1. Механизъм на борсовата търговия. Правилник на борсата.

Класически механизъм на борсовата търговия. Договор клиент-

член на борсата. Брокерски къщи. Откриване и закриване на сделки.
Видове поръчки. Взаимоотношения на члена на борсата с брокер.
Борсова сесия. Клирингова къща. Борсов код. Арбитраж. Система
на обучение на брокерите

Стоковата борса извършва дейността си посредством съвкупност

от принципи и правила утвърдени от борсата. Те са задължителни за
всички при подготовката, сключването и изпълнението на борсовите
сделки. Най-важните страни на борсовия механизъм са правилата и
условията, които определят кой може да приема и да сключва сделки.
Тези правила се фиксират в борсовия правилник.

Правилник на борсата
Правилникът на борсата трябва да съдържа най-малко следното:
а) видове сделки, които могат да бъдат сключвани на борсата;
б) ред за одобряване и търгувани стоки;
в) реда, по който се създават, функционират и прекратяват бор-
совите кръгове;
г) детайлни правила за сключване на сделките на борсата (техно-
логия на сделките);
д) редът за изпълнение на сделките;
е) редът за търгуване на борсата;
ж) съдържание на борсовия бюлетин и начинът за неговото пуб-
ликуване;
з) задължения на членовете на борсата относно регистрацията и
предоставянето на информация;
й) правилата, засягащи активите на членовете на борсата, които
трябва да се държат като парични средства или в държавни ценни
книжа;
к) типове ценни книги, които могат да се приемат като заместители
на внесените активи;
л) вид и размер на таксите, които трябва да бъдат събирани от
борсата; редът за финансиране на загубите на борсата; редът за
плащанията на борсата; начините за проверка на професионализма на
борсовите участници; подробно описание на операциите на
клиринговата къща на борсата;
м) условията за получаване на лиценз на брокер и правилата за
действие на брокерите, както и начина на водене на брокер-ските
дневници;
н) изискванията за задължително разкриване на информация от
членовете на борсата за клиентите във връзка с риска, който те поемат
при търговия на борсата;
о) правилата за функциониране на поделенията на борсата;
п) етичните правонарушения и начина на тяхното регулиране;
р) комисиите, които подпомагат дейността на борсата и техните
задължения и компетенция;
 с) ред и условия за възникване, изменения и прекратяване на бор-
совото членство и начините за прехвърляне на правата произтичащи от
него;
т) други детайли, които се регулират с ЗСБТ и са задължителна
съставна част на правилника.
За да бъде действителен, правилникът се приема от общото съб-
рание на акционерите на стоковата борса след одобряването му от
ДКСБТ.

Класически механизъм на борсовата търговия

1. Договор клиент - член на борсата

Взаимоотношенията на члена на борсата с клиенти, които не са
членове на борсата, се уреждат, като между тях се сключва договор. На
първо място външният клиент трябва да избере борсата, на която ще
търгува, да установи контакт с члена на борсата, да се информира за
условията на търгуване и да сключи типов договор с него.
Типовият договор се сключва за конкретна сделка, като основни
клаузи в него са: страните по договора, предмета на договора, коли-
чеството, цената, на която клиентът желае да търгува, брокерското
възнаграждение (ако то не е предвидено в борсовия правилник), от-
говорностите на брокера при неизпълнение на задълженията му. Заедно
с договора клиентът подава и поръчката. Търговците, които са членове
на борсата, не плащат такса за приемане на поръчката. Всички останали
заплащат приемането на поръчката, за да бъде търгувана тяхната стока.
Фирмата - член на борсата, се задължава да продаде стоката при
възможно най-добри условия или по цена, определена от
продавача/купувача. Задължението на продавача е да осигури
стандартизирана стока и да изпълни условията на контракта.
Взаимоотношенията на членовете на борсата с търговците, които
не са членове на борсата, се уреждат по следния начин. Външният
търговец трябва да избере борса, на която ще търгува, и да установи
контакт с члена на борсата, за да се информира за условията на тър-
гуване на борсата. Ако условията го задоволяват, той сключва договор с
брокера - този договор е типов.
Търговец, които не е член на борсата, при подписването на дого-
вор с брокер внася такса за приемане на поръчката му. За членове на
борсата такава такса не се изисква. По българското законодателство
сделките на търговците, които не членуват на борсата, стават чрез
посредничеството на борсов член.

2. Брокерски къщи
Най-често външните клиенти на борсата търгуват чрез брокерски
къщи. Брокерските къщи имат важна роля за развитието на борсовата
търговия.
Една фирма, която иска да купува или продава фючърси, ще тряб-
ва първо да си открие сметка в брокерска къща. Клиентите подават
своите поръчки на брокерските къщи, а те на своите наети брокери,
които ги реализират на борсата.
 Брокерските къщи поддържат паричния баланс на клиента и за-
писват и отчитат цялата търговска активност на своите клиенти. Тя се
задължава да дава на клиентите си месечни отчети за цялата им
търговска активност и крайни месечни счетоводни баланси. В САЩ
брокерските къщи се регулират от СFТС и от Закона за стоковите борси.

3. Откриване и закриване на сделки

За разбирането на основните принципи на провеждане на търго-
вията на стоковите борси не е достатъчно само знания, за това дали
купувачът е купил, или продал контракт. Покупката или продажбата на
контракта може да бъде както откриване, така и закриване на позиции.
Откриването на позиция е процес, при който се устанавяват пра-
вата или задълженията по контрактите. При закриване на позиции пра-
вата или задълженията се приемат от другата страна. Желаещият да
търгува на стоковите борси трябва да има известни познания за начина,
по който се подават поръчките към брокерските къщи.

4. Видове поръчки (orders)

Купувачите на деривати са в правото си да дават на брокерите
поръчки, които последните трябва стриктно да изпълнят, но самите
поръчки трябва да са ясни и недопускащи различно тълкуване. За да се
избегнат недуразуменията, различните видове поръчки са регла-
ментирани в борсовия правилник. Съществуват следните видове по-
ръчки:
Пазарна поръчка (market order). Това е най-простата от всички
видове поръчки. Тя изисква от брокера да купува или продава по
текущата пазарна цена. Такава поръчка трябва да бъде изпълнена
незабавно.
Лимитирана поръчка (limit order). В този случай на брокера се
дават инструкции, в които се ограничава цената на покупката или
продажбата. Например покупката на 5 контракта по цена 108 означава,
че сделката трябва да стане на цена 108 или по-висока при продажба и
по-ниска, ако става въпрос за покупка. Изпълнението по тази поръчка не
е гарантирано, ако измененията на цените на пазара се осъществяват с
високо темпо.
Стоп поръчка (stop order). Това е вид поръчка, при която става
покупка или продажба при достигане на определено равнище на цената.
Такива поръчки се използват за прекратяване на по-нататъшни загуби и
да закрият позицията на търговеца. Например спекулант открива къса
фючърсна позиция за нефт по цена $65 за барел. Такава позиция може
да донесе печалба в случай, че цените на нефта паднат, и загуба при
ръст на цените. За да се застрахова от загуби, спекулантът може да се
възполва от стоп поръчка и да установи цена $66. В този случай дилърът
е длъжен да направи покупа само ако цената се повиши до $66. По такъв
начин спекулантът установява лимит от $1 за барел.
Следва да се обръща винимание на два момента:
•Цените на пазара понякога "скачат". Например ако правителс-
твото влиза във военни действия, цените на нефта рязко нарастват. При
такова стечение на обстоятелствата стоп поръчката не може да бъде
изпълнена. Следващата цена може да бъде $80 за барел, но
спекулантът трябва да изпълни поръчката.
• Във всички останали случаи цената, която се поставя с поръч-
ката, е задължителна.
Поръка при достигане на цената (МIТs). Този вид поръчки при-
лича на стоп поръчката по това, че те се изпълняват при достигане на
определена пазарна цена. Обикновено МIТ се използват при откриване
на позиции, стоп-стоп - при закриване на позиции. По такъв начин, ако
купувате фючърс, откривайки позиция, следва да установите цената в
съответствие със стоп поръчката за продажба под пазарната цена.
Принципът на МIТ действа в обратен ред.
МIТ и стоп поръчките се различават по тяхното отношение към
пазарните цени.
Спред поръчка (spread order). В НЯКОИ случаи инвеститорите же-
лаят едновременно да купят один фючърс с доставка в един месец и да
продадат друг фючърс с доставка в друг месец. В такива ситуации се
използва спред поръчка.
Стъпаловидна поръчка (scale order). Стъпаловидната поръчка се
използва в случаите, когато инвеститорът предпочита постепенно да
влезе и излезе от пазара. Например купувачът придобива 10 фючърса за
нефт по цена $18 и допълнително към това 10 контракта, придобивани с
всяко повишаване на цената с 20 цента.
Поръчка за откриване (opening order). Поръчката за откриване се
изпълнява в периода на откриване на борсовата сесия, но невинаги по
цената на откриване. Поръчката се счита лимит поръчка в течение на
деня и пазарна поръчка при закриване на борсовата сесия.
Поръчка за закриване. Действа по принципа на поръчката за отк-
риване, но се изпълнява при закриване.
Лимит или ордер по цена на закриване (limit or market on close
order). Този вид поръчка включва лимит и по-нататъшни указания по-
добни на поръчка за закриване.
Той се използва от клиенти, които искат да се установят на опре-
делена позиция през търговския ден, но трябва да изпълнят контракта
при закриване. Той се смята лимит поръчка през търговския ден и
пазарна поръчка при закриване
Стоп лимит поръчка. Действа като стоп поръчка, но инвестито-
раът може да установи параметри, в пределите на които брокерът
трябва да изпълни операцията. Стоп лимит поръчката обикновено
съдържа две цени: цена на стоп поръчката, която устанавява ценовата
рамка на операцията, и цената на лимит поръчката, която застрахова
търговеца от неизгодна трансакция.
Поръчка до отмяна (good till cancelled). GТС поръчките са дейст-
вителни до момента на тяхното аннулиране от клиента. Съществувт
също поръчки GD (good for day), които са действителни само в рамките
на деня.
Public Limit Orders (РLOs). РLО - вид на лимит поръчка, която се
ползва с привилегии пред другите видове бизнес по същата цена.
Крос сделки. Терминът крос сделки се употребява във връзка с
инвестиционните компании, които са едновременно и купувачи, и
продавачи по страните на поръчката.
 5. Взаимоотношения на члена на борсата с брокер
Брокерът е физическо лице, което сключва сделки на борсата от
името на член на стоковата борса. Брокерът сключва сделки на сто-
ковата борса в съответствие с интересите на клиентите си. В повечето
страни брокерът няма право да сключва сделки на стоковата борса за
своя сметка нито лично, нито чрез трето лице, освен когато той или
третото лице е член на борсата и е изпълнил добросъвестно за-
дълженията си към клиента. В България ограничението е още по-тежко,
защото на брокера е забранено да търгува за своя сметка.
Брокер може да бъде лице, което е дееспособно и не е осъждано
за умишлено престъпление от общ характер. Той трябва да притежава
разрешение за извършване на брокерска дейност, издадено от ДКСБТ, и
да е вписан в регистъра на стоковите борси и брокерите,
осъществяващи дейност на стоковата борса. Брокерът не може да
сключи договор с повече от един член на съответния борсов кръг.
Членът на стоковата борса съобщава писмено в тридневен срок
на съвета на директорите и на ДКСБТ за сключените и прекратените
договори с брокери. Брокерът е длъжен да води дневник, съдържащ
информация за обслужваните клиенти, както и всяка друга информация
относно възложената му и извършена от него брокерска дейност. Видът
и съдържанието на брокерските дневници се определят в борсовия
правилник. Дневниците се съхраняват от стоковата борса за срок от пет
години след приключването им.
При поискване от клиент борсата му предоставя информация от-
носно изпълнението на неговата поръчка. Информацията, съхранявана в
брокерските дневници, представлява търговска тайна и не може да се
огласява под никаква форма към лица, нямащи отношение към нейното
съдържание.
Взаимоотношенията на члена на борсата и брокерите се уреждат
с договор. По силата му брокерът трябва по всяко време да приема и
търгува поръчки на своите доверители. Всички сделки се започват с
поръчка, която той дава на брокера. Поръчката е за продажба/покупка и
включва: вида на стоката, количеството и цената. При определянето на
цената тя може да бъде указана твърдо или да е определена в интервал.
Освен това може да бъде посочена като "най-благоприятна цена" по
преценка на брокера.

6. Регистрационно бюро
Всяка стокова борса има система за регистрация на предлаганите
оферти и сключените сделки. Регистрацията на поръчките става от
брокерите. След приемането на поръчката брокерът я регистрира в
регистрационното бюро на борсата.
То приема поръчките и ги подрежда по реда на постъпването. В
зависимост от този ред поръчките се разпределят в сесии. На основата
на тези поръчки се изготвя и борсовия бюлетин.
Той задължително се обявява непосредствено преди започване на
сесията, на която ще се търгуват стоките. Борсовият бюлетин съдържа
дата, място и час на провеждане на борсовата сесия, номер на
поръчките, вид на стоката, брой на контрактите, цена продава (цена
купува), местонахождение на стоките, с платен или не ДДС. В бюлетина
се обявяват контрактите за продажби, т.е. стандартното количество от
дадена стока прието от борсата, като всеки клиент може да купува само
по контракти.
Местонахождението на стоката се посочва задължително, защото
купувачът я купува на цена, установена на търга, в която не влизат
транспортните разходи. Борсовият бюлетин трябва да представи
информация на клиентите на борсата и преди всичко на тези, чиито
поръчки се търгуват на конкретната сесия.
След приемане и утвърждаване на поръчките регистрационното
бюро уведомява брокера и фирмата, която той представлява. Борсовият
член, чийто представител е брокерът, се задължава да внесе депозит по
сделката в клиринговата къща. Депозитът обикновено е процент от
стойността на сделката и служи за гаранция, че сделката ще бъде
завършена. Депозитът се внася по сметка на клирингов член, като всеки
клирингов член има маржин сметка в клиринговата къща.
Брокер, чиито поръчки са приети за търгуване на конкретната
сесия, получава специален талон за участие в нея. На борсовите сесии
присъстват само брокери, чиито поръчки са включени в тази сесия (може
да има и наблюдатели извън борсовия подиум).
Важен аспект на правилата за търговия на борсата е, че те изиск-
ват всички оферти да бъдат изложени пред другите търговци на пода, за
да се осигури изпълнение на сделките в открита и конкурентна среда.
Обикновено цените, на които се търгуват контрактите, стават достояние
на целия свят посредством съвременните електронни технологии за
разпространение на информацията.

7. Борсова сесия
Борсовата сесия се провежда в специални зали. В класическата
борса това са зали с кръгъл подиум и котировчик, обявяващ сделките.
Сделката е сключена, когато за обявена от продавача цена се явят
купувачи. Ако по първоначалната цена няма клиенти, брокерът, пред-
ставляващ продавача, може да иска от работодателя си да намали
цената.
Борсовата сделка е свързана с прехвърлянето на документи, пот-
върждаващи правото на собственост върху стоката от едната страна по
сделката на другата страна. За да продаде дадена стока, продавачът е
длъжен да я представи в склада на борсата срещу складова разписка
(варант) или друг документ за собственост. По своите качествени
характеристики стоката трябва да отговаря на възприетите на борсата
стандарти, отговарящи на изискванията на борсовия контракт. С това тя
се регистрира на борсата срещу определена такса. След сключване на
сделката документът се прехвърля от продавача на купувача.
Сключената сделка се отразява в борсовия бюлетин в дневника па
брокера. Ако на сесията останат непродадени стоки, те могат да се
включат в следващата сесия, ако клиентът желае това. При търга
увеличаването или намаляването на цената не е произволно, а борсата
определя стъпката на увеличение или намаление на цената на всяка
стока. Борсата определя също и размера, до който в рамките на една
сесия може да се отклонява обявената цена. Целта на лимитирането е
да няма големи спекулативни отклонения в цените. Стоките,
непродадени на борсата, могат да се продават и извън нея без
участието на брокерите.

8. Клирингова къща
Клиринговата къща осигурява система за разплащане, гарантира
изпълнението на сключените сделки, уравнява сметките между кли-
ринговите членове, наблюдава обема на сключените сделки, уведомява
членовете на борсата и обществото за откритите позиции и контролира
поведението на участниците в борсовата търговия.

9. Борсов под
На борсата се сключват само борсови сделки. За такива се
приемат сделките, сключени в официалното времетраене на
борсовите сесии. Мястото на сключване на борсовата сделка е
борсовият подиум (под, ринг, пит), т.е. там, където се срещат посредни-
ците. Всички сделки трябва да се изпълняват на пода на борсата. Борсо-
вите подове се организират в няколко различни кръга, където се тър-
гуват различни фючърси.
Борсовият под може да бъде и виртуален, ако сделките се сключ-
ват посредством електронна система. Виртуалният под променя и сис-
темата за търгуване. Вместо присъствената система за търгуване се
създава виртуална среда, при което класическата представа за борсов
под се губи. Виртуалният под представлява дисплей на компютър. На
този дисплей (екран) се визуализират офертите, които се търгуват.
Обикновено този компютър се намира в отдел на борсата, който
се занимава с организация на търговията и контрол над търговския
процес. Този отдел обслужва търговците с информация за борсоии-та
дейност.
Втората част от неговата дейност се изразява в следене на постъ-
пилите нареждания за сделки, да констатират нередностите и да пре-
ценяват кои от сделките биха повлияли по неблагоприятен начин на
пазара. Само този отдел има цялостен поглед върху пазара, защото
никой от останалите участници няма достъп до цялата информация. За
останалите участници в борсовата търговия информацията, свързана с
нареждания за сделки, е анонимна. Отделът изпълнява ролята на
надзор над целия търговски процес със задача да се разкриват
своевременно сделки, които застрашават стабилността на борсовата
търговия.
Един от терминалите е за връзка с централния компютър. Чрез
него отделът преглежда поръчките, изтрива осъществените вече сделки
или коригират некоректните.
Софтуерът, който управлява борсовата търговия, визуализира
контрактите за дадения продукт. Първата колона е за месеца на дос-
тавка. Втората и третата колона са за цена предлагане и за цена тър-
сене. Четвъртата колона показва броя на предлаганите контракти, а
петата - броя на търсените контракти. В последната колона е дадена
сетълмент цената. Това е цената при затваряне на борсата.
 В средата на екрана се показва структурирана информация за
сделките. Сделките се градират по степен на близост и се подреждат на
екрана.

10. Арбитраж
Всяка борса изгражда система за борсов арбитраж. За нормалната
дейност на борсата е необходим и борсов арбитраж. Борсата е силно
конкурентен пазар и това често води до изостряне на отношенията, което
налага наличието на орган, който да разрешава споровете.
Арбитражният съд на борсата разглежда юридическите спорове между
борсата, членовете на борсата, брокерите и клиентите във връзка с
осъществяваните сделки, в съответствие със закона, устава и
правилника на борсата. Членовете на борсовия арбитраж се избират от
общото събрание за срок от три години. За същия срок общото събрание
избира и председател на арбитражния съд. Правилникът за работа на
арбитражния съд се приема от общото събрание на акционерите.
Компетентният местен съд е длъжен, ако арбитражният съд се
обърне към него, да осигури юридическа помощ, провеждайки
съдопроизводството. Прилагайки принудителни методи, той може да
потвърди или отхвърли доказателствата открити от арбитражния съд.
Борсовият арбитражен съд дава задължителни тълкувания на бор-
совия правилник и разрешава спорове във връзка със сключването и
изпълнението на борсовите сделки. Стоковите борси могат да образуват
общ арбитраж. Стоковата борса може да възлага разрешаването на
спорни случаи на арбитраж, създаден в друга стокова борса.
Арбитражното решение е окончателно.

11. Система за обучение на брокерите

Ролята на брокерите за нормалното протичане на борсовата тър-
говия е много голяма. Поради тази причина борсите организират курсове
за тяхното обучение. В борсите обучението е насочено към
задълбочаване на познанията в определена област. Най-често бро-
керите се специализират за търговия на определен борсов кръг, защото
трябва да познават много добре не само борсовия пазар, но и спот
пазара. В САЩ, където борсовата търговия е много добре развита,
обучението на брокерите се поема от NFА (National Futures Association) и
FIA( Future Industry Association).
FIА се занимава главно с подготовката на брокерите. По решение
на конгреса всички брокери задължително минават през курсове но
етика. Освен това асоциацията участва в подготовката на документите
на желаещите да се лицензират.
В България подготовката на брокерите става в борсите и висшите
училища. ДКСБТ дава разрешение за извършване на брокерска дейност.
Ако кандидатите за брокери са се подготвяли извън посочените по-горе
места, могат да получат разрешение за упражняване на брокерска
дейност, като положат изпит в ДКСБТ.
 2. Фючърсни сделки. Определение на фючърсен контракт.
Разлики между фючърсен и форуърден контракт. Как се определя
фючърсната цена? Характеристика на фючърсния контракт.
Условия за стартиране на фюръсни и опционни сделки

Фючърсни сделки
Фючърсните пазари са непрекъснато действащи пазари и чрез
клиринговата къща дават най-последната информация за търсенето и
предлагането. Те са място за среща на продавачите и купувачите на
твърде голям списък от стоки, които днес включват земеделски продукти,
метали, петрол, финансови инструменти, чужди валути и фондови
индекси. Търговията напоследък се насочва върху фючърсни и опционни
контракти, давайки възможност на купувачите да участват във
фючърсните пазари с известен риск.
Въпреки бързият ръст и диверсификация на фючърсните пазари,
тяхната първична цел остава същата каквато е била преди почти 150 г.:
да дава един ефективен механизъм за управление на ценовия риск.
Чрез купуването или продаването на фючърсни контракти - контракти,
които установяват едно сегашно ценово равнище за стоките при по-къс-
на доставка, индивидите и фирмите търсят достигането на стойности,
които да ги застраховат срещу ценовите промени. Това често наричат
Hedging - споделяне (предпазване) от риск.
Други участници във фючърсния пазар са спекулативните инвес-
титори, които приемат риска, който хеджорите се стремят да избягнат.
Повечето инвеститори нямат намерение да направят или да приемат
доставка на стоката, но по-скоро се стремят да извлекат печалба от
промяната в цените. Т.е. те купуват, когато очакват нарастване на
цените и продават, когато очакват тяхното спадане. Взаимодействието
на хеджорите и инвеститорите подпомага дейността, лик-видността и
конкурентността на пазарите. Спекулативното участие във фючърсната
търговия става нарастващо привлекателна с възможностите на
алтернативен метод за участие на пазара.
Докато много фючърсни търговци продължават да предпочитат
традиционните форми на търговия и сами да определят какво да купят и
какво да продадат, други избират използването на професионални
търговски съветници, търговски сметки или стокови пулове, подобни на
взаимните фондове (mutual funds). За тези индивиди, които изцяло
разбират и могат да избягнат рисковете, в които участват, отделянето на
известна част от техния капитал за фючърсна търговия може да
означава стремеж към по-голяма диверсификация и потенциална
добавъчна възвръщаемост на инвестициите. Има освен това и редица
възможности за комбинация на фючърсите с акции, облигации и други
инвестиции.

Определение на фючърсен контракт

В основата на търговията с фючърси стоят форуърдните конт-
ракти. На практика това е форуърден контракт с някои усложнения. Най-
важните от тях са: стандартизацията на базовия актив по количество и
качество и мястото на доставката. Цената се установява в процеса на
котировка при условията на борсата.
Другата важна особеност на фючърсната търговия е анонимният
характер на търговията и отсъствие на риск за успешно приключване на
сделките. Последното се гарантира от клиринговата къща с нейните
многостепенни осигурителни мерки.
Като имаме предвид казаното по-горе, можем да определим
фючърсния контракт като сделка за размяна на договорено количество
и качество на базовата стока в определено време в бъдещето за
цена, определена чрез котировка при сключването на фючърсния
контракт.
Например през март един търговец би могъл да продаде юлски
фючърсен контракт за пшеница на цена 105$. По този начин, още през
март, той има една действителна цена, по която трябва да достави
стоката през юни. Фючърсният контракт може да завърши с физическа
доставка на основната стока или да бъде заплатен. Паричното уреждане
изисква да се плати в деня на доставка, което е съпроводено с разлики
между началната фючърсна цена и цената на базовия продукт при
заплащането.
За да стане възможна търговията с фючърси, борсите трябва да
разработят стандартизирани фючърсни контракти. Двете страни във
фючърсния контракт не е необходимо да се познават, а това изисква
борсата да създаде механизъм, който гарантира сделката. Фючърсните
пазари са стартирали с храни и влакна, но сега включват животновъдни
продукти, скъпоценни метали, петрол, енергийни продукти, между
банкови депозити, валути и пр.

1. Разлики мюкду фючърсен и форуърден контракт

ЕДИН форуърд контракт се инициира в един период от време, а се
изпълнява в бъдещето. Цената на транзакцията се договаря в началото.
Плащането и доставката на стоките се извършва във време, което е
последващо по отношение на времето на сключване на сделката. Всеки
може да си сключи форуърден контракт.
Например: Студентът Иван е съгласен да купи от колегата си
Петко компютър за 2000$ следващия четвъртък. Това означава, че
двамата са сключили форуърден контракт. Когато на следващия
четвъртък Иван си получи компютъра, а Петко парите, сделката е
реализирана.
Фючърсният контракт се различава от форуърдния по следното:
• Първо: фючърсните контракти винаги се сключват на органи-
зирана борса.
• Второ: фючърсните контракти имат стандартизирани срокове.
Освен това във фючърсния контракт са фиксирани количеството,
качеството и датата на доставка.
• Трето: фючърсните борси имат клирингови къщи, за да гаран-
тират изпълнението на фючърсните контракти. Ако една от страните по
сделката реши да се откаже от нея, има трета страна, която гарантира,
че контрактът ще бъде изпълнен. Клиринговата къща е действителен
купувач на контракта от късия продавач и същевременно е действителен
продавач на дългия контракт.
 • Четвърто: маржините и всекидневният сетълмент са задължител-
ни за търговията с фючърсни контракти. Всеки ден на борсата се
приключват сметките на клиринговите членове и ако маржинът падне
надолу от определеното ниво, търговецът трябва да внесе
допълнителен маржин депозит (поддържащ маржин). Съществена
разлика между фючърсния и форуърдния контракт е, че форуърдният
контракт завършва с физическа доставка, докато завършването на
фючърсния допуска голямо разнообразие.
• Пето: фючърсната позиция може лесно да се затвори по някой от
начините за приключването им.
• Накрая: пазарите за форуърдните контракти са саморегулира-щи
се, докато фючърсните пазари се регулират от агенции с неоспорими
отговорности.
Притежателят на къси позиции има правото да избере времето,
когато желае да бъде доставена стоката, но в рамките на месеца, оп-
ределен в контракта като месец за доставка.
Обикновено контрактите съдържат определени от борсата: ми-
нимално търгувано количество; как се котира цената; стъпката, с която
може да се изменя фючърсната цена в рамките на един търговски ден.
Когато се търгува със стоки, се определя и качеството на продукта, и
мястото на доставката. Информация за фючърсните сделки редовно се
публикува във финансовата преса. Напоследък за тази цел се използва
интернет.

2. Как се определя фючърсната цена?

Фючърсната цена при стоковите фючърси се определя на базата
на концепцията за т.нар. приемлива печалба. Това е възможно при
дефицит на достъпните физически стоки. Такъв пазарен дефицит се
среща, когато притежателите на физически стоки не желаят да се раз-
делят с тях. При подобна ситуация се казва, че стоката притежава
приемлива печалба (convenience yield): т.е. има една вероятна печалба
(или възвръщаемост) от простото притежаване на стоката. Тази печалба
не се нуждае от парично възвръщане или възвръщаемост, която е
твърде жалка. Тя би могла да бъде подразбираща се печалба, която
фирмата очаква да получи от своите материални запаси, снабдявайки
без прекъсване своите дългосрочни клиенти.
Основната формула, използвана за формиране на фючърсната
цена, е следната:
F t,T = Cb t + CC t,T – Y t,T,/1/
където:
F t,T -фючърсната цена в период t за доставка във време Т;
Cb t - цената на базовата стока в период t;
CC t,T - обща стойност на разходите за съхранение на базовата
стока от време t до време Т;
Y t,T,/1/ - приемлива печалба за периода от време t до Т.
Предсказването на стоковите фючърсни цени е трудно поради
неочакваните вариации на приемливите печалби. Затова е нужно да се
познава детайлно икономическата основа на стоковия пазар.
 На стоковите борси се търгуват земеделски стокови фючърси, ко-
ито често се наричат меки стокови фючърси. Това са какао, кафе, захар
и памук. В САЩ се търгуват зърно, живи животни и др.
Фючърсната търговия може да бъде от голяма полза за произво-
дителя. От една страна, той може да раздели риска от нежелано изме-
нение не цените, а, от друга, да облекчи кредитирането на своята дей-
ност, залагайки фючърсите пред банките при отпускане на кредити.
Така се осигурява възможност за допълнително кредитиране на
земеделските производители, които изпитват големи затруднения при
стартирането на новия производствен цикъл.
Например, ако производителят е стоял твърдо на спот-пазара, той
би загубил. Оперирайки на спот пазара и на фючърсния пазар, той
ограничава загубата.
Търговията с фючърси е немислима без клирингова къща.
Всеки търговец трябва да има фючърсна сметка. В тази сметка
става ежедневно остойностяване на неговите отворени позиции. Пе-
чалбата (загубата) по фючърсните позиции се определя всекидневно и
се наричат вариационен маржин (variational margin или settlement
variation).
Вариационният маржин се намира по формулата:

Vm [i] = Nc[i] x P[i] – Nc[i-1] x P[i-1] i ≠ 1

където:
Vm [i] - вариационният маржин за i-ти търговски ден;
Nc[i] - брой контракти (открити позиции) в i-ти търговски ден;
P[i] - цена на фючърса в i-ти търговски ден.

Естествено е, че при откриване на позиция Vm [i] = = 0.

Въвеждането на ежедневно коригиране на фючърсните позиции

решава едновременно няколко задачи:
Първо - Тази техника за отчитане на откритите позиции е проста
за организация. Вместо многобройните двойки купувач-продавач има
само два показателя: последната разчетна цена (settlement price) и броят
на откритите позиции на всеки участник;
Второ - При откриване на позиции и тяхното последващо закри-
ване разликата в цените на покупката и продажбата незабавно е на-
числена по сметката на участника;
Трето - Това е най-важно: вариационният маржин е част от сис-
темата за гарантиране на сделките, предприемани от клиринговата къща
за осигуряване на задълженията на участниците във фючърсната
търговия.

3. Характеристика на фючърсния контракт

Фючърсните контракти са пределно стандартизирани, което зна-
чително улеснява търговията с тях. Пълното описание на търгуваните
фючърсни контракти на определена стокова борса е включено в
правилата за функциониране на борсата. Тук ще бъдат разгледани
основните реквизити на един фючърсен контракт.
 Всеки фючърсен контракт се базира върху базова стока. Базовите
стоки трябва да отговарят на определени изисквания. В еволюцията на
борсовата и фючърсната търговия са се установили определени
правила, на които трябва да отговаря определена стока, за да бъде
обект на фючърсна търговия. По-важните от тях са:
• Стоките трябва да са хомогенни.
Това изисква от стоковите единици да бъдат до голяма степен
еднородни, лесно и бързо измервани и окачествявани. Разбира се, това
изискване е свързано със спецификата на отделната стока. Така
например за фючърси върху пшеница се определят стандарти за влаж-
ност, процент на счупени зърна, минимално количество глутен, хек-
толитрово тегло, процент на културните, вредните примеси и на зърната
с повреден зародиш. Аналогични качествени изисквания се въвеждат за
всяка стока, обект на борсова търговия и при условие, че стоките
отговарят на тези изисквания, те се смятат за хомогенни. Това изискване
за хомогенност позволява да се уеднакви представата на търговците за
търгувания от тях актив, като направи фючърсите върху определена
стока напълно равностойни и взаимно заменяеми, що се отнася до
базовия актив.
• Стоките трябва да са дълготрайни и да позволяват дълго
съхранение.
Съхранението е изискване, свързано със спецификата на фючър-
сния контракт, тъй като често дадена стока трябва да престои в скла-
довете за относително дълъг период от време, очаквайки доставната
дата или подходящ момент за реализация.
• Стоките трябва да имат качествени описания с допустими
отклонения.
Това изискване е до голяма степен свързано с изискването за хо-
могенност на стоките. Тук ще бъде посочено, че качествените откло-
нения в борсовата търговия обикновено се свързват с цената на стоката,
като за доставени партиди с по-ниско или по-високо от базовото
качество са предвидени ценови отстъпки или надбавки. Освен това, при
съставянето на качествените характеристики трябва да се отчете
основното предназначение на стоката. Така например при пшеницата
основното, което^ интересува търговците, е количеството брашно, което
може да бъде произведено. При слънчогледа основно се набляга на
масленото съдържание и белтъчното съдържание на остатъчния
продукт. С тези основни потребителски характеристики се свързват и
определени качествени характеристики на базовия актив, за което се
съставя определена качествена скала.
• Стоките трябва да са масови.
Това гарантира големи обеми в търсенето и предлагането на съ-
ответната стока. Масовите стоки позволяват на широк кръг от лица
(независими производители, потребители и посредници) да се включат в
търговията със съответната стока. Сключвайки голям брой сделки, те
формират една равновесна пазарна цена при условия, близки до
съвършената конкуренция.
• Цените на стоката трябва да се движат свободно.
Големите флуктуации в цените са резултат предимно от неста-
билността и честите промени в търсенето и предлагането на
съответната стока. Това изискване е задължително, за да бъде една
стока обект на фючърсна търговия, поради самата специфика на
фючърс-ния контракт. Еволюцията на борсовата търговия изобилства от
примери, при които стоки, които първоначално са обект на фючърсна
търговия и които впоследствие излизат от обращение при стабили-
зирането на тяхното търсене или производство за продължителен
период от време.
• Предлаганата стока трябва да се реализира на спот-пазара.
Това означава, че както търсенето и предлагането на стоката, така
и нейната цена трябва да се формират на кешовия пазар при
естествената, свободна конкуренция на пазарните участници. Непод-
ходящи за борсова и фючърсна търговия са стоки, характеризиращи се с
монополно положение на предлагането или потреблението, както и
стоки, при които държавата регулира цените им, като ги фиксира или
установява горни и долни граници.
Трябва да се отбележи, че първите три изисквания се отнасят до
всички стоки, обект на борсова търговия, и оттук конкретно за фю-
чърсите. Това изискване се разпростира върху фючърсните контракти
въз основа на включената в тях опция за реална доставка, играеща по
същество връзката между фючърсния и спот пазара на реални активи.
Като се вземе предвид изключително рядкото реално изпълнение на
фючърсните контракти, разбираема е появата на фючърси върху
нематериални стоки, каквито са борсовите индекси и лихвените про-
центи. При тях не е нужно да се дефинира качеството на стоката.
В заключение ще бъдат представени основните стоки, обект на
фючърсна търговия в световен мащаб. Това са:
Енергоносители - нефт и нефтопродукти.
Метали - основно се търгува с цветни метали - алуминий, мед,
цинк, никел, калай, олово, както и с благородни метали - злато, сребро,
платина, паладий.
Селскостопански и хранителни продукти - основно обект на фю-
чърсна търговия са зърно - пшеница (хлебна и фуражна), царевица,
слънчоглед, ечемик, овес, соеви зърна, кафе, какао. Освен тях обект на
борсова търговия са редица влакнодайни култури - предимно памука, а
също така вълна и коприна в някои страни, основни производители и
потребители. Обект на борсова търговия са и живи животни - предимно
свине и говеда, а също така и замразени бройлери. Към хранителните
продукти, обект на фючърсна търговия, могат да бъдат отнесени и някои
основни стоки като брашно, захар, олио.
Нематериални стоки - това е новопоявила се група стоки, за коя-
то стана дума по-горе. Тук спадат фючърси върху борсови индекси и
лихвени проценти.

Условия за стартиране на фючърсни и опционни сделки

Фючърсната и опционната търговия стават възможни при нали-
чието на ценова нестабилност. Условията, при които може да възникне
фючърсна търговия, включват:
 • Наличието на риск, който продавачът желае да раздели, а ку-
пувачът иска да поеме. Всеки от тях има своята мотивация -продавачът
(хеджор) да снижи риска от спадане на цената на кешовия пазар, а
купувачът (спекулант) като добър негов познавач, се стреми да спечели
от повишаването на цената;
• Разлики в цените на кешовия и фючърсния пазар, които да са
достатъчни, за да предизвикат интереса на хеджорите и спекулантите;
• Кешовият пазар трябва да е достатъчно широк, за да осигури
нормална конкуренция;
• Ликвидност, която изисква активна търговия, че значими поръчки
да бъдат извършвани бързо и евтино;
• Стандартизирани контракти, което означава стандартизация на
базовите стоки, лежащи в основата на фючърсните контракти.
Участниците във фючърсните пазари се делят на: хеджьори и спе-
куланти. Хеджорите се стремят да намалят риска, свързан със сделките
на основната стока, а спекулантите имат за цел да спечелят от ценовите
изменения.

3. Фондови борси. Важност и регулиране. Проспекти.

Ограничаване на участниците. Държавно регулиране. Български
капиталов пазар. Организация на дейността на БФБ. Търговски
сесии. Метод и такси на търговия. За сделки с акции и депозитарни
разписки върху акции. Приключване на сделки. Гаранционен фонд
 Фондовите борси са организирани пазари за покупка и продажба
на финансови инструменти, известни като ценни книжа. Под ценни книжа
се разбира съвкупността от акции и облигации, издавани от държавата
или от корпорации.

Важност на фондовите борси

Капиталовите пазари играят решаваща роля за мобилизиране на
вътрешните и чужди ресурси и за насочването им към най-продуктивните
средносрочни и дългосрочни проекти.
Фондовите борси играят важна роля в националните икономики.
Най-важна е тяхната роля за подкрепа на инвестициите, предоставяйки
място на купувачите и продавачите да търгуват ценни книжа. Тази
инвестиционна дейност дава възможност на корпорациите да
придобиват средства за разширяване на своя бизнес.
Корпорациите издават нови акции като първичен паpар,
обикновено с помощта на банковите институции. След тази дейност
следва търговията с акциите на вторичния пазар. Корпорациите
обикновено не участват в търговията със собствените си акции на
вторичния пазар. Фондовите борси са вторичен пазар на ценни книжа, но
с възможностите, които им дава търговията с финансови инструменти, те
поддържат дейността на първичните пазари. Въпреки че корпорациите
нямат директна изгода от вторичния пазар, те следят внимателно цените
на своите акции, защото цените на акциите на фондовите борси оказват
силно влияние на количеството средства, които могат да се наберат от
издаването на допълнителни акции за вторичния пазар.
Управителите на корпорациите внимават също за движението на
цените на своите акции, защото те въздействат на финансовата ста-
билност на корпорацията, а следователно и на акционерите. Ако цените
растат, акционерите стават по-богати и доволни от управлението на
компанията. Ако цените падат, това може да доведе до смяна на
мениджмънта на компаниите. Не бива да се забравя, че управителите на
фирмите също са акционери и са достатъчно мотивирани да пазят
положителните тенденции в развитието на компаниите, които
управляват.
Фондовите борси поддържат инвестициите и посредством нала-
гането на правила и регулации, които осигуряват равноправие, проз-
рачност и сигурност при търговията с ценни книжа. Те осигуряват
бързина, ликвидност и ефективност на борсовата търговия. При оп-
ределени условия борсите позволяват оттегляне на акциите, чиито цени
са рязко спаднали.

Регулиране на фондовите борси

Инвеститорите губят своята вяра във фондовите пазари най-често
поради нечестни практики и при липса на строги правила в дейността на
борсата. Това се забелязва през 1920 г., когато големите инвеститори
измамиха малките поради недостатъчно ясни забрани, които да
ограничат нечестната търговия.
Разбирайки че регулацията е неефективна, Конгресът на САЩ
утвърждава т.нар. Securities Act от 1933 г. Този закон регулира изда-
ването на нови ценни книжа. Той разпорежда регистрацията на всички
ценни книжа, които се предлагат за продажба, и изисква проспекти с
детайлна информация за всяка акция, която ще бъде издадена.

1. Проспекти
Проспектите са юридически документи, които обясняват финан-
совите резултати на фирмите, листвани на фондовите борси. Те трябва
да предшестват ИЛИ да съпровождат продажбите на първоначалното
предлагане. Обикновено законодателството изисква компаниите,
продаващи акции чрез първоначално предлагане да изпращат своите
проспекти на потенциалните купувачи. Проспектите се използват и за
привличане на поръчки. Клиентите би следвало внимателно да четат
проспектите, когато участват в първичното предлагане. Проспектите
трябва да включват най-малко следната информация, без да се
ограничават фирмите да покажат и данни, които смятат важни за
привличане вниманието на клиентите:
• Оферирана цена
• Правна оценка на издателя
• История на фирмата
• Други разходи свързани с инвестициите на акции
• Управление на постъпленията (дивиденти и пр.).
Проспектите задължително се дават на клиентите, преди те да са
завършили някаква трансакция. Задължително е да се включват и
забрани на SЕС за пускане на акции или отказите й и да листва ком-
панията на съответната фондова борса.

2. Ограничаване на участниците
а) заеми
По-нататъшната защита на фондовата търговия се осъществява
през 1945 г., когато се въвежда задължението всеки, който търси заем за
финансиране на покупките на ценни книжа, трябва да заплати маржин
или процент от действащата пазарна цена. Това се прави, за да се
ограничи възможността инвеститорите да се обременят с големи заеми,
за да участват в търговията на фондовите борси. При падане на цените
такива инвеститори започват тотална разпродажба на своите акции, за
да върнат поне заемите. Тази тяхна дейност води до още по голям хаос
на пазара на ценни книжа и може да доведе до пълното им
дестабилизиране.
б) маржин депозити
Така от 1945 г. до 1980 г. инвеститорите са задължени да направят
начален маржин депозит за акциите, които искат да търгуват. За NYSE
изискването е инвеститорите да държат 25% или повече от пазарната
стойност на акциите, които искат да търгуват в маржин сметки. За
търгуваните по-слабо акции нивото на началния маржин депозит е
значително по-високо. Освен това, за да запазят доброто си име,
брокерските къщи поставят и свои изисквания за маржин депозита.
От 1980 г. насам започна търговия с фючърси върху индекси
(S&Р500, Value line и пр.), които са по-малко рискови и за тях се изискват
относително по-ниски нива на начален маржин депозит1.
в) търговия на големи пакети
 На някой от големите фондови борси като NYSE строго се конт-
ролира дейността на членовете посредством нивата на комисионите и
ограничаването на достъпа до търговията. Желаещите да търгуват,
които не са членове на борсата, могат да упражняват тази дейност само
чрез фирми членки и трябва да заплащат комисиони. Ограниченията
могат да се формират и от увеличаване на размера на лота (броя на
акциите, който може да се закупи/продаде наведнъж). На NYSE понякога
този брой достига до 10 000 акции.

3. Държавно регулиране
Регулацията на търговията с ценни книжа се стреми да постигне
една цел - да съдейства за прозрачна и пълна информация за пазарите,
специфичните акции, видовете сделки с акции, процедурите за търговия
с акции, а също и със състоянието на публичните дружества, което е
отразено в техните финансови отчети. Целта е да се създаде обстановка
за максимално снижаване на възможностите за злоупотреби на
капиталовия пазар, без който развитието на която и да е било държава
е'немислимо.
През 1972 г. the SEC внедрява система, която позволява на
търговците да получават търговска информация от всички борси и ОТС
Over-The-Counter Market.
През 1975 г. Конгресът създава система, която визуализира це-
ните на акциите и облигациите от всички борси едновременно.Това е
значително усъвършенстване на борсовия пазар, което засилва кон-
куренцията и позволява да се откриват по-лесно равновесните цени на
ценните книжа. Като добавка се позволява комисионите да се договарят,
вместо да са фиксирани.
В отговор на тези регулативни мерки се появяват т.нар. дискон-
тиращи брокери, които работят с по-ниски комисионни.
Засилената конкуренция между борсите наложи те да се отворят
към по-малките инвеститори, които искат да търгуват, без да плащат за
това ИЛИ да бъдат ограничавани от различни специални борсови
привилегии.
През 1974 е създадена СFТС като отговор на растежа на
фючърсната търговия и стартирането на няколко нови фючърсни пазари.
Главната цел на СFТС е да осигури свободно формиране на цените на
фючърсните пазари и да ограничи възможностите за тяхното
манипулиране. От 1980 г. до 1990 г. фондовите борси постигат ново
равнище на ефективност чрез нарастваща употреба на персоналните
компютри.
Компютърните мрежи позволяват на борсите да се свързват по-
между си вътре в дадена страна или интернационално, което на прак-
тика форсира създаването на глобален пазар на ценни книжа.
Въпреки че общата стойност на пазара на акции в САЩ е нарас-
твала значително от 1946 г. насам, има и случайни връщания назад през
последното десетилетие.
През 1987 г. фондовият пазар претърпя кратко, но значително
крушение. За един ден той се смали с 20%, главано за сметка на акциите
включени в индекса Standart& Poor`s (S&Р500).
 Пазарите в други страни също търпят спадове. Пазарът в Токио
например от края на 1989 до 1990 г. показа спад на индекса Nikkei с 50%.
Въпреки мерките на японското правителство ТФБ дълго време не можа
да възстанови неговото предишно равнище.
Икономистите свързват кризата през 1987 г. с търговците от но-
вите пазари, където се търгуват фючърси на фондови индекси с нисък
маржин. След обявяването на песимистични икономически прогнози
притежателите на акции се насочват към тези пазари (с по-ниски
изисквания към търговията), в резултат на което настъпва спад на
цените. Разбира се, първопричината е сривът на икономиката.
Кризата от 1987 г. доведе до въвеждане на институцията circuit
breakers (автоматичен прекъсвач) на NYSE. Автоматичното прекъсване е
временно спиране на търговията, когато цените падат драматично. От
началото на 1998 г., спад на цените, който да задейства прекъсването,
се установява в %. Например спадът на DJIA с 10 % би преустановило
търговията за един час. Периодът от 1990 до 2000 г. показа значителен
ръст в цените на акциите. Това е най-дългият период на средно
нарастване на цените на акциите в историята на Съединените щати.
Пазарната стойност на важни акции издадени в САЩ нараства от около
$3,5 трилиони на приблизително $20 трилиона. След тази дата цените
започват да падат и в средата на 2002 г. те са само $13,3 трилиона.
Причината за бума във фондовия пазар следва да се търси в бурното
развитие на високотехнологичните компании, които произведоха
продукти, чиято употреба надхвърли рамките на САЩ и се ползват на
практика от фирмите в цял свят. Това са фирмите, разработващи
компютърния и софтуерен бизнес. Бързият растеж на цените на акциите
на Майкрософт до 2000 г. доведе до огромни печалби. Напоследък оба-
че цените на техните акции падат.
Причините за това следва да се търсят в преустановяване на ръс-
та на американската икономика, спадане на производството и ръст на
безработицата. Някои смятат като причина за спада и терористичните
атаки от 11 септември 2001 г.
Според наблюдателите на фондовия пазар голям удар върху тър-
говията с ценни книжа нанасят фалшифицираните отчети на големите
корпорации. Най-известен е случая с Enron Corporation и счетоводната
фирма Arthur Andersen LLP. Последната е прикрила редица съмнителни
операции на Enron. В резултат на това акциите на Enron падат от $83 за
акция през декември 2000, на $1 през декември 2001. Като резултат
много инвеститори губят своите инвестиции, а Arthur Andersen LLP своя
бизнес поради загуба на своята репутация на независим одитор.
В резултат на този скандал се предприемат законодателни мерки
за подобряване на акуратността на отчетите на фирмите. Тези мерки са
насочени към стимулиране на независимостта на одиторските фирми,
повишаване на отговорностите на фирмите за невярно представена
информация и засилване на правата на контролните органи SЕС и
СFТС.

Българският капиталов пазар

Българският капиталов пазар се заражда в началото на XX век.
Първият Закон за борсата е приет през 1907 г. и регулира структурата и
дейността на фондовата и стоковата борса. На 15 април 1914 г. с царски
указ № 7 се разрешава учредяването на първата истинска фондова
борса в България. Първоначално се търгуват акции на 21 дружества с
основен капитал 81 млн. лв. През 30-те години борсовата търговия
бележи относителен разцвет. На фондовата борса се реализира
значителен оборот, листнати са около 30 компании. След II-та Световна
война фондовата борса прекратява дейността си.
Българският капиталов пазар възобновява своето съществуване
през 1991 г. с приемането на Търговския закон. В края на същата година
се създава и "Първа българска фондова борса" АД. Възникването на
капиталовия пазар е свързано с дълбоките структурни, икономически и
социални промени в България, започнали през 1989 г. В периода 1992-
1994 г. в страната се създават около 20 фондови борси. Пазарът е
нерегулиран и функционира без ясни правила до приемането на Закона
за ценните книжа и фондовите борси през юли 1995 г. В съответствие с
изискванията на новоприетия закон се създава Комисия по ценните
книжа и фондовите борси (КЦКФБ). В края на 1995 г. повечето
регионални фондови борси се обединяват с "Българска фондова борса"
АД, която остава единствената действаща борса в страната. Структурата
и институциите на българския капи-талов пазар следват съвременните
практики и тенденции.
Комисията за финансов надзор, БФБ - София, Централният де-
позитар и инвестиционните посредници като цяло изградиха своите
структури и заработиха професионално. Техните усилия вече са на-
сочени към това, капиталовият пазар в България да започне да из-
пълнява онези важни икономически и социални функции, които пре-
допределят съществуването му в работещите пазарни икономики като
реална среда за разпределение на свободните капиталови ресурси.
През октомври 2000 г. се въведе нова Система за търговия на
Българска фондова борса. Тя е напълно автоматизирана, проектирана
така, че да осигурява максимална прозрачност на пазара, ликвид-ност,
както и да позволява разрастването му в бъдеще.
Първата версия на системата е разработена на база системата за
търговия на NASDAQ през 1991 г. и е била последователно модифи-
цирана като RTS (Руска търговска система), така че да отговаря на
последните технологични новости.
През октомври 2001 г. стартира и официалният индекс на Бъл-
гарска фондова борса - SOFIX. SOFIX представлява съотношение между
сумата от пазарната капитализация на дружествата, включени в него,
към текущия ден и сумата от пазарната капитализация на същите
дружества към предходния ден.
От 1 февруари 2005 г. Българска фондова борса стартира
изчисляването на нов индекс -ВG40, включващ 40-те най-ликвидни акции
на борсата през последните 6 месеца.

Организация на дейността на БФБ

1.Търговски сесии
Тьрговските сесии на „БФБ-София" АД се провеждат ежедневно от
понеделник до петък по следния график:
 09,30 ч.- 13,00 ч.- сключване на сделки на Официален и
Неофициален пазар (Нормална търговия)
13,00 ч.- 14,00 ч.- сключване и регистриране в системата на
блокови и други видове предварително договорени сделки
09,30 ч.- 14,00 ч- ДЦК
Въвеждане на поръчки за покупки и продажба се допуска от 9,00
до 16,00 ч.
2. Метод на търговия
Като основен метод на търговия е определен откритият насрещен
аукцион, при който поръчките за покупка и продажба се въвеждат в
електронна система за търговия от брокерите, а сделките се сключват
автоматично от системата, спазвайки приоритетите цена и време на
въвеждане на поръчката. Поръчките на клиентите имат приоритет при
изпълнение пред поръчките за собствена сметка. До търговия се
допускат следните видове поръчки:
Пазарни - поръчки за покупка или продажба на определено ко-
личество ценни книжа, които се изпълняват по най-добрата насрещна
цена в момента на въвеждането им.
Лимитирани - поръчки за покупка на определено количество ценни
книжа по посочена лимитирана цена. Според валидността си ли-
митираните поръчки се подразделят на:
• моментални;
• валидни за деня; и
• валидни до отмяна.
Минималната стъпка на котиране е BGN 0,01.
Сетълмент цената се определя като среднопретеглената цена от
всички сделки с дадена ценна книга и формира цената на затваряне на
същата за съответната търговска сесия. Спрямо тази цена се формират
ценовите ограничения за следващата търговска сесия, които са:
• За официален пазар ±15 %.
• За неофициален пазар ±30 %.
С цел стимулиране на търговията е разрешено въвеждане на по-
ръчки извън ценовите ограничения, което се извършва само в случаи,
регламентирани в Правилника за работа на Борсата (например: липса на
ликвидност за дадена ценна книга) и при спазване на определена
процедура.
При осъществяването на приватизационни сделки чрез БФБ - Со-
фия, като метод на търговия се използва смесеният закрит аукцион с
продължителност от 10:00 ч. до 11:00 ч. Тъй като аукционите са закрити,
всеки участник има достъп до своите поръчки, но не и до тези, въведени
от другите участници. След прекратяване на процеса на въвеждане на
поръчки за покупка се обявява цената на лимитирана поръчка за
продажба (цена на отсичане) и се провежда аукцион, в хода на който се
сключват сделките за покупко-продажба. Всички поръчки с цени, по-
ниски от цената на отсичане, се изключват от аукциона.

3.Такси за търговия
Таксите за търговия се заплащат на Борсата от всяка страна по
сделката и се определят като процент от стойността на съответната
сделка по следната тарифа:
 4. За сделки с акции и депозитарни разписки върху акции
1.На стойност до 25 милиона лева включително - 0,1%.
2.На стойност над 25 милиона лева до 75 милиона лева включи-
телно 25 хиляди лева плюс 0,05% върху горницата над 25 милиона лева.
3.На стойност над 75 милиона лева - 50 хиляди лева плюс 0,01%
върху горницата над 75 милиона лева.
4.За сделки с държавни ценни книжа - 0,005%.
5.За сделки с корпоративни и общински облигации и депозитарни
разписки върху облигации - 0,01%:
• За сделки с компенсаторни инструменти - 0,03%.
• За сделки с други ценни книжа - 0,03%.
• За сделки на Приватизационен пазар - 0,2%.
•За сделки на Първичен пазар - равна на цената на услугата при
търговия със съответния вид ценни книжа.
• За блокови сделки - 0,1%.
Максималната дължима цена на услуга по една РЕПО сделка не
може да надвишава 10 хиляди лева.

5.Приключване на сделки
Ценните книжа на всички публични дружества в България са без-
налични и собствеността върху тях се регистрира и прехвърля в Цен-
трален депозитар АД. Всяка сделка, сключена или регистрирана на
Порсата, се приключва при спазването на принципа "доставка срещу
плащане", т.е. прехвърлянето на ценните книжа е едновременно и
нзаимосвързано с плащането по нея. Тези действия се извършват от
Централен депозитар АД само по безкасов начин.
С влизането в експлоатация на системата за брутен сетълмент в
реално време (RINGS) от 02 юни 2003 г., Централен депозитар АД се
превърна в оператор на тази система, което му позволява да подава
нареждания към системата за паричен сетълмент. Това от своя страна
позволи скъсяването на сетълмент цикъла, като стандартният период се
намали от 3 на 2 дена, т.е. ако дадена сделка се сключи в деня Т,
ценните книжа и паричните средства ще бъдат прехвърлени в деня Т+2.
За разлика от ценните книжа, които се прехвърлят на брутна база,
паричните средства по сделките се нетират за всеки инвестиционен
посредник.
След приключване на търговската сесия Борсата изпраща по
електронен път на всеки инвестиционен посредник шифриран отчет за
сключените от него сделки. Всеки член получава и обобщена инфор-
мация за всички сделки, сключени през съответната търговска сесия. По
реда на Правилника на Централен депозитар и в съответствие с
Указание №19-12002, Борсата изпраща до ЦД отчет за сключените за
деня сделки на брутна база, който служи като нареждане за прехвърляне
на ценни книжа и плащане по сделки. Не се допускат несъответствия
между информацията, предавана на членовете, и информацията,
предавана на Централен депозитар.
Инвестиционните посредници, от своя страна, са длъжни да изп-
ращат до Централен депозитар допълнителни данни за сделките,
сключени за собствена или за клиентска сметка, във форма, съдържание
и срокове според изискванията на Правилника на ЦД.
Грешки и несъответствия, допуснати по време на търговската се-
сия, могат да бъдат отстранени до 15:00 часа в деня Т на сключване на
сделките, съгласно реда на чл. 107 от Правилника на Борсата. Корекции
на грешки или неточности могат да бъдат извършвани и в деня Т+1 само
ако те не водят до промяна на количеството, цената или кода на
изтъргуваните ценни книжа. Потвържденията за регистрирани
прехвърляния на ценни книжа, както и информация за неиз-вършени
прехвърляния по борсови сделки, се подават от Централен депозитар до
9:30 часа в деня Т+2.

6. Гаранционен фонд
БФБ - София АД създава и управлява Гаранционен фонд за га-
рантиране на плащанията по сделки, сключени на борсата. Фондът се
формира чрез парични вноски от членовете на борсата. Първоначалната
вноска на всеки член във фонда е в размер на 200 лева. Ежемесечно
всеки член внася във фонда сума, равняваща се на 0,1% от средната
стойност на сключените от него сделки за предходния календарен
месец. Кръстосаните и блоковите сделки се изключват при
изчисляването. Средната стойност се изчислява, като стойността на
сделките за предходния календарен месец се раздели на броя търговски
сесии за същия период. При достигане на размер на фонда, равняващ се
или надвишаващ 1% от стойността на реализирания оборот на борсата
за предходната година, членовете преустановяват текущите вноски, и
обратното. Вноските не подлежат на връщане включително при
прекратяване на членството.
Основен принцип при управлението на средствата на фонда е
отчитането и избягването на риска. Средствата на фонда могат да се
инвестират само в банкови депозити и ДЦК.

4. Технически анализ на ценови графици. Видове графики.

Основни фигури - линия на канала, линия на подкрепа и
съпротивление. Индикаторен анализ - пълзящи средни, индекс на
относителната сила, стохастически осцилатор, Аwesome
(страховит) Oscillator (АО). Лъжливи сигнали.

Прогнозата за движение на пазара, построена с помощта на тех-

ническия анализ, е първата съставна част от стратегията на поведение
на участниците в пазара. Обикновено техническият анализ се използва в
комбинация с фундаменталния анализ. На основата на направената
прогноза се вземат решения за откриване на позиции и за средствата,
които трябва да се отделят за тази цел.
Техническият анализ е изследване на историческата динамика на
пазара, с цел да се прогнозира бъдещото движение на цените. Той се
основава на следните три аксиоми:
• Пазарът е в състояние да отчете всички фактори при формиране
на цените.
• Движението на цените е следствие от трайни тенденции в тях-
ното развитие.
• Движението на цените е циклично.
Причините, които могат да повлияят на пазарната стойност на
акциите при всички случаи намират отражение в тяхните цени. Поради
тази причина, според привържениците на техническия анализ, всичко
което трябва да направи един инвеститор на капиталовия пазар, е да
изучава внимателно движението на цените. Смята се, че всяко движение
на цените се предизвиква от измененията на условията, в които
функционира капиталовия пазар.
Основно положение на техническия анализ е твърдението, че па-
зарът се развива насочено: или цените растат, или падат, или се движат
хоризонатлно. Поради това анализът на тренда или преобладаващото
движение на цените е база на техничекия анализ.
Графиките с движението на цените не оказват влияние на пазара.
Те отразяват само текущите направления в тяхното изменение: нарас-
тване или намаляване. Специалистите по технически анализ не се за-
дълбочават да търсят причините за тези изменения. Те се стремят да
изследват движенията и настройват своята инвестиционна политика
съобразно тези движения. Понятието тенденция е едно от фундамен-
талните понятия в техническия анализ. Тенденцията (трендът) посочва
направлението на движението на цените на пазара на акции, което трай-
но ще присъства на пазара за определен период от време. Задачата на
техническия аналитик е да умее да предвиди развитието на пазарните
тенденции въз основа на ценовите графики и други индикатори, така че
да увеличи възвръщаемостта на направените инвестиции.
Техническият анализ е средство за разпознаване и следване на
тендециите на пазара за периода на тяхното съществуване. Другата
важна задача на техническия анализ е да разпознае пречупването на
трайната тенденция и нейното обръщане в друга посока, защото
несвоевременното ликвидиране (откриване на позиции), които не са
съобразени с тренда, могат да доведат до сериозни последствия за
инвеститора.
Според техническия анализ има три типа трендови движения на
цените:
• Бичи тренд - движение на цените нагоре.
• Мечи- движение на цените надолу.
• Страничен - статичност на цените във времето.
На практика движението на цените по права линия не се среща и
поради това такива изменения се наричат - преобладаващо движение на
цените.
Известно е, че няма неизменно движение на цените надолу или
нагоре. Цените се колебаят всекидневно и сменят посоката си нагоре
или надолу. Ако се разгледа тяхното изменение за по-дълъг период от
време, може да се установи, че периоди на трайно нарастване се сменят
с периоди на трайно намаляване и това се повтаря многократно. От тези
позиции техническият анализ обосновава аксиомата, че ако искаш да
разпознаеш бъдещото движение на цените, трябва да изследваш
внимателно тяхното минало поведение, защото историята се повтаря.
Трябва да се признае, че такъв род разсъждения не са достатъчно добре
аргументирани, но се използват в практиката па почти всички капиталови
пазари.

Видове графики
Линейната графика е най-простият вид графика. Линията е крива,
съединяваща цените на ациите при закриване (сетълмент цената) на
дневната търговия. Датите се поставят по Ох, а цените по Оу. Тази
графика дава ясна представа за динамиката в движението на цените на
капиталовия пазар.
Стьлбова графика показва цената при откриване на търговията
(Open price), при закриване (Close price), максималната цена (High price)
и минималната цена (Low Price). Стълбовите графики са едни от най-
разпространените в техническия анализ.
Точкова диаграма е противоположна на предишните- при нея се
поставя една точка за всеки период от време.
Няма значение какво е изменението на цената. Дори тя да е
непроменена, се маркира на графиката. Противно на тази методология,
точковата графика се основава единствено на движението на цената и
не взема под внимание времето.

Основни фигури
Обикновено се казва, че за бичия тренд линията минава отгоре и
го „поддържа", мечият тренд минава отгоре и „удържа" възможното
движение на цените нагоре. Равнището на цените се поддържа на оп-
ределено ниво от страничен тренд.
Линия на канала, линия на подкрепа и съпротивление
Линията на канала се формира по точките на локалните екстре-
муми, така че измененията в цените се оказват в рамките на канили,
Каналът образуван в резултат на прокарването на две паралелни
линии е оптимален диапазон за изменението на цените. Той дава наг-
ледна представа за вариабилноста на цените.
АКО движението на цените излиза извън тези рамки, според ка-
ноните на техническия анализ трябва да се закрият отворените позиции.
Направлението на канала надолу или нагоре определя тенденци-
ята на пазара (Trend). Ако графика на цените напусне канала на бичи
тренд рязко надолу, това е сигнал за продажба. Очаква се мечо развитие
на тренда. И обратно, ако напусне линията на канала рязко нагоре, това
е сигнал за покупка. Очаква се продължение на мечия тренд на ПО-ВИСОКИ
нива на цените.
Най-известната фигура е глава и рамена, поради приликата й на
глава, положена на две рамена. Смята се, че е за предпочитане да се
закрият отворените позиции, когато графиката на цените се смъкне под
нивото на шията. Като правило преминаването на цените под линията на
шията се съпровожда и от голям обем търговия.
Фигурата с двоен връх носи важна информация, защото при
откриването й в графиката на цените инвеститорът трябва да продава.

Индикаторен анализ
1. Пълзящи средни (Moving Average)
Индикаторът пълзящи средни е най-често използвания индикатор
в техническия анализ. Линията на пълзящите средни се нанася направо
върху графиката на движението на цените. Пълзящата средна се
пресмята за един предварително зададен период. Колкото по-малък е
периодът, толкова по-голяма е вероятността от лъжливи сигнали.
Колкото по-голям е периодът, толкова по-слабо чувствителна е
пълзящата средна.
Смята се, че ако линията на пълзящата средна пресича от горе
на долу графиката на цените, следва да се извършва покупка. И обрат-
но, ако линията на пълзящата средна пресича ценовата графика от
долу на горе, следва да се продава.
Ако линията на пълзящата средна е под ценовия график, имаме
бичи тренд. Ако пълзящата средна е над ценовата графика, имаме
работа с мечи тренд.
Пълзящите средни могат да се пресмятат като прости аритме-
тични средни за последните Т дни&

МА = (ΣCi)/Т,
където
Ci- цена закриване през i-ден,
Т - брой на дните.

Обикновено Т = 5; 13 или повече дни. Повечето от сигналите са

ефективни, с изключение на периода с по-плавно изменение. От това
следва, че пълзящите средни трябва да се използват за вземане на
решения при ясно изразени мечи или бичи тренд. На безтрендовите
участъци този индикатор се губи.

2. Индекс на относителната сила. RSI (Relative Strenght Index)

Индексът RSI е разработен от У. Уайлдър в средата на 70-те. Ин-
дексът на относителната сила се прави в отделен прозорец над ценовия
график и се оразмерява от 0 до 100. Критерий за надценяване на
диапазона е от 70... 100, а за подцененост 30...0. Предполага се, че
когато индикаторът пресича отгоре границата от 70 пункта, следва да се
продава.
Когато се пресича отдолу границата от 30 пункта, следва да се
купува. Често в качеството на сигурни сигнали се вземат нивата 20 и 80
пункта, които дават далеч по-малко лъжливи сигнали. Намира се по
формулата:
RSI = 100 - [100/(1 + U/D)],
Където:
U - средното значение на цените на закриване по-високи от
предишните Т дни,
 D- - средното значение на цените на закриване по-ниски от
предишните цени за Т дни.
За период обикновено се взема 14 търговски дни. Някой от
техническите аналитици изследват разминаването на графиките RSI.
Под разминаване се разбират два случая:
• Индексът пада, а цената расте;
• Индексът расте, а цената пада.
Предполага се, че разминаването става в особено сериозни про-
мени в действащия тренд.

3. Стохастически осцилатор (Stochastic oscillator)

Индикторът Stochastic oscillator е изобретен от Д. Лейи в 50-те
години и е един от най-популярните индикатори в техническия анализ.
Индикаторът се поставя в отделен прозорец над ценовия график и
представлява крива, която се колебае в диапазона от 0 до 100.
Предполага се, че ако индикаторът се повиши над 70 пункта или се
спусне под 30 пункта, то котировката на акците се намира при нарушено
равновесие на търсенето и предлагането.
Сигнал за купуване служи пресичането на индикатора от долу на
горе на ценовата графика на ниво 30 пункта. Сигнал за продажба е
пресичането на индикатора от горе на долу на равнище 70 пункта. Освен
това понякога като сигнал се разглежда и простата пълзяща средна,
построена на графика Стохастическия осцилератор.

SO = [(Сi - L)/(Н - L)] х 100,

където
Сi - цена на затваряне i-ия ден,
L - най-малката цена за периода [i-Т,i] дни,
Н - максималната цена на затваряне за период [i-Т,i] дни,

Опитите показват, че този индикатор лови локалните минимуми и

максимуми със задоволителна точност. По такъв начин той се явява най-
доброто стредство за краткосрочни операции.

4. Awesome (страховит) Oscillator (АО)

Awesome (страховит) Oscillator (АО) е 34-перодна проста подвиж-
на средна, която се чертае през средните точки на колонките (Н+L)/2,
които се изваждат от 5-периодна проста подвижна средна и се строят
през централните точки на колонките (Н+L)/2. Той показва твърде ясно
какво е състоянието на пазарните движещи сили в настоящия момент.
При този индикатор се различават следните сигнали за купуване:

1. Сигнали за купуване
• Котловина (Saucer)
Това е сигнал за купуване и се появява когато бар диаграмата е
по-висока от нулевата линия. Трябва да се има предвид следното.
•Сигналът котловина се генерира, когато бар диаграмата получава
движение по посока от долу на горе . Втората линия е по-ниска от
първата и оцветена червено. Третата колона е по-висока от втората и е
оцветена зелено.
 •За генериране на сигнал "котловина" са необходими най-малко
три колонки.
Не забравяйте, че АО колонките трябва да са над нулевата линия,
за да използвате сигнала "котловина".
• Пресичане на нулевата линия
Сигналът за купуване се генерира, когато бар диаграмата премине
от зоната на отрицателните стойности към тази с положителни
стойности. Как да го разчитаме:
• За формиране на този сигнал са необходими само две колони.
• Първата колона е под нулевата линия, а втората я пресича (пре-
минавайки от отрицателна стойност в положителна).
• Едновременото генериране на сигнал и за купуване и за прода-
ване е невъзможно.
• Два върха
Това е сигнал за купуване и се генерира когато бар диаграмата е
под нулевата линия. Като гледаме сигнала, трябва да помним:
•Сигналът се генерира, когато имаме пик под нулевата линия и
след това друг пик под нулевата линия, който е малко по-близо до
нулевата линия.
• Бар диаграмата трябва да е под нулевата линия. Ако тя пресича
нулевата линия, това е сигнал за купуване - пресичане пи нулевата ЛИНИЯ.
•Всеки нов връх трябва да бъде по близо до нулевата линия,

2. Сигнали за продажба
АО индикаторите, сигнализиращи за продажба, са идентични на
тези за покупка. Сигналът "котловина" е обърнат и е под нулата.
Пресичането на нулевата линия е с намаление - първата колонка е над
нулата, втората е под нея. Двувършието е по-високо от нулевата линия и
също е обърнато.

3. Пресмятане
Пресмятането на АО става по формулата:

MEDIAN PRICE = (HIGH + LOW) / 2

AO = SMA (MEDIAN PRICE, 5) – SMA (MEDIAN PRICE, 34)

където:
SМА - проста подвижна средна.
5. Лъжливи сигнали
Основната задача на техническия анализ на фондовия пазар е
оценката на силата на текущия тренд в изменението на ценните книжа и
прогнозиране на инфлексните точки. В тази връзка възниква въпроса за
разпознаване на достоверността на пробивите в текущия тренд. Започва
ли нова вълна (дали да се започне инвестиции в това ново
направление), или пък предстои връщане на котировките в пър-
воначалното положение (игра "вътре в коридора").
В класическия технически анализ има три основни подхода към
решаването на този проблем: дневно, обемно или процентно потвър-
ждение на истинността на пробива.
 Дневното потвърждение се основава на предположението, че
ако в определен брой дни след пробива которовките се поддържат над
нивото на поддръжка (съпротивление), то проривът е истински.
Обемното потвърждение се състои в това, че пробивът трябва
да се съпровожда със значителни по обем сделки, а процентното - с
това, че цените преодоляват някакво процентно равнище.

5. Модерна теория за портфейла. Доходност на активите.

Доходност на портфейла. Аксиоми на теорията. Предимствата на
диверсификацията. Възнаграждението за поемане на риск.
Портфейла и границата на ефективност. Сепарираща теорема.

Модерната портфолио теория е философската противоположност

на традиционната търговия с акции. Тя е творение на икономисти, които
се опитват да опишат пазара като цяло, за разлика от бизнес
аналитиците, които търсят отговор на въпроса, как да спечелят от
движението на цените при всяка инвестиционна възможност.
Модерната теория на портфолиото е разработвана от голям брой
учени, но значителен принос в нейното развитие прави проф. Хари
Марковиц. През 1950 г. той развива един остроумен подход към ин-
вестирането, който стана известен като модерна портфолио теория
(МРТ). В отличие от традиционното управление на активи, което
фокусира върху прогнозирането на индивидуалните цени на акциите,
използвайки фундаментален или технически анализ, неговата система
се занимава с формиране на портфейл от активи, основаващ се на
комбинацията от техния риск и доходност. Неговата хипотеза и
последвалите я научни изследвания са толкова революционни, че през
1990 г. той става Нобелов лауреат по икономика.

Модерна портфолио теория (МРТ)

Теорията на Марковиц е базирана на понятията систематичен
(пазарен) и специфичен риск на ценните книжа. Рискът на ценната книга
е неопределеността в нейния доход (възвръщаемост) в края на
инвестиционния период. Обикновено риска се определя с вероятността
да се случи нещо лошо и това е напълно приемлива дефиниция в света
на бизнеса. Най-доброто определение за риска при инвестициите е
вероятността за възвръщане на инвестициите.
За да се разбере МРТ, е полезно да се въведат основните понятия
на тази теория: доходност на активите, риск, граница на ефективността,
САРМ, β-коефициент, СМL и SМL.

1. Доходност на активите
За инвеститора доходността е мярка за увеличаване на неговото
богатство в резултат на инвестициите. Обикновено тя се измерва в
проценти, за да е сравнима между голямото семейство от малки средни
и големи инвеститори. Освен това доходността винаги се свързва с
някакъв период от време. На капиталовия пазар тя може да се пресмята
за целия холдинг период, но може да се пресмята и за други интервали
от време. Докато говорим за рискови активи, ние не можем да бъдем
сигурни за възвръщаемостта на тези активи. Но ако използваме минали
данни за пресмятане на риска, ние можем да определим вероятната
възвръщаемост. Пресмятанията за възвръщаемостта (доходността) на
един актив се основават на промяната в неговите цени във времето.

Простата доходност се определя по формулата:

Pt − Pt −1
R=
Pt −1

Тази дефиниция има редица неточности:

• Времето от t-1 до t е един търговски ден. Това е дневна доход-
ност, но можем освен това да се интересуваме от месечна доходност,
годишна доходност и т.н.
• Рt е цената.
• Формулата не отчита други източници на доход, такива като
дивиденти, купони и пр.

По-точно доходността се определя по формулата:

Rt = Ln(Pt + Dt) – Ln(Pt-1)

 където:
Rt - е възвръщаемостта на актива във време t;
Pt - е цената на актива във време t;
Dt 2 - е дивидента на актива във време t (ако има такъв);
Pt-1 - е цената на актива във време t-1.

Вторият метод за пресмятане на доходността е по формулата:

( Pt + Dt ) − Pt −1
Rt =
Pt −1
Очакваната доходност на един рисков актив се основава на веро-
ятностите на всички възможни норми на доходност на актива. С 50-50
шанс за слънчев ден очакваната доходност на нашето портфолио за
времето с една доходност от 20% и друг с доходност 10% е тяхната
претеглена средна 15%.
Както в много задачи с участие на вероятности така и при доход-
ността се предполага да имат нормално разпределение на всички въз-
можни изходи.
Точката в средата на кривата е едногодишната очаквана доход-
ност от 35%. Вероятността на доходност по-малка от 35% е 50%, както и
вероятността да е по-голяма. Площта под нормалната крива е
вероятността за реализиране на една доходност между екстремните
точки на кривата. Тази вероятност е равна на единица.
Историческата годишна изменчивост или степен на вариация око-
ло очакваната доходност се измерва със стандартното отклонение. За
акциите на IВМ тя е 11,54%. Приемайки едно нормално разпределение,
ние можем да кажем с 68,26% сигурност, че действащата годишна
доходност ще бъде някъде между -59,28% и 82,36% (11,54%±)SD=
70,82%.
Общата доходност на един инвеститор се намира като отношение
на получените доходи към инвестираните средства:

X1
R =
Xo

където:
X1 са получените доходи;
Х0 - инвестираните средства.

Съответно нормата на доходност се намира по формулата:

X1 − X 0
r =
Xo

2. Доходност на портфейла
Общата ДОХОДНОСТ на портфейл от активи може да се намери, като
се използват тегла за активите, съставляващи портфейла:
 n

∑ RW X i i 0 n
Rp = i =1
= ∑Wi Ri
X0 i =1
където:
Rр - доходността на портфейла;
Wi- теглото на i-ти актив.

Нормата на доходност на портфейла се намира по формулата:

n
rp = ∑ wi ri
i =1

Аксиоми на теорията
Основната отправна точка на теорията на Марковиц е, че знанието
на средната и стандартното отклонение на доходността е достатъчно, за
да максимизираме очакваната доходност и да минимизираме
стандартното отклонение. С други думи стандартното отклонение е
мярка за риска на портфолиото.
Нещо, което не се нуждае от доказателства (защото индивидите
максимизират полезността), е, че инвеститорите винаги ще се прехвър-
лят от една инвестиция на друга, която има същата доходност, но по-
малък риск, или към такава, която има същия риск, но по-голяма очак-
вана доходност, или и двете имат по-голяма доходност и по-малък риск.

1. Предимствата на диверсификацията
Марковиц откри, че активите се влияят по различен начин от ико-
номически и други фактори (лихвен процент, цени на петрола, времето и
т.н.). Рискът може да бъде намален чрез инвестиции в разнообразна
група от акции. За предпочитане са тези, чието индивидуално движение
съдейства за нулиране на общото влияние на промен-ливостта на
другите (например високите цени на петрола са добри за петролната
индустрия, но са лоши за авиокомпаниите).
Изменчивостта на важни за актива характеристики зависи не само
от тяхната индивидуална изменчивост, но и от въздействието, което
оказват един на друг активите.
Най-голямата заслуга на Марковиц е, че той очерта концептуална
рамка за инвеститорите, а именно - да насочат своето внимание към
доходността на портфолиото си и да се вгледат в индивидуалната
доходност на някой от активите, дотолкова, доколкото той съдейства или
вреди на доходността на портфолиото.
Диверсификацията подпомага за разпределянето на риска между
страните, валутите и пазарите. Тя ни позволява да спечелим от възмож-
ностите, които възникват по света. Тя ни дава средство за споделяне на
риска и действия против кризи (такива като войната или недостига на
петрол) и неочакваните събития (провали на капиталовите пазари или
естествени катастрофи). Диверсификацията намалява риска.
 2. Възнаграждението за поемане на риск
Няма научни изследвания преди Марковиц, които да дадат мате-
матическо обяснение, защо диверсификацията води до снижаване риска
на портфолиото. Той не употребява думата „риск" в своите оригинални
работи, но ясно показва варианса като величина, която един инвеститор
би следвало да минимизира (или контролира), докато максимизира
доходността.
МТП прави някои много разумни (логични) допущания за начина,
по който инвеститорите разглеждат риска. Макар че някои инвеститори
могат да поемат повече риск, отколкото други, допуска се, че
инвеститорите са негативно настроени към риска. Неприемащият риска
човек е този, който, когато се сблъска с активи, които обещават да дадат
една и съща доходност, ще избере актива с по-малък риск. По същата
логика инвеститори, които поемат по-висок риск, ще искат да бъдат
компенсирани с по-висока доходност. Възнаграждението за поетия риск
от даден инвеститор се нарича рискова премия.
Рисковата премия е доходността, с която даден актив превишава
доходността на безрисковия актив- Rf.
Теоретично рисковата премия би могла да бъде обяснена с всеки
рисков фактор, но се счита, че основните от тях са бизнес риска, фи-
нансовите флуктоации, ликвидният риск, лихвеният процент и пр.
Нашето виждане за риска и неопределеността е да се отнасяме
негативно към инвестициите с висок риск. Изследванията на историческа
информация за възвръщаемостта на акциите в различни страни показва,
че има един силно променлив клас активи, и инвеститорите, които ги
притежават, се възнаграждават за поемането на по-голям риск, ако
дисциплинирано държат на своите инвестиции. Стратегията закупи и
задръж може да изглади бумовете на пазарите за ценни книжа.
Удължаването на срока на държане на акциите води до положителна
доходност. Тази констатация се потвърждава от анализи в САЩ и
Германия.
Като използва МРТ модела, капиталът на инвеститора може да се
разпредели между различни класове активи на основата на коли-
чествени и аналитични приближения, вземайки предвид техните ко-
ефициенти на доходност, както и/или допустимостта на техния риск.
Динамичният подход нагажда промените в инвеститорското положение и
изисква непрекъсната оптимизация на портфолиото. В контраст с
алтернативните методи за инвестиционни решения, основани на тежките
отговорности за прогнозиране на цените на активите, използвайки
фундаментални или технически методи, МРТ има много по-голяма
тежест дори при частична валидност на основната й теза за ефективност
на пазара.

3. Портфейла и границата на ефективност

МРТ разглежда ВСИЧКИ комбинации от активи вътре в дадено пор-
тфолио и основавайки се на исторически данни, пресмята нормата на
доходност и равнището на риск за всяка комбинация. Това образува
изпъкнала мрежа от възможни решения за портфейла.
След това следва процедура по определяне на портфейла в съг-
ласие с максималната доходност за всяко равнище на риск и елими-
ниране на другите комбинации. Когато тези комбинации на портфей-
лите се начертаят на традиционната графика риск/доходност,
формират дъга от инвестиционни възможности, която се нарича
граница на ефективността. Навсякъде под тази граница са възможни
портфейли, но те дават по-лоша доходност за дадено-равнище на риска
или твърде висок риск за дадено равнище на доходност.
Има различни математически инструментариума за определяне на
границата на ефективността. Тези методи минават от диференциални
пресмятания и метода на Лагранж, включвайки ограничения-равенства
за представяне на фиктивни променливи. Формулата с двойна сигма,
която описва варианса на портфолиото, е квадратично равенство.
Тази нейна черта е важно предимство, защото различните части
на тази квадратична формула могат да се представят като система от
линейни уравнения, която лесно се решава с матрични методи. Този
модерен метод се нарича квадратично програмиране и е основа на
възможности за оптимизация на портфейли.

4. Сепарираща теорема
В своите разработки James Tobin вмъква в анализа един актив,
който заплаща доход във вид на безрискова лихва. Като се комбинира
един безрисков актив с портфейл от границата на ефективността, е
възможно да се конструира портфейл, чийто риск и възвръщаемост са
по-добри от портфейлите, лежащи на границата на ефективността.
Сепариращата теорема на Tobin твърди, че проблемът може да
се раздели на две. Първо, да се намери оптималната комбинация на
рискови активи и след това да се реши дали да се заемат, или дават
заеми в зависимост от отношението на инвеститора към риска. Тази
ситуация показва, че ако имаме един портфейл плюс даване или
заемане, печелим пазара.
Да допуснем, че всеки приема същата граница, каквато и вие сте
приели, и че пазарът е ефективен в стремежа си всеки да състави
портфейла си по този начин. Това би означавало, че всички са на
правата линия със същия оптимален портфейл, какъвто е и вашият. С
други думи миксът, който ви гарантира оптимален портфейл, е пазарният
индекс. Тези разсъждения се критикуват от Сорос, който смята, че
инвеститорите не са стадо, което да подкараш по правия път (правата
линия).
 6. Хеджиране. Идентификация на риска. Разграничаване
между хеджиране и спекулиране. Преценка на разходите с и без
хеджиране. Страх от загуби. Непознаване на възможностите, които
откриват дериватите. Хеджиране в пазарния период. Хеджиране за
запазване на стойността на материални запаси. Хеджиране за
бъдещо ценообразуване. Земеделските производители и
хеджирането.

Хеджиране
1. Идентификация на риска
Преди управлението да започне формиране на решение във връз-
ка с хеджирането, то трябва да определи всички рискове, на които е
изложена една стопанска структура. Тези рискове обикновено се делят
на оперативни и финансови.
За повечето нефинансови организации оперативният риск е свър-
зан с тяхната производствена и маркетингова дейност. Производителите
на компютри, например, са изложени на опасността конкурентите им да
предложат на пазара по-високо технологични компютри и да изместят от
пазара техните водещи модели. Оперативният риск не може да бъде
избегнат, защото не е обект на търговия.
Производителите на пшеница освен на риска, сързан с нововъве-
дения на конкурентите, трябва да се преборят и с риска, който е свър-зна
с изменчивото поведение на природните фактори.
Вторият тип риск, финансовия, е рискът една корпорация да пос-
рещне промените в пазарните фактори: лихвен процент, обменните
курсове, промените в цените на стоките и акциите. Финансовият риск в
по-голямата си част може да бъде разделен благодарение на същес-
твуването на големи ефективни пазари.
При определянето на риска, който може да бъде разпределен, уп-
равляващите го трябва да разграничат този, който компанията може да
поеме от този, който не може. Повечето фирми ще открият
възнаграждението за възприетия риск със своите бизнес дейности:
развитие на продукта, производството и маркетинга. Например ком-
пютърните производители ще получат резултат от поетия риск за
развитие на високи технологии или за прилагането на успешни мар-
кетингови стратегии.
Паралелно повечето фирми няма да имат полза от поемането на
риск, който не е в центъра на техния основен бизнес (т.е от лихвен
процент, обменни курсове или от промените в цените на стоките).
Например производителите на пшеница няма да се възползват от бла-
гоприятния обменен курс доларойена.

2. Разграничаване между хеджиране и спекулиране

Една от причините, поради които управлението на риска не се
възползва от възможностите на хеджирането, е, защото те свързват
средствата на хеджирането със спекулирането. Те смятат хеджирането с
деривати като въвеждането на допълнителен риск. На практика, истина е
противното. Едно правилно конструирано хеджиране понижава риска.
Рискът, независимо от това дали се управлява или не, съществува
за всяка стопанска структура. Мениджърът, който не желае да хеджира,
приема, че пазарите ще останат статични или ще се предвижат в негова
полза. Например един производител на брашно се надява, че цените ще
останат същите или дори ще се повишат и поради това не желае да
закупи фючърси на действащите в момента цени, защото според него
това ще доведе само до допълнителни разходи и поемането на риск.
Една от причините за липсата на хеджиране при управлението на
риска е, че колективните органи за управление на компаниите не се
отнасят достатъчно внимателно към този вид управленска дейност.
Разделянето на риска наистина е свързано с размяната на един вид риск
с друг, но обратното може да доведе до поемането на рискове с много
по-сериозни последици.

3. Преценка на разходите със и без хеджиране

Разходите за хеджиране могат понякога да бъдат основание за
скептицизма към неговото прилагане. Разбира се, някой стратегии за
хеджиране струват пари. Но какви са алтернативите. За да оцени дали
разходите за хеджиране са приемливи, един управляващ задължително
трябва да има предвид неявните разходи от липса на хеджиране.
Например един производител на брашно, който не желае да закупи
фючърси пшеница, може да се натъкне на рязко повишаване на нейната
цена на спот пазара и да се наложи да направи значително по-високи
разходи от тези за хеджирането. Това е причината, поради която
разходите за хеджиране се разглеждат като застраховане срещу
неблагоприятно движение на пазарните фактори.
 За да избегне това, производителят може да обедини покупки на
спот пазара на дадена стока с закупуване на фючърси и да редуцира
риска до възможния минимум.
В повечето случаи, където се използват дериватите, те са по-ев-
тини, защото са високо ликвидни и се осъществяват с по-малко разходи
от традиционните трансакции.

4. Страх от загуби
Друга причина за рядкото прилагане на хеджирането е страха от
загуби от трансакциите с деривати. Този страх рефлектира в поста-
вянето на високи гранични стойности за изгодата от хеджирането.
КЛЮЧЪТ за ясна оценка на тази дейност е да се поставят подходящи
цели, които да не водят до прекомерно големи очаквания.
Много корпорации се опитват да конструират хеджиране на базата
на своите виждания за лихвените проценти, обменните курсове или
други пазарни фактори.
Все пак най-добрите решения за хеджиране се правят, когато се
признае, че движенията на цените на пазара са непредсказуеми.
Не би следвало решенията да се базират на игра на комар.

5. Непознаване на възможностите, които откриват дериватите

Най-накрая възпирането от хеджиране е непознаването на дери-
ватите като стока. Много мениджъри смятат дериватите за много сложни
инструменти за разделяне на риска и се страхуват да не навлекат на
фирмите си допълнителни рискове. Истината е, че повечето деривати се
базират на два основни инструмента: форуърди и опции.
За да се предпази от излишни усложнения, хеджирането както и
всяка друга дейност на фирмата трябва да се постави под контрол. Тъй
като това е сложна дейност, която изисква специализирана подготовка,
най-добре е фирмата да създаде звено, което да познава търговията с
деривати и да осъществява успешно тази дейност. Изграждането на
такова звено ще доведе не само до снижаване на риска, но и до
спестяване на разходи
Хеджирането е начин за съкращаване на риска от възможни за-
губи. Тази стратегия се препоръчва на всички участници в борсовия
пазар и на производителите и на потребителите на базовите стоки. В по-
тесен смисъл това е използване на инструментите на фючърсния пазар
за снижаване на нивото на ценовия риск. Хеджирането е застъпено
главно в производството и потреблението на суровини и стоки с
минимална обработка.
Тъй като има много видове риск, има и много видове хеджиране.
Когато се заговори за хеджиране, обикновено се разбира застраховане.
Наистина хеджирането е един от начините за застраховане на
инвестициите.
Стоковите фючърсни пазари осигуряват дейността на търговците
и производителите срещу риска и ценовите флуктуации. Какъв е
основният принцип на хеджирането? Ако залагате в Еврофутбол и сте
прежалили 1000 лв. за победата на X над У и вечерта преди мача
научите, че трима от най-добрите играчи на X са болни, няма да е зле да
заложите 1000 лв. за техните опоненти.
 Хеджирането е операция, предприемана от търговците на стоко-
вите борси, които сключват фючърсни сделки, за да се предпазят от
риска, който носи бъдещата промяна в цените. То се дефинира като
фючърсна сделка, която действа като заместваща една по-късна дейс-
твителна сделка на реалния спот пазар.
Хеджирането е фючърсна позиция, която е приблизително равна
и противоположна на позицията, която хеджора има на спот пазара.
Това, което прави хеджирането изгодно, е фактът, че цените на
спот пазара и фючърсните цени за една и съща стока имат тенденция да
се променят нагоре и надолу. Така загубите от едната страна се
компенсират с печалба от друга. Ако притежавате дълга кеш позиция
(позиция на купувач), би трябвало да хеджирате с къса фючърсна
позиция (позиция на продавач). Ако цените спадат, парите които ще
загубите от кеш позицията, би трябвало да се компенсират от късата
фючърсна позиция.
Хеджирането на фючърсните пазари протича в два етапа.
В зависимост от ситуацията на спот пазара хеджорът или ще
купува, или ще продава фючърси като своя първа позиция.
Например ако той има намерение да купува стоката на спот
пазара по-късно, неговата първа стъпка е да купи фючърсни контракти.
Или, ако той има намерение да продава стоката на спот пазара по-късно,
неговата първа стъпка в процеса на хеджирането е да продаде
фючърсни контракти.
Втората стъпка в хеджирането е при извършването на сделката на
спот пазара. По това време фючърсната позиция не е необходима за
защита на цената и следователно би трябвало да бъде затворена
(офсетирана). Ако хеджърът е бил на дълго хеджиране (дълъг), той би
трябвало да офсетира своята позиция чрез обратна продажба. Ако е бил
първоначално на къси позиции, той би трябвало да изкупи обратно
фючърсните контракти.
Един търговец купувач, който е закупил известно количество сто-
ка, ще продаде фючърси на същата стойност, така че той е сигурен в
една задоволителна, предварително фиксирана цена, когато дойде
времето да продаде своята стока. В същото време един продавач про-
изводител, ще закупи фючърси, за да осигури фиксирана цена на своето
бъдещо снабдяване с тази стока (суровини). Тези двама участници в
пазара оперират като хеджьори.
Пример за хеджиране може да бъде и този с един търговец, при-
тежаващ зърнен склад, който купува пшеница в страната и в същото
време продава фючърсни контракти за същото количество пшеница на
стоковата борса. По този начин се снижава необходимостта от оборотен
капитал и се повишава неговата обращаемост. Това е една от причините
банкерите в развитите страни да отпускат заеми на търговци, които
използват механизма на хеджиране.

6. Хеджиране в пазарния период

Пример за този вид хеджиране са действията на животновъдите.
Те не могат да чакат, докато животните им станат готови за спот пазара,
защото през този период правят само разходи. Фючърсният пазар им
позволява да продадат фючърсни контракти и да установят
приблизителна цена по всяко време, докато трае тяхното отглеждане: от
залагането на телетата за угояване до момента, в който са готови за
продажба. Те могат да се надяват на добра цена независимо от факта,
че животните не са готови за пазара.

7. Хеджиране за запазване на стойността на материалните запаси

Тази възможност се използва от търговци с дълги непродадени
материални запаси. Той продава фючърсни контракти, които ще запазят
стойността на материалните запаси, дори ако цената на стоката падне.

8. Хеджиране за бъдещо ценообразуване

Един ювелир може да определи разходите за злато, сребро или
платина чрез закупуване на фючърсни контракти и да пренесе цената им
към крайните продукти при продажбите на изделията в магазините. Това
му позволява да използва по рационално капитала си и да закупува
такова количество материал, което да му позволи да изпълни поръчките.
Това са някой от възможностите на фючърсния пазар, но тези които
стартират, трябва да бъдат предупредени, че търговията не е
академично упражнение. Тя изисква умения и знания, които се
придобиват с обучение и опит.
Накрая, когато един клиент на борсата се опитва да намали риска,
той се отказва от възможността да спечели по-благоприятна цена на
спот пазара. Поради тази причина опциите върху действителни стоки
или опции върху фючърсни контракти са популярни сред хора, които
търсят защита от риска, но които не искат да пропуснат едно
благоприятно за тях движение на цените. С плащане на премия
купувачът на една опция може да придобие правото, но не и задъл-
жението да купи или продаде фючърсен контракт на определена цена
вътре в определен период от време (както се заявява в опцията).
По този начин притежателят на пут опция може да се предпази от
падането на стойността на материалните запаси, но остава свободен да
спечели от нарастването на цените на стоката, държана като ма-
териални запаси.
Промените в цената на стоката, които могат да настъпят през
интервала от време, определен във фючърсния контракт, би следвало
да се компенсират взаимно в неговите кешови и фючърсни действия.
Следователно хеджирането е средство, което предпазва от загубите в
резултат от промените в цените чрез прехвърляне на риска към
спекулантите, които се осланят на своите умения да прогнозират по-
добре от другите движението на цените. С други думи, в същото време
хеджирането е и средство за печалба, която ще се осъществи при
благоприятна за спекулантите разлика между цените на кешовия и
фючърсния пазар.

9. Земеделските производители и хеджирането

Процедурата хеджиране може да се използва от земеделските
производители. Хеджирането се дели на късо и дълго хеджиране.
Късото хеджиране се предпочита от този, който отглежда, съхра-
нява, преработва или разпределя една стока на спот пазара и който би
трябвало да е засегнат от спадането на кешовите цени.
 Къс хеджор е производителят на пшеница
За да бъде ефективно късото хеджиране, производителите трябва
да оперират с основната стока или нещо много близко до нея.
ДЪЛГОТО хеджиране се предприема от НЯКОГО, КОЙТО е поел обещание
да достави физически стока по-късно и очаква повишаване на цените на
спот пазара в рамките на действието на фючърса.
Дълъг хеджор е мелничарят.
Например през месец май производител на картофи констатира
климатични фактори, които подсказват, че реколтата ще бъде лоша. Но
поради дългия срок до прибирането на картофите се формира неяснота
на фючърсния пазар и цена от 800 лева на тон. Земеделският
производител смята тази цена за много атрактивна за търговеца,
предвид на очертаващата се лоша реколта. В същото време местният
търговец смята цената за много висока и забавя сключването на до-
говор, като се надява времето да се оправи и цената да падне. Очевидно
е пълното разминаване на интересите на производителя и търговеца.
Фючърсният пазар е средство, което позволява да се снижи рискът за
двамата.
Практиката показва, че динамичното хеджиране е за предпочи-
тане, защото позволява да се следват по-гъвкави стратегии. Дина МИЧНОТО
хеджиране изисква прогнозиране на цените, за да се улучи моментът да
се закупят или продадат фючърси на атрактивни цени. Това едва ли е по
силите на земеделските производители.
Най-вероятно такива действия следва да се предприемат, след ка-
то се вземат предвид съветите на регионалните служби по земеделие.
Чрез хеджирането при спот цена по-ниска от фючърсната, фермерът
достига цена от 725 лв. за тон чрез добавка на фючърсната трансакция
към физическата продажба. Цената е с 75 лв. по-добра, отколкото тази,
която би реализирал директно на кешовия пазар в началото на периода.
Ако цената на кешовия пазар през месец октомври се повиши
поради лоши природни условия, което води до затруднено прибиране на
реколтата, тогава фермерът ще загуби. Средната цена ще бъде 875 лв.,
но той ще загуби 75 лв. на тон поради по-високата цена на кешовия
пазар.
Когато се очаква покачване на цените на кешовия пазар, ферме-
рът би могъл да купи обратно продадените от него фючърси и да ги
продаде на спот пазара по очакваните по-високи цени. В този случай
фермерът пак ще загуби, но само 25 лв. на тон. При това трябва да
прецени дали си струва поемането на риска от такава операция.
От този случай се вижда, че въпреки промяната в обстоятелствата
земеделският производител достига крайна цена на картофите от 925
лв. на тон, която илюстрира ценовата защита или застрахователната
функция на хеджирането на фючърсния пазар. В горния пример следва
да се имат предвид и различията в условията за съхранение на
стоките на кешовия и фючърсния пазар.
Използвайки фючърсните пазари, земеделският производител се
осигурява против ефектите на падащите цени на картофите. Правейки
това, той не може да се възползва от конюнктурата на кешовия пазар и
при ненормално високо търсене може да пропусне свръхпечалбата.
 Стоковите борси в традиционния смисъл се използват предимно
за фючърсни сделки, докато в България на борсите се сключват пре-
димно сделки с незабавна доставка или съвсем малък брой форуърд-ни
договори. Всъщност стоковите борси в България служат предимно за
покупка и продажба на стоки. Ето защо в много случаи продавачите и
купувачите на определена продоволствена стока предпочитат да се
свържат помежду си директно и не се нуждаят от стоковата борса като
посредник. По тази причина все още много малък процент от
селскостопанските стоки се продават чрез стоковите борси.

7. Характеризиране на иконометричния анализ. Области на

приложение. Теоретична и приложна иконометрика. Етапи на
иконометричното изследване. Определяне на математическия
модел; Спецификация на иконометричния модел; събиране и
подготовка на необходимата информация. Оценка на параметрите
на иконометричния модел

Характеризиране на иконометричния анализ

Най- общо казано, иконометриката означава измерване на
връзката между икономическите показатели. Макар че измерването на
такива показатели като БВП, заетост и безработица, внос, износ,
инфлация и други е от изключително важно значение, то не е обект на
иконометриката, докато връзката между изброените показатели е.
Съществуват различни определения за понятието иконометрика:
Според Голдбърг „иконометриката може да бъде дефинирана като
социална наука, кято чрез средствата на икономическата теория,
математиката и статистиката се използва за анализ на феномена
икономика” (1964г.).
За други като Самуелсън, Купманс и Стон „иконометриката
представлява приложение на математическата статистика към
икономическите данни с цел да се осигури емпирична подкрепа на
моделите, описващи икономическото развитие или отделни негови
елементи и да се получат количествени резултати” (1954г.).
 Но това, което е основното във всички тези определения е, че
иконометриката се занимава с измерването на икономическите връзки и
комбинира знания от икономическата теория, математическия апарат,
икономическата и математическата статистика за да осигури както
количествена оценка на тази връзка, така и надеждни доказателства за
това.
Иконометричният анализ осигурява емпиричната верификация на
икономическата теория, като използва математическите модели,
предложени от математическата икономика, преобразувайки ги във
форма, която позволява количествена оценка на техните параметри на
основата на данните за показателите, за които тази теория се отнася.
Подобни данни често създават проблеми по отношение на
изискванията за прилагане на различните методи на математическата
статистика. Тези проблеми се свързват основно с грешки при
определянето на стойностите на дадения показател, както и липсващи
данни за даден период. За разрешаването на подобни проблеми са
разработени и специални методи за иконометричен анализ, както и
тестове за проверка на изискванията на математическата статистика.

Областите, в които най-често се прилага иконометричния анализ,

са няколко:
1. Тестване на икономическата теория – целта е да се определи
колко добре теорията обяснява наблюдаваното поведение на
икономическите единици и доколко то се определя от промените в
средата, в която оперират те.
2. Вземане на управленски решения- на оценката на
потенциалния ефект от различните възможни решения позволява
вземането на обосновано решение, както на фирмено, така и на
национално равнище.
3. За прогнозиране на развитието на разглеждания процес или
явление- за определянето на фирмената или националната политика по
отношение на даден отрасъл или производство е от съществено
значение да се прогнозира какъв ще бъде ефектът от нея. Подобна
прогноза позволява на вземащите решение да определят доколко е
необходимо и какви мерки да се вземат за постигането на определените
цели по отношение на бъдещото развитие на фирмата, производството
или отрасъла.

Теоретична и приложна иконометрика

Иконометриката може да бъде разглеждана от тези две гледни
точки.
Теоретичната иконометрика включва разработването на методи за
количествено измерване на връзките между характеристиките на даден
процес или явление.
Иконометричните методи се разделят на две групи: в зависимост
от обхвата на връзките, които трябва да бъдат установени (тук се
включват методите за оценка на параметрите, характеризиращи една
връзка- т.н.методи за решаване на единични модели, т.е. МНМК) и
тяхната взаимно обвързаност (методите за едновременна оценка на
параметрите, характеризиращи система от взаимно обвързани връзки-
методи за решаване на система модели- идентификация и оценка).
Приложната иконометрика включва приложението на
иконометричните методи към отделните области на икономическата
теория: търсее и предлагане, производство, инвестиции и др., които се
прилагат както на национално равнище с различна степен на
агрегираност (агрегирани), така и на равнище отрасъл (поведение на
потребителите, фирмени модели, отраслови модели, модели на
външната търговия, други).

Етапи на иконометричното изследване - седем:

1. Изясняване на теоретичната постановка, или приемане на
хипотеза;
2. Определяне на математическия модел на закона за търсенето
Q = a 1 + a 2P
Следователно на този етап трябва да се определят
функционалните форми на моделите, които отговарят на икономическата
теория, като се установяват и основните изисквания по отношение на
тези параметри, но не може да се каже от определените математически
модели е ней- подходящ за анализиране на конкретната връзка;
3. Специфики на иконометричния модел- иконометричните модели
са икономико-математически модели с конкретна форма, която в общи
вид може да се изрази така:
Y= f (xi,t) + u

u- случайна грешка.

Представеният модел е известен като линеен регресионен модел.

Използва се за анализ на поведението на един показател спрямо
поведението на друг или други показатели, като се отчита и агресивното
влияние на изменението на средата;
4. Събиране и подготовка на необходимата информация- в
иконометричия анализ се използват три типа данни: времеви редове;
крос-секшън данни; комбинация от времеви редове и крос-секшън данни.
5. Оценка на параметрите на иконометричния модел-
представлява намирането на конкретни стойности (оценки) на
параметрите на модела, които най-точно отговарят на наблюдавания
процес.
Оцененият модел (символ на това е символът ^ ). Следователно,
оцененият модел показва средното изменение на зависимата
променлива при единица промяна на независимата променлива.
6. Тестване на хипотезите на модела- базира се на приемането
или отхвърлянето на даденато твърдение. За целта обикновено се
приема една хипотеза, която се нарича нулева хипотеза, и тя се тества
срещу обратната хипотеза (твърдение).
При тестването на хитотезите се допускат два вида грешки:
- да се отхвърли нулевата хипотеза, когато тя е вярна;
- да се приеме нулевата хипотеза, когато тя е невярна.
 За де може да се намали рискът от грешки при приемане или
отхвърляне на дадена хипотеза, съвременните иконометрични системи
като допълнение към повечето от тестовете изчисляват и извеждат
вероятността, с която се приема нулевата хипотеза за съответния тест.
Вероятността за приемане на нулевата хипотеза се нарича още p-
value тест. Ако тази вероятност е по- малка от 0,05, то се приема, че с
95% сигурност нулевата хипотеза се отхвърля. Ако вероятността за
приемане на нулевата хипотеза е по- голяма от 0,05, то тя не може да
бъде отхвърлена за съответното доверително равнище и съответно тя
се приема.
Доколкото в иконометричния анализ се работи за някакво
доверително равнище, то за всеки оценен параметър се определят и
така наречените доверителни интервали, които показват границите, в
които се намира верният параметър.
Етапът тестване на хипотезите включва два основни вида
проверки:
- с коректността на модела- т.е. спазването на всички теоретични
изисквания по отношение на метода, използван за оценка на
параметрите на модела;
- доколко оценения модел има икономически смисъл, т.е. доколко
отговаря на икономическата теория.
7. Определяне на бъдещото състояние на процеса или
прогнозиране- включва предходните шест точки.
Типът на иконометричните модели, които ще бъдат използвани,
води до определени разлики, свързани с конкретните методи за оценка
на параметрите (етап 5) и хипотезите, които трябва да бъдат проверени
(етап 6), но не и по отношение на последователността на изследването.

8. Линейни регресионни модели. Видове линейни регресионни

модели. Основни хипотези на класическата регресионна теория-
при единични и множествени регресионни модели

Регресионните модели са едни от основните видове

иконометрични модели. По своята същност регресионните модели се
използват за изучаване на съществуващата връзка между даден
показател (зависима променлива), и един или повече показатели
(независими променливи или фактори, „обясняващи”).
Регресионният анализ позволява:
1)Да се определят средните стойности на даден показател при
определени средни стойности на други показатели;
2)Да се прогнозира състоянието или изменението на даден
показател в зависимост от измененията на други показатели;
3)Да се тестват различни хипотези, произтичащи от
икономическата теория, по отношение на връзката между дадени
показатели;
4)Комбинация от горните възможности.

Регресионна функция на съвкупността

 Това е функцията, с която се изразява регресионната линия на
съвкупността, която се изразява по следния начин:

E (Y I Xi) = a= bXi

a,b- параметри на модела (регресионни коефициенти)

а- свободен член (показва условната средна стойност на
зависимата променлива при стойност на независимата променлива,
равна на нула)
b- наклон (показва изменението на условната средна стойност на
зависимата променлива, което отговаря на единица промяна на
независимата променлива)

Стохастично определение на регресионната функция на

съвкупността
Грешката е случайна променлива, доколкото нейната стойност не
се знае предварително и не може да бъде контролирана и като такава тя
се характеризира от нейното разпределение.

Yi = a +bXi = ui

ui- стохастична (случайна) грешка.

Детерминираната регресионна функция на съвкупността определя

средната стойност на зависимата променлива при дадена конкретна
стойност на независимата променлива, а стохастичната регресионна
функция на съвкупността показва как индивидуалните стойности на
зависимата променлива се отклоняват от нейната средна стойност при
дадено конкретно значение на независимата променлива поради
стохастичната грешка.

Същност на стохастичната грешка

Стохастичната грешка отразява влиянието на фактори, които
оказват влияние върху обяснявания показател, но не са включени като
фактори в разглеждания модел.
Даже ако всички фактори, които оказват влияние върху
обясняваната променлива, са включени в модела, стохастичната грешка
пак може да се появи.
Случайната грешка може да се дължи и на грешки в измерването-
напр.закръгляване.
Други причини за грешката може да бъде необходимостта от
запазване на модела възможно най- елементарен, докато не се докаже
неговата неадекватност по отношение на разглеждания процес.
Случайната грешка може да включва в себе си и ефекта на повече
от една от посочените причини.

Видове линейни регресионни модели

Понятието „линейни” при разглеждането на линейните
регресионни модели се интерпретира по два различни начина:
 1) Линейност по отношение на променливите на модела
Изискването за линейност в този случай означава, че условната
средна стойност на зависимата променлива е линейна функция на
независимите променливи, включени в модела.
За линейните регресионни модели линейността по отношение на
зависимата променлива означава, че изменението на зависимата
променлива при единица промяна на независимата променлива остава
постоянно. Графично това се изразява с постоянен наклон на
регресионната линия.
При нелинейните модели- по отношение на независимите
променливи, регресионната линия не е права линия и няма постоянен
наклон.
Видът на регресионните линии при линеен и нелинеен модел по
отношение на променливите показват, че при първия модел
изменението на средната стойност на зависимата променлива при всяка
стойност на независимата променлива остава постоянно, докато при
нелинейния (в случая реципрочен) модел изменението на средната
стойност на зависимата променлива се променя в зависимост от
стойността на независимата променлива.

2) Линейност по отношение на параметрите

В този случай регресионната функция се представя с линейна
комбинация на независимите променливи, които могат да бъдат
произволна функция на показателите, от които се интересуваме. В този
случай двете регресионни функции са линейни модели по отношение на
параметрите на модела, без значение че във втората регресионна
функция независимата променлива Х е включена нелинейно в модела.

Основни хипотези на класическата регресионна теория- при

единични и множествени регресионни модели
Единичните (еднофакторни) модели включват само две
променливи: една зависима (обяснявана) променлива, която се изразява
чрез функция на една независима (обясняваща) променлива или фактор.
Следващото уравнение е пример за многофактоен модел или
многомножествена регресия:

E(Y) = a0 +a1X1 + a2X2 +a3X3

Поради същностния характер на случайната грешка и при

многофакторните регресионни модели използваме случайната грешка,
за да отразим влиянието на невключените в модела (и случайните или
непредвидимите) фактори, които оказват влияние върху решението за
покупка на индивидуалния потребител:

Yi = a0 +a1X1 + a2X2 +a3X3 + ui = E(Y) = ui

 a0 – свободен член на регресията, изразяващ средната стойност на
обясняваната променлива при нулеви стойности на обясняваните
променливи;
a1, a2, a3 – частични или частни регресионни коефициенти;

При това уравнение зависимата променлива може да се изрази

като сума от детерминиран компонент (средна стойност на зависимата
променлива за дадено фиксирано равнище на обясняващите
променливи) и случаен компонент (грешка).
Частичните (частните) регресионни коефициенти при
множествената регресия изразяват изменението на средната стойност
на зависимата променлива при единица изменение на съответната
обясняваща променлива, при условие че останалите обясняващи
променливи се запазват постоянни.
Те показват каква част от измененията на зависимата променлива
се обяснява с измененията на съответната обясняваща променлива и
позволяват да се определи ефектът от изменението на всяка
обясняваща променлива върху изменението на обясняваната
променлива.
Трябва да се отбележи фактът, че както единичните, така и
многофакторните регресионни модели могат да бъдат линейни по
отношение на параметрите на модела.
За да бъдат определени като „линейни” и при многофакторните
модели, не се поставя изискването за линейност по отношение на
факторите на модела, въпреки че моделът може да е линеен и по
отношение на включените фактори, а само изискването за линейност по
отношение на параметрите на модела.

9. Оценка на параметрите на регресионен модел

Много от принципните резултати от иконометричната теория са

изведени и валидни само за линейните регресионно модели поради
следните причини:

1) Оценката на параметрите на линейните регресионни модели се

осъществява много по- лесно от тази на нелинейните.
Докато за оценка на параметрите на линейните модели
съществува унифициран метод за изчисляване, който е включен в
специализирания софтуер, то за нелинейните модели се изисква
прилагането на интеративни техники за определянето на оценките на
параметрите, което предполага значително повече време и значителен
опит за получаване на решение.

2) Повечето от характеристиките на линейните регресионно

модели са валидни без значение на размера на извадката.
 При нелинейните модели обаче, доколкото валидността на
характеристиките се установява чрез асимптотични тестове,
характеристиките на моделите са валидни при извадки, чийто броя на
наблюденията клони към безкрайност (или при голям обем на
извадките).
Въпреки че съществуват различни методи за оценка на
параметрите на линейната регресионна функция на извадката, в
регресионния анализ най-често се използва методът на най-малките
квадрати, или, както още се нарича, обикновен метод на най- малките
квадрати.
Обикновеният метод на най-малките квадрати има редица основни
характеристики, произтичащи от същността на самия метод на
изчисляване и могат да се обобщят така:
- регресионната функция, определена от оценените по метода на
най-малките квадрати параметри, минава през точката, определена от
средното на извадката;
- оценките на параметрите пред факторите, включени в модела,
могат да се изразят като линейна комбинация на стойностите на
зависимата променлива на извадката, на основата на която те са
изчислени;
- средната стойност на теоретично получените стойности е равна
на средната стойност на зависимата променлива за извадката, при която
са оценени параметрите на модела;
- средната стойност на остатъците е равна на нула, ако в
регресионния модел е включен свободен член.
За коректно прилагане на метода на най-малките квадрати е
необходимо да бъдат спазени някои задължителни изисквания, които се
наричат хипотези на класическата линейна регресионна теория.
Освен обикновения метод на най-малките квадрати в
иконометричния анализ често се използват и различни модификации на
този метод като: двустъпковият метод на най-малките квадрати,
притегленият метод на най-малките квадрати, генерализираният метод
на най-малките квадрати, методът на авторегресионната грешка и др.

10. Тестване на хипотезите на класическата линейна

регресионна теория
Тестването на хипотезите включва както тестове за проверка за
коректността на модела, така и проверка за установяване доколко
оцененият модел има икономически смисъл, т.е. доколко той отговаря на
икономическата теория. От своя страна тестовете за проверка на
коректността на модела включват тестове за проверка на теоретични
изисквания по отношение на метода, използван за оценка на
параметрите на модела, както и тестове, свързани с качеството на
модела.
Всички иконометрични системи позволяват автоматично тестване
на хипотезите на класическата линейна регресионна теория. Начинът,
по който се осъществява проверката на хипотезите, е различен за
различните системи, но тестовете, с които това се осъществява, не се
различават съществено. Доколкото иконометричните изследвания се
разбиват изключително бързо през последните две десетилетия, бяха
разработени и много нови тестове, както и тестове за комбиниране на
резултатите от съществуващи тестове, които съответно намират
приложение в иконометричния софтуер. По тази причина има някои
различия между възможностите на иконометричните системи, както и
различия по отношение на извеждането на резултатите.
Тестовете за проверка на хипотезите на класическата регресионна
теория са разгледани на основата на изхода от иконометричната
система МFIТ4. Тази система позволява на ползвателите да получат
резултатите от проверката на основните изисквания на класическата
линейна регресионна теория директно с оценката на параметрите на
модела. Този вид на диагностично тестване на изискванията е от
съществено значение за всяко иконометрично изследване. Правилното
тълкуване на получените резултати е изключително важно от гледна
точка на последващи задължителни проверки и респективно за
постигането на коректни резултати от анализа.
По-важните препоръки при интерпретацията на тестовете за
проверка на хипотезите на класическата линейна регресионна теория
могат да се обобщят така:
1. Отхвърлянето на нулевата хипотеза не означава автоматически
приемането на алтернативната хипотеза. Причините за отхвърлянето на
дадена хипотеза могат да бъдат различни. Следователно от
изключително значение е преди да се вземе окончателно решение за
отхвърлянето на дадена хипотеза, тя да се провери допълнително на
базата на покриващи се и непокриващи се алтернативни хипотези. Това
е особено важно при тестване на изискването за отсъствие на серийна
автокорелация на грешката, където причините за нея могат да бъдат в
лошата спецификация на модела.
Отхвърлянето на хипотезата за нормално разпределение на
грешката може да се дължи също на лоша спецификация на модела
(избран линеен по отношение на променливите вместо нелинеен по
отношение на променливите модел). Отхвърлянето на хипотезата за
ортогоналност може да се дължи на корелирани помежду си обясняващи
променливи, което също рефлектира до спецификацията на модела.

2. Модел, който удовлетворява всички изисквания на класическата

линейна регресионна теория не е непременно статистически адекватен
модел. Напълно е възможно при два конкуриращи се (обхващащи или
непокриващи) модела, за които диагностичните тестове са
удовлетворени, да не може да се избере по-добрия на основата на
иконометричните тестове за качество на модела. За да бъде един
иконометричен модел задоволителен, той трябва да удовлетворява
редица както количествени, така и качествени изисквания, и преди
всичко да отразява реално анализирания процес.
Преди да се разгледат тестовете за проверка на основните
хипотези на класическата линейна регресионна теория, трябва да се
спомене, че изискването на хипотезата за нулево средно на грешката
(хипотеза 3) се постига директно от използването на обикновения метод
на най-малките квадрати, т.е. това изискване не се проверява
допълнително.
Тестовете за проверка на хипотезите на класическата регресионна
теория, отнасящи се до нормалното разпределение на грешката,
отсъствието на серийна автокорелация на грешката и постоянната
условна вариация на грешката, се извеждат като втора част на
таблицата със стандартния изход от оценката на параметрите на
модела, която е озаглавена „Диагностични тестове". В допълнение към
упоменатите тестове тази диагностична част на стандартния изход от
оценката на параметрите на модела извежда и резултатите от теста за
пригодността на функционалната форма на модела. Диагностичните
тестове са изведени в два варианта, с изключение на теста за нормално
разпределение на грешката: като F-статитика и LМ Версия (χ
-статистика). Двата варианта на тестовете се налагат от факта, че
изходът от оценката на параметрите на модела е унифициран (за
линейни и нелинейни модели), а F-статитиката е невалидна при
нелинейни регресионни модели.

Първият диагностичен тест проверява изискването за отсъствие

на серийна автокорелация на грешката. Той се основава на теста на
мултиплаерите на Лагранж (LМ-тест) за серийна автокорелация, който
позволява да се отчете наличието на серийна автокорелация от ред, по-
висок от 1 (за разлика от DW-теста), както и да се определи редът на
авторегресионния процес. LМ-тестът използва помощно вградено
авторегресионно уравнение със зависима променлива грешката и
независими променливи на грешката с лагове от 1 до 12. Нулевата
хипотеза за този тест е:

Н() : αi- = 0 за всяко i от 1 до 12,

което означава: всички коефициенти пред лаговите променливи са

равни на 0, или казано по друг начин, всички коефициенти на помощното
уравнение са равни на нула.

И при двете версии след стойността на съответната статистика в

скоби е даден резултатът от р-value теста, който показва вероятността за
приемане на нулевата хипотеза. При отсъствие на р-value теста
приемането или отхвърлянето на нулевата хипотеза се извършва по
същия начин както при t-теста за статистическата значимост на
регресионните коефициенти или F-теста за статистическата значимост
на модела като цяло. Ако р-value тестът има стойност, по-голяма от 0.05,
то нулевата хипотеза се приема, което означава, че всички коефициенти
на помощния регресионен модел са статистически равни на 0, т.е.
помощният модел е статистически незначим, което означава, че редът
на грешката не изразява авторегресионен процес, т.е. съответното
изискване на класическата регресионна теория е удовлетворено.
Обратно, ако р-value тестът има стойност, по-малка от 0.05, то нулевата
хипотеза се отхвърля, което пък означава, че поне един от коефициен-
тите на помощния регресионен модел е статистически различен от 0, т.е.
помощният модел е статистически значим, което означава, че редът на
грешката изразява авторегресионен процес, т.е. съответното изискване
на класическата регресионна теория не е удовлетворено.
В някои иконометрични системи LМ-тестът е включен в след-
регресионните менюта, т.е. не излиза автоматично с оценката на
параметрите на модела. В тези случаи допълнително се задава редът на
регресионния процес (броят на включените лагови променливи), при
който трябва да се установи наличие или отсъствие на автокорелация.
Редът на регресионния процес се избира в зависимост от типа на
използваните данни.

Вторият диагностичен тест се отнася до годността на функ-

ционалната форма на модела да опише поведението на зависимата
променлива. Той се базира на Рамси резет теста (Ramsey RESET Test).
С него се отчитат така наречените грешки на спецификацията на
модела. Тези грешки могат да бъдат свързани със:
-Невключени в модела обясняващи променливи със съществено
влияние върху поведението на зависимата променлива;
-Недобре избрана функционална форма на модела (някои от
обясняващите променливи трябва да бъдат трансформирани и из-
ползвани като логаритми, реципрочни стойности и др.);
-Корелация между обясняващите променливи и грешката, която
може да бъде предизвикана от грешки на измерването на обясняващите
променливи, необходимостта от включване на лагови променливи на
зависимата променлива и др.
В случай на подобни грешки оценките на параметрите по метода
на най-малките квадрати са невалидни. Подобно на LМ-теста, Ramsey
RESET-тестът използва помощен вграден модел със зависима
променлива грешката и независима променлива квадрата на
теоретичните стойности на зависимата променлива. За конкретната
система МFIТ4 тестът може да бъде разширен, като помощният модел
освен квадратите на теоретичните стойности на зависимата променлива
включи и теоретичните стойности на зависимата променлива на степен
3-та, 4-та и т.н. от следрегресионното меню и използването на
възможността за добавяне на променливи. Нулевата хипотеза при този
тест е:

Но : α = 0,

което означава: коефициентът пред квадрата на теоретичната

стойност на зависимата променлива на помощния модел е равен на 0.

Както и при първия диагностичен тест и при двете версии на теста

за функционалната форма на модела след стойността на съответната
статистика в скоби е даден резултатът от р-value теста, който показва
вероятността за приемане на нулевата хипотеза. Ако р-valueтестът има
стойност, по-голяма от 0.05, то нулевата хипотеза се приема, което
означава, че коефициентът пред квадрата на теоретичната стойност на
зависимата променлива в помощния регресионен модел е статистически
равен на 0, т.е. помощният модел е статистически незначим, което
означава, че няма зависимост между грешката и теоретичните стойности
на модела и няма сериозни проблеми с избраната функционална форма
на модела. Обратно, ако р-эьвкетестът има стойност, по-малка от 0.05,
то нулевата хипотеза се отхвърля, което означава, че коефициентът
пред квадрата на теоретичната стойност на зависимата променлива в
помощния регресионен модел е статистически различен от 0, т.е.
помощният модел е статистически значим, което означава, че избраната
функционална форма на модела е неподходяща за описване на
зависимостта между обясняваната и обясняващите променливи, т.е
моделът е непригоден за конкретния анализ.

Третият диагностичен тест е свързан с изискването за нормално

разпределение на грешката, което е едно от изискванията на
класическата линейна регресионна теория. Това е единственият ди-
агностичен тест, за който не се прилага F-версията. Диагностичният тест
за нормално разпределение на грешката се базира на теста, предложен
от Бера и Дзкарк, който комбинира по определен начин двата
коефициента за характеризиране на нормалното разпределение, а
именно скюнес и куртозис коефициентите. Тестът е валиден и в
случаите, когато в модела не е включен свободен член.
Обикновено в иконометричните системи хипотезата за нормално
разпределение на грешката се проверява на основата на двата
споменати вече коефициента- скюнес и куртозис, характеризиращи
нормалното разпределение. И при двата коефициента колкото по-
лучените стойности са по-близки до 0, толкова с по-голяма сигурност
може да се твърди, че редът на грешката произтича от съвкупност с
нормално разпределение. И за двата коефициента се приема, че при
стойности, по-малки от 2, изискването на хипотезата за нормално
разпределение на грешката е спазено.

В допълнение към тестовете за установяване спазването на това

изискване практически всички иконометрични системи в след-
регресионните менюта позволяват получаването на хистограмата на
реда на грешката, като е показана и графиката на нормалното
разпределение. Това е полезна възможност, която задължително трябва
да се използва, особено когато двата коефициента - скюнес и куртозис,
имат стойности, близки до 2.

Последният диагностичен тест от стандартния изход от оценката

на параметрите на модела се отнася до хипотеза 4 на класическата
линейна регресионна теория, а именно изискването за постоянна
условна вариация на грешката. Този тест се базира на анализа на
вграден помощен модел на квадрата на грешката и квадратите на
теоретично получените стойности. Нулевата хипотеза за този тест е:

Но : γ = 0,

което означава, че коефициентът пред квадрата на теоретично

получената стойност в помощния модел е равен на 0.
 Интерпретацията на резултатите от този тест е аналогична на
интерпретацията на останалите тестове. Ако р-value тестът (изведен в
средни скоби след резултата съответно от LМ и F-статистиката) има
стойност по-голяма от 0.05, то нулевата хипотеза се приема, което
означава, че коефициентът пред квадрата на теоретичната стойност в
помощния регресионен модел е статистически равен на 0, т.е.
помощният модел е статистически незначим, което пък означава, че
няма зависимост меgду грешката и теоретичните стойности на модела и
че изискването на класическата регресионна теория по отношение на
постоянната условна вариация на грешката не е нарушено. Обратно, ако
р-value тестът има стойност, по-малка от 0.05, то нулевата хипотеза се
отхвърля, което означава, че коефициентът пред квадрата на теоретич-
ната стойност в помощния регресионен модел е статистически различен
от 0, т.е. помощният модел е статистически значим, което означава, че
изискването за постоянна условна вариация на грешката не е изпълнено.
Трябва да се има предвид, че в случай на нарушение на
изискването за нормално разпределение на грешката резултатите от
този тест са невалидни.

При иконометричните системи, които не извеждат диагностични

тестове, тестването на хипотезата за постоянна условна вариация на
грешката се осъществява от средрегресионните менюта, като повечето
системи включват теста, базиран на авто-регресионните модели за
условна вариация (АRСН моделите). Иконометричната система МFIТ4
също включва този тест в следрегресионното меню.

Изискването за отсъствие на корелация между независимите

променливи и грешката е единственото изискване на класическата
линейна регресионна теория, което не се включва като диагностичен
тест в използваната иконометрична система. Както беше споменато, при
наличие на перфектна корелация между зависимите променливи
обикновеният метод на най-малките квадрати не може да бъде приложен
и обикновено иконометричните системи извеждат съобщение, че
параметрите на модела не могат да бъдат изчислени. По-сериозен е
проблемът, когато между независимите променливи, включени в модела,
съществува висока корелация. В този случай е възможно, разгледани
поотделно, независимите променливи да имат съществено значение за
обясняваната променлива, но включени заедно в модела да се окажат
статистически незначими. Един от основните симптоми за наличие на
мултиколинеарност е голямата стандартна грешка на параметрите на
модела (в сравнение с техните оценки). Най-лесният начин за
установяване на наличието на корелация между обясняващите
променливи е получаването на корелационната матрица. При
различните системи това е организирано по различен начин: от
следрегресионното меню или чрез изпълнението на команда „корелация"
от менюто за обработка на данните.
 11. Същност и причини за автокорелацията на грешката и
тестове за нейното установяване

Eдин от най-често срещаните проблеми при работа с модели при

използването на времеви редове е проблемът със серийната
автокорелация на грешката на модела, което е едно от изискванията на
класическата регресионна теория.

Същност и причини за автокорелацията

По своята същност автокорелацията е корелация между еле-
ментите в една извадка, които могат да бъдат подредени било във
времето (както при времевите редове), било в пространството (както при
крос-секшън данните). Във втория случай корелацията обикновено се
нарича пространствена корелация. Автокорелацията се свързва
обикновено с времевите редове, а в контекста на регресионните модели
с реда на случайната грешка на модела.
Защо по принцип се появява автокорелацията? Една от основните
причини е инерцията или забавеното действие на икономическите
процеси, или, казано по друг начин, зависимостта на текущото състояние
на даден процес от състоянието на процеса от предходния период. Както
е добре известно от икономическата теория, брутната национална
продукция, заетостта, пускането на пари в обръщение, индексът на
цените и др. проявяват цикличност (бизнес цикъл или икономически
цикъл). Започвайки с рецесия, когато икономическите показатели имат
относително постоянни стойности на ниско равнище, с възстановяването
на икономиката повечето от показателите, характеризиращи
състоянието й, се увеличават (период на възход). През този период
стойностите на икономическите показатели в даден момент са по-високи
от тези в предходния момент. Процесът продължава, докато не се случи
нещо (например увеличаване на данъците или лихвения процент), в
резултат на което тези показатели започват да намаляват, докато отново
се задържат на ниско равнище. По тази причина може да се очаква, че и
последователните наблюдения, свързани с даден показател, ще бъдат
зависими едно от друго, т.е. между тях ще съществува корелация.
За да се отрази подобен процес, при който обясняваната промен-
лива зависи както от други фактори така и от състоянието на самия
процес в предходните периоди, то предходните състояния на
обясняваната променлива също трябва да се включат като фактори в
модела. Ако приемем, че текущото състояние на даден процес зависи от
един фактор и от състоянието на самия процес в предходния период, то
това се изразява по следния начин:

Уt = β0 + β1xt + β2Yt-1 + et

Тези модели обикновено се наричат авторегресионни модели или

модели с авторегресионна грешка, а процесът, който се описва с
подобен модел, се нарича авторегресионен процес. Един процес се
нарича авторегресионен процес, ако текущото му състояние може да се
изрази като функция на предишните му състояния. В зависимост от това,
колко от предишните състояния оказват влияние върху текущото
състояние на даден процес, той се нарича авторегресионен процес от
ред m, където m е броят на предишните състояния, от които се влияе
процесът. Например, ако процесът се влияе само от предходното си
състояние, той се нарича авторегресионен процес от ред 1, ако се влияе
от 2-те предходни състояния, той се нарича авторегресионен процес от
ред 2, и т.н. Тези процеси обикновено се отбелязват с АR(m), където m е
редът на авторегресионния процес. Най-често в изследванията се
срещат авторегресионните процеси от първи ред.
Друг типичен пример, при който същността на самия процес е
причината за автокорелация на грешката, е т. нар. феномен на
паяжината (объркването), който се изразява в това, че предлагането в
даден текущ период реагира на цената на съответния продукт в
предходния период, когато е взето решението за обема на производство.
Доколкото, за да се осъществи даденото производство, е необходимо
технологично време, то към момента на предлагане на пазара цените
вече са се променили, но самото предлагане е в съответствие с цените
от предходния период, когато се е взело решението за производство.
Променените цени се отразяват в решението за производство, но самото
предлагане, отговарящо на променените цени, остава в следващия
период и т.н. Това е най-очевидно при предлагането на земеделски
продукти и по-точно на растениевъдни продукти, при които
технологичното време за производство е една година. Решението какво
и колко да се засее се взема от земеделския производител на основата
на цените на продуктите в текущата година. Предлагането на пазара
обаче се осъществява през следващата година. Когато през текущата
година цената на даден продукт е висока, производителите вземат
решение за увеличаване на обема на произвежданата продукция от
дадения вид. През следващия период (следващата година) поради
увеличеното предлагане цената на дадения продукт намалява и в
съответствие с нея производителите намаляват площите за този
продукт, което се отразява на предлагането през следващата година. В
този случай е очевидно, че не може да се очаква грешката да бъде
случайна. В единия период в резултат на увеличеното производство
грешката ще бъде положителна, а в следващия период, в резултат на
намаленото производство тя ще бъде отрицателна, като този профил на
грешката се повтаря.
За да се отрази по подходящ начин този процес и да се разреши
проблемът със серийната автокорелация на грешката, е очевидно, че
моделът трябва да отразява връзката между текущото състояние на
обясняваната променлива с предходното състояние на обясняващата
или обясняващите променливи. Моделите, които позволяват да се
отрази такъв тип връзка, имат следната форма:

Уt = a0 + a1xt-1 + ut

където X е обясняващата променлива, чиято предходна стойност

оказва влияние върху текущото значение на зависимата променлива.

Освен същността на самия икономически процес друга не по-

малко важна причина за съществуването на автокорелация в реда на
грешката може да бъде и некоректната спецификация на модела.
Под некоректна спецификация на модела се разбира че:
1) или определени показатели, оказващи съществено влияние
върху изследвания показател, не са включени в модела,
2) или не е избрана подходяща функционална форма на зависи-
мостта, което означава, че не е избрана най-подходящата функция,
която да опише зависимостта. Например вместо да се използва линейна
функция е трябвало да бъде избрана логаритмично-линейна, екс-
поненциална, реципрочна или някаква друга математическа функция.
Трета причина за автокорелацията може да бъде и предвари-
телната обработка на данните. Това най-често се случва при работа с
тримесечни данни, които са получени на базата на месечни наблюдения,
най-често като тяхно средноаритметично. По този начин в резултат на
предварителната обработка се е получило така нареченото изглаждане
на данните, което е заменило месечните колебания на разглежданата
променлива. Това именно изглаждане може да бъде причина за наличие
на автокорелация на грешката.

Последици от неспазването на изискването за отсъствие на

серийна автокорелация в реда на грешката
В контекста на регресионните модели едно от основните изиск-
вания на класическата линейна регресионна теория е да не съществува
автокорелация между елементите на случайната грешка. Възниква
въпросът, какви са последиците по отношение на използването на
обикновения метод на най-малките квадрати при неспазването на
хипотезата за отсъствие на серийна автокорелация в реда на грешката.
Най-общо те могат да се обобщят така:
1. Направените оценки са неефективни в сравнение с процедурите
за оценка на параметрите, които отчитат автокорелацията на грешката.
Те не осигуряват минимална вариация на теоретично получените
стойности от наблюдаваните.
2. Наличието на автокорелация влошава оценките на вариацията
и стандартната грешка на коефициентите на модела, като значително ги
подценява и следователно оказва влияние върху резултатите от t-
статистиката, в резултат на което можем да изключим фактор, който
оказва съществено влияние, а да оставим статистически незначим
фактор.
3. В резултат на подценяването на оценката на вариацията и
стандартната грешка не моgем напълно да се доверим на F- и t-
статистиката, и на коефициента на детерминация.
4. Стандартната грешка на модела като цяло е също подценена,
което оказва влияние и върху направената прогноза.
Споменатите проблеми от неспазването на изискването за от-
съствие на серийна автокорелация на грешката са изключително
сериозни от гледна точка на практическото приложение на моделите.
Това е повече от достатъчно основание да се търси начин да се
установи наличието на автокорелация, както и на подходящи начини за
решаването на проблема, свързан с нея.

Тестове за установяване на автокорелацията

Още със стандартния изход от оценката на параметрите на
модела при всички иконометрични системи се изчислява и DW-тестът,
който е и един от най-често използваните за установяване на серийна
атокорелация. Серийната автокорелация може да бъде установена и
графично на основата на формата на графиката на реда на грешката,
както и чрез така наречените „рън" (runs) тестове. DW-тестът разглежда
грешката на модела като авторегресионен процес от първи ред (АR(1)),
т.е. като съставена от два компонента - единият е случайната грешка за
предишния период, а другият е случайна величина:

ut = ρut-1 + υt
 където:
υt е случайната величина;
ρ - коефициентът, показващ степента на влияние на предишния
период върху текущия.

Коефициентът ρ се нарича коефициент на автокорелация. Той

приема стойности от (-1 +1). От знака на р зависи дали имаме позитивна
или негативна автокорелация. Механизмът, показан в уравнението, е
известен като авторегресионна схема на Марков от първи ред. За да
бъде валидна оценката от DW-теста, е необходимо да се спазят
следните условия:
1) разглежданият модел да има свободен член;
2)да бъде спазена първата хипотеза на класическата линейна
регресионна теория;
3) зависимата променлива с лаг не трябва да бъде включена като
обясняваща променлива.

При голяма извадка между стойността на DW-теста и коефициента

на автокорелация съществува следната връзка:

d = (2-^p)

където:
d е стойността на DW-теста;
^р - коефициентът на автокорелация.

Както при t- и F-статистиката, при DW-теста също съществуват

критични стойности (долна (d1) и горна (du) критична стойност), които
определят дали се приема или отхвърля нулевата хипотеза. Ако
стойността на DW-теста е l границите {du ; 4-du}, нулевата хипотеза за
DW-теста се приема. Ако тя е в границите {d1,; du} или {4-du; 4-d1},
заключение не може да се направи. И ако тя е в границите {0 ; d1,} или {4-
d1; 4}, нулевата хипотеза за DW-теста се отхвърля.. Стойностите на дол-
ната и горната критична стойност на DW-статистиката зависят от броя на
наблюденията и броя на обясняващите променливи, включително
свободния член. Критичните стойности за 95% и 99% доверително
равнище са включени в приложение към почти всички учебници по
статистика.
Тъй като последиците от серийната автокорелация могат да бъдат
твърде сериозни, ако стойностите на DW-теста за конкретния анализ
попадат в интервала, в който не може да се направи заключение, е по-
разумно да се предположи, че съществува серийна автокорелация в
реда на грешката, отколкото този проблем да се подцени.
Почти всички съвременни системи в следрегресионните си менюта
предлагат и допълнителен тест за установяване на наличието на
серийна автокорелация в реда на грешката. Това е LМ-тестът. При
съмнения за серийна автокорелация на грешката допълнителната
проверка на това изискване е задължителна.
 Диагностичният LМ-тест показва дали е налице автокорелация в
реда на грешката, или дали грешката отразява авторегресионен процес,
а детайлният LМ-тест (от следрегресионното меню) позволява да се
определи и каква е дължината на този авторегресионен процес. За да се
направи това, е необходимо да се зададе редът на процеса (броят на
предишните състояния, които да се включат при проверката), за който да
се състави помощният авторегресионен модел на реда на грешката и да
се оценят параметрите на този модел. Как се избира редът на
авторегресионния процес? Това се прави на основата на типа на
данните, с които се работи за конкретния анализ. Това ще рече, че ако
се използват годишни данни, може да се очаква, че редът на
автокорелацията няма да бъде повече от 3, или максимум 4. Ако
данните са тримесечни, максималният ред на автокорелацията, който
може да се очаква, е 4, въпреки че обикновено в този случай се задава 5
или 6. Ако данните са месечни - максималният ред на автокорелацията,
който може да се очаква, е 12, а това е и максималният ред на
авторегресионния модел, с който работят повечето иконометрични
системи. При задаване на реда на автокорелацията за LМ-теста,
обикновено малко се увеличава редът, който може да се очаква. Това се
прави с цел да не се допусне подценяване на дължината на
авторегресионния процес.
Моделът, който се анализира от М-теста, е авторегресионен
модел на грешката от избрания ред, т.е. зависимата променлива е
текущото състояние на грешката, а независимите променливи са
случайната грешка с лаг 1, 2 и т.н. до зададения ред. Той има вида:

ut= Ө1ut-1 + Ө2ut-2+………+ Ө12ut-R

където R е редът на авторегресионния процес.

Нулевата хипотеза за LМ-теста е:

H0 : Ө1 = Ө2 = ... = ӨR = 0 ,

което ще рече всички коефициенти на авторегресионния модел на

грешката от ред R да са равни на 0.

Доколкото неспазването на изискването за отсъствие на серийна

автокорелация в реда на грешката създава сериозни проблеми по
отношение на качеството на оценката и валидността на тестовете, е
необходимо да се намерят начини за разрешаването на този проблем.
Тези начини зависят преди всичко от това, доколко може да се установи
причината за наличието тна авторегресионен процес.
 12. 0ценка на качеството на модела. Стабилност и
устойчивост на модела

Характеристики на „добрия" модел

Критериите, които определят един иконометричен модел като
„добър" или адекватен на разглеждания процес, според Харви са
следните:
1.Моделът да бъде толкова опростен, колкото е възможно, без
това да го лиши от основните характеристики на моделирания процес
или явление.
2. Моделът да бъде еднозначно решен по отношение на дадена
извадка, т.е. параметрите на модела да бъдат еднозначно оценени.
3.Тъй като основната цел на всеки регресионен модел е да обясни
колкото е възможно в по-голяма степен вариациите на обясняваната
променлива с измененията на обясняващите променливи, то
коефициентът на детерминация трябва да бъде колкото е възможно по-
близък до 1.
4. Параметрите на модела трябва да отговарят на икономическата
теория. Колкото и висок да е коефициентът на детерминация, ако
знаците на един или повече от параметрите на модела не отговарят на
икономическата теория, то моделът не може да бъде приет за
адекватен.
5. Моделът е толкова по-добър, колкото разминаването между
направената прогноза и действителната реализация е по-малка.
Въпреки че няма еднозначно правило как да се построи „добър"
модел, горните характеристики трябва да се имат предвид при оценката
на всеки конкретен модел.

Грешки, свързани със спецификацията на модела

1) Пропусната ключова променлива

Понякога по различни причини се налага даден показател, който
логически следва да бъде включен в модела като обясняваща
променлива, да не бъде отразен. В подобни случаи казваме, че моделът
е некоректно специфициран. Последиците от пропускането на ключова
обясняваща променлива могат да се обобщят, както следва:
1. Ако пропуснатата ключова обясняваща променлива се корелира
с някоя от включените в модела обясняващи променливи, то оценката на
параметрите е некоректна, т.е. не отразява коректно влиянието на
съответната обясняваща променлива върху независимата променлива,
без значение колко е голяма извадката, на основата на която е
направена оценката.
2. Ако пропуснатата обясняваща променлива се корелира с някоя
от независимите променливи на модела, то регресионните коефициенти
за включените в модела променливи са коректни, но свободният член на
модела остава некоректно оценен.
3. Стандартната грешка на модела също няма да бъде коректно
оценена.
4.Като резултат, доверителните интервали и резултатите от
тестовете за основните хипотези са под съмнение, което може да доведе
до неправилна интерпретация на резултатите.
По тези причини при разработването на даден модел трябва да се
следва много стриктно икономическата теория, разглеждаща дадения
проблем и всички променливи, които съгласно теорията имат отношение
към анализирания показател, да бъдат включени в модела.

2) Включване на „излишна" променлива в модела

Това обикновено се случва, когато значението на дадения пока-
зател спрямо анализирания не е съвсем изяснено или когато теорията,
засягаща дадения въпрос, не е достатъчно развита или формализирана.
В такива случаи включването на подобни променливи със сигурност ще
доведе до увеличаването на коефициента на детерминация (дори и на
преизчисления коефициент на детерминация, ако стойността на t-
статистиката е по-голяма от 1), като е възможно да доведе и до
подобряване на възможностите на модела за прогнозиране на
развитието на анализирания процес.
Последиците от включването на подобна променлива могат да
бъдат обобщени, както следва:
1.Оценките на параметрите на модела са коректни, но стан-
дартната грешка на тези оценки по правило е по-висока.
2.Стандартната грешка на модела, както и резултатите от F-теста
за статистическата значимост на модела като цяло остават валидни и
следователно не възниква проблем от неправилна интерпретация на
резултатите по отношение на модела.
3.Поради по-високата стандартна грешка резултатите от t-теста не
са коректни, в резултат на което нулевата хипотеза може да бъде
приета, когато тя трябва да бъде отхвърлена, т.е. съществена за модела
обясняваща променлива да бъде изключена като статистически
незначима.
Както се вижда от последствията от изключването на ключова за
модела променлива и от включването на излишна променлива, при
недостатъчно формализирани проблеми или при недостатъчно
теоретично изяснени такива е по-добре да бъде включена излишна
променлива, отколкото да бъде пропусната ключова такава. От друга
страна, като се има предвид, че и включването на излишна променлива
може да доведе до сериозни проблеми, то това трябва да се допуска по
изключение, а не да се толерира само защото води до увеличаване на
коефициента на детерминация.

3) Некоректна функционална форма на модела

Икономическата теория по правило не се интересува от функци-
оналната форма на връзките, които описват изяснените в нея зави-
симости между икономическите показатели. В процеса на разработване
на даден модел е важно не само всички теоретично обосновани
показатели да бъдат включени в него, но и функционалната форма на
модела да бъде подходящо избрана. В случай на две променливи
въпросът за функционалната форма на модела е относително лесен за
решаване, на основата на скатер диаграмата на тези променливи, но
когато броят на обясняващите променливи е по-голям от 1, е възможно
да се построи графика на зависимата променлива спрямо всички
независими променливи (дори да може да бъде построена такава
графика, както в случая с две обясняващи променливи, то
функционалната връзка не може да бъде разпозната от нея).
При отсъствието на правила за определяне на функционалната
форма на модела, някои практически препоръки могат да бъдат
изключително полезни при нейното определяне. Тези практически
препоръки се свързват с най-често използваните функционални форми
при решаването на дадени икономически проблеми и могат да бъдат
обобщени по следния начин:
1. При анализирането на проблеми, свързани с определянето на
теоретичните еластичности, най-подходящата функционална форма на
модела е двойно логаритмичната.
Този тип модели е подходящо да бъде използван и когато е
необходимо да се намери не само собствената еластичност, но и
еластичностите на заместване. Друг типичен случай, когато се използва
двойно логаритмичният модел, е при анализ на така наречените
производствени функции, както и при разходните функции. Това се
обуславя от същността на логаритмичната функция да показва
процентно изменение. Двойно логаритмичните модели са известни като
модели на еластичностите.
2. При анализ на темпа на нарастване на икономическите пока-
затели, без значение дали става дума за БВП, брутна селскостопанска
продукция, размер на отпуснатите или получените кредити, или
произволен друг показател, от номиналното изменение на факторите,
които го определят, най-подходящо е използването на логаритмично-
линейните модели (логаритмични по отношение на зависимата
променлива).
Тази функционална форма на модела позволява да се определи
каква е процентната промяна на зависимата променлива при единица
номинална промяна на независимата променлива. По тази причина този
тип полулогаритмични модели са известни като модели за анализ на
темпа на изменение.
3. За определяне на абсолютното нарастване на даден показател
във времето се използва така нареченият модел на линейния тренд.
4. За определяне на абсолютното нарастване на даден показател
спрямо релативен темп или процентно нарастване на факторите се
използват така наречените линейно-логаритмични модели (лога-
ритмични по отношение на независимите променливи.
Типичен пример в това отношение е анализът на нарастването на
БВП или общата продукция в даден отрасъл от темпа на изменение на
парите в обръщение.
5. При анализ на изменението на постоянните разходи за единица
продукция се използват реципрочните модели.
Реципрочните модели се използват също и при анализ на
разходите за потребление (известната крива на разходите или модел на
ENGEL, която отразява относителния дял на разходите на
потребителите за даден продукт в общите разходи, или общия доход) и
при анализ на средния доход и безработицата (така наречената
макроикономическа крива на PHILIPS при ограничения за параметрите
на модела
6. За определяне на маржиналните и средните разходи за произ-
водства най-често се използват така наречените полиномиални модели.
В практиката се използват най-вече полиноми до 3-та степен.
Тези модели имат само една независима променлива, но
доколкото тя се включва няколко пъти с различен степенен показател,
всъщност моделът се разглежда като многофакторен модел. Доколкото
параметрите на модела са линейни, независимо от това че
независимите променливи са нелинейни, моделът може да се разглежда
като линеен. Този модел удовлетворява изискването на класическата
линейна регресионна теория за отсъствие на мултиколинеарност,
защото между независимите променливи съществува зависимост, но тя
не е линейна.

Показатели за оценка на функционалната форма на модела

 Основният показател, който се използва за оценка на функцио-
налната форма на модела, е коефициентът на детерминация (или
преизчисленият коефициент на детерминация). Колкото по-близък до 1 е
той, толкова моделът по-добре описва анализирания показател. При
сравняването на два модела, за да може обаче да се сравняват
директно коефициентите на детерминация, двата модела трябва да
имат една и съща зависима променлива. Това произтича от факта, че по
определение коефициентът на детерминация показва каква част от
вариацията на зависимата променлива се обяснява с вариацията на
независимите променливи. За линейните модели това означава каква
част от вариацията на номиналното изменение на зависимата
променлива се обяснява с номиналното изменение на независимите
променливи. При логаритмично-линейните модели например, доколкото
функцията логаритъм показва пропорционалната промяна
(благодарение на което с линейно-логаритмичните модели могат да се
определят еластичности), то коефициентът на детерминация показва
каква част от относителната промяна на зависимата променлива се
обяснява с промени във факторите, включени в модела. Очевидно е, че
абсолютната и относителната промяна не могат да бъдат сравнявани
директно.

Тестове за оценка на степента на годност на даден модел

спрямо друг модел
През последните десетилетия бяха разработени редица тестове,
позволяващи да се провери степента на годност на даден модел спрямо
степента на годност на друг модел (Реsаran М. Н. (1974). Това са така
наречените тестове за непокриващи се хипотези. Две хипотези се
наричат непокриващи се, ако независимите променливи, включени в
първата хипотеза, не се явяват независими променливи по отношение
на втората хипотеза. Тази група тестове - практически по различен
начин, комбинира двата модела и в зависимост от начина на
комбиниране се тестват различен тип ограничения по отношение на
коефициентите на обединения модел.
Известни са голям брой тестове за непокриващите се хипотези.
Първият тест е така нареченият обхващащ или заграждащ тест. Той
работи с горните два модела, като позволява част от независимите
променливи от първия модел да се включват и като независими
променливи във втория модел.
Другият основен тест от тази група е т.нар. J-тест, създаден през
1981г. от Davidson&MacKinnon.
Към тази група тестове принадлежат също N-тест, NT-тест, W-
тест, JA- тест, AIC- тест, SBC-тест, които се различават по комбинацията
от двете начални хипотези, както и по начина на решаване на
комбинирания регресионен модел и наложените ограничения.
Всички тестове изчисляват F-статистиката от налагането на
съответното за комбинирания модел ограничение и в скоби показват
вероятността, с която това ограничение се приема. Системата дава
едновременно тестовете както за приемане на хипотезата Н0 спрямо Н1,
така и тестовете за приемане на хипотезата Н1 спрямо Н0..
 Стабилност и устойчивост на модела
Тестовете за стабилност и устойчивост на модела са тестове,
показващи доколко разглежданият модел може да прогнозира коректно
резултатите за разглеждания показател. Тези тестове пряко се отнасят
към качеството на модела.
Тестовете за стабилност и устойчивост на модела са предложени
от Браун, Дърбин и Ивънс през 1975 г. и се базират на анализа на
рекурсивните остатъци на модела. Те успешно могат да се използват и
при съмнения за структурно прекъсване на данните. Тестовите
стабилност и устойчивост на модела позволяват да се направят
заключения за наличието или отсъствието на структурно прекъсване на
данните, предполагайки че оценените коефициенти са еднакви за всички
подпериоди на разглеждания период, но имат значително по-малка сила
от специализираните тестове за анализ на структурно прекъсване
(СНОW TEST).
Двата основни теста от тази група са: CUSUM и СUSUMSQ.
Доколкото тези тестове се базират на рекурсивните остатъци, първо ще
разгледаме какво представляват те. За простота ще използваме
еднофакторен модел от вида:

Y = а + bХ + ε (1)

Нека да приемем, че за оценка на този модел разполагаме с N на

брой наблюдения за Y и X. Механизмът на получаване на рекурсивните
остатъци е, че оценката на параметрите на модела се прави, като
последователно се използват 2, 3, 4 и т.н. наблюдения (едно не може да
бъде използвано, тъй като на основата на едно наблюдение не могат да
се оценят двата параметъра на модела) и се определя остатъкът на
основата на следващото наблюдение.

Нека при оценката на параметрите на модел (1) при използване

само на първите две наблюдения, са получени коефициенти, означени с
а2 и b2. Тогава оцененият модел може да се запише така:

Y = а2 +b2Х + ε (2)

където е е грешката на модела, а а2 и b2са оценените параметри.

Ако модел (2) се приложи по отношение на третото наблюдение,

то за грешката ще се получи следното:

ε 3 = Y3 - а 2 - b 2Х3 (3)

Аналогично, ако се използват първите три наблюдения за оценка

на параметрите на модел (1), то оцененият модел може да се запише
така:

Y= а3 + b3Х + ε (4)
 Ако модел (4) се приложи по отношение на четвъртото наб-
людение, то за грешката ще се получи следното:

ε 4 = Y4 – а3 – b3Х4 (5)
Аналогично за грешката при t-ото наблюдение се получава

ε t = Yt – аt-1 – bt-1Хt (6)

като коефициентите аt-1 и bt-1 са оценени на основата на първите t-1

наблюдения.

Именно тези грешки или остатъци, получени от равенства (3), (5) и

(6), се наричат рекурсивни остатъци или рекурсивни грешки.

Двата теста за стабилност и устойчивост на модела- CUSUM и

СUSUMSQ, се базират на анализа на тези рекурсивни остатъци.
Разликата между тях е, че единият анализира директно кумулативната
сума на рекурсивните остатъци, а другият тест кумулативната сума на
квадратите на тези остатъци- разбира се, и в двата случая
нормализирани по определен начин.

Нулевата хипотеза при CUSUM -теста е, че редът на кумула-

тивните суми на нормализираните рекурсивни остатъци има средна,
равна на 0, и вариация, приблизително равна на броя на сумираните
остатъци. Резултатите от теста се дават във формата на графика,
показваща интервала или границите, в които трябва да се движат
рекурсивните остатъци, за да бъде моделът стабилен, както и графиката
на остатъците за анализирания модел при различен брой наблюдения.
Тези граници зависят от броя на остатъците и интервала на значимост.
Ако графиката на остатъците лежи в очертания интервал, то нулевата
хипотеза се приема, т.е. моделът е стабилен. Ако графиката на
остатъците излиза извън граничния интервал с увеличаване на броя на
използваните наблюдения, то нулевата хипотеза се отхвърля, т.е.
моделът е нестабилен. Ако само за определени наблюдения графиката
на остатъците излиза извън очертания граничен интервал, то при тези
наблюдения е вероятно да се наблюдава структурно прекъсване.
СUSUMSQ-тестът разглежда кумулативната сума на квадратите
на рекурсивните остатъци. Двата теста CUSUM и СUSUMSQ, се
различават и по начина, по който се определят ограничителните линии, в
рамките на които моделът е стабилен. Ако графиката на остатъците
лежи в очертания интервал, то нулевата хипотеза се приема, т.е.
моделът е стабилен. Ако графиката на остатъците лежи извън граничния
интервал с увеличаване на броя на използваните наблюдения, то
нулевата хипотеза се отхвърля, т.е. моделът е нестабилен.
Обикновено иконометричните системи, които поддържат тази
група тестове, изпълняват двата теста последователно, без да се налага
допълнителна намеса. Когато заключенията, които се правят от двата
теста самостоятелно са различни, извод за стабилността на модела не
може да се направи.
 13. Информация и управление. Дефиниция и характеристики
на информацията. Перфектна, не-перфектна и асиметрична
информация. Информацията - бизнес ресурс

В резултат от бурното развитие на човешката дейност в

съвременното общество се увеличава броят на стопанските организации
и се усложняват производствените, икономическите и стопанските
процеси. Това води до нарастване на обема на обработваната
информация в процеса на управлението.

Същност и видове информация

Съществуват много определения на понятието информация. Към
тях се отнасят както общоприетото енциклопедично определение, че
информацията е съвкупност от сведения, определящи степента на
нашите знания за различните събития, явления и факти, така и общото
философско определение за информацията като отражение на реалния
свят и т.н.
Използването на понятието информация във всички области на
науката, техниката и социалната практика е причина в него да се влага
различен смисъл.
Кибернетиката третира информацията като мярка за подреденост
на системата, за отстраняване на нейната неопределеност. В случая
информацията служи за измерване на определеността на системата, за
нейната организираност. От гледна точка на кибернетиката не всяка
съвкупност от сведения е информация. Важна роля за определяне на
информацията имат ползвателите. Те именно определят кои сведения
са информация- тези, които позволяват да се отстрани
неопределеността на системата.
Информацията е мисловна категория и най-общо може да бъде
определена като съвкупност от данни и знания за системата,
характеризиращи нейната организационна структура, поведение и
състояние както в съвкупност, така и за отделните й елементи. С появата
и развитието на кибернетиката, изчислителната техника и
информатиката понятието информация придобива още нови значения.
То се обособи като нова категория. Причината е, че при нарастването на
мащабите на производството и при обособяването на сложните системи
за управление не е възможно да се осъществява компетентно
управление без достатъчно точна. и навременна информация.
Същевременно в съвременните условия науката предоставя средства и
методи за реализиране на информационните процеси и за управление.
Съществува и тясно практическо определение за понятието
информация, основаващо се на технологията на нейната обработка.
Технологичният аспект при трактовката на понятието информация
включва нейното определяне като обект на предаване, съхраняване и
обработка. При технологичния подход информацията се третира като
ресурс. Става въпрос за информационен ресурс, т. е. за данни, които се
подлагат на редица процедури - събиране, предаване, обработка,
съхраняване.
Съчетаното използване на кибернетичния и технологичния подход
позволява, като се разглеждат отделните процедури над информацията,
да се приема, че сведенията, които са на входа например на
процедурната обработка, не са информация, а такива са само тези на
изхода на процедурата, и то при условие че резултатът от обработката
отговаря на поставената цел при решаването на конкретната задача. По
този начин данните на входа изпълняват ролята на своеобразна
суровина, от която се получава резултатната информация в качеството
на готова продукция.
Управляващите работят с информация. Тя е предмет и продукт на
труда им. Информация преработват мениджърите и специалистите по
производството, труда, персонала, финансите, икономистите, счетоводи-
телите и т. н. Тази информация обаче е различна по своя вид, обем и
характер - производствена, административна, политическа, икономичес-
ка, социална, научно-техническа. Тя се изразява с числа, символи и
текст.
 Посоченото показва, че информацията може да бъде
класифицирана в зависимост от изпълняваните управленски функции.
Комплексният анализ на информацията, която се използва при
управлението, показва, че тя може да бъде разделена на две основни
групи: научно-техническа и социална.
Научно-техническата инфомация включва резултатите от научните
изследвания в областта на съответната дейност - необходими суровини,
машини, технологии и пр..
Социалната информация включва сведения, необходими за управ-
лението на обществото и неговите социални организации, звена и поде-
ления, и се обобщава в отраслов и териториален аспект.
Икономическата информация е част от социалната и отразява
възпроизводствения процес.
В зависимост от мястото на възникване информацията е
вътрешна (възниква в системата) и външна (възниква вън от системата,
но оказва влияние върху нейното поведение).
Вътрешната информация се характеризира с голям обем и голяма
честота в периодичността на възникване. Нейната обработка е свързана
с извършване на несложни процедури по предварително определен
алгоритъм, което предопределя необходимостта от използване на
компютърна техника за извършване на информационните процедури.
От своя страна външната информация постъпва от системи, с
които се осъществяват икономически контакти (фирми, организации,
предприятия, финансови учреждения и т. н.). За тази информация са
характерни някои особености (например голяма част от нея е текстова,
обикновено е с голяма и нерегулирана периодичност и т. н.), което
създава трудности при формализиране на външната информация.
В съответствие с движението си в системата информацията може
да бъде класифицирана като входяща, съхранявана и изходяща.
В зависимост от своето предназначение и периода на
актуализиране информацията е нормативно-справочна, планова,
отчетна и аналитична.
Нормативно-справочната информация включва указания,
нормативни документи, нормативи, норми, цени, разценки,
наименования и др.
Плановата информация е свързана с бъдещи събития и процеси.
Отчетната отразява в документиран вид процесите в системата.
От своя страна в зависимост от признака време отчетната информация е
оперативна, счетоводна и статистическа.
Аналитичната информация включва всички . показатели,
необходими за оценка на състоянието на управляемия обект и
използване на факторите на производството.
Както личи от посоченото, информацията, използвана в процеса
на управление, е различна по своя вид в зависимост от
класификационния си белег. Същественото тук обаче е, че управлението
се осъществява при наличието на достатъчна по обем и качество
информация за състоянието на отделните елементи на системата за
управление и на външната среда. Управлението не може да се
осъществява без информация,- тъй като то не е веществено-
енергетичен, а информационен процес.
 Перфектна, неперфектна и асиметрична информация
Стойността на информацията зависи от степента, в която тя
намалява неопределеността на заобикалящия ни свят, като в крайна
сметка решаващ критерий за ценността на дадена информация е
доколко тя е полезна при вземането на определено решение.
През последните години, с развитието на науката за
управлението, концепцията за информацията бележи съществено
развитие. Трактовката на кибернетиката, че информацията е средство за
отстраняване на неопре-делеността на системата, се развива и се
свързва с процеса на вземане на решение. Подчертава се, че
информацията всъщност представлява данни, съответстващи на дадено
управленско решение, т. е. данни, обработени с определена цел. Както
става ясно, информацията се свързва с нейното подготвяне
(преработването на данните) за удовлетворяване на потребителите. По
този начин се акцентира върху предназначението й, като крайният
потребител-определя доколко обработените данни съдържат
информация.
Очевидно превръщането на данните в информация в резултат на
обработването им с определена цел зависи пряко от изискванията на
управленското решение.
Вече бе посочено разбирането на информацията като данни,
обработвани за постигане на определена цел. В случая целта е да се
подпомогне вземането на управленско решение по определен проблем.
Съществуват много определения за управленското решение. В
част от тях като задължително условие се подчертава наличието на
алтерна-тивност, без. която е невъзможно да съществува управленско
решение. В други определения акцентът се поставя върху писмената или
устната форма на представяне на управленското решение и т. н. По
принцип управленското решение следва да се определи като
предписание за действие към един или друг субект от системата за
управление, след като по определен критерий е направен избор от
възможните варианти.
Решенията се вземат от хора, натоварени с тази задача (известни
в литературата като „лице, вземащо решение"). В бизнеса тези хора се
стремят да изпълняват определени организационни цели и имат
предварителни знания в конкретната област, които използват при
вземане на решения. Необходимо е обаче да определят начина за
обработка на информацията, нужна за вземане на,решение. Те трябва
също да установят, доколко качествено се събира и обработва
информацията по съответната проблемна ситуация, да формулират
целите на решенията и стратегиите за постигането им.
В зависимост от личния стил на човека, вземащ решение; след
получаване на необходимата информация едни специалисти разчитат
повече на интуицията, опита, практиката и здравия смисъл. Както се под-
чертава в литературата, тази група често има трудности при намиране
на обяснение за препоръчваните решения.
Друга група вземащи решения извършва дълбоко аналитично
мислене, за да достигне до решение. При характеризиране на
препоръчваните решения те са в състояние да дадат подробни
обяснения, обхващащи чрез количествени измерители причините за
взетото решение.
Ясно е, че независимо от конкретния стил на работа на управля-
ващия трябва да се предостави необходимата информация за вземане
на решение.
Тази информация е необходима на всички етапи от процеса на
вземане на решение: проучване, анализ и избор.
По време на проучването е нужна информация, която да бъде
представена по начин, позволяващ формулирането на проблема. Тук се
включва обработване на данни.с цел получаване както на вътрешна
информация за състоянието на управляемия обект, така и на външна -
за околйата среда (напр. за мнението на клиенти, условията на банки и
пр.)
Целта на анализа е да се създадат варианти за възможни
приемливи решения на съществуващия проблем. По време на този етап
е необходимо да се осигури информация, позволяваща оценка на
отделните алтернативи и евентуалните последствия от реализирането
им. Използва, се вътрешна и външна информация. Вътрешната включва
обработване например на данни за разходи за производството при една
усъвършенствана технология. От своя страна външната информация е
свързана с изискванията на пазара и реакцията на конкурентите.
Пълният анализ, направен при наличието на достатъчна и достоверна
информация, улеснява възможността за избор, защото позволява
сравняване на различни алтернативни варианти.
Изборът включва използване на информация за критериите за
избор и информация от оценките, направени по време на анализа.
Както личи от посоченото, процесът на вземане на решения е
неразривно свързан с използването на различни видове информация, от
чието качество зависят резултатите от изпълнението на избраното
решение.

Информацията - бизнес ресурс

В световната и българската литература вече си пробива път
становището, че информацията е бизнес ресурс. Подчертава се, че в
миналото преобладаващата част от управляващите действат инстинк-
тивно и успехите им се свързват с техните лични качества като лидери.
По-късно мениджмънтът започва да се изучава, става професия. Основа
на мениджърските знания е информацията. Тя се получава от данни, т.е.
пътят е от данните през информацията до знанията.
Данните се обработват и представят на мениджъра като
информация, която се оценява в съответствие със съществуващите
знания. Той интегрира опита и информацията. Това е основание за
характеризиране на модерните общества като информационни.
Посоченото илюстрира необходимостта от съществени промени в
природата на процесите, свързани с осигуряването на управлението с
информация.
Обикновено когато се характеризира ролята на мениджъра, тя се
свързва с акцентиране върху неговата информационна дейност. Наред с
междуперсоналната му роля (свързана с представителност, лидерство и
контакти) и ролята му при вземане на решения се подчертава съществе-
ното значение на информационната роля на мениджъра.
Изтъква се значението на събирането и обобщаването на данните
и предоставянето на информация на заинтересованите членове на
организацията и на управляващите органи.
Необходимо е посочената информационна роля на мениджъра да
се отчита и при самия процес на вземане на решение. Характеризирайки
по-горе етапите на процеса на вземане на решение, се посочва
значението на информацията за разработване на варианти за вземане
на решения, избор или изясняване на причините за различията между
предварителните и очакваните резултати.
Измененията в природата на информационната дейност в ме-
ниджмънта през последните години са свързани с широкото разпростра-
нение на информационните технологии. Прилагането на компютри за
предоставяне на необходимата в бизнеса информация
революционизира мениджърската дейност.
Обикновено в теорията и практиката основните причини за авто-
матизиране на информационните процедури се определят от търсенето.
От своя страна търсенето се създава от:
• организационните нужди (промяна в организацията на производ-
ството, управлението, производствената структура и желание да се
увеличи ефективността на мениджмънта);
• потребностите на околната среда и осигуряването на конкуренто-
способност;
•развитието на технологиите (които изискват информация за
тяхното въвеждане);
• повишаването на образователното равнище и опита на мениджъ-
рите, които чувстват осезателно необходимостта от автоматизация на
информационните процедури.
Специалистите по мениджмънт изтъкват, че за получаване на
необходимата информация (като един от основните бизнес ресурси)
трябва да се използват компютри, тъй като това поевтинява
осигуряването на този ресурс. Основните пет преимущества на
компютрите за извършване на информационна дейност в сравнение с
човека са:
• по-голямо бързодействие;
• възможност за изпълнение на операции, които са много сложни
за човешкия мозък;
• голям капацитет на паметта;
• лишеността на компютрите от емоции, което е особено важно
при изпълнение на аритметични и логически операции както и при
анализиране на алтернативни решения;
• компютрите не се отегчават.
Посоченото е причина компютрите да се използват за извършване
на сложни, постоянно повтарящи се изчисления при осигуряване на
информацията като бизнес ресурс.
Във връзка с това американският професор по мениджмънт Арчи
Карол в отговор на въпроса, как компютрите влияят върху мениджмънта
изтъква:
 •компютрите увеличават продуктивността на мениджъра' и
организацията;
• променят природата на мениджърската работа и начина на
нейното извършване;
• добавят нови отговорности, с които е натоварен мениджърът.
В съвременното общество се използва терминът „информационни
технологии", като се разбират обикновено електронни технологии, изпол-
звани в различни сфери и дейности. В бизнеса информационните техно-
логии обединяват използването на компютърна техника и средства за .
комуникация за осигуряване на. необходимата за управлението инфор-
мация. -
Очевидна е необходимостта мениджърите да имат съвременни
знания за информационните технологии, за компютрите и тяхното прило-
жение, да умеят да използват машините в интерактивен режим, за да
осигуряват информацията като бизнес ресурс.

14. Видове информационни системи. Критерии за

класификация. Системи за събиране и обработка на данни.
Управленски информационни системи. Системи за подпомагане
вземането на решения. Експертни системи.

Информационните системи могат да се групират по различни

критерии:
1. Степен на формалност;
2. Степен на автоматизиране;
3. Степен на типизиране;
4. Обхват на използване;
5. Организация на обработката на информацията;
 6. Йерархично ниво на управление;
7. Функционална област.

Формални и неформални информационни системи

Формалните информационни системи се базират на ясно
установена дефиниция за това кое е информация, предварително
дефиниран (проектиран) процес за обработване на информацията, на
ясни процедури за събиране, съхраняване, обработване,
разпространяване, използване на информацията, формалните системи
функционират в съответствие с правила, които са относително
постоянни и трудно се променят.
В неформалните информационни системи (например мрежа за
разпространяване на слухове, формиране на мнение и др.)
информацията се получава и разпространява по неясни правила, не е
установено кое е информация, дали трябва тя да се съхранява.
Неформалните информационни системи са важни за функционирането
на организацията - често информацията в тях е вярна и се
разпространява по-бързо. Ето защо се правят опити за тяхното
формализиране.
Обект на нашето внимание ще бъдат само формалните
информационни системи.
Във връзка с формалните и неформалните информационни
системи се прави разлика между рутинна и нерутинна информация.
Получаването на рутинна информация е регламентирано. То се
извършва в съответствие с предварително определен график - например
седмичен отчет за стокооборота, месечно извлечение за движението по
сметка и т.н. Нерутинната информация се получава само при поискване,
като това може да е еднократно действие. Възможно е да няма ясни
правила за нейното получаване.
Във формалните системи преобладава използването на рутинна
информация. Формалните дейности и получаването на рутинна
информация са благоприятни за автоматизиране. Неформалните
дейности и получаването на нерутинна информация е трудно да бъдат
предвидени и описани. За тяхното автоматизиране могат да се
използват системи с общо предназначение - например за електронна
поща.

Степен на автоматизиране
Информационните системи според степента на автоматизиране на
обработката на информацията са ръчни и автоматизирани (компютърни).
Както вече беше посочено, в съвременните условия нараства делът на
компютърната обработка на информацията, т.е. съвременните
информационни системи са компютърни. Част от процедурите по
обработка на информацията обаче се извършват ръчно - например
попълване на документи за теглене/внасяне на пари, за банков превод,
попълване на молба за отпускане назаем; пренасяне на документи,
писма; телефонни обаждания и др. Във връзка с това често се получава
дублиране на ръчни и автоматизирани дейности, което е съществен
проблем при обработването на информацията.
 Степен на типизиране
Някои системи се проектират специално за удовлетворяване на
специфични потребности на определена организация - те са
индивидуални. Други системи, например за електронна поща, счетоводни
системи, офис-системи, се разработват с оглед удовлетворяване общите
потребности на различни организации - те са с общо предназначение.
Индивидуалните системи позволяват по-голяма гъвкавост, по-пълно
удовлетворяване изискванията на потребителите, но стойността на
тяхното разработване е по-голяма. Тяхното прилагане е целесъобразно
при уникални ситуации, за компютризирането, на които няма достатъчно
опит, когато изискванията на потребителите не може да бъдат ясно
формулирани, при прилагането на нови информационни технологии и
т.н.

Обхват на използване
Информационните системи според обхвата на тяхното използване
са организационни и интерорганизационни. Системите, обхващащи
информацията в границите на организацията, са организационни.
Системите, които свързват организацията с нейните клиенти,
доставчици, дистрибутори се наричат интерорганизационни, тъй като те
обхващат информация и нейното движение в различни организации.
Подобни системи подобряват връзките между партниращи си
организации. Благодарение на ефективното обработване на
информацията в дадена организация е възможно да се подобри
функционирането и производителността на труда на нейните партньори.
Примери за подобни системи са тези за резервиране на самолетни
билети SABRE, Apollo и др., за електронни междубанкови разплащания
S.W.I.F.T., БИСЕРА, за продажба на компютри от водещи фирми IBM,
Dell, Compaq - проект Rosetta и др.
Интерорганизационните системи, които предоставят услуги на
различни организации, като свързват много купувачи и продавачи,
формират електронен пазар. Те изпълняват ролята на електронен
посредник. Електронният пазар увеличава непрекъснато своя обхват,
тъй като компютърните и комуникационните технологии намаляват
съществено стойността на типични пазарни транзакции като поръчка на
стока, плащане, избор на стока, проверка на цена и т.н.

Централизирани и децентрализирани информационни

системи.
Информационните системи имат различна организационна
структура, която се определя от хронологичното им развитие, от
управленските решения относно предимствата и недостатъците на
централизираната и децентрализираната обработка на информацията.
При централизираните информационни системи обработката на
информацията се управлява от специализирано подразделение,
обикновено отдел "Информационни системи/технологии". То определя
стратегията за развитието на информационната система, процедурите
за обработката и защитата на информацията, извършва се
централизирано администриране на данните.
 В миналото централизираната обработка на информацията се е
извършвала на едно и също място, от един процесор. Съвременните
централизирани системи може да се базират както на един процесор,
така и на компютърна мрежа.
Централизираните информационни системи имат редица
предимства. По-важните от тях са:
• централизирано управление на развитието на системата;
• по-ниска стойност на обработката;
• възможност за разработване и изпълнение на дългосрочни
стратегии;
• по-голяма ефективност при автоматизираната обработка на
информацията;
• централизиран контрол и защита на информацията;
• по-лесно прилагане на различни стандарти;
• системата се поддържа от квалифицирани специалисти, които
имат по-голяма мотивация, възможности за развитие.
Децентрализираните информационни системи имат няколко
центъра на управление. Обработката се извършва в различни
подразделения - отдели, клонове. Възможно е използването на различни
процедури за обработка, различни подходи за разработване, обособени
бази от данни. Основните предимства на децентрализираните системи
са:
• по-голяма гъвкавост на информационната система, по-бързо
реализиране на нужните промени;
• по-пълно удовлетворяване на изискванията на потребителите;
• възможност за по-бързо внедряване на нови информационни
технологии, за експерименти;
• по-прецизна оценка на разходите и ефекта от
автоматизираната обработка на информацията.
При децентрализираните информационни системи е възможно
допускането на противоречие и несъвместимост в използваната
информация.
Очевидно е, че и двата подхода за организиране на обработката
на информацията имат съществени предимства. Съвсем естествено е
преминаването към хибридни структури, които интегрират
предимствата на централизираната и децентрализираната обработка.
Това става възможно благодарение на технологията клиент-сървър.

Връзка с йерархичното ниво на управление

Когато се поставя акцент върху предназначението на
информационните системи, необходимо е да се изследва тяхната връзка
с йерархичните нива на управление. На всяко ниво се формират
специфични информационни потребности и изисквания, за
удовлетворяването на които са необходими определени информационни
технологии.
Според йерархичното ниво на управление и използваните
информационни технологии се обособяват следните основни групи и
видове информационни системи:
 1) Системи за оперативно управление - системи за обработка на
транзакции (TPS - Transaction Processing Systems);
2) Системи за работа със знание - работни станции, офис-системи;
3) Системи за тактическо управление - управленски
информационни системи (MIS - Management Information Systems), и
системи, подпомагащи вземането на решения (DSS - Decision Support
System);
4) Системи за стратегическо управление - системи, подпомагащи
главния мениджър (ESS - Executive Support Systems),
Тази класификация е много важна за определяне на възможно-
стите, ролята и значението на информационните системи в органи-
зацията.

Системи за оперативно управление.

От гледна точка на потребителите те поддържат осъществяването
на всекидневната дейност на организацията и осигуряват възможност за
нейното контролиране. Основна цел на тези системи е да дадат отговор
на въпроси като: каква наличност от дадена стока има в склада; какъв е
обемът на изплатеното възнаграждение за този месец; колко от
работниците и служителите днес отсъстват от работа: има ли свободни
места в хотела и др.
От гледна точка на информационните технологии системите за
оперативно управление се реализират като системи за обработване на
транзакции, които се наричат още системи за електронна обработка на
данни. Под транзакция при информационните системи се разбира
произволна дейност отнасяща се до функционирането на дадена
организация.
Системите за обработване на транзакции са компютъризирани
системи, които поддържат извършването на рутинни
действия/транзакции в организацията, например приемане на заявка за
закупуване на стоки или за услуги; наемане на работник; издаване на
фактура; издаване на касова бележка, откриване/закриване на сметка,
теглене/внасяне на пари по сметка и т.н. Те повишават бързината и
точността на обработката на информацията.
Системите за обработване на транзакции работят на най-ниско
ниво в системата за управление и обикновено в една функционална
област (например маркетинг и продажби, счетоводство). Примери за
такива системи са хотелските системи за резервации, системите за
поръчки, банковите автомати и др.
При обработването на транзакции обикновено се извършва
изчисляване, класифициране, сортиране, запомняне и четене,
обобщаване на информацията. Чрез тези операции може да се опише
всяка транзакция.
На оперативното ниво на управление задачите, целите и
ресурсите са ясно дефинирани. Транзакциите се характеризират с
големия си брой. Съществува прилика между подобни транзакции в
различни организации. Процедурите за тяхното извършване са добре
известни - те дефинират последователността от стъпки при
реализирането на транзакцията, информацията, подлежаща на
обработване и съхраняване, нейната защита, действията, които се
извършват при грешки.

Системи за работа със знание.

Подпомагат интегрирането и генерирането на ново знание в
организацията, проектирането на нови продукти. Това се реализира
например чрез използването на специализирани работни станции,
които предоставят средства за анализ, графична обработка, управление
на документи, комуникации. Те имат възможности за извършване на
сложни математически изчисления, визуализиране на модели,
симулиране на реални процеси и д р.
На това ниво на управление се използват и офис-системи, чрез
които се разпространява информацията, управлява се
документооборотът, координира се дейността, улесняват се
комуникациите между служителите. Обикновено офис-системите
включват средства за текстообработка, настолна издателска дейност,
комуникации (електронна поща, видеоконференции, гласова поща),
електронен календар.

Системи за тактическо управление.

Те се ползват от средния мениджърски персонал. На това ниво на
управление се прилагат управленски информационни системи и
системи, които подпомагат вземането на решения.
Управленските информационни системи осигуряват периодични
(седмични, месечни, годишни и др.) отчети за дейността на
организацията като обобщават информацията, събрана от системите за
обработване на транзакции. Ето защо те се наричат още системи за
отчети". Те се използват при вземането на структурирани решения.
В този случай е известно каква информация е необходима за
формиране на решението, какви фактори трябва да се отчетат, кои
параметри определят дали то е правилно или грешно.
Традиционните управленски информационни системи не са
гъвкави, не осигуряват големи аналитични възможности, формата и
съдържанието на отчетите са предварително определени и не могат да
се променят. По-новите системи от този вид са по-гъвкави -техният
софтуер дава възможност на мениджъра да създава нови отчети, да
комбинира по желан от него начин данни от различни системи за
обработване на транзакции и знания.

Системи, подпомагащи вземането на решения

Използват се при формирането на полуструктурирани и
неструктурирани решения, за които няма ясна процедура, а. факторите
за оценката им не могат да се определят предварително. Подобни
решения се вземат сравнително рядко - това не е периодичен процес.
Очевидно не е възможно да се предоставят подходящи отчети за
подпомагане вземането на подобно решение. Следователно системите,
които подпомагат вземането на решение, трябва да са гъвкави. Те
трябва да дават възможност на мениджъра сам да определи каква
информация му е необходима и как да се получи тя. Този клас системи
имат по-големи аналитични възможности в сравнение със системите,
разгледани преди това. Те се базират на модели за анализ на данните.
Оперативно отчитат информация от външната среда - например цени на
стокови и фондови борси. Необходимо е те да са проектирани така, че
лесно да се работи с тях, за да може мениджърът да използва по-
ефективно и по-пълно функционалните им възможности.

Системи за стратегическо управление.

Те трябва да дават възможност за отговори на въпроси като: в
каква област може да развием своя бизнес; какви инвестиции трябва да
направим, за да се защитим от цикличните кризи; кои активи на
компанията трябва да продадем, за да осигурим средства за новите
инвестиции. За тази цел се използват клас системи, наричани системи,
подпомагащи главния мениджър. Те осигуряват възможност за вземане
на неструктурирани решения. За разлика от другите видове, системите,
които подпомагат главния мениджър, не са предназначени за
решаването на специфични проблеми. Те осигуряват обща компютърна
м комуникационна среда, която поддържа решаването на динамично
променящ се набор от задачи. Системите, които подпомагат главния
мениджър, са проектирани така, че да извличат обобщена информация
от управленските информационни системи и системите, подпомагащи
вземането на решения. Същевременно те получават информация от
външната среда - например за нови закони, конкуренти и т.н., филтрират,
компресират, следят критични данни. Обикновено системите, които
подпомагат главния мениджър, разполагат с ограничени аналитични
възможности, но предоставят мощен софтуер за графична обработка,
могат бързо да предоставят данни от различни източници в офиса на
главния мениджър или в заседателната зала.
Необходимо е да се отчита, че главните мениджъри работят в
бързо променяща се среда. Въпросите, на които трябва да дадат
отговор, също се променят и не може да бъдат предвидени. Затова
системите, които подпомагат главния мениджър, трябва да се
адаптират към динамичните промени. Същевременно тяхното
използване трябва да е лесно и удобно, по-възможност да се променя в
съответствие с личния стил на мениджъра, с неговите изисквания и
предпочитания.
Логично възниква въпросът какви са връзките между основните
видове системи, които се използват на различни йерархични нива в
организацията. Системите от по-ниските йерархични нива обикновено
предоставят данни на системите от по-високите нива.
Различните видове системи трябва да са интегрирани помежду си,
за да се осигури движение на информацията между йерархичните нива
на управление. Това обаче е скъп процес. Обикновено в практиката
интегрирането между системите се реализира еволюционно. Повечето
системи се изграждат отделно една от друга, тъй като паралелното им
изграждане изисква огромни инвестиции. Този еволюционен подход сега
показва някои негативни последици, които произтичат главно от слабата
интеграция между отделните системи. Допуска се дублиране или
противоречия в информацията. Поради това се намалява
ефективността, появяват се тесни места при функционирането на
организацията. Някои от големите фирми като „General Motors", „Ford",
редица банки, „IBM" могат да си позволят и преминават към
изграждането на интегрирани информационни системи, при което се
извършва реинженеринг на тяхната дейност (BRe -Business
Reengineering и BPR - Business Process Reengineering). В резултат на
това се повишава тяхната конкурентоспособност на световния пазар.
Някои автори използват термина управленски информационни
системи (Management Information Systems) за обобщаване на всички
информационни системи, които поддържат функционирането на
организацията. При това в теорията по информационни системи се
допуска тафталогия - едно и също понятие се използва за описания на
интегрираните информационни системи и вид информационни системи
за тактическо управление. За да избегнем този проблем, ние ще
използваме за целта понятията информационна система или
компютърна информационна система, които са с най-висока степен на
общност.

Функционална област
Основните функции на организацията (вж. таблица) се поддържат
от обособени системи - например за маркетинг и продажби, за
управление на персонала и т.н. В големите организации
информационното обслужване на подфункциите на основните функции е
също обособено. Например функцията производство може да се
декомпозира на управление на процесите, планиране на материалите,
конструиране и т.н. В банковата дейност тази функция може да се
декомпозира на реализиране на услуги на клиенти, реализиране на
междубанкови разплащания, поддържане на извършваните услуги и
междубанковата търговия.

Таблица. Основни функции на организацията

Функция Съдържание
Производство Произвеждане на стоки и извършване на
услуги. Тази функция определя отрасловата
Маркетинг и принадлежност
Реализиране на на организацията
произведените стоки и
продажби
Финанси услугите
и Управление на финансовите средства на
счетоводство организацията (пари, акции, ценни книжа).
Персонал Отчитане
Наемане, на движението
развитие на на финансовите
работната сила,
поддържане на информация за персонала, за
извършената работа, заплащане

Реализирането на основните функции на организацията се

обслужва на всички йерархични нива на управление. Така например за
продажбите на оперативно ниво се използва система за обработка на
поръчките; чрез системата за работа със знание се проектират промоции
на продукти; управленската система следи отчетите за реализираните
продажби по региони, по периоди, както и съотношението им към
планираните продажби; на стратегическо ниво се разработват
дългосрочни прогнози за продажбите.
В различните организации се обособяват различни
информационни системи за едни и същи функционални области, тъй
като всяка от тях има специфични цели, стратегии, структура и извършва
определена дейност по различен начин. При някои стандарти дейности
като счетоводство, разработване на платежна ведомост е възможно
използването на типови решения, но обикновено е необходима
допълнителна настройка и адаптиране.

15. Проектиране на информационни системи. Проучване и

анализ. Разработване. Въвеждане в опитна експлоатация.
Наблюдение и оценка на работата на системата.
 Проектиране на информационни системи
Създаването на системи за компютъризация на управлението е
съвкупност от сложни дейности и отделни процедури, които трябва да се
изпълняват в строго определена последователност. По този начин се
формира верига от дейности и процедури, която за да бъде обхваната и
ръководена, е необходимо да бъде разделена на отделни фази.
Формирането на фазите е проблем на организацията на
изграждането на УИС, който има съществено значете за ускоряване на
проектирането и внедряването, а също и за получаване на желания
ефект от автоматизацията.
Широкото разпространение през последните години на готови
програмни продукти и развитието на информационните технологии дове-
доха до опростителско разбиране на проблема за организацията на
внедряването на компютърни приложения в практиката. След
определяне на областите за компютьризация (например счетоводно
отчитане, труд и работна заплата и т. н.) потребителите избират (в някои
случаи и при липса на достатъчна информация) програмния пакет.
Пакетът се купува заедно с препоръчваната техника, инсталира се,
подготвят се кадрите и се пристъпва към експлоатация. Практиката
показва, че подобен подход може да се приложи за малък обект. В
литературата се подчертава, че е малко вероятно подходът да бъде
задоволителен при разработването на „по-сложна система за средни и
големи организации". Неприложимостта на подобен подход се
аргументира със сложността на обработката на данните в средни и
големи организации. Техните информационни потребности са
специфични, което налага предварителното определяне на
потребителските изисквания, като на тази основа се извърши
проектиране, въвеждане в действие и поддържане.
Очевидна е необходимостта от наличие на обща информационна
политика в организациите, защото в противен случай ще се реализира
електронна обработка на данните за отделни изолирани една от друга
задачи, което ще затрудни създаването на УИС. По този начин няма да
се реализира системният подход, а също и останалите принципи за
създаване на УИС и няма да се постигне същността на Тази система.
Съществуват редица причини, които предизвикват
необходимостта от създаване на УИС. Като най-важни се посочват:
1. Действащата система не се справя със задачите. Независимо от
това, дали съществуващата система е ръчна или частично
автоматизирана, трябва да се изследва дали тя отговаря на
изискванията на обекта. Възможно е тази система да не носи
удовлетворение по отношение на сроковете за предоставяне на
резултатната информация, да не съответства на промените в
организационната и управленската структура на обекта и пр.
2.Минимизацията на разходите. Компютърната обработка позво-
лява да се намалят разходите в сравнение с ръчното изпълнение на
процедурите. При замяна на частично автоматизирана информационна
система с УИС обикновено възможностите за минимизиране на
разходите могат да бъдат отчасти изчерпани. Поради това ползата в
сферата на управлението не би могла да се изтъкне като основен
аргумент за създаване на нова система. Независимо че не е основна
причина, трябва да се отчита, че при УИС разходите намаляват, защото
дейностите по обработката на данните се изпълняват по-бързо и по-
евтино поради използването на съвременни информационни технологии.
3. Предлагането на по-добра вътрешна информация за вземане
на решения. Управляващите осъзнават, че компютърната система
предоставя бърза, точна и целенасочена информация. Това е причина
за вземане на по- ефективни решения.
4. Предлагането на конкурентни услуги на клиентите. Тук се
отнасят услуги, свързани с правенето на бързи справки на клиентите, яс-
ното и четливо оформяне на документите, използването на банкови
автомати и т. н. След като една фирма в съответния бранш предоставя
подобна възможност, останалите трябва да я въведат незабавно, за да
не загубят в конкуренцията за производство или продажба на
съответната стока или услуга.
5.. Възможностите, предлагани от новите технологии.
Технологиите, основаващи се на ръчно изпълнение на операциите или
на частична автоматизация на отделните процедури, обикновено не
предлагат улесненията, базиращи се на използване на съвременни
технологии. Бързото навлизане на постиженията на науката в
компютърната техника и технологии непрекъснато води до нови
възможности при обработката на данните, получаването на резутатната
информация и нейното предоставяне на потребителите. Тук влияние
оказват повишените възможности на компютрите по отношение на
бързодействие, капацитет на оперативната памет и външните
запомнящи устройства, използването на нови запаметяващи устройства,
навлизането на нови операционни системи с олекотен диалог и по-
големи възможности/създаването на голям брой евтини програмни
продукти, ориентирани към крайния потребител.
6. Репутацията, дължаща се на новите технологии. Всеизвестно е,
че фирмите, използващи компютри за изпълнение на информа-
ционните процедури, вдъхват достатъчно респект. Контрагентите
разчитат на стабилността и конкурентносттанатези организации.
7. Промените в законодателството. Обикновено те са катализатор
за внедряване на УИС или други нови компютърни разработки. Тези
промени в нормативната уредба водят до желание да се извършват
промени в съществуващата технология за обработка на данните, за да
се отговори на новите изисквания. Пример в това отношение може да
бъде въвеждането на ДД.С, което наложи промени в използваната до
този момент информационна технология.
Разкриването на причините, предизвикващи необходимостта от
създаване на УИС, е възможно след изследване на състоянието на
информационното обслужване в обекта. След вземането на решение за
изграждане на системата се пристъпва към нейното разработване и
внедряване. Това налага формиране на дейностите по създаване на
УИС във фази.
Обособяването на фази е свързано преди всичко с определяне на
последователността на изпълнение на отделните дейности от
технологичния процес на създаване на УИС. По този начин се получава
етапността, която може да се определи като разполагане във времето на
елементите на технологията на проектиране и внедряване на системата.
 Съществено значение за изграждането на системи за
компютаризация на управлението имат (освен видовете работи и
последователността на извършването им) също и документите, които
трябва да съпътстват дейностите и процедурите. .
Документирането е елемент от цялостния проект при
изграждането на системи за автоматизация на. управлението и има
пряко отношение към планирането, договарянето, финансирането,
отчитането и функционирането.
Чрез точното определяне на дейностите и процедурите, които ще
се изпълняват на отделните фази, се създават условия за
регламентиране на правата и задълженията на специалистите от
фирмата, създаваща системи за компютъризация на управлението, и на
участниците от самия обект.
Съществува също взаимовръзка между съдържанието на фазите
и възприетия методически подход за проектиране на отделните
елементи на системата. По този начин процесът предявява изисквания
към етапността и технологията на проектиране и внедряване. От друга
страна, използваните технически средства оказват влияние както върху
технологията на проектиране, така и върху организацията на
проектантската дейност. Както личи, въпросът за формирането на фази
е сложен и взаимосвързан с възприетата методология и методическия
подход за създаване на УИС.
Успешното организиране и реализиране на УИС е немислимо без
обосноваване на различните дейности във фази, съответстващи на
жизнения цикъл на системата.
Разработването не може да премине от една фаза към друга, без
да са завършени всички дейности и да е разработена документацията от
предходната фаза. По този начин един сложен процес се разделя на
дейности, които се извършват по различно време, но. са
взаимосвързани. Това улеснява процеса на координация при
създаването на системата. Същевременно разработваната
документация е средство за комуникация между различните
специалисти, участващи в изграждането на УИС.
Опитът показва, че е целесъобразно да се възприемат фазите:
Проучване и анализ, Разработване на системата и Внедряване. Наред с
тях е необходимо след въвеждането на системата в експлоатация
перманентно да се осъществява оценка на работата на системата.

Проучване и анализ
Както личи от наименованието, целта на тази фаза е да се
изследва, анализира и оцени съществуващата система за обработка на
информацията в обекта и да се определят насоките за нейното бъдещо
усъвършенстване в условията на автоматизацията. В резултат от
проучването се съставя технико-икономически доклад. Получените
резултати от проучването и анализа се използват и при разработването
на проектните и програмните решения.
Изследването, анализът и оценката на съществуващата система
за обработка на информацията се извършва въз основа на проучване на
първичните документи, създавани в обекта или неговите поделения, и
начина на тяхното получаване, съществуващия документооборот и
информационните потоци, правилниците за вътрешния ред и всички
нормативни документи, използвани в процеса на управлението.
Изследва се също начинът на обработване на първичните данни и
използването на резултатите от обработката.
Направените анализи и комплексна оценка се използват за
разработване на насоки за бъдещото усъвършенстване. Тези насоки
включват процедурите и операциите, подлежащи на автоматизация, и
вариантите на новата система за обработка. Предлага се нов
информационен модел и се прави характеристика на електронната
обработка на данните, разработват се логическата структура на входно-
изходните документи и информационната база. Обосновават, се
предложения за информационните потоци и обобщени вериги за
автоматизирана обработка на данните. Съставя се списък на
номенклатурите и класификаторите и се определят изискванията към
тях. Посочват се изискванията за защита на информацията, а също и
изискванията към програмното и техническото осигуряване. На тази
фаза се проучват възможностите за използване на типови решения и
готови програмни продукти. В резултат на това се аргументират
възможностите за използване на определен вид технически средства и
конкретни програмни продукти. Правят се приблизителни изчисления за
разходите за създаване и експлоатация на системата и очакваните
ползи.
Както личи, на тази фаза се извършва анализ на
информационните процеси. Той позволява да се даде отговор на
въпросите, какво трябва да се извършва, за да се постигнат целите и да
се осъществи функционирането на изследваната система. Това налага
декомпозиране на функциите на системата на техните логически
елементи и разработване на логически модел на информационните
процеси. Този логически модел е целесъобразно да бъде представен
чрез блок схеми. Тук се включват блок схеми на потоците от данни със
спецификация на алгоритмите, като се цели пълно обхващане на
процесите във всяка проблемна област.
Използването на логически блок схеми позволява нагледно да се
представи последователността от.действия. Те са лесни за разбиране и
проследяване. При последващо същинско проектиране те могат успешно
да се детайлизират и използват за разработване на проектни и
програмни решения.
На тази основа се разработва становище относно обхвата на дей-
ствие и целите на УИС. В него се очертават проблемите, които ще бъдат
обект на решаване, обхвата за всеки проблем и обща оценка за раз-
ходите за създаване на УИС.
Наред с проучването и анализа на информационната система на
конкретния обект по време на тази фаза се изследват информационните
взаимовръзки с околната среда.
По време на проучването с цел осигуряване на разработването и
внедряването на системата се съставят програма и организационно-
технически мероприятия, т.е. детайлен план за работа.
Резултатите от извършването на посочените видове работи се
оформят в технико-икономически доклад. След като експертен съвет
приеме технико-икономическия доклад, въз основа на съдържащите се в
него предложения за УИС се разработва технико-икономическо задание.
То съдържа основанието и целта на разработването на системата,
нейния обхват и структура, изискванията на възложителя по отношение
на функционирането й. Съществен елемент на технико-икономическото
задание са изискванията към информационното, програмното и техни-
ческото осигуряване. В него намират място и специфичните изисквания
на възложителя по отношение на нормативно-правни, кадрови и органи-
зационни проблеми. Определят се сроковете за разработване и вне-
дряване на системата и срокът за възстановяване на направените
разходи.
Тази фаза е задължителна, когато се разработва цялостна
система, а в случаите на проектиране на отделни задачи е възможно
извършването на изследването в ограничени мащаби.
Фазата Проучване и анализ обаче не трябва да се подценява,
защото в резултат от направеното проучване се разработват
предложенията за вида, обхвата и общата конфигурация на системата.
На основата на извършеното проучване се проектират логическата
структура и организацията на системата за автоматизация на
управлението, като по този начин по време на тази фаза се изпълняват и
дейности, свързани с проектирането. Те се отнасят към проектиране на
логическата структура на информационната система и формулиране на
основните изисквания към програмното и техническото осигуряване..
Същевременно, за да се извършат логическо проектиране и организация
на информационната система, се изследва и проектира при необхо-
димост нова управленска технология. За целта управленският процес се
декомпозира на процедури и операции и се създава технологична доку-
ментация за входящите и изходящите връзки на всяка операция, за
технологичното описание на операциите и връзките им с
автоматизацията на информационните процеси. По този начин се
открояват процедурите, които ще се автоматизират, и участието им в
управленския процес
Разработената обща конфигурация на информационната система
и определените области на автоматизация се използват за формулиране
на изискванията към техническите и програмните средства, при което се
отделя особено внимание на възможностите за използване на готови
програмни продукти.
Необходимо е предложенията за УИС да се разработят във
варианти. Основа за различни варианти могат да бъдат организацията
на обработка на информацията, различията в комуникацията)
използваните компютри, програмните продукти, които могат да намерят
приложение, и участието на потребителите в извършването на
информационните процедури. Тези варианти на решение се предлагат
на експертен съвет със съответната обосновка на всеки от тях. В
резултат от проучването и анализа, е необходимо да се преценят
възможностите за реализация на взетите решения. Наред с
използването на критерии от икономически и технически характер е
необходимо да се отчита реализируемостта при селекцията на
алтернативни решения. След приемането на един от вариантите той се
използва за разработване на технико-икономическо задание и е основа
за дейностите, включени във фазата Разработване на системата.
 Разработване на системата
Основа за дейностите, извършвани по време на фазата
Разработване на системата, са вариантът и логическата му конструкция,
приети от експертния съвет като резултат от фазата Проучване
и.анализ. На фазата, свързана с разработване на системата, се
детайлизират проектните и програмните решения до подходящ вид за
нейното функциониране и се разработва документацията, необходима за
внедряване и работа наУИС. Това определя целите на фазата-
разработване на проектни решения, тяхната програмна реализация и
проектирането им. По време на тази фаза се извършват проектиране и
програмиране. Това деление е направено с известна степен на
условност, защото дейностите, включени в проектирането и
програмирането, се преплитат и изпълняват паралелно или
взаимосвързано. Особено ясно проличава условността при използване
на готови програмни продукти за микрокомпютри. Независимо от това
обаче, е необходимо да се използва това разделяне, защото по този'
начин точно се характеризира комплексът от дейности, които трябва да
бъдат извършени при създаването на УИС.
Проектирането включва детайлизиране на модела за обработка
на информацията, проектиране на входа, изхода, кодовете, масивите и
организацията им, технологията на обработка на данните, точния'брой и
разположение на изчислителната техника и връзките на потребителите с
техническите средства, резултатната информация и начина на нейното
използване. Съществена част от проекта са документите, описващи
детайлно автоматизираната обработка, т.е. технологичната
документация.
От създадените документи обаче зависи в пълна степен въз-
можността за функциониране на системата. Мнението на специалистите
е, че документи и стандарти са необходими, защото хората, които
проектират, обикновено не са тези, които внедряват и експлоатират.
Поради това се препоръчва използването на стандарти по проектиране и
програмиране. Тези стандарти включват конвенционални наименования
на данни и файлове, речници за данни, начин на изразяване на схемата
за обработка. Независимо че въпросът документите и стандартите е
решен, често се внедряват разработки без необходимите документи,
което е предпоставка за грешки и бъдещо отказване от системата.
Проектът включва пълно характеризиране на процеса на
обработка на информацията- от възникването на данните до
използването на регулиращата информация за вземането на
управленски решения.
По време на тази фаза се извършва физическото проектиране.
Проектират се формите на носителите на първичната информация
(документи и екрани), схемите за нанасяне на информацията върху
машинни носители, записите, файловете и методите за тяхната
организация, формата и съдържанието на резултатните документи и
екрани. Елементи на проекта са структурите на системата за кодиране,
номенклатурите и класификаторите, необходими за нейното
функциониране. Разработват се номенклатури и се шифрират.
 Правят се изчисления за разходите за изграждане на системата,
експлоатационните разходи и очакваните ползи. На тази основа се
определя времето за възстановяване нз разходите за автоматизация на
управлението. Направените разчети са по-точни в сравнение с
направените по време на проучването, защото се основават на по-
голяма точност при определяне броя на техническите средства,
разходите за проект и програми и на отделните видове експлоатационни
разходи.
Докато при определянето на разходите за създаване на системата
не съществуват трудности, това не е така при определяне на експлоата-
ционните разходи. Наред с фиксираните разходи, свързани с енергия,
консумативи, заплати (в зависимост от възприетата организация на
обработка на информацията), обучение, е необходимо да се предвидят
разходи за поддържане и усъвършенстване.
По отделни задачи се посочват последователно операциите, въз-
никването и движението на информацията през отделните управленски
звена, алгоритмите за обработка на информацията, използваната
система за контрол с цел осигуряване на достоверността на,
информацията. Определят се мерките за защита на данните и се
описват действията, които трябва да се предприемат при частичен или
пълен отказ на техническите средства.
Самостоятелен раздел от проекта е техническото осигуряване,
където се посочва съставът на техническите средства.
След определяне на техническото осигуряване в проекта се
описват начините за подготовка на информацията върху машинни
носители, предаването на данните по каналите за връзка и
обработването на информацията. За представяне на. технологията се
съставят необходимите блок схеми. Елемент на проекта е и план-
графикът за експлоатация, в който се посочват сроковете за получаване
на входните данни, необходимото време за обработка на информацията,
сроковете за предоставяне на резултатна информация на
потребителите. Този документ е от особено значение при обработката на
информацията в организационна форма за използване на
изчислителната техника - фирми, изградени на регионален принцип,
които обслужват и извършват информационен сервиз.
Посоченото е основание за по-голяма яснота и прегледност, за
обособяване на работата при проектирането в следните основни
дейности:
1.Подготовка за физическо проектиране
2.Физическо проектиране
3.Проектиране на интерфейса човек-машина
4.Избор на базовото програмно осигуряване
5. Проектиране на.организацията и технологията на обработка на
информацията в УИС
6. Икономическа обосновка на проектираната УИС.
След проверка на документацията от експертна комисия се
отстраняват забелязаните недостатъци и се извършва техническо
оформяне и комплектуване на документите.

Въвеждане на системата в опитна експлоатация

 Подготовката на обекта за опитно внедряване на системата
включва извършването на всички дейности от организационен и
технически характер, който създават нормални условия за опитната
експлоатация на системата.
На първо място, от значение е да се определи начинът, по който
ще се извърши опитната експлоатация. Изборът включва насочване към
обработка на информацията за минали отчетни периоди, като пред-
варително се определя дали пълно или частично ще бъдат обхванати-
информационните потоци. Възможно е също да се възприеме вариант
на паралелна работа, т.е. обработка на информацията по
съществуващата технология и по технологията, възприета в УИС.
На следващо място, по време на въвеждане на УИС, в опитна екс-
плоатация се извършва доставка и инсталиране на техническото
осигуряване, а също така инсталиране на операционната система.
Необходимо е да се осигури кирилизиране на печатащите устройства и
да се създадат всички условия за безпроблемно инсталиране на
програми и въвеждане на данни. Тези дейности са насочени към
осигуряване на предпоставки за създаване на информационна база на
конкретната УИС.
На трето място, съществен момент от работата по подготовката и
внедряването е създаването на информационната база на системата.
Тук се отнасят дейностите, свързани с организирането на записването на
нормативната и справочната информация върху машинни носители,
физическото инсталиране на базата от данни и извършването на т. нар.
конверсия на файловете.
На четвърто място, при подлнювша за внедряването е
необходимо да се квалифицират потребителите чрез подходящо
обучение. Необходимо е да се получат знания и умения за работа с
операционната система, с файловете, със запомнящите устройства и с
печатащото устройство. След тази обща подготовка за работа с
компютрите специалистите от обекта се запознават с конкретната УИС.
Тази подготовка трябва да включва общите характеристики на системата
и преди всичко умения за извършване на отделните технологични
операции.
Подготовката за въвеждане в опитна експлоатация завършва след
инсталиране на техническите средства, файловете и цялостното
обучение на потребителите.
Опитната експлоатация може да се определи като експеримен-
тиране в практиката на действителните възможности за реализиране на
проектните решения, програмните продукти и проектираната информа-
ционна технология. В чуждестранната литература опитната
.експлоатация е позната като тест за приемливост и се тълкува като
финален системен тест за връзка с потребителите, който се прави с
файлове, съдържащи фактически данни от обекта. Нещо повече, този
тест за приемливост се прави от потребителите и осигурява стабилност
при бъдеща работа на системата.
Самата опитна експлоатация обхваща следните основни
дейности:
• осъществяване на опитната експлоатация;
• оценка на резултатите от извършената опитна експлоатация;
 •отстраняване на грешките и пропуските, открити при опитната
експлоатация;
•подписване на протокол за приемане на системата в редовна
експлоатация.
При внедряването се извършват подготовка за въвеждане на
системата в опитна експлоатация и самата опитна експлоатация.
Доставя се и се инсталира оборудването, инсталират се операционната
система, програмните продукти, информационната база, извършва се
подготовка на кадрите от обекта. По време на опитната експлоатация,
която трябва да се извършва от специалистите от обекта, се прави
оценка на резултатите от експериментирането и се отстраняват
откритите грешки и пропуски.

Оценка на работата на системата

Оценката на работата се включва в жизнения цикъл на системата
и е свързана с нейното непрекъснато усъвършенстване.
Необходимостта от оценка се налага поради динамичния характер на
УИС, за чието изменение и развитие влияят много фактори. Тези
промени се обуславят, от една страна, от измененията в самия обект, за
който системата е създадена, а от друга, от връзките му с околната
среда.
Промените в обекта, свързани със структурата на производството
и измененията в организацията на производствения процес и
технологията, изискват осигуряване с информация, адекватна на
промените. Оценката трябва да покаже доколко е осигурена адаптивност
на УИС като един от основните принципи за нейното изграждане.
Същото се отнася и за динамичните изменения в околната среда.
Необходима е преценка, доколко тези промени налагат коренни
изменения в УИС и дали още в процеса на нейното създаване е
предвидена възможност за удовлетворяване на информационните
потребности, без да има нужда от съществено преработване на
проектните и програмните решения.
Оценката на работата на системата в условията на динамични
изменения в обекта и в околната среда се прави на фона на бързото
усъвършенстване на програмно-техническите средства в резултат от
развитието на .науката и практиката в областта на компютрите и
програмирането.
Целта на оценката на работата на системата е извършване на
изследвания на нейното функциониране и (на основата на анализа)
вземане на решение, доколко реализацията съответства на очакваните
резултати. За анализиране на осигуреността, функционирането и
рационалността на автоматизираната обработка на информацията е
необходимо тази оценка да се прави периодично в следните основни
направления:
1.Изследване на цялостното функциониране на информационната
система.
2. Анализ на информационното обслужване на управленската
дейност.
3. Изследване на функционирането на програмното осигуряване и
техническите средства.
 4. Сравнителен анализ на икономическия ефект и икономическата
ефективност.
За изследване на цялостното функциониране на информацион-
ната система се използва методът на наблюденията. Основно чрез
преки наблюдения на протичането на технологичния процес на
обработка на информацията се преценява доколко се оползотворяват
възможностите, предоставени от компютърната техника и програмното
осигуряване.
Особено внимание се обръща на действието на хората, участващи
в изпълнението на технологичните операции и използващи резултатната
информация. Преценява се, от една страна, квалификацията на участва-
щите в обработката на информацията, а от друга - решенията от прог-
рамен и технически характер, осигуряващи интерфейса човек-машина.
При констатиране на неблагополучия -се набелязват мерки, свързани с
повишаване на квалификацията на кадрите и с преработване на отделни
програмни решения. Необходимо е това преработване да се насочи към
олекотяване на диалога и извеждане на повече помощна информация по
време на обработката. Помощната информация трябва да насочва по-
требителите към съответните действия при определени условия. В това
отношение част от програмните продукти предоставят достатъчно въз-
можности, които е необходимо пълноценно да се използват.
Не на последно място, изследването на цялостното
функциониране на информационната система трябва да включва анализ
на използваната технология. Това изследване ще позволи да се
разкрият възможностите за усъвършенстване, като се използват пълно
съвременните постижения в областта на програмирането.
 16. Кодовe и класификатори. Класифициране на
информацията. Критерии за класифициране. Видове системи за
кодиране. Проектиране на системи за кодиране.

Класифициране на информацията
Обработката на икономическата информация е немислима без
систематизиране и подреждане на посочените обекти по определени
признаци. В основата на процесите, свързани със систематизирането и
прдреждането на информацията, лежи класификацията на обектите.
Под класифициране се разбира разпределяне на обектите от
дадено множество на подмножества. За да се извърши класификацията,
е необходимо деление на съвкупността от предмети, факта, явления и
процеси (т. е. на посочените множества) по определени признаци.
Класифицирането е процес, при който за разпределяне на
множеството се използват признаци или характеристики. Това позволява
да се получат класове, подкласове, групи, подгрупи или други класифи-
кационни групировки. В случая класификационната групировка е под-
множество, обединяващо елементи въз основа на един или повече приз-
наци. Признаците, по които се извършва групирането, и получаването на
класификационните групировки са основание за делене. Например ако
се използва.само признакът пол за разделяне на работещите в дадена
фирма, то множеството се разделя на мъже и жени. Ако се използват
признаците пол и образование, подмножествата вече са повече и
включват мъже с висше, със средно и т. н. образование и жени с висше,
средно и т. н. образование. В случая основание за деление в примера са
двата признака - пол и образование.
При класифициране на информацията се използва и понатието
„ниво на класификация". Това е съвкупността от класификационни
групировки, разположени на една и съща степен на класификация.
Например при съставянето на Националния сметкоплан първо ниво на
класификация е разделът, второ ниво- групата сметки, трето ниво -
сметките по видове дейности.
Възможна е и по-голяма детайлизация в зависимост от потребнос-
тите на конкретната фирма, за което се използва индивидуален
сметкоплан. Например при сметките за разходите (раздел 6), разходите
за дейността (група сметки 61), разходите за основната дейност (сметка
611). Във фирмата се извършва по-нататъшна класификация - разходи
за промишлена дейност (сметка 6111), разходи за търговска дейност
(сметка 6112). При необходимост от по-нататъшна детайлизация
разходите за промишлената дейност могат да се групират по видове
производства и т. н.
Характерно за класификацията е, че при наличие на повече от
един класификационен признак делението трябва да бъде
последователно, без да се изпуска поредната степен на
класификационно делене. Класификационните групировки- от по-горно
ниво е необходимо да обхващат класификационните групировки от по-
ниското ниво. Неделимите части са самите елементи на
класифицируемото множество.
При класификацията за основа на делението се използват
естествени и изкуствени класификационни признаци.
Характерно за естествените класификатори е, че за основа на
делението се използват съществени признаци на самите елементи на
множествата, а при изкуствените класификатори се използват
несъществени признаци. Посоченото е основание естествените
класификатори да се определят като обективни, а изкуствените - като
класификации, на които е присъщ субективизъм.
Ако се разглежда класификацията от позициите на теорията на ин-
формацията, то може да се направи изводът, че делението на множест-
вата на подмножества е процес на намаляване на неопределеността и
ограничаване на разнообразието на информацията. Чрез класифи-
кацията се извършва подреждане и се намалява излишната
информация, характеризираща протичащите в стопанския живот
процеси.
Съществено значение при класификацията има изборът на
класификационен признак. Той е определящ за правилната
класификация на обектите. От друга страна, значението му се обуславя
и от обстоятелството, че при всички етапи на класифициране е
необходимо да се използват еднакви класификационни признаци.
При избора на класификационен признак е необходимо:
•да бъде използван най-същественият от всички класификационни
признаци с икономическо значение, валидни за множеството;
• избраният класификационен признак да дава възможност за
подреждане на елементите вътре в подмножествата;
•избраният класификационен признак да осигурява обединяване
на подмножествата в множество.
За удовлетворяване на потребностите на управленските
работници от информация, независимо от способа на обработка,
икономическата информация се класифицира по значението на
отделните реквизити-признаци.
Класификацията на обектите, в условията на автоматизация на
управлението, се използва при проектиране на шифри и кодове,
организация на масивите, търсене на данните, елиминиране на
излишната и дублиращата се информация. Посоченото определя ролята
на класификацията като един от основните проблеми при създаването
на системи, използващи комплекс от технически средства за
автоматизация на управлението.

Номенклатури, кодове и класификатори

С думата номенклатура в най-широк смисъл се обозначава
съвкупност или изброяване на наименования. При автоматизация на
информационните процеси обаче е възприето под номенклатура да се
разбира систематизиран по определени признаци списък на предмети,
факти, явления, понятия, процеси, операции и др., с точно обозначаване
на техните наименования, характеристики и прието условно
обозначение. Самоно условно съкратено означение на конкретната
позиция (наименование) от дадена номенклатура се нарича шифър.
 Кодът е обозначаване на обекти ИЛИ групировки във вид на знак
или група от знаци по правила, установени от споената за кодиране. От
своя страна системата за кодиране представлява съвкупност от правила
за означаване на класификационните признаци. С други думи, кодът е
условната структура за построяване на шифрите, която е възприета за
всички систематизирани позиции от дадена номенклатура.
В процеса на обработка на информацията чрез кода, който е
носител на информация се заместват обектите и се осъществява връзка
между човека и системата за обработка на информацията. На кодиране
подлежат реквизитите-признаци, а не реквизитите-основания.
Опитът в света потвърждава значението на кодирането за процеса
на обработка на информацията. Особено значение се отдава на улесня-
ването на групировките, намаляването на трудоемкостта при
въвеждането : на данните и осигуряването на достоверност при
обработката. Във връзка с това се подчертава необходимостта от
кодиране и декодиране (при въвеждане на данни и при извеждане на
информация).
При автоматизираната обработка на информацията ролята на
класификацията нараства. Обект на класификация са значенията на
реквизитите-признаци, като обикновено за всеки реквизит-признак се
разработва отделен класификатор.
Посредством класификацията се улеснява кодирането на
информацията -т.е. присвояване на условни обозначения, най-често
чрез цифрови или буквени знаци.
Кодирането се използва при автоматизирана обработка на
информацията, защото предметите, явленията, фактите и процесите се
изобразяват по-икономично и нагледно, осигуряват се групирането и
обработването, предаването, съхраняването и използването на
информацияга. Чрез кодирането се създават условия за повишаване на
надеждността на информационните процеси и достоверността на
използваната при управлението информация. Причината е, че
извършването на контрол при различните процедури на обработка на
информацията се улеснява от кодирането. То улеснява и обработката,
като повишава производителността на труда и оперативността на
получаване на резултатна информация.
Чрез кодирането се улесняват събирането, регистрирането,
предаването, групирането, съхраняването и търсенето на информацията
при най-пълна и точна характеристика на качествената страна на
предметите, явленията и процесите.
Разработването на класификатори за икономическата
информация създава условия за прилагане на единни условни
обозначения на информационните единици за всички управляеми обекти
или за всички сфери на националното ни стопанство. Тези отраслови и
национални класификатори се построяват с възможности за
разширяване на номенклатурата:без логическо нарушаване на приетата
структура, а също и при отпадане на вече остарели позиции.
За да се. създаде възможност за интеграция на информацията и
за да се задоволят потребностите на държавните органи, в нашата
страна се изгради единна система от класификатори (ЕСК)- това е
система от взаимно свързани класификатори, която дава възможност за
комплексно обхващане на обектите за класификация във всички сфери
на стопанската дейност на обществото.
При внедряване на автоматизация на управлението са от
значение и класификатори на социално-икономическата информация,
използващи се у нас, като например БУЛСТАТ, хармонизираните кодове
при осъществяване на външно-търговски сделки и т.н.
При внедряване на автоматизирана обработка на информацията в
отделните обекти намират приложение т. нар. локални класификатори,
които са по-малозначни от единните. Това са вътрешни класификатори,
чието разработване е регламентирано със съответна инструкция и се из-
вършва, като се използват части от единните класификатори или като се
правят извадки от тях.
За решаване на вътрешни задачи, които не засягат отношението с
други предприятия и организации, могат да се разработват
номенклатури със структура и кодови означения, различни от единните
класификатори. Същественото е обаче, че при разработването на
вътрешни класификатори и номенклатури е необходимо да се съставя
таблица за прекодиране (ключ), с чиято помощ позициите от вътрешните
номенклатури се поставят в съответствие с позициите на единните
класификатори. Подобни ключове, могат да се използват и за връзка с
международни класификатори. Това задължително условие не винаги се
спазва в практиката.

Системи за кодиране на информацията

В зависимост от броя на класификационните признаци кодовете се
делят на прости (еднопризначни) и сложни (многопризначни). В
съответствие със системата за построяване кодовете са: поредни,
серийни, позиционни, дублиращи и комбинирани.
Поредният код е най-лесен за построяване. При него не се изисква
специална класификация на информацията. Позициите на подлежащата
на шифриране номенклатура се номерират последователно във
възходящ ред от натуралния ред на числата. Той не дава възможност за
извършване на групировки по определени признаци и за автоматично
получаване на сборове. Поради това е целесъобразно да се използва
при проста и стабилни номенклатури, т. е. за масиви, съдържащи
незначителен брой информационни единици (в рамките натри разреда).
При серийната система се извършва разделяне на
номенклатурата по някакъв признак на отделни части (серии или
блокове). За всяка серия се отделят група от условни обозначения
(номера), като номерата за следващата серия не продължават,
последователно след последния номер на предходната серия. По този
начин в края на всяка серия при проектирането се оставят свободни
номера, неприсвоени на информационни единици, за евентуално
увеличаване на позициите в дадена група. Този код е удобен за
използване при многопризначни номенклатури, но възможностите за
нарастване са ограничени. Когато свободните номера между отделните
серии бъдат запълнени, възприетата структура на класификация се
нарушава. Кодът е лесен за построяване и с малък брой знаци. По
серийната система например могат да бъдат построени кодовете на
складовете в обекта (в зависимост от техния вид), на доставчиците и
клиентите, групирани по местонахождение, на персонала, групиран по
производствени и. функционални звена.
При позиционната система за кодиране се прилага предварителна
йерархична структура на информацията, като за всеки класификационеи
признак се отделят един или няколко разреда от кода. Този код е познат
в практиката и под наименованието десетичен, защото броят на
номерата, отделени за всеки признак, е кратен на 10, 100,1000 и т.н.
Позиционния код е широко използван, тъй като позволява автоматично
обобщаване на информацията в зависимост от различните степени'на
класификация. Той се характеризира с яснота, прегледност и логичност
на построяването. Основният му недостатък е, че налага съставянето на
многозначни кодови означения, при което се образуват голям брой
резерви, които не всякога са нужни за попълване на системата с нови
позиции.
При дублиращия код се запазват основните означения на съще-
ствуващите номенклатури до внедряване на автоматизирана обработка.
Той се използва в случаите, когато се налага използването на кодове, но
не е целесъобразно персоналът да бъде обучаван на нова система за
кодиране. Положителното при този код е, че шифрите се запомнят
лесно, общодостъпни са, лесно се проектират и грешките, допускани при
работа с него, са сравнително малко. Основен негов недостатък е, че не
може да се промени по желание на проектанта и в някои случаи е
многоразреден. Дублиращият код може да се използва при шифриране
на дните, месеците, годината, на счетоводните сметки от Националния
сметкоплан.
Комбинираният код е съчетание на посочените по-горе кодове.
Чрез него се съчетават положителните страни на някои от тях. Най-често
се използва като съчетание например на поредна и серийна система, на
позиционна и поредна, на десетична и дублираща и др. Комбиниран код
може да се използва например при шифриране на автотранспортните
средства в страната по области. При подобен комбиниран код за
областите се използва поредна система, а за автотранспортите средства
-дублираща система. Пример за комбиниран код е и Единният
граждански номер. В него първиТе шест разреда по дублиращата
система носят информация за годината, месеца/датата на раждането,
следващите два разреда (по позиционната система) показват
поредностга на събитието. От предпоследния разред (по позиционната
система) личи полът на лицето, а последният разред е отделен за
защитен код. Независимо от относителната сложност на построяването
комбинираните кодове намират приложение при необходимост.от
шифриране на многозначни номенклатури.
По начина на изразяване посочените кодове са вертикално-
таблични. Позиционният код може да бъде изразяван и във вид на
шахматна таблица (когато между признаците съществува логическа
връзка), при което във вертикален ред се разполага единият, от
признаците, а в хоризонтален - другият. Така може да се построи кодът
за причините и виновните за престоите.
Посочените системи за кодиране намират приложение както при
разработването на докални кодове в отделните обекти, така и в ЕСК
защото създават условия за изграждане на съвременни информационни
системи но трудно намират приложение в отделните обекти главно
поради своята многоразредност.
Същевременно те са гъвкави и позволяват
многоаспектноагрегиране на информацията за задоволяване на
информационните потребности на различните равнища на управление.

Проектиране на кодове и класификатори

Проектирането на шифрите и кодовете е важен елемент от
цялостния проект за автоматизация на управлението. Този процес
протича в следната последователност:
• разработване на пълен списък на елементите на информацион-
ната съвкупност;
• определяне на признаците за класификация;
• систематизиране на обектите във всяко множество;
• избор на системата за кодиране;
• съставяне (във вид на таблици) на номенклатури с присвоен
шифър за всяка позиция, т. е. на класификатори;
•разработване на инструкция за използването на класификато-
рите.
Основа на разработването на пълен списък на елементите от
информационната съвкупност са изследванията, направени по време на
проучването и анализа.
На всеки предмет, явление, процес се нанасят точните наименова-
ния, като се използва таблична форма. Целесъобразно е да се
определят връзките между отделните елементи с оглед тяхното
използване при обработката на информацията с компютри. Тези връзки
се използват при избор на подходяща система за кодиране и по-точно
при използване на комбинирани кодове. По този начин може да се
осигури комплексност при обработката на информацията. Връзките и
зависимостите, определят подчинеността между отделните множества,
които се използват и при създаването на бази от данни.
При определяне на признаците за класификация се използват
информационните потребности с оглед избор на този признак или
признаци, които имат най-съществено значение за групировката на
информацията. Самият избор се прави след дискусии и консултации с
ползвателите на резултатната информация.
Систематизирането на обектите във всяко множество позволява
елиминиране на дублирането на признаците и на елементите в
номенклатурите. За да се постигне това, се извършва анализ на
дефинираните групи, подгрупи, класове и подкласове. Така оформените
номенклатури са предпоставка за избор на подходяща система за
кодиране. Най-важна роля тук има класификацията на обектите.
Като се използват посочените системи, за кодиране за всяка
конкретна номенклатура е необходимо да се избере най-подходящата.
Възможно е да се използва поредна, серийна, позиционна система или
комбинацията между тях.
На всяка позиция от номенкатурата се присвоява шифър, който
еднозначно идентифицира съответния процес, факт или явление.
Заключителен етап от проектирането на кодове и класификатори е
разработването на инструкция за използване на класификаторите. Това
се налага главно поради промените, които е възможно да настъпят в
класифицируемото множество. Инструкцията трябва да съдържа инфор-
мация как да се постъпи във всеки възможен случай на промяна.
Наред със спазването на посочената последователност при коди-
рането е необходимо да се спазват и някои основни принципни условия.
При проектиране на системата за кодиране трябва да се спазват
следните основни изисквания: .
1. Кодът да бъде с минимална значност, да е устойчив и да дава
максимално количество информация за класифицируемото
множество.
2. В условията на автоматизираната обработка на информацията
избраната система за кодиране да позволява многоаспектно агрегиране
на информацията.
3.Да се осигури съпоставимост между кодовете, използвани на
различните равнища на управление на обекта.
4. Да съществува възможност за разширяване на номенклатурата
без логическо нарушаване на структурата на кода.
5. Да се осигури еднозначност при обозначаване на отделните
обекти, явления и процеси, като всеки шифър се присвоява само на един
обект, и да се обхване цялото подлежащо на класификация множество.
6.. Кодовете да бъдат пълни, като се осигури възможност за
обхващане на всички елементи на всяка номенклатура.
7. Кодовете да бъдат логични и построени така, че лесно да се
разбират и запомнят, за да са удобни за използване.
Необходимо е да се изтъкне, че проектирането на кодовете не
трябва да се разглежда като еднократен акт. Промените във
функционирането на стопанските системи налагат непрекъснати
изменения в обхвата на номенклатурите. Това налага постоянно
актуализиране на разработените класификатори, за да; могат
настъпилите фактически изменения да намират отражение в тях.
 17. Бази от данни. Файлова организация и бази от данни.
Модели на бази от данни и техните характеристики. Проектиране на
база от данни

Файлова организация и бази от данни

Анализът на автоматизацията на управлението в исторически
аспект показва, че широко приложение намери подходът за създаване и
използване на самостоятелни масиви по отделни задачи. Това от своя
страна е свързано с дублиране на записи, което е неефективно
използване на запомнящите устройства на компютрите. При тази
организация съществува тясна връзка между структурата на
информацията и прилаганите програми за нейната обработка, при което
се налагат промени в програмите в случаите на съвместно използване
на данните, записани в различни файлове. Самата обработка е
недостатъчно гъвкава при промени в икономическата система на обекта,
за който се изгражда УИС. Съществуват и трудности, свързани с
актуализирането на информацията, защото едни и същи данни се
съхраняват в различни масиви.
Изграждането на бази от данни се налага преди всичко от необхо-
димостта да се осигури интегрирано използване на информацията за
решаване на множество задачи. То е свързано с реализацията на един
от основните принципи на създаване на УИС - принципа за единната
информационна база. Същевременно бързодействието и функционални-
те възможности на компютрите и увеличаването на капацитетните въз-
можности на запомнящите устройства, както и разработването на
програмни средства за зареждане, обновяване и реорганизиране на съх-
раняваната информация са предпоставки за създаване и използване на
базите от данни в УИС.
Специалистите подчертават, че те са средство, което позволява
на потребителя да си служи с интегрирана база от бизнес данни.и
създава възможност да се осигури адекватна мениджмънтска
информация.
Базата от данни се разглежда като основа на мениджмънтските
системи. В случая под интегрирана база от бизнес данни се разбират
записи, които логически са свързани един с друг така, че всички данни по
определен въпрос се търсят с едно повикване
Чрез изграждането на бази от данни намира практическа
реализация идеята за еднократно въвеждане на първичната
информация и нейното многократно и многоцелево използване. По този
начин се осигурява интегрирано използване на информацията за
нуждите на стратегическия, тактическия и оперативния мениджмънт, а
също и за отчитането, анализа и контрола.
Недостатъците на файловата организация могат обобщено да
бъдат формулирани по следния начин:
• самостоятелна обработка на данните за отделни независими
една от друга задачи. Това противоречи на същността на УИС. Тези са-
мостоятелни обработки на данните за отделни задачи могат да бъдат
окачествени като електронна обработка на данните за отделни задачи;
• значително дублиране на записите в отделните файлове.
Например във файловете за персонала и файла за работната заплата се
дублират номерът и името на служителя, структурното поделение, в
което работи, основната заплата и т. н. Това води до заемане на по-
голямо пространство върху външната памет и усложняване на
технологията на обработка на данните;
• основава се на тясна връзка между данните и прилаганите
програми за тяхната обработка. При тази организация за всяко приложе-
ние се разработва програма, която обработва данните в конкретните
файлове. Ако потребителят трябва да използва данни, които се
съдържат в повече от един файл, то се налага да се създаде нов файл й
нови програми за неговата обработка. Особено фрапиращи примери в
това отношение съществуват при използване на данните, съдържащи се
във файловете за реализиране на управленските функции планиране и
отчитане. Данните от тези файлове се използват и за реализиране на
управленските функции анализ и контрол. Като цяло това
децентрализирано създаване и използване на файловете по подсистеми
и задачи противоречи на основната идея за еднократно въвеждане на
данните и тяхното многократно използване. В случая на създаване на
бази от данни следва да се гледа като на алтернатива за разработване
на програми за решаване на отделни задачи;
• затруднения при актуализация на данните, обусловени от
големия брой на файловете и дублирането на данните в тях.
Независимо от големия брой на файловете, от корекции и актуализация
се нуждае всеки от тях при промени в съдържанието на отделните
записи или при необходимост от изтриване или създаване на нови
записи. Ако не се осигури актуализиране във всички файлове, то ще се
застраши достоверността на резултатната информация, а понякога
поради несъпоставимост нейното използване е невъзможно.
Посочените недостатъци на класическата файлова организация
довеждат до възникване и развитие на идеята за базата от данни.
Прилагането на тази идея на съвременния етап, при развитието на
програмното осигуряване, при наличието на канали за връзка и
използването на телекомуникации в УИС позволява да се реализират
както централизирана, така и разпределена обработка.
Възприемането на един от двата варианта за база от данни
зависи от конкретните условия в обекта - неговата големина,
организационна структура, териториално разположение и т.н.
В теорията и в практиката се е утвърдило становището, че
използването на бази от данни създава реални условия за:
• използване на данните от голям брой потребители;
• многоаспектно използване на достоверни данни и възможност за
агрегиране на информацията;
• минимизиране на разходите за обработка на данните в УИС;
•еднократно въвеждане на първичните данни и тяхното много-
кратно използване.
Осигуряване на независимост на данните и програмите, както и
подобряване на контрола и сигурността на данните също са предимства
на използването на базите от данни в УИС.
Базата от данни (БД) се свързва с реализиране на концепцията за
интегрирано съхраняване и използване на данните. Базите от данни са
основен компонент на банката от данни. Наред с тях в нея се включват
комплекс от технически средства, система за управление на базата от
данни, администратор на БД, речник на данните, обслужващ персонал и
потребители на информацията.
Базата от данни е съвкупност от програми, които осигуряват
създаване, поддържане, функциониране и използване на БД от
множество потребители.
Достъпът до данните, тяхната организация и управление се
осъществяват с помощта на универсални програмни комплекси, които се
наричат системи за управление на базите от данни (СУБД).
Администраторът на БД определя структурата на съхраняването
и начина за достъп до данните, както и взаимодействието с
потребителите. Той извършва действия за защита на информацията,
определя достъпа и начина на взаимодействие на потребителите на
информация с БД. Администраторът контактува с потребителите и
координира използването на данните.
Наред със системните и приложните програмисти работата на БД
е свързана и с крайните потребители, т. е. с икономистите от обекта.
Взаимодействието на крайните потребители с БД се осъществява чрез
потребителски интерфейси. От тяхната подготовка зависи ефективното
използване на БД.

Модели на бази от данни и техните характеристики

Проектирането на БД преминава през етапите концептуален
модел, логически модел и физически модел.
Основа за разработване на концептуален модел са
информационните потребности на управляващите. Логическото проекти-
ране включва проектиране на структурата на отделните записи,
съдържанието на записите, ключовите полета и връзките между тях в
логическия модел на външните модели. По време на логическото
проектиране е необходимо да се прави описание на логическата
структура на базите от данни, а също и да се специфицират процедурите
за създаването, реорганизирането и актуализацията на базата. При
физическото проектиране се определят физическата организация на
съхраняваните данни и начините за достъп до тях.
Същественото при разработването на физическия и логическия
модел трябва да се изразят във вид на схема връзките между данните.
Схемата е едно глобално описание на логическата структура на
базата от данни.
Важен момент при разработването на физическия и логическия
модел е изразяването на връзките между данните. Връзките между еле-
ментите и обектите в базата от данни могат да бъдат от типа 1:1, 1:М, и
М:М.

Проектиране на бази от данни

Проектирането на базата от данни трябва да се основава на
задълбочено проучване на информационните потребности на областта,
за която тя ще се създава. Това проучване се използва за определяне-на
основните класове от обекти, техните свойства, подлежащи на
съхраняване, и информационните връзки между обектите.
Същественото е, че тези връзки е необходимо да се поддържат от
базата от данни. Този концептуален модел следва да се съобрази с
възможностите на съществуващата СУБД, т. е. да се отчитат
ограниченията, продиктувани от конкретната СУБД, като по този начин
се получава глобален логически модел. На тази основа се извършва
физическото проектиране на базата от данни. Посоченото показва, че
проектирането на базата от данни преминава през етапите концептуален
модел, логически модел и физически модел.
При проектиране на базата от данни първоначално се определя
предметната област, за която тя се изгражда. Тази предметна област се
определя в зависимост от организационно-структурната единица или от
отделни елементи на производствения процес. В съответствие с
организацията на управлението се изгражда например база от данни за
поделението или за централните органи за управление на обекта. В
зависимост от характера на данните, т. е. в съответствие с елементите,
които се съхраняват в нея, базата от данни може да бъде за
материалите, за технологиите, за планирането, за отчитането или
например за цялостната производствено-стопанска дейност на обекта, т.
е. да се използва при изпълнение на всички управленски функции.
В зависимост от предметната област в базата от данни
съществуват сложни връзки. За определянето им се използва понятието
атрибут. Атрибутът е единична характеристика на обекта (например
шифър на продукцията, шифър на културата, шифър на доставчика,
шифър на клиента). Между елементите и обектите в базата от данни
може да съществува връзка от типа 1:1, 1:М или М:М. При връзка от типа
1:1 на един екземпляр от елемента, към който е насочена връзката,
съответства само един екземпляр от елемента, от който произтича
връзката. При този тип връзка се постига уникална идентификация на
екземплярите (например на всеки шифър на материала съответства
само едно наименование или на всеки шифър на работника само едно
име, презиме и фамилия). Характерно за отношението 1:М е, че на един
екземпляр от елемента, от който изхожда връзката, съответстват
множество екземпляри от елемента, към който е насочена връзката
(например на доставчик съответстват множество доставчици на стоково-
материални ценности). При отношението М:М много от екземплярите са
свързани с много екземпляри, към които е насочена. връзката (например
суровини - продукция и продукция -клиенти).
При проектирането на базата от данни се определя нейната
структура, т. е. начинът на свързване на отделните елементи. Тази
структура може да бъде два типа - линейна и нелинейна.
При линейната структура отделните елементи се намират на едно
и също ниво и между тях не съществуват отношения на подчиненост
между записите. Тази структура се нарича още хоризонтална и има две
разновидности - последователна и непоследователна. При
последователната линейна структура всички записи от един логически
масив с изключение на първия и предходния имат предходен и
последващ запис спрямо стойността на ключа.
За нелинейната структура на базите от данни е характерно, че
логическите записи са на различно ниво и по този начин се формира
йерархия, при която съществуват отношения на подчиненост.
 Логическата структура на базите от данни позволява да се описват
данните, без да се вземат под внимание начините на регистрирането им
върху ВЗУ.
При проектиране на БД се използват главно йерархичен, мрежов и
релационен модел.
При йерархичния модел се използва дървовидна структура от
йерархично подредени елементи, наречени възли. На най-високото
равнище има само един възел, наречен корен. На следващите по-ниски
равнища се разполагат един или повече възли, всеки от които може да
има породени елементи.
Основен недостатък на йерархичната база от данни е, че достъпът
до данните се осъществява единствено чрез корена и съществуват
усложнения при добавяне и изтриване на екземплярите на сегментите.
Друг неин недостатък е, че когато се налага реализиране на отношение
от типа М:М, се налага дублиране на информацията, съдържаща се в
базата.
Мрежовата структура позволява породените елементи да се
свързват с два или повече изходни елемента.
Релационната структура се основава на създаването на двумерни
таблици. Тя е най-близка до представата на потребителите на
информация и намира широко приложение.
 18. Контрол и защита на информацията. Необходимост от
контрол на информацията. Видове контрол. Същност на защитата
на информацията. Видове защита.

Необходимост от контрол и защита на информацията

Основната причина за контрол и защита на информацията е
необходимостта при вземането на решения да се използват достоверни
сведения, позволяващи предприетите управленски действия да бъдат
адекватни на необходимите промени в системата за управление.
Съществува принципна разлика между контрола и защитата на ин-
формацията. Докато контролът се налага главно от участието на човека
в УИС, то на защита подлежат самите данни и информацията, записани
в паметта на машините или върху различните носители във външните
запомнящи устройства, а също така предавани по каналите за връзка,
както и хардуерът и софтуерът. Във връзка с това контролът се свързва
с участието на човека при създаването на първичните носители на
данни- т.е. документите или входните екрани, въвеждането на данните в
компютъра, обработката и получаването на резултатната информация.
От своя страна на защита подлежат данни и информация, съхранявани
във външната памет на компютъра или автоматично предавани по
канали за връзка.
Посоченото показва, че се налага да се осъществява контрол
върху всички технологични операции, обхващащи фазите на
технологичния процес, и той е продиктуван от обстоятелството, че УИС е
човеко-машинна система. С цел да се осигури достоверност, се
извършва контрол при нанасянето на първичните данни върху машинни
носители, при въвеждането на данните или информацията в компютрите,
при предаването, обработката или извеждането на резултатната
информация. Защитата се извършва над съхраняваните или
предаваните данни или информация.
Както вече се подчерта, необходимостта от контрол в УИС
възниква главно поради прилагането на ръчни и машинно-ръчни
операции. Например при ръчното създаване на първичните документи е
възможно в складовата разписка да се сгреши шифърът на материалния
запас При ръчното въвеждане на данните (чрез клавиатура и входен
екран) е възможно да се сгреши шифърът на склада, на материалния
запас, кличеството, цената и т. н. Поради качеството на каналите за
връзка е възможно да се допуснат грешки при предаването на данните
или информацията.
Основно необходимостта от контрол произтича от:
• умората и разсеяността на специалистите, участващи в
технологичния процес, т. е. изпълняващи отделни операции;
• ниската квалификация на специалистите и изпълнителите;
• невниманието;
• неизправността на техническите средства.
Поради посочените причини е необходимо върху всяка самостоя-
телно обособена технологична операция в УИС да се осъществи
контрол. Самата организация на контрола зависи от прилаганите
технически средства и най-вече от програмните продукти. Независимо от
това обаче съществуват някои принципни постановки и методи.
 В условията на УИС данните и информацията са уязвими от
несанкциониран достъп. Това се отнася преди всичко за съхраняването
във външните запомнящи устройства и за предаването по каналите за
връзка. Под уязвимост тук се разбира разрушаване, т. е. изтриване или
изкривяване на данните и информацията или използването им от
неупълномощени лица, както и съзнателно или несъзнателно
извършване на действия. Съхраняването в компютъра на голям обем
информация за обекта - обикновено всички данни и цялата информация
- прави въпроса за защитата особено актуален.
Тази актуалност произтича и от обстоятелството, че до
информацията, съхранявана в общи бази от данни, имат достъп голям
брой потребители чрез общи технически и програмни ресурси!
Създаването през последните години на телекомуникационни
системи поставя особено остро въпроса за защитата от несанкциониран
достъп до каналите за връзка и от непозволено използване на информа-
цията. Създаването на локални мрежи при голям брой потребители
също налага вземане на мерки за защита на информацията.
Трябва да се подчертае, че необходимостта от .защита е
продиктувана не само от потенциалната възможност за умишлени
действия, но и за предпазване от различни неумишлени действия, които
могат да предизвикат нейното разрушаване или изтриване.
Посоченото показва, че данните и информацията са уязвими,
поради което е необходима тяхната защита. Тази уязвимост има два
главни аспекти:
• унищожаване или изкривяване на данните или информацията,
което води до нарушаване на тяхната цялост;
• несанкционирано използване на данните или информацията.
Възможностите за унищожаване или изкривяване на данните или
информацията и за несанкционираното им използване при експлоатация
на УИС налагат проектиране на система за защита. Причините за разра-
ботването на система за защита за всяка конкретна УИС могат да бъдат
групирани по следния начин:
• неумишлени разрушавания на данните или информацията в
резултат от пожари, наводнения, земетресения или други стихийни
бедствия;
• умишлени действия като унищожаване на магнитни носителя
(дискети, дискове), пожари и др., в резултат на които се разрушават
данните и информацията;
• загубване на документи или магнитни и оптични носители;;
• несанкционирано копиране на информация от паметта или маг-
нитни носители;
•несанкционирано включване на апаратура за предаване на данни;
• незаконно използване на микрокомпютри или работни станции;
•несанкциониран достьп до данни и информация при прилагане на
специално програмно осигуряване и прихващане на електромагнитни
вълни, излъчвани от апаратурата за предаване на данни.
Както личи от посоченото, проблемите за контрола и защитата на
информацията в УИС са продиктувани от реалната необходимост да се
осигури достоверност на използваната резултатна информация.
 Същност на контрола и видове контрол
. Контролът цели осигуряване на достоверност на нанасянето на
данните върху магнитни носители, на входните данни, на обработването
и предаването на данните и информацията и включва използването на
методи и действия за отстраняване на допуснати грешки.
Използването на различни методи за извършване на контрол е
свързано обикновено с повишаване на разходите за обработка на
информацията в УИС, защото в част от случаите се налага дублиране на
отделни действия или операции.
Изборът на един или друг метод зависи от използваните
технически средства, програмните продукти, характера на решаваните
задачи, които обуславят характера на данните и информацията,
необходимата достоверност и преди всичко от разходите за
реализирането на един или друг метод.
Тези методи се използват при различните видове контрол, които
са предварителен, текущ и последващ. Обособяването на видовете
контрол е направено в зависимост от момента на неговото прилагане -
по време или след обработката на информацията.
Предварителният контрол се осъществява преди една или друга
технологична операция от изчислителния процес. Основната му цел е да
се отстранят предпоставките за допускане иа грешки. Тук се влияе върху
потенциалните възможности за допускане на грешки. Например предва-
рителен е контролът върху първичните документи, данните от които се
нанасят върху магнитни носители или чрез първични екрани се въвеждат
директно в компютрите. Контролът се извършва върху комплектованите
пачки от първични документи и обхваща еднородността на документите,
съдържащи се в папките (т. е. пачките), и наличието върху тях на всички
реквизити, които е необходимо да бъдат попълнени, наличието на
контролни сборове (главно за стойностните данни, но е възможно и за
количествените) и др. .
По време на осъществяването на различните технологични
операции се извършва текущият контрол. Той се прави например чрез
проверка на работата на отделните технически средства, визуализиране
на междинни резултати от решаването на отделни задачи идр. Често при
използване на компютри текущият контрол се реализира чрез
наблюдаване на състоянието на производните колони (получавани в
резултат от извършване на аритметични действия), наличие на
информация в свързани колони при работа с коефициенти, коректност на
данните по отношение на датата, номера на документа; .номера на
сметката и др. При отпечатване на информацията върху табулограма
текущият контрол включва наблюдаване на групировъчните признаци,
тяхната логичност и последователност, степента на получаване на
сборовете и тяхната съподчиненост. При визуализиране на
информацията върху резултатен екран се извършват същите контролни
действия, но тук е възможно и краткотрайно прекъсване на
визуализирането и проверка на някои резултати от . обработката. Не
бива да се счита, че текущият контрол обхваща същността на
първичните данни и получаваната резултатна информация, защото това
е невъзможно. По същество той е формален контрол и при него се
проверява преди всичко валидността на отделните реквнзити-признаци и
реквизити-основания.
Чрез последващия контрол се цели отстраняването на грешки,
конто евентуално могат да бъдат допуснати при извършването на
отделните технологични операции. Последващ например е контролът,
който се извършва при пренасянето на първичните данни върху
магнитни носители или въвеждането им в компютъра чрез входни
екрани, както и контролът върху обработката, върху предадените данни
и информация по каналите за връзка и др. Този вид контрол е основен
при създаването на УИС, поради което проектните решения съдържат
методите за извършване на последващ контрол.
Методите могат да бъдат много и са с различна ефективност.
Основното при избора на конкретния метод е съобразяването с
характера на данните и информацията, изискванията по отношение на
достоверността и разходите за контрол, като се цели намаляване на
разходите на ръчен труд за сметка на контрола, извършван от. машините
в съответствие с предварително разработени програми.
Както се вижда от посоченото, най-голямо приложение в
практиката намира последващият контрол. Той се извършва при
нанасяне на първичните данни върху машинни носители, контролиране
на входните данни, а също така контролиране на обработването и
предаването на данните и информацията.
При нанасяне на първичните данни върху магнитни носители се
използват зрителен контрол, контрол чрез дублиране, сметачен контрол,
контрол чрез контролни суми, балансов контрол и клавиатурен филтър.
Част от тези методи имат комплексен характер и позволяват да се
обхванат всички данни, нанасяни върху магнитни носители. Такива са
зрителният контрол, контролът чрез дублиране и сметачният контрол.
Останалитемогат да се използват за контролиране само на част от
данните, нанасяни върху магнитни носители, което налага комбинирано
използване на различни методи.
Методите за контролна входните данни се основават на
използването на самите компютри за извършване на контролни
операции. Прилагат се две основни групи методи - ограничаване на
числовите стойности, и изчисляване на контролните защитни цифри.
Като се изпрлзва същността, се акцентира върху необходимостта от
разширяване на прилагането на защитни кодове за контролиране на
важни идентификатори в УИС.
Важно значение имат методите за контрол на обработването и
предаването на данни и информация. При осъществяването на контрол
при предаването се използват контролът по четност, ехоконтролът и
контролът чрез контролни суми.

Същност и принципи на защитата на информацията

За да се осигури предпазване на информацията от унищожаване,
изкривяване или несанкционирано използване, се прилагат различни
методи за нейната защита. Под защита на данните и информацията се
разбира използването на съвкупност от методи, средства и действия,
осигуряващи безопасност на съхраняваните информационни, технически
и програмни ресурси, а също така на средствата, предупреждаващи за
унищожаване, изкривяване или непозволено използване на защитената
информация.
При създаването на УИС на защита подлежат данните и информа-
цията, съхранявани в базата от данни. За осигуряване на тази защита.е
необходимо да се използват средства и методи, които, без да
затрудняват потребителите с малко повече разходи, осигуряват
предпазване от унищожаване, изкривяване или несанкционирано
използване. Част от тези средства и методи имат административен
характер, други програмен, трети включват използване на технически
средства и персонални характеристики на потребителите, които имат
достъп до данните. Посоченото показва, че в теорията се разработват и
в практиката се използват различни видове защита, основаващи се на
действията на човека, на разработени програми, на технически
приспособления или на персонални физически характеристики на
потребителите.
Защитата при предаването на данни и информация по канали за
връзка трябва да бъде насочена към елиминиране на възможностите за
подслушване, което нарушава поверителността.
Освен данните и информацията от защита се нуждаят и хардуерът
и софтуерът, за да се изключат възможностите за непълноценното им
използване.
Посоченото е наложило формулирането и прилагането в
практиката на следните основни принципи за защита:
• задължително идентифициране при работа в мрежа от компютри
на всеки потребител;
•осигуряване на възможност за контрол върху правомощията и
действията на потребителите от самата система или от
администратора;
•осъществяване на цялостно наблюдение, мониторинг върху
действията на потребителите;
•прилагане на пароли за защита от неупълномощено използване
на данните, хардуера и софтуера;
•за част от данните, предавани по канали за връзка в мрежа, които
са конфиденциални, е необходимо да се осигури защита чрез
шифриране.
Методите за защита, делящи предотвратяване на случаен или
преднамерен несанкциониран достъп, могат да бъдат обособени в
следите групи:
• организационни;
Организационните методи се включват в мениджмънта на
конкретната УИС Те имат за цел установяване на строг режим в
работата на потребителите и техническите средства. Конкретната им
реализация зависи пряко от проектираната организация на обработка на
информацията, от големината на обекта, за който е създадена УИС, и от
характера на обработваната информация. Основно тези методи се
заключават в:
-ограничаване на достъпа до помещенията, в които са
инсталирани компютри;
-контрол върху достъпа до помещенията, в който се съхраняват
документи и магнитни носители.
 • апаратни;
Апаратните средства са предназначени за защита на основните
части на компютрите - оперативна памет, централен процесор, външна
памет и входно-изходни устройства. Самите апаратни средства са
електронни и оптични уреди за защита на основните части на
компютрите. Към тях се отнасят механични ключове за
микрокомпютрите; перфожетони и магнитни карти; устройства за
определяне на персоналните характеристики на потребителя.
Използването на организационните методи, като част от ме-
ниджмънта на УИС, и на апаратните средства е необходимо да се пред-
види още при разработването на системата и по-точно при нейното
проектиране на основата на изискванията към защитата, формулирани
от потребителите и отразени в технико-икономическия доклад.
• програмни;
Програмните методи за защита са най-разпространени в
практиката и обикновено се използват комбинирано с организационните
методи и с апаратните средства. Както личи от наименованието им,
програмните методи се реализират с помощта на специални програми.
Програмните методи са предназначени да ограничават достъпа до
УИС и до отделните устройства на компютрите. Посредством тях се
гарантира защита на операционната система и програмните продукти и
се ограничава достъпът до отделни функции и подфункции от менюто на
определен програмен продукт, както и до файловете.
Чрез тези методи се осигурява също сигнализиране при
несанкциониран достъп и се събира статистическа информация за
опитите за неправомерен достъп до информация и програми в УИС.
Програмните методи за защита се реализират чрез пароли.
Паролите са ключове за предотвратяване на непозволен достъп до
програмните и информационните ресурси на УИС. Под парола трябва да
се разбира система от символи, свързани с помощна програма,
осигуряваща разрешаване или ограничаване на достъпа.
Паролата може да съдържа от 4 до 18 азбучно-цифрови символа,
които да бъдат конструирани така, че да не създават трудности при
запомнянето на паролата от потребителя. При проектиране на
структурите на паролите е необходимо стремежът да бъде максимално
удовлетворяване на две противоречиви изисквания - минимална
уязвимост и максимално удобство на потребителите.
По-малко уязвими са паролите с по-голям брой на символите.
Това обаче от своя страна затруднява потребителите, защото пароли,
състоящи се от голям брой разреди, се запомнят трудно. За
удовлетворяване на посочените изисквания при проектиране на
структурата на паролите е необходимо да се отчитат такива фактори,
като:
•квалификацията и уменията на потребителите за работа с
пароли;
•броя на паролите, които трябва да се използват от един потре-
бител;
• честотата на използването им;
• сроковете на тяхното действие.
 Очевидно при проектиране на структурата на паролите е
необходимо да не се използват пароли, състоящи Се от голям брой
символи, за потребители без умения и навици да ги използват и особено
ако се налага да се прилагат често по-голям брой пароли.
При проектиране на системата се решава и проблемът за обхвата
на информацията и достъпа, който се осигурява с една парола.
Възможно е също администраторът на системата да определи достъпа
(до програма или до част от базата от данни), като стремежът е да се
използват минимум пароли за едни потребител.
Както се подчерта, един от факторите, влияещи върху
уязвимостта на паролите и удобството на потребителите, е срокът на
действие на паролата. Този срок може да бъде:
• до момента на разсекретяване на паролата;
• до изменението на служебното положение на потребителя;
• един месец:
• еднократна употреба. ..
Срокът на действие на паролата до момента на нейното
разсекретяване трудно може да бъде установен. Поради това тя може да
бъде. използвана за известен период и от потребители, които нямат
право на достъп до съответни ресурси. За да се установи моментът на
разсекретяване, е необходимо да се следи статистическата информация
за отчетите за несанкциониран достъп до съответни ресурси. Поради
посочения недостатък този срок на действие трябва да се прилага много
внимателно.
Изменението на служебното положение на потребителя се следи с
цел смяна на паролите. Причината е, че ако например даден потребител
напусне обекта неудовлетворен, би могъл да използва паролата за
користни цели. При преместване в самия обект от една работа в друга
биха се получили недоразумения и евентуално грешки при изпълнение
на операциитеоттехнологичния процес. .
Много често се прилагат пароли със срок на действие един месец.
Причината е, че при използването на пароли за еднократна употреба се
налага администраторът да генерира нова парола след всяка употреба,
което извънредно много затруднява потребителите.
• криптографски
Криптографските методи се използват главно за защита на данни
или информация, предавани по канали за връзка. Прилагането на тези
методи е свързано с големи разходи, в които се включват разходите за:
разработване на програми, заемане на памет в компютъра, машинно
време за шифрирането и дешифрирането. Независимо от това обаче те
намират приложение при предаване на поверителни данни.
Познати са и в практиката се прилагат голям брой криптографски
методи. Най-широко приложение обаче намират методът на замяната (в
съответствие с предварително определена схема на шифъра),
шифрирането на таблицата на ВИЖИНЪР и Методът за разместване и
шифриране по маршрутите на ХАМИЛТЪН.
 19. Селското стопанство основен отрасъл на националната
икономика: същност и значение на селскостопанското
производство; основни икономически и технологически особености
на селскостопанското производство; основни различия на
селскостопанското производство от промишлеността и други
отрасли на националното стопанство; същност на рационалното
водене на селскостопанското производство; мястото и ролята
на селското стопанство за развитие на националната
икономика; задачи на селското стопанство при условията на
членството на България в Европейския съюз

Аграрната сфера се разглезкда като един от най-значимите

сектори на националното стопанство. Развитието на аграрния сектор е
свързано с икономическата активност на икономическите субекти и
комплексното развитие на националната икономика.
В тесния смисъл на думата селското стопанство се свързва
само с производството на селскостопански продукти за прясна
консумация и суровини за преработвателната промишленост,
т.е.обхватът на този отрасъл свършва на „вратата на фермерството".
В широкия смисъл на думата, освен посочените дейности,
селското стопанство включва лесовъдство, рибовъдство, гъбарство,
бубарство и др.
Аграрният сектор се разглежда като по-широко понятие.
Понякога то има доста широки граници и в него мозке алтернативно да
се включат отрасли, които произвеждат селскостопанска техника,
химически торове и препарати, преработвателната промишленост,
реализацията на продукцията и други отрасли, свързани със селското
стопанство.
Аграрната сфера се разглезкда като цялостен комплекс от
произвеждащи, преработващи и снабдяващи производствения процес
дейности, свързан със земята и животните и осигуряващ суровинен
материал за промишлеността и обслужването на отрасъла. В този
смисъл аграрната сфера включва три елемента: класическия
земеделски сектор, агробизнессектор и отрасли, свързани с
обслужването им.
Първата част от аграрния сектор- земеделието, има за задача
да произвежда продукти от растениевъдството и животновъдството
за храна, натурални влакна и суровини за промишлеността.
Агробизнесът включва дейности, чиято цел е да осигурят
преработка и дистрибуция на селскостопанските продукти и суровини и
снабдяването на селското стопанство с индустриални средства за
производство.
Обслужващият сектор вклкмва всички дейности, свързани с
обслузкването с научни знания, ветеринарно-санитарни услуги, ремонт и
поддръзкка на техниката и др. Тази система е изградена от многобройни,
условно наречени звена, между които съществуват сложни връзки.
Очевидно е, че точното разделение на икономиката често се
оказва изкуствено и безсмислено. Но отнасянето или не, на различните
видове дейности към селското стопанство има голямо значение при
разработването и осъществяването на правителствени програми и
провеждането на аграрната политика, социалното осигуряване,
признаването на земеделието като основна или втора професия.
Значението на селскостопанския отрасъл е много голямо, но то
надхвърля общоприетите граници, защото земята и населението са
разпределени твърде неравномерно на планетата и то придобива
глобален мащаб.
Кои са основните направления, в които земеделието изпълнява
незаменими функции?
• Земеделието има за задача да задоволява
непосредствени потребности на населението от храна и естествени
суровини за текстилната. Промишленост (памук, лен, коноп, коприна
и др.), източник е на суровини за хранително-вкусовата промишленост
и формира значителна част от експортната листа.
• Чрез земеделието човекът използва наличните
естествени ресурси - земя, реки, въздух, слънчева енергия и др. В
земеделието в производствения процес се комбинират индустриални с
природни фактори, в резултат на което се умножават човешките блага.
Земята и биологичните средства за производство правят възможно
превръщането на чисто природни фактори в производствени фактори.
• В много райони на страната земеделието е основен
поминък на населението и основен източник на доходи.
• Развитието на земеделието е предпоставка за развитието
на други човешки дейности и увеличаване заетостта: чрез развитие на
преработвателната промишленост, съхранение, реализация,
производство на други средства за производство, транспорт, учебни и
научни звена, книгоиздаване и книгоразпространение и др.,
Развитието на земеделието има силноразпространяващ се ефект
върху работните места и в другите отрасли, обслужващи входа и изхода
на производствената система.
• Развитието на земеделието е в тясна връзка с опазването
на околната среда и снабдяването на населението с екологично чисти
продукти.
• От социално-психологическа гледна точка, извън
материалните изгоди, земеделието е един от малкото отрасли, които
дават възможност за проявлението на някои ценности - гордостта за
принадлежност към дадено съсловие, възможността да се продължат
семейни традиции, съвместна работа с членовете на семейството,
собствеността на вечен ресурс - земята, здравословен начин на живот,
свобода на действие и независимост, свободно време и др.
През последните години чрез диверсификация на
селскостопанското производство стана възможно разширяването на
бизнесобхвата - производство на суровини за фармацевтичната
промишленост, отглеждане в промишлени условия на морски и други
деликатеси, аграрен туризъм и много други.
През различните етапи от развитието на българската държава
земеделието заема основно място в националната икономика. В
резултат на процесите на индустриализация на страната
относителният дял на отрасъла в БВП постепенно намалява, но това е
съпроводено с непрекъснато нарастване на абсолютния обем на
производството в натура.
До 1945 г. селското стопанство е главен отрасъл на
националната икономика, в който се създават 59 % от БВП и 65 % от
националния доход. Селското стопанство формира основната
износна листа, а 87,2% от валутните постъпления са в резултат от
износ на суровини и преработени селскостопански продукти. Във
връзка с развитието на другите отрасли относителният дял на
земеделския сектор в националната икономика непрекъснато намалява
и към 1970-1989 г. то осигурява около 14% от БВП и около 16% от
националния доход. За периода след 1989 г. тези показатели бележат
тенденция на намаляване с колебания през различните години около
11-13%. Необходимо е да се отбележи, че спадът в относителните
показатели е свързан с общия спад в националната икономика, т.е:
този период е свързан с чувствително намаляване на произведената
продукция в натура. Това е една от основните причини през отделни
години да се проявява остра продоволствена криза.Преструктурирането
на националната икономика, в т.ч. и селското стопанство, и световните
пазари оказаха подчертано негативно отражение върху износа на селскос-
топански продукти, който за последните години спадна до около 3 %.
Размерът на инвестирания в отрасъла капитал достигна критично ниско
равнище - около 5%. В резултат на провежданата структурна реформа
съществени промени настъпиха в структурата на земята по форми на
стопанисване.
Независимо че не може да се постави точна разграничителна
черта между земеделието и промишленността, защото те се изграждат
и са подчинени на общи закономерности и икономически принципи на
развитие характерни за цялата икономика, от тази гледна точка
сходствата са повече от различията.
Но има специфични особености, които не бива да се
пренебрегват. Те определят начина на използване на производствените
ресурси и получените резултати. А това означава, че тези особености
оказват съществено влияние върху икономическите решения и
бизнесповедението на производителите и отношението на държавата към
този жизненоважен отрасъл от националната икономика. Ще откроим ос-
новните сред тях:
Главна особеност на земеделието е, че основни средства за
производство са земята, растенията и животните. Това определя
сложния характер на икономическия процес. Той се осъществява само
при наличието на биологически производствен процес. Преплитането на
икономическия с биологическия производствен процес предопределя
комбинацията между тези основни производствени фактори и
получените резултати. Доходите в земеделието при равни други
условия зависят от качеството на земята като средство за
производство и биологичния потенциал на растенията и животните,
които за разлика от техническите средства за производство са
относително по-консервативни.
•Земята е неподвижна, териториално разсредоточена,
подложена на непосредственото въздействие на природно-
климатичните фактори, които от своя страна са задължително условие
за осъществяване на производствения процес. Това налага своя
отпечатък върху избора на време за осъществяване на бизнеса (сезонен
характер на производството). Налице е изискване за мобилност на другите
производствени фактори. Специфични са условията за експлоатация на
машините и работната ръка.
• Оттук произтича голямата зависимост на земеделието
от природно-климатичните фактори, които за промишлеността нямат
такова решаващо значение. Природно-климатичните условия
предопределят специфичната продуктова структура, равнището на
разходите и постъпленията, лимитират реалното работно време за
работната сила и натоварването на селскостопанската техника.
• Сезонният характер на производството в земеделието
определя сезонния характер на предлагането на основна част от
селскостопанските продукти. Това е обективно ограничение за
привеждане на пазара в равновесие, при относително постоянни цени.
Привеждането на търсенето и предлагането в равновесие през цялата годи-
на за някои продукти е невъзможно, а за други е свързано с допълнителни
разходи.
. • Сезонният характер на производството в селското стопанство
определя и ниската степен на натоварване на производствените
мощности, а оттам и необходимостта от относително по-висока
въоръженост на работната сила в сравнение с промишлеността. Тази
необходимост се засилва и от факта, че разнообразието от растения и
животни изисква използването на различни, тясно специализирани
машини и съоръжения, неприложими при други видове дейности.
• Биологичният характер на производствения процес
обуславя наличието на несъвпадение между производствения и
работния период. Налице е голяма разлика между момента на влагане
на капитал и, получаване на приходи, което ограничава
обръщаемостта на капитала в този отрасъл и поражда относително
по-висока потребност от заемен капитал за покриване на
текущите потребности през определени сезони, респективно при
равни други условия - по-ниска възвръщаемост на вложения капитал.
• Асортиментната структура в земеделието е
относително постоянна. Голяма част от продуктите са трудно
съхраняеми, доставката трябва да се осъществява в съкратени
срокове, в противен случай загубите от влошаване на качеството на
продуктите и нетните приходи са големи.
• Работната сила в земеделието има тенденцията да е
универсална, с по-ниска степен на специализация, фермерът е
принуден да извършва разнообразни операции и дейности. Трудът
като правило се прилага при относително по-неблагоприятни условия.
•Земеделските продукти се произвеждат от голям брой дребни
производители, като всеки един от тях не може да окаже съществено
влияние върху пазарната ситуация. Обратно, в промишлеността
производителите най-често са крупни предприятия, често
монополисти в определена област и могат да оказват влияние върху
предлаганото количество и цените на индустриалните стоки. Когато
това са производители на производствени ресурси за земеделието, на
пазара то е поставено при неравностойни условия. Това обяснява
проявяващата се тенденция на изпреварващ темп на нарастване на
цените на индустриалните стоки в сравнение със земеделските и е
предпоставка за принудително отклоняване на доходи от земеделието
към промишлеността.
•Земеделието за голяма част от населението в селата е
съчетание от бит и бизнес. Няма ясно разграничаване на работно и
свободно време, основна част от живота на производителите
преминава в предприятието, което за промишлеността е нетипично.
В развитите в икономическо отношение страни законодателно са
разграничени различните видове дейности и основанията да бъдат
отнесени към отрасъл селско стопанство. Защо е необходимо това?
Необходимостта се обосновава с регулиране на трансферните потоци
между държавата и обособените икономически субекти и между самите
тях поради наличието на специфична система за държавно регулиране
на селското стопанство.
За да се отнесе едно производство към селското стопанство то
трябва да отговаря на редица условия, основните от които са:
•Да използва земята като средство за производство, т.е. да
произвежда растителни и животински продукти. Към земеделието се
отнасят всички дейности, които са свързани с обслужване на
биологичния възпроизводствен процес. Преустановяването му е вече
основание последващите дейности да се отнесат към друга сфера.
• Даден субект се приема за икономическа единица в селското
стопанство, ако му е признато правото на владеене, разпореждане и
стопанисване на земя и други средства за производство.
• В много страни се предвижда изискването за минимален
размер на земеделското стопанство.
• Регламентира се коя основна дейност за дадена личност се
признава за ползване на социална защита, за пенсия, отпуск по болест,
застраховка и др.
• Социалният аспект на разграничаването на професията
земеделец е свързана със специален режим на социални и други
помощи, за които имат значение размерът на фермата, размерът на
годишните доходи и др.
В крайна сметка професията земеделец се признава на тези
физически лица, които изразходват минимум 50 % от работното си
време и осигуряват минимум 50 % от доходите си от селскостопанска
дейност.
Например в статия 38 от Римския договор се подчертава, че
селскостопанско предприятие е това, което произвежда продукти,
свързани със земята, растенията и животните и извършва първична
:
преработка на собствена земе и земеделски продукти. .
В заключение трябва да подчертаем, че развитието на
земеделието има отношение към всички хора - за задоволяване на
населението с достатъчно и качествени храни при приемливи от гледна
точка на доходите им цени.
Селското стопанство е инициатор, подбудител на икономическа
активност и колкото по-продуктивно става то, толкова повече
ресурси могат да се заделят за развитието на други отрасли, свързани
или не със земята.
 Селското стопанство има мултиплициращ ефект върху цялата
икономика. Разширяването и интензификацията на селскостопанското
производство увеличава пазарите на средства за производство,
активизира и по-пълно натоварва производствените мощности без
нови инвестиции в селскостопанското машиностроене, химическата
промишленост, разширява мащабите на хранително-вкусовата,
обувната, текстилната, фармацевтичната и други индустриални
отрасли. Увеличава се обемът на търговията на вътрешния и външния
пазар. Естествени последици са и повишаването на потребността от
специалисти със среднои висше образование, необходимостта от
информация, маркетинг, научно и други видове обслужване.
Този ефект е и в полза на потребителите. Те могат да
консумират качествени, пресни и преработени продукти при
относително по-ниски цени и по-голям асортимент.
Това обуславя и специалното място на този отрасъл при
разработване на общата икономическа и аграрна политика във всяка
страна.
 20. 3емята главен ресурс в селското стопанство: особености на
земята като производствен ресурс; икономическата реализация на
собствеността и стопанисването на земята - видове рента и аренда;
кадастър на земята; икономическа оценка на земята - критерии и
показатели; пазар на земята - фактори, които го определят; цена на
земята - фактори, които я определят; методи за определяне цената
на земята; аренда и арендни отношения

Земята е фундамент за осъществяване на всяка една човешка

дейност. Тя е основата, върху която се изграждат промишлените
предприятия, населените места, инфраструктурата и др.
Земята в селското стопанство изпълнява уникална функция на
средство за производство. Чрез земята и другите природни и
производствени фактори става възможно осъществяването на
биологическия възпроизводствен процес, а на тази основа и
икономическия възпроизводствен процес. Човечеството, използвайки
земята, е осигурявало и осигурява съществуването си.
Земята притежава уникалното качество едновременно да се
проявява и като средство на труда и като предмет на труда. С
развитието на другите отрасли земята все повече става обект на
въздействие от страна на човека. Чрез обработка, торене, напояване,
засяване на високодобивни сортове растения и отглеждане на
високопродуктивни породи животни, човекът „принуждава" земята да
произвежда все повече и повече. Земята притежава най-висшето
качество за полезност.
Като ресурс в земеделието тя е основна икономическа единица и
в този смисъл не може да се разглежда откъснато от човешкия
интелект.
С помощта на модерни технологии и мениджмънт земята
осигурява изхранването на непрекъснато нарастващото по брой
население на планетата.
Твърдението, че земята не е продукт на човешкия труд, че тя
е естествена даденост е неоспоримо, но недостатъчно.
Приспособяването на необработваеми земи за селскостопански цели
винаги е свързано с влагане на допълнителен капитал и човешки труд,
т.е. от мига, в който човечеството въздейства върху околната среда, в
частност върху земята, подчинява я на определени цели, тя се формира в
зависимост от силата на човешкото въздействие, от размера на
вложените ресурси и способността й да реагира на тези вложения. Тук
не става въпрос за разходи за производството на определени
продукти. Въпросът е за разходите свързани с приспособяването на
земята и поддържането й в подходящ вид за използването й за
селскостопански цели.
От тази гледна точка преодоляването на дефицитността на
земя е свързано с непрекъснато увеличаване на допълнителните
вложения, с предварителната й подготовка за включване в
селскостопанския оборот.
Земята като ресурс не може да се разглежда откъснато от
другите природни и икономически условия. Тя се използва при
определени природно-климатични, екологични и икономически условия
и в непосредствена връзка с развитието на инфраструктурата и други
фактори. Комплексно тези фактори винаги ограничават нейните
възможности на всеки етап от развитието на човечеството. Първата
група фактори са по-консервативни и могат да се коригират чрез и
инвестиции (оранжерии, мелиоративни съоръжения, терасиране,
сепариране и др.). Втората група фактори са много по-динамични и са
проблеми на икономиката, в т.ч. на аграрната политика.
Прекратяването използването на земята за по-продължителен
период намалява нейната полезност и включването й отново в
селскостопански оборот е свързано с допълнителни разходи, което
увеличава нейната стойност.
Земята притежава качеството плодородие. Една част се
формира от естествено протичащите почвообразователни процеси и
формира естественото плодородие, което може да се повишава чрез
допълнителни вложения (т.н. изкуствено плодородие). За стопанската
дейност значение има съвкупното, или икономическо плодородие на
почвата. Към възмоЖностите на човека непрекъснато да повишава
одородието на земята трябва да се отнасяме песимистично и да се
използва акава система на земеделие, която щади незаменимия
ресурс- земята. Твърдението, че земята не се изхабява и че тя е вечно
средство за производство е вярно, само ако се осигурят условия на
експлоатация.които ще поддържат повишават нейното плодородие.
Земята е ограничена като ресурс - абсолютно и относително.
Земята е абсолютно ограничена по размер, защото земната суша е
константа (11% от повърхността на Земята е суша) и може да се
преодолее само с алтернативни технологии за производство на
селскостопански продукти. По същество тя е относително ограничена,
защото всяко равнище от развитие на човешкото знание и
производителните сили се характеризира с различна възможност за
приспособяване на нови земи за селскостопански цели. Все по-голямо
значение има възможността за преодоляване на ограничеността на
земята чрез увеличаване на производителността, внедрявайки нови
технологии, т.нар. „плодородие, създадено в лабораторий” и чрез
социално-икономическата система.
Ограничеността на земята не трябва да се оценява само с
физически измерители. Ограничеността трябва да се дефинира и с
икономическа терминология, т.е. от гледна точка на ограничеността й
като ресурс.
Земята като ресурс е неподвижна. Това определя
необходимостта от мобилност на останалите средства за
производство и работната сила. Неподвижността на земята прави
трудно изолирането й от влиянието на природно-климатичните
фактори, което, определя специфичните условия на експлоатация,
механичните средства за производство и работната сила. Оттук
произтича до голяма степен и ниската привлекателност на
селскостопанския труд.
Неподвижността на земята оказва влияние и върху
алтернативите за нейното използване, които могат да варират в много
широки граници.
 Количествената оценка на земята включва система от показатели,
които характеризират абсолютния размер на земята, разпределението й
по видове и категории и др. Селскостопанските земи на страната се
структурират почти равномерно в дво основни групи- обработваема и
необработваема земя, съответно 47% и 53%. Обработваемата земя
включва ниви, трайни насаждения, естествени ливади и изкуствени
пасища.
България е със сравнително ниска осигуреност със земя на глава
от населението- около 5,5 дка. Осигуреността със земя е индиректен
показател за възможностите на дадена страна за самозадоволяване със
селскостопански продукти. В непосредствена връзка с това голямо
значение имат интензивността на използване на земята в рамките на
една година и равнището на вложения в единица площ.
Качествената характеристика включва система от показатели,
физически, икономически и екологични, които определят пригодността на
различните участъци земя за отглеждането на разнообразни култура.
Количествената и качествената характеристика на земята играят
значителна роля при вземане на икономически решения, конкретно за
всеки производител, като се отчитат външната и вътрешната
икономическа среда.
Ограничеността на земята като ресурс определя два основни типа
на развитие на земеделието- екстензивен и интензивен.
Интензивният път на развитие е свързан с увеличаване на
допълнителните вложения на единица площ, които трябва да осигурят
увеличаване на крайния производствен и икономически резултат.

Кадастарът представлява сложно, комплексно, техническо,

картографско, организационно- икономическо и юридическо
мероприятия, което има за цел да осъществи и обедини количествената,
качествената и икономическата оценка на наличния поземлне фонд със
селскостопнаско предназначение.
Кадастарът съдържа пет основни елемента:
- регистрация на земите;
- количествен отчет;
- качествена характеристика;
- бонитетна оценка;
- икономическа оценка.
Чрез регистрация на поземлените, участъци се привеждат в
известност наличните земи в рамките на административните единици,
конкретизират се собствениците (държавата, общините, физически и
юридически лица и др.) и субектите, които я стопанисват.
Количественият отчет има за задача да отчете размера и
конфигурацията на всеки участък земя.
Чрез качествената оценка на различните поземлени участъци се
набира и анализира информация за най-общите показатели, свързани с
пригодността им за включване в селскостопанския поземлен фонд -
надморска височина, наклон, механичен състав и др.
Бонитетната оценка има за задача да степенува различните
участъци земя от гледна точка на пригодността им за отглеждане на
различни култури (мощност на почвата и хумостния хоризонт,
съдържание на органични вещества, почвена реакция, дълбочина на
подпочвените води, най-ранните есенни и най-късните пролетни слани и
др.). Отчитат се основните показатели, които характеризират
почвеното плодородие в неразривна връзка с природно-климатичните и
екологичните фактори. Използва се стобална скала, чрез която
поземлените участъци се ранжират за всяка една култура поотделно.
Бонитетната оценка насочва собственика на земя какви продукти да
отглежда, за да използва в максимална степен почвеното плодородие и
другите производствени и природни фактори.

Икономическа оценка на земята.

Целта е да се оценят и степенуват различните участъци земя от
гледна точка на нейната производителност, обусловена от комплекс от
фактори: почвено плодородие, природно-климатични, екологични и
икономически условия. Обект на икономическата оценка е
икономическото плодородие на земята, но в непосредствена връзка с
местонахождението на поземления участък, близостта до
потребителски и преработвателни центрове, връзката с
инфраструктурата и др.
Чрез икономическата оценка на земята се анализират основни
производствени и икономически показатели за всеки поземлен участък и
за всяка култура поотделно. У нас икономическата оценка е
разработена чрез прилагане на стобалната система.
Отчитат се следните показатели:
•Производството на продукти в натура от единица площ.
Чрез този показател производителите и държавните органи
могат да решат въпроси, свързани със структурата на посевната
площ, като се отчита пазарното търсене на различните продукти. В
национален мащаб този показател се използва при разработване на
националните натурални баланси за основни жизнеоважни продукти.
Този показател характеризира възможността на дадена трана да се
самозадоволява със селскостопански продукти/
•Печалба от единица площ. Печалбата е синтезиращ показател
за икономическия ефект от използването на земята и други ресурси за
всеки участък от нея, при отглеждането на различни култури. Размерът
на печалбата, реализиран от всеки участък земя, е критерий за
икономическата целесъобразност на приетата структура на
производство и сеитбооборот. Чрез този показател се отчита
възможността на производителите да покриват производствените
разходи и да реализират допълнителен доход, който да отговаря на
техните очаквания.
•Обща продукция в стойност на сто лева производствени
разходи. Чрез съизмерването им се оценява икономическата
ефективност от производството на различни култури върху всеки
участък земя.
За всеки един от тези показатели се изчислява балната оценка с
формулата:
Ai
Бк , i, j =
Ao
 Където:
Бк , i, j е балната оценка на i-ия участък земя, за к-ия показател,
при отглеждането на j-та култура;
AI - равнището на изследвания показател за оценявания участък
земя;
Ао - равнището на изследвания показател за участъка, приет за
еталон.

При затворената стобална система за еталон се приема участъкът

с най-висока стойност на изследваните показатели.
Окончателната бална оценка се определя като средна
аритметична величина от изследваните показатели.
На тази основа земята се категоризира в пет групи (много добри;
добри; средни; лоши и непригодни) и десет категории.
Разработват се кадастрални карти, в които се отразяват
бонитетните балове и баловете от икономическата оценка на земята.
Икономическата оценка на земята намира широко приложение в
стопанския живот. Тя се използва при:
•определяне на базисните и пазарните цени на земята;
• определяне на арендните плащания;
• разработването на краткосрочни и дългосрочни програми за
развитието на селското стопанство по отрасли, продуктова структура,
развитие на регионите и др;
• определяне на икономически обосновано равнище на
вложените ресурси на единица площ и на оптималния вариант на
вложения, който осигурява максимален икономически ефект;
• разработване на национални натурални баланси за
основните продукти;
•разработване на програми за подпомагане или ограничаване на
селскостопанското производство като основни елементи на аграрната
политика;
•изграждане на хидромелиоративни и други обекти с дългосрочно
предназначение;
•изграждане на инфраструктурата и др.
Кадастърът на земята е динамична система, която трябва да се
актуализира в съответствие с трайните промени във външната и
вътрешната среда. Но за да изпълнява функцията на средство за
ефективно управление на ресурсите в земеделието, кадастърът трябва
да има определена степен на стабилност.

Пазар на земята
Пазарът на земя е средство за смяна на собствеността.
Представлява съвкупност от субекти, една част от които имат земя и
желаят да я продадат, и други, които желаят и могат да я купят. Пазарът
на земя се характеризира с два основни показателя - размер на пазара и
цена на земята.
 Размерът на пазара характеризира количеството земя, която се
офертира за покупка или продажба за определен период. Размерът на
пазара се определя от множество фактори,основните от които са:
•Колко земя се онаследява. Логично е, че колкото по-голям е
размерът на онаследяваната земя, толкова повече размерът на пазара
се ограничава. Но за страните в преход и преструктуриране на
собствеността успоредно с онаследяване на земя се очаква
разширяване мащабите на пазара. Връзката също е логична:
наследниците придобиват относително малки по размер участъци земя,
имат друга професия, друго местожителство, голяма част от тях са
възрастни хора, традициите са прекъснати, личните предпочитания и
навлизането на нови инвеститори в земеделието ще разширят пазара за
сметка на много предлагащи и търсещи земя.
•На второ място размерът на пазара на земя се определя от т.нар.
„затворен семеен пазар”. Това са земи, които се продават между
членове на една фамилия ичесто освен икономически, съществено
влияние оказват и социални, емоционални и други съображения.. Много
съществени фактори, които могат да променят размера на пазара са,.
от една страна, каква част от населението се нуждае от свежи пари за
бит или бизнес извън земеделието, и от друга, излизането на пазара
на платежоспособни купувачи. Голяма роля в условията на
първоначалното натрупване на капитали играят т.нар. „градски пари".
Това е процес на пренасочване на печалби, реализирани в други
отрасли и дейности, към земеделието или само към земята като
основа за организиране на друг вид бизнес.
• Един от основните икономически фактори, определящ
размера на пазара е т.нар. "земеделско благосъстояние". Или, с други
думи, каква е възможността чрез земеделие да се увеличи капиталът и
да се осигури възвръщаемост, която да стимулира инвестирането в
този отрасъл. Икономическата наука твърди, че с увеличаване на
земеделското благосъстояние се увеличават размерът на пазара,
цената на земята и рентата, а не обратно – по високата рента да
повишава цените на стоките. Това става възможно в резултат на по-
високото технологично равнище на производство. Според твърдението
на Е. Томас фермерските модели и технологии, прилагани в
земеделието, могат да се продължат неопределен период, запазвайки
и увеличавайки почвеното плодородие. Тогава цената на земята на
свободния пазар или получената рента не съдържат в себе си
елементи на физическо и икономическо износване на земята.
Значение имат и нематериалните изгоди, които през последните
години са един от движещите мотиви за придобиване на земя.
• Увеличеното търсене на земи за организиране на отдих е
един от факторите, които могат коренно да променят размера на
пазара. Този процес е свързан с неблагоприятната тенденция да се
ограничава размерът на селскостопанските земи за сметка на
разширяване на териториите, пригаждани за отдих и свободно
време. Законодателството трябва да регулира тези процеси. Обект на
тези пазари трябва да са нископродуктивни земи, които се
трансформират във вилни зони, курортни центрове, спортни обекти,
резервати и др.
 • Върху размера на пазара оказва влияние и
глобализираието на пазарите на земя и стоки. Липсата на
законодателни ограничения за закупуване на земя превръща пазара на
земя в динамична, бързопроменяща се система.
Цената е най-синтезираната и най-очевидната оценка за
социално-икономинеската стойност на всяка стока. Това с още по-
голяма сила се отнася за земята като незаменим, ограничен и
невъзпроизводи мресурс.
Цената на земята се влияе от много фактори, които могат да се
групират по следния начин:
Първо. Цената на земята се определя от т.нар. функционални
връзки, които отразяват зависимостта между равнището на почвеното
плодородие, местонахождението, пригодността за прилагане на нови
технологии и др. Ценността на земята се проявява посредством
нейната способност да реагира на допълнителни вложения, като
увеличава крайните производствени и икономически резултати, от една
страна, и от друга - разходите, свързани с доставянето на селско-
стопанските продукти, произведени от даден участък, до крайния
потребител. Колкото равнището на икономическото плодородие е по-
високо, възможностите за прилагане на нови технологии по-големи и
връзките на поземлените участъци с инфраструктурата - по-добри, толкова
повече цената има тенденции към повишаване.
Извън функционалните връзки влияние върху цената на земята
оказват много други фактори.
На второ място голямо значение имат очакваните доходи от
земеделието. Ако производителите разполагат с едно и също
количество земя, а интензификацията е достигнала оптималното си
равнище и търсенето на селскостопански стоки се увеличава - цената
на земята също се увеличава. Това от своя страна е предпоставка за
повишаване цените на селскостопанските суровини и цените на дребно
на хранителните стоки.
Трето. Ако цените на селскостопанските продукти се дотират,
това намалява риска от инвестиране в земеделието, неговата
привлекателност се увеличава и води до увеличаване цената на
земята.
Четвърто. Абсолютното или относителното намаляване равнището
на цените на производствените фактори в земеделието намалява
издръжката на производството и при равни други условия обуславя
нарастването на цената на земята.
Пето. Цената на земята се влияе от равнището на ефективност
в национален мащаб. Ако се очаква по-нестабилна икономическа среда
и по-ниска възвръщаемост на капитала в другите отрасли в сравнение
със земеделието, инвестициите се пренасочват към този отрасъл и
цената на земята се увеличава, и обратно.
Шесто. На пазара съществува т.нар. „спекулативен ефект", който
може да тласне цената на земята нагоре или надолу. Този ефект се
проявява при редица стоки като злато, предмети на изкуството и др. Ако
в обществото се формира мнение, че цената на земята ще се
повишава, тя действително расте, и обратно - когато се очаква, че
цената ще спада, тя действително спада. Спекулативният ефект се
проявява като психологически механизъм, но много често се основава
на обективни икономически процеси.
Седмо. Върху цената на земята оказва влияние прилаганата
данъчната система и как тя се отнася спрямо нея: по-ниски данъчни
ставки на ресурсния данък, правото на преференции при смяна на
собствеността на селскостопанска земя, относително облекчени
данъчни ставки за подоходните данъци и др. са предпоставка за
реализиране на по-висока възвръщаемост на капитала и обуславят уве-
личаването на цената й.
Осмо. Чрез кредитната система в селското стопанство може да
се осигури финансиране при относително по-ниска цена на капитала-
чрез безлихвени или нисколихвени кредити, гратисни периоди и др.
Когато кредитът е преференциален и целеви - за закупуване на земя,
цената й има тенденции към повишение.
Девето. Земята е олицетворение на политическа сила, социален
престиж, свобода, домашен уют, принадлежност към определено
съсловие и носи други материални и нематериални изгоди. От гледна
точка на индивидуалната оценъчна система всеки индивид е готов по
различен начин да плати за това.
Цената на земята може да се определи с различни методи,
основните от които са: пазарен метод, разходен метод, методът на
капитализираната печалба и др.
При пазарния метод цената се определя чрез търсене на аналог
на продавания участък земя. За целта е необходимо да се изследват
склкзчените сделки през последните години, да се оценят сходствата и
различията между продадените и предлаганите участъци земя, да се
разработи прогноза за очакваните промени в
равнището на цените, да се определят начините за осъществяване на
покупко-продажбата и др.
В практиката за определяне цената на земята широко
приложение намира методът на капитализираната печалба. Използва
се формулата:
N
Рз =
r
където:
Р3 е цената на земята;
N - еgегодният размер на печалбата от единица площ;
r - лихвеният коефициент.

Печалбата се определя като разлика между очакваните приходи и

разходи отединица площ.
Друг метод за определяне цената на земята е чрез
капитализиране на очакваната рента, а именно:
R
Рз =
r
където:
R е рентата от 1 дка, лв;
r - лихвеният коефициент.
 Лихвеният коефициент изразява очакваната възвръщаемост на
капитала. Равнището му се определя от основния лихвен процент,
равнището на инфлация, бизнесвъзвръщаемостта на капитала и др.
Селскостопанската земя е неизчерпаем източник на изобилие и
осигурява на собственика или на арендатора реални доходи, т.е. тя е
задължително условие за нарастване на производството на
селскостопански продукти и на реалното му богатство.

Икономическа същност на арендата

Арендата е икономическо отношение, свързано с преостъпване
право на стопанисване. Тя е договор в който е опонато че едно лице
предоставя с/у възнаграждение за определено време на друго лице
собствен имот за ползване, като той трябва да се върне на собственика
след изтичане на договора.

Арендата се характеризира с:
- запазване собствеността в/у материалния субект
- преотстъпеното право на стопанисване се възмездява
- преотстъпеното право на стопанисване е срочно
- преотстъпеното право на стопанисване дава право на
арендатора сам да организира производствената дейност
- взаимоотношенията м/у арендодателя и арендатора са уредени
ч/з договор
- арендните отношения са свързани с правото на собственост, но
ограничено до право на владеене и ползване.

Предимства н аарендуването са:

- сравнително бързо и за различно време може да се наемат и
използват земя и др средства за производство
- потребността от наличен капитал е по ниска
- възможността за модернизиране на производството е много по-
голяма
- ч/з арендуване може да се изгради и приложи много по-гъвкав
мениджмънт
- финансовите условия на средствата на производство
предварително са уточнени и бюджета може да се планира по-точно
-арендуването дава възможност да се използват различни изгоди
както от арендатора така и от арендодателя

Основни елементи на арендните отношения

1. Обект на арендуване – може да бъде движимо или недвижимо
имущество (земя, сгради, транспортни средства, селскостопански
машини, животни и др)
2. Арендодатели- могат да бъдат собствениците, държавата,
общините, църквата, банки, частни собственици и др.
3. Арендатор- всеки пълнолетен гражданин, група граждани,
организации и други юридически лица
4. Срок на арендуване- договаря се м/у арендодателя и
арендатора в рамките на определените от закона граници.
 5. Арендни плащания – изразяват цената на преотстъпеното право
от собственика на арендатора за стопанисване на съответния обект.

Арендната вноска включва 2 основни компонента:

а) Поземлената рента е задължителен компонент и включва
диференциалната рента от първи и втори род, монополната и
абсолютната рента. Ч/з нея се компенсира собственика за
притежаваната земя с определено качество и местонахождение.
Размерът й се определя на базата на икономическата оценка на земята.
б) Разходите за амортизация на основния капитал, инвенстиран в
даден участък земя (сгради, съоръжения и др)
Аредната вноска може да включи и лихвите по кредити, свързани
със земята.

В зависимост от формата на изплащане арендните вноски биват:

стойностни, част от производената продукция на растениевъдството и
част от производената продукция на животновъдството.

От гледна точка на конкретния размер биват:

- фиксирана аредна вноска – оказва влияние в/у производствените
възможностти на земята, състоянието на пазара на селстопански
продукти от гл. точка съотношението търсене и предлагане, равнището
на цените, издръжката на селстопанското производство и др.
Договарянето на фиксирана аредна вноска за по-дълъг период има
основен недостатък, че при положителна промяна на икономичексата
конюнктура дохода за арендатора се увеличава, а на собственика остава
непроменен.
- арендни вноски, плащане в натура – като част от произведената
продукция пряко зависят от произведената и реализирана продукция.
Собственика поема пропорционално на присвоената част от продукцията
полагащите се произв разходи. Получените резултати се разглеждат
като функция на земята, труда, капитала и мениджмънта. Това изисква
дохода да се разпределя пропорционално на качеството на земята,
вложения труд, инвестиции и управленски умения. При определянето
на тази форма на арендна вноска трябва да се отчита следното:
Стойността на променливата издръжка на производството, която
непосредствено участва при повишаване на средните добиви.
Издръжката трябва да се разпредели м/у собственика и арендатора в
същата пропорция, в която се разпределя реколтата.
- при внедряване на нова технология която не е включена в
арендния договор се преразглежда съотношението в разпределението
на реколтата, като коефицента се променя в зависимост от участието
във внедряването на нова технология.
- всяка страна трябва да получи дял от дохода, пропорционален
на вложените ресурси. Това може да увеличи арендната сума на
собственика с високо качество земя, чувствително над половината над
произведената продукция
- при прекратяване на арендния договор арендатора или
собственика трябва да получи компенсации за вложените инвестиции,
неизползвани докрай в производствения процес.
 Размер и видове арендни плащания и методи за тяхното
изчисление
Методи за изчисляване на фиксираните арендни вноски
1. Арендни вноски, изчислени като процент от цената на земята.
При наличието на пазара на земя и достатъчна информация това е един
от най-простите и най често приложими методи. Изчислява се като
коефицента изразява часта на арендната вноска спрямо цената на
земята.
Aв = К . Цз
Където:
К- коефициентът, изразяващ частта на арендната вноска спрямо
цената на земята
Цз- цената на земята.
2. Арендна вноска, изчислена като стойностен еквивалент от
относсителния дял на очакваната продукция, предоставена на
собственика.
Ав = N . ОП + Ni . ДП – S. Пр
Където:
N- относителният дял на общата продукция, предоставена на
собственика;
ОП- стойностният еквивалент на продукцията;
Ni- относителният дял на средствата по правителствени програми;
ДП- размерът на паричните средства по правителствени програми;
S- относителният дял на разходите, които са за сметка на
собственика;
Пр- производствените разходи

3. Арендна вноска, изчислена като разлика м/у очакваните

приходи и разходи. Основното предимство на метода е, че дохода на
арендатора е сравнително гарантиран. За да се запазят стимулите за
ефективен мениджмънт често заинтересованите страни се договарят за
начина на разпределение на свръх печалбата.

Ав = ОП – Пр
Където:
ОП- стойностният еквивалент на продукцията;
Пр- цялата издръжка на производството (текущи разходи,
амортизационни отчисления, данъци, доходи за арендатора и др.)

4. Арендна вноска, изчислена на база произв потенциал на всеки

участък земя, засят със съответната култура.
n
Aв = ∑ Зi .Сдi .Ki
i =1

Където:
Зi - земята, засята с i-та култура;
Сдi - средният добива на i-тата култура;
K i - коефициентът, който изразява колко лева арендаторът ще
плати на собственика за i-тата продукция.
 5. Арендна вноска, изплащани под формата на преотстъпване на
собственика на част от произведената продукция.
Когато в договора е предвидено собственика да поеме част от
издръжката на производството, се разработват допълнителни разчети.

Авi = СДi.Ki

Където:
Авi - арендната вноска в натура за всяка култура поотделно;
СДi - средният добив от всяка култура;
Ki - относителният дял от средния добив за собственика на земя.
 21. Трудът в селското стопанство: същност и особености;
тенденции в количествените и качествени изменения на работната
сила, заета в селското стопанство- фактори, които ги определят;
пазар на труда на селскостопанските работници - фактори, които го
определят; цена на труда на селскостопанските работници -
фактори, които я определят; показатели за степента на използване
на работната сила в селското стопанство; същност и значение на
повишаването производителността на труда

От икономическа гледна точка населението представлява

съвкупност от човешки индивиди, живеещи на дадена територия, в
определен период от време, които се променят в зависимост от
раждаемостта, смъртността и миграцията.
Населението е динамична система и се характеризира със
следното:
• Тя е съвкупност от индивиди с определено потребление и
платежоспособно търсене на стоки и услуги.
• Населението е основен източник на трудови ресурси за
осъществяване на всяка стопанска, трудова и други дейности.
• Населението включва индивиди с различни потребности -
материални, културни, духовни, и с различни интереси.
Човешките ресурси са тази част от населението, което
притежава необходимите качества да участва в трудовата дейност за
определен период. Човешките ресурси са потенциален производствен
фактор. Те могат да се характеризират с различни показатели:
• Количествена характеристика - отчита се чрез броя на
хората, които могат реално да участват в производствения процес.
• Качествена характеристика - отчита сложните връзки
между образование, възраст, здраве, знания, умения, навици и др.,
които определят качествата на влагания труд и неговата
резултатност.
• Мотивацията за участие в трудовия процес и постигане на
определена степен на ефективност.
Трудовите ресурси Включват онази част от човешките ресурси,
които са източник на икономически активното население. На всеки етап
обществото регламентира границите на трудоспособна възраст в
зависимост от редица со-циално-икономически фактори. Трудовите
ресурси са количествена съвкупност от хора, определен комплекс от
качествени характеристики в непосредствена връзка с естествения
бъзпроизводствен процес на населението и развитието на
производителните сили.
Тази взаимна връзка изисква да се отчитат биологичните
свойства на населението - минимално безрисковата граница на
възрастта за включване в активна трудова дейност и максимално
възможната горна граница за запазване на трудоспособността и
придобиване на правото за пенсиониране. Тези на пръв поглед
биологични граници се определят в тясна връзка с развитието на
производителните сили. Долната граница се определя освен от
физическото израстване и съзряване на индивида и от неговага
възможност да придобива трайни знания и умения и професионална
квалификация. Тази долна граница вследствие на ускореното развитие
на производителните сили има тенденция към увеличаване.
Определянето на горната граница зависи от много фактори-
запазена жизненост и трудоспособност и на тази основа възможност
за изпълнение на поставените задачи или вземане на самостоятелни
решения, средната продължителност на живота, бита, жизнения
стандарт и др.

Особености на труда и работната сила в селското стопанство

Особеностите на труда и работната сила в отрасъла са свързани
със специфичните особености на селскостопанското производство, които
могат да се очертаят в следните основни направления:
• Основно средство за производство е земята, върху която се
организира селскостопанският възпроизводствен процес. Степента
на интензификация, структурата на производството и технологичното
равнище определят различната потребност от работна сила за страната
и по региони.
• Биологичният характер на средствата за производство
изискват работната сила да се приспособява към протичащите процеси и
да ги обслужва.
• Селскостопанският труд се прилага под непосредственото
въздействие на природно-климатичните фактори, което определя
относително ниската привлекателеност на труда в този отрасъл.
•Налице е несъвпадение на биологичния с икономическия
възпроизводствен процес, което обуславя обективно наличието на
технологични прекъсвания. Логичният резултат е сезонният характер на
използване на работната сила, отдалечеността на времето на влагане
на труд от получените резултати. Последното поставя специфични
проблеми при отчитане на връзката между качеството на вложения труд
и получените резултати, проблем, който има голяма значение при
използване на наемна работна ръка.
• В селското стопанство се наблюдава относително по-ниска
специализация на работната ръка, респективно по-ниска
производителност на труда.
• По правило селскостопанският труд се прилага "в
движение", а не стационарно, което е по-типично за останалите отрасли.
Друг е въпросът като предимство или като недостатък ще се приеме
това. От гледна точка на организацията на работното място и отчитане
качеството и количеството на труда това може да се приеме като
недостатък. От гледна точка на чисто трудово- хигиени, псиохологически,
лични и други мотиви прилагането на труда в движение може да се
приеме като предимство.
• Като съществена особеност на селскостопанския труд
доскоро се приемаше по-ниската степен на въоръженост. Практиката в
развитите страни и опитът на все повече производители у нас
опровергават това твърдение. Когато производителите разполагат с
достатъчно капитал, инвестирането в дълготрайни материални и
нематериални активи създава възможност все по- малко хора да
обработват все по-големи територии земя (отглеждат по-голям брой
животни), т.е. високата въоръженост е предпоставка за по-висока произ-
водителност на труда и на тази основа продукцията става
конкурентоспособна на вътрешния и на външния пазар. Точността обаче
изисква да подчертаем, че поради необходимостта да се закупуват
специализирани машини и съоръжения с ограничено поле на
приложение възникват проблеми за ефективността на инвестирания
капитал.
• По специфичен начин в селското стопанство се проявява
мобилността на труда. Общоизвестно е, че в селското стопанство
мобилността на работната сила се проявява относително по-слабо в
сравнение с останалите отрасли. Кои са основните фактори, които
определят мобилността на работната сила в селското стопанство?
На първо място е необходимо да се отчете кой и защо проявява
интерес за навлизане в земеделския бизнес. В исторически план голяма
роля са изиграли наличието на собствена земя, продължаването на
семейни традиции, собственият опит и трудови навици и др. През
последните години все по-голямо значение за навлизане в земеделския
бизнес има икономическият мотив, без да се пренебрегват и
нематериалните изгоди.
Излизането от земеделския бизнес може да бъде доброволно
или принудително. Основна част от доброволния отказ от
селскостопанска дейност се обуславя от възрастта или придобиване на
нови по-привлекателни професии и сфери на влагане на труда, по-
привлекателен бит и начин на живот на непосредствения производител и
на членовете на неговото семейство. Излизането и навлизането в зе-
меделския бизнес е перманентен процес. Навлизането на млади хора
чрез онаследяване на семеен бизнес е свързано с относително по-ниска
потребност от първоначален капитал, предимство, което не може да се
пренебрегне.
Ефектът от приемствеността може да се засили и от типичната за
по-младите хора предприемчивост и ориентирането към въвеждането на
нови технологии, модерни подходи за управление на бизнеса на базата
на нови знания и интензивни връзки с информационните системи в
страната и света.
Принудителното излизане от земеделието е продиктувано
главно от икономически фактори. То се обуславя от възможността
производствените разходи на индивидуалния производител да са по-
ниски от пазарната цена. Възможността да поддържат стабилно и
нормално равнище на печалба ще им позволи организирането на
възпроизводствения процес на по-висока технологична основа,
предпоставка за функционирането им в дългосрочен план. В този процес
много голяма роля може да играе държавата. Тя може целенасочено да
стимулира или ограничава навлизането или излизането от
селскостопанския бизнес, като отчита пазарната ситуация и социално-
икономическите задачи, които стоят за решаване пред отрасъла.
Ако се опитаме да обобщим от икономическа гледна точка тези
специфични особености на селскостопанския труд и работната сила
важно е да се подчертае, че резултатността в много голяма степен се
опосредства от качеството на основното средство за производство -
земята, и другите биологични и механични средства за производство,
без да се омаловажават природно-климатичните фактори. При равни
други условия от гледна точка на качеството на работната сила нейната
производителност може де се прояви по различен начин и да
облагодетелствува или да ощети заетите в селското стопанство.

Пазарът на труда представлява съвкупност от физически и

икономически субекти, една част от които предлагат своя труд, а друга -
търсят необходима работна ръка с определени качества.
Трудовият пазар е съвкупност от икономически
взаимоотношения, възникващи и осъществяващи се между лица,
които търсят заетост и доходи, отговарящи на тяхната
квалификация, и лица или организации, които търсят необходимата
работна сила, с необходимите качества за определен период и при
възможно най-ниска цена.
За да съществува трудовият пазар са необходими редица
условия:
• наличие на физически лица, които притежават определени
качества и трудови навици и търсят прилагането им в трудовия процес;
• Юридически или физически лица, които търсят да наемат
лица и са готови да ги възнаградят за вложения труд;
• нормативни предпоставки за регулиране на отношенията
между търсещи и предлагащи работна ръка;
•изграждането на организационно-институционални структури,
които да обслужват тези сложни взаимоотношения и да защитават
интересите на икономическите субекти в рамките на действащото
законодателство.
Всеки пазар на труда има две основни характеристики:
• Търсене на работна сила, което се проявява като заявена
потребност от работодателите да наемат определен брой работници и
служители с определена квалификация при определена цена.
• Предлагането е изявеното желание за предоставяне на
способностите за труд на други субекти срещу възнаграждение.
• Пазарът на труда
условно може да се отнесе към вторичните пазари, т.е. той се обуславя
от състоянието на пазара на стоки и услуги, които се произвеждат с тези
ресурси. Взаимодействието между първичните пазари на стоки и услуги
е многоаспектно и разнопосочно.
• Увеличаване търсенето на дадени стоки и услуги обуславя
разширяване на производството и при едно и също технологично
равнище увеличава търсенето на производствени фактори, включително
и работна сила. Разширяването на производството и насищането на
пазара със стоки и услуги нарушават пазарното равновесие (S>D),
производството се ограничава и това поражда съкращаване на работни
места и освобождаване на част от заетите. Ако тази тенденция е трайна,
намаляването на заетостта намалява размера на личните доходи и по-
купателната сила, в резултат на което търсенето все повече се свива и
създава предпоставки за по-нататъшно намаляване на работните места.
• Обратно, заетостта и увеличаването на личните доходи, а
това означава и покупателната сила, пораждат нови потребности от
стоки и услуги, производството се разширява, увеличава се търсенето на
производствени фактори, включително и работна сила.
 • Един от основните фактори, който определя търсенето на
работна сила в селското стопанство е типът на развитие на отрасъла -
екстензивен или интензивен. Екстензивният път на развитие е свързан с
разширяване полето на приложение на производствените фактори.
Интензивният път е свързан с увеличаване на вложените ресурси на
единица площ. И в двата случая търсенето на труда се опосредства от
прилаганите технологии.
При ниска степен на развитие на техническия прогрес или
ограничен капитал производството е свързано с използването на
относително по-голям брой работна сила и търсенето й се увеличава.
Обратно, ако разширяването на производството става главно за сметка
на нови технологични решения, висока степен на механизация и
автоматизация на трудовите процеси - търсенето на работна сила
намалява. Когато процесите се разглеждат по вертикала - като
междуотраслови връзки, може да се прояви мултиплициращ ефект,
който обуславя разкриването на работни места по веригата, свързана с
преработката, съхраняването, реализацията и обслужването на
отрасъла. Изборът на съотношение между овеществен капитал и
работна сила се определя от наличието на тези ресурси и техните
относителни цени.
•Като правило интензивният път на развитие на земеделието
поражда повишаване производителността на отделните производствени
фактори и ефективността на производството, т.е. интензивният път на
развитие на земеделието намалява търсенето на работна сила за този
отрасъл, което се потвърждава от трайната тенденция на намаляване на
абсолютния и относителния дял на заетите в отрасъла при запазване
или нарастване на обема на произвежданата продукция и услуги.
Предлагането е изявено желание за преотстъпването на
способността да се упражнява дадена професия, да се преотстъпва
способността на труд на други субекти срещу възнаграждение. .
Върху предлагането на работна сила въобще и конкретно в
селското стопанство оказват влияние много фактори, основните от
които са:
• броят на населението и основните тенденции в
изменението му;
• възрастовата структура на населението, в т.ч.
здравословното състояние и степента на запазване на
трудоспособността му;
• размерът на активната работна сила и нейният статус,
броят на заетите, безработните и активно търсещите работа в този
отрасъл;
• възможните работни дни в различните отрасли на
земеделието, продължителността на работната седмица и работния ден
и броят на неработните дни в годината;
• размерът на възнаграждението на труда, като се отчитат
изискванията за квалификация, специфичните условия на труд,
престижността на труда и др;
• глобализацията на пазара на труда и на тази основа
миграцията, свързана с търсенето на нови работни места извън
страната;
•мобилността на труда, определяща се от: финансовите разходи,
дефицита на жилища, неудобствата от промяна на социалната среда,
проблемите, свързани с получаването на образование на децата,
индивидуалните способности, времетраене и цена на подготовката за
съответен бизнес, наличието на капитал, социален произход и др.
Основните проблеми на пазара на работна сила на настоящия
етап са свързани главно с глобалните проблеми на преструктуриране на
собствеността в национален мащаб, преструктуриране на икономиката и
мястото и значението на селското стопанство, което ще му се отреди в
дългосрочен план, относителната доходност на отрасъла и мотивацията
за разширяване на земеделския бизнес, усъвършенстване на
инфраструктурата на селските райони и комуникациите с големи
културни, учебни и други центрове.
Тези проблеми могат да се решат на основата на добре
разработена и обезпечена програма за повишаване на професионалната
квалификация на заетите в селското стопанство, много добре изградена
система за научно обслужване, достъпна информация за най-новите
постижения и състоянието на пазарите.
Основен мотивиращ фактор ще бъде размерът на личните доходи
и използването на нематериални изгоди, които само в този отрасъл
могат да се осигурят.Това може да се осъществи, ако развитието на
земеделието се постави на нова качествена основа като една от най-
важните общонационални задачи.
 22. Основен капитал в селското стопанство: същност, състав
и структура; източници на капитал; изхабяване; методи за
изчисляване амортизациите на дълготрайните материални активи;
специфични особености на дълготрайните материални активи в
селското стопанство; особености в използването и износването на
дълготрайните биологични активи; методически подходи за
определяне амортизациите на дълготрайните биологични активи

Капиталът е ключ на прогреса във всеки отрасъл и по всяко

време.
Земята, работната сила и капиталът са трите основни ресурса,
наличието на които е свързано с разширяването и модернизацията на
производството в земеделието. Възможността за преминаването на
производствените ресурси от един в друг прави възможно
рационалното им съчетаване и на тази основа повишава ефективността
от използването им.
Основна роля в този процес играе капиталът благодарение на
неограниченото поле за употреба и възможността бързо да се превръща
във всеки друг производствен ресурс. Капиталът е основен ресурс, без
който е невъзмоЖно осъществяването на същински бизнес.
Производството е резултат от комбинирането на първични и
вторични фактори. Капиталът е вторичен производствен фактор. От
една страна, се разглежда като съвкупност от парични средства, които
дават възможност за увеличаване производството на стоки и блага,
т.нар. паричен капитал. От друга страна, паричният капитал е
междинно разменно средство, чийто размер обуславя формирането на
веществения капитал, съединяването на който с другите производствени
фактори обуславя разширяването и рационализирането на про-
изводството.
Инвестиционен е капиталът, който се влага за по-дълъг период
от време и се материализира в т.нар. дълготрайни активи.
Другата част - за неинвестиционни цели, се изразходва за
средства за производство с краткотрайно предназначение и формира
т.нар. краткотрайни активи.
Дълготрайните активи се делят на дълготрайни материални
активи (ДМА), дълготрайни нематериални активи (ДНА) и финансови
активи (ФА).
Материално веществените носители на ДМА участват
многократно в производствения процес, като запазват своята
натурално-веществена форма и пренасят на части стойността си в
стойността на произвежданата продукция. Пренесената стойност
следва движението на продукта и след неговата реализация се
възстановява в парична форма. Освободеният чрез амортизационните
отчисления капитал е източник за възпроизводството на ДМА. ДМА се
възстановяват физически и икономически след изтичане на
експлоатационния им период.
Дълготрайните материални активи вклкговат в себе си групата
на основните средства и инвентар - машини, сгради, съоръжения, вкл. и
мелиоративни съоръжения, земя, гори, продуктивни и работни животни,
трайни насаждения, амбалаж, част от стопанския инвентар и др.
Дълготрайните материални активи се отчитат по
първоначална стойност, която в зависимост от начина на
придобиване мозке да се изрази чрез цена на придобиване, по
фактическа себестойност и по продажна цена.
По цена на придобиване се отчитат вспчки закупени
дълготрайни материални активи. Тя включва покупната цена,
транспортните разходи, разходите за монтаж, пробните пускания и др.
Когато даден обект е резултат от собствено производство,
първоначалната му стойност се формира по фактическа
себестойност. Тя отразява действително направените разходи за
създаване (изграждане) на актива. В селското стопанство по
фактическа себестойност се отчитат продуктивните и работни
животни собствено производство, трайните насаждения, изграждането
на сгради и съоръжения по стопански начин и др.
Продажната цена е цената, по която може да се продаде в
момента даден дълготраен материален актив. Продажната цена се
използва за отчитане на придобити безвъзмездно дълготрайни
материални активи.
Специфичният начин на физическо и икономическо износване на
дълготрайните материални активи обуславя и специфичния начин на
пренасяне на стойността им върху стойността на стоките и услугите.
Това става посредством амортизационните отчисления.
Амортизационните отчисления представляват тази част от
стойността на дълготрайните материални активи, която се начислява
в разходите на произвежданите стоки и услуги за всяка година на
функциониране на тези активи.
Значението на амортизационните отчисления може да се
разглежда в няколко аспекта.
Първо, от гледна точка на държавата чрез амортизационните
отчисления се регулират постъпленията в държавния бюджет.
Амортизационните отчисления като разход оказват пряко влияние върху
размера на облагаемата печалба, а оттам върху данъчното бреме. Тези
интереси държавата защитава чрез определяне на минимално
допустимия срок на изхабяване на някои групи дълготрайни ма-
териални активи. Противоречията на интересите на производителите
с тези на държавата се преодоляват чрез предоставената им
възможност да избират различни методи за амортизация на
дълготрайните материални активи. Промяна в прилаганите методи може
да се направи след обоснована мотивировка.
Второ, амортизационните отчисления имат непосредствена
връзка с инвестиционната политика и технологичното обновяване
на производството. Това се определя от двойствения характер на
амортизационните отчисления. От една страна, те са
производствен разход и като такъв, са елемент на
производствената цена на стоките и услугите. От друга страна,
след реалзиране на продукцията тези средства се възстановяват и
независимо че не се натрупват в отделни фондове, те са финансови
източници за разширено възпроизводство на дълготрайните
материални активи. Те се проявяват като организационно-
стопански инструмент за запазване и увеличаване на имуществото на
производителите.
Не се начисляват амортизационни отчисления за земя, гори, за
напълно амортизирани активи и др.
Основните понятия, свързани с амортизацията на
дълготрайните материални активи, са амортизационна сума,
амортизационен срок, амортизационна норма и амортизационна квота.
Амортизационната сума е парична сума, която
стокопроизводителят приема за еквивалент на стойността на
износване на дълготрайните материални активи за определено време.
Амортизационната сума служи за обвързване баланса на паричните
средства с организацията на производството. Общата амортизаци-
онната сума се изчислява като разлика между първоначалната и
ликвидационната стойност.
Ликвидационната стойност зависи от характера на основното
средство и начините на ликвидирането му - продадено за вторични
суровини, дадено за обмен с нов актив, продадено за използване на
други лица и др. На практика ликвидационната стойност е много ниска и
заема около 2-5% от първоначалната стойност на актива. Поради
отдалечеността на времето за ликвидирането му при изчисляването на
амортизационните отчисления тя най-често се елиминира.
В селското стопанство обаче при някои дълготрайни материални
активи, като продуктивни и работни животни, ликвидационната стойност
заема висок относителен дял - около 40-60 % от първоначалната
стойност и при изчисляване на амортизационните отчисления не може
да се пренебрегне.
Амортизационният срок се измерва с броя на годините на
експлоатация и се определя от темпа на физическо и морално
изхабяване. Тенденциите са към намаляване на амортизационния срок.
Амортизационната норма изразява относителния дял на
ежегодните амортизационни отчисления спрямо определена база. Тя се
изчислява по различен начин в зависимост от прилаганите методи на
амортизация и институционалните ограничения на всеки етап.
Амортизационната норма се определя от срока на икономически живот
на актива, риска от морално остаряване, провежданата обща
икономическа и амортизационна политика. Определянето й може да
стане по централизиран или децентрализиран път.
Необходимостта от централизирано определяне на
амортизационната норма се обуславя от непосредствената й връзка с
формирането на приходите в държавния бюджет и включването на
елемента на принуда ограничава обосолените икономически субекти за
разработване на самастоятелна амортизационна политика.
Амортизационната норма е динамична величина и мощно
средство за черпене на икономически изгоди в рамките на действащото
законодателство.
 Съгласно чл.50 на ЗКПОДанъчни дълготрайни материални активи
са сумите, които отговарят на изискванията за амортизируеми
дълготрайни материални активи съгласно Националните стандарти за
финансови отчети за малки и средни предприятия, чиято стойност е
равна или превишава по-ниската стойност от:
1. стойностния праг на същественост за дълготрайния материален
актив, определен в счетоводната политика на данъчно задълженото
лице;
2. (изм. - ДВ, бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.)
седемстотин лева.
Според чл. 51. Данъчни дълготрайни нематериални активи са:
1. придобити нефинансови ресурси, които:
а) нямат физическа субстанция;
б) се ползват през период, по-дълъг от 12 месеца;
в) имат ограничен полезен живот;
г) са със стойност, равна или превишаваща по-ниската стойност
от:
аа) стойностния праг на същественост за дълготрайния
нематериален актив, определен в счетоводната политика на данъчно
задълженото лице;
бб) (изм. - ДВ, бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.)
седемстотин лева
За данъчни цели ДМА и ДНА са разпределени в следните
категории, съгласно разпоредбите на чл.55 от ЗКПО:
1. категория I - масивни сгради, включително инвестиционни
имоти, съоръжения, предавателни устройства, преносители на
електрическа енергия, съобщителни линии;
2. категория II - машини, производствено оборудване, апаратура;
3. категория III - транспортни средства, без автомобили; покритие
на пътища и на самолетни писти;
4. (доп. - ДВ, бр. 110 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) категория
IV - компютри, периферни устройства за тях, софтуер и право на
ползване на софтуер, мобилни телефони;
5. категория V - автомобили;
6. категория VI - данъчни дълготрайни материални и
нематериални активи, за които има ограничен срок на ползване съгласно
договорни отношения или законово задължение;
7. категория VII - всички останали амортизируеми активи.
Годишните данъчни амортизационни норми се определят
еднократно за годината и не могат да превишават следните размери:
Категория активи Годишна данъчна
амортизационна
норма (%)
Категория I 4
Категория II 30
Категория III 10
Категория IV 50
Категория V 25
Категория VI 100/години на правното
ограничение
 Годишната норма не
може да превишава
33 1/3
Категория VII 15

За активите от категория II годишната данъчна амортизационна

норма не може да превишава 50 на сто, когато едновременно са
изпълнени следните условия:
1. активите са част от първоначална инвестиция;
2. активите са фабрично нови и не са били експлоатирани преди
придобиването им.
Придобиването на актив чрез сключване на лизингов договор,
класифициран като финансов лизинг съгласно счетоводното
законодателство, не е основание за разпределяне на този актив в
категория VI.

Начисляването на данъчна амортизация започва от началото на

месеца, в който данъчният амортизируем актив е въведен в
експлоатация или от началото на следващия месец. Датата на
въвеждане в експлоатация следва да е документално обоснована.

Годишната данъчна амортизация се определя по следната

формула:
ГДА = ДАС x ГДАН x M/12, където:

ГДА е годишната данъчна амортизация;

ДАС е данъчната амортизируема стойност;
ГДАН е годишната данъчна амортизационна норма, определена от
данъчно задълженото лице съгласно чл. 55, ал. 2 и 3 на ЗКПО;
М е броят на месеците от годината, през които се начислява
данъчна амортизация.

Месечната амортизационна квота е месечният размер на

амортизационните отчисления, които трябва да започнат да се
отчисляват на следващия месец след придобиването на дълготрайния
материален актив.

Установяването на амортизационните отчисления изисква да

се извършат последователно следните операции:
• определяне на първоначалната стойност на всеки дълготраен
материален актив;
• установяване на ликвидационната стойност;
• определяне на ефективния срок на използване;
• изчисляване на амортизационната сума;
• избор на метод за разпределение на амортизационната
сума за целия срок на ефективно използване на актива.

Основните методи за изчисляване на амортизационните

отчисления са: линеен метод, нелинеен дегресивен метод, нелинеен
прогресивен метод и метод на намаляващия остатък.
 При линейния метод амортизационната сума се разпределя
равномерно през целия период на използване на дълготрайните
материални активи. Това се осигурява с прилагането на една и съща
амортизационна норма. Амортизационната норма може да се изчисли по
няколко начина. Когато ликвидационната стойност е значителна, при
изчисляване на амортизационната сума тя не трябва да се пренебрегва. В
този случай амортизационната норма може да се изчисли по формулата:
ПС − ЛС
АН = .100
ПС.Т
където:
АН е амортизационната норма;
ПС - първоначалната стойност;
ЛС - ликвидационната стойност;
Т - срокът на експлоатация на актива в години.

Когато ликвидационната стойност е много ниска и може да се

пренебрегне, се използва формулата:
100
АН =
Т
където:
100 е първоначалната стойност, изразена в проценти;
Т - срокът на експлоатация на актива в години.

Годишната амортизационна квота се получава като произведение

на амортизационната сума и амортизационната норма (ГАК = АС. АН).

Нелинейният дегресивен метод осигурява неравномерни

отчисления на амортизационната сума. Този метод осигурява по-високи
амортизационни отчисления през първите години на използване на
дълготрайните материални активи. Това дава възможност за
намаляване на облагаемата печалба през тези години и набирането още
през първите години на необходимите средства за тяхното възпро-
изводство.
Основен недостатък на този метод е, че амортизационните
отчисления повишават производствените разходи през първите години
и могат да създадат проблеми с ценовата конкурентоспособност на
продукцията.
Методическата последователност при използването на този
метод е:
• определяне срока на
използване на актива;
• последователно се номерират всички години в порядъка на
натуралния ред на числата;
• сумират се всички числа и така получената сума става
знаменател на дроб, чийто числител е всяка година на използване на
актива;
• така формираните дроби се подреждат в обратен ред на
годините на използване;
• изчислява се ежегодната амортизационна норма като
произведение от 100 и тази дроб.
 Разновидност на метода на сумата на числата е методът на
намаляващата амортизационна норма.

При нелинеен прогресивен метод амортизационните отчисления са

най-ниски през първите години на експлоатация и постепенно се
увеличават до последната година. Използването на този метод дава
възможност да се намалят производствените разходи през първите
години, а това означава създаване на възможност за продажба на
произвежданите стоки на по-ниски цени, респективно налагане на нови
стоки на пазара. Този метод обаче ограничава възможността за
намаляване на облагаемата печалба през първите години, т.е.
увеличава данъчното бреме за стокопроизводителите.
Методическата последователност е аналогична на
предшестващия метод, но при този метод при формирането на
дробите числата запазват своята поредност. Като резултат
амортизационните норми и амортизационните суми имат обратна
посока на изменение - най-ниски са през първите и най-високи през пос-
ледната година на използване на актива.

Константно дегресивен метод (метод на намаляващия

остатък). Този метод по своята икономическа същност е най близък до
нелинейния дегресивен метод и те са основни методи за амортизиране
на бизнесактиви в страните с развита пазарна икономика.
Методическата последователност включва следните
изчислителни операции:
• годишнат
а амортизационна норма се определя както при линейния метод, но тази
норма се коригира с коефициент за дегресия (1,5-2,5%). Така
изчислена нормата се прилага за почти целия период на използване
на актива, като за последните 1-3 години се прилага някой от другите
методи.
• за всяка
година се определя остатъчната стойност; :
• годишната амортизационна квота се изчислява като
ежегодната остатъчна стойност в началото на всяка година се умножи
по амортизационната норма;
• тази процедура се прилага до определен размер на
остатъчната стойност, след което се въвежда един от досега
разгледаните методи или еднократно се изписва целият остатък.

Стойността на амортизационните отчисления се включва в

производствените разходи на продукцията, а оттам - в цената,
следват движението на стоката, след реализацията на която се
формират парични постъпления за възпроизводство на дълготрайните
активи.
Разработването на ефективна амортизационна политика е
неразривна част от общата стратегия за постигане на поставените
цели в краткосрочен и дългосрочен план.
 Дълготрайните нематериални активи представляват
инвестиционни разходи за покупка и създаване на програмни продукти,
търговски марки, експертизи, патенти, лицензи, ноу-хау и др.
Независимо, че при инвестирането на капитала в това
направление на се получават материални продукти, те имат дългосрочно
значение и имат пряко отношение към научнотехнологичното равнище
на производството.
Към Финансовите дълготрайни активи се отнасят всички
финансови средства с дългосрочно значение- съучастие под формата на
акции и облигации, предоставянето на заеми и т.н.
23. 0боротен капитал в селското стопанство: същност, състав
и структура; източници на оборотен капитал; обращаемост на
оборотния капитал- показатели за измерване; фактори определящи
обращаемостта на оборотния капитал; особености на използването
на производствените запаси в селското стопанство; основни
пътища за ускоряване обращаемостта на капитала в селското
стопанство

Капиталът, с който се придобиват ресурси с краткотрайно

предназначение, се нарича оборотен, а придобитите с него ресурси-
краткотрайни активи.
Краткотрайните активи са форма на материализиране на капитала
с неинвестиционно предназначение. Към краткотрайните активи се
отнасят: запасите, вземанията, паричните средства и разходите за
бъдещи периоди.
Запасите съществуват под формата на материални запаси,
готова продукция, млади животни и животни за угояване и незавършено
производство.
Материалните запаси са част от краткотрайните активи,
овеществени в материално имущество, предназначени да поддържат
непрекъсваемост на производствения процес и извършване на услуги.
Материалните запаси се оценяват по цени на придобиване и по
фактическа себестойност.
Готовата продукция включва произведените и все още
нереализирани продукти.
Младите животни и животните за угояване имат различно
предназначение. Първата група обхваща подрастващите животни, част
от които след навършването на определена възраст попълват основните
стада - продуктивни и работни животни. Животните за угояване се
реализират за месо.
Незавършеното производство включва всички разходи,
направени през дадена стопанска година за производството през
следващата година. В селското стопанство те имат много висок
относителен дял.
Младите животни, животните за угояване и незавършеното
производство се отчитат по фактическа себестойност.
Вземанията включват: вземания по продажби, вземания свързани
с участие, вземания по липси и начети, съдебно присъдени вземания и
други вземания.
 Като правило оборотният капитал, овеществен в краткотрайни
активи (като се изключат депозираните в банката парични средства), не
носи пряко доходи. Ефективността се проявява косвено и зависи от
тяхното съчетаване в производствения процес. Конкретен измерител е
обръщаемостта на оборотния капитал.

В земеделието проблемът за обръщаемостта на оборотния

капитал стои по особен начин поради сезонния характер на
производството, преплитането на биологични с икономически процеси,
въздействието на неконтролируеми, главно природни фактори и др.,
което обуславя по- високата потребност от поддържане на запаси,
незавършено производство, животни за угояване и пр. Комплексно това
обуславя при равни други условия по- високата потребност от оборотен
капитал.

Обръщаемостта на оборотния капитал може да се измерва с

много показатели, основните от които са:
- коефициент на обръщаемост (Ко);
- коефициент на натовареност (Кн);
- дни на обръщение на оборотния капитал (До).

Коефициентът на обръщаемост измерва броя на оборотите на

оборотния капитал и се установява като отношение между размера на
продажбите за определен период (месец, тримесечие, година) и
средната наличност на краткосрочните активи за този период. Изчислява
се по формулата:
S
Ко =
KA

Където:
S- размерът на продажбите за съответния период;
КА- средният размер на КА за същия период

Коефициентът на натовареност е реципрочен на коефициента на

обръщаемост и се изчислява с формулата:

KA
Кн =
S

Дните на обръщение на оборотния капитал изразяват за колко

време, измерено в дни, капиталът в паричен вид преминава през фазите
на обръщение и се превръща отново в пари. Изчислява се по
формулата:
Kа.T
Дo =
S
 Където:
Т- продължителност на периода в дни

КА под формата на предмети на труда и под въздействието на

биологичните и естествените процеси определят натурално-
веществената форма на земеделските продукти.
КА участвуват еднократно в земеделския производствен процес
като пренасят наведнъж своята стойнст в себестойността на
новопроизведената продукция.
Източниците за финансиране на дълготрайните и краткотрайните
активи са собствени и привлечени.
От собствените източници най-голямо значение при изграждане на
ново предприятие има внасянето от съдружниците на машини,
съоръжения, инвентар, дялови вноски и др.
При вече функциониращи предприятия към тези източници се
прибавя неразпределената част от печалбата и амортизационните
отчисления.
Привлечените средства (външни източници) се набират главно
чрез банкови заеми, търговски кредити, правителствено финансиране
(дотации, субсидии и субвенции), лизинг и други.
Съотношението между тези източници е различно.
Селското стопанство е типичен отрасъл със силно изразен
сезонен характер на производството и реализацията на продукцията,
които обуславят големия диапазон в размера на краткотрайните
активи през годината и по елементи. Това поражда необходимостта от
допълнително финансиране през определени месеци (т.нар. временна
потребност) и намаляване на тази потребност през други месеци. В
резултат на това се формират максимално и минимално равнище на
текущите активи. Минималното равнище представлява постоянната
част от краткотрайните активи. Временната потребност се формира
като разлика между максималното и минималното равнище.
Постоянната част от краткотрайните активи е сравнително
неизменна за по-продължително време и е целесъобразно, както при
дълготрайните активи, да се финансира от собствени средства и
дългосрочни заеми.
По принцип дългосрочното финансиране дава по-голяма сигурност
при обслужване на заема.
Временната потребност най-често се финансира чрез
краткосрочни кредити.
Финансирането на дълготрайните и краткотрайните активи е
сложен и многовариантен процес. Отчитането на цената на
инвестирането при дълготрайните активи и оптимизирането на
равнището на краткотрайните активи и различната структура на
финансовите източници в крайна сметка определя икономическата
стабилност и надеждност на предприятието.
 24. Разходи в селското стопанство и себестойност на
селскостопанската продукция: същност и класификация на
производствените разходи; същност на себестойността на
селскостопанската продукция; анализ на средните съвкупни
разходи (себестойността на продукцията); зависимост между
видовете разходи и продукция; приходи, доходи и печалба в
селското стопанство; показатели за измерване на
производителност, ефективност и рентабилност; същност на
интензификацията и диверсификацията и тяхната роля за
повишаване ефективността на селското стопанство

Разходите са вложенията, които са направени, умножени по

тяхната цена. Те винаги се проявяват с възникването на самото
предприятие. По същество те са съвкупност от пренесени и създадени
стойности, т.е. изразходваните фактори, умножени по техните цени.
Пренесените стойности са адекватни на амортизацията на
дълготрайните материални и нематериални активи, на стойността на
реално изразходваните в предприятието материали и на ползваните от
него услуги. Създадените стойности се измерват с изразходваните
средства за заплащане на труда, начислените на тази иснова социални
осигуровки и изплатени надбавки.
От счетоводна гл.т. разходите се определят или като намаление
на активи, или като увеличение на задължения, като в момента на
извършването им те се отразяват и в увеличението на пасивите. На
всяко предприятие му е присъща определена структура и дейност, а те
пораждат разходи. Структурата се характеризира от субекта на
управление, а дейността от обекта на управление. Следователно
разходите могат да бъдат разделени като разходи по управлението и
разходи по осъществяване на дейността, а съгласно Закона за
счетоводството са допълнителни разходи и основни производствени
разходи.
За планово икономическите процеси в предприятията, разходите
се групират в група:
-разходи по икономически елементи – представени са в
национлания сметкоплан. За аграрната сфера в състава им са онези,
които характеризират еднородността и икономическия характер на
разходите.
-разходи по статии на калкулация – статиите са в закона за
счетоводството;
 - разходите като система – в количествено отношение те са
постоянни разходи (не зависят от произведеното количество) и
променливи разходи (които пропорционално се променят според
количеството на производството).
Според потребностите за оптимизиране на разходите – определя
се средно ниво на разходите, спрямо единица продукция. Имаме общ
обем на разходите и средно равнище на разходите.

Размерът на разходите е в пряка зависимост от обема на

извършената от предприятието дейност. Разходите намират изражение в
натурален и стойностен измерител. Натуралното им измерване дава
възможност за анализиране дейността на предприятието във времето,
както и за сравняването му с други стопански субекти. Стойностното
измерване се определя от същностната природа на счетоводството и
пазарното стопанство. Пряко влияние върху стойностният размер на
разходите има цената на придобиване на ресурсите.
Разходите на предприятието се групират според различни
признаци:
1. Според начина на възникване на разходите и значението им за
предприятието
- разходи по управлението (допълнителни)
- разходи за осъществяване на дейността- основни,
технологични разходи
При счетоводното отчитане към разходите по управлението се
прибавят и тези за организация на дейността. Разходите за управление
обхващат цялостната дейност, а разходите по организацията могат да
бъдат свързани и с отделни видове или групи дейности. При отчитането
на разходите за управлението и организацията те могат да бъдат
класифицирани и като общопроизводствени и разходи по управление.
Общо производствените разходи се отчитат по видове според
приетите в предприятието групи – разходи за материали, за горива и
енергия, за външни услуги, за амортизации, за заплати, за социално
осигуряване, за командировки, за охрана на труда и други.
Разходите по управление могат да се класифицират и по сектори–
финансово – счетоводен, маркетингов, пласмент и реализация и др.
Разходите за осъществяване на дейността според вида и
характера на производството могат да се класифицират и като разходи
за основна дейност, спомагателна дейност, допълнително и странично
производство, за бъдещи периоди, за продажба на продукцията.
2. Според характера на разходите и според това дали те
представляват разходи за овеществен или за жив труд те се групират на
материални и трудови разходи.
Към материалните се включват разходи за различни видове
материали като : основни, спомагателни, горивни, строителни, електро
енергия, пара, вода, амортизация на ДМА и ДНА, т.е. всички, които се
отнасят до минал, овеществен труд.
 Към трудовите разходи се отнасят разходите за жив труд, които
намират стойностен израз в начислените основни и допълнителни
средства за трудово възнаграждение.
3. Според състава си разходите се делят на едноелементни и
комплексни. Едноелементни са тези, които се формират от еднородни по
икономическо съдържание елементи. Такива са разходите за
материали,амортизации, за заплати и др. Комплексни са тези, които се
формират от няколко различни едноелементни разходи. Такива могат
да бъдат разходи за организация и управление, за ремонт на ДМА, за
продажба на продукция и пр.

4. Според отношението на разходите спрямо обема на дейността

– условно-постоянни и променливи. Условно-постоянни са разходите,
които относително запазват своята абсолютна сума, независимо от
изменението на обема на дейността. Такива са разходите, свързани с
организацията и управлението на производството. Проемнливи разходи
са тези, които зависят от изпълнението на мащаба на дейността. При тях
връзката е правопропорционална. С увеличаване мащаба на дейността
те се увеличават, а при намаляване се намаляват. Такива са основните
разходи, които са свързани пряко с производството на отделните видове
продукция, стоки или услуги.
5. Според начина на включване в себестойността разходите са
преки и косвени. Те имат отношение предимно към калкулиране
фактическата себестойност на продукцията. Преки са разходите, които в
момента на извършването им могат да се посочат точно за конкретния
вид производствена продукция или за производството, за което се
отнасят. Обикновено са свързани с изразходвани материали, начислени
заплати и амортизации. Определен вид разходи в един момент могат да
се проявят като преки, а в друг момент – като косвени. Фуражът е пряк
разход за млякото, но косвен за сиренето и кашкавала. Това се отнася за
всички производствва, при които се произвежда взаимно свързана
продукция.
6. Според групирането на разходите по елементи и икономическа
еднородснот, независимо от конкретното им предназначение и
възникване в производството, разходите се групират без значение кои
процеси и кои звена на производството обслужват.
7. Според изискванията за калкулиране на себестойността,
разходите се групират според отрасъла и информационните
потребности на предприятието:
- за промишлена дейност – разходи за материали, за горива и
енергия, за външни услуги, за амортизации, за заплати, за социално
осигуряване, за брак, други разходи
- за търговска дейнсот – разходи от фири в допустими норми
- за строителна дейност – разходи за експлоатация на
строителни машини
- за транспортна дейност - разходи за горива и смазочни
материали, разходи за експлоатационен ремонт
- за селскостопанска дейност – разходи за семена и посадъчен
материал, разходи за торове, в ъ.ч. минерални и органични, разходи за
фуражи, разходи за медикаменти и препарати за борба с болести и
вредители, разходи за спомагателна дейност, разходи за напояване и
мелиорации
- разходи за научна и внедрителска дейност
- разходи за комунална дейност
- за съобщения
Всички групи разходи в предприятието по отрасли се намират в
определено съотношение, връзка и зависимост, което формира тяхната
структура и структурата на себестойността.

Себестойността е икономическа категория, която включва

отношения собственик – външна среда. Изразвява в парична форма
размера на използвания при производството на даден продукт
овеществен труд, както и на работната заплата, начислена за
производството на тази продукция.
Себестойността на продукцията е един от най-важните показатели
за икономичността на производството. Като икономически показател
себестойността има много по-голям обхват и затова играе определена
роля при оценката на стопанската дейност в предприятието. Като един
от оценъчните показатели себестойността характеризира всестранно
дейността на всяко производствено звено. Това е така, защото върху
нейното равнище влияят почти всички фактори, свързани с
производството. От тази гл.т. себестойността служи като важен елемент
на механизма за регулиране на отношенията между предприятието и
вътрешните му подразделения.
В себестойността се включват разходите по пласмента.
Себестойността на аграрното предприятие обхваща непроизводствените
разходи и непланираните разходи (по управление). Те не се включват
директно, а индиректно в себестойността.
- Себестойността характеризира различни страни от дейността
на предприятието и затова се проявява по различен начин, като
различни видове себестойност. Според обхвата на процесите и сферите
на действие себестойността е индивидуална и отраслова.
Индивидуалната характеризира разходите по производството на
определена продукция в отделното предприятие. Отрасловата
характеризира разходите по производството на дадена продукция в
целия отасъл. В пазарните условия тя служи само за съпоставка на
дейността между отделните предприятия. Индивидуалната себестойност
е в пряка зависимост с конкретните условия, при които работи отделното
предприятие ( технически, организационни, географски и др. ) и е
различна за всяко предприятие от даден отрасъл. За разлика от нея
отрасловата себестойност нивилира особеностите на отделните
предприятия и е средна за отрасъла, т.е. характеризира средните
разходи за производството на единица продукция от даден вид.
В предприятията според произодствената им структура и
многообразието от елементи, включващи се в отделните изделия, се
установяват видовете себестойност:
 - цехова – съдържа всички производствени разходи, правени за
изработването на изделието в конкретния цех
- заводска – включва цеховата себестойност + общозаводските
разходи
- търговска – включва заводската + разходите по реализация на
продукта
Според момента, в който са установени разходите,
себестойността на продукцията бива:
- фактическа – обхваща фактически направените през
определен период разходи за производството на дадено изделие.
Изчислява се с помощта на съставянето на калкулация на разходите,
които се правят за изделието по текущи цени.
- Нормативна – определя се предварително при проектирането
на отделни изделия или организиране производството на определена
продукция на основата на обосновани норми и нормативи. Тя има по-
дългосрочен характер на действие и се изменя само при промяна
условията на производство.
Относителното тегло на разходите на отделните елементи в
общия размер на разходите по производството на определен обем
продукция или дадено изделие характеризира структурата на
себестойността. Тя се определя от различни групи фактори, водещи до:
- увеличаване производителността на труда чрез увеличаване
степента на механизация и автоматизация на производството
- намаляване количеството на изразходваните материали,
суровини и енергия за производството на единица изделие.Постига се
чрез пълноценното използване на ресурсите, чрез прилагане на
безотпадъчни технологии.
- Икономия на непроизводствени разходи чрез премахване
загубите от производството на нискокачествена продукция, загубата от
престой, по зависещи от предприятието причини и др.
- Намаляване дела на амортизационните отчисления в
себестойността на единица продукция, постига се чрез многосменно и
интензивно използване на машините и агрегатите
- Рационално използване на живия труд
- Рационално използване на природните ресурси
В резултата на многообразието на видовете себестойност и
факторите, влияещи върху нея, са се обособили показателите за оценка
себестойността на продукцията, които могат да бъдат обособени като
абсолютни и относителни.
Абсолютните характеризират равнището на себестойността в
абсолютен обем на разходите. Основни показатели в това отношение са:
- общ обем на разходите за дейността на предприятието
- производствена себестойност на произведената продукция
през отчетния период
- абсолютен обем на разходите по икономически елементи и по
видове дейнсоти на предприятието
- обем на разходите за придобиване на ДА на предприятието
- себестойност на единица продукция от всеки вид, модел и
образец изделие
 - абсолютна икономия от снижаване на себестойността
Относителните показатели на себестойността са:
- себестойност на 1 или 100 лв. произведена продукция
- процент на снижаване на себестойността на сравняемата
продукция
- разходопоглъщаемост ( ефективност на разходите ) и др.
Има още:
- съкратена себестойност – състои се само от производствените
разходи
- обща себестойност – производствените разходи + всички други
непроизводствени разходи + пласмент Ползва се за собствени нужди от
предприятието. Държавата не се интересува от нея - тя може да
призняе или да не признае разходите.
- средна отраслова себестойност – служи на държавните
институции за регулиране на пазара. Тя служи на субекта
(управляващия) в аграрното предприятие.
Търсят се начини за оптимизиране (намаляване) на
себестойността. Като икономоически показател себестойността включва
всички производствени разходи (съкратена себестойност). Пълната
себестойност включва и непроизводствените разходи.
Особености на себестойността:
- отчитат се материалите от собствено производство (семена,
фураж, торове) по пазарни цени
- отнасяне на отрасловите (общите) разходи към себестойността
на продукцията. Общостопанските разходи се разпределят върху всички
продукти пропорционално. В самото предприятие общоотрасловите
разходи се разпределят според рентабилността.
- рапределение на разходите между основната и
допълнителната продукция. Себестойността се изчислява само по
отношение на дадена продукция. Всяко производство дава по два
продукта. Трябва да се интересуваме не само от цената на зърното, но и
от цената на сламата. Себестойността на допълнителната продукция се
определя по разходите на придобоване и съхраняването и.
В животновъдството себестойността се разпределя
пропорционално между продуктите (мляко, вълна, месо, кожа).
В резултат на производствената си дейност всяко земеделско
стопанство (ферма) извършва продажба на стоки и услуги, от които
получава приходи. Стойностният обем на производството е пълния и
обобщаващ показател за мащабността на земеделската производствена
единица. Той се получава като произведение от физическия обем на
всчики произвеждани продукти по единичната им цена. Стойностният
обем на производствтото се изменя в резултат от промяната на цените.
Това не зависи от фермера и неговата организация на производството.
Различия в стойностния обем оказва и промяната в добивите на
културите поради природо-климатичните условия. Обикновено той се
използва като база за сравнение между земеделски стопанства (или
отделни производства) със сходна производствена специализация, за
един и същи период от време, през който промяната в цените се
отразява еднопосочно върху изследването.
 В икономикса и аграрикономическата литература се говори и за
печалба като четвърти елемент на брутния (съвкупния, общия) доход,
наред със заплатата, рентата и лихвата. Печалбата е съставена от
различни елементи и от гл.т. на икономикса е особен вид доход (рента
или заплата) от собственост върху производствени фактори като земя,
труд, и др. Всяко земеделско стопанство си начислява такава печалба за
средствата на които е собственик, т.е. все едно, че това е рента.
Печалбата е една от основните икономически категории на
пазарното стопанство. От размерът и се инересуват собствениците на
факторите за производство, управляващите стопанския живот,
държавата, работниците, а и всички други субекти и социални групи.
Според различните схващания за нейната същност и величината и
печалбата се определя:
- от гл.т. на отчетността в аграрното предприятие печалбата е
разлика между общи приходи и общи разходи
- от гл.т. на държавата печалбата е само нейната облагаема
част
- от гл.т. на работника в предприятието печалбата е онова, което
ще се насочи към него под формата на парични стимули или за
подобряване условията на труд и производство
- от гл.т. на собственика на капитала и земята печалба са
доходите за собственост
В повечето случаи печалбата е цел на производството и
следствие на кръгооборота на капитала. Нейният обем следва да се
разглежда във връзка с използваните за реализирането на капитали,
активи и получените приходи от продажби и/или от други сделки. В
теорията се приема, че икономическата същност на печалбата се свежда
до:
- вид лихва или рента за собствениците на дадено аграрно
предприятие
- възнаграждения за тяхната предприемчивост по въвеждане на
технически новости
- доход за риска и неопределеността на пазара
- монополен доход, следтвие на поддържането на ограничено
търсене и високо предлагане или на специалните регулиращи функции
на определени институции и най-вече на държавата
Печалбата стимулира ефективното използване на труда, другите
ресурси и повишаването на качеството на продукцията и на
обслужването. Тя допринася за развитието на кредита като регулатор на
производството, когато се разглежда лихвата в банките като печалба.
Печалбата се разглежда като икономическа и нормална печалба:
- нормална – тази, която е свързана с използването на капитала.
Собственикът може да вложи капитала си в банка и да получи лихва от
него. Тя ще представлява цената на използване на капитала или
печалбата от това използване. Нормалната печалба е фактически
цената за ползването на капитала или тя се превръща в разход.
- икономическа – това е печалбата, която е получена след като
собственикът осъществи производството и иска да покрие всички
разходи, в т.ч. и разхода на капитал; нарича се още добавъчна печалба;
 От методическа гл.т. печалбата се дели на:
- брутна – представлява разликата между общия размер на
приходите и пълния размер на извършените разходи от отделно
предприятие за определено време
- облагаема – тя е резултат, получен след увеличение или
намаление на брутната печалба, с регламентираните от нормативната
уредба облекчения илли допълнителни задължения за отделното
предприятие
- чиста (нетна, балансова) – получава се като разлика между
облагаемата печалба и задълженията на предприятието под формата на
данъци към държавата или плащания към други субекти,
регламентирани със законите на страната. По същество това е
печалбата, с която разполага самото предприятие и по-нататък може да
се разпорежда с нея, съгласно решенията на своя колективен ръководен
орган или решенията на собственика. Чистата печалба може да бъде
разпределена или неразпределена.

Приходи-разходи= бруто печалба +- корективи на печалбата=

облагаема печалба- данъци- чиста (балансова) печалба- капитализация
и дивиденти = резерв (неразпределена печалба)

Нормата на печалбата се получава съпоставяйки масата на

печалбата с величината на авансирания капитал:

N = m * 100,
Ek

Където:
m-печалбата
Ек – сумата на вложението

При функционирането си предприятието създава определена

продукция, най-често предназначена за реализиране на пазара или
извършва определени услуги. За своята дейност предприятието
реализира определени доходи, които се получават като резултат между
остойностяваната обща продукция и извършените за нея разходи. При
своята многообразна дейност през периода на функциониране
приходите на предприятието от реализираната продукция и услуги най-
често превишават направените разходи, но е възможен и обратния
резултат.
Реализираният в края на стопанската година доход е възприето да
се нарича печалба на предприятието, когато е с положителен знак и
загуба, когато е с отрицателен знак. Неговото проявление е
многовариантно.
Доходът е резлизираният краен резултат от предприятието на
едноличния търговец, както и резултатът от осъществената стопанска
дейност от общите организации, домакинства и физически лица.
Приходи са всички парични постъпления, включително и тези,
които покриват направените разходи. Парични постъпления има от
продажба на стоки, от извършени услуги, от съучастие в доход, от рента
и т.н. Размерът на прихода зависи от обема на производството, обема
на услугата и др. дейности и от пазарните цени на тези дейности.
Приходите се делят на:
- приходи от дейността
- финансови приходи
- извънредни приходи

Обикновено най-голям дял в приходите на предприятиео имат

тези от реализация на продукцията. Техният общ размер (в стойностно
изражение) в рамките на една година може да бъде определен по
следния начин:
Пр = ( ОН+НПН+П ) – ( ОК+НПК ),

където:
ОН – остатък от продукция в началото на годината
ОК – остатък от продукция в края на годината
НПН – неизплатена продукция в началото на годината
НПК – неизплатена продукция в края на годината
П – произведената през годината продукция

Върху величината на приходите влияят редица фактори, като най-

важните са количеството на реализираната продукцяи и цената, по която
става реализацията. Допълнителни фактори са: броят на заетите,
приозводителността на труда, себестойността на продукцията, уменията
при покупко-продажба на ценни книжа и валута, данъчната политика,
инфлацията, маркетингът и рекламата и много други макро- и
микрофактори.
За селското стопанство е характерна сезонност на приходите.
При него те са резултат най-общо на количеството продукция и
продажната и (или изкупна) цена.
Доходите като категория се свързват с новосъздадения продукт
или от общите приходи се изваждат разходите под формата на
овеществен труд. В техния състав се включват не само печалбата, а и
работната заплата и националния доход като цяло.
За нуждите на икономическия анализ в предприятието се борави
не само с общата величина на прихода и дохода, а и с техните средни
размери. Използват се показателите среден приход или приход за
единица продукция. Изчисляване на пределния приход:

MR = ▲R
▲Q,

Където:
R – прираст на прихода
Q – прираст на продукцията

На определен етап от дейността на предприятието приходите и

разходите следва да се съпоставят, за да се направят определени
изводи за състоянието на финансите на аграрното предприятие и да се
вземат решения за тяхното подобряване.
Ефективността е понятие, с което се характеризира способността
на едно предприятие да реализира повече приходи от извършените от
него разходи. От тази гледна точка предприятието е ефективно, когато
приходите надвишават разходите, и неефективно, когато приходите са
по-малко от разходите.
Ефективността е от голямо значение за финансите на
предприятието, доколкото всяко предприятие, извършвайки разходи (в
т.ч. инвестиции), се стреми да реализира по-големи като размер приходи
и респективно – печалба. Печалбата обаче е остатъчна величина и
нейното постигане преминава през превишаване на приходите над
разходите. Следователно всяко предприятие следва да следи
съотношението приходи-разходи, респективно – своята ефективност.
Показателите за ефективност са количествени характеристики на
съотношението между приходи и разходи.
Нормативно е регламентирано, че производствените предприятия
следва да изчисляват и оповестяват два показателя за ефективност:
коефициент на ефективност на разходите (Кер) и коефициент на
ефективност на приходите (Кеп). Изчисляването им става по следния
начин:
Кер = приходи Кеп = разходи
Разходи приходи

От формулите е ясно, че двата показателя са реципрочни и

следователно дават почти идентична информация за развитието на
финансите на предприятието, поради което обикновено при практически
изследвания се проследява състоянието и динамиката само на единия
показател, като това обикновено е ефективността на разходите.
Първият от показателите показва колко приходи се реализират с
единица разход. Обратното важи за втория показател.
Ефективността на аграрното предприятие може да се определи
освен чрез съпоставяне на общите приходи и разходи, и чрез
съпоставяне на приходите и разходите от основната дейност,
финансовите и извънредните приходи и разходи, най-често това се
прави само по отношение на приходите и разходите от основната
дейност.
Освен това преценка за това дали предприятието действа
ефектовно, може да се направи и като се съпоставят използваните в
рамките на дейността му ресурси и произведената продукция. По този
начин се изчисляват т.н. – емкости на продукцията – материалоемкост,
енергоемкост, трудоемкост и други. Общата формула за тяхното
изчисляване е :

Емкост = ресурс
продукция

Рентабилността е понятие, с което се характеризира способността

на едно предприятие да реализира печалба. Предприятието е
рентабилно, когато то реализира печалба, и нерентабилно – когато
финансовия резултат от дейността е отрицателен (загуба).
Рентабилността може да се изчисли на различна база-целия
капитал или отделни негови компоненти, нетните приходи от продажби,
себестойността на продукцията и други.
Производствените предприятия са длъжни да изчисляват и
оповестяват следните показатели за ребтабилност: коефициент на
рентабилност на приходите от продажби (Крпп), коефициент на
рентабилност на собствения капитал (Крск), коефициент на
рентабилност на пасивите (Крп) и коефициент на капитализация на
активите (Кка). Тяхното изчисляване става по следния начин:

Крпп= финансов резултат

Нетен размер на приходите от продажби

Крск = финансов резултат

Собствен капитал

Крп = финансов резултат

Пасиви

Кка = Финансов резултат

Сума на реалните активи

Коефициентите на рентабилност са положителни величини, когато

финансовият резултат е печалба и показват степента на възвръщаемост
на капитала на предприятието. Те са отрицателни, когато финансовия
резултат е загуба, и показават степента на декапиталзацяи на
предприятието. Всеки един от посочените показатели може да бъде
изчислен на брутна или нетна база, като по правило се изчислява на
нетна база.
Производителността е показател, който най-общо се измерва с ;
- обема на продукцията, произведена за единица време
- количеството време, изразходвано за единица продукция или
за едно изделие
Производителността може да се характеризира още като
продуктивност, т.е. какъв обем стоки и услуги а произведени от едно
лице при използваните от него продуктивни ресурси.

Продуктивност = постигнати резултати = какво е получено

Консумирани ресурси какво е дадено

Производителността има значение за повишаване жизненото

равнище на народа, и за снижаване на производствените разходи. Това
се постига чрез:
- съкращаване обема на постоянните разходи в единица
произвеждана продукция
- рационално използване на ресурсите

Основните показатели за производителността са преки и обратни.

 Преките изразяват количеството произведена продукция за
определено време (в стойности или натурални единици).
Обратните показатели изразяват количеството работно време,
изразходвано за единица продукция (кг. бр.). Наричат се още показател
за трудопоглъщаемост.

Освен основните се използват и косвени показатели:

- обработваема земя в декари, която се пада на средно зает в
растениевъдството или общо в предприятието
- броя на обслужваните машини от един основен работник
- броя на отглежданите животни от един животновъд
- разхода на труд за производството на един детайл
- броя на отработените човекодни (човекочасове) от един
средногодишно зает
Освен основните и косвените, има още една група т.н. частични
показатели;
- разход на труд за производството на едно отделно взето изделие
- разход на труд за извършването на едно отделно мероприятие
Най-точен метод за измерване и оценка на производителността е
натуралният. При него измерването става в брой, метри, килограми,
литри и други натурални показатели. Тези покзатели имат приложение в
по-ниските йерархични равнища – бригада, цех, участък и др.
Използват се още условно-натурални и условно-разчетни единици.
Най-широко приложение намира стойностният метод за оценка
равнището и динамиката на производителността. Чрез използването на
съпоставими цени се постига сравнимост на показателите между
отделните изследвани групи и то за различни периоди от време.
 25. Производствени структури в земеделието. Критерии и
показатели за класификация на земеделските стопанства.
Особености на функционирането и управлението на различните
видове земеделски стопанства

Земеделската производствена система е многофакторна открита

система, поддържаща устойчиво динамично равновесно състояние чрез
множество връзки на съставляващите я елементи и взаимодействията и
с другите системи от обкръжаващата среда. Тя функционира в условия
на неопределеност, предопределени от икономическите и екологичните
фактори на отделните микрорайони на страната. Тези особености
предопределят и същността на земеделската производствена система.
Тя може да се дефинира като комплекс от взаимосвързани и
съподчинени в различна степен природни, биологични, материално-
веществени, технически и други елементи, съчетани (комбинирани) в
сложно динамично единство, осигуряващо производството на
селскостопански продукти чрез осъществяването на множество
взаимосвързани процеси.
Спецификата на земеделската производствена система се
определя, от една страна, от особеностите на изграждащите я елементи
и техните съчетания и, от друга - от взаимодействието на самата
система с обкръжаващата я среда.
Главна особеност на селскостопанската производствена система
е, че иманентно присъщите й елементи - земя, растения и животни, с
уникалните си свойства на природни и биологични феномени
функционират едновременно и като предмети, и като средства на труда.
Те последователно заемат тези две роли в различните фази на отделния
производствен процес или във взаимосвързани процеси.
След преминаването през всички етапи на развитието и
рекултирането им растителните продукти, независимо дали остават, или
излизат от земеделската производствена система, стават средство на
труда, осигуряващи производство на животинска продукция или храна за
хората в прясно и преработено състояние. Животните освен предмет на
труда - обект на грижите на животновъдите, същевременно са средство
за производство на продукция и източник на мляко, месо и други
продукти.
Основното средство за производство - земята, с неповторимите си
свойства (плодородие, невъзпроизводимост, неподвижност,
пространствена ограниченост) като елемент на производствената
система предопределя обширността на производствената база и
териториалната й разсредоточеност и се превръща в лимитиращ фактор
за останалите средства и предмети на труда.
Голямо е влиянието на многообразието на почвените условия,
които ограничават избора на биологичните средства на труда - растения
и животни, и обективно налагат териториалното им разположение при
подходящи условия. Същевременно определянето на съотношенията,
както и изграждането на устойчиви връзки между земята, растенията,
животните предполагат рационално съчетаване чрез съобразяване на
специфичните изисквания на всяко от изброените средства за
производство, отнасящи се както до фазите на развитие на растенията,
така и до физиологичните продуктивни и репродуктивни цикли на
животните.
Неподвижността на производствената база е основната
предпоставка за мобилността на средствата на труда за разлика от
други производства, където по-често обект на транспортиране е
предметът на труда. Голямото разнообразие от растения и животни със
специфичните си изисквания и особености и сегашното равнище на
прилаганите технически средства предопределят и големия избор от
машини и съоръжения, много често тясно специализирани за отделна
технологична операция при една или група култури. Това налага при
изпълнението на сложни работни процеси да се прилага съчетаване под
формата на комплекси от технологични линии за изпълнение в движение
и без прекъсване на свързаните процеси и операции.
От друга страна, за разлика от много други производства, където
предметът на труда се видоизменя единствено под въздействието на
човешкия труд, при селскостопанската производствена система той се
развива и преобразува и поради влиянието на почвеното плодородие и
други природни условия. ТоВа са и основните предпоставки за
несъвпадението на трудовия и производствения процес, което е пряко
свързано с неравномерното натоварване и сезонността в използването
на човешкия труд.
Биологичният характер на предметите на труда предопределя
продължителността на фазите и етапите на развитието им и е
предпоставка за несъвпадението на процеса на производството с този
на възпроизводството, особено в животновъдството. Оттук
възможностите за бърза промяна на производствената структура само
чрез възпроизводството на собственото стадо животни са относително
по-ограничени и зависят от фактори, на които не може да се влияе.
Особеностите на средствата и предметите на труда формират и
специфични изисквания към човешкия фактор, който ги съединява и
привежда в действие. Многообразието от отглеждани растения и
животни и обективната необходимост от съчетаването и редуването им
предполага широк кръг от знания по технология, техника, физиология,
икономика и организация на производството и др.
 За разлика от другите производствени системи изборът на най-
подходящите за съответните агроекологични условия продукти и
технологични варианти могат съществено да увеличат синергичния
ефект на земеделската производствена система. По тази причина
особено голямо е значението на анализа и оценката на условията на
производството, предопределящи неговата ефективност.
Проектирането и успешното функциониране на земеделската
производствена система зависят в голяма степен от познаването на
външната бизнес среда и възможностите за адекватна реакция на
динамичните промени в нея.

Изграждането и функционирането на първичните организационни

структури в земеделието - земеделските стопанства, се основават на
възможния избор на производствените фактори и на алтернативните
замени на продуктовшпе комбинации. На практика всеки техен
собственик (стопанин) сглобява отделна обособена производствена
система (предприятие) със свои специфични производствени,
организационни и управленски структури.
Според Търговския закон "предприятието е наименованието, под
което търговецът (стопанинът) упражнява занятието си и се подписва".
Всяко предприятие е имуществено, икономически, социално и
организационно обособена единица с отделно наименование, работи на
самоиздръжка и е самостоятелно юридическо лице.
В сферата на аграрния бизнес като синоним на термина
„предприятие" за всички стопански единици се използва родовото
наименование - „земеделско стопанство".
Земеделските стопанства са отграничени от външната среда и
другите системи в териториално, производствено, технологично,
организационно, икономическо, правно и социално отношение. Тук се
отнасят и физически лица предприемачи, занимаващи се със
селскостопанска дейност в рамките на отделното домакинство.
Степента на обособеност на стопанството отразява единството на
неговото технологично равнище на производство и на организационно-
икономическите и социалните му отношения. На тази основа се разкрива
и изяснява динамиката и развитието на това единство.
Производствената обособеност на земеделското стопанство се
определя със степента на затварянето му и с относителната му
независимост при съединяването на елементите на производствения
процес, осигуряващи получаването на завършени крайни продукти.
Организационната обособеност на земеделското стопанство
предполага подреденост и устойчиво взаимодействие меЖду
елементите на стопанската му система, разграничаващо я от външната
среда и останалите системи. Тези процеси не възникват автоматично, а
са резултат от управленската дейност на стопанина и намират конкретен
израз при определянето на състава и комплектуването на стопанството
със земя, машини и числен състав. Устойчивото равновесие между
отделните елементи на системата се постига чрез организационното
проектиране на връзките и на техните количествени съотношения.
Икономическата обособеност на земеделското стопанство е
свързана със самостоятелното му функциониране като отделен
стопански субект. Този вид обособеност намира конкретно проявление в
самоиздръжката и самофинансирането на стопанската му дейност. Чрез
тях се осигурява затворен възпроизводствен процес и непрекъснат
кръгооборот на производствените и паричните му фондове.
Социалната обособеност на земеделските стопанства, макар и
много относителна, има формираният колектив от хора, които
обединяват своите усилия и възможности за постигане на целите на
земеделското стопанство. Този вид обособеност е най-важната
предпоставка за възникване и развитие на специфична фирмена култура
и за решаване на редица социални и битови въпроси на заетите в
стопанството.
Юридическата обособеност на земеделските стопанства се
определя на основата на закони и други правни норми, вътрешни
правила и устави на предприятията. Чрез тях се урежда вътрешният ред,
който гарантира рационализиране и регламентиране на организацията
на управлението му, правата, самостоятелността и отговорността на
персонала.
Правната идентификация на земеделското стопанство се дава с
неговата форма, чрез която се регистрира по някой от законите:
Търговския закон, Закона за кооперациите, Закона за задълженията и
договорите. Така то се превръща в правен субект на пазара, придобива
права и отговорности.
Следва да се обобщи, че земеделското стопанство по своята
същност представлява сложно единство на технологични и
организационно-икономически връзки и отношения, които предопределят
вътрешния му механизъм на функциониране като самостоятелна
стопанска единица. При това положение обект на изучаване при
изясняване на същността и основните характеристики на земеделското
стопанство е методическият инструментариум за идентифициране и
разграничаване на отделните стопански системи (земеделски
стопанства) от обкръжаващата ги съвкупност от системи при определяне
на границите и техните параметри и особености.
При моделирането на земеделското стопанство основно внимание
се отделя на т.нар. първични променливи на стопанската единица -
условията на външната среда, целите и стратегията на стопанството,
прилаганите технология и организация на производството, състава на
персонала, както и на тяхното взаимодействие при осъществяването на
самостоятелна стопанска дейност.
Земеделското стопанство представлява открита система, на която
множеството от взаимосвързани части са напълно зависими от
промените на външните фактори на бизнес средата. Тази зависимост на
производствените фактори на стопанската единица е причината те да се
разглеждат като вътрешни фактори или функционални области. Като
такива те са резултат от целенасочено осъществявани управленски
решения. Това не означава, че всичките вътрешни фактори на
земеделското стопанство се контролират изцяло от управлението. Често
пъти те са обективна даденост (почвен тип, теренни условия, разстояния
до пазара и др.), с които управляващият следва да се съобразява. Целта
е с управленските решения да се намали отрицателното влияние на
външните променливи фактори върху нормалното функциониране на
производствения процес.
Основните вътрешни фактори и функционални области на
земеделското стопанство са:
> целите на стопанската дейност;
> структурите на производството, организацията и управлението;
> прилаганата технология и организация на труда;
> персоналът.
Целите на земеделското стопанство се разглеждат като
определени крайни състояния или желани резултати, към които се
стреми всеки стопански субект, формализирането на целите на практика
става с разработването на бизнес стратегията и плановете на
стопанските единици, чрез определянето параметрите на
производствената дейност и размера на продукцията, качеството и пе-
чалбата. Така че планирането като част от организационната дейност се
раз-глеЖда като средство за постигане на целите на стопанската
дейност.
Разделението на производствената система на отделни
функционални области (сектори) води до изграждане на
организационните и управленските им структури, които също съдействат
за изпълнението на целите на организацията.
Изграждането на структурните равнища се основава на
специализацията и разделението на труда, т.е. на разпределението на
работите по непосредствени изпълнители и конкретизиране на задачите,
които те трябва да изпълняват в рамките на възприетия планов период.
Задачите представляват конкретизация на целите на стопанската
дейност на земеделското стопанство. Те касаят работата с персонала, с
предметите и средствата на труда и дейността по осигуряването и
предаването на информация. Съществува пряка връзка и зависимост
между целите, задачите, изпълнителите и структурите, тъй като
изменението на задачите води в повечето случаи до промени в
структурите.
Организацията на производството и технологията са най-бързо
променящите се функционални области на земеделското стопанство.
При тях постепенно се преобразуват връзките между персонал, машини
и материали. Скоростта на тези промени зависи най-вече от динамиката
в изменението на техническия прогрес и въведените технологични
иновации.
Най-важната (базисната) променлива на земеделската, както и на
всички стопански дейности е човешкият фактор (персоналът). Неговото
поведение се проявява като сложно съчетание на индивидуалните
характеристики на личността и взаимодействието й с факторите на
външната бизнес среда.
Характеристиките на човешката личностна система (ценности,
способности, потребности и др.) определят поведението на отделните
индивиди и възможностите за приспособяването им към промените на
бизнес средата.
Изброените дотук променливи предопределят поведението на
производствените и стопанските системи и тяхната работна среда
(организационния климат). Върху характера и поведението на
стопанската система най-голямо влияние има субективният фактор,
който формира т.нар. групово поведение и лидерството. Въпреки че
стандартно поведение няма, поведението целенасочено се управлява и
зависи главно от прилаганите вътрешни правила и нормативи, с които се
съдейства за постигане целите на стопанската единица. Чрез
лидерството ръководството влияе на поведението на човешкия фактор,
като го заставя да следва неговото поведение. Това най-вече зависи от
възприетия стил и подход на ръководство при решаването на
конфликтни ситуации и изпълнението на поставените задачи.
Вътрешните ситуационни фактори и функционални области на
земеделското стопанство се разглеждат във взаимна връзка и
зависимост. Между тях съществуват системни връзки, затова повечето
автори разглеждат земеделското стопанство (предприятието) като
социо-техническа система. Във връзка с това се подчертава значението
на изменението на технологията вследствие на бързото навлизане на
техническите и технологичните иновации.
Необходимо е да се подчертае, че редица икономисти, в т.ч. и от
водещи у нас институти в областта на аграрната икономика, разглеждат
същността на земеделското стопанство едностранчиво и непълно. Най-
често те я свеждат само до изясняване и построяване на технологичните
балансови връзки на производствените фактори на отделните стопански
системи. Икономическата същност на земеделското стопанство не
следва и не бива да се изяснява само чрез обвръзката на факторите
земя, машини и персонал, а те следва да бъдат обвързани и с капитала.
При това цялостният модел на земеделско стопанство е необходимо да
съдържа икономически и финансови връзки, които пряко да изразяват
разпределението на доходите при осъществяване на производствения и
възпроизводствения процес, както и отношенията, свързани с
икономическата реализация на собствеността на стопанството.
Икономическите и организационните отношения на земеделските
стопанства имат за предмет управлението и контрола на стопанската
дейност и по-конкретно начините на участие в управлението, правата и
задълженията на управленските и контролните органи.
Моделирането на икономическите и управленските връзки при
отделните земеделски стопанства имат някои специфични особености.
Земеделското стопанство, разгледано от позициите на
неокласическата теория, представлява специфичен модел на
предприятие, което проявява най-голям мотивиращ заряд за ефективно
производство поради неограничените възможности за пряко владеене и
разпореждане със средствата за производство и за присвояване на
новосъздадения продукт.
Земеделските стопани сами избират целите, начините и
средствата за производство. На тази основа те определят и степента на
икономическата и организационната си обособеност.
 Организационното устройство и начинът на функциониране на
земеделското стопанство се определят от размера на собствената или
арендуваната земя и от притежавания капитал, начина на използване и
привличане на числен състав, парични и други средства за
производство. Възприетият вариант на продуктово съчетание
(специализацията на стопанството) предопределя необходимия брой на
заетите и машините, както и възможните технологични варианти за от-
глеждане на културите и животните. Крайният резултат от дейността на
земеделското стопанство е нетният доход с три източника на образуване
под формата на възнаграждение за земята, инвестирания капитал и
вложения труд. Първият източник се установява на основата на рентата,
която получава собственикът, ако предостави земята си под аренда.
Възнаграждението за капитала се определя чрез установяване размера
на лихвата, която се получава, ако паричната сума, равна на
инвестирания в стопанството капитал, се внесе в банката. Разликата
(остатъкът) между нетния земеделски доход, реализиран от продажбата
на продукцията, и възнаграждението за земята и капитала формират
средствата за възнаграждение на труда.
Може да се заключи, че най-важната особеност на пазарното
земеделско стопанство е, че то е комбинация от индивидуална
собственост и индивидуални цели, при които максимизирането на
дохода на един работник означава максимизиране на излишъците, които
всеки член на стопанството получава под формата на личен доход за
потребление. Следователно този модел на стопанство има поведение,
аналогично на предприятията и фирмите от другите отрасли на нацио-
налното стопанство.
 26. Организация на земеделските стопанства. Структуриране
на земеделските стопанства. Видове структури- производствена,
организационна, управленска. Принципи на структуриране и
приложението им в земеделските стопанства

Основната форма на организация, в която се осъществява

производството на селскотстопански продукти, е земеделското
стопанство.
На основа на общите определения на управлението,
определението за управление на земеделските стопанства най-често се
свежда до следните формулироки:
- управлението на земеделското стопанство е процес на
вземане на решения по какъв начин да се разпределят ограничените
ресурси между известен брой продукти и какви алтернативи за
организация и руководство на бизнеса да се използват, за да се
постигнат целите му
- управленеи на земеделското стопанство е разпределение
на ограничените ресурси за максимално задоволяване на потребностите
на фермерско семейство
- под управление на земеделското стопанство следва да се
разбира осигуряване на най-доброто възожно използване на наличните
ограничени ресурси – земя, труд, капитал – за постигане на поставените
му цели
Основните моменти в тези определения са следните:
- управлението на земеделските стопанства е свързано с
избора на начин на съчетаване на ресурси, на най-добрия метод на
тяхното стопанисване
- ключовите характеристики на земеделските ресурси са
тяхната наличност и ограничесност, породени от специфичния им
характер, неподвижност и невъзпроизводимост
 - целите на земеделското фамилно стопанство са
взаимосвързани с целите на фермерското семейство, като стремежът е
към задоволяване на потребностите на семейството
На тази основа управлението на земеделските стопанства може
да се дефинира като процес на вземане на решения за разпределението
и организацията на използването на наличните ограничени ресурси за
постигане целите на стопанството.
Един от основните резултати на организирането на земеделската
производствена система е изграждането на нейните структури. Под
структуриране най-общо се разбира създаване и поддържане на
определено съотношение между елементите в една система с цел
осигуряване на нормалното и функциониране.
Структурирането на земеделското стопанство осигурява:
- подробно характеризиране на връзките, зависимостите,
съподчинеността между функциите и задачите на отделните членове на
организацията
- ясно дефиниране на комуникационните канали
- точно разграничаване на правомощията и
отговорностите между работни места, нива на управление и др.
- разпределение на персонала и другите производствени
фактори за постигане на разработените в процеса на планиране цели
В земеделското стопанство се изграждат три структури:
1. Производствена структура – изразява количествените
порпорции между различните производства в крайния продукт на
земеделското стопанство; най-често тя се определя със структурата на
общата продукция или приходите от стопанската дейност на
стопанството. Производствената структура характеризира
специализацията на земеделското стопанство. Производството с най-
висок относителен дял от приходите от дейността е основният отрасъл
за едно замеделско стопанство. Например определянето на
специализацията като зърнена-говедовъдна означава, че в структурата
на приходите най-висок е процентът от продажбите на зърно, следван от
продуктите на говедовъдството ( мляко, месо, животни и др. ).
Според броя застъпени производства и относителния дял на всяко
от тях, земеделските стопанства са:
- тясноспециализирани, когато отноцителният дял на
едно производство е над 50% от общата сума на приходите
- без ясно изразена специализация, когато няколко
производства имат приблизително еднакъв относителен дял в приходите
2. Организационна структура – чрез нея се осъществява
подреждането и се установяват връзки и взаимодействия между
елементите, изграждащи земеделското стопанство. Тя е рамката на
организацията, определяща позицията на всеки индивид в
организацията и правилата и процедурите за осъществяване на
различни процеси на взаимодействие, координация, ръководство,
контрол. Основни елементи на организационната структура са
различните звена, които я изграждат – отдели, бригади, звена и т.н., в
които са обособени постоянно или временно машини, персонал, земя и
др.
 3. Управленска структура- характеризира правата, пълномощията,
властта и отговорностите на всяко работно място и ниво на управление.
Според големината на земеделското стопанство и избрания диапазон на
контрол може да бъде с две или повече нива на управление. Под
диапазон на контрол се разбира броят работници, които се ръководят от
един управленец. Той зависи от характера и разнообразието от работни
места и трудови функции във всяко структурно звено. Колкото трудът е
по-специализиран и еднообразен, толкова повече работници могат да
бъдат ръководени и контролирани от един собственик или мениджър.
Специализирания труд предполага комбинация между различни
професии, което от своя страна намалява възможностите за контрол.
Между различните видове структури съществува пряка и
непосредствена връзка, тъй като до голяма степен избраната
специализация (изразена чрез производствена структура) определя
възможните решения за организационно структуриране и за прилаганите
схеми на управленски връзки (управленски структури).

Всяка организационна форма- от малкото, преобладаващо

натурално фамилно стопанство до едрите фамилни или нефамилни
земеделски стопанства, поставя специфични управленски проблеми,
дължащи се преди всичко на специфичното им организационно
поведение и мотивация на собствениците и мениджърите им. На тази
основа са възникнали и специфичните управленски концепции на
техните ръководители.
За собственика на малко стопанство, което не може да ангажира
напълно времето и да осигури използването на трудовия потенциал на
семейството му, първостепенно значение имат получаваният доход и
продукцията в натурално изражение за задоволяване на нуждите на
домакинството. Много често производството се осъществява без
предварителна оценка на алтернативните възможности за използване на
притежаваната земя, труд и капитал. Целта на производството не са
максималната печалба и бързата възвръщаемост на направените
инвестиции, а доходът, допълващ този от основната професия или
дейност.
Голямата жизненост и разпространение на тези стопанства в
страни с различна степен на аграрно развитие се дължат на
икономически, социални, културни, битови и други причини.
Мотивацията на организационното поведение на собствениците на
фамилни земеделски стопанства с размери, позволяващи
организирането на производствена и стопанска дейност на съвременно
технологично равнище и получаването на високи доходи, е насочена към
утвърждаване на пазарните им позиции и усъвършенстване на
вътрешната им организация. За да съсредоточи вниманието си върху
самия производствен процес, често пъти земеделският стопанин членува
в разнообразни тръговски, снабдителни, обслужващи и други
кооперации, дружества и съюзи. Поемането на производствен и
стопански риск, проявата на инициативност, трворчество,
самоорганизация и самооуправление са двигателите за неограниченото
предприемачество на земеделскиа стопанин. Управленските функции се
изпълняват от собственика, който участва в производствения процес и
непосредствено ръководи останалите членове на семейството и
наемните работници.
Организационното поведение на собствениците или мениджърите
на големи фамилни или нефамилни земеделски стопанства, в които
производствената дейност се осъществява само с наемен труд, се
предопределя от динамиката на пазарните промени. Високата
партидност на произвежданата продукция в съчетание с влиянието на
природо-климатичните фактори, обективно издигат ролята на
маркетинговата функция и на ръководството на човешкия фактор. При
невъзможност за осъществяване на пряк и непосредствен контрол на
трудовото участие при по-голям брой работници се налага създаването
на постоянни временни форми на организация на труда и
организационна и управленска структура.

27. Управление на човешкия фактор в земеделските

стопанства. Методически средства и инструментариум за
ръководство на персонала. Мотивация и заплащане на труда

С реализацията на управлението на персонала, организираността

на земеделското стопанство се създава и поддържа чрез ежедневното
въздействие върху реда и начина на изпълнение на индивидуалните и
колективните задачи, върху осъществяваните връзки чежду частите на
производствената система, върху подбора и приема на нов персонал и
др.
Ръководството на персонала включва съвкупност от
взаимносвъразни дейности по определяне на неговия брой, състав,
подбор, наемане, обучение, мотивиране, оценяване, разрешаване на
възникнали конфликти и др. Едновременно то носи всички общи
характеридтики на управлението на този единствен активен
производствен фактор и отчита особеностите на агробизнеса, свързани
със спецификата на производството, на влагания труд в него и на
формите на организация, в които се осъществява.
Ръководството на персонала в земеделското стопанство отразява
всички особености на трудовия и работния процес в земеделието, които
въздействат на необходимостта от работна сила, на нейната мотивация
и заплащане на труда. Съществуващите специфични характеристики на
работните процеси и операции в земеделието, които пряко въздействат
на прилаганите подходи за ръководство на персонала, могат да се
сведат до:
- голямото разнообразие на работни процеси в растениевъдството
и животновъдството, осъществявани ръчно или с универсални и
специализирани машини и технически средства;
-сезонността на влагания труд и широко прилаганото
съвместяване на функции и професии поради невъзможност от
непрекъснато натоварване и използване на работниците; редуване на
периоди с различни трудово напрежение и работа с удължено работно
време;
-териториалната разсредоточеност на производството,
затрудняваща контрола на качеството на труда;
-работата с биологични организми- растения и животни, изискващи
в редица случаи инвидуални грижи и разходи на труд и др.
Изброените, а е иредица други особености на работните процеси в
земеделието са причина за ограничените възможности за специализация
на труда, особено в растениевъдното производство, за трудностите по
оценка на качеството на труда и прилагане на работен ден с нормирана
продължителност, за разнообразните условия на труд и др.
Преобладаването на различни по размер организации на
семейния бизнес правят наложително изучаването на особеностите на
ръководството на персонала в тях. В семейните стопанства то следва да
отчита съществуващите лични връзки, семейните взаимоотношения,
традициите и други, които засилват ролята на качествата на субективния
фактор в стопанството.

Определянето на броя и състава на персонала е процес на

установяване на необходимия брой работници по видове и периоди на
годината с цел да се осигури нормално протичане на производствения
процес.
За успешното осъществяване на непосредствената планова
дейност на персонала е необходимо предварително определяне и
оценяване не само на вида и количеството на произвежданите продукти,
но и оценка на съдържанието на труда на всяко работно място в
земеделското стопанство.
С оценката на работното място се цели да се определи
характерът на трудовите функии и да се разработят критерии и
показатели за оценка на необходимите знания и умения, способности и
опит на индивида за заемане на съответната длъжност. На практика това
означава да се определят изискванията, задълженията, правата
(пълномощията) и отговорностите на работника на всяко работно място,
както и необходимите връзки и взаимодействия с останалите работни
места на колеги, подчинени, ръководители и специалисти. Едно от най-
широко използваните средства за характеристика и оценка на
съдържанието на труда е длъжностната характеристика.
В управлението на земеделското стопанство длъжностната
характеристика изпълнява редица разнородни функции. Тя е в основата
на формалната организация на земеделското стопанство и по- конкретно
на изграждането на неговата организационна структура и управленските
връзки, тъй като в нея се определят връзките между длъжностите чрез
предоставените им права и отговорности.
Подробната длъжностна характерстика може да служи като
ориентир на кандидатстващите и постъпващите на работа в
земеделеското стопанство работници и служители, понеже в разгърнат
писмен вид съдържа изискванията към бъдещия работник. Чрез нея до
голяма степен могат да се изяснят на новия служител въпроси, по които
ще има отношение и на коитоще може да въздейства.
С помощта на длъжностната характеристика се осъществява и
качествената оценка на труда, тъй като тя е в основата на
класификацията и тарификацията на труда. Следователно длъжностната
характеристика е в основата на структурирането на земеделското
стопанство и на осигуряването му с персонал с подходящи
характеристики.
За разработването на длъжностната характеристика се използва
разнообразна информация, набрана чрез прилагането на различни
методи- непосредствено наблюдение, интервю или събеседване,
анкетно проучване.
Поради сезонния характер на производството оценката на
наличния персонал в земеделското стопанство се извършва за годината
като цяло и по периоди с различна трудова натовареност. Тези периоди
се определят от производствената специализация на стопанството на
основата на прилаганите технологични решения.
Обект на анализа са възможностите на персонала на стопанството
самостоятелно да осъществява необходимите работни процеси в най-
благоприятните агротехнически срокове за растениевъдните отрасли и
да осигурява нормални грижи за животните в различните
производствени и възрастови групи. За целта се разработват баланси за
необходимата и наличната работна сила по видове производства и
дейности за стопанството като цяло. Информация за необходимите
работници по количество и за професоналния им състав се набира от
технологичните карти за отглеждане на културите и животните. В тях
разчетите трябна да бъдат направени по периоди на годината и по
категории работници- механизатори, полевъди, овощари,
зеленчукопроизводители, основни и сменни гледачи на животни,
фуражири и т.н. При определянето на броя на необходимите работници
трябва да се вземат предвед агроекологичните условия по периоди на
годината (ограничаващи броя на дните, през които е възможно да се
работи на полето), както и специфичните режими на труд и почивка в
животновъдството.
Сравняването на необходимите с наличните работници дава
информация за степента на натоварване и използване на персонала на
земеделското стопанство. Коригиращи управленски решения и
въздействия изискват следните няколко варианта:
- съществува съответствие между необходимите и наличните
работници по брой, но при отделни категории персонал се констатира
недостиг, а в други излишък на персонал в някои периоди на годината;
- необходимите работници са повече от наличните в земеделското
стопанство;
- необходимите работници са по- малко от наличните. Това е
традиционна ситуация за значителна част от земеделските стопанства с
растениевъдна специализация през 7-8 месеца от годината и една от
предпоставките за използване на временно наета работна ръка, както и
за постоянна или допълнителна трудова заетост на земеделските
работници от фамилните и колективните земеделски стопанства в други
отрасли и дейности.
 Пли планирането на броя на необходимите работници трябва да
се отчитат и бъдещите потребности от работна сила за реализация на
стратегията за земеделското стопанство. За целта в относително по-
големите аграрни предприятия се разработва програма с конкретен
график и мероприятия по привличане, наемане и издигане на работници,
която трябва да отчете и такива фактори, като предстоящо
пенсиониране на конкретни работници, текучество, изтичане на
сроковете по трудови договори и др.
На основата на длъжностните характеристики и плановите разчети
за необходимите работници по видове се взимат организационни
решения, свързани със:
- разделението на труда по работни места;
- степента на специализация на труда на съответните работни
места;
- оценката на възможностите за съвместяване на функции от един
работник;
- групирането на работните места и т.н.

Земеделското стопанство като цяло е ограничено от

възможностите да си наеме необходимия персонал с предпочитани
квалификационни, възрастови и други характеристики главно по
следните особености на неговото разположение и организационен
статут:
- териториалната отдалеченост на земеделските стопанства от
населени места (села, градове, махали и др.) и едно от друго
(традиционно за повечето европейски страни, САЩ и др.);
- относително малкия брой жители на селата в подходяща
трудоспособна възраст и с необходимата квалификация;
- законовите ограничения пред нерегистрираните по Търговския
закон стопанства да сключват трудови договори;
- липсващ или слабо развит локален пазар на труда.
Главно по тези и някои други причини в него наред с
традиционните често се използват и нетрадиционни външни източници
за набиране на персонал, като работоспособни членове на съседски
и/или роднински домакинства или временно свободни индивиди в
младежка възраст, често с друго постоянно местожителство в страната
и/или чужбина.
Процесът на подбор на персонала включва разнообразни
средства и методи за проучване и оценка на потенциалните
възможности и квалификация на кандидатите за работа за съответното
работно място-по документи, интервю, събеседване, тестове, делови
игри, казус и т.н.
Доброто познаване на целите и мотивите на индивидите за
трудово участие в земеделското стопанство е предпоставка за
повишаването на ефективността на управлението и прилагането на
индивидуален подход към работниците за активизирането на трудовата
им дейност.
 Доколкото на мотивацията на индивида въздействат разнообразни
вътрешни и външни фактори, усилията на мениджърите трябва да бъдат
насочени към създаването на благоприятна микросреда, която да
стимулира трудовата активност. Мотивационната среда е предпоставка
за удовлетворяване не само на редица потребности, но и на очакванията
на индивида.
Нещо повече, демократичното управление на основата на
мотивацията на работниците създава условия за повишаване на
творческата им активност, инициативност, подобрява микроклимата и
създава психокомфорт на индивида, т.е. до голяма степен допринася за
удовлетворяване на естествените му човешки потребности и очаквания.
Заплащането на труда в земеделското стопанство по начин на
формиране и получаване се различава за членовете на домакинството и
наетите работници.
В зависимост от позициите и връзките на всеки работещ със
собствеността и управлението на зеделското стопанство неговият труд
получава определена икономическа реализация. Тя е свързана с
различни водещи мотиви на дейността и особеностите на поведение.

Факторите, определящи равнището на заплащането на наемния

труд, са външни и вътрешни. Първите изразяват въздействието на
икономическата и политическата сфера на бизнес средата, а вторите-
продуктивността на труда и резултатността на производството в
земеделското стопанство.
Трудът на наемните работници в производството традиционно се
заплаща в зависимост от отработеното време или извършваната работа
при използване на разработени за целта разценки и норми. Основните
методически средства за организацията на заплащането на труда са
системите за нормиране и тарифиране на труда и формите и системите
за неговото заплащане.
В селското стопанско се използват следните трудови норми:
- за изработка;
Нормата за изработка на механизираните работи в
растениевдъството се установята като времето за основната работа
Т(ор) се умножи по среддната скорост на движение на машинно-
тракторния агрегат (Сср) и работната му ширина (Рш). В резултат се
получава норма в дка:
Нсм = Тор . Сср. Рш
- за време;
- за обслужване;
Нормата за обслужване в животновъдството се изчислява, като се
раздели времето за основна работа през целия работен ден на времето
за основна работа, необходимо за обслужването на едно животно от
съответния вид и възрастова или производствена група:

Нсм = Тор : Торж

- за управляемост;
 - за съотношение.
В зависимост от броя на изпълнителите на една норма се
разграничават индивидуални и групови трудови норми.
Друга класификация разделя нормите на индивидуални, зонални,
отраслови и единни в зависимост от тяхното предназначение.
При установяване на трудовите норми в земеделието се използват
няколко метода- сумарни (опитен, статистически и и сравнителен) и
аналитични.
При сумарните методи за разлика от аналитичните, трудовите
норми се определят без да се извърши предварителна оценка на
работния процес и на организационно- техническите условия, при който
се осъществява поради което притежават субективен характер.
Прилагането на аналитичните методи предполага разчленяването
на трудовия процес на съставните му части, анализиране и оценяване на
разходите на труд във всяка част и намаляване или отстраняване на
загубите на работно време чрез усъвършенстване на прилаганата
организация. В този случай трудовата норма се определя чрез сумиране
на всички разходи на работното време по елементи.
Измерването и сравняването на различните качества труд, който
се извършва чрез тарифирането на труда, са втората неразделна част
на системата за заплащане на труда.
Тарифно-квалификационният справочник съдържа оценка и
разпределение на различните видове труд по групи. За качествена
оценка на труда се използват различни показатели и критерии за
сложност, тежест на труда, необходима квалификация, условия за
влагане и др. Най-често се прилага методът на балната оценка, при
който всеки показател получава относителна тежест в общата оценка на
качеството на труда.
Най- често се прилагат 5 до 10 тарифни групи, известни в
практиката като разряди.
Тарифната мрежа определя паричната оценка на различните
групи качества на труда и включва следните елементи: тарифни ставки,
коефициенти и тарифен диапазон.
Тарифните ставки определят паричната сума за заплащане на
труда от всяка тарифна група (разряд), като за първа група се определя
от нивота на МРЗ в страната.
Тарифните коефициенти отразяват съотношението между
заплащането на единица труд между съседните тарифни групи, а
тарифният диапазон определят съотношението между заплащането на
труда с най- ниско и с най- високо качество.
Изборът на тарифна мрежа в меделеското стопанство се прави на
основата на разнообразието от видовете труд с различно качество и на
желанието на ръководствота да стимулира работниците за повишаване
на квалификацията и за влагане на труд от по-високите групи на
мрежата. Изборът на тарифна мрежа с нарастващи относителни разлики
стимулира съществено работниците във високите категории на
тарифната мрежа, докато предпочитането на еднакви абсолютни
разлики мотивира повече средните категории. Последната тарифна
мрежа е най- разбираема за работниците.
 В земеделското стопанство приложение намират и двете форми
на заплащане на труда- сделната (при възможност за измерване и
отчитане на количеството произведената продукция или обема на
изпълняваната работа) и повременната (при чести промени в
интензивността на труда в рамките на работния ден, когато
индивидуалната производителност на труда не зависи пряко от
работника, а от ритъма на цялостния технологичния процес), с
характерните им особености и недостатъци.
Повременното заплащане на временно наетите е подходящи за
използване при работни процеси, където определянето на количеството
труд е относително по- трудно, и при работни процеси, при които
трудовите условия на работа могат да бъдат контролирани през по-
голямата част от работния ден от страна на собственика или член на
неговото домакинство.
В периоди на върхово трудово напрежение приложение намират и
някои модификации на сделната форма на заплащане. В зависимост от
вида на изпълняваната работа собсвеникът формира разценка за
единица извършена работа или единица набрана продукция, изразени в
лева на декар или на килограм. По този начин се стимулира по- висока
интензивност на трудовите усилия и по-висока индивидуална
производителност.
При заплащането на труда на постоянно заетите се прилагат
различни мотивационни схеми, намери израз в използваните системи на
заплащане- седмична, сезонна, годишна.
Прилагането на акордната система изисква разработване на
бизнес план и условия за уреждане на отношенията между собственика
или мениджъра на земеделското стопанство (председателя на
земеделската кооперация) и работниците (акордантите). Те включват
вида и обема на продукцията и норматива за разходи на материали и
труд.Отчитането на показателите, нормативите и лимитите, както и
резултатите от тяхното изпълнение се осъщствява на основата на
счетоводната и оперативната отчетност по индивидуални акорданти или
акордни групи.
 28. Организация на поземлените ресурси на земеделските
стопанства. Управленски решения за осигуряване, организация и
стопанисване на поземлените ресурси

Голямото значение на земята като основен ресурс за

преобладаващата част от земеделските стопани е причина сред
ключовите решения за развитието на бизнеса им да бъде начинът на
придобиване и използване на този дълготраен актив с уникални
характеристики.
Начините на стопанисване и използване на земята се определят
до голяма степен от:
- териториалната ограниченост на земята и специфичните й
характеристики на природен ресурс, които пораждат разнообразни
начини на владеене, разпореждане и рационално използване.
- формите на собственост (притежание), които предопределят
поземлените отношения, свързани с разпореждането със земя.
Сред основните фактори, които определят системата на
стопанисване на земята съществено значение имат:
- конфигурацията и релефът на територията;
- качеството на земята;
- ограничеността на земята;
- местоположението на поземлените фондове.
Първите два фактора формират равнището на агротехниката, а
ограничеността и местоположението - размера на цената на земята, на
арендните и данъчните плащания. Тези фактори, взети като съвкупност,
формират и цялостната система на стопанисване и владеене на земята,
както и различните начини за интензивно водене на стопанството,
изразяващи се в системата на почвообработване, торене, мелиорации и
други.
 В резултат от протичащите процеси на възстановяване на
поземлената собственост през последните години у нас има значителни
промени в собствеността и владеенето на земите. Възстановяването на
собствеността на земеделските земи доведе до разпределението им
между голям брой собственици. Средният размер на възстановената
земя на един собственик е около 1 хектар, а преобладаващата част от
поземлените собственици не живеят на територията на землищата, в
които е земята им. Това е причината преобладаващата част от
земеделските земи да не се стопанисват от собствениците им, а от други
производители на територията на землищата- земеделски
производствени кооперации, арендни стопанства, сдружения и др.
Организацията на поземлените ресурси има за цел да осигури
достатъчна по количество и с необходимото качество земя, за да може
да се осъществи производствената дейност на земеделското стопанство.
Организацията на поземлените ресурси обхваща целия кръг от въпроси
от начина на осигуряване на земята през избора на вариант за нейното
използване до организацията на територията на земеделското
стопанство.

Първият избор - начинът на осигуряване на поземления ресурс, на

практика се свежда до решението да се използва собствена или да се
арендува земя. Всяка от двете възможности оказва съществено влияние
на управлението и функционирането на земеделското стопанство.
Организирането на дейността на собствена земя създава условия за
стабилност, намалява степента на риска, удължава времевия хоризонт
на вземаните решения, не поставя ограничения за начина на използване
на земята и др. Следователно собствеността на основния производствен
ресурс създава благоприятни възможности на земеделските стопани за
успешен мениджмънт и предприемачество.
В същото време относително високата цена на земеделската земя
и значителните размери, които изисква съвременното земеделско
стопанство, предполагат големи инвестиции за придобиване на
производствения ресурс. В този смисъл - алтернативата да не се
използва собствена земя, създава Възможности за насочване на
финансовите средства към Вложения с по-кратък срок на
възвръщаемост.
Изборът на начин за осигуряване на поземления ресурс е
непосредствено свързан с производствената специализация и с
необходимите минимални рационални размери за осъществяване на
ефективна дейност. В зависимост от вида на отглежданите решения и
животни минималният времеви хоризонт на вземаните решения е от
няколко месеца до няколко десетки години, а необходимата земя е от
едноцифрен брой декари или хектари до няколко десетки хиляди. В този
контекст съчетанието на собствеността на поземления ресурс с
производствената специализация има по-голямо значение за
производства, които са свързани с дългосрочни инвестиции и с големи
вложения на единица площ. На практика в тази категория попадат
трайните насаждения и други интензивни производства, които изискват
създаването и поддържането на напоителна система и други системи и
съоръжения (подпорни конструкции и др.).
Производствената специализация, видът и броят на включените
култури са в основата на организацията на територията, на формирането
на броя и размера на сеитбооборотните полета, тяхната конфигурация,
пътната мреЖа и други.
Следователно организацията на използването на поземления
ресурс включва поредица взамносвързани решения, касаещи
икономиката и управлението на земеделското стопанство, технологията
и организацията на самото производство.
В земеделското стопанство се използва собствена и арендувана
земя или някаква комбинация между тях. Едно от най-честите решения в
практиката е използването на собствената земя като постоянна база,
определяща местоположението на земеделското стопанство и
арендуваната земя в същото и (или) съседни землища, с цел да се
достигне желания размер на бизнеса.

Същност и основни елементи на организацията на

територията на земеделското стопанство
Основната цея на организацията на територията на земеделското
стопанство е да се определят разположението и размерите на отделните
елементи на територията, т.е. да се определят конфигурацията и
размерът на отделните полета, блокове, поземлени участъци и др.
Основните елементи на организацията на територията са
различните почвени видове земи, които съставляват поземлените
ресурси на стопанството. При това под почвен вид се разбира част от
територията на стопанството, която системно се използва за определена
стопанска цел под формата на ниви, зеленчукови градини, овощни
градини, пасища, гори и др.
При анализа на земеползването се установява структурата на
отделните почвени видове в две основни групи:
- обработваема земя, към която се отнасят нивите, зеленчуковите
градини, трайните насаждения, ливадите и изкуствените пасища;
- необработваема земя, към която се отнасят горите, пустеещите
земи, пътищата, каналната мрежа, стопанските дворове и др.
Общата площ на стопанството (обработваема и необработваема)
формира стопанисваната му или използваната земеделска земя. На
основата на тази информация се съставя балансът на обработваемата и
необработваемата земя, в които се отразяват техните промени в
рамките на всяка календарна година.
Поземлената структура на стопанството се формира под влияние
на няколко основни фактора, от които по-важни са:
- икономическите условия- пазарната конюнктура,
местоположението на стопанството спрямо големи консумативни
центрове, транспортните връзки и комуникации, рентабилността на
отделните производства и др.;
 - равнището на специализация - степента на съсредоточаване на
производителите в производството на минимален брой стокови
продукти, предназначени за пазара;
- осигуреността с работна сила и други средства за производство,
които предопределят технологичното равнище на производството.
По райони на страната се наблюдава разнообразие в поземлената
структура. Относителният дял на нивите в общата стопанисвана земя в
планинските и в полупланинските райони на страната варира в
границите 40- 70 %, а в типичните селскостопански райони този дял е
над 90 %.
Размерът и съставът на отделните поземлени видове постоянно
се изменя. Преминаването на един вид земя в друг се нарича
трансформация на културни видове, т.е. тези от Видовете земя, които не
подлежат на промени - планински пасища, заблатени места, свлачища и
др., се наричат абсолютен поземлен вид. Промените в поземлените
видове са свързани с вложения на допълнителни капитали, като се
търсят възможности това да става с най-малко разходи и да води към
превръщане на земята от екстензивен към интензивен вид - например
трансформиране на мерите и пасищата в обработваема земя и др.

Основно място сред мероприятията по организация на

поземлената територия заемат тези, които са свързани с устройството
на землището на стопанството, установяването на външните му граници,
определянето на местоположението на териториите за отглеждане на
културите- отделните масиви, пътната мрежа, мелиоративните
съоръжения, стопанските дворове и др. Поземленият масив
представлява обособена част от територията, която има приблизително
еднакви почвени и теренни условия, оградена от естествени граници -
реки, пътища, гори, жп линии и др.
В полевъдството масивите се разделят на сеитбооборотни полета,
а при трайните насаждения - на блокове и парцели. При създаването им
се цели да имат сравнително еднакви почвени и теренни условия.
Сеитбооборотните полета (участъците) най-често се
разграничават от вътрешностопанската пътна мрежа, от поливните
канали или от естествени граници. Полетата са основните
организационни елементи на поземлената територия, на които се
извършват отделните работни процеси при отглеждането и прибирането
на културите. В полевъдството и при зеленчуковото производство на
един масив се организират едно или няколко сеитбообръщения.
В полупланинските райони на страната едно сеитбообръщение
обхваща един масив, тъй като при тях терените са маломерни и са
разпокъсани от оВрази, горски масиви, мери и пасища.
Организацията на сеитбооборотни полета включва още и
териториалното разположение на отделните видове растения. Тя е
съобразена с изискванията на растенията към предшествениците,
почвените и теренните условия, както и със съответните агротехнически
изисквания, свързани с редуване на културите и други.
Регистрираната информация от Системата за аграрна и пазарна
информация и проучванията на редица автори за арендните отношения
в България показват, че през последните няколко години ситуацията на
поземления и арендния пазар се различава съществено от развитите
страни. Като цяло и двата пазара са недостатъчно развити и се
характеризират със съществени различия по райони на страната както
по отношение на броя на предлагащите и търсещите земеделски земи,
така и по размерите и характеристиките на имотите. В районите с
развито арендуване (главно полските райони на Добруджа, Мизия и
Тракийската низина) независимо от ниските стойности арендни
плащания още по-ниската цена на земята е предпоставка за високите им
относителни дялове. Така например в Добричка област през периода
2000 - 2003 г. средното арендно плащане е в граници от 10,0 % до 18 %
от цената на земеделските земи.
Независимо от относително по-ограниченото прилагане на
дяловата аренда при българските условия тя не е свързана с участие на
поземления собственик във финансирането на производствения процес,
а само съществуват нормативни условия за известен ограничен контрол
на направените разходи.

29. Управление на финансите в земеделското стопанство.

Финансова организация. Управление на оборотния капитал

Финансовата дейност на земеделското стопанство обхваща

съвкупността от дейности по планиране, осигуряване, използване и
възстановяване на паричните ресурси. Тази дейност поражда редица
финансови и икономически отношения между земеделското стопанство и
държавата, кредитните институции, клиентите, доставчиците,
партньорите, регионалните държавни органи и др.
Решенията, които вземат финансовите мениджъри, са свързани с
размера на необходимите активи на земеделското стопанство и с
източниците на осигуряване на паричните средства. Първите решения се
определят като капиталово-бюджетни, а вторите - като финансиращи.
Основно внимание при управлението на финансовата дейност е
необходимо да се отдели на съотношението между приходите и
разходите, свързани с осъществяването на стопанска дейност. Във
всеки отрязък от време следва да се постигне равновесие между
необходимото количество пари, които осигуряват нормалното протичане
на стопанската дейност, и приходите от нея.
Неотменна цел на финансовия мениджмънт е не само
максимизирането на печалбата от стопанската дейност, но и
максимизирането на ценността на земеделското стопанство. Тя се
формира, от една страна, от съвкупната оценка на годишния баланс на
земеделското стопанство и тенденциите в развитието на приходите и
разходите му през последните години, и, от друга - от реалните и
потенциалните възможности на земеделското стопанство и неговия
имидж в обществото. В случаите когато аграрното предприятие е
семейна собственост, нарастването на ценността му за определен
период може да се превърне в приоритетна цел на управлението му и
мотив за нарастване на обществения престиж.
Друга цел са разширяването и развитието на дейността на
земеделското стопанство. Тя може да се реализира на основата на
задълбочени и всестранни анализи, ресурсно осигурена бизнес програма
и целенасочена инвестиционна политика.
Трета, не по-малко значима и сложна постоянна цел, е
осигуряването на достатъчно финансови средства на най-ниска цена и
тяхното резултатно използване. Без това е невъзможно съществуването
и функционирането на земеделско стопанство.
За да постига целите си и да осигурява нормално функциониране
на аграрното предприятие, управлението на финансите трябва да се
стреми към постигане и поддържане на добра ликвидност и
платежоспособност, оптимална капиталова структура и др.
Ликвидността на предприятието (изразяваща способността на
една част от актива на стопанството да се възстановява в кратки срокове
в налични пари) зависи от навременното събиране на задълженията към
стопанството от продажба на стоки, услуги и др., както и от размера на
неговите задължения за същия период.

За оценка на ликбидността се използват коефициентите за текуща

и за незабавна ликвидност. Коефициентът за текуща ликвидност
отразява отношението между краткотрайните активи (КА) и
краткосрочните задължения (КЗ):
КА
Kтл =
КЗ

Колкото по-висок от единица е този коефициент, толкова по-

висока е текущата ликвидност на предприятието.

Коефициентът за бърза ликвидност представлява съотношението

между разликата на краткотрайните активи (КА) и материалните запаси
(МЗ) към краткосрочните задължения (КЗ). Като елиминира
материалните запаси (МЗ), коефициентът за бърза ликвидност (Кбл)
определя дали предприятието може да покрие задълженията си към
кредитори, ако обемът на продажбите намалее:

( КА − МЗ )
Kбл =
КЗ

Ликвидността е свързана с платежоспособността на аграрното

предприятие, която се определя като възможност за извършване на
текущите плащания, погасяване на задълженията в определен срок и др.

Платежоспособността зависи от наличните финансови средства,

очакваните парични постъпления и размера на предстоящите плащания.
Тя се измерва с коефициента за текуща платежоспособност (Кп), който
представлява съотношението между текущите активи (вземания и
финансови средства) и текущите пасиви (краткосрочни задължения).

( В − ФС )
Kп =
КЗ

Всички показатели следва да бъдат над единица, за да гарантират

ликвидността на аграрното предприятие.
Постигането на оптимална капиталова структура е фактор,
допринасящ в голяма степен за финансовата стабилност на
земеделското стопанство. Капиталовата структура представлява
съотношението между собствен и чужд (привлечен) капитал, който е
включен в стопанския оборот на земеделското стопанство.
Ясно изразена финансова самостоятелност има предприятието,
когато собственият капитал е около 70 %. Ниските степени - до 20 - 25 %,
на собствения капитал показват силна зависимост от кредитори, а между
30 % и 50 %- сравнително благоприятна за бизнес капиталова структура.
При относителен дял на собствения капитал над 70% следва да се
отчита неизбежното отрицателно влияние на инфлационните процеси.

Проф. Георги Петров свързва капиталовата структура на фирмата

с поведението на кредиторите и акционерите. При значително
увеличаване на коефициента дълг/капитал на дадена фирма
кредиторите стават предпазливи и изискват по-висока лихва и по-високо
обезпечение, а повишеният риск води до нарастване на изискуемата
норма на възвръщаемост на акционерите.
За постигането на оптимална капиталова структура аграрното
предприятие трябва да използва различни източници на финансиране на
дейността си.

Основни въпроси на управлението на оборотните финансови

средства на земеделското стопанство
Краткотрайните активи включват паричните средства, вземанията,
разходите за бъдещи периоди, запаси и др. Те традиционно се
финансират от два основни източника:
- от трайно инвестирания в земеделското стопанство капитал, в
т.ч. собствен капитал и дългосрочни заеми, и
- от текущата (краткосрочната) задлъжнялост на предприятието,
която намира израз във:
♦ краткосрочни банкови и други заеми;
♦ задължения към доставчици;
♦ задължения към персонала;
♦ задължения към бюджета;
♦ задължения към социалното осигуряване;
♦ други краткосрочни задължения.
Тази част от стойността на краткотрайните активи, която се
финансира за сметка на трайно ангажирания капитал, представлява нето
оборотния капитал на земеделското стопанство. Неговата стойност
влияе пряко не само на размера на общо ангажирания капитал в
предприятието, но и на рентабилността от дейността и на ликвидността
на земеделското стопанство в краткосрочен аспект.
Намаляването на наличността на краткотрайните активи е
предпоставка за ограничаване на размера на замразения в тях капитал и
до следните предимства на предприятието:
- намаляване на нетния оборотен капитал, а оттам на общата
потребност от капитал;
- намаляване на краткосрочните задълЖения и нарастване на
ликвидността на аграрното предприятие.
При това не е задължително намаляване на абсолютната стойност
на ангажирания в текущи активи капитал, а относително освобождаване
на оборотен капитал.

За определяне на степента на замразяване на капитала в

недоходоносни краткотрайни активи и за измерване на промените в това
отношение се използват няколко показатели за обращаемост на
капитала:

- коефициент на обращаемост - представлява отношение на

стойността на продажбите за даден период към средната наличност на
текущи средства, или
П
Ко =
СН
където:
П е стойността на продажбите за определен период;
СН- средната наличност на текущи средства за определен период.

Този показател отразява броя на кръгооборотите, който извършва

оборотният капитал за определен период (година, полугодие,
тримесечие). Той показва и какъв обем продажби се постига с помощта
на единица оборотен капитал. Цел на финансовия мениджмънт е да се
постигне увеличаване на обращаемостта на оборотния капитал и по този
начин постоянно да намалява неговият размер. Друга възможност за
положителна промяна е увеличаването на обема на продажбите, тъй
като той пряко влияе на равнището на средствата, предназначени за
краткосрочно финансиране на стопанската дейност.

- Коефициент на натовареност (Кн) - той е реципрочен на

коефициента на обращаемост и представлява отношението на средната
наличност на текущи активи към продажбите.
Коефициентът на натовареност дава информация колко оборотен
капитал е ангажиран в производството на единица продукция.

- Дни на обръщение (До) - отразява продължителността на един

кръгооборот в дни, т.е. времето, необходимо на инвестираните
финансови средства да се възстановявават в първоначалната им
форма:
 СН . ДП
До =
П
където
СН е средната наличност на краткотрайни активи през периода;
ДП - броят дни в периода (година, шестмесечие, тримесечие);
П - стойността на продажбите за периода.

Получената стойност на показателя следва да се сравнява с

постиженията на сродни аграрни предприятия или със средните
показатели за отрасъла.

Съществено значение при управлението на оборотните

финансови средства има следенето на материалните запаси,
вземанията от клиентите и свободните парични средства, финансовата
дейност в тази насока е свързана главно с отношенията, които ускоряват
обращаемостта на финансовите ресурси. Вниманието трябва да бъде
насочено преди всичко към текущите активи, които по правило не носят
пряко доходи и в този смисъл се разглеждат като временно замразени
пари.

Намаляването на материалните запаси е една от възможностите

за намаляване на наличностите от текущи активи. В земеделското
стопанство те включват производствени запаси (суровини, фуражи,
материали и др.), незавършено производство и готова продукция.
Тяхното намаляване е възможно само до известни граници и е силно
зависимо от технологичните особености на производството и
реализацията.

Определянето на размера на производствените запаси е от важно

значение за непрекъснатостта на земеделския процес особено в
животновъдните подотрасли. Още повече, че продължителността на
производствения цикъл в повечето земеделски производства е голяма,
което е причина за значителния размер на незавършеното производство.

Складовото планиране е неразделна част от планирането на

покупките. Планирането на запасите от фуражи, семена, минерални
торове, гориво и др. се осъществява на основата на производствената
програма на земеделското стопанство. За да се определи оптималният
размер на запасите, трябва да се отчетат:
- технологично допустимият минимум за различните видове
запаси с оглед осигуряването на ритмичността на производството и
продажбите;
- разходите по доставката на материалите;
- складовите запаси.

Разходите по доставката на материалите зависи от броя и

размера на доставките. Ако земеделското стопанство поръчва големи
количества, то получава отстъпка от цената поради голямото
количество. При това намаляват постоянните разходи при поръчката.
Колкото по-голям е броят на доставките през годината, толкова
разходите по доставката растат. Това се дължи на факта, че
организирането на всяка доставка е съпроводено от разходи, които не
зависят от количеството на заявените в нея запаси. Такива разходи са за
заплати на работниците и служителите по снабдяването, пощенски
разходи, разходи за командировки, разходи, свързани с ползването на
стоковите борси, и др. В същото време при малко на брой доставки
нарастват разходите по съхранение и за изграждане и експлоатация на
по-големи складови помещения.

Складовият запас трябва да е по-голям от гаранционния и

неприкосновения запас. Гаранционният запас се определя от
договорената и обичайната периодичност на доставките, т.е. от срока за
осъществяването на доставка на поръчаното количество материали.
Неприкосновеният запас осигурява непрекъснатото функциониране на
земеделското стопанство в случай на възникване на непредвидени
обстоятелства, които силно затрудняват или правят невъзможно
извършването на доставката. Последните най-често са свързани с
неблагоприятни климатични условия, природни бедствия и др.

За финансиране на краткотрайните активи могат да се ползват

някои краткосрочни задължения като: начислени, но невнесени данъци;
задължения към персонала по начислени, но неизплатени заплати;
задължения към социалното осигуряване по начислени, но невнесени
осигуровки и др. Те имат относително постоянен размер, което улеснява
финансовите мениджъри при тяхното предвиждане като източник на
финансиране.
За земеделското стопанство добро решение може да бъде
финансирането на краткотрайните активи чрез задълженията към
доставчици. На практика подобно решение има предимства пред
банковия кредит, тъй като се спестява стойността на лихвата или част от
нея. Сравнявайки алтернативата банков кредит или задължения към
доставчици, собственикът или управляващият земеделското стопанство
трябва да съпостави предлагания от доставчика размер на отстъпката
при незабавно плащане или до няколко дни със стойността на лихвата
на краткосрочния кредит.
Финансирането на краткотрайните активи чрез задълженията към
доставчици има традиции в земеделския отрасъл и широко се прилага
особено при растениевъдна специализация на земеделското стопанство
и получаване на продукция еднократно или двукратно през годината.
Управлението на оборотните финансови средства предполага
определяне на необходимото минимално и максимално равнище на
текущи активи през годината и начините на тяхното финансиране. За
целта минимално необходимата стойност на краткотрайните активи за
съответния период (месец) условно се приема за постоянна
необходимост (т.е. всеки друг месец е необходима най-малко същата
стойност на краткотрайните активи, а във всички останали месеци без
един следва да се осигурят и допълнителни средства). Разликата между
изчислените стойности по месеци и минималната потребност от
текущото финансиране определя временната потребност от финансови
средства. Тя се влияе силно от производствената специализация на
земеделското стопанство и максималните й равнища отразяват
периодите на най-високите разходи на материали, заплащане на труда и
други. Сумата на минималното равнище на краткотрайните активи и
средногодишната стойност на дълготрайните активи определя размера
на средствата за дългосрочно финансиране.

Възможни са различни подходи за финансиране на активите на

земеделските стопанства. Най-често прилаганите са:
- Временната потребност от финансови средства се покрива
изцяло със собствени финансови източници и дългосрочни заеми и само
една част от нея - с краткосрочни задължения;
- цялата временна потребност от финансови средства се покрива
с краткосрочни заеми;
- дългосрочните кредити и собственият капитал се използват за
финансиране на дълготрайните активи и една част от минималното
равнище на краткотрайните. Останалата част от постоянното минимално
равнище на краткотрайните активи заедно с временните се покриват с
краткосрочни задължения.

При първия начин цената на финансиране е по-висока, но рискът

за евентуален недостиг на финансови средства е минимален. При
втория и третия начин цената на финансиране е по-висока, но се запазва
рискът от изпадане в неплатежоспособност. По тези причини първият
подход се характеризира като консервативен, Вторият - като умерен, а
третият - като агресивен.
Предпочитането на определен начин за финансиране зависи от
обективните характеристики на бизнес средата и от субективните
характеристики на финансовия мениджър и способността му да поеме
риск и да съчетава банковите кредити с други източници на краткосрочно
финансиране.
 30. Аграрните проблеми и необходимостта от правителствена
намеса. Същност и цели на аграрната политика

Под политика най-общо се разбира съвкупност от ръководни

начала за дейността на държавни и обществени организации.
Аграрната политика е съставна част на общата икономическа и
социална политика, провеждана от правителството. Предметът на
аграрната политика във времето значително се разшири. Първоначално
тя се разглежда като пакет от мерки, насочен предимно към
селскостопанското производство. Вертикалната връзка между
земеделието и продажбата на селскостопански и хранителни стоки и
произтичащите от нея проблеми доведоха до това, че в аграрната
политика се включи и маркетинговата политика. От друга страна,
проблемите за селскостопанското производство, свързани с
особеностите на пазарите за производствени селскостопански фактори,
отнасящи се до техните цени и качество, оформиха важно направление
на аграрната политика. През последните години в аграрната политика се
включиха контролът върху замърсяването на околната среда,
произтичащо от селскостопанската дейност, и мерките за нейната
защита, селскостопанският туризъм и политиката за развитие на селски-
те райони. Последните се разглеждат като алтернативен начин за подоб-
ряване на доходите и жизнения стандарт на всички, които живеят в тези
райони, а не само на селскостопанските производители. Тези мерки, ма-
кар да не са насочени пряко към производствения процес, са свързани
със социални цели, които съдействат за комплексното развитие на
селските райони и рефлектират положително и върху селскостопанското
производство. Тясно свързана с аграрната политика и като нейно
продължение се разглежда продоволствената политика.
Аграрната политика е част от икономическата политика на
обществото, чиито мероприятия целят подобряване дейностите в
селското стопанство. Аграрната политика в една дьржава се разработва
и провежда в преобладаващата си част от органите на държавата. Не са
без значение и действията на недържавните (обществените) институции,
организации и политика.
Аграрната политика има две основни страни:
- формирането на аграрната политика;
- прилагането на аграрната политика в практиката;
Във формирането на аграрната политика особено важна роля
играе творчесткият елемент. Една правилна, действена и с положителен
резултат аграрна политика може да бъде формирана само от
висококвалифицирани и творчески личности и колективи. Един от най
съществените фактори за практическата приложимост и
високоефективна аграрна политика е заложен в творческия процес
за.формирането на тази политика. Втори съществен фактор за
формирането на аграрната политика е нейната практическа
целесъобоазност. Важно значение за практическата стойност на
предлаганите мероприятия е подготвеността и убедеността на кадрите
за осъществяване на вече формираната аграрна политика в практиката.

Цели на аграрната политика

Извършващите се след 1989г. дълбоки промени в обществено-
политическата система на България имат за основна цел изграждането
и функционирането на пазарна икономика. Смяната на тоталитарната
държава с демократична засяга всички сфери на икономиката, в това
число и селското стопанство. На тази основа се формира и общата цел
на аграрната политика. Те могат да бъдат локални по обхват (например
да се увеличат доходите на дребните и бедните фермери) или
регионални по обхват (например да се подобри инфраструктурата в да-
ден район, за да се улесни доставката на селскостопанските продукти до
пазарните центрове и доставката на промишлени средства за производс-
твото), или общонационални по обхват (например да се преодолее
дефицитът в платежния баланс). Във всеки даден момент подборът на
целите и степенуването им по важност трябва да се извършва на базата
на националните интереси и приоритети.
Целите на аграрната политика се променят в зависимост от
промените, които се проявяват в дадения момент в селското стопанство,
в националната икономика и на пазара за земеделски стоки. Главната
цел на аграрната политика на настоящия етап е подобряване на
селскотопанското производство у нас.
Тази основна цел може да се раздели на четири основни групи
цели: икономически, социални, юридически и политически. Важна черта
на този комплекс от цели е взаимната връзка и обусловеност между
отделните групи цели.
Към икономическите цели на аграрната политика се отнасят:
- Аграрната политика трябва да съдейства за растящата
полезност на произвежданите земеделски стоки, така че потребителната
стойност да изпреварва повишаването на стойността, изразена в цената.
- Рязко увеличаване на ефективността, конкурентоспособността
и валутната вьзвръщаемост на земеделската продукция.
 - Отразяване потребността и изискванията както на вътрешния,
така и на международните пазари.
- Аграрната политика следва да отразява промените като
енергийна криза, инфлационни тенденции и пазарна конюнктура, които
се отразявят върху цените на стоките.
- Да се преодолее отрицателният фактор, произхождащ от
несъвременните технически характеристики на машините и
съоръженията, използвани в селското стопанство.
- Да се съдейства за рационалното развитие на селското
стопанство.
- Да се допринася за усъвършенстване структурата на селското
стопанство. .
Към социалните цепи се отнасят:
- Създаване и развитие на семейна ферма.
- Осигуряване на нормален жизнен стандарт на земеделските
производители.
- Предоставяне на социални осигуровки на земеделските стопани.
- Осигуряване на достъпни цени на земеделските стоки за
населението.

Към юридическите цели се отнасят:

- Създаване на законова рамка за осъществяване на
земеделската дейност.
- Разработване на съвременни подзаконови актове (наредби,
правилници, инструкции и др.).
- Осигуряване на данъчни, кредитни и други преференции за
селското стопанство.
Към политическите цели се отнасят:
- Неразривно единство на политиката на държавата и нейните
органи и практическите действия на селскостопанските производители.
- Гарантиране продоволствената сигурност на предприятията.
- Достъпност и разнообразно предлагане на пазара на земеделски
и хранително-вкусови продукти.
- Приближаване на националното селско стопанство към това на
Европейския съюз.
Изхождайки от главната цел и комплекса подцели,
непосредствените задачи на аграрната политика в преходния период
към пазарна икономика са:
- възстановяване правото на собственост върху земеделските
земи на истинските собственици или техните наследници и на другите
юридически лица - държавни, общински, църкви, манастири, кооперации
и т.н.;
- ликвидиране на съществуващите държавни и деформирани
организационно-производствени форми и изграждане на нови
организационно-проиводствени структури на базата на частната
собственост и свободната конкуренция;
- освобождаване цените на селскостопанските продукти от
контрола на държавата
 - ликвидиране на държавния монопол върху търговията на
селскотстопански стоки, върху преработката на земеделски суровини;
- използване в земеделското производство на екологични чисти
технологии, за да не се допуска замърсяване на природата.
Икономическото състояние на държавата оказва съществено
влияние върху осъществяването на основните цели и конкретните
задачи на аграрната политика. Натрупаните деформации в икономиката
по време на тоталитарното управление сега приемат открит вид и
намират израз в разразилите се инфлационни тенденции, високи
лихвени проценти за отпуснати кредити, нестабилност на цените и др.
Тези процеси засегнаха сериозно селското стопанство. За да не се
получи хиперинфляция, държавата се намесва, като контролира це-ните
на дребно на основните хранителни продукти. С тази админист-ративна
мярка се потискат и поддържат на ниско равнище изкупните цени на
селскостопанските продукти и голяма част от тежестта на прехода се
прехвърля върху земеделските производители.
Главните икономически механизми за постигане на целите на
аграрната политика са:
. • Приватизационен механизъм. Чрез него се постига смяната на
собствеността, превръщането и от държавна в частна. Приватизацията
може да се използва като основен инструмент за осъществяване
закономерния процес на интеграция на земеделието в промишлеността.
Чрез използването на този подход постепенно се елиминират излишните
междинни звена в търговията със земеделски продукти и се осигуряват
нормални доходи на земеделските производители.
• Ценови механизъм - от изключителна важност е икономическото
и социалното развитие на селското стопанство в страната. При
правилното използване на този механизъм се постига пропорционалност
в развитието на селското стопанство с другите отрасли на народното
стопанство и оптималност на вътрешноотрасловите му пропорции.
Основна задача на ценовия механизъм е да поддържа стабилно
равнище на цените на земеделските стоки на вътрешния пазар и те да
са конкурентоспособни на международния.Всички мерки, които се
предприемат и използват за регулиране цените на земеделските стоки, в
демократичната държава, се основават на известния пазарен принцип,
че всяко намаление на предлагани стоки води до увеличаване на
пазарната цена и обратно- всяко увеличаване количеството на
предлагани стоки води до намаляване на тяхната цена.
Основните средства, които се прилагат при ценовия механизъм са:
- стабилизационни действия надържавата производител на
земеделски продукти;
- гарантирано изкупуване
- създаване на буферни запаси;
- контрол върху вноса и износа на селскостопанска продукция.
• Данъчен механизъм. Чрез него държавата осъществява
съвкупност от мероприятия за решаването на социално-икономически и
други цели и задачи. Чрез използването на отделни елементи и някои от
принципите на данъчното облагане, съвременната държава се стреми да
провежда целенасочени данъчни действия. Очевидно е, че
целенасочеността и характерът на данъчните механизми в решаваща
степен се обуславя от същността на държавата и обществото като цяло,
от съотношението на социалните сили в него, от демократичните му
основи и традиции, от мащабите и характера на пазара. Данъчният
механизъм в аграрния сектор има за задача да подпомага и стимулира
земеделското производство. Един от основните начини за
осъществяване на тази задача е предоставянето на редица данъчни
"облекчения, на земеделските производители. Друго средство за защита
на българските земеделски производители от неблагоприятно чуждо
въздействие е облагането на вносните земеделски стоки с различни
мита и такси.
• Пазарен механизъм за търговия със земеделски стоки: чрез него
се регулира вносът и износът им. При този механизъм основно се
използват два способа:
- свободна търговия и
- протекционистична търговия
В основата на механизма на свободната търговия е схващането за
сравнителната издръжка на производството като база за осъществяване
на взаимоизгодна търговия със земеделски стоки.
Протекционистичният механизъм е средство за защита на
националното земеделско производство от чуждестранната конкуренция
и за изграждане на национални производствени мощности. Известно е
че, протекционистичният механизъм в известна степен противоречи на
принцидите и логиката на пазарната икономика. Загубата на
традиционни пазари, големите и трудно преодолими проблеми,
възникнали през преходния период, изискват използването на
протекционизма в селското стопанство. Основните механизми на
протекционистичната политка са забрана за внос в страната на
определени стоки, определяне на вносни квоти за дадени земеделски
продукти и т.н.
• Инвестиционен механизъм - допринася за осигуряване на
средства за създаване на нови, разширяване и реконструкция на
съществуващите и възстановяване на основните производствени и
предприятия.В зависимост от потребностите инвестициите са за:
• строителни и монтажни работи:
- машини и съоръжения, изисквящи монтаж;
- машини и съоръжения, не изискващи монтаж;
- разходи за подготовка на основните дейности на строящите се
предприятия и т.н.
Чрез инвестиционния механизъм се създават условия за
използване на инженерство, химия, техника и др. в производствената
дейност.
От особено важно значение е инвестиционният механизъм да
регулиране съотношението на инвестициите в основните отрасли на
селското стопанство.
Поради относителната самостоятелност на тези механизми за
постигане целите на аграрната политика, те придобиват вида на
относително автономна икономическа политика - приватизационна,
ценова, данъчна, търговска, инвестиционна политика.
Целите, ценностите и убежденията се променят във времето. Тези
промени могат да дойдат от подобрени комуникации, поява на нови идеи
подобрено образование или от промяна в същността и характера на
проблемите. Оттук и аграрната политика трябва често да се обновява,
развива и разширява. Видоизменя се както съставът на целите, така и
съставът на мерките и инструментите, с които те се постигат. В набора
от примерни цели, които си поставя аграрната политика, се включват
следните:
• по-високи цени за земеделските продукти;
• стабилни цени за производители и консуматори;
• ниски цени за консуматорите;
•стабилно и достатъчно предлагане на висококачествени
хранителни продукти за обществото;
• стабилно предлагане на достатъчни по количество и качество су-
ровини за националната преработваща индустрия;
•увеличаване степента на самозадоволяване с хранителни
продукти;
•стабилизиране на земеделските доходи и тяхното по-
справедливо разпределение;
•изравняване на земеделските доходи с тези от другите сфери на
икономиката;
•стимулиране на селскостопанския експорт и осигуряване на подк-
репа за платежния баланс;
•рационално използване на националните ресурси в
селскостопанския сектор;
•предотвратяване на важни болести и вредители за националното
земеделие;
•защита и поддържане на плодородието на обработваемата земя;
•опазване на околната среда от отрицателните последици на селс-
костопанската дейност;
•поддържане на земеделието в непривлекателните райони на
страната и комплексно развитие на селските райони и други.
При общата характеристика на целите на аграрната политика
трябва да се има предвид следното: По всяко време би могло да има
редица от цели, които правителството се опитва да преследва в своето
селско стопанство. Някои от тях са свързани помежду си и действат в
една посока. Такива са например целите- стабилни цени за
земеделските продукти и стабилни доходи за фермерите; намаляване на
различията в земеделските доходи по райони и задържане на жителите
в неблагоприятните райони на страната. Други цели на аграрната
политика могат да си противодействат. Например осигуряването на по-
високи цени за селскостопанските продукти е в противоречие с
поддържането на по-ниски цени на хранителните стоки за
консуматорите.
Целите на селскостопанската политика могат да влязат в противо-
речие и с някои цели на неселскостопанските политики. Например сти-
мулирането на по-висока ефективност в селскостопанското производство
може да доведе до изместване на труд и до по-малко заети в него, а
това да увеличи съществуващата безработица в страната, да причини
обезлюдяване на по-непривлекателните за живот райони в страната
(планински, полупланински, гранични или отдалечени от градските цент-
рове). От друга страна, и селското стопанство може да се повлияе от
целите, поставени от макрополитиката или другите неселскостопански
политики. Например поддържането на високи лихвени проценти по кре-
дитите би ограничило тяхното използване от селскостопанските произ-
водители и би затруднило инвестициите, разширяването и обновяването
на производството. За да се избегнат конфликтите между отделните
цели на аграрната политика, между нея и неселскостопанските политики,
първо, те би трябвало да се формулират ясно и, второ, да се интегрират
в една обща политика за земеделието, за хранителните продукти и
регионалната икономика, като тази политика се съобрази и с целите в
дадения момент на политиката в другите сектори на икономиката и мак-
роикономическата политика.
Целите на аграрната политика могат да се степенуват по важност
като основни и допълнителни, да се поставят като самостоятелни цели
или като комплексни цели, които преследват повече от един резултат.
Изборът на целите и тяхното подреждане в отделните страни
зависят от степента на тяхното икономическо развитие, от климатични,
географски, ресурсни и други съображения, т. е. от това къде е местопо-
ложението на страната и какви природни условия има за развитие на
селското стопанство, за какви производства те са най-подходящи, раз-
полага ли с достатъчно природни ресурси, може ли да развива достатъ-
чен производствен потенциал на селското стопанство за самозадоволя-
ване или се налага да внася хранителни продукти и т.н. Докато в разви-
тите страни акцентът в аграрната политика е бил повече върху по-ви-
соките цени и доходи за земеделските производители, с което до извес-
тна степен се пренебрегват икономическите интереси на консуматорите,
то в слаборазвитите страни е обратното. Главната цел в тези страни не
е свързана толкова с подкрепата на земеделските доходи, колкото с това
да се търсят начини, които да накарат селското стопанство да подкрепя
развитието на други сектори в икономиката. Най-често използваният
механизъм за този трансфер на доходи е поддържането на ножица в
цените за земеделските и промишлените стоки. Тези страни акцентират
върху поддържането на ниски цени на хранителните стоки, което по
същество става, като се субсидират консуматорите и облагат
собствените производители. Слаборазвитите страни залагат в по-голяма
степен на самозадоволяването с хранителни стоки като средство за
спестяване на чуждестранна валута и стимулират селскостопанския ек-
спорт за подпомагане на платежния си баланс.
Обзорът на целите в националните аграрни политики на страните
членки на ОИСР (понастоящем 29), сред които са всички развити страни,
показва следното:
- по-голямата част от страните третират селското стопанство като
специфичен случай и приемат интервенцията на правителството за
необходима, макар и в различна степен;
- всички страни издигат като национален приоритет комплексната
цел "осигуряването на достатъчно, стабилно предлагане на разно-
образни по асортимент, безопасни висококачествени хранителни
продукти на приемливи цени за консуматорите";
- на второ място по важност се нареждат целите, свързани с
поддържането и стабилизирането на земеделските доходи,
изравняването им с тези от неселскостопанската сфера на икономиката
и осигуряването на еднакъв жизнен стандарт за селскостопанските
производители;
- на трето място се поставят целите, свързани с регионалните
проблеми, подобряване структурата на производствените единици и кон-
солидиране на тяхната собственост върху земята, повишаването на
ефективността на селскостопанското производство;
- през последните години в обхвата на целите на аграрната
политика се включват и целите за опазване на околната среда и
здравето на хората, които най-често влизат в противоречие с целите за
развитието на самия сектор, като използването на интензивни земе-
делски практики (торене, растителна защита, стимулатори и други).

31. Политика за поддържане цените на селскостопанските

продукти- контрол върху вноса- тарифни ограничения; нетарифни
ограничения; гарантиране на вътрешните цени чрез минимални
импортни цени, променливо мито и тарифни квоти

Функции и особености на цените на селскостопанските

продукти
Ценовата селскостопанска политика е свързана с цените,
получавани от селскостопанските производители и плащани от
консуматорите за селскостопанските продукти. Цените на
селскостопанските производители у нас са известни с названието
изкупни цени, цени франко стопанския двор, а в западните страни като
цени до вратата на фермата. Някои автори разширяват обхвата на
ценовата селскостопанска политика, като включват и политиките, които
оказват влияние върху цените на закупуваните от земеделските
производители ресурси, земя, техника, труд и земеделски кредит. Те
обаче са свързани с други направления на аграрната политика и се
разглеждат на съответното място.
Обикновено на изкупните цени се определят три главни функции в
икономическата система. Това са: 1) да разпределят и преразпределят
земеделските ресурси; 2) да разпределят и преразпределят доходите;
3) да стимулират или забавят инвестициите и формирането на капитала
в селското стопанство. Тези функции в литературата се описват също
така като сигнали, стимули и инструменти за преразпределение на
ресурсите и доходите.
Цените изразяват разходи и доходи. Те функционират, като
възбуждат стимули. Ресурсно-разпределителната функция на цените
произтича от оптимизиращото поведение на участниците в пазарната
верига - производители, консуматори и посредници за постигане на
техните цели. Отговорите, които производители, консуматори и
посредници дават на стимулите, породени от пазара или правителството
чрез цените, влияят на разпределението и начина на използването на
ресурсите в икономиката, формират процеса на икономическото
развитие и разпределението на доходите и благосъстоянието. Едно
увеличение в общото равнище на земеделските цени, при равни други
условия, увеличава възвръщаемостта на всички вложения в
производството. То стимулира по-голяма употреба на променливи
производствени фактори и осигурява по-голяма възвръщаемост на фик-
сираните вложения в земя и капитал и на вложения труд. Промяната в
относителната цена на един продукт спрямо друг продукт резултира в
заместване между продуктите, тъй като земеделските стопанства се
приспособяват към променената относителна рентабилност на
различните продукти.
Доходната разпределителна функция на земеделските цени има
много измерения. Съществува силно пряко влияние върху доходите при
промяна в цените на основните хранителни продукти. Високите
земеделски цени на тези стоки увеличават земеделските доходи, но
снижават реалните доходи на консуматорите. Този конфликт често е
обект на политически дебати в контекста на взаимоотношенията село -
град, провинция -столица, селско стопанство - промишленост.
Инвестиционната и капиталова акумулираща роля на
земеделските цени е свързана с техните дългосрочни комулативни
ефекти. Високите земеделски цени в сравнение с тези в другите сектори
на икономиката увеличават нормата на възвръщаемост на капитала в
селското стопанство и стимулират инвестициите под различни форми.
На равнище стопанство по-високите земеделски цени позволяват да се
направят спестявания по години и да се увеличи употребата на всички
производствени фактори. По-високите доходи също така стимулират и
притока на кредити в селското стопанство, като подобряват рисковия
статус на производствените единици. На междуотраслово равнище по-
високите цени на хранителните стоки снижават относителната норма на
възвръщаемост на капитала в неземеделската сфера - чрез тяхното
влияние върху равнището на заплащането на труда - и по този начин
увеличават относителната норма на възвръщаемост в селското
стопанство.
Цените са един от най-мощните сигнали и затова в исторически
аспект са били и един от най-важните политически инструменти за
въздействие. Широкото им използване в областта на селското
стопанство се благоприятства и от факта, че структурата на
селскостопанските производители се явява съвършено конкурентна.
Броят на производителите е голям и всеки поотделно няма
необходимата пазарна сила да въздейства върху цените, но в същото
време решенията се вземат самостоятелно от отделните производители,
поради което те са силно отзивчиви на подаваните от правителството
сигнали. Затова и ценовата политика се разглежда като ключ на
стратегиите за икономическото развитие.
Мотивите за широкото използване на селскостопанската ценова
политика в практиката са свързани и с характерните особености на земе-
делските цени. Цените на селскостопанските продукти са в значителна
степен по-непостоянни в сравнение с цените на повечето
неселскостопан-ски стоки. Не е непознато явление в развитите пазарни
икономики, например цената на стоки като яйца или свинско месо да
падне с повече от 50% за период от 12-18 месеца. Световните цени на
захарта са прочути със своята нестабилност. Например през 1980-1981 г.
за по-малко от 12 месеца световната цена на захарта пада със 70%, а
след още няколко години на снижаване тя се утроява за период само от
девет месеца.
Поради особеностите на селскостопанското търсене и предлагане
производителите се изправят пред следните ценови проблеми: годишни
ценови колебания, ценови цикли и дълготрайна тенденция на изоставане
на земеделските цени в сравнение с цените на закупуваните
промишлени ресурси.
Годишните ценови колебания са свързани с влиянието на
неподдаващите се на контрол климатични условия; с ограничените
възможности на селскостопанския производител да увеличава или
съкращава производството в краткосрочен период в съответствие с
ценовите сигнали, поради биологичния характер на производството и
наличието на временен лаг; с ниската еластичност на търсенето на
селскостопански стоки. Докато при промишлените фирми, ако се намали
търсенето, те често имат пазарната сила и гъвкавост да освободят
работници и да приспособят производството, докато малко или много
поддържат цените на съществуващото им равнище. В противовес на
това кривите на селскостопанското предлагане са ценово нееластични,
поради което едно намаление в търсенето резултира в снижаване на
цената с относително малки промени в предлаганото количество.
Годишните ценови колебания, съчетани с високия относителен
дял на фиксираните ресурси в селското стопанство, слабата подвижност
на дълготрайните активи и заетата работна сила, ниската еластичност
на търсенето на хранителни стоки и в дългосрочен период, обуславят
цикличното увеличаване или снижаване на пазарните цени на
селскостопанските продукти. Тази цикличност в изменението на
земеделските цени не позволява да се прояви тяхната полезна
икономическа функция за преразпределение на ресурсите. Напротив -
непрекъснатите опити на селскостопанските производители да се
адаптират към променящите се ценови равнища водят до загуби на
ресурси. За да продължи да действа нормално пазарният механизъм,
правителствата трябва да създадат механизъм, който да преодолява
временните излишъци и дефицити при селскостопанското производство.
В основата на този механизъм стои ценовата селскостопанска политика.(

Цели, предимства и недостатъци на политиката за

поддържане на земеделските цени
Някои икономисти считат, че ценовата селскостопанска политика
има три главни (първични) цели, които кореспондират с посочените три
главни функции на земеделските цени. Това са: 1) да се повлияе върху
обема на земеделското производство; 2) да се постигне желана промяна
в разпределението на доходите и 3) да се повлияе върху ролята и
приноса на селското стопанство за генериране на общо икономическо
развитие.
 Между тези цели има потенциални конфликти. Достигането на
желани промени в разпределението на доходите, като подобряване
доходите на бедните градски консуматори чрез поддържане на ниски
цени на хранителните стоки, може да стане за сметка на увеличаването
на земеделското производство. Третата главна цел се нуждае от
уточнение. Трябва да се прави разлика между политика за подчиняване
на селското стопанство към нуждите на индустриалния растеж и
политика, която третира селскостопанския сектор като източник на
собствен растеж и заетост. Първият тип политика, известна още като
субординационен модел за развитието на селското стопанство, използва
главно ценовата система за прехвърляне на доходи от селското
стопанство към преработващата промишленост или промишлените
отрасли, доставящи средства за селскостопанско производство. Този
механизъм се счита за дискриминационен по отношение на селското
стопанство и вреден за цялата икономика. Понастоящем използването
на ценовата система за фаворизиране на индустриалния растеж пред
селскостопанския се отрича от икономистите. От него се отказаха
бившите социалистически страни с централно планирани икономики, но
той все още се среща в някои развиващи се страни.

На практика правителствата издигат много повече на брой

конкретни цели на политиките за ценови интервенции, които значително
се различават помежду си, но по един или друг начин са свързани с
посочените три първични цели. Чрез намесата си в ценообразуването на
селскостопанските продукти правителствата се стремят да постигнат
една или комбинация от следните цели:
1) да се увеличи производството на всички продукти и стопанства,
или на отделни продукти;
2) да се подкрепят или повишат земеделските доходи;
3) да се защитят или запазят дребните стопанства и да се намали
миграцията от селските райони;
4) да се постигне самозадоволяване с хранителни стоки или да се
намали зависимостта от вноса;
5) да се снижи нестабилността на земеделските цени и доходи,
което ще доведе и до стабилни цени на хранителните стоки за
консуматорите и оттук до стабилност в макроикономическата ценова
среда;
6) да се поддържат ниски разходи за консуматорите и/или да се
увеличи консумацията на хранителни стоки;
7) да се генерират приходи за бюджета чрез експортни или импор-
тни такси в кратък период;
8) да се генерират или спестят валутни ресурси и по този начин да
се подкрепи платежният баланс на страната.
Най-често поставяната цел пред ценовата политика е да се
увеличат земеделските доходи. Но икономистите възразяват, че
повишаването на цените над равновесните равнища не е най-
ефективният начин за това, тъй като той причинява редица отрицателни
последици за икономиката. Ако има нужда от подкрепа на земеделските
доходи, вместо да се използват цените като средство за трансфер на
доходи, се препоръчват директните плащания от бюджета.
Поради особеностите на цените на селскостопанските продукти,
като главна цел на ценовата политика в селското стопанство се явява
поддържането на стабилно равнище на цените на вътрешните пазари.
Стабилизирането на пазарните цени обаче не означава фиксиране на
тяхното равнище, а по-скоро въздействие с косвени методи за
повишаване на цените, когато те са ненормално ниски, и за снижаването
им, когато те са ненормално високи. Осигуряването на стабилни и
предсказуеми цени за селскостопанските стоки намалява
неопределеността за производителите и ги подпомага да вземат
правилни производствени решения. Правителствените ценови
интервенции ще съдействат за повишаване на ефективността от
използването на капитала обаче само ако поддържаните цени съвпадат
с техните дългосрочни равновесни равнища.
Друг полезен резултат от стабилизационната ценова политика е,
че чрез нея се поддържа определено равнище на производството,
достатъчно при стресови ситуации (като война, внезапно прекъсване на
внос поради лоши климатични условия, политическа нестабилност и др.)
да гарантира необходимото самозадоволяване с хранителни продукти.

По-важните недостатъци на политиката за поддържане цените на

селскостопанските продукти се свеждат до следните: 1) тя може да
доведе до натрупване на излишъци от селскостопанска продукция, които
създават на правителствата допълнителни проблеми; 2) ако държавната
намеса е значителна, тя може да доведе до притъпяване на ролята на
пазарната конкуренция за снижаване на производствените разходи; 3) тя
винаги води до прехвърляне на доходи между различни групи в
икономиката, като това най-често са производители, консуматори и
данъкоплатци и 4) за осъществяването на ценовата политика са
необходими значителни бюджетни средства. Затова трябва да се
преценят добре положителните и отрицателните страни както на
свободния пазарен ценови механизъм, така и на държавната намеса. Ус-
пешно развиващите се икономически пазарни системи в света са
доказали необходимостта от съчетаването и на двата механизмът.
Задачата на правителствата е да установят кое е най-доброто съчетание
на двете системи.

Инструменти на ценовата политика

Цените на селскостопанските продукти могат да бъдат изменени
чрез правителствени интервенции по различни начини. Всички
инструменти, КОИТО въздействат върху пазарните цени, се базират на
принципа, че едно намаление на предлагането води до увеличение на
пазарната цена, а едно увеличение - до нейното снижаване, като
степента на повишаване или снижаване на цената зависи от ценовата
еластичност на търсенето на стоката. Повечето страни понастоящем
използват комбинация от политически инструменти за въздействие
върху цените, а не отделен инструмент, тъй като при тяхното
взаимодействие могат да се премахнат или коригират страничните
ефекти на отделните мерки. Така например страните, които произвеждат
излишъци над вътрешните изисквания, трябва да допълват
протекционистките търговски политики с други мерки, предназначени да
увеличат търсенето и/или да намалят производството. Основните
инструменти, използвани от правителствата за манипулиране на па-
зарните цени, са: преки ценови интервенции, буферни запаси, поддър-
жащо изкупуване, контрол върху вноса, контрол върху износа, дефи-
цитни платежи, контрол върху селскостопанското предлагане, потреби-
телски субсидии и/или програми за разпределение на хранителни стоки.
Последните две направления са разгледани като самостоятелни типове
политики
1. Преки ценови интервенции
Пряката намеса на държавата в ценообразуването е свързана с
определянето на минимални цени и максимални цени. Наричат ги още
фиксирани цени, контролирани цени, ценови тавани. Тези ценови
инструменти намират по-широко приложение и обхват в страните с
централно планирани икономики и в слаборазвитите страни. В развитите
страни те имат частично приложение и се явяват като елементи на други
ценови инструменти като буферни запаси, продоволствена политика и
др. Този ценови контрол изисква създаването на институционални
агенции с цел да се осигури контрол върху част или върху цялото па-
зарно предлагане на дадена стока. Някои от тези видове ценови аранжи-
менти на директен контрол са:
1) определяне на част от стоковата продукция за продажба чрез
държавни канали по фиксирани цени, които често са единни изкупни
цени и се съобщават преди стопанската година;
2) вариант на същата идея е обявяването на фиксирани изкупни
цени за производителите по списък от държавата за всички или за част
от селскостопанските продукти. Гарантиране на изкупуването за цялото
предлагано количество при определената минимална цена за
продуктите, включени в държавния списък;
3) определяне на фиксирани или максимални цени на дребно за
ос новните хранителни продукти, доставяни обикновено от държавни
източници, и налагане на санкции за нелегално ценообразуване от
частни търговци;
4) фиксирани минимални цени за производителите и максимални
цени за търговията на едро или за търговията на дребно, свързани с
действията на агенциите за буферни запаси.
Основните моменти, които изразяват същността на минималните и
максималните цени и предопределят тяхното успешно прилагане, се
състоят в следното: Ако минималната цена се установи на равнище под
пазарното равновесие, то политическата мярка няма да има успех, тъй
като равновесието остава достижимо и няма да е подчинено на
легалната минимална цена. Минималната цена трябва да се установи
над пазарната равновесна цена, в който случай те се явяват
съподчинени и минималната цена става ефективна. Но ако
правителството спре дотук, минималната цена също остава
нежизнеспособна, тъй като заложена над пазарното равновесие, тя
генерира излишъци. За да влезе в действие, минималната цена трябва
да бъде съпроводена от установяване на правила, които няма да
позволят продажбата на стоката под нейното равнище. А това са
гаранции от страна на правителството, че ще изкупи всеки излишък на
продукта, появил се при обявената минимална цена.
Фиксирането на максимални цени обикновено е свързано с храни-
телните стоки по време на войни, следвоенни периоди, периоди на ради-
кални промени в икономическите системи на страните и др. В такива пе-
риоди се появяват дефицити на хранителни стоки. Ако максималната це-
на се фиксира над равновесната цена, тя няма да има ефект, тъй като
равновесието е постижимо. Тя трябва да се определя под равновесното
равнище, в който случай ценовият таван става ефективен. Фиксираните
максимални цени създават излишно търсене и търгуваното количество
пада под равновесното. Те пораждат паралелни черни пазари, тъй като
стоката може да бъде купена по определените контролирани цени и да
се препродаде по по-висока цена на черния пазар. За по-правилното
разпределяне на дефицитните стоки правителствата са принудени да
въвеждат дажбени режими.
2. Буферни запаси
Това е един от класическите и най-елементарни методи за намеса
на държавата с цел да се стабилизират цените на селскостопанските
продукти, чието предлагане силно се влияе от климатичните условия.
Методът може да се прилага при продукти, които могат да се съхраняват
за по-дълъг период. Същността му се състои в това, че държавата чрез
своите специализирани органи (правителствени агенции) изкупува
селскостопанските продукти, когато има пренасищане на пазара и
цените са много ниски, и ги пуска на пазара, когато поради намалено
предлагане е възникнал стоков дефицит и цените са се повишили на
необичайно високо равнище. По този начин изкупената и складирана
продукция изпълнява ролята на буфер между предлагането и търсенето.
В период на спадане на цените селскостопанските производители
получават спасителен период от време, за да се адаптират към
дългосрочната тенденция в цените. За да се установи точно моментът, в
който държавата трябва да се намеси, тя определя минимална и
максимална цена на стоката, известни още като интервенционни цени.
Когато пазарната цена спадне до равнището на позволената минимална
цена, държавните агенции започват да изкупуват, а когато пазарната
цена достигне максимално позволеното равнище на цената, те започват
да продават..
Главният проблем при буферния запас е правилното определяне
на минималното и максималното равнище на цената за правителствена
намеса. От това зависи постигането на равновесие между закупуваното
и складираното количество, от една страна, и продаденото количество
от запасите, от друга, както и периодът, за който се постига това
равновесие. За да не се натрупват големи складови запаси, средното
равнище на поддържаните цени трябва да се съобразява с тенденцията
на техните дългосрочни равновесни цени. Поради това, че държавата
изкупува по ниски цени и продава по по-високи цени, се формират оп-
ределени приходи за държавата, но тъй като тя прави разходи по скла-
дирането, съхраняването и реализацията на продукцията, чистата из-
года зависи главно от периода на съхранението, като понякога може да е
и на загуба.
 Предимство на метода е, че се постига по-висока стабилност на
цените за селскостопанските производители, а с това се съдейства и за
по-висока стабилност на цените на дребно за хранителните стоки.
Недостатък на метода е, че при поредица от години с много добра
реколта се натрупват значителни излишъци от селскостопанска продук-
ция, а при няколко последователни лоши години създадените буферни
запаси не са достатъчни, за да посрещнат стоковия дефицит. Затова той
не се прилага самостоятелно, а в съчетание с други мерки.
3. Поддържащо изкупуване
При буферния запас ключът е във вариацията на предлагането,
което означава, че правителството понякога е купувач или понякога е
продавач на вътрешния пазар. При поддържащото изкупуване
правителството рядко или почти никога не се явява като продавач на
вътрешния пазар. Правителството гарантира на селскостопанските
производители цена, по-висока от свободната равновесна пазарна цена.
За да осъществи това, то оперира на вътрешния и на международните
пазари. Вътрешната цена е фиксирана над равновесната пазарна цена.
Селскостопанските производители могат да произвеждат и да продават,
колкото пожелаят по тази фиксирана цена. Държавата изкупува всеки
излишък, с което прави търсенето еластично при равнището на
фиксираната цена. Предполага се, че няма внос или износ и че
правителството е поставило бариери пред вноса, който иначе ще бъде
привличан от по-високите вътрешни цени и може да вземе предимство.
Без интервенцията равновесната пазарна ситуация би установила
цена, при която предлаганото количество на пазара точно ще балансира
търсеното количество. Фиксираната над пазарното равновесие цена сти-
мулира вътрешните производители да произвеждат излишно предлагане
над търсенето. Тъй като вътрешният пазар не може да поеме увеличено-
то предлагане на селскостопанска продукция, правителството складира,
унищожава или изнася на международния пазар излишната селскосто-
панска продукция. За да се направи стоката конкурентна на междуна-
родния пазар, тя трябва да се продаде по цена, по-ниска от вътрешната
цена. Това налага да се отпусне на производителите експортна
субсидия. Размерът на експортната субсидия е равен на разликата
между световната цена (по която се изнася) и вътрешната, гарантирана
от правителството цена. Ако страната износител има голям пазарен дял
на международния пазар, чрез субсидирания си износ ще съдейства за
по-нататъшно снижаване на световната цена, което ще доведе и до по-
нататъшно увеличаване на експортните субсидии.
Освен депресирането на международните цени този механизъм
има още следните недостатъци: вътрешните консуматори са принудени
да плащат по-високи цени, а от поддръжката на правителството за
излишната продукция се възползват чуждестранните консуматори;
увеличаването на излишъците е прогресиращо във времето и води до
нарастващо обременяване на държавния бюджет с разходи.
Поддържащото изкупуване може да се прилага само в съчетание с
контрол върху вноса, тъй като високата вътрешна цена ще привлича
чуждестранните вносители.

Контрол върху вноса - тарифни ограничения

 За да се поддържат високи вътрешни цени за производителите на
селскостопански стоки в страната, трябва да се прилагат ограничения за
вноса. В противен случай навлизането на евтини стоки отвън ще доведе
до спадане на вътрешната пазарна цена. Механизмите за ограничаване
на вноса се разделят на две основни групи: тарифни и нетарифни
ограничения. Някои от механизмите съдържат елементи и от двете
основни групи и се разглеждат в отделна група.
Към тарифните ограничения се отнасят митата. Те изпълняват две
главни функции. Едната функция е да защитят националния производи-
тел на същата или на аналогична стока срещу конкуренцията на чуждите
стоки. На второ място митата се явяват важен източник на приходи за
държавния бюджет. Този т. нар. фискален ефект на митата по-силно се
проявява в слаборазвитите страни. При определянето на митата за внос-
ните стоки се прилага принципа на прогресивното им нарастване според
степента на обработката. Най-ниски са митата при внос на суровинни
стоки, по-високи са при полуфабрикатите и най-високи - при внос на
готова, крайна продукция.
В зависимост от начина на определянето и прилагането на митата
се разграничават специфични, адвалорни и смесени мита.

Специфичните мита се определят като фиксирана парична сума

на единица натурален измерител от вносната стока (например в левове
на 1 брой, на 1 тон и т.н.).
Адвалорните мита се определят в процент към митническата
облагаема стойност на вносната стока (например 20% от вносната цена
на стоката до границата на страната). И двата вида мита имат съответни
предимства и недостатъци.
Специфичните мита са по-лесни за прилагане в сравнение с
адвалорните, тъй като не изискват да се установява стойността (цената)
на внасяната стока до границата на страната. Те обаче създават други
проблеми. Ако например е определено специфично мито от 1000 долара
за един вносен трактор, то това означава, че вносителят плаща едно и
също мито независимо от мощността и стойността на трактора.
Специфичното мито не позволява да се поддържа еднаква степен на
защита при стоки, които се различават в качеството и оттук в цената,
както и при стоки, при които цената във времето нараства. При
инфлационна ситуация в икономиката митническата тежест за стоката
намалява, а оттук и защитата за производителите. Специфичните мита
се прилагат главно при внос на еднородни стоки, като зърнени храни,
живи животни и месо от тях и други.
При адвалорните мита степента на защитата е по-висока, тъй като
при една и съща тарифна ставка абсолютният размер на митото нараст-
ва заедно с нарастване на цената. Трудностите при прилагането на
адвалорните мита са свързани с необходимостта от установяване на
реалната митническа облагаема стойност на стоките. От последната ще
зависи какъв ще бъде размерът на абсолютната сума на митото, който
вносителят трябва да заплати. Световната практика в това отношение е
многообразна. Някои страни, като САЩ например, използват като ценова
база международната цена до границата "фоб", докато европейските
страни използват цената "сиф". При първия случай в цената "фоб" се
включват всички разходи до натоварването на стоката на борда на
кораба в пристанището на износителя. При втория случай в цената
"сиф", освен тези разходи са включени застраховката, транспортните
разходи и разходите по разтоварване на стоката в пристанището на
вносителя. Оттук при една и съща тарифна ставка на адвалорното мито
неговият абсолютен размер ще бъде различен в зависимост от
използваната ценова база за определяне на митническата облагаема
стойност.
Другият проблем при адвалорните мита е, че в условията на силно
инфлационно нарастване на цените митата могат да достигнат непоно-
сими размери. По тези причини в някои случаи се прилагат едновремен-
но и двете форми на митата, известни като смесени мита. В
митническата практика на отделните страни различните видове мита се
прилагат в различни съотношения, но по-голямо разпространение имат
адвалорните мита.
Налагането на мита върху вносните стоки оказва влияние върху
вътрешните цени, вътрешното производство и консумация върху обема
на вноса. Те правят възможно поддържането на вътрешните цени над
импортните или световните цени. Ефектът върху обема на вноса (а оттук
и върху останалите доставчици) зависи от наклона или еластичностите
на кривите на търсенето и предлагането в страната вносителка: колкото
са по-еластични тези взаимоотношения, толкова е по-голямо влиянието
на даденото мито върху останалите екс-портьори. Това предполага, че
импортното предлагане е перфектно еластично при импортната цена.
Ако това не е така, налагането на митото ще окаже влияние и на
импортната цена и на вътрешната пазарна цена. Ефектите на митата
зависят и от това дали държавата, която ги прилага, е малка или голяма.
При специфични или адвалорни мита, страните износителки могат
да поддържат съществуващия обем на продажби чрез намаляване на
своите експортни цени. Ако това се случи, вътрешната цена може да не
се увеличи, или ще се увеличи по-малко от размера на митото.
Докато дадено количество продължава да се внася, митата ще
осигуряват приходи за бюджета. Правителствените приходи ще бъдат
равни на редуцирания внос умножен по размера на митото. Оттук
защитната функция на митото е противоположна на неговата приходна
функция. То няма да донесе много приходи ако е ефективно в
съкращаването на внасяното количество. Консуматорите несъмнено
плащат пълната подкрепа за
Еластичността на импортното търсене е претеглена средна
величина от еластичностите на търсенето и предлагането. Теглата,
използвани, за да се извлече импортна еластичност на търсенето, са
равни на съотношението между общата консумация и вноса - за
вътрешната еластичност на търсенето - и отношението на вътрешното
производство към вноса - за вътрешната еластичност на предлагането.
Ако държавата, която налага вносното мито заема голям дял на
международния пазар, се появяват допълнителни икономически
последици от това. Характерно за голямата държава е това, че ако тя
увеличи своя внос световната цена ще се повиши. Ако тя намали своя
внос световната цена ще се снижи. И в този случай налагането на
митото ще има увеличаващ ценови ефект на вътрешния пазар както и
преди. То също така ще има депресиращ ефект върху световните цени,
тъй като обемът на вноса в страната се ограничава. Поради това, че
световната цена се снижава, увеличението на вътрешната цена,
причинено от митото е по-малко в сравнение с това, ако нямаше
промяна в световната цена. Ценовото въздействие на митото се разделя
между чуждестранните продавачи, които получават по-ниски цени и
вътрешните купувачи, които плащат по-високи цени.
Въздействието на митото върху ценовата промяна на
националния и на международния пазар ще зависи от ценовите
еластичности на вътрешното търсене и на външното предлагане. Ако и
двете криви имат еднакъв абсолютен наклон, въздействието на митото
ще се раздели по равно между националния и вътрешния пазар, т.е.
националната цена ще се увеличи в същата степен, в която
международната цена ще се снижи. Ако кривата на вътрешното търсене
е ценово по-нееластична от кривата на външното предлагане, то
националната цена ще нарасне повече, отколкото световната цена ще
спадне след налагането на митото. И ако кривата на световното
предлагане е по-стръмно наклонена от кривата на вътрешното търсене,
световната цена ще спадне повече, отколкото вътрешната цена ще
нарасне.
Изводът е, че митата, налагани от големите държави, имат по-
малко защитни последици за националните производители, отколкото
същите мита, налагани от малките вносители. Останалите влияния
върху вътрешното производство и консумацията са същите. Това е така,
защото част от увеличаващото въздействие на митото, наложено от
голямата държава върху вътрешната цена, се разсейва от причиненото
понижаване на световната цена. Този ефект предпазва вноса да не
спада толкова, колкото би се получило, ако международната цена не
беше се снижила. И тъй като вносът не спада толкова, колкото в случая
на малката държава, то приходите от специфичните мита са съответно
по-големи в случая на голямата държава.
Размерът и защитната функция на митата са свързани със
сравнителните предимства на страните при търговията. Сумата, която
хората желаят да платят за дадена вносна стока, зависи както от техните
вкусове и предпочитания към продукта, така и от разходите, които ще
направят за покупката на стоката от местното производство. Обикновено
има потенциално търсене за онези вноски стоки, които могат да бъдат
доставени в страната при по-ниски разходи от тези, по които те могат да
бъдат местно произведени. По всяко време обаче има редица възможни
вноски стоки, някои от които осигуряват голямо спестяване на разходи,
други са със средно равнище, а трети въобще нямат предимство >при
разходите.
При свободната търговия, когато няма бариери пред вноса и изно-
са, дадена страна би внасяла всички онези стоки, които би могла да купи
от чужбина по доставна цена, по-ниска от разходите за производството
им в страната.
Дадено мито ще има забранителен характер за търговията, ако е
по-високо от разликата между световната цена при свободна търговия и
цената на вътрешния пазар на страната вносител. Екстремален случай
на митническа защита имаме, когато митото е по-голямо от разходното
предимство на чуждестранния производител с най-ниски разходи. Тези
мита се наричат забранителни мита.

Контрол върху вноса - нетарифни ограничения

Поради успешните многостранни преговори в рамките на ГАТТ
(СТО) в исторически аспект средният размер и обхватът на митата зна-
чително се понижават, особено при индустриалните стоки. Заместваща
роля в тяхната защитна функция започват да играят нетарифните барие-
ри при вноса. По-значително място те придобиват при селскостопанските
стоки.
Нетарифните бариери могат да се разделят на две групи: съ-
щински и несъщински (скрити) ограничения.
Към първия тип се отнасят импортните квоти и доброволните
експортни самоограничения.
Втората група включва санитарните, фитосанитарните и
ветеринарните изисквания и правила за безопасност на стоките,
административните процедури - лицензиране на вноса, регистрация на
вноса и други.

Главно място сред нетарифните бариери заема импортната квота.

Външно тя най-лесно се идентифицира като мярка, насочена към
регулиране на вноса. Импортните квоти се налагат едностранно от
страната вносител. Въведената от централните власти импортна квота
ще има ефект върху цените и търговията само ако е "обвързана". Една
квота е "обвързана", когато ограничава вноса за определен период под
количеството, което бе се ПОЯВИЛО при свободната търговия. Импортната
квота се изразява във физически измерения - тонове, денкове, чували и
др. или във вид на стойностен контингент за година, месец и т.н.
Стойностният измерител се прилага в случаите, когато няма надежден
натурален измерител, например при внос на селскостопански машини и
резервни части за тях, химически препарати и други. Ако квотата е по-
голяма, отколкото обемът, жойто би бил внесен при свободната
търговия, тя няма да има реален ефект. "Обвързаната" квота обаче ще
ограничи доставките на вътрешния пазар. Вътрешните цени ще се
повишат. Вътрешните производители ще разширят производството, а
купувачите ще съкратят покупките, докато по-малкото излишно търсене
бъде балансирано чрез обема на вноса, определен с квотата. В случая
на голямата държава квотата причинява свиване на вътрешния пазар,
относително пресищане на международния пазар с депресиращи ценови
последици.
Последиците от митото и квотата са подобни - вътрешните цени
нарастват, вътрешното производство се разширява, вътрешната
консумация намалява, световните цени и вносът падат. Както и при
митото, относителният размер на вътрешните и международните ценови
промени ще зависи от абсолютните наклони (ценовите еластичности) на
кривите на излишното предлагане и търсене.
Съществува една важна разлика между митото и квотата. Тя е
свързана с начина на управление на квотите от централните власти.
Пазарната икономика се адаптира към наложеното мито повече или по-
малко автоматично, тъй като цените се променят, разместванията в
производството и разходите се приспособяват и приходите се вливат в
бюджета. В случая на импортните квоти обаче, тъй като количеството на
вноса е по-малко от това при свободната търговия, индивидуалните
права за вноса трябва да бъдат разпределени по някакъв начин.
Важният въпрос, който възниква, е кой ще получи квотните ренти?
Ако индивидуалните импортни квоти се разпределят без такса на
някаква база (напр. първи дошъл, първи обслужен, традиционни
вносители, по политическа целесъобразност, напосоки и т.н.), то тези,
които получат дял от квотата или цялата квота, ще получат и всички
налични ренти. За най-справедлив, метод се приема разпределението
на квотата пропорционално на дяловото участие във вноса на продукта
през минали периоди. Този подход обаче дискриминира желаещите да
внасят за първи път.
Разликата между вътрешната цена и международната цена до
границата на страната ще изразява еквивалента й във вид на
специфично мито, а отношението на тази разлика към същата
международна цена, изразено в процент, ще представлява нейният
адва-лорен митен еквивалент.

Доброволни експортни ограничения

Наричат ги още "доброволни ограничителни споразумения",
"системни пазарни спогодби" или "доброволни импортни квоти.
Доброволните експортни ограничения са мярка за ограничаване
на вноса, която наподобява импортната квота, тъй като и при тях има
физическо ограничаване на количеството на вноса. Тя обаче не е
едностранно наложена мярка от страната вносител, както това е при
импортната квота, а е резултат на двустранни преговори на повече от
две страни на принципа всеки срещу всеки.
Понякога страните вносителки желаят да защитят вътрешните
производители от силната конкуренция на вноса, но не искат да налагат
нови или по-строги мита или квоти. Причината може да бъде
политическа, административна или защото защитата е временна. В тези
случаи стра-ната-вносителка би могла да определи глобален обем за
вноса на даден продукт, след което тя договаря доброволни квоти с
всеки от нейните основни експортни доставчици. Последните по
същество стават кооперирани. Такава програма може да бъде гъвкава
само когато вносът, който трябва да бъде ограничен, идва от
сравнително неголям брой страни износителки.
Типичната доброволна експортна квота установява максимума
продадено количество за всяка кооперирана страна износителка за
определен период от време, например една година. Контролът върху
изпълнението на всяка доброволна експортна квота се упражнява от
съответните страни износителки. Естествено правителството на
страната вносител наблюдава търговските потоци, идващи от
кооперираните износителки, но тя пряко не се намесва.
Възниква въпросът защо страните износителки са съгласни на
такива доброволни експортни ограничения? Първо, защото те могат да
се страхуват, че ако пропуснат споразумението, това може да доведе до
по-строгите ограничителни мерки като официалните импортни квоти или
други мерки за по-дълъг период от време. Второ, между държавите, въ-
веждащи мярката на принудителните търговски преговори, може да има
политически или други неикономически съображения. Това означава, че
страните експортьорки могат да очакват репресивни мерки, ако откажат
доброволните експортни квоти. Трето, може да има икономически пре-
димства от тази мярка за кооперираните износителки. Това може да пок-
рие обременяващите аспекти на импортната квота. Малката държава
обикновено не е подходяща за прилагане на доброволните експортни
ограничения.
Ефектът на доброволните експортни ограничения върху
вътрешните цени, производството и консумацията са подобни на
тези"при импортната квота и митата. Както и при импортната квота,
поради ограничеността доброволните експортни квоти пораждат квотна
рента. За разлика от импортната квота тази рента се получава от
страните износителки, тъй като те държат управлението на ограничените
квоти. Този международен трансфер на квотната рента от държавата
вносител към кооперираните износители, обяснява защо държавите
износители често са съгласни на доброволни експортни ограничения.
Това означава също, че един доброволно ограничен внос ще е
значително по-конкурентоспособен на вътрешния пазар, отколкото ако
беше регулиран с мита или импортна квота. Доброволните експортни
ограничения се появяват след 1950 г. и първоначално се прилагат при
индустриалните стоки, но впоследствие се разпространяват и при
селскостопанските стоки. Например ЕС използва този механизъм за
регулиране вноса на овче и агнешко месо.
Скрити ограничения върху вноса.
Митата, квотите, доброволните експортни ограничения и някои
други, създадени на тяхна основа смесени регулатори, имат открит
характер и видимо изразяват намеренията на националните
правителства да ограничат вноса. Такива мерки обаче трудно се
договарят при международните преговори и могат да предизвикат крити-
ка или репресия от страна на търговските партньори. Затова страните
вносителки са изобретили една сложна и често пъти неуловима мрежа
от административни търговски бариери, които също могат да
обезкуражат или допълнително да попречат на чуждите стоки да влязат
на националния пазар. Трудно е да се обхванат всички мерки от този
род, но някои от тях са:
1. санитарни, фитосанитарни и ветеринарни правила и изисквания
за безопасност на стоките;
2. лицензионни процедури при вноса;
3. предварителни гаранционни депЪзити при вноса;
4. предплащане на вътрешни акцизи за вносните стоки;
5. изисквания към контейнерите, опаковките и етикетирането на
стоките;
6. изисквания на стандартите за качество на продукцията;
7.дискриминация срещу вноса чрез правителствени процедури по
заготовката и доставката на продукцията;
8. промени в установяването на митническата облагаема стойност
на стоките;
 9. сложни митнически формалности и изисквания;
10. изискванията относно представянето и оценката на продуктови
мостри и т.н.
Тези административни мерки трудно могат да бъдат доказани, от
друга страна, че са насочени към ограничаване на вноса, тъй като те
имат свое непосредствено, официално предназначение - например да
защитят потребителите от нездравословни, опасни или неправилно
представени продукти. Въпреки че тези мерки, изкривяващи търговията,
могат да бъдат много важни за търгуващите държави, те действат в
периферията на официалната търговска политика, т.е. зад търговската
сцена.
Административните търговски бариери са сложни по природа,
трудни за измерване и анализ в смисъл на ефекти върху предлагането,
търсенето и цените. Но когато административните мерки се прилагат по
начин, който системно дискриминира вносните стоки, те могат да бъдат
разглеждани като търговски бариери. В тези случаи те причиняват на
вносните стоки допълнителни разходи, каквито няма за по-благоприятно
третираните национални стоки. Тези извънредни разходи се проявяват
като преки или непреки парични такси, като продължително забавяне на
търговията с вносните стоки през търговската мрежа или като не-
сигурност по отношение на крайната цена. Всички тези фактори възпре-
пятстват търговията с вносни стоки на вътрешния пазар, а в екстремни
случаи могат да ги изключат напълно.
Тъй като административните търговски бариери са трудни за доку-
ментиране и измерване, обикновено износителите са склонни да ги преу-
величават и особено техните предполагаеми дискриминационни ефекти,
докато вносителите ги омаловажават. Съставът на административните
търговски бариери, както и интерпретацията на съществуващите такива,
могат непрекъснато да се променят, доколкото политическото мислене
или пазарните условия се променят.

Контрол върху вноса - гарантиране на вътрешните цени чрез

минимални импортни цени, променливи мита и тарифни квоти
Отнесените към тази група механизми за ограничаване на вноса
имат известна специфика в сравнение с тарифните и количествените
ограничения или съдържат елементи и от двете групи. Поради това, че
обикновените мита (специфични и адвалорни) остават неизменни за по-
дълъг период от време, най-малко за една година, те позволяват
колебанията в световните цени частично или напълно да бъдат
пренесени на вътрешния пазар. Импортните квоти изолират вътрешния
пазар от промените в световните цени, но те могат да засилят
вътрешните ценови колебания, причинени от сезонните колебания на
вътрешното търсене и предлагане. Вътрешните ценови спадания, от
какъвто и източник да идват, винаги подкопават защитните и
подкрепящите земеделски политики. За да преодолеят недостатъците на
традиционните мита и квоти, държавите вносителки са изобретили
редица нови механизми, които дават по-сигурни вътрешни ценови
гаранции.
Правителствата могат да установят по-високи вътрешни цени и
чрез определяне на минимални цени на вносните стоки. Вносът се
разрешава само при равнището на минималната цена и не се разрешава
при цена. по-ниска от нея. Минималната импортна цена се установява на
равнище, близко до желаното равнище за поддържане на вътрешната
цена. По-високата вътрешна цена за фермерите увеличава местното
предлагане, свива вътрешното търсене на продукта и оттук намалява
количеството на вноса.
Използването на минималната импортна цена като самостоятелен
регулатор на вноса има два недостатъка. Първо, тя не осигурява
приходи в държавния бюджет. Второ, консуматорите, като плащат по-
високи цени за вносните стоки, ненужно подпомагат чуждестранните
производители. Този недостатък се избягва чрез съчетаване на
минималната импортна цена с механизма на променливото
(изравнително) мито. Понякога го наричат "схема на минималната
импортна цена". Наричат го още компенсационен сбор или такса, а в
страните от ЕС се използва и терминът "прелевман" от френското му
название. Тук ще използваме терминът "променливо мито", тъй като той
показва, че регулаторът се прилага на границата на страната и изразява
неговата променлива природа. Променливите мита широко се използват
при общата аграрна политика на ЕС и някои европейски страни. Подобни
схеми се срещат и в други страни по света както за селскостопанските,
така и за индустриалните стоки.
Механизмът на променливото мито позволява да се изчислят и
въведат импортни мита, които точно покриват разликата между по-висо-
ката гарантирана вътрешна цена и по-ниската международна цена. По-
конкретно размерът на променливото мито се определя като разлика
между установената минимална импортна цена и световната цена до
границата на страната вносител (цена сиф). Минималната импортна
цена се определя малко под равнището на поддържаната вътрешна це-
на, за да се отразят обективните транспортни разходи, които вносите-
лите правят от границата на страната до вътрешния пазар. При опреде-
ляне на световната цена се търси доставчикът с предложена най-ниска
цена до границата. Ако след време се появи нов външен доставчик, кой-
то предложи по-ниска цена, митото се увеличава в същата степен за
всички останали доставчици.
От изложеното става ясно, че променливото мито, в сравнение с
обикновените мита и квоти, осигурява по-стабилна защита на
вътрешните цени, защото то откъсва световните цени от вътрешния
пазар и трансферира нестабилността на вътрешното предлагане или
търсене върху световния пазар посредством промените във вноса. Както
и да се изменят световните цени, променливото мито варира така, че
вносните стоки не могат да бъдат продадени на вътрешния пазар по
цена, по-ниска от поддържаната.
Този механизъм не се одобрява от страните износителки, тъй като
те по никакъв начин не могат да разширяват пазарния си дял. Каквито и
подобрения да правят в своята ефективност, тя се адсорбира от
страните вносителки чрез променливото мито. Освен това този
механизъм им причинява голяма несигурност. От друга страна, като
причинява намаляване или изчезване на вноса, променливото мито води
до намаляване на приходите за държавния бюджет, докато разходите за
справяне с излишната вътрешна продукция нарастват. Това предизвиква
негодуванието на финансовите министри в страните вносителки.
Системата на променливите мита стимулира поддържането на по-
евтини хранителни стоки на световните пазари за щастие на слаборазви-
тите страни, които спестяват валутни разходи и си осигуряват достатъч-
но предлагане на вътрешния пазар.
Дълго време големите страни вносителки и най-вече ЕС считаха,
че схемите на променливите мита не подлежат на преговаряне на
международните форуми, тъй като това би означавало външна намеса в
решенията относно равнището и процеса на установяване на
вътрешните цени. И въпреки че някои автори изразяваха съмнение, че
някога страните, използващи този механизъм, ще се съгласят на
преговори, този момент настъпи. В резултат на Уругвайския кръг на
преговорите в СТО (ГАТТ) за намаляване на протекционизма в селското
стопанство през 1995 г. САЩ и ЕС се договориха за поставяне на таван
за минималната импортна цена при внос на зърнени храни в Общността.
Последната се определи на 155% от равнището на вътрешната
интервенционна цена. Въпреки че договореностите в СТО изискват до
края на 2001 г. механизмът на променливите мита да изчезне, тази
предварителна частична мярка до известна степен ги ограничи.
Към разглежданата група се отнасят и тарифните квоти. Те са
регулатор на вноса, който позволява да се направи компромис между
интересите на потребителите за по-ниска цена на вносните стоки и
интересите на производителите за осигуряване на по-надеждна защита.
Този механизъм съдържа елементи и от системата на количествените
ограничения и от системата на митата. Тарифната квота означава, че
само за определено количество (или стойност) от внасяната стока, т.е. в
рамките на установената квота се заплаща по-ниска ставка на митото. За
допълнителния внос над определената квота митото е по-високо.
Поради това механизмът се нарича още двустепенни мита.
 32. Регулиране на износа: експортни субсидии, експортна
експанзия и дъмпинг; експортни ограничения.

При определени условия, с цел да се въздейства върху равнището

на националните цени, за да се защитят вътрешните производители или
консуматори се налага правителството да регулира и износа.
Експортната търговска практика предлага богата традиция на сложни и
ефективни схеми за защита. За защита на вътрешните производители
най-често използваният механизъм са експортните субсидии, а за
защита на вътрешните потребители - експортните ограничения.

Експортни субсидии, експортна експанзия и дъмпинг

Специалната подкрепа или защита на селскостопанските произво-
дители в страните износителки води до непрекъснато разширяване на
производството. Това нарастващо производство обикновено се изтлас-
ква изцяло или частично на световните пазари посредством една или
друга търговска политическа схема. Когато страните преследват екс-
панзионистична търговска политика, те често са обвинявани в експортен
"дъмпинг" от страните вносителки, чиито национални продукти са
изместени от вноса на по-ниски цени. Дъмпингови обвинения предявяват
и конкурентните страни износителки, чиито традиционни пазари са
превзети от износителите експанзионисти. Няма точна и широко приета
икономическа дефиниция за дъмпинга. Има обаче два главни начина,
чрез които експортният дъмпинг се определя. Единият начин е, когато
експортната стока се продава в чужбина на някои купувачи по цени, по-
ниски от тези за вътрешните купувачи или за другите вносители. Другият
начин е, когато експортната стока се продава в чужбина по цена, по-
ниска от нейните производствени разходи. Вторият критерий често
трудно се доказва, докато първият е по-ясен. Важна последица от
експортния дъмпинг е, че износът на държавата е по-голям, отколкото
той би бил без него. Търгуващи държави, които прилагат експортни и
производствени субсидии, се счита, че са дъмпингиращи.
Експортните субсидии се проявяват в различни форми. Те могат
да бъдат специфични, т.е. фиксирани плащания на единица износ, или
адвалорни плащания, т.е. в процент спрямо стойността на износа.
Експортните субсидии могат да бъдат и с отворен край, т.е. като
променливи платежи. Експортната субсидия позволява на експортната
фирма да купува продукта на вътрешния пазар по по-висока цена и да го
продава на външния пазар по по-ниска цена. Експортни субсидии могат
да бъдат осигурени и косвено чрез маркетингови агенции или бордове,
които купуват на вътрешния пазар и имат монополни права да продават
на международния пазар. Такива агенции осигуряват експортната
субсидия, ако купуват стоката по по-високата цена на вътрешния пазар,
след което я продават навън.
Ако експортната субсидия е специфична, т.е. като определена
сума за единица износ, то вътрешната пазарна цена изпреварва
международната цена със сумата на субсидията. Ако вътрешната
пазарна цена е фиксирана (гарантирана), субсидията за единица износ
трябва да варира, за да компенсира разликата между вътрешната и
световната цена.
Специфичната експортна субсидия, освен под формата на пряко
парично плащане за единица, може да приеме и други замаскирани
форми. Тя може да се прояви като отбив от цената, като намаление на
данъка върху вътрешните продажби или акцизите или като субсидиран
достъп до експортен кредит. В крайна сметка експортните разходи се
снижават с определена специфична сума за единица износ. Например
ако експортната субсидия в дадена държава се явява еквивалент на 50
цента за килограм краве масло, без значение какъв е обемът на износа и
неговото международно направление, то тази интервенция би
съдействала вътрешната цена да бъде с 50 цента по-висока от
световната цена, изразена чисто без транспортни и други разходи.
Когато една експортна държава повиши вътрешните пазарни цени
над международните равнища чрез каквото и да е средство и за каквато
и да е цел, тя трябва също така да ограничи вноса на този продукт и
неговите близки заместители. В противен случай идентични или подобни
продукти ще бъдат привличани от по-високата вътрешна цена и
правителството все едно ще се опитва да поддържа международната
цена за целия свят. Променливата експортна субсидия представлява по-
голям интерес за селскостопанските стоки, защото тя води до откъсване
на вътрешните цени от световните цени. Конкуриращите се
производители и в страните вносителки и в останалите страни
износителки ще бъдат ощетени до степен, до която субсидираният износ
снижава международните цени и измества несубсидира-ното
производство и продажби. Оттук, ако голяма търгуваща държава
използва експортна субсидия - специфична или променлива, то чуждите
държави със селскостопански интереси са засегнати и ощетени. Публич-
ният ефект на една държавна търговска политика върху чуждите страни
е най-очевиден при експортните субсидии. Това е така, защото те предп-
риемат открити положителни действия, които депресират
международните цени и стесняват пазарите за другите производители.

Експортни ограничения
Ограниченията на експорта са по-непопулярни мерки в сравнение
с импортните ограничения. Понякога правителствата прилагат търговски
схеми, които намаляват експорта на определени стоки, за да защитят
вътрешните купувачи и потребители и/или за да увеличат приходите в
държавния бюджет. Правителствата могат да ограничават експорта си за
определени държави и по политически причини. Експортните ограниче-
ния по-често се прилагат от слаборазвитите и нискодоходни държави. Те
обикновено се прилагат при основни хранителни продукти или важни
селскостопански суровини за националната промишленост. Главните
средства, използвани за тези цели, са експортни такси, експортни квоти
или експортно ембарго.
Експортни такси.
Те се явяват огледален образ на импортните мита. Оттук
експортните такси могат да бъдат определени като фиксирани парични
суми за единица експортен обем, като адвалорни - в процент спрямо
международната експортна цена, или като някаква комбинация и от
двата типа. Както при митата и те поставят икономически клин между
световните и вътрешните цени. Това обръща ситуацията с импортните
мита, която издига вътрешните цени над международните цени.
Експортните такси могат да бъдат налагани от правителствата по две
главни причини. Едната е преднамерено да се депресират вътрешните,
цени за да бъдат защитени вътрешните купувачи или консуматори на
експортния продукт от по-високите международни цени. Другата причина
е да се генерират приходи за държавния бюджет. Винаги единият от
двата мотива е доминиращ.
Експортни квоти
Понякога дадена страна износителка би реши да контролира пряко
количествата на един или повече с продукти, изнасяни на
международния пазар. Тези количествени ограничения могат да бъдат
генерални, прилагани към всички потенциални експортни направления,
или те могат да бъдат насочени срещу отделни страни вносителки.
Обикновено главната цел на ната експортна квота е да защити
вътрешните консуматори с външни купувачи. Каквито и да са целите на
експортните квоти, техният икономически анализ се явява
противоположен на този на импортните квоти. Икономическите ефекти
на генералните експортни квоти са както при експортните такси. Колкото
е по-голямо експортното ограничение на количеството спрямо експорта
при свободния пазар, толкова е по-ниска вътрешната цена, а в случая на
голямата държава, толкова е по-висока международната цена. Това
означава също така, че колкото е по-голямо ограничението на изна-
сяното количество, толкова ще е по-голяма и рентната стойност за
единица от експортната квота. Експортните квоти на големите държави
наказват всички външни купувачи с по-високи международни цени, но
дават предимство на всички конкурентоспособни чуждестранни
производители.
 Експортно ембарго.
Понякога правителствата са мотивирани да въведат ембарго при
селскостопанския експорт спрямо една или няколко държави -
потенциални клиенти. Обикновено е свързано с политически несъгласия,
стратегически международни маневри, действащи военни конфликти. То
не зачита обикновените икономически съображения. За да бъде
ефективно тясно, насоченото ембарго към една или няколко държави е
необходимо да се осигурят две важни условия:
1.Държавата, която налага ембаргото, трябва да има монополно
или близко до монополното влияние върху световното производство на
въпросния продукт или тя трябва да убеди всички останали потенциални
доставчици на този продукт да не разширяват своите продажби за
ембарговата държава.
2. Преминаването на ембарговите продукти през трети страни или
посредници за целевата държава да не е възможно или да бъде
забранено.
При отсъствие на компенсиращи действия от страна на
правителството вътре в страната, както всяка схема на експортно
ограничаване и ембаргото ще доведе до по-ниски вътрешни цени, което
ще облагодетелства купувачите, но ще засегне производителите.

ЗЗ. Общата аграрна политика на Европейския съюз.

Създаване и разширяване на ЕС. Мотиви, цели и принципи на ОАП.
Основни направления на ОАП

Идеята за обединена Европа се свързва с теориите и

концепциите, възникнали в края на 19 и през целия 20 век. По време на
Първата световна война се появяват неясни проекти за бъдещ съюз, но
те остават без практически последици. Втората световна война
превръща в дълбоко убеждение необходимостта от предприемането на
конкретни и реални действия за изграждане на обединена Европа,
основана на свободната воля на правителствата и солидарността между
европейските народи. В кратък период след приключването на войната
на континента се създават три типа международни организации: военни,
политически и икономически, всяка от които има своето място и
значение за развитието на интеграционните През месец март 1948 г. с
Брюкселския пакт, сключен между Франция, Великобритания и
държавите от Бенелюкс ( Белгия, Нидерландия и Люксембург ), се
създава първата следвоенна организация в Европа с военна насоченост.
През месец април 1949 г. с договора от Вашингтон 12 държави
полагат основите на евро-атлантическото сътрудничество в областта на
отбраната и създават НАТО.
През месец октомври 1954 г. след решенията на Лондонската
конференция се сключват Парижките споразумения за изменение на
Брюкселския пакт, който се превръща в Западноевропейски съюз.
През месец май 1948 г. представителите на европейските
движения свикват в Хага Конгрес на Европа, на който се обсъжда
перспективата за изграждането на Европейски щати - идея, лансирана в
реч на Уинстън Чърчил в Цюрихския университет през септември 1946г.
На 5 май 1949 г. в Страстбург 10 западноевропейски държави
подписват устава на Съвета на Европа - политическата организация на
следвоенна Европа.
През юни 1947 г. държавният секретар на САЩ Джордж Маршал
предлага масирана икономическа помощ за Европа, както Западна, така
и Източна, ако европейските държави взаимно си сътрудничат за
преодоляването на последиците от войната. В отговор и изпълнение на
т. нар. план “Маршал” през месец април 1948 г. 16 европейски държави
създават Европейска организация за икономическо сътрудничество. В
последствие се присъединяват САЩ и Канада и тя прераства в
действащата и сега Организация за икономическо сътрудничество и
развитие.
Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия
подписват на 25 март 1957г.договорите от Рим, които полагат основите
на Европейската общност. Така се учредяват Европейската
икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия
(известна като Евратом). Тези нови интеграционни формирования
функционират успоредно с Европейската общност за въглища и стомана.
Римските договори влизат в сила от 1 януари 1958г.

На 8 април 1965г. в Брюксел се подписва Договорът за сливане на

трите общности – Европейската икономическа общност (EИО),
Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) и Европейската
общност за атомна енергия (ЕОАЕ).
Новото формирование Европейски общности продължава
неформално да бъде наричано ЕИО, тъй като тя е най-силната от трите.
Договорът влиза в сила от 1 юли 1967 г.
Първото разширение на Европейския съюз е на 1 януари 1973г.
Тогава към Европейските общности се включват Ирландия,
Великобритания и Дания.
Десет години преди това Великобритания не успява да се
присъедини, тъй като френският президент Шарл де Гол налага вето на
кандидатурата й. Норвегия също е била готова да се присъедини, но на
референдума през 1972 г. норвежците гласуват против членството и
преговорите спират.
На 28 май 1979г. се подписва Акта за присъединяване на Гърция.
Гърция се присъединява към Европейските общности през 1981г. През
1986г. към Европейския съюз се присъединяват Испания и Португалия.
През 1994г. Унгария и Полша подават молби за членство в
Европейския съюз. На 24–25 юни 1994г. Австрия, Финландия, Норвегия и
Швеция подписват Договори за присъединяване. На 27 – 28 ноември
1994г. норвежците отхвърлят Договора за присъединяване на Норвегия
в проведения референдум. От 1 януари 1995г. Австрия, Финландия и
Швеция вече са членове на Европейския съюз.
Още през 1995 г. са сключени Европейските споразумения с
Естония, Латвия и Литва. Румъния, Словакия, Латвия, Естония и Литва
подават кандидатури за членство също през 1995г. България подава
молба за членство на 14 декември 1995 г. През 1996 г. кандидатстват
Словения и Чешката република.
През 1998г. Стартира преговорният процес за членство в ЕС на
10-те страни от Централна и Източна Европа, и Кипър.
На 16 април 2003г. в Атина се подписва Договорът за
присъединяване с десетте присъединяващи се страни от петото
разширение на ЕС: Кипър, Чешката република, Естония, Унгария,
Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия и Словения.
Разширяването на ЕС е една от най-важните перспективи, които
стояха пред Европейския съюз в началото на ХХI век. Неговата
историческа задача бе да продължи процеса на интеграция на
континента с мирни методи, като обедини в зоната на стабилност и
просперитет нови и нови членове. През юни 1993 на срещата на върха в
Копенхаген, Европейският съвет заяви, че “желаещите членство страни
от Централна и Източна Европа ще бъдат приети в Европейския съюз”.
Според член 33 (бивш член 39) от договора за създаването на
Европейската общност, общата аграрна политика цели гарантирането на
съобразени цени на потребителите и гарантирани доходи за
селскостопанските производители. За тази цел са създадени съвместни
пазарни организации и определени водещи принципи - единни цени,
финансова солидарност, като са определени общностните преференции.

Общата селскостопанска политика е една от най-важните

политически сфери на съюза (селскостопанските разходи представляват
около 45% от общия обем на бюджета). Решенията се вземат от съвета с
квалифицирано мнозинство след изслушване на Европейския
парламент.
Първоначално общата селскостопанска политика даде
възможност на общността бързо да стане стопански независима, но
свръхпродукцията и твърде високите европейски цени спрямо
световните, твърде много увеличиха разходите за осъществяването на
тази политика. В духа на реформата от 1992 година беше решено да се
понижи долната граница на цените, това съкращение да се компенсира
чрез различни разпоредби за премии и помощи, и да се въведат така
наречените пазарни правила с преки субсидии.
Нараснаха предизвикателствата пред селското стопанство в
Европа. Реформата на Общата селскостопанска политика дава
възможност на ЕС да преразгледа селскостопанските си политики, за да
ги приведе в съответствие с нарастващите изисквания на обществото за
здравословни храни и опазване на селскостопанските райони, както и да
гарантира по-високо качество на продукцията.
На Съвета в Брюксел през октомври 2002 ръководителите на
правителствата приеха предложенията на Комисията за въвеждане на
пряка помощ за страните кандидатки и се споразумяха относно
бюджетната дисциплина и ефективните разходи за Общата
селскостопанска политика.
Новите мерки касаят сфери (нови глави за качеството на храните,
спазване на стандартите, въвеждането на помощ за грижите за
животните, в рамките на главата за селско стопанство и опазване на
околната среда), които на този етап не са включени, или са обхванати
недостатъчно. Те по-обстойно третират въпросите за здравословните
храни и качеството, помагат на селскостопанските производители да се
адаптират към въвеждането на строги стандарти, изготвени на базата на
законодателството на Общността, и допринасят за налагането на високи
стандарти на грижи за животните. Това са основни цели, за да се
насърчи едно устойчиво селско стопанство и да се отговори на по-
големите очаквания на населението в Европа; те са централни в
реформата на Общата селскостопанска политика като цяло.
За да се отговори на очакванията на обществеността и да се
помогне на селските стопани да спазват стандартите на модерно
висококачествено селско стопанство, Комисията счита, че в ЕС трябва
да се въведе широка система за одит за професионалните селски
стопанства.
Системата от консултантски услуги за земеделските стопанства
включва структурирана и редовна инвентаризация и счетоводна
отчетност на всички материални потоци и процеси, които са свързани с
поставените цели (напр.околна среда, здравословни храни, грижи за
животните).
Системата не цели да въвежда нови стандарти или допълнително
да обременява производителите с бюрократични изисквания, а да
покаже как се прилагат стандартите и добрите практики в процеса на
производство.
Участието в системата от консултантски услуги за земеделските
стопанства е едно от изискванията за всеобхватна законосъобразност, и
това ще подобри прозрачността и отчетността в селскостопанското
производство, което е едно от изискванията на потребителите. А и
самите селскостопански производители все по-ясно осъзнават, че само
стриктен подход, гарантиращ прозрачност и възможност за
проследяване на продукцията, ще възвърне доверието на
потребителите.
Отпускането на пълната сума за отделени плащания (които не са
пряко свързани с производството) и другите преки плащания ще се
правят при спазване на дадени законови стандарти за опазване на
околната среда, грижи за животните и здравословни храни, както и
спазване на изискванията за безопасност на труда за селскостопанските
производители. Тези изисквания за “всеобхватна законосъобразност”
целят да наложат “добри селскостопански практики”, които включват
задължителни стандарти. Ще бъде въведен и допълнителен критерий за
поддържане на земята в “добро селскостопанско състояние”. Това ще
бъде направено с оглед да се избегне практиката да се изоставят или
маргинализират селскостопански земи. Тази всеобхватна
законосъобразност също така ще допринесе за поддръжката на
селскостопанските земи.
В случай, че не се спазват изискванията за всеобхватна
законосъобразност, ще бъдат намалявани преките плащания, като се
отчита риска или евентуалните щети.
В Заключенията на Европейския съвет в Брюксел се подчертава,
че това споразумение не изключва възможността за други решения за
Общата селскостопанска политика и финансовите перспективи за
периода от 2007 до 2013 г., както и за решения в контекста на
реформата на Общата селскостопанска политика, или международните
ангажименти на ЕС, като например ангажиментите, поети от ЕС на
конференцията в Доха.
Сега е по-необходимо от всякога да се използват най-рационално
наличните ресурси, за да се запази разнообразието на
селскостопанските системи в Европа и да се осигури устойчиво селско
стопанство с високо качество на продукцията, каквито са изискванията
на гражданите.

34. Развитие на ОАП. Основни положения на реформата на

ОАП след 1992 г.; ОАП и влиянието на СТО (ГАТТ). Реформата на
ОСП от 2003 г.

Новата ОСП е свързана с две главни събития: реформата през

периода 1992-1996 г. и влизането в сила на Споразумението по селско
стопанство на ГАТТ от началото на 1995 г. Тези две събития водят до
радикална смяна в политическия модел на системата за подкрепа на
селското стопанство. Основните моменти, които дават основание ОСП
да бъде наречена "нова", се състоят в следното:
• силно снижаване на субсидираните цени и привеждането им в
съответствие с международните цени, за да се повиши конкурентос-
пособността на селскостопанската продукция на вътрешните и на
международните пазари;
• въвеждане на компенсационни плащания за ценовите снижения
и на премии, независещи от обема на производството;
• изместване бремето на подкрепата от консуматорите към данъ-
коплатците;
• контрол и екстензификация на производството чрез мерки, огра-
ничаващи употребата на производствени фактори, като: изтегляне на
земеделски земи от производството; намаляване гъстотата на животните
на единица фуражна площ; въвеждане на таван за премиите в
животновъдството, които зависят от размера на стадата; продължаване
на прилагането на квотите за ограничаване на производството;
• премахване на променливите импортни мита и нетарифните
ограничения за вноса и заменянето им с традиционни мита, както и на-
маляване на обема на субсидирания износ и сумата на експортните
субсидии.съгласно правилата на споразумението на ГАТТ.
Реформата обхваща зърнените култури, маслодайните семена и
протеиновите култури, тютюна, говеждото и овчето месо. Снижаването
на цените стана в три последователни стопански години - от 1993 до
1996 г., като за база служеха цените за реколтата от 1991/1992 г.
Общото снижение на субсидираните цени за периода на
реформата е 35%. Базата за изчисляване на компенсацията за единица
площ е разликата между интервенционната цена през 1992 г. и
определената целева цена за съответната година. Тази разлика се
умножава по установения среден добив за зърнените култури в
Общността през периода 1986-1991 г.- 4.6 тона/ха. Така установената
компенсация на единица площ за ЕС се регио-нализира, като всяка
страна членка определя основните си зърнени райони и средните
добиви за тях. Така напр. Великобритания е декларирала пет зърнени
района, като средният добив за Англия е 5.93 тона/ха. Този регионален
среден добив се умножава по 54.34 екю/тон, което е базисната
компенсация за 1995/1996 г., за да се получи компенсационната й помощ
от 322.24 екю/ха за легитимните и площи през 1995 г. Ако средният
добив не се измени и при пазарна цена, равна на целевата цена,
средният производител ще получи 71% от приходите за отглежданите от
него зърнени култури от пазара и 29% от компенсационните плащания
на единица площ. Ясно е, че този начин на подкрепа облагодетелства
фермерите с добиви, по-ниски от средните и санкционира тези с по-
високи добиви.
Легитимните площи, за които се плащат ценови компенсации, са
определени по райони като средни величини за периода 1989-1991 г..
Ако фактически засетите площи превишат легитимното равнище, то
общата сума на изчислените компенсации се намалява пропорционално
на пре-вишението. Този процент ще бъде прибавен за следващата
година към процента на изтеглената земя от производството без
плащане на компенсации. Тези корекции съответно се отразяват и на
индивидуалното равнище за фермерите от съответния район.
Ценовите компенсации на единица площ се прилагат в съчетание
със схемата за изваждане на земя от производството. За дребните
фермери, които произвеждат зърно до 92 тона, което при средния добив
за Общността (4.6 тона/ха) означава, че обработват земя до 20 ха, за да
получат ценовите компенсации, не се изисква като условие да участват в
програмата зег-азйе. За останалите фермери, като условие за получава-
нето на ценовите компенсации, се изисква да намалят обработваната от
тях земя с 15%. Така например, ако обработваната площ е 100 ха,
фермерът може да получи помощи за 85 ха, засети със зърнени,
маслодайни и протеинови култури. Останалите 15 ха не могат да се
използват за производството на хранителни продукти или за фуражни
цели. Те могат да бъдат залесявани или използвани за други цели.
Оставената земя на угар задължително трябва да се включи в
сеитбооборота. За изтеглената земя от производството фермерите също
получават определени плащания на единица площ.
Като главен недостатък на плащанията на единица площ, за
ценови компенсации и за необработване на земята, се посочва, че те ще
доведат до поддържането на по-високи цени за земеделските земи,
което ще облагодетелства повече собствениците, отколкото
арендаторите на земя. По-високите цени на земята ще обезкуражат
използването й за алтернативни цели и ще водят до задържането й в
селскостопанското производство. Освен това системата ще измени
относителните цени на земята спрямо използваните торове, препарати и
др., а това ще увеличи употребата на последните, което противоречи на
целта на реформата за екстензифи-кация на производството и опазване
на околната среда.
При производството на говеждо и овче месо, като компенсация
срещу причинените от реформата загуби за фермерите, се въвежда
комплекс от премии, свързани с броя на отглежданите животни. Ще
споменем само три от тях:
• специална премия за млади мъжки телета за угояване,
изплащана на два пъти в зависимост от възрастовия им период.
Първоначално определената премия се удвоява, когато телетата са на
възраст между 10 и 12 месеца;
• премия на лактираща крава, изплащана годишно само за
кравите от говедовъдния сектор за месо;
• премия на обагнена овца (или коза), изплащана годишно.
Схемите за последните два вида премии ограничават броя на живот-
ните, за който могат да се получат премии, до този, заявен през 1991 и
1992 г., но те не ограничават броя на отглежданите животни.
Допълнително могат да се отглеждат животни, но за тях няма да
се получат премии. Специалната премияпри говеждото месо е
ограничена за максимум 90 телета на стопанство, за всяка от
легитимните възрастови групи.
Другото изискване към фермерите за получаването на
специалната премия за едно теле и за една лактираща крава е, че те се
плащат само до определена гъстота на животните. В края на реформата
през 1996 г. тази граница е 2 условни глави на хектар фуражна площ, но
с една допълнителна премия на тези, които имат под 1.4 условни глави
на хектар фуражна площ. Поради развитието на технологиите тези
граници не контролират успешно производството, но по-скоро
ограничават броя на животните, за които ще се изплащат премиите.
Компенсационните плащания на единица площ и на една глава за
животните не се засягат от Споразумението на ГАТТ и могат да останат
до 2004 г. съгласно неговата клауза "Мир", при условие че не превишат
равнището на общатата подкрепа за селското стопанство от 1992 г.
Във връзка със споразумението на ГАТТ от 1 юли, 1995 г. бяха
въведени нови импортни аранжименти. Старата система на прагови цени
и променливи импортни мита беше премахната. Вместо тях се
установиха фиксирани мита за вноса. Съгласно правилата за
тарифициране на ГАТТ се установи нов тарифен еквивалент при
зърнените от 149 екю/тон, който в 6 равни стъпки ще се намали до нова
обвързана тарифа от 95 екю/тон от 2000 г. нататък. Поради това, че тези
мита за зърнените се оказаха доста високи, тъй като бяха изчислени на
база ценова разлика (вътрешни-международни цени) преди реформата
от 1992 г., САЩ настояха ЕС да приложи мито на равнище, при което
импортната цена с платеното мито при зърнените да не е по-голяма от
фактическата интервенционна цена, увеличена с 55%. Това определи
максималната импортна цена с платеното мито за 1995 г. на 184.74
екю/тон, която се оказва значително по-висока от референтната цена
(референтната цена се формира от цените на определени зърнени
пазари в САЩ плюс транспортните разходи до Ротердам). По тази
причина ЕС, спазвайки правилата на ГАТТ, може отново да
възпроизвежда стария модел на променливите мита, но това, разбира
се, зависи от ситуацията на световните пазари. Така например в края на
1995 г., поради лоши реколти и намалени складови запаси, световните
цени се увеличиха и достигнаха равнищата на цените в ЕС, при което
импортните мита за ЕС стигнаха до нулата и вместо мита бяха въведени
експортни такси.
За повечето други сектори, с изключение на плодовете и
зеленчуците, импортните мита след ГАТТ се различават значително от
старите променливи импортни мита. Прилагането на фиксирани
импортни мита означава, че вътрешните цени ще следват движенията в
световните пазарни цени. Определените нови обвързани мита след
ГАТТ за кравето масло и захарта са забранително високи. За продуктите,
за които преди ЕС даваше митнически преференции (напр. за кравето
масло на Нова Зеландия, за захарта на Индия, Африка, Карибските и
Тихоокеанските страни, съгласно Ломейската конвенция), са определени
тарифни квоти, при които определени количества могат да се внасят при
мита, по-ниски от митата на база най-облагодетелствана нация. Такива
квоти бяха определени и за онези продукти, при които съгласно
Споразумението за минимален достъп вносът беше по-малък от 5% от
вътрешния пазар на ЕС през базисния период (напр. за сиренето).
Отделяне в контекста на СТО. Отделяне означава отпускане на
помощи на селскостопанските производители, които не са свързани с
продукцията им. Комисията предлага да се въведе едно отделено
плащане (което не е свързано пряко с производството) за всяко
стопанство. Тази система ще интегрира всички съществуващи преки
плащания, които един производител получава от различни проекти в
това единично плащане, определено на базата на референции. Този
подход на постепенно прехвърляне на помощта от продукта към
производителя е залегнало още в реформата на Общата
селскостопанска политика от 1992 г. посредством намаляването на
субсидираните цени и въвеждането на частично отделени преки
плащания в секторите зърнени култури, маслодайни култури, млечни
продукти и говеждо месо. Главната цел на това плащане е да се
стабилизират доходите на селскостопанските производители. С
"отделянето" селскостопанските производители възвръщат свободата си
на предприемачи. С тази стъпка ще се постигне значително опростяване
на помощите, които получават производителите от ЕС. Това ще подобри
цялостната пазарна ориентация на селското стопанство и ще даде
възможност на селскостопанските производители максимално да се
възползват от възможностите на пазара за осигуряване на търсени от
потребителите продукти.
Предложенията ще укрепят позицията на ЕС в СТО, тъй като
отделянето ще промени характера на преките плащания на СТО. Те вече
няма да бъдат класифицирани като “синя кутия”, а като “зелена кутия”.
Втората (“зелената кутия”) включва такива форми на вътрешно
подпомагане, които много слабо, или почти никак не влияят върху
търговията. Следователно това ще увеличи шансовете те да бъдат
изключени от
Ангажиментите за съкращаване на плащанията, договорени в Доха.
Новата система за подкрепа обаче е много сложна за прилагане и
контрол и увеличава съществено административните разходи. Като се
имат предвид и пропуските при нейното провеждане, се изразява съмне-
ние дали тя ще реши така важния бюджетен проблем на ОСП и дали
няма да ескалира заплахата от нова криза в началото на новото
десетилетие.

35. Аграрната политика на България. Цели на аграрната

политика в преходния период. Политика за пазарно
преструктуриране на селското стопанство. Ценова политика при
селскостопанските стоки. Външнотърговски режим на
селскостопанските стоки. Политиката на ДФ "Земеделие".
Подпомагане на селското стопанство по програма САПАРД.
Резултати от преговорите на България с ЕС в областта на
земеделието

Цели на аграрната политика

Селското стопанство има важно социално и икономическо
значение за страната. Благодарение на благоприятните природни
условия за неговото развитие то винаги е било основен източник за
задоволяване потребностите на страната от хранителни продукти и е
било сред приоритетите на нейното развитие.
Настъпилите промени в общественополитическата система на
България след 1989 г. доведоха до преориентиране на националната
икономика от системата на централизирано управление към системата
на свободно пазарно стопанство. Смяната на икономическата система и
въвеждането на нов икономически ред, съобразен с принципите и
изискванията на паза-разасягат всички сфери на икономиката, в т.ч. и
селското стопанство.
Главната цел на аграрната политика в началото на преходния
период беше създаването на децентрализирано селско стопанство,
основано на частната собственост върху земята, и приватизация на
отраслите, доставящи промишлени средства за производство, на
преработката и търговията със селскостопански продукти.
 За постигането на тази обща цел бяха поставени следните по-
конкретни цели:
• възстановяване правото на собственост върху земеделските
земи на гражданите и другите юридически лица - държавни, общинсКИ,
църкви, манастири и др.;
• ликвидиране на съществуващите държавни и деформирани коо-
перативни форми на селскостопанското производство;
• изграждане на нов тип производствени структури като: еднолични
частни стопанства, земеделски сдружения, акционерни дружества,
фермерски стопанства, арендни стопанства и др., които да са естествена
среда за конкуренцията и да възбуждат в най-висока степен мотивация
за труд, предприемчивост и ефективност на производството;
• освобождаване на цените и ценообразуването на селскостопанс-
ките продукти от контрола на държавата;
• ликвидиране на държавния монопол върху търговията (вътрешна
и външна) и върху преработката на селскостопанската продукция;
приватизация на преработващата промишленост;
• създаване на благоприятна икономическа среда чрез използване
на финансовокредитни, ценови и данъчни механизми за оздравяване на
земеделието.
През изминалия преходен период част от тези цели бяха
постигнати, но по редица причини, вътрешни и външни, селското сто-
панство понесе значителни загуби. Разрушена беше значителна част от
неговата материално-техническа база, а останалата е вече физически и
морално остаряла и негодна за съвременно производство. В лошо състо-
яние са трайните насаждения, голяма част от които е унищожена.
Съществуващите напоителни системи поради лошо стопанисване и
безотговорност са вече неизползваеми, а за климатичните условия на
България това е пагубно за земеделието. Липсата на финансови
средства и тежките кредитни условия през този период ликвидираха
инвестиционната активност. Но дори и да са налице тези условия,
голямата раздробеност на собствеността върху земята не позволява
прилагането на съвременен технически прогрес. Освен това
недоразвитата пазарна структура, недостатъчната прозрачност на
пазарната информация и липсата на опит у производителите да се
договарят за цените затрудниха реализацията на продукцията. Всички
тези и други проблеми доведоха до ниска производителност и лошо
качество на продукцията, което се превръща в значителен проблем за
селскостопанския износ.
Съществуващите проблеми, както и поканата на България през
декември 1999 г. да преговаря за постоянно членство в ЕС наложиха
редица задачи пред аграрната политика. Дългосрочните и
краткосрочните цели на правителствената политика по отношение на
селското стопанство така, както са разработени в Националния план за
развитие на земеделието и селските райони през периода 2000-2006 г.,
са в две главни насоки:
• изграждане на ефективен и конкурентоспособен аграрен сектор,
който да отговаря на икономическите критерии за членство в ЕС. т.е.
който да е в състояние да функционира в условията на интензивен
конкурентен натиск на пазарните сили, действащи в ЕС;
 •устойчиво развитие на земеделието и селските райони,
съобразно изискванията за опазване на околната среда.
Промените в правно-административните условия за постигане на
горните цели включват:
• хармонизиране на българското законодателство в областта на
селското стопанство, ветеринарния и фитосанитарния контрол с това,
действащо в ЕС, и подготовката за системно въвеждане и прилагане на
механизмите на Общата селскостопанска политика (ОСП);
•привеждане на административните структури и процедури в съ-
ответствие с изискванията за членство в ЕС.
По-конкретните задачи за постигането на горните цели са:
•напълно завършване на процеса за връщането на земята и
снабдяване на собствениците с нотариални актове, което е решаваща
предпоставка за надеждното функциониране на производствените
единици, за изграждането на реален пазар за земята, за разширяване
достъпа на производителите до кредити;
•разработване на кадастър за земята и регистър на земеделските
имоти, без което пазарът за земята не може да функционира ефективно;
•повишаване на възможностите на земеделските производители
за достъп до кредити от търговските банки и развитие на алтернативни
форми за финансиране на земеделието, което е предпоставка за
увеличаване на инвестициите;
•подобряване на производствената и пазарната инфраструктура в
земеделието, което е свързано с предприемането на мерки за под-
държане и модернизация на хидромелиоративната система, изграждане
на съвременни пазари за търговия на едро с плодове, зеленчуци и риба;
•модернизиране на преработващия сектор и съдействие за изграж-
дането на трайни вертикални връзки между селскостопанските про-
изводители и преработвателите, което ще гарантира реализацията на
тяхната продукция и ще стабилизира техните цени и доходи.
За ефективността на селскостопанското производство от голямо
значение са условията на живот и труд на селското население. Затова и
в програмата са набелязани редица мерки за развитие на селските
райони като: диверсифициране и адаптиране на производствените
структури, особено в проблемните райони, подобряване на базисната
инфраструктура, създаване на алтернативна заетост, опазване на
положителните стойности на селското стопанство и др.
Всички тези цели биха останали само едно добро пожелание, ако
не се осигурят финансови средства за тяхното постигане. Целите и
мерките, залегнали в Националния план за периода 2000-2006 г. се
реализират с помощта на Специалната програма на ЕС за
присъединяване в областта на земеделието и селските райони
(САПАРД).

Политика за преструктуриране на селското стопанство

Изходен пункт на новата аграрна политика на българската
държава в началото на 90-те години е възстановяването на правото на
собственост върху земята като необходимо условие и фундамент на
новите производствени структури в селското стопанство, адаптиращи го
към принципите и изискванията на пазарната икономика. Тази поземлена
реформа в България е исторически уникална поради следната
специфика:
•възстановява се право на собственост върху земята, а не се
извършва процес на приватизация или реституция;
•възстановеното право на собственост върху земята се
разпределя върху голям брой правоимащи собственици;
•демографските промени (миграция, емиграция и урбанизация) в
продължение на 45 години са довели до откъсване на потенциалните
собственици от районите, в които се възстановява земята им;
•преобладаващата част от новите собственици на земя не
притежава необходимите опит и знания за земеделска дейност.
Основните положения и принципи на поземлената реформа са
регламентирани със Закона за собствеността и ползването на
земеделските земи (ЗСПЗЗ) и Правилника за неговото приложение,
приети от ВНС, многократно допълвани и изменяни от 1991 г. досега.
Това е един от най-атакуваните закони от политическите сили, при който
трудно се постига консенсус. При това се атакуват принципни положения
като: размер на земята, до който се възстановява правото на
собственост, начини за доказване на собствеността, начини за
въвеждане на новите собственици във владение, начини на заверка на
сключените договори за подялба между наследниците, условия за
промяна в земеразделителните планове и др., което забави значително
приключването на реформата. Съгласно нормативната уредба правото
на собствениците физически лица се възстановява до размерите,
определени със Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г.
Бяха регламентирани четири подхода за възстановяване на
собствеността върху земята:
а) в стари реални граници, там където са запазени (край населени
места, пътища, реки, гори и т.н.);
б) във възстановими граници, където има запазена документация
(кадастрални, комасационни планове и др.);
в) възстановяване на земите в нови реални граници чрез план за
земеразделяне, там където не са възможни първите два подхода, и ако
земята в землището е намаляла, със същия процент се намалява и
подлежащата на връщане земя;
г) ако земите са застроени или по други причини не могат да се
върнат, то те се компенсират с равностойни земи от държавния или
общинския поземлен фонд, ако има такива или се обезщетяват парично
по базисни цени, определени от МС или с приватизационни бонове.
Определени са минимални размери на земеделските земи, за
които не се допуска разделяне - до 3 дка за ниви, до 2 дка за ливади и до
1 дка за лозя и овощни градини. Това обаче не се отнася за земите,
които се възстановяват.
Един от най-дискутираните въпроси е въпросът за предоставяне
на правото на чужди граждани да закупуват земеделски земи в
България. Тези, които са за това, считат, че по този начин ще се
привлекат чуждестранни инвестиции в земеделието, а тези, които са
против, се страхуват от обсебването на земята ни от чужденците.
Съгласно чл.22 от Конституцията на България на чужденците се
забранява да придобиват собственост върху земеделски земи. Съгласно
ЗСПЗЗ чуждестранните граждани могат да придобият такова право на
собственост единствено чрез унаследяване, но са длъжни в срок от 3
години да го прехвърлят на български граждани, на държавата или на
български юридически лица. През 1997 г. обаче беше приета поправка в
закона, която разрешава на смесени дружества с чуждестранно участие
да придобиват собственост върху земеделски земи у нас. По същия
начин е решен въпросът в Чехия и Словакия. Законодателството на
повечето източноевропейски страни забранява продажбата на
земеделски земи на чужденци. Положително е решен въпросът в
Словения и Литва.
Главните недостатъци на земеделската производствена структура
са голямата раздробеност на собствеността върху земята и
нестабилният й характер. Към началото на 1998 г. 32% от подлежащата
на връщане земя се предоставят за временно ползване. Ето защо
окончателното приключване на поземлената реформа, развитието на
пазара за земята и предприемането на мерки за комасация на
собствеността върху земята са важни предпоставки за развитието на
стабилен, стоков частен земеделски сектор у нас.

Ценова политика при селскостопанските продукти

Либерализацията на цените и ценообразуването е задължителен
елемент на прехода към пазарна икономика. Поради характера на
селскостопанските и хранителните стоки обаче държавата продължи да
се намесва с различни мерки на всички равнища по пазарната верига
като: минимални изкупни цени, пределни цени, фиксирани цени,
експортни и импортни ограничения. Често пъти тези мерки бяха
противоречиви и влизаха в противоречие с дългосрочните цели на
реформата - да се създаде ефективен, конкурентоспособен и
експортноориентиран селскостопански сектор.
Тези мерки бяха насочени главно към решаването на
краткосрочни цели, като преодоляване на дисбалансите в предлагането
на вътрешния пазар.
Протичането на ценовата реформа през последното десетилетие
може да се раздели на четири етапа:
1989-1990 г. - поддържа се административен контрол върху цените
и ценовите маржини, освобождават се цените на дребно при плодовете,
зеленчуците и услугите;
1991-1995 г. - масова либерализация на цените за цялата
икономика; упражнява се контрол върху потребителските цени за т.нар.
наблюдавани стоки, които включват основни хранителни продукти;
периодът се характеризира с макроикономическа нестабилност;
1995-1997 г. - провежда се политика за ценова подкрепа чрез
Закона за защита на земеделските производители (ЗЗЗП) и Закона за
цените. ЗЗЗП предвиждаше определянето на защитни изкупни цени за
девет основни селскостопански продукти, но поради липса на средства
такива се определяха само за пшеницата. Законът за цените
определяше общите принципи за образуване цените на стоките и
услугите, предлагани на вътрешния пазар, реда за тяхното обявяване,
наблюдаване, както и контрола върху цените на стоките и услугите,
регулирани от държавата.
По същество с този закон не се прави принципна промяна в
ценообразуването. За наблюдаваните стоки се формират пределни цени
на базата на доказани пълни разходи от производителите и
регламентирана норма на рентабилност, а за търговците -
регламентирана търговска надценка. Предвиждаше се контрол върху
цените на стоки и услуги с важно значение за икономиката като: горива,
електро енергия, топлинна енергия и др., които бяха с фиксирани цени.
Предвиждаше се също така и временна забрана до шест месеца за
изменение на цените за определени стоки и услуги, но на практика този
регламент не се приложи. Този период се характеризираше с висока
степен на макроикономическа нестабилност и прогресираща инфлация,
бързопроменящ се търговски режим.
1997-2000 г. - цялостна либерализация на всички цени и
макроикономическа стабилност. С ПМС 269 от 1997 г. се измени
Правилникът за прилагане на Закона за цените, като производители и
вносители на наблюдаваните стоки се договарят с търговците за
продажната цена на потребителите. По същество това означаваше
отпадане на контрола върху наблюдаваните стоки. На настоящия етап
единствено за тютюна се определят минимални изкупни цени.
Негативен момент в ценовата реформа за селското стопанство
беше значителното разтваряне на ножицата в цените. Вследствие на
либерализацията цените на промишлените средства, използвани в
селското стопанство, нарастваха бързо, а прилаганите ограничения
върху селскостопанския износ и ценовия контрол по веригата за
хранителните продукти задържаха нарастването на изкупните цени. В
резултат на това например през 1995 г. спрямо 1990 г. на 100% ръст на
цените на промишлените средства се падат само 43% ръст на изкупните
цени. Като отговор на деформирането на относителните цени
значително намаля употребата в селското стопанство на минерални
торове, химически препарати, комбинирани фуражи и др.

Кредитните възможности за селскостопанските производители се

разширяват със създаването на ДФ "Земеделие" през 1995 г. и с
предприсъединителната програма на ЕС САПАРД.

Държавно подпомагане на земеделието

За пръв път през преходния период по-цялостна система за
подпомагане на земеделието се приема със Закона за защита на
земеделските производители от 1995 г. По силата на този закон се
създава ДФ "Земеделие" като самостоятелна финансова институция за
финансиране на мерките по аграрната политика. При условията на
финансовата криза в страната през 1996 и 1997 г. и преминаването на
страната към валутен борд постъпленията по фонда бяха недостатъчни
и на практика предвидените в закона направления за подпомагане на
селското стопанство почти не се реализираха. Във връзка със
световната тенденция за намаляване намесата на държавата в селското
стопанство и преминаване към по-неутрални форми на подкрепа и в
изпълнение на условията, залегнали в тригодишното споразумение на
България с МВФ, подписано през 1997 г., философията на закона
трябваше да се промени. Този закон беше отменен и през 1998 г. беше
разработен нов под названието Закон за подпомагане на земеделските
производители (ЗПЗП).
Съгласно новия закон отпадна определянето на защитни изкупни
цени за земеделските производители, а подпомагането им се
осъществява чрез икономически, структурни и организационни мерки,
чрез предоставяне на кредитни гаранции и подпомагане обединяването
на производителите в организации на продуктов, функционален и
регионален принцип, както и чрез научно и информационно обслужване
и чрез програми за повишаване на тяхната квалификация.
Основните цели на държавното подпомагане според закона са:
• развитие на ефективни земеделски стопанства;
• развитие на производството на земеделска продукция в райони с
влошени социално-икономически характеристики и неблагоприятни
природни условия;
• опазване и подобряване на почвеното плодородие и генетичния
фонд;
• развитие на екологично земеделие;
•развитие на стабилен вътрешен пазар и разширяване на
външните пазари за българските земеделски стоки;
• усъвършенстване на производствената инфраструктура на земе-
делските райони;
• създаване на условия за повишаване доходите на земеделските
производители.
Законът изисква ежегодното разработване на доклад за
състоянието и развитието на земеделието през предходната и текущата
година, както и програма с целите, мерките и средствата за
осъществяването й през следващата година. Докладът се одобрява от
МС до 31 октомври на всяка година и средствата, необходими за
земеделието, се включват в закона за държавния бюджет за следващата
година.
Съгласно ЗПЗП приходите на ДФ "Земеделие" се набират от
следните източници:
• ежегодна субсидия от държавния бюджет;
•приходи от приватизацията на държавни и общински
предприятия;
• 4 на сто от застрахователните премии по застраховката на земе-
делските култури, имуществото и други дълготрайни активи на
земеделските производители;
• вноски в размер на 2 на сто от нетния приход от продажбата на
продукцията от хранително-вкусовата промишленост след данъчното
облагане;
•50 на сто от приходите от наем и аренда на държавни земеделски
земи, както и от тяхната продажба;
•приходи от лихви и други от управлението на средствата по
фонда;
• дарения, помощи и средства по международни споразумения,
програми и структурните фондове на ЕС;
 • други средства, определени със закон или акт на МС.
ДФ "Земеделие" се ръководи от Управителен съвет, състоящ се от
9 членове. Негов член и председател по право е министърът на
земеделието и горите. Оперативното ръководство се осъществява от
изпълнителен директор. ДФ "Земеделие " има Централно управление в
София и 28 регионални дирекции, които го представляват в 28-те
области в страната.
Към централното управление е създаден Централен кредитен
съвет, който се състои от 5 души. В регионалните дирекции на фонда
работят регионални кредитни съвети, които включват по един
представител от ДФ "Земеделие", Централна кооперативна банка (ЦКБ).
Регионалните кредитни съвети разглеждат искания и вземат решения за
отпускане на кредити в размер до 25 хил. лв., при условие че е
представено от земеделския производител писмо-съгласие за
обслужване на кредита от ЦКБ. При искания за кредити над тази сума,
или за по-малко от нея, но при друга обслужваща банка, молбите също
се представят в регионалните дирекции, но решенията се вземат в
Централното управление. Одобрените проекти на стойност до 50 хил. лв.
се утвърждават от изпълнителния директор, а проектите над тази сума -
от Управителния съвет на фонда.
За средства от ДФ "Земеделие" могат да кандидатстват всички
физически и юридически лица, които са регистрирани като земеделски
производители в областните дирекции "Земеделие и гори" и нямат
неизпълнени договорни задължения към фонда.
Краткосрочното финансиране от ДФ "Земеделие" се осъществява
в следните форми: целеви субсидии, целеви финансови линии и
преференциални кредити.
Целеви субсидии. Те са безвъзмездна помощ, предоставяна за
покриване на част от разходите за определена селскостопанска дейност.
Такива се отпускат за съхранение на зърно в лицензирани публични
складове, за закупуване на фуражи за животните и птиците от
племенния фонд (определят се в абсолютна сума на глава от основните
стада), както и за покупката на семена. Целевите субсидии не могат да
се използват за друга цел, освен за посочената в договора и ако това
условие се наруши, производителят възстановява получената сума на
фонда със законната лихва. Целевите субсидии се предоставят по
банков път срещу представени документи за извършени разходи
(фактури).
Целеви финансови линии. Те се предоставят за финансиране на
част от материалните разходи на декар - до 70%, за закупуване на
минерални торове, препарати за растителна защита и др., според
определените нормативи за това от фонда. Останалите 30% се
заплащат от земеделския производител. Срокът за договаряне и
усвояване на целевата финансова линия е строго регламентиран. По-
важните изисквания към земеделския производител за ползване на
целева финансова линия са:
• той възстановява получените средства на ДФ "Земеделие" с 3%
годишна лихва;
• трябва да представи декларация за минималния и максималния
размер на площите, които ще засее (или засади) със съответните
земеделски култури, както и документ за собственост върху земята,
договор за аренда или за наем не по-малко от години;
• за обезпечаване на получените средства трябва да учреди в
полза на ДФ "Земеделие" особен залог върху машини, съоръжения или
върху бъдеща продукция, покриващ 100% от фактурната стойност на
закупените стоки, обект на кредитната линия;
• задължително трябва да застрахова посевите, обект на
договора, срещу предвидените рискове, в полза на фонда;
• торовете, препаратите и семената трябва да бъдат закупени от
заводите производители или от лицензирани търговци за търговия с тези
стоки.
Получаването на договорените средства става срещу представяне
на оригинални разходни документи (фактури).
Преференциални краткосрочни кредити. Те се отпускат от
търговските банки, а фондът поема основния лихвен процент. Такива
заеми могат да се получат само от търговски банки, които са сключили
договор с фонда по съответната преференциална кредитна линия. Тези
линии са целеви. Отпускат се за покриване на част от материалните
разходи на декар при пшеницата, царевицата, слънчогледа и захарното
цвекло. Парите се предоставят на траншове според основните
агротехнически мероприятия.
Съгласно ЗПЗП приоритет на ДФ "Земеделие"" става финансовото
подпомагане и насърчаване на инвестиционната активност на земеделс-
ките производители. Разработени са няколко основни програми:
Програма "Земеделско начало" цели подпомагането на начинаещи
земеделски производители. Финансира инвестиционни проекти в размер
до 20 ХИЛ. лв. и не изисква собствено участие.
Програма "Българска ферма" подпомага по-едри фермери и
финансира инвестиционни проекти до 150 хил. лв. Собственото участие
е минимум 10% от общата стойност на инвестицията и максималният
размер на кредита, отпускан от фонда не може да надвишава 135 хил.
лв.
Програма "Развитие" финансира крупни инвестиционни проекти,
при които собственото участие е минимум 30% от общата стойност на
инвестицията. Няма горна граница за кредита.
Програма "Планинско земеделие" отпуска преференциални
кредити за планинските райони в размер до 25 хил. лв. и не изисква
собствено участие.
Програма "Екоземеделие" подкрепя инвестиционни проекти в
размер до 320 хил. лв., свързани с производството на екологично чиста
продукция, извършване на мероприятия по подобряване на почвеното
плодородие и ново строителство, свързано с производството на
екологично чиста растителна и животновъдна продукция. Собственото
участие е минимум 25% от общата стойност на инвестицията, като
кредитът не може да превишава 256 хил. лв.
Програма "Млад земеделец" подпомага финансово земеделски
производители - физически лица, на възраст до 35 години като отпуска
преференциални кредити в размер до 20 хил. лв. и не изисква собствено
участие. Средствата могат да се използват за закупуване на земя,
техника, животни, ново строителство и др., както и за обучение,
квалификация и преквалификация, свързани с ефективна реализация в
сферата на земеделието. Срокът за погасяване на кредитите за
обучение е до 42 месеца, в които се включва и гратисен период до 18
месеца.
Програма "Оранжерии" осигурява преференциални кредити за изг-
раждане или закупуване на оранжерии в размер до 1500 хил. лв.
Собственото участие е минимум 35% от общата стойност на проекта,
като максималният размер на кредита, допускан от фонда, не може да
надвишава 975 хил. лв.
Програма "Основен ремонт и рециклирани трактори" изисква 20%
собствено участие. Кредитират се следните проекти:
• до 25 хил. лв. за основен ремонт на собствен трактор, като отпус-
каните средства са до 20 хил. лв.;
• до 30 хил. лв. за покупка на рециклиран трактор, като отпускани-
те средства са до 24 хил. лв.
По всички програми, в зависимост от инвестиционното
направление, за което се използва кредитът, срокът на връщане е от 1
до 10 години а гратисният период - от 3 месеца до 5 години годишната
лихва - 9%. Тези програми непрекъснато се допълват и се разширява
техният обхват.
Главните проблеми, свързани с дейността на фонда, се отнасят до
обслужването от търговските банки, до поставените тях непосилни за
земеделските производители изисквания за обезпечение, както и до
неизпълнение на задълженията от страна на производителите за
връщане на кредитите.
ДФ "Земеделие" няма собствена банкова система и сключва
договори с търговските банки за обслужване на отпуснатите кредити.
Досега са сключени договори с 13 банки. Взаимоотношенията между
фонда и търговските банки се осъществяват по две схеми:
а) при първата схема фондът предоставя паричен ресурс на
банката, но рискът от невръщане на кредита е за нейна сметка. За да
намали този риск, тя изисква бързоликвидно обезпечение в размер на
150-200% от сумата на отпуснатия заем;
б) търговската банка кредитира земеделските проекти със
собствен ресурс, но рискът е за сметка на фонда.
Първият подход се прилага масово при финансирането на
инвестиционните проекти. Засега втората схема не може да се използва
масово, тъй като търговските банки не са в състояние да финансират
дългосрочни проекти. Тази схема се прилага само при покупката на
земеделски земи. Гаранцията се състои в това, че фондът гарантира на
съответната банка в полза на земеделския производител сума до 135
хил. лв., покриваща 90% от стойността на инвестицията, с валидност 60
месеца. Като обезпечение производителят учредява ипотека в полза на
фонда върху земята - обект на покупко-продажбата, или върху други
материални активи в размер на 130% от сумата по гаранцията.
Възможно е и трета схема за директно кредитиране на
земеделските производители с ресурс и за сметка на фонда. Тя се
прилага само при покупката на български трактори от карловския завод
"Агротехника" и при финансовата линия "Пряко кредитиране на
създаването на трайни насаждения".
 Въпреки увеличаващия се брой на търговските банки, с които са
сключени договори за обслужване, относителният дял на
рефинансираните от тях инвестиционни проекти, одобрени от фонда, е
нисък. Причина за слабата активност на банките е ниската им
материална заинтересованост от обслужването на кредитите на фонда.
Фондът им предоставяше само 4% лихва в тяхна полза, докато средният
лихвен процент по кредитите, обслужвани с привлечени от тях ресурси, е
15%, при 3% цена за последните, нетната им лихвена разлика възлиза
на 12%. За да активизира банките, фондът утвърди 9 на сто лихва по
инвестиционните кредити, от които 7 на сто за банките.
Пречка за усвояването на инвестиционните кредити е, че те се
оскъпяват с изискванията за застраховка на посевите и на залозите с
недвижимо имущество. Поради липса на средства в България се
застраховат едва 32% от обработваемата земя, докато в развитите
страни този процент е 70. Причина за недостатъчното търсене на инвес-
тиционни кредити са и високите наказателни лихви за просрочени заеми
- 52.46%) ГОДИШНО. ОТ друга страна, заниженият контрол от страна на
фонда доведе до около 40% невъзвръщаемост на отпуснатите средства
през 1999 г. А това ще бъде важна пречка за разширяване на
инвестициите през следващите периоди.
Подпомагане на селското стопанство по програмата САПАРД
Програмата САПАРД беше създадена от Европейската комисия
през 1998 г., за да подкрепи усилията на страните кандидатки при
подготовката им за членство в областта на Общата селскостопанска
политика и единния вътрешен пазар на ЕС. Програмата е със 7-годишен
период на действие - от 2000 до 2006 г. За нейната реализация през юли
1999 г. Европейската комисия гласува да отпусне на страните
кандидатки безвъзмездна финансова помощ в размер на 520 млн. евро.
Помощта за всяка страна кандидатка беше определена на базата на
обективни критерии като: селско население, земеделска помощ, брутен
вътрешен продукт в покупателна сила и специфични приоритетни
особености на страната.
За България тази помощ е 52 124 хил. евро годишно и като сума,
спрямо останалите кандидатки, е трета по големина след Полша и
Румъния. Европейската помощ възлиза на хил. евро, които се
разпределят всяка година според мерките, заложени в Националния
план на България за развитие на земеделието и селските райони.
Важна гаранция за успеха на програмата е нейният комплексен ха-
рактер. За да бъдат ефективни мерките, непосредствено насочени към
селското стопанство, те се съпровождат от мерки за развитие на
пазарната инфраструктура, на преработващия сектор, на контрола върху
качеството на продукцията и на селските райони в съответствие с
изискванията за опазване на околната среда.
Секторен обхват и приоритети. В частния сектор ще се
финансират проекти по четири мерки: инвестиции в земеделските
стопанства; подобряване на преработката и маркетинга на
селскостопански и рибни продукти; развитие на селскостопански
дейности, целящи опазване на околната среда; създаване на групи
производители.
 Инвестирането в земеделски стопанства на този етап има важно
значение за подпомагане на земеделските стопани при адаптирането им
към стандартите на ЕС по отношение на опазване на околната среда,
хигиената и доброто състояние на животните. Основната цел на мярката
е намаляване на производствените разходи, подобряване качеството на
продукцията, увеличаване на земеделските доходи, както и адаптиране
на стопанствата към пазарните тенденции.
Поради това, че значителна част от частните земеделски
стопанства у нас са дребни и с влошена демографска структура, те не
могат да бъдат жизнеспособни икономически единици. Затова
подкрепата ще бъде насочена към развитието на онези селскостопански
производители, които разполагат с достатъчно земя - лична и/или
арендувана, за да постигнат определено равнище на икономическа
жизнеспособност и да могат да функционират в среда на все по-
нарастваща конкуренция. Икономическата жизнеспособност в
програмата се определя като пълно използване на ресурсите в дадено
земеделско стопанство при максимално равнище на ефективност и
способност за функциониране и създаване на чист доход без подкрепа
от страна на държавата по отношение на текущата им дейност или
задълженията им. В дългосрочен план приоритет за подпомагане ще
бъде даден на млади земеделски стопани (от 18 до 40 г.), които са от
решаващо значение за развитие на сектора.
Концентрацията на средствата се постига чрез даването на
приоритет на определени подсектори в земеделието и преработващата
промишленост.
Основен критерий при подбора на приоритетните сектори са труд-
ността на пазарното им преструктуриране и/или сравнителните им пре-
димства (доказани понастоящем или в миналото).
Като се има предвид основополагащото значение на земеделския
сектор и преработващата промишленост, които влизат в първата приори-
тетна цел на програмата, то за нея се отделят 70°/. от средствата по СА-
ПАРД.
Важно значение за селското стопанство ще има и подпомагането
на публични проекти за модернизация на съществуващата пазарна
структура за плодове и зеленчуци и за усъвършенстване на
хидромелиоративната система. Напояването има важно значение при
нашите климатични условия както за увеличаване на средните добиви и
продуктивността на животните и на земеделските доходи, така и за
увеличаване на сравнителните предимства на нашата земеделска
продукция на международните пазари. За публичните инвестиционни
проекти ЕС финансира 75% от предвидените общи инвестиционни
разходи, а 25% се осигуряват от държавата.
Условия и критерии за участие на земеделските производители в
програмата САПАРД. Програмата е предназначена за всички земеделски
стопани на възраст от 18 до 55 години. За да бъдат подпомогнати, те
трябва да бъдат регистрирани в областните дирекции "Земеделие и
гори".
Земеделските стопани, регистрирани като юридически лица, не
трябва да имат повече от 25% държавно или общинско участие.
 Общият размер на субсидията по частните проекти в земеделието
(от средствата на ЕС и държавата) е в размер на 50% от одобрените
инвестиционни разходи, останалата част се поема от кандидата.
Субсидията се изплаща след реализиране на инвестицията.
Кандидатите могат да бъдат подпомагани по програмата до пет пъти,
като общата сума на утвърдените инвестиции за 7-годишния период на
програмата не трябва да надхвърлят 5000 хил. евро за отделно
земеделско стопанство. С нов проект кандидатът може да участва само
след като е реализирал първия и е получил положителна оценка за него,
съобразно предвидените критерии.
За да се постигне целта за изграждане на по-едри и
жизнеспособни стопанства, за отделните направления на инвестициите
са определени минимални размери на разходите, както и минимални
размери на засетите (ИЛИ засадени) площи, минимален брой на
отглежданите животни, минимален размер на обработваната площ с
фуражни култури на 1 животно, и др. като условия за участие в
програмата.
Изискванията към кандидатите по земеделски проекти са:
1. Минимум 50% от общия доход на кандидата да са с произход
от селскостопанска дейност.
2. Кандидатът трябва да докаже достатъчно земеделски умения и
компетентност:
• минимум 3 години опит в земеделието и/или диплома за
придобита квалификация от акредитирано учебно заведение;
• да е преминал курс на обучение по програмата САПАРД най-
малко от 150 учебни часа, ако няма земеделска квалификация, преди
крайното изплащане на помощта.
3. Доказване на икономическа жизнеспособност на стопанството в
края на реализацията на проекта чрез:
• редовно обслужване на задълженията, без риск за дейността на
фермата;
• минимум 10% увеличение на брутния доход преди началото на
САПАРД.
4. Юридическите лица да нямат задължения към банки, ДФ
"Земеделие", държавния или общинския бюджет.
5. Кандидатът трябва да представи, в случай на арендуване на
земя, аренден договор за срок от минимум 5 години в случай на
подкрепа за покупка на оборудване и 10 години в случай на подкрепа за
строителство и трайни насаждения, като се допуска до 1/3 от
горепосочения срок да е изтекъл към датата на кандидатстване.
6. Да представи писмо за намерение или подписани договори за
реализация на най-малко 1/2 от годишната си продукция.
7. Земеделското стопанство на кандидата да отговаря на
европейските изисквания за околна среда, хигиена и хуманно отношение
към животните. Когато минималните изисквания, свързани с
европейските стандарти в тези области, са наскоро въведени спрямо
получаването на молбата, решението за отпускане на помощ ще бъде
при условие, че стопанствата ще отговарят на тези изисквания в края на
реализацията на проекта.
 8. Инвестиционните проекти да отговарят на европейските
стандарти за околна среда, хигиена, хуманно отношение към животните
и фито-санитарната защита.
9. Проектът за създаване на лозе да е съгласуван с регионалната
ло-заро-винарска камара и одобрен от регионалната агенция по лозята и
виното.
10.Проектът за изкореняване на лозя да има документ от
регионалната лозаро-винарска камара, удостоверяващ правото за
изкореняване на стари и засаждане на нови лозя.
На подпомаганите по земеделски проекти се поставят следните
условия:
а) трябва да водят най-малко едностранно счетоводство и да
изготвят годишни баланси;
б) трябва да съдействат на представителите на МЗГ или ЕС,
оторизи-рани да контролират и адаптират реализацията на проекта;
в) всички кандидати трябва да гарантират, че няма да продават,
отдават или използват неправомерно обекта на инвестицията за период
от 5 години след окончателното изплащане на субсидията, в противен
случай субсидията се връща.

Важно значение за интегрирането на селското стопанство и прера-

ботващата промишленост има изискването към кандидатите от прера-
ботващия сектор да представят копие от сключен договор със
земеделски производители или групи производители, които се
подпомагат от програмата за поне 50% от доставяните суровини. Както
вече беше посочено, същото изискване се поставя и пред кандидатите -
земеделски производители, т.е. да са сключили договор с
преработвател, подпомаган от програмата или вече отговарящ на
европейските стандарти..
Разработена е 100-точкова система за избор на проекти.
Създаване на организации на производителите. На този етап
дребните производители преобладават в много сектори на българското
земеделие. Те обикновено продават продукцията си индивидуално, като
я предлагат на пазарите или я продават на търговците. Липсата на опит
и знания за маркетинга, както и доставянето на малки количества
несортирана продукция се отразява неблагоприятно върху цената на
производителите и се засилва тяхната несигурност. От друга страна,
преработвателите понасят значителни загуби от доставяните дребни
партиди нееднородна продукция.
Целта на мярката по САПАРД "създаване на организации на
производителите" е да се засили пазарната сила на производителите за
постигането на по-справедливи цени и по-висока доходност на
продукцията.
Тази цел се предвижда да бъде достигната чрез:
• обединяване усилията на производителите за съвместно предла-
гане на продукцията на пазара, включително и чрез централизация на
продажбите, подготовка за продажба и доставка до големи купувачи;
• насърчаване на пазарната прозрачност;
 • адаптиране на стандартите за определените видове продукция и
ефективна стандартизация по всички етапи на пазарната верига;
• развитие на практики, свързани с допълнителна обработка на
продукцията (пакетиране, сортиране, съхранение и др.).
За целта организациите на производителите трябва да въведат в
своя устройствен акт, подписан от отделните членове:
• общи правила за продукцията - в частност за нейното качество;
• общи правила за доставката на продукцията на пазара;
• общи правила за информацията относно наличностите и очаква-
ната реколта;
• членовете реализират цялата си продукция или предварително
определена част от нея чрез организацията на производителите.
В съответствие с изискванията на националното законодателство
организациите на производителите трябва да имат такъв правно-
организационен статут, който им позволява да придобиват права и да
поемат задължения.
За организациите на производителите са определени минимални
размери за годишния обем на пазарната продукция по видове продукти.
Помощите се предоставят само на организации на
производителите, признати след 1- януари 2000 г. Те се отпускат само за
първите пет години от датата на одобряването на проекта.

Външнотърговска селскостопанска политика

България е била значителен нетен износител на непреработени и
преработени селскостопански продукти. Основните й приоритети в
износната листа са били вино, тютюн, цигари, плодове и зеленчуци, а
понякога пшеница и слънчогледово семе. Поради трудностите на
преходния период обемът на външнотърговския ни стокооборот и
особено на износа силно се намали. Промени се и структурата на износа
с намаляване дела на преработените продукти и увеличаване износа на
селскостопански суровини, което е неблагоприятно за страната.
Географската структура на търговията се преориентира от Русия и
новите независими държави от ЕС и други западни страни. По-
конкретните причини за намаляването на селскостопанския износ са
свързани както с намаленото производство и влошеното качество на
продукцията, така и с подчиняването на търговския режим за износа
предимно на решаването на вътрешните ценови и пазарни проблеми
чрез налагането на редица ограничения. Допълнителни причини са
липсата на пазарна инфраструктура, на пазарна информация,
нетарифните бариери на страните вносителки.
През изминалия период вносът на селскостопански продукти е бил
регулиран с широк набор от механизми: облагане с обикновени мита,
налагане на импортна такса, определяне на импортни квоти или стой-
ностни контингенти за безмитен внос или с намалени мита, определяне
на минимални цени за вносните стоки, лицензиране на вноса, регистра-
ция на вноса. Разработени са и нормативни документи за налагане на
антидъмпингови мита, но на практика не са прилагани.
Минималните импортни цени се определяха до границата на
страната и бяха насочени главно към предотвратяване на нелоялния
внос и по-пълното събиране на митническите сборове. По договореност
със СТО от 1996 г. влезе в сила събирането на импортна такса в размер
на 5% от митническата облагаема стойност на всички стоки, с
изключение на енергоносителите, при ежегодно намаляване с 1%. Тя
имаше преди всичко фискален характер и по първоначална
договореност трябваше да изчезне през 2000 г., но с тенденцията за
либерализацията на търговията тя беше премахната в началото на 1999
г. (При внос на стоки в България размерът на митото зависи от кои стра-
ни идват стоките. В това отношение страните се разделят на четири
групи: Първа група включва страните, на които България, съгласно
договореностите в СТО, предоставя клаузата "най-облагодетелствана
нация". За тях е валидна първата колона на митническата тарифа. Те се
наричат още преференциални мита. Тази група мита и в бъдеще ще
намалява съгласно договорените периоди и стъпки със СТО.
Втора група обхваща страните, които при внос на български стоки
прилагат клаузата "най-облагодетелствана нация". Тези мита се наричат
"общи мита". За тях е валидна втората колона на митническата тарифа.
Трета група включва страните, които при внос на български стоки,
не прилагат клаузата "най-облагодетелствана нация". За стоките, идва-
щи от тези страни, размерът на митото от втората колона на
митническата тарифа се удвоява.

Четвърта група включва страните, които България е признала за

слаборазвити. Критерият е средният доход на глава от населението.
Вносът на стоки от тези страни не се облага с мита. Той възлиза на
около 5%. В сравнение с други страни в преход България осигурява на
тези страни по-добър достъп на своите пазари, като значително е по-
широка номенклатурата на внасяните стоки и е по-голяма
преференциалната разлика в митата.
Износният режим за селскостопанските стоки също включва широк
набор от механизми: експортни квоти и такси, минимални експортни
цени, лицензиране на вноса, разрешителен и регистрационен режим.
Минималните експортни цени през 1992 и 1993 г. бяха насочени срещу
износа на национален доход, което се обуславяше от значително по-нис-
кото равнище на вътрешните цени от международните и възможността
да се продава по занижени цени.
Външнотърговският режим се характеризираше с висока нестабил-
ност, което затрудняваше дейността на икономическите агенти. Така
например ПМС 266 от 1995 г. за режима по вноса и износа, което се при-
лагаше през 1996 и 1997 г., е било изменяно и допълвано 27 пъти.
Във връзка със задълженията на България, поети към СТО,
Световната банка и МВФ, както и произтичащи от присъединяването на
България към различни Конвенции и международни споразумения от
1997 г., бяха започнати различни промени във външнотърговския режим
в посока на либерализация на търговията.
Предимство на действащия външнотърговски режим е, че той
става стабилен и предвидим. Временните пазарни проблеми ще се
разрешават с допустими от СТО промени във външнотърговския режим,
който ще се приема с отделен акт на Министерския съвет.
 Българските правителства през преходния период положиха
значителни усилия за разширяване на пазарите за българските стоки, в
т.ч. и за селскостопанските стоки. Сключени са търговски споразумения с
ЕС, Европейската асоциация за свободна търговия (ЕФТА),
Централноевропейската асоциация за свободна търговия (ЦЕФТА), както
и редица двустранни споразумения. Най-голямо значение за страната
има Европейското споразумение за асоцииране на България към ЕС,
подписано през 1993 г. с 10-годишен период на действие. Концесиите,
дадени от ЕС, покриват почти 80% от българския селскостопански
експорт. Процесът на либерализация на търговията е асиметричен,
което се изразява в това, че ЕС предоставя на България по-големи
квоти, с по-голяма степен на редуциране на митата, предприето в по-
кратки срокове в сравнение с ангажиментите на България към ЕС.
Въпреки увеличението на търговските потоци между ЕС и България,
големите очаквания в началото на 90-те години не се реализираха. През
периода 1993-1998 г. селскостопанският експорт за ЕС се увеличи само с
24%, въпреки че тръгваше от ниска база (базисният период за
Споразумението беше 1989-1991 г., който поради настъпилите
политически събития, не беше най-представителен за взаимните
търговски връзки). По-голямата част от преференциалните квоти
практически-е неизползваема поради високите санитарни и хигиенни
изисквания на ЕС, на които България на този етап не може да отговори.
През юли 2000 г. между България и ЕС е сключено ново споразумение за
двустранен безмитен внос на свинско, птиче месо и колбаси, но е много
вероятно и то да има същата съдба, тъй като посочените причини за не-
изпълнение на предишните договорености не могат да бъдат отстранени
в кратък период. Понастоящем ЕС поема около 1/3 от българския износ
на преработени и непреработени селскостопански стоки и осигурява над
50% от българския внос. По-нататъшните мерки за стимулиране на
българския износ и разширяване достъпа на българските стоки и услуги
до световните пазари са залегнали в разработената "Външнотърговска
стратегия на Република България".
 36. Анализ на пазарите на земеделски и хранителни
продукти.Търсене и предлагане на земеделските и хранителните
продукти. Особености на пазарите за земеделските и хранителните
продукти, Основни мотиви на търсенето на хранителните продукти.
Тенденции в търсенето на хранителни и земеделски продукти

Търсеното количество хранителни и земеделски продукти се

поражда от наличието на купувачи, които желаят и могат да купят при
определени условия. На пазара се явяват купувачи с определени
предпочитания към видовете и качеството на стоките, техните цени и
други специфични характеристики и продавачи на стоки с желание да ги
продадат при определени цени.
Търсеното количество на дадена стока е това количество, което
ще бъде закупено за определен период при установилата се на пазара
цена. Пазарното търсене е търсеното количество от дадена стока от
всички потребители.
Функцията на пазара се заклюва в това да свърже купувачи и
продавачи, които желаят да разменят стоки и пари. Счита се, че
пазарът изпълнява успешно функциите си, ако не е възможно да се
закупи една стока и веднага да се продаде на по-висока цена. В
противен случай купувачите биха плащали повече за една стока, от
която се нуждаят, а продавачите биха получавали по-малко блага.
Върху обема и структурата на платежоспособното търсене
оказват влияние много фактори: социални, икономически, демографски и
природни.
От социалните фактори най-голямо значение имат равнището
на производство и в резултат на това формиралото се
разпределение на материалните блага, социалната структура на
обществото, националните и битовите особености, социалното
осигуряване, осъществяваните социални правителствени програми и
др.
Икономическите фактори, които оказват влияние върху
платежоспособното търсене, са равнището на развитие на
националната икономика, равнището и съотношението на цените на
стоките за потребление, паричните доходи на населението и др.
Демографските фактори оказват най-голямо влияние чрез
числеността на населението, неговата възрастова и професионална
структура, съотношението между градско и селско население и др.
Няколко са променливите величини, които оказват влияние върху
количеството на търсените стоки: цената на самата стока, равнището
и разпределението.
Зависимостта на търсенето на земеделските стоки от тези
фактори може да се изрази чрез функцията на търсенето с помощта на
следната формула:

Q d = f ( Pp, P1 = … Pn, Y, N, T, G )
Където:
Qd – количеството на търсената земеделска стока за даден
период
Pp – цената на земеделската стока
Pp…Pn – цените на стоките, допълващи или замествани
Y – средният доход на човек от неселението
N – броят на населението
T – вкусовете и предпочитанията на консуматорите
G – разпределението на дохода на населението

Тъй като количеството на търсения земеделски продукт зависи от

тези фактори, то това количество може да се приеме за зависима
величина (променлива), а факторите, от които търсенето зависи, могат
да се приемат за независими променливи. Обикновено мярката, с която
се измерва промяната на търсенето, настъпило вследствие промени в
независимите променливи, се нарича еластичност и се определя като
отношение на процентните промени в количеството на търсенето на
земеделската стока към процентните промени в независимите
променливи величини.
Настъпващите промени се изразяват в процент, за да може
зависимостта между търсенето и факторите, от които то зависи, да се
измерва независимо от мерните единици, в които се измерва търсенето
на земеделската стока и определящия го фактор. Количествено
еластичността се измерва чрез т.н. коефициент на еластичност.
Коефициенти на еластичност се изчисляват само за факторите цена на
земеделския продукт (ценова еластичност на търсенето), цени на
продуктите заместители или допълващи (смесена ценова еластичност) и
еластичност на търсенето от дохода ( доходна еластичност ).
Под предлагане на земеделски продукти се разбира количеството
продукти, което земеделските производители желаят да доставят на
пазара за определен период от време. Предлагането на земеделските
продукти има три характерни особености:
- неконтолируеми промени в неговия обем вследствие на
влиянието на климатичните фактори
- бързо увеличаване на предлагането вследствие прилагане
достиженията на научно-техническия (технологичен) прогрес
- сезонност на предлагането на земеделските продукти
Някои от по-важните фактори, които влияят върху предлагането на
земеделските продукти, са следните:
- цената на самия продукт, и то както пазарната му цена в
момента, така и очакваната му пазарна цена в бъдеще
- разходите за производството на продукта и тяхната структура
- цените на другите продукти, които производителят може да
произведе с ресурсите, с които разполага, вместо съответния продукт
- равнището на технологията за производството на продукта
- мотивацията на производителите, например дали произвеждат с
цел получаване на печалба или за да осигурят своето преживяване
Пазарът на дадена стока са всички хора и фирми, които я купуват,
продават или произвеждат. Пазарът е съвкупност от индивиди, някои от
които имат желание да купят, а други да продадат определена стока или
услуга. Три основни характеристики имат пазарите:
1. Определен продукт (стока) – няма пазар въобще, а има
пазар на конкретна стока – например пазари на домати, пипер, пшеница,
мляко, яйца и т.н. Възможна е различна класификация на пазарите на
земеделски продукти според степента на тяхната обобщеност –
например пазар на свински котлети, пазар на свинско месо, пазар на
месо, пазар на земеделски продукти.
2. Втората основна характеристика е пространството, което
заема конкретния пазар. Купувачите и продавачите, образуващи пазара
на дадена стока, са разположени в определено пространство.
Обикновено пространството, което даден пазар на земеделски и
хранителни стоки заема, се определя с помощта на “ ценови
повърхности “, т.е. за един пазар се приема територия, на която дадена
стока се предлага на еднаква цена, плюс или минус необходимите
транспортни разходи между различните части на тази територия. Това
разпадане на територията на дадена страна на различни пазари,
покрити от определени ценови повърхности, е нещо нормално за
пазарната икономика.
3. Купувачите и продавачите на пазара на дадена стока
обикновено не извършват сделките помежду си по едно и също време, а
за даден период от време. Затова пазарите обхващат обикновено не
само определена географска територия, но и хронологически определен
период от време.

Съществува обща закономерност в икономиката за намаляване на

търсенето на дадена стока при повишаване на нейната цена и обратно –
увеличаване на търсенето при намаляване на цената на стоката.
Промените в търсеното количество стоки на пазара, предизвикано от
промените в цените, се измерва с коефициенат на ценова еластичност
на търсенето. Изчисляването на този коефициент става по формулата:
 Еp= % промени в количеството на търсените стоки
% промени в цената на същата стока

където Еp е коефициент на ценова еластичност на търсенето

Зависимостта между търсенето и цената може да се изрази в

таблична форма – познато като таблица на търсенето и като графика –
крива на търсенето. Когато абсолютната величина на коефициента на
еластичност на търсенето е равна на 1 се казва, че търсенето е
нормално. При него процентното изменение в търсенето на стоката е
равно на процентното изменение в цената на стоката. Когато
коефициентът е по-голям от 1, се говори за еластично търсене, т.е.
търсенето се изменя по-бързо от цената. Когато коефициента на
еластчиността е по-малък от 1, се говори за нееластично търсене
(цената се променя по-бързо от търсенето ).
Важна особеност на земеделските и хранителните стоки е, че
търсенето им е много по-малко чувствително към промените в цените
им, отколкото на повечето други стоки. Затова се казва, че тяхното
търсене е нееластично, което означава че всяко увеличаване на цената
е съпроводено от много по-малко по размер намаляване на търсенето.
На някои земеделски и хранителни продукти еластичността е
сравнително по-висока – на растителните и животинските масла, овче,
агнешко месо, но търсенето на други като царевица, ориз, фуражно
зърно и особено пшеница е практически нееластчино спрямо
развнището на пазарните им цени. Това означава, че при увеличаване
на цените им тяхното търсене намалява много по-малко, отколкото е
намалението на самите цени.
От общата закономерност за намаляване на търсенето на
земеделските продукти при повишаване на техните цени, макар и
нееластично се наблюдават и някои изключения, при които с
повишаване на цените на стоките, се повишава и тяхното търсене. Този
парадокс се наблюдава при няколко случая :
- в период на обща икономическа криза въпреки повишаване
цените на някои стоки от първа необходимост – хляб, картофи и др. се
наблюдава и увеличаване на търсенето им. Това се дължи на
намаляване на реалните доходи на населението, което ограничава
потреблението на други стоки за сметка на стоките от първа
необходимост.
- Понякога повишаването на цената на дадена стока се приема
от купувачите като сигнал за бъдещо по-голямо увеличаване на цената.
В тези случаи за кратък период от време търсенето на тази стока може
да се увеличи независимо от увеличената цена.
- При някои престижни стоки цената може да се приеме като
показател за качество и търсенето да се увеличи с увеличаване на
цената. Това се наблюдава основно при някои марки вина с контролиран
произход.
Земеделските продукти се реализират чрез цяла верига междинни
звена. Затова промените в търсенето се усещат от непосредствените
земеделски производители в зависимост от начина, по който се
определя частта от крайната цена, оставаща в междинните звена.
Когато частта от крайната цена, която остава в междинните звена,
е фиксирана и неизменна, ценовата еластичност на търсенето е по-
голяма при крайната цена (цената на дребно), отколкото при цената на
производителя. Всяка промяна в търсенето на даден земеделски
продукт се чувства най-непосредствено от крайния търговец и той ще е
активната страна за промяна на цената, която се получава от
замеделския производител.
Когато частта от крайната цена, която остава в междинните звена,
не е фиксирана, а представлява процент от крайната цена, то
еластичността на търсенето по отношение на двете цени ( крайната цена
на дребно и цената на производителя на този продукт ) е еднаква. Това
означава, че земедлските стопани в този случай ще чувстват
непосредствено промените в търсенето на земеделските продукти.
Нееластичното търсене на земеделските продукти предизвиква
много често по-голямо процентно спадане на пазарните им цени при
увеличаване на тяхното предлагане, отколкото е самото увеличаване на
производството. Така при пазара на земеделските стоки се наблюдава
още един парадокс: земеделските производители считат, че като
увеличават производството си, ще увеличат пропорционално и доходите
си. Но когато увеличеното производство се сблъска на пазара с
нееластичното търсене, цените спадат повече, отколкото се е увеличило
производството, и общите доходи на производителите намалчват.
Затова много често в пазарно функциониращото земеделско
производство при лоша от производствена гл.т. година производителите
могат да получат по-големи доходи, отколкото при много добра година и
голямо производство.
Този парадокс показва, че съществуват противоречия между
интересите на отделния земеделски производител и на земеделските
производители като цяло. Малкият обем продукция, който произвежда
индивидуалният земеделски производител в сравнение с общо
произведената земеделска продукция, не му позволява да влияе върху
пазарната цена. Той може лесно да продаде своята продукция и без да
налалява цената, по която я предлага на пазара.
От друга страна, производителят разбира, че ако не реализира
своята продукция, това също не влияе на пазара. Така когато
производството на един земеделски продукт е рентабилно и
производителят знае, че не може да влияе на пазарната цена,
единственият му начин да увеличи печалбата си е чрез увеличаване на
производството. Но тъй като всички стопани се стремят към това, така се
увеличава общият обем на произвежданата продукция, което снижава
пазарните им цени и намалява печалбата на индивидуалния
производител.
Затова самите особености на земеделското производство и на
търсенето на земеделските стоки, които са причина за появата на този
конфликт между интересите, изискват обединяването на земеделските
производители в регионални национални съюзи, които да могат да
влияят върху производството и пазарите в интерес на своите членове.
 Зависимостта между търсенето на една стока и промяната на
цените на други стоки се нарича смесена ( кръстосана ) еластичност. Тя
се определя по следната формула:

Ект= % промяна в търсенето на стока А

% промяна в цената на стока В

където: Ект – коефициент на кръстосана еластичност на търсенето

Тази зависимост може да бъде положителна или отрицателна. За

положителна се счита зависимост, при която с повишаване на цената на
стока Б се увеличава и търсенето на стока А. Обратно, отрицателна е
зависимостта, при която с повишаване на цената на стока Б се намалява
търсенето на стока А. Стоките, които имат положителна смесена
еластичност, се наричат стоки заместители – например маслото и
маргаринът. Увеличаването на цената на маслото ще увеличи търсенето
на маргарин. Стоки с отрицателна смесена еластичност се наричат
допълващи стоки. Например някои видове сирена се произвеждат
основно за приготвянето на пици. Намаляване на цената на пиците ще
предизвика повишено търсене не само на пици, но и на тези сирена.
Особено силно влияние върху търсенето на земеделските стоки
оказват цените на стоките, които са техни заместители. Макар че като
цяло земеделските и хранителните стоки са незаменими и тяхното
търсене като цяло е нееластично към цените им, то между отделните
земеделски и хранителни продукти има значителна заместимост. Това се
отнася главно за различните видове меса, плодове и зеленчуци, хляб и
хлебни изделия и т.н. Например, въпреки че от хранителна и особено от
вкусова гл.т. различните видове плодове са несъпоставими, те са силно
заместими и повишаването на цените само на някои видове плодове ще
увеличи употребата на други, чиито цени са останали неизменни. Така
горната граница на българските плодове, които се предлагат на пазара –
ябълки, круши и др. ще зависи от цената на цитрусовите плодове.
Ако цената на ябълките се повиши над цената на портокалите,
естествено е, че значителна част от купувачите ще намалят своите
покупки на ябълки и ще се насочат към портокалите. Затова
земеделските производители, когато предлагат своите продукти и
особено тези, които изнасят директно на пазара, трябва да имат
предвид, че потребителите често са склонни към замени в зависимост от
равнището на цените на взаимозаменяемите стоки.
Една особеност на земеделските стоки, която е много важна за
земеделските производители, е тази, че тези продукти са практически
неразличими за потребителите п отношение на това, кой ги произвежда.
Купувачите търсят хубави домати и купуват тези домати, за които
отношението цена-качество е най-изгодно за тях, без да се интересуват
точно кой ги е произвел. На пазара на хранителните продукти
обикновено търговците на дребно и преработвателните фирми се
стремят да намалят този ефект на заместване на взаимозаменяемите
стоки. Това се постига чрез идентификация на стоките чрез определена
марка (търговска или на производител). По този начин се търси
възможност да се стимулира верността на потребителя към дадена
марка. Напитките “ Кока кола “ и “Пепси кола “ са напълно заместими по
отношение на потребностите, които удовлетворяват, но трайно
установените търговски марки на тези стоки са довели до
разграничаването им от потребителите, които обикновено имат
определени предпочитания към някои от тях.
Подобно разграничение е много трудно или почти невъзможно да
се постигне при земеделските продукти, но всяко разграничаване на
продукта на един производител от другите подобни продукти по някакъв
признак – район на производство, екологични качества и др. – ще
направят този продукт по-лесно продаваем.
Търсенето на земеделски и хранителни стоки се влияе
съществено от равнището на доходите на консуматорите. Зависимостта
между търсенето и доходите се изразява чрез еластичността на
търсенето от доходите, чието количествено определяне може да се
извърши чрез формулата:

Еb= % промяна в търсенето на дадена стока

% промяна в дохода на купувача

Eb – еластичност на търсенето

На практика продукти като месо, плодове, зеленчуци, хляб и други

представляват стокови групи от различни по качество отделни стоки.
Разходите за храна може да се увеличават, без да нараства
физическият обем на стоките, които се купуват (чрез купуване на по-
качествени стоки от стоковата група). Затова много често вместо горната
формула за установяване зависимостта на търсенето на земеделските и
хранителните продукти от равнището на дохода се използва формулата:

Еb= % промяна в разходите за храна

% промени в общите разходи

Еb – еластичност на търсенето

Обикновено с увеличаване на доходите нарастват и разходите за

храна, но с по-бавен темп от увеличаване на общите разходи. Това
довежда до промяна на структурата на разходите на потребителите.
Колкото са по-високи доходите на потребителите, толкова по-малка част
процентно от тях се отделя за храна.
Като цяло търсенето на земеделските и хранителните стоки
реагира много по-слабо на промените в доходите в сравнение с
повечето други стоки. Причина за ниската им доходна еластичност са
сравнително ограничените граници, в които се движи потреблението им.
Долната граница на потреблението им се определя от незаменимостта
им, а горната граница се определя от физиологичните нужди на човека.
Ниската доходна еластичност на търсенето на земеделските и
хранителните стоки ги определя като пазари със стабилен размер,
независимо дали доходите се увеличават в период на икономически
подем, или намаляват в период на икономическа криза. Това прави
земеделието и хранителната промишленост привлекателни сектори за
вложения в период на криза, когато високоеластичните спрямо дохода
сектори на икономиката са в криза.
Търсенето на различните земеделски и хранителни стоки реагира
по различен начин на промените в доходите. По отношение ня начина,
по който реагират на увеличаване на доходите, стоките могат да се
разделят на три групи:
- малоценни продукти – те имат отрицателна еластичност
спрямо дохода, т.е. търсенето им се намалява с увеличаване на
доходите, и обратно. Това са обикновено стоките от първа необходимост
– хляб, брашно, картофи, захар и други.
- нормални продукти – те имат положителна еластичност до
определено равнище на потреблението. Това означава, че тяхното
търсене се увеличава при увеличаване на доходите до достигане на
границата на физиологичните нужди. Към тази група спадат месото,
плодовете, зеленчуците и др.
- луксозни продукти – тяхната положителна доходна еластичност
е ограничена само от равнището на доходите. Към тази група се отнасят
бижута, дрехи и други стоки на разкоша и практически в нея няма
земеделски и хранителни стоки.
Зависимостта между промените в доходите и промените в
търсенето на земеделските и хранителните стоки зависи изключително
много от достигнатото равнище на дохода на отделното домакинство.
Основните закономерности, които се наблюдават между
търсенето на земеделските и хранителни стоки и разпределението на
доходите, са следните:
- за групите от населението с високи доходи потреблението на
хранителни продукти в значителна степен се превръща от процес на
задоволяване на жизнените потребности в процес на доставяне на
удоволствие от тяхната консумация. Затова върху потреблението на
тези доходни групи голямо влияние оказват предразсъдъците, обичаите
и рекламата.
- За групите от населението с високи доходи все по-голямо
значение придобиват услугите, които придружават съответните стоки
като опаковка, начин на приготвяне и поднасяне. Земеделските стопани,
особено тези, произвеждащи плодове и зеленчуци, кото се стремят да
достигнат до крайните консуматори, трябва да се съобразяват с тези
изисквания на домакинството с високи доходи. Предлагането само на
висококачествени, добре почистени и подредени стоки е единственият
начин да се привлече вниманието на тази група потребители.
- При групите от населението с високи доходи се увеличава
потреблението на хранителни продукти извън дома.
- Всичко това показва, че разпределението на доходите между
населението в отдлните райони става все по-важен фактор за
производителите и търговците на земеделски и хранителни продукти.
Това разпределение силно влияе върху вида на продуктите, които могат
да се продават, т.е. за които съществува търсене. Когато в определен
район преобладават домакинства с ниски доходи или в района като цяло
спадат доходите на населението, се увеличава търсенето на основните
хранителни продукти. Върху търсенето в тези райони по-голямо влияние
оказва цената на стоките, отколкото качеството и опаковката. Търсенето
на ранни плодове и зеленчуци е ограничено. Поради проявяващата се
склонност към самозадоволяване на домакинствата с по-ниски доходи
пазарът на земеделските и хранителните стоки е по-ограничен и малък
по размер.
Обратно, в райони, в които преобладават домакинства с по-високи
доходи, и в периоди на икономически подем се увеличава търсенето на
висококачествени и разнообразни храниотелни продукти. Независимо, че
отдлят по-малък относителен дял от своите доходи за храна,
домакинствата с по-високи доходи оравят в абсолютен размер повече
разходи за храна. Затова фирмите, занимаващи се с преработка и
търговия с хранителни стоки, обикновено отделят повече усилия и
ресурси за задоволяване на нуждите а домакинствата с по-високи
доходи.
С нарастване на населението се увеличава и търсенето на
земеделски и хранителни стоки като цяло, въпреки че търсенето на
човек от населението може да остане неизменно. Затова наред с
равнището на доходите броят на населението е най-важният фактор за
определяне размера на пазара на земеделски и хранителни стоки.
От анализа на факторите, влияещи върху търсенето на
земеделските и хранителните стоки и динамиката на броя и структурата
на населението, се налагат няколко важни извода:
- обща закономерност за развитите страни е по-бързото
увеличаване на производството на земеделските продукти в сравнение с
увеличаване на броя на населението. Тази закономерност, както и
ниската еластичност на търсенето на хранителни стоки спрямо техните
цени и спямо доходите на населението, определя и бавното нарастване
на пазара на земеделските и хранителните продукти. За разлика от
високотехнологичните отрасли на промишленостра, част от услугите и
информационните технологии на този пазар нарастват бавно и главните
промени в него се съъстоят от заместването на едни хранителни
продукти с други – по-качествени и екологично съобразни.
Средносрочните пазарни перспективи пред земеделието и
хранителната промишленост в България са благоприятни, а нрасналото
търсене от своя страна ще стимулира производството, инвстиците и в
крайна сметка ще повиши и доходите на заетите в тези отрасли:
- бавното нарастване на населението в България и спадането на
раждаемостта показват, че в бъдеще ще се увеличава относителният
дял на възрастните и старите хора. Тези групи имат по-нисък среден
доход, живеят в по-малки по размер домакинства, консумират по-малко
храна и по-рядко се хранят извън дома.
- Броят на членовете на едно домакинство в страната постепено
намалява – намалява броят на децата в семейството, увеличават се
семействата с един родител и броят на самотните хора. Увеличаването
на разнообразието в броя на членовете на домакинствата и видовете
домакинства означава и увеличаване на разнообразието на
йранителните навици. Производителите и търговците на хранителни
продукти все повече ще се сблъскват с голямото разнообразие в
търсенето на техните продукти и все повече трябва да се начочват към
производството и предлагането на по-малки по пбем, но много по-
разнообразни по количество, степен на обработка и начин на опаковане
продукти.
- С настъпването на икономическото оживление в България все
повече ще се намалява броят на заетите с тежка физическа работа.
Това ще определи и увеличаване на търсенето на храни, богати на
белтъчини и витамини, и ще се намалява търсенето на
вискококалорийни продукти.
- Независимо от промените в икономическата обстановка,
настъпили в страната след 1990г., в бъдеще едва ли ще може да се
очаква значително намаляване на броя на работещите жени. Това ще
определя пазара на удобните за приготовление полуготови и замразени
храни като един перспективен и все по-увеличаващ се по размер пазар в
България.
- В бъдеще ще се запазят някои различия в начина на хранене,
предизвикани от етнически и религиозни фактори. Това ще оказва
влияние върху пазрните стратегии на фирмите в хранителния бизнес.
Вкусовете и предпочитанията на консуматорите влияят
съществено върху търсенето ба земеделските и хранителните стоки, но
не съществуват задоволителни методи за измерване на влиянието на
промените в тях върху търсенето. Затова обикновено влиянието на този
фактор се измерва като всички промени в търсенето, които не могат да
се обяснят с промени в другите фактори, се отнасят към влиянието на
промените във вкусовете и предпочитанията на консуматорите.
Увеличената мобилност на хората през последните години
промени съществено някои техни вкусови предпочитания и оказват
съществено влияние върху търсенето на земеделски и хранителни
стоки, с което земеделските стопани и агробизнесмените трябва да се
съобразяват. Увеличи се и все повече ще се увеличава потреблението
на нетипични за българската кухня продукти и ястия. Търсенето на
цитрусови плодове, млечни продукти като френски и немски сирена,
италиански тестени изделия, бързото разпространяване на заведения за
бързо и типизирано хранене, които имат специфични изисквания към
доставяните им продукти, ще се увеличава и в бъдеще. Цените на тези
продукти ще се превръщат все повече в горна граница за увеличаване
на цените на аналогични български традиционни продукти, т.е. тези
продукти се явяват все по-важни заместители на българските продукти.
Разширяването на потреблението на тези нетипични за нашата кухня
продукти ги определя като перспективен пазар и всяка възможност за
тяхното производство от български производители ( например на други
видове сирена освен традиционното българско бяло саламурено
сирене ) ще води до добри печалби.
С повишаване на жизненото равнище и появата на по-голям брой
платежоспособни клиенти ще се засили търсенето на екологично чисти и
диетични хранителни продукти, което ще позволи някои земеделски
производители да се специализират в тези прозиводства.
Сезонните промени в търсенето на земеделските и хранителните
стоки се определят както от съществуващата сезонност в
произовдството, така и от сезонност в потреблението. Основното
производство на плодове и зеленчуци е в края на лятото и есента.
Голямото предлагане през този период снижава цените им и увеличава
тяхното търсене и респективно потребление. Високите им цени през
зимно-пролетните месеци намаляват търсенето и свеждат
потреблението им до символични количества.
Сезонността в търсенето и потреблението се определя и от
съществуващите традиции и обичаи. Традиционно се увеличава
търсенето и потреблението на агнешко месо през месеците април и най.
Захарни и сладкарски изделия се търсят и консумират повече през
зимните месеци. Но не винаги увеличената консумация се появява на
пазара като увеличено търсене. Увеличеното потребление на свинско
месо през месеците декември, януари и февруари много често е за
сметка на домашно произведеното месо. Затова независимо че
консумацията през пролетно-летните месеци е п-малка, търсенето на
свинско месо и месни произведения (колбаси) на пазара през този
период е по-значително.

37, Теория на поведението на консуматорите. Фактори,

влияещи върху поведението на консуматорите. Типология на
консуматорите

Поведението на потребителите се проявява при търсенето,

закупуването, използването и оценяването на продукти, които
задоволяват техните потребности. То е непосредствено свързано с
вземането на решение за изразходване на собствените им ресурси
(пари, време, усилия) на пазара. Това предполага изучаване на цялото
многообразие на проявления на поведението: какво се купува, защо се
купува, как, кога и къде се купува, честота на купуване, начин на
използване и оценка на продукта.
Решаващият фактор за успеха на съвременния бизнес е
целенасоченото му ориентиране към задоволяване на потребностите на
клиентите. Филип Котлър в своята книга „Как да създаваме, печелим и
управляваме пазарите пише: „най-същественият принос на съвременния
маркетинг е, че помага на компаниите да видят колко е важно да
променят своето управление, като преместят центъра на тежестта от
продукта към пазара и потребителя”.
Изучаването на потребителското поведение е важен дял от
маркетинга. Изследването му е в непрекъснато развитие, с нови
хипотези за обяснение на фактите за купуване или некупуване от страна
на потребителите.
 Потребителското поведение е част от човешкото поведение, което
е ориентирано към сферата на потреблението. Човешкото поведение
обхваща цялостния процес на взаимодействие на индивида с неговата
обкръжаваща среда, което обуславя поведението му при всички видове
дейности - труд, учение, спорт и пр. То е своеобразно отражение на
неговата психична нагласа и доминиращо индивидуално настроение.
Покупката и последващата оценка на закупения продукт са съпроводени
с определени чувства и емоции- радост, разочарование,
удовлетвореност, положително очакване.
Тази сложност създава предпоставки да се изучава
потребителското поведение и да се прогнозира неговото развитие, както
и да се въздейства в определена насока.
Потребителското поведение е обект на комплексни изследвания,
тъй като се характеризира с различни аспекти - икономически,
психологически, социологически и други. То е и процес, в който
покупката е само определена част. Потребителското поведение започва
с формиране и осъзнаване на потребностите от определен продукт,
преминава през покупката и завършва с оценка на полезността на
закупеното. Поведението на потребителя е феномен с определени
закономерности на развитие при различии ситуации, дори и при
наличието понякога на хаотични потребителски ориентации.
В тесен смисъл потребителското поведение е самото решение за
покупка, изборът на конкретната стока или услуга.

Това включва решението на купувача какво и кога да купи,

отношението му към самия продукт, след като бъде закупен, т.е. в
процеса на потреблението му. Това означава, че потребителското
поведение е начинът, по който хората вземат решение покупка на
определена стока или услуга. Категорията потребител се свързва
предимно с процеса на потребление. Потреблението - това е процес,
който включва поредица от следни процеси: избор на стока или услуга,
покупка, използване (употреба), поддръжка на вещите, ремонт и
разпореждане”. Категорията клиент е по-близка до категорията
потребител. Клиентът е потребителят на продукцията на дадена
компания. Отделните параметри, определящи поведението на
потребителя, са взаимосвързани, динамични и с различна степен на
значимост.
Невъзможно е разработването на общовалиден модел на
потребителско поведение, поради спецификата на процеса. Трябва да
се изследват различните аспекти от потребителското поведение, които
същевременно да бъдат обвързани със спецификата на потребителя,
пазара и продукта, за да се постигне реален профил на потребителското
поведение, което да доведе до правилни маркетингови решения, от
страна на фирмата.
Многообразието от фактори, влияещи върху потребителя и
неговото поведение, се групират според два основни критерия:
 1. Тяхната природа и взаимовръзки: културни, социални,
ситуационни, психологични, личностни.
2. Начинът и характерът на въздействието им върху потребителя:
персонални и междуличностни, вътрешни (лични) и външни (околна
среда).
В теорията се срещат известни различия в схемите на групиране,
обхвата и съдържанието на факторите, влияещи върху потребителското
поведение. Но в по-голямата си степен факторите, влияещи върху
потребителското поведение, са еднакви или се припокриват, макар, че в
теорията няма общоприета класификация за тях.

38. Основни начини и форми на реализация на земеделските и

хранителните продукти. Пазари на едро- същност, роля и функции.
Събирателни пазари. Тържища и аукциони

Съществуващите маркетингови пътища за реализация на

земеделските стоки са много променливи и динамични. Основните етапи
като заготовка, първична и последваща преработки, търговия на едро и
дребно се извършват от различни пазарни агенти с използването на
различни пазарни институции и форми.
Земеделският стопанин може да реализира своята продукция чрез
различни канали и пазарни институции. Основните форми и канали на
реализация са следните:

Борси и борсова търговия със земеделски продукти

Това е най-висшето стъпало в еволюцията на пазарните
институции при реализацията на земеделските продукти. Като
организиран пазар те възникват в центровете на активна търговия, като
постепенно от пазар на налични стоки се превръщат в пазар за
форуърдни и фючърсни сделки с цел да се преодолеят отрицателните
черти на пазарите на налични стоки.
 Стоковите борси възникват през 15-16 век, като името си дължат
на холандския търговец Бьорс, около чиито дом се установяват първите
контакти, наподобяващи съвременните маханизми на борсова търговия.
Стоковите борси са членски организации. Търговските сделки се
сключват между членовете на борсата. Нечленове на борсата могат да
търгуват само чрез членове на борсата. Всяка борса сама определя
броя на членовете, специалните изисквания и правила по отношение на
техния прием и работа.
Борсата може да има пълни и частични членове. Това деления се
извършва според това дали членовете имат право да извършват сделки
с всички търгувани на борста стоки, или само с част от тях.
Членовете на борсата се приемат обикновено след полагане на
изпити или покриване на тестове за знанията им. Проучва се и
финансовото им състояние. За членство в борста а се плаща членски
внос, известен като купуване на място. Местата се купуват и продават и
цената им зависи от важността на съответната борса като средище за
търговия. Членството на борста дава следните права:
- право да се търгува на биорсата
- право на глса при избори и правото да бъде избиран в
различни борсови комитети
За груби нарушения членството се отнема. За нарушение се
считат:
- неспазване на правилата за водене на търговия
- пускане на слухове за изменение на цените
- непредоставяне на необходимите документи или сведения
при поискване от управителния съвет на борсата или от борсовия
комитет
- извършване насдлки от членове на борсите за тяхна
сметка, когато има поръчка от клиент
Борсата е организация, която не работи за печалба и членството в
нея не носи дивидент. Според характера на търговските операции, които
могат да извършват членоявете на борсата, те могат да се разграничат
на:
- търговци, които действат от свое име и за своя сметка
- посредници (брокери), които сключват сделки по поръчка
на продавачи и купувачи и за тази своя работа получават комисионна
Освен тези главни фигури в борсовата търговия участват още и
служители на фирмата, които функционират на борсата. Това са главно
телефонни служители, които получават поръчките по телефона, и
служители, които занасят поръчкие до брокера (бегачи).
Сключването на сделките се извършва на специлани места,
наричани борсови кръгове или борсови ями, в чиито граници се сключват
сделките. Обикновено на територията на борсата има някоплко кръга
или ями. Всеки кръг или яма е предназначен за търговия с точно
определена стока. При борсовия кръг всички участници са разположени
на едно равнище. При борсовата яма участниците са амфитеатрелно
разположени, като всяко стъпало означава определен месец на доставка
на контракта.
Класическата борсова търговия със земеделски стоки е
организирана по следния начин:
 Търговската дейност се провежда през определен период на
деня, известен като борсова сесия. Борсовата сесия се открива и
закрива със специален сигнал. Преди и след него не е позволено
извършването на сделки н борста. Получаваните поръчки по телефона
се записват, за да се отчита времето когато са получени и се изпращат
чрез куриера до борсовия кръг. Брокерите са длъжни да обявяват и
приемат поръчките си чрез викове. Като допълнение те могат да
използват и жестове при извършване на сделките. Потвърждаването на
сделката се извършва чрез кимване с глава и веднага след това всеки
брокер попълва специлана карта с информация за броя н изтъргуваните
контракти, търгуваната стока, месеца на изтичане на контракта, цената
на сделката, името на клиринговата къща, инициалите на брокера, с
който е сключена сделката и азбучен символ, показващ с точност до
половин час времето на сключване на сделката.
Земеделските стоки, които могат да се търгуват на стоковите
борси трябва да бъдат:
- хомогенни, за да могт отделните партиди от тях да са
напълно еднакви и заменими
- трябва да могат да се стандартизират, т.е. стоки с
определено качество да са еднакви
- търсенето и предлагането на тези стоки трябва да бъде
променливо; само така цените ще се променят във времето, което е
основна предпоствка за осъществяване на форуърдните и фючърсните
сделки на стоковите борси
- трябва да могат да се складират, за да могат да се
продават в месеците, за които се търгуват контракти за тях.

Търговия на едро
Търговците на едро наричаме фирмите, занимаващи се с
посредничество между производителите и търговците на дребно.Те
купуват от производителите или други доставчици в големи количества и
препродават на следващите звена по канала.В част от случаите те
продават и на крайни потребители, например на фирми, които включват
изделието в свой продукт. Необходимоста от включването на търговци
на едро в канала за разпределение произтича от факта, че те могат да
изпълняват по-добре и по-евтино в сравнение с другите възможни
варианти една или повече от описаните по-долу функции:
- Поддържане на богат асортимент от стоки, произвеждани от
различни фирми и различни отрасли.По този начин се облекчават
търговците на дребно, които иначе би трябвало да сключват договори за
доставка от десетки и стотици производители.
- Складово обслужване. По принцип нито производителите, нито
търговците на дребно могат да поддържат големи складови
стопанства.Това не е целесъобразно.
Производителят, който би поддържал на склад големи количества
от дадена стока, като правило изпада във финансова несъстоятелност,
защото му се нарушава баланса на приходите и разходите.Той трябва да
продава, за да получава средства, с които да си купува суровини и
материали за последващо производство. Ако блокира всичките си
седства в продукция на склад няма да има кой да му заеме нови
средства за оборотен капитал. Търговците на дребно по принцип не
могат да подържат големи складови наличности поради липсата на
достатъчна складова и търговска площ, липса на достатъчен оборотен
капитал и най-вече, защото тяхната основна задача е да поддържат
достатъчно богат асортимент от стоки.Търговецът на едро обикновенно
предоставя своеобразни буферни складове с голям капацитет и добра
организация, които гасят колебанията в търсенето и предлагането,
например по сезони.
- Дообработка - В някои случаи разфасоването на стоките
съобразно с изискванията на различните групи потребители се
предоставя от производителя на следващото междинно звено.
В случаите, когато следващото звено придобива и собствеността
върху стоките, дообработката може да включи и промяна на търговската
марка. Честа практика у нас бе качествени български вина да се изнасят
в цистерни за Германия,Франция и т.н., където ги използваха за купаж с
цел подобряване на качеството на техните вина в по-слаби години, а в
отделни случаи направо ги ботилираха и ги продаваха под собствени
търговски марки и при доста по-различни цени на дребно.
- Транспорт.За много стоки транспортните разходи представляват
голям дял в пълната себестойност на продукцията, ако производителят
доставя директно на потребителите или търговците на
дребно.Уедряването на партидите и преразпределението на доставките
във времето позволява тези транспортни разходи да се намалят
чувствително, а с това да се намали и цената на дребно.
- Търговска обработка.В много случаи разходите на
производителите за търговска обработка нарастват чувствително, ако се
продава чрез голям брой търговци на дребно.
- Финансиране.Почти винаги търговците на дребно се нуждаят от
финансова помощ под формата на кредити.Поради обема на своите
операции търговците на едро са в състояние да продават на кредит.В
много случаи те кредитират и производството.
- Поемане на част от риска.Много често рискът, например от
разваляне на стоката, не е за подценяване.Този риск може да се намали
чувствително от страна на производителя при продажба чрез търговец
на едро, който разполага с по-добро складово стопанство.В случаите с
бързо развалящи се, например хранителни стоки и черни метали,
стоките с повишен риск от кражби (цигари, алкохол, автомобили)
въпросът за складовото обслужване е съществен въобще за
съществуването на бизнеса.
- Маркетингова информация.Набирането на информация за
пазара и особено за конкурентите невинаги е лесна за изпълнение
задача.Поради своя дългогодишен опит и многобройни контакти,както и
поради факта, че сами се нуждаят от подробна информация за
потребностите и предпочитанията на потребителите, за да намалят
поемания от тях риск, търговците на едро са много полезни в това
отношение.
Както вече посочихме, в групата търговци на едро от
маркетингова гледна точка не се включват само съответните търговски
фирми.Ако производителят продава някаква окомплектовка на друг
производител, който от своя страна реализира продукцията си директно
или чрез търговци на дребно, този, който произвежда крайната
продукция, е вид търговец на едро в канала за разпределение на първия
производител. В общия случай под търговия на едро се разбира целият
комплекс дейности и услуги, свързани със закупуването, междинната
обработка и препродаването на стоки чрез други междинни звена по
канала до потребителя.

Тържища
Представляват пазарни средища, които са естествено
продължение на локалните пазари и селските панаири. На тях се търгува
с бързо развалящи се стоки, при които факторът време на предвижване
от приозводителите до потребителите е от жизнено значение – пресни
плодове и зеленчуци, риба, цветя и други.
Тържищата са предназначени за масова покупко-продажба на
стоки, разпределени в еднородни по качество партиди. Това показва, че
на тържищата се търгува със стоки – суровини или стоки с ниска степен
на преработка, т.е. недиференциран маркетинг.
Като стопанска единица обукновено тържищата се създават под
формата на акционерни дружества и се ръководят от изборни органи,
които се избират от участниците в акционерното дружество. Основни
акционери са местната община, банки, крупни производители и търговци,
частни инвеститори. Тържищата се създават до големите градски
центрове с цел непосредственото им снабдяване с бързоразвалящи се
земеделски продукти. Тържищните фирми работят на самоиздръжка, но
не преследват печалба и много често получават дотации от общините
или правителството. Те притежават земята, сградите, търговската площ,
хладилни и обикновени складови помещения, помещения за доузряване
на някои плодове, пунктове за сортиране и опаковане, паркинги,
контролни лаборатории и т.н. Тържищата могат да протежават и малки
преработвателни предприятия, но обикновено транспортните средства
са на търгуващите на тържището. На тържищата стоките са изложени и
са достъпни за купувачитеи се получават непосредствено след скл’чване
на сделките. Има и тържища, на които се демонстрират само мостри от
търгуваните стоки.
Тържищните фирми не се занимават с физическата покупко-
продажба на земеделските продукти. Те се издържат от наеми за
отдаваните помещения и търговски площи, както и от такси за
различните услуги, които извършват. Основните принципи на
функциониране на тържището, както и размерът и начинът на плащане
на наемите и таксите се определят от вътрешен правилник на
тържището.
Наемателите на тържището са търговци на едро, вносители и
износители, представители или посредници на преработвателни
предприятия и заведения за обществено хранене, оператори на пазари
на производителите и т.н. Обикновено за наемателите се определя
ограничение за максимална площ, която те могат да наемат с цел да се
насърчи конкуренцията и предотврати монополизмът. Тъй като на
тържищата се търгува със стоки, разпределени в еднакви по качество
партиди, е важно и наличието на техника за бърза и евтина
хомогенизация на партидите, добра организация за вземане на мостри и
контрол върху качеството.
Тържищата работят най-интензивно на разсъмване с цел още
сутринта стоките да бъдат продадени и да потеглят за магазинната
мрежа. Те не са предназначени за дълготрайно складиране и по-
голямата част от продукцията се продава за 1-2 дни.
Цените на тържищата се определят от търсенето и предлагането.
Обикновено ценообразуването е без формализирана процедура, въз
основа на индивидуално спазаряване между купувачите и продавачите.
При договаряне на цените търгуващите на тържищата се базират на
собствена информация за обема на поръчките, движението на цените от
предишния и в текущия ден и т.н. В някои отдели на тържищата е
възможно и явно наддаване при определяне на цените на някои стоки.
За движението на цените на тържищата се издават бюлетини.
Някои тържища разполагат и с автоматизирана система за регистрация
на сделките и цените и за връзка с други тържища в страната. Но не
трябва да се забравя, че цените на тържищата са за точно определен
момент, за определено количество и качество на стоката, получени от
определен тип сделка. Затова механичното сравняване на цените на
отделните тържища може понякога да бъде подвеждащо.

Аукциони
Те са възникнали на базата на традиционните седмични пазарни
средища и селските панаири. Подобно на тържищата те са
предназначени за масови покупко-продажби на стоки, разпределени в
еднородни по качество партиди. Аукционите са типични за реализация
на живи животни, цветя и др. основната рзалика меду аукционите и
тържищата е в начина на договаряне на сделката.
При тържищата се извършва индивидуално сшпазаряване между
купувачите и продавачите, докато при аукционите определянето на
цените и договарянето на сделката се превръщат в публичен търг.
В световната практика са се наложили два основни метода за
определяне на цените при аукционите:
- англо-саксонска система на постепенно наддаване и спечелване
на търга от купувача, предложил най-високата цена – наддаването на
тези аукциони е много неуловимо – леко кимване, повдигане на пръст и
т.н.
- холандска система на постепенно снижаване на цените и
спечелване на търга от купувача, който пръв е оповестил публично
намерението си да купи на достигнатото ценово равнище – тази ситема е
позната и под името “ часовников аукцион “, защото традиционният
начин на показване на цената е циферблат, като часовниковата стерлка,
показваща равнището на цената, се контролира от аукционера. Пред
купувачите има оборудвано табло и с натискането на бутон върху него се
спира стрелката на часовника, което се счита за обявено намерение за
закупуване.
Като пазарни средища аукционите могат да се използват за
покупко-продажба на различни видове земедеслки стоки, но на практика
те се използват за продаване главно на живи живтони. На аукциона
всяка категория животни се продава отделно. Угоените животни се
продават, като цената се определя на единица тегло. Животните за
угояване се продават чрез цена на една глава. Животните могат да се
продават поединично или на групи, сподер желанието на продавача и
традициите на съответния аукцион.
Смяната на собствеността, извършваща се при покупко-
продажбата на аукциона, се контролират от аукционер, който извършва
оценката на животните, приема наддаванията и извършва крайната
продажба. Той е служител на аукциона и е финален арбитър на всички
спорове. Аукционът се издържа чрез вземане на комисионни върху всяко
животно, продавано на него. Обикновено комисионната се заплаща от
продавача, а не от купучава.
Предимства на аукционите:
- всички купувачи виждат какво се продава, правят своите
оценки, значт койи на каква цена купува животните. Това означава, че се
постига прозрачност на пазара, което е основна предпоставка
- аукционът е бърз и ефективен метод за продажба на
голям брой животни
- аукционите изпълняват полезната функция на пазарно
средище, където се събира и сортира земеделска продукция; те водят до
икономия на мащаба при транспортните разходи
- обикновено публичнито продаване на животните на
аукциона носи морално удовлетворение на земеделските производитело
Недостатъци на аукционите :
- на тях всеки отделен ден е характерен с уникалното си
съотношение на търсенето и предлагането; цените на различните
аукциони за един и същ ден и на един и същ аукцион за различни дни не
се уеднаквяват; това прави трудно точната оценка на търговията,
извършваща се на аукционите;
- съществува опасност да се купи стока, каквато купувачът
не е желал; той почти няма възможност да провери животните преди
покупката и особено когато животните се продават групово, може да се
купи животно, което не е със същото качество както останалите в
групата;
- съществува опасност от предварително договаряне между
купувачите (особено за малките аукциони), което намалява
конкуренцията;
 39. Основни начини и форми на реализация на земеделските и
хранителните продукти. Съвместен маркетинг. Маркетингови
бордове, маркетингови кооперативи и маркетингови групи на
производителите

Една от основните особености на земеделските производители е

тяхната нищожна пазарна сила. Всеки отделен производител
произвежда толкова малък дял от общата земеделска продукция, че
винзги спрямо тях се проявява монополна сила от страна на
изкупуващите тяхната продукцяи. Затова винаги се е вярвало, че ако
земеделските производители се обединяр по някакъв начин на пазара,
те ще получат синергична сила, поради увеличаване мащаба на
операциите си. (Синергия е познато понятие, още като ефекта 2+2=5.
Получава се, когато възвръщаемостта на използваните ресурси като
цяло е по-голяма, отколкото сумираната възвръщаемост на отделните
ресурси. )
Съвместимите продажби на земедеслки продукти може да се
извършат по три основни начина:
- чрез маркетингови кооперативи
- чрез маркетингови бордове
- чрез маркетингови групи на производителите
 Маректингови бордове
Те все още съществуват във Великобритания, като началото им е
поставено през 1931г. Те са специализирани по отделни продукти и
представяват задължително формирани със закон хоризонтални
организации на земеделските прозиводители за извършване на
маркетингови операции в техен интерес. Тези организации се
контролират от самите производители и в тях задължително участват
всчики производители на даден продукт в страната. Забранено е бордът
да включва представители на други звена на продоволствената верига
( търговци, преработватели и др.).
Създаването на маркетинговите бордове се извършва по
инициатива на самите фермери. Успехът на бордовете зависи от това,
дали могат да установят контрол върху самите производители.
Контролът се състои в това, че производителите трябва да спазват
решенията на борда и да не действат самостоятелно на пазара.
Маркетинговите бордове позволяват на земеделксите
производители да постигнат редица положителни резултати:
1. Снижарат се производствените разходи за произвежданата от
членовете на борда продукция. Организираното съвместно закупуване
на суровини им позволява да ги закупуват на по-ниски цени. Бордовете
предприемат и мерки за усъвършенстване на производствените
технологии, които също снижават производствените разходи. Например
млечниа борд във Великобритания задължава своите членове да имат
хладилни вани във фермите си.

2. Маркетинговите бордове позволяват да се увеличи търсенето

на земеделски продукти. Като по-мощни организации те имат
възможност да произвеждат пазарни изследвания, да организират
рекламни кампании за продукта, да контролират качеството на
продуктите. Някои бордове откриват и допълнителни пунктове за
продажба на едро.
3. Маркетинговите бордове позволяват да се увеличи
възвръщаемостта на ресурсите, вложени от фермерите. Те имат по-
голяма сила при преговорите с купувачите на продукцията и постигат по-
висока цена. При свръхпроизводство те налагат ограничения върху
производството чрез квоти и по този начин също задържат равнището на
постичнатите пазарни цени за своята продукция.

Недостатъците на маркетинговите бордове са следните:

1. Те налагат често ценова дискриминация (определяне на
различни цени за един и същи продукт според крайното му
предназначение), нещо, което е забранено от антимонополното
законодателство в повечето страни.
2. Съществуването на маркетинговиете бордове нарушава
функционирането на пазарните сили, като монополизира цялото
предлагане на даден продукт.
 3. Маркетинговите бордове са в противоречие с Общата аграрна
политика на ЕС, която сега се насочва към начини на подпомагане на
земеделските производители ( пряко субсидиране на дохода им ), които
да не влияят отрицателно върху действието на пазарните сили.

Доброволни маркетингови кооперативи

Съществува дълга традиция за доброволно обединяване на
земеделските производители за постигане на определени цели.
Международната организация на труда дефинира кооперативите като
“асоциация на хора, които са осъзнали еднаквостта на определени техни
нужди и възможността по-добре да удовлетворяват тези нужди чрез
съвместни действия”.
Основната цел на кооперативите е постигане на продължителна,
независима сила, достатъчно влиятелна за оказване въздействие върху
пазара с цел извличане на по-висока печалба за своите членове.
Могат да се посочат 5 основни видове кооперативи в земеделието:
- мащинни кооперативи ( земеделските стопани съвместно
закупуват и употребяват определени сложни и скъпи машини и
съоръжения )
- производствени кооперативи
- кооперативи за доставка на суровини на земеделските стопани
- маркетингови кооперативи
- федеративни кооперативи – сложни формирования на
различни по-малки кооперативи с разнообразна дейност

В маркетинговите кооперативи земеделските производители

обединяват силите си за по-успешни продажби на цялата или на част от
продукцията си. Обикновено постигането на тази цел изисква
извършването на определени маркетиноги функции от кооперативите
като събиране на продукцията, сортиране, опаковане и др.

Според степента, в която маркетинговите кооперативи изпълняват

подобни функции, те биват няколко вида:
- кооперативи, които действат само като агенти за продажба на
земеделската продукция на своите членове
- кооперативи, които не само събират и сортират, но и
извършват първична обработка на земеделските продукти
- кооперативи, които разполагат с преработвателни мощности,
складови бази, транспортни средства, магазинна мрежа и др. Те са
самостоятелни бизнес – единици, създадени от фермерите, и много
често се развиват в мощни производствени и маркетингоди единици.,
оказващи силно влияние върху пазара на определени земеделски
продукти.

Предимста на маркетинговите кооперативи:

 1. Чрез тях значително се увеличава маркетинговата сила на
индивидуалните земеделски производители. Това особено се отнася за
последния, споменат по-горе вид маркетингов кооператив.
2. Чрез тях се постига определена ефективност. Намаляват се
маркетинговите разходи на единица продукция, и се реализира икономия
от мащаба на операциите.

Недостатъци на маркетинговите кооперативи:

1. Прусъщият на кооперативното движение демократизъм и
принципът “ един човек един глас “ размиват силата на кооперативните
институции. Кооперативът се принуждава да защитава често
противоречивите интереси на своите членове.
2. Фермерите имат ниска степен на пазарна дисциплина. Много
често, въпреки че имат договор с кооператива, ако текущата пазарна
конюнктура им предостави по-добри възможности за индивидуална
реализация на продукцията, те нарушават договора с кооператива и по
този начин силно затрудняват дейността му.
3. Много често е ниско равнището на управление на
кооперативите. Земеделските производители турдно се съгласяват да
гласуват достатъчно добра заплата, за да привлекат в управлението на
кооператива най-добрите специалисти.
Тези недостатъци на маркетинговите кооперативи доведоха до
развитието на нова форма за колективна реализация на земеделските
продукти – маркетингови групи на производителите.

Маркетингови групи на производителите

Различието на маркетинговите групи в сравнение в кооперативите
е в следното:
1. Членството в тях е много по-ограничено. Обикновено в тях
членуват по-едрите производители с достатъчно самодисциплина и
силна заинтересуваност за обединяване.
2. Групата е специализирана в прозиводството на определени, не
голям брой земеделски продукти.
3. Членовете на групата приемат, че пазарните изисквания ще
определят какво те ще произвеждат, и се съгласяват да спазват
определени ограничения, за да посрещнат пазарните изисквания. По
този начин те се съгласяват да осъществяват контрол върху отгежданите
сортове и породи, върху използваните производствени технологии. Тази
особеност на маркетинговите групи на производителите ги прави
предпочитани партньори на големите преработватели и супермаркетови
вериги. Те се обръщат директно към тях и им предлагат по-изгодни
договори за производството и изкупуването на прозвежданата от тях
продукция.
Една от основните причини за по-големия успех на
маркетинговите групи на производителите е по-тесните и интензивни
социални контакти между членовете на групата. Те се събират поне една
вечер на седмица, за да обменят информация и да разискват
изисканията на пазара.

40. Съвременни аспекти на пласмента на земеделските

хранителни продукти. Особености на търговията на едро и дребно
със земеделски хранителни продукти

Търговията на дребно обхваща целия комплекс от дейности по

обработката и продажбата на стоки пряко на крайния потребител. В
повечето случаи тези дейности се извършват от специализирани за
целта фирми, но не са изключения продажбите на дребно, осъществени
от самите производители или търговци на едро.
Характерно е много голямото разнообразие на фирми за търговия
на дребно както по отношение на тяхната големина и финансови
възможности, така и по отношение на обслужван район, стокова гама и
асортимент вътре в нея, допълнителни услуги за потребителите,
организация на работата и т.н.
Търговците на дребно могат да бъдат класифицирани по най-
различни признаци:
- Обем продажби.
- Стокова гама
Специализирани в една стокова група: например само за
продукцията на един производител (обувки, козметика, връхни дрехи,
мебели), магазини и фирми с по-широка стокова гама, супермаркети с
разнообразни стоки от различни производители, магазини от типа на
Метро, Билла, Хали, продаващи огромна гама от стоки с богат
асортимент вътре в стоковите групи.
- Оказвани услуги
Магазини на самообслужване; с частично обслужване при
поискване от потребителя; пълно обслужване; доставки по домовете;
продажба по домовете; предлагащи разнообразие от форми на
продажба.
- Форма на собственост.
Частна независима фирма; сдружение от частни фирми; верига от
специализирани магазини за търговия с определена стокова групам.
Причините, за да съществуват търговците на дребно са известни
и всеки ги усеща ежедневно в практиката си на купувач. Нека ги посочим
чрез дефиницията на търговеца на дребно:
Търговец на дребно е всяка фирма или търговска точка, която
продава на крайни потребители, като им предоставя достатъчно богата
стокова гама, удобството на избор и купуване на различни стоки на едно
и също място, гарантирано качество на стоките, които предлага, помощ и
съвети от продавачите, продажба на кредит (например с кредитна
карта), право на връщане на стока в някакъв определен период от
време, допълнителни услуги (например пакетиране на подаръка).
Извън включените в дефиницията функции остават специалните
и съвсем немаловажни услуги, които търговците на дребно предоставят
назад по каналите за разпределение - към търговците на едро и
производителите.Така например, търговците на дребно са източник на
идеи за нови стоки, които по-често от средното постигат успех на пазара.

Под търговия на дребно най-често човек подразбира магазините,

които осъществяват самата функция продажба на дребно.Те се
отличават по много характеристики, в т.ч. по асортимента от стоки,
тяхното качество, качеството на обслужване, имиджа на магазина и
фирмата на дребно, местонахождението на магазина, организацията на
работа в него, работното време и други. По всяка от тези характеристики
можем да направим отделна класификация на магазините, респективно
на фирма от бранша.
От гледна точка на асортимента, организацията на работа и
обслужваната територия различаваме най-различни варианти на
магазини за търговия на дребно,повечето от които са познати и у нас.Тук
влизат различните магазини от типа на посочените по- горе, в които са
обособени отдели и щандове за търговия с различни стоки, центровете
от магазини, в които отделните по-малки магазини се предоставят под
наем на фирми, отговарящи на определени условия (например - да
продават маркови стоки или стоки от една група), веригите от
магазини,принадлежащи на един собственик с една търговска марка,
организация на продажбите и фирмена култура (например магазините на
фирма Х), различните независими магазини със сходен асортимент
(например бакалите, магазините за дрехи, за обувки ) и накрая - разбира
се, фирмените магазини за продажба на стоки на една фирма с известна
марка или марки (например, магазинът на Beneton,магазинът на Lacoste,
ресторантите за бързо хранене МcDonald's, Pzza Hut). Опитът на всички
потребители е достатъчна отправна точка за сравнение, анализи и избор
на предпочитан вариант в зависимост от стоката на пазара.
Магазините имат своя физиономия, както и хората. Това важи
въобще за фирмите, но има особено значение в търговията на дребно,
където се решава от кого, какво и за колко ще предпочете да купи
потребителя.
Ако се избере канал за реализация, който включва търговци на
дребно с недобро реноме, ограничена стокова гама и лошо обслужване
на потребителите, естествено не може да се очаква голям обем на
поръчките и високи цени.Този, който е избрал канала, ще се самоосъди
на липса на перспективи и малка печалба дори ако не е разбрал, че е
попаднал на такъв канал.
От друга страна, често големите фирми за търговия на дребно с
времето влошават качеството на обслужване. Постигнатото монополно
положение на пазара води до намаляване на вниманието към
доставчиците и потребителите, към бавно реагиране на промените в
стила и методите на конкурентите, вкуса и предпочитанията на
клиентите.
Винаги е за предпочитане да се избере канал, който включва
фирми за търговия на дребно с напористи мениджъри и изразен стил на
работа, които изследват, оценяват и реагират бързо на изменящата се
среда.
Много важно място по канала за разпределение заемат
търговците на дребно, които допълват продавания продукт с необходими
за неговото правилно и ефикастно използване на услуги.

Най-често срещаните в този смисъл в практиката случай са

дистрибуторите на персонални компютри и офис оборудване, които
предоставят на клиентите подходящия софтуер и съвети за оптимална
конфигурация на машини и системи в офиса.Тези дистрибутори
наричаме добавящи-стойност-посредници.
Дори за производител на персонални компютри и принтери като
Heulett Packard е невъзможно да наложи на пазара своите машини
въпреки високите им качествени показатели, без съществена подкрепа
на хилядите добавящи стойност-посредници, които установяват връзката
с клиентите, съветвайки ги как да направят правилен избор. Повечето от
клиентите не са вещи в компютърните системи и няма как да преценят
самостоятелно коя комбинация от машини (хардуер) и програмно
осигуряване (софтуер) би им свършила добра работа на приемлива
цена.
В търговията на дребно се очерта нова тенденция, която
заслужава специално внимание - търговията по Internet. Тя е свързана с
редица удобства на потребителя, който може да избере и поръча
желаната стока без да напуска службата или дома си. Стоката му се
доставя подходящо групирана и опакована на зададения адрес, а
плащането става с кредитна карта, чийто номер купувачът дава също по
елетронен път. Този метод има, разбира се и неудобства.Колкото и да е
красива дадена стока на екрана на компютъра, винаги има вероятност
реалността да разочарова. В САЩ, където този вид търговия навлиза
мощно,това неудобство е преудоляно с предоставянното от магазините
право клиентът да върне стоката на продавача в 30-дневен срок, без да
му се задават въпроси защо я връща.

41. Възможности и особености на приложението на

маркетинговите техники от земеделските производители. Вземане
на маркетингови решения от земеделските производители

Основен проблем на селскостопанските производители са

трудности, свързани с поетите ангажименти на страната за въвеждане
на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз.

Силни страни Слаби страни

• Наличие на мощни земеделски
производители с модерна техника;
• Увеличаване на обработваемата
площ;
• Високо качество на произведената
селскостопанска продукция;
• Натрупан опит и привлечени чужди
инвестиции;
• Усъвършенстване в традиционни за
региона производства;
• Трайни партньорства с български и
• Наличие на многобройни малки
стопанства;
• Липса на собствен инвестиционен
капитал на малките и средни
земеделски производители, което
забавя адаптацията и прави труден
прехода към европейските изисквания;
• Липса на модерна техника и
прилагане на съвременни
агротехнически мероприятия в
дребните стопанства;
чуждестранни фирми; • Липса на активни сдружения на
производители.
ВЪЗМОЖНОСТИ
• Повишаване броя на пазарно ЗАПЛАХИ
ориентираните земеделски • Загуба на пазари вследствие налошо
стопанства, покрили фитосанитарните качество на селскостопанската
изисквания на ЕС; продукция;
• Създаване на нови трайни • Липса на маркетингова стратегия и
насаждения с качествен посадъчен практика за местните селскостопански
материал и конкурентоспособен видов производители;
и сортов състав; • Невъзможност за привличане на
• Създаване на конкурентоспособни активен инвестиционен интерес в
животновъдни ферми; селското стопанство.
• Изграждане на сдружения на
производители и преработватели за
по-силни пазарни позиции;
• Комасация на земеделските площи в
региона.

Анализът на структурата на местната икономика показва, че най-

добри перспективи има пред селското стопанство и свързаната с него
преработвателна промишленост. Проблем в този подотрасъл си остава
нерегистрираното земеделско производство, липсата на актуална
информация, непознаването на европейските стандарти за различните
селскостопански производства, липсата на обединения на дребни и
средни стопански производители, отглеждането на култури и животни на
малки площи и лични стопанства.
Насоките за развитие са към въвеждането на стандарти за
опазване на околната среда, грижи за животните и здравословни храни,
както и спазване на изискванията за безопасност на труда за
селскостопанските производители, прилагане на “добри селскостопански
практики”.
Насоките за развитие са към подобряване качеството на
традиционното селско стопанското производство, разширяване
площите с трайни насаждения и овощни култури, /най-вече сливи,
кайсии, праскови, череши, вишни, грозде/, но също така ягоди, малини,
орехи, ефективно животновъдство в частни и семейни ферми при нови
условия и по изискванията на европейските стандарти /перспективни са
овцевъдството, зайцевъдството, отглеждането на пчели/, развитие на
предприятията за млекопреработка и производството на консерви и
други предприятия в тази област, базирайки се на наличието на
достатъчно местни суровини.
Създаване на алтернативна заетост и преориентиране от
производство на тютюн към отглеждането на култивирани билки и
подправки, биологичното земеделие и биологичните производства,
селският и екотуризъм.
Развитието на селското стопанство, трябва да се базира на
принципите на устойчивото развитие за щадене на природата, развитие
на селските райони и периферни територии на ЕС и осигуряване на
алтернативна заетост и социално благополучие на населението.
 Повишаването на ефективността на подотрасъла следва да се
обвърже и с мерки, насочени към повишаване рентабилността и
качеството на продукцията, чрез прилагане на съвременни технологи и
техника, развитие на консултантски услуги и въвеждане на широка
система за одит за професионалните селски стопанства. Необходимо е
да се въведат актуални професии и подготвят специалисти в селското
стопанство, които да се реализират.
Важно изискване за постигането на тази стратегическа цел е
чувствителното подобряване на качеството на предлаганите
селскостопански продукти, което е ключова предпоставка за повишаване
доходите на местните земеделски производители.
За постигането на тази и други стратегически цели е особено
важно активно да се привлече външно финансово съдействие от
Международни програми – основно на Европейския съюз и от
Международни финансови институции за развитието. От друга страна
тази независимост дава перспективи за получаване на кредити при
благоприятни финансови условия от външни и местни кредитни
институции и програми, подпомагащи регионалното развитие. Особено
важно направление в това отношение е разработването на ефективни и
привлекателни проекти за развитието на селското и горското стопанство,
които биха могли да получат съществена външна подкрепа. Това изисква
от земеделските производители да използват възможностите и
особеностите на маркетинговите техники за постигане на своите цели.
За разработването и реализирането на маркетинговата стратегия
и за успешното функциониране на земеделските стопанства съществено
значение имат две основни предпоставки: определянето на целевата
пазарна група, т.е. на пазарния сегмент, за който развива своята дейност
и определянето на елементите, които се включват в маркетинг-микса и
имат решаващо място и роля за ефективното развитие на земелското
стопанство.

`За отделният земеделски производител е важно преди да

предприеме каквато и да било дейност да вземе определени решения,
основаващи се на пазарни проучвания. Пазарните проучвания са тези,
които набавят необходимата информация за състоянието на пазара,
структурата на потреблението, размера на пазарните дялове на
организацията в общия обем на продажбите на дадена стока или пазар
и други. Особено внимание трябва да се отдели на анализа на пазара,
на наблюденията върху променливите на пазарната ситуация и
извършването на прогноза за обема и структурата на търсенето.
Предлагането на различни продукти от земеделските
производители формира асортиментната структура. Основното
предназначение на това е увеличаване на продажбите и печалбата, за
което е необходимо да се притежава съответното качество,
конкурентоспособност и съответствие на търсенето на различните
сегменти на пазара. Измененията в ситуацията на пазара, вкусовете и
желанията на потребителите, модата много често налагат да се правят
оценки и промяна в асортиментната структура. Много често купувачите
се интересуват от ползата от продукта, а не от отличителните му черти.
 Дистрибуцията на продукта е другият елемент на маркетинг-микса.
Дистрибуционната политика определя към кои потенциални потребители
трябва да насочи земеделския производител свите стоки и услуги, какви
пласментни канали трябва да използва и кои са местата,където трябва
да развие съответната дейност.
Цената и ценовата политика са следващият много важен елемент
на маркетинг-микса. Когато цените са доминантен въпрос за
потребителите, те биха предпочели по- ниските цени пред малко по-
високото качество на стоките. Ценовата политика от една страна трябва
да се приспособява към потребителите, а от друга- към поведението на
конкуренцията. С ценовата политика в крайна сметка се решават и
въпроси, свързани с условията на заплащането на стоките и услугите,
кредитните взаимоотношения и търговските отстъпки.
Търговската отстъпка е възнаграждение, получавано от посредник
предварително за услугите, които ще се направят от земеделския
производител, в случая, продавач.
Успоредно с това е необходимо земеделския производител
активно да използва и своята комуникационна (промоционна) политика
за информиране и убеждаване на потребителите за предлаганите стоки,
а също и да стимулира продажбите.
Земеделските стопанства трябва да решат дали да се конкурират
директно с другите бизнесединици и да намерят своята пазарна ниша.
Въпросът е, дали земеделското стопанство да избере да се конкурира с
другите земеделски стопанства, или да търси диверсификация на
производството и нови пазарни ниши.
Концентрацията от своя страна е стратегия на фокусиране върху
производството на един продукти, по същество на един пазар,
използващ главно един вид технология.
Освен това земеделското стопанство трябва да даде отговор и на
въпросите: сали иска да увеличава мащаба на производството си, да се
стабилизира, да съкращава инвестициите, да поема защита или свиване
на комбинациите от тези цели.