Ангел Грънчаров

СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ
БЪЛГАРСКИ
(Кратка психологическа история на съвременна България)
СЪДЪРЖАНИЕ:
ПРЕДГОВОР: Съзнанието на гордия и свободен човек ни е съдбовно необходимо
ВЪВЕДЕНИЕ: Коя е българската мечта?
РАЗДЕЛ ПЪРВИ: БЪЛГАРИЯ, ВЪЗКРЪСНАЛА ОТ ПЕПЕЛТА
1.Българската одисея към свобода
2.Звездните мигове на България
3.Разгромът на българската свобода
РАЗДЕЛ ВТОРИ: АБСУРДИТЕ НА ДИРИЖИРАНИЯ РАЙ
1.Само история ли е комунизмът?
2.Как “живяхме” комунизма…
3.Що е съветска “комуналка”?
4.“А у нас секса… есть!”
5.Пряк досег с империята на злото
6.И все пак, нашият Картаген трябва да бъде разрушен
7.“Да се пазиш от кон отзад, от вол отпред, а от комунист отвред…”
8.Как “комсомолът” се гавреше с човешката природа
9.Моят университет
10.Възвръщането на свободната мисъл
11.Смел радетел на истината и на свободата
РАЗДЕЛ ТРЕТИ: РОДИЛНИТЕ МЪКИ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАЦИЯ
1.Ден първи на свободата
2.Възвишеният устрем към свобода
3.Невероятен подем на човешкия дух
4.Дали не бяхме прекалено наивни и лековерни?
5.Други преживелици от онова време
6.Вместо да погребем "трупа на комунизма", допуснахме той да вампиряса
7.Някои любопитни случки от зората на нашата демокрация
8.Нравственият облик на нашенските най-първи "демократи"
9.Когато е настъпена, змията хапе най-злобно
10.Невероятните абсурди на "дирижираната свобода"
11.Жалката ко(н)чина на "социалистическия рай"
12.Славната "нежна трансформация" на комунизма в капитализъм
13.Проспиването на решаващите мигове в историята най-жестоко се наказва
14.“Свещените крави” на СДС и как сами си платихме заради наивността
РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: ЧИЕ ЛИ БЕШЕ ВРЕМЕТО?

15."Партията не спи и никому никога нищо не прощава!"
16.Ако се водим от нездрави ценности, да не чакаме добро
17.Всеки – човек или народ – си заслужава участта
18.Vox populi, vox Dei – ала трябва да се чуе и гласът на човека
19."Проклятието на България" и предателството на "сините мравки"
20.Великото време и разцветът на бандитизма в България
21.Новото неизбежно се блъскаше в непробиваеми стени
22.Кога ли ще се погнусим най-после от самите себе си?
23.Виденовият разгром на икономиката
24.Звездата на БСП залезе със съкрушителна сила и сякаш завинаги, но не би...
25.За хляб и свободата си сме способни да дадем, пък за честта да не говорим
26.Пиянството на един народ, любител на най-сълзливи мелодрами
27.Как народът изрита от властта старата блудница БСП
РАЗДЕЛ ПЕТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ
28.Истинският поврат в развитието на България
29.Как България беше отвоювана от мутрите и върната на гражданите
30.Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха
31.Зад “личностните конфликти” стоят различни ценностни парадигми
32.Предупреждение за пораженията на "огледалния антикомунизъм"
33.Защо кучетата вият така прочувствено
34.Безкрайно повтаряната лъжа не ражда истина
35.Само с истината се живее достойно, иначе не…
ПРЕДГОВОР: Съзнанието на гордия и свободен човек ни е съдбовно необходимо
Разговаряйки по най-горещите проблеми на България с много хора, преди
всичко младежи, изведнъж ми хрумна страхотна идея: да напиша поредица от
есета за най-новата, за съвременната история на България. Започнах да пиша
тези есета с невероятно въодушевление: имах чувството, че не аз пиша тях, а
някак си все едно те пишат мене. И просто нямаше как да отложа във времето
тази задача.
Когато нещо е назряло, когато е дошъл моментът да се роди, вече нищо не
може да спре появата му на белия свят: така именно се роди и тази поредица от мои
есета за България и за преживяното от нас, съвременниците на раждането на
модерната българска демокрация. Всяка сутрин пишех по едно есе и скоро книгата,
която условно нарекох “Кратка лична история на съвременна България”, взе да
придобива облика на една съвсем личностна, откровена, ценностно наситена и честна
книга. Разбира се, тя включва периода след 1989 г., понеже констатирах, че младите
хора – особено пък от "поколението на свободата", което тази година навършва 18
години – съвсем не познават този период. Ние, по-възрастните, познаваме тази
история дори "отвътре", понеже, така или иначе, бяхме участници в нея: та тя се
разгърна пред очите ни! Нещо повече – ние я живяхме и изстрадахме. Същевременно,
за жалост, олигархичната пропаганда днес ревниво пази тайната около действително
случилото се през тези години – и затова наистина трябва повече да се пише за този
период. И то не само от мен, ами от повече хора.
Аз писах за събитията в тия години от моя си гледна точка: от позицията на
философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените
подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по моя си обичай
преплетох лично-преживяното с исторически-значимото, защото тия два пласта за мен
не просто се преплитат, ами благодарение на тях може да се долови тъкмо
субективната, човешката страна на случилото се. По тази причина аз написах
поредица от експресивни есета, в която представих една наистина съвсем човечна и

лична, а не "наукообразна" или пък "обективна" история. Сиреч аз не само че не съм
"гонил" от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна
пристрастност, напротив, акцентирах тъкмо върху тях. Струва ми се, че подобен
подход има и нашият Симеон Радев, който описа друг един период и то така, че
неговата гледна точка ще си остане завинаги толкова вълнуваща и дори меродавна.
Аз лично не съм привърженик на марксистката псевдонаучна обективистка
историография, която обезличава тотално историческия процес, понеже елиминира
тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо
друго освен разгръщане на някаква извънчовешка "закономерност" или дори съдбовна
предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква
"историческа необходимост" или на една съвсем предвзета “неумолима повеля на
времето”. Този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите
историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да
събира прахта в архивите, понеже е негоден и крайно несъвременен. Аз лично съм
привърженик на един друг тип историография, която описва възможно най-плътно и
жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят
цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я
правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, своите
ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки
мотиви. Смятам, че точно този подход, който не изнася "извън скобата" човешкото от
делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да
интригува човека, особено пък младите хора...
И тъй като идеята за написването на една такава различна история на България
ме овладя невероятно силно, аз за известно време зарязах всичко останало. Не мога
да опиша с думи това силно чувство, което ме импулсираше в работата. Оживих
наново в представата си всичко онова, което нацията ни преживя в онези трудни, но
въпреки всичко безкрайно значими за България години. Сякаш неотдавна преживяното
наново възкръсна пред очите ми, а пък най-вече в съзнанието ми се възроди оня дух
на свободата, който тласкаше събитията напред, който въодушевяваше тогава
привържениците и страдалците на най-новата българска демокрация. Смятам, че
възсъздаването на този дух на свободата, на който всъщност дължим всичките си
постижения в тия години, е особено потребно в наши дни, когато “разочарованите от
свободата” и противниците на демокрацията ни сякаш са мнозинство – и затова не
пропускат нито една възможност да я похулят или да се изгаврят с нея. И като връх на
всичко за преживяното от нас самите, за случилото се пред очите ни, вече започнаха
да разпространяват какви ли не, един от друг по-неверни, отвратителни в
изопачеността си басни, приказки и митове. Особено пък увлечено лъжат за ония
събития повечето от преките участници в тях – за да изкупят или поне да замажат
старите си вини и предателства. Ето при това положение аз вече просто нямаше как
да не напиша своята история – и го направих, при това, както казах, с извънредно
вълнение и дори страст.
Аз наистина не съм историк-професионалист, но това в някакъв смисъл може да
е предимство: аз исках да напиша една, както казах, съвсем друга история. Исках да
напиша история на човешките реакции и подбуди, която за мен като философ е
същинската история, а пък онази, "реалната история", е просто нейн отблясък, нейна
реминисценция.
Да, за мен историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и
човешки феномени е сърцевина на това, което наричат "действителна история".
Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само
ако разберем историята на нашите толкова човечни преживявания през годините след
1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя. А то,
разбира се, не ни сполетя като "Божие проклятие свише": защото не Бог, а самите ние,
заради своята боязън пред свободата, заради нерешителността си, осъдихме самите
себе си на това безславно и унизително вегетиране, на тъпченето на едно място, на
срамните ни връщания назад, в уюта на добре познатото, но така унизително иначе

съществуване. И именно затова понесохме толкова издевателства спрямо честта ни
като индивиди и като нация – вместо да заживеем най-накрая по-човешки и достойно
живота си...
И ето най-после моята книга е в твоите ръце, драги читателю. Ти ще бъдеш
съдник на казаното в нея, защото това е една крайно полемична книга,
предразполагаща към размисъл и най-страстни, дори и ожесточени дискусии. Тия
дискусии обаче са целебни за раните, които заради страх, нерешителност и
малодушие сами нанесохме по тялото на младата ни българска демокрация, а също
така и за раните в собствените ни души. Ако нещо не е както ние искаме, то причината
за това е в нас самите. А не в “обстоятелствата” или в злата ни и така несправедлива
към нас участ, историческа и човешка – както обикновено си го представят. Воден от
това високо съзнание – да провокирам такъв необходим за нацията ни разговор – аз
написах своята книга съвсем съзнателно в най-дързък, изцяло провокативен маниер.
Целта ми беше да отправя най-яростни понякога провокации към съзнанията на
българите, и то не за друго, а за пробуждането на спасителния и животворен дух на
самата нация, за освестяването й, за което е крайно време. Писал съм по този начин с
болка, а не от извратеност или заради склонност към някакъв исторически или
политически мазохизъм – както някои неизбежно ще го изтълкуват. И защото съм
дълбоко убеден, че такъв един подход е не само допустим, той е и в най-голяма
степен належащ.
По тази именно причина не спестих нищо от ония наши народно-психологически
слабости, дефекти и кусури, които толкова пречат не само на живота ни, но и на
битието ни като държава и като нация. Бях пределно честен, прям и открит – колкото и
да е дразнещо това за мнозина. Казах и написах всичко напълно открито, без никакви
скрупули относно това как аз виждам нещата. Не спестих нищо, нито пък някъде съм
се старал по добре познатия ни отвратителен популистки маниер подличко да дразня
едно наше съвсем фалшиво национално самочувствие.
Аз продължавам да вярвам въпреки всичко в така простата констатация, в чиято
правота съм се убедил за некраткия си живот: без истината сме за наникъде! Без
истината много сме страдали и ще продължим да страдаме. Ако не отхвърлим и
изкореним безжалостно гадничките ни склонности да се прекланяме пред лъжата и
пред лъжците било от прекалена наивност, било от глупост или просто от скука, да не
чакаме добро: всяко нещо на този свят не остава безследно и всяка слабост се
наказва. Ето по тази причина аз нищо не спестих и всичко казах както аз съм го
осъзнал: пък дори и да звучи съвсем жестоко. Направих това, защото и за нашата
национална психика сякаш ни е необходим хирург, който без жалост ще отстрани
всички ония тумори и вредни разсейки на болестта, която свързваме с
половинвековното тотално господство на комунизма. Ако не победим тази болест на
обществения организъм много още ще страдаме. Нужно ни е пречистване, та да се
върнем не само като индивиди, но и като нация при изворите на автентичния живот.
Защото само така ще заживеем най-после нормално и човешки, ще поставим здравите
основите на бъдещия ни просперитет.
Тия от нас, които обичат да осмислят историята на нашите лутания към
свободата и достойнството, които не се отказват от истината за нея, ще бъдат особено
импулсирани от моята книга. Постарах се да бъда изключително правдив. Правдив
според правдата на самия живот, а не според тази или нечия друга субективна или пък
политическа "истина". Крайно време е да разберем, че само с истината може да се
живее. И че в нея не трябва да търсим никаква външна целесъобразност или
превратна полезност: истинното е полезно за всички. Особено пък за ония, които
изобщо не съзнават своите коренни интереси. И по тази причина предпочитат да бъдат
сладко залъгвани или направо баламосвани от умели користни играчи-популисти или
пък социално загрижени леви лицемери.
С пожелание за плодотворни размисли и търсения на истината за нас самите,
която ни е така безкрайно необходима, те оставям, любезни читателю, с една
необходима книга, която говори за съдбата на нашата България. На нашата

единствена България, която наистина заслужава да осигури на народа си бъдещето на
просперираща и доволна от себе си нация. Което засега все още не сме й осигурили –
за жалост и за наш срам, понеже все пак живеем в 21-ия век! Крайно време е да
разберем, че от това какви сме ние – като характери, като личности, като преданост и
отдаденост на свободата! – пряко зависи и съдбата ни като нация.
А също и трябва да положим известно старание да станем по-добри, по-смели и
по-истински – и като индивиди, и като граждани, и като българи. И особено пък като
европейци – защото едва тогава нашата България ще постигне бъдещето, което
заслужава! Имайки съзнанието, или бидейки с една изцяло европейска – а не с
ориенталска или пък руско-славянска общинническа или комуноидна! – психология
страна и нация. Не бяха леки, напротив, много трудни и обиколни бяха пътищата, по
които вървяхме към нашата си оригинална българска идея за свобода, но това се
дължеше именно на нашата нерешителност. Само ако победим своето малодушие и
слабост ще постигнем бъдещето, което достойният и смел човек непременно постига.
А това, което важи за индивидите, в пълна мяра важи и за нациите. Да, от
нас зависи всичко, от никой друг. Няма да спра да повтарям тази съдбовна
особено за нас истина. Това именно съзнание на гордия и свободен човек и
гражданин ни е съдбовно необходимо. И моята книга работи най-усърдно и
всеотдайно за раждането едно такова автентично съзнание. Дано книгата ми
помогне с нещо в тази насока. И дано стане една полезна българска книга. Дай
Боже!
Авторът
ВЕВЕДЕНИЕ: Коя е българската мечта?
Дали и ние, българите, си имаме своя мечта – подобно на американците?
Можем ли да си дадем сметка коя е тя, можем ли да я формулираме? И при това тук
не става дума за това за какво си мечтаят отделните българи, нито дори за какво си
мечтае мнозинството от нас. А се има предвид някаква особена мечта на цялата ни
нация именно като нация – ето това е важното. Можем ли обаче да проумеем какво е
то?
Това е важно, защото ние като индивиди можем да си мечтаем за каквото си
искаме – не сме еднакви, всеки си мечтае за нещо негово си, според личността и
според ценностите си. Така е по цял свят, това е характерно за всяка нация:
индивидуалните мечти са безкрайно многообразни, но не бива да ги смесваме с
националните такива. Не бива да правим и така, че да приписваме на цялата нация
това, за което си мечтаят някакви групи от нея. Защото, предполагам, освен
национална, има и безчет групови, съсловни и пр. мечти. Впрочем, защо употребих
тази, както на моменти изглежда, твърде неподходяща дума, думата мечта?
Ами употребих я по подобие на американската мечта (american dream). Това, че
американците – една водеща нация в съвременния свят – си имат мечта, че те
предпочитат да говорят за мечта, а не за идеал, съвсем не е случайно. У нас по-често
се говори за “национален идеал”, но почти никога не се говори за “българска мечта” –
това също, изглежда, съвсем не е случайно.
Идеалът – най-принципно погледнато – е мисловна структура, докато в мечтата
една нация влага най-съкровеното, душата си. Аз лично съм склонен да приема, че
мечтата по указаната причина превъзхожда идеала. Идеалите също са нещо
възвишено, но не толкова, колкото възвишена може да е една мечта. Защото идеалите
могат да се съчиняват, те могат да бъдат в някои случаи и вредни – да си спомним
какви поражения на националната ни душа нанесе “вечно животворният”
комунистически идеал. А вредни и опасни мечти няма и не може да има. Глупаво е да
се смята, че някаква мечта може някому да навреди. А в същото време заради идеали
са мрели хора, имало е много идеали, които са били разрушителни, заради идеали е
пострадала самата човечност, а не само милиони конкретни човешки същества.

Ето това – че мечтата не може никому да навреди – показва нещо крайно
важно: мечта е онова, което се съгласува с духа на живота, което влиза в прекрасна
хармония с него. Мечтите за полезни и обогатяват живота ни, в тях дори е налице
някаква концентрирана жизненост, която може да импулсира самия живот. Ето защо
ако успеем да разберем коя е в този момент българската мечта, ние ще разберем
нещо твърде важно за нас самите като нация - и за нашето базисно разбиране на
живота. Онова, за което един човек си мечтае, е много е показателно за това как той
разбира живота. Същото важи в пълна мяра и за нацията.
И последното, което искам да добавя, преди да се опитам да формулирам
нашата, българската мечта, е: да се мечтае съвсем не е същото както да се
фантазира. Да си мечтател е добро, но да си фантазьор едва ли – независимо че,
формално погледнато, думите почти са идентични. Мечтаенето и фантазирането са
изяви на една и съща човешка душевна способност: въображението, фантазията. Но в
мечтите си ние сякаш изразяваме своята най-интимна и съкровена същност, докато
фантазирането ни откъсва от нея и повече набляга на това, което ни се иска да бъдем
– но го искаме не със сърцето, а по-скоро с ума. Ала мечтите пряко отразяват тъкмо
онова, което сърцето иска. И то не както и да е, а го иска, както отбелязах, найсъкровено.
За да разберем своята мечта като нация се иска да разбираме и българската
душа, а тъкмо това е най-трудното. Аз съм писал цяла книга по този въпрос, която още
е по книжарниците. Нарича се Българската душа и съдба. Ето че постигнатото в тази
книга ще бъде моя отправна точка в настоящия мой опит да формулирам и
българската мечта. Принуден съм, заради краткостта, да съобщя само резултатите,
спестявайки пътя до тях.
Ние, българите, за съжаление не умеем и не обичаме да мечтаем – ето това е
един наш най-злотворен за живота ни дефект. Ние, българите, много-много не вярваме
на такива “идеални измишльотини” като мечтите, страстта към истината,
преклонението пред красотата, благоговеенето пред светите неща. Истина, добро,
красота, святост не са “продукти”, които имат висока цена на нашия пазар. Напротив,
смятаме ги за артикули, от които се интересуват само непоправимите наивници и
глупаците. Ние, българите, сме хора прагматици и “приземени”, и по тази причина все
държим за “реалното”. Под това последното разбираме, естествено, само ония неща,
които стават за ядене, за пиене, сиреч неща, от които имаме непосредствена
материална полза. Ние не искаме да бъдем вятърничави, сиреч странни индивиди,
които са склонни към идеализъм, към поставяне на духовното на един най-висок
пиедестал.
По тази именно причина ние, българите, си нямаме и не можем да си имаме
своя национална мечта. Защото, признайте, грозно е тази наша българска мечта да
включва такива неща като… кебапчета, винце, пържолки, хубава и развратна женичка,
прасенце в кочината и пр. благинки, пред които се разтапя от неописуема нежност
българското сърце.
Нашият така пошъл, дребнав и плосък прагматизъм-материализъм, който като
проказа обхваща векове наред българското сърце, ни е изиграл доста коварни
номерца през цялата ни, особено пък в по-близката история. Например ние,
българите, много-много не се връзваме пред потребността да направим някакви
жертви за свободата си. Защото и тя, горката свобода, принадлежи към ония
“вятърничави неща”, които не стават за ядене. Още Левски е отбелязал с основание,
че ние, българите, обичаме свободата, но само ако някой ни е поднесе в тепсия. Тези
правдиви думи на нашия Апостол на свободата показват нещо крайно важно: ние сме
нация, мнозинството от която и пръста си не ще да мръдне за свободата си. Ние
свободата си я представяме винаги като дар – а свободата, уви, никога никому не
може да се подари.
Аз бих си позволил да отида още малко по-нататък и да добавя към думите на
Апостола за свободата още нещо. Е, ние, българите, обичаме свободата, но само ако
някой ни я поднесе наготово и на тепсия. Хубаво, но какво правим когато някой все пак

ни я поднесе в тепсията? И на мен, струва ми се – макар че това е доста позорно, но
ще кажа какво правим – на мен, значи, ми се струва, че като ни я поднесат, правим
нещо крайно позорящо ни. А именно: гледаме ний свободата в тепсията, боцваме я
тук-там с вилицата, и като разберем, че не става за ядене, почваме да се провикваме:
“А бе за какво ни е нам тази свобода бе?! Амче тя не става за... ядене бе?!”! И се
възмущаваме, и се ядосваме ний на оня, който ни я е дал, понеже ни я е стоварил на
плещите, а пък ние не знаем за какво ни е. Не знаем по принцип какво се прави с нея, с
горкичката свобода, и го проклинаме този наш благодетел, дори най-злобно почваме
да го мразим.
Ето че този пример, касаещ нещо най-фундаментално каквото е свободата –
защото други народи, примерно като френския, американския и много други, си
мечтаят тъкмо за свободата, тя е тяхната най-велика мечта! – неопровержимо ни
навежда на мисълта каква може да е българската мечта в ето този исторически
момент. За първи път от десетилетия насам ние имаме възможност да уреждаме
живота си съвсем свободно, според изискванията на човешкия живот и неотделимата
от него свобода. И пред тази възможност в досега 18-те ни години исторически опити
да се демократизираме ние се държим, трябва да признаем, доста позорно. Именно
държим се както се държи магаре на мост: ни напред, ни назад върви инатливото
магаре, все едно е блокирало, и от инат не мръдва, а сякаш е заболо нозе в моста.
То, магарето, неслучайно стои непоклатимо в нашата национална символика –
и неслучайно магарето ни изглежда, впрочем, така симпатично. В тия 18 години една
голяма част от нацията ни пожела свободата и беше готова на всякакви жертви за нея.
Ала другата, по-голямата даже част, заяви твърдо и инатливо: абе за какво ни е на нас
тази свобода, какво ни дава тя, та тя не става за ядене?! Недейте така бе, искаме си
онова, старото, добре познатото: нищо че тогава нямахме свобода, но поне имахме
какво да ядем!
Кажете ми – не беше ли точно такава нашата прословута българска одисея към
свободата, която се разигра пред очите ни в последните 18 години? В годините, в
които други народи, при същото изходно положение като нашето, постигнаха
невероятни постижения по пътищата на свободата си – защото те обаче я обичаха,
защото са се борили за нея и когато е било крайно тежко, защото за нищо на света не
биха се отказали от нея. Имам предвид народи като чешкия, унгарския, полския,
прибалтийските и пр.
А ето сега вече мога да направя крайните си обобщения. Ние като нация сме
крайно разединени относно съдбовно необходимото ни разбиране за извънредната
ценност на свободата за живота както на човеците, така и на цели нации. Ние не сме
единни и не можем да се убедим един друг, че за човека свободата е най-важното,
нищо че предполага и безчет трудности, проблеми, безпокойства, грижи, отговорности.
Със свободата леко не се живее, на за сметка на това се живее достойно. Има,
разбира се, съвременни българи, за които свободата е техен общочовешки идеал – и
такива българи са дълбоко съпричастни на евро-американския жизнен космос, основан
върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата. Но
тази напредничава европейски ориентирана част от нацията и обществото ни е, уви,
едно доста безсилно малцинство. А по-голямата част от българите признават
ценността на свободата с половин уста, тя, впрочем, за такива нищо особено не значи,
тя за тях е просто дума, нищо повече. Те не й вярват, те не я обичат, те не щат и
пръста си да мръднат за нея, на тях им се чини, че без свобода по-леко се живее. Да,
така е, по-леко се живее, но за сметка на това се живее доста окаяно, доста мизерно,
недостойно и бедно. Което и постигнахме за тия 18-19 години вече.
Това, че си нямаме единна национална мечта ни обрича не само на мизерия, но
и на недостойнство. Пропиляваме златни шансове, проспиваме безброй възможности,
стоим, мърморим, вайкаме се, от всичко се оплакваме, тъпчем все на едно и също
място, а пък по кръстопътищата на живота наистина се държим като някакво пощуряло
от инат магаре. Това, че нямаме доблестта да победим слабостта си и смело да
тръгнем по пътищата на свободата според мен е причината да си стоим най-бедни в

Европейския съюз, и то не кога да е, ами в началото на 21 век! Векът, в който дори
други народи, принадлежащи на съвсем други култури – на култури, в които свободата
не е водеща ценност както е в нашата европейска култура! – постигат главозамайващи
успехи и завоевания. Имам предвид народи на Азия и дори вече на Африка. И постигат
толкова много само защото не се дърпат като нашето българско магаре на моста.
Аз обаче съм, независимо от казаното, оптимист: няма мърдане, щом си човек,
пък дори и да си българин, щом живееш в тази наша епоха, в която идеята и мечтата
за свобода триумфира по целия свят, то няма как в един момент да не кандисаш. И да
не се примириш, че по човешки без свобода не се живее. Свободата, идеята за
свобода, от която е проникнат самият живот, всеки ден заразява съзнанията на
стотици и хиляди българи – е, и да не са толкова, и по-малко да са, но пак е нещо. Ще
заживеем като нация нормално и човешки, богато и проспериращо като останалите
европейски нации едва когато и наша изстрадана българска мечта стане тъкмо
свободата. Примерът на толкова велики народи като американския и европейските ни
показва най-красноречиво това. И наистина трябва да си непоправимо магаре, за да се
дърпаш и да не искаш да го признаеш. Но ще се инатим, ще се инатим, повтарям, пък
ще кандисаме. И едва тогава ще настъпи така дълго жадуваният поврат в живота ни.
РАЗДЕЛ ПЪРВИ: БЪЛГАРИЯ, ВЪЗКРЪСНАЛА ОТ ПЕПЕЛТА
Ще разгледам най-напред историческата българска "разправия" със свободата,
която особено добре изпъква (в цялата си изразителност) в последното десетилетие
на ХХ век. Станалото през тези решаващи години е кръстопът, в който се събират
всички пътища на свободата, по които ние, българите, вървяхме повече от сто години
по времето на Третата българска държава. Ако е позволено да се говори за
историческа съдба на един народ (в смисъла, в който говорим и за съдба на
индивида), то и тук не може да се отрече, че свободата предизвиква съдбата. Т.е. че
отношението към свободата поражда личната и общностна съдба – която при това е
изцяло заслужена, за която следва да се поеме цялата вина.
Индивидите и народите, които са склонни да се самооправдават било с
географското положение на съществуването си, било с обстоятелствата, било с
липсата на късмет, било, накрая, позовавайки се низостта си (не толкова отдавна
виновниците за съсипването на България ни казаха, че "поемали вината само с…
мезе"!), с това само издават своята обърканост спрямо свободата, или по-скоро
тъмата, в която живеят. И липсата на самосъзнание за свобода и на умение да
разполагат с живота си в единствено подходящата за него форма – съответстваща и
на достойнството на индивида (народа), на неговата жизнена нагласа. Щом като едно
такова нагло и извратено "съзнание за свобода" изобщо е възможно и все още вирее,
шири се и не среща нужния отпор (прословутото "вината поемаме само с мезета"!), то
това е отчайващо: подобна атрофия на чувството за свобода не може да е наймалкото обезпокоителна. Ето защо феноменът, който си позволявам да нарека
1.Българската одисея към свобода
не може да бъде подминат без внимание: от разгадаването му зависи бъдещето ни
като индивиди и като народ. Защото липсата на яснота е коварно нещо,
издевателствата с нашата чест ще продължат необезпокоявано и безкрайно, и само
страданията ще бъдат цената, която справедливо и дълго ще плащаме: който
позволява да се гаврят с достойнството му, той плаща и откуп за това. А отказът от
свобода никога не остава ненаказан.
Историците в тази насока могат да ни кажат твърде малко: работата не е в
описанието само на "фактите" (които и без това всички знаят и дори помнят!), а в
тълкуването и особено в разбирането им, в постигането на скрития в тях смисъл. А за

това последното се изисква философия, и то такава, която не се страхува да погледне
в дълбините, а след това честно да каже какво е открила там. Изисква се вникване в
българската душа (това скромно наричат "народопсихология"!), разпиляна в душите на
милиони сега живи или някога живели индивиди и цели поколения. Сиреч душата, от
която всичко зависи, а пък историята е само "екстериоризация" и обективация на
битуващите в нея "базови" ценности, на странните "екзистенциални ноумени", които
определят нашата същност.
Зад този чудноват израз – "екзистенциални ноумени" – се крият достижимите
само с духа форми на българското, заложени в нас от историческия опит, от
склонностите ни, от народната традиция. И които пряко определят реакциите ни към
"нещата от живота", нашето съзнание и самосъзнание, чувството за национална и
личностно проявена идентичност. Ясно е, че нито "политологията", нито пък по
марксистки модел оформената историография, да не говорим за позитивната
социология, страдаща от неотстраними дефекти, могат да решат подобна задача,
която по естеството си е отредена само на философията, на близката до нея
разбираща психология и най-вече на изкуството, на близката до сърцето на народа
художествена литература. Независимо от достиженията в тази насока (главно в
мемоарите, записките на исторически дейци – Левски, Стамболов, Богдан Филов – и в
книгите например на Симеон Радев, а преди това на З.Стоянов) осмислянето на
нашата национална съдба, произтичаща пряко от отношението ни към свободата, е
"неразработена нива", спрямо която усилията на всеки "орач" са добре дошли.
Ето го първия факт, който се нуждае от внимателна интерпретация и
разбиране: половината от 13 вековната ни история като държава (ако не и повече!) са
преминали под чуждо владичество. Т.е. през тези векове българите не са имали своя
държава, а са се подчинявали (без особено да се съпротивляват, да признаем това!)
на властта на своите поробители – византийци (гърци), турци, накрая, комунистите,
московските мекерета. Много се е говорило за ефектите върху душите ни на тази
неблагополучна историческа орис, но дали е казана "пълната истина", дали все
нещичко не е старателно прикривано?
Ясно е, че да, прикривано е и все още се прикрива, като мотивът за това е
достатъчно фалшив: "да не се уязвява националното ни самочувствие", да запазим
"гордостта" си, да не се самоокайваме прекалено! Но истината, макар и горчива, е за
предпочитане пред сладката лъжа и пред омайващата илюзия. Затова трябва да
имаме смелостта да я погледнем в очите: там ще съзрем себе си, своята същина.
"Сега вече имаме свобода", имаме, но какво правим с нея?
Ще дам един пример. Историците се сепнаха пред свободата и изпаднаха в
недоумение какво да правят с нея: измислиха си "проблеми", около които да спорят
безкрайно, например дали господството на турците върху българите е "робство" или
пък е "присъствие", независимо какво, "турско", "османско", "ислямско" или пък
"азиатско". Няма по-сигурен показател за безсилие от "споровете за думи": ако
разбираме, то думите ще дойдат сами, при това ще бъдат най-точните, незаменимите.
Щом като вече споменах за "титаничната борба около думите" на нашите историци, ще
си позволя да кажа онова, което би трябвало всеки да разбира.
Думата робство не е "по-престижна" от думата присъствие, тя повече унижава
ония, които не разбират, че да ги наричат "роби", не е кой знае каква похвала, от която
трябва да се изпитва задоволство. Освен това работата не е в изследване на нашите
реакции и емоции при употребата на едни или други думи, а в истината, т.е. в
съответствието на думите с историческата реалност, която те обозначават. Едните
търсели "обективност" ("османско присъствие"), а другите се засягали от това,
чувствали се обидени, че не им признават "достойнството че са роби" – или че са били
роби! И, възмутени от това, предлагат думата "робство", при това, представете си,
като "защита на националната идея на българите"! (Може ли човек да си представи поголяма извратеност?!). Простото съображение, че и по време на византийското
владичество (една неопределена, не дразнеща, "византийска по дух" дума!), и по
времето на османското такова българите не са били кой знае колко ощетени според

битуващата тогава в Европа идея за свобода (може би само една свобода не са
имали, т.е. нямали са своя държава – с произтичащото от това, което съвсем не е
малко), изобщо не минава на никой през главата. Но затова пък да се наричат и двете
"робство" – т.е.пълно отсъствие на всякакви свободи! – е най-малкото пресилено.
Повалената на два пъти от чужди завоеватели българска държава не води непременно
до робство, понеже имаме чужда власт, липсва също държавна независимост, но да се
настоява за "робството" е израз на национална комплексираност. Защото свободата не
се свежда просто да това да имаш национална държава (както все още много българи
си го представят!), а е нещо много по-широко и по-богато, касаещо самия живот –
индивидуален, "вътрешен", практически, общностен и пр. Това, че българите са били
свободни в много от тези отношения, е безспорно, независимо от чуждата власт. Така
например в тези наши предишни "робства" не се е посягало така брутално върху
частната собственост или, да речем, върху правото на свободно предвижване: както
това беше направено по времето на комунизма. Макар че, безспорно, в много други
отношения тогавашните българи не са били свободни, но не чак до степента да са
"роби". Мнозина така и не разбраха, че дядо Вазов – който е спомогнал за
разпространението на думата "робство" в нашия език! – в много от случаите го е
правил по "поетични съображения", главно заради римата.
Ако не беше така, ако не беше вярна тезата за частичната несвобода по
времето на нашите "робства", то в противен случай за тези близо 14 века, от които
повече от седем сме били "роби", ние бихме си останали кръгли варвари. А това,
очевидно, не е така – например, хегемонията на една по-висша култура,
византийската, не е изцяло неблаготворно. През всичките седем века "робства" –
впрочем, само комунистическото заслужава да бъде наричано така, само то е пълна
лишеност от свобода! – българите са живеели, създавали, учили са се на свобода,
дори и само чрез копнежа си по нея. Поради което сега, постфактум, да ги наричаме
"роби", е най-малкото некоректно. Впрочем това, че преди освобождението от "турско
робство" България е била най-развития регион на Османската империя – което именно
е заслуга на осъзнаващите се все повече като свободни българи! – е нещо, което не
бива да се пренебрегва. И то само заради глупавата нагласа "да защитим робството" –
един вид като не ти признават, че си бил роб, ти отнемали част от достойнството (!?).
Излиза, че за цялата си многовековна история българите са били "пълни роби"
единствено съвсем наскоро, при комунизма – и то в условията на разцвет на
свободата и демокрацията в Европа! И това е единственото, което се нуждае от
проумяване. А преди това роби не сме били, вървели сме, макар и през много
изпитания, към свободата си, не сме били кой знае колко различни от другите
европейски народи. Чиято държавна и политическа независимост, разбира се, е била
предимство, което "ни е било отказано" – или по-скоро сами не сме могли да защитим.
Трябва да се разбере при това, че цял един народ трудно може да бъде превърнат в
"сган от роби" – ако приемаме думата буквално и по същество, а не преносно или
метафорично. Освен това "истински роб" е този, който друго не може да бъде, на който
– ако му "дадеш" свобода – сам ще се откаже от нея защото не знае как да я употреби.
И ще се върне да моли поробителя си да му върне робското положение, виждащо му
се за предпочитане пред неизвестностите на свободата – както, за съжаление,
направи мнозинството от българите през 1990, в 1994 и дори в 2005 г., подарявайки
властта пак на комунистите!
Затова именно казах, че преди българите като цяло роби не са били и не са
могли да бъдат: може и да е имало някакви части от българския народ, които да са
изпитвали подобни притеснения пред свободата, но на всички това не е могло да се
случи (то не се случи и през 1990, в 1994 и дори в 2005 г., слава Богу!). Трябва да
бъдем реалисти и затова ми се струва, че не са прави ония, които особено държат
османската хегемония на Балканите да бъде определяна именно като "турско
робство". Най-малкото защото, накрая, и съседите ни са били под турска власт, но
едва ли са били под "турско робство", в техните учебници такова нещо не може да се
прочете!

Другото обаче, а именно части от народа да не искат свобода и да страдат
заради загубата на робското си положение, е нещо, което наскоро съвсем определено
видяхме с очите си: през 1990, в 1994 и дори през 2005 г. мнозинството от българите
(!) избраха в демократични избори доскорошните си поробители, комунистите, и им
подариха властта! За което всички ние платихме и плащаме жестока цена: успяхме да
се опозорим пред целия свят. Защото нашето нежелание (на повечето, пак не на
всички!) да бъдем свободни и предпочитането на уютната несвобода пред коварствата
на свободата е наистина смайващо, наистина може да се нарече национален позор.
Затова сега ни е така трудно да ни повярват, да приемат, че решително и съзнателно,
сиреч завинаги, сме се отказали от безотговорността на "живуркането" в комуната – и
сме станали европейци в истинския смисъл. Защото не сме показали, че сме сме
способни смело да загърбим завинаги остатъците от азиатското в манталитета си.
И за да завърша ще кажа и това: тези, които така държат и не се отказват от
това да сме били под "турско робство", считат това свое поведение за проява на
особено силен "патриотизъм" и "национализъм". Те именно са същите, които искаха да
правят България 16-та република на СССР, това са довчерашните безроднициинтернационалисти, а пък сега се представят за националисти. Такива именно жалят
най-много за "добруването" при комунизма и за това, че били "добре хранени и поени
от другаря Т. Живков". Което не е трудно да се разбере, тъй като логиката е една и
съща; трудно е за разбиране нещо друго, а именно защо останалата част от
българите, които не са така непоправимо увредени от комунизъм, им позволяват да
показват открито своята наглост. Защото това са същите тези, които подариха
Македония на титова Югославия, а също и задължаваха българите от пиринския край
на Македония да се определят като… "македонци", не като българи. И тези хора днес
– впрочем, плачещи горчиво и за Милошевич! – имат наглостта да се представят за
"патриоти", а мнозина от българите съчувствено клатят глава. Те не мълчат, не се
срамуват от направеното, надяват се, че останалите "нещо недоразбират" – и
вероятно не без основания. Което е твърде тъжно…
Но да се върна на това, с което започнах: половината от историята ни като
нация и държава е протекла в условията на национална бездържавност, т.е. в
условията на "незавършена свобода". Защото народ, който е допуснал да загуби
държавата си, се е лишил от съществена част от свободата си – другата част, казах, е
"неотнимаема" и общо взето съответства на онова, което са имали като свобода и
другите народи от съответната епоха. (Например поляците в условията на не по-малко
тираничното руско управление.) Разбира се, имало е и "напълно свободни" народи,
които не са търпели чужда власт, но ние, да признаем, не сме се ползвали много-много
от тази възможност, забравяли сме за нея (това също трябва да се разбере и
проумее). Но как, впрочем, сме съществували в условията на чужда власт, доколко сме
държали на националното си достойнство? Което за всеки народ се свежда до
непрекъсната борба за национална независимост.
"Покорна глава сабя не я сече" – нали си спомняте тази нашенска "мъдрост"?
На нея, за жалост, мнозина от българите все още са верни – макар че никой не е
тръгнал "да им сече главите": но, например, Жан Виденов им взе хляба! "Език кости
няма, но кости чупи" – ето и една друга, която касае нашето отношение към "свободата
на словото". Тя и днес е популярна: чудно ли е тогава, че днес най-много се четат найлъжливите вестници например! Има ли нужда да посягам към някой сборник с народни
"умотворения" на тази тема? Няма да го направя, за да не давам аргументи на един
нихилизъм, който не ми е присърце.
Нека да се опрем на историческите факти. До средата на ХІХ век в България
няма сериозен опит за масово надигане на българите срещу чуждата турска власт. За
близо 50 години съветско-комунистически режим у нас няма нито един опит за
съпротива, като изключим обречените действия на опозицията през 1945-46 г. През 70те години на ХІХ век, когато вече всички от съседите ни са се освободили почти сами, у
нас неколцина буйни глави (Левски, Ботев, Стамболов и някои други) правят нужното
да вдигнат народа срещу "робството", но откликът е бил малък. Дядо Вазов да

извинява, но той е склонен да идеализира: виж "Записките" на Захари Стоянов.
Априлското въстание е няколко дневен взрив на народната енергия, и то пак на
неголеми части от народа: ако целият народ се беше надигнал, съвсем друго щеше да
стане! Въстанието и революционният ни плам общо взето пресеква с появата на
башибозука и войската. Сериозен отпор и упорита битка не е станала (за това и дядо
Вазов дори свидетелствува), малодушните бягат по къщите си да стават курбан, а
непримиримите, виждайки това, се оттеглят на Балкана, откъдето гледат пожарищата
в равнината, после поемат към Влашко. Само Ботев, горкият, от Влашко тръгва в тия
дни с шепа хора да мре за народа си, и умря на 28 години, осигурявайки си за вечни
времена слава и безсмъртие!
Още преди да го обесят Левски, на когото често се е налагало да говори пред
трепереща от страх "публика" – и единици са били твърдите му сподвижници! – е
записал с гневна ръка в тефтерчето си думите "Народе, народе-е!". Което е достатъчно
изразителна оценка на общата ни решимост за свобода, дадена на нас, българите, от
нашия велик сънародник. Него сега го наричаме апостол на българската свобода: а
имаме ли право сега да си слагаме навсякъде портретите му след като тогава сме
позволили да го обесят позорно като куче?! Казват, че три заптиета го водели към
бесилото, а пък кепенците на софийската чаршия били плътно залостени през оная
студена не толкова заради февруари, а заради нашето малодушие февруарска утрин!
Нима е чудно, че същият Левски е записал и тия думи: "Българинът обича
свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!" – дали това не важи и днес за нас,
дори в някакъв смисъл повече от тогава!? На Стамболова, тогава младеж и прекалено
буйна глава – от тези, които, според нашата поговорка, са "тъкмо за сабя"; той от
ятаган загина, милият, а гражданите безучастно гледаха екзекуцията на един велик
сънародник, съратник на Ботев и бивш министър-председател, заради чиито заслуги
България все още я има! – му се е налагало след обявяването на Старозагорското
въстание тайно да пали къщята на разбунтувалите се. И то за да подсили решимостта
им да умрат заради България. Бенковски също провежда тази инициатива малко покъсно. А прави това младият апостол Стамболов защото селяните още преди това, при
съзаклятието, редовно са го питали: "Амче какво ще стане с къщята ни, а какво ще
стане с нивята ни, а какво ще стане с добитъка ни?!". И треперейки и бели като платно
от страх обикновено са се отказвали да се запишат в комитета.
А дали някой подкрепи Ботевата чета, преминала през места, които и до ден
днешен са "прекалено червени", редовно подкрепят комунистите на избори?! (Ботев
бил… "комунист", майко мила?! Ако беше "комунист" защо тогава не го подкрепиха?!)
Нека ме прости читателят за прекалено широките аналогии, но за тях ми дава
основание "все нещо", нещата принципно са едни и същи. Та комунизмът е не просто
страх от свободата, каквато изпитвали някогашните врачанци и плевенчани, но той е и
омраза срещу нея, която, казват, е разпространена в районите със силно
комунистическо влияние. Има ли нужда да привеждам още примери? Имало ли е у нас
по-късно поборници за "Задунайская губерния", т.е. прекалено много русофили?
Оказало ли се е в края на краищата, че сами не можем да се освободим? Какво
означава нашата привързаност към "дядо Иван", която така разтапя от умиление
българите от ХІХ в., чакащи свободата си именно "на тепсия"? И така нататък. А защо
нашите тогавашни сънародници не са имали смелостта и достойнството да разберат
мъдрото предупреждение на Васил Левски, съдържащо се в думите, които са особено
неприятни на нашите русофили: “Който ни освободи, той ще да ни и пороби!”. И още
много примери могат да се дадат. Но моята задача не е да пиша исторически очерк
за… "борбите на българите за свобода". Такива можете да прочетете в писанията на
нашите историци, пишещи не история, а същински митологии за нашата колосална
"отдаденост" на свободата…
Ето че идваме до втория момент, който е изключително значим: за
"освобожденията" от нашите "робства", за начините, по които обикновено сме се
"сдобивали" със свобода, а също и за това защо това така е ставало. Вярно е, че един
път сме се освободили сами, от Византия. След като сме почакали доста десетилетия,

братята Асен и Петър, боляри, вдигат бунт, който се оказва победоносен. И така е
възстановена втората българска държава. Но тогава е било "средновековие", тогава
лесно се е губела независимост и не така трудно се е придобивала, безчет "държави"
непрекъснато са загивали и са се раждали из цяла Европа. Нека обаче да се опитаме
да бъдем по-трезви; друго не ни трябва ако искаме зряло да погледнем на
достойнството си – и тогава, едва чрез горчилката на разкаянието, да станем подобри, по-привързани към отговорностите на автентичната свобода…
От "турско робство" ни освобождава Русия, на която не можем за това да не сме
признателни – макар че едва ли любовта й към нашата свобода я е накарала да го
направи. Те, руснаците, ако сами разбираха какво е свобода, първом себе си да бяха
освободили – а, знайно е, крепостничеството си остава в Русия комай през целия 19
век. Но все пак без Русия ни грозеше опасността да влезем в ХХ век именно под
"турско робство". Защото ако това беше станало, то в такъв случай наистина вече
щяхме да сме роби: в ХХ век без своя държава!
През годините след това, в десетилетията на Третото българско царство (за
което ще говоря отделно) българите успяха с дела да измият позора на "даруваната
свобода", изградиха модерна европейска държава, демократични институции,
възползваха се докрай от свободата си, постигнаха прекрасен икономически напредък.
Но от тази наша за първи път постигната действителна свобода ни "освободи"
Съветската армия, и за пет десетилетия слънцето на свободата залезе из българските
земи. Тъй като вече бяхме свикнали да ни "освобождават", приехме новото
"освобождение" почти безропотно. Ясно е какво стана: България беше изтерзана от
комунизъм, жизнените сили на народа пресекнаха, мнозина даже обикнаха
варварството, наречено комунизъм. Докато в същото време други народи, поляци,
чехи, унгарци и други почти единодушно бяха срещу него, показаха го с въстания, не
позволиха на комунистите да се гаврят като нашите с националната чест на народите
си.
При нас, уви, нямаше нищо такова, ние мълчахме, гледахме тъпо, нещо или
някой пак чакахме. Мнозина чакаха… американците. Накрая, като връх на всичко, от
комунизма ни освободи Горбачов! А пък първият "свободен митинг" стана едва
десетина дни след това, и то организиран и подготвен все от ченгета от ДС! В същото
време под краката на комунистите в Източна Германия, Унгария, Чехия огън гореше, те
бяха заставени от самия народ да се откажат завинаги от властта, а малко по-късно
даже в Русия комунистическата партия на два пъти беше забранявана (а у нас какво
стана: "смениха си…името"!) Как да си обясним всичко това, какво ни говори то? Нима
не е ясно никому?!
Заради това, че не показахме решимост да се борим за свободата си загубихме
Македония: най-голямото парче жива плът от снагата на родината, за което винаги ще
боли. Онези, които ни "освобождаваха", най-малко мислеха за националната ни
цялост, и това е естествено: щом се оставяш на други, не чакай добро.
Освободителката Русия беше против Съединението – единственият акт в нашата понова история, в който свършихме нещо сами. Тя не прости на младия ни княз, оглавил
този наш подем в историята ни, и скоро го прогони от България. Оттук обаче корените
на българската трагедия в ХХ век бяха заложени: България беше осъдена вече никога
да не се обедини изцяло, "съединихме" се сами, но пак не докрай решително,
Македония беше загубена. Проиграването на Македония, за която водихме и войни,
победоносни при това, но загубени заради алчните ни съседи, е нашето наказание за
това, че чакахме друг да ни освобождава векове, а после само целувахме ръцете на
освободителите си. В историята, както и в живота, малодушието не се прощава,
заплаща се прекалено скъпо: Македония е цената, която платихме за недостойнството
си като нация.
Това е, което считам тук за нужно да се каже относно българската одисея към
свободата. Понеже като народ се оставихме на скитания из своята дребнавост
(загнездила се очевидно в дълбините на душите ни), понеже не показахме нужната
решимост да се борим самоотвержено за свободата си, понеже прекалено дълго

чакахме – загубихме, а след това и не можахме да защитим достойнството си.
Приемането, почти безропотно, на комунизма, е свидетелство за това. Нашият
национален характер е коренът на бедите ни като народ, а, вероятно, и като индивиди.
Защото "личният характер" на "сбора от индивиди" прави националния характер, а ние,
да признаем, и като индивиди не сме на нужната висота. Но за това ще говоря отделно
– ако казаното дотук не е достатъчно да се е разбрало и какви сме като
"преобладаващи", широко разпространени в народа… индивидуалности. Та нали сами
признаваме, че Ботев, Левски, Стамболов са нашите идеали, недостижими или поскоро на космически разстояния от… нас самите.
И така, коренът на проблемите ни като народ, а също и като индивиди е нашият
национален характер, а именно: не показваме страст и чувство, т.е. "леки" и
повърхностни сме; прекалено сме разсъдливи, липсва ни гъвкаво въображение,
правим си дребни и криви сметки, чрез които се опитваме да надхитрим (винаги
неуспешно!) битието, времето, съдбата и… "себе си дори"; нямаме нужната енергия да
се борим за справедливи каузи; нерешителни сме, също не сме единни, обичаме да
гледаме сеира на ония, буйните глави, които с това обричаме на курбан; изпаднали
сме в някакво подло интересчийство ("ама защо аз да съм първи, нека другите да си
трошат главите!"); прекалено ни е тесен жизненият хоризонт, поради което изпускаме
от полезрението си най-важното, решаващото, кардиналното и съдбовното, т.е. "често
изпускаме влака"; не ценим много-много "идеалните измишльотини" от типа на
свобода, чест, дух, идея, съдба и т.н., малцина сред нас са ония, които виждат "подалеч от носа си" (в мнозинството си сме материалисти, тук е корена на споменатата
дребнавост, интересуват ни главно "реалните неща" от типа на ядене, пиене, спане и
пр.); задоволяваме се с малко (бурканите, благодарение на които не умряхме от глад
по време на комунизма!), не съзнаваме, че "който не хване голямото, той скоро губи и
малкото"; обичаме да чакаме прекалено дълго, поради което често проспиваме
решаващи мигове; събуждаме се когато е късно или само когато "ножът вече е опрял о
кокала"; не обичаме и завиждаме на ония, които ни превъзхождат – вместо да ги
подкрепяме и насърчаваме се опитваме да ги бутнем в провала; лековерни сме,
затова вървим подир ония, които са като нас, т.е. лъжат или ни се подмазват; склонни
сме да се самозалъгваме, страхливи сме и т.н. Това, че сме търпеливи и че издържаме
на страдания съвсем не е добродетел, напротив, изпълнено е с коварства: пилеем
енергия без особена полза, по-добре щеше да бъде ако бяхме малко поне по-луди.
"Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!" –
колко прав е бил великият Стамболов, казвайки тези думи още в 1875 г.! Липсва ни
мъжество, а най-много ни липсва "безумната дързост" и наклонността към рискове,
която е решаващото в историята и т.н.
Но нека да спра дотук, казах, че склонността ни да се самоокайваме (която е
производна на казаното дотук) е добре развита и затова нека повече да не се
самосъжаляваме. Защото оправданията и с "нашия лош характер" струват също
толкова, колкото струват и тези, свързани с "коварствата на великите сили", колкото
струват и другите, онези с лошото време, климата, географското положение и пр.
2.Звездните мигове на България
Тук ще стане дума за победите и достиженията, които постигнахме като народ
по времето на Третото българско царство (1879-1944 г.) Нека да погледнем и върху
"опаката страна", след като се оказа, че "лицевата" е нашата нерешителност пред
свободата.
Довчерашният "роб", освободен казахме как, се заема да урежда своя държава,
и това, че в приетата през 1979 г. Търновска конституция е избран един изцяло
демократичен модел на устройство е твърде показателно: то е свидетелство, че още
тогава и въпреки всичко е било налице едно напреднало съзнание за свобода – което
не може да се очаква у "роби", значи преди това не сме били такива! – и една все пак

отчасти развита готовност на българите за свобода. И макар че казаното не буди
особени съмнения, то се нуждае от уточнение, от нюансиране.
Векове наред и в съзнанията на много поколения "държавност" се свързва с
нещо чуждо, враждебно, страховито, нещо, от което могат да се очакват само беди и
насилия – големи данъци, несигурност даже и за живота, различни несправедливости
от страна на друговерната държава. Българинът е бил привикнал да кротува и търпи,
да се страхува и да натрупва злоба спрямо "обирниците" – затова на данъчния
чиновник се дава името "бирник"! Но и сега, в новата ситуация – "държавата вече е
наша!" – миналото лесно не се превъзмогва. Смятало се е, вероятно, че щом
държавата по начало е "зло, от което добро не чакай", то към нея винаги трябва да се
има "едно наум", нищо че вече е "наша". От друга страна погледнато разбирането, че
държавата и властта вече е “наша” започва да се разбира по специфично български
начин, разпространен в съзнанията на политиците и до ден днешен: държавата от тях
започва да се схваща като средство за правене на какви ли не злоупотреби. От рода
на ония, които си е позволявала турската власт преди време: подкупи, кражби,
извличане на всякакви облаги, "бъркане в меда", след което е непростимо да не си
"оближеш пръстите" и пр. За народа като че ли не е имало особено значение кой и
какъв е грабителят, но това, че той все пак е "наш" – "нашите" и "не нашите" заляга
дълбоко в съзнанието и на едните, и на другите! – още повече засилва подозренията и
дори ненавистта спрямо държавата.
От друга страна погледнато, смятало се е и все още се смята, че "и едните, и
другите все са маскари", което не изключва възможността ако и ти самият се докопаш
до власт ("солунската митница"!) също така да се омаскариш колкото се може повече,
извличайки от държавното най-лесните облаги. Преди двайсетина години, да дам поне
един пример, някакъв старшина в казармата, когото заварих да "присвоява" нещо,
дълбокомислено ми обясни: "Виж какво, момче, от човек да вземеш е лошо, но от
държавата може! Вземането от държавата не е кражба!"; да се чуди и удивлява човек
колко следовници е имала тази философия в най-новата ни история!
Разглеждането на държавата като лесен начин за забогатяване е особено
силно развито в нашите глави и из нашите земи: да се краде от държавата не било
срамно, не било "кражба", напротив, "в реда на нещата си е", "другояче не може" и пр.
Тогава, пък и сега, "таксидиоти" от типа на Левски, който записвал всяка стотинка от
народната пара, нещо не виреели у нас както веднага след освобождението, така и до
ден днешен! Лакомията спрямо "държавното" и "общото", която се оказа найблагоприятна хранителна среда за покълването и виреенето на комунизма из нашите
земи, струва ми се, е пряка последица от петстотин годишното "робство" и от
отчуждеността от държавата. Затова и до ден днешен българите са склонни да
мърморят спрямо всички държавници и управници, да ги подозират в нечисти помисли.
И същевременно държавната трапеза се разглежда от всички като най-привлекателно
място, от което никой не се отказва – понеже… "там е кокала"! Но същевременно сме и
"самокритични", казваме: "Не е луд този, който яде зелника, луд е оня, който му го
дава!"…
Учудващо е, че създателите на Конституцията и строителите на българската
държава са успели да намерят единствената противотежест на посочените увлечения
и склонности в отношенията на българите към държавното и държавата: и това е
монархията, вкоренена, впрочем, дълбоко в народната душа. Анонимната, безлична и
ничия държава, към която всички ламтят, е чумата за българския обществен
организъм и съзнание; монархията е единствения лек за нея, който бащите на
българската демокрация са успели да изнамерят, а също и да приложат. Ако
държавата е "царщина", а държавното е "царско", то тогава апетитите към него ако не
секват, то поне значително са охладени – спомнете си вакханалията от кражби и
злоупотреби с държавното по времето на комунизма и на "народната република"!
Знаем, че за българите да се краде от някой е все пак лошо, а ако този някой е царят,
то тогава охотата да крадеш е попарена. Вярно е, че пак са крали, и то много повече
отколкото можем и да си представим, вярно е, че у нас царят не е бил "собственик на

държавното", но посоченото по-горе в принципа си е вярно. Стига се дотам, че на царя
се е налагало да пази с грамадни усилия държавното от набезите на министри и
чиновници. Фердинанд например, чиито заслуги към България все още не са оценени,
той е символа на създаването и модернизирането на Царство България! – е трябвало
в първите години да използва и бастуна си, удряйки провинилите се министри. И
крещейки им на неусвоения от него все още български език: "Защо крадеш? Защо
крадеш, мизернико!?", а след това мигновено да ги уволнява. Ефектът от тези
княжески и царски инициативи не е бил малък, малцина са били ония, които със
съзнанието за царския гняв са си позволявали да бъркат в хазната. (Сега ясно ли е
защо почти всички наши политици днес са… републиканци; за всичко друго имат
"особени мнения", но само за това са изцяло единодушни!).
По времето на Фердинанд се ражда кохорта от най-уважавани и най-големи
държавници, дали много за нейното изправяне на крака и замогване, макар че този
човешки тип на политиците (както е и по целия свят) рядко е бил съставен от все
достойни хора. Ако е имало злоупотреби по времето на царете Фердинанд и Борис ІІІ,
то в условията на евентуална република в ония години те щяха да бъдат толкова
колосални, че е съмнително дали днес България щеше да я има! Защото комунистите
при своята република стигнаха дотам да искат да продадат самата България за 16-та
република на СССР, при това без пари, един вид да я харижат – само и само да има
вечни гаранции за кражбите им!
Но да оставим това. В десетилетията на ІІІ-тото царство България и българите
все пак тръгват по естествените пътища на живота, определян от свободата – и
успяват да постигнат удивителни достижения. Стига се дотам, че независимо от
изпитания, войни, комунистически атентати спрямо държавността и пр., България в
1939 г. е модерна европейска държава с най-висок жизнен стандарт на Балканите, с
развита индустрия, със силен лев ("конвертируем", обезпечен със злато), с
благоденстващо и сигурно за съществуването си население. Българинът през тези
години открива, че свободата и инициативата непрекъснато раждат благополучие, че
пред предприемчивите са открити неограничени хоризонти, че свободният труд е
благодатен и всичко може да даде на човека, който сам и отговорно разполага с
живота си. Ако в епохата на "първоначалното натрупване на капитали" – а тя се е
разгърнала у нас в годините още преди освобождението, при това на сравнително
честна основа, от чуждата държава не може да се краде! – продължила и след
създаването на независима държава, е имало, както и навсякъде по света,
злоупотреби и нечестност, то в годините на царстването на Н.В.Борис ІІІ животът вече
е текъл в естественото си русло, а успехите са несъмнени: България възкръсва из
пепелищата и добива нужното за едно добро бъдеще съзнание за достойнство.
Ако някога в най-новата ни история България е била неразделна част от
цивилизована Европа и от цивилизования свят, то това е било именно по времето на
Цар Борис ІІІ – мъдрият и затова най-обичан държавник на България, който накрая
даде и живота си за нея. Династията, царувала в тези десетилетия на непрестанен
възход, има неоценими исторически заслуги пред България и българите и за
заякчаването на българската свобода и демокрация, за просперитета на родината и за
повдигане на националното ни достойнство. Тази династия внася "цивилизационния
дух" на Европа в сравнително изостанала България, тя помага за налагането на
демократични нрави, за раждането на чувство за респект пред държавността
(символизираща тъкмо свободата), за укрепването на гражданското общество и на
самосъзнанието за свобода у индивидите, поели отговорността за живота си в своите
ръце. Да припомня, че по времето на Цар Борис ІІІ в Русия вече вилнее
комунистическата бесовщина, прекършила надве живота на този велик народ, а в
Германия се е настанил национал-социализмът – и тези два външни за България
фактора, противоборствата между които разпалват Втората световна война, донасят
всички беди на Отечеството.
Ще разгледам два исторически епизода, които са показателни за състоянието,
достигнато от действителния български ренесанс в Третото българско царство, което

се оказа достойно да е наследник на Второто и дори Първото, символизирано от
Симеон Велики.
Първият е свързан с опазването на демокрацията в България в условията на
настъпление на фашизма (националсоциализма) и комунизма в Европа, а втория
касае начина, по който България остана извън пламъците на безумието, наречено
Втора световна война.
Няма да се спирам на това доколко всичко това е изопачено от марксисткокомунистическата ни историография, която няма нищо общо с порива към
историческата правда. Стигнало се е дотам, че всичко казано от нея трябва да се
разбира тъкмо наопаки, т.е. е противоположно на истината и фактите. Няма да се
спирам на изобретени от нея глупости от типа на "монархо-фашизъм", "коварствата на
Кобургите" и пр., защото те не заслужават подобно внимание. Ще се опитам да дам
един непредубеден поглед върху тези епизоди от историята ни, които са основание за
национална гордост. Често вече казват, че заслуга на царя било спасяването на
българските евреи – и това наистина е така; но същевременно забравят, че царят
също спаси и всички български граждани от унищожителната война, не само евреите!
Няколко са опитите за решително проваляне на българската демокрация и
всички те (неуспешни) са все по времето на Цар Борис ІІІ, стъпил на престола през
1918 г. Най-напред земеделският вожд Ал.Стамболийски, който тогава е бил министърпредседател, ползващ се доверието на широки слоеве, започва да се увлича по някои
"повеи на времето" (идеите на Б.Мусолини), поради което сериозно е застрашена
Търновската конституция. Да оставим това, че Стамболийски искал да прави
република – интересно е, че сам обаче предлагал, на шега или не, младия цар за
президент! – че обичал да се пъчи и да застава на парадите пред Царя (самият Цар е
бил скромен човек и едва ли се е засягал прекалено много: все пак Царят е аристократ
от знаменит род, а Стамболийски е от Славовица, Пазарджишко!), че си направил
"оранжева гвардия" по подобие на щурмоваците на Хитлер и Мусолини или пък че се
самозабравил дотам, че на хоризонта му се мержелеело "вечното управление" на
БЗНС. Всички тези неща обаче стават сериозни когато към тях се прибавят грешки на
външната му политика (прекалено сближаване с Югославия, на която се харизва
Македония!), приказките за земеделска диктатура, неразбирането му за това какво
става в Русия и по цяла Европа.
Единственият плюс на широко скроения Стамболийски били притесненията,
които той упражнявал спрямо лумпените у нас, наричащи се комунисти. Но
същевременно този благотворен ефект се намалявал изцяло, тъй като Стамболийски
е правил същото и спрямо старите демократични и либерални партии, които всъщност
направиха България каквато е била тогава. Наистина "такова е било тогава времето",
но за всичко това Стамболийски си плати с живота, при това прекалено жестоко: и
войската (особено радикалните среди в нея), и части на македонското движение, и
други сили се обединили срещу него, направили преврат, който посякъл земеделската
хегемония завинаги. Но ако земеделският режим бил в някакъв смисъл зло – макар че
печелили властта с "по нашенски честни избори", земеделците били демократи, нищо
че се опитали да се поставят над демокрацията, което завършило така трагично! – то
вместо него дошло още по-голямо зло: десетилетна нестабилност в политическия
живот, в която Царят е трябвало да употреби цялото си изкуство, за да не позволи
хаоса в политиката да доведе до прекалени беди за нацията.
Впрочем постепенно главен разрушителен елемент в Царството постепенно
станали комунистите, които най-накрая се обединяват с фашизоидните среди около К.
Георгиев (Д. Велчев и др.) и така успяват да доведат – благодарение обаче най-вече
на съветските танкове! – трагедията на 9.ІХ.1944 г. Три преврата правили хората около
Кимон Георгиев: в 1923 г., 9 юни, после в 1934 г. (19 май), накрая 1944 г. – 9 септември
– видно е, че разсипниците на българската държавност били пристрастени към
цифрата 9. Комунистите винаги приемали тези събития като "манна небесна" за
разрушителната си бесовщина и активно допринасяли за кръвопролитията (1925 г.,
църквата "Света Неделя" ), преди това тяхното т. н. "Септемврийско въстание", 1923 г.,

правено по поръчка на московския интернационал, те не пропуснали да се възползват
и от беди каквито били започналата през 1939 г. война, а също и от изпитанията, които
България трябвало да преживее под германския и също съветски натиск – в
навечерието на войната и тогава, когато тя вече се е разгоряла. За 25 години, в които
Цар Борис ІІІ е начело на държавата, България е трябвало да се справя с толкова
много беди, че заслугите на Царя за довеждането на държавния кораб до триумфа на
Обединението (1941-44 г.) са неоценими, никога не трябва да се забравят.
През всичките тези години Цар Борис, притежаващ в пълна мяра достойнствата
на хилядолетната Сакс-Кобурготската династия (управлявала в най-бляскавите
дворове на цяла Европа) имал една единствена цел: добруването на народа,
предпазването на България от злините, които надвисвали над нейния хоризонт,
оздравяването на държавния живот и запазването на свободата и демокрацията. В
годините на Първата световна война, в която бъдещият цар е на фронта сред
войската, той си дава клетвата при неговото управление България никога повече да не
воюва, да не бъде въвличана във войни и кръвопролития – и успява да остане верен
на клетвата си. Цар Борис ІІІ обича най-много от всичко своята родина България,
негови са показателните думи: "У нас всички са или русофили, или германофили, или
англофили, изглежда само аз съм останал българофил!"; непрестанната му грижа е
България и нейното бъдеще. Заради това, че той, Царят на българите, обичал
България повече от всичко друго и работил непрестанно за нея, свидетелство е
народната признателност и любов: неговият образ е влязъл дълбоко и завинаги в
душата и сърцето на нацията – и оттам не може да бъде изваден. В тази връзка ще
направя едно голямо отклонение…
Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло
лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на
сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци,
правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като
патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той
беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи,
разговаряхме за какво ли не.
Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го
тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата,
разказа следната случка.
Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми
беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето.
Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне
– ех, какви коне имахме!
По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен
господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях
отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език!
Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза:
"Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен
стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още
повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво
правят похвалите на тая възраст!
По едно време рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме
повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата
донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми
беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме
възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото
Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много
вкусен хляб. Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех
откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и
казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се
грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си,

че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в
сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в
портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг
портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих
се много, изчервих се, даже се разтреперих, не е шега – самият Цар да говори с тебе!
А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей,
момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?!
Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна
ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.
В болничната стая беше станало тихо, даже забързаният вечно млад лекар,
който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал
извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка
никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова
млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не
можехме нищо да кажем.
След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не
издържало…
В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху
себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г.
забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в
управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят
успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление.
Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните
среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов.
Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи
всекидневно само с мисълта за България. Доверието към Царя е колосално, вярва се
не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за
предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия
свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с
живота си.
Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки
целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна
Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на друга
алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната)
и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг
неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година
след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме
даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни
окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!);
българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт
главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от
правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се
обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след
толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е
присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото
преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не
се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия
диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ,
какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от
тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски
в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази
стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане
замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на
спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във
войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на

войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е
загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терориститеагенти на Москва, т.н партизани или герои от мандрите, са проливали българска кръв);
Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече
да не воюва – и т.н.
Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на
държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между
партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия,
Франция). Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните
отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите
дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и
ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си. Насилствената му смърт
(в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които
съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе
задържаше, но което без него сполетя Отечеството.
3.Разгромът на българската свобода
Разрушителният елемент вътре в страната, комунистите, в навечерието на
големите изпитания и сравнено с околните страни (Гърция, Югославия, Албания) беше
слаб – може би поради страхливостта на нашенските разрушители на държавността.
Всичките им надежди отново бяха насочени навън, към Сталиновата червена армия,
която този път се очакваше да ни "освободи" окончателно, този път от самата свобода,
от демокрацията, от конституционализма. Без съветска окупация България никога
нямаше да се поддаде на комунизма, което е свидетелство за напредналото съзнание
за свобода сред народа.
Комунисти у нас тогава са били главно лумпените, некадърните, мързеливите,
неспособните за живот в условията на свобода. Това по принцип се разбира от всички,
които вече дочитат тази книга, но все пак ще го "аргументирам" с един конкретен
спомен, разказан ми този път от моя дядо, Бог да го прости. Правя това, защото
отделният изразителен епизод, взет от самия живот, говори много по-вече и по-силно
от общите твърдения, съчинени от някой (нищо че историците залагат само на тези
последните).
Дядо ми, земеделски стопанин от тези, които допринасяли за благополучието
на България, разказваше следното:
Августовска жега, задух, никаква хладинка, пот отвсякъде се лее, а ние сме на
нивата. Жътва е, "ден година храни", работим до изнемога. Селото е опустяло, всички
са на полето, мало и голямо работи. Тук-там се чува жътварска песен, но скоро стихва,
силите не стигат, жътварите са превили гръб: душата се радва когато след теб лягат
сноп след сноп. Само неколцина нехранимайковци от селото, най-големите калпазани,
които никой не считаше за хора, са на хладина в кръчмата; те самите се наричаха
"комунисти" понеже щели да "преобръщат" света (дрънкаха там някакви глупости, на
които никой здрав човек не обръщаше внимание; с една дума – болни хора, ако
мързелът е болест!).
Отвреме-навреме комунистите от хладната механа започват да пеят
"революционни песни", и премалелите от труд жътвари чуват бодрата им песен, която
те крещят от кръчмата. Запомнил съм само припева, а именно: "да-а-а живей, живей
труда!". Като че ли днес го чувам: всичко живо работи и се трепе, а комунистите от
кръчмата пеят за труда, майко мила! След време същите тези "герои" се оттеглиха на
хлад из горите, станаха партизани, а когато се връщаха, пак пееха (те се извъдиха
големи певци!): "Ний идем бодри партизани (сиреч, както веднага хората го промениха
на… калпазани!)… с нож и вилица в ръка!" – така съм я запомнил, истинските думи не
помня.
Тия същите станаха управници, тогава запяха друга "песен" (пребиваха хората
за каквото им скимне, злобата си изливаха!), успяха за няколко години да разсипят

китното ни село, всичко опустя, стана невъзможно да се живее, тръгнахме на гурбет да
си вадим залъка. Така стана – какво ли друго можеше да се очаква от тия хаймани и
разбойници?! Ех, Българио, какво направи от тебе тази комунистическа напаст!
Ето философията, която съм запомнил от дядо ми, и която ми стигаше: след
това никаква пропаганда не можа да повреди разсъдъка ми. А дядо ми Васил, горкият,
не можа да доживее края на злото, което винаги е мразил; умря през 1988 г.!
Какво друго да кажа? Нима казаното не е достатъчно?
България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен устоял живот
беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше
прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем
това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се
съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно
зло.
Затова си позволявам да казвам на моите студенти и ученици: на Бунарджика в
Пловдив, в града, в който живея, наред с Альоша (от какво ни освободиха
"альошовците"?!) трябва да се поставят паметници също на… Василий Българоубиец
и на Баязид Илдъръм – нищо че не са успели да разпънат така многострадална
България, както го направиха за петдесет години комунистите.
Но понеже три паметника са множко за един град и на едно тепе, то по-добре
ще е да се постави паметник на разпънатия Христос с трънен венец на главата, което
би било най-пълния символ на толкова пъти разпъваната България…
Да не забравяме обаче, че след разпятието неминуемо идва възкресението!
Само обаче ако сме достойни за него ще дойде, иначе не…

РАЗДЕЛ ВТОРИ: АБСУРДИТЕ НА ДИРИЖИРАНИЯ РАЙ
1.Само история ли е комунизмът?
Струва ми се, уви, все още не…
Наскоро, преди не толкова много време, гледайки пълната зала № 1 на НДК
(там, където някога се провеждаха конгресите на БКП, там, където триумфираше
преди не толкова много години Тодор Живков), в която се учредяваше “партията на
генерал Борисов”, партията на бодигарда на Т.Живков, ме облъхна спомена за онова
време, за времето, което свързваме с комунизма. Не знам защо, но имах чувството, че
тази зала пак е пълна със същите ония хора, които тогава ръкопляскаха на Т.Живков, а
днес аплодираха по същия верноподанически начин неговия самоуверен бодигард.
Как тогава да си е отишъл комунизмът, та нали преди време същия този Б.Б. е
предпочел да се раздели с МВР (като пожарникар), понеже не е искал да се раздели с
така милата на сърцето му БКП. Като гледах и слушах генерала, мераклия за властта,
се запитах дали пък “Атака” не е малкото зло…
Нашата олигархия – а това се все същите ония, които преди се наричаха
комунисти и които ни тъпкаха 45 години – в лицето на “генералската партия” прави
отчаян опит да осигури господството си под маската на “дясна” и “проевропейска”:
понеже много добре знае, че в Европа такъв путинизиран олигархичен режим като
нашия няма да бъде допуснат. Напълно отчаян е този опит на олигархията ни – това е
последната й надежда.
В Европа путиновско-лукашенковски-първанизирани режими не може да има.
Затова на Бойко Борисов е спусната историческата задача да спаси

(пост)комунистическата ни олигархия, която е длъжна да си сложи едно такова було, за
да може дегизирана да се намърда и в общия европейски дом. С учредяването на
ГЕРБ беше даден старта на най-грандиозната манипулация в най-новата ни история.
Не трябва обаче да допускаме една такава манипулация да заблуди милиони хора у
нас, а също и цялата европейска общност!
Както по отношение на “Атака”, така и сега по отношение на генералската
партия (ГЕРБ: “Генералът и ентусиазираните разбойници на България?”) загадката
става прозрачна ако си поставим един най-прост въпрос: “Qui bono?”, т.е. “Кому е
изгодно?”.
Текстът по-долу показва същината, корена на комунизма – това, което никога не
трябва да бъде забравяно. Писал съм го преди няколко години, но ми се струва, че
като че ли е писан не за миналото, а за сега, за тези наши дни, в които живеем толкова
напрегнато и дори в някакво смътно отчаяние.
… Към средата на 19 век се появяват парадоксални хора, пренебрегнали
изцяло личното или частното си дело, но за сметка на това безкрайно загрижени за
“общото дело”. Не сполучили в собствения си живот, те отправят жаден взор към
чуждия живот и започват самоотвержените си опити да го съсипят, продължаващи
вече век и половина. Заражда се комунизмът като блян на абсурдни и непълноценно
живеещи хора, преизпълнени с ненавист към ония, които свободно разполагат с
живота си и го реализират в дела, изразяващи тях самите, тяхната уникална
самобитност. Знаме на комунистите е абстрактното и разсъдъчно постигнато “общо
дело”, както и лицемерната загриженост за “човека в лицето на човечеството”, който
страдал и бил нещастен в условията на свобода и частна собственост – истинската
територия на свободното действие.
Комунистите съвсем основателно преценяват, че коренът на тяхната собствена
непълноценност е неразбирането на свободата и живота – и затова се изпълват с
такава дива озлобеност срещу тях: гледката на един свободен, разполагащ с живота
си човек, търсещ истината за себе си и за живота си, ги изпълва с гняв и ненавист на
основата на личната им неадекватност спрямо живота и свободата. Която им носи
само беди, прави ги неумолимо абсурдни, безкрайно объркани и нещастни хора.
Точно затова цялата енергия на такива хора се насочва към борба срещу
темелите на живота и свободата, срещу устоите на човека, човешкото и самата
човещина. Техен идеал е комуната или “обществото-мравуняк” (Достоевски), в което
свободата е премахната и унищожена, но за сметка на това тъкмо неразбиращите и
мразещите свободата и живота “комунисти” могат неограничено да развихрят своята
сатанинска бесовщина (Достоевски), да реализират своята злост, своята дива омраза
и озлобеност. За да се постигне идеала на комуната е необходимо насилие, чрез което
да бъде изтръгнат живота от ръцете на свободно живеещите. Или е необходим
преврат, който да изтрие всички достижения по пътя на свободата, всички институции
и традиции на човешкия съвместен живот. Преврат, който да потопи в кръв и да удави
всеки порив към пълнота на съществуването и към човечност. Нихилизмът на
комунизма, така ярко показан от Достоевски, който предрича варварската “система”,
бъдещето и дори логичния край на комунизма (който ще се удави в океана кръв, който
сам ще падне в пропастта, която е изкопал), категорично беше демонстриран през
целия XX век. Векът, в който духът на свободата беше поставен пред най-големи
изпитания и влезе в решителна схватка с комунизма за да защити живота и човека.
Комунизмът-нихилизмът през този век методично избиваше богатите (кои
“богати” – богатите телом, богатите духом, богатите със способности и инициативност,

богатите с жизненост, богатите с имане – каквото и да е то?!) за да осигури “щастие” на
бедните (тук също може да се запита: кои “бедни” – бедните телом или духом,
ощетените от природата или сами себе си ощетилите, бедните спрямо жизненост,
способности, всякакво имане??). А също и за да изравни, да направи равни едните с
другите – стига първите да бъдат оставени живи, което рядко се е случвало в
условията на комунизъм в кървавия ХХ век.
Вакханалията злото, свързвано с комунизма, трая почти век. Огромни територии
на планетата бяха превърнати в пустинен остров на несвободата, терора и страха,
съсипан беше животът на цели поколения и милиони човешки същества. Реки от кръв
потекоха, железни стени и завеси се издигнаха и спускаха, потъпкани бяха без
изключение всички Божии заповеди, а ощетените от живота играха десетилетия див и
бесовски танц върху живи тела и души, нанасяйки им трудно зарастващи рани. Ако не
разберем корена на комунизма то тази варварска система на несвободата никога няма
да можем да я проумеем, а тя за нас ще си остане вечна загадка и дори чудо. По което
ще могат да се захласват нови и нови ощетени от живота същества, а това ще ни носи
нови беди. Аз тук посочвам точно този корен, той е: пълна неадекватност и тотално
неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата
на абсурдното желание да живееш в комуна, по което се разпознава комунистът, стои
неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост,
таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Този е смисъла на
“общото дело”, с което се заемат само ония, които предчувстват тоталния си провал по
отношение на своето лично и отговорно, изцяло самостоятелно жизнено дело.
И така, оказа се, че хората изобщо се делят на два човешки типа: на обичащи
живота и на ненавиждащи живота, на свободни и роби, на които обаче се иска да
бъдат някакви фалшиви господари, на здрави и болни (телом и духом), на силни и
слаби (на слаби, на които заради тяхната собствена слабост и когато са много им се
иска да тъпчат силните!), на естествени егоисти и на безкрайно фалшиви поборници за
“общото дело”, дори на хора, които си гледат работата и на хора, които не знаят с
какво да се заемат и затова предпочитат поне на другите да пречат, т.е. на разбиращи
и неразбиращи живота хора. Кои са мнозинство и кои – малцинство, оставям всеки сам
да прецени. Нека се опитаме също сами да определим кои са истинските водачи и кои
трябва за вечни времена да бъдат подчинен елемент – да не употребя някоя друга, поизразителна дума. Струва ми се, че казаното е добра предпоставка за такива
размисли…
Удивителното обаче като че ли е най-вече в това: мръднал ли е поне малко
напред светът от своята зора та до днес, когато предчувстваме здрачаването,
предвестник на залеза? Или това е зората, възвещаваща раждането на нов ден?
Кой знае?
2.Как “живяхме” комунизма…
“Най-страшното в комунизма беше това, че той, като прахосмукачка,
изсмукваше от хората радостта” (проф.Ф. Зимбардо)
Младите вече не знаят какво е това комунизъм – или го знаят само “на книга”. И
това е прекрасно, слава Богу, че не са го живели! И че няма да го живеят. В някакъв
смисъл им завиждам, но повече им се радвам. Защото комунизмът е нещо доста
гадничко, нагло, жестоко, тъпо, той е нещо, предизвикващо само погнуса. Ала ето,
младите чуват също така и “възхитителни неща” за същия този комунизъм. Има и

такива отзиви за него: някои им разказват, че “тогава се живееше добре!”. Всичко може
да се чуе – и младите, предполагам, са доста объркани.
По тази причина в тази ранна утрин започвам да пиша нещо като спомени от
моя живот, в които комунизмът – няма как – е не само фон на разказа, но и “главно
действащо лице”. Няма как да бъде изваден оттам. Де да можеше да бъде изваден…
Всеки от нас, които живяхме комунизма, може да разкаже много. За бригадите, в
които за жълти стотинки бяхме подложени на робски труд, за всекидневността на
комунизма с неговите лозунги, осеяли всяка незаета площ, за магазините, в които по
стелажите се мъдреха само бутилки оцет и каменна морска сол, за потискащата
сивота и убийствената монотонност на живота, за непрекъснатите унижения и
зверското потискане на всеки порив на свобода и индивидуалност. Но аз няма да пиша
за всичко това, понеже то някак си е общо и не може да затрогне душата. Просто ще
описвам кратки изразителни епизоди, пробляскващи из обвеяното със забрава минало,
които носят в себе си тъкмо най-важното, и то в неговата жизнена цялост и
достоверност.
Първият епизод показва как аз, съвсем млад – бил съм някъде 8 или 9 клас – се
сблъсках с лъжата, неотменната спътница на комунизма. Не знам защо, но този епизод
е придобил в паметта ми някакво възлово положение. Та това стана пак на бригада:
веднъж на обед, в горещ юлски ден, когато се върнахме от полето съвсем изморени, в
хладината на текезесарския стол дойде пропагандист, който започна да ни изнася
атеистична беседа. Разбира се, почти никой не го слушаше, всички си мечтаехме за
спалното помещение, където прекарвахме следобеда. Но човекът беше словоохотлив,
нещо като Вучков (той Вучков е “изкопаемо”, останало от ония времена, и затуй е така
свеж!), устата му мелеше като воденица. Ние се прозявахме (сутрин ставахме съвсем
рано, в пет) и не обръщахме никакво внимание на приказките му.
Говоренето по време на комунизма не беше като сегашното, то не служеше за
това да кажеш нещо. То служеше тъкмо за обратното: нищо да не кажеш, но с много
думи. И ето, аз в един момент се заслушах, за да разбера какво е туй нищо, за което
горкият човечец говореше с такъв плам.
Той “разтягаше локуми”, сиреч повтаряше: “Бог няма, защото…”. И това в
безкрайни варианти. Аз, изглежда, още тогава съм имал някакви философски
наклонности, и, казах, се заслушах, сиреч взех мислено да ровя в плявата, която
бълваше този човек. В един момент чух една глупост, и за малко да подскоча от
удивление; човекът каза досущ следното: “Ако имаше Бог, космонавтите щяха да го
видят на небето!”. И другите му “аргументи” срещу Бога бяха от този сорт, но този
надмина всички. Спомням си, че нещо се завъртя в мен и аз, без да си давам сметка
какво правя, вдигнах ръка и казах: “Може ли въпрос?”.
Изведнъж стотина погледа се отправиха към мен. За малко да онемея: бил съм
тогава, повтарям, някъде 8 или 9 клас. Но събрах целия си кураж, сърцето ми туптеше
бясно, и го запитах: “Ами нали Бог трябва да е невидим, как тогава да го видят на
небето?”. Човечецът страшно се смути, а пък аз, насърчен – публиката изведнъж се
оживи! – най-нагло попитах: “Как така на небето, нима космонавтите са стигнали
небето?!”. След тия два въпроса не помня точно какво стана. В съзнанието ми
проблясват някакви сценки: командирите на бригадата се засуетиха, някои ми
закрещяха да седна, лекторът започна да прибира книжата си в огромна чанта,
бърборейки някакви нелепици, децата с благодарност ме гледаха, защото ги бях
спасил от досадната лекция. Това беше, после, разбира се, дълго ме разпитваха защо
съм се бил държал така, аз се оправдавах, и… нищо. Имах чувството, че командирите,

всъщност наши учители, дълбоко в себе си ми се възхищаваха, нищо че ме мъмреха.
Оня с чантата си получи заслуженото…
Кой ли ще направи така, че и бай Вучков днес да си получи заслуженото?!
Мислех да напиша за още един епизод, но да спра дотук – заради краткостта.
Не пиша това за да се изкарвам не знам какъв си. Но ще продължавам да пиша
за комунизма. Ето, следващият епизод, който ще опиша, е за това как пристигнах и
какво видях в Ленинград. Пристигнах там на 21 години като студент по философия в
Държавния университет. Вижда се, няма да има някаква последователност в тия
епизоди, ще прескачам на най-изразителното и потресаващото. Няма да пиша
мемоари, още не съм на тази възраст: като (ако) стана пенсионер, тогава ще го
направя. А сега ще опиша само няколко най-изразителни епизода.
За да усетят младите какво е това комунизъм и как го живяхме тогава.
“Живяхме” ли казах? Хайде де – де да беше така…
3.Що е съветска “комуналка”?
И така, в 1980 г. аз, на 21 години, стъпих на гарата в Санкт Петербург, тогава
наричан “Ленинград”. (Някои и досега го наричат така, понеже, явно, им се чини, че
градът на Петър е основан от Ленин!) И ето, ние, трима българи, приети да учим във
Философския факултет на Университета, директно попаднахме в ада, наречен
“общяга” (“общежитие”, сиреч “комуналка”). Няма да е справедливо обаче ако не кажа
още сега, че въпреки всичко, което преживях в този град, Санкт Петербург е един
страхотно красив и велик град; наричат го “северната Венеция” и имат известно право.
Но в качеството му на “Ленинград” той беше доста пострадал – по същия начин, по
който са страдали и хората, живеещи в него. Тук в 1917 г. избухва болшевишкия
метеж, с който започва ерата на комунизма, така безславно поминал се наскоро, но и
досега още жив в много глави.
Комуналката е символът на комунизма, неговият най-изразителен и пълен
образ. Не може да се разбере какво е комунизъм ако човек не е почувствал с всичките
си сетива какво е това комуналка. А на мен ми се удаде тази възможност още на 21
години, и аз, разбира се, изпитвайки погнуса най-напред от комуналката, намразих
завинаги и комунизма. Длъжен съм сега да предам своето усещане особено на помладите, защото у нас, в България, съвсем не се разбира какво е това комуналка –
този апотеоз, този modus vivendi на съветския комунизъм – най-истинския комунизъм
на земята. Комунизмът трябва да бъде запомнен с комуналката, тя е неговото найголямо постижение.
Всичко в комуналката е създадено така, че да унижава безкрайно и всекидневно
човека. Но да не избързвам, нека първо да кажа какви са моите първи възприятия на
комуналката, в която попаднах някак си уж на шега, изневиделица, неочаквано…
Да, неочаквано, защото в София, когато ни убеждаваха да отидем да учим в
СССР, ни бяха казали, че ще живеем в “невероятно добри условия”: по двама в стая, с
душ и отделна тоалетна, с “прекрасни условия” за учене и живот. И ние, нещастниците,
се съгласихме. Ето обаче какво видяхме.
Таксито ни остави пред една пететажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са
сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Общежитие № 4”
имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше мъжко, сиреч, за

мъже, а другото, съответно – женско, за жени. На входа ни посрещна усмихната
вечната бабичка-портиерка и ни поведе из “катакомбите”, защото точно тази дума
изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридорите на нашия общ дом. Първото,
което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи
червени букви, на които пише как човек следва да мисли, да живее, да харесва и т.н., а
също така какво следва да обича, да мечтае, дори да яде (“Мясо вредно!”, сиреч
“Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като минахме през 4
етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катакомбите” явно е
замислено като общо запознаване с външния вид на съветската комуналка!), ние
накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се
учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за затвор: общягата-комуналка
всъщност си е един затвор!)
Така похвалената ни в София стая се оказа не за 2-ма, а за 5 човека! Стаята
иначе е големичка и с висок таван, но понеже всяка стая има само 4-ъгъла, найголемият проблем е къде да бъде поставено петото легло. Тази епопея с петото легло
си заслужава отделна сага, но да видим как съветският човек се е опитвал да оцелее в
тези ужасни условия. Впрочем, тоалетната и умивалниците се намираха на същия
етаж, в края на коридора, и там постоянно имаше, естествено, “очередь”, сиреч
опашка; обясниха ни, че било нехигиенично тоалетна и умивалник да се намират в
самата стая. Опашката, наред с комуналката, е другият най-изразителен символ и найголямо постижение на съветския комунизъм (пък и на нашия).
По-късно разбрахме, че да живеят много хора (и дори семейства!) в една стая
за руснаците си е нещо едва ли не обичайно: например в обявите за наем на жилища
често можеше да се срещне обява с такъв чудноват текст: “Давам под наем ъгъл от
стая”, и да си наемеш именно “ъгъл” означава, че си истински щастливец! Защото
представи си какво означава да ти се падне “петото място” в една комунална стаичка!
Та за това как хората са оцелявали в комуналките. Знам само как оцеляваха
студентите в нашето общежитие: всеки, докопал се до “ъгъл”, си заграждаше своя ъгъл
с шкафове, кашони, всякакви дървени плоскости, одеала, завеси и каквото там падне
под ръка – и така си осигуряваше свое малко, но лично пространство. Представете си
какво се получава в крайна сметка, когато не само четиримата щастливци от ъглите,
но и “петият излишен” си направи една такава дупка, дето се навира, за да избяга от
комунизма и от системата за мачкане на човешкото достойнство, наречена комунизъм.
Много често, за да стигнеш до своята дупка, ти се налага да отидеш дотам “на четири
крака”, напипвайки в тъмното пътя към заветната цел. Но веднъж като отидеш в своя
ъгъл, вече си автономен и независим и единственото, което постоянно, методично,
денонощно, системно те тормози, е само шумът, невероятният шум от комуналката, от
който спасение няма. Зад шкафовете, завесите и преградите някъде там, съвсем
наблизо, нещастниците правят, примерно, секс, или пият (обичайно занимание на
унизения човек от съветската комуналка!), или се бият, или се карат, или слушат
музика, или си казват нежни думи: и ти винаги си свидетел, чуваш тази гълчава, това
постоянно боботене, характерно за съветската комуналка: от него спасение няма, дори
и да си запушиш ушите. Комуналката е най-префиненото средство за вечен терор и
постоянна гавра над човешката личност: тя именно затова е най-великото постижение
на съветския комунизъм…
В общежитието, естествено, никога не се спи: нека ако някой не ми вярва, да
прочете нещо от Андрей Платонов. В нея не спят не просто затова, защото “и врагът
не спи”, но и защото как да спиш, когато около теб, в образцовата съветска комуналка,
тече и бучи вечната фиеста, вечният празник на така чудноватия комунален живот?!
Това комунално “пиршество на живота” никога не утихва, всички са постоянно будни, и

живеят, сиреч пият, крещят, реват, шептят си нежни думи, бият се, а ти всичко чуваш:
спасение няма.
И ето, ние, тримата млади българи, стоейки на прага на своята стая, дето ни
посрещнаха ухилени нашите нови събратя по участ – грузинец и “русский человек” – се
чувствахме като ударени с мокър мръсен парцал по лицето: как ще се живее тук пет
години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна
смрад и воня, смесица от мирис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на
повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!).
Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата прелест на една обикновена
съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да
оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това решавахме какво да
правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и
накрая се решихме, останахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та
нали бяхме философи?!
И мисля, че не направих грешка че останах. Ако не бях останал, как ли щях да
се насладя на цялата “прелест” на съветския комунизъм?! Ако не бях останал може би
и аз сега щях да съм от ония малоумници, които най-нагло заявяват: “Какво толкова, в
комунизма се живееше добре?!”. Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял,
но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова развит както
съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това неописуемо щастие. А
бях само на 21 години…
4.“А у нас секса… есть!”
За да завърша темата за живота в тази съветска комуналка, в която попаднах
толкова млад, ще опиша онова, за което някои още си спомнят с любов и мила
носталгия – и това, разбира се, е сексът. Противно на това, което обикновено се смята,
а именно че “в СССР секса нет”, принуден съм да призная, че в студентските
комуналки не само че имаше секс, но и че той беше на най-висока почит. И то до
степен да може да се каже смело, че в една съветска комуналка единственото, което
наподобява живот, е тъкмо секса – поради което комуналката си беше най-обикновен
бардак, или вертеп.
В комуналката, или в общягата, в която попаднах, живееха предимно
чуждестранни студенти, или поне те бяха подавляващо мнозинство. От цял свят
комунистическите партии (съществуващи с пари на КГБ, естествено) изпращаха свои
хора да изучават тук комунизма. Ето защо в нашата общяга имаше студенти от
Латинска Америка, Африка, Азия и, естествено, от съветския блок в Източна Европа.
Тук учеха негри, араби, от жълтата раса, а пък ние, от Източна Европа, бяхме, така да
се каже, солта; имаше всякакви, чехи, поляци, немци, унгарци, от всички други нации
от соцлагера. Та представете си в каква стихия изпадат рускините, когато попаднат в
среда, в която могат да изпробват всички разновидности секс, с хора от всички раси и
кътчета на планетата. Естествено, най-предпочитани от тях бяха негрите, а след това,
разбира се, арабите, на трето място латиноамериканците, но не заради тяхната
прословута “сексуална мощ” (тя си е, разбира се, един мит: ние, българите,
естествено, сме най-добрите!!!), а най-вече заради това, че у тях се намираха…
долари.
За да се опише сексуалния живот на една младежка съветска комуналка в
цялата му пълнота се иска перото на Шекспир или поне това на Данте. Аз нямам
такава способност, ето защо моля читателя за снизхождение.

Най-важното, с което трябва да почна, е това, че в нашата комуналка наистина
беше реализирана комунистическата идея за това, че жените трябва да са общи.
Когато се питам защо привържениците на комунизма, които днес все още се срещат,
са преди всичко сред пенсионерското съсловие, то отговора ми е: защото на тази
възраст мисълта за общност на жените е единственото, което може да предизвика
някакъв трепет в поувяхналата им мъжественост. Младите пък намираха в разврата
единственото, което им даваше сила да издържат в ужасните условия, в които бяха
принудени да живеят. Сексът в една младежка комуналка затова е див, животински,
най-груб, без чувства и без страст, без особено удоволствие, защото е така лесен и
безпроблемен, пиянски, защото в него няма “съзнание”, нравственост или човечност;
сексът в нея е, бих казал, даже безпросветен. Партията и КГБ допускаха един такъв
разврат, защото добре знаеха, че пиянството и сексът – подобно на наркотик –
особено ефективно отклоняват студентството от истински опасното, от размисъл на
политически теми и от заемането на гражданска позиция. Ето защо онова прословуто
“А у нас секса… нет!” не важеше за студентските комуналки, напротив, тук важеше
тъкмо обратното: тук нямаше нищо друго освен секс, повтарям, най-див, пиянски и
животински секс.
Понеже споменах за това “А у нас секса нет!”, искам да разясня откъде то се е
взело. В най-късните времена на съветския комунизъм, малко преди идването на
Горбачов, беше започнало “разведряване” в отношенията между САЩ и СССР. Тогава
именно бил организиран “телемост” между Америка и Русия, воден от руска страна от
известния (и много добър, впрочем) журналист Владимир Познер. В предаването, за
да се опознаят американците и съветските хора, те взаимно си задавали най-различни
въпроси. И ето, един “гаден американец” пита: а какво е положението със секса в
Русия? От другата страна, в Москва, се случила някаква рускиня, колхозничка найвероятно или поне доячка, тя крайно се смутила, изчервила, запелтечила нещо
непонятно, и накрая изкрещяла: “А знаете, у нас в СССР секса… нет!”. И погледнала
гордо и възвишено! Ето оттук се е взел този крилат израз, показващ в пълна степен
подивяването на съветския човек в условията на варварския комунизъм.
Да, но в общягата ние бяхме твърде либерални, и затова сексът беше в своята
стихия. Секс се правеше постоянно и навсякъде, партньорите се сменяха така често и
безпроблемно, че човек ако си поставеше за цел, можеше да “свали” (да употребявам
все пак по-културни думи!) невероятно голяма бройка момичета. За да разберете какво
представляваше сексът тогава ще ви дам ето този най-убедителен пример: съветската
младежка комуналка, в която живяхме, е, предполагам, идеалното мечтано място за
пичове от типа на Митю Пищова (“Питона”), който, както чувам от устата му
напоследък, бил с “най-чисти” комунистически убеждения. Няма как, там жените
наистина бяха общи, и по тази причина Пищова показва завидна далновидност и
проницателност, след като се смята за убеден комунист.
Секс се правеше навсякъде, постоянно, най-настойчиво, например късно вечер
човек можеше да види пияни двойки (тройки, четворки и пр.), които голи се гонеха из
коридора, и кой когото хване, и където дойде, му отдаваше цялата нежност, на която е
способен. Морал или срам като настроения в комуналката не съществуваха, те си бяха
в пълна степен “буржоазна отживелица”. Денем пък (понеже, както вече се знае, в
стаите човек трудно истински може да се уедини) си имаше едно специално място за
любов, и то се намираше на стълбищата, но най-горе, където започва таванът: там в
полумрака, бяха сложени мръсни дюшеци, и там двойките, без да се смущават
особено от присъствието на други двойки, се любеха до забрава. Някой може да си
помисли, че си измислям, уверявам го, моята фантазия не е така мощна: всичко това
се е случвало, за да го пиша, ако не се беше случвало, нямаше да съществува и в
съзнанието ми – не съм такъв перверзник. Съветската комуналка с всичко, което пиша

сега за нея, разчупва границите на нормалното човешко въображение, тя затова е
нещо съвсем фантастично – както, надявам се, всички се убедиха.
Българките (имаше и няколко български студентки) там също бяха неуморни
труженички на сексуалния фронт, подобни на рускините – не искам да кажа, че са били
нещо като проститутки. Понятието “проституция” не съществуваше в Русия тогава: да
си плащаш за нещо, което само ти се предлага съвсем безплатно, естествено, е
абсурд и глупост, пълна невъзможност. Да, Митю, “раят” за убедени комунисти като
теб беше там, в съветската младежка комуналка от началото на 80-те.
Да не пропусна: душовете, “душевая”, както се нарича, не бяха в стаите, не бяха
на коридора (там бяха само тоалетните, умивалниците и кухните), а бяха в избата!
Там, в мрака, оскъдно осветяван от слаби крушки, в помещение с обикновен циментов
под и тухлени стени, без, разбира се, някакви плочки, бяха наредени много душове,
без прегради между тях, и там младежите се къпеха. Женската душевая се разделяше
от мъжката с една стена, в която, разбира се, студентите бяха изкопали голяма дупка,
толкова голяма, че не само двата пола да могат да се гледат, но и по-страстните им
представители да могат да преминават от едната в другата душевая и да се обслужват
взаимно. Сексуално, разбира се: да не си помисли някой, че ще си търкат гърбовете.
Рай, наистина рай, драги ми Митю!!!
Рискувам с тези описания да направя така, че мнозина млади хора беззаветно
да се влюбят в съветския комунизъм и да замечтаят да живеят в съветска комуналка, в
която жените наистина са общи. Съзнавам този риск, но пък той добре се съгласува с
другите мои убеждения, които съм изразявал в други свои есета и статии: комунизмът
е обичан не само от жизнено непълноценни, но и от сексуално непълноценни хора
особено. Така че тези, които ще обикнат комунизма, и то заради силно влечение към
невероятно съблазнителния разврат, който царуваше в една обикновена съветска
комуналка, няма начин да не го обикнат и без моите описания. Ето, Митю Пищова
например, си го обича комунизма и без да е чел за живота в комуналките. На такива
хора любовта към комунизма, също и както и към разврата, си е генетически и
сексуално предопределена: тя е тяхна участ, съдба, орис. А пък ония, които носят в
себе си усета за едни съвсем естествени, пълноценни сексуални и любовни
преживявания, разбира се, няма как да бъдат съблазнени от нечии неумели опити за
описание на абсолютния разврат в епохата на късния комунизъм…
5.Пряк досег с империята на злото
След като вече писах за съветската комуналка – с която беше първият ми
сблъсък при пристигането ми в Русия, в Петербург, през 1980 г. – сега искам да
напиша за града: такъв, какъвто го видях тогава. След няколко години ще се появи
Горбачов и ще започне началото на края на съветския комунизъм. Времената въпреки
всичко тогава бяха интересни – в Полша вече съществуваше “Солидарност”, а пък при
нас, в общягата, живееха много полски студенти – и затова ми се струва, че е добре
човек да си даде сметка за тогавашните реалности. Защото младите почти нищо не
знаят за онова време.
На другия ден, след като бяхме вече изживели кошмара на своята първа нощ в
общежитието, ние тръгнахме из Петербург на първата си разходка. Общежитието ни се
намираше на Василиевския остров, това е голям квартал с мрежа от успоредни една
на друга улици, и по една от тези улици след доста ходене стигнахме до река Нева.
Оттук, от брега на Нева, ни се откри блясъка на някогашната столица на Руската
империя, и ние, почувствали досега си с величието на едно такова човешко творение –
града на Петър Велики – с трепет тръгнахме из този град на старата руска слава.

Отсреща, на другия бряг, се виждаха все познатите ни само от картички и фотографии
символи на Русия – сградата на Адмиралтейството, величествената катедрала на
Св.Исак, Исакиевският собор, четвърта по размери катедрала в света и първа в Русия,
Зимният дворец (Ермитажът), Дворцовая площадь…
Сега, след като вече съм се разхождал по улиците и булевардите на Париж, на
Мадрид, на Венеция и пр., мога да направя сравнение за най-важното – атмосферата,
излъчването на един световен град от мащаба на Санкт Петербург. Случи се един
бляскав слънчев ден на октомври, скоро Петербург ще бъде обвит със своите
непрогледни мъгли, но ние в този ден имахме щастието да видим великия град в целия
му блясък.
Санкт Петербург е творение на западната, проевропейска линия в руската
история, докато Москва винаги е символизирала азиатското начало. Затова той е един
съвсем европейски на вид град, с много дворци, огромни масивни сгради, издържали
изпитанията на вековете, и в този смисъл напомня за Париж – един друг град, също
такова средище на световната история. Градът е строен от архитекти, доведени от
Европа, и руските царе не са жалили средства, за да го направят достоен събрат на
бляскавите от разкош столици на стара Европа. Със своите улици-канали Петербург
напомня за Венеция, само дето тук го няма южното слънце, ала в този ден градът,
казах, също беше облян от светлина и затова се показваше в същото великолепие и
красота. София, сравнена с мащаба на Петербург, сега ни изглеждаше като едно село,
да ме прощават софиянци, но това не може да не се каже. Разбира се, нямам таланта
да опиша потресаващото си първо впечатление от великия град, и затова ще се
задоволя с нещо съвсем малко, но за сметка на това символично.
В града, разбира се, витаеше духът на историята. Не зная защо, но твърде
силни са два епизода, които са ми разказани, но които са се врязали в моята
представа. Неизбежно е да започна с тях.
Първият епизод е от времето на болшевишкия метеж в 1917 г. Невски проспект,
същият като тогава, когато го видях за първи път, същият като по времето на
Достоевски. Манифестация с един много “революционен”, прекалено “революционен”
лозунг. Манифестация на голи, съвършено голи мъже и жени под лозунга “Долой
буржуазный стыд!” (“Долу буржоазния срам!”). Така са разбирали своето
“освобождение” тези хора, до това е довел модерният нихилизъм, срещу който така
страстно е воювал петербургският мислител. Не зная защо, но тази славна
манифестация израсна в моето съзнание до един от символите на ХХ век.
Вторият епизод, от 20-те години. Празникът на Октомври. Дворцовият площад, с
трибуна пред Зимния дворец, и манифестираща тълпа, носеща огнени факли, един
огнен поток от неизчислимо множество от хора – същият, какъвто ще се появи в
Германия само след десетина години. Който знаем от кинохрониките, показващи
възхода на хитлеровия националсоциализъм. На трибуната са Сталин, Бухарин,
Каменев, Зиновиев. И една друга трибуна, на Марсово поле, със също толкова
манифестанти, а на трибуната е друг вожд – Троцки. Двете пълчища, опиянени от
“революционни идеи” и от нещо друго (от водчица!), се сблъскват в една улица и
започва бой, започва да тече кръв, да мирише на изгорено човешко месо. Първата
игра на бъдещия “вожд на всички времена и народи”, първата кръв, пролята под
неговия пиедестал. Така той е започнал да гради своето кърваво царство, така започва
“обществото-мравуняк”, наречено комунизъм, срещу което е предупреждавал
петербургският мислител Достоевски. Така започва възхода на Сталин, и тези две
вилнеещи една срещу друга манифестации са другият символ в моето съзнание,
представящ съдбата на Русия и на ХХ век.

И ето, ние се разхождахме по същите тези исторически места много години
след това. Трима български студенти, а по гърба, неизвестно защо, често ни лазеха
някакви много странни тръпки и ни обземаше хлад. В Петербург човек чувства тази
студенина, пораждаща се от това, че там, и в имперска, и в комунистическа Русия,
човешкото същество никога не е било уважавано, напротив, най-зверски е било
унижавано и мъчено. От грамадните сгради вее едно студено пренебрежение към
индивида, на което именно се дължат тези тръпки на хлад по гърба. Всичко е
направено така, че човек да се чувства една прашинка, едно нищо в сравнение с
грамадите от дялан камък. Подобно чувство човек изпитва, когато минава покрай
Партийния дом – този апотеоз на “сталинския ренесанс” в София – но в Петербург
почти от всяка сграда се излъчва такъв нечовешки кошмар. Страшно е да се живее
там, такъв град, въпреки блясъка и красотата си, е град на кошмари, сенки и призраци,
в него има нещо мъртвешко. Това чувствахме, когато стояхме под колосалните колони
на храма на Св.Исак, когато съзерцавахме Триумфалната арка или пък колоната на
Дворцовая площадь – и двете направени, за да ознаменуват победата на Русия над
Наполеон. По същия този Дворцови площад тълпите са щурмували някога Зимния
дворец, за да унищожат империята на царете, за да създадат върху развалините й
Империята на злото – злото, наречено комунизъм.
Ще завърша с един епизод, който се случи в деня на нашата първа разходка, а
пък после много пъти съм виждал същото. Изведнъж, движейки се по Невски проспект,
забелязваме, че потокът от хора се раздвоява, а в центъра става нещо. Приближаваме
с интерес, а там, в центъра, пияни младежи бият някакъв старец, ритат го жестоко, а
пък огромната тълпа заобикаля този незначителен инцидент, и никой не се спира!!!
Огромният поток от отчуждени един от друг хора – безлични продукти на “зрелия
социализъм” – се преструва, че нищо не забелязва! Само ние тримата стояхме с
щръкнали коси и наблюдавахме как пребиват стареца неизвестно за какво. Първата ни
реакция беше да се намесим, но нещо ни спря и нас: намираме се в чужда страна, не
знаем езика, може след това нас да изкарат виновни, пък и ние да изядем боя.
Страхът за един ден вече категорично се беше настанил и в нашите сърца – този
именно страх е убежището на хората в ужасния комунистически строй. Тия побойници,
които бяха “подростки” (сиреч юноши), пияни, със зверски безизразни лица, явно се
бяха опитали да ограбят стареца, защото им е трябвала още водка, а пък той е оказал
съпротива. И те го пребиваха: грамадният старец стоеше на колене, а те го ритаха
навсякъде, жестоко, по тялото и по главата му на патриарх. Като си изразходваха
агресията, пооправиха си ризите и – все едно че нищо не е станало – се смесиха в
тълпата.
Казах, никой от руснаците не се спря, никой не показа с нещо, че е видял
случващото се! Не се появи и милиция, а иначе милицията е на всеки ъгъл, а пък
вечер милиционерите –както разбрахме по-късно – се разхождаха в караул по двама, с
автомати Калашников и с огромни милиционерски кучета. Оказа се, че в страната на
“развития социализъм” вилнеят страшни разбойнически банди, че убийствата са
ежедневие (сега нима в Русия не е същото!), а пък сутрин от парковете тихомълком
изнасят труповете на ония, които са имали неблагоразумието да пресекат някой парк
късно вечер. Руснаци, наши приятели, ни бяха предупредили никога да не правим това
и винаги да се прибираме по светло. Ние ги послушахме и скоро кошмарът на
общягата ни се струваше наш мил, роден, спокоен, любим дом!
Това е, трябва да свършвам, за да не стане дълго, а иначе още много може да
се разказва. Някой друг път ще продължа…

6.И все пак, нашият Картаген трябва да бъде разрушен
Искам да продължа описанието си на някои епизоди, свързани с темата как аз
живях комунизма. Ще разкажа този път за това какво се случи когато на 24 години,
вече дипломиран философ, се завърнах в България и започнах работа. Ще се опитам
да предам атмосферата, а също и настроенията сред студентството по време на
престоя ми в Пловдивския университет като асистент по философия. Ще се опитам да
постигна и изразя с думи своите впечатления от времето на агонизиращия комунизъм
у нас, които са се врязали в паметта ми и които, предполагам, ще бъдат интересни и
полезни особено за младите читатели, нямащи собствен опит от онова време. Разбира
се, ще се опра единствено на своите лични преживелици и ще избягвам общите
разсъждения, защото за мен единствено лично преживяното има предимството на
конкретната историческа достоверност.
Но преди това трябва да кажа нещо друго. Преди да си дойда в България, в
Русия, в Петербург, където завърших образованието си, аз преживях смъртта на
Брежнев, възхода на Солидарност в Полша, военното положение там, ония тежки
месеци, в които Западът и особено САЩ категорично заявиха, че ако СССР се намеси
и този път в полските събития, ще срещне единния и решителен отпор на западните
демокрации. Искам да тръгна оттук в своето описание, което да е своеобразна изходна
точка.
Ето един спомен, който е твърде силен, за да не го напиша тук, защото той е
един край и едно начало. 1982 г., ноември месец, няколко дни след отбелязването на
октомврийската “революция”. Станахме, а по радиото звучеше протяжна, тържествена,
но скръбна мелодия. Тръгнахме за университета, бързайки за занятия. В метрото
срещнахме плачещи ранобудни бабички, нищо не разбирахме. Излязохме с приятеля
ми на Невски проспект. Беше безлюдно в този ранен час. Вятърът леко полюляваше
огромни червени знамена с черни ивици, които се спускаха от покривите на сградите,
та чак до главите на минувачите. Ясно беше, че това е символ на нечия смърт, но ние
и не помислихме, че това може да е смъртта на Първия. Нали го бяхме видели преди
три дни по телевизията, изглеждаше бодър повече от всякога. В университета
срещнахме един приятел, естонец, и шепнешком го попитахме какво е станало. А той,
изчадието, се ухили и високо изкрещя: “Поздравявам ви с отменянето на развития
социализъм!!!”. Нямаше вече съмнение – умрял е Брежнев – той беше измислил тази
глупост за развития социализъм.
Този ден не учихме, а пихме силно грузинско вино, макар че основания за
оптимизъм нямаше. Наследил го беше шефът на КГБ Андропов, шефът на сегашния
руски президент Володя Путин. Могли ли сме тогава да очакваме, че думите на оня
ухилен естонец не са били съвсем празни, че този ден действително е бил край на
една епоха и начало на друга, в която не само на “развития социализъм”, но и на
самия комунизъм е било съдено да се помине съвсем безславно. Такъв беше за мен
последният ден на брежневщината, умиращата епоха на сталинизма и, както се оказа,
и на комунизма.
Впрочем, като се завърнах у нас, тук продължаваше да си стои начело на
властта първият приятел на Брежнев, нашият вечно ухилен диктатор Т.Живков. Но и за
това ще пиша, само искам да кажа още няколко думи за преживяното в Русия, и то
непосредствено преди завръщането ми.
Казах на едно място, че с нас учеха и много полски студенти. Интересното е, че
всички тогава страняха от тях, и то неслучайно: имаше опасност ако станеш прекалено
близък с поляци, органите на КГБ да се заинтересуват с теб. Поляците бяха опасни

именно заради събитията в тази страна, свързани с Валенса и със “Солидарност”. А
иначе поляците бяха страхотни симпатяги, винаги усмихнати и говорещи на висок глас,
весели момчета и момичета. Сред тях се усещаше едно възбудено състояние на духа,
дължащо се на приближаващата свобода, докато ние, германците, чехите бяхме все
посърнали, не виждащи никаква надежда. Но тайно в себе си им се възхищавахме и
им завиждахме. Полският народ за сетен път защити достойнството си, докато
българският малодушно мълчеше, свит отдве. Често пияни поляци ходеха по
коридорите и прегърнати пееха: “Еще Полска не сгинела… Марш, марш,
Домбровски…”, а ние им правехме път, преструвайки се, че не ги забелязваме.
В навечерието на най-критичния ден, малко преди въвеждането на военното
положение, нас ни събраха в българското консулство, за да ни говорят, че ситуацията
е крайно опасна и да внимаваме. Един консул, наш дипломат, със задник, голям…
няколко декара, ни обясни, че социализмът е в опасност, и че трябва да сме готови за
всичко. Мълчахме, слушахме го и си мислехме: този човек сигурно трябва много да
обича социализма щом има такъв мащабен задник. Но задници бяхме и ние,
студентите, защото бяхме страхливци и мълчахме. Разбира се, носеше се слух за
някакъв наш студент, който се сближил с поляци, и когото КГБ и нашите власти
директно го изпратили в България, на сигурно място. Беше ни страх, нас, българите,
винаги ни е било страх когато други, по-достойни народи, пишеха историята си с
достойнство, пък и с кръв.
И ето, тия събития ме накараха да завърша предсрочно образованието си и да
си дойда спешно в България. Рейгън беше вече разположил крилати ракети в Западна
Германия, и Петербург трябва да е бил тяхна цел. Не ми се умираше съвсем млад от
крилати ракети, и то американски – и тогава, разбира се, бях поклонник на
американците! – и затова, признавам си, избягах от най-добрия комунистически ад,
съветският. Попаднах обаче в един не по-малко хубав ад…
И ето ме, вече съм в България. Чиновниците в Министерството ме гледаха с
облещени очи и не можеха да проумеят как съм завършил висше образование, и то до
степента магистър, само за три години. Хубавото беше, че системата ме изпусна от
клещите си, и аз избегнах разпределение. Трябваше сам да си търся работа, потърсих
и се озовах в Своге – учител по естетика.
В Своге започнах да се подготвям за конкурсен изпит, там имах необходимото
спокойствие, и след година и половина спечелих конкурсен изпит в Пловдивския
университет. И ето ме в Пловдив, по една случайност дойдох – подал бях документи за
три конкурса, в София, Варна и в Пловдив, оказа се, че най-напред беше проведен
конкурса в Пловдив, спечелих го и останах в този град и досега.
Пловдивският университет – някои си го наричаха направо “девически
педагогически институт” – се оказа, че е едно най-обикновено провинциално учебно
заведение, в което местната комунистическа номенклатура си беше устроила
прекрасно гнезденце. Тук доценти и професори си бяха главно бивши партийни
работници, които “Партията” беше командировала на “научния фронт”. А пък те,
разбира се, по добър комунистически обичай, бяха устроили на работа и съпрузите си,
и синовете (дъщерите) си, та дори и внуците (внучките) си. Ясно е, че такива казваха
думата наука с ударение на първото “а” – както и самият бай Тодор произнасяше тази
дума – което си беше точен симптом, че нивото на “нàучност” на тези хора си беше
досущ байтодоровото.
Говореше се, че ПУ бил основан от сърдечната приятелка на Т.Живков Дража
Вълчева, на която й било скимнало и в Пловдив да има “университет”, сиреч топличко

местенце за нашите хора в непроветривото място на нàуката. Че ПУ беше място,
излъчващо задушен дъх на гнило, го усетих веднага, и в съзнанието си го нарекох още
тогава “моят Картаген”. Бях млад, бях идеалист, и в моето съзнание едно такова
място, излъчващо дъх на разложение, на скучна догматика, на псевдоученост, на
прекомерно посредствен и точно затова така нагъл комунизъм нямаше как иначе да
бъде категоризирано. Знаех, че оня Картаген е бил изринат и изчистен от земята, а пък
неговото място е било поръсено със сол – за да не израстат никога повече отровните
бурени на зараза, гнилост и разложение. Не че съм искал да разрушавам този
Картаген, но скоро ние встъпихме в люта битка – веднага, щом ме надушиха, че не съм
“от нашите”.
Защото първото ми семинарно упражнение беше за Платон, а не за Ленин,
както се искаше от програмата. Аз не разруших този мой Картаген, но го доведох до
положение да си говори сам, да ме възприема като свой кошмар и да ме помни и до
ден днешен. ПУ за мен неусетно си стана точен символ на комунизма: защото именно
тук бях потопен изцяло в неговата гнилостна атмосфера – а вече бях философ и
самоосъзната личност на 26 години. Разбира се, трябва да пиша за всичко това, и ще
го опиша съвсем скоро. Картаген ме победи, разбира се, но пък нима цяла България,
пък и Русия, за съжаление, не са си все още един зловонен Картаген, яко държан в
костеливите ръце на КГБ и ДС?!
Но с този Картаген си заслужава човек да се бори докато е жив. Ето защо когато
мои студенти и ученици ме попитат “Абе, господине, защо толкова много мразите
комунизма?! Това вашето да не е нещо като параноя?!”, аз им отвръщам: “Не, не е
параноя, това е моят Картаген. А Картаген, разбира се, трябва да бъде разрушен!”. И
аз продължавам да си повтарям това и досега, като оня Катон Старши, който повтарял
своето Carthaginem esse delendam (“Картаген трябва да бъде разрушен”) докато не
постигнал своето.
Комунизмът наистина е нашият Картаген – нима не сте разбрали още това?
Дали обаче и ние някога все пак ще постигнем своето?! И кога ще разрушим своя
Картаген?!
Ти, драги читателю, какво направи днес в рушенето на нашия Картаген? Аз
написах това есе, а ти?

7.“Да се пазиш от кон отзад, от вол отпред, а от комунист отвред…”
Така казваше покойният ми дядо Васил, Бог да го прости! Прав е бил дядо
ми, скоро се убедих в това. Често съм си спомнял за тези негови думи, особено
когато се озовах в гнездото на осите – това беше катедрата по марксизъмленинизъм на Пловдивския университет. Тогава беше 1985 година, аз бях на 26
години когато станах асистент по философия. Наричаха я “царската катедра”,
понеже явно винаги е имала хора в ръководството на университета. В това
гнездо на осите бях седем години. Времената бяха интересни, случиха се доста
истории, така че не е зле да направя своя опит да ги опиша.
Конкурсът, който спечелих, сам по себе си беше една история. Тогава
конкурсите винаги са били нагласени. Аз обаче се явих като пълен наивник. Година и
половина след завършването се бях готвил за конкурс и разчитах на знанията си.
Разбира се, мястото е било отредено за друг човек, от “нашите”. Години по-късно
разбрах какво всъщност е станало от устата на квесторките. По време на писмения
едно момиче беше изловено че преписва. Не обърнах особено внимание, понеже си
пишех най-старателно своя си ферман. Та по-късно се разбра, че точно за това момиче
било мястото, тя била протеже на някакъв големец. Но най-нагло започнала да
преписва. Квесторките знаели коя е, размишлявали какво да правят, пък в един момент
решили да я изобличат. Тя отпадна, и от този момент конкурсът се проведе, от немайкъде, обективно. Аз получих най-високите оценки и спечелих конкурса.
Но управниците в ПУ цяло лято са мислили какво да правят, как да вкарат
“ничий човек” в катедрата, някак си не върви. Едва есента, след като вече бяха
започнали занятията и аз вече се бях отчаял, получих съобщение да се явя, за да
подпиша договор. И така започна моето битие на преподавател в ПУ.
Първият ми спомен е доста показателен за това какво представляваше тогава
ПУ – не че сега е доста по-различен де. Явих се при шефката на катедра, доцентка по
“История на БКП” – най-важният предмет изобщо в университета. Церберски изпит по
БКП трябваше да държат всички тогавашни студенти. Та най-главната бекапистка беше
шеф, и аз се явих при тази дама, пардон, другарка. Почуках, чух едно “да”, и влязох в
кабинета й. Една женица със злобни оченца ме погледна, присви устни и каза
“Почакайте, колега!”. Почаках пред вратата – тя говореше по телефона – и като ме
повика, се разбра, че ме била взела за студент. Аз обаче, макар и външно приличащ на
студент – бях облечен с дънки и блуза – на въпроса й “Кой сте вие?” казах че съм
новия асистент по философия. Тя ме погледна критично и ми каза да ида да се…
обръсна, а след това да се явя при декана. И после да дойда при нея.
Имах чувството, че съм попаднал в казарма, а не в университет. Разбира се, не
се обръснах и отидох така при декана. Деканът – този същият в момента е ректор – без
дори да ме чуе кой съм изкрещя да съм отишъл да се обръсна. Казах му че съм
асистента по философия. Той малко омекна, пък после ми държа цяла лекция за това
че трябвало да сме пример за студентите. Смешното беше, че той самият беше с
брада. Минаваше за учен, та затова имаше брада. Тогава да бъдат с бради се
позволяваше само на учените. И на художниците. Беше строго време. Аз му казах, че
ще пускам брада. С нескривана погнуса от моята претенциозна наглост да ставам и аз
учен ме пусна.
На бабата-шефка, която пак се заяде че не съм бил бръснат, казах, че деканът
ми разрешил да пускам брада. И тя миряса. После й се наложи да преглътне доста
своеволия от моя страна. Та това беше моето посрещане в университета. Наех си
квартира наблизо и станах асистент.

В един университет, разбира се, най-важното са студентите. Щом започнах
занятия, разбрах защо са склонили да ме извикат да почна работа. Проблемът бил в
това, че студентите от Българска филология били доста опърничави. Никой асистент
не искал да им води, понеже изчадията-филолози се държели надменно. Нашите
асистенти тогава бяха доста надути, но посредствени хора. Станал скандал когато
студентите изобличили един в неграмотност. Не знаел някаква учена дума какво значи.
Присмели му се най-гадно. Другите отдавна се били опарили с тези студенти. Та затова
на мен дадоха именно тях, плюс малко групи математици (също особен народ), и още
една група от инженерна физика. Разбира се, студентите ме посрещнаха с
предубеждение.
За тях, горките, философията се асоциираше с комунизма, не че не бяха прави,
но мен не ме познаваха. Почнах да си водя каквито аз искам занятия. Разбира се, найнапред говорих за Платон, не за Ленин. Правех се на ударен и не спазвах никаква
програма. Най-напред студентите-филолози посрещнаха думите ми за Платон с
презрение, май очакваха да кажа само това, което вече доцентът им беше казал на
лекциите, и което се искаше да се знае за Платон – че бил “обективен идеалист”. Аз
обаче им ударих няколко лекции за това как аз възприемам неговата философия.
Разказах им един най-точен анализ на философията му – Платон винаги си е бил мой
любимец.
Забелязах, че студентите в един момент започнаха да ме гледат с ококорени
очи. Такова чудо не се беше случвало при тях в час по философия. В един момент
усетих, че ме приеха, започнаха да задават въпроси, станаха чудесни дискусии.
Доносниците обаче (във всяка група си имаше “уши”!) са доложили на инстанциите
какво става, и тогава катедрата ме натисна да спазвам програмата. Намекнаха ми, че
имам изпитателен срок една година. Наложи се да поговорим малко за… “материята”.
Аз обаче пък им поговорих за това как Аристотел разбира тия неща. За Ленинчо почти
не остана време. Казах им с няколко думи какво се иска да знаят за “лениновите
велики открития за материята”, допълних, че ако не го знаят, горко им се пише. Те си
записаха тия “премъдрости” – арсеналът на догматизма не е богат – и си взеха чудесно
изпита. Скоро усетих, че студентите из целия университет ме уважават, защото
мълвата беше пръснала някои неща за мен и моите часове. Но това, разбира се, ми
излезе на носа…
Когато в система, нагласена така, че да насърчава именно посредствеността и
некадърността – а такава именно система беше комунизмът – се яви някой, който е поразличен, цялата система се чувства застрашена. На фона на по-способния
преподавател некадърността на некадърниците лъсва в целия си блясък. Такъв поспособен преподавател става заплаха за статуквото. Системата обаче намира начин да
го “изплюе”, и бурята утихва. Скоро разбрах, че съм орисан да почна страшни битки –
ако искам да остана себе си.
Най-напред един доцент, който искаше да минава за “модерен”, ми подхвърли:
“Виж какво, пич, бъди малко по-скромен. Не чувстваш ли, че дразниш много хора?
Прави се на ударен, никой тук не чака от теб научни подвизи, карай по-леко. Вземи
пиши дисертация, а пък иначе карай спокойно, че си разлаял кучетата и т.н.”. С този
човек се бяхме сближили на почвата на това, че и той се оказа почитател на Горбачов.
Забравих да кажа, че от няколко месеца в Москва се беше възцарил Миша Горбачов и
точно тогава той взе, че премахна цензурата. Вестниците започнаха малко по малко да
пишат за онова, за което преди никой не е смеел даже и да помисли. “Краставите
магарета” като мен се почувстваха на седмото небе при този повей от Москва. Имам
предвид не нашите, а руските вестници. Тук цензурата си вилнееше както преди, и то
до 1989 г.

И ето, че аз постепенно я ударих през просото. Но системата направи всичко, за
да ме сломи и пречупи. Доста гадничко ставаха тия неща тогава, ето как…
Един ден телефонът иззвъня и секретарката на катедрата ми каза бързо да се
явя при шефката. Отидох, а тя ми каза: ти защо не си на “отчетно-изборното събрание
на университетската комсомолска организация?”. Казах й, че получих покана, но
сметнах, че не е задължително. “Как да не е, та нали теб ще те избират в
ръководството?!” – изкрещя, изгубила търпение, доцентката-бекапистка. Аз й казах, че
никой не ме е питал и че нищо не зная. “Ето че узна, бягай да се обръснеш, да сложиш
костюм и бързо в Младежкия дом!”. Разбрах всичко, тази история беше да ме проверят
що за птица съм, и то по най-гадния начин.
Аз, разбира се, не тръгнах да търча. Отидох до една бръснарница, обръснах се
и се подстригах. След това бавно си отидох до квартирата, сложих си новите дънки, и
потеглих към Младежкия дом. Когато се довлякох до него, разбрах, че кариерата ми в
“славния комсомол” е започнала с нечуван скандал. Вече ме бяха избрали “завеждащ
идеологията” на Университетската организация на ДКМС (това съкращение значи
“Димитровски комунистически младежки съюз”!), без да ме видят т.н. делегати, без
някой и да ме пита. Наежени, щатните комсомолски активисти ме поканиха в
“президиума”. Представиха ме. Дадоха ми и думата.
Казах, че благодаря за честта, но не мога да приема, понеже нямам време, пък и
никой не ме е питал. Намеси се главният комунист и каза, че всичко било станало
“спонтанно”, един вид в последния момент се били сетили за мен. Но че от тази чест
няма отказване, защото Партията ти оказва голямо доверие. Ако не го оправдаеш, а
ние вярваме, че ще го оправдаеш, но ако не го оправдаеш… абе няма смисъл да
мислим за това, ти ще го оправдаеш – ми каза червен като рак главният комунист,
гледайки с презрение това насекомо, което взело да разсъждава!
Така започна моята епопея в Комсомола, за която още се разправят легенди в
ПУ. За всичко това ще пиша отделно. Стана една, която си струва да се опише. Дано не
се приемат тези записки в смисъл, че ето сега, постфактум, се опитвам да се правя на
“голяма работа”. Не знам дали се усеща това, но в тия записки съм пределно искрен.
Такъв съм си бил винаги. И това много ми е коствало.
Но не съжалявам. А пък сега какъв е смисъла уж да се правя на какъвто не
съм?! То се вижда какъв съм. И тогава си бях такъв. За мен думата
“преустройство” звучи грозно. Когато “перестройката” започна своя подем, аз
наистина се усетих че все едно съм на седмото небе. Защото нямаше какво да
преустройвам у себе си. Нещо повече, както подобава, си позволих да се
поиздевателствам над системата така гадно, че я направих за смях. Но нека за
всяко нещо да се каже когато му дойде ред. За сега – дотук…
8.Как “комсомолът” се гавреше с човешката природа
Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се
събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото
записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това
как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм
свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около
мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много
глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по
логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус.
Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже,
признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.

Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в
комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях
решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това
била обичайната практика – да се проверяват младите асистенти в живота, в
“обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и
че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”.
Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен
се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път,
който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след
като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този
избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и
в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е
напреднала “комсомолщината”.
Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен,
“обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че
просто искали да използват моите знания. Налага се да кажа, че тъй като съм си
особняк, и преди са ме слагали на такива изборни длъжности – и в училището, и дори
в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ идеологията, или дори
секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен
отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък
понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха
наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе
си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолцитеактивисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше – “Нема
лабаво!”, повтаряше тогава Тодор Живков – и системата още можеше да се налага и
да си прави каквото си иска.
Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа
кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме
изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все
студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по
начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и
тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство
наблюдавах какво става около мен.
На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в
очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава,
просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше
щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си
органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на
неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане
такъв. Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за
вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е
“уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г.
Партията знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма
да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе,
че имам лични сметки за оправяне с тия хора. Да не вземат да заприличат записките
ми на донос: това не е моя, а тяхна специалност.
Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни
заседания се превърнах в сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в статуя, в
безмълвен наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а

само наблюдавах и се “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези
заседания, които продължаваха до късно през нощта.
Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова
чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да
приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че “милее за
делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо
да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да
дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от
тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и
станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто.
Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава
комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.
Та тия постоянно си говореха за някакви пълни глупости, например, че трябва
да се направи едно табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос
отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше задачата, тя идваше, разбира се,
от Партията:
–Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на
Партията!
Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата
на Партията. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение.
Става един и казва:
–Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво,
а какъв е срока за изпълнение?!
Секретарят казва:
–Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е реалистичният
срок…
Половин час се обсъжда “реалистичният срок”. След това се явява друг с
превъзходна идея, превъзходна, защото той поставя “въпроса ребром”:
–Другари, а какъв размер трябва да има това табло?
Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може
по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на
кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това,
гласуват да се сложи не знам къде си.
Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля “най-щекотливия” въпрос: кой
да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го
подминават, защото това е работа, много досадна работа, а всички ги мързи здравата.
А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на делата.
Опази Боже пък на правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на
др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да
се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под
покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка.

Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май
ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита:
–А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще
каже по проблема за таблото?
Аз измърморвам:
–Не, няма нищо, съгласен съм!.
Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава
да ме мъчи:
–С кое именно сте съгласен?
Аз измърморвам:
–С всичко, как с кое?! – и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата,
преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава
заседанието…
Минават още два часа в обсъждане на решаващите проблеми по това
прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт,
с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно
въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н.
Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в
леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви
физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се
крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да
отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже времето било
напреднало. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се
на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?!
И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в
крайна сметка се оказва, че имало готови превъзходни табла, които Партията
произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах,
хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно
време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше
страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от
негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да
съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се
разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар
преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на
комсомола, дори районният му комисар Жан Виденов – познато ли ви е това име? – се
зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка
с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че
Партията онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за
четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе
някой да се задави – било от смях, било от учудване, било от възмущение.

Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и Партията измислиха
нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът
носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на
комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават.
Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не
ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4
заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото.
Комсомолците ме бяха обявили за ненормалник и гледаха да не ми обръщат
внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша повисока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно
време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е
неактивен и бездушен. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам
обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да
сядам до вратата и си подремвах блажено.
Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах
стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил
съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди
план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като
им покажа колко са жалки. Но за това друг път.
9.Моят университет
Пиша това на 8 декември, студентският празник. Нормално е всеки, който е бил
студент, да се почувства малко по-особено на този ден. Да си спомни за годините,
когато е бил млад, да оживи също спомена си, да речем, за това как със
страхопочитание е стъпил за първи път в Университета или пък да си спомни за
атмосферата, която е царяла в Алма Матер в ония години, когато той е бил студент.
Аз искам да отбележа този ден с един мой спомен за университета, в който съм
завършил в далечната 1983 г. Тогава съм бил на 24 години. Две години по-късно съм
вече асистент по философия в Пловдивския университет, а през 1988 г. в младежкия
вестник на Пловдив (в-к “Искра”) излиза една моя статия, наречена “Спомени от
вчера”. Тя се състои от две части: Университетът и Градът. Става дума за
университета, в който съм завършил – Санкт Петербургския – и за града, в който се
намира този университет, Санкт Петербург, тогава “Ленинград”. Заради тази статия си
имах тогава доста проблеми, макар че не го казвам това за да се правя на дисидент
или пък да си приписвам заслуги. Но статията, както ще се убедите сами, наистина е
“перестроечна”. Искам само като куриоз да отбележа критиката, която ми направи по
повод на статията ми в “Искра” идеологическата церберка на ПУ доц.Милена
Калудова. Тя ме срещна в коридора на университета, спря ме и изсъска: “Как не те е
срам! Да петниш името на университета, който си завършил! Да плюеш срещу
съветската наука и съветската страна! Неблагодарник! Партията те изпрати там и ти
даде образование, а ти да плюеш най-безсрамно срещу родината на великия Ленин!”.
Ето как – благодарение на моя спомен, записан тук – се преплитат три епохи,
три исторически времена: онова, когато съм бил в университета (1980-1983 г.),
времето, в което е писана и излязла тази статия, и сегашното време, съвременността.
Та ето я самата статия, няма да променя и една дума в нея, тя се нарича
Спомени от вчера: университетът:
Той носи, засега, името на А.А.Жданов – и това, струва ми се, е символ.
Доскоро името на дебеличкия добряк, какъвто го виждахме по фотографиите и

филмите, не всяваше такъв ужас – както сега, когато знаем истината за него. Този
палач на литературата, изкуството, философията и науката (а и на много от хората,
работили в тия “сфери”), невежата, пълновластно разпореждал се с “насоките и
направленията” на съветската култура, не може да е патрон на едно културно
заведение, дори и то да не е от ранга на Ленинградския университет. Това мое мнение
от няколко месеца е вече “влязло в сила”: в дипломата ми на възпитаник на този
университет думите “… имени А.А.Жданова”, са саморъчно зачертани с две дебели
червени черти…
Въпреки това обаче Университетът, ако се абстрахираме от някои външни
черти, наследени от “ждановското време” (осеяните с лозунги и табла стени по
коридорите, пушенето навсякъде, неподдържаните, рушащи се масивни и някога
великолепни сгради…), беше носител на един своеобразен академичен дух.
Атмосферата в него е едва ли не средновековна, “оксфордска” в добрия смисъл на тия
думи.
Как може да се изрази онова, което е останало в моето съзнание за
университета, в който стана приобщаването ми към философията?
Ако един студент завърши в своята страна едно дори твърде престижно учебно
заведение – духовен център на неговата страна – то, струва ми се, независимо от
това, върху неговия интелектуален и душевен хоризонт би останал отпечатък на
някаква едва долавяща се ограниченост, на някаква рамка, която може да се разбие
само от образованието, получено в чужбина. В този смисъл аз съм твърде благодарен
на Ленинградския университет. Още повече че бях вкусил – като студент в СУ –
нещичко от екстравагантното празнословие на нашите философи – да ме прощават
ония, за които това не се отнася.
Професорите от моя университет бяха все звезди от “втора величина”,
непризнати от официална Москва, но тъкмо затова талантливи, всеотдайни за науката,
идеалисти в най-възвишения смисъл на тази дума. Не говоря тук за академичната
измет, която се шляе из всеки университет, а за ония, които завинаги в моето съзнание
ще символизират Университетът и неговия дух. Първите от всички научни области
бяха, разбира се, московски професори и академици, но вторите, неофициалните,
авторите на непризнати теории, вечните “аутсайдери” в науката (“аутсайдери”, но в
един друг смисъл на тази дума!), бяха окупирали Ленинград, бяха създали научни
школи, противостоящи, в рамките на допустимото, на официалните доктрини. Тъкмо
това противостоене особено привличаше (беше разгара на застоя) и то беше
равносилно на свеж полъх в коридорите на академичната догматика.
Тия личности пазеха кой знае как съхранения огън на старата, свободолюбива
руска интелигенция, оцелял въпреки кървавия топор, неистово размахван в епохата на
“вожда и учителя на всички времена и народи”. Именно те даваха на университета оня
духовен патос, без който той се превръща в нещо мъртво, в грамада от камъни и
тухли.
Макар времето съвсем да не благоприятстваше сериозните духовни търсения в
науката – в сферата на идеологията се разпореждаше М.Суслов, достойният ученик на
Жданов! – университетът, за времето си, беше средище на пълноценен духовен живот.
Но сериозното в науката беше в немилост, пласираше се сивата, вулгарноидеологическа продукция, нископоклоничеството пред силните и безсрамното
лицемерие. Аз постъпих в този университет, когато вилнееше и процъфтяваше
догматизмът, когато се четяха безброй спецкурсове “в духа на 20 и еди кой си конгрес”,
когато катедрите се надпреварваха в преданост към “най-новата линия и указанията на

скъпия Леонид Илич”, когато по принуждение трябваше да четем и конспектираме, за
да търсим някакви прозрения, книгите му “Малая земля”, “Целина” и не знам какво
още. Тогава обаче бяхме свикнали с тези напъни, схоластиката минаваше покрай
ушите ни, но за сметка на това имахме повече време да се концентрираме върху
истинското и сериозното. На този фон истинската мисъл, творческият поглед,
оригиналността не можеха да бъдат взети за нещо друго, а скуката в науката,
блудкавото празнословие веднага ги надушвахме. Не зная как е било при другите, но
за мен бяха най-пълноценни лекциите по казионните и ненужни курсове лекции: с том
от Кант, Шопенхауер или Ницше на коленете си прекарвах до немай-къде интересно.
Знаменателно беше, че в университета цареше една твърде привлекателна
двусмисленост във всичко, което се казваше или правеше. Лицемерните или
хвалебствени лекции “В духа на…” въпреки старанията на мастити професори звучаха
като реквием на една отиваща си епоха, един-единствен наивен въпрос на студент
беше в състояние да събори сложни схоластични построения, зад надутата
официозност прозираше истината, защото фокусите вече не помагаха. Новото
неудържимо напираше, а старото с цялата си парадоксалност демонстрираше
неизбежната победа на истината. Ние, студентите, владеехме езоповския език, а
направо очарователно спекулирахме със споменатата двусмисленост на изпити и
зачоти. До съвършенство беше овладяно майсторството да се вземат изпити, без
нищо да се чете: избивахме чрез самостоятелно разработени системи от
предположения, недомлъвки и логически изводи. Успявахме много често: арсеналът на
догматизма не е богат. В наглостта си аз стигнах дотам, че си взех държавния изпит по
основна дисциплина тъкмо по този начин. Изпитах удовлетворение, когато найголемият професор-догматик с изписано на лицето му отвращение ми подаваше
книжката: не знаех броя на китайските комунисти. Както се изрази, “само изостреното
му чувство на пролетарска солидарност” ми било помогнало. Не беше ясно само какво
пък общо има злобният дебелак срещу мен с пролетарската солидарност.
Това е статията (в първата си част, тази за университета), която съм написал в
1988 г. и която тогава излезе в младежкия вестник на Пловдив. За ония, които не са
живели това време, може би всичко изглежда прекалено странно и абсурдно. Не че то
не си е такова, но за нас, живелите го, то се е вдълбало в съзнанието и не може да
бъде изгонено оттам. Минаха години, но ето че когато дойде 8 декември, неизбежно си
спомням моя университет и онази задушна, прекалено тежка атмосфера, царяща зад
средновековните стени на университета в обвития в мъгла и студен Петербург, тогава
наричан Ленинград.
Но нещо от мен е останало там, и затова – макар че си спомням всичко това с
двойнствени чувства – не мога да ги забравя: както университетът, така и градът, така
и самата Русия…

10.Възвръщането на свободната мисъл
Ще опиша сега някои събития, които са многозначителни предвид драматичния
период, в който са се случили. В този именно период комунизмът у нас под влияние на
горбачовата перестройка малко по малко започна да става смешен. И престана да
бъде чак толкова страшен. Хората се отпуснаха и погледът им стана трезв:
погледнахме на света с нови очи, а повратът в съзнанията беше невероятен. Спряхме
да мълчим. Това озадачи крайно много мръсниците и те минаха в настъпление. В този
именно период режимът се реши на някои от най-големите си глупости:
“възродителният процес” срещу турците например.
Усещайки неминуемостта на краха си, комунистите започнаха да се държат като
настъпена змия, която обаче се извива да те клъцне. Аз обаче тогава бях млад и,
насърчен и вдъхновен от разкритията на гласността, направих някои неща, от които,
както ми се струва сега, не мога да се срамувам. Но нека всичко да върви поред…
В предишен епизод писах за абсурдите на комсомола, с които ми се наложи да
се сблъскам след като ме натикаха, естествено без да ме питат дали искам, в
университетската организация на ДКМС. И когато младите натегачи в комсомола се
захванаха с инициативата да правят “Паисиеви дни”, за да спрат апатията сред
студентството, аз замислих нещо, което се разви постепенно в една доста интересна и
показателна за тогавашните нрави история.
Понеже в тия няколко месеца, в които бях “секретар по идеологията”, не
направих нищо и вече взеха да ме гледат все едно че съм извънземно, накрая
предложих една своя инициатива. Захванах се да организирам “Философски
дискусионен клуб”, в който студентите да обсъждат свободно най-горещите теми. Клуб,
в който гласността да се реализира, но на местна почва. Понеже се беше създало
странно положение: всички четяха руски вестници, тайничко ги коментираха по
приятелски кръгове, но иначе у нас гласността си беше само една нищо особено не
значеща дума. А руските вестници тогава започнаха да разкриват страшната истина за
комунизма и пишеха все по-смело. Горбачов, който още в самото начало махна
цензурата, скоро изглежда се е видял пишман: понеже в един момент публицистите
започнаха да навлизат в забранени и опасни територии. Пишеха за престъпленията на
Сталин, за милионите убити без вина хора, започнаха да разсъждават за това, че
комунизмът е така болен, че е съмнително дали може да се оздрави. Ние тук в
България четяхме, ала мълчахме страхливо. И ето, аз реших да създам място, в което
да се говори най-свободно, и то там, където за режима това е най-нежелателно:
университетът. И сега ще опиша как се развиха събитията около тази моя идея за
философски клуб в ПУ.
Най-напред трябваше да заблудя комсомолците, за да узаконя клуба,
прикрепяйки го към казионна структура, каквато беше ДКМС-то. Иначе просто щяха ме
уволнят и да разгонят клуба. Не че пак не ме уволниха, ама го направиха доста покъсно, след като години си бях играл и издевателствал над тях. Когато предложих да
се създаде студентски философски клуб, активистите на УК (значи “университетски
комитет”) на ДКМС реагираха като ударени с мокър парцал: просто не повярваха, че
този странен асистент, дето мълча месеци наред на заседания, е решил да се обади.
Аз се изказах доста фарисейски, за да ги заблудя, те се подведоха и гласуваха.
Получих картбланш да се захвана с организацията на клуба. Аз точно това и исках.

Да, обаче вече беше наближило лятото и заедно с него и сесията. Паисиевите
празници, които се изродиха в една казионна тъпа дандания, минаха, но моментът за
създаване на клуб беше неподходящ. Отложих главното за есента, а през лятото
реших да апробирам клуба по студентските бригади. Предложих на колегите от
катедрата по “Марксизъм-ленинизъм”, в която работех (като асистент по философия),
да дадат свои теми за по една-две лекции за бригадите. Аз знаех, че никой няма да се
съгласи да си наруши спокойствието на ваканцията, и точно така стана: обещаха,
предложиха, ама се направиха на ударени и тихомълком излязоха в отпуск след
изпитите. Останах сам и реших аз да изнеса няколко свои лекции в бригадите, където
нашите студенти помагаха на селското стопанство.
За тия бригади трябва малко да пиша, понеже младите сега едва ли точно знаят
какво представляваха. Лятно време студентите не ги оставяха да почиват и скучаят,
ами ги хващаха да работят. Безплатно и “доброволно”, разбира се, и по тази причина
мнозина се уреждаха да не ходят на бригада като си набавяха фалшиви медицински
бележки или по друг начин. Но повечето ходеха, иначе просто нямаше да ги допуснат
да продължат образованието си. В бригадите се спеше, ядеше, работеше, а пък найхубавото на тия бригади беше, разбира се, близостта с девойките. Някои и досега
вероятно с умиление си спомнят за разврата, дето цареше по тия бригади.
Комсомолските активисти, които ставаха шефове на бригади – за да не работят, ами
да “ръководят”! – се натискаха, защото за тях беше манна небесна да имат за
подчинени толкова много и така хубави студентки. Вероятно са си живеели както
някога се е живеело в Содом и Гомора едновременно, та затова толкова и се
натискаха.
Пиша тия неща неслучайно, защото в един момент и мен взеха та ме обвиниха,
че съм ходел по бригадите не за друго, ами защото съм бил искал и аз нещо да
намажа. Гаднярчетата от комсомола, като ме усетиха какъв съм, намериха този найлесен начин да ме победят и дискредитират. По принципа “крадецът вика: дръжте
крадеца!”. Но ето какво точно стана.
Аз си бях подготвил 4-5 лекции, като изпратих по бригадите списък с темите
(тогава имаше 2-3 бригади в различни села и една в Пловдив, в руската гимназия
базирана). Предложих най-демократично всяка бригада да си избере две теми, които
да изнеса. Лошото беше, че никой друг от катедрата не се нави да изнася лекции, но
нямах друг избор. Бригадите направиха своите заявки и аз тръгнах.
Спомням си, че беше ужасна горещина, едно задушно пловдивско лято. Хващах
сутрин автобуса и тръгвах за съответното село, където е базирана наша студентска
бригада. Пристигах по някое време, студентите още бяха на работа. Когато се
връщаха, обядваха, и веднага след обяда трябваше да говоря пред тях. Съзнавах, че
няма да им е приятно ей-така, както са изморени и мечтаещи за леглата, да слушат
някакъв лектор. Ето защо се постарах да бъда колкото се може по-кратък. Темите ми
бяха, доколкото си спомням, за “гласността”, за промяната в съзнанието, за “морала”,
за демокрацията, ей-такива необичайни неща. Разбира се, бях прекалено откровен и
говорех само истината.

И се случи чудо: изпотените и изморени студенти ме слушаха със зинала уста!
Слушаха ме най-внимателно, защото такива неща не бяха чували. Като завършвах, се
надпреварваха да ми задават въпроси. Разговаряхме като приятели, най-открито и без
увъртания. В един момент възникваше обаче опасност да се минат всички граници:
асистент по “марксистка философия” (всяка друга тогава беше забранена!) да говори
така, дали пък не е провокатор?! Но младите хора се увличаха и забравяха за тия
страхове, явно моята искреност ги е подкупила. Пък и аз бях млад, само на 27 години,
някои студенти дори бяха по-големи по възраст от мен. Питаха все по-смело и сами
казваха какво мислят. Имаше случаи, в които лекцията заедно с разискванията
продължаваше 2-2,5-3 часа! Моите страхове че няма да искат да ме слушат се
изпариха. Разбрах, че има почва да се създаде философски клуб: тогава потребността
да говориш свободно беше невероятно голяма защото дълги години това бе
забранено. Всичко беше прекрасно, само дето шефовете, активистите, натегачите от
комсомола седяха встрани и слушаха със злобни и замислени лица – нещо крайно
необичайно за тях. Явно си правеха сметка че се налага немедлено да направят донос
“там, където трябва”.
Така минаха моите лекции, само дето веднъж, признавам си, направих един
гаф. Отидох в една бригада с моето момиче, просто ей-така, да й се похваля вероятно
какви хубави лекции водя, я взех със себе си, пък и да се поразкара. По този повод
после бяха писали в донос, че съм ходел по бригадите за да развратнича. Интересно е
как изобщо може да развратничи от един лектор, говорещ на събрание на поне 100
човека. Така и не се разбра какво са имали предвид като са писали за “разврат”. Може
да са имали предвид “словесен разврат”, знае ли човек? Факт е обаче, че когато
есента се върнах в катедрата, на бюрата на партийните големци вече стояха подробно
написани доноси за моите “прегрешения” по бригадите. Намериха доста мръсничък
начин да ми отмъстят за това, което си бях позволил. А то беше невиждано: на лекция
по “политпросвета” студентите да не се прозяват, изнемогвайки от скука, както е
обичайно, ами да гледат със светнали очи и да питат, да се изказват, да слушат с
часове, и то без никаква принуда!
Кой знае обаче откъде ми влезе в главата обаче и една друга муха. Когато казах
на катедрата за тия лекции, аз предложих, за да намеря подкрепа, лекциите да се
заплащат, както си е обичайно. Комсомолът като казионна (държавна) организация си
имаше бюджет и разполагаше с много пари. Рекох си, тия пари ще накарат някой поне
да се хване, но сглупих: моите колеги си бичеха достатъчно пари по други линии, та
никой не се подлъга. Но вече бях направил нужното лекциите да се заплащат. И ето,
само аз отидох по бригадите, и в резултат вместо да се откажа от парите, аз се
овълчих да си ги искам. Рекох си, откъде-накъде, другите са си почивали, аз съм се
пържил в тия жеги, искам си парите. Така дадох коз на “Партията” да ме обвини не
само в “морално разложение”, ами и в корист. И да направи нужното да ме изкара найподъл и лош човек.
Като и да е, парите си ги получих след месеци разследвания, доклади,
обяснения. Имах си доста главоболия и относно “моралния разврат”. Но въпреки
всичко в тия събития се настървих да доведа нещата докрай и да създам клуба. Още
повече че вече се бях убедил, че студентите ще ме подкрепят.

Ето и идеята на самия клуб. Той щеше да бъде нещо като ония паметни мои
лекции по бригадите, ама да се събира редовно един път седмично. Пак да има
лекция, ама не само от мен (ако бях само аз, щяха да ме обвинят в корист, в “мания за
величие” и в какви ли не други страшни грехове), а и от други хора. В катедрата имаше
млади асистенти и аз си мислех, че поне някой ще ме подкрепи и ще се включи със
свои лекции. Оказа се обаче, че те бяха много по-благоразумни от мен, и масово
отказаха. За да си нямат ядове предпочетоха да стоят отстрани и да гледат сеир. Като
нямах друг изход, аз се реших на дързък план: реших да каня от София най-големите и
авторитетни имена в нашата философия! Сигурен бях, че тези хора ще ме подкрепят.
За нищожен хонорар и пътните (които уредих да се плащат от комсомола, който и така
не знаеше какво да прави с многото пари, които “Партията” щедро му отпускаше) те се
съгласиха да идват да изнасят лекции. Разбира се, не за парите, ами заради идеята.
Това е било есента на 1987 г., тогава се създаде клуба.
Доста време по-късно в София се създаде прочутият Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството. Много от създателите му обаче преди това бяха
идвали в пловдивския философски дискусионен клуб към ПУ. В клуба дойдоха за
период около две години философите: акад. Азаря Поликаров, акад. Кирил Василев,
доц. Николай Василев (философ, сега професор), проф. Любен Сивилов, проф. Цочо
Бояджиев, Здравко Попов, Красен Станчев, проф.Иван Славов, проф. Сергей
Герджиков, ст.н.с. Иванка Райнова, Божидар Палюшев, сега академик от някаква Руска
или Одеска “академия”, Иван Колев, ст.н.с. д-р Стефан Пенов, Алесиян Пацев,
историкът Александър Долев (от Пловдив) и много други. Всяка седмица в някоя
аудитория на ПУ студентите слушаха лекция от знаменит български философ и след
това водеха най-открита дискусия по всякакви въпроси.
“Партията” онемя и озверя от наглостта ми. Вестниците започнаха да пишат за
клуба, той стана събитие и симптом на така нежеланите от партийните бюрократи
промени. Клубът се превърна в средище на свободната мисъл. Еуфорията на
студентите беше невероятна: аудиториите бяха препълнени и с правостоящи. Всяка
седмица на входа на университета стоеше огромно “дацзибао”, в което се обявяваше
следващата тема. Започнаха да идват и всякакви хора от града за да слушат лекциите.
ПУ малко по малко започна да приема образа на истински университет, а преди това
винаги си е бил “висше педагогическо училище”. Но около клуба стана голяма история,
която си заслужава отделен разказ, затова да спра сега дотук…
11.Смел радетел на истината и на свободата
Велико нещо е да освободиш мисълта си – то е начало на всички начала. То е
извор на свободата по принцип. Важи както за индивидите, така и за обществата, за
народите. Повратът на индивида към свободната мисъл обаче стои в основата на
пробуждането и разпространението на освободено съзнание сред общностите, в
средите на народа. Без първото няма да го има и второто. В индивида се ражда, оттам
именно тръгва всичко. Ето защо, грижейки се за собственото съзнание, ние оказваме
услуга и на цялата общност – в наше лице се пробужда свободата и за нея. Даже
един-единствен човек със свободна, необременена от догми мисъл е в състояние да
взриви цяла една добре оформена система на немисленето. Точно на това станах
свидетел и участник в ония паметни за мен времена, в които се захванах с
учредяването на Философския дискусионен клуб към Пловдивския университет.
Тази така показателна история на клуба започна през ноември 1987 година.
Но да започна с описание на това каква бе атмосферата в катедрата и в
университета тогава. За да се разберат, така да се каже, даденостите. Мнозина и
представа си нямат за тия “чудесии”, които ни се наложи тогава да живеем – ние,
хората от моето поколение. Катедрата по марксизъм-ленинизъм в ПУ, както и във

всяко висше училище тогава, се състоеше от 4 секции – “История на БКП”,
“Политическа икономия на капитализма и социализма”, “Марксистка философия” (тя
имаше още по-отвратително наименование: “Диалектически и исторически
материализъм”!) и, като капак на всичко, странната, но най-влиятелна дисциплина
“Нàучен комунизъм”. Пиша най-подробно тия неща, защото младите няма как да ги
знаят, пък и те сами по себе си говорят много. Всички студенти, от всички
специалности и университети, трябваше задължително да учат тия казионни и
безкрайно скучни курсове. Без да си взел изпитите си по тях по никакъв начин не
можеше да получиш висше образование. Ето в такава катедра имах “неописуемото
щастие” да работя съвсем млад – станах асистент по философия на 26 години.
Но още по-показателни бяха лицата, които преподаваха тия т.н. идеологически
дисциплини. Мнозинството от преподавателите бяха бивши партийни и комсомолски
активисти, които за награда бяха турени за университетски преподаватели. Една част
от тях с перверзно удоволствие изпълняваха ролята си да бъдат идеологически
цербери. Това бяха най-ограничени и банални хора, без и най-малки следи от
интелигентност, профани и направо простаци. Но властта тогава им даваше
възможността да бъдат страшни. Изцяло безплодни за науката, те бяха верни
служители на нàуката. В катедрата цареше дух на подмазване към началството и на
най-отвратително завистничество. Още в самото начало ми беше дадено да разбера,
че ако се впиша в техните норми и стереотипи на поведение, ще си живея безметежно:
ала за това се искаше да стана презрян подмазвач на силните, да стана мръсник и
човек без всякакво достойнство. Понеже по натура съм неконформист, моето бъдеще
в тази катедра стана доста проблематично още с постъпването ми.
Разбира се, аз от самото начало направих непростими грешки. Бидейки
идеалист и наивник, аз си живеех с илюзията, че понеже това е университет, аз трябва
да бъда академичен, толерантен, разбиращ се със студентите, и, разбира се, отдаден
на науката. Започнах да правя малки, но дразнещи средата грешки. Например в
студентските книжки при заверки и изпити пишех “философия” вместо “диамат”, както
беше прието. Доцентът, при който случих да започна (Бог да го прости, той вече е
покойник!), беше някак си респектиран от мен, и не ми се кара, ами дълго се чуди какво
е това “философия” – той си беше “диаматовец” тотално, и нищо повече от това.
Четеше лекциите си от пожълтели листове, писани някъде в началото на 50-те години.
Аз пък отникъде не четях, ами на семинарите си разговарях най-човешки със
студентите по някакви “отвлечени въпроси”, които, естествено, нямаха нищо общо със
задължителната програма. Само отвреме-навреме им казвах с няколко изречения
какво се иска да знаят за изпита (арсеналът на догматизма не е богат), и така си
освобождавахме времето за по-истински разговори.
Но да оставим това, аз имах неблагоразумието да направя още по-непростими
грешки. Цялото си свободно време отделях за четене и писане. Още в първите месеци
написах няколко статии и ги изпратих в единственото философско списание тогава,
наричащо се “Философска мисъл”. Там, впрочем, още преди това беше излизала моя
статия, и се оказа, че те харесаха и публикуваха още една. Това обаче ми излезе на
носа: мнозинството в катедрата единодушно от този момент ме намрази, защото
застраших статуквото им: да вегетираш, без да създаваш нищо. Първо защото това
беше голям удар от моя страна, а пък на второ място защото самите те бяха доста
безплодни в научно отношение. Най-силно, естествено, ме намразиха тия, които много
години не бяха написали никаква статия. Тогава се искаше всяка година отчет и
нормата беше една статия (публикация) на година. На мен ми излизаха средно три на
година, което, съгласете се, е доста обидно за тия, които нямат нито една.

Но най-лошото беше, че аз си запретнах ръкави да пиша дисертация и често с
откъси от нея излизах на разни научни сесии и конференции. Това вече не можеха да
ми го простят. Скоро усетих, че съм станал ненавистен на много хора, и че съм се
превърнал в “черната овца”. Да оставим това, че имах чене и често най-остро се
изказвах, а от мен като новак се искаше да мълча и мило да се подмазвам. И всички
ме гледаха ококорено: “Кой е пък тоя бе, абе тоя за какъв се мисли?!”. Обичайни
нашенски “академични нрави”, няма що…
И ето в такава една обстановка (описах настроенията съвсем бегло, заради
краткостта) аз като капак на всичко се захванах да учредявам философски
дискусионен клуб на студентите. Тази идея ме обзе изцяло и аз в един момент й
посветих цялото си време: клубът за мен се превърна в идея-фикс, в нещо най-свидно,
като рожба и като дете. Катедрата първо реагира като ударена с мокър мръсен парцал
по лицето, а пък после започна люта битка да превръща клуба в нещо казионно, т.е. да
се меси, да опошлява и да вреди. Но аз по най-фарисейски начин му осигурих пълна
независимост тъкмо като го прикрепих към Комсомола. Вярно, приемах съвети и
наставления, по-скоро изслушвах ги – как иначе, та тогава Комсомолът беше “под
мъдрото ръководство на Партията”! – ама си правех каквото аз искам, а също и
каквото искаха студентите. Бях си намерил някои фактори в Университета, които ме
подкрепяха, например шефа на тогавашното ТНТМ (техническо и научно творчество на
младежта) в университета доц. Георги Андреев и също завеждащия това ТНТМ към
комсомола Кирил Коликов. Те подписваха всички документи, които им представях за
клуба, и си личеше, че приемат тия рискове с ясното съзнание, че са солидарни с мен,
защото си даваха сметка, че подкрепят нещо стойностно. Искам също да спомена
името на един много важен за мен човек, главен асистент от катедрата, партиен член
(тогава всички бяха такива с изключение на мен, аз бях “комсомолец”!), чиято дума се
чуваше. И който единствен ми даваше ценни приятелски съвети около клуба, с който
водехме най-откровени разговори по всякакви въпроси, и който ме подкрепяше във
всичко – този човек се казваше Георги Грозев. Това беше един рядко интелигентен и
скромен човек, личност необичайна в гадната среда около нас, и ако нямах подкрепата
на този човек, аз в един момент може би нямаше да издържа.
Ето че дойде моментът да разкажа как точно се разви самата история около
клуба. Значи обявих го, и започнах да търся лектори от София. Първо написах
официални писма до философските катедри в СУ (по история на философията, по
етика и естетика, по систематична философия) и, представете си, бързо получих найокуражителни отговори – приемаха сътрудничество и дори “методическо ръководство”
на клуба. Това последното беше за мен жизнено необходимо: с тия документи аз
станах доста силен, защото усещах зад себе си мощен гръб на подкрепа. Най-много
ми помогнаха философът Здравко Попов (в момента е шеф на Дипломатическия
институт към МВнР, а преди години беше съветник на президента Желев) и доц.
(тогава) Цочо Бояджиев, мои преподаватели в СУ, с които се знаех от времето на
единствената година на моето обучение в СУ (после заминах за СССР).
И ето, за първата лекция се оказа, че дойде не предвиденият и дал съгласието
си акад. Азаря Поликаров (исках клубът да се открие от такава “тежка личност” като
академика), а именно от Здравко Попов. Защото в последния момент академикът
звънна да се обади, че е настинал и че не може да дойде (той дойде по-късно обаче).
И тогава аз помолих Здравко да дойде и да спаси положението, той се съгласи и
наистина дойде.
В аудиторията, в която беше обявена първата лекция на новия клуб, беше
препълнено. Толкова хора тази аудитория едва ли някога е побирала. Най-отпред,
разбира се, седяха “приятелите” ми от катедрата по марксизъм, в цял състав, барабар

с шефката й: те, горките, очакваха академика! Главно защото беше големец, а не
заради лекцията, разбира се. Аз обявих станалата промяна, публиката като че ли се
разочарова (наистина това не е приятно) и представих госта Здравко Попов.
Признавам си, че се безпокоях малко какво ще стане, питах се как Здравко ще овладее
толкова голяма публика, и то без микрофон. Аз лично винаги много съм го уважавал и
ценял като философ, но и представа си нямах за неговите ораторски способности. Той
ми е водил семинари в СУ, а това е друго. Бях доста притеснен, седнах, а Здравко
започна лекцията си на тема “Философията като човешка потребност” (аз бях
измислил тази тема и Здравко я прие без възражения).
Той започна с тих глас, ала веднага се разбра: въздействието на този човек
върху публиката е така мощно, че то мълниеносно се разнесе и обхвана всички. Става
дума за невероятно силно духовно въздействие на думите му, някакви “токове”
запрескачаха през телата и залата започна да го слуша със затаен дъх. Здравко си
разказваше за свои най-изстрадани мисли, свързани със свободата и съществуването
на човека, и то така образно, просто и ясно, че публиката, която не е слушала никога
толкова чиста философия, незабавно усети трепета, че сякаш присъстваш на някакво
свещенодействие. Разбира се, хората от катедрата по марксизъм бяха шокирани,
някои се преструваха, че разбират, а други скоро започнаха да се прозяват и си
тръгнаха най-учтиво. Не си спомням дали някой от “тузарите” изобщо издържа до края
на лекцията. В един момент срещнах погледа на Здравко и усетих весели искри в
очите му, все едно ми каза: “Видя ли как успях майсторски да ги разкарам твоите
неприятели!”. Останаха само студенти, и Здравко стана още по-прям и въздействащ.
Публиката беше опиянена от неговата мисъл, такова чудо в ПУ никога не е
имало. Пиршество на наистина свободната човешка мисъл! Точно така си бях
представял клуба и Здравко успя да го постигне още от първия път. Аз бях на върха на
щастието си, на моменти ту ми избиваха сълзи на очите, ту ме тресяха горещи вълни
по тялото, а пък сърцето ми туптеше като бясно – аз май около емоциите около този
клуб си развалих сърцето (факт е, че от тия години датира моето заболяване на
сърцето). Когато Здравко приключи, студентите мълчаха докато се съвземат, но скоро
започнаха да задават своите въпроси. Здравко им отговаряше най-подробно и
внимателно, и благодарение на него нямаше как вече да не се усети един, без
преувеличение, оксфордски дух, изцяло непознат в този университет. Настина
лекцията на Здравко беше символично събитие, което показа, че в този клуб се
заражда нещо невиждано, ново и симптоматично: прокуденият от марксиститекомунисти академичен дух започна да се завръща и в Пловдив.
Така започна всичко. Всяка седмица от София идваше някой от най-известните
и авторитетни философи в България тогава. Тия хора, които канех, бяха така
изтънчено-интелектуални, че нямаха нищо общо с вулгарната пейзанска простащина,
на която бяха носители марксисто-комунистите. За около година и нещо дойдоха много
невероятно силни и с богато духовно излъчване личности, чието въздействие върху
нас, младите – и аз тогава бях млад – беше направо колосално. Но най-ценния
резултат от съществуването на клуба беше, че благодарение на него се създаде една
общност от млади хора, в очите на които философията значеше нещо много повече от
мухлясалите марксистки догми, които тогава простовати доценти бълваха от
катедрите. Благодарение на клуба изведнъж тия последните станаха това, което
винаги са си били, но не се е съзнавало: станаха жалки смешници и клоуни в онази
отвратителна клоунада, която “Партията” най-варварски си разиграваше,
упражнявайки се във всевъзможни издевателства над човешкия род. Те загубиха
страшния си ореол на идеологически блюстители и воини и набързо деградираха до
нивото на най-обикновени мекерета.

А това означаваше, че идеологическия бастион на престъпната партия вече
неудържимо започва да се напуква, което предвещаваше неизбежното му
сгромолясване. В това аз виждам ролята на този скромен, но и смел радетел на
истината и на свободата – и предвестник на едно ново, по-вдъхновяващо време! – в
който навремето се превърна пловдивският философски дискусионен клуб. Който си
остана безкрайно значимо явление и постижение на моята младост.
РАЗДЕЛ ТРЕТИ: РОДИЛНИТЕ МЪКИ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАЦИЯ
1.Ден първи на свободата
На 10 ноември 1989 г. в Партийния дом в София се откри редовния конгрес на
Дружеството на философите в България, на което присъствах. Никой от нас не
знаеше, че на този ден му е отредено да стане исторически; всъщност някои са
знаели. Разбрахме че нещо става към обед, когато дойдоха сведения от Бояна, където
пък течеше пленумът на ЦК на БКП. Не е известно дали заради конгреса на
философите пленумът на "Партията" заседаваше в Бояна, защото обикновено трябва
да е заседавал в голямата зала на Партийния дом. Тогава в България имаше само
една партия, ако не се брои сателитният БЗНС; това го казвам за ония, на които
наименованието "Партиен дом" може да им звучи като "Дом на партиите".
Всъщност случилото се на философския конгрес ще бъде главен предмет на
моя разказ в това есе. Дружеството на философите беше тогава казионна
организация, подобна примерно на Съюза на журналистите или пък Съюза на
писателите, ала не чак толкова привилегирована като тях. Малко преди Ноемврийския
пленум ръководството на БКП беше дало директива да се проведат конгреси на
творческите съюзи, чрез които партията провеждаше своята тотална идеологическа
хегемония. Та в тази връзка точно на 10 ноември беше открит и конгресът на
философите в България.
Философският конгрес предизвикваше известен интерес защото една групичка
философи – Жельо Желев, Николай Василев, Стефан Гайтанджиев, Кр.Каракачанов и
някои други – в последните години бяха станали нещо като "дисиденти", които даваха
вече интервюта за "Свободна Европа", и то заедно с интелектуалци като Блага
Димитрова, Радой Ралин и някои други. Партията реагира мълниеносно на измяната
им – а същите тия, "дисидентите-философи", естествено бяха членове на БКП! – като
репресията спрямо тях се изразяваше в това, че ги бяха изключили (и то не всичките!)
от БКП. Жельо пък, доколкото си спомням, е бил изключен от БКП още по-рано, но
това не му пречеше да си има доста голяма подкрепа в партийните среди, което
именно и му позволи да защити година преди това докторската си дисертация върху
"Релационната теория за личността".
На самата защита, провела се в голямата зала на Биологическия факултет на
СУ, по една случайност присъствах и аз. Спомням си, че залата беше пълна странни
субекти, които явно бяха агенти на ДС, и които се бяха умешали сред философската и
студентска основна аудитория за да подслушват какво се говори и какви са
настроенията. Но всичко беше добре режисирано и Жельо, предвид мисията, за която
го готвеха, стана доктор по философия, та да могат после да го наричат "президентът
д-р Желев". Вече се бяха появили Русенският комитет на еколозите, Екогласност,
Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, синдикатът "Подкрепа",
Дружеството за защита правата на човека. Всички тия събития бяха доста разбунили
духовете сред философите и на конгреса се очакваше с интерес как ще се държат
"дисидентите". А също и какво ще направи спрямо тях ръководството на дружеството,
което се оглавяваше от идеологическия цербер на ЦК академик Николай Ирибаджаков.
Аз в 1989 година съм бил на 30 години и с интерес присъствах на шоуто-конгрес
в голямата зала, както казах, на партийния дом. Никога не бях влизал в тази "светая
светих" на българския комунизъм, само бях минавал отвън, а знаете сами, че

огромните каменни блокове на този бастион, построен в архитектурния стил на
сталинския ренесанс, винаги са излъчвали най-зловеща студенина. Символизирали са
в съзнанието – не само моето, предполагам – оловната тежест на тоталитарната
власт, намеквали са за непоклатимата аксиома, че човекът в тази безчовечна система
не значи абсолютно нищо, докато "Партията" именно е всичко. Вътре, в леговището на
"мозъчния център" на БКП, излъчването беше още по-зловещо, което се подсилваше
от мрамора, мозайките, украсата от каменни петолъчки, сърпове и чукове, тежки
виненочервени завеси, огромни кърваво-червени знамена и пр. атрибути на
комунизма. Които именно засилваха усещането за вечност на "тоталитарния рай",
който обаче Горбачов вече бе успял доста да поразклати. Ето защо аз в унес поемах
от тежкия, някак си мухлясал дъх на тази масивна кошмарна сграда, и, потънал в
мекото кресло, с интерес слушах отчетния доклад на Председателя на дружеството
Ирибаджаков.
Последните години преди 1989-та, както е известно, преминаха под знака на
"перестройката" на Горбачов. В Русия, в тогавашния СССР назряваше същинска
революция, която самият Горбачов предизвика като премахна цензурата, като
насърчаваше гласността, като започна своята обречена битка за "демократизиране", а
всъщност за реанимация на вече умиращия, тежко болния съветски комунизъм. Горби,
както го наричахме, схоластически твърдеше, че трябвало да се върнем при
"лениновите извори", ала скоро се разбра, че не само Сталин, ами и Ленин не е бил
нищо друго освен един сатрап и масов убиец. Системата пращеше по всички шевове,
ала в България Тодор Живков провеждаше своята политика на "приклякване", на
"приземяване", на "снишаване", та белким бурята, тръгнала от Москва, го отмине
безболезнено и остави всичко по старому. У нас само с половин уста се говореше за
"преустройство", разбирано обаче по специфично български и тодорживковски начин:
като циментиране на статуквото. Цялата българска интелигенция четеше, направо
гълташе жадно съветските вестници и списания, в които си пробиваше път ужасната
истина за кървавата история на съветския, а, предполагаше се, и на българския
комунизъм.
В тази връзка искам да разкажа един спомен, който е доста показателен за
ситуацията у нас в последните години преди 1989-та. Веднъж се връщах от работа, аз
обикновено доста се заседявах в кабинета си в университета, където работех, където
пишех моите си писания. Било е някъде, струва ми се, към пет часа следобед, но ми
беше чудно, че почти жив човек не се виждаше по улиците. Когато слязох от тролея и
тръгнах между блоковете ми направи впечатление именно това: почти никакъв жив
човек не се виждаше, което беше крайно необичайно. Но отвреме-навреме се чуваше
всеобщ хохот и овации, подобни на тия възгласи, които се издават когато, да речем,
цял град стои пред телевизорите и всички със затаен дъх следят някакъв интересен
футболен мач. Аз точно това си помислих, че има някакъв мач, а хохотът и дружният
смях, чуващ се от отворените прозорци на всички холове, обаче ме караха да не съм
съвсем сигурен, че това е мач. Отидох си в къщи, пуснах телевизора и какво да видя:
Тодор Живков, ухилен до уши, произнасяше онази своя реч, в която именно говореше
пълни глупости за "снишаване", за "приземяване", та бурята белким ги отминела.
Хората му се смееха, нищо че отдавна се носеха какви ли не слухове за някакви
хипотетични болести на "Първия", за пенсионирането му, за това, че Горбачов бил
недоволен от него и щял да го сваля. Но ето че този нагъл тип няколко месеца преди
преврата демонстрираше прекрасно настроение и явно се надяваше, че и този път
бурята ще го подмине. Изглежда леля Ванга наистина му е била казала, че ще живее
150 години, окръжен от всеобща народна любов, а той, което е още по-важното, й е
повярвал...
Но да се върна на заседанието на конгреса на философите в историческата
зала "Георги Кирков" в сградата на ЦК на БКП, София, 10 ноември преди обед. Тодор
Живков още не е свален, а на трибуната доклад чете едно дребно човече, бивш
партизанин, най-правоверен комунист-догматик, член на ЦК, главен идеологически
цербер на партията, именно академик Н.Ирибаджаков.

По едно време малкият зъл човечец на трибуната почна да сипе огън, жупел и
жлъч срещу "ренегатите", срещу "предателите", срещу "дисидентите", които почнали
били да слугуват на "врага", които давали интервюта на "Свободна Европа". Ораторът
имаше предвид именно философите, които упоменах в началото, Николай Василев,
Жельо и другите. Когато Ирибаджаков почна яростно да клейми предателите, тук-там в
залата някои хора станаха и тръгнаха към изходите. На мен това ми се видя хубава
демонстрация на несъгласие и понеже си падам малко нещо "революционер", и аз
демонстративно станах и тръгнах към изхода. Във фоайето се беше образувала група
от несъгласни, които съвсем гласно се възмущаваха, аз се присъединих към
компанията, с мнозина от тях се познавах лично. По едно време едно лице, спомням
си добре че беше Стефан Гайтанджиев (на това именно лице ДС му беше отредила
значима роля в бъдещата "антикомунистическа" опозиция!) каза, че идвали невероятни
съобщения от Берлин: бунтарски настроената тълпа берлинчани започнали да рушат
стената! Някой пък подхвърли, че в Бояна ставали важни неща и имало "добри
новини", именно че се чака "голямата новина". Това вече съвсем засили бунтарските
настроения на опозиционно настроените делегати на философския конгрес, които в
самото фоайе слушаха крясъците на тартора Ирибаджаков.
По едно време той свърши, оказа се, че след речта веднага заминал за
пленума, а пък на трибуната почнаха един по един да излизат дисидентите, за да се
оправдават и каят. Спомням си, че Николай Василев (това лице после стана
вицепремиер в първото демократично правителство на Филип Димитров) произнесе
дълга реч, която обаче не беше крайна, а по-скоро помирителна, поне такава е
останала в моя спомен. И някои други се изказаха, спомням си, че Красен Станчев
(сега шеф на Института за пазарна икономика, мой състудент от Петербург)
безуспешно се опитваше да се запише за изказване на трибуната; моя милост също
искаше думата, ама не ни огря...
Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извънредно
съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и
че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като
се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прехранвали, и то съвсем
обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "другаря Тодор Живков". Та
публиката след леко объркване отвърна с... дружни аплодисменти! Всички, кой знае
защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един
момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ
философ от СУ, взе думата и произнесе огнено слово срещу "оня простак от Правец",
а залата с опиянение му ръкопляскаше.
Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на
България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се, всички хвръкнахме като
ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник!
Философският конгрес продължи работата си чак след няколко месеца
прекъсване. В които вече беше почнала демокрацията. А тази вечер аз прекарах с
приятели, черпехме се обилно с червено вино – и мечтаехме за свобода, за едно почовечно бъдеще. Настанаха възторжени, шеметни дни, историята изведнъж се
раздвижи, всички почувствахме завръщането на "световния дух", този неуморен кърт,
който вече сякаш беше излязъл от дълбините, където десетилетия наред търпеливо е
подготвял така желаната промяна.
По площадите в близките дни хората танцуваха под звуците на "Ламбада" –
тази ритмична латиноамериканска песен точно тогава се случи хит и си остана в
съзнанието ми символ на ония паметни дни! А след това вече тръгнахме всички –
интелигенти, работници, студенти, преподаватели, всякакви други хора! – да
щурмуваме с живи вериги, демонстрации, протести и пр. омразния комунистически
бастион. Да, тогава изведнъж всички намразиха комунизма и станаха "антикомунисти".
Но както сега разбираме най-пламенни "антикомунисти" тогава са били именно
ченгетата от ДС...

2.Възвишеният устрем към свобода
Продължавам записките си. Всъщност оттук-нататък ще описвам премеждията,
изпитанията, повратите, през които минахме ние, българите, отправяйки се по
пътищата на свободата. Един читател на първото есе ми пожела да съм бил
използвал повече и то по-нови, неизвестни факти. Аз обаче не съм историк, който се
рови в архивите – има си хора за тази работа. Аз ще описвам само това, което съм
видял с очите си, в което съм участвал, на което съм бил свидетел – и само онова, за
което със сигурност знам. Човек не може да знае всичко, но и това, което знае, не е
малко, стига да е положил усилие да го осмисли. И по тази причина ще акцентирам в
тия мои записки върху осмислянето, върху търсенето на вътрешната връзка, на
логиката на събитията. Разбере ли се веднъж тя, след това е лесно – и тогава всеки
нов факт просто ще си заеме съответното място.
Разбира се, няма да пиша "мемоари". Още повече че аз не съм някаква важна
личност, която е участвала в определянето на нечии съдбини. Аз съм обикновен
български гражданин и философ, силно привързан към свободата. Описвайки своите –
или пък на свои близки и познати хора реакции – ще се опитам да доловя именно
специфично човешката страна на случилото се с нас самите. Аз съм именно човек от
улицата, на който "великите ни държавници" в повечето случаи гледат с нескривано
презрение. Но трябва да се чуе и гледната точка именно на човека от улицата.
Защото трябва да признаем, че всичко онова, което все пак беше постигнато в
тия паметни години, беше постигнато под мощния натиск на улицата. От улицата
треперят и до днес нашите управници: видяхте ли как Станишевчето се попика от
страх по времето на учителската стачка – и как бързо нареди “институциите” в София
да бъдат оградени набързо със здрави железа?!
Та да продължавам вече. Върнах се в Пловдив, а и Пловдив вече жужеше като
ритнат и обърнат кошер. Спомням си следните случки, които видях, и които в някакъв
смисъл са симптоматични. В тях съм участвал – няма как – и аз, и то не само защото
съм авторът тук ще спомена за тях, ами и защото така или иначе съм участник в тези
случки. Има свидетели, които винаги могат да потвърдят дали е вярно това, което
пиша.
По това време, както казах, работех в ПУ, преподавах философия, и също,
възползвайки се от гласността – тя си беше нашенска де, ама имаше известни
мимикрии в тази насока! – се бях прочул като автор на "перестроечни статии" в
местния в-к Комсомолска ИСКРА. Аз ги пазя тия статии от вестника в архивите си и
дори и сега като ги чета, ми се виждат доста смели, а вероятно тогава са били
възприемани направо като бунтарски. Забелязах, че повечето студенти не скриват
уважението си към мен, още повече пък че в същото време бях и ръководител на
Философския дискусионен клуб в ПУ, който бях създал преди две години. Казвам
това, защото поради тия вероятно причини ми се случиха някакви странни и
неочаквани неща, които са доста показателни за атмосферата тогава.
Още в първите дни "Партията", за да покаже, че вече е "друга и различна" и че
става от този миг нататък "демократична", започна едни диалози с интелектуалците, с
по-изтъкнатите хора, където да осъществи един вид контакт със "съвестта на народа".
Например в София Петър Младенов, новият комунистически лидер, се срещна с
дисидентите Жельо, Н.Василев, Ст.Продев, Бл.Димитрова и пр. И ето че един ден още
в първата седмица след 10-ти ноември на мен ми се обадиха по телефона да ми
кажат, че съм бил поканен на среща с "партийното ръководство" на града! Аз доста се
зачудих – член на партията им никога не съм бил! – и запитах на какво дължа тази
чест. Казаха ми нещо, което доста ме поласка: поканени са "видни личности от града",
от университета само аз и още двама-трима. Чиито имена обаче за жалост не помня,
явно са били партийни активисти. Реших да отида, та “да поема бремето на голямата
чест”.
Срещата се проведе в Дома на българо-съветската дружба, това е доста
символично: този дом се намираше до съветското генерално консулство и все едно

руснаците са наредили да се правят тия срещи с народа! Но както и да е, да не се
разпростирам, срещата мина доста безлично: някакви си хора, професори с найпровинциалистки манталитет, и то професори най-вече по научен комунизъм, лееха
омайни слова към "нашата партия", а пък партийното ръководство все в оня стар стил
си записваше "препоръките на интелигенцията и народа". По едно време ми писна от
този цирк и реших да взема думата аз. Дадоха ми думата, спомням си, че речта ми
беше доста отличаваща се от елейните слова на говорилите пред мен. Аз имам един
голям дефект, от който много съм си патил: добър оратор съм. Казвали са ми много
хора, включително и такива, които силно ме мразят: "имаш дар слово". Но имайки
чене, аз често се увличам, а знайно е, че език кости няма, но кости чупи. Освен това
съм доста темпераментен, импусивен, непредпазлив, увличащ се. И си спомням, че на
тази среща казах нещо, ефектът от което беше че все едно в залата хвърлих кажиречи мощна запалителна бомба. Аз с всичкия си акъл казах, че "партията", ако иска да
оцелее, трябва хем да се покае за греховете си, хем да си смени дори името, от
"комунистическа" да стане поне "социалистическа", в смисъл "социалдемократическа"
(точно това бяха направили наскоро унгарците).
При това предателство от моя страна, възприето като провокация, "другарите"
скочиха да се бият направо, защото поругах тяхната "светая светих", техния
комунизъм. Това не можеше да се прости никому! Не си спомням как напуснах залата,
но помня, че стана великолепен скандал. От този момент в Пловдив ми излезе име на
скандалджия – не че и преди това не се носеше такава слава около името ми (заради
мои предишни "подвизи" в блатото, наречено "ПУ"!).
Да, ама там на тази среща явно са били "пловдивските дисиденти" като
Велислава Дърева примерно или като Огнян Сапарев, за който вече със сигурност
знаем, че е бил агент на ДС. Аз за тия персони мога доста да пиша, но ще отбягвам,
само ще спомена неизбежното. И не от страх го правя, ами от възпитаност. Та тия
"дисиденти" ме забелязали там на срещата с "партийното ръководство", така
предполагам де, защото след ден-два – тогава, казах, изведнъж нещата се разлюляха
и раздвижиха крайно много, а събитията приеха шеметен ритъм! – ми се обадиха и ме
поканиха да учредим в Пловдив "опозицията". Разбира се, отидох.
Тази среща се проведе именно в редакцията на в-к "Искра", в сградата на ъгъла
срещу пловдивското радио, наблизо до фонтана пред Кметството, на втория етаж.
Спомням си, че там освен мои познати редактори от Искра имаше и доста други, все
мастити хора, писатели, художници, "тежка ентелегенция" с една дума. Спомням си, че
там бяха освен Дърева и Огнян Сапарев, които бяха най-активни, и Славян Сапарев,
брат на Огнян, писателят Г.Алексиев, художникът Йоан Левиев, Бог да го прости, там
трябва да е било и пловдивското адвокатче Петър Стоянов, но не си спомням точно.
Зная обаче със сигурност, че лицето П.Стоянов се появи скоро, той писа устава на
клуба, а пък и кацна в ръководството му, и то в многозначителната компания на
Дърева и братя Сапареви.
Та на учредяването се проведе дискусия около името на клуба. Аз и някои порадикално настроени хора предлагахме, с оглед на това той постепенно да стане
"опозиционна партия", да приеме подходящо за това име – примерно "Демократичен
алианс" или други такива. А пък Дърева, ужасена от такава перспектива да ставаме
опозиция на любимата й партия, предлагаше да се нарече "Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството", като софийския, където тя беше вече член. Приехме
компромисна формула, клубът се нарече "Клуб за демокрация". Той по-късно стана
ядро за създаването на СДС в Пловдив.
Създадохме клуба, а събитията още повече се ускоряваха. Ето още две случки,
които много говорят. И които показват важни неща за тогавашната психология на
участниците.
В един момент партията прецени, че трябва да почне диалог със студентската
младеж, явно доста се е бояла от нейните по-радикални настроения и се опитваше да
ги постави под контрол. И тогава стана така, че по университетите и другите вузове
най-елитни партийни "другари", членове на Политбюро, почнаха да се срещат със

студентите, за да водят "най-демократични разговори", та да узнаят тревогите на
младите хора. Санким не ги знаеха по доносите от ченгетата на ДС, ала в оня момент
агентите явно не са смогвали да пишат за всичко. В СУ, мисля, отиде самият Петър
Младенов, а пък в ПУ благоволи да дойде "великият" Панталей Пачов, член на
Политбюро и пръв "партиен паша" на Пловдивска област.
Срещата се проведе в най-голямата аудитория на ПУ, и, разбира се, аз
присъствах и дори участвах в това шоу.
Всичко започна в познатия казионен стил: местните, университетските партийни
велможи нижеха пороища от празни думи, четейки написани предварително листове, в
които се лееха най-елейни дитирамби за "мъдростта на партийното ръководство" и пр.,
и т.н., и ала-бала. Публиката общо взето си скучаеше по стар навик, но студентите
отвреме-навреме шумяха най-предизвикателно, видно беше, че нещо ги вълнува. В
залата бяха поставени микрофони, та да се чуе "гласът на народа", зер вече щяхме да
ставаме "демокрация".
По едно време на мнозина им писна и зад микрофоните се наредиха опашки от
желаещи да се изказват. И моя милост направи това. Организаторите мятаха
разтревожени погледи, но главният каймакамин, Пачов, вдигна ръка да не се тревожат:
"партията" искаше да чуе гласа на студентската младеж и на народа, партията вече не
беше същата! Е, предполагам и ДС е искала да чуе кой какво мисли и иска де, но това
е излишно да се казва, то си се подразбира.
Някакъв студент хвърли бомбата, като заяви, че студентите настояват вече да
не се учат "идеологическите дисциплини", именно да отпаднат задължителни учебни
предмети като "История на БКП", "Политикономия на капитализъма и социализъма",
"Научен комунизъм". Залата приветливо зашумя, обаче се чуха и крясъци на
разлютени правоверни другари: "Как е възможна такава наглост?! Какво искат пък тия
наглеци?! Кой ги пусна такива да говорят?! Вземете им микрофона!!!". Веднага да
потушават "лошото впечатление", направено от току-що говорилия, станаха "другари"
от катедрата, в която работех аз, тя тогава се наричаше катедра по "марксизъмленинизъм". Те почнаха да усукват, да убеждават, ала студентите още повече шумяха
и дори започнаха да скандират че не искат да учат такива глупости повече. Назряваше
великолепен скандал: сценарият беше тотално нарушен!
Пачов взе думата и той почна да усуква нещо. Не трябвало да се бърза,
въпросът е важен, партията щяла да помисли, прибързаните стъпки били винаги
погрешни. И продължи все в този тогавашен нещонеказващ стил на "партийно
говорене", от който аз лично изпитвах погнуса. Разбира се, кипна ми, и когато Пачов
завърши дългата си реч, аз грабнах микрофона: залата примря, защото в ПУ ме
знаеха като "крайно проклет човек".
Аз, разбира се, не пропуснах да налея масло в огъня: обърнах се към Пачов с
обръщението "господин Пачов"! Тази думичка "господин" накара другарите в залата да
побеснеят: "Как, другари, е възможна такава наглост?! Какво безочие, да нарича
другаря Пачов "господин"?! Вземете му думата, другари!" – пощръкля предната част от
публиката, съставена именно от най-правоверни другари. Някакъв дребен комунист се
впусна да ми взема микрофона, но не успя, а аз, след кратка схватка с него,
продължих едва след като самият Пачов лично едва-едва успокои залата. Аз казах, че
съм се обърнал така просто в знак на голямото си уважение – винаги съм си бил
подлец и софист, другарите, както забелязвах, само скърцаха със зъби в безсилна
злоба! – че тази дума е нормална, понеже аз самият не съм от тяхната партия, и по
тази причина е невъзпитано да го нарека "другарю Пачов". Студентите почнаха да се
смеят, което ми даде шанс да си довърша мисълта и речта изобщо. Пачов уж
успокоен, но с бяло мраморно лице седна, а пък аз казах нещо съвсем скандално: че
изцяло подкрепям исканията на студентите да отпаднат тези идеологически предмети,
че го правя изцяло безкористно, независимо че работя в тази катедра, че рискувам
работата си, но го правя по някакви ценностни подбуди.
Казвайки това, чух, че някой от моята катедра по марксизъм изви на умряло,
скочиха да ме наричат какъв ли не, пак настъпи суматоха, която вече никой не можеше

да овладее и скоро срещата завърши с един великолепен скандал. Тия, дето се чудят
за какво съм уволнен след две години от ПУ, нека да имат предвид и тази случка.
Час след този инцидент в моя кабинет студенти от ПУ се събраха и основаха
свой инициативен комитет за създаване на студентска опозиционна организация,
алтернатива на Комсомола. В близките седмици кабинетът ми стана и нещо като щаб
на тяхната организация, скоро нарекла се "независими студентски дружества", тя също
влезе по-късно в СДС. В София нейн национален лидер стана Кошлуков, същия този,
да, който сега е лидер на "Новото време".
И накрая ще разкажа за още по-вълнуващо събитие, което стана в Пловдив в
онези паметни дни когато "партията" реши да осъществи и "пряк контакт" с народа.
Организираха митинг на централния площад в "подкрепа на новата правилна линия на
партията" и против "тиранина Живков". Защото скоро след свалянето му БКП, за да
избегне отговорността си за пълния крах на страната, се опита да прехвърли найвеликодушно цялата вина на бай Тодор! Ето с тази цел беше организирана вълна от
"спонтанни митинги" против "живковщината" и в подкрепа на "непогрешимата БКП".
Да, уж "спонтанен", ама на митинга още от самото начало някакви другари
почнаха да четат предварително написаните си листи. И да бълват отвратителни
низости и словесни бълвочи. Аз бях там с клуба за демокрация, представете си, до
мен беше "другарката" (тогава започнах да я наричам "госпожица", и тя от този момент
ме намрази завинаги!) Дърева, и останалите от клуба; всички заедно с възмутения
народ почнахме да крещим нещо. Ораторите обаче не спираха: народът ги
освиркваше, народът искаше други хора да се изкажат, към трибуната в един момент
започнаха да напират оратори от същия този народ, ала милицията и организаторите
не ги допускаха. Очертаваше се да стане нещо немислимо доскоро: народът масово
показваше пълно неприемане на БКП и казионните й сателити БЗНС, ОФ и ДКМС, от
които бяха освирканите така немилостиво оратори с написаните предварително
словца! От този момент се разбра, че пловдивчани са антикомунисти в мнозинството
си: затуй Пловдив толкова години след това беше син, а едва сега напоследък
порозовя (ГЕРБ).
Около трибуната ставаше нещо като битка, а целият площад ревеше срещу
"партията": чудо невиждано! Митингът се провеждаше под огромната сграда на
Партийния дом: от прозорците мяркахме загрижените и уплашени физиономии на
другарите! В един момент до микрофона се добра с бой един екстравагантен и
колоритен поп – отец Амбарев. Отчето си следваше своя задача, която, както
разбрахме по-късно, му е била поставена от ДС: да играе ролята на "антикомунизъм" с
най-уродливо лице, та да се отвратят хората от антикомунизма по принцип и завинаги.
Та този поп взе думата, взе да крещи някакви страшно смели патетични думи,
намирисващи на провокация, и в един момент "партията" намери крайното, но найефективно средство да спре бунта: дръпнаха шалтера, спряха тока! Смятаха, че
хората ще се разотидат...
Да, ама не, както по-късно един публицист каза по друг повод: в един момент
морето от хора се разлюля и се обърна с лице към самия Партиен дом! До този
момент трибуната беше на запад, хората се извъртяха на 90 градуса и намръщени
погледнаха десететажния партиен бастион! И гневни тръгнаха да го щурмуват! Почна
същинска "револуция"! Милиционерски кордон беше окръжил сградата, но като нищо
народът щеше да разбие и "народната милиция"! Другарите от горните етажи почнаха
нещо да се суетят, явно разбраха колко глупава заповед са дали да се спре тока. За
миг долу пред хората застана самият върховен пловдивски велможа Пачов. Той почна
да разубеждава хората да си тръгнат; да, ама не: никой не го слушаше! Тогава той
нареди да пуснат тока: пуснаха го. Не помня точно кой говори тогава от трибуната,
най-вероятно е бил самият Пачов. Възможно е да са допуснали и отчето Амбарев,
наистина не си спомням. Само си спомням това, че седмица след този митинг си бях
загубил гласа от тия ревове и крясъци, които съм издавал заедно с тълпата – и
опиянен от мириса на революцията за така скъпата на сърцето ми свобода!

Да, това са първите случки в Пловдив в първите дни след 10 ноември 1989 г. По
страната, особено в другите големи градове, беше същото: хората поискаха найрешително свобода! Поискаха "другарите" да престанат с лъжите! Да онемеят малко
тия лъжльовци поискахме! Описах как всичко съм видял, с моите си очи, и не зная
дали успях да ви предам атмосферата, онази емоция, с която тогава се бяхме
заразили всички. Почна дългата битка с българския комунизъм, която младите хора,
интелигентните хора, смелите хора, немалодушните хора поведохме срещу него. Една
безпощадна битка, пълна с коварства и предателства. Но въпреки това безкрайно
величава беше тази наша битка с българския комунизъм!
Ала в края на краищата, трябва да признаем: ние, демократично мислещите
българи, уви, бяхме победени. Днес България не е истинска демокрация. Днес, в 2007
и 2008 година в България пак господства комунистическата номенклатурна олигархия
или нейните отрочета. Това е същинска трагедия: нашите мечти бяха поругани от тази
така арогантната олигархична клика! Днес децата на ония наши мъчители – найдебелоглави комунисти-фанатици от Политбюрото! – да, техните деца, драги ми
българи, ни управляват, и се държат още по-арогантно от бащите си даже! Погледнете
го Станишев, погледнете го Пирински, погледнете и селското момче Гоце Първанов от
Сирищник, който единствен беше допуснат в ръководната олигархия, и то само защото
е бил агент на ДС. Край нямат издевателствата им над нашето достойнство и над
свободата ни...
Но аз, неизвестно защо, съм оптимист. Защото нищо не е станало случайно и
без смисъл. Задачата е само да се доберем до него. Истината рано или късно ще
изплува и ще възтържествува и у нас, в България, ала най-напред трябва да си пробие
път в душите ни. Няма да е леко. Преживяното в тия години ни показва най-релефно
нашите грешки. Ето затова много трябва да се мисли над случилото се. За да
осъзнаем силата си и за да повярваме в себе си.
Имам предвид демократично мислещите хора, които страдат в тия наши дни за
нашата поругана българска демокрация. На които им е мъчно за прекършения наш
младежки устрем към свобода. Ето за тия неща страдат най-достойните българи в тия
наши дни, в които "другарите" – те са съвсем непоправими, помнете тия мои думи! – в
същия този бунтовен син Пловдив вчера са чествали... познайте какво?! Трудно ще
познаете: чествали са 50-години от поставянето на така грозния паметник на съветския
окупатор горе на Бунарджика! Прав съм, че са непоправими тия, нали?! Грешка нямат
изобщо...
3.Невероятен подем на човешкия дух
Продължавам записките си. Няма спиране: искам да разкажа тия истории,
които, заедно с историите на останалите сънародници правят нашата, съвременната
българска история. Троха по троха трябва да я събираме, защото историята е именно
учителката на народите. А ние дотук показахме, че сме крайно лоши нейни ученици…
Разбира се, няма как да не пиша за първия митинг в София, на който аз, заедно
с няколко човека, мои студенти, присъствахме. Значи всичко, което описах дотук, е
станало само за една твърде наситена с преживелици седмица. Съвсем спонтанно
решихме до отидем на първия демократичен и опозиционен митинг, митингът на 18
ноември 1989 г., както той обикновено се нарича. С една кола отидохме, като си
поделихме парите за бензина. Беше много вълнуващо преживяване този първи митинг
на възкръсналата българска свобода. Но искам преди това да кажа нещо друго, което
ми се струва най-важно.
Някак си онова, с което тези дни са останали в съзнанието ми, е безкрайно
трудно да бъде изразено с думи. Някак си нещо като че ли се промени във въздуха,
който дишахме, знам ли? Преди дишахме един друг въздух, а изведнъж въздухът,
който задишахме с наслаждение, в някаква чудна омая, стана съвсем друг: наистина е
много трудно да се опише това чувство. Или пък по съвсем друг начин просто
започнахме да дишаме в тия дни, ето това май е причината да се чувстваме така?

Свързвам усещането за свобода с начина на дишане неслучайно. Нещо безкрайно
важно се промени, но как да бъде доловено и описано?
По друг начин, да, това е може би най-важното, започнахме да дишаме: при
комунизма дишахме съвсем иначе, нещо тогава ни задушаваше, само това е било,
няма как иначе да е било. Нещо много задушно и миришещо на мъртвина и на мухъл
имаше в онзи тогавашен комунизъм, в който отраснахме. Затова може би е съвсем
прав проф. Ф. Зимбардо в тия свои думи: “Най-страшното в комунизма беше това, че
той, като прахосмукачка, изсмукваше от хората радостта”. Да, съвсем точно го е казал.
Хората, всички ние, точно затова сякаш сме се задушавали, бидейки принудени да
десетилетия да дишаме отровната атмосфера на излъчващия някаква мъртвешка
гнилост комунизъм.
Но ето че изведнъж се усетихме свободни! Велико чувство е това! Хиляди хора
излязоха по улиците, а лицата им сякаш светеха. А пък гърдите им дишаха, казах,
съвсем иначе, гордо вдигнати: не е шега да се почувстваш човек! Преди по улиците
сякаш се приплъзвахме като сенки, всеки забързан занякъде, а изведнъж по магически
начин нещата се промениха. Ето, ние, хората, българите, усетихме силата си, и бяхме
изцяло опиянени от дъха на свобода: аз затова всичко свързах с дишането. И всичкото
това най-силно се усети на този първи демократичен митинг. В София, на 18 ноември,
на площада пред Храма със златните кубета се събраха – с грейнали от опияняващия
мирис на свободата лица! – хиляди млади хора, мъже и жени на средна възраст, дори
и старци, които откровено плачеха по съсипаната си от комунистите младост. Беше
невероятно, беше невероятен подем и полет на духа, нещо незабравимо!!! Толкова
много радостни хора, с така грейнали от духовен подем лица никога не бях виждал. А
тепърва на този площад много пъти демократично мислещите хора на България ще се
събират, та да заявят волята си за промяна, за по-добро бъдеще на децата си.
Спомням си, че в самото начало един от моите студенти се опита да отиде на
стъпалата на Храма за да поздрави множеството от името на пловдивчани. Но имаше
доста строга охрана и изобщо не го пуснаха, даже са му се скарали доста рязко. Няма
значение де, но факт е, че този митинг е бил правен за да се учредява “официална
опозиция”, “добра и приемлива” опозиция, че сред организаторите и ораторите е
бъкало от ченгета на ДС, пък и от откровени, но “свободомислещи” комунисти, че на
тия, дето им е било наредено да застанат там като “бъдещи лидери на опозицията”,
мнозина са били ония, които са били турени там със специална задача, че всичко не е
било чак толкова спонтанно, както изглеждаше на пръв поглед. Отгоре е била спусната
задачата “да се изпусне малко пара”, да се излеят емоциите, да се намали
напрежението – ето затова направиха този митинг.
Но факт е, че на площада бяха отишли съвсем спонтанно много хора от цялата
страна, истински демократи, влюбени в свободата хора, младежи, девойки, всякакви.
Е, и големи наивници сме били, щом като скоро почнахме да вярваме от все сърце на
какви ли не самозвани лидери-кресльовци като Георги Марков, Стоян Ганев, Жельо
Желев, на К.Тренчев, на Стефан Гайтанджиев, Румен Воденичаров и какви ли не
други. Но пък може би най-очарователното в свободата е именно колосалната
наивност, в която тя се ражда, ала която после стъпка по стъпка трябва да бъде
разбита без остатък. Та нима и съвсем младите хора, децата, не се прекалено наивни:
такива бяхме тогава и ние, наивни като най-чисти деца – ние, стоящите пред Храма и
развълнувани така силно от усещането си за свобода хора! Ние, бъдещите
поддръжници на демократите, ние, радетелите и борците за демокрация и за
европейски път на България, за първи път се събрахме на този исторически митинг,
примесени с прекалено много ченгета.
Ала от наивност съвсем не ни е било страх, казвам това, защото в първите
години на българската демокрация по-малките населени места, селата особено, си
останаха бастион на комунизма тъкмо заради страха. Но в големите градове хората
проявиха безстрашие, решимост за свобода, която веднага ги направи сини крепости
на България. До степен, че комунистите едва сега успяха една по една да ги превземат
тия сини крепости, като за тази цел в наше време използват най-вече услугите на

лицето Бойко Борисов. Тогава, когато се провеждаше този първи митинг, никому
неизвестен пожарникар и най-примерен член на БКП. Не вярвам титанът бат Бойко
тогава да е бил там, на този първи митинг, а, вие как мислите?!
Най-силно на този митинг ме впечатлиха няколко изказвания. Интересно е, че
например не си спомням какво е казал Жельо Желев, нито пък един друг одиоз, Румен
Воденичаров, и мнозина други. Това съвсем не е случайно: явно не са говорели
искрено, явно са говорели фалшиви, изкуствени думи. Мнозина от тия хора бяха
просто кресльовци, други пък са били чисто и просто дегизирани провокатори. Но ония,
които са казали своите думи от сърце, стана така, че думите им са легнали дълбоко в
сърцето ми и нищо не може да ги извади оттам. Дори и конкретните мисли, развити от
тези най-прочувствени оратори, да са се изтрили от съзнанието ми, останало е едно
неизразимо усещане, което няма как да бъде извадено оттам, от дълбините ми.
Бай Радой Ралин, Бог да го прости, например говори тогава така. Блага
Димитрова, милата, също каза такива силни думи, че около мен забелязах плачещи
хора. А пък аз почувствах в гърдите си такава буца, която ме направо задуши, не
можех да преглътна, а сълзите ми бликнаха от само себе си, неудържимо. Защото
голямата поетеса казваше страшни и жестоки истини (“Някога България беше страната
на розите, а сега е страна на склерозите”), от чиято правда сърцето се свиваше в
жестока конвулсия. Да, Блага Димитрова ме трогна най-силно, също каза най-силни и
искрени думи. Впечатли ме и Георги Мишев с неговото знаменито “Здравейте,
граждани!” . Умели манипулатори като Анжел Вагенщайн и Стефан Продев също
казаха прочувствени думи, не си спомням обаче какво са казали, даже усещането за
впечатление ми се е притъпило, което съвсем не е случайно.
Невероятен подем на духа беше тогава, в тия първи дни на раждащата се нова
българска демокрация. Но ние тепърва ще трябва да изстрадаме демокрацията си,
която съвсем неуверено правеше първите си стъпки през следващите месеци на
зимата на 1989-1990 година. Мнозинството българи с чисто сърце приветстваха
възраждането на живия живот по българските земи след продължилата десетилетия
агония, ознаменувана от страшни ексцесии, насилия, кръвопролития, безсмислено
линеене на жизнените сили на нацията, след толкова много скука, кошмари,
издевателства, нерадост, потъпкване на всичко чисто и свято – каквото по същината
си е комунизмът.
Но тогава, в тия първи дни на свободата наистина стана чудо: сякаш за часове
се отприщи творческата енергия на хората, те погледнаха на живота и на бъдещето си
съвсем иначе. Почнаха да се появяват “капанчета”, заведения на открито, бистра,
магазинчета. Хората излязоха на улицата, улицата стана първият парламент на
модерна демократична България. Появи се и “публичен живот”: хората спореха и найразгорещено обсъждаха всякакви въпроси именно навън, на въздух, опиянени от
чувството, че свободно могат да казват каквото мислят. Вече духът беше пуснат от
бутилката и “другарите” по никакъв начин не можеха вече да го натикат обратно.
Но те направиха всичко, което е по силите им, за да опошлят и омърсят всичко,
свързвано с демокрацията – и да отвратят хората от нея. На техните усилия – и на
усилията на многобройните техни политически слуги – се дължи това, че днес
мнозинството от българите не вярва на демокрацията и я проклина. А пък “другарите
комунисти”, вече гледайки ни от лъскавите си лимузини в качеството си на
капиталисти, дяволски лукаво, доволно и най-подигравателно ни се усмихват…
4.Дали не бяхме прекалено наивни и лековерни?
Като се връщам назад в мислите си за преживяното в тия години след 1989-та
непрекъснато изпитвам най-двойнствени, амбивалентни чувства: чувства на гордост и
на срам, смесени и трудно разграничими. Гордея се заради ония така възвишени
моменти на невероятен подем на българския устрем за свобода, в които участвах с
цялото си сърце и душа. Излизахме от време на тотален страх и унизеност, и малко по
малко си връщахме самочувствието на свободни граждани. Които са загрижени за

бъдещето на общността, пък и за собственото си бъдеще, ала които знаят, че това
бъдеще вече е в техните ръце. И същевременно ме е срам заради това, че все не
бяхме достатъчно твърди, че се оставяхме да ни прецакват, и то не веднъж или дваж,
че бяхме податливи на лъжите, че се люшкахме между крайностите, че при първите
трудности мнозина се отказваха и искаха да се връщаме назад, при сладичката
несвобода.
Ето затова хем ме е срам, хем все пак се гордея че въпреки всичко
преобразихме България. Да, България наистина вече не е същата с всичките си
сегашни кусури: страната ни е член на Европейския съюз – същинска фантастика!!!
Да, извървяхме дълъг и труден път, и нашите реакции в тия години показват
съвсем точно какви сме не само като индивиди, а и като граждани, а също така и като
общност, като нация. Че сме неопитни е ясно: демокрацията по нашите земи беше
чудо невиждано, у нас винаги е имало само пародия на демокрация или пък тотално
насилие (комунизмът). А също и бяхме наивни като деца, а също и прекалено
лековерни и слаби. Затова и доведохме работите дотук: днес една най-нагла и
арогантна комунистическа олигархия се е разпищолила и си прави каквото й скимне с
нас. Унизително положение, ама и ние изглежда сме си виновни за този доста срамен
резултат на българския преход към демокрация.
Но да продължа напред със спомените си за ония така възторжени дни, в които
задишахме съвсем свободно. Първият митинг някак си прекърши страха, в това е
неговото значение: разбрахме, че демократите, че антикомунистите не сме малко,
почувствахме се по-силни. И почнахме битките си с "другарите", а пък те, разбира се,
ни отвърнаха с гаднярските си номерца, в които са такива майстори – та до ден
днешен.
Върнах се в Пловдив, и почнах да живея като в някакъв сън. Продължих да
пиша за младежкия вестник, а пък в университета подпомагах с каквото мога
студентите, които се отделиха от комсомола и създадоха независимите дружества.
Клубът ми по философия стана място, в което опозиционно настроени хора от града
идваха редовно на сбирките, участваха в дискусиите, за първи път се заговори съвсем
открито за сериозните проблеми на страната.
В пловдивския Клуб за демокрация също станаха някои истории, за които си
струва да се разкаже. Останах озадачен, че на първата по-широка сбирка на клуба
изведнъж се появиха прекалено много хора, и то някои от тях стари познайници от
университета – партийни членове, "дисидентстващи комунисти", които почнаха да се
преструват на "антикомунисти", а си бяха всъщност само невероятни лицемери.
Разбрах скоро, че "Партията" е спуснала директива: да се овладеят "изотвътре" всички
опозиционни организации. Почна се страшна битка за съхраняване на
демократичността на "Клуба за демокрация", в която аз се включих с жар. Резултатът
е, че в един момент "другарите" така го овладяха, че някъде към март организираха
тоталното оплюване на моя милост и на неколцина още други твърди антикомунисти, в
резултат на което аз повече не стъпих в него. Водач на тази кампания беше триото
Дърева-Сапареви (братята Огнян и Славян, първият от тях доказано ченге).
Някъде към началото на декември трябва да е било почнаха да ме канят в
предавания на Радио Пловдив да коментирам случващото се. Две водещи си
позволиха това, Пенка Калинкова и Галя Митева. Аз много-много не си контролирах
устата и си говорех това, което ми е на сърцето. Обикновено ме канеха когато, да
речем, се провеждаше някакъв пленум на "обновяващата се партия". Трябва да съм
удрял такива приказки, че явно съм бъркал безжалостно в много рани. Спомням си, че
постоянно говорех все за свободата, за прекрасното чувство да си свободен, за
преодоляване на страха, за демокрацията, за това, че трябва да станем граждани,
поели в ръцете си своята съдба. Разбира се, за "другарите" говорех като за главна
пречка пред нашето по-човечно бъдеще.
Спомням си веднъж примерно как Нери Терзиева (тя тогава явно е работила
там, в радио Пловдив) по време на едно такова предаване се появи зад стъклата на
студиото, радваше се на приказките ми и окуражаваше събеседниците да бъдат още

по-смели. Не знам как са ме търпели шефовете на радиото, но все пак инструкцията
им в самото начало беше да бъдат колкото се може "по-демократични". Разбира се, в
специфичното комунистическо значение на този термин. Търпят, ала не всичко могат
да понесат. И когато разберат, че някой не е "от нашите", бързо му чупят гръбнака. Ето
че в един момент "другарите" ми спретнаха номер, та да ме изгонят завинаги от
радиото.
Историята е интересна и ще я разкажа в основното, понеже е дългичка. По едно
се разбра, че "възродителният процес" – смяната на имената на турците – е бил
грешка на партията. Трябваше някак си да се реши този въпрос, тази рана. Обаче и
тогава вече се бяха появили "националисти", скоро сред тях се открои примерно
лицето Георги (Гоце) Първанов. Затова "партията" почна своите доста гаднички игри.
Целта беше тази: да се сблъскат турци и българи, та хората да забравят за конфликта
между комунисти и цял един народ, включително и турците. Явно искаха да пробват
един югославски вариант на развитие, и за чест и слава на българската интелигенция
този сценарий беше провален.
Та партията, под натиска на исканията на турците, в един момент им върна
имената, им разреши да си избират каквито си искат имена. Но чрез една доста тежка
процедура, което да поражда нов гняв и нови унижения на тези хора. Те, разбира се,
отвърнаха с демонстрации. А пък в същото време партията даде инструкции на
"националистите" да тръгнат и те на демонстрации против връщането на имената на
турците. Почна сериозен конфликт, който можеше да доведе дотам, че да се пролее и
кръв. Явно тази е била и целта на занятието по етническа непоносимост. И в София, и
в Кърджали, и в повечето големи градове на демонстрации излязоха някакви хора със
свирепи, с жестоки лица, пияни не само от идеи, ами и от... ракийка, които крещяха
нещо срещу турците. Турците пък протестираха по свои си причини. Сблъсъкът
наближаваше. Партията радостно триеше ръце. Всички забравиха, че главният
проблем на България са комунистите, а не турците. "Разделяй и владей" е ключовата
фраза за разбиране на политиката на БКП-БСП във всички тия години на прехода...
Когато се появи сериозна опасност от етнически сблъсък – а ченгета като Румен
Воденичаров, Гоце Първанов, Минчо Минчев, Ахмед Доган-Сава и пр. са играели все в
един отбор и са спазвали инструкциите на един и същ център – ДС – тогава по
телевизията в София излязоха най-авторитетни хора, интелектуалци като акад. Кирил
Василев, Блага Димитрова, Радой Ралин, които призоваха хората да не се оставят на
такива примитивни чувства на етническа омраза. В студените дни на края на ноември
и началото на декември този беше главният проблем пред страната. И аз по това
време, както казах, бях канен да участвам в предавания на Радио Пловдив. И точно по
едно такова предаване "другарите", вече достатъчно вбесени от моето красноречие и
свободолюбие ми скроиха един най-подличък номер, та да замлъкна по възможност
завинаги.
В предаването, водено от Галя Митева, имаше "обаждания на граждани по
телефона", които обаче никой не ги чуваше, понеже редакторите "записваха" техните
реплики, а пък водещата ги четеше. По едно време забелязах, че обажданията са
доста странни, пък и едностранчиви: почнаха изведнъж всички все да плюят и клеветят
турците, а пък в тяхна защита никой не се обади. На мен това ми се видя абсурдно и
заподозрях манипулация. Срещу турците беше извършена най-крещяща
несправедливост, понеже тия хора наистина бяха понесли доста притеснения от
комунистическия режим, пък и сега ли да ги обиждаме?!
И аз, разбира се, взех думата в тяхна защита. Почнах и някакви си свои
разсъждения за грандиозната манипулация, на която сме подложени: да бъдат
сблъскани турците с българите, а пък за комунистите всички да забравим. Разгорещих
се по своя си обичай. По едно време Г.Митева ми бутна един лист с напечатано
"обаждане" на "възмутен гражданин", което да коментирам.
Та "възмутеният гражданин" казваше някакви нелепици, но крайно обидни за
турците. Разказваше как на село имало птицеферма, в която работели главно турци. И
това било от години. Ала когато им сменили имената, те си тръгнали за Турция, а пък

тогава почнали да работят на тяхно място нови хора, повечето българи. Оказало се, че
добивът на яйца изведнъж скочил двойно: изводът е или че кокошките, неимоверно
зарадвани, че вече не турци, а българи ги обслужват, са почнали да снасят двойно
повече яйца, или пък че турците, за разлика от българите, са двойно по-крадливи!!! Аз
много се зарадвах на този случай и почнах в своя си стил един ироничен коментар: в
един момент забелязах, че Г.Митева направи гримаса, от която си личеше, че се е
почувствала осмяна и подиграна.
Казах, че краденето не е някаква етническа характеристика, а че е
общочовешка. Че комунизмът е научил всички да крадат, и че ние, българите, не сме
по-малко крадливи от турците. Поразсъждавах и за националистическата психология
на... кокошките, от което Митева изглежда най-много се обиди, съзирайки алюзия със
самата себе си: от този момент тя ми стана пръв враг. Тя нареди да ми изключат
микрофона, аз бях крайно озадачен и възразих: кани ме в предаването си, пък не ми
позволява да казвам каквото мисля. Тя, обидена, ми каза да си тръгна. Извика и
дежурния милиционер от входа на радиото. Аз, разбира се, си тръгнах, взех си
набързо листата и си тръгнах. Ала сред тях останал и оня "редакционен документ",
разбрах това по-късно.
На другия ден майка ми се обажда разтревожена: чула предаване по радиото, в
което обявили, че Ангел Грънчаров, философът, ще бъде даден на прокурор заради
"кражба на редакционен документ". Галя Митева изнесла гневен панегирик против мен
в ефира, аз този запис (на хартия) на нейното изказване го изисках тогава и още го
пазя някъде, но сега не ми се дири. Така злобно говорела, че майка ми си изкарала
акъла, а и родното ми градче, къдeто всички ме знаят, изтръпнало. Ангел Грънчаров...
крадец!!! А аз все пак имах известен авторитет сред съгражданите си. Ето този номер
ми измислила, подтикната явно от службите, водеща в пловдивското радио Галя
Митева през далечната 1989 г., а, доколкото зная, и досега...
5.Други преживелици от онова време
Историята завърши както и беше предвидено: шефът на радиото Константин
Дуфев отказа да принуди Галя Митева да ми се извини в ефир заради гнусното
оплюване на името ми, за което аз настоявах, но в замяна на това издаде заповед
лицето Ангел Грънчаров никога вече да не бъде допускано в ефира на пловдивското
радио. И ето, минали са толкова години, тази забрана още се спазва.
На мен ми се наложи при първа възможност да отида в родното ми градче
Долна баня, за да успокоя родителите си, изплашени невероятно от историята с Радио
Пловдив. Обясних им, че цялата работа е кьорфишек, че на никакъв прокурор не са ме
давали, че просто комунистите никому не прощават щом като не им играе по свирката.
Майка ми обаче наистина се беше уплашила така, че до ден днешен горката все
повтаря да си трая, независимо от това, че нейният род са хора все антикомунисти,
смели и достойни хора, особено пък моят дядо Васил, за който съм писал на друго
място. И понеже мълвата беше разпространила за мен каква ли не страшна история,
се наложи да изляза на публичната сцена и в малкото градче на Софийска област.
Тогава в Долна баня нямаше СДС, а в страната СДС току-що се беше създало.
Аз в Пловдив участвах в първите публични изяви на много партии, оказа се, че една
част от тях са били все ментета. Примерно една, нарекла се "Християнрепубликанска", която после влезе в коалиция с... познайте с кого, ами с БСП влезе в
коалиция, естествено! Аз по-късно се свързах идейно с Демократическата партия, бил
съм нейн член в ония години, но за времето, в което говоря, все още не съм бил в
никаква партия. Та значи в Долна баня се срещнах с някои приятели и мои близки и
решихме да основаваме местно СДС.
Турихме две-три обяви, написани от мен на ръка (аз бях писар в казармата и
мога да пиша красиво), разлепихме ги на фурната, на магазина, и на един стълб на
главната улица. Разбира се, не стана без инцидент: един другар като видял, че моят
братовчед лепи нещо на стълба, веднага излязъл след него и а да скъса обявата,

силната ръка на братовчеда го хванала за яката. Оня позеленял от злоба, крещял като
луд, но обявата била спасена след предупреждение, че ще усети силата на ръката му
ако я скъса. И така, след два-три часа мълвата обиколила вече цялото градче, а
събранието беше обявено в едно младежко клубче, намиращо се в подземието на
сградата на наркоопа току до самия площад.
Когато отидох в обявения част, младежкия клуб беше пълен, както се очакваше,
все с млади хора. Дръпнах една реч, и трябва да съм бил доста красноречив защото
веднага след това списъците, които бяхме пуснали за записване към различните
партии, влизащи в коалицията СДС, се напълниха: за една вечер турихме началото на
4-5 партии, като се почне от социалдемократическа та се стигне до десни като
Демократическата или Радикал-демократическата. Младите хора се записаха без
притеснения, а това е подействало като бомба в заспалото градче: когато след
седмица-две аз отново минах, в града вече си бяха създали наново цяло СДС със
всичките му партии (Екогласност, Клуб за демокрация, Подкрепа и пр.), а основаните
от мен партии също бяха влезли в организацията. Разбира се, аз нямах претенции за
лидерство, лидер стана един местен артист. Който по-късно стана и депутат, наричаше
се Петър Стоянов, Бог да го прости: загина по време на депутатството си в
автомобилна катастрофа.
В родното пък село на моята майка, село Марица, вуйчо ми Ангел, Бог да го
прости, се беше ангажирал със създаването на СДС. Ето една история, станала в тия
дни, която говори много за психологията на тия тогавашни хора.
В Долна баня на главния площад има една часовникова кула, правена след 9-ти
септември, през 50-те години, тя е до сградата на Партийния дом. Този часовник комай
никога не е работил, ала по едно време другарите решили да го пуснат. Ала нямало
камбанка за часовника, и решили да вземат една камбанка от параклиса Свети Спас,
който се намира на мястото на стар манастир, разрушен от турците някога. Реченосторено, за партията нямаше нищо невъзможно: докарали камбанката и я турили да
краси часовниковата кула.
Добре, ама в града след този миг почнали да стават крайно неприятни неща: да
умират при катастрофи, удавяния, преждевременни смърти от нелепи скоропостижни
болести все млади хора, деца, и то с методична последователност. Аз като съм бил
дете си спомням в махалата се удавиха, отровиха или умряха деца от болест кажиречи през къща, толкова много деца и младежи умряха. Когато съседско дете заболя
от тумор на главата, родителите му, учители, отишли в Петрич при леля Ванга да
питат има ли някаква надежда. Тя обаче им отвърнала така: "Вие там в Долна баня да
вземете да върнете камбаната на манастира, щото имате проклятие и докато не я
върнете, пък и доста след това все ще умират деца и млади, градът има страшно
проклятие!".
Тия хора казали тук-там за това, детето им умря също, долнобанчани говореха
умислени, но кой ти смееше нещо да каже на управниците?! Които тогава бяха заети
да градят свои вили с държавни пари и материали, като правеха страшни злоупотреби.
Та до 10 ноември 1989 г. никой не се е осмелил да каже на властта нещо. Макар че
явно историята с леля Ванга е стигнала и до тях. Ала те на инат продължаваха да си
държат камбанката на неработещата изобщо часовникова кула: зер комунистите са
"напредничави хора" и в "бабини деветини" не вярват!
Да, ама като падна Т.Живков и се създаде СДС, хората се сетиха и първото,
което поискаха от управниците, беше да върнат камбаната на манастира. Разбира се,
властта се отнесе с насмешка, и отказа да изпълни желанието на хората. Тогава
хората начело със свещеника тръгнаха на шествие да протестират, правеха молебени
за изкупване на проклятието, митинги също – аз също говорих на един такъв митинг –
и в края на краищата камбаната беше върната на мястото си в параклиса на
манастира Св.Спас. Но години след това продължиха да умират при извънредни
обстоятелства деца и младежи, също и по-млади хора, и хората все го свързваха с
проклятието за камбаната. Интересното е, че лидерът на СДС, същия депутат, за
който писах по-горе, който именно водеше шествието за връщане на камбаната, също

загина в катастрофа: колата му се разби на завоя в един стълб на 50-60 метра от
часовниковата кула! Това лято пък синът на мой братовчед също загина при
катастрофа на десет метра от същото място! Синът пък на друг мой братовчед, в
девети клас, се отрови от гъби и почина през 1992 г., когато аз вече бях кмет на град
Долна баня. Бог да ги прости всички тези младежи, които си отидоха без време и токувиж тъкмо заради ината и глупостта на ония тогавашни властници...
Но за моето кметуване трябва да пиша по-нататък, то беше през лятото-есента
на 1991 година. А дотогава има много други събития, за които си струва да се разкаже.
Аз по начало си живеех в Пловдив, а след като мина националистическата вълна с
имената на турците – ДС реши въпроса по друг начин, създавайки ДПС начело със
своя довереник Ахмед (Сава) Доган – се отпочна дългата история с натиска, който
току-що създадената опозиция проведе за отмяна на чл. 1 на тодорживковата
конституция. То е цяла епопея тази борба, партията се инати дълго, накрая отстъпи, а
пък като връх на всичко рече да предложи шумното шоу, наречено "национална кръгла
маса", което има голяма роля за потискане на революционния антикомунистически и
свободолюбив плам на хората.
6.Вместо да погребем "трупа на комунизма", допуснахме той да вампиряса
Навлизам в анализа на най-решаващите събития от декември 1989 година. По
това време другите народи в Източна Европа показаха твърдост и изгониха
комунистите от властта по най-позорен начин. Тези народи тръгнаха с готовност по
трудните пътища на свободата, не се огънаха или уплашиха и постигнаха много повече
от нас. Ние, българите, по ред причини не можахме да се отървем от
комунистическата напаст и оставихме мутиращият комунизъм да донесе безброй беди
и злини на цялата нация. Мутрите, организираната престъпност, кражбите, убийствата,
"присвояването" на цялото национално богатство от същата номенклатурна
комунистическа клика, превръщането на комунистите в капиталисти, от борци срещу
капитализма в строители на капитализма, ченгесарският контрол на целия преход,
арогантният аморализъм на политическата класа и пр. са именно ипостаси или ракови
разсейки на болестта, наречена комунизъм. Общественото тяло у нас не можа да
надмогне, уви, тази болест...
Защо стана така, защо бяхме изиграни, защо вместо действена демокрация от
европейски тип имаме комунистическа олигархия от азиатско-деспотски или рускопутински тип е крайно болезнена тема. Но въпреки всичко трябва да се разсъждава и
да се търси истината. Именно през декември беше прекършен за първи път, и то по
крайно гнусен начин, нашият български устрем по свободата. За първи път през
декември "другарите" у нас ни показаха, че свободата и демокрацията у нас задълго
ще си остане само химера, и че ще става каквото искат и решат те...
В спомена за оня студен декември ми е останала съвсем ясна картина на
главната улица в Пловдив, на площад Централен, изпълнени с протестиращи в
мъглата разгневени хора. Да, много мъгливи и студени дни се случиха тогава, сякаш и
самата природа страдаше заедно с нас, сякаш и Бог беше солидарен с нашата борба.
Протестирахме срещу член Първи на комунистическата конституция, според който
"ръководната роля в държавата принадлежи на Българската комунистическа партия".
И то за вечни времена! Да, точно това си бяха записали в конституцията си другарите,
та да има пълни гаранции за грабежите им! И когато казахме, че това безобразие
трябва да престане, че искаме многопартийност, че искаме избори, че искаме
демокрация, "Партията" – така се пишеше самата тя тогава! – заяви нагло: "Тая няма
да стане", "Властта с кръв сме я вземали, с кръв ще я дадем!", а пък и никаква вина
нямаме, няма да поемем никаква вина, защото "Вината обичаме да ги поемаме само
с... мезе!". Да, ето така се държаха тогава "другарите", чувствайки се пълни господари
на тази страна и на този народ. Това за вината и за мезетата го каза тогава (или малко
по-късно) Филип Боков, доскорошен съветник на президента Гоце Първанов, а сега –

главен секретар на Министерския съвет на Дмитриевич Станишев или шеф на
канцеларията му, не знам точно.
Народът скочи, ужасен от тази колосална комунистическа наглост, и се стигна
до момент, в който разгневените хора бяха способни на всичко: започна
няколкодневната антикомунистическа революция у нас, в която "другарите" в един
момент почнаха да треперят, предчувствайки неминуемо възмездие заради
престъпленията им. И ето, ние в Пловдив, а пък в София хора от цялата страна
заявиха своята решимост да изтръгнат властта от костеливите ръце на престъпната
партия.
Дойдоха исторически дни, чиито шанс завинаги да се отървем от
комунистическата напаст беше провален по добър български обичай съвсем просто:
чрез предателство. "Другарите" явно не ги е било толкова страх от разгневения народ,
защото току-що появилите се "водачи" на този народ в лицето на Жельо Митев Желев,
Петко Симеонов и други такива куриози отдавна са служели на самите тях: наистина
се оказва, че бивш комунист няма и не може да има. Лицето Жельо Желев, марксистки
философ и голям приятел на Доган, някога е бил комунист, пък после станал "малко
по-малко комунист", заради което го изключили от "Партията", а той години наред
водил борби да го върнат в лоното на партията-кърмилница. Това е кратката история
"дисидентстването" на лицето "наш Жельо", както любовно го наричахме тогава: явно
сме били страшни наивници! Ама имали ли сме друг избор: та явно не друг, а службите
на ДС ни натрапиха нашите "демократични" и "опозиционни" водачи, вождове, лидери
и кумири?!
Тогава, в ония дни, люпилня на лидери беше предаването "Всяка неделя",
водено, както сега вече знаем, от агента на ДС "Димитър", подвизаващ се на
журналистическия фронт под името Кеворк Кеворкян. Друго едно такова предаване на
единствената национална телевизия беше "Панорама", водено от Иван Гарелов, да,
същия, с мустаците, дето Слави Учиндолски го взе да води онова шоу, пък после го
изрита немилостиво. За този Гарелов, пак журналист-международник, мълвата
упорито говореше още тогава, че си е направо полковник от ДС, сиреч с чин като на
светиня му, като на самия патриарх Максим! Та тия двамата, Гарелов и Кеворкян,
следвайки нечии инструкции, решиха кой ще бъде поднесен на народа като "дисидент",
кой като "опозиционер", като "новата съвест на народа" и пр. Телевизията има голяма
сила – това другарите са го знаели още тогава и го използваха майсторски.
Гарелов и Кеворкян канеха в предаванията си все марионетки от типа на "наш
Жельо", тия пък се репчеха с по една-две заучени фрази и хоп – ставаха лидери и
кумири на нашия наивен и така жаден за демокрация народ. Никога в историята на
българската демокрация от ония дни ние, демократите, не сме си избирали
демократично своите лидери: те ни бяха натрапени отгоре, именно от ДС и от нейните
протежета в телевизията! Това именно показва колко всъщност е струвала онази
тогава наша "прохождаща демокрация". Тя всъщност, види се, съвсем не е
прохождала, а е лазила на корем и като охлюв пред господарите си, пред "сивите
кардинали" от ДС! Така ни натрапиха за "демократични лидери" не само Жельо и
Петко, ами и Тренчев, и Доган, и сина на генерала от ДС Каракачанов, и кой ли не още,
все хора, които с огромно презрение към тълпата играеха ролята си и ни поздравяваха
със знака "виктъри" по митингите. А пък ние, наивниците, по едно време дори им и
вярвахме. А лицето Жельо Митев Желев, сега вече пенсионер, чухте ли, наскоро бил
обявил ГЕРБ за "дясна партия" и е оценил, че лицето Дмитриевич Станишев
"управлява хубаво" – това нещо да ви говори, скъпи ми дами и господа наивници?!
И когато на 14 декември решеният на всичко народ огради Парламента – и
тогава имахме "парламент", но съставен все от "другари", със 100% комунисти в него,
същинска мечта, а, Дмитриевич Станишев?! – и заяви, че няма да се разотиде, когато
хората, разлютени от наглостта на комунистите, освиркаха и Петър Младенов, заел
мястото на Живков, и другите велможи от комунистическия елит, които се опитаха "да
говорят с народа", тогава на сцената се появи "наш Жельо" и призова хората да си
идат! Малко по-рано, миг преди това Петър Младенов, обиден от освиркванията на

тълпата, е промълвил своята прочута фраза "По-добре танковете да дойдат!". Ала
службите от ДС са предложили "модифициран троянски кон" за по-ефективен танк,
който да смаже и погаси революционния плам на свободните хора. И ето, "демократът
Жельо" и компанията му предадоха хората, а "наш Жельо" по този начин си заслужи в
отплата президентския пост. А пък другите "първенци-демократи" си получиха също
подобаващи служби. Именно: я вечен абонамент за парламента, я министър, я
посланик, я нещо друго, все така сладичко...
"Демократичните лидери" и комунистите се споразумяха, за да се отпуснат
малко клапаните на напрежението, да започне "национална кръгла маса", където да се
осъществят всички сделки на нашия нов елит. Тази кръгла маса си беше говорилня и
шоу, а пък ние, наивниците, на моменти дори ръкопляскахме. Когато днес говорим, че
нашата демокрация е станала менте, че се е превърнала в "театър" или в чалготека,
че е по-скоро виртуална, отколкото действителна, трябва да знаем, че началото на
този процес беше именно "кръглата маса". Дори не се посвениха да използват символа
на "трапезата" или "софрата", така близък на българското съзнание, а и ние,
наивниците, тогава изобщо не се усетихме, че ни баламосват с приказки и речи. А пък
тогава всъщност започва дележът на голямата баница, почва цялото това лакомо
лапане, с което ще се запомни "преходът"!
Вместо както стана в другите страни комунистите да станат по-ниски от тревата,
да бъдат изритани позорно от властта, да не смеят да припарят до лапането вече, у
нас нашите специфични "демократи" почнаха пазарлъци с тях – оттогава, та до ден
днешен! А ние се оставихме да ни правят на идиоти – и дори дълго не съзнавахме, че
сме точно такива. Вместо да закопаем завинаги трупа на комунизма в гробищата, ние
допуснахме той да стане вампир, и то доста охранен, впрочем, който да ни пие
кръвчицата години наред и все повече да дебелее. Ето това е резултатът на нашата
специфична българска олигархично-комунистическа "демокрация". "Демокрация" ли
казах? Айде де...
Че е ставало всичко така аз имам едно съвсем лично свидетелство, за което за
първи път ще призная ето сега – понеже моментът дойде. Вярно е, че мащабът е друг,
но същината е същата. Ето моята лична история на провала ми. Аз бях тогава
поставен в един момент на кръстопът. Аз избрах достойнството и свободата си – и
загубих всичко останало. Но глупаци всички като мен явно не са били. Ето за какво
става дума.
Като университетски преподавател имах някакво влияние сред студентите, пък
и сред обществеността заради свои изяви по медии и пр. Веднъж в ПУ студентите бяха
организирали митинг, не си спомням сега точно за какво е било. Аз разбира се бях там.
Слушах изказванията с интерес. Изведнъж зад мен чух някакви викове, някой искаше
думата. Обърнах се и видях зад мен неколцина "другари" с костюми. Сред тях
различих лицето на един комсомолец, шеф в някакъв комитет, дори му знаех името
покрай мои истории в Комсомола: казваше се Жан Виденов. Та точно този искаше
думата и се развика. Никой не му обръщаше внимание, аз се обърнах и му казах:
"Недей, няма смисъл, ще те освиркат!". Той обаче се ухили гадничко и продължи да
иска думата. По едно време дадох знак на мои хора да му направят път към трибуната.
Жанчо поговори, беше, естествено, освиркан, опозорен, но пък някои фактори,
предполагам, са го забелязали. Което явно му е била целта...
Аз пък, както казах, ходех на всички открити събрания на партиите, новите найвече, а един ден гледам афиш: и БКП се "отваря към хората", кани любезно всички
граждани на свое открито партийно градско събрание. Взех едни приятели и отидохме
да погледаме поне шоу. Да, обаче шило в торба трае ли: по едно време взех да искам
думата да кажа нещо. Другарите, няма как, ми я дадоха. Много добре си спомням какво
казах тогава, понеже за първи път се изказвах на такъв висок техен форум.
Бях кратък. Казах им, че трябва, понеже сме християнски народ, да се покаят за
греховете си. Ако искат прошка от народа за страданията, трябва да има някакво щогоде искрено покаяние от тяхна страна. Обясних им какво значи това "искрено
покаяние", на което разгневеният народ единствено може да повярва. Казах им:

излезте на площада пред хората, паднете на колене, раздерете си дрехите, посипете
си главите с пепел, плачете и се кайте – едва тогава ще ви повярваме и простим. Друг
начин няма. Казах тия думи и очаквах залата да се срути от негодуванието на
присъстващите. А те стояха като онемели от наглостта ми. Стояха с отворени усти.
Пълно мълчание около минута. В един момент някои по-млади комунисти се съвзеха и
започнаха... да ръкопляскат! Чудо невиждано, не съм чакал такъв ефект, аз чаках да
ме разкъсват! Да, някои от по-младите почнаха да ръкопляскат на моето "библейско
изказване". Ала в следващия момент по-бавномислещите "другари" се освестиха и
почнаха, както си му е редът, да ме освиркват, да крещят, да искат линчуване за
наглеца. Аз набързо си обрах крушите и навън – това беше в тогавашното кино "Кочо
Честименски" – запалих цигара да се успокоя и да почакам приятелите, с които бях
отишъл на комунистическото сборище.
Да, но докато те дойдат дойде една "другарка" на средна възраст, в която аз
разпознах не кой да е, а един от заместниците на самия първи в Пловдив! И то по найважния ресор: идеологията. Няма да й казвам името, но казаното вече е достатъчно
по-възрастните пловдивчани да се сетят кого имам предвид. Тази дама ми каза ето
това: "Господин Грънчаров, искам да ви поканя да дойдете утре в кабинета ми в
Партийния дом! Искам да ви кажа нещо много важно за вас! Моля ви непременно да
дойдете! На пропуска ще ви чакат". Каза това и бързо се върна в разбунената зала да
въвежда ред. Тя, всемогъщата другарка, ме "молеше", а аз стоях като ударен с мокър
парцал по лицето, не можех да повярвам!
Не спах една нощ, разсъждавайки за какво ли може да ме вика. На другия ден,
разбира се, не отидох. Може за много неща да ме е викала. Аз обаче тогава усетих
нещо нечисто в думите й. Може би искаха да сключват сделка с мен? Нещо като
сделка с Дявола: давам ти всички земни благини, за да ми продадеш душата си и да
почнеш да ми слугуваш. Аз обаче и тогава, и до днес съм бил и си оставам
непоправим идеалист. Затова и не отидох. Реших да си запазя душата. Защото и
тогава, и досега смятам, че тя ми е най-голямото богатство.
Скоро се разбра, че започва възходът на Жан Виденов, който го доведе до
върха на партията им и на държавата. Аз бях и съм още добър оратор, знам ли,
"Партията" им нищо чудно да е искала да ме поизползва?! Такива хора тогава се
търсеха много. Хора с "чене". Може мен да са ме предвиждали за участта на Жан, но
поради неявяването на... Иван спечели Жан?! Трудно е да се каже обаче сега кой е
спечелил и кой е загубил. Мнозина обаче в ония дни не са били такива идиоти като
мен: тогава се купуваха съвести кажи-речи с цели чували!
Да, тогава беше време на възходи и на падения както всяко смутно време...
7.Някои любопитни случки от зората на нашата демокрация
Налага се все пак да опиша накратко впечатлението си от "националната кръгла
маса", чиито заседания се предаваха по телевизията и радиото. Голямо шоу беше
това “мероприятие”, режисирано от претенциозен, ала не чак толкова кадърен
режисьор.
От едната страна седяха представителите на управниците, сиреч БКП и
всичките й сателитни и казионни организации от типа на ОФ, БЗНС, ДКМС,
пенсионерски съюзи и пр. Всички те, разбира се, добре изглеждащи, оядени,
надеждни, спокойни, разумни. От другата страна пък седяха представителите на
опозицията, все лидери на току-що създали се партии, партийки, движения, крилца,
перца и пр. Всички те, разбира се, все брадати, небръснати, неподстригани, несресани
даже, страшни, буйни, кресливи, гласовити, диви: та да се уплаши нашенският
благодушен избирател от тия с вид на същински бандити съвсем нови “опозиционери”,
сиреч кандидати за властчицата.
Е, все пак за да не се прекали много за главен в опозицията си беше турен д-р
Желев, иначе бръснат и с костюм, който обаче сам по себе си, горкият, изглеждаше
смачкан отвсякъде и дотолкова, че да орезилява самото понятие "демократични сили",

което пък именно в негово лице изглеждаше доста глуповато, грозно, некадърно,
засукано някак си и пр. "Партията" от своя страна извади всичко най-добро, което можа
да намери, и изтика на преден план добре изглеждащия Георги Пирински, днешният
председател на Парламента, който обаче за зла участ имаше глас на компютърен
синтезатор, излъчващ нещо античовешко и студено. Чат-пат там се мяркаше и самият
Андрей Карлович Луканов, който се държеше бащински спрямо опозицията, зер, както
сега вече се знае, той самият е имал най-дейно участие в подбирането и
назначаването на хората в една най-удобна, “правилна” и "наша" опозиция. Серьожа
Дмитриевич – на тия презимената им все на "-ич" завършват, що ли?! – тогава още го
нямаше поради детска непълновръстност. То той май така и не излезе от нея и досега,
ама карай...
На кръглата маса се джафкаха, играеха си роличките, произнасяха се някакви
пламенни слова и речи, та наивниците да ръкопляскат и да бъдат опиянявани от все
по-кухи надеждици че нещо ще се промени. Докато се е разигравало туй театро,
"Партията" е била твърде заета с тоталното опоскване на икономиката на страната,
чиито ресурс по невидими канали беше източван години наред все във фирмите на
другарите, вече почнали да се подвизават в битието си на... "капиталисти". За една
нощ зарязаха комунизъма и се заклеха във вярност на капитализъма. Легнаха си една
привечер като комунисти, събудиха се на другата заран като... "капиталисти". Всичко
това обаче ставаше потулено и потайно, с маски и преструвки, лъжеше се яко,
крадеше се обаче така, както никога преди това не се е крало: източваха банки,
фондове и заводи, даваха на верните си другари куфарчета с пари за да започнат
бизнес и да почнат да се преобразяват в капиталисти. Такова разбойничество като
започналото през 1990 никога никъде не е имало; грешка, имало е, но само в Русия.
Да, и там е имало също такъв бандитизъм, то си е логично: руснаците са си учителите
и вдъхновителите на нашите тукашни таварищи…
Интересното беше това, че на кръглата маса се договаряха някои неща,
примерно се спореше за премахването на чл. 1 от живковата конституция и за
деполитизация на органите на властта, вземаха се по най-тромав и бавен начин
някакви решения. А пък после Народното събрание, същото де, от времето на
Т.Живков, съставено на 100% все от твърдоглави комунисти, без никакви разисквания,
като машина за гласуване, гласуваше единодушно всичко онова, което кръглата маса е
решила. Явно у нас табиетът все такъв си е бил: решенията се вземат от тесен кръг,
на някаква софра, а пък после се изпълняват от институциите. Този кръг може да е бил
и по-широчичък, или пък по-тесен, както сега, например, се състои само от трима
човека: Дмитриевич, Доган и… "цар Симеон"! Ала принципът явно за всички тия години
е бил все този: върховете, баш елитът решава на софрата, а после решенията се
обличат в законова форма.
Това го видяхме с очите си на кръглата маса, чудихме се и се дивихме, ала
едва сега осъзнаваме, че за всичките тези години демокрацията ни е била все така
театрална, външна, не същностна, ами игрова някак си, показна и дори... забавноразвлекателна. Нея явно и затуй сега в лицето на бат Бойко я изби съвсем на чалга, на
явни шмекерии, на непрестанно медийно търчи-лъжи и на едно чисто нашенско си
популистично менте – навсякъде и във всичко. По-късно се създаде нещо като
постоянно действаща институция "кръгла маса" в лицето на консултативния съвет при
Президента, дето се вземаха най-важни и трудни решения. Разбира се, без някой
изобщо да е имал някакви притеснения, че това обезсмисля самата демокрация и я
прави именно съвсем театрална.
Случи се така, че и аз самия участвах за малко в едно такова театро, разбира
се, не на национално, ами на регионално ниво. В Пловдив, по почина на София, също
беше създадена "кръгла маса". Явно така е било и в другите големи градове, пък нищо
чудно и в най-малките селца да са отворили някаква софра, където да са заседавали,
да са се пазарели и да са се договаряли. Но това, което знам, е че в Пловдив по същия
модел се образува “кръгла маса”: от едната страна беше "Партията" с отрочетата си,
със сателитите и с казионните си организации, а пък от другата страна седнаха

всякакви опозиционни космати, брадати и мустакати – все по байганювски маниер! –
лица, водачи на местни новосъздадени партии или пък началници на пловдивските
бюра на основните опозиционни софийски партии. По това време аз, заедно с моите
студенти от Философския клуб, решихме да създадем своя организация, нарекохме я
"Движение за възстановяване на духовните ценности и за милосърдие". Аз пазя още
документите от тази доста странна организация, от името на която моя милост седна
на страната на опозицията, въпреки че иначе погледнато си бях от клуб “Демокрация”,
където обаче официалните представители на кръглата маса в Пловдив бяха, разбира
се – и доколкото си спомням – братята Сапареви и самата Дърева. Та в тази връзка
още на откриването се състоя един малък инцидент, който искам да опиша,
придържайки се само към фактите, и нищо не притуряйки от моята иначе доста победна – имам предвид в сравнение с тогавашните реалности на живота! – фантазия.
Не знам кой ми беше казал, че ще има кръгла маса и как се озовах там, но е
факт, че аз седях на тази маса преди откриването й и оглеждах с нескриван интерес
случващото се около мен: явно съм предчувствал, че един ден ще бъда хроникьор на
тези събития. Компанията от страна на "опозицията" беше не по-малко странна в
сравнение със софийската, с националната опозиция: отнякъде бяха изпълзели хора,
които до вчера никой не знаеше, които обаче яко се тупкаха по гърдите, че били
"велики демократи” и “страдалци за демокрацията", "антикомунисти", на които обаче
комунистическият манталитет си личеше отдалеко, нахални и безскрупулни люде, в
чиито очи се четяха само отражения на парични знаци и на пачки, а също и буйно
ламтеше огънят на някаква маниакална и невероятно силна жажда за власт.
Признавам си, че тия тогавашни "опозиционери" в повечето случаи имаха вид на
същински лумпени, които ги мързи даже да се умият, а камо ли да работят някаква
работа или да водят някакво смислено дело. И понеже моето “движение” си беше за
милосърдие, явно аз от милосърдие съм седнал сред тази компания, та да им
помагам, щото те се държаха доста… куриозно и скандално, да употребя възможно
най-меките думи. По тази причина явно ДС също от милосърдие е турила тук-там по
някой свой човек, по-образован и по-оправен. Ето, например, братята Сапареви бяха
там: понеже знайно е, сред слепци и еднооките стават за водачи.
Аз единият Сапарев, Огнян, го зная от университета, той се правеше за
"свободомислещ", ала свободомислието му се изразяваше главно в странния му
маниер на обличане. Особено някак си “дисидентски” изглеждаше най-вече това, че
той носеше една капела, претендираща да е нещо като “каубойска шапка”: сиреч лице,
слагащо си такава шапка и зиме, и лете, няма как да не е поне “дисидент”. Знам също,
че във времената на страх, в които моят Философски клуб в университета водеше
най-активна "подривна дейност" сред студентството, Огнян Сапарев нито веднъж не
дойде в клуба, дори само да присъства на лекцията на някой известен "дисидент",
каквито тогава наистина канехме в клуба, а пък лекциите им минаваха при голям
интерес на студентите и дори на пловдивското гражданство. Не, той не дойде никога,
само веднъж ме срещна на входа на университета в компания с един партиен секретар
(Владимир Янев) и те двамата, страхливо оглеждайки се, ми казаха: "Браво, клубът ти
прави полезни неща, дерзай!". Знам обаче със сигурност, че Сапарев привикваше
някои от моите студенти-активисти от клуба и явно ги е разпитвал най-подробно за
това какви са настроенията в него. Тия дни пък се разбра от доклад на комисията по
досиетата, че лицето Огнян Сапарев си е бил най-официален агент на ДС и доносник.
Та това лице тогава представяше на пловдивската кръгла маса нашият Клуб за
демокрация. Явно и другите представители са били все от този сорт, казвам това, та
да разберете защо още на първото й заседание се разразиха някои неизбежни за така
сложилата се ситуация любопитни събития и инциденти.
Пръв взе думата и откри софрата Панталей Пачов, първи комунист на Пловдив
и на целия вилает. Той говореше по-новому, речта му беше мека и елейна,
призоваваше за толерантност, за културни дискусии и пр., и т.н., и ала-бала. Трябва да
е държал слово от около 10-15 минути, не помня точно. След това се даде думата на
опозицията. Тя пък, горката, още хептен не беше структурирана, водеха се най-люти

битки кой да води "бащина дружина", още също си нямаше назначен "общопризнат"
лидер, какъвто беше бай ви Жельо в София. Това затрудни работата на софрата,
щото се очертаваха битки, каквито историята, няма как, ще запомни. Аз пък бях
отишъл там най-вече от любопитство, за да видя какво ще стане, да го видя с очите си,
та да бъда свидетел и нещо като хроникьор на историята. Значи настъпи кратко, но
доста глупаво мълчание, след като беше дадена думата на опозицията, ала в един
момент най-опереният се съвзе, и грабна думата със замах. Той каза горе-долу
следното, за жалост тогава не си водех записки, а е трябвало:
–Дами и господа, другарки и другари! (Пачов явно вече не се стряскаше толкоз
от съответните “буржоазни думи” за вежливо обръщение, беше се почти примирил с
падението на другаросването!) Ние, опозицията, приветстваме началото на
пловдивската кръгла маса, но искаме да заявим, че има непреодолима пречка за
нейното започване. Докато тази пречка не се отстрани, ние смятаме, че софрата,
пардон, масата няма как да се открие. Защото сред нас стои едно лице, което не е
легитимно, зад което не стои никаква организация, сред нас стои един самозванец,
една крайно деструктивна и конфликтна личност, с която ние не искаме да седим на
една и съща маса. Предлагаме това лице да бъде изгонено, и едва тогава масата да
започне работата си...
Той продължи в този дух, а пък присъстващите взеха да се оглеждат та да
съзрат кой е този... натрапник, дето е чак толкова нелегитимен. Настъпи леко
смущение и тих възглас на всеобщ уплах, щото на тази маса от страна на опозицията
едва ли някой тогава изобщо е бил "легитимен". Явно по тази причина почувствителните изглежда съвсем силно се уплашиха. Радващото, успокоителното
беше, че само един бил този, нелегитимният, но всеки от тях изглежда се уплаши да не
излезе, че тъкмо той е нелегитимен. Всички със затаен дъх чакаха да се съобщи името
на натрапника, та да си отдъхнат, и да започне "плодотворната дискусия". Аз пък в
този момент, признавам си, изобщо не се уплаших, понеже, първо, Философският
клуб тогава се пръскаше по шевовете си от посетители, цял Пловдив знаеше за него,
той не съществуваше от вчера, а от две години. А пък, от друга страна погледнато, аз
и нямах особено намерение да стоя там, на масата, но ми се искаше поне да видя туйонуй, та затова и бях дошъл.
Ораторът, казах, произнесе горните слова, но понеже не съобщаваше име, в
средите на опозицията мина и се настани все по-смразяващ полъх на всеобщ уплах, а
пък от страната на управляващите и в техните души, изглежда, се появи лека досада.
Някои от тях се провикнаха с настояване да се каже името на натрапника та да си ходи
и да почваме, да не губим скъпоценното време. И тогава оня, говорещият, той се
казваше – хайде да му кажа името! – Теодор Димитров, изстреля като картечница:
– Ангел Грънчаров се казва натрапникът, който е нелегитимен и трябва да си
ходи, а ако не си ходи, кръглата маса няма как да започне!
В средите на опозицията мина вълна от нескривани въздишки на облекчение,
щото, както казах, всеки се боеше да не кажат неговото име по причина, че всъщност
никой не беше легитимен. А пък някои, изглежда, и значението на самата дума не
познаваха, та затова тя им звучеше още по-страховито. Аз пък, крайно изненадан че
моята скромна личност е придобила такова зловещо и съдбовно вселенско значение,
се усмихнах и казах следното:
8.Нравственият облик на нашенските най-първи "демократи"
– Аз съм крайно учуден, че се придава такова голямо значение на моята
скромна личност: все пак излиза, че само аз, че само моята личност е единствената
пречка изобщо за започването на какъвто и да е демократичен процес на пловдивска
земя! Това ми показва, че демокрацията е на път да цъфне мигом, което мога само да
го приветствам. Ако наистина е така, ако аз самият съм единствена пречка пред
демократичния цъфтеж, то съм готов веднага да си тръгна: понеже милея най-искрено
за демокрацията ни. Признавам, че дойдох тук да чуя и да видя как ще потръгнат

нещата, понеже, знайно е, аз съм философ, психолог и изследовател, та тия неща са
интересни за мен. Ако позволите, аз бих могъл да бъда чисто и просто само публика,
щом господин демократът се гнуси толкова от мен и предлага да бъда изхвърлен
немедленно. Но искам да запитам нещо: какво имаше предвид господинът като каза,
че само аз съм... "нелегитимен"? Крайно ми е любопитно да разбера, и щом задоволи
интереса ми, си тръгвам веднага.
Сега едно малко разяснение: лицето, което предложи да се махна, та кръглата
маса да започне, сиреч постави условието, че не може да седи на една и съща маса с
мен, ми беше доста бегло познато, но не дотолкова, че да не мога да си спомня две
случки, в които на моя милост й се наложи да обмени някакви реплики с туй лице. Това
лице Теодор Димитров после придоби кажи-речи историческа роля в пловдивското
СДС, стана негов лидер, от което произлизаше, че моя милост вече по никакъв начин
нямаше как да бъде дори призната формално за седесар: той стана олицетворение на
тукашното “седесарство” и негов “модус вивенди”, тъй да се рече. А двата инцидента,
при които ние с Теодор Димитров се сблъскахме, бяха следните, разказвам ги, защото
те са изразителни за тогавашните "демократични нрави".
Аз казах, че в Клуб демокрация, на който бях един от учредителите, по едно
време заприиждаха потоци от хора, сред които разпознах някои най-примерни
“другари-комунисти”. Един от тях трябва да е било и лицето Теодор Димитров. Аз
винаги съм си бил устат, и на тия сбирки участвах в дискусиите най-активно. Аз бях
първият, който постави ребром един най-болезнен въпрос: “Може ли човек, бидейки
комунист или бидейки член на БКП, едновременно с това да е и… демократ, да си е
опозиционер?! Може ли, сиреч, да се противопоставяш в качеството си на
“опозиционер” на управляващата партия, на която обаче си член? Може ли да си хем
опозиция, хем управляващ, какво значи това? Не е ли прекалено байганювска една
такава теория?!”. И аз веднага си казвах мнението: или си комунист, или си
опозиционер, избирай, и двете едновременно обаче не става, просто няма как.
Първа скокна на бой като чу моя толкова провокативен въпрос госпожица
Дърева, сякаш й бръкнах с два пръста в самата душа: тя нарече това “софистика”,
нищо не пречело да си опозиция на собствената партия, дори особено ценни били
хората, които, бидейки комунисти, са и опозиция на комунистите, понеже, представете
си, те “разяждали врага отвътре”. Като каза този бисер уважаваната Дърева, аз,
разбира се, радостно скокнах и я помолих да каже: а кой за нея, собствено, е “врагът”?
Попитах я, и допълних: комунистите ли за нея са “врагът”, след като тя десетилетия е
била примерна комунистка, или демократите са, респективно, враговете й – на нея
самата и на партията й, така мила на сърцето й?! Веднага групичка другари на
госпожицата почна неистово да крещи и вие: “Абе къв е тоя бе, за какъв се мисли пък
тоя бе, ами той тук явно е само некакъв си провокатор бе, та той само пречи бе, да
вземем да го изгоним, що го търпим още бе?!”. В такъв момент председателстващият
Сапарев – единия път Огнян, другият път Славян, те, братята, сякаш бяха абонирани
все те да председателстват! – подлагаше на гласуване дали лицето Ангел Грънчаров
да бъде изгонено от заседанието. Аз обаче питах доколко подобава за един клуб,
наречен Клуб демокрация, да гони ония, които мислят различно, сиреч доколко е
демократично да не се допуска другомислието, и Сапареви ме гледаха като ударени с
мокър парцал, пък аз си оставах.
Точно в един такъв един момент лицето Теодор Димитров не издържа, скочи и
ревна с цяло гърло срещу мен:
– Абе не го слушайте тоя бе, той е провокатор, той е учил в СССР, нищо чудно
да е и от КГБ, такива нямат място в една демократична организация!
Тогава ония мои привърженици-антикомунисти, които бяха малцинство, се
пообъркаха, аз пък не му останах длъжен на този Димитров, и му рекох едни думи,
които той явно няма да забрави докато е жив. Казах му: “Слушай бе, я не ми говори за
комунизъм, на теб дори лицето ти излъчва комунистическа злоба, на теб все едно на
челото ти пише с червени букви “Аз съм жив комунист!”, та ти излъчваш комунизъм с
всяка фибра на тялото си бе, Теодоре!”.

Ето заради какви мои думи туй лице Т.Димитров от този момент нататък вече не
можеше да ме понася и явно с пълно основание човечецът каза, че с такъв крайно лош
тип като мен не може да седи на една и съща маса. А другият инцидент около това
лице беше по-късно когато аз присъствах на представяне пред пловдивската
общественост на новата Демократическа партия, на която лицето Т.Димитров беше
местен шеф. И на това представяне си позволих да го запитам дали той лично разбира
смисъла на термина “демокрация”. Т.Димитров се изчерви, понеже не знаеше що
точно значи думата демокрация – той иначе беше инженер – и почна да крещи, че
“съветски възпитаници” нямат право да питат що е демокрация. А пък аз рекох: “Ето, с
поведението си този шеф на Демократическата партия показа, че самият той няма
нищо общо с демокрацията и с демократичността!”, публиката се разсмя, а аз си
тръгнах. Та от тия два случая Теодорчо явно така силно ме мразеше.
Но да се върна сега на самата софра, пардон, кръгла маса. Като рече тия думи
за моето изгонване, Т.Димитров мигом стана любимец на цялата “демократична
общност”, понеже, както казах, изобличаването само на моя милост като “нелегитимен”
доведе до това всички да си отдъхнат блажено и замечтано, някак си упоени от чара
на своята легитимност, а пък това нямаше как да не породи неудържима симпатия към
лицето Теодор. Но аз с известна наглост си позволих да запитам що е това
“легитимност”, може ли Теодорчо да ми обясни, та да си тръгна, ако осъзная с негова
помощ що е то. Тогава този мой въпрос предизвика още по-всеобщ уплах сред
демократичната общност, понеже ровичкането в термина “нелегитимност” можеше да
доведе дотам, че да се разбере, че де факто никой не е легитимен. Затова моето
настояване беше прието с всеобщо възмущение най-вече от страна на
демократичната общност. Аз обаче заявих нещо друго, което пък наля още повече
масло в огъня:
– Господа – рекох – хубаво, нека аз да съм “нелегитимен”, но Философският
дискусионен клуб към ПУ е съвсем легитимен и не е от вчера. Аз съм избран за
ръководител на този съвсем законен клуб, има си протокол, никой не е изразил
несъгласие с моя избор, а и градът знае, че аз съм и създател, и ръководител на клуба
вече толкова време. Всички опозиционни партии и сдружения се появиха доста покъсно след клуба, така че смятам, че аз съм си съвсем легитимен. Ето че по тази
причина ще излезе, че някои искат да изгонят от “кръглата маса” единствения
легитимен опозиционен представител, което е лош знак, зла прокоба за нейното
начало. Аз не разбирам как е възможно да се допуща това?! Помогнете ми да изляза
от това недоумение!
Като рекох това, чух, че някои представители на опозицията с по-чувствителни
души взеха от възмущение да вият на умряло, а пък в средите на управляващите
настъпи известно радостно раздвижване: шоуто започна да си го бива. Намеси се
Пачов да усмирява страстите, щото наистина някои демократи-опозиционери направо
си виеха на умряло от моята нечувана наглост.
– Драги дами и господа, другарки и другари – рече Пачов най-тържествено,
поглеждайки към мен и смигвайки ми: явно още помнеше, че го бях обидил преди
време като го нарекох публично “господин”, и то във времена, в което всички още се
“другаросваха”. Призовавам лицето Ангел Грънчаров да излезе от залата, да напусне
кръглата маса, и да не пречи повече с тия глупави схоластически спорове. Щом не го
искат господа демократите, значи е демократично да излезе: демокрация е това, което
мнозинството иска и каже. Господине, излезте ако обичате и затворете вратата след
себе си.
Рече това Пачов, опозицията си отдъхна, а някои дори изръкопляскаха. Аз
обаче съм голям инат и рекох това:
– Господин Пачов, искам да изразя известно несъгласие с вашата позиция по
казуса. Вие имате доста специфично разбиране за демокрацията. Ала демокрация не
е мнозинството да решава, а пък малцинството да бъде гонено: това, уважаеми
господине, е болшевизъм! Сиреч вашето разбиране за демокрацията е съвсем
болшевишко. Демократичността изисква мнението на малцинството да бъде зачетено,

и самото малцинство да не бъде притеснявано. А ето вие искате да ме изгоните,
позволете да запитам, а навън чака ли ме кола на “Народната милиция” та да бъда
подложен на “най-демократично” превъзпитание в милицията?
Сега пък от страна на управляващите някой другар изви на умряло, а Пачов
скочи и удари по масата досущ като кумира си Сталин. Признавам си, и аз изтръпнах:
все пак това беше абсолютен господар на цяла една губерния, на един цял вилает!!!
Пачов изрева:
– Няма да спорим, господинчо, ти трябва да излезеш, и по-бързо го направи, та
да не съжаляваш. Милиция няма да те чака, вече у нас е демокрация, но има други
институции за такива като тебе, които обаче няма да ги споменавам – понеже всички
се сещат!!!
На мен пък, признавам си, шоуто взе да ми харесва. Реших преди да си тръгна
да нанеса още един удар, та удоволствието ми да бъде по-пълно. И това произнесох
следната реч:
– Господин Пачов, аз, разбира се, скоро ще си тръгна, но и на осъдените на
смърт дават последна дума, та да се възползвам и аз. (В залата демократите, крайно
изнервени, че не са те най-отпред на сцената, почнаха злобно да се смеят и да ме
освиркват: санким, ний сме героите, тоя за кой се мисли та си позволява да заема
такива героични пози?!) Добре, демократите не ме искат, но има един друг вариант.
Клубът, който представлявам, заедно със съществуващото към него “Движение за
възстановяване на духовните ценности и за милосърдие”, формално погледнато, са
структури на… Комсомола, на ДКМС. Защото през всичките тия години след
създаването си през 1987 г. Клубът наистина беше финансиран от ДКМС, и си беше
част от него, нищо че имаше такава некомунистическа слава. По тази причина не
мислите ли, че моето място тогава е от страната на управляващите? Виждам, че от
вашата страна на “кръглата маса” седи представител на ДКМС. Дали да не дойда да
седна при вас?!
Пачов пак скочи, но се овладя и попита стреснатия комсомолец съгласен ли е
моя милост да мине към ДКМС, да стане един от техните представители.
Кариеристчето-комсомолец веднага изрева: “Не, никога, само през трупа ми може да
стане това!!!”. Опозицията и управляващите дружно изръкопляскаха на този героичен
жест на младежа. Пачов ми посочи вратата. Никой не ме искаше, затова казах, че се
радвам неимоверно че все пак “кръглата маса” започва, пожелах им успех и си
излязох.
Навън се сетих, че можеше да продължа шоуто, или поне да проваля “кръглата
маса”, като заявя, да речем, че само милиция може да ме извади от залата. Но те бяха
гадни, щяха да пренесат цялата кръгла маса на друго място, само и само аз да не съм
на нея. Оказах се сам срещу всички. Това не ми е било за първи път, не ми беше и за
последен: комай кажи-речи и досега съм си все така. Разбрах, че случилото се има
особен смисъл за мен, и че хора като мен наистина тепърва няма да имат място на
софрата, наречена “българска демокрация”.
От този момент аз реших да не се занимавам с политика, а да гледам отстрани
случващото се: нямах така ценното качество свръхнаглост, иначе можеше да остана.
Разбира се, превърнах се в изследовател на феномените на така специфичната
нашенска демокрация – и до ден днешен съм си все такъв.
Туйто – какво друго да каже човек? Нищо не се е променило откакто се помня,
приятели. Казвам всичко това, пък вие си мислете каквото искате. Някои ще рекат “Тоя
има параноя!” – нека да говорят каквото си искат. Но някои може да допуснат, че има и
известна истина в думите ми, че нищо не се е променило. Това е особено вярно що се
отнася най-вече до разпространения манталитет и стереотип на съзнанията. Днес мен
пак не ме приемат нито опозицията, нито управляващите. Чувствам се навсякъде
“немил-недраг”, и знаете ли, това чувство съвсем не е унизително?! Защото е имало
някога и други такива “немили-недраги”, и те са били малцина, и те са се броели на
пръсти – нали се сещате кои са били те? Ех, Българио, Българио…

9.Когато е настъпена, змията хапе най-злобно
“Кръглата маса” проведе своите исторически заседания, много пламенни речи
се произнесоха, много потайни сделки се сключиха, много хора станаха “националноизвестни лидери” само защото се оказаха устати оратори или умели шмекери (Луджев
и пр.), а пък народът се дивеше на тази “виртуална свобода”, защото наистина за
първи път в лицето на управниците-комунисти можеше да им се казва какви беди са
сторили на България, какви поражения са нанесли на народа. В края на краищата на
“кръглата маса” управляващи и опозиция се договориха за начина, по който да се
учреди една друга, някак си по-легитимна говорилня, която беше наречена с
помпозното име “Велико народно събрание”. Започнахме да се готвим постепенно за
изборите, които трябваше да се проведат, доколкото си спомням, на 10 юни 1990
година.
А в това време в университета, в който работех, се случиха някои доста странни
неща. Разбра се, че катедрата по “марксизъм-комунизъм” няма да я бъде. Това,
впрочем, се оказа национален проблем, понеже студентите вече по никой начин
нямаше как да бъдат накарани да учат същите тези мухлясали комунистически
идиотизми, от които, впрочем, самите комунисти се отказаха кажи-речи за една нощ.
Тогава “партията-кърмилница” измисли един начин да уреди своите хора поне докато
мине бурята: правителството обяви, че преподавателите в катедрите по марксизъм се
пускат в 10-месечен “творчески отпуск”, за да си “преустройват” мисленето. Ето тогава,
в ония размирни дни, аз сам подписах присъдата си възможно най-скоро да бъда
изритан от университета, понеже си позволих да отправя едно жестоко
предизвикателство спрямо “другарите” от катедрата: най-нагло заявих, че понеже
никога в живота си не съм споделял комунистическата “идейна мъгла”, то значи, оказва
се, аз няма за какво да се преустройвам и не искам да се преустройвам. Твърдях, че
приемането на такова “нагаждане” според духането на вятъра носи в себе си морална
нечистоплътност. Казвах, че винаги съм си се чувствал философ, а не “марксистки
философ” и по тази причина заявих, че отказвам да се преустройвам.
От друга страна крайно раздразних другарското съсловие в катедрата – от
трийсетина души, работещи в нея, само двама-трима никога не сме били в партията
им! – като заявих, че не искам творчески отпуск, понеже това са народни пари, които се
хвърлят на вятъра. Заявих също, че ще обявя свои алтернативни курсове по
философия, значи по времето на творческия отпуск ще продължа да работя като
преподавател. От този момент “другарите”, скърцайки със зъби заради тия мои
своеволия, твърдо решиха да намерят начин да ми отмъстят: оказах се “предател” и
“чуждо тяло” в иначе така хомогенната им партийно-интересчийска структура. Излишно
е да споменавам, че с изключение на неколцина от по-младите всички останали бяха
също и некадърници, които през целия си живот са били на партийната ясла. Разбира
се, от наука тези другари просто нищичко не отбираха, което беше допълнителен
стимул да искат да ми отмъстят колкото се може по-жестоко. Аз тогава бях активно
пишещ, имах доста публикации в различни издания и списания, имах, тъй да се рече,
“научна продукция”, поради което по формалните критерии за растеж бях неуязвим. А
пък като преподавател благодарение на клуба бях показал своята пригодност, та на
другарите им оставаше единствена възможност да ми отмъстят само по един “порафиниран”, сиреч по някакъв най-подъл начин. Разбира се, те бяха ненадминати
майстори на подлостите, така че съдбата ми още тогава вече явно е била решена.
Искам да разкажа един случай, та да се разбере как тогава се действаше за да
бъде смазана и отмъстена всяка личностна проява или пък всяко “своеволие”, сиреч
всяка проява на свобода. Когато станах асистент, понеже не бях пловдивски жител, ми
се даде право да работя три години, в които ако стана “кандидат на науките”, оставах
безсрочно на работа и в града. Но ако станеше така да не защитя дисертация, тогава
трябваше да бъда уволнен незабавно според тогавашните закони. Жителите на града
можеха десетилетия да си работят в университета без да са защитили дисертация, но
на пришълците им се даваха само три години, в които да защитят дисертация, иначе

губеха право да работят в университета, и то само защото не са жители на града. Ето
защо в първите години на работата си като асистент отделях главното си внимание на
написването и защитата на дисертация. Поддържах връзка чрез писма с един млад,
много способен доцент от университета в Санкт Петербург (тогава, неизвестно защо,
наричан “Ленинград”), с него обсъдихме тема на дисертацията, план, аз почнах да я
пиша, а същевременно задействахме процедура за да ида да я защитя там. Трябваше
чрез българското министерство и по препоръка на руската катедра да се отпусне
бройка за “свободна аспирантура” в Петербург, та да мога да пътувам и да се явявам
на обсъжданията в тамошната катедра и за защитата евентуално. Аз получих нужните
препоръки от руска страна, предадох ги в министерството и зачаках да се задвижи
тромавата междудържавна процедура, а пък в това време упорито работех по
написването на дисертация.
Добре ама моето трудолюбие взе да прави впечатление в катедрата. Особено
дразнещи бяха изявите ми по научни конференции и сесии, които аз не пропусках, на
които се явявах със свои съобщения и доклади. Шефката на катедрата, една
възрастна и много неприятна доцентка по “история на БКП”, забелязвайки моята
упоритост, първо ми направи забележка “да не бързам много”. А пък после, съзирайки
моята перспективност в науката, ненадейно взе, че ме запозна с едно момиче,
студентка, нейна приближена, и то с “другарската препоръка” да се “обикнем” и
евентуално оженим. На мен това момиче не ми направи хубаво впечатление, но пък
шефката безапелационно ми даде да разбера, че моята перспективност в науката
зависи и от това как ще се разреши този казус. Сякаш се оказах в “небрано лозе”,
пазено от зъл пазач; разбира се, не можех да се преструвам и да лъжа момичето, та
да правя на тази цена кариера. Честно й казах всичко, а пък тя ядосана явно е отишла
да плаче на рамото на шефката. На тази основа аз си сложих първата “черна точка” в
биографията, и то тъкмо при всемогъщата шефка на катедрата по марксизъм.
Но понеже съм си нагъл тип точно по това време се запознах с едно момиче,
също студентка, което страшно ми харесваше и в което се влюбих най-всеотдайно.
Бил съм на 26 години, а пък тя беше на 19. Приближената на шефката ни е видяла
колко сме щастливи заедно и явно й е казала. Именно по това време аз получих писмо
от министерството, в което министърът ме командироваше в СССР, в Петербургския
(“Ленинградския”) университет. Ала неговата заповед трябваше да мине през
катедрата, която именно трябваше да отпусне една бройка от своята програма за
специализации в СССР. Катедрата всяка година изпращаше един-двама в различни
руски университети. И точно по тази линия аз трябваше да отида на първо време за 6
месеца, които, по моите планове и по мнението на научния ми ръководител в
Петербург бяха достатъчни, та да мина основните процедури по едно зачисляване
като аспирант в катедрата, да взема нужните изпити, и дори да представя за
обсъждане самата дисертация, по чиято разработка бях доста напреднал.
Радостен от големия шанс, аз потърчах с документите право към шефката,
която заварих в кабинета си да си вари чай. Тя знаеше за тия мои планове, защото
преди няколко месеца катедрата ми беше гласувала една препоръка, която аз тогава
пратих в министерството. Но явно не беше очаквала, че нещата ще се решат изобщо
някога, и затова изслуша с каменно лице моите думи че имам разрешение от
министъра за отиване в Петербург. Каза ми със студен глас, че ще постави въпроса на
следващото катедрено заседание, и каквото реши катедрата. Аз по това време съвсем
вече бях скъсал с нейното протеже, с онова момиче, понеже, както казах, си имах
момиче, което обичах.
На заседанието тя обаче ми изигра такъв гаден номер, какъвто изобщо не бях
очаквал дори от нея. Каза, че Ангел има разрешение от министъра, но че катедрата
трябва да реши казуса “социално справедливо”. Каза, че има “другари”, които са
постъпили на работа в катедрата много преди мен, и които още не са ходили в СССР.
Справедливо било те да отидат, а не аз, аз не трябвало толкова да бързам, защото
това правело лошо впечатление, превръщал съм се бил в “кариерист”, искал съм да
изтикам, да прередя “другарите си по катедра”.

Не вярвах на ушите си, че изобщо е възможна такава подлост. Кипнах, взех
думата и обясних, че става дума за друго, че аз съм завършил там, че имам научен
ръководител, че тамошната катедра ме кани като техен възпитаник да защитя
дисертация там, че поканата е персонална, че просто няма как да се изпрати там друго
лице вместо мен, щото те чакат мен и т.н. Призовах катедрата да ме подкрепи.
Шефката обаче (името й на тази злобна жена беше Тина Шишкова, доцент по
комунизъм!) заяви, че съм бил крайно нахален да искам да изпреварвам другите, че
съм бил “болезнено амбициозен”, че съм бил станал “егоистичен кариерист” и т.н.
Само един доцент по философия, който си имаше, човекът, зъб на шефката по
партийна линия, и с който аз лично се уважавах, казваше се Христо Митровски, Бог да
го прости, ме подкрепи. Ала неговата дума не тежеше вече, той беше бивш шеф на
катедрата преди Шишкова, а “бившите” кой ли пък уважава?!
Катедрата гласува да бъде изпратен друг на моето място. Този човек, впрочем,
замина, стоя там 6 месеца, и като се върна, се похвали, че си бил купил… руски
цветен телевизор! Така партията нанесе първия си, може би решаващ удар по моята
научна кариера.
Мина една година, за това време аз се ожених за моето момиче. Един ден
шефката ме извика в кабинета си и ми връчи една заповед на ректора, в която се
прекратяваха трудовите ми правоотношения с университета, сиреч връчи ми заповед
за уволнение и ме погледна с нескривана радост. От мен се искаше да се подпиша
само. Месец преди това ми беше минала успешно т.н. “атестация”, по тази причина за
мен тази заповед беше изненада. Попитах на какво се дължи тази специална чест.
Глупавата доцентка ми каза, че заповедта е заради това, че не съм бил защитил
дисертация, поради което се задействала клаузата, че понеже не съм пловдивчанин,
автоматично трябва да напусна Пловдивския университет. От гласа й лъхаше
предчувствие за пълна победа над мен, наглеца, който със самото си съществуване
застрашаваше статуквото в катедрата.
Да, ама “другарката-доцентка” не знаеше, че аз вече бях… пловдивчанин!
Моята съпруга беше пловдивчанка, и аз автоматично се преобразявах също в
пловдивчанин! Казах на доцентката този убийствен факт, който тя даже и не беше
предполагала. Най-тържествено скъсах заповедта за уволнение пред очите й! Моето
тържество беше пълно, ала с този си акт си завоювах предан до гроба враг, който при
първа възможност щеше да ми нанесе смъртоносния удар.
А сега да се върна на случилото се когато “Партията” великодушно пусна в
“творчески отпуск” ония, които десетилетия са нижели дитирамби за нейната
непогрешимост, сиреч награди своите идеологически слуги и мекерета. Те, разбира се,
с възхита приеха този жест и излязоха в отпуск, та да се “преустройват”. Наистина им
трябваше доста време за да преживеят тази метаморфоза: от “гробокопачи” на
капитализма да станат негови апологети; от комунисти да станат “демократи”; от дейци
на тодорживковата нàука да станат “учени”; от най-долнопробни лъжльовци да станат
жреци на истината в храма на науката и пр. Аз пък най-нагло заявих, че не чувствам
потребност да се “преустройвам”, понеже винаги съм се чувствал философ, а не
“диаматчик” или пък “марксист” да речем като “демократа Жельо”. И по тази причина
си почнах един свой курс по философия, а също и спецкурс за религията в рамките на
философския клуб. И когато “марксистите” се бяха покрили вдън земя, и то не за
месец или два, а за десет месеца, аз си водех своите лекции, и много студенти идваха
да ме слушат не поради задължение, а просто от интерес.
По същото време издигнах идеята на базата на философския клуб да се
предприемат стъпки за откриването на специалност “философия”, а също и на един
философски факултет с оглед за превръщането на пловдивския… институт (както
обикновено го наричаха хората) в същински университет. Тогавашният ректор
отначало прие идеята, разговаря съвсем добронамерено с мен по този въпрос, каза
ми, че сам имал идеи в тази насока, сподели ми, че има проблеми със собствеността
на сградата, в която се помещаваше университетът. В тази връзка аз предложих да се
създаде като начало един философско-теологически факултет и то именно под

патронажа на католическата църква, която именно е построила преди 1944 година
сградата, в която се помещаваше ПУ. По този начин проблемът със собствеността би
отпаднал автоматично. Но в един момент ректорът, явно под натиска на съпартийците
си от катедрата по “марксизъм” почна да се отнася съвсем хладно към мен и моите
предложения, а пък в един момент в едно недалечно бъдеще самият той именно и ще
ме уволни от университета.
Пиша и представям тия мои преживелици не за да се изтъквам или пък да се
правя на важен, а само защото чрез тях мога да представя по-плътно онази тогавашна
доста абсурдна атмосфера, в която пребивавахме. Комунизмът тръпнеше в
предсмъртни гърчове и конвулсии, но точно тогава, подобно на змия, която е
настъпена и се мъчи да се измъкне, той стана особено жлъчен, злобен, отмъстителен
и отровен. Ония пък, които сега се питат за причините на днешната криза в
българското образование, в тия записки могат да открият някои поводи за по-сериозен
размисъл. Защото в тях аз показвам, макар и само като щрихи, ония деформации на
една абсурдна система, която, за съжаление, у нас все още по инерция си съществува
в някакъв смисъл дори и до днес, и то ненакърнена, все същата, неизменна. Да не
говорим пък за един манталитет, преизпълнен с дива озлобеност спрямо личностното
и спрямо по-освободеното поведение на личността, който не само тогава, но и до днес
си съществува, пък макар и в някои по-специфични форми на проявление.
И така постепенно страната се готвеше за “първите свободни избори”, тези за
ВНС, от лятото на 1990 г. Аз, както казах, бях улисан във вътрешно-университетски
проблеми, и общо взето се бях отказал от политическа активност. Спомням си, че един
път ходих в клуба за демокрация, в която се почваха люти битки за попадане в
листите; отвратен от видяното, аз повече не стъпих в него. Синът ми пък по това
време беше на една година, съпругата ми продължи следването си, и аз се грижех и за
него, така че в тази кампания на СДС преди изборите не участвах; ходих само на някои
предизборни събрания, където с ужас видях, че някакви странни субекти с крещяща
личностна недостатъчност (да не споменавам имена!) се бяха натикали на най-предни
места в листите. Разбира се, на самите избори подкрепих СДС, като се наложи да си
затворя очите за некачествените хора, които бяха в листите; така, впрочем, съм
гласувал на много избори оттук-нататък – заради каузата ни се налагаше да
преглъщаме толкова много разочарования, произлизащи от така некачествения
“кадрови състав” на тогавашната опозиция.
Но да оставим тия неща, въпреки всичко тогава преживяхме едни все пак
възторжени дни. Спомням си как по улиците минаваха коли на СДС с
високоговорители, от които звучеше песента “45 години стигат…”, а пък хората по
тротоарите спираха и масово вдигаха ръка със знака “виктори”. Отвращението от
комунизма сякаш беше повсеместно и масово. Хората бяха усмихнати и приветстваха
раждането на едно ново време, в което гадостите на комунизма щяха да бъдат
изтикани от живота ни, та най-после да заживеем нормално и човешки. Всички
демократични хора смятахме, че е дошъл моментът комунистите най-после
окончателно да бъдат изтикани от властта, и то завинаги. Почти никой не се
съмняваше в победата на СДС. Ала съдбата – или по-скоро сценаристите от ДС! – ни
бяха подготвили доста дълга поредица от всякакви и доста разнообразни
разочарования.
10.Невероятните абсурди на "дирижираната свобода"
“Първите демократични избори”, проведени на 10 юни 1990 г., почнаха като
невиждан апотеоз на свободния човешки дух и на надеждата, а завършиха като
същинска трагедия. Сега се знае вече със сигурност, че на тези избори комунистите и
тайните служби направиха най-грандиозната и решаваща измама за всичките години
на прехода: изборите бяха изцяло фалшифицирани! На тях "победи"
нереформираната комунистическа партия, и ако това беше истински резултат, той би
означавал следното: или сме нация, в която непоправимите идиоти и малоумници са

мнозинство, или пък сме изцяло увредена и объркана нация, която изобщо не съзнава
интересите си.
Навсякъде, та дори в Русия, комунистическите партии бяха сразени тотално на
първите демократични избори, само у нас това не стана. Което показва само, че у нас
комунистите са най-нагли и безскрупулни, а също и най-жадни за власт и кражби в
сравнение с комунистите от целия свят. Та на тия избори "Партията" – чрез
гласуването на 500 000 фантома ("мъртви души"), сиреч чрез фалшифициране на
изборите – спечели пълно мнозинство във Великото народно събрание, чрез което
самият старт на "промяната" се оказа наистина една най-грозна "подмяна". Това
вещаеше зловещи бъднини на младата, на току-що родената българска демокрация.
Никой не вярваше, че комунистите ще победят. Настроенията срещу
комунистите бяха така силни и повсеместни, че народът онемя когато съобщиха
резултатите. Това не можеше да бъде: нима сме толкова глупави или увредени като
нация та да изберем и то на свободни избори същите онези свои мъчители, срещу
които роптаехме, макар и глухо, цели 45 години?! И срещу които наистина имаше
всеобща омраза дори. Първата реакция на хората беше да скочат и да искат
възмездие от наглеците. Разтревожени хора с посърнали лица се събраха по
центровете на големите градове, а пък в София пред НДК лидерът тогава на СДС
Жельо Желев заяви, че тези резултати не може да са истински, че има измама. Йосиф
Сърчаджиев се разплака от възмущение пред камерите в телевизионно студио и скочи
да бяга, а лъжецът Пирински – да, същият, дето сега е шеф на Парламента! – гледаше
ставащото с отворена уста. Всичко това ставаше в студиото на агента от ДС Димитър,
наричан иначе Кеворк Кеворкян, който водеше прочутото предаване "Всяка неделя".
Първата мисъл на всички беше вярна: това не може да бъде, комунистите не
могат да са победили така разгромяващо, ние не можем да се загубили, има нещо
гнило и нечисто тук! След няколко часа обаче Жельо призна резултата от изборите:
какво ли стана в тези няколко часа между двете му коренно различни изявления?
Сега всички вече следва да знаят какво е станало: веселиновският селски
хитрец спазари признаването на изборите срещу обещанието на комунистите да го
направят президент. Вярно е, че още си имаше президент (Петър Младенов), но явно
тогава се спазариха "да поделят" властта – на Жельо най-големия, но само позьорски
пост "председател на републиката", а пък на "другарите" цялата и истинската власт.
Това беше цената за осигуряване на т.н. "мирен" или "нежен" преход на страната от
комунизъм към... безразделно господство на олигархията. Което и постигнахме като
резултат в последните години: явно планът тогава, в 1990 е предвиждал именно тази
генерална цел. "Партията" доказано умееше да чертае "генерални цели" и "правилни
линии": "всяка крива линия, успоредна на... партийната, е права линия". Казват, че за
туй откритие Т.Живков бил предложен за Нобелова награда по математика! А Жельо
ли каква награда е получил тогава за предателството?!
Доган, сиреч агент Сава, също се напъха със своето ДПС във Великото народно
събрание. ДПС пък беше създадено, та партията и ДС да неутрализират
антикомунистическите настроения на българските турци, така жестоко потискани и
унизявани от комунистите по време на "възродителния процес", че явно никога нямаше
да им простят. С оглед на това турците да не подкрепят СДС държавна сигурност
създаде ДПС. Значи ако ДС не беше създала ДПС, то турците щяха без съмнение
масово да подкрепят опозицията, именно СДС, което пък би довело дотам комунистите
да загубят изборите и цялата власт. Ето че маньовърът със създаването на ДПС се
оказа съвсем стратегически и успешен: опозицията беше победена още на първите
избори! Ето защо е съвсем прав Иван Костов, който отдавна нарече ДПС и Доган
"проклятието на България". И го нарече така много години преди палячото Сидеров да
получи задачката да се заяде уж с Доган.
И ето че сините бяхме разгромени! Настина голяма, невиждана трагедия!
Изведнъж, спомням си, надеждите ни за свободен живот бяха попарени и покрусени!
Няколко дни бях като болен, моите приятели също ходеха като замаяни. Това не може
да бъде: комунистите да победят и то на свободни избори, мила майчице?! Та нали до

вчера тях никой не ги искаше?! Не, това не може да бъде! Това не е истина! Някой ни
лъже, и то жестоко!
Ала и чуждите наблюдатели признаха законността и "свободността" на първите
избори. Формално и външно погледнато нямаше фрапантни нарушения на изборния
процес с изключение на това, че "Партията" – която единствена имаше структури и в
последната паланка – отведе под строй своите хора, а пък те явно са замъкнали
всичко де що сварят за да гласува за комунизъм. Имаше вече и "неправителствени
сдружения", примерно "Сдружението за честни избори и не знам какво си още".
Познайте кой го създаде това сдружение? Не можете ли? Ще ви помогна: агент
Димитър, сиреч К.Кеворкян го създаде! И комунистически ГАЛЪП другарите си
създадоха, и своето ГИЗДИ си създадоха. Партията им до 1989 г. е била милион
членове, които са имали кариера и безброй облаги благодарение на кърмилницата. Да
загубят положението си тези другари едва ли са били навити. Ето, да речем, те са
гласували за БКП, и като са завели членовете и на своите семейства да гласуват
също, ето че комунистите побеждават. Ала за да се е наложило фалшифициране на
изборите с 500 000 фантомни гласа явно и другарите не са били сигурни в победата
си: изглежда в някои комунисти тогава току-виж е проговорила съвестта, знам ли?!
Факт е, че "партията" победи разгромяващо опозицията на първите "свободни избори".
Скоро се почна и театрото, наречено Велико народно събрание. Велики оратори
се бяха набутали в туй велико събрание: като се почне от дядо Йосиф Петров, та се
мине през кресльовци и мошеници като Петко Симеонов, адвоката и ченгето от ДС
Георги Марков, Стоян Ганев, Димитър Луджев и пр., и пр. "Другарите" също се
представяха достойно, с най-доброто, което са могли изобщо да изкопаят: с покойния
вече Стефан Продев, приличащ с брадата и с лулата си на "дедо Благоев" или дори,
представете си, на самия Ботйов, през "Лильов", Александър Лилов, Луканов, абе
цялото политбюро кажи-речи си беше пак тук, генерал Джуров и пр., и пр. Същите
ония, които без срам влязоха в... Храма веднага след 10 ноември 1989 г. да запалят
свещ, нищо че ръцете им бяха оцапани с човешка кръв до лактите. Та се почнаха едни
речи за чудо и за приказ, с които велики оратори искаха да ни омаят, та да онемеем, и
да стоим със зяпнали уста да ги слушаме, та да забравим всичко друго от тоз
умилителен захлас.
Във ВНС имаше речи за всеки вкус: имаше екстремистки антикомунистически
изказвания, които да гъделичкат страстите на хора, които силно и всеотдайно мразеха
комунизма и щяха да го мразят до гроб, сиреч такива като мен, имаше и по-умерени
изказвания от типа "со кротце и со благо, ала без кютек", които мажеха с балзами
раните в душите, имаше и най-крайни комунистически речи, които да предизвикват
радостно тупкане на сърцата и на най-дебелоглавите комунисти, имаше и
"социалдемократи", които се опитваха да печелят някакви дивиденти от лявата
деформация на съзнанията, които комунизмът беше успял да постигне. Сичко
требвало да бъде "социално справедливо", сичко требвало да се "дели поравно",
"земята на тия, дето я обработват", сакън, частната собственост води до мизерия за
“милите хора”, както тогава наричаха най-лицемерно лековерния народец, и до
неравенство, "искаме равен старт", абе какви ли не глупости се изприказваха в така
прочувствените речи, които кънтяха всеки ден в народното събрание. А пък народът
със зяпнали уста гледаше шоуто по телевизията. Блажени дни настъпиха, дни на
пищни зрелища – ала скоро щеше да изчезне хлябът даже…
Андрей Луканов състави своето второ правителство, което трябваше явно да
задържа нещата и да не прави никакви промени, та да можеше "другарите" да грабят
колкото се може от държавната собственост, която те, разбира се, си я чувстваха като
тяхна, нещо като "бащиния". Другарите вече бяха направили своите фирми и почнаха
да точат ресурсите на държавните предприятия в тях, да крадат така държавата, както
и… самите комунисти не са я крали, сиреч те надминаха този път самите себе си! Ех,
славно време беше тогава, първите мутри и борчета с яки вратлета се появиха,
партията даваше куфари с пари от "нашите банки" – всичко тогава в държавата си
беше тяхно, на другарите, те всичко държаха в ръцете си! А пък народът

блаженстваше с ниски цени на сиренето, на олиото, на солта, на хляба. То, знайно е,
нашият народец е глупав, нему това му стига, да маа евтин и мек ухаещ на хубаво
лебец със солчица, а още по-убаво със сиренце или със сланинка с лучец... мммм... И
партията даваше точно това на народеца, признателен дотам, че гласуваше за нея,
признателен дотам, че готов беше да целува ръката й, и я целуваше, каква отврат!!!
Да, ама не: комунистите бяха съсипали цялата икономика и финанси с
дългогодишните си произволи и кражби. Нищо не вървеше както трябва освен
кражбите на "другарите", а бедността, която винаги си е съпровождала комунизма,
недоимъкът и мизерията сега заплашваха да доведат до пълен колапс и до гладна
смърт народецът. От рафтовете в магазините, които никога не са били пълни по
времето на комунизма, сега сякаш някакви вихрушка издуха всички стоки, те станаха
смущаващо празни. Обичайната гледка беше да гледаш на рафтовете в магазина само
бутилки оцет и каменна морска сол – и нищо друго!
Сви се наивното българско сърце от лоши предчувствия. Хората се юрнаха по
селата да правят буркани. Бурканът, запомнете добре, приятели, е изобретението,
което спаси хората от гладна смърт по време на комунизма и при разпадането му:
требе да се направи паметник на буркана и да се тури най-високо, примерно на
мястото на пловдивския Альоша!!! Гоце, задействай въпроса, прояви инициатива и да
почнем да строим паметник на спасителния буркан! Бурканът спаси народеца ни от
измиране от гладна смърт във всичките ония години, в които партията го
ощастливяваше с мъдрото си управление...
Ниски цени, празни магазини, опашки за всичко, дори и за уханния мек хлебец.
За сиренце можехме тогава само да мечтаем. Към есента на 1990 г., само след
няколко месеца управление след изборите, партията в лицето на правителството на
Луканов доведе страната до пълен продоволствен и икономически колапс. Луканов
обяви мораториум на плащанията по външния дълг, което значеше пълен фалит на
държавата. Хората денонощно стояха на опашка пред магазините, където се
продаваше поне някаква техника (перални, телевизори, хладилници), но да не мислите
че магазините поне с техника са били пълни? Не, няма такова нещо, празни бяха, ала
хората измислиха ето този начин: постоянна опашка пред празния магазин, та
евентуално когато някога дойде стока, тя да не бъде купена от някакви случайни
щастливци, ами от хора от перманентната опашка.
Умно изобретение на загиващия комунизъм е тази перманентна опашка, и то
трябва да се опише, та да се знае. А този абсурд се свеждаше до това: има значи една
тетрадка, в която се записват хората, желаещи да си купят нещо. И има график та да
се дежури и то денонощно пред магазина с тетрадката. Примерно по двама от
опашката дежурят два часа в студената среднощ, след два часа идва смяната им,
караулът се сменява. И така, примерно, модернизираната и мобилна опашка чака, да
речем, месец. Идва стоката, първите записали се си купуват... мечтите, ала
щастливците са, да речем, 10 човека, докарали са десет телевизора, а опашката е,
примерно, 500 мераклии за телевизори! 50 месеца требе да се чака: абе, българи,
помните ли вие тия унижения?! Как тогава младо семейство като моето, да речем,
можеше да си купи пералня?! Абе защо така лесно забравихте "най-хубавите страни"
на социализма и комунизма бе, мили ми сънародници?!
Да, моят син тогава беше на годинка. Една година докато беше бебе сме му
прали пелените на ръка. Решихме да купим пералня. На опашката в местния РУМ ме
зарадваха с новината, че трябва да чакам някъде докъм... 2000-та година та да си купя
пералня! Посърнал се оттеглих настрани, а пък щастливците от опашката, дето бяха
по-напред оживено чакаха стоката, имало слух, че днес щели да докарат и перални, и
телевизори. Първите в опашката бяха истински щастливи: най-после щяха да си купят
своите мечти! Да, хората тогава мечтаеха за една пералня и за един телевизор!
Някакъв "другар" обаче като видя посърналото ми лице ме извика и рече: "Искаш ли
пералня още сега?". "Искам, да, нова ли?". "Нова, разбира се!". "Как така?". "Ами
лесно: плащаш четворна цена и я имаш!". "ОК, откъде и кога?". "Ами сега веднага!". Да,
така ставаха нещата, наричаше се "черна борса". Умните магазинери – при

социализмът да си магазинер беше връх на мечтите за уреждане в живота! – вместо
да продават в магазина дефицитните стоки ги продаваха "под рафта" или направо
стоките не стигаха до магазините.
И ето, аз отидох с този човек до едно складче наблизо, в което имаше кажиречи всичко, но на четворна, петорна или десеторна цена. Отклонени от магазините
стоки. Държавата поддържаше централизирано ниски цени, партията туряше свои
"заслужили другари" за магазинери, те ставаха "бизнесмени", и не пускаха стоката до
магазина, ами я продаваха на петорно по-висока цена, а пък до магазина стигаха
трохи. Разбрахте ли сега онази система?
Ала скоро ний, тогавашните щастливци, живеещи в такова абсурдно време,
изведнъж започнахме да си мечтаем и за... хлебец: огромни денонощни опашки се
появиха и пред фурните и пред магазините за хляб из цялото отечество. Тогава
"социално-отговорното правителство" на Луканов – и в него министър на социалните
грижи що ми се чини че беше Масларова, да същата тази, която сега, при Станишев,
също се грижи за нас?! – въведе крути мерки да нахрани народа: въведе купонна
система. Ето че ми се налага да обяснявам и купонната система за младите, които
нищичко не знаят за социалистическия “рай”, т.е. кошмар.
В кметството си получаваш едни талончета с печат. Примерно талони-купони за
захар, за олио, за масло, за не знам какво си още, все някакви мечти, които гладният
гражданин не може да види с очите си в магазина. Дават ти талони според членовете
на семейството ти. И се е смятало от умниците в правителството, че ще се спре
"спекулата", ще се премахне "черната борса", магазините ще се напълнят, и
щастливите от грижите на партията граждани ще си купуват с купончетата каквото
пожелаят. Да, ама не – трябва често да използвам знаменития израз на бай Петко
Бочаров! – магазините, разбира се, не се напълниха. За да си "осребриш" купончето с
някакви стоки пак трябваше да чакаш на огромни опашки, на които обезумелите и
гладни хора в един момент почнаха и да се бият за шибаното олио и за тъпата захар.
Пенсионерите тогава обаче намазаха от цялата тази работа и позагладиха дори
косъма: понеже са свободни по цял ден, понеже си нямат друга работа, обикаляха те
по магазините, купуваха си стоките с купончетата, а пък работещите като мен хора с
малки деца можеха да си осребрят купоните чак на... кукуво лято! Не можех да си
храня дори детето, обезумях, обикалях с празна чанта магазините, а около мен щъкаха
други... гласоподаватели с угрижени и замислени лица.
Абе забелязал съм, че нашенецът се замисля само когато му посегнат на
хлебеца, на сиренето и на сланинката! Хората си мислеха какво да правят, дали да не
щурмуват магазините?! Или да тръгнат най-после срещу комунистическия бастион?!
Ще завърша с един спомен, който никога няма да забравя. Станало е през
първия месец на зимата на 1990-1991 година, в дните и месеците на прочутата
"луканова зима". После ще имаме и "виденова зима", ама сега сме още на лукановата.
(А "станишева зима" дали няма да имаме тази година?!). Та рано сутринта, някъде към
4 часа, доста голяма група от премръзнали граждани треперят на опашка пред
кварталния "супермаркет". Някъде към 8.00 ч. ще дойдат да отворят важни-важни
охранените магазинери. И тогава първите с бой ще се доберат до заветните кофички с
мляко и до хлебеца! Който закъснее няма да яде. И децата му няма да ядат.
И ето, ние стоим и треперим в ужасния студ, в режещия лицата вятър. Аз чакам
да купя мляко за детето си, което е на една година. В един момент оглеждам страшно
мълчащите граждани около мен. Забелязвам познато лице: на един благ дядо, с който
сме си говорили много пъти, и то все по опашките. Зная, че е "лют седесар".
Поздравяваме се. Почваме да си говорим разни неща. Минаваме на политика, разбира
се. Казваме си неща, които карат част от публиката почва да мълчи още по-злобно и
зловещо. Казваме някои истини, от които боли. По едно време една "другарка", една
пенсионерка, дето явно е гласувала за "другарите-комунисти" изръмжа: "Няма ли да
млъкнете бе?! Що се гаврите с хората тук?! Не искаме да слушаме пропагандни
изказвания!". Тя, както всеки комунист, говореше от името на "всички". Някои от

опашката я подкрепиха, ама не бяха много, единични гласове бяха. Мнозинството
обаче я изгледа злобно. Но никой нищо не каза, всички упорито мълчаха.
Беше вече 5 часа, когато е най-студено в зимната утрин. И тогава моят приятел,
старецът, с лице на библейски пророк, но без брада излезе встрани от опашката и
извика: "Студено ли ви е бе, граждани?! А?! Гадно ли ви е?! Пак гласувайте тогава за
комунистите, та да ви уври акъла! А така де: да видите какво става когато гласувате с
червената бюлетинка! Треперете тук, та да ви дойде акъла най-после! Пак гласувайте
с червената бюлетина, мизерници! А така, треперете сега..."
Старецът крещеше така, че думите му проехтяха из притаените наоколо
блокове, в които беше студено, в които нямаше ток. Разлаяха се кучета, тук-там
уплашени хора палеха свещи да видят какво става на улицата. А старецът продължи
да вика. Хората на опашката почнаха да подскачат за да се стоплят. Комунистката
мъчеше и скърцаше със зъби от безсилие. Не смееше да се обади повече, понеже
хората от опашката ако гъкнеше щяха може би да я разкъсат.
Няма никога да забравя гласа на този старец. Имах чувството, че чрез думите
му стенеше така грубо излъганата от комунистите народна душа. Повече не видях този
мъдър и смел старец. След време обаче видях некролога му.
И скоро народът пак скочи и отново тръгна срещу комунистите! Почнаха се
демонстрации, стачки, митинги, шествия, живи вериги, ей-така, в студа, в кишата, в
леда, в снега. Премръзналите хора тръгнаха да протестират и да искат не просто хляб,
ами и човешко достойнство. Партията онемя от почуда: хората почнаха да стават
граждани, а стадото почна да става народ. Но за тия неща ще разкажа в следващия
разказ...
11.Жалката ко(н)чина на "социалистическия рай"
Като описвам някои събития от съвсем близкото ни минало ще правя всичко
възможно да подтиквам читателя най-вече да осмисля случилото се; защото без
откриване на смисъла историята става най-скучна фактография. А този смисъл на
историята най-напред го даваме ние, хората, действайки по един или друг човешки
начин: нашата човечност поражда смисъла на историческото действие.
Обикновено мнозинството от хората не се ориентират в този смисъл още докато
събитието тече пред очите им, а са подтиквани в реакциите си от съвсем несъзнавани
импулси. Някои така и съвсем не успяват да схванат смисъла на случващото се с тях
самите. Когато обаче събитията отшумят, мине известно време, техният смисъл
трябва да бъде наново реконструиран, възсъздаден било в разказа за тия събития,
било в спомена. Но това винаги означава да бъде сътворен от нас самите: по тази
причина нашите интерпретации на случилото се са твърде различни, а пък въпросът
за историческата истина си остава най-заплетен. Оказва се, че смисълът, бидейки
човешко творение, изразява нашата субективност с всичко, което й принадлежи –
ценности, усещания, мисли, смисли, идеи, чувства и пр. Ето че се оказа, че е
неизбежна субективността на нашите интерпретации, но това не е недостатък. А е
едно твърде важно и голямо предимство, което именно задава човечния и личностен
печат на събитията: в историята действат не роботи, а живи и слаби, а много често и
съвсем объркани хора.
Ще дам един крайно изразителен пример та да се поясня. Сега вече с точност
знаем, че икономическият крах на социализма започва много преди 1989 година. Още
в началото на 80-те години на миналия век са налице всички главни предпоставки за
крах на тази по начало нежизнеспособна икономическа система – и само отчаяните
действия на управляващия ешалон тогава отлагат във времето пълния банкрут на
социализма. Да, неизбежният крах е бил задържан по изкуствен начин, именно чрез
наливането на пари, взети от западните банки. Така е било изкуствено поддържано
"благоденствието", а пък под благоденствие при социализма трябва да се разбират
ниските цени, съпровождащият ги винаги дефицит на стоки, опашките по магазините,

ниските заплати, които при това няма за какво да бъдат изхарчени, много други такива
абсурди и пр.
Но ето че комунизмът изведнъж уж рухна и се сгромоляса. Това стана ясно
веднага след промяната в 1989 г., когато самата им партия призна, че имало страшни
"икономически деформации". Междувременно дойде демокрацията, което пък
съвпадна с все по-явните симптоми на задаващия се крах на икономиката. И ето че
всички кризисни явления набързо бяха пришити на... демокрацията. Да, представете
си, демокрацията била виновна за това, че магазините били празни: през цялата 1990
година, която описах току-що, точно това се набиваше в съзнанието на благодушния
народец.
Партийните организации на БКП явно добре поработиха тогава,
разпространявайки тази мълва: демокрацията и свободата означават криза, беди,
глад, мизерия, всякакви кошмари. Говореха това партийните секретари на редовите
комунисти с поръка да разпространяват тази интерпретация навсякъде, а пък тия
редови изпълнителни комунисти слушаха със щръкнали от страх коси над ниските
чела. И след това разпространяваха упорито и тъпо мълвата, че демокрация и
свобода значат бедност, а пък лековерният народец кимаше и се съгласяваше. Още
тогава почнаха да натрапват баснята, че "при комунизма си живеехме добре, а пък
сега вижте какво става: ровим в кофите за боклук!". Простото времево съвпадение на
икономическата криза, породена от същия този комунизъм, с демокрацията – понеже
икономиката е създавана на погрешна основа именно при комунизма! – беше
използвано, та да се набие в главите на хората убеждението, че демокрация значи
бедност. А пък комунизмът е нещо като раят, препълнен с приветливи партийни
секретари и с мило усмихнати милиционери, грижещи се всеотдайно за народа. И
наоколо в този рай, естествено и както във всеки друг рай, непрестанно си текат
обичайните реки от мед, масло и... ракия.
Та ето че когато дойде лукановата зима с нейните ужасии, за които отчасти ви
намекнах в предишното есе, значителна част от народа вече беше подготвена да
мрази и обвинява за всичко не някой друг, ами демокрацията и демократите, които
били съсипали прекрасния им комунизъм. Това, че комунистите управляваха до този
момент, че СДС все още не е било на власт съвсем не пречеше да се разпространява
дезинформацията, за която стана дума: "нашите другари се борят за добруването на
народа, ала гадните и зли демократи пречат на другарите да ни ощастливяват все
повече и повече". Самият факт, че на този свят съществуваха демократи се тълкуваше
като зловеща прокоба; изводът, който се натрапваше, беше, че ако се махнат по
някакъв начин демократите, благоденствието на комунизма пак щяло да ни обсипе с
всякакви благинки. Сега схванахте ли тази извратена, изопачена интерпретация на
случващото се, която старата блудница БКП натрапи на голяма част от народа?
Около една трета част от избирателите безрезервно вярваха на
комунистическата митология за случващото се и си бяха най-твърдоглави комунисти,
които винаги гласуваха за БКП-БСП. Друга около една трета у нас тогава, в 1990 г. се
оказаха, че са твърди привърженици на промените, на реформата, на демокрацията,
на свободата, на капитализма. И една трета си бяха, както е обичайно, безразличните
и нищо не разбиращите. Ето тази е причината да настъпи едно зловещо равновесие на
силите между комунисти и демократи, което доведе до това, че докато другарите
грабеха държавната собственост по всякакви начини, страната тъпчеше на едно и
също място, а същински реформи не се провеждаха. И така продължи близо 10
години, в които се яви и мафията, и мутрите, и всякакви бандити, които в един момент
бяха толкова силни, че даже и министърът на полицията трепереше от тях (това стана
при печално известния премиер Л.Беров).
И при коварното равновесие на силите обикновено ставаше това, което каже...
познайте кой... ами което каже ченгето от ДС Ахмед Доган, проклятието на България:
от него зависеше коя от двете части на обществото ще надделее и ще е на власт. ДС
със създаването на ДПС и намъкването на Доган в политиката направи своя велик

удар, най-бляскавата си операция, която векове напред ще се учи в учебниците по
история като същински ченгесарски шедьовър.
Та да се върна сега на самите събития от зимата на 1990-1991 година. Това
беше една ужасна гладна, тъмна и студена зима, за която всички преживели я имат
кошмарни спомени. "Партията" – така я наричаха тогава и още много време по-късно,
та и до днес "другарите", които не ги е еня че има и други партии; но те са партии, а тя
е "Партията"! – успя да доведе страната до същинско бедствие, в което повечко хора
схванаха, че самите комунисти са бедствието, и значи трябва да си идат. И хората
скочиха и поискаха оставката на Луканов. Политическа стачка окончателно парализира
и без това парализирания от безхлебието и немотията живот в страната. Човек тогава
имаше чувството, че всички скочиха изведнъж срещу правителството, щом това
направи дори и прокомунистическия синдикат КНСБ (макар че сега вече знаем, че уж
демократичната синдикална организация "Подкрепа" е била водена от един дълбоко
законспириран играч с "леви убеждения", който просто е правел кариера в ДС,
представяйки се за "демократ"!). И държавните средства за информация, радио и
телевизия – тогава частни такива нямаше – протестираха и стачкуваха, имам предвид
журналистите в тях: спряха програмите и пускаха само музика. Сякаш имаше заченки
на някакво здраво гражданско чувство и поведение тогава – и си спомням добре, че
това особено ме радваше когато заедно с огромно множество от всякакви хора всеки
ден протестирах по главната улица на Пловдив. Но тази гражданска енергия, която
тогава беше във възход, беше толкова пъти пропилявана, че тя секна и ето сега, в
2007 г, имаме едно безразделно господство на комунистическата олигархия. Но в този
период имаше още много такива избухвания на гражданско съзнание и на гражданска
енергия.
Луканов, както е обичайно за комунист, се инати дълго: много трудно се измъква
власт от вкопчалите се в нея ръце на комунист, това наистина е крайно трудно. Така
беше тогава с Луканов: голям инат показа този уж умен комунист. Е, той под натиска на
"улицата" падна. И тогава лидерите на опозицията и комунистите седнаха да се
сговарят за подялба на властта. Преговорите явно са вървели трудно, защото БКП
преди няколко месеца беше спечелила "доверието на народа", имаше огромно
мнозинство във ВНС, така че явно хич не й се е искало да се разделя с пълната власт.
Но от друга страна огромна част от народа вече разбра и се убеди, че самите
комунисти на власт са най-голямото бедствие. Без компромис нямаше да мине, пък и
трябваше да се знае, че другарите тогава май наистина се уплашиха като видяха
огромните тълпи от разгневени хора.
Да, това е един от малкото моменти в най-новата ни история, в който
комунистите се снишиха дотолкова от страх, че станаха комай по-ниски и от тревата.
Уплашиха се не на шега, и то съвсем основателно: много престъпления тегнеха върху
съвестите им, ако допуснем, че такива са налице при комунисти. Та значи се водиха
дълги преговори, накрая се разбра, че ще се прави "голяма коалиция" БСП-СДС
(тогава вече комунистите за една нощ бяха се преобразили в "социалисти"!).
Какви пазарлъци са били правени не се знае, но се оказа, че шеф на
правителството ще бъде едно никому неизвестно лице, бивш или дори действащ
съдия, Димитър Попов, който народът помни с напевния си говор, сякаш е не съдия,
ами нещо като владика. Този именно е същият, който скоро ще извика така патетично
и мелодраматично: "За Бога, братя, не купувайте!", а пък народът ще се ужаси от една
такава необичайна покана след десетилетията неспирни опашки. Три от най-важните,
а именно икономическите министерства, бяха дадени на СДС, един от министрите на
СДС беше и вицепремиер, той беше жельов човек, Димитър Луджев се казваше. В този
исторически кабинет за министър на финансите беше турен математикът-икономист
Иван Костов. Така именно Костов почна реформите в тази наша изтерзана от толкова
комунизъм страна, нему историята беше отредила и да ги проведе докрай, ама не
сега, а чак след 8-9 години.
Трябваше да се предприемат спешни мерки за овладяване на кошмарната
ситуация. И от СДС предложиха на правителството и то проведе най-простото и

неизбежно средство: премахната беше държавната регулация на цените. Абсурдно
ниските цени, които другарите поддържаха толкова години, бяха отпуснати, та да се
определят цените на всички стоки само от "пазара". То тогава какъв ли пазар е имало
де, ама това беше направено.
И се случи нещо неизбежно: цените на стоките скочиха повече от 10 пъти! Но по
някакъв магически начин изведнъж магазините се напълниха с всякакви стоки:
същинска чудесия, дори и банани се появиха! Преди това, пък и кажи-речи
десетилетия дори, рафтовете на магазините бяха сякаш обрулени от торнадо или от
тропически ураган: бяха съвсем празни, горките. А сега се напълниха за миг, и то с
всичко: аз лично за първи път видях с очите си луканка, стояща си спокойно в магазин
(преди това тя се е продавала под рафта и то само за избрани хора, само за другари!).
Всичко имаше, настъпи пълно изобилие, стана почти като сега: чудо невиждано! Ала
всичко наистина беше необичайно и невероятно скъпо.
Спомням си как угрижени пенсионери гледаха етикетчетата на цените и не
вярваха на очите си, триеха от учудване очи: ето по тази причина най-вече повечето
пенсионери намразиха завинаги Иван Костов и демокрацията по принцип! Преди те по
цял ден се шляеха с празни чанти, преследваха като ловци някакви стоки, и все
успяваха с нещичко да се върнат вечер, купено някъде на ниска цена. Тогава беше
станало така, че пенсионерите ядяха млякото, а пък за децата нямаше мляко: защото
родителите им работеха и не можеха да обикалят магазините в преследване на
бурканче мляко. Но ето че сега животът на пенсионерите сякаш се обезсмисли: всичко
имаше в магазините, ала беше недостъпно за тях. И те скокнаха да реват против
Костов и срещу демокрацията! Искаха си, горките, пак комунизъма...
Нали се сещате какъв превъзходен шанс се появи тогава за "Партията", която с
чужди ръце най-много обича да лови опасните и горещи кестени? Ами, естествено, че
тя не пропусна да обяви, че СДС е виновно за скъпотията: тя, партията, иска ниски
цени, ама тия злодеи от СДС направиха така, че цените да са недостъпни за "милия
народец"! Може би, знам ли, точно с тази цел беше и съставена тази странна червеносиня тогавашна коалиция: СДС да лови горещите кестени, а пък партията пак да стане
"спасителката на белия кон"?! Факт е, че от този момент митът за благоденствието,
свързвано с "грижите на партията за социално слабите" и с ниските цени, набра такава
сила, че той и до днес си трови душите на толкова много хора у нас.
Ето защо аз настоявам да се мисли, без мислене нищо не става: какво значи
"Партията" да ни ощастливява с ниски цени?! Абе откъде ще се взема ресурс
държавата да поддържа ниските цени?! Няма откъде, пак от гражданите ще се взема, а
пък понеже те нямаха вече нищо, ограбени бяха до шушка от същата тази партия, то
управниците великодушно поддържат ниските цени като теглят кредити от западни
банки. Милиарди кредити, които и внуците ни ще плащат. Ето така схващаха тогава
нещата "лошите", именно демократите, хората, който поддържахме СДС. Знаехме, че
има някакви икономически закони, които ако се нарушават – а точно това правеха
комунистите в цялата си история! – то самият живот тогава неминуемо ни отмъщава, и
то най-жестоко. Животът не може да се надхитри, както и природата, "безплатни
обеди" няма. Ала другарите, кой знае защо, точно тях, безплатните обеди, най-много
обичат: да лапат само те, а пък другите, наивниците, да ги залъгват с чудни митове, с
голи обещания, с приказки за "социална справедливост", като обикновено в края на
краищата ги черпят да пият само по една чаша студена вода...
Правителството на Попов управлява шест-седем месеца, до октомври 1991 г.
За това време другарите успяха да убедят голяма част от наивните хорица, че
бедствието за страната не са те, а че такова бедствие е единствено СДС! Вместо да се
разпадне и да бъде забравена, тази партия си остана да бъде едно също такова
голямо и грозно проклятие за България, каквото си е и нейният сателит: ДПС. По тази
причина и продължи цели 18 години прословутият български преход, който не е
завършен все още даже и днес. А пък комунистите и сега пак са си на власт у нас. "Ние
пак сме тук..." – това беше заглавието на една колонка във вестник "Дума", печатният
орган на другарите, списван от Ст.Продев; този именно израз стана символ на това, че

от червената напаст едва ли някога ще се отървем. А трябва да го сторим на всяка
цена...
12.Славната "нежна трансформация" на комунизма в капитализъм
1991 година беше годината, в която се случиха доста неща, заслужаващи да
бъдат споменати в тия мои записки. През тази година, м. октомври, се проведоха
парламентарни избори, които за първи път бяха спечелени от СДС – тогава се създаде
първото демократично правителство на България, начело с Филип Димитров. Но преди
да се стигне до тази някак си тъжна победа трябва да се споменат доста процеси,
довели до това СДС да спечели само с нищожна разлика с 1% повече от гласовете на
БКП-БСП. Например трябва да се обясни защо стана така, че СДС се разцепи и на
изборите участваха и две "СДС-та с тирета" наред с истинското СДС. Ето тази бе
причината опозицията да не спечели убедително мнозинство и да се стигне до патова
ситуация в управлението, при която всичко в крайна сметка зависи от хората на ДС,
именно от... Ахмед Доган.
Но да караме поред. Аз в първите месеци на 1991 г. все още си бях на работа в
ПУ, в който бившата катедра по марксизъм водеше отчаяна борба за оцеляване и
нагаждане според "духането на вятъра". Ръководството на университета си беше в
ръцете на верните на БСП кадри като ректора проф.Н.Балабанов, и катедрата се
уповаваше на надеждата, че именно по тази причина ще оцелее въпреки крещящата
си парадоксалност. Сиреч въпреки анахронизма, който тогава тя символизираше –
след като вече две година в България уж ставаха промени. Хората в катедрата се бяха
поляризирали, както си беше обичайно, на два лагера: на привърженици на
опозицията-демокрацията, и на "верни на Партията чада", като за отбелязване е, че от
първата група, тази на некомунистите и на "неутралните" (имаше и такива, нещо като
"надпартийни" и "независими", наричах ги слънчогледи!) бяха по малко и от пръстите
на едната ръка. Аз бях един от учредителите на синдиката "Подкрепа", на синия
синдикат в ПУ, и времето ни течеше в безкрайни спорове и съвещания как да се
"реформира" катедрата, която символизираше миналото. В тия безплодни спорове си
личеше, че се залага на една подличка мимикрия, та белким другарите да запазят
местенцата си, където навремето ги е турила "партията-кърмилница". Аз бях доста
активен в тия борби, поддържайки страховитата за другарите теза, че катедрата
трябва да се закрие, а пък после да се проведат конкурси, и то най-вече за
дисциплината философия, която единствена имаше място в един университет. Другите
псевдонауки като "научен комунизъм", "история на БКП" и "политикономия на
социализъма" трябваше да бъдат пожертвани, независимо от това, че те вече се бяха
"преустроили" и вече се наричаха така: преподавателите по "научен комунизъм"
мутираха изведнъж в "политолози", преподавателите по БКП изведнъж пък се усетиха
като "обективни историци на България", а пък най-голям и съкрушителен удар
нанесоха бившите преподаватели по "политикономия на капитализъма и
социализъма", които се извъртяха точно на 180 градуса и станаха ненадейно
преподаватели по... "икономикс"!
Та моята теза за закриването на катедрата, която се опитвах да прокарам чрез
синдиката "Подкрепа", беше за закриването на катедрата, и тази се оказа причината да
стана съвсем ненавистен единодушно на всички в катедрата. В един момент се усетих
малцинство, защото разбрах, че в рамките и на самия университет общността на
демократично настроените хора беше съвсем скромна, а пък хегемонията на
комунистите беше тотална. Ето защо живеех с усещането, че самият аз ще стана тяхна
скорошна жертва, но въпреки всичко се бях вече прежалил, та се опитвах като ме
изритат да си запазя поне честта.
И така, в описаната ситуация минаха месеците от януари до юни. Във Великото
народно събрание след създаването на правителството на Попов и след отпочването
на някакви реформи от икономическия екип на СДС (Костов и другите) се откри
възможност наред с приемането на някои належащи икономически закони да се

заработи и върху новата конституция. Във връзка с дискусиите по конституцията в
Парламента се произнасяха патетични речи от изявилите се вече като най-големи
оратори, сред които блестеше най-вече сега покойният Петър Дертлиев, лидер на
социалдемократите в СДС, и неколцина други. Този именно човек беше прецакан по
най-подъл начин от Жельо Желев, който успя да стане президент още през лятото на
1990 г., след оставката на комуниста Петър Младенов. Този пък трябваше да се
оттегли под натиска на улицата, на "Градовете на истината", на студентски
политически стачки, предизвикани заради възмущението от една видеокасета, на
която се чуха думите му по време на събитията от 14 декември 1989 г., а именно
историческата реплика "По-добре танковете да дойдат...". П.Младенов, изобличен в
крайна недемократичност, дълго отрича, както подобава за комунист, че е изрекъл
тези думи, претендираше, че записващото устройство "не го е разбрало правилно", че
той всъщност бил казал "По-добре... Станко да дойде...", а пък този Станко (Тодоров)
беше председател на тогавашното Народно събрание. Тази хитрост обаче не му
помогна, хората се възмутиха още повече и поискаха да си иде незабавно.
Касетата беше пратена за експертиза в чужбина, доказа се, че е казал именно
че танковете трябва да дойдат, и “председателят-президент” (той носеше такава
чудата титла!) П.Младенов най-после съвсем опозорен си подаде оставката. В
Народното събрание започнаха да се обсъждат разни кандидатури, които обаче все не
можеха да съберат мнозинство, понеже, разбира се, другарите имаха пълна
възможност да си турят който си искат. П.Дертлиев точно тогава беше провален на
избора, и изведнъж след консултации между ръководството на СДС (Жельо Желев и
компанията му) и БКП-БСП (Луканов и Лилов) съвсем неочаквано беше предложена за
президент кандидатурата на самия Жельо.
Комунистите под команда гласуваха за него, той беше избран, и под бурните
ръкопляскания разчувстваният, ухилен и комай разплакан от радост че е станал
президент Жельо предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев, бивш
вътрешен министър, голям специалист по прочистването на досиетата на ДС.
Овациите бяха френетически и комунисти и опозиция едва ли не се хвърлиха да се
целуват, при това и забравиха дори да гласуват за вицепрезидента. Сделката стана
ясна, по нашенския принцип "ти на мене, аз на тебе", Семерджиев беше “избран” само
с ръкопляскания, а пък веселиновският хитрец Жельо се оттегли на заслужен отдих из
резиденция “Бояна”. Именно да президентства и да се сговаря със своите покровители
от БСП за всякакви други дребнички облаги за приятелския си кръжец: той си тури свои
хора навсякъде, където можа, някои от тях добре се и облажиха (примерно
безскрупулният хитрец Петко Симеонов, станал незабавно шеф на прословутата
Агенция за чуждестранна помощ, която дои доста дълго време, а пък после прелетя
под крилото на БСП).
Но това всичко стана преди, по-рано, през лятото на 1990 г., още преди
падането на Лукановото правителство. А в 1991 г., след отшумяването на събитията
около бутването на Луканов, вече парламентаристите почнаха дълги прочувствени
дебати около новата конституция. Постепенно хората взеха да усещат, че ни
баламосват нещо с тази конституция и с дребнавичките спорове примерно кой да ни е
химнът, а пък какъв да ни е гербът, или пък какво да ни е знамето, след като страната
беше в същото време в най-ужасна криза. И тогава именно се стигна до разпадането
на СДС, защото едната, по-голямата част от неговите "велики депутати" почнаха да
играят под свирката на комунистите и се хванаха да работят с тях по конституцията. А
пък другите, "лошите" в СДС, сред които, както сега разбираме, се открояваха
кресльовци-ченгета като Георги Марков, Стоян Ганев и пр., но и хора като Стефан
Савов, Ф.Димитров, Ал.Йорданов и др., настояваха да се проведат предсрочни избори,
като конституцията бъде отложена за по-нататък.
В един момент отношенията на двете фракции се усложниха и обтегнаха дотам,
че "групата на 39-мата" (толкова бяха "лошите" депутати, наричани тогава и
"екстремисти"!) излезе от Парламента и обяви дори и гладна стачка – седяха в
палатков лагер до парламента тия депутати, а пък хората им симпатизираха и ги

поздравяваха. От тази именно група се оформи "тъмносиньото СДС" на Филип
Димитров, което през есента на 1991 г. спечели изборите. Другите, "добрите" от СДС,
сред които се открояваше и Дертлиев, решиха, че трябва да сътрудничат на
комунистите за изработването на една нова конституция. Те се почувстваха призвани
мисионери-конституционалисти и "бащи на демокрацията", поради което се откъснаха
от СДС и си направиха именно своите "СДС-та с тирета", т.е. "СДС-либерали" и "СДСцентър". И на изборите тия две коалицийки за малко не можаха да минат бариерата от
4%, останаха извън парламента. Но поне успяха да откъснат достатъчно гласове, та
СДС да няма самостоятелно мнозинство и пълната власт: стигна се дотам всичко в
онзи тогавашен парламент да зависи от благоволението на ченгето Доган и от
гласовете на неговата партийка-балансьор ДПС. Ами и сега, позволете да запитам,
нима не е същото?!
Разбира се, че манипулаторите от ДС бяха крайно доволни от един такъв
развой на нещата, който при това самите те бяха инспирирали. С всички сили се
водеше битка верните на БКП и на ДС хора да заемат възлови позиции в икономиката
като "честни частници", като водачи на мафии и групировки, като лидери на борчески
структури. Които си имаха цели отбори от "момчета с дебели вратлета", та чрез тях
рекетираха и изнудваха, и грабеха, и вършеха какви ли не престъпления и далавери на
нашата "нежна трансформация на комунизма в капитализъм", правена под диктовката
на комунистите и на ченгетата от ДС.
Съзнателно употребявам някои понятия, та да се осъзнае по-ясно абсурдността
на ония тогавашни процеси, парадоксалността на случващото се тогава пред очите ни.
Много несправедливости ставаха пред очите ни, другарите си правеха свои банки,
даваха куфари с пари на свои хора, източваха ресурса на държавните предприятия
чрез свои фирми на входа и на изхода им, продънваха бюджета, а пък хората плащаха
за всичко с глад, унижения, срам и, уви, с премного най-подличък страх. Да, страхът и
терорът, които поддържаха комунизма през цялата му история, все още си
съществуваха, макар че приеха други форми. Особено силен този страх беше по
селата и малките градове.
И така, в началото на лятото, като започна ваканцията, се върнах в Долна баня,
в моя роден град. Там още същия ден се видях с лидерите на СДС, и се оказа, че имат
голям проблем: във временната управа (кметството) – където по един закон се бяха
учредили "колективни многопартийни ръководства" на общините до провеждането на
местни избори – човекът на СДС (понеже СДС в Долна баня беше спечелило изборите
за Велико народно събрание в града, беше получило най-много гласове!), турен да
бъде кмет, се издънил, като си уредил един... апартамент! СДС веднага свалило
доверието си от него, и точно в този момент когато аз се появих, между партиите в
града се водеха консултации за създаване на нова временна управа. И тогава на мен
ми предложиха, запитаха ме: искам ли да вляза в тази временна управа? Аз обещах да
помисля, но не ми се наложи много да мисля: като взех предвид, че положението ми в
ПУ беше твърде проблематично и висящо, дадох съгласието си. И така някъде в
началото на юни моя милост стана временен кмет на Долна баня.
Моето кметуване – и сега да идете там и да попитате ще ви кажат все същото –
ще се запомни с няколко неща. Първо, тогава се назначи поземлена комисия, която
според един закон трябваше да урежда въпросите за връщането на земята. Все още
си имаше ТКЗС, но дните му бяха преброени. Хората си искаха земята, и скоро щяха
да си я получат, а пък ТКЗС-тата отидоха в музея на комунизма. По същото време в
градчето имаше силна "Екогласност", екологична организация, която се бореше за
чистота и запазване на природата. Имаше едно общинско предприятие, което вадеше
пясък в една кариера по течението на река Марица. Те копаеха огромни дълбоки
ровове, които се пълнеха с речна вода, нивото на реката падаше, руслото на самата
река отиваше все по на ниско, което пък предизвикваше обезводняване на съседните
поля. По тази причина Екогласност настояваше да се спре добива на пясък, и аз като
кмет взех тяхната страна, фирмата спря да руши природата. По времето на моето
кметуване се проведоха и изборите, които СДС в Долна баня пак спечели с голямо

мнозинство. Но онова, с което ще се запомни моето кметуване, е епопеята с паметника
на един местен комунист, чийто паметник беше изтипосан на самия площад и твърде
силно дразнеше с присъствието си демократично настроените граждани.
"Другарите"-комунисти не са очаквали от мен, че ще се захвана с решаването
на този "незначителен" въпрос. Понеже и най-вече защото по една ирония на съдбата
моят дядо от страна на баща ми някога е бил нещо като съратник на този изявен
комунист в борбите за комунизъм (т.н. "Септемврийско въстание"), да, на водача,
комуто именно бяха сложили паметник на площада. Съратници са били, наистина, но
дядо ми, баща ми и чичовците ми не се бяха възползвали с нищо от властта преди
1989 г. и си бяха останали обикновени работници-строители през целия си живот. И
безпартийни бяха чичовците ми и баща ми до смъртта си. Та когато аз станах кмет ме
извикаха в СДС и там един възрастен човек, николапетковист, ми каза, че очаква от
мен като кмет да махна паметника. Предишният кмет бил обещал, ала нищо не бил
направил. Аз казах че ще видя какво мога да направя по въпроса, ала човекът
недоверчиво клатеше глава.
Първо казах на другарите, че са постъпили молби от десетина новообразувани
партии, които искат също да си сложат паметници на свои заслужили люде на главния
площад до паметника на комуниста. Казах също, че ако задоволим искането им,
главният площад ще заприлича на гробище. Другият вариант е да махнем паметника
на любимеца на комунистите. Другарите се сепнаха от наглостта ми, и ми заявиха, че
“кръв ще се лее” ако някой посегне на паметника им. Казах, че ще видим…
Изчаках малко, и в подходящия момент внезапно поставих въпроса в кметската
управа. Разбира се, предварително бях осигурил мнозинство, гласува се с един глас
повече за махане на паметника. След час, докато другарите се окопитят, вързаният с
въже за шията на главата бюст беше вдигнат и качен на камион. И огромните каменни
блокове, върху които беше сложен бюстът, също бяха премахнати. Другарите не
вярваха на очите си: те ме бяха заплашили, че ще направят живи вериги, за да бранят
паметника, ала аз ги изпреварих. Един мотокар от ТКЗС-то свърши набързо цялата
работа. Този комунист, чиито паметник грозеше центъра на Долна баня, се казваше
Кирил Лазаров, някогашен ръководител на т.н. "Септемврийско въстание", после
емигрант в СССР, съратник на Георги Димитров, станал там професор по икономика, а
пък после след Девети септември 1944 г. е бил дълги години министър на финансите и
член на ЦК на БКП. Един вид при комунизма този човек е бил на върха, и по тази
причина аз си спомням, че името му се произнасяше с някакъв трепет: по едно време
"Партията" дори го беше направила "Герой на народната република", най-висшето
звание тогава. Та точно на този пръв комунистически сановник аз бутнах паметника.
Комунистите ме заплашиха и ме предупредиха да се готвя да си турям собствен
паметник на гробищата, пошумяха, пошумяха, пък после мирясаха.
Та ей такива неща се случваха тогава, които може би сега изглеждат доста
странно. Ако сега отворите страницата на Долна баня в Уикипедия, в раздел
"личности" ще прочетете ето тези учудващи факти: "В Долна баня са родени
философът Ангел Грънчаров и Кирил Лазаров, Министър на финансите (1879-1987),
при 65,66,67,69 правителство и Министър на Финансите и държавния контрол (19571959) при 67 и 68 правителство, член на ЦК на БКП". Доста странно и иронично е това,
ако се вземе предвид, че философът е бутнал паметника на великия комунист – ама
какви ли не и още по-смешни и странни неща ставаха тогава. В ония времена на "найнежната трансформация" на българския комунизъм в капитализъм и демокрация,
която ни се наложи да преживеем и да видим с очите си...
А пък през лятото на 1991 г. в СССР комунистите направиха своя опит за
преврат срещу Горбачов и за връщане на времето назад. Разбира се, превратът не
успя, комунистическата партия на СССР беше забранена, самият СССР скоро се
разпадна, а нашите комунисти посърнаха: надежда вече нямаше. След два месеца
СДС ще вземе властта на изборите. Но за тия събития ще разкажа после.
13.Проспиването на решаващите мигове в историята най-жестоко се наказва

През лятото на 1991 година станаха доста събития, които заслужават да се
отбележат: стачката на 39-те с искане за избори; довършването и подписването под
звъна на чашите с шампанско на т.н. гиньоганева, а всъщност на сега действащата,
конституция; превратът срещу Горбачов и попарването на всички спотаени дълбоко в
душите надежди – сред нашите твърдоглави комунисти – че комунизмът все пак може
и да оцелее; обявяването на дата на новите парламентарни избори. Ще представя,
както обикновено, своето тогавашно възприятие на случилото се, съпоставено обаче
със сегашното мое осмисляне и осъзнаване на смисъла.
Гиньо Ганев, да, същият този, престарелият "парламентарист" от
тодорживковите парламенти, зетят на историческия превратаджия Кимон Георгиев, а
пък сега по ирония на съдбата омбудсман на европейска България, игра главна роля в
приемането на сегашната конституция, което именно стана през лятото на 1991
година. Той беше заместник-председател на Великото народно събрание и понеже
председателят беше някакъв изкукуригал академик-социалист, наш Гиньо изпъкна като
фактически председател и най-активен "конституционалист", разбира се, заедно с
момчето Янаки (Стоилов). Догановите депутати също се интегрираха с комунистите да
правят конституция, и то в момент, в който икономиката беше в смъртен колапс и беше
крайно време за реформи, а не за това конституционно театро, съчетано с патетична
говорилня.
В други страни в това време се водеше люта битка за коренна промяна на
икономическия строй (Полша, Унгария, Чехия) чрез т.н. "шокова терапия", ала у нас
"другарите" не бързаха нещо да променят, понеже те бяха заети с преливането на
ресурсите на държавната собственост в своите фирми. И за да баламосват народеца,
му предложиха това приспивно-омайно шоу, наречено "правене на конституция".
Хората на СДС в Парламента се разцепиха по този въпрос, мнозинството,
насърчавано от доказани сега ченгета на ДС, се хвана рамо до рамо с комунистите да
правят нова конституция, а пък ония 39 депутати (сред тях също изпъкваха някои поактивни ченгета на ДС като Георги Марков примерно), които излязоха с искане за
избори, понеже бяха малцинство, се наложи да прибягнат до отчаяни действия:
напуснаха парламента, излязоха в палатков лагер до него, обявиха дори и гладна
стачка. В ръководството на СДС начело с Филип Димитров надделя, неизвестно как,
тази втората линия, то подкрепи 39-те, СДС фактически се разцепи на три, което, както
се оказа, доведе до доста полезна за БСП история и ситуация – понеже така беше
предотвратено вземането на властта от СДС с голямо и стабилно мнозинство.
Стачката на 39-те беше подкрепена и от "масовия седесар от улицата", хората
подкрепяха акцията на 39-те, ходеха в лагера им в градинката на парламента, изобщо
емоциите се засилиха и се нажежиха, та се наложи ония вътре да се поразбързат, та
да направят своето "недоносче", каквото се оказа тази т.н. гиньоганева-лильова
конституция. (Лилов тогава беше шеф и вожд на БСП, а той говореше мило-напевно и
то така, че собствената си фамилия би изрекъл по този начин: Лильов!)
Аз и друг път съм писал по този въпрос, но се налага сега съвсем накратко да
заявя пак своята позиция по конституцията от 1991 г. Тази конституция беше правена
прибързано и то с решаващото парламентарно мнозинство на БСП, на ченгесариата от
ДПС и СДС, което може да покаже какво е и качеството й: тя се оказа възможно найлошата конституция, която изобщо може да бъде изобретена. Но пък за сметка на това
новата конституция стана най-полезна за проектирания включително и чрез нея така
дълъг и мъчителен преход от комунизъм към "свободно пазарно общество". Както и
всичко друго, което ставаше у нас през ония години, Конституцията беше правена за
да гарантира господстващо положение на най-висшия номенклатурен слой на БКПБСП и на нейните сателити, а именно за превръщането на комунистите в капиталисти
и също за запазване на тяхното водещо влияние върху съдбините на нацията. Тогава
в мозъчните центрове на БКП-БСП и на същия този т.н. "стратег" Лильов и на приятеля
му Луканов на България се е отреждала съдба, подобна на тази, която днес, да речем,
има една Белорусия – или пък която имат тираничните бивши съветски републики от

Средна Азия. И това, че подобен злокобен замисъл все пак не беше постигнат, а
България сега е член на Европейския, не на Азиатско-руския, съюз, се дължи на това,
че ДС още в лятото на 1991 г. загуби решаващото си влияние върху опозицията, върху
антикомунистическото ядро на СДС. И на тази основа от този момент нататък беше
водена дългогодишна мъчителна и трудна битка за промяна на геостратегическата и
ценностна ориентация на страната, която в крайна сметка беше спечелена от
проевропейските сили, оглавени от реформатора Иван Костов. Но пък силите, които
загубиха битката за пътя на България, все пак успяха да вземат реванш в периода
след 2001 година благодарение на своето подставено лице Симеон – и по тази
причина сега България само формално принадлежи към западната общност, а
фактически в страната господства една проруска и пропутинска арогантна олигархия.
Която успя да бетонира своето доминиращо положение не само в икономическия, не
само в политическия, но дори и в културно-духовния живот на нацията.
Но нека все пак да обособя основните недъзи на приетата тогава конституция,
понеже и по този въпрос у нас доста се мълчи. Тази конституция беше изпробвана и
проверена в периода след 1991 година и вече с точност знаем всичките и дефекти.
Най-напред беше избрана най-неподходящата за България форма на държавата –
парламентарната република – без ефективен баланс на различните власти и с найсимволична роля на държавния глава. А пък институцията на държавния глава по
принцип има решаваща роля за хармонизиране на действията на отделните власти за
постигане на единство и целеустременост на държавния живот. В действащата още
конституция, която обаче добре обслужва интереса на мнозинството сред
политическата класа, се прокара такова отношение на трите власти – законодателна,
изпълнителна и съдебна – което може да бъде сравнено с известния принцип на
"орела, рака и щуката": всяка действа сама за себе си, и трите са под хегемонията на
парламентарното мнозинство, нарушен е механизма за взаимен контрол и взаимно
ограничаване, който изобщо не действа, а за сметка на това се стигна до положение за
взаимното им блокиране и за постоянната им парализа. Толкова негодна и зле
действаща конституция България никога не е имала: сякаш специално се е гледало да
се изработи възможно най-лошата конституция и в тази насока са постигнали голям
успех. По тази причина днес България има най-корумпираната, най-порочната и
склонна към постоянни злоупотреби власт и в трите й ипостаси: и парламентарната, и
правителствената, и дори самото правосъдие. Което е съвсем скандално – чудно е ако
народът ни не беше чак толкова търпелив какво би станало, понеже по-развратен
държавен живот едва ли може изобщо да има.
Президентът пък според тази конституция е само позьор, който обаче, бидейки
партийно лице, има възможността подмолно да се меси и да прави най-различни
заговори. Каквито, да речем, правеше лицето Жельо Митев Желев: докато беше
президент този човек работеше постоянно срещу интереса на своите собствени
избиратели и в услуга на партията, с която уж нямаше нищо общо. Което едва ли се
дължи на глупост, а е по-скоро резултат на някаква зависимост и сговор. Стигна се до
положение след цялата поредица от предателства на президента Желев собствените
му избиратели да му поискат оставката, и се почна една битка през 1993 година, която
доникъде не стигна. Но основата за такива ексцесии е поставена в самата
конституция. Също на няколко пъти се разбра, че по конституция не беше предвиден
действен механизъм за предизвикване на оставка на некадърните правителства, и се
наложи такива смени да стават под натиска на улицата (Беров, Виденов). А
държавният глава пък, който по начало тук би трябвало да има по-решителна роля – то
всъщност затова и съществува най-вече неговата институция! – по конституцията от
1991 г. беше изцяло безсилен да се намеси и да защити общия държавен и народен
интерес. И така нататък, за съжаление тук нямам възможността – понеже целите ми са
други – да се спирам по-обстойно на тези въпроси.
През лятото на 1991 година, както вече казах, бях кмет в Долна баня, и отблизо
наблюдавах реакциите на хората по повод на случващото се в държавата. Моето
родно градче се оказа място, в което демократичните и антикомунистически настроени

хора бяха пълно мнозинство, което особено ме радваше. В клуба на СДС идваха
ентусиазирани млади хора, но и също по-зрели, цялата интелигенция на градчето
беше на страната на СДС и на демокрацията, комунисти си останаха само ония, които
години наред се бяха облагодетелствали от предишната власт. Аз се опитах да въведа
в града една по-пряка демокрация от атински тип и по тази причина задвижих
институцията на общоградските събрания: кажи-речи всеки месец обявявах свикване
на общо градско събрание за разглеждане на най-животрептущи проблеми на града.
Тогава още си имаше ТКЗС и поминъка на хората зависеше от него, ала вече се бяха
появили и хора, които твърдо си искаха бащината земя, а пък някои даже сами си бяха
окупирали "бащинията" и заплашваха, че кръв ще се лее ако комунистите отново се
опитат да посегнат върху нея. Напрежението по тази линия нарастваше, и ето аз като
кмет се захванах да бъда посредник в конфликтите, а това ставаше чрез съвсем
свободни дискусии в общоградското събрание. Долна баня, макар и град, тогава беше
кметство към община Самоков (заради "окрупняването" на общините от байтодорово
време още), и по тази причина аз, кметът, имах съвсем орязани фактически
правомощия. От друга страна "другарите" владееха и държаха в свои ръце всички
фактически властнически ресурси: икономическата (ТКЗС, Наркооп), комуналната
(тяхно беше комуналното стопанство, което те почти вече бяха "приватизирали" и си го
чувстваха като свое – те всичко и по начало си го чувстваха като свое!) и всички други
сфери на живота.
И аз почнах да развалям бавно техния монопол като правех тия събрания, та да
се усети от самите хора, че от тях, а не от благоволението на "другарите", зависи какво
ще става. Ето един пример: другарите бяха окупирали и държаха ръководството на
местната потребителна кооперация "Напредък". В частност единствената фурна в
градчето тогава беше тяхна. Редовно пред фурната се виеха постоянни опашки, появи
се недостиг на брашно, хората масово недоволстваха. Хлябът често беше некачествен
и недопечен, хората намираха разни боклуци в него и т.н. И ето, аз като кмет свиках
няколко общи градски събрания по тия проблеми: на тях ръководството на "Наркоопа",
съставено все от "заслужили другари", трябваше да отговаря на въпросите на
гражданите и да поеме върху себе си техния гняв заради неуредиците. Няколкото
магазина за хранителни стоки пак си бяха техни и си оставаше добрата практика от
комунистическо време да се продават дефицитните и по-евтини стоки през задната
врата на магазина, и то само за "наши хора" – ето и на тази практика трябваше да се
тури край, и то именно чрез задействането на пряката демокрация. Най-големи
проблеми си имах с комуналното стопанство – което трябваше да се грижи за
почистването, за поддържането на улиците и пр. Другарите си го бяха кажи-речи
приватизирали, а то си беше формално общинска собственост, при това го бяха
приватизирали до степен, че развиваха несвойствена дейност: бяха купили няколко...
тира и развиваха бизнес с международни превози даже! Разбира се, никакви отчети не
даваха на мен, кмета, а си получаваха тлъсти поръчки и финансиране директно от
кмета на общината, от самоковския кмет, който, познайте, си беше, разбира се,
комунист, си беше от БСП! Установеният отдавна механизъм на сговаряне и на
злоупотреби с общински средства се опитах да го проваля по обичайния си начин: чрез
повече прозрачност, чрез повече гласност, чрез повече и то истинска демокрация. И
тези другари от комуналното стопанство, срещу които имаше постоянни недоволства и
оплаквания от гражданството, трябваше да се изправят лице в лице срещу разгневени
граждани и да дават обяснения на събранията. Имах си големи разправии и с
общинския, със самоковския кмет, успях да разваля достлука им с другарите от
долнобанското комунално стопанство и по тази причина за няколкото месеца успях да
уредя две малки, но реални неща: наново асфалтирана беше главната улица на Долна
баня, асфалтиран беше също и гробищният парк – и дори една малка улица наблизо
до него.
Пиша тия неща не за да си приписвам заслуги, защото ние тези акции ги
планирахме в клуба на СДС, а пък аз ги осъществявах при помощта на демократично
мислещите граждани от тогавашната опозиция. Хората обаче видяха с очите си и се

убедиха, че управници-некомунисти могат да вършат работа, че те могат да развалят
злоупотребите на "другарите-комунисти", и че властта може да бъде употребявана в
интерес на хората. Всеки ден в кметския кабинет при мен идваха много граждани,
които ми изплакваха болките си, и аз правех всичко, което е по силите ми, за да им се
решат проблемите. На тази основа стана така, че се изостриха отношенията ми с
чиновниците от кметската администрация, които, знайно е, си бяха назначавани още
от комунистическо време и си бяха все червени. Те именно се опитваха да бойкотират
мои инициативи, да ми дават умишлено погрешни съвети, всячески се мъчеха, вместо
да ми сътрудничат, да ми пречат.
Тогава аз минах в настъпление – не можех да допусна да са не под мое
подчинение, ами да се подчиняват и да изпълняват инструкциите на партийното бюро
на БКП! – и почнах да избирам хора за уволнение и съкращение. Тогава именно
привлякох и назначих няколко млади хора в поземлената комисия и в кметската
администрация и подготвих съкращението на някои от "другарите". Те, разбира се,
почнаха да се съпротивляват и да ме шантажират по най-гадни начини: караха ме да
подписвам някакви книжа, а пък после се оказваше, че са ме подвели и са искали да
ме обвинят в злоупотреби; викаха всякакви ревизори, докато аз бях кмет, в кметството
все си стоеше някакъв ревизор да ме проверява; стигнаха дори дотам, че скриха или
задигнаха един съветски транзистор ВЕФ, а пък после ме обвиниха, че аз, кметът, съм
го бил... откраднал и пр. дребни неща на префинен комунистически терор упражниха
срещу мен другарите тогава. Факт е, че заболяването на сърцето ми (аритмия и
тахикардия) започна от тези 5-6 месеца докато бях кмет.
Но пък имаше и хубави неща: хората, които се идентифицирахме като
демократи, станахме приятели, събирахме се и по домовете, и в клуба, бяхме в
приповдигнато настроение, защото се чувствахме ангажирани с една съдбовна
промяна на бъдещето на страната ни, а пък ние всички бяхме все млади хора (аз
тогава съм бил 32 годишен). Спомням си как танцувахме и пеехме песните на СДС –
тогава излезе една касета с предизборни песни, изпълнявани от най-добрите певци на
България! – радвахме се, че хората ни подкрепяха, правехме всичко, та да спечелим
избирателите и СДС да вдига авторитета си въпреки клеветите, обидите и хулите, с
които озлобената комунистическа напаст ни обливаше всеки ден.
На мен например като кмет ми пращаха често разни бабаити с дебели вратове,
които да ме изнудват или да ме съблазняват с разни "оферти-далавери". Особено
голям беше натиска за определяне на строителни петна за строежи на безиностанции
(предлагаха ми подкупи, та да ме изобличат после!) и най-вече за завладяване на
минералната питейна вода, заради която се явиха кандидати, които искаха да получат
правата за бутилирането й. Моята стратегия, която ги вбеси, беше: аз съм временен
кмет и не мога нищо да реша, нека да се избере новия кмет, тогава той ще решава.
Тогава именно от СДС ми предложиха да се кандидатирам за кмет на предстоящите
местни избори (те се проведоха едновременно с парламентарните през октомври 1991
г.), но аз отказах: реших да се връщам в Пловдив, в университета, понеже там
положението ми беше съвсем висящо. Разбира се, сега вече точно знам, че направих
грешка: два месеца след връщането ми в ПУ аз бях уволнен и изритан от другарите в
този университет. Така че нито кмет останах, нито асистент, а от двата стола, между
които избирах, седнах, както е обичайно за тия, дето много мислят, направо на земята.
Една сутрин пък разбрахме, че в Москва е направен преврат и че Горби е
свален от власт, и то от най-твърдоглави комунисти и от самото КГБ. Другарите
вдигнаха радостно глави: сметнаха, че е дошло отново тяхното време, че комунизмът
ще се върне, и че отново ще могат да режат глави като през септември 1944 г.
Ненавистната им демокрация сякаш си отиваше и се задаваше пак черната сянка на
комунистическата нощ. Два-три дни ликуваха комунистите, и в Долна баня те най-нагло
в очите ни заявяваха: свърши вашето време, край с демокрацията, гответе се скоро да
усетите нашето възмездие! БСП в София пък два-три дни чака и не посмя да има
реакция, в смисъл да осъди преврата, докато СДС най-решително го заклейми, и то
още в първите часове. Чакането от страна на БСП да види как ще се развият

събитията в Москва й изигра лош номер: всички разбраха, че тия наистина са си все
същите, и още продължават да чакат инструкции от Москва, т.е. още са си истински
национални предатели. Този път като такива се изобличиха самите те и то по найглупав и баламски начин: наистина чакаха няколко дни да разберат какво ще стане в
Москва, та да ударят поклон на новия си господар! Срам и позор: хубавото е, че
целият народ тогава видя колко чинат комунистите – и колко им е и акъла даже, да не
говорим пък за “морала” им.
Оказа се обаче, че Горби беше върнат на поста си, а демократичните руснаци
начело с Елцин надделяха над превратаджиите! Това беше края на комунизма найсетне! Другарите у нас посърнаха: и последната им надежда умря! В Москва Елцин
принуди Горбачов да подпише декрет за извеждането извън закона на
Комунистическата партия на СССР! Исторически момент: този акт беше подписан,
руснаците за миг ни изпревариха, забраниха своята комунистическа партия, а нашите
комунисти от страх станаха по-ниски от тревата!!! Ето тогава изглежда е бил моментът
СДС да призове народа да излезе на улиците с искане за забрана и за разтуряне на
нашата БКП-БСП – сгодният момент обаче беше пропуснат! СДС се надяваше да
спечели пълна победа на наближаващите избори и не предизвика такава акция за
забрана и на българския комунизъм. Илюзия обаче беше, че под действието на този
психологически фактор по демократичен път ще се вземе цялата власт: ДС беше
направило така СДС да се разкъса на три части, опозицията беше разделена, много
гласове бяха загубени, и победилото СДС (щото имаше още две, с "тирета", които не
влязоха в парламента, защото не минаха за малко 4% бариера!) нямаше
самостоятелно мнозинство: всичко се оказа в ръцете на агента на ДС Доган! Жалка
история: така е обаче когато се проспиват решаващите мигове и когато не се действа
отчаяно и твърдо в подходящия момент! Моето мнение е, че БКП е трябваше да бъде
забранена през септември 1991 г., в предизборна обстановка, и то под силния натиск
на улицата, и то с акт на доминираното от самите комунисти Велико народно
събрание. Само така то щеше най-после да оправдае името си...
Но това не стана. Уви, ние, антикомунистите, не проявихме нужната смелост и
дързост. Проспахме решаващия момент да се отървем окончателно от
комунистическия мастодонт и го оставихме да трови живота ни и досега. Но и от нас,
редовите демократи, тогава почти нищо и не зависеше. СДС беше коалиция от много
партии, които в координационните съвети си се отдаваха на празно говорене и много
трудно вземаха решение. СДС не беше партия, партия я направи по-късно омразният
Костов: и едва тогава демократите у нас взеха цялата власт. А пък Доган беше изтикан
далеч от властта и се оттегли някъде из сараите си, за да си ближе раните и да трупа
нова злоба, да крои нови отмъщения. На българската демокрация й предстояха найтежки години на борби и на все нови и нови изпитания, та да укрепне и да достигне до
своя триумф през 1997 г., когато опозорените комунисти за пръв път бяха изритани от
властта за дълго, за цели 4 години. А какво стана около изборите през октомври 1991 г.
и след това, в месеците, в които управлява първото демократично правителство на
Филип Димитров, ще разкажа в следващия очерк.
14.“Свещените крави” на СДС и как сами си платихме заради наивността
Една читателка и коментаторка в моя блог в интернет, Ружа Братанова, постави
на това място ето тези въпроси: "Наистина искам да знам повече за 39-те “непокорни”
депутати от ВНС. Защо не се понапънете, да поразпитате, да разкажете? Нима не
познавате никого от тях?". Не само понеже съм приятел с нея, ами и защото
проблемът е важен, се "понапънах" и й отговарям ето това:
Ами те са много, ето някои. Стефан Савов, Бог да го прости, почина преди
доста време. Той беше доста твърд човек и антикомунист, който, признавам си,
уважавах и още уважавам – и то не само защото бях член на неговата Демократическа
партия доста години. Стефан Савов беше един от сериозните политици, който въпреки

това си имаше и своите слабости: няма политици-светци или икони. Глупаво е да се
мисли че някои са такива. Бай Стефан, Бог да го прости, се съюзи със земеделците –
дето някога са били най-жестоко демократите на Малинов по времето на вожда
Стамболийски! – напусна СДС, и заедно с баба Анастасия Мозер станаха "Народен
съюз". Малко въжеиграч си падаше бай Стефан, но няма как щом е политик. Но иначе
има принос за българската демокрация от тия години, това не бива да му се отрича.
Беше монархист, и добре че умря, та не се орезили с подкрепа за Симеона. Щото този
последния наистина се оля тотално, ставайки колаборационист с комунистите, с тия,
дето убиха чичо му, а възможно и баща му.
Един друг: Стоян Ганев. Той също беше от 39-те, и то от най-видните. По-късно
стана външен министър на Филип Димитров, докато беше такъв почти не стоеше в
страната. После като падна правителството на СДС стана Председател на Общото
събрание на ООН, възвеличи се хептен, санким. И си остана в Америка. Та злите
езици да твърдят, че е агент на... ЦРУ. А със сигурност се знаеше, че е женен за
дъщеря на генерал от КГБ. После се повъртя около Царя, бил е явно негов кадровик.
Няма как, нали ДС, като доведе "Царо", по тази причина изглежда не му е съвсем
чужда. Сега не знам къде е. Няма да се учудя ако е около Гоце.
Както Венцислав Димитров, също един от 39-те. Сега е съветник на
президента Гоце Първанов и е доказано ченге от ДС. Тогава обаче беше един от найизтъкнатите непокорни. Години наред беше депутат от СДС. После обаче мина към
ченгето Доган. И пак беше депутат. През цялото време обаче си е бил човек на
Мултигруп, както твърдят злите езици. Опита се да се залепи за "Царо", ама не му
мина номера. И накрая отиде при Гоце. Няма да се учудя ако сега вече се е залепил
към дон Бойко, ама ние да не го знаем още.
Кой друг от 39-те? Е, за Георги Марков да не говорим, ама защо пък да не кажа
нещо. Той беше най-краен "антикомунист", крещеше по митингите такива неща, че ние,
малоумниците, му се възхищавахме. “Екстремист-антикомунист”, плашило за
комунистите – такава задача явно му е поставила вездесъщата ДС. После наш Жельо
го тури в Конституционния съд, което е само по себе си скандал: ченге от ДС да е найвисшия съдия, който изобщо можем да си представим. Оказа се обаче че в КС съд не
само той е бил такъв. И когато СДС от времето на Костов прие закон за досиетата,
ченгетата от ДС в КС направиха нужното да спрат действието на закона, да го
блокират. А сега пък ченгетата реват: Костов нищо не направи да изобличи ченгетата!
Е, то се вижда, че не е така, че ченгетата, не Костов, са направили нужното да се
спасят и съхранят. Затова запомнете: когато кажат за каквото и да е “Костов е
виновен!”, това трябва да ви говори поне две неща. Първо, че не е така, и второ, че
такива неща ги казват само ченгета или насъсквани от ченгета хора. После Г.Марков
си изкара цял 9-годишен мандат в КС. За да откъсне някой глас от кандидата на
десните за президент и за да сервира победата на Първанов, своя колега от ДС,
Г.Марков миналата година се издигна за президент даже! Чаткате ли сега защо?!
Кой друг е бил от 39-те? Ето, Александър Йорданов, доста странна птица е
той! По времето когато Жельо и Бригадир Аспарухов (да, същия, дето сега се яви за
кмет, тогава обаче беше турен от наш Жельо за шеф на разузнаването!) решиха да
свалят правителството на СДС през 1992 г. им се наложи първом да свалят Ст.Савов,
един доста твърд човек, който беше председател на НС. Свалиха го и туриха Сашко
Йорданов. Той слушкаше та да папка и си изкара цели две годинки на този пост.
Тогава именно беше времето на разгула на мафията. Правителството пък беше на
жельовия човек Беров, подкрепяно от някои “сини мравки” в парламента, от Доган,
ченгето Сава, разбира се, и, няма как, от БСП! Тогава мафиотите цъфнаха и вързаха,
тогава бат ви Бойко е въртял рекетьорски бизнес из София и е трупал милиончета. Та
Сашко Йорданов слушка и беше крепен на поста си от БСП и Доган – явно им е бил
доста удобен. За награда после го туриха посланик, беше из доста страни, та до вчера.
Сега, гледам го, се върти около новия шеф на СДС Юруков, което само по себе си е
скандално. А Сашко Йорданов беше също една от “личностите” в СДС навремето. Не
знам да е бил агент на ДС. Лично на мен той ми публикуваше в първите години на

демокрацията статии в своя вестник ВЕК 21. Но това е било преди да стане човек на
Жельо, на Доган, на Беров и пр. , сиреч преди да го купят, или преди да се е бил
продал...
Кой, кой друг?! Ами ето примерно Едвин Сугарев също беше от 39-те. Той
беше нещо като светец на СДС много години. Прави гладна стачка с искане Жельо да
си ходи. Беше моралната чест и съвест на сините. Когато СДС на Костов взе властта –
а преди това същият този омразен Костов беше ликвидирал СДС-коалицията, в която
Сугарев, като лидер на Екогласност, беше абониран да е все начело – Сугарев беше
пратен посланик първо в Монголия, а после в Индия. Изглежда тогава е намразил
смъртно Костов заради подигравката да го прати в Монголия. И после когато Костов
падна Едвин се опозори като написа най-подли неща за него – почти толкова подли,
колкото каза и написа за Костов и Богомил Бонев. Или вътрешният министър на
Костов, който обаче беше махнат от “Командира” понеже се разбра, че е минал и на
служба при мафиота Майкъл Чьорный. За този Бонев е ясно защо толкова намрази
Костов, а пък и Чьорный плаща явно добре, и то не само на генерала Бонев е платил,
ами и на Слави Учиндолски, и на Кеворк Кеворкян (агент от ДС Димитър), и на
самия Тошо Тошев (агент от ДС Бор), които с общи усилия плюха Костов колкото
силици имаха. Та и Едвин плю и храчи по Костов колкото можа: жалка картинка. И то
само понеже му е бил обиден за това, че Костов го е пратил посланик в пустата му
Монголия!
Кой друг де? Не се сещам нещо?! Доста бяха тия 39-те, някои бяха понеизвестни, примерно Павел Шопов, депутат от Пловдив, който сега е при… Сидеров!
Което требе нещо да ви говори, щото пък Сидеров е човек на Москва. Почти толкова,
колкото и Гоце Първанов е човек на Москва. А уж бяха “противници” на изборите за
президент: а това нещо да ви говори?! Друг такъв беше един Христо Марков, пак от
Пловдив, който се урежда в парламентите дълго време, после се оля с някакви
злоупотреби, а пък сега си е, казват, съвсем скромен милионер. Не милиционер, а
милионер, има малка, но несъществена разлика.
Ами това е, което се сещам за момента. По едно време тогава към 39-те минаха
и министрите от СДС в правителството на Попов, което управляваше тогава. Именно
Иван Костов, Димитър Луджев и един друг, на който съм му забравил името – мина
доста време. Луджев стана военен министър по времето на кабинета на Филип
Димитров. После стана "синя мравка" и подкрепи, естествено, Беров, понеже и Луджев,
и самия Беров, си бяха все жельови хора. Костов стана депутат, и, понеже е твърде
умен, малко по малко набираше сила и авторитет, та когато през 1994 година Филип
Димитров си даде оставката, стана лидер на СДС. И изведе СДС до най-големите му
победи, а също и управлява България 4 години, в които я европеизира колкото можа.
Но ДС скокна, уплашено от злокобната евентуалност Костов да вземе втори мандат, и
повика единствения, който можа да изтръгне властта от ръцете Костови – повика
Симеон, повика "Царо"...
А, имаше и един друг, йеромонах при това, дядо Христофор Събев. И той
беше от 39-те. И неговата хич не е чиста. Той заедно с владиците-ченгета от ДС като
светиня им Калиник Врачански, Панкратий Старозагорски, Пимен Горноджумайски
(Бог да ги прости тия двамата последни грешници, те не са между живите, а Калиник е
още жив!) първо разцепи Светия синод, а пък после почнаха битка за свещоливниците,
дърпаха се за брадите с други ченгета от ДС като полковник-патриарх Максим, абе
резилът беше пълен. Срамна работа, ама нашенска, родна, българска. После дядо
Христофор избяга в Америка и се обяви за... архиепископ. Идва си чат-пат тука,
посрещат го нашите ченгесарски медии доста любезно, дава някое и друго интервю,
взема някой хонорарец, а после пак си отива в Америка. А този човек някога, в първите
години на младата ни демокрация беше нещо като символ на СДС. Е, може и той да е
бил символ не на самото СДС, ами на "(в)Се ДС-то", ама то май е все тая както
разбираме сега...
Та излиза, че и сред 39-те е имало доста ченгета, няма как иначе. Те по едно
време станаха нещо като “свещените крави” на СДС, нещо като кумири и идоли. И

дълго си бяха такива, макар че един по един се дегизираха доста глупаво и загубиха
малко по малко сила. Всяко нещо в крайна сметка си отива на мястото. Лошото е че за
всичко ние плащаме. И за собствената си наивност сме платили също, и то доста
тежка и голяма цена…
РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: ЧИЕ ЛИ БЕШЕ ВРЕМЕТО?
15."Партията не спи и никому никога нищо не прощава!"
Ето че вече моят разказ наближи един много хубав, ала не съвсем, миг на
младата българска демокрация: изборите в 1991 година. На които най-сетне победиха
реформаторските сили, обединени около СДС. Победиха със съвсем малко – с около
един процент повече от комунистите. Но все пак победихме, и тогава все говорехме:
"Победихме с малко, но завинаги!", а пък комунистите дяволито се подсмихваха.
Тогава се създаде първото демократично правителство, председателствано от Филип
Димитров.
Около изборите аз си бях все още временен кмет на Долна баня: срокът на
моето кметуване беше до избирането на нов кмет, което щеше на стане на самите
избори, защото местните избори се провеждаха едновременно с парламентарните.
Месец-два преди изборите помогнах да се създаде кафене на СДС, където
избирателите да могат да идват, да пийнат кафе и да почетат вестник Демокрация.
Комунистите в своя си маниер вече бяха окупирали една сграда в центъра и си бяха
даже издали фалшив акт за собственост; там си бяха устроили кабинетите и също
имаха заведение, или клуб. При това бяха завлекли от предишния партиен дом и
мебелите, и оборудването, и щяха да писнат до небесата ако кметската власт
посегнеше да даде нещичко и на опозицията. Кафенето на СДС обаче не можеше да
стои празно. Мой пръв братовчед, останал безработен, реши да го вземе и да го
оборудва, поръча тезгях, кафе-машина и други неща. Но в един момент усети, че няма
да издържи финансово и помоли мен, кмета, поне столове и маси да му дадем –
някакви стари, но да има нещо. Почнах да разпитвам кметските чиновници има ли
кметството такава мебел, те въртяха и усукваха, пък по едно време, като по заповед,
всичките почнаха да ми казват уж "под сурдинка", уж тайно: идете на вилата на
кметството, там има всичко. Аз, разбира се, не се усетих, че това е капан и един ден
отидох до тази вила, която се намираше в курортната част на долнобанското поле,
току под Рила, в полите й.
Виличката не беше голяма, ама беше добре оборудвана: там другарите едно
време, когато са смятали, че ще векуват във властта, си бяха направили хубаво
местенце, където да си правят банкети и също така да си развратничат тайничко.
Наредих на съпровождащите ме чиновници да направят опис на всичко, което е във
вилата, и понеже една от стаите беше нещо като склад, пълен с нови-новенички
мебели, наредих да се отделят двайсетина стола и четири-пет маси и да се дадат под
наем на кафенето на СДС. Хубави, тапицирани бяха тия столове, направени да поемат
месищата все на заслужили тлъсти другари, но ето сега, по една ирония на историята,
бяха предадени на "демократичната паплач" на СДС. Главният счетоводител ми каза,
че не можело да се взимат съвсем нови мебели, щото трябвало да се продадат на
търг, та кметството да спечели някой лев, ама аз му наредих да се вземат и се
подписах на едно място за това.
Да, зная какво искате да ме запитате: защо ви занимавам с глупости ли? С
дреболии ви занимавам, за да разберете нещо от тогавашните нрави. А това е важно
според мен, понеже най-важното е да се усети човешката страна на случилото се, да
се усети подлостта, падението, низостта, която пък е фон на известен подем на
народностния дух, който се случи тогава въпреки всичко. Та ето тези обстоятелства
около устройването на кафенето на СДС искам да дам като пример, за да разберете и
тази страна на събитията. Значи оборудва се клубът на СДС, и за разлика от
заведението на другарите-комунисти нашият клуб беше с нови-новенички мебели. И

другарите, които просто си бяха "присвоили" (тази дума те използваха за да
обозначават най-обикновеното крадене, използваха я, защото звучи някак си повъзвишено от краденето!) мебелите на своя клуб, се възмутиха от "жестоката
несправедливост" – и се оплакаха на по-горните власти. Веднага пристигна ревизор, за
да установи "злоупотребите с власт" и "неправомерните действия" на демократичния
кмет, сиреч на моя милост. Разгеле вече беше дошла предизборната обстановка, та
беше дошъл и сгодния момент да се възмутят другарите, пък и най-вече да направят
нужното и наивният електорат да бъде подтикнат да се възмути.
Ревизорът стоя месеци да разследва всичко. Всеки ден идваше при мен да ме
шантажира и сплашва. По едно време взе да ми писва от него. Трябвало аз да платя
мебелите, щото било най-непростимо престъпление кметски мебели да идат в клуба
на СДС. Казах му, че е временно до изборите и че е на моя отговорност: не могло.
Попитах го кой го прати тук да харчи държавни пари, занимавайки се с глупости. Той
лукаво се хилеше: доста противна муцуна имаше този ревизор. И нищо не казваше, а
всяка сутрин ме чакаше, за да настоява да върна мебелите във вилата. Другарите,
понеже явно всичко държавно си го чувстваха като свое, не можеха да ми простят се
съм бил посегнал на тяхната "бащиния".
За съжаление тогава се случи една лична, по-скоро и родова трагедия. Аз бях в
Долна баня със семейството си, с жена ми и с детето, което тогава е било на годинка и
7-8 месеца: синът ми е връстник на свободата, роден е в 1989 година. С него обичаше
да се занимава момчето на моя братовчед, който беше голям, девети клас вече:
играеха си, даваше му играчки, правеше му лодки, занимаваше го, ей така, просто
защото явно и той е бил едно дете, пък макар и по-голямо. Един ден обаче синът на
братовчеда се разболя. Два-три дни не можеха да разберат какво му е, викаха
доктори, които казваха че ще се оправи. Установи се после, че е бил ял някакви гъби,
от които всички били яли, ала той само се отровил. После се разбра, че и друго може
да е било, изглежда е имал левкимия, за която родителите му не са знаели, а пък
социалистическото здравеопазване, нищо че е "най-хуманното", е и най-некадърното и
слабо го интересуват такива неща. Когато го закара "спешната помощ" в "Пирогов" в
София, вече беше късно: момчето на други ден почина! Страшна трагедия!
Аз пръв научих, понеже звъннаха от "Пирогов" в кметството. Пратих да повикат
баща му, моя първи братовчед. Чудех се как да му кажа, ала не се наложи: бащинския
инстинкт му беше подсказал всичко! Като влезе в кметския кабинет, очите му бяха вече
пълни със сълзи. Прегърнах го, нищо не му казах, попитах го иска ли помощ. Той обаче
скочи да върви в София с колата си, без да мисли за нищо. Стоях безпомощен и не
знаех какво да направя. Казаха ми, че в такива случаи трябвало да се изпрати товарна
кола с ковчег, която да докара тялото. Уредих това бързо и тръгнах и аз с колата за
София. Пред Пирогов бащата стоеше все едно че не е на този свят. Тъкмо в този
момент ни повикаха да идем в моргата. Помня тия кошмарни моменти най-отчетливо,
защото са се запечатали в съзнанието ми.
Пред моргата се появи някаква жена, явно патолого-анатомка, с окървавена
престилка и с ръкавици. Казахме й за какво сме тук. Тя каза: "О, ясно! Елате, готово е
всичко!". И ни преведе през залата с лежащи на масите разрязани трупове. Бащата
като уплашено животно разглеждаше всеки труп, търсейки сина си: това беше крайно
безчовечно!!! Аз с подкосени крака се влачех, питайки се как е възможно да ни мъчат
така. Трупът на момчето не беше там, оказа се че е в съседна зала, където на масите
бяха изложени много трупове, вече рязани и зашити. Огромни голи туловища на стари
дебели старици и старци! Труповете бяха толкова много, че бяха и на колички в
коридора. Претърсихме сами всичко. И на едно място забелязахме тялото на това
младо ангелче, също голо! Бащата се хвърли да плаче върху него, с ужас
наблюдавайки дългия шев по тялото! Появи се нещо като санитар, който почна да вика
кой ни е пуснал тук. Почна да ни пъди. Обясних му, че ни е пуснала лекарката. Той се
хвана за главата и почна да крещи, че тази е луда: бащата можеше да припадне от
такъв кошмар! Наистина едва го откъснахме от тялото, което той целуваше и
обливаше със сълзите си. Дадохме пари на санитаря и дрехите на момчето, та да го

облече. Разбира се, че е трябвало да ни дадат трупа облечен, но ето какво направи
онази, лудата лекарка-анатомка.
По пътя бащата тръгна с бясна скорост с колата си пред нас, боях се че може
да катастрофира. Аз бях с кметската "оаска" и с трупа в ковчега. Много пъти от
друсането капакът на ковчега се разместваше и трябваше да спираме, да се качвам
горе и да го оправям: за да не нарани лицето на момчето. Не знам защо, но в този
момент в съзнанието ми се въртеше най-натрапчиво една тъпа комична история, която
някой ми беше разказвал някога, не знам кога. Странна, много странна е човешката
психика: дали не превъртах вече и аз?!
Някъде, в някой край на България – твърди се, че историята е съвсем истинска
– с камион карали празен ковчег за починал човек. След малко обаче някакъв пътник
вдигнал ръка на камиона да спре и да го вземе, та да го закара до някъде. Понеже
предното място било заето, го пуснали да се качи на каросерията при ковчега. Добре
ама изведнъж завалял проливен дъжд. Човекът се чудил къде да се скрие, камионът
бил открит, и като нямало къде, се скрил... в ковчега. Докато престане дъжда де, само
временно. Какво да прави човекът, човещинка е това.
Да, но по едно време друг пътник вдигнал ръка, спрял камиона и помолил да го
качат донякъде. Качил се горе, шофьорът не знаел, че оня се е скрил в ковчега заради
дъжда. Просто не предположил, нямало как да знае кой е вътре. И така, новият пътник
се качил горе, предполагайки, е в затворения ковчег вероятно има умрял. Да, ала по
едно време станал трагичен инцидент: оня вътре в ковчега решил да провери с ръка
дали не е спрял вече дъждът! Нашият човек, този, вторият, като видял това, му се
изправили косите от ужас! И, уплашен до немай-къде, скочил от камиона и... се пребил.
Да, просто си счупил врата и умрял. Вече имало кого да положат в празния ковчег.
Глупава историйка, ама правдоподобна, и не зная защо, но си спомням добре, че
точно тя натрапчиво се въртеше в съзнанието ми докато карахме тялото на сина на
моя първи братовчед към Долна баня. Май наистина превъртах и аз щом си
представях такива случки в този толкова неподходящ момент...
Погребението мина. Не знаех какво да кажа на малкия ми син за случилото се с
неговия батко. Но той разбра и жестоко, по детински дълбоко преживя трагедията.
Тихо си плачеше отвреме-навреме. Не поиска повече да играе с други деца. Уплаших
се, и няколко дни след погребението реших да закарам съпругата с детето на другия
край на България, при баба им. Аз лично нямах кола. Нямах и книжка. Не можех да
помоля братовчед ми да ни закара дотам, той просто не беше в състояние да шофира.
И аз, кмет, но и най-разтревожен родител, наредих да ни закарат със служебната кола
до едно далечно село, намиращо се чак около Нова Загора. Не мислех за нищо, просто
казах на шофьора, че ще му платя бензина и каквото трябва. И той ни закара.
Да, ама другарите са бдителни: "Партията никога не спи!" – неслучайно е казано
това. Веднага направиха донос до ревизора. Шофьорът на служебната кметска кола
бил "симпатизант на БСП", самият той веднага след пътешествието зарадвал
другарите с веселата, с щастливата новина: кметът сгази лука, другари! И другарите
размислили и на другия ден ми пращат главния счетоводител – който, естествено, си е
бил също техен човек: всички чиновници си бяха техни! – кайто ми даде за подпис цял
куп документи. Аз му имах доверие и подписвах всичко. А там имало един документ за
бензина на колата, изразходван за моето пътуване до село когато просто трябваше да
закарам малкия си син по-далеч от кошмара след смъртта на братовчедското момче.
И ето че ревизорът в неописуемо щастие ми сподели на другата сутрин, че вече
съм за прокурор: нарушението било тежко, непростимо. Не разбирах какво се е
случило, но той ми показа документа. Казах, че не съм нареждал да се издава такъв
документ, явно някой ме е подвел да го подпиша. Казах, че сам ще си платя бензина и
надницата на шофьора плюс амортизация на колата. Не могло да стане така, бил съм
за прокурор. Теглих му една майна и му казах да прави каквото иска.
Но другарите не прощават, те преследват безпощадно докрай. И пак в тия дни
дойде един милиционерски началник и ми предложи, тъй като съм кмет, да ми издадат
разрешително да нося пистолет. Понеже наистина в касата на кметството имаше един

пистолет, та било задължително да имам разрешение да го нося със себе си. Почна да
ме съблазнява, че трябвало да използвам момента че съм кмет, иначе тия
разрешителни се давали крайно трудно. Аз му казах че ще помисля, ала той ми рече,
че е глупаво да не се възползвам. Партията никому не прощава обаче!
Тогава често се случваше да намерят някой "самоубит", който сам, да речем, си
бил пуснал два куршума в главата. Ето, и наскоро сегашният министър Р.Петков ни
занимаваше с такава конспирация: без да му пука, че "самоубийците" трудно втория
път ще могат да натиснат спусъка. За Партията няма невъзможни неща: щом требе,
може! Те са си по начало убийци, доста кръв са пролели. Аз обсъдих с моите хора от
СДС "съблазнителното предложение" да получа разрешително за оръжие. И един
възрастен човек, бивш учител, ми рече: "Недей, Ангеле, не се съгласявай, щото токувиж другарите те самоубили – те сигурно затова и с тази цел ти предлагат тази
работа!". И аз се спрях. Може би това ми спаси живота, не знам.
Е, най-после дойдоха в описаните вече обстоятелства и самите избори.
Младежите в Долна баня в клуба пееха "Последен валс" и радостно танцуваха.
Чувстваше се, че СДС ще спечели този път, настроенията пак се бяха обърнали в
негова полза. Братовчедът замислен правеше кафета на симпатизантите на СДС.
Почти никога не им взимаше пари, просто черпеше. Ей-така, за своя сметка, и за...
каузата. Нищо не спечели той от това кафене.
Аз уреждах нещата около изборите – с урните, помещенията и книжата.
Дойдоха и международни наблюдатели от Америка и Европа. Изборите минаха
спокойно. В Долна баня СДС спечели с голямо мнозинство изборите. Ала за кмет
партията успя да пробута свой човек. Щото кметът от СДС, сиреч аз, съм бил "много,
много лош" и съм бил вече "даден на прокурора". За злоупотреби. За "лично
облагодетелстване". От кафенето май съм бил станал баснословно богат заедно с
братовчеда ми. Още говорят за "братовчедите" в СДС, това може би е първи случай
"Партията" да пусне мълвата за "лакомите братовчеди". Така, по този подъл начин
"партията" беше успяла да убеди електората. Нищо че аз не се издигнах за кмет, друг
беше кандидатът на СДС, но той загуби. Принципната партия можа с един изстрел да
повали два заека: да опозори мен и да ми отмъсти, а също и да спечели пак властта,
пък макар и само в градчето. Партията никому никога не прощава! Туйто, това е
положението...
16.Ако се водим от нездрави ценности, да не чакаме добро
Пишейки тази своя прекалено лична история на съвременна България често се
питам дали евентуалният читател няма да се възмути: вижте го пък тоя, кой го
интересува какво му се било случило, той да не е някой си велик политик, държавник,
той за кой се мисли, да не се мисли за… Стамболова или… Жельо Желева, и пр., и пр.
Такова възмущение, чини ми се, си е съвсем оправдано, понеже обикновено в
историите сме свикнали да се описват “обществено важни събития и лица”, а не
някакви си там “дребни човечета от улицата”, някакви си там “асистентчета по
философия”, някакви си “временни кметчета”!
Абе почти винаги се смята, че “малкият човек” е съвсем безразличен за
историята, където е мястото все на “големите дейци”. Пък и каква е тази “лична
история”, санким не знаем ли, че всяка история, за да е история, трябва да е безлична,
обективна, свръхсубективна някак си?! Ако нещо е лично и човешко то не може да е
история, то е нещо друго, примерно “преживелица”, “спомен”, каквото и да е, само не
история. А пък да го наричаш история е непозволително, а също и грозно, щото
правиш опит да се самовъзвеличаваш, а това именно е грозното. Виж, да се
самопринизяваш може, ала да се самовъзвеличаваш не бива и пр., и т.н.
Казвам това, понеже самият аз се колебая: да не взема да направя прекалено
лична тази своя история, и тогава “обществено значимото”, сиреч “историческото” да
вземе хептен да се затъмни от моите лични преживелици и историйки. Аз обаче доста
йезуитски се застраховах, понеже се захванах от първия момент да пиша една лична

все пак история, а не “социална”, “обща” и не знам каква си. Лично на мен, признавам
си, “общите истории”, в които почти няма лица, а има само “факти”, "фактори" и
“процеси”, в които има само “историческа неизбежност”, но нищо случайно, а пък
личностното и човешкото немилостиво е прогонено, са ми доста скучнички. Напротив,
особено са ми приятни и ме вълнуват историите, в които личностното някак си е
център на всичко, където дейците присъстват с характерите и с недостатъците си,
където се проявяват по един или друг начин все живи хора, а не обезличностени
“величества” или някакви си там безизразни и кухи големци.
От друга страна, знайно е, на “малкия човек от улицата” обикновено не му
обръщат някакво внимание, щото той е само фон, на който изпъкват “избраниците на
историята” или герои от типа на Жельо, Гоце, бат Мухобойко и други такива куриози. А
пък на мен ми се струва, че в някакъв смисъл тъкмо хора като мен, които нямат
никакви особени претенции, които са от онзи т.н. "фон на историята", които крещят от
възмущение някъде на улицата, са в своята съвкупност главния фактор, който прави
историята. Тя, многострадалната история, се прави все от живи хора, а пък хората, по
моето скромно мнение, не бива да се делят на “големи” и на “малки”, на “велики” и на
“незначителни”. Защото често се случва някой, когото са нарекли велик, да речем
примерно Симеона, но не онзи, наистина великия Симеон, ами този личностен
дребосък и мизерник, втория Симеон, та случва се едно такова величество да покаже
толкова дребнав и вреден характер, да се държи не като величество, ами като
презряно нищожество, да се изявява така безлично и вяло, че да стане в края на
краищата така, че един най-обикновен човек от улицата да почне да го превъзхожда
във всяко, но особено в личностно, да не говорим пък за нравствено, отношение.
Когато пък се разбере, че тъкмо в туй личностно отношение ония, избраниците,
самозванците, “великите”, по собствените ни наблюдения нищо не струват, сиреч са
едни боклуци, тогава идва неизбежният извод: личностното, като реакции, като
ценности, като манталитет, независимо къде се проявява, било у “големите”, било у
“малките” хора, е водещото. То именно е факторът, който определя една или друга
насока на историческия процес, понеже, казах, историята винаги я правят все живи и в
някаква степен лични, без-лични или дори от-лични личности. По тази причина ако се
погледне на “голямата история” през призмата на една “малка личност” – малка-малка,
но личност, стига да е личност обаче! – то това в някакъв смисъл е мерило за онова
най-интимно на историята, което не е безлично, ами е, по моето най-дълбоко
убеждение, съвсем личностно и човечно.
И още нещо искам да кажа: няма малки и големи личности, или ако има, се пита
малки и големи в какво отношение са. Не бива “социално изтъкнатите” или “публично
признатите” – а, казах, огромна част от тях са самозванци или пък са признати по един
съвсем долен и нечестен начин, като сами са се тикали за признание, и то найнахално, с лакти, на колене, бутайки се и пр. – априори да се обявяват за “големи”. А
пък ония, дето не са така яростно нахалствали за “социално” или пък “народно”
признание, но иначе са личности от по-голям мащаб и калибър, да бъдат подценявани
и наричани винаги “малки”, “незабележими” и несъществени. Това първо, но да не се
разпростирам, щото за него може да се напише цяла книга.
И има още едно: туй дето марксистите го обявяват за “народни маси” или пък
само за “маси”, то не е движещия фактор на историята, а такъв фактор, по моето
разбиране и убеждение, са ценностите и идеите – колкото и да ви изненадва това.
Защото онова, което предизвиква надигане на “масите”, е въодушевлението,
предизвикано от едни или други ценности и идеи, само идея или някаква ценност може
да породи човешката енергия, която пък прави след това промените. Значи, оказа се,
двигателят са именно идеите и ценностите. По тази логика пък ако политиците и
държавниците ни по съвсем очебиен начин са плоски и кухи лица с мизерно съзнание,
които са неспособни да родят никаква идея, а които, следователно, са способни само
да опошлят и окалят всяка, дори и най-святата идея, то тогава тази личностна и
ценностна липса няма как да ги прави големи и значими, а ги прави само вредни,
мизерни, подобни на досадните паразити.

Понеже по мое разбиране историята е велика битка на ценности и идеи, то
излиза, че ония, които имат пряко отношение към идеите – а това са т.н.
“интелектуалци”, а сред тях на първо място са философите, поне по идея! – са и в
някакъв смисъл незабележимите водачи на народните надигания. Понеже по някакъв
вътрешен, невидим за окото начин е станало така, че идеи, които са били развивани в
лабораториите или в душите на философите, които са блясвали в цялото си величие
именно благодарение на философският им изказ, по незнайни пътища са пуснали
своите кълнове в душите на “хората от улицата”. А пък след това улицата, или "масата
човеци" благодарение на този духовен импулс е започвала своята битка за промяна и
за по-добро бъдеще, за по-разумно устройство на живота ни.
От тия положения могат да се направят доста и то все важни изводи, примерно
за това, че ако нещо в нашите надигания като нация и като човешки същества в тези
решаващи години не беше както трябва, или ако пък постигнахме резултат,
противоположен на очаквания, ако всички или повечето наши надежди бяха попарени,
то това се дължи явно на ценностна и на идейна неизбистреност на съзнанията ни.
Понеже ако по-ясно съзнавахме своите ценности, щяхме да бъдем много по-твърди и
неотстъпчиви и на 14 декември 1989 година, и в други решаващи моменти. Нямаше
също да се оставяме на пишман философи, но за сметка на това истински марксисти
като наш Жельо или Сава Доганов да ни будалкат, да ни размотават, да се гаврят с
нас, да се наслаждават на търпеливостта ни, да ни презират, да ни надцакват.
Да, ако имахме яснота относно това какво точно искаме, какво истински ни е
потребно, нямаше да се оставяме в ръцете на тези клоуни и шарлатани – да прибавим
към тях и мнозина други: Луканов, Виденов, Дмитриевич Станишев, Симеончо, бат ви
Бойка, Воленчо и други такива фукльовци с очебийна личностна и душевна
недостатъчност! – ами щяхме да ги накараме да треперят постоянно от очакването на
нашия гняв, щяхме да ги държим изкъсо и да искаме да вършат работа. А пък дори,
чини ми се, наши лидери и водачи тогава съвсем нямаше да бъдат тия куриози, ами
щяхме да си намерим истински, по-мащабни личности за наши лидери и водачи, пък
на тази основа щяхме и да постигнем много повече. Ето защо аз държа на своята теза:
в ценностите ни нещо куцаше та не постигнахме това, което уж, на думи само, а не с
цялото си сърце и душа, искахме. Не бяхме наясно с много неща, падаме си на
всичкото отгоре материалисти, понеже не вярваме много-много на духовните неща и
на идеите, търсим все келепиреца и пр.
И по тази причина, като показахме склонност да загърбваме редовно и с найтъпа упоритост истинското и значимото, след това, няма как, си получихме тия
плачевни резултати. И си продължаваме да страдаме, да се оплакваме, да мънкаме,
да мърморим все от недоволни по-недоволни. А пък хитреците като изброените погоре ни се радват и също така най-лукаво ни се надсмиват. Съвсем справедливо е
казано, че от ума си пати всеки: и отделният човек, пък и цели народи като нашия.
Които доказаха, че нямат пиетет към ценностите и идеите, ами на тяхно място са
турили най-непълноценни сурогати от типа на "душевната есенция" на цялата тази
арогантна чалгашарско-ченгесарска бълвоч, която кой знае защо още търпим та да ни
залива с мръсотията си и да осквернява живота ни, пък дори само с присъствието си.
Та да закръглям изложението, понеже съм на път да се отплесна. Изводът от
казаното е, че дефектите на нашата демокрация и нерадостите в нашата народна
съдба се дължат на това, че нехаем за най-важното – ценностите, идеите, духовните
неща, които по принцип и по начало са субстанция на живота! И че на тази основа се
оставихме да ни лъжат и баламосват някакви си мизерници – зер нима не е скандален
самия факт, че лице като Дмитриевич сме се оставили да ни е премиер?! Също не
можем на всичкото отгоре да разпознаваме и да ценим истинското и значимото, ами се
подвеждаме и се хващаме за първото, което ни попадне, пък дори и да е найнегодното. Оставяме се на глупавата, на прекалено наивната вяра в "спасители",
"месии", "герои", титани", "великани", на които все се надяваме да ни оправят. И по
тази причина все сме си разочаровани и многострадални като онази същата Геновева.
А пък в същото време поради ценностен и идеен дефицит като нация не можем да си

изберем за лидери по-мащабни и нравствено извисени личности. Самият факт, че сега
на мнозина се чини, че бат им Бойка бил – опази Боже! – "нравствено-идеен колос",
показва, че на тия хора явно им липсва всякакъв личностен и ценностен критерий.
Щото точно на същите тези безкрайно самообезценили се хора дори и куриоз като
Слави Учиндолски им се вижда “интелектуално и нравствено извисена личност”, и т.н.,
и т.н.
Да, много може да се продължава все в този дух, но да спра дотук, понеже за
това писах вече в книгата си Българската душа и съдба, която, впрочем, излезе
съвсем наскоро. И която, оказа се, медийната пропаганда се престори че не я е
забелязала: нито една медия не обяви излизането й! Питам се: дали пък случайно не
ги е страх от идеите ми та така упорито мълчат?! Май точно така е, защото за всичко
друго се говори, а за моята книга се мълчи. Което пък, от друга страна погледнато, си е
същински комплимент за мен и като човек, и като философ.
17.Всеки – човек или народ – си заслужава участта
Понеже, бидейки философ, съм все пак човек, чиято “специалност” са именно
идеите и ценностите, значи като пиша за своето възприятие на случилото се в тия
години и с мен самия, и с всички нас като цяло, като тълкувам и също така изявявам
смисъла, вътрешната същина на събитията, доколко те ми се откриват, аз допринасям
сякаш за избистрянето на разпространените в съзнанията на моите съвременници
представи и идеи. И по този начин се опитвам да ги водя, доколкото е по силите ми, в
посока на истински значимото и на по-ценното.
От друга страна нека да кажа и нещо друго, пък дори и то да раздразни мнозина
мои неприятели: философите по принцип сме личности, които се отличават с един поголям ценностен, идеен и духовен мащаб. И на тази база схващаме онова, което на
мнозинството убягва от погледа. И ми се чини че схващаме тъкмо онова, което е найпотребно, от което зависи всичко останало, но за което, уви, мнозинството изобщо не
се досеща. Пък и има нещо друго: философите сме се обрекли на истината, колкото и
каквото да ни коства това. Да прегрешиш спрямо истината означава че си загубил
правото си да се наричаш философ. Нима някой не усеща все още че лъжльовци като
Жельо, като Сава Ченге-Доганович, като Гоце от Сирищник, като Дмитриевич
Советский, като Симеон Сакскобурготский, като Мухобойко Симеоновский (каква
ирония: милиционерската школа в Симеоново – аз това имам предвид като го наричам
“Симеоновский”! – точно съвпада с името на тартора му Симеон, поради което се
получава тази двусмислица!) не заслужават и капчица доверие?! Ала след като сме ги
допуснали да ни кълцат сол на главата, а в същото време нехаем за истините, от които
зависи животът ни, трябва и да признаем, че ние самите сме си виновни за всичко. И
затова нямаме право да се оплакваме, ами трябва да дирим начини да се поправяме –
колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за нас самите. И едва тогава ще се
отървем завинаги от тази напаст, която изредих по-горе.
Майчице, наистина се олях тоя път, разфилософствах се, и никакви събития не
описах! Нека, за да прилича все пак на история, да кажа нещо, пък макар и да е все пак
доста лично.
Та СДС спечели властта през октомври и след пазарлък с Доган се сформира
мнозинство, а пък адвокатът Филип Димитров, лидер на СДС, стана премиер. В
правителството туриха всякакви, някои доста одиозни хора като примерно Луджев
(военен министър), като философа проф. Николай Василев (аз за него писах в тия
записки, в началото, дето се изказваше в Партийния дом, на философския конгрес,
молейки да го върнат в “Партията”, и то баш на 10 ноември 1989 г.; после същият
стана “алтернативен социалист”, неизвестно защо влезе в СДС, стана вицепремиер и
министър на образованието и науката, а пък като дойде време се разбра защо е
влязъл в СДС: за да му забие ножа в най-решаващия момент!). Влезе в
правителството като вътрешен министър и Йордан Соколов, един точен и твърд човек,
поне такова впечатление създаде у мен още тогава (нищо че тури лекето Богомил

Бонев за главен секретар, ама как да разбереш овреме кой е леке и кой не е?!) и някои
други влязоха в кабинета, но не ги помня вече. А, забравих Иван Костов, който тогава
стана пак финансов министър. Доганчо обеща да подкрепя правителството, но да не
туря свои министри в него: едно доста чудновато изискване, като знаем сега каква
лакомия за власт и злоупотреби показват в тия последни години догановите хора в
изпълнителната власт и с тия свои обръчи от фирми.
Знайно е, че в един решаващ момент по команда на Жельо Доган би прочутия
си “депесарски шут” на първото демократично правителство, катурна го, направи “ляв
завой”. И после с БСП почнаха да управляват заедно, като това бяха годините на
апогея на мафията – ех, какви славни времена за престъпниците бяха тогава!!! Точно в
тия години, по времето на правителството на Беров, бат ви Бойко вече е бил
“застраховател”, сиреч рекетьор, който е изнудвал първите магазинчета из София да
му плащат “повинност”, та, както подобава за всеки комунист, да натрупа и той някой и
друг милионец.
Но тия събития са ставали по-късно, а сега в края на 1991 година просто се
създаде правителството на СДС. А пък комунистите уж минаха в опозиция: казвам
“уж”, понеже цялата държавна администрация, както и цялото държавно ръководство
на икономиката, сиреч цялата реална власт в страната, си беше в техни ръце, те си
бяха все техни хора. Когато Ф.Димитров дръзна да уволни някой и друг директор или
чиновник, “Партията” скочи и орева цялата вселена, разкряскаха се че била почнала
да се върти някаква си “синя метла”, която щяла да измете “истинските
професионалисти”, каквито си бяха, знайно е, само комунистите. Та такива ми ти
работи, аз в другата, в следващата част ще пиша по-подробно за случилото се в
периода на управлението на Филип Димитров, който “Партията” набързо кръсти “Фил
Кенеди”, а пък агент Бор, Тошо Тошев де, главният редактор на парцала “Труд”, плю по
него дълго и упорито, досущ толкова, колкото плю и по Иван Костов по-късно, т.е.
съвсем наскоро.
Да кажа и две-три думи и за мен в тия месеци. Върнах се в Пловдив, като
станах пишман, че съм бил кмет на Долна Баня. Понеже другарите, както описах, така
люто ме бяха намразили, че накрая дори ме обвиниха, че съм бил откраднал един…
съветски транзистор ВЕФ от кметския кабинет! Не се шегувам: обвиниха ме, а
всъщност се оказа, че другарите просто го бяха скрили та да ме обвинят че съм го
откраднал! Сиреч действаха си по тяхната си любима доктрина – "крадецът вика:
дръжте крадеца!". Аз го платих тоя транзистор, понеже се бях подписал за него. А пък
като мина година-две ми се наложи да ида при новия кмет по една работа, и тогава
видях същия транзистор най-спокойно си свиреше на бюрото му, сякаш възкръснал от
небитието. Но ето как този толкова дребен детайл показва най-мизерната нравствена
същност не само на долнобанските, ами и на всички комунисти по земята, именно и
софийските, и българските, и съветските, и кубинските, и дори венецуелските и
виетнамските.
Та върнах се като изпрана кокошка в Пловдив, и почнах си работата като
асистент. В петте месеца, в които отсъствах, другарите взели та си наумили, че
изобщо повече няма да се връщам, и като ме видяха, че пак съм там, щяха да паднат
от изненадата. Точно в този момент се правеше всичко възможно и невъзможно
другарите от бившата катедра по марксизъм някак си да се закрепят, понеже всички се
бяха уплашили, че новата власт на СДС ще вземе да ги измете най-после където им е
мястото. Но пък властта в страната уж беше в ръцете на СДС, ала по места,
навсякъде, в ПУ примерно, най-образцови комунисти си бяха навсякъде: те колеха и
бесеха и държаха както винаги и ножа, и сиренето, и... бъклицата даже. Та другарите
се бяха зазидали като в червена крепост в своето леговище, и като дойдох, като се
върнах аз, направо се погнусиха, пък и изглежда се и поуплашиха: зер, тъй да се рече,
бях някакъв все пак човек на властта!
Аз като усетих, че те едновременно към мен освен колосална омраза изпитват
вече и известно чувство на страх, не пропуснах сгодния случай да се погавря малко.
Примерно правех се, че щом съм учил в Русия, няма как да не съм агент на… КГБ, че

щом съм в СДС, явно познавам всички негови величия по министерствата, примерно
че съм приятел на вицепремиера Василев – те добре знаеха че преди 1989 г. го бях
канил да чете лекция в моя Философски клуб! Та значи смеех се аз и се шегувах, а пък
другарите около мен хем ми скърцаха със зъби, хем се чуваше отчетливо, че зъбите
им и потракваха от страх.
Абе тогава освен да се забавлявам направих и доста грешки. Например като
бях човек на “Подкрепа” в ПУ, взех да се меся в процеса на “атестация”, който почна
да тече с цел да се узакони положението на другарите-марксисти, та по възможност да
повекуват поне още един-два века. Аз пък действах да не стане така, и, разбира се, им
изопнах до крайна степен нервите. Ректорът-комунист проф. Никола Балабанов – той
сам си се наричаше комунист, понеже това звучало гордо! – запретна ръкави да
спасява другарите си по партия от катедрата, а пък аз като пълен наивник си мислех,
че понеже съм от “новата власт”, и мен ще спаси от кумова срама поне. Пък и
“Подкрепа” ми обещаваха да ме защитят ако другарите почнат да ме уволняват. И аз
си помислих, че работата ми е сигурна, още повече че бях убедил студентството, че
има нужда да се учи философия, но пък също така ги бях убедил, че от марксистките
тъпотии съвсем няма нужда. Ала това предизвика беса на другарите, щото те сами
усещаха, че е дошъл момента да си идат; по тази причина те здраво се увълчиха. И
понеже са много, и понеже бяха прекалено силни, стана така, че аз си отидох, а пък те
останаха – и си стоят там и до ден днешен!
Да, бях уволнен в края на 1991 година, в навечерието на Рождество.
Факултетният съвет на Филологическия факултет, към който беше катедрата, гласувал
с таен вот кои от марксистите са се “преквалифицирали” за новите условия, а кои са
негодни да преподават вече, понеже са явно “дървени комунистически глави”. Просто
това гласуване трябваше да направи дългогодишните преподаватели по “История на
БКП” историци на България, преподавателите по политикономия на комунизма
трябваше да станат “макроикономисти”, преподаватели по “икономикс”, а пък
преподавателите по “научен комунизъм” (и такова чудо се учеше едно време!), да
станат най-примерни и модерни “политолози”. Разбира се, цялата гнусна
комунистическа гмеж беше атестирана и се “преустрои”, и остана на работа, а само
мен – и още една историчка, станала член на партия от СДС! – ни уволниха!
Стояхме в един кабинет и чакахме резултатите от гласуването. Аз специално
съм бил толкова наивен че изобщо не очаквах да ме изритат. По едно време
гласуването е свършило и чухме стъпките на един от нашите доценти, който беше
член на съвета. Дойде и уж ядосан, изстреля тия думи: “Абе, Ангеле, само ти не мина,
абе що така бе?!” – и не се стърпя да се ухили радостно. Аз се изсмях и му рекох: “Така
ли?! Как така?”. Той рече, че всички били против това аз да остана, сиреч гласували да
ме изритат, а пък само трима били за мен, гласували да остана! От 30-тина членове на
съвета. И допълни: аз гласувах за теб, пък и ще напишем възражение, ще те спасим,
няма защо теб точно да уволняват, щото за теб има предостатъчно часове по
философия!
Рече това, а пък аз си тръгнах за дома си, където ме чакаха жена-студентка и
малък син на две години и половина. Партията безжалостно ме уволни без да й мигне
окото. Останах безработен. Ректорът чакаше да му се моля та да не подписва
заповедта. Не му се помолих, щото и да се моля, и да се не моля, все тая: мразеха ме
жестоко! В периода до подписването на заповедта за уволнение аз ходех да си
пренасям багажа от кабинета, главно книжа и книги, пишеща машина и пр. В
коридорите ме срещнаха в този период поне половината от членовете на съвета, който
ме беше екзекутирал, и всеки ми викаше: “Колко жалко, аз гласувах за теб, ала ти не
събра гласове да останеш! Кураж все пак”. И ме гледаше нагло в очите: от тия 15-тина,
дето ми казаха, че били гласували за мен, 12 човека ме лъжеха най-нагло, понеже за
мен е имало само 3 гласа! И аз даже заех чии са – абе какво да говоря повече, голяма
гнус беше тогава…
Да, голяма мерзост цареше в ония години, приятели! Не че сега е по-малка де,
те са си същите: другарите никога не се променят. И така, уволниха ме с тайно

гласуване, най-демократичното: употребиха тогава комунистите демокрацията просто
за да ликвидират и изритат откъдето можаха тъкмо... демократите! Разбира се,
ректорът подписа с облекчение заповедта и ми нареди да се махна колкото се може
по-бързо. Даже ми бяха опаковали останалите книжа и ги турили в склад. След време
тия книжа не можаха да се намерят.
"Подкрепа" се опита да съди университета заради моето уволнение, ала нищо
не стана: законът беше такъв, че съдът не можеше да отменя неправомерни
уволнения, направени от “колективни органи на управление”. Защото комунизмът
смяташе, че “колективът” никога не греши. Пет месеца след съдебното дело
правителството предложи да се отмени този анахроничен закон, ала беше късно. Аз
вече бях изгонен завинаги от “българската нáука”.
Така свърши моето пребиваване на “академичната нива” на България. Като ме
изгониха, академичното блато продължи блажено, тихо и самодоволно да си смърди и
да излъчва отрова – та до ден днешен. Някой нима не знае, че у нас реформа във
“висшето образование” изобщо не е имало и не се предвижда даже да има?! Другарите
пак са там, навсякъде са, пак са си досущ същите и пак си правят каквото им скимне…
18.Vox populi, vox Dei – ала трябва да се чуе и гласът на човека
Да продължа разказа си за случилото се у нас в годините, когато нацията и
страната ни мъчително, стъпка по стъпка, не само вървяха напред, ами много често си
и тъпчеха на едно и също място. А пък от време на време мнозинството, подобно на
стадо, се юрваше назад, към познатото и уютното, понеже неизвестността на новото
доста плашеше. И в същото време трябва да се знае добре, че имаше една
политическо-криминална и мафиотска сила, която за всичко ново, което се налагаше
да се прави и въвежда в тия години на плавен и "нежен" преход, кански крещеше и
ревеше: "Нееее, сакън, не бива, тая никога и изобщо няма да стане!".
Да, имаше една партия, която най-всеотдайно пречеше на промените, бавеше,
дърпаше назад, насърчаваше слабостта на нацията и дребничките страсти и страхове
на хората. И тази сила, която има основната отговорност за това, че сега сме така
изостанали и бедни, се нарича БСП. Носи пълната отговорност, заедно, разбира се, с
цялата си свита от сателити: ДПС, БББ (туй чудо се наричаше "Български бизнесблок", и то се оглавяваше от един ухилен мустакат агентин на ДС, който за заблуда на
народа беше винаги с китара, и се наричаше Жорж Ганчев!), НДСВ, Атака, а пък
напоследък и ББ, сиреч бат бойковия ГЕРБ. Да, многолика и менлива е старата
блудница, а също толкова е и безкрайно нагла и арогантна.
Но да се върна на онова време, на прехода между 1991 и 1992 година, докъдето
стигнах предния път. Аз новата 1992 година, както вече казах, я посрещнах уволнен от
университета, понеже другарите като коледен подарък ми връчиха заповед за
уволнение. Но пък правителството беше наше, и аз не стоях със скръстени ръце, и
почнах да си търся работа. Не си мислете че съм тръгнал да искам да ме турят за
някакъв управник, на мен не са ми много яки лактите за тази работа, но все пак доста
неща видях, за които си струва да се разкаже.
За онова време си спомням невероятно силните сблъсъци и прения между
управляващи и опозиция в Парламента, като за първи път "вечните управляващи" БСП
и мутантите й бяха в опозиция, а пък опозиционерите станаха управляващи. Много
смешно ми беше, че ние, демократите, дотолкова си бяхме свикнали с това, че сме
опозиция, че така и си се наричахме дълго време след като вече уж бяхме на власт.
Ей-така, по инерция, на събранията, сами си се наричахме че сме опозиция, пък се
плесвахме по челата като се сещахме, че "властта е наша". И тъкмо да свикнем, че
вече сме управляващи, и комунистите отново си прибраха властта, а пък ние пак
станахме опозиция, и комай си отдъхнахме. Сякаш всичко си отиде на мястото. То ние
и какви управляващи бяхме като другарите пак си бяха навсякъде и държаха всички
постове, а пък ний, демократите, си бяхме и бедни, и безработни, и онеправдани, и

гневни. Но пък за сметка на това държахме на някакви ценности, и то дотолкова силно,
че бяхме готови на всякакви лишения, стига нещата да дръпнат напред.
Но да не се отплесвам, бях почнал да говоря за пренията в Парламента от едно
време, от онази паметна година, в която СДС за първи път беше на власт, и то с
подкрепата на Ахмед-Сава Доганов. Първо Доган, ченгето Сава, за да се представи
"антикомунист", за да шашардиса всички и да ги обърка, излезе с радикален проект за
декомунизация и за забрана на БКП, но това си беше най-обикновен кьорфишек. А пък
след няколко месеца тоя Доган си пое задачата да свали демократите от власт, стана
пръв приятел на Жельо президентина, и към края на годината СДС падна от власт. А
пък новата 1993 година посрещнахме с правителство на БСП и ДПС, водено от
престарелия професор Беров.
Председател на Народното събрание обаче през 1992 г. си беше Стефан
Савов, който постоянно се караше с комунистите, държеше се малко като фатмак или
като фелдфебел в армията, гълчеше ги, наказваше ги, но особен възпитателен ефект
от тия инициативи нямаше, те си нахалстваха, както и досега де. Но все пак беше
радостно, че другарите често бяха поне гълчани и сякаш бяха притеснявани от властта
след 50 години пълно господство и зулуми. Министър-председателят Филип Димитров
най ми харесваше с това, че този човек, за всичките месеци, в които беше премиер,
нито веднъж не нарече БСП иначе, освен БКП: той упорито продължаваше да си ги
нарича комунисти, което водеше до тих бяс другарите, дето се бяха напременили и
дегизирали да изглеждат уж като "социалисти". На парламентарните питания
Ф.Димитров отговаряше доста добре, държеше дълги речи, в които все бъзваше
другарите, наричайки ги постоянно комунисти, а пък те пищяха сякаш ги колеше,
понеже явно бъркаше в дълбините на душите им, дето е най-святото им. Помня, че
това им действаше на нервите крайно много, те го мразеха толкова силно, че ако
можеха да го удавят в една капка вода, щяха да го давят в преголямо щастие – или
пък с удоволствие направо да го разкъсат на парчета.
Почнаха се тогава едни дълги дебати за новите закони за реформи. Примерно
един закон за науката ("законът Панев") се бистри дълго време, понеже предвиждаше
ръководни другари-комунисти повече да не могат да стават шефове в науката, декани,
ректори и пр. Комунистите тогава ореваха цялата Вселена, то не бяха сополи, крясъци
и вопли, и след като реваха и пищяха сякаш ги колят цяла година, накрая придумаха
Доганчо да гласува против, той го направи, и законът пропадна. Това, впрочем, беше
единствения опит нещо да се промени в науката, ама ето как нелепо свърши.
Цяла епопея пък беше законът за връщането на земята. Тук СДС заложи на
тезата, че трябва да се върнат бащините и дядовите земи в реални граници, което
доведе до това, че на другарите – които преди Девети са си били най-обикновени
безделници! – им причерня направо: понеже изглежда се видяха без земи, или с лоши
земи, каквито са си имали, ако изобщо нещо са имали тия калпазани някога. По тази
причина комунистите искаха земята да се "уедрява", да се връща "в идеални граници",
а най-добре изобщо да не се връща, да си стоят ТКЗС-тата, а пък другарите пак да
колят и да бесят там. Че те са си разбойници то това се знае от целия народ, ама
хищническата им природа си пролича особено в тази една година, в която за малко
другарите да изпуснат властта: за всичко воюваха яростно като... Павката Корчагин.
СДС обаче наложи след дълги прения своята гледна точка: да се връща земята
не наужким, а истински, и то в реалните граници. След това се наложи ТКЗС-тата да
бъдат ликвидирани, а пък имуществото им да бъде поделено както между
собствениците на земя и ония, които имали "трудов капитал", или които просто са
работили в тях. Другарите, дето десетки години не си бяха мърдали дебелите задници
от кабинетите в ТКЗС-тата, водиха люта битка за труд да се даде повече, отколкото за
земята. Даде се поравно и другарите пак ореваха цялата Вселена и дори заплашваха,
че щели да си правят харакири, да се пробождат от отчаяние с ръждясали мечове в
лоените шкембета, понеже вече не били на власт и били лишени от така сладката им
роля да командват. И ето че се пристъпи към ликвидацията на ТКЗС-тата, във всяко
село се назначи ликвидационна комисия, която пое в свои ръце работите в ТКЗС,

описа кое е останало след дългогодишните разбойнически набези на комунистите,
които отдавна каквото може и не може да се носи бяха го окрали и замъкнали по
къщята си.
И най-после ликвидаторите почнаха да връщат каквото има на хората според
дяловете им. Другарите пък, понеже са предприемчиви, взеха да изкупуват
"ликвидационните купони" на по-наивните хора, купуваха ги за жълти стотинки,
мнозина се подлъгаха, и към края на ликвидацията другарите пак туриха ръка кажиречи на всичко, само че сега то стана тяхна... частна собственост. Разбира се, докато
вършеха тия афери, другарите ревяха до небесата че били онеправдани, че "хуните" –
разбирай управниците, разбирай хората на СДС – били ограбили и унищожили всичко.
На това му се вика дебелоочие, но, знайно е, другарите отколе си действаха все на
принципа "Крадецът вика: дръжте крадеца!".
А като капак на всичко СДС беше коалиция от много партии, и той се разяждаше
от вътрешни борби и боричкания. Аз направо се чудя как изобщо можа СДС тогава да
управлява цяла година, понеже тия борби го изтощаваха вътрешно. Самият аз тогава
бях по това време член на Демократическата партия на Стефан Савов, понеже имаше
поне още 4-5 други "демократически партии" извън СДС. На събрания ходех в Долна
баня, където ДП си имаше една малка стегната организация от млади хора. Веднъж на
събрание дойде депутатът Васил Гоцев и ни каза някои неща отвътре, един вид "от
кухнята", от което си направих извода, че нещата са тежки: някои искаха да бламират
премиера, и нещата се крепяха на косъм сякаш. А другарите нагло натискаха по всички
линии и нищо не прощаваха.
И когато най-после към лятото СДС реши да почне да разглежда
приватизационните закони, другарите от ужас завиха на умряло, наредиха на Жельо
да сваля правителството, и Жельо изкозирува, че ще изпълни повелята на партиятакърмилница. Тогава именно се организираха прочутите "Боянски ливади", една
пресконференция на ливадата пред резиденцията, където селянинът Жельо по
сандали и по риза разказа на главните редактори за "страшните нарушения" на Филип
Димитров и на хората от СДС и даде сигнал да се разклати правителството. Скоро
след това, особено след като в акцията се включи и ченгето Доган, правителството на
СДС и падна. Настъпиха блажени времена, в които мафията на мутрите-комунисти
разцъфтя в най-пищни цветове: ех, какви блажени времена за мафията настъпиха
след като комунистите и Жельо бутнаха правителството на СДС от 1992-ра!
Ще разкажа един спомен от това лято, това единствено лято, в което България
до този момент се е управлявала от СДС. Аз тогава лятото си го изкарах на село,
помагах, бидейки безработен, в домашното стопанство, в земеделието, доколко го
имахме тогава, а също и косях ливади на разни хора, понеже разни бабички обичаха
ливадите им да бъдат окосени ръчно – едно защото косачките бяха малко и трябваше
да им се молят с дни, а друго защото на ръка една ливада се коси много по-хубаво и
качествено. Аз от години се бях научил да кося, обичам го този труд, страхотно е,
макар да е и доста тежък вид труд, и ето с това се занимавах: косях ливади, копаех и
пр. Това че бях "професор", както бабите ме мислеха, изобщо не ми пречеше, и не се
срамувах че работя тежка земеделска работа, а пък това, че доскоро съм бил кмет, хич
не ме смущаваше, никак даже.
Един ден си спомням, че в ТКЗС-то раздаваха на хората кравите и овцете.
Според това колко "точки" или "купончета" имаш, получаваш било една-две крави,
било няколко овце, според желанието ти. Качих се на каручката – имахме магаре – и
заминах към оборите на ТКЗС-то. По пътя – това си го спомням прекрасно! – с един
транзистор слушах дебатите в Парламента, на които Филип Димитров громеше
комунистите, подпомаган от бай Стефан Савов, председателят на НС. На мен ми беше
много кеф да слушам тия разправии, те някак си бяха за моето съзнание нещо като
поне морално възмездие спрямо престъпленията на комунистите в нашата
многострадална история на страната и нацията. Когато стигнах до една полянка пред
обора, там имаше голяма група хора, жени и мъже, които си чакаха реда. Присъединих
се към тях и спрях транзистора да не дразня хората, щото имаше всякакви.

Забелязах, че селяните са приятно възбудени, радостни някак си: разтуряше се
ТКЗС-то и както едно време комунистите всичко до шушка са им взели, сега пък всичко
се връщаше, сякаш цяла една епоха завършваше, и то доста безславно. Овчиците и
кравите, които хората получаваха, бяха в доста окаяно положение, слаби и омацани с
лайна; имах чувството, че тия крави и овце са били в концлагер, което съвсем не си
беше лъжа, ами си беше горчива истина! Но след месец кравите и овцете се
възстановиха, хората се видяха в мляко, масло и сирене, ако не беше тази
"приватизация" на ТКЗС-тата, нашите села нямаше да издържат през ония кризи, които
предстояха, имам предвид Беровите и Жан-Виденовата. Благодарение на това, което
хората на село получиха по времето на Филип Димитров, не само селата издържаха
изпитанията, ами и градовете: моето семейство примерно оцеля като аз ходех
постоянно до две села, моето и на жена ми, и мъкнех всякакви продукти с чанти по
влакове и автобуси, и ако това не беше, щяхме да измрем от глад.
Та ето аз си стоях на тази опашка, в която хората оживено разговаряха и си
чакаха реда, та да си получат "бащинията". Един възрастен човек, който сам беше
доживял до края на ТКЗС-то разказваше история как всичко им било взето и най-вече
какви хубави коне имал баща му, гледани и блестящи от красота, кравите им били
същите, а пък сега ето какво получава: няколко проскубани колхозни овце. Но човекът
си личеше че е добър стопанин и сам говореше, че след месец-два животните му ще
заприличат на... “хора”. Казвайки това, той самият се смееше весело и заразяваше и
нас.
Дойде моят ред, получих си своите 5 овце, вързани ми ги качиха на каручката и
си ги закарах в къщи, където моят баща-инвалид, Бог да прости, насълзен ме чакаше:
той много се радваше, горкият, че дойде краят на ТКЗС-то, което му беше взело
здравето, там той беше работил дълги години! Ето този епизод от този ден няма да го
забравя никога и той показва именно как обикновените хора възприемаха
"раздържавяването" на земята и добитъка. Тази истина бъдещите историци няма как
да я разберат, понеже вестниците тогава бяха пълни с тошотошевски и
петьоблъсковски плювни против "ликвидаторите", които били разгромили подобно на
османските поробители цветущите текезесета! Абе пълни простотии се пишеха в
тогавашните ченгесарски вестници за случващото се, пълни нелепици се разказваха,
не че сега е много различно де...
А пък в Пловдив, където ми беше семейството, аз с един мой приятел, също
философ, също безработен, си търсехме работа, обикаляхме в бюрото на труда, по
училища, в инспектората, ама все другарите – те и по училищата цъфтяха като
директори, как иначе, тази напаст е навсякъде! – не ни искаха и не ни вземаха на
работа. Аз искам да разкажа тук по възможност най-накратко историята на този мой
приятел, който, горкият, почина преди време – неговата история е доста показателна
за нравите от онова време, за някои тихи човешки трагедии, в които гаснеха доста
хора. А пък и мой приятелски дълг е да съхраня истината за този човек, мой близък
човек и приятел.
Той се казваше Георги, наричах го Жоро. Учили бяхме заедно в Петербург, той
обаче учеше "научен комунизъм", горкото момче си мислеше, че като се върне, ще си
намери по-лесно работа. А иначе преди да го изпратят да учи в СССР е учил история в
Търново. В Петербург той беше отличник, заедно се дипломирахме и се върнахме в
България, като смятахме, че едва ли някога повече ще се срещнем. Ала ето че след
две години, в 1985 аз станах асистент по философия в ПУ, а той там вече работеше
като инспектор (чиновническа длъжност на учебния отдел). След известно време стана
асистент по "научен комунизъм" във ВХВП-Пловдив, а след година-две, за зла негова
участ, комунизмът пропадна, и моят приятел пръв излетя от института си; след него
другарите изритаха и мен. И ето че ние заедно си търсехме работа. Жоро си беше
наивник, почти колкото мен, сиреч идеалист, крайно искрен и честен. Като капак на
всичко, по ирония на съдбата и станахме съседи, макар и в различни входове, но в
един и същ блок: съвсем случайно от 1990 година заживяхме в един нов блок, където
моето и неговото семейство си купиха апартаменти.

Имам много да разказвам за него, защото той, след като всичките му илюзии се
разбиха, по едно време съвсем се отчая, ходи да работи като възпитател в едно
сиропиталище някъде из Родопите, накрая се и разболя, а пък в 2001 година, през
лятото, почина изглежда от инфаркт. Голяма трагедия, показваща как личността може
да бъде смазана и смачкана дори при разпадането на една абсурдна система стига да
й липсва известна адаптивност. Защото познавам колеги на Жоро, също преподавали
"научен комунизъм", които още са в цветущо здраве, и са преуспяващи бизнесмени,
доценти с огромни по два-три декара задници и пр. Но за разлика от Жоро те си бяха
най-примерни комунисти, членове на БКП, а пък Жоро, горкият, никога не влезе в тази
партия, пък тя и не го щеше, понеже беше крайно честен и не ставаше за комунист.
Та някъде през 1992 година ние с Жоро отидохме в инспектората по
образованието, аз там имах известни връзки с управляващите, а пък СДС току-що
беше турило свои хора в инспектората по образованието. Отидохме при един наш
човек, представихме му се, и той започна да ни пита това-онова. Първо се обърна към
Жоро:
– Вие къде сте завършили?
– В Ленинград – отвърна Жоро.
– Това не е много хубаво, аз и на Ангел съм казвал това. И каква ви е
специалността?
– Научен комунизъм – отвърна Жоро.
– Леле, не знам какво ще правим, много ти и шибана специалността! – отвърна
разочаровано началникът-седесар. – Но нищо де, ще видим. Как ти е името, да запиша
все пак?
– Георги Димитров ми е името – с известно неудобство отвърна Жоро.
Началникът го погледна все едно че го е ударил с мокър мръсен парцал и като
видя, че Жоро не се шегува, ами си казва самата истина, рече с най-съчувствуващия
глас, който някога съм чувал:
– Ех, приятел, и твоята не е лека: учил си в СССР, завършил си в Ленинград, и
то не друго, ами научен комунизъм, и като капак на всичко се наричаш Георги
Димитров!!! Представяш ли си как ще погледнат на мен ако се опитам да пробутам
някъде името и кандидатурата ти: абе човече, ти хептен не ставаш за нещо в тия нови
и демократични времена!
Началникът каза това уж като шега, а пък на Жоро хич не му беше до смях. И аз
съм се шегувал и бъзикал чат-пат с него за тия неща, но усещах, че не му е приятно.
Уж се усмихваше, ама дълбоко в себе си таеше мъка, голяма мъка носеше в сърцето
си това момче. И в личния му живот не му провървя: в Петербург в студентските
години ходеше с една немкиня-комунистка, която зачена от него – Жоро беше хубавец!
– а пък след това му би шута.
После като родила детето в ГДР (така се наричаше Източната Германия,
комунистическата), взела, че осъдила Жоро да плаща бащинство, и той, горкият,
плащаше, без да си е видял даже като хората дъщерята. Като остана без работа не
знам как е плащал. Това разби здравето му. И от всякакви унижения се разболя, а
после и почина. Бог да те прости, приятелю, дано си по-добре в другия, по-добрия
свят: за този ти се оказа не съвсем подходящ. Не че аз съм много подходящ де...
Пояснение: Vox populi, vox Dei се превежда, както е известно, като "Глас народен,
глас Божи"
19."Проклятието на България" и предателството на "сините мравки"
Първото демократично правителство на България управлява наистина много
кратко и беше свалено в най-решаващ момент: когато се пристъпи към
приватизационните закони. Комунистите (БСП) и целият ченгесариат във властта
(Жельо президента, ДПС, медийните ченгета от ДС и пр.) се захванаха да работят още
по-упорито за главната им цел: тотално опоскване на страната и пълно обедняване на

нацията. Понеже те добре знаеха, че само беден и унизен народ може да търпи
социализъм-комунизъма. А пък и тяхна стратегическа цел си оставаше цялото
национално богатство и де юре да стане тяхно, т.е. те от комунисти да се преобразят в
капиталисти.
И понеже правителството на СДС изглежда е било пречка за решаването на тия
задачи, трябваше спешно да бъде свалено. Това не беше трудно: агент Сава (Ахмед
Доган) просто трябваше да оттегли подкрепата си за кабинета. Жельо на
пресконференцията "Боянски ливади" лично сведе за изпълнение непосредствената
задача: да се свали кабинета Филип Димитров. За търсенето на компромати срещу
министър-председателя беше привлечено дори разузнаването, ръководено тогава от
генерал Бригадир Аспарухов, да, същия този, който сега доволно доживява старините
си – заради своите неоценими исторически заслуги – в лоното на славната столетница
БКП-БСП. Но тогава той минаваше за жельов човек, сиреч се беше дегизирал като
"син генерал", естествено, само за заблуда на публиката.
Аферата, натъкмена от разузнаването за да разклати правителството беше
наречена "Македонска оръжейна афера" и тогава така и не се разбра какво точно било
станало. Ченгесарската преса се тюхкаше, че Ф.Д. (те така пишеха тогава името на
министър-председателя, понеже, явно, са се гнусели от името му даже) бил сгазил в
лука, леле-мале, нарушил много закони, он, таварищи, требе да си иде, точно такава
пошла тайнственост се подклаждаше тогава, та народът да изтръпне и, не знаейки
нищо сигурно, да приеме каквото и да било. При това упорито се пускаха грозни
слухове за това, че Ф.Д. бил "морално-пропаднал човек", понеже бил...
хомосексуалист, и понеже си бил турил приятелчето на държавна служба, а пък точно
туй приятелче било замесено в оръжейната афера. Личи си как тази история е съшита
с бели конци, ама хвана дикиш, другарите успяха да оцапат и лицето, и институцията,
а пък Жельо като ревна най-гръмогласно против премиера, тогава вече всичко се
обърка, и явно нещата пак потръгнаха към това да се цепи самото СДС, тъй като
Филип Димитров беше и негов лидер.
Почнаха се дълги прения в парламента, които продължиха с месеци, което
парализира цялата законодателна дейност. Другарите добре знаеха, че един вот на
недоверие трудно би минал при положение, че начело на Парламента е твърд човек
като Стефан Савов, който изглежда и държеше под свой контрол мнозинството и беше
въвел известна дисциплина. От друга страна Ст.Савов без жалост налагаше някаква
процедура и бдеше за спазването на правилника, и по тази причина можеше дълго да
бави падането на кабинета. Та по тази причина на другарския ченгесариат се наложи
първом него да свалят, да си турят за шеф на Парламента сговорчиво и послушно
лице, а пък после вече да си правят каквото им скимне. Ф.Димитров и Ст.Савов се
подкрепяха, помня например когато почнаха дебатите за махане на председателя на
НС, Ф.Димитров като министър-председател идваше в Парламента, вземаше думата в
най-решаващия момент, и почваше да държи пламенни антикомунистически речи, от
които хем на другарите им ставаше лошо, хем пък времето течеше, за да не може да
се стигне до гласуване против Ст.Савов.
Но това, разбира се, не помогна, и Ст.Савов скоро беше свален, а на негово
място сложиха едно лице, които даже от един поглед си личеше, че е готово да се
сговаря даже и със Сатана, но само и само да е на някакъв държавен пост – или поне
да е посланик ако не може друго. Туй лице се казваше Александър Йорданов, уж
радикалдемократ, той излезе доста сговорчива личност, и скоро направи така, че
правителството падна. Изглежда го купиха Сашко Йорданов, та се омаскари чак
толкова, участвайки в пошлия маскарад на Жельо-Догано-Беровата епоха.
Процедурата беше отиграна така, щото цялата вина за свалянето на
правителството да си падне върху самия министър-председател, колкото и абсурдно
да звучи това. Защото нещата бяха доведени дотам Ф.Димитров сам да поиска вот на
доверие, и този вот той, разбира се, да не го издържи, и при липсата на мнозинство
кабинетът скоро да падне. Разбира се, тогава Доган почна да пуска едни
провокационни приказки за "депесарски шут", който той щял да бие на кабинета, за

"ляв завой", който бил твърде потребен на страната. И на други такива подобни найнагли ченгесарски изпълнения се отдаде тогава арогантното и самонадеяно ченге от
ДС Сава Доганов. Та ето защо, чини ми се, Иван Костов с пълно право нарече по-късно
ДПС и лидера й "проклятието на България". И съм сигурен, че за да произнесе тия
думи, Костов, тогавашен финансов министър, е имал предвид и държането на Доган в
периода 1992-1994 година.
Но пък се стигна до известен проблем: гласовете на Доган, който тогава за
първи път почна да се изживява за "парламентарен балансьор", и гласовете на БСП не
стигаха, за да управляват заедно. Но кампанията срещу СДС още не беше набрала
пълна сила, а пък, от друга страна, ченгесариатът на ДС не беше сигурен дали нещата
при едни нови избори няма да стигнат до една съвсем злокобна евентуалност, до
пълна победа и самостоятелно мнозинство на СДС. Та по тази причина се наложи да
бъде разцепено наново СДС, и за тази цел почнаха да работят жельовите хора в СДС
(Луджев и пр.), също хората на едно друго исторически-заслужило ченге (Тренчев),
след това, разбира се, към тази компания от предатели се присламчиха и други разни
маскари, които просто искаха да са по-близо до така апетитно димящия кокал на
властта, примерно хората на проф. Николай Василев, философа. И по този начин се
оформи една пъстро-шарена, като кърпен цигански елек коалиция от комунисти,
ченгета от всякакви бои, подкрепаджии, алтернативни социалисти и всякаква друга
такава сволоч, която към края на 1992 година, след много пазарлъци и пълно
блокиране на законодателната власт, създаде правителството на проф.Любен Беров,
съветник на президента Желев.
Да, 1993 година я посрещнахме с едно правителство, което беше начело с
човек на Жельо, беше также с мандат на ДПС (също като сегашното ни правителство
на Дмитриевич Станишев), беше, разбира се, с решаващата подкрепа на
парламентарната група на комунистите, и което, представете си, за заблуда на народа
почна да се кълне, че щяло да управлява с... "програмата на СДС". Скоро се разбра, че
това правителство е просто правителство на бандитското беззаконие, на разцвета на
мафията, на разграбването и опоскването на националната икономика. Това
правителство на националната измама се самообяви за "правителство на
приватизацията", но понеже никаква приватизация не проведе, явно то и неговите хора
са разбирали приватизацията съвсем по нашенски и специфично: да крадем колкото
можем докато сме на власт. И хората на Жельо, на Доган, на Тренчев, пък и самите
комунисти крадоха колкото можаха, пък и понеже почнаха да се карат кой има поголямо морално право да краде повече, почнаха и да се гърмят по улиците на София,
която заприлича на градче от дивия Запад.
Бандитите най-арогантно се движеха с бляскави огромни мерцедеси и с бясна
скорост по булевардите, на покривите на мерцедесите им само липсваха базуки и
полеви оръдия, но картечници сигурно е имало. Те си чувстваха страната като своя,
полицията трепереше от страх и не смееше нищо да им каже, а по едно време някаква
бандитска групировка дори обсади самото вътрешното министерство и даде
ултиматум, а пък министърът отгоре трепереше и се молеше да му се размине
бандитския гняв. По-жалък период на пълна бездържавност и на пълна парализа на
властта едва ли е имало някога в нашата история! Кабинетът "Беров" ще се запомни с
това, че тогава се разцъфтяха в най-пищни цветове такива бандитски групировки като
ВИС, СИК, не знам какви си други, сред тях е, разбира се, и ИПОН на пожарникаря
Бойко Борисов, който тогава е още съвсем никому неизвестен млад надежден бандит с
голямо бъдеще пред себе си.
СДС се разцепи пак, една част от депутатите му се полакомиха за власт, това
бяха все жельови хора или т.н. "сини мравки". Другата част от СДС останаха твърда
опозиция, като и сред тази част се почнаха дълги спорове предателство ли е направил
Филип Димитров като е задвижил процедурата "вот на доверие" или пък е постъпил
правилно, постъпил е достойно. Надделяха вторите и скоро твърдите привърженици
на СДС тръгнаха да търсят отговорност на предателите, и на първо място, разбира се,

такава отговорност беше потърсена на Жельо Желев, "синият президент", който свали
синьото правителство.
Туй лице Жельо Желев се оказа един циничен селски лъжльо и въжеиграч, а
също и подмазвач на ония, които държаха реалната власт. Тоест оказа се, в
качеството си на пишман философ и марксист, човек с една изцяло курвинска
философия. Този Жельо в наши дни стигна дотам да хвали едно също така много
крадливо правителство като това на Дмитриевич Станишев, та белким го забележат и
му дадат някакъв пост или поне орден. А тогава, в качеството си на президент, наш
Жельо направи всичко, което е по силите му, тотално да се омаскари: през цялото
време, докато беше на власт, той правеше всичко нужно да се харесва на ония, дето
бяха гласували срещу него, а и да предаде до едно исканията и интересите на тия,
дето бяха гласували за него. Като при това трябва да се отбележи и неоспоримия
факт, че и едните, и другите, го презираха, както се и полага за политическите курви.
Той направи нужното да свали Ф.Димитров явно заради завистливата си селяндурска
същност, понеже Ф.Димитров притежаваше една качество, което на веселиновския
хитрец изцяло липсваше, а именно беше интелигентен. И за да не засенчи младият
премиер веселиновското величество, отличаващо се – и в мисленето си, и в
поведението си – с порядъчни дози простотия, Жельо направи всичко да го махне.
Пък, разбира се, другият момент е, че така са наредили господарите му, на които
Жельо винаги е служил.
Както и да е, Жельо пробута на поста премиер една мрънкащо лапацало като
него самия, сиво дори повече и от самия него, а именно пробута на този най-важен
държавен пост старчето Беров, та на неговия фон Жельо дори да изглежда повнушителен сякаш. Аз искам тук да предупредя нашите изпатили си избиратели никога
повече да не си избират за управник същество, което е с нисък ръст, което даже не е и
успяло да порасне, защото такива са прекалено много подли и вредни.
Та от действията на "наш Жельо", както едно време го наричахме, най-радостни
бяха комунистите, които благодарение на него сбъднаха най-съкровените си желания.
Щото – това искам специално да изтъкна – в този период докато управляваше
Ф.Димитров, те сякаш малко се бяха уплашили, но като падна пак си станаха също
толкова нагли и арогантни, както са си били винаги. По тази причина жельовото
поведение вбеси съвсем основателно хора като мен, които бяхме гласували за него,
или ако не толкова за него – щото и преди си усещахме нещастността му – които
бяхме гласували за Блага Димитрова, която стана жельов вицепрезидент. Блага
Димитрова, милата, беше на светлинни години по-високо от Жельо и в духовно, и в
интелектуално, и в морално отношение, та се чудя как той я е търпял до себе си, щото
сравнен с нея си изглеждаше точно толкова смачкан, колкото си е и в действителност.
Та като възнегодувахме, ние, излъганите избиратели на Жельо тръгнахме по улиците
да протестираме и да искаме оставката му – един морален жест, който той самият, ако
имаше поне малко съвест, трябваше да извърши без подканяне.
Но знайно е, че комунист, пък макар и "бивш" като Жельо, не е способен на
морал, те изглежда са ампутирани от това чувство, и Жельо се заинати по найселяндурски и комунистически тъп начин. Едвин Сугарев по това време даже обяви и
гладна стачка с искане Жельо да се маха, а пък ние, безименните поддръжници на
каузата на СДС всеки ден бяхме на улиците със същото искане и в подкрепа на Едвин.
Медиите ни обявиха за "екстремисти", защищаваха всячески Жельо, правителството
също застана твърдо зад своя патрон и кръстник, даже комунистите, които уж, от
кумува срама, също не трябваше да го искат, си замълчаха, и Жельо след дълго найселяндурско дърпане си остана на поста. А си замина горката Блага Димитрова, която
с погнуса от държането му си подаде оставката. Така се извъртя първата половин
година от Беровото управление, пък после настъпи едно ужасно безвремие от година и
половина, в което нищо не се случваше, ако не броим това, че бандитите, както вече
казах, изживяха своето най-велико време.
Аз пък по това време за да преживявам някак си, си търсех работа, най-често
съвсем временна. Едва някъде към декември 1992 година, след като неуспешно си

търсех работа до този момент, разбрах че шеф на пловдивския инспекторат по
образованието е станал един мой познат от ПУ, който също кажи-речи едновременно с
мен е бил изритан от тази червена крепост. Ще разкажа историята, която се оформи в
тази връзка, но преди това искам накратко да разкажа за една друга история, в която
бях замесен.
Някъде към март-април 1992 година трябва да е било моите политически
приятели от СДС в Долна баня, които знаеха, че съм без работа, ми казаха да се явя в
София, на Раковски 134, където областното СДС търсело човек, когото да турят за
шеф на образованието в Софийска област. И аз се явих, председателят на КС (това
значи "координационен съвет") на СДС в Долна баня ме представи като кандидат, а
след това аз трябваше да отговарям на въпроси. Най-интересното беше, че мнозина
антикомунисти от областният КС направиха физиономии, изразяващи пълно
отвращение, като разбраха, че моя милост е учила философия не къде да е, ами в
гнездото и люпилнята на световния комунизъм, а именно в Ленинград. Тогава на мен
ми се наложи да водя една любопитна дискусия, която тук не мога да възстановя,
защото животът винаги превъзхожда по многоликостта си както човешката памет, така
и човешкото въображение. Но ще опитам. Един искрен седесар стана и рече:
– Абе айде, холан, вие чувате ли се какво приказвате бе?! Как да турим за шеф
на образованието такъв човек, та нали ще ни се смеят и гаргите?!
Моят приятел, шефа на долнобанското СДС обясни, че аз отдавна съм се
доказал като демократ, като седесар, че съм в СДС от първите му мигове, че съм
учредител на клуб "Демокрация" в Пловдив и пр., пр., че съм уволнен от
комунистическата мафия в ПУ и т.н. Но тия мои заслуги изобщо не впечатлиха
твърдите антикомунисти, които, явно добре усещаха, че ще им изчезне даже сънят ако
ме подкрепят, пък нищо чудно и ръката им да изсъхне ако я вдигнат за мен. Наложи се
аз да се намеся, макар че тя моята тогава беше такава: казали някъде, че сестра ти е
курва, пък иди обяснявай, че нямаш сестра. Но аз съм упорит, и то не защото толкова
желаех поста, за който ме обсъждаха, ами заради самата дискусия – винаги обичам
дискусиите между умни и не дотам умни събеседници.
– Хей, хора, искам да ви кажа нещо: аз като съм учил в Ленинград това не
значи, че съм бил там венчан за комунизма, недейте така, моля ви се?! При това
отбележете, че аз никога не съм бил комунист, а съм отишъл там не да уча комунизма
им, ами да уча философия. Надявам се не си мислите, че философията се свежда до
комунизма, защото ако си мислите така, майка ни жална: та и ние, демократите, си
имаме една друга, некомунистическа философия, и аз като философ много добре
знам коя е тя, и ако държите, мога да ви кажа. Философи ни трябват и на нас,
демократите, недейте ги отстъпва така великодушно на комунистите. А и за мен е
обидно това обсъждане, то ми прилича на ония едновремешни проверки за
благонадеждност, които другарите правеха, та да не стане така някой "чужд елемент"
да се примъкне там, където трябваше по начало да са си все от "нашите" хора.
Казах това, и някои от публиката – бяха към 30-тина човека доколкото си
спомням – сякаш се позамислиха. Други обаче май само ги разядосах: усетиха упрек и
ирония, които може да си ги позволи само "ненаш" човек.
– Слушай бе – скочи един непримирим антикомунист – ти може и да не си бил
комунист, ами си работил с комунисти, бил си в тяхната среда, недей го отрича поне
това. Ние, антикомунистите, си останахме необразовани, комунистите не ни допускаха
даже да вземем някакво, каквото и да е, образование, а ти си ходил да учиш не къде
да е, ами в СССР!!! Недей повече приказва, знаем какви ги пращаха да учат в СССР,
моля ти се?!
Това вече беше железен аргумент, на който ми се е налагало да отговарям
много пъти, понеже чак и досега се намират хора, които ми го навират в очите: знаем
добре какви хора пращаха да учат в СССР, моля ти се?! Аз обаче много го обичам този
аргумент и затова казах:
– Аз лично бих предпочел в ония години да ида да уча в Оксфорд или в
Кембридж, но ме пратиха в Ленинград: в Оксфорд и в Кембридж тогава не пращаха

такива като мен, ами пращаха синчетата и дъщерите на другарите от най-висше
потекло. А изобщо се сетиха мен да ме пратят в Ленинград, и то по една единствена
причина: никой не искаше да иде да учи там. Разни софиянчета, чиито татковци явно
са били от голямото доброутро, като им предложиха да идат в СССР, се заопъваха и
казаха че не щат. Никой не искаше, това е било 1979 година. Тогава партията прибегна
до това: щом наши хора не искат да идат, ще вземем други, за да запълним бройките.
И пратиха мен, изглежда затова, че бях пълен отличник. А майка ми и баща ми си бяха
най-обикновени хора: шивачка и строител, вече инвалид. Никога комунисти не са били.
Това мое изказване изглежда накара още повече да се позамислят, ама
изглежда тая работа не им се удаваше – и това си личеше по очите им, пълни с
недоверие. А пък у някои и с отвращение към особи като мен, които при това били,
представете си, отличници – знаем кои бяха отличници тогава, тия, дето играеха по
свирката на комунистите и бяха много послушни?!
И така свърши това обсъждане на моята кандидатура. Накрая все пак с крехко
мнозинство ме одобриха. Разбира се, никой после не ме повика да ми предложи поста.
Назначиха някаква жена, която се оказа, че бъкел не разбирала от образование, та
станаха някакви страшни скандали около нея. Но тя явно не е била омърсена с това,
че е учила, и то пък, представете си, философия в Петербург.
И така, началник на образованието в Софийска област аз не станах, а си
останах безработен, нищо че уж ние бяхме на власт. То тогава човек не можеше да се
и вреди от кандидати за разни служби, а пък аз не съм много напорист, та затова така.
Но ето че месеци след тази случка разбрах, че в Пловдив в инспектората на МОН шеф
е мой познайник от ПУ, и ми се наложи да ида да го моля за работа. Понеже жена ми
по това време току-що се дипломира за начална учителка, и тя също си беше
безработна, та нямах изход, отидох да го моля поне единият от двамата накъде да
назначи.
Този шеф на образованието беше подкрепаджия, и сам по себе си беше
колоритна личност, за която си заслужава да се пише повече, ама нямам тук
възможност. Бивш борец, състезател по борба, медалист, шампион, преподавател по
физкултура в ПУ, той не стана мутра и борче, каквито станаха повечето от неговите
колеги, ами стана... "дон Кихот", стана, представете си, демократ. Казваше се Петър
Станчев, и понеже беше зарязал спорта, беше станал май повече и от 150 кила, ако не
и двеста. Беше с една дума грамаден човек, който трудно се побираше и на канапе. Но
беше доста жизнен и енергичен, та когато аз отидох при него в кабинета му, скочи да
се ръкува с мен, и веднага почна да ме мъмри защо досега не съм се явил и какво
правя изобщо. Той знаеше, че съм демократ, аз му разказах с няколко думи ситуацията
около моето семейство, и той изрева като бик на секретарката си:
– Веднага да дойде главната експертка! Абе тия комунисти чиновниците тука
мамата са си е...! Правят всичко за да ми пречат, ама аз ще ги изпоуволня съвсем
скоро. Гледай сега да видиш какво ще я направя тази дърта хиена, дето сега ще
дойде.
Няма да описвам сюблимната сцена, която се разрази в кабинета на шефа на
пловдивското образование когато чиновничката влезе, защото ме е страх да не го
дадат този П.Станчев след това на съда в Страсбург за защита на човешките права.
Факт е, че тя изтърча като торпила да търси работа на жена ми, а пък самият шеф
почна да мисли къде да ме тури мен. И скоро радостен се удари по челото:
– Абе аз ще те туря директор на Хуманитарната гимназия, ти си само за там,
понеже си философ, но и за друго: там е гнездо на дърти комунисти и комунистки, и ти
ще им свиеш сърмите. Защото след закриването на комитетите на БКП те се набутаха
из всички най-елитни училища, ето, пращам те там, та да ги туриш на мястото тия
наглеци. Отивай и ставай директор на Хуманитарната гимназия, искаш ли?
Аз му рекох че не ламтя много за такива постове, понеже искам спокойствие да
си пиша книгите, но той ми рече:

– Ето, по цял ден ще си пишеш книгите там, в директорския кабинет! Не се
дърпай ами отивай, това е заповед! Ей сега ще ти дам бележка че си новият директор,
отивай и поемай работите, имам ти доверие колкото и на мен самия.
И аз отидох. Пред този огромен човек всички, дори и аз – дето също не съм
малък като ръст и килограми! – изглеждат като джуджета. Все съм си мислил какво ли
ще остане от един човек, пък било то и комунист, ако П.Станчев замахнеше да го
удари: май нищо нямаше да остане, ами комунистът щеше направо да анихилира. И
нямаше как, за да не ме сполети такава участ, отидох и станах директор.
Да, директор, но само за... месец и половина. Мен той ме тури директор към 20
декември 1992 година. След седмица падна кабинетът на Ф.Димитров, падна и
министърът, дето беше назначил П.Станчев за шеф на пловдивското образование.
Този министър се наричаше проф. Н.Василев, философът. П.Станчев не отишъл в
последните дни министърът да подпише моята заповед, изобщо не е загрял, че трябва
да го направи. Към края на януари новият министър на просветата от беровото
правителство вече е почнал да търси цаката как да уволни всички началници, които
СДС е турило. П.Станчев беше лесен, бързо му намериха цаката, но го уволниха към
март. На мен пък комунистите в Хуманитарната гимназия спретнаха стачка веднага
щом властта стана тяхна, т.е. към края на януари. Но за тази епопея в Пловдивската
хуманитарна гимназия ще пиша отделно, та да разберете на какъв хал беше тогава
българското образование. Не че сега е на по-добър хал де...
20.Великото време и разцветът на бандитизма в България
Ето че стигнахме до четвъртата година на младата ни демокрация, която както
тогава, така и сега, си е в окаяно положение. Комунистите, мутрите, предателите,
ченгетата и пр. пасмина и тогава, и сега, са на най-челни властови позиции, а пък ние,
искрените радетели на демокрацията, сме си в опозиция и в немилост.
За да е така и тогава, и сега, явно има нещо сгрешено, защото, съгласете се, не
е редно, пък е и същински позор тия, дето през годините на прехода пречеха на всички
до една реформи, направили възможно приемането на България в Европейския съюз,
да се кичат като сегашните наши управници с лаврите за това все пак историческо, пък
макар и невероятно постижение на нацията! Но тогава, в 1993 година никой не е
мислил, че някога ще доживеем да сме в Европейския съюз; това тогава си беше чиста
фантастика. Макар че имало нещо, което ни е движело във вярната посока – и това са
ценностите, в които вярвахме, ценностите на свободата и демокрацията. Комунистите
тогава, разбира се, си вярваха, както и винаги в историята си, в "ценностите" на
кражбата, далаверите, лъжите, измамите, убийствата...
Сега като се питам за какво да пиша в тия толкова мъртви за страната години, в
които обаче мафията преживя най-великото си време, наистина не се сещам за нещо,
за което си заслужава да се пише. След като акциите на СДС за свалянето на селския
хитрец и предател Жельо Желев от президентския пост се провалиха, правителството
на Жельовия човек Беров се укрепи, и почна онова свое бездействие, което доведе до
пълно беззаконие и парализа на властта, а също и до невиждан разцвет на мафията.
Самият Беров беше крайно смешен и хептен изкукуригал професор, когото в средите
на опозицията съвсем уместно и веднага нарекоха "сламеният човек": понеже беше
турен там като някакво чучело, а пък в същото време анархията нарастваше,
държавата сякаш мигом замина в пенсия след като пенсионер стана премиер. Той,
горкият човечец, Беров де, като всеки пенсионер гледа докато е на власт поне да се
възползва от услугите на правителствената болница, та да си направи някоя и друга
операция безплатно: туряха му байпаси на сърцето за да се подмлади поне малко. И
чене по-свястно изглежда му туриха понеже предишното му хлопаше из устата когато
си четеше написаните от някой друг изказвания.
Веднъж, спомням си, сламеният човек трябваше да поднася венец на
паметника на Левски, и там, разбира се, публиката намери за нужно да го освирка;
Беров се нацупи и веднага почна да кори протестиращите, да ги нарича "вандали",

понеже били освиркали не само светиня му, ами и един вид и самия Апостол! Явно
това нищожество така се беше замаяло, че от пиедестала си на временен властник се
беше почнало да се идентифицира и да се мисли за сравнимо не с кой да е, а комай
със самия Левски! Та Беров си се пъчеше на парадите, омаян и окаден от тамяна на
така случайно сполетялата го слава, наставникът му Жельо си правеше същото, а пък
двамата един до друг бяха толкова окаяна картинка, която наистина олицетворяваше
непрокопсалата и съвсем карикатурна нова българска демокрация.
Този период беше период на тържеството на безличията. Безличен и сивичък
беше и председателят на Парламента Александър Йорданов, бивш доцент по
български език от Шуменския институт, комуто съвсем случайно се беше паднала
ролята на "велик държавник". В такава ситуация дребничките души направо се
побъркват, и А.Йорданов, надут като балон, се преструваше на крайно важен на найвисоката трибуна в Парламента, нищо че си беше просто един най-послушен слуга на
Доганчо и на комунистите; а пък един човек без капка достойнство просто няма как да
е личност. За премиера и президента вече казах.
По това време пък начело на БСП беше застанало едно друго недоразумение,
наречено Жан Виденов, бивш комсомолски кадър, когото Лилов тури на поста, та да
може да си го манипулира както си пожелае; Лилов пък явно се е мислил за
българския Дън Сяо Пин. Жан Виденов в тази ситуация на тържество на безличията
започна да набира сила, също да се прави на важен, нищо че издишаше по всички
линии – и нищо че всяко негово изказване си беше една абракадабра, подобна на тия,
които сега изрича неговият наследник в партията им Гоце Първанов. Общо взето в
този период на нашето развитие най-ярко изпъкна един от най-големите дефекти на
нашата демокрация, а именно липсата на по-широко скроени личности, способни да
поемат някаква историческа мисия и да решават насъщните държавни задачи. Точно
заради този личностен дефицит, за който аз още тогава пишех в непубликуваните или
в съвсем рядко публикуваните ми статии, нашата демокрация така буксуваше,
тъпчеше на място, а често и завиваше назад.
По това време на безличие взе да се размърдва и правешкият хитрец Тодор
Живков, който вече като пенсионер усети, че току-виж пак е дошъл неговия час, след
като народът ни не можа да си роди свестни лидери и след като уж ни управляваха
някакви си крайно жалки кукли на конци в лицето на Жельо и Беров. Тодор Живков
тогава почна да дава интервюта, него го посети и му оказа чест дори
"мандатоносителят" Доган, и, доколкото си спомням, му цуна и ръка, а къщата на
Живков в Бояна стана нещо като място за поклонение или като нова Мека, където се
изниза целият ни така продажен и лицемерен елит. А в същото време горкият ни и
слабоумен народ охкаше и стенеше от мъка като се сещаше какви блажени години е
преживял под крилото на своя "Тато".
Разпространяваха се тогава пошли митове за това, че "Тато" подобно на Сталин
не бил взел и едно левче от държавните пари, че бил беден като църковна мишка, че
обичал народа си и бил готов отново да се пожертва за него, като го възседне пак с
най-голямо удоволствие. А пък една жена дори разказа прочувствени спомени за това
как още когато Т.Живков бил на власт, тя му кърпела чорапите защото той бил много
икономичен и подобно на Левски не разрешавал да се хвърля нахалост за нови чорапи
народната пара. Ей такива сърцераздирателни истории се разказваха тогава на
наивния народец, и той ги слушаше със зяпнала уста, което пък ме кара да си мисля,
че не в момента сме в най-тежкия си период като нация, че не сега, в 2007-2008 г.,
когато пиша тия записки, простотията на нацията ни е в най-високата си точка, а
именно тогава. За това свидетелства и фактът, че тъкмо в онова време почна да
набира сила явлението Слави Учиндолски, но пък за сметка на това нищо още не се
знаеше още за бат ви Бойко, което говори, че сега сме по-напреднали в туй
отношение. Впрочем, в този период Т.Живков си е търсел гавазин за все по-честите си
публични изяви и точно тогава се е спрял, изглежда, на перспективния и така жаден за
медийни изяви суетен пожарникар.

В този период, както казах, беше разцветът на бандитизма: почнаха да пренасят
през граница срещу прилични подкупи за митничарите какво ли не, като се почне от
алкохол и цигари, та се свърши с наркотици, проститутки и оръжие от всякакъв
калибър, включително и самоходно. Тогава по улиците на всяка крачка опъваха сергии
по-предприемчивите ни сънародници и търгуваха с всичко, особено с китайски и турски
боклуци и с вносни цигари примерно също. Мутрите от по-нисък калибър пък
изнудваха тия новоизпечени търговци и така си трупаха прилични състоянийца. Тогава
също много се търгуваше незаконно с валута понеже нямаше чейнч-бюра за всички,
ами разни най-тъмни субекти се бяха отдали на този бизнес. Един вид банките във вид
на мургави и не чак толкова мургави бандити си стояха на крака по тъмните ъгли на
улиците и продаваха валута на всеки, а най-често просто мамеха, като продаваха
вместо банкноти умно сдиплени бели хартийки (наричани "кукли"). Инфлацията си
пълзеше упорито нагоре, аз си спомням, че когато Ф.Димитров беше свален, доларът
беше 22 лв., а германската марка трябва да е била към 8-10 лв. При Беров левът
упорито, макар и бавно, се обезценяваше, за да се стигне при Виденов до
хиперинфлация и курс от 3000 лева за долар. Хиперинфлация, изяла до шушка
спестяванията на нацията и направила много другари ей така, заради хубавите им очи,
пребогати кредитни милионери.
А пък в това време моя милост, имам предвид в края на 1992 и началото на
1993 година бях за малко, както вече казах, директор на Хуманитарната гимназия.
Шефът на инспектората ме прати без писмена заповед да подиректорствам и не се
сети да поднесе на министъра трудов договор, така че аз съм единственият чиновник,
който след като кажи-речи два месеца е бил директор, не е получил и един лев
заплата. Но както и да е, тогава времената бяха доста смутни и странни, та се
случваха и такива куриози. Чудя се изобщо дали да пиша за този епизод, но май се
налага, та да се разбере нещичко и за ситуацията в образователната ни система.
Тази т.н. Хуманитарна гимназия (а тогава си я наричаха гимназия "Димитър
Благоев") е онова знаменито училище, което е било обзаведено навремето, още през
19 век, с внушителна сграда, и в което са преподавали и учили много известни
личности; тогава училището е носело името Първа мъжка гимназия "Княз Александър
Първи Батенберг". Когато влязох в това училище на входа, вътре, в едно грамадно
фоайе със стълбища, ме посрещна огромна гипсова статуя на комуниста Димитър
Благоев, намазана отгоре с бронз. Този факт крайно ме озадачи: каква ли връзка пък е
имал основателят на БКП Благоев с класическото училище – явно никаква?! А иначе
сградата е импозантна, с голяма актова зала, с изографисани стени и тавани, с паркет
и огромни дъбови врати от едно време, с хубави кабинети, някои от които са с
амфитеатрално разположение на ученическите банки. Изобщо в сградата витаеше
един дух, който аз веднага долових и той ме ентусиазира да направя нещо, та
училището да блесне в полагащия му се блясък и великолепие.
Направих среща с учителите, мнозинството от които ме посрещнаха крайно
наежени: аз за тях съм бил натрапник, пуснат там от "новата власт", на която обаче й
оставаха още седем дни управление! На всичкото отгоре експертката от инспектората,
която ме представи на "колектива", понеже е имала зъб на шефа, който, както казах, я
наричаше в очите комунистка, обяви, че аз съм още без заповед от министъра, сиреч в
прав текст призова колектива да не ме признават за директор, един вид защото са в
правото си да не ме слушат. Но понеже тия неща ставаха няколко дни преди новата
година, училището излезе във коледна ваканция. Аз през цялата ваканция разучавах
архивите, за да науча повече за училището, което наистина е имало бляскава история.
Например открих една стара паметна книга с кожени корици, в която прочетох
записки, собственоръчно вписани от княз Батенберг, от княз Фердинанд, от Стефан
Стамболов и много други, които, като са идвали в училището, са пишели там своите
пожелания и впечатления. Навсякъде по документите пишеше "Първа мъжка гимназия
княз Батенберг", и ето че аз, понеже тогава се обсъждаше как да се промени името на
училището, предложих да се нарече "Първа реална гимназия княз Александър
Батенберг". Това, разбира се, ужаси заместник-директорката, правоверната

комунистка Соня Кирчева, която още тогава е крояла планове как да ме гътне, та
самата тя да седне на креслото на директора. И понеже вече правителството на СДС
беше паднало, това се оказа нетрудно: докато шефът на инспектората, пък и моя
милост също, не си мръднахме задниците да идем в София и да издействаме
подписването на моята заповед за назначение, другарката Киркова вече е била
направила пътека до министерството; скоро тя стана директорка, та и досега си е
такава.
Открих обаче в моите проучвания и нещо друго: имало е в началото на
съществуването на гимназията един дългогодишен директор, който се е наричал
Димитър Благоев. Той, разбира се, не е имал нищо общо с комуниста Димитър
Благоев, просто са били съименници. И другарите ми предложиха гимназията да си
остане с името "Димитър Благоев", ама вече да не е оня, ами този Димитър, сиреч уж в
чест на едновремешния й директор да оставим непроменено името й! Виждате колко
са умни другарите, а?! Готови са на всякакви, дори и на най-главоломни
салтоморталета, само да тържествуват наглостта и простотията им. Аз възразих и
написах писмо до министерството и до кметството с предложение да се възстанови
историческото име на гимназията.
Ето тук се появи първия ми сблъсък с другарите-комунисти, които наистина бяха
подавляващо мнозинство, понеже това все пак е най-елитното пловдивско училище.
Те настояваха да си бъде “Д.Благоев” името, и предложиха също в духа на
демокрацията "колективът" да се произнесе. Аз знаех, че те ще спечелят, но на съвета
държах едно слово, с което се опитах да пробудя в тия кратуни някакво съзнание за
културно-историческа съпричастност; но не би, те си държаха на своето. Тогава аз
направих тактическа грешка, и понеже те говореха, че Д.Благоев оттук-нататък щяло
да се нарича училището, но не в памет на комунистическия вожд, а в памет на оня
исторически директор, аз се изпуснах и запитах: а какво прави статуята на вожда ви
долу в антрето, какво да правим сега с тази статуя? Другарите в един глас креснаха, че
трябвало да си стои, понеже била с "художествена стойност". Аз пък казах, че не е
така, че е най-кичозно произведение от времето на култа към личността и трябва
незабавно да се махне. Казах дори, че с един чук да се разбие пак става, защото няма
никаква стойност. Тогава неколцина най-твърдоглави комунисти завиха на умряло, а
пък съпартийците им скръцнаха със заби. Присъдата ми вече беше произнесена.
Случи се тогава една люта зима и си спомням как всичко беше замръзнало, а от
стрехите висяха огромни ледени висулки. Навън сякаш се беше появил един приказен
бял свят, на който часове с истинско наслаждение се любувах, гледайки през
прозореца на кабинета. И си мечтаех да си възвърна свободата, понеже от глупостите,
с които ми се налагаше да се занимавам, вече ми беше писнало.
И когато другарите след няколко дена ми спретнаха "стачка", за да си спасят
гипсовата кичозна статуя на вожда им, и за целта взеха че смениха патрона на
директорския кабинет, та да не мога да вляза там, аз изобщо не се занимавах повече с
тази пошла комунистическа напаст. Веднага отидох при шефа на инспектората и му
казах, че се махам. Той не възрази, самият той чакаше момента, в който новият
министър ще го уволни. И П.Станчев като мен не беше службогонец, щото ако беше,
като нищо щяха да го оставят – стига да се беше унизил да ги моли. Но той имаше
достойнство и беше личност: затова ние с него така добре се разбирахме. Месец след
мен и той беше уволнен. Другарите никому не прощаваха ако усетеха, че има поне
капка достойнство. А пък агонията на българското образование слабо ги интересуваше
още тогава – та и досега. Важното е само те да са на власт, пък всичко друго нека да
иде на поразия...
21.Новото неизбежно се блъскаше в непробиваеми стени
В периода 1993-94 година привържениците на демокрацията и реформаторите
– защото тогава все още не можеше да се говори, че хората, подкрепящи СДС, са
десни, или че споделят една дясна философия – бяха сякаш нищожно малцинство.

Именно както обикновено често се случва у нас, както е и сега, в навечерието на 2008
година, когато пиша тия записки. Тогава в СДС имаше всякакви хора, и леви, и десни, и
“центристи”, но всички тях ги обединяваше една антикомунистическа идеология, чиято
сърцевина беше признаването на ценността на свободата и автономията на
личността.
Срещу това неголямо малцинство от привърженици на свободата и твърди
антикомунисти стоеше една огромна маса от ценностно неопределили се,
разочаровани, а затова и съвсем объркани хора, които просто не знаеха какво искат –
и на които им беше все едно кой управлява или за кой гласуват. Тъкмо този голям слой
неизявили се в ценностно отношение хора беше и социалната база на управлението
от ония години, което се възползва объркаността на хората за да даде простор за
развихрянето на мафиотите. Които било чрез заплахи, било чрез подкупи, си осигуриха
пълно бездействие и парализа на властта, та да си устроят тази дълга и непроницаема
нощ на бандидитизма, каквато е управлението на нещастния и жалък сламен човек
Беров и на неговия наставник Желев.
Но моята мисъл започна с това, че твърдите, готови на всичко привърженици на
свободата и демокрацията у нас и тогава, и сега са твърде малко, което и поражда
реалната възможност шмекери в политиката като Жельо Желев или Бойко Борисов
(примерно) да просперират, да са във възход, а пък и често да се добират до властта.
Тези привърженици на свободата, за които говоря, и към които винаги съм
принадлежал, наистина бяха готови на всичко, те понесоха безкрайно много трудности,
изпитания и разочарования, ала не се предадоха. Но мнозинството от хората у нас не
показаха такава преданост към свободата и при първите трудности възроптаха срещу
нея, а в един момент почнаха и да я проклинат. От омаяни от свободата и почувствали
се горди граждани те в един момент станаха нейни врагове, които или почнаха да си
мечтаят с носталгия за връщането на комунизма, или пък почнаха, понеже са без
ценностен ориентир, да подкрепят именно най-откровени шарлатани в политиката.
Това, че СДС на няколко пъти се цепи, че в него постоянно течеше процес на
“люспене” (защото както люспа по люспа се бели луковата глава така сякаш се белеше
и СДС, за да се свие накрая до ядрото си) показва, че много хора не бяха толкова
беззаветно предани на свободата, както им се е струвало в началото, и в найрешаващи моменти им се стори допустимо даже и да я предадат. Това не е проява на
дефектен или слаб характер, то е показател за това, че в широките среди на народа у
нас няма развито и здраво съзнание за свобода, че мнозинството у нас, следователно,
съвсем не разбира великата ценност на свободата, че много от хората са готови да
заместят свободата със всякакви унижения, стига поне малко да са по-сигурни и
спокойни – защото, знайно е, свободата е неделима от безпокойството, тя е и тежко
бреме, което на мнозина просто не им е по силите. Това именно доведе дотам, че под
действието на указания фактор у нас преходът беше твърде продължителен, странен
и непоследователен. И е истинско чудо че все пак ценителите на свободата у нас
въпреки всичко в края на краищата надделяха, та се стигна до триумфа на приемането
ни в Европейския съюз: нищо че безскрупулни политици като Гоце и Дмитриевич
оскверниха с присъствието си този исторически акт. Понеже тяхната партия за всички
тези години беше главната антиреформаторска сила, и затова е грозно да се опитва да
си присвоява заслугата за приобщаването ни към Европа. Защото именно техните
хора тогава, в 1993 година злорадо и просто най-злобно крещяха: “Искахте свобода,
искахте свобода, нá ви сега свобода” – и сочеха към етикетите на стоките в
магазините. Сякаш ценността на свободата зависи от това какви са цените на
продуктите за ядене, а не от това доколко ние самите нещо струваме.
Тогава, в ония времена на разцвета на мафията от 1993-1994 година, често се
случваше хората по улиците да спорят твърде много, което е начин да се проясняват
съзнанията, позициите и ценностите. Трябва много, твърде много и най-настойчиво да
се разговаря с хората, да им се помага да проумеят и да усетят със сърцето си някои
дадености и също предимствата на свободния живот, което именно ще ги направи
дясномислещи, ще ги направи твърди привърженици на дясната ценностност, на

дясната политическа философия, на дясната стратегия на живота. Аз самият поради
естеството на работата си – преподавател по философия – от години бях разбрал
значимостта на едни такива дискусии, явяващи се нещо като "курсове по гражданска
доблест". Още преди 1989 година във Философския дискусионен клуб към ПУ, а пък
след това и в опозиционните партии, в клубовете на СДС (примерно Клубът за
демокрация), по митингите, шествията, бденията и навсякъде другаде, където ми се
удаваше възможност, съм водил много разгорещени дискусии с всякакви хора, и съм
се опитвал да помагам за ценностното оздравяване на съзнанията им.
И ето че когато през цялата 1993 година аз фактически си бях безработен,
много разсъждавах какво да правя по-нататък, какво да работя, как да издържам
семейството си. Да стана “свободен интелектуалец” и публицист едва ли беше
възможно, понеже точно тогава много, прекалено много хора усетиха в себе си
творчески пориви, поради което човек не можеше да се вреди и да пробие сред
братството на пишещите. Е, излизаха ми от време навреме статии във в-к
Демокрация, във в-к Подкрепа, във в-к Век 21, във в-к Анти, в някои пловдивски
вестници, но от това просто нямаше как да преживявам. Защото парите бяха не в тези
издания, а в съвсем други, в които хора като мен просто не ги публикуваха, а пък
където ме публикуваха, не ми и плащаха, а всичко минаваше под параграфа "заради
идеята". Аз исках нещо да работя колкото да имам някакви средства за съществуване,
а пък основното, към което беше насочен интересът ми, беше писането, и то не само
на публицистични статии за вестниците, ами и на по-сериозни неща, именно книги.
Тогава именно замислих своя голям проект, наречен Център за развитие на
личността, в който освен провеждането на изследвания, свързани с познанието и
разбирането на човека, най-вече трябваше да се провеждат и по-практически
инициативи, примерно психологически консултации, психотренинг, психоанализа.
Разбира се, в онова време този проект беше едно твърде подранило пиле, много от
нещата, с които се захванах, не потръгнаха, но пък в други насоки аз с настойчивост и
постоянство успях да постигна нещичко – нищо че признание от страна на социума и
тогава, и сега все още нямам.
По това време именно в средните училища започна да се изучава един цикъл от
философски дисциплини: психология, логика, етика, философия на правото,
философия, въведен беше и предмет “свят и личност” в 12 клас, но малко по-късно.
Разбира се, нямаше подходящи учебници и помагала, да не говорим, че и
преподаватели нямаше – мнозинството от учителите тогава бяха с дефектно и
непоправимо увредено от марксизма-комунизма съзнание. Спомням си, че през есента
на 1993 г. аз отново трябваше да вляза в клас като учител, този път по психология в
една пловдивска елитна гимназия. Тогава и видях първия “съвременен” учебник по
психология – когато го разгърнах, установих, че той е пълен с баналностите на
съветската психология, нищо че претендираше да е модерен и “плуралистичен”. Аз
лично такива глупости не можех да преподавам, под достойнството ми е някак си. През
цялата учебна година в това училище експериментирах, пробвах какви ли не неща,
тестове, нови, различни теми, с една дума, наруших изцяло официалната програма, но
много неща открих за себе си и си направих своите изводи. Така моят Център се
пренесе с мен в средното училище, и след две години опити и търсения от всякакъв
род аз написах свой учебник по психология, алтернативен на официалния. Учениците
приемаха много добре моите иновации, което, разбира се, не можеше да се каже за
директорите и инспекторите; те посещаваха часовете ми, излавяха ме в крещящи
нарушения на програмата и ме… уволняваха. Но аз отивах в друго училище и
продължавах, не се отказах, и доведох нещата докрай. Учебникът ми беше готов и от
края на 1994 година аз започнах една предварително обречена битка за признаването
му от образователната институция. Налага се накратко да разкажа и за това.
Много ясно предусещах как стоят нещата и затова с огромно неудоволствие се
захванах с “узаконяването” на учебното помагало по психология. Едновременно с това
почнах да разработвам и помагала по логика и по етика – исках да напиша помагала
по целия философски цикъл, които да са подчинени на единна идея и концепция.

Занесох, разбира се, в министерството своя ръкопис, и там чиновничката, която го
прие, ме изгледа все едно че съм извънземен: по този начин съвсем не ставаха тия
неща бе, момче! Каза ми да чакам отговор, е, чаках го упорито, чакам го и досега, не го
дочаках, естествено, няма и да го дочакам. Тогава аз опитах и по друг начин – с
последните си пари размножих ръкописа и го изпратих до няколко основни
издателства. Пак нищо, никакъв отговор. Бях на път да се отчая, когато един ден
получих отговор от издателството ЛИК – заинтересували се бяха от ръкописа и искаха
да го издават! Това беше невероятно, не вярвах на очите си!
Да, наистина, тогавашното частно издателство ЛИК на Любен Козарев пожела
да издаде моето учебно помагало по психология. Срещнах се с него, и Л.Козарев ми
заяви, че му харесва ръкописа и че ще го издаде на всяка цена, пък дори и да не
получи разрешение от министерството. Все пак беше по-добре МОН да санкционира
издаването на помагалото, просто да го разгледа и да издаде един акт, с който да го
утвърди за учебно пособие, което да може да се ползва в преподаването. За това
нещо издателството и аз самия изгубихме… две години, и то при положение, че
единственият учебник (този със съветската психология) беше крайно негоден. Поради
тия разправии и проблеми аз тогава се наложи да вляза в болница, понеже сърцето ми
не издържа: получавах пристъпи на тахикардия (учестен пулс), които в един момент
трябваше да бъдат овладявани само чрез електрошок. А това означаваше, че аз вече
си бях смъртник – спомням си, че лекарят, като гледаше една кардиограма, се чудеше
как при това положение още съм жив, как не ми се е спукало все още сърцето.
Уплаших се и влязох в болница. Повече от месец се лекувах и в Националния център
за сърдечно-съдови заболявания в София, където ми направиха и много изследвания.
Разбира се, образователната бюрокрация отстъпи едва в 1997 година и тогава
моят учебник излезе с тяхна санкция, дадена обаче с половин уста. Учебникът,
отпечатан в 1000 бройки, се изчерпа за две седмици. По телевизията в предаване за
книгите моята "Животът на душата: психология" беше представена от авторитетния
водещ Г.Цанков и това предопредели разграбването й. Почнах да я преработвам,
защото се откриха някои недостатъци, ала успяхме да я издадем отново едва в 1999
година. Пак с невероятно трудно получено разрешение от МОН. А вече издателството
имаше поръчки от много училища, знаех например, че някои учители в София бяха
почнали да преподават само по него, и отзивите бяха насърчителни. И второто
издание излезе в 1000 екземпляра и се продаде още по-бързо. Започнах подготовка на
трето, усъвършенствано издание, също напредваха учебниците по логика и етика.
Работих изключително упорито в тия години, понеже бях овладян от една крайно
ентусиазираща ме идея.
Но да завърша с един епизод, който достатъчно красноречиво показва как се
приемаше издаването на мой учебник от образователната бюрокрация и от
учителството. Всяка есен се провеждаха съвещания, на които инспекторите
инструктират учителите и им дават “водещи насоки” за преподаването. Аз присъствах
на такива съвещания в Пловдив. Инспекторът беше мой стар познайник, който се
стараеше колкото се може по-гадно да забранява на учителите да ползват моя
учебник. Когато идваше момента да обясни кои помагала могат да се използват, той
поглеждаше право към мен и гледайки ме в очите, заявяваше: “Всъщност, има само
един официално одобрен учебник, вие по него си работите, по всеки друг учебник или
помагало просто не разрешавам да се работи”. Казваше това, и дружески ми
смигваше. Отначало аз реагирах съвсем спонтанно, веднага исках думата, за да кажа,
че, както е известно, има и друго помагало, моето, което също е одобрено. Но
инспекторът твърдо отсичаше, че друго помагало няма, че трябва да се преподава по
официалния учебник, че всички, дори и г-н Грънчаров, трябва да преподават по него.
Когато аз почвах спор, другарките учителки, бивши партийни секретарки, които сега, в
новите времена се бяха преквалифицирали в учителки по философия, почваха да
ръмжат и да роптаят: “Абе какво иска тоя бе, как може такава наглост, дошъл е тук да
си рекламира некадърния учебник ли, докога ще го търпим тоя бе?!” – крещяха това и
гледаха верноподанически към инспектора, който мазно се усмихваше. Понеже самият

той често канеше авторите на оня, на официалния учебник, и им плащаше даже, за да
рекламират учебника си, ала те, както и той, бяха привърженици на така милата на
сърцето им съветска психология. А после, след като минаха няколко години, аз вече не
се обаждах, понеже ми беше писнало, и инспекторът напразно очакваше да се обадя
когато пак традиционно си казваше, че други помагала няма.
Такива работи, мръсотия до шия, какво друго да се каже?! И то мръсотия
навсякъде, във всички сфери – ето, показах ви отчасти каква мръсотия цареше в
образователната област. Всяко ново нещо се сблъскваше с непробиваеми стени. Дори
когато СДС при Костов взе цялата власт и аз вече имах приятели-депутати, които
лично занесоха на министъра моите помагала, пак нищо не стана. Не получих
разрешение, защото образователната бюрокрация, пък и цялата назначена от
комунистите държавна администрация си остана непокътната. Та така е и до днес –
учебниците, по които учат учениците по философските предмети, са крайно негодни,
но пък за сметка на това са писани от приближени на властта и на министрите. И по
тази причина авторите вадят огромни пари от тия учебници.
И ето, един от авторите на оня, на съветския учебник по психология, мой
отколешен познайник от ПУ, преди години ме срещна на улицата и използва случая да
ми се похвали, че от постъпленията от продажбите на учебника си бил купил няколко
апартамента. Ей така, за да инвестира парите, понеже да не му ги била изяла
инфлацията! И гордо ме погледна, а пък след това ме попита: а какво твоя милост
направи с парите, които е получила от учебника си? И аз му казах: ами с тия пари, с
хонорара си де, си купих компютър. И нищо повече. Оня гадно се усмихна и се забърза
та по-скоро да сподели радостта с другарите си по партийна ядка. На БСП, разбира се,
на коя друга партия да е?!
22.Кога ли ще се погнусим най-после от самите себе си?
И ще презрем ли някога колосалната си наивност, а?! Ето веднага пример: по
времето на жельовия сламен човек Беров цели две години най-мошенически беше
управлявано с подменен вот на избирателя, който все пак в края на 1991 година избра
СДС да води и урежда страната. А през 1993-94 г. управлява БСП и то с мандата на
ДПС, което е същинска гавра с демокрацията, а да не говорим за това, че е потъпкване
и на всякакъв морал. А като капак на всичко БСП успя да измами избирателите и да
прехвърли цялата отговорност за безобразията в този период върху… СДС. Бива си ги
"другарите" у нас, спор за това няма де, разбойници от класа са те...
Това стана, като БСП и хората на ДС, турили ръка върху медиите, упражниха
най-натрапчив пропаганден натиск върху съзнанията на благодушните избиратели, та
да им внушат, че Беров, бидейки човек на Жельо, ерго е човек и на СДС: следователно
БСП не управлявала, ами било управлявало… СДС! Така старата лъжлива блудница
БСП (комунисти) излезе чистичка като девственица от мръсното блато на беровото
мафиотско управление. И на проведените през 1994 година предсрочни избори
спечели пълно мнозинство и самостоятелно управление! Хак да ви е, драги ми
наивници, дето гласувахте пак за червената напаст!
Ето в такива моменти на тържество на пошлостта, на измамата и на лъжата
човек се пита що за народ сме ние, след като правим такива глупости: да доверяваме
съдбините си на доказани мошеници, лъжци, убийци и разбойници?! Нима сме съвсем
заспала или живееща сякаш в опиумно опиянение сбирщина от наивници и
малоумници?! Нима мнозинството у нас е изцяло лишено от най-елементарна
мислителна способност та се оставя така гадничко да го работят както си искат?
Ние, уважаеми дами и господа… съдебни заседатели на няколко пъти
сащисахме света в тия така странни години на преход към свобода и демокрация.
Направихме невероятни глупости, доказахме се като нация от пълни наивници и
глупаци – непростимо е да се правят многократно все едни и същи грешки!
Недопустимо е да те лъжат толкова много пъти все по един и същ начин и ти все да не
се усещаш! Ето, в 1994 година мнозинството от нас избраха на власт пременената

БСП, и начело на правителството туриха комсомолеца Жан Виденов! Който след две
години управление ще закопае тотално страната и нацията, ще доведе до цялостен
крах и икономиката, и държавата, а също и до опоскване до шушка на благодушния
народец! И какво от това, нима си извлякохме някаква поука, нима у нас даже и сега
комунистите не са на власт?!
След известно отрезвяване през 1997 година, когато на власт дойдоха
реформаторите от СДС, начело с Иван Костов, народът ни пък се остави да го излъже
мадридският мошеник Симеон, доведен тук на власт от все същата вездесъща ДС.
Европа и светът щяха да паднат: ние изумихме цялото човечество, туряйки начело на
изпълнителната власт на една република един бивш цар и кандидат за престола! След
безобразията и кражбите на Симеоновото управление, което изцяло съответства по
допуснатия мафиотски ренесанс и цъфтеж на беровия период във властта, на
изборите от 2005 година наивниците пак туриха на власт – и то в най-решаващия
момент на приемането ни в ЕС! – не кой да е, ами партията БСП, която във всичките
години на прехода най-упорито пречеше страната да се реформира, за да стане
достойна за влизането в Европа! А пък в момента на влизането ни в НАТО – където
пак ни натика, и то против желанието на руските шпиони у нас в лицето на БСП,
омразният Костов! – ние се погрижихме да турим за президент антинатовеца агент
Гоце Първанов!!! Е това вече ако не е пълно доказателство за национална
шизофрения – сполай му кажи! Отвратително е, просто нормалният човек в такава
ситуация няма думи вече! Аман от простотия – какво друго да каже човек?! Гадно ми е,
не ми се пише вече! Аман! Срам и резил!
И като капак на всичко сега, след кратък възход на палячото Сидеров, който се
появи на сцената, вдъхновен от руски пари, сега нашата нация от доказани наивници и
глупаци се гласи да повери съдбините си не на кой да е, ами на бившия гавазин на
Тодор Живков и на Симеона! Именно гласи се да се остави в ръцете лъжливия медиен
херой, на самонадеяния каратист-пожарникар-пишман-генерал Бойко Борисов! Да се
оставят в ръцете на един доказан мафиот – авторитетното американско списание
"Конгрешънъл Куотърли" доказа тази истина, но кой ли ти помни?! – това вече е
непростимо! Дали изобщо някога ще се спасим от глупостта и от простотията си, а, как
мислиш ти, драги ми читателю?!
Станахме за резил в очите на децата си, на собствените си деца в очите
паднахме все едно сме нация от непоправимо увредени! Да го оставим светът, който е
свикнал с какви ли не идиотизми, но ние в очите на децата си се излагаме. Как ще
гледаме в очите децата си след като правим глупост след глупост, заради което им
завещаваме една бедна, една опоскана отвсякъде и унизена, сякаш разпъната на
кръст, страна?!
Ние, разбира се, постоянно си плащахме и още дълго време ще си плащаме за
глупостта: тия неща не се прощават ей-така! Ние сега сме най-бедни в Европа и дълги
години още ще си бъдем такива! И вместо да отрезвеем, вместо поне малко да
прогледнем, продължаваме като видиотени хазартни играчи да залагаме на
мошениците, поверявайки им съдбата си все едно че сме нация от най-перверзни
идиоти-мазохисти! Аз се питам какво още трябва да се случи та да прогледне найпосле този заспал и прогизнал от наивност, от слабост и от малодушие народ?!
Пиша тия неща, които някой може да схване като “хулене на българската
нация”, пиша ги обаче с болка в сърцето. Не зная дали го усещате, но е така: много ми
е мъчно че сме такива! И постоянно се питам какво ли трябва да се случи та да
отрезвеем най-после? Нещо е сгрешено изглежда в националния ни характер, или
къде, знам ли?! Това обаче не е нормално: цяла една нация да се оставя да бъде найсистематично прецаквана и обирана до шушка от все едни и същи разбойници!
Подвизаващи се обаче с различни имена: БКП, БСП, ДПС, БББ, НДСВ, АТАКА, ГЕРБ…
Кой ли ще намерят после, дали не е ред на… Стоичкова да поверим съдбините си найпосле, когато падне и се сгромоляса титанът бат ви Бойко?! Като падне от власт
гавазинът Бойко, да се готви конярят му ли?! Или тогава да поканим… Далай Лама да

ни “оправя”?! Или да вземем да поканим пенсионирания Путин, не се сещам повече,
помогнете ми, изнемогвам!!!
Трябва обаче да се бърка в раната колкото и да боли – та белким болката да
помогне на малодушниците да отрезвеят най-после. Ако си мислим, ако се
самозаблуждаваме, че сме най-добрите, че сме нация, съставена все от най-големи
хитряги и пичове, явно спасение от глупостта ни няма да настъпи никога! Тия, които,
подобно на неизмеримо великия пич бат ви Бойко, се мазнят така на “великия
български народ”, с това само показват, че се гласят за пореден път да преметнат този
народ, съставен в мнозинството си сякаш все от такива непоправими наивници! А тия,
дето имат доблестта да казват истината, и то “право куме в очи”, точно тия милеят за
народната съдба и участ, точно тия страдат и търсят някакъв изход. Но ние точно тях
най-силно мразим: защото не ни се мазнят, защото не ни величаят, защото не ни
лъжат! Гнус, пълна гнус е това! И не съзнаваме, че са ни нужни точно такива хора,
които говорят само истината, понеже от тях ще почне повратът. Колкото и малко да са
те, толкова повече са ни нужни точно такива правдиви и правдолюбиви хора…
Прощавайте че се отклоних. Време е да се върна при задачата си. Какво стана
в 1994 г. ли? Ами стана тя каквато стана…
Лъжльовците от БСП, подкрепени от цялата медийна пропаганда, заблудиха
нацията, че СДС било управлявало по времето на Беров. Нищо че през тия години
СДС беше единствена и най-решителна, дори отчаяна опозиция на мафиотските
безобразия на властта! И благодушният народец, изпитвайки състрадание към БСП,
която уж била далеч от властта толкова години, й подари цялата власт! Признавам си,
че нито аз, нито кой да е, не е очаквал такъв смазващ резултат в полза на
комунистите! Вярно е, имахме известни предчувствия, че може да се случи найлошото, ама не вярвахме, не искахме да повярваме. Ала не би – стана най-лошото,
комунистите победиха и се юрнаха на празнуват победата с хора по площадите,
където цвърчаха скари с кебапчета, и където се лееше червено вино. А пък оня
противен чалгаджия-комунист (Маринов ли се казваше?) пееше гадната си песен за
хубавото вино, което било само червено. Той беше цанен от столетницата да
забавлява червените бабички по митингите и да събужда мили чувства в сърцата и
душите им, омаяни от силната воня на кебапчета.
Спомням си последният предизборен митинг на СДС, проведен в Пловдив, в
синята столица на България. Беше ужасно време, декември месец трябва да е било,
сух студ и мъгла, а на площада имаше доста хора, но не колкото очаквахме.
Отдавахме го на гадното време. Пяха Богдана Карадочева, Васил Найденов и Вили
Кавалджиев, говориха в студа доста оратори, между тях и пловдивският кандидатдепутат Иван Костов. Лидерът на СДС Филип Димитров (след поражението той ще си
даде оставката и лидер на СДС ще стане Иван Костов) също се изказа. Опитваха се да
внушат на оределите си привърженици някаква надежда, ала във въздуха витаеше
предчувствието за поражение, на което се мъчехме да не повярваме. Покрай
митингуващите се нижеше огромния поток от забързани за топлото на дома и увити в
шалове хора – и малцина се отбиваха да видят какво става и кои са тия нещастници,
дето реват в студа за някаква си там демокрация и свобода! Тогава забелязах, че
познавам повечето от хората около мен – до такава степен бяха оредели
привържениците на СДС дори и в Пловдив. Но се мъчех да си го обяснявам този факт
с гадното и така противно зимно време.
След два дни се проведоха изборите и БСП победи с пълно мнозинство.
Почнаха да празнуват победата със смърдящи кебапчета, извиха се кръшни хора от
дружно подскачащи червени бабички и старци, лееше се алено вино и се свиреше
щипеща в сърцето заради погубената младост прочувствена чалга! Голямо рипане
беше, от радост, че “партията” пак е на власт: сякаш буйни лиги им потекоха от
предчувствието за новите кражби. Разбира се, крадоха народа така, както само
комунисти могат да го окрадат. Виденов пък, комсомолецът с гьобелсова осанка,
изпъчен сякаш е глътнал бастуна на някоя задрямала червена бабичка, стана
премиер. Народът скача и рипа на ръчениците и на хората по площадите, пък се

прибра, за да чака най-смирено участта си, която сам си беше избрал. И тя не закъсня:
разгромът и пълното опоскване на България ще се случи точно след две годинки! От
ума си патим, не от друго…
23.Виденовият разгром на икономиката
През 1994 година другарите дойдоха на власт по народна воля, също както и
през 1990 година, когато пак имаха пълно мнозинство в Парламента, а пък след
няколко месеца само се провалиха и уж сдадоха властта. Че са некадърни да
управляват в новите условия – това другарите, предполагам, са го знаели сами. Но те
властта никога не са я разглеждали като възможност да работят за “общото благо”, не,
няма такова нещо: за тях властта винаги е била начин себе си да уреждат, да
“присвояват”, да мързелуват, да паразитират на гърба на обществото. Това е найинтимната същина на комунизма от появата му та до наши дни: той е стратегия за
оцеляването на лумпените и паразитите. Да сте видели някъде комунист да упражнява
обществено полезен труд?!
Не, той само “ръководи”, сиреч пречи и обърква, той се преструва, че уж нещо
прави, а цялото му внимание е към кражбите и далаверите. Аз за тази най-дълбоко
скрита вътрешна същина на комунизма съм писал в други свои книги (примерно в
книгата си Универсумът на свободата), та затова нека тук да се въздържа от попълни анализи на нравствено-психологическата същност на този чудовищно низък
феномен, какъвто е комунизмът.
И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали
властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога
изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през
цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като
за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те
наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че ще е за последно.
Бяха минали 5 години от промяната-подмяната, ала собствеността продължаваше да
си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да
не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си (на входа и на изхода)
предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на
държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния
паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните
заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да
се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене
комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха
изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост.
Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда
съвсем не се досещат даже.
Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия
фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо
непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е найлюбопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия
ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо
когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото
предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои
и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите
съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки
на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското
братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи
цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или
съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава
за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия
мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради

което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката
държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на
света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво
към фалит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка
година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние
икономиката. Така средствата от бюджета индиректно преливат в крайна сметка пак
във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за
последно. Именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като
държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по
чисто разбойнически, начин от хероите на по комунистически разбираната
“приватизация”.
Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин
държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като
постоянно налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава
другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да
окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено
разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов
един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил наймодерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този
пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да
стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на
всичко.
И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се
свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха
някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки.
На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата
мигом ще ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и
"акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които
ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация
от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните
заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия
стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”,
в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака
някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се
досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на
онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха
“социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален,
и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов
даже е социален – от социалното май трудно някога ще се отървем.
Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува
появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и
празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един
начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството
на моето така категорично твърдение.
Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си
пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “буркан-банк”, това изобретение на
социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и
банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин
как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда –
и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето
какво измислиха.
Ами те изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело
да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки
почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои
частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна,

втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже
ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски
титли, не знам какви си още банки и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи,
пирамиди, конуси, паралелепипеди и не знам какво си още, и почнаха да наддават
лихви, коя от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния
народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо
забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де
що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските
банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще
стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се
издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем
масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията
отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни
лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен
народец.
След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на
нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни
другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е
пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или
пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В
резултат на тия акции на нашите така предприемчиви комунистически разбойници
финансовата система нямаше как да не се разклати. Имаше тогава начело на БНБ
(централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна
звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов. И професорът
най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем
милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор,
къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за
неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на
българската нация?!
И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та
народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като
мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше
забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги
обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го
направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната
партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави
чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да
получиш правилно сдиплени листчета хартия; това се наричаше “кукла”, отдолу
хартийки, а отгоре някой и друг долар.
И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо,
и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби
всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде
запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава найстарателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране
на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.
Ще завърша с една лична история, както обикновено. Аз лично винаги съм бил
човек с широки пръсти и у мен никога не се са въдели някакви спестявания. Жена ми
обаче имаше някакви книжки, детски влогчета, подаръчета от баби и дядовци, а пък за
сватбата всичко, което ни подариха, също беше вложено старателно в книжки, които
си бяха на името на съпругата ми. Аз си спомням, че по едно време взеха да ме
обземат някакви неясни страхове и почнах да моля жена ми да вземе поне да купи
един хубав цветен телевизор, защото някак си ме беше страх да не изгорят парите. Тя,
разбира се, ми се изсмя и ме нарече идиот: не трябвало да се пипат парите ни, защото
лихвите в банката били такива съблазнителни, че било престъпление да си извадиш в
такъв момент парите оттам. Аз обаче бях упорит и почнах всеки ден да тормозя жена

си не само телевизор да купим, но да купим поне и едно видео, и също да ми купи на
мен една пишеща машинка, електрическа, тогава още нямаше компютри – ако не
броим тия от Правец, ама те си бяха боклуци.
След като употребих цялото си красноречие жена ми най-после се пречупи и
купихме цветен японски телевизор, видео и една пишеща машинка за мен. Тази
операция сега ми показва, понеже помня цените, че в книжките ни останаха пари за
поне още десетина цветни телевизори. В същото време бабата на жена ми, която цял
живот на село е отделяла “бели пари за черни дни”, по идващи до мен оскъдни
сведения трябва да е имала пари поне за два-три апартамента, или поне за стотинадвеста цветни телевизора, които обаче пари си стояха мирно на високи лихви в
банките на другарите. Аз много пъти отварях дума да ми дадат от тия пари да почна
някакъв бизнес, дори по едно време бях почнал вестник да правя, ама в семейството
всички скочиха да ме упрекват, че съм бил разсипник, че парите трябвало да стоят в
банка, та да се печели “безрисково” от лихвите. И аз млъквах, какво да правя, кой ли
слуша зетьовете с малко акълец в главата?!
Когато инфлацията потръгна нагоре аз почнах всеки ден да говоря на моите
хора, че трябва веднага да се изтеглят парите и да се обърнат в долари; моите хора
ме обявиха за луд и повече не се занимаваха с мен: та наистина, безумие било да се
теглят пари, след като успоредно с инфлацията растяха и лихвите, та партията се
била грижела за всички! И така стигнахме до ония радостни дни в края на 1996 година,
когато българският народец загуби всичко, когато парите на всички изгоряха за броени
дни. Тогава всички се юрнаха да теглят парите си, но това вече не можеше да стане.
Помня само, че с всичките пари, които ние имахме, след като все пак можахме да ги
изтеглим, успяхме да купим… две опаковки лекарства за сърцето, за да не умра без
лекарства в близките няколко тежки месеца.
А пък парите на бабата на жена ми, Бог да я прости, изгоряха до шушка; горката
бабка обаче до последния си ден си обичаше Жан Виденов, понеже й се виждал много
красив – и дума не даваше да се издума срещу него!!! Враговете на милия Жанчо по
нейните думи били устроили този разгром, именно седесарите и пустите му
американци, те били скроили шапката на Виденов, та да дойде на власт злодеят
Костов. Ето такива глупости партията пусна спешно тогава на медийния пазар, та да
защити имиджа си. А пък умните бабички слушаха, вярваха, кръстеха се, и... простиха
всичко на другарите, а пък намразиха за вечни времена демократите! Пей, олигархио,
случила си на народ: с такъв народ всичко можеш да постигнеш! С такъв и с толкова
прост народ – да, така си е, трябва да се каже и това...
Това е. Такива са фактите, които грижливо се крият от услужливите медии.
Някой да е чел нещо за тия събития някъде? Някой да е чул самата истина за това
време, която тук просто се опитвам да загатна? Не, няма такова нещо, сега всички
мразят… Костов, който после успя да въздигне на крака банкрутиралата тотално
държава. И обичат Виденов, който, горкият, бил невинна жертва на “злокобния
заговор” на СДС и на Костов, който, представете си, с помощта на ЦРУ успял да
провали амбициозните планове на младия ни премиер, да предизвика крах, та да
дойде на власт – ах, колко е ужасен този Костов, представете си, мили ми дами и
господа! Нали точно тази интерпретация сте срещали по вестниците, драги ми дами и
господа, признайте си де?! И помислете най-после малко, та да разберете; спрете найпосле да вярвате все още на лъжците де, срамота е!
24.Звездата на БСП залезе със съкрушителна сила и сякаш завинаги, но не би...
Пиша тия записки и все се питам: как стана така, че преживяното за тия години
не ни помогна да се отървем от наивността си, да поумнеем поне малко, да си
извлечем някакви поуки? И защо все става така, че толкова лесно забравяме и всичко
прощаваме – ето това последното пък едва ли някой ум ще може някога да го проумее.
Държим се като деца, които все една и съща пакост вършат, и сякаш от инат не се
отказват от нея; но дори и децата в един момент разбират, че някои глупости съвсем

вече не са им интересни. Докато ние, уж зрели и патили-препатили мъже и жени, все
не успяваме да го проумеем – и продължаваме да плащаме страшна цена за
наивността си. Колко ли пъти все едно и също трябва да се случи, та нещо да
примърда най-после в мозъците ни и да си извлечем някоя и друга поука?
Виденовият разгром на икономиката, държавата и нацията досущ повтаря
Лукановия такъв – само дето по времето на Виденов Луканов вече беше застрелян, и
то на улицата, и то пред собствения си дом, и то като куче. Това събитие, което не си
спомням коя година точно стана – в 1995 или в 1996-та, но в едната от двете във всеки
случай – даде основание на някои мистификатори да приписват на случилото се какви
ли не и една от друга по-умопомрачителни спекулации-интерпретации. Примерно че
Луканов искал да сваля Виденов, а пък Виденов бил отпочнал битка с мафията:
глупости, ако беше така, защо в такъв случай мафията не видя сметките на Виденов, а
уби Луканов?! Разбира се, това убийство е резултат на битки за надмощие на
различните кланове на комунистическата мафия и олигархия, някои от които,
изглежда, са били подценени и прецакани, та им се е наложило да си отмъщават по
този по-груб начин. Луканов, който отпуши бутилката, от която изпълзя злия дух на
нашенския комунистически капитализъм, беше жертван, а пък правителството, уж
тяхно, не си мръдна пръста да улови убийците – което показва, че много добре са
знаели кои са те, ама не са им посегнали, понеже са били все техни хора.
Питам се какво ли друго се случи в тия години, което да си заслужава да се
описва? И не се сещам, понеже главното вече казах: успяха тези разбойници да
прецакат цялата нация – и до шушка да я оберат. А пък народът замръзна от
наглостта, стоеше със зинала уста, лапаше мухи и се чешеше, застинал в невярваща
гримаса. Но в един момент хората скочиха и поискаха мъст – напрежението се вдигна
дотам, че тълпата тръгна да щурмува, да громи и да пали Парламента. А пък
“Партията”, за да остане на власт, почна да бие хората, използвайки полицейски сили
– с което и подписа присъдата си. Но всичко това ще стане скоро, аз искам сега да
каже нещо друго – какви неща се случиха в тогавашната опозиция.
За добро или за зло опозиция тогава си беше само СДС, на който лидер беше
вече станал икономистът и математикът Иван Костов. Не знам как стана така, но лекаполека СДС почна да набира сила след разгрома в 1994 година, и в един момент почна
да удържа и победи. Вътре СДС, имам предвид в организационно отношение, си беше
една говорилня-коалиция от всякакви, някои дори и твърде куриозни партии, и ми се
струва, че беше истинско чудо, че СДС в ония години, та чак и до 2001 година, когато
Костов загуби изборите от “царо”, не се разпадна и не се разцепи. Разбира се, когато в
началото на 1997 година се видя, че на СДС се пада мисията да управлява и найпосле да извърши всички толкова много години отлагани реформи, тогава Костов
предприе една също толкова дълго време отлагана и доста рискована вътрешна
реформа в СДС – от коалиция СДС стана партия. И този ход успя, и СДС можа да
запази единство чак до 2001 година, което е истински подвиг: за първи път едно
правителство изкара докрай мандата си от четири години, та да реши и някои насъщни
държавни задачи. Разбира се, тогава ДПС на Доган беше изтикано в ъгъла и стоеше
там доста послушно: натрупвайки злоба, та да стане това, което си и стана, за да стане
и да си остане проклятието на България. Но изводът е, че ако такива ченгесарскомафиотски формации като БСП, ДПС, НДСВ и – трябва да признаем това – и ГЕРБ,
биват държани извън властта, то едва тогава България ще може да просперира; а
когато са на власт, майка ни жална, защото точно тази напаст, независимо от имената,
чрез които се дегизира и подвизава, донесе и ще носи и тепърва всички беди на
нашата многострадална България.
Сложих в тази група на вредни за просперитета на България и нацията
формации и ГЕРБ, защото се иска съвсем минимална проницателност, та да се схване
по аналогия същия генезис и същност на тази открито мафиотска структура, която сега
напира към властта, та да спасява спешно монопола и господството на
комунистическата ни олигархия. Ала ето че се оказва, че мнозинството не схваща
фалшификацията, вярва на бат си Бойко, който уж щял най-после всички да оправи;

което показва, че всъщност в мнозинството си сме нация или от слепци (но да не
обиждам тези хора, слепците, понеже не виждат, ала за сметка на това поне мислят!),
или от доказани малоумници и дори идиоти. Ако някой се възмути прекалено от тази
квалификация и при това знае всички изложени в тази “Кратка история” факти, то
неговото възмущение за пореден път ще докаже толкова простатата истина, че от
истината боли – щом съвестта ти не е чиста. Или щом сам още не си осъзнал, че си
наивник-глупак. И по тази причина се възмущаваш, че други хора, и то за твое добро,
ти го казват, а пък ти се цупиш. Ала иначе истината за нормалните хора е твърде
целебна и лекува много рани, поради което си заслужава да се държим за нея –
независимо от воя на оплювачите...
Но да си продължа описанието на случващите се в тогавашната опозиция
процеси. Та лидерите на партиите от коалицията СДС тогава бяха нещо каквото са
“свещените крави” в братска Индия – или каквито са принцовете в аристократичните
фамилии. Тях и най-близките им приближени никой не можеше да ги бутне и те си
имаха доживотно място в листите и респективно в Парламента, където сякаш също си
бяха абонирани за кресла. По тази причина вътре във всяка партия се водеше люта
битка за това кой да води бащина дружина, а пък просперираха, естествено, найнаглите и безскрупулните. И по същата тази причина много свестен народ беше
прогонен от партиите в СДС, беше обруган най-немилостиво от маскарите. И накрая се
стигна, пак по тази причина, до този момент, че когато СДС най-сетне взе цялата
власт, да няма подходящи хора, които да бъдат турени дори на най-възловите и
отговорни постове. Поради което пък на Костов му се наложи да се обкръжи с твърде
много безскрупулни, крадливи и некадърни хора – не само в центъра, в централната
власт, ами и особено по места. Тогава именно тази напаст взе доминираща позиция в
държавата, а пък после направи всичко нужно, та да се омаскари колкото се може
повече – като краде почти колкото самите комунисти. Те обаче си остават все пак
ненадминати де, нека да не ги подценяваме, щото ще се обидят и ще тръгнат да
протестират – или да ни съдят в Европейския съд в Страсбург! Но за това какво
ставаше в СДС когато той беше на власт, ще пиша най-обективно после, когато му
дойде времето. Понеже имам много преки наблюдения вътре в организациите на СДС,
и затова съм станал свидетел и очевидец на много немислими даже куриози.
Костов, бидейки математик и икономист, а пък и човек с известни философски
склонности – това го намирам в говоренето му, не толкова в действането му –
неизвестно как пресметна и осъществи някои стъпки, в резултат на което СДС почна
да възвръща влиянието си. Което си пролича на местните избори през 1995 г., и
особено на президентските през 1996-та. Пример за уменията му да осъществява
добре пресметнати болезнени операции беше елиминирането на Жельо Желев от
президентския пост. Жельо си имаше свои привърженици в СДС, макар и немного, и
като едното нищо щеше да разцепи СДС, и то в най-решаващия момент, когато се
очерта Виденовият крах – той това, именно да цепи и да убива всеки подем на СДС,
поне го можеше, беше го правил много пъти. Костов обаче, имайки несъмнено
интелектуално превъзходство над Жельо – мнозина от неприятелите на Костов, ето,
Жельо е пример за това, изглежда, точно на тази основа изпитват някаква дива,
бесовска злоба към него! – го надигра така майсторски, че горкият Жельо сам и не
разбра как хубаво беше прецакан. А като разбра, вече беше късно да реагира, дори не
можа да задейства скрития си коз – ДПС и приятелят му Доган – и президент скоро
стана лицето Петър Стоянов. Та тогава Костов измисли вътрешни избори в СДС, на
които да се явят кандидатите за президентския пост.
Жельо, едно безскрупулно човече с толкова много доказани предателства и
вини пред българската демокрация, разбира се, не се посвени да си издигне отново
кандидатурата – тя, властчицата, изглежда, се услажда всекиму, особено пък на
марксистки "философи" като наш Жельо. Издигна се Жельо, ама беше победен от
адвоката Петър Стоянов, доскоро почти никому неизвестен, бивш заместник-министър
на правосъдието при Филип Димитров. Петър Стоянов беше издигнат за кандидатпрезидент от покойния вече Св.Лучников, лидера на “Клубовете за демокрация”. Който,

понеже беше доста проницателен човек, сам накрая осъзна грешката си: по-млади,
незрели в личностно отношение кариеристчета съвсем не бива да бъдат издигани
особено пък на най-висшия пост в държавата. Понеже скоро полудяват и се
омаскаряват колкото се може повече – погледнете какво стана със самия Петър
Стоянов, погледнете какво сега се случва с толкова баналното лице Георги (тогава
още не се знаеше, че всъщност е бил агент Гоце!) Първанов. Костов пък се е съгласил
с издигането на П.Стоянов, макар че може и да е имал нещо наум, но той едва ли е
могъл нещо да спре след като си го наумят "князете"-лидери на партиите. Защото
Костов тогава едва ли е имал някакъв особен авторитет и власт вътре в СДС, щото
беше “безпартиен”, не членуваше в никоя партия в СДС, което, по моя преценка, го е
правило и доста слаб в началото поне. Както и да е, Стоянов отначалото се държеше
добре, а като го избраха, малко по малко почна да превърта, та да се стигне дотам
съвсем глупаво да проиграе шанса си за втори мандат, като почна да целува ръце на
Симеона, да се мазни на Догана, а пък седесарите да нарича “разгромени авари”. Но
това ще стане много по-късно и после, сега сме още в 1996 година.
На изборите за президент през есента на 1996 г. Петър Стоянов спечели
убедителна победа, като сега, в момента поне, не си спомням кой изобщо беше
кандидатът на БСП: явно е бил достатъчно безличен. А, да, май се наричаше Маразов,
един професор по тракология, който, разбира се, си се провали, понеже и за тази цел е
бил турен като кандидат. Защото звездата на БСП залязваше със съкрушителна сила
в онзи момент.
25.За хляб и свободата си сме способни да дадем, пък за честта да не говорим
Ние, българите, обаче сме доста странен народ: не реагираме докато ножът не
опре поне о кокала, и търпим много, до изнемога. Ето в началото на есента на 1996 г.
се разбра, че управниците от БСП са посегнали дори и на хляба, като са изнесли
комай цялото жито от реколтата, като са посегнали дори и на държавния резерв.
Спомням си, че точно по това време Костов като пловдивски депутат дойде в Пловдив
и се срещна с гражданството, като на тази среща, това си го спомням много добре,
говори и за зърнената, за хлебната криза, която управляващите бяха скроили.
Аз на това събрание даже, спомням си, в един момент доста се разочаровах,
понеже Костов говореше предимно като икономист, а не като политически лидер, както
се очакваше от него. Той тогава в изказването си предупреди, че се очаква страшен
срив, като първия симптом видя в хлебно-зърнения проблем, а също и в инфлацията,
която плавно растеше, а пък в един момент скочи и за няколко дни удари тавана.
Скоро се разбра, че Костов правилно е оценил тогава ситуацията, че до няколко
месеца ще се случат доста решаващи събития, в които БСП ще загуби властта, а пък
опозицията трябва да реши проблемите си, та да я поеме. От този момент, от тази
лекция-реч на Костов, чиито думи се сбъднаха изцяло, аз пък почнах повече да
уважавам икономистите, чието лице Костов уми от срама: след като разни
самонадеяни глупаци като Румен Гечев, виденовият министър на икономиката, и
проф.Т.Вълчев, уж голям финансист още от ерата на Живков, се провалиха по всички
линии и издъниха даже и цялата държава.
На Никулден в “Каналето” (или вече то май беше наречено “Хъшове”,
предаването на Камен Воденичаров и останалите?), или бившето “Ку-ку”, кукувците
показаха как един шаран скандира “БСП, БСП, БСП!”, като този шаран, безгласно
скандиращ името на любимата на мнозинството българи партия най-после съвсем
нагледно показа колко сме нещастни като граждани, като личности и като нация –
понеже само си мълчим подобно на шараните. От този момент настроенията взеха
постепенно да се радикализират, не заради шарана, ами защото хората почнаха да
осъзнават как жестоко и за пореден път са прецакани от БСП. И в един момент вече
бяха готови да бъдат поведени на щурм срещу мафиотско-комунистическия бастион.
Но когато изчезна хлябът, и особено пък когато хлябът стана 500 лева, сиреч когато
управниците измъкнаха и хляба от устата на благодушния народец, тогава всички

скочиха, ала вече беше късно: месечните пенсии в този момент се стопиха за няколко
дни до размер с тях да може да се купят 5-6 хляба (2-3 долара!), а пък учителските
заплати тогава, спомням си го добре, станаха цели 4-5 долара! Българският народ се
вдига, запомнете добре това, само когато посегнат и на хляба му, това е една горчиво
изстрадана истина, до която неслучайно съм стигнал; дори за сиренцето и сланинката
народът ни може да прости, но посегне ли се на дъхавия топъл хляб, край, той тогава
зарязва всичко и скача да се бие. Точно така стана в онези паметни дни от края на
1996 година.
Виденов си даде оставката през декември и тогава комунистите си избраха за
лидер антинатовецът-национал-комунист Първанов – което показва колко им е акъла.
Първанов, който после стана голям приятел на сръбския диктатор Милошевич и на
иракския Саддам Хюсеин, стана лидер на БСП в наистина доста тежък период. В това
време пък братята сърби от опозицията всеки ден, в киша, сняг, студ излизаха да
протестират против режима на Милошевич – и това подаде идея и на нас, българите,
какво следва да правим и ние. И тогава и ние, българските граждани, почнахме малко
по малко да излизаме на улицата на демонстрации, студентите също се вдигнаха,
надигането стана кажи-речи масово, понеже, както казах, вече и хляба ни бяха взели:
разрухата стана мълниеносно и тотално. Сутрин търговците зареждаха нещичко от
борсите, а до вечерта трябваше да вдигат на няколко пъти цените ако искаха да не са
на червено: левът се срина. И ето в тази ситуация искам да разкажа един случай,
който никога няма да забравя.
Спомням си че в ония дни и аз – както и повечето граждани – обикалях във
всяко свободно време магазините в напразни опити да купя поне един хляб, та да
нахраня детето си. Жена ми правеше същото, ама из други райони на града, та да си
провери и тя късмета. Фурните нямаха брашно и по цял ден се чакаше брашно, а пък
ако случайно някъде докарваха някой и друг чувал, това брашно трябваше да се
замеси, да вкисне или да бухне малко, пък после да бъде опечено и продадено. Щом
като някъде в квартала хората забележеха, че пред фурна се стоваря брашно, хората
мигом правеха огромни опашки, и почваха да чакат кога ще стане хлябът. А пък като
станеше след някой и друг час, почваха се дори битки за горещия, дъхащ на хубаво
току-що изваден от фурната хляб. Докато пък се печеше хлябът, гражданството
преглъщаше, надушвайки с изострените си от глада сетива омайния мирис. Казах, че
хлябът има възлово положение в българската национална психология и характер, и
заема това място, което примерно във френската или американската психология
заема… свободата! Ние за хляб и свободата си сме способни да дадем – такива, уви,
сме! И сме го доказали много пъти, а пък за честта да не говорим!
Та ето че ставаха огромни опашки за хляб пред фурните и пред магазините, в
които евентуално някога можеше и да докарат малко хляб. И аз като виждах такава
опашка, на която стояха бодри пенсионери, веднага се нареждах, понеже се доверявах
на тяхната безпогрешна, проверена през годините на социализма, интуиция за тия
неща. Та стоя си аз на една такава опашка, а около мен стоят разни бабички, които
мило си говорят разни приказки. Водеха си всякакви разговори, разказваха си какво ли
не, и се чувстваше някакво странно и перверзно весело настроение, съвсем
неподходящо за тежката ситуация. И аз, понеже съм нещо като психолог, наострих
уши. Изведнъж чувам ето този разговор, който ме накара най-напред да онемея, а пък
после да се ударя по челото и да почна да вия от кеф:
Една бабичка рече:
– Ех, абе какво да ви кажа, хубаво все пак стана, че отново се появиха
опашките, та да се видим, да си поговорим. Че от доста време откак това ужасно СДС
беше на власт опашките, за жалост, изчезнаха. И ние някак си се отчуждихме един от
друг: излизаш до магазина, купуваш каквото ти трябва за няколко минути, и се връщаш
да се затвориш зад четирите стени на панела. И така ден след ден, година след
година! Ами нетърпимо беше станало направо вече: да нямаш с кой да си обмениш
някоя и друга дума…

Разказваше това тази бабичка, а пък аз, чувайки тия думи, не повярвах
отначало на ушите си! И по тази причина в един момент взех да се щипя тук-там, та да
разбера дали не сънувам: то от този глад, дето ни беше ударил, май почнахме да
сънуваме и като сме на крака, подобно на конете, дето спят прави и сънуват ечемик
или овес. Огледах се да видя какъв беше ефектът от тези странни думи връз
публиката, и забелязах нещо, което ме накара да се облещя: никой не се възмути!
Напротив, всички кимаха утвърдително с глави и слушаха бабичката така, сякаш тя
изказваше, подобно на древногръцка Пития, най-съкровените им чувства! В този
момент друга бабичка взе думата, та да прибави и тя своя възвишен трепет по така
дълбоко трогналата душите тема:
– Тъй ами, госпожо – другарко де, ама нека да го кажа госпожо! – напълно сте
права! И много добре го казахте: този капитализъм, дето го домъкна омразното СДС,
ни доведе дотам да се чувстваме чужди, да станем егоисти, да станем студени като
лед: наистина не е шега да нямаш с кой да си обмениш една приказка по цял ден! Ех,
как добре си живеехме едно време при социализма на опашките, чувствахме се
единни, обичахме се сякаш повече, обменяхме мисли и чувства, абе нямам думи вече!
Хубави времена бяха, наистина хубави! Добре че партията сега пак е на власт та се
погрижи отново да се появят опашки и да се видим отново. И да си обменим по някоя и
друга топла човешка дума…
В този момент аз за малко да изпищя вече от възторг, ама се сдържах с
огромно усилие на волята: исках да чуя и другите реакции на публиката. Найвнимателно се взирах в лицата на хората, даже лекичко, за да не будя подозрение, че
съм изследовател, се отместих настрана, та да видя колкото се може повече лица
наведнъж. И какво видях ли? Ами нищо особено: сякаш всички бяха потънали в сладки
спомени за опашките при социализма; не се забелязваше и следа от възмущение или
протест! Изумих се, все пак, колкото и да е, не вярвах, че комунизмът е нанесъл чак
такива нелечими поражения върху душите на нашия иначе доста благодушен народец.
Обади се и един старец с вид на библейски патриарх, ама без неговата
одухотвореност; личеше си даже отдалеч, че е абсолютен идиот:
– Дай Боже, ето, сега се върнаха опашките, и изчезнаха стоките от магазините,
дано скоро партията намали цените, и въведе отново купонната система! Та да се
поохраним пак малко ние, пенсионерите, че туй СДС с тия пълни магазини, но пък с
ужасно високи цени, ни доведе дотам да приличаме на концлагеристи. Ето, само кожа
и кости сме вече, я! (Той лично, в интерес на истината, си беше доста охранен, ама да
не връзваме кусур на човечеца!) Ала партията ще се погрижи за всичко, аз затова
толкова силно я обичам и ще й вярвам завинаги! Туй, дето става сега, е замислено от
нашата мъдра и непогрешима партия, та да се върнат пак ниските цени, а заедно с тях
и социализмът! Ех, справедлив е Бог, доживяхме този велик момент, слава!!!
Аз в един момент, спомням си добре, по време на прочувственото слово на
стареца, взех да се съмнявам дали вече не съм умрял от глад и душата ми по някакъв
странен начин да се е озовала на партийно събрание на ППО на БСП в… ада?!
Зверски почнах да се щипя, а и едно съмнение ме караше да не вярвам даже и на
ушите си: дори и в ада да е, но какво пък ще правя точно аз на партийно събрание на
комунистите – пък макар и в ада??! Не, не е възможно това, явно всичко ставаше
наяве!!!
Наистина в този момент взех да вия, не знам защо точно: от кеф ли за
изследователската находка върху българската национална душа, или пък от мъка, че
принадлежа към нация, в която мнозинството са чак такива големи идиоти! Не знам, не
мога да реша и досега защо завих и изревах. Но в следващия момент, след като
публиката се извърна към мен, се съвзех и почнах, та дръпнах една реч, която си беше
в мой стил; дори не е нужно да пиша какво казах, вие сами вече сигурно се досещате.
Като казвах пламенното си слово пред тази историческа и така носталгично
настроена опашка, забелязах, че в един момент тук-там в очите на хората от
опашката, особено пък в очите на по-младите, почнаха обнадеждаващо да блещукат
някакви искрици на здрав разсъдък. Това страшно ме въодушеви и по тази причина

станах, както е обичайно за мен, още по-красноречив. Наистина няма смисъл да
казвам какво казах тогава, всеки може да се сети какво казах, не е толкова трудно.
Бабичките роптаха, ръмжаха, скърцаха с ченета, пък млъкнаха и се отдадоха на
мили спомени за хубавите едновремешни опашки, в които, естествено, е нямало гадни
безчувствени и неразбиращи романтиката на комунизма седесари като моя милост.
След няколко часа чакане, в които цялата опашка, състояща се от потънали в
нерадостни мисли гладни хора, никой не посмя повече да се обади, та, казвам, след
няколко часа мълчаливо чакане хлябът най-после беше опечен и набързо продаден. И
набързо изяден де: коварното на мекия хляб е че бързо се яде и после пак си гладен.
Както и да е, но ето, в тази връзка аз все още се питам: кога ли и акълът ни като нация
по същия начин най-после ще вземе та да уври донякъде и после дори и да се поопече
поне малко. И да заприлича на нещо като престане някога да е чак толкова... зелен?!
26.Пиянството на един народ, любител на най-сълзливи мелодрами
През лятото на 1996 година се случи едно събитие, което беше крайно
вълнуващо за всички нас, неузрелите глупави български тикви: Симеон се завърна в
отечеството си точно след 50 годишно изгнание! Това наистина беше исторически
момент, Царят беше посрещнат като месия от отчаяния народ, комуто тепърва
предстояха истинските изпитания на жанвиденовата зима. Стана така, че Симеон –
или неговите умни съветници – подбраха най-подходящия психологически момент за
завръщането му, което изведе на улиците и площадите мало и голямо: толкова народ
никога не беше излизал, това беше същинска монархическа револуция!
Да, така беше, и аз бях сред възторжената тълпа и си мислех, че участвам в
историята, във възстановяването на Царство България – как да не се вълнува човек в
един такъв момент?! Даже, спомням си, че написах тогава една невероятно глупава
статия, в която сравнявах това събитие с… рисуваното детско филмче за “Царя Лъв”,
появило се кой знае защо точно в навечерието на идването на Симеон – и дори открих
пряка аналогия между двете покъртителни истории! Трябва да намеря тази своя
статия, тя е показателна за пиянството на един недотам умен народ, който в оня
момент, отчаян от своите комунистически управници, видя в Царя своя спасител.
В София невероятно дълъг шпалир от хора с цветя, проснал се по цялото
Цариградско шосе – огромно море от хора със светнали от непонятна радост лица –
чакаше с часове идването на Симеона! Той се появи, величав като Наполеона след
битката при Арколския мост, и от една бавно вървяща открита кола поздравяваше
своя приветстващ го с цялото си сърце възторжен народ. След часове продължило
шествие Симеон се добра до софийското кметство, където ухилен го чакаше кметът
Софиянски, който пък изведе царя на един балкон, където величеството произнесе
вълнуваща реч, просълзила народа. Вълнуващи моменти, показващи найкрасноречиво и съвсем разголена безкрайно наивната българска душа: и младо, и
голямо, и умно, и глупаво, всички до един се побъркаха, превъртяха някак си, и цялата
си надежда свързаха с възвръщането на трона на куриозното величество, което вече
беше дало основания да не му се вярва чак толкова: мълча като пукал в най-тежки за
нацията моменти!
И през цялото време се срещаше само с ченгета като Димитър Кеворк
Кеворкян, Сава Доганов и пр., които бяха вече направили утъпкана пъртина до
Мадрид. Самият президент Жельо ходи на нарочно поклонение до Мадрид, а пък като
се върна, на летището, дето го срещна цяло лято репортерки (които тогава, уви, още
не знаеха за бат си Бойко и по тази причина не бяха чак така ентусиазирани!) и в
отговор на въпроса къде е ходил изтърси следния ненадминат веселиновски селски
шедьовър: "Бях в Мадрид, срещнах се със Симеон, и си говорихме за... Борис!". Сякаш
Борис и Симеон са му кумове или баджанаци! Абе какво да рече човек, казват,
простотията не ходела по гората, а по хората, и май са прави...
А пък после, на изборите през 1997, вече след виденовия разгром на страната,
Симеон ще застане с името си зад една странна коалиция, в която освен Доган,

именно агента от ДС Сава, бяха набутани в Парламента и много други ченгесарски
недомислия като Луджев, В.Димитров и други такива все от тоя сорт. Но ние,
българите, бързо забравяме и лесно прощаваме, и затова името на “цар Симеон” се
произнасяше тогава с неизразим трепет. И това чак до 2001 година, когато ще дойде
симеоновия триумф, когато народът му подари властта – и шашардиса целия
цивилизован свят...
Правителств