Чопра, Д. - Защо Бог се смее

ДИПАК ЧОПРА
ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?

Пътешествието на един човек към радостта
и духовния оптимизъм
Превод от английски Яна Божинова

Изд. „Кибеа”, 2010
Deepak Chopra
Why Is God Laughing? One Man's Journey To Joy
And Spiritual Optimism, 2004
АНОТАЦИЯ
„ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?” е дълбока и в същото време

весела притча за връзката между духовното съзнание,
оптимизма и хумора. Тя разказва историята на
преуспелия комедиант Мики Фелоус и неговия духовен
водач Франциско, който му помага да изследва как да
преодолее страха, егоцентризма и пристрастяването
(трите основни препятствия пред радостта). Той открива
начин да се изпълни с повече оптимизъм. В края на
книгата се описва как човек може да преодолее тези три
препятствия в собствения си живот, за да отвори вратата
към истинската радост и щастие. Историята на Мики ни
предлага да осъзнаем поне десет причини да сме
оптимисти – дори и в свят, пълен с предизвикателства.
Пълна с хумор и практични съвети, „ЗАЩО БОГ СЕ
СМЕЕ?” ни показва, че винаги има основания да сме
благодарни, че препятствията са просто скрити възмож-
ности, както и че всяка възможност носи обещание за
изобилие. >>
Имал съм много герои в живота си. Баща ми беше

първият; Дипак Чопра е най-последният... Дипак
ни показва, че в света има тъмнина, а комедията е
запалена свещ; той ни насърчава да разми-
шляваме върху свещта, а не върху тъмнината.
МАЙК МАЙЪРС актьор, комедиант и сценарист
Дипак го направи отново! Първо беше „Седемте

духовни закона на успеха”, която разшири живота
ми, а сега „Защо Бог се смее?” го направи отново!
МАЙК РОБЛЕС комедиант, носител на наградата Еми >>
-2- www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

ЗА АВТОРА
Дипак Чопра (р.1946) повежда

милиони хора на пътя на духов-
ността. Той е автор на повече от
50 книги, преведени на над 35
езика, като много от творбите му
фигурират в листите с бестселъ-
ри на в. „Ню Йорк Таймс”. Сред книгите му се от-
крояват „Квантово лечение” (издадена на български
от ИК „Кибеа”, 2000), „Как да познаем Бога” (ИК
„Кибеа”, 2001), „Съвършеното здраве” (ИК „Кибеа”,
2001), „Сила, свобода и благодат” (ИК „Кибеа”,
2007) и др. Автор е и на повече от 100 аудио- и ви-
деокасети и няколко телевизионни сериала. Прове-
жда курсове и чете лекции по целия свят. В своята
радиопрограма, излъчвана всяка седмица, д-р Чоп-
ра фокусира вниманието върху теми като успеха,
любовта, сексуалността и партньорството, здравето
и духовността. През 1999 г. сп. „Тайм” обявява Ди-
пак Чопра за един от стоте най-известни предста-
вители на XX век, описвайки го като „поет – пророк
на алтернативната медицина”. Д-р Чопра е основа-
тел и президент на Алианса за ново човечество. Ди-
пак Чопра, основател на Центъра „Чопра”, е виден
популяризатор на източната философия в западния
свят. >>
Може да се свържете с автора онлайн на:

www.deepakchopra.com

СЪДЪРЖАНИЕ
Благодарности
Предговор от Майк Майърс
Защо Бог се смее?
Пътят към радостта:

десет принципа за духовен оптимизъм >>
БЛАГОДАРНОСТИ
На моя редактор Питър Гузарди за това, че

изкусно преся многословието ми;
на Карълйн Рейнджъл и на екипа ми от
Центъра „Чопра” – за предаността им, която ме
вдъхновява всеки ден;
на семейството ми у дома и на другото
семейство от „Хармъни Букс”;
Благодаря ви, Шей, Джени, Джулия, Кайра и
Тара. >>

На Майк Майърс,
който ми показа, че истинската духовност оз-
начава да не се вземаш прекалено на сериоз-
но. А също и на всички почитатели на смеха и
мъдростта.
ПРЕДГОВОР
от Майк Майърс
ИМАЛ СЪМ МНОГО герои в живота си. Баща ми

беше първият; Дипак Чопра е последният. Между-
временно имах и друг един герой, който ме научи
на смях. Името му е Дел Клоуз.
Дел Клоуз е един от основателите на театър
„Секънд сити тиътър” през 1959 година в Чикаго.
Той е бащата на модерната импровизирана комедия
– такава, каквато я познаваме днес, лидерът на
американската сатира по време на разцвета й, изо-
бретателят на „хепънинга”, философ, теоретик,
велик учител и – което е най-важното – забавен чо-
век. Той знаеше, че е забавен. Бил Мъри, Джон Бе-
луши, Крис Фарли, Стивън Колвърт, Ейми Полър, аз,
както и много други бяхме облагодетелствани от не-
говите уроци и най-вече от философското му верую,
че комедията е равна на истината, а истината е
равна на духовно израстване. Казано простичко:
„ха-ха” е като „а-ха” – възклицанието, което човек
издава, когато разбере нещо.

Казват, че истината може да ни направи сво-
бодни, но си мисля, че тя може да бъде и много бо-
лезнена. Както веднъж беше казал Лени Брус, фор-
мулата за комедията е: „смях = болка + време”. Дел
би заместил времето с „дистанцираност”; Дипак би
вмъкнал „безпристрастност”. Но и двамата биха се
съгласили, че за да сте просветени, трябва да
пътувате с малко багаж1.
Смехът доставя удоволствие. С динамичния си
и забавен стил „Защо Бог се смее?” разкрива духов-
ната и оздравителната природа на смеха, както и
смисъла на непредубедеността, благодарността и
смелото търсене на истината, насърчаващо този
смях, и последвалия вътрешния мир.
Моят пръв герой, баща ми, казваше: „Няма не-
що, което да не може да те разсмее”. Той беше си-
лен човек и в най-тежките моменти намираше на
какво да се засмее. Беше преживял Голямата де-
пресия, Странната война през 1939 година2, Втора-
та световна война, Студената война и най-накрая
собствената си война срещу болестта на Алцхаймер.
Но дори и в деменцията си той откриваше смешното
в собственото си положение: толкова силна и
вродена бе необходимостта му да се смее.
1
Игра на думи. enlightedned (англ.) – просветен и light (англ.)
– лек. Бел. прев.
2
Странната или фалшивата война е израз, измислен от амери-
канския печат като определение на периода между капитула-
цията на Полша през септември 1939 г. и началото на офан-
зивата на Хитлер на Запад следващата пролет. Според автори-
те на израза войната е била привидна, тъй като между френ-
ско-английските и германските войски не се водели сериозни
сражения. – Бел. прев.
Анри Бергсон3 в своето есе „Смехът” казва, че
смехът е автономна реакция, залегнала дълбоко в
частта на мозъка ни, оформена още през ерата на
влечугите, която се задейства при осъзнаването на
собствената ни смъртност. В книгата си Дипак е ус-
пял изящно да драматизира това схващане чрез ге-
роя си Мики Фелоус, комедиант, който е принуден
да се изправи пред най-мрачните си страхове. Ди-
пак ни показва, че ако в света има тъмнина, то ко-
медията е запалена свещ; той ни насърчава да раз-
мишляваме върху свещта, а не върху тъмнината.
Защо Бог се смее? Просто е разбрал шегата. >>
ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?
1.
БОЖИЯТА МИЛОСТ свети като сноп светлина.
Тя прониква през Вселената и нито разстоянието,
нито тъмнината могат да я спрат. Няма да я видите,
но знаете накъде е насочена. Във всеки момент чо-
век може да усети загадъчната помощ.
Дори и Мики Фелоус.
3
Анри Бергсон (1859-1941) – френски мислител, една от най-
изтъкнатите фигури в европейската философия, Нобелов лау-
реат за литература през 1927 г – Бел. прев.
Точно този ден Мики се носеше на висока ско-
рост през Долината4 в черния си кадилак „Еска-
лейд” и с половин око внимаваше за полицаи. Кали-
форнийското слънце блестеше ослепително и напи-
чаше магистралата, но за Мики, както си седеше
зад тъмните стъкла и сенниците, спокойно можеше
да мине и за сумрак.
— Я повтори — измърмори той в мобилния си
телефон.
— Собствениците на клуба никак не са довол-
ни. Казват, че новият материал не е смешен. Искат
си стария Мики — беше Алиша, неговата агентка.
— Заеби ги. Трябва да ми целуват задника са-
мо за това, че се появявам.
Мики Фелоус беше важна личност в артистич-
ния свят: бе получил предложения от две студиа да
прави филм; новината за развода му бе разгласена
от корицата на списание „Пийпъл”. Може да се ка-
же, че единствената причина, поради която изобщо
работеше по комедийни клубове, беше да поддържа
тръпката си пред публиката. Алиша не отстъпваше:
— Не може да го даваш по този начин. Един
ден тези клубове може да ти влязат в работа.
— Опазил ме Бог! — Мики запали още една
ментолова цигара „Мерит”.
4
Става въпрос за Долината на смъртта в Калифорния, САЩ,
намираща се на изток от планинската верига Сиера Невада;
получила името си по времето на Златната треска през 50-те
години на 19-ти век поради изключително трудните условия
за оцеляване. – Бел. прев.
Бог има преимуществото да е свидетел на жи-
вота на всички хора по едно и също време и да не
прави никаква разлика между тях. Ако можехте да
погледнете човешката раса от безкрайно голямо
разстояние, щяхте да видите, че в този ден всички
хора са на магистралата. Както повечето от нас,
Мики малко се замисляше за душата си. Не му беше
присърце да се роби в болезнени истини и затова
успяваше да се разсейва почти през цялото време.
И сега Мики реши, че е време за малко смях:
— Да ти разкажа един виц — каза той на
агентката си. — Дядо ми е на осемдесет години и
прави секс почти всеки ден. Почти го направи в
понеделник, почти го направи във вторник, почти го
направи в сряда.
Алиша мълчеше.
— Аъ-ъ, май ме търсят по другата линия —
каза Мики.
— Не, не те търсят.
— Не бе, този път не се майтапя — каза Мики.
— Изчакай малко — натисна едно копче. — Ало?
— Мики Фелоус ли е?
— Кой се интересува? — Непознати хора не-
прекъснато успяваха да се докопат до телефонния
му номер.
— Обаждам се от болница „Седарс-Синай”.
Мики усети как капка пот се търкулна по вра-
та му. Стисна волана още по-здраво.
— Да?
- 10 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Нали знаете, че в няколкото секунди преди
неизбежното бедствие невероятно количество мисли
могат да преминат през главата ви. Мики се видя по
време на годишния си профилактичен преглед
предишната седмица. Образът на жена му се появи
пред очите му толкова ясно, все едно, че не бяха
разведени от пет години. Рак, СПИН, автомобилна
катастрофа. Колелото на съдбата се въртеше и
стрелката всеки един момент щеше да спре.
— Съжалявам, господин Фелоус. Става дума за
баща ви.
— Паднал ли е? Някой трябваше да се грижи
за него — каза Мики. Беше наел домашна помощ-
ница за баща си на пълен работен ден – кротка
женица от Гватемала, която почти не говореше
английски.
— На баща ви беше оказана най-добрата по-
мощ в спешното отделение. Всичко възможно беше
направено да го съживят, но не можеше да бъде
спасен.
Мики не чу последните думи. Когато гласът
каза „всичко възможно беше направено”, някакво
бучене в ушите му погълна всичко останало.
— Кога почина?
Гласът на телефона, женски, най-вероятно на
медицинска сестра, започна да обяснява, но през
бученето нищо не чуваше.
— Един момент — каза Мики и изви колата
към банкета на пътя. Пое дълбоко въздух и разкла-
ти глава, подобно на плувец, който изтръсква вода-
та от ушите си. — Може ли да повторите?

— Колегите от спешната помощ го докараха в
безсъзнание. Масивен инфаркт на миокарда. Наме-
рихме вашето име като най-близък човек в порт-
фейла му.
На Мики леко му призля.
— Страдал ли е?
Гласът се опита да прозвучи успокоително:
— Ако това ще ви облекчи, мога да ви кажа,
че този вид инфаркт обикновено протича много
бързо – за по-малко от минута.
Минута, която ти се струва, че трае часове,
помисли си Мики.
— Добре. Веднага идвам. В спешното
отделение ли да го търся?
Гласът на жената отговори утвърдително и
Мики затвори телефона. Той се включи отново в
движението и натисна газта към първата отбивка.
Новината дойде като шок, но той не заплака.
Всъщност, не знаеше как да се чувства. Лари. Стар-
чето. Който беше здрав като камък. Един анекдот се
появи неканен в главата на Мики.
Жена на средна възраст си отива от инфаркт.

Само че, когато отива на небето, Бог й казва:
— Стана ужасна грешка. Писано ти е да
живееш още четиридесет години.
Жената се свестява и се връща вкъщи.
Решава, че след като я чака още дълъг – кивот,
може малко да се поразкраси. И си прави пластична
операция – изглаждане на бръчките, увеличаване
на бюста, липосукция на корема – такива работи.
Два месеца по-късно обаче, докато пресича улицата
я блъска автобус.
Този път, когато отива на небето, тя се
обръща към Бог:
— Какво става? Нали трябваше да живея още
четиридесет години!
А Бог възкликва:
— Ей, Мейбъл..., ама това ти ли си?
Обикновено Мики намираше успокоение в соб-

ствените си анекдоти, но от този го заля чувство на
вина. Моментът не беше за хумор, но така работеше
умът му. Той нищо не можеше да направи.
Чакалнята на спешното отделение беше нерв-
но място – атмосферата беше тежка, наситена със
страдание. Лица, върху които беше изписано отча-
яние, поглеждаха изпитателно към всеки минаващ с
надеждата, че може да е лекар. Мики се отправи
към рецепцията. Когато сестрата чу името му, каза:
— Съжалявам за голямата ви загуба, господин
Фелоус. Насам, моля.
Тя го преведе през някакви летящи врати и
през коридор с подредени една до друга носилки на
колелца. На една от тях седеше момче, чиято глава
беше омотана в окървавена превръзка, и тихо сте-
неше. Спряха до двойна врата в дъното на коридора
и сестрата се дръпна встрани.
— Готов ли сте? — попита тя.
— Дайте ми една минута, ако обичате — отго-
вори Мики.

— Няма за какво да бързате. Когато сте готов,
лекарят веднага ще дойде — тихо каза тя.
За да си подреди нервите, Мики се опита да си
представи как изглежда лицето на Лари като мър-
тъв. Вместо това в главата му се появи друг анек-
дот.
Бог и Дяволът се разправяли за оградата, раз-

деляща рая от ада.
— От твоята страна се руши — казал Бог. —
Погледни я само.
— Какво от това? — отговорил Дяволът.
— Всеки си отговаря за оградата от неговата
си страна. От моята е идеална.
Дяволът вдигнал рамене безучастно:
— Е, и какво ще направиш?
— Ако ме принудиш, ще наема адвокат и ще те
съдя – отговорил Бог.
Дяволът се изсмял:
— Хайде стига бе! Ти пък откъде ще намериш
адвокат?
Мики се подсмихна, но на мига се сепна:

— Боже мой, защо не мога да се държа
нормално? — промърмори той.
— Моля? — попита сестрата.
— Нищо. Сега ще вляза. Благодаря ви.
Някак така се беше случило, че за всичките си
тридесет и седем години Мики никога не беше виж-
дал труп. Осветлението в стаята беше затъмнено.
На една маса под чаршаф се очертаваше някаква
форма.
Боже мой, тате. Не можа ли да ме предупре-
диш?
Изумително беше как смъртта прави въздуха
около себе си неподвижен. Мики се замисли върху
това и се опита да не трепери. С миризмата на дез-
инфектант стаята като че ли изглеждаше по-студе-
на, отколкото беше всъщност. Минаха няколко ми-
нути. Мики се ощипа като се опитваше да прогони
друг анекдот.
Един католик, един протестант и един евреин

починали и отишли в рая. Пред райските порти
Свети Петър казал...
Някой тихо се прокашля до него.

— Господин Фелоус? Аз съм доктор Сингх.
Анектодът излетя от главата на Мики. Той се
извърна към индиеца в зелена хирургическа пре-
стилка и със стетоскоп, провесен на врата.
— Не исках да ви прекъсвам — промълви мла-
дият лекар. Ако не беше гъстата му черна брада,
щеше да изглежда като двадесетгодишен младеж.
Мики почувства угризение. Той си помисли, че
се моля. Лекарят го подкани с ръка.
— Можете да се приближите, ако искате — ка-
за той. И двамата замълчаха, когато младият лекар
отметна чаршафа.

Въобще не беше толкова трудно да се поглед-
не, колкото се опасяваше Мики. Баща му изглежда-
ше като заспал. Цветът на кожата му още не беше
побледнял. Дори на седемдесет години той упорито
поддържаше тен през цялата година.
— Изглежда много спокоен. Доктор Сингх
кимна.
— Искате ли да знаете как се е случило? Не
бях на смяна, когато са го докарали, но прегледах
епикризата. Понякога членовете на семейството ис-
кат да знаят подробностите.
— Само в най-общи линии — каза Мики. Той
се питаше дали всички синове трябва да посегнат
под чаршафа и да стиснат ръката на баща си. Ръ-
цете на Лари бяха сключени на гърдите му. Кое ще-
ше да бъде по-страшно – ако тялото е още топло
или ако е студено?
— Получил е остър миокарден инфаркт — ма-
сивен сърдечен удар. Към два часа днес следобед.
Спешната помощ е пристигнала в рамките на пет
минути. Но баща ви вероятно е починал още преди
да падне на пода.
— Значи е било бързо — каза Мики.
— Много.
Може би затова изражението на Лари беше та-
кова: то всъщност не беше спокойно, забеляза Ми-
ки, а по-скоро леко изненадано. Когато сърцето ти
експлодира и всичко, което чувстваш е остра болка,
изражението ти просто изненадано ли ще бъде?
Внезапно в главата на Мики се появи идея, която го
свари неподготвен.

Абе, будала, аз не съм умрял. Само се майтапя
и голям зор видях с тая работа. Схващаш вица, на-
ли? Ти ако не го схванеш, какво остава за другите.
Мики с усилие потисна внезапния си импулс
да преобърне масата и да събори стареца на пода.
„Не е смешно, тъпо копеле”, би извикал той. И
Лари щеше да избухне в типичния си гръмогласен
смях, който извираше от корема му, щеше да се из-
прави и да си изтупа дрехите.
Мики мерна с крайчеца на окото си изражени-
ето на лекаря. Това, което виждаше, нервност ли
беше? Младият лекар сигурно беше още новак – мо-
же би той самият не беше виждал още много умрели
хора. Мики не можеше да прецени. Но в едно нещо
беше уверен. Ситуацията определено не беше шега.
ТРИ ДНИ ПО-КЪСНО Мики отиде да затвори

апартамента на баща си. Беше малък едностаен
апартамент в комплекс за пенсионери в Кълвър си-
ти. Разплати се с гватемалката Лупе, домашната по-
мощница. Тя беше намерила тялото на Лари.
— Ето там, сеньор — каза тя като посочи лю-
бимото кресло на Лари – дълбоко, тапицирано, с
облегалка за главата. Мики си го спомняше от дет-
ството. Беше преживяло войните; тъмносинята кожа
на облегалките за ръце беше протрита и напукана.
После Лупе си тръгна – хилеше се някак не-
ловко, защото той й беше бутнал още допълнителни
сто долара и беше натоварил очуканата й прахосму-
качка в колата. Нямаше какво повече тя да прави
там. Мики пусна щорите и скри и последните лъчи

мъждива светлина от залеза. Изключи термостата и
се огледа.
Нещо друго?
Откри полупразна бутилка уиски на нощното
шкафче на баща си. На етикета пишеше „Джим
Бийм”, но всъщност крещеше „самота”. Мики се за-
мисли дали към края баща му не се беше предал
напълно. На телефона винаги звучеше бесело и оп-
тимистично.
— Нее, няма за какво да идваш. Твоят старец
е в цветущо здраве, цъфтя и връзвам — казваше
Лари. — Или просто съм вързал кънките.
Мики разсеяно грабна бутилката с кехлибаре-
на течност. Какво пък – не беше лошо леко да се
вържат кънките.
С бутилката в ръка прекоси сумрачния хол и
се отпусна във вехтото кресло, отвинти капачката и
отпи дълга глътка. Вдигна бутилката и си предста-
ви, че вдига тост за починалия.
Наздраве за Сали, която се в черно облича,

разгонена все изглежда, но нивга не тича.
А толкоз се сладко Сали целува,
че кара онуй нещо да палува.
Както обикновено са тостовете, и този беше

старомоден и леко нецензурен. На Лари щеше да му
хареса.
— Бог да те благослови — промълви Мики.
Не усети как се унася и заспа както беше сед-
нал. Сумракът премина в нощ. Бутилката с уиски се
мъдреше в скута му. Нямаше дребни буболечета,
които да човъркат в дървенията, пък нямаше и дър-
вения. Във всеки случай управата добре си беше
свършила работата с пръскането срещу паразити.
СЪБУДИ СЕ, МАЛКИЯ!

— Аз съм буден.
Докажи го! Отвори очи!
До този момент Мики не беше осъзнал, че с
със затворени очи. От другата страна на клепачите
му нещо слабо светеше. Когато ги отвори, видя, че
светлината идва от телевизора, който беше подарил
на баща си за Коледа. Кой ли го беше пуснал?
Понечи да стане и бутилката уиски се търколи
на пода. Но Мики не й обърна внимание, защото те-
левизорът се държеше някак странно. На екрана се
виждаше сив сняг, но това само по себе си не беше
странно – предишния ден той беше спрял кабелната
телевизия.
Странното беше, че в този сняг се очертаваха
някакви мъгляви форми. Мики се наведе и се вгледа
по-отблизо. Успя да долови очертанията на глава и
после на две ръце.
Не го изключвай.
Не можеше да каже дали очертанията бяха на
лицето на Лари, но гласът определено беше на ба-
ща му. Би следвало Мики да подскочи от ужас. Но
той почувства облекчение, защото това доказваше,
че сънува.

— Ти си в телевизора — каза Мики на висок
глас. Когато посочи абсурдността в съня, ще разва-
ли магията и той ще се събуди.
Не съм в телевизора. Не говори глупости. Те
временно са ме оставили в преддверието. Позволя-
ват ми да говоря с теб.
— Те?
Хората на Бог.
— Ти можеш да ги видиш ли?
Е, не точно. Сложно е за обяснение. Сега про-
сто слушай.
Мики се поколеба. Погледът му се спусна към
килима, където падналата бутилка се изливаше в
тънка струйка. Разнесе се острата миризма на алко-
хол, а това значеше, че нещо не е наред. Едно нещо
Мики знаеше със сигурност: в сънищата няма ми-
ризми.
— Ще го изключа — промърмори той.
Натисна бутона на дистанционното, но сивата
мъглявина не изчезна, нито пък неясните форми в
нея. Сега ръцете се появиха на фокус, като се под-
пряха на екрана от вътрешната страна.
Искам да ти помогна.
— Нямам нужда от твоята помощ — каза Мики.
Още няколко пъти натисна копчето на дистанцион-
ното.
Остави телевизора. Той е само средство да се
свържа с теб. Ти не вярваш в духове. Затова с теле-
визора е по-удобно.
Мики поклати глава.
— Ти не може да си баща ми. Първо, тази ис-
тория с преддверието е пълна глупост. Второ...
Ръцете се свиха в юмруци и започнаха да ба-
рабанят по екрана.
Я млъкни! Нямам предвид църковното пред-
дверие. Това е по-скоро нещо като между две оби-
талища. Нито съм тук, нито съм там. Схващаш ли?
— Не. Кое да схвана?
На Лари винаги много лесно му се палеше фи-
тилът, а така стана и сега. Започна да крещи по-
силно:
Недей да пропиляваш там възможност, мал-
кия! Престани да се правиш на идиот и ме слушай!
— Добре, добре — Мики седна отново в кре-
слото. — Слушам.
Тук е много различно.
— Сигурен съм.
Ти не разбираш. Не можеш да разбереш. В
един момент си седя в това същото кресло, в което
ти седиш. В следващия момент цялата стая започва
да изчезва. Стените избледняват и започвам да ми-
навам през тавана.
— Получил си инфаркт. Не си ли го почув-
ствал?
Болката се изтрива от спомените ти.
— Освен в случаите, когато не се изтрива —
каза Мики недоверчиво.
Не ме прекъсвай! Издигах се нагоре и нагоре,
и нагоре, докато в един момент поглеждам надолу и
виждам цялата земя и всички на нея. Видях всички
през деня и после през нощта. Видях всички епохи,
всички раси. Почувствах се невероятно, не можеш
да си представиш.
— Не си ли навлязъл в светлината? — попита
Мики.
Не. И аз се зачудих защо. Носех се все по-
дълбоко в пространството и земята ставаше все по-
малка и по-малка. Помислих си, че се приближавам
към Бог.
— Бог в Космоса ли е? — запита Мики.
Гласът не обърна внимание на въпроса. Все
повече се вълнуваше.
Непрекъснато се оглеждах, но нямаше никого.
Нито Бог. Нито ангели. И в един момент го чух. Мо-
жеш ли да си представиш, малкия? Чух гласа на
Бог.
— Какво каза?
Нищо не каза. Той се смееше.
— На кого се смееше? На теб ли?
Не, на никого не се смееше. Смехът беше на-
всякъде. Той изпълваше Вселената. Това беше чис-
та радост.
Гласът вече звучеше възторжено, което въоб-
ще не беше в стила на Лари. Мики се почувства не-
ловко. Както и да е, какво го интересува, че Бог се
смеел? Комиците карат хората да се смеят. Това не
означава, че те са щастливи. Смехът е рефлекс, по-
добен на кихането.

Гласът замълча няколко секунди. И после ка-
за:
Всички трябва да чуят този звук. Малкия, това
обяснява всичко.
Мики дълбоко се съмняваше, но този път не го
прекъсна.
Гласът усети, че Мики размишлява.
Не се майтапя. Докато светът не започне да се
смее заедно с Бог, нищо няма да се промени.
— Нищо няма да се промени така или иначе —
каза Мики. Той се наведе и вдигна бутилката от по-
да. Посегна да отпие глътка, но се отказа.
— Радвам се, че си добре, тате — каза той. —
Но сега трябва да тръгвам. Приятен престой в пред-
дверието!
Ти не ми вярваш.
— Това, в което вярвам, е, че малко съм се от-
клонил, малко съм мръднал. Отивам си вкъщи да
поспя. Тази седмица беше доста тежка.
Не и за мен.
— Поздравления!
Не е хубаво така да се разделяме, синко. До-
стъпът ми е ограничен. Ти трябва да ме изслушаш.
Аз мога да ти покажа какво трябва да правиш. И
също да го чуеш.
Мики вече се беше изправил да си върви.
— Ако Бог обича да се смее, ето ти един виц
за него — каза той.

Един човек умрял и отишъл в ада. Дяволът го
повелна обиколка и по едно време видели някакъв
деветдесетгодишен чешит, който седял на пейка в
парка и се натискал с двадесетгодишна красавица.
Мъжът се обърнал към Дявола и му казал: „Какво
става тука? Това не е адът!”. А Дяволът отвърнал:
„Ама за момичето е.”
Ха, ха!
Гласът звучеше малко сконфузено, но на Мики
не му пукаше. Не можеше да си представи, че Бог
се смее, освен ако не се смее на ужасната бър-
котия, сътворена от човешките същества на земята.
И в този случай това би бил жесток смях. Виж, що
се отнася до Дявола, той би могъл да се подхилва –
и има защо.
Изведнъж Мики усети как в гърдите му се на-
дига тъга.
— Разочароваш ме, Лари. Ти никога не си ми
чел лекции. Много грешки си направил, но ти при-
знавам едно достойнство. Никога не си бил лице-
мер.
Мога да се реванширам за всичко, малкия.
— Май е късно.
Мики вече беше до вратата. Трептящият сив
екран потъмня и стаята потъна в мрак. Ръката му за
секунда се поколеба на дръжката на вратата. Гла-
сът го беше предупредил да не пропилява тази
възможност. А ако току-що го беше направил? >

2.
НА СУТРИНТА ПЕЙБЕК5 скочи в леглото и за-
почна да лиже Мики по лицето. Пейбек беше мини-
атюрен доберман. Долорес, бившата съпруга на Ми-
ки, го беше кръстила Дейзи6, но след като Мики го
спечели при развода, го прекръсти на Пейбек. И ко-
гато хората го питаха дали кучето е момче или мо-
миче, Мики можеше да каже: „Пейбек е кучка”. Въ-
преки че Долорес си беше отишла, доберманчето
все още го обичаше.
Сега кучето започна да вие. Беше впило очи в
лицето на Мики и си искаше сутрешната разходка.
Да не би пък да подушваше нещо по-различно в
него?
— Не се безпокой, бебчо — прошепна Мики в
ухото му. — Всичко е наред. Честна дума.
Пейбек се извърна рязко и го ръфна по ръка-
та. Беше нервно куче.
Малко по-късно Мики стоеше наведен над кух-
ненския плот и говореше по телефона.
— Изхвърли всичко от апартамента на баща
ми. Раздай го. Нищо не искам да запазя.
Алиша, агентката му, беше на другия край на
линията.
— Ами снимките, разни други семейни вещи?
— Прегледай ги. Оставям на твоята преценка
— каза Мики.
5
Пейбек – payback (англ.) – отплата. – Бел. прев.
6
Дейзи – daisy (англ.) – маргаритка. – Бел. прев.)
Той сръбна глътка еспресо.
— Знаеш ли какво. Мисля си, че никога досега
в представленията си не съм разказвал вицове за
Бог.
— И сега искаш да започнеш, така ли? —
Алиша звучеше подозрително. — Какво ти става?
— Нищо.
Мистериозността от предишната вечер беше
избледняла. Каквато и заблуда да беше преживял,
била е временна. И все пак щеше да е хубаво да
може да поговори с Дари – ама наистина, за по-
следен път.
Алиша каза:
— Почини си. Вземи си няколко дни отпуск.
Мога аз да се справя с хищниците.
— Благодаря ти.
Пейбек драскаше нетърпеливо по вратата да
излиза. Едната страна на къщата – тази откъм океа-
на – беше цялата във френски прозорци. Мики сло-
жи каишката на кучето и двамата излязоха на пла-
жа. Пейбек лаеше яростно срещу вълните, все едно,
че бяха крадци, които се промъкват да откраднат
пясъка.
— Ти си луда — каза Мики галено.
Обикновено се развеселяваше, като я гледаше
как напада вълните, но днес беше мрачен и неспо-
коен. Не можеше да забрави какво му беше казал
гласът на Лари. Не че имаше някакъв смисъл в ду-
мите му. Подобно на почти всички хора, които по-
знаваше, Мики беше алергичен към Бога. Че какво

хубаво можеше да има в това да вярваш в някакво
божество, което просто си наблюдава и нищо не
прави нито за геноцида, нито за СПИН-а, нито за
гладуващите деца? Бог или не съществува, или пък
е някой, от който трябва да стоиш настрана.
Това напомни на Мики за стар анекдот.
Един атеист си плувал в океана, когато видял

перката на огромна бяла акула. В отчаянието си той
извикал:
— Боже, спаси ме!
Изведнъж всичко замръзнало, небето се
разтворило и един глас казал:
— Защо да те спасявам? Ти не вярваш в мен.
На атеиста му дошла идея:
— Може би да направиш така, че акулата да
повярва в теб.
— Чудесно.
Небето се затворило и в този момент акулата
се стрелнала право към атеиста. Внезапно обаче
спряла и събрала перки. Започнала да се моли.
Атеистът се изненадал.
— Получи се! Акулата повярва в Бог...
В следващия момент обаче... чул акулата да
мълви:
— О, Господи, благодарим ти за храната,
която ни даваш.

Мики забеляза, че един непознат се прибли-
жава към него.
Той не беше от тичащите по плажа, не беше
плувец, не беше и рибар – а обикновено все такива
хора срещаше по плажа. Непознатият вървеше бав-
но и упорито към Мики. Слънцето светеше откъм
гърба му и се виждаше само силуетът му. Когато се
приближи, Мики успя да го разгледа: висок мургав
мъж, вероятно на около тридесет и пет години, със
заострена брада, облечен в синя риза и жълтеника-
вокафяв панталон.
Мъжът спря точно пред Мики.
— Имаш нещо за мен — каза той.
Изненадан, Мики заекна:
— Не мисля.
— Обикновено съм прав за тези работи — каза
мъжът. — Провери в джобовете си.
Имаше нещо заплашително във физическото
му присъствие – Мики си помисли, че прилича на
испански конквистадор без бронята – но гласът му
беше успокояващ.
— Какво може да има в джобовете ми? — по-
пита Мики. — Ключ.
Конквистадорът зачака. Ясно беше, че лесно
нямаше да може да се отърве от него, затова Мики
бръкна в джобовете на анцунга си. Извади сгънат
лист хартия.
— Искаш ли да ти го прочета? — попита кон-
квистадорът.
— Не, и аз мога да го направя.
Докато разгъваше листа, изписан от едната
страна, Мики погледна към мъжа:
— Кажи ми как се казваш, ако нямаш нищо
против.
— Франциско. Твоето го знам. Какво пише в
бележката?
По принцип фактът, че непознат човек знае
името му, за Мики не беше изненада. Така че взе да
чете написаното на листа.
Много лъжи изричам, но винаги в мене вярват

Ако най-лошото се случи,
аз ще въздъхна с огромно облекчение
В деня, в който се ти роди, аз отрових сърцето ти.
А когато ти си тръгнеш от този свят, аз ще остана.
Зловещата гатанка беше изписана с дребни,

еднакви по размер букви. Франциско кимна, като че
ли точно този ключ е очаквал.
— Сега знаем откъде да започнем — каза той.
— Какво да започнем? — вдигна вежди Мики.
— Процеса — отговори Франциско. В гласа му
личеше задоволство. — Ти си избраният. Не че като
те види човек си личи. Но нищо. Почти никога не
личи по външния вид.
— Не искам аз да съм избраният.
— Защо?

„Защото си харесвам живота такъв, какъвто
е”, искаше му се на Мики да отвърне. Но въобще не
беше сигурен, че е вярно. Вместо това каза:
— Баща ми току-що почина. Не съм в състоя-
ние да се занимавам с други работи сега.
— Искаш да кажеш – Лари? — попита Фран-
циско. — А кой мислиш, че е изпратил бележката?
Устата на Мики пресъхна:
— Откъде познаваш Лари?
— Няма значение. Ти получи ключа. Това е
много, много необичайно. Трябва да си благодарен
— Франциско се вгледа в Мики. — Моля те не при-
падай в ръцете ми — каза той. — Поеми няколко
пъти бавно и дълбоко въздух.
Мики се подчини. Когато се увери, че няма да
загуби съзнание, каза:
— Искаш да ме отведеш някъде ли?
Тревогата му разсмя високия непознат.
— Не, нищо подобно. Първо, ще отговорим на
загадката. После ще видим тя къде ще ни отведе.
— Аз нямам отговор — каза Мики.
— Много си нервен, за да можеш да мислиш
разумно — отбеляза Франциско. — Но и всеки на
твоето място щеше да се чувства така.
Той взе бележката от ръцете на Мики, разгле-
да я и за момент се замисли. След това написа една
дума върху нея с молив, който извади от джоба си.
Когато върна бележката, се оказа, че думата е
„Страх”.

— Това ли е отговорът? — попита Мики. Фран-
циско кимна.
— Пасва на всеки ред.
Той издекламира загадката, този път с отго-
вора на съответното място.
Страхът много лъжи изрича,

но винаги в него вярват.
Ако най-лошото се случи,
страхът ще въздъхне с огромно облекчение.
В деня, в който се ти роди,
страхът отрови сърцето ти.
А когато ти си тръгнеш от този свят,
страхът ще остане.
— Недей да се чувстваш толкова разочарован

— погледна го Франциско. — Ние ще те направим
безстрашен.
— Аз не искам — отвърна Мики и съжали, че
въобще позволи на непознатия да му даде тази
хартийка.
— Трябва да дадеш шанс на процеса.
— Защо? Честно казано, нещото, което най-
много ме изнервя в случая си ти — тръсна Мики. В
този момент той почувства побутване по глезена,
погледна надолу и видя, че Пейбек го гледа втрен-
чено. — Тя иска да се прибираме. Хайде, чао!
Франциско поклати глава.
— Знаеш ли на кого ми напомняш? На някой,
който чака пред кабинета на зъболекаря. Повечето
хора в чакалнята не го показват, но всички се стра-

хуват. На излизане обаче греят в усмивка. Не искаш
ли и ти да грейнеш в усмивка?
— Аз вече съм си господин Усмивка — Мики
почувства известно угризение, че с лека ръка от-
хвърля предложението на непознатия. — Никой не е
напълно лишен от страх — добави той.
— Аз съм.
Това можеше да прозвучи като празна хвалба,
но когато погледна Франциско в очите, Мики почти
му повярва. Погледът му беше твърд като звездите
и съвършено спокоен. Франциско видя в този мо-
мент на колебание някаква пролука.
— Просто опитай — предложи той.
Как можеше да реагира Мики? Не можеше
просто да избяга – така щеше да потвърди идеята
на Франциско за страха. Пък и Алиша му беше под-
хвърлила да си почине няколко дни. Ами тогава –
да вземе да се включи в играта.
— Преди всичко — каза Франциско — страхът
е лъжец. Както се казва и в загадката.
На Мики му беше малко трудно да го чува, за-
щото бяха застанали до банкета на магистралата,
която минаваше покрай плажа. Плътни шест платна
от коли и камиони профучаваха покрай тях.
— Какво правим тук? — запита Мики.
Вместо да отговори, Франциско зададе друг
въпрос:
— Какво би станало, ако сега стъпиш на маги-
стралата?
— Ще ме премажат.
— Видя ли — това е лъжа. — Пробвай!
— Бе ти да не си луд?!
— Слез от бордюра. В безопасност си. Това е
лента за паркиране. — Пред тях бяха спрели две
коли и между тях имаше достатъчно разстояние, за
да се мине.
Мики слезе от бордюра, но се чувстваше не-
ловко.
— Как ще свърши всичко това?
— Не задавай въпроси. Продължавай да вър-
виш!
Мики направи няколко крачки към профу-
чаващия поток. Спря на ръба на паркиралите коли.
— Продължавай! — насърчи го Франциско. —
Мини покрай предната врата, все едно, че ще я
отключваш. — Мики го послуша. — Сега се обърни с
лице към движението и влез в него.
Този тип е напълно луд — помисли си Мики.
— Никога няма да можеш да се освободиш от
страха, ако не опиташ — настоя Франциско.
Мамка му, да става каквото ще! Мики изчака,
докато видя пролука в движението и стъпи на пътя.
Докато събираше смелост за следващата крачка,
прогърмя клаксон. Срещу него летеше камионетка.
Веднага отскочи назад и камионетката профуча
покрай него. Шофьорът му крещеше нещо.
Мики забърза назад към бордюра.
— Е, какво доказва това?
— Доказва, че не се остави да те премажат. Ти
отскочи назад точно навреме. Защо? Защото тялото
ти реагира инстинктивно. Там, където има опасност,
то действа, за да я избегне.
В резултат от експеримента, сърцето на Мики
все още препускаше в гърдите му и на него му беше
трудно да чуе какво казва непознатият.
— И все пак за малко да ме смажат!
— Не, в момента говори страхът ти. Опитай от-
ново! Прекоси движението. Няма да те блъснат.
Тялото ти няма да позволи. То знае как да се грижи
за себе си.
Мики определено нямаше намерение отново
да влезе в движението. Но все пак си представи как
постепенно се промъква сред колите и разбра, че
Франциско е прав. Импулсът да отскача назад наис-
тина беше непреодолим.
— И да си прав, какво от това? — каза той. —
Не виждам какво общо има цялата тази работа с
твърдението, че страхът е лъжец.
— Страхът ти казва, че не си в безопасност. А
ти си в безопасност. Мисълта, че не си в безопас-
ност, е илюзия. Ако повярваш в илюзия, значи се
хващаш на лъжата.
Франциско не му даде възможност да възрази:
— Може би ще започнеш да ми изтъкваш всич-
ките доводи, за да докажеш, че греша — продължи
той. — Опитай се да измислиш нещо, което да
доказва, че съм прав.
Това беше по-трудно, отколкото изглеждаше.
Изведнъж съзнанието на Мики се изпълни с образи
на неща, които най-много го тревожеха. Рак. Пиян
шофьор навлиза в насрещното платно, свива рязко
и го блъска челно. Уличен бандит, излязъл от гуляй,
стреля безразборно по улицата. Насилствена краж-
ба на кола. Нападение у дома. С мъка застави ума
си да престане.
— Виждаш ли какво правиш? — каза Фран-
циско — въобразяваш си разни неща.
— Те не са толкова въображаеми – каза Мики.
— Въображаеми са. Основната тактика на
страха е да прави така, че илюзията да изглежда
реална. Но въображаемата болка не е като истин-
ската. Въображаемата смърт не е истинска смърт.
Когато се отдадеш на страха, ти или правиш проек-
ция в бъдещето, или преживяваш отново миналото.
Тук и сега ти си в безопасност. Докато страхът се
опитва да те убеждава, че опасността е истинска,
това, което всъщност става, е, че губиш връзката си
с настоящето. Светът се превръща в огромна чакал-
ня пред зъболекарския кабинет и всички очакват
нещото, което ще им причини болка.
— Понякога зъболекарят наистина причинява
болка — отбеляза Мики.
— С това искаш да кажеш, че страхът помага и
по-малко те боли? Не мисля. Ако в чакалнята всич-
ки изпитват страх, а само пет процента от тях в
действителност изпитват болка на зъболекарския
стол, в такъв случай страхът е безсмислен за девет-
десет и пет процента от времето. Страхът е ужасен
пророк. Всъщност няма по-ненадеждно нещо от
страха и въпреки всичко хората непрекъснато раз-
читат на него.

Франциско забеляза, че успява да впечатли
Мики.
— Добре. Съзнанието ти започва да се отпуска
— каза той.
— Не знам — Мики бе разколебан. — Все пак
има едни пет процента.
— Ако местният метеоролог познава само пет
процента от прогнозата — каза Франциско, — ще го
уволнят на следващия ден. Време е да уволниш
страха си. Да вървим!
Той започна да се отдалечава от магистра-
лата. Недалеч се очертаваше някакъв строителен
обект – цяла редица жилищни блокове.
— Имаме нужда от нещо от тази строителна
площадка — погледна натам Франциско.
След малко посочи джоба на Мики.
— Прочети втория ред на загадката.
Мики извади хартийката:
— „Ако най-лошото се случи, аз ще въздъхна с
огромно облекчение.”
— Ето така действа страхът — каза Францис-
ко. — Всеки път, когато някой от страховете ти се
сбъдне, ти му се доверяваш, че те е защитавал до
този момент. Което само те насърчава да прекараш
целия си живот в очакване на всякакви беди.
Мики започна да се чувства по-спокоен в при-
съствието на високия непознат, докато вървяха ра-
мо до рамо, а Пейбек припкаше пред тях. Все още
обаче имаше чувството, че участва в някаква игра,
въпреки че Франциско можеше да се окаже прав.
Част от съзнанието му – малка част – сякаш започ-
ваше да се отпуска.
— Искаш да ми кажеш, че никога не трябва да
се страхувам, така ли? — поде той. — Не е много
реалистично.
— Така ли мислиш? Ще ти разкажа една исто-
рия. Млада жена отишла при лекаря на преглед.
„Ужасно ме е страх да не се разболея от рак —
казала тя. — Сигурен ли сте, че ми няма нищо?”
Докторът отговорил: „Абсолютно. Пробите ви са чи-
сти. Нямате рак.” Но тя все още била убедена, че е
болна от рак, и след няколко седмици отива отново
при лекаря. Той я преглежда отново и отново й каз-
ва, че няма от какво да се притеснява. Не е болна
от рак.
Това продължило години наред. На всеки ня-
колко месеца жената ходела при лекаря, убедена,
че е болна от рак, и всеки път се оказвало, че не е.
Най-накрая станала на осемдесет години и
когато отишла за поредния преглед, лекарят й ка-
зал: „Ужасно съжалявам. Имам лоши новини. Имате
рак.”
Жената вдигнала ръце: „Нали ви казах!”
Историята въобще не беше за смях, но Мики
разтегли устни в кисела усмивка.
— Разбра ли смисъла? — попита Франциско. —
Това, че нещо лошо се е случило, само по себе си
не доказва, че страхът ти е бил прав. Страхът ни-
кога няма да спре да те убеждава. Но когато избе-
реш да спреш да бъдеш убеждаван, ти ще се отър-
веш от страха.

В този момент стигнаха до строителната пло-
щадка. Тъй като беше почивен ден, наоколо не се
виждаше никой, Франциско се доближи до пълен
контейнер с отпадъци и взе да роби из него. След
малко извади една дълга дъска.
— Ето — каза той и я постави на земята. —
Колко мислиш, че е широка тази дъска? Шест инча?
— Там някъде — отговори Мики.
— А колко е дълга? Шест фута?
— Ами да.
— Хайде да видим как ще минеш по нея, без
да паднеш.
Мики стъпи на единия край на тясната дъска и
премина до другия.
— Лесно ли е? — попита Франциско.
Мики кимна.
— Сигурен ли си? Я опитай отново.
Мики се върна обратно по дъската.
Франциско вдигна дъската и се отправи към
най-близката строяща се сграда, намери стълбище-
то и започна да се изкачва.
— Последвай ме.
Сградата беше почти завършена и когато стиг-
наха до покрива, Франциско се огледа. Бяха на пе-
тия етаж. Погледът към океана стигаше на юг до
Санта Моника, а на север до Малибу. Но Франциско
не взе да се любува на гледката, а се отправи към
далечния ръб на покрива; от този ръб до следваща-

та сграда зееше процеп. Той постави дъската на-
пряко – тя едва прекосяваше процепа.
— Добре, хайде сега премини отново по нея —
каза той.
Мики погледна нервно надолу в зейналата
дълбочина от петдесет фута.
— Не мога — каза той.
— Но ти току-що го направи. Два пъти. Когато
бяхме на земята, нямаше проблем.
— Това е различно.
— Защо?
Франциско се вгледа в него за момент.
— Това, което те спира, е страхът. От логиче-
ска гледна точка ти не би трябвало да имаш про-
блем да минеш по същата дъска, по която вече си
минал. Но страхът ти казва, че не можеш. Защо му
вярваш?
— Защото ако падна, ще си счупя врата — от-
говори Мики.
— Страхът те принуждава да объркваш онова,
което си въобразяваш, с това, което е реално — ка-
за Франциско. Той стъпи на дъската и направи ня-
колко крачки. Когато стигна до средата, се извърна.
— Чувството ми за равновесие не е по-добро
от твоето. Гледай сега.
Той се извъртя бързо и след това подскочи ле-
ко върху дъската, която се изви и изпука под те-
жестта му. Само като го гледаше, на Мики му при-
зляваше.

— Стига вече! Върни се! — извика той.
Франциско се подчини. Когато се доближи до
Мики, той се вгледа в очите му.
— Страх те беше да ме гледаш. Не е ли стран-
но? Ти не беше в опасност. Дори не беше във въо-
бражаема опасност.
— Страх ме беше за теб — отвърна Мики. Зву-
чеше съвсем разумно, но Франциско поклати глава.
— Виждаш ли как страхът се разпростира на-
всякъде? Той дори стига до ситуации, които изобщо
не те засягат. И във всяко пространство, в което се
промъква, става пълно с опасности.
Те прекосиха покрива и тръгнаха обратно по
стълбите надолу. И двамата мълчаха, докато стъпи-
ха на земята.
— Това е достатъчно за един ден — рече Фра-
нциско. — Да те потърся ли отново? Ти избираш.
Мики реагира предпазливо:
— Какво ще има следващия път?
— Днес само флиртувахме със страха. Утре се
залавяме сериозно с него. Може би ще добавим и
нотка на ужас. Как ти звучи?
— Ужасно.
— Аз ще ти кажа кое е ужасно. Прочети по-
следните два реда на загадката — каза Франциско.
Мики извади бележката и прочете на глас:
В деня, в който се ти роди, аз отрових сърцето ти.

А когато ти си тръгнеш от този свят, аз ще остана.

Като свърши, високият непознат каза:
— Мога да ти обещая едно нещо. Ако не пре-
минеш през този процес, ще изпитваш страх до
края на дните си.
— Наистина ли?
— Наистина.
И Франциско се обърна и си тръгна. Малко
след това Мики се сети, че беше забравил да го по-
пита какво общо има цялата тази работа с репли-
ката на баща му, че Бог се смее. Беше сигурен, че
има някаква връзка. Лари не би го подвел. Ами ако
го е подвел? Смъртта означава никога да не ти се
налага да казваш, че съжаляваш.
Можеше да си представи как Алиша му се ка-
ра: „Недей да крадеш материал, Мики. Ти не си
такъв човек.” >
3.
МИКИ ТРЯБВАШЕ да признае, че Франциско
беше доста забележителен човек. Какво притежава-
ше? Магнетизъм, харизма? Но когато той си тръгна,
споменът за срещата им бързо избледня. На след-
ващия ден цялата тази история му се струваше като
пропиляване на време. Целта в живота му не беше
да стане безстрашен. За какво му е?
Когато Пейбек скочи в леглото му, за да го съ-
буди, Мики не я изведе на разходка. Беше решил да
избягва плажа, да не би Франциско да го причаква
там.

Цяла сутрин се чувстваше неспокоен. Прегле-
да няколко списания, но това му отне малко време.
А беше твърде нервен, за да седи пред телевизора.
Към обяд телефонът звънна. Той подскочи, въпреки
че нямаше никаква причина да се плаши.
Беше сестра му Джанет от Атланта.
— Обаждам се само да те питам дали имаш
нужда от нещо — каза тя.
— От какво мога да имам нужда?
— Не знам.
Двамата с Мики не разговаряха много често.
Когато родителите им се разведоха, братът и се-
страта бяха разделени. Едната половина от семейст-
вото остана в Чикаго, а другата се премести в Ат-
ланта. Мики, който остана с баща си, не се виждаше
с Джанет, освен ако не отидеше при майка си, а
това се случваше само за една седмица през лятото.
Той не се изненада от решението й да не идва на
погребението. Джанет каза:
— Все си мисля, че той е страдал. Хората каз-
ват, че нищо не боли повече от инфаркт. Все едно
камион минава през гърдите ти.
— Сис, недей.
— Сигурен ли си, че нищо не е почувствал?
— Не, станало е ей така — и Мики щракна
звучно с пръсти.
— Но не можем да сме сигурни, нали? — гла-
сът й потрепери. — Може би тате е лежал така из-
вестно време – съвсем сам и в ужасна болка. Може
и да е минал през страхотен ад.

— Няма никаква полза от това да си предста-
вяш разни неща.
— Сигурно си прав — Джанет замълча и се
опита да се стегне. — Ще ми се да имах твоята уве-
реност — каза тя.
Какво означаваше това? То напомни на Мики,
че двамата не се познаваха много добре. Когато ка-
риерата му потръгна, сестра му никога не се обади
да го поздрави. Никога не използваше безплатните
билети, които Мики й пращаше, когато беше на тур-
не или за премиерата на някой филм.
— Мислиш ли, че съм забавен? — попита я
той.
— Какво?
Въпросът беше като гръм от ясно небе. Мики
не знаеше защо го зададе. Но на Джанет й отне ня-
колко секунди да му отговори.
— Аз съм израснала с теб — каза тя. — Ти ни-
кога не разказваше вицове. Не си бил нито клоунът,
нито откачалката в класа. Разводът на мама и татко
те промени.
— С което искаш да кажеш, че изведнъж съм
превъртял?
— Недей да заемаш отбранителна позиция,
Мики. Не това имах предвид. Просто ти се промени.
Искаше непрекъснато да си забавен. Беше странно.
Това е.
— Наистина ли? Значи за теб аз не съм заба-
вен? Аз съм... какво съм? По-малкият брат, който се
превърнал в някакво лапацало?

— Е, сега вече откачаш!
Мики замълча.
— Зададе ми въпрос, Мики. Просто си мисля,
че не е редно да сме си толкова чужди — поде Джа-
нет.
— Извинявай. Последните няколко дни тук бе-
ше ужасно напрегнато.
Сестра му изглежда прие мирното предло-
жение. Измърмори, че и тя се извинява и затвори
телефона.
Изведнъж в голямата просторна къща Мики се
почувства като в кутия за обувки. Той излезе на те-
расата откъм плажа. В другия й край един мъж се
беше излегнал в ниския бял шезлонг, на който Мики
обикновено се печеше на слънце. Беше Франциско.
— Такива подобни неща ще започнат да се
случват сега по-често — каза той, като се изпра-
вяше.
— За какво говориш? — сопна се Мики. Про-
пусна дружеския поздрав.
— Веднъж като започне процеса, отваряш вра-
та. След това оттам започват да надничат най-нео-
чаквани неща.
— Заеби процеса! — резна го Мики кисело.
Франциско не се засегна.
— Горкият Мики — промърмори той. После
хвърли още един поглед към океана, да се наслади
на прекрасната гледка, ширнала пред тях, и се из-
прави.

— Трябва да използваме колата ти. Вземи със
себе си и един анекдот. Няма да е проблем, нали?
Все още възбуден от разговора със сестра си,
Мики реши, че няма нищо против малко компания.
— Добре — отговори той.
Минута по-късно те летяха по крайбрежната
магистрала. Франциско посочи булевард „Сънсет”,
когато стигнаха до отклонението.
— Не възразявам да ме водиш където и да е —
обади се Мики. — Но само да знаеш, че не съм та-
къв, за какъвто ме мислиш.
— За какъв те мисля? — попита Франциско.
— Изплашен от живота. Притеснен. Тревожен.
— Добре.
— Не ми вярваш.
Франциско вдигна рамене.
— Няма никакво значение в какво вярвам.
Приемаш много лично това, което казах. Всеки е
роден в страх. И почти всички остават там до края
на живота си.
— Ти по-различен ли си?
— Когато не живееш в страх, виждаш истина-
та. Тя става очевидна.
— Щом казваш — измърмори Мики. Не отделя-
ше очи от пътя, докато „Сънсет” криволичеше през
лъскавите квартали. Франциско не му даваше на-
пътствия накъде да кара.
— Взе ли и един анекдот, както те помолих? —
попита Франциско.
— От какъв вид искаш?
— За кучета.
Мики сви рамене:
Един мъж влязъл в бара с кучето си. Казал на

бармана: „Моето куче Фидо може да говори. Ако ми
дадеш пиене без пари, ще ти покажа.”
Барманът бил любопитен и налял на мъжа на-
питка. „Наистина ли можеш да говориш?”, попитал
той кучето.
„Безспорно мога”, отговорило то.
Барманът бил толкова впечатлен, че извадил
пари. „Ето ти пет долара – казал на кучето. – Пре-
коси улицата и поговори малко на приятеля ми Па-
ди.” Кучето грабнало парите и тръгнало.
След няколко минути собственикът му излязъл
от бара и какво да види: кучето му чука друго куче
в канавката. Той бил шокиран.
„Фидо – възкликнал той, – никога преди не си
правил това!”
Кучето отвърнало: „Никога преди не съм имал
пет долара.”
Не беше от най-смешните анекдоти, но когато

Франциско не се засмя, Мики се подразни.
— Дават ми много пари да разказвам вицове
— отбеляза той.
Франциско го прекъсна.

— Свий тук — нареди той и посочи една къща
вляво.
— Познаваш ли хората? — попита Мики.
— Не — погледна го Франциско спокойно.
Мики се чувстваше неловко, че застава пред
гаража на непознати хора. Паркира колата и по-
следва Франциско, който вместо да се насочи към
предната врата, мина отзад. След няколко крачки
Мики чу яростен лай. Когато сви зад ъгъла видя две
немски овчарки, които започнаха да лаят още по-
свирепо. Хвърляха се към двамата непознати и на-
пъваха синджирите около вратовете си.
— Не трябва да правим това. Трябва да си
вървим — каза Мики обезпокоен. Очакваше собст-
вениците на къщата да изхвърчат навън всеки мо-
мент.
— Приближи се — каза Франциско.
— Дума да не става.
Обикновено не се плашеше от кучета, но тези
бяха големи и опасни. Сега бяха оголили зъби и
ръмжаха страховито. Мики усещаше ускорения пулс
на сърцето си.
Франциско го дръпна за ръкава.
— Те искат да чуят кучешкия ти анекдот — из-
дума той. Придърпа Мики на педя от кучетата, кои-
то направо побесняха. – Давай!
— Е-един мъж влязъл в бар... — заекна Мики.
Думите едва излизаха от устата му. Едното куче ве-
че се давеше в пяна.

— Това е откачена работа — изкрещя Мики.
Дръпна се и побягна. Заобиколи къщата и се запъти
към колата.
За негова изненада Франциско не се възпро-
тиви. Той го последва, докато кучетата продължиха
бясно да лаят.
— След няколко минути щеше да се успокоиш
— каза Франциско.
— Съмнявам се.
Влязоха в колата и се измъкнаха по алеята на
заден ход. Мики не беше в състояние да слуша, до-
като не се озоваха обратно на пътя и къщата се из-
губи от погледа им.
Франциско го погледна:
— Направих това, за да ти покажа, че се за-
блуждаваш като мислиш, че не живееш в страх.
Страхът е твоят мълчалив партньор и изскача, кога-
то най-малко го очакваш.
— Нямам нужда от глупави сценки като тази —
изръмжа Мики. — Тези кучета са истински убийци.
Всеки би се уплашил.
— А техните стопани? Те плашат ли се?
— Те не са в сметката.
— Май не схващаш. Хората свикват със страха
и го бъркат с преодоляването му. Стопаните са
свикнали с кучетата си, но ако един ден излязат и
вместо тях заварят два алигатора, ситуацията свет-
кавично ще се промени – каза Франциско.
Мики все още беше объркан.

— Прав си, не схващам, защото по някаква
странна причина не отглеждам алигатори, които да
ми се мотаят насам-натам из двора и да ме изне-
надват.
— Престани да се съпротивляваш. Опитвам се
да те накарам да се вгледаш навътре в себе си —
каза Франциско. — Даже и да не го забелязваш,
страхът те е сграбчил в лапите си. По всяко време,
когато му скимне, той може да ти скочи и ти ще си
безсилен да му се противопоставиш.
Мики мълчеше мрачно, но на някакво ниво все
пак приемаше тази логика. Високият непознат опре-
делено вярваше в това, което говореше. И когато го
обясняваше, то придобиваше смисъл. Може би беше
време малко да се поотпусне.
— Просто ми кажи накъде води всичко това –
помоли Мики.
Франциско каза:
— Представи си, че най-страшният ти враг
влиза в къщата ти. Сяда във всекидневната и неза-
висимо какво предприемаш, той няма намерение да
си тръгне. Ден след ден отказва да помръдне. И
какво правиш тогава? Започваш да не му обръщаш
внимание. Преструваш се, че го няма.
— Ще се обадя на полицията — прекъсна го
Мики.
— Престани да ми се противопоставяш — каза
Франциско.
— Добре, добре.
— Домът вече не е твой, ако врагът ти живее
там. Няма значение дали ще го покриеш с някакво
покривало или ще преобзаведеш целия апартамент.
Докато не измислиш начин да накараш врага да си
тръгне, никога няма да се чувстваш в безопасност.
Франциско изтъкваше доводите си с делови
тон. Сега продължи особено натъртено:
— Светът е твоят дом и той е безопасен. Бог го
е създал по този начин. Но страхът се е промъкнал
в него. Огромен проблем. Никой вече не се чувства
в безопасност.
— Амин по този повод — измърмори Мики.
— Докато живееш в страх, светът ще предста-
влява заплаха. Ако това за теб няма значение – до-
бре. Но като живееш по този начин, ти никога няма
да познаеш радостта на собствената си душа – каза
Франциско.
Мики направи гримаса:
— Винаги ли си толкова... оптимистично на-
строен? Да не взема да се захаросам.
Франциско се засмя:
— Мислиш, че трябва да съм по-ведър ли?
— Ами, няма да е лошо.
Франциско погледна през прозореца към иде-
ално синьото небе. Когато замълча, Мики почувства
известно облекчение. Имаше много за смилане и ве-
че леко му призляваше в стомаха.
В деня, в който се роди ти, аз отрових сърцето ти.
Колко потискащо. Струваше му се, че беше

минал цял месец откакто видя призрака на Лари –
или каквото там беше – в телевизора. А Бог все още
не се смееше или поне Мики не го чуваше.
Джанет обаче беше права. След като се разве-
доха родителите им, той се превърна в шегаджия.
Но тя не разбираше защо. Мики не се е чувствал
тъжен или самотен. Той просто искаше да е щастлив
и едва петнадесетгодишен беше разбрал, че никой
друг, освен самият той, не може да го направи
щастлив. Беше истинско удоволствие да чува как
другите хора се смеят; това беше и единствената
утеха, която можеше да си осигури.
— Искаш ли да чуеш един виц за края на све-
та? — попита Мики.
Франциско го погледна.
— Да, разбира се.
— Значи:
Дребна възрастна дама отива на ресторант.

Изяжда една салата и после се обръща към келне-
ра: „За десерт ще си поръчам мелба.”
„Съжалявам, че ви го казвам, госпожо – от-
връща келнерът, – но след пет минути настъпва
краят на света.”
Възрастната дама се замисля за секунда и каз-
ва: „В такъв случай добавете повечко бита сме-
тана”.
— Какво ще кажеш сега за една доза пълен

ужас? — обърна се Франциско към Мики. — Ще бъ-
де много натоварващо. Недей да припадаш.

Предупреждението му щеше да бъде по-прав-
доподобно, ако се намираха на някое друго място.
— Тук ли? — зачуди се Мики. — Ама това е
магазин за детски играчки.
— О, само почакай.
Франциско се оглеждаше, сякаш очакваше да
намери нещо точно определено. След минута откри
това, което търсеше: майка с малко момиченце на
около три години. Майката се беше навела и показ-
ваше на дъщеря си една кукла-бебе в розова кар-
тонена кутия. По-невинно от това не можеше да се
измисли.
В този момент звънна мобилният телефон на
майката. Тя го извади от чантата си и го включи:
— Ало? Какво? Скъсваме?! — жената изглеж-
даше объркана и започна да се отдалечава.
— Ето в този момент се случва — прошепна
Франциско.
Малкото момиченце, заплеснато по куклата,
не забеляза, че майка му я няма – тя беше свърнала
някъде сред щандовете и не се виждаше, а детето и
още не беше усетило. Тридесет секунди минаха
преди то да вдигне поглед. Брадичката на момичен-
цето започна да трепери.
Мики знаеше какво ще последва. Като не видя
майка си, малкото момиченце се огледа за момент и
започна да плаче. Куклата беше забравена. Детето
се затича – за съжаление в погрешната посока.
Мики потръпна. Отчаянието на детето беше
така жестоко, но той не можеше да предприеме ни-
що. Ако се затича към него, само щеше да го упла-
ши още повече. В този момент майката се появи из-
зад ъгъла.
— Всичко е наред, мама е тук. — Тя вдигна
малкото си момиченце и го залюля в прегръдките
си. — Не съм си тръгнала, глупаче. Няма защо да се
плашиш.
Но всеки можеше да види, че малкото моми-
ченце все още беше сковано от страх. Тя продължи
да пищи и да хлипа. Майката се почувства неудобно
и бързо излезе.
— Пълен ужас — каза Франциско. — Никога не
мога да свикна с това.
— Не искам да ти прозвуча като безчувствен
кретен — каза Мики — но...
— Но случки като тази има всеки ден. Знам. За
теб това е нещо съвсем дребно. Но детето никога
няма да го забрави. — Франциско се обърна към
Мики. — И ти имаш спомени като този.
— Предполагам, че да.
— Значи виждаш колко е важно събитието?
Преди Мики да успее да отговори, тонът на
Франциско омекна. Той постави ръка на рамото му:
— Не става въпрос за това кой се плаши и кой
не. Страхът е един от най-здравите пластове на
илюзията. Той е като натрупана мъгла вътре във
всеки човек. Но ако успееш да пробиеш мъглата,
ще видиш, че нещо невероятно седи от другата
страна. Нещо, което дори не можеш да си пред-
ставиш.
Изведнъж идея озари Мики:

— Да не е същото, което баща ми е видял?
Това, за което се опитваше да ми разкаже ли?
— Баща ти обичаше ли те? — попита вместо
отговор Франциско.
Мики се стресна.
— Предполагам. Не съм сигурен.
— Сега той страхотно те обича.
Франциско изглеждаше абсолютно уверен. От-
къде знаеше?
Мики се взря в него:
— Сега баща ми разговаря ли с теб? – Той
знаеше, че съществуват медиуми, които разговарят
с мъртвите. Попадал е на подобни предавания, до-
като прещракваше с дистанционното по каналите на
кабелната телевизия късно през нощта.
Франциско се поколеба:
— Неправилно ми задаваш въпроса — отго-
вори той. — Да се говори с мъртвите предполага, че
те са мъртви. А те не са. Смъртта е живот на друга
честота. Музиката не изчезва само поради това, че
някой не я чува.
Видя, че Мики не беше доволен от отговора.
— Всичко, което искаш да знаеш, ще ти се
изясни — каза той. — Остави процесът да се раз-
гърне. Ако ти кажа предварително, може да узнаеш
истината, но няма да я притежаваш. А аз искам ти
да я притежаваш.
Без да дочака отговора на Мики, Франциско се
отправи към вратата. После поспря за момент.

— Почувства ли ужаса на това малко моми-
ченце? — попита той.
— Мисля, че да.
— Изглежда всеки би го почувствал. Ти видя
един момент, който това момиченце никога няма да
забрави. Просто ще порасне и ще го скрие от по-
гледа си.
Мики потръпна.
— Какво говорехме за разведряване на атмо-
сферата?
Прекосиха паркинга и стигнаха до колата.
Франциско се облегна на предната врата, вгледан в
земята. Тихо каза:
— Зная, че ти беше трудно. Ужасът на малкото
момиченце те накара да почувстваш своя собствен
ужас.
— Господи, спри се малко! — Мики впи свиреп
поглед в бездънните очи на Франциско. — Както и
да е — измърмори той и седна зад волана.
Когато стигнаха отново до крайбрежната маги-
страла, Мики започна да се успокоява. Мислеше си
за Лари и за вероятността баща му да го е обичал
повече, отколкото е показвал. В съзнанието му
изплува един спомен.
Когато беше на дванадесет години, го изпра-
тиха на летен лагер. И преди беше ходил на лагери
и очакваше с нетърпение това, което страшно му
беше харесало предишното лято: лагерни огньове,
разкази за духове, нападения с канута в лагера на
момичетата от другата страна на езерото. Но авто-

бусът не потегли на север, където бяха езерата, а
на юг.
Когато Мики слезе от автобуса, първото нещо,
което видя, беше един огромен мъж във военна
униформа, който крещеше на децата да се строят на
секундата. Вените по бичия врат на мъжа се изду-
ваха; лицето му беше мораво. Коленете на Мики за-
трепериха от ужас. Никой не му беше казал, че това
лято го пращат на друг лагер. Бащата на Мики даже
не беше и намекнал за някаква причина, поради
която синът му е трябвало да бъде изпратен там.
Както става с децата, Мики се адаптира.
Обръсна си главата и се сприятели с други деца в
лагера. Научи се как да си оправя леглото по вой-
нишки и не се оплакваше от лицевите опори рано
сутринта. За негова изненада, докато автобусът го
връщаше обратно вкъщи, вече не се чувстваше
ядосан. Беше горд, че е заякнал; радваше се, че
баща му е пожелал да го направи мъжко момче.
Но никога не успя да си отговори на един въ-
прос: защо баща му бе пожелал да го изплаши тол-
кова много?
Дали Лари не се опитваше да поправи греш-
ките си сега?
— Не остават неплатени сметки във Вселената
— каза Франциско. За него изглежда беше лесно да
се настрои към мислите на Мики. — Това се отнася
и за добрите сметки — добави той с усмивка.
Мики се отърси от спомена за детския военен
лагер. Погледна Франциско.
— Ще ти разкажа последния виц, на който ба-
ща ми се разсмя.
„Адвокат от „Уолстрийт” много искал да го по-
вишат. Скъсвал си задника от работа, но никой във
фирмата не го забелязвал. Една вечер не издържал
и повикал Дявола.
Добре, мога да направя така, че да станеш съ-
дружник във фирмата – рекъл Дяволът. – Но в замя-
на искам душите на съпругата ти, на децата, на
внуците и на всичките ти приятели.”
Адвокатът се замислил за секунда и попитал:
„Какъв ти е келепирът?”
Весела искра проблесна в погледа на Фран-
циско. После се умисли.
— Много от анекдотите ти са за неща, от които
би се страхувал, ако не им се смееш – отбеляза той.
Мики би предпочел мъжът просто да се по-
смее, а не да търси смисъл във всичко. Франциско
долови това.
— Мислиш, че съм мрачен. Не, не съм — каза
той. — Просто те извеждам навън от мрака, където
те намерих
Мики беше очаквал някаква стъпка за поми-
рение. А тази не беше точно такава.
— Какво имаш предвид под мрак? — попита
той.
— Мястото, където се чувстваш изгубен и сам.
Лицето на Мики се сгърчи раздразнено.
— Все още ли съм на това място? — попита.
Франциско кимна с глава. >

4.
КАКЪВТО И ДА БЕШЕ този процес – никак не
беше успокояващ. Вече два часа откакто Мики се
прибра в къщи, а все още подскачаше от нерви.
Крачеше напред назад като лъв в клетка. Накрая
грабна телефона и набра номер.
Едно позвъняване. Две. Три.
Звънеше на бившата си съпруга, Долорес. Ис-
каше да й каже: „Мисля, че Лари ме наблюдава. Не
съм пиян, не съм мръднал или нещо такова. Просто
имам това чувство и исках някой да знае.”
На петото позвъняване се включи гласовата
поща. Мики остави съобщението си. Не че Долорес
щеше да направи нещо; просто тя беше единстве-
ният човек, който нямаше да разправя наляво и на-
дясно, че Мики е откачил. С Долорес си имаха про-
блеми, но предателството не беше сред тях.
А сега какво?
Всичките тези приказки за страха го бяха раз-
строили и не можеше да се отърси от тях. Усещаше
неприятно чувство в стомаха. Кожата му беше сту-
дена. А и обстоятелството, че е сам, не му помагаше
особено.
Мики грабна ключовете на колата. Минута по-
късно беше в гаража и избираше между кадилака и
старото си порше – кремаво, двуместно, тапицирано
в червена кожа. Това беше първата луксозна покуп-
ка, след като се беше убедил, че успехът му не е
мираж. Избра поршето, качи се и го подкара на за-
ден ход навън.

Имаше едно-единствено място на този свят,
където можеше да отиде. Единственото място, къде-
то се чувстваше цар, а страхът изобщо не играеше.
Няколко глави се извърнаха да го погледнат,
когато Мики влезе в един занемарен бар в Северен
Холивуд. Рекламата на бира „Милър лайт” над вит-
рината беше поне на тридесет години и си личеше.
Огледална диско-топка тъжно и неподвижно висеше
над празния дансинг.
Мики не беше направил и две крачки от вра-
тата, когато към него се спусна собственикът.
— Мики, това ти ли си? Не мога да повярвам.
— Хей, Сол! Още ли имате вечер за аматьор-
ски изпълнения?
— Да, разбира се. Всеки петък. И го помниш?
Сигурно са минали вече петнадесет години.
Сол беше пенсиониран статист от Холивуд,
който едно време се скъсвал от работа – когато
филмите бяха филми. „Вижте това лице – казваше
той. – Мога да играя италианец, евреин, индианец,
каквото кажете. Веднъж ме поканиха да играя Дже-
ронимо. Заради носа. Камерата обожава носа ми.”
— Помниш ли първия ми виц? — попита Мики.
Посочи бирената реклама и изрецитира: — Знаете
ли защо вампирите обичат да висят в този бар?
Защото могат да влязат по всяко време и да си
поръчат „Кръв лайт”.
Сол тръсна глава и се разсмя.
— Да. Ти хвърли голяма бомба оная вечер.

Но не за дълго. По това време Мики беше на
деветнадесет години, изхвърлен от колежа, в скъ-
сани дънки и тениска на „Грейтфул дед”7. Нямаше
кой знае какви познания, но в душата си знаеше, че
може да разсмива хората. Прочете реклама в един
изхвърлен вестник, че всеки петък вечер организи-
рат „Микрофонът е ваш” в някаква кръчма в Севе-
рен Холивуд. Оказа се, че кръчмата беше привляк-
ла много комици, включително и Мики.
Сега се огледа. Бяха заети около една трета
от масите.
— Какво ще кажеш да изнеса половин пред-
ставление? — попита Мики.
Усмивката на Сол се стопи.
— Днес не е петък, Мики. Виж, няма хора в
кръчмата. Трябваше по-рано да ми кажеш.
Секунда по-късно Сол се усети, че един от
най-големите комици на деня му е дошъл на крака в
заведението. Той извика на бармана да налее на
Мики каквото пожелае и изчезна. След минута се
върна с микрофон и стойка. Мики пое микрофона и
отиде в далечния край на заведението. Почука по
микрофона. Клиентите вдигнаха поглед. И ахнаха
от изненада.
— Приятели, това е за Сол, който ми даде
началния тласък в кариерата.
Докато Мики си изнасяше представлението,
хората наизвадиха мобилните си телефони да го
снимат и да избикат приятелите си. Мики беше раз-
7
„Грейтфул дед” – Grateful Dead (англ.) – американска рок
група (1965-1995) – Бел. прев.
казал шест анекдота, когато публиката започна да
набъбва. Половин час по-късно заведението беше
претъпкано. Всички се заливаха от смях. Обожаваха
го.
Мики знаеше, че е тук само за да се разсее, но
поне пък имаше ефект. Чувстваше се развеселен.
Вицовете от по едно изречение капеха от устата му
като мед. Почти вкара в представлението си двете
големи кучета-пазачи. Подхвана темата за рели-
гията.
— Тъкмо се връщам от турне из Средния
Запад. Тази вечер тук има ли лутерани?
В дъното се вдигна една ръка.
— Добре, тогава ще говоря по-бавно.
Така беше загрял публиката, че и на урду8 да
беше направил скечовете си, на никой нямаше да
му пука.
— Дядо ми е най-религиозният човек, когото
познавам. Той казва, че ако Бог е имал намерение
да накара човека да лети, е щял да ни раздаде би-
лети. – Този анекдот беше от гимназиалните му го-
дини. Мики можеше да ги изкопае и от най-далечно
минало. Умът му вадеше кратки вицове с такава
скорост, че устата му не успяваше да го догони.
Хората казват, че Бог не слуша, но отговаря

на колянна поща9.
8
Урду – индоарийски език, един от 23-те официални езика в
Индия. – Бел ред.
9
Игра на думи: knee (англ.) – коляно: knee-mail и e-mail са
много близки по звучене. – Бел. прев
Всички знаете за Златното правило: тези,
които имат злато, управляват.
Проблемът с фундаменталистите е, че де-
ветдесет и девет процента от тях носят лоша слава
на останалите.
В един момент все пак трябваше да свърши.

Искаше да завърши с анекдот, който да накара
цялото заведение да избухне в „Ооооо!”. Сладък и
безобиден.
Като дете ходех в католическо училище. Един

ден се бях наредил на опашката в стола. Имаше ей
такава камара с ябълки. Дежурната монахиня раз-
маха пръст и каза: „Вземайте само по една. Бог ви
гледа.” Взех си една ябълка и минах по-нататък. На
следващата маса имаше цяла купчина с шоколадови
курабийки. Страхотно изкушение. „Ей – прошепна
хлапето зад мен. – Вземай колкото си искаш. Бог
гледа ябълките.”
Мики получи своето „Оооооо!”. И гръмки ап-

лодисменти.
Когато остави микрофона, Сол изтича към
него и го прегърна. В очите на стария мъж имаше
сълзи. Седнаха на бара, а тълпата нападна Мики за
автографи. Никой не искаше да си тръгне преди да
го почерпи.
Франциско беше последният човек, за който
можеше да се сети.
Щеше да бъде прекрасна вечер, ако когато се
върна при колата си не беше намерил фиш за не-
правилно паркиране, защипан под чистачките. Не
можеше да повярва; ядът му се надигна. Що за
идиот – ченге раздава фишове за неправилно пар-
киране след полунощ?
Но когато дръпна хартията, видя, че не е фиш.
Беше сгънат лист бяла хартия. Мики потрепери, ко-
гато го разтвори.
Аз тайната твоя пазя, а ти си плащаш за това.

Знаеш, че ако не плащаш,
няма да съм толкоз благ.
Защитата си заслужава, така си е, нали?
Толкова пуст е животът,
когато не правиш каквото си искаш.
Кой съм аз?
Мики смачка листа и го прати в нощта. Чувст-

ваше се зле. Франциско го следеше. А втората за-
гадка явно беше с цел да го разстрои. Защо иначе
ще го изнудва?
МИКИ НЕ МОЖА да заспи дълго време. Мисле-

ше за загадката. В десет часа на следващата сутрин
още беше в леглото, когато Долорес се обади.
— Сигурен ли си, че си добре? Много странно
съобщение си оставил – каза тя.
— Познаваш ме, винаги съм бил хладнокръвен
— каза Мики.
Долорес се засмя.
— Да, познавам те. Точно затова ти се обаж-
дам.

Това не беше иронична забележка. Долорес се
беше влюбила в Мики още при първата им среща.
По това време той вече беше доста известен и това
определено имаше значение, когато се намираше
сред красиви жени. Преди срещата им висока и сла-
ба брюнетка като нея не би имала никакви шансове
пред него. Долорес харесваше неговата самоувере-
ност в периода на ухажването им, а и дълго време
след това.
— Какво те кара да мислиш, че Лари те гледа
от небето? — попита тя.
— Не знам — измънка Мики уклончиво. — Бях
в някакво странно настроение. Може би е заради
начина, по който е умрял – сам-самичък; нямало е
никого до него.
Долорес беше разбрала за смъртта на баща
му, но живееше в Кънектикът. Нямаше възможност
да дойде за погребението при такова кратко пред-
известие.
— Мики, нямам намерение да навлизам в дъл-
боки спорове с теб — каза тя. — Но ти дори не
вярваш в задгробния живот. Не ходиш на църква.
Ти си прототипът на тезата „Живееш някакъв гаден
живот и после умираш.” Ако наистина си мислиш, че
Лари те наблюдава, значи нещо се е случило.
— Всъщност не.
— Честно?
— Добре де, добре — Мики пое дълбоко въз-
дух. — Мисля, че Лари ми се яви след като умря.
Искаше да ми каже нещо.
— Сериозно?
— Мислиш, че съм откачил.
— Може би — Долорес каза това с равен глас,
готова да приеме развитието на ситуацията или по
един, или по друг начин. Винаги е била благораз-
умна. — Какво ти каза?
— Че Бог се смее.
Последва мълчание. Мики нямаше представа
какво й минава през ума.
— Какво означава това? — попита Долорес.
— Това означава, че всичко е наред. Лари ис-
ка цялата човешка раса да знае, че прекалено мно-
го се тревожим.
— Много хубаво. Но откога стана така, че едва
след смъртта си поумняваш?
Това благоразумието на Долорес ли беше или
тя се опитваше да се шегува? На Мики му се искаше
да зареже темата. Но след като вече беше споделил
с някого, сега не можеше да се спре.
— Лари наистина ми се яви — отрони той. —
Искам да кажа, Бог винаги е бил пъзливо копеле.
Разбрах го още когато бях хлапе. Може би не той
създава всичките ужасни неща по света, но пък не
си мърда пръста да ги спре.
— Не съм на това мнение — каза Долорес. —
Не че някога си ме питал.
Което беше вярно. Никога не беше хрумвало
на Мики, че тя се интересува от Бог – повече, от-
колкото него.
— Какво ти е мнението? — попита той.
— Едва ли те интересува.
— Интересува ме. Опитвам се да ти кажа, че
наистина разсъждавам върху нещата.
Нещо в тона му – нотка на искреност, рядка
проява на уязвимост – накара Долорес да продъл-
жи:
— Мисля, че светът е имал възможност да ста-
не идеален, но ние сме я профукали. Живеем в бу-
нището на всички наши минали грешки. Купчината
боклук е станала толкова висока, че не можем да
видим отвъд нея. Извършили сме престъплението,
сега си излежаваме присъдата.
Мики се смая от думите й.
— Нямах никаква представа, че си толкова де-
пресирана — каза той.
— Не съм. Просто съм реалист. Откакто навър-
ших шестнадесет не вярвам в Адам и Ева и не обви-
нявам Дявола в нищо. Не е там работата обаче, на-
ли? Един пропаднал свят досега да беше стигал дъ-
ното. Ние просто продължаваме да падаме. Но по-
ради някаква причина продължавам да си мисля, че
може би все още имаме някакъв шанс.
— Искрено ли вярваш в това?
Той чувстваше колебанието й в другия край на
линията.
— Мики, не се чувствам удобно да разговарям
с теб на тази тема.
— Защо не?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Да, със сигурност.
Сега Долорес звучеше съвсем въздържано.
— Ти си комедиант, а комедиантите обикнове-
но са безмилостни. От всичко са в състояние да
изкарат нещо смешно. Никога не знам кога може да
ме иронизираш. И затова много отдавна реших да
пазя за себе си и да не споделям с теб най-личните
си неща.
Мики искаше да й припомни за няколкото иди-
лични години, които бяха прекарали заедно. Преди
да си отвори устата, в съзнанието му се заредиха
сцени: Долорес пише в дневника си и го затваря в
момента, в който Мики влиза в стаята; Долорес
прави дарение от хиляда долара за сиропиталището
на Майка Тереза в Индия и Мики й напомня, че тя
харчи неговите пари; Долорес говори за Кабала и
изражението на лицето й, когато Мики й се при-
смива пред техните приятели.
— Не знаех, че си се чувствала така – промън-
ка той вяло.
— Това е вече зад гърба ни, Мики. Всичко е
наред — тонът на Долорес омекна. — Звучиш ми
така, като че ли си задаваш някои много сериозни
въпроси. Може би дори се променяш, Мики.
Поприказваха още няколко минути. След като
Долорес затвори телефона, Мики се облегна назад.
Може би в този момент би изпаднал в тежка депре-
сия, но на вратата се звънна. Мики скочи да види
кой е. На прага стоеше Франциско.
— Изглеждаш така все едно, че гръм те е уда-
рил — отбеляза Франциско и влезе без покана.
— Бившата ми — измърмори Мики.
— Тя много добре те познаваше. Това обаче
май не ти харесваше — Франциско звучеше непри-
нудено, не изчака реакцията му. — В теб ли е вто-
рата загадка?
— Изхвърлих я. Ядосах й се.
Франциско сви рамене:
— Донесох копие от нея. Значи се почувства
обиден?
— Звучеше като изнудване за пари, за да се
потули нещо. Как другояче бих могъл да се чувст-
вам?
— Това си е изцяло твоя работа.
Франциско извади лист хартия от джоба на
панталона си. Всеки път беше облечен в едни и съ-
щи дрехи – жълтеникавокафяв панталон и синя ра-
ботна риза. Те му придаваха някакъв аскетичен вид
– както би изглеждал монах, ако хвърли монаше-
ската си мантия.
Той зачете на глас:
Аз тайната твоя пазя, а ти си плащаш за това.

Знаеш, че ако не плащаш,
няма да съм толкоз благ.
Франциско вдигна поглед.

— Твоята тайна е свързана с мисълта, че си
едно нищо, че си никой. — Той продължи да чете:

Кой съм аз!

— Защитата в този случай не е изнудване за
пари за потулване на нещо — каза Франциско. —
Това е твоята отбрана, стените, зад които живееш.
— Не се чувствам достатъчно защитен точно
сега — тъжно рече Мики. Не се беше отърсил от
това, което му беше казала Долорес, а ето ти сега и
Франциско.
Високият мъж сгъна листа и го подаде на
Мики:
— На гърба написах отговора, в случай, че се
интересуваш.
Мики обърна обратно листа и прочете една-
единствена дума: „Его”.
— Не разбирам — каза той. — Но преди да
започнеш да ми обясняваш каквото и да е било,
нека да излезем оттук.
— Добре. И без това исках да те заведа на
едно място — оживи се Франциско.
Мики не се престори на ентусиазиран, но
тръгна към гаража. След минута бяха в кадилака и
поеха към крайбрежната магистрала.
— Вчерашната загадка беше за страха, днеш-
ната е за егото — каза Франциско. — Запитай се:
защо хората избират да се страхуват? Страхът пра-
ви света да изглежда опасно, несигурно място. Ако
това е само илюзия, защо да се държим за нея?
— Не знам.
Франциско потупа джоба на ризата, където
Мики беше пъхнал листа хартия.

— Егото. Егото ти те кара да вярваш, че вла-
дееш положението, че ще получиш каквото си по-
искаш. След време страхът е изтласкан от съзнани-
ето ти. В крайна сметка, трябва да поддържаш об-
раза за самия себе си. Имаш нужда други хора да
повярват в теб. Трябва да се сдобиеш с пари, с по-
ложение, с имущество и семейство. Докато егото
размахва моркова и непрекъснато играе драми, на
теб никога не ти се налага да погледнеш какво
лежи под повърхността.
— Не всеки има голямо его — запротестира
Мики. Предполагаше, че Франциско има предвид
него.
— Не става въпрос за това дали имаш надуто
его или не. Но имаме нужда от демонстрация на
проблема. Натам сме тръгнали.
През следващите няколко мили мълчаха.
Франциско помоли Мики да отбие към Санта Мо-
ника. Оставиха колата на общински паркинг и се
отправиха към близкия мол.
— И така — каза Франциско. — Искам да оти-
деш при хората и да им разкажеш анекдот. Това е
по твоята част, така че предполагам няма да ти е
много трудно.
— Това ли е всичко? — попита Мики
предпазливо.
— Това е всичко.
Мики не се възпротиви. Той забеляза жена на
тридесет и няколко години със скъпи слънчеви очи-
ла, която разглеждаше витрините. Имаше вид на
човек, към когото можеш да се обърнеш. Мики се
доближи до нея.
— Извинете — каза той. — Днес разказвам
безплатно вицове, за да развеселявам хората. Ис-
кате ли да чуете един?
Жената изглеждаше малко стресната, но ким-
на. Мики остави съзнанието да му подхвърли няка-
къв анекдот.
Един мъж отишъл на анален преглед. Лекарят

му казал: „Много странно. Имате ягода в задника
си. Но не се притеснявайте – аз имам сметана за
нея.”
Жената направи гримаса:

— Това е много вулгарно — възкликна тя. И
отстъпи назад.
— Почакайте! — извика Мики, но тя се извър-
на и бързо прекоси улицата. Той беше смаян. Това
беше отвратителен анекдот. Защо точно него беше
разказал?
От пет метра разстояние Франциско му кимна
насърчително:
— Намери някой друг — каза той.
Мики се огледа. Една възрастна двойка се
приближаваше към него. Те изглеждаха общителни,
така че реши да се обърне към тях:
— Бих искал да ви разкажа един виц — каза
им той.
Те се смутиха.

— Да не би да ни давате по телевизията? —
попита жената, като се оглеждаше.
— Не, защо?
— Ние знаем кой сте. Вие сте известен — каза
мъжът. — Защо се обръщате към нас?
Мики усети, че става по-уверен:
— Всичко е наред, приятели. Просто ми се ис-
ка да ви разкажа един виц — каза той. — И с удо-
волствие след това ще ви дам автографи.
Жената сега вече се усмихваше, явно се чув-
стваше по-спокойна.
— Какъв късмет! — каза тя. Взе да бърка в
чантата си за хартия и химикалка.
— Чудесно. Ето ви един виц само за вас —
каза Мики. — Какво ще получите като кръстосате
мишка с лъв?... Мишка, която никой не смее да
закача.
Двамата се усмихваха очаквателно. Сега ус-
мивките отстъпиха на конфузно разочарование.
— Чакайте! — каза Мики забързано. — Това
беше само проба.
Мъжът и жената отново го погледнаха с на-
дежда. Мики усети как под мишниците му се стича
пот. Порови из каталога в главата си.
Какво е червено и не е тук? Не е домат.

Клиент пита продавачка в магазин: „Извинете,
пресни ли са ви гърдите?”

Какво казал големият комин на малкия:
„Много си малък да пушиш.”
Откъде идваше този боклук?

— Почакайте малко — настоя Мики. Напрегна
мозъка си.
Какво казал левият крак на блондинката на

десния? – Нищо. Те никога не са се срещали.
Каква е приликата между секса и бриджа? Ако
имаш добра ръка, не ти е нужен партньор.
Мики стоеше като ударен. Видя, че жената по-

дава хартия и химикалка.
— Е, няма нищо — сконфузено каза тя. — Са-
мо ако може един автограф; това е достатъчно.
— Не, не! — извика Мики. — Ето сега един на-
истина много хубав. — Той почувства огромно об-
лекчение. Каквито и номера да въртеше умът му,
сега отново влизаше във форма.
Какво е то: голямо, жълто и лежи на гърба си?

— Умрял училищен автобус.
Мъжът отсреща явно започваше да се вбесява.

— Сигурно имате скрит микрофон някъде.
Опитвате се да ни изкарате глупаци – обвини го
той.
Мики изпадна в паника:
— Не, няма такова нещо!

Мъжът го прекъсна:
— Гледали сме тия програми. Много ви благо-
даря. Това не ни интересува.
Той сграбчи ръката на съпругата си и я задър-
па да си вървят. Тя хвърли един последен поглед
през рамо. В очите й Мики прочете съжаление.
Франциско се приближи.
— Е, как се почувства? — попита той.
Мики се извърна към него бесен.
— Като лайно! Как мислиш, че бих могъл да се
почувствам? Ти ми причини това, нали?
Франциско невинно разтвори ръце:
— Аз просто си стоях ей там.
На Мики му идеше да го прати по дяволите, но
в този момент го заля вълна от унижение.
— Умирам — изстена той. — Това е катастро-
фа!
Прехраната му изцяло зависеше от остроумие-
то му. Мики затвори очи, опитвайки се да се успо-
кои. Той знаеше къде да бръкне, за да вземе мате-
риала си.
Защо плаче курабийката? Защото майка й от

много време е кифла.
Може ли една кърпа да убие човек? Да, ако в
кърпата има ютия.
Боже мой!
Почувства се наистина зле.
— Вземи се в ръце — каза Франциско.
Мики го погледна. Не изглеждаше да се хили
самодоволно, нито да се забавлява за негова смет-
ка. Пое няколко пъти дълбоко въздух, докато чувст-
вото, че се намира в някакъв кошмар, започна да
избледнява.
— Какво се опитваш да ме научиш? — попита
той.
— Егото ти се чувства добре само когато си
„във форма”. Когато колелцата се въртят и цъкат, ти
си жив. Исках да видиш как ще се почувстваш,
когато си „изключил”.
— Не искам да съм изключил! — запротестира
Мики.
— Знам. Това го има и в загадката — Францис-
ко издекламира отново последните два реда.

— Егото те е впримчило в омагьосан кръг —

обясни той. — То те храни с каквото пожелаеш, то
те кара да преминаваш от едно желание на друго.
Но играта на егото е като пробита лодка. Можеш да
плаваш само ако изгребваш водата по-бързо, откол-
кото лодката потъва. И така, от раждането до
смъртта. Всеки ден се появява нова цел за преслед-
ване. В твоя случай голямата примамка е одобрени-
ето на хората. Колкото повече получаваш, толкова
по-вече искаш. Представата ти за успех е увелича-
ване броя на хората, които те харесват.
— Е, и?
— Пази, Боже, да спреш да играеш играта на
егото. Какво би станало тогава? Би било ужасно. В
тишината на съзнанието ти скоростите ще спрат да
превключват. От тъмнината ще чуеш глас, който ще
ти прошепне в ухото: „На никого не му пука кой си.
Ти си едно нищо.”
— Може би съм нищо — отрони Мики тъжно. —
Видя ме преди малко.
— Това е твоята истина в момента — каза
Франциско. — Но има и друга истина. По-добра.
— Слушам внимателно.
— Ти не си нищо. Всъщност, ти си всичко. Бук-
вално. Ако спреш да се стремиш непрекъснато да си
„във форма”, твоята същност ще се разшири, докато
изпълни Вселената. Зная, че това ти звучи неверо-
ятно. Готов ли си за още една демонстрация?
Мики кимна. Отдалечиха се от мола и не след
дълго той каза:
— Казах на бившата си, че съм започнал да си
задавам някои въпроси.
— Тя повярва ли ти?
— Изглежда си мисли, че имам още много ра-
бота да свърша.
— Не очаквай някой друг да види какво става
вътре в теб — предупреди го Франциско. — Про-
цесът е много личен, въпреки че всеки път става по
един и същ начин.
— Тоест?

— Когато болката от това да си един и същ
стане по-голяма от болката да си различен, ти се
променяш.
Франциско се усмихна и за секунда Мики видя
някакво лице да прозира зад това на непознатия:
Лари. Баща му го наблюдаваше. Той все още не бе-
ше на небето. Явно „те” му позволяваха още малко
да остане във връзка със сина си.
Секунда по-късно образът на Лари изчезна.
Крачеха обратно към колата на паркинга. Мики
седна зад волана.
— Сега накъде? — попита той.
— Трябва ни специализиран магазин, такъв за
дамско облекло.
— Защо не ми каза по-рано? — каза Мики. —
На всеки ъгъл има женски магазини.
— Не и за моя размер.
Мики се отказа да задава въпроси. Завъртя
ключа и големият кадилак оживя. >
5.
НЯМАШЕ ПРЕДСТАВА къде могат да намерят
магазин за големи размери дамски дрехи, но в
момента не за това мислеше.
— Някога ще бъда ли отново „във форма”? —
попита той.

— Ще видим — отговори Франииско. — В мо-
мента си си взел отпуск от Мики Фелоус.
— Но аз така си печеля прехраната — поглед-
на го ужасен Мики, като се опитваше да не звучи
като паникьосан.
— Да, но това е само роля, която играеш. Ако
съзнаваш, че играеш роля, всичко е наред. Истин-
ският ти аз няма нищо общо с ролите.
Колата спря на светофар на оживеното кръ-
стовище на булеварда „Санта Моника”. Франциско
посочи към неколцината минувачи, които чакаха на
тротоара.
— И тези хора като теб са впримчени в своите
роли.
Той кимна към един тийнейджър, който чака-
ше на светофара със скейтборд под мишница; мом-
чето стоеше до мъж на средна възраст в сив офици-
ален костюм.
— Това хлапе се мисли за бунтар. В неговите
очи бизнесменът е предател. Но ако погледнеш от
перспективата на бизнесмена, хлапето е безотгово-
рен лентяй, който отказва да порасне. Всичко това
са различните приказки на егото. Егото иска да се
чувства по-отгоре. Всъщност тези двамата са напъл-
но еднакви.
За пешеходците светна зелено, те слязоха от
тротоара и се заточиха да пресичат пред колата на
Мики.
— Искам да гледаш на тях като равни — каза
Франциско. — Това ще промени всичко. — Той по-
гледна към Мики. – Не ми вярваш.
— Аз просто виждам една група непознати хо-
ра. Те вероятно нямат нищо общо помежду си.
— Всички те са души — каза Франциско. — За
мен нищо друго няма значение. Или си човек, който
се чуди дали има душа, или си душа, която знае, че
да си човек не е истинско.
Мики се бе загледал как тийнейджърът скочи
върху скейтборда си. Видя какви омразни погледи
му се отправяха, когато профучаваше прекалено
близо до някои хора. На момчето не му пукаше,
потънало в собствения си свят. Преди да стигне до
отсрещната страна на улицата, то рязко се обърна и
се плъзна надлъжно по уличното платно. Срещу
него загърмяха клаксони, скейтбордистът отново
рязко сви и скочи на тротоара.
— Тези коли едва ли бибиткат на една душа —
отбеляза Мики.
— Казваш го, защото си потънал в ролята си и
така правиш егото си щастливо. Много е инвести-
рано в собствения ти образ. Всъщност, всичко.
Светна зелено. Мики натисна газта.
— Не искам да съм като всички останали —
каза той. — Ти наричаш това его. Аз го наричам да
съм си аз. Какъв е проблемът?
За момент Францско остана мълчалив. Той
разглеждаше редицата от магазини по улицата.
— Ето един смесен магазин. Спри тук — каза
той.
— Мислех, че искаше да отидем в магазин за
рокли – рече Мики, но сви в отбивката.

— Засега този е по-важен — отвърна Францис-
ко като излизаше от колата.
Той поведе Мики към вратата на магазина.
— Искам да застанеш тук — каза той. — От-
варяй вратата на всички, които влизат и излизат.
Привлечи вниманието им и когато те забележат,
протегни ръка за дребни.
— Какво? — Мики не можеше да си представи
да прави нещо по-отвратително.
Франциско каза:
— Мислиш, че отново ще се почувстваш уни-
зен. Опитай се да не си внушаваш нищо предвари-
телно. Ще се върна.
Той се обърна и се отдалечи, като остави Ми-
ки да се оправя с това изпитание. Клиентите на ма-
газина влизаха и излизаха в един непрекъснат по-
ток и нямаше време да обмисля надълбоко въпроса.
Мики се предаде. Възрастна чернокожа жена при-
ближаваше към магазина. Мики забърза, за да стиг-
не пръв до вратата, после я отвори и направи път.
Усмихна се нервно. Жената кимна и му хвърли бърз
поглед, но нищо друго. Почувства облекчение, че тя
не реагира.
Половин минута по-късно две хлапета, може
би колежанчета, тръгнаха да излизат от магазина.
Когато Мики им отвори вратата, те се ухилиха са-
модоволно и излязоха, без да се обръщат назад.
Един доставчик паркира успоредно на тротоара бу-
са си и изтича в магазина. Мики го гледаше как си
купува хот-дог и кока-кола, докато в същото време
си наблюдаваше автомобила. Шофьорът се втурна
обратно към буса си, без дори да погледне Мики.
След пет минути Мики започна да се успокоя-
ва. Още не беше събрал кураж да си протегне ръка-
та да проси пари. Отварянето на вратата на хората
не беше нищо друго освен някаква импровизирана
любезност, малко странна, но все пак далеч от кош-
мара на просенето по улиците.
Ще го направиш или не? — запита се той.
Приближи се една доста елегантно облечена
жена, която говореше по мобилния си телефон. До-
като й отваряше вратата, Мики протегна ръка. Тя го
погледна.
— Намери си работа.
Фактът, че тя прекъсна разговора си, за да ка-
же това, и неприятният й тон накараха Мики да се
изчерви. Малко му трябваше да избяга, но на мига
се зададоха още двама души. Мики отвори вратата,
за да влязат и протегна ръка. Двамата избухнаха в
смях и минаха покрай него. За секунда си помисли,
че са го познали. Сигурно беше така: попаднали са
на известен комедиант, който играе някакъв номер.
Но след минута, когато излизаха, един от мъжете му
подаде четвърт долар.
— Нямаш вид на човек, който се нуждае от то-
ва — каза той. — Надявам се да не е за наркотици.
И му хвърли един изпълнен със сериозност по-
глед, след това двамата отминаха. И изведнъж Мики
разбра. Никой не го позна, значи Франциско е бил
прав. Все едно, че си е взел отпуск от това да играе
Мики Фелоус. Мисълта стигна до съзнанието му,
докато продължаваше да отваря вратата. Някои бя-
ха враждебни; повечето проявяваха безразличие.
Получи още един четвърт долар, два пъти по десет
цента, плюс още четири цента. Никой не знаеше
кой е той.
Мики започна да изпитва странно чувство на
разкрепостяване. След половин час престана да му
пука как реагират клиентите. Беше се превърнал в
безучастен наблюдател – зрител на преминаващ па-
рад. Това беше ново преживяване за него. Беше му
забавно, когато някой човек случайно поглеждаше
към ръчно направените му италиански обувки, стру-
ващи цяло състояние, и изглеждаше ужасно озада-
чен, че вижда просяк с дизайнерски обувки. Възра-
стен чернокож мъж с посивяла коса го погледна
възмутено, като че ли Мики му беше откраднал ра-
ботата. Една жена, която слезе от лексус, го огледа
така, сякаш преценяваше дали става за гадже.
— „Те не са от света, както и Аз не съм от
света.”10
Мики се извърна, когато чу гласа на Фран-
циско.
— Мисля, че си прав — каза той. — Аз съм ня-
какъв скитник. На никого не му пука кой съм. Това
ли искаше да по-чувствам?
— Нещо такова.
Франциско носеше пазарска торбичка, забеля-
за Мики, преди да се обърне към вратата, за да я
отвори на възрастна дама с дакел.
— Хубаво куче — каза. — Да имате дребни?
Възрастната дама се намръщи:
— Кретен!
10
Светото евангелие според Йоан (17:1-26). – Бел. прев.
Мики се ухили на Франциско.
— Не е ли страхотно? Дори и като хвърлят ка-
мъни, не ги усещам.
— Забавлението свърши. Хайде да хапнем за
обяд.
Когато се върнаха в колата, Франциско метна
торбичката на задната седалка. Когато Мики влезе,
той го попита:
— Колко време ти трябваше, за да престанеш
да се чувстваш унизен?
— Не много. Петнадесетина минути – отвърна
Мики.
— Поздравления! — Франциско изглеждаше
искрено доволен. Всъщност, и двамата бяха в добро
настроение. В продължение на два дни Мики се
беше чувствал манипулиран. Един непознат му се
беше натрапил като някакъв загадъчен магьосник.
Мики беше в шоубизнеса достатъчно дълго, че да
вярва в магии, а това го караше да отхвърля и за-
гадъчното. И все пак, без да иска, той беше до-
пуснал и двете неща да се промъкнат в живота му.
Докато пътуваха в колата, той разсъждаваше
именно върху това.
— Когато за пръв път се приближи към мен на
плажа — започна внимателно той, — ти не си
мислеше конкретно за мен, нали?
— Видях потенциала — отвърна Франциско.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— За мен ти беше просто човек — каза Фран-
циско.
— Значи, в твоите схеми за нещата аз бях про-
сто никой — за собствена изненада Мики избухна в
смях. — А аз прекарах целия си живот, опитвайки
се да бъда някой.
— Там до вратата чувстваше ли се някой? —
попита Франциско.
— Не. Бях в отпуск, както ти самият каза. И ми
хареса. Ето с това не мога да се примиря.
— Започваш да проумяваш номерата на егото
си. Дълбоко освобождаващо е, когато се измъкнеш
от непрекъснатите изисквания на „аз, мен, мой”.
Дишаш по-леко — каза Франциско.
— Значи великата тайна е през цялото време
да бъдеш никой, така ли?
— Не е толкова просто. Никой също има его.
Само че неговото е смачкано, докато твоето вилнее.
Мики можеше да се обиди, но вместо това се
усмихна:
— Имам късмет, че си се захванал да ме ре-
монтираш.
Но имаше чувството, че тази забележка не се
хареса на Франциско, който замълча и се загледа
през прозореца. И всичкото, което каза беше:
— Разкажи ми един анекдот.
— Не мога — каза Мики. — Направил си ми не-
що на мозъка.
— Опитай все пак.
Неохотно Мики порови там, където намираше
материала си; това място сега беше странно празно.
Все пак му се яви един виц:
Зъл магьосник пленил красива принцеса и я
затворил в кулата си. Тя жално му се молила да я
освободи и магьосникът казал: „Ще позволя на
някой рицар да те спаси, но само при едно условие
– той посочил мръсното зебло, върху което спяло
кучето му. – Трябва да си направиш рокля от това
зебло и да я носиш нощ и ден.”
Принцесата се съгласила. Всеки ден до кулата
се явявал по някой рицар в блестяща броня, но като
и хвърлел един поглед, отминавал.
Принцесата била озадачена: „Какво не ми е
наред? – попитала тя магьосника. – Не съм ли
красива?”
„Не е там работата – отговорил магьосникът. –
Рицарите няма да тръгнат да спасяват девойка в
такава рокля.”
— Не, не става — отбеляза Мики. Но защо сега

не се впечатли толкова? Само преди час мисълта,
че е „изключил” беше предизвикала острото му
безпокойство. Сега почти изпита облекчение.
— Какво става с мен? — попита пой.
— Стоиш на прага — отговори Франциско. —
Зад теб е светът — такъв, какъвто го познаваш, све-
тът, който се крие от страха и изпълнява прищев-
ките на егото. Пред теб е неизвестното. Въпросът е:
ще прекрачиш ли прага.
— Знаеш ли отговора? — попита Мики.
— Да.
— Кажи ми го.

— Не мога. Но мога да ти позволя да надзър-
неш през прага. Спри някъде колата — каза Фран-
циско.
Мики спря в една странична уличка. От двете
й страни имаше едноетажни паянтови къщи и пал-
ми. Ако той беше на духовно пътешествие – а това
изглеждаше да е точно така – то в това пътешест-
вие явно имаше много каране и паркиране.
Франциско обърна огледалото за задно виж-
дане към Мики:
— Погледни се — каза той. — Искам да видиш
това, което е в огледалото. Недей предварително да
си мислиш, че знаеш.
— Но аз знам — възрази Мики.
— Не, това е някой, който ти още не позна-
ваш. Той е от другата страна на прага — Мики по-
гледна отражението си. Франциско продължи: —
Виж един човек, който не е забавен, който не е бо-
гат и известен. Забрави името му.
— Не става — каза Мики.
— Концентрирай се върху очите.
Огледалото беше достатъчно тясно, така че
ако Мики се доближеше, единственото, което може-
ше да види щяха да бъдат наистина само очите. Ни-
кога не беше се замислял за тях. Жените му казва-
ха, че има големи очи. Когато изнасяше представле-
ние, той чувстваше, че на сцената те горят.
Сега не горяха. Очите, които го гледаха от ог-
ледалото, бяха безизразни. Като парченца сиво-
синкав мрамор. Мики присви очи като се опита да
им придаде весел блясък. Нищо не се промени. Той
ги разтвори по-широко, като се опита да изглежда
изненадан. Сетне извърна встрани ъгълчета, имити-
райки хитро изражение. Беше странно, но каквото и
да направеше, нищо не се получаваше. Зад зеници-
те му имаше празно пространство. Пустота.
Мики се облегна назад.
— Достатъчно.
— Какво видя? — попита Франциско.
— Нищо. Тук може ли да има правилен отго-
вор? – каза Мики и изведнъж му стана нервно.
— Може би „нищо” е правилният отговор. Мо-
же да е другото име за непознатото. Мисля, че ти
видя един непознат човек. Недей да се отказваш.
Той е човекът, с когото трябва да се срещнеш.
— Защо? Той нищо не ми каза. Той нищо не ми
показа.
Мики усещаше надигащото се възмущение.
Сутринта беше преминала добре. Чувстваше се до-
бре от преживяването пред магазина, но погледът в
огледалото някак развали ефекта от всичко. Ако е
срещнал точно човека, когото е трябвало да срещ-
не, то той определено го беше оставил с някакво
кухо чувство.
Без всякаква логика обаче, съзнанието му
превключи „на скорост”.
— Чакай малко! — каза той.
Човек, летящ на въздушен балон, установил,

че се е загубил. Той се спуснал по-ниско и
забелязал на земята човек. Обърнал се към него:
„Извинете, можете ли да ми помогнете? Уговорих се
с един приятел да се срещнем още преди час, но не
знам къде се намирам.” Човекът отговорил: „Вие се
намирате на въздушен балон на 3 метра от повърх-
ността на земята, между 40 и 42 градуса северна
ширина и между 59 и 60 градуса западна дължина.”
„А вие сигурно сте програмист?!” – изумил се онзи
от балона. „Да, как се досетихте?” „Ами, дадохте ми
абсолютно точни координати, но аз нямам никаква
представа какво да правя с тази информация и все
още съм си изгубен. С нищо не ми помогнахте.”
„Вие да не би да сте мениджър?” попитал човекът
на земята. „Да, как се досетихте?” „Ами, не знаете
къде се намирате и накъде отивате. Издигнали сте
се дотук благодарение на въздух под налягане.
Дали сте обещание, което нямате представа как да
изпълните, и очаквате хората, стоящи по-ниско от
вас, да решат проблемите ви. И накрая, намирате се
в същото положение, в което бяхте преди да ме
срещнете, но неизвестно защо, за него се оказах
виновен аз.”
Мики се засмя на собствения си анекдот и ко-
гато погледна към Франциско, той също се смееше.
— Отпуската ми май е свършила, а?
Франциско кимна. Мики отново беше „вклю-
чил”. Трябваше ли да се чувства благодарен за
това? В момента не можеше да реши.
КОГАТО ФРАНЦИСКО беше предложил да хап-

нат за обяд, Мики не си представяше, че той има
предвид хотел „Бел еър”. Но в момента спираха
именно пред него – сред разкошна скъпа зеленина
и портиери в не по-малко скъпи костюми, шити по
поръчка.
— Сигурен ли си, че сме за тук? — вдигна
вежди Мики. Един прислужник в униформа се при-
ближи.
— Да. Нека първо да свърша нещо — отговори
Франциско.
Прислужникът отвори вратата на шофьора и
му подаде номерче. Веднага го позна:
— О, заповядайте пак при нас, господин
Фелоус — промълви с топъл и сладък тон, с какъвто
се обръщаха към знаменитостите. Внезапно любез-
ното му изражение премина в изумление. Мики
погледна през рамо.
Франциско беше взел пазарската торбичка от
задната седалка, бе я отворил и извадил кутия за
обувки. Сега държеше чифт червени дамски обувки
с много високи токчета. Бяха огромен размер.
— Да не би да ги обуваш? — попита Мики.
— Само дясната.
Много спокойно, без да обръща внимание на
пулещия се прислужник, Франциско събу плажния
сандал от десния си крак и си сложи червената
обувка.
— Малко ми стиска — каза той, — но горе-до-
лу става. — Другата обувка върна обратно в ку-
тията.
Мики беше толкова шашнат, че загуби ума и
дума. Франциско отвори вратата и излезе. Направи
една крачка и за малко да се строполи.
— Ще се наложи да ми помагаш — каза той.

Мики бръкна в портфейла си, извади дваде-
сетдоларова банкнота и я пъхна в ръката на при-
служника. Той начаса изтри озадаченото си изра-
жение.
— Хайде тръгвай! — Мики му кимна към кола-
та. Когато прислужникът се отдалечи с колата, той
се обърна към Франциско.
— Няма да направиш това... Изглеждаш аб-
сурдно.
Франциско се вкопчи в ръката на Мики и за-
почна да куцука към входната врата.
— Че какво ти пука? — каза той. — Аз съм
този, който трябва да се справя с токчетата. Човек
все някога трябва да опита.
Той очевидно се забавляваше. Мики приведе
глава, като избягваше погледите, които им хвърли-
ха двамата портиери пред тях. Подобно на прислуж-
ника, те измърмориха:
— Добре дошли при нас отново, господин Фе-
лоус.
Като куцукаше на едното си високо токче,
Франциско се отправи към ресторанта – пищна зала
в кристал и кадифе.
— Маса в средата — каза той на оберкелнера,
който хвърли озадачен поглед на Мики.
Мики кимна мрачно. Заведоха ги до голяма
маса, която се виждаше от цялата зала. Нямаше как
да се пропусне гледката на висок мъж със заостре-
на брада с една червена дамска обувка на висок
ток. Чу се хихикане. Франциско потръпна, докато
сядаше.
— О, много стяга.
Той събу обувката и я постави на свободния
стол до себе си. Тя светеше с червенината на знака
„стоп”. Хикикането се усили.
— Смеят се — посочи Франциско залата. —
Може да използваш тази сценка в някое свое пред-
ставление.
— Има добър смях, има и лош смях — Мики се
намръщи. Той отмахна с ръка предложеното от кел-
нера меню. — Донесете ми само малко риба. Бър-
заме. — Той забеляза, че Франциско внимателно
разглежда менюто, което беше дебело като Библия-
та. — Недей да се бавиш много – добави той ки-
село.
Франциско не обърна внимание на забележ-
ката и си поръча две ястия с чаша шардоне.
— Значи, обичаш добрия смях и мразиш ло-
шия, така ли? — каза той, когато келнерът се от-
далечи.
— Давай по същество — процеди през зъби
Мики.
— Егото ти се опитва да те изгради по своему.
Кара те да се чувстваш по-специален и защитен. Но
какво всъщност се случва? В един момент се оказва,
че се чувстваш съвършено несигурен. — Той посочи
масите наоколо. — Абсолютно непознати хора ти се
смеят и изведнъж цялата фасада рухва. Значи
никога не е имало никаква защита. Никога не си
бил в безопасност.
Когато келнерът се върна с порция задушена
сьомга, Мики вече беше загубил апетит.
— Прав си. Чувствам се несигурен — призна
той. — Но ти ме плашиш. Ако те слушам, всичко,
което съм изградил може да се срути. Тогава какво
ще правя?
— Няма нищо лошо в това, което правиш —
погледна го Франциско. — Ти разказваш анекдоти.
Анекдотите изненадват хората и ги карат да се
смеят. Това не е истинско щастие, но дава ключ към
него.
— Какво е истинско щастие? — попита Мики.
— Да си едно цяло с душата си — отвърна
Франциско без колебание.
— Добре, а какво е душа?
— Всичко, което егото не е.
— И откъде знаеш всичко това?
Франциско се засмя.
— Ти също си задаваш този въпрос от извес-
тно време. — Той се наведе към Мики и прошепна
заговорнически: — Ще ти кажа моята тайна. Готов
ли си да я чуеш? Аз не съм човек.
— Що за тайна е това? — попита Мики.
— Много важна. Когато влизахме в този ресто-
рант, аз се правех на шут. Хората започнаха да се
смеят. За теб това беше лош смях, защото те ми се
присмиваха. Почувства се неудобно, само защото си
с мен. Ти също се почувства като шут поради бли-
зостта си с мен.
— Не бих могъл да се чувствам другояче.

— Знам. Ти си човек, който мисли, че може би
има душа. А аз съм душа, която знае, че играе ро-
лята на човек. Тези хора не се присмиваха на мен.
Те се смееха на представлението ми.
Това обяснение звучеше на Мики смислено.
— Пред онзи магазин аз играех ролята на про-
сяк. В действителност не съм такъв. Така че след
време успях да се отгранича от тази роля.
— Виждаш ли? — възкликна Франциско.
Настроението на Мики се повиши достатъчно,
за да погледне към чинията си. Яденето беше много
вкусно, освен това му даваше възможност да разми-
шлява. След малко каза:
— Значи ти не играеш въобще никакви роли,
така ли?
— Само когато аз реша. И когато играя някак-
ва роля, аз знам, че не истинският ми аз я играе.
Той само наблюдава – малко е ангажиран, наисти-
на, но в общи линии си е себе си.
Мики се замисли за хората, които го бяха
обиждали пред вратата на магазина, когато протя-
гаше ръка към тях за пари. Един го нарече кретен,
друг му каза да си намери работа. Шиповете не се
забиваха в него, не боляха, и сега знаеше защо.
Защото се чувстваше напълно неангажиран, откъс-
нат. Когато играеше роля и не се идентифицираше с
нея, той се чувстваше в безопасност.
— Мисля, че процесът работи — каза той. —
Но честно да си призная: аз все още не съм наясно
какъв е този процес.

— Ще ти покажа тук и сега — рече Франциско.
Пред него стояха две чаши — едната с вода, дру-
гата с вино. — Имаше причина да поръчам бяло ви-
но. Гледай сега!
Той вдигна двете чаши и внимателно взе да
излива едната в другата и обратно, докато виното и
водата напълно се смесиха.
— Сега не можеш да ги различиш — каза той.
— А какво ще стане, ако поискам отново да ги раз-
деля? Как мога да получа вода в едната чаша, а
вино в другата?
Мики поклати глава:
— Не можеш.
— Правилно. Но процесът може. Душата и его-
то ти са незабележимо смесени като бялото вино и
водата. Ето защо хората са толкова объркани. Те
скитат през живота и търсят душата, докато тя си е
точно в тях през цялото време. Те говорят за това,
че са загубили душата си, а това е абсолютно не-
възможно. Вярват, че душата им отива на небето,
когато умрат, но тя всъщност вече е навсякъде. С
други думи – душата е загадка. Тя не може да бъде
загубена, нито да бъде намерена. Тя не е нито тук,
нито там. Тя ти принадлежи и в същото време при-
надлежи на Бог. Без този процес, никой никога
няма да стигне до дъното й.
Тези думи направиха огромно впечатление на
Мики. Не за пръв път му се прииска да сграбчи
Франциско за ръката и да го запита: „Кой си ти
всъщност?”. Като видя питащото му изражение,
Франциско се усмихна:

— Само недей да откачаш. Не съм завърналият
се Христос или каквото там си мислиш.
Довършиха обяда си мълчаливо. На излизане
от хотела към будката на прислужника на паркинга,
Мики се чувстваше различен. Нямаше точна дума за
това, което се случваше с него. Франциско подхва-
на темата.
— Търсиш да поставиш някакъв етикет — каза
той. — Недей! Процесът не може да се назове. Той е
незабележим, но в същото време всемогъщ. Той
променя всичко, което казваш и правиш, и все пак
нищо от това, което казваш и правиш, не е част от
него.
В момента тези думи съответстваха на неизка-
заното и неопределимо усещане на Мики. Той се но-
сеше вътре в самата загадка.
Но когато им докараха колата и вече летяха
по булевард „Сънсет” към брега, Мики изгуби усе-
щането си за чудо. То беше като паяжина – твърде
ефирно, за да се държиш за него. Франциско отново
подхвана:
— Не можеш да притежаваш процеса — каза
той. — Не можеш да се държиш за него, както не
можеш да се държиш за аромата на океана. Про-
цесът протича изцяло в настоящето. В един момент
е тук, а в следващия си е отишъл. Както и да е.
Имам един анекдот за теб.
Родителите на едно малко момиченце го водят

на ресторант. Келнерът стои до тях, докато те четат
менюто. Малкото момиченце казва: „Аз искам хам-
бургер.” Майката поглежда към бащата и казва:
„Как ти звучи гръцка салата?” „Добре” – отговаря
той. „Ще поръчаме три гръцки салати” – се обръща
майката към келнера.
Келнерът се насочва към кухнята и извиква:
„Две гръцки салати и един хамбургер.”
„Виж, мамо! – възкликва момиченцето. – Той
си мисли, че съм истинска!”
След малко Мики каза:

— Значи ти мислиш, че съм истински?
— Да, дори и когато ти самият не мислиш
така.
Това накара Мики да се почувства по-добре.
Слънцето сгряваше лицето му. Небето блестеше
безоблачно и ярко. Хубаво му беше да се посмее на
анекдота на Франциско и за миг му се стори, че
всичко около него също се смее. >
6.
ВЪОДУШЕВЛЕНИЕТО НА МИКИ не избледня на-
пълно, докато пътуваха. Чувстваше се леко замаян,
а трябваше да се концентрира в шофирането. Ко-
гато булевард „Сънсет” направи голям завой, той
имаше чувството, че колата се превръща в безмо-
торен самолет. Като че всеки момент въздухът ще я
подхване и ще се понесе с бриза.
— Това е нереално — промълви на себе си
той.

— По-нереално е да не се чувстваш по този
начин — отбеляза Франциско. — Това е твоето бла-
женство. Потопи се в него.
Мики погледна през прозореца към потока от
коли, които хвърчаха в двете посоки, и към красиво
боядисаните къщи, които се нижеха покрай тях.
Беше чувал за преживявания извън тялото. Питаше
се дали това не беше такова. И двамата мълчаха,
лентата на пътя като че ли беше безкрайна. Буле-
вард „Сънсет” се спусна към океана. Клонящото на
запад слънце грееше в очите на Мики и го караше
да примижава.
— Спускам се отново надолу. Усещам го —
тихо каза той.
Франциско го погледна.
— Не се тревожи. Можеш да се порееш още
малко. Няма защо да бързаш да се приземяваш.
Мики продължаваше да има чувството, че не
шофира, а просто гледа как пътят се разгръща. По-
степенно обаче се върна към това, което опре-
деляше като свои сетива.
— Защо ми се случва всичко това? — попита
той, като се обърна към Франциско. — Наистина
искам да разбера.
— Аз само си играя моята роля — отговори
Франциско. — То е нещо като игра на гоненица.
Намерих те точно както някой друг намери мен.
За пръв път споменаваше нещо от личния си
живот. Мики се хвана за това.
— Някой се приближи към теб на плажа ли?

— Не, на работата. Аз бях строител. Един не-
познат се появи на строителната площадка. Досад-
но ми беше, но скоро след това вече нямаше зна-
чение. — Франциско видя любопитството в погледа
на Мики. — Нищо от това, което е било преди, вече
няма голямо значение. Ще видиш.
Само час по-рано Мики щеше да се уплаши,
ако чуеше това. Една част от него беше приела про-
цеса, но друга част още живееше с надеждата, че
ще може да се върне към нормалното си състояние
всеки момент, когато пожелае. Но представата за
нормално се променяше и сега той не се страху-
ваше.
— Този процес през целия живот ли продъл-
жава? — попита той.
— Да, но се променя непрекъснато. Когато аз
започнах, изпитвах толкова страх, колкото и ти.
Противопоставях се точно по същия начин, въпреки
че нямах твоето огромно его. Не се обиждай! И не
се притеснявай. Когато процесът приключи, и то ще
си отиде.
Тази перспектива изведнъж прозвуча на Мики
като най-добрата новина, която някога е чувал.
— Можем ли да... сбързим нещата? — ентусиа-
зирано възкликна той.
На Франциско му стана забавно:
— Може да си опърлиш веждите или да си сто-
пиш крилете. Внимавай!
— Ти внимавал ли си?
Франциско поклати глава:

— Не. Аз се отклоних от курса. Само за малко.
Моят водач се беше притеснил.
Стигнаха до плажа и Мики очакваше да завият
на юг, към дома му. Франциско посочи един супер-
маркет на ъгъла:
— Я спри тук.
Мики сви от пътя и паркира.
— Кой ти беше водач? — попита той.
— Казваше се Мартин. Сам той беше училище
за загадки. Какво ли не знаеше за живота... — Гла-
сът на Франциско заглъхна.
Той се обърна към Мики.
— Нищо магическо няма в това. Водачите не
са магьосници. Те не прелитат от някакъв друг свят
— каза той. — Те просто запалват кибритена клечка
в тъмнината или предлагат начален скок. Както и да
е. Ние двамата с теб имаме още работа да вършим.
Франциско бръкна в джоба на ризата си и по-
даде на Мики сгънат лист хартия. И каза:
— Блаженството идва и си отива, ако не го
хванеш. Това е следващата стъпка.
Той гледаше как Мики разтваря листа и чете
поредната загадка.
Един ден ме обичаш, на другия мразиш.

Но никога не избягваш от кукичката със стръвта.
Молиш се да се отскубнеш, но мен какво ми пука?
Мрежите, дето хвърлям, са вечна примка.
Мики се навъси.

— Не разбирам. Това за ненаситните желания
ли се отнася или за нещо такова?
— Близо си — Франциско взе листа и написа
на гърба: „Пристрастяване”.
— Лично аз не съм пристрастен към нищо. Не
съм посещавал заведение за рехабилитация дори и
с рекламна цел.
— Не става въпрос за наркотици, за секс или
алкохол. Това чувство на блаженство, което току-
що изпита — то изчезва, защото непрекъснато се
връщаш към стария си аз. Това е най-тежкото при-
страстяване. Докато копнееш за стария си аз, ти
никога не можеш да се свържеш с неизвестното.
— Значи аз съм пристрастен към себе си, така
ли?
— Ти си пристрастен към стария си аз. Всички
са така. — Франциско погледна към близката авто-
бусна спирка. — Очаквай продължение. Сега трябва
да си ходя.
Мики не искаше да го изоставят само с някол-
ко объркващи подсказки.
— Почакай! — каза той. — Няма ли да ми
кажеш как да се измъкна?
Франциско вече беше слязъл от колата.
— Време е да започнеш сам да се грижиш за
себе си.
— Какво означава това? — тросна се Мики
навъсено.
Франциско се наведе през прозореца:
— Горе главата! На прав път си. — Погледна
през рамо и видя, че един градски автобус се при-
ближава към спирката. — Изпрати ме с половинка
анекдот. Ама бързо, за да не изпусна автобуса.
— Каква е разликата между бара и аптеката?
— каза Мики. — По-малък асортимент.
— Е, това е точно половинка анекдот. Сега си
отиди вкъщи и отново погледни в огледалото. Ще
срещнеш някого, който ще ти даде търсените отго-
вори.
Франциско се затича към автобуса. Качи се и
когато вратите се затвориха зад него, Мики видя
как Франциско си проправя път по пътеката и търси
място за сядане. Колко ли пътници, помисли си той,
имат представа кой седи сред тях?
МИКИ НАИСТИНА беше намислил, като се вър-

не веднага да се погледне в огледалото, но когато
се прибра в къщи, го отложи. Чувстваше се потис-
нат. Пейбек се бе чувствала самотна – цял ден за-
творена вкъщи. Взе да подскача около него с исте-
ричен лай. Мики я нахрани, след това изрови от
хладилника някакви остатъци от суши и бутилка
бира. В гласовата му поща имаше седем нови съоб-
щения. Не беше в настроение да им отговаря. Все
пак – само на това от агентката му.
— Какво става? — попита той Алиша, когато й
се обади.
Но не дочака отговора й.
— Мислиш ли, че съм пристрастен?
— Какво?
Мики повтори въпроса.
— Да, пристрастен си — каза Алиша. — Към
парите, към одобрението на хората и към шоколада,
точно както всички нас. Освен ако нямаш предвид
тежката дрога.
— Към нещо друго?
— Чакай да си помисля. Към малцовото уиски,
голфа и към потребността да си забавен. Да про-
дължавам ли?
— Не знаех, че ти ме мислиш за забавен –
каза Мики.
— Понякога си, понякога не си. Какво ти
става? Звучиш по-различно.
Е, имах еднократен ангажимент в едно
училище за загадки. Един напълно непознат човек
ме взе там като първокурсник. Той мисли, че
следващата седмица ще бъда готов да полетя.
— Почивам си. Работя върху разни кратки
вицове – отвърна Мики и на минутата изстреля два.
Чистата съвест е признак, че си губиш

паметта.
Фенерчето е уред за откриване на спаднал
акумулатор в тъмното.
Като дъвчеше бавно сушито, Мики разтвори

плъзгащата се стъклена врата и излезе с мобилния
си телефон на терасата. Искаше му се да накара
Алиша наистина да се разсмее.

— Забрави ги тези. Ето ти сега един хубав
виц.
Операторка на телефон за спешна помощ

получава обаждане от човек, който звучи като
обезумял: „На лов съм и без да искам застрелях
приятеля си.” Телефонистката казва: „Първото
нещо, в което трябва да се уверите, е, дали е
мъртъв”.
В следващия момент проехтява силен гръм и
след това отново се чува гласът на мъжа: „Добре.
Сега със сигурност е мъртъв. А оттук нататък?”
Алиша издаде приглушен стон, който можеше

да означава, че се е развеселила. Пожела му да
продължава да работи и затвори телефона. В този
момент на Мики вече му се беше отщяло да гледа
залеза. Той се връщаше към стария си аз. Фран-
циско му беше казал, че това е неговото пристра-
стяване, а сега Алиша почти го беше потвърдила.
Стана и вкара Пейбек обратно вътре, след това за-
твори плъзгащата се стъклена врата.
Отново погледни в огледалото. Ще срещнеш

някого, който ще ти даде търсените отговори.
Моментът беше дошъл. Мики се насочи към ог-

ледалото в банята за гости, до входната врата. При-
ближи се към него и се вгледа в образа отсреща.
Присви очи и се концентрира, като очакваше нещо
да се случи.
Нищо не се случи.

Може би работата не беше в концентрацията.
Мики се усмихна на отражението си:
— Как е? И аз се чувствам страхотно. Благо-
даря, че попита!
Очите, които го гледаха не бяха безизразни и
празни, както в колата. Дотук добре. Той се успокои
и отново се вгледа в очите си. Минаха няколко
минути.
Отегчи се.
Но ако се откажеше сега, нямаше да има с
какво да възнагради усилията си. Мики се прибли-
жи още повече до отражението си. Представи си, че
е очен лекар, който се вглежда в очите си с някакъв
уред, дълбоко навътре в зеницата... Зениците му се
разшириха. След това едното око, дясното, продъл-
жи да се разширява и Мики си помисли, че ирисът
му ще изчезне. Това беше твърде необикновено, но
той запази спокойствие. Чак тогава разбра, че не
зеницата му се разширява – нещо го придърпваше в
разширяващата се тъмнина. Когато тя започна да го
обгръща, в спомена на Мики изплува един телеви-
зионен образ от детството – Зоро с развято на
вятъра черно наметало. Наметалото обгърна Мики
като нощ; накрая всичко потъна в мрак.
— Хей? — извика той. Гласът му проехтя като
в празна зала.
— Хей?
В отговор в далечината се появи мъничка точ-
ка светлина. Нямаше накъде другаде да поеме, така
че се отправи към нея. Когато приближи, видя от-
къде идва: фенерче. Мъжът, който го държеше,
седеше на сгъваемо столче.
— Внимавай, малкия! — рече мъжът. — Ледът
е хлъзгав и не е много дебел.
Лари! Беше Лари.
Мики се втурна към него и чу как ледът пука
под краката му.
— Какво правиш? — попита той, въпреки че
знаеше. Човек, който седи на сгъваемо столче и се
взира в дупка в леда няма какво друго да прави,
освен да лови риба. Това беше любимото занимание
на Лари през зимата, когато Мики беше малък. Спо-
мни си как баща му го измъкваше от топлото легло
и го закарваше със стария форд-пикап до едно за-
тънтено езеро в Уисконсин.
— Станах човеколовец11.
— Сериозно? — каза Мики.
— Хванах те, нали?
Лари звучеше съвсем като Лари и на Мики му
се искаше да протегне ръка и да го докосне, да се
увери, че е истински. Но инстинктът му подсказва-
ше да не опитва.
Баща му размаха фенерчето в тъмнината. Лъ-
чът попадна на още едно столче от другата страна
на дупката. Мики седна на него.
— Не мисля, че е законно да се използва фе-
нерче — каза той.
11
Игра на думи: fisher of men (англ.) – несъществуващо слово-
съчетание (ловец на хора), наподобяващо fisherman (англ.) –
риболовец. – Бел. прев.
— Дявол да ги вземе тези души — няма да
кълват, ако не го използвам — каза Лари. Той се
усмихна. — Точно като щуката.
Може би защото беше за втори път, но Мики
никак не се изненада да види Лари. Чувстваше се
спокоен, но хладен; щастлив беше да е с баща си,
макар че всъщност не харесваше риболова. Нищо
по-различно от времето, когато беше на десет
години.
— Всичко се променя и нищо не се променя, а
малкия? — каза Лари.
— Още ли си в преддверието?
Лари вдигна рамене:
— Всичко е наред. Ще изляза от преддве-
рието, когато престана да се тревожа за теб.
Тази новина притесни Мики.
— Можеш вече да не се тревожиш — кимна
той. — Заминавай, където трябва.
— Спокойно. Не съм в затвор. А ти не дойде
ли, за да ме попиташ нещо? — погледна го Лари.
— Дойдох, за да попитам някого нещо — гла-
сът на Мики бе несигурен.
— Питай стареца си тогава — Лари се вгледа
изпитателно в лицето на сина си. — Ние никога не
сме говорили много-много. Между другото – за
което съжалявам.
— И аз можех да опитвам по-често — каза
Мики.
Лари въздъхна.

— Спомняш ли си деня, в който те отрязаха от
училищния бейзболен отбор? Ти беше доста добър
за ръста си, но те искаха по-високи играчи. Ти има-
ше умения, но нямаше мускули. Беше наистина мно-
го съкрушен.
— Това беше много отдавна.
— Когато направиш грешка, тя си остава все в
настоящето, няма значение колко време е минало.
— Какво съм сгрешил? — попита Мики.
— Не ти, аз — Лари въртеше в ръце въдицата
си, като обмисляше нещо. — Искаше от мен да те
успокоя, но аз не знаех как. Ти се втурна към мен,
така както когато беше на осем или девет години, и
се опита да ме прегърнеш. Единственото, което ми
мина през главата, беше: хлапето е твърде голямо
за това. И те отблъснах. Помниш ли?
— Ти каза: „Ако искаш прегръдка, иди да пре-
гърнеш майка си” — каза Мики. — Не беше кой знае
колко важно.
— Важно беше — настоя Лари и замълча. — Аз
прекъснах нишката помежду ни. Най-лошото беше,
че го знаех. Чувствах, че вече никога между нас ня-
ма да бъде същото. Обичах те, дявол да го вземе, а
те отблъснах. Защо?
Мъката в гласа на баща му заседна като буца
в гърлото на Мики.
— Синовете си тръгват, тате.
— Ти така и не се върна — каза Лари. — Да,
трябва да отпратиш сина си. Но го правиш, когато и
двамата знаете, че е правилно, и го правиш по та-
къв начин, че той да може да се върне отново.
Какво можеше да каже Мики? Страхуваше се
за Лари – може да е в преддверието, защото изпит-
ва огромно чувство за вина. Преди Мики да си отво-
ри устата, мрачното настроение на Лари се изпари
толкова внезапно, колкото внезапно го беше и об-
зело.
— Не искам да се тревожиш. Трябваше да ти
го кажа по-рано, но както и да е – Лари вдигна по-
глед нагоре и се вгледа в тъмнината. – Не можеш да
ги видиш, но те наистина помагат. Божиите хора,
искам да кажа. — Той си прокашля и тялото му леко
потръпна. — Докъде бях стигнал? А, да, – въпросът,
който искаше да зададеш.
Мики още не се беше съвзел от признанията
на баща си. Лари си беше старомоден. Не обичаше
да показва чувствата си. Когато прегръщаше, го
правеше по мъжки – слагаше ръка около рамото на
човека и неохотно го потупваше.
— Чакай малко — отвърна Мики.
— Добре. Искаш ли да чуеш любимия виц на
Бог? — попита Лари.
— Разбира се.
Лари изправи гръб и погледна Мики в очите.
— Грях — каза той. Започна да се усмихва, но
нищо друго не последва.
— Това ли е вицът? — вдигна вежди Мики.
— Да, това е. Всеки път, когато Бог чуе, че хо-
рата вярват в греха, се залива от смях.
— И ти го чуваш как се смее?...

— Върхът е! — възкликна Лари. След малко се
усети и спря. — Имам доста свободно време тези
дни — той извади кордата от водата и започна да я
навива около ръката си. Мики забеляза, че на края
й нямаше нито кукичка, нито стръв. — Няма зна-
чение — каза Лари. — И без друго душите не къл-
ват.
Събра си такъмите и се изправи.
— Така че — или сега, или никога, малкия. За-
дай ми въпроса си. Трябва скоро да си тръгвам.
Сега гласът му звучеше по-лековато, но Мики
знаеше, че баща му иска да изкупи грешката си.
Над него се носеше вълна на разкаяние, така както
от леда се вдига мъгла. Мики не очакваше опреде-
лен отговор, но все пак попита.
— Втренчил съм се в себе си, върху това как
правя нещата — поде той. — Не се харесвам такъв,
какъвто съм, но съм пристрастен и не зная как да
спра.
— Лесно е — каза Лари; изглеждаше облек-
чен. — Помислих, че ще ме попиташ как да върнеш
жена си. Никой не може да ти помогне за това.
— Помогни ми за другото — Мики го изгледа
умолително.
— Добре. Слушаш ли ме? — Лари прочисти
гърлото си. — Първо, ти продължаваш да правиш
нещо, което не работи. Недей.
— Какво?
— Пристрастяването е изкуствен заместител.
Ти си се вкопчил в неща, които не могат да ти до-
несат това, което искаш. Не можеш да имаш истин-
ски рози, затова си купуваш изкуствени. Нямаш
сладки мисли в главата, затова се тъпчеш със за-
хар. Не можеш да измислиш как да станеш щастлив,
затова караш другите хора да се смеят.
— Кога ще спра да правя това?
— Хубав въпрос.
Лари изглеждаше все по-неспокоен. От време
на време хвърляше поглед през рамо към нощната
тъмнина.
— Идвам, идвам — подвиква той нетърпеливо.
Обърна се към Мики.
— Дават ми ограничен достъп, както ти казах
и предишния път. Какво можеш да направиш ли? —
Той сви рамене и започна да се отдалечава, ледът
пъшкаше под тежките му гумени ботуши.
Мики извика след него.
— Защо не дойде през телевизора? Аз все още
вярвам в телевизията, както и ти каза.
Лари отвърна без да се обръща назад.
— Не се притеснявай! Ти вярваш и в тъмни-
ната.
И след това изчезна.
МИКИ СЕ ВЪРНА обратно, без да знае как. В

един момент беше на леда в тъмнината, в следва-
щия отново стоеше пред огледалото. Беше загадка,
но и тя трябваше да чака реда си, за да бъде разга-
дана. Загадките се трупаха нагъсто около него на-
последък.

Той се върна в кухнята, където беше оставил
остатъците от сушито и бирата. Чувстваше се някак
особено спокоен. Къщата около него беше много
тиха. Пейбек го погледна от хавлиеното си легло до
печката в кухнята, проскимтя и замаха опашка. Той
прошепна в ухото й:
— Чувала ли си този за параноидния дис-
лектик? Той бил сигурен, че преследва някого.12
Пейбек изджафка и леко го гризна по носа.
— Давай! Отхапи каквото пожелаеш. Според
кучешкото летоброене отдавна вече да съм гушнал
букета.
Мики не можеше да си обясни защо е в такова
добро настроение. Седна до кухненския плот, пие-
ше си бирата и не мислеше за нищо. Но думите на
Лари се върнаха сами.
Първо, ти продължаваш да правиш нещо,

което не работи.
Добре де. А сега какво?

Франциско му беше казал, че е време сам да
се грижи за себе си. И Мики искаше това. От дълго
време копнееше за по-различен живот. Трябваше
Лари да умре, за да го разбере. Но как да се откаже
от пристрастяването си?
Мики хвърли празната бирена кутия в кофата
за боклук и вдигна Пейбек.
12
Смислов каламбур: параноикът обикновено страда от мания
за преследване, докато дислектикът обърква реда на буквите
или на думите. – Бел. ред.
— Ела тук, моето момиче. Ти и аз.
Беше едва десет часа, когато той се приготви
да си легне – кучето се настани до него. Мики взе
дистанционното и започна да превключва по кана-
лите. Погледът му бе привлечен от позната гледка.
Един хеликоптер кръжеше над магистрала 405.
Долу ченгетата преследваха откраднат джип. Мики
увеличи звука.
„Това, което започна като високоскоростно
преследване преди няколко часа, се превърна в
изтощителен тест за издържливост на ниска скорост
– коментираше говорителят. – Заподозреният,
идентифициран като Алберто Родригес, отначало се
опитал да бяга към мексиканската граница. Сега
изглежда, че върти полицията в кръг.”
От хеликоптера се виждаше как джипът едва
пълзи по пътя, следван от пет полицейски коли. Ми-
ки и преди беше виждал такива кадри. Сега обаче
си представи, че е на мястото на шофьора. Какво си
мислеше? Краят на преследването беше неизбежен.
Ще му свърши бензинът, джипът ще угасне, полица-
ите ще го обградят.
Шофьорът просто продължаваше да прави не-
що, което нямаше да мине.
Мики изключи звука и реши да позвъни на
майка си. В Чикаго беше полунощ, но той знаеше,
че тя обича да стои до късно.
— Ало?
— Мамо, аз съм.
Майка му звучеше изненадано. Бяха говорили
веднага след смъртта на Лари. Тя не дойде за по-
гребението. Вторият й съпруг не беше съгласен тя
да присъства, освен това така или иначе те не си
бяха говорили с Лари през последните двадесет го-
дини.
— Нещо случило ли се е? — попита тя.
— Не, мамо, всичко е наред. Исках да те попи-
там нещо. Защо ти и Лари толкова много се карах-
те?
— Искаш да ме питаш за това сега? Беше мно-
го отдавна. Не мога да си спомня.
— Но си спомняш как се карахте, нали?
— О, Боже, да. Беше ужасно. И двамата бяхме
скандалджии. — Тонът й стана рязък. — Трябва ли
наистина да се ровим в тези неща точно в момента?
Мики знаеше, че майка му се чувства неудоб-
но, но той не можеше да изтрие от главата си кар-
тината от преследването по магистралата.
— Не виждахте ли накъде отиват нещата? —
попита той. — Хората, които непрекъснато се карат,
в крайна сметка се развеждат.
— Съжалявам, миличък.
— Не това имам предвид. Не мога да си пред-
ставя защо не сте пробвали нещо различно.
— Не мога да разбера какво искаш да кажеш.
— Никой от вас нямаше да спечели, но вие
продължавахте да се гризете един друг.
— Миличък, не искам да хвърлям камъните в
твоята градина, но ти и Долорес също се разведох-
те. И вие се карахте. Ти мислел ли си си някога, че
няма да спечелиш?
Мики искаше да каже: „Но това е различно.
Вие бяхте мои родители. Аз бях хлапе, когато се
ожених. Не можех да се справя.”
Вместо това отрони:
— Права си. Не трябваше да ти се обаждам.
Лягай си, мамо — измърмори някакво извинение и
затвори телефона.
По телевизията преследването на джипа про-
дължаваше. Шофьорът не искаше да се откаже.
Най-накрая обаче ще трябва да спре; би било неиз-
бежно. Но явно умът му се съпротивляваше да при-
еме неизбежното.
— Нещастното копеле — измърмори Мики.
Той остави картината без звук и си легна. Те-
левизорът го приспиваше. Ще чуе по сутрешните
новини как е завършило всичко. >
7.
ПЪРВИЯТ СЛЪНЧЕВ лъч докосна лицето на Ми-
ки върху възглавницата и зад клепачите му избухна
розов пламък. Той седна в леглото и се огледа като
се прозяваше. Чувстваше се доволен – което го из-
ненада; всичко се движеше толкова бързо. Сега
усещаше въздуха хладен и неподвижен. Видя, че
телевизорът все още работи с изключен звук, но
той не прояви интерес към бързо сменящите се об-
рази на екрана.
Леко почукване по плъзгащата се стъклена
врата наруши тишината.

— Излез тук! Искам да ти покажа нещо.
Беше Франциско. Мики навлече риза и панта-
лони и отвори вратата към терасата.
— Какво ще кажеш? — попита Франциско.
Нямаше нужда да обяснява какво има пред-
вид. Мощни буреносни облаци се бяха струпали над
океана. Мики не беше виждал такива.
— Величествено! — прошепна той. Май никога
не беше използвал тази дума.
— Обърни се — каза Франциско.
Мики се обърна. Зад тях имаше също буренос-
ни облаци. Докъдето стигаше погледът му, цялото
небе беше покрито с тях.
— Странно, не мислиш ли? — каза Франциско.
Мики все още беше сънен, но изведнъж съоб-
рази какво искаше да каже Франциско. Единствено-
то слънчево място беше там, където се намираха.
Той се приближи до парапета на терасата и поглед-
на надолу. Тъмнината от облаците стигаше точно до
къщата – там беше спряла. Той и Франциско стояха
на остров от светлина.
— Ти ли направи това? — попита Мики.
— Чувал ли си човек да може да контролира
времето?
Мики поклати глава:
— Не.
— Значи, ако аз съм направил това, няма как
да съм човек — Франциско се изсмя на реакцията
на Мики. — Ето — каза той, като си подаде ръката.
— Какво е това?
— Подарък за завършването ти.
Франциско разтвори ръка – на дланта му има-
ше три малки предмета: златен пръстен, парче зла-
то и златен печат. Те бяха изтъркани до блясък и
сега светеха на слънчевата светлина. Мики се по-
чувства неудобно. Тези предмети изглежда бяха
следващата загадка, която той не можеше да
разгадае, Франциско прочете мислите му.
— В тях се крие тайната на щастието — каза
той. — Не мога да си представя нищо по-добро.
— И ще ми откриеш ли тайната?
— Ще я разбереш. Ето, вземи ги.
Неохотно Мики ги пое.
— А ако още не съм готов да завърша? Из-
глежда ми ужасно скоро.
— Никой не те принуждава — каза Франциско.
— Ти ще решиш дали си готов.
Двамата тръгнаха към плажа. Очите на Фран-
циско търсеха нещо на хоризонта, но Мики не виж-
даше нищо в океана – не се виждаха нито лодки,
нито лудуващи морски лъвове. Стигнаха до малка
купчина плавей, която приливът беше оставил.
Франциско се наведе и измъкна от заплетените во-
дорасли една мокра крива пръчка.
— Точно от това имаме нужда — каза той.
С върха на пръчката той начерта в пясъка ли-
ния.
— Стигнахме до последния ти урок. Големият
урок.
— Добре — отзова се Мики несигурно. Фран-
циско посочи от двете страни на линията.
— Ето тук сте ти и твоят свят. Ето тук са Бог и
Божият свят. Откакто си се родил, ти не си преко-
сявал границата, която ви разделя. Сега можеш.
— Не трябва ли първо да умра?
— Божият свят се разтваря, когато разбереш
разликата между илюзията и действителността. Как-
то ти казах и преди, ти си затънал в илюзията, че си
човек, който си търси душата. А в действителност
ти си душа, която играе ролята на човек. Веднъж
като разбереш това, вече няма да си човек. Ти ще
си свободен.
Мики се поколеба.
— Ти в момента в Божия свят ли си?
— Да.
— Какво точно представлява? Наистина искам
да разбера.
— Няма нищо, от което да се страхуваш, ни-
що, което да загубиш, нищо, към което да се при-
крепяш. Вече няма да можеш да разпознаеш стария
си аз. Ще станеш този, който си всъщност.
— Извинявай, но това ми звучи като да си
умрял.
Мики си мислеше, че прилича на нещо като
половинка виц. Но Франциско изведнъж разрови
пясъка и линията изчезна.
— Какво има?

Франциско го гледаше втренчено.
— Питам се дали разбираш какво ти предла-
гам. Ако разбираше, щеше да го искаш с всяка фиб-
ра от съществото си. Или пък ще избягаш, крещей-
ки, уплашен до мозъка на костите си.
— Съжалявам.
Франциско видя, че тъгата на Мики е истин-
ска.
— Рано е. Нека да видим какво ще донесе де-
нят – каза той небрежно.
Продължиха да вървят по плажа. Дупката в
облаците се движеше заедно с тях. Мики вече не се
чувстваше доволен.
— Ти искаш огромна промяна. Може би е твър-
де много за мен — замислено каза той. — Чувствам
се безпомощен.
— Недостатъчно безпомощен — възрази Фран-
циско.
— И какво означава това?
— Ти все още си мислиш, че контролираш не-
щата. Стигаме пак до егото. Егото никога не се от-
казва от опитите си да контролира. Така че то пра-
ви още и още неща, които не работят.
— Точно това ми каза и Лари. Отново се срещ-
нах с него – каза Мики.
— Той е прав. Ти няма да се промениш, ако
егото ти не се откаже. А то ще се откаже само ко-
гато се почувстваш напълно безпомощен. Тогава иг-
рата му свършва. Ти заставаш с лице към неизвест-

ното. То е тъмно и плашещо. Но ти трябва да оти-
деш там.
Мики имаше нужда от още обяснения, но умът
на Франциско беше вече другаде.
— Виждаш ли онзи човек ей там? — попита
той.
— Да, виждам го.
— Колко пари имаш в себе си?
Мики винаги носеше доста пари в себе си. От-
бори портфейла си и извади пачка стотачки.
— Добре — каза Франциско. — Вземи двеста
долара. Отиди там и му ги дай. Нека да видим какво
ще стане. Ще запазя останалите.
Мики направи каквото му беше казано. След
малко се върна.
— Е? — попита Франциско.
— Той беше шашнат. Първо не чу какво му
казвам и си помисли, че ще го ударя. Когато сложих
парите в ръцете му, той не можа да повярва. За-
почна да плаче.
И двамата виждаха мъжа. Беше се появил из-
под спасителската кула. Посивялото му лице сега
грееше и той започна разпалено да маха с ръка на
Мики. Мики помаха с ръка в отговор.
— Почувствах се много добре — каза той, като
гледаше как мъжът се отдалечава. На всеки някол-
ко секунди онзи се обръщаше и махаше.
Мики сведе поглед, Франциско беше клекнал в
пясъка.

Беше смачкал останалите банкноти на малка
купчинка и сега се опитваше да ги запали.
— Какво правиш? — извика Мики. Той понечи
да срита пламъците, но Франциско спря крака му.
— Просто гледай! — властно настоя той.
— Какво да гледам? Това са хиляда кинта, а
може и повече да са! — развика се Мики.
А когато нямаше вече никакъв шанс да спаси
парите, Франциско каза:
— Как се чувстваш сега?
— Гадно. Какво искаш да ми кажеш? — отго-
вори кисело Мики.
— Исках ти да видиш колко си предсказуем.
Когато даде пари, се почувства добре. Когато загу-
би парите си, се по-чувства зле. Ето това е всичко,
което може да предложи егото: да се чувстваш до-
бре и да се чувстваш зле. Ти си като мишка в лабо-
раторен експеримент.
— Доста скъп експеримент — каза Мики мрач-
но.
— Стана ли ти ясно?
— Я пак повтори — Мики още не беше прежи-
вял шока от вида на купчината пари, превръщаща
се в пепел.
— В момента си още прекалено сърдит — каза
Франциско. — Когато разбереш истината, ще има да
се смееш. Какво ще кажеш малко да се посмеем?
Имаш ли анекдот за мен?

Мики знаеше, че тази тактика е твърде неубе-
дителна, но в момента наистина имаше нужда да се
разсее.
Един човек се разхождал по плажа — започна

той, — и намерил заровена в пясъка месингова лам-
па. Потъркал я той и – хоп – от лампата изскочил
дух. „Ти ме освободи – казал духът. – Вместо да ти
изпълня три желания, ще ти изпълня само едно, но
то може да бъде най-голямото желание на света.”
Мъжът се замислил за минута и казал: „Никога не
съм ходил на Хаваите. Построй ми мост, така че да
мога да ходя всеки път, когато пожелая”. „Да не си
луд! – извикал духът. – Това е през половината Тих
океан. Никой не може да построи мост толкова на-
далече. Кажи друго желание.” Мъжът се замислил
отново. „Хубаво. Искам да знам какво наистина си
мислят жените.” „Добре де... Колко широк го искаш
моста, с едно платно или с две?” – рекъл духът след
минута размисъл.
Мики почувства облекчение, когато Францис-

ко се разсмя. Напрежението между тях се беше раз-
сеяло и те седнаха един до друг на пясъка до вода-
та. След минута един гларус закръжа над тях, тър-
сейки храна. Изкряка пронизително и отлетя раз-
очарован.
— Защо тази птица е свободна, а човешките
същества не са? — попита Франциско.
— Тя нищо не знае, нали? — предположи
Мики.
— Точно така. И не й трябва. Тя е родена в
Божия свят и няма никаква причина да го напуска.
А защо ние го правим? Как сме стигнали дотам да
вярваме, че трябва да живеем от едната страна на
линията, докато Бог живее от другата? Ако се за-
мислиш, няма никакъв смисъл. Не ме интересува в
каква религия вярва човек. И няма никакво зна-
чение дали Бог е той, тя или то. Във всеки случай
Бог трябва да е навсякъде. Ако не е така, Бог няма
да е Бог.
— И как да стигна до навсякъде? — попита
Мики.
Франциско се усмихна, но след миг се умисли.
— Когато бях млад, исках да открия Бог по
най-лошия начин — каза той. — Където и да беше
той, все някак си се оказваше, че аз не съм там. Из-
мъчвах се. Крещях. Плаках. Когато се срещнах с
моя водач, той ми показа нещо.
Франциско скочи на крака. Грабна Мики за
ръката и го дръпна към ръба на сушата, после на-
влязоха до коляно във водата. Студеният пясък по-
тъваше под краката им.
Той попита:
— Как можеш да търсиш Бог, ако той вече е
тук? Това е все едно да стоим в океана и да кре-
щим: „Искам да се намокря!”. Искаш да прекосиш
линията и да стигнеш до Бог. Оказва се, че той ви-
наги е бил там — очите на Франциско започнаха да
светят. — Божията милост отива при тези, които
спрат да се борят за нея. Когато проумееш, че няма
какво да направиш, за да намериш Бог, той из-
веднъж се появява. Това е най-дълбоката загадка,
единствената, която има значение.

ДЕНЯТ, В КОЙТО Мики трябваше да завърши
със загадките, не беше прекаран изцяло на плажа.
По някое време Франциско каза, че е гладен и на-
стоя да отидат до едно определено място в центъра
на града. Не обясни защо, но Мики предположи, че
си има причина. По пътя Франциско се обърна към
него:
— Там, на плажа ти зададе чудесен въпрос.
— Така ли? — учуди се Мики.
— Да. Ти попита: „Как да стигна до навсякъ-
де?”. Аз и ти ще отговорим на този въпрос. Но ако
Бог е навсякъде, пътят да се стигне дотам, не може
да бъде права линия. Ще ти покажа какво имам
предвид.
Тъй като Франциско мълчеше през останалото
време, докато пътуваха към центъра, Мики имаше
възможност да размишлява за забележителния си
водач. Увереността на Франциско беше напълно ес-
тествена и въпреки това всеки път, когато Мики се
сблъскваше с нея, тя го изненадваше. Чудеше се
дали тази увереност идва със свободата.
Когато наближиха центъра, Франциско се
оживи:
— Ще хапнем и ще се върнем там, където са
започнали всичките беди. Мястото, където е била
прекъсната връзката. Където човешките същества
са загубили невинността си. Където се е загубила
Божията любов, превръщайки се в омраза или в
най-добрия случай – в безразличие.
— Говориш за Райската градина? – въпроси-
телно го погледна Мики.

— Точно така. Трябва да отидем там. Но не на
празен стомах.
Оставиха колата на паркинг и след малко
Франциско откри мястото, където искаше да хапнат
– гръцка закусвалня, от която ухаеше прекрасно –
на мусака, агнешко сублаки, което се въртеше на
шиш и отлежало бяло вино с лек аромат на бор.
Храната беше съвсем земна, подобно на двойката
нисички гърци, които работеха зад щанда. Мики
знаеше, че е безсмислено да спешава Франциско да
тръгват по-бързо за Райската градина, но пък мо-
жеше да си свърши своята работа.
— Никой вече не разказва вицове за Адам и
Ева — отбеляза той. — Като дете знаех много
такива. Защо Бог първо е сътворил Адам? За да има
възможност все пак да каже нещо. Този вече не е
смешен. Може би затова тези вицове вече ги няма.
Те или бяха цинични, или унизителни за жените.
Ето един, който беше смешен последния път, когато
го разказах.
Бог отива при Адам и му казва: „Имам една

добра и една лоша новина за теб. С коя искаш да
започна?” „С добрата” – отговорил Адам. „Добре.
Дал съм ти мозък и пенис.” Адам отвърнал: „Това
наистина е добра новина. А каква е лошата?” „Дал
съм ти толкова кръв, че във всеки един момент или
едното, или другото може да работи, но не и двете
едновременно.”
Докато говореше, част от съзнанието на Мики

наблюдаваше внимателно Франциско. Може би това
беше последният път, когато виждаше водача си.
Възможно ли беше да е научил достатъчно от него?
Никога ли нямаше да разбере второто име на Фран-
циско? Или къде живее?
— Няма да те държа в напрежение – каза
Франциско като с апетит довършваше сублакито си.
Той кимна към сградата оттатък улицата. – Ето там
отиваме.
— В окръжния съд?
— По-специално, в отдела за бракоразводни
дела — каза Франциско. — Това е най-близо до Рай-
ската градина. И на двете места се започва с любов
и сплотеност и се свършва с гняв и раздяла. Искам
да ти припомня усещането.
Разстоянието до съдебната палата беше крат-
ко. Залите бяха задушни и тъмни. На втория етаж,
където се гледаха бракоразводните дела, атмосфе-
рата беше тъжна. Мики видя как хората стоят на
двойки пред вратите, преди да влязат в залата.
Онези, които приличаха на двойки, всъщност бяха
адвокатите и съпругите.
— Всички изглеждат нещастни — отбеляза
Мики, който вече бе минавал оттам. — Защо ни
трябва да гледаме това?
— Не ни трябва — отговори Франциско. —
Райската градина може да е мит, но какво означава
той? Лош развод между човешките същества и Бог.
А какво се случва при развода? И двете страни из-
лизат от него, като всеки си мисли, че е прав. Ко-
гато все още си женен, има възможност за даване и
получаване. Карате се и след това се сдобрявате.
Дълбоко в сърцето си може все още да си мислиш,
че си прав, но двамата трябва да живеете заедно и
това означава да се правят компромиси. След раз-
вода всичко се променя. Бившата ти съпруга или
съпруг абсолютно не са прави, докато ти си абсо-
лютно прав. И се замръзва в тази позиция. Никой не
се променя, поне дълго време не променя пози-
цията си.
Мики попита:
— Кой е спечелил при развода с Бог?
— Изглежда той. Човешките същества загуби-
ли своята невинност. Те се почувствали грешни. По-
мислили, че след като са изхвърлени от Рая, трябва
да има някаква причина за това.
— А не е ли имало?
— Разводът никога не се е случил. Ти ме попи-
та как да стигнеш до навсякъде. Ти никога няма да
стигнеш там, ако си мислиш, че си направил нещо
толкова лошо, че Бог се е превърнал вече в бивш
партньор.
Франциско се извърна на пета и се отправи
към асансьорите. Мики го последва.
— Това, което казваш, звучи доста цинично —
отрони той. — Не го очаквах от теб.
— Просто съм реалист. Любовта и сплотеност-
та наистина се превръщат в гняв и раздяла. Застани
в това фоайе и ще го видиш сто пъти на ден. Неза-
висимо от това дали го знаят или не, всички тези
двойки непрекъснато пресъздават една древна
драма.

Франциско натисна копчето на асансьора и за-
чака.
— Щеше да бъде цинично, ако смятах, че ни-
що не може да се направи в този случай. Но всъщ-
ност може.
След няколко минути бяха навън, облени от
слънцето. Мики се бе замислил за развода си с До-
лорес. Неслучайно й се бе обадил, когато беше раз-
строен. Той имаше навика да се намесва в живота
й, въпреки че тя често протестираше. Дълбоко в
себе си той не можеше да повярва, че я е загубил.
Умът му не го приемаше.
— Ти все още искаш да побеждаваш — обади
се Франциско.
Мики се стресна:
— Какво?
— Мислиш за брака си. Искаш Долорес да се
върне, защото така ти ще си победител. А с развода
все едно си преминал към лагера на губещите.
— Е, това си беше доста брутално — възропта
Мики.
— Не и ако го погледнеш от друга гледна точ-
ка. Ти си в плен на желанието любовта да трае веч-
но. Не искаш да повярваш, че тя може да се пре-
върне в омраза. Същото е и с цялата човешка раса.
Въпреки че от векове се проповядва за греха и чо-
вешкото грехопадение, хората не забравят за Рая.
Те се събират в църкви, за да се уверяват, че раз-
водът с Бог никога не се е случил.
— Но нали ти току-що ми каза, че не се е слу-
чил? — съвсем се обърка Мики.
— Случил се е — ако вярваш, че е така! Това е
силата на илюзията.
Палмите около съдебната палата бяха като
стари великани и на Мики му мина през ума, че те
може би са същите онези дървета, които са правили
сянка в Райската градина. Вероятно някакъв остатъ-
чен спомен от дните в неделното училище и от кар-
тинките в детската Библия.
— Раздялата с Бог е мощна илюзия — каза
Франциско. — Но тъй като тя не е действителна,
връщането е много по-лесно, отколкото изглежда.
Какво ще трябва, за да се съберете отново с жена
ти? — не дочака Мики да отговори. — Нещо е за-
станало помежду ви и то трябва да бъде премах-
нато.
— И какво е то?
— Вие сте се отблъснали взаимно. Даването и
получаването са изчезнали. Към края единият е
трябвало да бъде прав, а другият да греши. Разби-
раш ли? За да я спечелиш обратно, трябва да обър-
неш ситуацията. Например, остави я тя да е пра-
вата.
— Ще ми се да мога — каза Мики и поклати
глава.
— Можеш — усмихна се Франциско. — Ако не
с нея, тогава с Бог. Той е прав и винаги е бил прав,
защото всъщност Бог е само любов. Той иска най-
доброто за теб и не иска нищо за себе си. И най-
малката стъпка от твоя страна ще бъде посрещната
с разтворени обятия.
Мики пое дълбоко въздух.

— Покажи ми какво трябва да направя и аз ще
го направя — каза той.
— Нямаш проблеми! — Франциско кимна одо-
брително и тръгна нанякъде.
— Какво става? — възкликна Мики.
Франциско погледна през рамо.
— Ти току-що завърши обучението си. Напра-
ви правилния избор. Поздравления!
— Искаш да кажеш, че с това свършва, така
ли? — попита Мики разтревожено.
— Да. И започва оттук. Така стават тези неща.
Франциско продължи да крачи и Мики изпита
огромно желание да се затича след него. След миг
обаче размисли. Всеки път, когато Франциско си
тръгваше, след това отново се връщаше. Мики про-
сто трябваше да е търпелив. Междувременно имаше
куп неща, върху които да разсъждава и да проумя-
ва. Този ден беше най-наситеният, откакто се бяха
срещнали. Когато Мики е готов, неговият водач
щеше да се появи отново.
Тези мисли бяха успокоителни. А също и съ-
вършено погрешни. Но Мики щеше да разбере това
доста по-късно.
ДНИТЕ ПРЕМИНАХА в седмици, а седмиците –

в месеци. В личния си живот Мики правеше странни
неща. Държеше телевизора включен и ден, и нощ –
в случай, че Лари имаше да му казва нещо. Стоеше
прекомерно дълго пред огледалото. По време на
разходките си с Пейбек по плажа почти всеки ден

му се привиждаше, че към него се приближава ви-
сок мъж със заострена брада.
Никой нямаше представа за странното му по-
ведение. За външния свят той си беше старият Мики
Фелоус. Когато се върна към ежедневните си зани-
мания, Алиша му осигури повече представления,
отколкото можеше да поеме, плюс възможността да
преглежда седмично по пет-шест сценария за фил-
ми, за които да прецени дали иска да участва. Ръ-
кописите така си събираха прах, скупчени до лег-
лото му – недокоснати и непрочетени.
Алиша беше първата, която подуши нещо.
— Ти си различен — каза тя един ден по теле-
фона.
— По какъв начин различен? — контрира Ми-
ки.
— Не съм сигурна. Все едно, че си бил отвле-
чен от извънземни.
Що се отнася до всички останали хора от вън-
шния свят, за тях Мики въобще не беше различен.
Франциско не беше ли му казал, че никой няма да
забележи?
От всички неща, които неговият водач му бе-
ше показал, един-единствен образ особено се беше
запечатал в съзнанието на Мики: линията в пясъка.
Започна да си мисли, че може би Франциско вече я
е прекосил завинаги. Така или иначе, след три ме-
сеца Мики се събуди една сутрин с пълното съзна-
ние, че е наистина сам.
Ако Бог слуша мислите ни, сигурно точно тази
мисъл е чакал.
Отначало нищо не изглеждаше по-различно.
Скочи в колата и се отби в „Палисейдс” да си вземе
китайско ядене за къщи. Заведението беше претъп-
кано и един човек, който тъкмо излизаше, се блъс-
на в Мики на вратата. Мъжът говореше по мобилния
си телефон („Извинявай, приятел!”) и продължи да
върви. Мики се вгледа в лицето му.
— Арни? — извика той след него.
Мъжът се извърна, ухото му все още беше за-
лепено за мобилния телефон.
— Да? Познаваме ли се?
— Може би... не. Сбъркал съм...
Мъжът кимна и се отправи към колата си. Ми-
ки стоеше там и недоумяваше. Познаваше Арни. Ед-
но време бяха приятели, въпреки че през последни-
те няколко години пътищата им се бяха разделили.
Как е възможно Арни да не го познае?
Дребните неща започнаха да се трупат. Меж-
дувременно Мики забеляза, че вече не му кимат по
улицата, нямаше ги и усмивките от непознати, с ко-
ито се разминаваше. Той обичаше усамотението, та-
ка че тази анонимност беше добре дошла. И все пак
беше странно, че минаха цели три дни, а никой не
го спря за автограф, никакъв свенлив почитател не
дойде да се здрависа с него.
Един ден се случи нещо още по-озадачаващо.
Мики тръгна да търси банкомат в Западен Холивуд.
Имаше нужда от пари в брой и спря на първия бан-
комат, който видя по пътя. Машината глътна карта-
та му. Мики взе да удря с юмрук по апарата. Сетне
набра телефонния номер, изписан на екрана.
Обади се жена. Мики й продиктува номера на
кредитната си карта, който знаеше наизуст.
— Съжалявам, господине. Номерът не е вали-
ден — каза тя много учтиво.
Мики повтори номера по-бавно. Отново без
резултат. Мики я помоли да погледне в компютъра
срещу името му. Там също нямаше нищо. Ядоса се и
изруга тихичко. Банковият му агент ще трябва да
оправи тази работа в понеделник. Мики извади
резервната си кредитна карта и я пъхна в автомата.
И тя беше глътната!
— Дявол да го вземе!
След това странните случки започнаха да ва-
лят. Спря в магазин за алкохол в Санта Моника да
осребри чек. Касиерът, отегчен арабин, гледаше ня-
какъв спортен канал на екран, който висеше от та-
вана. С поглед, залепен за екрана, той постави чека
в касовия апарат, който го изплю обратно.
— Не става — каза касиерът.
И подаде чека обратно.
— Има пари в сметката. Проверете отново —
настоя Мики.
Касиерът не го и погледна.
— Не-е става. Махай се!
Мики седна в колата си на паркинга пред ма-
газина за алкохол. Логиката му подсказваше, че не-
щата са преминали точката на чистото съвпадение.
Какво можеше да е посланието? Взе да го обхваща
паника – което беше съвсем естествено за човек,
който е на прага да бъде изтрит от всякакви реги-

стри. Тогава си спомни нещо, което му беше казал
Франциско преди месеци.
Човекът, за който се мислиш, е въображаем.
Той не съществува.
Мики не реагира, когато за пръв път чу това.
Сега усети как започна да трепери; треперенето ид-
ваше някъде от дълбоко. Той изчезваше. Собстве-
ният му аз се разпиляваше като изрезки от стари
вестници по улицата. Нямаше друго обяснение.
Реши да позвъни на Долорес. Чакаше и докато
телефонът звънеше, се молеше да не се включи
гласовата поща. Какво щеше да каже? Умът му пре-
пускаше през всякакви възможности, но нямаше
време да измисли нещо. Трябваше да действа спон-
танно.
— Ало?
— Мила, аз съм.
Долорес не отговори.
В деня, в който Лари умря, Мики научи колко
огромна може да е пропастта – широка като Гранд
Каньон – между това, от което се страхуваш, и това,
за което се надяваш. Сега го изпита за втори път.
След пауза тя попита:
— Кой се обажда?
Дъхът на Мики спря. Все още имаше възмож-
ност.
— Аз съм Мики. Не ме ли позна?
Отново последва пауза, но този път той знае-
ше, че няма никаква надежда. Долорес отсече:

— Не познавам никакъв Мики и не разговарям
с извратени типове. И не съм ти „мила”.
Щрак.
Мики усети как по челото му избива студена
пот. Избърса се с опакото на ръката си и запали
колата. Следващия час прекара в кръстосване напо-
соки. Можеше да отиде до една от онези кръчми,
където всички го познаваха. Можеше да се наведе
от прозореца на колата и да маха на всички хора по
тротоара. Но не направи нито едното, нито другото.
А причината беше странна.
Защо пък да не изчезне?
Страхът от изтриването му отвсякъде се изпа-
ряваше. Постепенно вцепеняващата паника го на-
пусна. Завладяваше го спокойствие. Възможността
да хвърли кожата, която той наричаше Мики Фе-
лоус, му се струваше добра – като при змията или
като пеперудата, която се появява от какавидата.
Изведнъж се почувства страшно уморен от стария
си пашкул. Той беше просто една изхабена обвивка,
нищо друго.
И все пак, трябваше докрай да се увери.
Алиша вдигна телефона на второто позвъня-
ване.
— Здрасти, Мики е. Трябва да поговорим.
— Чакай малко. Музиката е много силна.
Алиша отиде на намали звука. За момент Мики
се почуди дали това не беше отлагане на изпълне-
нието в последната минута. Може би Бог казваше:
„Сигурен ли си, че го искаш?”

Алиша се върна.
— Ако става въпрос за правата върху интелек-
туалната собственост – няма да ни прекарат в тази
сделка. Обади се на адвоката ми.
Мики пое дълбоко въздух.
— Не, аз съм Мики. Работя върху нова програ-
ма. Искаш ли да чуеш началото?
— Какво? Кой си ти, дявол да...
Той затвори преди тя да довърши изречение-
то. Линията прекъсна с леко шракване, но в ухото
на Мики това прозвуча като силно изпращяване –
все едно, че се скъса въже. Беше получил доста-
тъчно доказателства за това, че не съществува. До-
бре дошъл в неизвестното. Сега трябваше да изми-
сли как да продължи нататък.
Чувствата не може да бъдат пришпорвани, та-
ка че Мики прекара една седмица у дома си със
спуснати щори. Не гледаше телевизия, не се раз-
хождаше по плажа. Една сутрин се опита да изведе
Пейбек на разходка, но тя му изръмжа и той се
отказа да й слага каишката. Клекна до нея.
— Чувала ли си този виц за дислектика, който
умрял и отишъл в ада? — прошепна той. — Човекът
бил шокиран. „Станала е някаква грешка! — изви-
кал той на Дявола. – Цял живот съм бил праведен.
Какво е станало?” А Дяволът отговорил: „А спомняш
ли си веднъж, когато си продаде душата на
Санта13?”
13
Санта Клаус – в западната традиция така наричат Дядо Ко-
леда. Игра на думи поради близкото звучене на Санта и
Сатана. – Бел. прев.
Пейбек го изгледа тъжно и сложи глава на
лапите си.
На плажа Мики видя да играят деца и им по-
дари кучето – те бяха във възторг. Гледаше как го
отвеждат. Пейбек не се обърна, а и той не почув-
ства нищо. Като че ли никога не беше имал куче.
Оказа се, че това беше последното важно съ-
битие. Мики не се опита да продаде къщата. Беше
скътал достатъчно пари в брой и щяха да му стиг-
нат, докато нещо ново се случи. Някак си не очак-
ваше да бъде вечно изтрит от регистрите.
Отстрани погледнато, на някого можеше да му
се стори, че Мики е наказан. Той обаче не се чув-
стваше така. Самотният човек, който седеше в края
на кея в Санта Моника, всъщност не беше самотен.
Той гледаше океана и си мислеше: „Аз съм океа-
нът.” Гледаше небето и си мислеше: „Аз съм не-
бето.” Където и да погледнеше, виждаше себе си.
Като че ли го бяха пуснали от клетка, където е бил
затворен, и сега беше попаднал във вечността, коя-
то се простираше във всички посоки.
Това възвишено съществувание се помрача-
ваше от една съвсем тънка нотка на носталгия. В
хотел „Бел еър” се бяха отнасяли към Мики Фелоус
като към кралска особа. Той непрекъснато се изку-
шаваше да се върне там – само още веднъж да из-
пита чувството.
Един ден Мики се поддаде на изкушението. Но
когато отиде, прислужникът, който взе ключовете
на колата, за да я паркира, му хвърли празен по-
глед. Портиерът също му хвърли равен поглед и
отиде да извика такси за някакъв клиент. В ресто-

ранта оберкелнерът вдигна глава и го изгледа без-
изразно.
После се усмихна служебно:
— Господинът ви чака — каза той тихо.
Друг келнер във фрак поведе Мики към маса в
средата на ресторанта, където се беше настанил
Франциско. Мики не знаеше какво да каже.
— Ти прекоси линията — каза Франциско, до-
като Мики сядаше.
— Да, прекосих я — отвърна Мики без коле-
бание. — Никой вече не ме познава. Освободих се.
— Не напускай този свят — впери в него пог-
лед Франциско. — Това е мястото, където можеш да
обичаш Бог. Наслади му се докрай.
Мики се чувстваше странно доволен и когато
поръчката му от задушени аспержи в сос „Холандез”
дойде, избухна в смях.
— Когато погледна това, аз съм аспержа —
каза той. — Това е абсурдно. Сливам се с всичко.
Всичко ме въодушевява. Само се питам понякога
дали някой няма да ми го отнеме.
— Не, всъщност не — каза Франциско.
Нямаше много какво да си говорят, докато се
хранеха, но към края Франциско пръв заговори:
— Дойдох да видя как я караш. Разкажи ми.
— Всичко стана много по-просто за мен — ка-
за Мики. — Стигнах там, където ти искаше да отида.
— И къде е това? — попита Франциско.

— Първо — отвъд страха. Когато престанах да
се страхувам, се почувствах в безопасност. Второ –
отвъд егото. Когато спрях да слушам егото си, аз
нямах вече какво да доказвам на когото и да е
било. Трето – отвъд пристрастяването. Когато спрях
да копнея за следващата дилема, престанах да из-
питвам отчаяние.
— И какво следва сега? — попита Франциско.
— Не знам. Още ми е съвсем ново — призна
Мики. — Можеш ли ти да ми кажеш?
— Това, което е било просто, сега ще стане
още по-просто — отговори Франциско. — Преди
онова, което си изпитвал, е било лично щастие. То
се е основавало на възможността да имаш причина
да се чувстваш щастлив и на липсата на причина да
си нещастен. Но щастието, основано на причина,
може да ти бъде отнето всеки момент. Сега ти си
щастлив без причина. Така е далеч по-устойчиво.
Без нищо, което да харесваш или да не харесваш,
ти можеш да си щастлив сам по себе си. Но има и
още една последна фаза – дори отвъд това.
В този момент гласът на Франциско стана раз-
личен.
— Искам да разбереш нещо, което е почти не-
възможно да се обясни с думи. Носиш ли още по-
даръка, който ти дадох за завършването?
Мики извади от джоба си малка кадифена тор-
бичка. Изсипа съдържанието й на покривката: зла-
тен пръстен, парче злато и златен печат.
Франциско посочи всяко от тези неща поот-
делно.

— Казах ти, че това е тайната на щастието.
Трите предмета принадлежаха на богат

колекционер. Когато той спеше, те се караха през
цялото време. Златният пръстен твърдеше, че е по-
ценен от останалите, защото бил направен за
пръста на богата и именита булка. Парчето злато
казваше, че е по-скъпоценно, защото миньорите са
рискували живота си, за да го намерят. Златният
печат казваше, че има най-висока стойност от
другите, защото е подпечатвал посланията на крал.
Караха се по цял ден и цяла нощ, докато
накрая пръстенът каза: „Нека да попитаме Бог. Той
ще реши кой от нас е най-ценен.” Другите се
съгласиха. И така, те се обърнаха към Всевишния.
Бог ги изслуша внимателно и когато свършиха, той
каза: „Не мога да разреша спора ви, съжалявам.”
Златният печат много се ядосал: „Какво искаш
да кажеш с това, че не можеш да разрешиш спора?
Та ти си Бог!” „Там е проблемът – рекъл Бог. – Аз не
виждам пръстен, парче злато и печат. Всичкото,
което виждам, е злато.”
Самият Франциско изглеждаше много развъл-

нуван от тази притча.
— Разбираш ли? — попита той тихо.
— Съществуването е истинско злато. Нищо
друго не е нужно — отвърна Мики. — Какво ще
коства на човек, за да разбере това?
Въпросът остана във въздуха, когато излязоха
навън, след това се понесе с аромата на жасмин и

плумерия, лъхащ от свежозелената градина на хо-
тела.
Мики и Франциско се прегърнаха за довиж-
дане и всеки тръгна по пътя си. Божията милост,
пропътувала цялата Вселена, беше открила безпо-
грешно целта си. Беше запалила искрата в един чо-
век за нов живот. Това не изглежда много, като се
има предвид милиардите хора по земята. От друга
страна, древните мъдреци казват – а те трябва да
са прави – че трябва само една искра, за да пламне
цяла гора. >
ЕПИЛОГ
СЕЙДИ ШУМСКИ почти никога не получаваше
поща. Тя живееше в малък апартамент в блок с
осигурено медицинско обслужване в покрайнините
на Нюарк в Ню Джързи, където бе минало детството
й. По-рано получаваше писма от по-малкия си брат
Сол, който много отдавна беше напуснал Източното
крайбрежие, за да стане голяма клечка в Лос Ан-
джелис. След години и той престана да пише.
— Имаш писмо — каза дежурната сестра един
ден. — Препоръчано писмо.
— Може би за пари — каза Сейди, която ня-
маше наистина никакви пари.
За малко да получи удар, когато се оказа, че
действително са пари – 175 000 долара. Клубът на
Сол в Северен Холивуд бил продаден малко преди
той да почине. Новият собственик й изпратил – като
на единствен жив роднина – чек за парите от про-

дажбата на заведението. По-скоро неговите адво-
кати го направили. Новият собственик пожелал да
остане анонимен.
Всички се струпаха около нея и я поздра-
вяваха.
— Какво ще правиш с толкова много пари? –
питаха. Сейди за малко да каже: „Ще се махна от
тази дупка”.
Но пък тук се отнасяха много добре с нея. А
ако ще ходиш някъде, по-добре да отидеш сред
приятели.
Когато поел бизнеса в кръчмата в Северен Хо-
ливуд, Добият собственик запазил стария персонал.
Той бил самотен човек и рядко се мяркал там. Бар-
манът и сервитьорката – това бил целият персонал
– се обръщали към него с „шефе” и никога по име,
което било малко странно. Но той предпочитал
така.
Можело със сигурност да срещнеш шефа само
в петък – тогава имало вечер на аматьорските пред-
ставления. Той сядал в дъното на заведението, цяла
вечер пред една бира „Милър Лайт”. Както в старо
време изявявали се предимно комици, които може-
ли да изнасят представление само на места с про-
грама от типа „Микрофонът е ваш”.
Публиката освирквала половината от предста-
вленията и сваляла комиците от сцената, преди да
завършат, но шефът винаги се смеел, независимо
колко ужасни били скечовете. Той обичал да на-
сърчава нови таланти и от време на време, казват,
отварял портфейла си и бутвал по някоя и друга
стотачка на беден комедиант.
А една вечер като гръм от ясно небе след
първото изпълнение шефът взел микрофона. Почу-
кал го:
— Едно, две, три, проба.
— А, ти да не би да изнасяш представление?
— извикал някой.
— Работя тука върху един материал — отвър-
нал шефът. Прочистил гърлото си. Заведението би-
ло пълно – собственикът бил намалил цената на
бирата. На всички им било хубаво.
Вдигнал микрофона и започнал с неуверен
глас:
— Един ден свещеник, пастор и равин отишли
да играят голф.
Тълпата не му дала да продължи. Издали ко-
лективен стон, последвало освиркване.
Шефът обаче настоявал да продължи като се
приближил още повече до микрофона.
— Равинът казал: „Залагам сто долара, че мо-
га да вкарам топката в дупката с един удар”.
Но не можел да надвика тълпата и така никой
не чул и не разбрал вица. И въпреки всичко из-
глежда дюдюканията въобще не го объркали. Сред
целия шум той продължил да разказва нещо, което
никой не чувал, след което се поклонил и слязъл от
сцената с усмивка. Било много странно да го гле-
даш, наистина. Би си помислил, сред дюдюканията
и прекъсванията, че той като че ли слушал някъде
някого, който се смеел от вдън душа. >>

ПЪТЯТ КЪМ РАДОСТТА
ДЕСЕТ ПРИНЦИПА
ЗА
ДУХОВЕН ОПТИМИЗЪМ
ДАЛИ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА Е ТОВА, което си

мислим, че е? Тъй като всички ние приемаме съще-
ствуването на материалния свят, как може той да е
илюзията, която Франциско описа на Мики? В края
на краищата, камъкът е твърд, въздухът поддържа
живота и планетата се върти около оста си. И ми-
стикът, и материалистът ще си ударят пръстите на
краката, ако сритат камък. Но мистикът вярва, че
камъкът е проекция на по-дълбока действителност,
докато материалистът вярва, че камъкът си е просто
камък – че действителността не е по-дълбока от са-
мите неща. За материалиста облаците и планините
не са нищо друго, освен реални неща – няма зна-
чение колко са красиви. Новороденото бебе също е
реално нещо – за него няма значение фактът, че е
човешко същество. В света на нещата няма място за
любящата интелигентност, известна като Бог, който
контролира сътворението и му дава смисъл.
И все пак по пътя към радостта вие откривате,
че смисълът е самата основа на живота. Бебето е
нещо само в най-повърхностното му изражение.
Всъщност бебето е поле на безкраен потенциал,
представляващ най-висшата интелигентност в При-
родата. Аз не мисля, че това е някаква мистична
идея, а истина, която лежи по-дълбоко от повърхно-
стта, тоест от мястото, където животът изглежда ка-
то поток от случайни физически събития. Смисълът
лежи дълбоко. Духовният оптимизъм също е вът-
решно преживяване. Той се основава на любовта,
красотата, творческата сила и истината, които чо-
век открива на нивото на душата.
Когато започнете да се изследвате на вътреш-
но ниво, вие използвате интуицията. Много разпро-
странена е погрешната представа, че интуицията
няма нищо общо с науката. Самият Айнщайн обаче
е казал, че това, което го отличава от атеистите, е,
че „те не могат да чуят музиката от небето”.
Всъщност и науката, и духовността зависят от ин-
туицията, защото най-големите научни открития са
направени чрез творчески скокове, а не като се
следва някаква права пътека от установени факти.
Вие използвате интуицията си всеки ден, за да
се убедите, че сте живи или че маргаритките са
красиви, или че истината е по-добра от лъжата. Пъ-
тят към радостта е в това да задълбочите интуи-
цията и да я направите по-леснодостъпна. Веднъж
интуицията ми казва какво е да си жив, след това
аз мога да изследвам какво означава животът ми,
откъде е дошъл и накъде отива. За щастие, няма
сила във Вселената, която да е по-мощна от ин-
туицията.
По духовния път вие разбирате няколко ос-
новни принципи. Когато те се разкриват, действи-
телността се променя. Само вярванията не могат да
трансформират събитията около вас, но разбиране-
то може. Прилича на разликата между това да вяр-

ваш, че си благословен, и действителното разбира-
не на Божията милост в света.
Принципите, които ще намерите по-долу, са
мощни инструменти за разбирането. Когато разби-
рането расте във вас, изчезват границите на лич-
ността, в която можете да се превърнете; единст-
веното сигурно нещо е, че ще бъдете трансфор-
мирани. >
1. Най-здравословната реакция
към живота е смехът
ТОЗИ ПЪРВИ ПРИНЦИП служи като антидот на
страха и тъгата и ви насърчава да преживявате
живота като нещо забавно. Когато тръгнем по пътя,
радостта може да идва и да си отива като малки
проблясъци. Обаче най-накрая смехът ще разсее
страданието, също както вятърът отвява пушека и
праха. Страданието е един от най-убедителните ас-
пекти на илюзията, но въпреки това то е нереално.
Тук важи златното правило: Това, което е ис-
тинско в материалния свят, в Божия свят е фал-
шиво, и обратно. Материалният свят изглежда под-
властен на кризите и страданията и поради това
най-нормалният начин да се подходи към живота е
с тревога, безпокойство и в позиция на отбрана. Но
когато съзнанието ви се промени, вие разбирате, че
самият живот не би могъл да съществува без в ос-
новата му да лежи творческата сила; че този не-
прекъснат акт на сътворение е сам по себе си израз
на възторг. Същото сътворение е в основата и на
вашия живот.
Всъщност през призмата на материализма
имаме най-неточния поглед към света: през нея ние
гледаме на съзнанието просто като на случаен стра-
ничен продукт на мозъчната химия, както и на си-
лата на ума като на мит. Като отъждествяваме най-
дълбоката действителност със сблъскването на
инертни атоми в мъртвешкия студ на Космоса, ние
отричаме всичко, което поддържа живота и му при-
дава някакъв смисъл: красотата, истината, изкуст-
вото, любовта, почтеността, общността, откритията,
любопитството, вътрешното израстване и висшето
съзнание.
Какво общо има между всички тези качества?
Те зависят от интуицията. Няма никакво обективно
доказателство, че любовта е красива, нито пък че
истината може да ви направи свободни. По-скоро
вие трябва да осъзнаете това чрез вътрешния си
опит. По пътя към духовното всичко зависи от про-
мяната в съзнанието; нищо не зависи от сблъсква-
нето на атомите.
Това, с което разполагаме, са две противопо-
ложни схващания за света, които се борят за при-
знанието ви. Кое е по-добре: да сте духовен или да
сте материален човек? Бог проста добавка към фи-
зическото съществуване ли е или е в корена на
съществуването? Изборът не е лесен, защото равно-
весието между доказателствата е силно нарушено.
Повечето от нас имат широки лични познания за ма-
териалния свят, но ограничени лични познания за
Бог. А Бог има нужда от много доказателства. Той
трябва да докаже, че го има и че може да се раз-
чита на него, както може да се разчита на камъка
или на дървото. Ако искаме да твърдим, че Бог под-
държа живота, той би трябвало да го поддържа по
същия жизненоважен начин като въздуха, водата и
храната. С други думи, не е лесна работа да осъ-
знаете Бог. Може да отнеме цял един живот – ако
имате късмет.
За да започнете това пътешествие, трябва да
приемете идеята, че всичко, което виждате около
себе си, е далеч по-малко реално от Бог. Вие трябва
да поискате да видите истината „с цялото си сърце,
с цялата си душа и с целия си ум”, както казва
Иисус. Това всъщност е отдаване на радостта. Кога-
то почувствате моментно щастие или когато ви се
прииска да избухнете в смях, или се усмихвате без
видима причина, вие зървате вечната реалност. За
един кратък миг завесата се е разтворила и можете
да преживеете нещо отвъд илюзията. След време
тези моменти на радост ще започнат да се вплитат
един в друг. Вместо да са изключение, те ще се
превърнат в норма. Няма по-добър начин да раз-
берете, че вие израствате с осъзнаването на Бог. >
2. Винаги има причина да сте

благодарни
ТОЗИ ВТОРИ ПРИНЦИП е антидот на чувството
ви, че сте жертва. Той постановява, че вас ви гле-
дат и ви подкрепят. Колкото повече забелязвате ис-
тинността на този принцип, толкова по-малко ще
вярвате, че сте жертва.
Ако се огледате, ще видите очевидното: живо-
тът е подреден. Пчелата прелита от цвят на цвят,
храни се и едновременно с това опрашва растения-
та в съзвучие с един прекрасен подреден план. Ми-
лиони години на еволюция идеално са приспосо-
били пчелата и растението едно към друго, така че
едното не може да съществува без другото. Защо
тогава вярваме, че нашият собствен живот не може
да бъде поддържан без усилия? Една основна преч-
ка е, че виждаме себе си като жертва. Телата ни са
подложени на остаряване и смърт. Нещастните слу-
чаи са неизбежни. Катастрофите и бедствията се
появяват изневиделица, контролирани от капризна
съдба. При това самото представяне на ужасните
неща, които могат да ви се случат, носи толкова
страдание, колкото и реалните събития.
Да сте жертва е логичен резултат от схваща-
нето, че сте в непрекъсната опасност. Ако Бог ни
поддържа, тогава той би трябвало да преобърне це-
лия този план на безразборни нещастни случаи,
застрашаващи всички. Това обаче е много сложна
тема – защото същевременно ние сме заобиколени и
от изобилието на Природата. Оптимистите посочват
зелената ни земя, която изобилства от живот, храна
и красота. Но може ли един любящ Бог всъщност
един ден да ни дарява с хубавите неща от живота, а
на следващия ден да ни праща болка? Повечето хо-
ра, които се чувстват благодарни на Бог, са склонни
да отричат, че той е също така отговорен и за
болестите, бедствията и смъртта. Все пак едно все-
знаещо, всеможещо божество не може да отговаря
само за част от това, което се случва. Той или
осигурява всичко, или нищо.
Начинът да избегнем живот под властта на
някакъв капризен бог, който един ден носи удовол-
ствие, а на другия – болка, е да осъзнаем, че Бог не
е човек. Ние наричаме Бог „той” просто защото умът
ни се противопоставя на мисълта, че Бог е пълна
абстракция. Всъщност, за да бъде пълен, абсолю-
тен, Бог трябва да е абстрактен. Нашият ум не може
да обземе всичкото. Вместо това, ние обземаме
нещата, които забелязваме, и в които избираме да
вярваме.
Независимо от степента, в която забелязвате
Бог в живота си, приемете го с благодарност. Бог
няма нужда да му се благодари – в крайна сметка
той вече има всичко, включително и благодарно-
стите. Но като избирате благодарността, вие изби-
рате великодушния, щедрия аспект на всичкото,
върху което искате да се фокусирате.
Целта на благодарността е да се свържете с
по-висшата визия за живота. Вие имате силата да
изберете дали да активирате аспекта на Бог, който
дава, или аспекта, който отнема. Ще порасне това,
на което обърнете внимание. Ако обърнете внима-
ние на онези аспекти на Бог, които демонстрират
любов, истина, красота, интелигентност, порядък и
духовно израстване, тези аспекти ще започнат да се
разширяват във вашия живот. Малко по малко, като
мозайка, различни части от Божията милост ще се
свържат и ще образуват цялостна картина. Най-на-
края тази картина ще замести по-заплашителната,
която сте носили вътре във вас, откакто сте се
родили.
Външният свят твърди, че е реален, но и той
също е образ, създаден в съзнанието и проектиран
навън. Когато разберете, че вие сте прожекторът на
действителността, вече няма да сте подвластни на
външни събития. Вие ще поправите грешката, която
лежи в самия корен на усещането за жертва:

вярването, че филмът ви контролира; всъщност е
обратното. >
3. Вие сте част от плана на Вселе-

ната. Няма нищо, от което да се
страхувате. Вие сте в безопас-
ност
ТРЕТИЯТ ПРИНЦИП е антидот на чувството за
несигурност. Той ни казва, че страхът може да е
изключително убедителен и въпреки всичко, в него
да няма истина. Не можете да се доверите на
страха.
В съвременния живот нас ни учат да уважа-
ваме страха като важен принос за оцеляването ни,
биологичен сигнал, който буди и държи нащрек ума
и тялото ни за приближаваща-та се опасност. Но
древните индийски мъдреци ни учат, че страхът се е
родил от двойствеността: когато човешките същест-
ва разбрали, че вече не са част от Бог (че са от-
делени от Него), те на мига започнали да се стра-
хуват от всичко онова, което може да им се случи.
През XX век след две опустошителни войни и поява-
та на атомната бомба тази натрапчива несигурност
беше издигната в неизбежен житейски факт, който
придоби известност под термина „екзистенциална
тревога”. Аз и вие сме деца на епоха, в която
просто да си жив изглежда като да се поеме най-го-
лемият възможен риск. В резултат на това, ние па-
даме жертва на безпокойството по отношение на
това кои сме и къде е мястото ни.

По духовния път вие можете напълно да се ос-
вободите от такова безпокойство. Като отхвърляте
страха – малко по малко – вие започвате да осъ-
знавате, че животът не е непрекъснато подложен на
риск. Вие сте в безопасност, гледат ви и се грижат
за вас. Преминаването от страха към безстрашието
изисква промяна в ориентацията, защото ние живе-
ем в атмосфера на страх, където е твърде лесно да
се поддадем на непрекъснатия артилерийски огън
от потенциални заплахи. Сутрешните новини ви въ-
вличат в тъмен свят на непрекъснати бедствия, кой-
то се подсилва от вечерните новини. За да се про-
тивопоставите на това, трябва да следвате собстве-
ното си вътрешно чувство. Осъзнайте, че това, кое-
то ви осигурява безопасността, е висшата интели-
гентност, която съществува във вас. Потенциалните
опасности са илюзия. Само най-непосредственото е
действителност.
Не казвам, че съществуването може да бъде
изчистено от всички неудобства и внезапни обрати
на съдбата. Аз ви предлагам да подходите към съ-
ществуването от различна перспектива. Вие ще сте
в безопасност, когато разберете, че Бог ви е дал
всичко, от което се нуждаете, за да посрещнете
предизвикателствата на живота, каквито и да са те.
Вие стоите в центъра на сцената на собствената си
лична драма. Около вас е една много по-голяма
сцена и ако се озовете във време на опасност на
тази по-голяма сцена, опасността ще е реална. Но
тази ситуация е много по-различна от това непре-
къснато да се виждате как живеете във вихъра на
хаоса от неизбежни съдбовни събития. Просто зае-
мете мястото си вътре в своята сцена с увереност.
Всичко е така, както трябва да бъде.
Ролята, която ви е отредена, е правилна и
подходяща. Тя е специално подготвена за вас, за
цялостния ви аз. А цялостният ви аз не се примиря-
ва с едно спокойно и безметежно съществуване.
Животът не е напълно лишен от риск – макар че
това не променя и противоположния факт: че той се
задвижва от поредица от избори, направени на ни-
вото на душата ви. Гласът на страха се опитва да ви
убеди, че сте безпомощна жертва на случайността.
Истината е тъкмо в обратното. На най-дълбоко ниво
– на нивото на душата ви – вие сте авторът на
всичко, което ви се случва. >
4. Вашата душа цени всеки аспект

на живота ви
ЧЕТВЪРТИЯТ ПРИНЦИП е антидот на чувството
ви, че сте недооценени. Той постановява, че ценно-
стта ви е абсолютна и че всичко, което ви се случва
(независимо дали в момента, в който се случва, ви
кара да се чувствате добре или не), е част от бо-
жествен план, който се разкрива на нивото на ду-
шата ви.
Както вече говорихме, ценностите, които дви-
жат материалния свят, трябва да бъдат напълно
обърнати, ако искате да осъзнаете Бог. От „обичай-
ната” гледна точка, самооценката се свежда до това
дали имате силно его. Хора, които имат силно его,
се чувстват самоуверени. Те успяват да устояват
себе си срещу препятствията. Изправят се срещу
предизвикателствата и в замяна животът им дава

пари, власт и други всевъзможни блага – външна
награда за външни постижения.
В тази светлина, доста неловко се чувстваме,
че Иисус проповядва точно обратното: за да бъде
обичан от Бог, човек трябва да е невинен, смирен и
да служи на всички хора. Но възгледът на Иисус е в
хармония с традициите на великата мъдрост, която
твърди, че стойността на човека не се променя в
зависимост от неговия външен успех и облагите от
него. Стойността на човека е в ценността на душа-
та, която е безкрайна. И тъй като всяко събитие в
живота ви не се случва просто на човека, а на ду-
шата, всичко в живота трябва да се цени.
Всички знаем, че животът има своите възходи
и падения и нашата самооценка се издига и пада в
зависимост от тях. Наполеон бил титан, когато пе-
челел победи на бойното поле, и се превърнал в
джудже след Ватерлоо. В променящата се действи-
телност ние, хората, подтиквани от егото, изглежда
сме марионетки на всяка прищявка на обстоятел-
ствата. Но от гледна точка на душата промяната се
случва на фона на не-промяната; основата на съще-
ствуването е вечна, непоклатима, постоянна и об-
хващаща всичко.
Как можете да отместите вниманието си от
света на промяната? Не могат да ме убедят хората,
които казват, че непрекъснато усещат истинското
присъствие на Бог, на Иисус или на душата си. Това
са изключително високи постижения по духовния
път и определено не са сред вратите, които лесно
се отварят. Но пък зная със сигурност, че мога да
изживея себе си, така че задачата ми в момента е
да намеря онази част от мен, която не се променя.

Очевидно е, че съзнанието ми се променя непрекъс-
нато – с всяка следваща мисъл; променя се и тялото
ми с отлюспването на всяка една клетка от кожата
ми или с всеки удар на сърцето ми. Така че търсе-
нето на не-промяната трябва да ме отведе някъде
другаде.
Ето тук медитацията се оказва изключително
полезна. Когато медитирате, вие премествате фо-
куса си. Вместо да съсредоточавате вниманието си
върху повърхността на съзнанието си, където кипи
непрекъсната промяна, вие се спускате по-дълбоко,
за да постигнете тишината. Сама по себе си ти-
шината е безсмислена. Животът е действие и реак-
ция, а не мълчалива неангажираност. Но вътрешна-
та тишина е нещо изключително дълбоко: то е съ-
знанието, което осъзнава само себе си.
В тихите си дълбини вашето съзнание знае
всичко, което се случва. Времето се свива в една-
единствена точка, в която единственото неопровер-
жимо нещо, което знаете е „аз съм”. Това не е па-
сивно познание. Това е центърът на всичко, източ-
никът на цялата активност, която блика: мисли,
усещания, външни събития. Тишината е утробата на
сътворението. Ето защо медитацията е творческо
събитие, чрез което вие си връщате авторството
върху живота си.
Да медитирате двадесет и четири часа в дено-
нощието всъщност означава да запазите будното си
състояние през цялото време. Когато придобиете
авторството върху самия себе си, вие излизате от
тишината и навлизате в активност – за да напишете
собствената си история. Няма разлика между меди-
тиране и живеене в света. И едното, и другото са

изражение на съзнанието – едното е мълчаливо,
другото е активно. Вие поддържате два типа внима-
ние: единият е посветен на промяната, другият – на
не-промяната. Това е промененото съзнание, което
ви позволява да живеете от нивото на душата. >
5. Има план и душата ви знае

какъв е той
ПЕТИЯТ ПРИНЦИП е антидотът на безсмислие-
то. Той гласи, че вашият живот има цел. Вие я опре-
деляте на нивото на душата си и след това тя се
разгръща в ежедневния живот като част от Божест-
вения план. Колкото по-дълбоко сте свързани с
плана, толкова по-мощна става целта в живота ви.
Нищо не може да я спре.
Когато пиша за духовния път, аз достигам до
идеята, че трябва да се освободя от терминология
като „душа”, „Бог” и „дух”. Защото доколкото има
само една действителност; ние не се нуждаем от
отделен, обикновен речник за ежедневното ни съ-
ществуване и друг – специален речник за висшето
ни съществуване. Или всичко е духовно, или нищо
не е. В очите на Бог ходенето по вода е толкова
свръхестествено, колкото и способността на хемо-
глобина да се свързва с кислорода в кръвната клет-
ка. Нито едното, нито другото се вижда с просто око
и двете принадлежат към безкрайно разгръщащия
се план на сътворението.
И все пак някак ни се струва, че един живот,
изпълнен с цел и съдържание, трябва да е по-близо
до Бог, отколкото друг живот, прекаран в безцелно
объркване. Дуализмът упражнява мощно влияние
върху ума – не можем да се освободим от катего-
риите висш – нисш, по-добър – по-лош. Това, което
е трудно да се разбере, е, че Бог, тъй като не иска
нищо, не изисква и нищо от нас. В духовен смисъл
един живот не е повече или по-малко ценен от друг.
Крадецът днес ще се прероди в утрешния светия и
обратното.
В Божествения план всеки има роля. И тъй ка-
то Бог е във вас, вие самите имате абсолютното
право да избирате ролята си в Божествения план.
Как се осъществява този план в практически сми-
съл? Основен в него е въпросът за възприятието.
Когато сте били бебе, вие сте се възприемали
по много ограничен начин. Това, с което не сте мог-
ли да се справите или да разберете, се е предос-
тавяло като грижа на баща ви или майка ви. Те са
ви хранили, докато вие се научите да се храните
сами, осигурявали са ви подслон, докато вие самите
можете да си го осигурите и така нататък. Докато
сте развивали все повече и повече способности, ва-
шето усещане за това къде се намирате по отноше-
ние на околния свят се е променяло. С други думи,
с всяка ваша крачка към самодостатъчност, вашето
възприятие се е променяло.
Божественият план е подобен на това. В нача-
лото личната сила е много органичена. Егото пред-
полага, че трябва се подсигурява като грабва това,
което иска, и отхвърля останалото. Възприятието на
този етап се ограничава до самия индивид; кръго-
зорът е доста ограничен. Всичко, което има значе-
ние, е каква е ползата за „аз, мен и моето”. Егото не
се интересува от това как азът се свързва с всичко

останало. Каква ирония: на този етап, когато са ни
дадени външни сили и власт да диктуваме събития-
та, именно егото се чувства най-мощно.
С разширяването на възприятието се разширя-
ва и вътрешният потенциал. Отвъд егото един по-
различен кръг се разширява във всички посоки. В
Божествения план, на нивото на душата човекът
може да се разширява безгранично. Вие започвате
да наблюдавате колко невероятно е организирано
сътворението с каква идеална грижа и безкрайна
интелигентност. Колкото повече се разширява въз-
приятието ви, толкова повече се доближавате до
Бог. Няма нужда дори да го търсите, трябва само да
погледнете.
В крайна сметка, всичко е вече Бог, така че е
въпрос да виждате все по-надълбоко. Придобивате
визия, която е в хармония с най-фините аспекти на
красотата и истината. Едно от най-големите блага
на съществуването е, че всеки се ражда с желание
да прозре все повече и повече. Ето защо индий-
ските мъдреци вярвали, че дори мисленето за Бог е
знак, че той със сигурност един ден ще се появи.
Оказва се, че разширението на съзнанието е самият
Божествен план. Няма друг. С разширяването на ва-
шето съзнание вие все повече се убеждавате, че сте
част от Божествения план. Нищо повече не се
изисква от вас, а и никога не се е изисквало. >
6. Екстазът е енергията на духа

ШЕСТИЯТ ПРИНЦИП е антидотът на инерцията.
Той гласи, че вие разполагате с неограничена енер-

гия. Вие творите заедно с Бог. За да получите твор-
ческата си енергия, трябва само да се свържете с
основните енергии, които действат във вас.
Как ще разберете дали сте свързани с Бог?
Един от най-простите признаци е начинът, по който
протича животът ви. Ако се чувствате заседнали,
ако инерцията и навикът управляват живота ви, в
такъв случай връзката ви с Бог е слаба. От друга
страна, ако сте сигурни, че това, което искате в жи-
вота, се разкрива ден след ден, вашата връзка с Бог
е силна. Творческият поток е действащото правило
в Космоса.
Така както сътворението приема безброй мно-
го форми, същото става и с енергията. По духовния
път вие откривате много видове енергия. Преди
всичко ние разчитаме на повърхностните енергии,
създадени от егото: гняв, страх, стремеж към сърев-
нование, желание да се постига успех, любов, която
ни кара да се чувстваме желани. Няма „правилно”
или „неправилно” в сферата на енергията, но егото
става жертва на илюзията, че само гневът, страхът
и стремежът към успех са истински. То не обръща
внимание на висшите енергии, както и на нисшите,
поради което егото по правило остава изолирано.
Нисшите енергии доминират тялото и неговото
сложно функциониране. „Нисш” е заблуждаващ тер-
мин, тъй като интелигентността на тялото е точно
толкова голяма, колкото интелигентността на сътво-
рението, но при цялата си изумителна организа-
ционна мощ, тялото се примирява да бъде управля-
вано от ума. Интелигентността на тялото е смирена;
не изпитва необходимостта да доминира или да по-
стига успехи; за тялото съвършеното пасване към

естествения ред е достатъчна радост. Егото може
много да научи от тялото, въпреки че рядко го
прави.
В същото време, егото се изолира от висшите
енергии. Това са фините сили на душата: любовта,
съчувствието, истината и познанието за Бог. Душата
няма нужда да се съревновава с егото, защото тя
вече е постигнала най-високата позиция в сътворе-
нието – единение с Бог. Като кръговете от ангели в
средновековната християнска живопис, които се
въртят около небесния трон и пеят възхвала на Бог,
душата е доволна, че преживява собствения си екс-
таз и му се наслаждава безкрайно. Егото вярва –
съвършено погрешно, че такова блаженство е или
измислица, или може да се постигне чрез външни
сили – повече секс, повече пари, повече власт, по-
вече материални блага.
Накрая, има една енергия – най-фината от
всички останали, първичната материя, от която вси-
чко е направено. Тази енергия лежи на тънката ли-
ния между съществуването и не-съществуването.
Това е първото потрепване на творческия импулс,
първата частица Божия мисъл. В повечето духовни
традиции тази вибрация е известна като „Аз съм”.
Нищо не може да съществува без нея, а и нищо не е
по-деликатно от нея. Когато се преживява от чо-
века, тя се усеща като чист възторг или блажен-
ство–съзнание. Разгръщането на тези енергии за-
хранват живота ви; всички те са на ваше разполо-
жение. Какъв вид енергия ще извикате във всеки
даден момент, обаче, зависи от нивото на вашето
съзнание. На грубо ниво, ако някой иска ябълка,
той или тя трябва да работи, за да получи пари и да
си купи. На по-фино ниво, ако той или тя иска
ябълка, става така, че някой влиза в стаята с ябъл-
ка в ръка. На най-фино ниво, ако той или тя иска
ябълка, ябълката се появява. Егото, както и целият
свят, вярват в грубото ниво на енергията, но всички
ние от време на време изпитваме фините енергии:
мечти се сбъдват, желания се проявяват и като че
ли се усещат как действат невидими сили.
По духовния път човекът преминава към все
по-фини сфери на съзнанието и с всяка стъпка се
разкриват нови нива на енергия, които могат да се
използват. Най-накрая, когато се постигне едине-
ние с Бог, всички енергии идват на разположение.
В този момент вашите мечти и желания съвпадат с
тези на Бог. Вие винаги сте били потенциални съ-
създатели и когато осъзнаете Бог, този потенциал е
напълно активиран. Всичко, което си представяте, в
същия този момент се сътворява – лесно като ми-
сълта. Не може да бъде другояче, защото при еди-
нението мисълта и нещото са едно и също. >
7. Има творческо решение за все-

ки проблем. Всяка възможност
носи обещанието за изобилие
СЕДМИЯТ ПРИНЦИП е антидотът на провала.
Той ни казва, че всеки въпрос съдържа и собстве-
ния си отговор. Единствената причина, поради коя-
то проблемът се явява преди своето разрешение е
това, че нашият ум е ограничен – ние разсъждаваме
от гледна точка на някаква последователност – пре-
ди и след. Извън тесните граници на времето, про-

блемите и техните решения се появяват в един и
същ момент.
Съвременното общество е ориентирано към
решаването на проблеми. На света има достатъчно
на брой предприемчиви хора, които се посвещават
на усърдието да намират нови начини да се правят
нещата – има и безгранична вяра, че прогресът не
може да се спре. Тази увереност, обаче, е размива-
не на гледната точка. Като се фокусираме върху
следващата технология, следващото чудо на инже-
нерната мисъл, следващия пробив на медицината,
ние губим от погледа си по-дълбоките проблеми, за
които технологиите не предлагат решение. Буда по-
сочва проблема на страданието, Иисус – проблема
на греха и липсата на любов, Ганди – липсата на
мир в света на насилие. Каква нова технология ще
ме спре да атакувам врага си? Какво медицинско
постижение ще направи така, че да обичам съседа,
си както обичам себе си?
Огледайте се и ще видите колко безплодни се
оказват външните решения. Борим се безрезултатно
с престъпността, глада, войните, епидемиите и бед-
ността, а обществото непрекъснато хвърля пари в
тези проблеми, като че ли един провалил се подход
в края на краищата ще успее, само ако упорстваме
с него.
На духовния път ще разберете, че всички пр-
облеми се коренят в съзнанието. Ето защо решение-
то винаги е в промяната на съзнанието.
Какво означава да сте щастливи от нивото на
душата, напълно в хармония с Бог? С една дума –
ще бъде без усилие. За да бъдете щастливи от ни-
вото на душата, са необходими три неща:
Да действате без усилие.
Да изпитвате радост от това, което правите.
Вашите действия довеждат до резултати.
И трите изисквания трябва да действат едно-

временно, ако искате да преживеете щастието, кое-
то Бог е намислил. Това се проявява в природното
царство, където всяко същество действа спонтанно,
а всяко действие поддържа цялостната екологична
система. В Природата всяко предизвикателство по-
лучава отговор. Докато динозаврите измират, бо-
зайниците се приспособяват добре. Когато папрати-
те отстъпват пред цъфтящите растения, насекомите
се научават да се хранят с цветен прашец. Сътворе-
нието и разрушението вървят заедно, ръка за ръка.
На висшите нива на съзнание няма разлика между
желанието и неговото постигане. Малцина от нас
обаче преживяват това спонтанно състояние. В
обичайния разделен свят винаги има разстояния и
прекъсване. Желанията често водят до провал. И
най-добре разчертаните планове губят пътя – а ние
все повече преживяваме разделено съзнание: раз-
делянето на желанието от неговото постигане.
Може да си помислите, че ще са нужни геро-
ични усилия, за да се разрешат проблемите, пред
които сме се изправили. От духовна гледна точка
обаче вярно е точно обратното. Във визията на
душата няма борба, няма липса на резултати. Няма
провал. Вие само трябва да измерите действията си
спрямо трите прости условия, споменати по-горе.
Лесно ли ми се удава това, което правя – без

да се мъча?
Наслаждавам ли се на това, което правя?
Резултатите идват ли естествено?
Ако отговорите с „да”, това означава, че ду-

ховно вие вървите в правилната посока; ако отго-
ворите с „не” – значи не се движите в правилната
посока.
Имам приятел, който години наред подкрепя-
ше с пари и съвети семейството си. От четиримата
братя той единствен беше ходил в колеж и беше
станал успешен лекар. Той е уверен човек, с готов-
ност предлага решения на проблеми и години наред
си мислеше, че знае какво трябва да правят с жи-
вота си братята му, които не бяха имали толкова
късмет.
Неотдавна обаче започна криза. Братята, кои-
то и без това трудно си намираха работа, започнаха
да трупат дългове. Те искаха все повече и повече
пари от приятеля ми и когато той заплашваше, че
ще им откаже, те се гневяха.
— Виж това — каза ми той възмутен, като дър-
жеше писмо от най-малкия си брат, изпратено по
електронната поща. — Пише, че ако не му дам още
пари, аз ще съм виновен, защото съм го заблудил.
Попитах го дали братята му са изразявали
своята благодарност през годините.
Приятелят ми поклати глава.
— Вземат парите ми и въобще не ми обръщат
никакво внимание.
— И все пак продължаваш същата програма –
отбелязах аз.

— Налага ми се. Не мога да понеса мисълта,
че братята ми ще трябва да живеят от социални по-
мощи или ще влязат в затвора, ако направят нещо в
отчаянието си — каза той.
В този момент приложих трите критерии за
действие.
— Лесно ли ти е да помагаш на братята си? —
попитах го.
— Не — призна той. — Те се противопоставят
на всяка стъпка.
— Щастлив ли си, че се занимаваш с тях? –
попитах аз.
— Не — отвърна.
Всъщност приятелят ми се чувстваше неудо-
влетворен и нещастен. Често бе мислил да смени
телефонния си номер, за да не му се налага вече
никога да разговаря с тях.
Накрая попитах:
— Получаваш ли резултати?
Очевидно беше, че не. Вместо да подобрят
живота им, парите и съветите на приятеля ми само
им даваха възможност да засядат още по-дълбоко в
стария си начин на живот.
Когато никакво мислене, планиране, борба,
убеждение и усилия не променят дадена ситуация,
време е да си зададете трите прости въпроса, които
поставих на приятеля си. Всичко, което аз и вие
можем да направим, е да си поемем отредената ро-
ля в Божествения план. Неограничената интели-
гентност намира решения за всеки проблем.

В случая с растенията и животните, екология-
та сама постига равновесие; отделното растение и
животно само трябва да си играят ролята. Човешки-
те същества са по-амбициозни – ние искаме да съз-
даваме собствените си визии и да ги реализираме,
което само усложнява нещата. Но и при този случай
важат същите основни закони.
Може би тук е подходящото място да спомена
едно от непрекъснато повтаряните обвинения срещу
хората, поели по духовния път: че те са егоцентри-
чни; че в свят, който се задушава от проблеми, те
мислят само за собственото си благополучие, като
използват Бог за удобно прикритие. Основното, до
което се свежда тази критика, е убеждението, че
именно егото диктува онова, което правят така на-
речените духовни хора, така, както диктува и на
всички останали. Това може и да е основателна за-
бележка. Ако вървиш по пътя към Бог, защото той е
най-голямата възможна награда, най-голямата пе-
чалба от лотарията – в такъв случай определено
егото движи нещата.
И все пак, когато духовният път ни отвежда
отвъд култа към „аз, мен и моето”, разширяването
на съзнанието стопява границите на разделението.
Вие започвате да виждате себе си не като нещо от-
делно, а като част от цялото. Става възможно да по-
магате на другите така, както бихте помагали на се-
бе си, не защото услугите и благотворителността ви
карат да се чувствате добре, а защото вие разпо-
знавате себе си в този, на когото помагате. Егото
също е в състояние да помага на бедните и стра-
дащите, но когато го прави, има скрит мотив: като
дава на другите, егото се чувства по-висше.

Познавам безброй много искрени търсачи на
духовното обаче, които измерват наградата си с
мир, съчувствие и близост с душите си. Духовното
израстване не изисква непременно живот, посветен
в служба на другите. Такъв живот може да е тол-
кова нещастен и егоистичен, колкото и всеки друг.
Но ще се осмеля да кажа, че търсещите духовното
правят повече, за да облекчат човешкото страда-
ние, отколкото което и да е правителство. Всяка
стъпка към осъзнаването на Бог е в полза на
човечеството като цяло. >
8. Препятствията са скрити въз-

можности
ОСМИЯТ ПРИНЦИП е антидотът на липсата на
гъвкавост. Той казва, че препятствията са сигнали
на съзнанието, че трябва да сменим посоката, да
поемем по нов път. Ако съзнанието ви е отворено,
то ще възприеме новата възможност да го направи.
Когато егото срещне препятствие, то реагира
като прилага още повече сила. Светът на егото е
бойно поле, където трябва да се биете, за да
спечелите. Без съмнение, такъв подход може да до-
веде до резултати – всички империи са били из-
градени със силата на завоеванието – но го правят
на ужасна цена: войната и битките ескалират, а
разрушенията се увеличават. Когато ви нападат, съ-
ществува огромното изкушение да грабнете оръжи-
ята на егото и да се хвърлите в отмъщение. Колко
от движенията за мир са пълни с гневни активисти?
Колко еколози обичат земята, но мразят тези, които

я замърсяват? Майка Тереза не искала да се включи
в антивоенното движение, защото то не било също-
то като движението за мир.
Светът на егото представлява огромно препят-
ствие пред духовното израстване. Ето защо необхо-
димостта да сме гъвкави се появява ежедневно. Вие
непрекъснато ще се сблъсквате с вътрешна съпро-
тива, с периодични победи и моменти на радост. За
да избегнете обезсърчението, трябва да осъзнаете,
че препятствията, както и всичко останало, идват от
един и същ източник. Бог не присъства само в до-
брите моменти. Една безгранична интелигентност е
намерила начин да вкара всеки час от живота ви в
план. От ден на ден вие не можете да разберете из-
ключително сложните връзки между вашия живот и
Космоса. Цялата Вселена е трябвало да се наго-
вори, за да постави всеки един момент на точното
място във времето.
Не можете да планирате предварително как
ще посрещнете следващото си предизвикателство и
въпреки това, повечето хора се опитват да правят
точно това. Те се защитават от възможно най-лоши-
те сценарии; придържат се към тесен репертоар от
навици и реакции; ограничават живота си до семей-
ството, приятелите и работата. Пестеливото изпол-
зване на ресурсите може да донесе мъничко сигур-
ност, но като правите това, вие напълно изолирате
неизвестното. А това е равносилно да криете потен-
циала си от самите себе си. Как ще разберете на
какво сте способни, ако не се отворите към загад-
ките на живота, ако не посрещнете новото с разтво-
рени обятия? За да остане животът ви във всеки
един момент свеж, вашата реакция трябва да се
освободи от установените модели.
Тайната е в това – да се изоставят старите на-
вици и да се доверите на спонтанното. По дефини-
ция спонтанното няма как да бъде планирано пред-
варително. А и не трябва. Когато се уловите, че
реагирате по стар и познат начин, просто спрете.
Не измисляйте нова реакция; не се хвърляйте към
противоположното на действието, което обикновено
предприемате. Вместо това, помолете се за отворе-
ност. Влезте навътре в себе си, бъдете със себе си и
позволете на следващата реакция да се появи сама.
Попитали известен композитор от „Бродуей”
как съчинява прекрасните си мелодии. За него се
знаело, че както си карал сред оживено движение,
изведнъж спирал колата встрани от пътя, за да
запише мелодия, която после ставала хит. Каква
била неговата тайна? „Чакам, оставям се да ме носи
течението и се подчинявам” – отвърнал той.
Точно така. >
9. Еволюцията ни води по пътя

чрез желанието
ДЕВЕТИЯТ ПРИНЦИП е антидотът на лицемери-
ето. Той ни насърчава да действаме според искре-
ните си желания, защото те показват пътя към ис-
тинското израстване. Не се правете, че сте по-до-
бри – или по-лоши – от това, което сте. Не влизайте
в капана на желанието да показвате едно лице пред
света, а друго пред Бог. Този, който всъщност сте, е
този, който трябва да бъдете.

Желанията са се превърнали в огромен про-
блем за съвременните хора. Две сили ни теглят в
противоположни посоки. Едната ни освобождава от
старите ценности. А другата иска да ги съхрани.
Поляризацията, която се получава в резултат, може
да се види във всяка сфера на живота, особено в
социалната и политическата. Вярващите се чувстват
праведни, отговорни и послушни пред волята на
Бог. Те гледат на всички, които не приличат на тях,
като на лишени от ценности и поради това – недо-
стойни за Божията любов. Като отказват Бог на от-
клонилите се от праведния път, вярващите несъзна-
телно са поели върху себе си ролята, която принад-
лежи само на Бог.
Тази схизма може да се види да работи и при
вътрешните ни конфликти. В същината си старите
ценности са ограничителни. Техният Бог съди и на-
казва – тоест: изискванията му не трябва да се пре-
небрегват. С други думи, духът съществува, за да
наказва плътта и да потиска апетитите й. Силата на
освобождаването, от друга страна, създава Бога на
толерантността, който обича своето творение, и в
замяна моли само за любов. За да се излекува тази
схизма, ние трябва да разберем, че Бог не отправя
никакви изисквания и не поставя никакви ограни-
чения – нито върху мисълта, нито върху думите,
нито върху делата.
В началото на пътя няма никакво значение да-
ли сте вярващ или атеист. Общото между тях е ог-
раничението. Най-често срещаното състояние е това
на тясната визия – всички ние я споделяме.
Например, как Бог иска ние да израснем – в
каква посока, според какви ръководни принципи?

Неправилни норми. Вие израствате по начин, по
който искате, като следвате собствените си жела-
ния. Вие вече посявате точните семена. Нещата,
които дълбоко ви интересуват, играят ролята на
Бог; вие изпитвате неудържимо привличане към
тях.
Видимият свят – във всичките си подробности
– е символ на Бог. Може да наблюдавате небето в
топъл юнски ден, да сте залепен за телевизора,
докато дават футболен мач или да гледате как бе-
бето ви спи в люлката. Това, което ви пленява, съ-
що така се опитва да ви събуди. Един мой приятел
го каза много добре: „Ако не знаеш къде отиваш,
няма значение откъде тръгваш”. Любовният импулс,
ако се следва накъдето води, ще стане по-богат и
по-наситен и накрая ще разкрие същността си като
божествен. Импулсът на благодарност ще направи
същото, както и този на съчувствието, добротата,
щедростта, вярата, предаността, признателността,
изкуството и науката. Накъдето да иска да се
разширява и човешкият мозък, Бог ще чака в края
на пътя. >
10. Свобода – това означава да се

освободите
ДЕСЕТИЯТ ПРИНЦИП е антидотът към привър-
заността. Нека да напомня, че полагането на големи
усилия не е пътят към Бог. Ако просто се освобо-
дите от това, което не е истинско в живота ви, оста-
налото ще е истинското: то ще е самият Бог.

С течение на годините аз установих, че осво-
бождаването обърква хората. Те са нетърпеливи да
се освободят от неща, които носят болка и страда-
ние, и въпреки това по някаква ирония те не са в
състояние да се освободят от оковите. Подложените
на насилие брачни партньори не си тръгват от свои-
те насилници. Пристрастените посягат за още от то-
ва, което ги съсипва. Гневът, страхът и насилието
прорязват съзнанието надлъж и нашир, въпреки че
човек опитва с всички сили да се отрече от тях. Как
се освобождавате от неща, към които толкова упо-
рито сте се привързали?
Да се каже на някого, който е заседнал –
„просто да се освободи”, е точно толкова безсмис-
лено, колкото и да се каже на човек, изпаднал в ис-
терия „просто да се успокои”. Негативните неща се
държат за нас, защото са свързани с енергия, която
не иска да си отиде. Гневните хора нямат нужда от
конкретна причина, за да се ядосат; те само имат
нужда от повод да отприщят насъбралата се енер-
гия, на която врят на тих огън. Тревожните хора се
безпокоят вътрешно – не заради нещо точно опре-
делено, а заради самия страх. За да бъдете свобод-
ни, трябва да намерите начин да се освободите от
цялата насъбрала се енергия, която изпраща едни и
същи стари послания. Способността да се освобож-
давате е много по-сложна, отколкото звучи, но пък
нищо не е по-важно от това.
Нека да се вгледаме по-отблизо в гнева и
страха – двете емоционални енергии, които най-
упорито ни преследват. Освобождаването от гнева и
страха изисква процес, който включва следното:

БЪДЕТЕ НАБЛЮДАТЕЛНИ. Не пренебрегвайте
чувствата си на гняв или тревога. Противопоставете
се на импулса да извърнете поглед и да ги скриете.
Колкото сте по-наблюдателни, толкова по-лесно ще
ви бъде да достигнете до огнището на натрупаната
енергия и да я освободите.
БЪДЕТЕ ОБЕКТИВНИ. Ако лично се идентифи-

цирате с негативността, няма как да се освободите
от нея. Научете се да гледате на гнева като на
енергия, подобно на електричеството. Електричест-
вото няма нищо общо с вас. Нито пък гневът. Той е
универсален и се прилепва към всичко, което из-
глежда несправедливо или нечестно. Страхът се
прилепва към всичко, което изглежда опасно или
несигурно.
ОСВОБОДЕТЕ СЕ ОТ ПОДРОБНОСТИТЕ. Енер-

гиите засядат в конкретни ситуации: конкретен чо-
век блъска колата ви отзад, прережда ви на опаш-
ката в супермаркета, или ви мами, за да измъкне
пари. Това е съдържанието на ситуацията, нейните
детайли, и вие не можете напълно да се освободите
от енергията, като живеете само в конкретността на
тези моменти. Представете си, че се карате с вашия
съпруг или съпруга. Вие сте сигурни, че вашата по-
зиция е правилната. Но ако не преустановите гнева
си и чакате партньорът ви непременно да каже: „Не
съм прав/а; ти си напълно прав/а”, можете да си
чакате вечно. А дори и ако той или тя се извини,
вашият гняв може да не изчезне напълно. Отдале-
чете се от конкретното съдържание на ситуацията и
се освободете сами от гнева си за ваше собствено
добро.
ПОЕМЕТЕ ОТГОВОРНОСТ. Това върви ръка за
ръка с предното условие. Вашата енергия си е ваша
и ничия друга. В духовен смисъл няма никакво зна-
чение кой е прав и кой не е, кой е агресорът и кой
жертвата. Единственото важно нещо е как да спече-
лите собствената си свобода. В света на противопо-
ложностите, правилното и грешното са се вкопчили
във вечна борба. Вашата роля е да се освободите от
енергията, която е заседнала у вас поради някаква
причина. Когато поемете отговорност, така вече
няма да ви подмятат капризите на обстоятелствата.
НЕ ОЧАКВАЙТЕ НЯКОЙ ДРУГ ДА ГО НАПРАВИ

ВМЕСТО ВАС. Определено съществува божествено
ръководство, но пътят към свободата минава през
човека. Повечето от нас се надяват да получат сила
от други хора, не директно от някаква божествена
инстанция. И все пак няма как да прескочите факта,
че всичко, с което разполагате за духовното си пъ-
туване, са вашето собствено съзнание, тяло и душа.
Докато другите могат да предложат утешение и
добронамерени съвети, единствено вие можете да
поемете на пътешествието вътре в себе си.
ДАЙТЕ ВЪЗМОЖНОСТ НА ТЯЛОТО СИ ДА УЧА-

СТВА. Освобождаването не е само умствен процес.
Всъщност, вие сте „метаболизирали” вашето минало
и сте му дали подслон в тялото си. Или както някой
простичко го е казал: „Проблемите засядат в тъка-
ните”. Много видове очистителни терапии могат да
бъдат полезни тук. Като начало, оставете тялото си
да прави каквото иска. То знае как да трепери от
страх и да се гърчи от гняв. Не се противопоставяй-
те на естествените реакции на тялото си, но не ги
причинявайте на някого другиго. Изхвърлянето на
заседналата енергия е много личен процес, който
принадлежи само на вас.
ИЗСЛЕДВАЙТЕ И ОТКРИВАЙТЕ. Не искам да ка-

жа, че духовното пътуване е свързано с полагането
на огромни усилия в усамотение. Точно обратното.
Нищо не е по-пленително от това да откриете кои
всъщност сте и каква е вашата роля. Преобладава-
щото мнозинство от хората живеят живот „втора ръ-
ка”. Всичко, което знаят за себе си, е казаното им
от други хора; гласовете, които чуват в главата си,
идват от миналото; тяхната представа за възможно-
стите се ограничава с това, което са ги учили в учи-
лище, в църквата и в семейството. Миналото създа-
ва несигурна енергия. Нуждата да се правят ком-
промиси създава страх от освобождаване. За щас-
тие, колкото повече се освобождавате от тези стари
енергии, толкова по-голяма свобода ще спечелите.
ЦЕНЕТЕ СВОБОДАТА НАД ВСИЧКО ДРУГО. По-

горе казах, че всички ние чуваме два импулса вътре
в себе си. Единият казва: „Ето това искам да пра-
вя”, а другият: „По-добре е да направя онова”. Пър-
вият е гласът на свободата; вторият е гласът на
страха. Божественият план е безкрайно сложен, но
когато става въпрос за отделния човек, той е без-
крайно прост. Вие ставате такъв, какъвто искате да
бъдете; правите каквото искате да правите.
Различно е от това, което егото иска да бъдете

или което бащите фантазии и стремежи ви карат да
правите. Духовната свобода ви прави безкрайно Съ-
щество. Тогава и само тогава вие ще срещнете ис-
тинския си аз. В този момент всичко, което сте ис-
кали да бъдете в миналото ще бъде един временен
импулс. А всеки един освободен импулс ще ви пове-
де в правилната посока.
Вашите заседнали енергии ви принуждават да
сте някой, който вече не съществува: гневното де-
те, лишено от любов, уплашеното дете, което не се
чувства в безопасност. Миналото е погрешният во-
дач към бъдещето и въпреки това повечето от нас
разчитат предимно на него. Когато се освобожда-
вате от заседнали енергии, вие се освобождавате от
миналото си. Проникнете още по-дълбоко и ще се
освободите от самото време. В това освобождаване
лежи истинската свобода. Цялата човешка история
лежи във вас. Ваши са скръбта на света, неговият
страх и неговият гняв. Някои могат да се отчаят, ко-
гато чуят това, но защо да не изпитват радост? За-
щото, като се освобождавате, вие освобождавате
света. Може ли да има по-голям залог?
Веднъж прочетох, че Иисус, Буда и всички
светии и мъдреци съществуват само поради една-
единствена причина: „да ускорят действителността
на земята.” в този момент си представих човечест-
вото като гигантска пирамида и всеки човек – стъ-
пил на своето уникално място. Бог се спуска над зе-
мята като свеж пролетен дъжд и на всяко ниво на
пирамидата неговата милост се приема по различен
начин. Едни я чувстват като любов, други – като
спасение. На едно ниво се усеща като безопасност
и топлина, на друго – като завръщане вкъщи. Не
зная къде ми е мястото в тази пирамида, защото съм
избрал да се катеря. Насърчавам се да продължа-
вам нагоре, вдъхновен от случайното зърване на
нивото на съзнание, което искам да постигна.
Един ден навярно ще стигна до най-връхната
точка. Съмнявам се, че от този възвишен връх ще
видя образа на Буда, на Христос или на някой друг,
благословен да се появи пред мен. Те ще са изчез-
нали в ефира. Над мен ще се простира само Все-
мирът – блаженото изобилие на Бог. Но импулсът
ми няма да бъде да гледам нагоре – не защото ме е
страх да видя божественото. А ще искам да поглед-
на надолу, защото вие ще идвате към мен, разстоя-
нието помежду ни ще бъде само няколко крачки.
Ние най-сетне ще се видим – в Божията светлина –
и в този момент на разпознаване, нещото, което мо-
га да опиша само като любов, ще изгрее като без-
крайна зора.
Deepak Chopra, Why Is God Laughing? One Man's Journey To Joy

And Spiritual Optimism, 2004

Чопра, Д. - Защо Бог се смее

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Чопра, Д. - Защо Бог се смее

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ДИПАК ЧОПРА

ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?

Превод от английски Яна Божинова

„ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?” е дълбока и в същото време

Имал съм много герои в живота си. Баща ми беше

Дипак го направи отново! Първо беше „Седемте

-2- www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Дипак Чопра (р.1946) повежда

Може да се свържете с автора онлайн на:

-3- www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Пътят към радостта:

На моя редактор Питър Гузарди за това, че

-4- www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

ИМАЛ СЪМ МНОГО герои в живота си. Баща ми

-6- www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

ЗАЩО БОГ СЕ СМЕЕ?

- 10 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 11 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Жена на средна възраст си отива от инфаркт.

Обикновено Мики намираше успокоение в соб-

- 13 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Бог и Дяволът се разправяли за оградата, раз-

Мики се подсмихна, но на мига се сепна:

Един католик, един протестант и един евреин

Някой тихо се прокашля до него.

- 15 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 16 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

ТРИ ДНИ ПО-КЪСНО Мики отиде да затвори

- 17 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Наздраве за Сали, която се в черно облича,

Както обикновено са тостовете, и този беше

СЪБУДИ СЕ, МАЛКИЯ!

- 19 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 22 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 23 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 24 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 26 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Един атеист си плувал в океана, когато видял

- 27 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Много лъжи изричам, но винаги в мене вярват

Зловещата гатанка беше изписана с дребни,

- 29 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 30 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Страхът много лъжи изрича,

— Недей да се чувстваш толкова разочарован

- 31 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 35 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 37 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 38 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 39 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

В деня, в който се ти роди, аз отрових сърцето ти.

- 40 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 41 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 42 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 43 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 44 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

Един мъж влязъл в бара с кучето си. Казал на

Не беше от най-смешните анекдоти, но когато

- 46 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 47 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

- 48 - www.spiralata.net - благодарение на Д.К.

В деня, в който се роди ти, аз отрових сърцето ти.

Колко потискащо. Струваше му се, че беше

Дребна възрастна дама отива на ресторант.