Норууд, Робин - Параноя на страстта

Параноя на страстта
(Наръчник за жените, които обичат прекалено силно)

Робин Норууд
От авторката
Бих искала да изразя дълбоката си признателност към трима души, които се обвързаха със
създаването и издаването на тази книга по най-вдъхновяващ за мен начин.
Преди всичко към съпруга ми Боб Калвърт, който през последната година, докато
доизпипвах книгата, всяка вечер стоически приготвяше вечерята и изчиташе по шест, седем и
дори повече пъти написаното от мен, и пак си оставаше, деен, добронамерен и отзивчив, моя
сигурна опора, а в процеса на работата над книгата се намесваше тактично с безценни
поправки, полезни предложения и уместна, деликатно поднесена критика. Независимо че
написването и ни струваше немалко време, сили и съсредоточеност, той ми съдействаше
невероятно и с думи, и с дела.
Освен това искам да благодаря и на машинописката ми, Стефани Стивънс, която разкри
почти психологическа способност в разчитането на купчини изписан на ръка материал,
придружен със сложни упътвания за подредбата на -текста. От тези топове нечетливо
изписани листове съвсем редовно и в точно определения срок тя предаваше изрядни машинописни
страници, кат.о през цялото време откликвайте въодушевено и със съучастие на написаното,
И накрая - да благодаря на Лора Голдън, редакторката на „Тарчър", която първа се запозна
с ръкописа ми и повярва в него. Лора възприе напълно понятието „да обичаш прекалено силно",
подкрепи идеята ми за написването на книга, която да се занимава с темата за изключително
силната любов при някои жени и корените на подобно състояние, а нейните задълбочени и
вдъхновяващи напътствия към дебютиращ автор като мен допринесоха в голяма степен за
практическата значимост, последователността и цялостното качество на книгата. За мен
работата с Лора бе истинско удоволствие и блаженство.
Всеки от тримата повярва в книгата, преди тя да види бял свят, и аз съм им признателна
за грижите, любовта и подкрепата им.
Предговор
Ако да сме влюбени, означава да страдаме, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато повечето от разговорите ни с близки приятели са за него, за проблемите му, за
мислите му, за чувствата му и почти всяко наше изречение започва с „Той...", това е признак, че
обичаме прекалено силно.
Когато извиняваме мрачните му настроения, сприхавия му характер или ироничните му
забележки с нещастното му детство и се опитваме да станел неговия психотерапевт, това е
признак, че обичаме прекалено силно.
Когато изучаваме някой „самоучител", като подчертаваме всеки пасаж, който според нас
www.spiralata.net 1
би му помогнал, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато не харесваме повечето от най-важните черти на характера му, но се примиряваме
с тях, вярвайки, че е достатъчно да сме привлекателни и любещи и той ще поиска да се промени
заради нас, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато тази връзка ни излага на опасност емоционално и дори физически, това определено
е признак, че обичаме прекалено силно.
Независимо от страданието и неудовлетвореността, до които води прекалено силната
обич, това състояние е често срещано при повечето жени и ние почти не вярваме, че може да
има и друг вид интимна връзка. Повечето от нас са обичали поне веднъж прекалено силно. В
живота на немалко жени това е периодически повтаряща се тема. А някои до такава степен
биват завладени и обсебени от партньора си, че дори разстройват работоспособността си.
В тази книга ще разгледаме задълбочено причините, поради които много жени, търсещи
човека, който да ги обича, неизбежно попадат на трудни и безразлични партньори. Ще проучим
и защо след като сме установили безперспективността на връзката ни, пак я приключваме
трудно. А много често и обичта се превръща в много силна любов, когато партньорът ни се
окаже неподходящ, нехаен, безполезен и не само не го напускаме, напротив - започваме още по-
силно да го желаем и да имаме нужда от него. И тогава ще проумеем как желанието ни да
обичаме, копнежът ни за обич и самото ни чувство, са се превърнали в пристрастеност.
Пристрастеността като понятие плаши. В съзнанието ни изниква представата за
наркомани, игли, саморазрушителен живот... Думата не ни харесва и по никакъв начин не искаме
да я свързваме с отношението ни към мъжете, които обичаме. Но много от нас са
„наркоманизирани спрямо мъжете" и подобно на всеки пристрастен към нещо, трябва да си
признаем проблема, тежкия му характер, преди да започнем да се възстановяваме и да го
преодоляваме.
Ако някога сте имали чувство, че сте обсебена от някой мъж, вероятно сте подозирали, че
това може да се дължи не на любов, а на страх. Страх, че можем да останем сами, че не ще
бъдем обичани, т. е. сме недостойни за любов, че ще ни пренебрегнат, изоставят или съсипят. И
даряваме любовта си с отчаяната надежда, че нашият обект на чувствата ще поеме и
грижата за страховете ни. Вместо това страховете - и обсебването ни - се задълбочават
дотам, че да даваме любов в очакване на същото се превръща в движеща сила на живота ни. И
понеже стратегията ни не дава резултат, ние засилваме любовта си. Обичаме прекалено силно.
За първи път разпознах феномена „да обичаш прекалено силно" като специфичен синдром
на мисли, чувства, поведение, т. е. като определен тип психическа зависимост, след като в
продължение на няколко години провеждах консултации с пациенти, които злоупотребяваха с
алкохол и наркотици. След стотици разговори и събеседвания с пристрастените и семействата
им направих изненадващо откритие. Някои от пациентите ми бяха израсли в обременени
семейства, други - не, но и в двата случая родителите на повечето от тях произхождаха от
силно обременени семейства и бяха преживели стрес и страдания, по-силни от нормалните. В
опитите си да постигнат разбирателство със своите пристрастени половинки техните
партньори (известни като „съалкохолици" при лечението на алкохолиците) несъзнателно
възпроизвеждаха и преживяваха наново определящи моменти от детството си.
До същността на понятието „да обичаш, прекалено силно" достигнах предимно
благодарение на съпругите и приятелките на пристрастените мъже. Личните им истории
разкриваха преди всичко нуждата им от някакво превъзходство или пък състрадание в
„спасителната роля", която са мислели, че играят, по отношение на партньорите си. Това от
своя страна ми помогна да проумея дълбочината на тяхната пристрастеност към мъж, зависим
от субстанция. Ясно беше, че и двамата партньори от подобна двойка се нуждаят от помощ,
както и че и двамата буквално умираха в резултат на пристрастеността си - той - под
въздействието на химическа злоупотреба, тя - от силен стрес.
Жените-съалкохолички ми разкриха невероятната сила и влиянието на преживяванията от
детството, които се отразяват в зрелите им години върху модела на поведение към мъжете. Те
има какво да кажат на всички жени, които обичат прекалено силно, да подпомогнат
откриването на отговора защо се стремим към трудните връзки и увековечаването на
проблемите, както и най-важното - как можем да се променим и да спечелим от това.
Съвсем не твърдя, че единствено жените обичат прекалено силно. По същия начин и със
www.spiralata.net 2
същия плам и мъже биват обсебвани от някоя жена, а чувствата им и начинът на поведение
също са резултат от преживяното в детството. Само че повечето мъже с непълноценно
детство не проявяват, пристрастеност към интимни връзки. Поради взаимодействието на
културни и биологични фактори те обикновено съумяват да се закрилят, и да избегнат
страданието чрез занимания, насочени навън от тях, повече безлични, отколкото лични.
Предпочитат да се отдадат на работа, спорт или някакво хоби, докато жената, пак поради
културни и биологични причини, се насочва към любовта и предпочита да бъде завладяна от
интимна връзка - може би точно с такъв ощетен и сдържан мъж.
Надявам се, че книгата може да помогне на всеки, който обича прекалено силно, въпреки че
е писана преди всичко за жени, тъй като това явление си е предимно присъщо на жените. Целта
й е специфична - да помогне на жените със саморазрушителен модел на поведение спрямо
мъжете да признаят факта, да разберат причините за подобно поведение и да открият
спасителния изход за промяната на живота им.
Но искам да предупредя, че за жена, която обича прекалено силно, книгата съвсем няма да е
лесна за четене. А ако сте такава, но я прочетете набързо, без да се развълнувате или трогнете,
или пък намерите, че е отегчителна и дразнеща, ако не се съсредоточите в текста или стигнете
до единственото заключение, че ще е полезна за някой друг, ви предлагам да я прочетете отново
след време. Всички сме склонни да отричаме болезнените и опасни за нас неща и не си ги
признаваме. Какво по-естествено средство за самозащита от отрицанието, което действа
несъзнателно и механично. Може би по-късно, когато отново прочетете книгата, ще бъдете в
състояние да се изправите пред собствените си преживявания и по-дълбоки чувства и ще
осъзнаете собствения си проблем.
Четете бавно, като се опитвате да се приобщите интелектуално и емоционално към
жените и техните съдби. Историите на заболяванията вероятно ще ви се сторят твърде
тежки. Уверявам ви, че е тъкмо обратното. Сред стотиците жени от категорията на
прекалено силно обичащите, които опознах лично и професионално, имаше много по-трагични и
изпълнени със страдание лични драми. Ако личностите, характерите им и разказаните истории
ви изглеждат по-сериозни и безнадеждни от вашите, уверявам ви, че това е характерната
реакция на повечето от пациентите ми. Всяка жена смята, че нейният проблем „не е толкова
голям", дори изпитва съчувствие към хала на другите жени, които според нея преживяват
„сериозни" огорчения. Ирония на съдбата е, че ние жените сме в състояние да откликваме със
съчувствие и разбиране на болката в нечий друг живот, а оставаме слепи за нашата собствена.
Това чувство ми е много добре познато, защото и аз обичах прекалено силно почти през целия си
живот, докато не платих тежък данък на физическото и емоционалното си здраве и се принудих
да погледна много сериозно на модела си на поведение към мъжете. Последните няколко години
работих упорито, за да сменя поведението си. Това бяха най-удовлетворяващите години от
живота ми.
Надявам се, че за вас, които обичате прекалено силно, книгата ще бъде полезна и ще ви
помогне да вникнете дълбоко в действителното си положение, че ще ви насърчи да го
промените, като насочите цялата си любеща грижовност от мъжа, който ви е обсебил, към
собственото ви възстановяване и грижа за личния ви живот.
И едно предупреждение. Подобно на повечето самоучители и тази книга изброява
необходимите стъпки за осъществяването на промяната. Ако решите да следвате съветите ми,
ще са ви нужни - както при всяка психотерапевтична промяна - години работа и поемане на
пълна отговорност. От днешния ви модел на поведение няма лесно излизане. Това е модел, заучен
от рано и дълго практикуван, отказването от него всява страх, заплаха и вечното
предизвикателство.
Подобно предупреждение няма за цел да ви обезсърчи. Повече от сигурно е, че в
предстоящите години ви очаква битка, ако не промените интимния си стереотип на поведение.
Само че борбата ви няма да доведе до израстването ви като личност, а ще бъде борба за
оцеляване. Изборът си е лично ваш. Ако изберете възстановяването, ще се промените от жена,
която обича някого до болка, в жена, която се обича достатъчно, за да сложи край на
страданията.
ОТ АВТОРКАТА
www.spiralata.net 3
ДА ОБИЧАШ МЪЖ, КОЙТО НЕ ТИ ОТВРЪЩА С ЛЮБОВ
Жертва на любовта, аз виждам разбито сърце,
ти идваш да разкажеш своята история.
Жертва на любовта, една толкова лесна роля
и ти знаеш, че можеш тъй добре да я изиграеш.
...Струва ми се, че разбираш какво имам предвид.
Ти стъпваш по струна от болка и желание, търсейки между тях
любов.
„Жертва на любовта"
Това беше първият сеанс на Джил и тя изглеждаше изпълнена със съмнения. Наперена и
дребна на ръст, с руси къдрици като на сирачето Ани (Шърли Темпъл), тя седна сковано на ръба
на стола срещу мен. Всичко у нея беше заоблено: формата на лицето, леко пълната фигура и
особено сините очи, които огледаха степените и дипломите, които висяха в рамка на стената на
кабинета ми. С няколко въпроса се осведоми за образованието и разрешителното ми за
практикуване, после с явна гордост вметна, че следвала право.
Настъпи кратко мълчание. Джил сведе поглед към скръстените си ръце.
- Сигурно трябва да обясня защо съм тук - подхвана набързо, използвайки първоначалния
изблик на думи, за да набере необходимата смелост. - Стигнах дотук - да се съветвам с терапевт
имам предвид, -защото съм истински нещастна. Проблемът с мъжете естествено. Искам да кажа -
аз и мъжете. Винаги правя нещо, което ги пропъжда. Отначало всичко тръгва добре. Те дори ме
преследват и неща от тоя род, а после, след като ме опознаят - тя видимо се пребори с напиращата
болка, - всичко се разпада.
Тя вдигна поглед към мен - очите й блестяха от преглътнати сълзи - и продължи по-бавно:
- Искам да разбера къде греша, какво в себе си трябва да променя... за да го направя. -
Говорът й отново стана забързан. - Не щадя усилия. Просто не проумявам защо все така ми се
случва. Вече не смея да започна нова връзка. Всеки път това значи само болка и нищо друго.
Започвам да се страхувам от мъжете. -Тя тръсна глава и къдриците й подскочиха, после заговори с
плам: - Не искам да става така, много съм самотна. Задълженията ми в юридическия факултет са
доста, освен това работя, за да се издържам.. Това би могло да запълни цялото ми време. Всъщност
миналата година кажи-речи само това правех - на работа, във факултета, учене, сън. Но не успях
да имам мъж в живота си. - И бързо продължи: - После срещнах Ранди, когато гостувах у приятели
в Сан Диего преди два месеца. Той е адвокат. Запознахме се, когато една вечер отидохме с
компания да потанцуваме. Допаднахме си веднага. Оказа се, че можем да си говорим за толкова
много неща... е, само дето като че ли повече говорех аз. Но на него, изглежда, му беше приятно.
Чувствах се прекрасно, че съм с мъж, който се интересува от теми, които вълнуват и мен. - Тя
сбърчи вежди: - По всичко личеше, че наистина му харесах. Нали разбирате, попита ме дали съм
омъжена - аз съм разведена от две години, - дали живея сама. Ей такива неща...
Представих си колко въодушевена и сияеща е била Джил, докато си е приказвала с Ранди
онази първа вечер сред грохота на музиката. С какво въодушевление го е посрещнала седмица по-
късно, когато той удължил командировката си до Лос Анджелис със сто и шестдесет километра, за
да й гостува. По време на вечерята му предложила да пренощува в апартамента й и да отложи
дългия си път обратно за другия ден. Той приел поканата й и тази вечер поставила началото на
връзката им.
- Беше прекрасно! Не отказа да му приготвя закуска и се радваше истински на проявените
към него грижи. Преди да тръгне, му изгладих ризата. Обичам да се грижа за мъж. Прекарахме
чудесно!
Усмихна се замечтано. От разказа й стана ясно, че Джил почти веднага е била напълно
завладяна от Ранди.
Когато той се прибрал в дома си в Сан Диего, телефонът звънял. Била Джил, която разпалено
го уведомила, че се притеснявала как е минало дългото му пътуване и сега се успокоила, че всичко
е благополучно. Сторило й се обаче, че доловила в гласа му изумление от обаждането й, извинила
се за безпокойството и затворила телефона, но някакво мъчително смущение започнало да се
разгаря в нея, подклаждано от чувството, че отново тя проявява по-голямо внимание, отколкото
мъжът в живота й.
www.spiralata.net 4
- Веднъж Ранди ми каза да не насилвам нещата, защото иначе щял да изчезне. Изплаших се
много. Всичко зависеше от мен. Можех да го обичам, но в същото време трябваше да го оставя на
мира. Не бях в състояние да го направя и това ме плашеше. Колкото повече се тревожех, толкова
повече го преследвах.
Джил започнала да му се обажда почти всяка вечер. Имали уговорка да редуват обажданията
си, но често, когато редът бил на Ранди и времето напреднело, тя ставала твърде неспокойна, за да
продължава да чака. За сън и дума не можело да става и - накрая -набирала отново телефонния
номер. Разговорите им били колкото неясни, толкова и многословни.
- Казваше ми, че бил забравил, а аз го питах: „Как можеш да забравиш?" Аз как не забравях
в края на краищата. Тогава се впускахме в обяснения, които ме наведоха на мисълта, че той
вероятно се страхува да се доближи до мен и аз исках да му помогна да преодолее този страх.
Освен това непрекъснато ми повтаряше, че не знаел какво иска от живота и аз се опитвах да му
помогна да обмисли възможностите, които се разкриваха пред него.
Така Джил влязла в ролята на психиатър по отношение на Ранди заради желанието си да го
сближи емоционално със себе си. Не допускала, че той не я иска. Била решила, че има нужда от
нея.
На два пъти вземала самолета до Сан Диего, за да прекарат уикендите й заедно. При второто
й посещение цялата неделя той гледал телевизия и се наливал с бира, без да й обърне никакво
внимание. Това бил най-мъчителният ден в живота й.
- Той пиеше ли много? - попитах Джил. Въпросът ми като че ли я изненада.
- Ами, не, не много. Всъщност не знам. Никога не съм се замисляла за това. Да, вечерта,
когато се запознахме, той пи, естествено. Нали все пак бяхме в бар. Понякога, докато разговаряхме
по телефона, чувах потракване на лед в чашата му и дори го поднасях по този повод... нали
разбирате, че пие сам и от сорта. Всъщност не е имало случай да съм с него и той да не е пиел, но
просто смятах, че обича да си попийва. Това е нормално, нали? - Тя млъкна и се замисли. - Знаете
ли, имаше случаи, когато говореше странно по телефона, странно за един адвокат. Но и през ум не
ми е минавало, че може да се е дължало на пиенето му. Не зная как да си го обясня. Вероятно
просто не съм разсъждавала по този въпрос. - Тя ме погледна с тъга в очите. - Може би
действително е пиел много, и то защото съм го отегчавала. Сигурно не съм му била достатъчно
интересна и той наистина не е искал да бъде с мен. - Джил плахо додаде: - Съпругът ми всячески
избягваше да е до мен, беше повече от очевидно! - Сълзите й преляха, колкото и да искаше да ги
удържи. - Както и баща ми... Какво ми има? Защо всички се отнасят така с мен? Къде греша?
Щом Джил осъзнаела, че между нея и човека, на когото държи, възниква проблем, тя се
стремяла не само да го разреши, но и да поеме отговорността, че го е създала. Причината, за да не
могат Ранди, съпругът й или баща й да я обикнат, според нея била в нещо, което тя е направила
или не е направила.
Разсъжденията, чувствата, преживяванията, държането на Джил са типични за жена, за която
да бъде влюбена, означава да страда. Тя разкри доста от отличителните черти на жените, които
обичат прекалено силно. Независимо от своеобразието и различията на техните преживелици,
борби; независимо дали е било мъчителна и дълга връзка с един мъж, или поредица от връзки с
множество мъже, те спадат към един и същ профил. Да обичаш прекалено силно не значи
непременно да обичаш прекалено много мъже, или да се влюбваш твърде често, или да изпитваш
много дълбока, искрена любов към някого. Това означава да бъдеш завладяна от даден мъж и да
наричаш този плен любов, на която позволяваш да обсеби чувствата и поведението ти, съзнавайки,
че тя влияе отрицателно на здравето и доброто ти състояние, и въпреки това да се улавяш, че не
можеш да се освободиш от нея. Означава, че измерваш степента на любовта си чрез дълбочината
на страданието си.
Не е изключено, докато четете тази книга, да откриете прилика между себе си и Джил или
някоя друга от жените, чиито истории са описани тук, и вероятно ще се изненадате, ако се окаже,
че и вие сте жена, която прекалено силно обича. Дори и проблемите ви с мъжете да са подобни на
техните, може би трудно ще „си лепнете етикетите", които приемате за миналото на някои от тези
жени. Всички ние имаме силно емоционални реакции, когато става дума за алкохолизъм,
кръвосмешение, насилие и наркомания и с усилие бихме възприели един по-трезв поглед върху
живота ни от страх пред тези квалификации по отношение на нас или на хората, които обичаме. За
съжаление точно невъзможността да назовем нещата с истинските им имена и неспособността ни
www.spiralata.net 5
да разкрием „тъмните страни на миналото" често ни възпира да прибегнем и да получим нужната
помощ. От друга страна, тези квалификации може изобщо да не се отнасят до вашия живот.
Възможно е в детството ви да сте имали проблеми с по-неуловим характер. Баща ви може да е
осигурявал финансовата сигурност на семейството, но ако е изпитвал дълбока ненавист или
недоверие към жените, то и неспособността му да ви обича ви е възпряла и вие да се обикнете.
Или пък отношението на майка ви към вас, която е проявявала ревност и съперничество в тесния
семеен кръг, а на публично място се е перчела и хвалела с вас - това ви е подтиквало да се държите
добре, за да спечелите одобрението й, но ви е изпълвало със страх пред враждебността, която
вашият успех е пораждал у нея.
Невъзможно е в една книга да бъдат обхванати безкрайните варианти на нездравите
семейства - за това са нужни няколко тома, подчинени на различни теми. Главното, което трябва
да се разбере, е, че всички нездрави семейства са неспособни да обсъждат основните си проблеми,
да достигат до корените на явленията. Обсъждат се всякакви въпроси, често до втръсване, за да не
се достигне до съществени семейни тайни, от което семействата стават дисфункционални (с
нарушени или силно разстроени семейни функции). Доколко дисфункционално е едно семейство и
доколко тежко са увредени членовете му се определя от степента на потайност - бягството от
обсъждане на проблемите. Дисфункционално е онова семейство, в което всеки изпълнява точно
определена семейна роля и общуването е сведено до изразяването на тази роля. Членовете му не са
свободни да разкриват пълната гама от чувства, преживявания, нужди и желания, а по-скоро са
ограничени до изпълнението на онази роля, която най-добре съответства на останалите роли в
семейството. Всяко семейство е изградено върху изпълнението на определени роли, но смяната на
условията трябва да води и до промени и приспособяване на неговите членове, за да се запази
здравината на семейството. Например майчинската грижа към едногодишното дете е крайно
неподходяща за тринадесетгодишното и майката трябва да се нагоди към новите реалности. В
дисфункционалните семейства се отричат главните аспекти на реалността и ролите остават
непроменени.
Когато никой не е в състояние да споделя онова, което го вълнува и което вълнува и
семейството като цяло - всъщност, когато съществува негласна забрана върху подобно споделяне
(сменя се темата на разговор) или когато забраната е явна („Не обсъждаме такива неща!") е
възможно привикване в неверие в собствените оценки, чувства, възприятия. Семейството отрича
семейната реалност, ние също започваме да я отричаме. Изгражда се несигурност и неувереност в
оценяването както на собствените проблеми, така и на външните. Това непоправимо спъва
развитието на основните инструменти, чрез които изживяваме живота си и установяваме контакти
с хора и ситуации. Тъкмо тази спънка действа при жените, които обичат прекалено силно. При тях
се нарушава способността да разпознават кое е и кое не е добро за тях. Характерни ситуации или
хора, които другите най-естествено ще избегнат, оценявайки ги като опасни, неудобни или дори
вредни, при тези жени не действат отблъскващо, защото липсват както реалната преценка, така и
инстинктът за самозащита.
Ние - жените, които прекалено силно обичаме, всъщност не вярваме на чувствата си, нито се
оставяме те да ни водят. Затова и ни привличат опасности, интриги, трагедии и предизвикателства,
от които други, с по-здраво и уравновесено минало, биха се опазили. Това още повече ни вреди,
тъй като всяко едно подобно привличане е копие на средата, в която сме израсли. И отново сме
наранени.
Никоя жена не е станала случайно такава - жена, която обича прекалено силно. Оформянето
й като женско същество в обществото и семейството поражда и съответните предсказуеми модели
на поведение. Изброените по-долу характеристики са присъщи за жени, които обичат много,
много силно - жени като Джил, а може би и като вас.
1. Характерното е, че произхождате от дисфункционално семейство, в което емоционалните
ви нужди не са били удовлетворявани.
2. След като не сте получила достатъчно родителски грижи, се опитвате да запълните
косвено тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към мъже,
които в някаква степен са нуждаещи се.
3. Тъй като навремето не сте съумяла да промените родителите си, или поне този, на когото
особено сте държала, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеела, изпитвате
дълбоко разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото вероятно ще се
www.spiralata.net 6
опитате да промените чрез любовта си.
4. Основен мотив, за да предпазвате връзката ви от разпадане, е страхът да не бъдете
изоставена.
5. Почти нищо не е много неприятно, не отнема много време или не струва много скъпо за
вас, стига да „помогне" на мъжа, с когото сте обвързана.
6. Свикнала да не получавате любов в личните си взаимоотношения, вие сте решена да
чакате, надявате се и се стремите да бъдете харесвана повече.
7. Готова сте да поемете основната отговорност, вината и обвиненията във всяка една връзка
- много повече от 50%.
8. Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте
щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.
9. Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като отчаяна
нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието, че искате „да сте полезна".
10. В една връзка живеете много повече с представата как би могла да се развие тя,
отколкото с реалното ви място в нея.
11. Пристрастена сте към мъже и към емоционално страдание.
12. Има вероятност да сте предразположена емоционално и нерядко биохимически към
пристрастяване към опиати, алкохол и/или определени храни, особено сладките.
13. Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте оплетена в
несигурни, хаотични и емоционално болезнени ситуации, вие избягвате да поемате отговорност
към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си проблеми.
14. Възможно е да проявявате склонност към депресии, които се опитвате да потиснете,
отдавайки се на възбудата от една нестабилна връзка.
15. Не ви привличат внимателни, уравновесени, отговорни мъже, които проявяват интерес
към вас. Подобни „приятни" мъже са ви скучни.
Малко или повече Джил съответстваше на всяка една от изброените характеристики. Така
заподозрях, че Ранди има проблеми с пиенето, както заради изброените вече признаци, така и
поради всичко останало, което можеше да ми каже за него. Жени с такава емоционална природа
винаги са привличани от мъже, които поради някаква причини са емоционално неотзивчиви, което
е обикновено едно от първите следствия на пристрастието им към субстанции.
От самото начало Джил е била готова да поеме по-голямата отговорност за започване и
поддържане на връзката. Подобно на много други жени, които обичат прекалено силно, тя е
подчертано отговорен човек, който има постижения и успех в много области на живота, но живее
с ниско самочувствие и има ниска самооценка. Утвърждаването й в колежа и в професията не
могат да компенсират личния неуспех на любовните й връзки. Всеки пропуснат телефонен
разговор с Ранди нанася сериозен удар върху представата й за самата нея и за да не рухне
собственият й имидж, тя се опитва да изтръгне от Ранди признаци на обич. Характерно за Джил е,
че е готова да поеме пълната вина за провала на любовните си връзки, както и че е напълно
неспособна да преценява реалистично ситуацията и да се погрижи за себе си, като се оттегли,
когато е наложително.
Жените, които обичат прекалено силно, не обръщат почти никакво внимание на собствената
си цялостност в дадена любовна връзка. Те изливат цялата си енергия в опити да привлекат
чувствата и вниманието на любимия чрез отчаяни манипулации - като Джил с нейните
скъпоструващи междуградски разговори и полети до Сан Диего (бюджетът й е бил доста
ограничен). А „терапевтичните й сеанси" от разстояние с Ранди са били по-скоро опит да го
превърне в мъжа, който й е нужен, отколкото истински да му помогне да открие себе си. Всъщност
Ранди не е и искал да открива себе си. Ако е имал нужда от това, той сам е щял да извърви пътя,
без да чака със скръстени ръце Джил да го насилва да се самоанализира. Тя не е можела обаче да
приеме алтернативата, че това е мъж, който нехае за нея и за връзката им.
Да се върнем към сеансите с Джил, за да добием по-пълна представа какво я беше довело в
кабинета ми.
Беше започнала да говори за баща си.
- Той беше такъв инат! Заклех се да го надвия в спора някой ден. Но така и не успях.
Вероятно затова записах право. Харесва ми да оспорвам даден случай и да побеждавам! - При тази
мисъл лицето й грейна в широка усмивка, после бързо върна сериозния си вид. - Знаете ли какво
www.spiralata.net 7
направих веднъж? Накарах го да ми каже, че ме обича и да ме прегърне! - Джил се опита да го
представи като забавен случай от младежките си години, но съвсем не прозвуча така. Прокрадна
се сянката на наранената девойка. - Никога нямаше да го направи, ако не бях го насилила. Но той
ме обичаше. Просто не го показваше. Нито веднъж оттогава не можа да го изрече отново. Затова и
истински се радвам на постижението си. Иначе никога нямаше да чуя тази дума от устата му.
Години наред бях ги чакала. Бях осемнадесетгодишна, когато един ден застанах пред него и
настоях: „Трябва да ми кажеш, че ме обичаш" и не помръднах, докато не го изрече. После го
помолих да ме прегърне, но както е редно, първо аз го прегърнах. В отговор той ме притисна
непохватно към себе си и ме потупа по рамото, но и това ми стигаше. Действително имах нужда от
този негов жест. - Сълзите й отново се върнаха и този път обляха закръглените й бузи. - Защо му
беше толкова трудно да го направи? Струва ми се, че е основно нещо - да можеш да кажеш на
дъщеря си, че я обичаш. - Джил заоглежда отново скръстените си ръце. - Толкова много се
стараех. Затова именно се борех и усилено спорех с него. Мислех, че ако победя, той ще се гордее
с мен. Би трябвало да признае, че съм успяла. Повече от всичко на света желаех неговото
одобрение, което за мен значеше неговата обич...
По-нататък в разговора стана ясно, че баща й е очаквал син и че семейството й го
обвинявало, че я пренебрегва, защото е момиче. Това повърхностно обяснение за неговата
студенина към детето е било приемано от всички далеч по-лесно от истината, включително и от
самата Джил. Но след немалко психотерапевтични сеанси Джил се убеди, че баща й не е имал
тесни емоционални връзки с никого, че на практика е бил неспособен да изразява сърдечност,
любов или одобрение към семейството си. Винаги намирал причини за емоционалната си
сдържаност - караници, различия в мненията или пък такъв необратим факт, като този, че Джил е
момиче. Всеки в семейството е бил готов да приеме тези оправдания пред истината за неговото
отчуждение.
На Джил всъщност й беше много по-трудно да приеме този нов факт - че баща й поначало е
бил неспособен да обича, отколкото да продължи да се самообвинява. Защото така си отиде вярата
й, че е можела да промени всичко и да предизвика любовта му, след като се развие достатъчно.
Самата истина - за всички нас - е, че когато някое събитие ни нарани емоционално и обвиним
себе си за случилото се, всъщност си мислим, че владеем положението: ако се променим и болката
ще отмине. Това е движещ мотив при голяма част от жените, които обичат прекалено силно.
Самообвинението като че ли съдържа и надеждата, че ще съумеем да разберем къде грешим и ще
поправим грешката си, а оттам - ще контролираме ситуацията и ще предотвратим страданието.
Този модел на поведение при Джил изпъкна ясно на един от сеансите, след като бе описала
брака си - поредния опит да преодолее спомена от детството, но неумолимо привличана от
партньор, с когото би могла да възпроизведе лишения от топли чувства климат, създаден някога от
баща й.
Докато тя разказваше как се е запознала със съпруга си, през ума ми премина максима, която
бях чула от мой колега терапевт: „Гладният човек е лош купувач". Отчаяно гладна за любов и
признание, изпитала на гърба си пренебрежението, без обаче да го разпознае, й е било
предопределено да срещне Пол.
- Запознахме се в заведение. Бях занесла дрехи за пране в една обществена пералня на
самообслужване и отскочих за малко в съседното долнопробно кафене. Пол играеше билярд.
Попита ме искам ли да се включа и аз. Приех и така започна всичко. Покани ме да излезем.
Отказах с аргумента, че не излизам с мъже, които ме заговарят в кафенетата. Да, но той дойде с
мен в пералнята, където продължихме да си говорим.
Накрая му дадох телефона си и на другата вечер се видяхме... Няма да ми повярвате, но само
след две седмици заживяхме заедно. Той нямаше къде да живее, а аз трябваше да освободя
апартамента под наем, и двамата заживяхме в едно жилище. Нищо обаче не вървеше както трябва
- нито сексът, нито другарството, нищо. Мина година и майка ми започна да се тревожи, че живея
така и ние се оженихме. - Джил отново разтърси къдрици.
Независимо от неочаквано започналата връзка, скоро тя бива обсебена от нея. В брака
пренася и желанието си да поправя всяка грешка, така, както е учена в детството си.
- Толкова се стараех. Искам да кажа,че наистина го обикнах и бях готова да го накарам и той
да ме обикне. Щях да бъда съвършената съпруга. Готвех и чистех като побъркана, без да
изоставям и ученето. Той доста време не работеше. Излежаваше се с часове, понякога се
www.spiralata.net 8
запиляваше нанякъде с дни. Беше същински ад да го чакам и да се чудя къде ли е. Научих се обаче
да не го разпитвам, защото... - Тя млъкна за миг и се размърда на стола си. - Трудно ми е да го
призная. Бях сигурна, че ще мога да оправя нещата, стига само да полагам повече усилия, но не
винаги успявах да сдържам гнева си, когато той се връщаше след такива скитания и тогава се
стигаше до бой... Досега с никого не съм го споделяла. Толкова ме беше срам. Знаете ли, никога не
съм си представяла, че ще стигна дотам - да се оставя да ме бият.
Бракът на Джил приключил, когато съпругът й срещнал друга жена при едно от дългите си
отсъствия от къщи. Независимо че бракът й агонизирал, Джил била съсипана, след като Пол я
напуснал.
- Знаех, че която и да беше жената, тя е била всичко онова, което аз не бях. Всъщност можех
да разбера защо Пол ме напусна. Живеех с чувството, че нямам какво да му предложа - на него
или на някой друг. В края на краищата аз самата не се понасях.
Голяма част от работата ми с Джил се състоеше в това да й помогна да проумее болестния
процес, в който от дълго време е била потопена, както и пристрастието й към обречени връзки с
безразлични в емоционално отношение мъже. Пристрастната страна на поведението на Джил в
личните й взаимоотношения съответства на зависимостта от опиати. Началото на всяка връзка е
едно „опиянение", чувство на еуфория и вълнение, породено от вярата й, че може би най-сетне
огромната й нужда от любов, внимание и емоционална сигурност ще бъде задоволена. По този
начин тя става все по-зависима от партньора си и връзката им, за да може да се чувства добре.
После, подобно на наркоман, който непрекъснато увеличава дозата си, тъй като продължителната
употреба води до намаляване ефекта от дрогата, Джил все по-здраво се вкопчва във връзката,
която й носи все по-малко удовлетворение и изява, С желанието си да поддържа прекрасното,
толкова обещаващо първоначално чувство, тя покорно върви след любимия, изпитвайки нужда от
повече близост, повече утеха, повече любов, докато в замяна получава все по-малко. Колкото
повече се влошават интимните им отношения, толкова по-трудно й става да прекрати връзката. Тя
просто не може да се избави от нея.
Джил беше двадесет и девет годишна, когато за първи път прекрачи прага на кабинета ми.
Баща й, починал преди седем години, продължаваше да бъде мъжът с най-голямо значение в
живота й. В известен смисъл - дори единственият, защото всеки мъж, с когото бе имала връзка, тя
е сравнявала с баща си, полагайки неимоверни усилия да спечели новата си любов, без той да е в
състояние да й отговори със същите чувства поради собствените си проблеми.
Когато в детството имаме особено болезнени преживявания, много пъти в зрелите години
несъзнателно сме принудени да пресъздаваме подобни ситуации с цел да придобием власт над тях.
Ако ние, подобно на Джил, сме обичали и сме имали нужда от родител, който да ни отвърне със
същото, в по-късните години често се обвързваме с подобен човек или поредица от такива хора,
като се стараем да „спечелим" старата битка - да бъдем обичани. И в действията на Джил виждаме
същия движещ мотив - да бъде привличана непрекъснато от неподходящи мъже, за да преодолее
отсъствието на любов в детството.
Има един стар виц за онзи късоглед мъж, който в късна вечер загубил ключовете си и
започнал да ги търси под светлината на близката улична лампа. Към него се приближил случаен
минувач и му предложил услугите си, като го попитал: "Сигурен ли сте, че точно тук ги
изпуснахте?", а той му отговорил-" Не. но тук е светло."
И Джил, подобно на мъжа от анекдота, търси липсващите неща в живота си не където има
надежда да ги намери, а като една силно обичаща жена - там, където й е по-лесно да търси.
В настоящата книга ще анализираме какво значи да обичаме прекалено силно, защо е така,
къде сме го научили и как да променим начина си да обичаме по-здравословно за самите нас. А
сега да се върнем към характерните черти на силно обичащата жена и да ги изследваме подробно
една по една.
1. Произхождате от дисфункционално семейство, в което емоционалните ви нужди не са
били задоволявани.
Най-добрият начин да разтълкуваме тази черта ще ни даде отговорът на втората част - „... в
което емоционалните ви нужди не са били задоволявани." Става дума не само за необходимостта
ви от любов и привързаност. Въпреки че и това е изключително важно, още по-тревожен е фактът,
че възприятията и чувствата ви по-скоро са били напълно пренебрегвани или отричани, отколкото
приемани и подкрепяни. Пример: Родителите се бият. Детето е обзето от страх. То пита майка си:
www.spiralata.net 9
„Защо си ядосана на татко?" Майка му отговаря: „Не съм ядосана", ала външният й вид издава
колко е сърдита и ядосана. Малката вече е объркана, още поизплашена и казва: „Чух те да
крещиш". Майка й отвръща гневно: „Казах ти, не съм ядосана, но ако продължаваш така, наистина
ще се ядосам!" Това изпълва момиченцето със страх, смут, гняв и вина. Майка му е загатнала, че
има погрешни възприятия, но защо тогава го изпълват страхове? Детето е изправено пред
дилемата да избере: или то е право и майка му го лъже, или да си мисли, че греши във всичко,
което вижда, чува и чувства. Често пъти то избира объркването, като изключва възприятията си, за
да не изпитва неудобството да ги счита недействителни. Всичко това намалява способността на
детето да вярва в себе си и в собствените си възприятия, отначало през детските години,
впоследствие и в по-късна възраст, когато вече влиза в интимни отношения с някого.
Необходимостта от привързаност също може да бъде недостатъчно задоволена или отричана.
Когато родителите водят помежду си битка или пък са погълнати от преодоляването на
определени житейски трудности, вероятно отделят малко време и внимание на децата си. Така
децата остават жадни за любов, макар и да не знаят точно как да й вярват, да я приемат и разбират.
Сега да разгледаме и първата част - произхода от дисфункционално семейство. Става дума за
семейства, при които се срещат една или повече от следните прояви:
• злоупотреба с алкохол и/или други вещества -опиати (предписани или забранени);
• натрапчиво поведение, като невъздържаност от ядене, работа, чистене, хазарт, пилеене на
пари, диети, гимнастически упражнения и други подобни - тези навици са както пристрастно
поведение, така и прогресивни болестни процеси, които наред с многото други техни вредни
последици рушат или пречат на естествената близост и интимност в семейството;
• побой над брачния партньор и/или децата;
• неподобаващо сексуално поведение от страна на единия родител към детето му (от
прелъстяване до кръвосмешение);
• постоянни кавги и обтегнати отношения;
• дълги периоди на мълчание между родителите;
• явни противоречия в светогледа и във вкусовете на родителите, които демонстрират
противоречиво поведение в надпреварата си да спечелят предаността на децата си;
• съперничество между родителите или пък между родителите и децата;
• неспособност на единия родител да осъществи връзка със семейството и упоритото му
отбягване, като вината се.прехвърля върху членовете на семейството;
• прекомерна строгост по отношение на пари, религия, работа, оползотворяване на времето,
изразяване на сърдечност, секс, телевизия, домакинска работа, спорт, политика и други; всяка
маниакалност пречи на установяването на връзка и близост, защото ударението пада не върху
взаимоотношенията, а върху спазването на правилата.
Ако единият родител проявява някой от изброените видове поведение или мании, той нанася
психически щети на детето. Ако и двамата родители проявяват някои от тези нездравословни
навици, то и резултатът може да бъде още по-пагубен. Често се срещат родители, чиито
патологични навици взаимно се допълват. Например двойка, от която единият е алкохолик, а
другият не може да сдържа лакомията си и които взаимно се опитват в брака си да контролират
пристрастието на партньора си. Или пък двойки, които постигат баланса помежду си по
нездравословен за децата начин - майката проявява прекомерна грижовност и закрила, а бащата е
вечно сърдит и недоволен. В този случай всеки от двамата е в състояние чрез поведението и
навиците на другия да поддържа връзката с децата си по разрушителен начин.
Дисфункционални семейства се срещат във всякакви разновидности, но ефектът върху
подрастващите им деца е един и същ - децата са ощетени до известна степен в способността си да
чувстват и установяват връзки.
2, След като не сте получили достатъчно родителски грижи, се опитвате косвено да
запълните тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към
мъже, които донякъде влизат в категорията на нуждаещите се.
Спомнете си как се държат децата, особено момиченцата, когато им липсва желаната й
необходима проява на обич и внимание. Докато малкото момче става сприхаво и реагира с
разрушително поведение, като налита на бой, малкото момиченце насочва вниманието си към
любимата кукла. Като я люлее и утешава и донякъде се отъждествява с нея, то по заобиколен
начин полага усилия да получи необходимата родителска грижа. Същото става и със зрялата жена,
www.spiralata.net 10
която обича прекалено силно, но по-прикрито и завоалирано. Тя се превръща в дарителка на обич
в повечето, ако не и във всички области на живота си. Жени от дисфункционални семейства (и
особено от семейства на алкохолици по мое наблюдение) се срещат най-често в професии, които
служат на хората -те работят като медицински сестри, съветнички, психотерапевти или като
доброволки в общественото подпомагане. Нас ни привличат нуждаещите се, съчувствено се
оприличаваме с тях и страданието им и търсим начин да ги облекчим, за да уталожим и нашата
болка. Най-силно ни привличат мъжете, които ни се струват нуждаещи се, и в това привличане, да
си дадем сметка, се корени желанието ни да бъдем обичани и подкрепяни. Не е нужно мъжът
непременно да е беден и болен. Той може просто да не бъде способен да общува с другите, да е
студен, безчувствен, твърдоглав или егоист, мрачен или пък меланхоличен. Може да е малко див и
безотговорен или да няма склонност да се обвързва и да бъде верен. Или пък ни уверява, че никога
не е изпитвал обич към някого. В зависимост от миналото ни откликваме на различните видове
неволи. Ние откликваме, но с убеждението, че този мъж има нужда от нашата помощ, съчувствие
и мъдрост, които ще улеснят живота му.
3. Тъй като навремето не сте успяла да промените родителите си, или поне този, на
когото особено сте държала, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеели,
изпитвате огромно разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото
вероятно ще се опитате да промените чрез любовта си.
Вероятно сте водила битка с единия родител, може и с двамата. Но онова, което е било
погрешно, липсвало ви е или ви е причинявало болка някога, се опитвате да промените в
настоящето.
Няма съмнение, че става нещо зловредно – нещо, което противоречи на интересите ни. Добре
е нашето съчувствие, милосърдие и разбиране да вложим във връзки с мъже, които могат да
задоволят собствените ни нужди. Но точно този тип мъже не ни привличат, струват ни се скучни.
Предпочитанията ни клонят към мъже, които ни напомнят за битката с родителите ни -когато сме
се опитвали да бъдем достатъчно добри, любещи, значими, отзивчиви и умни, за да спечелим
любовта и одобрението на онези, които не са били в състояние да ни дадат желаното поради
собствените си проблеми и грижи.
4. Основен мотив, за да поддържате връзката ви и да я предпазвате от разпадане, е
страхът да не бъдете изоставена.
„Изоставена" звучи много силно. Като че ли са ни оставили едва ли не да умрем, защото
няма да бъдем в състояние да оцелеем сами. Изоставянето е както буквално, така и емоционално.
Всяка жена, която обича прекалено силно, поне веднъж в живота си е преживяла дълбокото
емоционално изоставяне, с целия ужас и празнота, които включва понятието. Когато в зряла
възраст бъдем изоставени от мъж, който по много показатели напомня първите, които са ни
изоставили, се събужда същият ужас. Ние, разбира се, правим всичко, за да се предпазим този път
от поредното преживяване на това чувство. Което пък води към следващата отличителна черта.
5. Почти нищо не е много неприятно, не отнема много време или не струва много скъпо
за вас, стига да „помогне" на мъжа, с когото сте обвързана.
Идеята, залегнала в подобно подпомагане, е, че мъжът ще се промени в желаната от нас
насока - ще стане такъв, какъвто искаме и имаме нужда да бъде, а за вас това ще бъде знак, че
битката най-после е спечелена и сте получили онова, за което толкова дълго сте копнели.
И за разлика от пестеливостта по отношение на себе си и самоотричането ни нищо не може
да ни попречи да му помогнем. Част от тези усилия за него включват:
• купуваме му дрехи, за да подобрим самочувствието му;
• намираме му терапевт и молим партньора ни да го посещава;
• влагаме средства в неговите скъпи хобита, за да оползотворява по-пълноценно времето си;
• предприемаме икономически съсипващи промени на местожителството, защото „той не е
щастлив тук";
• предоставяме му половината или дори цялата ни собственост, за да не се чувства зависим
от нас;
• осигуряваме му жилище, за да се чувства на сигурно място;
• позволяваме му да злоупотребява емоционално с нас, защото „по-рано никога не е имал
възможност да изразява чувствата си";
• намираме му работа.
Това не е всичко, което правим за него. Рядко поставяме под въпрос доколко са уместни
постъпките ни в негов интерес. Всъщност по-голяма част от енергията и времето ни отиват да
измисляме нови подходи, които да се окажат по-успешни от прилаганите до този момент.
6. Свикнала да не получавате любов в личните взаимоотношения, решена да чакате,
надявате се и се опитвате още повече да се харесате.
Ако някоя друга жена с различни от нашите преживявания се окаже в подобно положение, тя
би възкликнала: „Това е ужасно! Не мога повече да продължавам така!" Нашата логика обаче е
друга - щом все още не се чувстваме достатъчно щастливи, значи не сме направили достатъчно.
Дебнем нюансите в поведението на партньора и търсим сигурния знак, че той най-накрая започва
да се променя. Непрекъснато живеем с надеждата, че утре ще бъде по-различно. Всъщност да го
чакаме да се промени е по-удобно, отколкото да променим себе си и живота си.
7. Готови сте да приемете основната отговорност, вината и обвиненията във всяка една
връзка, много повече от 50%.
Често много от нас, които произхождаме от дисфункционално семейство, сме имали
безотговорни, наивни и слабохарактерни родители. Порасли сме бързо и сме станали
псевдовъзрастни много преди да сме били готови да поемем тежестите на тази роля. В същото
време сме били доволни от властта, която семейството ни и другите са упражнявали над нас. Сега,
вече възрастни, вярваме, че от нас зависи да върви добре една връзка и често се събираме с
безотговорни, критикуващи партньори, които засилват това чувство. Станали сме специалисти по
носенето на бреме.
8. Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте
щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.
Ако самите ни родители не са ни смятали достойни за любовта и вниманието им, как да
вярваме, че наистина сме добри, почтени хора? Малцина от жените, които обичат прекалено
силно, дълбоко в себе си са убедени, че заслужават да обичат и да бъдат обичани просто защото
съществуват. Останалите сме сигурни, че сме обременени с грешки и недостатъци, които
непременно трябва да изкореним. Живеем с чувство на вина, че имаме слабости, и с чувство на
страх - да не излязат наяве. Затова усърдно се стараем да се покажем добри, защото не вярваме
истински, че сме такива.
9. Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като
отчаяна нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието да „бъдете полезна".
Когато детето от женски пол расте в дисфункционално семейство от по-хаотичен вид -
родителите са алкохолици, или цари насилие, или се е стигнало до кръвосмешение, дъщерята
неизбежно ще чувства страх от липсата на контрол от страна на семейството. Хората, от които
зависи, не могат да й помогнат, защото са прекалено покварени, за да я закрилят. Такова
семейство по-скоро е източник на заплахи и вреди, отколкото на сигурност и закрила. Този вид
преживявания могат както да объркат напълно, така и са съвсем разрушителни, поради което
онези от нас, които са го преживели, търсят размяната на ролите, така да се каже. Като се стараем
да бъдем силни и в помощ на другите, ние се предпазваме от страха да не изпаднем под властта на
някой друг. Затова и изпитваме потребност да се събираме с хора, на които можем да помогнем, за
да чувстваме сигурност и надмощие.
10. В една връзка живеете много повече с представата как би могла да се развие тя,
отколкото с реалното ви място в нея.
Когато обичаме прекалено силно, живеем в измислен свят, в който мъжът, с когото сме
много нещастни или много неудовлетворени, се е преобразил в мъжа, който без съмнение сме
очаквали да стане или по-точно ще стане с наша помощ. Тъй като много малко знаем какво значи
да сме щастливи в една връзка и какво означава някой да удовлетвори емоционалните ни нужди,
този измислен свят е светът, до който се осмеляваме да се доближим най-близко, за да получим
онова, което искаме. Ако до себе си имаме мъж, който въплъщава всичко, от което се нуждаем, за
какво ни е тогава? Нали целият ни талант (и непреодолим импулс) да се притичваме на помощ
няма къде да се прояви. Една голяма част от нашата самоличност ще престане да действа. Затова
си избираме партньор, който не е това, което искаме да бъде, за да продължим да мечтаем.
11. Пристрастена сте към мъже и към емоционално страдание.
Както пише Стантън Пийл, авторът на „Любов и пристрастие", „Пристрастието е нещо, което
поглъща съзнанието на човека и подобно на аналгетичните средства облекчава чувството ни на
тревога и болка. Може би нищо не поглъща съзнанието ни така напълно, както определен вид
любовни взаимоотношения. Пристрастието към дадена връзка се характеризира с копнеж по
успокояващото присъствие на другия... Вторият критерий е, че пристрастието намалява
способността на човек да отделя внимание и да разрешава други проблеми в живота си."
Като позволяваме на любимия мъж да ни обсеби, ние бягаме от болката, празнотата, страха и
гнева си. Използваме взаимоотношенията ни като опиати, за да избегнем преживяванията си,
когато останем сами. Колкото по-болезнени са взаимоотношенията с партньора ни, толкова по-
голям смут внася той в нас. Една истинска тягостна връзка ни действа точно като опиат.
Без мъж, върху когото да се съсредоточим, ние се затваряме в себе си и често проявяваме
много от физическите и емоционалните симптоми на състоянието, което съпътства отказа от
опиати - повръщане, потене, треска, треперене, натрапчиви мисли, депресия, безсъние, страх и
пристъпи на тревога. В стремежа си да облекчим тези симптоми ние се връщаме към последния си
партньор или отчаяно търсим нов.
12. Има вероятност да сте предразположена емоционално, а нерядко и биохимически,
към пристрастяване към опиати, алкохол и/или определени храни, особено сладките.
Тази характеристика се отнася най-вече до жени, които обичат прекалено силно и родителите
им са били пристрастени към субстанция. Всички те носят емоционалния заряд от преживявания,
който би могъл да ги подтикне към злоупотреба със субстанции, действащи на мозъка, за да
притъпят чувствата си. Децата на пристрастени родители имат и друга генетична
предразположеност - към захарта. Може би това се дължи на молекулярния състав и структура на
рафинираната захар и на етиловия алкохол, които са сходни, затова и дъщерите на алкохолици не
могат да се въздържат от сладко. Рафинираната захар не е храна, а опиат. Тя няма хранителна
стойност, а само празни калории. Прекомерната й употреба може да внесе пагубна промяна в
химията на мозъка - тя се превръща в субстанция, към която хората се пристрастяват.
13. Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте
оплетена в несигурни, хаотични и емоционално болезнени ситуации, вие избягвате да
поемете отговорност към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си
проблеми.
Ние интуитивно чувстваме какво преживява другият, разбираме от какво се нуждае или
какво трябва да направи, докато връзката със собствените ни чувства е прекъсната и не сме
способни да вземем правилно решение за важни страни от живота ни, които създават
неприятности. Често не се познаваме, не знаем кои сме и ако ни застигнат тежки проблеми, няма
да съумеем да запазим спокойствие, за да ги разрешим.
Това не означава, че няма да реагираме емоционално. Можем да заплачем и закрещим, да
хленчим или скърбим. Но няма да използваме чувствата си, за да направим необходимия и верен
избор в живота си.
14. Възможно е да проявявате склонност към временни депресии, които се опитвате да
потиснете, като се отдавате на възбудата, породена от нестабилна връзка.
Пример: Моя пациентка с депресия като история на заболяването, омъжена за алкохолик,
оприличи съжителството си с него като всекидневно пътно произшествие. Ужасните
превратности, изненадите, хитрите ходове, непредсказуемостта и нестабилността на
взаимоотношенията им са действали на нервната й система като непрекъснат и увеличаващ се
всекидневен шок. Ако сте преживявали пътна злополука без сериозни последици, вероятно ден-
два след това сте били във възбудено състояние. Тялото ви е претърпяло крайно силен шок и
адреналинът рязко се е повишил до необичайно високо количество. Именно адреналинът е
причина за възбудата ви. Ако сте от хората, които се борят с депресията си, вие несъзнателно
търсите ситуация, която да поддържа възбудата ви - почти като след пътното произшествие (или
брака с алкохолик), така че възбудата не ви позволява да се чувствате потисната.
Депресията, алкохолът и безразборното хранене са тясно свързани и като че ли генетично
зависими. Например повечето мои пациенти, които страдаха от анорексия, имаха двама родители
алкохолици, а на повечето от пациентките ми, изпаднали в депресия, поне единият родител е бил
алкохолик. Ако и вие произхождате от семейство на алкохолици, причините да изпадате в
депресия могат да са както поради миналото ви, така и поради генетичното ви наследство.
Иронията в случая е, че и за вас е силно привлекателна връзката с мъж, който страда от същото
заболяване.
15. Не ви привличат внимателни, уравновесени, надеждни мъже, които проявяват
интерес към вас. Такива „приятни" мъже са ви скучни.
Неуравновесеният мъж е вълнуващ, ненадеждният - предизвикателен, непредвидимият -
романтичен, незрелият - очарователен, мрачният - загадъчен. Избухливият мъж се нуждае от
нашето разбиране, нещастният - от нашата утеха, неспособният - от насърчението ни, а студеният
- от топлината ни. Но ние не можем да „определим" мъж, който да е подходящ такъв, какъвто е, и
ако той е мил и грижовен към нас, ние нямаме възможност да страдаме. За нещастие, ако не
обичаме прекалено силно даден мъж, изобщо не сме в състояние да го обичаме.
В следващите глави на книгата всяка от жените, с които ще се запознаете, подобно на Джил,
има какво да ви каже за прекалено силната любов. Чрез техните разкази вероятно по-добре ще
разберете вашия живот. Тогава ще можете да си послужите и с начините, посочени към края на
книгата, с които да промените стила си на живот с нова форма на самоизява, радост и любов. Това
е пожеланието ми към вас.
II
ДОБЪР СЕКС ПРИ ЛОШИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
0, моят мъж, толкоз го обичам колкото не може и да си представи. Животът ми е чисто
отчаяние -но не ме е грижа.
Когато ме вземе в прегръдките си, светът е сияен...
„Моят мъж"
Младата жена пред мен беше потопена в отчаяние. По хубавото й лице още личаха жълто-
белезникавите белези от ужасните рани, след като умишлено бе насочила колата си към
скалистата пропаст.
- И във вестниците писаха подробно за случая -продължи да разказва тя бавно, мъчително, -
със снимка на висящата там кола... а той дори един телефон не завъртя. - Гласът й леко се повиши,
в очите й проблеснаха гневни пламъчета, после отново я обзе тъга.
Труди, която едва ли не умираше от любов, постави по-нататък съществения за нея въпрос -
защо бе я изоставил любимият й - трудно й беше както да си го обясни, така и да го понесе.
- Как можеше да си допадаме толкова много в сексуално отношение, да се чувстваме
прекрасно и тъй близки в такива моменти, след като на практика нищо не ни свързваше? - Тя се
разплака и заприлича на много малко и дълбоко обидено дете. - Мислех, че като му давах всичко
от себе си, ще го накарам да ме обикне. Дадох му всичко, всичко, което можех да му дам. -Тя
притисна ръце в стомаха си, наведе се напред и се заклати. - О, колко боли, като си помисля, че
всичко е било напразно.
Труди остана известно време превита надве, без да спира да плаче, зареяла мисли в празното
пространство, където бе живял митът й за любовта. Когато отново бе в състояние да говори,
продължи през сълзи:
- Единственото, което ме интересуваше, беше да направя Джим щастлив и да го задържа при
себе си. За нищо не съм го молила, освен за едно - да прекарва времето си с мен.
Труди пак се разплака и докато я чаках да се поуспокои, си спомних какво ми бе казала за
семейството си и тихо я попитах:
- Нали и майка ти е искала същото от баща ти - да прекарва времето си с нея?
Тя изведнъж се изправи на стола си.
- О, Господи, да! Права сте. Говоря точно като майка си. А тя е човекът, на когото най-
малко исках да приличам. Тя дори правеше опити за самоубийство, за да постигне своето. О,
Господи! - повтори Труди, после вдигна мокрото си от сълзи лице, погледна ме и промълви: - Това
е ужасно.
Тя замълча и тогава аз я заговорих:
- Много пъти ние се улавяме, че вършим същите неща, които са правили нашите родители, и
то точно тези неща, за които сме си обещавали, че никога няма да правим. Защо става така?
Защото от тях сме се учили какво е да си мъж или жена.
- Но аз не направих опит да се самоубия, за да си върна Джим - възрази Труди. - Просто не
издържам ужасния начин, по който се чувствам - толкова безполезна и нежелана. - Последва ново
мълчание. - Вероятно и майка ми се е чувствала така. Предполагам, че човек се изпълва с подобни
чувства, когато се опитва да задържи до себе си някой, който си е поставил и други, по-важни
задачи в живота.
Труди наистина се е опитвала да задържи Джим, като за примамка е използвала секса. В
следващите сеанси, когато болката се беше поуталожила, темата секс отново изплува.
- Сексът ме е привличал винаги - заяви тя с огромна гордост и вина. - До такава степен, че
още в училище се питах дали не съм нимфоманка. Единственото, за което си мислех, беше кога
пак ще се любим с приятеля ми. Винаги гледах да уредя място, където да бъдем сами. КАЗВАТ, че
мъжете мислели непрекъснато за секс. В случая обаче аз мислех за секс повече от него. Поне аз
много повече си правех труда да оставаме насаме.
Труди била шестнадесетгодишна, когато тя и съученикът й „се отдали един на друг", както
се изрази, за първи път. Той бил в училищния отбор по американски футбол и смятал, че трябва да
тренира усилено. Прекаленият секс с Труди намалявал силата му на игрището, твърдял той.
Когато се оправдавал, че не бива да закъснява вечер преди мач, тя си намирала работа като
детегледачка за следобед и го прелъстявала на дивана в гостната, докато бебето спяло в съседната
детска стая. Накрая обаче и последните усилия на Труди да превърне страстта му към спорта в
страст по самата нея пропаднали и младежът заминал да учи в далечен колеж.
След като си поплакала няколко денонощия и се смъмрила, че не успяла да го накара да я
предпочете пред спортните си амбиции, Труди била готова да опита отново с друг. Било лятото
между прогимназията и колежа и тя все още живеела при родителите си в дом, който се пукал по
шевовете. След години заплахи, че ще поиска развод, майка й най-сетне предприела първите
стъпки по тази процедура и наела адвокат, известен с това, че защитава по най-мръснишкия начин.
Бракът на родителите й бил от по-бурния тип, в който си противостояли работохолията на бащата
с пламенните, а понякога яростни, саморазрушителни усилия на майка й да го застави да прекарва
повече време с нея и двете им деца - Труди и по-голямата й сестра Бет. Той толкова рядко и за
толкова кратко време се задържал у дома, че жена му наричала тези негови пребивавания „адски
престои".
- Наистина беше ад! Завръщанията му винаги се превръщаха в ужасни, дълги битки, в които
майка ми крещеше и го обвиняваше, че не обича никого от нас, а баща ми повтаряше, че именно
заради нас работи като вол. Всяка негова поява у дома завършваше с крясъци между двамата.
Обикновено той си тръгваше, затръшваше вратата и изкрещяваше: „Ето защо нямам никакво
желание да се прибирам вкъщи!" Понякога, ако майка ми се разплачеше или го сплашеше с
развод, той се променяше за известно време, прибираше се рано и прекарваше вечерите си с нас.
Тогава майка ми се захващаше да приготвя вкусните си гозби, предполагам за награда, че се е
върнал при семейството си. - Труди свъси вежди. - Но след три-четири вечери той отново
започваше да закъснява, като се обаждаше по телефона, за да предупреди. „О, да, разбирам. О,
така ли?" - отвръщаше майка ми с леден глас. После започваше да крещи какви ли не гадости и
тръшваше слушалката. Междувременно Бет и аз бивахме обличани тържествено, очаквайки
неговото прибиране за вечеря. Масата също се нареждаше по-специално, както се случваше
винаги, когато очаквахме татко да си дойде - със свещи и цветя. И когато станеше ясно, че той
няма да се върне, мама се разфучаваше из кухнята, крещеше, удряше капаците на тенджерите и го
наричаше с отвратителни епитети. После се успокояваше и отново с леден тон ни съобщаваше, че
ще вечеряме без него. Беше дори по-лошо, отколкото когато крещеше. Сипваше ни и сядаше на
масата, без изобщо да ни поглежда. Това ни потискаше и двете с Бет и ние притихвахме. Не
смеехме дума да обелим, не смеехме дори да ядем. Сядахме на масата с желанието да ободрим
майка си, но всъщност с нищо не можехме да й помогнем. Често след такива вечери нощем ми
ставаше лошо и повръщах... Явно нямам добро храносмилане.
- Или добри модели на общуване - вметнах аз, защото именно в такъв климат Труди е
научила и малкото, което знаеше за общуването с този, когото обича. - Как се чувстваше, докато
всичко това продължаваше? - попитах я аз.
Труди се замисли, после кимна и заговори, наблягайки на точността на отговора си:
- До известна степен изпитвах страх, но по-често се чувствах самотна. Никой не ме
поглеждаше, нито се интересуваше какво правя или как се чувствам. Сестра ми беше много плаха
и ние не си споделяхме много. Когато не беше на уроци по музика, се затваряше в стаята си.
Повечето време свиреше на флейта, като по този начин си е намирала извинение да не участва в
спорове и да не пречи на никого. Аз също се научих да не създавам неприятности. Мълчах и се
правех, че не забелязвам как се отнасят един към друг родителите ми. Стараех се да се уча добре.
Понякога имах чувството, че татко ми обръщаше внимание само когато става дума за училище.
Казваше ми: „Дай да видя бележника ти" и тогава си разменяхме по някоя дума. Ценеше всяко мое
постижение и затова се стараех да не го разочаровам. - Труди потърка чело и се замисли. – И друго
чувство ме изпълваше. Тъга. Мисля, че през цялото време бях тъжна, но не го споделях с никого.
Ако ме бяха попитали „Как се чувстваш?", щях да отвърна: „Добре, много добре". Защото и да си
признаех, че ми е тъжно, нямаше да мога да обясня защо. Как можех да преценявам чувствата си
по този начин? Та аз не страдах. Нищо съществено не е липсвало в живота ми. В смисъл - никога
не сме гладували, не сме били лишавани от нещо, което ни е необходимо.
Труди все още не беше в състояние да разбере дълбочината на емоционалната изолация в
семейството си. Тя е страдала от недостиг на родителски грижи и внимание, защото баща й на
практика не е бил на разположение, а майка й изцяло е била погълната от гнева и
неудовлетвореността си от него. Така Труди и сестра й са изпитвали емоционален глад.
Идеалното е, когато детето разкрива същността и преживяванията си пред родителите заради
любовта и вниманието им към него. Но родителите на Труди не са били насреща, за да приемат
този й дар - били са прекалено увлечени в битката за надмощие помежду си. Така Труди, растейки,
пренасочва любовта си (под формата на секс) другаде. Но я предлага на подобни неохотни и
неотзивчиви партньори. Нима е знаела как да постъпи? Нищо друго не е могло да бъде правилно
или да замени липсата й на любов и внимание, с която вече е свикнала.
Междувременно конфликтът между родителите й се разпалва на нова арена - в
бракоразводната зала. Насред това ожесточение сестра й избягва с учителя си по музика.
Родителите й спрели за малко битката, колкото да установят, че голямата им дъщеря е напуснала
щата с два пъти по-възрастен мъж, който не бил в състояние да изкарва прехраната си. Труди,
също жадна за любов, започва като обезумяла да се среща с мъже, като лягала с всеки втори.
Дълбоко в себе си била убедена, че за всичко е виновна майка й, която пропъдила баща им с
вечните си натяквания и заплахи. Труди се заклела никога да не става такава гневна и взискателна
жена като майка си. Решила да спечелва любимия си с любов, разбиране и себераздаване. Вече
била опитала веднъж да покори с любов и отдаване - футболиста, - но поведението й не дало
резултат. Тогава решила не че подходът й е грешен или обектът неподходящ, а че не дава
достатъчно от себе си. И тя продължила да се старае, да се самораздава, но пак никой от
младежите, с който излизала, не се задържал задълго при нея.
Започнал есенният семестър и Труди се запознала с женен мъж - Джим, полицай, който
посещавал същия държавен колеж и учел теория на правото, за да може да кандидатства за
повишение. Бил тридесетгодишен, баща на две деца, с бременна жена. Един следобед, на чаша
кафе, разказал на Труди, че се оженил много млад и не бил щастлив с жена си. Предупредил я
бащински да не бърза да попада в същия кюп, като се омъжи млада и се нагърби с отговорности.
Труди се изпълнила с гордост, че той й поверява такива лични неща като разочарованието си от
брачния живот. Джим изглеждал мил и по някакъв начин уязвим, чувствал се самотен и неразбран.
Казал й колко много значело за него да може да говори откровено с нея, признал, че досега не бил
говорил с никого по този начин и я попитал иска ли отново да се видят. Тя бързо се съгласила,
защото колкото и да не се бил получил истински разговор между тях, а по-скоро монолог от
негова страна, тя усетила много по-истинско общуване, отколкото в семейството си. Тя
почувствала и вниманието, за което така копнеела. След два дни отново се видели и тръгнали на
разходка към хълмовете над колежа. На раздяла той я целунал. Не минала и седмица и те
започнали да се срещат в апартамента на негов колега полицай в три от петте следобеда, през
които Труди ходела на училище и животът й се завъртял около заедно откраднатото им време. Тя
изобщо не се замисляла как й се отразяват тези отношения. Бягала от час и започнала - за първи
път - да се проваля в учението. Лъжела съученичките си какво прави, а после започнала да ги
избягва, за да не й се налага да лъже. Изоставила всякаква обществена дейност, интересувала се
само от срещите си с Джим и мислела непрекъснато за него. Правела всичко, за да му бъде на
разположение, в случай че се появи някой свободен час, който могат да прекарат заедно.
В отговор Джим я дарявал с огромно внимание и ласки, когато оставали насаме. Умеел да й
каже точно това, което й било нужно да чуе - колко прекрасна била, колко по-различна от другите,
колко обична, как го правела да се чувства по-щастлив от всякога. Думите му я подтиквали още
повече да го възбужда и пленява. Първо си купила красиво бельо, което носела само когато е с
него, после - парфюм и благоуханни масла, но той я предупредил да не ги употребява, за да не ги
усети жена му. Усилено се снабдявала с книги за любовта и всичко, което прочитала, изпробвали
заедно. Екстазът му я подтиквал да продължава в същия дух. Нищо не възбуждало половото й
желание повече от неговата възбуда. Тя буйно отвръщала на неговото влечение към нея. Така
изразявала не толкова собствената си сексуалност, колкото радостта, че той отвръща на чувствата
й. Тъй като в действителност тя имала по-силна връзка с неговата сексуалност, отколкото със
своята, колкото по-откликващ бил той, толкова по-удовлетворена била тя. Желанието му да краде
от другия си живот заради нея тълкувала като признание за достойнствата й, нещо, за което цял
живот била жадувала. Когато не били заедно, измисляла други начини да го очарова.
Накрая приятелките й спрели да се интересуват от нея и да я канят да се вижда с тях и
животът й се свел до една-единствена фикс-идея - да направи Джим по-щастлив откогато и да
било. При всяка тяхна среща чувствала гъдел от победата - победа над неговото разочарование от
живота, над невъзможността му да изпитва любов и сексуална задоволеност. От мисълта, че той е
щастлив, и тя ставала щастлива. Най-сетне любовта й проявила вълшебството си в нечий друг
живот. А тя винаги се стремяла да постигне точно това. Труди не постъпвала в живота си като
майка си, която пропъждала човека до себе си с вечните си изисквания към него. Напротив,
нейната връзка била изградена върху любов и самоотверженост. Изпитвала гордост, че почти
нищо не иска от Джим.
- Чувствах се много самотна, когато не съм с него, а повечето време беше така. Виждах го
само за два часа три пъти седмично. През останалото време изобщо не ми се обаждаше. Той
посещаваше колежа понеделник, сряда и петък, след което се срещахме. Отдавахме се предимно
на любов при тези срещи. В мига, когато се озовавахме заедно, се втурвахме един към друг и се
сливахме в прегръдка. Толкова силно се привличахме, толкова възбуждащо, че понякога и на
двамата ни беше трудно да повярваме, че е възможно някъде по света да има и други хора, за
които сексът е същото вълнуващо преживяване. После обаче трябваше да си кажем довиждане.
Часовете, през които не бях с него, ми се струваха празни. Опитвах се да ги запълвам с грижи за
себе си, за да съм готова за следващата ни среща - миех косата си със специален шампоан, правех
си маникюр или просто седях, погълната от мисли за него. Стараех се да не мисля за жена му, за
семейството му. Бях убедена, че след като е бил впримчен в брак, преди да е достатъчно зрял, за да
знае какво иска от живота, както и фактът, че нямаше никакво намерение да напусне семейството
си и да избяга от задълженията си към него, ме привързваха още повече.
,,...И ме караше да съм още по-мила с него", спокойно можеше да допълни Труди. Тя не е
била способна на продължителна интимна връзка, така че бракът и семейството на Джим са били
добре дошъл буфер, какъвто в отношенията й с футболиста се е явявала неохотата му да бъде с
нея. Взаимоотношенията й с Джим с рядкото му присъствие и отсъствието на каквито и да било
задължения по отношение на нея до голяма степен са напомняли на Труди за семейството й и за
отношението на родителите й към нея.
Вторият семестър бил към края си, наближавало лятото и Труди попитала Джим какво ще
стане с тях, когато занятията приключат и двамата няма да имат подходящи оправдания за
срещите си. Той сбърчил вежди и отвърнал неопределено: „Още не знам. Все ще измисля нещо."
Намръщеният му вид я накарал да млъкне. Двамата ги свързвало единствено щастието, с което го
дарявала, и ако той престанел да се чувства щастлив, връзката можела да приключи. Тя не бивало
да допуска да го види намръщен. Занятията свършили, а Джим все още нямал конкретно
предложение. „Ще ти се обадя" - само това й казал, И тя зачакала. Приятел на баща й й предложил
работа за летния сезон в един курортен хотел; Няколко нейни приятелки също отивали да работят
там и настояли да тръгне с тях: „Ще бъде чудесно, цяло лято ще сме край езерото", придумвали я
те. Тя отклонила предложението от страх да не изпусне обаждането на Джим. Близо три седмици
почти не излязла от къщи, но той така и не се обадил.
Един следобед в средата на юли Труди, обзета от апатия, отишла на покупки в центъра на
града. Тъкмо излизала от един прохладен магазин, примигвайки от ослепителното слънце навън,
когато видяла Джим почернял от слънцето, усмихнат, ръка за ръка с някаква жена, която без
съмнение била съпругата му. До тях вървели две деца - момче и момиче, а на гърдите на Джим, в
синьо кенгуру, висяло бебе. Труди изчакала да срещне погледа му. Джим я погледнал за миг и
бързо извърнал глава, докато я подминавал със семейството си, с жена си, с живота си...
Успяла да стигне някак си до колата, въпреки болката в гърдите, от която секнал дъхът й.
Седнала вътре и останала там - на горещия паркинг, задъхвайки се от плач, дълго след като
слънцето било залязло. После бавно, като в мъгла, подкарала към колежа, оттам по хълма нагоре,
там, където за първи път се разхождали и целунали с Джим. Стигнала до мястото, където пътят
граничел със стръмна пропаст от едната страна, и вместо да следва завоя му, продължила напред.
Това, че е оцеляла почти невредима от катастрофата, е истинско чудо. За нея обаче - огромно
разочарование. В болницата си дала дума да направи веднага след като я изпишат нов опит.
Минала през психиатрично отделение специално лечение със задължително събеседване с
психиатър. Родителите й ходели да я виждат на смени. Баща й изнасял строги лекции за смисъла
на живота, докато Труди безмълвно брояла колко пъти си поглеждал скришом часовника.
Обикновено завършвал безпомощно с думите: „Сега знаеш колко много те обичаме майка ти и аз,
миличка. Обещай ми повече да не правиш такива опити." Труди покорно обещала, дори се
насилила да се усмихне, но останала равнодушна при мисълта, че лъже баща си за нещо толкова
важно. След него идвала майка й, която почвала да крачи напред-назад в стаята и да я обсипва с
въпроси: „Как можа да постъпиш така със себе си? Как можа да постъпиш така с нас? Защо не ми
каза, че нещо ти тежи? Каква всъщност е причината? Нашите отношения с баща ти ли те
разстройват?" После сядала на един от столовете и се впускала в подробни обяснения за
бракоразводната процедура, вероятно предполагайки, че така я успокоява. Обикновено след
посещенията им Труди повръщала нощем.
Вечерта преди да я изпишат от болницата една от сестрите седнала до нея и кротко
започнала да я разпитва какво я е подтикнало към тази крайност. Труди изляла душата си пред
нея. Накрая сестрата й казала: „Сигурна съм, че възнамеряваш да повториш опита си. И защо не?
Днес нищо не е по-различно отпреди седмица. Но преди да го направиш, искам да поговориш с
един човек." Сестрата, бивша моя пациентка, имала предвид мен.
Така Труди и аз започнахме съвместната ни работа, която имаше за цел да изцери нуждата й
да раздава повече любов, отколкото получава, да раздава ли, раздава от изпразнената си вече
душа. През следващите две години в живота й се появиха още неколцина мъже, които й дадоха
възможност да провери как използва секса в отношенията си с тях. Единият бе преподавател в
университета, в който се беше записала. И той като баща й се оказал работохолик и отначало
Труди се заела усилено да го откъсне от работата му и да го привлече в прегръдките си. Този път
обаче почувствала остро безсилието си в опитите си да го промени и след пет месеца се отказала.
В първите дни предизвикателството я стимулирало и всеки път, когато успявала да „спечели"
вниманието му, докато били заедно, се чувствала оценена, но започнала да осъзнава, че става все
по емоционално зависима от него, а той започвал да и дава все по-малко. Веднъж по време на
сеанс ми сподели: - Снощи бях с Дейвид и след като му казах колко много държа на него, се
разплаках. Той пак взе да ме уверява, че би трябвало да разбера от какво значение е за него
работата му, а аз просто престанах да го слушам - толкова пъти вече слушах все едно и също. И
изведнъж си дадох сметка, че и преди съм изпадала в подобно положение - с моя приятел
футболиста. Бях се вкопчила в Дейвид по същия начин. - Усмихна се тъжно. -Нямате представа до
какви крайности стигам, за да привлека вниманието на мъжете. Въртя се в кръг около тях,
събличайки една по една дрехите си, духам в ушите им, изобщо използвам всякакви съблазняващи
номера. Все още се опитвам да прикова вниманието на някой, който не проявява кой знай какъв
интерес към мен. Когато сме с Дейвид, най-силно ме възбужда мисълта, че го възбуждам до такава
степен, че да забрави всичко, което предпочита да прави. Не ми е приятно да си го призная, но съм
се усещала на седмото небе, когато съм карала някой от тях - Дейвид, Джим или който и да е - да
ми обърне нужното внимание. Предполагам, че сексът ми носи огромно облекчение, защото нищо
друго в една връзка не ми е доставяло радост. Той като че ли за няколко минути сваля всички
бариери и ни сближава напълно. А аз толкова съм се стремяла към сближаване. Но не искам да
давам аванси на Дейвид. Струва ми се доста унизително.
Дейвид не беше последният неподходящ за Труди мъж. Следващият й любовник беше
борсов посредник, отдаден на състезания по триатлон. Тя също се състезаваше не по-малко
усърдно от него, но за да привлече вниманието му, като се опитваше да го отклони от строгия
тренировъчен режим чрез постоянни обещания на благоразположеното си тяло. Повечето от
времето, в което били заедно, той бил или прекалено изморен, или прекалено незаинтересован да
достигне до ерекция или да я поддържа по-дълго време.
Един ден Труди описваше в кабинета ми последния им неуспешен опит да правят любов и
ненадейно избухна в смях:
- Само като си, помисля, и ми идва в повече! Надали някой се е старал някога по-усърдно от
мен да се люби с някого, който изобщо няма подобни намерения. - Последва нов изблик на смях,
после гласът й стана по-твърд: - Време е да престана с това. Стига вече съм била страничен
наблюдател. Изглежда непрекъснато ме привличат мъже, които няма какво да ми предложат, а на
всичкото отгоре отхвърлят това, което аз им предлагам.
Това беше съществената повратна точка за Труди. Благодарение на психотерапията ми тя
заобича себе си и вече можеше да прецени кога една връзка не я задоволява, вместо да си прави
изводи, че не е достатъчно обичлива и трябва да дава повече от себе си. Силният й стремеж да
използва сексапила си като основа на взаимоотношенията си с неподходящ или неохотен партньор
рязко намаля и две години по-късно, когато приключиха психотерапевтичните ни сеанси, тя вече
се срещаше с няколко мъже, без да ляга с никого от тях.
- Вече е съвсем различно, когато се виждам с някого. Замислям се харесвам ли го, приятно
ли ми е с него, свестен човек ли е. Преди изобщо не обръщах внимание на тези неща. Усилено се
стремях да накарам този, с когото съм, да ме хареса, да прекара приятно с мен и да мисли, че съм
добър човек. Преди дори не ми е минавало през ума след някоя среща да се запитам дали отново
искам да се срещна с него..Единствената мисъл, която ме занимаваше, бе дали ме е харесал
достатъчно, за да ми се обади да се срещнем отново! Колко съм била изостанала!
- Когато Труди реши да преустанови психотерапията, вече не беше онова същество. Тя лесно
можеше да разпознае неподходящата връзка и дори и да пламнеше искрата на привличането, беше
в състояние лесно да я угаси след хладнокръвна преценка за мъжа, ситуацията и предлаганите й
възможности. Труди вече не се предлагаше на борсата за страдание и пренебрегване. Сега търсеше
приятеля във всяко отношение или предпочиташе да не бъде с никого. Средно положение не
съществуваше. Оставаше си обаче фактът, че Труди не знаеше как се живее с противоположността
на страданието и пренебрегването - със спокойствието и взаимното обвързване. Тя не познаваше
степента на интимност, породена от новия тип връзка, към който се стремеше. Никога не й се
беше случвало да се потопи в климата на истинската близост, въпреки че бе копняла за това. Не
случайно е била привличана от мъже, склонни да я пренебрегват, представата й за искрена близост
бе слаба. Отрасла в семейство без задушевна атмосфера, в детството си тя бе видяла само битки и
заплахи и всяка заплаха е бележела началото на нова битка. Винаги е имало страдание и
напрежение и рядко - известно спокойствие, а истинска близост и споделяне, истинска любов -
никога. Като реакция на майчините си манипулации Труди си изгражда формулата: да обичаш
значи да даваш, без да искаш нещо в замяна. След като терапията й помогна да се измъкне от
капана на саможертвеното мъченичество, тя беше напълно наясно какво не бива да прави, което
можеше да се разглежда като огромен напредък. Но беше изминала само половината до крайната
си цел. Следващата й задача бе да свикне с компанията на мъже, които намира за приятни, но и
малко скучни за представите й. Жените, които обичат прекалено силно, често изпитват скука,
когато попаднат на „приемлив" мъж - не ехтят камбани, няма експлозия на ракети, не падат звезди
от небето. Поради липсата на възбуда те се чувстват нервни, раздразнителни и не на място -
изобщо неприсъщо им състояние с етикет „скука".
Труди не знаеше как да се държи в присъствието на такъв мъж - мил, внимателен и
заинтересован от самата нея; цялата си жизнена стратегия на общуването с мъже бе изградила
върху принципа на предизвикателството, а не просто на радостта от компанията на даден мъж.
Беше свикнала да прилага хитрости и манипулации, за да поддържа връзките си, и щеше да й бъде
много трудно да се чувства удобно и естествено в друго съжителство. След тревогите,
страданията, битките и пораженията, взаимоотношенията, в които липсваха такива могъщи
двигатели, щяха да й се струват не само безинтересни, за да им придава някакво значение, но и
несигурни. Колкото й да е странно, но някои жени се чувстват по-неудобно в присъствието на
уравновесени, ведри и стабилни мъже пред безразлични и емоционално отдалечени, безполезни
или незаинтересовани мъже. Този тип жени са свикнали да приемат отрицателните черти на нечий
характер и поведение и да живеят удобно с тях. Те не предпочитат позитивните характери и този
навик може да се промени само с усилена работа. В случай че Труди не се научи да общува
непринудено с мъж, който приема основните й интереси за не по-малко важни от своите, няма
никаква надежда да изгради удовлетворяващи отношения.
Преди да се промени, жената, която обича прекалено силно, обикновено проявява следните
характеристики:
• Задава въпроса: „Доколко ме обича (има ли нужда от мен?), а не: „Доколко аз го харесвам?"
• По-голяма част от сексуалните й контакти с него са подчинени на основната цел: „Как да
го накарам да ме обича (или да изпитва нужда от мен) още повече?"
• Като се отдава на мъже, които според нея са по-нуждаещи се, тя може да прецени
собственото си поведение като хаотично, но с една основна цел - да достави удоволствие на
другия, не на себе си.
• Чрез секса тя манипулира или се опитва да промени партньора.
• Приема взаимното манипулиране за особено вълнуващо. Прибягва до съблазни, за да
постигне своето, чувства се великолепно, когато успее, и пада духом, когато опитите й са
несполучливи. Обикновено провалите я подтикват да измисля още по-големи съблазни.
• Бърка тревогата, страха, страданието с любовта и със сексуалната възбуда. Усещането за
свития си на топка стомах нарича „любов".
• Черпи възбудата си от възбудата на мъжа. Не знае какво да направи, за да се чувства добре
- всъщност е заплашена от собствените си чувства.
• Ако липсва предизвикателството на неосъществената връзка, се изпълва с безпокойство -
не я привлича сексуално мъж, с когото не води битка, лепва му етикета „скучен".
• Често се свързва с мъж без достатъчен сексуален опит заради усещането за надмощие.
• Копнее за физическа близост, но от страх да не бъде впримчена и/или да не бъде завладяна
от собствените си нужди да се грижи, се чувства добре с емоционалната дистанция, породена и
поддържана от стреса във взаимоотношенията. Става плашлива, ако някой поиска да бъде с нея
както емоционално, така и сексуално. Предпочита или да избяга, или да го изпъди.
Мъчителният за Труди въпрос в началото на съвместната ни работа: „Как беше възможно
толкова много да си допадаме в секса, да се чувстваме прекрасно, когато нищо друго не ни
свързваше на практика?" си заслужава да бъде разгледан. Той често стои пред жените, които
обичат прекалено силно под формата на секс в нещастна, или безнадеждна връзка. На мнозина е
втълпявано, че „добрият" секс означава „истинска" любов и обратно - че когато връзката като цяло
не е подходяща, то и сексът не може да ни задоволи истински. Нищо по-далеч от истината за
жени, които обичат прекалено силно. Сексът в една неподходяща връзка може дори да се превърне
в страстно, вълнуващо и покоряващо преживяване.
Възможно е семейството ни или приятелите ни да се интересуват настойчиво как някой не
особено привлекателен или достоен за уважение мъж е успял да ни изпълни с трепетни вълнения и
силен копнеж, което не се е случвало с далеч по-приятен, по-представителен и по-достоен човек.
Понякога дори е невъзможно да изразим с думи доколко сме омагьосани от бляна си да събудим
всички положителни качества - любов, привързаност, внимание, почтеност и благородство, които
сме уверени, че дремят у нашия любим под топлината на нашата любов. Обикновено жените,
които обичат прекалено силно, си казват често, че са се отдали на мъж, който никога не е бил
обичан - нито от родителите си, нито от предишна съпруга или приятелка. За нас той е ощетен и
ние с готовност се залавяме със задачата да възстановим всичко, което досега е липсвало в живота
му. В известен смисъл - сценарий, подобен на приказката за Снежанка, омагьосана да спи, докато
не я обикне истински някой и не развали магията с първата си целувка, но с разменени роли. Така
и ние се стремим да развалим магията и освободим любимия от затвора, в който сме решили, че се
намира.
Неговата емоционална студенина, гняв, униние, безразличие, жестокост, грубост, безчестие
или пристрастеност според нас са признаци, че той не е бил обичан достатъчно и сме готови да
изправим любовта си срещу всичките му недостатъци, грешки, провали и дори болестни
състояния. Решени сме твърдо да го спасим със силата на нашата любов.
Обикновено най-сигурното за тази цел средство е сексът. Чрез всеки сексуален контакт се
опитваме да го променим. Всяка наша ласка или целувка трябва да му докажат колко е значим и
несравним, колко много заслужава уважение и грижи. За нас няма съмнение, че убеди ли се в
любовта ни, той ще разкрие истинската си същност и ще се въплъти във всичко онова, което
искаме и имаме нужда да бъде.
Обикновено всичко това предразполага към добър секс, защото сме впрегнали огромна част
от енергията си, за да направим или поддържаме преживяването прекрасно. Каквото и да
получаваме насреща, това ни насърчава да се стараем още повече, да се показваме любещи и още
по-убедителни. А има и други фактори. Например въпреки идеята, че е малко вероятно при
неудачната връзка да има приятно сексуално преживяване, в случая трябва да се знае, че се
получава разтоварване както на физическото, така и на емоционалното напрежение. Една жена би
избегнала сексуална близост, когато е в обтегнати отношения с партньора си, докато друга при
същите обстоятелства решава, че може да се отърве от напрежението, поне временно, именно чрез
секса. В една несполучлива връзка или при един неподходящ партньор често единственото
удовлетворение е сексуалният акт, както и единствената подходяща форма на контакт.
Практически е възможно степента на сексуалното освобождаване да бъде в пряка връзка със
степента на неудовлетвореност от взаимоотношенията с партньора. Това е лесно за разбиране.
Много често след скандал се получава голямо удоволствие от секса, независимо от здравината на
любовната връзка. Това се обяснява както с горепосоченото отслабване на напрежението, така и с
личната активност на двамата да преодолеят конфликта и да направят така, че сексът „да върви" и
да спои връзката им, застрашена от кавгата. От особената наслада и задоволеност в случая може да
се направи извод, че всичко е възстановено. „Виждаш ли колко сме близки, колко нежни можем да
бъдем един към друг, колко ни е добре, когато сме заедно. Ние наистина си принадлежим."
Сексуалният акт, който носи пълно физическо удовлетворение, може да създаде здрава спойка
между двама души. Това важи с пълна сила за силно обичащата жена. Настървението в битката за
любимия мъж спокойно може да спомогне за силно сексуално изживяване, което пък да я обвърже
още по-силно към партньора. Както и обратно. Когато един мъж не представлява особено
предизвикателство, това може да въздейства и върху секса, като го лиши от огън и страст. В
случая липсва състоянието на силна възбуда от самото му присъствие и сексът няма какво да
доказва, така че по-лесната и по-спокойна връзка може да изглежда и по-безинтересна. Като че ли
това убеждава колко „истинска" е любовта, когато има напрежение, борба, сърдечна болка и
безкрайни вълнения.
Ето че стигнахме и до истинската любов. Макар и да изглежда трудно да се определи какво е
любовта, причината според мен се крие в опита ни да съчетаем две противоположни и дори
взаимоизключващи се страни на понятието любов в едно определение. По този начин колкото
повече говорим за любовта, толкова повече си противоречим, и когато открием, че едната страна
на любовта се сблъсква с другата, се предаваме, обзети от смут и разочарование, като решаваме, че
любовта е много лично, много тайнствено и много загадъчно явление, за да получи точно
определение.
Гърците са били по-умни. Използвали са две думи - eros и agape, с които разграничавали
двете коренно различни преживявания, които наричаме любов. Първата обозначавала страстната
любов, докато втората характеризира трайната обвързаност между двама души, които изпитват
силна привързаност, топла и дълбока обич един към друг, но липсва силната страст.
Съпоставянето между двете думи позволява да разберем раздвоението си, когато се опитаме да
намерим и двата вида в една и съща връзка, в един и същи момент и с един и същи човек. Така си
изясняваме и защо всяка от разновидностите на любовта има своите защитници - и едните, и
другите твърдят съответно, че има един-единствен начин за изживяване на любовта, защото всяко
от тези изживявания има своя стойност, искреност и красота. Както и че всеки вид любов е лишен
от нещо ценно, което само другият вид може да предложи.
Еros - истинската, страстната любов, е всепоглъщащ, отчаян копнеж по възлюбления, който е
възприеман като различен, тайнствен, неуловим. Дълбочината на любовта се измерва със силата
на обсебването от любимия човек. Малко време се отделя за други интереси, защото основната
енергия се съсредоточава върху спомените от минали срещи или представата за бъдещи. Често е
съпроводена с огромни пречки, които носят и страдания. Друга мяра за дълбочината на любовта е
готовността да се изтърпяват мъки и трудности в нейно име. С истинската любов се свързват
чувствата на възбуда, екстаз, вълнение, копнеж, тревога, напрежение и тайнственост.
Аgape - истинската любов, е нежно приятелство, в което и двамата са поели и споделят
своята отговорност. Те изповядват единодушие по основните ценности, интереси и стремежи и
добросърдечно проявяват търпимост към индивидуалните си различия. Дълбочината на любовта
се измерва с взаимното доверие и уважение един към друг. Взаимоотношенията им позволяват
пълна свобода на изява за всеки, творчество и реализация в обществото. Радостта е основният
мотив на общите им преживявания в миналото и настоящето и на плановете им за бъдещето.
Всеки възприема другия като най-скъп и обичан приятел. За дълбочината на любовта им се съди и
по готовността на всеки да се вгледа честно в себе си, за да спомогне за развитието на връзката и
задълбочаването на интимността. С този вид истинска любов се свързват чувството на
спокойствие, сигурност, преданост, разбиране, другарство, взаимна подкрепа и удобство.
Обикновено силно обичащите жени проявяват първия вид любов, и то към неподходящ мъж.
Защото той не е способен на такава страст. За да съществува страст, трябва да има вечна битка,
преодоляване на препятствия, ненаситен копнеж, който не може да бъде задоволен. В буквалния
смисъл страст означава страдание и често става така, че колкото по-голямо е страданието, толкова
по-силна е страстта. Силното вълнение при страстната любовна история не съответства на
умереното спокойствие на задълбочените трайни отношения и тогава жената, получила най-сетне
от обекта на страстта си горещо желаното, прекратява страданията си и страстта й се изпепелява.
Може би дори открива, че вече не е влюбена, защото горчиво-сладката болка е преминала.
Обществото, в което живеем, постоянно заобикалящата ни, среда, се просмукват в
съзнанието ни, като непрекъснато объркват двата вида любов. По хиляди начини се опитват да ни
уверят, че страстната любов ще ни донесе пълнотата и удовлетвореността на любовта обич.
Подтекстът е, че с достатъчно силна страст ще бъде споена дълготрайна връзка. Всички провалени
връзки, възникнали върху основата на огромна страст потвърждават неверността на подобно
схващане. Страданието, тревогата, копнежът и неудовлетвореността не съдействат за
изграждането на трайни, стабилни, подхранващи отношения.
"Необходимостта от общи интереси, ценности и стремежи, както и възможността за трайна,
дълбока близост, ще се почувстват само ако първоначалното еротично привличане между двама
души накрая се превърне в гореща искрена преданост, която може да издържи през годините.
Често обаче се случва следното: в една страстна връзка, изпълнена както обикновено с възбудата,
страданието и безпокойството на новата любов, се поражда чувството, че липсва нещо много
важно - усещането за ангажираност във връзката, което би стабилизирало хаотичното
емоционално преживяване и би вдъхнало и на двамата повече сигурност и по-голяма безопасност.
След преодоляването на препятствията партньорите се обвързват искрено, но е възможен и
моментът, когато ще се погледнат в очите и ще се запитат къде е отишла страстта им. Ще бъдат
сигурни един в друг, благоразположени и привързани, но и малко измамени, защото е изчезнало
изгарящото желание.
Цената, която плащаме за страстта, е страх, а страхът и болката, подхранващи любовта,
могат и да я разрушат. Цената, която плащаме за трайната връзка, е скуката, а безопасността и
сигурността, които лежат в основата й и я укрепват, могат да я направят скована и бездушна.
Вълнението и предизвикателството във взаимоотношенията след обвързването могат да се
поддържане с тревоги и копнежи, а с дълбоко осмисляне на онова преживяване, което Д. X.
Лорънс нарича „радостните тайнства" между мъж и жена, обвързани един с друг. Според него
може би най-добре се постига с един партньор, тъй като доверието и откровеността на обичта
трябва да се съчетаят със смелостта и уязвимостта на страстта, за да се получи истинската близост.
Веднъж един лекуващ се алкохолик ми каза същото с много прости и красиви думи: „Когато пиех,
лягах с много жени и в повечето случаи изпитвах едно и също преживяване. Откакто престанах да
пия, спя само с жена си и всеки път преживяването е различно."
Трепетът и вълнението, породени не от това да бъдеш възбуден или да възбуждаш, а да
опознаваш и да бъдеш опознат, е нещо много рядко. Повечето от нас, обвързани в трайни връзки,
имат готовност да приемат предвидимостта, спокойствието и другарството пред страха ни от
тайнствата между мъжа и жената, както и от разкриването на най-дълбоката ни същност. Но
страхът от непознатото в нас и между нас ни пречи да получим подаръка - истинската близост
между мъжа и жената.
Жени, които са склонни да обичат прекалено силно, могат да постигнат истинска близост с
партньора си само ако са се излекували. По-нататък отново ще срещнем Труди, изправена пред
предизвикателството на оздравяването, което чака всички нас.
III
АКО СТРАДАМ ЗА ТЕБ, ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ?
Мили мой, моля те, не си отивай. Струва ми се, че съвсем ще се съсипя.
„Песен за последния блус"
Трябваше само да се наведа над купчината платна за рисуване, за да прочета
стихотворението, окачено в рамка на стената на гостната в разхвърляния апартамент.
Напечатаните на фона на протрит и избелял старомоден пейзаж стихове гласяха:
МОЯТА СКЪПА МАЙКА
Мамо, скъпа мамо,
когато за тебе мисля аз,
искам да съм всичко,
което е хубаво,
което е истинско.
Всичко ценно,
благородно или велико,
е дошло от тебе, мамо,
от твоята напътстваща ръка.
Лайза, художничка с много скромен доход, която ползваше жилището си и за ателие, посочи
стихотворението и леко се засмя.
- Звучи изтъркано, нали? Прекалено сълзливо!
- Взех го от една приятелка, която се местеше и смяташе да го изхвърли. Беше си го купила
на шега от един благотворителен магазин. Струва ми се обаче, че има известна истина в него, как
мислите? - Тя отново се засмя, после печално отбеляза: - Обичта към майка ми ми донесе куп
неприятности с мъжете.
Лайза млъкна и се замисли. Беше висока и красива с раздалечените си зелени очи и дълга
права тъмна коса. Покани ме с жест на ръката да седна на покрития матрак в сравнително
свободния ъгъл на стаята и ми предложи чай. Докато чакахме да се запари, тя не проговори.
Заинтересувах се от нея чрез наша обща приятелка, която ми беше разказала част от живота
й. Беше израсла с алкохолик в семейството, поради което се причисляваше към съалкохолиците.
Това означава, че беше изграждала нездравословен модел на поведение във взаимоотношенията си
с другите в резултат от непосредствената близост с алкохолик. Независимо дали алкохоликът е
родител, съпруг, дете или приятел, взаимоотношенията с него се отразяват и на партньора му като
чувства и поведение - ниско самочувствие, нужда да бъде потребен, силен стремеж за контрол над
другите, готовност да страда. Всъщност всички отличителни черти на жените, които обичат
прекалено силно, се срещат у дъщерите и съпругите на алкохолици или пристрастени към нещо
друго.
Вече знаех за детството на Лайза, преминало в опитите й да закриля алкохолизираната си
майка и как това бе повлияло върху отношенията й и с мъжете по-късно. Чаках търпеливо и след
малко тя започна да разказва с подробности.
Била средната от трите деца на семейството - между по-голямата сестра, станала причина за
сключения набързо брак на родителите й и по-малкия брат, който също се оказал изненада и се
родил осем години след Лайза, в период, когато майка й все още пиела. Само тя била резултат от
планирана бременност.
- Винаги съм смятала майка ми за съвършена, може би защото страшно имах нужда да е
такава. Превръщах я в майката, която исках да имам и се заричах един ден да стана като нея. С
каква фантазия съм живяла? - поклати глава Лайза и продължи: - Родила съм се, когато родителите
ми са били най-силно влюбени, затова й бях любимка. Макар да казваше, че обича еднакво всички
ни, знаех, че към мен изпитва по-особено отношение. Двете прекарвахме много време заедно.
Докато бях малка, се грижеше за мен, но не след дълго си разменихме ролите и аз започнах да се
грижа за нея... Почти през цялото време баща ми се държеше ужасно. Отнасяше се грубо с майка
ми, проиграваше на хазарт всичките ни пари. Печелеше добре като инженер, но нямахме почти
нищо вкъщи и непрекъснато сменяхме жилището си... Знаете ли, това малко стихотворение
изразява желанието ми нещата да можеха да са по-различни от това, което бяха. Едва сега
започвам да го осъзнавам. Цял живот исках майка ми да бъде майката, описана в стиховете, но тя
рядко можеше дори да се доближи до този мой идеал за майка, защото почти винаги беше пияна.
Отрано се опитах да й дам цялата си любов, преданост и сила, с надеждата, че и тя ще ми отвърне
със същото и ще ми даде всичко, от което се нуждая. - Лайза млъкна за миг и очите й се замъглиха
от сълзи. - По време на терапията нещата стават по-ясни и почва да ме боли повече, като си
помисля какво е било истинското положение, а не толкова, че не успях да променя всичко, както
исках. Двете бяхме много близки, но от много ранна възраст, дори не помня колко годишна съм
била, започнах да се държа сякаш аз съм майката, а тя - детето. Безпокоях се за нея и се опитвах да
я закрилям от баща ми. Все гледах да я поразвеселя с нещо. Полагах какви ли не усилия да й
създам радости, понеже беше всичко, което имах. Знаех, че ме обича, защото често ме викаше да
сядам до нея; двете се прегръщахме и оставахме така, без дори дума да си кажем. Сега, с поглед
назад във времето, виждам как съм се страхувала за нея през цялото време и съм очаквала, че ще
се случи нещо ужасно, нещо, което мога да предотвратя, ако съм достатъчно бдителна. Мъчителен
живот за едно подрастващо дете, но друг не знаех. И този начин на живот взе своя данък. През
пубертета започнах да изпадам в тежки депресии. - Лайза тихо се изсмя. -Депресиите ме плашеха
най-много с това, че тогава не бях в състояние да полагам по-големи грижи за майка ми. Как да ви
кажа, аз бях много съвестна... и много се страхувах да се отделя от нея дори за кратко време.
Единственият начин да се отделя от нея беше да се вкопча в друг.
Лайза поднесе чая върху лакирана в червено и черно табла, която разположи на пода между
нас. После продължи:
- На деветнадесет години успях да отида до Мексико с две мои приятелки. За първи път щях
да се разделя с майка ми. Имахме намерение да останем три седмици, но на втората се запознах с
един страхотно красив мексиканец, който говореше чудесен английски и се държеше много
учтиво и внимателно с мен. До началото на третата седмица от престоя ми там той започна всеки
ден да ме моли да се омъжа за него. Казваше, че е влюбен в мен и не може да понесе мисълта да
живее без мен, след като вече ме е срещнал. Е, сигурно това е бил най-необоримият му довод, за
да ме склони. Всъщност искаше да каже, че съм му необходима и цялото ми същество откликна на
този повик.
Освен това вече разбирах, че трябва да се откъсна от майка си. У дома беше мрачно,
потискащо и тягостно. А този мъж ми обещаваше прекрасен живот. Беше от заможно семейство.
Имаше добро образование. Не бях забелязала да се занимава с нещо, но си мислех, че след като
разполага с толкова много пари, сигурно не му е нужно да работи. Фактът, че е много богат и
въпреки това има нужда от мен, за да го направя щастлив, ме караше да се чувствам страхотно
ценна и полезна. Обадих се вкъщи и го описах на майка ми с най-хвалебствени думи. Тя ми каза:
„Вярвам, че ще вземеш правилно решение." Е, не е трябвало да ми вярва толкова. Реших да се
омъжа за него, което определено се оказа грешка. Честно казано, не бях наясно какво точно
изпитвам. Не знаех обичам ли го и дали той е мъжът, който исках. Знаех само, че най-сетне се
намери мъж, който твърдеше, че ме обича. Малко бях излизала с момчета и почти не познавах
мъжете. Бях прекалено заета да оправям нещата вкъщи. Вътрешно се чувствах празна и ето че този
човек ми предлагаше повече от необходимото. И казваше, че ме обича. Безкрайно дълго бях
давала любов и реших, че е дошъл и моят ред да получавам. И то навреме. Чувствах се изцедена,
нямах вече нищо, което да дам от себе си.
Оженихме се набързо, без знанието на родителите му. Сега ми се струва пълна лудост, но
тогава го възприех като доказателство за любовта му към мен, че е решен дори да въстане срещу
родителите си, за да сме заедно. Възприех постъпката му като бунт срещу родителите, желание да
ги ядоса, но нищо повече - не и да ги предизвика да го изхвърлят. Сега виждам всичко по друг
начин. Оказа се, че той имал тайни относно сексуалната си принадлежност и влеченията си и за да
се легитимира като нормален, му трябвала съпруга пред света. Предполагам, че това е имал
предвид, когато ми казваше, че съм му необходима. Бях много подходяща за случая, защото като
американка в неговата цивилизация подозренията щяха да паднат върху мен. Пък и всяка жена от
неговото общество, виждайки това, на което станах свидетел, щеше да го сподели. А после и
целият град да узнае. Докато аз на кого можех да кажа? Пък и кой ли щеше да ми повярва?... Не
мисля, че от негова страна е имало нещо умишлено или изчислено, докато в моята причина да се
омъжа за него имаше. И какво мислите стана след сватбата? Трябваше да заживеем заедно с
родителите му, които дори не бяха уведомени, че сме се оженили! О, беше такъв ужас! Те ме
мразеха, но останах с впечатление, че от доста време му бяха сърдити. Не знаех думичка испански,
всички те знаеха английски, но не говореха. Мълчах и бях напълно изолирана.. Заживях в огромен
страх от самото начало. Често ме оставяше сама вечер и аз не излизах от стаята си. Накрая
започнах да си лягам независимо дали се беше прибрал вечерта. Познавах страданието. Бях
свикнала с него вкъщи. Мислех си, че това е цената, която човек плаща, за да бъде с някого, който
го обича, и приемах положението си за нормално... Неведнъж се прибираше пиян и настроен
любовно, което беше нещо ужасно. От него лъхаше на женски парфюм. Една нощ, когато отдавна
вече спях дълбок сън, някакъв шум ме събуди и какво да видя - съпругът ми, пиян, се
самолюбуваше пред огледалото, облечен в нощницата ми. Попитах го какво прави, а той ми
отвърна: „Нали съм хубава?" После кокетно се нацупи и забелязах, че устните му са начервени. В
този миг нещо ми прещрака. Разбрах, че бързо трябва да се махам оттам. Дотогава се чувствах
нещастна, но все си мислех, че вината е моя, че ще съумея да бъда любеща и да го накарам да
поиска да се задържи при мен и да направи всичко, за да ме приемат родителите му и дори да ме
харесат. Бях готова да дам всичко от себе си, както правех с майка ми. Но това беше съвсем
различно. Това беше нещо ненормално... Нямах никакви пари и нямаше откъде да ги взема, затова
на другия ден го заплаших, че ако не ме закара до Сан Диего, ще го издам на родителите му какво
прави. Излъгах го, че вече съм се обадила на моята майка и тя ме чака там. Обещах му повече
никога да не го безпокоя, ако ме закара дотам. Не знам как успях да събера такава смелост, защото
той можеше и да ме убие или нещо подобно, но думите ми изиграха своето. Той много се
страхуваше родителите му да не разберат. Закара ме до границата, без да обели дума, плати ми
билета до Сан Диего и ми даде петнайсетина долара. В Сан Диего отседнах у една приятелка и
останах там, докато си намеря работа, после се преместих в апартамент с три съквартирантки и
започнах да водя безразборен живот. Доскоро нямах никакви свои чувства. Бях напълно
равнодушна. Но в мен бе останало онова огромно състрадание, което ми навлече толкова
неприятности. В продължение на три-четири години водех у дома най-различни мъже, защото
изпитвах съжаление към тях. Повечето от тях имаха проблеми с наркотици или алкохол.
Запознавах се с тях на разни купони, а с някои - и по барове. Те явно имаха нужда от мен да им
съчувствам, да им помагам, което ми действаше едва ли не като магнит.
Случаят на Лайза с влечението й към подобни мъже съвпадаше напълно с преживяното с
майка й. Най-близко до чувството, че е обичана, е било чувството, че имат нужда от нея, че е
необходима, и затова, когато някой мъж се е нуждаел от нея, тя е приемала това за любов. Не е
искала от него да бъде мил, грижовен, да дава от себе си. Самият факт, че е изпаднал в нужда, е
разбуждал в нея познатите вече преживени чувства, което разпалвало желанието й за грижовност.
- Животът ми, както и животът на мама, бяха пълна бъркотия. Трудно може да се определи
коя страдаше повече. Когато тя престана да пие, аз бях на двадесет и четири години. Тя положи
огромни усилия, докато се реши на тази стъпка. Решението беше изцяло нейно - усамотила се в
стаята си, обадила се по телефона на „Анонимни алкохолици" и поискала помощ. Още същия ден
изпратили у дома двама души, които да разговарят с нея, и те веднага я завели на тяхна среща.
Оттогава не е близвала алкохол.
Лайза се усмихна на решителността на майка си.
- Сигурно накрая едва е издържала, защото беше много горда и единствено отчаянието я е
накарало да пречупи гордостта си и да се обади. Слава Богу, че не съм била у дома. Вероятно щях
да направя всичко възможно да я утеша и тя никога нямаше да получи истинска специализирана
помощ. Бях деветгодишна, когато мама вече пиеше здравата. Когато се връщах от училище, я
заварвах да лежи в несвяст на кушетката, а до нея се търкаляше бутилката. Сестра ми
непрекъснато ми се караше, че съм отказвала да погледна действителността, защото нямало да
призная колко е ужасяваща. Но аз обичах майка си прекалено силно, за да се замислям, че тя
върши нещо нередно... Двете с нея бяхме толкова близки! Затова, когато отношенията й с татко
започнаха да се влошават, аз исках да съм до нея и да я утешавам. Нейното щастие бе за мен най-
важното в света. Чувствах, че трябва да й дам всичко, от което баща ми я лишаваше с лошото си
отношение към нея, и единственото, което можех да направя, е да бъда послушна. Бях послушна
във всяко отношение. Питах я има ли нужда от помощ, готвех, чистех, без да чакам да ми каже.
Стараех се да не искам нищо за себе си... Нищо не помагаше обаче... Сега разбирам, че съм се
борела с две могъщи сили - разпадащия се брак на родителите ми и засилващия се алкохолизъм на
майка ми. Нямах шанс да оправя нещата, но това не ме спираше да опитвам... и непрекъснато да
обвинявам себе си, ако не успявах. Разбирате ли, нещастието на майка ми ми причиняваше болка.
А имах да оправям и други неща. Домашните си например. Изоставах в училище естествено,
защото у дома бях силно натоварена с домакинската работа и грижите за по-малкия ми брат, а
накрая трябваше и да си търся работа, за да помагам материално. За училище успях само да събера
сили, за да завърша годината блестящо. Бях го обмислила и успях да докажа на учителите, че не
съм тъпа. През останалото време обаче кретах. Казваха ми, че не съм се стараела достатъчно. Ха!
Те нямаха и представа какви усилия полагах, за да поддържам равновесие у дома. Но бележките
ми не бяха добри и баща ми ме хокаше, а майка ми се разплакваше. Аз пък обвинявах себе си, че
не съм на нужното пиво, и удвоявах старанието си.
В дълбоко дисфункционален дом като този, където има явно непреодолими трудности,
семейството съсредоточава вниманието си върху по-леки проблеми, в чието разрешаване има
някаква надежда. Такъв е случаят с бележките и домашните на Лайза, които били обект на
внимание от страна на всички. Семейството е имало нужда да вярва, че ако този проблем се
разреши, ще настъпи и желаната семейна хармония.
Лайза е била под силен натиск. Тя не само се опитвала да разреши проблемите на родителите
си, нагърбвайки се в същото време и с отговорностите на майка си, но е смятала себе си причина
за всички тези неудачи. Поради огромния обхват на задачата си, Лайза никога не е постигнала
успех, независимо от героичните усилия. Което се е отразило върху чувството за собствената й
стойност, дълбоко накърнявайки го.
- Веднъж се обадих на една приятелка и й казах: „Моля те, нека ти се изплача. Ако искаш,
вземи книга и си чети. Не си длъжна да ме слушаш. Просто имам нужда да знам, че на другия край
на линията има някой." Дори и на това не вярвах - че има човек, който да изслушва проблемите
ми! Тя, разбира се, ме изслуша. Баща й беше лекуващ се алкохолик, който посещаваше
организацията „Анонимни алкохолици". Мисля, че тя ми помогна със специална програма, а не
само като ме изслушваше. Беше ми много трудно да си призная, че нещо не е наред, освен ако не
беше по вина на баща ми. Толкова го мразех.
Известно време Лайза и аз отпивахме мълчаливо от чая си, а тя се бореше с горчивите
спомени. След като бе в състояние отново да говори, тя продължи:
- Татко ни напусна, когато карах шестнайстата си година. Сестра ми вече се беше изнесла от
къщи. Тя беше три години по-голяма от мен и щом навърши осемнадесет, си намери постоянна
работа и се премести да живее другаде. Останахме само майка ми, брат ми и аз. Бях почнала да
изнемогвам под бремето на отговорностите, с които се бях нагърбила - да закрилям и създавам
радости на майка ми и да се грижа за брат ми. Затова заминах за Мексико, а там се омъжих. После
се завърнах у дома и се разведох, а след това в продължение на години сменях мъж след мъж. Пет
месеца след като майка ми бе подложена на лечение по програмата на „Анонимни алкохолици", аз
срещнах Гари. В първия ден, в който бяхме заедно, той беше фиркан. Разхождахме се с кола
заедно с една моя приятелка, която го познаваше, и Гари през цялото време пушеше марихуана.
Той ме хареса, аз - също, и си разменихме тези впечатления чрез приятелката ми.
Много скоро той ми се обади по телефона и дойде у дома. Настаних го да ми позира и на
шега започнах да го скицирам. Помня, че се изпълних с огромно съчувствие към него. Това беше
най-силното чувство, което някога съм изпитвала към мъж. Пак беше фиркан и говореше бавно -
нали знаете как говорят под въздействието на марихуаната - и по едно време ръцете ми така се
разтрепериха, че се наложи да престана да рисувам. Облегнах скицника под ъгъл на коленете си,
за да не се забелязва треперенето им. Днес си давам сметка, че той ми е заприличал на майка ми,
която говореше точно като него, когато беше пила целия ден - същите дълги паузи и внимателно
подбирани думи, които звучаха така, сякаш специално ги натъртваше. Цялата грижовност и
любов, които изпитвах към майка си, се прибавиха към физическото ми привличане към Гари,
който беше хубав мъж. Тогава нямах представа защо реагирам по този начин и нарекох това
вълнение любов.
Лайза е привлечена от Гари и се обвързва много скоро, след като майка й се е излекувала, и
това не е просто съвпадение. Връзката между тях двете никога не е прекъсвала. Въпреки че ги
дели огромно географско разстояние, Лайза винаги се е чувствала отговорна и дълбоко привързана
към майка си. Когато тя осъзнава, че майка й вече се възстановява от алкохолизма без помощта й,
че се променя, тя започва да се страхува, че става излишна. И скоро установява връзка с друг
пристрастен. След брака си, докато майка й все още пиела, Лайза имала случайни истории с мъже.
Тя „се влюбва" в пристрастен, когато майка й търси помощта на „Анонимни алкохолици". Съвсем
явно е имала нужда от връзка с активно пристрастен, за да се чувства „нормална". Връзката й с
Гари трае шест години. Той се нанесъл да живее при нея почти веднага след като се запознават и
след няколко седмици недвусмислено заявил, че ако трябва да избира между плащането на наема и
покупка на опиат, със сигурност би избрал второто. Лайза обаче била сигурна, че той ще се
промени, че ще оцени резултата от съвместното им съжителство и ще я обикне, както тя него.
Гари рядко работел и когато припечелел нещо, изхарчвал го за най-скъпото качество
марихуана или хашиш. Лайза също опитала в началото, но установила, че дрогата намалява
работоспособността й и се отказала. Тя се грижела за издръжката на двамата, поемайки най-
сериозно тази отговорност. Всеки път, когато искала да му каже да напусне дома й - след като
откриела, че е вземал пари от чантата й, или заварвала купон в апартамента си, прибирайки се
капнала от умора, или когато по цяла нощ го нямало, - той отивал до магазина и се връщал
отрупан с покупки, или приготвял вечерята и я чакал да се прибере, или й поднасял кокаин, който
уж бил купил специално за тях двамата, от което ядът й се стопявал и тя решавала, че Гари явно я
обича.
Историите от детството му я трогвали до сълзи и тя си вярвала, че ако го обича достатъчно,
ще успее да компенсира всичко, което му е липсвало. Не трябвало да го обвинява или държи
отговорен за сегашното му поведение, защото той и без това страдал ужасно като малък. До такава
степен Лайза била обзета от мисълта да го компенсира за нещастното му детство, че забравила
дори собствената си нерадостна съдба.
Веднъж се спречкали, след като тя отказала да му даде чека, получен от баща й за рождения
ден - тогава той надупчил с нож всичките й платна.
- Бях започнала да ставам толкова раздразнителна, че си казах: „Грешката е моя. Не биваше
да го ядосвам". Продължавах да поемам вината за всичко и да се опитвам да сглобявам
несглобяемото. Следващият ден беше събота. Гари беше излязъл за малко и аз се заех да оправям
бъркотията в стаята и със сълзи на очи започнах да изхвърлям картините, плод на тригодишния ми
труд. Бях включила телевизора, за да се разсейвам, и се заслушах в интервюто с жената, която бе
пребита от съпруга си. Не даваха лицето й, но тя разказваше какъв бил животът й и описваше
някакви страховити случки, а накрая каза: „Не ми се струваше толкова ужасно, защото още можех
да търпя". - Лайза бавно заклати глава. - Така беше и с мен. Не се опитах да променя това
отвратително положение, защото все още можех да го понасям. Когато чух заключението на
жената, извиках на висок глас: „Но ти си заслужавала много повече от безобразията, които си
търпяла!" И в същия миг осъзнах, че това се отнася и за мен, и се разплаках. Аз също заслужавах
повече от болката, разочарованието, разноските и хаоса. Като изхвърлях всяка съсипана картина,
аз повтарях: „Повече няма да живея по този начин!"
Когато Гари се върнал, нещата му били опаковани и го чакали пред входната врата. Лайза
повикала междувременно най-добрата си приятелка, която дошла със съпруга си, и двамата й
вдъхнали смелост, за да може да му каже да си върви.
- Нямаше сцени от негова страна, защото имаше приятели вкъщи, той просто си тръгна. По-
късно започна да ми се обажда по телефона и да ме заплашва, но аз не се поддадох и след време
престана да ме безпокои... Искам да знаете обаче, че не го направих без чужда помощ... да не се
поддам, имам предвид. Още същия ден следобед се обадих на майка ми и й разказах всичко. Тя ме
посъветва да започна да посещавам срещите на „Анонимни алкохолици". Послушах я само защото
страданието ми беше огромно.
„Анонимни алкохолици", както и „Алътийн" са организации, които обединяват роднини и
приятели на алкохолици. Те се събират да си помагат взаимно да се освободят от плена на
алкохолика в живота им. Една от възрастовите групи включва порасналите синове и дъщери на
алкохолици, които желаят да се излекуват от последиците и травмите, които е нанесъл в детските
им години алкохолизмът. В общи линии тези последици определят повечето от отличителните
черти на поведението да обичаш много силно.
- Тогава започнах да разбирам себе си. Стигнах до заключението, че за мен Гари беше онова,
което за майка ми бе алкохолът - дрога, без която не мога. До деня, когато го накарах да си тръгне,
винаги ме е ужасявала мисълта, че може да ме напусне и затова се стараех да му угодя. Вършех
всичко, което правех и като дете - работех неуморно, бях послушна, не исках нищо за себе си и се
грижех за неща, които бяха нечие чуждо задължение. Бях избрала саможертвата като личен модел
на поведение - не знаех коя съм аз, ако нямах до себе си някого, на когото да помагам или нещо, за
което да страдам.
Дълбоката привързаност на малката Лайза към майка й, както и огромните жертви, които е
правела като дете, са я подготвили за по-късните й любовни контакти - повече да страда,
отколкото да търси собственото си себеутвърждаване. Като дете Лайза е взела непосилното
решение да избави майка си от всяка трудност в живота й чрез силната си любов и
самоотверженост. Първоначално несъзнателно, това решение продължава да я направлява и по-
късно. Тя е била напълно неопитна да осигури собственото си благополучие, но изцяло веща в
умението да го осигури на другите. Както може да се очаква, в любовните си връзки тя търси да
помогне на другия човек и неспособността да спечели желаната любов чрез усилията си я кара да
се старае още повече.
Пристрастеността на Гари, емоционалната му зависимост и жестокост съчетават най-лошите
възможни качества от родителите на Лайза. Колкото и да е странно, това обяснява и влечението й
към него. Ако в детството ни в основата на наглите отношения с родителите са били
грижовността, обичта, интереса, одобрението, тогава и като възрастни ще бъдем
благоразположени да се чувстваме добре с хора, които създават подобни чувства на топлота и
самоуважение. Освен това ще избягваме хора, които ни карат да гледаме с не особено добро око
на себе си чрез тяхната критичност или склонност към манипулиране.
Ако обаче родителите ни са се отнасяли по критичен, враждебен, непоносим,
манипулативен, прекомерно зависим или друг вид неуместен начин, когато срещнем по-късно
някого, който проявява същото, макар и по-прикрито и трудно уловимо отношение, ние не
виждаме „нищо нередно" . Ще се чувстваме удобно с хора, които по някакъв начин
възпроизвеждат предишните нездравословни стереотипи на поведение, и неудобно с хора, които
са мили, внимателни и изтъкани от положителни качества. Тях ще възприемаме като скучни,
защото ни лишават от предизвикателството да се опитваме да ги променим с мисълта, че можем да
ги направим по-щастливи или да спечелим потиснатата им обич или одобрение. Заради скуката
жените от подобни семейства са склонни да влязат в познатата им роля да помагат, да се надяват,
да се грижат за чуждото щастие. Повечето потомци на алкохолици или членове на друг вид
дисфункционални семейства проявяват интерес към партньори, които създават затруднения и се
пристрастяват към нещо до възбуда, особено до отрицателна възбуда. Когато хаосът и вълненията
са били движещите сили в ранния ни живот или пък сме били принудени да се отричаме от
чувствата си, обикновено като възрастни търсим силните преживявания и вълненията. Така се
стремим към възбудата от несигурността, страданието и борбата, за да се усещаме живи.
Лайза завърши историята си:
– Мирът и спокойствието, които настъпиха в живота ми, след като Гари си отиде, ме влудиха.
Едва се сдържах да не вдигна телефона и да започнем всичко отначало. Но постепенно привикнах
с по-нормалния живот. Сега не се срещам с никакъв мъж. Знам, че не съм достатъчно излекувана,
за да започна здравословна връзка. Направя ли крачка, ще срещна нов Гари. Затова за първи път
сега изготвям проект за самата себе си, а не се опитвам да променя някой друг.
IV
НЕОБХОДИМОСТТА ДА БЪДЕШ НЕОБХОДИМ
Тя е добросърдечна жена, обичаща един добре избиращ момента мъж. И го обича въпреки
неговата порочност, която тя не разбира.
„Добра жена"
„Не знам как се справя. Аз бих изкрейзила, ако трябва да карам с такъв като нейния!"
„Знаеш ли, никога не съм я чувала да се оплаква!" „Как може да се примирява с това
положение?" „Какво все пак вижда в него? Тя би могла да се уреди много по-добре!"
Обикновено подобни оценки и мнения съпътстват живота на всяка прекалено силно влюбена
жена, която влага най-благородните си усилия да преодолява трудностите в неблагоприятни на
вид ситуации според околните. Ключът на загадката за преданата й обич се крие в детството.
Почти всички хора навлизат в живота с ролите, които са усвоили като деца. За голяма част от
споменатите жени това означава потискане на собствените нужди в името на интересите на някой
член от семейството. Вероятно обстоятелствата са принудили много от момичетата да съзряват
преждевременно и много бързо, като поемат отговорностите на възрастните, които са били
физически или житейски неспособни да изпълнят присъщите им родителски задължения. Или пък
единият родител е отсъствал - при смърт, развод - и тогава е трябвало да бъде запълнена липсата
както с грижи за брат или сестра, така и за самотния родител. Не е изключено поемането ролята на
майката, когато тя е трябвало да издържа семейството. Възможен е й вариантът с двама родители,
които не са се разбирали помежду си - например единият е бил избухлив, потиснат, нещастен,
другият пък не е проявявал никакво съчувствие. Тогава детето е било товарено с ролята на
душеприказчик, който е трябвало да изслушва историите на родителите си, а това е било силно
затормозяващо като емоция. Но от страх да не нарани родителя или пък да не загуби любовта му
детето е поемало тежкото си бреме. Ето как никой не е закрилял детето, а и то не е можело да се
предпазва само. В много крехка възраст, съвсем неузрели за огромната отговорност, много от
децата са закриляли родителите си, учейки се успешно да се грижат за всеки друг, но не и за себе
си. И докато са се опитвали да изглеждат по-силни, по-безстрашни и безгрижни, то нуждите от
любов, внимание, грижи, сигурност са били пренебрегнати и незадоволени. Привикнали да
потискат копнежа за повече ласка и грижовност от страна на другите, добре усвоили урока от
детството - грижи и внимание към нуждаещите се и потискане на собствените страхове, болки и
незадоволени нужди, голяма част от порасналите момичета се превръщат в жени, които обичат
прекалено силно. Толкова дълго са се правили на зрели и силни, давали са много, а са получавали
малко, че всичко започва да изглежда предрешено - едва ли нещата ще се преобърнат в тяхна
полза. Но продължават да дават с надеждата, че страховете ще изчезнат и възнаграждението ще
бъде любов.
Историята на Мелани е типично доказателство как принудителното ранно узряване и
поемането на прекомерна отговорност (в случая заместител на единия родител) може да породи
натрапчиво влечение към проява на загриженост.
В мига, в който се запознахме - непосредствено след края на лекцията ми пред група
ученички от медицинското-училище, - ми направи впечатление лицето й, етюд на контрастите.
Малкият чип нос, посипан с лунички, млечнобялата кожа на бузите с дълбоки трапчинки й
придаваха трогателно дяволит вид. Веселите й черти обаче никак не се връзваха с останалите
черти на лицето й, сред които изпъкваха тъмните кръгове под светлосивите очи. С вълнистата си
тъмнокафява коса тя приличаше на изморена бледа палавница.
Мелани търпеливо чакаше настрани, докато надълго и нашироко разговарях с всяко от
момичетата, които останаха след лекцията ми. Както често се случваше, когато темата беше
алкохолизмът в семейството, винаги имаше курсистки, готови да обсъдят проблема в по-личен
план от редовния разговор (въпрос и отговор), който следваше обикновено след основното
изложение.
След като и последната от съученичките й си тръгна, Мелани ми даде минутка отдих, после
се представи, стискайки ръката ми сърдечно и доста силно за слаба и крехка жена като нея. Беше
чакала толкова дълго и упорито да разговаря с мен, че независимо от явната й самоувереност, аз
заподозрях дълбоки чувства, избили на повърхността след сутрешната лекция. За да можем да
разговаряме по-подробно, й предложих да ме придружи до съседната университетска сграда. Тя
бъбреше непринудено в аудиторията, докато си събирах нещата, както и на излизане, но щом се
озовахме на двора в сивия ноемврийски ден, изведнъж се вглъби в себе си.
Тръгнахме по една безлюдна алея. Единственият шум, който се чуваше, беше хрущенето на
падналите платанови листа под краката ни.
Мелани изостана с крачка, за да подбутне с върха на обувката си две назъбени листа, които
напомняха на изсушени морски звезди с извитите си нагоре заострени краища. След малко тихо
заговори:
- Майка ми не беше алкохоличка, но както описахте тази сутрин по какъв начин влияе това
заболяване на семейството, все едно, че е била. Тя беше душевно болна, направо казано луда и
това всъщност я погуби. Изпадаше в дълбоки депресии, често постъпваше в болница и понякога
дълго престояваше там. Упойващите средства, с които я „лекуваха", като че ли още повече
влошаваха състоянието й. Но колкото и да я притъпяваха, накрая поредният й опит да се самоубие
успя. Внимавахме да не я оставяме сама вкъщи, но точно този ден всеки беше излязъл нанякъде за
малко. Баща ми я откри в гаража обесена.
Мелани заклати бързо глава, сякаш искаше да изтръска натрупаните мрачни спомени, и
продължи:
- Много от нещата, които изброихте в лекцията, съм ги преживяла и аз, но вие споменахте, че
децата на алкохолици или от друг вид дисфункционални семейства като нашето, често си избират
партньори, които са алкохолици или пристрастени към друг вид опиати, а Шон не спада нито към
едните, нито към другите. Не проявява влечение към тях, слава Богу. Но ние си имаме други
проблеми. - Мелани извърна поглед от мен и вирна брадичка. - Обикновено се справям с всичко -
тя отново наведе брадичка, - но вече започва да ми дотяга. - Сега ме погледна право в очите,
усмихна се и сви рамене. -Не смогвам с храната, с парите и с времето. Това е.
Изрече го, сякаш беше виц, на който трябва да се засмееш, а не да го приемеш сериозно.
Наложи се да я подтикна към подробности и тя продължи с безизразен глас:
- Шон пак замина. Имаме три деца - Сузи, на шест години, Джими, на четири, и Питър, на
две и половина.
Аз работя на непълен работен ден като болнична администраторка, за да се дипломирам като
медицинска сестра и да се грижа за дома. Обикновено Шон наглежда децата, когато не е в
художествената академия или не е заминал. - В гласа й нямаше и капка горчивина. - Оженихме се
преди седем години. Бях на седемнадесет години, току-що завършила гимназия. Той беше на
двадесет и четири, играеше в театър и учеше задочно. Живееше на квартира с трима приятели.
Ходех при тях в неделните дни и им устройвах пиршества. Станах негова приятелка за неделя
вечер. В петък и събота Шон имаше представление или си определяше други срещи. Във всеки
случай той и съквартирантите му ме обичаха. Кулинарните ми постижения бяха най-
забележителното нещо в тяхната седмица. Почнаха да го поднасят и да му подхвърлят, че трябва
да се ожени за мен и да се остави на грижите ми. Явно идеята му хареса, защото той точно това
направи. Поиска да се ожени за мен и аз естествено се съгласих. Тръпнех от вълнение. Той беше
толкова красив. Ето, вижте! - Тя бръкна в чантата си и извади няколко снимки от специалния
пластмасов албум.
Най-отгоре беше снимката на Шон - тъмни очи, скулесто лице и вдлъбната брадичка - черти,
които придаваха на лицето му мрачна хубост. Снимката беше с размерите на рекламна
документална снимка за актьор или фотомодел. Попитах я с тази цел ли е правена снимката и тя
потвърди, като назова името на известен фотограф, неин автор.
- Поразително прилича на Хийтклиф от „Брулени хълмове" - отбелязах аз и тя гордо кимна.
Разгледахме и останалите снимки, които изобразяваха деца в различни етапи на развитието им -
лазещи на пода, прохождащи, духащи свещи на рождените си дни. Надявах се да видя и Шон в
непринудени пози, но него го нямаше на снимките с децата.
- Да, защото обикновено той снима. Наред с театъра и рисуването, навремето се е занимавал
и с фотография.
- Продължава ли да работи в някоя от тези области? - позаинтересувах се аз.
- За съжаление - не. Майка му изпрати пари и той пак замина за Ню Йорк, за да проучи какви
са възможностите за работа там. - Гласът й почти незабележимо се сниши.
Като приемах очевидната й търпеливост спрямо Шон, очаквах, че ще заговори въодушевено
за това „настъпление" към Ню Йорк. Но очакванията ми се оказаха напразни и затова попитах:
- Какво има, Мелани?
За първи път в интонацията й се появиха нотки на оплакване:
- Проблемът не е в брака ни, а е свързан с майка му. Тя непрекъснато му праща пари.
Винаги, когато той е на път да се задържи у дома и да започне работа, тя му изпраща пари и той
заминава. Просто не може да й откаже. Ако тя престане да му изпраща пари, нещата между нас ще
се оправят.
- Ами ако не спре?
- В такъв случай той ще трябва да се промени. Ще го накарам да разбере, че по този начин ни
наскърбява. - По тъмните й клепки проблеснаха сълзи. - Той ще трябва да започне да й отказва,
когато тя му предложи пари.
- Но това не ми се струва възможно, съдейки по думите ти, Мелани.
Тя отвърна с по-висок и по-твърд глас:
- Няма да допусна майка му да ни развали отношенията. Той ще трябва да се промени.
Мелани си избра едно доста голямо паднало листо и започна да го подритва крачейки, докато
не го раздроби на парченца. Помълчах известно време, после я попитах:
- Има ли още нещо?
Без да престава да подритва остатъка от листото, Мелани каза тихо и безизразно:
- Шон често пътува до Ню Йорк и си има и друга, с която се вижда там.
- Имаш предвид интимна приятелка ли? - интересувах се аз. Мелани кимна и извърна глава.
- Откога се среща с нея?
- О, от години. - Забелязах как потрепери. - Още при първата ми бременност. Идеше ми да
стоваря вината върху него. Беше ми зле, чувствах се нещастна, а той беше далеч от мен.
Колкото и да е чудно, Мелани поемаше вината за изневярата на Шон върху себе си, както и
бремето да издържа и него, и децата, докато той е сменял различни професии. Попитах я не й ли е
минавало през ум да се разведе.
- Всъщност веднъж вече се разделихме за известно време. Звучи смешно, защото на
практика през повечето време сме разделени поради честите му пътувания. Веднъж обаче заявих,
че искам да се разделим - главно, за да му дам урок. Живяхме отделно близо шест месеца. Той
продължаваше да се обажда, аз му пращах пари в случаите, когато очакваше да почне работа. Но
повечето време всеки от нас си имаше собствен живот. Аз се запознах междувременно с двама
мъже! - Мелани го каза така, сякаш не е очаквала друг да прояви интерес към нея. Замисли се,
преди да продължи. - И двамата се отнасяха много добре към децата, проявяваха желание да ми
помагат в домакинството, да поправят повредените неща, дори ми купуваха някои дребни работи,
от които имах нужда. Аз обаче не изпитвах никакви чувства към тях. Никой не ме привличаше
както Шон. И накрая се върнах при него. - Тя се усмихна. - Наложи се да му обясня коя е
причината за пълния порядък в къщата.
Бяхме на половината път до края на алеята, когато ми се прииска да узная нещо повече за
детството на Мелани, да разбера тогавашните й преживявания, които са я подготвили за подобни
изпитания.
- Когато се върнеш в детските си години, как виждаш себе си? - попитах я и видях как
сбърчи чело и се замисли.
- О, колко интересно! Виждам се в престилка да бъркам някакво ядене в тенджерата на
печката. Бях средната от пет деца и останах без майка на четиринайсетгодишна възраст. Но много
преди това бях започнала да чистя и да готвя, защото тя често боледуваше. Двамата ми по-големи
братя започнаха работа веднага след училище, за да помагат материално, и аз се превърнах в нещо
като майка за дома. Двете ми сестри бяха съответно три и пет години по-малки от мен, така че бях
поела почти всичко вкъщи. Но се справяхме добре. Татко работеше и пазаруваше. Аз готвех и
чистех. Всеки помагаше с каквото можеше. Парите никога не стигаха, но все свързвахме двата
края. Татко работеше много, понякога на две места. Затова повечето време отсъстваше от къщи.
Струва ми се, че избягваше да се застоява у дома, не само заради работата, но и за да бъде по-
далеч от майка ми. Ние също страняхме от нея, доколкото можехме... Бях ученичка в гимназията,
когато баща ми се ожени повторно. Животът изведнъж стана по-лесен, защото втората му съпруга
работеше и имаше една дъщеря, на годините на най-малката ми сестра, която беше дванайсет-
годишна. Всичко се съчета много добре. Парите вече не бяха проблем. Татко изглеждаше много
по-доволен отпреди. Вече имаше какво да го задържа вкъщи.
- Как се почувства, когато майка ти почина? - попитах Мелани.
Тя стисна челюсти.
- Жената, която почина, от години бе престанала да ми бъде майка. Все едно беше друг
човек - човек, който или спеше, или крещеше и създаваше напрежение. Помня я, когато все още
ми беше майка, но съвсем смътно. Трябва да се върна много назад в детството, за да видя жената,
която беше нежна, мила, пееше, докато домакинстваше, или си играеше с нас. Тя беше ирландка и
песните й бяха все едни тъжни... Мисля, че на всички ни олекна, когато умря. Аз обаче изпитвах и
вина, че не се опитах да я разбера, да се грижа повече за нея. Може би така щях да попреча на
болестта й да се развие до такава степен. Но се старая да пропъждам подобни мисли.
Стигнахме до сградата, в която трябваше да се отбия, и в малкото минути, които ни оставаха,
все още се надявах да помогна на Мелани да извика в съзнанието си макар и смътна представа за
произхода на настоящите си тревоги.
- Не намираш ли някакво сходство между живота си като малка и сега?
В късия й смях се долови смущение.
- Повече от всякога, откакто заговорихме на тази тема. Виждам се как продължавам да
чакам - да чакам Шон да се върне, както навремето чаках татко да се прибере у дома, - сега си
давам сметка, че никога не съм обвинявала Шон за онова, което върши, защото пътуванията му ми
приличаха на пътуванията на баща ми по работа, за да издържа семейството ни. Съвсем ясно е, че
не е едно и също, но не мога да го почувствам другояче, сякаш има някаква полза от това. - Тя
млъкна и присви очи, прехвърляйки през ума си примери от детството си. - О, аз все още съм
онази храбра, малка Мелани, която пак държи юздите вкъщи, бърка тенджерата на печката, грижи
се за децата. - Млечнобелите й бузи порозовяха от внезапно установената прилика. - Излиза, че е
вярно това, което говорехте в лекцията си за деца като мен. Ние наистина попадаме на хора, с
които можем да изпълняваме същите роли, които сме имали в ранните години! На раздяла Мелани
ме прегърна силно и рече:
- Благодаря ви, че ме изслушахте. Изглежда съм имала нужда да поговоря за тези неща. Сега
всичко ми е много по-ясно, но все още не съм готова да го напусна... още не! - Настроението й
очевидно се беше повишило, когато с вирната брадичка допълни:
- Освен това Шон тепърва ще възмъжава. И ще възмъжее. Трябва. Как мислите? - И без да
дочака отговор, тя се обърна и закрачи обратно през мъртвите листа.
Мелани задълбочи погледа си върху миналото и настоящето и все пак още много сходства
между предишния и настоящия живот убягваха от съзнанието й. Защо такава умна, привлекателна,
енергична и способна жена като Мелани имаше нужда от връзка, изпълнена с мъка и изпитания,
каквато беше бракът й с Шон? Защото повечето момичета от дълбоко нещастни семейства бяха
объркали представите си за нормално и тежко съществуване до такава степен, че да не правят
разлика между двете.
В дома на Мелани е отсъствало родителското внимание, доколкото животът в семейството е
бил неконтролируем и подчинен на основната цел - да се справят с разпадащата се личност на
майката. Героичните усилия на Мелани да води домакинството са били възнаградени с най-
близкото чувство до любовта - бащината признателност и зависимост от нея. Усещането, че се
справя с положението, е надделявало над чувството за страх и тежестта на непосилния товар,
подхранвано от безпомощността на бащата и неадекватността на майката. Прекалено е било за
детето да го смятат по-силно от единия родител и крайно необходимо - за другия! Така е
формирала ролята си на спасителка, която може да се издигне над трудностите и безпорядъка, за
да спаси околните чрез смелостта, силата и несломимата си воля.
Този комплекс за спасяване звучи по-здравословно, отколкото е в действителност. Мелани
изпитва нужда от кризисна ситуация, в която да прояви всичките си волеви качества. Без врява,
стрес или отчайващо положение, които да оправя, заровените чувства на емоционалното
претоварване през детските години ще изплуват на повърхността и ще станат застрашителни. Като
дете Мелани е помощничката на майка си и баща си за братята и сестрите си. Но тя е била и дете,
което се нуждае от родителска закрила, но тогава майка й е била разстроена емоционално, а баща
й просто е отсъствал. Така тази нейна нужда остава незадоволена. Братята и сестрите си имат
Мелани, която им се кара, тревожи се за тях, грижи се за всички, а Мелани си е нямала никого.
Трябвало е да мисли и да действа като възрастна. Не е могла да сподели страховете си поради
липса на време и място, и така много скоро тя привиква да не получава емоционално
удовлетворение и това да бъде в реда на нещата! Докато се е правела на възрастна, тя е забравила,
че е едно изплашено дете. А след време започва да се справя чудесно в хаоса и дори да го търси за
душевно състояние. Поради тежкия товар така и не оставало време за страдания, страхове и мъки.
От една страна, той я обременявал, а от друга - не по-малко й е помагал. Мелани е развила
представата си за своята ценност, свързвайки я с отговорностите, които носи. С усърдния си труд е
печелила одобрение, грижела се за другите и жертвала собствените си желания и нужди за тях.
Мъченичеството е станало част от природата й и в съчетание с комплекса й на спасителка са я
превърнали в магнит за хора с тежък характер, които носят неприятностите - хора като Шон.
Поради необикновените обстоятелства на ранните й години при Мелани тези черти са се засилили
опасно.
Съвсем нормална е реакцията на Мелани като дете от дисфункционално семейство да се
опитва да се отърве от родителя от същия пол, за да има родителя от другия пол само за себе си.
Малкото момче от сърце желае татко му да изчезне, за да получи цялата любов на майка си. А
малкото момиченце желае да застане на мястото на майка си и да стане съпруга на баща си. Много
родители са получавали такива предложения, плод на детския копнеж. Четиригодишно момченце
казва на майка си: „Когато порасна, ще се оженя за теб!" Или тригодишно момиченце, което
предлага на баща си: „Тате, хайде да си направим къща само двамата, за да живеем без мама."
Това са едни от най-ранните детски копнежи. Но ако нещо лошо се случи на „детския съперник",
родителят пострада или изчезне от къщи, това може да има разрушителен ефект за детето.
Когато майката от дисфункционалното семейство се окаже емоционално разстроена, с тежко
и хронично физическо заболяване или непреодолимо влечение към наркотиците или алкохола, или
пък отсъства физически или емоционално, тогава дъщерята (най-често голямата) запълва
овакантеното място. Мелани преживява подобно „повишение". През изтеклите години тя се явява
и по-често партньор на баща си, отколкото негова дъщеря. Двамата обсъждат и решават
проблемите в семейството и действат като екип. В известен смисъл тя е имала баща си изцяло за
себе си, съвсем други са били взаимоотношенията на братята и сестрите й с него. Тя му е била
почти равна. Както и значително по-силна и уравновесена от майка си. Така нормалните детски
желания да притежава баща си при Мелани са били осъществени, но за сметка на здравето и
живота на майка й.
Какво се случва, когато ранните детски желания по отношение на родителя от другия пол се
сбъднат? Има три основни, мощно и несъзнателно действащи последствия, които формират
характера. На първо място чувството за вина. Мелани се чувства виновна, когато мисли за
самоубийството на майка си и че не е успяла да го предотврати - това чувства и всеки член от
семейството, изправен пред такава трагедия. Но при Мелани е развито с особена сила поради
огромното й чувство за отговорност пред останалите семейни членове. Но наред с това тежко
бреме тя носи и по-тежък товар.
Към чувството за вина, че не е успяла да предотврати самоубийството, се прибавя и
несъзнателната вина от детските желания да разполага с татко си. Това поражда и неудържимия
стремеж към изкупление, необходимост да страда и да понася изпитания. И в допълнение ролята
на мъченица - това вече е почти мазохистично чувство. В отношенията й с Шон има и малко
разтуха, наред със страданието, самотата и прекомерната отговорност, присъщи на тези връзки.
Второто последствие е несъзнателни чувства на дискомфорт в сексуално отношение, поради
желанието си да разполагаме с единия родител. Обикновено присъствието на майката (или в
днешно време, поради честите разводи, друга партньорка на бащата - мащеха или приятелка) дава
сигурност както на бащата, така и на дъщерята. Дъщерята е свободна да развие чувство, че е
привлекателна и обичана от баща си, без да има опасност да се прехвърлят сексуални граници
поради връзката на бащата със съответната приятелка.
Между Мелани и баща й не е станало кръвосмешение, но обстоятелствата са били удобни за
подобно нещо. Често се получава, когато майката се оттегли по някаква причина от ролята си в
семейството и дъщерята е принудена да поеме нейните отговорности, да бъде подложена и на
риска да стане обект и на сексуалния нагон на бащата. (Звучи, като че ли отговорността е на
майката, но всъщност цялата вина носи бащата. Защото дългът на зрелия човек е да закриля детето
си, а не да задоволява сексуалните си нужди с него.)
Дори бащата никога да не прояви подобни желания към дъщеря си, липсата на здрава
съпружеска връзка между родителите и ролята на майка, изпълнявана от дъщерята, спомагат за
засилване на сексуалното привличане между баща и дъщеря. Момичето може да се почувства
неловко от новата си роля, примесена и с оттенъка на сексуален интерес от страна на бащата. Или
пък обратното - емоционалното бащино отношение може да предизвика у момичето желанието да
съсредоточи и ориентира неясните си, напъпващи сексуални чувства към баща си в много по-
голяма степен, отколкото при нормални обстоятелства. В опита си да не пристъпи дори и с
помисъл могъщото табу върху кръвосмешението, тя може да притъпи повечето си сексуални
чувства. Това е несъзнателно решение за самозащита срещу най-опасния от всички импулси -
сексуалното влечение към родител. Тъй като е подсъзнателно, решението не може лесно да се
разбере и потисне.
Резултатът е - млада жена, която изпитва неудобство от всякакви сексуални чувства поради
страха от прекрачването на табуто. Когато е налице подобно състояние, единственият безопасен
израз на любов може да се сведе до проява на грижи.
Първоначалният модел на поведение на Мелани спрямо Шон е бил да се чувства отговорна
за него.
Дълго преди това тя е научила по този начин да чувства и изразява любовта си.
Баща й е заместил Мелани с новата си съпруга, когато тя е била на седемнадесет години,
брак, посрещнат от момичето с облекчение. А че не се е огорчила от загубата на ролята си вкъщи,
се дължи на Шон и съквартирантите му, за които се е грижела по същия начин, както вкъщи.
Почти веднага е забременяла и по този начин възстановила грижовната си роля, а Шон -подобно
на баща й - започнал още от началото на брака им задълго да отсъства от семейството. Дори и
когато са разделени, тя не престава да се грижи за него и да му праща пари, като по този начин се
състезава с майка му и иска да докаже, че тя е жената, която се грижи най-добре за него. (Подобно
състезание Мелани вече е печелила, но със собствената си майка.)
Двамата мъже, които са искали да изпълняват нейната роля в живота, са я оставили
емоционално безразлична, защото не са се нуждаели от грижите й, дори напротив, те са искали да
я дарят със своите, а Мелани не е била в състояние да приеме промяна на ролите.
Сексуалните взаимоотношения между двамата никога не са ги свързвали така силно, както
нуждата на Шон от нейните грижи. На практика за Мелани изневярата на Шон е била поредното
отражение на детските й преживявания. Мелани мисли за майка си в късния стадий на
заболяването й като за смътно непозната, почти невидима „друга жена" от задната стая на къщата,
излязла емоционално и физически от живота и мислите й. По същия начин и жената, с която Шон
й изневерява, е за нея смътен и далечен образ, който не представлява реална опасност за донякъде
безполовото, но фактическо партньорство, подобно на предишните й отношения с баща й. Шон
още преди женитбата е ходел при други жени, за които Мелани е знаела, но е била готова да се
грижи за практическите му, не дотам романтични нужди. Тя дори се омъжва за него.
След брака Мелани започва „кампания" с цел да го промени чрез силата на любовта и волята
си. Това е третата последица от осъществяването на детските мечти и желания на Мелани - вярата
в собственото й могъщество. Обикновено малките деца вярват силно в себе си и вълшебството на
мислите и желанията си. Но колкото и страстно да е желанието на малкото момиченце да стане
завинаги партньорка на баща си, действителността го учи, че това е невъзможно. Иска или не, то
приема факта, че майката е неговата партньорка. Това е голям урок в ранните години - урок, от
който детето научава, че не може винаги само със силата на волята си да постига най-съкровените
си желания. Това е и поуката за бъдещия му живот, която разрушава вярата му в собственото
всемогъщество и принуждава детето да се примири с ограниченията на личните си желания.
При Мелани обаче това желание се сбъдва. В много отношения тя е изместила майка си. Чрез
вълшебната сила на волята си тя несъмнено е спечелила баща си за себе си. По-късно се е опитала
да промени като с вълшебна сила още много трудни и заредени с емоции ситуации. Свидетелство
са предизвикателствата, които е приела безропотно, въоръжена единствено с волята си -
безотговорен, незрял, неверен съпруг, отговорността на бремето да отгледа практически сама три
деца, остри финансови проблеми и претрупана учебна програма, съчетана с работа.
Шон е бил съвършеният за Мелани материал в усилията й да променя някого чрез волята си -
задоволявал е всичките й нужди, развити като псевдовъзрастна, като й дава възможност да страда
и търпи, и избягва сексуалния контакт, грижейки се за него.
Става ясно, че Мелани не е нещастна жертва на несполучлив брак. Точно обратното. И
двамата с Шон са задоволявали свои психически нужди, които са съвпадали напълно. Парите,
изпращани от майка му навреме, са му пречели да възмъжее, пресичайки всякакъв импулс да
порасне и приеме своите семейни отговорности. Те явно са били проблем, но не и проблемът,
както е предпочитала да го вижда Мелани. В случая става дума за двама души, съчетали идеално
нездравословните си начини на съществуване и отношение към живота, които, макар и съвсем
различни, тъй добре са си паснали, че в действителност всеки е помагал на другия да живее все
тъй нездравословно.
Представете си двойката Шон и Мелани като двама танцьори, като всеки от тях е заучил
индивидуалните стъпки и фигури още от детството си. В резултат на определени събития и черти
на характера и особено на танците от ранните им години, двамата усвояват, всеки поотделно,
уникален репертоар от психологически стъпки, движения и жестове. Един ден се срещат и
откриват, че макар и несходни, двамата се синхронизират по вълшебен начин в невероятен дует.
Всеки път, когато Шон избягва отговорността, Мелани бързо я поема. Когато тя нарамва
семейния товар по отглеждането на децата, той прави пирует и изчезва, предоставяйки й огромно
място да упражнява контрола си. Когато той намира на сцената друга партньорка, тя въздъхва с
облекчение и ускорява танца си, за да се разсее. Когато той танцува извън дома, някъде зад
кулисите, тя изпълнява съвършено стъпката на изчакването...
Понякога за Мелани танцът е вълнуващ, друг път -самотен, често смущаващ или
изморителен. Но последното нещо, което иска, е да престане да изпълнява танца, който умее да
танцува много добре.
V
ЩЕ ТАНЦУВАМЕ ЛИ?
„Как можа да се омъжиш за него?" А как е възможен изобщо подобен въпрос? Нали той ще
наведе самообвиняващо глава и ще ви погледне засрамен, както правят малките деца... Нали той
е проправил път към сърцето ви - мил, чаровен, закачлив... Той каза:„Ти си толкова силна, мила."
И аз повярвах. Повярвах го!
Мерилин Френч, „Кървящи сърца"
По какъв начин жените, които обичат прекалено силно, откриват мъжете, с които могат да
продължат нездравословния си начин на живот, заучен в детството? Как момичето, чийто баща
никога не е изразявал чувствата си, попада на партньор, който не проявява нужното внимание и
когото то всеотдайно се стреми да спечели? Как жената от разбито семейство се събира с мъж,
който я пребива от бой? Как момичето с родители алкохолици намира мъж, който или вече е
болен, или е на път да заболее от алкохолизъм? Как жената, чиято майка е зависела емоционално
от нея, сключва брак с човек, който се нуждае от грижите й?
По кои признаци се ориентират жените от дисфункционални семейства сред цялото
множество от познати мъже, за да изберат най-подходящия за вихрения танц от детството? И как
реагират на по-нормални, по-зрели и с по-здравословно поведение мъже, не толкова нуждаещи се
от грижите им, и защо стъпките на техния танц не пасват така гладко?
Според известно старо клише от психотерапията при избора на брачен партньор най-важно е
влиянието на майката или бащата - обекти на битките от детството, чието копие трябва да бъде
съпругът или съпругата. Това схващане за мен не е съвсем точно. Ние не че се стремим да изберем
някого, който да ни напомня родителите, колкото търсим да напомня за преживените чувства и да
ни изправя пред старите предизвикателства от детството; способни сме да възпроизведем
атмосферата на ранните ни години, която ни е добре позната, и да използваме същите изразни
средства. Това е за повечето от нас любовта. По този начин се чувстваме удобно, като „у Дома" и
„точно" с човека, който ни позволява да приложим всички известни ни похвати и да изпитаме
старите чувства. Може би подходът ни не е най-ефективен и ние се чувстваме огорчени, но това са
нещата, които най-добре познаваме. Затова именно с мъжа, който ни връща към това. състояние
като негова партньорка, изпитваме особеното чувство, че сме си на мястото. И тъкмо него
избираме, за да осъществим интимна връзка.
Няма по-загадъчна химия от чувството за странна близост между мъж и жена, чиито модели
на поведение си пасват като нащърбените парченца на пъзел. А когато мъжът съумее да помогне
на жената да преодолее чувствата на болка и безпомощност, усещането, че е нежелана и
необичана като в детството, тогава и привличането за нея е неудържимо. С други думи, колкото
по-голяма е болката от детството, толкова по-силен е стремежът да се овладее тази болка в по-
късните години.
Какъв е механизмът на подобно поведение? Ако едно дете е преживяло някаква травма, то
ще продължава в игрите си да се връща към спомена за това премеждие, докато на повърхността
изплува чувството, че го е преодоляло най-накрая. Когато то е претърпяло операция, след като се
завърне вкъщи, започва да възстановява пребиваването си в болницата в игрите с кукли или с
други играчки - може да бъде докторът, който го е лекувал, или пък пациентът, когото са
лекували, докато страхът от преживяното изчезне напълно. Като жени със силни и страстни
чувства ние правим същото - възобновяваме и преживяваме отново несполучливи връзки, за да ги
надмогнем и да вземем връх над тях. Може да се каже, че всъщност няма никакви съвпадения и
случайности в брака. Когато една жена не може да обясни защо точно се омъжва за мъж, който
съзнателно никога не би избрала за съпруг, повече от ясно е, че тя усеща защо е избрала точно
него за интимната си връзка, защо с него поема риска да забременее. Когато една жена твърди, че
се е омъжила напук или че е била много млада, за да знае какво прави, или че не е била напълно на
себе си и не е могла да направи разумен избор, това са само извинения, които подлежат на
задълбочени анализи.
Изборът, макар и несъзнателен, си е бил неин, при това с добро познаване (или интуитивно
усещане) на партньора от самото начало. Така тя отрича отговорността за избора си, за живота си
и това изключва възможността за лечение.
Как обаче го правим? Каква е загадката, непреодолимата химия, от която пламва искрата
между силно обичащата жена и привлеклия я мъж?
Ако въпросът беше поставен другояче - какви сигнали се разменят между жена, която
изпитва нужда да бъде необходима, и мъж, който търси някого да поеме отговорност за него; или -
между изключително самопожертвувателна жена и изключително егоистичен мъж; или - между
жена, която се разглежда като жертва, и мъж, чиято самоличност е основана на агресията и силата;
или - между жена, която се стреми да упражнява контрол, и мъж, който е неадекватен; загадката
започва да изчезва. Става ясно, че и двамата партньори проявяват характерни признаци, които ги
привличат един към друг. При жената два са факторите:
1. Пасването „Брава - ключ" на познатите й поведенски модели с неговите; и
2. Непреодолимото й желание да възпроизведе и преодолее болезнените стереотипи на
поведение от миналото.
Нека разгледаме първите им колебливи стъпки, които информират всеки от партньорите, че
може да се получи сработване и пасване помежду им. Следващите истории показват почти
подсъзнателна размяна на информация за жената, която обича прекалено силно, и мъжа,
привлякъл вниманието й - размяна, която мигновено подготвя сцената за поведенската
хореография на връзката им.
КЛО: ДВАДЕСЕТ И ТРИ ГОДИШНА, СТУДЕНТКА В ХУДОЖЕСТВЕНА
АКАДЕМИЯ, СЪС СВАДЛИВ БАЩА
Израснах в истински побъркано семейство. Сега вече го знам, но като малка и през ум не ми
е минавала такава мисъл, само се надявах никой да не узнае, че баща ми бие майка ми. Биеше и
нас, децата, като се опитваше да ни втълпи, че сме си заслужили боя. Аз обаче знаех, че мама не го
заслужаваше. Винаги ми се е искало баща ми да бие мен вместо нея. Аз щях да издържа, а за нея
не бях сигурна. Всички я карахме да го напусне, но тя отказваше. А получаваше толкова малко
любов. Бях готова да й дам цялата си обич, за да й вдъхна смелост да избяга, но тя не го направи.
Преди пет години почина от рак. От погребението не съм се връщала у дома и не съм разговаряла
с баща си. Сигурна съм, че всъщност той я уби, а не болестта.
Баба ми по бащина линия остави на нас, децата, пари под попечителство, така че имах
възможност да постъпя в академията, където срещнах Рой.
Цял семестър в часовете по рисуване бяхме заедно, но нито веднъж не си разменихме дума.
Втория семестър продължихме част от същия клас. Още първия ден подхванахме сериозен спор за
взаимоотношенията между мъжа и жената. И тогава това момче започна да приказва, че
американките били страшно разглезени, че правели всичко на своя глава и използвали мъжете.
Наговори всичко с такава жлъч, че си помислих: „Горкото момче! Явно много си е патило."
Попитах го дали наистина вярва в това, което говори, и се впуснах да го убеждавам, че не всички
жени са такива, че аз също не съм такава. И да видите как се подредих! По-нататък, по време на
връзката ни, не можех нито да искам, нито да правя нещо за себе си, в противен случай щях да
докажа, че с пълно право мрази жените. От онзи първи учебен час в мен заработи напрежение и
безпокойство. Той също беше увлечен. Каза ми: „Връщам се в другата група. Не съм имал предвид
да се присламчвам към тази, но с теб искам да си поговорим по-дълго!" Помня, че страшно се
развълнувах, защото усетих, че не ми е безразличен... След по-малко от два месеца заживяхме
заедно. След четири - аз поех разноските по наема и останалите домакински сметки, както и
пазаруването. Но се стараех непрекъснато, цели две години, да доказвам колко съм внимателна с
него, как нямам никакво намерение да го оскърбявам, както е било дотогава. В същото време
самата аз бях наскърбявана - отначало емоционално, а после и физически. Едва ли има друг, който
да е толкова груб с жените и да не желае да допусне нито една близо до себе си. Аз, разбира се,
също се чувствах виновна. Чудо е, че се отървах.
Един ден срещнах бивша негова приятелка и тя направо ме попита: „Бие ли те и теб?" „О, не"
- отвърнах й. Защитих го естествено, освен това не исках да излезе, че съм пълна глупачка. Но
знаех, че не ми повярва, защото добре го познаваше. Отначало ме обзе паника. Изпитах същото
чувство от детството си - да не искам никой да разбира какво става зад фасадата. Всичко в мен ме
караше да лъжа, да се държа така, сякаш тя е нахалната, след като ми задава такъв въпрос. В
погледа й обаче се четеше такова разбиране, че нямаше смисъл да се преструвам повече. Доста си
поговорихме. Тя ми разказа за психотерапевтична група от жени, които искали да се научат да
престанат да живеят по стария начин. Даде ми телефонния си номер и след още два месеца мъки аз
се обадих. Тя ме включи в групата и мога да кажа, че това спаси живота ми. Всички жени там бяха
като мен. Какви ли не невероятни страдания бяха понасяли, в повечето случаи още от детство...
Минаха няколко месеца, преди да се реша да го напусна. Колкото и да имах подкрепата от страна
на групата, пак ми беше трудно да го направя. Все още изпитвах невероятна нужда да му
доказвам, че го обичам. Мислех, че ще е достатъчно само да му доказвам, че го обичам, и той ще
се промени. Слава Богу, че надмогнах тези мисли, иначе пак щях да се върна при него.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА КЛО КЪМ РОЙ
Когато Кло среща женомразеца Рой, тя сякаш среща синтеза между майка си и баща си. Той
е свадлив и мрази жените. Да спечели любовта му за нея е било равносилно да спечели любовта на
баща си, който също е бил свадлив и разрушителен човек. Да го промени за нея е било равносилно
да спаси майка си. Виждала е как Рой става жертва на болните си чувства и е искала да го обича,
за да го направи по-щастлив. Правела е всичко, за да спечели битката с него и със значимите за
нея родители, които той е символизирал. Тъкмо затова й е било толкова трудно да се избави от
тази разрушителна и безполезна връзка.
МЕРИ ДЖЕЙН ОМЪЖЕНА ОТ 30 ГОДИНИ ЗА РАБОТОХОЛИК
Запознахме се на едно коледно празненство. Бях с по-малкия му брат, мой връстник, който
много ме харесваше. Там обаче видях Питър. Беше в сако от туид с кожена гарнитура на лактите,
пушеше лула и приличаше на колежанин от „Айви Лиг". Направи ми страхотно впечатление. По
лицето му обаче беше изписана меланхолия и тъкмо това ме привлече най-силно. Бях сигурна, че е
преживял тежки моменти в живота си, и ми се прииска да го опозная, да науча какво му е минало
през главата, да го „разбера". Той изглеждаше недостижим, но реших, че ако проявя особено
съчувствие, може да го разговоря. И наистина проведохме доста дълъг разговор нея вечер, но
странното беше, че нито веднъж не ме погледна право в лицето, очи в очи. През цялото време
седеше в отбранително положение, с извърната настрани глава и леко унесен някъде другаде, а аз
непрекъснато се опитвах да привлека цялото му внимание. Стигна се дотам, че всяка негова дума
започна да става от съществено значение, дори безценна за мен, защото бях уверена, че се
занимава с много по-важни неща. Получи се точно като с баща ми. Докато растях, той изобщо не
се весваше вкъщи. Бяхме бедни. Той и майка ми работеха в града и ние, децата, оставахме сами
повечето време. Баща ми се хващаше на каквато и да е работа, дори и през почивните дни.
Завърташе се вкъщи само когато трябваше да поправи нещо - я хладилника, я радиото, я друго
нещо. Усещах, че все ми обръщаше гръб, но това не ме притесняваше, защото ми беше толкова
хубаво да го виждам у дома. Все се въртях край него, питах го за разни неща, стараех се да
привличам вниманието му. Е, същото правех и с Питър, макар че тогава не го съзнавах. Помня как
се опитвах да бъда винаги в полезрението му, а той изпускаше дима от лулата с поглед встрани,
или към тавана, или отново се съсредоточаваше в лулата, за да я поддържа запалена. Изглеждаше
ми напълно зрял с рунтавите си вежди и отвлечения си поглед. Привличаше ме като с магнит.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА МЕРИ ДЖЕЙН КЪМ ПИТЪР
Чувствата на Мери Джейн към баща й не са били толкова противоречиви, както на мнозина
от жените, които обичат прекалено силно. Тя го обича, възхищава му се и копнее за компанията и
вниманието му. Питър, като по-възрастен от нея и със специални занимания, веднага й заприличва
на баща й, който винаги й се е изплъзвал. За нея става от съществено значение да спечели
вниманието му, защото и той като баща й е трудно уловим. Мъжете, които я изслушвали с лекота,
изпитвали уважение и чувства към нея, не са успели да събудят дълбокия й копнеж да бъде
обичана, който таяла към баща си. Със своята заетост Питър се явява познатото
предизвикателство, поредната възможност да спечели любовта на мъж, който я отбягва.
ПЕГИ: ОТГЛЕДАНА ОТ СВРЪХКРИТИЧНА БАБА И МАЙКА, КОЯТО НЕ ДАВАЛА
ЕМОЦИОНАЛНА ПОДКРЕПА, СЕГА РАЗВЕДЕНА С ДВЕ ДЕЦА
Не познавам баща си. С мама се разделили преди раждането ми. Майка ми работеше, за да ни
издържа, а за нас се грижеше нейната майка. Сега това не звучи толкова ужасно, колкото тогава.
Баба ми беше страшно жестока. Не толкова биеше мен и сестра ми, колкото ни обиждаше с думи.
Всеки ден ни натякваше колко сме лоши, какви неприятности й създаваме, как „за нищо не ни
бива" - това беше един от любимите й изрази. Странното беше, че от тези забележки ние със
сестра ми се стараехме още повече във всяко отношение. Майка ми изобщо не се застъпваше за
нас. Тя много се страхуваше баба да не си отиде, защото нямаше кой да ни гледа и щеше да се
наложи да напусне работа. Затова се правеше, че не чува, когато баба ни обиждаше. Чувствах се
сама, безпомощна, безполезна и правех всичко възможно да не бъда в тежест. Дори се опитвах
сама да поправям, ако нещо вкъщи се развалеше, с желанието да спестя пари и един вид да си
изкарам прехраната.
Омъжих се на осемнайсет години, защото забременях. Бях нещастна още от първия ден.
Мъжът ми непрекъснато ми правеше забележки. Отначало загатнати, после яростни. Знаех, че не
съм влюбена в него, и въпреки това се омъжих. Реших, че нямам друг избор. Бракът ни продължи
петнадесет години, защото ми трябваше много време, докато проумея, че да се чувстваш нещастен
е основателна причина за развод.
След развода изпитах отчаяна нужда от някого, който да ме обича, но чувствах колко съм
безполезна и сразена и че нямам какво да предложа на някой добър, мил човек.
Вечерта, когато се запознах с Беард, за първи път бях отишла на танци без кавалер. Същия
ден обикаляхме магазините с моя приятелка. Тя си купи пълен тоалет - панталон, сако и обувки - и
предложи да излезем вечерта, за да се облече с него. Отидохме в една дискотека, за която и двете
бяхме чували. Някакви бизнесмени започнаха да ни ухажват, почерпиха ни, поканиха ни да
танцуваме. Беше приятно, бъбрихме си приятелски, но не беше особено вълнуващо. В един
момент погледът ми бе привлечен от едни младеж, облегнат на стената. Беше много висок, много
слаб, невероятно добре облечен и много хубав. Но от него лъхаше студенина. Помня, че си казах:
„Това е най-елегантният и най-арогантният мъж, когото съм виждала. Обзалагам се, че ще мога да
го стопля."
Между другото все още помня мига, в който се запознах с моя съпруг. Бяхме в една
гимназия. И той като Беард стоеше нехайно облегнат на стената в коридора, вместо да е в час.
Казах си: „Изглежда доста опърничав. Обзалагам се, че ще мога да го укротя." Нали разбирате, все
се опитвам да оправям нещата. И тъй, онази вечер се приближих до Беард и го поканих на танц.
Той много се изненада и дори изглеждаше поласкан. Потанцувахме малко, после ми каза, че с
приятелите си били решили да продължат на друго място. Покани ме да се присъединя към тях.
Колкото и да бях изкушена, отказах с думите, че съм дошла да танцувам и предпочитам да остана.
Продължих да танцувам с бизнесмените и по едно време той дойде при мен и ме покани да
танцуваме отново. На дансинга беше претъпкано. Почти не можехме да се движим свободно.
Малко по-късно с приятелката ми се наканихме да си тръгваме. Той седеше с приятелите си на
една ъглова маса. Махна ми с ръка. Приближих се и той каза: „Вече имаш телефонния ми номер."
Гледах го в недоумение. Тогава той се пресегна и извади от джоба на блузона ми визитната си
картичка. Беше я пъхнал във външния ми джоб, докато сме танцували втория път в блъсканицата.
Бях смаяна, защото нищо не бях усетила. Мисълта, че на този хубав мъж му е хрумнало подобно
нещо, ме развълнува много. Във всеки случай аз също му дадох моята визитна картичка.
След няколко дни той ми се обади по телефона и ме покани на обяд. Забелязах страхотно
неодобрение в погледа му, когато видя с каква стара кола идвам на срещата. Почувствах се
неловко, но бързо се успокоих, като разбрах, че обядът въпреки всичко ще се състои. Държа се
сковано и студено и аз поех грижата да го предразположа, сякаш имах някаква вина. Каза ми, че
родителите му щели да му идват на гости и че той никак не се разбирал с тях. Започна надълго и
нашироко да се оплаква от тях. Не го взех насериозно, но изразих съчувствие, докато го слушах.
Тръгнах си от обяда с усещането, че нямам нищо общо с този човек. Не прекарах приятно.
Чувствах се неудобно и някак разцентрована. Когато обаче след два дни той пак ми се обади и ме
покани да излезем, изпитах особено облекчение, сякаш щом на него му е било приятно, за да иска
да се видим пак, значи всичко е наред... Но нито веднъж не прекарахме добре заедно. Все нещо
куцаше и все аз гледах да го оправя. Непрекъснато бях напрегната с него и малкото приятни
мигове бяха, когато напрежението леко спаднеше. Подобни мигове на облекчение минаваха за
щастливи. Въпреки това обаче продължавах да изпитвам силно влечение към него. Знам, че ще
прозвучи налудничаво, но всъщност се омъжих за този човек, без изобщо да съм го харесвала. Той
на няколко пъти скъсваше с мен, преди да се оженим, като изтъкваше, че си губел самоличността с
мен. Не мога да ви опиша колко отвратително се чувствах от тези думи. Тогава го молех да ми
каже какво да направя, за да оправя нещата. А той отвръщаше: „Ти знаеш какво трябва да
направиш." Но аз не знаех. Стигах до лудост в опитите си да измисля нещо. Бракът ни продължи
само два месеца. Той си отиде завинаги, след като ми заяви, че с мен се чувствал напълно
нещастен. Повече не го видях, освен веднъж на улицата. Той се направи, че не ме познава. Нямам
думи да опиша до каква степен ме бе завладял. Всеки път, като ме напуснеше, нещо започваше да
ме тегли към него, вместо обратното. А когато се връщаше, пак повтаряше, че трябва да му дам
това, което му е нужно. Тогава за мен настъпваше най-силното на света вълнение. Аз го притисках
в прегръдките си, а той се разплакваше и повтаряше какъв глупак бил. Сцени от този род траеха не
повече от една нощ, след което нещата започваха отново да се разпадат, докато аз правех какво ли
не да го задържа и направя щастлив. До разтрогването на брака не бях пълноценен човек. Не
можех да работя, не вършех почти нищо, само седях, поклащах се напред-назад и плачех. Имах
чувството, че умирам. Беше ми нужна помощ, за да не се изкуша да се свържа отново с него,
защото изгарях от желание да оправя нещата, но знаех, че няма да издържа още веднъж качването
на въртележката.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ПЕГИ КЪМ БЕАРД
Пеги не познава чувството да бъдеш обичана, а като дете е израсла и без баща, практически
не знае нищо за мъжете, още по-малко за онези, които не проявяват внимание и обич. Добре знае
обаче от живота с баба си, какво означава да си пренебрегвана и критикувана от човек с
нездравословно поведение. Знае и как да дава с пълна сила, за да спечели любовта на майка си,
която по нейни си причини я лишила от обич и закрила. Първият й брак е плод на интимна връзка
с младеж, настроен силно критично към нея, в когото не е влюбена. Сексуалната връзка за нея е
била по-скоро повод да спечели битката си с него, отколкото израз на обич. Петнадесетгодишният
брак засилва още повече убеждението й, че е безполезна по рождение.
Нуждата да възпроизведе враждебната среда от детството си и да продължи да се бори за
любовта на онези, които я лишават от нея, е толкова силна, че когато среща мъж, който я поразява
с високомерието, студенината и безразличието си, тя е привлечена от него. Възприема новата
ситуация като възможност да превърне един безчувствен спрямо нея мъж в човек, който може да я
обича. Редките му намеци за напредък в любовта по време на краткотрайната интимна връзка
поощряват усилията й, които действат опустошително върху самото й съществуване. Нуждата да
го променя (както навремето е опитвала с майка си и баба си, чиито образи олицетворява Беард)
действа с огромна сила.
ЕЛИНОР: ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШНА; ОТГЛЕДАНА ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО
ВЛАСТНА РАЗВЕДЕНА МАЙКА
Майка ми не можа да се спогоди с нито един мъж. Тя се разведе два пъти във време, когато
никой не смееше да го направи дори веднъж. Имах една сестра, десет години по-голяма от мен, й
майка ми неведнъж ми подмяташе: „Сестра ти е дъщеря на баща ти, затова реших и аз да си имам
дете." И аз бях точно за нея - нейно продължение и нейна собственост. И през ум не ми минаваше,
че сме две отделни същества. Татко много ми липсваше след развода им. Майка ми го държеше
далеч от мен, а той не прояви воля да й се противопостави. Никой не прояви подобна воля. През
цялото време се чувствах нейна пленница, а на всичкото отгоре и отговорна за щастието й. Беше
изключително трудно да я напусна, колкото и да се задушавах от присъствието й. Записах се в
търговски колеж в един далечен град и заживях у наши роднини.
След завършването на колежа започнах работа като секретарка в полицейски участък в голям
град. Един ден при мен влезе униформен полицай и попита има ли чешма в стаята ми. Посочих му
я. После поиска чаша. Дадох му чашата си за кафе. Трябвало да изпие няколко аспирина. И до
днес го виждам как отмята глава назад и поглъща таблетките. После каза: „Пфу, как се натрясках
снощи!" Веднага си помислих: „О, колко жалко. Сигурно пие много, защото е самотен." В негово
лице видях човека, от когото се нуждаех - да има за кого да се грижа и който има нужда от мен. И
пак си помислих: „Няма да е лошо да се опитам да го направя щастлив." Два месеца по-късно се
оженихме и близо четири години се стараех да му угаждам. Готвех му вкусни ястия, като се
надявах да се задържи у дома, ала той се заливаше навън и се прибираше късно вечер. Стигахме до
бой, аз се разплаквах. Когато следващия път той закъснееше, обвинявах себе си, задето съм
кипнала предишния път, и се укорявах: „Нищо чудно, че не му се прибира вкъщи." Ставаше все
по-лошо и по-лошо и накрая го напуснах. Това се случи преди тридесет и седем години, но едва
миналата година проумях, че е бил алкохолик. Все си мислех, че съм виновна и в мен е причината,
че не съумях да го направя щастлив.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЕЛИНОР КЪМ СЬПРУГА Й
Ако майка ви, която е мразела мъжете, ви е втълпявала колко са лоши, а в същото време вие
сте страдала по изгубения баща и сте намирала мъжете за привлекателни, има голяма вероятност,
когато пораснете, да живеете със страха, че мъжът, когото обичате, ще ви напусне. Това е
движещият ви мотив да търсите мъж, който се нуждае от внимание, грижи и разбиране, за да
вземете връх във връзката. Това се е случило с Елинор, срещайки хубавия полицай. Тази формула
предпазва от страдания и възможност да бъдете изоставена и създава сигурност, че любимият се
нуждае от вас, но не и когато той вече има някакъв проблем. С други думи мъж, който може да
бъде вписан в категорията на лошите мъже. Елинор е търсела сигурността, че няма да бъде
изоставена (както се е случило с баща й и както прави всеки мъж според майка й), защото
съпругът й е имал нужда от нея. Но характерът на проблема му прави вероятността от изоставяне
много по-голяма. Така с всяко свое закъсняване вечер той е „доказвал", че майка й била права по
отношение на мъжете и така се стига до очаквания край - развод с „лошия" съпруг.
АРЛИЙН: ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ ГОДИШНА; ОТ БУРНО СЕМЕЙСТВО, В КОЕТО
ТЯ Е ВЗЕЛА ПОД ЗАКРИЛА МАЙКА СИ, БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ СИ
Участвахме заедно в танцовата група, която имаше програма в един нощен клуб. Е лис беше
седем години по-млад от мен и физически не го привличах особено. Аз също не проявявах някакъв
интерес към него, но един ден отидохме заедно на покупки, а после вечеряхме навън. Докато
разговаряхме, разбрах само, че животът му е бил пълна каша. Имаше неща, на които не беше
обръщал внимание, и когато заговаряше за тях, изпитвах непреодолимо желание да ги оправя
начаса. Същата вечер ми призна, че бил бисексуален. Въпреки че не влизаше в ценностната ми
система да споделям интимни неща още в самото начало на запознанството, го обърнах на шега и
подхвърлих, че и аз съм такава и когато някой ме пожелае сексуално, му казвам „сбогом".
Всъщност много се страхувах от агресивни мъже. Бившият ми съпруг беше много груб с мен,
после и приятелят ми. Елис ми изглеждаше съвсем безопасен. Сигурна бях, че както той не би ме
обидил, така и аз бих могла да му помогна. Малко след тази вечер започнахме сериозна връзка.
По-точно живяхме заедно няколко месеца, след което скъсах с него. През цялото време бях
напрегната и изплашена. Мислех си, че му правя услуга и въпреки това бях съкрушена. Личното
ми его също претърпя поражение. Влечението му към мъжете се оказа по-силно от влечението му
към мен. Когато се разболях от тежка вирусна бронхопневмония и постъпих в болница, той дори
не дойде да ме види, защото беше почнал връзка с мъж. След три седмици ме изписаха и аз скъсах
отношенията си с него, но ми трябваха огромни усилия и помощ. Майка ми, сестра ми и
психотерапевтката ми много ми помогнаха да се съвзема. Бях изпаднала в страхотна депресия.
Всъщност аз не исках да го напускам. Продължавах да чувствам, че той има нужда от мен и бях
сигурна, че с малко повече усилия от моя страна двамата можем да се разбираме. И като малка
чувствах същото - че едва ли не всеки момент ще измисля нещо и ще оправя нещата... Бяхме пет
деца в семейството. Аз бях най-голямата и майка ми разчиташе много на мен. Тя трябваше да
угажда на татко, който беше невъзможен. Той все още си остава най-подлият човек, когото
познавам. Преди десет години най-накрая се разведоха. Сигурно са си мислели, че ни правят
услуга, изчаквайки ни да пораснем достатъчно, но за нас беше истинска мъка да растем в това
семейство. Баща ни биеше и нас, и майка ни, но от жестокостта му най-силно си патеше едната ми
сестра, а от словесните му обиди - брат ми. Осакатяваше ни по различен начин. Единственото,
което чувствах, беше, че мога да направя нещо, за да подобря положението вкъщи, но така и не
намерих решение. Опитах да говоря с майка си, но тя беше прекалено пасивна. Тогава започнах да
се противопоставям на баща си, но не твърде дръзко, защото беше опасно. Съветвах сестрите и
брат ми да не застават на пътя на баща ни, да не му отвръщат, когато ги хока. Стигнахме дотам, че
като се връщахме от училище, обхождахме къщата, за да видим има ли нещо, което може да го
разгневи, и бързахме да създадем пълен ред, преди да си е дошъл. През повечето време живеехме в
страх и притеснение.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА АРЛИЙН КЪМ ЕЛИС
Арлийн се е чувствала по-силна, по-зряла и по-практична от Елис, поради което е мислела да
ръководи връзката им и така да се предпази от страдание. Това е основният притегателен фактор
за нея, защото като дете е била силно наранявана физически и емоционално. Пълна със страх и
ярост към баща си, в лицето на Елис вижда идеалното разрешение на проблемите й с мъжете,
защото не е очаквала грубост от балетиста. Но за съжаление през няколкото съвместни месеци тя
натрупва не по-малко страдание и сърдечна болка, отколкото е получила и от връзките си с други
хетеросексуални мъже. За нея е буквално и фигуративно предизвикателство да направи порядъчен
живота на мъж, който по същество е хомосексуалист, равностойно на борбата й срещу баща й от
детството. Емоционалната болка, останала дълбоко в спомените й, също й е позната - вечното
очакване на втора плесница, нови заплахи и обиди от човек, който би следвало да е на нейна
страна и да я обича. Нейната убеденост, че ще успее да направи от Елис желаното, се оказва
напразна и накрая тя го напуска.
СУЗАНА: ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИШНА; ДВА БРАКА С АЛКОХОЛИЦИ, СЕГА
РАЗВЕДЕНА; ДЪЩЕРЯ НА ЕМОЦИОНАЛНО ЗАВИСИМА МАЙКА
Бях на тридневен учебен семинар в Сан Франциско, с който щях да се подготвя за
дипломиране в курс по обществено подпомагане. В следобедната почивка на втория ден забелязах
един много приятен мъж и докато се разминавахме, му хвърлих най-лъчезарната си усмивка.
После седнах във фоайето, за да си отдъхна от лекцията. Той се приближи до мен и ме попита
смятам ли да се отбия в кафето. Отвърнах „Да, разбира се" и когато отидохме там, той някак
колебливо ме попита: „Мога ли да ви почерпя нещо?" Стори ми се, че това е извън финансовите
му възможности и отвърнах: „О, не, благодаря!" Взех си сок, после двамата се върнахме във
фоайето и се заприказвахме. До края на почивката си разказахме кой откъде е, къде работи и
накрая той предложи: „Искате ли да вечеряме някъде довечера?" Определихме си среща пред един
крайбрежен ресторант и когато се срещнахме там, той изглеждаше угрижен. Каза, че се двоумял
дали да се покаже романтичен, или практичен, защото тръгнал с малко пари и можел да ми
предложи разходка с корабче или вечеря в ресторант. Аз, разбира се, веднага отвърнах: „Хайде да
се разходим с корабчето, а после вечерята ще е от мен." Така и направихме. Аз се чувствах силна и
находчива, защото му дадох възможност да осъществи и двете си желания, между които се
колебаеше.
Разходката из залива беше прекрасна. Наблюдавахме залеза на слънцето и си приказвахме.
Той ми каза колко се страхувал да се сближи с някого, че в момента имал дългогодишна връзка,
която не го задоволявала, но продължавал да я поддържа, защото се чувствал много привързан към
шестгодишния син на приятелката си и не можел да допусне мисълта, че детето ще расте без
мъжко присъствие в живота си. Недвусмислено даде да се разбере, че има и сексуални проблеми с
приятелката си, която вече не го привличала особено... Е, от този разговор всичките ми сетива се
изостриха. Вече си мислех: „Ето един прекрасен човек, който не е срещнал подходящата жена.
Няма съмнение, че е невероятно честен и състрадателен." Нямаше значение, че беше тридесет и
седем годишен и вероятно бе имал възможност да установи многократно стабилна връзка, както и
че вероятно имаше кусури. Той ми даде достоверен списък на недостатъците си - импотентност,
страх от интимни отношения и финансови проблеми. Освен това не се изискваше кой знае каква
интелигентност, за да можеш да прецениш по поведението му, че е пасивен човек. Аз обаче бях
толкова завладяна от мисълта, че бих могла да стана жената, която би променила живота му, че не
долових предупрежденията, съдържащи се в думите му. Отидохме да вечеряме и сметката платих
аз естествено. Той възразяваше, защото се притеснявал, но аз му подхвърлих, че стига да иска
отплата, може да ми дойде на гости и да ме покани на вечеря. Той намери идеята за великолепна и
поиска да узнае адреса ми, къде ще може да отседне в града, когато дойде, какви възможности за
работа има в нашия град. Допреди петнадесет години бил учител и след като сменил няколко вида
работа - всеки път все по-малко престижна и ниско платена, - сега работел в клиника за
амбулаторно лечение на алкохолици. Е, и това беше чудесно. Вече си бях имала работа с
алкохолици и знаех какво е, но сега насреща ми седеше предпазлив човек, който не можеше да
бъде алкохолик, тъй като самият той съветваше алкохолиците да се откажат от пиенето, не е ли
така? Междувременно той спомена, че сервитьорката, която ни обслужваше - застаряваща жена с
дрезгав глас, - приличала на майка му. Знаех, че деца на алкохолици много често заболяват от
същата болест, но той през цялата вечер не пи нищо друго освен минерална вода. Аз вече
преливах от удоволствие и си мислех: „Този мъж е само за мен." Какво от това, че непрекъснато
си е сменял работата и че в професионално отношение слиза надолу. Вероятно се дължи на лош
късмет. Явно бе имал много лош късмет и навярно това ме привличаше. Изпитвах съжаление към
него. Почти през цялото време той ми повтаряше, че съм му направила огромно впечатление, че
му било много приятно с мен, че двамата много сме си подхождали. Аз чувствах същото.
Разделихме се вечерта, като той се държа изключително джентълменски, а аз го целунах
пламенно. Чувствах се толкова сигурна - имах насреща си мъж, който нямаше да ме насилва да
правим секс, мъж, който просто искаше да бъде с мен, заради компанията ми. Не приех това като
сигнал, че той действително има проблеми със секса и затова се държи така. Явно съм била съвсем
сигурна, че мога да разреша всеки негов дребен проблем. Семинарът завърши на другия ден и ние
се уточнихме кога ще му е най-удобно да ми дойде на гости. Той предложи да дойде седмица
преди изпитите и да отседне в апартамента ми, като посвети обаче цялото време за подготовка за
изпитите. Имах да ползвам няколко дни отпуск и сметнах, че ще е чудесно да ги взема точно
тогава, за да имаме повече време за разходки заедно. Не, изпитите му били много важни. Тогава се
отказах от всичко, което си бях намислила, стига на него да му е добре. В същото време започнах
и да се притеснявам, че той може да не дойде, макар че мисълта, че някой ще учи в апартамента
ми, докато съм на работа, не ме радваше особено. Но изпитвах нужда да му помогна. Вече
започвах да се чувствам виновна за нерадостната му съдба. Пък и беше предизвикателство да
поддържам интереса му към мен. Аз привлякох вниманието му и ако сега той охладнееше към
мен, щеше да излезе, че напразно съм си изстреляла патроните. Какво ли не направих, за да
поддържам интереса му. Накрая се разделихме, без да сме уточнили напълно нещата, въпреки че
аз правех най-различни предложения, за да мога да реша проблемите с гостуването му в
апартамента ми. Тръгнах си потисната и с някакво неприятно чувство, че не успях да оправя
нещата и той да е щастлив.
На другия ден следобед той ми се обади по телефона, което повдигна духа ми. На
следващата вечер към десет и половина пак ми се обади. Попита ме как да постъпи с настоящата
си приятелка. Казах му, че нямам представа. Притеснението ми нарастваше. Като никога не
последвах стария си навик да започна да оправям нещата. Той започна да ми крещи по телефона,
после тресна слушалката. Бях потресена. Започнах да си мисля: „Сигурно аз съм виновна, не се
показах достатъчно услужлива. Изведнъж страхотно ми се прииска да му се обадя и извиня, че го
накарах да кипне. Но вече имах опит с алкохолици и редовно посещавах сбирките на „Анонимни
алкохолици". Според тяхната програма не биваше да му се обаждам и да поемам вината. Не
минаха и няколко минути и той позвъни и се извини, че ми е затворил телефона. После отново ми
зададе същите въпроси, на които не успях да отговоря. И отново се разкрещя и ми затвори
телефона. Този път разбрах, че е пиян, но въпреки това изпитвах непреодолимо желание да го
успокоя, като му се обадя. Ако тогава бях поела отговорност за него по телефона, вероятно сега
щяхме да сме заедно и тръпки ме побиват, като си представя какво би било. След няколко дни
получих кратко писмо от него, в което ми пишеше, че все още не е готов за нова връзка - нито
дума за високия си тон или затръшването на слушалката под носа ми. Това беше краят. Година по-
рано това щеше да е началото. Той беше от типа мъже, на които не можех да устоя: хубав,
очарователен, леко нуждаещ се, с начин на живот малко под възможностите му. Когато на
сбирките на „Анонимни алкохолици" някоя от нас заявеше, че е била привличана не от самия мъж,
а от възможностите му, ние всички избухвахме в бурен смях, защото всички бяхме преживели
същото - увличали сме се по даден мъж, защото сме били сигурни, че той се нуждае от помощта и
насърчението ни, за да развие докрай дарбите си. Добре знаех какво значи да се стараеш да
помагаш, да се харесаш, да вършиш всичко и да поемаш отговорностите за някоя връзка.
Практикувах го като дете с майка ми, после спрямо всеки от съпрузите ми.
Ние с майка ми никога не сме се разбирали. Тя цял живот сменяше мъж след мъж и щом се
появеше някой нов, изобщо не си даваше труда да се грижи за мен и затова бях настанена в
интернат. Но когато някой я изоставяше, ме търсеше, за да съм до нея и да я виждам как плаче и
как се оплаква. Тогава поемах грижата да я утешавам и ободрявам, но явно не го правех толкова
добре, че да изкореня мъката й, и тя ми се караше, че не съм проявявала достатъчно загриженост
към нея. После отново се появяваше някой мъж и тя напълно забравяше за мен. Така растях, като
се отдавах на опитите си да помагам на хората. Това беше единственият период от детството ми, в
който се чувствах полезна и ценна. Утвърдих в себе си необходимост, да се усъвършенствам все
повече в тази насока. Затова за мен беше огромна победа, когато най-сетне успях да преодолея
порива да последвам мъж, който не може да ми предложи нищо друго освен възможността да му
помагам.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА СУЗАНА КЪМ МЪЖА ОТ САН фРАНЦИСКО
За Сузана работата в областта на общественото подпомагане е била също толкова неизбежна,
колкото и влечението й към мъж, който е проявявал нужда от нейната утеха и насърчение.
Първото и впечатление е, че има проблеми с парите. Когато тя разбира намека му и сама си купува
сок, двамата си разменят съществена информация - той й дава да разбере донякъде, че е нуждаещ
се, тя му отговаря, като си плаща и му спестява неудобството. Същата тема - той няма достатъчно
пари, а тя има и за двамата - се повтаря, когато по-късно се срещат и тя плаща вечерята. Проблеми
с парите, проблеми със секса, проблеми с интимна връзка - все ясни признаци, които би трябвало
да предупредят Сузана, да я предупредят, че става дума за нуждаещ се, зависим мъж, а вместо това
са се оказали сигнали, които са я привлекли, тъй като са раздвижили чувствата й за грижовност и
контрол. Трудно й е било да пренебрегне една толкова привлекателна „въдица" - мъж, на когото
доста неща липсват, но който вероятно с нейна помощ и внимание би могъл да стане по-различен.
Отначало Сузана не е била в състояние да попита какво би получила в замяна, но тъй като се е
лекувала в този момент, в крайна сметка е успяла да прецени истинското положение. За първи път
обръща внимание за ползата от подобна връзка, а не се съсредоточава в начина, по който би могла
да му помогне.
За всяка от жените, които описахме дотук, мъжът, когото срещат, е един вид
предизвикателство, вече познато, следователно и с обещанието за нещо удобно и даващо й
възможност за изява. Важно е обаче да се разбере, че нито една от тях не е знаела какво точно я
влече. Ако е съществувало разбирането, то и изборът е щял да бъде съзнателен. Често си мислим,
че ни привличат качествата, които са противоположни на родителите ни. Арлийн например е била
привлечена от бисексуален мъж с нежно телосложение, който не е проявявал физическа
агресивност спрямо нея и тя съзнателно е чувствала, че е в безопасност с него, тъй като е
изключвала възможността да повтори бащината й жестокост. Ала не съвсем съзнателните й усилия
да го промени, да вземе надмощие в ситуацията, която още от самото начало е подсказвала, че
няма да задоволи нуждите й от любов и сигурност - ето примамливите елементи, които също са я
насочили към него и дълго време са й пречели да се отърве от него.
Още по-сложен, но често срещан, е случаят с Кло, студентката от художествената академия,
и нейния приятел женомразец и грубиян. Още при първия разговор той е издал какъв е и с какви
чувства е изпълнен, но нуждата да отговори на предизвикателството, което той й предлага, е
толкова огромна, че вместо да погледне на него като на опасно свадлив и агресивен, тя го
възприема като безпомощна жертва, която има нужда от разбиране и съчувствие. Не всяка жена би
го видяла в същата светлина. Дори повечето биха се държали на разстояние, ала Кло е изпитвала
толкова силно желание да се свърже с него и с всичко, което е представлявал, че е била заслепена
за действителния му нрав.
И защо след като връзката е започнала, е толкова трудно да се сложи край, да се скъса с
партньора, който предлага мъчителните стъпки на един гибелен танц?
Колкото по-трудно е да прекъснете една неудачна за вас връзка, толкова повече съществуват
елементи на мъчително детство от ваша страна. Когато обичате прекалено силно, то е, защото се
опитвате да преодолеете стари страхове, гняв, безпокойство и тревога, болки от ранните години, и
да преустановите връзката за вас означава да отстъпите пред огромната възможност да намерите
утеха и да поправите грешките от детството. Това са несъзнателни психологически опори, които
обясняват непреодолимия ви стремеж да бъдете с него, независимо от страданията, но те трудно
биха оправдали силата на съзнателното ви преживяване.
Не е лесно да се преувеличи очевидният емоционален заряд, с който подобна връзка насища
въвлечената жена. Всеки опит да прекъсне нишките с мъжа, когото обича прекалено силно, за нея
е силно болезнен и разкъсващ.
Някогашната й празнота отново се надига, завърта я във вихъра си и я запраща отново в
детството, където ужасът от самотата е още жив и болката може да я удави.
Този емоционален заряд - искрите, биохимията, непреодолимият стремеж да бъдете с
въпросния човек - не съществуват при по-здравословните и задоволителни отношения, защото те
не въплъщават необходимостта от уреждане на старите сметки от детството и за победа над нещо,
което е било доминанта на мъчителен и дълъг период. И тъкмо вълнуващата възможност да се
поправят старите грешки, да се спечели изгубената любов и да се отприщи сдържаното одобрение
е несъзнателната химия на чувството да си влюбена при жените, които обичат прекалено силно.
Това обяснява и равнодушието, с което посрещаме мъжете, заинтересувани от нашето
благополучие и щастие, от нашата стабилна връзка. И не се заблуждавайте - такива мъже наистина
се появяват в живота. Всяка от пациентките ми можеше да си спомни поне за един, а често и за
няколко мъже, които описваше с копнеж: „Много добър... толкова мил... наистина ме обичаше.
После следваше неизменната иронична усмивка и въпросът: „Защо не можах да се задържа при
него?" И преди да си е поела дъх, сама отговаряше: „С него не изпитвах онази трепетна възбуда.
Сигурно е бил прекалено добър, нали?"
По-верният отговор е, че неговите постъпки и нашите реакции, неговите действия и нашите
противодействия не са си пасвали в желания съвършен дует. Приятна, спокойна, интересна,
удовлетворяваща компания, но не и взаимоотношения,. които за нас е трябвало да се
задълбочават. Затова и обикновено бързо сме зарязвали, подминавали или в най-добрия случай
поставяли този мъж в категорията „само приятел", защото не е бил в състояние да предизвика
онова сърцебиене и свиване на стомаха, което сме свикнали да наричаме „любов".
Понякога такива мъже си остават наши приятели с години. Срещаме се от време на време с
тях, пием кафе, оставяме ги да ни бършат сълзите, докато споделяме за последното предателство,
скъсване или унижение. Този тип състрадателни, разбиращи и съчувстващи мъже просто не могат
да ни предложат драмата, болката, напрежението, които ни въодушевяват и ги считаме за
нормални. Онова, което е пагубно, за нас е станало добро, а онова, което е добро, ни се струва
чуждо, подозрително и притесняващо. Дългогодишна близост с различни типове нездравословно
поведение е объркала представите ни и ни кара да предпочитаме страданието и само когато
превъзмогнем нуждата да оживяваме непрекъснато стари битки, ще можем да приемем и
нормалния влюбен мъж.
Всяка жена, която не е била принудена да води такъв нездравословен живот, би направила
взаимоотношенията много по-различни, тъй като битките и страданията не са й толкова познати,
те не са част от историята и следователно не са и толкова приятни. Ако се свърже с мъж, който я
кара да се чувства неудобно, да е оскърбена, притеснена, разочарована, гневна, ревнива или по
някакъв друг начин емоционално тревожна, тя ще възприеме всичко това като неприятно и
нежелано състояние, което трябва да избегне, а не да преследва. Тя ще търси връзка, която
предлага обич, удобство, другарство, защото в нея се чувства в познато русло. Привличането
между двама души, които могат да изградят ползотворна връзка, с размяна на здравословния
отклик на другата страна, макар и понякога силно и вълнуващо, никога не е толкова неудържимо,
колкото привличането между жената, която обича прекалено силно и нейния партньор в танца.
VI
МЪЖЕ, ИЗБРАЛИ ЗА ПАРТНЬОРКИ ЖЕНИ, КОИТО ОБИЧАТ ПРЕКАЛЕНО
СИЛНО
Тя е скалата, на която се облягам, Тя е слънцето на моите дни, И не ме интересува какво
говорят за нея. Боже, тя ме взе и направи такъв, какъвто съм днес.
„Тя е моята скала"
Какво е въздействието на такава връзка върху мъжа? Как изживява биохимичните токове,
които преминават между него и жената в първите няколко минути на срещата им? И какво става с
чувствата му по време на връзката, особено ако започне да се променя (в положителен или в
отрицателен смисъл)?
Някои от мъжете, чиито изповеди са включени в тази глава, показаха висока степен на
самопознание, както и дълбок вътрешен поглед към поведенските модели на взаимоотношенията с
партньорките си. Неколцина от тях, които бяха в процес на лечение от определен вид
пристрастеност, имаха богат опит от дългогодишното си участие в терапевтичните сбирки на
„Анонимни алкохолици" или „Анонимни наркомани". Те бяха в състояние да разпознават
увлечението на жената съалкохоличка, когато са на път или вече са се оплели в мрежата на
пристрастеността. Имаше и други, които не бяха страдали от някакво пристрастие, но се бяха
подлагали на традиционните видове терапия и това им помагаше да разберат по-добре себе си и
взаимоотношенията си с партньорката. Макар и историите им да са различни в подробностите си,
във всяка една присъства притегателната сила на енергичната жена, създала усещането, че може да
запълни липсващото в самия мъж или в неговия живот.
ТОМ: ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИШЕН, ОТКАЗАЛ АЛКОХОЛА ПРЕДИ
ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ, БАЩА МУ И БРАТ МУ СА ПОЧИНАЛИ ОТ АЛКОХОЛИЗЪМ
Помня вечерта, в която се запознахме с Елейн. Това стана в една дискотека. И двамата бяхме
двадесет и една-две годишни, и двамата си имахме гаджета. Аз вече си имах проблеми с пиенето.
Бяха ме арестували веднъж за шофиране в нетрезво състояние, а две години по-късно
катастрофирах сериозно, защото карах пиян. Тогава, разбира се, не подозирах, че алкохолът ми
вреди с нещо. Бях млад, животът беше пред мен и умеех добре да си прекарвам времето. Елейн
беше с мой познат, който ни представи. Тя привлече вниманието ми незабавно и ми стана много
приятно, когато настъпи „смяна на партньорите за един танц" и танцувахме двамата. Естествено
бях вече доста пил и бях по-самонадеян; исках да я впечатля и реших да опитам по-специални
стъпки, но в престараването си да се покажа по-вежлив буквално налетях върху двойката до нас и
се блъснах в жената. Толкова се смутих, че едвам промърморих някакво извинение, но Елейн
веднага ми се притече на помощ. Хвана жената за ръка, извини се и на нея, и на партньора й, и ги
изпрати до масата им. Държа се толкова мило, че на съпруга дори му стана драго от случката.
Друга на нейно място би ми се разгневила и не би ме погледнала повече. Е, как можех да оставя
Елейн след всичко това?
Докато беше жив баща й, се разбирахме много добре с него. И той беше алкохолик. А и
майка ми обикна Елейн. Все й повтаряше, че съм имал нужда някой да се грижи за мен.
Дълго време Елейн продължаваше да прикрива пиянството ми, както стори първата вечер на
запознанството ни. Но когато тя самата получи помощ и престана да се прави, че не забелязва
какво правя, аз й заявих, че явно вече не ме обича и избягах с двадесет и две годишната си
секретарка. Много бързо поех по наклонената плоскост. Едва след шест месеца отидох за първи
път на сбирка на „Анонимни алкохолици". Оттогава не съм слагал капка в устата си.
Година след като престанах да пия, двамата с Елейн се събрахме отново. В началото ни беше
много трудно, но все още беше останала любов между нас. Вече не сме същите, каквито бяхме в
деня на сватбата ни преди двадесет години, но сега не само се обичаме повече, но и всеки обича
повече себе си. А и всеки ден се стараем да бъдем честни един към друг.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ТОМ КЪМ ЕЛЕЙН
Случката между Том и Елейн при първата им среща е характерна при запознанството между
алкохолик и съалкохоличка. Той изпада в неудобно положение, тя - вместо да се подразни -
измисля начин да му помогне, да замаже всичко, като успокои и него, и потърпевшите. Елейн
излъчва сигурност, която за него е могъща притегателна сила, тъй като животът му е започнал да
става неуправляем.
Когато Елейн потърсва помощта на „Деца на анонимни алкохолици", където научава, че
трябва да престане да му помага да поддържа болестното си състояние, неговата реакция е съвсем
типична за повечето пристрастени, чиито партньорки са започнали да се възстановяват - скъсва
възможно най-драматично; и понеже за алкохолици като него е пълно със съалкохолички, които
търсят мъжа, когото да спасяват, Том веднага намира нейна заместничка, която охотно му
предлага услугите си, за да върши всичко, на което Елейн се е противопоставяла. Начинът му на
живот до такава степен става болнав, че той е изправен пред избора да започне да се лекува или да
умре. Лице в лице с мрачните алтернативи, Том изявява желание да се промени.
Връзката между Елейн и Том остава непокътната, което позволява и на двамата да следват
програмата на организациите за борба с алкохолизма: Том - на ,Анонимни алкохолици", Елейн - на
,Деца на анонимни алкохолици". За първи път в живота си те се научават как да общуват помежду
ек здравословно, без манипулации.
ЧАРЛС: ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШЕН, ПЕНСИОНИРАН ИНЖЕНЕР С ДВЕ
ДЕЦА; РАЗВЕДЕН ВЕДНЪЖ, ЖЕНЕН ПОВТОРНО, СЕГА ВДОВЕЦ
Хелън почина преди две години и едва тогава започнах да осъзнавам някои неща. И през ум
не ми е минавало да се съветвам с психотерапевт, особено на тази възраст. Но след смъртта й
започна да ме обзема такъв гняв, че започнах да се плаша. Непрекъснато живеех с чувството, че
ми се иска да я нараня. Сънувах как я бия и се събуждах с вик на уста. Мислех си, че полудявам.
Най-сетне насъбрах смелост и споделих всичко с лекаря си. И той като мен е възрастен и
консервативен, затова ме насочи да се посъветвам с психотерапевт. Преглътнах гордостта си и го
послушах. Свързах се с един, който помагаше на хората да преодолеят скръбта си. Е, човекът успя
да притъпи мъката ми, но гневът ми не се уталожи. Накрая реших, че наистина съм полудял и
поисках с помощта на психотерапевта да разбера причината.
Хелън ми беше втора съпруга. Първата ми жена, Джанет, все още живее в същия град с
новия си съпруг. По моему „нов" е смешна дума. Всичко се случи преди двадесет и пет години.
Запознах се с Хелън, докато работех като инженер. Тя беше секретарка в плановия отдел и често я
виждах по време на работа, а един-два пъти в седмицата - на обяд в едно малко кафене в центъра
на града. Хелън беше много хубава, винаги добре облечена, макар и малко свенлива, всеки път се
държеше добре с мен. Разбрах, че ме харесва от начина, по който ме гледаше и се усмихваше.
Признавам, бях поласкан донякъде, че ме забелязва. Знаех, че е разведена и има две деца и й
съчувствах, че трябва да ги отгледа сама. Веднъж й предложих да я почерпя кафе и по време на
разговора й дадох да разбере, че съм женен, но, изглежда, малко повече се поувлякох в приказките
си за трудностите на брачния живот. И до ден-днешен не мога да си обясня как тя успя да намекне
тогава, че било жалко прекрасен човек като мен да бъде нещастен в брака, но си спомням, че си
тръгнах от кафенето с чувството, че съм висок десет метра и с желанието да я видя отново, отново
да изпитам гъдела, че съм оценен. Вероятно така ме е виждала, защото в живота й нямаше мъж и
това й липсваше, но след този разговор аз се почувствах значим, силен и несравним.
Нямах никакво намерение обаче да завързвам връзка с нея. Дотогава не ми се беше случвало
подобно нещо. След войната се уволних от армията и се ожених за жената, която ме чакаше.
Джанет и аз не бяхме най-щастливата двойка, но не бяхме и най-нещастната. Не бях и помислил
да й изневерявам.
Най-неудачното нещо, което можехме да направим ние двамата, беше да се обвържем един с
друг. Съжалявах я, но знаех, че не мога да й предложа нищо. В ония години не беше възможно да
получиш развод просто защото го искаш, а и аз не печелех достатъчно пари, за да си позволя да
загубя всичко и да започна да издържам ново семейство наред с предишното. Освен това нямах
никакво намерение да се развеждам. Отдавна не бях луд по жена си, но обичах децата си и се
чувствах добре в семейството си. Постепенно обаче, след всяка нова среща с Хелън, това чувство
взе да се променя. Никой от нас не правеше опит да преустанови връзката. Хелън беше самотна и
ме уверяваше, че е по-добре да има част от мен, отколкото нищо, и аз вярвах на думите й. След
като веднъж вече бяхме започнали да се срещаме, нямаше начин някой от двама ни да скъса
връзката, без да нарани другия. Много скоро изпаднах в отвратително положение. И двете жени
разчитаха на мен, а аз ги карах да страдат. Хелън полудя по мен. Какво ли не правеше, за да ме
види. Правех опит да скъсам с нея, но щом я срещнех в работата и видех милото й, тъжно лице,
сърцето ми се късаше. След около година Джанет разбра за връзката ни и ми заяви да скъсам с
Хелън или да не се вестявам повече вкъщи. Насилих се да не се виждам повече с Хелън, но не
можах да устоя. Освен това отношенията ни с Джанет се промениха. Така намаляваше причината
да напусна Хелън.
Историята е дълга. Връзката ни с Хелън продължи девет години, в които жена ми отначало
се опитваше упорито да ме задържи при себе си, а после - да ме накаже, задето я напускам. През
тези години ние с Хелън ту се събирахме, за да живеем заедно, ту се разделяхме, докато най-
накрая Джанет се измори и се съгласи на развод.
Все още ми е неприятно, като си помисля какво причини на всички ни този развод. По онова
време хората не можеха да живеят заедно току-така. Нищо не остана от гордостта ми през тези
години. Изпитвах срам заради себе си, заради децата си, заради Хелън и нейните деца, дори и
заради Джанет, която с нищо не бе заслужила подобно изпитание.
После, след като Джанет преустанови борбата и аз получих развод, ние с Хелън се оженихме.
Но още по време на бракоразводното дело отношенията ни се промениха. Дотогава Хелън беше
сърдечна, любеща, съблазнителна... много съблазнителна. Това, разбира се, много ми харесваше.
И тъкмо нейната преданост ме задържаше при нея, независимо от страданията, които причинявах
на децата ми, на жена ми, на нея и нейните деца - на всички нас. Тя ме караше да се чувствам най-
желаният мъж в света. Преди да се оженим, разбира се, стигахме и до спречквания, тъй като
напрежението беше направо непоносимо, но в леглото се одобрявахме и тогава се чувствах още
по-желан, по-необходим и по-обичан от когато и да било в живота си. Онова, което ни свързваше с
Хелън, изглеждаше толкова различно, толкова в реда на нещата, че едва ли не си струваше цената,
която плащахме.
Но когато най-сетне можехме вече да сме заедно и да вървим с вдигнати глави, Хелън
изведнъж охладня. Продължаваше да изглежда все така великолепно, когато отиваше на работа,
но вкъщи изобщо не обръщаше внимание на външния си вид. Не че имах нещо против, но не
можех да не го забележа. Въодушевлението от секса също спадна. Вече не проявяваше предишния
интерес. Гледах да не я насилвам, но започнах да се безпокоя. Бях започнал да се отърсвам от
вината си и да се чувствам по-готов да се отдавам изцяло на радостта си, че съм с нея както вкъщи,
така и навън, а тя все повече се отдръпваше.
Не минаха и две години и ние започнахме да спим в отделни спални. Тази отдалеченост, тази
студенина продължи до смъртта й. Нито веднъж не си помислих да я напусна. Нима можех след
цената, която платих, за да съм с нея?
Когато се връщам назад в спомените, стигам до заключението, че вероятно по време на
връзката ни Хелън е страдала повече от мен. Тя не е била сигурна кого всъщност ще оставя -
Джанет или нея. Често плачеше и на няколко пъти заплашваше, че ще се самоубие. Противно й
беше, че е другата жена. Но колкото и мъчителни да ни се струваха годините преди брака ни, бяха
в много по-голяма степен изпълнени с любов, загриженост, възбуда и приятни мигове от всеки ден
след сватбата ни.
След като се оженихме, аз се чувствах напълно сломен от неспособността си да я направя
щастлива, когато повечето проблеми останаха зад гърба ни.
По време на психотерапията успях да разбера много неща за самия мен, но ми се прииска
също да погледна с друго око на някои нейни постъпки, на които навремето се стараех да не
обръщам внимание. Докато връзката ни беше тайна и изпълнена с напрежение и несигурност,
Хелън се държеше много по-мило, отколкото по-късно, когато нещата станаха по-нормални.
Затова още щом сключихме брак, любовта ни умря.
И когато погледнах истината право в очите, най-сетне започнах да превъзмогвам страхотния
гняв, който изпитвах към нея след смъртта й. А не можех да не се гневя - колко много ми костваше
да бъда с Хелън! -разтрогнат брак, загубата на любовта на децата ми и уважението на приятелите
ми. Чувствах се толкова измамен.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЧАРЛС КЪМ ХЕЛЪН
Красива и съблазнителна, когато се запознават, Хелън дарява Чарлс със сексуално
блаженство, сляпа преданост и любов, граничеща с благоговение. И независимо че има стабилен и
в общи линии задоволителен брак, то силното му влечение към нея едва ли се нуждае от
обяснение или оправдание. Естествено е и поведението на Хелън, която от самото начало и през
дългите години на връзката им по всякакъв начин се старае да задълбочи любовта на Чарлс, за да
може той достойно да се пребори и освободи от брака си.
Обяснение заслужава внезапната й и упорита незаинтересованост към мъжа, когото толкова
дълго е чакала и заради когото е страдала години наред, в момента, в който той най-после е бил в
състояние свободно да сподели остатъка от живота си с нея. Защо го е обичала до полуда, когато е
бил женен, и се отегчила бързо от него, след като получил нужната свобода?
Явно Хелън се е стремяла към нещо, което не е могла да има. Тя е била в състояние да
изтърпи продължителна интимна връзка с мъж, когато е имала гаранция за отдалеченост и
непостижимост поради неговия брак. При тези условия тя е била способна да му се отдава изцяло.
Тя не е била годна да поддържа с лекота истинско партньорство, което да се развива и задълбочава
на друга основа, различна от взаимното им опълчване срещу света. Хелън е била жадна за
вълнението, напрежението и сърдечната болка, които съпътстват любовта с несвободен мъж.
Когато битката за спечелването му завършва, тя изгубва потребността си от близост и повече
нежност към него. Веднъж спечелен, той престава да й е нужен повече.
И все пак през дългите години на очакването му Хелън проявява всички черти, характерни за
прекалено силно влюбената жена. Страда, плаче и линее истински по мъжа, когото обича, а не би
могла да има до себе си. Той се явява за нея център на същността й, най-важна движеща сила в
света й... докато не го спечелва. После истинската му същност като партньор, наред с изчезналата
горчиво-сладка романтика на незаконната връзка, не успяват да породят силните трепети, които
девет години е изпитвала със същия мъж.
Често се случва при продължителна връзка преди брака с партньора след сватбата двамата да
установят, че ги няма предишните чувства и отношения, възбудата липсва и не след дълго се
разлюбват. Не е задължително причината да е непременно нежеланието им да правят всичко
възможно, за да се харесат един на друг. По-скоро може единият от партньорите, а често и
двамата, да са надценили способността си да проявяват близост, когато са предприели
решителната крачка. Обвързването често води до емоционален спад на усилията за самозакрила.
Точно това се е получило между Хелън и Чарлс. Той е бил силно поласкан от нейното
внимание, за да може да забележи онези признаци, които биха му подсказали липса на дълбоки
чувства от страна на Хелън. Без да е пасивна жертва на машинациите и манипулациите от нейна
страна, той твърдо отказва да опознае онази част от характера на Хелън, която не пасва на
представата му за самия себе си - представа, която тя насърчава и на него му е приятно да вярва в
нея - че е невероятно привлекателен мъж, на когото не може да се устои сексуално. Дълги години
живее във внимателно изградения измислен свят с Хелън и не иска да развали илюзията, която
собственото му его подхранва. След смъртта на Хелън е по-скоро разгневен на самия себе си,
отколкото на нея, тъй като късно признава собственото си отричане и ролята си в създаването и
поддържането на фантазията на великата любов, изродила се в най-стерилния брак.
РЪСЕЛ: ТРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН; ДИПЛОМИРАН ДОБРОВОЛЕН
СЪТРУДНИК В СОЦИАЛНИ ГРИЖИ (ПОМИЛВАН ОТ ГУБЕРНАТОРА), КОЙТО
ИЗГОТВЯ СОЦИАЛНИ ПРОГРАМИ ЗА МАЛОЛЕТНИ ЗАКОНОНАРУШИТЕЛИ
На децата, с които се занимавах, винаги им правеше впечатление татуировката с моето име
на лявата ръка. Тя говори много за начина ми на живот -преди време. Направих я на седемнадесет
години, защото бях уверен, че един ден ще лежа мъртъв под земята и никой няма да знае кой съм.
Смятах се за много лошо момче.
С майка ми живях до седемгодишна възраст. После тя се омъжи повторно, но аз не се
разбирах със съпруга й. Често бягах от къщи, а навремето за такова нещо те прибираха на топло.
Първия път ме закараха в дом за безпризорни деца, след това ме местеха от семейство на
семейство с цел превъзпитание, след това отново ме вкараха в дом за безпризорни. Не мина много
и се озовах в младежки превъзпитателен лагер, а след него - в затвор за малолетни престъпници.
Когато поотраснах, непрекъснато влизах и излизах от затворите. До двадесет и пет годишната си
възраст бях обиколил всички изправителни заведения на щата Калифорния - от лагери до строго
охраняеми затвори.
Не е нужно да казвам, че живеех повече под ключ, отколкото на свобода. Но успях
междувременно да се запозная с Моника. Една вечер с едно момче, с което се сприятелихме в
изправителния дом, тръгнахме да обикаляме улиците на Сан Хосе с кола, която взехме „назаем".
Накрая свърнахме към една закусвалня с паркинг отпред и спряхме до кола с две момичета вътре.
Закачихме ги нещо, разговорихме се и след малко двамата с приятеля ми вече седяхме на задната
седалка на тяхната кола.
Приятелят ми беше от типа, по който момичетата много си падаха. Излъчваше страхотно
хладнокръвие, затова всеки път, когато около нас имаше момичета, го оставях той да завързва
разговор. Тъй като беше страхотно привлекателен, всички момичета проявяваха интерес към него
и понеже вършеше и цялата работа, той пръв си избираше мадамата, а за мен оставаше другата.
Въпросната вечер пак не предявих претенции, когато се чифтоса с русата, която беше по-секси, а
на мен се падна Моника. Беше на петнадесет години, много хубава - една пухкава, с големи очи - и
най-важното, усетих, че ме харесва. Още от самото начало започна по много мил начин да
проявява внимание към мен.
От опит вече знаех, че има жени, които, като научат, че си излежавал присъда, те смятат за
отрепка и не желаят да имат нищо общо с теб. Но други това ги впечатлява до такава степен, че се
прехласват. Виждат те хем като герой, хем като опърничав човек и започва да ги блазни мисълта
да те опитомят. А има и такива, които ти съчувстват за преживяното и искат да ти помогнат с
нещо. Моника се оказа точно от тази категория - които искат да ти помогнат. Беше и с много благ
характер. Не беше от тия, дето веднага ти се нахвърлят. Докато приятелят ми веднага се сдуши с
приятелката й, ние тръгнахме да се разхождаме в лунната нощ и да си приказваме. Тя поиска да
узнае всичко за мен. Поокастрих доста от историята си, защото не исках да я стряскам, и
наблегнах повече на тъжните неща в живота ми - за омразата на втория ми баща към мен, за някои
от противните семейства, където ме обличаха с подарени дрехи и изхарчваха предназначените за
мен пари за собствените си деца. Докато говорех, тя силно стискаше ръката ми или я потупваше
успокоително, а на моменти големите й кафяви очи дори се насълзяваха. Божичко, до края на
вечерта, когато се разделихме, аз вече бях влюбен. Приятелят ми пожела да ми разкаже всяка
пикантна подробност от страхотното си преживяване с русокосата мадама, но на мен изобщо не
ми беше любопитно. Моника ми беше дала телефонния си номер и адреса си и смятах още на
другия ден да й се обадя. На излизане от града ни спря полиция, която явно търсеше откраднатата
кола. Единственото, за което си помислих в този миг, беше за Моника. Разбрах, че това е краят на
познанството ни, защото й бях казал, че полагам огромни усилия да не правя повече никакви
престъпления и да тръгна в правия път. .
Когато отново се озовах зад решетките, реших да рискувам и да й пиша. Написах й, че
отново излежавам присъда, но този път без да съм направил нищо, че полицаите ме арестуваха
просто защото имам полицейско досие и проявиха отношение към мен. Моника не само че ми
отговори, но в продължение на две години ми пишеше почти всеки ден. Основното, което си
пишехме, беше колко много се обичаме, че си липсваме и дори крояхме планове за бъдещето,
когато един ден изляза на свобода.
Майка й не позволи да ме посрещне на излизане от затвора Стоктън и аз се върнах в Сан
Хосе с автобуса. Много се вълнувах, че отново ще я видя, но изпитвах и малко страх. Мислех си,
че може да не иска да ме вижда повече. Затова вместо да отида право у тях, се обадих на едни
стари приятели и нещата се навързаха. Започнаха едни раздувки и когато накрая ме оставиха пред
дома на Моника, бяха минали четири дни от излизането ми от затвора. Направо бях скапан.
Трябваше да се окопитя дотолкова, че да имам смелост да се срещна с нея. Отново ме хвана страх,
че може да ми каже да се пръждосвам.
Слава Богу, майка й беше на работа, когато приятелите ме стовариха на тротоара пред тях.
Моника се появи на вратата усмихната и изглеждаше много радостна, че ме вижда, макар че не
бях й се обадил през тези четири дни. Помня, че още същия ден, след като изтрезнях, двамата
излязохме да се поразходим. Нямах никакви пари, нито кола, за да я заведа някъде, но това изобщо
не повлия на настроението ни тогава, нито при следващите ни среши.
Доста дълго време съумях да не се изложа в очите на Моника. Тя намираше извинения за
всичко, което вършех или не вършех. После отново влизах в затвора за кратко време, а накрая
получих дългогодишна присъда. Въпреки това Моника се омъжи за мен и ми остана вярна. Баща й
беше напуснал семейството й, когато тя била още дете. Майка й много страдала и по тази причина
не ме обичаше. Всъщност точно затова се оженихме с Моника. Веднъж, когато бяха ме
опандизили за фалшифициране на сметки и документи, майка й забрани да се виждаме повече.
След като ме пуснаха под гаранция, избягахме и се оженихме. Тогава Моника беше на
осемнадесет години. До началото на делото живяхме на хотел. Моника работеше като
сервитьорка, но напусна, за да може да идва всеки ден в съдебната зала, докато се водеше делото.
Мен, разбира се, ме осъдиха и Моника се върна при майка си. Но двете толкова се карали, че
накрая Моника напусна дома си и се премести на квартира в най-близкия до затвора град и отново
започна работа като сервитьорка. В този град имаше много колежи и аз много се надявах тя да
продължи учението си, защото беше ученолюбива и умна, но тя заяви, че нямала такива
намерения, искала просто да ме чака. Пишеше ми непрекъснато и всеки път, когато я пускаха, ми
идваше на свиждане. Няколко пъти беше говорила със свещеника на затвора за мен и го беше
помолила да се срещне с мен и да ми помогне, но аз не издържах и настоях пред нея да не го прави
повече. Неприятно ми беше да разговарям с човека. Просто не можех да общувам с него.
Въпреки че често ми идваше на свиждане, Моника не преставаше да ми пише и да ми праща
разни книги и изрезки от списания, които съветваха човек как да се поправи. Освен това
непрекъснато ми повтаряше, че се моли да се променя. На мен също ми се искаше да съм вън от
затвора, но толкова дълго излежавах присъди, че само на това бях способен - да лежа в затвора.
Добре, ама в един миг нещо в мен прещрака и аз се включих в програма, която можеше да ми
помогне да се справя с живота извън решетките. В затвора научих занаят, освен това завърших
гимназия и започнах да се готвя за постъпване в колеж. След като излязох от затвора, успях някак
си да не се поддам на старите си изкушения и продължих образованието си, като се дипломирах
магистър в областта на социалните грижи. Междувременно загубих жена си. Отначало, когато се
мъчехме да преодолеем неприятностите, всичко между нас вървеше добре, но колкото по-лек
ставаше животът ни и започвахме да постигаме онова, за което бяхме мечтали, толкова по-
раздразнителна и сприхава се показваше Моника - и в най-тежките моменти не бе изпадала в
подобни настроения. Напусна ме тогава, когато трябваше да сме най-щастливи. Сега дори не знам
къде е. Майка й не пожела да ми каже и накрая реших, че е излишно да я търся, след като тя не
иска да бъде с мен. Понякога си мисля, че й е било по-лесно да обича представата си за мен,
отколкото мен самия. Бяхме толкова влюбени, когато прекарвахме рядко заедно и имахме само
писмата си, свижданията и мечтите за всичко, което ще бъде един ден. И когато желанията
започнаха да се превръщат в действителност, ние се разделихме. Колкото повече се
приближавахме до над средната класа, толкова по-малко я блазнеше тази мисъл. Сигурно тя не
изпитва вече никакво съжаление към мен.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА РЪСЕЛ КЪМ МОНИКА
Миналото на Ръсел го е лишило от възможността да се подготви за емоционална и физическа
близост в сърдечна и ангажираща връзка. Почти през целия си живот активно е търсел чувството
за сила и сигурност или чрез бягството си от къщи, или в опасните приключения. Чрез участието
си в безумни, изпълнени с напрежение авантюри, той се опитвал да избяга от собственото си
отчаяние, от болката и безпомощността пред факта на изоставянето от майка си.
Моника го пленява с кроткото си излъчване и проявеното нежно внимание към самия него.
Вместо да го отблъсне като „пропаднал" тип, тя откликва на проблемите му с искрена
заинтересованост към неговите проблеми, с истински интерес и дълбоко съпричастие. Тя веднага
дава да се разбере, че е склонна да бъде на негово разположение и не минава много време, преди
той да изпита нейната воля да го чака. Когато той изчезва, Моника отговаря с търпеливо чакане.
Тя сякаш има достатъчно любов, устойчивост и издръжливост, за да се справи с всичко, което
Ръсел би направил. Въпреки че изглежда сякаш Моника има голяма търпимост към Ръсел и
неговото поведение, точно противоположното е истина. Онова, което и двамата млади хора не
осъзнават, бе, че тя може да бъде на негово разположение само дотогава, докато и той е на нейно
разположение. Докато Ръсел е разделен с Моника, той открива в нея съвършения партньор,
идеалната затворническа жена. Тя с готовност прекарва живота си в чакане и надежди той да се
промени и че тогава ще могат да бъдат заедно. Затворническите жени, подобни на Моника,
представляват най-точния пример за жени, които обичат твърде много. Тъй като не са способни на
никаква близост с мъж, те избират да живеят с измислица, една мечта колко много ще обичат и ще
бъдат обичани някой ден, когато техните партньори се променят и бъдат на тяхно разположение.
Но те могат да изпитват близост само във фантазиите си.
Когато Ръсел постига почти невъзможното да се поправи и да не влиза в затвора, Моника се
отдалечава от него. Присъствието му в живота й изисква заплашително равнище на близост, което
я кара да се чувства много по-зле, отколкото някога неговото отсъствие я беше карало да се
чувства. Нито пък ежедневната действителност с Ръсел може да се състезава с идеализираната
представа за взаимната им любов, която тя притежава. Има една приказка сред осъдените, че
всички са паркирали кадилаците си зад ъгъла, намеквайки за идеализираната представа за живота,
който ги очаква, когато отново са на свобода. Във въображението на затворническите жени,
подобни на Моника, онова, което вероятно е паркирано на ъгъла, не е кадилак, символизиращ
пари и власт, а каляска, теглена от шест бели коня, представляващи магията на романтичната
любов. Как тези жени ще обичат и ще бъдат обичани - това е тяхната мечта. Подобно на техните
осъдени съпрузи те обикновено намират за по-лесно да живеят със своята мечта, отколкото да се
борят да я осъществят наистина в действителния живот.
Онова, което е важно да бъде разбрано, е, че изглежда сякаш Ръсел не може да обича много
дълбоко, докато Моника с всичкото си търпение и съпричастие изглежда много добра в това.
Всъщност и двамата са неспособни да изпитват близост. Затова те стават партньори, когато не
могат да бъдат заедно, и затова, когато могат да бъдат заедно, връзката им трябва да се прекрати.
Важно е да се отбележи, че по онова време Ръсел няма нов партньор в живота си. Той също
продължава да се бори с нуждата да изживява действителна близост с някого.
ТЕЙЛЪР: ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН, ТЪРГОВСКИ ДИРЕКТОР, РАЗВЕДЕН,
БЕЗ ДЕЦА
Докато все още бяхме заедно, често разказвах пред приятели под формата на шега как когато
за първи път видях Нанси, сърцето ми така силно се разтуптя, че дъхът ми секна. Тя беше
медицинска сестра в лекарския кабинет на фирмата, в която работех. Трябваше да си направя
преглед на дихателната система. Качих се на уреда и завъртях педалите - всъщност оттам ми се
разтуптя сърцето и секна дъхът ми. Шефът ме изпрати на преглед, защото бях понатрупал доста
килограми и чувствах постоянна болка в гърдите. С една дума, бях в ужасна форма. Година и
половина преди това жена ми ме напусна заради друг и вместо да тръгна нощем по баровете, както
биха направили повечето мъже на мое място, аз се затварях вкъщи, седях пред телевизора и не
спирах да ям.
Винаги съм обичал да си похапвам, но с жена ми играехме тенис, та успявах да смъквам
килограмите. След като тя ме напусна, тенисът ми опротивя. Ох, какво ли още не ми опротивя!
Него ден в лекарския кабинет разбрах, че за година и половина съм натрупал двадесет и девет
килограма. Не бях си правил труда дотогава изобщо да следя теглото си, макар че често сменях
размера на дрехите. Просто не ме беше грижа. В първите дни Нанси се отнасяше с мен
изключително делово. Поясняваше ми вредата от наднорменото тегло, обясняваше какво трябва да
направя, за да сваля килограмите си, но аз се чувствах същински старец и нямах никакво желание
да се занимавам със себе си.
Сигурно ме е съжалявала. Дори и бившата ми жена би възкликнала, ако ме видеше: „Как е
възможно да си се занемарил до такава степен?" Все още таях надежда тя да се върне и да ме
спаси, но това не стана. Нанси ме попита дали някакъв внезапен стрес не е причина за
наднорменото ми тегло. След като й разказах за развода си, тя прехвърли границите на
професионалното си отношение към мен и съчувствено потупа ръката ми. Помня, че жестът й ме
развълнува, вероятно защото отдавна не бях изпитвал никакви чувства към някого. Нанси ми
предписа диета, даде ми график да я спазвам, куп здравни брошури и ми насрочи контролен
преглед на всеки две седмици. Едва дочаках въпросния ден. Двете седмици минаха, без да ме е
грижа за диетата и без да сваля дори килограм, но поне бях сигурен, че съм спечелил съчувствието
й. По време на второто ми посещение говорихме почти изцяло за развода ми и как ми се е отразил.
След като ме изслуша, Нанси ми препоръча неща, които всеки ти препоръчва в такъв момент: да
се запиша в някой здравен клуб, да отида на групова екскурзия, да си създам нови интереси.
Съгласих се с всичките й предложения, но не изпълних нито едно - само чаках да изтекат двете
седмици, за да я видя отново. И когато пак отидох на преглед, я поканих да излезем. Знаех, че съм
дебел и с отвратителна външност, още не ми е ясно как събрах смелост да й предложа, но тя прие.
Когато в събота вечер отидох да я взема, тя се появи с още здравни брошури и изрезки от списания
на тема диети, сърце, физически упражнения, сърдечна мъка. Отдавна някой не беше проявявал
такова внимание към мен.
Започнахме да излизаме по-често и скоро се обвързахме сериозно един с друг. Бях сигурен,
че Нанси ще излекува напълно мъката ми. Трябва да призная, че тя не пожали усилия. Аз дори се
пренесох да живея при нея. Тя ми готвеше редовно ястия с ниско съдържание на холестерин и ме
следеше строго какво друго ям. Дори ми приготвяше обяд, който да нося в службата си. Макар че
не хапвах нищо от онова, с което доскоро се тъпчех пред телевизора, пак не отслабвах.
Продължавах да съм си все същият - нито по-дебел, нито по-слаб. Пак ви казвам, Нанси полагаше
много по-големи усилия от мен по отношение на теглото ми. И двамата действахме така, сякаш и
проектът, и отговорността за подобряването на състоянието ми бяха нейни.
Струва ми се, че моята обмяна на веществата изисква упорити упражнения, за да се получи
необходимото изгаряне на калориите, а аз почти не правех никаква гимнастика. Нанси играеше
голф и понякога и аз играех е нея, но това не ми беше любима игра.
Изминаха близо осем месеца, откакто бяхме заедно с Нанси. Един ден трябваше да замина в
командировка в Ивънстоун, родния ми град. След като бях там от два дни, естествено бе да
срещна случайно двама приятели от гимназията. Заради външния си вид нямах намерение да се
обаждам на никого, но с тези двамата ни свързваше старо приятелство и имахме да си говорим
много неща. Те се изненадаха от развода ми. Жена ми беше от същия град. По време на разговора
ни стана дума и за тенис и двамата ме придумаха да изиграем една партия - знаеха, че това ми е
любимата игра още от училище. Не вярвах, че мога да издържа и един гейм и отказах, но те
настояха.
Беше ми много приятно, че съм отново на корта. Въпреки че килограмите доста забавяха
движенията ми и губех всеки гейм, аз продължих да играя. На раздяла им обещах да дойда отново
другата година и тогава да ги размажа.
Когато се прибрах, Нанси побърза да ме осведоми, че е ходила на голям семинар, свързан с
правилното хранене, и настоя да пробвам всички новости, които беше научила. Отвърнах й, че не
искам и че предпочитам известно време да продължа както аз си знам.
Дотогава никога не бяхме се спречквали. Нанси влагаше толкова старание за мен и не
спираше да ми повтаря, че трябва да полагам повече грижи за себе си. Разправиите ни започнаха,
когато реших да продължа с тениса. Играех по обед, за да не отнемам от времето, когато можехме
да сме заедно, но нещата вече не бяха същите.
Нанси е привлекателна жена, по-млада от мен с осем години и си мислех, че възвърна ли си
формата, това ще заздрави и връзката ни, защото тя ще може да се гордее с мен. Бог ми е свидетел,
че започнах да се чувствам по-добре. Но нещата не се промениха. Тя се оплакваше, че вече не съм
същият човек и накрая ме помоли да се изнеса от дома й. Тогава тежах вече само три килограма
повече от времето преди развода ми. Тежко ми беше да я напусна. Дори се бях надявал да се
оженим. Но Нанси излезе права - аз бях отслабнал и между нас вече не беше същото.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ТЕЙЛЪР КЪМ НАНСИ
Тейлър е човек с изявена нужда да бъде зависим, която се засилва от кризата му след
развода. Неговата почти умишлена физическа деформация, пресметната да предизвиква
съжалението и загрижеността на жена му, не постига при нея желания резултат, но привлича
вниманието на жена, която обича прекалено силно и която се стреми да направи нечие друго
самочувствие главна цел в живота си. Неговата безпомощност и болка и нейното огромно желание
да помага са в основата на взаимното им привличане.
Тейлър все още е бил огорчен от съпругата си, защото го отблъснала, и дълбоко страдал от
загубата й и края на брака им. В това тягостно състояние, общо за всички, които имат да
преодолеят и да се преборят с мъката от раздялата, той среща Нанси - в нея го привлича не
толкова жената, колкото милосърдната сестра, лечителката, която му създава представата, че може
да сложи край на мъките му.
В основата на поведението му след развода, когато поглъщал огромни количества храна, за
да запълни празнотата си и да потуши чувството- за загубата си, лежи същата причина, поради
която се възползва и от постоянната загриженост на Нанси - да усети чувството на емоционална
сигурност и да укрепи разклатеното си самочувствие. Ала цялостното внимание на Нанси за него е
било само етап от лечебния процес. Времето извършва своето чудо, подменяйки самообсебването
и самосъжалението с по-здравословна самоувереност и приятната, но прекалена закрила от страна
на Нанси започва да втръсва.
За разлика от временната подсилена зависимост на Тейлър необходимостта на Нанси да бъде
полезна и нужна съвсем не е етап, а основна черта на характера й и почти единствен начин да
общува с друг човек. Тя не само на работа е „милосърдната сестра", а и вкъщи. И въпреки че
Тейлър би продължил да бъде отчасти зависим партньор и след излекуването си, то потребността
му някой да се грижи за него се разминава коренно с нейната потребност да дарява грижа, да
ръководи и упражнява власт над живота на някой друг. Подобряването на здравословното му
състояние, за което тя се е грижила неуморно, е и онзи погребален звън във взаимоотношенията
им.
БАРТ: ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИШЕН, БИВШ ЧИНОВНИК, АЛКОХОЛИК ОТ
ЧЕТИРИНАДЕСЕТГОДИШНА ВЪЗРАСТ. ВЪЗДЪРЖАТЕЛ ОТ ДВЕ ГОДИНИ
Бях разведен от близо година и водех ергенски живот, докато не срещнах Рита. Тя имаше
дълги крака, тъмни очи и се обличаше като хипи. Отначало и двамата се надрусахме до козирката.
Тогава все още разполагах с много пари и известно време водехме луд живот. Всъщност Рита
никога не е била хипи в буквалния смисъл на думата. Тя беше безкрайно отговорен човек, за да си
позволи да бездейства. Понякога дръпваше по малко марихуана с мен, но солидното й бостънско
възпитание все някак изплуваше на преден план. Дори и жилището й винаги беше подредено. С
нея винаги се чувствах в безопасност - бях сигурен, че тя няма да ме остави да прекаля с нещо.
Когато за първи път я поканих да излезем, вечеряхме страхотно вкусно в един ресторант, а
после отидохме у тях. Аз се напих до припадък. Събудих се проснат на дивана й; бях покрит с
хубава мека завивка, а главата ми лежеше върху приятно ухаеща възглавница. Изпитах чувството,
че съм си у дома - тихото пристанище, нали разбирате. Рита знаеше много добре как да се отнася с
алкохолици. Баща й, банкер, бе починал вследствие на злоупотреба с алкохол. И тъй, след няколко
седмици се преместих да живея у дома й и в продължение на две години се отдавах все повече и
повече на пиянството, като успявах да минавам безнаказано, докато накрая загубих всичко.
Шест месеца след като заживяхме заедно, Рита престана да пуши марихуана. Вероятно бе
преценила, че трябва да вземе нещата в собствените си ръце, защото аз бях пълен аут. В разгара на
този начин на живот ние се оженихме. Тогава аз истински се изплаших. Вече бях изправен пред
друг вид отговорности, а аз не умеех да се справям с никакви. А и малко преди да се оженим
прахосах всичките си пари. Освен това не бях в състояние да овладея финансовия си крах, защото
не изтрезнявах по цял ден. Рита не подозираше истинското положение, защото винаги когато
излизах сутрин, й казвах, че имам делова среща, а всъщност се качвах на мерцедеса, паркирах край
плажа и почвах да се наливам. Накрая, когато кариерата ми пропадна и бях длъжник на почти
целия град, просто не знаех какво да правя.
Метнах се на колата уж на дълъг път с намерението да се самоубия, но да излезе като
катастрофа. Рита обаче тръгна по следите ми, откри ме в долнопробния хотел, където бях
отседнал, и ме прибра вкъщи. Бях останал без пукната пара, но въпреки това тя ме настани в
болница за лечение на алкохолизъм. Колкото и да е странно, не й бях благодарен за това.
Напротив, през първата година след като не пиех, бях бесен, объркан и много изплашен... дори в
леглото я отблъсквах. И досега не съм сигурен, че нещата между нас ще се оправят, макар да
чувствам, че от известно време има подобрение.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА БАРТ КЪМ РИТА
При първата им среща Барт се напива и изпада в безсъзнание, а Рита проявява загриженост
към него и състоянието му и дава да се разбере, че е готова да го остави да се съвземе от
неудържимия си стремеж към саморазрушение. За известен период тя дори съумява отчасти да го
предпазва от опустошителното въздействие на пристрастието му и по деликатен и мил начин да го
отучи от лошите му навици. Привидното й закрилническо поведение на практика обаче удължава
времето, през което партньорът й продължава да се отдава на непреодолимите си влечения, без да
държи сметка за последствията; като го закриля и му създава удобства, тя му помага по-дълго
време да живее в болестното си състояние. Всеки, който е пристрастен и не се отказва от
болестната си зависимост, не търси помощ, за да я преодолее, а напротив - с кого да продължи
безпрепятствено болестното си съществуване. За известно време Рита. е напълно подходяща, а
Барт е вече толкова обсебен от алкохола, че тя не е в състояние да поправи нещо.
Рита успява да го издири и настани в болница за лечение на алкохолизма му, Барт започва да
се отказва от алкохола и да се възстановява. Но в този случай тя застава между него и страстта му
към алкохола. Тя вече не изпълнява обичайната си роля на утешителка, нито оправя нещата след
него, поради което той се чувства засегнат от очевидното й предателство и проявата й на сила в
момент, когато той е толкова слаб и безпомощен.
Независимо как вършим работата си, дали не я съшиваме с бели конци, всеки има
потребност да чувства своята отговорност към живота си. При помощ от страна на някого често е
възможно да ни засегне и дразни косвената сила и превъзходството на другия. Още повече че в
самата природа на мъжа е заложено да изпитва необходимост да се чувства по-силен от
партньорката си, което е израз на мъжествеността му. А в описания случай жената му оказва
помощ, осигурява му лечение в болница, показва съвсем ясно колко тежко е положението му и
нейната огромна загриженост го уязвява като мъж, защото подронва чувството му за
мъжественост.
Освен емоционалния аспект в този случай има и физиологичен, който задължително трябва
да бъде взет под внимание. Всеки мъж, употребявал алкохол или опиати, има нужда поне от
година, след като е спрял употребата им, за да се възстановят организмът и мъжествеността, му,
химическите и останалите процеси вече без наличието на опиат. Има вероятност през този период
двойката трудно да приеме и разбере липсата на интерес и неспособността за сексуален контакт от
страна на мъжа.
Възможно е и обратното - излекуван и вече въздържател, мъжът проявява силен сексуален
нагон поради нарушен хормонален баланс. Не е изключена и психологическа причина. Както се
изрази един млад мъж, излекуван от няколко седмици от алкохол и наркотици: „В момента
единствено чрез секса достигам до еуфория." Тоест сексът действа като заместител на наркотика,
като притъпява безпокойството, характерно за начинаещия въздържател.
Възстановяването от определена пристрастеност и съпристрастеност е. изключително
сложен и деликатен процес за дадена двойка. Барт и Рита могат да превъзмогнат този преход,
въпреки че в началото се събират заради алкохола. Но за да продължат като двойка вече без
наличието на активна пристрастеност, за известно време те трябва да изминат различни пътища,
като всеки се съсредоточи върху собственото си възстановяване. Необходимо е всеки да погледне
навътре в себе си и да приеме собственото си „Аз" - нещо, което чрез любовта си един към друг и
съвместния им танц в пристрастието упорито са избягвали.
ГРЕГ: ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИШЕН, ИЗЛЕКУВАН В „АНОНИМНИ
НАРКОМАНИ", ВЪЗДЪРЖАТЕЛ ОТ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ; ЖЕНЕН, С ДВЕ
ДЕЦА, КОНСУЛТАНТ НА МЛАДИ НАРКОМАНИ
Запознахме се една събота в парка. Тя четеше някакъв нелегален вестник, а аз бях излязъл да
се поразходя. Беше около обед в един горещ и спокоен летен ден. Карах двадесет и две години и
бях пропуснал първата си година в колежа, но навсякъде тръбях, че ще се върна отново. В
противен случай родителите ми нямаше да ми пращат пари. Те не можеха да се простят с мечтата
си да ме видят завършил не само училище, но и университет, затова се стараеха да ми помагат.
Алъна беше много дебела, осемнадесет-двадесет килограма в повече, а това значеше, че не
представлява заплаха за мен. Защото, след като не беше съвършена, и да ме отрежеше, това
нямаше да се брои. Заговорих я, попитах я какво чете и всичко стана много лесно от самото
начало. Тя непрекъснато избухваше в смях, поради което реших, че вероятно съм очарователен и
забавен. Разказа ми за Мисисипи и Алабама, как вървяла редом с Мартин Лутър Кинг и колко
интересно било да се работи с тези хора, които се борели да променят положението си.
Аз никога не бях се обвързвал с нещо сериозно, търсех единствено развлеченията. Мотото
ми беше: „Прави си кефа и преживявай някак си", но наблягах предимно на кефа, отколкото да
преживявам както и да е. Алъна се оказа много емоционална. Каза, че с удоволствие би се върнала
в Калифорния, но понякога чувствала, че няма право да живее в удобство, когато други хора от
страната страдат.
Прекарахме в парка два-три часа, ей-тъй, само на приказки, за да се опознаем. Накрая
потеглихме към квартирата ми да поркаме, но когато влязохме, тя ми каза, че е гладна. Започна да
яде и да омита всичко в кухнята, докато аз се наливах в дневната под звуците на музика. След
малко се появи с буркан фъстъчено масло, солени бисквити и нож и седна почти плътно до мен.
Беше ни весело и много се смяхме. Струва ми се, че тогава и двамата си позволихме да се видим
пристрастени така, както никога повече след това. Нямаше никакви извинения, просто всеки си
правеше каквото му е приятно тази вечер. Без да го изразяваме с думи, и двамата разбрахме, че се
чувстваме добре заедно.
След това пак много пъти прекарвахме хубаво, но нито веднъж не се повтори онази първа
вечер, когато и двамата бяхме съвсем непринудени и никой не прояви съпротива. А
пристрастените се държат доста отбранително.
Помня, че най-много се разправяхме дали мога да я любя, без да съм се натряскал. Тя
естествено изглеждаше отблъскваща, защото беше прекалено дебела. Когато се напивах, преди да
се любим, тя смяташе, че го правя, за да преодолея отвращението си. А истината беше, че аз не
можех да правя любов с никого, ако не съм пиян. И двамата имахме ниско самочувствие. За мен
беше лесно да се крия зад нейната пристрастеност, защото теглото й издаваше, че има проблем.
Моята липса на мотивация и фактът, че пропилявах живота си, не бяха тъй очевидни като нейните
килограми. И ние продължавахме да се разправяме дали аз мога да я обичам, макар че е дебела. Тя
ме убеждаваше, че било по-важно какъв е характерът и, а не как изглежда външно. После за
известно време се помирявахме.
Алъна твърдеше, че яде, защото се чувствала нещастна. Аз пък й казвах, че пия и се друсам,
защото не мога да я направя щастлива. И двамата бяхме лика-прилика в нездравословния си начин
на живот. Както и че си имахме извинение за това, което вършехме.
Иначе повечето време се правехме, че нямаме сериозни проблеми. В края на краищата на
света има много дебели хора, както и много, които се боцкаха. Затова престанахме да засягаме
тази тема. След време ме арестуваха за притежание на опасни наркотици. Прекарах десет дни зад
решетките и родителите ми осигуриха много добър адвокат, който ме увери, че ако не искам да
остана по-дълго време в затвора, нямам друг избор, освен психотерапевтично лечение. По време
на ареста ми Алъна се беше изнесла от къщи. Това много ме разгневи. Чувствах се изоставен,
макар че напоследък се карахме все по-често. Сега, с поглед назад, осъзнавам колко трудно ми е
било да живея по този начин.
Параноята, която се развива между хора, употребяващи опиати, започна да обхваща и мен.
Освен това непрекъснато бях упоен и исках да съм упоен. Алъна приемаше всичко на лична
основа и ми натякваше, че ако не изглеждала така, сигурно съм щял да й обръщам повече
внимание, а не да съм вечно натряскан. Според нея бил съм я отбягвал. По дяволите, всъщност аз
бягах от себе си!
Във всеки случай тя изчезна за десет месеца, вероятно включвайки се в някое ново движение.
Моят консултант настоя да посещавам сбирките на „Анонимни наркомани". Трябваше да избирам
между тях и затвора, затова реших да го послушам. Там видях доста хора, които познавах от
улицата, и много скоро започнах да проумявам, че може да стигна до лош край с наркотиците.
Онези хора вече бяха почнали да се отърсват от вредните си навици, а аз продължавах да се
друсам и напивам всеки ден, по цял ден. Затова престанах да се залъгвам с тези сбирки и попитах
един младеж дали ще може лично да ми помогне. Той ми стана поръчител в „Анонимни
наркомани" и аз му се обаждах по два пъти дневно - сутрин и вечер. Това значеше промяна на
целия ми начин на живот, включително и приятели, и купони - всичко. Но го сторих.
Консултациите също ми помогнаха, защото консултантът ми познаваше всички етапи, през които
ми предстоеше да мина, и предварително ме предупреди какво ме чака. Във всеки случай резултат
имаше и аз успях да си наложа да не посягам повече към наркотиците и алкохола.
Бяха минали четири месеца, откакто бях станал „чист" и въздържател в „Анонимни
алкохолици", и Алъна се върна. Но още същия ден нещата тръгнаха по старому. Подновихме
нашата позната игра. Консултантът я нарече „заговор". Това беше нашият начин всеки да използа
другия, за да се чувства добре или зле и естествено да се отдаде на пристрастията си. Съзнавах, че
отново ще започна да се напивам, ако остана с Алъна. Сега вече не сме дори приятели. Нещата не
можеха да вървят, ако и двамата не живеехме по познатия нездравословен начин.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ГРЕГ КЪМ АЛЪНА
Между Грег и Алъна се получава силна връзка от самото начало. И двамата са с натрапчиво
влечение, което ръководи живота им, и от първия ден на запознанството им всеки се вторачва в
пристрастеността на другия, за да омаловажи значението и силата на собствената си
пристрастеност. Постепенно в процеса на връзката им и двамата незабележимо, и не толкова
незабележимо, си разрешават взаимно да поддържат болестното си състояние, дори и когато винят
партньора си за него. Това е неизменен поведенски модел на пристрастени двойки, независимо от
вида на субстанцията, причина за пристрастието им - дали е една и съща за двамата, или различна.
Всеки използва проблемите и поведението на другия, за да не се сблъсква със сериозността на
собствената си поквара - колкото по-дълбоко е покварен, толкова по-силно се прави, че не я
забелязва, влошавайки болестното си състояние, увеличавайки психическата си зависимост и
намалявайки възможностите си за самоконтрол.
Наред с тези типични прояви на пристрастеност за Грег Алъна е и състрадателната
партньорка, готова да страда за идеите си. Подобно поведение е като магнит за пристрастения, тъй
като в условията за подобна връзка лежи и готовността да страдаш. Това е неговата
гаранция, че няма да бъде изоставен, ако настъпи неизбежното влошаване на положението.
Всекидневните разправии не ги разделят, а Алъна намира сили да го напусне едва когато той е
задържан и тя остава сама. Завръща се, за да продължат да водят същия начин на живот отпреди
раздялата.
Грег и Алъна познават само нездравословния начин на съжителство. Алъна не съумява да
овладее натрапчивото си влечение към яденето и се чувства силна и здрава само когато
партньорът й е под въздействието на алкохола или наркотика. След лечението си Грег вече е
успявал хладнокръвно да упражнява контрол над употребата на опиати за разлика от Алъна с
нейните килограми и гощавки. Неговото лечение поставя остро необходимостта от лечение и за
нея, до такава степен очебийно, че става невъзможно двамата да продължават да се чувстват
заедно добре. Затова и тя саботира въздържанието му, за да възвърне предишното сработено
статукво.
ЕРИК: ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН, ЖЕНЕН ПОВТОРНО
Бях разведен от година и половина, когато се запознах със Сю. Един преподавател от
държавния колеж, където бях треньор по футбол, ми извади душата с настояване да отида на
празненството по случай освещаването на новия му дом. Отидох, но се усамотих в стаята с
телевизор, за да гледам следобедния неделен мач, докато гостите пируваха в хола.
По едно време в стаята влезе Сю, за да остави палтото си, поздрави и излезе. След около
половин час надникна през вратата, за да провери още ли съм там. Подхвърли нещо- шеговито, че
съм се сврял сам в задната стая с телевизора и докато течеха рекламите, си побъбрихме малко.
После пак излезе, но след малко се върна с поднос, отрупан с лакомства за празника. Едва тогава я
загледах и забелязах, че е много хубава. Когато мачът свърши, се присъединих към гостите, но тя
си беше отишла. Разбрах, че е хоноруван преподавател по английски в съшия колеж и в
понеделник се отбих в канцеларията и я поканих на обяд като реванш за вниманието й към мен по
време на празненството.
Прие, но постави условие да няма телевизор там, където ще я заведа, и двамата се засмяхме
на шегата. Но това съвсем не беше шега. Няма да преувелича, ако кажа, че по времето, когато я
срещнах, спортът беше моят живот. Така е, когато си пристрастен към спорта - отдаваш цялото си
внимание на него и не ти остава време за нищо друго. Аз тичах всеки ден. Тренирах маратон,
тренирах футболисти и пътувах с тях по мачове, следях спортните предавания и новини по
телевизията, скапвах се.
В същото време се чувствах доста самотен, а Сю беше изключително привлекателна. Още от
самото начало прояви голямо внимание към мен, но без да се , меси в работи, които исках или се
налагаше да свърша. Сю имаше шестгодишен син Тим, който много ми допадна. Бившият й
съпруг живееше в друг щат и рядко се виждаше с момчето, така че ние доста бързо се
сприятелихме. Мога да кажа, че Тим се нуждаеше от мъж край себе си.
Оженихме се след година от запознанството ни, но много скоро нещата потръгнаха зле. Тя
започна да се оплаква, че изобщо не обръщам внимание нито на нея, нито на Тим, че отсъствам
непрекъснато от дома, а когато се прибера, не ме интересува нищо друго, освен спорта по
телевизията. Аз пък й възразявах, че тя не престава да натяква едно и също нещо и че е знаела
какъв съм, когато се запознахме. Ако не й харесва, какво прави тук? Сю ме вбесяваше често, но не
биваше да се вбесявам и от Тим, защото знаех, че когато двамата се карахме, той страда. Макар и
да не го признах тогава, всъщност Сю беше права. Наистина избягвах и нея, и Тим. Бях се
посветил на спорта - да правя, да говоря и да мисля за него, за нещо сигурно и приятно. Отраснах
в семейство, в което единственият начин да разговарям с баща ми, да успея да привлека
вниманието му, беше темата спорт. Това беше и единственото нещо, което знаех за поведението на
мъжа.
И тъй, Сю и аз бяхме изправени пред раздялата -толкова често се карахме. Колкото по-често
тя се оплакваше, толкова повече ме отдалечаваше от себе си и аз се отдавах на спорта - или тичах,
или бях на футболното игрище, или нещо от този род. Един неделен следобед, тъкмо по време на
срещата „Маями Долфинс" -„Окланд Рейдърс", телефонът иззвъня. Сю и Тим бяха излезли и си
спомням колко се подразних, че ме прекъсват и трябва да се откъсна от мача по телевизията. Беше
брат ми, който се обаждаше, за да ми съобщи, че баща ни е получил сърдечен удар и е починал.
Отидох на погребението без Сю. Отношенията ни бяха до такава степен обтегнати, че
предпочитах да съм сам и се радвах, че стана така. Завръщането у дома промени целия ми живот.
Мислех си - ето ме тук, на погребението на баща ми, с когото не успях да създам връзка, и на
прага на втория си развод, защото не умеех да общувам с жена си. Усетих колко много неща губя,
без да мога да обясня защо се получава така. Бях порядъчен човек, работех усърдно и се чувствах
много самотен.
На път за дома се качих в колата на брат ми. Той не спираше да плаче. Непрекъснато
повтаряше, че не успял да се сближи с баща ни и вече било толкова късно. У дома разговорът
също се въртеше около баща ни, нали знаете как е след погребение. Хората подхвърляха леки
шеги за татко и спорта - колко много го обичал, как не се отделял от телевизора по време на
спортните предавания. Зет ми каза с шеговит тон: „Знаете ли, за първи път телевизорът в тази
къща е изключен и той не гледа мач." Погледнах брат ми и той се разплака не с тъжни, а с горчиви
сълзи. В този миг осъзнах какво беше правил баща ми през целия си живот и какво правех аз!
Точно като него и аз не допусках никого до себе си да ме доближи, опознае, да разговаря с мен.
Моето оръжие беше телевизорът.
Последвах брат си навън, качихме се в колата и потеглихме към езерото. Останахме там
дълго време. Докато го слушах да ми разказва колко дълго чакал татко да му обърне внимание, за
първи път си дадох сметка какъв съм и стигнах до заключението, че съм станал точно като нашия
баща. Спомних си Тим, който като малко тъжно кученце непрекъснато очакваше да му отделя
време и внимание, а аз бях вечно зает за него и за майка му.
На връщане в самолета една мисъл не ми даваше покой - какво ли ще имат да кажат хората за
мен, когато умра. Това ми помогна да разбера какво трябва да направя.
След завръщането ми за първи път седнах да разговарям откровено със Сю. И двамата си
поплакахме, след това извикахме и Тим - той също зарони сълзи.
За известно време всичко потръгна чудесно. Започнахме да вършим много неща заедно -
карахме велосипед, ходехме на излети, Тим беше неизменно с нас. Ходехме на гости, канехме
приятели вкъщи. Трудно ми беше да загърбя увлеченията си по спорта, но трябваше да стискам
зъби, за да оправя нещата занапред. Искрено желаех да се доближа до хората, които обичах, за да
не изпитват след смъртта ми същите чувства, които остави баща ми.
Оказа се обаче, че новите взаимоотношения в семейството са по-трудни за Сю, отколкото за
мен. След няколко месеца ми заяви, че ще започне да работи на хонорар и в събота, и в неделя. Не
вярвах на ушите си! Това бяха дните, в които не се отделяхме един от друг! Нещата се обърнаха -
сега тя започна да ме избягва! Споразумяхме се и двамата да потърсим помощ.
При тези консултации Сю призна, че честото ни прекарване заедно я влудява, не знаела как
да постъпва, как да общува с мен. И двамата изразихме мнение, че никак не е лесно да
съжителстваш с някого. Преди Сю се оплакваше от старите ми навици, но сега, когато започнах да
й обръщам внимание, също се дразнеше. Не беше свикнала на подобно отношение. Ако е за
въпрос, от гледна точка на внимание и чувства нейното семейство беше по-зле и от моето. Баща й
бил капитан на кораб и рядко се задържал вкъщи, а на майка й това й харесвало. Сю отраснала
самотна и вечно жадувала да се сближи с някого, но и тя като мен не знаела как.
След като приключихме с консултациите, психотерапевтът ни препоръча да се запишем в
„Сдружението на семейства с втори брак". Колкото повече се сближавах с Тим, толкова повече Сю
се притесняваше да ме оставя аз да го възпитавам. Чувстваше се пренебрегната и че губи контрол
над него. Но аз разбирах границите, които с Тим трябваше да спазваме, за да установим
необходимите отношения.
Членството в сдружението ми помогна повече от всичко. Там се събираха семейства като
нашето. Извличах голяма полза от разказите на мъжете как са успели да се преборят с чувствата
си. Това ми помогна да говоря за своите със Сю. До ден-днешен продължаваме тази тема, все още
сме заедно и се учим как да сме по-близки и да си вярваме. Още не сме станали такива, каквито
бихме искали, но не се предаваме. И за двама ни това е съвършено нова игра.
ВЛЕЧЕНИЕТО НА ЕРИК КЪМ СЮ
Самотен в лично предпочетената самоизолация, Ерик мечтае за човек до себе си, който да го
обича и се грижи за него, но без прекалена близост. В деня на запознанството им Сю му дава
сигнали тихомълком, че приема главните причини за въздържаността и обсебването му от спорта
и Ерик започва да се пита дали не е намерил идеалната жена - която да се грижи за него, без да му
досажда. Сю му намеква по фин начин, че би искала повече внимание от негова страна (чрез
закачката за място без телевизор), но той продължава да я възприема като склонна да приеме
известната дистанция помежду им. Иначе би го отбягнала при първата им среща.
В действителност очебийната липса на светски обноски и неумението на Ерик да общува
емоционално са привлекателни за Сю. Непохватността му я спечелва, като й вдъхва увереност, че
няма да се стреми към връзки с други хора, включително жени, което не е маловажно. Сю,
подобно на много жени, които обичат прекалено силно, дълбоко се страхува да не бъде
изоставена.
Светската изолация на Ерик обаче също й отваря работа - да хвърли мост към зейналата
пропаст между него и другите. Тя тълкува бягството му от светския живот пред другите по-скоро
като стеснителност на характера, отколкото като безразличие. Казано с две думи - той има нужда
от нея.
От друга страна, тя попада в ситуация, която напомня и възпроизвежда най-неприятни
страни от детството й - самотата, надеждата да получи любов и внимание, огромното
разочарование и най-накрая - гневното отчаяние. Докато траят опитите й да накара Ерик да се
промени, се засилват неговите страхове от близкото общуване с хора и той изпитва още по-голяма
нужда от уединение.
Поредицата от дълбоко разтърсващи събития в живота на Ерик го променят изненадващо
бързо до неузнаваемост. Той е готов да се изправи пред своя дракон - страха си от близост, за да не
прилича на студения и недостъпен баща. Главен фактор при промяната е малкият самотен Тим, с
когото той се олицетворява. Сю от своя страна е изтръгната от положението на жена,
пренебрегната, нежелана и неухажвана, което я принуждава да се сблъска със собствения си
дискомфорт на жена, която получава жадуваното внимание. Било е лесно и за двамата да спрат
дотук - с разменени роли. Преследвачът сега е преследван, избягващият общуването - сега е
избягван. Можело е просто да сменят местата си, за да бъдат на разстояние един от друг и да
поддържат установеното си удобно ниво на живот. Но Сю и Ерик са имали смелостта да вникнат
дълбоко в себе си, а после да се опитат, с помощта на психотерапия и подкрепата на разбираща и
съпричастна група, да поемат риска да станат по-близки като двойка, а заедно с Тим - и като
семейство.
Не е възможно да се преувеличи за психотерапевта значението на първите срещи с пациента.
Въздействието, което оказва при първата ни среща всеки нов пациент, спомага за получаването на
основната информация за него. Изреченото и недоизреченото, всичко останало, което разкрива
външният вид - стойка, поддържаното или занемареното облекло, изразът на лицето,
маниерниченето, жестовете, тонът на гласа, контактът с поглед или отсъствието на такъв, стилът
на говорене и поведението, - ми носят обилни данни за начина, по който пациентът общува със
света, особено в състояние на стрес. Това ми помага също така да добия трайно, неоспоримо
субективно впечатление, изпълва ме с интуитивно чувство, което ми подсказва как ще протече по-
нататък работата ми с пациент» по време на психотерапевтичните сеанси.
Докато в качеството си на психотерапевт се опитвам съвсем съзнателно да преценя подхода
към живота на своя пациент, наред с това протича и друг, много подобен, макар и не толкова
съзнателен процес - процесът между двама души при първата им среща. Всеки се опитва да
отговори на някои въпроси на другия, произтичащи от богатата информация, която автоматически
се предава през първите минути на срещата. Обикновено въпросите, задавани мислено, са прости:
Мога ли да имам нещо общо с теб? Ще спечеля ли, ако развия приятелство с теб? Достатъчно ли
си забавен, за да бъда с теб?
В зависимост обаче кои са двамата души и какво искат, възникват и други въпроси. За всяка
жена, която обича прекалено силно, по-дръзките въпроси се крият зад очевидните, рационалните и
практичните; въпроси, на които се опитваме още по-настоятелно да отговорим, тъй като те идват
дълбоко от сърцето ни.
„Имаш ли нужда от мен?", пита безмълвно жената, която обича прекалено силно.
„Ще се грижиш ли за мен, ще разрешиш ли проблемите ми?", таи зад изречените думи мъж,
който ще я избере за своя партньорка.
VII
КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРЪТ
„Има много мъже - каза Красавицата, -които са по-големи чудовища от теб, но аз
предпочитам теб, въпреки външния ти вид..."
„Красавицата и Звярът"
В описаните истории от предишните две глави жените изразяват по еднакъв начин
необходимостта си да бъдат от полза, да помагат на мъжете, с които се обвързват. Фактически в
основата на привличането към съответния мъж лежи възможността да са полезни за избраниците
си. Мъжете от своя страна дават възможност да се разбере, че търсят жена, която да им подаде
рамо, която да упражнява контрол над поведението им, да им вдъхва сигурност или да ги
„спасява" - с една дума търсят, както се изрази един мой пациент, „жената в бяло".
Такъв тип жени - спасителки за мъжа чрез безкористна, всеотдайна, всеопрощаваща любов, в
никакъв случай не принадлежат само към съвременния тип жена. Приказките като определена
културологична проява на съответната епоха, чрез които се предлагат и насаждат трайни модели
на поведение, сътворени и обезсмъртени през вековете, дават различни версии и интерпретации на
всеотдайната жена.
В „Красавицата и Звярът" красивата и невинна девойка се жертва в името на семейството си,
което иска да спаси от гнева на отблъскващо и ужасяващо чудовище. Тя се съгласява да живее при
него, а след като го опознава, дори успява да преодолее естественото си отвращение, да го приеме
и свикне с него, като накрая чувствата й прерастват в любов. Това е и чудото, магията, защото в
този миг звярът е освободен от животинската си маска и възвръща истинския си образ, който е не
само човешки, но и благороднически. Спасеният чрез любовта принц е признателен и подходящ за
девойката. И тя стократно е възнаградена, задето го е приела и обикнала такъв, какъвто е бил,
заемайки отреденото й място да споделят заедно благословеното, щастливо бъдеще.
„Красавицата и Звярът", подобно на всяка приказка, преразказвана векове наред, съдържа
дълбока духовна истина. Духовните истини са трудни за разбиране и още по-трудно могат да
намерят приложение в практиката, защото обикновено застават срещу съвременните ценности.
Съответно съществува тенденция приказката да бъде тълкувана да подсилва наложените
културологични предразсъдъци и ценности на времето. Така много лесно може да бъде изпуснато,
а дори и напълно изгубено по-дълбокото й значение.
По-нататък ще проучим задълбочено духовния урок, който ни дава „Красавицата и Звярът".
Но преди това да вникнем във възпитателната стойност на приказката, а именно - че жената може
да промени мъжа, ако го обича силно.
Тази толкова могъща и широкоразпространена вяра просмуква индивидуалната и груповата
ни психика до самата й сърцевина. Всекидневно и неоспоримо възпитателно ни се повтаря и
преповтаря, че жените могат да променят мъжете в името на тяхното добро и че това е техният
женски дълг. Когато обектът на вниманието ни не се държи или чувства така, както бихме желали,
ние почваме да търсим начини да променим държанието и настроението му, обикновено с
благословията на останалите, които ни съветват и насърчават („Не си ли опитвала да...?").
Съветите са колкото многобройни, толкова и противоречиви, но малцина приятели и близки се
въздържат да.ги дават. Всеки е убеден, че иска и помага. Дори медиите са пуснати в действие, като
не само отразяват наложилото се убеждение, но и го подсилват и увековечават поради необятните
си възможности, като продължават да възлагат всичко на жената. Например женските списания
или някои публикации от общ характер като че ли непрестанно съветват „как да помогнете на
вашия партньор да стане...", докато не можете да срещнете в мъжките списания материали от рода
„как да помогнете на вашата партньорка да стане...".
И ние, жените, купуваме тези списания и се опитваме да следваме съветите, с надеждата да
помогнем на мъжа в нашия живот да стане такъв, какъвто го искаме и какъвто ни е нужен.
Защо тъй силно ни пленява идеята да променяме някой мъж, който е нещастен,
нездравословен или дори нещо още по-лошо, в съвършения партньор? Защо е така съблазнително
и толкова издръжливо подобно схващане?
За някои отговорът е ясен: Да дадем помощ на по-нещастните от нас е заложено в юдейско-
християнската етика. Учили са ни, че наш дълг е да отвърнем със състрадание и щедрост, когато
някой е изпаднал в беда. Не бива да съдим, а да помагаме - това като че ли е моралното ни
задължение.
За жалост тези целомъдрени мотиви по никакъв начин не обясняват докрай поведението на
милиони жени, които предпочитат да се свържат с груби, жестоки, безразлични или безчувствени
мъже, пристрастени или неспособни да проявяват обич и нежност. Жените, които обичат
прекалено силно, правят своя избор поради неудържима потребност да упражняват пряк контрол
над такива мъже. Тази необходимост да контролират мъжете води началото си от детство, в което
често са били изживявани прекалено силни чувства: страх, гняв, непоносимо напрежение, вина,
срам, съжаление към други хора или самосъжаление. Когато едно дете израсне в такова
обкръжение, то трябва да развие своите самозащитни сили, за да бъде годно да се бори в живота и
да не бъде съкрушено. Самозащитните средства на детето, особено от женски пол, включват
мощен отбранителен механизъм - отричането - и не по-малко мощна подсъзнателна мотивация -
контролът. Всички ние през целия си живот несъзнателно използваме отбранителния механизъм,
какъвто е отричането, понякога за съвсем обикновени неща или пък за по-важни решения и
събития. В противен случай ще трябва да се изправим и ще бъдем длъжни да приемем факта кои
сме ние, какво чувстваме и да установим, че това не е идеализираният образ за мъжа и за
положението ни. Механизмът на отричането е много полезен, когато се налага да пренебрегнем
информация, която не ни се иска да ползваме. Например когато се правим, че ще забелязваме (т. е.
отричаме) колко е пораснало детето ни, се предпазваме от чувствата, които поражда мисълта, че
то е на път да напусне дома ни. Или като не виждаме или не чувстваме (т. е. отричаме)
натрупаните излишни килограми, които ни показват огледалото и отеснелите дрехи, ние си
позволяваме да си угаждаме с любимите ни храни.
Отричането е нещо като отказ да погледнем действителността на две равнища: какво става
всъщност (т. е. факт) и какво чувстваме (чувства и емоции).
Да проследим по какъв начин отричането помага на малкото момиченце да се превърне в
жена, която обича прекалено силно. Когато бащата се прибира рядко у дома поради извънбрачна
връзка, а вкъщи уверяват детето, че „татко е по работа", то отрича проблема между родителите си
и че е свидетел на нещо нередно в семейството му. Така се предпазва от страха за стабилността на
семейството им и собственото му благополучие. Освен това се изпълва със съчувствие към баща
си, който „много работи", а не със срам или гняв, ако узнае истината. По този начин детето отрича
и действителността, и чувствата си, а се зарежда с фантазия, която му помага да преживее по-
лесно. Момиченцето се усъвършенства с практиката да се предпазва от страдание, но
едновременно с това загубва способността си да избира свободно какво да прави. Неговото
отричане действа механично, доброволно.
В дисфункционалното семейство винаги съществува споделено отричане на
действителността. Независимо доколко сериозни са проблемите, семейството се превръща в
дисфункционално, ако е налице отричането. Когато някой член на семейството се опита да го ;
превъзмогне, като опише точно семейните проблеми например, то другите горещо се
противопоставят на. мнението му. Често и чрез известна подигравка могат; да го заставят да
приеме семейното мнение, а ако не успеят, го грози изключване от семейния кръг, в който
преобладават приемането, привързаността и активността.
Никой, който използва отбранителния механизъм на отричането, не изключва съзнателно
възприятията си за действителността, за да престане да регистрира точно онова, за което другите
говорят и правят. Също така никой, у когото има отричане, не дава воля на собствените си
чувства. В борбата да си осигури защита срещу дълбоки конфликти, натоварвания и страхове,
егото отхвърля информация, която е прекалено тревожна, тогава нещата „просто се случват".
Малката дъщеря, чиито родители се карат често, кани своя приятелка да преспи при нея.
Късно вечерта двете момиченца са събудени от кавгата на двамата родители. Приятелката
прошепва: „Леле, колко шумни са майка ти и баща ти. Защо крещят така?" Притесненото дете,
неведнъж събуждано посреднощ от подобни разправии, отговаря неопределено: „Не знам", като се
свива смутено в леглото си, докато трае семейният скандал. След този ден тя озадачава гостенката
си, като я избягва упорито. А причината е, че приятелката й е станала свидетел на тайната на
нейното семейство и винаги ще й напомня онова, което тя предпочита да отрича. Караницата на
родителите й в присъствието на външен човек,- е толкова болезнена е за нея, че й е по-удобно да
отрича истината и усърдно да избягва нещо или някого, който заплашва да оголи отбраната й
срещу душевната мъка. Тя отхвърля срама, страха, гнева, безпомощността, тревогата, отчаянието,
възмущението и отвращението си. Предпочита да не чувства нищо, за да не й се наложи да се
преборва с тези силни емоции, ако я завладеят. Това е източникът й на необходимостта да
контролира хората и събитията в живота си. По този начин си изгражда чувството за сигурност -
никакви шокове, никакви изненади, никакви чувства.
Всеки, който изпадне в неудобно положение, се стреми да го овладее в максимална степен.
Тази естествена човешка реакция е засилена при членовете на нездравото семейство, които живеят
предимно в страдание. Спомнете си историята на Лайза, когато всички я насилваха да повиши
училищните си оценки - много по-голяма е вероятността домашното да бъде добре написано,
отколкото майката да се откаже от пиенето; така вместо да се изправят пред опустошителните
последици от алкохолизма на майката и тяхното безсилие, родителите й предпочитат да вярват, че
животът им ще бъде по-хубав, ако Лайза стане по-добра ученичка. Лайза също полага усилия да
подобри (контролира) положението вкъщи с „доброто си поведение". То не изразява обаче
задоволство от семейството й и от съществуването си. Тъкмо обратното. Всяка домашна работа,
която върши, без някой да я кара, говори за отчаяния й опит да оправи непоносимото положение
на семейството, за което от дете се чувства отговорна.
Децата неизменно поемат упреците и вината за сериозните проблеми, които влияят върху
семейството им. Като си въобразяват, че са всемогъщи, те вярват, че причина за семейните
неуредици са самите те, както и че са в състояние да ги променят за добро или за лошо. Има много
нещастни деца като Лайза, които са обвинявани от родителите си или от някой друг за проблеми
извън техния контрол. Но дори и без тези обвинения, детето е готово да поеме по-голямата част от
отговорността за своите или семейните неудачи.
Не е лесно, нито удобно за нас да смятаме, че безкористното поведение („да бъдем
послушни") и опитите ни да помагаме са нашият израз на стремеж да контролираме положението,
а не алтруизъм. Видях тази динамика просто и ясно показана на табела върху вратата на
агенцията, в която навремето работех. Представляваше рисунка на двуцветен кръг, горната част
изобразяваше яркожълто изгряващо слънце, а долната беше оцветена в черно. На нея пишеше:
„Помощта е слънчевата страна на контрола". Предназначена беше за нас, консултантите, както и
за пациентите ни, да проверяваме непрекъснато мотивите, които прикриват необходимостта да
променяме другите.
Когато се влагат усилия за помощ от страна на хора с нещастно минало, или пък изпаднали в
стресови взаимоотношения в настоящето, е нужна известна подозрителност спрямо
необходимостта им да контролират. Извършваме контрол, когато правим за друг човек нещо,
което той е в състояние да изпълни, когато планираме всекидневните занимания или бъдещето на
друг, който сам може да го прави, когато подтикваме, съветваме, напомняме, предупреждаваме
или ласкаем някой друг, който не е малко дете, когато нямаме сили да се изправим вместо него
пред последиците от действията му и затова се опитваме или да променим неговите действия, или
да не забелязваме последствията - ето така упражняваме контрола си над лицата и събитията,
задоволявайки собствената си потребност да владеем ситуацията. Това е нашата надежда, че по
този начин можем да контролираме собствените си чувства, там, където се пресичат нашият и
неговият живот. И разбира се, колкото повече влагаме усилията си да упражняваме контрол,
толкова по-малко успяваме. Но не сме в състояние да се въздържим от него.
Жена, свикнала да отрича и да контролира, винаги може да бъде въвлечена в ситуация, която
ги изисква. Чрез отричането, което държи далеч от действителността и възможните негативни
чувства, този тип жени биват тласкани към изпълнените с трудности взаимоотношения. Тогава те
ще вложат всичките си умения, за да направят положението поносимо, като отричат в същото
време колко лошо е в действителност. Отричането подхранва необходимостта от контрол, а
неизбежният провал на този контрол подхранва необходимостта от отричане.
Историите, които описвам в следващото изложение, подчертават ясно динамиката между
отричането и нуждата от контрол. Едва след психотерапия в зависимост от характера на
проблемите им или чрез включване в съответните подпомагащи групи жените съумяват да
вникнат ясно в поведението си и мотивите на стремежа си да бъдат в помощ, а то е: подсъзнателно
мотивиран опит да отричат собственото си страдание, като контролират най-близките си хора.
Силата на желанието на отделната жена да се притичва на помощ на партньора си е указание, че
става дума повече за потребност, отколкото за съзнателен избор.
КОНИ: ТРИДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИШНА, РАЗВЕДЕНА, СЪС СИН НА ЕДИНАДЕСЕТ
ГОДИНИ
Допреди психотерапията не можех да си спомня нито един конкретен повод, който
пораждаше разправия между родителите ми. Помня само, че двамата непрекъснато се караха. Това
се случваше всеки ден -сутрин, обед, вечер, всяка минута. Разменяха се реплики, критики,
несъгласия, обиди, а ние с брат ми наблюдавахме отстрани. Баща ми се застояваше в службата или
някъде другаде колкото се можеше по-дълго, но рано или късно се прибираше и кавгите отново се
подемаха. Моята роля в това положение беше да се правя, че няма нищо тревожно, а после да се
опитвам да ги разсейвам, като вметвам нещо забавно. Обикновено тръсвах глава и пусках
лъчезарната си усмивка, подхвърлях някаква шега или първата глупост, която ми идваше на ума, с
надежда да привлека вниманието им. Дълбоко в себе си обаче бях изплашена до смърт и тъкмо
това ме подтикваше да разигравам театър. И тъй, правех се на клоун, майтапех се и тези
преструвки скоро се превърнаха в мое целодневно занимание. Така ги бях усъвършенствала у
дома, че след време започнах да се държа по същия начин и навън. В общи линии се получи
следното: ако нещо не беше наред, се правех, че не го забелязвам, но в действителност се опитвах
да го прикривам. Всичко това се отрази върху брака ми.
Бях двайсетгодишна, когато се запознах с Кенет.
Той беше много хубав със слънчевия си загар на сърфист. Самият факт, че прояви интерес
към мен и много скоро поиска да се оженим, ме изпълни с чувството, че имаме бъдеще. Освен
това и той като мен беше веселяк, така че нямах съмнения - ще бъдем щастливи в съвместния ни
живот.
Кенет нямаше особено ясна представа за житейското си поприще и аз го насърчавах, като му
изброявах различни възможности. Бях убедена, че му помагам да се развие, като му давам
необходима подкрепа и добри напътствия. На практика аз взимах решенията за двама ни, но
въпреки това той правеше каквото си поиска. Аз се чувствах силна, а той знаеше, че може да
разчита на мен. Предполагам, че всеки от нас се е нуждаел точно от това.
Бяха минали три-четири месеца, откакто живеехме заедно, когато една негова стара
приятелка и колежка се обади по телефона вкъщи. Остана много изненадана, че живея заедно с
Кенет; Каза ми, че той изобщо не й е споменал, че се е обвързал с друга, макар че се виждали в
службата най-малко два-три пъти седмично. Всичко излезе наяве после, когато дойде лично у
дома да се извини за обаждането. Цялата работа доста ме изуми и поисках обяснение от Кенет.
Той ми отвърна, че не сметнал за нужно да й казва. Помня тогава, че ме обзе чувство на страх и
тревога, което обаче не трая повече от миг. Потиснах безпокойството си и реших да подходя с
разум. Виждах две възможности: или да му вдигна скандал, или да подмина всичко, като не
очаквам от него да възприема нещата по моя начин. Избрах втората - долу ръцете и цялата случка
обърната на шега. Бях си обещала никога, ама наистина никога, да не достигам до разправии като
моите родители. Повдигаше ми се дори от мисълта, че мога да кипна. Тъй като от малка
предпочитах да правя смешки и избягвах да се поддавам на силни емоции, в по-късните години
силните емоции ме плашеха, изкарваха ме от равновесие. Освен това повече ми харесваше да
заглаждам противоречията, затова приех безропотно обясненията на Кенет и зарових надълбоко
съмненията за искреността в отношението му към мен. Няколко месеца по-късно се оженихме.
Минаха цели дванадесет години и един ден, по съвет на моя близка колежка, се озовах в
кабинета на психотерапевт. Отначало възразих, защото бях убедена, че мога да управлявам живота
си, но тя настояваше, защото се безпокояла за мен и смяташе, че имам нужда от съвет на
специалист.
Ние с Кенет живеехме разделени по мое настояване, въпреки че според мен бракът ни беше
щастлив. Терапевтката поиска да узнае какво се е случило. Разказах доста неща и наред с
несвързаните изречения споменах, че напоследък Кенет беше почнал да излиза вечер сам,
отначало един-два пъти в седмицата, после три-четири пъти и накрая се задържаше у дома само
веднъж седмично. Най-сетне му казах, че, изглежда, предпочита да прекарва времето си другаде,
затова е най-добре да вземе багажа си и да се изнесе от къщи. Психотерапевтката ме попита зная
ли къде прекарва вечерите си. Отвърнах й, че нямам представа, защото никога не бях го питала. Тя
изглеждаше доста изненадана. „Толкова вечери и не сте го попитали?" Обясних, че не съм го
питала, защото смятам, че брачните двойки трябва да си дават взаимно свобода на действие.
Позволявах си обаче да го подсещам, че трябва да отделя повече време на сина ни Тад. Той винаги
се съгласяваше, а после излизаше вечер и само в неделя понякога прекарваше с нас. Реших, че
трябва да гледам на него като на не особено умен човек, който има нужда от моите непрекъснати
лекции, за да стане добър баща. Никога не признах пред себе си, че той прави каквото си поиска, а
аз съм безпомощна да го променя. Всъщност от година на година ставаше все по-лошо,
независимо че се стараех да се държа безпогрешно. Още при първия сеанс психотерапевтката ме
попита какво съм си мислела за неговите вечерни отсъствия. Това ме подразни. Изобщо не давах
воля на такива мисли, защото иначе щях да страдам.
Сега вече знам, че Кенет е от мъжете, които не могат да живеят само с една жена, макар да
харесваше сигурността на брачната връзка. Още преди да се оженим, а и след това ми беше давал
хиляди поводи, че е такъв - на излети с приятели той често изчезваше с часове, на гости
заговорваше някоя жена, с която после си тръгваше. Без дори да се замислям къде ми е мястото в
такива случаи, аз пусках в ход чара си, за да отвлека вниманието на приятелите, които виждаха
какво става, и се стараех да им покажа какъв арабия съм... вероятно и да им покажа, че съм
обичана и няма да бъда изоставена било от приятел, било от съпруг. Бяха ми нужни доста
психотерапевтични сеанси, за да си спомня, че в брака на майка ми и баща ми също бяха замесени
жени. Често разправиите ставаха по повод вечерните отсъствия на баща ми. Тогава майка ми,
вместо да му каже всичко направо, само намекваше, че не й бил верен, и бързаше да го сгълчи, че
пренебрегвал нея и децата. Смятах, че тя е причината баща ми да не се прибира вечер и си дадох
дума никога да не постъпвам като нея. Така се научих да тая всичко в себе си и да се усмихвам.
Това ме доведе до психотерапията. Продължавах да се усмихвам и да съм ведра дори в деня,
когато деветгодишкият ми син направи опит да се самоубие. Отминах го като шега, което изплаши
съвсем сериозно приятелката ми. Дълго залъгвах себе си с чудотворната вяра, че ако съм добра и
не се карам, всичко ще е наред. Донякъде за това допринесе и мисълта, че Кенет не е голям ум.
Трябваше да го напътствам и да организирам живота му. Той плати малка цена, за да има кой да
му чисти и готви, докато върши само онова, което си е наумил, без да му задавам никакви
въпроси.
Отричането на факта, че нещата вървят зле, беше пълно и аз нямаше да се освободя от него,
ако не бях потърсила помощ. Синът ми беше напълно нещастен, за да го правя свидетел на
взаимоотношенията ни с баща му. Стараех се да го развличам с разговори, шеги, което вероятно е
влошавало положението му. Отказах също така да призная пред всеки от познатите ни, че в брака
ни нещо не върви. Кенет беше напуснал дома от шест месеца, а аз продължавах да крия, че сме
разделени, което още повече утежняваше положението на сина ми. И той трябваше да пази
тайната и сдържа мъката си, породена от този факт. Не позволявах на никого да разговаря с мен по
въпроса, затова не разрешавах и на него. Не забелязвах отчаяната му нужда да сподели тази тайна.'
Психотерапевтката буквално ме насили да започна да казвам пред хората, че съвършеният ни брак
е приключил. О, колко трудно ми беше да го призная! Струва ми се, че опитът на Тад да се
самоубие беше просто начин да каже: „Ей, хора! Тук нещо просто не е наред!"
Е, сега сме по-добре. Тад и аз продължаваме психотерапията заедно и поотделно. Учим се да
разговаряме помежду си и да си казваме кой какво чувства. По време на сеансите ми бе въведено
правило да не обръщам на шега всяко нещо, за което стане въпрос. Нужни ми бяха огромни
усилия да престана да се отбранявам и да наблюдавам какво става с мен в това положение, но мога
да призная, че се чувствам добре. Когато се срещам с някой мъж, си задавам въпроса дали той би
имал нужда от мен, за да оправя някои дребни подробности от живота му, но вече съм достатъчно
благоразумна, за да задържам по-дълго време подобни мисли. От време на време такива леки
пориви „да помогна" са единствените пукнатини, които допускам да се появят по време на
психотерапията напоследък. По-добре се чувствам сега, когато се смея при спомена за вредното си
поведение, отколкото когато се смеех, за да прикривам нещо, което не е наред.
Отначало Кони е използвала хумора като средство да разсее себе си и родителите си от
заплашителната действителност на разклатените им взаимоотношения. С чар и остроумие тя е
отклонявала вниманието им един към друг, насочвайки го поне временно към себе си. При всеки
инцидент тя се чувствала спойката между двамата воюващи, с цялата отговорност на
предложената роля. Взаимоотношенията между родителите й са породили у нея нуждата да
контролира другите, за да съхрани и обезопаси себе си. Изключително внимателно и тактично, с
необходимата чувствителност, тя се научава да парира проявите на гняв и враждебност в околните
и да ги отблъсква с остроумни забележки или обезоръжаваща усмивка.
Кони е имала двойна причина да отрича собствените си чувства - от една страна, мисълта за
потенциалното разтрогване на брака на родителите й е била твърде плашеща за нея, от друга -
всяко поддаване на собствените емоции е било пречка за театъра, в чието разиграване се е
пристрастила. Тя достига до почти автоматично отричане на чувствата си, както и автоматически е
търсела начини да манипулира и контролира околните. Повърхностната й възбуда вероятно е
отчуждавала някои хора от нея, но други пък са харесвали този стил, като Кенет например, който
не е искал да се обвързва достатъчно сериозно.
Самият факт, че в продължение на дълги години Кони живее със съпруг, който все по-често
отсъства от дома, а накрая започва да излиза и вечер, и тя не му задава никакви въпроси къде ходи
и какво прави, разкрива огромния капацитет на отричане и съизмеримия страх, стоящ зад него.
Кони просто не е искала да знае, не е искала да се разправя и да се опълчва преди всичко, не е
искала да преоткрие стария детски ужас, . че ако изрази несъгласие, целият свят ще рухне.
Трудно е било дори да бъде придумана да се подложи на лечение, за да се откаже от
основното си средство за отбрана - хумора. За нея това е било равностойно да я накарат да
престане да диша; тя се е опасявала, че няма да успее да оцелее без него. През плътната й защита
прониква съвсем слабо дори отчаяната молба на сина й да започнат да гледат на действителността
с отворени очи. Нейното упорство да не държи връзка с действителността граничи с лудост и в
продължение на много сеанси тя продължава да говори единствено за проблемите на Тад,
отказвайки да признае, че има и свои. Винаги в ролята на „силна", тя не смята да се откаже от нея
без сражение. Постепенно обаче, докато все по-често се оставя да я обземе тревогата, която
изплува на повърхността, когато не прибягва до шеги, Кони започва да се чувства по-защитена.
Вече започва да разбира, че като зряла жена разполага с далеч поздрави възпроизвеждащи
механизми от усвоените през детските години. Започва да задава въпроси, противопоставя се,
изявява себе си и говори за нуждите си. Научава се да бъде по-честна към себе си и околните,
отколкото през изминалите дълги години. И накрая успява да овладее хумора си до такава степен,
че в него вече да се чувства здравословният присмех над самата нея.
ПАМ: ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИШНА, ДВА ПЪТИ РАЗВЕЖДАЛА, МАЙКА НА
ДВАМА НЕПЪЛНОЛЕТНИ СИНА
Израснах в нерадостен, изпълнен с напрежение дом. Баща ми изоставил майка ми още преди
да се родя и всъщност съм отгледана от „самотен родител". Никой от познатите ми тогава нямаше
разведени родители и на нас гледаха по особен начин в изключително еснафски град, където
живеехме през петдесетте години.
Бях много прилежна в училище и много хубаво дете, затова учителите ме обичаха. Това беше
от голяма полза. Поне в учението можех да успея. В прогимназията бях пълна отличничка. В по-
горните класове обаче емоционалното напрежение се засилваше все повече и-повече, пречеше ми
да се съсредоточавам достатъчно и въпреки че учех усилено, допуснах и по-ниски бележки.
Непрекъснато живеех с чувството, че ще разочаровам майка ми и ще я поставя в неудобно
положение.
Майка ми работеше като секретарка, за да ни издържа, и сега разбирам до каква степен се е
изтощавала. Наред с гордостта си сигурно е изпитвала и огромен срам, че е разведена. Винаги се
чувстваше неудобно, когато у дома идваха приятелки. Бяхме бедни, трудно свързвахме двата края
и в същото време чувствахме страхотна нужда да запазваме приличие. Щеше да е по-лесно, ако
хората не виждаха къде живеем, затова не бяхме особено гостоприемни, да не кажа нещо повече.
Когато приятелките ми ме канеха на гости, мама не пропускаше да отбележи: „Не те канят
искрено". Вероятно е говорела така, защото се е страхувала, че трябва да връща поканите, но аз
бях малка и не го разбирах в този смисъл; все ми се струваше, че не съм от хората, с които всеки
би искал да дружи.
Растях с мисълта колко много недостатъци имам. Не можех да ги определя, но бях сигурна,
че те са причината хората да не ме приемат и харесват. У дома липсваше любовта - имаше само
задължения. Най-лошото беше, че ние никога не говорехме с майка ми за лъжата, която
поддържахме пред хората - че сме по-щастливи, по-заможни и по-преуспяващи, отколкото бяхме в
действителност. Това ме натоварваше изключително, а на практика не можех да го споделям с
никого. И все си мислех, че няма да мога да издържа дълго така. Опасявах се как всеки миг ще
излезе наяве, че не съм добродетелна като другите. Колкото и да умеех да уча и да се обличам
добре, живеех непрекъснато с чувството, че съм мошеничка. Дълбоко в себе си знаех, че съм
пълна с недостатъци. И ако хората ме харесват, то е защото съм успяла да ги забаламосам. Ако ме
познаваха по-добре, щяха да ме отбягват.
Капак на всичко беше, че растях без баща и сигурно затова не знаех да общувам с мъжете.
Възприемах ги като екзотични животни, едновременно страшни и привлекателни. Майка ми рядко
говореше за баща ми, но от оскъдните й сведения ставаше ясно, че не е бил за пример, затова
отбягвах да я разпитвам; страхувах се от онова, което можех да науча. Тя не обичаше мъжете и
намекваше, че в дълбоката си същност те са опасни, егоистични и не бива да им се вярва. Аз обаче
ги намирах привлекателни; и то от първия ден, в който тръгнах на предучилищна забавачка.
Усилено търсех какво ми липсва в живота, макар и да не можех да го определя с думи. Вероятно
ужасно съм искала да се сближа с някого, да му дам и да получа обич в замяна. Знаех, че мъжете и
жените, брачните двойки се обичат, но майка ми казваше, кога едва доловимо, кога не толкова, че
мъжете не те правят щастлива, че те карат да страдаш, като те напускат и тръгват с най-добрата ти
приятелка или те предават по някакъв друг начин. Все такива неща научавах от нея, докато растях.
Вероятно от малка съм решила да си намеря някого, който няма да ме напусне, някого, когото
никоя друга не би пожелала. После сигурно съм забравила, че съм взимала някога подобно
решение. Просто продължих да реагирам...
Постепенно, с течение на годините, стигнах до извода, че единственият начин да бъда с
някого и по-специално с мъж, е, ако той се нуждае от мен. Тогава не би ме напуснал, защото аз
бих му помагала и той ще ми е признателен.
Първият ми приятел беше сакат и в това нямаше нищо изненадващо. Беше счупен
гръбначният му стълб вследствие на автомобилна катастрофа. Имаше скоби на краката и ходеше с
патерици. Молех се Бог да бе осакатил мен вместо него. Ходехме заедно на танци и през цялото
време седях до него. Иначе той беше много добро момче и всяко момиче би се радвало на
компанията му. Но моята причина да съм с него беше друга. С него аз бях в безопасност, аз му
помагах и той нямаше да ме нарани. Все едно, че притежавах застрахователна полица срещу
състрадание. Съзнавах, че беше лудост от моя страна, но избрах него, защото и той като мен
имаше недъзи. Неговите бяха видими, затова спокойно изпитвах състраданието си. След него
попадах на малолетни престъпници, бездарници - до един несретници.
Срещнах първия си съпруг на седемнайсетгодишна възраст. Не му се учеше и непрекъснато
бягаше от училище. Родителите му бяха разведени, но продължаваха да воюват помежду си. В
сравнение с неговото минало моето беше направо цвете! С това момче се отпуснах, не изпитвах
толкова срам. И в същото време, разбира се, го съжалявах. Беше много непокорен, но си мислех,
че се държи така, защото никои преди мен не го е разбирал.
Освен това го изпреварвах по коефициент на интелигентност поне с двадесет точки. А на мен
ми беше нужно това предимство. Дори ми трябваше и повече, за да почна да си вярвам, че мога да
се меря с него и няма да ме зареже заради някоя по-достойна.
По време на връзката ни, а и през дванайсетгодишния ни брак, аз отказах да приема
истинската му същност. Вместо това правех всичко възможно да го променя такъв, какъвто
смятах, че трябва да бъде. Бях сигурна, че той ще се почувства много по-щастлив, ако остави на
мен да му давам съвети как да се грижи за децата ни, как да си върши работата, как да общува със
семейството си. Аз продължих учението си, специализирайки, разбира се, психология. Личният ми
живот беше извън всякакъв контрол и трудно поносим, а аз учех как да се грижа за другите. Ако
трябва да бъда честна със себе си, не мога да не призная, че усърдно търсех отговори за това
положение, но стигах до извода, че ключът на щастието ми е да променя съпруга си. Той
несъмнено имаше нужда от помощта ми. Не плащаше сметките за домакинските разходи, нито
данъците си. Даваше обещания пред децата, но не ги изпълняваше. Докарваше до гняв клиентите
си, които ми звъняха, за да се оплакват, че не довършвал започната с тях сделка.
Не бях в състояние да го напусна до момента, в който най-сетне го видях такъв, какъвто е, а
не какъвто исках да бъде. През последните три месеца от брака ни приех ролята на наблюдател -
престанах с безкрайните си наставления, мълчах и го наблюдавах. Години наред бях чакала да
обикна прекрасния човек, който той щеше да стане с моя помощ. Единствено тази надежда беше
ме крепила през годините.
Но и тогава не си давах сметка, че продължавам да поддържам същия поведенски модел - да
се свързвам с неподходящи мъже, които по-скоро имаха нужда от помощта ми. Осъзнах го след
още няколко такива връзки. Единият беше пристрастен към марихуана,; другият се оказа
хомосексуалист, третият беше импотентен, а последният, при когото се задържах най-дълго,
имаше - по думите му - нещастен брак. Когато и тази връзка приключи (катастрофално!),
престанах да вярвам, че просто късметът ми е лош. Допуснах, че сигурно и аз имам пръст в това!
Междувременно се дипломирах като психолог и посветих целия си живот в помощ на
хората. Сега вече знам, че в областта на психологията е пълно с хора като мен, които в работата си
всекидневно помагат на другите, но и в личните си взаимоотношения изпитват също нужда „да
помагат". Моят метод в отношенията със синовете ми беше да им напомням, да ги насърчавам, да
ги напътствам и да се безпокоя за тях. Това беше всичко, което знаех за обичта - да помагам на
хората и да се грижа за тях. Нямах ни най-малка представа как да приемам околните такива,
каквито са, може би защото никога не бях приемала себе си.
В това отношение животът ми направи истинска услуга. При мен всичко се разпадаше.
Когато приключи връзката ми с женения мъж, а двамата ми сина попаднаха под ударите на закона,
пострадах тежко и със здравето. Не можех повече да се грижа за другите. Полицейският
инспектор, който отговаряше за условно осъдения ми син, ми препоръча да започна да се грижа за
себе си. И аз се вслушах в съветите му. След всички години, посветени на психологията, това беше
първият случай, когато съветът му стигна до съзнанието ми. Трябваше да рухне целият ми живот,
за да се принудя най-сетне да обърна поглед към себе си и към глъбините на самоомразата си.
Най-мъчително беше да се изправя пред осъзнаването на факта, че майка ми всъщност не е
пожелала да поеме отговорност за възпитанието ми, не ме е искала и това е! Днес като зряла жена
мога да разбера колко трудно й е било. Но с намеците, че другите хора не са ме искали при тях, тя
описваше всъщност себе си. Още като малка го долавях навсякъде, но предполагам, че не съм
можела да го приема и затова съм го пренебрегвала. Както започнах да пренебрегвам още много
други неща. Отказвах да се вслушвам във вечните й забележки, както и да обръщам внимание на
гнева й, когато видеше, че се забавлявам. Плашеше ме тази нейна враждебност към мен, затова
престанах да изпитвам и да отвръщам на чувства и насочих цялата си енергия в послушание и
помощ за. другите. Докато полагах грижи за другите, нямах време да се обърна и вгледам в себе
си, да почувствам собствената си душевна болка.
Пречупих гордостта си с усилие и се присъединих към една самоподпомагаща се група,
съставено от жени с подобни на моите проблеми с мъжете. Това беше група, която би трябвало да
оглавявам като специалист, а се озовах в нея като послушна участничка. Макар егото ми да бе
смазано, групата ми помогна да се вгледам в нуждите си да напътствам и контролирам другите,
съответно как да ги притъпя. Започнах да се лекувам вътрешно. Вместо да се вторачвам в другите,
полагах повече грижи за себе си. Оказа се, че не е лесна работа! След като веднъж бях започнала
да правя усилия, за да не оправям всекиго от обкръжението ми, практически трябваше да престана
да говоря! Защото до този момент бях говорила само „полезно". Изживях истински шок, когато
чух колко съм прекалила с напътствията и контрола си над другите. Промяната в начина ми на
поведение промени коренно и професионалната ми дейност. Вече се чувствам много по-способна
да помагам на хората при решението на личните им проблеми. А преди се нагърбвах с огромната
отговорност да ги решавам вместо тях. По-важното е, че сега ги разбирам.
Мина известно време и се запознах с един много приятен мъж. Всъщност той изобщо
нямайте нужда от мен. Не виждах никакви недостатъци у него. Отначало се чувствах доста
неудобно и се чудех как да общувам с него, след като нямаше какво да оправям. От този случай
насетне продължих да общувам по този начин с хората. Просто се научих да не правя нищо друго
освен да бъда самата себе си. Струва ми се, че това даде резултат. Животът ми придоби смисъл.
Продължавам да ходя обаче на сбирките на групата ни, за да съм сигурна, че няма да се върна към
стария си начин на поведение. Понякога всичко в мен се стреми да поема отново командването, но
вече съм достатъчно благоразумна, за да се поддам на изкушението.
Как всичко това се отнася към отричането и контрола?
Пам е започнала да отрича неприкрития гняв и враждебност на собствената си майка към нея. Тя
не е искала да приеме факта, че е отхвърлена и не е допускала да изпита чувството какво значи да
странят от теб, вместо да си обичано дете, защото то наранява силно и дълбоко. В по-късните
години тази неспособност да изпитва и да изразява чувствата си я предразполага към обвързване с
мъже, които сама е избирала. Емоционалната й защитна система, която иначе би я държала
надалеч от тях, е бездействала от началото на всяка връзка поради силно развитото чувство за
отричане. Тъй като не й е било известно как да общува с тях емоционално, тя ги е възприемала
единствено като нуждаещи се от разбирането и помощта й.
Подходът и поведението на Пам към някоя връзка като партньорка, която проявява
разбиране, насърчава, „поправя" партньора си, е често употребявана формула при жените, които
обичат прекалено силно, и тя обикновено дава напълно противоположен на очаквания резултат.
Вместо признателен, предан партньор, обвързан здраво с нея заради благодарността си и
зависимостта си от нея, насреща се изправя все по-непокорен мъж, непрекъснато недоволен и
правещ забележки. Поради собствената си нужда да поддържа автономността и самоуважението
си, той престава да я вижда като източник, който може да разреши проблемите му, а тъкмо
обратното - едва ли не като източник на всичките му проблеми.
Когато се достигне дотам и връзката се разпадне, жената е обзета от чувство за провал и
изпада в още по-дълбоко отчаяние. Щом не е могла да накара изпадналия в беда, нуждаещ се и
неадекватен мъж да я обикне, как да се надява, че ще спечели и задържи любовта на по-подходящ
мъж със здравословно поведение? Това е обяснението защо след изживяна неудачна връзка такива
жени завързват още по-неподходящи и защо след всеки провал се чувстват още по-малоценни. •
Тази история подсказва колко необходимо е жената да проникне в дълбочина на своята
основна действаща потребност, за да успее да отхвърли стария порочен модел на поведение. И
Пам, като много жени, избрали професия в служба на хората, я използва, за да укрепва крехкото
си достойнство. Тя е способна единствено да откликва на потребностите на другите, в това число и
на пациентите, децата, съпрузите или другите партньори. Основен жизнен мотив, който проявява
във всяка област на живота, е потискането на дълбоко-
то си чувство за неадекватност и малоценност. Оздравително й подейства групата, към която
се присъединява, в разбирането и възприемането на другия, и тогава самооценката й нараства до
такава степен, че Пам успява да общува с хората, включително и със здравословните мъже по един
напълно здравословен за нея начин.
СЬЛЕСТ: ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШНА, РАЗВЕДЕНА, МАЙКА НА ТРИ ДЕЦА,
КОИТО ЖИВЕЯТ ПРИ БАЩА СИ В ЧУЖБИНА
В живота си имах стотици мъже и сега, като обръщам поглед назад, мога да кажа със
сигурност, че всички те бяха или много по-млади от мен, или мошеници, или пристрастени към
наркотици или алкохол, или педерасти, или откачени. Стотици непоносими мъже! Как пък
попадах все на такива!
Баща ми беше свещеник в армията. Това значеше, че се правеше навсякъде на кротък и мил
човек, само не и у „ама, където проявяваше истинската си същност - зъл, взискателен, критичен,
егоист. Той и майка ми внушаваха на нас - децата, че трябва да живеем единствено за да му
помагаме да изпълнява професионалните си задължения. От нас се искаше да сме пълни
отличници, да очароваме обществото и да не създаваме никакви ядове. При атмосферата вкъщи
това беше невъзможно. Всеки път, когато той си беше у дома, напрежението беше такова, че с нож
да го режеш. Баща ми и майка ми не проявяваха никаква привързаност към нас. Майка ми вечно
фучеше за нещо. Не се разправяше с баща ми на висок глас, а тихо, зловещо съскайте. Когато го
помолеше да поправи нещо, той нарочно го окепазяваше. Веднъж нещо на входната врата се
развали и той закова по нея такива огромни пирони, че развали целия й вид. Постепенно всички
свикнахме да не му обръщаме внимание.
След пенсионирането си той по цял ден се мотаеше из къщи, а вечер се разполагаше в
креслото си и смръщваше вежди. Не говореше много, но самото му присъствие тровеше живота на
всички ни. Аз искрено го мразех. Тогава не разбирах, че той си има свои проблеми, а по начина, по
който и ние се отнасяхме с него и се оставяхме да държи контрол над нас с присъствието си, ние
също сме имали проблеми. Беше едно непрекъснато състезание - кой кого да контролира.
Естествено той винаги печелеше с пасивността си.
Във всеки случай по отношение на семейството ми у мен отдавна се надигаше
бунтовническият дух. И на мен ми кипваше, както на майка ми, но единственият начин да
изразявам гнева си беше да отричам всички ценности, които въплъщаваха моите родители, и да се
опитвам да бъда обратното на всичко и на всекиго в семейството ми. В очите на хората ние
изглеждахме съвсем нормални, което ме вбесяваше. Идеше ми да се кача на покрива и да изкрещя
какво отвратително семейство сме, но едва ли някой щеше да ми обърне внимание. Майка ми и
сестрите ми явно желаеха аз да съм тази, която има проблеми, и аз покорно изпълнявах ролята си
докрай.
Започнах да издавам нелегален вестник в училище, което ми навлече куп неприятности.
После избягах от колежа и при първата възможност, която ми се удаде, заминах за чужбина. Но
колкото и далеч от къщи да бях, пак не намирах удовлетворение. Вечно се показвах страшно
непокорна, но вътрешно не изпитвах нищо освен пълен смут.
За първи път легнах с мъж в Европа, и то не с американец, а с един африкански студент. Той
изяви огромно желание да научи нещо за Щатите и аз се почувствах като негов наставник - по-
силната, по-умната, с по-голям житейски опит. Фактът, че бях бяла, а той -чернокож, породи
негодувания, но изобщо не ме беше грижа - това подсили самомнението ми на бунтарка.
Няколко години по-късно - още учех в колежа -срещнах и се омъжих за англичанин. Той
беше интелектуалец от богато семейство. Не можех да не зачета този факт. Беше също като мен
двадесет и седем годишен и още девствен. Отново аз бях учителката, което ме изпълни с чувство
за сила и независимост. И за контрол.
Бяхме женени седем години, живяхме в чужбина, но през цялото време аз се чувствах
неспокойна и нещастна, без да знам защо. После се запознах с млад студент, сирак, с когото
започнах бурна любов и зарязах съпруга си и двете ни деца. Преди да ме срещне, младият студент
имал сексуални връзки само с мъже. В продължение на две години живяхме с него в моя
апартамент. През цялото време той имаше и любовници мъже, но мен не ме беше грижа. Ние се
любехме по най-различни начини, разчупвайки всички норми на приличие. За мен това бе
истинско приключение, докато отново не започна да ме обзема безпокойството и аз преустанових
любовните си отношения с него, но и до днес продължаваме да сме приятели. Последва, поредица
връзки с долнопробни типове. Почти всички се пренасяха да живеят при мен. Повечето от тях ми
искаха пари назаем, понякога с хиляди долари, а неколцина ме въведоха и в напълно незаконни
сделки.
Въпреки всички тези нередности, аз изобщо не си давах сметка, че имам някакъв проблем.
Всеки един от партньорите ми получаваше нещо от мен, което ме караше да се чувствам силната и
отговорната за всичко.
Завърнах се в Щатите и започнах връзка с възможно най-пропадналия от всички, с които си
бях имала работа. Беше толкова алкохолизиран, че страдаше чак от мозъчно увреждане. Кипваше
до жестокост от най-дребното нещо, рядко се къпеше, не работеше и често прекарваше в затвора
за нарушения, свързани с пиянството му. Отидох с него в агенцията, която той посещаваше за
консултации от програма за лечение на шофьори, съдени за употреба на алкохол. Лекарят ми
препоръча и аз да се посъветвам с някой от техните консултанти, защото било очевидно, че и аз
имам проблем. За лектора от класа за пияни шофьори беше очевидно, но не и за мен; смятах, че
мъжът, когото придружавам, е пълен с проблеми, но на мен ми няма нищо. Все пак отидох на един
сеанс и психотерапевтката, която даваше консултации, веднага ме накара да й разкажа как се
отнасям с мъжете. Никога не бях гледала на живота си от този ъгъл. Реших да продължа да ходя на
сеансите^ на консултантката и благодарение на нея започнах да вниквам в поведенския модел,
който си бях създала.
Като малка бях потискала толкова много чувства, че имах нужда от разтърсващите
преживявания, които ми доставяха всичките ми партньори, за да имам чувството, че живея.
Неприятностите с полицията, въвличането ми в незаконни сделки с наркотици и пари, опасните
типове и налудничавият секс - за мен всичко това беше обикновено всекидневие. Нищо от тези
неща не ме вълнуваше особено.
Продължих да ходя на консултации и по препоръка на консултантката започнах да
посещавам сбирките на една женска група за взаимопомощ. Те ми помогнаха да разкрия някои
неща за себе си, за влечението ми към нездравословни и неадекватни мъже, които превъзхождах с
усилията си да им помогна. Независимо че в Англия години наред се подлагах на психоанализа и
до безкрайност говорех за омразата към баща си и яда към майка си, никога не свързах тези
чувства с обсебването ми от неблагонадеждни мъже. Смятах, че психоанализата ми е от помощ, но
тя не ми помогна да променя модела си на поведение. Напротив, размисляйки се над държанието
си, стигах до заключение, че с течение на годините то ставаше все по-отвратително.
Сега, когато продължавам да ходя на консултации и на сбирките на групата жени, се
чувствам значително по-добре, а и отношенията ми с мъжете стават по-здравословни. Малко
преди това се бях свързала с един диабетик, който отказваше да си бие редовно инсулин. Разбира
се, бях взела нещата в ръцете си и започнах да му „чета лекции" за опасността от нехайството му,
също се опитвах да повдигна самоуважението му. Колкото и да изглежда странно, връзката ми с
него беше крачка напред! Той поне не се оказа безнадеждно пристрастен. Въпреки това
продължавах упорито да играя ролята си на силна жена, която е отговорна за самочувствието на
мъжа. Сега съм изоставила за известно време мъжете на мира, защото най-сетне проумях, че не
желая повече да се грижа за някой мъж, въпреки че това е единственият ми начин да общувам с
тях, благодарение на който избягвах да се грижа за себе си. Уча се да се обичам, да полагам грижи
за самата мен, защото мъжете всъщност отвличаха вниманието ми от тези неща. И все пак малко
ме е страх, тъй като се чувствах по-добре, когато се грижех за тях, отколкото сега, когато се
опитвам да се грижа за себе си.
Отново срещаме темата за двойката отричане -контрол. Семейството на Сълест е било
царство на емоционалния хаос, който обаче никога не е бил признаван или изразяван открито.
Дори и бунтът й срещу семейните правила и норми е бил едва забележимо загатнат в дълбоко
увредената същност на семейството. Никой не е реагирал на нейната съпротива. В безпокойството
и изолацията си тя е изключила всички чувства с изключение на едно - гнева; гнева към баща си,
който не е бил насреща й, и гнева към останалите от семейството, защото са отказали да откликнат
на проблемите и на болката й. Ала гневът й е бил повече повърхностен; Сълест не е разбирала, че
той е плод на безпомощността й да промени поведението на семейството, което обича и от което
има нужда. Тази среда не и дава необходимите чувства на обич и сигурност, затова се насочва към
връзки, в които упражнява контрол, връзки с необразовани и неопитни партньори, с
неравностойно на нейното финансово положение. Огромната й потребност от този модел най-ясно
личи с последния й партньор - алкохолик в последен стадий, със стереотип на долнопробен
лентяй. Но умната, изтънчен;;, образована Сълест пропуска да забележи всички симптоми, които
могат да я предупредят колко болнава и неподходяща е тази връзка. Отричането на собствените й
чувства и възприятия, необходимостта й да контролира мъжете и взаимоотношенията си с тях,
далеч надхвърлят интелигентността й. Съществена част от лечението на Сълест представлява
решението й да престане да се анализира интелектуално, да преустанови аналитичния подход към
живота си и да отпусне дълбоката емоционална болка, която е съпътствала безграничната й
изолация, търпяна прекалено дълго. Многобройните й екзотични връзки са по-скоро възможни,
защото слабо е познавала други хора, както и собственото си тяло. Всъщност тези връзки с
разтърсващите преживявания и силната възбуда са я предпазвали от риска истински да се сближи
с някого. Целта на възстановяването й е да я задържи с мисли за себе си, без мъж, който да я
отклонява от пътя, както и да започне да усеща чувствата си, включително болезнената си
изолация. Целта е да я срещне и с други жени, които могат да разберат поведението и чувствата й
и да оценят усилията й да се промени. Основната задача пред Сълест е да се научи да общува и да
се доверява както на други жени, така и на себе си. Тя първо трябва да се научи да общува със себе
си, преди да започне да общува по здравословен начин с мъж, и в това отношение й предстои още
много работа. Нейните срещи е мъжете са били по-скоро плод на гнева, хаоса и бунта й, а опитите
й да упражнява контрол над тях - един опит да потисне бушуващите в нея вътрешни сили и
чувства. Задачата й сега е да работи над себе си, за да постигне по-голяма вътрешна
уравновесеност, което ще се отрази неминуемо и на новите й контакти с мъже. Докато не се научи
да обича и вярва в себе си, тя няма да бъде в състояние да изпита любов и вяра в партньора си,
нито пък той ще изпита към нея същото и ще й има доверие.
Много жени правят грешка, като започват да търсят мъж и връзка с него, преди да са
потърсили връзка със себе си; те се лутат от мъж на мъж, търсейки в него онова, което липсва в
тях. А търсенето трябва да започне още от дома, като всяка жена открие първо себе си. Никой не
може да ни обича достатъчно, за да задоволи потребностите ни, ако ние самите не се обичаме,
защото в празнотата си тръгваме да търсим любов, а откриваме още по-голяма празнота. Онова,
което излагаме на показ в живота, е отражение на онова, което таим дълбоко в себе си - нашата
вяра в собствената ни стойност., в правото ни на щастие и всичко, което заслужава да имаме в
живота. Промени ли се тази вяра, животът ни също се променя.
ДЖЕНИС: ТРИЙСЕТ И ОСЕМ ГОДИШНА, ОМЪЖЕНА, МАЙКА НА ТРИМА
НЕПЪЛНОЛЕТНИ СИНА
Често когато се стараеш усилено да поддържаш някаква външна показност, на практика не е
възможно да изразиш пред някого какво всъщност става вътре в теб. Невъзможно е дори да
опознаеш себе си. Години наред криех какво става у дома и играех театър за пред хората. От
ученическите си години започнах да поемам отговорност и задължения. Чувствах се чудесно.
Понякога ми се искаше да си остана цял живот гимназистка. Живеех с мисълта, че съм от хората,
които ще успеят. Бях завърналата се в училище кралица, капитан на отбора по гимнастика и
старши заместник-отговорник на класа. Роби и аз бяхме избрани дори за най-хубавата двойка в
училищния годишник. Всичко изглеждаше толкова хубаво.
У дома също всичко изглеждаше хубаво. Татко беше търговец и печелеше много. Имахме
голяма, хубава къща с басейн в градината и по отношение на материалните неща нищо не ни
липсваше. Онова, което липсваше, беше вътре в нас и не се излагаше на показ.
Повечето време баща ми беше на път. Той обичаше да отсяда в мотели, да си подбира жени
от баровете. Когато си беше вкъщи, двамата с майка ми страхотно се караха. В такива случаи тя и
който беше по това време вкъщи трябваше да го слушат как я сравнява с всички жени, които
познаваше отблизо. Те стигаха и до бой. Тогава брат ми се опитваше да ги разтърве или викаше
полиция. Беше наистина ужасно.
Когато баща ми отново поемаше на път, майка ми обикновено сядаше да разговаря с мен и
брат ми и ни питаше дали няма да е по-добре, ако напусне баща ни. Никой от нас не желаеше да
поеме отговорността за такова решение, макар че страдахме от техните разправии. Затова
избягвахме отговора. Но тя така и не го напусна, защото се опасяваше, че ще изгуби финансовата
издръжка, която баща ни осигуряваше. Започна да ходи на лекар и се поддържаше с хапчета. Те й
помагаха да не се интересува какво върши баща ми. Просто се прибираше в стаята си, поглъщаше
допълнително още едно-две хапчета и не се показваше повече. Тогава се налагаше аз да поема
голяма част от задълженията й, но нямах нищо против. Предпочитах да свърша нещо, отколкото
да слушам караници.
До деня, в който срещнах бъдещия си съпруг, вече умеех доста добре да се грижа за другите.
Роби вече имаше проблеми с пиенето, когато се запознахме в предпоследния клас на
гимназията. Дори му бяха лепнали и прякор „Халбата", защото се наливаше с огромни количества
бира. Това обаче не ме притесняваше. Бях сигурна, че ще мога да се грижа за Роби, каквито и
лоши навици да имаше. Често ми бяха казвали, че съм прекалено зряла за възрастта си и аз вярвах
на това.
В Роби имаше нещо много мило, което веднага ме привлече към него. Приличаше ми на
кокер-шпанъол - такъв един пухкав и трогателен, с огромни кафяви очи. Споделих с неговия най-
близък приятел, че проявявам интерес към Роби, и скоро след това започнахме да се срещаме. В
действителност цялата работа уредих аз. Чувствах, че аз трябва да поема инициативата, защото
той беше много стеснителен. Оттогава започнахме сериозна връзка. Имаше случаи, когато не
идваше на срещата ни и на другия ден искрено се извиняваше, че бил забравил, защото прекалил с
пиенето. Аз го смъмрях, скарвах му се и накрая му прощавах. Той се показваше едва ли не
признателен, че ме има до себе си, за да го държа по-изкъсо. Аз бях за него повече майка,
отколкото приятелка. Шиех подгъвите на панталоните му, подсещах го за рождените дни на
членовете на семейството му, съветвах го на кои предмети да набляга в училище, за да са му от
полза по-нататък в професията. Родителите на Роби бяха много добри хора, но имаха общо шест
деца. С тях живееше и дядо му, който беше много болен. У тях всеки беше малко потиснат от това
положение и аз всячески се стараех да компенсирам вниманието, което Роби не можеше да получи
вкъщи.
Роби току-що беше завършил гимназия, когато започнаха да набират войници за Виетнам.
.Но ако младежът беше женен, можеше да се освободи от военна служба. Не можех да понеса
мисълта Роби да замине за Виетнам. Страхувах се да не го наранят или убият, но ако трябва да съм
честна, не мога да не призная, че повече се страхувах, че там той щеше да възмъжее и нямаше да
има нужда от мен, когато се върне.
Дадох му ясно да разбере, че искам да се омъжа за него, за да го отърва от военната служба.
Така и направихме. Оженихме се, когато и двамата бяхме на двадесет години. Помня, че той така
се натряска на сватбата, че се наложи аз да седна зад волана, за да потеглим на сватбеното си
пътешествие. Беше голям майтап,
След раждането на синовете ни пиянството на Роби се влоши. Започна да ми говори, че имал
нужда да се махне от натоварването вкъщи, че не е трябвало да се женим толкова млади. Започна
често да ходи на риболов и вечер да излиза с приятели. Аз не се сърдех, защото изпитвах
съжаление към него. Всеки път, когато се напиеше, аз го извинявах и се стараех още повече да му
угодя.
Сигурно щяхме да продължаваме така вечно и с всяка година нещата щяха да .се влошават,
ако пиянството му не бе забелязано и в службата му. Колегите и шефът му се опълчиха срещу него
и му казаха да избира - или да спре да пие, или да си търси друга работа. И той избра първото.
Оттук нататък започнаха неприятностите. През годините, в които Роби пиеше и забъркваше
каши, аз разбрах две неща: първо, той имаше нужда от мен, и второ, никой друг не би го изтърпял.
И това беше единственият начин да се чувствам в безопасност. Вярно, много трябваше да търпя,
но нямах нищо против. Аз идвах от дом, в който баща ми вършеше много по-ужасни неща от
Роби. Баща ми биеше майка ми и й изневеряваше с жени, с които се запознаваше по баровете. Така
че не ми беше чак толкова трудно да понасям съпруг, чийто недостатък беше само пиянството му.
Освен това аз можех да въртя къщата както си исках, а когато Роби прекалеше, аз го сгълчавах,
разплаквах се и той ставаше примерен за седмица-две. Нищо повече не ми трябваше.
Разбира се, не си давах сметка за всичко това, докато Роби не престана да пие. Изведнъж
горкичкият ми безпомощен Роби започна да посещава всяка вечер сбирките на „Анонимни
алкохолици", завърза приятелства, водеше продължителни разговори по телефона с хора, които не
познавах. После си намери наставник от „Анонимни алкохолици" и всеки път, когато имаше
някакъв проблем или въпрос, Роби се обръщаше към него. Аз се чувствах така, сякаш са ме
изхвърлили от работа, и побеснях! Сега, пак в интерес на истината, трябва да призная, че се
чувствах по-добре, когато Роби пиеше. Тогава винаги намирах някакво оправдание за пред шефа
му, за да извиня отсъствието му от работа след тежко пиянство. Лъжех приятелите и семейството
му за истинските му неприятности в службата или ако го хванеха, че шофира пиян. С една дума, аз
заставах между него и живота. А при новото положение не можех дори да се включа в играта.
Възникнеше ли някакъв проблем, Роби веднага се обаждаше по телефона на наставника си, който
винаги го съветваше да се опита сам да го разреши. Роби изпълнявайте указанията му, после му се
обаждаше да му съобщи резултата. През това време аз бях държана настрана.
Макар да живях години наред с безотговорен, ненадежден и нечестен човек, какъвто беше
Роби, когато минаха девет месеца, откакто стана въздържател и започна да се оправя във всяко
едно отношение, двамата установихме, че караниците ни зачестиха повече от всякога. Гневът ми
прехвърли всякакви граници, когато той започна да се обажда на наставника си, за да го пита как
да се справи с мен. Като че ли аз бях заплахата за въздържанието му!
Вече се канех да подам молба за развод, когато един ден съпругата на наставника му ми се
обади и ме покани на кафе. Отказах, но тя настоя и аз с неохота приех поканата. Жената започна
да ми разказва колко трудно й било когато съпругът й престанал да пие, защото вече не можела да
контролира нито него, нито която и да било страна от съвместния им живот. Допълни още, че
твърдо се противопоставила на решението му да посещава сбирките на „Анонимни алкохолици" и
особено на разговорите с наставника му; дори смятала за чудо, че запазили брака си, а на всичкото
отгоре продължили да живеят щастливо. Тя, от своя страна, започнала да посещава сбирките на
„Анонимни алкохолици", което й помогнало извънредно много, и настоя и аз да отида един-два
пъти.
Откровено казано, почти не я слушах. Продължавах да смятам, че нищо ми няма и че Роби
ми дължи много за всичко, което изтърпях от него през изминалите години. Той трябваше да
направи крачка към мен, вместо да ходи на тия сбирки. Нямах представа колко му е било трудно
да се въздържа от пиене, а и той не смееше да споделя с мен, защото веднага щях да му дам съвет -
сякаш знаех нещо по въпроса!
Точно по това време единият от синовете ни започна да краде и да се държи лошо' в
училище. Двамата с Роби отидохме на родителска среща и незнайно как там се разбра, че Роби е
бивш алкохолик, който сега посещава сбирките на „Анонимни алкохолици". Консултантката
твърдо настоя и синът ни да се запише в „Деца на алкохолици", после попита дали аз посещавам
лекциите на „Анонимни съалкохолици". Почувствах се притисната в ъгъла, но жената явно имаше
голям опит със семейства като нашето и се показа много любезна към мен. Синовете ни започнаха
да ходят в „Деца на алкохолици", но аз все още не се решавах да се запиша в „Анонимни
съалкохолици". Продължих с бракоразводните процедури и се изнесох заедно с децата в друго
жилище. Когато дойде време да се уточнят някои подробности по делото, синовете ми най-
спокойно ми заявиха, че искат да живеят с баща си. Бях потресена. След като напуснах Роби,
отдадох цялото си внимание на тях, а ето че те предпочетоха него пред мен! Трябваше да ги пусна.
Те бяха достатъчно големи, за да решават сами. Останах сама. А дотогава никога не бях живяла
сама. Изпаднах едновременно в ужас, депресия и истерия.
Няколко дни се чувствах не на себе си и накрая се обадих на съпругата на наставника на
Роби. Исках да обвиня съпруга й и „Анонимни алкохолици" за цялата си мъка. Тя търпеливо ме
изслуша, докато крещях по телефона. После дойде вкъщи и остана до мен, докато хубаво се
наплаках. На другия ден ме заведе на сбирката на „Анонимни съалкохолици" и аз изслушах
лекцията, макар още да бях бясна и изплашена. Полека-лека започнах да проумявам колко съм
била болна. В продължение на три месеца всяка вечер посещавах сбирките. След това дълго време
ходех по три-четири пъти седмично.
Знаете ли, на тези сбирки се научих да се смея на неща, които преди взимах насериозно -
като това да се опитвам да променям другите, да напътствам и контролирам живота им. Вслушах
се в думите и на присъстващите, които разказваха колко им било трудно да се грижат за себе си,
докато съсредоточавали вниманието си към алкохолика в семейството. Същото важеше и за мен.
Нямах представа какво ми е нужно, за да бъда щастлива. Дотогава смятах, че когато всеки друг се
промени, тогава и аз ще съм щастлива. Там срещнах хора, които бяха направо красиви, а някои от
тях бяха дошли с партньорите си, които още не се бяха отказали от алкохола. Но те бяха
престанали да се вторачват в партньорите си и се занимаваха повече със собствения си живот. От
тях научих още, че също не им е било лесно да се откажат от старите си навици да се грижат за
всекиго и за всичко и да влизат в ролята на родител към партньора си алкохолик. Особено ми
помогнаха и откровенията на някои от присъстващите за това как са успели да превъзмогнат
самотата и чувството си за празнота в живота. Научих с.е да не се самосъжалявам и да бъда
благодарна за всичко, което съм постигнала в живота си. Скоро престанах да плача с часове вкъщи
и осъзнах, че разполагам с много време пред себе си и започнах нещатна работа. Това също ми
беше от полза. Започнах да се чувствам по-пълноценна. Не мина много и двамата с Роби
заговорихме за повторно събиране. Аз бях готова веднага да се върна при него, но наставникът му
го съветваше да изчака още малко. Съпругата на наставника посъветва същото и мен. Тогава не
разбирах причината, но след като и другите хора, включени в програмата, подкрепиха съветите
им, ние не предприехме нищо. Сега вече ми стана ясно защо е било нужно да не прибързваме.
Беше важно за мен да изчакам дотогава, докато не усетя, че в мен има друг човек, и след това да се
върна при Роби.
Отначало се чувствах толкова изпразнена, сякаш в мен имаше само въздух. Но след всяко
решение, което взимах, празнината започна да се запълва по малко. Трябваше да установя коя съм,
какво харесвам и не харесвам, какво исках за себе си от живота. А можех да си направя тази пълна
равносметка само ако бях сама, без да има друг до мен, за когото да мисля и да се притеснявам, и
да направлявам неговия живот вместо моя.
Когато с Роби започнахме да мислим за събиране, забелязах, че използвам и най-малкия
повод, за да му телефонирам, да искам да го видя, за да разговаряме по-подробно. И всеки път,
когато му се обаждах, чувствах, че съм готова начаса да се върна при него. Затова си наложих,
когато ми се приискаше да говоря с някого, или да отида на сбирката, или да се обадя на някого от
програмата. Разбрах, че трябва да оставя отношенията ни с Роби да се развиват по естествен
начин, а не вечно да се втурвам да ги насилвам да станат такива, каквито аз ги исках. Това
въздържание се оказа много трудно за мен. Сигурно ми е било по-трудно да оставя Роби на мира,
отколкото на него да остави алкохола. Но знаех, че трябва да издържа. В противен случай щях да
се подхлъзна и отново да се върна в предишната си роля. Странно, но едва когато осъзнах, че ми е
приятно да живея сама, тогава почувствах, че съм готова за повторен брак. Мина почти година,
преди да се съберем с Роби и децата. Той никога не бе искал развод, макар сега да ми е чудно
защо. Та нали непрекъснато контролирах и него, и децата. Във всеки случай сега всичко е наред и
всички се чувстваме добре. Момчетата продължават да следват програмата на „Деца на
алкохолици", Роби - на „Анонимни алкохолици", аз - на „Анонимни съалкохолици". Мисля, че
всеки от нас се намира в по-
здравословно състояние от когато и да било, защото всеки живее свой собствен живот.
Малко неща могат да се добавят към историята на Дженис.. Прекомерната й необходимост
да бъде нужна, да има до себе си слаб, неадекватен мъж и да ръководи живота му, са все начини да
отрича и да избягва неминуемата празнота в същността си, появила се още в ранните й години.
Вече отбелязахме, че децата в дисфункционално семейство се чувстват отговорни за проблемите в
семейството, както и за тяхното разрешаване. Съществуват три основни начина, по които тези
деца се опитват да „спасят" семейството си - да бъдат незабележими, да бъдат непослушни или да
бъдат послушни.
Да бъдат незабележими означава да не искат нищо, да не създават неприятности, да не
задават въпроси. Детето, избрало тази роля, избягва да натоварва с каквото и да било вече
разстроеното си семейство. То се затваря в стаята си или се слива с тапета на стената, говори
малко или ако каже нещо, то ще е уклончиво. В училище то се учи нито добре, нито зле - там
почти не го забелязват. Неговата помощ за семейството е да се държи така, сякаш не съществува.
Колкото до мъката му, тя е притъпена, то не чувства нищо.
Да бъде непослушно означава да бъде бунтар, да бъде малолетен закононарушител, да
развява червено знаме. Такова дете жертва себе си, приема да бъде черната овца в семейството,
проблема в семейството. То доброволно става фокус за неприятностите, гнева, страховете и
тревогата на семейството си. Взаимоотношенията между родителите му може да вървят към
разпадане, но то им предоставя безопасен предмет на разговор, който да обсъдят заедно. Те може
да попитат: „Какво ще правим с Джоани?", вместо „Какво ще правим с брака ни?" По този начин
детето се опитва да „спаси" семейството. И у него се развива само едно чувство - чувство на гняв.
Това чувство прикрива болката и страха му.
Да бъде добро означава да бъде като Дженис - да постигне изява в живота с цел да спаси
доброто име на семейството и да запълни вътрешната си празнота. Тя се показва щастлива, весела
и въодушевена пред хората, за да прикрие вътрешното си напрежение, страх и ярост. За нея става
по-важно да изглежда добре, отколкото да се чувства добре, отколкото изобщо да чувства нещо.
Най-накрая Дженис започва да изпитва нужда да добави към списъка на постиженията си в
живота и желанието си да се грижи за някого. Роби, който замества алкохолизма на баща й и
пасивната зависимост на майка й, се явява възможният избор. Той (а след като се разделят и
децата) става нейно поприще, неин проект и начин да потисне чувствата си.
В момента, в който остава без съпруга и децата си, върху които е съсредоточила вниманието
си, за Дженис сривът е неизбежен. За нея те са били първоначалните средства, с които е могла да
избегне болката, празнотата и страха си. Без тях чувствата й я обсебват напълно. Тя винаги е
виждала себе си като силен човек, човек, който помага, насърчава и съветва околните, а на
практика съпругът и синовете й са имали по-съществена роля за нея, отколкото тя за тях. Макар за
тях да е липсвала „силата" и „зрелостта", те са могли да живеят и без Джанис. Това, че
семейството им се запазва, се дължи до голяма степен на късмета да попаднат на опитен
консултант и на честността и мъдростта на наставника на Роби и на съпругата му. И двамата са
разбрали, че заболяването на Дженис е не по-малко омаломощаващо от това на Роби, а
възстановяването й - от съществено значение.
РУТ: ДВАЙСЕТ И ОСЕМ ГОДИШНА, ОМЪЖЕНА, МАЙКА НА ДВЕ ДЪЩЕРИ
Още преди да се оженим, знаех, че Сам има проблеми със секса. Няколко пъти се бяхме
опитвали да правим любов, но почти нищо не се получаваше и двамата смятахме, че причината е
във факта, че не сме женени. Сам и аз споделяхме много силни религиозни убеждения - ние така и
се запознахме, във вечерните часове по религия в колежа и в продължение на две години се
виждахме, без да стигаме до сексуален контакт. После се сгодихме и определихме датата на сват-.
бата, като приехме импотентността на Сам като Божия закрила, която ни предпазва от грях преди
брака. Мислех, че Сам е срамежливо момче и че аз ще мога да му помогна да преодолее свяна си,
след като се оженим. Изгарях от нетърпение да дойде този момент. Само че нищо не се получи.
В първата ни брачна нощ Сам стигна до ерекция, но бързо я загуби и тихо ме попита: „Още
ли си девствена?" След като не му отговорих веднага, той допълни: „Трудно щях да го повярвам",
стана, отиде в банята и затвори вратата. И двамата заплакахме от двете страни на вратата. Беше
дълга, мъчителна нощ, първата от многото такива, които последваха.
Преди да срещна Сам, бях сгодена за човек, когото не харесвах особено, но веднъж той се
нахвърли върху мен и ние се любихме. Тогава реших, че трябва да се омъжа за него, за да изкупя
греха си. Но изглежда скоро му омръзнах и той просто изчезна. Когато се запознах със Сам, все
още носех пръстена му. Вече си мислех, че съм обречена на безбрачие, но Сам беше толкова мил и
изобщо не ме насилваше да се любим, затова с него се чувствах в безопасност. Сам беше много
по-консервативен и не толкова усъвършенстван в ц сексуално отношение като мен, което ме
изпълваше с чувство на превъзходство. Този факт, наред с еднаквите ни религиозни убеждения,
ми вдъхваше увереност, че двамата много си подхождаме.
Тъй като се чувствах виновна, след като сключихме брак, аз се заех да излекувам
импотентността на Сам. Изчетох всички книги на тази тема, с които успях да се снабдя. Той не
пожела дори да прелисти някоя от тях, но аз ги запазих с надеждата, че все някога ще прояви
любопитство. След време открих, че тайно от мен е прочел всичките. И той безумно е желаел да
научи отговорите, но тогава не го знаех, защото Сам отказваше да говори по този въпрос. Веднъж
ме попита дали искам да бъдем само приятели и аз го излъгах и казах да. За мен не липсата на секс
беше най-лошото в съвместния ни живот; не държах особено на това. Чувствах се виновна, че по
някакъв начин развалих всичко от самото начало.
Единственото, което не бях пробвала, беше психотерапията. Попитах го дали иска да се
посъветва с лекар. Той отказа категорично. Оттогава не ми даваше мира мисълта, че именно аз го
лишавам от прекрасното сексуално изживяване. Продължавах да се надявам, че психотерапевтът
може да ми каже нещо, което да е от полза и което да е пропуснато в книгите. Все още отчаяно
исках да помогна на Сам. И все още го обичах. Сега си давам сметка, че голяма част от любовта
ми към него е представлявала всъщност смесица от вина и съжаление, както и искрена
привързаност. Той беше добър, нежен, мил.
И така, аз отидох на първия психотерапевтичен сеанс. Консултантката ми бе препоръчана
като специалист по сексуалните проблеми. Казах й, че идвам при нея, за да помогна на Сам. Тя
отвърна, че двете не. можем да му помогнем, защото той не присъства, но можем да поработим с
мен, като й разкажа как се чувствам, когато нещо се случва или не се случва между Сам и мен.
Изобщо не бях подготвена да говоря за чувствата си. Дори не бях сигурна дали изпитвам каквито
и да било чувства. В продължение на целия този първи час аз се опитвах да измествам темата към
проблема на Сам, но тя деликатно я насочваше отново към мен и чувствата ми. Тогава за пръв път
осъзнах колко умело бягах от себе си и само защото консултантката беше изключително честна с
мен, реших отново да си определя час при нея, макар че изобщо не разисквахме действителния
според мен проблем - Сам.
Между втория и третия сеанс сънувах един особено ярък и смущаващ сън. В него някаква
фигура, чието лице не се виждаше, ме преследваше и заплашваше. Когато разказах съня си на
психотерапевтката, тя ми помогна да го разтълкувам и стигнах до обяснението, че заплашителната
фигура е била баща ми. Това беше първата стъпка от дълъг процес, благодарение на който накрая
признах, че в периода между девет и петнайсетгодишната ми възраст баща ми често ме задиряше.
Бях заровила дълбоко в себе си този факт и когато спомените ми напираха да излязат на
повърхността, избягвах да ги задържам дълго в съзнанието си, тъй като бяха ужасяващи.
Баща ми често излизаше сам вечер и се прибираше късно нощем. Тогава майка ми
заключваше вратата на спалнята си, вероятно за да го накаже. В такива случаи той лягаше да спи
на дивана в хола. След време обаче започна да идва в леглото ми. Той както ме милваше, така и ме
заплашваше да не казвам на никого. И аз си мълчах, защото изгарях от срам. Бях убедена, че аз бях
виновна за онова, което ставаше между нас. В семейството ни никога не се обсъждаха сексуални
въпроси, но някак се усещаше, че сексът е нещо мръсно. Затова и аз се чувствах омърсена и се
стараех никой да не узнае какво правех.
Когато навърших петнайсет години, започнах работа. Работех вечер, през почивните дни и
през лятото. Правех така, че да не се прибирам вкъщи колкото се може по-дълго. Купих и райбер
за вратата на стаята си. Първия път, когато заключих баща си отвън, той започна да думка по
вратата. Направих се, че не зная какво става. В това време майка ми се събуди и го попита защо
удря по вратата ми. Той й отвърна: „Рут се е заключила отвътре!" Майка ми рече: „Така ли? Я
върви да спиш!" и с това се приключи. Не последваха никакви въпроси от страна на майка ми.
Престанаха и посещенията на баща ми в стаята ми.
Беше ми нужна огромна смелост, за да сложа райбер на вратата си. Опасявах се, че той няма
да свърши работа и. баща ми щеше да влезе и да се развилнее, бесен, че се опитвам да го
заключвам отвън. В същото време обаче като че ли предпочитах нещата да продължат по старому,
само и само да не се подлагам на риска някой да разбере какво е станало между нас.
На седемнайсет години напуснах дома, за да уча в колеж, и там срещнах младежа, за когото
по-късно, на осемнайсет години, се сгодих. Тогава бях на квартира с още две момичета. Една
вечер те бяха поканили техни приятели, които аз не познавах. Отидох да си легна рано не за друго,
а за да се махна от стаята, която все повече и повече се изпълваше с дима на марихуана. Макар
всичките ми съученици да пренебрегваха училищните разпоредби относно алкохола и
наркотиците, аз се стараех да избягвам такива компании и не посегнах нито към едното, нито към
другото. Тогава вратата на спалнята ми беше точно до вратата на тоалетната в дъното на дълъг
коридор. Едно от момчетата, търсейки тоалетната, влезе по погрешка в стаята ми. Като видя, че е
сбъркал вратата, той не си тръгна, а ме попита дали искам да си поговорим. Не можах да му
откажа. Трудно ми е да обясня защо, но просто не можах да му откажа. Той седна до мен на
леглото и подхвана разговор. После ми каза да се обърна по корем, за да ми разтрие гърба. След
малко вече се любехме. Така се стигна до годежа ни. Независимо дали пушеше марихуана или не,
той ми изглеждаше консерватор като мен и. аз реших, че щом имахме сексуален контакт, значи ще
продължим да бъдем заедно. Връзката ни продължи четири месеца, след което, както вече казах,
той изчезна. След малко повече от година срещнах Сам. С него изобщо не говорехме на тема секс
и тогава предположих, че избягваме тази тема поради религиозните си убеждения. Изобщо не ми е
хрумвало, че сме . я избягвали, защото и двамата сме били сексуално увредени. Живеех с
приятното чувство, че мога да помогна на Сам и двамата заедно да преодолеем проблема, заради
желанието ми да забременея. Харесваше ми мисълта, че мога да съм полезна, да проявявам
разбиране, търпение и да държа положението в ръцете си. Ако нямах това чувство за пълен
контрол, в мен щяха да се надигнат онези стари спомени за дългите нощи и години, в които баща
ми ме задиряше.
Когато по време на психотерапията отношенията с баща ми започнаха да изплуват на
повърхността, консултантката твърдо настоя Да започна да посещавам събиранията, организирани
от „Съюз на Дъщерите" -група за взаимопомощ на жени, чиито бащи са злоупотребявали
сексуално с тях. Дълго се въздържах, но накрая се реших и отидох. И добре направих. Истинско
облекчение беше да установя, че още много други жени са преживели подобен, а някой дори и по-
голям от моя срам. Това ми подейства успокоително и оздравително. Сред тях имаше и жени,
които бяха женени за мъже с подобни на Сам сексуални проблеми. Тези мъже също се бяха
обособили в отделна самоподпомагаща се група и за мое учудване Сам също' се присъедини към
тях.
Родителите на Сам били обсебени от манията да направят от него „непорочно, чисто момче".
Ако по време на вечеря ръцете му били в скута, те му заповядвали да ги държи на масата, „за да
виждаме какво правиш". Ако се застоявал прекалено дълго в банята, те почвали да удрят по
вратата и да викат: „Защо се бавиш толкова дълго вътре?" За миг не го оставяли на мира. Ровели в
чекмеджетата му, за да проверят за скрити списания или за петна по бельото му. Той толкова се
страхувал да даде израз на сексуалните си чувства или преживявания, че накрая не смеел дори да
опита.
Когато двамата започнахме да се чувстваме по-добре, взаимоотношенията ни станаха по-
трудни. Аз продължих да изпитвам огромна нужда да контролирам всеки опит за сексуална
агресивност от страна на Сам (също като родителите му), защото това ме плашеше. Пожелаеше ли
спонтанно да се любим, аз или се отдръпвах, или му обръщах гръб, или ставах от леглото, или
започвах да говоря за нещо друго, само и само да избегна близост с него. Ужас ме изпълваше,
когато той легнеше върху мен в леглото - веднага си представях баща ми на негово място. Но за да
се възстанови психически, Сам трябваше да поеме изцяло контрола над тялото и чувствата си. Аз
от своя страна трябваше да престана да го контролирам, за да може той да даде израз на
потентността си. Въпреки това страхът ми, че контролът ми над него ще отслабне, си оставаше
голям проблем за мен. Често му казвах: „Започвам да се плаша вече", а Сам отвръщаше: „Какво
искаш да направя за теб?" Обикновено това ми стигаше - стигаше ми да знам само, че той е
загрижен за чувствата ми и се вслушва в думите ми.
Накрая взехме решение всеки на свой ред да поема отговорността за всичко, което става
между нас в сексуално отношение. Всеки от двама ни можеше да възрази, ако нещо не му
харесваше или не желаеше да го прави, но по същество един от нас дирижираше целия акт. Това
беше едно от най-разумните предложения, което ни беше хрумвало, защото се отнасяше до
потребността на всеки от нас да бъде отговорен за тялото си по време на сексуалния ни контакт.
Така ние се научихме да имаме доверие един на друг и да вярваме, че можем да даваме и да
получаваме любов чрез телата си. Освен това имахме като подкрепа и нашите групи, с които се
събирахме. Там проблемите и чувствата на всеки от присъстващите бяха толкова сходни с нашите,
че действително получавахме увереност за бъдещите резултати. Една вечер нашите две групи се
събраха и с часове обсъждахме реакциите си към думите импотентен и фригидна. Имаше и сълзи,
и смях, огромно разбиране и пълни откровения. Всеки успя да преодолее голяма част от срама и
стаената си болка.
Тъй като двамата със Сам бяхме започнали да си споделяме всичко и да си вярваме, вероятно
за това и сексуалните ни отношения потръгнаха. Сега имаме две красиви дъщери и сме щастливи с
тях, и със самите себе си, и един с друг.
Историята на Рут показва как другояче могат да се проявят отричането и нуждата от контрол
над другите. Подобно на много други жени, които биват завладяни от проблемите на партньорите
си, Рут още преди брака си със Сам е знаела какъв точно е проблемът му. Следователно тя не е
била изненадана, че не могат да общуват сексуално. Всъщност това безсилие е представлявало
нещо като гаранция, че няма да й се налага да изпуска контрола над собствената си сексуалност.
Тя пак е могла да бъде инициаторката, да държи положението в ръцете си, но не и да влиза в
другата роля, която е изпълнявала преди по време на акта - ролята на жертва.
И в този случай двойката Рут и Сам е имала късмета, че помощта, която е получила, е била
напълно подходяща, съответстваща на проблемите между двамата. За Рут съответната
подпомагаща група е била „Съюз на дъщерите", клон на „Съюз на родителите", формирана да
съдейства за възстановяване на семейства, в които се е стигало до кръвосмешение. За щастие
съпрузите на тези жертви на кръвосмешение също са образували подобна група и в атмосферата
на взаимно разбиране, приемане и споделено преживяване всеки от страдащите е могъл да
пристъпва предпазливо към здравословно сексуално общуване.
За да се възстанови здравословно, всяка жена, за която стана дума в тази глава, трябва да
приеме болката, миналото и настоящето си, които се е опитала да потисне, такива, каквито са.
Като дете тя си е изработила стил на поведение, помагащ й да оцелее, който е включвал
отричането и опити да контролира другите. В по-късните години този стил на поведение започва
да й пречи. Неизменната й съпротива става основен източник на болката й.
За жената, която обича прекалено силно, постоянното отричане, великодушно подразбирано
като „незабелязване на грешките му" или „поддържане на позитивно становище", удобно
заобикаля онези стъпки от танца за двама, които в неговите недостатъци й позволяват да
изпълнява познатата й роля. Когато поривът й да упражнява контрол е замаскиран под предлог „да
бъде полезна" и „да насърчава", отново не се обръща внимание на собствената й нужда за
превъзходство и власт, която подобни взаимоотношения предполагат.
На нас ни е нужно да признаем, че постоянното отричане и контролиране в крайна сметка не
повишава стойността на живота или на връзките ни. Напротив, механизмът на отричането ни
въвлича във връзки, които предразполагат към непреодолимо възстановяване на стари битки и
необходимостта да упражняваме контрол непрекъсното поддържа стремежа ни да променим
всекиго другиго, но не и себе си.
Сега да се върнем към упоменатата в началото на настоящата глава приказка. Както вече
отбелязахме, „Красавицата и Звярът" се явява като средство за увековечаване на вярата, че жената
притежава силата да преобрази мъжа, стига само да го обича предано. На това ниво на тълкуване
приказката като че ли се застъпва както за отричането, така и за контролирането, изтъквайки ги
като методи за постигане на щастие. Излиза, че с безрезервната си обич към плашещото чудовище
(отричането) Красавицата е способна да го промени (да го контролира). Това тълкуване изглежда
точно, защото съвпада със сексуалните роли, които налага нашата цивилизация. Въпреки това аз
смятам, че подобно опростено тълкуване изцяло пропуска значението на вековната приказка. А тя
е издържала на времето не защото подкрепя културните възприятия и стереотипи на всяка епоха, а
защото въплъщава дълбок метафизичен закон, един съществен урок как да живеем живота си
мъдро и задоволително. Приказката сякаш съдържа тайна карта, която, ако сме достатъчно умни,
за да я разчетем, и достатъчно смели, за да следваме маршрута й, ще ни изведе до скрито голямо
съкровище - до нашето лично „и заживели щастливо оттогава".
В такъв случай какъв е смисълът на „Красавицата и Звярът"? Смисълът й е в приемането.
Приемането е антитезата на отричането и контролирането. То е желанието да признаеш
действителността такава, каквото е, и да не се опитваш да я променяш. Защото там лежи щастие,
което идва не от манипулиране на външни обстоятелства или хора, а от установяването на
вътрешен мир, дори когато сме изправени пред предизвикателства и трудности.
Не забравяйте,. че в приказката Красавицата не изпитва нужда да промени Звяра. Тя го
оценява реално, приема го такъв, какъвто е, и му е благодарна за добрите му качества. Тя не се
опитва да направи от чудовището принц. Не казва: „Ще бъда щастлива, когато той няма да е вече
звяр." Не го съжалява, че е такъв, нито се опитва да го промени. И тук именно е урокът - нейният
начин на мислене го прави свободен да възвърне истинския си, най-добър образ. Това, че
истинският му образ е красив принц (и напълно подходящ партньор за нея) показва символично,
че тя е възнаградена щедро, задето го е приела такъв, какъвто е от самото начало. Наградата й е
охолен и блажен живот с принца, описан като „двамата живели щастливо оттогава".
Действителното приемане на отделния човек такъв, какъвто е, без да се опитваме да го
променим, като го насърчаваме, манипулираме или насилваме, е висша форма на любов и много
трудна за практикуване. В дъното на всичките ни усилия да променим партньора лежи егоистичен
мотив, вяра, че ако той се промени, ние ще бъдем щастливи. Няма нищо лошо в желанието на
човек да е щастлив, но да оставим източника на това щастие извън себе си, в нечии други ръце,
означава да избегнем възможността и отговорността да направим собствения си живот по-добър.
Колкото и да е странно, тъкмо поведението на приемане позволява на партньора да се
промени, ако сам реши. Да видим как става това. Ако партньорът на някоя жена има проблем с
работохолизма например и тя го моли и настоява да престане да се застоява с часове вън от къщи,
какъв е обикновено резултатът? Той започва да закъснява още по-дълго, смятайки, че е в правото
си да постъпва така, за да избегне вечните й натяквания. С други думи, като го гълчи, умолява или
се опитва да го промени, жената всъщност го подтиква да вярва, че проблемът между тях не е
неговият работохолизъм, а нейното натякване - и наистина, непреодолимият й стремеж да го
промени може да стане също толкова съществен фактор за увеличаване на емоционалната
дистанция между тях, каквато е пристрастеността му към работата. В усилията си да го приближи
до себе си тя практически го отблъсква още повече.
Работохолизмът е сериозно психично разстройство, каквито са и всички натрапчиви
действия. В живота на съпруга и работохолизмът вероятно има за цел да го предпази от чувство на
близост и интимност, от които той се страхува, и да предотврати надигането на други неприятни
емоции, на първо място тревога и отчаяние. (Работохолизмът е едно от средствата на мъжа,
израснал в дисфункционално семейство, да избяга от себе си, така както прекалено силната обич
на жената от такова семейство е основно средство за бягство от себе си.) Цената, която плаща
мъжът за това свое поведение, е едноизмеримо съществуване, което му пречи да се радва повече
на живота. Но единствено той може да реши дали цената е прекалено висока.и единствено той
може да предприеме някакви мерки и рискове, за да се промени. Задачата на съпругата му не е да
оправи неговия живот, а да направи по-стойностен своя.
Повечето от нас имаме възможност да бъдем далеч по-щастливи и по-удовлетворени като
личности, отколкото съзнаваме. А не го съзнаваме, защото сме убедени, че нечие поведение ни
пречи да го постигнем. Ние пренебрегваме задължението да усъвършенстваме себе си, докато
кроим планове, лавираме и манипулираме с цел да променим партньора си. Когато това не ни се
удаде, ние се ядосваме, падаме духом и се отчайваме. Опитите да променим другия пораждат
чувство на безпокойство и отчаяние, но ако използваме силата си, за да променим собствения си
живот, това ще ни подейства ободряващо.
За да може съпругата на работохолик да живее свой собствен пълноценен живот, без
значение какво прави съпругът й, тя трябва да стигне до убеждението, че неговият проблем не е
неин проблем и че не е в нейната власт, задължение или право да се опитва да го променя. Тя
трябва да се научи да уважава неговото право да бъде такъв, какъвто е, колкото и да й се иска да е
по-различен.
Когато постигне това, жената ще се чувства свободна - свободна от негодуванието си от
честите му отсъствия, свободна от чувството за вина, че не е успяла да го промени, свободна от
товара на непрестанните си опити да промени нещо, което не е по възможностите й. С по-малко
чувство на обида или на вина тя може да започне да се чувства по-привързана към него поради
качествата му, които вече е оценила.
Когато престане да се опитва да го променя и пренасочи енергията си към задоволяване на
собствените си интереси, жената ще се почувства донякъде щастлива и удовлетворена, независимо
от поведението на партньора си. Накрая тя дори може да открие, че е постигнала целта си и вече е
време да се наслаждава на охолен и пълноценен собствен живот, без задължителната компания от
страна на съпруга й. Или когато щастието й започне да зависи все по-малко и по-малко от него,
възможно е тя да реши, че обвързването й с често отсъстващ партньор е безсмислено и да
предпочете да продължи живота си сама, без ограниченията на един брак, който с нищо не я
възнаграждава. Но нито една от тези стъпки няма да е възможна, ако жената не престане да
изпитва нужда да промени партньора си, за да се чувства щастлива. Докато не го приеме такъв,
какъвто е, тя ще се намира в състояние на летаргия, докато го чака да се промени, и тогава да
започне да живее собствения си живот.
Когато жена, която обича прекалено силно, прекрати „акциите" си, целящи да променят
партньора й, тогава той ще може спокойно да прецени последствията от поведението си. Тъй като
тя повече няма да е напрегната и нещастна, а напротив, ще се чувства все по-жизнена, неговото
съществуване ще контрастира още по-силно на нейното. Той може да реши да се пребори с
натрапчивото си влечение и да бъде по-дълго време физически и емоционално на нейно
разположение. Но може и да не го стори. Независимо обаче от решението му, ако жената приема
партньора си такъв, какъвто е, тя ще се почувства свободна да изживее по своему, по един или
друг начин живота си - „щастливо оттогава..."
VIII
КОГАТО ЕДНА ПРИСТРАСТЕНОСТ ПОДХРАНВА ДРУГА
В живота има много мъка и може би единствената мъка, която може да се избегне, е
мъката, породена от опитите да се избегне мъката.
Р. Д. Ланг
В най-лошия случай ние, жените, които обичаме прекалено силно, сме пристрастени към
интимните връзки като към наркотик и сме подложени на страдание, страх и копнежи. Но ако това
не ни изглежда чак толкова мъчително, тогава освен към мъжете може да се пристрастим и към
нещо друго. За да потиснат най-дълбоките си чувства от детството, някои от нас стават зависими и
от някаква субстанция. Обикновено в младежките или в зрелите си години ние започваме да
злоупотребяваме с алкохола, наркотиците или което е най-характерно за жените, които обичат
прекалено силно, с храната. Ние или преяждаме, или не си дояждаме, с което целим да изключим
възприятията си за действителността и да потиснем огромната емоционална празнота дълбоко в
нас.
Не всяка жена, която обича прекалено силно, злоупотребява с храната, пиенето или
наркотиците, но за онези от нас, които стигат дотам, лечението от пристрастеност към дадена
връзка върви ръка за ръка с лечението от пристрастеност към някаква субстанция. Това е така,
защото колкото сме по-зависими от алкохола, наркотиците или храната, толкова по-голяма вина,
срам, страх и самоомраза чувстваме. В самотата и изолацията си ние вероятно ще закопнеем
отчаяно за сигурността, която ни е обещавала връзката с даден мъж. Тъй като изпитваме ужасни
чувства към себе си, искаме партньорът да ни повдигне духа. Понеже не можем да обичаме себе
си, нужно ни е той да ни убеди, че ни обича. Дори си казваме, че с подходящ партньор няма да се
налага да прекаляваме с храната или с алкохола, или с наркотика. Ние използваме интимната
връзка със същата цел, с каквато използваме субстанцията, към която сме пристрастени - да
облекчи страданията ни. Когато връзката не оправдае надеждите ни, още по-безразсъдно посягаме
към съответната субстанция, търсейки отново утеха. Когато физическата зависимост от някаква
субстанция се изостри поради стреса в нездравословна връзка, а емоционалната зависимост от
връзката ни се засили поради хаотичните чувства, породени от физическата зависимост, ние
използваме тези положения, за да си обясним и извиним физическата си зависимост. И обратното,
продължителната употреба на някаква субстанция ни дава възможност да търсим нездравословна
връзка, като притъпяваме страданията си и в същото време ни лишава от мотивация за промяна.
Обвиняваме едното, че ни е довело до другото и ставаме все по-пристрастени и към двете.
Докато се стараем да избягаме от себе си и да потискаме страданията си, ще удължаваме
болестното си състояние. Колкото повече се стараем и търсим различни пътища за такова бягство,
толкова повече болестта ни ще се задълбочава, тъй като комбинираме пристрастеността и
обсебването. Накрая ще установим, че тези наши разрешения са станали най-сериозните ни
проблеми. Като търсим непрестанно облекчение и не го намираме, можем да стигнем дори до
лудост.
- Тук съм по препоръка на моя адвокат. - Бренда почти шепнешком направи това признание
по време на първата ни среща. - Аз... аз... взех няколко неща от щанда и ме хванаха и той сметна,
че няма да е лошо да се посъветвам със специалист... - После тя заговорнически допълни: - Щяло
да се отрази добре на делото ми, като се разбере, че съм потърсила помощ за проблемите си.
Едва имах време да кимна и тя продължи: - Но работата е там, че всъщност аз нямам никакви
проблеми. Взех няколко опаковки от щанда на една малка дрогерия и забравих да ги платя.
Ужасно е продавачите да си мислят, че съм ги откраднала, но това си беше чисто недоглеждане от
моя страна. Най-лошото в случая е, че изпаднах в много неудобно положение. Иначе, за разлика от
други хора, аз нямам никакви сериозни проблеми.
Бренда представляваше едно от най-трудните предизвикателства в процеса на консултациите
- пациентка, която не е достатъчно мотивирана да търси помощ за себе си; която дори отрича, че
има нужда от такава помощ, но е дошла в кабинета по препоръка на друг човек, който смята, че
съвет със специалист ще й бъде от полза.
Докато тя задъхано говореше, аз улових, че оставям думите й да минават покрай ухото ми.
Вместо това започнах да оглеждам самата жена. Тя беше висока около метър и седемдесет и пет й
слаба като манекенка - едва ли имаше повече от петдесет и един-два килограма. Беше облечена в
елегантна, семпла копринена рокля в тъмнокоралов цвят, допълнена с бижута от слонова кост и
злато. С меднорусата си коса и морско-зелените си очи тя би трябвало да мине за красива. Всички
необходими черти бяха налице, но имаше нещо, което не ги обединяваше, нещо, което липсваше.
Веждите й изглеждаха вечно събрани и образуваха дълбока вертикална бръчка между тях.
Дъхът й често секваше, ноздрите й бяха постоянно разширени. Косата й, макар и старателно
подстригана и фризирана, беше суха и чуплива. Независимо от приятния слънчев загар, кожата й
имаше пепелявожълтеникав цвят. Устните й бяха широки и плътни, но изглеждаха тънки и
стиснати, тъй като тя непрекъснато ги държеше свити. Когато се усмихнеше, сякаш завеса бавно
откриваше зъбите й, а докато говореше,-през цялото време хапеше устните си. Започнах да
подозирам, че както се хранеше обилно (страдайки от ненаситен глад -булимия), така сама си
предизвикваше повръщане или си налагаше да гладува (анорексия). С това можеше да се обясни
видът на кожата и на косата й, както и слабото й телосложение.
Жени с неправилно хранене често имат прояви на натрапчиво влечение към кражби, което в
случая с Бренда се явяваше като още една улика. Освен това дълбоко я заподозрях, че е
съалкохоличка. В практиката ми почти всяка моя пациентка, която се хранеше неправилно, се
оказваше дъщеря на родители, от които или единият, или и двамата бяха алкохолици (това се
отнася особено до дъщерите, страдащи от ненаситен глад). В други случаи единият родител беше
алкохолик, а другият беше пристрастен към яденето. Последният тип хора често се обвързват с
брак и това не е изненадващо, защото сред жените, пристрастени към яденето, повечето са дъщери
на алкохолици, а дъщерите на алкохолици имат склонност да се омъжват за алкохолици. Жената,
изпитваща непреодолимо влечение към храната, е твърдо решена да контролира храненето, тялото
и партньора си чрез силата на волята си. Явно, че нас с Бренда ни чакаше доста работа занапред.
- Разкажи ми нещо за себе си - подканих я аз с възможно най-предразполагащ тон, макар да
знаех какво щеше да последва.
Естествено повечето от нещата, които ми наговори онзи първи ден, бяха лъжи - че била
добре, била щастлива, н.^ала представа как се стигнало до случката в дрогерията, нищо не си
спомняла и че за първи път й се случвало подобно нещо. После заговори за адвоката си, че бил
много добър в професията си, както очевидно съм била и аз, и че не искала никой да узнае за
инцидента, защото никой нямало да го разбере, както сме го разбирали адвокатът й и аз.
Ласкателството й имаше за цел да ме накара да вляза в тайно споразумение с нея, че всъщност
нищо нередно не се е случило, да я подкрепя в нейния мит, че са я арестували по погрешка, че
това е било лошо скроена шега от съдбата и нищо повече.
За щастие между първия сеанс и началото на делото имаше малко време и тя продължи да се
показва като „послушна пациентка", тъй като знаеше, че поддържам връзка с адвоката й. Стриктно
спазваше всеки назначен от мен час и не след дълго постепенно започна да говори истината,
въпреки желанието си. Скоро вече не криеше облекчението си, че вече не живее в лъжа. Накрая
идваше на сеансите не толкова заради себе си, колкото заради влиянието, което можеха да окажат
върху назначения по делото й съдия. До деня на обявяването на присъдата й (шест месеца условно
и пълно възстановяване на откраднатите стоки, плюс че-тирийсет часа обществено полезен труд в
местния клуб на девойките) тя положи такива усилия да говори само истината, каквито в началото
полагаше, за да прикрие коя е и какво е извършила.
Историята на Бренда, която тя отначало много колебливо и нерешително започна да описва,
се разкри напълно по време на третия сеанс. Бренда изглеждаше уморена и изпита в лице и когато
й го казах, тя призна, че цяла седмица не могла да спи добре. Запитах я за причината.
Отначало се оправда с предстоящото дело, но думите й не прозвучаха убедително, затова
продължих:
- Нещо друго да те е тревожило тия дни?
Тя помълча малко, хапейки нервно устни - ту едната, ту другата. После направо изтърси:
- Казах най-сетне на съпруга си да си върви и сега съжалявам. Не мога да спя, не мога да
работя, разбих си нервите. Неприятно ми е, че има връзка със своя колежка и дори не го крие.
Оказа се обаче, че ми е по-трудно без него, отколкото да се примирявам с положението. Сега не
знам какво да правя и си мисля дали вината не е у мен. Той все ми казваше, че аз съм виновна, че
съм била студена, държала съм го на разстояние, не съм била достатъчно женствена. Струва ми се,
че има право. Аз наистина се държах грубо и се затварях в себе си, но това се дължеше на вечните
му критики към мен. Казвах му: „Ако искаш да бъда мила с теб, трябва да ми показваш, че ме
харесваш, да ми говориш хубави неща, а не да ми натякваш непрекъснато, че съм ужасна, тъпа и
отблъскваща."
Бренда изведнъж доби изплашен вид, веждите й силно се извиха нагоре и тя продължи
разказа си, омаловажавайки всичко, което току-що бе признала.
- Всъщност ние не сме истински разделени. Просто решихме да си починем един от друг. А и
Руди съвсем не е критичен към мен, аз наистина съм такава. Понякога се връщам уморена от
работа и не ми се готви, особено като знам, че не му харесва как готвя. Предпочита ястията,
приготвени от майка му. Често направо става от масата и отива да вечеря у майка си, след което се
връща към два след полунощ. Нямам никакво желание да се насилвам да му създавам радости -
все едно, нищо не се получава. Но не ми е чак толкова зле. Много жени са по-зле от мен.
- Какво прави той до два посред нощ? Не вярвам да стои при майка си до този час -
позаинтересувах се аз.
- Нямам представа. Сигурно излиза с приятелката си. Но това не ме засяга. Чувствам се по-
добре, когато съм сама. Повечето пъти, когато се прибере, почва да се заяжда за нещо и на другия
ден отивам скапана на работа. И тъкмо това, а не толкова връзката му с колежката му ме накара да
му кажа да си върви.
Ето една жена, твърдо решена да не изпитва или да не разкрива чувствата си. Това, че те едва
ли не крещят в нея, за да бъдат чути, я подтиква да си усложнява живота, за да ги потуши.
След третия ни сеанс аз се обадих на адвоката й и го помолих да втълпи на Бренда, че ще е от
голямо значение за нея да продължи консултациите си. Смятах, че мога да й помогна, и не исках
да пропускам тази възможност. Още в първите минути на четвъртия сеанс аз започнах без
заобикалки с най-доброжелателен тон:
- Кажи ми нещо по темата „ти и храната".
Зелените й очи се разшириха от уплаха, жълтеникавата й кожа загуби цвета си и Бренда
видимо се отдръпна назад в стола.
- Какво значи това „ти и храната"? Що за глупав въпрос?
Казах й какво ме е разтревожило във външния й вид и й поясних някои неща относно
етиологията на неправилното хранене. Разяснението, че това е болестно състояние, срещано при
много жени, помогна на Бренда да погледне с други очи на собственото си натрапчиво влечение.
Много по-скоро, отколкото предполагах, тя започна разказа за себе си.
Историята й беше дълга и заплетена и на Бренда й трябваше известно време, докато се
отърси от навика да изопачава, прикрива и преувеличава, за да отдели накрая истината. До такава
степен умееше да се преструва, че сама попадна в собствената си мрежа от лъжи. Тя упорито се бе
старала да усъвършенства външния си облик за пред хората, облик, който да прикрива страха,
самотата и огромната й вътрешна празнота. На нея й беше доста трудно да прецени положението
си, затова и не можеше да направи нито крачка, за да задоволи собствените си нужди. Именно по
тази причина бе стигнала до натрапчивите си влечения и действия - да краде, да яде, после да
повръща и пак да яде, да лъже и отчаяно да се опитва да прикрива всяка своя постъпка.
Майка й, доколкото Бренда можеше да си спомни, също проявявала натрапчиво влечение
към яденето и била много пълна. Баща й, който бил слаб, жилав и енергичен, отдавна се отвратил
от външния вид на жена си и от ексцентричната й религиозност и най-безцеремонно нарушил
брачния обет. Никой в семейството не се съмнявал в изневерите му и никой не говорел на тази
тема. Едно е да знаеш, друго е да признаеш -онова, което не казваме на глас, не съществува за
семейството ни и следователно не ни наранява. Бренда стриктно спазвала това правило в личния
си живот. Щом не признавала, че има нещо нередно, значи всичко било наред. Проблемите не
съществували, докато не ги изричала на глас. Нищо чудно тогава, че се е придържала неотстъпно
към лъжите и измислиците, които са й действали разрушително. И нищо чудно, че толкова й
тежаха терапевтичните сеанси.
Като малка Бренда била слаба и жилава като баща си и безкрайно се радвала, че може да яде
до насита, без страх, че ще стане дебела като майка си. На петнайсетгодишна възраст обаче всяка
хапка почнала да й се лепи. Осемнайсетгодишна тя тежала вече над сто килограма и се чувствала
дълбоко нещастна. Баща й започнал да се държи грубо с нея, въпреки че някога тя била любимото
му дете, и непрекъснато й подмятал, че се е метнала на майка си. Вярно, той не би говорил така,
ако не бил пиян, но фактът бил, че всеки път, когато се прибирал, а това било рядко, бил пиян.
Майка й непрекъснато се молела и възхвалявала Бога, баща й не спирал да пие и да отсъства
от къщи, а Бренда продължавала да се тъпче по цял ден и се опитвала да потиска надигащата се у
нея паника.
Когато за първи път се отделила от къщи, за да учи в колеж, и се почувствала безкрайно
самотна без майка си и баща си, които иначе осъждала, тя направила невероятно откритие. Като си
седяла сама в стаята и се гощавала обилно, неочаквано й минало през ума, че може да повърне
почти цялото огромно количество храна, което поела, без някой да я накаже. Мисълта, че може да
контролира теглото си по този начин, толкова я въодушевила, че тя започнала да пости и да
повръща всичко, което хапнела. Така през периода на неправилното си хранене тя редувала дни на
ненаситен глад - булимия, с дни на анорексия.
През следващите седем години Бренда била периодически ту прекомерно пълна, ту
изключително слаба. Това, което нито веднъж не опитала през този период, било да си оставя
понякога по един ден, в който да не мисли за ядене. Всяка сутрин се събуждала с надеждата, че
днес ще е по-различно от вчера, и си лягала с твърдото решение от следващия ден да започне да се
храни „нормално", но често се събуждала посред нощ и започвала да се угощава. Бренда нямала
представа какво става с нея. Тя не знаела, че се храни нездравословно, което често е присъщо на
дъщери на алкохолици, както и на дъщери на родители, пристрастени към храна. Не разбирала, че
тя и майка й страдали от алергично пристрастяване към определени храни, предимно рафинирани
въглехидрати, което много наподобявало алергичното пристрастяване на баща й към алкохола.
Никой от тях не можел да поеме и хапка от субстанцията, към която бил пристрастен, без да
изпита огромното желание да поема все повече и повече. И подобно на отношението на баща й
към алкохола, отношението на Бренда към храната, особено към сладкишите, може да се сравни с
нейната битка за упражняване на контрол над съответната субстанция. Но в крайна сметка
субстанцията упражнявала контрол над нея.
В продължение на години Бренда продължила да си предизвиква повръщане, след като за
пръв път й хрумнало това „изобретение". Изолацията и потайността й се засилвали и. в много
отношения това й поведение било поощрявано от семейството и болестта й. Семейството на
Бренда не желаело да чува от нея нищо, на което да не може да се възкликне: „О, това е чудесно,
мила!" Нямало място за страдание, страх, самота, честност, нямало място за истината за самата нея
или за живота й. Тъй като родителите й непрестанно потулвали истината, подразбирало се, че и тя
трябва да прави същото и да не действа самостоятелно. Подкрепяна от безмълвното съучастие на
родителите си, тя все по-дълбоко затъвала в лъжи по отношение на живота си. Била сигурна, че
ако съумее да изглежда добре външно, вътрешно също ще се чувства добре, или поне спокойно.
Дори когато за дълъг период успяла да контролира външния си вид, не могла да потисне
вътрешния си смут. Тя правела всичко възможно, за да изглежда добре - носела скъпи дрехи,
съчетани с модерен грим и прическа, но това не било достатъчно, за да уталожи страха й и да
запълни празнотата дълбоко в нея. Отчасти поради отказа да признае чувствата си и отчасти
поради разрушената й нервна система вследствие на неправилното хранене, душевното състояние
на Бренда е объркано, тя е вътрешно неспокойна, потисната и вманиачена.
Опитвайки се да се освободи от вътрешния си смут, Бренда подобно на майка си потърсва
утеха в една ревностна религиозна група, която открива в колежа, в който учи. Тъкмо там през
последната учебна година тя среща бъдещия си съпруг Руди - затворен в себе си особняк, който я
привлича именно със загадъчността си. Бренда знае какво значи да имаш тайни, а Руди е пълен с
такива. От разказите му и от имената, изтървани случайно, се подразбирало, че в Ню Джърси,
откъдето бил родом, се движел с някаква банда, занимаваща се със сделки при залагания. Той леко
загатнал за огромни суми, които печелел и харчел за бляскави коли и за бляскави жени, за нощни
клубове, алкохол и наркотици. Но когато се запознали, той стоял пред нея, преобразен в сериозен
студент, живеел в общежитието на приличен колеж и членувал в религиозна младежка група,
загърбвайки тъмното си минало, за да потърси нещо по-добро. Това, че бил принуден бързо да
напусне родния си град, се потвърждавало от факта, че прекъснал всякакви връзки със
семейството си. Бренда била толкова възхитена както от загадъчното му, тъмно минало, така и от
искрените му опити да се промени, че не сметнала за необходимо да го пита за подробности за
миналите му геройства. В края на краищата тя също си имала свои тайни.
И така двамата, които се представяли не за това, което са - той, бандит под маската на
църковен хорист, тя, с непреодолимото си влечение към ядене, прикриваща се с модна фигура,
естествено се влюбили, всеки с илюзия за другия. Това, че била обикната такава, за каквато се
представяла, укрепило вярата на Бренда. Наложило й се да поддържа измамата вече при съвместно
съжителство. Налице е по-голямо напрежение, по-голям стрес, по-голяма необходимост от ядене,
повръщане, криене.
Пълното въздържание на Руди от цигари, алкохол и наркотици трае до деня, в който се
свързва с родителите си и научава, че са се преместили да живеят в Калифорния. Решавайки, че
при това положение разстоянието между него и миналото му е достатъчно голямо, за да се върне
благополучно при семейството си и към старите си привички, той събира багажа си и заедно с
Бренда се отправя на запад. Едва преминали първата щатска граница и той започнал да се
променя, да се превръща в човека, който бил, преди Бренда да го срещне. Нейният камуфлаж
продължил по-дълго - докато се преместили да живеят при родителите на Руди. За нея станало
невъзможно с толкова много хора в къщата да повръща, когато си поиска. Угощенията й не само
че трудно могли да се скрият, но при създадените обстоятелства дори набирали скорост и теглото
й започнало да се покачва. Тя бързо наддала около двайсет килограма и красивата русокоса
съпруга на Руди скоро се превърнала в същинска матрона. Руди се почувствал измамен и вбесен и
я зарязвал вкъщи, отивал да пие някъде и да търси друга, която да наподобява някогашната
Бренда. В отчаянието си Бренда поглъщала все повече храна и обещавала и на себе си, и на Руди,
че отново ще отслабне, стига само да се преместят да живеят на друго място. И наистина, когато
най-сетне си наели самостоятелна къща, килограмите на Бренда започнали да се топят със същата
бързина, с която ги натрупвала преди време, но Руди рядко се прибирал вкъщи, за да забележи
промяната.
Бренда беше сигурна, че всичко, което се е случило, е било по нейна вина. Мъжът, който
навремето бил здравомислещ и щастлив и споделял нейните убеждения и ценности, сега станал
друг човек, човек, когото тя не познавала и не харесвала. Поводи за разправиите им били неговото
държане и нейните натяквания. Тя се стараела да не му прави забележки, надявайки се той да се
промени. Но това не станало. Макар да не била дебела като майка си, той продължавал да скита
вечер като баща й. Безпомощността й да внесе ред в живота си започнала да я плаши.
Бренда крадяла още като ученичка, и то не с приятелки под формата да щурмуват
придобивките на възрастните, а сама, тайно, без дори да има необходимост от вещите, които
задигала. След време, в периода на нещастния си брак, тя отново си позволявала да краде, този път
с мисълта, че символично си присвоява от света онова, което той не й е дал - любов, поддръжка,
разбиране и приемане. Ала кражбите само я изолирали още повече, прибавяли нова дълбока тайна
към досегашните, превръщали се в нов източник на срам и вина. Междувременно външната й
обвивка започнала отново да й служи като най-плътната защита на истинската й същност -
напрегнат, изплашен, празен и самотен човек. Тя отново възвърнала стройната си фигура и
продължила да работи предимно за да си купува скъпите дрехи, за които копнеела. Някои от тях
обличала и показвала по модни ревюта с надеждата, че Руди ще се гордее с нея. А той както се
хвалел с жена си, манекенката, така нито веднъж не отишъл да я види на подиума.
Тъй като Бренда не получила признанието и оценката, очаквани от страна на Руди,
самочувствието й, без това вече ниско, още повече се понижило. Колкото по-малко й давал той,
толкова повече се нуждаела от
одобрението му тя. До съвършенство поддържала външния си вид, но чувствала, че й липсва
някакъв мистериозно привлекателен елемент, какъвто тъмнокосата жена, с която Руди започнал
връзка, излъчвала без никакво усилие. Наложила си да отслабне още, за да изглежда още по-
съвършена, полагала огромни грижи за поддържането на къщата и скоро цялото й съзнание било
обсебено от натрапчиви действия - чистене, кражби, ядене, повръщане. Когато Руди излизал вечер
да пие и гуляе с жени, Бренда се захващала да чисти къщата и щом чуела колата му, с чувство на
вина се мушвала в леглото и се правела на заспала.
Руди протестирал срещу манията й за ред и чистота вкъщи и дори нарочно разхвърлял и
цапал, когато се прибирал. Бренда обаче не се стърпявала да изчака да излезе и започвала пред
него да оправя бъркотията, която оставял. Когато вечер той излизал да пие и да се забавлява, тя
изпитвала облекчение. Всичко ставало все по-налудничаво.
Арестуването й в магазина без съмнение се оказа за нейно добро. Тя беше принудена да
тръгне на психо-терапевтични консултации, чрез които започна да съзнава какъв живот води. Тя
отдавна искала да напусне Руди, но не била в състояние да се освободи от натрапчивата мисъл да
закрепи връзката си с него, като усъвършенства себе си. Оказало се обаче, че след като се
разделили, колкото повече избягвала контакт с Руди, .толкова повече той я преследвал с цветя,
телефонни обаждания, неочаквани появи на работното й място с билети за концерт. Колежките й,
които дотогава не го познавали, като го видели в тази роля, решили, че Бренда е луда да напусне
такъв очарователен, предан мъж. Последвали две изпълнени с надежди помирения, всяко едно от
които приключвало с нови мъки и страдания. Щом заживеели отново като съпруг и съпруга,
страстта му към жените отново се възобновявала. Малко преди второто им скъсване Бренда му
казала, че според нея той има проблем с алкохола и наркотиците. Руди решил да потърси помощ,
само за да й докаже, че греши. Два месеца престанал да пие и да взема наркотици. Отново се
сдобрили, но няколко дни след първата им разправия той пропил и не се прибрал до сутринта.
След този случай с помощта на терапия Бренда осъзнала поведенския модел, в който и двамата
били впримчени. Руди умишлено стигал до необузданост в отношенията си с Бренда, за да може
едновременно да прикрива и оправдава пристрастеността си към алкохола, наркотиците и жените.
В същото време Бренда използвала огромното напрежение, създадено от взаимоотношенията им,
за да се отдаде на булимията и другите си натрапчиви действия. Всеки е използвал другия, за да не
се занимава със себе си и със собствените си пристрастия. Когато накрая Бренда разбра всичко
това, тя вече бе в състояние да се прости с надеждата си за щастлив брак.
Здравословното възстановяване на Бренда включваше три много важни и необходими
елемента. Тя се подложи на психотерапия, посещаваше сбирките на „Анонимни съалкохолици", за
да се справя с дългогодишното си положение на съалкохоличка и накрая с облекчението, което
настъпва, когато човек се откаже от някой вреден навик, се присъедини към групата на
преяждащите, където получи помощ и подкрепа, за да започне да се храни здравословно. Тази
група се оказа най-важният фактор в процеса на лечението на Бренда, фактор, на който тя силно се
бе противопоставяла в началото. Неутолимият й глад, повръщането и гладуването бяха най-
сериозният и дълбоко вкоренен в нея проблем, първостепенният болестен процес. Влечението й
към храната е пресушавало цялата й енергия, необходима, за да постигне някакъв вид
здравословна връзка със себе си и с другите. Докато не била в състояние да спре да мисли само за
теглото си, поетата храна, калориите и диетите, тя не е можела да изпитва никакви истински
чувства към нищо, освен към храната, както и не е могла да бъде честна към себе си или към
околните.
Докато чувствата й са били притъпени поради нездравословното й ядене, тя не е можела да
се грижи за себе си, да взима правилни решения, нито да живее свой собствен живот. Всъщност
яденето е било нейният живот и в много отношения тя тъкмо такъв живот е* искала. Отчаяната й
битка да държи контрол над храната все пак е била не толкова страшна, колкото мисълта да се
изправи пред самата себе си, пред семейството си, пред съпруга си. Въпреки че си е поставяла
ограничения по часове относно какво да яде и какво не, Бренда никога не е поставяла ограничения
пред думите или действията на другите спрямо нея самата. За да се възстанови, тя трябваше да
определи границата, разделяща нея, автономната личност, от другите хора. Позволявала си е също
да се сърди на другите, а не само на себе си, което е било нейно хронично състояние.
За първи път от много, много години, Бренда започнала да проявява честност в групата на
преяждащите. Защото какъв бил смисълът да лъже за постъпките си хора, които са я разбирали и
приемали такава, наред с всичко, което е вършила? В отговор на честността й е дошла
оздравителната сила на приемането й от подобните й. Това й вдъхнало смелост да продължи да
бъде честна и извън групата - честна към семейството си, към приятелите и евентуалните си
партньори.
„Анонимни съалкохолйци" й помогнали да вникне в корените на проблемите си, наслоени от
детството, а също й дали инструменти, с които да разбере както натрапчивите и нездравословни
действия на родителите си, така и въздействието на техните болестни състояния върху нея. На
тези сбирки тя се. научила да общува с близките си по здравословен начин.
Руди се оженил повторно веднага след приключването на бракоразводните процедури,
въпреки че вечерта преди сключването на втория си брак се обадил по телефона на Бренда да й
каже, че всъщност желаел само нея. Този разговор затвърдил убеждението на Бренда, че Руди не е
способен да проявява честност във взаимоотношенията си и непрекъснато ще изпитва нужда да
търси начини да избягва общуване с партньорката си. Подобно на баща й, той също е скитник,
който обаче иска да има съпруга и дом.
Скоро Бренда дойде и до заключението, че е необходимо да поддържа по-голямо разстояние,
и географско, и емоционално, между себе си и семейството си. Две гостувания при родителите й,
по време на които и двата пъти синдромът на преяждане и прочистване се активизирал отново, й
дали да разбере, че тя все още не може да бъде със семейството си, без да възстановява старите си
навици.
Нейна основна задача стана да съхрани здравето си, макар че не преставаше да се удивлява,
че това е трудно предизвикателство и че тя не притежава достатъчно умения да го посрещне.
Постепенно, стъпка по стъпка, тя започна да запълва живота си с приятна работа, с нови приятели
и интереси. Тъй като малко знаеше какво значи да е щастлива, благоразположена и спокойна, тя
упорито избягваше да създава проблеми, които биха породили в нея старото, познато чувство на
лудост.
Бренда продължава да посещава групите на преяждащите, на „Анонимни съалкохолици" и от
време на време, когато почувства нужда - психотерапевтични сеанси. Тя вече не е толкова слаба,
каквато беше навремето, нито е дебела. „Вече съм нормална!", възкликна тя веднъж с подигравка
към себе си, макар да знаеше, че това не е възможно. Нездравословното й хранене щеше да е
дълготрайно болестно състояние, с което трябвайте да се съобразява, независимо че то вече
нямаше да е спънка за здравето и уравновесеността й.
Здравословното възстановяване на Бренда е все още крехък процес. Нужно е много време,
преди новите, по-здравословни начини на живот да станат естествени, а не насилствени. Тя все
още е склонна отново да започне да бяга от себе си и от чувствата си чрез преяждане или чрез
пристрастяване към нездравословна връзка. Тъй като знае това, Бренда сега общува с мъжете
предпазливо - например никога не си определя среща, ако ще се наложи да пропусне сбирка на
групата на преяждащите или на „Анонимни алкохолици". За нея възстановяването й е от
изключително значение и тя няма намерение да рискува. А ето и думите й:
- Свикнах да не задържам повече тайни в себе си, тъй като тъкмо това ме доведе до болестно
състояние. Сега, когато се запозная с някой мъж и сметна, че можем да завържем връзка, веднага
го уведомявам за заболяването ми и за значението на програмите на анонимните организации в
живота ми. Ако той не понесе истината за мен или не прояви разбиране, казвам си, че това е негов
проблем, а не мой. Вече не се опитвам да се престаравам, за да се харесам на даден мъж. Днес
имам много по-различни цели. На първо място е оздравяването ми. В противен случай няма да ми
остане нищо, което да мога да предложа на някого.
IX
ДА УМИРАШ ЗА ЛЮБОВ
Всички ние, до един, сме изпълнени с ужас. Ако вие се омъжвате, за да го прогоните от себе
си, ще успеете само да омъжите своя ужас за нечий друг ужас; брак ще има между вашите два
ужаса, а вие ще страдате и ще наричате това любов.
Майкъл Вентура „Сенки, танцуващи в зоната на брака"
С изправени, стегнати рамене, припалвайки цигара от цигара, Марго люлееше нервно единия
от кръстосаните си крака. Седеше скована на мястото си и гледаше през прозореца на чакалнята
към една от най-прекрасните гледки в света. Червените керемидени покриви на Санта Барбара се
катереха по сините и моравите хълмове, надвесени над океана, ала гледката, обагрена нежно с
розовата и зелената светлина на летния следобед, не внасяше дори капка от испанския си тип
спокойствие в лицето на жената. Тя имаше вид на човек, който много бърза и така се оказа.
Когато я поканих в кабинета, тя влезе с бързи крачки, потропвайки с токчетата си, седна -
отново на ръба на стола, и ме погледна с остър поглед.
- Как мога да съм сигурна, че ще ми помогнете? Досега не съм ходила на консултации, за да
споделям с някого неща от живота си. Откъде да знам дали това си струва парите и времето?
Разбрах, че се опитва да ме попита също и: „Откъде да знам дали мога да ти вярвам, че ще
вземеш присърце проблемите ми, ако ти разкрия коя съм всъщност?" Затова се постарах да й дам
отговор и на двата въпроса.
- Психотерапията наистина изисква време и пари. Но хората не си записват дори и един час,
ако в живота им не се е случило нещо много страшно или болезнено, нещо, което са се опитали да
преодолеят, но не им се е удало. Никой не идва току-така при психотерапевт. Сигурна съм, че
доста сте мислили, преди да се решите да дойдете тук.
Точността на отговора ми изглежда я облекчи малко, защото тя се отпусна на стола с лека
въздишка.
- Вероятно е трябвало да дойда преди петнайсет години, дори още по-рано, но как можех да
знам, че съм имала нужда от помощ? Мислех, че с мен всичко е наред. В някои отношения
наистина беше... и все още е. Имам хубава работа и приличен доход. - Тя изведнъж млъкна, после
някак замислена продължи: - Понякога като че ли живея два живота. Ходя на работа, справям се
много добре, уважавана съм. Хората искат съвета ми, натоварват ме с големи отговорности и аз се
чувствам зряла, способна, сигурна в себе си. - Жената вдигна поглед към тавана и преглътна, за да
овладее гласа си. - Прибера ли се вкъщи, животът ми се превръща в нещо като дълъг,,
долнопробен роман. Толкова е отвратителен, че ако е книга, веднага бих я захвърлила. Блудкава
работа, нали разбирате. Но какво да се прави, принудена съм да го живея. Вече за четвърти път
съм омъжена, макар да съм само на трийсет и пет години! Господи, а се чувствам толкова стара!
Започвам да се страхувам, че никога няма да сложа ред в живота си, а времето си минава. Вече не
съм толкова млада, нито толкова хубава, както навремето. Плаша се от мисълта, че никой няма да
ме пожелае, че използвах всичките си възможности и че ще остана завинаги сама.
Уплахата в гласа и съответстваше и на дълбоко врязаните в челото й бръчки на угриженост,
докато говореше. Жената пак преглътна, стисна за миг очи и продължи:
- Трудно ми е да кажа кой от браковете ми беше най-ужасен. Те всички по един или друг
начин бяха истинска катастрофа. Бях двайсетгодишна, когато се омъжих за първия си съпруг.
Усетих, че е с буен характер още когато се запознахме. Изневеряваше ми преди да се оженим,
изневеряваше ми и след това. Все мислех, че бракът ни ще промени нещата, не ле стана така.
Когато се роди дъщеря ни, бях сигурна, че той ще се поукроти, но се получи точно обратното.
Още повече взе да закъснява вечер. А когато си беше вкъщи, ставаше зъл. Аз издържах, когато ми
крещеше, но когато започна да наказва малката Отъм за нищо, не можех да не се намесвам. Това
обаче не даде резултат и накрая, заедно с детето, се изнесох от къщи. Не ми беше лесно, защото
дъщеря ми беше още малка, а аз трябваше да си намеря работа. Той не ни плащайте никаква
издръжка, но толкова се страхувах, че ще ни отмъсти по някакъв начин, че не посмях да се обърна
към прокуратурата или някъде другаде. Не можех да се прибера и у дома, при родителите ми,
защото там положението беше същото. Майка ми търпеше какви ли не обиди от баща ми, и
физически, и словесни, а и ние, децата, не бяхме пощадени. Аз често бягах от къщи, когато по
отраснах. Накрая избягах и се омъжих, за да се махна оттам, така че връщане назад нямаше.
Трябваха ми две години, откакто напуснах първия си съпруг, за да събера смелост и да се разведа с
него. Появата на друг мъж също ускори нещата. Това беше адвокатът ми по бракоразводното дело,
който ми стана втори съпруг. Той беше доста по-възрастен от мен и наскоро разведен. Не мога да
кажа, че бях истински влюбена в него, макар да ми се искаше. Но мислех, че поне ще имам някой,
който да се грижи за Отъм и мен. Той много говореше, че искал да започне нов живот, да създаде
ново семейство, с жена, която да обича. Бях поласкана, че ме вижда в такава роля и се омъжих за
него на другия ден след приключване на развода ми. Бях сигурна, че всичко ще върви добре този
път. Записах Отъм в предучилищна забавачка, а аз продължих да уча. Слеобедите прекарвах с
дъщеря си, после приготвях вечеря и се връщах в училище за вечерните часове. Дуейн оставаше
вечер вкъщи с Ани-та и работеше по делата си. Една сутрин обаче двете с Отъм бяхме сами и тя
ми сподели неща, от които косата ми се изправи, неща, които са ставали между нея и Дуейн на
сексуална основа. В същото време подозирах, че съм бременна. Изчаках до следващия ден, все
едно че нищо не знаех, и след като Дуейн отиде на работа, натоварих каквото можах в колата си,
качих Отъм и напуснах дома. Оставих му бележка, в която му пишех какво ми е разказала Отъм и
го предупреждавах да не се опитва да ни търси, защото ще оглася какво е вършил с нея. Много се
страхувах, че ще направи всичко възможно, за да ни открие и ни върне, затова реших, ако съм
бременна, да не му казвам и да не искам нищо от него. Просто исках да ни остави на мира... Той
естествено откри адреса ни и ми прати писмо, в което дума не споменаваше за Отъм. Обвиняваше
ме, че съм била студена и безразлична към него, след като съм го оставяла сам вечер, за да ходя на
училище. Дълго време се чувствах виновна за онова, което се беше случило на Отъм. Мислех, че
правя всичко за доброто на дъщеря си, а се оказа, че съм я набутала в устата на вълка.
При този спомен лицето на Марго придоби призрачна бледост. След кратка пауза тя отново
заговори.
- За щастие намерих стая под наем в къща, където живееше друга млада майка. Двете имахме
много обща съдба. И двете се бяхме омъжили твърде млади и произхождахме от нещастни
семейства. Бащите ни много си приличаха, както и първите ни съпрузи. Само дето тя имаше един
бивш съпруг... Във всеки случай ние много си помагахме една на друга за гледане на децата, което
улесняваше всяка от нас да продължи учението си и да излиза вечер. Чувствах се по-свободна
отвсякога, макар да се оказа, че съм бременна. Дуейн все още не знаеше и аз никога не му казах.
Помнех адвокатските му разкази за начините, по които можел законно да причини неприятности
на хората, и, бях сигурна, че и с мен щеше да постъпи така. Вече не исках да имам нищо общо с
него. Преди да се оженим, го мислех за силен, когато ми разказваше такива неща. Сега направо ме
е страх от него.
Марго тръсна глава и смени темата.
- Съквартирантката ми Сузи ме подготви за естествено раждане на втората ми дъщеря Дарла.
Може да звучи налудничаво, но това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми. Двете
едва връзвахме двата края, ходехме на училище, работехме, грижехме се за децата си, купувахме
си дрехи от евтини магазини и храни с изтекла годност. Но бяхме свободни по свой начин. - Тя
сви рамене. - Аз обаче бях неспокойна. Исках да имам мъж до себе си. Продължавах да се
надявам, че ще намеря някой, който да промени живота ми така, както ми се искаше. И все още се
надявам. Затова съм тук. Искам да разбера как да намеря подходящия за мен човек. Досега все не
успявах.
Напрегнатото лице на Марго, все още хубаво въпреки болезнената бледност, доби умоляващ
вид. Можех ли да й намеря и задържа при нея господин Прекрасни? Това беше въпросът, изписан
на лицето й, това беше причината да дойде при психотерапевт.
Тя продължи разказа си. Следващият участник в брачния и маратон бил Джорджо, който
карал бял „Мерцедее-Бенц” с гюрук и се издържал чрез доставка на кокаин на някои от най-
заможните хора в Монетси-то. От самото начало животът й с Джорджо наподобявал разходка с
увеселително влакче и скоро Марго не можела да различи химическите процеси, които ставали в
нея под въздействие от една страна на наркотика, с който безплатно я снабдявал Джорджо, и от
друга - на взаимоотношенията й с този съмнителен и опасен човек, Неочаквано тя заживяла бурен
и бляскав живот, който в същото време я натоварвал и физически, и емоционално. Станала
сприхава, карала се на децата за най-малкото нещо. Честите й разправии с Джорджо прераснали в
побоища. Марго не преставала да се оплаква на съквартирантката си за безразсъдството,
изневерите и незаконните сделки на Джорджо и онемяла, когато най-накрая Сузи й поставила
ултиматум - или да скъса с Джорджо, или да си намери друга квартира. Сузи не желаела повече да
слуша и да става свидетел на раздорите им. Това съсипвало не само Марго, но и децата, изтъкнала
тя. Марго й се разсърдила и се втурнала в обятията на Джорджо. Той й разрешил да се пренесе с
дъщерите си в дома му, където вършел повечето от тъмните си сделки, като дал да се разбере, че
това е временно разрешение. Малко след това го арестували за продажба на наркотици. Преди
началото на делото Джорджо и Марго се оженили, макар дотогава взаимоотношенията им да били
обтегнати до крайност.
Причината, която изтъкна Марго за решението си да сключи третия си брак, беше, че
Джорджо я насилил да му стане съпруга, за да няма право да свидетелства срещу него. Смятал, че
изкушението да свидетелства било голямо за нея, от гледна точка на бурния характер на
взаимоотношенията им и настоятелното искане на ищеца. След като се оженили, неблагодарни-ят
Джорджо отказал да има сексуален контакт с Марго под предлог, че се чувствал като заловен в
капан. Накрая бракът им бил анулиран, но не и преди Марго да срещне номер четвърти - мъжа на
сърцето й, който бил с четири години по-млад от нея и дотогава не бил работил никъде, защото
все още учел. Тя си казала, че тъкмо такъв човек й бил нужен след неудачната к връзка с Джорджо
- човек сериозен, ученолюбив. Много работела и издържала и двамата до момента, в който той я
напуснал и се присъединил към някаква религиозна общност. По време на четвъртия си брак
Марго получила значителна сума, наследена от починал роднина. Тя я дала на съпруга си да
разполага с нея, надявайки се с този жест да покаже предаността,, доверието и любовта си към
него (в които той вечно се съмнявал). Той дал повечето от парите на религиозната общност, после
заявил на Марго, че не желаел повече да бъде женен за нея, нито искал да се присъединява към
неговата общност и като причина за провала на брака му изтъкнал „светския й начин на живот".
Марго беше силно изплашена от дотогавашните събития в живота си и въпреки това отчаяно
копнееше да срещне петия си мъж, изразявайки увереност, че този път всичко ще е по-различно,
стига само да попадне на подходящ човек. Тя идваше на сеансите с измъчено лице и хлътнали очи
и не криеше опасенията си, че е загубила хубостта си и никой мъж няма да я хареса. Нито за миг
не се бе замисляла над дългогодишния си модел на общуване с неподходящи мъже -мъже, на
които не е вярвала и дори не е харесвала. Макар да признаваше, че е била нещастна с всичките си
съпрузи, тя не съзнаваше до каква степен собствените й нужди са я впримчвали в поредица от
катастрофални бракове.
Картината, която описа, беше много тревожна. Освен че изглеждаше болнаво слаба (поради
язвата й храненето, освен в редките случаи, когато имала апетит, представлявало истинско
мъчение), у Марго се забелязваха още много други симптоми на нервна криза и стрес. Тя беше
бледа (призна, че се дължало на анемията й), с дълбоко изгризани нокти и суха, чуплива коса. Каза
ми още, че страда от екзема, стомашно разстройство и безсъние. Кръвното й налягане било много
високо за възрастта й и се чувствала плашещо отпаднала.
- Понякога имам сили само колкото да стана и да отида на работа. Взех си всички допустими
отпуски по болест, за да си остана вкъщи и да се наплача. Неудобно ми е да плача пред децата,
затова едва ги изчаквам да отидат на училище, за да дам воля на сълзите си. Нямам представа
колко още ще мога да издържа това положение.
Марго сподели също, че и децата й имали проблеми с ученето и с поведението си в училище.
Вкъщи те непрекъснато се биели и тя се държала невъздържано с тях. Продължавала да прибягва
до кокаина, за да „повдигне духа си" - навик, останал й от съжителството с Джорджо, който обаче
трудно поддържала напоследък поради финансови и физиологични трудности.
Но нищо не тревожеше Марго така, както обстоятелството, че не е обвързана с никого. От
младежката си възраст тя не е оставала без мъж. Като дете водела битки с баща си, а после, като
зряла жена, непрекъснато воювала по един или друг начин с мъжете, за които се омъжвала. Вече
четири месеца била сама, и то защото никъде не й се излизало поради ужасния й външен вид.
Много жени, изпаднали във финансови затруднения, имат нужда от мъж, който да ги
издържа. Но случаят с Марго не беше такъв. Тя имаше добре платена работа, която й харесваше.
Никой от четиримата й съпрузи не беше издържал нито нея, нито децата й. Нуждата й от мъж
беше на съвсем различна основа. Тя беше пристрастена към интимните връзки, при това
неподходящите.
В семейството, от което произхождаше, и майка й, и сестрите й, и самата тя са били
малтретирани. Там е имало парични проблеми, несигурност и страдания. Подобно емоционално
напрежение е оставило дълбоки следи в психиката й.
Отначало Марго е страдала от дълбока, скрита депресия, често срещана при жени с подобно
минало. По ирония на съдбата тъкмо тази депресия, както и познатите й роли, в които е влизала с
всеки партньор, са причините, поради които Марго е била привличана от неподходящи мъже -
груби, непредвидими, безотговорни или неотзивчиви. В подобни връзки преобладават кавгите,
честите побоища, драматичните развръзки и помирения, прекъсвани от периоди на напрегнато и
плашещо изчакване. Стига се до сериозни парични проблеми и дори до юридически. В тях има
много драматизъм, много хаос, много вълнение, много стимулиране.
Всичко това е изтощително, нали? Разбира се. В крайна сметка е точно така, но от друга
страна, при такива връзки използването на кокаин или други силни стимуланти предоставя за
кратък период възможност за пълно бягство, пълно отвличане на вниманието и естествено
великолепна маска на депресията. Почти е невъзможно да изпадаме в депресия, когато сме много
развълнувани, било то с положителен или отрицателен заряд, поради високото ниво на
адреналина, който се произвежда в нас и ни стимулира. Ала прекалено силното вълнение изтощава
тялото и в резултат депресията се задълбочава още повече, този път както на физическа, така и на
емоционална основа.
Много жени като Марго са дълбоко депресирани още преди да започнат любовни
взаимоотношения в младежката или зрялата си възраст и това се дължи на емоционалните им
преживявания, включващи непрекъснати и/или сериозни случаи на стрес в детството (както и на
вероятността да са наследили биохимическа уязвимост към депресии1 от родители, които са
алкохолици или по друг начин биохимически увредени). Обикновено такива жени несъзнателно
търсят силния стимулант в лицето на трудна или бурна връзка, за да насилват жлезите си да
освобождават адреналин - все едно да шибаш уморения от работа кон, за да накараш бедното
животно да измине оставащите още няколко километра път. Именно затова, когато силният
стимулант от подобна нездравословна връзка изчезне, било то поради приключване на връзката
или защото партньорът е започнал да се възстановява от проблемите си й да се държи по
здравословен начин, жената от този тип обикновено изпада в дълбока депресия. Когато остане без
мъж до себе си, тя или ще се опита да възобнови последната си провалена връзка, или като
обезумяла започва да търси нов мъж с труден характер, върху когото да съсредоточи вниманието
си, защото силно се нуждае от стимуланта, който той ще й даде. И пак, ако партньорът й се обърне
сериозно за помощ, за да се избави от проблемите си и да започне да живее здравословно, тя
изведнъж може да закопнее за друг, по-вълнуващ, по-стимулиращ, който няма да й позволи да се
изправи пред собствените си чувства и проблеми.
Отново е налице аналогията с използването на наркотици и уединяването в себе си. За да се
предпази от собствените си чувства, тя буквално се „инжектира" с даден мъж и го използва като
наркотик за бягство от себе си. За да се появят първите признаци на здравословно възстановяване,
жената трябва да получи насърчение да запази спокойствие и да даде воля на болезнените си
чувства. Дотогава както емоциите й, така и тялото й имат нужда от лечение. Страхът, страданието
и притеснението са съизмерими, докато изкушението да се обърнем към друг мъж, към друг
наркотик, е огромно.
Жена, която използва интимните си връзки като дрога, ще отрича напълно този факт,
подобно на всеки химически пристрастен, и ще се съпротивлява и страхува от идеята да се
освободи от натрапчивата мисъл и емоционално заредения начин на общуване с мъжете. Но ако на
нея деликатно, но твърдо й се противодейства, тя ще съумее до известна степен да усети силата на
пристрастеността си към интимни взаимоотношения и ще разбере, че е в примката на поведенски
модел, над който е загубила контрол.
Да се очаква от жена като Марго да дойде сама до . заключението, че обича прекалено силно,
че заболяването й прогресивно се влошава и накрая може да й струва живота, е толкова
неразумно, колкото и да се Изслушат всички характерни симптоми на някоя друга болест и да се
очаква от пациента да познае състоянието си и да определи лечението си. Освен това е малко
вероятно Марго със заболяването си, придружено от отричане, да може сама да си постави
диагноза, така както е малко вероятно алкохолик със същата степен на заболяване да си постави
1
Има два вида депресия - екзогенна и ендогенна. Екзогенната депресия се появява в резултат на външни събития и е
пряко свързана с някакво страдание. Ендогенната депресия е неправилно протичащ биохимически пропее и е
генетично свързана с пристрастеността към храна и/или алкохол и наркотици.
сам точна диагноза. Нито единият, нито другият се надяват да се възстановят здравословно сами
или просто с помощта на лекар или психотерапевт, тъй като възстановяването изисква те да спрат
да вършат неща, от които им се струва, че получават облекчение.
Само терапията не предлага адекватна полезна алтернатива на зависимостта на алкохолика
от наркотици или на зависимостта на пристрастената жена от партньора й. Когато някой
пристрастен се опита да се откаже от влечението си, в живота му настъпва вакуум, който е толкова
голям, че с едночасов сеанс с психотерапевт по един-два пъти в седмицата е невъзможно да бъде
запълнен. Поради огромното, мъчително безпокойство, което настъпва, когато зависимостта от
субстанция или човек е прекъсната, наложителен е непрекъснат достъп до прояви на подкрепа,
вдъхване на вяра и разбиране. Най-добре е тези прояви да бъдат от страна на хора, преминали през
същите болезнени процеси.
Друг неуспех в традиционната психотерапия при лечението на всякакъв вид пристрастеност
е склонността на терапевтите да гледат на пристрастеността, все едно дали е към субстанция, или
към човек, единствено като на симптом, а не. като на основен болестен процес, който да бъде
поставен на първо място, за да може терапията да продължи и да даде резултат. Вместо това
обикновено на пациента се разрешава да практикува зловредните си навици, а междувременно
терапевтичните сеанси имат за цел да открият „причините" за тези навици. Този подход е
изключително назадничав и в повечето случаи не дава никакъв резултат. Докато пациентът е в
състояние на алкохолизъм, основният проблем е пристрастеността към алкохола, и тъкмо на това
трябва да се наблегне, което означава, че първо той трябва да спре да пие, за да започне да се
наблюдава подобрение на други страни на живота му. Търсенето на скрити причини за пиенето с
надеждата, че откриването на „първопричината" ще изкорени злоупотребата с алкохол, не дава
резултат. „Първопричината" на пиенето подсказва, че пациентът страда от алкохолизъм. И само
ако първо се действа фронтално с алкохолизма, има вероятност да се стигне до възстановяване.
Основното заболяване на жената, която обича прекалено силно, е пристрастеността и към
неудовлетворяваща връзка и опита й в такава връзка. Вярно, това се дължи на дълготрайни
поведенски модели, водещи началото си още от детството, но тя трябва преди всичко да се справи
с поведенските си модели в настоящето, за да започне здравословното й възстановяване. Няма
значение колко ужасен, жесток или безпомощен е партньорът й - тя заедно с лекаря или с
терапевта си трябва да разбере, че всеки опит да го промени, да му помогне или да го обвинява е
израз на нейното заболяване и че тя трябва да престане да се държи по този начин, преди да се
появи подобрение в други области на живота й. Оправдана може да бъде единствено работата й
със самата себе си. В следващата глава ще изложим схематично специфичните стъпки, които
пристрастената към интимна връзка жена трябва да предприеме, за да възстанови здравето си.
Таблицата по-долу, описваща характеристиките на алкохолици и жени, пристрастени към
партньора си, в процесите на практикуването на влечението си и на възстановяването си, показва
паралелите на поведение на заболяванията както в активната фаза, така и в оздравителната. Онова,
което таблицата не може истински да предаде, е доколко едното или другото заболяване е
паралелно на усилието да се възстановят тези пациенти. Еднакво трудно е възстановяването от
зависимостта от дадена връзка (или от прекалено силната обич) и възстановяването от
алкохолизъм. А за онези, които страдат от двете заболявания, възстановяването може да направи
компромис между живота и смъртта.
Когато сме сериозно болни, излекуването ни налага да се определи точно какво представлява
заболяването, за да може да се приложи най-подходящо лечение. Ако се консултираме със
специалисти, те трябва да са запознати със симптомите на заболяването, за да могат да поставят
диагноза и да ни лекуват по подходящ начин, използвайки най-ефикасните налични средства.
Ще се опитам да приложа представата за болест към поведенския модел при прекалено силна
обич. Това е една тежка задача и ако не сте склонни да.приемете подобно предложение, надявам
се, че поне ще забележите силната аналогия между заболяване, каквото е алкохолизмът, което по
своята същност е пристрастяване към субстанция, и това, което става с жените, които обичат
прекалено силно, когато се пристрастяват към мъжете в живота им. Напълно съм убедена, че това,
което измъчва жените, които обичат прекалено силно, не е като болестно състояние, то е
болестно състояние, изискващо специфична диагноза и лечение.
Нека първо да разгледаме какво означават думите болестно състояние: всяко отклонение от
здравето, със специфични прогресиращи симптоми, което може да бъде разпознато сред
потърпевшите и се поддава на специфична форма на лечение.
Това определение не изисква наличие на конкретен вирус или микроб, или друг физически
причинител, а само фактът, че жертвата на болестта става все по-зле по един познат и предвидим
начин, характерен само за тази болест, и че може да бъде излекувана с подходяща намеса.
Въпреки това, ако проявите на заболяването имат повече поведенски, а не физически
характер, доста лекари изпитват затруднение при определяне на болестта в началния и средния й
стадий. Това е една от причините, поради която повечето лекари не успяват да разпознаят
алкохолизма, освен ако жертвата не е вече в последен стадий, когато физическата разруха е
очевидна.
Вероятно разпознаването на прекалено силната обич като болест е още по-трудно, тъй като
при нея пристрастяването не е към субстанция, а към човек. Най-голямата пречка за
разпознаването е, че всички ние, лекари, консултанти и всички останали, имаме едно вкоренено
разбиране за жените и любовта. Склонни сме да вярваме, че страданието е характерна черта за
истинската любов, че да откажеш да страдаш е егоистично, и че ако един мъж има проблем, тогава
жената трябва да му се притече на помощ. Подобно отношение подхранва двете заболявания - и
алкохолизма, и прекалено силната обич.
В началния си стадий алкохолизмът и прекалено силната обич много си приличат. Когато
вече е очевидно, че се развива нещо много разрушително, обикновено се започва с лечение на
физическите прояви - черния дроб или панкреаса на алкохолика, нервите или високото кръвно
налягане на жената, обсебена от връзката си -без да се определи точно цялостната картина. Много
е важно тези „симптоми" да се разгледат в контекста на процеса на заболяване, който ги е
предизвикал, и болестта да се установи навреме, за да се спре емоционалното и физическото
унищожаване на здравето.
Паралелът между заболяването алкохолизъм и заболяването да обичаш прекалено силно се
вижда ясно в следващите диаграми. Всяка диаграма показва как пристрастеността, било към
променящи съзнанието химикали или към нещастна връзка, накрая оказва въздействие върху
всяка област от живота на жертвата по един пагубно нарастващ начин. Ефектът от това се отразява
както в емоционалната, така и във физическата сфера, включително и върху други хора (деца,
съседи, приятели, колеги), а за обсебените от връзката си жени това може да доведе и до други
заболявания, като прекалено поемане на храна, пристрастяване към кражби или работа. Тези
диаграми показват и паралелните процеси на възстановяване. Би трябвало да се отбележи, че
диаграмата за развитието и лечението на болестта алкохолизъм е малко по-показателна при
пациенти от женски пол. Вариациите в зависимост от пола не са чак толкова много и биха могли
лесно да се различат при разглеждането на двете диаграми, но целта на тази книга не е да се спира
подробно на тези различия. Основната задача е да се разбере съвсем ясно как жените, които
обичат прекалено силно, стигат до болестно състояние и как могат да се излекуват.
Припомнете си също, че историята на Марго не беше основана на диаграмата, нито пък
диаграмата беше създадена, за да отрази нейната история. Тя, при наличието на няколко
партньори, премина през прогресиращите етапи на заболяването по същия начин, както ще го
направи една жена, която обича прекалено силно, само с един партньор. Ако приеме, че да обичаш
прекалено силно е болест, подобна на алкохолизма, то тогава нейните етапи са също сходни и
могат да се предвидят.
В следващата глава ще разгледаме подробно частта от диаграмата, отнасяща се за
възстановяването, но преди това накратко ще се спрем върху чувствата и поведението, показващи
наличието и напредъка на заболяването да обичаш прекалено силно.
Както вече беше отбелязано във всяка разказана дотук история, жените, които обичат
прекалено силно, произлизат от семейства, в които са се чувствали или много самотни и
изолирани, или пренебрегнати, или претоварени с неподобаващи за тях тежки отговорности и в
резултат са станали прекалено грижовни и самопожертвувателни. Или с други думи, били са
предмет на опасни въздействия и за да оцелеят, са развили непреодолима нужда да ръководят
хората около тях и ситуациите, в които попадат. Съвсем естествено е, че една жена, която изпитва
необходимост да се грижи или да контролира, или и двете, може да осъществи това само с
партньор, който най-малкото ще й го позволи, а може би сам ще търси такова поведение. Тя
неизбежно ще се забърка с мъж, който е безотговорен към някои важни неща в живота си и
очевидно има нужда от нейната помощ, грижи и контрол. След това започва борбата й да го
промени чрез силата и настойчивостта на любовта си.
Отричането на действителността при този ранен стадий е първият признак на по-
нататъшното безумие в тази връзка. Запомнете: отричането е несъзнателен процес, възникващ
автоматично и непредвидено. Мечтата на жената за това как би могло да бъде и усилията да я
постигне, накрая изкривяват възприятията й относно действителността. Всяко разочарование,,
неуспех или предателство при взаимоотношенията или се пренебрегва, или се обяснява. „Не е чак
толкова лошо." „Ти не знаеш какъв е той в действителност." „Той .не говореше сериозно."
„Грешката не е негова." Това е само малка част от готовите фрази, които една жена, която обича
прекалено силно, употребява на този етап на болестта си, за да защити партньора и връзката си.
В същото време, докато този мъж я разочарова и обезсърчава, тя става все по-емоционално
зависима от него. Това е така, защото тя вече силно се е концентрирала върху него, върху
проблемите му, самочувствието му и може би най-важното - върху отношението му към нея. По-
голямата част от енергията й отива за опитите й да го промени. Много скоро той се преобръща в
източник на всички добри неща в живота й. Ако не се чувства добре, когато е с него, тя се опитва
да направи така, че да й е добре. Тя не търси други емоционални признания. Прекалено е заета с
опитите си да оправи нещата между тях двамата. Сигурна е, че ако го направи щастлив, той ще се
отнася по-добре с нея и тя също ще бъде щастлива. В усилията си да му достави удоволствие тя се
превръща в пазител на благополучието му. Всеки път, когато той е разстроен, тя приема реакцията
му за свой провал и се чувства виновна - за нещастието му, защото не е успяла да го облекчи, за
неадекватността му, която не е успяла да?... Но може би преди всичко се чувства виновна, защото
самата тя е нещастна. Нейното отхвърляне на действителността й казва, че няма нищо нередно с
него, следователно грешката трябва да е в нея.
В отчаянието си, което според нея се дължи на обичайните проблеми и оплаквания, тя
изпитва силна необходимост да обсъди нещата с партньора си. Започват дълги обяснения (ако той
се съгласи да говори с нея), но истинските проблеми обикновено се заобикалят. Ако той пие
много, отричането й пречи да го признае, и тя го умолява да й каже защо е нещастен, приемайки,
че не е важно пиенето, а това, че е нещастен. Ако й изневерява, тя пита не му ли стига като жена и
приема, че грешката е нейна, а не негова. И така нататък.
Нещата се влошават. Но понеже партньорът й се опасява, че тя може да се разочарова и да се
отдръпне от него, а той има нужда от подкрепата й - емоционална, финансова, социална или
практическа - той й казва, че не е права, че си въобразява, че я обича, че нещата се подобряват, но
тя просто е настроена негативно, затова не вижда всичко това. И тя му вярва, защото силно се
нуждае да чуе тези думи. Съгласява се с него, че преувеличава проблемите им, с което още повече
се отдалечава от действителността.
Той става нейният барометър, радар, емоционалната й мярка. И тя непрекъснато го
наблюдава. Всичките й чувства са резултат на неговото поведение. В същото време, докато му е
дала да разбере, че е емоционално зависима от него, тя продължава да осъществява връзката
между него и външния свят. Опитва се да подобри външния му вид и да представи двамата за по-
щастлива двойка, отколкото са. Тя дава логични обяснения за всяка негова грешка, за всяко нейно
разочарование, и прикривайки по този начин истината от света, тя я крие и от себе си. Тъй като не
е в състояние да го приеме такъв, какъвто е, и да го остави сам да разрешава проблемите си,
дълбоко в себе си тя има чувството, че се е променила в опитите си да го промени. Отчаянието й
бликва във вид на гняв, следват караници, понякога с физическа разправа, предизвикани от
безсилната й ярост към умишленото му според нея осуетяване на усилията й в негова полза. Така
както преди е намирала извинения за неуспехите му, така сега приема всичко на лична основа.
Смята, че единствено тя се опитва да спаси връзката им. Вината й расте, докато се пита на какво се
дължи този неин гняв и защо той не я смята за достатъчно привлекателна, за да пожелае да се
промени заради нея, заради двамата.
Сега повече от всякога тя е решена да го промени и е готова на всичко. Те си разменят
обещания. Тя няма да се заяжда, ако той спре да пие или да закъснява, или нещо друго. Никой от
двамата не спазва уговорката и на нея й се струва, че губи контрол не само над него, но и над себе
си. Тя не може да спре да се кара, да се мръщи, да придумва, да умолява. Нейното себеуважение
рязко спада.
Може би те ще се преместят, смятайки, че приятелите, работата, близките им са виновни за
проблемите им. Вероятно след това положението ще се подобри, но само за кратко. Много скоро
старите навици ще се възобновят.
Тя вече така е затънала в тази горчива битка, че няма време и сили за нищо друго. Ако има
деца, те определено са пренебрегнати както емоционално, така и физически. Социалната
активност е в застой. Има толкова ожесточеност и тайни за прикриване, че публичните изяви се
превръщат в мъчение. А липсата на социални контакти помага за задълбочаване на изолацията на
жената, която обича прекалено силно. Тя е загубила поредния жизненоважен мост с
действителността. Интимната й връзка се е превърнала в неин единствен свят.
Някога безотговорността и бедността на този мъж са я привличали. Било е по времето,
когато е била сигурна, че ще го промени. Сега установява, че на раменете й тежи бреме, което по
право е негово и въпреки че негодува срещу него, тя в същото време се наслаждава на усещането,
което й дава пълният контрол над него, над парите му и над децата им.
Ако сте следили внимателно диаграмата, ще забележите, че сме стигнали до така наречената
„критична фаза", един период на ускорено влошаване, първо емоционално, а след това физическо.
Жената, която е обсебена от връзката си, може да добави към всичките си други проблеми и
безразборното хранене, ако вече не го е направила. Докато търси награда за усилията си и се
опитва да потисне гнева и негодуванието си, тя може да започне да използва храната като
наркотик. Или обратното, да пренебрегне храненето поради язва или хронично стомашно
неразположение, придружено от страдалческо изявление: „Нямам време да ям". Или пък стриктно
да контролира храната си като противовес на всичко друго в живота си, над което е изгубила
контрол. Може да започне да злоупотребява с алкохол или с други „ободряващи средства", а разни
лекарства за успокоение да станат чест от всекидневието й. Лекари, неуспели да поставят
правилна диагноза, могат да влошат положението й, като й предпишат транквиланти за потискане
на напрегнатостта й, породени от житейските проблеми и отношението й към тях. Да се предложат
лекарства с потенциална възможност към привикване на жена в подобно състояние е равносилно
да се предложат няколко големи дози джин. И джинът, и транквилантите ще притъпят временно
болката, но употребата им може да доведе до повече проблеми, без да реши нито един.
Когато една жена се намира в този напреднал период на заболяването, освен емоционални,
неминуемо ще се появят и физиологични проблеми. Те могат да бъдат предизвикани от всяко
смущение, породено от продължителен и силен стрес. Като беше отбелязано по-горе, не е
изключено да се появи влечение към вид храна, алкохол или лекарства. Също така може да се
стигне и до храносмилателни проблеми и/или язва, екземи по кожата, алергии, високо кръвно
налягане, нервни тикове, безсъние, запек или разстройство, или и двете. Могат да започнат
периоди на депресия или ако това вече не е новост, тези случаи обезпокоително могат да се
задълбочават и удължават.
В момента, когато тялото започва да рухва под натиска на стреса, навлизаме в хроничната
фаза. Може би главната особеност на тази фаза е заниженият мисловен процес, при който жената е
затруднена да преценява обективно. Поначало в прекалено силната обич се крие прогресивно
нарастващо умопомрачение, което на този етап се проявява с пълна сила. Повечето от постъпките
й са реакции към партньора, включително любовните авантюри, отдаването на работа или на
други интереси, посвещаването на „каузи", в които тя отново се опитва да помага/контролира
живота на другите. За съжаление дори и насочването й към хора и интереси извън връзката й, се
превръща в част от обсебването й.
Тя изпитва горчива завист към хората, които нямат нейните проблеми, все по-често си
изкарва яда на околните чрез ожесточени атаки срещу партньора си, а понякога и срещу децата си.
На този етап, като последен шанс да предизвика вина у партньора си, тя може да заплаши и
действително да направи опит за самоубийство. Мисля, ясно е, че в този момент тя и всички около
нея са вече много болни психически, а най-вероятно и физически.
Поучително би било да се има предвид как би се отразило на малкото момиченце, ако майка
му страда от болестта да обича прекалено силно. Много от жените, чиито истории прочетохте, са
израснали при такива условия.
Когато една жена, която е обичала прекалено силно, установи най-накрая, че е опитала
всичко, за да промени мъжа си, но усилията й са били напразни, тя може би ще стигне до
заключението, че й е необходима помощ. Обикновено разбирането й за помощ означава да се
обърне към някого, най-вероятно професионалист, с молба да помогне на партньора й да се
промени. От решаващо значение е човекът, към когото се обърне за помощ, да разбере, че тя е
тази, която трябва да се промени и че лечението трябва да започне с нея.
Това е много важно, защото да обичаш прекалено силно е прогресивно развиващо се
заболяване. Това беше показано нееднократно. Една жена като Марго се е запътила към смъртта
си. Тя може да настъпи в резултат на силен стрес, например сърдечен или мозъчен удар, или от
друго физическо неразположение, причинено от стрес. Или тя може да умре от насилието, което е
станало част от живота й, или от нещастен случай, до който не би се стигнало, ако вниманието й
не е било отвличано от обсебването й.
Тя може да умре много бързо или да прекара дълги години в прогресивно влошаване на
здравето й. Независимо от причината за смъртта, искам да повторя, че да обичате прекалено силно
може да убие.
А сега да се обърнем към Марго, стресната от обрата в живота й, и която за момента плахо
търси помощ. Марго наистина има само две възможности. Тя трябва ясно да ги разграничи и да
направи своя избор.
Тя може да продължи да търси идеалния партньор. Като се има предвид пристрастието й към
студени, ненадеждни мъже, тя неизбежно ще бъде привлечена от такъв тип човек. Възможно е
също да започне с много трудната и наложителна задача добре да обмисли неправилните си
модели на общуване, като вникне обективно в причините, определящи „привличането" между нея
и различните мъже. Тя може или да продължи да търси мъжа, който ще я направи щастлива, или
да започне бавния и болезнен процес (в края на който ще бъде възнаградена), в който да се научи
да обича и да се грижи за себе си с помощта и подкрепата на други като нея.
За съжаление по-голямата част от жените като Марго ще предпочетат да останат
пристрастени, търсейки вълшебния мъж, който да ги направи щастливи, или безкрайно ще се
опитват да променят мъжа, с когото живеят.
Изглежда е по-лесно и познато да продължиш да търсиш източника на щастие извън себе си,
вместо да си наложиш дисциплината, необходима за изграждането на собствени, вътрешни
източници, за да се научиш да изпълваш празнотата отвътре, а не отвън. Но за онези от вас, които
са достатъчно умни, достатъчно изморени или отчаяни и ще пожелаят да се излекуват, вместо да
търсят нов мъж или да променят настоящия - за онези, които наистина искат да променят себе си,
следват стъпките за здравословно възстановяване.
X
ПЪТЯТ КЪМ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО
Ако човек е способен да обича продуктивно и творчески, той обича и себе си; ако може да
обича само другите, значи изобщо не може да обича.
Ерих Фром, „Изкуството да обичаш"
Прочитайки написаното дотук за толкова много жени, които си приличат по
нездравословния начин на общуване, може би сте успели да отгатнете, че това е един вид болестно
състояние. Какво би било тогава най-подходящото лечение? Как би могла една жена да се
възстанови? Как може да изостави безкрайните битки с „него" и да се научи да използва силите си
за създаване на едно пълноценно съществуване за себе си? И по какво тя се различава от многото
други жени, които не успяват да се излекуват и да се измъкнат от блатото и мизерията на
неудовлетворителните взаимоотношения?
Със сигурност може да се каже, че не сериозността на проблемите определя дали една жена
ще се излекува, или не. Независимо от специфичните особености на настоящето и миналото,
преди да се излекуват, жените, които обичат прекалено силно, си приличат по характер. Но жена,
която е превъзмогнала поведенския си модел да обича прекалено силно, е коренно различна от
това, което е била, преди да се излекува.
Може би досега е било въпрос на късмет или на съдба коя от тези жени ще успее да намери
своя път и коя не. Но моите наблюдения показват, че всички жени, които са се излекували, са
положили известни усилия за това. С опитване и грешене, често и без напътствия, те въпреки
всичко следваха неотклонно програмата, която ще ви дам тук. Освен това в моята лична и
професионална практика аз не съм срещала жена, която да е предприела тези стъпки и да не се е
възстановила, както и жена, която се е възстановила, без да премине през тези етапи. Ако това ви
звучи като гаранция, приемете го като такава. Жените, които следват тези стъпки, ще постигнат
резултати.
Стъпките са елементарни, но не толкова лесни. Всички те са еднакво важни и са дадени в
хронологичен ред:
1. Потърсете помощ.
2. Гледайте на възстановяването си като на най-важното нещо в живота си.
3. Намерете си група за подкрепа от равни, които ви разбират.
4. Развивайте всекидневно духовността си чрез практика.
5. Престанете да ръководите и контролирате другите.
6. Старайте се да не бъдете въвлечени в игри.
7. Изправете се храбро пред своите проблеми и недостатъци.
8. Поощрявайте проявата на всяка ваша потребност.
9. Станете егоистка.
10. Споделете с други онова, което сте преживели и научили.
Една по една ще разгледаме какво представляват тези стъпки, какво изискват, защо са
необходими и какви са последствията им.
1. Потърсете помощ.
Какво означава това?
Първата стъпка към осъществяването на това решение може да включва всичко - от вземане
на подходяща книга от библиотеката (за което ще се окаже, че ви е нужна огромна смелост; струва
ви се, че всички ви гледат!), до посещение при психотерапевт. Може да означава анонимно
обаждане по телефон на доверието, за да споделите онова, което така старателно сте се опитвали
да пазите в тайна. В основни линии под търсене на помощ имам предвид да направите нещо, да
направите първата стъпка. Много е важно да разберете, че това не означава да започнете да
заплашвате партньора си с намеренията си. Подобно поведение е опит за изнудване да се промени,
за да не разкажете на света що за ужасна личност е той. Не го намесвайте. В противен случай
търсенето на помощ (или заплахата, че ще го направите) е просто още един начин да го
ръководите и контролирате. Опитайте се да не забравяте, че търсите помощ за себе си.
Какво изисква търсенето на помощ?
За да потърсите помощ, ще се наложи да се откажете, поне и временно, от идеята, че можете
да се справите сама. Трябва да погледнете реалността в лицето и да си признаете, че независимо от
добрите ви желания с времето нещата са се влошили още повече и вие не сте способна да се
справите с проблема. Това означава да бъдете много честна пред себе си. За съжаление при
повечето от нас честността идва само когато животът ни е нанесъл такава поредица от удари, че
сме се озовали на колене и сме останали без дъх. Тъй като това обикновено е временно положение,
в момента когато започнем да функционираме отново, ние продължаваме- оттам, където сме
спрели - да бъдем силни, да ръководим, да контролираме и да се оправяме сами. Не разчитайте на
временното успокоение. Ако започнете с прочит на книга, би трябвало да предприемете и
следващата стъпка - да се свържете с някой от източниците на помощ, които препоръчва книгата.
Ако сте си записали час при специалист, разберете дали е най-подходящ за вашите
проблеми. Ако например сте жертва на кръвосмешение, някой без специална подготовка и опит в
тази област няма да ви бъде така полезен както друг, който знае какво сте преживели и как ви се е
отразило това.
Посетете човек, който ще може да ви зададе въпроси, подобни на тези, които се разглеждат в
тази книга. Добре е да знаете дали вашият потенциален терапевт е съгласен с предварителното
условие, че да обичаш прекалено силно е болестно състояние и приема лечението, подобно на
описаното тук.
Моето лично убеждение е, че жените би трябвало да посещават жени-специалисти. Ние
имаме общ опит на жени в това общество и този споделен опит допринася за по-задълбоченото
разбиране на проблема. Освен това можем да избегнем неизбежните игри от типа мъж-жена, които
могат да ни изкушат, ако терапевтът е мъж, или да изкушат него да играе с нас.
Но условието психотерапевтът да е жена не е достатъчно. Тя трябва да е добре запозната с
най-ефективните методи за лечение, отнасящи се до вашия случай, и да има желание да ви насочи
към подходяща подпомагаща група, дори да ви внуши, че редовното посещение в такава група е
задължителен елемент в лечението ви.
Аз например не бих приела жена съалкохоличка, ако не стане член на обществото на
„Анонимните алкохолици". Ако след няколко сеанса тя все още няма желание да посещава
техните сбирки, аз ще й поставя условието, че ще я приема само ако ходи редовно там. Моят опит
ме е научил, че без посещение на сбирките на „Анонимни алкохолици" тези жени не могат да се
излекуват. Вместо това те продължават да повтарят модела си на поведение и вредния си начин на
мислене, които не могат да се променят само чрез терапия. Но при едновременно прилагане на
терапия и посещения в „Анонимни алкохолици" възстановителният процес е много по-кратък.
Тези два метода на лечение се допълват много добре.
Вашата терапевтка би трябвало да изисква и от вас да се присъедините към подходяща
самоподпомагаща се група. Ако не го направи, значи ви дава възможност да се оплаквате, без да
изисква от вас да предприемете всичко възможно, за да си помогнете сама.
След като намерите някоя наистина добра специалистка, останете при нея и изпълнявайте
препоръките й. Не си мислете обаче, че само с един или два психо-терапевтични сеанса при
психотерапевт някой може да промени поведенския си модел, затвърждаван цял живот.
Търсенето на помощ обикновено е свързано с пари. Много психотерапевтични кабинети
имат плаващи тарифи в зависимост от доходите, а и най-скъпият терапевт не означава непременно
най-ефикасно лечение. Много компетентни и добре подготвени специалисти работят в такива
кабинети. На вас ви трябва някой, който има опит и с когото ще се чувствате добре. Доверете се на
инстинкта си и бъдете готови да посетите няколко терапевти, преди да откриете най-подходящия
за вас.
За възстановяването ви не е абсолютно задължително да посещавате терапевт. Всъщност
един лош терапевт може да причини повече зло, отколкото добро. Но някой, който е наясно какво
болестно състояние представлява прекалено силната обич, може да ви бъде от неоценима помощ.
Търсенето на помощ, както и процесът на психотерапията не изискват да прекъснете
настоящата си връзка, ако имате такава. Докато следвате хронологически стъпките от една до
девет, вашите взаимоотношения ще се развиват по естествен път. Когато при мен идват жени, те
често искат да прекратят връзката си, преди да са се излекували, което означава, че те или ще се
върнат отново към нея, или ще започнат нова, също така нездравословна връзка. Следването на
тези стъпки променя перспективите. Оставането с партньора престава да бъде Проблемът, а
раздялата престава да бъде Разрешението. Вместо това връзката става едно от многото
съображения, които оформят цялостната картина на живота на двамата партньори.
Защо е необходимо да потърсите помощ?
Необходимо е, защото вече сте.се опитвали многократно да оправите нещата и нито един от
опитите ви не се е увенчал с успех. Въпреки че те са допринасяли за известно облекчение, общият
резултат е само прогресивно влошаване. Тънкостта тук се крие във факта, че вие вероятно не
осъзнавате колко се е влошило положението, защото без съмнение отричате един куп неща в
живота си. Точно в това се състои същността на заболяването. Например безброй пъти мои
пациентки жени са ми казвали, че децата им нямат представа какво става вкъщи, защото спят по
време на нощните скандали.
Това е характерен пример за самозащитно отричане на действителността. Ако тези жени не
отричаха факта, че децата им наистина страдат, те щяха да бъдат обзети от прекалена вина и
угризения. От друга страна, отричането им пречи да вникнат в сериозността на проблема и да
потърсят нужната помощ.
Приемете на доверие, че положението ви е по-лошо, отколкото си позволявате да помислите,
и че заболяването ви е прогресиращо. Разберете, че ви се налага подходящо лечение, което не
можете да извършите сами.
Какво предполага търсенето на помощ?
Едно от най-страшните ви опасения е, че връзката ви, ако има такава, може да приключи.
Това определено не е вярно, но аз мога да ви гарантирам, че ако следвате посочените стъпки,
връзката или ще се подобри, или ще свърши. И тя, и вие няма да сте вече същите.
Другото ви опасение е, че тайната ви не е вече тайна. Една жена, потърсила вече помощ, едва
ли ще съжалява, че го е направила, но страхът преди това е огромен. Независимо от величината на
проблемите на определена жена, тя може да потърси или да не потърси помощ. Степента на
страха, а понякога и на гордостта определя дали тя ще потърси помощ или ще продължи да живее
с проблемите си.
За много жени помощта отвън дори не е и вариант. За тях това би бил един ненужен риск в
една вече опасна ситуация. „Не исках да го ядосам" е класическият отговор на битата жена,
запитана защо не е извикала полиция. Един дълбок и неразбираем страх да не направи нещата по-
лоши и колкото и странно да звучи, убеждението й, че все още е в състояние да контролира
положението, могат да са причините да не потърси помощ от хората, които са в състояние да й
помогнат. Това важи и при не особено драматични ситуации. Една отчаяна жена може да не иска
да се подлага •на опасности, защото хладната незаинтересованост на мъжа й „не е чак толкова
лоша". Тя си казва, че той всъщност е добър човек, че не притежава повечето от лошите черти,
които вижда у съпрузите на приятелките си, и тя се примирява с несъществуващия сексуален
живот, с неговото обезкуражаващо отношение към ентусиазма й, с прекалената му заетост със
спорт през всеки свободен и за двамата момент. От нейна страна това не е толерантност. Това е
липса на вяра, че връзката им ще надживее нежеланието й да продължава да чака търпеливо за
неговото внимание, а най-вече това е липса на увереност, че тя заслужава повече щастие от това,
което получава. А това е ключов момент във възстановяването. Заслужавате ли повече, отколкото
ви дава настоящето? Какво сте готови да направите, за да го подобрите? Започнете от началото и
потърсете помощ.
2. Приемете своето възстановяване като най-важното нещо в живота си.
Да приемете своето възстановяване като най-важното нещо в живота си означава, че
независимо какво се изисква, вие сте готови да предприемете стъпките, необходими да си
помогнете. Ако това ви звучи крайно, помислете на какво сте била готова, за да го промените, за
да му помогнете да се възстанови. И след това насочете тази енергия към себе си. Магическата
формула е, че въпреки усилията вие не можете да го промените, но можете със същия разход на
енергия да промените себе си. И така използвайте силите си там, където ще има някаква полза -
върху собствения си живот!
Какво се изисква, за да приемете своето възстановяване като най-важното нещо в
живота си?
Необходимо е едно пълно себеотдаване. Това вероятно ще е първият път в живота ви, когато
ще погледнете на себе си като на нещо наистина важно, напълно заслужаващо цялото ви внимание
и грижи. Сигурно ще ви е много трудно да го направите, но ако посещавате редовно терапевта си
и сбирките на вашата група, ще получавате помощ, която ще ви научи как да цените и развивате
вашето добро съществуване. Без да усетите, оздравителният процес ще започне. Много скоро ще
се почувствате така добре, че ще искате да продължите.
За да помогнете на процеса, бъдете готови да понаучите нещо повече за проблемите си. Ако
сте израснали в семейството на алкохолици например, потърсете книги на тази тема. Посетете
подходящи лекции и се опитайте да разберете какво е установено за влиянието на такова
семейство върху по-късните етапи на живота на неговите потомци. Понякога това може да се
окаже неудобно и болезнено за вас, но не в такава степен, в каквато би било, ако продължите да
живеете по същия начин, без да разбирате как миналото ръководи настоящето ви. С разбирането
се появява и възможността за избор, следователно колкото по-дълбоко вникнете в проблема,
толкова по-голяма свобода на избор ще имате.
Трябва да проявите желание да продължавате да изразходвате време и пари. Ако ви се свиди,
ако ви се струва прахосване на време и пари за собственото ви възстановяване, припомнете си
колко много време и пари сте изразходвали в опитите си да закрепите връзката си или да я
приключите. Пиенето, вземането на успокоителни, тъпченето с храна, предприемането на
пътешествия, за да се махнете от всичко това, купуването на нови вещи на мястото на счупените
при някой скандал, отсъствия от работа, безкрайни междуградски разговори с него или с някого
другиго, който се надявате да ви разбере, купуването на подаръци за одобряване, купуването на
подаръци за себе си, за да си помогнете да забравите, дните и нощите, прекарани в сълзи заради
него, занемаряването на собственото си здраве, докато наистина се разболеете - списъкът на
начините, по които сте изразходвали време и пари, за да се поддържате в това болестно състояние,
вероятно е толкова дълъг, че ако го погледнете с ръка на сърцето, ще изпитате огромно
неудобство. Трябва да сте готова да вложите поне същото и за възстановяването си. То ще ви се
възвърне многократно.
По време на терапията се налага да прекратите изцяло употребата на алкохол и наркотици.
Употребата на субстанции от този род ще притъпи пълноценното преживяване на новите емоции,
а това е вредно за оздравителния процес. От притеснение и страх от тези чувства вие вероятно ще
побързате да потърсите един или друг начин да ги потиснете, включително и с приемане на храна
като заместител на наркотик, но настоявам да не го правите. По-голямата част от „работата" на
терапията се извършва в часовете, когато не сте с групата или на сеанс. Моят опит с пациенти
показва, че независимо от успехите по време на сеанси, те нямат стойност, ако съзнанието остава в
притъпено състояние, докато обработва материала.
Защо е необходимо да приемете своето възстановяване като най-важното нещо в
живота си?
Необходимо е, защото в противен случай никога няма да се излекувате и ще продължавате да
правите всичко, което поддържа болестното ви състояние.
Както изучаването на нов език налага често повтаряне на новите думи и изрази, които се
различават от познатия начин на изговаряне и мислене и не могат да се усвоят, ако не се повтарят
редовно, така и възстановяването изисква същото. Един случаен опит да направите нещо за себе
си съвсем не е достатъчен да повлияе на закостенелия начин на мислене и поведение. Без външна
намеса те ще останат непроменени.
Представете си какво бихте направили, ако разберете, че сте болна от рак и някой ви даде
надежда за излекуване. Бъдете готова да направите същото, за да се излекувате и от това
заболяване, което унищожава ценностите на живота и дори самия живот.
Какво ще стане, когато приемете възстановяването си като най-важното нещо във
вашия живот?
На първо място идват посещенията при терапевт и срещите със съответната група. Те са по-
важни от:
• покана за обед или вечеря от мъжа в живота ви
• среща с вашия приятел, за да обсъдите отношенията си
• да избягвате критиките и гнева му
• да правите него или някого другиго щастлив; да търсите неговото или нечие друго
одобрение
• да предприемете пътешествие, за да се махнете от всичко (но като се върнете, ще се
сблъскате със същото, че дори с нещо по-лошо)
3. Намерете си група за подкрепа от равни, които ви разбират
Намирането на група за подкрепа от равни, които ви разбират, може да изисква усилия. Ако
имате или сте имали връзка с алкохолик или наркоман, отидете в Ал-Анън; ако сте дете на
алкохолик или наркоман, посещавайте срещите на Ал-Анън за юноши; ако сте жертва на
кръвосмешение, открийте къде се провеждат срещите на Обединени дъщери ( мястото ви е там,
независимо дали баща ви е нападателят); ако сте или сте били жертва на насилие, влезте във
връзка с хората, предлагащи убежища за жени във вашия регион, и със съответните групи за
подкрепа. Ако не попадате в някоя от тези категории или определената група, която отговаря най-
добре на вашите нужди, не съществува във вашата община, намерете група за подкрепа, в която
жените работят по проблемите си на емоционална зависимост от мъже или сложете начало на
собствена група. Насоки за създаването на собствена група за подкрепа могат да бъдат намерени в
Приложение 1.
Група за подкрепа от равни не е случайна среща на жени, които говорят за всички ужасни
неща, които мъжете са им причинили, или за жестокостта, с която животът се е отнесъл към тях.
Групата е място, където се работи за собственото възстановяване. Важно е да се говори за
миналите травми, но ако вие или някой друг започне да разказва дълги истории с много „той
каза... и след това аз казах...", вие сте изгубили посоката и може би дори сте в неподходяща група.
Единствено самовнушението няма да предизвика възстановяване. Една добра група за подкрепа
има за цел да помогне на всички и тези, които са се погрижили да се оправят и възстановят, могат
да споделят с новодошлите принципите, чрез които са го постигнали. Това не се прави никъде по-
добре, отколкото в Ал-Анън. Независимо дали алкохолизмът се е докоснал до живота ви, вие може
да посетите една среща или няколко, за да видите как работят принципите на възстановяването. В
основата си те са едни и същи за всички нас, независимо от миналите и сегашни обстоятелства
около нас.
Какво изисква една група за подкрепа?
Ще ви бъде поискано да дадете обещание на себе си и на групата да посетите минимум шест
среши, преди да решите, че тя няма какво да ви предложи. Това е нужно, защото ще ви трябва
дълго време, за да започнете да се чувствате като част от групата, да научите жаргона й, ако такъв
съществува, и да започнете да схващате процесите на възстановяване. Ако ходите в Ал-Анън,
която често има по няколко срещи седмично, опитайте се да ги посещавате в различни дни.
Различните групи имат различни характеристики, въпреки че в основата си са едни и същи.
Намерете една или две, които са особено подходящи за вас, и се дръжте за тях, посещавайки
повече срещи, ако чувствате нужда.
Ще е нужно да посещавате редовно срещите. Въпреки че е важно и за другите да сте там,
вашето посещение е за собственото ви добро. За да се възползвате от онова, което предлага
групата, трябва да посещавате срещите й.
В най-добрия случай ще почувствате определено ниво на доверие, но ако не сте способен да
свикнете с това, то поне можете да бъдете откровен. Споделете липсата на доверие към хората
изобщо, към групата, към процеса и колкото и да смешно, вашето доверие ще започне да се
появява.
За какво е нужна група за подкрепа от равни?
Ако другите споделят своите истории, вие ще можете да се идентифицирате с тях и техните
преживелици. Те ще ви помогнат да си спомните онова, което сте изключили от своето съзнание -
и събития, и чувства. Вие ще опознаете по-добре себе си.
Когато започнете да се идентифицирате с другите и да ги приемате въпреки техните
недостатъци и тайни, ще имате възможност да започнете да приемате тези характерни черти и
чувства у вас. Това е началото на развитие на приемането на самия себе си, което е изключително
важно за възстановяването.
Когато сте готови, вие ще споделите нещо от своите собствени преживелици и правейки
това, ще станете по-честни и по-малко потайни и уплашени. Чрез приемането от групата на онова,
което е било неприемливо за вас, ще нарасне приемането на самия себе си.
Ще видите другите да използват техники в своя живот, които действат и които можете да
използвате и вие. Ще видите и хора, опитващи неща, които не сработват, и ще можете да се
поучите от техните грешки.
Заедно със самовнушението и споделения опит, които предлага групата, има и елемент
хумор, който също е жизнено важен за възстановяването. Усмивките, пълни с разбиране, за
поредния опит за ръководство на някого другиго, радостните възгласи, когато някой е преминал
важно препятствие, пълният с облекчение смях над споделени идиосинкразии - всичко това е
наистина лековито.
Ще започнете да чувствате принадлежност. Това е изключително важно за човек, идващ от
нефункционално семейство, тъй като този опит предизвиква силно чувство на изолация. Да бъдете
с други хора, които разбират вашите преживелици, и да ги споделяте с тях, това предизвиква
чувство на сигурност и спокойствие, от които се нуждаете.
Какво съдържа откриването на група за подкрепа от равни?
Тайната е излязла наяве. Истина е, че не всички знаят, но съществува малка група хора, която
знае. Вие влизате в Ал-Анън и ето ти го мълчаливото предположение, че някога, някъде вие сте
били във властта на алкохолизма. Появявате се в „Обединени дъщери" и това донякъде подсказва,
че сте били изложени на неправомерни сексуални желания от някого, на когото сте се
доверявали... и т. н.
Страхът, че другите ще узнаят, не позволява на много хора да получат помощта, която би
могла да спаси живота им и отношенията с партньорите им. Помнете, че във всяка истинска група
за подкрепа онова, което се обсъжда, както и вашите посещения, никога не излизат извън нея.
Вашият личен живот се уважава и защитава. Ако това не е така, трябва веднага да си намерите
нова група.
От друга страна, ако отидете само веднъж, ще покаже на другите, че имате някакъв проблем.
Ако сте прочели книгата дотук, можете да видите, че позволявайки на неколцина да знаят, особено
ако те имат същия проблем, е път, който ще ви извади от вашата болезнена изолация.
4. Развивайте се духовно чрез всекидневна практика
За различните хора е различно. Някои от вас веднага ще отхвърлят самата идея и сигурно ще
поискат да прескочат тази стъпка. Не ви се занимава с неща, свързани с „Бог". За вас подобна вяра
изглежда детинска и наивна, вие сте прекалено образовани, за да я приемете сериозно.
Други може би вече се молят усърдно на Бога, който така и не ги чува. Казала сте Му какво
не е наред и какво трябва да се оправи, но продължавате да сте нещастна. Или се молите от дълго
време без видими резултати, затова сте сърдита, отказала сте се, или се чувствате предадена и се
чудите за какви ужасни прегрешения сте наказана.
Независимо от това дали вярвате, или не в Бога, дали търсите връзка с него, или не, пак
можете да опитате тази стъпка. Да се развивате духовно всъщност означава да следвате пътя,
който сте избрали. Дори и ако сте абсолютна атеистка, това не ви пречи да се насладите на залеза
или на друга природна гледка, както и на спокойствието по време на разходка. Тази стъпка
включва всичко, което разширява вашите хоризонти. Установете какво ви носи мир и ведрина и
отделете известно време, поне половин час на ден, за да го упражнявате. Независимо колко
обезсърчаващо изглежда, това може да ви донесе облекчение и дори удобство.
Ако не сте сигурна дали съществува нещо като висша сила във вселената, опитайте се да
действате така, сякаш вярвате в това, дори и да не вярвате. Прехвърлянето на нещата, с които не
можем да се справим, на по-висши сили от нас, може да ни донесе огромно успокоение. Или ако
това ви кара да се чувствате като насила въвлечена в нещо, което не искате да правите, какво ще
кажете да използвате групата си като по-висша сила? Опитайте се да използвате за опора групата
като цяло, или установете контакт с определен член, който да ви помогне, когато за вас настанат
тежки времена. Така ще знаете, че вече не сте сама.
Ако сте вярваща и се молите редовно, да се развивате духовно означава да повярвате, че
това, което се случва в живота ви, има собствени причини и последици и че съдбата на вашия
партньор е в ръцете на Бога, а не във вашите ръце. Отделете време да медитирате, помолете се да
ви подскаже как да живеете, собствения си живот, като позволите на тези около вас да заживеят
своя.
Да се развивате духовно независимо от религията, която изповядвате, означава в основни
линии да се откажете от упоритостта, от решимостта да накарате нещата да стават по начина, по
който вие смятате, че би трябвало да стават. Вместо това трябва да приемете факта, че всъщност
не знаете кое е най-доброто за вас или за другия човек в дадена ситуация. Може да съществуват
изходи и решения, за които не сте подозирали, или това, от което сте се страхували и сте се
опитвали всячески да предотвратите, е точно онова, от което се нуждаете. Упоритостта означава
да вярвате, че имате всички готови отговори. Като отказвате да упорствате, разкривате желание да
изчакате някой да ви покаже пътя. Означава още да забравите страха (всяко „ами ако") и
отчаянието (всяко „само ако") и да ги замените с положителни мисли за вашия живот.
Какво е необходимо, за да се развивате духовно?
Необходимо е първо желание, а не вяра. Много често след желанието идва и вярата. Ако не
искате вяра, вероятно няма да я имате, но въпреки това ще намерите повече покой, отколкото сте
имали преди.
За да преодолеете стария начин на мислене и чувстване и за да замените сегашните си
вярвания с нови, се налага да се научите да изричате твърдения. Изричането на положителни
твърдения може да промени живота ви, независимо дали вярвате в по-висша сила, или не.
Използвайте някои от твърденията, дадени в Приложението, или още по-добре - измислете си сама
свои собствени. Направете ги изцяло положителни и ги повтаряйте при всяка възможност наум
или на висок глас. За да започнете, ще ви дам един пример: „Вече не страдам. Животът ми е
изпълнен с радост, просперитет и удовлетворение".
Защо е необходимо да се развивате духовно?
Без духовно развитие е почти невъзможно да се откажете от ръководенето и контролирането
и да повярвате, че нещата могат да станат и по този начин.
Духовната практика ще ви успокои и ще ви помогне да промените ситуацията си от
положение на жертва в посока към промяна и развитие.
Тя е източник на сила при криза. Когато чувствата и обстоятелствата ви смазват, имате
нужда от опора, по-силна от вас, на която да се облегнете.
Без духовно развитие е почти невъзможно да се откажете от себеналагането, а без да се
откажете от себеналагането, няма да можете да преминете към следващата стъпка. Няма да
престанете да ръководите и контролирате мъжа във вашия живот, защото все още вярвате, че това
е ваше задължение. Няма да можете да предоставите контрола над неговия живот на сила, по-
висша от вас самата.
Какво би станало, ако се развивате духовно?
Вие сте освободена от огромната отговорност да се справяте с всичко, да контролирате
партньора си, да предотвратявате нещастия.
Притежавате средства за намиране на успокоение, за което не се налага да манипулирате
когото и да било какво да прави или какъв да бъде. Никой няма да се промени, за да се чувствате
добре вие. Достъпът ви до духовна храна поставя живота и щастието ви под ваш контрол и ги
прави по-малко уязвими от действията на другите.
5. Престанете да го напътствате и контролирате
Да престанете да го напътствате и контролирате означава да не му помагате и да не му давате
съвети. Да предположим, че този вече зрял човек, на когото помагате и когото съветвате, е също
като вас способен сам да си намери работа, жилище, терапевт, сбирка на „Анонимни алкохолици"
и всичко останало. Той може би просто не намира достатъчно основание да свърши сам тези неща
и да се справи е проблемите си. Но когато вие се заемете с решаването на проблемите му, той ще
се почувства освободен от всякаква отговорност. От този момент вие ще бъдете отговорна за
неговото добруване и когато усилията ви се провалят, вие ще сте тази, която той ще обвини.
Нека ви дам един пример как става това: Често ми се обаждат съпруги и приятелки, които
искат да ангажират час за партньора си. Аз винаги настоявам тези мъже да ми се обадят лично.
Ако човекът, който се предполага, че ще бъде пациент, не е намерил достатъчно основание сам да
се обърне към психотерапевт и да си запази час, как тогава ще се реши на лечение и ще положи
усилия за възстановяването си? В началото на кариерата си като психотерапевт обикновено
приемах подобни ангажименти, но в повечето случаи съответната съпруга или приятелка се
обаждаше повторно, за да обясни, че партньорът й е променил решението си или че не желае да се
срещне с жена терапевт. После питаше дали не мога да й препоръчам някого другиго, на когото да
се обади, за да му запише час. Научих се никога да не записвам часове, ако пациентите не ми се
обадят лично.
Да не го ръководите и напътствате означава да престанете да го поощрявате и възхвалявате.
Съществува голяма вероятност да сте използвали тези методи, за да го накарате да изпълни някое
ваше желание, което означава, че те вече са станали инструменти за манипулирането му. Да
хвалите и окуражавате е много подобно на това да подтиквате, което значи, че се опитвате отново
да поемете управлението на живота му. Помислете защо хвалите нещо, което е направил? Дали за
да повдигнете самочувствието му? Това е манипулиране. Дали за да го накарате да продължи в
същата посока? Това е манипулиране. Дали за да го накарате да разбере колко се гордеете с него?
Това за него може да се окаже бреме. Оставете го да почувства сам удовлетворение от собствените
си постижения. В противен случай сте опасно близко до ролята на майка. Той няма нужда от друга
майка (няма значение колко лоша е била неговата!), а още по-малко вие самата имате нужда от
такова дете.
Да престанете да напътствате и контролирате означава да престанете да го наблюдавате.
Обръщайте по-малко внимание на това, което прави той, и повече на вашия живот. В началото
партньорът ви ще се опита да ви принуди да се чувствате отговорна за резултатите. За него нещата
могат изведнъж да се влошат. Няма значение! Неговите проблеми са.си негова работа, а не ваша.
Оставете го да поеме изцяло отговорността за проблемите и решенията си. Стойте настрана от
това. (Ще ви бъде по-лесно да не му обръщате внимание, ако се заемете със собствения си живот и
духовното си усъвършенстване.)
Означава също и откъсване. Откъсването изисква разграничаване на вашето Аз от неговите
чувства и особено от неговите действия и техните резултати. То изисква да му позволите да се
справи с последиците от постъпките си, като не му спестявате нищо от трудностите. Можете да
продължите да се грижите за него, но не и да поемате грижите му. Позволете му да намери своя
собствен път, така както вие се опитвате да намерите своя.
Как да престанете да го напътствате и контролирате?
Това изисква да се научите да казвате не и да не правите нищо. Това е една от най-трудните
задачи, с която ще се сблъскате. Когато животът му стане неуправляем, когато всичко във вас иска
да вземе надмощие, да съветва, да окуражава, да манипулира ситуацията по ваш начин, трябва да
се научите да се въздържате, да зачитате другия човек достатъчно, за да му позволите той да
положи усилията, а не вие.
Това изисква да се изправите срещу собствените си страхове — какво би могло да се случи с
него или с вашата връзка, ако престанете да упражнявате контрол над всичко - и след това да се
опитате да ги преодолеете.
Това изисква да използвате разума си, за да устоите на страха. Вашето духовно развитие е
особено важно, за да надмогнете убеждението, че вие трябва да се справите с всичко. Можете да
почувствате отказа да ръководите другите почти физически силно, като падане от скала.
Усещането, че сте загубили контрол над себе си, когато освободите останалите от вашите опити да
ги ръководите, може да ви стресне. Тук вашата психическа нагласа трябва да ви дойде на помощ,
защото вместо да се почувствате излишна, отказвайки се от контрола над тези, които обичате, вие
можете да насочите усилията си за по-съзидателни неща.
Това изисква да погледнете смело нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ви се иска
да бъдат. Когато се откажете от контрола и напътствията, вие ще трябва да се откажете също и от
мисълта, че „когато той се промени, аз ще бъда щастлива". Той може никога да не се промени. Вие
трябва да престанете с опитите да го промените. И да се научите да сте щастлива независимо от
всичко.
Защо е важно да престанете да го напътствате и контролирате?
Докато сте се концентрирали безпомощно върху опитите си да промените някого (а ние
винаги сме безпомощни, когато се опитваме да контролираме другите, а не себе си), вие не можете
да използвате енергията си за самата вас. За съжаление да промениш някого другиго винаги
изглежда по-привлекателно, отколкото да работиш върху себе си. Ето защо докато не се откажем
от предишните си намерения, никога няма да успеем в новата насока.
До голяма степен лудостта и отчаянието, които изпитвате, се дължат на желанието ви да
контролирате нещо, което не е по силите ви. Помислете за всички опити, които сте правили:
безкрайните разговори, молбите, подкупите, може би и насилие, всички пътища, които сте
опитали и които не са довели до никакъв резултат. Припомнете си как сте се чувствали след всеки
неуспешен опит. Вашето самоуважение се е понижило с една степен, вие сте станала по-нервна,
по-безпомощна, по-недоволна. Единственият начин да излезете от това положение е да престанете
с опитите да контролирате онова, което не можете - него и неговия живот.
И последно - налага се да престанете, защото е почти сигурно, че той никога няма да се
промени под ваше давление. Това,- което е сигурно, е, че неговите проблеми ще започнат да
изглеждат като ваши и вие ще се окажете впримчени в тях. Дори и ако той се опита да ви
предразположи с обещания за промяна от негова страна, съществува реална опасност той не само
да се върне към предишното си държане, но и да се настрои срещу вас. Запомнете: ако вие сте
причината да се откаже от някои свои навици, вие също ще бъдете причината той да се върне към
тях.
Пример: Двама млади хора са в моя кабинет. Той е в изпитателен срок. Има проблеми със
закона поради употреба на алкохол и наркотици. Тя е тук, защото се опитва да бъде навсякъде с
него. Тя смята, че е нейно задължение да го държи в правия път. Както в повечето подобни случаи,
двамата са израснали в домове, където поне единият родител е бил алкохолик. Те седят пред мен,
хванати за ръце, и ми казват, че ще се женят.
- Мисля, че женитбата ще му помогне - допълва младата жена. Тя говори понякога със
срамежливо съчувствие, понякога с твърда решителност.
- Да-а - кима свенливо той. - Тя ме пази да не правя глупости. Много ми помага. - В гласа му
се долавя нотка на облекчение, а приятелката му засилва от удоволствие, че той има такава вяра в
нея.
Аз пък се опитвам - внимателно, пред лицето на тяхната надежда и любов - да им обясня, че
след като той има проблеми с алкохола или с други наркотици и тя е била причината да ги спре
или да ги намали, то пак тя ще бъде причината той отново да се върне към тях някой ден.
Предупредих ги, че ще дойде време, когато" по средата на някой спор той ще каже: „Заради теб
престанах, а какво се промени? Ти все си недоволна. Тогава защо да продължавам да се старая?"
Много скоро същите мисли, които сега ги свързват, ще ги разделят.
Какви са последиците, когато престанете да го ръководите и контролирате?
Той може силно да се разгневи и да ви обвини, че вече не се интересувате от него. Този гняв
се поражда от паниката, че трябва да стане отговорен за собствения си живот. Докато може да се
кара с вас, да ви дава обещания или да се опитва да ви спечели отново, борбата се води с вас,
извън него самия. (Звучи познато, нали? Това важи също и за вас, докато се борите с него.)
Може да се окаже, че няма да останат много теми за разговор, след като придумването,
споренето, заплахите, караниците и одобряването изчезнат. Това е добре. Повтаряйте си го сама на
себе си в тишината.
Много е вероятно, след като веднъж престанете да го напътствате и контролирате, голяма
част от вашата енергия да се освободи и вие ще можете да я използвате за собственото си
развитие. Важно е да се знае, че изкушението да се занимавате с някого извън вас няма да изчезне.
Потискайте тези желания и се концентрирайте върху себе си.
Би трябвало да спомена, че когато се откажете от ролята да се грижите за живота на
партньора си, нещата могат да стана хаотични и някои хора, които не разбират какво правите (или
не правите), ще започнат да ви критикуват. Опитайте се да не се засягате и не влизайте в подробни
обяснения. По-добре им препоръчайте да прочетат тази книга, след което променете темата. Ако
те продължават да настояват, опитайте се да ги избягвате за известно време.
Много често такива критики са много по-малко от очакваните. Самите ние сме си най-
големите критици и без да искаме, прехвърляме нашите очаквания за критика върху
заобикалящите ни. Бъдете по-уверени в себе си и светът като по чудо ще се превърне в едно по-
благосклонно място.
Една от последиците, когато престанете да напътствате и контролирате другите, е, че ще
изоставите ролята „да бъдете полезна", но по-странното в случая е, че това е най-полезното нещо,
което можете да направите за човека, когото обичате.
6. Научете се да не позволявате да ви въвличат в игри
Понятието игри, когато се отнася до диалог между двама души, произлиза от един вид
психотерапия, наречена трансакционен анализ. Игрите са структурирани начини на
взаимодействие, които се използват, за да се избегне интимността. Всеки може понякога да
прибегне до игри във взаимоотношенията си, но при нездравите връзки игрите преобладават. Те са
стереотипни начини за избягване на всякаква размяна на откровена информация и чувства и
позволяват на участниците да прехвърлят отговорността върху гърба на другия. Обикновено
ролите, изпълнявани от жените, които обичат прекалено силно, и техните партньори са различни
вариации на позициите на спасител, обвинител и жертва. Всяка от двойките играе тези роли
многократно, като ги разменя. Ще означим ролята на спасителя със (С), определяйки я като
„опитващ се да помогне", ролята на обвинителя с (О) - по определение „този, който обвинява", и
ролята на жертва с (Ж), определена като „този, който е невинен и безпомощен". Следващият
сценарий ще илюстрира какво представлява тази игра:
Том, който често закъснява вечер, влиза в момента в спалнята. Часът е 23,30 и жена му Мери
започва:
Мери (плачливо): (Ж) - Къде беше? Така се разтревожих. Сън не ме хваща, така се изплаших,
че може да си катастрофирал. Знаеш, че ще се безпокоя. Как можеш да ме държиш в неведение,
поне да се беше обадил, за да знам, че си още жив!
Том (умиротворително): (С) - О, миличка, съжалявам. Мислех, че си заспала и не исках да те
събуждам. Не се разстройвай. Сега съм си вкъщи. Друг път ще ти се обаждам, когато закъснявам,
обещавам. Веднага щом се приготвя за лягане ще ти разтрия гърба и ще се почувстваш по-добре.
Мери (ядосана): (О) - Не искам да ме докосваш! Казваш, че друг път ще се обаждаш!
Сигурно се шегуваш. Последния път пак ми каза, че ще се обадиш, а направи ли го? Не! Не те е
грижа, че седя тук и си мисля, че си загинал някъде по пътя. Ти никога не мислиш за другите, така
че не можеш да знаеш какво означава да се безпокоиш за някого, когото обичаш.
Том (безпомощно): (Ж) - Миличка, това не е вярно. Аз мислех за теб. Просто не исках да те
събуждам. Не знаех, че така ще се разстроиш. Само се опитвах да бъда тактичен. Изглежда, че
каквото и да правя, все греша. А какво щеше да стане, ако се бях обадил и те бях събудил? Тогава
щях да съм лош, защото съм те събудил. Никога не мога да ти угодя.
Мери (отстъпчиво): (С) - Това изобщо не е вярно. Ти значиш много за мен, затова искам да
съм сигурна, че си добре, че не си катастрофирал. Не се опитвам да те изкарам лош. Искам само да
разбереш, че се безпокоя за теб, защото много те обичам. Съжалявам, че така се вбесих.
Том (използва отстъплението): (О) - Е, щом толкова се тревожиш, защо не се радваш, че съм
се прибрал? Ами ме засипваш с толкова оплаквания и въпроси къде съм бил? Нямаш ли ми
доверие? Уморих се вечно да ти обяснявам всичко. Ако ми вярваше, щеше да си легнеш, а когато
се прибера, щеше да си радостна да ме видиш, вместо да се нахвърляш върху мен. Понякога си
мисля, че просто обичаш разправиите.
Мери (с повишен тон): (О) - Да съм радостна, че те виждам?! След като лежа цели два часа и
се чудя къде си? Ако ти нямам доверие, това е, защото ти никога не си направил нещо, за да мога
да ти вярвам. Не се обаждаш, обвиняваш ме, че се разстройвам, а когато най-после се прибереш,
почваш да ме обвиняваш, че не съм била мила с теб! Защо просто не се обърнеш и не се върнеш
там, откъдето си дошъл, където си бил цялата вечер.
Том (успокояващо): (С) - Виж, знам, че си разстроена, а на мен ми предстои тежък ден утре.
Какво ще кажеш да ти направя чаша чай? Точно от това имаш нужда.. След това ще взема душ и
ще си легна. Съгласна ли си?
Мери (разплакана): (Ж) - Ти просто не можеш да разбереш какво значи да чакаш с
надеждата, да се обадиш, но ти не го правиш, защото аз не съм толкова важна за теб...
Да спрем ли дотук? Както и сами ще се досетите, двойката може да продължи спора,
разменяйки си местата на спасител, обвинител и жертва още дълги часове или дни, дори години.
Ако се уловите, че отговаряте на някое изявление или действие на другия по някой от описаните
начини, внимавайте! Вие сте участничка в един цикъл на обвинения, опровергавания, упреци,
който е безсмислен, безплоден и деградиращ. Спрете! Престанете да се опитвате да извъртите
нещата по свой начин, като бъдете мила, гневна или безпомощна. Променете това, което можете,
което означава да промените себе си! Откажете се от необходимостта да победите на всяка цена.
Дори от необходимостта да спорите или да го принудите да ви дава обяснения и извинения.
Откажете се от нуждата да го накарате да са почувства виновен.
Какво се изисква, за да не ви въвлекат в игри?
Дори и когато сте изкушена да отговорите по някой от начините на играта, не го правете.
Отговаряйте по начин, който ще сложи край на играта. В началото е малко сложно, но с
практиката ще се усъвършенствате.
Нека се върнем отново на горната ситуация и да видим как Мери би могла да избегне
смъртоносния триъгълник с Том. Мери вече е започнала духовното си развитие и й е ясно, че не е
нейна работа да напътства и контролира Том. Тъй като тя работи върху себе си, същата вечер,
когато вече е станало късно, а Том не се е прибрал, вместо да си позволи да изпадне в нервна
криза, тя се обажда на своя приятелка от групата. Те разговарят за обзелия я страх, което й помага
да се успокои. Мери изпитва нужда някой да чуе как тя се чувства, а приятелката й слуша с
разбиране, без обаче да дава съвети. След като затваря телефона, Мери започва да повтаря
любимата си мисъл: „Моят живот е превъзходно уреден и аз живея в мир, сигурност и
спокойствие всеки ден, всеки час." Тъй като никой не може да задържи две мисли едновременно,
Мери установява, че когато прехвърли мислите си към успокоителните думи на това твърдение, тя
се успокоява и дори се отпуска. И когато Том се прибира към 23,30, тя вече спи. Той я събужда с
влизането си в стаята и тя веднага усеща как раздразнението и гневът й се връщат, затова си
повтаря няколко пъти на ум своето твърдение и казва:
- Здравей, Том. Радвам се, че се прибра благополучно.
Ето отговора на Том, който е свикнал при подобни обстоятелства да има караница, а сега е
леко объркан от нейния неочакван поздрав:
- Щях да ти се обадя, но ... - започва да се извинява отбранително. Мери го изчаква да
завърши обяснението си и казва:
- Можем да говорим за това утре сутринта, ако искаш. Сега много ми се спи. Лека нощ.
Ако Том се е чувствал виновен за закъснението, една караница с Мери щеше да облекчи
вината му. Тогава той би могъл да си каже, че тя е една заядлива сръдла и проблемът щеше да
остане неин, защото се заяжда, вместо да е негов, защото закъснява. А така той си остава с вината,
а тя не страда от неговите действия. И така трябва да бъде.
Играта спасител-обвинител-жертва много напомня на пинг-понг. Вие непрекъснато връщате
топката, когато попадне при вас. За да не ви въвлекат в играта, трябва да се научите да оставяте
топката да мине покрай вас. Един от страхотните начини да се справите с това, е да се
усъвършенствате в употребата на възклицанието „О-о!" Например в отговор на извинението на
Том Мери би могла просто да възкликне „О-о!" и да продължи да спи. Ако не се поддадете,
ако запазите Своята същност и достойнство, ще се почувствате прекрасно. А това означава, че сте
направили още една стъпка за своето възстановяване.
Защо да не се оставим да ни въвлекат в игри, ако е необходимо?
Трябва да разберете, че ролите, които играем, не се ограничават само до обикновена размяна
на думи. Те се простират до начина, по който играем в самия живот, и всеки от нас изпълнява
съответна роля, към която има предпочитания.
Може би сте възприела ролята на спасител. Тя е позната и успокояваща за прекалено
влюбените жени и им създава чувството, че се грижат (напътстват и контролират) за друг човек.
От целия си объркан живот те са избрали този начин, който им дава някаква сигурност и
самочувствие. Те го използват с приятели, роднини и често на работното си място.
Или може би сте възприела ролята на обвинител, жената, която винаги намира грешка,
посочва я и оправя нещата. Отново и отново тази жена възобновява борбата с тъмните сили, които
са я побеждавали в детството й, надявайки се, че борбата може да завърши наравно, след като вече
е пораснала. Разочарована от детството си и търсейки разплата в настоящето заради миналото, тя е
борец, кавгаджийка, участник в дебати, вещица. Тя има нужда да наказва. Има нужда от
извинения, от отмъщения.
И накрая вие може да сте жертвата, най-безпомощната от трите, без друг изход, освен да се
подчинявате на капризите на другите. Може би като дете не сте имали друг избор, освен да сте
жертва, и досега ролята ви е станала толкова позната, че нямате сили да се измъкнете от нея. В
слабостта се крие известна тирания: нейното силно място е вината и тя се явява разменната монета
на жертва във взаимоотношенията й с другите. Изпълняването на някоя от тези три позиции, било
то в разговор или в живота, ви връща към детските навици на страх, ярост и безпомощност. Вие не
можете да развиете потенциалните си възможности като разумна личност, напълно отговорна за
живота си, ако не се откажете от тези ограничаващи роли и от мисълта да се занимавате с
околните. Докато сте въвлечена в тези роли, в тези игри, винаги1 ще ви се струва, че някой друг ви
пречи да постигнете щастието си. Веднъж откажете ли се от игрите, ще се окажете напълно
отговорна за собствените си постъпки, за решенията си, за живота си. В действителност когато
игрите спрат, вашият избор (този, който вече Сте направили, и този, който предстои да направите)
става по-ясен, по-неизбежен.
Как да постъпвате, за да не се забърквате в игри?
Трябва да разработите нови начини за общуване със себе си и с другите, които да показват
желанието ви да се промените. По-малко „Ако не беше заради ..." и много повече „Точно сега
избирам да ..."
Когато тръгнете по новия път, ще имате нужда от цялата енергия, която се е освободила след
отказа да напътствате и контролирате, за да избегнете въвличане в игри (дори заявлението „Аз не
играя" е игра). С практика всичко става по-лесно, а след време ще добиете увереност.
Ще трябва да се научите да живеете без вълненията от разгорещените сражения, тези
отнемащи време и изсмукващи силите ви драми, в които сте се изявявали досега като звезда. Това
не е много лесна работа.
Много от силно влюбените жени са погребали чувствата си така дълбоко, че имат нужда от
вълненията, породени от караници, раздели и помирения, просто за да се чувстват щастливи.
Внимавайте! В началото може да ви се стори отегчително да се занимавате само със собствения си
живот. Но ако успеете да преодолеете досадата, тя ще се превърне в себеоткриване. И вие ще сте
готови за следващата стъпка.
7. Изправете се храбро пред своите проблеми и недостатъци
Да се изправиш пред собствените си проблеми означава, че след като сте се отказала да
напътствате другиго, като и от игрите вече няма какво ла ви разсейва от вашия собствен живот,
проблеми и болки. Това е моментът, когато се налага да започнете да се вглеждате по-дълбоко в
себе си с помощта на вашата лична програма, на подкрепящата група и на вашия терапевт, ако
имате такъв. Не е необходимо непременно да имате психотерапевт, за да започнете. В „Анонимни
алкохолици" например хората, които имат опит във възстановителния процес, могат да станат
наставници на новодошлите.
Това означава също да погледнете смело на настоящия си живот, както на хубавите неща,
така и на онези, които ви карат да се чувствате недоволна или нещастна. Напишете ги на един
лист. Погледнете и към миналото. Припомнете си всички добри и лоши спомени, постигнатото,
неуспехите, моментите, когато сте били наранена или вие сте наранявала. Прочетете всичко
написано. Съсредоточете се върху особено трудните области. Ако сексът е една от тях, опишете
историята на сексуалния си живот. Ако цял живот сте имали проблем с мъжете, започнете с
вашите най-ранни отношения с мъже и отново напишете цялата история. Родители? Използвайте
същия метод и за тях. Започнете отначало и пишете. Ще падне голямо писане наистина, но това е
един безценен инструмент, който ще ви помогне да сортирате миналото и да започнете да
разпознавате модела на поведението си, повтарящите се моменти в борбата ви със себе си или с
останалите.
След като започнете този процес, свършете колкото може повече работа, преди да спрете.
Това е техника, която ще искате да ползвате отново, когато броят на проблемите ви нарасне. Може
би в началото ще се съсредоточите върху взаимоотношенията си с другите хора. По-късно, по
друго време, може да пожелаете да опишете историята на длъжностите, които сте заемали, какво
сте си мислели за всяка една, преди да започнете, през времето, когато сте я заемали и след това.
Просто оставете вашите спомени, чувства и мисли сами да потекат. Не проверявайте какво се е
получило от писанията ви, направете го, след като свършите описанията.
Какво трябва да направите, за да се изправите храбро пред своите проблеми и
недостатъци?
Ще се наложи доста да пишете, като за това трябва да отделите значително време и енергия.
Писането може да не се окаже най-лесният и удобен за вас начин да се изразите. Въпреки това то е
най-добрата техника за случая. Не се безпокойте, че няма да го направите идеално, или дори
добре. Просто го направете така, че да звучи смислено за вас.
Докато пишете, трябва да сте напълно искрени и откровени.
След като приключите с тази дейност (в рамките на възможностите си), споделете я с някой
ваш близък, за когото сте сигурна, че държи на вас. Тази личност трябва да бъде човек, който
разбира какво се опитвате да направите и може просто да изслуша написаното от вас за
сексуалния ви живот, за връзките ви, за взаимоотношенията с родителите, за чувствата ви към вас
самата, за събитията във вашия живот — както за добрите, така и за лошите. Човекът, когото ще
изберете за слушател, трябва да бъде състрадателен и да проявява разбиране. Още от самото
начало трябва да знае, че коментар не е необходим. Нито съвет, нито подкрепа. Достатъчно е само
да слуша.
Когато сте достигнали този етап на възстановяване, не използвайте вашия партньор за
слушател. Много, много по-късно може да решите да споделите с него това, което сте написали.
Но не е задължително. Не се препоръчва обаче да го правите на този етап. Това е опит да накарате
някого да изслуша историята ви и да видите как ще ви приеме. Това не е средство за изглаждане
на ръбовете във вашите отношения. Целта е да се възстановите напълно.
Защо е необходимо да се изправите храбро пред своите проблеми и недостатъци?
Повечето от нас, които обичаме прекалено силно, са склонни да обвиняват другите за
нещастията в живота си, отричайки собствените грешки и избори. Това е вреден подход към
живота, който трябва да се изкорени и елиминира, и начинът, по който това може да стане, е да
погледнем смело и честно към самите себе си. Само когато погледнете на проблемите и грешките
(както и на успехите) като на свои, а не свързани по някакъв начин с партньора ви, можете да
направите стъпки за промяна на това, което може да се промени.
Какво означава да се изправите храбро пред своите проблеми и недостатъци?
Първо, много е вероятно да успеете да се отървете от скрита вина, свързана с някои събития
и чувства в миналото. Това ще разчисти пътя за повече радост и положителни емоции в живота ви.
След това, защото някой е изслушал най-ужасните ви тайни и въпреки това сте оцелели, ще
започнете да се чувствате по-сигурна.
След като престанете да обвинявате другите и поемете отговорността за собствените си
решения, вие ще сте свободна да се възползвате от всички възможности, които не са ви били на
разположение, докато сте се възприемали като жертва на другите. Това ще ви подготви да
започнете да променяте онези неща в живота ви, които не са били добри за вас или не са ви
удовлетворявали.
8. Развивайте вашите потребности
Да развивате потребностите си означава да не чакате партньора ви да се промени и чак
тогава да започнете да се грижите за живота си. Това означава също и да не разчитате на неговата
помощ - финансова, емоционална или за всекидневните неща - да се отдадете на работата си, да
започнете отново да учите или нещо друго, което ви се е искало да предприемете. Вместо да
направите плановете си зависими от неговото съдействие, планирайте така, сякаш разчитате само
на себе си. Погрижете се за всичко - грижи за детето, пари, време, транспорт, - без да го
използвате като възможен изпълнител (или - извинение!). Ако докато четете това, вече
протестирате, че без неговото съдействие вашите планове са неизпълними, то помислете какво
щяхте да правите, ако изобщо не го бяхте срещнали. Ще откриете, че не е невъзможно животът да
продължи, когато спрете да разчитате на него. Затова се възползвайте от всички други
възможности.
Да развивате себе си означава да преследвате интересите си. Ако прекалено дълго време сте
били заети с него и изобщо не сте имали свой живот, тогава започнете да опитвате различни
пътища, за да откриете какво ви привлича. Това няма да е лесно за жените, които обичат
прекалено силно. След като за продължителен период център на живота ви е бил вашият партньор,
ще усетите известно неудобство да прехвърлите фокуса върху себе си и вашето израстване като
личност. Бъдете готова да опитвате поне по една нова дейност на седмица и експериментирайте, за
да откриете какво ви харесва.
Да развивате себе си означава да поемете рискове: да се запознаете с нови хора, да влезете
отново в класна стая след толкова години, да предприемете сама пътешествие, да потърсите
работа... всичко, от което имате нужда, но не сте събрали смелост да го направите. Това е
моментът да се гмурнете с главата напред, в живота няма грешки, а само уроци, така че вървете и
научете онова, на което животът ще ви научи. Използвайте вашата подпомагаща група като
източник на смелост и опора. (Не се обръщайте към партньора си или към семейството си за
подкрепа. На тях сте необходима такава, каквато сте, за да останат и те същите. Не проваляйте
вашия напредък, като се облягате на тях.)
Какво трябва да правите, за да развивате потребностите си?
Първо, правете на ден по две неща, които са ви приятни - неща за загрявка и за да сте наясно
коя сте и на какво сте способна. Отстоявайте себе си и в случаите, когато предпочитате да се
престорите, че определено нещо няма кой знае какво значение за вас; върнете покупката, ако не
отговаря на стандартите, независимо че ви се ще просто да я хвърлите и да приключите с
проблема. Проведете онзи телефонен разговор, който ви се иска да избегнете. Научете се как по-
добре да се грижите за себе си, а не за другите от вашия кръг. Кажете „не" заради вас самата, а не
„да" заради някого другиго. Помолете ясно за нещо, което искате, и поемете риска да получите
отказ.
След това се научете да давате на себе си. Дайте си време, дайте си внимание, дайте си
материални предмети. Често решението всеки ден да си купуваме по нещо може да е един
истински урок да се научим да обичаме себе си. Подаръците може да не са скъпи, но колкото са
по-непрактични и лекомислени, толкова по-добре. Това е едно упражнение за себеугаждане.
Трябва да се научим, че ние самите можем да бъдем източник на хубави неща в живота си, а това е
добър начин да започнем. Но ако сте свикнали да харчите пари за себе си, ако пазарувате и
пилеете импулсивно, за да уталожите гнева или депресията си, тогава този урок трябва да има
друга насока. Вместо да си купувате ненужни предмети (и да правите дългове), измислете си нови
преживявания. Разходете се из парка, отидете с колело до хълма, посетете зоологическата градина.
Спрете и погледнете залеза. Смисълът е да помислите за себе си и за това какъв бихте искали да е
денят ви, след което опитайте да разберете какво означава да даващ и да получаваш. Обикновено
сме много добри в даването на другите, но нямаме никакъв опит в даването на себе си. Така че
започнете да опитвате!
Предприемането на тази стъпка налага от време на време да правите нещо, което е много
трудно. Когато не се занимавате с някого другиго, ще се наложи да се справите с ужасяваща
празнота. Понякога тази празнота ще е толкова дълбока, че ще имате усещането как вятърът свири
на мястото, където би трябвало да е сърцето ви. Отпуснете се и я почувствайте с цялата й сила (в
противен случай ще потърсите друг, неправилен начин да се разсеете). Приемете празнотата и
знайте, че няма винаги да се чувствате по този начин. Останете спокойна и започнете да я
запълвате с топлината от това, че сте се възприели такава, каквато сте.
Нека и вашата подкрепяща група ви помогне. Това, че и там са ви приели, също може да
запълни празнотата, също както и вашите планове и активност. Ние получаваме някакво усещане
за себе си от това, което правим за себе си и като развиваме възможностите си. Ако всичките ви
усилия са отивали за развитието на другите, тогава винаги ще се усещате празна. Опитайте шанса
си сега.
Защо е необходимо да развивате потребностите си?
Освен ако не преувеличавате талантите си, вие винаги ще се чувствате безпомощна. И за
тази безпомощност ще обвините него, докато в действителност тя се дължи на вас, защото не
обръщате внимание на живота си. Развиването на потенциалните ви възможности ще прехвърли
отговорността там, където й е мястото - при вас.
Плановете и дейностите, с които ще се захванете, така ще ви ангажират, че няма да имате
възможност да се съсредоточите върху него или върху това, което върши той. Ако в момента
нямате връзка, това ще ви даде възможност да възобновите старата си любов или да изчакате нова.
Какво означава да развиете потребностите си?
Първо, няма да се налага да си търсите приятел, който да е ваша противоположност, за да
има баланс в живота ви. Да ви обясня: Като повечето жени, които силно обичат, и вие сигурно сте
прекалено сериозна и отговорна. Ако не развиете целенасочено вашата повесела страна, ще ви
привличат мъже, които притежават онова, което ви липсва. Един безгрижен, безотговорен мъж е
привлекателно познанство, но е лоша перспектива за удовлетворителна връзка. Въпреки това,
докато не си разрешите да бъдете по-свободна и лесна за общуване, вие ще имате нужда от него,
за да изпълва с веселие и вълнение живота ви.
Второ, да развивате себе си означава да израствате. След като станете това, което сте, вие
също започвате да поемате пълна отговорност за решенията и живота си и по този начин навлизате
в света на възрастните. Докато не поемем сами отговорността за нашия живот и за собственото си
щастие, ние не сме напълно зрели личности, а сме по-скоро зависими и изплашени деца в тела на
възрастни.
И накрая, като развивате себе си, вие ставате по-добър евентуален партньор, тъй като се
превръщате в творческа и себеизразяваща се жена, а не в някоя, която е непълноценна (и
следователно изплашена) без мъж. Парадоксът е, че колкото по-малко се нуждаете от партньор,
толкова по-добър партньор ставате и толкова по-здравословен партньор ще привличате (и от.
такъв ще бъдете привличана).
9. Станете егоистка
Също както думата духовност в стъпка 3, думата егоистка изисква внимателно обяснение.
Най-вероятно тя включва образ, какъвто вие най-малко бихте искали да бъдете: безразлична,
жестока, егоцентрична. За някои хора егоизмът може да означава всичко това, но трябва да
помните, че вие сте жена, обичаща прекалено много. За вас превръщането в егоистка е необходима
крачка, за да се измъкнете от страданието. Нека да разгледаме какво означава здравословният
егоизъм за жените, които обичат прекалено много.
Означава да поставяте вашето добруване, вашите желания, вашата работа, вашите игри,
планове и дейност на първо място, вместо на последно - преди, вместо след като нечии други
потребности са удовлетворени. Дори ако сте майка на малки деца, трябва да включвате в дневната
си програма някаква дейност само за вас самата.
Означава също да очаквате и да изисквате удобни за вас отношения и ситуации. Да не се
стараете да се приспособите към неудобни за вас обстоятелства.
Означава да вярвате, че вашите нужди и желания са много важни и че трябва да ги
удовлетворявате. И в същото време да гарантирате на другите правото да бъдат отговорни за
задоволяването на собствените им нужди и потребности.
Какво изисква превръщането ни в егоистки?
Когато започнете да поставяте себе си на първо място, трябва да се научите да сте
толерантна към гнева и разочарованието на другите хора. Това е неизбежна реакция от страна на
онези, чието добруване досега сте поставяли преди вашето. Недейте да спорите, да се извинявате
или да се оправдавате. Постарайте се да останете възможно най-спокойна и в добро настроение и
да продължите вашите занимания. Промените, които правите в живота си, налагат и на околните
да се променят и съвсем естествено е те да се съпротивляват. Ако не се впечатлите силно от
тяхното възмущение, то много скоро ще замре. Това е само един опит да ви върнат обратно към
старото ви безкористно държане, да ви накарат да вършите за тях онова, което те самите трябва да
вършат.
Внимателно трябва да се вслушвате във вътрешния си глас, който ви насочва кое е правилно
и добро за вас, и да го следвате. Това е начинът да развиете здравословен интерес към себе си,
като се вслушате в собствените си указания. До този момент вие най-вероятно сте. била побъркана
на тема да се вслушвате в репликите на другите за това как те биха искали да се държите.
Заглушете тези гласове, защото те винаги ще ви откъсват от вас самата.
И накрая, да станете егоистка означава да признаете, че собствената ви стойност е голяма, че
талантът ви заслужава изява, че вашето удовлетворение е също толкова важно, колкото и това на
другите, че вашето най-добро Аз е най-големият подарък, който можете да дадете на света и най-
вече на хората около вас.
Защо е необходимо да станем егоистки?
Без този силен ангажимент към себе си съществува тенденция да останете пасивна, да не се
развивате в посока на най-добрата си' изява, а в полза на някого другиго. Въпреки че ставайки
егоистка (а това означава да станете по-честна), ще се превърнете в по-добър партньор, това не
трябва да е единствената ви цел. Целта ви трябва да е извличането на най-доброто за вас.
Да се издигнете над всички трудности все още не е достатъчно. Остава животът, който
трябва да живеете, откриването на скритите ви заложби. Това е една естествена стъпка, след като
самоуважението ви е нараснало и сте започнали да цените собствените си желания.
Поемайки отговорността за себе си и за щастието си, вие ще освободите децата си от вината
и отговорността, които чувстват заради вашето нещастие. Едно дете не би могло да се надява да се
отплати на родителя си за това, че е жертвал живота, щастието, удоволствията си заради
семейството. Виждайки родителя си да се наслаждава на живота, детето разбира, че и то може да
направи същото, по същия начин, както когато вижда родителя си да страда, смята, че животът
представлява само страдания.
Какво означава да станем егоистки?
Вашите връзки автоматично се заздравяват. Никой не е длъжен да бъде по-различен от това,
което е. Вие вече не сте различна от това, което сте.
Вие освобождавате другите от безпокойствата им за вас. (Много е вероятно вашите деца
например да са се чувствали отговорни за облекчаването на вашите страдания и отчаяние. Когато
вие по-добре се грижите за себе, си и те ще са свободни да започнат да се грижат по-добре за себе
си.)
Сега вече можете да казвате „да" или „не", когато поискате.
Когато извършите тази драматична размяна на роли - от човек, който се грижи за другите, в
човек, който се грижи за себе си, възможно е да настъпи размяна на ролите и във връзката ви. Ако
промяната на ролите се стори прекалено трудна за мъжа в живота ви, той може и да си тръгне,
търсейки някоя друга, подобна на това, с което е свикнал - и така, вие може и да не завършите с
човека, с когото сте започнали.
От друга страна, колкото и да е странно, след като станете по-грижовна към себе си, вие
може да привлечете някого, който може да се грижи за вас. Колкото по-силни и уравновесени
ставаме, толкова по-силни и уравновесени личности привличаме. Колкото по-малко чужди нужди
задоволяваме, толкова повече наши потребности са задоволени. Като се откажем от ролята на
супергрижовната, ще дадем възможност на някого да поеме грижата за нас.
10. Споделете с други онова, което сте преживели и научили
Не забравяйте, че споделянето на вашия опит с другите е последната стъпка от вашето
възобновяване, а не първата. Да сме винаги на линия, да помагаме на другите е част от нашето
заболяване, затова нека мине известно време, през което сериозно да сте поработили върху себе
си, преди да предприемете тази стъпка.
Във вашата подкрепяща група това означава да споделите с новопостъпилите как е било в
началото и как е сега. Това не означава да давате съвети, а само да обясните кое ви е помогнало
най-много. Внимавайте да не започнете да наричате партньорите си с обидни имена и да хвърляте
вината върху тях. Когато сте достигнали до този етап на възстановяване, ще знаете, че да
обвинявате другите не е полезно за вас.
Да споделите с другите означава също, че когато срещнете някого с подобен на вашия
произход или в подобна ситуация на тази, в която сте били, вие имате желание да говорите за
вашето възстановяване, без да изпитвате нужда да насилвате другия да направи това, което сте
правили вие. И тук, както й в другите ви връзки с хората, няма място за напътствия и контрол.
Споделянето означава да отделите няколко часа като доброволец, за да помогнете на други
жени, може би като работите на някоя телефонна линия за съвети или като се срещате с хора,
които са протегнали ръка за помощ.
Накрая вие можете да подскажете на медицинските и други лица, които се опитват да
помогнат, кое е най-подходящото лечение за вас и за други жени като вас.
Какво е необходимо, за да споделите онова, което сте преживели и научили?
Трябва да можете да изразите дълбоката си благодарност, че сте стигнали толкова далече, а
също и за помощта, която сте получили от другите, когато те са споделили с вас постигнатото от
тях.
Имате нужда от честност и желание да споделите тайните си, без да се стараете да
изглеждате „добра".
Освен това трябва да развиете способност да давате, без да очаквате лична благодарност.
Повечето от „даването", което правим, докато сме обичали прекалено силно, е един вид
манипулиране. Сега няма проблеми да даваме свободно. Нашите нужди са задоволени и сме
изпълнени с любов. Най-естественото нещо, което можем да направим сега, е да споделим тази
любов, без да очакваме нещо в замяна.
Защо е необходимо да споделите това, което сте изпитали и научили?
Приемете го като болест, също както бивш алкохолик може да се подхлъзне. Без постоянно
напомняне вие можете да се върнете към старите си начини на мислене, чувства и връзки.
Работата с новодошлите ще ви напомня колко зле сте били преди и какво сте постигнали. Когато
тяхната история непрекъснато ви напомня вашата, това ще ви помогне да не отричате колко лошо
е било всъщност.
Говорейки за това, вие давате надежда на другите и достоверност на всичко, през което сте
преминали в борбата за възстановяване. Вие печелите перспектива за смелостта и живота си.
Какво се постига със споделянето на това, което сте изпитали и научили?
Ще помогнете на други. И ще затвърдите собственото си възстановяване.
Това споделяне е и акт на нормален егоизъм, с който вие още повече си помагате, като сте в
постоянна връзка с принципите на вашето възстановяване, които ще ви служат през целия ви
живот.
XI
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ИНТИМНОСТ: ЗАТВАРЯНЕ НА ПРОЛУКАТА
За нас женитбата е едно пътешествие в неизвестна посока...
Откритието, че хората трябва да споделят не само това, което не знаят един за друг, но
и това, което не знаят за себе си.
Майкъл Вентура, „Сенки, танцуващи в зоната на брака"
- Това, което бих искала да зная, е, къде отидоха всичките ми сексуални чувства? - Труди
продължи да се движи, обикаляйки около канапето в офиса ми. Тя подхвърля весело въпроса през
рамо, но когато минава покрай мен, в очите й припламва обвинение. На лявата й ръка проблясва
диамантен годежен пръстен и аз имам силно подозрение за причината, която я е довела при мен.
За последен път я видях преди осем месеца, а днес тя изглежда по-добре от всякога, топлите й
кафяви очи блестят, а красивият облак от червеникаво-кестенявата й коса изглежда по-голям и по-
гъст отпреди. Лицето й има същия сладък, почти котешки вид, но двете изражения, които тя
възприемаше периодично - на малко, тъжно сираче или на крехка изтънченост - са заменени от
блясъка на уверена жена. Беше изминала дълъг път през трите години от опита й за самоубийство
след края на връзката й с Джим, женения полицай.
Аз съм доволна от факта, че процесът й на възстановяване продължава. Труди все още не го
знае, но дори и сексуалните проблеми, които изброява, са част от неизбежния процес на
излекуването й.
- Разкажи ми за това, Труди - подканям я аз и тя се настанява на канапето.
- Ами... в живота ми се появи чудесен мъж. Спомняте ли си Хал? Срещнах се с него, когато
бях за последен път при вас.
Много добре си спомнях името. Той беше един от младите мъже, с които Труди се срещаше,
когато прекрати терапията си. „Той е добър, но е малко скучен" -беше казала за него тогава.
„Имаме си приказка и той ми прави впечатление на човек, на когото можеш да се довериш. Освен
това изглежда добре. Но няма тръпка, така че сигурно не е истинският". Тя се беше съгласила с
мен, че има нужда да опита с такъв мъж, на когото може да разчита, и така реши да продължи да
се вижда с него за известно време. Сега Труди с гордост продължава. - Той е толкова различен от
мъжете, с които се забърквах, слава Богу. Сгодихме се и ще се женим през септември... но как да
кажа, имаме известни проблеми, т. е. не ние, а аз. Аз не мога да се почувствам наистина възбудена
и тъй като това никога не е било проблем преди, бих искала да знам какво става. Знаете каква бях.
Направо се молех за секс на всички онези мъже, които изобщо не ме обичаха, но сега, когато не се
хвърлям на врата на никого, съм като някаква срамежлива, сдържана стара мома. Имам Хал,
хубав, отговорен, будещ доверие и наистина влюбен в мен. А аз лежа в леглото с него и се
чувствам като дърво.
Аз кимам. Знам, че Труди се е изправила пред едно препятствие, което трябва да преодолее
след възстановяването си като повечето жени, които обичат прекалено силно. След като са
използвали своята сексуалност като инструмент, за да накарат някой труден или непоносим мъж
да ги заобича, сега, когато предизвикателството липсва, те не знаят как да бъдат сексуални с
партньор, който ги обича.
Неудобството на Труди е очевидно. Тя потупва с юмрук коляното си, подчертавайки почти
всяка дума.
- Защо не мога да се развълнувам, когато съм с него? - Изведнъж тя спира да удря с юмрук и
стреснато ме поглежда. - Да не би да не го обичам истински? Това ли е, което ни пречи?
- Мислиш ли, че го обичаш? - питам аз.
- Мисля, че да, но съм объркана, защото всичко е толкова по-различно отпреди. Много ми е
приятно да съм с него. Можем да си говорим за всичко. Той знае цялата ми история и между нас
няма тайни. Когато съм с него, изобщо не се преструвам. Държа се такава, каквато съм, което
означава, че с него мога да се отпусна, което никога не съм могла с другите мъже. Не се налага да
играя театър, което е хубаво, но понякога този театър беше по-лесен, отколкото просто да се
отпусна и да повярвам, че да бъдеш самата себе си е достатъчно, за да запазиш нечий интерес.
Много неща доставят удоволствие и на двама ни - ветроходство, каране на велосипед, туризъм.
Имаме доста общи възгледи, а когато се караме, той винаги е почтен. Всъщност да се караш с Хал
е почти удоволствие. Но в началото ме плашеха дори и откровените разговори за недоразуменията
помежду ни. Не бях свикнала някой да бъде така честен за чувствата си и да очаква същото от мен.
Хал ми помогна да не се страхувам да казвам това, което мисля, или да го моля за това, от което се
нуждая, защото той никога не ме е наказвал, когато съм била искрена. Ние винаги постигаме
разбирателство, след което ставаме по-близки. Той е най-добрият приятел, когото някога съм
имала, и аз съм горда, че излизам с него. Така че да, мисля, че го обичам, но ако съм влюбена в
него, защо в леглото не ми е хубаво? При това в начина, по който прави любов, няма нищо
нередно. Той наистина иска да ми достави удоволствие. Което е нещо ново за мен. Не е така
агресивен, какъвто беше Джим, но не мисля, че това е причината. Аз знам, че той ме смята за
чудесна и наистина се възбужда, но накрая при мен нищо не се получава. През цялото време съм
студена и някак притеснена. Като си спомня каква бях, това направо е необичайно, нали?
- Напротив, всичко е в реда на нещата - успокоявам я аз. - Това, през което преминаваш сега,
е нещо, с което много жени с история, подобна на твоята, жени, които са успели да се възстановят,
са се сблъсквали, когато са започвали връзка с подходящ мъж. Вълнението, предизвикателството,
стомахът, свит на топка, просто ги няма и тъй като това е, което преди те са приемали за „любов",
сега се страхуват, че липсва нещо много важно. Това, което липсва, е лудостта, болката, страхът,
очакването, надеждата.
И ето за първи път ти имаш един добър, солиден, надежден мъж, който те обожава, а не ти се
налага да го променяш. Той вече притежава всички качества, които ти искаш от един мъж, и той се
е обвързал с теб. Бедата е, че ти никога преди не си имала това, което си искала. Известно ти е
само какво значи да го нямаш и да се трудиш до полуда, за да го получиш. Ти си свикнала с
копнежа и несигурността, които могат да предизвикат доста сърдечни вълнения. Ще бъде ли, ще
иска ли? Ще го направи ли, или няма да го направи? Знаеш какво имам предвид.
- Нима мога да го забравя! - Труди се усмихна.
- Но какво общо може да има това със сексуалните ми желания?
- Има, защото да нямаш онова, което искаш да имаш, действа много по-стимулиращо,
отколкото ако го имаш. Един мил, влюбен, предан мъж никога няма да ти повиши адреналина по
начина, по който Джим например го правеше.
- О, вярно е! Аз продължавам да си задавам въпроси за връзката ни, защото не винаги се
чувствам така обсебена от Хал. Чудя се дали просто не го приемам за даденост. - Труди вече не е
ядосана. Тя е развълнувана като детектив, разследващ сложен случай.
- Ами вероятно ти го приемаш така - потвърждавам аз. - Ти знаеш, че той ще е винаги
насреща. Той няма да те изостави. Ти можеш да разчиташ на него. Следователно нямаш нужда да
си обсебена. Обсебването не е любов, Труди. То си е просто обсебване.
Тя кима, спомняйки си.
- И понякога - продължавам аз - сексът се получава много добре, когато сме обсебени.
Всички онези силни вълнения, нетърпеливи очаквания, дори ужас, образуват един мощен пакет,
който е наречен любов. Всъщност той е всичко друго, но не и любов. Но това е нещото, което в
песните се нарича любов. Нещо от сорта „Не мога да живея без теб, бейби". Едва ли някой ще
тръгне да пише песни за това колко е приятна и спокойна истинската любов. Те всички пишат за
страх и болка, за загуба и сърдечни мъки. И така ние наричаме това любов и не знаем какво да
правим, когато се появи нещо друго, което не ни докарва до лудост. Започваме да се отпускаме и
изведнъж се изплашваме, че това не е любов, защото не сме обсебени.
- Точно това се случи - съгласява се Труди. - Аз не започнах да го наричам любов, защото
беше много удобно, както знаете. - Тя се усмихна и продължи.
Той се привърза към мен през месеците, когато се срещахме. Аз усещах, че мога да се
отпусна, да се държа естествено и той няма да си отиде. Само по себе си това беше невероятно.
Никога не съм имала някой, който да не ме напусне. Ние изчакахме дълго преди да имаме
сексуални контакти, всъщност първо се опознахме като личности. Аз го харесвах все повече и
повече и да бъда с него беше за мен голямо щастие. Когато накрая стигнахме до леглото, беше
много нежно и аз се почувствах така уязвима. Плаках много. И сега понякога го правя, но той като
че ли не се сърди. - Труди сведе поглед. - Предполагам, че има още много болезнени спомени,
които се връщат, за секса, как ме отхвърляха, за нараняването. - След известна пауза тя добавя: -
Относно секса аз се безпокоя повече от него. Той също би искал да е по-вълнуващо и за двама ни,
но не се оплаква. Аз съм тази, която се оплаква, защото знам какво би могло да бъде.
- Добре - казвам аз, - разкажи ми как е сега между теб и Хал.
- Той е влюбен в мен. Разбирам го от начина, по който се държи с мен. Винаги когато се
срещам за първи път с негов приятел, по начина, по който той ме поздравява, аз разбирам, че Хал
вече му е казал прекрасни неща за мен. А когато сме сами, той е толкова внимателен, прави
всичко, за да съм щастлива. Но аз ставам скована, студена, направо вдървена. Като че ли той не
може да ме стопли. Не знам какво ми пречи...
- Какво чувстваш, когато започнете да се любите? Тя остава за момент мълчалива,
замислена. После ме поглежда.
- Изплашена може би? - След което си отговаря сама:
- Да, това е. Изплашена съм, много съм изплашена!
- От...? - подпитвам аз.
Отново мълчание за размисъл. Накрая продължи.
- Не знам. Че ще ме опознае някак. О, звучи толкова библейско. Нали знаете как е казано в
Библията: „И тогава той я позна". Нещо такова. Но не знам защо си мисля, че ако го оставя, Хал
наистина ще ме опознае, не само сексуално, но и във всяко отношение. Като че ли не ми се иска да
капитулирам пред него. Това силно ме плаши.
Аз задавам очевидния въпрос.
- Какво ще стане, ако го направиш?
- О, Господи, не знам. - Труди започва да се върти на стола. - Чувствам се така уязвима, така
оголена, когато се замисля за това. Толкова глупаво от моя страна да говоря така за секса при
целия си опит, който имам. Но това е по-различно. Не е така лесно да си сексуален с някой, който
наистина иска да бъде близък с теб. Затварям се като мида или правя движенията, но нещо в мен
ме възпира. Държа се като срамежлива девственица или нещо подобно.
- Труди - успокоявам я аз, - когато се стигне до такъв вид интимност, каквато съществува
между теб и Хал сега, и това, което ще имате в бъдеще, ти наистина се държиш като девственица.
Всичко е ново за теб, ти нямаш опит да бъдеш с мъж по този начин. Ти си изплашена.
- Ами точно така се чувствам - опитвам се да се защитя, като че ли ще изгубя нещо много
ценно - съгласява се тя.
- Да, и това, от което се страхуваш, е да не изгубиш бронята си, твоята защита срещу
нараняване. Въпреки че преди това си се хвърляла от мъж на мъж, ти никога не си поемала риска
да станеш прекалено близка с някого от тях. Никога не си имала тази възможност, защото никой
от тях не е могъл да бъде близък с теб. А сега имаш Хал, чието единствено желание е да бъде
близък с теб, и ти си се паникьосала. Чудесно е, когато си говорите и се радвате на компанията си,
но при секса, когато всички бариери между двамата са свалени, е по-различно. С другите ти
партньори дори и сексът не е свалял тези бариери. Всъщност той е помагал те да си останат на
място, защото си използвала секса, за да избягаш от истинското общуване. Няма значение колко
сексуални връзки си имала, ти никога не си станала достатъчно близка с някого, за да го опознаеш.
Защото ти използваше секса, за да контролираш връзките си, и предполагам, че сега ти е много
трудно да престанеш с този контрол, да бъдеш сексуална, а не да използваш секса като
инструмент. Хареса ми твоята фраза „да бъда опозната", защото точно това представляват сега
твоите сексуални отношения. Ти и Хал вече знаете толкова много един за друг, че сексът се явява
само начин да задълбочите тези знания, а не да се избягвате.
Очите на Труди заблестяха от сълзи.
- Защо трябва да бъде точно така? Защо не мога да се отпусна? Знам, че този мъж няма да ме
оскърби умишлено. Или поне не мисля, че той е... - Когато долавя съмнение в гласа си, бързо
сменя темата. -Добре, вие ми казвате, че знам как да общувам сексуално само с някой, който не ме
желае истински, или поне не цялата, и че не мога да общувам сексуално с някой като Хал, който е
добър и мил, и смята, че съм чудесна, защото се страхувам от близостта. Какво да правя тогава?
- Единственият начин е да изтърпиш това. Преди всичко откажи се от идеята да „бъдеш
секси", позволи си да си просто сексуална. Да бъдеш секси е акт. Да бъдеш сексуална означава да
общуваш интимно на физическо ниво. Ще трябва да кажеш на Хал какво точно става - сподели
всичките си чувства. Независимо колко са нелогични те. Кажи му кога те е страх, кога имаш
нужда да се отдръпнеш, кога отново си готова за близост. Ако се налага, поеми повече контрол
над интимното общуване и се дръж така, както ти е най-добре. Хал ще те разбере, ако го помолиш
да ти помогне да преодолееш страха. И се опитай да не даваш: оценка на това, което става с теб.
Любовта и доверието са области, в които нямаш голям опит. Бъди готова да напредваш бавно и да
изградиш желание да отстъпваш. Знаеш ли, Труди, в секса с предишните си партньори малко си
отстъпвала, а много повече си ръководила и контролирала, манипулирайки партньора си чрез
секса. Ти си играла театър с надеждата да получиш ответ. Погледни на това, което си правила
преди, и на това, което се опитваш да правиш сега, и виж разликата между ролята си на голямата
любовница и ролята на обичаната жена. Да играеш роля понякога е много въодушевяващо,
особено когато си привлякла вниманието на публиката. Да позволиш да бъдеш обичана е доста по-
трудно, защото то трябва да дойде отвътре, от онази част от сърцето ти, с която си започнала да
обичаш себе си. Ако там има достатъчно любов, ще ти бъде по-лесно да приемеш, че заслужаваш
любов. Ако там таиш много малко любов към самата себе си, ще бъде много по-трудно да
допуснеш някой да те обикне. Ти премина дълъг път, преди да се заобичаш. Сега се намираш на
следващия етап: да имаш достатъчно доверие в себе си, за да си позволиш да бъдеш обичана от
този мъж.
— Всички предишни диви страсти всъщност бяха доста пресметнати. Сега го разбирам.
Въпреки че бяха вълнуващи по своему. И така, сега трябва да спра да се престаравам, а просто да
бъда тази, която съм. Странното е, че това се оказа по-трудно. Да те обичат...
- Труди се замисли. - Знам, предстои ми да измина дълъг път. Понякога поглеждам към Хал и
се чудя как може да е толкова запленен от мен. Не смятам, че може да има нещо прекрасно в мен,
когато не играя някакъв страхотен театър. - Очите на Труди се разшириха. - Затова ми е толкова
трудно, нали? Когато не разигравам театър, когато не правя нищо специално... когато не се
престаравам. Страхувала съм се да бъда обичана от Хал, защото не знаех как да се държа. Мислех,
че ако не играя роля на прелъстителка, нищо друго няма да е достатъчно и той ще се отегчи. А не
можех да използвам прелъстяването, защото ние първо станахме добри приятели, а след това
любовници, така че не можех изведнъж да започна да дишам тежко и да му се хвърлям. Освен това
не беше и необходимо. И без да правя това, той вече проявяваше интерес към мен, както и към
всичко останало, което правим заедно. Цялата работа се оказа много по-лесна, отколкото мислех.
Достатъчно е да бъда себе си! - Труди замълчава и ме поглежда недоумяващо. - Наистина ли всеки
Божи ден се сблъсквате с такива неща?
- Не толкова често, колкото би ми се искало - отговарям. - Това, което трябва да преодолееш
сега, може да се случи само на жена, която наистина се е излекувала от чувството да обича
прекалено силно, а повечето жени не успяват да се излекуват. Те прекарват времето, енергията,
живота си, използвайки сексуалността като инструмент в опитите си да променят някого, който не
би могъл да ги обича. Това никога не става, но пък им дава сигурност, защото докато са в центъра
на битката, не им се налага да се справят с истинска интимност, като позволят на друг човек да ги
опознае в дълбочина. Повечето хора се плашат от това. И докато тяхната самота ги кара да
завързват връзки, техният страх ги кара да избират хора, с които не може да се получи
здравословна връзка.
- Това ли е направил Хал? Избрал е някого, тоест мен, с която не може да стане близък?
- Може би - отговарям аз.
- Значи сега аз съм от другата страна, аз съм тази, която се въздържа от сближаване. Това се
казва размяна на роли.
- Случва се често. Знаеш, че на всекиго може да се случи да изпълнява и двете роли. На
преследвача, каквато беше ти, или на онзи, който се държи на разстояние, каквито бяха
партньорите ти. Сега, в известна степен, избягвайки интимността, ти си заела тяхното място, а Хал
е преследвачът. Ако спреш да бягаш, ще бъде интересно да се види какво ще се случи. Но знаеш
ли, това, което винаги ще остане постоянно през цялото време, ще е пропастта между двамата.
Можете и да си размените ролите, но тя ще си остане.
- Значи няма значение кой преследва и кой бяга? - попита Труди. След това продължи тихо и
предпазливо. - Не е сексът, нали? Близостта е това, което ме плаши. Но аз искам да остана на
място и да позволя на Хал да ме догони. Това страхотно ме плаши, но ще го направя, за да затворя
пропастта между нас.
Труди говори за желанието си да навлезе във взаимоотношения с друг човек, което много
малко хора постигат. Зад всички битки между жените, които обичат прекалено силно, и мъжете,
които обичат прекалено повърхностно, се крие необходимостта да се избягват подобни връзки.
Ролите на преследвач и бягащ са разменени, но пълното им елиминиране изисква голяма смелост
от страна и на двамата. Аз мога да им предложа един-единствен път.
- Смятам, че трябва да поговориш за всичко това с Хал, дори и когато сте в леглото. Нека
знае през какъв етап минаваш. Имай предвид, че това е много важна форма на интимност. Бъди
много, много честна, а останалото само ще си дойде на мястото.
Труди изглеждайте невероятно облекчена.
- Толкова е хубаво да си наясно с нещата. Да, права сте, че всичко това е ново за мен. Но не
знам как да се справя. Не ми помагат и спомените за предишната ми страст. Всъщност ми
причиняват повече проблеми. Но аз вече вярвам на Хал с цялото си сърце и душа. А сега трябва да
му се отдам и телом. - Тя се усмихна и поклати глава. - Не е лесно, нали? Но точно това ще
направя. Ще ви уведомя как вървят нещата... и благодаря.
- За мен беше удоволствие, Труди - отвърнах й съвсем искрено и двете се прегърнахме за
довиждане.
За да разберем докъде е стигнала Труди с възстановяването си, ще сравним вярата й в себе си
и модела на интимно отношение с характеристиките на жена, която се е излекувала от чувството
да обича прекалено силно. Не трябва да се забравя, че възстановяването е процес за цял живот и
цел, към която се стремим и не можем да постигнем веднага.
Ето тези характеристики:
1. Тя напълно приема себе си, дори и когато иска да промени нещо от характера си.
Съществува любов към самата нея и самоуважение, което тя внимателно поддържа и задълбочава.
2. Приема другите, без да се опитва да ги промени.
3. Не губи връзка с чувствата си и становищата си към всеки аспект на живота й,
включително и секса.
4. Харесва всичко в себе си: личността си, външния си вид, убежденията и ценностите си,
тялото си, своите интереси и постижения. Тя се самоутвърждава, а не търси връзки, които да й
дадат чувство за собствено достойнство.
5. Нейното себеуважение е достатъчно голямо, за да се наслаждава на компанията на
другите, особено на мъже, които са си добре такива, каквито са. Тя няма нужда да бъде полезна, за
да се чувства необходима.
6. Тя си позволява да е откровена и доверчива с подходящи хора. Не се страхува да бъде
опозната дълбоко като личност, но не се излага на показ пред тези, които не се интересуват от
същността й.
7. Тя си задава въпроса: „Тази връзка добра ли е за мен? Позволява ли ми да бъда такава,
каквато съм?
8. Когато една връзка е разрушителна, тя се отказва от нея, без да изпада в депресия. Има си
кръг от подкрепящи я приятели и сериозни интереси, които й помагат да преодолее кризата.
9. Цени преди всичко спокойствието си. Борбата, драмата и хаосът от миналото са изгубили
своята привлекателност. Сега тя се грижи за себе си, за здравето и самочувствието си.
10. Знае, че за да оцелее една връзка, тя трябва да. бъде между партньори, които споделят
общи ценности, интереси и цели, и които не се страхуват от близостта. Тя знае, че заслужава най-
доброто, което може да й предложи светът.
Има няколко фази във възстановителния процес. Първата започва, когато разберем
поведенския си модел и пожелаем да го променим за добро. Следващата е желанието ни да
получим помощ за себе си, последвано от първоначалния опит да дадем помощ. След това
навлизаме във фазата на възстановяване, което налага ангажирането ни с нашето оздравяване и
желанието ни да продължим с програмата за възстановяване. През този период започваме да
променяме начина си на действие, мислене и чувстване. Това, което някога е било нормално и
познато, става неудобно и вредно. Навлизаме в следващата фаза, когато изоставяме старите
методи и започваме да подчертаваме качествата си. През всички етапи на възстановяване любовта
към самите нас се увеличава бавно, но непрекъснато. Първо преставаме да се мразим, после
ставаме по-толерантни към себе си. Появява се самопреценка на най-добрите ни качества, след
това започваме да възприемаме себе си. Накрая идва и любовта към самите нас.
Докато не сме започнали да се приемаме и обичаме, няма да позволим да ни „опознаят",
както сполучливо го определи Труди, защото без това ние не можем да повярваме, че заслужаваме
да ни обичат такива, каквито сме. Вместо това се опитваме да спечелим любов, като я даваме на
друг чрез грижи и търпение, чрез страдания и жертви, чрез секс или кулинарни способности.
След като приемането и обичта към самите нас се развият, ние вече сме готови да бъдем
такива, каквито сме, без да се опитваме да угаждаме някому или да играем театър, само за да
спечелим нечие одобрение и обич. Но когато престанем с театъра, може да изпитаме както
об.лекчение, така и уплаха. Когато се представяме с истинската си същност, ние се чувстваме
неудобни и уязвими. Опитваме се да повярваме, че тъкмо такива, каквито сме, заслужаваме
любовта на някого, на когото държим, но винаги съществува изкушение, макар и за малко, да
преиграем. Ако обаче процесът на възстановяване е напреднал, ще се прояви и в нежелание да се
върнем към старите навици. Това е кръстопътят, на който се е озовала Труди; не може да се върне
към стария си стил на поведение, но е изплашена да пристъпи към по-искрен, но по-
неконтролиран начин на сексуална изява. Когато престанем да изпитваме желание да
предприемаме предварително пресметнати ходове, целящи определен ефект, ще настъпи един
период от време, през който няма да знаем какво да правим, докато нашите искрени импулси за
любов не получат възможност да бъдат чути, почувствани и приети.
Изоставянето на старите стратегии не означава, че ще престанем да обичаме, да се грижим,
да помагаме, да успокояваме, да стимулираме, да прелъстяваме нашия партньор. Но с
възстановяването ни нашето поведение към другия човек ще бъде израз на собствената ни
същност, а не резултат на опити да възпроизведем ефект или да го променим. Това, което
предлагаме в замяна, е истинската ни същност, без да се крием и пресмятаме, без да се
преструваме и прикриваме.
Първо трябва да превъзмогнем страха да бъдем отхвърлени, ако позволим на някого да ни
опознае истински. След което трябва да се научим да не изпадаме в паника, когато емоционалните
бариери са свалени. В сексуално отношение това ново качество на връзката изисква не само да сме
разголени и уязвими физически, но и емоционално, и душевно.
Не е учудващо, че това се среща много рядко. Изпитваме ужас, че без тези бариери ще
загинем.
Защо си заслужава да рискуваме? Само когато наистина се разкрием, можем да очакваме да
бъдем истински обичани. Когато взаимодействаме от позиция на нашата същност, тогава обичат
същността ни. Не трябва да се забравя, че такова поведение от наша страна може да съществува
само в климат, в който няма страх. Така че ние не само трябва да преодолеем страха си да бъдем
това, което сме, но трябва да избягваме хора, чието държане към нас може да породи страх.
Каквато и да е степента на желанието ни да сме истински, винаги ще се намерят хора, чиито гняв,
враждебност и агресивност ще ви попречат да бъдете честни. Затова свалянето на бариерите и
цялостното им премахване трябва да става само с онези хора -приятели, роднини или партньори, -
с които отношенията ни са изградени върху доверие, любов, уважение и почит към личността ни.
Както често се случва при възстановяването, заедно с промяната в нашите отношения към
другите настъпва и промяна в обкръжението ни от приятели и интимни връзки. Променят се също
и отношенията ни с родителите и с децата ни. По-малко се дразним от родителите си. Ставаме по-
честни, по-толерантни и понякога изпитваме истинска обич. Контролираме по-слабо децата си, по-
малко се безпокоим и по-малко изпитваме чувство на вина. Отпускаме се и повече им се радваме,
защото самите ние сме по-спокойни и по-радостни. По-свободни сме да задоволяваме нуждите и
интересите си, което освобождава и децата ни да правят същото.
Приятели, с които сме споделяли до безкрайност, сега ни се струват не толкова подходящи и
въпреки че можем да им предложим да споделим с тях как сме си помогнали, не трябва да се
нагърбваме с проблемите им. Взаимното нещастие като мотив за приятелство сега се заменя с
взаимни интереси.
Накратко възстановяването ще промени живота ви по много начини, които не бих могла да
предскажа в тази книга и понякога това може да доведе до дискомфорт. Нека това не ви спира.
Страхът от промяна, от изоставяне, е това, което ни възпира да се преобразим в по-здрава, по-
издигната и истински обичаща личност.
Не болката ще ни възпре. Ние вече сме минали през различни степени на болка, без надежда
за облекчение. Това, което ни възпира, е страхът, страхът от неизвестното. Най-добрият начин,
който знам, за да се преборите със страха, е като се присъедините към други, които са тръгнали по
същия път. Потърсете си подкрепяща група от хора, които са били там, където сега сте вие, и
които вече са постигнали целта, към която и вие се стремите. Присъединете се към тях по пътя
към един нов начин на живот.
Вярвам, че истински ценните неща се дават

даром и се приемат даром от всеки според
възможностите му.
www.spiralata.net

Норууд, Робин - Параноя на страстта

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Норууд, Робин - Параноя на страстта

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Параноя на страстта

(Наръчник за жените, които обичат прекалено силно)

Вярвам, че истински ценните неща се дават

You might also like