Далай Лама, Хауърд Кътлър - Изкуството на щастливия живот на работното място

Изкуството на щастливия живот на работното място
Далай Лама, д-р Хауърд Кътлър
За авторите:
ТЕНЗИН ГЯЦО, Негово Светейшество Четиринадесетият Далай Лама, е

духовен и светски водач на тибетския народ. Неуморните му усилия в името на
човешките права и световния мир му носят международно признание. Носител е на
наградата „Валенберг“ (присъждана от фондацията за човешки права на Конгреса
на САЩ), на наградата „Алберт Швайцер“ и на Нобеловата награда за мир.
Д-Р ХАУЪРД КЪТЛЪР е член на Американския борд по психиатрия и

неврология. За първи път се среща с Далай Лама през 1982 г. по време на посещение
в Индия, когато изучава тибетска медицина. Д-р Кътлър практикува психиатрия във
Финикс и изнася лекции в цялата страна.
За допълнителна информация
За повече информация за Далай Лама, другите му книги и програмата на неговите лекции и
беседи по света, вижте уебсайта http://www.dalailama.com.
За повече информация за семинарите, беседите и дейността на д-р Хауърд Кътлър, вижте
уебсайта www.theartofhappiness.com.
За книгата:
„Изкуството на щастливия живот“ престоява близо две години в списъка с бестселъри на „Ню
Йорк Таймс“. Продадени са много повече от един милион екземпляра с твърда корица. Книгата на
Далай Лама разпръсква мъдрите му слова и посланието за вътрешен покой и приковава
въображението на Америка. Сега, за първи път след тази революционна книга, Негово
Светейшество Далай Аама се среща отново с психиатъра Хауърд Кътлър, за да продължат
беседите си за смисъла на живота.
В разговорите си с Далай Аама през последните няколко години Хауърд Кътлър задава
въпроси, чиито отговори интересуват всички нас - как да намерим щастие там, където прекарваме
по-голямата част от времето си. Работата, независимо дали е у дома или в офиса, управлява живота
ни. Ние зависим от нея, за да се прехранваме, да имаме подслон, да се грижим за семействата си.
Д-р Кътлър отново цитира резултатите от творчески проучвания и моли Далай Аама за коментар.
Обръщайки се към основната необходимост да открием удовлетворение в това, което работим, д-р
Кътлър интервюира обичания духовен водач за същността на работата. Според Далай Лама
www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 1

мотивацията ни за работа предопределя нивото ни на удовлетворение.
Д-р Кътлър изследва мъдростта на Далай Аама, задавайки му въпроси като: Каква е връзката
между самопознанието и работата? Какви са основните източници на неудовлетворение и как
можем да се справим с тях? Как да се отнасяме към конфликтите с колеги и началници? Как да се
справим със завистта, гнева и враждебността на работното място?
Как се отразява на щастието липсата на свобода в работата?
Как да се справим с отегчението и липсата на предизвикателство? С несправедливата критика?
С прекалено трудните ситуации?
Д-р Кътлър ни води през разсъжденията на Далай Лама, за да разберем как да приложим
мъдростта на духовния водач във всекидневието си. „Изкуството на щастливия живот на
работното място“ представлява безценен източник на сила и спокойствие за всеки, който работи за
прехраната си.
Бележка от автора
В тази книга са предадени пространни разговори с Далай Лама. Той великодушно ми разреши
да избера онази форма, която според мен най-успешно би изразила идеите му. Смятам, че
разказвателната форма, която ще откриете на следващите страници, е най-увлекателна и в
същото време позволява на читателя да усети начина, по който Далай Лама вплита
убежденията си в своето всекидневие. С негово одобрение подредих книгата по теми, като
обединих материали от различни разговори. Опитният преводач на Далай Лама, д-р Тхуптен
Джинпа, бе така добър да прегледа окончателния ръкопис и да провери дали в процеса на
редактиране идеите на Далай Лама не са били неволно преиначени.
Като илюстрация на темите, коментирани в книгата, са представени някои лични истории.
За да бъдат запазени конфиденциалността и личната тайна, при всички тях съм променил
имената и отличителните подробности, за да предотвратя разпознаването на конкретните
личности.
ВЪВЕДЕНИЕ
Към края на 1998 г. от печат излезе „Изкуството на щастливия живот. Практическо
ръководство“ и за моя пълна изненада, бързо постигна широка популярност. По някаква причина
простичките послания на Далай Лама намериха отклик в сърцата на милиони читатели:
 Целта на живота е щастието;
 Ако са удовлетворени основните нужди за оцеляването, щастието се определя повече от
съзнанието, отколкото от външните условия, обстоятелства и събития;
 Щастието може да се постигне чрез систематично упражняване на чувствата и ума, чрез
промяна на нагласата и възгледите ни;
 Ключът към щастието е в собствените ни ръце.
Успехът на тази книга бе толкова неочакван за Дялай Лама, колкото и за мен. Когато се
срещнахме един следобед, след като книгата вече няколко месеца беше в листата с бестселъри на
„Ню Йорк Таймс“, той имаше бегла представа за популярността й. Като будистки монах, Далай
Лама не се интересуваше от неща като продажби на книги - всъщност, монашеското възпитание
строго забранява преследването на слава и пари, така че той не бе обърнал внимание как книгата се
изкачва в списъците с най-продаваните книги по целия свят. Когато го осведомих за успеха на
книгата, той изглеждаше искрено изненадан. „Наистина ли?“, попита той. Уверих го, че е така. Тъй
като това бе първото му посещение в САЩ след издаването на „Изкуството на щастливия живот“,
и поради високия рейтинг на книгата очаквах, че може да има въпроси от страна на медиите.
Затова реших, че е добре да го подготвя. В края на краищата, това бе само една от десетките негови
книги, излезли през годините. Представях си го как се появява в предавания като „Лари Кинг на
живо“, как го разпитват за книгата и как той отговаря: „Изкуството на какво?!...“. Това
действително се случи, макар и в по-малка степен, когато Далай Лама наистина участва в
споменатото предаване и Кинг го попита: „Защо точно „изкуство“?“. Далай Лама представа си
нямаше. Издателят беше избрал заглавието. Тъй като Далай Лама великодушно ми бе предоставил
окончателното структуриране и редактиране на книгата, го попитах дали има някакви въпроси за
нея. Имаше само един въпрос: „Беше ли полезна книгата на хората?“.

- О, да. Категорично - ентусиазирано го уверих аз.
Той като че ли за първи път прояви интерес.
- По какъв начин? - попита с искрено любопитство.
Тук ме хвана неподготвен.
- Ъъ... ами... не знам... - заекнах аз, свивайки рамене. Въпреки че издателят ми бе предал
много трогателни писма от читатели, описващи как книгата им е помогнала, в този миг не можех
да се сетя за нито един пример. Накрая смотолевих някакъв отговор, вече не си спомням какъв,
чувствайки се като неподготвен студент на устен изпит.
По-късно обаче се замислих над въпроса му. Нямаше как да знам до каква степен идеите му са
помогнали на другите, но се запитах дали тези идеи са имали ефект върху мен самия. Явно беше
така. След като бях прекарал несметни часове с него и пет години, трудейки се върху първата ни
книга, дали сега бях по-щастлив? Да. Определено, помислих си аз и се усмихнах на себе си, като си
припомних отговора му преди много години на моя въпрос - дали е щастлив. Усещах обаче, че
сигурно има и още нещо. Макар да чувствах, че неговите идеи са ми помогнали да стана
по-щастлив човек, все още трябваше да измина дълъг път, преди да постигна онази всепроникваща
радост, която той спонтанно излъчваше. И исках да измина този път.
Така открих, че все още има празноти и въпроси без отговор. Започнах да си мечтая за
възможността отново да седнем заедно, да продължим предишните си разговори, да добавим нови
нюанси и теми, да задълбочим обсъждането на щастливия живот в този сложен свят. А и
въпросите не бяха само мои. След издаването на книгата бях чувал много хора, приятели и
непознати, да сочат липсващи моменти, да питат, да споменават пропуснати в книгата теми. А и
много разговори започваха с думите: „Ей, Хауърд, ако някога имаш отново възможност да
поговориш с Далай Лама, би ли го попитал...“. Не след дълго започна да се оформя идеята за втора
книга.
Разбира се, имаше сериозни препятствия пред създаването на нова книга. С течение на
годините и нарастването на ролята на Далай Лама на световната сцена, ангажиментите му се
увеличаваха. Той просто не разполагаше с време. Да не говорим, че си имаше по-важни неща за
вършене. Безпокоях се, че може да не се съгласи, че няма да има възможност. Аз обаче знаех коя е
тайната му слабост, която бях готов най-безсрамно да експлоатирам - искреното му желание да
служи на другите. Сред приближените му е добре известно, че на Далай Лама му е много трудно да
откаже какъвто и да било проект, ако смята, че може да бъде полезен за другите. И докато отправях
молбата си, знаех, че ако нищо друго не успее, той ще се поддаде на призивите ми.
За щастие, не се наложи много да го уговарям. Веднъж убедил се, че от срещата ни може да
има полза за хората, той с готовност се съгласи, така че ние отново се озовахме в дома му в
Дхарамсала, Индия, в приготовления да започнем работата си върху продължението на
„Изкуството на щастливия живот“.
Първата ни книга е фокусирана върху общата тема за вътрешното развитие. Но, както ми бе
посочено от множество читатели, индивидът не живее във вакуум. Ние живеем в света,
взаимодействаме си с обществото, а обществото, в което живеем, без съмнение, има влияние върху
индивида. Затова започнахме да очертаваме план на действие, подготвяйки си списък от теми,
които бяхме пропуснали в предишната книга. Скоро стана ясно, че в първата си книга сме
избегнали всякакви задълбочени обсъждания на проблеми в обществото. За това си имаше
причина. Както бях посочил в първата книга, поради наклонностите и опита си на психиатър
винаги бях ограничавал интереса си до изследването на вътрешната работа на съзнанието, на
човешката душа. Винаги ме беше привличала вътрешната динамика, начинът, по който възникват
различни деструктивни емоции и се проявяват в живота на индивида. Разглеждането на по-общите
въпроси на обществото не представляваше особен интерес за мен. Освен това, безчетните
проблеми на обществото ми се струваха тъй обширни, тъй необятни, тъй обезсърчителни, че
реакцията ми бе просто да им обърна гръб. Отрицанието - този вечен защитен механизъм. Всеобщ
любимец. Макар вече да не практикувах индивидуална психотерапия, добре си спомнях сеанси,
при които пациентът започваше да говори за своите тревоги в службата, парични затруднения,
финанси, насилието в света, в който живее, и съзнанието ми веднага се разсейваше. Не че тези
проблеми не бяха основателен източник на страданието на пациента, но те винаги ми се струваха
тъй неразрешими, че просто се чувствах безсилен. Заговореше ли пациентът за такива проблеми,

погледът ми ставаше безизразен, сякаш някакъв невидим воал обвиваше съзнанието ми.
Успокоявах се с довода, че след като нищо не мога да направя по тези въпроси, няма и как да
помогна. Дори си спомням как се чувствах едва ли не обиден, раздразнен, когато пациентите
изтъкваха подобни проблеми по време на терапията. - Но това не е моя работа! Не можеха ли да
го разберат?
По време на разговорите, довели до първата ни книга, Далай Лама често повдигаше глобални
въпроси и проблеми в обществото. Аз обаче винаги успявах да се изплъзна, да го пренасоча и да
върна обсъждането на нивото на индивидуалното. Но ето че отново се сблъсквахме с цялостната
картина. Списъкът от теми, които развивахме, беше необятен - насилието, страхът за собствената
ни сигурност и тази на близките ни, расизмът и нетолерантността, бедността, замърсяването и
унищожаването на околната среда, разпадането на семейството, остаряването в една младежки
ориентирана култура, изчерпването на финансовите и личностните ресурси, корпоративната
алчност и скандали, безработицата, широко разпространеното неудовлетворение от работата.
Списъкът беше безкраен. Ако трябваше да изследваме всички страни на човешкото страдание и
щастие, нямаше начин да избегнем срещата очи в очи с тези проблеми. В света след Единадесети
септември и в икономиката след аферата „Енрон“1, тези въпроси ескалираха до небивали размери.
Имаше още едно съображение, което ме караше все още да се колебая дали да се обърна към
тези теми, съображение, което повдигнах в началото на разговорите ни. Обяснявайки
притеснението си на Далай Лама, заявих:
-Знам, че ще говорим за проблемите в обществото. И наистина нямам търпение да узная какво
мислите вие. Преди бяхте споменали, че най-силно се идентифицирате с ролята си на будистки
монах и аз съм присъствал на достатъчно от вашите беседи, за да знам колко дълбоки са
познанията ви в будистката философия. Но след като ви познавам от толкова много години, мисля,
че сте компетентен да говорите и в много други области. Знам, че твърдо вярвате във важността на
етичните ценности, които са основните човешки ценности. И много пъти съм ви чувал страстно да
говорите за прилагането на тези етични ценности във всички сфери на човешката дейност - бизнес,
политика, икономика и прочие. През годините обаче съм ви виждал да се срещате не само с
представители на всички по-големи религиозни традиции, но и с лидери от всякакви области -
световни политически лидери, учени, бизнесмени - и сте провеждали диалози и разисквания с тях
- докато говорех, той кимаше в съгласие. - Накратко казано, вие сте постигнали огромни
практически познания чрез интензивните дискусии със специалисти в множество области, и сте
търсили начини за прилагането на тези религиозни идеали...
- По-скоро в сферата на светската етика - поправи ме той.
-Добре, от гледна точка на светската етика - съгласих се аз. - Мисълта ми е, че не смятам, че
имам капацитета да обсъждам тези неща с вас. Аз съм получил образование по психиатрията
преди това - по медицина и хуманитарни науки. Даже почти не гледах новини, поне не и до
Единадесети септември. В действителност аз вероятно съм най-некомпетентният човек, който
може да разглежда тези въпроси с вас.
Далай Лама помълча за миг, обмисляйки думите ми, после каза:
-Тези човешки проблеми, тези проблеми в обществото не възникват от нищото. Те се създават
от човешки същества и произтичат от същите проблеми, които имат всички индивиди, но в
по-широк мащаб ефектът им се умножава. Аз обаче смятам, че като психиатър вие умеете да
разбирате психологическите фактори, които допринасят за деструктивното поведение на
личността, поведение, което впоследствие създава проблеми в обществото, когато големи групи от
хора действат по определен начин. Освен това - добави той,-вие сте човешко същество. Вие
живеете в света като всички останали. Няма нужда да сте специалист, за да обсъждате тези неща.
Ако искаме тези проблеми в обществото да се поправят, не е достатъчно да ги обсъждат неколцина
специалисти. Всеки индивид трябва да се промени, а единственият начин това да стане е
обикновените хора да научат повече за мащабните проблеми, да разбират по-добре как се създава
проблемът и да пожелаят да променят нещата, човек по човек. Така че като член на обществото вие
сте толкова компетентен, колкото и всеки друг. А единственият път към промяната е
1Процъфтяваща енергийна компания, обявила банкрут през 2001 г., след като се установява, че привидният й прогрес
се дължи на финансови измами. - Бел. прев.

образованието. Затова, ако повдигнем определени въпроси, докато говорим, можете да четете,
проучите и научите повече за тези неща. Намерете свои собствени примери. Това зависи от всеки
от нас. Това е наша отговорност.
И така, започнахме. С напредването на разговорите ни през следващите няколко години стана
ясно, че темата за човешкото щастие е толкова обширна и има толкова много въпроси, които
трябва да засегнем, че ще се наложи да разделим материала в няколко книги. Оставаше си обаче
въпросът: как да структурираме и представим материала? И откъде да започнем? След известно
обмисляне, стигнахме до логичния избор - вглеждайки се в ежедневието на повечето хора, -
решихме да изберем онази дейност, която заема огромната част от времето ни в будно състояние:
работата.
Когато предложих работата като тема за следващата ни книга, която щеше да се казва
„Изкуството на щастливия живот - на работното място“, Далай Лама с готовност се съгласи и се
засмя.
- Хм... „Изкуството на щастливия живот - на работното място“. Знаете ли, аз много пътувам по
работа и си записвам удобна за мен програма, но после все се получават закъснения! - той се засмя
още по-силно. - Преживявам малко раздразнение, малко „нещастие“ на работното си място. Така
че си мисля, че и на мен ми трябва специална книга за „Изкуството на щастливия живот - на
работното място“.
След известно обсъждане стигнахме до структурата на поредица от книги, които да разширят
темите, представени в „Изкуството на щастливия живот. Практическо ръководство“, и да
предложат по-пълен подход към сложния проблем за човешкото щастие. Започваме с този втори
том и прилагането на идеите на Далай Лама, за да открием по-голямо щастие в работата. В един
бъдещ том ще се разпрострем върху спецификата на работната среда, ще изследваме начина, по
който можем да внесем етиката и основните човешки ценности в света на бизнеса и търговията, ще
разгледаме лидерството, ще покажем как всеки може да възпита у себе си качествата на
ефективния лидер. В отделен том пък ще продължим да изследваме начина, по който можем да
вградим етичните принципи в ежедневието си и ще обсъдим въпроса „Как можем да задържим
щастието в суровата действителност на днешния свят?“. Този том ще се докосне до някои от
неизбежните моменти от човешкото съществуване като остаряването, болестите и смъртта, както
и до някои от най-сериозните проблеми на днешния свят - насилието, расизма, бедността,
унищожаването на околната среда. Ще изследваме как можем да живеем без страх, а с кураж и
надежда. Последният том от поредицата ще добави финалния акцент в търсенето на щастие, като
ни покаже как нещастието ни в крайна сметка се причинява от пропастта между привидността и
действителността, между начина, по който възприемаме нещата, и нещата, такива, каквито са. Ще
проследим корените на деструктивните си емоции, онези състояния на съзнанието, които създават
страданието ни и възпрепятстват щастието ни, и изкривяванията на мисленето ни, обичайното ни
погрешно възприемане на самите себе си, на другите и на света около нас. Така, в последния том
ще върнем фокуса отново върху вътрешния свят, а Далай Лама ще обобщи разгледаните в
предишните книги концепции и ще представи практическа структурирана програма за вътрешно
развитие.
Но сега, на работа...
Първа глава
Неудовлетворението на работното място
Беше дълъг ден за Далай Лама. Още преди да изяде оскъдната си закуска от цампа2 и чай в
седем и трийсет сутринта, той вече беше от четири часа на крак, изпълнявайки строгия си дневен
режим от молитва, четене и медитация. След закуската започна обичайният му работен ден, а този
ден имаше пълна програма - последователно той се срещна с един индийски правителствен
служител за свръзка, с главния лама на една от древните школи в тибетския будизъм, с президента
на една от републиките на Руската федерация, с висш представител на тибетското правителство в
2Цампа е традиционна тибетска основна храна. Приготвя се от печено ечемичено брашно и се яде под формата на
суховато тесто, смесено с чай. - Бел. авт.

изгнание и с различни членове на личния му кабинет. Вписан в програмата между тези частни
визити, аз с възхищение наблюдавах как той разговаря и с група новопристигнали тибетски
бежанци. Те бяха завършили мъчителното си пътуване през Хималаите с всевъзможни средства,
чувствайки се щастливи, ако успеят да се качат на някой допотопен автобус, но в повечето случаи
се возеха в тресящата се открита каросерия на някой камион. Някои бяха преминали планинската
граница пеша, с мрачна решителност, изкачвайки високи проходи. Тук-там се виждаше дете с
липсващ пръст на ръката или с крака - резултат от измръзване. Мнозина пристигаха без пукната
пара, в пълна мизерия, а традиционните им чуба (тибетските носии) бяха прокъсани и прашни от
дългото пътуване. По някои от по-възрастните лица, червеникави, загрубели и набръчкани от
ветровете и суровия климат, бяха очертани следите на неизказано страдание и духът им, закоравял
от годините мъчение в ръцете на китайските комунисти. За много от тези хора обаче само да
зърнат Далай Лама и така да осъществят мечтата на живота си, беше достатъчно, за да се съживи
чезнещия им дух и да ги изпълни с нови радости и надежди. Той предлагаше на всички тях, млади
и стари, думи на надежда и смелост, както и трезви практически съвети, вариращи от „Най-важно
за успеха е образованието“ до „Вие, мъжете, трябва да внимавате с ходенето по проститутки -
може да хванете някоя болест“.
Накрая, към два след обяд, дойде ред на последната му планирана среща за деня. С мен. Всеки
следобед ми отделяше по няколко часа, за да работим заедно по книгата, и аз усилено трупах
материал. Срещите ни обаче бяха много далеч от задушевно бъбрене. В действителност аз доста го
затруднявах, докато се мъчехме да примирим Изтока и Запада, като го засипвах с безкрайни
въпроси, някои от които той определяше за толкова глупави и неподлежащи на отговор, че това се
превърна в постоянна шега помежду ни и поставяше на изпитание дори неговото легендарно
търпение.
Застанал на украсената с бугенбилия веранда на фона на Величествения, заснежен
североиндийски масив на Дхаулагири3 Далай Лама топло ме посрещна и ме въведе в дома си.
Стаята почти не се бе променила от първата ни среща преди двадесет години. По бледожълтите
стени висяха същите традиционни тибетски картини танка, в единия край на стаята стоеше
същият будистки олтар с богато украсени будистки икони, а отсрещната стена бе покрита със
същата стигаща от тавана до пода релефна карта на Тибет. Дори и най-скромните мебели като че
ли бяха същите, може би само диванът беше претапициран.
Докато вадех бележниците си и подготвях диктофона, си приказвахме за някои от дейностите
му и срещите му по-рано през деня. Далай Лама по принцип планираше нашите срещи за края на
деня, така че докато се мотаех в приемната в очакване на началото на срещата ни, често имах
възможност да наблюдавам различните хора, които идваха да се видят с него. Този ден бях
особено поразен от разнообразието на личностите, които търсеха съвет от него, хора, идващи да го
посетят от всички краища на земята.
Мислейки за това в началото на сеанса, аз казах:
- Знаете ли, не мога да не отбележа колко различни хора идват при вас, хора с различни
професии и с всякакви занимания. Мислех си как се ангажирате с толкова много различни
дейности. Тази седмица ми се иска да се фокусираме върху темата за работата...
-Да, добре - кимна Далай Лама.
- И щом като тази седмица ще говорим за работа, просто ми е любопитно вие какво смятате
за своя основна работа?
Далай Лама изглеждаше озадачен.
- Какво имаше предвид?
Аз се озадачих от неговото озадачение. Въпросът ми се струваше съвсем прост.
- Ами на Запад - обясних аз, - когато се запознаваш с някого, често първият въпрос към
непознатия е „С какво се занимавате?“, което значи точно „Какво работите? Каква е професията
ви?“. Така че, ако се срещнете с непознат, който не ви познава или никога не е чувал за Далай
Лама, и дори не знае какво означават монашеските одежди, и той просто се запознае с вас и ви
попита: „Какво работите?“, как ще му отговорите?
Далай Лама дълго мисли в мълчание и накрая обяви:
3 Хималайски масив, в който се намира и едноименният осемхилядник. - Бел. прев.

- Нищо. Нищо не работя.
Нищо? В отговор на недоумяващия ми поглед той повтори.
-Ако някой неочаквано ми зададе този въпрос, вероятно това бих отговорил. Нищо.
Нищо ли? Не вярвах. Той явно работеше толкова усилено, колкото и всички, които познавах,
че даже и повече. А и колкото и тежък да бе този ден, той си беше направо ненатоварен в
сравнение с програмата му при честите му визити в чужбина.
В действителност, като неформален член на малкия му екип по време на лекционната му
обиколка из САЩ предходната година, бях станал свидетел на забележителната проява на
неуморна активност, отдаденост и усилна работа. Като държавник, той се бе срещнал с президента
Джордж Буш, с държавния секретар Колин Пауъл и с редица високопоставени сенатори и членове
на Конгреса. Като учител, будистки монах и ненадминат познавач на будизма, той изнасяше
пространни лекции, разкриващи и най-недоловимите аспекти на будистката философия. Като
лауреат на Нобелова награда за мир и неуморен защитник на световния мир и човешките права,
той говореше пред множества от десетки и стотици хиляди души. Като религиозен водач, борещ се
за диалог и хармония между вероизповеданията, той се срещна с представители на множество
религии - свещеници, равини, проповедници и свамита, дори с президента на Мормонската
църква. Срещаше се с учени, хора от шоу-бизнеса, с известни и неизвестни личности. И на всяко
място, което посещаваше, се виждаше с местните тибетски бежанци, които се бореха за живота и
успеха си в новата страна. Работеше от сутрин до вечер, пътуваше от град на град с такава скорост,
че местата сякаш се сливаха.
При все това нито една среща или събитие не бяха инициирани по негова молба - всичките
бяха резултат от поканата на други. А най-забележителното беше, че колкото и тежка да беше
програмата му, той като че ли се справяше без никакво усилие. Беше щастлив да върши всичко
това.
Не правел нищо ли? Как ли пък не.
- Не, наистина - упорствах аз, - какво ще отговорите, ако някой настоява и ви попита отново?
- Е - засмя се той, - в такъв случай вероятно щях да кажа: „Просто се грижа за себе си, просто се
грижа за себе си“ - може би усетил объркването ми от този уклончив отговор, той се усмихна и
продължи. - Струва ми се, че този отговор не е особено сериозен. Но ако всъщност се замислите,
ще видите, че е вярно. Всичките шест милиарда души на света просто „се грижат за най-важния“.
Нали?4 Независимо дали човек прави кариера и с каквато и работа да се занимава, от раждането до
смъртта си всички просто работим, за да се грижим за себе си. Това е основната ни задача.
Опитът ми да го накарам да опише длъжностната си характеристика не даваше резултат. И не
за първи път забелязвах вродената му неохота да се впуска в разговори за ролята си в света. Може
би това се дължеше на липса на егоцентризъм, отсъствие на себичност. Не знам. Но реших засега
да изоставя темата за неговата работа и да се обърнем към по-общия въпрос.
- Добре, за да се грижат за себе си, повечето хора се нуждаят от някаква работа. Преди много
пъти съм ви чувал да казвате, че целта на живота е щастието.
- Точно така - потвърди той.
- Значи за нас е много важно да бъдем щастливи и в работата си, не само у дома, а това
невинаги е лесно. Нека ви дам за пример една моя приятелка. Дадох й един екземпляр от
„Изкуството на щастливия живот“ скоро след издаването й. Каза ми, че я държи до леглото си и
чете от нея всяка вечер преди заспиване. Беше изключително вдъхновена от думите ви и каза, че
докато чете, й се струва, че наистина е възможно да бъде щастлива. Но после добави: „Когато си
лягам, си мисля, че ако се опитам, щастието е достижимо, че истинското щастие стои и ме очаква.
Но на следващата сутрин трябва да стана в пет часа, след което да пътувам един час до работа. А в
мига, в който вляза в офиса, всичко се променя трябва да се справям с напрежението,
изискванията, шефът ми е кретен, а колегите си не мога да ги понасям. И изведнъж идеята за
щастието ми се изплъзва. Просто се изпарява. Всичко е толкова трескаво, че не мога да си поема
дъх, а да не говорим за трениране на съзнанието или вътрешно развитие. А на компанията, за която
работя, естествено, въобще не й пука за моето щастие. Само че аз трябва да работя, трябват ми
4Когато говори на английски език, Далай Лама понякога използва израза „нали“ в смисъл на „Не сте ли съгласен?“,
или „Не смятате ли?“. - Бел. авт.

пари. Не мога просто да напусна и да очаквам да си намеря друга работа. Е, как да намеря щастие в
работата?“
- И, разбира се, тази моя приятелка не е изолиран случай - продължих аз. - В много страни по
целия свят като че ли е широко разпространено неудовлетворението от работата. Даже наскоро
четох едно проучване, в което се посочваше, че близо половината работещи американци са
неудовлетворени от работата си, недоволни са от професията си. Говорих с някои специалисти,
според които броят им може да е още по-голям. И нещата, изглежда, се влошават. Според
„Конферънс Борд“, нестопанската организация, провела проучването, то показва, че през
последните пет-шест години процентът на хората, доволни от работата си, е паднал с около осем
процента.
Далай Лама изглеждаше изненадан.
- Защо е така? - попита той.
- Ами според изследванията, които съм чел, може да има различни причини: от недостатъчно
заплащане или просто скука до по-сложни фактори, свързани с конкретното естество на работата
или условията на работното място. Има какви ли не неща, които могат да накарат човек да се
чувства нещастен на работното си място - лоша социална атмосфера, липса на признание,
недостатъчно разнообразие и други. Ще ми бъде интересно да чуя вашето мнение за всеки от тези
фактори. Но нека ви дам един пример. Няколко дни, преди да замина за Дхарамсала, вечерях с
двама приятели, които работят за големи корпорации в софтуерната индустрия. През по-голямата
част от вечерта те се оплакваха от работата си. Макар да работят за различни компании, това, което
и двамата споменаха, бе, че усещат, че нямат никаква власт над онова, което правят всеки ден.
Нямаха чувство за автономност, за свобода да вършат работата си по собствен начин. И двамата се
оплакаха, че не получават достатъчно информация и насоки от шефовете си, но щом веднъж им се
даде ясна задача, поне биха искали да я изпълнят по свой начин. Вместо това обаче отговорниците
не им оставяли никакво пространство за творчество и лична инициатива. Негодуваха срещу факта,
че не само нямат никаква власт върху избора каква работа да вършат, но и как да я вършат.
Имате ли някакви идеи по въпроса как човек може да увеличи чувството си за автономност и
свобода на работното място?
- Не знам - отвърна Дялай Лама, - това, разбира се, изцяло зависи от индивидуалните условия
и положението, в което се намира човек.
- Някакви общи предложения?
Той се замисли за миг.
- Да вземем примера с един затворник. Разбира се, най-добре е човек да не попада в затвора,
но дори и при това положение, когато е лишен от свобода, той може да открие малките избори,
които е способен да прави. И дори някой да е в затвор с много строги правила, може да започне да
се занимава с духовни практики, опитвайки се да облекчи затормозеното си съзнание, да постигне
покой на ума. Може да работи върху вътрешното си развитие. Дори съм чувал, че тук, в Индия,
има програма, по която затворници се обучават на медитация.
Затова си мисля, че ако могат да го правят в екстремните условия на затвора, значи и докато са
на работа, хората могат да се опитат да открият дребни неща, малки избори, които могат да правят
за начина, по който вършат работата си. Разбира се, човек може да работи на поточна линия без
почти никакво разнообразие в начина, по който изпълнява задачите си, но все пак да има избор по
отношение на нагласата си и начина, по който си взаимодейства с колегите, дали използва
определени вътрешни качества или духовни сили, за да промени нагласата си на работното място,
дори естеството на работата му да е трудно. Нали? Така че може би това ще е от полза.
Разбира се, когато говорим за строги правила и липса на свобода, това не означава, че трябва
сляпо да следвате и приемате всичко, което другите ви казват. В случаите, когато работникът е
експлоатиран, когато работодателят не мисли за нищо друго, освен за печалба, плаща малка
заплата, а изисква много извънреден труд, или ако някой е принуден да върши неуместни или
неморални неща, той не бива да си мисли: „Е, това си е моята карма“ и да не предприема никакви
действия. В такъв случай не е достатъчно да си мислиш: „Трябва да бъда доволен“.
Ако има някаква неправда, смятам, че бездействието е погрешна реакция. Будистките текстове
говорят за „неуместно търпение“ или „неуместна сдържаност“. Така например, в случая с
тибетския народ - въпреки китайската неправда, неуместното търпение или сдържаност - се

посочва чувството за издръжливост и поносимост, което някои индивиди проявяват, когато са
обект на много разрушителни, негативни действия.
Това е неуместна сдържаност и издръжливост. По подобен начин и в работната среда, ако са
налице големи неправди и експлоатация, пасивното им толериране е погрешна реакция. Уместната
реакция всъщност е активно да се противопоставим, да се опитаме да променим средата, а не да я
приемаме. Човек трябва да предприема действия.
- Какви действия? - попитах аз.
- Разбира се, отново зависи от ситуацията-уместно отвърна Далай Лама,- но може би човек
може да поговори с шефа, с директорите, да се опита да промени тези неща.
-А ако не помогне?
-Тогава, бунт! На въстание! - засмя се той. - Това казвам аз, в общи линии. Човек трябва
активно да се противопоставя на експлоатацията. А в някои случаи може би просто трябва да
напусне и да си потърси друга работа.
- Да, в днешния свят определено има експлоатация - съгласих се аз, - но в много случаи не
става въпрос за груба експлоатация. Може просто естеството на работата да изисква много.
Например, когато икономиката се развива бавно, компаниите са принудени да орязват и
съкращават персонала. Тогава запазилите работата си служители трябва да поемат все повече и
повече отговорности. Работата става по-напрегната за тях. Имате ли някакви предложения как да
се справяме по-ефективно с такъв род ситуации, с такъв тип стрес и напрежение?
- Разбира се, различните хора реагират различно в емоционален и психологически план, а и
зависи от естеството на работата и компанията - напомни ми той. - Много фактори трябва да се
вземат под внимание. Например, ако смяташ работата си за нещо наистина стойностно - ако,
например, тя е насочена към някаква no-висша цел, тогава, разбира се, дори да е трудна, може да е
налице и силна воля за преодоляване на трудностите. При такива обстоятелства човек може да си
каже: О, ето една възможност да направя нещо добро за обществото. Така че зависи.
- Но такава ситуация или нагласа може да не са приложими за всички - изтъкнах аз. - Чудя се
дали има някакъв общ подход към работната претовареност, която всъщност е един от често
срещаните източници на неудовлетворение на работното място.
- Каква е тази „претовареност“, какво имате предвид? - попита Далай Лама. Искреното
любопитство в гласа му подсказваше, че никога не е чувал за идеята.
-Ами - започнах аз, търсейки подходящи думи, - когато претоварват човек с работа и тя се
превръща в източник на стрес.
- Все пак не разбирам какво имате предвид с този термин „претовареност“. Например, шефът
ви може да ви даде някаква работа, която вероятно можете да свършите за определено време, но
това не е претоварване, понеже е нещо, което можете да постигнете, дори да ви е трудно. Или пък
може да ви възложи работа, която е невъзможно да свършите за определеното време, тогава просто
трябва да кажете: „Не мога да го направя“. Какво тогава искате да кажете?
Не схващаше. Но аз пък не разбирах защо той не схваща. Концепцията за работната
претовареност не е някакъв неясен американски обичай, нито дори нещо уникално за западната
култура. В края на краищата, японците са измислили термина „кароши“ - смърт в резултат на
работна претовареност. Реших да преформулирам нещата на неговия език.
- Добре, да кажем, че сте млад монах и изучавате и практикувате будизъм. Вашият учител би
бил нещо като шеф.
-Д а, добре - кимна той, - разбирам.
-А работата ви е да усвоявате и запомняте определени текстове, така че, да кажем, шефът ви
дава текст, който трябва да запаметите до другата седмица. Текстът е истинско предизвикателство.
Ако работите усилено, може би ще успеете да го запаметите до другата седмица, но ще би бъде
много трудно. След няколко часа обаче той се връща и казва: „Налага се да запаметиш още един
допълнителен текст, заедно с първия, за същото време.“ И той е шефът - не може просто да кажете:
„Ще напусна, вече няма да съм монах“. Така че в този контекст работната претовареност означава,
че ви се дава все повече и повече за вършене, но не и достатъчно време да го свършите.
- О, сега мисля, че разбирам. Когато бях на около двадесет години, в Тибет, трябваше да
изнеса важна реч и за подготовка използвах времето рано сутрин и късно вечер. Трябваше да
ставам много рано, преди посетителите да пристигнат, и дори след като си тръгнеха, късно вечерта

трябваше да продължа да чета и запаметявам. Така че ставах няколко часа по-рано и си лягах
няколко часа по-късно - за такава претовареност ли говорим?
- Именно.
- Но това е нещо, което с голямо внимание и енергия аз можех да постигна. И нямаше
проблем за кратък срок. Ако трябваше обаче да продължа с това недоспиване дълго време, да бъда
подложен на тази претовареност цяла година, щеше да бъде невъзможно.
- Само че точно пред това са изправени много хора в днешния свят - осведомих го аз.
- Защо да не могат тези хора да кажат: „Не мога да го направя“ от самото начало? - попита
той. - Ще ги уволнят ли?
- В много случаи, да.
- В такъв случай мисля, че става въпрос за това човек да познава границите си. И ако шефът
възлага много работа и това надминава възможностите им, мисля, че хората трябва да кажат нещо.
Трябва да кажат: „Това е прекалено много работа за мен“ и да поговорят с шефа си да се опитат да
я намалят. Ако не се получи, може да се наложи да си потърсят нова работа.
Да кажем обаче, че на този етап шефът се съгласява на повишаване на заплатата, служителят
също се съгласява, тогава това си е лично решение и няма причина за оплаквания от
претовареност. Но ако шефът възлага твърде много работа без увеличаване на заплащането, то
тогава тази „претовареност“ си е чиста експлоатация, точно такава, за каквато говорихме.
В такива ситуации обаче смятам, че работодателят има отговорността да прецени какво
количество работа е разумно да се очаква от даден човек. Прекомерното претоварване е липса на
загриженост, липса на уважение. Дори претоварването на едно животно е неуважително към това
създание - така че това е експлоатация и неправда - рече той с решителен тон.
- Радвам се, че споменахте проблема с неправдата - отвърнах аз, - тъй като това е още един
източник на неудовлетворение на работното място. Всъщност, струва ми се, че се докосваме до
някои от най-често срещаните източници на неудовлетворение на работното място.
В днешната работна среда често фокусът изцяло пада върху продукцията и продуктивността -
произвеждай, произвеждай, произвеждай. Сега това може би бавно се променя, като все повече
компании се стремят да създадат no-хуманна среда, но в много случаи фирмата не се грижи за
личното благополучие на своите служители или за вътрешното състояние на удовлетвореност на
работниците - интересува се само от окончателната сметка, от по-голямата печалба, от високата
цена на акциите. Цялата тази среда създава условия за всякакви неправди, за стрес на служителите
и прочие. С оглед на това как можем да поддържаме чувство на спокойствие и вътрешно
удовлетворение в среда, която се фокусира само и единствено върху производителността и
печалбата?
Далай Лама се засмя.
-Хауърд, някои от въпросите ви са наистина невъзможни! Все едно да питате: „Как тварите в
ада да се научат да упражняват търпение, толерантност и спокойствие?“.
Невинаги има лесни отговори. В съвременното общество откриваме много примери за
неправди - например, корумпирани ръководители, които дават работа и повишения на роднини,
вместо според заслуги. Много са тези неща. Толкова е трудно да се постигне удовлетворение. Как
да се справим с тия неща? Ето това е проблем. Както в случая с Тибет, ние сме честни, ние не сме
настроени антикитайски, но китайците лъжливо ни обвиняват в разни неща и упражняват
насилствена тактика. При тези обстоятелства според закона те грешат, а ние сме прави, но въпреки
това ние страдаме. Ние сме победени. При тези обстоятелства да се опитваме да постигнем
някакво удовлетворение и покой на съзнанието би било трудна работа.
Милиони хора са подложени на различни форми на неправда, нали? Трябва открито да се
борим срещу несправедливостта, но в същото време и да намерим начин да се справим вътрешно в
себе си, начин да обучим съзнанието си да остане спокойно, да не развива тревожност, омраза и
отчаяние. Това е единственото решение. Може да потърсим помощ в системите си от вярвания,
независимо дали вярваме в карма, или в Бог, но можем да използваме и човешкия си разум, за да
анализираме ситуацията и да я видим от друга гледна точка. Това ще помогне - каза той убедено.
Позовавайки се на множеството ни разговори през годините, аз продължих:
- В миналото често сме говорили за обучението на съзнанието като ключ към щастието, а
можем да обучим съзнанието си, като използваме човешкия си интелект, разум и анализ, за да

променим нагласата и възгледите си. Всъщност, това е процес, който вие нарекохте „аналитична
медитация“.
- Точно така - потвърди Далай Лама.
- Та се чудех дали можете да ми дадете конкретен пример за такъв процес. Да кажем, че
очакваме повишение в работата, а не го получаваме. Чувстваме се истински разстроени, усещаме,
че е несправедливо или завиждаме на човека, получил повишението. Как да се справим с това?
Той отвърна замислено:
- Трябва да се започне с внимателно анализиране дали реакцията на гняв и завист, например,
ще ни помогне или навреди в дългосрочен план. Трябва дълбоко да обмислим дали реагирането по
такъв начин ще ни донесе по-щастливо и по-спокойно състояние на ума или тези емоции ще ни
направят no-нещастни. И трябва да го свържем със собствения си досегашен опит, мислейки за
ефекта, който тези емоции имат върху физическото ни здраве и душевното ни състояние.
Помислете за случаите в миналото, когато сте изпитвали силна завист или омраза, и вижте
дали те са направили живота ви по-удовлетворителен и дали са ви помогнали да постигнете целите
си. Помислете за това как другите са реагирали, когато сте демонстрирали силен гняв или завист, и
анализирайте дали това ви е помогнало да си изградите по-добри взаимоотношения. Така че
мислете за тези неща, докато напълно не се убедите колко много ни вреди постоянно да реагираме
с враждебност и завист, и колко благотворни са положителните емоции като толерантност и
доволство.
- Добре. Да кажем, че съм убеден, че това е пагубно. Какво следва?
- Очаквате нова работа или повишение, имате нужната квалификация, достоен сте, но не
получавате работата. Първо си мислите: „Да, аз заслужавах тази работа“, но ако не сте я получили,
имате избор да решите как да реагирате. Може да се изпълните с негодувание и гняв, но после
можете да помислите колко пагубно е това душевно състояние. Само това убеждение ще ви
направи по-предпазливи по отношение на тези емоции и малко ще ги намали. Затова недейте
постоянно да мислите за работата, която нямате. Винаги ще има по-добри работни места, които не
заемате. Не продължавайте да изпитвате завист и съперничество. Това носи само повече тревоги и
неудовлетворение.
Но все пак ви е нужен начин да умиротворите съзнанието си. Ето тук се налага да използвате
способността си за критическо мислене, за анализ. Започнете с осъзнаването, че никое положение
не е сто процента добро или сто процента лошо. Понякога, особено на Запад, съм забелязал
тенденция да се мисли в бяло и черно. В действителност обаче, всичко в живота е относително.
Осъзнавайки го, можете да си изградите по-широк поглед върху ситуацията и да се опитате да я
видите от различни ъгли. Можете да продължите да анализирате, осъзнавайки, че по-добрата
работа и повечето пари не означават, че няма да имате проблеми. Някои работни места може да са
по-високо платени, но това си има своята цена, може би повече часове или повече отговорности,
или пък риск да пострадате, или други проблеми. Всъщност, ако наистина се вгледате в другите
хора на по-високи длъжности, може би ще откриете, че там има повече изисквания, повече
съревнование и повече завист от другите. Може да установите, например, че макар настоящата ви
работа да е по-ниско платена, тя е в някакъв смисъл по-лесна и дори по-малко опасна в някои
отношения.
И така, вие продължавате да си мислите: „О, да, това е лошият ми късмет, аз заслужавам
по-добра работа“, но тъй като това не се е случило, вместо да се вторачвате само в липсата на
по-добрата работа, можете да си изградите по-широка перспектива и и да погледнете от другата
страна, като си помислите: Е, да, така може да получавам по-малкa заплата и това да не е
най-прекрасната работа, но след като печеля достатъчно за семейството и оцеляването си, съм
доволен. Всичко е наред. Мислейки си по този начин, можем да изградим доволство от работата си,
дори когато нещата не стават, както ни се иска.
Далай Лама замълча и отпи от чая си.
- Смятам - продължи той, - че чрез собствените ни усилия и култивирането на по-широка
перспектива, е възможно да станем по-доволни от работата си.
- Разбира се, все още хората са масово неудовлетворени от работата си - казах аз замислено. -
Чудя се дали има какво още да добавите тук, други начини, по които да погледнем на нещата...
-О, определено-бързо отвърна той. - Един от начините да си изградим доволство, например, е

просто да се замислим колко щастливи сме, че имаме тази работа, колко много хора не могат да си
намерят никаква работа. Може да си помислите: „Има и други хубави неща в живота ми, а и все
пак работата ми е по-добра от много други“. Това винаги е вярно.
Понякога го забравяме. Разглезваме се. В Америка, например, има много възможности за
работа. Има и висока степен на свобода и личната инициатива може да даде резултат. Човек може
да напредне с лична инициатива. Но в същото време се ширят недоволство и неудовлетворение от
работата. В други части на света, например в страни като Индия и Китай, има по-малко
възможности за работа. При това положение много хора не могат да си намерят работа. Но съм
забелязал, че там чувството за удовлетворение, което те извличат от работата си, е много по-силно
и че те са много по-отдадени. По същия начин човек може да се замисли и колко по-трудно им е
било на предишните поколения с преживяването на световните войни и прочие. Понякога
проявяваме склонност да забравяме тези неща, но ако се замислим, това може да повиши
чувството ни за признателност и задоволство.
- Прав сте, разбира се - съгласих се аз, - и аз съм бил в много страни и съм виждал кулита5 и
хамали тук, в Индия, фермери преселници, бедняци, работещи на оризищата в Азия, или самотни
номади във вашата страна, и много от тези хора са изглеждали истински щастливи и доволни. За
това няма никакво съмнение. И трябва да призная, че ние може би се разглезваме. Но моята страна,
Америка, е изградена от личната инициатива. Не трябва ли да се стремим към напредък, вместо да
сме доволни от нещата такива, каквито са?
- Да, Хауърд, но не бива да бъркате задоволството с примирението. Не бива да бъркате това,
да се радвате на работата си, с това, да не ви интересува, да не искате да израснете, да не искате да
се учите, да си стоите, където сте, дори положението ви да е лошо, и даже да не правите усилие да
напреднете и да усвоите и постигнете нещо по-добро. Ако имаме лоша работа, може би някакъв
неквалифициран труд, а притежаваме уменията и квалификацията за по-добра работа, непременно
трябва да положим всички усилия за по-добра работа, да направим сериозен опит. Но ако не
успеем, вместо да се разстройваме или да се гневим, фокусирайки се единствено върху мисълта
„Опитах се, но не можах да го направя“, си помислете: Добре де, ще продължа с тази работа“.
Радвайте се на работата, която имате. Така, ако се провалите, нагласата ви и проявата на
задоволство могат да ви пренасочат от гняв, негодувание и безсилие към по-спокойна и
по-щастлива нагласа. Ето тук е мястото на обучението на съзнанието. Тези неща, тази линия на
разсъждение, може да разсее тревогата ви и смута на съзнанието. Така че задоволството, да,
задоволството - това е ключът.
Докато той говореше, си мислех колко трудно би било за мнозина да възприемат тази линия на
разсъждение, за да разсеят гнева си, омразата и завистта. Осъзнах, че затова толкова често той
подчертаваше факта, че не е лесно човек да обучи съзнанието си и да промени нагласите си, че
това изисква продължителни усилия. И време. За да даде резултат тази „аналитична медитация“,
човек трябва задълбочено и с постоянство да размишлява върху алтернативните гледни точки
върху ситуацията. Човек трябва да бъде напълно убеден в абсолютната истина на тази нова
перспектива. В противен случай има опасност да използваме тази линия на разсъждение като
неискрено оправдание. Като „Гроздето е кисело“ или „И без това не я исках тази работа“. Значи,
кандидатстваме за повишение, но губим. И наистина сме искали това повишение - всяка фибра от
съществото ни казва, че дори ако оставим настрана по-високото заплащане, колкото по-важна е
работата ни, толкова по-щастливи ще бъдем.
Как тогава да убедим себе си въпреки разумното съмнение, че по-важната работа няма
непременно да ни направи по-щастливи? Като погледнем доказателствата. Като се замислим дали
сме били постоянно щастливи от последното получено повишение или като се вгледаме в своите
познати, за да разберем дали хората с по-високи длъжности са истински по-щастливи от онези с
по-ниски. Или да потърсим научни доказателства. Например, докато бил в Нюйоркския държавен
университет в Бъфало докторът на науките Робърт Райс, изявен учен в областта на
удовлетворението от работата, ръководел група, която провела изненадващо проучване. Противно
на очакванията, установили, че хората с по-важна работа не са по-щастливи в живота от онези с
недотам важна работа. Това откритие било възпроизведено в редица широкомащабни проучвания,
5 Нископлатени наемни работници, често водачи на рикши. - Бел. прев.

показващи, че макар и удовлетворението от работата да е свързано с удовлетворението от живота,
конкретният вид работа, професионалният престиж и синята или бяла якичка оказват
несъществено влияние върху цялостното удовлетворение от живота.
Има още една причина промяната на нагласата и възгледите ни, на начина, по който
възприемаме света, модифицирането на обичайната интерпретация и отклик на дадена ситуация
или събитие, понякога да са дълъг и труден процес. Каква е тази причина? Когато дойде моментът,
мнозина от нас се съпротивляват на това да се откажат от нещастието си - дразнеща и досадна
черта на човешкото поведение, която често съм наблюдавал в миналото, докато лекувах пациенти
с психотерапия. Колкото и нещастни да са някои хора, много от тях намират някакво перверзно
удоволствие във фарисейското си възмущение, че с тях постъпват несправедливо. Вкопчваме се в
болката, носим си я като значка, тя става част от нас и не ни се иска да се откажем от нея. В края на
краищата, поне характерният ни поглед към света ни е познат. Отказването от обичайната ни
реакция, колкото и тя да е деструктивна, може да изглежда плашещо, и този страх често е дълбоко
вграден на подсъзнателно ниво. Тук, разбира се, се добавят и вторичните облаги от това да си
запазим мърморенето, завистта и неудовлетворението, тъй като използваме постоянните си
оплаквания, за да предизвикваме съчувствие и разбиране от другите. Или поне така си мислим,
поне така се надяваме. Понякога това върши работа - приятелите и колегите ни се присъединяват с
цял каталог от собствени недоволства и помежду ни се появява определена спойка, докато се
отдаваме на собственото си малко тържество в чест на неправдите в живота и греховете на
шефовете ни. Много често обаче, макар оплакванията ни да се възприемат с външен израз на
съчувствие, по-скоро биват посрещани с вътрешна досада от ония, които си имат свои проблеми за
разрешаване.
Докато мислех за трудността на истинското преобразяване на възгледите и реагирането ни
спрямо предизвикателни ситуации по нов начин, аз отбелязах:
-Мисля, че това са полезни и практични идеи, макар че разбира се, дори всичко да е вярно, тази
линия на разсъждение може да не послужи като успокоение за всекиго.
- Така е - призна Дялай Лама, - но мисълта ми е, че ако има възможност човек да промени
работната си среда, естествено, трябва да се опита да го направи. Но трябва и да разбира
фундаменталната причина на различните проблеми.
Така че това отново се връщаме към истината, че всичко е взаимосвързано. Ако има
определени проблеми на работното място или безработица и човек се затруднява да си намери
работа, винаги влияние имат множество фактори. Ако изпитвате неудовлетворение. Ако страдате.
Може проблемът да се корени в някакви световни икономически условия или дори в екологични
проблеми. В подобни случаи няма никакъв смисъл нещата да се приемат толкова лично и да се
оплакваме от компанията или да насочваме гнева си към конкретен началник. А гневът ви може
дори да се превърне в омраза, но даже и омразата ви да ескалира, дори и в крайна сметка да убиете
този човек, няма да повлияете на положението, няма да промените по-глобалните проблеми.
Такова нещо възниква, например, в тибетската общност тук, в Индия. Може би има хора,
които не са доволни от тибетското правителство в изгнание и непрекъснато се оплакват,
фокусирани върху някакви конкретни дейности на правителството, те недоволстват, но забравят,
че правителството в изгнание е именно това - прокудено правителство. А погледнато от този ъгъл,
фундаменталната причина за проблема е китайската инвазия и окупацията на Тибет, която ни
прати в изгнание. Това е източникът на проблема. Щом веднъж се фокусират върху истинския
въпрос, се създава единство в общността, което води до чувство на по-голямо удовлетворение
вместо чувство на разединение и конфликти, които настъпват, когато изгубим поглед върху
общата картина и започнем да спорим помежду си.
И така, вместо да се оплаквате или да насочвате гнева си срещу конкретен шеф в подобен тип
ситуация, осъзнавайки по-широките и фундаментални причини за проблема, по-добре би било да
пренасочите мислите си. Помислете за света, за глобалната икономика. Помислете за околната
среда. Вгледайте се в различните форми на социална неправда.
Може би дори ще успеете по някакъв начин да допринесете за подобряване на положението.
- Но - прекъснах го аз, - обикновено почти нищо не можем да направим, за да променим
глобалните проблеми.
- Вярно - съгласи се Далай Лама, - усилията ви могат да останат без никакъв или почти никакъв

резултат и нещата да не се променят особено. Но поне вместо да изпитвате ненужен гняв или
безсилие, ще трансформирате душевната си енергия и ще я насочите в по-конструктивна посока.
Въз основа на тази по-широка перспектива могат да се променят мотивите ви и да се повиши
ентусиазмът ви да работите, да извършвате промени в полза на обществото. За това, разбира се, е
нужно време, но дотогава, ако не можете да промените работната си среда или по-общите фактори,
допринасящи за работната ви среда, може да се наложи да промените или пренастроите възгледите
си. В противен случай ще си останете нещастни и в работата, и в живота.
Срещата ни за деня наближаваше своя край и решавайки, че е свършил, започнах да си
събирам бележките, когато той неочаквано добави един финален коментар относно суровата
действителност на живота. Но въпреки несантименталното отбелязване на житейските трудности
в гласа му си личеше определена смелост, примесена с нежен оттенък на състрадание.
- Вижте сега. В живота винаги ще има проблеми. Просто е невъзможно да преминем през
живота, без да срещнем проблеми. Няма събитие, от което да получим стопроцентово
удовлетворение, нали? Винаги остава и някакво неудовлетворение. Колкото по-добре съумяваме
да приемем този факт, толкова по-добре ще успяваме да се справяме с житейските разочарования.
Да вземем за пример човек, който обича да похапва сладки неща, но никак не обича кисели.
Има определен вид плод, който този човек харесва. Този плод може да е предимно сладък, но може
да съдържа и привкус на кисело. Човекът продължава да обича плода и не спира да го яде, защото
има леко кисел вкус. Ако иска да продължи да се наслаждава на хапването на плода, ще трябва да
приеме леката киселост. Не можеш да отделиш сладкото от киселото в едно парченце плод, те
винаги са смесени. Просто животът е такъв. Докато сме живи, в живота ни ще има хубави неща, но
и проблеми, които не ни се харесват. Такъв е животът.
Е, значи, животът е труден. Това изглеждаше като сурова истина, с която да приключим
срещата си. И като идеално замислен специален ефект, който да подчертае тази мрачна бележка, в
този миг прогърмя тътен и навън се изля порой, който заглуши думите ни, докато се сбогувахме.
Миг по-късно изгасна електричеството, почти всекидневно явление през този сезон в Дхарамсала.
Далай Лама остана съвършено невъзмутим. Всъщност неговата топла усмивка и бодри маниери
дръзко се открояваха на фона на притъмнялата стая и бушуващата навън ледена буря. Пред мен
явно стоеше щастлив човек. Всичко у него говореше, че е способен да води щастлив живот
въпреки неизбежните житейски проблеми. Самият той бе преживял доста - загубата на цял народ,
когато е бил прокуден в изгнание вследствие на китайската инвазия и окупация на Тибет.
Продължаваше всеки ден да решава трудни проблеми - да се бори за запазването на културното
наследство и свободата на народа си, за човешките права на всички хора. И често безуспешно. Но
от шестгодишна възраст досега той се бе занимавал с обучение на съзнанието си и се бе учил как
да остава щастлив въпреки неизбежните беди в живота. Изглежда, това му се отплащаше.
И така, той ни напомня, че ако можем да променим част от външните условия на работното си
място, които допринасят за неудовлетворението ни, определено трябва да го направим. Ако ли пък
не, въпреки че невинаги е лесно или бързо, все пак можем да бъдем щастливи в работата си, като
променим нагласата и възгледите си с помощта на вътрешно самообучение.
Втора глава
Човешкият фактор
Когато въвеждах Далай Лама в темата за работата, аз му разказах за една приятелка, която
беше повдигнала въпроса как можем да практикуваме изкуството да бъдем щастливи на работното
място. Бях я попитал какви конкретни трудности среща.
- Не знам - отговори ми тя, - просто работата ми точно сега е много изнервяща. Притискат ме
от две страни - и шефът, и колегите. Шефът ми изисква твърде много. Очаква да оставаме след
работно време и да работим, въпреки че не ни плаща за извънреден труд, и дори не го оценява.
Груб е и не показва уважение. А и не мога да понасям някои от колегите си. Направо се ужасявам,
че трябва да отида на работа.
Помолих приятелката си да ми разкаже за проблема, който има с колегите си, и тя се впусна в
дълга заплетена история за вътреофисна политика. Тъй като нямах никакъв опит в нейната област,
не разбирах голяма част от онова, което тя казваше, но доколкото схващах, ставаше въпрос за

някакъв неприятен колега - интригант, който си приписал чужд доклад и предизвикал раздор сред
служителите. В отдела се оформили различни фракции и се образували няколко лагера. Звучеше
ми като епизод от шоуто „Сьрвайвър“.
Всички проучвания на условията на работната среда и на факторите, допринасящи за
удовлетворението или неудовлетворението на служителите, сочат, че социалният климат на
организацията играе основна роля. Водещи учени в набиращата популярност област на
позитивната психология, като Джеймс Хартър, Франк Шмид и Кори Кейс, проучвайки
съществуващата литература по въпроса за благополучието в работата, са установили, че
социалното взаимодействие е важен елемент от удовлетворението от работата. Редица
изследователи, включително социологът Карен Лocкоко, с работата си в Нюйоркския държавен
университет в Олбъни, и Шийла Хендерсън, провела проучване в Станфордския университет,
потвърждават ключовата роля на социалната атмосфера за удовлетворението на служителите.
Освен че осигурява по-голямо удовлетворение на работното място, „колегиалната социална
подкрепа“ се смята и за фактор за цялостното благосъстояние на индивида.
Следователно не е изненадващо, че при разговорите ни за щастието на работното място, рано
или късно трябваше да се докоснем до въпроса за взаимоотношенията в работата - човешкия
фактор.
Подновявайки разговора ни в следващия късен следобед, Далай Лама каза:
- Може да има много фактори и променливи, които влияят на степента, в която работата
допринася за щастието, и то зависи от индивидуалните обстоятелства, характер и прочие. Все пак
мисля, че като говорим за работа и щастие, има някои общи неща, които трябва да вземем предвид.
Струва ми се важно да помним, че във всички човешки дейности, независимо дали става въпрос за
работа или друга дейност, основната цел трябва да бъде облагодетелстване на човешките
същества. Е, какво е онова, което преследваме в работата си, каква е целта на работата? Подобно
на всяка друга човешка дейност, търсим чувство за себеосъществяване, удовлетворение и щастие.
Нали? А като говорим за човешко щастие, разбира се, тук главна роля играят човешките емоции.
Затова трябва специално да се погрижим да обръщаме внимание на човешките взаимоотношения в
службата, на начина, по който си взаимодействаме с другите, и да се опитаме да поддържаме
основните човешки ценности, дори на работа.
- Под „основни човешки ценности“ разбирате...
- Човешката доброта. Бъдете добър човек, мил човек. Отнасяйте се към другите с топлина,
човешка привързаност, честност и искреност, състрадание.
Далай Лама помълча няколко секунди, сякаш дълбоко замислен върху тези принципи. Беше
забележително. Беше прекарал цял живот, говорейки за тези човешки ценности, повтаряйки
непрекъснато едни и същи идеи, и всеки път говореше за тях свежо, сякаш за първи път открива
концепцията за тях. Като че ли му доставяше огромна наслада да говори за човешките ценности,
независимо колко пъти вече го бе правил. И така, с тон на искрен интерес и ентусиазъм, той
продължи.
-Знаете ли, това, което смятам, че е особено важно да помним, когато говорим за човешките
ценности, състрадание и прочие, е, че те не са просто религиозни норми. Състраданието не е нещо
свято, нито пък гневът и омразата са грях само от религиозна гледна точка. Тези неща са важни, не
защото така се казва в някой религиозен текст, а защото самото ни щастие зависи от тях. Тези
състояния на съзнанието - състраданието, човешката привързаност - имат явно благотворно
влияние върху физическото ни здраве, върху душевното и емоционално здраве, върху всички
наши взаимоотношения в работата и у дома, и дори са решаващи за благополучието на
обществото. Те са за наше собствено добро. Когато възпитаваме у себе си състрадание, първите
облагодетелствани сме самите ние. В края на краищата, човек е социално животно; ние сме
построени така, че да работим заедно с другите за оцеляването си. Колкото и силен да е един
отделен човек, без други хора до себе си няма да може да оцелее. А и определено без приятели не
може да води щастлив и пълноценен живот. Затова, на работното си място, ако имате топло сърце
и човешка привързаност, съзнанието ви ще бъде по-спокойно и мирно, което ще ви даде
определена сила и ще позволи на умствените ви способности, преценката ви и уменията ви за
взимане на решения да работят по-добре.
В стаята тихо и грациозно влезе един служител с кафеникава роба и наля чай. Усмихна се.

Както бях забелязал и в миналото, отношенията между Далай Лама и екипа му бяха изпълнени с
взаимно уважение и привързаност.
- Смятам, че преди всичко сме човешки същества - продължи той.- Всички сме способни на
взаимосвързаност с топлина, любов и приятелство. Така че, ако разискваме щастието и
удовлетворението на работното място, както и при всички човешки дейности, човешкият фактор -
начинът, по който се отнасяме към другите край себе си, колегите си, клиентите си, шефа си - е от
първостепенна важност. И мисля, че ако положим специално усилие да си изградим добри
отношения с хората, с които работим, да опознаем другите, да прилагаме основните човешки
добродетели на работното си място, това може да доведе до невероятна промяна. Тогава, каквато и
работа да вършим, тя може да стане източник на удовлетворение. Тогава ще чакате с нетърпение
да отидете на работа и ще бъдете по-щастливи там. Ще си мислите: „О, днес отивам на работа, за
да се видя с приятелите си!“ - възкликна Далай Лама с толкова въодушевен глас, че направо си го
представих в завода, стиснал кутията за обяд в ръка, да поздравява по този начин колегите си. Не
можах да сдържа усмивката си.
-И това е нещо, което можете сами да направите, за да подобрите преживяването на работното
си място - продължи Далай Лама.-Често хората чакат някой друг да направи първата крачка, но аз
намирам това за погрешно. Така е и когато хората от дълго време са съседи, но така и не се
опознават. Затова трябва да поемете някаква инициатива, даже още от първия си работен ден, и да
се опитате да проявите дружелюбност към останалите, да се представите, да ги поздравите, да ги
попитате откога работят там и тъй нататък. Естествено, хората невинаги ще го приемат. На мен
самия ми се случва да се усмихна на някого и това да го накара да ме гледа с още по-голямо
подозрение - засмя се той. - Хората може да си имат свои проблеми и тревоги, но не се отказвайте,
ако не откликнат веднага. Опитвайте една седмица или месец. Накрая другите може да откликнат.
Понякога е лесно да се откажеш - случва се да съм в хотел или някъде другаде и като се усмихна на
някого, той да се направи, че не ме забелязва. И ако отношението му си остане такова, и аз
възприемам същото отношение и не му обръщам внимание - подсмихна се той. - Май такава си е
човешката природа. Но това показва как един човек може да повлияе на отношението на друг,
което ще рече, че и сам човек може да предизвика голяма промяна. Един човек може да промени
атмосферата на работната среда. Можете да видите как, например, една група колеги не се
разбират помежду си, след което се появява нов служител, топъл и сърдечен, и след време
настроението и нагласата на цялата група се променя към добро. По същия начин ще видите как
понякога се случва и обратното - когато хората на някое работно място се разбират добре и са
приятели, но при тях започва работа нов човек, интригант, и той успява да повлияе на цялата група
и да причини конфликти и проблеми. И така, всеки един от нас може да окаже влияние върху
другите и дори да промени атмосферата на работното място. В този смисъл един работник на
ниско ниво може да има по-голямо влияние върху непосредственото си обкръжение, най-малкото
в собствения си отдел, отколкото шефът.
Познавам, например, неколцина тибетци, които заминаха за Швейцария и започнаха работа в
тамошни заводи. Без дори да знаят езика, те успяха да създадат приятелства, само като се
усмихваха и си вършеха работата коректно, и по предимно невербални начини показваха, че
просто се опитват да бъдат полезни. Имаше един тибетец, който обядвал в кафенето, където хората
обикновено седят сами или на малки групички. Един ден решил да почерпи с обяд група колеги.
Преди това по принцип не се случвало някой да черпи другиго с обяд, освен ако не го познава
добре, но макар че той не ги познавал добре, ги почерпил. На следващия ден друг почерпил
групата на обяд, за да върне жеста. След това и други почнали да го правят и скоро всеки ден
различен човек купувал обяда и така станали близки приятели.
Веднъж чух Далай Лама да отбелязва, че можем да използваме собствения си живот като вид
лаборатория, в която да експериментираме c прилагането на принципите, за които той говори, и
сами за себе си да изследваме истинността на твърденията му. При едно пазаруване в
супермаркета, размишлявайки върху идеите му за работата и щастието, аз се забавлявах,
разглеждайки пазаруването като контролиран експеримент, замислен от умен изследовател.
Контролираните условия на експеримента: вземете дузина идентични изходи, идентични щандове
с идентични екземпляри на „Нешънъл Инкуайърър“, идентични каси и идентични рафтове с дъвки
и самобръсначки. Променливите в експеримента: човешкият фактор - сложете различно човешко

същество зад всяка каса.
В този супермаркет има две касиерки, които работят тук от няколко години. Безброй пъти съм
плащал и при двете. Джейн е жена на около трийсет и пет. Върши работата си ефективно и бързо,
но рядко казва и дума, освен цената. Когато и да я видя, все има леко намусено изражение, почти
намръщено. Дороти, от друга страна, е весела дама, почти на шейсет, която е нейна
противоположност. Тя винаги си бъбри приятелски с клиентите и е все усмихната и готова да
помогне. Пита хората за живота им и помни какво й казват, помни дори какво са си купили
предишния път. Удоволствие е да я слушаш. Можете да чакате на опашка пред нейната каса, а
пред вас да стои човек, който разтоварва от количката си 137 покупки, вади пет сантиметра дебело
тесте купони и иска да плати с чужд чек, и сякаш не ви пука. Дороти изпитва искрен интерес към
храната, точно както към хората, и често се впуска в коментари за избора на хората и си разменя с
тях рецепти, докато маркира покупките. „0, не съм опитвала тази марка замразена пица - хубава ли
е?“, „Виждам, че пак сте си купили „Туинки“, нека ви дам една идея - вземете си от кейка „Бети
Крокър“, онзи с пудинга, нарежете го на тънко и намажете с прясно бита сметана - прилича на
домашно „Туинки“, направо е вълшебно!“. (Оказа се права!) Винаги ми е правила впечатление на
човек, който истински се радва на работата си.
Разликата между Дороти и Джейн не само илюстрира влиянието на нагласата върху
удовлетворението от работата, но и как човек може да промени хората около себе си. Наскоро
купувах много храна за вкъщи и покупките ми запълниха две колички. Момчето, което слага
покупките в пликове, ми предложи да ми помогне, като избута едната количка до колата ми, и
докато аз товарех нещата в багажника, се заговорихме. Винаги бях обръщал внимание как Дороти
се отнася с уважение към помощниците си, а някои от по-малките гимназисти се отнасяха към нея
като към майка. Докато товарехме покупките, момчето ми разказа колко по-приятно му е да
работи в дните, когато Дороти е на работа, като добави: „... и не съм само аз. Когато Дороти е на
работа, сякаш всички са в по-добро настроение, дори управителят. Не съм сигурен защо, но нещата
сякаш просто вървят по-добре в дните, когато тя е на работа“.
Първостепенната важност на човешкия фактор на работното място важи еднакво навсякъде - в
супермаркета и на фондовата борса, в заседателната зала и в котелното. Както възкликва героят на
Никълъс Кейдж в „Семеен човек“: „На „Мейн стрийт“, или на „Уолстрийт“, всички са просто
хора!“. Така че, независимо къде работим, трябва да намерим начин да се разбираме добре с хората
около себе си.
-Някои хора работят в наистина напрегната среда и е възможно да не се разбират с колегите си.
Имате ли някакви идеи как да се подобрят нещата при такова положение? - попитах аз Далай Лама.
-Това зависи от човека и способността, и желанието му да контролира собствените си емоции
като гняв, завист и прочие. Трябва да направим всичко по силите си да поемем отговорност за
чувствата си, да упражняваме толерантност и да се опитаме да намалим завистта, въпреки че,
естествено, невинаги е лесно и успехът е постижим в различна степен.
Но общо казано, всеки може да започне от това да признае, че сме взаимозависими, че
прехраната ни зависи един от друг. Това може да е отправната точка. Колкото по-дълбоко
осъзнаваме този факт, тази истина, толкова по-голяма ще бъде волята ни да работим в
сътрудничество с другите. Понякога изпитваме чувството, че сме отделени от другите, че сме
независими, нещо като „Аз сам си изкарвам парите, сам се издържам, за какво са ми другите?“.
Особено когато сме млади и здрави, сме склонни да си мислим: „Мога да се справя и сам, няма
защо да ме е грижа за другите“. Но независимо какво работим, много други колеги допринасят по
свой начин за функционирането на компанията и ние зависим от тях за прехраната си. Без тях
компанията просто не би съществувала и ние нямаше да можем да си изкарваме прехраната, да не
говорим за клиентите, за доставчиците и за многото други, които правят възможно ние да печелим
парите си.
- Това, разбира се, важи, ако човек не работи сам в мазето като фалшификатор на пари и не си
печата сам банкнотите - пошегувах се аз.
Далай Лама учтиво се усмихна на оскъдното ми чувство за хумор, после продължи.
-Всъщност, в контекста на работното място, за което говорим тук, за да се разбираме добре с
останалите, струва ми се, най-важното е да признаваме взаимосвързаността си,
взаимозависимостта си. Това е ключовият фактор.

Да имаме ясно разбираме за тази истина. Най-малкото бъз основа на това човек ще има повече
желание да си сътрудничи с другите, независимо дали изпитва някакво специално чувство на
привързаност или състрадание към тях. На това ниво, изграждане на екипната работа, дори не се
изискват състрадание или емпатия. Ако обаче искате да укрепите и подсилите връзките и да
преминете към по-дълбоко и много по-удовлетворително ниво, тогава ще са нужни емпатия и
състрадание. Разбирате ли?
-Да - кимнах аз.
-Та като си мисля за други неща, които могат да помогнат за справяне с проблемни личности в
службата, струва ми се, че ако имате враждебни колеги или взискателни шефове, ще ви бъде от
полза по-широката перспектива -т.е. да осъзнаете, че поведението на тези хора може да няма нищо
общо с вас, че е възможно да има други причини за тяхното поведение, и да не го приемате твърде
лично. Враждебните им изблици може да са свързани с нещо съвсем различно, може би дори
проблеми у дома. Понякога като че ли забравяме тези прости истини.
Трябва още да спомена, че като говорим за култивиране на по-дълбоко състрадание към
другите, това състрадание трябва да е безусловно, и в идеалния случай да е еднакво насочено към
всички, Това е истинско състрадание, универсално състрадание. Например, често мислим за
състраданието като чувство, насочено към онези, които са по-зле от нас, към no-нещастните хора,
които са бедни или се намират в тежко положение. Тук, разбира се, състраданието е напълно
уместен отклик. Но ако някой е по-богат или по-известен, или се радва на някаква щастлива съдба,
чувстваме, че не е подходящ обект на състрадание. Състраданието ни пресъхва и вместо него може
да изпитаме завист. Ако се вгледате по-задълбочено, независимо колко богат и известен е някой,
той си остава човешко същество като вас, подчинено на житейските промени, на старостта, на
болестите, загубите и прочие. Дори да не се забелязва на повърхността, рано или късно и той
страда. Такива хора са достойни за състрадание на основанието, че и те са човешки същества. Това
се отнася специално до работното място, където хората често са в конфликт с отговорниците и
шефовете, но са по-склонни да изпитват завист, страх или враждебност, отколкото да ги погледнат
просто като човешки същества, достойни за състраданието им толкова, колкото и всички останали.
Така стигам до последния подход за Справяне с трудни хора в службата- и това са критичните
ситуации. Поведението в такива случаи изцяло зависи от основния мироглед, ориентация и личен
интерес на индивида. Но в това отношение има хора с интерес към духовността, хора, които се
опитват да обучат съзнанието си, да култивират в себе си духовни ценности като състрадание,
търпение, толерантност и опрощение. Тези хора могат да използват критичните ситуации като
част от духовната си практика и да гледат на ситуациите на конфликти с колегите като на
възможности да упражняват прекрасните си човешки качества, да укрепват духовните си
ценности. Смятам, че е чудесно човек да може да използва работното си място и като място за
духовна практика.
Както обикновено споменавам обаче, упражняването на търпение и толерантност не означава,
че човек трябва да позволява да нанасят вреда на него самия или на някой друг - в тези случаи
трябва да се вземат подходящи мерки. Но това зависи от вътрешния отклик и индивидуалната
реакция към конфликтите на работното място и към ситуации, които могат да предизвикат емоции
като гняв, омраза или завист. И този подход определено е възможен. Например, аз съм срещал
много тибетци, които са били в затвора, политически затворници на китайците, в продължение на
много години, гладували са, били са бити и измъчвани. Но все пак са успявали да използват
духовните си практики, дори при тези екстремни условия и в някои случаи, дори да укрепят
духовните си ценности, запазвайки състрадание дори към своите похитители.
Имаше, например, един възрастен монах, който много години прекара в плен на китайците.
Група негови ученици бяха в същия затвор. Веднъж срещнах един от неговите ученици. Той ми
каза, че в затвора с всички се отнасяли зле и ги измъчвали, но за учениците било особено трудно,
когато видели как бият и унижават учителя им. Разгневили се. Но учителят им ги посъветвал да не
се оставят да ги завладее омраза и че ситуацията всъщност е възможност за духовно развитие.
Говорил им колко важно е да запазят състраданието си, дори към мъчителите, които посявали
семената на собственото си бъдещо страдание чрез своите злодеяния.
Далай Лама погледна часовника си и видя, че е време да приключваме. В края на срещата ни
той сърдечно се разсмя:

- Както и да е - отбеляза той, - днес ви давах идеи за справяне с трудни хора в службата. Макар
че говоря за тези неща, ако аз ходех на работа в някоя компания и се намирах в такова неприятно
положение с работодател или с колеги, не знам доколко щях да съумявам да следвам собствените
си съвети. Не знам, може би щях да започна да буйствам, да викам и да троша, да хвърлям неща
през прозореца и да чупя стъкла. Може би щяха да ме уволнят! А един ден, ако направим книга с
тези разговори, има риск някой читател да дойде при мен и да каже: „Аз се намирам в доста трудно
положение в работата си и след като имате такива чудесни идеи, заповядайте поне за седмица на
моето място! Тогава вие ще си имате неприятности“. Както и да е, благодаря, Хауърд. Лека нощ.
-Лека нощ. Спокойни сънища и до утре.
Трета глава
Парите
Срещнахме се отново при следващия следобед и продължихме оттам, където бяхме

прекъснали разговора си за някои от най-често срещаните източници на неудовлетворение на
работното място. Както бяхме обсъдили предния ден, няма никакво съмнение, че лошият социален
климат, изпълнен със завист и конфликти, може да превърне работата в кошмар. Въпреки това,
според едно проучване на „Галъп“, американците са повече удовлетворени от социалните аспекти
на работата си, отколкото от признанието, от чувството им за ценност на работното място. И много
хора гледат на заплащането си като на обективна мярка за това колко ги цени работодателят. В
днешното общество обаче заплащането представлява много повече. То не само отразява доколко
работодателят ни цени - парите са свързани и с това, доколко ценим самите себе си. Свързани са
със самочувствието ни.
Както ми обясни един пенсиониран вицепрезидент на голяма брокерска къща: „Тридесет
години бях първокласен брокер, на върха на играта. Имаше дни, в които можех да изкарам
милиони долари за клиентите си и десетки или стотици хиляди за себе си. За една година можех да
утроя, учетворя или упеторя парите на инвеститора. Проблемът, разбира се, беше, че имаше и дни,
в които можех да загубя също толкова много. И така тридесет години подскачах нагоре-надолу
като баскетболна топка-в периодите, когато изкарвах пари, когато „печелех“, се чувствах
неизказано добре. Имах усещането, че не мога да сгреша, а клиентите ми - които забогатяваха, ме
отрупваха с похвали и ми разправяха какъв гений съм. И аз, естествено, се съгласявах, аз
заслужавах всяка похвала, чувствах се като най-умния тип на планетата. В тези периоди бях
нетърпелив, съдех другите, бях нетолерантен. Имаше обаче и други периоди, периоди на
несполука, когато хората губеха пари, даже се разоряваха. В тези периоди често потъвах в жестока
депресия, срамувах се, понякога просто си оставах вкъщи и се напивах. Което, естествено, не
оправяше положението. Чувствах се като пълен нещастник, като идиот, беше ме страх дори да се
видя с клиентите си. Стигаше се дотам, че на няколко пъти ми се искаше да се самоубия“.
За повечето от нас връзката между това колко пари изкарваме и самочувствието ни не е
толкова драматична, колкото за този брокер. Но тя илюстрира един важен принцип. Ако изберем
външен маркер като мярка за собственото ни вътрешно достойнство, независимо дали това е
количеството пари, които изкарваме, или мнението на другите за нас, или успехът на някой
проект, с който се занимаваме, рано или късно непременно ще бъдем съкрушени от неизбежните
промени в живота. В края на краищата, парите идват и си отиват и са нестабилен източник на
самочувствие, ненадеждна основа, върху която да изградим самоличността си.
Въпреки това, независимо от професията, според социолозите около една трета от работещите
в Америка все още определят като основна цел на работата си и като най-важен аспект на труда си
финансовото възнаграждение, а не естеството на работата. Тези хора са особено податливи на
негодувание и неудовлетворение, ако им се струва, че не са справедливо компенсирани за
усилията си.
Така че в разговорите ни за труда и работата нямаше как да избегнем въпроса за парите и на
мен ми беше любопитно да чуя какво мисли Далай Лама по въпроса.
-Бих искал да се насочим към темата за парите-започнах аз. - Естествено, когато говорим за
пари, това е обширна тема, към която може да се подходи от различни гледища, но за целта на
настоящия разговор, тъй като се фокусираме върху работата, бих искал да чуя мнението ви за

парите като главна мотивация за работа.
- Да. Вярвам, че за мнозина работата им е просто средство за изкарване на пари-потвърди
Далай Лама. - В това няма нищо лошо. След като за да оцелее в съвременното общество, всеки
трябва да открие свой собствен начин за изкарване на прехраната, това отношение към работата
най-вече като източник на прехрана, е много реалистично. Особено ако човек има семейство,
което да издържа, най-вече малки деца, работата има дори благородно измерение. Проблемът
обаче настъпва, когато печеленото на пари се превърне в самоцел. Случи ли се това, ние губим
поглед върху целта на парите, а тя е да си осигурим средствата да постигнем нещо. Парите сами по
себе си са само късчета хартия. Онова, което ги прави ценни, е стойността, която ние, като
общество, сме се договорили да им придаваме. Сама по себе си хартията не струва много. Реалната
стойност на парите е цената на хартията, върху която са отпечатани. Може да звучи глупаво, но
мисля, че е важно от време на време да си напомняме този факт.
Проблемът на преследването на парите заради самите пари е, че ни прави жертва на алчността,
на неспирната алчност. Така никога не сме доволни. Имам някои приятели, струва ми се, че и
преди съм ти разказвал за тях, които тичат насам-натам, пътуват по целия свят в търсене на още и
още пари и аз понякога ги дразня, наричам ги роби на парите. Но те никога не спират, за да
помислят защо го правят. Ако този стремеж можеше да им даде щастието и чувството за
пълноценност, което търсят в живота, предполагам, че щеше да бъде оправдано. Случаят обаче не
е такъв. Всъщност истинският проблем е, че те никога не са доволни от нищо. Освен ако не станете
един от малцината най-богати хора на света, което при всички положения е малко вероятно,
винаги ще има някой, който да е по-богат от вас. И когато получите нещо, искате друго. Ако
изкарате милион, ще искате десет милиона, а когато имате десет, ще поискате сто. Така че, ако не
се научим да си казваме „Това ми стига“, никога няма да сме истински доволни. Прилича на
футболен мач, в който вратата непрекъснато се мести, така че да нямате шанс да спечелите.
-Може и да е така - казах аз, - но някои хора преследват парите не заради самите пари и дори не
заради нещата, които могат да си купят с тях, а заради властта, която те дават. Тяхната мотивация
е властта.
Далай Лама поклати глава.
- Вярвам, че истинската власт произлиза от уважението, което изпитват към теб хората.
Истинската власт е свързана със способността на човек да влияе на сърцата и умовете на другите.
Махатма Ганди, например, имаше истинска власт, но тя не се основаваше на това колко пари има.
Властта, която се основава на богатството, е изкуствена, повърхностна и нетрайна. Хората
уважават парите ти, а не теб, и ако изгубиш парите си, властта и уважението изчезват. Това е като
властта на някого, който държи пушка - в мига, в който остави оръжието, този човек вече е лишен
от уважение или власт.
Разширявайки своите доводи, казах:
- Ако говорим за различните мотиви за изкарване на много пари, смятам, че една от
причините хората да печелят пари е вътрешното им убеждение, че колкото са по-богати, толкова
повече свобода ще имат. Имат свободата да пътуват, където поискат, имат свободата да правят,
каквото поискат, нещо като Ако стана милиардер, ще имам пълна свобода. Мога да ходя, където
си поискам, да правя каквото си поискам.
- Свободата е обширна тема - напомни ми той, - а тук ние говорим за нея в много ограничен
контекст. И в този ограничен контекст, да, има степен на свобода. Свобода, например, от бремето
на тревогите за намиране на финансови средства. Свободата от тревоги за храна, дрехи и подслон.
Така че в този смисъл има елемент на свобода. Ако отделен човек или цяло семейство се борят и
основното им занимание е оцеляването ден за ден, те са склонни да вярват, че ако финансовото им
състояние се подобри, всичко ще се оправи, защото ги занимава основно това.
Така че на хората им е нужно определено количество пари. Парите могат да бъдат полезни - с
тях може да се купят храна, лекарства, да се осигурят възможности, дори да се закупи място за
живеене, или няколко почивки. Добре. А ако някой има повече, отколкото се нуждае, може да
използва парите, за да помогне на другите. Това е много хубаво.
Има и още една причина парите да са от значение. Крайъгълният камък на онова, което аз
смятам за основни човешки ценности, е грижата за другите. Ако някой е икономически
онеправдан, отчаяно беден, тогава ще му бъде трудно да упражнява човешките ценности.

Понякога е трудно да се грижим за другите, когато едва оцеляваме. Важно е, например, да пазим
околната среда, но ако някой е гладен, може да сече дървета или да работи в каменна кариера, за да
има какво да яде. Човек трябва първо да мисли за непосредствените нужди на стомаха, после за
околната среда.
Но тук говорим за основната ориентация на човека, за нагласата към парите. Говорим за
случаите, когато човек не мисли за парите само като за средство да си осигури основните нужди
като храна и подслон. Вие споменахте за парите като средство за постигане на свобода. За много
хора обаче нещата отиват по-далеч. Съществува презумпцията, че парите могат да решат всичките
ни проблеми. Дори някои от тибетците, дори някои от онези, които са свикнали с идеята за
духовността и Будадхарма, понякога си мислят, че ако заминат за САЩ и спечелят много пари,
всичко ще бъде наред. Всъщност дори има един съвременен тибетски израз за пари, който е „кунга
дхондуп“. Означава буквално „онова, което прави всички щастливи и изпълнява всички желания“.
Очевидно е опасно някой да възприеме подобно схващане. В определени страни тази нагласа може
да е разбираема от историческа гледна точка-особено в такива държави, в които обществото се е
въздигнало от състояние на икономическо лишение. В тези общества фокусът е изцяло насочен
към икономическото развитие. Имало е идея, че ако икономическото развитие е успешно, много от
проблемите на обществото ще бъдат разрешени. Но дори когато условията са се подобрили, е
останал този начин на мислене. И смятам, че това е резултат от съпътстващото пренебрежение към
развитието на духовните ценности. Или може да се каже, че този начин на мислене е последствие
или страничен ефект на неспособността да се разпознае стойността на вътрешния потенциал или
на духовните ценности като състрадание, толерантност и човешка привързаност.
-Но тъй като вие, Хауърд, сте от Америка-продължи Далай Лама, - сигурно познавате по-добре
от мен нагласите там. В американското общество сред благоденстващите хора, които познавате,
има ли признание, че са много доволни, или продължават да чувстват, че нещо им липсва, че нещо
не им достига, че им е нужно нещо друго, а не богатство? Как мисли мнозинството?
- След като забогатеят ли?
-Да.
-Ами, аз самият съм срещал хора със стотици милиони долари и поне един милиардер. И
впечатлението ми е, че богатството няма особено значение за цялостното им щастие. В същото
време познавам и хора, които наистина се радват на това, че имат много пари. Например, някои от
тях си купуват произведения на изкуството и наистина извличат голямо удовлетворение от
купуването на шедьоври. Но като цяло, смятам, че щастливите богати хора са точно същите, като
щастливите бедни хора: ако дават за благотворителност и ако имат добри приятели и добри
семейни взаимоотношения, са щастливи, ако ли не, не са щастливи. Съвсем просто е - поне такова
е впечатлението ми. Обаче смятам, че научните доказателства, изследванията и проучванията,
проведени от социолозите, са по-важни от личното ми впечатление, основаващо се на неколцината
богати хора, които съм срещал.
В предишните ни разговори, които доведоха до написването на първата ни книга, ми се струва,
че бегло се докоснахме до въпроса за парите. В тази книга цитирах някои проучвания, които
представяха доказателства, че след определен момент, поне след нивото на бедността, или след
като сме посрещнали основните си нужди, притежаването на повече пари не носи повече щастие.
Така беше преди няколко години. Оттогава насам бяха направени още проучвания по същия
въпрос и на този етап са натрупани още доказателства, че притежаването на много пари не носи
повече щастие, че просто няма връзка. Така например, миналата година „Ню Йорк Таймс“ обяви,
че в Америка действителните доходи са нараснали с повече от шестнадесет процента за
последните тридесет години, но процентът на американците, които описват себе си като „много
щастливи“ за същия период всъщност е спаднал от тридесет и шест на двадесет и девет процента.
Далай Лама кимна замислено, а аз продължих:
- Всъщност, онзи ден споменах за едно проучване, проведено от „Конферънс Борд“, което
показва, че през последните години се отчита спад в удовлетворението от работата. Същото това
проучване сочи, че най-големият спад в удовлетворението идва от хората с най- високи доходи. За
съжаление обаче, този тип научни открития, пък и обикновената народна мъдрост, че щастие с
пари не се купува, всъщност не са повлияли вижданията на обществото като цяло. Като че ли все
още се шири схващането, че ако сме богати, ще бъдем по- щастливи.

Това ме навежда на един въпрос - как бихте убедили човек, който не се интересува от нищо
друго, освен от пари, да осъзнае, че парите не носят щастие, и да приеме духовните ценности, за
които говорите, като истинския източник на щастие?
- При онези, които просто не оценяват важността на духовните ценности и дори не са готови
да се отворят за идеята, би било доста трудно да се обясни - изрече той тихо, сякаш говореше на
себе си.
- И все пак, какво бихте казали на хората, чиято основна мотивация в работата е да
преследват все повече пари, макар вече да имат достатъчно, за да живеят добре?
- Първо, може би бих изтъкнал научните доказателства, за които говорите вие, които
показват, че по-голямото богатство не води автоматично до щастие. Разбира се, хората трябва да
решат сами за себе си колко пари са им нужни, но ако са много богати и поискат съвета ми, бих им
обяснил, че ако започнат да споделят богатството си, ще бъдат по-щастливи - биха имали повече
приятели, по-добра репутация, позитивно наследство, дори по-малко ще съжаляват, когато
умират. Могат да си кажат: Поне използвах парите си, за да помагам на другите.
Далай Лама се замисли за момент.
-И нещо друго - бих им предложил просто да поспрат и да се замислят за целия процес на
натрупване на богатството. Ако за тях парите са щастие, ще се впуснат в непрекъснат цикъл на
трупане на богатство, дори след като забогатеят. Ще преследват този изплъзващ им се блян. Все
повече ще му се посвещават. Ще искат още и още. Колкото по-богати стават, за толкова повече
проблеми ще бъдат уязвими. Неизбежно е. И така човек всъщност не постига щастието и
свободата, които търси. Тъкмо напротив: превръща се в роб на парите и става no-зависим,
отколкото е бил в началото. И ако човек не се замисли какво всъщност му носят парите, забелязал
съм, че колкото и пари да изкарва, колкото и висока да е заплатата му, все го гризе, че няма
достатъчно пари. Това е така, понеже колкото повече пари изкарва, толкова по-разточителен и
скъп става начинът му на живот, и разходите му, естествено, също нарастват.
Има два основни подхода в опита да намалим тази тревожност. Първият е да изкарваме повече
пари, но както споменах, съмнително е дали ще помогне. Вторият е да намалим разходите си,
нарочно да имаме по-скромни желания. Смятам, че така е най-добре, че това е по-разумното. Би
било полезно да спрем за момент и да се запитаме: „Какво правя? Защо правя това?“. И тогава да
видим дали всички тези пари са ни наистина нужни, дали действията ни са действително
ползотворни. Това откровено размишление, спирането, за да поразсъждаваме, може да има
сериозен ефект.
Така че според мен критичният въпрос е: „Какви са основните ми възгледи за живота?“. Ако
основните ни възгледи са насочени навън, ако сме външно ориентирани, и основната ни
презумпция е ,Да, щастието идва само отвън“, от външни източници, посредством трупането на
богатство, в крайна сметка ще затворим кръга. Ако основният ни възглед е „Да, парите са важни,
но има и други фактори, също толкова или дори по-важни за чувството ни за благополучие“, си
мисля, че ще водим по-щастлив живот.
- Мислите ли наистина, че това е убедителен аргумент, достатъчен да накара хората да
променят възгледите си? - попитах аз.
- Трудно е да се каже - засмя се Дялай Лама, - дори Буда не е успял да промени съзнанието на
всички.
Време беше за обичайната ни следобедна почивка за чай и докато отпивахме, един от
служителите на Далай Лама влезе, за да му предаде съобщение. Докато говореха, имах възможност
да обмисля по-добре думите му. Подобно на много други в нашето консуматорско общество,
рядко изобщо отделях време да помисля за презумпциите и убежденията си относно парите и
щастието, което те носят. Но нямаше нужда от задълбочени анализи, за да осъзная валидността на
неговите разбирания. Веднага се сетих за множество примери как непрестанното преследване на
богатство само добавя все повече усложнения към живота. Сред заможните си приятели незабавно
виждах прогресивното нарастване на сложността на живота им с увеличаването на богатството.
Веднага се сетих за една двойка. И двамата бяха високоплатени професионалисти и много се
вълнуваха, когато доходите им най-сетне нараснаха достатъчно, за да могат да си позволят
бленуваната вила на плажа. С нетърпение очакваха да пийват „Пина колада“ на верандата, докато
гледат залеза над океана. Ентусиазмът им леко се поохлади, когато се затрупаха с продължителни

преговори, безкрайна бумащина и формуляри за ипотека. Когато сделката приключи, последваха
неизбежните спорове с контрактора заради покачващите се цени и бавенето на строежа. След това
обзавеждането и декорацията-далеч по-скъпи, отколкото си бяха представяли. Вълнението им вече
бе съществено спаднало. Ентусиазмът им се възкреси за кратко, когато най-после можаха да се
насладят на убежището си за няколко уикенда, но след първите проливни дъждове установиха
сериозен дефект в основите на къщата, който водеше до големи наводнения.
Не дълго след това се натъкнах на приятелите си и ги попитах дали се радват на вилата си на
плажа. „Е, къщата е красива и много ни харесва, когато успеем да се измъкнем и да идем там. За
съжаление, май не успяваме да го правим и да й се радваме толкова, колкото се надявахме. Освен
това, вноските за ипотеката, поддръжката, уредите и ремонтите изсмукаха средствата ни, така че в
крайна сметка прекарваме повече време на работа, за да ги изплащаме, и като че ли не намираме
достатъчно време, за да ходим там толкова често, колкото би ни се искало.“
Почивката ни свърши и Далай Лама продължи нишката на мисълта си.
- И така, при крайния анализ, дори в случая на човек, преследващ парите заради самите пари,
някъде дълбоко в съзнанието му се крие вярата, че те по някакъв начин ще го направят по-щастлив.
Крайната мотивация все пак е да увеличим щастието си. Но позволим ли си да станем роби на
парите и алчността, това е пагубно и унищожава истинската цел. Вместо да носи повече щастие,
това води до нещастие, до бремето на несекващите желания. И напротив, хората, които никога не
забравят истинската цел на парите и са способни да се отнасят към тях със здравословна нагласа,
дори да притежават по-малко пари, ще се радват на по-голямо чувство за благополучие по
отношение на богатството и парите. По ирония, макар и no-бедни материално, в действителност те
са по-богати, защото съумяват да разберат истинската стойност на парите и са освободени от
нереалистични очаквания за онова, което може да им осигури богатството.
Продължавайки да мисля за разкошния начин на живот с луксозни коли и вили на някои от
моите познати, не можех да не направя съпоставката с простичкия живот на хората, живеещи тук,
в Дхарамсала, особено в общността на будистките монаси и монахини. Замислен за това, попитах:
- Бяхте споменали за будистката концепция за „правилния начин на живот“ 6, концепция,
която ми се иска по-нататък да обсъдим подробно. Но се чудя дали има и специфичен будистки
подход или нагласа по отношение на парите? - попитах аз.
- Будистката концепция за правилния начин на живот изобщо не съдържа каквито и да било
морални отсъждания за разкошния начин на живот или печеленето на пари. Естествено, за
монасите и монахините има определени ограничения, произтичащи от монашеския обет, който не
им позволява да водят живот на удобства и лукс. Така например, монахът не би следвало да има
повече от една резервна роба. Така че в този случай съществуват предписания, но ако някой не е
монах, няма предписания, произтичащи от монашеския правилник, и ако такъв човек е заможен и
има големи материални богатства, от будистка гледна точка се смята, че това са плодовете на
положителната му карма от миналото. Така че правилният начин на живот не противопоставя
простотата и лукса.
Сред последователите на Буда е имало високопоставени особи от различни царства. Струва ми
се, че будистката позиция по въпроса за богатството засяга повече съзнанието на онзи, който
притежава богатството или го придобива. Поставен е акцент върху обучението на съзнанието, така
че човек да не изпитва чувство за собственост или скъперничество и да бъде в състояние да
преодолее тези нагласи. Що се отнася до самото богатство, съществуват някои текстове, в които
ясно се казва, че ако един бодхисатва7 се прибързва, тогава е грешно и неморално да притежава
дори и една монета. Но ако бодхисатва не се привързва към богатството, дори притежаването на
големи материални средства е съвместимо с идеала. Това подсказва, че важни са състоянието на
съзнанието и начинът, по който създавате богатството си.
Като говорим за будистки текстове, всички блага на човешкото съществуване-като
материалното изобилие и прочие - не са нещо, което от будистка гледна точка трябва да бъде
6Една от осемте стъпки на пътя на спасението, според която човек трябва да си осигурява средства за живот по честен
и почтен начин. - Бел. прев.
7Бодхисатва е човек, който е възпитал в себе си алтруистично намерение да постигне просветление, за да може
по-добре да помага на всички същества. - Бел. авт.

отхвърлено. В едно от съчиненията на Нагарджуна се разглеждат четирите човешки стремежа,
двете цели и съответните им средства за постигане. Една от целите е материално задоволство и
средството за това е създаване на богатство, което днес включва натрупването на могъщите
американски долари. Втората цел е постигане на освобождение, а средството за това е духовна
практика. Такова е будисткото виждане.
Позицията на Далай Лама беше ясна. Нагласата ни относно парите е по-важна от
количеството, което печелим. Както винаги, при преследването на щастие духовните ни ресурси
играят по-голяма роля от материалните; освен ако, разбира се, не живеем в окаяна нищета и не
страдаме от глад и недоимък.
Споменахме „робите на парите“, онези, за които заплатата или възнаграждението са от
основно значение в работата им. Макар това да важи за мнозина, налице са ясни знаци, че
положението може би се променя. В книгата си „Истинското щастие“ доктор Мартин Селигман,
една от ключовите фигури в изучаването на човешкото щастие и в областта на позитивната
психология, казва: „Нашата икономика бързо се променя от икономика на парите към икономика
на удовлетворението“. Той твърди, че личното удовлетворение бързо настига финансовото
възнаграждение като определящ фактор в избора на работа на много хора. Той посочва, например,
че сега професиите в сферата на правото са най-високоплатени в Америка, но въпреки това за
много хора парите сами по себе си вече не са достатъчни, за да ги накарат да започнат и продължат
практикуването на право. Всъщност понастоящем големи правни фирми в Ню Йорк харчат повече
средства, за да задържат служителите си, тъй като много адвокати напускат практиката, за да се
занимават с други професии, които може и да не са толкова добре платени, но ще ги накарат да се
чувстват по-щастливи.
Наскоро станах свидетел на изненадващ пример за подобен случай на промяна на нагласата.
Миналия месец бях изправен пред нуждата от нов личен асистент и пуснах малка обява в местния
вестник. Шокиран бях, когато първите два дни ми отговориха 165 души. Много от кандидатите
бяха висококвалифицирани, бяха работили на отговорни, отлично платени длъжности, а някои от
по-възрастните имаха дългогодишен стаж. Длъжността не беше високоплатена и аз се зачудих
дали това не е отражение на лошото състояние на икономиката и липсата на работа. Започнах да
разпитвам кандидатите защо искат тази работа, при положение, че (в много от случаите) са явно
твърде квалифицирани за нея. Преглеждайки биографичните им справки, бях уверен, че могат да
си намерят по-добре платена работа. Изненадах се от чутото. Много от кандидатите ми казаха, че
са отклонили предложения за работа, които биха били много по-добре платени, а отговорите на
мнозина звучаха като обяснението на един от кандидатите: „За мен парите вече не са най-важното.
Повече ме интересува работа, която позволява гъвкавост, разнообразие и ми оставя време да правя
и други неща. Не искам всеки ден да седя зад бюрото и да правя едно и също. Тази работа ще ми
даде възможност да се занимавам с писане и изкуство. Плюс това, обичам да помагам на хората.
На предишната си работа работех ден и нощ и изкарвах много пари, но чувствах, че в крайна
сметка работата ми отива, да се трупат по-големи печалби за изпълнителния директор, когото
никога не бях виждал, и за много безлични и непознати акционери. Искам работа като тази, да
работя като нечия „дясна ръка“, и да мога да виждам как помагам на някого, да виждам лицето му.“
Да, нещата може би се променят. Все повече хора като че ли вземат решения по начин, който
наскоро един мой приятел описа много точно.
„Когато завърших колежа „Барнард“ на Колумбийския университет, беше 1986 - върхът на
манията Уолстрийт и лудостта на юпитата. Бях направил няколко стажантски представяния в
галерии за изкуства и арт центрове - беше ясно, че имам влечение към това. Бях завършил история
на изкуството и музиката и можех да правя и това, покрай преподаването. Обичах изкуството и
театъра, така че какво по-добро? В стажантската дискусионна група в „Барнард“ си говорехме за
предложенията за работа и си помагахме взаимно да решим кое да приемем. Казах им за моите.
Едното беше много нископлатена начална работа в един от най-престижните нюйоркски арт
центрове. Другото беше „връзки с обществеността“ в една фирма на Уолстрийт. Те ми предлагаха
три пъти повече пари от арт центъра, с възможност всяка година най-малко да удвоявам заплатата
си с бонуси. Когато попитах групата какво да правя, всички в един глас извикаха: „Вземи парите!“.
Но аз виждах какво беше сторила една такава работа с брат ми - сточасови работни седмици, без
почивки, без социален живот, спеше в офиса, ходеше като зомби. Избрах работата в арт центъра и

макар често да ми се налагаше да ровя из дивана за изтървани монети, за да си купя билет за
метрото в някой студен ветровит ден (обикновено ходех пеша на работа), се оказах с работа, която
обичам, и в края на краищата започнах да изкарвам достатъчно пари, за да вземам такси, когато ми
се прииска. И дори имам време да ходя на почивка.“
Четвърта глава
Балансът: отегчение и предизвикателство
- Напоследък работата ме влудява-оплака ми се един приятел, който работи като маркетинг

консултант. - Втръсна ми! Дори си мисля да напусна. Просто не издържам вече.
-Да, знам какво е - казах съчувствено, - претоварването с работа може да бъде наистина
стресиращо.
- Не, не е това. Тъкмо обратното. Отегчен съм до дъното на душата си... едно и също всеки
ден. Обикновено съм свършил каквото трябва до два часа и прекарвам останалата част от деня,
опитвайки се да изглеждам зает, балансирам молива си на връхчето на графита, правя скулптури
от кламери, а в най-лошите дни зяпам малките дупчици в облицовката на тавана и си играя наум да
свързвам точките.
Скуката и липсата на предизвикателство отдавна са определени като източник на
неудовлетворение на работното място. Многобройни научни изследвания и проучвания, като
проведените от Шийла Хендерсън от Станфордския университет или Карен Лоскоко и колегите й
от Нюйоркския държавен университет в Олбъни, потвърждават, че предизвикателството е един от
основните фактори за удовлетворение от работата. Специалистите в областта на организационната
среда и удовлетворението от работата често говорят за една концепция, наречена „съответствие на
личността и средата“. За да се радват на максимално удовлетворение и изпълнение на работата си,
служителите трябва да намерят баланса между две крайности - прекадено много
предизвикателства в единия полюс и недостатъчно предизвикателства - в другия. При твърде
много предизвикателства служителите преживяват стрес, подложени са на напрежение и това
влошава качеството на работа. При недостиг на предизвикателства служителите се отегчават,
което също толкова пречи на удовлетворението от работата и вреди на изпълнението.
Поради важната роля на предизвикателството и скуката за постигането на щастие на
работното място, повдигнах въпроса пред Дялай Лама с думите:
- Знаете ли, като говоря с приятели и чета литература за удовлетворението на служителите,
струва ми се, че отегчението е често срещан източник на неудовлетворение на работното място.
Той кимна:
-Струва ми се съвсем естествено човешките същества да се отегчават, ако са ангажирани с
еднообразна дейност. На даден етап се натрупват умора, неохота, нежелание, липса на ентусиазъм.
- Това случва ли ви се и на вас?
- Да - засмя се той, - наскоро, например, имах двуседмично усамотение, посветено на
Авалокитешвара8 с повтаряне на шестсричната мантра, а в завършек трябваше да изпълня ритуали
за сила в продължение на три дни. Това са много дълги и сложни ритуали, така че на третия ден, с
наближаването на края, непрекъснато мислех: „Ох, утре не се налага да го правя!“. С нетърпение
чаках да свърши. Това е съвсем естествено за човешките същества.
- Вие лично как се справяте с това?
- В моя случай цялостното ми отношение към живота и работата и основната нагласа на
съзнанието ми вероятно упражняват голямо влияние. Така например, аз всяка сутрин дълбоко
размишлявам върху един стих от великия индийски будистки учител от XVII век Шантидева. То
започва така: Докато съществува пространството...“. Познавате ли този стих?
-Да - кимнах аз.
Той продължи да рецитира:
8Авалокитешвара е Бодхисатва на милосърдието, божество - покровител на Тибет. Смята се, че Далай Лама са живите
превъплъщения на Авалокитешвара. Сегашният Далай Лама е четиринадесетият наследник от шестстоотин години
насам. Усамотяването често включва един милион рецитации на мантрата на божеството, в случая „Ом мани падме
хум“. - Бел. авт.

Докато съществува пространството,
докато има съзнателни твари,
нека и аз да пребъда
и да прогоня страданията от света.
-Лично за мен този стих е велик извор на вдъхновение. Размишлявам и върху други подобни
стихове, като химните към Зелената Тара, написани от Първия Далай Лама Гендун Друп, които ми
дават дълбоко вдъхновение и укрепват отдадеността ми на идеала на алтруизма.
Рецитирам тези стихове и размишлявам над тях, и така се подхранва стремежът ми да посветя
дните си, доколкото мога, да бъда в служба и полза на другите. После съзнателно проектирам
мисълта, че ще мога да прекарам целия си живот в осъществяване на този идеал. Като си мисля за
необятността на времето, както се казва в молитвата на Шантидева, „Докато съществува
пространството“, откривам в нея невероятна сила. Идеята за необятността на времето и
дългосрочното посвещаване е от огромно значение.
От време на време се сблъсквам със ситуации, в които изпитвам определена неохота и си
мисля: „Ох, трябва да направя това, ох, каква досада“. Д нес, например, трябваше да присъствам на
заседание на тибетския парламент в изгнание и първоначално изпитах чувството „Ох, трябва да
направя това, каква досада“, но веднага си напомних, че и това е част от службата ми, че и това е
част от работата ми в служба на другите. В мига, в който направих тази връзка, неохотата и
липсата на интерес веднага изчезнаха.
Такъв е моят начин за справяне с подобни ситуации, но той не е подходящ за всекиго.
На определено ниво, естествено, подходът на Далай Лама за справяне с отегчението не може
да не е общоприложим - в крайна сметка, малцина от нас работят като будистки монаси или водачи
на тибетския народ. Но също толкова е вярно, че принципът може да бъде приложен към всички:
да обновяваме ентусиазма си и да пробуждаме своята отдаденост, като се замисляме за по-общата
цел на работата си.
Докато си мислех да продължа на тази тема обаче, ми хрумна друга мисъл. Кратката препратка
на Далай Лама към политическите му задължения ми напомни колко активно е ангажиран той със
света. Замислих се за многобройните му отговорности и задължения, за усилната му работа. Това
ме накара още повече да се чудя как може да твърди дори на шега, че не работи - думите „аз нищо
не правя“ още отекваха в съзнанието ми. Тъй като той беше споменал някои от професионалните
си занимания, надявах се, че това може да ми даде възможност да задоволя любопитството
относно виждането за собствената му работа, както и да открия как остава щастлив въпреки
тежкото бреме на отговорността.
Беше докоснал въпроса как лично той се справя със скуката. За мнозина от нас скуката
възниква, когато сме ангажирани с еднообразна задача и ни липсва подходящо предизвикателство.
Реших да изместя фокуса и да подходя към проблема от друг ъгъл, като насоча мислите му към
значението на предизвикателството в работата. Въпреки уговорката, че опитът му като монах или
политически водач може да не е подходящ за всекиго, аз знаех, че той се занимава и с много други
дейности. Реших да избера една от по-обикновените сред тях - ролята му на учител-и да я
използвам като начин да въведа темата за трудната и предизвикателна работа.
- Чух, че наскоро сте били в Южна Индия. Говори се, че сте изнесли някои доста трудни
беседи, много сложни.
- Да, вярно е - засмя се той, - всъщност трябваше доста да поработя предварително, за да се
подготвя за тези беседи. Присъстваха около девет хиляди монаси и, разбира се, много от тях са
ученици, които изучават текстовете, така че за техните умове темите са съвсем пресни. За мен вече
изобщо не са.
- Значи, трябвало е много да се подготвите и това е означавало усилена работа?
-Да. Откакто почти преди година се съгласих да изнеса беседите, малко се притеснявах. Затова
две седмици преди да замина, сериозно четох и си водех бележки по три часа всяка сутрин.
Беседите трябваше да продължават по пет часа всеки ден в продължение на пет дни. През първия
ден все още малко се притеснявах, но след започването на първата сесия се почувствах по-добре.
Почувствах, че всичко е наред. После на втория ден, на третия, на четвъртия - с всеки ден нещата
ставаха все по-добре.
- Любопитен съм дали тази усилена работа ви е дала чувство на удовлетворение? - попитах

аз.
-Да, всъщност през последния ден изпитах невероятно удовлетворение и облекчение. Разбира
се, в този случай чувството на удовлетворение се дължеше поне частично, просто на
освобождаването от притеснението. Но като цяло изглежда, че колкото по-усилено работим,
толкова по-голямо е чувството на удовлетворение. Затова като цяло смятам, че ако сега се изправя
пред някаква трудност, по-късно е сигурно, че ще се насладя на един специален тип
удовлетворение - ще изпитам щастие. Трудността е семето на щастието, неговата основа.
- Казвате, че сте преминали през много трудности и това е допринесло за чувството на
удовлетворение. Чудя се, в такъв случай дали смятате, че работата трябва да е предизвикателна, за
да бъде пълноценна? Дали това е категорично изискване, за да има удовлетворение от работата?
- Вероятно е по-добре да има предизвикателство - отвърна той.
- Моля? - не бях сигурен, че чух добре. Той тъкмо беше приключил с признанието за
удовлетворението, което човек изпитва след предизвикателна работа. - Но вие току-що казахте...
- Предизвикателства винаги има. Животът винаги предлага предизвикателства - обясни той. -
Те винаги са налице в живота, няма как да не ги срещнем. Няма нужда да добавяме още проблеми.
Това, което трябва да направим, е да преобразим предизвикателствата във възможност...
-Каква възможност?
- Възможност за създаване на по-голямо щастие - отговори той. - Така че, когато се появят
предизвикателства, трябва да ги приветстваме, охотно да ги прегърнем и да гледаме на тях като на
начин да развием себе си, да просперираме и в крайна сметка да постигнем по-голямо чувство за
благополучие и щастие. Предизвикателството може да има тази положителна цел, тази полезна
страна.
Смятам, че за да има прогрес, за да има развитие, независимо дали работата е умствена или
физическа, предизвикателството е много необходимо. При изучаването на будизма, например,
дебатът е важен инструмент за напредък.
Трябва да прекарваме множество часове, като излагаме вижданията си и гледищата ни се
подлагат на изпитание, а ние разглеждаме и отговаряме на тези предизвикателства. Чрез
противопоставянето се постига по-дълбоко разбиране на собствените разбирания. Ако се мисли за
собственото гледище и липсва желание за откриване към противоположните гледни точки, няма
място за израстване и усъвършенстване. Приемането на предизвикателството изключително много
помага за изостряне на ума. Без него умът отслабва. Нали?
Кимнах в съгласие. По този Въпрос е налице общо съгласие между Изтока и Запада - и двете
страни признават значението на предизвикателството. В действителност още през 1776 г.
политическият икономист и философ Адам Смит, водеща фигура в развитието на западния
капитализъм, излага подобни твърдения. В своята силно влиятелна книга „Богатството на
народите“ той пише, че човек, който прекарва живота си, ангажиран с една и съща еднообразна
задача, е склонен да губи „навика за напрежение“ и „като цяло става толкова глупав и невеж,
колкото е възможно за едно човешко същество“.
Е, може би Адам Смит е малко no-краен от Далай Лама във вижданията си. Но Далай Лама
изясни своята позиция по въпроса за предизвикателството:
- Независимо дали говорим за умствена или физическа дейност, предизвикателството може да
стимулира и подкрепи развитието и креативността. При тези предизвикателни обстоятелства в
пълнота се ангажира и използва творческата ни енергия, тъй като ако се намираме в ситуация, в
която нещата са рутинни, отсъства предизвикателство, има опасност от застой, не се постига
по-нататъшно развитие. Разбира се:- засмя се той, - ако има предизвикателство и заплаха към
живота ни, по-разумно е да бягаме. Най-добре е да избягваме такива предизвикателства, а не да ги
приемаме. Например, ако ви гони побесняло куче и се опитате да прегърнете кучето, т.е.
предизвикателството, това няма да доведе до особена радост и удовлетворение - най-добре е да
избягате. Комарът или бълхата изискват безскрупулни мерки, няма друг начин! - закачливият му
смях затихна и той добави: - Трябва да спомена, разбира се, че когато говорим за ползите от
предизвикателствата на работата, това предполага, че има възможност за преодоляване на
предизвикателството, че задачата не е толкова трудна, че да е невъзможно да бъде изпълнена.
-Да кажем - продължих аз, - че имате работа, в която няма предизвикателства, някаква много
досадна работа, на която трябва да ходите всеки ден, но тя не изисква вашите умения, талант и

интелект. В нея няма предизвикателство. Научните изследвания ясно показват, че човешките
същества са по-склонни да изпитват неудовлетворение от работата си без елемента на
предизвикателство. Така че, когато човек е изправен пред работа, в която няма предизвикателство,
можете ли да измислите начин да се справи с това? Добре или зле е според вас да си създаваме
предизвикателства, за да направим работата си по-удовлетворителна?
- Не знам - засмя се той. - Ако човек работи нещо на поточна линия, едно и също всеки ден,
фиксирани задачи, в които няма никакво предизвикателство, много отегчително и рутинно... не
знам как да се създадат предизвикателства на такава работа, освен ако не счупиш нещо или не
саботираш машините!
Но така или иначе, Хауърд, смятам, че трябва да признаете, че сред човешките същества има
много различни нагласи и темпераменти. Някои хора, особено по-интелигентните, имат склонност
към интелектуалните предизвикателства и разрешаването на проблеми, но вероятно не харесват
работа, която изисква физически усилия. Други може да обичат по-малко предизвикателна работа.
Срещнах се, например, с един тибетец, бивш монах, който обича да върши съвсем
непредизвикателна работа, от типа на рутинен физически труд, еднообразни задачи, които не
изискват много мислене. И по време на такава работа той обича да си мисли за Дхарма9. Тази
работа освобождава съзнанието му, за да може да мисли за други неща.
И макар този монах да предпочита непредизвикателната работа, смятам за важно да не
забравяме, че предизвикателствата идват от всички области на живота. Така например, при
последователя на духовните практики или при някой, който иска да възпита в себе си универсално
състрадание, отвръщането на враговете с емпатия и състрадание може да се разглежда като
предизвикателство. Да действа с доброта, дори да покаже обич към враговете си-това е голямо
предизвикателство! Ако човек може да го направи и накрая дори да види положителен резултат,
ще изпита невероятно чувство на удовлетворение и щастие. Затова за онези, които искат да
практикуват състрадание, да откликват на страданията на бедните, слабите, беззащитните и
безпомощните е предизвикателство. Предизвикателството не е непременно някакво препятствие,
нещо негативно. Но пък за никого не може да бъде предизвикателство задача, която изобщо не го
интересува. Например, страданието на бедните не може да е предизвикателство за някого, когото
не го е грижа. Но за един практикуващ състрадание определено е. Струва ми се, че винаги ще има
индивидуални разлики в онова, което някой може да възприема като предизвикателство, както и в
степента на предизвикателство, която приема.
Затова - заключи той, - когато говорим за работа, според мен е важно да помним, че винаги ще
има различни типове хора и не можем категорично да кажем дали е за предпочитане изпълнената с
предизвикателства работа или тази без предизвикателства. Не знам. Просто зависи от човека - той
замълча и се засмя. - Лично аз си мисля, че липсата на предизвикателства е за предпочитане,
понеже като няма предизвикателство, можеш просто да си легнеш и да си починеш. Да си
подремнеш.
-Сериозно, наистина ли смятате, че ако в нечия работа изобщо няма предизвикателства, той
може да изпита чувство на пълноценност и удовлетворение от работата си? - попитах аз.
- Не мисля, че предизвикателството е задължително изискване за удовлетворение и
пълноценност. Например, естественото изразяване на топлота и привързаност към другите, става
без усилие. То не изисква особено предизвикателство, но носи голямо удовлетворение.
- Вярно е - признах аз.
Обобщавайки най-новите открития на социолозите, Едуин Лок, професор по лидерство и
мотивация в Университета на Мериленд, Колидж парк, казва: „Изследванията сочат, че
умствените предизвикателства- ако приемем, че човек има желание да отговори на такова
9Терминът „дхарма“ има много значения, но няма точен превод. Най-често се използва за ученията и доктрината на
Буда, както за писмената традиция, така и за начина на живот и духовните реализации, произтичащи от прилагането на
тези учения. Понякога будистите използват думата в по-общ смисъл - за да обозначат духовните и религиозни
практики като цяло, универсалния духовен закон, или истинската природа на явленията, а термина „будадхарма“
употребяват, за да обозначат по-конкретно принципите и практиките на Будисткия път. Санскритската дума „дхарма“
произлиза от етимологичния корен, означаващ „държа“ и в този контекст думата има по-широко значение: всяко
поведение или схващане, което служи да „задържи човека“, да го защити от страданието и неговите причини. - Бел.
авт.

предизвикателство, са критичен фактор за удовлетворението от работата.“ Въпреки ясната връзка
между предизвикателството и удовлетворението от работата, професор Лок предполага, че важен
фактор е също и желанието да се отвърне на предизвикателството. Тук е мястото на
индивидуалните различия - както правилно отбелязва Далай Лама, може да има индивидуални
разлики в степента на предизвикателство, на която е готов или желае да отговори човек Някои
могат да процъфтяват на по-предизвикателна работа, а други да не желаят да приемат
предизвикателна работа. Затова, когато се опитваме да оптимизираме щастието си на работното
място, от всеки от нас зависи да реши какво ниво на предизвикателства ще му осигури най-висока
степен на израстване и удовлетворение.
Както ни напомня Далай Лама, отнасянето към другите с обич и привързаност е богат
източник на удовлетворение, който може би изглежда безусилен. Всъщност животът предлага
много подобни моменти на удовлетворение, моменти, които могат да възникнат спонтанно, без
усилие. Това чувство на дълбока пълноценност може да възникне, докато се занимаваме с
различни видове човешка дейност в буквално всякаква обстановка - и, разбира се, работното място
не е лишено от подобни преживявания.
Преди много години един от моите преподаватели по химия ми разказа за едно свое
преживяване, докато работел в лабораторията си. „Намирах се по средата на труден, но интересен
експеримент, част от изследването ми. След почивка за кафе, около десет и половина сутринта,
оставих чашата и поднових работата си. След може би пет или десет минути в лабораторията
влязоха няколко от дипломантите ми и започнаха да ми задават някакви въпроси. Бях тъкмо на
средата на една нотация и нямах никакво желание да спирам това, което бършех, така че малко се
подразних, че ме безпокоят точно, когато съм започнал, пък и от мен не се очакваше да се срещам
с тях още доста часове, до три и половина. Така или иначе, оставих каквото правех и погледнах
часовника. Беше почти четири часа. Бях работил над пет часа, а сякаш не беше изминало никакво
време, не бях положил никакви усилия. Не само че не бях изморен, бях изпълнен с енергия. Не си
спомнях нищо, каквото бях правил в това време, но когато прегледах бележките си, установих, че
сериозно съм напреднал по един доста труден проблем. Бях напълно погълнат от онова, което
вършех. Не можех да повярвам. Изпитах невероятно чувство за постижение и енергия, която
сякаш продължи няколко дни.
Въпреки че това беше много години, преди за първи път да чуя термина, професорът точно
беше описал състоянието на „поток“ по време на работа. Концепцията за потока е въведена от
психолога и социолога Михай Чиксентмихали и през последните три десетилетия д-р
Чиксентмихали усъвършенства тази концепция. Терминът „поток“ описва състоянието на
съзнанието, което болшинството от нас сме изпитвали в един или друг момент. Да бъдеш в потока
означава да бъдеш напълно погълнат от онова, което правиш в момента. Възниква, когато човек е
вглъбен и изцяло фокусиран върху задачата, над която работи. Човек може да се намира в поток,
докато играе баскетбол, вае скулптура, решава трудна математическа задача, участва в сделка,
катери се по скали или просто е потънал в задълбочен разговор с приятел или любим. В основни
линии потокът може да възникне по време на всяка човешка дейност, независимо дали е работа
или игра, физическа, умствена или социална дейност.
Макар че потокът може да възникне при най-различни обстоятелства, учените са установили,
че конкретните характеристики на това състояние са сходни и устойчиви: едни и същи
характеристики на това състояние се проявяват във всяка дейност или обстановка. Съществува и
особен набор от условия, които са необходими, за да се създаде това състояние. Потокът възниква,
ако сме ангажирани с дейност, която чувстваме като важна и значима за нас и която си струва да
свършим. По-вероятно е да възникне поток, когато дейността има ясно изразени цели и
получаваме някаква непосредствена обратна връзка за напредъка ни с развитието на дейността.
Задачата трябва да е предизвикателна и да изисква умения, но е необходимо да има точен баланс
между предизвикателството и нашите способности - хората в потока усещат, че техните умения са
напълно ангажирани във въпросната задача. И макар проектът да е предизвикателен и да изисква
умение, в този момент ни изглежда, че не прилагаме никакво усилие. Докато се намираме в потока,
ние сме ангажирани с дейност заради самите себе си, не заради външното възнаграждение, което
можем да получим. Задачата е сама по себе си вътрешно възнаграждаваща.
-Знаете ли, една от причините да спомена темата за предизвикателството на работното място -

казах аз на Далай Лама, - е, че то е свързано с една концепция, която често се среща в съвременната
психологическа литература, концепцията за „потока“. Един от факторите за създаването на
състоянието на „поток“ е предизвикателството. Тази концепция все повече се споменава в
статиите за човешкото щастие и това състояние често възниква при работа. Запознат ли сте с
концепцията за потока?
- Не - отвърна Далай Лама. - Може ли да ми обясните какво имате предвид с този термин?
- Накратко казано, концепцията се отнася до едно особено състояние на съзнанието, което се
появява, когато вниманието ни е изцяло фокусирано върху конкретна задача или проект, върху
който работим в момента. Това е състояние на напрегната концентрация и дълбоко вникване в
дейността. Докато се намираме в потока, губим представа за времето, сякаш бремето е спряло и се
намираме изцяло в настоящето, без да мислим за миналото или бъдещето. Така сме потънали в
дейността, че дори губим чувство за собствената си личност, чувството за Аза изчезва и няма
такива мисли като „Аз правя това“ или „Аз чувствам онова“.
Докато е ангажиран с тази дейност, човек изпитва и чувство на лекота, на липса на усилие, на
пълен контрол върху онова, което върши. Вземете, например, един професионален тенисист. Той
се упражнява години наред, за да усъвършенства уменията си, и сега играе с труден противник.
Стига до състояние, при което всичките му способности, всичко научено и усвоените умения се
изправят срещу предизвикателството на противника и създават някакъв баланс, физическите
движения и високата концентрация помагат за създаването на това състояние на поток.
Макар че потокът може да възникне при всякаква дейност, някои изследователи са
установили, че американците преживяват потока повече на работното място, отколкото в
свободното си време. Някои от учените смятат, че хората преживяват потока предимно на работа,
тъй като там е по-вероятно да се изправят пред предизвикателства или възможности за решаване
на проблеми, пред нужда да упражняват уменията си, а средата е такава, че ги поощрява да се
фокусират върху дадената задача.
Да кажем, например, че вие изнасяте беседа пред голяма аудитория и темата е много сложна.
Материалът е особено труден и предизвикателен, но вие сте се подготвили, разучили сте го,
развили сте определени умения, способности и познания във вашата област. Тези условия могат да
породят състояние на поток, при което да бъдете така погълнат от материала, че дори да не
мислите как върби речта ви, да не мислите даже „Аз съм Далай Лама“. Губите всякаква представа
за време и самоличност.
Далай Лама внимателно слушаше.
- Това фокусиране на съзнанието, за което говорите и при което е налице пълно сливане с
непосредствената дейност, ми звучи като едно качество на съзнанието, което в будистката
психология се нарича „медитативна стабилност“. Вярвам, че всеки от нас може да развие
способността да фокусира вниманието си върху избрана тема или дейност за продължителен
период от време. Една от характеристиките на това фокусирано съзнание е пълното поглъщане от
избраната дейност. В такива случаи дори дразненията от непосредственото обкръжение не могат
да смутят дълбините на концентрацията. Познавам хора, които са постигали такова състояние на
съзнанието. Например, Ген Ниймала, един от първите ми учители, имаше удивителна способност
да се фокусира. Той потъваше в дълбоко съзерцание и аз виждах как изражението на лицето му
видимо се преобразяваше. Когато беше в това състояние, той почти не съзнаваше
непосредственото си физическо обкръжение. Ако дойдеше някой ученик да му налее чаша чай или
нещо подобно, той просто не го забелязваше. Съзнанието му напълно се сливаше със
съзерцанието. Така че за мен вероятно това е „потокът“, който описвате.
Тук аз го прекъснах.
-Да, звучи подобно. И така, когато някой е ангажиран с работа и се намира в състояние на
поток, той стига до точка, в която е напълно погълнат от работата заради самата работа. Толкова е
фокусиран върху нея, че не я върши за пари, за слава, заради напредването в кариерата, нито дори
заради ползата за обществото. Толкова е ангажиран и концентриран, че работата сама по себе си се
превръща в източник на удовлетворение. Затова въпросът ми към вас е дали имате някакви идеи
как да създадем това състояние на работното си място.
- Първо, ако търсите удовлетворение от работата, когато сте в такова състояние на
целенасочено съзнание, не мисля, че е възможно в този момент да постигнете удовлетворение, тъй

като удовлетворението е друг вид състояние на съзнанието, различен от пълното поглъщане, което
описвате.
- Изказвате много съществено съображение - отбелязах аз с голям интерес. - Всъщност и
проучванията са установили същото, отбелязвайки, че когато човек се намира в състояние на
поток, не го виждате да се усмихва, не можете да си помислите колко е щастлив или колко му е
приятно. Чувството на удовлетворение идва по-късно. Така че сте прав. Но все пак искам да ви
попитам, дали от ваша гледна точка има начини да създадем условия, за да се озовем в такова
състояние на съзнанието на работното място, независимо каква е работата ни?
Далай Лама помълча няколко секунди, после каза:
- Ценността на такова фокусирано съзнание се признава от много древни духовни традиции.
Всъщност при някои от тези традиции, като например будизмът, откриваме практически методи за
развиване и укрепване на устойчив ум. Затова смятам, че занимания със стабилизираща медитация
вероятно ще бъдат от полза10. Понеже в стабилизиращата медитация човек си избира тема и се
опитва да фокусира съзнанието си върху нея. Вероятно това може поне да помогне за
фокусирането на съзнанието и да сближи човека с това концентрирано състояние на съзнанието.
- Има, разбира се, и други фактори, които могат да допринесат за постигането на това
състояние-продължи Далай Лама. - Вие, например, споменахте, че състоянието на поток възниква,
когато човек е ангажиран с някаква предизвикателна работа или разрешава проблем, използвайки
уменията и способностите си, за да отвърне на предизвикателството. Това зависи от уменията и
познанията на човека и от конкретната задача. Но изпълнителят може да допринесе за
състоянието, като се запознае по-задълбочено с конкретната работа или предмет. Това може да е
въпрос на постоянно изучаване и запознаване, на свикване с определен начин на мислене и
изпълнение на дадена задача.
Може да участва и друг фактор - струва ми се, че е по- вероятно човек да се пренесе в това
състояние на поток, ако поначало изпитва силен интерес към темата или работата. Така Ген
Ниймала имаше голям интерес и беше много близък с темите, върху които се фокусираше.
Смятам обаче, че описаното от вас състояние, това състояние, при което човек губи представа
за времето и дори за самоличността си, може да възникне в различен контекст и при различни
обстоятелства. Не мисля, че е необходимо да е свързано с щастливо или положително състояние на
съзнанието. Струва ми се, че може да бъде еднакво силно свързано с щастливи или нещастни
състояния. Понякога, например, когато сте напълно обхванат от страх и преживяването ви
парализира, може да изгубите представа за времето. Когато изнасям поредица от беседи върху
някой текст, ако се наслаждавам на преподаването, съм склонен да изгубя представа за бремето.
От друга страна, ако се натъкна на някои моменти, които са изключително сложни и аз се
затруднявам в коментара си, се случва обратното - имам чувството, че времето тече много бавно.
Тази загуба на представа, или изкривяване на времето, може да се получи, когато съзнанието е в
напълно спокойно и радостно състояние, когато човек е напълно концентриран и задълбочен в
анализ, както и когато съзнанието му е обхванато от негативни емоции като например, страх.
Когато възникне такова преживяване, един от очевидните признаци е, че човек не обръща никакво
внимание на събитията в непосредственото му физическо обкръжение.
- Например - продължи той, - може да има случаи, при които сте твърде уплашен, направо до
смърт, и в този момент също ще бъдете напълно погълнат и ще изгубите чувствителност. Така
човек може да се окаже в състояние, при което губи чувство за самоличност, за време, за място и
прочие, намира се изцяло в настоящия момент, но не доброволно. Това не се дължи на интерес или
ангажираност с някакъв интересен проблем или работа. Получава се заради страх, много страх,
почти като в шок.
Когато избягах от дома си при нахлуването на китайските комунисти, аз бях толкова уплашен,
че може за миг да съм изпитал такова състояние на „поток“-засмя се той. - Съзнанието ми беше
празно, абсолютно безмисловно - непринуденият му смях се извиси, докато си припомняше. -
Спомням си и как, когато бях на седем години, на едно голямо събиране рецитирах една молитва,
която бях запаметил. Имаше, струва ми се, няколко хиляди монаси. И така, пред мен стояха хиляди
монаси и висши държавни чиновници. Аз бях напълно... не знам дали това е правилната дума,
10 Вж. Приложението с наставленията на Далай Лама за стабилизираща медитация. - Бел. авт.

смутен. Бях без ни една мисъл. Бях запаметил молитвата отлично, бях се упражнявал да я
рецитирам всеки ден през последните няколко месеца. И когато започнах, всичко потече съвсем
гладко и благодарение на упражненията, беше автоматично. Но съзнанието ми беше напълно
празно. След две-три минути имаше пауза и тогава аз забелязах няколко гълъба, ходещи
насам-натам, а пред себе си видях умзе, пеещият учител. Порази ме страх. Като погледна назад,
струва ми се, че страхът, който изпитах тогава, може и да ми е скъсил живота.
- Не смятам - отвърнах аз, - че онова състояние на празнота, когато човек изпитва извънредна
тревога, и състоянието на поток са едно и също нещо. Трябва да призная, че изобщо не съм
специалист по изучаване на потока, но предполагам, например, че ако беше направена
позитрон-емисионна томография или електроенцефалограма и бяха измерени активните области в
мозъка по време на рецитацията ви, когато сте се намирали пред хиляди монаси и сте преживели
невероятна сценична треска, и отново при различни обстоятелства, когато сте били напълно
погълнат от някаква работа и сте се намирали в онова състояние на поток, за което говоря, ще се
получат две различни картини, ще се видят две различни активни области на мозъка. Понеже,
когато се намирате в поток, може да сте съвсем отпуснат, това е спокойно състояние...
-Ама на вас много ви харесва този „поток“, Хауърд! - възкликна Далай Лама, развеселен.
- Е, не е кой знае какво, но напоследък доста често се коментира, особено когато чета за
най-новите теории за щастието. В част от литературата това състояние се описва почти като
върховно човешко преживяване, такова, което поощрява растежа и постигането на пълния
потенциал.
- Проблемът с теориите е - замисли се той, - че известно време може и да се радват на
популярност и всички да говорят за тия неща, но после те биват изместени или най-малкото
подобрени от друга теория. Но аз разбирам разликата в това, което описвате. Ако правилно
схващам този „поток“, ще рече, че времето минава без усилие за вас. И освен това доброволно се
занимавате с нещо. И това е нещо интересно, нещо, с което ви се иска да се ангажирате и което
напълно ви поглъща.
- Точно така - казах аз.
- В такъв случай, както споменах, може да има някои неща, като например целенасочени или
аналитични медитации, които могат да помогнат. Но колкото и да е хубаво това състояние, не
смятам, че е най-важният източник на удовлетворение, себеосъществяване и щастие.
Замислих се за първия път, когато чух стария ми преподавател по химия да описва онова
състояние на пълно потапяне в работата, на пълната загуба на представа за време и самоличност.
Дори сега ми звучи страшно хубаво, мислех си аз.
- Защо го казвате? - попитах.
- Защото, първо, не можете непрекъснато да бъдете в такова състояние. Ето по време на
разговорите ни и работата върху тази книга, ние се опитваме да създадем друг вид „поток“. Такъв,
който може да се поддържа по двадесет и четири часа в денонощието. Това е основната ни цел - да
постигнем нещо, което можем да прилагаме дори когато преживяваме труден период, фактори,
които можем да използваме, за да помогнем на съзнанието си да остане спокойно, дори щастливо,
когато нещата не вървят, както трябва. Това се опитваме да направим.
Посредством този „поток“, дори да получите някакво временно щастие, то няма да
просъществува дълго. Онова, което действително ни трябва, е постоянен източник на
удовлетворение, на щастие. Например, когато говорим за тантристките практики за постигане
на блаженство11, дори тези висши състояния на блаженство и екстаз не могат да бъдат поддържани
по двадесет и четири часа в денонощието. Затова си мисля, че състоянието на поток не е надеждно
и устойчиво, и че е много по-важно да развием други източници на удовлетворение чрез работа,
които произлизат от обучение на съзнанието, оформяне на възгледите и нагласата, интегриране на
основните човешки ценности на работното място. Например, справянето с деструктивните
емоции, докато сме на работа, намаляването на гнева, завистта, алчността и прочие, и упражняване
на отношение към другите, изпълнено с доброта, състрадание и толерантност - това са много по-
11Тантра е система от медитативни практики, при които се постигат висши състояния на съзнанието и субтилни
телесни енергии. Твърди се, че когато практикуващият усъвършенства тези техники и в резултат на практиката си
достигне висши състояния на осъзнаване, той преживява и дълбоки нива на духовно блаженство. - Бел. авт.

важни и стабилни източници на удовлетворение, отколкото просто да се опитваме да създаваме
„поток“ колкото може повече.
Потокът е оптимално човешко преживяване и ако търсим щастие на работното място, тогава е
лесноразбираема привлекателността на навлизането в такова състояние, в което работата сама по
себе си се превръща в истинско възнаграждение, свързано с дълбоко чувство за пълноценност и
удоволствие. Но Далай Лама повдигна един критичен въпрос: доколко надеждно е състоянието на
поток като основен източник на щастие и удовлетворение на работното място?
Вечерта след разговора ни за потока се замислих за казаното от Далай Лама. Неочаквано се
сетих за една част от разказа на професора, която удобно бях забравил. След като професорът
завърши описанието на преживяването си, аз го попитах дали му се е случвало и преди. „О, да -
отвърна той, - случвало ми се е поне шест-седем пъти през последните няколко години.“
Очевидно, както посочва Далай Лама, от състоянието на поток има какво още да се желае като
основен източник на щастие и удовлетворение. Според проучване на „Галъп“ около една пета от
работещите американци твърдят, че ежедневно изпитват известна степен на поток, като описаният
от тях поток е така интензивен, че губят представа за времето. Но повече от една трета сочат, че
рядко или никога не го изпитват. Тези числа се отнасят не само до работещите американци. Едно
немско национално проучване разкрива същите пропорции и сред работещите германци.
Изследователите са използвали най-различни методи, за да оценят количествено преживяването
на поток в ежедневието. Независимо дали са използвани специализирани интервюта след
преживяването, писмени тестове или измервания в реално време с помощта на метода, наречен
ESM (experience sampling method - метод за оценяване на опита), няма съмнение, че потокът
възниква неравномерно, обикновено само за кратки периоди, и не е нещо, което може съзнателно
да се поддържа в течение на цял работен ден. Както при повечето други човешки характеристики,
има значителни индивидуални различия, като едни хора са по-склонни, а други - по-малко склонни
да преживяват поток.
Говорейки за щастието, независимо дали по време на работа или игра, Далай Лама веднъж ми
напомни, че има различни нива и категории на щастие. В един разговор, публикуван в предишната
ни книга, „Изкуството на щастливия живот“, той разграничава два типа човешко удовлетворение:
удоволствие и щастие. Удоволствието определено може да осигури временно щастие и да породи
интензивни емоционални състояния. Той обясни, че удоволствието възниква на основата на
сетивните преживявания, но тъй като зависи от външни обстоятелства, представлява ненадежден
източник на щастие. „Истинското щастие има отношение по-скоро към ума и сърцето. Щастието,
което зависи основно от физическото удоволствие, е неустойчиво, един ден е тук, на следващия
може да го няма“, посочи той. За Далай Лама истинското щастие е свързано с чувство за смисъл и
възниква на основата на съзнателното изграждане на определена нагласа и възгледи. Човек може
да постигне такъв тип щастие с помощта на систематично обучение на съзнанието. Обучението
включва изкореняване на такива деструктивни състояния на съзнанието като омраза, враждебност,
завист и алчност, и преднамереното култивиране на противоположните им състояния като
доброта, толерантност, задоволство и състрадание. За пораждането на истинско щастие може да е
нужно повече време и да се изисква известно усилие, но това е устойчиво щастие, което може да
ни съпътства дори и в най-изнурителните условия на ежедневието.
Това ни връща обратно към потока. Описвайки вида на удовлетворението или щастието,
свързано със състоянието на поток, повечето изследователи правят подобно разграничение между
удоволствието и щастието, като категорично поставят потока във втората категория. Те виждат
удоволствието главно като задоволяване на биологичните нужди и различават удовлетворението
от потока, като наричат този вид щастие „удовлетворение“, „себеосъществяване“ или „радост“. За
тези учени стойността на потока отива отвъд присъщото удовлетворение от пребиваването в това
състояние няколко минути или няколко часа. Според изследователите Джийн Накамура и Михай
Чиксентмихали „преживяването на потока кара човек да упорства и да се завръща към дейността
заради наградата на преживяването, която обещава тя, и така поощрява усъвършенстването на
уменията с течение на времето“. По този начин това е сила, която ни движи към израстване и
осъществяване на човешкия ни потенциал.
Но Далай Лама ни отвежда още няколко стъпки напред. Макар да признава известна стойност
на потока на съзнанието, той смята, че нямаме нужда от това състояние, за да бъдем мотивирани да

израстваме - можем да се насочим право към целта и щастието, което търсим. Основата е
признаването на върховното значение на основните човешки ценности, които той смята за
източник на истинското щастие, независимо дали сме на работа или у дома - ценности като
доброта, толерантност, състрадание, честност, прошка. Чрез убедеността ни в стойността на тези
човешки качества, можем да започнем да обучаваме съзнанието си, да преобразяваме нагласите и
възгледите си.
Ако се върнем към разказа на някогашния ми преподавател в тази светлина, лесно ще видим,
че той не е олицетворение на щастливия работник. Освен като брилянтен учен, плодовит писател и
завършен изследовател, той беше известен и като раздразнителен, нетърпелив, прекалено
взискателен и като цяло неприятен човек. Много от дипломантите му се ужасяваха от работата с
него. Той предпочиташе да си работи сам в лабораторията, не се интересуваше особено от
преподаването и често го оставяше на асистентите си.
В същата катедра обаче работеше и друг професор, за когото много пъти съм мислил през
годините. Този човек определено беше постигнал по-малко от колегата си и не се радваше на
особено професионално признание. С каквато и работа да се захванеше, лесно се
разсейваше-дойдеше ли при него някой студент, той винаги с готовност оставяше каквото
правеше, за да си побъбри с него. А разговорът най-често се обръщаше от химията към бейзбола
или най- новите филми. Този човек едва ли щеше да направи велики открития и е съвсем логично
да предположим, че никога не е изпитвал състояние на поток. Но той имаше талант за
преподаване. Умееше да достига до студентите си, да вдъхновява у мнозина истински интерес към
химията, макар в началото голяма част от тях да смятаха предмета едновременно за твърде труден
и твърде скучен, една убийствена комбинация. Дипломантите му го обожаваха и той стана научен
ръководител на мнозина, като ги вдъхновяваше и повлияваше извън стените на класната стая.
Представях си безбройните студенти, които в течение на четиридесетгодишната му кариера са
били вдъхновявани от добротата му, желанието му да помага и искрения интерес, който
проявяваше към развитието на студентите си, дори да учеха химия с неохота като задължителен
предмет към някоя друга област. Сигурен съм, че не само аз си го спомням с обич след толкова
много години. Лесно можем да се досетим кой от двамата професори се радваше на по-щастлив
живот и в работата си, и у дома.
Забелязах, че асистентът на Далай Лама и неколцина служители от екипа му ходят
напред-назад по верандата и погледнах часовника си, осъзнавайки, че сме надвишили дадените ми
два часа. А сякаш тъкмо бяхме започнали. Изглежда, докато сме обсъждали потока, аз бях
изпаднал в състояние на поток. Далай Лама също като че ли не бързаше да приключва. Той
замълча за няколко секунди, напълно погълнат от мислите си.
Накрая заговори, добавяйки още едно измерение към въпроса:
- Струва ми се важно, докато говорим за тези неща, да имаме предвид цялостната картина.
Сега се фокусираме върху разглеждането на работата и отношението й към щастието, и разбира се,
можем да продължим да говорим за това как да бъдем по-щастливи на работното си място. Но
определено е възможно човек да има съвсем рутинна работа, работа без предизвикателства, която
може би е дори отегчителна, но въпреки това да бъде щастлив човек. Светът е пълен с такива
примери. В тези случаи хората могат да имат други източници на удовлетворение и пълноценност,
и да не разчитат на работата като на основен източник на удовлетворение.
Вземете за пример човек, който има много скучна рутинна работа и я върши от ранна утрин до
късна вечер. Ако единственият източник на удовлетворение за този човек идва от работата, ако той
няма живот извън работата, ако прекарва малко време със семейството и приятелите си, ако дори в
службата си не създава приятелства, тогава, мисля, налице е потенциал за нещастие и дори в
крайна сметка известни душевни проблеми. Но ако вземете друг служител, който върши същата
рутинна, отегчителна работа, но има интереси извън нея, прекарва време със семейството си,
излиза с приятели, то той е по-щастлив човек. Може да няма интересна работа, но все пак да има
интересен живот. В този случай той може да използва работата си просто като средство за пари, а
да извлича основното си удовлетворение и чувство за пълноценност от други сфери на живота.
Така че щастливият живот трябва да е изпълнен с разнообразие, той е по-цялостен и
пълноценен. Човек не бива да се концентрира само върху работата или парите. Това е много
важно.

Независимо колко се наслаждаваме на работата си, рано или късно ще ни сполетяват периоди,
в които ще изпитваме по-малък възторг от нея, може би дори известно отегчение или пък само
леко неудовлетворение. Работата вече няма да ни дава чувството за удовлетворение и пълно-
ценност, което ни е давала преди. Това може да се окаже повратна точка в кариерата ни. Мнозина
може да изтълкуват тази загуба на ентусиазъм като сигнал, като знак, че вероятно сме избрали
неподходяща кариера-може би в неподходяща област, и е време да си потърсим нова работа,
някоя, която ще пробуди у нас радостта и вълнението, които някога сме изпитвали. Естествено,
понякога случаят е именно такъв, но преди да погледнем рубриката с обяви за работа, може би е
разумно да се поспрем и да преценим положението. Както посочва Далай Лама, преживяването на
периодични отегчения в работата е част от човешката природа. Нормално е. Когато задълженията
му станат тягостни, той не захвърля монашеските одежди, поне засега. Това е принципът на
адаптиране към работното място, вродена характеристика на човешките същества, отдавна
установена черта на това да бъдеш човек, която е задълбочено изследвана и документирана от
психолозите. С каквото и да ни засипе животът, добро или лошо, ние сме склонни да свикваме с
обстоятелствата.
Връщайки се за кратко към този въпрос при един по- късен разговор, Далай Лама отбеляза:
„Хората имат склонност да свикват с нещата и понякога може да изгубят въодушевлението си.
Така например, през първата година, след като човек е получил някаква работа, тя може да
представлява невероятно радостно събитие и постижението да го е изпълнило с чувство на
пълноценност. Но същата тази работа, погледната през втората година, може да породи съвсем
различна реакция от страна на човека.“
Принципът на адаптиране предполага, че какъвто и успех или щастие да преживеем, или
съответно, каквато и злочестина или трагедия да ни сполети, рано или късно се нагаждаме към
новите обстоятелства и в крайна сметка се завръщаме към обичайните си нива на щастие ден за
ден и миг за миг. В едно проучване на Университета в Илинойс учените са установили, че в
рамките на около шест месеца след настъпване на нещастно или щастливо събитие хората се
завръщат към обичайното си състояние на щастие и не могат да намерят никакви последствия от
събитието. По този начин, ако неочаквано ви повишат в изпълнителен директор и ви утроят
заплатата или пък внезапно претърпите унищожителен провал в работата си, само след по-малко
от година ще откриете, че сте си толкова щастлив, колкото и преди.
Разбира се, за това си има причина. От гледна точка на дарвинизма психолозите
еволюционисти твърдят, че тази черта се корени в далечното ни минало като вид. Именно
приспособимостта ни е помогнала да оцелеем. Ако някой е перманентно щастлив от даден успех
или постижение, ако се намира в постоянно състояние на блаженство, това вероятно ще угаси
мотивацията му за непрекъснато развиване на нови способности, за растеж и прогрес. Ще убие
инициативата. От друга страна, ако хората бяха естествено склонни трайно да се депресират или
обезкуражават от провал или загуба, макар да минават месеци и години, и продължава да ги боли
толкова, колкото и в деня, в който се е случило, това отново би ги направило негодни и ще намали
шансовете на човек да оцелява, да предава гените си и да се превръща в прародител.
Ето защо, както напомня Далай Лама, нужен ни е балансиран живот. Колкото и да е
удовлетворителна работата ни, погрешно е да разчитаме на нея като на единствен източник на
удовлетворение. Точно както на човек му е необходим разнообразен хранителен режим, за да си
доставя необходимите витамини и минерали и да запази здравето си, така ни е необходим и
разнообразен режим от дейности, които да ни дават чувство на радост и удовлетворение.
Признавайки, че принципът на адаптиране е нормален, можем да го очакваме и да се подготвим за
него, като целенасочено култивираме цяло меню от дейности, които харесваме. Някои
специалисти предлагат човек да започне със съставянето на списък - да отдели един уикенд, за да
опише нещата, които обича да прави, талантите и интересите си, дори нещата, които му се струва,
че може би ще му харесат, ако ги опита. Това може да са градинарство, готвене, спорт, изучаване
на нов език или доброволна работа - всичко, чрез което може да развие и упражнява различни
умения. Така, ако преминаваме през период на застой в работата си, можем да се обърнем към
семейството си, приятелите си, хобитата си и другите си интереси като основен източник на
удовлетворение. А ако за известно време изместим интереса и вниманието си към странични
дейности, рано или късно цикълът отново ще се завърти и ще можем да се върнем към работата си

с обновен интерес и ентусиазъм.
Пета глава
Заплатата, кариерата и призванието
Срещнахме се отново на следващия ден.

- Знаете ли, вчера, докато разглеждахме връзката между работата и щастието, споменахте, че
понякога трябва да се отдръпнем, за да видим цялостната картина. Това ме подсети, че дотук
идентифицирахме някои от по-често срещаните източници на неудовлетворение на работното
място, фактори като отегчение, липса на автономност, чувство за несправедливо възнаграждение и
тъй нататък. Говорихте и за някои от източниците на неудовлетворение - фактори като човешки
взаимоотношения или дори потенциални източници като предизвикателството, което, както
споменахте, зависи от индивида. Но в по-широк смисъл, кое смятате за най- важен фактор? Кой
фактор играе най-съществена роля за щастието ни на работното място?
Далай Лама замълча. От изражението му на дълбока концентрация виждах, че внимателно
обмисля въпроса. Най-сетне отговори:
Когато говорим за работа, целта ни, най-важното нещо, е чувството за пълноценност и
удовлетворение от работата. Нали? Така че в търсенето на чувство на удовлетворение от работата
смятам, че най-важното е отношението. Да.... отношението към работата е най- важният
фактор-той отново замълча. - Мисля, че това и осъзнаването на собствената личност,
самопознанието - добави той. - Това са ключовите неща.
Разбира се, както вече говорихме, може да има и други фактори. Емоционалната нагласа на
човека, нивото на емоции като завист, враждебност, алчност и прочие могат да изиграят важна
роля. Например, ако един човек получи работа и изпитва чувство на вътрешно задоволство, пък и
не е алчен, то за този човек работата може да бъде много удовлетворителна. От друга страна, може
да има друг индивид, със същата работа, но много по-амбициозен, който смята, че заслужава
по-добра работа и че тази работа е под нивото му. Тогава същата работа няма да дава чувство за
удовлетворение. Така че, естествено, тези фактори имат значение.
Съществуват конкретни научни доказателства в подкрепа на твърдението на Дялай Лама, че
нагласата влияе върху чувството за удовлетворение и пълноценност на работното място. Вероятно
най-показателното изследване по въпросите на нагласата и общата ориентация към работата е
едно проучване от 1997 г., проведено от д-р Ейми Режнески, организационен психолог и професор
по бизнес в Нюйоркския университет, и нейните колеги, което показва, че работещите като цяло се
разделят на три отчетливи категории.
Представителите на първата група гледат на работата си просто като на средство за
препитание и изкарване на пари. За тях основният фокус е върху финансовото възнаграждение,
което работата им носи. Самото естество на работата не представлява интерес, не носи
удоволствие или удовлетворение. Тъй като основната им грижа е заплатата, ако тя намалее или им
се отвори възможност за по-добре платена работа, те бързо ще я сменят.
Втората група индивиди гледат на работата като на кариера. Тук основният фокус е върху
напредването. Тези хора се мотивират повече от престижа, социалния статус и властта, които
вървят ръка за ръка с титлите и по-висшите позиции в работата, отколкото от финансовото
измерение. В тази категория може да има много повече лична ангажираност с работата, но в
момента, в който спрат повишенията, тези хора започват да изпитват неудовлетворение.
Интересът им към работата може да се изпари и дори да си потърсят нова работа.
Последната категория са тези, които гледат на работата си като на призвание. Тези хора
вършат работата заради самата работа. Има по-малко разделение между работата им и другите
аспекти на живота им. Хората от тази категория по принцип обичат работата си и ако можеха да си

го позволят, биха продължили да я вършат, даже да не им се плаща. Те смятат работата си за
изпълнена със смисъл, насочена към no-висша цел, носеща принос за обществото или света. Както
може да се предположи, хората, които гледат на работата си като на призвание, са склонни да
изпитват значително по-голямо удовлетворение от нея, както и по-голямо удовлетворение от
живота като цяло, отколкото ония, които я смятат за средство за препитание или кариера.
Обобщавайки тези данни, учените твърдят: „Удовлетворението от работата и от живота може да
зависи повече от начина, по който човек гледа на работата си, отколкото от заплащането или
професионалния престиж“.
Само че ние нямаме нужда от социолози, трудови психолози или харвардски професори, за да
ни го докажат. Всеки от нас може да проведе собствено проучване, разглеждайки своя живот и
живота на хората около себе си. С малко размисъл и наблюдения лесно ще открием как нагласата
ни има сериозен ефект върху радостта и удовлетворението от нашата работа.
Естествено, нагласата ни към работата може да се формира от множество фактори, както
вътрешни, така и външни. Роля могат да играят преживяванията ни в детството, възпитанието и
културата. Подобно на мнозина в обществото ни, например, аз си спомням как баща ми говореше
на нас, децата, за достойнството и удоволствието от усилния труд, опитвайки се да ни внуши
значимостта на здравата трудова етика. И подобно на мнозина други, неговите невербални
послания създаваха впечатление за работата, което силно се различаваше от думите му. Всяка
вечер се връщаше изтощен вкъщи и не желаеше да говори за работния си ден, създавайки
определена несигурност в младите ни умове относно какво точно прави, когато е на работа.
Съдейки по вида му обаче, и при липсата на достатъчно информация, на която да се опрем, нямаше
да се изненадаме, ако се окажеше, че работата му е да седи на зъболекарски стол и да му човъркат
по зъбните нерви от девет до пет всеки ден.
Базирайки се на това, аз изобщо не горях от желание да се влея в трудовата сила. И като
тийнейджър, първият ми ден на новата работа хич не ме накара да преразгледам съмненията си
относно достойнствата и насладата от труда. Бях започнал лятна работа в една фабрика за
консервиране на концентриран портокалов сок. Работата ми беше да стоя на края на един
конвейер, да вземам касите с кутиите и да ги редя върху дървени палети на една метална количка.
Кривата на усвояването на забележителната ми нова работа продължи приблизително единадесет
секунди. До края на първия час, обзет от смесица от досада и изтощение, аз вече бях започнал да
мразя кутиите, които неумолимо се търкаляха по рампата. Гледах на всяка кутия като на лична
обида. През първите пет минути се забавлявах, като си мислех за класическия епизод от „Обичам
Луси“, в който Луси си намира работа да подрежда шоколади в кутии на един конвейер, но бързо
установих, че надали тук ще попадна на щури шегобийци. Заводът изглеждаше лишен от хумор и
аз започвах да си съставям теорията, че фабриката е снабдена с някакъв специален индустриален
въздушен филтър, който да премахва всяка молекула на забавление. Колегата ми отсреща на
конвейера изглежда донякъде подкрепяше недоказаната ми хипотеза. Първият час мълча като ням,
а накрая изтърси: „Тази работа е гадна!". Така и не ми каза името си. И за да е още по-лошо всичко,
той като че нарочно се мотаеше. Движеше се толкова бавно, че аз бях принуден да свалям и
подреждам повече от собствения си дял кутии. Беше вбесяващо. Поради липса на доказателства за
вината му обаче ще добавя, че не само той се влачеше-на тази нова работа времето се влачеше
толкова бавно, че вероятно законите на физиката бяха престанали да действат вътре в сградата.
Всяка минута приличаше на час и аз можех само безпомощно да се взирам в часовника. Не мислех,
че ще успея да издържа и един ден.
На втория ден обаче получих първия си урок за първостепенната важност на нагласата и
начина, по който тя може напълно да преобрази преживяването на работното място. Дойде друга
смяна и на мястото на мълчаливия ми колега се появи Карл, по-възрастен мъж, забележителен със
своята енергия и ентусиазъм. Не можех да не се дивя на начина, по който работеше той. Той като
че ли се наслаждаваше на физическото движение, сръчно сваляше кутиите с ритмични и пестеливи
движения, които бе истинско удоволствие да наблюдаваш - все едно да гледаш професионален
спортист на тренировка. А той сякаш се наслаждаваше не само на движенията. С удоволствие
общуваше с колегите. Познаваше всички по име, знаеше в подробности личните им истории и
скоро така ме увлече в разговор, че не усетих как се изниза денят. Той искрено харесваше хората и
те също го харесваха. И като че ли притежаваше инстинктивен усет за по-широката цел на

работата си. В даден момент си беше направил труда да научи колко кутии с портокалов сок
произвежда фабриката и за кои щати и държави се изнася продукцията. Приятно му бе да си мисли
къде отива сокът и току прогърмяваше с някое смехотворно предупреждение: „Внимавай с този
кашон, момче, сокът в него отива право на кралската яхта на Нейно величество, да го смесват с
водка и да го поднасят в коктейлни чаши на отегчени дипломати“ или „Ей, да не изпуснеш това, че
този сок отива в Небраска, дето някое русоляво едногодишно хлапе с колики ще го смуче от
биберона си“. Мислейки си за Карл, за когото не се бях сещал от почти тридесет години, видях
класически пример за човек, който превръща рутинната работа в призвание.
Продължавайки да разглежда нагласите спрямо работата, Далай Лама предложи една
илюстрация.
- Като говорим за нагласата на човек към работата, ето един пример от моята гледна точка на
монах. Виждал съм какво голямо значение има нагласата за начина, по който човек върши
работата си, и за удовлетворението, което получава от нея. Забелязвал съм, например, как един
млад монах може да влезе в манастира и да започне религиозното си и философско обучение и
отначало да не оценява истински по-дълбокото значение на текстовете, но трябва всеки ден да
става рано и да стои буден до късно, да учи и да изпълнява задълженията си. На този етап той
чувства, че това е уморително и той е много отегчен, много изтормозен и се занимава с него крайно
неохотно. Няма избор. По-късно обаче започва постепенно да схваща посланието и да оценява
текстовете. Започва да съзира по-дълбокия смисъл и цел на онова, което върши и това предизвиква
промяна на нагласата. Сега не само си върши работата, но и го прави с голямо въодушевление и не
показва никакви признаци на скука или дори физическа умора. Така че макар да прекарва същото
време, върши същата работа, промяната на нагласата сама по себе си променя нещата. И аз си
мисля, че каквато и работа да върши човек, нагласата има значение.
-Сега, след като установихме, че нагласата, виждането на човек за работата му, е решаваща
съставна част на удовлетворението и щастието, бих искал да навлезем в повече подробности -
рекох аз.
Дялай Лама кимна в съгласие.
- Що се отнася до дефинирането на нагласите към работата, имаше едно проучване, което
показа, че в общи линии, на Запад хората гледат на работата си в една от три категории - някои
смятат работата си просто за средство за изкарване на пари и при тях заплащането представлява
първостепенен интерес и мотивация, за други работата е кариера и при тях ключовият момент е
фокусирането върху развитието, напредъка, повишенията и изкачването до най-високите нива в
съответната област, а третата категория са хора, за които работата е призвание. Характерните
особености на призванието според тези хора са, че работата им допринася за някакво по-голямо
благо, свързана е с чувство за смисъл. Така че концепцията за призванието има нещо общо с идеята
за no-висша цел на работата им, може би дори социално благо или полза за другите.
Това са трите основни нагласи, или виждания на хората към работата им. Около една трета от
хората смятат работата си за средство за печелене на пари, една трета за кариера и една трета-за
призвание. По-нататък проучването показва, че хората, които гледат на работата си като на
призвание, като цяло са по-удовлетворени и щастливи, отколкото онези, за които тя е средство за
изкарване на пари или дори кариера. Това като че ли определено подкрепя вашата идея, че
нагласата на хората към работата им може да определи чувството за удовлетворение и
пълноценност.
-Да, това звучи логично - отбеляза Далай Лама. - Според мен има по-голям потенциал за
неудовлетворение на работното място, ако човек върши работата си само за пари, само за да си
получи заплатата и нищо повече. А даже и да гледа на работата си като на кариера, това пак може
потенциално да води до неудовлетворение. Разбира се, зависи от мотивацията, но ако човек мисли
само за напредването в кариерата, повишенията и титлите, има опасност от прекомерна
конкуренция, разстройване, ако не напредва, завист, ако другите напредват и прочие. Това няма да
доведе до оптимално състояние на удовлетворение от работата. Има и други опасности - дори да
си създаде врагове. От друга страна, лесно се вижда как възгледът за работата като призвание ще
бъде вътрешно по-удовлетворителен.
Смятам, че ако гледате на работата си като на призвание, това може да има и други
положителни ефекти. По-рано, например, говорихме за отегчението и вие ме попитахте как аз се

справям с него, макар че не бях сигурен дали опитът ми е приложим към всички. Но тук си мисля,
че това е нещо, което може да важи за много хора. Ако гледате на работата си като на призвание,
това със сигурност ще помогне на съзнанието ви да не се уморява лесно. Ще намали скуката и ще
ви даде по-голямо чувство за цел и повече решителност. И с този нов възглед ще можете да
задържите интереса и ентусиазма си, дори да не ви увеличат заплатата или не ви повишат.
Разглеждайки трите основни ориентации към работата - заплащане, кариера и призвание -
доста поговорихме за първата категория в разговора си за парите като първостепенна мотивация за
работа. Но Далай Лама беше прав, като посочи, че ориентацията към кариера може да бъде също
толкова голям източник на нещастие. Даян служи за пример за потенциално пагубните
последствия от ориентацията към кариера, съчетана с прекомерен стремеж към по-високо
положение и повече пари.
Даян е юрист, много талантлив прокурор. Въпреки че е надарен оратор и е способна да
спечели на своя страна и най-трудните съдебни заседатели с брилянтни аргументи и вдъхновени
речи, когато я попитат защо е станала адвокат, тя трудно намира думи, за да отговори. Това
вероятно е така, защото винаги е била разкъсвана между две противоположни виждания за
работата си - от една страна, тя гледа на професията си като на средство за пари, положение и
други признания за интелекта й, а от друга - като на начин да защитава хората от престъпници, от
хищници, които погубват човешкия живот и подкопаваш обществото. За съжаление, едната страна
постепенно беше станала по-силна от другата и водещата я лична амбиция беше взела превес над
искреното й желание да бъде в служба на другите.
Беше започнала в офиса на главния прокурор с много обещаваща кариера. Печелеше дело след
дело, бързо изкачвайки се по йерархичната стълбица. Но като наближи четиридесетте, не можа да
устои на съблазънта на парите, които правеха колегите й в големите корпорации или в защитата на
лични искове. Когато отиде в частния сектор обаче, я очакваше „стъклен таван“ 12 и възрастова
дискриминация - беше прекалено възрастна за младши сътрудник и прекалено дълго време беше
прекарала в криминалното право, за да се промени. Започна самостоятелна практика, но така и не
успя да спечели парите или да постигне признанието, за които бе копняла.
Това, разбира се, не угаси стремежа й към парите и признанието. Той всъщност с годините се
увеличаваше, подхранван от навика й да се взира в бюлетините с информация за випуска й от
университета, в професионалните списания и местните вестници, яростно попиваше страниците с
най-новите постижения на колегите й. Погълната от конкуренция и завист, всяка награда или
почест, отдадена на друг адвокат, всяко повишение на някой партньор, всяка присъда на
заседателите в дело за личен иск (пресмятайки, разбира се, до стотинка, тридесетте процента,
получени от колегата й), бяха като удар за нея. Кумулативният ефект в резултат на
дългогодишните й мъки и нарастващата горчивина в крайна сметка подрониха отношенията й с
приятелите и семейството.
Упоритият отказ на Даян да прекрати неуморните си домогвалия до богатства и слава в
частния сектор е особено тъжен с оглед на невероятния й талант и способности като прокурор. Той
я накара постоянно да отклонява предложения от офиса на главния прокурор да се върне на
по-висока длъжност, с много повече поле за действие. Отровена от постиженията на колегите си в
частния сектор, решена да ги настигне и надмине в успеха, тя практически си осигури живот на
непрестанно нещастие.
Коментирайки хроничното неудовлетворение на Даян, един бивш сътрудник от кантората на
главния прокурор отбеляза: „Много е тъжно и много неприятно! Даян наистина притежава всичко
необходимо да бъде страхотен прокурор, да промени нещата. А аз познавам толкова много
юристи, които биха дали мило и драго да имат нейния талант. Не знам, тя като че ли просто не
можеше да се отпусне и да се зарадва на успеха си, все искаше нещо друго. Но работата е там, че тя
е такъв удивителен прокурор, че да я слушаш как се оплаква, задето не е получила каквото е искала
в частната си практика, ми напомня на кралица на красотата, която се притеснява и хленчи заради
една пъпка пред приятелка с нелечимо акне“.
- Ще споделите ли мисли за това как обикновеният човек може да промени вижданията си
или нагласата си спрямо работата? С други думи, как можем да променим подхода си като към
12 Често невидима в началото, но непреодолима пречка за израстване в дадена йерархия. - Бел. прев.

препитание и кариера в подход като към призвание? Бихте ли предложили някакви начини?
Далай Лама се позамисли.
- Не съм убеден. Но нека си представим, например, един фермер: как би могъл той, докато си
върши работата, да гледа на нея като на призвание? Вероятно би могъл да се опита да види
по-висшата цел на работата си и да се замисли върху нея. Може да помисли за това как се грижи за
природата, как отглежда живот. Или пък ако става дума за заводски работник, той може да се
замисли за крайната полза от дадената машина, която изработва. Не знам. Струва ми се, че за
някои може да е трудно, но могат да се опитат да потърсят някаква цел. Предполагам, че хората с
определени професии, като социалните работници, учителите, здравните работници, гледат на
работата си като на призвание. .
-Но - посочих аз, - някой може да реши, че възгледите ни за работата зависят от естеството на
работата. При някои занимания - например, някои видове неквалифициран труд или онова, което
се смята за черна работа, може да се предположи, че хората биха гледали на работата си просто
като на начин да изкарват пари, докато един социален работник, една медицинска сестра или един
лекар биха се отнасяли към работата си като към призвание. Но случаят не е такъв, няма
разделение, основаващо се на работата. В действителност същото това проучване, което определя
трите основни категории начини, по които гледаме на работата си, установява, че това разделение
съществува, независимо от конкретната област или професия. Били интервюирали група
служители в администрацията на един колеж, всичките с една и съща работа, с едно и също ниво
на образование, в една и съща среда и т.н., и открили, че една трета гледат на работата си като на
препитание, една трета - като на кариера, и една трета-като на призвание. Аналогично, дори сред
сестрите, лекарите или социалните работници някои гледат на това като на препитание, други-като
на кариера и се фокусират върху повишенията и израстването, а някои хора го смятат за призвание.
Това изглежда се базира повече на психологията на човека и възгледите му за работата, отколкото
на естеството на самата работа.
- Да, разбирам - каза Далай Лама. - Така например от обучаващите се будистки монаси се
очаква да учат заради по-висша цел, освобождение, но някои от тях може да нямат тази мотивация.
Но това може да се дължи на средата. Може би те си нямат кой да им дава добри съвети, да им
помага да виждат цялостната картина и крайната цел. Затова ако един социален работник е
подходящо обучен и насочван, и ако се обръща внимание на възпитаването на уместна мотивация
от самото начало, то той може би ще съумее да види работата си като призвание.
- Е, очевидно, ако човек има работа като социален работник или друга професия, за да помага
на хората, поне има добър потенциал това да бъде „призвание", понеже пряко помага на други
хора, прави обществото по-добро. Аз просто подхвърлям идеи, опитвам се да изясня нещата, но се
чудя какво мислите вие за постигането на съвършенство като висша цел или мотивация за работа -
не непременно да помагаш на обществото или на другите или някаква висша цел в този смисъл, а
именно човек да работи, понеже иска да постигне съвършенство в дейността, която извършва.
Такива хора искат чрез работата си да развият собствения си потенциал до най-висока степен. Тук
ударението би паднало върху постигането на по-дълбоко удовлетворение само заради това, че е
свършил добра работа. Бихте ли възприели това като „по-висша цел“ и така да го поставите в
категорията на „призванието“?
- Мисля, че това също може да се категоризира като „призвание“ - отвърна Далай Лама, но с
известно колебание в гласа. - По принцип, аз лично смятам, че е най-добре висшата цел, смисълът
на работата, е да бъдеш полезен за другите. Но хората са различни, имат различни виждания,
интереси и характери. Определено за някои хора е възможно no-висшата цел просто да бъде
стремежът към съвършенство в работата и те да я вършат творчески. Те може да се фокусират
върху творческия процес и високото качество на работата сама по себе си. И това може да измести
нагласата им от просто средство за изкарване на пари или кариера към призвание. Но и тук човек
трябва да има правилна мотивация, а не да върши работата си заради конкуренцията или чувство
на завист. Това е важното.
Така например, смятам, че в миналото, а и днес, има много учени, които са провокирани да
правят експерименти само от научно любопитство и силен интерес в конкретната област, само за
да видят какво ще излезе. Струва ми се, че тези хора също може да гледат на работата си като на
призвание. И се оказва, че тези учени често правят открития, неща, които в крайна сметка

облагодетелстват другите, дори това да не е било първоначалното им намерение.
- Мисля, че това е добър пример - отбелязах аз.
- Разбира се, в това понякога се крие опасност - предупреди той. - Някои учени, например, са
се ангажирали с разработването на нови оръжия за масово унищожаване. Особено вие,
американците! - засмя се той. - Струва ми се, че те също гледат на работата си като на призвание,
да измислят неща, с които да се унищожи врагът, и в съзнанието им вероятно - да защитят
собствения си народ. Но пък някои водачи, като например Хитлер, използват откритията им по
неправилен начин.
- Както споменах - продължих аз, - съществуват професии, в които е по-лесно да се изгради
нагласа към „призвание“. Области като социалните дейности, медицината, религиозната проповед
или гимназиалното образование. Такива неща. Но ние споменахме идеята, че съществуват
милиони хора, които нямат възможността или интереса да бъдат велики учени или социални
работници, учители или здравни работници. Има и професии, при които не е толкова очевидно как
работещите в тези сфери биха могли да имат no-висша цел, посветена на другите. Например, има
много професии, които се възприемат като насочени само към печеленето на пари - като тези на
банкерите, брокерите и прочие - или пък към израстването в кариерата - като тези на заетите с
управлението на компании, адвокатите и други.
-Да, вярно е - отвърна Далай Лама,-но както споменах, на света има най-различни хора, така че
има и различни подходи към откриването на no-висша цел и смисъл в работата, което пък да
доведе към отношението към работата като към „призвание“, за което говорите. И това може да
увеличи удовлетворението им от работата. Така например, някой може да има отегчителна работа,
но да издържа семейство, деца или възрастни родители. Подпомагането и издържането на
семейството може да е no-висшата цел на този човек и кога- то той почувства отегчение или
неудовлетворение от работата си, може съзнателно да насочи мислите си към осигуряването на
щастие и уют за семейството си, да си представи всеки член на семейството си и как работата му
осигурява на този негов близък храна и подслон. Това, мисля, ще даде повече сила на работещия.
Тогава, независимо дали той харесва работата си или не, все пак ще има цел. Мисля обаче, че вече
споменахме, че ако човек работи само заради заплатата си, без никаква друга цел, според мен ще се
отегчи и ще потърси друга работа.
- Но все пак, разбира се, има милиони несемейни хора, които никого не издържат - изтъкнах
аз. - Смятате ли, че има начин да се възпита по-висока мотивация, която да могат да си припомнят
на работното място?
- Това не е проблем - каза Далай Лама без колебание. - Има много посоки на разсъждение,
чрез които човек може да открие по-висшата цел, по-общата полза от работата си.
- Бихте ли ми дали примери?
Далай Лама посочи касетофона на масичката пред нас.
-Ето, вижте тази машинка. Мисля, че поне хиляда души са имали пръст в създаването й. И
всеки от тях е дал своя принос, за да можем да я използваме за книгата си, която пък да помогне на
други хора. По съшия начин и много хиляди хора осигуряват храната, която ядем, дрехите, които
носим. Всеки работник на всеки конвейер някъде по света може и да не вижда пряко ползата от
усилния си труд, но с малко анализ може да осъзнае косвените ползи за другите и да се гордее с
това, което прави, да изпитва чувство за постижение. Работниците по целия свят носят щастие на
другите, дори да не го виждат. Мисля си, че често, ако човек работи за голяма компания, на
повърхността може да изглежда, че работата му е незначителна, че отделният служител няма
особено влияние върху голямата компания. Но ако вникнем по-задълбочено, ще видим, че
работата ни има непряк ефект върху хора, които може и никога да не срещнем. Мисля, че по един
недоловим начин, може би чрез работата си, можем да направим своя принос за другите.
Други пък, да кажем, може да работят за правителството, и да гледат на работата за страната
си като своя no-висша цел. Например, през 50-те години имаше много китайци, включително
войници, които искрено чувстваха, че работят в полза на другите, поне в полза на Партията, и че
това значи в полза на народа. Затова те бяха силно убедени в целта си и даже жертваха живота си.
И не се интересуваха от лични облаги. По подобен начин и в монашеския свят има много монаси,
които избират да живеят в уединение като отшелници в планината, в лоши условия и сред
неимоверни трудности. Те имат възможност да останат в манастира и да си живеят удобно и лесно.

Но тъй като в съзнанието им има много по-висша цел, тъй като стремежът им е да постигнат
освобождение, за да могат да служат на всички човешки същества, те с готовност се изправят пред
непосредствените трудности. Мисля, че тези хора изпитват определено душевно удовлетворение
от работата си.
Далай Лама отпи замислено от чая си.
- Винаги има начин човек да открие по-висша цел на работата си. Разбира се, може да има
хора, които няма нужда да работят поради специфичното си финансово състояние. При тези
обстоятелства те могат да се наслаждават на свободата си и на привилегията, която имат, и
толкова. Но за ония, които трябва да работят за прехраната си, е важно да разберат, че преди
всичко са част от обществото. Те са членове на човешкото общество, в което живеят. Освен това,
трябва да разберат, че участвайки в тази работна сила, те по определен начин играят ролята си на
добри граждани на обществото, негови продуктивни членове. По този начин те могат да осъзнаят,
че косвено допринасят за цялото общество. Ако разсъждават по този начин, могат да съзрат цел в
онова, което вършат, която е нещо повече от осигуряването на прехрана за самите тях. Само това
може да е достатъчно, за да им даде чувство за цел, за призвание. Идеята може да бъде
допълнително подсилена, като си зададат въпроса:
„А каква е алтернативата?“. Просто да се мотаят. Тогава би имало опасност да развият някакви
вредни навици, например да взимат наркотици, да станат част от банда или да се държат като
рушители на обществото. Така човек не само не би допринесъл с нищо за обществото, в което
живее, но и всъщност би подкопал стабилността на същото това общество, от което е част. Ако
един работник се замисли по такъв начин, ще съзре по-висша цел в работата си.
Далай Лама отново замълча и се засмя.
-Мисля си, че тук може би има известна ирония. Обсъждаме неща, които могат накрая да
излязат в книга, и може да изглежда, че давам съвети на американските граждани, но дали
тибетците, моята общност, обръщат някакво внимание на тези неща, си остава под въпрос. Те
невинаги ме слушат!
- Е, може да преведем книгата на тибетски - закачих го аз.
Всеки от нас има възможност да си изгради по-голямо удовлетворение от работата - като я
трансформира в свое призвание. И за щастие, няма нужда да сменяме работата си като хамали или
брокери на ипотеки, за да се запишем в Корпуса на мира. Каквато и работа да имаме, с известно
внимание и усилие можем да намерим повече смисъл в работата си. Д-р Ейми Режнески, водещ
изследовател в областта на удовлетворението от работата, казва: „Най-новите изследвания сочат,
че хората с нискоквалифицирана работа могат да преобразят отношението си към работата,
реформирайки задачите и взаимоотношенията си, които са част от работата им, за да направят
работата си по-смислена.“
Има много начини, по които даден индивид може да придаде повече смисъл на работата си.
Ето как го постига една жена на чиновническа длъжност в голяма корпорация:
- Всеки ден си избирам един човек, който изглежда има ден със сандвич с фъстъчено масло, и
просто се опитвам да му кажа някоя насърчителна дума, да го попитам дали мога по някакъв начин
да му помогна или просто да му се усмихна и да го потупам по гърба. Това, разбира се, невинаги
помага - понякога се получава, понякога не. Но на мен със сигурност ми помага. Не изисква кой
знае какво, но повярвайте ми, за мен това е смисълът на деня. Това ме кара с нетърпение да отивам
всеки ден на работа.
- Какво значи да имаш ден със сандвич с фъстъчено масло? - попитах аз.
- Това е от онези дни, когато от мига, в който се събудиш, нищо не върви, както трябва. Цяла
сутрин все нещо се случва, а накрая, на обяд изпускаш сандвича с фъстъченото масло на пода - с
намазаната страна надолу.
Естествено, откриването на по-голяма цел или смисъл в работата, възприемането на нова
нагласа или гледна точка, невинаги е лесно. Глобалният резултат от усилията ни невинаги става
незабавно очевиден. Затова трябва да започнем в по-малък мащаб, като признаем положителния
ефект, който упражняваме върху хората от непосредственото ни обкръжение. След като установим
как допринасяме за общото благо, трябва непрестанно да си го напомняме, особено когато
изпитаме отегчение, умора и деморализация в работата си.
И без помощта на социолози или организационни психолози и експерти като д-р Режнески,

една приятелка, която работи като старши редактор в голямо издателство, се случи да изобрети
собствена лична стратегия, за да промени нагласата си към работата - метод, който ефективно
използва от много години, и перфектно илюстрира начина, по който всеки от нас може да превърне
работата си в признание.
- В работата си често стигам до момент, в който просто не мога повече - обясни тя. - Кой знае
какво точно не мога, но всяка задача ми се струва непоносимо бреме, всеки въпрос - коварно
прекъсване, всяка среща - вмешателство в начина ми на живот. В такива моменти не мога да не си
мисля, че предпочитам да съм навсякъде другаде, само не и на работа. Предпочитам да съм
затворена в горещото, спарено метро, в тунел, без климатик. Ако се фокусирам върху работата си
само като кариера - нещо, което може да ме накара да изглеждам по-добре или да се чувствам
по-добре - това е неизбежен резултат. Установила съм, че ако разчиташ на нещо външно за
щастието си, винаги ще се подведеш. Работата ми не може да ме накара да се чувствам по-добре, аз
сама трябва да се погрижа за това. Така че, когато се чувствам по този начин, не се опитвам да
променя наведнъж цялата си нагласа, да си кажа: „Да, работата ми в крайна сметка помага на
хората“ - това не върши работа. Трябва да започна от нещо малко. Трябва да започна с
раздразнението, което изпитвам, когато трябва да отговоря на досаден въпрос от някой колега.
Трябва да оценя този човек като някой, който също има работа и чиито нужди са също толкова, ако
не и по-важни от моите собствени. Тогава мога да изпитам известно удовлетворение, че поради
работата си мога да помогна за преодоляването на нечие чуждо объркване. След това мога да се
върна към задачата си, например, да напиша кратка анотация на някоя книга. После си мисля как
хората реагират на книгата - че за тях е успокоително да я прочетат, че е идеална за някой близък,
който е в болница, или че искат още един екземпляр, за да пратят на баща си. После си мисля за
хилядите екземпляри, които ще бъдат по книжарниците по целия свят, за хората, които могат да
влязат и да си купят книгата, да я прочетат, да почувстват, че им е помогнала, да я дадат на други,
които също да почувстват, че им е помогнала, и така нататък. Тогава наистина мога да видя как
целта на работата ми действително е да помогна за облекчаването на страданията на другите. Само
че не е лесно да се поддържа такава нагласа. Непрекъснато има опасност „да изпуша“. Това е
упражнение за ума, което трябва непрекъснато да повтарям. А раздразнителността ми в работата е
знак, че трябва да го направя отново и отново, и отново, докато един ден чувството започне да си
идва естествено, спонтанно и за миг, докато редактирам, изпитам огромна радост, която извира
сякаш отникъде.
Шеста глава
Самопознанието
Далай Лама беше ангажирам няколко дни с други срещи и задачи, така че когато
възобновихме разговорите си, нямах търпение да започнем оттам, където бяхме свършили.
- Онзи ден говорихме за това как нагласата представлява ключов фактор за формирането на
удовлетворение от работата и разглеждахме начини, по които можем да променим нагласата или
възгледите си така, че да започнем да гледаме на работата си като на призвание. Вие обаче
споменахте и още един ключов фактор - самопознанието.
- Точно така - каза живо Далай Лама.
За разлика от повечето ни срещи, които се осъществяваха в късния, следобед, този ден бяхме
започнали сутринта. Макар че самият аз не съм ранобудник, винаги ми беше приятно да се срещам
с него в ранните часове, тъй като той изглеждаше изключително жизнен, освежен и в особено
добро състояние на духа. Тази сутрин не правеше изключение и той ми се струваше толкова
нетърпелив да подхванем наново разговорите си, колкото и аз самият.
- Можете ли тогава да ми обясните в по-голяма дълбочина как това разбиране на самия себе
си може да се приложи към работата ни?
- О, да. Мисля, че би било много полезно, ако хората по-добре разбират себе си. Така
например, ако някой има много висока квалификация, но се окаже с лоша работа, той има валидни
основания да се оплаква и да се опитва да си намери по-добра работа. Така е редно. Той притежава
уменията да напредва и трябва да напредва. Вземете обаче друг човек, който също се чувства
недоволен от работата, която има, и иска по-добра работа и повече пари, но капацитетът и

квалификацията му може да не са особено добри. Той има надута представа за себе си, той няма
точна самооценка. Вместо да промени нагласата си, да бъде доволен от работата си, осъзнавайки,
че тя съответства на нивото на уменията му, той започва да вини останалите, да иска по-добра
работа, а тази се превръща единствено в източник на неудовлетворение, а не на чувство за
пълноценност.
-Интересно е, че повдигнахте въпроса за самопреценката - изкоментирах аз, - понеже като чета
литературата за източниците на удовлетворение на работното място - защо едни хора са щастливи,
а други-не, откривам, че някои от изследователите говорят за същото, което споменахте и вие -
самопреценката и самопознанието като ключов принцип към постигането на по-голямо
удовлетворение в работата. Можете ли да обясните малко по-подробно какво имате предвид под
„самопознание“, нещо повече от това „О, аз имам уменията да върша тази работа“ - какво
включват самопреценката и самопознанието?
Далай Лама доразви мисълта си.
- Когато говорим за самопреценка и самопознание налице са много нива. В будистката
психология се поставя сериозен акцент върху важността на това човек да има основаващо се на
действителността усещане за себе си. Това е така, защото съществува тясна връзка между начина,
по който виждаме себе си, и начина, по който сме склонни да се отнасяме към другите и света.
Няма нужда да казваме, че начинът, по който виждаме себе си, се отразява и на начина, по който
сме склонни да реагираме на дадена ситуация. На основно ниво човешките същества имат вродено
усещане за себе си, усещане за Аз, което възприемаме като някаква фиксирана, непроменлива
сърцевина, нещо независимо, отделно от другите и света. Въпросът обаче е дали това усещане за
себе си, този Аз, в който така здраво сме се вкопчили, действително съществува по начина, по
който възприемаме, че съществува. Каква е истинската природа на Аза? Каква е неговата първична
основа? В будистката мисъл това се превръща в критичен въпрос, тъй като ние утвърждаваме, че
тази вяра в неделим, твърд, непроменлив Аз е коренът на всички умствени и емоционални
страдания, на пагубните душевни състояния, които пречат на щастието ни. Чрез разсъждения,
логика и внимателен анализ, в търсене на истинската природа на Аза откриваме, че съществува
разлика между начина, по който ни се струва, че съществуваме, и начина, по който наистина
съществуваме. Разлика между привидността и действителността. Но подобен вид изследване на
истинската природа на Аза, на природата на действителността, е въпрос на будистка теория и
практика. То се отнася до онова, което на езика на будизма се нарича „пустота“ или „не-аз“. Това е
нещо различно от самопознанието, за което говорим тук. Тук нас ни интересува предимно
самопознанието в конвенционалния смисъл. Не говорим за това да познаем истинната природа на
Аза.
- Добре, да кажем, че някой иска да развие по-добро самопознание на конвенционално,
ежедневно ниво. Как да започне? - попитах аз.
- Ако говорите за работата - предположи Далай Лама, - когато хората искат да имат по-добра
преценка за нивото на познанията си или техническите си умения в съответната област или
професия, може по желание да минат определени тестове, с чиято помощ да го установят. Мисля,
че това може да им помогне да подобрят разбирането си за собствените способности, поне на
нивото на техническите умения, вещината или онези познания, които могат да бъдат обективно
измерени.
Но ако говорим за повишаване на самопознанието на по-дълбоко ниво, тогава основното е да
получим представа за себе си, основаваща се на действителността. Тук целта е да имаме
неизкривено виждане за себе си, точна оценка на способностите и отличителните си черти.
Обмислих това за момент. Отново бях поразен от начина, по който схващанията на Далай
Лама, амалгама от будистка мъдрост и здрав разум, толкова тясно си кореспондират с откритията
на западната наука.
-Знаете ли, това, което казвате, ми напомня за някои от новите теории, подкрепени от
определени специалисти и учени в областта на човешкото щастие. Един изследовател,
по-конкретно, Мартин Селигман, говори за повишаване на самопознанието чрез идентифициране
на онова, което нарича „отличителни силни страни“ - естествените положителни качества и черти,
уникалния набор от добродетели, които всеки от нас притежава. Всъщност той и колегите му са
разработили въпросник или тест, който хората могат да попълнят, за да разберат своите

отличителни силни страни. Въпросникът е съставен много вещо и подробно. Авторът
идентифицира шест основни категории човешки добродетели като мъдрост, смелост и любов.
След това подразделя тези основни добродетели на двадесет и четири отличителни силни страни.
Смелостта, например, се подразделя на Доблест, Упоритост и Почтеност. Изследователят твърди,
че човек може да стане по-щастлив на работното си място, като идентифицира силните си страни и
направи съзнателно усилие да ги използва в работата си - всеки ден, ако е възможно. Той
препоръчва да си изберем работа, в която естествено да прилагаме силните си страни. Но ако не
можем, предлага да преобразим настоящата си работа, за да използваме силните си страни,
колкото е възможно повече.
- По-рано - продължих аз, - говорихме как хората са по-щастливи в работата си, ако гледат на
нея като на призвание. Казахме, че един от начините да направим това е като променим нагласата
си и се опитаме да открием no-висша цел или смисъл в работата си. Според Селигман има и друг
начин да превърнем работата си в призвание - като идентифицираме и прилагаме отличителните
си силни страни. Струва ми се, че по определен начин това напомня на идеята за самопознание, за
което говорите вие. Поне на конвенционално ниво.
Като говорим за използването на силните страни в работата, си мисля, че вие сте добър пример
за това. Помня, че преди говорихте за ролята си като водач на тибетския народ и степента на
успеха си. При някои от разговорите ни споменахте, например, за разликите в начина на
ръководене между вас и Тринадесетия Далай Лама. Тринадесетият Далай Лама е бил по-твърд,
дори суров. Вашият стил, макар и различен, може би служи по-добре на настоящите нужди на
тибетския народ при днешните условия. А и вие определихте различния си характер - по-скоро
неофициален и прям. Вие определихте силните си страни и начинът, по който те могат да бъдат
прилагани в работата ви, която е водач на тибетския народ - тоест, това е поне една от длъжностите
ви. Това съответства на идеята човек точно да познава силните си страни и да ги използва в своята
работа. Така ли е?
- Не знам... чудя се дали това може да се нарече стил или силна страна - познанията ми по
английски са донякъде ограничени. Но си мисля, че неща като прямота и неофициалност са просто
черти на характера. Не знам дали бихте ги нарекли силни страни. Струва ми се, че искате да
кажете, че ако чертите на характера на човек съответстват на обстоятелствата и могат да бъдат
полезни, те се превръщат в силни страни.
- Сякаш може да се каже по този начин.
- Защото за мен качества като честност, искреност, смирение могат да бъдат силни страни.
Така че не съм сигурен дали разбирам определението ви. Аз, например, имам силен глас. Това е
моя черта - засмя се той. - И изнасям лекции. Та силна страна ли е това?
- Е, не мисля, че силният глас може автоматично да бъде обявен за силна страна, освен ако не
изнасяте реч, а нямате микрофон - пошегувах се аз.
- Много вярно - съгласи се той, а гласът му продължаваше да звънти развеселено. - Наскоро
брат ми отиде на почивка на място, на което хората със силни гласове в съседната стая го държали
буден по цяла нощ - смехът му се засили при спомена. - Имах и един шофьор, който кихаше
толкова силно, че го чуваха от другата страна на сградата. Е, обяснете ми по-добре тази идея за
силните страни. Какво може да бъде сметнато за силна страна?
-Ами, честно казано, не си спомням точно всички характеристики в списъка на Селигман,
например, силният глас не е непременно силна страна, но способността човек да комуникира ясно
и ефективно може да бъде сметната за силна страна. Или, друг пример-отбелязах аз, а той
продължаваше да се тресе от смях, спомняйки си за кихащия шофьор, - забелязал съм, че винаги
сте имали страхотно чувство за хумор и че ефективно използвате хумора, за да достигнете до
хората при най-различни обстоятелства. Струва ми се, че това е силна страна.
- Но това - рече той, - прилича на нещо естествено, на качество, което просто се проявява.
Идва си естествено. Аз не решавам съзнателно да използвам хумор. И малко се обърках относно
тази идея за силните страни.
- Нали говорим за самопознание. Става въпрос да идентифицираме естествените си полезни
качества и способности и да ги използваме в работата си. Всъщност, след като идентифицираме
отличителните си силни страни, можем дори да се опитаме да ги подсилим, да ги развием. По
такъв начин човек може да превърне работата си в призвание. Това прави работата по-пълноценна

и по-удовлетворителна. Онзи ден, например, споменахме, че беседата, която сте изнесли в Южна
Индия, е била доста трудна. Чудя се дали сте използвали определени характерни черти или
способности при изнасянето на беседите и дали чрез прилагането на тези способности
преживяването е било по-удовлетворително.
- Разбирам - каза той, - да, в това отношение ми се струва, че имам една специална
способност - начинът, по който работи съзнанието ми. Мисля, че притежавам добра способност да
чета будистки текстове, да схващам основния смисъл на съдържанието на книгата и добре да го
обобщавам. Мисля, че това донякъде се дължи на умението да поставям материала в по-широк
контекст и най-вече на склонността ми да свързвам материала със собствения си живот, да правя
връзка с личния си опит, с емоциите си. Дори и в много сложни философски текстове и
академични теми, даже във философски концепции като пустотата, когато чета книги, правя
връзка със собствените си преживявания. Аз не разделям живота си на академични стремежи и
лични преживявания - те са взаимосвързани. Така вместо материалът или презентацията да станат
сухи и академични, те се превръщат в нещо живо, нещо лично, нещо, свързано със собствените ми
вътрешни преживявания. За такова нещо ли говорите?
Изведнъж ми стана ясно защо му е трудно да разбере концепцията, за която говорим.
Обсъждахме идеята за идентифицирането на личните силни страни и целенасоченото им
прилагане в работата като средство за постигане на по-голямо удовлетворение или превръщането
на работата в призвание, но изглежда, личният му живот вече бе толкова тясно свързан с
професионалния, че между тях нямаше разделение. По този начин той нямаше нужда да измисля
стратегии, които да го направят по-щастлив в работата - в края на краищата, той твърдеше, че „не
прави нищо“ за прехраната си, той не гледаше на никоя от напрегнатите си дейности по света като
на работа, тези дейности бяха просто част от самия него като човешко същество.
Осъзнавайки това, казах:
- Да. Струва ми се, че това е силна страна - вече не изпитвах необходимост да коментираме
този въпрос.
Тоби е пример как идентифицирането и използването на личните силни страни на работното
място може да превърне работата в призвание, как с известна креативност и усилия можем да
впрегнем в действие силните си страни и да повишим удовлетворението си от работата. Тоби
наскоро завърши колеж и с радост получи дипломата си по счетоводство, и отиде да работи за една
от големите счетоводни фирми. Изпитваше чувство за постижение, каквото никога не бе изпитвал
до момента, и с вълнение откриваше колко е хубаво да получава сносна заплата след годините
борба като студент, когато се мъчеше да си намира минимално платени, почасови длъжности. Но
това първоначално въодушевление скоро се притъпи и след шест месеца той вече ми разказа
следното: „Започнах малко да се отегчавам от работата си. Но просто не можех да посоча какво
точно не ми харесва. Задълженията ми си бяха същите, шефът ми си беше същият, но по някаква
причина започнах да изпитвам неясно неудовлетворение от работата си. Като цяло обаче
продължаваше да ми допада и не исках да сменям типа на работата. Както и да е, реших, че трябва
да правя нещо допълнително, за да не се чувствам толкова отегчен. Усещах, че искам да върша
нещо творческо, тъй като притежавам творческа страна, която не можех да използвам в работата
си...“
- Да - вмъкнах аз,-именно творческото счетоводство докара неприятности на „Енрон“ и
„УърлдКом“13. - Тоби се засмя и продължи:
- Реших да се запиша на вечерен курс по „фотошоп“, компютърна графична програма. Много
ми хареса. След като завърших курса, докато подготвях един доклад за работата си, реших да
включа някои хубави цветни диаграми и графики. Изглеждаше наистина страхотно и доста се
забавлявах, докато ги правех. Една колежка видя доклада ми и ме помоли да направя същото за
друг доклад, който тя подготвяше. Показа го тук-там и скоро и други започнаха да идват да ме
молят да украся техните доклади. Накрая и шефът ми забелязал докладите, и ме повика в кабинета
си. Помислих си, че може да имам неприятности, задето си губя времето за такива неща, вместо да
се занимавам с цифри, което ми беше работата. Вместо това обаче той ми каза колко много са му
13 Една от най-големите телекомуникационни компании в САЩ, обявила фалит след поредица от финансови измами.
- Бел. прев.

харесали докладите и че наистина повишавали качеството на презентациите, след което промени
длъжностната ми характеристика така, че да включва и изработването на компютърните графики.
Продължавам да работя с числа, което също ми харесва, но новите ми задължения поразчупиха
нещата и направиха работата ми много по-приятна. Отново започнах с нетърпение да чакам да
отида на работа.
- Говорехме за значението на самопознанието - продължих аз, - и за начина, по който човек
може да си усъвършенства самопознанието, като опознае по-добре личните си качества, силни
страни и прочие. Но вие споменахте нещо за самопознание на по-дълбоко ниво - човек да има
точна картина за това кой е. Бихте ли ми обяснили какво имате предвид с това?
- Да - отвърна Далай Лама, - както споменах, важно е да имаме усещане за себе си, което да се
основава на действителността, неизкривена представа за собствените ни способности и черти на
характера. Това е много важно, тъй като реалистичното усещане за нашата същност притежава
по-малък потенциал да предизвика психологично и емоционално страдание. Затова мисля, че на
първо място е важно да идентифицираме факторите, които възпрепятстват по-доброто
самопознание и представа за себе си. Един от основните фактори вероятно е човешката глупост -
засмя се той, - обикновеният инат. Имам предвид един вид глупав инат, който човек често
възприема по отношение на жизнения си опит.
- Какъв вид инат?
- Например, човек да настоява, че винаги е прав, да му се струва, че неговото виждане за
нещата е най-доброто или единственото възможно виждане. Подобна нагласа понякога може да
предложи известно чувство на защита, но в действителност затваря вратата към реалната
представа за възможните му недостатъци. Прекомерната гордост, която често води до
високомерие, също пречи на усъвършенстването на самопознанието. Така например, ако човек е
горделив, ще бъде по-малко открит за предложенията и критиките на другите, което е от решаващо
значение за по-доброто самопознание. Нещо повече, надутата самооценка води до нереалистични
очаквания от самия себе си и като последствие - налагането на прекален натиск върху себе си.
Когато тези очаквания не бъдат изпълнени, а случаят често е именно такъв, това се превръща в
източник на постоянно неудовлетворение.
- Тогава как може човек да преодолее преувеличеното усещане за собствените си
възможности? - попитах аз.
- Първото изискване е човек да иска да го направи. Може известно време да помисли за
начините, по които това му причинява проблеми и страдание. Осъзнаването на вредите, които му
нанася високомерието, ще подсили желанието му да го преодолее. Следващата стъпка е просто да
помисли за множеството области, за които не знае нищо, за нещата и познанията, които му
липсват, да се вгледа в другите, които са постигнали повече. Може дори да помисли за различните
човешки проблеми, пред които всички се изправяме, независимо кои сме. Това може да помогне за
укротяването на високомерието и самонадеяността.
В същото време прекадено ниското мнение за собствените възможности също е пречка.
Скромността е хубаво качество, но съществува и прекадена скромност. Подобно ниско
самочувствие би имало отрицателен ефект и би попречило на всяка възможност за
самоусъвършенстване, тъй като такъв човек е склонен автоматично да реагира на всяко събитие с
мисълта: „Не, аз не мога да направя това“. Така че, за да го преодолее, човек трябва да помисли за
собствения си потенциал просто като човешко същество, да осъзнае, че всички имаме на свое
разположение този прекрасен човешки интелект, който да използваме, за да постигнем много
неща. Естествено, има хора, умствено изостанали, които не могат да използват интелекта си по
същия начин, но това е друго нещо.
В допълнение бих включил и възбуденото състояние на съзнанието като пречка за
самопознанието. Тъй като самопознанието изисква определена способност да се концентрираме
върху собствените си способности и характер, постоянно възбуденото съзнание просто няма
достатъчно пространство за самонаблюдение.
- Смятате ли, че в тези случаи упражняването на техники за релаксация или определени
видове дълбока или аналитична медитация, които споменахте преди, са в състояние да помогнат?
При условие, разбира се - добавих аз като лекар, - че няма медицинско състояние, което да
причинява тази превъзбуда.

- Без съмнение - каза той решително, - да имаме по-добро самопознание означава да
разбираме по-добре действителността. Обратното на обективността е да проектираме върху себе
си качества, които не са налице, да си приписваме черти, противоречащи на истинските.
Така например, когато човек има изкривена представа за себе си, като прекомерна гордост или
високомерие, тези състояния на съзнанието му създават пресилено усещане за качествата и
личните му способности. Виждането му за собствените му способности надминава
действителните. От друга страна, когато човек има ниско самочувствие, той подценява истинските
си качества и способности. Той се самоомаловажава и недооценява. Това води до пълна загуба на
вяра в себе си. Така че прекаденото-независимо дали е преувеличаване или подценяване-е еднакво
пагубно. Но като се вгледа в тези препятствия и постоянно изследва собствения си характер,
качества и способности, човек може да постигне по-добро самопознание. Това е начинът да
получи представа за себе си.
Той замълча, после добави:
- Но аз нищо ново не предлагам, нали?
- В какъв смисъл ново?
- Струва ми се, че всичко това е въпрос на здрав разум. Ако някой просто използва здравия си
разум, ще намери всички отговори.
-Може и така да е-признах аз,-но понякога изглежда, че в обществото ни се шири повсеместна
липса на здрав разум. Малко повечко здрав разум няма да е излишен на никого.
-Не съм убеден в това-рече той,-тъй като смятам, че за прогреса, за постигането на разни неща
е нужен здрав разум. Човек не може да постигне велики неща без известен здрав разум. А в
Америка, струва ми се, хората са постигнали много велики неща. Така че мисля, че там трябва да
има известен здрав разум.
- Е, в това отношение може би сте прав. Но все пак хората невинаги намират време да спрат и
просто да се замислят, да си напомнят за нещата, които са въпрос на здрав разум. Освен това, човек
може да чуе нещо, нещо разумно и ако го казва майка му или досадният му чичо, да не обърне
внимание, а ако същите думи дойдат от вас, да се вслуша.
Далай Лама сърдечно се разсмя.
-Защото съм Далай Лама ли? Знаете ли, Хауърд, току-що говорихме за преувеличението, а сега
ми се струва, че вие преувеличавате!
Както и да е, смятам, че самопреценката, развиването на точно и реалистично усещане за себе
си чрез внимателни наблюдения, води до по-добро самопознание. Смятам още, че самопознанието
е решаващ фактор, ако говорим за удовлетворението от работата. А може да има и други
благоприятни странични ефекти.
- Какви например? - попитах аз.
- Бихте ли казали - отговори той, - че един от проблемите, които хората преживяват на
работа, е да се чувстват зле и да реагират отрицателно, когато другите ги критикуват? Или ако не
срещат директен критицизъм, то поне разчитат прекалено много на похвалите на другите за
собственото си чувство за удовлетворение и стойност, и се обезсърчават, ако не получат
достатъчно признание?
- Определено.
Това е характерна черта за работещите по целия свят. Всъщност едно проучване, проведено от
„Интернешънъл Сърви Рисърч“, показа, че два от първите три приоритета на работещите във
Великобритания са да получават признание за качеството на работата си и да бъдат третирани с
уважение.
- Разбира се-продължи Далай Лама, - самопознанието, реалистичната представа за
собствените способности, може и да не повлияе степента, в която ви критикуват, но може да
повлияе на начина, по който реагирате на критиката. Това е така, понеже реалистичното виждане
дава на човек определено чувство на самоувереност, определена вътрешна сила. Такива хора знаят
на какво наистина са способни, както и какви са ограниченията им. Така те по-малко се влияят от
думите на другите. Ако ги критикуват и критиката е основателна, те могат да я приемат по-леко и
да я използват като възможност да научат нещо ново за себе си. Ако пък са несправедливо
обвинени, не реагират така остро, понеже дълбоко в себе си знаят, че не е вярно - познават себе си.
И ако хората познават собствените си вътрешни качества, умения и познания, няма нужда толкова

силно да разчитат на похвалата на другите, за да почувстват, че са постигнали нещо.
Далай Лама продължи с посланието:
-Ако откриете невероятната стойност на самопознанието, дори да опитате определена дейност
или нова работа и да се провалите, това ще намали разочарованието ви, тъй като ще можете да
погледнете на този опит като на средство за усъвършенстване на самопознанието, като на начин да
узнаете по-добре какви са вашите способности и умения; ще можете да си представите едва ли не,
че сте платили, за да положите онзи вид изпити за самооценка. И разбира се, самопознанието по
принцип ще намали вероятността от провал, тъй като човек няма да предприеме нещо, ръководен
от невежество, да поеме някаква работа, която не е по силите му. Така че колкото по-близко сте до
действителността, толкова по-малко разочарование и фрустрация ще изпитвате. Те ще изчезнат.
Далай Лама правилно посочва важността на самопознанието като ключов фактор за щастието
на работното място. Неговата концепция обаче отива отвъд това да знаем какви са специфичните
ни умения и таланти. За него самопознанието изисква елементи на честност и кураж в допълнение
към самоизследването; то означава човек да стигне до точна оценка на това кой е, да види ясно
действителността, без преувеличение и изкривяване.
Ползите от точната самооценка са несъмнени. В едно проучване от 2002 г., проведено от д-р
Бари Голдман, професор по мениджмънт и политика в Университета на Аризона, хората със силно
чувство за собствената си самоличност не само получават по-голямо удовлетворение от работата,
но и по-високо ниво на лично благополучие и цялостно удовлетворение от живота. Проучването
на Голдман и неговите колеги определя самоличността като „психично състояние, отразяващо
самопознание и твърд последователен усет за личните ценности и за способността да се следват
собствените заключения при положение, че е налице опозиция от страна на другите“. Така
по-доброто самопознание се асоциира с увереността в собствената преценка, което предполага, че
човек по-малко се влияе от необоснованата критичност на другите, както и че зависи по-малко от
похвалата им, за да се почувства достоен. По-нататък изследователите установяват, че освен
по-голямото удовлетворение от работата и живота, хората със силно усещане за собствената си
стойност може да се радват и на други ползи, като по-малко спорове с брачния партньор.
Благотворните ефекти на самопознанието са ясни, но и пагубните ефекти на изкривената
представа за себе си са също толкова очевидни. Отрицателният резултат от изкривената представа
за себе си може да бъде идеално демонстриран, просто като разгледаме живота си и живота на
хората около нас в случая с мен самия, например, тези пагубни ефекти ясно се виждат не само от
досегашния ми професионален живот като психотерапевт, но и от личния ми живот сред приятели
и познати. Ниското самочувствие и подценяване на способностите може да бъде парализиращо,
сковаващо личната инициатива и възпрепятстващо човека от изследване на нови възможности. В
крайна сметка, то пречи на осъществяването на пълния потенциал на индивида и не му позволява
да постигне целите си.
Надутата представа за себе си може да бъде също толкова унищожителна, тъй като индивидът
е в постоянно противоречие със света, който отказва да го види такъв, какъвто се вижда самият той
- в центъра на вселената, неоценен гений сред свят на кретени. В много отношения обаче ниското
самочувствие се преодолява по-лесно от надутата самонадеяност. Хората с ниско самочувствие
страдат от склонност за всичко да винят себе си, така че поне често забелязват, че имат проблем,
който трябва да бъде разрешен. Много по-вероятно е да потърсят професионална помощ, за да
преодолеят ниското си самочувствие или свързаните с него разстройства като депресия, които
понякога също са налице. Хората в противоположния край на спектъра обаче, онези с
преувеличеното чувство за собствените си постижения и таланти, са склонни да винят света за
проблемите си. В края на краищата, те са идеални, така че очевидно виновни са другите. Често не
признават собственото си високомерие и чувството им за превъзходство отблъсква останалите,
така че може да се чудят защо почти нямат близки приятели. Макар действителните им
постижения да са скромни, когато не получат незабавното признание, което смятат, че по право
заслужават, бързо изоставят заниманието си и загърбват целите си.
Когато човек осъзнае пагубната природа на самонадеяността, как може да я различи от
здравословната самоувереност? В един от разговорите ни, довели до първата ни книга,
„Изкуството на щастливия живот“, попитах Далай Лама как хората могат да познаят дали са
високомерни или просто самоуверени. Той отговори, че самоуверените хора имат законни

основания за вярата в себе си, притежават умения и способности, с които да я подкрепят, докато
самонадеяните нямат действителна обосновка - нямат обективни основания за надутото си
самомнение. Напомних на Далай Лама, че това не би било полезно разграничение за
самонадеяните хора, тъй като те винаги смятат, че имат достатъчно основания за самочувствието
си. Признавайки, че е трудно да се различи увереността от самонадеяността, Далай Лама накрая
сви рамене и се засмя:
- Може би човекът трябва да иде в съда, за да постановят дали става въпрос за случай на
самонадеяност или на увереност!
Няколко секунди по-късно обаче той се настани удобно и отбеляза, че понякога това може да
се определи само ретроспективно, като видим резултатите от действията си и в крайна сметка дали
са били в полза или ущърб на другите.
Първата стъпка към преодоляването на самонадеяността и надутото самомнение е да видим
колко пагубни са те и за тези цел понякога е необходимо да анализираме изхода и резултатите от
нагласата и действията ни. Ретроспективният подход няма да промени резултата от действията ни
в миналото, но със сигурност ще ни мотивира да преоценим нагласата си, да разберем по-точно
себе си, да си изградим по-добро самопознание и така да тласнем бъдещето си в положителна
посока.
Фред е ярка илюстрация за вредните ефекти от надутото самомнение. Запознахме се преди
известно време, след една моя беседа в местния литературен клуб. След беседата Фред, длъгнест,
спретнат мъж на около четиридесет и пет, ме спря на тръгване и поиска съвета ми. С донякъде
професионален тон и надменен маниер той се представи като приятел на моя приятелка. Започна
да рецитира академичните си титли, които бяха доста впечатляващи. Очевидно като млад студент
се бе показал обещаващ от академична гледна точка, завършвайки престижен университет с
отличен успех на деветнадесетгодишна възраст. Макар че на този етап от живота си не бе успял да
живее пълноценно според някогашния си потенциал, той побърза да изтъкне, че чувства, че е
способен на велики литературни постижения. Обясни ми, че има чудесна идея за книга,
основаваща се на някакво проучване, което правил като докторант, и рязко, и безцеремонно извади
голяма купчина хвърчащи листа от куфарчето си, обявявайки, че това било част от материала,
който възнамерявал да включи в книгата си.
За броени минути успя не само да ме помоли да прочета и рецензирам писанието му, но и да ме
попита дали не мога да направя нещо, за да му помогна да си намери агент или издател. Обясних
му, че му желая всичко най-добро, но програмата ми в момента е твърде натоварена, за да изпълня
молбата му. Освен това, продължих аз, има много хора, преподаватели по английски език или
професионални редактори, които са далеч no-квалифицирани от мен да рецензират съчинението
му. Той без всякакво колебание продължи да ме притиска и тъй като беше приятел на приятелка,
неохотно се съгласих да седнем заедно за около час и да го посъветвам, доколкото мога.
Излязохме ма една пейка навън и аз зачетох първите двайсетина страници от върха на
купчината, за да добия усещане за работата му. Доста си го бива“, помислих си аз, разлиствайки
материала, но дори за нетренираното ми око той изглеждаше далеч не готов за изпращане на
издател. Обясних му в дълбочина процеса на публикуване на книга, давайки му точни напътствия
как да напише официално предложение, което е първата стъпка. Дадох му и имената на няколко
агенти, които познавах, и кратък списък от книжки по въпроса как да издадем книга.
Завърших с няколко насърчителни думи, но наблегнах колко важно е да упорства, което
според мен е ключът към успеха. Описах му как в собствения ми случай, „Изкуството на
щастливия живот“ бе отхвърляна от десетки агенти и издателства в течение на няколко години и
колко трудно е за един начинаещ писател да издаде първата си книга. След почти два часа
най-после се извиних, казвайки бодро: „Така че не се предавай!“ и жизнерадостно му помахах,
бягайки.
Но това не бе краят. През следващите седмици след като под някакъв претекст взел
телефонния ми номер от моята приятелка, той няколко пъти ми се обажда в неудобно време,
занимавайки ме с дълги разговори за идеята му за книгата. Накрая след четири или пет разговора
аз му обясних, че макар определено да му желая всичко най-добро, в момента имам твърде много
други ангажименти и не мога да отделя повече време да му помагам за проекта за книга. Повторих
предишния си съвет, като му дадох още по-ясни напътствия относно протокола за писане на

официално предложение за книга, процедурата по търсене на агент и още няколко книги по
въпроса. Повече не чух за него.
Няколко месеца по-късно се натъкнах на приятелката, която се познаваше с Фред. Попитах я
за Фред и как върви книгата му. Приятелката ми бързо се извини, казвайки, че го познава от
години, но че неведнъж я бил излагал, използвайки името й, за да се представи на някого, след
което искал лична услуга, сякаш хората са му задължени. Предупреди ме, че без съмнение той ще
използва името ми, за да се представи на агентите, които му бях споменал. След това ми каза, че
скоро го е виждала и ме уведоми за развитието на нещата. Той очевидно бе оставил проекта си „на
изчакване“. Наистина се бил обадил на агентите, които му бях споменал, както и на още
един-двама други. Всеки път успявал да се добере до агента, използвайки имената на разни хора, и
както можеше да се предположи, всички агенти му бяха поискали да изпрати официално
предложение за книгата си. До този момент Фред не го беше направил.
Изненадан, аз попитах моята приятелка защо не е упорствал, след като се знае, че дори да
накараш агент да погледне някое предложение, си е постижение в днешния конкурентен пазар на
книгоиздаването. Тогава тя ми каза, че според Фред агентите трябвало да са много
по-въодушевени от идеята му и че трябвало да могат да решат дали имат интерес да го
представляват само въз основа на описанието на книгата по телефона. След това, каза тя, Фред
споменал, че писането на книга, дори написването само на официалното предложение, щяло да
иска много време и усилия. Той нямал желание да отдели толкова много време и усилия само за
идеята - трябвало да има подписан договор и достатъчен аванс, преди да посвети още от времето
си на този проект.
Няма защо да казвам, че Фред е класически пример как преувеличеното самочувствие за
таланта, способностите и уменията ни могат да саботират нашите усилия да постигнем целите си.
Но независимо дали сме възпрепятствани да постигнем целите си поради надценяване или
подценяване на възможностите ни, няма съмнение, че колкото по-добре познаваме себе си,
колкото повече представата ни за себе си съответства на действителността, толкова по-щастливи
ще бъдем в работата и у дома.
Седма глава
Работа и самоличност
Малко са нещата в живота, които могат да се отразят така пагубно на човек, както загубата на
работата. В може би най-обширното проучване, провеждано някога по въпросите на
удовлетворението от живота, обхващащо 169 776 души от шестнадесет нации, политологът
Роналд Ингълхарт установил, че безработицата е един от малкото фактори, които могат да
причинят значително понижаване на удовлетворението от живота.
- Има безспорни сведения, че безработицата е свързана с нещастието - казах един следобед на
Далай Лама. - Това е значителен проблем по целия свят и се чудя дали сте мислили по въпроса.
- Знаете ли, аз за първи път чух как безработицата непосредствено влияе върху семействата и
индивидите едва когато се запознах по-отблизо със западните общества. И когато научих, бях
малко изненадан, тъй като никога дотогава не бях чувал за това. На тибетски дори няма дума за
безработица.
- Как така? - попитах аз с известна изненада.
-Ами например, сега, като говорим за работа, по принцип разбираме стандартната работа от
девет до пет, която така често срещаме в западните страни. Тази концепция беше напълно чужда
на традиционното тибетско общество. Разбира се, аз не говоря за множеството съвременни
тибетци, които живеят на Запад или в градска среда. Но в традиционното тибетско общество
хората бяха предимно фермери, скотовъди и търговци. Идеята за определено работно време
просто не съществуваше. На Запад икономическите условия и социалните структури са такива, че
този тип работна заетост е неделима част от концепцията за работа.
Сред тибетците, поне традиционно, икономическите условия са такива, че тази заетост от
девет до пет просто не е съществена част от тях. В Тибет човек е или фермер, или номад, или
търговец. Работата е сезонна. Тъй като хората са свикнали с това, то им изглежда естествено. Ако

се вгледате в хората, които живеят тук, в Маклауд Гандж14, много от тях сега притежават магазини
и мнозина се занимават с традиционна сезонна търговия в индийските градове. През сезона
работят много усилно, а после се връщат у дома и нямат работа. Всъщност веднъж предложих,
докато са извън сезона, да започнем някаква програма за заетост, например, чистене на вълна или
памук, или някаква друга работа. Но те не се вълнуват от идеята за безработицата, така че
предложението ми нямаше особен ефект.
Той замислено потърка брадичката си.
- Разбира се, в съвременното общество и особено в индустриализираните нации проблемът с
безработицата е доста сложен - и той въздъхна. - Няма лесни отговори. Не знам. Човек няма друг
избор, освен да се опита да се справи, и да положи всички усилия да си намери нова работа. Просто
няма друго решение.
Тук обаче нагласата отново играе съществена роля и може значително да повлияе върху
начина, по който се реагира. Макар да нямаме власт над ситуацията, нагласата ни е нещо, върху
което имаме контрол. Така че първото, което трябва да осъзнаем, е, че тази несигурност и промяна
са част от съвременната икономика, особено по отношение на заетостта. Това е сериозен проблем,
но и факт, който трябва да приемем. Няма гаранция, че ако днес работите, и утре ще имате работа.
Ако разберем това предварително, може да се промени начинът, по който ще реагираме, когато
наистина се случи. Тогава няма да се чувстваме така изненадани, все едно са ни нарочили. Ще
знаем, че за загубата на работа допринасят множество фактори, че е резултат от множество
причини и условия. Ще разберем, че в много случаи това може да се корени дори в проблемите на
глобалната икономика. По този начин няма да се разстроим толкова, приемайки го лично, или
чудейки се върху кого да хвърлим вината за проблемите си. Това само по себе си може да ни
помогне да намалим душевните си терзания. Разбира се, тук говорим за липса на работа в резултат
на някакви по-общи причини или безработица, а не за уволнение поради некомпетентност.
Следователно, има различни начини, по които хората ще реагират на предизвикателството на
промяната. Това, което е важно, е да признаем този факт и да се опитаме да намерим най-добрия
начин да се справим с непосредствения проблем. Например, ако се нуждаете от работа като
средство за прехрана, а ви съкратят, тогава трябва да насочите всичките си усилия към търсене на
нова работа, за да си осигурите прехраната. Но има две различни реакции. Един може да се чувства
деморализиран и да се парализира от мисълта: „Няма надежда, изгубих си работата, какво ще
правя сега?“. Друг в същото положение обаче може да види в това възможност да направи
известни промени. Като предизвикателство. Това е по-положителният подход, по-проактивният15
начин да се справим с проблема. Само че, естествено, не е лесно.
Може да има и други начини, с помощта на които поне да намалим душевното терзание от
ситуацията, за да може човек да използва цялата си ментална енергия за намирането на нова
работа. За будистите съществуват определени мисловни процеси и размишления, които помагат -
например, вярата в карма и поемането на отговорност за собствената карма. Макар тази нагласа да
не влияе върху физическото разрешаване на положението, тя поне помага да индивида да облекчи
психологическите последствия от загубата на работа. Разбира се, последователите на други
религиозни системи също могат да намерят утеха в собствената си вяра.
Като страничен наблюдател трябва да отбележа, че когато говорим за понятия като карма, ако
те не бъдат правилно разбрани, могат да бъдат опасни. Понеже в някои случаи хората само с
частично разбиране на карма могат да станат фаталисти. Тяхното схващане за карма е, че каквото и
да се случва, бездруго ще се случи, все едно индивидът не играе роля в хода на собствения си
живот. Но това е погрешно схващане. И ако някой така фаталистично тълкува кармата, тези
религиозни концепции могат да се превърнат наистина в онова, което твърдят китайските
комунисти: религията е инструмент на експлоататорите, понеже експлоататорите могат да кажат:
„Заслужавате си страданието в момента, това е вашата карма“.
14Планинско селце в околностите на индийския град Дхарамсала, Маклауд Гандж е дом на голяма тибетска общност в
изгнание. - Бел. авт.
15Думата „проактивен“ е използвана за първи man от психиатъра Виктор Франкъл, за да опише човек, който поема
отговорност за живота си, а не търси причина във външни обстоятелства и хора. По-късно в бизнес средите думата
придобива значение на „действие преди настъпването на проблема“. - Бел. прев.

Далай Лама е прав, като посочва потенциалните опасности от погрешното разбиране на
концепцията за карма, помислих си аз. Сред хората на Запад често съм забелязвал феномена, който
той описваше: склонността да виним индивида за собственото му нещастие или пък да гледаме на
кармата като на съдба и да я свързваме с чувство за примирение и безнадеждност . Ако сте
изгубили работата си, сам сте си виновен - сигурно в предишния си живот сте направили нещо
ужасно, или пък: „Изгубих си работата, но нищо не мога да направя - такава е моята карма“.
Погрешните схващания често се дължат на факта, че идеята за карма се основава на закона за
причината и следствието, на теорията, че настоящото положение на даден човек е резултат от
предишните му действия, в този или в предишен живот. Но това, което много хора не взимат
предвид, е активният компонент на карма. Всъщност коренът на санскритската дума „карма“
означава „действие“. И точно както действията ни в миналото може да са допринесли за
положението ни в момента, така и настоящите ни действия могат да променят бъдещето ни. При
това будистката концепция за карма е много по-сложна, отколкото обикновено се признава на
Запад. Така например, настоящите преживявания на даден човек са резултат от комплексното
взаимодействие на минали физически, вербални и ментални „действия“. Чрез недобродетелни
дела в миналото човек може да е положил основите за негативни последствия, да е посял семето на
бъдеща злочестина. Чрез добродетелни дела и чиста мотивация обаче човек може да облекчи
проявяването на тези последствия.
И така, след кратко предупреждение за погрешното тълкуване на карма, Далай Лама бързо се
върна към обсъждания въпрос.
- Има още един важен момент, на който трябва да обърнем внимание, когато се справяме с
такъв проблем и с реакцията към загубата на работа или дори с пенсионирането. Става въпрос за
представата на човек за себе си. Някои хора така силно се идентифицират с ролята си в работата,
представата им за себе си е толкова смесена с ролята, която играят, или понякога с парите, които
печелят, че изгубят ли работата си, сякаш вече не съществуват. Това са хора, чиято ценностна
система поставя най-силен акцент върху парите, положението или подобни неща, а не върху
духовните ценности, основните човешки качества. Аз, например, през годините съм се запознавал
с различни индийски и тибетски държавни служители и съм имал възможността да наблюдавам
как те реагират различно на загубата на работа и, по-конкретно, на пенсионирането. Сред тези
служители е имало такива, чието самоопределяне се е основавало главно на положението им и те
са се уповавали на титлите си. В много случаи тези служители са тормозели подчинените си и като
цяло са се наслаждавали на властта и положението си, дори са злоупотребявали с тях.
От друга страна, познавам и други служители, чиято самоидентичност се е кореняла най-вече
в основните човешки качества, като са се идентифицирали най-вече с това да бъдат добри хора; те
са се държали и подобаващо с подчинените си. Виждал съм и какво се случва, когато работата им
вече я няма. Хората от първата категория често не се справят добре в тази ситуация. Онези, с които
са се държали лошо, ги изоставят, и след като вече нямат тази работа, сякаш физически се
смаляват, нямат усещане за своята личност, за собствените си достойнства. Другите обаче се
справят добре с прехода. Те запазват уважението на околните и своето самоуважение, както и
самоувереността си, а в случая, когато се пенсионират, гледат на това като на възможност за нови
неща - Те реагират на ситуацията с по-голям ентусиазъм. Искат да опитат неща, които винаги са
искали да направят, но не са имали време. Така че различните хора реагират много различно на
едни и същи обстоятелства и ситуации.
- Знам точно какво искате да кажете - рекох аз. - Когато практикувах индивидуална
психотерапия, се срещах с пациенти, които си бяха изгубили работата или се бяха пенсионирали, и
това можеше да доведе до клинична депресия. Виждал съм могъщи изпълнителни директори,
които си губеха работата и ако самоличността им се основаваше предимно на работата, те сякаш се
превръщаха в призраци. Ако трябваше да посъветвате хората - попитах аз, - какво бихте им казали,
какъв би бил съветът ви към онези, които най-силно се идентифицират с работата си?
- Бих им казал, че са изключително глупави и неразумни! - засмя се той. - Няма какво повече
да се каже, ако не искат да променят нагласата си. Мъдрият подход е да избягваме може би не
проблема със загубата на работа, а поне душевното разстройство, съпътстващо загубата. Да
разширим представата за себе си, да видим себе си като човешко същество, способно на
приятелства, на доброта и прочие, а след това да осъзнаем, че човек има различни роли, освен

ролята си в работата - човек може да е родител или дете, брат или сестра, може да има други
интереси или хобита. Човек има нужда от балансиран подход в живота. Въпросът не е само в
работата или колко пари печели.
Така че, когато човек си търси работа или ако вече има такава, важно е да помни, че
предназначението му не е да бъде някаква машина за производство. Не. Човешкият живот не е
само за работа като в комунистическата визия, че предназначението на всеки е да работи за
държавата, да няма индивидуална свобода, държавата да урежда дори почивките на хората и
всичко да е планирано. Това не е пълноценен човешки живот. Индивидуалността е нещо много
важно за пълноценния живот, а за това трябва да има и свободно време, ваканция, време,
прекарано със семейството и приятелите. Това е пътят за постигане на завършена форма на живот.
Ако човек мисли само за пари за сметка на другите човешки ценности и добри качества... не, не,
не! - повтори той подчертано. - Ако животът ви се превърне просто в средство за производство, ще
се изгубят много от добрите човешки ценности и черти, а тогава със сигурност не можете да
станете завършена личност.
И така, ако си търсите работа и имате избор, изберете си работа, която позволява да
проявявате известно творчество и да прекарвате време със семейството си. Дори това да означава
по-малко заплащане, лично аз смятам, че е по-добре да си изберем по-малко взискателна работа,
но която дава повече свобода, повече време да бъдем със семейството си или да правим други
неща, да четем, да се занимаваме с културни дейности или просто да играем. Мисля, че така е
най-добре.
Както винаги, Далай Лама завърши с практическа забележка. Само че невинаги е лесно да
практикуваш практичното. Малцина биха възразили, че е по-добре да не влагаме цялата си
личност в работата, но невинаги е лесно да следваме този съвет.
Преди години, докато все още практикувах психотерапия, един някога могъщ изпълнителен
директор от медийната индустрия, дойде за лечение с пълен набор от класическите симптоми на
депресия: умора, безсъние, загуба на апетит, анхедония, дисфория - завършена картина на
депресиран човек, изгубил интерес към всичко, отровен от чувство на безполезност и
безнадеждност. Носеше скъпи дрехи, изглеждаше изискан мъж, на вид много по-млад от своите
седемдесет и две години, но небръснатото му лице и разбърканата коса оставяха върху вида му
безпогрешен отпечатък на депресия.
С тих монотонен глас той ми описа как, започвайки от дъното, бил изградил изключително
успешна медийна корпорация, но наскоро решил да се оттегли. Преди няколко години компанията
му била продадена на голям мултинационален конгломерат и макар той да направил състояние от
продажбата, поискал също да остане изпълнителен директор и да ръководи компанията. Но след
две години започнали все повече да го лишават от ръководната му роля, като постепенно
измъквали големите решения от ръцете му. Накрая от централата на компанията направили
постъпки, с които „поставили прът в колелата на филиала му", и чувствайки как положението и
властта му се изплъзват, той решил да напусне.
Диагнозата на този човек беше ясна и очевидна, а беше и лесно да се идентифицира
значителният „психосоциален стресор“, който бе задействал сериозната му депресия: загубата на
ролята му в работата представляваше накърняване на самоличността му. Терапевтичният план
беше също толкова ясен: да го подкрепи в процеса на нагаждане, като в същото бреме му помогне
да открие и прегърне множеството други аспекти на неговия живот, които играеха съществена
роля при формирането на чувството му за самоличност. „Лесна работа“, помислих си аз, като
изясних още някои подробности от историята му. Многобройните му социални ангажименти и ред
други страни от живота му можеха да бъдат подхранени и развити. Той беше съпруг, баща и дядо.
Активно участваше в няколко благотворителни организации и продължаваше да бъде член на
борда на съветниците в не една от тях. Преди да го налегне депресията, бил силно мотивиран по
отношение на ангажиментите си. Дори поел поста на хоноруван преподавател в престижен
университет.
След няколко сеанса обаче стана очевидно, че терапевтичната намеса няма да е толкова лесна,
колкото бях очаквал. Сеанс след сеанс той продължаваше да дълбае в безкрайни размисли и
оплаквания за бившите си колеги и окаяното състояние на компанията. Той продължаваше да се
фокусира единствено върху някогашната си работа, изключвайки останалите аспекти на живота

си. Явно бях подценил степента, до която самоличността му е привързана към работата и
съпътстващите я положение и власт.
Разбира се, аз направих добронамерен опит да му помогна да разшири концепцията за
собствената си личност и да обърне поглед към другите области от живота си, да оцени
богатствата и даровете, които му бе осигурил животът. Но без успех. Лекарствата, които му
предложих, облекчиха симптомите на депресия само за няколко седмици и енергията,
концентрацията, апетитът и сънят му се върнаха към обичайните си нива. Само че има разлика
между щастие и просто липсата на депресия. След като цял живот бе влагал личността си в
работата, той не бе в състояние да се освободи и да се пренасочи към други потенциални
източници на удовлетворение в живота си. Поне не и през времето, когато го познавах.
За щастие, за повечето от нас все пак има надежда, особено ако се замислим навреме и не
чакаме края на кариерата си, за да си изградим по-широко чувство за това кои всъщност сме ние.
За това са нужни воля, внимание и известно усилие, но всеки от нас има капацитета да си изгради
стратегии, с помощта на които да разшири границите на самоличността си извън работното място.
Неотдавна една моя приятелка, Лена, описа метода, който тя използвала известно време, за да
преодолее страха си от загуба на работа и да й помогне да отдели самоличността си от
професионалната изява.
- Стигнах до момент в кариерата си, в който целият ми живот се въртеше около работата.
Чувствах се добре, когато нещата вървяха добре, и зле, когато нещата вървяха зле в работата, а
социалният ми живот отстъпваше на заден план. Докато напредвах, доста пъти ме повишаваха,
положението ставаше все по-конкурентно, а ако изгубиш работа на това ниво, е много по-трудно
да си намериш сравнима. Открих, че имам затруднения със съня и съм станала раздразнителна,
понеже се притеснявах да не си изгубя работата. Обземаха ме силни пристъпи на тревожност. Бях
изгубила себе си и трябваше да направя нещо по въпроса. Нуждаех се от начин, по който да
„откача“ самоличността си от работата. Затова започнах всеки ден да се упражнявам наум какво би
представлявал животът ми, когато ме уволнят. Виждах в съзнанието си срещата с шефа, когато ме
изритва, и си мислех как ли ще се отнасят колегите ми с мен след това (като с чумава, убедена съм),
дали хората ще останат мои приятели или ще ме зарежат като дрипа, когато изгубя високата си
длъжност.
Мислех си какво ли ще бъде да си намеря друга работа и ако областта ми се окаже затворена за
мен и трябва да стана сервитьорка. След като упорито го правих години наред, осъзнах, че дори да
изгубя положението и доходите си, все ще мога да намеря начини да се издържам, и започнах да се
успокоявам. Спомних си, че ролите ми като приятелка, сестра, съпруга, леля и наставник на
по-млади хора са също толкова важни. Наистина доста помислих за другите неща, които правеха
живота ми ценен. Знаеш ли, струва ми се, че това ме направи още по-креативна в работата - каза ми
тя. - Тъй като вече не се боях да не изгубя работата си, говорех по-открито и с готовност поемах
рискове, които по-късно се отплащаха.
Разбира се, Лена не е единственият случай. За мнозина от нас изискванията на работата са
толкова поглъщащи, че понякога лесно можем да забравим кое прави живота ни ценен. Но е важно
да не забравяме кое е ценното, и както на Лена - може да ни се наложи постоянно да си го
напомняме, преди да вложим цялата си самоличност и жизнена цел в ролята си на работното
място.
На някои може да им се струва, че университетските преподаватели с безсрочни договори или
съдиите от Върховния съд на САЩ са последната дума по отношение гарантираността на
работното място, но в сравнение с Далай Лама, направо висят на косъм. На него не само му е
гарантирана длъжността като Далай Лама за цял живот, но и за безбройните му животи след това.
Ето това се казва сигурна работа.
Но въпреки прославената му и силно изявена роля като световна духовна личност, водач на
тибетския народ и Нобелов лауреат за мир, от многото ни разговори в миналото аз знаех, че той
най-силно се идентифицира с ролята си на „обикновен будистки монах“. След години наблюдение
стигнах до извода, че той е наистина скромен човек, който някак си е успял да избегне капана на
титлите и положението си на Далай Лама и действително вижда себе си като обикновен монах.
Изглеждаше, че самоличността му е привързана към ролята му на монах поне до известна
степен, и тъй като обсъждахме въпроси, свързани с работата и самоличността, ми хрумна един

въпрос: зачудих се как ли би реагирал, ако изведнъж му се наложеше да се откаже от „работата си“
като монах. Разбира се, това бе чисто теоретичен въпрос - на практика беше невъзможно човек да
си го представи. Но вече бях свикнал от време на време да се шегува добронамерено с мен заради
невъзможните ми или глупави въпроси, така че не се сдържах да попитам.
- Знаете ли, в миналото говорихме за самоличността. Споменахте, че в самоличността на
всеки има много нива, но сред множеството ваши роли, сте най-силно свързан с ролята си на
монах. В определен смисъл тази роля изглежда no-фундаментална за вашата самоличност,
отколкото положението ви като Далай Лама. Веднъж, например, ми казахте, че дори и насън се
виждате като монах...
- Точно така - кимна той.
- Само заради темата, тогава можете ли да си представите ситуация, при която губите
службата си на монах? С други думи, да кажем, че все още можете да изпълнявате ежедневната си
медитация и духовни практики, и да водите живот на простота и прочие, но да не можете да носите
тези роби, нито да участвате в ритуали като монах или пък да бъдете част от монашеската
общност. И да кажем, че трябва да си изкарвате прехраната, вършейки нещо друго, за да се
издържате. Можете ли да си представите как бихте се приспособили към тези обстоятелства?
Каква работа бихте искали да вършите?
Знаейки колко невероятно е Далай Лама да се окаже на опашка за безработни, се приготвих да
чуя няколко благи шеги относно склонността ми да задавам „неуместни“, „невъзможни“ и
„глупави“ въпроси. Но за моя изненада той като че ли прие въпроса съвсем сериозно. В
действителност изражението на лицето му беше нетипично мрачно (е, почти мрачно), когато
замислено кимна и отговори:
- Да... всъщност съвсем наскоро четох един тибетски текст от велик будистки учител, който е
живял в края на XIX и началото на XX век, и в това съчинение той дава съвети на учениците си.
Казва им, че е важно да разберат истинската същност на духовността. Съветва ги, като разберат
истинската същност на духовността, да не се оставят да бъдат завладени от външни форми на
практиката като рецитиране на мантри, говорене със заобикалки, правене на поклони и прочие.
Това, разбира се, са аспекти на будистката духовна практика, но не са сърцевината й. Сърцевината
на будистката практика е да се постигне вътрешна трансформация чрез духовно обучение на ума.
И аз мисля, че човек може да продължи да упражнява тази същност, дори без външните форми.
По-нататък авторът насърчава учениците си с най- големи заложби, онези с най-извисени
духовни идеали, да живеят като отшелници в уединение сред дивата природа. Привежда много
цитати от вдъхновяващите „песни на опита“, написани от Миларепа.16
Докато четях, бях дълбоко трогнат от някои от пасажите, в които се казваше, че човек трябва
да живее на всякакви места, целенасочено, посветен единствено на практикуването на медитация и
т.н. Четейки текста, аз си спомних как, когато бях по-млад, изпитвах силен копнеж и бях много
привлечен от идеята да живея като отшелник, или според тибетския израз да живея „като ранено
животно, оттеглило се в самота“.
- Разбира се - продължи замислено Далай Лама, - макар тези пасажи да пробудиха копнежа
ми, веднага осъзнах, че сега съм на повече от шестдесет години. Много време е минало. Лис тази
титла на Далай Лама имам много отговорности. Помислих си, че даже и да можех да си избера
такъв живот в усамотение, не знам дали щях да мога да си готвя, дори да си направя чаша чай -
засмя се той. - Отгоре на всичко, ми хрумнаха и много практически съображения, въпроси на
сигурността, какво бих сторил, ако някой поиска да ме нарани. Всички тези неща доста биха
затруднили решението ми да заживея като отшелник на сегашния етап от живота си.
Далай Лама помълча няколко секунди, потънал в мислите си, може би размишлявайки над
живота си, не знам. Но скоро излезе от унеса и добави:
- Както и да е, ако бях по-млад и положението ми бе друго, ето това бих искал да правя.
Въпросът ви ми напомни тези неща. И за да отговоря на въпроса ви за алтернативна работа, ако
животът ми беше различен, ще кажа, че единственото, което ми идва наум, е да живея в уединение
като отшелник. Нямам други идеи.
По времето на този разговор си мислех за положението на Далай Лама, което е толкова
16 Миларепа (1052-1135) - един от най-прославените йогини и поети на Тибет. - Бел. прев.

уникално, че малко от онова, което казваше, можеше да се приложи към други хора. В края на
краищата, дори да пренебрегнем факта, че е единственият Далай Лама на света, малцина от нас са
монаси, а още по-малко смятат отшелничеството за единствената алтернатива на сегашната си
работа. Като си припомнях разговора ни по-късно обаче, вече не бях толкова убеден в липсата на
връзка между неговите мисли и другите хора. Изникна една ключова идея: извличането на
същността на конкретната роля или дейност и обвързването на самоличността ни с тази
същност, а не с външните прояви на някоя длъжност. В случая с Далай Лама работата на монаха
представлява духовна практика. Във външните дейности или задължения на тази работа се
включват определени ритуали, рецитации, облекло и поведение. Същността пък е вътрешно
развитие. Той ясно каза, че дори ако трябва да изостави външните форми, пак би бил щастлив да се
оттегли в усамотение и да продължи да практикува същността.
Може би именно това може да бъде приложимо и за другите. Примерът с Лена по-горе
илюстрираше как човек може да открие похвати, чрез които да разшири схващането за самия себе
си извън границите на работното място. В нейния случай тя бе открила, че визуализацията и
въображаемото репетиране на осъществяването на най- лошите й страхове, заедно с
целенасочената рефлексия върху различните роли, които играе в живота си, несвързани с работата,
са ефикасна стратегия да разграничи самоличността от работата си.
Но що се отнася до откриването на ефективни стратегии, Далай Лама като че ли добави още
едно измерение, правейки в действителност квантов скок. В определен смисъл похватът на Лена за
разширяване на образа за собствената личност може да се определи като „експанзия навън“ -
вглеждане в пейзажа на личния живот, за да открием други части от себе си извън работното
място. Тези други роли могат да са свързани с взаимоотношенията-роля на съпруг или съпруга,
родител, дете, брат или сестра, приятел - или с дейности - хобита, интереси, спортни занимания,
доброволна дейност. Методът на Дялай Лама, от друга страна, е свързан с „експанзия навътре“ -
стигане до сърцевината, преминаване на по-дълбоко и по-фундаментално ниво чрез откриване на
същността на определена роля или дейност. От тази гледна точка същността на нашата роля като
брачен партньор, родител или приятел е човешката любов и привързаност. Същността на
хобитата, като изучаване на нов език или усвояване на нови готварски рецепти, може да е любовта
към учението. Същността на други наши интереси, като рисуване или скулптура, например, може
да е страстта към красотата. Същността на спортните занимания, като голф или баскетбол, може да
е упражняването на различни умения или грижата за здравето. В такъв смисъл, разбира се,
същността на работата може да е осигуряване на оцеляването, но може да бъде и смисленият
принос към другите и обществото.
Затова е логично основаването на самоличността върху същността, а не върху външните
форми, да намали вероятността човек да бъде съкрушен от загубата на дадена роля или работа-в
края на краищата, същността е преносима и може да бъде прехвърлена към всяка дейност,
взаимоотношение, хоби или работа.
Да, колкото повече мислех за това, толкова по-разумен ми изглеждаше този подход към
предотвратяването на пагубните последици от влагането на прекадено много самоличност в
работата. Все пак не бях особено сигурен колко ефективен или колко лесен за осъществяване е
този метод. Предполагам, че трябва да помисля още. А може би трябва и да го изпитам.
Осма глава
Правилният начин на живот
Неотдавна обядвах с мой приятел, млад актьор. Подобно на много актьори, и той е беден, едва
свързва двата края и все още очаква първата си голяма роля.
- Наистина обичам да играя - живо обяви той. - Разбира се, не печеля никакви пари, но не бих
се отказал за нищо на света. Това е целият ми живот.
Очевидно моят приятел бе открил призванието си. Щастливец.
- Какво ти харесва в актьорството? - попитах аз.
- Изразявам себе си.
- Какво изразяваш?
- Каквото и да е. Емоциите си - в моя занаят мога да използвам всичко, което някога съм

преживял, всичко, което някога съм изпитал, и нищо не може да замени това да застана на сцената
и да изразя това пред другите. Страхотно чувство е.
Разговорът ми напомни за моята младост, когато исках да стана художник. Прекарах четири
години в художествено училище, обожавах всяка минута там, накрая получих и университетска
диплома. В ония години бях станал доста сръчен в рисуването и гравюрите, но основният ми
интерес беше концептуалното изкуство. Предпочитаните ми средства бяха намерени предмети,
които дълги часове режех, лепях, сглобявах, зашивах и заварявах в сложни композиции,
безсмъртни скулптурни шедьоври - или поне такива бяха в съзнанието ми. Не ми бе чуждо и
състоянието на поток, често така се потапях в работата си, че губех представа за времето и работех
до късно през нощта. Когато не бях погълнат от някоя гравюра или скулптура, ходех по кафенетата
и баровете с приятели художници, всичките налети с доброта и бърбън, бълвахме шумни тиради за
изкуството и живота, и всеки се стремеше да си изгради собствен уникален начин на изразяване.
Разбира се, уникално оригиналният ни стил бе силно повлиян от другите, които пък бяха повлияни
от други. Светът ни беше много изолиран, работата ни изобилстваше от неясни препратки към
незначителни културни феномени или сатирични намеци за чужди работи, или смътни скрити
закачки, но при всички положения пълна със скрит смисъл - толкова скрит, че оставаше скрит и за
самите нас.
Развълнувах се, когато една година избраха моя работа за изложба чрез журиране. Гордо
застанал до произведението си във вечерта на откриването, нямах търпение да чуя оценката на
другите за моето изкуство, готов за възхвалите, които със сигурност щяха да последват.
Една пълничка възрастна жена с очила със стъкла като от бутилка „Кока кола“, с избеляла
рокля на щампи, с обувки с дебели подметки и голяма найлонова пазарска чанта, спря и дълго, и
мълчаливо гледа творбата ми. На лицето й бе изписано леко озадачено изражение, сякаш се беше
загубила по пътя към залата за бинго и не можеше да разбере как се е озовала тук.
- Вие ли сте авторът? - попита тя мило.
-Аха.
Кимвайки към моя шедьовър, тя попита:
- Какво означава?
-Ами всъщност нищо. Просто го направих.
Не лъжех. Подобно на повечето мои колеги художници, никой от нас не започваше с някакво
определено послание или смисъл, които да се опитваме да предадем. Творбите ни нямаха за цел да
наставляват или възвисяват. Работата ни беше просто сбирка от образи, които по една или друга
причина бяха дръпнали някаква струна в нас. Смисълът идваше по-късно - какъв смисъл
наблюдателите пожелаваха да придадат на някоя творба, зависеше от тях. Силен коментар за
постмодернистичната екзистенциална доблест в кръстоносния поход срещу нескончаемия хленч
на лишените от чувство за вина раздразнителни белгийски акари. Вечната радикална игра на
положителното и отрицателното пространство на полярните царевични люспи. Наистина
страхотно жълто нещо, мъдрещо се върху някакво пухкаво оранжево нещо. На кого му пука?
Най-многото, на което можеше да се надява един художник, бе да изстиска някаква емоция от
зрителя. Конкретната емоция нямаше особено значение - можеше да е вдъхновение, радост, смях,
тъга, тревога, страх, отвращение или гняв. Каквото пожелаете. Все едно... макар че по мое време
отвращението и гневът бяха всеобщи любимци.
- Може ли да ви попитам нещо? - продължи дамата.
- Разбира се.
- Ами... на мен много ми харесва вашето... ъъ... това. Искам да кажа, че е интересно и...
Целият бях в слух.
- Така че не ме разбирайте погрешно - продължи тя, - но се чудя... помага ли това на някого?
Просто се чудя, какъв е смисълът?
Този въпрос не можеше да предизвика особена симпатия към дамата; беше от въпросите,
които обикновено биха накарали художника да заеме отбранителна позиция. Пък и не бях мислил
много за това.
- Не знам - безпомощно свих рамене, - но се радвам, че ви харесва - и избягах, сякаш беше
заразена с вируса „Ебола“.
Не след дълго се отказах от изкуството, за да следвам медицина.

В серията ни разговори, поне до последната ни среща, се бяхме фокусирали основно върху
разглеждането на нагласата към работата, която вече имаме. Но повдигайки въпроса за загубата и
избора на работа, бяхме изместили ориентацията от вътрешна към външна и в днешния сеанс се
чувствах принуден да разширя темата заедно с Далай Лама и да вникнем по-надълбоко в
естеството на работата, която човек върши, и влиянието, което тя оказва на света около нас.
- Вчера споменахте част от факторите, които трябва да имаме предвид, когато си избираме
работа, поне доколкото е възможно. Днес бих искал да продължим с обсъждането на избора на
кариера, нагласата към работата, при която се взема под внимание специфичната природа на
работата, която човек върши.
През по-голямата част от човешката история хората не са имали особено голям избор за вида
работа, която вършат. Раждали са се и са вършили в общи линии същото, което са вършили и
родителите им - земеделие, животновъдство или може би някакво занаятчийство. Така че
историческите не са имали свободен избор, обикновено са се раждали с някаква наследена работа.
Това започнало да се променя около XVI век в Европа, когато младите хора започнали да напускат
фермите и да се насочват към градовете. Пред хората се появила възможността да избират какво да
правят и тази промяна бързо ескалирала през следващите петстотин години. Днес на Запад
съществува огромно разнообразие от професии. Разбира се, в много части на света има милиони
или дори милиарди хора, които все още нямат избор, хора, които живеят в селски региони или в
някои от по-бедните страни. Но в индустриалните страни или поне в градовете има широка гама от
избор на работни места.
През последните десетилетия положението може и да търпи промяна, но все още, когато на
хората им се предложи избор между различни работни места, те често са склонни просто да
изберат предлаганото с най-висока заплата. Това е главното съображение. Вчера споменахте и
други фактори, които човек може да вземе предвид, щом си избира работа, например, да си избере
работа, която, макар и по-ниско платена, би му позволила повече свободно време за семейството
или приятелите. Затова въпросът ми към вас е дали смятате, че има допълнителни фактори, с които
хората трябва да се съобразят, щом избират с какъв вид работа да се захванат? фактори, които не
сте споменали вчера?
След като отпи от чая си, Далай Лама отвърна:
- Ако имаме избор за вида работа, която да вършим, тогава, най-общо казано, е добре, разбира
се, да си изберем работа, която подхожда на специфичния ни нрав и темперамент. Нужно е да
познаваме себе си, да разбираме себе си. Онзи ден говорихме за това. Както споменах, ще се
чувстваме по-малко притеснени и повече удовлетворени от работата cu, ако имаме точна преценка
за знанията си в областта, за способностите и техническите си умения, за да сме сигурни, че имаме
подходящата квалификация.
- Да, вярно е - съгласих се аз, - затова има съветници по професионално ориентиране, които
помагат на хората да открият природните си таланти, както и в какъв тип работа биха се изявявали
добре. Това, което се чудя обаче, е, от ваша лична гледна точка или може би от будистко гледище,
има ли и други съображения, освен неща като заплата или личните силни страни, които трябва да
вземаме предвид, когато избираме работа, за да си осигурим по-дълбоко или по-дългосрочно
щастие на работното място?
- О, да - незабавно отговори той. - Може и да не е приложимо към всекиго, но един от
факторите, които би било много полезно да имаме предвид, е ползата или вредата, нанасяни от
работата, която вършим. В будизма съществува концепцията за „правилния начин на живот“.
Според това разбиране трябва да се стараем да се ангажираме с дейност, която няма да навреди на
другите пряко или косвено. Неправилните начини за прехрана често се описват като всички
средства, които експлоатират другите, изхождайки от отрицателна мотивация, например, с измама
и коварство. При неправилния начин на живот човек присвоява неща, които не му принадлежат по
право. Взема неща от другите. От гледна точка на обикновения човек, ако начинът на живот и
прехрана не води пряко или косвено до вредни последствия за другите, той може да се сметне за
правилен начин на живот. Буда посочва, че когато човек си търси прехрана, трябва да го прави по
морален начин, да не вреди на другите, да не ги наранява и да не действа с измама и коварство.
Той, изглежда, се е интересувал повече от начина, по който човек си изкарва прехраната, а не
колко пари печели.

- Казвате, че е важно да преценим потенциалната полза или вреда от работата - обобщих аз. -
Онзи ден споменахте, че един от начините да превърнем работата си в призвание е да анализираме
по-широкия й принос. Да кажем, че някой се отегчава и решава да разгледа по-общите следствия
от работата си. Вместо просто да си седи на поточната линия и по цял ден да натиска едно копче,
той започва да разсъждава как действията му допринасят за обществото, за да може отново да
изпита въодушевление от работата си, да се почувства по-добре. Започва да анализира, обаче
открива, че работата, която върши, в крайна сметка е вредна за околната среда. Или пък, да кажем,
изработва части за направата на оръжия. Когато се замисли за това, той осъзнава, че работата му не
е продуктивна, а по определен начин е деструктивна. Но в същото време може би няма кой знае
какъв избор - не може просто да напусне работа, за да си търси по-добра, защото има семейство,
което да издържа, а в района може и да няма много други производства. Чудя се дали можете да
разгледате този проблем от гледна точка на вашето определение за „правилен начин на живот“.
Далай Лама помълча, поглаждайки с ръка обръснатата си глава, докато обмисляше проблема.
- Това е много сложен въпрос. Тук играят роля много фактори и е трудно да се предложи
категоричен подход. От една страна, ако работата ви се окаже част от производство на оръжия, ако
се замислите за непосредствената цел на оръжието, ще видите, че то служи за разрушение, за
убиване. Но в същото време, ако видите картината от гледна точка на цялото общество, освен ако
не е настъпи фундаментална промяна, държавите имат нужда от оръжие с цел сигурност и отбрана
на обществото, дори на глобално ниво. Особено в случая с Америка - вижда се фактът, че в света
има тоталитарни режими, които са против демокрацията. Смятам, че докато ги има тези държави,
трябва да се запази и американската военна мощ. Но пък ако президентът използва американската
военна мощ, за да унищожи или елиминира един отделен индивид, например лидер на опасен
тоталитарен режим, не знам дали това действително е уместно или не, не знам. Много сложен
проблем.
Въпросът е как даден човек ще се отнесе към този проблем, и това е много сложен въпрос.
Защото, от една страна, да, производството на оръжия е разрушително, но от друга, за
благоденствието и глобалната сигурност на света като цяло държавите имат нужда от оръжия.
Ето, например, западноевропейските държави произвеждат оръжия, но ги използват главно за
отбранителни цели и не злоупотребяват с тях. Аналогичен е и случаят със САЩ, макар че руската
заплаха вече я няма, но докато съществува тоталитарен режим като Китай с огромна военна сила, е
нужно да има някаква възпираща сила. Изниква отново въпросът дали лидерите на тези страни ще
използват отговорно военната мощ, която имат на свое разположение. Всичко това са сложни
въпроси. За човек, който изпитва морални скрупули да бъде част от тази компания или завод,
открит остава въпросът до каква степен е мъдро да се откаже от работата си и доколко ефективно
ще бъде това действие. Може би няма да има особено значение дали този човек ще напусне или не.
Донякъде прилича на историята за онази старица от Тибет, която била така ядосана на тибетското
правителство, че му обърнала гръб в продължение на няколко години в знак на протест... което
всъщност нямало никакъв практически резултат или ефект.
-Значи, казвате, че за тях би било приемливо да запазят работата си, признавайки, че
напускането и загубата на прехраната им няма да имат никакъв ефект в дългосрочен план? -
попитах аз с нотка на изненада. Нима той препоръчваше на хората да продължат да работят на
съмнителни от морално гледище места?
- Много е сложно, Хауърд. Не мога да кажа какво да направи даден конкретен индивид.
Разбира се, много зависи от човека. Има хора, които изпитват по-силни задръжки заради религията
си. Сложно е дори за един будист, който е дал обет да не наранява. Да кажем, че човекът е будист,
и очевидно от етично гледище за него е по-добре да разпознае потенциалната разрушителност на
действието, част от което е той самият. Следващата стъпка е да напусне, но разбира се, е ясно, че
напускането само по себе си няма да има никакъв ефект, а пък индивидът ще трябва да напусне и
да се изправи пред последствия като страдание за семейството му и прочие - всичко това трябва да
бъде премислено.
По-рано говорихме за случая, когато човек е в състояние да си избере работата; тогава той
може да избере работа, която не вреди на другите, пряко или косвено. Добре. Но това е случай, в
който човек вече има някаква работа, а по-късно открива, че работата му косвено причинява вреда.
Така че трябва да се решава според конкретния случай и да се вземат под внимание всички

променливи, естеството и степента на вредата, ценностите на човека и прочие. Тук значение имат
индивидуалните различия.
Замислих се и за културните различия.
- Точно както може да има индивидуални различия в отношението на хората към работата,
смятате ли в резултат на опита си, че има и културни различия? Дали нагласите на хората от
Изтока са различни от тези от Запада? Или, например, дали тибетците гледат на работата
по-различно от американците, европейците или други култури?
- Първо, смятам, че е опасно да обобщаваме прекалено - напомни ми Далай Лама, - казвайки,
че всички хора от Изтока са един вид, а всички хора от Запада - друг, все едно хората от един
регион са еднакви. След като уточнихме това, разбира се, както има индивидуални различия, така
може да има и местни, национални, регионални и културни различия в отношението към работата.
Това може да окаже влияние върху удовлетворението от работата. Ето например, в Индия има
видове работа, като сервирането в ресторанти, която се смята за унизителен труд и това отношение
важи и за тибетците, живеещи в Индия. Познавам някои тибетци, които работеха в правителствени
кабинети, и никога не би им хрумнало тук да работят в ресторант. Но после емигрираха в САЩ и
там бяха готови да работят и като миячи на чинии в ресторантите, при това бяха много доволни.
Изпитвали притеснение, само когато в ресторанта идвали други тибетци. Така е, понеже в
Америка тази работа не се смята за унизителна и това показва как заобикалящата култура може да
повлияе на удовлетворението от работата.
- Не съм сигурен, че и в Америка няма предубеждение спрямо определени видове работа -
казах аз. - Струва ми се, че дори в САЩ има културни нагласи и предубеждения по отношение на
някои видове работа. И за човека до голяма степен се съди според статута на работата му.
- В Индия обаче е много по-лошо - възрази той, - тук има много повече предубеждения към
тази работа. И ми се струва, че в Америка, в капиталистическото общество, за човека се съди
много повече според парите, които изкарва, а не според конкретното естество на работата. И ако
миячите на чинии печелеха много пари, тази работа нямаше да се смята за унизителна. Парите са
определящият фактор. В Индия и други страни може да има предубеждение спрямо самото
естество на работата, в заемането на обслужваща длъжност. Мисля, че акцентът върху свободата и
равенството в Америка до известна степен намалява предразсъдъците към тези видове работа,
стига да е почтена. Там човешкото същество е по-важно от работата. Когато, например, отидох да
се срещна с бившия президент Джими Картър в неговия дом, като изключим охраната отвън, моят
домакин бе съвсем семпъл, съвсем земен, вършеше обичайните домашни неща, готвеше и тем
подобни. Или пък когато посетих президента Вацлав Хавел в Чешката република в дома му, той бе
много скромен, сам ми отвори вратата и прочие. В Индия би било почти невъзможно дори да си
представите бивш президент на страната да прави такива неща. Биха имали определени слуги,
които да вършат това. Готвенето, приготвянето на чай - всичко това би било сметнато за прекалено
унизително за един висш държавник в Индия. Така че това е културна нагласа.
Мисля, че дори в рамките на един регион, да кажем, в Азия, се наблюдават културни различия.
Отношението на японците, китайците и тибетците към работата е различно. В наши дни,
например, в Тибет са видими разликите между тибетската и китайската нагласа. Китайците като че
ли се интересуват повече от парите, докато един тибетец може да вземе пари за услугите си, но
може и да приеме чанг17 или други неща като заплащане.
Вземете един китайски шивач и един тибетски шивач. И двамата трябва да изкарват пари за
прехраната си, но може да видите как китайският шивач работи ден и нощ, мъчейки се да печели
пари, пари, пари. Струва ми се, че като цяло сред тибетците парите не са толкова важни. Те могат
да жертват печеленето на пари, за да имат повече свободно време, време със семейството си и
прочие. Разбира се, китаецът може да забогатее, но макар тибетците може да не забогатеят, те не
биха пожертвали с готовност времето за семейството си и другите неща, само за да правят повече
пари. Възгледите им за живота се основават повече на цялостното удовлетворение.
Струва ми се добре, че повдигнахте въпроса за културните различия, тъй като подходът към
работата, отношението към нея и естеството на работното място може да се различават при
различните култури. Тези различия могат да бъдат дълбоко вградени в културата. От една страна,
17 Традиционна тибетска ечемичена бира. - Бел. прев.

например, мисля, че в топлите климатични области, където има изобилие от плодове и зеленчуци,
където времето е хубаво и лесно се отглеждат реколти, хората могат да възприемат по-лек подход
към живота. Да поставят ударението върху свободното време и да имат по-кратко работно време.
От друга страна, ако климатът е студен и условията са по-сурови, ако оцеляването е по-трудно,
това поражда култури, акцентиращи върху усилната работа. В тези северни страни и при тези
условия хората трябва да открият нови начини за оцеляване, затова са разработили морски
пътища, индустрия, наука, технологии и подобни неща. Поне така мисля.
Така или иначе, в разговорите ни тук е важно да не забравяме, че обсъждаме работата от
гледна точка на съвременните индустриални общества. В този смисъл част от проблемите, за
които говорим, може да не са от значение в други общества-например, в традиционното тибетско
общество.
- Е, макар че някои западни нагласи към работата може и да не са приложими към тибетското
общество и обратното, аз все пак се чудя дали някои аспекти на тибетската нагласа спрямо
работата или някои определени практики не могат да бъдат приложени към нашето общество и да
бъдат полезни на Запад. Вие, например, споменахте за будистката концепция за правилния начин
на живот. Тибет е изключително будистка страна, така че се питам как тези принципи са
интегрирани в обществото - например, изборът на работа, която не нанася вреда. Предполагам, че
това е основното съображение при избора на работа? - попитах аз.
- В традиционното общество повечето хора по наследство бършеха работата, която са
вършели семействата им - това са тези видове работа, които споменах: те бяха номади, фермери,
търговци и прочие. Но някои хора все пак се ангажираха с работа, която не е в съответствие с
принципа за ненанасянето на вреда, тъй като имаше касапи, ковачи, изработващи мечове, и други.
Но и тези занятия са предимно наследствени.
Устоявайки на поканата му да разсея илюзията си за идеалната Шангри-Ла18 в която всички с
радост се занимават с благородни, ненасилствени дейности, аз продължих:
-Като говорим за работата и прилагането на принципа на ненасилието, ненанасянето на вреда,
в една книга, базираща се на разговори с вас - всъщност, споменавате го в две различни книги -
прочетох интригуващия факт, че в Тибет имало правило, че всяко ново изобретение трябвало да
гарантира, че е благотворно или най-малкото не носи вреда поне за седем поколения...
Далай Лама беше изненадан.
- Не съм чувал за това.
Сега бе мой ред да се изненадам.
- Не е ли вярно? Приписваше се на вас.
Той сви рамене и се засмя.
- Не знам кой е написал тази книга, но може би е бил някой от тъй наречените тибетолози.
Някои от тия западни тибетолози знаят неща, дето и ние, тибетците, не ги знаем. Все пак като че ли
наистина има определени практики и политика, възприети от тибетските правителства, които
отразяват практическото прилагане на различни будистки идеали като будисткия принцип за
уважение към природата, особено към животните. Така например, всички общности, живеещи
край езерото Ямдрок, в миналото са разчитали изключително на риболов. Смятах, че им е било
дадено по изключение право да ловят риба, но наскоро научих, че по времето на Петия Далай
Лама, те не били насърчавани да ловят риба, и за да бъдат компенсирани загубите им по време на
риболовния сезон, други общности се обединявали, за да им осигурят еквивалентната стойност в
зърно. По подобен начин, в района близо до връх Кайлаш има едно езеро, Манасаровар, и около
него в определен сезон се събират много патици, които снасят яйца по бреговете. Очевидно отново
е имало правителствена политика и през сезона на снасяне се назначавали хора, които да пазят
яйцата. Разбира се, сигурно някои хора покрай заплатата си са похапвали и яйца. Случват се такива
неща. Но като цяло това е нагласа за ненанасяне на вреда.
Така че дори и в Тибет хората невинаги са следвали принципа на ненасилието в работата си -
например, има касапи, понеже тибетците като цяло консумират месо, така че трябва да се
извършват убийства, за да се достави храна, този принцип все още е дълбоко вкоренен у хората.
18
Мистично място, синоним на земен рай, което би трябвало да се намира в Хималаите. Така го нарича писателят
Джеймс Хилтън. вдъхновен от идеята за Шамбала в будистката традиция. - Бел. прев.

Като цяло, смятам, че това е нещо, което може да се приложи на Запад. Макар не всички да
имат много различни възможности за работа, си мисля, че е добре поне сериозно да помислят
каква работа вършат и какво е влиянието й върху другите. А специално в съвременния свят и в
индустриалните страни, където много хора имат възможност да си избират работата, мисля, че е
най-добре да си избират работа, която не вреди на останалите, която не експлоатира и не мами
другите, пряко или косвено. Смятам, че така е най-добре.
По този начин Далай Лама добави последния компонент към търсенето на щастие на
работното място, един критичен от будистко гледище фактор - да се вгледаме във влиянието, което
работата ни оказва върху другите, да се уверим, че с работата, която вършим, не вредим неволно на
другите.
По-рано говорихме за различните нагласи, които човек може да възприеме по отношение на
работата си, и как онези, които гледат на работата си като на призвание, са явно по-щастливи на
работното си място. Хората, които обичат работата си, които биха продължили да я вършат, дори
да не им плащат (стига да са в състояние да си го позволят), които са погълнати от работата, които
втъкават в работата си своите ценности, живот, цялото си същество - тези хора имат призвание.
Освен това, хората с призвание виждат в работата си смисъл, по-обща цел и в идеалния случай
могат дори да допринесат за благото на обществото или света.
Въпреки това, от гледна точка на Далай Лама възприемането на работата като призвание само
по себе си не е достатъчно да ни осигури дългосрочно щастие. Защо? Представете си един обигран
компютърен хакер, който здраво работи, разбива системи за сигурност, краде средства и
междувременно пуска няколко милиона компютърни вируси. Този човек може и да обича
заниманието си, да му харесва да прекарва дълги часове в състояние на „поток“, да преодолява
колосални предизвикателства, използвайки всичките си умения, знания, творчески подход и
находчивост. Компютрите са неговият живот, а работата му може дори напълно да подхожда на
вътрешните му ценности - в този случай ценностна система, основана на вековната философия
„Върви по дяволите, аз вземам, каквото мога! Който умре с най-много играчки, той печели!“. И със
сигурност усилията му имат широк ефект, тъй като той може да причини хаос в живота на
милиони хора, когато компютрите по целия свят гръмнат! Този човек има призвание. Същото
важи и за много професионални престъпници, мошеници и други, които получават такова
задоволство от действията си, че и през ум не би им минало да се занимават с друга работа, освен
ако не бъдат принудени от закона или имат щастието да претърпят някаква голяма трансформация
на възгледите и вътрешните ценности. Човек дори може да си представи как един войник в
Аушвиц гледа на работата си като на призвание и в своето изкривено съзнание вижда в усилията
си принос към общото благо на света.
Не може да се отрече фактът, че хората, които се занимават с работа, нанасяща вреда на
другите, могат да се радват на известно временно чувство на удовлетворение. Но от гледна точка
на Далай Лама състоянията на съзнанието, които водят до разрушителни действия или
насилствена работа, състояния на съзнанието като необуздана алчност, враждебност, гняв или
дори омраза са просто несъвместими с дългосрочното щастие.
Разбира се, примерът с престъпниците или прилагащите геноцид маниаци е краен случай, а
както често посочва Далай Лама, животът е сложен и може да има най-различни степени на вреда
или полза в резултат от нечия работа и те понякога да бъдат съвсем неуловими. Но за да осигурим
дългосрочното си щастие, можем да започнем с преценката на влиянието на работата ни върху
другите.
През годините съм забелязвал, че към Далай Лама е била отправяна молба да сведе
философията си до един фундаментален принцип. На този труден въпрос той често отвръща: „Ако
можете, служете на другите. Ако ли не, поне се въздържайте да им вредите“. Успеем ли да го
направим по отношение на работата, значи сме на път да постигнем щастие на работното си място.
Девета глава
Щастието на работното място
В този ден бе последната ни среща от поредицата разговори в дома на Далай Лама в

Дхарамсала. Бяхме прекарали седмицата в обсъждане на естеството на работата,

идентифицирането на някои от най-често срещаните източници на неудовлетворение и
предлагането на стратегии, които хората могат да използват, за да направят работния си опит
по-удовлетворителен.
Докато се изкачвах тежко по хълма по тесния кален път, водещ към дома на Далай Лама
покрай магазинери и търговци, улисани в ежедневните си задачи, си напомних, че независимо
дали тук, в Индия, или у дома във Финикс, много хора отдават половината от времето си в будно
състояние на работа, а някои и повече. Оставаше обаче един въпрос: какво място заема работата в
цялостното ни търсене на щастието? До каква степен удовлетворението от работата влияе на
цялостното ни щастие и удовлетворение от живота?
Започвайки последния ни разговор, казах:
- Тази седмица много говорихме за работата, за нагласата ни към нея и за някои от
факторите, които могат да повлияят на щастието ни на работното място. Тъй като днес е
последната ни среща, поне засега, исках да поговорим за връзката между работата и щастието. С
други думи, каква е ролята на работата, на продуктивния труд за постигането на щастлив живот?
До каква степен тя допринася за нашето удовлетворение и чувство за пълноценност? Говоря за
работата, в общ смисъл като продуктивна дейност, за правенето на нещо, което може да повлияе
върху света около нас.
- Много добре - каза Далай Лама и кимна одобрително, - но аз мисля, че ако ще обсъждаме
работата и продуктивната дейност, първо трябва да уточним какво разбираме под продуктивна
дейност. Трябва да сме сигурни, че имаме еднакво определение.
-Добра идея.
-Е, ако правилно съм разбрал- продължи той,-когато споменахте продуктивната дейност, вие
като че ли подразбирахте някаква външна дейност...
- В определен смисъл, да.
- От моя гледна точка вътрешното развитие също може да се сметне за продуктивна дейност.
Това ни води до въпроса как дефинираме работата. Чудя се каква ли е вашата дефиниция за
продуктивна дейност?
Не бях мислил за точна дефиниция на продуктивния труд и въпросът му ме хвана неподготвен.
Мъчейки се да намеря точното определение, аз не отговорих веднага и той продължи:
- Така например, аз съм само обикновен монах. Това повдига въпроса дали работата, с която
предимно се занимавам, може да се определи като „продуктивна“ от съвременна западна гледна
точка. Много от моите дейности, особено тези, които се отнасят до духовната ми практика и
ролята ми като Далай Лама, със сигурност могат да бъдат сметнати поне от гледна точка на
комунистите за непродуктивни.
Затова се чудя каква е западната нагласа спрямо един монах, някой, който действително
притежава познание и искрено го практикува в ежедневието си - дали бихте сметнали това за
продуктивна или непродуктивна работа?
- Общо взето, на Запад, ако някой монах просто по цял ден си седи в пещерата и си медитира,
това сигурно ще бъде сметнато за непродуктивна работа. В интерес на истината, аз не съм запознат
с точното или формалното определение на това, което се смята за продуктивен труд или дейност
на Запад. Единственото, което мога да направя в момента, е да говоря от гледна точка на
обикновения американец и да споделя моите впечатления от една популярна гледна точка.
- О, значи отчаяно се нуждаем от речник! - пошегува се той и се разсмя.
- Както и да е - продължих аз, - струва ми се, че от такава гледна точка общата представа за
продуктивна дейност е свързана с оказване на определено влияние върху обкръжението, с
произвеждането на нещо или с постигането на нещо в света. Като че ли е по-скоро насочена навън,
към постигане на неща, които могат да бъдат измерени или количествено определени.
-В такъв случай-засмя се Далай Лама,-моите няколко часа медитация сутрин са
непродуктивни, нали? И яденето на храна, ходенето до тоалетна - все са непродуктивни.
- Май да - засмях се и аз, заразен от чувството му за хумор. - А какво е вашето определение за
продуктивна работа?
- Ето това е труден въпрос - каза той замислено, бързо придобивайки сериозен вид. - Може да
се окаже доста сложно. Мисля, че дори от конвенционално западно гледище въпросът е сложен.
Отговорът е различен в различните общества и култури. Така например, ако едно комунистическо

общество смята за продуктивни комунистическата пропаганда, политическото обучение, и
прочие, едно некомунистическо общество ги възприема като непродуктивни. Може дори да гледа
на тях като на деструктивни.
Помълча малко, размишлявайки върху проблема.
- Значи, казвате, че например, моите сутрешни часове, прекарвани в медитация и духовна
практика, може да бъдат сметнати за непродуктивни според западните стандарти на мислене? Това
всъщност ми напомня за китайската комунистическа пропаганда, която възхвалява някои видове
усилна работа, но дейността на монаха се смята за непродуктивна. Въпреки това аз съм прав да
мисля, че в резултат на моето учене и практика, аз се ангажирам с изнасяне на беседи и лекции на
тези теми или участвам в конференции, следователно това може да бъде сметнато за продуктивна
дейност - да се срещам с други човешки същества, да разговаряме, да изнасям беседи и лекции...
това възприема ли се като продуктивна дейност?
- Определено - отвърнах аз. - Преподаването е уважавана професия на Запад, така че ако един
монах учи и медитира, но учи и други хора, това се смята за продуктивна дейност. По целия свят,
например, има хора, които изучават най-различни езотерични дисциплини, или пък изследват
жизнения цикъл на някоя малка буболечка, и това се смята за продуктивна работа, тъй като
допринася за общото познание чрез преподаване или писане на статии.
Така че ако използвате сутрешната си медитация и по някакъв начин изучавате света, това
може да бъде сметнато за продуктивна работа, тъй като вие прилагате познанията си на практика.
Но случаят не е същият, ако сте отшелник и не споделяте опита си с никого.
И само за да изясня - добавих аз, - прав ли съм да мисля, че вие бихте сметнали усамотената
медитация за продуктивна дейност? В нашия пример за монах, който е отшелник, няма контакти с
никого и прекарва целия си живот в медитация, мъчейки се да постигне освобождение, бихте ли
сметнали дейността му за продуктивна?
- Не е задължително - отвърна той, - от моя гледна точка може да има и продуктивна, и
непродуктивна медитация.
- Каква е разликата? - попитах аз.
- Мисля, че много практикуващи дзогчен19 и други, занимаващи се с медитация, упражняват
различни техники, някои със затворени очи, други - с отворени, но самата природа на медитацията
е да останеш без мисли, в освободено от мисли състояние. Но в определен смисъл това е нещо като
отдръпване, бягство от проблема. Когато те се изправят пред всеки проблем, когато продължат
всекидневния си живот и се изправят пред истински житейски проблеми, нищо не се е променило.
Техните нагласи и реакции си остават същите. Така че такъв вид медитация представлява просто
избягване на проблема, като ходенето на пикник или вземането на обезболяващо. Това не е
действително разрешаване на проблема. Някои хора могат да прекарат години, упражнявайки
подобни практики, но не постигат никакъв напредък. Това не е продуктивна медитация.
Истинският прогрес настъпва, когато индивидът не само вижда някакви резултати в постигането
на no-висши нива на медитативни състояния, но и когато медитацията има поне някакво влияние
върху начина, по който си взаимодейства с другите, когато тази медитация упражнява известно
влияние в ежедневието му - повече търпение, по-малко раздразнение, повече състрадание. Това е
продуктивна медитация. Нещо, което може да донесе някаква полза на другите.
Най-сетне картината започна да се очертава.
- Значи, ако разбирам правилно според вашето определение продуктивната дейност е
дейност с позитивна цел.
Далай Лама отново доста помълча, размишлявайки над въпроса.
- От моя лична гледна точка, да. Позитивната цел не е достатъчна. Дори ако имате позитивна
цел, а дейността ви не носи полза за никого, не знам дали може да бъде категоризирана като
продуктивна дейност. Ето например, един човек може да учи много. Да чете ли, чете. Е, колкото и
страници да изчетете, ако това не води до никакъв продукт или не носи никаква полза, то е чиста
загуба на време. Разбира се, въпреки че това трябва да бъде общото значение на продуктивността,
19Дзогчен е древна система на медитативна практика в тибетската будистка традиция, датираща още от най-ранното
развитие на будизма в Тибет. Тези медитативни практики използват различни техники, включително преживяване на
пълна безпонятийност. - Бел. авт.

все пак зависи от контекста. Но в общи линии, ако вашата дейност, или работа, явно може да
донесе полза някому, бих я класифицирал като продуктивна. С две думи, вярвам, че продуктивната
дейност трябва да бъде целенасочена, да има конкретна цел. Освен това трябва и да бъде
благотворна и да не вреди на благоденствието на членовете на дадено общество.
Струва ми се, че когато говорим за „продуктивност“, най-общо човек първо мисли в
материално отношение, нещо в материалната сфера, нещо, което може да се види, да се използва -
някакво занятие или дейност, произвеждащи материални стоки, които хората могат да ползват.
Обикновено продуктивността се свързва с някакъв подобен резултат. Второ, според много хора
тук се съдържа нещо позитивно. Струва ми се, че дори в конвенционалната употреба на думата
„продуктивен“ често се подразбира позитивна цел, а ако кажем, че някой е непродуктивна
личност, това има негативен смисъл. Само че не е задължително в употребата на думата да се
включва някаква позитивна цел. Например, човек може да говори за произвеждането на отрова -
продуктивно, но негативно. Може да има деструктивна дейност, деструктивна работа - нарича се
работа и в определен смисъл също може да бъде сметната за продуктивна. В деструктивната
работа има движение, движение към нещо, създаване на нови неща. В този смисъл тя е
продуктивна, тоест просто произвежда нещо.
Затова като цяло си мисля, че думата „продуктивен“ може би е неутрална, както и думата
„работа“-тя може да бъде позитивна или негативна. Прилича, например, на думата „свобода“. Не
смятам, че свободата сама по себе си е непременно положителна. Човек може да бъде свободен да
прави отрицателни неща. Нали? Но обикновено като че ли се приема за даденост, че свободата е
нещо добро. Аналогично, строго казано, продуктивността е неутрална - може да бъде и
разрушителна, и съзидателна, положителна и отрицателна, но обикновено приемаме за даденост,
че „продуктивен“ е нещо безвредно. Може би, не знам... не знам - засмя се той. - Май отново
зависи какво точно се има предвид с тази дума.
Да, определено е сложно. Има сериозни въпроси за производството на неща като оръжия или
отровни продукти. Естествено, работниците, които произвеждат тези неща, получават заплата,
понякога доста висока, но ако характеризираме тези дейности като продуктивни, трябва да
внимаваме в какъв смисъл използваме тук думата „продуктивност“. Отново се натъкваме на
сложната природа на проблема. Да вземем, например, нацисткия геноцид, изискващ внимателно
планиране, стратегия и осъществяване - не можем да кажем, че тези дейности са продуктивни.
Аналогично и престъпниците може да работят усилено, но не бихме искали да определим и
тяхната работа като продуктивна. Всичко това предполага, че в нашата концепция за продуктивна
дейност по някакъв начин се включва и концепцията, ако не за действителна полза, то поне за
ненанасяне на вреда на другите. В сравнение с криминалните действия, дори духовните практики
като медитацията да нямат непосредствен материален резултат, то поне са безвредни и съответно
могат да бъдат сметнати за по-продуктивни. Така че, не знам, вероятно в конвенционален смисъл
можем да определим продуктивната работа като дейност, при която се произвежда нещо,
материално или духовно, което другите могат да използват и по този начин да извлекат ползи от
дейностите, водещи до произвеждането на това нещо. Не знам.
Той неочаквано се разсмя.
- Знаете ли, ние все се взираме под различни ъгли и в различни аспекти на тази идея за
продуктивна дейност - продуктивно, непродуктивно, позитивно, негативно, различни видове и
определения за продуктивната работа в зависимост от гледната точка. Изглежда толкова сложно!
Объркващо! След всичко това се чудя дали изобщо сме стигнали до някакъв извод.
И аз се чудех за същото - усмихнах се аз. - Изобщо не съм очаквал, че ще се борим с такава
наглед проста концепция, мъчейки се да примирим различните си гледни точки. Но мисля, че
разговорът беше полезен и ми изясни някои неща, защото по определен начин промени мисленето
ми. Попитахте ме дали възприемам медитацията като продуктивна дейност. От конвенционално
западно гледище първоначалният ми отговор беше отрицателен, но докато говорехте, мисля, че
мнението ми се промени. Искам да коригирам твърдението си. Сега мисля, че с оглед на вашето
определение за продуктивна медитация, при която медитативните състояния стигат до света,
най-малкото чрез начина, по който си взаимодействаме с другите, тя може да бъде сметната за
продуктивна дейност, тъй като монасите и медитиращите се учат, развиват и обучават съзнанието
си и осъществяват положителни промени. И в този смисъл те осъществяват прогрес и постигат

цели, така че това трябва да бъде сметнато за продуктивно.
Така или иначе, вярвам, че стигнахме до съгласие. Даже различните хора да имат различни
схващания за онова, което биха сметнали за продуктивна работа, за целите на нашето обсъждане
бих искал да се придържаме към вашата концепция - че продуктивната работа означава
ангажиране с дейност, която е свързана не само с постигането на нещо, с ориентирана към
определена цел дейност, но и че тази дейност има някаква позитивна насоченост.
Той кимна с глава.
- Съгласен.
След разговора ни се поробих в един речник, за да проверя значението на думата
„продуктивен“, произхождаща от думата „продукт“, чийто латински корен означава „издърпвам
напред“. Това не ме изненада - думата има ясно изразена креативна и съзидателна конотация,
свързана с придвижване напред, пораждане на определен резултат, създаване на нещо. Дори само
краткото съсредоточаване върху значението на думата, повдигна важен въпрос. Както изтъкна
Далай Лама, терминът по същество е неутрален - човек може да произвежда инструменти за
мъчение или животоспасяващи лекарства и, строго погледнато, и двете дейности да бъдат
сметнати за продуктивни. От гледна точка на Далай Лама обаче, гледна точка, фокусирана върху
търсенето на щастие, просто произвеждането на стоки или услуги не е достатъчно, за да ни
осигури истинско щастие. За да бъде постигнато щастие, е необходим допълнителен
елемент-трябва да вземем предвид и резултатите от нашия труд, ефектът му върху нас самите,
върху семейството ни, обществото и света. Както видяхме в разговора ни за „правилния начин на
живот“, макар невинаги да е лесно, дори и невинаги възможно, ние сме длъжни да направим
максималното, така че работата ни да носи някаква полза за другите. За Далай Лама това е
най-сигурният начин да установим неразрушима връзка между работата си и дълбокото и трайно
щастие, което всички търсим.
За някои хора, които биха искали да предефинират концепцията си за „продуктивен труд“ с
включване на определението на Далай Лама, може да съществува известен риск. Така например,
продавачът на цигари може вече да не смята усилната си работа за продуктивен труд, поне не и в
светлината на това ново определение. Всъщност на пръв поглед може да изглежда, че
възприемането на тази нова дефиниция стеснява определението, ограничава видовете работа,
които бихме обявили за продуктивни. Но парадоксът е, че възприемането на тази нова дефиниция
на продуктивния труд може в действителност да разшири схващането ни за продуктивност и да ни
открие много нови възможности, много нови източници на удовлетворение в работата. Промяната
на схващането за продуктивния труд може да има някои интересни следствия. Ако продаваме
софтуер и сме имали безплоден ден, без да сме осъществили нито една продажба, все пак можем да
изпитаме чувство, че сме постигнали нещо, тъй като сме имали позитивно взаимодействие с
клиентите и колегите и сме направили деня им малко по-добър. Така денят ни се преобразява в
продуктивен ден, с който можем да се гордеем. Разбира се, трябва да пазаруваме и да си плащаме
наема, така че ще ни бъдат нужни продуктивни дни в конвенционалния смисъл, в които да
получаваме доходи за усилията си. Но по-широката дефиниция на „продуктивния труд“,
основаваща се на това да бъдем в полза на другите, може да ни даде много нови източници на
удовлетворение, които да подхранят чувството ни на гордост от постигнатото дори и в
неизбежните периоди на забавяне в нашата кариера.
След като стигнахме до общо определение за продуктивна дейност, бяхме готови за
последната крачка - да разгледаме връзката между продуктивната дейност и фундаменталния ни
копнеж за щастие. Въпросът си оставаше: дали всеки от нас притежава вроден потенциал да
преживее усещане за дълбоко удовлетворение в работата и ако е така, каква роля играе
удовлетворението от работата за постигането на щастие в живота ни като цяло?
Разбира се, както при повечето други страни на човешкото поведение, психолозите
еволюционисти предлагат своя собствен отговор на въпроса защо човешките същества имат
естествена способност да извличат - наслада и удовлетворение от усилната работа.
„В равнините на праисторическата земя в далечното минало се скитало малко племе
първобитни хора. В това племе на ловци и събирачи на растения имало двама братя, Джим и
Лемар. С общи родители и общи черти като човешки същества, братята си приличали в много
отношения. И двамата обичали да посядат край топлия огън в хладна нощ, да се наслаждават на

вкусния бут от антилопа. Но подобно на всички човешки същества, имало малки разлики в
генетичния им код, които пораждали леки вариации не само във външния им вид, но и в интелекта,
темперамента и нагласата. Лемар обичал да изработва разни неща, да развива и да упражнява
уменията си и намирал радост и удовлетворение в дългите часове, които прекарвал, погълнат от
майсторенето на инструменти, които да използва за лов и за да контролира обкръжаващата го
среда. Джим пък не бил толкова склонен да работи и намирал по-голямо удовлетворение в това да
си седи, да хрупа орехи и да гледа залеза. Един вторник следобед, докато съзерцавал как по едно
листо пълзи гъсеница, кариерата на Джим като пещерен човек била прекъсната и той свършил като
вкусно блюдо в обедното меню на един саблезъб тигър. Лемар оцелял и имал няколко деца, които
станали наши далечни прародители, а отличителната му черта да намира удоволствие в усилната
работа се предала на нас.“
Или поне така твърди еволюционната теория. Но независимо от твърденията на етиологията
има доказателства в подкрепа на идеята, че човешките същества се раждат с вътрешната
способност да получават чувство на удовлетворение от работата, която извършват. При това има и
добре установена връзка между щастието на човека в работата и щастието, и удовлетворението му
от живота като цяло. Психолозите и социолозите започват да разглеждат връзката между
удовлетворението от работата и удовлетворението от живота през 50-те години и оттогава насам
учените са натрупали огромно количество данни, потвърждаващи връзката между щастието в
работата и щастието в живота като цяло. През 1989 г. психолозите Мариан Тейт, Маргарет Юц
Паджет и Тимъти Болдуин правят преглед на литературата от последните трийсет години и твърдо
установяват връзката между удовлетворението от работата и живота. Тази връзка е валидна,
независимо дали става въпрос за мъж или жена, за човек с висококвалифицирана или
нискоквалифицирана работа, дали работи на „Уолстрийт“ или в отдалечена австралийска мина,
както откриваме в едно скорошно проучване на Родерик Айвърсън и Катрин Магуайър от
Университета в Мелбърн. След изследването от 1989 г. организационните психолози, социолозите
и водещи специалисти като Робърт Райе, Тимъти Джъдж и Шиничиро Уатанабе продължават да
изучават връзката между работата и щастието, усъвършенствайки схващанията ни за естеството на
тази връзка.
Както може интуитивно да се досети човек, много изследователи предлагат модел на
„двупосочна връзка“ на удовлетворението от работата и живота. С други думи, удовлетворението
от работата прави живота ни като цяло по-щастлив, а щастливите в живота са по-щастливи и в
работата си. Разбира се, както в повечето области, и тук има несъгласия между учените относно
степента, в която работата влияе на щастието ни като цяло, или степента, в която общото ни
щастие се разпростира върху работата.
Вглеждайки се във връзката между работата и удовлетворението от живота, някои учени дори
се опитват да оценят тази връзка количествено. Едно проучване на качеството на живота в
Америка, финансирано от фондация „Ръсел Сейдж“, установи, че удовлетворението от работата
носи около 20 процента от общото удовлетворение от живота. Обобщавайки част от литературата
по въпроса, Джеймс Хартър, франк Шмид и Кори Кейс отчитат: „От около една пета до една
четвърт от удовлетворението от живота при възрастните се дължи на удовлетворение от работата“.
Макар на пръв поглед това да не изглежда голямо число, когато човек вземе предвид всички
променливи, които могат да повлияят на удовлетворението от живота, включително семейно
положение, социална подкрепа извън работата, здраве и други обстоятелства, човек започва да
оценява невероятната роля, която потенциално може да играе работата в щастливия и изпълнен с
удовлетворение живот.
Очевидно човешките същества притежават вродена способност да изпитват удовлетворение
от работата и освен това съществува връзка между удовлетворението от работата и
удовлетворението от живота. Имаме късмет, че голяма част от времето си на земята прекарваме в
работа. Въпреки това може да са необходими известни усилия да идентифицираме и отстраним
препятствията, които ни пречат да изпитваме радостта от работата си, която е наше право по
рождение. В разговорите ни Далай Лама предложи един начин за започване на този процес. Но мен
продължаваше нещо да ме безпокои, нещо да ми липсва. Забелязвайки, че Далай Лама винаги
изглежда щастлив, независимо c какво се занимава, бях започнал беседите ни с въпроса как той
гледа на собствената си работа в опит да открия каква роля играе работата в неговото чувство за

щастие и пълноценност. Първоначалните ми опити да го накарам да говори за собствената си
работа се бяха оказали безплодни, но сега сметнах, че си струва отново да се върнем на темата.
Въпросът беше как да подходя, за да предизвикам по-ясен отговор. Неочаквано ми хрумна нещо,
спомняйки си един кратък разговор от предишната година, когато Далай Лама се намираше в
разгара на напрегната триседмична лекционна обиколка из САЩ.
Беше в края на един изтощителен ден. Далай Лама тъкмо приключваше речта си в голям град в
Средния Запад. Както обикновено, в последните минути от беседата той отговаряше на
стандартните въпроси от публиката, вариращи от „Какво е сегашното положение на
политическата обстановка в Тибет?“ до „Имате ли си приятелка?“. Седнал на един сгъваем стол
зад кулисите, аз бях на ръба да се унеса в дрямка, когато внезапно се стреснах, изумен от един
въпрос, който дотогава не бях чувал, простичък, но фундаментален въпрос, който някак си бях
пропуснал да му задам при множеството ни срещи през годините.
„Често говорите за щастие - попитаха го, - и даже твърдите, че целта на същестуванието ни е
щастието. Чудя се в такъв случай кой е бил вашият най-щастлив миг?“
Далай Лама не бързаше да отговори, като че ли разполагаше с цялото време на света. Когато
най-сетне отговори, прозвуча, сякаш си бъбри с приятели на чаша чай на верандата пред дома си, а
не че говори пред хилядна публика, която с нетърпение очаква отговора му.
- Не знам - тихо рече той, сякаш говорейки на себе си, - имал съм много щастливи мигове,
наистина много - накрая се засмя. - Може би когато си взех изпитите „Джеше“20. Спомням си какво
облекчение изпитах, когато свършиха! Бях толкова щастлив!
Развеселеният му смях прогърмя от високоговорителите и отекна в залата, докосвайки
сърцето на всеки от слушателите му.
Спомних си как бодро отговори на този въпрос Далай Лама и как леко и бързо се справи с
темата, оставяйки впечатлението за един млад Далай Лама, седнал на чин в чиста, топла стая,
който попълва тестове и пише есета в синята си тетрадка, а на излизане към вратата си взима
дипломата. Ситуацията в действителност бе съвсем различна. Степента „Джеше“, аналогична на
докторска степен по будистка философия, представлява кулминацията на седемнадесетгодишна
усилна работа. Нужно е задълбочено изучаване на много клонове на будистката теория, логика,
аргументация и психология. Материалът е осеян със сложни теми и толкова трудни курсове, че на
мен ми беше нужно да изтупам праха от речника, за да разбера какво означава името на един от
тях: „Да видим... епистемология... изучаване на природата на познанието“. Устният изпит
продължил цял ден, а най-изявените учени на Тибет от най-прочутите монашески университети го
обстрелвали с въпроси пред хиляди монаси и учени. Към това невероятно напрежение за младия
тибетски водач се добавял фактът, че политическата ситуация в Тибет била толкова утежнена, че
за първи път в историята около двореца имало разположена въоръжена охрана от тибетци и
китайци, застанали в очакване всеки момент да възникне проблемна ситуация. Имало заплаха за
живота му, която той добре съзнавал.
Колкото и разбираемо да е щастието след успешно взет заключителен изпит, аз не бих
определил момента като спокоен и щастлив и ми е трудно да си представя ситуация, по-натоварена
с вътрешни и външни предизвикателства и напрежения. Но той твърдеше, че това е бил
най-щастливият му миг или поне един от тях. За мен реакцията му преминаваше отвъд
постигането на моментно чувство на облекчение след преодоляването на предизвикателството и
напрегнатия изпит. Тя предполагаше по-дълбока връзка между усилната работа в продължение на
много години и цялостното щастие и удовлетворение.
Връщайки се в мислите си към този въпрос и отговора му за най-щастливия миг, ми хрумна, че
това може да се окаже най-подходящият начин да го насоча към връзката между работата и
щастието в собствения му живот.
- Когато ви попитаха кой е бил най-щастливият ви миг - припомних му аз, - вие казахте, че е
бил моментът, когато сте си взели изпитите и сте получили степента „Джеше“. Знам, че това
постижение ви е струвало изтощителен труд в продължение на много години. Затова ми се струва,
че в отговора ви се съдържа нещо много интересно. Той предполага, че продуктивната дейност и
смислената работа са действително важни компоненти на човешкото щастие, поне във вашия
20 Последните и най-сложни изпити в традицията на тибетското монашеско образование. - Бел. прев.

случай. И това напълно подкрепя откритията на изследователите и социолозите, установили, че по
отношение на пълноценния човешки живот работата представлява важен компонент на човешкото
щастие. Според някои от тези учени човешкият мозък е така устроен и генетично програмиран, че
да изпитва щастие от продуктивната и смислена дейност, от упражняването на умения, от
взаимодействието с обкръжаващата го среда.
Затова на мен ми се струва много интересно, че вместо да кажете, че сте преживели
най-щастливия си миг, когато някой ден сте си седели в усамотена медитация или в някакво
състояние на мир и покой, вие отговорихте, че той е бил свързан с усилна работа и постигане на
определена цел на конвенционално ниво.
Далай Лама слушаше много съсредоточено, след което отвърна:
- Разбирам, че според вас има известно удовлетворение от този вид работа. И тук вашето
описание на продуктивната дейност се отнася повече до външно ориентираната дейност, която
споменахме по-рано. Когато бях млад, например, в Тибет, аз много обичах да поправям разни
неща, да разглобявам механични уреди или предмети като часовници и да се опитвам да разбера
как работят, макар че невинаги след това успявах правилно да ги сглобя. Понякога дори
пренебрегвах уроците си, за да правя нещо такова - той виновно се засмя. - Но все пак не смятам, че
е напълно коректно да кажем, че човешките същества са генетично програмирани да извличат
полза само от продуктивна дейност.
-О, не, не - поправих го аз, - не това казвам. В интерес на истината, разговорите, които
доведоха до първата ни книга, се основаваха на предпоставката, че основният фактор за щастието
е състоянието на съзнанието, менталният фактор. Първата ни книга бе фокусирана върху общата
тема за вътрешното развитие и сегашните ни беседи започнаха с презумпцията, че това, което
действително носи щастие, е вътрешното развитие. Това убеждение не стои под въпрос.
Но бие също така казахте, че човешкото щастие има много компоненти. Тук ние се
фокусираме върху един от тези елементи, който не е коментиран в първата ни книга.
Допълнителният елемент, който внасям, е идеята за продуктивната дейност и работата. Така че, да,
съгласен съм с вас, че ние не сме програмирани да получаваме щастие само чрез смислена
продуктивна дейност или работата. Но сега искам да разгледаме как работата ни се вписва в
търсенето на щастие. И отново не говорим за извисените състояния на духовно блаженство, а за
по- конвенционално и ежедневно щастие и начина, по който продуктивната дейност и работата
могат да допринесат за цялостното ни удовлетворение от живота-например, как усилната работа за
получаването на степента ви е направила щастлив.
- Трябва да изясня нещо - рече Далай Лама. - Като казах, че най-щастливият ми миг е бил
получаването на степента „Джеше“, нямах предвид, че не може да бъде постигнато проникновено
състояние на щастие посредством вътрешно развитие или вътрешен мисловен процес и
медитация. Може би не съм достигнал тези нива на медитация, но това не означава, че не е
възможно. Дори съм успявал да зърна тази възможност. По-рано съм ви разказвал за част от тези
мои преживявания.
- М двамата сме на мнение, че човешкото щастие има много компоненти - продължих,-и
много фактори, които могат да допринесат за щастието. В миналото сме говорили за значението на
обучението на ума и вие споменахте и за други видове вътрешно медитативно обучение. И разбира
се, има неща, които сте споменавали и преди, като семейство, приятели и прочие. Към част от тези
компоненти може да се върнем отново по-нататък. Но тази седмица се фокусирахме върху
работата. Разгледахме много аспекти на работата, начина на живот, някои от често срещаните
източници на неудовлетворение в работата и прочие. Тъй като това е последната ни среща от тази
поредица разговори, се питам в по-обща перспектива, що се отнася до работата и човешката
дейност в света, каква е според вас ролята им като допринасящи за щастието?
Далай Лама доста помисли, преди да отговори:
- Много трудно е да се каже общо до каква степен работата допринася за човешкото щастие.
Знаете ли, все пак има много комплексни фактори. Интересите на индивида, историята му,
условията на живот, социалната среда и естеството на работата могат да повлияят на степента, в
която работата му допринася за цялостното му щастие. Те могат да имат важна роля. Мисля, че в
голяма степен зависи и от психиката, от душевната нагласа, от индивида. Затова, ако говорим за
чувството на удовлетворение, което човек извлича от работата си сама по себе си, трябва да

разберете, че влияние оказват множество фактори.
Вътрешно въздъхнах. Спомних си множеството ни разговори през годините, когато търсех
ясно изразени, категорични твърдения. И ето отново. Да, аз за пореден път исках ясни отговори, а
не ми се предлагаше нищо, освен безмилостно напомняне за сложността на човешките същества.
Но той, разбира се, е прав. Въпреки че от гледната точка на Дарвин може да сме наследили от
далечните си предци вродената способност да изпитваме наслада и удовлетворение от
продуктивната дейност, ние вече не сме общество на ловци и събирачи на растения. С развитието
на човечеството в съвременния свят животът става по-сложен, а за мнозина спонтанната радост,
която имаме потенциала да изпитваме чрез работата, се е смесила с комплексните променливи,
които характеризират живота през двадесет и първи век.
По-рано споменахме, че макар да е установена общата връзка между работата и щастието,
налице са значителни несъгласия между учените относно степента и начина, по който работата
допринася за общото ни щастие. Въпреки това, изследователите и социолозите могат да се
съгласят поне по един въпрос: единодушно да подкрепят схващането на Далай Лама, че в
определянето на удовлетворението от работата и цялостното удовлетворение от живота на човека
участват комплексни променливи. Както посочва Далай Лама, върху удовлетворението от
работата влияят индивидуалният характер, нагласата, интересите, социалното обкръжение и
много други фактори. Роля играят също и националният, и културният произход, факт, който е
добре документиран от индустриалния и организационен психолог Пол Спектър в една нова книга
за удовлетворението от работата.
Не само много променливи могат да повлияят върху удовлетворението от работата, но
съществуват и множество фактори, които допринасят за щастливия живот. Както ни напомня
Далай Лама, удовлетворението от работата е само един от тях. В човешкото щастие участват много
компоненти. Eд Динер, професор по психология в Университета на Илинойс в Урбана-Шампейн и
един от водещите изследователи в областта на субективното благоденствие, разглеждайки
пространните изследвания върху факторите, които влияят на човешкото щастие, заключава, че
„субективното благополучие не зависи само от шепа силни променливи, тъй като му влияят
огромен брой фактори.“ Така че предвид сложността на човешките същества, предвид широкото
разнообразие от биологични, социални, икономически и демографски променливи, които могат да
повлияят на щастието ни в работата и у дома, откъде да започнем? Тук най-новите открития на
учените в областта на човешкото щастие се доближават до мъдростта на Далай Лама, основаваща
се на древната будистка философия - започваме с обръщане навътре и преобразяване на
възгледите и нагласите ни. Отразявайки гледната точка на Далай Лама, д-р Динер заключава:
„Изглежда, начинът, по който хората възприемат света, е много по-значим за щастието от
обективните обстоятелства.“ И в подкрепа на това твърдение има множество доказателства.
Така, въпреки благородния и добронамерен опит на някои учени да оценят количествено
точната степен, в която работата допринася за щастието ни, както предполага Далай Лама,
обобщението е трудно постижимо, тъй като това преди всичко е индивидуален въпрос. Предвид
радостта, която Далай Лама извлича от ежедневните си занимания, бях повече от любопитен да
науча какво е личното му мнение за работата, която върши. Имаше нещо в описаната от него
длъжностна характеристика („Нищо не правя“), което не ми излизаше от ума и ме оставяше някак
неудовлетворен. Все още усещах, че научавайки повече за начина, по който той гледа на работата
си и по който работата се вписва в живота му, ще открия нещо, което може да бъде полезно за
другите, нещо, което може да се приложи към собствения ни живот и работа.
Затова, правейки последен опит, аз казах:
- Тази седмица говорихме за нагласите на хората спрямо работата, различните виждания,
които хората имат за професионалната си дейност. А аз продължавам да изпитвам любопитство
какво е собственото ви схващане за вашата работа. Преди няколко дни ви зададох въпроса как
бихте отговорили, ако ви попитат какво работите. Тогава се пошегувахте, че нищо не правите,
пошегувахте се, че просто се грижите за себе си и тъй нататък. Но на мен ми се иска да
конкретизирате. Вие сте ръкоположен монах, водач на тибетския народ, държавник, учител,
изследовател на будизма, изнасяте беседи и участвате в различни конференции по целия свят.
Занимавате се с множество дейности, затова искам да разбера коя от тях смятате за своя работа?
- Аз съм монах, будистки монах. Работата на монаха, главният му интерес е изучаване и

практикуване на будизма. Основното след това е да служи на другите чрез духовността, чрез
собствения си опит. Това е главното, нали? Така, когато изнасям беседи, се опитвам да споделя с
хората някои схващания за това какво представлява ползотворният, смислен живот според
собствения ми опит.
Ако говорите за светската ми работа, работата ми в света, моите дейности и решения се
основават на будистките принципи. Базират се на будистката концепция за състраданието и
виждането за взаимозависимостта. Например, моята политика на Средния път, моят подход към
тибетския политически въпрос се формира от схващането ми за взаимозависимостта, признавайки,
че в днешния свят всички страни зависят една от друга. Естествено, Тибет много зависи и от
Индия, и от Китай. В тази политика се вижда влиянието на будистки концепции като ненасилието.
Не воюваме с Китай, за да си възвърнем страната. Мисля, че всичките ми различни дейности са
повлияни от будистки концепции. Е, може би не всички - може и да свърша нещо с отвертка, а не
знам дали там участват будистки концепции. Не знам - засмя се той, - иначе ми се струва, че
основната или по-голямата част от деня прекарвам като монах, практикуващ будизъм. Така
например, всяка сутрин се будя в три и половина и започвам да се занимавам с учение, молитва и
медитация. Разбира се, брат ми ме дразни, че се будя толкова рано, защото съм гладен и искам да
закуся - той пак се засмя. - Може и да е вярно, но мисля, че основната причина са заниманията.
Така че единствената ми професия е изучаването и практикуването на будизма. Няма нищо друго.
-Добре - рекох аз, - но аз знам, че имате и множество други всекидневни занимания, освен
духовните практики като будистки монах. Споменахте, например, политическата ситуация и аз
знам, че имате задължения и роля като водач на тибетския народ. До каква степен тези други ваши
роли, например, политическите ви задължения, допринасят за цялостното ви усещане за щастие и
удовлетворение? Смятате ли, че имат значение?
- Определено съществува връзка между удовлетворението, което човек постига на работното
си място, и цялостното му усещане за пълноценност - обясни Далай Лама. - Не съм сигурен обаче
дали собственият ми личен опит може да бъде приложен към опита на много други хора. Тази
сутрин, например, разговарях с някои членове на Тибетския секретариат тук и им казах, че ако
почетем тибетска история, ще видим, че в течение на много поколения ние, тибетците, сме били
склонни да не обръщаме внимание на важни промени, които са се случвали край нас, дотолкова, че
сме стигнали до етап, на който щетите са станали почти непоправими. В определен смисъл моето
поколение тибетци е наследило криза, която има трагични последици за нашата култура и народ
като цяло. Но в същото време, бидейки тибетец, и то Далай Лама в такъв критичен момент, аз имам
невероятната възможност да служа, да служа за благоденствието на народа си и да осигуря
оцеляването на културата ни.
- Това като че ли има връзка с обсъжданото от нас онзи ден за предизвикателствата. Твърдите
ли, че колкото по-голямо е предизвикателството, толкова по-голямо е и чувството за
удовлетворение, което човек може да извлече от работата? - попитах аз.
-Да, определено. Така например, в случая с моята отговорност към тибетския народ и държава,
както споменах, настоящата ни трагедия е всъщност резултат от множество комплексни фактори,
включително дългия период, през който Тибет не обръщаше внимание и нехаеше за събитията във
външния свят. Въпреки това, когато се замисля за тежестта на положението, за факта, че е
заплашено самото оцеляване на тибетците като народ, тяхното уникално културно наследство,
тогава оценявам стойността дори и на най-малкото нещо, с което мога да допринеса за защитата на
тибетския народ. Това на свой ред укрепва схващането ми, че работата ми за Тибет в
действителност е част от всекидневната ми духовна практика, практиката на човек, който дълбоко
вярва, че най-висшата цел на всеки духовно практикуващ е да помага на другите. По този начин в
собствения ми живот работата ми е неразривно свързана с всекидневната молитва и медитация.
Намирам, например, аналитичната медитация за полезна за създаването на по-дълбоко убеждение
в принципите на ненасилието, състраданието, прошката, особено към китайските комунисти.
Както виждате, има известно взаимно влияние между посвещаването ми на определени духовни
ценности, всекидневната ми духовна практика, ефекта на тези дейности върху мисленето ми като
цяло и отношението ми към живота и начина, по който те на свой ред влияят на политическата ми
работа за народа на Тибет. Така политическата ми работа влияе на духовната ми практика. В
действителност съществуват отношения на взаимосвързаност между всичко. Ако хапна добре на

закуска, например, това допринася за здравето ми. Ако пък се радвам на добро здраве, ще бъде
възможно да използвам живота си, за да продължа работата си. Лори една простичка усмивка
може да има ефект върху общото състояние на съзнанието ми. Всичко е взаимосвързано,
взаимозависимо. Когато оцените взаимосвързаната природа на всички аспекти на живота си,
тогава ще разберете как различни фактори като ценности, нагласи, емоционално състояние,
допринасят за чувството ви за пълноценност в работата и за удовлетворението и щастието ви в
живота.
Най-после нещата си дойдоха на мястото. Най-сетне аз разбрах как така Далай Лама твърди, че
не прави нищо, че не работи. Знаех, разбира се, че при веселото му чувство за хумор тук има
елемент на закачка. А зад шегата му, че „нищо“ не прави, разпознавах вродената му неохота да се
впуска в ненужно самохвалство, която бях наблюдавал при много случаи. Тя като че ли
произтичаше от отсъствието на себичност, на егоцентризъм, от липсата на заинтересованост как
другите гледат на работата му, след като искрената му мотивация е да помага на другите.
Тук имаше обаче и по-дълбока истина. Както бях започнал да осъзнавам при разговора ни за
личните силни страни, той е човек, който напълно се е слял с работата си. Личният и
професионалният му живот бяха напълно обединени; в действителност, нямаше никакво
разграничение между неговия „личен живот“, „професионален живот“, „духовен живот“ или
„семеен живот“. И тъй като той не обособяваше определени свои функции, в категорията „работа“
той нямаше работа. И казваше „нищо не правя“. Често съм се учудвал как проявява цялата си
същност навсякъде - оставаше един и същ при всякакви обстоятелства. Той нямаше „неслужебна
личност“.
Тъй като изцяло присъстваше във всяка своя дейност, Далай Лама не изпитваше нужда да
модифицира или изменя поведението си заради обкръжението. Той е такъв, какъвто е, един и същ
„у дома“ и „на работа“. В такъв начин на живот трябва да има неизмеримо чувство на свобода,
размишлявах аз. Замислих се за изключителната сцена, на която станах свидетел предишната
година. Далай Лама бе на посещение в столицата Вашингтон и една вечер присъства на прием в
негова чест в сградата на Капитолия21.
Приемът се даваше от сенатор Даян Фейнстейн и на него присъстваше целият вашингтонски
елит, буквално всички известни политически фигури на Вашингтон. Събитието се състоя в богато
украсената тържествена зала в крилото на Сената. Посланици, високопоставени сенатори и
водещи личности от Конгреса се носеха безшумно по червения плюшен килим, под пищни
кристални полилеи, заобиколени от стенописи в приглушени цветове, покриващи стените и
тавана. Обстановката подхождаше на изтъкнатото положение на всички присъстващи. Разпознах
много лица, които често бях виждал по телевизията, но имаше нещо притеснително в това да
срещам тези хора на живо. Не бях сигурен защо. После ми просветна - много от тези хора
изглеждаха не по-живи, отколкото по телевизията. Вгледах се отблизо в много от тези
представители на Конгреса, дълбоко набраздените им лица, замръзнали в непроницаеми маски, в
скованите им и механични движения. Сред тях се движеха възбудени млади помощници и
стажанти, току-що излезли от колежа, опиянени от властта около себе си, говорещи с приглушено
вълнение. „Мъчат се да се държат като големи“, помислих си аз. За мен като човек с никакъв
реален досег с политическия свят, сцената бе почти сюрреалистична.
Бях подранил и наоколо сновяха хора. По-възрастните и изтъкнати гости изглеждаха толкова
уверени в положението си, толкова погълнати от собствената си значимост, че като че ли не се
интересуваха от никого другиго. Когато ги представяха на някого, те гледаха през него, все едно
пред тях не стоеше друго човешко същество. По-младите и no-неуверените, които бяха
мнозинство, сякаш също толкова не обръщаха внимание на хората, с които разговаряха, а
погледите им постоянно се стрелкаха из залата, мъчейки се да определят положението си в
йерархията. Някои си пробиваха път през тълпата, за да се представят, и както по-късно щях да
спомена на Далай Лама, най-често срещаният им въпрос беше: „С какво се занимавате?“. Те като
че ли имаха талант да преценяват човека - за шестнадесет наносекунди определяха дали има начин
той да им бъде полезен. Ако ли не, скоро изчезваха, пробивайки си път, за да се срещнат с някой
по-значим. Някои отпиваха диетична „Кока кола“ или бяло вино, а по средата на залата имаше
21 Сградата на Конгреса във Вашингтон. - Бел. прев.

дълга маса, обсипана с вносни сирена, пържени скариди, еклери и изискани деликатеси. Храната
оставаше почти недокосната. Мнозина изглеждаха прекалено напрегнати, за да ядат. Огледах се из
залата и видях неколцина души, които изглеждаха спокойни и щастливи.
Накрая в залата влезе Далай Лама. Контрастът беше поразителен. Както обикновено, той
изглеждаше ведър и спокоен. Забелязах, че не си бе направил труда да си обуе хубавите кожени
обувки, а беше със старите си гумени сандали. Сенатор Фейнстейн и съпругът й моментално
започнаха да представят Далай Лама на някои от гостите. Той си наля чаша вода, а сенатор
Фейнстейн домъкна тежък античен дъбов стол през залата, сложи го до стената и покани Далай
Лама да седне. Няколко сенатори се наредиха, за да ги запознаят. Застанал в другия край на залата,
аз не чувах какво казват, но наблюдавах начина, по който той ги завладяваше - с искрено
ръкостискане, с топла откровена усмивка и като ги гледаше право в очите, бе очевидно, че той е
такъв, какъвто винаги е бил, отнасяше се с тях като едно човешко същество с друго, без
превзетост. Скоро по лицата на другите се изписа неизбежната усмивка, дори Стойката им се
отпусна. Забелязах, че след като ги представят, много от гостите се бавят и не им се тръгва. Накрая
един сенатор си дръпна стол и седна до Далай Лама. Следващият по ред направи същото. Скоро
дузина политици седяха покрай стената, от двете страни на Далай Лама. Като гледах как
внимателно са се привели към него, погълнати в разговор, от другия край на залата сцената ми
напомни за Тайната вечеря. Сякаш колкото по-близо бяха до Далай Лама, толкова повече се
отпускаха лицата и Стойките им. Няколко минути по-късно пак ги погледнах и бях поразен от още
по-необичайна гледка - Далай Лама топло държеше ръката на мъжа до себе си, известен възрастен
политик, с когото току-що се бе запознал. Той държеше ръката на политика така, както се държи
ръката на малко дете, а политикът, който само преди миг изглеждаше суров и непроницаем,
изведнъж сякаш омекна и доби по-човешки вид.
Докато се случваше това, аз си бъбрех с шефа на Отдела по сигурността, отговарящ за
безопасността на Д алай Лама. Той бе имал същите задължения при някои от предишните визити
на Далай Лама в САЩ и ми каза, че грижата за неговата сигурност е любимата му задача - не само
защото, за разлика от другите дипломати, които искали да ходят по дискотеки до три през нощта,
Далай Лама всяка вечер си лягал в девет, но и защото искрено му се възхищаваше.
- Аз, разбира се, не съм будист - възкликна той, - но Далай Лама истински ме вдъхновява.
- С какво? - поинтересувах се аз.
- Най-вече с начина, по който обича да разговаря с шофьорите, с портиерите и келнерите, с
обслужващия персонал, където и да иде. И се отнася с всички еднакво.
Нямаше друго място, на което това да може да стане по-очевидно, отколкото тук, в Капитолия.
Той се отнасяше към всички с еднакво уважение. Нямаше никаква разлика в начина, по който
Далай Лама се държеше със сервитьора и с лидера на мнозинството в Сената. Неговите маниери,
видът му, говорът му и поведението му бяха винаги съвършено едни и същи, независимо дали
говореше с камериерката в хотела, с шофьора на път за някой прием или с водещите политици на
САЩ.
Ето тук се криеше отговорът - тъй като той не изпитваше необходимост да се преструва, да се
държи по определен начин на обществени места или „на работа“, а по друг - в усамотение, и
можеше да бъде себе си, където и да иде, това го караше да изглежда, че не влага усилие в работата
си. Разбира се, повечето от нас трябва да изминат дълъг път, преди да достигнат това ниво на
сливане, но колкото повече стесняваме пропастта между това, което сме, и това, което правим,
толкова по-лека ще бъде работата ни.
Епилог
Помощникът на Далай Лама, висок благ тибетски монах, облечен в традиционната кафеникава
роба и с постоянна усмивка на лицето, тихо влезе в стаята, за да вземе сервиза за чай. Осъзнах, че
това са последните минути от срещата ни. Знаейки, че времето ни изтича, взех бележника си и
погледнах списъка с теми, които се бях надявал да разгледаме.
Като прегледах дългия списък с теми, които още не бяхме обсъдили, аз казах:
- Нямаме много време, но все още остават много неща, за които исках да ви питам. Мисля, че
сме очертали голяма част от факторите, които карат хората да се чувстват нещастни в работата си,

но остават и много, които не сме засегнали - например, целият проблем с етиката на работното
място, неудовлетворението, когато личните ценности или морални принципи на човек не съвпадат
с ценностите на компанията, за която работи, въпросът за саботажите, за корпоративните
скандали, а бих искал и в по-голяма дълбочина да разгледаме междуличностните
взаимоотношения в работата и бизнеса - между колеги, между служители и работодатели, и...
-Хауърд - прекъсна ме Далай Лама, - ако възнамерявате да се впускате в подробна дискусия за
работното място или специфичните проблеми, на които различните хора могат да се натъкнат в
работата си, то разговорите ни могат да бъдат безкрайни-в края на краищата, на света има шест
милиарда души и всеки от тях има своите уникални проблеми. Освен това, тук навлизате в друга
област. Дотук разглеждахме щастието на работното място главно от гледна точка на работещите,
на служителите, и мерките, които те могат да вземат, за да постигнат по-голямо удовлетворение в
работата си посредством собствените им усилия, като променят възгледите си, усъвършенстват
самопознанието си и другите неща, за които говорихме. Но това е само част от картината.
Работодателят, управителите, компанията също играят роля в задаването на тона на работната
среда и влияят върху щастието на служителите. Разбира се, ако ще обсъждаме по-общите въпроси
на бизнес-етиката, икономиката и прочие, това е друго нещо...
- Всъщност се надявах да преминем към обсъждане именно на тези въпроси, но сега май
нямаме време.
- Е, значи може да почака до някой друг път. Разбира се - добави той, - не съм убеден доколко
полезен мога да бъда, дали изобщо имам да кажа нещо полезно. Не съм специалист в бизнеса и не
знам много за него.
- Нито пък аз - признах си, - но знам, че имате силен интерес към прилагането на етиката във
всички сфери на човешката дейност, затова ми се иска да погледнем на въпроса именно от този
ъгъл.
- Разбира се, винаги ще се радвам да се срещаме. Нека се видим отново и обменим идеи, да
поговорим за тези неща и да видим какво ще измислим. Ще предложа, каквото мога. Но ми се
струва, че и вие от своя страна трябва да проучите тематиката, да свършите малко работа за
домашно. Добре би било да поговорите и с представители на бизнеса, специалисти в областта, да
ги помолите да споделят своя опит, да видим как те прилагат тези принципи в управлението на
компаниите си или пред какви проблеми се изправят. Така може би ще успеем да стигнем до нещо
полезно. Просто ще направим всичко по силите си.
Далай Лама се прозина, свали очилата си и разтърка очи. За него денят беше дълъг. Наведе се,
обу си обувките и започна да си връзва връзките - обичайният сигнал според досегашния ми опит,
че срещата ни приключва.
- Обсъждахме работата, а това е част от нашата работа. Високо ценя, че дойдохте, мисля, че сте
изминали дълъг път от Аризона, вашия дом. Оценявам и искреността ви - каза той тихо, като
дозавърза връзките си и се изправи. - Благодаря ви.
Обсъждахме работата, а това е част от нашата работа... До този момент не ми бе
хрумвало да гледам на срещите ни като на работа. През прекараното време заедно ние сякаш бяхме
говорили за работата в абстрактен смисъл, дейност, която се случва някъде по света, докато
безличните, безбройни множества от хора изпълняват всекидневните си задължения - нещо, което
определено не се случваше тук, в стаята. Разбира се, някъде в съзнанието си знаех, че в определен
момент предстоят големи усилия, за да оформим разговорите си в книга. Това щеше да се случи по
друго време, на друго място. Но часовете, прекарани в разговори с Далай Лама, не бяха работа - аз
бях така погълнат от тях, толкова благодарен за шанса да седя редом с него и да открия как и аз
мога да стана по-щастлив човек. Бих платил, за да бъда там. Това не беше работа. Или пък ако
беше, то по някакъв начин вършех същата работа като Далай Лама - „нищо не правя“. Разликата
помежду ни се състоеше в обстоятелството, че за него това бе постоянна работа, а за мен - само
временна.
Докато се приготвях да си вървя, Далай Лама ме помоли да изчакам за момент и влезе в
страничната стаичка до кабинета си, след което излезе с малка будистка статуетка, която ми
поднесе като подарък за моя рожден ден. Аз не очаквах подарък и бях толкова трогнат, че занемях,
а после започнах да изричам несвързани думи на благодарност. Застанал на верандата до
стъклената врата, Далай Лама ми се усмихна и ме прегърна продължително за довиждане. Дълго

бяхме разговаряли за човешките проблеми, за нещата от всекидневието, а на мен ми предстоеше
много работа, безкрайни часове на редактиране, и на този етап оставаше, естествено, да видим
какъв ще бъде крайният резултат от начинанието ни. Но в този момент, този миг на човешки
контакт, тази проста размяна на топлота и привързаност с моя приятел и сътрудник, почувствах, че
това е бил смисълът на нашите срещи.
Приложение
Упражнения по стабилизираща медитация
Първата стъпка на това упражнение е да намерите подходящо време и удобно място за

практикуването му-колкото е възможно по-тихо и спокойно. Намерете време, когато знаете, че
няма да ви безпокоят в продължение поне на пет-десет минути. Ако желаете, можете да изключите
телефона. Ако имате отделна стая, нещо като кабинет, в която знаете, че не можете да чуете
телефона, много добре. Важно е да си осигурите такова време и тихо пространство. След като си
изградите подходяща среда, можете да започнете с формалното седене.
Следващата стъпка е да заемете правилен седеж и стойка. Седнете в най-удобна поза. Може да
седнете на стол или възглавничка на пода, или ако ви е по-удобно, дори да легнете по гръб на
леглото, макар че в този случай трябва да внимавате да не заспите. Каквато и поза да заемете, от
решаващо значение е гърбът ви да бъде изправен. Отпуснеше ръце, леко притворете очи иди пък
ги затворете. Ако предпочетете да си държите очите леко отворени, погледът ви трябва да бъде
насочен надолу, но без да се фокусирате върху конкретен обект. Устата ви трябва да бъде
затворена, но челюстта отпусната, като езикът леко докосва небцето точно зад предните горни
зъби. Важно е нито една част от тялото да не изпитва напрежение, което би могло да отвлече
вниманието ви.
След като заемете правилната поза, отпуснете рамене и започнете да дишате дълбоко. После
вземете решение по време на този период на ментална дисциплина да се опитате да фокусирате
ума си и да не му позволявате да се рее безцелно. Това решение прилича на задаването на тон на
разговор.
Поемете няколко пъти дълбоко дъх и бавно издишайте. Вдишвайте дълбоко от корема, така че
коремът да се издува и свива, когато вдишвате и издишате. Това дишане ще ви помогне да
успокоите ума си и да намалите напрежението на постоянните си мисли, които препускат през
съзнанието ви. С тази физическа и ментална подготовка можете да започнете следните
упражнения.
Упражнение А
1. След като си поемете дълбоко дъх няколко пъти - от три до седем, в зависимост от това
колко са ви нужни, за да достигнете определено състояние на успокоено съзнание, върнете се към
нормалното дишане. Позволете въздухът да влиза и излиза свободно, без усилие, и продължавайте
през цялото време да се фокусирате върху самото дишане. Докато вдишвате, просто наблюдавайте
как въздухът влиза, а като издишвате, просто обърнете внимание как излиза. Съзнанието ви трябва
да бъде в неутрално състояние, безстрастно, свободно от преценка. Не насилвайте ума си, оставете
го естествено да се фокусира върху простата дейност на дишането. Трябва да повтаряте този
процес, колкото можете по-дълго.
2. Без съмнение, ще възникнат много мисли и умът ви ще почне да се отклонява. Когато това
стане, наблюдавайте как се случва, а след това го върнете на фокус. Поемете си няколко пъти
дълбоко дъх, както бе обяснено по-горе, и отново насочете вниманието си към дишането.
Първоначално можете да започнете практикуването на формалното седене за пет до десет
минути. Докато напредвате и способността ви да оставате фокусирани върху дишането се
удължава, можете постепенно да увеличите продължителността на формалното седене.
Упражнение Б
За някои хора, особено тези с по-неспокоен ум, първото упражнение може да се окаже малко
трудничко, поне в началните етапи на практикуване. За тях друг вариант на медитацията може да
бъде по-ефективен. В този вариант, освен да се наблюдава дишането, се броят и вдишванията. На

някои хора това броене им помага да концентрират ума си върху дишането. И тук преминете през
същата подготовка на тялото и съзнанието.
1. След като няколко пъти си поемете дълбоко дъх, насочете ума си към дишането. Както и
преди, трябва да дишате нормално, да позволявате на въздуха да се движи навътре и навън без
усилие. Сега, вместо просто да наблюдавате вдишванията и издишванията си, трябва да започнете
наум да ги броите. Бройте всеки цикъл от вдишване и издишване като едно. Докато вдишвате и
издишвате, наум отброявайте „едно, две, три“ и т.н. Отначало може да броите до десет, петнадесет
или двадесет и едно, в зависимост от това колко дълго можете да задържите вниманието си, без да
се разсейвате.
2. Когато умът ви започне да се отвлича, просто отбележете, че това се случва, и го върнете на
фокус. Поемете си няколко пъти дълбоко дъх и подновете дишането и броенето.
Първоначално е добре да правите кратки сеанси по формално седене, да кажем, от пет до десет
минути. Като напредвате в менталната дисциплина, способността ви да оставате фокусирани в
медитация естествено ще се увеличи.
Което и от двете упражнения да изберете да правите, важно е да го практикувате редовно.
Рутината и регулярността на практиката сами по себе си ще внесат дисциплина и фокус в живота
ви. Запознавайки се с това целенасочено упражнение по формално седене, постепенно ще добиете
умението да постигате успокоено състояние на ума, който след това успешно да насочите към
произволно избрана тема. По този начин ще можете да преодолеете много от проблемите, които
възникват просто в резултат на нефокусираното, недисциплинирано ментално състояние.
Ирина Манушева, превод

Далай Лама, Хауърд Кътлър - Изкуството на щастливия живот на работното място

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Далай Лама, Хауърд Кътлър - Изкуството на щастливия живот на работното място

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Изкуството на щастливия живот на работното място

Далай Лама, д-р Хауърд Кътлър

ТЕНЗИН ГЯЦО, Негово Светейшество Четиринадесетият Далай Лама, е

Д-Р ХАУЪРД КЪТЛЪР е член на Американския борд по психиатрия и

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 1

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 2

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 3

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 4

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 5

3 Хималайски масив, в който се намира и едноименният осемхилядник. - Бел. прев.

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 6

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 7

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 8

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 9

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 10

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 11

5 Нископлатени наемни работници, често водачи на рикши. - Бел. прев.

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 12

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 13

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 14

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 15

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 16

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 17

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 18

Срещнахме се отново при следващия следобед и продължихме оттам, където бяхме

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 19

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 20

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 21

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 22

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 23

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 24

- Напоследък работата ме влудява-оплака ми се един приятел, който работи като маркетинг

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 25

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 26

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 27

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 28

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 29

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 30

10 Вж. Приложението с наставленията на Далай Лама за стабилизираща медитация. - Бел. авт.

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 31

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 32

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 33

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 34

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 35

Срещнахме се отново на следващия ден.

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 36

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 37

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 38

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 39

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 40

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 41

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 42

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 43

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 44

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 45

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 46

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 47

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 48

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 49

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 50

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 51

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 52

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 53

www.spiralata.net – благодарение на Александър Т. 54