Има ли щастлива любов - Ги Корно

08 - 05-2011 ГИ КОРНО
има ли щастлива любов?
ИЗЛЕЗЛИ ЗАГЛАВИЯ ОТ ПОРЕДИЦАТА

Пиер Дако
Фантастичните победи на модерната психология
Пиер dako
„Триумфът на психоанализата”
Пиер dako
„Жената и найната дълбинна психология”^
ПРЕДСТОЯЩИ ЗАГЛАВИЯ
„Първите пет години” •

Франсоал doamo
„Женската сексуалност”
*Пиер dako
<г
„Тълкуване на сънищата”
Жя& Саломе
„Кажи ми нещо... Ч^ай да ти разправя ”
Huepd^ko
„Психология и вътрешна свобода”
А*
Guy Comeau
N’Y A-T-IL PAS D’AMOUR HEUREUX?
© Editions Robert Laffont,
S.A., Paris, 1997
© Editions Colibri
Sofia, 1999
Превод © Росица Ташева
Художествено оформление © Стефан Касъров
ги
КОРНО
има ли
щастлива
любов?
Превела от френски
Росица Ташева
ИК „Колибри“
София, 1999
-f t л t3^ Cjy
Г1 плрЗшЩ
<5?. яг
дещ редактор на поредицата:
СИЛВИЯ ВАГЕНЩАЙН
На родителите ми - за обичта
и великодушието.
На сестрите ми - за приятел
ството.
На Марй-Жинет и на всяка от
жените, които, приближавайки се
до мен в болката и радостта на лю
бовта, спомогнаха за трудното ми
раждане.
На Живота - за това, че така
нежно ни държи в прегръдките си
всички нас, мъже или жени.
БЛАГОДАРНОСТИ
Държа преди всичко да благодаря на спътницата ми

Мари-Жинет Ландри, която от самото начало повярва в
проекта ми и го улесни по всички възможни начини.
Държа също така да благодаря на Кристиан Блондо,
моята ценна помощничка, за това, че пое текущата ра
бота в кабинета ми, докато пишех, че прегледа първия
вариант на ръкописа и не го изпусна от очи до последна
та му редакция.
Мари-Клод Гудуин, моята литературна агентка, коя
то подготви договорите с издателствата „Едисион дьо
л’Ом“ и „Робер Лафон“, заслужава цялото ми уважение.
Благодарности на Жоел дьо Гравлен, водеща на по
редицата „Отговори“ в издателство „Лафон“, за това, че
ми засвидетелства толкова внимание и приятелство; как-
то и на Джеймс дьо Гаспе Бонар, по онова време редак
тор в „Едисион дьо л’Ом“, за ненакърнимата му вяра в
работата ми.
Няма да си простя, ако пропусна спасителната намеса
на Жан Берние, който ми възвърна вярата в текста и в
самия мен в момент на обезсърчение.
И други хора ме придружаваха в дългото ми пътешест
вие: Селин Биетло и Шандра Лорд ми бяха сякаш изпра
тени свише; признателен съм и на Елен Дешен, която
прочете ръкописа в първата му версия, и на Никол Пла-
мондон, която го прочете в последната, за ентусиазира
ното им отношение към идеите ми.
Благодаря също на моята колежка и приятелка Джан
Бауер за плодоносните предложения, както и на Робер
Блонден, Том Кели, Пиер Лесар, Мари-Лиз Лабонте, Да
ниел Морно, Луи Пламондон, Камий Тесие и на всички
членове на семейството ми за многократните им насърче
ния. Подкрепата на белгийския ми „керван“ - Тома д’Ан-
санбур, Луи Парез, Пол Маршандиз, Бетина дьо Поу, Ре-
жин Парез, Алексиан Жилис, Лилиан Гандибльо, Веро-
ник Боасен и-Пиер-Бернар Велж - също бе неоценима.
И на последно, но не най-маловажно място изказвам
вечна признателност на всички, които са посещавали ка
бинета ми, лекциите и семинарите ми, за това, че са ми
дали частици от себе си, без които тази книга щеше да
остане ненаписана.
Във всяко нещо има процеп,
през който влиза светлина.
Леонар КОЕН
Кажете тези думи,

живот мой,
и не проливайте сълзи:
„Няма щастлива любов!“
АРАТОН
ВЪВЕДЕНИЕ
Пред чаша кафе със сметана....
„Казах ти, че те обичам, пред чаша кафе със сметана...“

Тази мелодия тананикаше първото момиче, от което си
откраднах целувка, о, съвсем малка целувчица, в една гора
близо до къщата от детството ми. Трябва да съм бил на
четиринайсет години и сърцето ми биеше до пръсване. Пе
сента, желанието, уханието на влажната гора, усмивката
на любимата ми, всичко се сливаше в съвършена хармо
ния. И аз като Жак Брел, възпял първата си любов, мо
жех да кажа: „Летях, кълна се. Кълна се, че летях.“
Бях млад. Крилата ми започваха да се разтварят. Не
виждах препятствия пред себе си. Сърдечните ми пориви
ме хвърляха в обятията на момичетата, където смятах
като поета Арагон, че ще открия моя пристан. Всичко бе
тъй лесно. Струваше ми се, че е достатъчно да срещна
подходящата партньорка, за да изтегля печелившия но
мер. Вместо това любовта ми скрои номер. Днес съм на
четирийсет и пет години, неженен, без деца. Имам при
ятелка, но не живеем в един апартамент.
Мислех, че любовта ще ми улесни живота, а тя без
крайно го усложни. Свързвал съм се с не една жена, дори
с някои от тях направих опит да живея съвместно. Парт
ньорките, които истински обичах, се страхуваха от мен,
12 ГИ КОРНО
J
а аз бягах от онези, които ме обичаха истински. Наивно

то ми въодушевление се пречупи в сблъсъка с труднос
тите на всекидневието, с ревността и изневерите. Годи
ни наред желаех да обичам на всяка цена, а си затворих
сърцето поне за десетилетие. Заричах се, че ще бъда ве
рен от любов, но се заричах също така и че ще бъда неве
рен от яд и за да не страдам повече.
Съзирах в себе си озарения и възторжен любовник,
щедрия и затрогнат влюбен, сериозния и отговорен чо
век, но срещнах и онзи, който имаше сметки за уреждане
с жените. Сблъсках се с отмъстителния, агресивния, ти
раничния, дори с жестокия, малодушния, лъжливия. Все
лица, които не познавах и с които често ми се щеше да не
съм се запознавал. Обаче те са в мен и сега вече ме при
нуждават да се замислям, когато съдя другите, защото знам,
че съм способен на най-доброто, както и на най-лошото.
С течение на времето си дадох сметка, че се влюбвам,
за да запълня празнотата, която усещах в себе си. Даря
вах сърцето си на първата срещната, защото не знаех как
во да правя с него. Исках някоя жена да ме поеме, за да
не ми се налага да го сторя сам. За да разбера по-добре
себе си, трябваше да се върна в детството си и там да
открия произхода на трудностите ми. Едновременно с
това изследвах миналото на партньорките си и изслуш
вах миналото на пациентите си.
Постепенно установих, че любовта е онази огромна спо
яваща сила, която чрез желанието и болката безразборно
ни тласка един към друг. Сега знам, че в нея срещаме себе
си не по-малко, отколкото другия. Всички препятствия,
които поставя на пътя ни, разкриват пред нас собствената
ни същност. Като ни наранява, като ни отваря за другия,
като, така да се каже, ни моделира, любовта просто ни
подготвя да я приемем в цялото й великолепие и ни прави
все по-смирени и все по-способни на щастие.
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 13
Днес сърцето ми отново въодушевено пее. Пътешест

вието към себе си, което предприех, ме успокои, дари ме
с ведрост. Любовта стана за мен вътрешно състояние,
което не зависи от партньорката; заедно с това знам, че
винаги, всеки ден, тя трябва да бъде изобретявана отно
во и отново и че няма по-благородна и по-спешна задача
от обновяването на човешката любов.
Любовната война
В страната на любовта се води война. Как става така, че

в живота ни се разразяват толкова конфликти, след като
всеки и всяка от нас се стреми към щастие? Как става
така, че воюваме точно с тези, които обичаме най-мно
го? Служи ли за нещо тази война? Кой я е обявил? Как
во печелим от нея? И главно как да я прекратим?
Истината е, че всички войни на света, под какъвто и
предлог да избухват, се водят за територия. Войната се
обявява, когато две страни претендират за господство над
една и съща площ, когато границите между две държави
са зле очертани или с течение на времето са се заличили.
Там, където съществуват ясни граници и където те се
спазват, няма недоразумения, нито конфликти.
Но не е лесно да постигнем това в контекста на обще
ство като нашето, където цари пълна бъркотия в опреде
лянето на ролите и границите. Подобно състояние на не
сигурност благоприятства разпространението на кон
фликта по всички фронтове. Особено в областта на се
мейството и двойката. Защото още когато се осмелихме
да поставим под въпрос предопределените от патриар
халното общество роли, да се запитаме що е това баща,
майка, мъж, жена, хетеросексуалност, хомосексуалност,
беше пределно ясно, че евентуалният конфликт няма как
14 ГИ КОРНО
да не засегне сферата на афективните отношения между

мъжа и жената.
Всъщност в известен смисъл всички ние имахме на
лежаща нужда от тази война, за да скъсаме с овехтелите
динамики, които предопределяха живота ни. Конфликтът
предизвиква в личността кипене. За да разгради някои
сплави и да създаде нови молекули, природата се нуждае
от висока температура. Това е вярно и във физическо, и
в психологическо отношение. Новите молекули, за кои
то става дума тук, са молекулите на взаимопомощта и на
равенството между мъжете и жените.
Нб ясно е в същото време, че всяка криза крие риско
ве. Впрочем у китайците думата „криза“ има две значе
ния - възможност и опасност. Кризата предлага, така да
се каже, опасна възможност за развитие. За нас тя озна
чава да се възползваме от открилата се възможност, за
да създадем нова близост между мъжете и жените; а опас
ността се състои в това да затъпеем от непрестанните
дрязги между половете.
Щастието трябва да се изобрети
Когато чета лекция за интимния живот, често питам слу

шателите ми дали познават поне една щастлива двойка.
Повечето вдигат ръка. Стигна ли до три двойки, наброя
вам най-много десетина вдигнати ръце в група от петсто
тин души. Почти никой не вдига ръка за над пет двойки.
Учудваща статистика! Накрая човек са запитва дали
двойката не е някаква химера, може би дори форма на
мазохизъм. Почти всички опитват да живеят по двама с
надеждата да намерят щастието, което непрекъснато им
се изплъзва. Също като моркова, закачен за носа на ма
гарето, мисълта, че е възможно щастие за двама, изост
ря апетита ни, мотивира ни, тласка ни напред, но има ли

надежда някой ден да достигнем целта?
Изкушавам се да кажа заедно с психоаналитичката
Джан Бауер, че между мъжете и жените никога не е съ
ществувала близост
.
* Най-много в някои отделни двой
ки. Не че щастието е зад гърба ни и че предишните поко
ления са успели в онова, в което ние отчаяно се препъва
ме. Не! Щастието на двойката, близостта между мъжа и
жената са пред нас. Те трябва да се изобретят. Не сме на
път да признаем неуспеха си, а да създадем нещо ново.
Налага ни се да овладеем нов занаят.
Да завоюваме близостта
Този текст започва да прилича на размишление за пре

дизвикателството, което крие близостта между мъжа и
жената на прага на третото хилядолетие. Опитвам се
всъщност да разсъждавам за попътните трудности. Целта
ми съвсем не е да предложа магическа формула за семейно
щастие. Не само че не разполагам с такава, но и не вярвам
да я има. Вместо да се мъча да измислям системи, които
да улеснят приключението, аз се опитвам да осмисля труд
ностите. Стремя се да направя видими някои дадености с
надеждата, че ще допринеса за преодоляването им.
В началото на книгата поставям кризата, разтърсва
ща съвременните двойки, в контекста на явление, което
бих нарекъл разклащане устоите на патриархата; след
това разяснявам някои теоретични понятия, които ще
употребявам по-нататък, като формирането на Аза и на
родителските комплекси, на самоуважението и на архе-
типовете на Анимуса и Анимата.
* Джан Бауер е автор на отличната книга „Невъзможната любов. Защо
сърцето греши“, Далас, Тексас, изд. „Спринг Пабликейшънс“, 1993.
16 ГИ КОРНО
По-нататък, в първата и втората част на книгата раз

глеждам отношенията баща-дъщеря и майка-син, защото
те пряко обуславят динамиките в отношенията между по
ловете. 14 наистина афективният недостиг в миналото до
голяма степен предопределя безизходиците на настояще
то. Все в тези две части обяснявам как липсата на внима
ние от страна на бащата създава „прекалено обичащата
жена“ и как излишъкът от майчина грижа създава „мъжа,
който се бои да обича“. Говоря също за вътрешния кон
фликт, който трябва да разрешат „доброто момче“ и „доб
рото момиче“ в опитите си да преоткрият - тя своята ини
циативност, той - способността си да обича. Отделям мяс
то и на някои „Размисли за ролята на майката“, защото
многократно съм установявал до каква степен е обезпоко
ила майките книгата ми „Отсъстващи бащи, изгубени си
нове“*, особено онези, които отглеждат децата си сами.
В третата част стигам до любовните връзки. Глава
та „Трудната любов“ разказва за проблемите, които сре
ща двойката, когато затъне в повторения. Обяснява
също защо мъжете страдат от онова, което можем да
наречем с известна доза хумор „синдрома на въжето
около шията“, а жените - от „синдрома на ласото“. След
ващата глава, „Радостната любов“, е посветена на пре
дизвикателството, което крие близостта, и съдържа еле
менти на отговор, за да ни помогне да излезем от кри
зата. Тя поставя въпроси и предлага поведенчески мо
дели, които могат да улеснят създаването на жизнеспо
собна двойка.
Книгата завършва с главата „Близостта със себе си“,
защото ми се струва, че в съвременните условия е важно
да се знае: не можем да бъдем близки с друг, ако не сме
близки със себе си. Любовната връзка се явява не само
* Ги Корно, „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, изд. „Наука и изку
ство“, София, 1998.
прекрасен случай за работа върху самите нас, но и мост в

общуването с другия и със света.
В тази книга говоря главно за разнополовите двойки,
но смея да се надявам, че и еднополовите ще намерят
нещо за себе си, защото животът на всички двойки е учуд
ващо сходен, независимо от половата ориентация. Кла
сическите оси баща-дъщеря и майка-син, на които се
спирам, също са относителни. От само себе си се разби
ра, че в играта на любов мъжът не винаги избира парт
ньорка, която прилича на майка му - тя би могла да носи
характерните черти на баща му.
Психологическият размисъл не е догма
Не претендирам, че знам, както се казва, истината от първа

инстанция. За мен истината е това, което действа в реал
ността на един живот. Тя е винаги свързана с общата рамка.
Индианците пуеблос са се наричали синове и дъщери на бога-
Слънце, на когото са се кланяли всекидневно. Те са вярвали,
че ако пренебрегнат религиозната си практика, слънцето
няма да изгрее. Това вярване е придавало смисъл на същест
вуването им и им е позволявало да живеят в тясна връзка с
природата. Биха се поболели, ако им отнемеха тази връзка.
Това е психологическа истина, която е прилягала на тяхната
действителност в контекста на епохата, но която днес би
функционирала по-скоро зле. Всяко същество има нужда от
подобен ръководен принцип или мит, за да придаде смисъл
на живота си. Важното не е дали идеята или светогледът са
обективни или доказуеми, а дали всекидневно пораждат ен
тусиазма, необходим ни, за да продъжим по пътя на живота.
С други думи аз търся именно такава истина, психо
логическата истина, която би ни позволила да видим ди
намиката в двойката от друг ъгъл, истина, която да при
18 ГИ КОРНО
даде смисъл на трудностите ни и да ни внуши желание да

продължим да живеем и обичаме. Затова ви моля да из
ползвате тази книга като изследователски инструмент.
Употребете само онова, което ви засяга, което намира
отзвук във вас, и зарежете останалото.
Любовта в мир
Не познавам пътя, който със сигурност води вън от бой

ното поле. Но знам от опит, че усилието да се вгледаме в
себе си, да размислим над онова, което се случва в нас, да
проучим поривите на живота си, без да ги съдим, и да се
опитаме да се сдобрим със себе си, родителите си и всич
ки, които споделят живота ни, се превръща в извор на вед
рост и много радост. В резултат страданието и драмите
губят власт над нас, а животът става много по-приятен.
Преди да достигнем до тази свобода, преди да я завою
ваме, ни очаква голямо разчистване, голяма любовна вой
на. Става дума за битка срещу вътрешния ни смут за спе
челване правото да бъдем такива, каквито сме. Между Дя
вола и Дядо Боже, между спиритуализма и материализма,
между женските и мъжките ценности се очертава път, който
ни позволява здраво да стъпваме на земята. Успее ли да
постигне сетивна пълнота, сърдечно блаженство и духовен
мир, човешкото същество може да познае радостта от уча
стието си във великото общество на света. Не сме родени,
за да бъдем отдадени на нагона си животни, безнадеждно
влюбени ромеовци или усамотени аскети. Призвани сме да
живеем като достойни човешки същества.
Дано в този изпълнен със сълзи и просветления, с
крясъци и смях текст намерите духа на любов и мир, кой
то е водил автора му. Дано успеете да отпиете от него
като от освежителен извор по пътя на живота.
1
ЛЮБОВНАТА ВОЙНА
Мъж и жена на канапето
Тя
Той току-що се е прибрал от работа и седи там, на кана

пето в дневната, уморен, но доволен. Прозява се и се про
тяга, след като е събул обувките си. Тази вечер има мно
го за разказване. Не спира да говори дори когато вие оти
вате до кухнята да донесете чаши. Сложил е ризата, коя
то толкова ви харесва - та нали вие сте му я избрали! Тя
му придава малко нещо палав вид и олекотява цялата
сериозност, с която се отнася към живота си. Обичате
тези моменти, когато той се отпуска благодарение на
умората и става приказлив. Това, което разказва, не е
особено интересно, но поне ви говори. Общува с вас...
Та той говори, а вие се приближавате до дивана. Иска
ви се да го целунете, ей така, без причина, за да отпраз
нувате момента. Веднъж и вие да поемете инициативата
за ласките, вместо все той да е пръв, от което впрочем
горчиво се оплаква. И значи вие се приближавате до ди
вана, сладострастна и чувствена.
Той ви вижда с крайчеца на окото си и ви се усмихва,
взима чашите от ръцете ви и ги поставя на масата. Отвръ
20 ГИ КОРНО
ща на първата ви целувка с очевидно удоволствие, но кол-

кото повече настоявате, толкова повече нещата се раз
валят. Усещате, че нещо го смущава. Долавяте някаква
скованост в тялото му, нещо като отказ да участва. Все
още се усмихва, но лицето му е опънато. Млъква и взима
чашата си с вино.
Видимо е притеснен и вие вече нищо не разбирате.
Или по-скоро не харесвате това, което започвате да раз
бирате - а то е, че когато вие поемате инициативата, ня
как все не се получава. Моментът никога не е подходящ.
Ей сега ще си измисли някое главоболие! Като малко
момче, което се бои от майка си. Но вие не сте майка му,
в никакъв случай, вие нямате нищо общо с майка му.
Изпитвате само едно желание - да й изпратите любимо
то синче в добре овързан пакет с етикет, на който да пише:
Негодна стока.
Той
Тя се е прибрала от работа преди вас и миризмата й вече

е изпълнила апартамента. Миризмата й и слънчевата
светлина, която нахлува през прозорците по това време
на деня. Пита ви искате ли чаша вино и вие казвате: „Защо
не?“ Приятно ви е, когато ви носи нещо за пиене, когато
е в добро настроение и проявява към вас внимание. В
такива мигове се чувствате глезен, привилегирован и на
мирате, че животът е хубав.
Докато тя е в кухнята, вие й разказвате разни незна
чителни неща, за да я предразположите, защото знаете,
че обича да й говорите. Та говорите й и изведнъж ви се
приисква да се любите с нея. Ах, ако можеше тя да нап
рави първите стъпки, да поеме инициативата, което поч
ти никога не прави! Направо ще я схрускате! Но ето че
тя се приближава и ви се предлага - фантазията е стана

ла действителност. Обаче нещо не е както трябва... Пре
кадено е настоятелна... Толкова плам ви притеснява.
Сякаш животът й зависи от това. Сякаш нуждата й от
обич е толкова голяма, че никой никога не би могъл за
я задоволи.
Оставила е чашата си и се притиска до вас, като ви
целува. Сега иска да й кажете „обичам те“. А, не! Пак
започва. Непрекъснато иска да й казвате „обичам те“.
Би трябвало да й го запишете на касета, така ще може да
си го слуша по цял ден. Започвате да се дразните. Откъ
де й идва тази нужда от обич, която е като бездна, толко
ва дълбока, че не смеете да се приближите, за да не се
сгромолясате вътре? „Не съм имала татко!“ - винаги така
ви отговаря. Как не! Нямала била татко! Сякаш вие сте
имал...
След четвъртата целувка отново взимате чашата си.
Надявате се, че не е забелязала смущението ви, но с ней
ната интуиция май не можете да разчитате на това. Ос
тава ви само да разлеете виното върху килима. Решавате
все пак, че е по-добре да отидете до тоалетната, за да
имате малко време да се посъвземете.
Тя
Я го виж, пак бяга! Но този път няма да тичате подире

му. Писнало ви е от мъжкото му безразличие. Писнало
ви е да се правите на мила. Писнало ви е да приготвяте
хубави гозби и да се подчинявате на приумиците му в
леглото в замяна на несъществуващата му нежност. За
почвате да се гневите, но предпочитате да замълчите,
защото това, което имате да му кажете, ви се струва
твърде тежко, твърде зло. Преди пет минути искахте да
22 ГИ КОРНО
го целунете, а сега ви се ще да му извиете врата. И доко

га смята да стои в тоалетната?
Той
Докато сте в банята, започвате да се упреквате за държа

нето си. В края на краищата тя прави всичко това, за да
ви достави удоволствие. Можете поне веднъж да й
отвърнете със същото... Да й дадете нежността, която
желае... Това ще сложи край на малката война, която сте
си обявили от няколко дни насам. И вие се връщате в
дневната, изпълнен с добри намерения.
Заварвате я да седи свита на другия край на дивана,
далечна, студена, рязка. Добрите ви намерения тутакси
се изпаряват. „Щом иска война, ще я получи“, мислите
си. Няма да й се дадете! Впрочем, откакто тръгна на пси-
хотерапевт и започна да се самоутвърждава, проблемите
сякаш са се увеличили. Тя вече нищо не преглъща.
В момента, когато се впуска в една от обичайните си
тиради за двойката и любовното обвързване, усещате, че
кръвното ви се качва. Изпивате глътка вино, за да се ус
покоите, но то има вкус на оцет. Оцет, разбира се, че
оцет! За миг ви се струва, че сте схванали същността на
проблема. Тя си е просто една киселица! Всичко, до кое
то се докосне, придобива вкус на оцет. Поредната прова
лена вечер. Само една мисъл ви се върти из главата - да
се махнете от къщи. Смятате да й го кажете, но тя ви
взима думите от устата: „Обзалагам се, че искаш пак да
се махнеш от къщи. Смяташ ме за непоносима, а може
би просто не ти понасям? Има известен нюанс, драги! А
и да не мислиш, че другите са по-различни1? Да не би да
си въобразяваш, че ще я намериш, идеалната жена? Слу
чайно да си се поглеждал в огледалото?“
Тежестта на мечтата
Ето на, всичко започва отначало! Пак тази игра на уко

ри и обвинения. Сега тонът ще се повиши. Ще има някои
изблици от рода на затръшваме на врати, напускане на
стаята, връщане в стаята. Викове, сълзи, горчивина и от
двете страни, разкаяние, целувчица, а ако е рекъл Гос
под накрая и любене! След няколко дни се повтаря също
то.
Знам, мислили сте си, че това се случва само у вас...
Съжалявам, но ще ви разочаровам - случва се навсякъ
де! Разбира се, вие можете да добавите и нещо лично.
Понякога на канапето са двама мъже, понякога - две
жени. Често не той, а тя не иска да се приближават до
нея. Понякога се стига и до размяна на удари... Но, общо
взето, сценарият не е много различен, дотолкова, че се
създава впечатлението за предварителна установена прог
рама в отношенията на човешката двойка.
Тя смята, че е готова, и търси мъж, способен да се

обвърже. Иска да получи от Него онова, което татко не е
могъл да й даде. Но тежестта на това очакване я плаши.
Още повече, че Той пък няма представа какво е това бли
зост - било с друг, било със самия себе си. Той познава
властта, славата, машинарията, идеите. Колкото до чув
ствата, това е друго нещо. Липсва му основната съставка
на любовната рецепта, съставка, която Тя претендира,
че притежава. От което Той се чувства като едно нищо
жество в афективната област.
Той се чувства виновен, че не е отговорил на мечтата,

която тя иска да осъществи от толкова отдавна и в която
той просто не се вписва. Тя е нещастна, че не успява да
24 ГИ КОРНО
го направи щастлив, въпреки усилията си да го превърне

в мечтания принц от приказките. Той се усеща контро
лиран, манипулиран, притискан да бъде онова, което не
е. Същото е усещал и с майка си. И тя е искала да напра
ви от него своя малък принц. Същата мечта, същото
въздействие, което Тя упражнява върху него, без дори да
го осъзнава.
Тя не си дава сметка за тежестта на мечтата си. Той

не си дава сметка за тежестта на изискванията си. Не си
дава сметка до каква степен я пренебрегва. Не си дава
сметка, че това е неговият начин да я накара да заплати
за мечтата си. Така именно я манипулира, кара я да
извървява целия дълъг път към него. И точно така цяла
та работа става съвършено непоносима. Тя, като чака и
го следва. Той, като мълчи и бяга от нея.
Всеки един от жестовете им издава онова, което очак

ват от другия, но и двамата остават разочаровани. Въпре
ки това продължават - заради играта, от злоба, за да ви
дят докъде ще стигне другият в убийството на мечтата.
Продължават от безсилие. Когато им омръзне да се во
дят за носа, когато достатъчно се стъпчат един друг, ще
се разделят отвратени. Тя ще каже, че пак са я измами
ли. Той - че още веднъж е паднал в капана. И двамата ще
страдат, че не е потръгнало. Истински валс на въздиш
ките, чиито правила са установени от векове. Как да ги
променим? Като преминем през кризата - това е единст
веният начин.
Двойката като бойно поле
Разклащане устоите на патриархата
Тя и Той са в криза като много съвременни двойки. Но

войната, която водят, е започнала далеч преди тях. Тя се
корени до голяма степен в самата организация на власт
та в условията на онова, което сме свикнали да нарича
ме патриархат, тоест общество, управлявано от закони
те на Бащата и от мъжките ценности.
В такъв един контекст можем да си кажем, че „да сме
двама, значи да сме всъщност един..., но кой от тях?“ В
традиционната двойка по-често, отколкото другаде се
мейният мир се е градил на жертвоприношението на же
ната в полза на съпруга й. Партньорите са се свързвали,
за да създадат двойката на „мъжа“, на този, който е след
вал повелите на обществото на патриарсите. От само себе
си се е разбирало, че жената се отрича от своята индиви
дуалност, тоест от вкусовете си, от амбициите и творчес
кия си дух, за да отгледа децата. Впрочем формулировки
като „Вземеш ли си мъж, вземаш си род!“ добре илюст
рират състоянието на нещата. От момента, в който мно
го жени започват да отхвърлят това фактическо положе
ние, двойката неизбежно изпада в криза, защото не при
тежаваме исторически модел, който да ни предложи на
чин да живеем заедно, като всеки от нас си остане пълно
ценна и независима личност.
Патриархатът е система от идеи, която изгражда пси
хологическата и социалната идентичност на мъжете и
жените. Неговата идеология отрежда на последните мяс
то, подчинено на мъжа. Тя се основава на предразсъдъка,
според който това, което мъжете произвеждат и мислят,
26 ГИ КОРНО
е по-важно от онова, което правят, мислят и чувстват

жените. Така се е стигнало до обезценяване на всичко,
което се отнася до жената, чувствата и семейството. Ето
защо патриархалната структура бе поставена под въпрос, j
когато жените започнаха да твърдят, че са пълноценни
човешки същества. Ето защо войната между половете се
е водила и се води и днес както вътре, така и вън от до
мовете. Тя всъщност се свежда до един много прост
въпрос: кой служи и на кого служат? .
Можем впрочем да кажем заедно със социолога Едгар
Морен, че „жените Са тайните агенти на модерния свят“, ।
защото поставянето под въпрос на патриархата и негова
та постепенна дестабилизация следват етапите на женския
поход към автономия. Макар и открай време да е имало
жени, които са отстоявали своя статут на равенство
,
* този
статут съвсем отскоро започна да се променя съществе
но. Изобретяването на противозачатъчните хапчета, кое
то освободи жените от систематичното майчинство,
несъмнено е един от първите знаци за загубата на власт
на мъжете над партньорките им. Възможността за реаби
литиране на удоволствието и желанието, която се разкри
пред жените, позволи да се преосмислят традиционните
роли. Вторият етап от дестабилизацията е свързан с ма
совото им появяване на пазара на труда през шейсетте
години. Тогава жените започват да съществуват в ико
номически план и да се освобождават от финансовата си
зависимост. Което ни води право към активния и органи
зиран феминизъм на седемдесетте години с изискванията
му за равенство на жените във всички сфери на дейност.
Както трябваше да се очаква, феминисткото движе
ние остави дълбоки следи и върху любовните отноше-
* Тук се сещам за пиесата „Лизистрата“, в която жените решават да
вдигнат стачка, за да им признаят правата. Гръцкият автор на тази пиеса
Аристофан е живял от 445 до 386 г. преди Христа.
ния. Модерната двойка се превърна в чиста проба бойно

поле, на което се води битка за патриархалното общест
во, просто защото в тази двойка всекидневно се сблъскват
две противоположни култури - мъжката и женската.
Вследствие на това съдбата на културата на патриарсите
се решава в кухните и спалните, там, където отношения
та са по-неформални, отколкото на работното място или
на политическата сцена.
Патриархатът съществува във всеки от нас
Илюзорно е да се опитваме да разрешим спора, като от

делим добрите от лошите. Защото тази история се по
крива с друга една, от която са пострадали повечето мъже.
Патриархатът не само е потискал жените, той е и отчуж
дил мъжете от голяма част от самите тях, като им е пред
лагал образа на героичния и твърд самец, който не изда
ва чувствата си. Дотолкова, че много жени смятат мъжете
за неспособни да изпитат и най-малкото чувство, както
и за напълно некадърни по отношение на семейната ор
ганизация и възпитанието на децата. Това пък съответ
ства на мъжкия предразсъдък, според който жените не
умеят да мислят.
Да продължим да поддържаме подобни предразсъдъци
означава да увековечим неравенствата, породени от пат
риархалното общество. Не е ли редно да признаем, че и
мъжете, и жените са равностойни участници в една и
съща историческа драма? Не трябва ли да си кажем, че и
от двете страни има и палачи, и жертви? Не следва ли и
двата пола да осъзнаят съответните си позиции?
Защото не можем да не отбележим, че много жени се
включват в играта на твърдост, за да си извоюват място
в света на мъжете. За всеки - мъж или жена - ужасният
28 ГИ КОРНО
закон на патриархалния свят си остава един и същ: ако

искаш да оцелееш, откажи се от чувствата!
Докато подобен дух царува в обществата ни, двойките
рискуват да си останат нежизнеспособни. Патриархал
ната мъжественост се гради върху ампутацията на сърце
то и тялото. Тя се основава на потискането на всяка чув
ствителност и чувственост, на блокирането на спонтан
ния израз на чувствата. Тя предлага като лек за всички
злини господството на абстрактния разум, който налага
закона си на всички други пластове на човешкото съще
ство. Нашето общо участие, на мъжете и жените, в този
колективен мит ни отдалечава все повече от живота и от
каквато и да е близост със света и с хората, които ни
заобикалят.
Защото патриархатът представлява нещо повече от ор
ганизация на обществената и политическата власт. Той
не съществува абстрактно и независимо от нас. Той съще
ствува най-напред и преди всичко в самите нас. Напри
мер, ние управляваме емоциите и мислите си именно спо
ред неговите предписания, когато непрекъснато даваме
предимство на дълга пред афективните ценности, на ра
зума пред сърцето. Патриархатът ни е докарал до ужася
ващо разделение, което дълбоко наранява и мъжете, и
жените. Ето защо установяването на истинска близост
между мъжете и жените в условията на равенство и вза
имно допълване е единственият възможен лек за бедите
ни.
Към една нова близост
Между мъжете и жените никога не е имало кой знае каква

близост. Съвсем отскоро хората се женят по любов и още
по-отскоро се опитват да останат заедно от любов. Като
оставим настрана желанието да създадат семейство, на

шите дядовци и баби често са се женили, за да оцелеят
икономически, за да подобрят обществения си статус, как-
то и за да запазят или умножат наследственото си богат
ство. Те често са оставали заедно, за да не бъдат сочени с
пръст от Църквата и съседите. Не са включвали в списъ
ка на съпружеските задължения близостта - помежду им
и с децата им.
За някогашните поколения ролите на баща и майка,
на мъж и жена са били предварително определени. Зато
ва именно всичко е било обречено на разпад. Някаква
болезнена сухота е подривала това спокойно схващане за
съществуването. Днес ние го поставяме под въпрос. Ро
лите на майката или на бащата вече не ни изглеждат така
очевидни. Питаме се дори какво е мъж и какво жена,
какво е хетеросексуалност и какво хомосексуалност.
Кризата е безпрецедентна и ни предлага нечувана
възможност за напредък. Никоя цивилизация досега не
е имала време да си задава такива въпроси и в такъв ма
щаб. И това прави нашата съвременност вълнуваща и
смущаваща. В отговор на песимизма, който би могъл да
ни обземе пред братската могила на любовните прова
ли, журналистката и писателка Ариан Емон заявява, че
нещата никога не са се развивали така добре между мъже
те и жените, след като за пръв път в историята си те са
започнали да си говорят неща, невписани в предначерта
ните им роли
.
*
Патриархатът е изградил мъжката и женската иден
тичност по начин, който прави двойката виртуално
невъзможна, и тъкмо затова новото приключение про
вокира и стимулира. Със сигурност може да се каже: сега,
когато и жените, и мъжете желаят своята автономия, но
* Ариан Емон, „Мостовете на Ариадна“. Монреал, изд. „ВЛБ“, 1994.

30 ГИ КОРНО
вият въпрос в областта на близостта не е кой от двамата

ще се пожертва за другия. Той се поставя другояче: да
бъдем едно цяло и да си останем пълноценни индивиди,
да бъдем двама души, без да престанем да бъдем едно
цяло.
2
ДА СЕ РОДИШ МЪЖ ИЛИ ЖЕНА
Понятието идентичност
Дихателният ритъм на съществото
Как да бъдем едно цяло и да продължим да сме две отдел

ни същности? Как да бъдем двама души и да продължим
да сме едно цяло? Такъв е основният въпрос не само за
двойката, но и за психологическия живот на индивида.
За да отговорим на този въпрос, на който е посветен
настоящият труд, имаме нужда от теоретични отправни
точки. Затова се налага да изясним някои базови поня
тия като формирането на Аза и комплексите му, корени
те на самоуважението, сексуалната идентичност и архе-
типовете на Анимуса и Анимата. Ще започнем с това,
което наричам дишане на съществото и върху което се
гради човешката идентичност.
От самото ни раждане нашата идентичност е резул
тат от едно двупосочно движение: приближаване към дру
гите, за да намерим любов, и отдалечаване от другите, за
да утвърдим различието си. С приближаването ние
търсим принадлежност; с отдалечаването се стремим да
проучим собствената си индивидуалност. Начинът, по
който изживяваме това двупосочно движение, не е чужд
32 ГИ КОРНО
на онова, което ще ни се случи по-късно в любовния ни

живот. Той дори е определящ, защото всичко в нас се
развива между двата полюса на сливане и разделяне.
В началото на живота за детето всичко е единно. То
живее в пълна симбиоза с това, което го заобикаля, точ
но както е живяло в майчината утроба. Раждането е
първият шок, който стимулира индивидуалното му съз
нание вътре в голямото общо. Но то е само наброска,
още нищо не е изкристализирало. В продължение на
месеци детето ще живее с усещането, че е свързано със
заобикалящия го свят, без всякакво чувство за обособе
ност. Jo ще схваща майка си като част от себе си или
пък смътно ще усеща себе си като продължение на
гръдта й
*.
Постепенно, с повтарящите се моменти на фрустра-
ция - биберонът не идва навреме, никой не откликва
на плача му - детето все повече ще осъзнава, че него
вата индивидуалност е отделна от чуждите. Именно на
основата на такива сблъсъци, които го връщат към
самото него, то ще разбере, че съществува. Не би има
ло субективен живот, тоест самоосъзнаващ се живот
без това стълкновение между субекта и другите. Тряб
ва впрочем да се отбележи, че фрустрацията сама по
себе си не поражда самосъзнание, тя по-скоро го раз
* Хайнц Кохут, „Азът. Психоанализа на нарцисичните преноси“, кол.

„Льо фил руж“, изд. „Прес юниверситер дьо Франс“, Париж, 1974, стр. 9-
45. Тази формулировка е развита в няколко теории за първичния детски
нарцисизъм. Кохут даде път на онова, което днес наричаме психологията
на Аза. На базата на наблюдения над кърмачета той извежда психология,
която не се основава на стадиите на развитието (орален, анален, генита
лен), дефинирани от Фройд, а по-скоро на потребностите на децата, уста
новени при клинични условия. Последователят на Юнг Марио Джакоби
вижда в тези теории възможен мост към психологията на Юнг - тема, на
която е посветил книгата си „Индивидуализация и нарцисизъм. Психоло
гията на Аза според Юнг и Кохут“, Лондон, изд. „Рутледж“, 1990.
крива, разкрива на детето собственото му съществува

не.
Самоосъзнаването е следователно илод на свиване, на
прибиране в себе си като реакция на колизията с външна
та среда. Ио това прибиране се извършва с оглед на
разгръщането на съществото в универсалното поле. За
щото функцията на индивида е да преобразува първич
ните си реакции в действия и да ги изпраща във вселена
та. Ето затова можем да говорим за забележителния твор
чески потенциал на човека. Така се утвърждава кръго
вратът на живота: действие, противодействие, преобра
зуване, действие. Детето превръща в плач усещг^нето си
за глад, плачът му въздейства върху родителите му, кои
то превръщат благосклонната си реакция на плача му в
действието „давам на детето да яде“.
Напрежението между нас и вселената, между нас и
останалите хора захранва психологическия ни живот. То
определя дихателния ритъм на съществото ни. За да се
осигури равновесието на личността, това напрежение
трябва да се приеме, защото благодарение на него същес
твува движение и промяна. Благодарение на него става
ме това, което сме. Можем да погледнем нещата и под
друг ъгъл и да кажем, че човешката идентичност се раж
да от хаоса. Отначало тя е слепена с други идентичности,
слята е с елементи, от които трябва постепенно да се
отдели, за да добие форма. Ако не съществуваше това
основно напрежение, което подтиква всички същества
да напуснат първичната магма, за да се превърнат в ин
дивиди, ние щяхме да си останем в нея без съзнание за
собственото ни и независимо съществуване. Пъпката
никога нямаше да се превърне в листо.
з.
34 ГИ КОРНО
формирането на Аза
*
Постепенно самосъзнанието, както и усещането за не

прекъснатост във времето се стабилизират у бебето.
Може да се каже, че неговият Аз малко по малко из-
кристализирва. Детето вече вижда отражението си в
огледалото и се разпознава. Наслаждава се на собстве
ното си присъствие, както Нарцис се влюбил в образа
си, отразен във водата на езерото. Това е прословутият
„стадий на огледалото“, изследван от психоаналитика
Жак Лакан. Оттук нататък Азът заема центъра на поле
то на съзнанието. Появата му води до истинското психо
логическо раждане на субекта, ще рече на съществото,
способно да говори за субективния си опит и да казва аз,
имайки предвид себе си.
Психоанализата нарича влюбването в собствения об
раз нарцисизъж. Детето е естествено нарцистично, тоест
насочено към себе си. Тази фаза е абсолютно необходи
ма, в нея се корени любовта към самите нас, за която ще
стане подробно дума по-нататък.
Впоследствие Азът на детето ще се утвърди и ще поз
воли на личността му да става все по-осъзната. Слято с
майка си, слято с баща си, отъждествено с ценностите на
родителите си, то постепенно ще се отдели от желанията
им и по-късно от тези на семейната среда като цяло бла
годарение на училището. Тази важна промяна ще му поз
воли да се разграничи от семейството си, но ще го при
общи към други ценности, от които отново ще трябва да
се дистанцира, за да продължи пътя си. Същото разсъжде
ние ще е валидно по-късно за придобитата в занаята или
* За постепенната кристализация на Аза говори психоаналитикът Ерих
Нойман в книгата си „Произход и история на съзнанието“, Ню Йорк, изд.
„РфС Хъл“, 1954.
професията идентичност, която на свой ред може да уда

ви съществото и да лиши Аза от оригиналност. И така
нататък при всеки следващ етап... В тъканта на човеш
ките отношения индивидът винаги се опитва едновремен
но да се приспособи и да си остане същият.
Трябва обаче да се уточни, че Азът не би могъл да се
развива без другите, може дори да се каже без любов.
През целия ни живот нашата индивидуалност има нужда
от друг, за да се разпознае, да се формира, да се развива,
да се определи и разграничи, тоест да утвърди различия
та си и да установи приликите си.
Нещо повече, отношенията ни с другите пораждат у
нас емоции, които трябва да трансформираме и изразим
външно. Бихме могли да кажем, че отношенията ни с
другите поддържат живота в нас и насърчават творчес
кия ни дух, все едно дали са отрицателни или положи
телни. Другият се явява нещо много повече от удобен за
нас събеседник. Той ни позволява истински да стигнем
до себе си.
Да станеш такъв, какъвто си
Установено е обаче, че много хора потискат развитието

на личността си и изтласкват своята оригиналност от
страх да не би да не се харесат на другите. Ясно е, че
всеки от нас е непрекъснато изкушаван да се задържи на
даден етап и да спре да еволюира. Така някои личности
никога не се освобождават от семейството си или от про
фесионалния си образ. Те си остават анонимни членове
на клан, двойка или професия. Това им носи сигурност,
но дълбоката им самобитност е накърнена и неминуемо
ще им поиска сметка под формата на психологическа или
физическа болест.
36 ГИ КОРНО
Да изградиш личността си и да станеш такъв, какъвто

си, е много повече от психологически дълг, то е основна
потребност, от която не можем да се откажем, без скъпо
да заплатим. Още повече, че задоволяването й лежи в
основата на чувството ни за реализация. То позволява
също да изпитаме вътрешното усещане, че сме си наме
рили мястото в света и смисъла на живота. Тази неотме
нима нужда да бъдем такива, как вито сме, този истин
ски порив към автономия е наречен от швейцарския пси
хоаналитик Карл Густав Юнг процес на индивидуализа
ция
* .
Според Юнг процесът на индивидуализация подтиква
човека да стане такъв, какъвто е, запазвайки единството
си с всичко заобикалящо го. В този процес човек преми
нава през следните етапи: най-напред постепенно придо
бива независимост спрямо родителите си и формирани
те във връзка с тях комплекси; след това става все по-
компетентен в отношенията си с другите; в третия етап
се приближава все повече до това, което усеща, че е, а в
четвъртия става все по-цялостен, тоест едновременно на
сочен към себе си и единен с процеса на живота във всич
ките му аспекти
.
**
През последния етап парадоксът на сливането и отде
лянето е разрешен, защото когато Азът установи връзка
с най-дълбокия пласт на съществото - „То“, вече няма
разделение между индивида и другите. Тогава Азът е от
делният оригинален човек, единен с всичко, което същес
твува. В това е мистерията на нашата идентичност. Ние
* Този процес и различните му етапи са изследвани във втората част
на фундаменталния труд на Юнг „Диалектика на Аза и на несъзнавано-
то“, кол. „фолио/Есета“, N 46, Париж, изд. „Галимар“, 1973, стр. 155 и сл.
* * Тези етапи са споменати от Верена Каст в статията „Анимус и Ани-
ма: духовно израстване и отделяне“, публикувана в списанието „Харвест,
Джърнал фор юнгиън стъдиз“, N 39, К.Г. Юнг Аналитикъл Сайколъджи
Клаб, Лондон, 1993, стр. 7.
сме едновременно личност и общност, индивидуалност

и универсалност. Но преди да стигнем дотам, се налага
да изминем дълъг път. Да останем такива, как вито сме,
в компанията на някой друг и да се чувстваме придруже
ни, бидейки сами - това се парадоксалните ориентири в
живота ни. Неизбежният сблъсък между индивидуалност
и универсалност е самата същност на съзидателния дух.
Той произвежда жизнената енергия на човешкото съще
ство.
фомирането на комплексите
Да се освободим от родителските комплекси е изглежда

една от най-трудните задачи в процеса на индивидуали
зация. Точно тези комплекси често пречат на хората да
утвърдят дълбоката си индивидуалност. Пак те ни сла
гат пръти в колелата на любовния живот. Важно е сле
дователно да отделим малко място на формирането на
комплексите изобщо и на родителските комплекси в
частност.
*
Комплексите се състоят в интериоризиране на дина
миките, изживени с близките ни в детството. Те се из
граждат обикновено по повод на събития със силен емо
ционален заряд и задълго запазват нишата си в нас.
Превръщат се в истински вътрешни гласове, които ни
принуждават да повтаряме все същите основни схеми и
могат да ни затворят в отрицателни поведенчески моде
ли.
* Думата комплекс е предложена от Юнг след опитите му с асоциаци
ите, спонтанно произведени от мозъка. По време на тези опити Юнг про
явява интерес към всичко, което смущава обекта, подложен на тест с асо
циации. Удължено време на отговор, кикот, притеснение, отказ да се от
говори - всички тези реакции му показват, че някои емоционални центро
ве у личността са засегнати. Така открива комплексите.
38 ГИ КОРНО
При все това сами по себе си комплексите не са отри

цателни, както се смята обикновено, когато става дума
за комплекса за малоценност например. Те са по-скоро
строителните блокове на нашата психика, която е съста
вена от сбора на умствените и емоционалните ни реак
ции. Всеки комплекс носи, така да се каже, собствена
атмосфера, оцветен е в афективна тоналност, основана
на събитие с емоционален характер. Въпросната емоция
действа като магнит, който по-късно привлича събития
та, мислите и фантазмите със същото афективно съдър
жание. Всички тези елементи се смесват в несъзнавано-
то и се организират в асоциативни вериги. Ето кое е на
карало Фройд да каже, че от която и умствена представа
да тръгнем, можем да стигнем до породилия я комплекс.
На базата на това откритие той е изградил свой метод за
дълбочинно изследване на психичното и го е нарекъл сво
бодна асоциация.
За да схванете идеята, съсредоточете се върху думата
отвращение, оставете я да отекне вътре във вас, и ще
видите малко по малко да изплуват на повърхността еле
ментите и опита, които сте отблъсквали още от детство
то си. Аз лично, когато се вгледам в тази дума, веднага
виждам образите на плъхове и боклукчийски кофи. Мис
ля си за гъмжащата от мишки и смокове къща, която
бях наел на село преди няколко години. Мисля си за мои
приятели от детинство, които ядяха червеи, и т.н. Може
те да направите същото упражнение с думата радост или
с всяка друга дума.
Тогава ще осъзнаете, че някои думи имат по-силен
заряд от други, че предизвикват у вас повече емоции, като
например тръба или дупка. То е, защото препращат към
преживявания, за които не обичате да си спомняте или
за които си забранявате да мислите. Изпитваното от вас
напрежение е знак за онова, което в психоанализата се
нарича съпротива, доколкото Азът не обича да мисли за

неприятни (или прскалено приятни) неща. Той обича да
има хубава чиста градина около къщата си. Затова се про
тиви на някои мисли и на някои преживявания и ги из
тласква в несъзнаваното. Ето това е донесло на комплек
сите лошата им слава, защото с точно тези комплекси
не желаем да си имаме работа. А когато комплексите са
положителни, ние дори не ги забелязваме. Те просто до
принасят за общата хармония в живота ни и играят роля
на посредници между вътрешното и външното.
Родителските комплекси
Горните бележки важат също и за формирането на роди

телските комплекси. Бащинският комплекс и майчински
ят комплекс са измежду най-мощните комплекси на пси
хичното. Те също притежават собствена афективна тонал
ност според това дали преживяванията ни с бащата или с
майката са били приятни, задоволителни или катастро
фални. Те са кондензиран израз на отношенията ни с ро
дителите. Важно е да се разбере обаче, че двата комплек
са са лично наши, че са нашата памет за тези отношения.
Те не казват нищо обективно за самите родители.
Майчинският комплекс не засяга само майката, той е
сгъстен израз на изживяванията ни, свързани с майчин
ското поведение изобщо. Много от събитията, които са
в основата му, могат да бъдат преживени във връзка с
баба, леля или дори бавачка, ако тези лица са играли зна
чима роля в живота ни. Същото важи и за бащинския
комплекс, който е синтез на опита ни, свързан с фигури
те на бащата.
Веднъж лекувах една жена, чиито родители многократ
но я бяха давали в сиропиталища през войната, за да спа
40 ГИ КОРНО
сят живота й. Тя дойде при мен, защото непрекъснато се

боеше да не я изоставят. Вътрешните й гласове строго я
съдеха, вместо да я подкрепят. Нямаше особено доверие в
себе си и се чувстваше преследвана. Родителските й ком- i
плекси имаха особено отрицателно съдържание и я кара
ха да мисли, че не струва нищо и че е излишно да предпри
ема каквото и да било, за да подобри живота си. Всъщност
родителите й бяха постъпвали по-скоро правилно. Но чув
ството, че е изоставена, изпитано в ранна възраст, когато
детето толкова зависи от погледа на родителите си, за да
живее, беше оставило у нея трудно заличима следа.
Подобно на всички комплекси, родителските също мо
гат да бъдат положителни и отрицателни. Детство без
големи премеждия, в което съществото се е усещало при
ето и обичано, ще породи положителни родителски ком
плекси. Те ще поддържат самоутвърждаването и ще да-
дат на индивида необходимото самочувствие, за да на
предва в живота. Тъй като благоприятстват общото хар
монично развитие, те никога не стават обект на психоте
рапия. Дори ако дадено лице е натрупало отрицателен
опит от изживяванията си с родителските фигури в дет
ството си, нещата могат да бъдат отчасти коригирани,
ако по-късно му се случи да общува с други, положител
ни родителски фигури.
Тоест важно е да не забравяме, че комплексите не са
нещо мъртво. Психиката не е музей. Тя притежава силата
на океан, който непрекъснато размесва съдържанието си.
Комплексите са рибите, които срещаме в него. Понякога
те са симпатични, понякога ужасяващи, фактът, че ком
плексите са живи, позволява на личността да се развива.
Те могат да се променят и съзнателното отношение към
тях ги лишава от смущаващата им автономия.
Азът също е комплекс
Сигурно ще се изненадате да научите, че според психо

анализата и психологията Азът също е комплекс. Азът е
нашата съзнателна личност, начинът, по който се позна
ваме. Основната емоция, която го съставлява, е именно
чувството за идентичност и продължителност във вре
мето. Той разполага с известна доза енергия, която може
да употреби както намери за добре благодарение на во
лята.
Ако Азът заема централно място и определя съзна
телната личност, за другите комплекси можем да мис
лим като за подличности, с които Азът е малко или
повече свързан. Всяко такова наше alter ego притежа
ва собствена памет и известна автономия. Това е доб
ре изразено у хората, които страдат от синдрома на мно
жествената личност или от шизофрения. Цели сравни
телно изградени характерови фрагменти внезапно нах
луват в полето на съзнанието и заемат мястото на оби
чайния Аз. Тогава човекът изцяло променя личността
си. Той не казва: „Тази сутрин се чувствам като Юлий
Цезар!“ Той заявява: „Аз съм Юлий Цезар!“, и вярва в
това.
Ако Азът не беше комплекс също като другите, по-
неосъзнати елементи на личността, подобни обрати биха
били невъзможни. Впрочем ако някой ви разсърди до сте
пен наистина да излезете от себе си, от кожата си, тоест
от обичайния ви Аз, ще видите, че не е необходимо да
сте шизофеник, за да откриете у вас съвсем друга лич
ност и неподозирана енергия!
Според Юнг формирането на Аза и на комплексите раз
крива присъщите на психичното структури. Става дума за
безлични структури, общи за цялото човечество, които той
42 ГИ КОРНО
е нарекъл архетипове
* . Това означава, че човешката психи
ка по правило се формира еднакво у всички човешки същес
тва и при всички култури. Например архетипът на майката
подтиква детето да развие майчински комплекс, сякаш то
предварително е програмирано да разпознава в заобикаля
щата го среда всичко, свързано с майката. Най-общо казано
архетипът е предразположение, което се активира, очовеча
ва се и се персонализира в зависимост от конкретния опит.
Комплексът, който се създава като реакция на лично прежи
вяното, актуализира обаче само част от архетипното поле. В
случая с архетипа на майката например той съдържа две про
тивоположности - ужасната и всепоглъщаща майка, от една
страна, и приветливата и добронамерена майка, от друга. И
точно това поражда терапевтична надежда - необходимо е в
общи линии да се пробуди задрямалата част от архетипа.
Проектираме части от себе си върху другите
Като правило комплексите са несъзнателни и често си

остават такива, защото ги проектираме извън нас. Про
екцията е един от механизмите за самозащита, които
съзнателният Аз използва, за да се предпази от някои
афекти, способни да го разстроят, ако изплуват от
несъзнаваното. Азът се отървава от тези често пъти из
тласкани измерения на Сянката си,
** като един вид ги
* За по-задълбочено запознаване с понятието „архетип“ бих препоръ
чал на читателя отличната книга на Антъни Стивънс „Архетиповете. Ес
тествената история на Аза, Ню Йорк, изд. „Куил“, 1983, стр. 21-79.
* * Сянката е универсален архетип. Той дава представа за склонността
на всеки от нас да участва в онова, което наричаме зло. На личностно ниво
става дума за тъмното братче, което носим в нас, но крием от другите. В
разширеното си значение Сянката, това е цялото несъзнавано, защото то е
винаги тъмно. В сънищата Сянката обикновено е представена от лице от
същия пол като сънуващия. Сянката олицетворява и тези части от нас, ко
ито са съвсем положителни, но са били изтласкани или пренебрегнати.
приписва на други лица. Той ги изстрелва върху тях като

снаряди. Дотолкова, че започваме да укоряваме другите
за собствените си неосъзнати недостатъци. Раздразнени
ето е обикновено знак, че част от нас е проектирана върху
някой друг. Затова винаги другите грешат и притежават
всички възможни недъзи.
Веднага виждаме как пълноценно се изявява този ме
ханизъм в любовните отношения, особено когато е сти
мулиран от напрегнатото всекидневие. Виждаме също
как двойката може да стане място за сериозна работа
върху самите нас, стига да приемем, че онова, което ни
дразни у другия, може да е непозната наша част. Подоб
но оттегляне на проекциите ни позволява да разберем,
че външните ни преживявания отразяват една вътрешна
динамика, направлявана от комплексите. Така процесът
на индивидуализация изисква непрестанна работа по
осъзнаването на активните сили, действащи в несъзна-
ваното.
Да обичаш себе си
Самолюбието е фактор за психологическо равновесие
Да изследваме сега един от полюсите на нашата иден

тичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която
изпитваме към самите нас, е едно от основните измере
ния на идентичността ни и ключ към усъвършенстване
то й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емо
ционалните ни връзки. Като си придаваме повече стой
ност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на за
висимост, в които единствено чуждият поглед ни дава
право на съществуване. В общия контекст на изследва-
44 ГИ КОРНО
мето ни е важно да се схване, че любовта към себе си и

любовта към другия са здраво свързани. Съществата,
които обичат до степен па самозаличаване, не се обичат
достатъчно. Те са забравили втората част от християн
ския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си как-
то обичаш себе си\“
Здравата идентичност почива на здраво самоуважение.
Самочувствието, самооценката, всичко е там! Любовта
към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем таки
ва, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите,
да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни дос
тавя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си
разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да за
емем нужното за развитието ни място, уважавайки мяс
тото на другите.
Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние
няма да открием онова, което наистина ни е необходи
мо, за да се развием в положителен смисъл и да усъвър
шенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не зас
лужаваме най-доброто, което животът може да ни пред
ложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да
живеят или че животът им не заслужава да бъде изжи
вян.
Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се
оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбока
та революция, която може да протече в рамките на едно
съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да оби
чаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш
напълно отговорен за своята жизненост и за собствено
то си щастие - това се безспорно най-творческите акто
ве, на които индивидът е способен.
Но то далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в
плен на неразрешените конфликти с родителите, на не
избежните сблъсъци в любовния живот, на отрицател
ните гласове, които ми обитават. Всъщност, за да умеем

да обичаме и да сс обичаме, трябва да сме почувствали,
че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и други
те родителски фигури са пи поднесли чрез жестовете и
погледите си, са основни елементи във формирането на
здравословно самоуважение
.
*
Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг
и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегри
раме това положително огледало и се научаваме да се
обичаме. Това интегриране способства за формирането
на положителните родителски комплекси, които ни
вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към
себе си позволява на човека да си има доверие, да остане
верен и на ония части от съществото си, които другите
не ценят, да издържи на премеждията и да изживее жи
вота си като едно голямо приключение. Положителното
вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.
Ако поради някои житейски обстоятелства като бол
на майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранното дет
ство представеното ни огледало е било отрицателно, ако
никой не е бдял над нас или ако родителите ни не са из
питвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започ
ваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме
в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани
от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не
сме се чувствали приети в естествената ни среда, спома
га за формирането на отрицателни родителски комплек
си - вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеж
дават колко сме некадърни.
* Понятието „самоуважение“ е задълбочено изследвано от психоана

литика от школата на Юнг - Марио Джакоби, в книгата му „Срамът и
произходът на самоуважението според подхода на Юнг“, Лондон, изд. „Рут-
ледж“, 1994, стр. 24-46. Авторът е използвал наблюдения върху кърмаче
та, за да очертае причините за срама и ниското самоуважение.
46 ГИ КОРНО
Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в

приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започ
ваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и на
мразваме хората, на които им е по-лесно да живеят.
Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги уни
щожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме,
за да получим вниманието, на което ни се струва, че са
обект. Така навлизаме в отношения на любов, която
бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одоб
рението на избраното за модел на съвършенство лице,
или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талан
тите ни.
В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на
разпространеното мнение именно човек, който страда от
подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е
егоцентричен. Просто защото самоуважението му е тол
кова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде пов
дигано чрез положителни забележки и комплименти.
Така се обяснява също защо подобен човек все гледа да
постави в центъра на вниманието това, което е и което
прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат
рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните пред
стави за себе си, насаждани му от безмилостни комплек
си, той ще възстанови самоуважението си и ще промени
поведението си. Но това често става с цената на дълга
терапевтична работа, защото подобен проблем е наисти
на дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.
За всемогъществото на самоуважението
Както казахме по-горе, детето се ражда в свят на тотал

но единство. То дълго време ще отказва с всички сили да
възприеме реалността на другите, защото това ще при
низи фантазма му за всемогъщество. Децата се раждат

крале и се приемат за център на света. Много е важно
впрочем да бъде именно така. В продължение на някол
ко месеца индивидът трябва да се чувства център на пул
сиращия наоколо му живот, защото любовта, усетена още
от първите мигове на съществуването му, създава у де
тето база на сигурност, върху която може да изгради чув
ството си за собствена ценност.
Малко по малко обаче то започва да приема, че не е
център на света. Дава си сметка, че родителите му имат
различни от неговите интереси и че другите не живеят
непременно и само в негова услуга. Въпросът на въпро
сите е следният: как родителите да направят така, че де
тето да премине от въображаемото си всемогъщество
към една по-точна представа за света? Как да му помог
нат да развие здраво самоуважение и доверие в личната
си власт? Защото стойността, която човек си придава, е
резултат от компромис между нуждите му от всемогь-
щество и поставените от действителността ограничения.
Как да запазим усещането си за лична власт, дори ако тя
завинаги си остава относителна?
На теория прекрасно знаем как: от една страна роди
телите могат да очертаят необходимите граници пред чув
ството за всемогъщество на детето, без да наранят само
чувствието му, чрез малки фрустрации, които то е спо
собно да приеме, без да се почувства напълно отхвърле
но и обезсърчено; от друга страна добре е те постепенно
да се откажат от собственото си всемогъщество на роди
тели, като все повече се доверяват на детето. Желателно
е дори лека-полека да покажат, че са обикновени хора и
притежават и някои слабости.
За съжаление в живота рядко става както ни се иска,
толкова рядко всъщност, че ако трябва да определя ос
новния мотив за психологически консултации, ще кажа,
48 ГИ КОРНО
че със сигурност става дума за липса на самоуважение.

Поразително е доколко можем да не се обичаме. Ето как
ви са най-общите сценарии, които именно водят до за
раждането на т.н. нарцистични проблеми.
Някои хора, изживели твърде силни фрустрации или
дори травми в ранното си детство поради неблагоприят
ни обстоятелства или родители, които не са умеели да
обичат, ще реагират, като се опитат на всяка цена да се
наложат, за да докажат, че струват нещо. Те не живеят в
света на любовта, а в света на властта. Учудващо е впро
чем да се види до каква степен незадоволената нужда от
любов почти неизменно се превръща във воля за могъ
щество. На терена на двойката например нерядко се раз
разява борба за власт, щом угасне романтичната любов.
Тази ужасна закономерност се наблюдава както при дреб
ните домашни диктатори, така и при тези, които тирани-
зират страната си. Всеки от тях носи в себе си дълбока
любовна рана.
Психоаналитикът Алфред Адлер е основал цялата си
социална теория за властовия инстинкт у индивида върху
това, което самият той нарича органна непълноценност
* .
Независимо дали въпросната непълноценност на някой
орган е истинска или въображаема, тя често поражда поч
ти безгранична нужда от себеутвърждаване. Например
Наполеон е реагирал на ниския си ръст с всепоглъщаща
амбиция. Той е искал да завладее целия свят. Наранено
то всемогъщество говори чрез поведението и се опитва
да си отмъсти. Така мъж, убеден, че пенисът му е прека-
е
* Теорията за органната непълноценност е изложена в главата, посве
тена на Адлер в книгата на Хенри Елънбъргър „Откритието на несъзна-
ваното. История и развитие на динамичната психиатрия“, Ню Йорк, „Бей-
зик Бук Инк.“, 1970, стр. 603-606. Този труд рисува портретите на велики
те психиатри и психоаналитици на нашето време като Фройд, Юнг и Ад
лер, поставяйки теориите им в контекста на личните им биографии и на
големите исторически събития.
леко малък, купува мощни оръжия като компенсация за

неизявената си мъжка сила.
Освен да се перчи, човек може и да се срине, реаги
райки на детските травми. Когато средата ни не е оцени
ла или приела част от личността ни, когато унизителни
закачки са подчертавали привидните ни недостатъци, ня
кое физическо несъвършенство или интелектуална не
достатъчност, ние трудно обикваме тази наша част. Сами
продължаваме да я подценяваме и непрекъснато се боим
да не бъдем отхвърлени заради въпросния истински или
въображаем недъг. Така се формира комплексът за ма
лоценност - най-яркият знак за липса на самоуважение.
И наистина, не винаги можем да компенсираме усеша-
нето си за непълноценност с прекалено самоутвърждава
не. Спокойно можем да се пречупим под бремето на сра
ма. Тогава се затваряме в себе си, уверени, че заслужава
ме жалката си съдба, че животът така или иначе е страда
ние и че на нищо повече не можем да се надяваме на тоя
свят. Подобно примирение води до униние и е способно да
ни накара да се самоунищожим от омраза към самите нас.
Това често се случва, когато родителите остават влас
тни и чрез жестовете и поведението си показват, че ви
наги са прави. Техните деца ще са убедени, че нямат стой
ност, ще се опитат да докажат на всички, че струват нещо
чрез крайно поведение или, напротив, ще се приютят в
посредствеността и пораженчеството. Така ще си оста
нат завинаги деца, ще търсят модели за съвършенство и
ще се вкопчват в личности, които им се струват могъщи.
Ще отричат собствената си власт и ще я предават на все
ки, който съумее да я използва.
Това поражда така наречената зависимост. Подобни
хора могат да зависят както от любовните си партньори
и от семейната си среда, така и от последната мода, де
монстрирана от някоя телевизионна звезда. По този на-
4.
50 ГИ КОРНО
чин те се опитват да излекуват раната, получена в мина

лото, и да не допуснат да бъдат отхвърлени. В тази иг-
ричка човек бързо става конформист, тъй като не изра
зява никакво мнение, способно да не се хареса на мно
зинството от групата, към която принадлежи. Участие
то в секта, улична банда или обществен клуб също би
могло да ни даде идентичност по мярка, когато не се ос
меляваме да приемем индивидуалната си власт. В таки
ва случай идентичността ни се поема от колектив, който
се утвърждава вместо нас.
Ако, напротив, родителите не смеят да утвърдят власт
та си и да наложат ограничения, детето рискува да стане
тиранично към тях и непригодно за живота. Без да си
дават сметка, те захвърлят отрока си на произвола на
катастрофални събития, които неминуемо ще му пока
жат, че не е всемогъщ. Той силно рискува да се срине
при първия неуспех и да се примири просто защото не е
научен да устоява на изпитанията. Би могъл да се опита
да се приюти в илюзорни мечти за бъдещето си и силата
си или да се отдаде на алкохола или наркотика, за да
възвърне за известно време застрашеното си всемогъ-
щество. Някои вещества открай време са били консуми
рани, за да се възстанови разколебаното чувство за
вътрешно благополучие, което животът непрекъснато на
рушава.
Кактортава ясно, преминаването от фантазъма за все-
могъщество към уравновесено самоуважение е деликат
на работа. Много неща могат да се случат междувремен
но и да накарат човека да се оттегли в илюзорното чувст
во за превъзходство или в срама. Всъщност границата
между всемогъщество и депресия често е съвсем тънка.
Когато обаче човекът упражнява дарбите си и се осмеля
ва да бъде такъв, какъвто е, когато получава одобрение и
любов, в него се вселяват равновесие и сигурност. Важно-
то е да установи връзка със самите извори на живота, ко

ито са любов и които нямат отмъстителния поглед на
мащехата на Снежанка. Важното е да се направи така, че
да разцъфти цветето, което всеки носи у себе си.
Едноочка, Двуочка, Триочка
Една приказка на братя Грим ще ни позволи нагледно да

си представим психическата динамика, която се устано
вява между Аза и комплексите. Приказката се нарича
„Едноочка, Двуочка и Триочка“. Нейната героиня не само
няма баща, но и майка й е жестока жена. Основният проб
лем, разработен в приказката, се отнася именно до лип
сата на самоуважение. Както вече видяхме, това е възлов
проблем за хората, чието развитие не е било насърчава
но. В този случай съзнателният Аз остава слаб и не
утвърден.
Та тази ненаситна майка живее с трите си дъщери, от
които само една е нормална. Първата има едно око, вто
рата две очи, третата три. Така се и наричат: Едноочка,
Двуочка и Триочка. Майката и двете сестри се отнасят
към Двуочка като към слугиня. Тя върши цялата дома
кинска работа и нея изпращат на полето да пасе козич-
ката.
За да изтълкуваме тази история в психологически
план, би следвало да си представим, че става дума за дра
ма, в която действащите лица ни показват с образи как
во точно става вътре в героинята Двуочка. Всичките й
премеждия се случват, така да се каже, в момент, когато
Азът й е в процес на пълна трансформация. Двуочка пред
ставлява жена, която не успява да намери в себе си дос
татъчно сили, за да се утвърди. Комплексите й отнемат
властта. Те я ревнуват и й завиждат. Тези психологичес
52 ГИ КОРНО
ки комплекси са олицетворени от Едноочка, Триочка и

майката, като и трите отразяват вътрешните измерения
на Двуочка. Майката - това е отрицателният майчински
комплекс. Двете сестри са подличностите на Двуочка,
които господстват над съзнателната й личност.
Например, ако имаме само едно око, нашето зрение
намалява. В психологически план бихме могли да кажем,
че това предполага едностранчиво поведение, ограничен
мироглед и се изразява в закостенели схващания. Когато
Двуочка е под влияние на това поведение, на нея й лип
сва перспектива. Тя вижда само едната страна на меда
ла. Захранва тесногръдите си възгледи с мрачна и непо-
мерна страст, достойна за Циклоп, който също има само
едно око насред челото. Тя би могла дори да таи лоши
мисли към тези, които й се противопоставят.
Другата сестра, Триочка, олицетворява точно обрат
ното - свръхбудното поведение. Когато човек има три
очи, едното от тях никога не спи. Триочка символизира
непрекъснатото взиране в самите нас. Такъв човек се наб-1
людава от сутрин до вечер и вечно се съмнява в себе си.
Лицето, което не е развило силен Аз поради отрицателю
ни родителски комплекси, прикрива слабостта си, като
афишира категорични мнения и проявява дребнава бди
телност по отношение на собствената си личност. Целта
на подобно поведение е да се предпази от евентуално
осъждане, дошло отвън.
В приказките бедността на героинята е символ на не-
утвърдилия се Аз. Слабият Аз често е представен от об
раза на малката слугиня, на която възлагат изключител
но второстепенни задачи. Пепеляшка е най-сполучливи-
ят пример в това отношение. В разглежданата от нас при
казка обаче отслабеният Аз има един голям коз: той е
запазил здравословни отношения с инстинктивната при
рода - козичката, която Двуочка води да пасе всеки ден.
ИМА ЛИ ЩАСТ ЛИВА ЛЮБОВ? 53
Веднъж, когато е извела на паша козичката, Двуочка

се оплаква на висок глас от нещастието си, защото са й
дали само къшей хляб, за да засити глада си. Тя сяда и се
разридана. Тогава се появява една фея и й казва магичес
ките думи, с които може да си поръча колкото иска хра
на, да се наяде до насита и после, чрез същите думи, да
накара храната да изчезне. Заклинанието започва с име
то на козата „Бикет, Бикет...“ и т.н. - отлично доказа
телство за захранващата връзка с инстинктивната при
рода.
Когато Двуочка отказва къшея хляб, който й дават
вкъщи, майката и сестрите й решават, че има нещо
съмнително. Ето защо сестрите й една по една я придру
жават на полето и скоро Триочка, която никога не спи,
разкрива тайната й. Тогава майката убива козичката, та
дъщеря й никога вече да не ходи на полето. Трите изяж
дат животното, без да дават обяснения на Двуочка. Така
се проявява жестокият и демоничен характер на комплек
сите на героинята.
Силата на отрицателните комплекси у човек, лишен
от самолюбие, е такава, че те унищожават дори онова,
което обикновено го утешава. Веднага щом човекът на
мери нещо или някой, който му е по вкуса, комплексите
се намесват и пораждат у него съмнения, които свеждат
до нула надеждите му за спасение.
Добрата фея отново се явява на Двуочка и й казва да
поиска вътрешностите на животното, несъедобните от
падъци. След това й заповядва да ги зарови в земята и от
това семе пораства дърво, което ражда златни ябълки,
достъпни единствено за героинята. Впоследствие един
прекрасен принц забелязва ябълковото дърво, нарежда
да издирят собственичката и й предлага в замяна всич
ко, което си пожелае. Двуочка му казва тогава, че иска
просто да го придружи в царството му. Става негова жена
54 ГИ КОРНО
и добра царица, след което приема майка си и двете си

сестри, междувременно изпаднали в най-страшна бедност.
Тази бедност означава, че комплексите са загубили власт
та си и повече не могат да пречат на развитието на Аза.
Темата за заровените в земята вътрешности също
представлява психологически интерес. Азът намира ре
шението на проблема си благодарение на отхвърлените
отпадъци. Те трябва да се заровят, за да могат да израс
тат. Така им се придава стойност. Това означава, че е за
предпочитане да останем в съприкосновение с нашите
вътрешни „изпражнения“, за да осъществим делото на
интеграцията си. „Изпражненията“ се състоят от онова
от нас, което семейната среда е отхвърлила, защото не е
могла да смели. От тях израства ябълка, която ражда
златни плодове, и това ни показва колко плодотворни са
отношенията с природата и циклите й. За отбелязване е
впрочем, че в тази приказка, както и в „Безръката де
войка“, която ще анализираме по-нататък, на природата
и ритмите й е придадена висока стойност. Сякаш скъсва
нето на патриархата с естествената среда е представля
вало значима загуба.
В нашата приказка от героинята не се иска кой знае
какво, за да предизвика трансформацията. Тя не трябва
да полага специални усилия, а просто да обърне внима
ние на естествения процес. Добрата фея, която символи
зира положителния майчински комплекс, се намесва на
два пъти. И двата пъти девойката плаче - първия път,
защото умира от глад, втория - когато убиват козичката
й. Така ни се предлага да признаем страданието си и да
го изразим открито, като се отдадем на мистерията на
дълбоката ни същност, и ни се внушава, че това е на
чинът да отприщим творческия процес, който лекува ра
ните на детството. Зовът за помощ на Аза, който призна
ва слабостта си, е винаги решаващ елемент в ситуация
на психологическа беда. За да променим нещо, първо

трябва да признаем страданието си.
В тази приказка видяхме до каква степен отрицател
ните комплекси могат да бъдет активни и да вредят на
развитието па личността. Бих искал все пак да направя
една последна забележка: учудващо е, че в приказките,
чиито главни герои са жени, често е достатъчно да се
намери свидетел на безизходицата, за да се възстанови
развитието. В приказките за мъже, напротив, на героите
се налага да преминат през планини и долини, преди най-
сетне да открият съкровището. Това може би изразява
една същностна разлика между психологията на мъжа и
тази на жената и повдига въпроса за сексуалната иден
тичност. Защото освен любов към себе си, съществува и
любов към другия!
Сексуална идентичност и сексуално различие
Сексуалната идентичност е
психологическа конструкция
Вторият стълб на нашата психологическа идентичност е

сближаването с другия чрез любовта и сексуалността. Ис
каме или не, но всеки път, когато казваме аз, чрез нас гово
ри мъж или жена. Всеки от нас се ражда в мъжко или жен
ско тяло. Само че при хората, макар полът да е генетично
определен както и при животните, половата идентичност
не е толкова строго фиксирана. Това позволява на човека
да се изразява по много повече начини и далеч по-творчес-
ки в еротичен план. Основната сексуална активност може
дори да се различава от предопределената генетично, как
то става при хомосексуалността, когато даден индивид же
56 ГИ КОРНО
лае лице от същия пол като неговия. С други думи пси

хическата полова идентичност може да бъде различна от
биологическата. И тук като навсякъде културата силно
влияе на природата, дотолкова, че понякога става трудно
да се различи въздействието на едната от това на другата.
Така че можем да разглеждаме сексуалната идентич
ност като културна постройка, изградена на основата на
природна даденост, а именно биологическия пол.
* Подо
бен възглед има голямото предимство да не ни вкарва в
безплодни спорове,'в които да отхвърляме някои видове
сексуалност като „неестествени“. От моя гледна точка
всички видове човешка сексуалност са поне отчасти по
влияни от културата и никой не е напълно естествен или
пък, ако приемем, че никой не може да избяга от приро
дата, всички са естествени.
Впрочем още през 1948 г. в доклада на Кинси
** се по
пуляризираше идеята за шестстепенна, а не двустепенна
скала на половата ориентация. В единия край на спектъ
ра изследователят поставяше чистите хомосексуални ин
дивиди, в другия - чистите хетеросексуални индивиди.
Според проведената от него анкета само 10% от населе
нието принадлежат към тези категории. Например мно
зинството от мъжете в различна степен се колебаят меж
ду хомосексуалността и хетеросексуалността. Една тре
та от мъжете са имали истинска хомосексуална връзка с
оргазъм след възрастта на пубертета. С други думи, не
щата не са така ясни, както излиза от разговорите в гим
настическия салон и на светски сбирки.
* Идеите за сексуалната идентичност и нейния строеж дължа на раз
говорите ми с психоаналитиците Том Кели и Джон Дестейан. Последни
ят е автор на книга за двойката, озаглавена „Заедно и разделени. Съюзът
на противоположностите в любовните отношения“, Бостън, изд. „Сиго
Прес“, 1989.
* * Алфред Чарлс Кинси, „Сексуалното поведение на мъжа“ (Доклад
на Кинси), 1953.
Независимо от моралната ни и религиозна съпротива

или просто от собствената ни сексуална ориентация, в пси
хологически план е по-реалистично да смятаме половата
идентичност за нещо гъвкаво. Става дума за конструкция,
изградена от импулсивни, психологически, дори полити
чески и идеологически елементи. Например любовното
разочарование или дългият период на близост с хора от
същия пол спокойно могат да предизвикат промяна в по
сока от хетеросексуалност към хомосексуалност и обрат
но. В културите на Северна Африка, където мъжете пре
карват много време помежду си, един мъж може да се люби
с друг мъж, без да се смята, че е хомосексуален.
Ние не си даваме сметка до каква степен начинът, по
който гледаме на пениса, вулвата, гърдите, начинът, по
който се любим, е повлиян от културата ни и от психоло
гическите ни рани. Нашата сексуалност е израз на цяло
то ни същество, включително на психологическата ни
история. Ако имам крехко самолюбие, аз ще се съсредо
точа върху собственото си удоволствие; обратно, ако съм
уверен в себе си, ще отделя по-голямо внимание на парт
ньорката си.
За какво служи родителят от същия пол?
Изграждането на нашата сексуалност отрежда различни

роли на всеки от родителите ни според пола им. Обикно
вено родителят от същия пол като нашия играе първен
стваща роля в развитието на половата ни идентичност.
От своя страна родителят от обратния пол ни позволява
да се разграничим сексуално. През неговите очи науча
ваме, че сме мъж или жена
.
*
* Кристиан Оливие, „Децата на Йокаста. Влиянието на майката“,
Париж, изд. „Деноел/Гонтие“, 1980, стр. 53-72.
58 ГИ КОРНО
Детето веднага се разпознава в родителя от същия пол.

Това е родителят, с когото си прилича, с когото е подо
бен, тъждествен. Точно на него ще иска да подражава.
Него ще избере за модел. Следователно отношенията с
бащата за момчетата и с майката за момичетата пред
ставляват крайъгълният камък на сексуалната идентич
ност. Веднага се вижда до какви усложнения може да до
веде този психологически закон.
Ако родителят от същия пол отсъства или ако отблъс
ква детето, ако не му подава положително огледало за
пола му, момченцето или момиченцето не успява да обик
не факта, че е съответно мъж или жена. Когато детето
не получава потвърждение за своята стойност от родите
ля от същия пол и когато тази липса не се компенсира от
друго майчинско или бащинско присъствие, напълно
възможно е то да се самонамрази и да започне да се сра
мува от себе си и от пола си. А не се ли обичаме, трудно
разпознаваме онова, което е добро за нас в живота.
В това отношение е добре да избягваме тясното психоло
гическо виждане, което задължително изисква присъствието
на родните баща или майка. Децата имат нужда от майчинст
во и бащинство; за да моделират своята идентичност, те се
нуждаят от присъствието на мъже и жени, които се отнасят с
тях бащински и майчински. Необходимо е нуждата им от от
ношения с женското и мъжкото начало да бъде задоволена
Истинските баща и майка на детето не са непременно тези,
които са го създали, а тези, които се грижат за него.
За какво служи родителят от противоположния пол?
Родителят от противоположния пол ни кара да осъзнаем

сексуалната действителност, като разкрива просто с
присъствието си нашето основно различие. Именно за
---- 4
това обикновено еротичните фантазии и малките любов

ни истории се раждат в отношенията с бащата за моми
чето и с майката за момчето. На три или четири години
почти всички момченца искат да се оженят за майка си,
а момиченцата - за баща си.
За да добием по-точна представа за влиянието на пола
на всеки от родителите, достатъчно е да се взрем в раз
личната природа на раните, получавани от мъжете и же
ните. В случая с традиционните семейства, в които май
ката присъства, а бащата по-скоро отсъства, момчетата
страдат от наранена идентичност поради липсата на
мъжки модел, но отношенията им с жените са улеснени
благодарение на грижовното присъствие на майката. Най-
опростено можем да кажем така: те са убедени, че за тях
винаги ще има някоя жена в света, като в същото време
отношенията им с мъжете Остават белязани с известно
недоверие.
При момичетата е обратното. Раната, нанесена от ба
щата, е свързана с междуличностните и афективните от
ношения. Те не са сигурни, че за тях наистина има мъж
в света и неговото издирване се превръща в първосте
пенна цел. Това убеждение понякога ги кара да понасят
неприемливи ситуации в близостта си с партньора, до
толкова са сигурни, че няма да намерят друг. В замяна
на това те могат да разчитат на присъствието на при
ятелките си. Майчината съпричастност ги е отворила
за отношенията с жени. Понякога обаче отношенията с
майката не са били добри. В резултат приятелството с
жени се затруднява. Въпреки липсата на бащина под
крепа, такива жени се чувстват по-уютно в мъжка ком
пания.
60 ГИ КОРНО
Изпитанието на сексуалната диференциация
Сексуалната диференциация е необходима, защото тя слу

жи за пробуждане на личността, но тя е и едно голямо
изпитание. Както вече казах, детето живее в дълбоко
единство със заобикалящата го вселена, радостно, мъчи- ‘
телно и главно несъзнателно. За да излезе от тази несъз-
нателност, е необходимо да се разграничи от света. Едно
от неоспоримите различия, с които ще трябва да се сблъс
ка, защото то е очебийно, е онова, което съществува меж
ду мъжете и жените. Изживяването на диференциацията
ще му позволи по-късно да се завърне в света на единст-;
вото, но вече съзнателно.
Макар да е омагьосано от половите различия, отнача
ло детето им се противопоставя с всички сили. Истината
е, че осъзнаването на наличието на два пола е основно
изпитание за чувството за всемогъщество на момченце
то или момиченцето. Осъзнаването, че завинаги ще бъде
само мъж или само жена, го изправя пред факта, че не е
съвършено, тоест, че е несъвършено. Става дума за на-j
влизане в света на взаимната зависимост и допълняемост,;
които е трудно да се приемат веднага.
От този момент детето започва активно да доказва,
че е момче, а не момиче, и обратното; че неговият пол
превъзхожда другия по сила, интелигентност, хитрост.
Така то се опитва да запази част от фантазма си за все-)
могъщество, накърнен от откритието на половите раз-|
личия. За тази цел и за да се чувства по-сигурно, то се
вкопчва в родителя от същия пол, главно като му подра-
жава. А за да утвърди приликата си с родителя от същия
пол и разликата си с родителя от другия пол, какво по-
добро от това да изпълява техните роли вкъщи и в об
ществото.
Означава ли това, че родителите трябва стриктно да

си разпределят задълженията, за да помогнат на детето
в процеса на диференциацията? В никакъв случай. На
против, трябва да се уважават естествените различия в
стиловете на бащата и майката. Бащите не сменят пеле
ните по същия начин като майките и децата усещат раз
ликата, колкото и да е дребна. Във възрастта на дифе
ренциацията детето прави всичко, за да прилича на ро
дителя от същия пол и за да се чувства сигурно. То дебне
всяка разлика, за да „закачи“ за нея половата си иден
тичност. То има нужда от това, за да се изгради като мъж
или жена.
Доброто сексуално разграничаване служи за основа
на по-сетнешното разпознаване на дълбоките прилики
между половете. Колкото по-спокоен е човек в чувство
то си за принадлежност към даден пол, толкова по-лесно
ще приеме разликите, без да се чувства застрашен.
Мъжът с вяра в своята мъжественост е способен да при
еме идеята, че притежава и женски качества, а жената
да допусне, че носи в себе си и нещо мъжко. Ако дифе
ренциацията не се е осъществила правилно, индивидът
рискува да прекара живота си в доказване, че е различен
от другия пол, като демонстрира разликата си чрез свръх-
женско или свръхмъжко поведение.
Като благодарност за изнесена от мен лекция един уни
верситетски преподавател ми връчи веднъж стихотворе
ние, в което говореше за очакващата го старост. Там той
казваше с какво удоволствие ще носи тогава обица на
ухото си, без да се бои, че ще мине за гей. Подобна
постъпка му се струваше невъзможна в разгара на кари
ерата му, защото я смяташе за твърде рискована за авто
ритета му. Тя би означавала според него да издаде голя
мата си чувствителност и сам да се отреже от групата на
мъжете.
62 ГИ КОРНО
И все пак, когато един мъж се чувства добре в кожата

си, когато е бил признат от достатъчно мъже, на които е
държал, той може да изрази чувствителността си, без да
се усеща заплашен. Може дори да се поотпусне и да де
монстрира вкусове или държане, които изглеждат жен
ски в културата, от която произхожда.
Половите различия представляват сблъсък с основ
ната ни непълноценност. Те изваждат наяве факта, че
нещо непоправимо ни липсва. Впрочем точно тази лип
са ще стимулира у човека желанието за пълнота и ще го
изпрати по следите на липсващата му част чрез роман
тичната любов. Така ще замести фантазма си, че самият
той е вселена, с желанието да създаде завършена вселе
на с друг човек!
Анимус и анима
Другата половинка
А
Дали наистина нарцистичната рана, нанесена от факта,

че винаги ще сме само мъж или само жена, ни подтиква
да бъдем заедно въпреки разликите и трудностите? Дали
заради желанието да постигнем завършеност двойката
ни се струва толкова естествена? Затова ли тайно се пи
таме за всеки мъж и за всяка жена: „Той ли ми е отреден
от съдбата? Тя ли?“ Да отговорим положително би озна
чавало прекадено да стесним битието.
В действителност Тя и Той не са сами на канапето в
дневната. Те имат вътрешни спътници, които водят тан
ца на привличането и отблъскването, без да ги уведомя
ват. Наричат се Анимус и Анима. Можем да кажем, че
още от пубертета в нас се задвижва архетип, който ни
помага да се отделим от родителите си и напълно авто

номно да продължим психологическия си живот. Дока
зателство за това е обстоятелството, че всяко човешко
същество носи в себе си общо взето избистрена предста
ва за идеалния партньор. Тази представа го кара да меч
тае, да фантазира и да тича подир любовта, за да образу
ва двойка.
Зараждането й е заложено в несъзнаваното като вро
дено предразположение. Както вече казах, Юнг е нарекъл
подобни универсални тенденции архетипове. В нашия слу
чай той е нарекъл архетип на Анимата фантазната пред
става за женското у мъжа и архетип на Анимуса - пред
ставата за мъжкото у жената
.
*
Колкото до архетипа на Анимуса и Анимата, трудът
на Юнг „Диалектика на Аза и на несъзнаваното“, цит.
изд., стр. 143 и сл., остава отличен източник на информа
ция.
Швейцарският психоаналитик е стигнал до тези за
ключения, анализирайки сънищата на много мъже и
жени. Той е установил, че мъжете често сънуват тайн
ствени и непознати жени и че те често им вдъхват рес
пект. От своя страна жените нерядко се сблъскват в съня
си с групи от мъже, които им въздействат по същия на
чин. Оттук Юнг заключава, че противостоящата и
допълваща част на нашата сексуалност, макар и потис
ната поради видимия ни пол, продължава да живее в нас
под образа на лице от обратния пол.
* За да бъдем справедливи по отношение на Юнг, трябва да кажем, че

архетиповете никога не са представи. Те са по-скоро психични структури,
които организират символните представи. Природата на архетиповете е
добре изяснена в теоретичната статия „Размишления върху природата на
психичното“, която им посвещава Юнг в книгата си „Корените на съзна
нието. Изследвания върху архетипа“. Париж, изд. „Бюше“/„111астел“, 1975,
стр. 465 и сл.
64 ГИ КОРНО
Става дума за истинската ии половинка. Става дума

за вътрешната ни личност, но тъй като не я познаваме,
ние я търсим извън нас. Ние пламенно зовем тази душа-
сестра или душа-брат. Горещо желаем партньорите ни
да съответстват на идеалния ии образ за тях. Оттам про
излизат всички очаквания и недоразумения в любовта.
Нещата се развиват така, сякаш нашите Анимус и Ани-
ма ни подтикват да се впуснем в приключението на лю
бовта, но истинската им функция е да бъдат признати
като наши вътрешни измерения. Защото всъщност ни
кой от партньорите ни не би могъл да олицетвори лип
сващата ни част. Ето на това ни научават постепенно лю
бовните ни неуспехи. Когато очакваме партньорите ни
да се променят, ние искаме от тях да въплътят вярно на-»
шия Анимус или нашата Анима. Което, естествено, не
им е по силите.
Всъщност Анимусът и Анимата ни приканват както»
към външно сантиментално приключение, така и към
вътрешно творческо приключение. На млади години, ко
гато е времето да познаем любовта и да създадем двой-»
ка, те ни измъкват от семейното русло и ни подтикват да
основем собствена семейна единица. В зряла възраст те
ни призовават да се върнем към себе си, за да разберем |
по-дълбоките измерения на нашето несъзнавано - изме
рения, които се стремят да се изразят и другояче, не само
чрез двойката, работата и децата.
На кого приличат Анимусът и Анимата?
Ако родителят от същия пол силно влияе на начина, по

който се държим като мъж или жена, образът на мъжа
или на жената, който носим в себе си, е белязан от своя
страна от личността на родителя от противоположния
ИМА ЛИ ЩАСТ ЛИВА ЛЮБОВ? 65
пол. Просто защото става дума за първия мъж или за

първата жена, които сме опознали отблизо. Впрочем
тъкмо защото при формирането си Анимусът и Анимата
са били повлияни от родителските фигури, ние често се
влюбваме в някой, напомнящ по характер баща ни или
майка ни.
Тъй като ако е вярно, че Анимусът и Анимата пред
ставляват всъщност самият архетип на живота, който ни
зове да се развиваме далеч от родителите ни, трябва да
кажем също, че тези вдъхновяващи любовния порив фи
гури могат да останат в плен на родителските комплек
си в случай, че последните са мощни и отрицателни. Та
кива комплекси потискат импулса към автономия на
младежа или девойката. Тази тема впрочем често е раз
работвана в приказките, където виждаме девойка, затво
рена в кулата на бащиния си замък. На символно равни
ще рицарят, който идва да я освободи, представлява как-
то пробуждащият се Анимус, така и любовта, дошла, за
да я изведе от бащината среда.
Когато импулсът към автономия не успява да си про
бие път заради родителските комплекси, които потис
кат Аза и пречат на естественото развитие, Анимусът и
Анимата се преобразяват в своите противоположности.
Тогава способността на жената да поема инициатива се
превръща в пасивно очакване. Ако това положение про
дължи дълго, плененият й Анимус става нервен или свад-
лив.
Ако Анимусът е способността на жената да поема ини
циатива, Анимата е способността на мъжа да обича. Не
използва ли той своята чувствителност, Анимата му може
да стане капризна и буйна и да изисква дължимото й вни
мание чрез ирационални настроения, които го обземат не
съзнателно. В такива случай и той може да изпадне в деп
ресия или в отчаяние, без да окаже никаква съпротива.
5.
66 ги КОРНО
Когато Апимусът и Анимата са пленници на родител

ските комплекси, те неминуемо биват проектирани върху
приличащи на родителите фигури. Сякаш природата ни
принуждава да се справим с този проблем, за да отпри
щим своята съзидателност и да продължим развитието
си.
В реалния живот рядко се срещат хора, чиито Анимус
и Анима са изцяло освободени от родителските комплек-
си. Повечето са на стадия, при който творческото им на
чало все още е в плен на бащинския или на майчинския
комплекс. Докато това продължава, те ще се свързват с
партньори, с които отчасти възпроизвеждат драмата на
детството си. И ще го правят, докато не преодолеят тази,
драма. Животът е съвършен в това отношение, защото'
ни поднася все същото ястие, докато не осъзнаем какво
точно ядем.
Колективният аспект на архетипа
В един по-широк план Анимусът и Анимата не са беля

зани само от родния баща и родната майка. Начинът да
бъдем мъж или жена от незапомнени времена също оказ-:
ва въздействие върху формирането на тези вътрешни лич
ности. Един пласт от нашето несъзнавано притежава ко
лективно измерение, което служи за основа на личното
несъзнавано. Несъзнаваното от този пласт се проявява в
начини на реагиране, специфични за мъжете или за же->
ните на нашата култура и за човешкия род изобщо. На--»
пример не е нужно да ни учат как да изпитваме болка,
или как да се влюбваме, и все пак ние често и в тези
неща следваме предначертани схеми. Колективното
несъзнавано влияе също на начина ни да схващаме и да
си представяме противоположния пол.
Най-общо казано в положителния си аспект Ани-

мусът представлява смелостта, предприемчивостта,
твърдостта, действието, словото и духовността в широ
кия смисъл на думата; негови представители са смели
ят мъж на действието, артистът, обаятелният лидер или
духовният водач. И често жените търсят у мъжете точ
но тези качества. Анимата олицетворява чувствата, нас
троенията, интуицията, способността за любов, усетът
към природата и отношенията с несъзнаваното
.
* В кул
турата тя се явява в образа на неразгадаемата и тайн
ствена жена, на чувствената и сексуална земна жена, на
поетичната и образована жена, на вдъхновителката или
на жрицата. Това са и типовете жени, търсени от мъже
те.
Юнг отбелязва, че у мъжа, който силно се отъждест
вява с разума си и не уважава междуличностните си нуж
ди, Анимата се изразява под формата на неконтролируе
ми настроения, които го обхващат в най-неочаквани мо
менти. Това истинско обладаване от неосъзнати настро
ения в смисъла на „обладан от зъл дух“ продължава в
живота на мъжа, докато той не прояви съзнателно отно
шение към вътрешната си женственост. То го кара също
да се влюбва от пръв поглед, когато, без да си дава смет
ка, разпознае част от себе си в друго лице.
Иначе казано, неосъзнатата му чувствителност успя
ва да го обсеби без негово знание, защото той не й от
режда място в съзнателния си живот. По време на тези
кризи мъжът е в плен на карикатурното си женско нача
ло. Когато се разболее от грип например и се оплаква,
сякаш всеки момент ще предаде Богу дух, или когато се
обяснява в луда любов на току-що срещната жена, той се
* Мари-Луиз фон Франц, „Процесът на индивидуализацията“ в „Чо

векът и неговите символи“, Париж, изд. „Робер Лафон“, 1964, стр. 177.
68 ГИ КОРНО
намира под влиянието на своята Анима. И ще й бъде тол

кова по-подвластеи, колкото по-малко уважава вътреш
ния си и сантиментален живот. Това е номерът, измис
лен от несъзнаваното, за да го накара да се срещне със
своята чувствителност.
Същото важи и за жената, отъждествена с традици
онната женственост. Тя със зъби и нокти поддържа неза-
щитими в областта на разума мнения без нито един аргу
мент в тяхна подкрепа. Тя знае и това би трябвало да е
достатъчно. Тук става дума за атака на Анимуса й, срав
нима с атаката на Анимата у мъжа. Жената няма да се
освободи от този господин, който претендира, че знае
всичко, до деня, в който му даде възможност да се изра
зи по-правилно и се осмели да съпостави мненията си с
обикновената и обективна реалност.
Интересно е да се отбележи също, че в сънищата Ани-
мусът често се явява в образа на няколко мъже - групи
от съдии, учители, деца и т.н., докато Анимата е една-
единствена тайнствена жена. Оттук Юнг заключава, че
мъжът търси жената във всички жени, докато жената
търси мъжете в един-единствен мъж. Това обяснява не
само защо жените като цяло са по-верни от мъжете, но и
факта, че жената често се бои от мъжете, схващани като
недиференцирана група, а присъствието на един парт
ньор й действа успокоително; обратно, мъжът се бои от
близостта с една жена, но не го е страх от жените изоб
що.
Жената в мъжа, мъжът в жената
За да се избегне объркването, бих искал да се възпол

звам от разговора за Анимуса и Анимата, за да уточня
някои понятия. Когато говоря за женското начало изоб
що, разбирам женските ценности, присъстващи както у

жената, така и у мъжа, или дори в обществото. Същата
забележка важи за употребата на термина мъжко нача
ло, който препраща към мъжките ценности у жената, как
то и у мъжа. Лично аз, когато става дума за женската
възприятийност, предпочитам да използвам термина
Анима, а говоря ли за мъжката енергия у жената, изби
рам термина Анимус, просто защото с теорията на Юнг
много се е злоупотребявало.
И наистина, женското и мъжкото начало, които
свързваме с Анимуса и Анимата, винаги имат стереоти
пен и условен облик. Тези понятия обаче са по-сложни.
За Юнг въпросните вътрешни фигури са психични пред
стави, които се изграждат като компенсация на съзна
телното външно поведение. Лесно ще разберем това, при
веждайки следния пример.
В легендата за Граал жената на героя Парсифал се
нарича Бланшфльор (Бяло цвете). Тя олицетворява жен
ската фигура, върху която той проектира своята Анима.
Следователно можем да си представим вътрешната
женственост на Парсифал като съставена от невинност,
наивност и деликатност, както подсказва името Бланш
фльор. И наистина Парсифал е галски рицар, който да
леч не е мамино синче. Със своята смелост и сила, но и
жестокост и грубост, той всява страх. Ето защо Анимата
му е тъй нежна. Тя компенсира онова, което липсва на
осъзнатото поведение, за да бъде завършено. Юнг е до
казал, че почти винаги е така. Дева Мария се е явявала
на Хитлер, а грубите мъжкари харесват миньончетата.
Тази концепция по-добре пасва на психичната реал
ност и ни позволява да излезем от стереотипите. Оттук
нататък е лесно да се разбере, че кроткото момче крие в
себе си остра и може би дори брутална душа. Нищо чуд
но тогава, че се свързва с жена с категорично държане.
70 ГИ КОРНО
Същото важи и за мъжкараната, която спокойно може

да се влюби в нежно момче, защото то отразява образа
на душата й, тоест качествата, които тя има нужда да
усвои, за да се приближи до себе си.
Ясно е при това положение, че проектирането извън
нас на една толкова интимна част до голяма степен обяс
нява нашите привързаности и усложненията, произтича
щи от тях. Ние често имаме нужда другият да се подчини
на несъзнателната ни душа. Немалко кавги и раздели са
резултат от това, че партньорът ни вече не отговаря на
вътрешния ни образ за мъж или за жена.
Законът за компенсацията между образа на душа
та и външната личност, тоест това, което Юнг нарича
persona
,
* ни приканва следователно да бъдем предпаз
ливи, когато говорим за женското у мъжа и за мъжко
то у жената, защото въпросните мъжко и женско не
малко се променят според културата и според индиви
да. Можем, разбира се, да говорим за общи тенденции
като например, че мъжът е по-отдалечен от чувствата
си и че жената притежава не толкова изострен усет за
действие и цел, но трябва да си дадем сметка, че из
ключенията от тези правила далеч не са малко. Много
жени не умеят добре да изразяват истинските си чув
ства в любовната връзка и много мъже не са особено
* Маската, която носим в обществото или в присъствието на друг чо
век, е нашата персона. Юнг заема този термин от гръцки. На този език
той е означавал маската, която си поставял актьорът, за да може гласът
му по-добре да звучи (per sonare) в театъра. Персоната е следователно
мост към другите. Тя е степента на приспособяване на истинския Аз към
обществото. Тя може да стане втвърдена и болезнена, когато не изразява
нито една черта на основната личност. Когато липсва стиковане между
основния ни Аз и външното ни поведение, ние звучим фалшиво и ни дебне
невроза. Персоната е от първостепенна важност, защото обслужва нашия
живот в обществото и контролира поривите ни, но човек не бива да се
отъждествява с нея и да си мисли, че тя представлява цялата му индивиду
алност. Виж „Диалектика на Аза и на несъзнаваното“, цит. изд., стр. 81.
инициативни. 11с е правилно и да казваме, че под при

критието на любовната си връзка непременно търсим
родителя от противоположния пол. Мъжът прекрасно
може да се свърже с жена, която носи чертите на баща
му, и жената може да обикне мъж, въплътил чертите
на майка й.
Можем да кажем в резюме, че Анимата е онази сила у
мъжа, която подхранва нуждата му да обича и да бъде
обичан, да се грижи и да бъде ценен. Тя е способността
за обич и приемане на другия, за търпимост отвъд разу
ма и за безкрайно състрадание. В болезнения си вид тя
се превръща в зависимост, подчинение, робско поведе
ние и мазохизъм. А ако бъде отблъсната, се преобразява
в студенина, отказ, жестокост. За да открие себе си,
мъжът несъзнателно търси партньорки, въплътяващи
някой от аспектите на Анимата му.
Анимусът е енергията, която има нужда да се осъ
ществява, като преобразува материята чрез волята си.
Той е способността за действие, движение, импулс.
В болезнения си вид той се превръща в маниакалност,
властност, диктатура, садизъм. Ако бъде отблъснат, се
преобразява в малодушие, мекушавост, самоунищоже
ние. Жената също може да търси партньори, които
въплътяват неосъзнатите й измерения, за да се научи
да се познава.
Анимусът и Анимата, съчетани у всеки от нас, обра
зуват прекрасното и необяснимо чудо на човешкото
същество и ни позволяват да изпитаме любовта във всич
ките й форми - от най-долните до най-възвишените.
72 ГИ КОРНО
Семеен триъгълник или адски триъгълник?
Семейният пейзаж
Темата за половата идентичност ни накара да отделим

ролята на родителя от същия пол от ролята на родителя
от противоположния пол. Говорихме също и за вредата,
която могат да нанесат отрицателните родителски ком
плекси. Преди да продължим и да навлезем по-навътре в
отношенията родители-деца, би следвало да релативизи-
раме влиянието на родителите и да покажем, че то рядко
е единствената причина за неблагополучията на децата.
И с това ще приключим тази теоретична част.
Нека кажем като начало, че в действителността дете
то не е разположено върху оста баща-дъщеря или май
ка-син. То живее най-напред и преди всичко в триъгълника
баща-майка-дете и участва с цялото си същество в съпру
жеските отношения. Много е важно да бъде тъкмо така,
защото приемането на третия означава приемането на
истинския друг. Трима души представляват вече едно мал
ко общество.
Детето до такава степен живее в симбиоза с родител
ската двойка, че спокойно може да се помисли за отго
ворно чрез постъпките си за раздялата на родителите си
или за хармонията в отношенията им. Детето държи на
сплотеността на родителската двойка, защото за него тя
символизира допълването на противоположностите,
върху което се крепи светът. Затова децата на разведени
родители дълго мечтаят отново да ги съберат и изпит
ват огромно задоволство, когато успеят да го сторят по
повод някое щастливо или трагично събитие като годиш
нина или нещастен случай.
Освен това дори този триъгълник се явява като из

куствено разделение на онова, което се случва в семей
ната действителност. Детето всъщност не се намира в
обикновен триъгълник, а в семейна система, в която учас
тват равноправно и братята, и сестрите му. Дори и род
нини като дядо, баба или всяко друго лице, заемащо ня
какво пространство на семейната територия, могат да ста
нат психологически важни за детето. С други думи, гра
ниците на детската психологическа реалност са твърде
разтегливи.
Доколко неопределени са те ще разберем, ако пока
ним детето да нарисува един семеен пейзаж, като му пред
ложим да обозначи всяко лице с предмет и да представи
също отношенията между различните лица. Вярно е, че
бащата и майката заемат винаги централно място в по
добни пейзажи, но човек бързо си дава сметка, че поня
тието баща или майка не винаги съвпада с биологичес
ките родители. Детето по съвсем естествен начин отда
ва същото значение на баща или майка, заместващи би
ологическия родител.
Оттук следва, както казах по-горе, че всички фигури,
които малко или повече са полагали майчински или ба
щински грижи за детето, участват във формирането на
родителските комплекси. Някой сърдечен дядо може да
компенсира фигурата на студения баща и така да намали
емоционалната тежест на бащинския комплекс.
Всъщност детето много добре се нагажда към смеси
цата от влияния при условие, че е наясно кой отговаря за
отношенията с него. Оттам идва драмата на доста съвре
менни деца. Те са лишени от опорни точки. Когато и два
мата родители работят, децата не прекарват достатъчно
време с тях. Израстват в нещо като вакуум, при който
положителните родителски образи дори нямат шанс да
се формират. Така мъжката или женската им идентич-
У
74 ГИ КОРНО |
■1 ност остава неопределена. Самочувствието и способност-

; та им да се ут върждават са накърнени.
Колкото повече човек работи с млади хора, толкова
повече си дава сметка, че бавачката, детегледачът или
дори съседите заемат преобладаващо място в семейния
пейзаж. Това с положителност е по-добро от големия ва
куум. Някои деца пък се учат да изграждат личността си
само по телевизионните модели. Родителите не присъс
тват достатъчно в смисъл на прекарано с тях време, кое
то да им позволи да очовечат стереотипните културни
образци.
Ясно е, че семейното приключение лесно може да се
превърне в катастрофа по отношение на изграждането
на детската идентичност. Така семейният триъгълник
става адски триъгълник. Нараненото детство неминуе
мо води до самозатваряне. Отрицателните представи за
собствените способности поставят Аза в мрачна изола
ция и му пречат да се утвърди.
Критериите за здрава идентичност са следните: вяра
в себе си, способност да избираме, да следваме вкусовете
и желанията си, да поддържаме връзка с чувствата и по
требностите си, да създаваме отношения, базирани на
обичта. Човекът с крехка идентичност е изпълнен със
съмнения, живее във враждебен свят, който непрекъсна
то го съди и критикува, и обикновено е скаран с чувства
та си. Често изпитва вина за това, че има собствени нуж
ди, и не се смята в правото си да ги изрази. Успешното
детство е онова, в което човешкото същество усеща под
крепа в опитите си да изследва заобикалящия го свят,
както и в утвърждаването и проявата на чувствата и по
требностите си.
Всичко в нашия човешки опит сякаш се стреми към
осъществяване на дарбите и оригиналността на индиви
да. Най-щастливите хора са онези, които имат достъп до
задоволяващ ги начин на самоутвърждаване - все едно

дали става дума за градинарство, артистични изяви или
хоби. Те са открили как да изразят истинското си същес
тво чрез сексуалността, двойката, семейството или ра
ботата. Тази способност за екстериоризация води до ис
тинско общение с човешката и природната среда.
Радостта от живота идва като възнаграждение за този
или тази, която успее да задоволи основните си потреб
ности и да прояви основната си идентичност. Това, кое
то наричаме любов, е, изглежда, плод на такова задово
ляване. Човекът, който е победил вътрешните си огра
ничители и успява да се самоизразява свободно, живее в
свят на пълнота и признателност вместо в свят, където
всичко непрекъснато не му достига. Може наоколо му
да цари глад, нещо основно в него продължава да го хра
ни и да го прави щастлив.
Родителският дълг се състои следователно в това да
се подкрепя експериментирането на детето и да се
насърчава то в изразяването на своята индивидуалност.
Макар че е важно да му се предложи сигурност, ако е
прекалена или й липсва гъвкавост, тя ще възпре творче
ския му дух. Ще го лиши от най-ценния му инструмент -
способността да се самоизразява.
В това отношение изглежда, че най-добрите родители
не са тези, които се стремят към съвършения модел, а
онези, които са запазили творческата си страст към жи
вота. Рядко се срещат хора, които наистина са последва
ли съветите на родителите или възпитателите си. Затова
пък многобройни са ония, чиято жизнена сила е била
събудена от присъствието на пламенно същество. В край
на сметка онова, което наистина въздейства на детето, е
поведението на родителите му пред премеждията в жи
вота. Пораженското настроение на родителя често по
ражда подобно у момченцето или момиченцето. Когато
76 ГИ КОРНО
порасне, то ще отговаря на изпитанията по същия на

чин. Ако, напротив, родителите реагират на неприятнос
тите с непоколебим оптимизъм, има всички шансове
детето да им подражава в поведението си. То ще посре
ща трудностите с думите: „Не е дошъл краят на света!
Родителите ми са оцелели, и аз ще оцелея. И утре е ден.“
Детето не е бял лист
Трудно е да се отрече индивидуалния характер на детето,

дотолкова той присъства още от раждането му. Детето не е
бял лист, върху който родителите пишат сценарий. Те впро
чем не спират да се учудват от индивидуалните различия,
проявявани от децата им още с появата им на бял свят.
Опитът показва, че нещо от индивидуалността на чо
века винаги убягва на нашите анализи. Макар да е пра
вилно да се твърди, че родителското присъствие и качест
вото му спомагат за формирането на здрава идентичност
у детето, подобно правило само по себе си не обхваща слож
ността на живото същество. Някои фактори остават не
разбираеми. Момче, произлязло от неблагоприятна в пси
хологическо отношение среда, спокойно може да отреа-
гира, като развие образцова способност за самоутвържда
ване. Момиче, радвало се на цялото възможно внимание
и благосклонност, отлично може да изпадне в депресия.
В крайна сметка, ние не знаем защо юношата решава
да се самоубие при първата сърдечна мъка, след като е
имал добри родители, бил е способен да изразява себе си
и се е учел добре. Дори ако можем да обясним подобен
жест с липса на вътрешно изграждане, дължаща се на
среда, която не му е позволявала да се самоосъзнае, мо
жем ли да виним родителите, които често са давали всич
ко от себе си или не са знаели как другояче да се държат?
Тук изглежда уместно да цитираме поета и мъдреца

Халил Джубран, който в „Пророкът“ се обръща към ро
дителите ио следния начин:
Децата ви не са ваши деца. Те са синове и дъщери

на Живота, който ги зове към себе си. Те идват
чрез вас, но не от вас. И макар да са с вас, те не
ви принадлежат
.
*
Ако се вслушаме в поета, изглежда желателно да

възприемем психология, която връща на детето собстве
ната му сила. От това ролята на родителите не се проме
ня, но губи от своето всемогъщество. Родителите са
длъжни да бдят за запазването и насърчаването на жиз
нения порив на детето, но не са отговорни за съдбата му.
Те винаги ще са внимателни към тази развиваща се ин
дивидуалност, уважавайки нуждите й да се изразява, но
заедно с това ще съзнават, че детето им върви към жи
вот, на който самото то е строител и отговорността за
който се пада единствено нему.
Човек може дори да се запита дали напреженията, кои
то се създават между родители и деца, нямат за цел да по
могнат на всички участници по-добре да опознаят себе си и
в радост, и в мъка. От тази гледна точка не съществува
отрицателен опит. Всичко в крайна сметка ни служи да се
опознаем и да се ориентираме в широкото житейско поле.
Вследствие на сблъсъка си с разнообразието от индиви
дуални съдби Юнг заключава, че някои хора имат нужда да
се изразяват чрез крайно черни преживявания, като напри
мер убийството, за да постигнат осъществяване на дълбо-
чинното си несъзнавано. Такава една перспектива ни кара
да изтръпваме и ни приканва към много търпимост в оцен
ките ни за другите. Мари-Луиз фон Франц, ученичка на Юнг,
* Халил Джубран, „Пророкът“, София, 1997, изд. „Кибеа“.
78 ГИ КОРНО
говори за престъпниците като за отрицателни отмъстите-

ли, които посят вместо нас раните и страданията, скрити в
дъното на душите ни. Ако всеки от нас се осмелеше да при
еме своята част от Сянката, може би щеше да има по-мал
ко кървави конфликти на планетата. Влечението ни към
големите престъпници разкрива до каква степен сме не
разделна част от природата им, искаме или не.
Тъй или инак, като виждаме как отрицателният опит
действа като проявител на основната радост от същест
вуването, започваме да гледаме на големите индивиду
ални кризи като на големи възможности за промяна. Не
оспоримо е, че трудното детство, годините алкохолизъм
или дори някой епизод на проявено насилие могат да по
действат стимулиращо и да помогнат на индивида да на
мери път към по-задоволителен живот. Но би било ци
нично да мислим, че родителите могат да бъдат такива
садисти, че да пожелаят подобни епизоди на децата си и
по този начин да им ги вменим във вина.
Никой не може да избегне страданието; можем дори
да му благодарим, задето ни сблъсква с основните въпро
си на съществуването. Страданието без всякакво съмне
ние е фундаментален фактор в живота, след като никому
не е спестено. То е остенът, който подтиква хората към
правилно поведение. То пробужда така, както и унищо
жава, и в този смисъл би било дребнаво да обвиним ро
дителите за страданието на децата им или обратното -
да обвиним децата за страданието на родителите им. Хо
рата имат такава нужда от страдание, за да израснат, че
понякога е нездравословно от страна на родителите да
се опитват на всяка цена да го спестят на децата си.
След като поставихме тези възлови въпроси, свърза
ни с идентичността, нека се насочим към отношенията
баща-дъщеря, та по-добре да схванем драмата, която из
живяват на канапето Тя и Той.
БАЩИ И ДЪЩЕРИ - ЛЮБОВ
В МЪЛЧАНИЕ
Мълчаливият баща
Затворници на стереотипа
Ако искаме да сложим етикет на ситуацията „Тя и Той

на канапето в дневната“, бихме могли да кажем, че Тя е
,
*
жена, която обича прекадено а Той -мъж, който се бои
.
**
да обича Обаче тези добре известни герои от популяр
ната психология си имат своята история. Те не са се по
явили спонтанно. Те се коренят в загубилия равновесие
то си триъгълник на традиционното семейство, в което
бащата липсва, а майката се опитва да компенсира отсъс
твието му, като играе няколко роли наведнъж. Така че в
следващите глави смятаме да се съсредоточим над за
раждането на тези панелни образи, като проследим от-
* Заимствам това определение от международния бестселър на Робин
Норууд „Жените, които обичат твърде много. Рентгеноскопия на прека
дената любов.“ Монреал, изд. „Станке“, 1986.
** Мъжът, който се бои да обича, е и образ, навлязъл в популярната
психология благодарение на книгата на Джулиан Картър и Джулия Со
кол „Мъжете, които се боят да обичат, които прелъстяват и не се обвързват.
Да се научим да разбираме мъжете, неспособни на любов“, кол. „Биен-
етр“, N 7064, Париж, „Же лю“, 1994.
80 ГИ КОРНО
контенията между баща и дъщеря и между майка и син.

Защото именно мълчанието на бащата създава жената,
която обича прекалено, а майчината грижа произвежда
мъжа, кйито се бои да обича.
Естествено, винаги съществува опасност да се впус
нем в укори и присъди, когато се разровим в отношения
та между родители и деца, както правим в тази книга.
Всъщност, тъй като не можем да променим миналото,
подобно упражнение има смисъл само ако ни позволи
по-добре да разберем сегашното си поведение. В мина
лото като такова няма нищо интересно. В замяна на това
миналото, което играе все още активна роля във всеки
дневието ни, като мотивира изборите ни, без ние да
осъзнаваме това, е от висш интерес. Но и в този случай
само при условие, че изследването му помогне да разбе
рем зловредното му въздействие и да се освободим от
него.
По време на групова терапия на тема отношенията с
бащата, състояла се насред Сахара, една от участнички
те ме попита необходимо ли е да „си изпразни торбата“,
тоест да говори за всичко. Помолих я да ми каже дали би
задала този въпрос, ако види изтощен и ожаднял пътник
в пустинята, който носи в торбата си купища тежки и
ненужни предмети. По-вероятно би му предложила да
изостави някои от вещите си, дори ако за това му се на
ложи да загуби известно време. В такъв случай той не
минуемо ще трябва да прегледа предметите, да прецени
кои не му вършат работа, да се съгласи да ги изостави и
накрая - последен, но не най-маловажен етап - да свикне
да се движи с по-малък товар. Защото страхът от свобо
дата и от лекотата е най-голямото препятствие в еволю
цията ни.
В следващите глави ще се спрем на някои аспекти на
отношенията баща-дъщеря, тъй като, за да престанем
да определяме двойката на базата на получените в дет

ството рани, от първостепенна важност е да разпознаем
и изясним динамиките на миналото. Още веднъж: това
изясняване няма за цел да посочи истинските виновници
за нещастието ни и да обвини бащата или дъщерята. То
по-скоро е насочено към разбирането на раните, които
са ни свързвали в една обща драма, и към лечението им.
Защото терапевтичната практика непрекъснато устано
вява, че - според фомулата на Фройд - неосъзнатото
минало се повтаря или че, според формулата на Юнг,
несъзнаваното ни идва отвън като съдба, която ни из
глежда чужда, но която всъщност чисто и просто отразя
ва вътрешните ни условия на живот.
Това добива най-красноречив израз на терена на двой
ката. Не спира да ни учудва фактът, че хората избират
партньори, които приличат на баща им или на майка им.
Може дори да се каже, че колкото повече болка ни при
чиняват интимните отношения, толкова повече те отра
зяват недоизяснените динамики на детството. Когато
връзките между родители и деца не са до край разплете
ни, старите драми се разиграват отново на авансцената
на любовните отношения. Дотолкова, че двойката може
да стане виртуално невъзможна.
Мълчаливата обич
Всеки път, когато провеждам терапия на тема отноше

нията с бащата, се трогвам и учудвам от голямата неж
ност, която повечето жени изпитват към бащите си,
въпреки затвора от мълчание, в който са се развивали
отношенията им. Ставам свидетел и на гнева, понякога
на възмущението, че са злоупотребили с тях, но почти
винаги на заден план присъства горчиво-сладката мъка
6.
82 ГИ КОРИО
на неизразената обич. Години мълчалива обич, обич-

наказание, подобна на любовната мъка, която с времето
се научаваме да владеем. Любовна мъка, с която не мо
жем да се примирим, но с която се налага да живеем.
Любовна мъка, в която истинската среща не се е осъ
ществила. В която се вкопчваме, защото все още си каз
ваме в себе си, че всичко би могло да бъде другояче. И
точно тази любов, която би могла да бъде различна,
продължаваме почти отчаяно да търсим у други мъже.
Ще видим в тази глава как част от мъчителното чув
ство, което Тя изпитва на канапето, идва от непълноцен
ните отношения между бащата и дъщерята.
Празнота, която трябва да се запълни
Според Кристиан Оливие

,
* през първите години от жи
вота си момиченцето е в по-трудно положение от мом
ченцето, защото не може да се разпознае нито в баща си,
нито в майка си. Тъй като не притежава половите атри
бути на нито един от двамата, по отношение на идентич
ността животът му започва в пълен вакуум.
Може би затова метафората за празнотата играе та
кава голяма роля в живота на много жени. Когато се чув
стват пълни, те са щастливи; когато се чувстват празни,
са нещастни. Пълни, когато се радват на любов и внима
ние, празни, когато те им липсват. И физически, не по-
малко отколкото психологически, празното и пълното,
липсата и излишъкът са полюсите, около които животът
сякаш е обречен да се върти - било че имаме в повече
килограми, бюст, ханш, било че сме твърде слаби, плос
ки, твърде ниски или твърде високи. Или пък че имаме
Кристиан Оливие, „Децата на Йокаста“, цит. изд., стр. 65.

от едно повече, от друго по-малко - твърде много задник

и твърде малко гърди, твърде много корем и недос
татъчно задник; а може и едната липса да се обясни с
другата: „Ако имах по-големи гърди, струва ми се, че щях
да бъда по-смела.“
Досещате се, че това чувство за празнота може само
да се засили от мълчанието на бащата. Момиченцето за
почва да си мисли, че татко й не разговаря с нея, защото
не е достатъчно хубава, не е достатъчно умна, като с те
чение на времето празнотата се запълва и с други отри
цателни убеждения. В крайна сметка детето започва да
се чувства виновно от бащиното мълчание и самд да се
подценява: „За нищо не ме бива. Не съм интересна. Ни
кога няма да бъда на висота.“
Идеализиране на бащата
Може да се каже почти със сигурност, че от този момент

нататък девойката започва да тъче любовната си съдба,
защото, ако от една страна подценява себе си, от друга
идеализира мъжа и запълва празнотата с мечтата за прин
ца от приказките. „Един ден ще дойде моят принц“ в мно
го случаи може да се преведе като „Един ден ще дойде
моят татко, ще ме заговори и най-сетне ще се превърна в
жена“. Този фантазъм, разбира се, ще превърне в пред
видима катастрофа първите й контакти с мъжете. Няма
мъж, който може да замени бащината фигура, защото тя
е идеална. Но жената поддържа идеала си и го налага на
мъжете, които я заобикалят, с риск да преживее не един
неуспех, тъй като празнотата, която той прикрива, е още
по-трудно поносима.
Липсата на баща разпалва мечтата на девойката да
бъде избрана от мъж, когото да направи щастлив и дово
84 ГИ КОРНО
лен. Когато бащата е отсъствал, митичният аспект на

фантазъма никога не се очовечава. Девойката остава
пленница на романтичността си - тя е клетница, която
очаква спасителя си, или затворена в кулата си принце
са, която чака рицаря. В психически план този затвор от
фантазми се изразява в сънищата, където тя е жертва на
някой вампир или е отвлечена от персонаж, подобен на
Синята брада. Мрежата на фантазмите притежава спо
собността да изсмуква жизнената ни сила. В тези случаи
либидото се разтваря в романтични блянове, вместо да
се канализира в истинска и възможна любов. Тогава дейс
твително може да се каже, че силата на Анимуса е в плен
на отрицателен бащински комплекс.
Когато девойката е била лишена от баща, желанието
й да бъде обект на внимание я захвърля на произвола на
фантасмагориите й. Познавам немалко девойки, които
мечтаеха как да отидат в Холивуд, за да бъдат забеляза
ни от някой продуцент, който да открие таланта им и да
ги поведе към върха на славата. Подобни митически фан
тазми се насърчават от обстоятелството, че в нашето об
щество женската красота се обожествява. Големите мо
дели например имат нужда единствено от хубост, за да се
появят най-отпред на световната сцена.
Черната съдба
Трябва да се каже, че празнотата и черните мисли, които

я съпътстват, трудно се овладяват. Дълги години подла
гах на анализ една жена, живяла в семейство с няколко
дъщери. Майката страдала от болезнена ревност както
по отношение на вниманието, оказвано от съпруга й на
дъщерите им, така и към евентуалните погледи, които
той би могъл да размени със съседките. Измисляла му
изневери и изпадала в кризи, когато седнели да се хра

нят. Така горкият човек се оказал един вид кастриран.
Той чинно седял в своя ъгъл на масата и пестеливо раз
давал погледи и думи. От своя страна дъщерите се състе
завали коя ще привлече вниманието му.
Не се изненадах, като чух от устата на пациентката
ми, че се е омъжила за мълчалив като баща й човек.
Когато започна терапията, тя бе живяла със съпруга си
десетина години. Двойката имаше дъщеря, с която ба
щата малко се занимавал. От три години не се бяха лю
били, а господинът прекарвал повечето вечери вън от
къщи или скрит зад някой научно-фантастичен роман.
Въпреки незадоволителното си положение, тази жена раз
тревожено ми заяви в края на първия сеанс: „Не искам
да се разделям с него!“
Липсваше й самочувствие, за да скъса тази връзка, ко
ято я затваряше в тягостно съществуване. Като реакция
на мълчанието на бащата в нея се бе настанило вечно
съмнение. Един глас непрекъснато й шепнеше: „Никога
няма да си намериш друг!“ Цялата й съзидателна енер
гия бе вложена в това да измисля най-черни и най-пагуб-
ни сценарии за евентуалния развод. Дъщеря й бе в центъ
ра на въображаемите й прогнози. Виждаше я вече порас
нала и принудена да ходи на психотерапевт, защото ро
дителите й са разделени. До деня, в който започна да раз
бира', че дъщеря й по-скоро би последвала примера на
една смела майка, избрала раздялата пред примирение
то.
Мълчанието на бащата бе предизвикало у тази жена
формирането на комплекс, успял да подкопае вярата й в
себе си. Гласът, който непрестанно й вещаеше черна и
непредотвратима съдба, принадлежеше на отицателния
й Анимус, оказал се в плен на бащинския комплекс. Едва
след раздялата тя преоткри своята съзидателност, а чер-
86 ГИ КОРНО
ните гласове замлъкнаха. Нужна й бе много смелост, за

да си възвърне контрола върху собствената съдба, защо
то трудните отношения с баща й в крайна сметка симво
лично й бяха отрязали ръцете.
Наранената жена
Безръката девойка
Ето за илюстрация една приказка, в която бащата отряз

ва ръцете на дъщеря си до китките. Тя е преразказана от
братя Грим и се нарича „Безръката девойка“. В нея
всъщност става дума за психологическото осакатяване,
до което води бащиното безразличие.
Един обеднял мелничар се съгласява да продаде

на дявола онова, което се намира зад мелницата
му. А там има само старо ябълково дърво, на
което той не държи. Сатаната му обещава в
замяна всички богатства, които желае. Като
се прибира вкъщи, л1елничарят установява, че на
истина е забогатял, но с ужас научава, че в мо
мента на сделката дъщеря му метяла двора зад
мелницата. Тъй като се бои за живота си, той
се примирява и дава дъщеря си на Лукавия. По
следният й казва да е готова, когато дойде да я
вземе след три години.
В уреченото epeAie дяволът идва да си получи
плячката, но девойката се е измила и е така чис
та и благочестива, че той не може да я докосне.
Тогава нарежда на бащата да не позволява на
момичето да се пречиства с вода. Връща се вто
ри път, но отново без успех, защото междувре

менно девойката е проляла голямо количество
чисти сълзи върху ръцете си. Сега дяволът запо
вядва на бащата да отсече ръцете на дъщеря си,
защото в противен случай ще трябва него да
отнесе. Малодушният баща изпълнява заръката,
но чистата девойка отново толкова плаче върху
китките си, че Лукавият пак не може да я вземе.
Тогава вече той загубва правата си над нея.
Изпълнен с облекчение, бащата обещава на дъще
ря си да й осигури всичкия възможен разкош чак
до края на живота й. Тя обаче, отвратена от по
ведението му, решава да напусне бащиния дом и
да замине надалеч въпреки недъга си.
Скоро се озовава в страна, чийто добър цар, об
зет от обич и съчувствие, се оженва за нея и на
режда да й изработят сребърни ръце. Уви, не
минава много време и той е принуден да отиде
на война и да остави бременната си жена. Дя
волът, който не се е примирил с поражението
си, се възползва от случая и прави така, че тя и
детето й биват изгонени в отсъствието на
любимия й. Тогава тя намира убежище в гора
та, където я закриля един ангел. Тук, благодаре
ние на благочестието й, ръцете й отново порас
тват. Царят се връща от война, открива я и
двамата най-сетне заживяват в мир и любов.
Не разказвам всички подробонсти, защото искам да

се спра на началото. Психоаналитичната Мари-Луиз фон
Франц тълкува тази приказка в два плана. Първият, това
е съдбата на женското начало и на жената в патриар
халното общество. Вторият, това са психологическите
процеси, които протичат у мелничаря и девойката.
88 ГИ КОРНО
Да започнем с психологията на мъжа, представена от

мелничаря. Мари-Луиз фон Франц подчертава най-напред
несъзнателното поведение на бащата, който по невни
мание продава дъщеря си, за да се сдобие с богатство
.Тя
*
го сравнява с поведението на съвременните бащи, които,
твърде заети с работа, пренебрегват афективната връзка
с партньорката и с децата си. Метафорично погледнато,
те продават дъщерите си на дявола, тоест опитват се да
се отърват от своята Анима. С други думи, такъв човек
предава собственото си несъзнавано, за да преуспее в про
фесионалния и обществен живот. Той пренебрегва спо
собността си да установява отношения и заобикаля
вътрешния конфликт, свързан с изразяването на собст
вената му чувствителност. Именно затова дъщеря му се
оказва жертва на бащината си Сянка, съставена от алч
ност и безчувственост.
Мари-Луиз фон Франц подчертава и как приказката
свързва девойката със старата ябълка, как прави асоци
ация между жената и природата. Като се лишава от ста
рото дърво, на което не държи, мелничарят символично
прекъсва контакта си с природата. Заедно с това скъсва
с вътрешната си женственост, олицетворена от дъщеря
му. В резултат той може да установява безлични и абст
рактни отношения, но не може да влезе в конкретна, ин
дивидуална връзка. ■
В един по-широк план психоаналитичната забелязва,
че в приказките режат ръцете винаги на героините и ни
кога на героите, защото творческите възможности на
женското начало са потискани от патриархалната култу
ра. По същността си женската съзидателност се изявява,
като зачева и отглежда, обратно на мъжката, която се
* Мари-Луиз ф°н Франц, „Жената в приказките“. Париж, изд. „Ла

фонтен дьо Пиер“, 1979, стр. 147.
осъществява в действието. Важното за жената е да изно

си плода в себе си и да го остави да се появи навреме,
като върши всяко нещо в подходящия момент, следвай
ки природния ритъм. Мотивът с осакатяването на девой
ката означава, че патриархалното общество не придава
никаква стойност на този вид творчество. Впрочем това
осакатяване се отнася до мнозина от нас - ние добре по
знаваме сътвореното с воля, но сме загубили контакт с
творчеството, дошло от дълбините ни, чийто продукт се
ражда едва когато съзрее.
В по-специфичен аспект приказките от този вид сим
волизират загубата на автономия на жените в общество
то на патриарсите - те са осакатени и не могат да взе
мат в ръце съдбата си. Това ни позволява да установим
как някога са критикували патриархалната цивилизация
чрез народното творчество. Както сънищата, приказки
те са изразявали в образи онова, което се е мътело в
дълбините на несъзнаваното, и са предупреждавали ба
щите да не изоставят семейството си заради богатство
то. В дадената приказка бащата на девойката не случай
но е мелничар - един от първите, живели от преработва
нето на произведеното от други, един от първите индуст
риалци. Народът е предчувствал, че индустриализацията
може да издълбае пропаст между човека и природата,
както и между мъжа и жената.
Да се спрем сега на психологията на девойката. Необ
мислената постъпка на бащата и малодушието му със
сигурност символизират отрицателния бащински ком
плекс, на който е жертва Азът. Но какво би могло да
означава да си продадена на дявола? В психологически
смисъл това ще рече да бъдеш чуждо притежание, да не
си принадлежиш. Много жени, продадени на дявола от
безразличието на бащата, изпадат в такова положение.
Наранената им съзидателност се обръща срещу тях и
90 ГИ КОРИО
срещу близките им. Те стават неразбираеми в очите на

своите. Кризи, капризи, педантична дисциплина, опити
за контрол над всичко и на всяка цена, манипулации,
въздишки и обвинения се вписват тогава в картината.
Анимусът, който не може да намери адекватен израз
навън, става откровено диаболичен, защото е затворен
вътре. Той нервно крачи в тъмницата си и плаши всеки,
който се опита да го доближи.
Както обясних по-горе, когато творческата сила оста
не в плен на отрицателния бащински комплекс, поривът
към автономия сякаш се обръща срещу индивида и се
стреми да завлече и останалата част на личността със
себе си. Такива жени винаги имат над главите си черен
облак. Те намират недостатъци дори на щастливите съби
тия. Животът им е изтъкан от кризи и страдания. Тъй
като са били лишени от бащина топлота, те се опитват
да заслужат вниманието на близките си със своето не
щастие. Човек понякога се пита дали не им харесва да са
нещастни. Всъщност те страдат във властта на мрачния
си Анимус, който няма да ги остави на мира, докато жи
вотът не възстанови нормалния си ход.
Мари-Луиз фон Франц уточнява значението на диабо-
личния Анимус, който се опитва да завладее девойката,
като прибавя:
Дори когато се опитва да постигне нещо в интелек

туалната област илиутвърждава своята автоном
ност, тя рискува да бъде обладана от собствения си
отрицателен Анимус или от пристъп на во.гя за
могъщество и така да стане не по-лаико студена,
безмилостна и брутална от баща си *
* Мари-Луиз фон Франц, цит. изд., стр. 147.

Според психоаналитичката, девойка, която не е била

захранена с бащинско чувство и е останала незадоволена
в афективен план, рискува да бъде завладяна от разруши
телен интелектуализъм. Ако отстъпи на диаболичния си
Анимус, тя може да стане амбициозна и студена. Така ще
поеме щафетата от баща си, като възпроизведе най-непо-
носимото му поведение. Ще стане ефикасна и пресметли
ва и също като баща си ще изтласка собствения си ерос.
Девойката от нашата приказка не се развива по този
начин. За да се предпази от подобна съдба, тя няма друг
избор, освен да позволи да й отрежат ръцете, тоест да се
откаже от творческия си дух и от способността си да по
ема инициатива. Следователно тя навлиза в живота като
сирак и инвалид в психологически план. Приема да я оса
катят, за да се спаси от демона, и да напусне дома си, за
да избяга от баща си.
На символно равнище ръката е от капитално значе
ние за еволюцията на човешкия род. Сръчността на ръка
та е освободила човека от много предопределености и
му е позволила да създаде сечива, с които да преобразу
ва материята. Но ръцете имат и афективно измерение.
Осакатяването не означава само загуба на власт над окол
ната среда, но и загуба на контакт с нея. Човек все още
вижда и чува, но не може да докосва, нито да върви ръка
за ръка с детето или партньора си. Приемането на осака
тяването от Аза означава приспиването на способността
за действие в полза на вегетативния живот, както и загу
ба на контакт с другите. Сякаш жената изведнъж се оказ
ва чужденка в собствения си свят и се отрича от всяко
усилие, което би й осигурило автономност. За щастие в
нашия случай тази жертва е доброволна, така че ще поз
воли на девойката да възстанови силите си в лоното на
природата и да възвърне способността си за действие.
92 ГИ КОРНО
Кръвосмесителният баща
С жестокия бащински комплекс и диаболичния Анимус

тази приказка прекрасно би могла да описва и вътреш
ната драма на момиче, станало жертва на друг вид оса
катяване, осъществено от бащата - кръвосмешението.
Кръвосмешението е едно от престъпленията, които се
извършват в мълчание - мълчание, прикриващо разру
шителни лъжи. В една своя лекция, изнесена на между
народен конгрес по биоенергетичен анализ, психологът
Режан Симар споделя размислите си по повод случай
на кръвосмешение, с който се е занимавал в продълже
ние на дванайсет години. Той отбелязва, че „жената,
жертва на значими сексуални злоупотреби е наранена
не толкова в сексуалната си идентичност, колкото в са
мия факт на съществуването си.
* “ Такива жени трудно
остават в контакт със собствените си преживявания и
трудно поддържат близки отношения със заобикалящите
ги. Трудността, която изпитват дори само „да същест
вуват“, издава напълно смазано от жеста на бащата са
моуважение. Това добре се вижда от следния пример,
който придава жесток облик на приказката за безръка
та девойка.
В книга, публикувана преди няколко години, Габ-
риел Лавале разказва преживяванията си в секта, на
речена „Алиансът на овцата“** и ръководена от Рош
Терио с прякор Мойсей. Терио очаквал края на света
заедно с трите си жени, децата си и две други двойки,
* Режан Симар, „Отвъд кръвосмешението. В търсене на собствената

идентичност“. Лекция, изнесена на XI конгрес по биоенергетичен анализ,
Маями, май 1992.
** Габриел Лавале, „Алиансът на овцата“, кол. „Виктим“, изд. „ЖСЛ“,
1993.
като групата живеела уединено в далечен край на Кве-

бек.
Лавале разказва как този луд и садистичен човек
хладнокръвно й ампутирал едната ръка, защото един
от пръстите й можел да се инфектира. Говори за непо
носимата болка, която изпитала в онзи момент. Гово
ри и за виденията си. Най-напред видяла обожаваното
от нея същество да се превръща пред очите й в олице
творение на самия Сатана, после над нея се спуснала
благодат и я освободила от болката, както се е случва
ло и на много мъченици. Тогава през очите на палача
й я погледнал самият Бог и тя повярвала, че Божията
справедливост най-сетне била въздадена - изтръгна
тата ръка някога й служела в сексуалните актове с баща
й, злоупотребявал с нея в детството й. Повярвала, че
най-после ще се освободи от чувството за вина, което
я мъчело оттогава.
Като други многобройни жертви на кръвосмешение тя
се чувствала отговорна за бащината агресия. От юноше
ството нататък все търсела бащинска фигура, която с лю
бовта си да й позволи да си прости и да придобие поне
малко стойност в собствените си очи. Смятала, че е наме
рила тази любов в Мойсей. Но той не повдигнал самоува
жението й, а я осакатил. Силното чувство за вина, което
изпитвала, я подтикнало да се възприеме, като обект на
жертвоприношение, извършено, за да я очисти от детст
вото й.
Когато девойката е жертва на кръвосмесителна
връзка, нанесената на телесната й цялост рана може дори
да я доведе дотам, че да заема на „всички мъже“ омърсе
ното от баща й тяло. В такива случаи тя се приютява в
малка част от себе си, която пази девствена и която ще
предложи по-късно на любовника или сутеньора. Смята
се, че повечето от проститутките са били жертва на кръво-
94 ГИ КОРНО
смесителна връзка с бащата

.
* Така е било възпряно раж
дането на личността им. Тъй като не са били уважавани,
те не успяват сами да се уважават. Често мразят бащите
си и всички мъже, които ги посещават.
Една от тях разказваше по радиото, че е вече майка
на четиригодишно момченце. Беше на двайсет и осем
години и току-що се бе разделила с проституцията. Со
циалната работничка, която също участваше в интервю
то, забеляза, че за майка, признаваща, че мрази баща си
и „проклетото мъжко съсловие“, тя твърде добре се гри
жи за детето си. Майката отговори, че за момента всич
ко било наред, но се бояла от деня, в който сексуалност
та на сина й ще се пробуди и той ще се превърне в мъж
като ония, които тя мразела.
' Същите проблеми на презрение към мъжете и слабо
самоуважение се появяват в по-малка степен у девойка,
която, без да е била насилвана, е имала баща-“лепка“,
изпитващ прекалено явно желание към нея. Подобно по
ведение обикновено предизвиква отвращение у момиче
то и може да го подтикне да са барикадира, да стане сту
дено и да дезертира от тялото си. И наистина, в такива
случаи девойката е принудена сама да издига бариери
срещу кръвосмешението. След като бащата не го прави
и след като доста често и майката не се намесва, не и
остава друго, освен сама да се защитава.
Би могла да стане и ексхибиционистка - друг начин за
защита. За да не принадлежи на бащата, да реши да се
изложи на погледите на всички останали. Изпълнител-
* Няма официална статистика за сексуалното насилие от страна на
бащата. Социалният работник Мишел Доре, който много се е занимавал
с проститутки и е написал няколко книги на тази тема, смята, че до 80%
от тях са били жертва на такова насилие. Той е съавтор и на няколко
изследвания върху проституцията, между които „Децата на проституция
та“ (Монреал, изд. „ВЛБ“, 1987) и „Предадено детство. Без семейство,
бит, изнасилен“ (Монреал, изд. „ВЛБ“ и „Льо Жур“, 1993).
ката на главната роля в един еротичен европейски филм

ми разказваше, че в юношеството си веднъж отишла да
прибере баща си от кръчма, в която той пиел с приятели.
Пред хубостта на пищното девойче един от тях направил
неприличен жест. Тогава бащата се изправил и за да я
защити, прекарал ръка през гърдите й и за изумление на
момичето, което не го било чувало да говори така, за
явил: „Долу лапите! Това си е мое!“ От този ден нататък
тя загубила доверие в баща си и решила да му докаже, че
никога няма да е негова сексуално.
Бащите насилници не винаги са тези, за които мис
лим. Според изследванията, става дума за бащи, които
не са поддържали афективни връзки с дъщеря си преди
пубертета; или за пастроци, които в новото семейство
насилват момичето, с което нямат кръвно родство
.
*
Всъщност възможно най-ранните афективни отношения
между баща и дъщеря са най-сигурната защита срещу
кръвосмешението. Защото кой би пожелал растението,
за което толкова дълго се е грижил, да повехне поради
безразсъдство и нехайство?
Кръвосмесителното желание
Поради естественото отвращение на човека, а също за

да се избягнат катастрофалните последици от кръвното
родство и защото мъжете от примитивните племена не
* Според някои социални работници проблематиката на кръвосмеше
нието се проявява с нова сила в семейства с деца от други бракове, но все
още не разполагаме със статистика по този въпрос. За сметка на това
данните за физическо и сексуално насилие срещу деца, регистрирани от
полицията през 1992 г., показват, че в 45% от случаите насилието е упраж
нено от бащата или майката, в 27% от друг член на семейството и в други
26% от роднина. (Статистика на Канада, „Семейното насилие в Канада“,
каталожен N 89-5410XPF.)
96 ГИ КОРНО
желаели да си имат разправии заради жените, принадле

жали на бащата, кръвосмешението е едно от най-универ
салните табута
.
* Хилядолетията забрана обаче са прида
ли на този акт огромна привлекателна сила. Енергетич
ният потенциал се разтоварва под формата на ярки фан-
тазми. Тъй като не намира излаз към конкретна реал
ност, изтласканата емоция захранва въображението.
Убийството, друга универсална забрана, упражнява същия
вид привличане. Затова ни пленяват големите криминал
ни процеси и черните романи.
Желанието да се любим с дъщеря или син, с майка
или баща се разкрива в процеса на психоанализата при
първото дълбочинно изследване. То се засилва от сексу
алната незадоволеност на родителя или от това, че е бил
лишен от сексуален живот. Най-често то намира удовле
творение във въображаемото и се превръща във фан-
тазъм за любене с по-младо или по-възрастно лице. Пор
нографските списания за мъже експлоатират това обсто
ятелство, като показват млади модели в ученическо об
лекло или по-възрастни жени с големи гърди.
При положение, че забраната не бива да се отменя
както по обществени и морални, така и по психологи
чески причини, един от начините да задоволим кръво-
смесителното желание е да го заобиколим, обвързвай
ки се с по-стар или по-млад партньор. В този случай
* Тази теза развива Фройд в „Тотем и табу“. Един жесток патриарх

властва над жените и прогонва синовете им. Последните се вдигат на бунт
и го убиват. След това решават да забранят кръвосмешението, за да няма
съперничество между тях относно контрола над жените, принадлежали
на бащата. Решават също да се закълнат във вярност към най-силния и да
не го убиват. Оттам се смята, че идват две основни табута на човечество
то: кръвосмешението и отцеубийството. Съвременните етнолози подла
гат на съмнение фройдистката история на табутата, но тя въпреки гова
представлява интересен психологически мит. Вж Хенри Елънбъргър, цит.
изд., стр. 526.
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА Л ЮБОВ? 97
става дума за изживяване на забраната под форма, коя

то не влече предвидената от закона присъда, В средни
те векове например това отместване на кръвосмесител-
ното желание е било легитимирано от така наречените
традиционни бракове между девойки и по-възрастни
господа.
Отпадането на класическите кодекси в нашето обще
ство улеснява съюзите между зрели мъже и млади жени,
както и между зрели жени и млади мъже. Същото явле
ние се забелязва и при еднополовите партньори. Тези ви
дове любов позволяват да се проучат дълго време забра
нявани чувства. Дори ако не става дума за истинско
кръвосмешение, свидетели сме на метафора на кръво-
смесителната ситуация, която може да увеличи емоцио
налния интензитет на подобни връзки
.
*
Мисля, че разпадането на семействата и изоставяне
то на малките деца от бащата или майката на практика
също ни заставят да подновим в любовта незадоволи
телните връзки от детството. Опитваме се да излекува
ме нараненото си самоуважение, като търсим призна
ние от фигура, напомняща липсващия родител. В таки
ва случаи би могло да бъде здравословно за жената или
мъжа да общуват с по-опитен и благосклонен партньор.
Така той или тя намират преходна родителска фигура,
която поддържа автономията им. От само себе си се раз
бира все пак, че подобно начинание съдържа някои рис
кове.
* Тук препращам читателя към отличния труд на Джан Бауер

„Невъзможната любов. Защо сърцето грети“, в който тя изследва психо
логическия смисъл на тези предварително осъдени от обществените табу
та страсти.
7.
98 ГИ КОРНО
Афективното кръвосмешение
Въпросът за кръвосмешението е свързан с темата за точ

ното разстояние между баща и дъщеря. Защото поняко
га кръвосмешението не е сексуално, а се осъществява в
афективен план. Тогава бащата паразитира върху афек-
тивния живот на дъщеря си, като се оказва неспособен
да я остави да живее живота си. За подобна ситуация,
изживяна с баща й, ми разказваше една млада жена.
Баща й, обясни ми тя, много рано напуснал семейния
дом, за да се отдаде на артистичната си кариера. Бил при
страстен към пиенето, ако не и направо алкохолизиран.
Жената ми разказа, че когато стигнала до пубертета,
баща й внезапно се пробудил и забелязал, че тя същест
вува. Тогава, изпълнен с разкаяние, възстановил контак
тите си с нея. Но вместо най-после да получи обичта,
която толкова й липсвала, тя станала свидетел на стран
на размяна на ролите. Баща й просто започнал да се
държи като неин син и поставил съдбата си в ръцете й,
сякаш му била майка. Тя се бунтувала срещу подобно
поведение. Този товар й било по-трудно да носи, откол-
кото товара на предшестващата го празнота.
Бунтувала се, но си мълчала. Бащата бил неспособен
да живее сам и обвинявал за това дъщеря си. Шантажи-
рал я, като й казвал: „Зарязала си ме, оставила си ме
съвсем сам..... “ Когато я попитах защо приема този шан
таж, тя ми отговори просто: „Не искам смъртта му да ми
тежи на съвестта. Искам да го чуя да казва: „Ти не си
отговорна за мен.“ Бащата не успявал да запази точното
разстояние спрямо дъщеря си, а и тя не успявала да очер
тае собствената си територия. Несъзнателността на ба
щата и чувството за вина на дъщерята са главните ком
поненти на подобно афективно кръвосмешение.
Тази жена изживяваше ситуация, обща за много деца,

превърнали се в родители на собствените си родители.
Такива деца не успяват да се отделят от родителите си,
защото са оплетени в мрежите на чувството за вина.
Обикновено те поддържат афективни отношения с из
ключително зависими лица, които представляват точният
образ на родителите им. Така младата жена, за която
стана дума, пишеше студентските разработки на прияте
ля си и не успяваше да го напусне. Налагаше й се не
прекъснато да си повтаря, че е автономен човек, спосо
бен да преживее раздялата. Опитваше се да разреши проб
лема с баща си чрез връзката с приятеля си.
Свръхдобродетелният баща
На кръвосмесителния баща можем да противопоставим

свръхдобродетелния баща. Прекадената добродетел се
дължи в основата си на същото онова желание за кръво
смешение. При кръвосмесителния баща имаме преми
наване към действие; у свръхдобродетелния имаме по
тискане на действието. Обикновено бащата се опитва
чрез сдържаност да предпази дъщеря си от евентуалните
си желания, дори от спонтанните си физиологични реак
ции. Но тази сдържаност и главно придружаващото я
мълчание могат да имат и отрицателен ефект. Те пречат
на много бащи да поддържат отношения на обич с дъще
рите си, които не винаги разбират защо ги държат на
разстояние.
И наистина в повечето случаи бащата нито докосва
порасналата си дъщеря, нито разговаря с нея. От момен
та на навлизането й в пубертета той не желае или не ус
пява да й каже: „Ти си хубава и искам да знаеш, че те
обичам“, без да изпита дълбоко смущение от двусмисли-
100 ГИ КОРНО
ето на думите си, още повече че самият той често прида

ва сексуален оттенък на всяка своя проява на обич или
на нежност към жените. За този баща чувствителността
е свят, тъй странен и обезпокоителен, че той започва да
смесва нежност и сексуалност, човешка топлота и лю
бовна треска. С мълчанието си той се подготвя да при
чини на подрастващата си дъщеря първата й и най-голя-
ма любовна мъка.
Много жени разказват, че са поддържали с бащите си
съвсем нормални и топли отношения до деня, в който
внезапно, към тринайсет или четиринайсет годишната
им възраст, светът им се е сгромолясал. В един свой текст,
публикуван във феминистко списание, поетесата от Кве-
бек Елен Педно разказва за детството си с баща, който я
водел на лов и риболов
.
* Тя била горда от тези специал
ни отношения. Чувствала се изпълнена с доверие и оби
чана. Но ето че баща й най-неочаквано й забранил да
сяда на коленете му и да го целува. Поетесата споделя
тогавашното си объркване - тя абсолютно нищо не раз
брала от бащиното си поведение. За да я предпази, баща
та всъщност наранил зараждащия се ерос на подраства
щата си дъщеря.
Ако го е било страх от собствените му реакции, баща
та, разбира се, е имал право да забрани на дъщеря си да
му сяда на коленете. Но ако е знаел, че едно обяснение
може да превърне потенциалната рана в нейната проти
воположност, би могъл да възприеме друго поведение.
Френската терапевтка Доминик Отрьо твърди, че много
сблъсъци биха могли да бъдат избегнати, ако бащата про
сто си даде труда да каже на дъщеря си: „Ти си хубава и
вече се превръщаш в жена. Ставаш желана за един мъж,
а аз съм мъж. Предпочитам да запазим известна дистан
* Елен Педно, „Моят баща“, сп. „Ла ви ан роз“, Монреал, март 1985.
ция“. Тези думи биха съобщили на дъщерята, че може

смело да навлезе в света на желанието, тъй като е спо
собна да се хареса на един мъж. В тях се намира очаква
ното от нея потвърждение за сексуалното й различие.
Никога не трябва да се забравя до каква степен мълча
нието може да действа като истинско насилие, което да
нарани развитието на превръщащото се в жена момиче.
Когато думите не са изречени, когато свръхдоброде-
телният баща не обяснява държането си, дъщеря му стра
да. В момент, когато тя се превръща в жена, когато гърди
те й се оформят, когато се закръгля и се чувства горда,
че най-после ще заприлича на мама, един мъж с мълча
нието си й казва, че атрибутите й са опасни. Тогава под
растващото момиче реагира по два начина. Или подчер
тава козовете си, за да прелъсти и привлече вниманието,
или, обратно, опитва се да избяга от сексуалното си раз
личие, като носи широки дрехи, за да прикрие гърдите и
задните си части.
Явно е, че много мъже бъркат кръвосмесителното же
лание с онова, което можем да наречем бащински ерос.
Под това разбирам способност за връзка, способност за
персонализирана любов, способност за топлота и неж
ност от страна на бащата. Не става дума за сексуалност,
а за обич. Все още чувам цюрихския психоаналитик
Адолф Гугенбюл да казва в лекциите си, че в един малък
флирт между баща и дъщеря няма нищо лошо, стига ба
щата да съумее добре да очертае границите.
Когато бащата не е напълно погълнат от работата си,
когато достатъчно е развил чувствителността си, за да >
признае значението на индивидуалната връзка и когато
прави разлика между ерос и кръвосмесително желание,
той с лекота установява с дъщеря си отношения на топ-
лота и обич. Докато тя е още малка, този ерос ще породи
у нея желанието да се омъжи за татко; момиченцето же
102 ГИ КОРНО
лае да върне на баща си малко от обичта и нежността,

които той му дава. По-късно пак бащата ще е обект на
първите опити за прелъстяване, направени от девойка
та. На този стадий тя знае, че не баща й ще бъде мъжът
на живота й, но все още има нужда от него, от чувствата
му и от обичта му, за да си признае правото на собствени
желания и на собствен емоционален живот.
Лесно може да се разбере, че адекватно проявеният
бащински ерос е един от определящите фактори в ево
люцията на момичето. Той обслужва развитието на по
ложителен Анимус, който поддържа самочувствието и
инициативността. За щастие има все повече бащи, осъзна
ващи ролята си. И въпреки това те остават малцинство.
Малко са онези, които са способни да предложат на дъще
рите си подаръка на едно топло и постоянно присъствие.
Както видяхме, свидетели сме по-скоро на царуването
на липсващия баща. Дали отсъства физически или ду
ховно, дали се държи на разстояние или насилва дъщеря
си, предложената от него връзка я наранява и тя ще от-
реагира впоследствие с противопоставящо се поведение,
което за съжаление няма да я излекува.
Дъщерите на мълчанието
В прекрасната си книга „Дъщеря на баща си“* амери

канската психоаналитичка Линда Шиърс-Ленард блестя
що описва поведенческите модели, възприемани от же
ните като реакция на получената от бащата рана. Става
дума'за различни начини да се привлече вниманието на
* Линда Шиърс-Ленард, „Дъщеря на баща си. Да излекуваме раната в

отношенията баща-дъщеря“, изд. „Льо Жур“, 1990.
мъжа, когато отношенията баща-дъщеря са оставили го

ляма празнота. Класифицираш! по психологически ти
пове, това са жените, които остават завинаги девойки и
жените-амазонки. В тези портрети не трябва да виждаме
фиксирани и непроменливи категории, можем дори да
се разпознаем в някои от тях - в едни с повечето черти, в
други - с по-малко. В следващите страници ви прикан
вам да проследим мисълта на Линда Шиърс-Ленард.
Вечните девойки
Момичетата, лишени от баща, който да ги поддържа в

психологическото им развитие, остават пленници на же
ланието да се харесат или към всичко се отнасят бунтар-
ски. Те се затварят във вътрешния си свят или, подобно
на момчетата, си измайсторяват броня. Отказват да ко-
кетничат или се опитват да приличат на ефирните де
войки от списанията, като загърбват реалната жена, тази,
която се ражда и остарява, която обича и умира. Истин
ската им личност не се актуализира.
По подобие на Спящата красавица, която обръща па
сивността в добродетел, или на Пепеляшка, която се за
доволява с подчинена роля, мечтаейки за своя принц, веч
ните девойки абдикират от властта си с цел да се харесат
на мъжете. Омъжени жени или фатални жени, съвърше
ни домакини или музи с трагична съдба, те имат една
обща черта: предават собствената си същност и изграж
дат идентичността си по образа, който другите, и по-спе
циално мъжете, проектират върху тях.
Вечната девойка изразява отказа си да порасне, като
оставя на други да очертаят големите линии на живота и
съдбата й. На нея й е особено трудно да поема инициати
ва и да взима решения. Вместо да действа в собствен ин
104 ГИ КОРНО
терес, тя предпочита да се приспособи към промените,

които животът (или мъжете в живота й) й налагат и се
приютява в свят на фантазми, когато ситуацията стане
трудна за управляване.
Линда Шиърс-Ленард различава четири типа жени-де
войки. Най-често срещаният е скъпата кукличка, „пре
лестната женичка, тъй приятна за окото“, под ръка с пре
успял съпруг. Тя изглежда горда и самоуверена - качест
ва, които могат дори да предизвикат завист у другите
жени, но си знае, че това е само фасада. Тя се е превърна
ла в ръцете на мъжа си в нещо като марионетка, която
продължава да се харесва въпреки вътрешните й бури.
С възрастта скъпата кукличка все по-трудно прикри
ва злобата и горчивината си. Гняв - често несъзнателен
- я кара да порицава партньора си, като в същото време
запазва пасивността и зависимостта си. Понякога, обрат
но, успява да надделее и тогава манипулира мъжа си чрез
кротост и прелъстителност. Големите американски се
рии като „Династия“ или „Далас“ са пълни с подобни
чаровни кукли, които ни поразяват със студенината и ли
цемерието си.
Този вид поведение отразява обикновено покрусата
на жена, която е била пренебрегвана от баща си. Той е
ценял дъщеря си само заради чара и хубостта й, а е оста
вал безразличен към дарбите и качествата й. За да изле
зе от обръча на зависимостта и да придобие собствена
власт, тя ще трябва да приеме да скъса с образа на оча
рователно момиченце и да рискува да не се хареса,
утвърждавайки идеите и способностите си.
Другите типове жени-девойки следват горе-долу съща
та схема. Стъкленото момиче се възползва от своята
крехкост и свръхчувствителност, за да се скрие в книги
те или в светове, родени от въображението му, превръ
щайки се в призрак на самото себе си.
Прелъстителката живее в света на неочакваното и в

радостта на момента. Плановете й се променят всеки-
часно. Тя желае да живее инстинктивно и без никаква
принуда. Отдадена на любов, тя отказва всяка форма на
отговорност и задължение и подобно на мъжкия Дон
Жуан изпитва огромна трудност да се обвърже трайно.
Това импровизирано съществуване е бунтът на жена, по
робена от майка си и пренебрегвана от баща си. Но тази
жена не е придобила чувство за собствена стойност и
бунтът й пречи „да установи истинска връзка с човека,
когото обича“.
Накрая аутсайдерката се отъждествява с баща,
превърнал се в обект на срама й, баща, разбунтувал се
срещу обществото или отхвърлен от него. Майката с пра
во се е нагърбила със семейните дела, но дъщеричката е
била трогната от драмата на татко си. И тъй като и тя
често притежава същия саморазрушителен характер,
съдбата й си прилича с бащината. Тя изпитва нужда при
всички обстоятелства да критикува и да утвърждава раз
личието си. Трудно се променя или направо отказва вся
ка промяна. Не желае да действа, за да промени общест
вото и сполетялото я зло. Подобна инертност я обрича
на алкохолизъм, наркотици, проституция или самоубий
ство. Тя често изпада в депресия или мазохизъм, оплак
вайки проваления си живот и неуспешните си връзки. Тъй
като е дълбоко убедена, че е нищожество и не струва
нищо, тя търси някой бог, който да е всичко за нея.
Установил съм от практиката, че аутсайдерките чес
то са били сексуално насилвани от бащата или пастрока.
Вследствие на тези агресии те не успяват да се обикнат и
да се уважават. В документално предаване на Радио Кве-
бек от преди няколко години, посветено на самоубийст
вата при младите, подрастваща девойка разказваше за
драмата на Линда, най-добрата й приятелка. Линда, коя
106 ГИ КОРНО
то била изнасилена от пастрока си някъде във възрастта

между дванайсет и четиринайсет години, често й казва
ла, че „дъното на боклукчийската кофа заслужава пове
че любов и уважение от нея“. Линда станала проститут
ка, специализирана във фантазмите, свързани с домини
рането. Тя биела клиентите си, заливала ги с простащи-
ни и вулгарности. Две седмици преди да се самоубие, се
обадила на майка си, за да й поиска прошка, а майка й
отговорила: „Като майка мога да ти простя, но като жена
- никога!“ Майката не разбирала вътрешната драма на
дъщеря си. Линда имала нужда от майчината прошка, за
да продължи да живее, защото, както видяхме в случая с
Габриел Лавале, жертвата на сексуално насилие често се
чувства виновна за наранилия я жест.
Вечната девойка има нужда да се харесва на всяка цена.
Стратегията й за оцеляване се състои в това да привлича
мъжките погледи с всички средства. Освен когато става
дума за отчаяна аутсайдерка, която не се вкопчва вече
дори в тази илюзия, въпросната стратегия се свежда горе-
долу до следното: да я видят, да я оценят, да я пожелаят
и... да я прецакат!
Срещал съм в терапевтичната си практика жени, кои
то се бяха подчинили на мъжките желания, опитвайки
се да отговорят на техните женски образи-фантазми. Една
от тях сънувала веднъж, че се намира в стая, цялата укра
сена с гердани и гривни. Несъзнаваното у нея се опитва
ло да й предложи портрет на нейната реалност, в която,
за да се убеди в стойността си, тя трупала бижу след бижу,
скъпоценен камък след скъпоценен камък. Когато ня
кой мъж й правел подарък, тя наистина мислела, че това
е залог за вечна любов. Отговаряла на авансите, обвързва
ла се и неминуемо оставала с пръст в устата. Известно
време коряла партньорите си и себе си, задето е винаги в.
тяхна власт, но скоро вътрешната празнота и отчаяние
то я подтиквали да потърси нова връзка, за да спре да

страда.
Нерядко жената-девойка отива да се лекува при мъж,
та най-после да стане обект на погледа, който й придава
индивидуалност. Тогава се вижда доколко й е липсвал
погледът на бащата, за да я отдели от майката или за да
я утвърди като стойностно същество. В такива случай
има риск тя да се влюби в терапевта си. Дълго време
смятах за драматично, че една жена открива любовта и
разбирането в кабинета на психоаналитика. С времето
разбрах, че за някои същества любовта може да се роди
само там, в атмосферата на сигурност, на неосъждане и
на невъзможност за любов. При изричното условие, че
терапевтът не премахва бариерата пред кръвосмешени
ето и че не преминава към сексуален акт, връзката с него
подготвя почвата за истинската любов, която ще бъде
изживяна с друг мъж. Терапевтът се явява в този случай
преходната бащина фигура.
Амазонките
За да оцелеят след раната, нанесена от бащата, амазон

ките действат по начин, точно обратен на този на вечни
те девойки. Вместо да казват: „Ще го омая и когато ме
погледне, ще знам, че струвам нещо“, амазонките мис
лят: „Ще му докажа, че имам стойност на собствения му
терен.“ Жена, която е живяла под властта на тираничен
баща, ще се опита да пробие в света със същата деспо
тична властност; ще прави на другите това, което й е пра
вил баща й, ще им налага това, което й е налагал той.
Амазонките всъщност увековечават бащината си рана,
вместо да се опитат да я излекуват. Нали именно така
постъпват амазонките от легендата, когато едновремен
108 ГИ КОРНО
но отхвърлят мъжете и си отрязват едната гърда? Мо

дерните амазонки също си отрязват едната гърда симво
лично; възприемайки дрехите и поведението на мъжете,
те ампутират собствената си женственост.
Жените-девойки страдат от пасивност, амазонките -
от свръхактивност; едните изглеждат неспособни да дей
стват в собствен интерес, другите - да приемат чуждия.
Докато жените-девойки биха искали да направят от жи
вота безкраен низ от весели и ведри дни, в които да бъдат
освободени от всяка отговорност, амазонките се превръ
щат в жени на дълга и на принципите. Вместо да търсят
мъжкия поглед, както правят прелъстителките, те от
хвърлят мъжете-прелъстители и понякога стигат дотам,
че намразват цялата мъжко съсловие.
В книгата си „Андрогиния“ психоаналитичката Джун
Сингър описва по следния начин модерната амазонка:
„Амазонката е жена, възприела характеристики, обик
новено свързвани с мъжкия темперамент. Но вместо да
усвои мъжките аспекти, способни да я направят по-сил
на като жена, тя се отъждествява с мъжката власт, като
заедно с това се отказва от умението си да установява
отношения на обич - умение, традиционно присъщо на
женското начало. Вследствие на това амазонката, която
взима властта, отричайки способността си за афективно
обвързване с други същества, остава едноизмерна и ста
ва жертва на характеристиките, които е искала да си при
*
свои. “
Измежду амазонките, тази, която Линда Шиърс-Ле
нард нарича свръхзвезда (в Квебек бихме я нарекли по-
скоро свръхжена), е типът жена, опитваща се да успее
във всичко. Истинска работохоличка, тя би желала също
да бъде съвършена домакиня и идеална съпруга. Опитва
* Джун Сингър, „Андрогиния“, Ню Йорк, изд. „Анкър Букс“, 1977.

ИМАЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 109
се да успее там, където баща й се е провалил. По бързо

се изчерпва при ритъма, който си налага. Огъваща се
под тежестта на отговорностите, уморена, свръхзвездата
загубва всякакъв контакт с чувствата си и скоро вече
нищо не може да я засегне, пито у нея, пито в заобикаля
щия я свят. Дори успехите и постиженията й след извест
но време й се струват недостатъчни, за да придадат
смисъл на живота й. На този стадий свръхзвездата става
студена и цинична, но я дебне дълбока депресия. Защото
под нейната студенина и циничност се крие всъщност
страх да не я отблъснат. Тя сякаш казва: „Най-добрият
начин да не се разочаровам е да не очаквам нищо от ни
кого.“
Според Линда Шиърс-Ленард чести са случаите, ко
гато бащата на свръхзвездата се е отнасял с нея като с
момче, в което е вложил собствените си несбъднати ам
биции. Вместо да уважава сексуалното й различие, ба
щата й е предначертал мъжки живот и съдба.
Проблемът идва от факта, че свръхзвездата се осъ
ществява изцяло в правенето без всякакво уважение към
самия факт на съществуването. Общо взето, да правя и
да произвеждал! са изисквания на мъжката природа, до
като да бъда заради удоволствието, че съл1,, е постулат,
който принадлежи по-скоро на света на жената. Разбира
се, всеки пол трябва да интегрира своята допълваща част,
своите Анимус или Анима, но за да стане това, той тряб
ва ясно да е определил собствената си идентичност. Не
обходимо е например мъжът, който се е отъждествил из
цяло с постиженията си, да развива у себе си способност
та просто да бъде и да приема, ако иска да стане цялост
но същество. По същия начин жената, чиято способност
да бъде и да приема е добре развита, трябва да включи в
личността си и динамичния мъжки аспект, за да стане
пълноценна. Ако се случи обратното, ако някой още млад
no ГИ КОРНО
мъж напълно се отдаде на желанието да приема, вместо

да извърши нещо, той рискува да изпадне в пасивност и
да се развие неправилно. Същото важи и за жената, коя
то си изгражда мъжка броня, като пренебрегва способ
ността си да бъде. Тя се развива неправилно и страдание
то не закъснява.
Вторият вид амазонка според Линда Шиърс-Ленард,
послушното момиче, е жена на дълга и принципите. Чув
ството за дълг и принципността са й били наложени от
крайно скована семейна или религиозна структура. По
добна жена не е разпознала тираничния характер на мо
дела и го е усвоила. И когато действията й не отговарят
на чувството й за отговорност, тя изпитва силна вина.
Такава поне е картината, която много жени описват по
време на терапия. Те са загубили контакт с живата си
непринуденост и с оригиналността си. Някои строги мо
нахини от детството ни добре представят този тип жени
- затворнички на бащинския комплекс.
Познавах жена, която бе превърнала в бог властния
си баща. Тъй като се наложило да се грижи за него пора
ди ранната кончина на майка й, тя си поставила за зада
ча да го спаси от ноктите на меланхолията. Дълбоко в
себе си била омъжена за татко си. Много дълго запазила
чертите на момиченце, защото нямала достъп до собст
вения си авторитет. Чувствала се съвсем мъничка в срав
нение със смазващия я идеал.
Жената на дълга и на принципите е родила друг вид
амазонка, която всички добре познаваме. Пак според
Линда Шиърс-Ленард, това е жената-мъченица, която
издига предаността и саможертвата до ранга на изкуст
во. Тя изцяло се покрива с образа, който сме имали за
собствените ни майки. Тази жена се отдава напълно на
съпруга и децата си, на някоя кауза или религия и сякаш
няма право да мисли за себе си. Но всичките й изтласка
ни потребности намират начин да се изразят чрез заоби-

колни средства: въздишки, резки смени на настроение
то, мълчания и упреци, от които тя страда и които в края
на краищата стоварва върху децата и другите членове на
семейството. Линда Шиърс-Ленард заявява по този по
вод:
Необходимо е мъченицата да изпита гняв към

саможертвата си и да открие, че скритият ас
пект на тази добродетелна и скована саможерт
ва е изоставеното дете, неприспособената жена,
която се чувства като отхвърлена жертва и
иска да я съжаляват.
И накрая амазонката се изявява най-пълно в образа

на царицата-войн, която се противопоставя със сила и
решителност на неразумния си баща. Тя го смята за де
генерат и му обявява война. Един цитат от поета С.С.
Луис, описващ бунта на богинята Урал срещу баща й,
който решил да убие любимата й сестра Психея, добре
илюстрира поведението на царицата-войн\ „Най-добро
то, което можем да направим, за да се защитим от тях
(но това не е в истинския смисъл защита), е да сме бди
телни и да работим здравата, без да слушаме музика, без
да гледаме небето или земята и (най-вече и преди всич
ко) без да обичаме.
* “
Тези ужасни думи бележат едно радикално втвърдя
ване. Те ми напомнят кредото на жените-екстремистки,
които стигат дотам да смятат, че любенето е „неплатен
труд“. Подобна скованост е не по-малко ирационална от
поведението на бащата, който я е възпитал. Няма значе
* С.С.Луис, „Докато имаме лица“, Гранд Рапидс, изд. „В.Б.Ирдманс

Пъблишинг Ко.“, 1956.
112 ГИ КОРНО
ние дали бащата е луд, безотговорен или дегенерирал -

реакцията издава в крайна сметка все същото безумие и
същата крайност. Става дума за културата на жестока и
безрадостна сила, превърнала всичко в задължение, нещо
като „върви или умри“, в което всяка стъпка в живота се
преобразява в битка. Тук няма сладостни моменти, спо
собността да приемаш минава за пасивност. Така жена
та напуска дълбоката си женска природа.
Разгръщането на женското начало
Досега жените са били възпитавани да бъдат прелъсти

телки, а щом се омъжат, да се превърнат в жени на дълга
и принципите и да олицетворят духа на отговорност и
сериозност, подходящ за доброто семейство. Сянката на
тези прелъстителки, отказали се от личната си власт, е
въплътена в контролиращата и кастрираща жена. Тя се
опитва да установи контрол над другия, защото няма кон
трол над себе си и защото е абдикирала от собствената
си власт.
От друга страна жената, приела съдбата на амазонка
та, е спечелила контрол над себе си, но смята за непри
емлива нуждата от зависимост. Тя счита за слабост все
ки жест, насочен към обслужване на мъжа. Права е, че
не иска да се отъждестви с онази сянка на зависимост,
носила досега нещастие на жените, но все пак всеки чо
век има нужда от другия, за да съществува.
Работата върху себе си позволява да се излезе от тези
тесногръди позиции. Тя постепенно ражда жената-тво
рец, която може да бъде ту прелъстителка, ту амазонка.
Тази жена е запазила контакт с основните си пориви и с
нуждата си от самоутвърждаване. Предаността й към дру
гите не стига до отричане на собствените й нужди. Тя
достатъчно е осъзнала властта си, за да не й е необходи

мо да я доказва непрекъснато, и може да поема инициа
тива, приемайки да я обсъди с партньора си.
Преди да премина нататък, бих искал да насърча
мъжете да прочетат труда на Линда Шиърс-Ленард. След
това спускане в дълбочините на женската психея те по-
добре ще разберат битките на собствените си партньор
ки. Трудно е за нас, мъжете, които, без да си даваме смет
ка, се радваме на всички привилегии на патриархалното
общество, да разберем до каква степен женският Аз е
бил потискан, тъпкан, обезценяван и колко жените, спо
делящи живота ни, страдат от това.
Женското начало иска да се разгърне и у нас, синове
те на различните току-що описани типове жени. Опит
вайки се да си представим, че всяка от тях съществува в
нас, ние виждаме постепенно да изплува образа на соб
ствената ни женственост. Някои мъже имат Анима-аут-
сайдер, докато при други Анимата е крехка и капризна.
Колкото до жената на дълга и принципите, тя нерядко се
среща у послушните синове, които стигат до мъчениче
ство само и само за да се харесат на околните.
Майка-дъщеря
Отношения на любов и омраза
Тази книга е посветена на отношенията мъже-жени, за

това съм ограничил изследването си до отношенията
между баща и дъщеря и между майка и син. Но както
казах в предишната глава, детето живее в триъгълното
пространство баща-майка-дете, а не върху осите ба
ща-дъщеря или майка-син. Ето защо си позволявам да
8.
114 ГИ КОРНО
се отклоня малко и да приведа някои мои размисли за

.
*
връзката майка-дъщеря
Стана дума по-горе, че вниманието на бащата потвър
ждава половата разлика в очите на девойката. Присъст
вието му й позволява да се отдели и да се разграничи от
майката. Именно благодарение на бащата тя изгражда
женската си индивидуалност. В практиката обаче забе
лязваме, че когато отношенията баща-дъщеря не са на
ниво, те често незаслужено натоварват отношенията май
ка-дъщеря. Дотолкова, че нерядко се срещат жени, под
ложили се на терапия, които поддържат изключително
двойствени отношения с фигурата на майката. Можем
да кажем, че те едновременно обичат и мразят майка си.
Тази любов-омраза може да се формулира по следния на
чин: „Обичам майка си, защото тя единствена ми е обръ
щала внимание, но я ненавиждам, защото изискваше и
от мен прекалено много внимание. Следеше за бележки
те ми, както и за дължината на полите ми и цвета на
шнолите ми. Намесваше се във всичко и досега се намес
ва. Писнало ми е от майка ми!“
Как да се разбират тези думи? Нека най-напред ка
жем, че твърде често родителят от същия пол има пови
шени изисквания към детето си. То му поднася огледа
ло, в което той е изкушен да потърси лицето на собстве
ните си неосъществени желания и амбиции. Но това рис
кува да се превърне в усмирителна риза за детето. Защо-
* то ако е вярно, че децата имат нужда да бъдат мечтани
от своите родители, които сякаш плетат съдбата им, тряб
ва да се прибави, че когато бримките станат прекалено
стегнати, родителските мечти се превръщат в задушни
затвори.
* Бих приканил читателите, които се интересуват от тази тема, да я
проследят в книгата на психоаналитичната Кристиан Оливие „Дъщери
на Ева“, Париж, изд. „Деноел“, 1990.
Но патриархалният контекст, наложил толкова огра

ничения на свободата на жените, е създал идеални усло
вия осакатените мечти на майките да блокират съграж
дането на индивидуалността на дъщерите им. Следова
телно двойственото отношение на дъщерята е предизви
кано отчасти от факта, че майката несъзнателно иска
дъщеря й да е всичко за нея.
В замяна майката ще се опита да бъде всичко за дъще
ря си. Тя желае да е едновременно най-добрата майка и
модел на еволюирала жена. И точно така започва да за
ема прекадено голямо място до дъщеря си. Изисква много
от себе си и в замяна изисква прекадено и от детето си.
Накрая започва да упреква дъщеря си, че не й се доверя
ва и че не е достатъчно близка с нея. Би искала да е при
ятелка на детето си, забравяйки, че е преди всичко и над
всичко майка и че детето не може да се покаже такова,
каквото е в действителност, на своите родители.
Проблемът се дължи отчасти на възпитанието, дава
но на жените, което ги подтиква да се посвещават изця
ло на другите. Те се научават да забравят себе си и да се
жертват. Подобна насоченост към другия има обаче и
сенчеста страна, за която майката не подозира, тъй като
прави всичко за доброто на детето. Така тя, без да си
дава сметка, действа като контролиращ фактор и страда
от неблагодарността на близките си. Но това положение
е обратимо, стига майката да е готова да чуе от устата на
дъщеря си нейната версия за семейните неща. Тогава тя
ще разбере как е станала натрапчива въпреки добрите
си намерения.
Критичният момент в отношенията майка-дъщеря
настъпва, когато девойката достигне съдбовната възраст
четиринайсет години. Именно тогава много майки с ужас
забелязват бездната, разкрила се между тях и потомст
вото им. Когато момичетата започнат да показват на ро-
116 ГИ КОРНО
дителите си, че приятелите им са по-важни от тях, май

ките не успяват да се отстранят от пътя. Те се чувстват
отхвърлени, онеправдани и не разбират, че майчинският
им дълг е свършил и че е време да си спомнят за забра
вената жена в себе си. Пубертетът на децата е тъкмо меч
таният случай да се върнат към себе си и да възобновят
контакта с изоставената си индивидуалност. Пубертетът
на дъщерята е изпитание за майката и тя няма да намери
положителен изход, ако не отпусне юздите и не се дове
ри на онова, което вече е дала на детето си.
Отсъстващият бива идеализиран
Нерядко се случва жени, познали нерадостната съдба поч

ти да не са общували с баща си, да поддържат с него по-
положително вътрешно отношение, отколкото с майка
та, която ги е отгледала. Отсъстващият бива идеализи
ран и си остава основна опорна точка в психиката им.
Като дете една подложила се на анализ жена не виж
дала баща си по цели месеци поради спецификата на
работата му. В продължение на години тя настоявала
майка й да й облича все същата закърпена и умаляла
рокля, когато бащата се прибирал вкъщи. Изпадала в
криза, ако майката откажела. Причината била проста.
Веднъж майката й била казала, че баща й я харесва в
тази рокля и това оставило неизличима следа в памет
та й. Такава нужда имала от одобрителния поглед на
баща си, че желаела на всяка цена да си го осигури. В
зряла възраст тази жена изпитваше типично двойстве
ни чувства към майка си и с голяма мъка успяваше да
се разграничи от нея, като в същото време идеализира
ше баща си, който никога не бе искал нищо от дъщеря
си.
ИМ/\ ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 117
Към това трябва да се добави следното. Много млади

жени са научили от майките си, че трябва сами да изво
юват независимостта си, без да разчитат на мъжете. Така
у тях се е създало впечатлението, че са длъжни да станат
независими напук на мъжете, за да уважат битките на
онези, които са ги предшествали. Те тайно въздишат по
любовта на някой мъж и желаят да се забравят в
прегръдките му, но заедно с това възпитанието им каз
ва, че не е правилно да се държат така. Случва им се да
отстъпят от майчинския идеал и тогава се чувстват ви
новни пред майка си, търсейки в същото време пробиви
в поведението й, които да узаконят смекчаването на едно
прекадено твърдо вътрешно правило.
Както казах по-горе в тази глава, съществува особено
отношение на прелъстяване между бащата и дъщерята,
което следва да бъде уважавано. Защото ако бащата вли
яе върху формирането на Анимуса у дъщерята, то не тряб
ва да се забравя, че дъщерята от своя страна се опитва да
въплъти Анимата на бащата, за да се приближи до него.
Така се изтъкава привилегирована връзка между него
вото несъзнавано и нейното. Дъщерята поддържа това
тайно и тайнствено съучастничество, което принадлежи
на света на Анимата и което й позволява да си отдъхне
от взискателния Анимус на майката. Тя се стреми да от
гатне баща си и понякога се оказва единствена способна
да проникне във вътрешния му свят, което може да дове
де до драматична привързаност, противопоставяща дъще
рята на майката.
Отношенията между майка и дъщеря могат да се ус
ложнят и когато втората харесва у баща си онова, което
дразни първата. Една двайсетгодишна жена сподели с
мен, че майка й упреквала баща й, че е слаб и чувствите
лен, а тя го обичала точно за това. Ценяла тази уязви
мост, която и на нея й била присъща. Друга ми разказва
118 ГИ КОРНО
ше, че започнала да обича спорта, защото обикновено

сдържаният й баща се изразявал по-непринудено пред
телевизора по време на хокеен мач. И тя също гледала с
него, за да участва в този изблик на чувства. Познавам и
девойки, които прилагат в живота си някой скрит талант
на бащата. Така остават свързани с него и показват ува
жението си към положителното му присъствие.
Дъщерята може да развие спрямо майката несъзна
телно съперничество, когато усеща, че по-добре схваша
чувствителността на баща си, отколкото майката разби
ра съпруга си. У някои жени това тайно съревнование
излиза на повърхността в ранната зряла възраст и се из
разява във факта, че се свързват с любовници на години
те на баща им, за да докажат на майка си, че струват
повече от нея и че по-добре познават мъжете. Ако май
ката е разведена, това е понякога начин да й се намекне,
че на нейно място те биха съумели да запазят съпруга си
и да си спестят тази мъка. Неизречените упреци на дъще
рите към майките нерядко се изразяват по този завоали
ран начин.
От своя страна майката бързо се озовава в невъзмож
но положение, което заслужава дълбоко съчувствие. .Ако
отношенията с дъщеря й са положителни и топли, по
следната развива положителен майчински комплекс, по
вишава самочувствието си, но й е трудно да се освободи
от тази любов, която накрая започва да й пречи. Ако,
напротив, отношенията с майката са лоши, дъщерята,
която не може да се облегне на бащата, за да компенси
ра, ще се чувства самотна и изоставена. Тя ще поддържа
в себе си усещането, че няма право на съществуване
.
*
Възхищавам се от майките, успели да изчислят квад
ратурата на кръга. Техните отношения с дъщерите им не
* Мари-Луиз фон Франц, „Жената в приказките“, цит. изд., стр.66.

ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 1J9
са белязани с тези глухи противопоставяния, фактът, че

в нашето общество жените имат и други начини за осъ
ществяване освен майчинството, с положителност допри
нася за това. У тях остават по-малко несбъднати мечти,
които да посеят у дъщерите си. В резултат виждаме все
по-често отношенията майка-дъщеря да се развиват в
съпричастие и взаимно уважение.
Тук приключвам с тези разсъждения, на които ще се
върнем, когато се спрем подробно на отношенията май
ка-син. Засега нека видим дали това, за което говорихме
в тази глава, ни помага да разберем по-добре случващо
то се между Нея и Него на канапето.
Тя и Той в дневната
Тя е била толкова лишена от внимание от страна на баща

си, че сега има нужда от мъжки поглед като потвържде
ние на съществуването си. Бащиното пренебрежение е
оставило у нея вътрешен вакуум и липса на самочувст
вие, които я правят робиня на потребността да се харес
ва и да бъде желана. Недоимъкът, който носи у себе си,
плаши партньора й, защото той не знае как да запълни
тази бездънна яма. Когато в едно същество има такава
празнота, то прекарва живота си, искайки от другите да
му потвърдят, че съществува. В любовните отношения
този вакуум се изразява в жажда за притежание, която,
ако й дадат думата, би звучала така: „Гледай мен! Гле
дай само мен! Кажи ми, че съществувам и че другите не
съществуват!“
Тя мечтае за ситуация, в която обичта на партньора й
ще й отвори вратите на любовта. С всички средства се
опитва да го отгатне, както е отгатвала баща си. Иска да
го направи щастлив, а той да откликне с романтични думи
120 ГИ КОРНО
и така да й открие пътя на собствената свобода. Но той

винаги се плаши, още от първите й аванси. А тя си оста
ва незадоволена, сама с отрицателния си Анимус, който
победоносно й повтаря: „Аз казах ли ти! Той не е за теб!“
Тя отхвърля тези думи, защото й се струва, че чува май
ка си. Купува си време и прикрива неудовлетворението
си, като се приютява в надежди за промяна.
Ето така се създава жената, която обича прекалено.
Ще разберем и как се създава мъжът, който се бои да
обича. Но най-напред нека видим как може да заздравее
раната, причинена на жената от пренебрежението на ба
щата.
4
ДА ОЗДРАВЕЕШ ОТ БАЩАТА
Драмата на доброто момиче
Тук смятам да предложа някои поведенчески модела, поз

воляващи да се излекува нанесената от бащата рана и да
се излезе от очакването на принца от приказките. Ще се
спра главно на темите за агресивността и самоуважение
то. Да започнем с драмата на доброто момиче, онова,
което е винаги мило и кротко.
В книгата си „Драмата на надареното дете“* немска
та психоаналитична Алис Милер много добре обяснява
как нарцистичният проблем се оформя у детето на роди
тели, които не го ценят достатъчно. Това дете не се при
способява, то се свръхприспособява. То развива антени,
за да улови изискванията на заобикалящите го още пре
ди те са предявени. Тази свръхчувствителност към очак
ванията на другите има за цел да укрепи самолюбието,
като заслужи чуждото одобрение. Лесно ще разберем, че
такова същество бързо ще стане роб на поведение, чрез
което в крайна сметка ще се откаже от личната си власт
и ще предаде всички оригинални аспекти на личността
*Алис Милер, „Драмата на надареното дете. В търсене на самия себе
си“, кол. „Льо фил руж“, Париж, изд. „Прес юниверситер дьо Франс“, 1990,
стр. 24.
122 ГИ КОРНО
си, защото рискуват да ие се харесат на другите. Дори

може да развие фалшива самоличност, която е в пълно
противоречие с истинския му Аз.
Такъв е случаят с добрата дъщеря, която е пленница
на толкова мощен бащински комплекс, че й е невъзмож
но да изрази своята съзидателност. Тя е мила и приятна,
но не се уважава.
Една Спяща красавица
Спомням си за една млада, около трийсетгодишна жена,

която дойде при мен за консултация още докато следвах
в Цюрих. Тя беше университетска преподавателка, ре-
шила да си вземе една година почивка. Затворила се в
апартамента си, за да помисли за нова професионална
ориентация и да развие артистичните си таланти. Но по
чивката все повече заприличвала на депресия и тя все не
успявала да започне отново работа. Тогава решила да се
обърне към лекар. Беше висока, хубава и подчертано
интелигентна. Но нещо у нея не успяваше да вземе дума
та. Понякога прекарваше целия час, докато траеше се
ансът, в пълно мълчание. В стаята често цареше някак
ва сънливост и аз я наричах в себе си „моята Спяща кра
савица“.
С течение на времето положението ставаше все по-
притеснително. Непрекъснато се сблъсквах с трънената
ограда, която пазеше красавицата в съня й. Всичките ми
тълкувания минаваха встрани от целта. И тя не пропус
каше случая да ми го изтъкне с лека ирония.
Разказваше ми, че в детството си прекарвала много
време сама в стаята си и дори в гардероба в стаята си.
Неизменният отговор на баща й на молбите й за внима
ние, дегизирани като капризи и непослушание, бил:
„Върви си в стаята!“ Сега, когато баща й бе мъртъв, тя

възпроизвеждаше същото поведение, като се изолираше
в жилището си, този път по нареждане на отрицателния
бащински комплекс.
Бащата - също интелектуалец - трудно поддържал
близки отношения с двете си дъщери. Присъствието им
сякаш го заплашвало с нещо. Освен това имал доста дву
смислено сексуално поведение. Разхождал се по бельо из
къщи, но не понасял дъщерите му да се показват по нощ
ници. Дори удрял с дръжка на метла по тавана на семей
ния апартамент, когато чувал двойката отгоре да се люби.
Най-малкото, което може да се каже, е, че подобни де
монстрации не предразполагат към пробуждане на ероса
на дъщерята.
Любовните истории на пациентката ми впрочем
потвърждаваха това тълкуване. Тя бе познала няколко
мъже, до един зависими същества, жертви на проблеми
с алкохола или наркотиците. Липсата на самолюбие я
подтиквала да избира точно такива връзки. Общо взето
тя смяташе, че мъжете я желаят само заради секса, „за
леглото“. Все още очакваше онзи, който ще открие ис
тинската й стойност и ще установи с нея отношения на
обич и нежност. Бе замразила творческите си идеи и ча
каше. Инициативността, твърдостта, онова, което би й
позволило да проникне в света и да се утвърди, оставаха
неактивирани. Чакаше. Като при това бе достатъчно ин
телигентна, за да знае, че няма какво да чака и че трябва
да премине към действие. И както често се случва при
подобно трудно положение, един сън й го разяснил.
Намира се в магазин за дамско бельо и се коле

бае в избора на бански костюм. Продавачката й
препоръчва един -предизвикателен, секси, в ярки
цветове, - който й стои прекрасно. Въодушеве-
124 ГИ КОРНО
на и доволна, пгя решава да го купи, Излиза от

магазина, слиза по стъпалата, които водят до
него, обръща се и вижда баща си горе на площад
ката. Тогава разбира, че той е собственикът на
магазина. Бащата бута количка с пресен цимент
и я изсипва на стъпалата. Сънят свършва в мо
мента, когато циментът покрива краката й.
Този сън показва много ясно действието на отрица

телния бащински комплекс у жената. У нея се заражда
истински конфликт, в който се противопоставят от една
страна спонтанността й и необходимостта да покаже спо
собностите си, и от друга, комплексът, забранил й да бъде
друго освен сдържана интелектуалка.
фантазията и радостта от живота на тази жена бяха
затворени в магазина, на който бащата бе ни повече ни
по-малко собственик. Макар и вътрешно тя все пак да
притежаваше способността да усеща кое е хубаво за нея,
щом пожелаеше да го изрази външно, отрицателният
комплекс се намесваше, за да й попречи. Тогава се оказ
ваше парализирана, с циментирани крака и не можеше
да помръдне нито напред, нито назад.
Същото важеше и за чувствеността й. Тя би искала да
предизвика и насърчи мъжките желания с изрязания си
бански, та най-после да получи потвърждение за жен
ската си идентичност, но вътрешният й баща й забраня
ваше да излага прелестите си също както й бе забраня
вал да се разхожда по нощница из къщи като дете.
Всъщност тя все още се подчиняваше на бащината си
заповед „Върви си в стаята!“
Но какво правеше в апартамента си сама, както бе
стояла сама в стаята си като дете? За да разберем, следва
да се вгледаме в Анимуса й, в активната й жизнена сила,
също пленница на бащинския комплекс. Тъй като не мо
жеше да се изрази външно, Анимусът й се бе превърнал

в нещо като „пашкул“ от мечти. Психоаналитичката
Мари-Луиз фон Франц казва, че в този случай става дума
за друга форма на негативния Анимус. Той се преобразя
ва в „пашкул“ от желания и оценки, определящи света
такъв, какъвто би трябвало да бъде. Така откъсва жена
та от действителността и от активния живот
.
*
Значи тя стоеше в апартамента си и мечтаеше! Меч
таеше да стане велика музикантка, но не свиреше на
нищо. Колкото и да се опитвах да я накарам да изпълни
нещо, все удрях на камък. Всичко отскачаше от нея. Опре
делено липсваше една съставка на целия процес и това
бе агресивността. Къде се бе дянал гневът срещу баща й
и срещу собствената й съдба? Не изпитваше гняв, поне
не съзнателно. Къде бе отишла Сянката на тази мила
жена?
Тогава се сетих за някои събития, за които ми бе раз
казвала, когато обсъждахме прелъстяването. Беше спо
делила, че често усеща мъжкото желание като израз на
презрение към нея. Като се задълбочихме в тази тема,
разбрах, че тя приписваше на мъжете всеобща враждеб
ност към жените. Затова се боеше да се приближи до тях
и главно до ония, които можеха да се окажат на нейното
ниво, защото те заплашваха да разрушат и малкото ува
жение, което изпитваше към себе си. Ето защо винаги
избираше неудачниците.
Това обясняваше и почти пълната липса на агресив
ност, която демонстрираше. Проектираше върху мъже
те яростта си на пренебрегвана от баща си жена. Тази
ярост бе тъй дълбока и заплашителна за Аза, че избра
ното поведение бе единственият му начин да оцелее.
* Мари-Луиз фон Франц, „Процесът на индивидуализация“ в „Човекът

и неговите символи“, цит. изд., стр. 191.
126 ГИ КОРНО
Мъжкото презрение, което й се струваше насочено към

нея, бе всъщност нейното презрение към баща й и към
мъжете, които я желаеха. Накратко, ставаше дума за ис
тинско отричане на агресивността. За да си няма работа
с „лошата“ в себе си, тя се вкопчваше в милото момиче.
А имаше нужда от тази агресивна енергия, за да изле
зе от депресията и да възвърне творческия си дух. Но не
успяваше да изпита гняв. Липсваше й самоуважение, за
да го направи. Не е лесно да приемеш подобна Сянка и
да живееш месеци наред с бяс в себе си. Бе се подложила
на анализ, за да получи необходимата подкрепа за по
добно приемане, защото малкото обич, дарена от баща
та, й забраняваше да го предаде, като го превърне в обект
на своя бяс.
Така пред мен се появи драмата на жена, барикадира
ла се се в своята нагарчаща кротост. Тя се опитваше с
всички сили да избяга от отрицателния бащински кОхМ-
плекс и да скъса с фалшивата самоличност, която бе раз
вила, за да оцелее. Храбро бе спряла да упражнява про
фесия, която я изолираше в интелектуалния конфор
мизъм на бащата, за да тръгне към творческата си при
рода. Но за да продължи по тоя път, имаше нужда да
възвърне агресивността си. Трябваше да пробие мехура
от мечти и да сложи край на действието на бащинския
комплекс. Тоест трябваше да застане лице в лице със за
плашителната си Сянка, ако искаше един ден да се нас
лаждава на способността си да се изразява и да бъде ав
тономна.
Не узнах края на тази история. Завърших следването
си и съобщих на всичките си пациенти, че към края на
годината напускам Швейцария. Моята Спяща красавица
реши да спре терапията доста преди отпътуването ми.
Явно предпочиташе тя да ме напусне, отколкото аз да я
напусна. Решението й ме изненада, но си казах, че може
би става дума за първите плахи стъпки по пътя на само

утвърждаването й. Тя се осмеляваше да не се хареса на
една бащинска фигура, за да пощади собствените си чув
ства.
Полезният гняв
Да продължим да обсъждаме женския гняв и неговото пре

образуване. Аз лично мисля, че няма оздравяване, което
да не преминава през гнева. Когато жената си даде смет
ка, че не е живяла собствения си живот, необходимо е на
първо време да се разсърди на онези, които са злоупотре
били с нея, и след това да разбере, че като не се уважава,
продължава сама да си причинява онова, което другите са
й налагали. Тя може до сълзи да се трогне от собствената
си драма, но трябва също и да крещи, и да удря...
Но както установих по време на групови терапии на
тема отношенията с бащата, жените, които са били ли
шени от баща, имат една обща черта: много им е трудно
да изразят агресивността си с думи. Всъщност те изпит
ват срам от тази агресивност. Точно защото бащата ги е
пренебрегвал, недооценявал или малтретирал, те от
съвсем млади са свикнали да изтласкват в Сянката враж
дебните чувства, изпитвани към него. Като малки са били
принудени да го правят, тъй като са искали да му се харе
сат и да не загубят и малкото внимание, което им е отде
лял. Като възрастни не се осмеляват да се изразят, защо
то подхранваната от толкова отдавна и с толкова жлъч
Сянка е станала твърде опасна за личността им. Тези
жени по инстинкт знаят, че тенджерата ще експлодира,
ако повдигнат капака и погледнат вътре... И все пак на
лага се да го направят някой ден, ако искат да излекуват
раната, нанесена от пренебрегналия ги баща.
128 ГИ КОРНО
Да изразиш гнева и яростта си срещу другиго, без да

те съдят и за предпочитане в среда, в която се чувстваш
сигурен, например при групова терапия, е основен етап в
лечението. Само етап, но той не може да се прескочи.
Като удря, като крещи, като танцува, жената освобожда
ва забележителен енергетичен потенциал. Тя един вид
изхвърля лошите токсини и почиства психологическата
си система.
Необходимо е да изпитаме истинска, дива ярост и да я
излеем не върху някого, а в нещо като символичен съд.
Рисунка или писмен текст могат също да свършат рабо
та. Но не трябва да се забравя, че за да влезем във връзка
с несъзнаваното и да приемем информацията, която то
ни предава, е нужно да се поддадем на емоцията и дори
от време на време да се слеем с нея. Символичната рам
ка, която й поставяме, сами или в група, позволява тога
ва на част от нашия Аз да остане буден и да действа като
свидетел на опита. След това е важно да останем верни
на този импулс във всекидневието не като действаме, под
тиквани от гняв - което нерядко е неизбежно, след като
никога не сме влизали в контакт с тази част от самите
нас, - а като черпим от него нова твърдост и борбеност.
Преминавайки през гнева, ние всъщност го демисти-
фицираме. Той се превръща просто в червена лампичка
върху командното табло на личността ни, която ни съоб
щава, че някоя основна потребност е била отречена.
Гневът препраща обикновено към необходимост от из
разяване и разгръщане. Творческият дух, който не сме
развили от страх да не ни отблъснат или наранят, ще
намери тук извор на надежда и светлина. За жената, коя
то е проявявала склонност да се приютява в очакването
и пасивността, гневът може да се превърне в борбеност,
твърдост, решителност и да й позволи да вземе в ръце
собствената си съдба. За жената, свикнала да бие мъже
те на техния терен, той може да породи способност за

интимно и лично самоутвърждаване, благодарение на
което няма да й се налага да разпилява силите си в битки
срещу мъжете.
Истинската работа с гнева се състои в това да отгово
рим на потребностите, които той разкрива у нас. Когато
яростта непрекъснато се изразява в порицания и укори
към палачите от миналото ни, това значи, че тя не е усво
ена психологически. Не е трансформирана. Превърнала
се е в затвор. За да разрешим вътрешния проблем, тряб
ва да отидем по-далеч. Затова разбирането, че ни липсва
самоуважение, след като търпим да ни принизяват и се
укриваме в положението на жертва, е вторият етап от
процеса на трансформацията. Този път трябва да при
знаем, че сами си причиняваме това, за което обвинява
ме бащата или партньора си, че ни причиняват или са ни
причинявали. Преходът е труден и води до истинска сре
ща със Сянката ни, защото бързо си даваме сметка, че
сме се пренебрегвали не по-малко, отколкото са го пра
вили родителите ни.
Как става това в практиката? В статия, в която раз
казва за собствения си терапевтичен процес, журналист
ката Пол Льобрен ни дава добър пример за интегриране
на Сянката чрез гнева. Като участница в групова тера
пия отначало тя много живо реагирала на присъствието
на една разстроена жена, която унищожавала всичко „със
сарказмите, отровата и храчките си“. Льобрен изпитва
ла съчувствие към подобно оголено отчаяние, но ето че
на другия ден самата тя се събудила „с нож между зъби
те“:
Бях влязла в контакт със собствената си от

рова, нали знаете, онази, която всяка жена in и
почти всяка носи в себе си, със Змията в нас,
9.
130 ГИ КОРНО
ссс, ссс, ела, миличък, да те цццелуна, онази, ко

ято не е преглътнала психическата рана, нана
сяна на жените от две хиляди години насам, с
невероятния колективен гняв, изродил се в
ярост, после в злоба, пропълзял в основите на
сградата и очакващ своя час *.
Льобрен започнала да танцува с надеждата, че това

присъствие у нея ще се разсее, но нямало полза - била
обзета от енергията, силата и гъвкавостта на „сладост
ната до погнуса“ змия:
Усещах скритата й мощ, животинското й без

различие, опасната й способност да души. Знае
те ли, че носите в себе си всички убийства, пяло
то възможно насилие във вид на непробуден по
тенциал? В този ден разбрах, че в мен има всич
ко. И най-добро, и най-лошо. (...) Задушавах със
змийските си обръчи много мъже, в мен напира
ха убийствени образи. Пред очите ми един енер
гетичен възел се развърза и леко като пепел се
разпръсна. Като премина първоначалният мо
мент на ужас, аз сладострастно се отдадох на
движението и това, което преди няколко мига
ми бе изглеждало ужасяващо, се превърна в пре
лестен танц.
Когато по-късно се опитала отново да влезе във връзка

с тази нова сила, тя разбрала, че ставало дума за вещица
та в пея, за онази „хаплива и жлъчна жена, способна да
унищожава с думи“. Когато една жена разпознае в себе
* Пол Льобрен, „С бяс в сърцето“, си. „Гид Ресурс“, бр. 8, май 1996,
Монреал, стр. 35.
си подобна власт, тя знае, че никога вече няма да се при

мири с ролята на жертва. Да се усвои тази власт на съзна
телно равнище е третият етап от процеса на преобразу
ване на агресивността в борбеност и вътрешна сила. От
тук нататък змията ще охранява интимната й територия,
ще й помага да се утвърждава в света и да стане творец
на собствения си живот. Да му мисли бащинският ком
плекс!
Всъщност трябва да приемем, че въплътяваме и най-
черните черти на човечеството. Парадоксално е, но това
приемане се придружава от отпускане на цялата нервна
система, защото вече не сме принудени да се правим на
това или онова. Вече чисто и просто сме такива, каквито
сме и се вписваме в голямата мъдрост на природата, ко
ято е направила всяко нещо едновременно тъмно и свет
ло.
Във всички случаи между първия и последния етап се
налага да проявим търпение и упоритост, за да намерим
най-правилното поведение и да се опрем на крехката
власт, която бащата не е подкрепял. Постепенно откри
ваме в себе си и в постигнатия напредък необходимата
сила, за да продължим. Задоволството, че животът ни
все повече отразява нашата същност, измества отчаяни
ето, унинието и злобата. Глухият и дълбок гняв, който се
е изразявал само по заобиколен начин, намира все по-
здравословен изход в творчеството и самоутвърждаване
то.
Когато гневът е напълно разпознат и усвоен, той се
превръща в сила, която ражда инициативи и решения.
Тогава животът става много по-приятен, по-интензивен,
по-светъл и радостен.
132 ГИ КОРНО
Излекуваното самолюбие
Нуждата, която изпитват много жени, да бъдат не

прекъснато център на вниманието за околните издава
рана, нанесена от прекалено сдържан или пренебрегвал
ги баща. Тези жени винаги се намират лице в лице с парт
ньорите си. Те не умеят да вкусят от света рамо до рамо
с тези, които обичат, и изпитват непрекъсната нужда да
бъдат подкрепяни от мъжкия поглед. Накрая психологи
ческото им равновесие започва да зависи от това. Таки
ва жени обвиняват за всичко мъжете и предявяват висо
ки изисквания към партньора си, без да си дават сметка,
че именно тежестта на очакванията им го кара да бяга.
Защото в очакванията на жената той не съзира покана за
любов, а наранено самолюбие, което непрекъснато ще
трябва да лекува, ако иска да има мир.
Докато жената не осъзнае липсата на самоуважение, при
чинена от отсъстващия баща, тя заема мястото си в двой
ката превита от тежестта на очаквания, които рискуват да
провалят всичко. Не можем да натоварим друг да разреши
вместо нас подобен проблем. Нещо повече - в интерес на
собствената ни психологическа еволюция, не е особено же
лателно да намерим партньор, който непрекъснато да ни
ласкае. Приемайки да обърне внилшние на страданието, при
чинено й от бащиното поведение, жената може постепен
но да разбере влиянието му върху отношенията й с другите.
Така тя до голяма степен се освобождава от очакванията
си спрямо рицаря. Това не означава, че сигурността и ува
жението, които любовта може да донесе, не са добре дош
ли. Но за да бъдат оценени по достойнство подобни дарове
на живота, жената трябва да е развила у себе си достатъчно
автономност, за да живее щастливо и без тях.
Ето някои общи бележки относно лечението на сла

бото самоуважение, които ще допълнят казаното по-горе
за интегрирането на гневната Сянка.
Преодоляване на омразата към жените
Дъщерята на мълчанието е наследница на бащиното

мълчание. Тя лесно става тиха и покорна жена. Трудно й
е да показва самочувствие и самоувереност, когато да
ден мъж не държи на нея. Смята ли, че не я обичат, тя се
чувства застрашена и заема защитна позиция. Дори ако
сравнително лесно се утвърждава и се осмелява да изра
зява амбициите и желанията си, част от нея продължава
да мълчи, обезценена от векове патриархат, и така об
служва отрицателните комплекси, които само това ча
кат - да изолират плячката си. За да успее да трансфор
мира своето зависимо от мъжкия поглед самоуважение
и да излекува онова, което е било осакатено в отношени
ята й със света на бащата, жената трябва да извърши
няколко неща.
Необходимо е най-напред да си възвърне своята част
от Сянката, вместо да обвинява мъжете за собственото
си нещастие. Част от тази Сянка е свързана със забране
ния гняв, но най-неизвестната и най-трудна за преодоля
ване е омразата на самата жена към женското у нея.
Една консултантка по организационно развитие на
висши чиновници ми довери, че в продължение на годи
ни се опитвала да накара мъжете да забравят, че е жена.
По време на семинарите носела мъжки дрехи и се стара
ела да потисне своята сексуалност и чувственост. До деня,
в който установила, че убива женското в себе си.
Осъзнаването съвпаднало с един неин стаж в Кали
форния. Слънцето, морето и свободата събудили цялата
134 ГИ КОРНО
й пренебрегвана чувственост. Тя внезапно разбрала, че

за да я признаят мъжете, е свръхразвивала мъжкото у
себе си и е загърбвала дълбоко скритата жена. Сама
продължавала подривната дейност, започната в сеАмейс-
твото й, в училище и в службата. За пример винаги й
били служили жени с власт и със силно развито мъжко
начало. За да успее, тя не само се отрекла от част от себе
си, както правят мъжете, но се отрекла и от женската си
идентичност.
Психоложката от Монреал Линда Лагасе дълго се е
занимавала с тази проблематика. В лекциите си в уни
верситета тя включва разработени от нея въпросници,
за да помогне на жените да разберат как продължават да
дават на мъжете правото да ги оценяват. Един оригина
лен аспект от работата й се отнася до начина, по който
жените обезценяват всичко женско в себе си, увековеча
вайки мъжкото женомразство. Според психоложката кол-
кото повече жената осъзнава собственото си женомраз
ство, толкова по-успешно се противопоставя на мъжко
то.
*
Докато жената продължава да търси отговорността
за обезценяването на своята женственост вън от себе си,
тя ще укрепва положението си на жертва. За да излезе от
него, тя трябва да си признае, че така само усилва патри
архалните стереотипи - ако е женско, значи не струва
нищо; ако е мъжко, значи е ценно. Когато признае соб
ственото си презрение, тя престава да очаква мъжете да
се променят и сама начева промяната.
Тази промяна се опира на осъзнаването на двойстве
ността, налагана на жената от патриархалното общест
* Следващите пасажи се основават на изнесеното от Линда Лагасе в

лекцията й „Жени и човешки отношения“ в курса по психология на чо
вешките отношения в университета в Шербрук.
во. От нея се иска да бъде нежна, съчувстваща, покорна

и кротка, но в същото време подобно поведение не се
цени в общество, в което е важно да си силен, утвърден и
преуспял. Ако отрече мъжкия си полюс, тя става женст
вена, но се чувства неадекватна, защото стойността й не
се потвърждава от околните. Ако, напротив, отрече жен
ския си полюс, тя предлага образ на сила, но дълбокото
й женско начало остава смазано и в нея се загнездва страх
от другите жени. Заради това самопредателство тя не ус
пява да се оцени.
Ако една жена несъзнателно обезценява женското у
себе си, тя остава податлива на мизогинните оценки и
изживява различието си като минус. Тогава схващането
й за равенство клони към подобието на половете. А ако
се гордее с женствеността си, тя спокойно понася това,
че мъжете се гордеят с мъжествеността си, както и раз
личието им. Крайно важно е за жената да открие красо
тата на женското в себе си в специфичния си начин на
съществуване в света. Вместо да очаква мъжете да го
оценят, тя сама трябва да въплъти тази ценност.
Някои жени имат такова ниско самоуважение, че не
желаят да общуват със себеподобните си. Щом се озоват
в група, състояща се само от жени, те имат чувството, че
са в група на неудачници. Тогава съперничеството, рев
ността, завистта и желанието за реванш рискуват да взе
мат надмощие. В общи линии в подобни случаи жените
изпитват трудностите на всяка малцинствена група. Те
са свързани с несъзнателната омраза към себе си и себе
подобните.
Интегрирането на Сянката позволява да се освободят
отношенията с мъжете от обвинителния им аспект. По
ведението към тях става не толкова враждебно, защото
жената започва по-добре да разбира функционирането на
стереотипите, увековечени от тях. Спре ли да омалова
136 ГИ КОРНО
жава истинските си желания, тя може по-добре да ги из

рази и да си извоюва собствено място в отношенията с
другите. Когато жената не заема полагаемото й се мяс
то, тя става жертва и чака другият да се промени. Когато
го заема, става отговорна и открива любовта към себе
си, а понякога дори - за всеобща изненада - и уважение
то на мъжете към нея.
Да позволим на Анимуса да се изрази
Осъзнаването на мизогинната Сянка налага радикално

връщане към себе си. Това е трудно за дъщерята на
лгълчанието, възпитавана да забравя себе си, за да се
съсредоточи върху другите и върху онова, което има все
призната стойност - мъжкия свят. За нея романтичната
любов придобива прекомерно значение, тъй като ако
този, който има официална стойност, я признае, значи
тя струва нещо. Това впрочем обяснява защо известни
те мъже се радват на такава популярност сред жените.
Колкото по-прославен е мъжът, толкова повече шансо
ве има стойността му да рефлектира и върху партньор
ката му. Виждаме как проблемът с ниското самоуваже
ние преминава в любовната вселена и насърчава очак
вания, на които никой партньор не би могъл да отгово
ри.
Проектирането на Анимуса поставя основите на ро
мантичната любов и толкова по-добре, ако връзката оси
гурява на жената достатъчно сигурност, за да разгърне
своята индивидуалност. Но връзката обслужва самоопоз-
наването само ако жената направи усилието да осъзнае
собственото си мъжко начало. Докато то остава не
осъзнато и негов носител са мъже вън от нея, тя няма да
открие собствената си стойност. Като интегрира поло
жителния си Анимус, тоест като пробуди и въплъти оно

ва, което разпознава в другия и което толкова й харесва,
тя се освобождава от непомерното значение на любовта
в живота си и засилва самоуважението си.
Необходимо е всъщност символично да погледнем на
връзките, които тъчем, като на брънки от самите нас,
устремени към съзнанието ни. Интегрирането на Ани-
муса носи задоволство и потвърждение на собствената
сила, които дават криле на самолюбието. Няма опасност
някой ден проекциите да бъдат оттеглени и жената да
загуби интерес към любовта. А и да стане така, катас
трофа ли ще е това? Ни най-малко - истинската любов
започва, когато разберем за какво става дума и от една
та, и от другата страна. Тогава можем наистина да на
учим нещо от другия, който ни посвещава в едно от на
шите измерения.
Девойките, които са били лишени от баща, често би
ват привлечени от по-възрастни мъже. Понякога баща
та е напуснал дома, когато са били малки, и те са се по
чувствали отблъснати. Вниманието на по-възрастен мъж
им позволява да възстановят нараненото си самоуваже
ние. В немалко случаи именно те по-късно напускат лю
бимия си, изживявайки отблъсването наопаки. Разбира
се, връзка с по-възрастен човек може да подкрепи фор
мирането на нов аспект на Ашимуса чрез опита на лю
бовта. Но ако тази любов служи на жената само за да я
постави отново в положение на мълчаливо ^момиченце,
чувствата й ще бъдат напразни. Без да иска, тя отново
ще е паднала в патриархалния капан.
С придобиването на стойност в обществен план же
ните започват да поддържат отношения и с по-млади
мъже. С това те съживяват мъжкото си начало, което
бива по-добре приемано от не толкова консервативни
мъже, по-смело изразяващи нежността си.
138 ГИ КОРНО
Усилието да се осъзнае проекцията на Анимуса спо

мага да се преодолее надценяването на мъжкия свят.
Вместо да очаква от мъжете да въплътят рицаря на меч
тите й, жената може да започне сама да развива негови
те ценности. Така тя излиза от състоянието на вечно разо
чарование и пасивно очакване. Дързостта, смелостта,
твърдостта и почтеността на принца от приказките тога
ва стават нейни, все едно в каква област се изразяват.
Вместо да чака мъжете да се променят, жената се заема
със собствената си промяна, като заедно с това се отказ
ва от поведението, произтичащо от фрустрацията.
Анимусът има нужда да се изразява. Той трябва да се
научи да говори. Ето защо не бива да се ограничава с
любовната проекция. Терапията и групите за взаимопо
мощ между жени или заедно с мъже са отлични школи,
защото там човек се сблъсква със Сянката, за която ста
на дума по-горе. Да намери място, където се чувства дос
татъчно уважавана и сигурна, за да изрече на висок глас
мечтите и трудностите си, признавайки ги на самата себе
си, е важен етап от развитието на жената. Все едно дали
става дума за индивидуална или групова терапия - важ
но е да има едно място, където да влезе във връзка с
онова, което чувства. Осъзнаването на истинските жела
ния ускорява конкретното им осъществяване.
Бих искал да завърша тези размисли за Анимуса, като
прибавя, че той често притежава неподозирани възмож
ности. Способен е да изпълнява твърде сложни задачи. В
тях може да упражнява дарбите си, без непременно да
дава необосновани мнения и оценки. Налага се следова
телно той да бъде възпитаван и приучван към дисципли
на. Трябва да му се възлагат задачи, изискващи интели
гентност, с които той да се справи, проявявайки упорст
во. Трябва да предизвикаме сблъсъка му с обективната
реалност чрез обучение или подходяща информация, или
като му дадем поръчение, изискващо много находчивост.

Не е случайно, че в приказките именно героините нами
рат игла в купа сено!
Да си представим красотата на женското начало
Въображението е неподозирано ценен помощник в уси

лията ни да повдигнем ниското си самоуважение. След
като отрицателните фантазми ни вгорчават живота, нишо
не пречи да им се противопоставим на техен терен. Да
угасим огъня с огън. Спокойна и отпусната, след хубава
баня или заслушана в любима музика, на светлината на
свещ или дори в суетата на всекидневието, достатъчно е
жената да си представи, че е в съгласие със себе си, че
харесва тялото, чувствата и ума си, че въплътява сила,
която съществува сама за себе си и не се нуждае от чуж
дото одобрение, за да се разгърне.
В такива случаи трябва да се опитаме да проникнем
във възможно най-конкретните подробности на въобра
жаемото и да го оставим да се пропие във всичките ни
клетки. Да позволим на образите, чувствата и усещания
та на дълбокото ни женско начало да изплуват на
повърхността, за да ги изследваме. Така можем да водим
диалог с женски фигури, които спонтанно възникват във
въображението ни или пък да ги нарисуваме. В общи ли
нии става дума да си позволим да мечтаем и да оставим
мечтата да ни развълнува и да ни повлияе.
Силата на въображението е твърде малко проучена.
То със сигурност представлява възможен път към поло
жителния женски архетип, съдържащ се у всяка жена.
Положителното въображение е начин да подхранваме же-
>ата в зародиш, която иска да се роди. Впоследствие тряб-
а да свлечем тази нова душа според собствената си фан
140 ГИ КОРНО
тазия. Различните интензивни курсове, предлагащи сре

ща с богините от индианска Америка или от античния
свят, са посветени именно на дълбочинното преоценява
не на женското в неговата връзка с природата. Култът
към богинята става път към пробуждането на това ка
чество в самите нас, стига да не приемем нещата буквал
но и да се отдадем на идолопоклонство.
Да придобием доверие в способността си да изразява
ме жената, без да отстъпваме пред повелите на гиизогин-
ното общество, да се опрем на една обичаща и сигурна в
себе си сила - тези цели трябва да постигнем, за да раз
чистим пътя на новите ценности. Да отдадат дължимото
на дълбоката си женственост и да възвърнат стойността
й - това е задачата, завещана от историята на дъщерите
на мълчанието.
5
МАЙКА И СИН - НЕВЪЗМОЖНАТА

ДВОЙКА
Двойката майка-син
Една психологическа драма
След като обсъдихме отношенията баща-дъщеря, ще се

спрем на втората голяма тема на тази книга, като раз
гледаме отношенията майка-син. Все така ръководени
от сцената на канапето, ще се опитаме да разберем защо
Той се бои да обича. Ще открием, че противно на очак
ванията синове, отгледани близо до майка си, не се
превръщат в мъже, близки до жените, а в мъже, които
често се боят от тях.
Съзнавам, че като мъж аз никога няма да узная какво
значи да дадеш живот чрез тялото си, какво значи да но
сиш детето си в продължение на девет месеца, а после да
насърчаваш пълната му автономност. Знам и че задача
та не е лесна и че майката никога не знае точно дали
прави твърде малко или твърде много.
Ясно е също, че когато си най-присъстващият роди
тел, рискуваш да си този, който прави повече грешки и
към когото децата ще отправят повече упреци. А и же
ната навлиза в тези отношения със собствените си рани,
142 ГИ КОРИО
нанесени от липсата на внимание от страна на бащата,

със собствената си нужда от утвърждаване. Тя желае да
съществува до мъжа и до децата си. Законно желание.
Знам всичко това, но познавам и страданието на зле
отделените от майките си синове. Те стават мъже, които
прекарват живота си оплетени в мрежите на чувството
за вина и които не са способни да се опълчат нито срещу
майка си, нито срещу майчинския си комплекс. А това
не е от полза за отношенията в двойката.
Така че имам намерение в тази глава и в следващите
да изложа една историческа и психологическа драма. Цел
та ми не е да обвинявам майките и синовете, а да изслед
вам природата на тяхната връзка, която си има и добри
те, и лошите страни. Смятам, че ако говорим за тях от
кровено, можем да открием нов път, и бих желал раз
мислите ми да вдъхновят подобно откривателство.
Тлавата се отнася по-специално до синовете, които са
имали или имат здрава връзка с майка си. Почти няма да
говоря за децата, лишени от шанса да познаят присъстви
ето на майка - те впрочем са още по-малко за завиждане
от онези, които са го познали „прекалено“, ако мога така
да се изразя. Следователно мъжете, които по някаква при
чина - многобройно семейство, незавидно място в семейс
твото, дом за изоставени деца - са имали малко контакти с
майка си, също могат да смятат, че написаното не ги зася
га.
От друга страна, говорейки за близостта между май
ка и син, нямам предвид единствено добронамерената и
внимателна майка. Смятам, че съществуват не по-мал
ко явления на сливане, които действат например между
майка-алкохоличка или невротичка и детето й. Така спо
ред изследователите 30 до 40% от майките толкова се
тревожат за бебето си, че реагират на първата му усмив
ка, като си казват вътрешно: „Господи, то не знае какво
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? J 43
го очаква
!
* “ Те вече се боят за това малко същество и
безпокойството им ще повлияе на качеството на близост
та им с него. Детето па такава майка има всички шансо
ве да приеме тревожността заедно с майчиното мляко.
Трябва да се каже също, че отношенията между май
ката и детето й са в процес па дълбока промяна. Навли
зането на жените в професионалния живот значително
променя данните, свързани с близостта на майките с по
томството им. Може да се твърди, че днес много деца ни
най-малко не страдат от прекадено сливане с майката;
нещо повече, те често пъти са изпитвали недостиг от тази
основна афективна храна, която им позволява да се по
чувстват добре дошли на света. По един странен начин
обаче увеличеният брой семейства с един родител ни
връща към някогашното положение, когато семейства
та са били точно такива, ако не практически, то симво
лично, дотолкова бащите са отсъствали
.
**
И накрая фактът, че съм мъж и следователно син,
несъмнено не е чужд на обстоятелството, че на отноше
нията майка-син са посветени повече страници, откол-
кото на отношенията баща-дъщеря. Впрочем дъщерите
могат да се утешат, като установят многобройните при
лики между съдбата на синовете и тяхната. Колкото до
онези, които биха възразили, че повече наблягам на май
ката и недостатъчно на бащата, нека прочетат книгата
ми „Отсъстващи бащи, изгубени синове“.
След тези предварителни забележки ще формулирам
въпросите, които са ръководили моите размисли, по след
ния начин:
* Борис Сирюлник, „Под знака на връзката. Естествената история на
привързаността“, кол. „История и философия на науките“, Париж, изд.
„Ашет“, 1989, стр. 64.
* * Ги Корно, „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, цит. изд. В Канада
поне 20% от децата живеят с един родител; 80% от тези семейства се управ
ляват от жена, а 10% от децата в тях не познават бащиното присъствие.
144 ГИ КОРНО
Как става така, че отношенията на близост

между майка и син накърняват развитието и на
двамата на ниво индивидуалност? Как успяват
да потиснат естественото развитие на сина
къл1 автономия и независимост и личностно
то развитие на жената, станала майка? Как
така една връзка, започнала обикновено с вза
имна обич, има такъв жалък край - неоправда
ните очаквания от страна на самотната май
ка и непризнатата ярост на сина, готов на всич
ко, за да държи майка си на разстояние?
Задължително ли е отношенията майка-син да
се превръщат в зле завършваща любовна драма?
Да станеш майка
Ако Бащата ни въвежда в обществения свят на човешкия

закон, Майката, в символичния, митичен, архетипен
смисъл, ни въвежда в света на Живото. Давайки ни живот,
нашата лична майка олицетворява Майката. Законът в све
та на Майката е законът на приемането, на предаността,
на самораздаването и отварянето. Кой не си спомня гри
жите на майка си или на баба си по време на някоя болест?
Можем да перифразираме Виктор Юго и да кажем: чудото
на майчината любов се състои в това, че всеки получава
своята част от нея и че всички я получават цялата.
И все пак и на този терен се води война. Най-предани-
те майки редовно се оказват в конфликт с детето си. Осо
бено когато поради афективната си самота са позволили
на сина да заеме позицията на партньор.
Част от тази драма е обусловена от самата организа
ция на обществото ни. От всички начини, по които се
изразява женствеността, единствено съпружеството и

майчинството са намерили добър прием в патриархата.
Възприемало се е като нещо естествено жената да се
жертва заради някой друг, обикновено мъж или дете. Ста
тутът на майката е бил поставян на пиедестал, докато
статутът на жената е оставал недооценен.
Така е от много отдавна. В Римската империя напри
мер са прокуждали момичетата, без да им мигне окото.
В християнското средновековие хиляди жени са били из
горени като вещици, само защото са проявявали извест
на оригиналност. До неотдавна в Китай убиваха новоро
дените момиченца. Един японски лекар, работил в кли
ника за прекъсване на бременност, свидетелства, че
тестът, позволяващ да се види полът на детето, е. довел
до масови аборти, като в повечето случаи ставало дума
за женски зародиши. Тъй като в Япония най-големият
син е опора за възрастните си родители, майките са пред
почели да вложат енергията си в отглеждането на мъжка
рожба. Дори у нас раждането на момче дълго време беше
смятано за по-ценно от раждането на момиче. Една май
ка ми довери, че като й показала новородената дъщеря,
сестрата й рекла: „Надявам се, че не сте много разочаро
вана!“
В социалния контекст, който само допреди няколко
десетилетия поверяваше на мъжа цялата власт, жената
много бързо се е научавала коя територия да си присвои,
за да упражнява собствената си власт - майчинството и
възпитанието на децата. Така тя се е превръщала в цари
ца на дома - твърде самотно царуване, доколкото въпрос
ната царица е знаела, че царството й е подчинено на цар
ството на цар, на когото тя е практически слугиня.
И все пак в строго обществен план майчинството по
лучава на първо време висока оценка, каквато жената не
е получавала дотогава. Когато жената е бременна, всич-
ю.
146 ГИ КОРНО
ки, и на улицата, и на пазара, я гледат и й говорят съуча

стнически. Собственото й семейство, което дотогава я е
пренебрегвало, изведнъж си спомня, че тя съществува, и
редовно се осведомява за здравето й и за развитието на
бременността. Дори обичайните страхове на мъжете се
стопяват пред кръглия корем и отстъпват мястото си на
детински захлас - освен що се отнася до бъдещия татко,
който, напротив, си намира още поводи за тревога.
„Когато сте бременна, никой не може да отрече същес
твуването ви. Вижда се, че съществувате, физически се
вижда!“, възкликна една майка по време на лекция. В
производителното общество, където доказвате същест
вуването си чрез това, което умеете да правите, майчин
ството е неоспоримо доказателство за ценността на же
ната, без да говорим за ценността на детето в очите на
обществото.
Но е също така разбираемо, че в контекста на нера
венството между половете майчинството лесно може да
стане място за инвестиране на нуждите от признание и
на подиграните желания на жената, място за реванш сре
щу фрустрацията, свързана с отричането на женската
стойност. Така жената може да роди, за да запълни праз
нината, да роди, защото й липсва живот, а не защото е
препълнена от живот, който търси естествения си израз
в създаването на дете. Всичко това се превръща в товар
от очаквания, изключително тежък за детето. То се раж
да с предварително определена програма: да запълни
афективния недостиг на жена, на която й е липсвал баща,
а сега й липсва партньор.
Защото, ако отначало жената се чувства остойносте-
на от майчинството си, постепенно тя ще открие, че в
същото време е обезценена в личен план. „Толкова се
интересуват от корема ви, толкова фаворизират майка
та, че автоматично забравят жената.“ Майката заема
цялото място, докато в много случаи жената още не е

имала възможността да се роди.
Не знаеш къде свършва единият

и къде започва другият
Детето идва на бял свят и през първите месеци не е лес

но да разбереш къде свършва майката и къде започва
детето. Майка и син са слети в любовта. Това блажено
смесване обаче трябва малко по малко да се прекрати,
за да позволи на всеки от двамата да продължи развити
ето си. В противен случай то ще остави значителни пси
хически следи в живота на детето.
' В този смисъл отношенията майка-син представля
ват особено деликатен терен поради факта, че, обратно
на дъщерите, синовете ще трябва, когато узреят, да уста
новят любовна и сексуална връзка с лице от същия пол
като майка им. За да се извърши добре психологическо
то разграничаване между потенциалната им партньорка
и майка им, необходимо е да има отделяне. В противен
случай териториите ще се слеят и синовете ще придават
на жените си атрибутите на собствената си майка. Така
бързо ще се озоват в положение на беззащитни деца пред
обърканата си партньорка, която няма да знае какво да
прави с предоставеното й всемогъщество. Или пък ще й
се наложи да изтърпява удари и гневни изблици, които
очевидно не са насочени към нея.
Майките нерядко трудно разбират този специфичен
за момчетата проблем и последствията му. Но ако же
ната се опита да си представи в разрез с действител
ността, че е родена от корема на баща си, че е била
кърмена от гръдта му в продължение на месеци, че е
била приласкавана от него и се е къпала в миризмата
148 ГИ КОРНО
му, тя би могла да добие представа какво става с мом

чето.
При мисълта, че трябва да влязат в любовни и сексу
ални отношения с лице от същия пол като онова, което
им е дало живот, много жени, съгласили се да участват в
това упражнение, реагираха с думите: „Струва ми се, че
щях да имам абсолютна нужда от присъствието на жена,
която да ме привлече към женското начало, преди да мога
да се любя с мъж.“
Ето това не се случва с момчето, тъй като твърде чес
то няма кой от същия пол да го привлече към мъжкото
начало. А за да се разсее мъглата в отношенията май
ка-син, трябва да има отделяне и естественият фактор за
това отделяне открай време е бил бащата. Затова баща
та трябва да присъства. Затова майката трябва да му пра
ви място винаги, когато е възможно. Затова в семейст
вото трябва да има мъжко присъствие, когато бащата е
дезертирал или е мъртъв.
Отделянето на сина от майката е толкова важно в пси
хологически план, че у някои народи то може да трае
дори петнайсет години. Има племена например, в които
момчето бива откъсвано от майчиния свят в зората на
пубертета си и му се забранява да я вижда, докато не се
ожени. Установено е също, че колкото по-дълга и дълбо
ка е симбиозата между майка и син, толкова по-жестоки
и болезнени са ритуалите на откъсването. Това важи осо
бено за народите, при които детето дълго споделя съпру
жеското легло и много постепенно се отделя от майката.
Детето има достъп до гръдта на майката, ко

гато иска и колкото иска, понякога чак до тре
тата си година. То живее в ръцете й, кожа до
кожа, и спи голо с нея до отбиването си. После
момчетата и момичетата спят отделно от
майка си, но на трийсет до шейсет сантимет

ра от нея, С течение на времето момчетата
биват насърчавани от родителите си да спят
по-далеч от майката, но все още не в „мъжката
част“ на къщата. Независимо от все по-близ
кия контакт с бащата, момчетата продължа
ват да живеят с майка си, братята и сестрите
си до седем или десетгодишна възраст. Съзна
ващи опасността от феминизация на момчето,
племената от Нова Гвинея прибягват до обик
новено много дълги и травмиращи ритуали с цел
да прекратят изключително здравата връзка
майка-син
.
*
Така дори примитивните племена са схващали, че е

необходимо добре да се отдели синът от майката, за да
се избегнат конфликтите и да се насърчи здравата лю
бовна връзка. Те са разбирали също, че бащата е идеал
ният проводник на това отделяне. Става дума всъщност
да се създаде важния триъгълник баща-майка-дете. Така
детето получава необходимите познания в областта на
границите и фрустрацията. И заедно с това печели здра
ва връзка с бащата.
Големият проблем - бащата го няма!
Истинският произход на конфликта, който ще се появи

през годините между майката и сина и по вина на който
синът ще премине от брак по любов към горчив развод,
е дисфункционалният - за да употребим този термин от
* Тези подробности са взети от книгата на Елизабет Бадентер „XY -

за мъжката идентичност“, Париж, изд. „Одил Жакоб“, 1992, стр. 83.
150 ГИ КОРНО
модерната психология - триъгълник баща-майка-сия.

'Гой е дълбоко неуравновесен, защото майката почти
винаги присъства в афективен и физически план, докато
за бащата това не може да се каже. Този дефектен три
ъгълник произтича от семейна клетка, основана на отсъ
стващ баща, принуден да работи вън от дома.
На някои мъже им е трудно да приемат бащинството.
Те не.успяват да отстъпят детското си място на детето.
Зле понасят майчинството на съпругата си, защото се чув
стват изоставени. Те са толкова чужди на раждането на
детето, че вниманието, което му отделя майката, заплаш
ва нарцистичното им равновесие. Загубвайки внимание
то на партньорката си, те губят и афективната подкрепа,
която е поддържала равновесието им. Можем да смет
нем, че тези мъже не понасят майчинството на жените
си, защото неразрешеният проблем със собствените им
майки изплува на повърхността, фантазмите се смесват
с действителността и партньорката им скоро става тол
кова заплашителна, колкото е била майка им в отсъстви
ето на баща, който да подпомогне отделянето. Това може
би обяснява факта, че 7% от майките стават жертва на
насилие по време на бременността си и че, от друга стра
на, младите жени понасят агресия четири пъти повече
от останалите, тъй като съпрузите им все още не са раз
граничили достатъчно майката от партньорката
.
*
Дефектният триъгълник започва да възвръща равно
весието си съвсем отскоро благодарение на факта, че род
* По данни на анкетата за насилието над жените, проведена през 1993
г. в Канада, „8% от жените, жертви на насилие от страна на партньора си
през годината, предшестваща анкетата, са омъжени или живеят в свобо
ден съюз от две години или по-малко. Само 1% от жените, омъжени от
повече от 20 години, декларират, че спрямо тях е било извършено наси
лие.“ (Откъс от проучването „Съпружеското насилие в Канада“ от Карен
Роджърс, публикувано в „Обществени тенденции в Канада“, есен 1994,
каталожен N 11-ООЯф, Статистика на Канада, стр. 3-9).
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 15J
ният баща излиза на сцената па историята. Семейната

клетка не се разпада, а се заражда пред очите ни с много
мъка, Тя тепърва ще се утвърждава, Можем дори да се
запитаме дали тя представлява приемлива стратегия за
оцеляване на човешкия род. Несъмнено ще сме свидете
ли в близките години на появата на нови семейни форми,
може би колективни, които ще позволят на децата, лише
ни от шанса да имат баща или майка, да получат въпреки
всичко достатъчно майчински и бащински грижи.
Женитбата майка-син
Какво става, когато триъгълникът е дефектен? Мощна

та връзка между майката и нейния син няма да бъде
прекъсната, напротив, тя ще стане още по-здрава поради
естественото привличане между половете. Ще се осъщес
тви символична жентиба между майката и сина, тъй като
бащата, който е акушерът на детето в психическо отно
шение, не изпълнява естествената си функция.
Нещо повече: липсващият баща често е и липсващ парт
ньор на съпругата си. Така жената, станала майка, се оказ
ва изоставена в афективен план в момент, когато има по
вече от всякога нужда от връзката с партньора си, за да
почувства, че все още е жена. Усещането, че е желана
въпреки промените в тялото й, може да бъде определящ
елемент, който да запази жената у нея и да й попречи да
изчезне в майчинството. В най-добрия случай взаимното
желание между съпрузите им позволява да не потънат
изцяло във функциите си на баща и майка. Това е от първо
степенно значение за запазване на равновесието в момен
та на разгръщането на родителската идентичност.
При дефектен триъгълник съюзът между майката и
сина бива циментиран от афективното разочарование на
152 ГИ КОРНО
жената, която поради липса на внимание от страна на

съпруга си превръща сина си в заместващ партньор. По
степенно тя преминава от „пиленцето ми“ към „мъжле-
то ми“, като по този начин ознаменува заемането от сина
на мястото на съпруга. Така липсващият баща е заменен
от майката-любовница, която постепенно започва пре
кадено да присъства до детето си, защото чувството й за
отговорност и съзнанието й за нуждите на малкия я ка
рат да изпълнява и двете родителски роли.
По този начин се стига до нещо като символичен брак
между майката и сина, който представлява истинско
кръвосмешение не в сексуален, а в афективен план. По
следствията за сина, що се отнася главно до самоуваже
нието му, ще бъдат в някои случаи сравними с тези на
кръвосмешението между баща и дъщеря.
Това добре се вижда в Япония, където кръвосмеше
нието майка-син, включително сексуално, е по-често, от-
колкото у нас. Условията на живот, при които жените не
работят след женитбата си, а мъжете работят шест дни
седмично, като се прибират вкъщи само за да спят, като
че ли насърчават подобна практика. Така дори вече же
нени, синовете все още зависят от майка си във взимане
то на решения, засягащи брачния им живот.
Погълнатият син
Ако трябва да определим по опростен начин любовната

драма, която се разиграва между майката и сина, можем
да перифразираме формулата на Шекспир, като кажем:
да изядеш, или да бъдеш изяден - там е въпросът! Та
нали силната любов често се изразява в разсъждения от
сорта на „Толкова го обичам, иде ми да го изям!“ Сънят,
разказан по-долу, изважда наяве тази символична исти
на. Сънувал го е четирийсетгодишен мъж, участвал в гру

пова терапия на тема отношенията майка-син.
Намирам се в апартамента си, който се е

превърнал в аквариум. Вътре има две риби, голя-
ма и малка. Голямата е захапала малката. Виж
дам костта й, докато тя продължава да плува
и да се мята.
С други думи, този човек се бори с майчински ком

плекс, който го оглозгва „до кости“. Неговата идентич
ност е накърнена не само защото баща му не го е отде
лил от майка му, но и защото е поискал от децата си да
се грижат за нея. Така символичният му съюз с майката
се е заздравил. За този син подобният нему не е присъс
твал достатъчно, за да му помогне да се разграничи. На
лагало му се е съвсем сам да се защитава от майката, за
да утвърди мъжката си идентичност, а майката от своя
страна не е имала кой да й припомни, че е жена.
Подобно положение спъва благоприятното разреша
ване на Едиповия комплекс, което изисква синът да пре
отстъпи претенциите си на съпруг на собствения си баща,
за да се ориентира към търсенето на друга жена. Когато
бащата не е там, за да препречва пътя на сина към май
ката, майка и син остават пленници един на друг често
до края на съществуването си. Ако „дълг на всяко живо
същество е да не позволи да бъде изядено!“, както добре
го е казала бразилската поетеса Кларис Лиспектор, на
лага се да признаем, че между майка и син този дълг
бива нерядко забравян
.
*
* Това важи и за бащите, които сами отглеждат децата си. В този

случай те рискуват да се слеят с децата си и дошлата отвън жена се оказва
разделящият и спасителен фактор.
154 ГИ КОРНО
Погълнатата майка
Приведеният по-горе сън не символизира само история

та на син, погълнат от майка си. Малката рибка, разкъ
сана от голямата, съответства и на индивидуалността на
жена, погълната от майчинската си функция. Жената се
оказва разкъсана от майчинския архетип. Майката е изя
дена от Майката. В драмата, произлязла от дефектния
триъгълник баща-майка-дете, има две жертви: майката
и сина. Можем дори да говорим за три жертви, доколко-
то станалият баща мъж е прокуден от семейството си и
лишен от афективната си реалност поради историческия
контекст, който го е отчуждил от чувствителността му.
Какво предимство дава отъждествяването с майчин
ския архетип? Нека кажем най-напред, че да станеш ро
дител е фундаментално изпитание за човешката идентич
ност. Става дума наистина за тайнство, в което има смърт
на едно жизнено състояние и раждане на друго. В подоб
на ситуация винаги има опасност Азът да се слее с нова
та идентичност и да не успее, поне за известно време, да
запази индивидуалните си характеристики. Трудно е за
индивида да не се почувства запленен от архетипната
сила, като се има предвид, че става дума за емоционално
и сетивно изживяване, което не е лесно да се потисне,
тъй като излиза направо „от червата“. Става дума за от
кровение, което изпълва цялото същество с нова сила.
Бъдещата майка си открива нови дарби, нови емоции,
нови занимания. Тя усеща в себе си състояния на съзна
нието, до които не се е докосвала преди. Тази вътрешна
жизненост ще й позволи да се подготви да приеме дете
то. Така че не трябва да се подценява подобно изживява
не, доколкото то е естествена помощ за раждането. Жерт
вайки личната си идентичност, жената внезапно придо
бива нова стойност. Животът й изведнъж се изпълва със

смисъл, какъвто не е имал преди. Тя усеща, че може да
отговори на смущаващите въпроси па съществуването.
Вече не се бори с дребната си индивидуалност и с проб
лемите отпреди да забременее. Ставайки Майка, тя най-
сетне се чувства пълна и способна да победи празнотата.
Най-сетне е познала блаженството.
Стимулът и магията на архетипа на Майката са така
дълбоки, че е невъзможно и дори вредно да не им се под
дадеш. Необходимо е да минеш през корема на кита, пре
ди да излезеш от него, преобразен като Йона. Но ако пре-
калено дълго изпускаме от поглед жената, индивидуал
ността й започва да страда, защото ролята на Майката е
в известна степен колективна роля. За да усвоим този
архетипен опит и да се захраним от него, трябва по ня
какъв начин част от съзнателната ни личност да остане
на повърхността и да не се предаде напълно на вътреш
ната власт. Трябва да се борим, за да утвърдим жената и
да не я жертваме в името на предстоящата задача, кол
кото и свещена да е тя. В идеален план става дума да
поддържаме връзка с вътрешната сила, без да се оста
вим да ни погълне.
По какви признаци жената може да познае, че инди
видуалността й е подядена от майчинския архетип? Доб
ре ли се чувствате, когато синът ви е добре, и зле, когато
той е зле? Ако да, вие сте погълната от функцията си,
поне отчасти. Мъката или облекчението, които изпит
вате според настроенията му, показват автоматичното
задвижване на архетипа, преминаването от жената към
Майката. Точно това сливане на жената с архетипа на
Майката затвърждава сливането между майката и сина.
Една майка ми разказваше, че всеки път, когато имал
проблем в училище, синът й бързал да й телефонира.
Обаждал й се в работата сутрин, за да й съобщи, че пак е
156 ГИ КОРНО
получил двойка по математика. Тя сс прибирала вкъщи

смазана след отвратителния си ден, разтревожена за мал
кия си. А той си идвал от училище усмихнат и спокоен,
тъй като се бил отървал от проблема си, предавайки го
на майка си още в десет сутринта.
Този пример хвърля светлина върху един друг аспект
на опасността да се отдадем без съпротива на майчин
ския архетип, който кара всяка майка да вижда в детето
си бог. Двойната отговорност на майката рискува да по
роди божествената безотговорност на сина. Ако майка
та се грижи за всичко, от телесната хигиена до храната,
минавайки през дрехите, синът няма да се грижи за нищо.
Но внимание! Измито, приютено, нахранено и облечено,
малкото божество ще придобие склонност да изисква
същото от бъдещите си партньорки. Така грижата на
майката несъзнателно тъче и съдбата на снахите й.
Всеки брак си има договор
Всеки брак се основава на договор. Между майката и сина

се сключва споразумение за взаимозависимост. Взаимо
зависимостта е понятие, което обяснява несъзнателните
връзки например между съпруга или съпругата и парт
ньора-алкохолик. При подобна връзка всеки от двамата
има нужда от зависимостта на другия, за да си осигури
известно психологическо равновесие. Естествено, тази
връзка по-скоро оковава, отколкото освобождава. Всеки
от партньорите смята за прекалено опасно да постави
под въпрос взаимната зависимост, защото тя в някаква
степен гарантира стабилността на собствената му иден
тичност, дори ако тази идентичност е патологична. По
добен вид договори могат да се резюмират така: „Разре
шено ти е да пиеш, стига да не поставяш под съмнение
съюза ни; а на мсп ми е разрешено /да си играя на спаси

телка и мъченица, стига да не ти преча да пиеш.“ В двой
ката майка-син момчето може да си остане безотговор
но, докато позволява на майка си да си играе на майка.
Тъй като всеки брак се основава на договор, този, кой
то свързва майката и сина, би могъл да звучи по следния
начин:
Синът ще остане зависим от майка си, а тя

никога няма да го изостави и винаги ще се гри
жи за него. В замяна на дребните й услуги синът
ще може да порасне, но... без да порастне. Ще
може да стане мъж, но при изричното условие
винаги да си остане малко момче.
А клаузата, изписана със съвършено дребни и нечет

ливи букви в долния ъгъл на договора, клаузата, която
никой не чете, но която променя всичко, ще гласи:
Двете страни няма да могат никога да се разде

лят. Настоящият договор освобождава сина и
майката от всяка отговорност за проблемите,
които биха възникнали в отношенията на сина с
други жени. Трудностите му са гарантирани.
Забранената раздяла
Да погледнем сега от теоретичен ъгъл това, което изло

жихме дотук. Ще го направим чрез традиционните фор
мулировки на психоанализата, свързани с Едиповия ком
плекс.
Един важен елемент от фройдовата формулировка
гласи, че момчето се отказва от кръвосмесителното же
158 ГИ КОРНО
лание към майка си под заплахата от кастрация - фан-

тазмена и рядко изразявана като такава, - отправена от
бащата. И тъй като синът се бои да не загуби пениса си,
той се подчинява на бащиния закон. Дори в отсъствието
на бащата ужасът от кастрацията все пак действа поради
присъствието на други човешки фигури (чичовци, дядов
ци) или институционални фигури (Църквата, Държава
та, Училището), които блокират желанието на детето.
Това приемане на закона под страх от наказание изграж
да детската психика, защото създава свръх-Аза - забра
нителната инстанция в човешкото същество.
Тази класическа формулировка обаче не покрива ця
лата клинична реалност. Тя замъглява необходимостта
да се прегради пътя и на желанието за близост на майка
та, а не само на детето
.
* И тя трябва да се отдели от
малкото си, не само то. Майчиното желание не се из
гражда в сексуален, а в афективен план; точно това наре
кох символичен брак между майка и син. Много често
онова, което се случва в семейството, не е задължението
да се отделиш от майката под заплахата на кастрация от
страна на бащата, а точно обратното - забрана да се от
делиш от майчинската фигура. Ето кое създава от май
ката и сина невъзможна двойка, включва ги в съюз, кой
то не може нито да бъде консумиран, защото не следва
естествения път, нито да бъде психологически разрушен.
Всъщност натискът на майчината любов принуждава
сина сам да поддържа бариерата пред кръвосмешението
и възпитава у него страх от женското желание, който по-
късно се възпроизвежда в отношенията му с жените. Тази
боязън пред майчините изисквания обяснява в голяма
степен традиционната двойственост на мъжете спрямо
* Не само аз смятам така. Психоаналитичната Кристиан Оливие гово
ри за това във всичките си книги, включително последната: „Синовете на
Орест. Или въпросът с бащата.“ Париж, изд. „фламарион“, 1994, стр. 117.
любовното обвързване. Те се боят да не би отново да се

окажат в женски ръце, без да могат да поставят граници
те си. И това продължава, докато мъжът не превъзмог
не Едиповия си комплекс.
Поради почти повсеместното физическо или симво
лично отсъствие на бащата основната дилема пред мъжа
ще се появи в дуела с майка му, а не в тристранните от
ношения, включващи и бащата. Така че отделянето,
съпроводено с чувство за вина, ще се стовари с цялата си
чудовищност върху сина, доколкото той не може да раз
чита на помощта на бащата. С рухването на патриархата
не може да се разчита и на фантазмените представи,
свързани с бащинските институции, които да въздейст
ват като забранителна инстанция. Тези институции чес
то вече не вдъхват необходимото доверие.
В идеалния случай присъствието на бащата не само
прегражда прекия достъп на детето до майката, но и огра
ничава сливането на майката с потомството й, като й на
помня, че е жена. Ето защо една вечер насаме със съп
руга или събота и неделя, прекарани без децата, могат да
подействат благотворно на майка, обсебена от майчин
ския архетип. Това веднага се отразява и на отношения
та й с децата - те значително се облекчават. Все едно, че
любимият й е казал: „Спомни си, че си жена, преди да си
майка. Не той е мъжът на живота ти, а аз! Освен това не
си сама с малкия, той си има собствен живот извън теб.
Не можеш да бъдеш всичко за него, той трябва да набере
личен опит
.
* “ Именно защото присъствието му позволя
ва на детето да се откъсне от семейния живот, бащата е
този, който, както често казват, въвежда детето в общес
твото.
* Тази формулировка дължа на един разговор с психоложката Люси

Рише.
160 ГИ КОРНО
Истината е, че детето не изпитва единствено желание

за кръвосмешение с майка си. Вследствие на процеса на
индивидуализация, който го мотивира, то има желание
също да се отдели от нея, за да следва собствената си
еволюция. Бащата улеснява това отделяне. Кръвосмеси-
телната близост е необходима през първите години, за
да позволи на детето да се свърже естествено с родите
лите си, но с порастването си то започва да изпитва дру
ги потребности, които му идват и отвън, и отвътре.
Впрочем Юнг смята, че страхът от кастрация, който
се появява у сина, прекрасно може да бъде естествен фак
тор, подпомагащ отделянето му от майката
.
* Този страх
е повече свързан с всемогъщата майчинска фигура, от-
колкото с бащата или с някоя бащинска инстанция. Ето
защо майката все повече ще се появява в психиката на
детето със заплашителни черти. Несъзнаваното произ
вежда фигури на отблъскващи вещици, защото реагира
на опасността, каквато представлява сливането с майка
та за растежа на детето. Нещо у него знае, че то няма да
живее с нея и че за да продължи развитието си, не бива
да се поддава на съблазънта.
Когато майката приеме да възпре кръвосмесително-
то си желание, защото бащата присъства, защото има
задоволителен партньор или по каквато и да е друга при
чина, тя улеснява съзряването на децата си. Те няма да
трябва да понасят ужаса от отделянето от майката, оста
нала зависима от тях. Товарът на чувството за вина и
дългът, натрупан към нея, ще бъдат облекчени. Няма да
им се налага отново да изиграят в първите си връзки под
добре известната форма на двойствеността драмата на
забранената раздяла.
* Юнг пространно се спира на тази тема в книгата си „Метаморфоза
на душата и символите й“, Женева, изд. „Либрери юниверситер“, 1967,
стр. 677-721.
Когато майчиното желание и желанието на детето

не се възпират, последствието за детето ще бъде слаба
та психическа конструкция. В този случай забранител
ните инстанции на свръх-Аза не се изграждат и такъв
човек ще изпитва трудности, когато се наложи да пос
тави границите си и да се утвърди. Ще му е еднакво труд
но да се обвързва с „да“, и да отказва с „не“, Най-много
от всичко ще се бои да не причини страдание другиму,
защото не се е осмелил да се сблъска с майчинския ком
плекс и да нарани майка си, показвайки й, че не е же
нен за нея.
Питам се впрочем дали тази ситуация не допринася
за разделянето у мъжа на сексуалността и чувствата. В
афективното кръвосмешение същинският сексуален акт
не се извършва, но все пак съществува забрана да при
надлежиш на друга жена в любовен план. Така сексуал
ността на мъжа може да се отдели напълно от чувствата
му. Докато сантименталният му свят принадлежи сим
волично на майка му, той може да се люби с някоя друга,
но не и да се обвърже. Налага му се дори да убива любов
та на съществата, с които се сближава, за да не предиз
вика гнева на майчинския си дракон.
Едно второ последствие от неразрешения Едипов ком
плекс между майка и син е първенстващата роля на ав-
тоеротизма у много мъже. Тази психологическа ситуа
ция се изразява и експлоатира от порнографията. Мъжът
мастурбира пред женски тела, които не може да докос
не, както детето мечтае до прозореца за деня, в който ще
бъде свободно. Автоеротизмът, свързан с консумацията
на порнографски материал, който продължава понякога
през целия живот, символизира възможно най-добре стра
ха от кастрация.
и.
162 ГИ КОРНО
Пубертетът или войната е обявена
Обикновено отношенията майка-син, дори когато са впи

сани в кръвосмесителеи контекст, се развиват добре в
началото, тъй като и двамата имат нужда от любов, за
да съществуват. Фройд отбелязва, че ако Едиповият ком
плекс не бъде разрешен между третата и петата година,
той обикновено се развихря през пубертета след латен
тен период, през който всичко е изглеждало заспало. То
гава вече отношенията рискуват да се превърнат във вой
на за власт между майката и сина. Голямата им любов
внезапно става затвор, който вреди на разгръщането на
индивидуалната идентичност и на двамата.
Поначало пубертетът причинява на невъзможната
двойка немалки терзания. Възрастта, на която пъпчас-
ват и юношите, и майките, повишава с една степен на
прежението, нагнетявано от известно време между тях.
Зле утвърден, лишен от мъжки модели, с които да се
отъждестви, синът ще започне да престънва майчините
правила, за да извоюва собствената си мъжка самолич
ност. Войната избухва. Отчаяната майка се опитва с всич
ки средства да контролира сина си, който й отговаря с
все повече неблагодарност. Човек би казал, че се е за-
инатил да дразни майка си по всички възможни и
невъзможни начини. Ненапразно тази възраст се нарича
„неблагодарната възраст“. Тя ознаменува царуването на
неблагодарността на синовете към майките им.
В несъзнаваното страхът да остане пленник на май
чината вселена насърчава у сина архетипа на героя, по
някога дори този на война. От строго психологическа
гледна точка става дума за изключително здравословна
реакция, която ще подготви младежа за очакващите го
задачи, защото майката няма винаги да се грижи за него.
Той ще започне да тряска врати, да усилва стереото и да

се отдава на какви ли ие жеиомразки прояви, които ка
рат да изтръпва от ужас и иай-толерантната майка. „Беше
толкова кротък! - си казва тя. - Как така изведнъж ста
на толкова груб?“ Наскоро една майка ми разказваше,
че синът й вкарал в стаята си двуметров афиш на „Тер-
минатор“-а, електронния звяр, въплътен на екрана от
Арнолд Шварценегер. От този съдбовен ден нататък той
всяка сутрин излизал от стаята си с походка на уличен
побойник.
Трябва да се разбере, че подобни действия не са насо
чени срещу жената, а срещу Майката, срещу майчинска
та функция. Тъй като вече няма ритуали, които автома
тично да отделят майката от сина й, последният несъзна
телно възприема поведенчески модели, които я отблъс
кват. Твърде несръчно понякога той се държи и говори
така, че да я отстрани от пътя си. Някаква незнайна сила
го подтиква да продължи сам към зрялата възраст. Вул
гарните шеги, богохулството, дребните нарушения на за
кона, липсата на хигиена и вонята служат всички на една-
единствена цел: да го освободят от майчинското иго. Ето
защо маниерите му са тъкмо обратните на онези, които
майката се стреми да възпита у него. Смисълът на пове
дението му е точно в това - синът изпитва нужда да скъса
с майчиното възпитание.
Ако жената бързо разбере за какво става дума, тя ще
страда по-малко вътрешно и ще може да улесни преми
наването на сина си към зрялата възраст. Често ми се е
случвало да казвам на майки, стигнали до ръба на отча
янието: „Той иска по-малко майка, дайте му по-малко
майка! Дошло е времето да си спомните за жената в себе
си. Вдъхнете й нов живот. Възстановете връзката с вку
совете и желанията си. Изградете отново живота си.“
164 ГИ КОРНО
Пубертетът е второ раждане
Ако трябва да определя трите най-важни момента в жи

вота на човешкото същество, възрастта четиринайсет го
дини положително ще е част от списъка заедно с ражда
нето и смъртта. Краят на пубертета е толкова важен за
човека, че може да се нарече „второ раждане“. Става дума
за раждането за света на обществото. Впрочем някога на
тази възраст хората са се женили. За момчето и за моми
чето началото на пубертета е моментът, в който у тях се
събужда силен порив към автономност. Той е напълно
естествен. От физиологична гледна точка на тази възраст
човек е готов да живее живота си. Периодът между че
тиринайсет и осемнайсет години е станал най-труден в
нашите общества, защото юношите вече притежават
всичко необходимо, за да бъдат автономни, но общест
веният организъм им отказва тази автономия до осем
найсетгодишна възраст, често и до по-късно.
В края на пубертета вече не родителите имат значе
ние за децата, а равните им. Те се отварят за любовта и
обществото. Всъщност предаването на щафетата трябва
да става преди четиринайсетгодишна възраст, защото
след това децата вече не са на същата дължина на вълна
та като родителите си. Те ловят посланията на общест
вото и често се бунтуват срещу посланията на баща си и
на майка си. В резултат на това родителската закрила би
следвало да поотслабне. Грижата за децата тряба да се
замести от родителското доверие, забраните - от диску
сиите и разбирането. Важно е да се схване, че крайната
строгост и свръхзакрилата след тази възраст само пре
чупват жизнената сила на детето.
Значението на пубертета в голяма степен ни убягва.
Наблюдателите на съвременната жизнена траектория на
индивида отбелязват впрочем, че понастоящем юношест

вото често продължава до трийсетата година
*. Несъмнено
защото не спазваме природните закони. Когато отделяне
то на децата от родителите не се подготвя в пубертета, то
често става двайсет или трийсет години по-късно по по
вод на кризата в средата на живота. Много конфликти
между родители и деца биха могли да бъдат избегнати,
ако родителите приемат тази психологическа реалност,
Антигероят или несъстоялото се раждане
Пробуждането на героя и на война у юношата е проява

на психическо здраве, защото то означава, че спонтан
ността на природата му не е напълно смазана от възпи
танието и че силният импулс към автономия може да се
изразява. Понякога обаче става обратното.
Една жена дойде да се консултира с мен за шест-

найсетгодишния си син, когото полицията дове-
ла вкъщи две последователни съботни вечери дро
гиран с ЛСД. Всеки път се опитвал да се самоубие,
като лягал насред пътя в очакване на автомобил.
Майката не разбираше поведението на сина си, още
повече че се била опитала напълно да се отдръпне
и да му остави възможно най-много място. Въпре
ки това напрежението между тях растяло. Тя ре
агирала, като ставала все по-снизходителна и
* Гейл Шихи, „Новите пътища. Да планираш живота си във времето“,
изд. „Рандъм Хаус“, Ню Йорк, 1995, стр. 10-11. Журналистката отбелязва,
че е настъпил важен прелом в продължителността на етапите в живота.
Според нейните изследвания юношеството свършва между осемнайсет и
трийсет години, първата зряла-възраст е от трийсет до четирийсет и пет
години, а втората зряла възраст - нововъведение в света на психологията
- е от четирийсет и пет до шейсет години.
166 ГИ КОРНО
като премълчавала собствения си бунт.

В този случай несъзнаваното у сина е било дълбо
ко белязано от това поведение на майката и
Анимата му, моделирана според личността на
майка му, приела образа на учтива жена, затруд
нена да заеме полагащото й се място. От това
борбеността му се оказала накърнена. Той лесно
се поддавал на депресивни настроения и само-
убийствените му наклонности отразяваха имен
но този преобърнат героизъм. Вместо да се
обърне към майката, за да извоюва правото си
на независимост, цялата му агресивност се на
сочила срещу самия него. Искал да унищожи жи
вота си, вместо да го създаде. В кабинета ми
майката със сълзи на очи разказваше до каква
степен не разбира смисъла на подобно поведение.
Предложих й обяснение, според което ЛСД и са
моубийството имат може би функцията да
създадат пространство, в което тя със своето
разбиране не може да проникне. След като вина
ги се бе доверявал на майка си, сега синът има
ше нужда да избяга от майчиния свят и от бла
госклонността й. Струваше ми се също, че опи
тите му за самоубийство прикриваха несъзна
телен зов към бащата. Тя ми потвърди, че баща
и син почти не поддържали отношения след раз
дялата на родителската двойка преди няколко
години. Предложих й да улесни сближаването
между двамата, ако е възможно. След година
отново видях майката и сина. Последният жи
вееше у баща си и всичко се бе оправило. Бе уста
новил правилна и точна връзка с майка си и мо
жеше вече да се радва на разбирането й, без да се
чувства застрашен в льъжката си идентичност.
Виждал съм много проблематични случаи да се раз

решават с излизането на сцената на бащата. Дори в нор
мални семейства майките свидетелстват, че от опреде
лена възраст нататък синовете отказват да им се подчи
няват. Това изисква от бащата да покаже присъствието
си, защото ако синовете отказват да се подчиняват на
майка си, те често се вслушват по-охотно в мнението на
баща си. Това е възрастта, в която имат нужда да се срав
няват с другите, като търсят еднакво и одобрението, и
неодобрението, за да си докажат, че са мъже.
Ние отдавна не живеем като примитивните племена,
но те са разбирали, че отделянето от майката през пу
бертета е основен етап за момчето. Затова са придавали
на раздялата официален характер чрез добре изпипани
ритуали. Те впрочем били еднакво важни и за майката, и
за сина. Синът установявал контакт с бащински фигури,
които улеснявали навлизането му в света на възрастни
те, а майката от своя страна участвала в церемонии, ко
ито изразявали мъката й от раздялата и по този начин се
примирявала с жертвата. Защото жертвата е факт.
Не е лесно за майка, посветила толкова години от жи
вота си на възпитанието на децата си, да се отдръпне по
време на пубертета им. Наличието на съпруг или на ин
терес, който пробужда жената в нея, е от капитално зна
чение. В противен случай жертвата рискува да бъде
твърде мъчителна и просто няма да бъде направена.
Майката упорства и получава все повече удари от все по-
неблагодарните си деца. Опитът й всичко да разбира в
ущърб на здравето си или много често от чувство за вина,
защото мисли, че не е правила достатъчно, остава без
плоден. Тя трябва да си даде сметка, че вътрешното дви
жение в детето й е израз на естествен импулс, толкова
силен, колкото е била за нея бременността, направила я
168 ГИ КОРНО
майка. Юношата е движен от вътрешно прозрение, кое

то го принуждава да се отдели, дори и ако съвсем смътно
съзнава какво върши.
Колкото по-пълно е сливането между него и майка
му, толкова по-кървава рискува да бъде войната за от
делянето. Прекадено близките отношения пораждат
страст, която може да стигне до насилие. Семейните
връзки не правят изключение. Когато юношата се
сблъсква с малодушен баща, който не смее да застане
лице в лице с жена си, схватките и ранените се умножа
ват. Докато някой ден семейството открие, не вярвайки
на очите си, че синът води нещо като двоен живот. Едно
лице показва вкъщи - на добро, учтиво, възпитано мом
че, а навън се отдава на разгул от алкохол, наркотици и
побоища. В този случай насилието е прехвърлено вън
от дома. Но не всичко трябва да се взема на трагично.
Добре е да се знае, че 92% от момчетата и момичетата
в юношеска възраст извършват поне едно нарушение
на закона. Те просто имат нужда да изпитат границите
на реалността. Ако си припомним собственото ни юно
шество, лесно ще установим точността на тази статис
тика.
Точната граница
Най-доброто средство да избегнем войната е да се на

учим да поставяме граници, когато детето е още малко,
за да отделим територията на майката от неговата. Труд
но е да се намери точната доза - ако майката поставя
прекадено много граници, детето ще реагира чрез бунт,
ако не поставя достатъчно, то няма да се научи да управ
лява фрустрациите си и ще рухне. Налага се постепенно
да отпускаме юздите, за да се предпазим от неблагодар-
ността на сина, който, воден от архетипа на героя, ще

иска на всяка цена да се утвърди, щом навлезе в пуберте
та. Добре е да си припомним, че границите създават си
гурност на детето и предлагат опорни точки на поведе
нието му. Важно е също сами да се уважаваме, за да не
породим объркване в потомството си.
Майка на около трийсет години и дванайсетго-

дишен син. Тя е живяла доста години сама с него,
а сега споделя грижите с бащата. Един ден полу
чава покана да присъства на семейно тържест
во. Тъй като няма любовен партньор, тя решава
да взеAte сина си. През цялата седмица, предше
стваща празника, обикаля магазините, за да му
купи първата вратовръзка, първия костюм и по
степенно младежът се превръща в привлекате
лен принц пред очарованите й очи. В деня на съби
тието майката танцува само със сина си.
На другата сутрин малкият принц трябва да
си подреди багажа, защото баща му е дошъл да
го вземе. Майка му няколко пъти му повтаря да
побърза, но той дори не помръдва. Гледа рисува
ни филмчета по телевизията. Накрая майката
раздразнено изключва телевизора. Синът ста
ва, хваща я за ръцете, впива в нея убийствен по
глед и й казва: „Ще ти пусна кръвчицата!'' Май
ката се разплаква и избягва в стаята си.
<
Какво е станало? Нещо много просто: след като е бил
издигнат до ранга на любовен партньор, синът не желае
да се върне на детското си място. На дванайсет години
той не разбира защо вечер танцуват с него, сякаш е мъж,
а на другия ден му забраняват да гледа телевизия. Този
инцидент е бил епизодичен, но той е добра илюстрация
170 ГИ КОРНО
за това колко е важен въпросът за границите и колко

трябва да се съобразяваме с него.
Синовете, за които майките прекадено са се грижили,
трудно приемат житейските изпитания впоследствие, ко
гато майката вече я няма. Отказът им да уважават гра
ниците често се изразява тогава в консумация на алко
хол или наркотици, които се превръщат в заместители
на майката. Такива синове нерядко са склонни към де
пресия. Те са лишени от борбеност и трудно се справят с
фрустрациите. Най-лошото е, че майката се чувства ви
новна и проявява склонност към прекаляване, като още
веднъж поема грижите за вече по-възрастния си син. Тя
смята, че не е направила достатъчно, а всъщност е на
правила прекадено.
Подобни родители трябва да се насърчават да прак
тикуват така наречената tough love, тоест вид връзка, ко
ято отрича прекадената загриженост за сина, за да го ос
тави сам да се сблъска с изпитанията на живота, дори
ако съществува риск да бъде обречен на безсилие. Раз
бира се, не е лесно да се убедят родителите, че този е
най-добрият начин да обичат детето си, особено ако то
страда и се чувства лишено от всичко и отхвърлено. Само
че ако родителите не реагират, те от своя страна риску
ват да станат жертва на същество, решило да се само
унищожи.
Майките са особено уязвими на тази тема. Когато лю
бовта и сливането са били силни, някои от тях просто не
успяват да се отдалечат достатъчно от сина, за да го дос
тавят да изживее лошата си съдба. Те се опитват да се
намесят и губят спокойствието си. Една жена на седем
десет години, дошла на групова терапия за отношенията
майка-син, разказваше колко страда, като вижда как пет-
десетгодишният й син се дави в алкохол. Въпреки фруст-
рацията си тя не успяваше да среже пъпната връв. Синът
й пиеше, а самата тя се тровеше по най-лошия начин,

всекидневно консумирайки черния си роман.
Трагедията на тази майка далеч не с необикновена.
Тя доста често се среща. Бих искал да кажа на всички
жени с подобна съдба, че времето на отговорностите им
от много отдавна е изтекло. Всъщност от момента, в
който младежът навлезе в юношеството си, родителите
му вече не отговарят за него. Сега вече той трябва да се
вземе в ръце, все едно какво е било детството му. Май
ките биха искали да живеят на мястото на синовете си,
за да им спестят превратностите на съдбата. Но човек не
може да изживее драма вместо друг. Синът сам трябва
да избере какво иска да направи от живота си.
За да няма две жертви, най-добре за майката е да си
припомни жената в себе си, да си спомни за индивидуал
ната отговорност, която всеки носи за съществуването
си. Да преоткрие вкусовете и желанията си и да се отда
де на дейности, които прогонват лошите призраци от ума
й. Трябва да придобием чувството за индивидуална съдба
и да проумеем, че сме преди всичко друго отговорни за
онова, което става в нас. Да използваме изпитанието, за
да се научим да владеем вътрешните си състояния и на
трапчивите си мисли. Драмите, от които много от май
ките ни преждевременно остаряват, би трябвало да им
напомнят, че първата им задача е да изоставят Майката
и да преоткрият женското си сърце.
ЦЕНАТА НА АфЕКТИВНОТО
КРЪВОСМЕШЕНИЕ
Зестрата и дългът
Основните потребности
Видяхме, че афективната фрустрация у младата жена може

да доведе до символичен брак със сина й. Дори ако нищо
не се случи в сексуален план, това любовно сливане лесно
добива кръвосмесително оцветяване в областта на чувст
вата. Падайки, някои бариери подлагат на риск крехката
психическа постройка на детето, което е било употребено,
за да задоволи афективните нужди на майка си. Поддържа
нето на сливането между майка и син след първите години
ще има важни последствия за сина, особено в областта на
любовните му връзки, като заедно с това предполага зна
чителни жертви от страна на жената, станала майка.
За да схвана по-добре цялата значимост на драмата,
която се разиграва в отношенията майка-син, известно
време търсих подходящ теоретичен инструмент. Наме
рих такъв у психоаналитика Ж. Д. Лихтенберг, който от
повече от четирийсет години наблюдава кърмачетата.
Трудовете му изследват между другото основните нужди
на новородените, нужди, които се проявяват още от раж
174 ГИ КОРНО
дането, които са вродени и, така да се каже, предвари

телно програмирани
.
* Лихтенберг съставя нещо като
списък на основните човешки нужди, на които трябва да
отговорим, за да поддържаме някакво ниво на благопо
лучие. Като видим кои от тях са потиснати или направо
изтласкани в отношенията майка-син, можем да си създа-
дем доста точно мнение относно цената, която плащат и
двете страни за кръвосмесителното си сливане.
Психоаналитикът групира основните потребности в
пет категории:
1. физиологични потребности. Ако детето е гладно,

ако е жадно, ако му е горещо или студено, то спонтанно
изразява тези свои нужди чрез плач или крясък. Не е не
обходимо някой да го учи на това.
2. Афективни потребности и потребност от принад
лежност. Детето има нужда да принадлежи към дадена
среда, към общност, който да му носи обич и сигурност.
Необходимо му е да бъде докосвано и галено. Нуждае се
от човешка топлина не по-малко, отколкото от физичес
ка топлина.
3. Потребност от автономност и утвърждаване. И
тук не се налага да се учи детето как да се разплаче, за да
покаже, че иска нещо, или как да избяга при първа възмож
ност, за да изследва физическата си среда. Тази потреб
ност е вродена и ние я изпитваме през целия си живот.
4. Потребността да каже „не“, тоест способността да
изрази несъгласието или неудоволствието си. Изследо
вателят е забелязал например, че кърмачето спонтанно
си дърпа главата от гърдата, когато вече не е гладно или
не иска да яде. Следователно понятието за отказ присъс
* Ж. Д. Лихтенберг, „Психоанализа и изследване на детето“, Хилсдейл,

Ню Йорк, изд. „Аналитик Прес“, 1983.
ИМА JI 14 ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 175
тва в нас от най-ранна възраст и е част от основните ни

нужди на изразяване.
5. Сексуални и сетивни потребности. Достатъчно е да
понаблюдаваме някое бебе, за да видим до каква степен
е развита сетивността му. Когато е добре нахранено и се
чувства достатъчно сито, то изразява това с радостно гу-
кане. Усеща също, и то с огромно удоволствие или не
удоволствие, какво става у него, в червата му например,
и много отрано спонтанно проявява сексуалните си по
требности. Телесните удоволствия ни запленяват още от
началото на живота ни. Потискането им в нашата култу
ра е особено свирепо.
От тези пет основни потребности ще отделим сексу

алните и сетивните, потребността от автономност и по
требността да изразим отказ. Особено държа да се раз
бере, че за основните потребности, които майката жерт
ва, за да отгледа децата си, много често защото просто
няма избор, накрая нерядко плащат децата й. Сляпата
саможертва има следователно свои граници, очертани от
несъзнаваното. Защото онова, което жената донася като
зестра в брака майка-син, което жертва или си самоза-
бранява, се превръща за сина в дълг, който той от своя
страна трябва да изплати чрез жертва.
Правех всичко, за да му доставя удоволствие...

Задушавах се, за да му доставя удоволствие
!
*
Да започнем с нуждата от автономност и утвърждаване.

Един петдесетгодишен човек разказва:
* Този парадоксален израз съм заел от един участник в семинар. Пси-
хосоциологът Жак Саломе също редовно го използва. Кой знае, може той
да го е употребил за пръв път!
176 ГИ КОРНО
Когато бях млад, правех всичко, за да не огорча

вал! майка си. Исках да бъда най-добрият, за да
й доставя удоволствие. Пазарувах й. Получавах
добри бележки в училище. Юношеската ми кри
за не протече вкъщи, изживях я по-късно. В
продължение на двайсет години пих и ходих по
жени. Два пъти се жених и развеждах. Оставих
четири деца след себе си. Едва сега се събуждам
- на петдесет години. Юношеството ми най-
сетне приключи!
Ако срещнем майката на този човек, напълно възмож

но е тя да не потвърди този разказ и най-вероятно да ни
каже с остарелия си глас: „Не разбирам какво приказва.
Отстъпих му изцяло мястото си!“ Всеки се опитва по свой
начин да каже, че е дал всичко от себе си, че се е задуша
вал, за да достави удоволствие на другия и да му остави
свобода на действие. Всеки е жертвал собствените си нуж
ди от автономност и утвърждаване, за да се хареса на
другия.
Както видяхме в предишните страници, полюсите, око
ло които гравитира личната идентичност, са от една стра
на потребностите от съюз и от друга, потребността от
самоутвърждаване; иначе казано, необходимостта да се
приближиш, за да бъдеш обичан, и тази да се отдалечиш,
за да осъзнаеш себе си. Индивидуалността се оформя бла
годарение на напрежението, създадено между тези два
едновременно противоположни и допълващи се полюси.
Да изберем единия за сметка на другия, тоест да унищо
жим нашата индивидуалност в отношенията ни с хората,
или да се затворим в див индивидуализъм, който ги пре
небрегва, би означавало да се изложим на риска на вся
какви психологически усложнения. Ние се нуждаем от
другия, за да съществуваме; от своя страна групата, за да

оцелее, изисква да внесем в нея нашата индивидуалност.
Това особено важи за отношенията между майка и син.
Детето абсолютно се нуждае от майка си, за да се изгра
ди, но то трябва и да надскочи позицията си на дете, за
да стане мъж; по същия начин жената трябва да направи
някои жертви в индивидуален план, за да стане майка,
но и да надскочи майчинската си роля, за да стане отно
во жена и да продължи личното си развитие.
За съжаление изразяването на потребността от авто
номност често се приема зле от семейната и обществе
ната среда. Повечето хора биха предпочели да нямат та
кива нужди, защото изразяването им изисква известна
доза агресивност. Тук веднага се намесва и ужасният страх
да не нараниш другия, който обикновено поражда силно
чувство за вина. Предпочитаната стратегия на много май
ки и синове се състои в това да отстъпят територията си
на другия, за да избегнат сблъсъците.
Но като се държат по този начин, те заобикалят ис
тинския смисъл на срещата майка-син, защото, за да има
среща между двама души, трябва да има конфликт и раз
решаване на конфликта. Конфликтите възникват, за да
стимулират живота. Когато, за да си извоюва мир с дру
гите, човек системно изтласква всичките си вътрешни
потребности, които рискуват да предизвикат търкания,
той навлиза уверено в царството на безразличието и отри
цанието. В дневната има слон, но никой не иска да го
види.
За жената, напълно отъждествила се с ролята на май
ка, потискането на потребността от самоутвърждаване
ще има следното последствие: потребността от автоном
ност на синовете и дъщерите автоматично ще стане за
страшителна. Дори ако съзнателно иска да ги остави да
живеят живота си, майката няма да им позволи да се от
12.
178 ГИ КОРИО
делят, защото за нея това би означавало твърде значи

телна загуба на идентичност. Тъй като собственото й
съществуване като жена се е обезсмислило, престане ли
да бъде майка на цял работен ден, тя ще има чувството,
че е нищо.
Знам, че майчинската функция изисква от майките да
притъпят нуждата си от независимост известен брой го
дини, поне до пубертета на децата, но да притъпят не
означава да се откажат от всеки израз на автономност
и да се лишат от всичко, което за тях е лично удоволст
вие. Те трябва да останат във връзка с личността си, не
зависимо от децата. И да имат смелостта да я приемат
на сериозно. Да се запитат какво биха правили, ако бяха
сами, без дете, за което да се грижат, и да се опитат да
намерят задоволителния компромис. Упражнението не
е лесно, но позволява да се избегне тъжната съдба на
майките, които прекадено дълго са забравяли за себе си.
Още повече, че ако прекършим крилата на индивидуал
ното ни изразяване, рискуваме да прекършим и крилата
на онези, които зависят от нас.
Забелязал съм по време на психоанализа, че пациен
тите винаги говорят с вълнение и симпатия за майка, на
мерила време да рисува или пише, без да пренебрегва
домашните си задължения. Грешката идва от прекале-
ностите, когато например забравим благополучието на
децата, докато задоволяваме личната си страст.
Това, което синовете причиняват на майките си
Синът, научен да пренебрегва собствените си нужди от

независимост заради чувството на несигурност, изпитва
но от майката, остава не по-малко от нея привързан към
емоционалното сливане. Желанието за автономност на
майката може да стане за него толкова застрашително,

колкото и неговите.желания за нея. Една майка, която
живее сама с трите си деца на около двайсет години, едно
от които се завърнало вкъщи след неуспеха на първия си
брак, ми пошушна на едно вечерно събиране: „Да ви кажа,
децата са като репеи!“ Много майки разказват по този
повод истории с юноши, които се вкопчват в тях и не
приемат новия им партньор само защото той би блоки
рал прекия им достъп до майчиния биберон. Те правят
всичко възможно да не се харесат на новодошлия. Не ис
кат да оставят майка си да си живее живота от страх да
не загубят привилегированото си място до нея. Реагират
като робовладелци, които могат да изгубят роба си.
Психологията се занимава много с травмите, нанесе
ни на децата от родителите им, особено от майка им, но
говори малко за травмите, нанесени от децата на роди
телите. Майките също могат да бъдат изядени от ревни
ви и властни синове. Така една от тях ми разправяше, че
когато един нов мъж навлязъл в живота й, синът й из
веднъж станал непоносим. Проверявал колко време от
съства от къщи и я питал на закуска кога се е прибрала
снощи. Бил толкова тираничен, че дори броял калории
те в чинията й и я упреквал, че яде много!
Друга жена, току-що омъжила се за втори път, след
като години наред живяла сама със сина си, ми разказва
ше с много хумор как юношата непрекъснато си мерел
силите с новия й съпруг. Всяка вечер пред масата за пинг-
понг синът обявявал залога, винаги един и същ: „Който
загуби, напуска къщата!“ В този случай Едиповият ком
плекс намира разрешение с десет години закъснение. В
резултат и синът, и майката ще се освободят, тъй като
ролята на бащата е именно такава: да помогне и на два
мата да не затънат в отношения, отричащи съответните
им нужди от развитие. Позволявайки да се формира се
180 ГИ КОРНО
мейния триъгълник, присъствието на повия баща бло

кира автоматичния достъп на сина до майката и й позво
лява да остане жена в очите на мъж вместо да е единст
вено майка в очите на дете.
Мразичам те!
„Мразичам те, чуваш ли, мразичам те!“ Така един юно

ша изразил гнева си срещу майката, чиято власт не одо
брявал. „Мразичам те!“ - вик на сърцето, вик на омраза
та-любов, съдържащ онова раздвоение на чувствата меж
ду майка и син, което не може да се назове с думи. Защо
то в отношенията майка-син често имаме усещането, че
нито единият, нито другият имат право да изпитват ан-
типатия. Обичта към сина, както и да към майката, е
задължителна. Тя сякаш се разбира от само себе си. Ся
каш не е естествено в определени моменти да изпиташ
желание да се махнеш.
В края на петдесетте години всички в Квебек пееха
една песен, озаглавена „Никога не разплаквай майка си“.
„Никога не разплаквай майка са, обичай я винаги“, се
казваше в песента. Изпълнени с добри намерения, за де
тето тези думи са равносилни на забрана да изрази не-
обичта си или несъгласието си с майката, да й каже „не“,
та било само за да я държи настрани от собствения си
живот. Парадоксално е, но това ще му отнеме и желани
ето да й каже „обичам те“, доколкото любовта и омраза
та са, простете за израза, като студената и топлата вода,
които текат от един и същи кран. Блокирайки изразява
нето или изследването на единия полюс, ние блокираме
и достъпа до другия полюс, Мъжете често страдат от по
добна емоционална вцепененост, чийто произход им е
неизвестен. По-късно, в двойката, те няма да умеят да
казват нито „обичам те“, пито да говорят ясно за онова,

което не върви между тях и партньорките им.
Повечето мъже прекадено добре съзнават каква ог
ромна жертва е направила майката за тях, затова им е
невероятно трудно да й обяснят защо се отвръщат от нея.
Себераздаването й е унищожило всяка възможност за ра
зискване. Само при мисълта да зачекнат пред нея този
въпрос, започва да им се струва, че са недостойни сино
ве. „Така не бива! Синът няма право да говори такива
неща на тази, която му е дала живот!“. Това са думите,
които затварят евентуалния разговор в чувството за вина.
Само че по този начин човек губи възможността за ис
тински отношения, както и скъпоценната способност ис
тински да изрази любовта и уважението, които изпитва.
В модерните семейства, които функционират нормал
но, нещата вече не стоят точно така. Тъй като жените
биват по-малко отъждествявани с майчинската им
функция, децата им по-лесно спорят с тях и изразяват
несъгласието си. Обикновено правилата се договарят още
докато децата са малки. Това ново поведение има пре
димството, че завещава на синовете по-малък дълг към
майките, като в същото време спъва развитието на чув
ството за вина и на раздвоението.
„Никога не разплаквай майка си“ има, естествено, своя
противовес, от който не са направили песен, и той е „Ни
кога не разплаквай сина си!“ Както с изненада разбрах
по време на групова терапия на майки, повечето от тях
чувстват, че нямат право да изразят друго от себе си ос
вен „доброто майче“. От страх да не ги посочат с обви
нителен пръст, те не смеят да говорят за „лошата май
ка“, за тази, на която й е писнало, която греши, която
удря, която изпада в депресия. При това отлично я по
знават. Но за нея - злата, вещицата, не бива да се говори.
Не смятат, че имат правото - съвсем законно впрочем -
182 ГИ КОРНО
да им дойде до гуша. Боят се да се отдалечат от семейст

вото за кратка почивка. Убедени са, че трябва да им ха
ресва да са майки. Че винаги трябва да са на разположе
ние и в добро настроение. Отнасят се към себе си като
към супержени и строго осъждат слабостите си.
В такъв контекст как би се изразила агресивността,
която крият в себе си, без много да й личи? Е, тя ще
разцъфти под формата на болести, злополуки, рани, нерв
ни тикове и депресивни състояния, които са изблик на
пренебрегнатите нужди от независимост. Болестта или
злополуката имат голямото, макар и спорно предимст
во, че ни позволяват да поспрем, без да рискуваме да за
губим чуждото уважение, което не би било така, ако се
осмелим да заявим нуждата си от почивка, докато пра
щим от здраве. В това отношение е винаги интересно да
се проучи при какви условия се появява болестта, злопо
луката или раната на детето или на родителя. Подобни
събития рядко са съвсем безобидни и ако си дадем труд
да поровим под повърхността, ще открием, че те в пове-
чето случаи са обусловени от изтласкани настроения или
желания.
По време на сеанс един мъж ми разказа как майка му
веднъж жестоко се наранила с ножица за разрязване на
птици. Помолих го да се постави на мястото на майка си
и да я види във въображението си в момента на злополу
ката. Упражнението скоро го убеди, че става дума за раз
гневена, изтощена и претоварена от семейни задълже
ния жена. Порязването е било единственият й начин да
каже: „Писна ми!“
При юношите сблъсъците много често не стават
вкъщи, а биват пренесени навън. Те ги противопоставят
на училищните власти или на полицията по повод раз
лични простъпки и дребни нарушения на закона.
Всъщност правилото е просто: колкото повече семейст
вото проявява нетърпимост към раздорите и се затваря

в себе си, толкова по-голям е рискът да загуби контрол.
Изтласканото намира излаз в болести, злополуки, нара
нявания и буйства. Натрупаните с годините тревоги
търсят начин да се изразят. Всяка от тези кризи създава
възможност да се осъзнае какво не е в ред.
Майка - светица, девственица и мъченица
Сексуалността е третата област, в която основните нуж

ди на майката и сина са накърнени. Както вече казах,
родителят от обратния пол служи за потвърждение на
половото различие на детето. За много синове обаче това
полово различие, вместо да бъде потвърдено от майка
та, просто се премълчава. Още по-лошо, понякога то е
открито очерняно. Вместо да направят от него извор на
гордост и удоволствие, синовете започват да смятат сек
суалността си за нещо срамно и мръсно. Също както
дъщерите биха искали да чуят от баща си думите: „Хуба
ва си, моето момиче, но ще принадлежиш на друг мъж!“,
и момчетата имат нужда да знаят, че една жена би могла
да ги пожелае.
Много майки обаче, разочаровани от интимната връз
ка със съпруга си, постепенно почти намразват секса.
Главното последствие от това е, че синовете развиват
„здравословна“ сексуалност към майката и друга една,
по-безсрамна, която изживяват чрез вкуса си към порно
графия, пийп-шоу, барове с голи танцьорки и т.н. Тъй
като сексуалността им не е възпитана в семейна среда,
тя остава в сурово състояние. Всичко това мирише на
кастрация и показва колко им е трудно да я приемат. Един
трийсет и пет годишен мъж, изтормозен от майка си,
която го третирала като момченце, ми довери, че една
184 ГИ КОРНО
вечер отишъл при нея в кухнята, разсъблякъл се и й

подхвърлил: „Виж, мамо, аз съм мъж!“
Психиатърът и етолог Борис Сирюлник обяснява по
добни изблици на афект по следния начин. Според него
афективното развитие на децата доста се различава спо
ред това дали детето се е родило момче или момиче.
Пътят на момичетата е по-хармоничен, защото докато
са малки, те не се сблъскват със сексуалното желание,
доколкото майката е от същия пол. Момчетата обичат
майка си от цялото си сърце, но от известна възраст на
татък потискат сексуалните си реакции спрямо нея. Откъ-
дето появата на тревожност по отношение на спонтан
ността на половия им орган. Понеже им се налага да
възпрат зараждащо се чувство, те са принудени твърде
рано в живота да прибягват до потискане и блокиране. И
точно това обяснява опасността от избухване. Защото кол-
кото повече се потиска живата сила, толкова повече тя
рискува да изригне внезапно и яростно
.
*
Според една персийска психоложка експлозивната
сила на ислямската революция в Иран е изцяло основа
на на сексуалната репресия. Същият психологически за
кон действа и в семейството: колкото повече нетърпи
мост проявяваме към сексуалността, толкова повече
момчетата се научават да функционират чрез потискане
и избухване; което означава, че ще бъдат последовател
но напълно блокирани и напълно разюздани - две сексу
ални поведения, които жените не одобряват. Тези факти
свидетелстват в полза на по-голяма толерантност и на
по-голямо място на сексуалното възпитание в семейст
вото.
* Борис Сирюлник, „Афективната храна“, Париж, изд. „Одил Жакоб“,

1993.
От момчето към мъжа - появата на спермата
В книгата ми „Отсъстващи бащи, изгубени синове“ бях

казал, че с идването на менструацията природата под
чертава превръщането на момичето в жена и че при мом
четата подобен преход не е установен. Оттогава мнение
то ми се промени, защото и при момчетата съществува
един такъв естествен знак: появата на спермата! Про
пускът ми е показателен, доколкото този мъжки проти
вовес на менструацията е напълно затъмнен в нашето
общество. Несъмнено защото еякулацията е приятно
нещо, докато мензисът е болезнен. Вероятно затова цяла
армия от отрицателни присъди се е стоварила върху това
прекалено приятно събитие, явно за да направи болезне
но в ума онова, което не е такова в плътта...
Когато бях млад, наричаха неволното изхвърляне на
сперма по време на сън нощни полюции. Полюции
!
* Все
едно, че казваме мръсотии, боклуци, токсични отпадъ
ци! За младежа това е доста лош начин за навлизане в
приключението на сексуалността. В племенните ритуа
ли впрочем спермата играе изключително важна роля.
Най-често момчетата биват приканвани да изпият спер
мата на някой по-възрастен от племето с цел да получат
жизнената му сила. В древна Гърция, люлката на наша
та цивилизация, е съществувала, както я нарича Елиза
бет Бадентер, педагогическа хомосексуалност - юноши
правели фелацио на по-възрастни мъже пак за да си при
своят тяхната мъжественост
.
**
Спермата започва да агонизира с идването на христи
янството, когато е схващана главно като продукт на мас
* На френски pollution означава замърсяване. - Б. пр.

** Елизабет Бадентер, нит. изд., стр. 128.
186 ГИ КОРИО •
турбацията - любимата фикс-идея на нашите кюрета.

Мастурбацията се превръща в иай-големия смъртен грях,
несъмнено защото предлага незабавно облекчение, до-
като религиозният морал на трансцендентното е морал
на усилието и въздържанието. Великият светец Тома Ак-
вински, от когото е дошла тази безапелационна присъда
на самотното удоволствие, обявява, че пропиляването на
скъпоценната семенна течност е равнозначно на убийст
во, тъй като спермата съдържа зародиша на човешкото
същество и следователно съдържа целия човек
.
*
Но не само християнството осъжда самотната сексу
алност. Повечето от религиите виждат в нея загуба на
жизнена енергия. Дори психологията се е намесила, обя
вявайки, че мастурбирането след юношеската възраст е
признак на инфантилизъм. В резултат и до днес върху
мастурбацията тегне табу, което хвърля в недоумение не
един родител. Накратко, човек не знае какво точно да
каже или да мисли за нея, освен да я осъди или да я
премълчи.
В отворените семейства все по-често започват да от
белязват идването на менструацията у момичето с мал
ки ритуали; някои близки на девойката като кръстница,
леля или приятелка биват канени да четат стихове или
да поднесат подаръци и цветя. Защо да не се отпразнува
по същия начин и появата на сперма у момчето, след като
и тук става дума за преминаване от детството в сексуал
ния свят на възрастните?
Един баща ми разказа, че синът му проявил рев

ност към тортата, която направили по повод
първата менструация на сестричката Aty, и по-
* Свети Тома Аквински, „Summa theologiae“, том III, въпрос 154, чл.
11, Париж, изд. „Сер“, 1985, стр. 882. Признателен съм на доминиканеца
отец Беноа Лакроа, който ме насочи към този труд.
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? J87
питал кога и за него ще има такъв специален

десерт. Хванат натясно, бащата му казал, че
когато започне да еякулира, и той ще получи лю
би мия си сладкиш. Една сутрин момченцето ус-
михнато излязло от спалнята си и изпълнено с
гордост, казало на баща си: „Тортата е за тази
вечер!“ Речено-сторено.
Колко мъже са имали късмета да им организират

такъв празник на сексуалността в детството? Мисля, че
като подминаваме мълчаливо появата на сперма у мом
чето, изпускаме прекрасен случай да създадем у него чув
ство за отговорност в сексуално отношение. Защото по
явата на зрялата му сексуалност предизвестява удовол
ствия и свободи, които предполагат и отговорности. Като
премълчаваме събитието, ние загърбваме един капита
лен завой в развитието на момчето и част от сексуал
ността му продължава да расте в срам, чувство за вина и
безотговорност. Когато чуваме, че много юноши отказ
ват да употребяват презервативи въпреки опасността от
спин, ние си казваме, че има още много да се прави за
сексуалността. Ако се осмелим да говорим по-открито
за секса, бихме помогнали на юношите да осъзнаят по-
добре истинските залози, свързани с това голямо житей
ско удоволствие.
Първото, което трябва да се направи, е да се отпраз
нува сексуалността като нещо силно и прекрасно, какво-
то тя наистина е. Но това твърде рядко се случва. Ние
дори нямаме представа до каква степен цялото ни съще
ство е сексуално. Всяка клетка от организма ни е сексу
ална, всяка клетка е родена от разделянето на две поло
ви клетки. Сексуалността изразява самия порив на жи
вота. Тя е неговата най-духовна проява, защото е част от
същата мистерия, в която животът намира своя извор и
188 ГИ КОРНО
своето основание. Да се поставя, както често става, от

четлива граница между духовност и сексуалност, означа
ва да насочим към живота ограничен поглед, който не
може да обхване факта, че сме дошли на света преди всич
ко за да създаваме и раждаме.
Тези „гадни мъже“
Смущението пред сексуалността на сина ще остави сле

ди у възрастния. По време на телевизионно интервю един
мъж, говорейки за премеждията в любовния си живот,
призна, че те се дължат на опита му да не бъде един от
ония „гадни мъже“, какъвто бил станал баща му в очите
на майка му. Той толкова искал да бъде „добро момче“
за партньорките си, че в семейната двойка потискал сек
суалността си и се отдавал на какви ли не извънбрачни
връзки.
Не е лесно за юношата да чуе как майка му високо се
оплаква от сексуалността на мъжете, как отсича: „Всич
ки са свине!“. В пиесата „Снахите“ на драматурга Ми
шел Трамбле главната героиня произнася монолог, кой
то добре резюмира положението. Говорейки за съпруга
- си, тя казва: „И значи всека Божа вечер той си лега пре
ди мен и значи ме чака! Все си е там, все подир мен върви,
лепнал ми се е като пиявица! Проклетото легло!... Значи
жената треба да я търпи таз свиня само защото е сбърка
ла веднаж, та е казала „да“*. “ Не би могло по-добре да се
опише отвращението на жена, потискана от Църквата,
обществото и съпруг, който мисли само за удоволствие
то си. В края на краищата тя намразва сексуалността и
всичките й проявления, защото вижда в тях символ на
* Мишел Трамбле, „Снахите“, Монреал, изд. „Лемеак“, 1972, стр. 101-
102.
домашното си робство. Така си изгражда нещо като сим

волична девственост, издигайки се над „онова нещо“.
Напълно разбираем рефлекс, но който е още една крач
ка към отричането на жената у нея. По този начин тя
утвърждава ролята си на мъченица, лишена от радост и
удоволствие, и осъжда сексуалността на синовете си да
следва същите пътища без изход.
Днес можем да кажем, че сексуалното поведение е вече
освободено. Но разговорът за това поведение още не се е
състоял. Докато не започнем да славим сексуалността
като жива сила, към която трябва да се отнасяме с ува
жение, тя ще продължи да бъде хаотична и н£ ще успее
да си намери мястото в скалата ни от ценности. Ще
продължава да е натрапчив въпрос и хаотична сила в жи
вота на много хора. Сексуалността е архетипно божест
во, следователно тя може да завладее тялото и духа ни,
когато не се отнасяме към нея с подобаващо благогове
ние. Ако вместо да я славим, ние я крием в нечистите
ъгълчета на психиката ни, тя се извращава и погрознява.
В това отношение има още много да се учим от древ
ните гърци. Те не биха изпратили някой сексуален хмани-
ак в храма на Аполон (кабинета на терапевта), за да се
научи да се владее. Точно обратното, биха го изпратили
да се моли и да се люби със свещените проститутки в
храма на Афродита, защото гърците са смятали, че такъв
човек е жертва на отмъщението на пренебрегната от него
богиня. Представям си как някоя от тези дами нежно
шушне на ухото на пациента: „Е, какво не е наред? Не е
ли приятно да се прави любов? Не е ли прекрасно? Хай
де, върви и повече не съгрешавай! И не забравяй светата
ни покровителка в молитвите си! Люби се и мастурби-
рай, като прославяш богинята вместо да се боиш от
присъдата й.“ Докато индивидът не се научи да я цени и
не й отреди подобаващо място в живота си, той ще бъде
190 ГИ КОРНО
обсебен от видения на прелъстителката Афродита, коя

то изисква да славим красотата й. Защото човек може да
се люби и мастурбира всеки ден, без да изпитва уваже
ние към сексуалността, така както може и да не го прави
изобщо, уважавайки я. Би могло да се сметне, че сегаш
ният взрив от образи на сексуализирани тела в реклами
те, кой от кой по-съблазнителен, не изразява само лудо
то търсене на удоволствие от един тревожен свят, но и
идва да компенсира строгия юдео-християнски морал,
който не отдава дължимото на тялото. Богинята влиза в
правата си, но проблемът си остава.
Триумфът на сериозния дух
Не само сексуалността е била потискана в семействата

ни, но и всяка сетивност се е обезценявала. Много често
майките ни сами са носели товара на действителността
и на тях се е падало да наложат дисциплина и чувство за
отговорност, управлявайки семейния бюджет. Така по
степенно сериозният дух започнал да взима надмощие
над игровия, над телесните удоволствия и над простата
радост от съществуването. Триумфът на сериозния дух е
< най-тежкото последствие от потискането на нуждите, за
които говорихме.
Иронизирайки строгостта на майка си, един мъж в
компания си тананикаше „Жалбата на отказа“, която из
мислил и пял със сестрите си, когато били малки. Това
бил творчески начин за децата да избягат от тиранията
на майка, която отговаряла с категоричен отказ на всич
ките им фантазии. И все пак този около петдесетгоди-
шен мъж още не бе успял да се отърве от онова „не“ на
всяко удоволствие, ипотекирало целия му живот. Толко
ва човешки същества са живели като него в семейства,
където никой не се е смял, пито се е забавлявал. Където

обедите и вечерите се били тъжни и скучни. Същите хора
сега продължават да проявяват неспособност за щастие.
Те водят тягостно или трагично съществуване, защото
не са били подготвени за радостта.
Чувството за вина
Мъжът с вилицата
Събота, 10 часа сутринта. Ръководя групова

терапия на тема отношенията с майката. В
групата има само мъже, които са насядали в
кръг. Всеки от тях е донесъл предмет, който
според него символизира най-добре отношения
та, в които е бил или е с майка си. Едва съм
*
приканил участниците да представят предлье-
та си и един от тях пада на колене в средата на
кръга и се опитва да забие една вилица в пода,
крещейки: „Не искам вече, мамо! Не съм гладен,
мамо! Не можеш ли да разбереш? Не искам по
вече!“
Беноа е на трийсет и пет години. Той жестику
лира и плаче, прогонвайки дълги години фруст-
раиия. След няколко минути, успокоен, ни при
вежда характерен диалог, воден с майка му, ко
гато я навестява:
-Ще хапнеш нещо, нали, момчето ми?
- Току-що ядох, мамо, не съм гладен, благодаря
ти.
-Хайде, хайде, сготвила съм любимата ти ман
джа. Сигурен ли, че не би хапнал малко?
192 ГИ КОРНО
- Благодаря, мамо, уверявам те, че не съм гла

ден!
- Тогава само десерта!
- Не, мамо!
- Цяла сутрин съм готвила за теб, трябва да
близнеш малко! Не можеш да ми направиш това!
Хайде, сипвам ти мъничко.
Така и прави. Вбесен, той изяжда храната на
майка си, за да не я обиди.
Другите мъже в същата група изпитваха големи труд

ности да говорят свободно. Докато се опитваха да се из
разят, майките им добиваха все по-идеални черти. Гъст
облак от чувство за вина бе загърнал всички участници.
Един от тях, който трябваше да вечеря у майка си, дори
тръгна по-рано от страх, че може да й се е случило нещо,
докато той говори за нея. За тези мъже свидетелството
за отношенията с майките им представляваше предател
ство. Някаква вълшебна и съвсем конкретна мисъл по
раждаше у тях чувството, че убиват майка си, докато
всъщност атакуваха майчинския комплекс. А той прите
жаваше толкова архаични черти, че започнах да го нари
чам майчински дракон. Основното му оръжие бе чувст
вото за вина. Чрез него държеше в подчинение Аза на
всеки от мъжете.
С напредването на работата установявах все повече
колко лошо се бяха отделили пациентите ми от майките
си. Те нямаха право на собствен живот. От психологиче
ска гледна точка пъпната им връв не бе прерязана.
Дългът към жената, която се бе пожертвала, за да им
даде живот, оставаше толкова голям, че трийсет, чети-
рийсет, дори петдесет години по-късно, в момента, кога
то трябваше символично да скъсат с нея и да поставят
майчинския комплекс на мястото му, вътрешното им
същество все още въздишаше: „Прости ми, мамо, не съм

виновен!“
Исках да науча повече и започнах да изследвам заед
но с тях динамиките от детството им, породили тази вина.
Сянката на майката
Повечето от митологиите приписват на майката атрибу

тите на всеотдайност и великодушие, стигащи до само
жертва. За това свидетелстват различните образи на mater
dolorosa. Но най-парадоксално майчината фигура има и
своята противоположност - тя дава живот, но и носи
смърт. В Индия например богинята Кали закриля раж
данията, но присъства и в момента на смъртта. Разпра
вят дори, че танцувала от радост в кръвта на мъртвите.
Всяка майка носи у себе си този разрушителен аспект и е
по-добре да го признае, ако не иска той да се обърне
въпреки желанието й срещу тези, които обича. Всъщност
ако не приеме ужасната си власт да причинява смърт,
майката рискува да се преобрази във вещица.
Основните форми, в които може да се изрази майчи
ната Сянка, когато е неосъзната, се наричат нарцисизъм,
перфекционизъм, свръхзакрила, насилие и обвинително
поведение. Тези динамики се развиват поради накърня
ването на основните нужди, за което говорихме. Те ще
затворят майката и сина в омагьосан кръг на зависимост
и чувство за вина, които ще попречат и на мъжа, и на
жената да се разгърнат. Разбира се от само себе си, че
бащите са поддатливи не по-малко от майките на нарцц-
сизма, перфекционизма, насилието и обвинителното по
ведение. И причиняват същото зло на децата си.
Децата интегрират психологическите рани, нанесени
от бащата или от майката, чрез родителските комплек-
13.
194 ГИ КОРНО
си, които, така да се каже, символизират родителите

вътре в психиката. Тези комплекси обсаждат Аза всеки
път, когато не е спазил родителските команди. Така ра
ните се предават от поколение на поколение. Майките,
които не са имали баща, влизат в двойката с отрицате
лен бащински комплекс, творческата им същност е
спъната, те са разочаровани от партньора си, Анимусът
им е разтревожен, хвърлят се да възпитават детето си с
желанието да направят от него малък бог, стават взис
кателни, синът развива отрицателен майчински комплекс
като реакция на натиска на майка си, бои се от жените,
пренебрегва партньорката и дъщерите си, последните раз
виват отрицателен бащински комплекс, омъжват се за
човек, който се бои да обича, и тъй нататък. Всичко е
свързано в безкраен танц, който тъче нишката на живо
та.
Нарцистичната рана
Първата рана, която се предава от родители на деца чрез

порицанията и укорите, е несъмнено липсата на само
уважение. Майката от цитирания по-горе пример не чува,
че синът й не е гладен, тя чува, че той не я обича. Тя не
може да чуе, че той просто не я иска, защото идентич
ността й, подядена от майчинския архетип, почива поч
ти изключително върху упражняването на майчинските
й функции. Любовната рана, която носи, прозира през
поведението й. Нарцистичното й равновесие, тоест стой
ността, която си придава като човек, започва да зависи
от това дали синът й си е изял десерта или не.
Любовната рана, която майката е получила от собст
вения си баща и която е подлютена от факта, че живее в
патриархално общество, придаващо й малка стойност,
влияе върху любовта й към себе си. „Успешно да отгле

да детето си“ става тогава начинанието, чрез което ще се
опита да повиши цената и самоуважението си. Така тя се
оказва огледало на детето си, попада във властта на не
говите действия и поведение, които стават решаващи за
равновесието й.
Подтиквана от обичта и от несъзнаваната си рана, май
ката става крайно взискателна към себе си. Завладяна
от силно желание да постъпва както трябва, тя бързо раз
бира обаче, че е невъзможно да бъде съвършена във вся
ко отношение, затова дава предимство на една функция
и й се отдава изцяло. В нея именно се настанява крехки
ят й нарцисизъм. Ако например се гордее с кулинарните
си способности, тя не би понесла децата да критикуват
кухнята й. Ако високо цени успеха в училище, ще отказ
ва всеки провал. Ако най-много обича чистотата, да му
мисли който цапа къщата. Докато никой не атакува из
браната от нея функция, тя ще запази психологическото
си равновесие.
Разбира се, не можем да упрекваме майката, че изра
зява любовта си чрез грижите си; тази функция открай
време е поддържала човечеството и безспорно трябва да
бъде изпълнявана. Но когато жената вложи в нея цялата
си личност, това води до обрати, на които тя е първата
жертва, но за които децата също ще трябва да плащат
по-късно. Всичко, което налага на себе си, ще бъде изис
квано и от тях като дължимо. Собствената й стойност
ще почива на факта, че децата й добре вървят в училище,
че добре говорят, не се бунтуват, не взимат наркотици и
не бягат от къщи. Тя ще предпочита да отрича грешките
им, дори когато са очевидни, само за да не загуби нарци-
стичното си равновесие.
Така родителската рана неминуемо ще породи същия
проблем и у детето. Човек, чието естествено съществу
196 ГИ КОРНО
ване не се потвърждава като добро и приятно, без да му

се налага да прави хиляди фокуси, за да бъде приет, се
оказва в плен на нарцистичен проблем - той не се обича
и ще му е трудно да обича друг. Ще развие фалшива лич
ност, която ще върши в общи линии онова, което се ха
ресва на родителите, и ще изостави другите части от себе
си. По-късно ще го обвинят, че е егоцентричен, че мисли
само за себе си, че е мнителен и неспособен да се поста
вя на мястото на другия. И това е вярно, доколкото ис
тинският му Аз е бил лишен от позитивна подкрепа. За
губил връзката с дълбоката си идентичност, той автома
тически се оказва откъснат от живота и от корените на
любовта.
Осемгодишният самоубиец
Мъжът с вилицата е, общо взето, често срещано явле

ние в нашите семейства и в него няма нищо ужасяващо.
Рядкост са хората, които притежават безупречно само
уважение. Понякога обаче нарцистичната рана на май
ката е такава, че за да успее да задържи самоуважение
то си на ниво, тя ще изисква ни повече, ни по-малко
съвършенство - и от себе си, и от децата си. Майката-
перфекционистка иска от децата си високи постижения
в замяна на личната си жертва, защото за да запази
добър образ за себе си, тя изцяло зависи от тях. Ще стиг
не дотам да се съпротивлява на предупрежденията на
учители или други лица, според които нещо не е наред с
някой от близките й, защото ще се срамува за тях като
за себе си.
Стефан е приет в голяма детска болница. Той е

на осем години. Ине иска повече да живее. Преди
-------- -------- J ------- — . __
месец изпаднал в криза в коридора на училище

то си. Със сълзи на очи и гневен глас взел да
тъпче чантата си и да вика, че иска да се само
убие. Директорът го приел в кабинета си. Раз
брал, че това дете е загубило радостта си от
живота.
При това Стефан е пръв в класа, истинско дете
за пример. И семейството му е за пример. Роди
телите му създават впечатление на щастлива
двойка. Те като че ли отдават достатъчно вни
мание на момченцето си. Стефан лесно заучава
уроците си и го бива за още много други дейнос
ти. Вечер след училище тренира гимнастика,
към която изпитва истинска страст; в събота
сутрин ходи на уроци по музика; в събота следо
бед - на уроци по дикция. Когато не си пише до
машните, свири на цигулка. Когато не свири на
цигулка, тренира гимнастика. Животът на
Стефан е организиран като живота на олим
пийски лекоатлет.
Но от няколко месеца започнал да показва приз
наци на задъхване. На Коледа отказал да свири
на цигулка пред роднините. Майката видяла в
това епизодичен детски каприз. После позаря-
зал уроците си и започнал да не ходи на гимнас
тика. След това дошла нощта, в която се събу
дил, стреснат от ярък кошмар. Сънувал, че си
чупи крак по врелге на състезание; викал майка
си, но в съня му тя се приближавала до него, като
му се карала за слабото постижение и била без
чувствена към страданието му. Оттогава имал
тикове, бил неспокоен и загубил всякакъв енту
сиазъм. На което майката отговаряла с недо
верие, шантаж, заплахи с наказание и обещания
198 ГИ КОРНО
за подаръци. Нищо не помагало. Майката не

можела да разбере очевидното - че толкова спо
собният й син изпитва сериозни психологически
трудности.
Детето е естествено отворено, непринудено и услуж

ливо. То намира смисъла на съществуването си в огледа
лото, което му поднасят очите на майката преди всичко
и на цялото му обкръжение. То се стреми да се хареса,
защото изграждането на самоуважението му и на чувст
вото му за собствена значимост наистина зависи от тези
отражения. Ако майката не му се усмихва, то ще търси
причината в себе си и ще се чувства лошо дете. Нещо
повече, няма да може да се усмихва само на себе си
вътрешно. Ако живее в травматизирана и депримирана
среда, то също ще се травматизира и депримира, защото
се отъждествява с околното настроение, което се превръ
ща в негова вътрешна среда. В сблъсъка си с родители-
перфекционисти то ще даде всичко от себе си, за да ги
задоволи и на свой ред ще стане перфекционист. А ако
не успее, ще се разболее.
В болниците все по-често се срещат деца, които стра
дат от депресия на възраст, когато не би трябвало да се
интересуват от друго, освен от игра. Прекадено много са
изисквали от тях. Тяхното разписание често е не по-мал
ко запълнено от това на някой възрастен в средата на
живота. Но когато изискванията са непосилни, идва мо
мент, в който детето има чувството, че не изпълнява за
дачите си или че се справя зле с тях. Тогава се срива. По
съвършено нормален начин то отговаря на натиска чрез
депресия, защото не може да назове онова, което става в
него. Сериозният дух е взел още една жертва. Още пове
че, че малкият най-вероятно е перфекционист като ро
дителите си.
ИМА JI 14 ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 199
Естествено игривото и изобретателно дете е било по

жертвано в името на перфекционизма. Обикновено всич
ките тези уроци и дейности целят да насърчат творчес
ката му природа, но най-парадоксално довеждат до об
ратното: изтощават я. Защото ако е вярно, че детето има
нужда от обучение и обича да канализира жизнената си
енергия в трудни дейности, не бива и да се забравя, че
игровият дух трябва да доминира. Налага ли му се всеки
път да е първо, жизнеността му се пречупва.
Депресията и самоубийствата на деца са нови факти
от нашата култура. Те високо ни заявяват до каква сте
пен обществото ни се е отдалечило от живота. По повод
на децата от времето на бума на раждаемостта, фило
софът и генетик Албер Жакар открито говори за поко
ление, пожертвано пред олтара на съвършенството.
Съзнавайки какъв потенциал съдържа един свят в пълен
разцвет, родителите на тези деца са имали силна нужда
от огледалото на съвършенството, което е могло да им
бъде поднесено от потомството им. Така децата са се
оказали в услуга на родителския нарцисизъм. Родители
те са искали да видят в тях отблясък от собственото си
всемогъщество, несъмнено потъпквано от строгите
присъди, издавани за самите тях от родителите им. Те са
заменили властността с изискване за успехи, в което няма
нищо по-добро от някогашната строгост. Цели поколе
ния, забравили изкуството да се живее и удоволствието
от живота!
Свръхзакриляща майка и зависим син
Един синеок американски спортист ни разказва

по време на групов сеанс, че като малък прека
рал много години на село у баба си и дядо си.
200 ГИ КОРНО
Веднъж, като се прибрал вкъщи, той кихнал. Май

ка му заявила, че сеното и конските косми му
вредят. И ето че той развил истинска алергия
към селото и вече не можел да ходи при баба си
и дядо си. Така се отдалечил от благотворното
им влияние и останал при майка си.
Като символ на отношенията си с нея той бе
донесъл сено, слама и конски косми в стъклен
буркан. Този сърдечен и с голямо въображение
мъж беше истинско подобие на буркана си. По
някога приличаше на изкоренена природа, поста
вена под стъкло. Когато ми се случеше да изля
за с него на въздух, усещах голямата му сила и
огромното му удоволствие. Но тази сила оста
ваше твърде плаха. Сразтуптяно сърие той от
вори пред нас буркана си. Залостените вътре
миризми лшгновено разнесоха уханието си в по
мещението. Той няколко пъти дълбоко ги вдъхна.
После каза: „Виждаш ли, мамо, вече не кихам.“
Майката на този спортист е била неспокойна и свръхза-

криляща жена. Ако той не бе имал куража още преди го
дини да постави под въпрос майчинския си комплекс, най-
вероятно щеше да си остане алергичен, плах и безличен.
Свръхзакрилата прави така, че майчината Сянка се обръ
ща срещу детето и влече формирането на отрицателен май
чински комплекс, който ще го превърне в зависимо същес
тво. Подводният камък за майката се състои в желанието
й да спести на децата си трудностите в живота, всички труд
ности, което, разбира се, е илюзорно. Добрата й воля може
да стигне до свръхзакрила, която да попречи на детето да
преодолее фрустрациите си със собствени сили.
Детето намира в играта нормалния отговор на всяка
стресова ситуация. Например ако родителите са му зат
f
ворили вратата си за известно време, то ще се сблъска с

гнева, тревогата и депресията, които фактът, че се е ока
зало само, неминуемо ще предизвика у него. Тогава ще
си изгради онова, което английският педиатър Уииикът
нарича преходно пространство. То ще изиграе ролята на
предпазна възглавница между детето и света, между Аза
му и чувството за самота, което иска да го погълне. В
това пространство детето изработва играта си. То гово
ри на мечето си, сякаш то е татко, и на куклата си, сякаш
тя е мама, пресъздавайки присъствието им чрез въобра
жението си. Така преборва чувството, че е отхвърлено, и
студения свят на самотата. И главно, така отговаря само
на липсата.
Тоест играта помага на детето да се научи да управля
ва трудните вътрешни ситуации и в нея се намират кълно
вете на бъдещата му независимост. От само себе си се
разбира обаче, че за да функционира подобен механизъм,
не бива фрустрациите да са прекалено интензивни или
разрушителни, защото тогава детето няма да успее да ги
интегрира и творческото му начало ще бъде потиснато
вместо насърчено.
В току-що приведения пример детето преминава от
задоволяване на буквална нужда, което би се изразило в
конкретното присъствие на родителите, към символич
но задоволяване на тази нужда - то говори на родители
те си, сякаш са там. Това понятие е основно, защото пси
хиката се изгражда на базата на подобни реалности. Пси
хиката ни не различава истинското усещане от въобра
жаемото. Ето защо можем да се разболеем както от ис
тински, така и от въображаеми грижи. По същата при
чина съзидателното отношение към здравето ни има ре
ален ефект върху клетъчните процеси и ускорява оздра
вяването. Детето, което не се е научило да преминава от
конкретното задоволяване към символичното задоволя
202 ГИ КОРНО
ване ще остане във властта на поривите си и на неотлож

ните си нужди/То няма да умее да забавя задоволяване
то и ще злоупотребява с някои вещества, за да отговори
на спешния характер на импулсите си. То може дори да
прибегне до насилие, за да си достави онова, което ще го
задоволи.
Свръхзакрилящата майка, която предугажда искани
ята на децата си, за да им спести страданието, им пречи
да осъществят преминаването към символично задово
ляване на нуждите им. Без да съзнава, тя ги държи в
състояние на зависимост, която по-късно може да се
превърне в неспособност сами да си доставят необходи- -
мото. Такива деца стават пасивни и им се налага късно
да развиват инициативността си. Зависимост, пасивност
и тревожност - това чака свръхзакриляното дете. И лю
бознателност, способност за себеутвърждаване и борбе-
ност - детето, което се е радвало на адекватна закрила,
нецеляща да му спести всички удари и всички изпита
ния.
Една възпитателка-психоложка, която работи в дне
вен център за деца с проблеми в двигателната координа
ция, ми разказа следния епизод:
Веднъж една майка се свързва с нея заради сина

си, който на четиригодишна възраст още неулгее
да си закопчава якето и да си връзва обувките.
Центърът го приема за наблюдение. Възпита-
телката установява тогава, че детето много
бързо усвоява двете задачи. Не само че ги
изпълнява с лекота, но и помага на другите деца.
Колежката ми е поразена. Тя определя среща на
майката, за да разбере какво точно става в се
мейната среда, та момченцето й не проявява
там свойствената си сръчност. И значи двама?
та с детето чакат в края на деня да дойде май

ката. Когато тя пристига, то се спуска към нея
радостно, като увива шала около врата си и за
копчава якето си. Възпитателката тогава чува
майката да възкликва: „ Чакай, чакай, съкрови
ще, мама ще ти помогне!“ Майката се страху
вала да не би да се прояви у сина й двигателен
проблем, който сама насърчавала със закрилни-
ческото си поведение,
Свръхзакрилящата майка обслужва децата си, за да

им спести трудностите в живота. Прекалено плахата хмай-
ка в крайна сметка пречи на децата си да се справят с
трудности, които иначе са способни да преодолеят. До
като майката от нашия пример е хваната в капана на без
покойството, синът се опитва да й достави удоволствие,
като потиска сръчността си. В нейно присъствие той се
държи като неодушевен предмет.
Майчината свръхзакрила му пречи да опитоми света.
Такъв син бързо става зависим, пасивен и неспокоен, за
щото не са му позволили да развие любопитството си и
изследователската си страст. А това спъва потребността
му от автономност. Той не развива свои начини да реа
гира на света и при случай да се защитава. Не научава да
изразява и сам да търси онова, което му липсва, защото
родителят винаги го изпреварва. Не е желателно децата
да получават всичко по този начин. Тъкмо фрустрацията
ги принуждава да творят и да изобретяват желанията си.
Истинската свръхзакриляща майка принадлежи на се
мейството на деловите жени, които се опитват да си до
кажат, че са добри майки, за да отрекат чувството си на
враждебност не към детето, а към факта, че имат дете.
Те често са принудени да възприемат такова поведение,
защото от социална гледна точка жената трябва да оби
204 ГИ КОРНО
ча майчинството. Немалко жени обаче не притежават

майчинска жилка. В група от трийсет и пет майки, чиято
терапия водих в САЩ, една млада жена избухна в сълзи,
тъй като просто не успяваше да обикне детето си. Тя ни
кога не си беше позволявала да говори за това открито и
смъкна от себе си огромен товар - вече не се чувстваше
чудовище. Беше прикривала истинските си чувства с по
ведение на абсолютно безукорна майка.
Контролирането на детето за негово добро издава из
тласканата и несъзнавана ярост на майката. Под прикри
тието на съвършенството тя поставя сина си в положе
ние на чистичко и послушно дете, което рискува да из
падне в зависимост или депресия, ако не му се удаде слу
чай да се разбунтува. Превръща го в покорен син, който
през целия си живот ще иска от околните разрешение да
бъде такъв, какъвто е, и ще се извинява за всичко, което
чувства, от страх да не навреди на другите или да не ги
' обезпокои.
Част от същността на такъв син ще е мъртва, когато
порасне. Той ще носи на раменете си дете, чиито надеж
ди никога не са се осъществили и чиито мечти спят ле
таргичен сън. Ще изпитва дълбоки съмнения в способ
ностите си. Животът на подобен човек често се върти
около проблема за афективната зависимост от партньо
ра или партньорката, на които той си остава покорно дете.
Той търси властна другарка, която да се нагърби вместо
него с всекидневието, както го е правела майка му. И все
едно дали става дума за афективна зависимост или за при
страстяване към алкохола, наркотиците или секса, пред
очите ни се разкрива профилът на способен, но пасивен
спрямо истинските си амбиции мъж.
Свръхзакрилата на майката може и да прикрива
дълбоката й зависимост от детето. То се превръща в обо
жаваната кукла на жена, която по този начин се бори
срещу страха си от самотата и срещу тревожността си;

завързана кукла, над която тя трепери, за да запълни
афективната си празнота и да се чувства самата тя за
криляна. Детето представлява всичко за такава жена, за
щото й липсва достатъчно личен живот.
Нерядко майчината свръхзакрила достига до своята
противоположност, тоест постепенно детето бива поста
вено в положение на родител. То се превръща в родител.
Става довереник на брачната и житейска неудовлетво
реност на майка си. Но детето не може да носи такъв
товар и въодушевлението му от живота положително ще
помръкне. Най-отчаяните мъже и жени, които съм сре
щал в практиката си на терапевт, бяха почти без изклю
чение синове и дъщери, превърнати в родители от баща
си или майка си.
Установявал съм в някои случаи, че подобна ситуа
ция благоприятства насилието от страна на мъжа към
партньорката му и че е причина за неспособност за ис
тинско обвързване с жена. Светът на майката е накърнил
целостта на детския свят и у детето е останала дълбока
омраза към жените. От психическа гледна точка тази
враждебност, често подплатена с женомразство, служи
за предпазна бариера срещу женската вселена, която пре
кадено е застрашавала автономията му. Тя издава голя
мата му лабилност и нуждата му да намери опора в по
ложителна мъжка реалност.
Майчиното насилие
Ако не благоволим да ги приемем в психическия ни пан-

теон, изтласканите желания и натрупаните фрустрации
имат способността да ни покоряват и да ни подчиняват
на властта си. Тогава Азът попада в плен на афект, кой
206 ГИ КОРНО
то води до преминаване към слепи действия. Такова пре

минаване към действие представлява физическото наси
лие над децата.
Една американска писателка свидетелства за

това, като разказва какво й се случило по време
на една отпуска. В последната минута съпругът
й бил задържан в града по работа и тя се оказа
ла сама с трите си деца, след като се била надя
вала да си почине и да пише. От ден на ден наст
роението й се влошавало. В отговор на искания
та на децата жестовете й ставали все по-агре-
сивни и нетърпеливи. Една вечер, отчаяна и из
немогваща, тя решила да се отдаде на желание
то си за насилие чрез въображението си. фан-
тазмът, който се надигнал у нея, я смразил от
ужас. Видяла се като демонична вещица, която
удря в стената главата на най-голямото дете
и се наслаждава на шуртящата кръв. За нейна
изненада това видение напълно я успокоило. На
прежението я напуснало. През следващите дни
успяла по-добре да се организира и намерила вре
ме да пише. Отношенията й с децата отново
станали творчески и непринудени
* .
Тази майка е намерила оригинален изход от своето

отчаяние, като един вид го е онагледила. Ако не бе има
ла куража да застане лице в лице с импулсите си за наси
лие, най-вероятно щеше да упражни истинско насилие
над децата си, въплътявайки Кали разрушителната в ця
лото й великолепие. Впрочем в нашето общество могъ
ществото на „носещата смърт Кали“, е напълно затъмне-
* Адриан Рич, „Родени от жена“, Ню Йорк, изд. „В. В. Нордърн анд
Ко“, 1986, стр. 278.
но. Дори ако повечето майки имат някакво смътно пред

чувствие за съществуването й, те отстъпват пред тази
Сянка само в състояние на бяс. Тогава преминават към
действие, завладени от опиянение и разрушителна сила.
В подобно състояние майката действа в нещо като по-
лусъзнателна мъгла. Непризнатата ярост я държи във
властта си, докато не се разтовари от емоцията си.
Тогава майката удря децата си, но не запазва спомен
за това. Тази загуба на памет много прилича на затъмне
нието у алкохолиците, по време на което те губят съзна
ние за няколко минути или за няколко часа, като в същото
време продължават да действат, без на другия ден да си
спомнят какво са говорили или правили. Така е по-прак-
тично, защото Сянката остава неосъзната; по-практич-
но, но по-пагубно и опустошително.
В нашите семейства словесното, психологическото и
дори физическото насилие се упражнява не само от съпру
зите над партньорките или децата им, а и от обърканите
майки, пленници на мълчанието. Вътре в себе си децата
се боят от тази вещица, от гневната жена, въплътила от
речената Сянка. Майката не признава яростта си, -защо-
то не желае да я сочат с пръст като лоша. Но като отри
ча Сянката, тя влошава положението си, защото агре
сивният импулс се превръща в несъзнателно насилие.
Властта на змията
В терапията често се срещат възрастни, които разказват

за психологическото и дори физическото насилие, на ко
ето ги е подлагала майка им в детството. Не говоря за
някое шляпване по дупето при случай, а за редовно при
лагана физическа разправа. Спонтанността на подобни
деца е пречупена. Отношенията им с околните са беля
208 ГИ КОРНО
зани от двойственост. Връзките на доверие, които могат

да изградят с другите, са крехки. Те живеят самотно, око
пани в себе си. Могат да са пай-милите момчета на све
та, но сърцата им остават затворени. Страстно мечтаят
някой да се приближи до тях и да ги излекува, като ги
приеме и приласкае, но не допускат никого в интимния
си свят, защото обратното би означавало ледът да се сто
пи и да се съживи болката от получените удари. Такива
хора несъзнателно оказват всякаква съпротива на неж
ността и разбирането. Намразват всеки, който иска да се
приближи до тях, за да им предложи любов, като тайно и
с все сили желаят той да постоянства, докато пробие бро
нята на нечувствителността им.
Когато са ги били като деца, те са изпитвали полюсни
чувства. Яростната и смъртна омраза към биещия ги ро
дител не е могла да се изрази, тъй като е щяла да им
коства загубата на внимание и обич на същия този роди
тел. Така че те са разполовили омразата и са се опитали
да оставят отровата да спи в някоя далечна и забравена
част от съществото им. Обикновено тази отрова успява
да избие под формата на насилнически фантазми, на са-
моразрушително поведение, на преминаване към агре
сивни действия или на психосоматични заболявания.
Един мъж ми разказваше, че е прекарал детст

вото си в планиране на съвършеното убийство.
Решил, че то трябва да е напълно безпричинно.
Представял си, че стреля от някое скрито .мяс
то и куршумите поразяват случайно лишаващи
те пред къщата Aiy автомобилисти. Разграни
чавайки престъпното деяние от страстта
вътре във фантазъма си, той в края на краища
та успял да неутрализира агресивността, из
питвана в отговор на физическото насилие, на
което го подлагала майка му. Тъй като имал

нужда от обичта й и не можел да си позволи да
изрази омразата си открито, защото това
щяло да доведе до още бой, излял цялата си фрус-
труция във фантазми, насочени вън от долса.
Играел си, затворен в стаята си, и с малка гу
мена кобра, която изскачала от гнездото си с
помощта на въздушна помпа. С лявата ръка за
движвал помпата, а дясната отдръпвал възмож
но най-бързо, за да не бъде ухапана. Така изразя
вал в овладяна игра насилническите импулси на
майка си, които не можел да контролира, как
то и собството си желание за мъст, което
трябвало да изтласква. Играта имала предим
ството да превръща в удоволствие онова, кое
то в действителността изживявал като бол
ка. Изоставените деца от Бразилия, чийто жи
вот е непрекъснато застрашен, всеки ден пре
дизвикват смъртта, като измислят опасни за
живота сценарии. Тогава имат чувството, че с
ловкостта си контролират съдбата, която ина
че им е неподвластна.
Тази игра добива особено голя но символично зна
чение, като се има предвид, че въпросното дете
страдало от истинска фобия кълг влечугите. То
дори не смеело да ги пипне на картинките в ен
циклопедията от страх да не оживеят. В кош
марите му някакви хора го хвърляли върху въже
та, които се превръщали в змии. В продължение
на години не смеело да се изтегне в леглото си.
защото било убедено, че под завивките в крака
та му се крие влечуго. В това било затворило
слсъртната агресивност, която изпитвало, но
не можело да изрази.
14.
210 ГИ КОРНО
Станало добродушно момче, което не смеело да

повиши тон. Страдало от депресивни настрое
ния и склонност към самоубийство, като цяла
та му борбеност била подкопана от дремещите
му насилнически импулси. Дойде при мен на кон
султация, изпратен от лекаря си, защото в на
чалото на трийсетте си години се разболял от
тежка болест. По време на терапията разбра,
че няма да преоткрие своята жизненост и твор
ческата си природа, преди да влезе във връзка със
сдържаното желание за насилие, което несъзна
телно тровеше живота му. Страдаше от бо
лестта на добрите момчета: от услужлива
свръхприспособеност, която прикриваше силен
страх от отхвърляне. Беше се превърнал в шам
пион по издръжливост и успяваше по-добре от
всеки друг да оцелее в неприемливи положения,
дотолкова бе потиснал спонтанните си реакции.
Това радикално скъсване с психическата и физичес

ката спонтанност е централен проблем за човек, жертва
на физическо насилие в детството си. Такъв човек се при
мирява и става недосегаем. Част от личността му е
съвършено приспособена към околните, докато друга
част продължава самотния и примирен живот, без да
очаква нищо от никого. Отвън той има сдържан и разу
мен вид, но вътре кипят страсти. Той не може да изпусне
парата от страх „тенджерата да не избухне“, както много
точно се изрази един участник в групова терапия. Подо
бен контекст е извънредно благоприятен за появяване
на соматично заболяване.
фобията към змии, развита от това дете, добива ця
лото си значение, когато си спомним, че бабите в мито
логията, както и египетската богиня Изида и индийска
та Кали почти винаги се изобразяват с влечуги около ши

ята или ръцете. Тези животни обаче ие са обърнати сре
щу тях като при героите, сражаващи се с чудовища. Те
по-скоро символизират аспектите на майчината власт и
на женската власт изобщо. Съучастничеството между Ева
и змията, описано в Библията, отразява същата идея.
Дори според някои специалисти по митология змията е
главният символ на женското начало през вековете. Това
ни разкрива нейната двойствена и дълбока природа: вле
чугото може да носи смърт, но способността му да си
сменя кожата го посвещава в тайната на преобразуване
то; отровата му може да лекува или да убива
*.
Това, което ни плаши,

е едно от собствените ни измерения
Детето на майка, несъзнателно завладяна от могъщест

вото на змията, е белязано със страх, страх от смъртта,
който обитава всеки негов дъх и който така го сковава,
че не може нищо да свърши пълноценно. По-късно
страхът да не се окаже отново приклещен между пръсте
ните на змията му пречи да поеме какъвто и да е ангажи
мент. Страхът и омразата: защото какво може да усеща
набитото от майка си момче? То мрази. Мрази жените с
цялата сила на детското си сърце. Бързо става независи
мо, но често това е фалшива автономия, прикриваща го
ляма нужда от любов и нежност, на която то може би
никога няма да откликне от страх, че на спонтанността
му отново ще бъде отговорено с ухапване. Детето се бои
да не бъде ухапано до смърт, ако се осмели да бъде тако
* Жоел дьо Гравлен, „Дивата богиня. Женските божества: майки н
проститутки, вълшебници и посветителки.“ Франция, изд. .Щангл*4, 1993,
стр. 79-105.
212 ГИ КОРНО
ва, каквото е. Опасява сс също да не предизвика оконча

телно отхвърляне, слсд което му се струва, че няма да
оцелее. Така то ще остане жертва на майчинския си ком
плекс и на комплекса си към жените, докато не си въз
върне силата на собствената Сянка и способността си да
се утвърждава.
Ако тази работа не се свърши, яростта на сина ще възпро
изведе на терена на двойката фрустрацията на майката. Заб
ранена и изтласкана в детството, яростта рискува да се раз
рази срещу всички жени, когато същият този син порастне.
Тогава той ще се нахвърли върху партньорката си, а
всъщност истинската му мишена би трябвало да бъде май
чинският комплекс, защото той го прави конфликтен.
И за майката като за сина, и за жените, както и за
мъжете е важно да престанат да проектират върху дру
гия черните си части и да приемат, че това, което най-
много ненавиждат, е едно от собствените им измерения.
Само така можем да отнемем енергията на комплекси
те, да си спестим преминаването към насилнически ак
тове и да спрем да си избираме партньори, които въплътя-
ват най-зловещите ни демони, защото не желаем да ги
изгоним от себе си.
Тежестта на въздишките
Както вече казах, динамиките, свързани с перфекциониз-

ма, свръхзакрилата и насилието, имат една обща състав
ка: обвинителното поведение и последствието му у дете
то - чувството за вина. Присъствието на последното у
сина е знак, че отрицателният майчински комплекс е до
бре развит у него и потиска Аза. Чувството за вина създа
ва нещо като връзка, в която детето усеща, че трябва да
се нагърби с благополучието на майка си. То няма право
да бъде щастливо, след като тази, която се жертва за него,

не е щастлива заради неговото поведение.
Тежестта на въздишките пречи на сина да се отдели
от майка си. Тя вкореиява у него убеждението, че майка
му не може да съществува без него и че тя няма да оце
лее след кризите му и опитите му за отделяне. Така им
пулсът му към автономност се разрушава. Чувството за
вина задушава желанията му още преди да са формули
рани. Той усеща, че няма право да скъса свещената връзка
с майка си. Често това продължава цял живот и се отра
зява на отношенията му с другите.
Пред подобна психологическа реалност не е трудно
да си представим например, че трудностите, които из
питват много мъже при всяка афективна раздяла и дори
при всяко обвързване, се коренят в чувството за вина.
Като деца те са се чувствали отговорни за щастието на
майка си. Днес се смятат отговорни за щастието на парт
ньорката си. Не смеят да се разделят с нея и проточват
нездрави ситуации от страх да не я наранят. Боят се да
не загубят образа си на „доброто момче на мама“ и да
не трябва да понесат вътрешната вина, която постъпка
та им непременно ще породи. Не могат да търпят друг
да страда заради тях.
След като не си дават правото да бъдат такива, какви-
то са, чувството за вина ги кара и да се срамуват от дейст
вителните си потребности. Въртят се в същия омагьосан
кръг като майката, която не смее да изрази нуждите си
открито и манипулира близките си, за да задоволи жела
нията си. Уморени от подобно поведение, партньорките
им сами скъсват с тях, когато разберат за какво става дума.
Заради неспособността си да управляват любовта и за
ради афективните сблъсъци много мъже просто решават
да не се обвързват. Познавам мнозина, които нямат сме
лост да посрещнат тежестта на вътрешните въздишки и се
214 ГИ КОРИО
осъждат на отшелнически живот. Други пък стават напълно

изкуствени. Те се отказват от усилието, необходимо за лич
ното им израстване, и живеят само за да поддържат образа
си. Понякога стават публични личности и продължават да
търсят любов на политическата или на артистичната сце
на. На нивото на фантазмите такива мъже все още се опит
ват да бъдат божественото синче на майка си. Често водят
двойствен живот, като така намират начин да влязат във
връзка с инстинктите си, без да наранят комплекса си. До
деня, в който ги заловят. Тогава им се налага да избират -
или да се разкаят като неблагодарни синове, или да при
емат човешката си природа заедно с превратностите й.
Има и такива, които, за да преодолеят опустошител
ния комплекс за кастрация, се приютяват във висините
на мечтата, на мисълта или на духовното. Те сякаш се
реят над обикновената реалност, очевидно за да не събу
дят заспалия дракон.
Такава е накратко драмата на „доброто момче“, кое
то муха не може да убие, но го е страх да обича. Неговата
Анима е пленница на отрицателния майчински комплекс,
както Анимусът му е бил пленник на отрицателния ба
щински комплекс. За да я освободи и да възвърне връзка
та със сърцето си, вдъхновението си и творческия си дух,
той трябва като дъщерята да се срещне със Сянката си и
да приеме да се пребори с дракона на майката.
7
ДРАМАТА НА ДОБРОТО МОМЧЕ
Когато стана добро момче

няма да пия, няма да пуша...
Ришар ДЕЖАРДЕН
Santa Sangre - Святата кръв
Сякаш за да ни даде пример за човек, пленник на май

чинския комплекс и на чувството за вина, режисьорът
Александро Йодоровски направи преди няколко години
филма Santa Sangre
*.
В него е разказана историята на момче, което живее в
цирк. Баша му, истински представител на патриархата, е
собственик и директор на малката трупа. Той е много
чувствителен към чара на жената-змия, акробатка с щед
ри форми. Един ден съпругата му го сварва да се люби с
нея и го кастрира. За да си отмъсти, освирепелият патри
арх й отрязва ръцете и се самоубива. Момчето е свиде
тел на драмата, след която напълно се затваря в себе си.
Изпращат го в психиатрична клиника, откъдето майка
та го прибира след няколко години, когато той е вече
юноша. От този момент синът става пленник на овдовя
* Италия, 1989.
216 ГИ КОРНО
лата майка-инвалид. Дотолкова, че й заема собствените

си ръце. Облича се в същите дрехи като нея, храни я,
плете и свири на пиано вместо нея.
Веднъж все пак успява да се изтръгне от майчината
власт и се оставя да го прелъсти една жена. Тя иска да
направят заедно нов цирков номер, защото той умее да
хвърля ножове като баща си някога. Така стигаме до мно
го еротична сцена, в която той хипнотизира жертвата си,
за да премахне страха й. Ножовете се забиват равномер
но около нея. Идва моментът за последния, който тряб
ва да бъде хвърлен между разтворените й крака - жест,
символизиращ сексуалното проникване. Тогава се появя
ва майката и героят мигновено загубва цялата си лов
кост. Ръката му се разтреперва и той убива своята дул
цинея, забивайки ножа в корема й по заповед на майка
та, която отчаяно крещи: „Убий я! Убий я!“ Цялата сила
на младежа е била подкопана от майчиния авторитет.
След това го виждаме на гробището, където погребва
жертвата си. От съседните гробове излизат други жени
във вид на духове и призрачни форми, които го наобика- •
лят. Тогава разбираме, че той е убил една по една всички
жени, които са се сближавали с него. Това ни води до
вълнуваща сцена, в която, оплаквайки тялото на убитата
от него жена, той иска прошка от всичките си любими.
Накрая героят убива майка си, за да запази любовта си
към една жена, която е познавал като дете и с която иска
да свърже живота си. филмът свършва в момента, когато
полицаите идват да го арестуват за убийството на майката,
докато другите му престъпления са останали ненаказани.
От гледна точка на символното тълкуване епизодът с
хвърлянето на ножове представлява излизането на сце
ната на майчинския комплекс у мъж, който не е развил в
себе си достатъчно автономност спрямо тираничната си
майка. В най-неподходящия момент майчинският дракон
- - - - * ____
се намесва и му отнема всичките способности. В любов

та такъв мъж е склонен да убива партньорките си, тоест
да ги мачка, да ги предава и да им изменя в момент, ко
гато те доверчиво му се отдават. Вместо да търси сътруд
ничество, той несъзнателно насърчава неразбирателст
вото и борбата за власт, изпълнявайки нарежданията на
ревнив майчински комплекс.
Колкото до сцената на гробището, можем да кажем,
че в психологически план тя представлява мигът, в кой
то героят решава да се отърве от комплекса си. Тъй като
е дълбоко трогнат от страданието, което е причинил, и
от нещастието, на което е пленник, трансформацията е
възможна. Осъзнаването на драмата събужда способност
та му да обича. Страданието е отворило вратите на сърце
то му. Темата за новата любов към девойка, която поз
нава от дете, символизира освобождаването на Анима
та, на способността да установява отношения с другите.
Докато Анимата е затворена в майчинския комплекс,
мъжът не може да върви по пътя на истинската любов.
Темата за арестуването, с която приключва филмът, е
също много показателна в психологически план. Победата
над майчинския комплекс означава, че мъжът престава да
крие от себе си отговорностите си, използвайки другите за
параван или оправдавайки се с трудно детство, когато трябва
да обясни поведението си. Той става свободен, но заедно с
това напълно отговорен за действията си. Вече не може да
бъде вечно учтивото, мило, възпитано момче; трябва да
приеме Сянката си, способността си да кара другите да
страдат. Трябва и да приеме вината, свързана с деянията
му. Вече няма как да се прави на невинен. Чрез символич
ното убийство на майка си той убива детството си. Ето
тази жертва е необходимо да принесе, за да стане мъж.
Вероятно сте забелязали, че филмът на Йодоровски
подхваща централния мотив на приказката „Безръкото
218 ГИ КОРНО
момиче“. Сякаш режисьорът е искал да й измисли

продължение, като е превърнал майката на героя си в
жена с отрязани ръце. Така филмът продължава приказ
ката, показвайки какво се случва с безръката жена, ко
гато стане майка. Тя използва децата си като свои удълже
ния. Те са принудени да обслужват наранената й съзида-
телност и да й бъдат напълно отдадени. Стават ръцете,
които е загубила вследствие на лошото отношение към
нея на един патриарх. Нямат право на собствена автоно
мия. Това превръща един син в инвалид. Чрез формира
нето на отрицателен майчински комплекс майчината
власт не позволява на никоя жена да се доближи до сина.
Защото ако той наистина отдаде любовта си на друга,
майката рискува да умре.
Така цикълът на човешкото нещастие се повтаря без
край и свещената кръв на живота не спира да се лее.
Мъжете режат ръцете на жените, които кастрират сино
вете си, те пък ще отрежат ръцете на партньорките си,
за да си отмъстят. Докато истинската любов не предиз
вика някой от тях дотолкова, че да реши да се освободи
от комплекса си и да престане да е мамино синче.
Напрашеното сърце на доброто момче
филмът „Свята кръв“ сполучливо описва драмата на до

брото момче, пленник на отрицателния майчински ком
плекс. То се бои от женската власт и се бои да обича.
Доброто момче е човек, който, въпреки че изглежда от
ворен за света, изпитва неимоверни трудности да се
обвърже, защото сърцето му е затворено. За да се осво
боди, то трябва като героя от филма да се пребори с май
чинския дракон и със Сянката си, за да отприщи творче
ския си дух и способността си да обича.
Доброто момче страда от същата болест като добро

то момиче, тоест от свръхприспособеност към изисква
нията на околните. Сърцето на мъж, имал майка с нара
нен нарцисизъм, прекадено взискателна или създаваща
му чувство за вина, е здраво залостено. Такъв мъж може
да е изключително чаровен, по той е вътрешно самотен.
Самотата му е доминирана от строг майчински комплекс,
който му забранява спонтанно да изразява реакциите си.
В поведението му има нещо принудено и неотговарящо
на основната му личност. Той не влиза в контакт с дълби
ните си, защото там се крие непосилното страдание на
необичано дете.
Приемането на проблема и утвърждаването на истин
ските му вкусове би било равносилно на дестабилизира
ща промяна; тя може да му коства уважението на окол
ните, от които зависи. Това би довело също до истинско
скъсване с майката и предателство към символичния им
съюз. Защото, когато родители и деца са свързани с един
и същ психологически проблем, между тях съществува
несъзнателен договор, който забранява на страните да
го преодоляват.
За да се промени, доброто момче ще трябва да приеме
вината и да изостави майка си с риск да й причини мъка.
Ще трябва да преодолее страха, че тя няма да преживее
промяната в поведението му. Но главно ще трябва да вле
зе в контакт със себе си, за да възвърне жизнеността си.
Бих искал да илюстрирам тази тема със случая с Анри.
След много месеци терапевтична работа той разказа на
поредния сеанс един хвърлил го в паника сън:
Стоя в кухнята и мия на мивката дневника си.

Изведнъж осъзнавам какво правя и го дръпвам,
преди съвсем да се е повредил. Смело го обърсвам
с нальерението да го изсуша на радиатора в днев-
220 ГИ КОРНО
напга, където има огромна статуя на Буда. То

гава забелязвам, че нещо не е наред в помещени
ето. То е покрито с дебел слой прах като запус
тял таван. Вглеждам се и откривам, че вкъщи
са влизали крадци и са отнесли килима от днев
ната, а после са сложили мебелите по местата
им. Надавам вик на ужас и от дробовете ми на
равно със сърцето излиза облак от частици, ся
каш някой е натиснал пълната с прах торбичка
на прахосмукачката.
Сънят отразява до каква степен работата по избърсва

нето на прахта от интимния му живот е била мъчителна
за Анри, фактът, че се хваща да мие дневника си, а пос
ле се опитва да го спаси, свидетелства за двойственото
му отношение към терапевтичния процес. Анри давеше
във вода писанията си, за да забрави трудната работа над
себе си. В действителния живот бе намерил убежище в
аксетична духовност, за да държи на разстояние вътреш
ното си дете, което реагираше бурно на събитията. На
мираше настроенията си за твърде неподобаващи и ги
потискаше с всички сили, точно както майка му бе потис
кала детската му спонтанност. Ето защо в съня си отива
ше да изсуши дневника си в краката на Буда с надежда
та, че ще избегне сблъсъка с чувствата си.
Аскетизмът му подхождаше само наполовина - чрез
него избягваше необходимостта да почисти стаята и сър
цето си, и двете задръстени от прах. Отстъпваше ужасе
но пред тази мисъл, но беше твърде късно. Килимът вече
бе измъкнат изпод краката му от крадците, които си бяха
дали труд всичко да подредят след престъплението си.
Тези инфантилни престъпници добре символизират Хер-
мес, древногръцкия бог, който обичал да прави номера
на хората. Хермес е закрилник на търговията и крадци
те, но и на психологическата трансформация, защото ме

талът, който го олицетворява, е живакът, меркурият с
всичките му бързи и неочаквани превъплъщения.
Анри свързваше облака прах, който му излизаше от дро
бовете, с миньорите, болни от амиантоза. Техните дробове
са буквално затлачени от азбестови частици. Отбелязвай
ки, че облакът излизал право от сърцето му, той започна
да хлипа. Ясно разбираше, че резултатът от детството му е
това задушено сърце. Че няма право да обича. Нито да ус
тановява задоволителна любовна връзка. Непрекъснато из
бираше жени, които имаха същия проблем като него, и от
бягваше тези, които го нямаха. И всеки път вътрешното
му дете очакваше всичко от любовта. Несъзнателно жела
еше някоя жена да го приеме и най-после да го разбере, да
му разреши да живее пълноценно със страстите и чувства
та си. Но винаги оставаше разочарован.
Мисълта да извърши тази работа сам и да се нагърби
с нуждите си, го отблъскваше. Изпитваше дълбоко от
вращение към вътрешното си дете. Боеше се от силния
си гняв, подобен на яростта на майка му. Не търпеше
нищо у себе си, което да прилича на майка му. Ужасява
ше го вероятността да си даде сметка доколко бе кастри
ран от собствената си сила. Усещаше се разделен, фраг
ментиран и уязвим, щом се докоснехме до това психично
пространство. Сравняваше терапията с неприятно спус
кане в змийско гнездо и имаше чувството, че аз му нала
гам това пътешествие. Понякога открито изразяваше
омразата си към мен и редовно говореше за прекъсване
на психоанализата. След сеансите винаги сънуваше кош
мари и страдаше от главоболия, които според него се
дължаха на лошо храносмилане. Но отлично знаеше, че
те нямат абсолютно нищо общо с храната му.
Анри не беше свободен. Бе се превърнал в човек на
дълга и на принципите като майка си. Животът му при
222 ГИ КОРНО
надлежеше на каузи коя от коя по-благородна. Бе истин

ски мисионер, винаги готов да защити вдовицата и сира
ка. Принуждаваше се да бъде самотен светец, но не успя
ваше да устои на натрапчивите си сексуални фантазми,
което увеличаваше чувството му за вина. Вкусът му към
святостта си имаше и своя аскетичен двойник. Боеше се
от физическите удобства и ми разказваше, че апарта
ментът му, онзи от съня, дълго останал празен - като
къща без топлина, като къща без сърце.
Вратите на ада
Излекуването на доброто момче е възможно, но то няма

да го постигне, ако не мине през мъчението на врящите
емоции. Не напразно Христос слиза в ада, преди да
възкръсне. От символична гледна точка това означава,
че няма възкресение без големите жизнени сили да се про
будят в човека, без и дяволът да си каже думата. Никой не
е в състояние да избегне това изпитание, ако желае да
възстанови наранената си съзидателност. Не може да пре
мине над изпитанието чрез просто интелектуално прозре
ние, нито под него, като възприеме с цялата си страст ня
кое ново кредо. Не може да мине и отстрани, като се пра
ви, че болката в душата му не съществува. Може да мине
само през него, да му се отдаде съзнателно и храбро, обла
дан, изтерзан, трескав, докато изтласканите сили го зав
ладяват и му припомнят бруталността на драмата, която
му е била наложена или която сам си е наложил.
С покачването на напрежението у него Анри посте
пенно започна да приема сблъсъка с майчинския ком
плекс, който му забраняваше да се ползва от жизненост
та си. Бих казал дори, че този сблъсък бе единствената
му възможност някой ден да възстанови връзката си с
г •
истинската си майка, жената, която старееше и имаше

нужда от нежността на близките си.
Въпреки съпротивата му работата напредваше. Съни
щата му гъмжаха от замръзнали сръндаци, от огнено
червени самолети върху белия сняг и от билети за стан
ции на метрото, не по-малко чудати от вратите на ада.
От сеанс на сеанс го насърчавах да отприщи силните емо
ции, които се надигаха у него. И постепенно той се осме
ли да се разтвори.
Зад вратите на ада откри яростта, люта като рана. От
кри гнева на уязвената чувствителност, гняв, който сякаш
никога нямаше да се изчерпи. Подкрепях този процес и го
приканвах да се отдаде на вътрешното си терзание, дори
ако трябва да загуби съня си, да изписва цели тетрадки, да
се обявява за луд и да се барикадира в дома си. За извест
но време прекрати успокоителните си размишления пред
Буда. Нямаше нужда да бяга на небето, а да срещне жиз
нения огън вътре в червата си, вътрешния огън, който е
първият и основен елемент на всяка трансформация. Без
този огън екстазът е илюзорен. Алхимиците са знаели
това, будистите също го знаят. Няма биография на йога, в
която да не се говори за треска, при която цялото същест
во гори. Без нея медитацията е измама.
Ако преди се бе задоволявал да бъде кротък и да про
явява разбиране, да бъде съчувстваща и всеопрощаваща
жертва, сега изведнъж се превърна в истински лъв в клет
ка. Стараеше се да остане във връзка с огъня, без да го
изтласква. Сдържаше го, хранеше се от него и трансфор
мацията се извършваше пред очите ми. Когато се осмеля
ваше да бъде това диво животно, цялото му тяло присъс
тваше осезаемо в стаята, въпреки че не правеше никакви
движения. Силата му бе освободена. Казваше ми, че се
чувства така цял, както рядко се е чувствал в живота си.
И дълбоко се наслаждаваше на това. Вечната му нереши
224 ГИ КОРНО
телност го напусна за няколко седмици и бе заместена от

кураж и непоколебимост, каквито не бях виждал у него.
Беше решен да се промени, дори това да му струва
живота. Така твърдеше. Изгаряше миналото си с огъня
на вътрешната си страст. Изведнъж се бе изпълнил със
силата на ковача, който огъва нажеженото желязо, до
като дотогава бе изпълнявал ролята на разкаления и об
работван метал. Никога не се бе осмелявал сам да раз
маха чука. Скъсваше с доброто момче и заедно с това с
майчинския дракон. Колкото и необичан да се смяташе,
вече не можеше да скрие от себе си, че истинската му
майка няма нищо общо с вътрешното му състояние. Сега
той самият трябваше да обърне нещата и да преобрази
яростта си в творчество.
В този момент от терапията Анри седеше върху из
ригващ вулкан. Когато първичните сили са се развихри
ли, основните конфликти изплуват на повърхността и ди
нозаврите от детството неизбежно се появйват. Почвата
бе подготвена за среща със Сянката му.
Грехът срещу самия себе си
Идва време в живота ни, когато жизнените сили вече не

искат да допринасят за съгрешаването против самите нас.
Можем да си почиваме, добре да се храним, да спортува
ме, да се развличаме - изход няма. Положението ще ос
тане непроменено, докато не застанем лице в лице с кон
фликта, който е пуснал корени в нас. Примерът с Каин,
убил брат си Авел и безмилостно преследван от окото на
Бог, което непрекъснато му напомня за престъплението
му, е чудесна метафора на греха срещу самите нас. Уби
вайки Авел, Каин е убил най-доброто в себе си - своята
чувствителност и спонтанност.
В психически план убийството па Авел от Каин осъжда

човека да се превърне в своя Сянка и да живее, лишен от
ентусиазъм. Цената е висока, защото никой не може да
се откаже от творческия си дух, без да заплати скъпо за
това. В този смисъл съдбата няма никакво понятие от
морал. На нас, жалките човешки същества, затънали кой
повече, кой по-малко в предателството към самите себе
си, в убийството на Авел, в принасянето в жертва на
вътрешното ни дете, на нас се пада да проявим цялото
съчувствие, на което сме способни, към собственото ни
малодушие. Тук презрителният поглед няма място. „Кой
то не е грешил против себе си, нека пръв хвърли камък“,
бихме могли да кажем, перифразирайки Христос.
Анри срещна своя пожертван Авел в един сън наяве, под
помогнат от активираното му въображение. Разпозна го в
образа на свенлив и самотен младеж, който живее в бед
няшка стая и майстори шарени птички от хартия. Срещата
не беше лесна. Отначало диалогът приличаше на опасен
слалом. Момчето ту се преобразяваше в отровна змия, ту
придобиваше чертите на размирник, рещен да подложи на
огън и сеч съзнателния свят, ту пък заприличваше на ис
тински уличен котарак, борбен и отмъстителен.
Един ден неизбежното се случи. Вътрешният конфликт
избухна с всичка сила. Цялата омраза и злоба, която Каин
изпитваше към Авел, излязоха на бял свят. Започна да се
очертава смъртоносна схватка между братята-врагове. Ху
бавият Авел от дълбините заплашваше да убие Каин, ако
не се появеше ново равновесие и ако Каин не се научеше
да уважава творческата си природа. Ако това не станеше,
той нямаше да има друго съществуване, освен леденото от
чаяние на онези, които знаят, че са провалили живота си.
Струва ми се, че никога не съм присъствал по време
на терапия на толкова буйна сцена като въображаемия
сблъсък на братята-врагове. В състояние, близко до тран-
15.
226 ГИ КОРНО
са, Анри се гърчеше на дивана, разтърсван от схватката,

придружена от сълзи и викове, от цинизъм и взаимни
обвинения. Вътрешното раздвоение и себеомразата на чо
век, който, за да оцелее и за да се хареса на родителите
си, е трябвало да пожертва прекадено важна част от себе
си, се появиха на бял свят. Бях трогнат до сълзи от дра
мата, която се разиграваше пред очите ми, толкова ис
тинска ми изглеждаше тя за всеки от нас.
След тази голяма криза стана онова, от което се страху
вах. Конфликтът бе твърде болезнен, прозрението твърде
заслепяващо. Терапевтът често е свидетел на това как
човек се отдръпва, когато проникне така до собственото
си дъно и обхване с един поглед целия си живот, когато
опознае конфликтите, които са го държали в състояние
на затормозеност през цялото му съществуване.
Анри свързваше Авел със забранената и болезнена своя
част, която носеше в себе си като счупена играчка, но ко
ято, твърдеше той сега, нямаше сили да поправи. Отново
започна да се отрупва със задължения и отговорности само
и само да избегне срещата с вътрешния си огън. В свобод
ното си време френетично мастурбираше и горчиво се уко
ряваше за това. Напразно несъмнено, защото в тези мо
менти на съпротива сексуалността заявяваше неустоимо-
то присъствие на нещо спонтанно в него.
Ледените сънища отново се появиха. В тези конфликти,
датиращи от сътворението на света, противоположности
те грубо се сблъскват. За няколко дни човек преминава от
тропическата ера в ледниковия период. Но центърът бе по
разен. Сега вече бе въпрос само на време. Вярвах, че паци
ентът ми ще успее да извърши необходимите промени, за
да започне живота си отново и да поправи злото, което си
бе причинил, като така дълбоко се бе отрекъл и предал.
Впоследствие работата по интегрирането тръгна с рав
номерен ритъм. След време Анри дори се смееше, когато
отново се оказваше пленник на доброто момче. Все пове

че място заделяше за вкусовете и емоциите си. Сексуал
ността му, както и духовността му, загубиха принудител
ния си и самозащитен характер и влязоха в хармония с об
щото движение на съществото му. Започна и по-добре да
контактува с истинската си майка, откакто вече умееше
да противодейства на атаките на вътрешния си дракон.
Любовните му отношения оставаха проблематични,
но той вече по-добре разбираше как двойствеността му е
причинявала страдание на партньорките му. Вече не ги
винеше за съдбата си. В него постепенно се оформяше
решение да се обвърже, което не бе мотивирано от дълга,
а от истинско желание да сподели живота си с някого. С
освобождаването на творческия си дух придобиваше вкус
към дълбоката любов. Сега имаше достъп до интуиция
та и чувствата си и все повече се доверяваше на своята
чувствителност, на своята Анима.
Психологическата динамика на доброто момче
Защо добрите момчета продължават да са добри, дори

когато са установили, че цената, която плащат за труд
ното си самоутвърждаване, се изразява в алкохолна за
висимост, психосоматични болести, хронична умора или
вътрешни терзания? Кое ги кара да казват „да“, когато
искат да кажат „не“? Кое им пречи да кажат каквото
мислят с риск да не се харесат на околните? Защо пред
почитат да предадат дълбоките си убеждения?
Има само един възможен отговор на всички тези въпро
си. Доброто момче таи вътре в себе си хищно чудовище,
което го хвърля в ад от угризения, съмнения и чувство за
вина, щом се осмели да каже какво наистина мисли и да
действа според чувствата си. За него е хиляди пъти за пред
228 ГИ КОРНО
почитане да си остане кротък и любезен с риск за здраве

то си, отколкото да се пребори с дракона, способен да го
разкъса на парчета и да посече малкото останало му са
моуважение, ако прекрачи забранената линия.'
Откъде идва това вътрешно чудовище? Откъде идват
тези неписани правила? Вътрешното чудовище е продукт
на ранен опит, изживян с изключителна интензивност, по
времето, когато детето е било подложено на травми, пос
тавили в опасност младата му, развиваща се идентичност.
Колкото по-разрушителни са били травмите, колкото по-
тежко е била почувствана опасността от вътрешен раз
пад, толкова по-строги ще бъдат правилата, които ще на
реждат на Аза как да се държи, за да оцелее в една неси
гурна среда. Насилието от страна на родител, студенината
на майката, ранните и зле подготвени раздели, болестта
на детето са все преживявания, които могат да доприне
сат за формирането на идентичност, почиваща върху пре
кадена кротост. Това е разбираемо: детето разполага само
с послушание, подчинение, любезност и съучастничество
с родителя - дори когато последният злоупотребява с него,
- за да го умилостиви и да запази обичта му. Тази обич е
от първостепенно значение за него, след като тъкмо върху
нея почива чувството му за собствена значимост.
„Няма да правя повече така, мамо! Няма вече!“ Напом
ня ли ви нещо отчаяният вик на детето, което удрят за ня
коя дреболия? Не просто удрят това дете, а пречупват ин
дивидуалността му, забраняват му да изследва собственото
си тяло и света. Казват му, че любопитството не е позволе
но, че сетивността не е позволена. И главно му казват, че
спонтанният израз на чувствата и мислите му не е добре
дошъл. В крайна сметка ще се получи способно дете, гор
дост за родителите си, но и възрастен човек, който няма да
прави това, което обича в живота, от страх, че няма да се
хареса, че ще трябва да се сблъска с чудовището в себе си.
Най-очарователните, най-буйни, най-измъчени и най-

откъснати от себе си мъже, които съм срещал в работа
та си, са в голямата си част синове на майки, не могли да
приемат болката или мъката на децата си. Някои дори
разправят, че са ги били, за да спрат да плачат, толкова
майката е била разстроена и неспособна да отговори на
мъката им. Днес те продължават да си причиняват оно
ва, което им е причинявала майка им. И са неспособни
да приемат детето в себе си. Непрекъснато насилват игро
вата си или животинска природа и зле приемат афектив-
ните потребности на детето, което не е получило дос
татъчно нежност. На вътрешните си нужди отговарят с
повече работа, повече секс и повече алкохол.
Не си отделен! Не си свободен!
Да приеме собствената си чувствителност е за мъжа

трудна задача, още повече, че общественият организъм
не го приканва към това. Но без приемането на тази
дълбочинна чувствителност не може да има истинска
мъжественост. Без приемането й мъжете заемат чувст
вата си от женския свят. Те не достигат прекрасната
солидна, и земна топлота, която е знак за интегрирана
мъжественост, сплав от твърдост и нежност. Подобно
интегриране не е възможно, ако мъжът не е скъсал
пъпната връв, свързваща го с майка му. Знаменитият
герой от романа „Зорба гъркът“ на Никое Казандзакис
казва впрочем един ден на своя ученик, че не познава
спонтанността и радостта от живота, защото не е отде
лен! Че ие е свободен!
Ти, шефе, имаш дълга връв, вървиш насам-натпам,

мислиш си, че си свободен, но не срязваш връвта.
230 ГИ КОРНО
А когато връвта не е срязана... (...) Но ако не сре

жеш връвта, кажи ми, какъв вкус ще има жи
вотът? На лайкучка, на блудкава лайкучка! А не
на ром, който те кара да виждаш света наопаки!
Винаги е учудващо за терапевта да установи колко жиз

нени остават несъзнателните части. Наивно е да се смя
та, че човек може да избяга от афектите си, като ги заду
ши с работа. Напротив, по този начин той им придава
още по-голяма сила, но сила отрицателна. Защото, кога
то са неспособни да ни дадат живот, свързвайки се със
съзнанието, те са способни да ни донесат смърт, да ни
накарат да се саморазрушим.
Добрите момчета носят в себе си голяма празнота,
която успехът никога не ще запълни. Външният им стре
меж към любов и одобрение води до още повече отчая
ние и депресия. Те престават да си взимат отпуск и пред
варително запълват свободното си време. Несъзнателно
се боят да не станат плячка на вътрешното дете и на Ани
мата си, които изискват вниманието им. Единственото
разрешение за тях е все пак лично да се нагърбят със
своята чувствителност и съзидателност. Добрите мом
чета трябва да приемат детето на Сянката, което носят в
себе си, и да му дадат възможност да се изрази.
У доброто момче женските качества често са свръхак-
тивирани. В резултат то се бои да се утвърди в своята
мъжественост и сексуалност. Анимата му не приема об
раза на кротка жена, напротив. Той е кротък мъж пора
ди страха си от кастрация, но прикрива куп отрицателни
чувства към жените. Купува си примирието с женския
свят чрез своята кротост и нежност, но Анимата му все
още прилича на хищна майка или на вещица. Докато не
се пребори с майчинския си дракон, рискува да се
обвързва с „контролиращи“ жени. Или пък да търси
властни жени с тайната надежда, че те могат да се про

тивопоставят на майка му и да го откъснат от нея.
Тук трябва да се разбере, че Анимата на мъжа е силно
белязана от майчината личност и че тя няма шанс да се
развие, ако отделянето от майката не е било осъществе
но. Мъжът не може да бъде напълно такъв, какъвто е,
нито може да обича истински, ако вътрешно не е надвил
страха да не бъде отблъснат от тази, която му е дала жи
вот, разделяйки се с нея. С други думи, мъжът трябва да
посмее да не проявява лоялност към символичния брак
с майка си, да приеме схватката с чувството за вина и
угризенията, ако иска да извоюва истинската си незави
симост. Все някой ден трябва да се срещне с майчинския
дракон с риск да причини мъка на майка си.
Гневът на доброто момче
Какво се крие зад свръхприспособеността на доброто

момче, зад чувството му за вина и зад страха му от
обвързване? Крие се гняв срещу жените, породен от
първата - майка му. Зад любезните преструвки на доб
рото момче напира ярост. Става дума за дълбоко раз
дразнение, свързано с факта, че границите му не са били
уважени от майката. Афективното кръвосмешение е по
родило у него енергичен протест, защото личното му
пространство непрекъснато е било нарушавано чрез ми
лувки и чрез удари. Той ненапразно е станал толкова по
таен и прикрит. Така се опитва да си очертае лично прос
транство, за да се разграничи от майчинския дракон и от
жената, върху която проектира този дракон.
Реакцията към майчините попълзновения е била да
затвори окончателно сърцето си. Чувствал ги е като пре
дателства на любовта му към нея и си е обещал, че ни
232 ГИ КОРНО
кой никога няма да злоупотребява с него по този начин.

Но също като доброто момиче, и той се бои да навлезе в
себе си и да установи контакт с гнева си. А именно гневът
му пречи да обича и да се отдаде с пълно доверие на ня
коя жена. Така че гневът трябва да излезе наяве и съдба
та неминуемо ще се намеси.
Когато някоя жена навлезе в живота на доброто мом
че със собствената си празнота, гневът му отново ще се
разгори. Жаждата за внимание, проявена от партньор
ката, която той не успява да задоволи и която бързо се
разочарова от него, рискува да направи така, че още
веднъж границите му да не бъдат уважени и още веднъж
личният му свят да бъде третиран като нещо без стой
ност. Ще четат писмата му, ще подслушват телефонните
му разговори и непрекъснато ще го обвиняват, че не же
лае да се обвърже. Тогава тенджерата ще избухне.
Но подобно принудено повторение на историите на доб
рото момче и на доброто момиче може да се превърне в
неочакван шанс. Може да помогне на момчето да влезе в
контакт с основните си нужди, включително нуждата си
от лична територия. Може да го насърчи по-добре да опре
дели границите си и да го принуди да излезе от добродуши
ето си, за да се утвърди. А утвърждаването е точно обрат
ното на изливането на гнева върху партньорката. То се
състои много повече в преобразуване на яростта в поло
жителна сила, дори ако на пръв поглед изглежда диабо-
лична. Няма трансформация без силата на огъня, все едно
дали създаваме супа, планети или човешки същества.
Благодарение на изживяванията на Анри аз започнах
впрочем да ценя присъствието на адските божества в рели
гиозните космогонии. Общо взето, дяволите са драгоцен
ните пазители на жизнения огън. Без тяхната подкрепа и
топлина нищо не може да се изгради и добрите момчета си
остават ангели с пречупени крила. Защото ако в избата този
вътрешен огън е безименен гняв, на партера той е яростта

да се живее, а на горните етажи - радостта от живота.
Досегът с яростта, когато човек напълно го е приел, е
следователно реабилитация на афективния свят и глав
но на така наречените отрицателни емоции. В този мо
мент се очертава ролята им в общата хармония на същес
твото. Те неизменно са сигнал, че някоя основна човеш
ка нужда не е задоволена. Когато са напълно признати,
те помагат на човека да преоткрие чувството си за ця
лост. Така той оздравява от раздвоението между разум и
страст. Изчезването на разделящата ги бездна представ
лява истинското освобождение на Анимата, защото от
момента, в който умението да се чувства и да се обича
престава да се възприема като слабост, индивидът полу
чава достъп до чувствата и интуитивните възприятия, спо
собни да насочват живота му. Тогава Анимата започва
да играе отредената й роля.
Да избереш от две злини по-голямата
Накратко казано, психологията на доброто момче почи

ва върху ниското му самоуважение. То успява да
поддържа доброто мнение за себе си, като изпросва от
професионалната, семейна и любовна среда признание
то, от което има нужда, за да се задържи на повърхност
та. Затова е добър, великодушен, не се поддава на наст
роения и отхвърля много работа. В деня, когато призна
нието не дойде, се появяват вътрешните упреци. Те ид
ват от две инстанции. Най-напред се появява вътрешна
та майка, превърнала се в тиранин, който изисква все
повече доброта и съвършенство. След това сенчестият
брат се възползва от всеки миг на празнота, за да препъ
не Аза и да го запрати в тягостния свят на депресията
234 ГИ КОРНО
със съучастничеството на Анимата, която не може да

упражнява дарбите си върху терена на любовта. Вътреш
ната майка е привърженик на статуквото и уважението
към утвърдените ценности. Желанията на брата-враг са
насочени към събарянето на установения ред и налага
нето на нов начин на живот. Конфликтът между тези две
фигури довежда субекта до състояние на двойственост,
която с течение на времето подкопава здравето и съпро
тивата му и го разболява.
Вслуша ли се в хубавия Авел, индивидът бързо се оказ
ва в състояние, близко до ужаса, защото точно тогава май
чинският комплекс повишава тон и се преобразява в дра-
кон, който плаши Аза със срам и безчестие, ако се осмели
да утвърди твърческия си дух. Подчини ли се пък на май
чинския дракон, индивидът ще изпадне в пълно отчаяние.
Трябва впрочем да се отбележи, че когато човек е стра
дал от значителен афективен недостиг в детството си за
ради семейни събития или заради характера на родите
лите си, интериоризираните родителски фигури често за
пазват архаична или митологична форма, същата, която
се появява в детските приказки. В нормалните случаи
тези образи се очовечават с порастването. Но под влия
ние на изживяна травма или фрустрация много хора
закъсняват в развитието си и продължават да носят в себе
си архаични сили, които ги принуждават да живеят на
колене до края на живота им.
Конфликтът е наистина мъчителен. Ако Азът се под
чини на перфекционизма, коленичейки пред вътрешна
та майка, той избягва пламъците на майчинския дракон
и се сдобива с относително спокойствие. Но с течение на
времето то престава да го задоволява, защото цари на
гроба на мъртвото дете, което в крайна сметка се завръ
ща и трови нощите на възрастния. Подобно спокойствие
е лишено от виталност. Индивидът се старае да забрави
това, като се заобикаля със захаросан конфорт, кулинар

ни и плътски удоволствия. Както се казва, намира си оп
равдание. Само Азът му знае дълбоко в себе си, че става
дума за чиста измама. Но непрекъснато отлага промяна
та, като в края на краищата може би не е много нещас
тен, но не е и щастлив!
За хората, които изпитват отвращение към удобства
та, какъвто бе случаят с Анри, духовността се превръща в
отдушник, чрез който се опитват да избягат и от майката,
и от наранената си съзидателност. Така обаче рискуват да
преминат покрай живота, сковани от страх, който превръ
ща сенчестия брат в демон от ада и го надарява с всички
възможни пороци и с цялата възможна чувственост.
Не трябва, разбира се, да се смесват духовността и
страхът от живота. Истинската духовност е цветът на
съществуването. Тя не се бои от тора, от недрата на зе
мята и от топлината на слънцето, а се храни от тях. Тя
има нужда да се люби, ако мога да се изразя така. И не
може да се изгради в разрез със сексуалността, в разрез с
порива за живот. Ако духовността не усвои сексуалност
та и не се слее с нея в широко животрептящо движение,
тя изсушава. Става слугиня на отрицателния майчински
комплекс, който забранява на човека да живее. Опира се
на несъзнателна омраза към живота и по този начин за
губва своето значение за израстването на индивида.
Единствено съзидателността има силата да преобра
зи чрез огъня си натрапливите мисли, липсите, раните и
малодушието. При условие, разбира се, че имаме сме
лостта да се приближим до нея. Ако не го направим, ця
лото страдание, което сме в състояние да изпитаме, губи
смисъла си и не можем да се възползваме от него. Тога
ва животът се превръща в горчиви упреци към родите
лите. Ако не сме посмели да се срещнем със себе си, не
можем и да се порадваме на скритата благодат, каквато
236 ГИ КОРНО
притежава трудното детство. Никога няма да разберем

доколко то може да ни послужи да се опознаем из осно
ви, да надмогнем себе си и да се докоснем до екстаза от
живота.
Доброто момче може да разреши конфликта, който
го обрича на бездействие, само като избере от двата огъ
ня (на майчинския дракон и на ада) по-лошия, тоест огъ
ня на ада. Хаос, гняв, страх и чувство за вина са неизбеж
ните, но временни последици от този избор. Няма как да
не се опарим в него, а можем и да загубим живота си. За
да издържим на мъчението, трябва непрекъснато да се
запитваме дали си струва да живеем, като сами се преда
ваме.
Напористият, „стремглавият“, веселият и спонтанен
живот е нашата най-ценна същност. За какво му е на доб
рото момче да бъде обичано от всички, ако е загубило вся
каква стойност в собствените си очи? Уважението към
живота е наш пръв дълг и дори да живеем несръчно, това
все пак е по-добре, отколкото да водим излъскано същест
вуване, контролирайки чуждия живот, само защото сме
изпаднали в състояние на психическа смърт. Истинската
красота е в уважението към творческото начало в нас. Тя
никога не е отегчителна. Психическата смърт прилича на
сушата и убива по-сигурно, отколкото гладът или войната.
Когато отприщването на живите сили не търпи отла
гане и заплашва да унищожи всичко по пътя си, не ни
остава друго, освен да се оставим да ни отнесат буйните
води на пролетта. Можем да се отпуснем на течението
щастливи и доволни. Ледът най-сетне се е пропукал. Ня
кой ден, рано или късно, трябва да се сдобием със сме
лост и да си признаем греха срещу живота, да се подчи
ним на вътрешния си глас. Иначе загиваме от най-неле-
па смърт, загубили чувството за самите себе си, тъй като
изворите на вътрешното обновление са пресъхнали.
J 8
J РАЗМИСЛИ ВЪРХУ РОЛЯТА НА МАЙКАТА
<
ад
1 Разводът между майката и сина
।
Защо е важна раздялата между майка и син?
Тази глава не е същинска част от нашата тема. Но поне

же в предишните страници много се говори за отноше
нията майка-син, сметнах за необходимо да се възполз
вам от това, за да предложа някои мои размисли относ
но майчинската роля с надеждата, че те ще уталожат евен
туалната тревога, пробудена от думите ми.
По време на групова терапия на тема отноше

нията майка-син един петдесетгодишен мъж
разказваше, че ceAteucmeomo му оказвало огро
мен натиск върху него, настоявайки родители
те му да дойдат да живеят в същата сграда,
където живеел и той и на която бил собстве
ник. Той обаче просто не можел да свикне с по
добна мисъл. Опитвайки се да определи причи
ната за колебанието си, той каза: „Всъщност
не се боя родителите ми да дойдат да живеят
над мен, страх ме е от друго - да не умре баща
ми и да остана сал( с майка ми. Мисълта, че
238 ГИ КОРНО
майка ми може да живее точно над моя апар

тамент, не лш дава /кира. Неспособен съм да се
съглася, неспособен съм и да откажа!“
Не е необходимо дълго да се тълкува подобно свиде

телство. Този човек просто не искаше да възпроизведе
условията на живот от детството си, когато се е боял, че
властната му майка ще му попречи да стане мъж. Мо
жем да кажем, че на петдесет години той още не се бе
отделил от майка си. Още бе във властта на комплекса.
Какво да направим, за да избегнем такава драма?
Разводът майка-син като жертва
През юношеството или в началото на зрялата възраст

обикновено се премълчава разрива между майката и де
цата й. Тя не е предмет на никакъв специален ритуал и
дори не на обсъждане. Не се разменят любовни думи,
нито съжаления. Всичко остава неизказано и се предпо
лага, че проблемът трябва да се разреши едва ли не с
магическа пръчка. Обаче случаят не е такъв. Синът
продължава да живее в майката и майката в сина под
формата на благотворни или нездрави динамики, които
се повтарят, защото не са осъзнати. Освен това отделя
нето причинява истинска болка и на двете страни, тъй
като става дума за пожертвана връзка. Прикривайки тази
жертва, обществото обрича на една-единствена роля
мъжа и жената, които трябва да оцелеят след развода и
да продължат да създават собствения си живот.
Когато отношенията между две същества са били тол
кова близки, партньорите са свързани до живот и трябва
да се предприеме съзнателно усилие, за да се избегне раз
витието на злотворни динамики. Дори ако от много го
дини не живеят заедно, дори ако не си говорят или си

разменят само банални думи, майката и синът са свърза
ни в несъзнаваното. Точно затова детството продължава
да ни влияе под формата на идеи, чувства или постъпки,
които възпроизвеждаме несъзнателно във всеки момент
от съществуването си.
Да повторим: майката трябва да осъзнае колко тру
ден е преходът на сина й към мъжа, особено ако бащата
не е присъствал достатъчно. Трябва да приеме, че синът
й не може да бъде нито неин партньор, нито приятел,
нито любовник. Задава се истински траур. Майката тряб
ва да се научи да отпуска юздите на своя потомък и да
намери собственото си място като жена, без да се опитва
да компенсира самотата си, ставайки абсолютно необхо
дима на сина си.
Този траур е по-труден за майката, отколкото изглежда
на пръв поглед. В груповите терапии на майки на мом
чета съм установил колко им е трудно да отделят жена
та от майката в себе си. Те лесно се съгласяваха да
възвърнат вкусовете и желанията си на жени, но искаха
синовете им да станат привилегировани свидетели на тази
еволюция. Сякаш имаха нужда да бъдат приети от тях,
както влюбените имат нужда да бъдат признати от лю
бимите си.
Една от тях например, много привлекателна жена, ис
каше да изпрати на трийсетгодишния си син кореспон
денцията, която бе поддържала с мъжа си и с любовни
ците си. Желаеше синът й „да я опознае“ преди смъртта
й. Оплакваше се от съпротивата, която той оказвал на
подобно сближение, като непрекъснато повтарял: „Ти ви
наги ще си ми майка!“ Така синът задържал на мястото
й бариерата пред афективиото кръвосмешение. Но може
да се разбере колко е трудно за майката да остави на соб
ствения му живот мъжа, когото е обичала най-силно и
240 ГИ КОРНО
комуто е дала най-много. Става дума за един аспект от

майчината драма, на който не обръщаме достатъчно вни
мание, защото ни е почти невъзможно да го признаем.
По същия начин физическото желание на майката към
сина й остава съвършено забранена тема в обществото
ни. А немалко майки, с които съм работил, цитират по
добно желание или подобен фантазъм. Изтласканото же
лание изплува на повърхността в момента, когато синът
избира първата си приятелка и започва сексуалния си жи
вот. Чувал съм много майки да признават, че искрено
предпочитат да не се срещат с приятелката на сина си.
Този неразрешен кръвосмесителен проблем от страна на
майката не е чужд на честите трудности, които възник
ват между майки и снахи. Явно е, че единственото реше
ние за майката е да преоткрие мястото си като жена спря
мо други мъже.
При липса на диалог много често синът не намира
достоен начин да напусне майка си, особено ако е заме
ствал съпруга й. Обикновено той се отдалечава с гръм и
трясък или с учтиво мълчание. Броят на километрите,
които поставя между нея и себе си, красноречиво свиде
телства за значението на неразрешения проблем и на не-
изразената агресивност.
За да се избегне подобен обрат на събитията, майката
трябва да е готова да остави сина си да следва пътя си
към автономията, щом навърши четиринайсет години.
Тя е длъжна да разбере, че за да победи майчинския си
комплекс и да си намери място в живота, за да се разгърне
и съумее да се самоизрази, синът ще трябва да надмогне
естествената си склонност да смята, че животът винаги
ще е лесен и безпроблемен. Че ще му наложи да победи
страха си и храбро да захапе трудностите. Че за тази цел
ще е необходимо да мобилизира цялата сила на характе
ра си, сила, която се изковава само в премеждията. Ето
защо майката трябва, доколкото е възможно, от опреде

лен момент нататък да се насили и да го остави сам да се
бори с превратностите на съдбата. Обратно на разпрост
раненото мнение мъжете не са мотивирани от силата, а
от страха - от физическите удари, от поражението, от
необходимостта да се състезават с по-силни от тях. А сме
лостта не се придобива, като се държим за полите на май
ките си.
Всъщност майката не може да посвети сина си в мъже
ствеността, която е винаги свързана със загубата на не
винността. В приказката „Железният Джон“* ключът за
мъжествеността е скрит под възглавницата на майката
и синът не може да й го поиска - той трябва да й го от
крадне. Ето защо несъмнено синовете крият много неща
от майките си. Те знаят, че ако постъпват по друг начин,
майките им ще загубят съня си. Затова се опитват да си
създадат лично пространство, където да изградят своята
мъжественост. Идеалното би било, разбира се, развитие
то им да става в присъствието на бащата. Но ако това не
е възможно, добре е да се уважават тайните на сина, сти
га, разбира се, той да не злоупотребява с доверието.
Децата си имат свой живот и свой път. Онова, което
майката би тябвало да направи в много случаи, е да се
отстранява от пътя възможно най-рано и възможно най-
често. А това е особено трудно, защото тя има чувство
то, че сама е прокарала този път с най-доброто у себе си
- любовта, способността да напътства и да се грижи.
Майката може също да намали риска от конфликт
между себе си и сина си, като откаже да стане посланик
на бащата. Тя по-скоро трябва да остави последния сам
* На тази приказка американският поет Робърт Блай е посветил кни
гата си „Железният Джон - книга за мъже“. Масачузетс, изд. „Адисън-
Уесли Паблишинг Къмпани“ 1990. Аз също предлагам свое тълкуване в
„Отсъстващи бащи, изгубени синове“.
16.
242 ГИ КОРНО
да установи отношения с децата си. И в никакъв случай

не бива да се страхува да изпрати собствения му син, за
да се обясни с него. Нищо чудно да бъде изненадана от
резултата.
Описваното поведение се свежда до следното: да спре
да се тревожи, да се научи да се отдръпва и да отпусне
юздите. За тази цел добре е да си спомним историята с
бабата, която оставила внука си сам да изкачи шейната
си по един заледен склон. Въпреки че много пъти пада
ло, детето отказвало помощта й и накрая тя се примири
ла. Била възнаградена от победоносната му усмивка, ко
гато се изкачил до горе и гордо заявил: „Успях, бабо!
Успях!“ Тя ми довери, че ако му била майка, никога ня
мало да му позволи; нямало да се е откъснала достатъчно
от него. Но пък щяла да се лиши от победната му усмив
ка. Така че често става дума именно за това - да си поиг
раем преждевременно на баба.
Когато децата се превръщат в репеи
В наши дни икономическата рецесия, безработицата, скъ

пото обучение не улесняват необходимото отделяне на
децата от родителите им. Тези фактори карат синовете и
дъщерите дълго да остават вкъщи или да се завръщат у
дома. В някои случаи това урежда майката, за която не
избежната жертва и мъчителният сблъсък с опустялото
гнездо биват отложени. В други случаи майката, която
си е мислила, че е приключила с домакинските задълже
ния и бърза да свали престилката, вижда как ролята й
непозволено се удължава. Всъщност няма никаква пси
хологическа полза от това да се проточи изпълнението
на майчинската функция или на детската функция. Ав
тономията и на едната, и на другата страна е ощетена.
Синовете особено имат тенденция да заспиват в удоб

ството на ситуация, в която биват обслужвани от домаш
на помощница. Те се прибират в чиста къща, където ги
очакват изпрани дрехи и топла храна. Смятат всичко това
за придобито веднъж завинаги. Не съзнават, че една лич
ност жертва собствените си нужди, за да им окаже цяло
то това внимание. Накрая започват да мислят като пре
дишното поколение, че за жената е естествено да прис-
лужва, че е родена за това.
В такъв момент трябва да имаме смелост да се сблъс
каме със семейството, за да разпределим справедливо до
макинските задължения. Когато не можем физически да
се разделим, става спешно да го направим психологичес
ки, като наложим ново поведение в семейното простран
ство. к.
Ако децата не желаят да сътрудничат в преразпреде
лянето на задачите и да поемат своята част, винаги оста
ва вариантът - най-жестокият в очите на всяка майка -
да им покажем вратата. Става дума, разбира се, за забра
нен жест, който ще е придружен със съответното чувст
во за вина. Но вината тук, както и другаде е цената, коя
то трябва да платим, за да се освободим от ярема на ис
торията.
Ако нещата се влошат и отношенията с децата станат
студени, ако те не разговарят вече с майка си и я използ
ват единствено за да й измъкват пари, добре е тя да мах
не с ръка, да ги отпише и да започне отново живота си.
Колкото повече майката се вкопчва в подобна ситуация,
толкова повече рискува да си причини мъка. Защото де
тето ще се върне при нея, когато придобие своята авто
номност, а тя преоткрие жената у себе си. Но добре е да
се знае, че това може да отнеме няколко години. Сино
вете често стигат до трийсетата си година, преди да си
спомнят, че родителите им са човешки същества.
244 ГИ КОРНО
Майката винаги трябва да се бори, за да остане в кон

такт с жената у себе си. Трябва да се бори срещу майчин
ския архетип, срещу патриархата, срещу обществените
предразсъдъци, понякога срещу собствения си съпруг, а
и срещу децата си, когато проявяват склонност да се
превърнат в репеи. Те и без това имат нужда да открият
несъвършенства у майка си и дори да я намразят, за да
успеят да се отделят. Затова нека поне да имат истинска
причина! Това действа точно като при раздяла на двой
ката. Дори ако и двамата искат всичко да мине приятел
ски, обикновено се налага да се скарат, за да успеят да се
отърват един от друг. Агресивността се явява като есте
ствена помощ в отдалечаването. Ето защо между друго
то майките не бива да възприемат трагично упреците на
децата по време на раздялата.
Необходимо е да запомним, че тъкмо едно добро отде
ляне на психологическите територии между майката и сина
ще позволи на двамата да установят по-добри отношения в
бъдеще. В Сао Паоло в Бразилия посетих преди няколко
години двойка приятели, които си бяха построили къща в
съседство с къщата на неговите родители. Всъщност двете
сгради са почти долепени и са свързани с коридор. Висока
та цена на малкото свободни терени в града оправдаваше
тази близост. Аз лично чуствах известно притеснение, за
щото като психоаналитик не можех да се въздържа да не
видя в нея зле прерязана пъпна връв. Накрая заговорих за
това приятеля си, който избухна в смях: „Хората от Север
на Америка са луди - каза ми той. - Те смятат, че ако човек
живее близо до майка си, симбиозата продължава, а ако
живее далеч от нея, проблемът е разрешен. Границите меж
ду мен и родителите ми са много добре очертани. Въпреки
близостта на домовете ни, те никога не биха си позволили
коментар за начина, по който живея, и не биха потропали
на вратата ми, без предварително да ми телефонират!“
Когато децата си отидат
Доколкото жената е инвестирала цялата си идентичност

в майчинството, тя горчиво страда при вида на празното
гнездо, щом децата си отидат. Усеща се бракувана в мо
мент, когато силите й отслабват и има по-голяма нужда
от тези, които толкова е обичала. Пленница на майчин
ската функция, тя започва да живее чрез децата си. Сле
ди перипетиите в живота им, сякаш гледа телевизионен
филм. Това означава, че е загубила собствената си инди
видуалност. Че животът й е бил изяден от архетипа.
Струва ми се, че трябва да се отнасяме към майките
си със съчувствие заради съдбата, отредена им от исто
рията, съдба, за която си заслужава да се замислим.
Всъщност архетипът, който изисква най-голямата само
жертва, следва да бъде разглеждан като страна, в която
пребиваваме временно. Дори ако ни е хранил .с всичките
си вкуснотии, един ден ще трябва да се примирим и да го
напуснем, за да следваме собственото си развитие. Тога
ва жената трябва да изживее тъгата, отчаянието и депре
сията си на майка в края на кариерата си, да обърне стра
ницата и да се възроди като жена.
Когато децата са си отишли и майката си прави рав
носметка, вместо да се критикува или да се чувства ви
новна, тя по-скоро би следвало да отдаде дължимото на
всичко, което е направила за децата си. Дали е било пре-
калено много или твърде малко, все едно - не е зле да
уважава и обича извършеното от нея. Припомняйки си
жертвите, които й е се е налагало да прави като майка,
винаги е по-добре да бъде положителна и снизходителна
към себе си. Най-точната позиция е да гледа на минали
те и настоящи трудности като на изпитания, послужили
й за по-добро опознаване на себе си.
246 ГИ КОРНО
За да се върне към жената, най-често е достатъчно да

поеме по пътя на дребните удоволствия. Всяка жена носи
в себе си и една детска душа, която има нужда да живее и
да се радва на живота. Избирайки пътя на дребните все
кидневни удоволствия, които не струват нищо, но стоп
лят сърцето, жената постепенно отново намира себе си.
Времето на жертвите е приключило. Дошъл е моментът
да помисли за себе си, дори и ако цяла една култура й го
е забранявала с години.
Щастието на новоткритата жена е това, което с поло
жителност ще позволи да се възобновят връзките с по
расналите деца. То е най-добрият възможен път към одоб
ряването.
Самотната майка
* или квадратурата на кръга
Отсъстващ баща, изгубен син

Неведнъж са ми казвали във франция, че заглавието на
първата ми книга „Отсъстващи бащи, изгубени синове“
може да породи чувство за вина, дори да оскърби жени
те, които сами отглеждат синовете си. Изглежда, че опит
вайки се да събудя чувство за отговорност у бащите, съм
събудил и тревогата на майките. Въпросите, поставени
ми от този вид жени, и безпокойството им ме подтикна
ха към някои размисли, предназначени за тях. В основ
ния й аспект тревогата им може да се формулира така:
вярно ли е, че самотната майка не може да направи нищо
за мъжката природа на сина си? Или пък в положителен
план: какво може да направи самотната майка, за да
* Тук терминът „самотна майка“ означава всяка майка, която отглежда
сама детето си. - Б. лр.
спомогне за развитието на мъжката идентичност на

сина си?
Нека кажем преди всичко, че самотната майка се
сблъсква с множество парадокси. Когато работи вън от
къщи, тя си казва, че при тези условия не може да бъде
добра майка; когато си остава у дома, си казва, че би
било по-добре да работи навън, за да могат децата й да
не се лишават от нищо и да се радват на същите блага
като другите деца. Ако се изтощи и не се опита да се
възстанови, тя рискува да стане недостатъчно или твърде
либерална; или ще оставя всеки да прави каквото си иска,
или ще налага на всички, включително на себе си, твърде
многобройни и прекадено строги ограничения. Тъй като
често се чувства онеправдана в желанията и амбициите
си на жена, тя може да стане зависима от децата си за
задоволяването на афективните си нужди с всички про
изтичащи от това последствия, за които вече говорихме.
Като си има пред вид горното, не е чудно, че много таки
ва майки се тревожат за възпитанието на синовете си.
Те се отдават с любов и щедрост, но са много чувстви
телни към малките и големи проблеми, които непрекъс
нато възникват. Мисля, че това, което следва, може да
им помогне.
Взимайте отпуск от време на време
Вече казах, че синът има нужда, за да се развие пълно

ценно и да заеме мястото си в живота, от сила на харак
тера, която се изгражда само в премеждията. А отсъстви
ето на майката, дори краткото отсъствие, е първото из
питание, с което се сблъсква. То е първият неуспех, първа
та граница, поставена пред чувството му за всемогъще-
ство. В най-добрия случай бащата, участващ в семейния
248 ГИ КОРНО
триъгълник, налага на детето това необходимо усвоява

не на фрустрацията. Но и жената, която живее сама с
децата си, може да възпроизведе горе-долу същите усло
вия, поне що се отнася до фрустрацията на момчето,
създавайки онова, което психоаналитичната франсаоз
Долто нарича символичния трети.
Става дума в общи линии за някаква дейност, благо
дарение на която или поради която майката е принудена
редовно да се разделя с детето си за по-дълъг или по-
кратък период. Това може да е работа, занимание, лю
бовна връзка или приятелски кръг, все едно. Важното е,
че задоволството, което получава от тази дейност, ще й
позволи да понася по-леко вината, свързана с раздялата.
Всичко, разбира се, е въпрос на равновесие и е ясно, че и
тук човек може да прекали. Но принципът е следният: в
рамките на разумното и доколкото това помага да се из
бегнат вредните последствия от сливането майка-син,
онова, което е добро за жената, е добро и за сина.
По този повод не е зле да си припомним, че най-лошо
то, което може да се случи на децата, като се изключи
липсата на родители, са прекалено многото родители. Точ
но както синът не бива да се опитва да се хареса на майка
си на всяка цена, изключително важно е и майката да не
се опитва да бъде съвършена във всичко. „Трябва да приз
ная, че съм щастлива, когато отиде при баща си“, ми каза
една майка след разговор за отношенията й с момчето й.
В това признание отново биеше сърцето й на жена, от ко
ето синът ни най-малко не страдаше, напротив!
Оставете сина да прилича на баща си
Известно е, че децата имат нужда и от майчински, и от

бащински грижи. Мъжествеността се създава от мъже-
ствеиост и женствеността - от женственост. 7’рябва сле

дователно да бъдем сигурни, че децата достатъчно си вза
имодействат с авторитетни личности от двата пола. Случ
ва се обаче след раздялата майката да предпочете да
държи сина си настрани от родния му баща или от други
източници на мъжко влияние, което му е необходимо, за
да развие мъжката си идентичност. Това не е благотвор
но и показва, че тази жена има нужда да разреши проб
лемите си с бившия си съпруг, доколкото е възможно,
естествено, и дори да се замисли за живота си със собст
вения си баща. Просто защото, докато не уреди пробле
мите си с тези мъже, тя ще има склонност да потиска у
детето си постъпките и тенденциите, напомнящи й оне
зи, които е обичала и вече не обича. С други думи, ще й е
трудно да остави сина си да прилича на баща си или на
дядо си, нещо, което е неизбежно - вписано е в гените,
както се казва.
А това може да има сериозни последствия за детето.
Дете, чиято майка открито черни баща му (и обратното)
ще попадне в истински конфликт на лоялност. То ще се
държи по един начин с единия и по друг с другия, а тако
ва поведение издава дълбокото му вътрешно раздвоение,
което не предвещава нищо добро за бъдещето. Но ако
детето си даде сметка, че родителите му могат да си
сътрудничат въпреки раздялата си, че някакъв вид обич
и приятелство остават и след скъсването, това ще го ус
покои. Ето защо трябва да се насърчават и да се подкре
пят съпрузите в конфликт да уреждат споровете си. Ко
гато това не е възможно, добре е да се предупредят, че е
опасно да не се уважава обичта на детето към липсва
щия родител. Дори бащата да е алкохолик или престъп
ник, детето го обича и ако няма непосредствена морална
или физическа опасност за него, добре е да се постигне
някакъв контакт.
250 ГИ КОРНО
Внимавайте как говорите за бащата
Значението на начина, по който майката говори за ба

щата, на качествата, които му приписва, и на имената, с
които го назовава, когато не е там, ясно се вижда от наб
люденията над синове на вдовици. Забелязано е, че тези
синове, които малко са познавали бащите си и чиито май
ки не са се омъжили повторно, се справят с живота по-
добре, отколкото изоставените от бащите си. Това е лес
но обяснимо: вдовиците проявяват склонност да идеали
зират покойния и да си припомнят само добрите неща.
„Когато баща ти беше жив...“, започват те и така черта
по черта създават положителния образ на бащата, който
детето ще възприеме. В действителност то няма баща,
но се чувства подкрепяно и придружавано от вътрешна
та фигура, която му придава легитимност.
Един такъв сирак, роден в малко селце, ми разказва
ше, че винаги е слушал хубави неща за баща си и че се е
чувствал много горд с него. Този човек, макар сега да е
разведен, никога не е имал трудности като баща и двете
му момиченца винаги са били приоритет в живота му.
Взаимното уважение между двамата съпрузи играе сле
дователно основна роля в изработването на положител
ни мъжки и женски образи, на базата на които детето ще
построи собствената си идентичност. Защото двамата ро
дители, дори ако са разделени, продължават да образу
ват двойка в съзнанието на детето и върху тази двойка
то гради представите си за единство, сътрудничество и
допълняемост, които ще му служат през целия му жи
вот. За детето катастрофален е не толкова разводът, кол
кото това, което родителите правят от раздялата си. Вза
имното уважение си остава най-добрата насока на пове
дението.
Мислете най-напред за благополучието на детето
Когато двамата родители успяват да си сътрудничат, пре

поръчително е да споделят грижите за детето, тъй като
неговото благополучие трябва да се постави над всичко.
Но когато не успяват, за предпочитане е детето да се даде
за отглеждане само на единия, за да не се превърне в
заложник на любовната им война. Голямата детска пси-
хоаналитичка франсаоз Долто дори съветва в такива слу
чаи да се оставят момчетата на бащата, а момичетата на
майката, за да се осигури формирането на сексуалната
идентичност, която се основава на отношенията с едно-
половия родител. Трябва да се прибави и че развитието
на детето ще бъде много улеснено, ако разделените ро
дители се редуват в правото си да го гледат и живеят
близо един до друг.
Когато са сигурни, че могат да разчитат на обичта на
родителите си, децата успяват добре да се развият дори в
твърде деликатни ситуации. Познавах десетгодишно мо
миченце, напуснало баща си на тригодишна възраст; бе
живяло с майка си, която след раздялата имала друг
съпруг в продължение на пет години; сега живееше сама
с майка си. Според мен бе станала пример за чувстви
телност и съзидателност. Лесно влизаше в контакт, но
не безкритично. Бе развила силна автономност и всички
тези смени на домове и бащи не я бяха объркали. Каква
бе тайната й? Обичта на родния й баща и обичта на пас-
трока й. Двамата направо се надпреварвали да са с нея.
Тя се чувствала обичана и желана. Била добре дошла и
не се притеснявала където и да се намирала. Сътрудни
чеството между майката и бившите й партньори беше
безупречно. Всеки се бе добре приспособил към ситуа
цията, превръщайки благоденствието на детето в свой
252 ГИ КОРНО
приоритет. Детето никога не се почувствало отхвърлено

или отговорно за разделите на майка си. Напротив, зна
ело, че го обичат, и оттам идваше доброто му самочувст
вие.
Правете нещата по свой начин
Други изследвания показват, че независимият дух на са

мотната майка - особено по отношение на средата, в ко
ято самата тя е израснала - представлява фактор за ус
пех във възпитанието на децата й*. Колкото по-малко се
смята за длъжна да прави нещата, както ги е правила
майка й, толкова по-добре ще се чувстват и тя, и децата
й. Ще бъде по-свободна да прилага модели на възпита
ние и на сътрудничество, приспособени към собствено
то й положение, дори ако нямат нищо общо с моделите
на средата, от която произхожда.
Майката трябва да остане в контакт със себе си и да
прави нещата по свой начин. Не бива да позволява под
мятанията на едни или други да й диктуват линията на
поведение спрямо децата й или бившия й съпруг. С други
думи, не бива да поставя честта или гордостта на семей
ството си над благополучието на децата си.
Доверявайте се на децата си
Вместо да се опитвате да запълвате появилите се пукна

тини, по-добре е откровено да си кажете какво не върви
и да оставите децата сами да намерят разрешение на проб
лемите си. Децата по-добре живеят с осъзнатата фруст-
* Карл Гюстав Юнг, „Корените на съзнанието“, цит. изд., стр. 106.

рация, отколкото с недоизказаиото, защото фрустрация-

та е извор на творчество. Следният пример резюмира ка
заното дотук. Става дума за свидетелството на седемде
сетгодишна вдовица, която сама е отгледала тримата си
сина.
Когато съпругът лш почина, най-големият от

тримата ми сина беше на тринайсет години, а
най-малкият на шест. Ударът бе ужасен. Тряб
ваше незабавно да започна работа, за да припе
челя за храна. Напълно съзнавах как ще се отра
зи липсата на баща на децата ми, затова взех
следните мерки. Най-напред огледах мъжете в
моето семейство и в семейството на съпруга
ми, които биха могли да изпълняват ролята на
заместник за всеки от синовете ми. Исках от
тях да присъстват не много често, но редовно.
Така всеки от синовете ми получи нещо като
наставник, с когото се виждаше от време на.
време и прекарваше приятно.
Казах на децата си: „Баща ви е мъртъв, а вие
имате нужда от баща, затова изберете си ня
кой мъж за тази цел!“ Вместо да се боя от пе-
дофили, започнах да насърчавали връзките на си
новете ми с учители, треньори или по-възраст
ни мъже. Опитвах се да поддържам, доколкото
можех, мъжките им приятелства и участието
им в организирани групи като скаутите или
местните клубове по бейзбол. Струва ми се, че
общо взето нещата тръгнаха нормално. Днес и
тримата ми сина са женени и печелят добре.
Геният на тази жена се състои в това, че не се е отнес

ла към децата си като към мъртва материя, поемайки
254 ГИ КОРНО
цялата отговорност на раменете си. Съзнавала е основ

ната липса, от която ще страдат, но е имала доверие в
способността им сами да запълнят празнотата, оставена
от бащата. Така е успяла да превъзмогне разбираемия
страх да не им се случи нещо лошо и това е бил още един
знак на доверие към тях и съдбата им. С други думи, не е
искала заради собствените си страхове да затвори сино
вете си в семейната среда.
Във всяко нещо и при всички обстоятелства трябва да
се търси правилното поведение. Да бъдем чувствителни
към страданията на детето, като му оставяме време да
изживее фрустрацията си и шанс да задоволи творчески
нуждите си. Да си спомним също за жената в нас и да
дадем и на нея шанс да задоволи потребностите си, да
оживее въпреки изискванията на майчинските задълже
ния. Децата не винаги следват съветите на родителите
си, но никога не забравят примера на смелата майка, ос
танала с младо сърце и пълна с жизненост.
Сдобряването
Одобряването между майката и сина често започва под

знака на упреците. Упреци, които на майката й е труд
но да слуша. Отдавна отъждествила се с майчинската
функция, тя има нужда да поддържа образа си на доб
ра майка, защото само това й е останало. Не разбира,
че тези упреци съвсем не са нещо като уреждане на
сметки, а са начало на сближаване. Че трябва веднъж
завинаги да изразим онова, което ни яде отвътре, за
да могат обичта и нежността отново да влязат в пра
вата си.
Водих терапията на около четирийсетгодишен

мъж, чийто главен спомен от детството бе, че
майка лгу го е била. Един ден той й го казал. То
гава тя заявила, че не си спомня изобщо да е
вдигала ръка срещу него. Синът се заинатил и се
опитал да й припомни конкретни случаи. В този
момент от сблъсъка им майката се разплака
ла, обвинявайки го, че е луд и зъл, повтаряйки, че
всичко, което е правила, е било за негово добро.
Затворила се в непроницаема мъка и не спирала
да ридае.
Пациентът ми разбрал тогава, че зад майка му
вече няма жена, тоест, че тя толкова била вло
жила в майчинската си роля, че загубила от пог
лед собствената си личност. Личната й иден
тичност се сливала със семейната й функция.
Не си спомняла какво се е случвало, защото това
би застрашило психологическото й равновесие.
Сякаш някой изведнъж я лишил от идентич
ността й. Не чувала, че е допускала грешки в
изпълняването на майчинската си роля, чувала,
че е лош човек.
През следващите месеци на горката майка й се
струвало, че полудява. Усещала се съдена. Вътре
в нея заседавал съд и натрапчиво й напомнял, че
е била лоша майка. И тя изгорила мостовете
между себе си и сина си и издигнала между два
мата стена от мълчание. Това продължило, до-
като той не я уверил, че с този сблъсък не цели
да я оскърби, а напротив, да установи с нея по-
истински отношения. Аргументът я успокоил
и скъсаните връзки били възстановени.
През следващата година майката се разболяла
и влязла в болница. Синът седял до леглото й и
256 ГИ КОРНО
държал крехката й ръка. Усещал как го заливат

вълни от обич и чувства. Искал Л1айка му да
живее. Бил изпълнен с радост, че изпитва тол
кова обич към съществото, дало му живот. В
този момент разбрал, че черният период, през
който превел семейството си, не е бил напразен.
За пръв път от много години съзнателно оби
чал майка си. Най-после можел да я обича. Неж
ността му вече не била пленница на обидата,
изпитвана дотогава.
Поисках да знам дали би отишъл при болната
си майка, ако обяснението между тях не се бе
състояло. Отговори ми, че би отишъл, но че би
го сторил по задължение, като добър син, длъжен
да обича майка си. Докато сега го бе сторил от
обич и с искреното намерение да се отплати с
малко нежност на тази, която толкова била
направила за него.
При това красноречиво свидетелство мога само да

насърча майки и деца да вдигнат воала на миналото, за
да изживеят по-добре времето, което им остава. Не да се
отдадат на безкрайни укори, а да очертаят пространство,
в което всеки може да разкаже собствената си история,
като се чувства изслушван и уважаван. Майката и детето
няма нужда да постигат съгласие по отношение на даде
на случка. Те просто трябва да се опитат да се разберат,
без да се съдят.
Много възрастни не смеят да обезпокояват по този
начин родителите си, за да не ги наранят. Неуморно им
повтарям да се поставят за миг на мястото на тези роди
тели, които не разбират защо децата им са се отдалечи
ли от тях и са изгорили мостовете. Не е ли по-добре все
ки да каже своята истина, та вместо постепенно да из
тлее в безразличие и формална учтивост, връзката да се

възроди от пепелта? На един пациент, който буквално се
боеше да не вкара в гроба родителите си, ако действа по
този начин, един от колегите ми отговори: „Няма да ги
убиеш, а ще им подариш десет години живот, ще ги осво
бодиш от товара на миналото.“
Как бихме могли да се справим със световните проб
леми, ако не смеем да поговорим с тези, които са ни дали
живот? Как смятаме да възстановим обществената и се
мейната тъкан, ако никога не говорим за неизреченото,
за онова, което не е могло да бъде изречено в детството
ни? След като преживях един такъв откровен диалог с
родителите ми, установих колко той ме бе освободил.
Престанах да се боя от по-възрастни от мен хора и сега
ценя тяхната компания. Радвам се на по-дълбока енер
гия, защото вече не се чувствам откъснат от онези, кои
то са живели преди мен. Знам, че в рамките на възмож
ностите ми просто продължавам пътя, поет преди 30 000
години с появата на първите човеци на Земята. Преот-
крих родителите си и смисъла на собствената ми исто
рия.
17.
9
ТРУДНАТА ЛЮБОВ
Когато обичаш, не правиш разлика

между ухапване и целувка.
Хайнрих фон КЛАЙСТ
Тя и той в безизходица
Царството на повторенията
Ето че стигнахме до отношенията между мъжа и жена

та, крайната цел на този труд. Както обясних в самото
начало, безизходиците на настоящето прекрасно се обяс
няват с безизходиците на миналото, защото те просто пов
торно се разиграват на авансцената на афективните от
ношения.
Мисля, че ние неуморно повтаряме едни и същи отно
шения и това продължава, докато не откроим символич
ната фигура, която стои зад повторенията и ни кара да се
въртим в кръг. Урокът е винаги същият: трябва да си
извоюваме правото да бъдем такива, каквито сме, като
се осмелим да се срещнем очи в очи с бащинското или
майчинското „чудовище“.
260 ГИ КОРНО
На повечето хора им е трудно да усетят, остойностят

и изразят истинските си нужди от страх да не ги съдят
или да не станат за смях. Какви ли не вътрешни услож
нения им пречат да вървят към онова, което е добро за
тях, особено при избора на любовните партньори. Впро
чем в това отношение не бихме могли да даваме оценки.
Кой може да каже от какъв партньор има нужда мъжът
или жената, за да се опознае по-добре и да посрещне оно
ва, което се таи в дъното на несъзнаваното? Така че смя
таме да проверим каква част от терена на двойката за
емат повторенията, като не забравяме, че те дават „
възможност и за осъзнаване на неосъзнатите динамики,
замесени в играта.
Да живееш в двойка не е задължение
Тук се налага една малка уговорка. Идеалът на двойката

може да бъде и тираничен. Необходимо е да се отдале
чим от него, за да сме в състояние да го обсъждаме от
кровено, без да имаме чувството, че вършим светотатст
во. Струва ми се невъзможно да говорим за любовния
живот, ако не направим предварително крачка назад, за
да се сдобием с нужната перспектива. Признавайки ос
новното значение на двойката в обществото, не бива да я
превръщаме в абсолют. Има хора, които прекрасно мо
гат да постигнат щастие и пълнота, като живеят сами,
като поддържат редовни хетеросексуални или хомосек
суални отношения, или като изобщо не водят сексуален
живот.
Ако решим, че в обществото трябва да съществуват
само разнополови двойки, сексуално верни и обвързани
за цял живот, по-добре да не говорим за трудностите на
двойката, защото житейските й изпитания имат смисъл
само ако накарат всеки от двамата да се замисли за себе

си, включително за сексуалността си и начина си на жи
вот. Не би следвало да правим от двойката първостепен
но условие за съществуване, тъй като тогава бихме опре
делили като „анормални“ всички, на които тя не пасва
достатъчно. А те не са малко.
Всъщност калъпът на двойката не приляга всекиму,
но почти всеки се опитва да се нагоди към него с по-голям
или по-малък успех. Няма как, вече не разполагаме с ма
настири, за да оправдаем живота си без партньор! При
това състояние на нещата би било по-добре да говорим
за двойката като за призвание, за ергенството и момин-
ството като за призвания, за хомосексуализма и дори за
донжуанството като за призвания, тоест като за зов
на душата, която търси чрез тези форми на живот най-
точния си израз. Така ще избегнем необходимостта
всичко да съдим, всичко да осъждаме... и всичко да обяс
няваме.
След тази уговорка можем да започнем, като ги посе
тим - Нея и Него. Намираме ги в спалнята след една по-
скоро трудна вечер...
Тя
Хубаво! Не може да се каже, че вечерта мина приятно.

След кавгата следобед, вие сте все още напрегната, Той
също. Тъжна сте. Казвате си, че трябва да направите
нещо, иначе, както е тръгнало... Но все пак предпочита
те да не мислите за това. Той все още е в банята, когато
вие влизате в спалнята. Смътно си припомняте думите
на една приятелка, която ви е казвала, че в отчаяните
ситуации винаги може да се прибегне до черното бельо и
водката. До водка тази вечер няма да стигнете, но чер
262 ГИ КОРНО
ното бельо... Защо пък да не опитате? Сутиен и колан за

жартиери от дантела му взимат акъла.
Той
Пристигате в спалнята. Тя като че ли спи. Толкова по-

добре, защото наистина не ви е до това тази вечер, осо
бено до безкрайните разговори върху възглавницата, по
които тя толкова си пада. Тя нарича това близост. Е,
ще минем и без близост. Гасите лампата и откривате
под завивката нещо... направо да не повярваш. Палав
ницата е сложила дантеления си сутиен и колан. Макар
да се правите, че нямате намерение да ги докоснете,
сърцето ви вече бие малко по-бързо отпреди. Дори усе
щате начало на ерекция. Приближавате се до нея и
прегръщате топлото й тяло. Грижите ви се изпаряват.
Тя се дърпа малко, после ви отпуска една целувка и ви
моли да запалите свещ. Играе на непревземаема деви
ца и ви се налага да признаете, че го прави добре. Харес
вате, когато тя леко се съпротивлява, сякаш й е за пръв
път.
Тя
Усещате ръцете му върху тялото си и се успокоявате.

Малката ви хитрина е успяла. Постепенно се отпускате.
Всъщност не е било толкова трудно - чифт мрежести
чорапи - и готово. Ръцете му се разхождат по вас и вие
изпитвате желание да се притиснете до него. Усещате
го зад гърба си - трепти и вече се възбужда. Потърква
те се в него и сластно се отпускате. Проблемът е, че той
вече се съсредоточава върху гърдите и половия ви ор
ган. Вече пощипва зърната ви. Само че вие още не сте

готова. Опитвате се все пак да участвате, но не става.
Колкото повече той се възбужда, толкова повече на вас
ви минава. След известно време дори цялата работа за
почва ужасно да ви нервира. Все повече се чувствате
като предмет, като играчка, която служи само за да му
достави удоволствие.
Той
Така добре тръгна. Беше толкова възбуждащо. Защо й

трябваше да усложнява нещата: „Гали ме! Гали ме на
всякъде! По гърба, по кръста, краката, раменете, имам
нужда от малко нежност. Имам нужда от малко роман
тика.“
Романтика! Ето я голямата дума. Тя винаги смята, че
не сте достатъчно романтичен, че прекалено директно
вървите към целта. Мъжката ви гордост е силно уязве
на. Право да си кажем, нищо не разбирате от нейната
романтика. Ако горещо я желаете, значи мислите само
за „оная работа“; ако не я желаете, имало „проблем" в
отношенията ви. Онзи ден, след като доста си пийнахте у
приятели, вие се опитахте да я целунете на лунна светли
на на път към колата. Какво по-романтично от това. Не
сте искал да я любите на улицата, искал сте просто да си
поиграете на юноша. И тогава тя ви каза, че мислите
само за това. На другия ден се извини - имала била мно
го работа. А вие се чувствате все по-объркан. Да сте ро
мантичен значи ли да не получавате ерекция, докато я
целувате? Но вие просто не сте устроен така и тя все тряб
ва да го разбере някой ден. Обръщате й гръб, мърморей
ки, и духвате свещта.
264 ГИ КОРНО
Тя
Още веднъж я сплескахте! Така си е. Искахте да оправи

те нещата, а те само се влошиха. Чувствате се смешна
със сутиена и колана си и ги сваляте с резки жестове, за
да го притесните възможно повече. Но толкова ли е труд
но да се разбере, че обичате нежността? Че обичате да
бъдете завладявана бавно, да бъдете желана, да ви отгат
ват? Не че не обичате да се любите, просто е важно как.
Всичко е в това „как“. Сексът за самия секс не ви инте
ресува. Но сексът с ласки и нежни думи, охо-хо! Прекрас
но е!
Я виж, не мирясва! Това мъжете нямат гордост.
Веднъж възбудят ли се, няма спиране. Отново ви гали по
гърдите. Ама наистина, никога няма да разбере. Но не
можете все пак да подадете жалба за сексуален тормоз
срещу собствения си съпруг. Не се отдръпвате, но сте
напълно вън от играта. Това тяло, което се търка във
вашето, този задъхан глас, който шепти машинално: „Пи
ленце! Пиленце!“ - всичко това ви се струва все по-гро
тескно. Ако не го спрете сега, след пет минути ще ви се
струва, че ви изнасилват.
Изправяте се и палите лампата. Заявявате му с
нетърпящ възражение тон: „Никога вече не ме наричай
пиленце!“
Той
Е, това вече е върхът! Отговаряте й със същия тон, че не

само няма да я наричате пиленце, но изобщо няма да раз
говаряте с нея. Писнало ви е да разполага с вас както й е
угодно. Тя никога не проявява инициатива в ласките.
Никога не ви предлага да се любите. Винаги вие. Е, сти

га вече! Отсега нататък тя да прави първата крачка. Тя
да ви отгатва. Ако мисли, че е толкова лесно винаги да
ви отхвърлят, а вие винаги отново да нападате! Това е!
Излизате в отпуск - от еротиката, от романтиката, от
всичко. Тя да организира пътешествието.
Такива работи си мислите, когато внезапно ви се стру
ва, че чувате гласа на баща си, сякаш той говори чрез
вас. Иде ви да се разревете, толкова приличате на стара
двойка. Същото напрежение, същото мълчание, съшият
проблем. Същата умора на жената, майка ви, същите не
задоволени желания у баща ви. Възможно ли е това? Цяла
сексуална революция по-късно и да е все същото. Мълчи
те и угасвате лампата. Потърсвате ръката й в тъмното,
но тя я отдръпва. Напрегната е. Думите ви сигурно са я
обидили. И вие стоите така, с отворени очи в тъмното,
неспособен да кажете каквото и да е, в очакване нешата
да се уталожат.
Тя
Знаете, че е там до вас, с отворени очи в тъмното. Знае

те, че ви търси, за да се успокои. Но нищо не можете да
направите, чувствате се толкова неразбрана. Струва ви
се, че толкова много давате от себе си. Правите всичко
за него, за да му е приятен животът. Вслушвате се в нуж
дите му. Нима не може да се приближи до вас с повече
нежност? Прекадено много ли искате?
Чувате въздишките на майка си: „Всички мъже са сви
не!“ Не сте стигнала дотам, но не сте и далеч. Докога ще
продължава така? Дали и за вас като за нея животът ще
е дълго очакване и приспособяване? Би било много тъпо.
Отчаяно си казвате, че няма страшно. Но толкова тежи
266 ГИ КОРНО
онова между вас. Сякаш никога не сте едновременно на

една и съща среща.
Бягаш ли, гоня те! Гониш ли ме, бягам!
Знам, знам... Мислили сте, че тези неща стават само у

вас! Съжалявам, но трябва да ви разочаровам... Стават
навсякъде! Стават дори между двама мъже и между две
жени. Винаги единият е сексуален, другият романтичен.
И е вярно, че толкова приличат на мама и татко!
Знам, знам... Има и друг сценарий. Той е мил, нежен,
гушка се във вас като момченце в майка си. Галите го,
но ерекцията не идва. Никога не идва. Струва ви се, че е
така, защото тялото ви е поостаряло, но всъщност дори
да сте топ-модел, пак ще е така. Истината е, че се плаши
от вас, без да знае защо.
Знам, знам... Има дори трети сценарий. По отноше
ние на секса между двама ви всичко е наред. Проблемът
е, че само там е наред. Ту вие започвате да я галите, ту тя
започва да ви гали. Вие измисляте разни възбуждащи но
мера, и тя измисля. Тя обича и да се облича, и да се събли
ча за вас. Не е там въпросът. Всеки път, когато искате да
разрешите някой проблем, удряте на камък в общуване
то. Ако случайно направите някоя забележка, тя веднага
се засяга. Чувства се виновна и се затваря в себе си. Или
пък тя ви обвинява за нещо и ви залива с упреци. Нямате
жена, а момиченце. Колкото и да й обяснявате как би
следвало да общуват две отговорни същества, колкото и
да й разправяте, че човек трябва да е поне малко разу
мен, логичен, последователен, нищо не се променя. То
гава, така както сте много мъдър, имате дипломи и пси
хологически познания, вие просто започвате да я обви
нявате във всички възможни недостатъци. А тя ви обяс-
нява, че не това се нарича общуване между две отговор

ни същества...
Тя се приближава към него, Той се дразни. Обръща
му гръб, той ходи подире й. Той я държи на разстояние,
но ако Тя заплаши, че ще си тръгне, Той я спира. Бягаш
ли, гоня те! Гониш ли ме, бягам! Разстоянието между
двамата си остава винаги еднакво. Те никога не се сре
щат.
Правят всичко възможно, за да задържат това разсто
яние, защото са твърде слети един с друг на несъзнател
но ниво. Мрежата от проекции и очаквания, която, без
да съзнават, са изтъкали помежду си, спъва истинското
общуване. Териториите им са се смесили и това е причи
ната за войната между тях. Те се бият не просто за да
разберат „кой служи и кой е обслужван“, те се бият, за да
узнаят „кой кой е“.
И с право, изкушаваме се да кажем, защото за да
скъсат с историческото наследство и да успеят да създа-
дат двойка, в която двете им индивидуалности да могат
да съществуват, всеки от тях трябва да се разграничи и
да осъзнае себе си. Търканията в отношенията им пред
лагат отлична възможност за такова осъзнаване.
Видяна в положителна светлина в смисъл на търсене
на различия, което ще спомогне за едно по-добро общу
ване, войната може да бъде изтълкувана като битка за
любов. Тя служи на равенството и допълването между
Нея и Него. Но също така вярно е, че тя може оконча
телно да ги отдалечи един от друг, ако не съумеят да овла
деят съществуващото между тях напрежение.
Търканията препращат всеки от двамата към онова,
което другият предизвиква у него. И тук започва само-
познаването. Защото нашите реакции не принадлежат
другиму, те са си наши. Отрицателни или положителни,
емоциите, мислите, дори усещанията, които партньори
268 ГИ КОРНО
те ни пораждат в нас, разкриват нашата непозната

същност. Това себепознаване подготвя почвата за съзна
телно общуване в любовта, в което всеки изоставя оръ
жията и властта си, за да опита Единството.
Да навлезем впрочем в света на повторенията, които,
ако добре ги разберем, могат да ни позволят да опозна
ем себе си и живота.
Страхът от обвързване
Никога не разплаквай... партньорката си!

Нарушеното равновесие в триъгълника баща-майка-син,
подтикващо майката и сина да сключат символичен брак,
се отразява пагубно на двойката, която синът ще трябва
да създаде в бъдеще. За такъв син първата или първите
връзки са само средство за развенчаване на майчината
фигура. От само себе си се разбира, че голяма част от
усложненията биха могли да се избегнат, ако бащата бе
заемал мястото си на съпруг до жена си и бе обръщал на
сина си вниманието, от което той е имал нужда. Но тъй
като случаят не е такъв, последният се бори с майчин
ския комплекс, който несъзнателно го разяжда и който
той проектира върху партньорката си. Това проектиране
автоматично предизвиква повторение на миналото, защо
то той ще започне да се държи с нея, сякаш му е майка.
Рядко се срещат мъже, преборили майчинския си дра-
кон. Следа от властта на майчинския комплекс намира
ме впрочем в почти всеобщата мъжка жалба: „Задуша
вам се с партньорката ми!“ Като ги слуша човек, остава
с впечатлението, че те до един страдат от синдрома на
въжето около шията.
По-известен като страх от обвързване, този синдром

почива на пожертваните нужди от самоутвърждаване и
автономия, на забраната да се изразяват отрицателни чув
ства и на потиснатата сексуалност в детството. Елемен
тите от неписания договор между майка и син често се
пренасят изцяло в двойката.
Както стана дума по-горе, много мъже не успяват да
победят майчинския си комплекс и остават оплетени в
мрежите на чувството за вина. Това потиска способност
та им за самоутвърждаване. За тези мъже фразата „Ни
кога не разплаквай майка си“ се превръща в „Никога не
разплаквай партньорката си!“. Страхът да не разплаче
партньорката си, страхът да каже „не“ на тази, която оби
ча, има твърде коварен ефект. Защото неспособният на
съпротива човек е също така неспособен да отвори сърце
то си и да каже „да“. Когато мъжът като Него трудно
намира мястото си в любовната връзка, когато непре
къснато се отдръпва един вид за да достави удоволствие
на партньорката си и да не й причини мъка, тя започва
да се чувства извънредно самотна.
От много страх да не би да не се хареса, мъжът се
свръхприспособява. Той прави услуги на партньорката
си, както е правил на майка си. Всичко това с цел да я
направи щастлива и да й изтръгне някоя усмивка. До
толкова, че понякога Тя се оплаква на лекаря: „О, той е
много мил, хвърля боклука, готви. Понякога плаче. Но
се чувствам изоставена!“ Ако смееше, би прибавила:
„Имам чувството, че е един мухльо!“
Очевидно Неговата стратегия да не влиза в конфликт
с Нея не я прави щастлива. За да избегне кавгата, той й
оставя цялата домашна и афективна територия, което до
вежда до загуба на виталност, от която страдат и двамата.
По време на терапевтичен сеанс чух едно „добро мом
че“ да разсъждава на глас за това колко му е трудно да се
270 ГИ КОРНО
раздели с жена си, след като от много години си има лю

бовница. Той казваше: „Мисля, че ще мога да я напусна
само ако съм убеден, че ще ми прости.“ Този мъж иска
ше партньорката му предварително да му опрости удара,
който разводът би й нанесъл. Поддържаше двусмислена
ситуация от страх да не я нарани. Всъщност под претекст,
че пази съпругата си, той пазеше себе си, пазеше образа
си. Не искаше да бъде лошият, палачът, злосторникът.
Години наред бе обричал двойката на осакатен семеен
живот от страх да не се сблъска с майчинския си дракон.
Незадоволените потребности от самоутвърждаване и
автономия не остават без последствие и за Него. Често
виждаме „добри момчета“ да изпадат в пристъпи на агре
сия. Потиснатата способност за изразяване се проявява
тогава в отрицателната си и разрушителна форма. Гневът
може да избухне в кой да е момент, по повод на неумест
на забележка или след една чаша в повече вечер. Тогава
той обвинява някой друг за собственото си безсилие. Така
се освобождава от вътрешното си напрежение, но в най-
лошия случай съсипва живота на близките си.
Дори ако се чувства виновен за пристъпите си на ярост,
Той не разбира дълбоката им причина. Не разбира, че
несъзнаваното се опитва по този начин да разбие изкуст
веното статукво, поддържано от Аза. Не е наясно с пси
хическото значение на проявите на лошо настроение. Не
чува гласа на творческата си Анима, която се опитва да
го измъкне от сприхавостта, за да го отведе към истин
ската жизненост. Умее само да се извинява за крайнос
тите си и започва отново по най-малкия повод. От тази
ситуация не може да се излезе, без той да влезе в контакт
със себе си и да престане да съди това, което се случва у
него. Тук не става дума да направи удоволствие на мама,
а да направи удоволствие на душата си, която търси по-
пълна изява.
Понякога Той успява да потисне страха да не се харе

са и агресивността си, като се затваря в мълчание. Ако
го попитам защо му е трудно да разговаря с най-близкия
си човек, той би могъл да каже, че го е срам от това,
което усеща. Срамува се от агресивността и от отрица
телните си чувства. Трудно му е да заеме мястото си в
двойката, тъй като няма място в себе си. Защото трябва
да се знае: чувството за вина е свързано със срама, срама
от вътрешните ни пориви и от собствените ни потребнос
*
ти.
Срамът се обяснява и с факта, че мъжете са възпита
вани да се подвизават вън от себе си. Вътрешният свят
им е забранен. За тях да говорят за чувствата си означава
да се държат като жени. Освен това, излагайки на показ
интимния си свят, мъжът рискува да даде оръжие в ръцете
на партньорката си. Страх го е да не попадне под неин
контрол и да загуби и малкото територия, която прите
жава. Защитава идентичността си чрез мълчание.
Ако впрочем го попитам защо сълзите на жената тол
кова го плашат, той би ми казал, че когато е бил малък,
а майка му „толкова голяма“, сълзите й приличали на
катастрофална буря, разразила се в сърцето му. Нейната
мъка ставала негова мъка. Днес той все така възприема
като катастрофа страданието, което е причинил на дру
гарката си.
Всъщност бидейки възпитаван като герой, мъжът се
е научил да бъде отговорен за настроенията на жена си,
* Виновността включва и другия, човек се чувства виновен към няко
го; докато срамът е свързан с по-малко или повече осъзнати представи,
които служат на Аза като модели за сравнение. Когато Азът е слаб, те
могат да го смажат. Тогава той се огъва под тежестта на срама. Тези пред
стави съвпадат с онова, което психоанализата нарича свръх-Аз или идеал
на Аза. Марио Джакоби прави отлично разграничение между чувството
за вина и срама в книгата си „Срамът и произходът на самоуважението",
цит. изд., стр. 1-4.
/
272 ГИ КОРНО
както е бил отговорен за щастието на майка си. Но той

няма да намери свободата си и да се разгърне в интимна
та си връзка, ако не приеме, че е позволено да изрази
нуждите си, дори и те да противоречат на нуждите на
партньорката му, че по този начин може да й причини
болка, но това не означава, че е отговорен за нея. В сим
воличен план приемайки, че при случай може да причи
ни страдание и неприятни усещания на околните, мъжът
започва да прогонва майчинския дракон. За да победи
комплекса си, той трябва да излезе от неприкосновения
образ на доброто момче.
Решението да бъде самия себе си, да заеме полагае
мото му се място несъмнено ще разстрои динамиката на
двойката. Тя може дори да се окаже в опасност, но ако
Тя и Той преминат през изпитанието, съюзът им ще се
съживи. Той няма да бъде вече основан на принципи и
уговорки, а на отношенията между две автентични същес
тва. Близостта е възможна само на тази цена.
Презрението към жените
Не всички мъже крият като Него слабостта си под бро

нята на престорена свръхприспособеност. Някои изпит
ват такива трудности в самоутвърждаването и толкова
се боят да не се окажат под чехъл, че решават да контро
лират всичко, което се случва в къщата. Стремят се да
унизят партньорката си и непрекъснато я критикуват, за
да не би тя да придобие прекалено много власт. Тази не
обходимост да доминираш другия свидетелства за добре
развит неосъзнат майчински комплекс. Мъжът се опит
ва да развали вътрешната магия, като подчинява и за
робва жената, с която живее. Свеждайки я до статута на
предмет, той се опитва да си отмъсти за детството си,
прекарано в ръцете на твърде влиятелна майка. В сим

воличен план поведението му говори за детство, в което
самият той се е чувствал като обикновена вещ, подчине
на на волята на майчините желания.
Струва ми се във всеки случай, че мъжката лошотия
към жените, шегите, с които ги очернят, и волята да ги
подчинят са насочени към един-единствен скрит обект:
отрицателния майчински комплекс, който продължава
от дълбините на несъзнаваното да потиска непосмелия
да се утвърди Аз. Мъжът пренася цялата си горчивина и
безсилие върху жена си. Но това, което отвън изглежда
като кралско презрение към женските ценности, отвът
ре се явява като единственото средство за самозащита
на обърканото момченце, несъумяло да приеме собстве
ната си способност за самоутвърждаване.
Задължителната сексуалност
Сексуалността е един от върховните начини на човешка

самоизява. Не сме ли ние продукт на две срещнали се
полови клетки? Всяка нишка от съществото ни диша сек
суалност и е илюзорно да се смята, че можем да я потис
нем, без да очакваме, че ще поеме по всякакви заоби-
колни пътища.
В традиционните семейства не само сексуалността
между майка и син не е била приета, което се разбира от
само себе си, но и желанието, и споделеният ерос са били
прокудени. За тези неща просто не се е говорело. Подоб
на строга атмосфера има дълбоко отражение върху сек
суалния живот на двойката.
В резултат повечето мъже са убедени, че жените не
изпитват сексуални желания. Това се дължи на факта, че
с раждането много майки си възвръщат девствеността.
18.
274 ГИ КОРНО
Сякаш от момента, в който са се отдали на семейството

си, единствено бащите продължават да са носители на
неназовимото нещо секс.
Но отрицателните оценки на мъжката сексуалност зле
подготвят мъжете за семейния живот. На сексуалната
сцена мъжете са принудени повече от всякъде другаде да
играят ролята на герои и да поемат инициативи, като при
това нерядко рискуват партньорката им да ги отблъсне
или да им откаже. Самолюбието им бива многократно
наранявано - факт, за който мъжете са се научили да
мълчат и за който съпругите им не знаят нищо.
В спалнята като навсякъде мъжете искат да се пока
жат конкурентноспособни. Така сексът се превръща в
дълг, което им пречи истински да присъстват за партньор
ката си. Ако не са се научили да се отпускат и да споделят
с нея удоволствието си, те често се държат неестествено.
Накрая започват да се чувстват длъжни да отговарят на
всяка милувка в изчислен до секунда балет. А всъщност
продължават да бъдат добрите момчета, които още веднъж
се опитват да доставят удоволствие на мама.
„Извинявай, възбуждам се, като те галя!“
Понякога мъжете се чувстват толкова виновни за своята

сексуалност и за сексуалните си желания, че изпадат в
учудващи положения. При групова терапия на мъже, с
които разговарях за интимния им живот, един от участ
ниците ни довери, че основният му проблем по време на
любене бил, че се възбуждал още докато траела подго
товката. Мислеше, че тази ерекция издава вкоренен его
изъм и е израз на презрение към жена му. Имаше чувст
вото, че трябва да бъде изцяло на услугите на партньор
ката си и да забрави собственото си удоволствие.
Дадох си сметка, че също като някои други мъже от

групата той се срамуваше от вътрешния си свят, изпълнен
със сексуални фантазми. Трудно му бе да изпитва удо
волствие, докато доставя удоволствие. Галел гърдите и
вагината на партньорката си, забравяйки радостта от това
действие. Сексуалността била отричана в семейството му
дотолкова, че импулсите му се оказали силно потиснати.
Не вярваше, че собствената му възбуда събужда и
насърчава партньорката му.
Зъбатата вагина
Мисля, че популярността на розовите телефони, при ко

ито жените поемат инициативата, а мъжете споделят най-
потайните си фантазми, добре изразява този вид сексу
ална безизходица. Още повече, че с проститутка пред него
или на телефона мъжът няма нужда да се прави на ге
рой. Той плаща и не дължи нищо. Така прибягването до
жената-предмет, с която можем да разполагаме без ан
гажимент и без риск да се задушим, или използването на
кукла, която надуваме и прибираме след употреба, изда
ват страха от кастрация, жив у много мъже.
И наистина, когато майчината фигура не е демисти-
фицирана, страхът у момчето остава чак до зряла възраст.
Този фантазъм се изразява в примитивен вид под форма
та на зъбатата вагина на вещицата, която може да отха
пе пениса на мъжа. В практиката си съм срещал мъже,
които се бояха от фелациото, защото имаха чувството,
че ще загубят органа си.
фантазмите и садомазохистките практики добре из
разяват неразрешения конфликт с майката. Когато
завързва жената, извива гърдите и, причинява й страда
ние и я заробва, мъжът прави символичен опит да
276 ГИ КОРНО
отхвърли женската власт, ще рече майчината власт. Впро

чем обратното означава абсолютно същото. Завързани
ят и унижен мъж възпроизвежда в сексуален план психо
логическата атмосфера на детството си.
Интересно е да се отбележи например, че клиентите
на проститутки от „доминиращ“ тип са често мъже, дос
тигнали властови позиции в службата си или в общест
вото. Смисълът на мазохистичната сексуална игра е да
изкупи в краката на майчинския дракон кражбата на ав
торитета му.
Но тук не става дума само за майчината власт. Виж
даме и как отсъствието на бащата или неучастието му
във възпитанието на децата са в основата на крехката
сексуална идентичност на сина. Той не е сигурен, че е
мъж, и се бои да влезе в жената в буквален и в символи
чен смисъл. В буквален смисъл резултатът е преждевре
менна еякулация или сексуална импотентност, а в сим
воличен - страх от близост с жената. Донжуанството,
тоест нуждата да се проникне във всички жени, също
може да се свърже с опит за бягство от страха от майчи
ната кастрация. Донжуанът се опитва неистово да си до
каже, че не се бои от партньорките си.
Така много мъже пристъпват към първата си двойка,
като проектират върху партньорката си нещо като дяво
лица, заплашваща да ги кастрира. Впрочем страхът от
кастрация намира съответен израз и в действителност
та, тъй като гневът от неполученото бащино внимание
често прави жените несъзнателно склонни към кастри
ране по отношение на мъжкия им партньор. Става дума
за неосъзнато желание за отмъщение спрямо бащата, пре
несено в двойката.
Аларменият клавиш
Както казах по-горе, действията на воайора, когато наб

людава любеща се двойка, гледа порнографски видео
филм или прави любов във виртуалната реалност чрез
компютъра си също добре изразяват страха от кастра
ция. Отказвайки се от истински отношения с другия, чо
век се изтръгва от света на задълженията, но се оказва в
положение на кастриран. Наслаждава се на автоеротич-
на позиция, в която другият не съществува, по-точно
съществува само като предмет, който ни се подчинява и
служи за задоволяването ни. Липсва любовната инвести
ция с всичките й рискове. Без да броим това, че прекаде
ната консумация на порнографски материал поражда за
висимост, която прикрива истинската липса, а именно
нуждата от любов. С течение на времето това се оказва
незадоволително за душата, търсеща интимния съюз.
Всеки знае, че няма нищо по-приятно от любенето,
когато човек е влюбен, защото тогава всички измерения
на съществото ни участват в сексуалността. В тези мо
менти различията изчезват в дълбокото сливане с дру
гия. Но колко трудности и неуспехи е трявало да изживе
ем, за да стигнем до подобен понякога съвсем кратък
екстаз! Сексът в отсъствието на другия или чрез мани
пулиране на образа му може да се окаже приемлив замес
тител на твърде редкия и труден за постигане екстаз.
Но порнографията рискува да засили чувството за ви
на, изпитвано към жената, и да изложи още повече мъжа
на властта на майчинския дракон. И наистина, тъй като
този вид сексуалност се проявява обикновено тайно, тя
отново свежда мъжа до състоянието на момченцето, ко
ето е прикривало от семейната си среда истинското си
либидо. Тогава онзи, който не смее напълно да приеме
278 ГИ КОРНО
желанията си в присъствието на партньорката си, започ

ва да крие благословените образи под дюшеците, в неиз
ползваните чекмеджета, под бельото в гардероба или в
компютъра.
Един приятел ми довери, че разполагал с дискета, на
която можел да наблюдава любещи се двойки. Към про
грамата имало „алармен клавиш“ - натискал го, ако ня
кой неочаквано влезел в стаята му. Тогава на екрана се
явявал счетоводен фиш. Съвсем прозаично, ще кажете,
обаче това било счетоводен фиш за благотворителните
дела на майка Тереза! Смях се със сълзи, когато ми раз
казваше тази история. За мен тя просто потвърждава
ше до каква степен мъжката сексуалност се намира в
Сянката на някоя свята майка, девственица и мъчени
ца.
Сексуалността е много важно измерение от живота
на мъжа. Много по-важно, отколкото признаваме. Раз
пространението на порнографията и сексуалният туризъм
красноречиво свидетелстват за това. Ако се опитаме да
разберем символичния аспект на сексуалното поведение,
има шанс да схванем какво се проявява чрез него. Тогава
забелязваме афективната нищета на мъжа, която често
няма много общо със сексуалността.
Например лекувал съм в група пациент, който много
пътуваше и си беше изработил цял арсенал от средства,
за да чува от хотелската си стая какво става в съседната.
Най-френетично и най-задоволително мастурбирал, ко
гато съседите се любели. В детството си този пациент е
бил лишен от внимание от страна на родителите си. Сега
си отмъщаваше. Открадвайки интимността на чужди
хора, имаше чувството, че „вбесява“ родителите си, и осо
бено баща си, задето са го изключили от семейната клет
ка. Приемайки да го изслушаме, без да го съдим, можах
ме да стигнем до извора. Натрапчивата му идея прикри-
ваше и същевременно изразяваше гнева и разочаровани

ето му на отхвърлено дете.
Мъжете влизат в романтичната връзка и в любовта
чрез сексуалността, докато жените влизат в сексуалността
чрез любовта и романтиката. В това отношение мъжка
та и женската култура са напълно различни. За да могат
мъжете да се разгърнат в двойката, сексуалността им
трябва да бъде взета на сериозно, дори в отблъскващите
й аспекти, фантазмите следва да бъдат изслушвани като
израз на дълбокото им същество. За да може мъжът
напълно да се инвестира в интимните отношения, сексу
алният му живот трява да бъде приет без осъждане, за
щото той е съвършеният символ на неразрешения му
конфликт с майчинския и бащинския комплекс. Не ста
ва дума непременно да се осъществят тези фантазми, а
да се формулират, за да се разбере неосъзнатата им цел.
Воайорът със затворени очи
Както виждаме, мъжката сексуална сила често остава

заложница на мълчанието и смущението. Много мъже
не успяват да кажат на партньорката си кое им доставя
удоволствие, понякога дори не съумяват да й кажат кол
ко им е приятно да я докосват и гледат. Всичко това гп
поставя в съвършено парадоксална ситуация, защото же
ните с нетърпение очакват мъжките думи, които им при
дават стойност. Жената отделя голямо внимание на тя
лото си, за да е красиво, на кожата си, за да е нежна. Тя
има нужда в замяна да бъде оценена от думите и погледа
на мъжа.
По този повод един трийсет и пет годишен мъж ми
разказа следната история:
280 ГИ КОРНО
Бил женен от шест месеца и току-що се нанесъл

със съпругата си в нов апартамент. Обаче про
зорецът на дневната им гледал към стаята на
жена, която се събличала на запалена лампа.
Хубава изненада за този мъж, който от дете
илшл склонност към воайорство. Постепенно
той свикнал да оставя жена си да си ляга сама
след телевизионните новини. Така можел да си
стои в дневната и да мастурбира, съзерцавайки
съседката.
След като няколко месеца прилагал тази хит
рост, той се почувствал така неудобно, че ре-
шил да поговори с жена си. Тогава тя реагирала
по забележителен начин, като нежно изрекла:
„Странно, когато се любим, ти винаги затва
ряш очи! Ти, който толкова обичаш да виждаш,
никога не ме поглеждаш, когато се разкрасявам
за теб или когато се любя. Имам нужда да ми
казваш, че съм хубава. Бих искала да ми кажеш,
че гърдите ми са хубави и че харесваш вагината
ми. Бих искала да престанем с това банално
любене. Искам заедно да измисляме игри и сце
нарии. Не желая вече да се любя със затворени
очи.“
Този човек затварял очите си, за да скрие истинската

си сексуалност. Чувството за вина му пречело да разбере
каква нужда има жена му да бъде гледана и оценена.
Всъщност много мъже не вярват, че могат да внесат же
ланията и удоволствията си в семейната спалня. Те про
дължават тайно да мастурбират като в детството си. Тя
лото на партньорката им остава забранено, каквото е
било тялото на майката.
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ? 28]
Триумфът на сериозния дух (II)
Така или иначе, все едно дали сме мъже или жени, на
шите тела и нашата психика много дълго принадлежат
на майките, бащите и цялата среда, от която произхож
даме. Състоянието на смесване между индивидуалния Аз
и психическия фон, който го свързва със семейното не
съзнавано, минава за нормално. Това, което казах за мъж
ката психология, дори и ако ни разкрива образа на мом
ченцето, което още се бори с майка си, не е патологично.
Но може да стане такова, ако човек еякулира само за
вързан или ако се възбужда само при мастурбация и ни
кога с реален партньор. А иначе можем да се преборим
със себе си и да се освободим от миналото само с упори
то усилие. Осъзнаването често е трудно и може да дове
де до мъчителен избор, но е последвано от повишена жиз
неност и по-мощна съзидателност. Отношенията ни с дру
гите, със себе си и с живота значително се подобряват.
Най-отчайващото е, че сексуалната нищета бележи
триумфа на сериозния дух. Няма радост, няма гордост от
това, че си мъж, когато сексуалността е зле приемана в
семейството. Малко хора успяват да си останат весели п
в леглото. Дори за партньорите с богата фантазия любе
нето сякаш е най-сериозното нещо на света. Еротичните
ни жестове са пропити с мълчание, очакване, смущение,
понякога дори срам. Неизброими фантоми населяват
спалните ни - татко, мама, господин свещеникът, мина
лите ни и настоящи любовници. Ето защо истинската
революция се състои в това да създадем наистина уни
кално пространство, в което да разгърнем отношенията
си с другия.
В същия ред на мисли игровият и фантазьорскн дух на
мъжа избледнява в присъствието на партньорката му.
282 ГИ КОРНО
Един човек ми разправяше, че баща му показвал своята

жизненост само когато майка му я нямало. Тогава къщата
мигом се превръщала в огромна зала, в която бащата
правел фокуси и тръгвал на лов за съкровище. Щом май
ката се появяла, бащата отново ставал сериозен. Кое пре
чи на мъжа да показва ентусиазма и радостта си пред
партньорката си? Дали фактът, че още не се е отделил
от майка си? Дали страхът, че другият ще го осъди, ако
се покаже спонтанен и уязвим? Защо радостта се приема
още по-трудно от еротичното удоволствие?
В крайна сметка можем да кажем, че истинската жерт
ва на кастрацията в семействата ни не е сексуалността, а
радостта, обикновената радост от живота. Въодушевле
нието, жизнеността, ето кое е било пожертвано в името
на пуританството и сериозността на патриархалното об
щество. Впрочем човек не може да преоткрие тези даро
ве на съществуването, без да освободи своята сексуал
ност.
Радостта е знак за успешна връзка и за жив ерос.
Еросът свързва мъжете и жените. Ако не можем да му
се наслаждаваме, ние се задоволяваме с тъжния и бана
лен ерос, чиито крилца са загубили доста пера и чиито
стрели са отровени.
Как мъжете се опитват да преодолеят

страха си от жените
По време на връзката си мъжете използват различни

стратегии, за да преодолеят дълбокия си страх от жени
те. Първата, за която вече споменах, би могла да носи
името тотална зависимост от партньорката. Послед
ната автоматически бива превърната в майка-замести-
телка. Тя го спасява, тя го мие, тя му избира дрехите, тя
го „люби“. Тя му позволява да си остане в сладката бе

зотговорност на детството, дори ако от това страдат нуж
дите му от самоутвърждаване, автономия и независимост.
Чувствителният към всяко задушаване мъж, който не
може да търпи жена да се занимава с него, прилага вто
рата стратегия: той й прави дете. От този момент на
татък тя посвещава цялото си внимание на някой друг и
съпругът автоматически бива освободен от афективните
си задължения. Върхът на изкуството тук се състои в това
да се вкара детето в семейното легло между двамата
съпрузи. Така е съвсем сигурно, че расата на мъжете,
които страдат от майчината власт и се боят да установят
интимни връзки с партньорката си, ще бъде увековече
на...
Третата стратегия засяга онова, което бих нарекъл кон-
тразависимост. Става дума за нещо като защитно ер-
генство. Героят му би могъл да се изрази така: „Аз съм
автономен, грижа се за себе си във всяко отношение, ня
мам нужда от жена, за да живея!“ С други думи, контра-
зависимият избира сам дрехите си, яде сам и се люби сам!
Съдбата му е празното легло, самотата и случайните
връзки. Нуждите му от съюз и зависимост са изтласка
ни. Но докато той се отдава на самодисциплина и аске
тизъм, вътрешното му същество плаче.
От сексуалната революция насам една четвърта стра
тегия като че ли става все по-популярна. Тя е подходяща
за този, който отхвърля и зависимостта, и контразависи-
мостта. Любителят на това изкуство контактува, така да
се каже, с части от жени. Ще обясня: с една излиза, за
щото хубаво се люби, с друга, понеже обича театъра, и с
трета заради интересите й към мистиката. Така успява
да задоволи нуждите си и от съюз, и от раздяла.
Въпросната тактика е всъщност.модерна разработка
на прословутата разлика между девственицата и курва
284 ГИ КОРНО
та, която правят много мъже. Това е и петата стратегия

-брак с почтена жена, която се харесва на семейството и
остава затворена вкъщи, и поддържане на любовница,
благодарение на която се осъществява бягството от къщи.
Така мъжът води нещо като двоен живот, за да запази
обществения си образ, да позволи на децата си да порас
нат без сътресения или просто за да прикрие страха си от
раздялата. В много древни общества, между които Ки
тай и Япония, този обичай е бил официализиран. Дори
любовницата е била представяна на съпругата и е тряб
вало да получи одобрението й. За отбелязване е обаче, че
в тези общества майчинството е върховният статут, към
който може да се стреми жената, а майчинските ком
плекси у мъжете са огромни.
Ако се вгледаме в горните стратегии, разбираме, че
не страхът от жените обуславя прилагането им, а от
страхът от една жена. Мъжът се бои да се озове сам с
една жена, защото призракът на майчината власт про
дължава да преследва психиката му.
Нуждата от романтика
Защо жените толкова държат на двойката
Мъжете са възпитани да бъдат герои, а жените - да жи

веят в двойка. Ако мъжкият майчински комплекс се
проявява главно в областта на сексуалността, женски
ят бащински комплекс се разиграва в сферата на ро-
мантиката и любовта. Ако мъжете страдат от синдро
ма на въжето на шията, бихме могли да кажем, че
жените страдат от синдрома на ласото. Те искат да
уловят мъж.
Както вече обясних, основното следствие от отсъстви

ето на бащата е нараненото самолюбие, което засяга спо
собността на жената да установява отношения с другите.
Тя се чувства сигурна в идентичността си благодарение
на присъствието на майката, но половото й различие не
е било потвърдено от бащата. Стойността й като жена в
сексуалния смисъл не е била призната. Тя няма да се оби
ча, докато не я обикне някой мъж. Оттам произтича на
трапчивото й желание да живее в двойка, както и стре
межът й да намери в погледа на мъжа и в нежните му
думи потвърждение на собствената си значимост. Тук не
говори любовта, а нараненото самолюбие. Психологи
ческото наследство кара някои жени да смесват двете
неща. Те имат чувството, че са напълно алтруистични,
докато всъщност поведението им цели да докаже, че
съществуват, заемайки централно място.
За подобни жени статутът на жена не съществува. На
тях им се струва, че не могат да бъдат щастливи и дори
че не могат да живеят без партньор. Те вярват, че любовта
ще уреди всичко, че ще компенсира вътрешния им ваку
ум и ще им дари чувство за пълнота. Мислят, че ако се
грижат за мъж или за дете ще намерят щастието.
Отгледаната без бащино внимание жена може дори
да смята, че ще успее да задържи върху себе си погледа
на мъжа само ако има власт над него. Затова се отдава
на какви ли не хитрувания и манипулации. Не подбира
средствата, за да накара мъжа, с когото се среща, да й
посвети вниманието си. Чар, подчинение, мълчаливо от
тегляне, въздишки, сълзи влизат в действие с цел да го
убедят, че трябва да се грижи за нея.
Накрая ефектът е обратен на очаквания. Опитът да
властва, мотивиран от несигурността на жената, кара
мъжа да бяга или го привързва към нея по други причи
ни, не любовни. Той може например да се чувства вино
286 ГИ КОРНО
вен, ако напусне разстроена жена. Това чувство за вина

ще бъде особено активно, ако не е победил отрицател
ния си майчински комплекс.
Говорете ми за любов
Магьосниците на индианците яки в Северозападно Мекси

ко учат, че силата на мъжете е в мозъка им, а енергията на
жените - във вагината им. Изтокът проповядва, че у мъже
те действа принципът „ян“, който е активен и съзидателен,
а при жените принципа „ин“, който е рецептивен. Юнг смя
та, че мъжкият принцип зависи от Логоса, тоест от духа в
най-широк смисъл, а женският - от Ероса, тоест от чувст
вото за общение с другите. Накратко, Той се подчинява на
закона на Разума. Тя - на закона на Любовта.
Това е, общо взето, вярно. Жените като цяло изпит
ват истински култ към любовта. Нарочно употребявам
думата култ, защото в известен смисъл става дума за ре
лигия, чиято богиня е Венера. Жените правят жертви за
любовта, принасят й дарове и очакват с готовност явле
нието на божеството. Между две връзки те си почиват.
Но когато любовта е налице, й отстъпват цялото място.
Този любовен свят си има своите еликсири и заклина
ния, своите мистерии и упойващи мъгли. Природата с
ветровете и морските вълни, с гръмотевиците и мълни
ите, със сушите и наводненията го изразява по-добре от
най-хубавото психологическо описание.
Ето защо жените са чувствителни към поезията. Тя
пречупва праволинейния език на разума и го кара да
разцъфти в стилистични фигури и метафори, придава му
атмосфера. Нищо не може да задоволи повече женската
душа от посветената й любовна поезия. Чувам думите на
стара песен, които много точно изразяват това:
Кажете ми пак нещо нежно, говорете ми за лю

бовта,
сърцето ми не би се уморило от тез възвишени
слова.
Повтаряйте до изнемога:
„Без вас не мога!“
Тази песен изразява същността на женското желание.

Нищо не обяснява по-добре женската душа от превърна
лия се в поезия дух, от Логоса, възприел езика на лири
ката.
Това мастило е кръвта ми...
В пиесата си „Сирано дьо Бержерак“ Едмон Ростан майс

торски ни демонстрира казаното дотук. Добрият Сира
но, обезобразен от огромен нос, не се надява да спечели
благоразположението на братовчедка си Роксана, в коя
то е влюбен. Тя обича друг младеж, красив и добре сло
жен, но глупав. И Сирано отстъпва поетичния си талант
на невежия претендент, за да завладее Роксана с писма
та си. Първото любовно писмо, което разтърсва сърцето
на хубавицата, е следното: „Този лист е моят глас. Това
мастило е кръвта ми. Това писмо съм аз!“ Тук виждаме
как думите „въплътено слово“ добре представят женския
Анимус. Прочитайки „Това писмо съм аз!“ Роксана има
чувството, че се докосва до душата на любимия си.
Затова, когато среща обожателя си лично, тя с цялото
си сърце очаква любовните му думи, но той само тъпо
повтаря „Обичам ви! Обичам ви!“ и се опитва да я целу
не. Роксана е толкова разочарована, че го пропъжда. То
гава стигаме до прословутата сцена с балкона. Сирано
288 ГИ КОРНО
заема мястото на младежа в тъмното и чрез красотата

на думите си отново спечелва сърцето на младата жена.
За Роксана както и за Нея, както и за много жени лю
бовта, която тя вдъхва на мъжа е много по-важна, от-
колкото физиологичните му реакции. Роксана също иска
да се целува, но атмосферата около целувката е не по-
малко съществена от самата целувка. Когато тази чисто
еротична среда я няма, когато двете страни не са свърза
ни от ероса в духовно единение, когато актът няма душа,
жената се чувства сведена до ранга на вещ. Сексът зара
ди самия секс не я интересува. Ето защо порнографията
малко привлича жените. За тях любовта е допълнение
към душата.
Подобно на младия обожател на Роксана обаче Той
също не умее да говори за любов. При това положение
Тя ще направи всичко, за да накара „нейния да се раз
приказва“. Ще се стреми чрез всякакви на пръв поглед
капризи и манипулации да го постави въпреки желание
то му в положение на рицар. Бихме могли да си помис
лим, че става дума за прояви на женския егоизъм или за
изисквания на наранено в обичта си същество, което моли
за внимание. Но има и нещо повече.
Вътре в себе си, в полусянката на нещата, които чо
век несъзнателно знае, Тя предчувства, че осъществява
нето й се състои в това да дава, без да пресмята, от лю
бов. Тя търси в личната любов начин да развърже сила
та си. Затова се опитва да накара партньора си и той да
даде малко от себе си - наясно е как да борави с това
малко, за да го направи щастлив. Ето защо Роксана иска
от обожателя си да играе на романтичен герой, преди да
му се отдаде.
Чувството за романтика
С други думи, дори да е изострена от липсата на баща,

нуждата от романтика изпълнява много важна психоло
гическа функция. В същината си тя съвпада с женското
чувство за общение и среща с другия. Жената знае, че
една основна част от човека се реализира само в любов
та. Романтичното й очакване цели да заведе мъжа до соб
ствената му реализация чрез срещата на сърцата и тела
та.
Когато това женско очакване бива непрекъснато ра
зочаровано, когато вниманието на мъжа не идва, очак
ването се видоизменя. То се превръща в горчивина, деп
ресия и презрение към мъжа, пренебрегнал жената. То
гава последната се ожесточава и престава да очаква как-
вото и да било от мъжете, но сърцето й остава наране
но.
Мъжкото сърце също е самотно без тази среща, но
мъжете сякаш имат толкова неща да вършат, че още не
са го осъзнали. И все пак някой ден всеки мъж се озова
ва сам със себе си и тогава разбира, че няма никаква полза
от това, че е завоювал слава и пари, ако не е обичал, ако
не е изпитал трепета на любовта. Животът е празен без
любов. В дъното на сърцето си всеки мъж осъзнава това
поне веднъж.
Мъжът, който се бои да обича, не знае, че жената е
способна чрез щедростта си да умножи малкото любов,
която той е в състояние да й даде, при изричното усло
вие да се обвърже. Бихме могли почти да кажем: при
условие, че приеме да зависи от нея. Защото тя би дала
всичко от любов. В това се състои голяма част от жен
ската мистерия. А жената може да посвети мъжа в тази
мистерия. Може да го посвети в служенето и в безре-
19.
290 ГИ КОРНО
зервната преданост, ако се чувства истински обичана,

избрана, оценена.
Женската същност изцяло се проявява в срещата на
личностите и индивидуалностите; тя предполага присъст
вието на другия. Но красотата и простотата на тази мис
терия често плаши мъжете. Трябва да се изтъкне, както
вече стана дума, че те често са имали уязвени майки, ли
шени от същия този Ерос, станали властни кастраторки
или непрекъснато изискващи чувства от децата си, а това
са трудно изличими следи от детството...
Всъщност женската романтичност носи в себе си фер
мента на историята. Тя представлява още неоползотво
реното наследство на човечеството. Жената носи това
наследство като пранга на крака си, защото както мъже
те, така и жените все още не са признали красотата на
дълбоката женска природа. Но и едните, и другите няма
да могат още дълго да бягат от нуждата от истинска,
пълноценна и хармонична среща в любовта. Позволено
е да смятаме, че докато не се даде превес на сърцето,
отношенията между мъжете и жените ще деградират, за
щото надеждата за общение в любовта няма да е осъщест
вена за никого от тях.
Практиката на систематическата грешка
Светът на романтичното мечтание има и отрицателна

страна. Вярно е, че той компенсира сивотата на всекид
невието и позволява да се избегне страданието, но жена
та лесно може да се загуби зад екрана от фантазми, пос
тавен между нея и действителността. Дотолкова, че да
започне да проектира върху първия срещнат партньор
принца от приказките, какъвто той не е. Така ще го
превърне в рицаря от въображението си, а после поете-
пенно ще се опомни под влияние на шока на действител

ността - човекът, с когото живее, не е този, който си е
представяла.
Романтичността подтиква някои жени системно да
грешат в любовния си избор. Жената може например да
сбърка бабаитлъка с твърдостта. Да й си стори, че нами
ра сигурност с партньор, който изглежда силен. Но ще се
изненада, когато агресивността се обърне срещу нея. Дру
га взима мълчаливостта за мъдрост и чак след време си
дава сметка, че въпросният мъж просто не е имал какво
да каже. Трета „се хваща“ на красивите думи на прелъс
тителя, приемайки вниманието му за личен интерес, и
осъзнава, че е попаднала в клопка едва след като му се
отдаде телом и духом.
Същото важи и за девойката, която е имала склон
ност да въплътява Анимата на объркания си баща, да
отговаря на чувствителността му, за да намери мястото
си между него и майка си. Превърнала се в довереница
на баща-алкохолик или невротик, тя е усвоила ролята си
на жертва. Впоследствие, докато търси спасител, не
прекъснато ще попада на зависими мъже, които злоупот
ребяват с наркотици или алкохол или които трудно оси
гуряват препитанието си. Ще се опитва да ги измъкне от
батака, като си играе на спасителка.
Несъзнателното очакване на жена, която се омъжва
за такъв човек, е, че накрая ще пробуди у него принца от
приказките. Че той ще й покаже сърцето си и ще затвърди
чувството й за собствена стойност. „Някой ден и моят
принц ще дойде!“, мисли си тя вътрешно. Но ако по една
случайност жабата се преобрази на принц, често пъти то
е, за да напусне онази, която го е подкрепяла в битката
му.
Такава жена тогава ще е принудена да осъзнае жалко
то си самоуважение, наследено от детството й и подтик-
292 ГИ КОРНО
ващо я да избира мъже, които не я уважават. Някой ден

ще открие, че ако е способна да обича с такава всеотдай-
ност, то е просто защото не се обича достатъчно. Пома
гайки на другия да овладее зависимостта си, тя прикрива
своята.
Играта на гатанки
Романтичността крие и други уловки. Очакването на

принца от приказките наслоява у жената горчивина, сти
мулирана от разочарованията от мъжа, с когото живее,
главно по отношение на неспособността му да отгатва
женския свят. Тя би искала да намери мъж, който да пре-
дугажда желанията й, без да е необходимо тя изрично да
ги изразява.
Тук се сблъскваме с един парадокс. Жената може да
се гордее, че е веща в областта на чувствата, и заедно с
това да не смее да разкрие истинските си желания на чо
века, с когото живее. Тя погрешно си мисли, че той по
начало я познава, и вътрешно го обвинява, че отказва да
откликне. Смята, че ако трябва всичко да се изразява
гласно, цялата работа не си струва труда. Наградата, ко
ято би получила, ако открито формулира претенциите
си, й изглежда обезценена. Да изричаш желанията си
несъмнено лишава отношенията от някаква доза мисте
рия, но как да се осъществи успешно общуване между
две същества, ако не са готови да си кажат какво искат?
Жените мислят, че мъжете са като тях и че ги бива в
играта на гатанки, докато всъщност способностите за ин
туиция и чувства у партньорите им често са атрофирани,
тъй като не са били насърчавани от възпитанието. Мъже
те по-лесно се справят с ясни ситуации. Аз лично пред
почитам партньорката ми да ми каже: „Ходи ми се на
ресторант“, вместо да ме укори: „Никога не искаш да

сме само двамата.“
От друга страна жената може и да се заблуди от инту
итивното си чувство. Тогава тя взима за истина онова,
което си въобразява за мъжкия свят. Предварително вла
га мисли в главата на мъжа, чувства в сърцето му и думи
в устата му. У съмнява се в него, ако се случи думите му
да не изразяват вътрешната вселена, която според нея
му е присъща. Нищо чудно при това положение, че мъже
те престават да говорят. Те не се чувстват нито слушани,
нито уважавани в своята истина. След като партньорки
те им смятат, че по-добре знаят какво става вътре в тях и
ги подлагат на предварителен контрол, те просто млък
ват.
Трудността да общуваш ясно
За да общува истински, човек трябва да се отвори за ре

алността на другия, като леко се отдалечи от себе си.
Ако жената плаче или изразява разочарование, щом парт
ньорът й понечи да каже нещо за чувствата си, той ще
спре да общува. Ще изпитва усещане на задушаване, на
бунт и безсилие. Ще се окаже жертва на противоречиво
то й поведение. Тя го подканя да се изрази и казва, че
страда от мълчанието му, но щом той отвори уста, взема
думата, за да говори за себе си или за да му възразява.
При такъв стил на общуване жената тъче собственото
си нещастие и това на любимия си.
В подобни случаи човек понякога остава с впечатле
ние, че за тази жена да общува означава най-напред и пре
ди всичко да научи от устата на партньора си какво той
мисли за нея. Когато жената така се постави в центъра на
живота и на общуването с мъжа, поведението й изразява
294 ГИ КОРНО
нарцистична рана, която може да попречи на двойката да

живее във взаимно уважение. Законно е да искаш да чуеш
какво другият изпитва към теб, но защо да не го попиташ
открито: „Искам да знам истинските ти чувства към мен!“
или дори „Необходимо ми е да знам какво мислиш за мен.“
След като обаче веднъж поставиш въпроса, трябва да си
готов да приемеш отговора (или липсата на отговор) такъв,
какъвто е, и да действаш съответно с него.
Въпреки лекотата, с която плуват във водите на афек-
тивния свят, жените често не умеят да общуват ясно. По
между си те откровено изразяват фрустрациите си; пред
мъжа е друго нещо. Докато обаче това поведение не се
промени, има всички шансове неизречените очаквания
да окажат върху връзката натиск, който да накара мъжа
да бяга. Не може да има плодотворно общуване между
две същества, ако всеки от двамата не направи усилие да
разбере потребностите на другия, скрити зад чувства и
фрустрации, ако всеки не назове собствените си потреб
ности и не си даде труд да ги изрази под формата на реа
листични изисквания.
Жената трябва да проумее - и мъжът също, от само
себе си се разбира, - че няма такъв магьосник, който да
слезе от небето и предварително да е наясно с нуждите й,
като им откликва, преди още да са формулирани.
Принцът от приказките никога няма да дойде. Той е ми
тическа фигура, която свидетелства за състояние на
вътрешно благополучие, но която няма много общо с
косматите същества, каквито са мъжете.
Същото важи и в сексуален план. Повечето жени мра
зят да бъдат смятани за сексуално удобство и горещо се
оплакват на партньора си. Но ако желанието на послед
ния се попречупи, те се чувстват нежелани и си задават
въпроси за жизнеността на двойката - друго противоре
чие, което усложнява живота и на двамата. И в този слу
чай е по-добре желанията да се изразяват откровено. Това

е по-благотворно от оплакванията, които непрекъснато
поставят мъжа в затруднено положение и накрая го
обезсърчават. Макар да е очевидно, че мъжете пък из
питват още по-големи трудности да изразят това, което
чувстват към жените.
Докато жената не направи място у себе си за основна
та отлика на мъжкия свят, тя спъва равенството с парт
ньора си, към което се стреми. А защо да не приеме мъжа
заедно с различието му? Вярно е, че мъжете обикновено
са по-церебрални, а жените по-инстинктивни. Защо да
не използваме това обстоятелство като основа за размя
на? Мъжкият разум внася известна относителност, чес
то много необходима като противовес на крайностите на
женските чувства. Защо вместо да се обиждаме, да не се
посмеем на това?
Войната на половете
t
Превръщането на мъжа в дете
Майките ни бяха жени на дълга и на патриархалните

принципи, благодарение на които в семейството цареше
сериозен дух. Прикрепени за тенджерите и възпитание
то на децата, те бързо загубваха чувството си за игра и
удоволствие. Личните им желания се стопяваха в горчи
вината от това, че са пренебрегвани от мъжете си. Пог
леднат от тази камбанария, животът на много от тези
жени се стичаше така, че те си изграждаха не особено
ласкателно мнение за мъжете, споделящи живота им. В
Квебек майките дълго повтаряха на дъщерите си, че
първото дете след сватбата им ще е техен другар!
296 ГИ КОРНО
Така младите жени се научават да контролират парт

ньора си, както майка им е властвала над баща им. С
думи, секс, жалби, въздишки и унижения те се опитват
да възпитат у съпруга си умение да общува, взимайки
понякога за истински диалози дългите си монолози за
живота в двойката.
В действителност много жени не си дават сметка до как
ва степен са „контролиращи“, защото в двойките от пре
дишните поколения тази изтънчена принуда се е наричала
„любов“. Женската авторитарност често е оставала не-
осъзнавана. Когато става дума за възпитанието на децата и
за любовната близост, жените искрено смятат, че знаят кое
е най-добро за всеки. Но когато жената се налага като един
ствена специалистка по чувствата в двойката, тя без да иска
се озовава пред баща си, тоест пред мълчалив и затворен
мъж. Идеалът на двойката, който проповядва и към който
според нея всички мъже трябва да се пригодят, упражнява
истинска тирания и смазва, вместо да обединява.
Немалко жени смятат, че тази принуда е по правила
та на играта, като се има предвид безотговорността на
мъжете, чието потисничество им се налага да понасят.
Може би. И все пак тя увековечава в обществен план
една истинска борба за власт между мъжа и жената в
рамките на личния живот. Подобно поведение прикрива
гняв и презрение към мъжете, подхранвани с векове. То
не води към равенство, а неусетно подкопава двойката.
Това потисничество залага на мъжкия страх от кастра
ция, като в резултат мъжът или започва да се бунтува,
или приема предложеното му място на дете. Което не
променя нещата към по-добро, защото, ако се поддаде,
той загубва уважението на партньорката си, а ако се раз
бунтува, очакват го безкрайни разправии.
Жената, която превръща съпруга си в дете, неминуе
мо се озовава с мъж, подобен на бащата, когото е отри-
чала в детските си години - мекушав мъж, лишен от ста

билност, от когото не може да се възхищава. До такъв
мъж тя никога няма да може да се реализира. Затова ще
възприема себеотдаването си като експлоатация и роб
ство.
Убийството на патриарха
Мъжете и жените не се нареждат като монолитен блок

на страната на потиснатите и потисниците. Мъжката об
ществена и идеологическа тирания при случай среща
съпротива в афективната сфера на личния живот, къде
то някои жени на свой ред започват да упражняват нещо
като диктатура. Свикнали да гледат на себе си като на
„жертви“, те не си дават сметка за смазващата си власт.
В това отношение Юнг многократно отбелязва, че об
ратното на любовта не е омразата, а властта. Когато вече
не обичаме или не се чувстваме обичани, ние влизаме в
конфликт. Забележката на Юнг е особено валидна за
двойките. С отслабването си любовта бива заменена от
изтощителна война на нерви.
Същото е вярно и за жената, разочарована от отно
шенията със съпруга си. У нея се надига глух протест,
който я противопоставя на мъжа и децата й. По-горе го
ворихме за това като за гласа на Анимуса, пленник на
отрицателния бащински комплекс, но Юнг вижда във
формирането на властното поведение и ефекта на отри
цателния майчински комплекс. Според него подобна
жена е имала лоши отношения с майка си, вследствие на
което не успява да се отъждестви с традиционното жен
ско поведение. Тя иска да живее в ясен свят, изчистен от
мрака на майчината вселена. Ако намери партньор, спо
собен да приеме силата и оригиналността на духа й, .Ани-
298 ГИ КОРНО
мусът й се разгръща. Ако ли не, затъва в отчаяние и се

оказва обладана от Анимус, който прави всичко възмож
но, за да пречупи силата на мъжа
.
*
В това отношение пиесата „Баща“ от норвежския пи
сател Август Стриндберг представлява прекрасен при
мер. Тя хвърля светлина върху несъзнателната динами
ка, която се установява в патриархалната двойка. Общест
веният контекст на пиесата също е много интересен.
Авторът я е написал в момент, когато в края на XIX век
в Норвегия се заражда феминизмът. Тогавашните жени
са живеели в свят, в който всичко е било уредено от за
кона на бащата. В подобна вселена жената има право да
съществува само в кухнята или в спалнята. Длъжна е да
показва вечната усмивка на лъчезарната слугиня. Няма
терен, на който да упражнява силата си, затова послед
ната се проявява по твърде извратен начин.
Произведението ни представя Адолф, капитан от войс
ката, запален по научните изследвания, и жена му Лаура,
която успява да го докара до лудост и да издейства ин
тернирането му. Лаура е озлобена жена, готова на всич
ко, за да помрачи разсъдъка на мъжа си с цел да се осво
боди от властта му. Аргументът, който използва, звучи
ужасно в свят на патриарси. За да задържи вкъщи дъще
ря си, която Адолф иска да изпрати да учи в града, тя
намеква, че той не е баща на детето. Тази мисъл вбесява
нашия капитан и накрая става причина да полудее.
В един възлов момент от пиесата Адолф заявява на
жена си, че умишлено иска да го подлуди, защото се стре
ми да властва. Тогава Лаура признава, че става дума имен
но за това. Тя е напълно обладана от нуждата да домини
ра, която поставя цялата й интелигентност в служба на
извоюването на твърде дълго отказваната й власт.
* Карл Гюстав Юнг. „Корените на съзнанието“, цит. изд., стр. 117.

Отвън човек разбира злобата й; отвътре - като зри

тел и несъмнено като мъж! - човек се бои от нея, защото
злобата й е на предадена и наранена богиня. Впрочем в
един момент Адлоф пита: „Кой управлява живота?“ Тя
отговаря: „Бог и само Бог.“ Адолф продължава: „Богът
на войната в такъв случай!“ Тя уточнява: „По-скоро бо
гинята.“
Този откъс е обезпокояващ, защото разкрива способ
ността за насилие на потиснатата жена. Тя не убива мъжа
си с пушка, а по-скоро се опитва да го убие психологичес
ки. Самият Стриндберг използва термина „психическо
убийство“, за да опише преживяванията, причинени му
от собствената му жена.
Силата на жените, лабилността на мъжете
Има един друг момент на ужасяваща истина в тази пие

са. Адолф се разнежва при спомена за детството си. Жена
му Лаура, която е винаги твърда и безмилостна, изведнъж
става ласкава с него. Тя обхваща главата му с ръце и го
люлее, галейки косите му като на дете. Признава му, че
никога не се чувства така щастлива, както в миговете,
когато двамата са в тази поза и той се обръща към май
ката в нея.
За Лаура всички мъже идват от женския корем, пора
ди което всички жени са техни майки. Мъжете трябва да
си останат деца през целия си живот. Само така те прив
личат любовта на жените. Лаура казва на съпруга си, че
е било лудост от негова страна да търси у нея жената,
защото жената стои безкрайно по-високо от мъжа, по-
силна и по-интелигентна е. Казва му, че от момента, в
който е пожелал да се раздели със статута си на влюбено
дете, войната между тях е била неизбежна.
300 ГИ КОРНО
КАПИТАНЪТ: Аз, който в казармата или наче

ло на моите войници винаги съм командвал, с
теб бях подчинен. Гледах те като свръхестест
вено създание, притежаващо всички дарби, и из
пивах думите ти като глупаво дете...
ЛАУРА: Да, и точно затова те обичах като
дете. Но, както си забелязал, щом природата
на чувствата ти се променяше, щом започнеше
да се държиш с мен като съпруг, аз изпитвах
срам, срам на майка, чийто син я гали! Какъв
ужас!
КАПИТАНЪТ: Забелязах, но не го разбрах. Усе
щайки презрението ти, исках да те покоря, като
ти докажа мъжествеността си.
ЛАУРА:Е, там ти беше грешката. Майката ти
бе приятелка, а жената враг, защото любовта
между половете е битка и омраза. Не си мисли,
че някога съм ти се отдавала; нищо не съм ти
дала, винаги съм взимала онова, което желая,
това е.
Тази част от диалога е много показателна за скрито

то измерение на отношенията между мъжете и жените.
Патриархатът е третирал жените като непълноценни
същества в продължение на векове, но тук става дума
само за повърхността на нещата. В полусянката на
несъзнаваното е точно обратното. Като компенсация у
жената съществува убеждението, че тя превъзхожда
мъжа. Това впрочем важи за всяко човешко същество -
униженият или унижената винаги мечтаят да докажат с
гръм и трясък превъзходството си. Така че самоутвържда
ването на жените често се опира на убеждението за соб
ствено превъзходство, което носят у себе си, като поня
кога се отъждествяват с него и като Лаура стават жертва

на известно заслепение.
У мъжете се забелязва точно обратното. Много от тях
вярват в своите преимущества - вяра, поддържана от пат
риархалната култура още от детството им. Но показното
превъзходство крие сериозна уязвимост. Така капитан
Адолф, човек с голяма репутация сред военните, в ре
кордно време загубва авторитета си и заявява, че вече не
е нищо, щом само жена му намеква, че не е баща на дъще
ря им. Комплексът за малоценност, който се е криел в
несъзнаваното му, изплува на повърхността и подчинява
цялата му съзнателна личност.
Прикритото чувство за непълноценност обяснява защо
мъжете реагират на любовната безпътица, като злоупот
ребяват с наркотиците, алкохола или секса - поведения,
които до едно издават вътрешна слабост. Впрочем ста
тистиката потвърждава това тълкуване: мъжете, които
страдат от подобна пристрастеност са три пъти повече
от жените
.
* Трябва да се знае, че така наречената мъжест
веност е често само накит, под който се крие голяма за
висимост.
Можем впрочем да свържем тази зависимост с отсъст
вието на бащата, което поражда у момчето психологичес
ка лабилност. Липсата на мъжки модел е в основата на
наранената идентичност, която ще накара мъжа да се опи
та да компенсира, създавайки си твърда броня. Оттук
мъжкият мазохизъм, чрез който мъжете се стремят да
докажат превъзходството си над жените. Можем да ви
дим в него и невротичните корени на патриархата - иде
ологическото и обществено скеле е предназначено да при
крие дълбочинната рана и да убеди в собствената му сила
уплашения от слабостта си мъж.
* Югет О’Нейл, „Душевното здраве: забравените мъже...“, сп. „Актю-
алите медикал“, 11 май 1988, стр. 27.
302 ГИ КОРНО
Достатъчно е впрочем да се вгледаме в мъжката пор

нография, за да се убедим в правотата на това тълкуване.
С прелъстителните си пози повечето от моделите заявя
ват абсолютната си нужда от мъжки полов орган, пред
назначен да задоволи спешния им импулс. Знаем, че в
действителността не винаги е така; не са редки двойки
те, в които госпожата е уморена от очакванията на гос
подина. Така че порнографията служи за подсилване на
отслабналото самоуважение и действа като балсам върху
крехкото мъжко его.
Мъжете сякаш имат нужда непрекъснато да укрепват
мъжествеността си, за да поддържат нарцистичното си
равновесие. В някои отношения културата ни изглежда
построена върху това обстоятелство. Ето защо преосмис
лянето на патриархата нямаше как да не извади на бял
свят цялата уязвимост, лабилност и безсилие, скрити под
мъжката обвивка.
Ако жените могат да бъдат обладани от вътрешната
сигурност, че са прави, мъжете могат да бъдат обладани
от отчаяние и да реагират с постъпки, целящи да възста
новят по доста илюзорен начин загубеното им превъзход
ство. Всяка седмица научаваме от новините за безумци,
барикадирали се вкъщи и взели за заложници жените и
децата си. Подобни постъпки демонстрират по очебиен
начин вътрешната изолация, в която живеят много мъже.
Те са чист продукт на общество, което е искало от тях да
мълчат, и по този начин ни казват колко са барикадира
ни в самите себе си. Жалко е да се види как мъже убиват
близките си, защото не могат да назоват с думи чувства
та си, нито да понесат разкритието за своята уязвимост.
В много модерни двойки традиционната властова дина
мика е обърната наопаки. Когато Тя страстно се утвържда
ва, горда от новата сила, зародила се в нея, Той внезапно и
безпричинно се оказва съкрушен. Това прави общуването
много трудно. Па страстта и гнева на богинята отвръща

момченце, уплашено да не загуби прерогативите си.
Всичко става така сякаш отношението от типа ба
ща-дъщеря на повърхността прикрива отношение от типа
майка-син в дълбочина. Не съм убеден впрочем, че ако
се премине към отношение майка-син на повърхността,
прикриващо отношение баща-дъщеря в несъзнаваното,
нещата ще се оправят. Във всяка двойка и мъжът, и же
ната трябва да се борят, за да не изпаднат в архаизма на
отношенията майка-син и баща-дъщеря. Което не озна
чава, че следва напълно да ги пренебегнат; просто фик-
сацията в определена динамика пречи на психологичес
кото развитие. Само засилената бдителност може да оси
гури психологическо равенство на партньорите.
Настъплението на амазонките
феминизмът е позволил на много жени да изразят ама-

зонските си черти, да засилят самолюбието си и да прес
танат да очакват от мъжете потвърждение, което нико
га не идва. На колективно равнище това е родило истин
ско поколение от амазонки и е довело до неочаквани об
рати в любовен план. Друга една пиеса, „Пентезилея“ от
немския писател Хайнрих фон Клайст забележително
предава този факт. Още преди два века Клайст е предви
дил съвременните любовни връзки.
Пентезилея е царица на амазонките - легендарните
жени-воини, които ампутирали едната си гърда, за да не
им пречи да боравят с оръжието. Амазонките не понася
ли мъжете, убивали ги още след раждането им или ги
превръщали в „любовни роби“, за да си осигурят потом
ство. Общо взето, обратното на патриархата, в който ро-
бини са жените.
304 ГИ КОРНО
В пиесата на Клайст амазонките тръгват на поход и

срещат по пътя си гърците начело с хубавия Ахил. Ама
зонките атакуват и в разгара на битката Ахил и Пенте-
зилея се влюбват един в друг. Опитвайки се всячески да
се приближи до противничката си, за да й засвидетелст
ва любовта си, Ахил я предизвиква на дуел в центъра на
бойното поле. Пентезилея приема въпреки призивите
към благоразумие от страна на посестримите й, които
забелязват, че кръвта на царицата им кипи не само от
бойна треска, а и от една още по-опасна - треската на
любовта. Пентезилея остава глуха за молбите им. Тя не
признава любовта си към Ахил и се заклева, че той ще
умре от сабята й.
По време на дуела последният получава надмощие,
но не се решава да убие амазонката. Предпочита да се
предаде на любимата си с голи гърди и да стане неин
роб, за да е сигурен, че ще може да живее с нея. Пентези
лея отказва да отстъпи пред слабостта на любовта, не
разпознава жеста на Ахил и го убива. Завърнала се в ла
гера, носена на ръце от своите и опиянена от битката,
победоносната царица отначало отказва да повярва, че е
убила любимия си. Тогава жрицата нарежда да донесат
разкъсаното тяло на героя.
ЖРИЦАТА: Той те обичаше! Искаше да е твой

пленник! Готов бе да те последва в храма на
Артемида. Дойде при теб със сърце, изпълнено с
радост... а ти... ти го...
ПЕНТЕЗИЛЕЯ: Не! Не! Не! Не съм аз! Аз не бих
го обезобразила... освен ако съм го разкъсала от
целувки. Увлякла съм се. Когато човек обича, той
не прави разлика между хапя и целувам. (Коле
ничи пред трупа.) Бедни мой Ахил! Прости ми!
Не можах да възпра влюбените си устни. Исках
само да те целуна... (Целува трупа.)

ЖРИЦА ТА: Махнете я оттам!
ПЕНТЕЗИЛЕЯ: Всички вие сте обичали до сте
пен да искате да хапете! Шепнали сте на ухото
на любимите си, че искате да ги разкъсате... Е,
аз го направих! Не съм луда!
Накрая, осъзнавайки, че е убила единствения мъж, ко

гото някога е обичала, тя на свой ред се самоубива.
Очевидно опитвайки се чрез тази пиеса да реагира на
някакви свои лични неблагополучия, романтичният ав
тор не е подозирал, че чрез митичните амазонки рисува
портрета на любовните отношения на бъдещето. И наис
тина, размяната на традиционните роли все по-често се
среща във връзките ни. Това особено важи за ^младото
поколение. Все повече младежи обвиняват партньорки
те си връстници, че са твърди и непримирими. Че през
цялото време те водят хорото. Че решават кога да започ
не връзката, как да се развие и кога да свърши. Тези мла
дежи са синове на първите феминистки. Те по-внимател
но се вслушват в женските искания и, така да се каже,
като Ахил предлагат голите си гърди на любимите си.
Обаче последните са научили от същите майки никога
да не се доверяват напълно на любовното си чувство.
Научили са се да бъдат коравосърдечни и понякога сти
гат твърде далеч в това упражнение. Така убиват връзката
си и едва по-късно си дават сметка за неосъзнатия ас
пект на драмата.
Крайностите на богините
За забелязване е, че и Лаура в пиесата „Баща“, и Пенте-

зилея изтъкват близостта си с богините. По същия на-
20.
306 ГИ КОРНО
чин много жени, преоткривайки античните богини, за

почват да мислят, че последните нямат своя Сянка
.
* Ся
каш богините са били само щедри, плодовити, добри и
нежни и при техния режим е имало само мир. Тези жени
копнеят за бързо преминаване към матриархат, смятай
ки, че така светът ще стане мил и приветлив. Трябва
обаче да се отбележи, че богините от митологията са били
не по-малко способни на насилие от мъжките си колеги.
Гърците например разполагат с три Грации, но и с три
Фурии. Тук става дума за напълно истерични жени, кои
то олицетворяват ирационалната страна на женския гняв.
Дивата богиня - хубавицата Артемида, пускала кучетата
си след всеки, който я видел да се къпе. Животните го
разкъсвали под невъзмутимия й поглед.
Всъщност историята е пълна с насилие, упражнявано
от богините. Още повече, че мнозинството от тях са се
отличавали с някаква крайност - било в благочестието,
било в себеотрицанието, било в злината. Сравнявайки се
с античните богини, модерната амазонка също може по
подобие на Пентезилея да стане жертва на своята край
ност. В такива случаи тя убива партньора си и унищожа
ва двойката, за да разбере по-късно, че е била прекалено
непримирима и че искрено е обичала.
Но поради жестокостта на мъжкото потисничество да
се говори за женското насилие в нашето общество е заб
ранено. По този повод последователката на Юнг Джан
Бауер казва, че днешните жени са станали недосегаеми
и че са прехвърлили цялата вина върху патриархата. Умо
рени да носят колективната Сянка и да служат за изку-
* Както споменах по-напред, за Юнг Сянката е архетипна структура

на нашето психично, което означава, че всеки човек има склонност да
прикрива не особено лъскавите страни на личността си. Макар това да не
е лесна задача, човекът не може „да стане цял“, без да приеме тази своя
сенчеста част.
пителии жертви на мъжете, те с право се отърсват от

този свой аспект, по забравят размера на индивидуална
та Сянка, частицата зло, която, искаме или не, се съдържа
у всяко човешко същество. Така именно, продължава тя,
се появяват нови табута и ново лицемерие:
Сякаш жените не могат да грешат, сякаш ста

ват лоши единствено подтиквани от мъжете,
освен ако по изключение не са поначало демонич
ни! За тях се предполага, че са винаги добри, ви
наги жертви. Подобна гледна точка е не само
безумна, но и ни отнема всяко достойнство. Са
мокритиката е от основно значение за онзи, кой
то желае да постигне своята цялост. (...) Голя
мото предизвикателство пред жените е в това
да прегърнат човешката си природа -истъмни
те, и със светлите й страни.
Всяко сърце ще познае любовта
Изследвайки властовите динамики, които захМестват

сътрудничеството и ентусиазма, когато няма любов, раз
бираме, че между половете се води глуха война от много
отдавна. Тя е започнала доста преди феминизма. Имам
чувството обаче, че мъжете са я взели на сериозно едва
когато е започнала да сее смърт и в техния лагер.
Тъй или инак днес за това плащат много двойки като
Нея и Него. Как ще завърши тази война? Като не остане
нито един воюващ? Когато всички се изтощят? Питам
се понякога дали певецът Леонар Коен не е прав, когато
казва: „Всяко сърце ще познае любовта, но като емиг
рант“. Може би войната ще вилнее, докато бойното поле
бъде напълно опустошено и всичко бъде унищожено.
308 ГИ КОРНО
Тогава мъжът и жената, станали изселници и емигран

ти, може би ще разпознаят нуждата си от любов. Война
та ще ги е подготвила, ще ги е обработила. Ще ги е разкъ
сала на парчета, измъчила, изтормозила. Благодарение
на нея ще са разбрали колко илюзорни са и победата, и
поражението. Ще са изживели часове на дълбок мрак в
затворите на сърцето... Докато всичко друго загуби зна
чението си, освен подадената в тъмното ръка.
Не е ли вярно, че много от нас стигат до любовта по
този начин? Бити, унижавани, ние търсим последното
си убежище. Тогава ни се явява любовта в цялото си ве
ликолепие и ние подхващаме отново живота си, изчисте
ни от огромната претенция да упражняваме власт над
другия. Единствената власт, която ни интересува вече, е
властта да обичаме силно и смирено, без гордост и без
срам, като човешки същества.
Ето докъде сме стигнали. Модерната двойка се е
превърнала в бойно поле и новините от фронта достигат
до нас от спалните, кухните, от градските и селски днев
ни. Възможно е наистина властовите динамики да са на
път да се преобърнат и бъдещето да принадлежи на же
ните, както миналото принадлежи на мъжете. Може би
махалото се е залюляло към другия край. Тези движения
са движенията на живота. Аз лично бих искал, докато
преминават от стария патриархат към евентуалния бъдещ
матриархат, мъжете и жените да повървят заедно в ис
тинско братство поне няколко поколения. Може би ще
им хареса и ще съумеят да спрат дотам.
Животът е съвършен
Както и да живеем - в традиционната или преобърната

властова динамика, каквито и да сме - жени, които пре-
калено много обичат и живеят с мъж, който се бои да се

обвърже, или жени силни и рационални, влюбени в твърде
женствен мъж, трябва да признаем, че /кивотът е съвър
шен. Не в смисъл, че е сладък и хубав, като ни дава всич
ко, което си пожелаем, а по-скоро защото винаги ни пре
доставя онова, от което имаме нужда, за да се развиваме.
Така той събужда комплексите ни и ни принуждава да
преминем през тях, вместо да ги избягваме. Не ни оставя
на спокойствие, тласка ни напред, принуждава ни да от
крием мрачните и светлите части от себе си, кара ни да
си дадем сметка, че всеки от нас е пръв строител на ра
достта си.
10
РАДОСТНАТА ЛЮБОВ
Да пием за свободата и за любовта!

Едното не изключва другото.
Жюло БОКАРН
Работата, извършвана от любовта
„Да се влюбиш“ не значи да създадеш двойка
Както видяхме, непознаването на собствените ни рани

прави неизбежни повторенията, всяко от които е нов шанс
за осъзнаване и развитие. Но за да стане двойката
възможна, трябва да се превъзмогнат и някои разпрост
ранени мнения. Това ще ни помогне да добием предста
ва за величината на предизвикателството, с което се
сблъскваме, и да видим какво поведение трябва да въз
приемем, за да постигнем успех.
Смята се, че да създадеш двойка означава преди всич
ко да си влюбен. Любовта-страст се впуска в празно прос
транство, където любовниците все още не съществуват.
Желанията внезапно възпламеняват гората от фантаз-
ми. Само за една нощ човек вижда пред себе си възмож
312 ГИ КОРНО
ност да осъществи всичко, за което тайно е мечтал във

фрустрациите си. Ето ии изведнъж преобразени, толкова
по-отворени отпреди, толкова по-съюзени с живота! Дру
гият ни се явява като задължително условие за задържа
нето на това отваряне. Така че не бива да го губим. Не
бива да го оставим да си отиде, трябва да следим къде
ходи. Така едва съзряната радост изчезва.
Любовта не може да ни спаси от самите нас. Партньо
рът ни не може да ни поеме. Той или тя не могат да ни
отърват от вътрешната ни злочестина. Подобна илюзия
се ражда само в огъня на страстта. Любовните страсти
обаче почиват върху онова, което ни е липсвало. Те бързо
се превръщат в затвори, защото изискваме от другия да
ни спаси от обърканото същество в нас и да не показва
собствените си слабости. Хората, поддали се на страст
та, страдат, без да си дават сметка, от голяма вътрешна
празнота. Можем да ги сравним с вакуума в чашите, из
ползвани при лабораторни опити. Щом ги повдигнем, те
всмукват всичко около себе си. Същият ефект се наблю
дава при неудовлетворените и отчаяни хора. Те привли
чат и пленяват, защото вътрешният им вакуум играе ро
лята на магнит. А когато пък се срещнат две празни чаши,
слепването е тотално.
Любовта е шок, травма. Никога не бива да се забравя,
че богинята на любовта Афродита е родена от тестисите
на бог Уран, хвърлени в морето от сина му Хронос. Пос
ледният му ги отрязал по искане на майка си Гея, на ко
ято омръзнало да ражда деца от мъжа си.
И все пак не бива да се смесва влюбването с връзката.
Страстта се различава от създаването на двойката, за
щото последната е съзнателен и обмислен избор, осно
ван на споделянето на ценности и на обща цел. Обикно
вено обаче създаваме двойка, щом се влюбим, и това е
част от проблема.
Нарцистичната фаза на любовта
Да преминем от любовна страст към истинска връзка

означава да преминем от нарцистичната двойка към двой
ка, способна на сътрудничество и взаимопомощ. През
нарцистичната фаза на любовта ние живеем в очите на
другия, сякаш те са нещо като идеализиращо огледало, в
което непрекъснато се отразява нашият положителен об
раз. Тези очи ни позволяват да се видим красиви, вели
кодушни и привлекателни.
Колкото по-малко сме били признавани, колкото сме
по-лабилни, толкова по-голямо значение ще придобие
любовта в живота ни. Поне тази любов, която в първите
си пориви още не познава другия, в която другият ни слу
жи, така да се каже, само за отражение. Нарцистичната
фаза все пак има голямото предимство да ни позволи да
се видим в най-хубавата ни светлина. Както и да познаем
състоянието на любовно сливане, при което всичко е хар
мония. Тези първоначални придобивки ще ни бъдат под
крепа по пътя към истинската двойка.
Съвременните двойки не са трайни, защото твърде чес
то не отиват отвъд нарцистичната фаза. Те функциони
рат, докато партньорите могат да се съзерцават в поло
жителното отражение, което всеки предлага на другия.
След шест месеца обаче огледалото потъмнява. Тогава
започваме да откриваме отсрещния вън от проекцията,
която сме направили върху него. Наранената му същност
започва да прозира и да ни изпраща не толкова ласкате
лен образ.
„Ти си торба с кокали, не мога вече да те целувам!“,
подхвърлил един млад влюбен на по-възрастната си лю
бима след няколкомесечна на пламенна авантюра, по вре
ме на която тя проявявала търпение и инициатива. Бих
314 ГИ КОРНО
ме могли да преведем думите на този любовник гю след

ния начин: „Не мога вече да се целувам и да се разпозная
в образа, който ми препращаш!“ Изпитанието на двой
ката започва, когато очите на партньора вече не отразя
ват достатъчно вярно чувството за съвършенство.
Защо е толкова трудно да се изостави мечтата за иде
алната двойка и за идеалния партньор или партньорка?
Просто защото отказът от тази мечта представлява ис
тинска загуба на невинността в психологически план. Но
без тази загуба не може да има пълноценна и истинска
връзка. Всеки й се съпротивлява - и мъжете, и жените,
защото. тя им налага да влязат в контакт с другия такъв,
какъвто е, а не такъв, какъвто им се иска. Защото става
дума да се обича някой дори ако не отговаря напълно на
изградения у нас образ на Анимата и Анимуса. Връзката
може да се изгради само ако и двамата партньори са при
ели да загубят невинността си.
Успеят ли да установят отношения на не толкова фан-
тазмена основа, истинското общуване може да започне.
Мечтите и идеалите могат да бъдат споделени като цен
ни указателни знаци, но те вече няма да влекат компул-
сивно поведение, нито необмислени решения. Връзката
ще се разгърне във взаимно уважение.
Любовта като битка
Истинската работа на любовта започва, когато индиви

дуалностите изплуват на повърхността с целия им кор-
теж от гордост, свян и различия. Но тя не може да се
извърши, ако не запазим в паметта си като източник и
като върховна цел момента на спонтанното разцъфтява
не, когато във вълнението на страстта за първи път сме
произнесли без задръжки думите „обичам те“.
В идеален план траекторията на любовта се движи от

„обичам те и не мога без теб, защото всъщност не се оби
чам и имам нужда да потвърдиш стойността ми“ към
„обичам да си тук, любов моя, обичам да съществуваш и
нямам нужда непрекъснато да ми потвърждаваш собст
веното съществуване“. Възможната двойка задължител
но минава през любовта и уважението към самите нас.
Като се научаваме да се ценим, ние се освобождаваме от
зависимостта си от другия и можем да отслабим контро
ла си върху него. Но преминаването от волята за абсо
лютен контрол над другия, упражняван от страх да не
загубим любовта му, към по-отстранена гледна точка,
когато ни е по силите да му позволим да живее свободно,
ни ангажира в истинска вътрешна битка.
В този смисъл любовта разтърсва егоцентризма по не
поносим начин. Егоцентризмът се изразява в дребнавост,
мнителност, ревност и нетърпимост, които оказват
съпротива на истинската любов. Гордостта е атакувана
от всички страни от любовта, също като дявол в светена
вода. Макар да иска да се стопли на лъчите на страстта и
да се наслади на светлината й, малкият егоцентричен Аз
не желае да отстъпи и да се преобрази. Тор! ще се бори
против любовта, докато не разруши връзката, а после
горчиво ще се оплаква от злочестината си, неосъзнал
факта, че си я е докарал сам.
Следователно двойката е бойно поле, на което се води
битка срещу личната гордост. Жертвайки егоцентрич-
ните си изисквания, ние правим крачка към близостта.
Този процес причинява големи страдания на егоцентриз
ма, който неуморно се противи. Някои дни жертвата из
глежда прекалено тежка и дребнавостта отново триум
фира. Постепенно обаче съзнанието се прояснява и Лю
бовта се налага, докато напълно победи сърцето.
316 ГИ КОРНО
Любовта с голямо „Л“
Да се свържеш с някого по любов и да останеш с него от

любов несъмнено е голямо предизвикателство. За да се
осъществи това, необходимо е да се преразгледат някои
разпространени схващания. Първото от тях гласи, че за
да си цялостен, трябва да сте двама. Всъщност ако се
обвържем с другия само за да намерим половинката си,
неуспехът ни е гарантиран. Просто защото търканията
между партньорите в двойката са толкова много, че има
ме работа не със събиране (1/2 + 1/2 = 1), а по-скоро с
умножение. Когато обаче умножите 1/2 по 1/2, не полу
чавате единица, а една четвърт. Ето къде ни стяга бо
тушът. Когато двама души живеят заедно, всеки от тях
бързо се превръща в четвъртинка от себе си. Ако ги срещ
нете поотделно, те са сияйни и съзидателни. Видите ли
ги заедно, изглеждат унили и обикновени.
Както казах по-горе, за да живеем на двойка, трябва
да умеем и да живеем сами. Животът без партньор след
ва да се приеме като стойностен и сериозен вариант. Тя
не представлява непременно малоценен или егоцентри-
чен избор. На нея може да се гледа като на оттегляне
или почивка с цел да възстановим силите си. Тя може
дори да се проточи през целия ни живот, ако сме решили
да посветим енергията си на нещо различно от двойката
или семейството. Слава Богу, любовното състояние съ
ществува и без двойката. Дори понякога го изживяваме
най-интензивно през периоди на крайна самота.
И все пак голямото постижение е съвместният жи
вот. Би било много здравословно, ако съумеем да го пог
леднем, като сменим перспективата. Защото обикнове
но смятаме, че любовта е нещо, което се отглежда. В
действителност обаче не ние обработваме нивата на
Любовта, а Любовта ни обработва, докато дадем най-

прекрасните си плодове. С течение на времето препятст
вията и трудностите оказват своето въздействие върху
нас и настояват да дадем простор на орача. Колкото по
вече се съпротивляваме, толкова повече страдаме, приз
навайки по този начин съкровеното си участие в Любов
та. Целта на живота е постигната, когато станем Едно с
божествения орач.
Така че двойката служи главно за място, където про
тича нашето развитие към любовта с голямо „Л“. На
влезем ли в нивата на Любовта, всичките ни точки на
съпротива биват стимулирани. Всичките младежки пъп
ки, които не са избили през юношеството ни, ще се по
явят в острите всекидневни търкания. Съществува такъв
сблъсък между две срещнали се души, че страховете ни
до един излизат наяве. И те трябва да се появят, за да ги
разберем и надмогнем.
Напълно нормално е, че мъжете и жените едновре
менно призовават Любовта и се боят от нея, защото тя е
най-напред и преди всичко опит за отваряне и разгръща
не на Аза. Възможността да се загубим в другия не
прекъснато витае във въздуха, както и обратната - да се
затворим в себе си и да заживеем и двамата в смъртната
самота, която е чистилището на близостта. Така че не
бива да се срамуваме от страха ни от обвързване, защото
по отношение на нашата идентичност той не е безпоч
вен. ■
Дишането на двойката
Любовното чувство е мотивирано от нуждата от обще

ние, която се опитваме да конкретизираме, влизайки в
съюз с друго същество. Ние искаме различията и кон
318 ГИ КОРНО
фликтите да се уталожат, за да може чувството за само-

та и раздяла, което ни гнети, най-сетне да замлъкне.
Несъзнателно желаем да излекуваме нарцистичната рана,
свързана с факта, че сме само мъж или жена. Тоест стре
мим се да отговорим на базисната си незавършеност, като
се залепваме за някой друг.
Но изглежда, че отвъд опита за нарцистично кориги
ране в нас съществува и импулс, който ни подтиква към
живота в дует. Сякаш за да разрешим централния пара
докс на идентичността ни, която се колебае между инди
видуалност и универсалност, ни е необходимо общение
то с друг човек, което да ни осигури нужния мост. Ако
успея да запазя личността си в присъствието на другия,
без да се претопя в него, ако съумея напълно да се раз
позная в него, без да загубя смисъла на това, което съм,
парадоксът ще бъде разрешен. Ще знам как да бъда ед
новременно един и двама, вместо изцяло един или изця
ло друг.
Щастието почива върху хармонията между два проти
воположни, но допълващи се полюса - от една страна,
нуждата от съюз, от друга, нуждата от разделяне. Спо
собността за възраждане на двойката се основава на про
цеса на дишане, протичащ между двата полюса, фазата
на вдишването се състои от моментите, когато сме два
ма и сме в хармония; фазата на издишването е предста
вена от миговете, в които сме сами и възстановяваме
контакта със собствената си индивидуалност.
Разбира се, нуждите от автономност могат да бъдат
мъчителни за чувството за съпружеско единство. Много
често предпочитаме да забравим, че все още съществу
ваме като отделни индивидуалности. Но двойката от типа
„сиамски близнаци“, в която две същества живеят заед
но двайсет и четири часа в денонощието в съвършена
хармония и без нито веднъж да се скарат, не издържа
дълго. Този модел впрочем е причина за много страда

ние.
Иай-слетитс двойки обикновено са най-коифликтии.
В тези случаи изблиците па отрицателни чувства показ
ват непризната нужда от разделяне. Би било по-просто
да се отъждествят чувствата на гняв и раздразнение с
проявите на незадоволено желание за индивидуално раз
витие. Подобно отъждествявате би ни помогнало да от
правим реалистични искания към другия по отношение
на личната ни нужда от автономия и да им направим
място във връзката ни. Когато индивидуалните изисква
ния не се приемат на сериозно, те водят до достойно за
съжаление преминаване към действие или до латентна
война, която пречи на истинската близост.
Въпросът за автономията на всеки от партньорите по
казва колко е трудно да се живее в двойка. Тук повече от
където и да било страхът да не нараним другия или да не
бъдем изоставени от него, ако се осмелим да отделим
време за себе си, стимулира цялата съвкупност от първич
ни страхове. Ето защо въпросът за индивидуалната авто
номия, -за границата или отварянето й трябва да бъде
обсъждан в диалог. Става дума да се очертае полето на
поносимото и непоносимото за всеки от двамата. В та
кива случаи могат да се появят същностни разногласия.
Понякога самият факт на повдигането на този въпрос
вече е непоносим. Тогава би следвало да се обсъди проб
лема с вътрешните заплахи, които правят отварянето
мъчително.
Важно е всеки партньор да разполага с няколко мину
ти на ден или няколко часа на седмица, за да възстанови
себе си и да има сили да възроди двойката; в противен
случай скуката бързо завладява целия терен. Двойката
затъва в рутина, в която не се случва нищо ново. С тече
ние на времето това изсушава. За да остане жив, съюзът
320 ГИ КОРНО
трябва да е между два индивида, които редовно се сре

щат и се преоткриват.
Когато членовете на една двойка не уважават взаим
но индивидуалните си нужди от временно усамотяване,
се появяват всякакви отрицателни емоции, които ги при
нуждават да се оттеглят в себе си и отново да се озоват в
съзнателно отречената интроверсия. Всеки се затваря в
черупката си, без да общува с другия, и двойката загива.
Следователно да си дадем един на друг пространство,
в което да се развиваме, е съществена съставка на
възможната двойка. Защото очевидно е, че човека, кого
то обичаме най-много, е същият, когото рискуваме да
намразим най-много, тъй като именно той е най-голяма-
та заплаха за личната ни идентичност. Трябва да помним
въпреки трудностите, че свободата е несъмнено най-го-
лемият дар, който можем да предложим на партньора f
си. Защото по своята същност любовта е абсолютна сво
бода. Любовта се дарява без условия и без вериги. Двой
ката е средство за усвояване на тази безусловна любов
по подобие на природата, която ни е дадена, без да се е
налагало да я искаме.
Можем ли да живеем, без да контролираме някого?
Но като се замислим, наистина ли е поносимо да "живе

ем, без да контролираме партньора или партньорката си?
Поносимо ли е да живеем, без да контролираме когото и
да е? Наистина ли е възможно „да пием от свободата и
любовта, тъй като едното не изключва другото“, както
предлага белгийският поет Жюло Бокарн? i
Възможно е, но е трудно. Може да се каже, че щом се
озовем в двойка, ние се опитваме да пренебрегнем не
преодолимата реалност на човешката индивидуалност.
Сякаш се борим с все сили срещу съзнанието, че другият

наистина съществува с различна от нашата история, с
различни желания, чувства и нужди. Съпротивляваме се
тъкмо защото сме в двойка и се опитваме да затворим
раната на базисния пи нарцисизъм, според който ние сме
единственият бог или единствената богиня във вселена
та, единственият господар. Ето защо влюбеният веднага
възприема поведение, чиято цел е да избегне съобразя
ването със съществуването на другия.
Най-напред той се опитва да бъде всичко за другия и
премахва различната реалност на партньора си, ставай
ки му абсолютно необходим. Обратното се състои в това
да направим така, че другият да бъде всичко за нас. Тога
ва го обичаме повече от себе си, както се казва; добро
волно жертваме индивидуалността си, за да не спукаме
сапунения мехур на любовта. Колкото повече държим
на тези позиции, толкова повече двойката ни ще се осно
вава на контрола, властността и ревността.
Но всяко условие, поставено на любовта, създава на
прежение, което от своя страна поражда страдание. Го
ляма част от това страдание идва от простия факт, че се
опитваме да овладеем живота на другия. Контролираме
начина, по който се храни, шума, който вдига, докато спи.
мислите му, фантазмите, които му минават през глава
та, и най-вече чувствата на привличане, които може да
изпита извън отношенията си с нас.
Защо например се опитваме да контролираме сексу
алността на партньорите си? Нима близостта ни се свежда
до секса? Как става така, че цели човешки съдби се пос
тавят на карта заради няколко сантиметра кожа? Защо
имаме чувството, че ако отворим вратата на този вид
свобода, ще се стигне до тотален разгул? Не издава ли
подобен фантазъм цялата фрустрация, която изживява
ме по отношение на сексуалните ни нужди? Дали защо-
21.
322 ГИ КОРНО
то в живота ни няма друга радост освен секса толкова се

опитваме да следим сексуалността на близките ни?
Изневярата
Сексуалността е деликатен проблем в почти всяка двой

ка, защото това, което наричаме изневяра, често е част
от непоносимото, способно да съсипе двойката. Можем,
разбира се, да съдим и осъдим изневярата без много при
казки. Но ако искаме да научим нещо от нея, ясно е, че
тя ни подтиква към истинска работа над самите нас, за
щото разгаря базисните ни страхове и чувството ни за
несигурност, все едно дали ние изневеряваме или на нас
изневеряват. Става дума за това да не загубваме близкия
контакт с природата на вътрешния опит и да не се подда
ваме на чувството за вина или на желанието да обвиня
ваме изневерилия ни партньор.
Ако погледнем нещата от този ъгъл, можем да от
крием, че не се уважаваме, оставайки с неверен партньор,
или пък че изневярата е симптом на нещо, което не върви
между двама ни и повдига ред въпроси. Така ще разши
рим ограниченото си схващане за сексуалността или,
напротив, ще напуснем човека, когото обичаме, защото
не се чувстваме обичани и уважавани от него. И в двата
случая развитието ни е поставено на изпитание.
Важно е да се вгледаме в изневярата и да се запитаме:
какво избягваме да осъзнаем - за себе си или за двойка
та, - като насочваме сексуалността си вън от дома? Кое
е неизказаното, каква фрустрация се очертава зад подоб
но поведение? Каква вътрешна съзидателност отклоня
ваме по този начин? Каква дълбока неудовлетвореност
отричаме? Такъв самоанализ е по-резултатен от аргумен
тите на морала или обвиненията на партньора или парт
ньорката. Нс с въпросът да си играем иа добри момчета

и момичета, а да се възползваме от случая, за да разбе
рем себе си.
По време на групова терапия на тема любовните от
ношения един често пътуващ мъж ни довери следното
по повод иа многобройиите си изневери:
Разбрах, че обикновено бягствата ми прикрива

ха дълбока неудовлетвореност от връзката ми,
неудовлетвореност, която не смеех да назова от
страх да не разруша всичко. Изневерите, общо
взето, ми позволяваха да приема едно статук
во, което иначе би ми било непоносимо. Тази
стратегия ме предпазваше от това да бъда „ло
шият“, като предизвикал! кризата, и най-вече
ме предпазваше от мъчителното изпитание на
скъсването.
Дадох си сметка също, че изневерите ми пречат
на съпругата ми да ме напусне. Бях погребал в
себе си мъката, свързана с това, че няколко пъти
ми бе изневерявала, силна мъка, заради която
загубих илюзиите си за любовта. Сякаш се бях
заклел никога вече да не бъда верен на жена си.
Така започнах да се чувствам по-удобно в съюзи,
в които обичах наполовина. Живеех в някакво без
различие и от тази позиция можех спокойно да
изнасям проповеди срещу ревността.
Креьцящото страдание - във всички смиели на ду-
мата - на приятелките лт ме накара обаче да
разбера какво неуважение показвал! към любовния
им дар, както и че бях потъпкал любовния си иде
ал. Всички тези връзки ми позволяваха да избя
гам от дълбокия импулс вътре в л!ен, който от
чаяно ме тласкаше къл! успешен интимен съюз.
324 ГИ КОРНО
Дълбоко съжалявам за страданието, което съм

причинил. В същото време не рухвам под тежест
та на чувството за вина. Това е моята исто
рия и тя ми позволява да мисля днес за обвързва
не, освободено от наложената морална стро
гост. Когато сърцето е докоснато, то само на
мира целостта си.
Знам, че не бих могъл да живея с партньорка,
която има твърде тясно разбиране за свобода
та. Всяко интимно измерение трябва да се оце
ни в светлината на историята на всеки от два
мата. Имам нужда от отворена двойка, в коя
то всеки от двамата се чувства достатъчно
стабилен в личния си развой, за да разбере, че
изневярата преди всичко поставя този, който
я извършва, лице в лице със себе си.
Очевидно е, че въпросът
* за сексуалната автономия
трябва да се обсъжда в светлината на нуждите от афек-
тивна сигурност на всеки от двамата. Но той е интере
сен, поне от реторична гледна точка, защото изважда на
преден план друга тема, която ми се струва основна за
освобождението на двойката, а именно приятелството
между двамата партньори.
Да се обичаме като приятели
Колко двойки имат основание да заявят, че се обичат

като приятели? Сливането на идентичностите в двойка
та е причина да не можем да чуем от партньора или парт
ньорката си и четвърт от онова, което приятелят или
приятелката биха ни разказали. Ние не съдим приятели
те си, но съдим партньорите си, защото се отъждествя-
ваме с тях. Те са „наши“. Само че един от факторите,

които най-много допринасят за постигането на истинска
близост, се нарича приятелство. То ни помага да при
емем другия и да го разберем в индивидуалните му пре
живявания, с историята му и с целите му, които са раз
лични от нашите.
Приятелството позволява на двойката да диша, то е
по-солидна и по-дълготрайна котва от сексуалността за
установяването на дългосрочна връзка. То почива на ис
тинско общуване, което от своя страна се опира на думи
те, изразяващи чувства. В приятелството всичко може
да бъде казано и да бъде прието, без да се осъжда. Малко
двойки успяват да стигнат до такова разбирателство.
Успелите носят със себе си атмосфера на творчество и
истинска любов.
Приятелството в любовта е трудно, защото ни задъл
жава да се отдалечим от другия. Но не с онова стоическо
отдалечаване, което води до равнодушие, а отпускайки
хватката и позволявайки на другия да бъде това, което е.
Тогава чак преставаме да контролираме онези части от
партньора ни, които са ни неприятни. Приемаме, че ста
ва дума за съставки на собствената ни личност, за които,
макар да са ги пробудили с присъствието си, той или тя
не носят отговорност. Възможно е все пак и без да ги
съдим, да решим, че онова, което предизвикват в нас, е
непоносимо. В такъв случай може би е по-разумно да
поемем по различни пътища.
По-добре е, когато е зле!
Всяка възникнала трудност в живота на двойката ни пос

тавя пред същностни въпроси. Смятаме ли наистина, че
можем да бъдем щастливи поотделно и че заслужаваме
326 ГИ КОРНО
това щастие? Смятаме ли наистина, че щастието в двой

ка е възможно? Наистина ли предпочитаме мира пред
войната?
Твърдим, че се стремим към щастие и любов, но
всъщност точно от тях се боим най-много. Колко хора
могат да понесат два или три дни безоблачно щастие?
По време на отпуск например повечето двойки тръгват
усмихнати - освен ако не са се изпокарали, докато са
подреждали куфарите, което е „класическа“ съпротива
спрямо щастието, - а се връщат мълчаливи и намусени.
След два-три дни чувствен и райски живот един от два
мата просто се е събудил в лошо настроение, ей така, без
причина, някоя прекрасна сутрин, защото щастието е ста
нало непоносимо.
Друг пример? Представете си, че се прибирате от ра
бота изтощен и че партньорката ви е приготвила вечеря
на свещи... Какво удоволствие! Какво мило внимание!
Но ако и на втората вечер свещите отново са на масата,
вие започвате да си задавате въпроси и да смятате, че в
цялата работа има нещо гнило. На третата вечер всичко
това направо ви задушава. Налага се да развалите тази
прекалено романтична атмосфера. Е, един от вас ще раз
сипе чашата си с вино, печеното ще изгори или ще се
скарате за някоя глупост.
Щастието е непоносимо. Научили сме се да мечтаем
за него, но не и да го изживяваме. Става дума следова
телно да свикнем да развиваме в нас положителни енер
гии. Да ги поддържаме, като постепенно разберем какъв
вид поведение би ги стимулирало. Това може да ни нака
ра да скъсаме с някои навици, които твърде често ни
правят потиснати и омърлушени.
Имам чувството, че щом излязат от детството, пове
чето от нас забравят, че сме на земята, за да се забавля
ваме и да славим живота. Сякаш сме убедени, че сме по-
добре, когато сме зле. Може би просто защото в нещас

тието имаме чувството, че съществуваме. Нещастието е
трепетно, осезаемо! Необходимостта да излезем от труд
на ситуация, да превземем отново партньора си или да
си поиграем на герои, преодолявайки някоя криза, ни
въодушевява. Когато сме нещастни, ние сме съсредото
чени върху себе си, върху живота си, ние съществуваме.
В сравнение с това представата ни за щастие е твърде
статична. Общо взето седим на някое облаче и съзерца
ваме дядо Боже до края на дните си. Край на приключе
нията! Ще трябва да се правим на ангели и да се задово
лим с уханието на святост. Подобна концепция противо
речи на живота. Дори казваме, че щастливите хора ня
мат минало. А кой иска да няма минало?
Често свързваме състоянието на блаженство с аске
тизма и сковаността. На идеята ни за щастие й липсва
силата на емоцията и творчеството, а ние се състоим
главно от емоции и съзидателност. За да достигнем до
живото блаженство, трябва да изтрием прахта от тези
безплътни понятия и да прегърнем идеята за трепетно,
любознателно и авантюристично щастие; да противопос
тавим на идеята за статична и хладна радост тази за жиз-
неутвърждаваща радост, която използва всички резерви
на човешкото същество.
Ние сме на земята, за да бъдем щастливи чрез сетива
та си и чрез всички възможности, които предлагат чо
вешкият дух и човешкото тяло. Ако не беше така, бихме
били ангели. Всяка двойка, както и всеки индивид, са
призовани да общуват с порива за живот. Когато, кажи-
речи, всички причини да сме двама са изчезнали заедно
с кризата, единствената истинска мотивация, която ни
остава, е стремежът към хармония в радостта.
328 ГИ КОРНО
I
Психологическият брачен договор
Освобождаващата връзка почива

на съзнателния избор
В момента, когато културата ни е на път да се разпадне,
ние трябва да навлезем колкото може по-навътре в себе
си, за да си намерим солидни основи. А такива днес не
ни се предлагат от религиозния или гражданския брачен
договор. Тези договори е редно да бъдат заместени с пси
хологически. Възможно е да се сключи договор за вза
имно доверие, в който всеки да формулира скъпите на
сърцето му принципи и който да предвижда съгласие за
общуване в един споделен от двама свят. Двойката само
би спечелила, ако сключи такъв съкровен договор и го
възобновява при случай.
Ние обаче предпочитаме да мислим, че тия неща се
разбират от само себе си, защото така е по-лесно. Не сме
свикнали да преговаряме откровено и истински за оно
ва, което съставлява вътрешния ни мир. Нямаме навик
да говорим за всичко и да определяме заедно рамките на
съвместния ни живот. Например съществува ли дос
татъчно близост между двама ни, или ще изградим двой
ката на базата на властта, упражнявана от единия или
другия? Какви нужди имаме от лично време? Как да го
организираме? Как смятаме да уреждаме неизбежните
конфликтни ситуации? Необходимо е откровено да се
обсъдят всички тия въпроси и още много други, защото
освобождаващата връзка почива на доброволен житейс
ки избор.
Нужно е също да се осъзнае, че двойката има своя
собствена динамика и двата индивида са само част от
нея. Двойката с символичният трети, чиято реалност не

е зле да се признае. Тогава съюзът се превръща в
съдържаемо, към което можем да се обърнем в период
на трудности. Не с проблем да изнесем боклука или да
пазаруваме, докато сме влюбени. Но щом между нас
възникне напрежение, нещата се усложняват. Тогава не
искаме да правим нищо за другия и се хвърляме в борба
за власт.
Ако обаче сме си дали труда да изработим заедно пред
ставата ни за двойката и ако се чувстваме удобно в нея,
става по-лесно да участваме в общите задължения. Тога
ва единият не изхвърля боклука заради другия, а заради
двамата, заради „нас“. Не жертва флиртовете си, за да
направи удоволствие на другия, а за да не омърсява съю
за си.
Според мен докато не достигне до подобно съгласие,
двойката още не се е оформила и не съществува истин
ски. Изразеният и споделен идеал позволява й на двама
та да се облегнат на него. Ценностите му действат като
арбитър при трудни ситуации и помагат да се излезе от
борбата за власт, без да се изложим на унижение. По-
лесно е да признаем, че сме сбъркали по отношение на
някоя обща ценност, отколкото да признаем грешката
си пред другия.
Мечтаната двойка
Да помечтаем заедно за това, което всеки от нас си пред

ставя като двойка, ми се струва също така важно в уста
новяването на общите параметри и ценности. По време
на групови терапии на тема любовната близост, които
водихме в Монреал с колежката ми Даниел Морно, имах
ме навик да предлагаме следното упражнение. Непозна
330 ГИ КОРНО
ти хора се групираха по двама във фиктивни двойки. През

първите четирийсет минути всеки казваше каква според
него е идеалната двойка, а след това започваха прегово
ри. През други четирийсет минути двамата обсъждаха
идеалната почивка в най-големи подробности. След това
упражнението приемаше драматичен обрат, тъй като все
ки един трябваше да съобщи на другия, че е решил да се
разделят.
Това обикновено разиграване на ситуации реактиви-
раше много дълбоки травми. Най-изненадващото беше,
че хора, които се познаваха едва от деветдесет минути,
много силно държаха на двойката си. И всеки път уста
новявах могъществото на споделената мечта. Питах се
какво би станало с близостта ни, ако всяка двойка си
дадеше труда да разработи идеалната ситуация, ангажи
райки се след това да я приложи възможно най-добре.
Ние недостатъчно използваме силата на мечтата. Би
трябвало да правим като политиците или бизнесмените,
които винаги се стремят да насочат действията си към
определена перспектива. За да се подхранва, близостта
има нужда от споделяне на перспективите на всеки от
двамата. Ако успеят да ги нагодят едни към други, два
мата ще се сблъскат с по-малко непреодолими препят
ствия. Тъй или инак всичко се развива според идеала,
който носим в себе си. Защо тогава да не го поставим
открито на масата, след като и без това ще ни бъде съзна
телен или неосъзнат съдник?
Значението на играта и на чувствеността
Пак в моите групи съм забелязал, че за да напуснем ум

ственото пространство, от което произлизат оценките и
етикетите, прилагани към другите и към самите нас, не-
рядко е необходимо да включим и телесното измерение.

За да стане това, аз използвам всякакви техники - от танца
до афективното докосване. Последната ми изглежда осо
бено резултатна и може отлично да се използва в живота
на двойката. Става дума просто да докоснем другия с
цялата истинност и доброжелателност, на която сме спо
собни. Тогава партньорът ни приема излъченото от нас
чувство за присъствие. Това може да продължи няколко
минути или повече. То не е послание, а мълчаливо вни
мание, което преминава през ръцете и обикновено
въздейства успокоително върху партньорите. Така може
да се установи климат на доверие и любов извън актив
ната сексуалност.
Подобно поведение спрямо тялото е абсолютно необ
ходимо, защото всичките ни напрежения и съпротиви са
погребани в него. Това особено важи за мъжете, чиято
телесна структура често е скована. През цялото ни дет
ство са ни казвали да не изглеждаме много чувствител
ни или чувствени, защото сме щели да приличаме на
жени. Така че трябва да се научим да преодоляваме тази
отбранителна скованост.
За да се осъществи двойката чрез тялото, тя трябва и
да преразгледа вярването, според което сексуалността ни
отдалечава от Бога. В традиционните патриархални ре
лигии единствено свещениците и монахините се реали
зират и живеят близо до божественото. Сексуалността
се възприема като вторичен избор, а животът в двойка -
по-скоро като слабост у тези, които не могат да се
въздържат. Подобно на повечето духовни водачи Исус
Христос не е имал сексуален живот и е бил заобиколен
само от мъже. Така човек започва да се срамува от чо
вешкото в себе си. Понякога ми се струва, че Исус много
щеше да ни улесни живота, ако бе преспал с Мария Маг
далена и не беше роден от девственица! Дори модерната
332 ГИ КОРНО
духовност ни приканва към абстрактно общение с вселе

ната в нещо като сливане с космическото Аз, което на
лага да изтласкаме сексуалните си нужди.
Обаче желанието съществува. Хетеросексуални или
хомосексуални, мъжете и жените се привличат помежду
си. Съществуването на това привличане е самата същност
на мистерията на любовта, която ни въвежда в приклю
чението на живота. Така че налага се да променим ради
кално схващанията си и да започнем да мислим, че чо
векът може да се доближи до Бог, славейки тялото и сек
суалността. Отказът от сексуалност отразява скрита ом
раза към живота и ограничено възприемане на земното
съществуване.
Струва ми се всъщност, че потискайки сексуалност
та, ние поставяме въпроса наопаки, сякаш се опитваме
да засадим дърво с клоните надолу. Сексуалният опит в
любовното общение на две същества може да им послу
жи за трамплин към екстаз, който накрая би могъл да
пожелае да се лиши от секс, но който все пак започва от
него. Смятам, че докато сексът си остава точката на прив
личане, той трябва да бъде изживяван и използван като
мост към радостта. Не сексът е нещо лошо, а това, което
правим от него.
Имали сме нужда от кризата
Голямо е предизвикателството на новата близост. Тя

трудно се постига в двойката, защото е като нация, коя
то мъчително се възстановява след векове диктатура.
Предстои много да се учи и много да се работи, за да се
разрушат рефлексите за доминиране или подчинение,
програмирани у нас в продължение на столетия. Затова
имахме нужда от дълбока криза преди голямата промя
на. Живеем в единствен по рода си, изключителен мо

мент. Истинското общуване между мъжете и жените иска
да се роди. Демокрацията е на път да пусне корени в двой
ката.
Чувал съм жени и мъже да казват: „Да, но междувре
менно нашият живот е пожертван...“ Ако мислим така,
рискуваме да страдаме от кризата, без да допринесем за
разрешаването й. Подобни мисли са част от вярването,
че животът има смисъл само ако е изживян в двойка. А
трябва именно да се преоткрие смисъла на живота сам
по себе си, във или извън двойката. Докато личното ни
щастие зависи от присъствието на любим партньор, в
съществото ни има пукнатина. Откритието, че сме спо
собни на щастие без романтична любов е съдбовно за
новата близост. Колкото по-малко щастието ни зависи
от партньора ни, толкова по-обогатяващ ще е животът
ни в двойката. Ако двойката ни е абсолютно необходи
ма, за да придаде смисъл на живота ни, тя ще отрови
всяка възможност за истинска среща с мъжа или жена
та.
С други думи, жената или мъжът трябва сами да пре
одолеят чувството за празнота или депресия, което ги
владее, когато не са влюбени. Единствено откритието на
радостта от живота, съществуваща независимо от роман-
тиката, може да се превърне в основа на честен, справед
лив и истински живот на двойката.
Не може да има близост с другия без близост със себе
си. В това се състои любовната революция, която ще
извършат идните поколения и в която можем да участ
ваме, ако приемем кризата и уроците от нея.
11
БЛИЗОСТТА СЪС СЕБЕ СИ
Ние сме на годините на нежността си.

Старостта е неизползвана любов!
Стан РУЖИЕ
Добрата близост започва от самите нас
Споменах във въведението, че не знам друг път, който

да води вън от бойното поле на любовта, освен старател
ното вглеждане в себе си. И само това мога да ви предло
жа в края на дългото ни пътешествие. Поставени сме
пред следния избор: или всичко, което преживяваме и
срещаме по пътя си наистина има смисъл, или става дума
за абсурдна комедия; или всичките ни трудности наисти
на отразяват непознати наши измерения, или животът е
лотария, а ние просто сме изтеглили непечеливши номе
ра, тоест лош партньор или лоша партньорка. Аз лично
смятам, че повторенията, с които се сблъскваме, не са
случайни; напротив, те ни разкриват онези наши скрити
измерения, които трябва да познаваме не само за да ги
изследваме, но и за да ги превъзмогнем.
Иначе казано, близостта с другия ни препраща към
самите нас, а близостта със самите нас ни позволява да
336 ГИ КОРНО
напреднем в близостта ни с другия. Става дума, общо

взето, за махалото на любовта. Обикновено ние се
задържаме на полюса на срещата с другия и никога не се
вглеждаме в себе си. Това ни обрича на очакване и зави
симост. Все едно да се оставим на произвола на събития
та с вързани ръце и крака. Вярно е и обратното: има хора,
които засядат на полюса на близостта със собствената
си дълбока същност, като пренебрегват отношенията с
другите - зиморничава позиция, която също може да до
веде до сляпата улица на вътрешното изсушаване.
Любовта е извънредно трудно нещо и вероятно вина
ги ще бъде такова. Тя е непрекъснато предизвикателст
во. Но ако приемем, че трудностите, с които ни сблъсква,
не са случайни, ние ще открием смисъла им, ще им пос
ветим необходимото внимание и ще ги превърнем в
трамплин към дълбоко общение с другия, със себе си, с
живота.
Близостта с другия почива на способността ни да
бъдем близки със себе си. Съвременната криза в двойки
те неизбежно ни води до подобно осъзнаване. Когато
парите, децата и чуждото мнение престанат да бъдат дос
татъчни причини да останем заедно, личното развитие
може да стане факторът, позволяващ на съюза да издър
жи.
Предизвикателството на близостта е покана за рабо
та над себе си. То ни зове да отговорим сами на афектив-
ните си нужди, стимулирани от конфликтите в двойката,
вместо да чакаме другият да им отговори. Става дума за
дълбоко обвързване със самите нас и с живота.
Да изберем това, което е добро за нас, и съзнателно
да изоставим онова, което ни кара да страдаме, не е проста
работа. Всички ние изпитваме истинска привързаност
към нещата, които ни рушат и унищожават. Сякаш ня
каква вредна склонност към омраза и вътрешен конфликт
ни пречи да се стремим към доброто за нас. Всички на

пример знаем, че малко гимнастика би ни се отразила
добре. И все пак много хора, признали тази истина,
продължават да не правят нищо, надявайки се, че някое
чудо ще ги предпази от болестта.
По същия начин предпочитаме да се залъгваме с илю
зията, че ще ни споходи фантастична любов, която ще
преобрази всичко наоколо и няма да ни се наложи сами
да се оправяме в живота. А малко любов към самите нас,
практикувана всекидневно, би ни завела далеч по пътя
на благополучието. Малко внимание към самите нас, към
болките ни, тъгите ни, оказвано добронамерено и без
осъждане, би предизвикало важна промяна. Можем да
излекуваме сърцето си, ако се научим да си заделяме част
от грижите, които сме прадназначили за обичаното съ
щество. В съчувствието към самите нас е тайната на са
моуважението. Достатъчно е всеки ден да му посвещава
ме по малко време.
Всъщност не можем да обичаме, ако не се обичаме.
Да се обичаме означава да бъдем добри за самите себе
си и да си дадем шанс вместо да си предявяваме безми
лостни изисквания. Означава също да изминем пътя от
стадия на дете, чийто живот преминава под знака на слу
чайността, към стадия на възрастни, отговорни за вът
решните си състояния. Да се обичаме означава още и да
разберем, че вселената ни отговаря като по индукция и
че за да успеем да си дадем това, което е добро за нас,
следва да поддържаме у себе си състояния на доброта. С
други думи, за да избегнем обаянието на партньорите,
които не ни носят добро и ни карат да повтаряме мина
лото, трябва да се поддадем на едно друго привличане,
това на покоя и на вътрешната радост.
Да се обичаме означава да живеем в любов към даде
ното ни, а не в търсене на липсващото ни. Означава също
22.
338 ГИ КОРНО
да установим връзка с онова, което мистицизмът на су-

фистите нарича „вътрешния любим“. Когато любовта е
в нас, а не само отвън, когато сме поели отговорността
сами да задоволяваме нуждите си, ние преставаме да сме
жертви. Даваме си сметка, че търсената от нас любов е
навсякъде - в нас и около нас - и че следователно не
можем да я загубим. Всичко е любов. Трябва само да я
разпознаем чрез малките подробности и да я приемем.
Няма нужда да сме съвършени или несъвършени, нито
да чакаме да направим това или онова. Любовта е тук!
Тя ни очаква. Достатъчно е да я вземем.
Смисълът на трудностите
Да разглеждаме всяка връзка в светлината на това, кое

то ни кара да изживяваме вътрешно, и да изберем дали
да я запазим, или не, също е начин да се грижим за себе
си. Така можем да решим да я прекратим или да устано
вим, че макар да е очевидно отрицателна, ние държим
на нея, защото скъсването й ще ни причини прекалено
остра болка. Става дума да си простим подобна привърза
ност и да я изживеем пълноценно и съзнателно, за да
извлечем от нея емоционално познание и жизнен опит.
Грубото скъсване само отлага изследването на чернил-
ката. Защото не става дума да минем над трудностите, а
през тях, за да научим нещо за себе си и света.
Трудността да се разделим със същество, което ни уни
жава е една от проявите на романтичната любов, а в
центъра на тази трудност се намира омразата към сами
те нас. Магията на индивидуалната свобода е такава, че
можем да си живеем с тази омраза колкото искаме, ни
кой не може да ни спре. Тъй или инак, докато сме обзети
от меланхолия, рискуваме да обърнем против себе си
която и да е връзка. Можем дори да се запитаме дали в

подобен контекст е желателно да срещнем идеалната
любов, след като тя само ще забави осъзнаването на
вътрешната ни беда и ще ни позволи да живеем с илюзи
ята за възродената любов, докато всъщност нищо не е
извършено в съзнателен план и не сме направили избор
в полза на отварянето и радостта.
Когато допуснем, че събитията, малки или големи, са
тайно дело на желанията ни, и тези, които не искаме да
признаем, и тези, които са ни скъпи, ние освобождаваме
другите от отговорността им за нас. Когато вината не е
нито на татко, нито на мама, нито на правителството,
когато приемем, че сме изцяло отговорни за това, което
става в нас, трудностите придобиват смисъл.
Всъщност от терапевтична гледна точка можем да ка
жем, че трудностите, все едно дали става дума за психоло
гически изпитания, нещастни случаи или болести, съдейст
ват на способността ни да разбираме себе си и света. Те не
са произволни. Те ни водят към самите нас. Приемайки
ги изцяло, ние им даваме шанса да се организират в нас и
да ни предадат ценното си послание. В противен случай
те непрекъснато ще се повтарят, докато не проявим
мъдростта да им обърнем достатъчно внимание.
Можем дори да добавим, че погледнати по този на
чин и от момента, в който бъдат осъзнати, най-трудните
връзки носят най-много плодове. Те принуждават чове
ка да направи огромно усилие да се отвори и да се раз
познае в партньора, който го отблъсква. Като интегри
раме по-голяма Сянка, напредваме по-бързо. Несъмне
но това е искал да каже поетът Райнер Мария Рилке,
написвайки: „Малко неща знаем извън това, че трябва
да предпочитаме трудностите...“
Истинската причина да живеем с някого като че ли е
желанието да се насърчаваме взаимно, за да разцъфти
340 ГИ КОРНО
съзвдателността на всеки от нас. Но за да изживеем тази

съзидателност, трябва предварително да приемем, че
онова, което смятаме за „положително“ или „отрицател
но“ няма много общо с цялата работа. Животът ни сти
мулира към живот, като ни сресва и по протежение на
косъма, и срещу косъма. Всеки е свободен да смята за
поносимо или не това, което изпитва.
В крайна сметка налага се да признаем, че за да съу
меем да заживеем в радост, а не в страдание, общо взето
е нужно да сме преживели доста мъки. Мъдростта изи
сква да приемем живота какъвто е, без да го съдим. Обик
новено придобиваме тази способност, след като до
втръсване сме прилагали едни и същи ограничителни
схеми. Но стимулирайки самопознанието, трудностите в
двойката разчистват пътя към по-интензивно общение с
вселената и с порива за живот, който всеки от нас носи в
себе си. Това интензивно общение може да ни се разкрие
както в екстаза, така и в страданието. Изглежда, че за
живота всички средства са добри, за Да ни пробуди и да
ни накара да открием основната си идентичност.
Казаното дотук не означава, че когато ситуацията е
блокирана и не съществува творческа размяна, не тряб
ва всеки да тръгне по пътя си. Но обикновено не е зле да
поостанем в критични условия, докато се отдалечим дос
татъчно един от друг, за да се разделим, без да обвинява
ме партньора си във всички грехове. Подобно внимател
но и обективно вглеждане в тягостни за нас обстоятелства
позволява да разберем кое наше измерение ни е вкарало
в тях и да избегнем възпроизвеждането на същата греш
ка в бъдеще.
Счупеното огледало
Да премине от положението на жертва към конкретно

то възприемане на начина, по който сам кове съдбата
си, е най-дълбоката революция, която индивидът може
да извърши в рамките на един живот. Става дума за гра
ничен момент, който никой не може да си спести, макар
повечето хора да го прекрачват, без да трепнат. Това ис
тинско преображение е сравнимо с преминаването от
детството в зрялата възраст. Парадоксално е, но въпре
ки че то изисква да се простим с детството, без него няма
истински дух на игра, свобода и лекота.
Осъзнаването на необходимостта сами да се заемем
със себе си, защото любовта няма да ни спаси, ни при
канва да снемем от другия нашите изисквания. Тоест да
спрем да искаме от него да се нагоди към идеалния об
раз на жената или мъжа, който носим в себе си. Проек
циите на Анимуса и Анимата следва да бъдат оттеглени.
Това оттегляне е единственият начин да възстановим
личната си сила и да се докоснем до основното си същест
во. За да опознае същността на своята идентичност, чо
век непременно трябва да приеме сенчестата си част.
Докато живее с илюзията на проекцията й, не можем да
говорим за психологически, нито дори за духовен прог
рес.
За да осъзнае собствената си същност и оттам същ
ността на живота във вселената, човек трябва да оттегли
проекциите си, защото ние не виждаме другия такъв,
какъвто е, виждаме го такъв, каквито сме ние. Това оз
начава, че всичко, което разпознаваме в него, е част и от
нас. Обикновено, разбира се, другият притежава, така да
се каже, „психологическа кука“, на която да закачим про
екцията си. Но по принцип, за да разпознаем у някого
342 ГИ КОРНО
черта от характера му, трябва самите ние да я притежа

ваме.
За да илюстрирам играта на проекции в двойката, ще
приведа следния пример. Тя намира, че Той е същински
инвалид, когато трябва да изрази чувствата си. Страда
от мълчанието му и го държи отговорен за влошаването
на отношенията им. Първата й реакция е обвинителна.
Тя активно проектира, без да се е вгледала в себе си.
Оттеглянето на проекцията й ще премине през някол
ко етапа и ще й помогне да установи как самата тя доп
ринася за динамиката на ситуацията. Например, приема
ли тя това, което партньорът й казва, когато изразява
чувствата си? Дали го изчаква да стигне до дъното на
емоцията си и дали не прибързва с оценките си?
През втория етап от оттеглянето тя ще трябва да
потърси у себе си как се изразява собствената й инвалид
ност в споделянето на чувствата. Тогава може да открие,
че в някои случаи или по отношение на някои чувства
самата тя е много затормозена. Установявайки сходна
рана у себе си, Тя ще може вече да изгради мост към
Него и да намери база за разбирателство.
През третия етап ще разбере как начинът й да вижда
нещата е предварително изграден от предшестваща ре
алност. Ще осъзнае задния план на раздразнението си.
Ако като момиченце се е чувствала отговорна за мълча
нието на баща си и се е бояла от гнева му, напълно е
възможно да прилага същата схема към ситуацията, ко
ято изживява с Него.
Тогава вече, вместо глупаво да го обвинява, тя може
да сподели с него вътрешния си смут. Може да му каже:
„Когато си толкова мълчалив, се чувствам като малко
момиченце пред баща си и се боя от реакциите ти.“ Приз
нанието на афективното преживяване влече общуване с
другия, вместо да допринася за мобилизирането на съпро-
тивата му, неминуемо предизвиквано от упреците. Така

Той ще разбере какво Тя изживява вътрешно. А тя може
да му говори за нуждата от афективна сигурност, която
изпитва. Може дори да допълни думите си с молба от
рода на: „Ще ме успокоиш, ако ми кажеш какво мислиш
за нас двамата и защо ти е толкова трудно да общуваш с
мен.“
Да общуваме, за да живеем
Горните етапи резюмират процеса на ненасилствено об

щуване, описан от психолога Маршал Розенберг. Макар
и да не придружават задължително оттеглянето на про
екциите, добре е да се знае, че споделянето с партньора
ни на онова, което сме осъзнали във връзката, е от ог
ромна полза. Защото точно оттам идва оздравяването.
Ние сме по самата ни същност общуващи същества, ко
ето означава, че трябва да преобразяваме това, което ни
въздейства, за да го предадем на другите в променена
форма. Изразяването позволява на енергията да цирку
лира и на процеса да подължи. Общуването с някого ме
предизвиква, аз реагирам, тълкувам съдържанието му и
му го връщам под различна форма, което от своя страна
го стимулира. Той усеща посланието ми, съпротивлява
му се, отказва го или го приема, усвоява го по някакъв
начин и го трансформира, за да се изрази на свой ред. И
тъй нататък.
Всичко, което ни се случва или което възприемаме в
общуването, ни въздейства, за да можем да го преобра
зуваме, изразявайки се. Така животът стимулира живо
та и човешките същества стават това, което са. Не ин
тензитетът на стимула ни разболява, а неспособността
ни да го трансформираме съзидателно. Когато нуждата
344 ГИ КОРНО
остане незадоволена, когато афектът остане блокиран,

жизненият прилив се оттегля навътре и изпада в застой.
Физическата или психологическата болест не закъсня
ва.
В крайна сметка по-важно е афектите да циркулират,
отколкото проблемите ни да бъдат решени. Дори голото
и импулсивно разтоварване от афекта без трансформа
ция е по-здравословно от потискането му. Разбира се,
нашите реакции на стимулите могат да станат по-съзна-
телни и да ни позволят постепенно да овладяваме по-
добре съдбата си. За да постигнем тази цел, оттеглянето
на проекциите и споделянето на откритията ни чрез об
щуване си остават привилегированите инструменти. Ние
сме говорещи същества и в този смисъл общуването с
думи в интимните отношения представлява основно изме
рение на живота ни. Макар танцът, рисуването и всяка
друга изразна форма също да са подходящи сечива за пре
образуване на афектите ни и предаването им на другия.
Преминаването от предаване, което разтоварва афек
та, без да го трансформира, към съзидателно общуване в
мир и близост означава преминаване от езика „ти“, кой
то убива другия, към езика „аз“, който говори за себе си,
уважавайки неотменимата свобода на партньора
.
*
Първоначално Тя може да се държи с него, без да го
съди (без да осъжда мълчанието Му). След това трябва
да провери какво чувства, когато Той мълчи (страх и не
сигурност). После, дърпайки, така да се каже, афектив-
ната струна, може да открие основната нужда (сигурност),
накърнена от поведението му. Накрая би могла да фор
мулира адекватна молба към партньора си, за да го под
кани да отговори на нуждата й („Кажи ми нещо...“). Зна
чи: наблюдаваме, без да съдим, чувстваме, разпознаваме
* Тук ви препоръчвам книгата на Жак Саломе и Силви Галан „Ако се
слушах... щях да се чуя“, Монреал, изд. „Едисион дьо л’Ом“, 1990.
нуждата като страдание и формулираме реалистично

искане - всичко това резюмира процес, който в практи
ката изисква много сръчност
.
* Очевидно е, че съшият
процес важи и за Него.
Работата по оттеглянето на проекциите се опира на
истинско общуване, което ангажира партньорите вмес
то да ги противопоставя чрез упреци и присъди. Разви
вайки способността си да общува, двойката може да се
превърне в инструмент за освобождаване и самопозна-
ние. Възприятията на другия и онова, което той изживя
ва по отношение на нас двамата, могат да ни помогнат
да преодолеем някои ограничения. Спомням си колко ме
трогна един мой пациент, чиято жена беше много свен
лива и мълчалива. Двамата партньори съзнаваха тази
трудност и тя бе приела помощта му в придобиването на
нови изразни средства. Това изпитание ги бе дълбоко
свързало, но бе принудило всеки от тях да се откаже от
мечтите си за съвършенство.
На хартия нещата изглеждат прости, но на терена на
двойката се превръщат в почти непреодолими изпита
ния. Всеки от нас малко или повече се противи на оттег
лянето на проекциите, защото то с положителност раз
крива нашата уязвимост. Да си сътрудничим и да си по
магаме взаимно, вместо да прилагаме формулата „всеки
за себе си“ и непрекъснато да се осъждаме, е и още дълго
ще остане голямото предизвикателство на подлежащата
на изграждане близост. А иначе не е трудно да се форму
лира основният принцип на такова сътрудничество: все
ки от партньорите е стопроцентово отговорен за всичко,
което се случва в двойката. Тази формулировка въдворя
ва в двойката принципа на глобалната отговорност, про
повядван от тибетския будизъм.
* Тези четири етапа са основата на „процеса на ненасилствено общу
ване“, разработен от американския психолог Маршал Розенберг,
346 ГИ КОРНО
Сблъсъкът със Сянката

*
Да усвоиш частта от Сянката, доловена у тези, които без

да искат са ни наранили, е мъчително. Но като приеме
да разпознае тиранина, лъжеца, предателя, лицемера,
който може да носи в себе си, човек придобива власт над
тези изразни форми и престава да бъде тяхна жертва,
когато са въплътени у друг. Другият много често симво
лизира част от самите нас, с която не се чувстваме кон-
фортно или не познаваме, и ние ще бъдем обвързани с
него, докато не разпознаем тази част. Така разпознава
нето на Сянката в нас отваря пътя на опрощението и на
съчувствието. Те стават възможни, когато признаем, че
в слабостта и злината си другият ни прилича.
За да покаже колко е трудна срещата със Сянката, Юнг
я е нарекъл сблъсък. И все пак трябва да осъзнаем, че
истинската свобода се печели само на тази цена. Когато
сме освободили семейството си, партньорите и прияте
лите си от тежестта на позорните им постъпки, когато
сме изяснили в сърцето си природата на различните ни
връзки с хората, на нас ни става по-леко.
Защо ни отблъсква приемането на Сянката? Защото
тя разбива всекидневната ни илюзия за собственото ни
съвършенство и за невинността на поведението ни. Рабо
тата върху Сянката обаче не води до примирена и депре
сивна позиция. Тя позволява да въведем възможност за
избор там, където такава не е съществувала, тъй като са
мо другите са ни причинявали зло, а ние сме нямали власт
над тях. Когато открием, че и ние имаме подобна власт,
* Вижте „Процесът на индивидуализация“ в книгата на Мари-Луиз
фон Франц „Човекът и неговите символи“, цит. изд., стр. 68, както и „Тех
никите на разграничаване на Аза от фигурите на несъзнаваното“ от „Ди
алектика на Аза и на несъзнаваното“ на Юнг, цит. изд., стр. 201-233.
вече можем да се държим различно. Вместо да се правим

на камилски птици и да се оплакваме от това, което ни
налага съдбата, като всячески се стремим да не осъзнаем,
че сме строители на собственото ни нещастие, ние можем
да влезем в диалог със Сянката под покрива ни.
Кое ни увлича неустоимо да бъдем отрицателни в ня
кои ситуации? Какви са мотивациите ни? Какви са скри
тите ни желания, на кого и за какво завиждаме? Защо
имаме склонност да се държим така, че ситуациите да се
обръщат срещу нас? Кое е това вътрешно лице, което
предпочита нищо да не се оправи? Кой е този, който се
наслаждава на лошото ни настроение? Кой е този, който
обича да води война? Какво удоволствие изпитва да раз
решава конфликтите с гръмки действия, които унижа
ват другия и унищожават всяка възможност за връзка?
Ето тези въпроси водят пряко към среща със Сянката.
Опознаването на мрачното лице, свързано с всяка кон
фликтна ситуация в живота ни, бързо ще ни убеди, че
причината за кавгите в двойката, както и за войните в
света, не се намира изцяло вън от нас. Подобно проучва
не ни отблъсква, защото означава да преместим конфлик
та отвън вътре. Отрицателното поведение на партньора,
което всекидневно подчертаваме, може да се превърне
тогава в битка срещу собственото ни отрицателно пове
дение. Просто е било по-удобно да го проектираме върху
другия, вместо да се сблъскаме с него вътре в нас.
Намирането на изкупителна жертва, която да носи те
жестта на грешките ни, е впрочем основна психологичес
ка функция на традиционната двойка. Укорите не разре
шават нищо, но в известен смисъл действат благотвор
но! Всъщност в ежедневието партньорите ни служат глав
но за това: да имаме кого да обвиним. В колективен план
съществуват руснаците, ислямистите, жените, мъжете и
т.н. В личен план нямаме върху кого да се разтоварим.
348 ГИ КОРНО
Интимният партньор изпълнява чудесно тази роля, още

повече че дълготрайната връзка няма как да не ни раз
крие пропуските, които много по-ловко долавяме у близ
ките ни, отколкото у нас самите.
Проекцията на Сянката е един от любимите защитни
механизми на Аза, който се опитва по този начин да за
пази илюзията за своята невинност. Колкото по-слабо е
самолюбието, толкова по-активно ще се използва при
бягването до другия като изкупителна жертва. Ето защо
някои конфликти между влюбени по никакъв начин не
могат да се уредят по мирен начин. Крехкото самоуваже
ние на единия или и на двамата партньори не позволява
това. Признаването на грешките и слабостите пред дру
гия се изживява в този случай като допълнително пора
жение, което застрашава структурата на Аза. За да не
загуби всичко, човек предпочита да запази силен образ
за себе си и да се смята за жертва на злината на другия.
Както споменах по-горе, Сянката има не само отри
цателни страни. Ние проектираме и някои наши аспек
ти, които са положителни, но недоразвити. Те ни
привързват към партньорите ни не по-малко, отколкото
отрицателните аспекти. И тях трябва да си възвърнем,
за да се освободим от привързаност, която ни кара да
страдаме. Някой може да е убеден, че е малоумен, и да се
влюби в друг, силно надарен интелектуално. Ако се слу
чи двамата да се разделят, първият ще има чувството, че
откъсват част от съществото му, че направо го осакатя
ват. В психологически план става дума точно за това.
Докато първият не прави нищо, за да развие интелекту
алната си част, той ще я проектира върху другите и ще
възпроизвежда все същия стил на привързаност.
За да се освободим от подобна любовна мъка, част от
работата се състои в усилието да оттеглим и положителни
те, и отрицателните проекции. Така всяка връзка се превръ
ща във възможност за дълбоко себеопознаване. Тъй като

психическия!’ живот е много богат и всеки от нас резюмира
вселената, няма защо да се страхуваме, че някой ден ще ос
танем без проекции. Само че те ще стават все по-малко ог
раничителни. Ще спечелим дори свободата да изследваме
предварително какво проектираме върху същество, което
силно пи привлича. Тогава се ражда изборът - да се впуснем
или не в този опит, явил ни се в образа на любовта.
Нашите проекции ни принуждават да следваме страс
тите си. Несъзнаваното ни същество се явява на съзнани
ето по този заобиколен начин. Ето защо онова, което на
ричаме влюбване, е придружено от болки в корема и
безсънни нощи. Можем все пак да въведем избор там,
където има само сляпа решителност. Печелим тази сво
бода, като се съгласяваме да се срещнем със Сянката, ко
ято проектираме, без да съдим нито другия, нито себе си.
Усвояването на Сянката ни отваря за универсалност
та. Като приемам това, което тълкувам като отрицател
но в себе си, аз мога да приема и онова, което ми се стру
ва отрицателно във вселената. Без тази работа върху себе
си никога няма да достигна до Единството, защото виж
дането ми за света изключва едната му половина и ме
принуждава да я изоставя, за да си спечеля малко покой.
Пътят на Сянката е по-ефикасен. Като разреша вътреш
ните си конфликти между добрия и лошия, аз ставам еди
нен в себе си и вече без конфликти мога да стана единен
с космоса. Постепенно установявам, че няма какво да се
променя. Силите на разрушението обслужват обновява
нето на живота не по-малко от силите на съзиданието.
Танцът на живота е съвършен, няма какво да отнемем
от него. Усвояването на Сянката ражда отстранение, ко
ето е в основата на спокойствие, ситуирано отвъд болка
та и удоволствието. Тоест пак има болка и удоволствие,
но те стават относителни. Човек не ги взима толкова на
350 ГИ КОРНО
сериозно. Те са самата игра на живота, която ни дарява

насладата от изразяването и общуването.
Тогава човек бива обзет от конкретна радост. Най-на
пред на малки приливи, чиято честота и интензивност се
увеличава с осъзнаването на процеса. Докато накрая инди
видът се настани в траен покой. Не става дума за изкуствен
умствен покой, спечелен чрез самоотричане, а напротив,
за динамика, породена от тотално приемане на живото. Това
трепетно въодушевление не изисква всекидневни часове на
медитация, нито спирането на сексуалните отношения и
безкрайното мълчание на духа. Напротив, то представлява
съзнателно гмуркане в радостта от живота.
Покоят на душата и радостта на сърцето
Общението с тази радост изисква свобода по отношение на.

връзките в живота ни, на всички връзки и особено на тези,
които са останали непълни и проблематични. За да сме сво
бодни, трябва да се отстраним от всяка от тях, тоест съзна
телно да се върнем към миналите спомени и да оставим да
избликне спонтанното. Така следваме нишките и развързва
ме възлите, създадени в нас от всеки от тези съюзи. Това
би могло да означава да напишем няколко писма, да се оба
дим по телефона на няколко души, да си уредим няколко
срещи, за да обсъдим нещата задълбочено; лекотата на
сърцето се печели само на тази цена.
Нищо не трябва да загърбваме. Трябва да огледаме
привързаностите си една по една. Да изследваме всяка
обида в нас и да направим всичко, което ни изглежда
адекватно, за да успокоим вътрешната си болка. Поня
кога това може да е интимно решение, което не включва
другия, понякога се налага да се свържем с някого, за да
разрешим конкретно някои тлеещи конфликти.
Такова изследване позволява да се сдобрим с всичко,

което се е случило в живота пи. С родителите, с дребните
грешки, с трудните събития и мъчителните връзки. Да оп
ределим как те са допринесли и допринасят за това, което
сме. Да осъзнаем, че всичко произлиза от самите нас.
Правейки подобно изследване, аз например разбрах, че
някои от партньорките ми са имали истински проблем с
изразяването, който, от моя гледна точка, бе провалил
съвместния ни живот. Но трудността в изразяването на
дълбоката емоция съществува и у мен. Любовните ми
връзки ми позволиха в продължение на дълги години да се
разтоворвам от собствената си неспособност, прехвърляй
ки върху партньорката отговорността за нещастието ми.
Чак докато страданието от скъсването ми помогна да от
крия нишката на собствената си история и не само да раз
бера, но и да премина към действие на нивото на изразява
нето. Закрих кабинета си. Започнах да пиша, да изнасям
лекции, отново се залових с музика и поезия. Оттогава це
лият ми живот е сякаш по-силен и щастлив.
Това е просто пример. Но като прегледаме вините, оби
дите, привързаностите и оценките си, започваме сами да се
разбираме и ни става по-леко. Отхвърляйки части от себе
си, постигаме лекота и заедно с нея в сърцето ни се вселява
радост, която все повече се въплътява в настоящето.
Да бъдеш на разположение на реалното - това е цел
та на упражнението; да бъдеш тук и сега според разпрос
транения израз. Не можем да присъстваме за себе си. за
другия и за света, ако душата и сърцето ни се късат от
неразрешени конфликти. Затова трябва да приключим с
всеки от тях. Тогава радостта от живота се ражда в по
коя на душата и сърцето.
Ще възразите: толкова усложнения, за да се намери
пътя към свободата! Не е така. Когато цялата тази рабо
та не е извършена, щастието е случайно явление. То не
352 ГИ КОРНО
се вкоренява дълбоко в съществото, което може да бъде

пометено от най-малкото неблагополучие. Работата над
себе си представлява единственият начин за спечелване
на свобода по отношение на сковаващите ни ограниче
ния. Да, наистина, добрата близост започва от самите
нас. Тя е благодеяние, което всеки човек си дължи.
Пътят, това е радостта
В свят, който се променя толкова бързо, единственото

разрешение е да се опрем на вътрешния си живот, там,
където нещата еволюират по-бавно. Сблъскваме се с
толкова промени и нестабилност, че се налага да
потърсим и подхранваме в себе си онова, което е трайно,
което е постоянно. Укрепвайки в себе си удоволствието
от живота и съществуването, ние се докосваме до
безсмъртието на собствената ни същност. Говоря тук за
намирането на вътрешна опора в дълбочината на същест
вото, която едновременно обхваща, съдържа и преодо
лява случайния характер на живота ни в момента.
Животът ни започва и свършва с простото удоволст
вие от съществуването. Затова трябва всекидневно и най-
естествено да подхранваме това удоволствие, като при
емем да насочваме изборите си към онова, което ще ни
запази живи. Ако човек се осмели наистина да приложи
тази схема, в живота му ще настъпи невероятно обнов
ление, болезнено обновление наистина, защото ще го
доведе до скъсване с много навици, отговорности и рути-
ни. Когато преценявам всяко нещо, което правя, питай
ки се дали то подсилва или намалява удоволствието ми
от живота, аз си давам сметка, че притежавам еталонна
та мярка, необходима ми, за да започна да действам в
посока на положителната промяна.
Ние се отнасяме към любовта като към щастлива

случка и така я уподобяваме с лотария; но малко хора
печелят от лотарията. Трайното решение не е в тази по
сока. По-скоро трябва да се стремим да възпитаваме
любовта в себе си, независимо от условията в двойката,
за да добием способността да предложим нещо на съюза
ни и да го спасим вместо все да искаме нещо от него.
Как така едно чувство, за което не си даваме труд да се
грижим, би могло безкрайно да ни храни? Следователно
въпросът за това какво всеки от двамата е готов да инвес
тира, за да запази съюза, е в центъра на всяка връзка.
Качеството на вложените енергии е от голямо значение.
Ако винаги предлагаме на двойката изчерпани енергии,
получаваме в замяна само умора и раздразнение.
Да преминем от свят, в който аз съм всичко за другия
и другият е всичко за мен, към свят, в който обичам фак
та, че другият съществува, и в крайна сметка обичам и
това, че аз съществувам - там е голямото предизвика
телство. Емоционалната любов е любов на реакции и
действия, до едно вписани в страстта и ревността. А сър
дечната любов се основава на радостта, на дълбоката
радост от това, че съществувам и че другият съществува.
Тази любов се вписва в обичта към себе си и в обичта
към живота у нас и у другия.
Радостта не оковава, не предписва, не осъжда. Тя е ви
наги свободна и на разположение, достъпна за всекиго. Тя
е най-добрата вътрешна любовница. Така че човекът, кой
то живее в радост, е най-добрият възможен партньор. Ра
достта в двойка е училище за свобода. Тя поражда отворе
но и хармонично душевно състояние и достига кулминаци
ята си в сливането ни с лекотата и сладостта от живота.
Най-хубавото, което можем да направим за себе си и
партньорите си, е да фиксираме в нас състояния на ра
дост. Те постепенно ще изместят чувството, че сме отде-
23.
354 ГИ КОРНО
лени от другия и от света. Ние отчаяно търсим радостта и

хармонията в двойката, защото не сме ги опознали вътре в
нас. Как две същества биха могли да опознаят трайната ра
дост на двойката, по какво невероятно чудо удоволствието,
че са заедно, би могло да продължава дълго, ако никое от тях
не поддържа в себе си дълбоката радост от живота?
Близостта със себе си ни позволява да живеем в дълбоко
общение с другия. Чудесно свидетелство за това намираме в
едно стихотворение на белгийския поет Емил Верхарен. То
се казва „Щом мисля си за твойта доброта“.
Щом мисля си за твойта доброта,

тъй искрено дълбока,
избухват в мен молитвите към тебе.
Дойдох с последните лъчи

пред чувствените ти очи
и пред ръцете ти - протегнати, зовящи,
пристигнах отдалеч с нехайни крачки.
Покрит бях с пластове ръжда,

унищожили без следа
доверието мое.
Бях натежал, преуморен

и остарял от недоверие.
Бях натежал, преуморен
от всички пътища зад мене.
Но от нечаканата благодат изтръпнал,

че виждам своя път огрян от твойте стъпки
останах аз смирен, разплакан, бледен,
пред щастието, идващо от тебе. *
* Превел от френски: Атанас Сугарев
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Заради любовта сме заедно!

ОШО
Любовта не е връзка, а състояние
Ние сме суровина, зле подготвена за щастието и екстаза

от съществуването. Трудният ни опит в детството или в
двойката ни пречиства. Той ни отваря и ни прави спо
собни да възприемаме възвишеното. Той изважда наяве
най-съкровената субстанция, от която сме съставени,
принуждава ни една по една да захвърлим броните си и
ограничените си дефиниции.
За алхимиците, които са се опитвали да превърнат
обикновеното олово в злато, първата фаза от пречиства
нето се е наричала nigredo, тоест почерняне. Разлагане,
изгаряне, разчленяване са първите операции от този пе
риод. Това е добра метафора за живота в двойка и за
живота изобщо. Когато нещата замиришат на лошо, ко
гато се нагреят, когато пламнат, когато започнат да се
разпадат, значи почернянето върши пречистващата си
работа. Тогава става опасно, ако огънят на емоцията е
прекадено силен и ускори експлозията. В такива момен
ти майката и синът се нараняват взаимно, бащата смаз
356 ГИ КОРНО
ва дъщеря си, двойката се разделя. Когато пък огънят е

прекадено слаб, трансформация не се осъществява. Ин
дивидите остават заедно в нещо като равнодушен ком
форт, в който няма място за общуване. Цялото изкуство
се състои следователно в произвеждането на подходящ
огън.
Същото е и с кризата. Не е страшно, че отношенията
ни се намират във фурната на алхимика, дори е необхо
димо. Не можем да си спестим кризата. Тя ни помага да
преминем към нови ценности. Тя е процес на естествено
пречистване.
Целта й е да ни накара да изоставим илюзията за щас
тие, намиращо се в другия, в добрия партньор, в съвърше
ното същество, което бихме могли да срещнем и което
би разрешило всичките ни проблеми. Това осъзнаване е
от първостепенна важност; то е условие, без което не
може, за още по-важното разбиране, че Любовта не е
връзка, а състояние. Тайната цел на процеса на транс
формация е да ни убеди, че Любовта вече съществува в
нас. Тя предшества всяка връзка и можем неспирно да се
храним от нея.
Изпитанието на връзката предизвиква завръщане към
себе си, което с течение на времето ще ни позволи да
бъдем двойка от две суверенни същества, събрани заед
но, за да славят радостта от живота. Защото тъкмо към
това, ни зоват живите сили на съществуването - към
съзнателната и споделена прослава на радостта от живо
та. Много мъдреци са успявали да осъществят върховно
то сливане с Единното сами в пещера или в манастир.
Време е вече това сливане да се разпростре в колектив
ния живот, минавайки през живота на двойката и през
семейния живот.
Докато не бъде призната тази цел, Земята рискува да
остане гибелно място. В такъв случай истинските даро
ве, каквито са сетивността и сексуалността, няма да слу

жат за нищо. IJ(е бъдат схващани като изкушения, които
забавят развитието па онзи, който им се поддаде. А не
трябва ли всъщност да славим Живота именно чрез на
шата сексуалност и сетивност? Да се наслаждаваме, без
да се чувстваме виновни, на способността ни да преобра
зяваме физическата и психическата материя? Да изпит
ваме дълбоко удоволствие от умението си да усещаме и
да се изразяваме в замяна? Не трябва ли просто да участ
ваме в екстаза да живеем в единение с всичко съществу
ващо?
Планетата умира от нашето отсъствие. Земният жи
вот има нужда от присъствието ни и от пълното ни вни
мание. Въплъщението е следващата парадигма, следва
щият етап от еволюцията, следващото предизвикател
ство, което ни зове. Тълкуванието, което сме дали на
думите на мъдреци като Исус или Буда, ни е накарало
да пренебрегваме живота в тялото в полза на живота на
духа. Подобно схващане за духовния живот е ограничи
телно и обидно за целостта на съществото. Човекът,
изживял Единението с всички неща, знае, че няма къде
другаде да отиде, че търсеното осъществяване е както
тук, така и в други равнища на съзнанието. Енергията е
една и съща навсякъде. Любовната енергия, която за
пазва единството на нещата, е една и съща на всички
нива на съществуването. Онова, което търсим, е вече
тук.
Свободни сме да се унищожим
Вселената е съставена от онази неопределима енергия,

която в безкрайната си любов - как другояче да говорим
за нея? - откликва на всичките ни капризи, без никога да
358 ГИ КОРНО
съди, без никога да отказва. Следователно изборът е в

наши ръце. Нищо, абсолютно нищо не може да попречи
на човека да се самоунищожи, ако желае. В това се състои
безкрайната свобода на всеки от нас. Дори няма нужда
да се произнасяме за подобни експерименти. Може би
всеки трябва да ги изживее отчасти, за да се опознае и да
влезе в контакт с Любовната енергия. По същия начин
нищо, абсолютно нищо не може да попречи на човека да
тръгне към радостта и освобождението си, овладявайки
личната си сила.
Животът е съвършен в своята интелигентна, само-
осъзната и радостна форма. Той притежава способност
за самовъзпроизвеждане и самосъздаване. Неговият ге
ний се съдържа във всяка жива клетка и човекът, раз
познал се в космическото огледало, осъществява своята
суверенност - по отношение на себе си и умението си да
гради собствения си живот в полето на безкрайните
възможности, каквото е съществуването.
Ние непрекъснато общуваме с вселената. Не сме нещо
отделно от нея. Участваме в нея с всяка наша фибра. От
същото естество сме. Направени сме от същия матери
ал. Ние сме вселената и можем дълбоко да се наслажда
ваме на този факт, благодарение на съзнанието си; съзна
нието, което е, така да се каже, нейно видимо свойство.
Предизвикателството на близостта се състои в просла
вата на тази наслада, когато сме двама, трима, десетима,
хиляда, един милиард. Събудим ли се, ще станем съзна
телни съавтори на трепетното приключение на сътворе
нието. Вместо да бъдем жертви на Дявола или на Госпо-
да, ще се превърнем в същества, отговорни за съдбата
си.
Най-добрият начин да бъдем щастливи...
Осем часът сутринта е. Вдигам глава от компютъра си.

Навън е пролет. Дървото пред кабинета ми се е покрило
с едри пъпки, които чакат само топлината иа слънцето,
за да се превърнат в листа. Птиците чуруликат. Улично
то движение ми прилича на безкрайно море с вълни от
глъч. В мен също е пролет. Усещам във вените си да
тече вкус към живота и нечувана сила. Стига съм мис
лил! Животът ме зове с цялата си мощ. Възбуден съм,
както когато бях на десет години и щом изгрееше слънце
то, възсядах велосипеда си и се впусках в приключения.
Още нещо, преди да се сбогуваме, може би най-важ
ното. Все още чувам Влади, учителя ми по тай-ши, не
уморно да ни повтаря: „Най-добрият начин да си щаст
лив, е да бъдеш щастлив!“
ЕПИЛОГ
Тя
Най-после отпуск! Като се имат предвид проблемите ви

с Него, нещата вървят по-скоро добре. Малък морски ку
рорт в Съединените щати. Направили сте резервация, без
много да му мислите, непосредствено преди заминаване
то. Стаята е отвратителна и се намира точно над шумен
вентилатор. Храната - посредствена. Всичко е сякаш
нарочно измислено, за да ви дразни. Но странно, всичко
ви сближава. Във въздуха се носи някакво любовно об
новление. Но май много бързате... Ето че той ще си счу
пи врата, докато се обръща след младото момиче, което
люлее гърди по плажа. Става ви обидно. Каните се да му
направите забележка, но той е толкова смешен с вида си
на виновно момче, вече готово да се закълне, че след
никоя не се е обръщало, че избухвате в смях. Ама не,
наистина, този човек никога няма да порасне.
Той
Тъкмо търчите подире й по парещия асфалт на амери

канския паркинг с кока-кола и фуния мазни пържени
картофи в ръце, и минава тази богиня... Уоу! Какви гърди!
Не би трябвало да се позволяват такива. Не сте искал да
се заглеждате, за да не Я обидите. Обаче то е по-силно от
362 ГИ КОРНО
вас. Внезапно усещате, че краката ви се отлепят от земя

та. Не, не е възможно - Тя се е приближила към вас само
за да ви направи марка и да се понесе в галоп, крещейки
като луда: „Обичам те, любов моя! Обичам те, любов
моя!“ Много хубаво, обаче изпускате фунийката! За ня
колко мига усещате у вас да се надига огромен гняв. Тая
жена няма да престане да ви досажда. Всъщност прека-
лено е смешно. Ситуацията изведнъж започва да ви се
струва изумително комична. И ето че там, върху паре
щия асфалт, нагазил в картофите и колата, вие усещате
да ви залива такова прекрасно и дълбоко чувство, че се
разкрещявате с цяло гърло: „Обичам те, любов моя!
Обичам те!“ Достатъчно силно, за да ви чуе половината
плаж. Тя спокойно може да си го запише на касета това
„Обичам те!“. То идва от толкова далеч у вас. Очаквате
го от толкова отдавна. Действа ви така благотворно, че
се разплаквате от радост като дете. През сълзи я вижда
те да се усмихва. После ви прегръща нежно, нежно...
Авторът
Знам... знам... мислили сте си, че това се случва само у

вас. Съжалявам, случва се навсякъде. Това е любовта -
тя си е такава. Такава е.
СЪДЪРЖАНИЕ
БЛАГОДАРНОСТИ.......................................... .<................................................... 5
ВЪВЕДЕНИЕ............................................................................................................. II
ПРЕД ЧАША КАфЕ СЪС СМЕТАНА........................................................... И

ЛЮБОВНАТА ВОЙНА..................................................................................... 13
ЩАСТИЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗОБРЕТИ............................................ -...... I1
ДА ЗАВОЮВАМЕ БЛИЗОСТТА.................................................................. — 15
ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯТ РАЗМИСЪЛ НЕ Е ДОГМА............................ -— V7
ЛЮБОВТА В МИР......................................................................................... — 18
1. ЛЮБОВНАТА ВОЙНА................................................................................... — 19
МЪЖ И ЖЕНА НА КАНАПЕТО............................................................. 19
ТЯ............................................................................................................ 19
ТОЙ............................................................................................................. 20
ТЯ......................................................................................................... _.... ........ 21
ТОЙ............................ :.............................................................................. 22
ТЕЖЕСТТА НА МЕЧТАТА..................................................................... 23
ДВОЙКАТА КАТО БОЙНО ПОЛЕ................................................................... .... 25
РАЗКЛАЩАНЕ УСТОИТЕ НА ПАТРИАРХАТА..........................-........ 25
ПАТРИАРХАТЪТ СЪЩЕСТВУВА У ВСЕКИ ОТ НАС........................ 27
КЪМ ЕДНА НОВА БЛИЗОСТ.................................................................. 28
2. ДА СЕ РОДИШ МЪЖ ИЛИ ЖЕНА.................................................... 31

ПОНЯТИЕТО ИДЕНТИЧНОСТ................................................................. „ 31
ДИХАТЕЛНИЯТ РИТЪМ НА СЪЩЕСТВОТО................................ 31
ФОРМИРАНЕТО НА АЗА............................................................................. 34
ДА СТАНЕШ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ................................................ ............. 35
ФОРМИРАНЕТО НА КОМПЛЕКСИТЕ.............................................. 37
РОДИТЕЛСКИТЕ КОМПЛЕКСИ................................................................... 39
АЗЪТ СЪЩО Е КОМПЛЕКС............................................................................. 41
ПРОЕКТИРАМЕ ЧАСТИ ОТ СЕБЕ СИ ВЪРХУ ДРУГИТЕ......................... 42
ДА ОБИЧАШ СЕБЕ СИ........................................................................................... 43
* САМОЛЮБИЕТО Е ФАКТОР ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКО
РАВНОВЕСИЕ............................................................................................... 43
ЗА ВСЕМОГЪЩЕСТВОТО НА САМОУВАЖЕНИЕТО.................................46
ЕДНООЧКА, ДВУОЧКА, ТРИОЧКА................................................................ 51
364 ГИ КОРНО
СЕКСУАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ И СЕКСУАЛНО РАЗЛИЧИЕ.......................... 55

СЕКСУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ Е ПСИХОЛОГИЧЕСКА
КОНСТРУКЦИЯ........... ;..................................................................................... 55
ЗА КАКВО СЛУЖИ РОДИТЕЛЯТ ОТ СЪЩИЯ ПОЛ?.................................57
ЗА КАКВО СЛУЖИ РОДИТЕЛЯТ ОТ ПРОТИВОПОЛОЖНИЯ ПОЛ?.... 58
ИЗПИТАНИЕТО НА СЕКСУАЛНАТА ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ....................... 60
АНИМУС И АНИМА................................................................................................ 62
ДРУГАТА ПОЛОВИНКА.................................................................................. 62
НА КОГО ПРИЛИЧАТ АНИМУСЬТ И АНИМАТА?................................... 64
КОЛЕКТИВНИЯТ АСПЕКТ НА АРХЕТИПА............................................... 66
ЖЕНАТА В МЪЖА, МЪЖЪТ В ЖЕНАТА.................................................... 68
СЕМЕЕН ТРИЪГЪЛНИК ИЛИ АДСКИ ТРИЪГЪЛНИК?.......... ;...................... 72
СЕМЕЙНИЯТ ПЕЙЗАЖ................................................................................... 72
ДЕТЕТО НЕ Е БЯЛ ЛИСТ................................................................................ 76
3. БАЩИ И ДЪЩЕРИ - ЛЮБОВ В МЪЛЧАНИЕ............................................... 79

МЪЛЧАЛИВИЯТ БАЩА........................................................................................ 79
ЗАТВОРНИЦИ НА СТЕРЕОТИПА................................................................. 79
МЪЛЧАЛИВАТА ОБИЧ.................................................................................... 81
ПРАЗНОТА, КОЯТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПЪЛНИ........................................ 82
ИДЕАЛИЗИРАНЕ НА БАЩАТА..................................................................... 83
ЧЕРНАТА СЪДБА...................... 84
НАРАНЕНАТА ЖЕНА............................................................................................. 86
БЕЗРЪКАТА ДЕВОЙКА................................................................................... 86
КРЪВОСМЕСИТЕЛНИЯТ БАЩА................................................................... 92
КРЪВОСМЕСИТЕЛНОТО ЖЕЛАНИЕ.......................................................... 95
АфЕКТИВНОТО КРЪВОСМЕШЕНИЕ.......... ............................................... 98
СВРЪХДОБРОДЕТЕЛНИЯТ БАЩА............................................. 99
ДЪЩЕРИТЕ НА МЪЛЧАНИЕТО....................................................................... 102
ВЕЧНИТЕ ДЕВОЙКИ................................................................................... 103
АМАЗОНКИТЕ............................................................................................... 107
РАЗГРЪЩАНЕТО НА ЖЕНСКОТО НАЧАЛО............................................ 112
МАЙКА-ДЪЩЕРЯ................................................................................................ 113
ОТНОШЕНИЯ НА ЛЮБОВ И ОМРАЗА................................................ 113
ОТСЪСТВАЩИЯТ БИВА ИДЕАЛИЗИРАН................................................. 116
ТЯ И ТОЙ В ДНЕВНАТА............................................. ,............................. 119
4. ДА ОЗДРАВЕЕШ ОТ БАЩАТА..................................................................... 121

ДРАМАТА НА ДОБРОТО МОМИЧЕ....................... 121
ЕДНА СПЯЩА КРАСАВИЦА...................................................................... 122
ПОЛЕЗНИЯТ ГНЯВ......................... 127
ИЗЛЕКУВАНОТО САМОЛЮБИЕ...................................................................... 132
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ОМРАЗАТА КЪМ ЖЕНИТЕ................. ;................ 133
ДА ПОЗВОЛИМ НА АНИМУСА ДА СЕ ИЗРАЗИ...................................... 136
ДА СИ ПРЕДСТАВИМ КРАСОТАТА НА ЖЕНСКОТО НАЧАЛО.......... 139
5. МАЙКА И СИН: НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ.................................. 141

ДВОЙКАТА МАЙКА-СИН.................................................................................. 141
ЕДНА ПСИХОЛОГИЧЕСКА ДРАМА........................................................... 141
ДА СТАНЕШ МАЙКА................................................................................. 144

НЕ ЗНАЕШ КЪДЕ СВЪРШВА ЕДИНИЯТ И КЪДЕ
ЗАПОЧВА ДРУГИЯТ.............................................................................147
ГОЛЕМИЯ Т ПРОБЛЕМ - БАЩАТА ГО НЯМА?...................................... 149
ЖЕНИТБАТА МАЙКА-СИН...................................................................... 151
ПОГЪЛНАТИЯТ СИН........................................................ ;........................ 152
ПОГЪЛНАТАТА МАЙКА........................................................................... 154
ВСЕКИ БРАК СИ ИМА ДОГОВОР........................................................... 156
ЗАБРАНЕНАТА РАЗДЯЛА......................................................................... 157
ПУБЕРТЕТЪТ ИЛИ ВОЙНАТА Е ОБЯВЕНА.......................................... 162
ПУБЕРТЕТЪТ Е ВТОРО РАЖДАНЕ......................................................... 164
АНТИГЕРОЯТ ИЛИ НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ РАЖДАНЕ......................... 165
ТОЧНАТА ГРАНИЦА.................................................................................. 168
6. ЦЕНАТА НА АфЕКТИВНОТО КРЪВОСМЕШЕНИЕ................................173

ЗЕСТРАТА И ДЪЛГЪТ................................................................................... .. 173
ОСНОВНИТЕ ПОТРЕБНОСТИ...................................................... ........... 173
ПРАВЕХ ВСИЧКО, ЗА ДА МУ ДОСТАВЯ УДОВОЛСТВИЕ...
ЗАДУШАВАХ СЕ, ЗА ДА МУ ДОСТАВЯ УДОВОЛСТВИЕ........ ............ 175
ТОВА, КОЕТО СИНОВЕТЕ ПРИЧИНЯВАТ НА МАЙКИТЕ СИ........... 178
МРАЗИЧАМ ТЕ!................................................................................. ......... 180
МАЙКА - СВЕТИЦА, ДЕВСТВЕНИЦА И МЪЧЕНИЦА................... ...... 183
ОТ МОМЧЕТО КЪМ МЪЖА - ПОЯВАТА НА СПЕРМАТА......... ........... 185
ТЕЗИ „ГАДНИ“ МЪЖЕ..................................................................... ......... 188
ТРИУМФЪТ НА СЕРИОЗНИЯ ДУХ.......................................... ............... 190
ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА........................................................................... .......... 191
МЪЖЪТ С ВИЛИЦАТА................................................................. ............ 191
СЯНКАТА НА МАЙКАТА......................................................................... 193
НАРЦИСТИЧНАТА РАНА........................................................................... 194
ОСЕМГОДИШНИЯТ САМОУБИЕЦ................................................... ..... 196
СВРЪХЗАКРИЛЯЩА МАЙКА И ЗАВИСИМ СИН....................................199
МАЙЧИНОТО НАСИЛИЕ........................................................................ 205
ВЛАСТТА НА ЗМИЯТА.......................................................... . ..... ______207
ТОВА, КОЕТО НИ ПЛАШИ, Е ЕДНО ОТ СОБСТВЕНИТЕ
НИ ИЗМЕРЕНИЯ.......................... ............................................................. 211
ТЕЖЕСТТА НА ВЪЗДИШКИТЕ................................................... ............ 212
7. ДРАМАТА НА ДОБРОТО МОМЧЕ.............................................. ..... ......... 215

SANTA SANGRE - СВЯТАТА КРЪВ........................................................... 215
НАПРАШЕНОТО СЪРЦЕ НА ДОБРОТО МОМЧЕ...................... _.......... 218
ВРАТИТЕ НА АДА...................................................................................... 222
ГРЕХЪТ СРЕЩУ САМИЯ СЕБЕ СИ................................................. ........ 224
ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ДИНАМИКА НА ДОБРОТО МОМЧЕ.............. 227
НЕ СИ ОТДЕЛЕН! НЕ СИ СВОБОДЕН!.................................................... 229
ГНЕВЪТ НА ДОБРОТО МОМЧЕ................................................................ 231
ДА ИЗБЕРЕШ ОТ ДВЕ ЗЛИНИ ПО-ГОЛЯМАТА...................................... 233
8. РАЗМИСЛИ ВЪРХУ РОЛЯТА НА МАЙКАТА............................................ 237

РАЗВОДЪТ МЕЖДУ МАЙКАТА И СИНА....................................................... 237
366 ГИ КОРНО
ЗАЩО Е ВАЖНА РАЗДЯЛАТА МЕЖДУ МАЙКА И СИН?...................... 237
РАЗВОДЪТ МАЙКА-СИН КАТО ЖЕРТВА.................................................. 238
КОГАТО ДЕЦАТА СЕ ПРЕВРЪЩАТ В РЕПЕИ........................................... 242
КОГАТО ДЕЦАТА СИ ОТИДАТ...................................................................245
САМОТНАТА МАЙКА ИЛИ КВАДРАТУРАТА НА КРЪГА............................. 246
ОТСЪСТВАЩ БАЩА, ИЗГУБЕН СИН........................................................246
ВЗИМАЙТЕ ОТПУСК ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ.............................................247
ОСТАВЕТЕ СИНА ДА ПРИЛИЧА НА БАЩАТА........................................ 248
ВНИМАВАЙТЕ КАК ГОВОРИТЕ ЗА БАЩАТА.......................................... 250
МИСЛЕТЕ НАЙ-НАПРЕД ЗА БЛАГОПОЛУЧИЕТО НА ДЕТЕТО........... 251
ПРАВЕТЕ НЕЩАТА ПО СВОЙ НАЧИН...................................................... 252
ДОВЕРЯВАЙТЕ СЕ НА ДЕЦАТА СИ........................................................... 252
СДОБРЯВАНЕТО.................................................................................................. 254
9. ТРУДНАТА ЛЮБОВ......................... 259

ТЯ И ТОЙ В БЕЗИЗХОДИЦА................. 259
ЦАРСТВОТО НА ПОВТОРЕНИЯТА ............................................................. 259
ДА ЖИВЕЕШ В ДВОЙКА НЕ Е ЗАДЪЛЖЕНИЕ....................................... 260
ТЯ........................................................................................................................261
ТОЙ.................................................................................................................... 262
ТЯ............................................ 262
ТОЙ.................................................................................................................. 263
ТЯ........ ............ ,............................................. 264
ТОЙ.................................................................................................................. 264
ТЯ....................................................................................................................... 265
БЯГАШ ЛИ, ГОНЯ ТЕ! ГОНИШ ЛИ МЕ, БЯГАМ!..................................... 266
СТРАХЪТ ОТ ОБВЪРЗВАНЕ............... ,................................................................268
НИКОГА НЕ РАЗПЛАКВАЙ... ПАРТНЬОРКАТА СИ!............................... 268
ПРЕЗРЕНИЕТО КЪМ ЖЕНИТЕ........................................ 272
ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА СЕКСУАЛНОСТ................... 273
„ИЗВИНЯВАЙ, ВЪЗБУЖДАМ СЕ, КАТО ТЕ ГАЛЯ!“................................ 274
ЗЪБАТАТА ВАГИНА...................................................................................... 275
АЛАРМЕНИЯТ КЛАВИШ.............................................................................. 277
ВОАЙОРЪТ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ............................................................ 279
ТРИУМФЪТ НА СЕРИОЗНИЯ ДУХ (II)...................................................... 281
КАК МЪЖЕТЕ СЕ ОПИТВАТ ДА ПРЕОДОЛЕЯТ
СТРАХА СИ ОТ ЖЕНИТЕ............................................................................. 282
НУЖДАТА ОТ РОМАНТИКА.............................................. _............................. 284
ЗАЩО ЖЕНИТЕ ТОЛКОВА ДЪРЖАТ НА ДВОЙКАТА.......................... 284
ГОВОРЕТЕ МИ ЗА ЛЮБОВ............................................................ ;............ 286
ТОВА МАСТИЛО Е КРЪВТА МИ................................................................. 287
ЧУВСТВОТО ЗА РОМАНТИКА.................................................................... 289
ПРАКТИКАТА НА СИСТЕМАТИЧЕСКАТА ГРЕШКА............................. 290
ИГРАТА НА ГАТАНКИ................................................................................. 292
ТРУДНОСТТА ДА ОБЩУВАШ ЯСНО......................................................... 293
ВОЙНАТА НА ПОЛОВЕТЕ......................... 295
ПРЕВРЪЩАНЕТО НА МЪЖА В ДЕТЕ........................................................ 295
УБИЙСТВОТО НА ПАТРИАРХА................................................................. 297
СИЛАТА НА ЖЕНИТЕ, ЛАБИЛНОСТТА НА МЪЖЕТЕ.......................... 299
НАСТЪПЛЕНИЕТО НА АМАЗОНКИ ТЕ.................................................... №

КРАЙНОСТИТЕ НА БОГИНИТЕ................................................................ 305
ВСЯКО СЪРЦЕ ЩЕ ПОЗНАЕ ЛЮБОВТА..................................................307
ЖИВОТЪТ Е СЪВЪРШЕН........................................................................... 308
10. РАДОСТНАТА ЛЮБОВ.......................................................... 311

РАБОТАТА. ИЗВЪРШВАНА ОТ ЛЮБОВТА................................................... 311
..ДА СЕ ВЛЮБИШ“ НЕ ЗНАЧИ ДА СЪЗДАДЕШ ДВОЙКА.................... 311
НАРЦИСТИЧНАТА ФАЗА НА ЛЮБОВТА................................................. 313
ЛЮБОВТА КАТО БИТКА............................................................................ 314
ЛЮБОВТА С ГОЛЯМО „Л“........................................................................... 316
ДИШАНЕТО НА ДВОЙКАТА................................................................... 317
МОЖЕМ ЛИ ДА ЖИВЕЕМ, БЕЗ ДА КОНТРОЛИРАМЕ НЯКОГО?.... 320
ИЗНЕВЯРАТА................................................................................................ 322
ДА СЕ ОБИЧАМЕ КАТО ПРИЯТЕЛИ........................................................ 324
ПО-ДОБРЕ Е, КОГАТО Е ЗЛЕ!.................................................................... 325
ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯТ БРАЧЕН ДОГОВОР.................................................. 328
ОСВОБОЖДАВАЩАТА ВРЪЗКА ПОЧИВА НА
СЪЗНАТЕЛНИЯ ИЗБОР.............................................................................. 328
МЕЧТАНАТА ДВОЙКА................................................................................ 329
ЗНАЧЕНИЕТО НА ИГРАТА И НА ЧУВСТВЕНОСТТА............................ 330
ИМАЛИ СМЕ НУЖДА ОТ КРИЗАТА.........................................................332
11. БЛИЗОСТТА СЪС СЕБЕ СИ........................................................................ 335

ДОБРАТА БЛИЗОСТ ЗАПОЧВА ОТ САМИТЕ НАС................................. 335
СМИСЪЛЪТ НА ТРУДНОСТИТЕ........................................................ ...... 338
СЧУПЕНОТО ОГЛЕДАЛО.................................................................... 341
ДА ОБЩУВАМЕ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ.......................................................... 343
СБЛЪСЪКЪТ СЪС СЯНКАТА............................................................... 346
ПОКОЯТ НА ДУШАТА И РАДОСТТА НА СЪРЦЕТО............................. 350
ПЪТЯТ, ТОВА Е РАДОСТТА....................................................................... 352
ЗАКЛЮЧЕНИЕ...................................................................................................... 355
ЛЮБОВТА НЕ Е ВРЪЗКА, А СЪСТОЯНИЕ............................................... 355
СВОБОДНИ СМЕ ДА СЕ УНИЩОЖИМ............................................. 357
НАЙ-ДОБРИЯТ НАЧИН ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ.................................. 359
ЕПИЛОГ................................................................................................................... 361
ТЯ...................................................................................................................... 361
ТОЙ................................................................................................................. 361
АВТОРЪТ........................................................................................................... 362
Ги КОРНО
ИМА ЛИ ЩАСТЛИВА ЛЮБОВ?
Френска
Първо издание
Редактор Силвия Вагенщайн
Консултант д-р Махмуд Ел-Дарауиш
Предпечатна подготовка
Милана Гурковска
Цена 5 000 лв.
ИК„КОЛИБРИ“
1000 София, ул. „Солунска“ 40
тел./факс 988 87 81
ISBN 954-529-122-2
Печат „АБАГАР“ ООД - Велико Търново
Няма нищо по-трудно от любовта и
нищо по-сложно от живота по
двама. Изхождайки от
психоаналитичната си практика,
Ги Корно ни разкрива скритите
механизми, които направляват
поведението ни и предопределят
живота в двойката.
Взаимоотношенията родители-деца
обуславят непосредствено любовния
ни избор и отекват ворху терена на
любовта. Така мълчанието на
бащата може да роди „прекалено
Ги Корж канадски обичащата жена” или излишъкът на
ученчж; ж-Ж пое- майчини грижи - „мъжа, който се
\£жшгпа на страхува да' обича”. Когато двамата
<Ж ■; м- ;8peMismo се срещнат, резултатът е
си V-?>. кцжзналитич- невъзможната двойка.
<У
и
ката rijfet жа писане^ 1’ Д
mo. Преподава 8 универ ^Съществува ли тогава щастлива
ситета 8 квеЬек и изнася любов? Да, отговаря Ги Корно, но
по цял свят беседи, посветени на двойката само прие условие, че конфликтите
и на взаимоотношенията В семейството. се превърнат в повод да осъзнаем
.Има ли щастлива любов?" (.’997) е чай- раните; .преживени в детството, и
нашумялото му произведение, издадено в
да се излекуваме рт тяк. Любовта е
ч огромни тиражи в САЩ, Германия, франция,
сложна алхимия, която „става” само
Италия, Швеция, Япония и в много други
когато сме завоювали истинска
страни. Успехът на книгата се дължи на
умението на автора да поднесе в достъпна
близост със-себе си. Преди всичко
ферма една извънредно сложна психологи трябва да се научим да обичаме себе
ческа материя, която досега е била запазен си, за да овладеем нелекото
периметър на учените-психоаналитици. изкуство да обичаме другия.
4,
* ,
5000 лв.

Има ли щастлива любов - Ги Корно

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Има ли щастлива любов - Ги Корно

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

08 - 05-2011 ГИ КОРНО

има ли щастлива любов?

ИЗЛЕЗЛИ ЗАГЛАВИЯ ОТ ПОРЕДИЦАТА

„Първите пет години” •

Държа преди всичко да благодаря на спътницата ми

Кажете тези думи,

Пред чаша кафе със сметана....

„Казах ти, че те обичам, пред чаша кафе със сметана...“

а аз бягах от онези, които ме обичаха истински. Наивно­

Днес сърцето ми отново въодушевено пее. Пътешест­

В страната на любовта се води война. Как става така, че

да не засегне сферата на афективните отношения между

Щастието трябва да се изобрети

Когато чета лекция за интимния живот, често питам слу­

ря апетита ни, мотивира ни, тласка ни напред, но има ли

Този текст започва да прилича на размишление за пре­

По-нататък, в първата и втората част на книгата раз­

прекрасен случай за работа върху самите нас, но и мост в

Психологическият размисъл не е догма

Не претендирам, че знам, както се казва, истината от първа

даде смисъл на трудностите ни и да ни внуши желание да

Не познавам пътя, който със сигурност води вън от бой­

Мъж и жена на канапето

Той току-що се е прибрал от работа и седи там, на кана­

ща на първата ви целувка с очевидно удоволствие, но кол-

Тя се е прибрала от работа преди вас и миризмата й вече

тя се приближава и ви се предлага - фантазията е стана­

Я го виж, пак бяга! Но този път няма да тичате подире

го целунете, а сега ви се ще да му извиете врата. И доко­

Докато сте в банята, започвате да се упреквате за държа­

Ето на, всичко започва отначало! Пак тази игра на уко­

Тя смята, че е готова, и търси мъж, способен да се

Той се чувства виновен, че не е отговорил на мечтата,

го направи щастлив, въпреки усилията си да го превърне

Тя не си дава сметка за тежестта на мечтата си. Той

Всеки един от жестовете им издава онова, което очак­

Двойката като бойно поле

Разклащане устоите на патриархата

Тя и Той са в криза като много съвременни двойки. Но

е по-важно от онова, което правят, мислят и чувстват

ния. Модерната двойка се превърна в чиста проба бойно

Патриархатът съществува във всеки от нас

Илюзорно е да се опитваме да разрешим спора, като от­

закон на патриархалния свят си остава един и същ: ако

Към една нова близост

Между мъжете и жените никога не е имало кой знае каква

оставим настрана желанието да създадат семейство, на­

* Ариан Емон, „Мостовете на Ариадна“. Монреал, изд. „ВЛБ“, 1994.

вият въпрос в областта на близостта не е кой от двамата

ДА СЕ РОДИШ МЪЖ ИЛИ ЖЕНА

Дихателният ритъм на съществото

Как да бъдем едно цяло и да продължим да сме две отдел­

на онова, което ще ни се случи по-късно в любовния ни

* Хайнц Кохут, „Азът. Психоанализа на нарцисичните преноси“, кол.

крива, разкрива на детето собственото му съществува­

Постепенно самосъзнанието, както и усещането за не­

професията идентичност, която на свой ред може да уда­

Да станеш такъв, какъвто си

Установено е обаче, че много хора потискат развитието

Да изградиш личността си и да станеш такъв, какъвто

сме едновременно личност и общност, индивидуалност

Да се освободим от родителските комплекси е изглежда

При все това сами по себе си комплексите не са отри­

нарича съпротива, доколкото Азът не обича да мисли за

а аз бягах от онези, които ме обичаха истински. Наивно

Днес сърцето ми отново въодушевено пее. Пътешест

Когато чета лекция за интимния живот, често питам слу

Този текст започва да прилича на размишление за пре

По-нататък, в първата и втората част на книгата раз

Не познавам пътя, който със сигурност води вън от бой

Той току-що се е прибрал от работа и седи там, на кана

тя се приближава и ви се предлага - фантазията е стана

го целунете, а сега ви се ще да му извиете врата. И доко

Докато сте в банята, започвате да се упреквате за държа

Ето на, всичко започва отначало! Пак тази игра на уко

Всеки един от жестовете им издава онова, което очак

Илюзорно е да се опитваме да разрешим спора, като от

оставим настрана желанието да създадат семейство, на

Как да бъдем едно цяло и да продължим да сме две отдел

крива, разкрива на детето собственото му съществува

Постепенно самосъзнанието, както и усещането за не

професията идентичност, която на свой ред може да уда

При все това сами по себе си комплексите не са отри

Горните бележки важат също и за формирането на роди

Сигурно ще се изненадате да научите, че според психо

Да изследваме сега един от полюсите на нашата иден

* Понятието „самоуважение“ е задълбочено изследвано от психоана

Както казахме по-горе, детето се ражда в свят на тотал

чин те се опитват да излекуват раната, получена в мина

то е да установи връзка със самите извори на живота, ко

лае лице от същия пол като неговия. С други думи пси

това обикновено еротичните фантазии и малките любов

Сексуалната диференциация е необходима, защото тя слу

помага да се отделим от родителите си и напълно авто

Когато Апимусът и Анимата са пленници на родител

В един по-широк план Анимусът и Анимата не са беля

* Мари-Луиз фон Франц, „Процесът на индивидуализацията“ в „Чо

намира под влиянието на своята Анима. И ще й бъде тол

За да се избегне объркването, бих искал да се възпол

инициативни. 11с е правилно и да казваме, че под при

Освен това дори този триъгълник се явява като из

порасне, то ще отговаря на изпитанията по същия на