изглежда всичко се обезсмисля. И то не как да е, ами тотално.
Едва в такъв случай се стига до пълната невъзможност да се живее –
безсмислието те обзема изцяло, а това усещане за безсмислие наистина ни
поставя в непосредствения кошмар. Може би точно такива хора стигат до
ясното убеждение, че нищо не си струва усилията и че човек изобщо не си
струва да живее. За щастие, рядкост са такива хора и такива състояния.
А иначе аз вярвам във великото тайнство на съществуването и му се
радвам във всеки един миг. Защото за мен всичко друго произлиза именно от
това тайнство. То е в основата на всичко останало. Има една тайна, от която
зависят всички тайни: тайната на съществуването. Не говоря за факта на
съществуването, а за неговата тайна – разликата е огромна. Не става дума за
факта, а за тайната, от нея зависи всичко.
Тайната винаги е необяснима – и точно в това се крие нейният
неизразим чар. Защото ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам
да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли
още сега да изоставя всеки опит да се проникна от нея? Да се проникнем
всецяло от тайната и тайнството на съществуването – може би точно за това
ни е даден и животът?!
Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми,
за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е
“ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и
живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на
съществуването си тази сутрин? А може би тя ме превъзхожда по това, че
така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е
така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско
превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от
съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да
зная ли е разрушило магията?
8.2.Защо битието е, а небитието… не е?

Това е една най-проста констатация, изказана още от Парменид
(Παρμενίδες), който е написал поема за битието преди 24 века. Битието е, а
небитието не е – но какво по-точно означава това, как то може да се осмисли?
Да се разбере тази толкова проста, но въпреки това фундаментална
зависимост, която най-напред се явява в съзнанието, съвсем не е лека работа.
Тук има нещо изначално: най-важното е тъкмо това, че съществуващото
съществува. Че битието е. Това е същинското тайнство. Защото ако не
съществуваше, то тогава несъществуващото щеше да обхване всичко. Някак
си е станало така, че “сред” несъществуващото по някакъв тайнствен начин
се е “наместило” съществуващото. Сякаш насред първичния океан на
несъществуващото, на нищото, се е… “излюпило” битието, съществуващото.
Защо е станало това, кое или какво е пробудило съществуването? Нима не е
важно да разбера това?
Много е важно, но и не е лека работа. Тя касае кардиналния въпрос за
генезиса, за възникването на всичко съществуващо. Изглежда е било така:
най-напред е имало само… несъществуващо, само небитие. Но, момент, не
бъркаме ли: как така “да е имало само”… несъществуващо? Това нали значи,
че нищо няма? И това е било в самото начало: от нищото е възникнало всичко!
Това е същинска мистерия. Необяснимо докрай чудо на съществуването.
Мнозина не могат да го проумеят никога. И това им помага да си пребивават в
пълна безметежност на духа.
Добре, оставяме засега настрана въпроса за генезиса на целия свят. Но
ето още нещо важно: възможно ли е несъществуващото да “обхване” и
“задуши” съществуващото? И то след като несъществуващото, доколкото е
несъществуващо, не съществува? Не е ли същинска лудост да се боим, че
съществуващото сякаш може да “изяде” съществуващото, след като…
несъществуващото именно не съществува? Това май прилича на страха от
призраци – как е възможно да съществува такъв един страх. Един такъв
изначален екзистенциален страх.
Впрочем, по този въпрос искам да отбележа нещо поне като илюстрация
на казаното. Откакто съществуват хора, откакто съществува човечество,
всички се боят от… края, от смъртта, от изчезването в нищото, пък било това
нищо да е умиране, преход в нищото, или пък дори апокалипсис, край на
целия свят. И в наши дни все има хора, които чакат края на света и броят
дните, които остават до един жесток апокалипсис, в който сякаш всичко ще
изчезне, а пък нищото ще погълне всичко. Да се бои всичкото от нищото май
само по себе си е абсурдно, защото тук се допуска една безусловна власт на
нищото. От нищото сякаш зависи всичко, и то по начина, по който от нищото е
възникнало всичко. Сякаш ние на благоволението на нищото дължим
съществуването си. Съвсем не е случаен този страх и тази базисна нагласа
спрямо нищото. Нас, хората, ни е страх от празното, от нищото, то е наш
кошмар. Държим се като удавници за съществуването, ала имаме
подозрението, че то рано или късно ще ни се изплъзне – било в личен, било в
глобален, в общочовешки и зори в общобитиен план.
Да се върнем откъдето тръгнахме. Въпросът беше: защо
несъществуващото, нищото, се е “пропукало” и от него се е родило
съществуващото? Нима това не е най-голямата загадка? Да, това е велика
загадка, стояща в корена на самата загадка на съществуването.
Защото за да се принуди нищото да благоволи да “отпусне” на
съществуващото съществуване, се иска колосална мощ – или, ако искате,

някаква свръхголяма енергия. Едва под натиска на такава свръхенергия от
нищото ще се роди нещо, което именно възниква. А за да възникне нещо,
трябва преди това съвсем да го е нямало, защото ако беше имало нещо, от
което друго нещо е възникнало, то тогава нямаше да имаме възникване, а
щяхме да имаме трансформация, промяна, преобразуване и преорганизиране
на едно нещо в друго нещо. А ние тук говорим за генезис, за сътворение,
което е възможно да се мисли само като пораждане не нещо от нищото. И за
това се иска колосална мощ. Дали пък това не е истинското основание на
прастарата теория за Бог като творец на всичко съществуващо? Нека засега
да оставим този въпрос за открит. Но с усещането, че от него съвсем не
можем да избягаме.
Материалистите съвсем не могат да асимилират как така от нищото да
се породи нещо – това сякаш не им е по силите. Не ги смущава това, че за да
има изобщо генезис, трябва да има и творение. Те си мислят, че все нещо
всякога е съществувало, което е било подлагано на безброй трансформации.
Значи все нещо да съществува означава, че материалистите не мога да
схванат самото нищо, самата пустота. Не им пука за това, че приемането, че
винаги все нещо е имало, означава, изобщо не се докосва даже до загадката
на съществуването: една такава “теория” всъщност е бягство от същинския
проблем. Тя се основава на онова несъкрушимо блажено неведение, което е в
основата на всяко неразбиране и немислене. Впрочем, думата “теория” има
гръцки корен и означава “виждане на Бога”.
Но има и много други крайно важни въпроси. Например: дали заради
съществуващото може да се мисли несъществуващото? И дали пък само
защото спрямо несъществуващото съществуващото “изпъква” именно като
съществуващо? Ето го и фундаменталното питане: от нищото ли всичко е
възникнало, или от нищото нищо не възниква (възниква само нищо!)? Ако е
така, какво следва от него? Това не засилва ли тайната около съществуването
на съществуващото? Човек наистина може да го заболи главата от тия
проклети въпроси. Но… когато мине болката, те пак се появяват; от тях
наистина не можем да избягаме. Нищо че пребиваващите в блажено
неведение сякаш успешно са се скрили от тях в черупката именно на
неведението си.
А може ли съществуващото да престане да съществува, да загуби
свойството си да съществува? Може ли съществуването да изчезне, да се
“изпари”, да се превърне в нищо, да анихилира? Кое е по-вероятното:
съществуващото да премине в нищото, или пък несъществуващото да породи
съществуването? И дали едното без другото нищо не означава? Ако двете са
еднакво възможни, то за какво ми говори това? Това в голяма степен са и
риторични въпроси, въпроси, които навеждат на отговора, което ме
освобождава от нуждата да казвам как стоят нещата: нека всеки сам да
решава. Въпроси като изброените са ефикасно въвеждане и навеждане на
съзнанията в същината на проблемите.
Ако нещо е било, то не може да изчезне съвсем: все нещо остава, дори
от огъня остава поне пепел. Нещото преминава в друго нещо, преформира се
съдържащата се в него материя. А също има и закон за неунищожимост на
енергията, има втори закон на термодинамиката. Веществото, всъщност, крие
в себе си колосално количество енергия. Айнщайн е доказал, че енергията е
равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Това е
чудовищна енергия, за която демонстрация е атомната бомба.

А може би съществуващото съществува само доколкото не се е оставило
да се “свлече” до нивото на несъществуващо? И нима не-съществуващото не е
такова тъкмо защото не е съществуващо? Дали това, че нещо е, не се познава,
не личи по това, че то е избягнало опасността да не е? И дали нещо не е
дотолкова, доколкото не му се е удало да е?
Да, нима моето аз съм не е онова, от което следва всичко друго?
Небитието, “бидейки нищо” (“не бидейки нищо”!?), не съществува, но
несъществувайки, то не отваря ли път на съществуващото да е, да
съществува, да е “нещо”? Мога ли изобщо да си представя “несъществуващото” другояче освен като не-съществуващо? Мога ли да го мисля
иначе освен като онова, което не е съществуващо? Кое от двете – нищото или
съществуващото – е определящото спрямо другото? Ако “нямаше”
съществуване, нямаше “да има” и не-съществуване – така ли е? Или,
обратното, понеже “няма” несъществуване, то точно затова “има”
съществуване? Нима самият език не подсказва: не-съществува(м)?!
Аз лично, подражавайки на Сократ, предпочитам да задавам въпроси.
Неслучайно Сократ е задавал само въпроси, и като го питали: “Добре,
Сократе, а кажи най-после ти самият как е!”, той отвръщал: “Не знам!”. Това е
вбесявало опонентите му, или поне събеседниците му. Но в това е и
мъдростта на така дяволито мъдрия Сократ.
Защото да кажа как нещо е, е твърдение, което съдържа в себе си
прекомерно самомнение. Аз не съм властелин на битието за да казвам как
нещо е. Думите ми не могат да пораждат съществуване. Аз не съм Бог.
“Човешкостта” ми изисква да нямам такива претенции. Ние не можем да
пораждаме битие за да казваме как е. Ние обаче сме само богоподобни и
затова имаме правото просто да намекваме как нещо вероятно е. Ето по тази
причина аз предпочитам да философствам – поне отвреме-навреме – само с
въпроси. Но моите въпроси, подобно на Сократовите, не са обикновени
въпроси. Те са въпроси, в които се съдържат алтернативни отговори, в които
противоборстват различните отговори. Това, скромно казано, е най-високото
майсторство във философстването – такова, което е родствено вече на
изкуство.
Да продължим. Впрочем, онова, което казва “не съществувам”, казвайки
го, вече съществува? Но как би го казало, ако не съществуваше? Какво следва
от това? Не е ли най-голямото потвърждение на съществуването това, че то
съзнава или пък мисли?
Тези въпроси навеждат на извода, че човешкото съществуващо, или
просто човекът като съществуване заема особено място в царството на всичко
съществуващо. Всичко съществуващо си съществува, но огромната част от
него изобщо не си дава сметка какво значи това. Само човекът може – това не
е случайно или пък незначително. Загадката на съществуването сякаш е
сътворена от Великия Творец тъкмо за наше изпитание, за изпитание на
нашата преданост на съществуването. Само човекът може да се пита: аз,
съществуващият, съществувам – но какво, впрочем, означава това?! Едно
такова питане е велико, то потвърждава величието на човека като
съществуващо, което се пита. Което иска да разбира. Благодарение на което
самото битие се опитва да постигне самото себе си.
Тук се корени величавостта на човека в мирозданието, за която често
забравяме – и по тази причина най-варварски се принизяваме. А не бива. Ние,
питайки се за битието и за небитието, в някакъв смисъл ставаме техен

властелин. Подобно на самия Бог. Чувствате ли величавостта на човешката
мисия на този свят, драги ми човеци?!
Какво, впрочем, произлиза от това, че само съществуващото – в лицето
на човека! – може да подозира, че съществува? Докато несъществуващото
освен всичко друго не знае това, няма как да го знае. Мога ли да приема, че
“оттласквайки” се от съществуването, аз мога да мисля несъществуващото
само като онова, което не е? Не излиза ли, че в това е залогът съществуването
да възтържествува над нищото, да го победи?!
На всичкото отгоре съществуващото не е като несъществуващото – това
не подсказва ли ми тяхната неотделимост? Това “не е” нали е не-битие? Нали
в такъв случай се оказва, че и битието е немислимо без не-битието – като
негово не е? Но пък не е не сочи ли, че без е няма и не е? Или че без съм няма
и не съм? Дали все пак не излиза, че битие е по-фундаментално от всичко
друго? Дори и от съперничещото му не-битие. И нима битието с право не се
оказва първото, което по необходимост занимава философстващите?
Някога когато великият Парменид от Елея почнал да изрича своите думи
за битието – а той бил и поет, не само философ! – той привлякъл около себе си
ученици, които били крайно заинтригувани от думите му. Впрочем, думите му
на моменти били доста парадоксални, сиреч предразполагащи към размисъл.
Възниква знаменитата елейска школа във древната гръцка философия, която
поставя в центъра на своите търсения темата за битието. И също и
неотделимата от нея тема за човека.
Не ето че елейците стигнали до нещо крайно объркващо. Ако битието е,
а небитието не е, сиреч ако няма… пустота, то оттук произлизат крайно
неприятни следствия. Излиза, че нещата – вещите! – са така плътно едно до
друго, че… просто няма място, няма къде да се преместват в пространството!
Оказва се, че битието без небитието се вкаменява в една пълна
неподвижност. Всичко замира в покой! Няма ли небитие, няма движение. Няма
и много други неща. А сега ние можем да добавим – благодарение на
постигнатото от философите на ХХ век, мислили твърде настойчиво за
битието – че без небитие няма и… свобода!
Елейците дълго се мъчили в този колосален парадокс: няма небитие,
няма и движение! А без движение нищо няма, няма и живот. Нали казваме:
животът е движение. Нищо няма без движението, понеже ако нещо не се
задвижи, то просто няма как да даде знак за себе си, че съществува!
Обездвиженото, изпадналото в пълен покой е подобно на самата смърт. Сиреч
на… небитието! Него вече го няма, значи се е изпарило в небитието!
Ние с очите си наблюдаваме безброй движения, ала не можем да ги
проумеем. Физиката описва тия движения, ала често е безпомощна: даже
простото преместване на една точка по права линия е необяснимо. Ето, да
помислим малко: допускаме, че точката се движи равномерно и праволинейно,
сиреч плавно. Тя ето сега е тук, а в следващия миг – там. Между тук и там има
обаче разлика – не излиза ли, че за да премине точката от тук в там, тя трябва
да… скочи?! Е, да, разстоянието между тях може да е нищожно, но колкото и
да е малко, все има разлика между “тук” и “там”, нали?! Излиза, че движейки
се по една права, точката скача от едно място в друго, а окото ни просто не
може да забележи това. Под микроскоп обаче няма как да не се забележи. Как
тогава да постигнем плавността, как да я проумеем?
Две хиляди и триста години след елейците Хегел разсъждава, за да
реши тази загадка. Загадката на простото движение. И той по своя си,

хегеловски начин пише така: за да имаме плавност, трябва да допуснем, че
точката ето сега е тук, но и вече не е тук, а едновременно и там, значи тя сега
е тук, а в същия миг не е тук – само в такъв случай разсъдъкът ни може поне
малко от малко да проумее движението! Но щом точката е едновременно и
тук, и там, тя не е ли… никъде?! Сиреч не е ли в… небитието?
Ако за движението на една нищожна и нещастна точка, пързаляща се
по една линия, нещата се оказаха толкова сложни, то какво тогава да кажем
за нашия си живот, за съществуването на човека?! Какъв кошмар е то –
понеже неговата “сложност” е колосално по-голяма!!! Да проумеем
съществуването на човека може би е най-трудното. Но и точно по тази
причина е най-важното – за нас, хората. Много скоро ще се изправим и пред
тези наистина невероятно трудни, но и благодатни теми. Има ли още някой,
който да се съмнява има ли смисъл да се учи философия?!
8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа
Щом като битието е надмогнало небитието, то това е проява на
колосалната сила, на несъкрушимата мощ на съществуването. За да бъде
“удържано” съществуването като съществуване и съществуващото именно
като съществуващо, е потребна също такава сила. Как обаче инертността,
задушаващата всичко инертност на несъществуването е била победена и
съкрушена? Дали не самата мощ е необходима тук?
Тук има нещо безкрайно важно, което много често съвсем не се
осъзнава. Това е положението, че мислене и битие съвпадат, че са
тъждествени. Казано така, едва ли някой нещо разбира. А става дума нещо
просто, за това, че мисленето, от друга страна погледнато, е битие. Самият
факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не
само че е битие, но и е пораждащото битието. И коя е тази всемогъща сила на
мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?
Да помислим и по тези въпроси. Ако мислене не съществува, ако то по
начало е небитие, то какво тогава би било битието? Можем ли да кажем нещо
за битието ако мислене не съществуваше? Няма ли да е нищо битието без
мисленето? Битието не е ли загубило… самото себе си без мисълта? Какво би
било битието без мисленето, без това дълбоко отношение към самото себе си,
което всъщност го крепи, придава му самата сила на съществуването?
Да, така е, защото ако допусна “не-мисленето” като съставка на
битието, то това означава, че небитието е нахлуло в битието. А безкрайно
странно и немислимо е онова битие, което “включва” в себе си и… не-битие?
Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако
помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли
самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата
възможност за битие?
Да кажеш, че битие и небитие съ-съществуват, преплитат се и са нещо
неделимо, нещо взаимно предполагащо се, е едно, но е друго да допуснеш, че
небитието съществува в същата степен колкото и битието, е доста рисковано.
Битието притежава огромна онтологическа мощ, която небитието не може да
притежава – защото ако я притежаваше, щеше да неутрализира порива на
битието към съществуване. И тогава в света би се възцарило господството на
тоталното нищо. Ето защо щом нас ни има, то поне това показва, че битието
превъзхожда небитието в онтологичен план: водещо е битието, а пък

небитието е негово отрицание. Макар че в някакъв смисъл и битието е
отрицание на небитието: битието сякаш е не-не-битие! Но битието е
надмогнало небитието, сразило е тази негова анихилираща стихия, излюпило
се е в средата на небитието, и е удържало натиска на небитието отново и
тотално да се възцари.
Но кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Битието или
небитието, мисленето или немисленето? Може би това, че доколкото
мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене
битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е
мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за
себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене
съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което
липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?
Ето че пак се подхлъзнах към философстване чрез поредици от въпроси.
Но пък това ме освобождава да развивам една догматическа гледна точка,
това придава живост и гъвкавост на философстването – нещо, от което не
искам да се откажа, което трябва да съхраня. И за което съм готов да
жертвам систематичното развитие на една гледна точка – защото за мен
полифонията, сблъсъкът на много гледни точки е онази “музика на мисълта”,
която най-много се нрави на слуха ми…
Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие?
Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие,
заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно
“изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?
Може би да, но може би и не: небитието прояжда битието, ала това не
само че не застрашава самото битие, но, напротив, придава му динамика,
гъвкавост, живот. Това, че “има” небитието в лоното на битието, както вече
отбелязах на нужното място, прави възможно самото движение, а
движението, разбира се, е живот. Става така, че небитието става нещо като
условие за богатството, многоликостта на битието – ето в това се крие
загадъчната дяволитост на битието, което сякаш смуче жизненост от
небитието. Колкото и парадоксално да звучи това – на пръв поглед обаче. А
при по-близко разглеждане се оказва, че е нещо съвсем естествено.
Битието сякаш се гаври над небитието, ползвайки се от неговия
потенциал за своите си цели. Какво битие щеше да е битието, което се оставя
да бъде изядено от… небитието, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?!
Небитието се мъчи да подкопае или да изяде битието, но напразни са
неговите усилия. Битието става многоцветно, пластично и живо тъкмо
благодарение на небитието – и в това се изразява иронията на битието, което
все едно се присмива над небитието.
А какво, впрочем, е това мислещо (битие), което се е “заразило” от немислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие?
Може ли това да е битие в истинския смисъл?
Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото
съществуването си по никакъв начин, не съществува изобщо. Няма как да
съществува онова, което не “показва” с нищо съществуването си. Движението
например е начин битието да докаже съществуването си. А това движение
битието го постига благодарение че впряга небитието за своите цели. По
същата тази причина мисленето и съзнанието е най-първичен израз на битие.

За да покажа дълбоката връзка на битие и мислене, стигаща чак до
пълно тъждество, ще дам едно пояснение. Аз, примерно, мога да бъда
овладян от една мисъл или идея. Тя е отначало смътна, но постепенно расте и
добива очертанията си. После идва моя порив за осъществяване на идеята ми,
аз почвам да проявявам различни активности, та да й придам налично,
непосредствено битие. Волята е тази, която ми дава ресурса да работя за
осъществяването на тази моя същност (идея, мисъл), която се е родила в
лоното на съзнанието ми, ала неудържимо търси излаз навън, във външното.
И за да направя това, което душата ми съкровено иска, аз трябва да приложа
много усилия, да понеса и доста жертви. Например, да напиша ето тази книга,
която така силно е овладяла духа ми. Който си мисли, че е проста работа да
напишеш една книга, горчиво се лъже.
Добре, когато постигна онова, което духът, душата ми е родила, когато
създам това, което съм искал, аз съм реализирал идеалното (духовното) в
инертната материя. Истинското битие, което господства над небитието
(материята) е духът. Нека да запомним това. Нека никога да се го изпускаме
от вниманието и съзнанието си.
Сега да помислим и да си представим нещо друго: Божието битие и
неговият безкрайно мощен, абсолютен мисловен – идеен, духовен, творчески!
– заряд. От зараждането на идеята в Божия разум до нейната реализация не
се иска време, а всичко явно става за един миг. Божията мисъл твори битие в
момента, в който Бог нещо поиска и помисли. Бог има непостижимия за нас по
мощ потенциал, с който е в състояние да заповядва на материята – и
материята мигновено изпълнява и се подчинява. Бог казва: да бъде светлина,
и светлината вече я има! Да бъде свят – и светът възниква! От проекта до
реализацията при хората се иска много време, докато онова Същество, което
безкрайно ни превъзхожда, твори мигновено, понеже и Божията воля има тази
свръхестествена способност. Не бива да приписваме на Бога – ако искаме да
проумеем това – човешки черти. Напротив, себе си отчасти можем да разберем
по аналогия с нашия творец, комуто ние сме най-бледо подобие, понеже Той е
наш творец.
И ето че при Бог има пълно тъждество между мисъл и битие, между дух
и материя: материя и време изцяло признават приоритета на Духа. Става дума
за Божия Дух, а не за духа на човека, за който казахме, че тъждеството между
мисъл и битие се разбира по-скоро като възможност, като потенция. Ала
цялото сътворено битие носи в себе си белезите на Духа, който го е сътворил.
И по тази причина е неотвратима съдба едно битие да не съзнава себе
си тъкмо като битие. По тази причина ние даже не можем да си представим
безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята
битийност битие. Именно защото да съществува е много по-отговорно от това
да не съществува. А иначе как тази отговорност ще може да бъде носена без
съзнание за нея?
“Бездушното” към себе си, непризнаващо и не познаващото
битийността си битие едва ли може да се нарече битие. Защото именно е
много по-лесно да не се съществуваш. А трудното и истинското е да
съществуваш – и да искаш да съществуваш. А трудността – и отговорността! –
може да я носи достойно само онова, което я съзнава. Тогава?
8.4.Единното е извор на всичко съществуващо

Установихме, че най-висшето единство на съществуващото се определя
от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. в мисълта. Съществуващото
съществува в духа – ето този е отговорът, който няма как да игнорираме. Но
от нас се иска по възможност адекватно да го разберем.
Става дума за разбиране на битието именно като истинно
съществуващото, а не просто съществуващото. Различието между истинно
съществуващото и налично съществуващото е важно винаги да се има
предвид. За какво, собствено, става дума тук?
Нещата, вещите, природните тела просто си съществуват. Те са
налични, могат да бъдат възприемани, докосвани, виждани, усещани,
помирисвани и пр. За масовия човек това означава, че тяхното съществуване е
някак си “най-достоверно”, такива хора са склонни да приемат, че друго
съществуване освен това, собствено, и няма. Тази е основата на
материализма, който във всички векове е съблазнявал хората, обещавайки им
най-различни благинки, основната от които е удоволствието на немисленето.
Този сетивен свят обаче не е единствен, сетивно и материално
съществуващото не е, разбира се, единственото, което изобщо съществува. На
хората им се струва, че този свят е някак си “очевидно реален”, а пък всяко
друго нещо, което съществува по друг начин в сравнение с него, сякаш е
“нереално съществуващ”. Въпросът за това кое всъщност е истински реалното
и кое само ни изглежда такова е един от най-основните в цялата история на
философията. Има различни сфери на битието, съществува йерархия на
битиетата, може да се говори за “висше” и “низше” битие, за истинно
съществуващо и неистинно съществуващо битие. Над всички тези проблеми
като дамоклев меч виси темата за истински реалното. Тя обозначава въпрос,
който не следва да се подценява – или пък подминава без внимание.
Въпросът за истински реалното, за битието като такова, е поставен найдобре от великият Платон. Илюстрация на разбирането му за двата свята е
т.н. “Мит за пещерата”, който се налага тук съвсем накратко да разкажа.
Да си представим една пещера с един единствен изход, от който
прониква известна светлина, осветяваща оскъдно намиращото се в пещерата.
Да си представим, че в тази пещера по рождение съществуват някакви хоразатворници, които са завързани с вериги и са с гръб към източника на
светлина. По тази причина затворниците, пребиваващи в полумрака на
пещерата, виждат единствено бледи сенки-отражения на собствените си тела,
които се проецират като върху екран благодарение на оскъдната светлина
върху отсрещната стена на пещерата. Разбира се, ако нещо мине пред отвора
на пещерата, и неговото най-бледо отражение вързаните долу хора ще видят
върху стената-екран, и по този начин, понеже са там вързани от рождение, те
няма как да не изпаднат в една досадна и коварна илюзия. А именно: това,
което виждат на стената, именно сенките, отраженията, са привикнали да ги
приемат за истински неща! Няма как да е иначе след като те всъщност нищо
друго не са и видели – те са там, повтарям, от рождение.
Добре, но да допуснем, че един от затворниците успява да се отвърже,
и той бавно се отправя към отвора и изхода на пещерата, там, откъдето блика
силна светлина. Когато успява да излезе навън, той е ослепен от блясъка на
една силна слънчева светлина, която до този момент той не е пряко
възприемал, поради което и за известно време ослепява. Но когато окото му
бавно привиква към светлината, на него изведнъж му се открива един
бляскав, прекрасен, многоцветен свят, за съществуването на който той,

затворникът от пещерата, даже не е и подозирал. След като се е полюбувал
на невероятно красивия свят, който изведнъж му се е открил, затворникът се
сеща за своята пещера, и бърза долу, при своите събратя, за да им съобщи
радостната новина. Почнал той да им обяснява какво има извън пещерата, как
те, горките затворници, са привикнали да считат сенките за истински неща, а
всъщност това съвсем не е така, как има още един, облян от силна светлина
свят, в който всичко е така красиво и многоцветно. Разбира се, затворниците,
изслушвайки нелепиците, които говори побъркалия се техен другар,
побързват да го обявят за безумец! Никой, разбира се, не му повярвал, нещо
повече, никой не пожелал да се раздели с уюта на добре познатото и
обичайното, никой не пожелал да тръгне с него в едно пътешествие към
светлината, към прекрасния свят, за който те били убедени, че не съществува,
и то просто защото няма как да съществува. Е, останали си затворниците в
своята пещера, нищо че крясъците на безумеца, който е пребивавал, макар и
за малко, в другия, в истинския свят, успели да породят известни подозрения
в сърцата им: че, току-виж, той не е безумец, а току-виж, а може би и
съществува един друг, съвършен, прекрасен и бляскав свят?!
И ето сега тълкуването на самия мит. Ние, хората, които пребиваваме в
нашия уж бляскав сетивен свят, сме подобни на ония затворници от пещерата:
понеже не сме виждали нищо друго, смятаме, че това, което виждаме с очите
си, е единствено съществуващото. Нещата, които населяват нашия свят, са
именно сенки, отражения, копия на истинските неща, които обаче
съществуват в един друг, умопостижим свят, един свят, към който можем да
станем причастни благодарение на мисълта, благодарение също и на
философията. Този друг свят, където са истинските и прекрасни, бляскави
неща, е свят на идеите, е един идеален, сиреч духовен свят, един свят,
постижим само с духа. Идеята именно е истинското нещо, тя е образец и
прототип на сетивните неща, а пък всяко нещо, всеки род неща, които
съществуват тук, в този наш, в привичния материално-сетивен свят, винаги си
има своя идея. Идеята всъщност е истината на нещата, за които тя се отнася,
в нея се съдържа тяхната чиста същност, тя именно е техен образец и
прототип. Идеята е съвършена, в нея е концентрираната в най-чист вид
именно същината на нещата, онази тяхна вътрешна и духовна същност, която
е невидима за очите, но пък е достъпна за нашия дух, за мисълта ни.
Отделните сетивни неща, които срещаме тук, са истинни и истински само
дотолкова, доколкото са причастни на своята идея, а, както вече казах, всяко
нещо, или всеки род неща от нашия тук свят си има своя вечна и безсмъртна
идея. Да, има идеи за стол, за маса, за кон, за животно, за човек, за птица и за
каквото ни дойде на ума. Защото просто няма как тия неща, с които сме добре
свикнали, да нямат своя същност, а пък чистата им същност е всъщност
идеята. Отделните неща възникват, съществуват, разрушават се, раждат се,
живеят, умират, ала тяхната идея е вечна и безсмъртна, тя няма как да умре;
разбира се, идеите обитават в нашия ум, който обаче е само връзката ни с оня
съвършен и най-прекрасен духовен свят на идеите, към които човек е
причастен именно с ума си. Да, към този съвършен свят на идеите ние можем
да се причастим само благодарение на ума, на духа си. Път към него ни сочи и
философията, тя може да бъде наш водач към този истински свят. А тук, уви,
в нашия сетивен свят, нещата, които възприемаме с очите си, не са
истинските, не са и единствените, този наш свят не е единствен, той

наподобява света на сенките, с който разполагат ония затворници от
пещерата.
Разбира се, че като чуят или прочетат за този мит на Платон и особено
пък тълкуванията за нашия обичаен свят като наша полумрачна пещера,
мнозинството от трезвомислещи хора ще обявят разказвача за луд, за
безумец, който сякаш иска да ги съблазни с една прекрасна, вълнуваща, но
все пак… приказка. Ала има митове и дори приказки, които не само са
изключително красиви, но те също носят в себе и огромен смисъл, над който
си струва да се замислим.
Има и още нещо: Платон твърди, че душите ни изначално са причастни
на този свят на идеите, понеже преди раждането ни са обитавали тъкмо него.
Там те са се любували донасита на прекрасните и така съвършени истински
неща – идеите! – но при вселяването в тялото на раждащия се човек всичко са
забравили, и по тази причина след това, при адаптирането на новородения
младенец към този тук свят, е трябвало да привикнат към сенките, към
неистинските, към мнимите неща. Ала после, в мисленето и в познанието
нашите души стъпка по стъпка, почват да си спомнят за онова, което са
съзерцавали преди раждането в света на идеите – ето защо за Платон нашето
познание в този свят всъщност е припомняне на онова вродено знание за
чистите и съвършени същности, за идеите, което сме придобили изначално
когато душите ни са обитавали именно света на идеите.
Ето как Платон поставя въпроса за истински съществуващото и за
неистински съществуващото. Оказва се, че нещата стоят тъкмо наопаки в
сравнение с това, с което сме свикнали. Истинският, нещо повече, истински
реалният свят е света на духовното, на идеите, на мислите, който е нещо като
каркас, като скелет, като вътрешна сърцевина на този наш тукашен свят, с
който така добре сме привикнали. Всяко съществуващо нещо в този наш свят
си има своя невидима за окото, идеална същност, която е негова сърцевина, и
тя е именно истинското в нещата. А онова, с което “обраства” тази чиста
същност при вселяването й в материята, е нещо видимо, уж очевидно реално,
но неговата реалност, разбира се, е от съвсем друг род: тя е мнима,
неистинска, или много по-малко истинска от истинността на самата същност,
на идеята, на самата истина. Защото, впрочем, самата истина е “по-истинска”,
пък и по-реална от онова, което просто е истинното само дотолкова,
доколкото й е причастно. А пък същност и истина съвпадат изцяло, но в
идеята, в духа, в мисълта. Ето защо и битие и мислене по принцип са
тъждествени.
Как ти звучат тези разсъждения, драги читателю? Странно? Лудешки?
Разбирам, няма как да не е така, няма как да е иначе: защото тези мисли
разклащат и рушат едни така коварни представи, с които сме свикнали още от
рождение. Но те пък и избистрят съзнанието ни, лекуват го, помагайки му да
се отърве от толкова много наистина неприятни илюзии.
Но да се върнем на едно друго ниво на анализа, от което започнахме
тази глава. Ако тръгнем от самия факт на съществуване, няма как да не
признаем, че той е твърде показателен и красноречив. Фактът на
съществуването е първото, което констатира нашето съзнание. Например
преди да съществува нищо не може “да прави” нещо друго. Ето защо
съществуването в някакъв смисъл е извор, от който всичко останало
произлиза. По тази причина и ние съвсем основателно започнахме и с темата
за съществуването.

Първото винаги е тъкмо това: съществуването. Преди да се запитам
какво дадено нещо е, трябва преди това да съм констатирал, че то е,
съществува. Съществуването именно е “нещото”, което обединява, придава
единство на всичко съществуващо. Още повече, че току-що установихме, че
има истински съществуващо и неистински, мнимо съществуващо. Ние трябва
да внимаваме да не ги смесваме или да подменяме едното с другото.
Но щом съществуването – и то именно истински съществуващото и
реалното! – придава единството на всичко съществуващо, то не значи ли това,
че тъкмо битието е единното? Битието, оказва се, е единството, придобивано
чрез истината на съществуването. Това е важна и основополагаща
констатация на нашите търсения дотук.
Единното е битието, сиреч онова, което придава връзката и
свързаността на безкрайното множество съществуващи неща. Единното е
истинното. Единното и битието, взети като основа на съществуването и на
всички съществуващи неща, носят в себе си същността на духа. Духовното,
мисловното, идеалното оживяват и дават живот на всичко съществуващо, без
своя “идеален прототип” в Божия Разум нашият свят мигом би се съборил и
сгромолясал в развалини. Но онова, което го държи във вида, в който го
имаме, се дължи на дълбоката идеална и духовна връзка, към която ние
можем да сме причастни само чрез мисълта си.
А от казаното дотук не произлиза ли оттук, че “многото” и
“множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието?
Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и
“множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с
пример?
Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на…
“конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи
съществуването им именно като коне, а не като нещо друго? А жените не са
ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава
единство на съществуването им като жени?
А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от
единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки
същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам,
то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на
свободата?
Това, че сме различни – мъже и жени, такива и такива личности и пр. –
се дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване. Ние сме
човешки същества в истинския смисъл само ако държим на личността, на
своебразието си, на самобитието си. Но различността може да се осъзнае като
такава само благодарение и на почвата на общността, която имаме в идеята
за човек. Ето защо ние сме ли различни, но човешки личности именно
благодарение на ония единства – постижими само в идеята, в духа, в мисълта!
– които ни придават битие не на някакви други, а тъкмо на човешки същества.
Ето затова когато тук и там нещо единично (индивид) като израз на
“многото” (хората) загива и умира, въпреки това човекът и човешкото остават.
Това е така, понеже тяхната идея е безсмъртна – пък дори и да измре един
ден цялото човечество. Защото идеята за човек и тогава ще си остане в
аналите на Божествения Ум, на които нищо не й пречи да я оживи, да я
подтикне към реализация в някои съвсем други простори на безкрайната

Вселена. Всичкото това означава, че единното е автентично битие, а пък
многото е винаги “примесено” с небитие.
Да поясня. Аз като човек се изменям, развивам, раста, “цъфтя”, “зрея”,
и… “увяхвам”. Не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се
“просмуква” по някакъв начин небитието? Аз вече не съм този, който бях, аз
ще бъда нещо повече от това, което съм сега! – тази моя увереност, която
придава смисъл на моето съществуване, води дотам, че аз постигам и
утвърждавам битието си само като – чрез небитието! – отричам едно
съществуване, за да постигна друго. Това ме прави друг, стимулира ме да
искам да бъда различен, а преди съм бил “такъв”. Значи ли това, че моето
битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото
себе си? А пък истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова
единство, към което съм устремен?
Огромният смисъл на това твърдение може да се осъзнае ако се вземе
предвид едно друго съображение. А именно: ако аз предварително и изцяло
съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли
изобщо? Какъв ли пък ще е смисълът на едно такова съществуване, което ме
приравнява по ранг до вещите, до мъртвите и несъзнаващи неща? Нима
съществуването ми като човек не трябва да има цел и посока? А съществува
ли всъщност онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е
оказало, че задачата на моето битие тогава се е оказала неизпълнима за мен?
Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен?
Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си
множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам…
нищо?! При това съм допуснал да стана една прекалено претенциозно нищо!?
Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото
си битие, то каква ли участ тогава ще ме постигне?
Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на
висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай се оказва, че не
съм постигнал и единството, което ме прави човек. И не съм ли в такъв случай
“развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без
смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?
Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ
на битието ми на човек и на “свободен дух”, то това значи, че съм… никакъв,
че съм нищо? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, ако не умея да
се ограничавам и да бъда близо до моята уникална индивидуална същност,
това неминуемо ще ме доведе дотам да съм тъкмо нищо.
Защото ако един човек иска да е едновременно… навсякъде, той
всъщност е… никъде. Трябва най-внимателно да се пазя от това да ме сполети
такава зла участ. Която, изглежда, е постигнала толкова много пребиваващи в
коварна безметежност хора. Които при това не знаят, не си дават сметка и
съвсем не искат да осъзнаят какво именно ги е сполетяло…
8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух
Хаотичната множественост, която е белег на сетивно съществуващото,
е само сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда,
спомен за битие, но не самото битие. А иначе битието е дух и мисъл. То е
неотделимо от мисълта, а щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са
едно и също нещо, то оттук следва, че битието на съществуващото според

своята истина е идея. Идеята е битие, дали в такъв случай битието не е идея?
Но що е идея?
Първо, идея и същност са едно и също нещо. Но оттук пък следва, че
истина и идея са едно и също нещо. Идеята е мисловната форма, която е
образец на съществуващите неща и като такава е тяхна истина. Истинното е
единното, то е душа на съществуващия множествен и в същата степен
неистинен свят.
Защото не може да е истинно множеството, многото, щом като е
смесица на битие и небитие. Ето именно по тази причина трябва да се приеме,
че хаотичната “множественост” е сянка на битие, илюзия, сън, майа, заблуда,
спомен на битие, но не самото битие.
Идеята като такава е – бидейки всъщност изчистена от небитие битийна
мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички
възможности”. Впрочем, истински реалното е тъкмо идеята в себе си, или
чистото битие. “Причастното” на идеята пък, доколкото принадлежи и на
небитието, е в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие. Но
доколкото е причастно на идеята, то в същата степен е и истинно, автентично.
Ето едно пояснение. Освен много и всякакви човешки същества
съществува и някаква истина на човека, която можем да наречем идея. Това е
човекът, но като пълнота от качества, способности, развитост, това всъщност
е съвършеният човек, който като такъв едва ли съществува в този тук, в
нашия, в добре познатия ни свят. Но като идея той, този прототип на човека
изобщо съществува, и нещо повече: съществуването му е най-реално тъкмо
защото е съществуване в духа, в идеята. За да се разбере как е възможно
това, трябва да се направи обаче известно разграничение между мисъл и
идея.
Може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”,
изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато
биещо сърце? На пръв поглед не: непосредствената даденост на
едновременно много свойства и качества, въплътена в конкретното човешко
същество, превъзхожда в някакво отношение абстракцията за “човек изобщо”,
която повечето хора разбират, когато стане дума за идея за човека. А именно
тук е грешката: мисълта не, но идеята може да носи в себе си една посъвършена жизненост от “този тук човек”. И това става ясно като осмислим
какво се има предвид, когато казваме “Той е истински човек!”.
Наистина, какво означава това “истински човек”? Не е ли човек, живеещ
според идеята за живот, подобаваща за човека? Човек, живеещ според
истината на живота, достоен за човека. Има ли обаче такъв истински човек
“реално”, сиреч тук, на земята? Значи, оказва се, един човек е дотолкова
истински, доколкото отговаря на истината или на идеята за човек, която пък
носи в себе си пълнотата, съвършенството, което е по силите на човека. Ако
твърдим, че такъв човек “реално” няма, то това означава само, че съвсем не
разбираме какво означава реално и реалност.
Реалното в пълна мяра е онова, което съответства на истината, сиреч на
идеята. То може да съществува под друга, несетивна, умопостижима форма,
но това съвсем не го прави по-малко реално. Истината на човека, носеща в
себе си контурите на неговата потенциална същност, е най-реалното, което
може да съществува. И един човек е истински доколкото носи в себе си
частици от тази реалност. В противния случай той е чисто и просто
неистински, а пък тази негова неистинност именно е именно преходното,

мнимото, фалшивото у живия човек. А и един човек е истински жив само
доколко съществуването му отговаря на вечната идея за живота, на която пък
дължим най-значимото, субстанциалното, неизменното, истински реалното в
живота си. А всичко останало е само заблуда, мираж, майа.
Така че оня човек, за който гордо казваме “Той е истински човек!”, с
пълното право е определян като такъв само когато той наистина в
съществуването си е причастен на идеята и на истината на човека. Такъв
човек прави живота си според изискванията на субстанцията на живота за
човека, наричана с думата свобода. Но ние, бидейки свободни, не сме
свободни да правим каквото си искаме с живота си, или пък с нас самите.
Онова, което ни удържа в известни граници, е тъкмо идеята и истината на
човека. Свободен е оня, който съществува според истината и идеята на
човека; когато в живеенето почне да се разминава с нея, тогава именно той
почва и да страда, понеже страданието е усещане за непълнота в битието ни,
дължащо се на коварно разминаване със същността, дадена ни в идеята.
Разбира се, мисълта няма как да поеме в себе си пълноценната идея за
човека, както и която да е друга идея. Тази идея се долавя само с духа. По
тази именно причина мисълта е тъкмо “стерилният човек”, “абстракцията за
човек” и пр. Докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му
жизненост и живост. Защото именно идеята за живот придава жизненост на
идеята за човека.
Добре, но в такъв случай си струва да се запитаме и така: ако идеята
превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като
него? Или пък тя е по-жива от него – но по един незабележим за окото начин?
Когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е прекалено
скучен, къде именно сме сбъркали? Да, трябва да се разбирам автентичния
смисъл на идеята. Това, че я смесват много често с нещо друго води до тези
несъответствия. А най-често бъркат идеята с бледия й и така абстрактен
мисловен образ.
Идея в истинския смисъл е онова, до което се докосваме единствено
чрез своя дух. Идеята е недостъпна за ония, които са потиснали духа в себе
си, които не са му дали простор за изява. Ние друг контакт до идеята нямаме
и не можем да имаме, защото самата идея е принадлежащото на духа. Самата
идея всъщност е духа. Как тогава да се доближиш до нея ако е замрял духа в
собствените те гърди?
Човешкото като идея е изчистената от несъвършенства човечност. И
каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от
несъвършеното? Едва ли. Напротив, но понеже сме причастни единствено на
този тук, на нашия несъвършен свят, то ние сме склонни да си мислим, че
именно несъвършенствата ни били придавали “жизнено достоверното” в
нашата човечност. И умно добавяме: ние не сме ангели, нали?! Това обаче
показва само, че сме се отчуждили от духа и от идеята, че живеем
слепешката, че пребиваваме като ония затворници в пещерата, които са се
примирили, че няма нищо друго освен техните сенки. Затова тия, които
понякога крещят, държейки се за главата: “Какъв е този хаос, мога ли да го
преодолея?”, просто трябва да си сверят ориентирите и посоките с онова,
което можем да намерим само в духа си.
Битието изобщо, а също и битието на човека, не може да съдържа
несъвършенства. Защото, както казахме, битие и идея си съответстват.
Битието, бидейки единното в множеството, не може да включва в себе си

несъвършеното. Несъвършеното е израз на онова “налично битие”, в което
пребиваваме, то е атрибут на съществуването, което водим, и което постоянно
се разминава с изискванията както на идеята за човек, така и на идеята за
живот. А битието е самото съвършенство, “идеята като такава”?
Несъвършеното не е ли “заслуга” тъкмо на небитието?
Небитието, разбира се, си има своя огромен смисъл. Защото дори и
свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе
си, сякаш се “излюпва” от нищото, от небитието. В свободата си човек се
импулсира от онова, което не е, но което той страстно иска да бъде. Ако го
липсва това съзнание-усещане, то свобода изобщо не може да има. Тогава
нямаше да има и никакъв стремеж. Ето защо и самата идея за свобода е побитийно изпълнена от непосредствения, преживявания, живия, изпълващ
сърцето ни усет за свобода. Истината на свободата не може да струва помалко от човешките “предчувствия” за нея. Свободата, превърната в живот,
идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, е истината за битието
на човека.
А ако идеята за истина не одухотворяваше идеите за живот и свобода,
то какви ли щяха бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за
истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става
обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с
небитие?
Така продължава да напредва в търсенията си оня, който не е
безразличен както спрямо битието, така и спрямо неговата истина. Въпросите
наистина нямат край. На това основание мнозина си казват: не трябва ли – ако
истината е “неуловима” – да се откажа от всякакви въпроси? И това успокоява
сърцата им и приспива ума. Настъпва блаженството на непитащото
немислене. Възцарява се небитието. Никой тогава не се смущава, че съвсем не
е доказано, че истината е неуловима. Защото каква щеше да е тази истина,
която всява само неверие в самия себе си? И в собствените сили. И кому
тогава би била изгодна такава истина? Тогава?
8.6.Приложения към “ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото
съществува?”
ИДЕИ: • “Разрешението на въпроса се състои в това: да се съществува или да
не се съществува?
Битието е, а небитието не е. Това е верният път и той ни доближава до
истината.
Едно и също е да се мисли и да се съществува.
Необходимо е да се каже и да се мисли това, че само битието съществува.
Защото неговото съществуване е възможно, докато съществуването на
небитието е невъзможно.
Едно и също нещо, знай, е мисълта и туй, заради което тя се мисли, нали без
съществуващото тука, в което мисълта е изразена, не ще откриеш ти и
мисленето свое?

Битието е неродено и не се подчинява на смъртта. Всичко е цяло, то е
безкрайно, неподвижно и еднородно. То не е било и няма и да е, но е. То е
непрекъснато единно… И не се нуждае от нищо, защото иначе би се нуждаело
от всичко.
Тъй като съществува обаче един краен предел, битието е ограничено от
всички страни и може да се оприличи на добре закръглено кълбо, което е
еднакво заоблено от средата във всички посоки.”
(Парменид)
• “Едно съчинение на Протагор започвало така: “Човекът е мяра на всички
неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите – че не
съществуват. Протагор твърдял, че човекът е мяра на всички неща,
изхождайки от това, че достоверно е онова, което изглежда достоверно на
всеки един. Ако това е така, излиза, че едно и също нещо съществува и не
съществува, че е лошо и добро, че противоположните едно на друго
изказвания също са верни, защото често пъти за един изглежда прекрасно
едно, а за друг – противоположното, и че онова, което на всеки изглежда като
някакво, сиреч явлението – то е мярата…”
(Аристотел)
• “… В своя трактат “За несъществуващото или за природата” Горгий е
написал последователно три глави: първата от тях за това, че нищо не
съществува, втората – за това, че дори и да съществува, то е непостижимо,
непонятно и неразбираемо за човека; и третата – за това, че дори и нещо да е
разбираемо, то е неизразимо и не може да се обясни на друг човек.”
(Секст Емпирик)
• “Да се говори за безусловното съществуване на немислещи неща без
каквото и да е отношение към тяхната възприемаемост, за нас е напълно
неразбираемо. Тяхното esse est percipi (“да съществува значи да бъде
възприемано”) и е невъзможно те да имат съществуване извън духовете или
възприемащите ги мисловни неща.”
(Джордж Бъркли)
• “Съществува единствено мъдрото (логосът), което управлява (някога е
управлявало) всичко чрез всичко… съществуващото е и смъртно, и родено…
Светът за будните е един и общ, а всеки спящ го превръща в собствен… Не е
възможно да влезеш два пъти в една и съща река… Не е нужно да знаеш
всичко за всичко, нужно е да знаеш единното, от което зависи всичко…
Мъдрост е да се казва истината и да се живее, вслушвайки се в природата.”
(Хераклит)

КАЗУСИ: (І)Един китайски мъдрец заспал и сънувал, че е станал… пеперуда.
Когато се събудил, се запитал дали той всъщност не е пеперуда, която сега
сънува, че е човек.
• Можете ли да помогнете за разрешаването на неговото затруднение? Кой
всъщност е той – и най-вече как може да е сигурен, че наистина е това?
• На какво може да се опре едно солидно доказателство за съществуване?
Достатъчно ли е да виждаш нещо, за да смяташ с пълно основание, че то
съществува? А съществуват ли невидяните от никой неща?
• В такъв случай дали изобщо съществуват… невидимите неща? Как се
отнасяте към общоразпространената “мъдрост” – “Вярвам само на онова,
което мога да пипна и видя!” (“Ръка да пипне, око да види!”)?
(ІІ)Опитайте се да схванете и изразите нищото.
• Като казваме думата “нищо”, какво казваме? Какво си представяме? “Нещо”
ли и “нищото” – за да можем да си го представим? “Виждал” ли го е някой?
• Как тогава да мислим нищото? Защо не се удава на мисълта ни да го улови и
изрази? Дали пък то не е “по-всеобхватно” от битието?
• Не се ли оказва в такъв случай, че тъкмо поради това, че не можем да го
мислим, ние сме обявили нищото за… несъществуващо?
АЛТЕРНАТИВИ:
• Въпросът за битието е безалтернативен, т.е. за него не могат да се мислят
различни неща – стига да се мисли истинно. Алтернативи се появяват когато
се появят и заблудите относно битието.
• Критерий за битие не е само мисълта, но и чувството. Битието според
чувството е многолико, докато според мисълта е единно. Кое тогава е
истинското битие? Може би онова, което едновременно е многолико (според
многоизмерността на чувството), а също и единно (според винаги внасящата
единство мисъл). Но в никакъв случай битието не е само “абстракция на
мисълта”, то не е лишено от “жизнена пъстрота”. Но също и на небитието
(според чувството) трябва да се отдаде длъжното: то внася живот в иначе
неподвижното, “замряло” и изнесено някъде “отвъд” битие! Там, където има
само битие, съществува вечност, там където са примесени битие и небитие, е
сфера на времето и временното. Битието е в нас, но небитието навсякъде го
преследва. Човекът е “точката”, в която се пресичат битие и небитие, вечност
и време, единство и множество, “всичко” и “нищо”.
ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА: Сферите на битието
9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата

Битието, бидейки единно, тъкмо на тази основа се разпростира чрез
много съществувания – и така потвърждава единството си. Не може битие,
обхващащо “всичко съществуващо”, и то не как да е, ами в неговата истина,
да съществува еднообразно, един вид “без фантазия”. Защото именно в
многото и най-разнообразни съществувания битието потвърждава себе си,
своето единство. “Битието съществува многолико” (Хайдегер). А забелязваме
ли тази негова многоликост? Даваме ли си сметка за нея? Защото тя носи в
себе си една велика за човека истина.
След като отчасти отговорихме на въпроса “Защо съществува
съществуващото?”, сега трябва да се опитаме да проясним един друг въпрос:
а как то съществува? Мога ли да разбера как съществува съществуващото? И
кои са формите, в които се проявява неговата субстанциална мощ?
Вероятно трябва да се вникне в проблема за това кои са основните
форми (начини) на съществуване, в което съществуващото изявява и
потвърждава самото себе си. А пък след това трябва да се запитаме: как става
така, че съществуващото свежда своето многообразие в няколко коренни
форми? Изглежда, че без тях битието не може да изяви себе си напълно.
Най-напред констатираме, че съществуват всякакви “неща” (вещи,
предмети, материални образования). Даденият ни сетивно свят е изпълнен,
казано другояче, с всякакви тела. В своята съвкупност тези толкова разнолики
тела обозначават т.н. “материално съществуващото”. Аз съм длъжен да
схвана неговите особености. Като се замисля, ще установя, че нещата
съществуват – и изявяват съществуването си – в и благодарение на
движението, което, оказва се, е основен техен начин да заявят, че ги има. Да
се проумее движението, да се опише изчерпателно – защото съществуват найразлични разновидности движение, съществуват много и всякакви движения –
съвсем не е проста работа. След възникването на физиката тя се занимава с
решаването на тези задачи по описание на движението и откриването на
неговите закономерности.
След това установяваме, че форми на съществуването на нещата, в
които то се реализира, са пространството и времето. Без нашите представи за
пространство и време ние изобщо не можем да схванем какво е това нещо,
какво е тяло или вещ. Великият Кант определя пространството и времето
субективни форми на човешката сетивност, благодарение на които тя успява
да въведе ред в хаоса на възприятията, чрез които външното нахлува в
съзнанието ни. Нещо повече, тези наши представи за пространство и време
правят възможно самото възприятие: съзнанието прибавя представите за
пространство и време към материала на сетивността и по този начин ги
организира, въвежда ред в тях. По този начин ние разбираме как нещата се
“разполагат” в пространството и времето. Извън пространството и времето
нищо материално не може да съществува, ето защо те са субективните
условия, благодарение на които съществуването на телата изобщо е
възможно.
На тази основа по-нататък можем да се питаме за това кои са факторите
на измененията в материалните структури. Установяваме, че
взаимодействието между тях е един най-основен фактор на всяка промяна и
изменение. При сблъсъка на телата те се трансформират, отдават и получават
енергия, под действието на която пък се променят. Науки, които се занимават
с изучаването на процесите в тази сфера на съществуващото, се наричат
естествознание. Или природни науки, науки за природата. Природата е една

величествена сфера на съществуващото като такова, в което то се проявява в
цялото си великолепие – благодарение на това, че природата е обляна от
светлина, понеже тя е така многоцветна и динамична. Тази велика реалност,
наречена природа, е предмет на изучаване от естествознанието, но тя – което
е още по-важно – е вълнуващ предмет на съзерцание и любуване от страна на
човешкия дух, който именно в нея намира най-силни импулси за възхищение
пред величието и могъществото на твореца. И ето тук възниква оня вечен и
коварен въпрос: сътворена ли е природата, или тя си съществува някак си
извечно – бидейки основа на всичко съществуващо. Философското убеждение,
че природата е началото на всичко, което се свежда също и до едно
всеотдайно богоговеене пред природата, се нарича пантеизъм. А пък ония,
които са убедени, че величавата природа носи върху себе си печата на
Божието всемогъщество, сиреч вярват, че тя е сътворена, си имат свои
основания за своята не по-малко възвишена теория. Всеки, разбира се, сам
решава коя гледна точка задоволява неговия търсещ дух.
Ето едно най-леко разсъждение, което ни въвежда в същинския
проблем. Това е един от най-коварните и фундаментални философски
проблеми. Да се запитаме за тази цел така: може ли да настъпи движение и
изменение в нещата без действието на движеща причина?
Всяко нещо, за да се движи, го прави под действието на движеща
причина, намираща се извън него. Или благодарение на енергия, която е
акумулирана в него, но пак под действието на различни външни въздействия
и фактори. Движещото, от своя страна, за да се движи, също трябва да бъде
движено, а пък това последното, изглежда, не може да го прави, бидейки в
неподвижност – по тази логика излиза, че всяко тяло е движещо и движено,
което води до една ужасна лоша безкрайност. Да се запитаме обаче за
следното: не трябва ли да има едно най-първо тяло, което, само бидейки в
неподвижност – защото, ако и то беше движено, това, което би го движило,
щеше да е “още по-първо”, а това е недопустим абсурд! – движи всичко
останало, сиреч целия свят? Онова най-първо и неподвижно тяло, което
всичко движи, бидейки самото то неподвижно, се нарича вечен
първодвигател. Такъв Първодвигател според разбирането на Аристотел – той
пръв осмисля най-дълбоко тези зависимости – е Бог. Бог според това
разбиране е вечна Първопричина на всичко съществуващо, той именно е
създал света, придал му е един първи тласък, а пък след това го е оставил да
се развива по своите закони – по едни съвсем естествени, впрочем, закони.
Затова е крайно глупаво, дори няма по-глупаво нещо от това да се пита: а кой,
впрочем, е създал Бог? Защото, първо, по идея Бог е вечен, по тази причина
той няма начало – нито пък край: Бог е вечно съществуващото, което само е
причина на всяко друго съществуване. И защото Бог е най-първото, което,
щом е такова, значи логиката изисква да признаем, че няма по-първо от него,
което пък да го е създало. Това, което е вечно, е несътворено, напротив,
тъкмо то всичко е сътворило – и непрекъснато твори, поддържайки
великолепието на многоликата природа.
Разбира се, тази концепция изглежда доста съмнителна хипотеза за
материалистите. Тези последните, впрочем, много често се представят твърде
зле в тази област, областта на мисленето, понеже често изричат без смущение
всякакви абсурди. Техен “бог”, впрочем, е материята, като единствената им
грижа е да лишат своя бог от дух, именно от онова, което така силно ги
дразни може би тъкмо по причина на това, че са изцяло лишени от него.

Материалистите даже нямат и онази възвишеност, която е характерна за
пантеистите, които, обявявайки природата за свое божество, не я лишават от
дух, от красота и от белези на светостта. За материалистите, които
претендират да са “реалисти”, не запитвайки се, впрочем, даже за това какво
по принцип е реализмът, всяко движение е самодвижение, и те се мъчат да
докажат, че движение и енергия са едно и също нещо. И понеже материята е
изпълнена с енергия, то на тази основа лесно се доказва, че там, където има
енергия, като израз на това идва движението. Не им хрумва, че теорията за
самодвижението доста наподобява приключенията на онзи смешен барон
Мюнхаузен, който претендирал, че сам може да извади себе си от блатото:
просто като с ръце се издърпа за косите! Когато пък някой им каже на нашите
материалисти, че енергията, за която те говорят с такава любов, е просто
проявление на онзи източник на всяка енергия – Духът, Бог – тогава те,
милите материалисти, просто остават с широко отворени уста.
Да продължим нататък. Да се запитаме: а може ли живата природа да
се разглежда като особен вид (род) съществуване? Как да разбера онова,
което задава нейната същност: животът? По какво живото се различава от
неживото? Може ли животът да се “самозароди”? Може ли от неживото да
възникне живот?
Това са доста важни въпроси, които тук не можем да решим, но на които
ще отделим длъжното на съответното място. Изисква се дързост и
проницателност да се хвърли длъжната светлина и върху безкрайно важната
тема за живота.
Защото тук се появяват доста интересни въпроси. Например: само
живото ли е в състояние да породи живо? Или да дари живот? В такъв случай
има ли първоизточник на всичко форми на живот? Дали живите видове са
възниквали един от друг чрез промени във външната среда на съществуване?
Може ли генетичната информация на даден вид да се промени под
въздействия на условията на съществуване? Човекът от… маймуна ли е
произлязъл?
Векове наред философите и изобщо мислещите човеци са търсили
истината по тези въпроси, която постоянно им се изплъзва. Всеки човек за
себе си наново и наново ще трябва да си ги поставя: окончателен и
задоволителен за всичко отговор изглежда няма и не може да има. Някой
изглежда е сложил предел на човешкото дръзновение всичко да разбираме:
тайната трябва да бъде съхранена. Оня, който е решил така – никога докрай
да не можем да разберем тези велики тайни на мирозданието и битието – за
сетен път илюстрира своята мъдрост. Защото ако всичко знаехме, ако всичко
беше станало ясно, то разрушаването на тайнството би убило, вероятно,
цялото очарование на съществуването.
И ето, че стигаме до осъзнаването на факта, че човекът е мост – мост
между природата и духа, между безсъзнателното и съзнанието, между Бога и
света. Темата за човека по тази причина заема средищно място във всяка
философия. Разбира се, материалистите се твърде слаби в своите разбирания
за човека, понеже изначално са орисани да подценяват и унижават човека. Те
просто няма как да разберат великото предназначение на човека на този свят.
Човекът все пак е любимото творение на Бога. За материалистите обаче
човекът бил самоосъзнала се, говореща и трудеща се… маймуна.
Откак науката се намеси със претенции в решаването та тия въпроси,
които не са от нейната компетенция, нещата сякаш още повече се объркаха.

Дарвин към средата на 19 век изказа някои предположения, които бяха
приети като манна небесна от материалистите, винаги страдащи от ужасен
дефицит на идеи. Дарвин имаше претенцията научно да решава тия въпроси.
Век и половина след него от теорията му са останали жалки останки. Защото
съвременната генетика показа, че допусканията му не се съгласуват с найфундаментални закономерности на живото.
Науката едва ли може да излезе извън тази плоска еволюционна
представа, но тя не се отказва и настоява да върви по своя път: нека, няма
лошо в това. Ала Кант отдавна доказа, че в областите, в които науката по
принцип е безсилна, тя може да предлага само невъобразими абсурди и
антиномии. А дали пък философията може да каже нещо основателно по този
въпрос? Трябва ли тя да се намеси във въпроси като “произход на живота” и
“произход на човека”? Какво би могла да ни каже па тях философията?
Единствено философията може много да ни каже, и то тъкмо по
същината на въпросите. Нейна главна тема е темата за човека. Философията
от последните два века напредна много в тази най-важна област и има големи
постижения, което е срам образованият човек на 21 век да не знае. Това в още
по-голяма степен важи за гениалните идеи на старата и класическата
философия. Ние специално и най-подробно ще се занимаваме, и то съвсем
скоро, с темата за човека.
Защото човекът олицетворява съществуване, което се различава от
съществуването на всичко друго (минерали, растения, животни). Човекът
обаче не е чисто и просто “усложнена форма на материално съществуване”, а
нещо много повече от това. Човекът е дух – ето тази истина трябва да не се
забравя никога. Има реалности, които да съществуват съвсем “нематериално”.
Най-същественото у човека е именно от тази реалност. Човекът е и свобода.
Това материализмът никога няма да го проумее. За материалистите човекът е
просто “природно същество”, другояче казано, животно. Материализмът по
начало, казах, се базира на едно нескривано презрение към човека.
Човекът не е просто материя или само тяло. Човекът сам да прави
съществуването си, избирайки между много възможности. Това дава
страхотно голямо отражение върху съществуването, което ние самите
олицетворяваме. Съществуването, свободно избрано от “този човек”,
непреодолимо задава неговата същност. Човек съществува индивидуално,
свободно и отговорно, запазвайки вярност към истината на своето
съществуване, която сам е избрал. И в това се изразява великото достойнство
на човека.
9.2.Прекрасното царство на духа и свободата
Съществуват обаче, наред с материалните неща, и духовни неща. На
първо място сред тях е нашата душа, именно душата на човека с цялата й
свита: мисли, чувства, съзнание, воля, вяра и пр. Душата ни е ясно
свидетелство за съществуването на реалност на духа, за съществуването на
духовна природа. “Продуктите” на човешкия дух, които са изкристализирали в
произведенията на изкуството, също са компоненти на една невидима за
окото, но изключително богата духовна реалност. А пък произведенията на
човешкия дух, носещи в себе си белезите на духовното изобщо –
съвършенство, хармония, пропорция, истинност, красота и пр. – са нишката,
която ни свързва със същинската духовна реалност, с един духовен свят,

жители на който стават именно най-развитите и богати души. Крепител на
този свят, негов извор и стожер е Бог, една висша и непостижима в пълнотата
й реалност, която обаче възприемаме само с цялата си душа и сърце.
Ето защо за огромна част от хората въпросът “А съществува ли
реалност, свързвана с духа?” води до категоричен отговор: да, съществува
такава реалност. Тези хора също така не се нуждаят от особени
доказателства за това, че човешката душа съществува: те никога няма да
кажат, че “душата не е нищо друго освен рефлекс и свойство на мозъка”,
както си позволяват да твърдят материалистите. Разбира се, за да признаваш
реалността на нещо трябва поне отчасти да си му причастен, да го имаш в
себе си. Онова обаче, с което нямаш контакт, винаги става доста съмнително
и проблематично. Разбира се, никое човешко същество няма как да е извън
реалността на духа, но на него самото нищо не му пречи да си въобразява, че
именно то няма нищо общо с нея. Това е възможно, защото основен признак
на реалността на духа, който по коренен начин я отличава от сферата на
материалното, е такъв странен за мнозина феномен, какъвто е свободата.
Великият Кант, след като осъществи своя коперникански поврат във
философията към човешкото и човека, стигна до убеждението, че
съществуващото се дели на две огромни сфери: “царство на необходимостта”
и “царство на свободата”. Между тях няма нищо общо, впрочем, общото е само
това, че тези две реалности съ-съществуват именно при човека, у човека.
Човекът е мост между тях, или по-скоро е място, където двете реалности
постигат – или могат да постигнат – една прекрасна хармония. Онова пък,
което помирява необходимостта (причинността) със спонтанността
(свободата), се нарича красота. Затова “царството на красотата” – изкуството
– е непосредствен образ на единството на материално и духовно.
Природният свят е сфера, в която цари необходимост, строга причинна
обусловеност: в него всичко става под действието на неумолими причини.
Тази закономерност на природното битие бива постигана в науките за
природата, или в естествознанието. Но този свят не е единствения, има и един
друг свят, който се ръководи от великия принцип на свободата. Всичко онова,
което съществува от свобода, е духовно, или поне е причастно на духа. Найнепосредствен израз на духовността, на духовната природа, която е скрита в
човешката душа, е моралният закон на дълга, изразяван чрез човешката
съвест, която пък по дълбокото разбиране на Кант не е нищо друго освен
“Божи глас” в душата на човека. В сферата на морала човек осъзнава своята
неотделимост и най-дълбока причастност към духовното, към света или към
царството на свободата. Веднъж влязъл в този прекрасен свят на чистия дух,
човек никога няма да му изневери. Имануел Кант с живота и с философията си
показа, че това е възможно, неговият пример затова е вдъхновявал и
вдъхновява толкова много търсещи духове. Неслучайно наричат великия
кьонигсбергски мислител не иначе, ами съвременен Сократ.
Но да се върнем на някои по-конкретни въпроси, свързани с
осмислянето на духовната реалност. Например ето един такъв въпрос: по
какво “духовното” се различава от “материалното”? Или пък: какво следва ако
категорично се отрече съществуването на духовна реалност? Наистина, как
следва да се отнасям към твърденията на материалистите, че “всичко е
материя, друго няма”?
Духът е пряка противоположност на материалното: за него не важат
законите на материалността, той си има собствени закони. Например,

“духовните неща” сякаш съществуват извън пространството и времето, те са
вневремеви и непространствени. Затова, иначе казано, духовното е идеално,
понеже тъкмо идеята е в състояние най-ясно да символизира духовната
природа. Духовните неща също няма как да бъдат възприемани сетивно, с
очите и пр., защото те са една друга, съвършено различна природа: духовното
се възприема с ума, с цялата душа и особено пък със сърцето. Затова няма
как да бъде убеден в съществуването на духа оня, който не го преживява в
себе си, който не намира духа в гърдите си, който е чужд на духа и на
неговите непреходни ценности. Причастност към духа постигат само ония,
които са причастни на свободата, които са вдъхновени от нея и по тази
причина, както казах, никога няма да й изневерят.
Да твърдиш, че освен материя нищо друго няма, именно, че всичко е
материя, е просто една безкрайно показателна глупост. Защото самата
материя носи в себе си печата на една хармония и съвършенство, които не са
нищо друго, освен израз на дух. Т.н. закони на природата всъщност са форми,
които духът – или пък създателят на природата, Бог – й е наложил, и от които
природата просто няма как да излезе. Духовното носи в себе си в най-чист вид
всичко онова, на което се дължи хармонията, закономерността, организацията
на материалните неща и структури. По тази причина да кажеш, че няма дух, а
всичко е материя, означава нищо да не кажеш – или да казваш нещо, без
изобщо да си даваш сметка какво казваш.
Ако това е така, то дали духът пък няма някакви по-зрими предимства
пред материята? Защото, изглежда, мнозинството от хората се плаши,
изхождайки от неразумния страх, че допускането на духовна реалност
означава признаването на… “бабини деветини” от рода на призраци, вещици,
дяволи и пр. Разбира се, има всякакви хора. Има хора, за които духът е една
свръхреалност, от тях именно духът се разбира съвсем сериозно и
интелигентно. Защото, впрочем, самата интелигентност не е нищо друго
освен проява на дух. Недуховните хора, а също и неинтелигентните, сами са
си поставили непроходими прегради между себе си и духа, и затова за тях
границата с духа си остава непроходима.
Нужни ли са ни обаче представи, с които да свързваме духа, или духът
по принцип е “чист”? Зависим ли е духът от материалното? Зависимо ли е
материалното от духа? Дали формата (начинът на подреждане, структурата,
задаваща целостта) на материалните неща няма генезис, свързван изцяло с
духа?
А как тогава възниква прекрасната статуя, сътворявана от творческия
дух на художника, от неговото въображение? Или тя е плод само на ръцете?
Дали пък статуята не “си съществува вътре” в големия къс мрамор, а от
художника се иска просто “да я извади оттам”, махайки “излишното”?
Разбира се, статуята се твори в жив творчески акт, тя се ражда в
душата и духа на художника. Не може ли да бъдеш художник ако
“разполагаш” само с душа, но не с дух. Това се разбира от всеки, който има
известно отношение към изкуството, и такива неща не се нуждаят от
обяснение за ония, които разбират. А разбирането ни зависи от това доколко
сами сме причастни към духа.
Бог именно е средоточието на “духовните неща” и “предмети”. Неговото
съществуване е коренно различно от съществуването на всички досега
разгледани неща, но то е родствено със съществуването на човека. Разбира

се, Бог превъзхожда човека във всяко едно отношение и именно по тази
причина си остава негов най-възвишен идеал.
А какви все пак качества могат да се открият в Бога, който е мислим
тъкмо като едно несравнимо с нищо друго битие? Бог най-напред е
първодвигателят на материята, на природата. Бог е творец и източник на
всичко съществуващо, той е извикал към живота и съществуването всички
форми и неща. Отчасти можем да разберем какво е Бог единствено ако успеем
да почувстваме онова в себе си, което е най-добро и най-истинно. Защото
неслучайно е казано, че човекът наистина е богоподобен и носи върху себе си
печата на Божието съвършенство. Стига обаче от неразумност човек да не е
направил всичко, което му е по силите, та да изтрие белезите на Божието
съвършенство от своята душа и тяло.
Ако човекът с нищо не е причастен на духа и Бога, то какво означава
това за него? Дали именно Бог не е висш израз на реалността на Духа, нейн
носител и източник? Как да разбера човешкия дух? Той самостоен ли е, или е
пряко зависим от Духа като такъв, от Бога? Това са въпроси, но които всеки
може да отговори сам, изхождайки от себе си, от степента на своята лична
съпричастност с духа, от това доколко е дал простор за развитието на своята
духовна природа.
Добре, но ако Бог е създал и ръководи човека, то може ли да се намери
място за човешката свобода? Не е ли застрашена нашата свобода от висшата
и абсолютна субстанция, която наричаме с името Бог? Бог ли, създавайки
човека “по свой образ и подобие”, му е завещал и свобода, и мъдрост, и
живот, и разум? Или свободата е чисто човешко дело и постижение. Ако е
така, то явно по тази причина не всички хора в еднаква степен се чувстват
свободни – и се ползват от свободата си.
Но ако човек в живота си не се стреми към Бог като свой идеал, то
тогава какъв избор му остава? Какъв е смисълът, каква е ценността на един
такъв избор на “съществуване без Бога”? А какъв е смисъла на
“съществуването срещу… Бога”? Има ли хора, които с увереност в правотата
си употребяват живота си тъкмо за това да работят срещу своя Велик
Създател? Ако има, горко им. Не просто заради Божието наказание – ако има
свобода, има и отговорност, ако всичко е предопределено от Божието
провидение, човек няма и за какво да бъде наказван! – а заради това, че такъв
човек сам себе си неимоверно ощетява.
Има ли друго съществуващо, което да не може да се сведе до
изброените форми? Културата не е ли израз на духа? А историята? Дали умът
може да проумее загадката на съществуването? Чужд ли ви е един такъв
онтологически оптимизъм?
Ето че все повече се разбира, че въпросите, касаещи духа, съвсем не са
леки въпроси. Иска се чисто съзнание, което да е надмогнало всички коварни
предразсъдъци, кой знае откъде взели се и намиращи почва в душите на
некритично мислещите хора. Човек всичко може да разбере, стига да пожелае
това – и стига да е всеотдаен в своя порив към разбиране. Ала към какво
трябва да се стремя: към обяснение или към разбиране? Възможно ли е
разбирането винаги “да се облече” с думи? Има ли недостъпни за изразяване
качества на съществуването? Съществуват ли по принцип неразбираеми
неща? Страх ли ме е от “непонятното”?
Непонятното е онова, което всъщност мами на хоризонта и ни насърчава
да сме настойчиви в търсенията. Изглежда тъкмо непонятното поддържа

великата мистерия на съществуването, към която са причастни душите на
човешките същества, останали верни на вечния духовен порив към истината,
доброто и красотата.
9.3.Човешкото битие е битие на свободата
Ето че стигнахме до най-важната тема: за съществуването на самия
човек. Тук ще разгледаме човешкото съществуване в едно отношение с
другите сфери на битието, а пък скоро ще се постараем да го осмислим
изчерпателно в отделна лекция. Моята цел сега е да “засека” някои
специфики на съществуването, което ни прави каквито сме.
Човекът съществува, но по начин, коренно различен от съществуването
на вещите, на предметите, на неодушевените тела. Можем да съпоставяме
своето съществуване с тяхното, ето примерно поставяйки си такива въпроси:
Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало едно такова
съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да “завидя” на пълната
несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой,
тяхната безстрастност?
Разбира се, едва ли някой ще завиди на вещите, на света, в който цари
несъзнаваност, макар че неодушевените тела демонстрират една все пак
завидна удовлетвореност от съществуването си. Те не могат да искат да
бъдат нещо друго и различно – ето тази е абсурдната основа на тяхното
наистина завидно задоволство от съществуването. Те не знаят що е грижа,
безпокойство, желание, копнеж и пр. – но тази тяхна завидна безстрастност е
подобна на смъртта. Живият човек не може да има такъв идеал.
Това, например, че ето това камъче, което съм си донесъл за спомен от
брега на Ница и което лежи тук, на бюрото ми, ще ме надживее, какво
настроение буди в душата ми? Какво ми носи представата, че “хората идват и
си отиват”, но вещите остават? Когато умирам ще жаля ли за вещите си? За
книгите си например ще жаля ли? Вероятно да: защото аз не съм бездушен. И
тъкмо в това е моето огромно превъзходство над вещите, които наистина ще
ме надживеят. Но пък тяхното заслужава ли да се нарече живот?
Как, впрочем, и приживе аз се разделям с любими вещи - автомобилът,
който сякаш е станал “част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги,
които с наслада съм чел и пр.? А дали и моите вещи “страдат” по мен? Едва
ли. Какво следва от това?
Ето това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това
съществувам “някак си”, “така” – според своя избор! – е основната разлика
между мен и целия останал природен свят. Нещата, вещите, съществуват
само така, както им е “отредено” от тяхната същност, аз обаче сам избирам
как да съществувам и какво да бъда – това е божествено, то е знак за
великото ми превъзходство над всичко останало около мен. И какво означава
това за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго,
“така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи,
непреодолими безпокойства?
Е, разбира се, грижите и безпокойството ще ме съпътстват до
последната ми минута, но аз няма как да забравя, че именно те са знак, че съм
жив и че нося цялата отговорност за живота си. Ето затова именно аз не мога
да завиждам на вещите, на неживите, пък дори и на другите живи неща.
Защото ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една

строго “зададена” и неизменна същност (“човешка природа”), то това нямаше
да е по-добър вариант за мен самия. Или по-добре щеше да бъде да е така?
Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия
съществуване? Разбира се, всеки отговаря според онази степен, в която е
прозрял очарованието от живота, което е дадено само на човека. Но за което
така или иначе работи най-вече той самият.
Ако моето съществуване се определяше изцяло, без остатък от една
първична и зададена ми същност, то нямаше ли тогава да заприличам на
вещите? А също и на животните, които цял живот “мъкнат” своята същност и
природа? Как бих се чувствал тогава? Как “носят” съществуването си нещата
и животните? Мога ли, наистина, да им завидя за нещо?
Тези, на които безсъзнателното и за нищо неотговорно съществуване на
вещите и животните е идеал, такъв явно търси начин на избяга от тежестите,
с които е свързано човешкото съществуване, или съществуването, което
подобава за човека. Или което е достойно за нещото, наречено човек. Не е
лесно да си човек, но пък и няма по-достойно съществуване от човешкото.
Защо, впрочем, Бог ми е дал съществуването, което аз имам? Защо ме е
натоварил с такова бреме? Или, напротив, направил е съществуването ми
нелеко, но за сметка на това по-отговорно? И един вид ми е направил
благодеяние? Какво, в крайна сметка, дължа на свободата си? Нямаше ли да
бъда по-добре без свобода?
Темата за свободата е неотделима от темата за съществуването на
човека. Те, свободата и човешкото съществуване, са двете страни на една и
съща монета. Щом си човек, щом съзнаваш високата отговорност да бъдеш
човек, ти вече си и свободен: човешкото битие е битие на свободата. Това са
най-правдиви и сполучливи думи на най-големия френски философ на ХХ век
Жан-Пол Сартр, които съвсем синтезирано характеризират човешката участ
на този свят.
Дали свободата ми ме плаши? Или тя ме кара да чувствам
съществуването си непрекъснато като “намиращо се в моите ръце”, под моята
власт? Това, че аз самият “правя” съществуването си, не ме ли прави в
някакъв смисъл богоподобен? Защото аз наистина съм най-отговорен творец
на собствения си живот.
Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой
ми го е дал? Кой ли ми е дал самия живот? А кой ми е “отпуснал” времето, в
което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми
е дадена? Това са съдбовни въпроси, на които всеки трябва да отговори сам.
От отговора, който им даваме, зависи много – ако не всичко. Затова нека
съхраним свободата си тук и нека всеки сам да избира и решава. Никой друг
не може да те отмени в тази велика отговорност сам да избираш и твориш
целия смисъл на живота си.
Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки “съществуване-безсвобода”? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли
моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?
А ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то
това не ме ли обрича на… “съществуване-в-непоносим-абсурд”? За какво ми е
свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи
за мен, или ме е оставил на моя собствен произвол? Забелязвам ли някакви
усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно, а също и
също все пак поносимо? А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог,

разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие,
то тогава какво ли ме очаква?
И ето в крайна сметка в сърцето ми се забиват тези и още много други
подобни въпроси, който унищожават самата възможност да живея в покой.
Или в едно плоско задоволство от себе си и от живота си. Доколко бягаш от
безпокойството, че си човек, дотолкова по-малко си човек. Самодоволните
хора – Шилер ги нарича не хора, а направо… свине! – ме отвращават наймного.
Аз обаче няма да бягам и да се крия от тези коварни въпроси. Аз няма да
спра да се питам и то именно за най-важното. Това, че задавам въпроси, също
е част от моето високо достойнство. То е част и от свободата ми: питайки се,
аз чувствам свободата си до мен във всеки миг. Оня, който за нищо не се пита,
не заслужава да се нарича в истинския смисъл човек. Аз няма да допусна да
ме сполети такава незавидна участ. Аз не съм камък или дърво, аз съм човек.
Това наистина звучи гордо.
Но доволен ли съм от съществуването, което съм избрал? И което
трябва да ме прави човек? Аз не мога да виня за него никой друг. То е мой
избор, пък дори и да не си давам сметка за това. Да, наистина е прекалено
тежко да бъдеш човек. Но къде пък е доказано, че лекото е за предпочитане?
Аз искам да бъда човек – и не се плаша от цената, която трябва да платя за
това. Отвреме-навреме само се питам: а по моите сили ли е това? Ще издържа
ли докрай да нося с право високото име човек? Ако не ми е по силите и го
отхвърля, “изобретявайки” си някакво друго, по-оригинално съществуване, то
дали ще бъда оправдан?
9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
Аз съм свободен да направя с живота си каквото поискам – но аз няма да
направя всичко, което ми хрумне, а само това, което трябва. Има нещо, което
ме ограничава – и това са моите понятия за добро и зло, за допустимо и
недопустимо, за позволено и за непозволено, за дължимо и съблазнително и
пр. Аз самият си слагам граници, които няма да премина – защото аз така съм
решил и защото моето понятие за дълг ми диктува да не допускам произвол,
да озаптя произвола, да избирам това, което ми е полезно, което има смисъл,
което е разумно. Всичко става по моя преценка – и ето по тази причина моите
ценности са тъкмо онова, от което зависи всичко. А моите ценности не са ми
натрапени от някой, аз самият със свободата си заставам най-отговорно зад
тях.
Впрочем, всичко се обезсмисля и обезценява ако някой друг, пък било и
самият Бог, ми натрапва както да правя или поне решава вместо мен кое за
мен е добро. Ако аз съм бил устроен по начин, че – подобно на робот или на
някакъв механизъм – винаги да правя добро, винаги да правя все едно и също,
т.е. ако Създателят ме беше превърнал в бездушен изпълнител на неговата
воля, то тогава наистина за ценност изобщо не можеше да се говори. Ценно за
мен е само това, което аз самият съм избрал, изхождайки от моето разбиране;
при това съм могъл да избера и злото, но понеже съм намерил сили да устоя
на такъв съблазън, то само в такъв случай моят избор на доброто носи в себе
си нравствен смисъл, сиреч, е ценен.
Ето например Бог, създавайки Адам, го поставя в райската градина в
едно изключително изобилие, казва му, че може да прави всичко, но че има

само една забрана: да не яде от дървото на познанието, да не яде “ей от
онова дърво”. Адам е могъл да яде от всички плодове, дори и от плодовете на
дървото на живота, които са го правели безсмъртен, ала от дървото на
познанието плодове не е трябвало да яде. Защо е тази забрана? Някои си
мислят, че с това Бог изначално поставя Адам в ситуация на подчиненост, т.е.
изисква подчинение, сиреч слага предел на свободата му. А всъщност
Божията забрана е изпитание на Адамовата свобода и предизвикателство,
което придава смисъл на свободата му: тя, свободата на първия човек, се
ражда едва в тази ситуация, в която Бог, показвайки мъдростта си, го поставя,
та да го подтикне към свободата му. Защото свободата не се дава, тя винаги е
лично завоевание.
Аз по тези въпроси съм размишлявал изчерпателно в своята книга
Преследване на времето, която има подзаглавие Изкуството на
свободата. Който желае може да прочете там моето тълкуване на
ситуацията, в която се ражда човешката свобода. Тук искам да наблегна на
следното.
В съзнанието на Адам с Божията забрана е посято изкушението на
свободата: той може да се подчини на Божията заповед, но може и да не се
подчини. Във втория случай тръгва срещу волята на своя Божествен Създател,
срещу волята на своя родител. Но пък за сметка на това печели свободата си:
свободата някак си произлиза от произвола на грехопадението. Адам дръзва
да наруши Божията забрана, и поема всички рискове: Божият гняв,
изгонването от Едем, проклятието в пот на лицето си да си изкарва хляба,
загубата на безсмъртието, невъзможността повече да се върне в Едем, на
чиито врати Бог поставя стражи-ангели с мечове. Губи всичко, което е имал
преди, но пък печели свободата си – и това е истинското начало на свещената
история на човека.
Аз лично смятам, че Бог не е бил наскърбен от избора на Адам, защото
мъдрият Бог е целял точно това: той неслучайно го е поставил в тежката
ситуация, та да изпита предаността му към свободата. Подобно на
експериментатор, Бог се е радвал неимоверно, че Адам тръгва по пътищата
на свободата – защото ако не беше тръгнал, това нямаше да е Адам, който го
знаем, Адам, прародителят на човечеството, а един друг, слаб, малодушен,
подчинен, изпълнителен, послушен, унизен Адам. Един такъв друг Адам
нямаше как да бъде венецът на Божието творение. Не такъв е искал да види
Бог своето любимо творение.
Ето как този епизод от свещената история на човека и човечеството
показва нещо изключително важно за разбирането, нещо архетипично:
ценност има само онова, което е мой избор, което е избор, зад който аз изцяло
заставам, избор, за който поемам цялата отговорност. Ако нямаше избор,
нямаше да има и ценност, без свобода всичко за човека губи смисъла си. Това,
че съм избрал доброто, и че съм обърнал гръб на злото, придава ценност и
смисъл на моето деяние. Ако някой друг вместо мен беше решил да постъпя
така, и аз като автомат изпълнявах неговата воля, то тогава, разбира се,
никаква ценност не можеше да има в такова поведение. Защото аз тогава
нямаше да имам заслуга за това, което избирам и което правя.
Това са прости и крайно ясни моменти, които обаче най-често се
забравят – или пък не се дооценяват в пълната им мяра. Ето защо не е
излишно да бъдат напомнени.

Да са запитам обаче: а съществува ли истина на съществуването,
достойно за човека? Щом като съм свободен да правя с живота си каквото
поискам каква ще бъде тогава една такава априорна истина, която да ме
задължава да живея по начин, който тогава няма да е мой избор. Ако няма
такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме
задължава? “Обща” за всички хора ли е тази истина, или тя трябва да бъде
само “моя”?
Това са важни въпроси, на които пак всеки трябва да отговаря сам.
Готовите отговори не помагат, тук рецепти за това какво се иска не помагат.
Значи ли това обаче, че има “много истини”, от които трябва да избера само
една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя своя истина, точно
отговаряща на идеала, които имам за съществуване, което да си е само мое?
Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя
към това?
Ето в това се свежда и високата мисия да бъдеш свободен, сиреч
истински човек. Свободният човек сам твори истината на своето
съществуване, той в най-жестока борба се доближава до нея, отвоювайки
пространство от своите природни инстинкти, от нагоните, от склонностите,
което го обричат на инертност и неоригиналност. Човекът пък в най-малка
степен е просто стадно същество, което трябвало да приеме изискванията на
някакъв външно натрапен “обществен морал” – както проповядваше
комунизмът-марксизмът. Защото този идеал на живот точно отговаря на
идеала за “дирижираната свобода”, която всъщност е олицетворение и
символ на действителната несвобода. В царство на тази несвобода се
превърна и светът, който комунизмът се опита да изгради: по-скоро не свят, а
общество-мравуняк, концлагер и пр.
Затова не бива да се откажа от възможността, която ми гарантира
свободата: да търся личната истина на своето съществуване. Защото ако
започна да търся “готова истина”, на която само да подражавам, докъде ще
стигна по такъв един път? Ще стигна неминуемо до нищото на несвободата.
Аз не желая да ме сполети такава ужасна участ.
Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека?
Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от
свободата ми?
Търсената автентичност на моето съществуване като човек се намира в
пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал. Не мога да
допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с
идеята за достоен живот. Живот, за който поемам пълната отговорност. Ако
се откажа от тази възможност, то аз ще ощетя неимоверно съществуването
си. Ще изчезне неговия патос, неговото очарование. И ще постигна именно
тогава едно изцяло гибелно за човечността ми недостойнство.
Ала какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за
човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не
трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него? Ето на тези и на много
други въпроси ще трябва да се отговаря в една друга, следваща част на това
изследване.
9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

Идеята за човешко достойнство и достоен живот обаче трябва да се
примири с несъвършенството на света, в който живеем. Ние, хората, не сме
съвършени, нито пък светът, в който обитаваме, едва ли е най-добрият от
всички възможни. Но това пък едва ли е трагедия: човекът е човек именно с
всичките си слабости, но и с човешкия устрем към по-доброто и истинното.
Общо взето всички опити за коренно революционно преустройване на света на
съвършено нови начала е завършвал с катастрофа, което ни принуждава да
отхвърлим всеки радикализъм – защото прилагането му едва ли ще направи
света по-добър, но неминуемо ще го направи още по-лош. И така ще открием,
че нашият свят с всичките си несъвършенства дава обширно поле за изява на
човешките пориви към себеизява, към свобода, към съвършенство и към
щастие.
Така че ако трябва да погледна по-практично на съществуващото –
такова, каквото то се представя пред човека – то следва, че съм длъжен да
сляза от висините на абстракцията за съвършено достоен живот. Това няма да
намали достойнството на моята философия, но ще я направи по-практична и
прагматична. А пък практическото независимо от теоретическото
високомерие, с което обикновено се отнасят към него, е особено важна за
живия човек сфера на изява. Един максимализъм на изискванията към човека
обикновено се изражда в насилие към човека, а също и води дотам, че хората
се откъсват от реалността и почват да преследват някакви не особено
смислени химери. А за мен свободата е най-важното, тя е първа базисна
ценност на живота ми.
Ето например, за да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към
това да зная много? Това наистина е един същностен модус на човешкото
съществуване: имаме съзнание, мисъл, ум, разсъдък, можем да познаваме, да
трупаме знания, да бъдем учени. Но какво ще ми даде такова съществуване в
модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно
важно? Защото неслучайно е казано във Великата Книга на човечеството:
който трупа знание, трупа тъга. Знанието притежава безусловна ценност за
човека, но тук става дума за нещо друго: за отказ в името на знанието от
всичко друго, което именно прави живота ни по-човечен и земен. Да потиснеш
всички други потребности на своята душа и тяло в името на служенето на
един такъв жесток господар – умът, разсъдъкът – едва ли е възможност за
живот на разумния човек. Впрочем, да вметна и подчертая: оказва се, че разум
и разсъдък съвсем не са едно и също нещо.
Ето защо аз неимоверно ощетявам своята субективност, лишавам се от
нейните богатства и от жизнената и пригодност и достоверност ако се лиша
съзнателно от всичко останало – доколкото е възможно това – в името за
беззаветно служене за знанието. Вярата, че само знанието и основаната на
него истина може да реши всичките ни проблеми, е крайно коварно и наивно
вярване. Нормално е тук да се запитам: а какви ще бъдат ефектите върху
душата ми, дължащи се на подобна настроеност? На този въпрос трябва да се
отговаря честно и с определена доза проницателност – а не сляпо, както
обикновено става, когато всичко основаваме на една безразделна вяра в
науката. Съществуването, основано върху доминацията на този модус –
знанието – се олицетворява от професионалните учени. Дали кастата на
професионалните учени ме привлича с нещо? Но имам ли призванието за
такова съществуване? И най-важното: какво ще ми даде то? Няма ли загубата

на онова, което съм пренебрегнал, да не се компенсира от богатото на знания
съзнание?
Затова аз трябва да направя така, че в моето съществуване знанието
(науката) да заема дължимото място, т.е. е “точно колкото трябва”. Всяко
прекаляване, всяка едностранчивост и едноизмерност не са нещо, което
трябва да се приветства. Оказва се, че умереността и тук е една добродетел.
Но как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога
ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на
математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават
тези знания?
Всеки отговоря сам на тези въпроси, изхождайки от самия себе си, от
своята личност и оригинална душа. Тук общи предписания няма и не може да
има.
А какво би ми дало съществуването в модуса на изкуството, например?
Изкуството олицетворява една форма на живот, която залага на субективното
преживяване, на чувството, на субективността – за разлика от науката, която
залага на противоположните по насоката си способности на човешката душа.
Тази чисто субективна настройка на живота, при която ценно е онова, което е
чисто субективно, е чист израз на нашата субективност, дава много на човека
в полето на реализирането на чистата духовност. Изкуството гледа на света и
на съществуващото от една субективна, личностна, вътрешно-чувствена
позиция, то ни представя света такъв, какъвто е той във възприятието на
един човек с най-изтънчена чувствителност и одухотвореност. Това е една
форма на живот, която се орицетворява от такива титани на човешкия дух
като Фидий, Рафаел, Леонардо, Микеланджело, Бах, Вагнер, Моцарт, Шекспир,
Данте, Гьоте, Достоевски. Такова съществуване на почвата на най-интензивен
вътрешен живот води до сътворяването на цял един свят на красивото, на
възвишеното, на духа – света на изкуството. Неслучайно Достоевски например
твърди, че не друго, а именно красотата ще спаси света. Защото изкуството
одухотворява и преобразува в художествен план целия свят, тя неимоверно
обогатява на тази почва вътрешния живот на човека – и по този начин работи
най-целенасочено за духовното съвършенство на човека.
Има ли някакви предимства съществуването в сферата на изкуството в
сравнение с опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни?
Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност
ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана?
Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?
Има всякакви хора, а ние сме различни най-вече затова, защото са
различни нашите таланти, сили, способности. Всеки е призван за нещо, всеки
е извикан в съществуването неслучайно, а с някаква цел и идея. От нас се
иска просто да разберем за какво сме призвани – и ако го постигнем, ще се
приближим до идеята на своя живот. До реалистичната идея на живота си –
ето това е най-важното в случая. Защото има много хора с безпочвени
амбиции, има много некадърници, които се тикат примерно в сферата на
изкуството, такива по-скоро вредят, отколкото с нещо да допринасят. Единици
са ония, истински призваните за изкуство, за духовна дейност изобщо. Те са
истинското богатство на цялото човечество.
Дали пък в тази сфера на съществуване благодарение на изкуството
свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов
към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като

артисти, музиканти, поети? Или “качества на душата” тук са решаващото? Кои
са тези благоприятстващи подобна изява качества?
Това са необходими въпроси, на които всеки също отговаря, изхождайки
единствено от себе си – и от степента на самопознание, до което е достигнал.
Ако пък разбера, че ми липсват таланти за такива висши форми на човешко
съществуване, то следва да се примиря с нещо “по-обикновено”, но също така
достатъчно достойно. Ето защо едва ли съществуването на търговеца,
индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо “ощетено”, а значи и
неавтентично? Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването
не зависи от спецификата на професията, която съм си избрал. То зависи поскоро от степента на задоволство, която изпитвам, реализирайки се по един
или друг начин. Важното е човек да открие онази сфера на изява, която
отговаря на неговите способности и таланти – та да успее да ги разгърне
максимално, или в една превъзходна степен. Има и гениални търговци – по
същия начин както има и гениални писатели. Има също така и гениални
предприемачи в бизнеса, компютърни специалисти, има дори гениални
военни, полицаи, съдии и прокурори. Човек има пред себе си много сфери на
изява, и ако открие навреме своята, той ще бъде неимоверно щастлив.
Това е така, защото аз мога да бъда преди всичко човек във всяка една
професия. Аз трябва да бъда преди всичко друго тъкмо човек. Да бъда
личност, да чувствам до себе си във всеки един миг своята свобода, защото на
нея дължа това, което съм. Ако човек разбере това, той ще има ключ за
разгадаването на всички други загадки в своето битие. Няма нищо повече от
това, не може нищо повече да се желае тук…
А след това иде нещо друго, не по-малко значимо. Най-важното в
живота ми все пак се определя от моите разбирания за “доброто”, “ценното”,
“истински необходимото”, “подходящото”, “подобаващото” и пр. Всичко
зависи от ценностите ми: човекът е същество, което може да цени, което има
ценности. А не следва ли оттук, че без философия “така или иначе” не може?
Как ще внеса ред в своите разбирания без отдаденост на едно страстно и
личностно пълноценно философстване? Да, без философия възниква съвсем
реална опасност съзнанието ми да се превърне в… “боклукчийска кофа”. Аз не
трябва да допусна такава грозна участ за себе си.
Трябва да разбера накрая, че все пак не е така важно “какъв съм”, а за
мен истински значимото е кой съм, коя е моята личност. Едно такова
личностно-центрирано съзнание се определя пряко от моята философска
настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си. Но ако тя ми липсва, ако не
умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност “да се объркам”, да сгреша, да
подменя значимото с маловажното, смисленото с незначителното?
За да бъда човек трябва на всяка цена да се добера до смисъла. А това
наистина не може да стане без онази откритост спрямо истината на
собственото съществуване, която се нарича философия. Моята лична
философия е онова, което ме приближава до истината на моето собствено
съществуване. Истината, която е спотаена в дълбините на душата и на
сърцето ми. Без тази истина животът ми едва ли заслужава да се живее.
9.6.Приложения към лекцията “Сферите на битието”
ИДЕИ:

• “Така, макар че никога не обхващаме сигурно целостта на
съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на някак
разкритото в целостта си съществуване. Най-сетне има съществена разлика
между схващането на целостта на съществуващото в себе си и поставеността
ни в центъра на съществуващото в цялост. Първото е невъзможно по принцип.
Второто постоянно се случва в човешкото битие. Всъщност изглежда така,
като че ние тъкмо във всекидневната си дейност сме обвързани с това или
онова съществуващо все едно, че сме се загубили в тази или онази област на
съществуващото. Независимо, че по този начин всекидневието ни може да
изглежда разбито, то винаги запазва съществуващото, дори само като
отсянка, в едно единство на “целостта”. Собствено тогава и само тогава,
когато не сме заети с нещата и с нас самите, сме завладени от тази “цялост” –
например в истинската скука. Тя все още е далече, когато ни отегчава тази
книга или онази пиеса, онова занимание или тази леност. Дълбоката скука,
стелеща се в преизподнята на човешкото битие като тиха мъгла, потапя
всички неща, люде и така – самите нас, в едно удивително безразличие. Тази
скука разкрива съществуващото в целостта.
Друга възможност за такова откриване ни дава радостта от актуалното
битие не просто на някаква личност, а на един обичан човек.
Такава битийна настроеност, в която някак “е” все едно, ни оставя –
определени от нея – да се намираме в центъра на съществуващото в цялост.
Наличността на настроението не само че разкрива по свой начин
съществуващото в целостта, но и самото разкриване става основно събитие в
нашето битие; събитие, което е много над една обикновена случка.”
(Мартин Хайдегер)
• “Същността на човека е несравнима. Човекът, който ние сме, изглежда
е най-самопонятното и е най-загадъчното сред всички други неща в света.
Оригинално, по безброй много начини, това е изразено приблизително така:
човекът е едновременно всичко. Душата е всичко – казва Аристотел. Човекът
не е животно и не е ангел, казва един средновековен мислител. Между двете,
той има част и от двете. Но като център на всичко сътворено, той се отличава
не само от животните, но и от ангелите. Човекът има едно дълбоко скрито в
него, “причастно на сътворението познание”, казва Шелинг, защото е
присъствал на своето възникване…
Самотен е човекът в неизмеримия, безмълвен свят. Той първи придава
от себе си език на безмълвието на нещата. Мълчанието на природата може да
въздейства върху него един път неприветливо, чуждо, като безмилостно и
безразлично към нас, и друг път като възбуждащо доверие, понасящо ни и
помагащо ни мълчание. Самотен е човекът като част от природата. Едва в
общността с другарите си по съдба той става човек, самият себе си, и повече
не е самотен. Тогава природата за него се превръща в един втори план на
безмълвно говорещата тъмнина. Ние сами за себе си изглеждаме като
светлина в този свят, като това, в което за първи път се осветяват нещата,
защото са обхванати от нашето мислене и отношение…
От гледна точка на света ние се схващаме като телесно, живо налично
битие, без което не съществуваме. Ние сме свързани с това налично битие,
движим се в него и усещаме телесността като наша до отъждествяване с
нея…

Ние не можем да се разберем от гледна точка на историята, извън
реалността на традицията, без която не бихме стигнали до нас самите…
Можем ли да се разберем тогава чрез свободата на нашите вътрешни и
външни действия? Тук достигаме до дълбочината и корените на нашето
самосъзнание. Но не разбираме екзистенцията на нашата свобода. Защото не
сме се създали сами нито като налично битие, като което сме родени, нито
като свобода, с която сме надарени, когато сме овладени от нея…
Човекът е по Ницше “неустановено животно”. Животното повтаря само
това, което вече е било, и не може повече. Човекът, напротив, по своята
същност не може да бъде така, както веднъж е бил. Той може да попадне в
задънени улици, да дегенерира, да се самоотчужди. Той се нуждае от
спасение, излекуване, освобождаване и връщане към самия себе си. Това
обаче не се извършва в една общовалидна позната или предполагаема посока
на едно истинно само по себе си човешко битие.”
(Карл Ясперс)
• “Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от
който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е
слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а
не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля, ако се хвали, ще
продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е
брат на ангела…
Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо вселената да
се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна за да го запази.
Дори и вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не
го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че вселената има
начало. Вселената не знае нищо: той е в краен случай мислеща тръстика.”
(Блез Паскал)
• “Шахматната дъска е мирозданието, фигурите – явленията във
вселената, правилата на играта – това, което именуваме природни закони.
Играчът от другата страна е скрит за нас. Ние знаем, че той играе винаги
често, справедливо, с търпение. Но ние също така от горчив опит знаем, че
той никога не прощава грешки, че няма да прояви нито най-малко
снизхождение за незнание. На този, който добре играе, плащат по найголямата ставка, с изобилната щедрост на силния, на възхитения от силата в
другия. На този, който играе глупаво, правят мат – бавно, но безпощадно…
Но откъде да знаем кога Големият Играч ще реши да блъсне масата, да
събере фигурите и да ни обучи в правилата на нова игра? Какво ще стане с
жалките жетони, спечелени от мен? Аз ще се окажа съвършено неправ.”
(Хъксли)
• “… за хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път,
светът е устроен добре.”
(Хегел)
• “Моли се и се труди! (Ora et labora!) Моли се и проклинай! Проклятието
е противоположно на светите думи, но в религията тези неща съвпадат. Да

бъде проклета земята и потта на лицето ти ще ядеш своя хляб! Да работиш –
това значи да унищожаваш или да проклинаш света…”
(Хегел)
КАЗУС:
Ако са възможни следните алтернативи на човешко съществуване, коя
от тях ви е най-близка:
• Съществуване с Бога
• Съществуване без Бога
• Съществуване срещу Бога
С коя от посочените алтернативи се свързва най-пълноценно идеята за
свобода? А идеята за живот? Какво се случва с човешкото достойнство в
единия, в другия и в третия случай? Как, впрочем, възприемате следното
изказване на Достоевски:
Даже ако ми докажат, че истината е извън Христос, то аз бих
предпочел да остана с Христос, а не с истината.
ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико
10.1.Идеята за Бога и Божието битие
Всеки има идея или поне представа за Бога. Тази идея трябва да бъде
развита и изявена в нейния пълноценен вид. Не е достатъчно човек да усеща
Бога със сърцето си, макар че и то не е малко. Трябва да се приближим до
Бога с цялата си душа, включително и с разума си. Трябва да намерим,
следователно, разумните основания на Божието съществуване.
Защото, вероятно, е крайно глупаво да се питаме “А съществува ли
Бог?”, след като по идея Бог не е нещо друго, а “вечно пребиваващият в
Битието, вечно съществуващият”. Но има всякакви хора и всеки трябва да
извърви своя път до Бога. За някои хора тези пътища за твърде обиколни. За
мнозина пътят, по който са поели в своите търсения на Бога, възможно е, да
не ги доведат доникъде. Възможно е вместо да ги приближават, да ги
отдалечават от Бога. Има всякакви пътища. Но най-важният е този, който е
лично твой – и който ще те заведе до твоята лична и изстрадана истина за
Бога.
Най-странното е, че вярващият и невярващият си имат коренно
различни представи за Бога: сякаш от нашите представи за Бога зависи
съществува ли Бог или не. Това, впрочем, е крайно абсурдно: не Бог зависи от
нашите представи за него, а нашите представи, доколкото са истинни, трябва
да носят в себе си някакво вярно, съответстващо на истината за Бога
съдържание. Не можем да поставяме Божието съществуване в зависимост и
от нашата вяра: не Бог зависи от нашата вяра в Него, а нашата вяра в Бога,
предполага се, зависи от Божието съществуване. По-скоро ние зависим от
Бога, отколкото Бог зависи от нас – това поне е сигурното. Защото Бог именно
по идея е всемогъщ творец на всичко съществуващо, който при това
постоянно дава импулси към живот и съществуване на съществуващите неща,
души и тела. Без Бог нищо не би съществувало, в това число и ние самите –
как тогава да можем да си позволим да изопачаваме тотално нещата и да

твърдим, че Божието съществуване зависи от нашето благоволение?! Такова
отношение, разбира се, крайно изопачава нещата и разумният човек не бива
да го допуска.
Да, самият Бог и Божието Битие не могат да зависят в съществуването
си от това дали някой вярва или не вярва в Бога. Бог може да съществува
дори и никой да не вярва в него: хората, особено пък съвременните, са
склонни да вярват в какво ли не. Много често се вярва в неща, които съвсем
не заслужават да се вярва в тях. Някои, например, казват, че вярвали в
доброто, и е интересно какво ли означава това, след като в доброто не се иска
да се вярва: достатъчно е просто да правим добро. Не, те държат, че вярвали
в доброто, и изобщо не се замислят дали правят добро: защото в името не
само на доброто, ами дори и на истината, са били извършени страшни
престъпления против човека, човечността и човечество. Примери:
националсоциализмът и комунизмът, двете варварски доктрини, коренящи се
в злобната ненавист срещу свободния и достоен човек. А е факт, че истински
вярващите в безкрайно добрия и благ Бог никога не биха направили зло
някому: ето че вярата в Бога винаги е целебна и облагородява като нищо
друго душата на човека и нравите на човеците. Да се казва пък, че е найдобре да вярваш не в друго, а в… себе си, е най-абсурдната вяра: вярващите в
човека също са правили доста престъпления не само срещу човека, ами и
срещу самата човечност: комунизмът твърдеше, че се бил опирал на една
такава абсурдна вяра. Да вярваш в себе си означава най-малкото да вярваш
или да санкционираш (оправдаваш) чрез вярата своите собствени
недостатъци – или пък да се самоопределяш като свят и безгрешен. Но
Учителят на цялото човечество, Великият сърцевед Христос твърди, че няма
нито един безгрешен на тази земя. Ала вярата в Бога има такава сила, че е в
състояние и планини да мести.
Разбира се, никой не бива да бъде увещаван, че трябва или че не трябва
да вярва в Бога – или пък в каквото и да било друго. Въпросът за това в какво
човек вярва е един най-интимен и личен въпрос. Всеки нека да си вярва в
каквото си иска. Но това не ме освобождава от потребността за себе си да
реша доколко моята вяра е смислена – или пък носи и изразява просто един
абсурд. Вярата е нещо, което трябва да ни възвишава, да ни прави добри,
правдолюбиви, отдадени на свободата също. Истинската вяра прави точно
това, тя ме подтиква да преживея своя невероятно силен духовен поврат към
най-великите ценности на цялото човечество. Накрая, човек, който
принадлежи по кръв на даден народ, няма с лека ръка да отхвърли
традиционната вяра на своя народ. Ония, които не са причастни на вярата на
своя народ са нещо като дърво без корени – такива дървета неминуемо
изсъхват. В тях просто няма откъде да се влива духовна сила, тази
последната именно одухотворява живота ни и му дава вярната посока.
Ето защо на въпроса: “А вярата в Бога ли поражда Божието Битие или
пък тя е само израз и отглас на Божието Битие?” аз ще отговоря отрицателно.
На въпроса “Имам ли право да поставям съществуването на Бога в зависимост
от моята вяра в него?” аз също ще отговоря твърдо отрицателно. Защото не
може тъкмо Бог да е единствено “понятие на ума”, а всичко останало да е
нещо повече от това. Защото не може творението да съществува, а
съществуването на Твореца да е под въпрос. Не може следствието да е
налице, а причината да липсва. Бог по идея е Първопричина на всичко

съществуващо – как тогава тъкмо Бог да не съществува, а пък породеното от
действието на тази причина да съществува?!
Мога да вярвам, че Бог съществува, мога и да не вярвам в Божието
съществуване. Но какво всъщност означава приемането на едното и другото?
Ако се предоверя на Бога и повярвам с цялата си душа в неговото
съществуване, дали нещо ще губя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в
предположението, че Бог не съществува от тази, свързана с убеждението ми,
че Бог съществува? Но Божието Битие не може да зависи от хорските мнения!
Как така да зависи, какво означава това “зависи”? Все пак аз не бива да се
превръщам в явен глупак, който при това е извратен дотам, че непрекъснато
и всекиму се хвали със своята глупост…
На какво, впрочем, е израз това, че изобщо поставяме въпроса за
съществуването на Бога? Този въпрос е израз на някакво извънредно
дълбокомислие или пък е симптом на някаква извънредно плоска
самонадеяност? Който си въобразява, че съществуването на Бога зависи от
неговото лично “разрешение” и благоволение, наистина издава с това една
крайна самонадеяност, граничеща едва ли не с мания за величавост. Затова
когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да
изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали
пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един
самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?
Има всякакви хора, всеки ще отговори по свой начин на тия
немаловажни въпроси. Някои смятат, че дори самата философия, която дръзва
да поставя такива въпроси за съществуването на Бога и за Божието битие, е
израз на прекалена човешка самонадеяност. Но пък никому не е забранено да
мисли и да се пита. Философията не може да е безразлична и да бяга от един
въпрос, изпълнен с огромен екзистенциален смисъл за човека – какъвто е
въпросът за Бога. Защото философията съществува за това да помага на
човека за решаването на най-значимите му екзистенциални въпроси.
Екзистенциални са въпросите, които касаят съществуването – в случая на
човека. Иде от латинското exsitentia, съществуване, от exsisto –
съществувам. Същност и съществуване, както се забелязва, са дълбоко
свързани: съществуването отговаря на същността, тя е негов корен. На
латински esentia е същност. Та в тази връзка не е излишно да съзнаваме, че
само човек може да се пита за своето съществуване – това едновременно е и
шанс, и велика мисия и отговорност на живия човек. И той не бива да се крие
или да бяга от своето предназначение на този свят. Може би точно в това – да
питаме, да се стремим, да искаме да разбираме – е нашата най-важна мисия
на този свят?
Затова съм длъжен да приема, че по идея Бог притежава несравнима с
нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго битие.
Това означава, че Бог е съвършен, нищо не му липсва. А съвършено е тъкмо
онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг. Може ли тогава на
съвършеното по идея да му липсва такова просто нещо, каквото е
съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото
време да съществуват и най-несъвършените неща и твари? За да не допусна
такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството)
съществуване необходимо принадлежи на Бога? И то не само принадлежи,
ами съм длъжен да приема, че ако нещо съществува в най-пълна степен и
мяра, съществува, следователно, най-истински и пълноценно, това е именно

Бог! Защото Бог е тъкмо истински съществуващият – по идея и по
определение! Изказването “Аз, слабият, несъвършен, нищожен човек
съществувам, а великият Бог не съществува” е изказване, което граничи с
лудостта.
Мога ли, впрочем, да си представя съвършеното? Имам ли сили да
опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли
безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под
кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя
против съществуването на Бога?
Ако Бог е съвършеното, то той е и “най-съществуващото”, сиреч
истински съществуващото. Точно затова, по свидетелството на библейският
летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3:
14)? Само такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, е в
състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко
сътворено.
Оказва, че само всемогъщият Бог е могъл да принуди небитието
(нищото) да породи всичко. Точно така, чрез Божията намеса и по Божия воля
нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване
и живот. Може ли умът ми да проумее това велико тайнство? Ако не може, ако
това не е по силите на ума, длъжни сме да апелираме тогава към цялата
душа. Това, което умът не може, душата може. Ако човек не се обърне към
Бога с цялата си душа, ако не направи нужното, та с цялата си душа да
приеме Бога, ако разчита, че може да се доближи до Бога само чрез напъните
на своя слаб ум, то такъв човек никога няма да постигне Божията истина. И
душата му никога няма да усети Божията благодат. Божията благодат е това,
което истината за Бога, овладяла сърцето, дава на самото сърце. Това е найвеликото блаженство, което човекът може да почувства. По-силно
удоволствие от благодатта, която Божията истина дава на сърцето, на този –
пък и на всеки друг свят – няма.
А на ума, безспорно, изглежда “по-достоверна” хипотезата, че нещата
са възникнали не иначе, а в резултат на… случайността. Умът не се смущава
от това, че появата на света по каприз на случая не е равносилно на
невъзможност. Защото умът се съпротивлява да приеме чудото на
сътворението. Това е така, защото, предполагам, нашият ум ни е даден
затова, та да ни съблазнява и отклонява от най-съкровените истини – за да ни
пробутва своите непълноценни знания. Ако ги нямаше съмненията на ума,
тогава нашата вяра щеше да ни се удава прекалено лесно. А лесното няма
такава цена като онова, което си постигнал чрез надмогването на най-големи
трудности и изпитания. Да, вероятно затова съществува нашият ум – да ни
провокира към слабост, та по този начин да ни подбужда да ставаме по-силни.
Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите
неща – в лицето на човека! – да се питат дали съществува самият извор?!
Нашето собствено съществуване само по себе си не е ли най-категоричното
доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от доказателства, не е ли
достатъчен самият факт на нашето съществуване?
В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?”
отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва
ли, че Бог е всичко онова, което е и което не е човекът – но в безкрайно поголяма, непостижима за мен степен? Творецът, безспорно, е оставил своя

печат върху творението. Но творението никога не може да изпревари по
онтологичната си пълнота своя Творец.
Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и никога няма да бъде
човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване следи
и отражения на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност
за творчество и свобода не е Божий дар? Въпросите наистина са много и
нямат край, но е добре всеки сам да помисли и да намери своя отговор – и тук
общите отговори са негодни, не струват нещо особено.
Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия
човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се
“приближавам” до Бога като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е
възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог,
оказва се, в такъв случай е вечен извор на сила и живот.
Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят
дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да дойде духът у мен, ако не от
Бога? Дали, впрочем, човекът по идея не е дух? Или човекът и човешкото е
всичко друго, но не дух?
Но това в какво вярвам зависи съвсем пряко от това какъв съм. Не са ли
прави тогава ония, които, след като никога не са усетили духа в себе си, да не
разбират и “духовните неща”? Ето затова изглежда мнозина не са склонни да
се вглъбят в така възвишаващата духа ни идея за Бога. Но ако духът в мен
самия е жив, то оттук следва, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност.
Ала защо ли пък някои са употребили даруваната ни от Бога свобода за да
вървят срещу Бога – срещу своя така щедър родител? Бог освен че ни е
подарил живота ни е дал и шанса да го употребяваме според свободата си –
ето това е най-голямото богатство на човека. Но някои хора не го разбират
или пък го употребяват, за да работят срещу самите себе си. Странни хора са
те, не е ли така?
10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота
Често употребяваме думата “нещо”, която е противоположна на думата
“нищо”. Нещото не е нищо, нищото не е нещо – това поне може да се каже
като една първоначална интуиция. Сега трябва да се постараем да вникнем
малко по-пълно в реалността, градивен елемент на която е нещото, това
именно е реалността на нещата.
Нещото не е “нищо”, но то не е и “всичко”. Тогава, оказва се, то е тъкмо
строго определеното, конкретно съществуващо. Първото, което можем да
кажем за това или онова, е че то е нещо – думата нещо ето че обозначава по
най-абстрактен начин конкретните съществуващи неща. Докато нищото е
неопределеното (не)съществуващо”. Нищото си е просто нищо, а не… нещо. В
пещта – да, небитието може да се оприличи като една огромна доменна пещ,
която всичко поглъща, изгаря го и го превръща в нищо! – “всички котки се
черни”, сиреч няма конкретно определени “несъществуващи неща”, а те,
доколкото изобщо можем да ги мислим като отделни, просто са… едно нищо.
Няма обаче едно, две и пр. нищо, нищото си е нищо – единно и неделимо.
Неслучайно думата нищо няма множествено число, докато думата нещо има –
казваме “неща”, но “нища” като дума няма.
Явно, по такъв начин, нещото е произлязло от нищото чрез
определянето, именно чрез “отграничаването” и “отвоюването” му от нищото.

В такъв един смисъл Бог е отграничаващият от нищото, завоюващият нещата
от нищото, той е определящият, “извикващият към съществуването”,
следователно е създател на всички неща.
Тук има нещо интересно. Дали нещото винаги възниква от друго нещо, а
от нищо нищо не може да възникне? Но всяко творчество и създаване е
винаги раждане от нищото. Трансформацията на нещо в друго нещо не е
творчество и сътворяване. Как тогава да е вярно положението, че “от нищо
нищо не възниква”? Не е ли тогава едно такова положение изобретение на
разсъдъка, който съвсем не разбира творчеството, свободата, живота и пр.?
Нещата едва ли си съществуват вечно, т.е. не са съществували,
съществуват и ще съществуват занапред. Те обаче само вечно се
преобразуват. Нещата се намират във вечно изменение, развитие,
трансформиране, те са преходни, неустойчиви, изменчиви, нетрайни. Когато
нещо губи определеността си да е “точно това нещо” и става друго, то сякаш
само е “залитнало” към небитието, но нещо го е удържало – и то само е
модифицирало формата си, вероятно под влияние на външни въздействия. Но
дали склонността на нещата към изменения няма ли да доведе – не трябва ли
вече да е довела! – до стихване на измененията поради изразходване на
заложената в тях енергия?
Едва ли, защото при многообразните си изменения те, вероятно, не само
отдават, но и получават енергия. Разбира се, енергия се и губи, но може би
загубената енергия се компенсира от придадена. Но за да има изменения е
необходим винаги възобновяващ се източник на ресурси (енергия), който да
компенсира “разсейването” на енергията. Защото енергията не се губи, но тя,
предполагам, може да се “утаява”. Не трябва ли тогава да допуснем
съществуването на сила, която вечно поддържа съществуването на нещата?
Още от времето Демокрит се знае, че всяко нещо е изградено от найфини “тухлички”, наречени атоми – елементи, неделими по-нататък. Науката
блестящо потвърди и категорично прие допускането на философа Демокрит,
който просто е твърдял, че “няма как да няма атоми”. Ако почнем да делим
нещо на все по-малки частици, в един момент ще стигнем до най-малки
частици, които са на границата с нищото – това са атомите. Ако разкъсаме
атома, при това ще се отдели доста силна енергия, при която атомът сякаш
“изгаря” и изчезва в нищото. Пример за това е атомната бомба.
Впрочем, могат ли атомите сами и “спонтанно” да се свържат в
“милиарди” – всъщност непостижимо много повече! – качествено различни
образувания? В най-новата физика, квантовата, се спори дали квантите са
“частици” или са просто енергия и поле, в което е разсеяна енергия. Оказа се,
че неделимият атом се състои от “абстрактни частици”, които са
едновременно и “частица”, и “енергия”. Енергията също е “нещо”, подобно на
материалната частица, ако е така, то квантът тогава какво е? “Нещо” или
“нищо”? Дали пък квантът и атомът (и още по-малки от тях структури) не са
само “теоретично допускане”, конструкция на ума – необходима му за да
проумее поне отчасти непостижимата иначе сложност на нещата, на
материята? Изглежда науката само усложнява, отколкото пояснява нещата –
тя по-скоро се е превърнала в увлекателна интелектуална игра на призваните
за наука. На която другите, обикновените хора, гледат с порядъчни дози
скука…
Но да се върнем отново до своя въпрос: може ли хаотичното движение
на атоми – на “елементарни частици” – от само себе си непрекъснато да

сътворява и поражда толкова много, по същество неизчислим брой качествено
различни образувания? Как да си представя това? Или такова едно
сътворяване е невъобразим абсурд? Дали пък учените, които проповядват
този възглед, не са непоправими мистици, повече вярващи в чудеса отколкото
ония, които вярват, че Бог е сътворил всичко?
Ако пък тези атоми, по пътя на “самогрупирането”, са създали и…
живота, също и човека - то това не е ли най-чудната мистерия, която човек
изобщо може да измисли? Не се ли оказва, че в основата и на науката лежат
“вярвания” (в чудеса и пр.), които са по-мистични дори и от вярванията в
духове?
“Вярата в атома” във “века на атома” (ХХ век), на която, както твърдят
поклонниците на науката, сме били дължали всичко, не е ли една съвсем
парадоксална вяра? Но ако в основата на науката се допусне нещо нездраво,
то можем ли тогава да се чудим, че тя много често ражда и… чудовища?
Но как така въпреки всичко науката има и безспорни постижения,
служещи на човека? Дали обаче нейната действителна ценност е онази, която
сме склонни да й приписваме? До каква степен може (и трябва) да се вярва на
(и в) науката? Допустимо ли е рационалният човек да вярва в науката? Вярата
в науката не е ли абсурд, т.е. нещо като… “дървеното желязо”?
Това са важни въпроси, които може да постави една по-прецизна и
търсеща философия на науката. От позицията на науката такива съображения
и опасения изглеждат може би съвсем иначе, но вероятно това се дължи на
обстоятелството, че там една прекомерна вяра в догмите (принципите,
постулатите, основите) на науката заглушава всички съмнения. Как се е
стигнало дотам науката да се превърне в крайна сметка в една доста
разпространена секта, основана на неверието в Бога, но пък за сметка на това
в една още по-страшно абсурдна вяра в науката и в разума?
Но да се върнем пак до своите си въпроси. Като кажа “нещо”, какво
разбирам под това? “Нещото”, разбира се, не може да е всичко наведнъж, а
само това или онова, примерно този камък, това цвете, тази река, това море,
този континент, тази модерна “пишеща машина”, наричана компютър, това
животно, тази дреха, този човек и пр. Тогава има ли смисъл да употребявам
тази дума след като тя обезателно трябва да бъде конкретизирана? Какво ми
казва думата “нещо” след като съм забелязал, че като кажа “нещо” за “нещо”,
веднага някой ще ми подвикне “Хей, за какво нещо става дума, уточни?!”?
Парадоксът е, че като кажа “нещо” без да уточня кое е то, то аз все
едно нищо не съм казал. Ако всичко е “нещо”, то думата “нещо” тогава е найпределна абстракция. И тя всъщност е толкова пределна, че нищо не казва.
Или все пак казва нещо? Какво е то?
Но да се замислим и над въпроса: все пак как съществуват нещата?
Може би съществуването им зависи от това какви са те? Общото за всички
неща съществуване може ли да ме интересува? Дали общо за нещата не е
това, че те съществуват в пространството? А има ли неща, съществуващи
“извън пространството”? Да, има неща, съществуващи извън пространството,
но неща ли са те в такъв случай? Вероятно да, но може би и не…
А дали пък всички неща съществуват “във времето”? Т.е. появяват се
ето сега, в този момент, който е начало на съществуването им, после “растат”,
развиват се, достигат пълнотата на потенциала си, пък след това малко по
малко се появява и техния заник, залязването им, началото на тяхната гибел.
Това е ясно, но какво би означавало нещо да съществува “извън” времето? Ако

времето не съществува за дадени неща, то как тези неща съществуват? Но
може ли да се “знае” за тях по същия начин, по който знаем за времево
съществуващите неща? Какъв извод мога да си направя от това?
Ето защо съм длъжен да приема, че има и неща, съществуващи
“вневремево”, сиреч във… вечността? Какви и кои са нещата, съществуващи
извън времето, т.е. във вечността? Имам ли някакви свидетелства за тяхното
съществуване? От какъв род трябва да са тези свидетелства?
Ето, например Бог е ярко олицетворение на съществуването във
вечността. Имам ли право тогава да твърдя, че съществуващо е само онова,
което съществува във времето? Едва ли. Но има ли и други “подобни” на Бога
неща, за които вечността е начин на съществуването им? За човека примерно
вечността има ли някакво значение – или тя е само “метафора” и “символ”?
А мога ли да твърдя, че движението е най-основен “начин на
съществуване” на материалните неща? Онова, което съществува извън
движението, не попада ли пряко във вечността? А тази последната дали не
трябва да се свързва с покоя? Вечното е непременно обездвижено, защото
там, където има движение, задължително трябва да има начало и пр., т.е да
има време. Може ли по обичайния начин да се долови съществуването на
нещата, съществуващи извън движението, а значи и извън времето?
Но ако нещо е “извън движението”, то по какъв начин мога да се добера
до него? Щом като науката е “област на движенията” (тя изучава тъкмо тях!),
то кой тогава е пътят към същината на пребиваващите в покой вечни неща?
Как си представям вечния покой? Той не е ли подобен на смъртта? Подобно
разбиране не е ли резултат на обвързаността на нашето съзнание предимно
със “движещите се неща”? Ето тези въпроси поставя и може да ги постави
само философията. Философията тогава се оказва, че е опит за човешко
постигане и представяне тъкмо на вечните неща. Този извод трябва да го
запазя и да не го забравям никога: всички науки се занимават с текущите, с
изменчивите неща, докато само философията – и религията, но тя прави това
по съвършено друг начин – е област на постигане на вечните неща. Ами
изкуството не е ли една друга област, в която можем да сме близо тъкмо до
вечните неща?
Добре, но може би вечният покой е само метафора, израз, който няма
точен корелат? Но нима покоят, погледнат от друга страна, не може да се
свързва с… “вечният живот”? Има ли покоят предимства пред движението? А
движението превъзхожда ли с нещо покоя? Защо ни изглежда така?
Съществуването-в-движение, сиреч във времевостта, и съществуванетовъв-вечността – кое от тях притежава по-голяма битийна пълнота? Каква ли е
целта на движението? Вечното движение не е ли безсмислица? Не трябва ли
да го свързваме с “вечното повторение”, с възвръщането на вече станалото?
Впрочем, защо изобщо нещата в този тук наш свят са така отдадени на
движението, защо те толкова се движат? Каква е целта на движението, в
което материалните неща непрекъснато пребивават? Може би се стремят към
нещо? Може би се движат към своя “образец”, към абсолютното в своето
битие, към битието на Абсолюта?
Или пък движението на нещата е изцяло безсмислено, хаотично,
“безсъзнателно спонтанно”, стихийно и пр.? За какво ми говори израза “безсъзнателна спонтанност”? Мога ли да извлека някакви изводи от това?
Бог няма как да се движи, той изцяло “неподвижен”, пребивава във
вечна невъзмутимост и покой – имам ли право да твърдя това? Мога ли да

зная това? Може ли то да се знае? Или трябва да се доверя само на своята
интуиция? А какво ми говори интуицията? Трябва ли да имам по-голямо
доверие на своята интуиция? Обаче движението за… “този свят” е съдбовна
необходимост, това поне е сигурното. Ако е така, в такъв случай какво
означава то за нас самите?
Ето че установих поне това: нещата в този свят пребивават във вечно
търсене на една абсолютна битийна пълнота. За тях това е вечен, но уви,
недостижим идеал. За тях, за нещата, за света на материалните неща,
движението е един вечен порив към съвършенството, което обаче тук-там
проблясва в природата – за да ни удивлява и да ни убеждава в причастността
й към Божието съвършенство. Човекът, пък и науката трябва да привикнат
все по-ясно да долавят този исконен техен стремеж. Който наистина
свидетелства за нещо най-съдбовно. Защото и човекът, със своето тяло, е
гостенин в този свят на материалните, но затова пък още по-страстно
стремящи се към съвършенството на духовното неща. Ето защо, например, за
човешкото тяло тръпката на любовта е най-висшето, което то може да
преживее. А любовта наистина е една одухотворяваща съществуването ни
духовна сила…
10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
Още великият Аристотел, който в някакъв смисъл е основоположник на
физиката – учението за природата – е писал някои други свои книги, в които
решава чисто философски проблеми. Векове след това когато изследователи
на неговото творчество подреждали написаното от Стагирита те отделили тия
произведения на отделна купчина, пред която написали на бележка ето тези
думи: μετά τά φυσικά. Което буквално значи “това, което идва след физиката”.
По този начин μεταφυσικα-та станала наистина по-рядко, но също доста
употребявана дума, която обозначава философията, именно науката за
свръхсетивните начала на битието. Това, което е отвъд физиката, което не е
по силите на физиката, е област на μεταφυσικα-та. Да видим обаче сега какво
метафизиката (философията) може да каже за природата – и което,
предполага се, е в повече от онова, което физиката ни говори за нея.
Мεταφυσικα-та е учение за битието на природата – за онази най-дълбока
същност на природното битие, което е несетивна, която, следователно, се
постига не с очите, а с ума. В някакъв смисъл още сега може да се отбележи,
че всяко битие е при-род-но. Тази дума – при-род-а – за какво обаче намеква?
Защо “при” и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв “род” тук става дума?
Изглежда при-род-ното е онова, което е “при” своя род, неотделимо е
от рода си. По този начин се оказва, че природата е “съвкупност от неща”,
всяко от които е “при” своя род. В природата, следователно, всяко нещо е при
рода си, а пък родът – общата, обединяваща нещата в едно същност – тук
властва, което пък значи, че природните образования в никакъв случай не
могат на са индивидуални. В природата отделното няма някакво особено
значение, по същия начин, по който тук нямат никакво значение
индивидуалните специфики на отделните неща. В природата отделното има
някаква стойност само доколкото то служи най-безропотно на рода, на общата
и унифицираща същност (природа). Затова и познанието за природата не се
занимава с търсене на някакви особености на нещата – индивидуализация – а

е съсредоточена около задачата за откриване на общия закон, на който тези
неща се подчиняват – генерализация. Природата е същинска стихия на
общото, на закона, на който се подчинява без остатък всяко нещо, в
природата, следователно, няма индивидуалност, няма също така и свобода.
Тези положения в разбирането на природата дължим на учениците на Кант от
края на 19-ти век. На това именно основание се поражда онзи точен характер
на природните науки, от който някои така искрено се възхищават.
От друга страна природното е просто “при-родено”, т.е. “роденото”,
което е близо, при онова, което го е родило. Това важи за всички природни
неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора. В природата се
възпроизвеждат в неизчислимо количество все едни и същи неща, и при тях
индивидуалността изчезва и се претопява без остатък в доменната пещ на
рода. Природата, следователно, е нещо като… фабрика за масова конфекция,
където без отегчение се произвеждат все едни и същи продукти,
възпроизвеждащи все една и съща обща същност – родовата.
Науките се занимават най-вече с познание на природата, т.е. доставят
ни знания за родовата същност (законът), на който различните природни
образования наистина съвсем безропотно се подчиняват. Какво е тогава
природата от гледна точка на науката? Каква картина тя “рисува” на
природното битие? Разбира се, самата наука съвсем не се пита за това що е
природно битие. Тя просто приема природата за “даденост”, която трябва да
бъде постигната, опозната, покорена. Ето защо онова, за което науката за
природата няма дързостта да заговори, е област именно на μεταφυσικα-та.
Физиката – от гр. дума φυσις – природа – наистина е главната природна
наука. А химията, биологията, географията какво място заемат? Как тези
науки гледат на природата, каква е тя за тях, как те я възприемат от своята
гледна точка? А какво интересува примерно екологията? Защо е възникнала
тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата,
до които естествознанието не може да се добере? Тези въпроси са по-скоро за
индивидуално осмисляне, защото на тях всеки ще отговори според
предразположеностите си, според интересите си.
Има обаче още една дума за обозначаване на природата, и това е
думата “естество”. Думата “естествознание” е произлязла от нея: знание за
естеството. Да се запитаме обаче за това: природа и естество едно и също ли
са? Природното е естественото – така ли? Да почнем в отговора си оттук, че
противоположна на думата естество е думата… изкуство. Думата естество е
някак си по-стара дума за обозначаване на същото, което обозначаваме с
думата природа. Тя поне звучи някак си старовремски. Естеството е онова,
което е недокоснато от човека, което си съществува в най-автентичен
природен вид. На латински пък същото това го наричат natura, а пък онова,
което човекът е преобразувал за някакви си свои цели на латински се нарича
cultura, сиреч онова, което е обработено, преформирано, променено в една
неестествена, в една изкуствена насока. Природното, натуралното,
естественото си съществува в един автентичен вид, в пълно съгласие със
естеството на природното битие, докато културното някак си наистина е
неестествено, даже в някои случаи противоприродно. Ето един пример: река
Марица, с кристално чиста вода, такава, каквато се спуска от Мусала, е самото
естество, е самата natura. Същата тази река Марица, такава, каквато е вече
към Пловдив, с мътни, миришещи на гнилост и оцветени от всякакви химикали
и боклуци води, е… cultura. Една такава “култура”, насочена към

разрушаване на природното в неговата автентичност, към оскверняване на
природната автентичност на съществуващото, е онова, срещу което се борят в
наше време еколозите: те искат да запазим природата си чиста, в нейното
автентично естество. В планетарен план тази идея да съхраним природното
великолепие от разрушителния и убийствен натиск на една в крайна сметка
антихуманна “човешка” експанзия, е една голяма и благородна идея, към
която се чувстват причастни все повече и повече развълнувани и загрижени за
природата, сиреч разумни човешки същества.
Но да се върнем на своята по-пряка нишка на анализа. Ако има неща в
природното естество, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната
способност за познание, то те затова са от компетенцията на философията на
природата. Тази философска дисциплина някога са я наричали натурална
философия или натурфилософия. Интересува ли ме такъв раздел на
философията? Дали такова философско знание за природата може би е било
необходимо когато науките за природата не са били достатъчно развити, а
днес е ненужно и излишно. Защото все пак такъв род знание се постига по
изцяло умозрителен начин, чрез размисъл, чрез абстрактно вникване в
същността, а не чрез експерименти или по точен научен начин.
Днес науките за природата са изключително развити и ни доставят найбогати и прецизно разработени знания. Ако науката може да ни каже всичко
за природата, то явно тогава нямаме нужда от натурфилософия или
метафизика. Или все пак нещо остава за философията именно като
метафизика? Дали метафизиката е отживяла времето си и днес е архаична,
немодерна и затова излишна?
Но да погледна в отговора на този въпрос от една друга страна. Науките
ми предоставят много, но фрагментирани, строго разделени и класифицирани
знания, които аз тепърва трябва да свързвам в едно. Аз обаче тепърва трябва
да се питам за естеството на природата като цяло – и за целостта на
природното, на естеството като цяло. Има ли наука, която може да задоволи
един такъв възможен интерес? Не се ли оказва, че науките ми казват всичко
за отделните дървета и храсти, но за гората като цяло почти нищо не ми
казват. Като вляза в гората аз виждам само дървета, това е хубаво и
интересно, но съвсем друго си е да си избереш подходяща височина, от която
можеш да съзерцаваш цялата гора. Как да намеря такава “височина”, от
позицията на която да видя, да съзерцавам и да се любувам тъкмо на
природата като такава и в нейната цялост – а не само на някои нейни части
(дървета)? Дали пък не се оказва, че природните науки необходимо гледат на
природата така, че неизбежно рушат нейната цялост? Да, уви, те разкъсват
природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”,
“детайли”, “разрези” и пр. Те в някакъв смисъл убиват живота и
великолепието на природата, а пък това “разкъсване” на нейната жива цялост
може да оприличено на онова, което прави паталогоанатомът в моргата –
когато от човека е останал един безжизнен труп. Много често от човешките
знания за природата – ако имаме една по-изострена чувствителност – вее, за
жалост, един мъртвешки дъх на разложение. Докато съвсем друго е живата,
обляна от светлина и преливаща от цветове, пулсираща от живост и
преизобилие велика Майка-природа! Така че на науката не дължим винаги
едно безусловно преклонение – и тук е ролята на философията, която може да
удържа в разумни граници това преклонение.

Защото, наистина, до какво би довел един такъв научен подход,
разкъсващ целостта на природата и убиващ в крайна сметка нейната живост?
Ако не виждаме целостта на природното цяло и единство, то това неизбежно
и доста коварно влияе на нашия поглед върху частите. Откъснатата от цялото
част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Едва ли.
Ето защо се налага да има “наука на науките” (метанаука), която да
обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно. Но има
ли такава наука, по силите ли е такава задача за науката, не е ли необходима
тук именно една философия, която да стопли с човечността си така студената
иначе и много често прекалено високомерна наука – и научност?
Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се
абстрахира от всичко останало и особено от самата връзка и цялост, внася
недопустим за науката момент на произвол. Ако стратегията на природните
науки е да изучават природата “на парче” (някакви явления, процеси и пр.,
изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си), то се оказва, че
природното цяло се оказва недостъпно за тях. А може би за тях по тази
причина си остава непостижима тъкмо най-великата тайна на природата?
Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области
на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското
гледане не им е чуждо, то това няма ли да им помогне да не изгубят “погледа
отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта? Ако не са способни на това, то няма
ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност,
“плоскостност”? Това са необходими и дискусионни въпроси, по които аз тук е
излишно да давам предварително някакъв отговор, претендиращ за
окончателност. Това, собствено, са въпроси за самостоятелно осмисляне.
Науките, уви, не могат да уловят духа, оживотворяващото природата
като цялост. Ученият въпреки всичко трябва да се пита за онова, което в
дълбините определя съществуването на природното цяло. Но учените много
често отбягват тези най-важни въпроси. Природата за такива учени има
опасност да се превърне в “купчина” от всякакви, разхвърляни тук и там
неща, докато тя всъщност е организъм, органично и живо цяло. Ако учените
заради дърветата не виждат и упорито не искат да видят гората, ще се
отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли
плъзга само по повърхността, неспособно да се взре в дълбините?
Да се върнем сега при онази първа нишка, която възприехме в началото
на темата. Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род
(т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е
израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може
да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по
свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на
съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да
се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос. По който
допълнителна информация достави и имащата толкова големи постижения
модерна наука, наречена генетика.
Защото ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята
същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо
същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят
при природните неща? Дали предварително зададената и неизменна същност
не е онова, което определя границата на природното?

Да погледнем на тези въпроси и от една такава страна. Нима нещо не е
такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно
определеността на природните неща? Значи ли това, че съществата, нещата и
организмите в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да
губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и
пр.? Или дори и измененията в тях са програмирани в същността, носят се от
нея?
Всички тези необходими въпроси водят до извода, че в природните
явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна
необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като природен
закон от науката. Тази необходимост и закономерност на природата търси
именно науката.
А пък непосредствено дадените изрази, конкретните прояви на
природната необходимост се наричат причини? “При-чин-ата”, ако се взрем в
самото понятие, е нещо, което е “при” своя… “чин”? Тук, забелязваме, коренът
е “чин” – как да разбирам тази дума? (Явно не става дума за… ученически
чин!) Но има всякакви “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл –
например при чиновниците (и тук коренът е “чин”!), при военните и пр.
Чинът в този смисъл е основа на организации, под-чин-ени на някаква
йерархия. Чинът е онова, което под-чин-ява нещо на нещо. Пример:
йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея,
се базира на чин-овете в нея – офицерски и пр.
Нещо подобно, предполагам, е и “чин-ът”, който стои в основата на
думата при-чин-а. Има, изглежда, и някаква природна йерархия, основана на
необходими за съществуването й чинове. И ето че причините, търсени от
науката, се свеждат точно до откриването на чиновете, пораждащи
отношения на съ-под-чин-еност в природата.
Дали пък, впрочем, чин и род не са едно и също нещо? И какво в такъв
случай се оказа при-род-ното битие? Не е ли то едно царство на при-чинността? Природната необходимост, оказва се, е израз на йерархията (съ-подчин-еността) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и.
Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на
неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това,
че и организмите – животните, а също и хората – също са подчинени на строга
необходимост, която не може да се мени? Това именно установява науката в
своите закони, чрез постигнатите от нея природни закономерности.
Като природно нещо, оказва се, човекът е неизменен, подчинен е на
неумолими причини, диктувани от неговия род и чин. Задоволява ли ме едно
такова разбиране? “Нисък” или “висок” е чинът на човека? Дали пък човекът
не е същински “генерал” сред природните чинове?
Това положение, ако се осмисли, много може да ни каже за човека. Ние
наистина сме природни същества, и това съвсем не е унизително, напротив,
ако човекът чувства себе си дете на великата Майка-Природа, това ще го
направи силен и неуязвим в изпитанията на живота. Но човекът е орисан от
друга страна да не си остане само дете на природата, пък макар и
привилегировано, пък макар и най-любимо дете. Същински деца на
природата, оказва се, са тъкмо животните – а човекът е орисан да е нещо
повече от тях. Човешките същества трябва по някакъв на-чин да надмогнат
природната си обремененост. И да придобият нещо друго, чисто човешко,
което да прибавят към нея – и така да я обогатят, не обаче да й противостоят.

Впрочем, щом като от една страна човекът е природа, то какъв е той от
другата си страна? Дали пък нямам свободата си тъкмо за това: да обогатя
своята същност, своя чин и род – и така да стана най-пълноценен човек?
Човекът е единственото природно същество, на което му е даден шанс сам да
сътвори своята същност – ето това е богоподобното в живия и стремящ се
човек!
10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот
Сега ни предстои поред да осветлим в един съвсем предварителен план
темата за света. Какво за мен е светът? – това е един необходим въпрос, който
всеки философстващ си поставя. На който обаче трябва да се отговаря в
отделна тема – за да е достатъчно промислен отговорът ни. Тук мога да кажа
нещо съвсем малко – като една първа интуиция. Защото в темата за човека
светът е една необходима съставка.
Ако тръгна от етимологията, свят идва от свет-лина. Какво означава
това? Свят е о-свет-еното, озареното от светлината. За каква светлина тук
става дума? Кой е източникът на тази светлина? Откъде иде тя? Слънцето,
това “велико светило” (Ницше) изглежда е решаващият фактор за
съществуването, за поддържането на нашия свят. Но същият този Ницше
пише ето така: “О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги
нямаше тия, на които ти светиш?!” Затова изглежда този прекрасен свят, в
който сме поставени, е създаден за тъкмо човека. И по тази именно причина
подобава най-напред да се вглъбим в темата за човека, а на тази основа да се
върнем по-силни в осмислянето и на темата за света.
Човек се ражда “по природа”, и затова е природно и живо същество.
Това е първото, което може да се каже – и от което следва да тръгна. Човекът
е “природа” като организъм, като тяло, ала дали е такъв и “по душа”?
Наистина, дали пък и в душата си имаме нещо, което да е при-родно, в-родено, дадено наготово и по наследство?
Нуждая се от разбиране на “природната душа” у себе си. Първото, което
мога да кажа за нея е, че тя е изпълнена с инстинкти, “животински влечения”,
импулси и нагони. От тази страна погледнато аз мога да разглеждам себе си
не като човек, а като… животно. Тази нерафинирана, природна душа, дадена
ни по наследство, предстои по-нататък да се подложи именно на рафиниране,
на изчистване, та да се излюпи и развие тъкмо човешкото в нея. Защото тя в
някакъв смисъл е съвсем нечовешка. Моята природна душа е наистина
животинска, което значи не-човешка. Защото животните по принцип, а също и
някои животни в особеност, може и да наподобяват човека (примерно
маймуните), може и да подражават на човека, но човешки същества в пълния
смисъл на думата не са и не могат да бъдат. Между животното и човека така
или иначе зее по-скоро пропаст или поне има непроходима граница, пък макар
и през тази пропаст да има прокарани все пак някакви мостове. Същността на
животното и същността на човека са коренно различни същности – и моята
задача тук е да опиша тези различия.
Природната душа у човека, доколкото е тъкмо природна и животинска,
е несъзнавана, сиреч тъмна, подмолна, сляпа, стихийна и пр. Какво ли щях да
бъда ако си бях останал точно с такава душа – това е интересен въпрос, който
е добре човек непременно да си зададе. Та да си дава ясна сметка къде може

да падне ако не успее да се задържи на висотата, на която по начало е
поставен човекът. Това, че животните няма как да се възвисят до тази висота
не значи обаче, че човекът не може да пада от нея на по-ниското. Винаги
падането е по-лесно от изкачването.
Но от тази страна погледнат – от страна на неговата природна душа –
човекът наистина не е нищо друго освен едно животно. Спорно е само
доколко е хищно това животно или пък е “тревопасно”, а значи и помиролюбиво. Ето в тази връзка искам да направя едно отклонение, което
според мен е твърде необходимо.
Да се запитаме как ние, хората, се отнасяме към животните – и особено
към някои животни примерно. Вярно е, че животните са единствените ни
събратя по живот, които обитават този тук наш общ свят. Но човешката
експанзия води дотам, че човекът общо взето е станал страшен тиранин и
най-жесток господар на всички животни, дори и на най-силните. И е потребно
също така да се замислим какво правим, след като сме заели това
властническо място – и да проумеем защо е тази жестокост, с която
измъчваме животните. Сиреч нашите единствени събратя по живот в този наш
тукашен свят. Към някои животни – примерно котки и кученца – сме много
милозливи, понеже те са било толкова миловидни, било пък са жалки
дегенерати. И от тази позиция ги възприемаме и използваме най-вече като
обекти за забавление. Да, радваме им се, но ми се струва, че това е една доста
перверзничка радост – защото, примерно, хем им се радваме, хем ги
измъчваме. Запитали ли сте се как се чувства едно животно, затворено между
стените на един апартамент, едно животно, което по начало си е изцяло
природно същество, което ние обаче, проявявайки най-зверска жестокост, сме
откъснали от неговата естествена среда. И сме направили всичко това просто
за да му се забавляваме, а всъщност най-жестоко го измъчваме. Даваме ли си
сметка, че всъщност в случая животните сякаш проявяват великодушие,
сравнени с човека, защото те не ни отмъщават, а сякаш са се примирили с
нашите жестоки и извратени задявки, с нашия произвол. При това се
успокояваме, че уж сме се били грижели за животните: мислим си, че техният
затвор е нещо като… “почивна станция”. Питали ли сме се обаче какво
означават, на какво са символ тези наши верижки и синджири, с който
развеждаме кучетата си в парка?!
Но това е само от една страна. Ние сме жестоки не само спрямо
животните, които уж сме сложили до себе си, в привилегировано положение,
както казах за да ни забавляват. А да се запитаме обаче какво правим спрямо
останалите животни на планетата. Една част от тях – домашни птици, свине,
говеда – ги отглеждаме във ферми, за да ги угояваме, а пък после ги колим на
конвейра, защото ги използваме за храна. Иначе пък спрямо останалите,
спрямо дивите животни, сме… ловци: тях ги убиваме ей-така, за удоволствие.
И пак се успокояваме, че една такава безсмислена жестокост била служила за
поддържане на “природното равновесие”. Сякаш природата не може сама да
се погрижи за своето равновесие. В резултат наглият и безскрупулен човек в
общи линии се държи като същински дивак в отношението си към животните
и към природата – трябва да имаме достойнството да признаем това. Понякога
нашата диващина преминава в садизъм, в перверзно удоволствие, доставяно
от масовото убиване. Но природата не е безразлична с това как постъпваме с
нейните деца – тя има възможността да се гневи и страшно да ни отмъщава.
Но ние комай и това не успяваме да проумеем – и продължаваме все в същия

дух. Природата – ще кажа само това, за да завърша – сама по себе си е жив
организъм, тя е нещо живо, тя е извечно лоно на самия живот. Затова който
унищожава и руши природата, сякаш се бори срещу самия живот. Това е найкрасноречиво доказателство за жизнената непълноценност на ония човешки
същества, които си го позволяват. “Човешки” ли казах?! Пардон, това, уви,
беше просто грешка в изразяването…
А сега да се върна пак до точката в анализа си, до която бях стигнал.
Мога да се запитам – след като поставих темата за природната душа – за нещо
друго, а именно: задоволява ли ме моето природно тяло с всичките му
потребности? Този израз – “природно тяло” – съдържа нещо изкуствено,
надявам се го усещате: нашето тяло като такова е изцяло природно, друго,
освен природно тяло не може да има. Ние с тялото си – с всичко, което му
принадлежи – сме изцяло природни. Нашето тяло не е нищо друго освен
“струпване” на всякакви природни, нерафинирани инстинкти и нагони. Но
това наистина изцяло природно тяло по-нататък човекът също трябва да го
рафинира и… “очовечава”. Не е зле да се запитаме как правим и това.
Примерно в спорта човек все пак прави нещо за да култивира
(“обработва”!) тялото си. В трудът – и в движението по принцип – ние също
тренираме и променяме тялото си, подчиняваме го на своята воля и наистина
го очовечаваме. По природа човешкото тяло е едно възхитително красиво
природно творение: най-красивото за човека няма как да не е тъкмо неговото
собствено тяло. Ако човешките въздействия водят дотам човек да шлифова
природната красота на своето тяло, та да засияе тя с още по-голям блясък, то
това е прекрасно. Ала много често ние, уви, правим точно обратното: рушим,
разваляме, оскверняваме този храм на красотата, какъвто по същество е
човешкото тяло. “Наднорменото тегло” като застрашаваща тенденция в
съвременното човечество е един белег за едно неподобаващо отношение към
тялото, което се е установило в наше време. Болестите са другия, още попоказателен пример. Но трябва да признаем, че съвременният човек все
повече разбира каква огромна ценност за съществуването е човешкото тяло –
и хората все повече и все по-масово се грижат за телата си. Стига техните
грижи да не бяха така прекалени, че да се равняват по ефекта си пак на
вреди, на рушене, на разваляне.
Казвам това, защото спортът в съвременния свят по моя преценка много
често се е превърнал в жестоко насилие над естествения ритъм на живот, за
който е създадено човешкото тяло. Пример: представете си какво правят
“културистите”, да, тия маниаци, които най-упорито “помпят” мускулите си.
Та да станат в крайна сметка съвсем отвратителни – защото са разрушили без
жалост природната красота на телата си. Много спортове – вдигане на
тежести, бокс и пр. – не са нищо друго освен едно най-варварско насилие над
човешкото тяло. Във всички спортове пък гонитбата на рекорди води дотам,
че се пренебрегва удоволствието от движението, което по начало стои в
основата на спорта. И така се стига до жестока мъка и до едно наистина
съвсем варварско насилие над тялото. Казвам тия провокиращи размисъла
мисли неслучайно. Те са наистина спорни, и следва доста да се мисли и спори,
за да се вникне по-пълноценно в ситуацията, в която съществува
съвременният човек – с всичките си свои мании, извратености, с цялата си
експанзия срещу природното, която е стигнала до разрушителни мащаби.
Искам тук да подчертая, че човек вреди не само на “външната природа”,
напротив, той особено целенасочено вреди и на природата у самия себе си.

Казаното е добра предпоставка за да се преосмисли истинският, позитивен
смисъл на спорта, който наистина не бива да е такова варварско насилие над
природата, символизирана от човешкото тяло.
В природата на всяко живо същество е сложен от самата природа
някакъв предел. Той е свързан с природно зададената същност на рода или
вида. Например, мечките едва ли могат да постигнат гъвкавостта на
пантерата – нищо че и те, бидейки изцяло природни същества, са доста
подвижни. Всяко животно, струва ми се, съвсем удовлетворено си съществува
в рамките на отреденото им от рода, на даденото им по природа. Животните,
особено дивите, некултивираните от човека, си съществуват самодоволно в
своето царство, нищо че и в него цари една жестока битка за съществуване,
за живот и за жизнено пространство. Там никое животно не иска – и няма как
да поиска – да придобие характеристики, присъщи на някакъв друг вид или
род. Човекът обаче иска всичко: и силата на лъва, и грациозността на
газелата, и гъвкавостта на пантерата. Даже и на птиците човек се опитва да
подражава. Животните обаче са общо взето удовлетворени и щастливи в
съществуването си, зададено им тяхната същност, от самата природа. Можем
ли и ние, хората, да постигнем една такава хармонична удовлетвореност от
съществуването си – поне що се отнася до тялото?
Едва ли: човекът е склонен да иска всичко на този свят, и то найдоброто, тъкмо за себе си. Човекът е жаден и ненаситен. Той иска наистина
всичко. Ако продължава в този дух, нищо чудно да унищожи всичко живо и да
остане сам и самотен в студения и безмълвен Космос. И гордо да умре след
като всичко друго живо е убил. Каква жалка перспектива за гордия и алчен
човек!
Добре, но да погледнем и от друга страна на казаното дотук. Мога ли да
бъда удовлетворен непосредствено и пряко от същината на своята природна
душа? Какво, примерно, ще се случи с мен ако просто си остана с душата,
която имам по рождение? Няма ли опасност да се превърна тъкмо в…
животно? Може ли това да е идеал за мен – да бъда едно хищно, силно,
жестоко, подвижно, гъвкаво и пр. животно?
В последните няколко века в културата се появи интересен феномен:
зароди се и се разви до абсурдна форма един култ към тялото, който някои
обозначиха с термина “шопенхауерова цевилизация” – опитвайки се да
обозначат тази най-важна тенденция на епохата, в която живеем. Защо
“шопенхауерова” е наречена цивилизацията, към която принадлежим – и
която в ХХ век придоби и съвсем уродливи проявления? Ами защото
философът Шопенхауер наистина най-ясно е описа основното в едно такова
съвременно съзнание, която поставя в центъра на всичко тъкмо тялото, а не
душата. Появи се нещо като религия, свързана с “боготворене” на тялото и
секса, която има многочислени тълпи поклонници. Налага се тук да кажа
нещичко за Шопенхауеровото учение за живота, тялото и волята, та да
вникнем по-добре в този така интересен феномен на човешката култура.
Ако си спомняте в една от по-първите части на този курс лекции стана
дума за Шопенхауер, същият, за който писах, че изпитвал силна ненавист към
изцяло вредните, по негово мнение, учения на Шелинг и Хегел. Наистина
Шопенхауеровата философия съдържа съвсем противоположна тенденция в
сравнение с онзи “култ към разума”, който се съдържа в цялата предишна,
преди самия Шопенхауер, философия. А този култ към разума приема найуродлив вид тъкмо в учението особено на Хегел. Шопенхауер категорично

възразява на тази по неговото разбиране вредна и гибелна, а също и изцяло
безпочвена тенденция във философията. И развива по най-убедителен начин
своята принципно различна философия, в основата на която стои една много
проста, но затова пък наистина велика истина. Истина за най-дълбоката
същина на човека, живота, волята и свободата. Коя е тази гениална истина на
великия немец Артур Шопенхауер?
Шопенхауер е изключително ясен, това важи и за изходните му
положения, а също и за прилаганата безпрецедентно твърда, непоклатима
даже логика. Светът, в който живеем, се състои от тела. Да оставим
приказките за духа, и нека да погледнем трезво: в този свят освен тела друго
няма. Значи същината на целия свят може да бъде постигната ако разберем
каква е същината на поне едно тяло. Защото телата, независимо от
отчайващото разнообразие, в което ги срещаме по планетата и в целия
Космос, са все тела. И затова няма как да не е единна същността, която ни
дава основание да наричаме едно тяло тяло.
Най-непосредствен контакт ние имаме със собственото си тяло – става
дума за нас, човеците. Ако разберем и постигнем, следователно, същината на
своето собствено тяло, с това ще сме се доближили до откриване и на
същината на целия свят, преизпълнен не с друго, а само с тела. В нашето тяло
ни се открива същината на тялото изобщо, по принципно същия начин е
“устроено” и всяко друго тяло. И ако се запитаме, можем ли с една дума до
обозначим същината на собственото си тяло, то няма по-подходяща дума за
това от думата воля. Да, същност на нашето тяло, а оттук и на целия свят, е
волята, и то не каква да е воля, ами воля за живот. И какво е тогава волята?
Волята е силата на самия живот. Без воля за живот нищо живо не би
имало – всичко живо би се свлякло до смъртта ако нямаше воля за живот,
която да го държи живо. Защото наистина ако пресекне силата, поддържаща
живота у нас, то и животът би се изпарил. И ето че сме длъжни да постигнем
същината на волята за живот, която най-непосредствено и ясно откриваме в
собствените си тела, и която, както казахме и доказахме, е същност и на
целия свят.
Волята за живот, учи Шопенхауер, е сляпа, ирационална (сиреч:
намираща се извън формите на разума, неразумна!), стихийна, не знаеща
покой сила на живота, която вечно иска само едно: удоволствия. И то не какви
да е, ами възможно най-силни, интензивни, продължителни удоволствия.
Нашето тяло не е нищо друго освен място, където са локализирани всички
възможни източници и извори на удоволствието. Разбира се, най-силно и
затова най-желано е гениталното сексуално удоволствие, защото при него
сякаш волята постига пълния си интензитет, върховното удоволствие, което
изобщо символизира удоволствието като такова. Затова и, впрочем,
сексуалната функция е свързана с поддържането и продължаването на самия
живот. Но в крайна сметка животът на човека не е нищо друго освен
безжалостна битка между двама жестоки тирани, скрити у човека – разумът,
символизиран от главата, и волята за живот, която е локализирана в
гениталиите. Арена на тази велика битка е съществуването ни от раждането
до смъртта, смъртта, едва в която човек намира избавление. Защото волята е
така страстна и ненаситна, че никога не е доволна: колкото повече й даваме,
толкова повече тя иска. Страшна е съдбата на човека, който не намира начин
да озапти… животното у себе си, представяно от тази ирационална стихия на
самия живот.

Философията на Шопенхауер е интересна сама по себе си и който желае
може да се задълбочи повече в нея – аз тук само отчасти намекнах за нейната
наистина велика тема: животът. Книгата му се нарича Светът като воля и
представа – една особено подходяща книга за тия, които правят своите първи
стъпки в живота и във философията – за младите хора, за юношите. Но това е
и една най-опасна книга: защото много жесток песимизъм струи от нейните
страници. Но така или иначе Шопенхауер е един от съвременните
основоположници на най-влиятелната тенденция в съвременната философия –
именно философията на живота. Друг такъв основател е Сьорен Киркегор,
авторът на Дневникът на прелъстителя и на гениалната книга с невероятно
сполучливото заглавие Или-или. Ницше също е от тази насока във
философията и той е постигнал някои от най-гениалните истини, до които
човечеството изобщо се е добрало. В ХХ век наследници на философията на
живота са “екзистенциалистите” – философи като Хайдегер, Ясперс, Сартр,
Камю и пр. – чиято основна тема е именно съществуването на човека и
човешката свобода.
Време е да завърша тази част на лекцията си. Разбира се, нямам право
да отделям при анализа тялото от душата. Аз ги обособих като две “половини”
на човека, които за нуждите на анализа се налага да бъдат осветлявани
наистина поотделно. Но иначе те са най-дълбоко, неотделимо свързани: те са
невъзможни една без друга. Не е обаче възможно да ги изучаваме
едновременно, без да ги делим една от друга. Просто това не ни е по силите.
Но след като анализът ни даде нужните познания, в един синтез ние ще
обединим постигнатото както за тялото, така и за душата. А иначе се вижда,
че аз тук се опитах да разглеждам двете теми – за душата и за тялото – поне
успоредно. Но всъщност най-трудното тепърва предстои.
10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода
Продължаваме по своя път. Нека да се постараем да вникнем по-пълно
в проблема за това как човек в своето индивидуално развитие (онтогенезис)
“култивира” своята природна душа. Детето още в най-ранна възраст прави
решаващи опити за “очовечаване” на природните инстинкти у себе си. Защото
при раждането си малкият човек не е нищо друго освен едно “кълбо” от
природни инстинкти и нагони. На тази почва постепенно – в едни най-сложни
отношения на малкия човек към света и към самия себе си – трябва
постепенно да се пробудят съзнанието, чувствата, волята и пр. Кое от тях се
пробужда най-рано е въпрос, на който едва ли може да се отговори
убедително. Може би най-напред се пробужда душевната функция, наречена
съзнание? Или, напротив, чувствата са най-първичния израз на човечността?
Или може би волята е това, от което сме тръгнали, за да търсим “човека в
себе си”? Нека засега оставим тези въпроси открити.
Психиката на животното е отправната точка в това развитие, защото
човешкото новородено “разполага” с душа, която е изцяло природна, сиреч
животинска. Имат ли воля животните, а също и чувства? А имат ли съзнание?
На тези въпроси – независимо от тяхната спорност – сме длъжни да отговорим
твърдо отрицателно. Те имат психични прояви, които наподобяват
съзнанието, волята, чувствата, дори мисленето, но това при тях съвсем не е
съзнание, воля, чувства, мислене. Не бива да се подвеждаме и да правим по-

категорични аналогии между животинска психика и човешка душа. Наистина
и в това отношение между животното и човека има непроходима пропаст.
Дали пък детето не е изначално предразположено в душата си към това да
върви към една бъдеще на човека? Дали не съществува някакъв първичен
“импулс за човечност” вътре в природната душа, която тепърва на неговата
основа трябва да стане човешка?
На много от тези въпроси ще отговори психологията. Аз съм написал
една книга по психология, която се нарича Животът на душата: психология.
Тази книга има три издания и всеки ако пожелае може да я намери и да
разбере по-цялостно моя отговор на всички тези въпроси. Разбира се, книгата
ми, с изключение на последното издание, вече може да се намери само в
някои библиотеки. Аз тук нямам възможността, пък и не влиза в целите ми
специално и отново да осветявам тези въпроси. Защото там, в своята
психология – която при това е написана на една твърда философска основа –
съм казал най-важното, което изобщо може да се каже. Тук мога да добавя
само това.
Психиката на животните и на новороденото не е нищо друго освен
“струпване” на инстинкти, т.е. тя е изцяло безсъзнателна. Трудно е да се
опише несъзнаваността (безсъзнателността), но можем отчасти да си я
представим, като си представим какво е това тъмнина. Да, животните, пък и
новороденото, съществуват сякаш в една непрогледна тъмнина – нищо че
имат очи, нищо че в тези очи също се отразява великолепието на света. Но за
тях това не е свят в истинския смисъл, те, особено животните, гледат на този
свят с един мътен, нищо не разбиращ поглед – “мътен” дотолкова, че това ми
дава именно основанието да смятам, че те сякаш съществуват в непрогледна
тъмнина. Първият лъч, който прорязва тази тъмнина, е свързан с най-първите
прояви на осъзнаване, на доближаване на душата до света такъв, какъвто е
той за нас, хората. Тук именно по някакъв начин в един момент проблясва
искрата на съзнанието, от която по-късно лумва оня духовен огън, какъвто по
същината си е човешкото съзнание. Повратът към осъзнаването е най-значим
и съдбовен период в раждането на духа у човека, по-скоро за пробуждането
на духа в гърдите на младия, на малкия човек. Светлината на съзнанието
озарява съществуващото и само така това съществуващо придобива
постепенно все по-ясните очертания и контури на това, което наричаме свят.
Истинската светлина, която, следователно, озарява нашия свят, не идва
от Слънцето, както обикновено си мислим, напротив, тя се излъчва от духа у
човека, пробудил се към своя живот било като съзнание, било като мислене,
било като чувства или пък като воля или въображение. Вътре в нас гори нещо
като “духовно огнище”, чиято топлина и светлина ние излъчваме и
благодарение на която осветяваме съществуващото, превръщайки го в свят.
Ето защо се оказва, че човешкото съзнание е решаващ фактор за появата на
света, затова без съзнание и свят не би имало, т.е. не би имало нищо. Ето
защо и в някакъв смисъл човекът се оказва най-твърдата опора на този наш
свят, от което пък следва, че всеки човек си живее в някакъв свой свят,
поради което възниква най-мъчния въпрос за съотносимостта на нашите
светове – кардинален въпрос, на който тепърва ще трябва да отговаряме. Но
да спра засега дотук, защото по тия въпроси, както казах, по-обстойно съм
писал в своята книга “Животът на душата”.
Разбира се, след като сме решили главното, на тази основа възникват
твърде любопитни въпроси, които е добре всеки да си поставя сам – и сам да

търси и да упорства в търсенето на отговорите. Например ето един такъв
въпрос: как детето “очовечава” душевните си прояви? Или: ако едно “човешко
дете” не се отглежда от хора, то какво ще стане с неговата психика? Как се
култивират природните склонности на детето? Може ли винаги “природното”
да се променя, да се насочва в желана насока? Или природният фактор е
твърде силен и той решава всичко?
С детството на човека са свързани най-съдбовните душевни
трансформации и един най-интензивен растеж на душевния потенциал, който
изглежда по-късно вече никога няма да се повтори – нито по капацитет, нито
по интензивност, нито именно по значимост или съдбовност. В детството си
именно ставаме човешки същества, а пък по-късно на тази твърда основа ние
продължаваме да придаваме блясък на своята човечност, продължаваме да я
“шлайфим”, та да се открои нейният истински блясък. Детето съществува в
един приказен и прекрасен свят, открил се в детската душа, и затова този
период от нашето развитие си остава ненадминат във всяко едно отношение:
и по чистота, и по свежест, и по дълбина, по нежност, и по чувственост, и по
одухотвореност на съществуването. Периодът на детството в индивидуалното
развитие на човека съответства по същината си на “детството на цялото
човечество”, именно на онази възвишена епоха, която свързваме с
господството на митологията, на най-първичните културни времена, в които
човечеството е изявило по невероятно наивен, но пък за сметка на това така
красив начин своите представи, своите чувства, своята радост, своите
кошмари от съществуването, изразило е, с една дума казано, своята душа.
Тази голяма аналогия за точното съответствие и повторение от
индивидуалното развитие на човека на ония духовни и културни епохи, които
е изминало човечеството в своето филогенетично развитие, дължим на
великия немски философ Георг Хегел. Аз тук не мога повече да се
разпростирам по тези въпроси, но ако някои иска да научи повече, може да
прочете моето изследване, наречено Философско учение за човека и
формите на духа, което засега е публикувано само в интернет.
Но периодът на детството, уви, свършва, но оттук нататък следва един
бавен растеж на съзнанието и проясняване на душата, който ще достигне до
своята кулминация и ферментация в периода на юношеството. Юношеството
по своето същество може да се оприличи по своята съдбовност на една нова,
втора след детството духовна революция, да се оприличи на един духовен
поврат, при който вече не съзнанието, а самосъзнанието (Аз-ът) достига
своята зрялост, своята окончателна и развита форма. В този именно период се
оформя и укрепва човешката личност с цялата й свита: ценности, идеи,
фундаментални мисли, нравствени правила, общозначими чувства (любов и
пр.), телесни реминисценции (сексуалност и еротични желания), културни
изяви от всякакъв род и невероятно голяма значимост. Ето защо този период
съвсем не бива да се подценява. На растежа на съзнанието и самосъзнанието
в периода на юношеството аз съм посветил своята книга Изкуството да се
живее: етика на достойнството, а пък телесно-еротичните компоненти на
този най-съдбовен духовен поврат съм изследвал в своята книга Еротика и
свобода. Всеки, който се интересува повече, в тези книги може да задоволи
интереса си – или по-скоро да бъде подтикнат към свои си търсения и
заключения. Казвам това, защото моите книги не са написани догматично, те
не вещаят някаква вечна и общозадължителна истина, те нищо и никому не
натрапват, напротив, те само импулсират търсещите и дават тласък на

мисълта и на разбирането, докато останалото ще направи твоята, драги
читателю, свобода.
И тук има безброй прелюбопитни въпроси, които всеки може да се
поставя сам и да мисли както намира за добре. Например ето някои такива
неизбежни въпроси. Какви грижи полага за подсилването на своята човечност
юношата? Кое е това, което на тази възраст най-вече го кара да “оформя”
характера и личността си? Каква е ролята в този процес на все по-ясно и посилно проявяващата се сексуалност? И така нататък, въпросите наистина
нямат край. Но нека да спрем засега дотук.
Онова, на което искам особено да наблегна, е, че усетът за свобода се
заражда в най-ранна възраст, още в детството. Някои хора си мислят, че този
процес е характерен най-вече за юношеската възраст, но ми се струва, че
грешат: основата на всичко при човека е свободата, а тя започва с усета за
свобода, който се ражда именно през най-ранното детство. Човекът е орисан
да бъде свободен, от свободата си наистина не можем да избягаме. “Родовата
същност” на човека именно като човек се намира в пряка зависимост от
чувството за свобода. Това , чувството, усетът за свобода е крайъгълният
камък, на който стъпва всичко, то е началото, от което зависи всичко. А
останалото идва впоследствие: съзнание за свобода, воля за свобода, битка за
свобода, самосъзнание за свобода и т.н. Но в началото е искрата, от която
лумва свободата, и тя се нарича усет на свобода, който при човека сякаш е
заложен по природа – или по Божие благоволение. Според мен тук е
разковничето на разбирането, това е най-важното, което никога не трябва да
се забравя или пък да се подценява.
10.6.Високото достойнство да си човек
От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен найефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям
в желаната, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че
нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за
“неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у
животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи
човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което
трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.
Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка
природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме
еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше
как да обясня различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако
имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно
задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките
същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че съществуването
ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало
под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. То
тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези
граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин.
Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното,
което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти не е нищо
друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът

съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова
съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и
кардинално отречена.
Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква
абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава
човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек сам,
изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или
друго съществуване, човек сам прави себе си – и става такъв, какъвто е
пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни
прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето
съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което съм по найсъкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!
Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане
човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви
“породи”, както е при… кучетата например, а всеки от нас е съвсем уникален
екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и
дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези
бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който
гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът.
Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже
не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва
осъзнаването с всичките му възможности. Докато човекът – особено духовно
издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със
светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо,
което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам,
животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки
че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и
възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от
превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са
направили много за да насърчат своята горда човечност, и които,
следователно, нямат от какво особено да се гордеят, са застрашени от
опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на едно
животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и
някакво съзнание.
Индивидът не е нищо друго освен отделното, единствено, уникално,
несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем
различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род,
уникален във Вселената и богоподобен вид битие. Различността при
човешките същества винаги е благотворна и благодатна, и ние, хората, едва
ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да
изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека. Корен на
различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката
свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога,
на нашия творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.
Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно
ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам
някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно,
манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. “културисти”, то
това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност.
Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме.

“Социалното” е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното
признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се
стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях,
то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното
обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли
може да има по-голяма загуба в този живот.
Но търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз
всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на
дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и
оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от
унифициращите попълзновения на социума, които винаги би се радвал да
работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки
същества. Идеалът на комуната на комунистите е точно този: хората, лишени
от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и
смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на
кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха
да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от
човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си,
отколкото с така безценната за човека свобода.
Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят
със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно
отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно,
“породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива…
типове не доосъзнават нещо, че са се объркали?
Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами
себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори
смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на
човечността, до която са стигнали тези… не-индивиди, сиреч именно типове.
Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в
двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно
като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и
съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и
уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите,
склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”.
Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде
превръщано от някой във… фабрика, произвеждаща в безкрайно изобилие не
друго, а тъкмо една сива и неизразителна… човешка конфекция.
Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за
автентично свое. Ако залагам прекалено на “природното”, аз пренебрегвам и
унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко
трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата
отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ми
се дава наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за
мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.
Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е
основание за гордост – заради това, че имам красиви сини очи аз нямам
никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените –
нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея
примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за
една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е

склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме
длъжни да го използваме, за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме
като своя заслуга.
Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е нашето
достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да
изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което
природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм
постигнал сам, със собствените си сили. Което, следователно, е плод на моята
свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.
10.7.Приложения по лекцията “А битието съществува многолико…”
ИДЕИ:
• “Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог рекъл на
слугата си: “Аз съм Съществуващият” и “Кажи на синовете Израилеви:
Съществуващият ме прати при вас” (Изх., 3: 14). Той наистина съществува,
защото е непроменлив. Защото промяната прави несъществуващото
съществуващо. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; а
сътворените от него неща приемат – всяко според мярата си – своето битие от
него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно
може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всяко благо и
пак от него е всяко естествено съществуване: защото всяко естествено
съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всякое благо е от Бога:
следователно всяка природа е от Бога… Всички неща, които не са родени из
Бога, са сътворени от него чрез Словото му не от нещо вече съществуващо, а
от абсолютно несъществуващото, сиреч от нищо… Речено е: “Моля те, синко,
погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко
това е сътворил Бог от нищо.” (ІІ Мак., 7: 28). А в псалома: “Той каза – и се
създадоха” (Пс., 148: 5). От всичко това е ясно, че не из себе си го е родил, ами
в словото и със заповед го е сътворил. А щом не из себе си – значи непременно
от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил; и затова апостолът
казва съвършено определено: “Всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Рим., 11:
36).”
(Свети Августин Блажени)
• “Ала какво означава за християнина “да бъде”? Разбира се, като
християнин аз не мога да съм в собствения смисъл на думата, защото друг е
този, който действително е. Абсолютната битийна самотъждественост
характеризира съществуването на оня, чиято същност имплицира неговото
“да бъде” и който сам възвестява на Мойсея: “Аз съм Съществуващият, Ego
sum, qui sum (Изх., 3: 14). Всяка битийност, следователно, пряко произлиза от
онова висше битие, чието съществуване съвпада с неговата същност.
За човека – като творение – “да бъде” ще означава да бъде от, чрез и в
Бога. Самият живот на човека е богопознание, вяра и любов към оня, който е
“Бог не на мъртви, а на живи” (Мат., 22: 32). Животът извира от Словото
Божие (Йоан, 1: 4) и затова единственото условие за пребъдване в живота е
причастността към Христа. Господ е “крепост на моя живот”; застанал “от
дясната ми страна”, той е гарантът на непоклатимостта на моето

съществуване (Пс., 15: 8), вечната подкрепа, милост и памет за мене. Бог е
този, който след всички беди ме оживява и извежда от земните бездни (Пс.,
70: 20), той е основанието за моята идентичност. Затова праведникът Йов е
несмутим в своята вяра, че “Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще
издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога.
Аз сам ще го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят”(Йов, 19: 2527).
Смъртта е съществуване без Бога. Затова себеотричането от Бога е
безумие, наказано с не-живот. Библейският текст е още по-категоричен. Не
само споменатата метафизическа резигнация, но дори и обикновеното
съмнение изважда човека от битийното равновесие, нарушава
самоидентичността на неговия живот и го прави подобен на “морска вълна,
издигана и размятана от вятъра” (Иак., 1: 6)…
“Аз съм” следователно означава: аз съм от Бога, от оня, който единствен
може да каже “аз съм”. И аз съм единствено докато съм причастен на
Божието Битие, доколкото – като Божие творение – имам в себе си неотменно
искрата от това вечно самотъждествено ego sum, qui sum. Разбира се, аз съм
тварно същество и поради това съм способен на всевъзможни девиации от
върховното метафизическо тъждество. Строго погледнато, всеки мой
индивидуален акт, самият акт на моето физическо раждане е отклонение от
абсолютността на “аз съм”. Защото аз се раждам за живот, ала и за смърт, за
блаженство, ала и за страдание, за радост, ала и за печал, за вяра, ала и за
разочарование, за слово, ала и за безмълвие. В този смисъл аз съм пресечната
точка на битието и небитието, на живота и смъртта, на “съществувам” и на
“не съществувам”. И животът на християнина собствено не е нищо друго
освен балансиране между битийните и небитийните модалности на
собственото му съществуване. Крайната форма на небитийността е грехът.
Ала какво друго е грехът, освен заблуждение – непризнаване или
пренебрегване на Бога, отстъпване от богоустановения онтологически
порядък. Грехът е отклоняване от истината на битието и това отклоняване не
е епистемологично, а съвършено метафизично – то е “из-биване” от
собственото ни място, разрушаване на финото равновесие между нашето
съществуване и несъществуване, на онова равновесие, което именно
гарантира живота ни като Божии твари.
Заблуждението (а аз мога да се заблуждавам единствено в греха,
защото праведността ме удържа в истината, в правдата) е агресия на
небитието в човешката екзистенция. В заблуждението аз губя не просто
познавателните си ориентири в света, но и метафизическата си опора, самото
основание на моя живот. Когато безумецът изрече в сърцето си “Няма Бог”,
той не просто изказва едно невярно твърдение, а извършва един акт на
метафизическо самоубийство. Защото “няма Бог” ще рече: няма
метафизически самотъждествено битие, няма никой, който собствено да е, а
следователно няма откъде и аз самият да съм. Когато се заблуждавам, аз не
съм; когато се заблуждавам, аз съм надмогнат от мрака на небитието; когато
се заблуждавам, аз пропадам в страшната бездна на нищото. Si fallor е
равнозначно на si non existo.
Но даже и когато не съществувам (когато съгрешавам в похотта на
плътта, в похотта на гордостта и в похотта на очите си), аз все пак съм.
Защото никога в земния си живот аз не преставам да бъда Божи. Аз съм вечно
надвесен над бездната, ала и вечно Божията десница ме удържа над нея.

Дори и в най-тежкото, в най-греховното заблуждение (че не съществувам, а
значи – че не Бог ме е сътворил), в мен все пак се запазва “коефициент” на
битийност, изразяващ моето съществуване. И аз мога да отстъпя от себе си
(от Бога в себе си!) – все едно: доколкото Бог ме е сътворил и доколкото моето
поведение се ръководи не само от собствената ми воля, а и от Божието
провидение, аз съм.
Тъкмо поради това самоубийството е недопустимо. Убивайки себе си,
самоубиецът извършва човекоубийство, което и означава – посяга на
неотменния коефициент битие в човека. Никое нещастие, никое прегрешение
(дори прелюбодеянието) не може да оправдае посегателството срещу самото
“съм”. Защото дори и ако съгрешавам, аз все пак съм. Да се опитам да
елиминирам това “съм” означава да въстана срещу самия божествен порядък
и в крайна сметка – срещу самия Бог, който именно съставлява собственото ми
“съм”. Аз съм длъжен да съхранявам битието в мен, защото в грешността на
моето живеене няма друга опора, от която да се оттласна, за да надмогна
греха и да се върна към Бога… Значението на неотнимаемото “съм” има място
единствено там, където е налице свободна воля, а значи – възможност за
“продуциране” на грях, т.е. на небитие.”
(Цочо Бояджиев)
• “Човекът не е способен да се уповава на себе си и да се вслушва в
собствения си глас. Той трябва да се отдаде на безмълвие, за да чуе един повисш и по-истинен глас: “Какво ще стане тогава с теб, човече! Ти, който се
стремиш да разбереш своето истинско състояние чрез своя обикновен разум?
… Знай, тогава, надменно същество, какъв парадокс си ти за себе си. Унижи
себе си, безплоден разум; замълчи, слабоумна природо; знай, че човек
безкрайно надвишава човека, и чуй от своя господар своето истинско
положение, което си неспособен да разбереш сам. Чуй своя Бог.”
(Блез Паскал)
• “Нека с помощта на своя разум той ми даде да разбера върху какви
основания почиват ония големи преимущества, които смята, че има пред
другите същества. Кой го е убедил, че онова удивително движение на
вселената, ония вечна светлина на въртящите се над главата му светила, ония
ужасяващи вълнения на безбрежното море са създадени и съществуват
толкова векове само за негово удобство и в негова услуга? Можем ли да си
представим нещо по-смешно от това, че това нищожно създание, което не
само че не е господар на себе си, но е изложено на опасностите на всички
случайности, се смята за господар и повелител на вселената, от която не
може да познае дори най-малката частица, камо ли да я управлява?”
(Мишел дьо Монтен)
• “В никой друг период от историята на човешкото познание човекът не
е бил по-проблематичен за самия себе си, отколкото в наши дни. Ние имаме
научна, философска и теологическа антропология, които не знаят нищо една
за друга. Следователно ние повече не разполагаме с каквато и да било ясна и
последователна идея за човека. Постоянно нарастващото множество от
отделни науки, които се включват в изучаването на човека, много повече
обърка и хвърли в мрак, отколкото просветли нашата концепция за човека.”
(Макс Шелер)

КАЗУС:
(1) “Страхът открива нищото.
Ние “витаем” в страх. Казано по-ясно, страхът ни оставя да витаем,
защото е изместил изцяло съществуващото. Тук е причината, че ние самите –
съществуващите хора – се изплъзваме един на друг тъкмо в съществуващото.
Затова е страшно: нещо не ми е страшно на мен или на теб, а “някак”.
Останала е само чистата наличност на разтърсващото витаене, в което човек
няма на какво да се опре.
Страхът заглушава думите ни. Тъй като съществуващото в целостта си
се е изплъзнало и тъкмо така е проникнало нищото, заглъхва всяко казване,
че нещо “е”. Това, че в ужаса на страха често се опитваме да нарушим
мълчанието с безразборно говорене, а само доказателство за присъствието на
нищото. Че страхът го е разкрил, се потвърждава непосредствено, когато той
е изчезнал. В светлината на мига, носещ пресния спомен, трябва да кажем:
това, от което сме се страхували, и това, за което сме се страхували,
“собствено” е било нищо. В действителност самото нищо – като такова – е
било тук.
С основното настроение “страх” ние постигнахме онова битийно
събитие, в което се разкрива нищото и от което то трябва да бъде о-питва-но.”
• Какви чувства и мисли пораждат у вас тези думи на Хайдегер?
• Познат ли ви е “онтологичният” и “екзистенциален” страх, за който говори
той?
• А какво означава да съществуваме без жив усет за този страх?
• Ако “победим” страха, то какво друго основно настроение ще ни се открие
вместо него?
(2)В какво отношение се намират “съществуване” и “същност”? А
“съществуващо” и “реално” едно и също ли е? Дали “съществуващо” и
“действително” съвпадат? Думата “действителност” за какво ви говори?
(3)Проследете приведените по-долу доказателства за съществуването
на Бога:
• МОРАЛНО: Ако съществува чиста нравствена постъпка (съвсем
безкористно деяние, чист акт на свобода), то тъй като този материален свят
(познаващ само причини и необходимост) не може да даде основанието й,
значи трябва да е налице съвършено друго основание извън него, т.е. Бог. От
гледна точка на принципа на материалното безкористното е нелепост и
безсмислица, ако то не е такова, то значи неговото основание и смисъл идат
от друг свят – света на духа и на Бога.
• КОСМОЛОГИЧЕСКО: Щом като съществува светът (следствието), то
значи съществува и Бог – причината, породила света. Не е възможно светът
да няма причина, след като нищо не може да съществува без причина.

• ТЕЛЕОЛОГИЧЕСКО: Бог е съвършенството, а също и крайната цел,
към която несъвършеният свят се стреми. Поривът към съвършенство сред
съществата в този свят е свидетелство за наличието на самото съвършенство
като негова цел: това именно е Бог. Наличието пък на стремежа към
съвършенство (явяващо се цел на съществуващите неща) свидетелства за
съществуването на Абсолютно съзнание, което е заложило тази цел: цел без
съзнание, което да я мисли и предполага, не може да съществува.
Следователно наличието на цели в този свят доказва съществуването на Бога.
• ОНТОЛОГИЧЕСКО: По идея Бог е Абсолютното Съвършенство. Не е
възможно тъкмо съвършеното във всички отношения да не притежава
простото свойство “съществуване” (притежавано, впрочем, дори от съвсем
несъвършените “твари” и вещи!). Бог не само че съществува, но само Бог
съществува истински и пълноценно. Бог като Абсолют (абсолютна субстанция,
която не се нуждае от нищо друго за своето съществуване) като и
съвършенство “не притежава никакъв недостиг” – “не чувства никаква
липса”! – значи непременно съществува. Да се каже, че съвършеното… не
съществува е все едно нищо да не се каже, т.е. това е изричане на
непредставим абсурд, на пълна невъзможност, безсмислица и глупост.
Хората, които си позволяват да твърдят, че “Бог не съществува” всъщност не
знаят какво казват.
АЛТЕРНАТИВИ:
• Бог е “фантазия на ума” и… “излишна емоция на сърцето”, а
религията е “опиум за народа”. Човек си е “изработил” представа за Бога,
изхождайки от себе си; значи не Бог е създал човека, а човекът е създал…
Бога.
• Даже и ако Бог не съществуваше, то човекът “си струва да го
измисли”.
• Няма нищо по-ясно от това, че Бог съществува – за ония, които имат
“сетиво” да доловят и разберат непосредствено разкриващото ни се. Вярата
ни дава най-непосредствената истина за Бога. Разсъдъкът обаче не може да
схване тази истина, той иска “доказателства”, които по-нататък не му е
трудно да постави под съмнение – изхождайки от неверието. Никога няма да
разбере Божието съществуване онзи, който… не иска да разбере (все едно че
в него се е вселил… “нечист дух” или “бяс”!). Вяра и разсъдък са
несъвместими, също вярата не съвпада с “увереностите” от различен вид, с
които “гъмжи” човешкото съзнание. И ако на разсъдъка вярата в Бога абсурд,
то с право може да се заяви: “Вярвам, защото е абсурдно! Разумът обаче (не
съвпада с разсъдъка!) се намира в прекрасна хармония с вярата.
• Природата не е създадена, тя е просто вечно движеща се материя,
преминаваща в развитието си от най-простото до най-сложното. Не е
необходим първоизточник на движението (Бог като “първодвигател”), тъй
като движението не е нищо друго, освен самодвижение и безкрайно
преминаване от една форма в друга. Живото се е породило от неживото

благодарение на… случайността (“комбиниране на атоми в молекули и…
клетки по каприза на случая”).
• Бог е Творец на всичко живо и неживо. Той е първопричина и
“първодвигател” на света, той е придал на съществуващото и “първия
тласък”, без който нямаше да съществува никакво движение и развитие (ако
оставим настрана това, че без Бога нямаше нищо да съществува!). Бог е дал
на природата законите, по които тя се движи и развива. Бог е, следователно,
Демиург (Творец), Абсолют, Дух, “Душа на света”, Висш Разум, Истина, Добро,
Любов.
• Бог и Природа са едно и също нещо, но не в смисъл, че “няма Бог, ала
има Природа”, а в смисъл, че Бог се е… “разтворил” в природата, съвпада с
нея. Бог е “навсякъде”, в това число и вътре в нас.
• Ако алтернативите за човека са най-общо две – да възхваляваме и да
унижаваме човека, т.е. себе си – то кои философски и мирогледни позиции
лежат в основата на двата възгледа? И къде се намира… истината на човека?
ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота
11.1.Жизненият свят на човека
За човека като живо същество загадката на живота е една найвълнуваща загадка. Животът за нас, човешките същества, е скъпоценен дар,
за който сме безкрайно задължени на Този, който ни го е дал. Животът пък
така или иначе е поредица от дни: ето, това, че Някой е благоволил да ми
даде и този прекрасен ден, чието обляно от светлина утро ме приветства от
прозореца, ме прави безкрайно признателен към този така великодушен
благодетел. И аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не се
проваля или изложа: животът подобава да се живее с достойнство.
Моят живот се разгръща в пространството на един мой, и то съвсем
личен жизнен свят, който ме съпровожда неотлъчно: в някакъв смисъл моят
жизнен свят съвпада с мен самия. Но иначе погледнато аз съм душата и
ядрото на своя жизнен свят, до чиято същина и до чиито многолики
проявления безусловно трябва да се приближа както с мисълта, така и със
сърцето си. Неслучайно великият Хайдегер, най-големият философ на
Германия на изминалия вече, но толкова тъжен ХХ век, е бил наредил да
напишат на пътната врата на дома му следното библейско изречение: “Наймного от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота…”.
Диалектиката на живеещия с неговия жизнен свят е една крайно
интересна тема за размисъл и търсения. Първото, от което следва да започна,
е това, че аз така или иначе не мога да се “избавя” от… света – моят личен и
жизнен свят е все едно част от мен самия и ме преследва неотлъчно. Точно
тази неотделимост на човека от неговия личен жизнен свят е първото, от
което следва да тръгна. Наистина, светът навсякъде ме преследва, ние – аз и
моят свят сме неотделими. Аз зная, че само смъртта ще ме отдели от него, а
иначе той се е вкопчил в моето съзнание, в моята същност. Дотолкова сме
неотделими, че аз понякога се питам: а дали не е възможно и в смъртта “да

замъкна” този мой свят? Ние сме така привързани един към друг, че найвероятното е да ми се иска да пренеса света си с мен и в смъртта, ала то едва
ли е възможно – защо е така? Но ако, примерно, беше възможно – какво би
означавало? Празник или трагедия?
Ако все пак светът ме следва неотлъчно, то този факт е преизпълнен с
огромен смисъл за мен. За мен и в моето съществуване светът се е появил с
първия вик, с който съм се родил и съм си поел първата глътка въздух. Ако
светът за мен е нещо толкова интимно, то защо тогава съм го посрещнал с
такъв разкъсващ сърцето крясък и плач? Може би само защото светът е така
ужасяващо студен в сравнение с топлата майчина утроба?
Да разбера какво все пак е светът е моя най-първа задача: едва на тази
основа мога да проумея защо в един момент е станало така светът за мен да
стане нещо най-прекрасно и скъпо. Свят иде от свет-лина – за какво намеква
тук езикът? Да, но кой е източникът на тази светлина? Дали става дума за
светлината на Слънцето, или за някоя друга? Дали пък моето съзнание не е
светлината, която озарява моя свят? Ако е така, то какво съм тогава аз
самият: нима съм “Слънцето”, около което се върти всичко в моя свят и
живот?
Ако “угасне” в един ден съзнанието ми, то тогава какво ли ще стане със
света? Дали без мен, без моето съзнание, рефлектиращо в него, светът пак ще
си остане – и при това съвсем същия, без никаква промяна? Не е ли по
вероятно, че и светът ще изчезне заедно с мен, с моето съзнание?
Ако е така, ако моето съзнание е условието за съществуването на моя
свят, който в някакъв смисъл тогава е проста атрибутация на съзнанието ми,
то тогава се оказва, че трябва, в съгласие с Шопенхауер, да приема, че светът
не е нищо друго освен моя представа. Но ако светът е проста представа на
моето съзнание, то защо е така внушителен, грамаден, колосален? Нима
моето съзнание е така могъщо, та е в състояние да крепи такъв един
потискащо голям свят?
Но така или иначе аз непрекъснато усещам присъствието на света, на
нещата, с които той е преизпълнен. Мое най-базисно усещане е усещането, че
светът винаги е тук при мен – именно в моите усещания, които ми дават
нещата. Нещата ми се откриват в моите усещания, без усещанията, които ми
доставят света, аз просто не бих имал свят. Ето защо явно аз и моето съзнание
е крепителят, фундаментът на света – такъв, какъвто той ми се открива в
усещанията ми, в съзнанието ми. Но да се запитам същевременно и така:
може ли по някакъв начин съзнанието ми да се “отлепи” от света? Ако не е
възможно, защо е така, коя е причината? Ако е възможно, кога и най-вече как
става?
Да се отговори изчерпателно на един такъв привидно уж съвсем прост
въпрос се налага да се напише цяла една голяма философска книга. Например
Хегел пише огромният си труд “Феноменология на духа”, в която общо взето
разисква тъкмо тази тема: за онзи велик генезис, в който се ражда
съзнанието, а също и за степените, в които нашият дух се прояснява, за да
достигне в крайна сметка до възхитително ясното и вълнуващо съзнание за
свят. Всеки по-значим философ е имал такава своя добре обмислена теория за
появата на света и за неотделимата връзка на нашия дух с това, което
наричаме свят. Тук можем отбележим имената поне на Имануел Кант, на
Дейвид Хюм, на епископ Джордж Беркли, на великия изследовател на
съзнанието Едмунд Хусерл, имащ огромен принос в проясняването на

великата загадка. Невъзможно е тук да се разкаже накратко за идеите на
тези дълбоки мислители, но за щастие всеки, който иска да вникне посериозно в проблемите, може да се зачете в техните великолепни книги –
една толкова добра възможност да си прекараш по най-приятен начин
времето, и то по-далеч от оглушителната врява на кресливите и кухи шоута на
телевизиите.
Да продължим напред. Оказва се обаче, че в усещанията си аз долавям
само “повърхността” на света. Пред мен се изправя задачата да разбера какво
има зад “тънката кора”, зад “черупката”, до която стигат моите усещания за
света. Ако успея да проясня този въпрос, то аз ще мога да се добера именно
до най-важното: сърцевината на целия свят. Но за тази цел аз трябва да се
амбицирам та да постигна най-вътрешното, “ядрото” на света.
Обикновено се смята, че най-вече мисленето и самата наука като негово
оръдие проникват в самите дълбини на света. Но аз съм длъжен да се
запитам: доколко картината на света, която рисува науката и моята мисъл, е
достоверна и “правдоподобна”? Също така възниква и следният немаловажен
проблем: как да проверя достоверността и истинността на своите представи
за света? И тук най-коварният въпрос изглежда е този: съществува ли “свят
сам по себе си”, или неизбежно аз имам само “моят свят”, светът такъв,
какъвто е само за мен”?
Тази въпроси са наистина увличащи, стига съзнанието да се е овладяло
достатъчно от вълнуващата загадка, която е скрита в тях. Ето например да се
запитам и за това: какъв ли би бил невидяният от никой свят? А съществува
ли изобщо такъв един свят? Ако да, то как изобщо мога да зная за него? Ако
не, нима моето лично съзнание е крепител на целия свят? Ако съществува
невидян от никой свят, то какъв би бил този свят? Потънал в тъмнината на
несъзнаването, на неразбирането? Откъде и как изобщо да мога да зная това?
Невидяните от никой звезди и планети на безкрайния Космос не са ли
безкрайно ощетени? Как тогава съществуват те в ледения космос – без око,
което да им се радва?
Въпросите тук наистина и отново нямат край: ето само някои от тях:
свят и Космос едно и съ