Пътят на срещата

Хорхе Букай

Серия „Листа по пътя“

На Ектор Йошуа Кристиан Хулия и Мигел,

от които научих какво означава приятелска любов.

ПРЕДГОВОР
Сигурно има посока, която е възможна и по много начини — лична и единствена.
Възможно е да има посока, която е сигурна и по много начини - една и съща за всички.
Има една сигурна посока, която по някакъв начин е възможна.

Начинът е да намерим пътя, който води натам, и да тръгнем по него. Възможно е да тръгнем
сами, а по-късно с изненада да срещнем всички, които сигурно вървят в същата посока.
Не трябва да забравяме, че тази последна, самотна, лична и окончателна посока е нашият мост
към другите, единствената допирна точка, която неотменно ни свързва със света такъв, какъвто е.
Няма значение как ще назовем крайната цел - щастие, самореализация, извисяване,
просветление, осъзнаване, покой, успех, връх или просто край. Всички знаем, че нашето
предизвикателство е да стигнем благополучно до нея.
Някои ще се изгубят по пътя и ще стигнат по-късно, а други ще открият пряка пътека и ще се
превърнат в опитни водачи за останалите.
Някои от тези водачи ме научиха, че съществуват много начини да стигнем до края, безброй
подстъпи, хиляди способи, десетки маршрути, които ни водят в правилната посока. Пътища, които
ще извървим един по един.
Има обаче пътища, които са част от всички начертани маршрути.
Пътища, които не можем да избегнем.
Пътища, които трябва да извървим, ако искаме да продължим.
Пътища, по които ще научим какво трябва да знаем, за да стигнем до последния участък.
За мен тези неизбежни пътища са четири:

Първият - пътят на окончателното приемане на отговорността за собствения живот, който аз

наричам Пътя на самозависимостта.
Вторият - пътят на откриване на другия, на любовта и на сексуалното привличане, който
наричам Пътя на срещата.
Третият - пътят на загубите и на скръбта, който наричам Пътя на сълзите.
И четвъртият - пътят на целостта и на търсенето на смисъла, който наричам Пътя на щастието.

www.spiralata.net 1
 По време на моето пътуване се ориентирах по записките, които други са оставили от
пътуванията си, и използвах част от времето си, за да начертая свои собствени пътни карти.
През годините картите ми на тези четири пътя се превърнаха в пътеводители, които ми
помагаха да намеря отново вярната посока всеки път, когато се изгубех.
Може би тези пътеводители ще послужат на хора, които като мен често губят посоката, а може
би и на онези, които ще успеят да открият преки пътеки. Все пак картата не е същинската територия
и маршрутът трябва да се коригира всеки път, когато чрез личния си опит открием картографска
грешка. Само така ще достигнем върха.
Дано се срещнем там.
Това ще означава, че вие сте пристигнали. Това ще означава, че аз също съм успял.
Хорхе Букай
МЕТАФОРА ЗА КАЛЯСКАТА II
След като каляската, конете, кочияшът и аз (както ме научиха да наричам пътника) станахме
едно цяло, успяхме да изминем с известно усилие първия участък от пътя. Докато напредвахме,
гледката бе ту мрачна и неприветлива, ту прелестна и вдъхновяваща; времето се менеше, както и
пътят под нас, който понякога беше лесен и равен, друг път — тежък и стръмен, а след това хлъзгав
и полегат; сменяха се и настроенията ми: бях ту спокоен и зареден с оптимизъм, ту тъжен и
изморен, ту недоволен и гневен.
Сега, в края на този участък от пътя, усещам, че единствените важни промени са били тези,
които са се случили вътре в мен; колкото до външните, те сякаш зависеха от ставащото в мен или
просто не съществуваха.
По едно време спрях, за да погледна следите, които бях оставил след себе си. Почувствах се
горд и доволен, че за добро или лошо, бях отговорен както за победите, така и за провалите си.
Знаех, че ме очаква нов етап, но също така знаех, че мога да го оставя да ме чака завинаги, без
да почувствам каквато и да е вина за това. Нищо не ме задължаваше да продължа пътя - освен
собственото ми желание да го направя.
Погледнах напред. Пътеката се виеше подканващо пред мен. От самото начало пътят
изглеждаше обсипан с безброй цветове и непознати гледки, които будеха любопитството ми.
Интуицията ми подсказваше, че вероятно също бе изпълнен с опасности и трудности, но това не ме
плашеше; бях се научил да разчитам на собствените си сили и бях уверен, че те ще са достатъчни, за
да се изправя пред всяка заплаха и да преодолея всяка трудност. Знаех, че съм уязвим, но не и
крехък.
Докато пътувах, потопен в мислите си, аз несъзнателно започнах да забелязвам света около себе
си.
Наслаждавайки се на гледката, стори ми се, че светът се радва на присъствието ми, защото с
всеки миг ставаше все по-красив.
Изведнъж забелязах как някаква сянка се движи зад храсталаците вляво, където минаваше друг
път, успореден на моя.
Вторачих се нататък и през пролуките съзрях каляска, която напредваше в същата посока като
моята.
Красотата й ме накара да затая дъх: тъмното дърво, лъскавите бронзови украшения,
царствените колела, изяществото и хармонията на извитите й форми...
Веднага разбрах, че съм омагьосан.
Помолих кочияша да ускори ход, за да се изравним. Конете изпръхтяха и се втурнаха в галоп.
Без никой да ги насочи, сами приближиха каляската до лявата страна на пътя, сякаш за да съкратят
разстоянието.
Съседната каляска също бе теглена от два коня и на капрата също седеше кочияш, който
държеше юздите. Нейните и моите коне спонтанно изравниха ход, сякаш бяха в един и същи впряг.
Кочияшите сякаш решиха, че моментът е подходящ да си отдъхнат, защото и двамата се настаниха
удобно на капрата и придържаха разсеяно юздите, така че само пътят ни водеше.
Бях толкова развълнуван, че мина доста време, преди да открия, че в другата каляска също
пътува някой.
Не че бях изненадан от присъствието му, просто не го бях забелязал.
Видях, че той също гледа към мен. Усмихнах му се широко, за да му покажа колко се радвам от
срещата, и в отговор той ми помаха приятелски през прозорчето си.

www.spiralata.net 2
 Помахах му и аз и се осмелих да прошепна едно срамежливо „здравей", и все така необяснимо
как - а може би не чак толкова, - той също ме заговори:
- Здравей. Нататък ли отиваш?
- Да - казах аз с изненадваща (за мен самия) радост. - Искаш ли да пътуваме заедно?
- Разбира се - рече той непринудено, - да вървим.
Въздъхнах дълбоко. Чувствах се доволен. За пръв път срещах другар по пътя си. Чувствах се
щастлив, че съм го намерил, макар да не бях съвсем сигурен защо.

Част I
ИСТОРИЯ

ЗНАЧЕНИЕТО НА СРЕЩАТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

Страдаме от своеобразно емоционално невежество, което ни тласка към саморазрушителни
действия както в социалния, така и в личния ни живот. Наложително е да намерим път, който
да ни помогне да открием начин да станем по-здрави индивиди, и този път е тясно свързан с
любовта и духовността. Любовта е най-сигурният белег за здравето на хората, тя е напълно
противоположна на агресията, на страха и на параноята, които на свой ред олицетворяват
патологията, която ни разединява.
Клаудио Наранхо1 (Клан, 1984)
Когато мисля за думата среща в смисъла, който влагам тук в нея, я свързвам с идеята за
откриването, изграждането и непрекъснатото проявление на едно ние, което надхвърля структурата
на „аз". Това създаване на „ние" добавя изненадващо висока стойност към обикновения
аритметичен сбор на Ти и Аз.
Без среща няма щастие. Без съществуването на Ние животът ни е празен - дори домът, килерът
и сейфът ни да са пълни с ценни притежания.
Средствата за масова информация ни заливат с реклами, подтикват ни да пълним домовете,
килерите и сейфовете си с определени неща и ни внушават, че другите са сантиментални и
старомодни.
Скептичните интелектуалци, които претендират, че имат монопол над знанието, винаги са
готови да осмеят и да унижат онези от нас, които продължаваме да говорим, следвайки поривите на
сърцето, тялото или душата, които говорим повече за чувства, отколкото за мисли, повече за
духовност, отколкото за слава, и повече за щастие, отколкото за успех.
Ако някой говори за любов, значи, е незрял; ако твърди, че е щастлив, е наивен или
лекомислен; ако е щедър, е подозрителен; ако е доверчив, е глупав и ако е оптимист, е идиот. А ако
случайно съчетава в себе си всички тези черти, тогава лъжливите властелини на знанието, неволни
съучастници на дилетантщината, ще кажат, че е измамник, лекомислен и несериозен спекулант
(търчи-лъжи, както казваме в Аржентина).
Мнозина от тези набедени мислители представляват понякога най-неприятната порода от
надменни и претенциозни хора, които се изживяват като твърде „еволюирали", за да приемат
собственото си объркване или нещастие.
Други са се окопали в собствената си идентичност и отказват да напуснат уединението си от
страх, че така ще разкрият пълната си неангажираност към другите.
Вероятно почти всички от тях, защитени зад стените на суетата си, трудно биха приели, че
други, изхождащи от съвсем различни позиции, предлагат решения, които също са различни.
Днес вече не е възможно да се пренебрегва значението на човешките отношения и на
емоционалния живот. Науката предоставя все повече данни за това колко важни за запазването и
възстановяването на здравето са общуването и протичането на емоционалния ни живот и колко
необходим е опитът от отношенията с другите. Проучванията и трудовете на Карл Роджърс,
Ейбрахам Маслоу, Маргарет Мийд, Фриц Пърлс, Дейвид Вискот, Мелани Клайн, Дезмънд Морис и
на по-новите автори, като Детлефсен-Далке, Бускалия, Голман, Вацлавик, Брадмюу, Дайър и Сатир,
както и впечатляващите изследвания и открития на Лари Доси, ни заставят да преосмислим
примитивните рационални схеми на причина и следствие, които медицината и психологията
традиционно са използвали, за да обяснят здравето и болестта.
Ако се вгледаме обаче около нас и вътре в нас, ще доловим безпокойството и тревогата (дори
страха), които предизвиква мисълта за нова среща. Защо? Отчасти защото всяка среща е свързана с
1
Чилийски психиатър (р. 1932 г.). - Б. пр.
www.spiralata.net 3
известна доза нежност, състрадание, единение, взаимно влияние, интуитивност и в крайна сметка -
с отговорност и обвързване.
И най-вече защото съществува вероятността да се изправим пред най-страшните си призраци,
може би единствените, които ни плашат повече от самотата: призрака на отхвърлянето и призрака
на изоставянето.
Било от страх или повлияни от условностите, ние изпитваме все по-голямо затруднение да се
срещаме с познати и непознати.
Устойчивият модел на двойката или семейството от правило се превръща все повече в
изключение. Дългогодишните приятелства и бракове са станали най-малкото „старомодни".
Случайните неангажиращи срещи и необвързващите сексуални контакти се приемат без
изненада и дори се препоръчват от специалисти и лаици като белег на по-свободно и разкрепостено
поведение.
Индивидуализмът се представя като враг на общественото мислене, особено от онези
нещастници, които всъщност презират социалните структури или се вкопчват в тях със своего рода
солидарен фундаментализъм, като законодателстват за неща, на които не могат да научат другите.
Статистиките не са обнадеждаващи. През периода 1993-1998 г. в страната ни е имало толкова
разводи, колкото и нови бракове. Почти половината от децата в големите градове живеят само с
единия си биологичен родител - цифра, която със сигурност ще се увеличи, ако се сбъднат
предвижданията, според които два от всеки три нови брака ще се разпаднат.
Статистиките за личностна патология също са обезпокоителни: увеличение на показателите за
депресия при младежите и възрастните хора, нарастване на поведението на изолация, липса на
предложения за групови срещи и на програми за дейности, насочени към самотни хора.
Отношенията в двойката стават все по-конфликтни, връзките между родители и деца - все по-
изострени, между братя и сестри - все по-неустойчиви, а тези с колегите ни - все по-конкурентни.
Както казва Алън Фром, градовете ни представляват конгломерат от високи сгради и
свръхнаселеността им е най-подходящата хранителна среда за изолацията. Няма по-самотно
място от Ню Йорк в пиков час в някой делничен ден, когато си заобиколен от двайсет милиона
души, които също са самотни.
Наша е отговорността да решим и да променим това положение за онези, които идват след нас,
както и за нас самите.
Предизвикателството на този път на срещата е да обмислим и да осмислим сложните
отношения между двама или повече уникални, различни и самозависими индивиди, които решават
да изградят дълготрайна връзка.
Тези, които се решат да го извървят, трябва да бъдат подготвени да понесат обвиненията на
онези, които още не са го извървели или никога няма да го извървят и които в най-добрия случай
ще ги нарекат мечтатели и романтици.
Изграждането на връзка с другите е трудна, изкусна задача, изискваща деликатни и специфични
техники, които трябва да придобием и които трябва да упражним, за да ги използваме по подходящ
начин, също както хирургът не може да оперира веднага след като завърши хирургия, строителят
трябва да има опит, преди да издигне голяма сграда, и един главен готвач трябва да практикува с
години, за да открие най-добрия начин, по който да сготви любимото си ястие.
И това са само част от нещата, защото всеки от нас е истинска загадка и в крайна сметка
връзката ни с другите е мистерия, весела или драматична, но винаги непредсказуема.
Лео Бускалия разказва случая на един младеж, който искал да се научи да общува по-успешно
със състудентките си в курса. За тази цел отишъл в една книжарница и потърсил литература по
темата. На един рафт, забутан в дъното на помещението, открил книга, чието заглавие го грабнало
веднага: „От прегръдката до любовта". Младежът купил обемистия том и едва когато се прибрал
вкъщи, си дал сметка, че е купил втория том на някаква енциклопедия.
Веднъж написах, че всяка прочетена книга прилича на познанство с нов човек. Има изумително
интересни, както и скучни книги, които прочитаме само веднъж, и книги, към които искаме да се
връщаме отново и отново; с една дума, книги, които ни обогатяват повече от други.
Днес, двайсет години по-късно, казвам същото, само че от друга позиция:

Познанството с нов човек е като да прочетеш една книга.

www.spiralata.net 4
 Всяка среща с другия - приятна, посредствена, неуспешна - ме обогатява, помага ми, учи ме.
Провалът на една връзка не се дължи нито на лошотията, нито на непригодността на другия или на
неговата некомпетентност.
Провалът - ако искаме да го наречем така - е дума, която използваме, за да кажем, че връзката е
престанала да обогатява единия от двамата. (Не си подхождаме с всички през цялото време, нито
всички ни подхождат през цялото време.)
Всяка нова среща в живота ми е била като прочит на книга: житейски урок, благодарение на
който съм станал този, който съм.

ЧОВЕКЪТ: САМОТНИК ПО ПРИРОДА ИЛИ СОЦИАЛНО СЪЩЕСТВО

Известно е, че философията означава преди всичко въпроси и понякога отговори, които винаги
са временни, никога - окончателни.
Философите започнали да размишляват за смисъла на живота в общност към XV в., когато
истината престанала да бъде изключително притежание на схоластичната мисъл и на хората,
свързани с Църквата. След като този монопол бил премахнат и просветителските идеи вече не били
преследвани толкова ожесточено, всеки свободен мислител подтикнал други мислители да
обединяват или да разединяват, да развиват или да конфронтират новите социални и политически
идеи. Така се формирала своеобразна канава от различни позиции относно причината и смисъла на
връзката на човека със социалната група, в която се движел.
Тогава философията се принудила да постави на дневен ред въпроса за човешката природа.
През първите двеста години на Просвещението философите, изглежда, били единодушни, че
обществото и моралът са противоположни на човешката природа, защото тя е индивидуалистична,
егоистична и анархична.
Тази идея била от фундаментално значение, защото именно въз основа на нея било установено
„официално", че макар моралът, обществото и контролът да са необходими... те не са естествени.
Естественото състояние, заявявали повечето философи, е борбата на индивида да задоволи
потребностите си, да не зависи от никого. Според тях човешката природа се интересува само от
онова, от което се нуждае, което я привлича, което страстно желае. Всички останали поведения,
особено „социалните", са плод на цивилизования индивид и следователно - противоестествени.
В края на XVI в. Монтен (1533-1592 г.) вече поддържал идеята, че Човек живее в общност,
защото се нуждае от нея, а не защото му харесва да прави това. Смятал, че ако оставим човека да
следва собственото си желание, той би предпочел да е сам; когато съжителства с други, той трупа
сили, за да се впусне в търсене на собственото си благополучие. В замяна на подкрепата, помощта
или силата, която получава от другите, човек се съгласява да се откаже от много свои лични
желания. Монтен предлага:
Да развържем връзките, които ни свързват с другите, както и онези, които свързват другите
с нас, за да може всеки да живее по свой начин и собственото му удовлетворение да зависи
единствено от него.
Идеята, че човек по природа е единак, господства в историята на модерната философия под
знака на търсенето на човешката същност - тази на независимия индивид, който не е обвързан с
никого. Монтен е първият философ, който твърди, че зависимостта не служи за нищо, защото ни
поставя в сложни ситуации по отношение на другите.
Докато Монтен поставя ударението върху освобождаването ни от връзките с другите, върху
премахването на зависимостта, Паскал внася аналитична нотка: Няма значение дали се свързваме с
другите или не, не става дума за това, което правим, а да установим защо го правим. Причината
е, че не сме удовлетворени от живота, който водим, и затова се събираме в общности, за да
изживеем малко от живота на другите. Искаме да живеем в живота на другите и затова се
стремим другите да ни приемат.
Според Паскал (1623-1662 г.) тази зависимост е част от злощастието ни и трябва да се
освободим от нея. Ние сме се прилепили към живота на другите точно защото не успяваме да сме
това, което би трябвало да бъдем.
Лабрюйер (1645-1696 г.), от своя страна, поддържа идеята, че човек по природа е единак и че
общественият и стадният принцип са човешки творения. И стига до следните заключения:
Човек не обича да разделя плячката, която е уловил, но я споделя, защото общуването за него
се е превърнало в правило, което той приема по една или друга причина. Човешката природа е не
само егоистична, но е също така ненаситна и индивидуалистична.
www.spiralata.net 5
 Въз основа на това схващане за човека като независим индивид, посрещнато противоречиво
през онази епоха, се появяват две напълно противоположни философски доктрини: според едната,
тази идея трябва да бъде отхвърлена, защото е вредна за обществото; според другата, трябва да бъде
възвеличена и насърчена. Според едни, идеалното трябва да се подчини на реалното; според други,
реалното трябва да се подчини на идеалното.
индивидуалистична същност на човека
(Монтен, Паскал, Лабрюйер)

отхвърляне възвеличаване
(Макиавели, Хобс, (Сад, Дидро, Ницше)
Ларошфуко, Кант)

Макиавели (1469-1527 г.) е първият философ, който заявява, че е необходимо да се борим

срещу индивидуалистичната и варварска природа на човека.
За Макиавели обществото е механизъм за контрол, чрез който се ограничават частните и лични
интереси на индивида. В противен случай хората биха се избили един друг, за да постигнат това,
което желаят. Според него голямата заслуга на човека се състои в умението да обуздава личните
интереси, за да впрегне усилията на индивидите за постигане на общото благо, защото, ако
обществото не изпълни тази задача, животът би представлявал едно непрекъснато съперничество.
Хобс (1588-1679 г.) подкрепя тази идея с прочутата си фраза: „Човек за човека е вълк". Това
означава, че двама души, подобно на хищници, ще се борят до смърт за плячката, ако
предварително не са се договорили за нещо, което да ги възпре да си съперничат.
Това, което Хобс поддържа и което Макиавели и Монтен твърдят, е, че ние по природа сме
единаци и че зависимостта от другите произтича от стремежа ни за самосъхранение. Ние, хората, се
събираме в общности, защото това е изгодно за нас; ако не ни беше изгодно, щяхме да бъдем по-
независими и да се научим, както казва Паскал, да сме щастливи сами, да сме си самодостатъчни
със собствения си живот.
Петнайсети и шестнайсети век са времена на социални вълнения и политически претенции към
господстващия ред. Макиавели смята, че ако хората не се подчиняват на правила и забрани, ще
живеят в постоянна борба за власт, защото именно тя би им предоставила възможност да
притежават това, което истински желаят.
Ларошфуко (1613-1680 г.), от своя страна, вярва, че животът в общност е абсолютно необходим
на индивида, за да може да оцелее, и че ако не съществуват социални норми, ако бъдем оставени на
собствената си природа, идеята, че човек за човека е вълк (Хобс), ще намира постоянно
потвърждение в действителността. Според Ларошфуко не можем да рискуваме и да позволим тази
природа да се проявява безпрепятствено. Ето защо той предлага да се борим с нея от морални
позиции, с възпитание и правила. Животът в общност, казва Ларошфуко, ограничава безмерните
апетити на човека и му налага обществения идеал:
Азът иска да се въздигне в центъра на всичко, иска да господства над всичко, следователно
трябва да се борим срещу този самодържец със социални правила, които да са достатъчно
прецизни и строги, за да го възпрат. В противен случай този безмерен ламтеж за власт, тази
жажда за господство, накрая ще властва над историята.
На това място в разсъжденията ще цитирам мисълта на един по-близък до нас философ -
Имануел Кант (1724-1804 г.). Той казва: Човек живее в едно несоциално общество. Или, с други
думи, обществото не е избор на човека, а е сделка, която сключва, за да задоволи една потребност.
Според Кант - и както казва Лабрюйер - човек по природа е единак, но добавя, че това непригодно,
егоистично и индивидуалистично същество има три основни потребности: жажда за власт,
жажда за материални блага и жажда за почести.
Кант прокарва пътя на тези, които идват след него; споделя с Макиавели идеята, че човек има
нужда да властва, а с Хобс - че изпитва потребност да притежава материални блага. Новото във
www.spiralata.net 6
философията на Кант е свързано с потребността на индивида да получи признание (в смисъл да
бъде приветстван, възхваляван, одобряван). Възможно е човек да притежава блага, да е господар на
дома си, на земята и на добитъка, но как да се радва на почести, ако е сам? За да има кой да го
почита, той се нуждае от другите.
Според Кант, ние създаваме общество, за да получим от него признанието, от което се нуждаем,
защото не можем да го постигнем извън обществото.
В известен смисъл Кант продължава да поддържа основната идея: необходимо е да се борим
срещу индивидуалистичната природа на човека, защото в противен случай човечеството не е в
състояние да просъществува.
Както вече посочих, има мислители, които не само че не се противопоставят на идеята за
индивидуалистичната природа на човека, но смятат тъкмо обратното: че тази природа трябва да
бъде възвеличена.
Много философи - от Цицерон (106-43 г. пр.Хр.) (трябва да се проявяваме свободно и да бъдем
себе си... и да позволим на другия да изкаже друго мнение) до Дидро (1713-1784 г.) (интересът
ръководи поведението, но трябва да оставим идеала да се подчинява на реалността) - формулират
провокативни концепции, с които да убедят съвременниците си в необходимостта да приемат
първенството на природата пред обуславящия фактор. В рамките на тази тенденция искам да се
спра на двама добре познати и важни, макар и често неразбрани мислители: Сад и Ницше.
Сад (1740-1814 г.) си задавал въпроса: Защо удовлетворяването на личните ми интереси и
присъщите ми влечения да зависи от това, което обществото ми позволява или не ми позволява?
Защо да не се чувствам свободен да си доставя това, което ми носи удоволствие? Защо трябва да
чакам разрешението на другия? Кой е този другият, за да определя какво мога да имам или какво
не мога да имам? Защо да не бъда в действителност този, който съм, и да общувам само с онези,
които споделят с мен начина, по който си доставям нужните ми неща, и заедно с тях да им се
наслаждавам, без да завися от одобрението на другите?
Според Сад, щом по природа аз съм свободен човек, то действията ми не трябва да зависят от
одобрението на другите. Аз съм пълнолетен, следователно сам трябва да реша кое е добро за мен и
въз основа на това да отида да го потърся.
Позицията му се състои в приемането на независимата природа на човека вместо
заклеймяването й, така че всеки да бъде господар на собствения си живот.
Ницше (1844-1900 г.) говори за „свръхчовека" (ако човек успее да осъществи най-доброто от
себе си, ще престане да зависи от другите). Поддържа идеята, че висшите същества са независими
от другите и само така могат да задоволят жаждата за пласт, за която говори Кант. Според Ницше,
човек не постига блага, почести и власт благодарение на благосклонния поглед на другите, нито
благодарение на успешното вписване в обществото; постига ги единствено като се бори и печели
битката.
Идеите на Ницше се доближават до тези на анархизма, когато казва: Себеподобните ми винаги
са мои съперници или мои съюзници. Или, с други думи, аз имам интерес, желание, воля и когато
срещна друг, който има същото желание, пред него се откриват две възможности: ако се съюзи с
мен, той е мой другар; ако реши да се състезава с мен заради обекта на желанието, тогава е мой
съперник; ако не мога да го направя съюзник, ще се превърне в мой враг. С други думи, като живея
сред съюзници и съперници, аз или обуславям и манипулирам другия, за да се превърне в мой
съюзник (Макиавели), или директно си съпернича с него и се боря, докато го победя.
Ницше обаче стига до крайност, като отхвърля всякакво сътрудничество. Смята, че борбата за
притежания е неизбежна, и заключава, че светът принадлежи на силните, на онези, които се борят и
печелят битката. В тази връзка той установява два вида морал: морал на господарите и морал на
овчедушните. Моралът на господаря е този, който имат индивидите, верни на собствената си
същност, на собствената си воля. Моралът на овчедушните е този на хората, които се чувстват
слаби и се събират с други, само и само за да оцелеят.
За Ницше овчедушните развиват в себе си „нисши" чувства - като милосърдие, състрадание и
страх да не се озоват някой ден на мястото на страдащия. Според него милосърдието е присъщо за
морала на овчедушните. Моралът на свръхчовека, както той го нарича, е този на индивида, който не
зависи от одобрението на другия, или, както казва Сад, който е верен на принципите си отвъд
одобрението или разрешението на другите.
Когато Ницше говори за морала на свръхчовека, той има предвид две неща. Едното, което е
основно: властване в самота; другото - покоряване на този, който се опълчва. Ако го изразим в
www.spiralata.net 7
първо лице, ще звучи така: аз съм сам, знам какво искам, знам накъде отивам и не преча никому, но
ако ми се противопоставиш, тогава ще те подчиня на себе си или ще те унищожа.
Според Ницше обществото, в което той живее и което той нарича буржоазно, се е примирило с
морала на овчедушните: закрила на слабите, приспособенчество и съюзяване с другите.
Очевидно е, че възгледите на Ницше са противоположни на тези на Хобс. Ако прочете „Тъй
рече Заратустра", един последовател на Хобс би заключил, че ако човек изяви своята себесъщност
(свръхчовек), ще посвети силите си на унищожението на другите.
Ницше казва:
Нека оставим индивида сам да намери мястото си и тогава няма да има съперничество,
защото всеки ще престане да гледа какво прави другият и да иска онова, което другият
притежава.
Ако се абстрахираме от спора за това дали е желателно, или не, да се контролира тази
индивидуалистична същност, ще стигнем до заключението, чe тези мислители са се опитвали да
докажат всъщност едно: че животът в общност е втълпено и противоестествено поведение,
независимо дали се борим срещу тази същност (с аргумента, че ако човек има пълна свобода, той
накрая ще унищожи другия), или я възвеличаваме (с довода, че когато разполага с абсолютна
свобода, индивидът ще живее, без да пречи на другите).
От това на пръв поглед неоспоримо разсъждение произтичат две алтернативи:
1. Приемаме склонността на човека да живее вън от обществото въпреки своята ужасяваща
уязвимост, но в крайна сметка прегръщаме идеята, че за собствена изгода трябва да се откажем от
егоистичните си потребности, за да можем да съжителстваме с другите, от които по един или друг
начин зависим.
2. Смятаме, че сме в състояние да се лишим от обществото на другите, и решаваме да сме си
самодостатъчни, като се отказваме от потребността да зависим от друг, който да се грижи за нас.
Накрая заключаваме, че ако овладеем своята несигурност, изобщо не ни е нужно да живеем в
общност.
Има ли друга възможност?
В началото на XVIII в. се появява Русо (1712— 1778 г.), който променя радикално
господстващите до онзи момент идеи за човешката природа. Русо е първият мислител през онази
епоха, който казва: вярно е, че човек се обединява с другите, за да ловува, за да бъде по-силен, за да
има съюзник за постигане на определена цел, но също е вярно, че понякога се обединява без
никаква причина. И се пита: каква друга причина подтиква човека да се свързва с други човеци? И
заключава, че тази причина се корени в природата му.
За разлика от цитираните по-горе философи, Русо смята, че човешката природа не е
индивидуалистична, а е стадна, социална. Според него схващането, че човек по природа е единак и
варварин, се дължи на отдалечаването му от обществото. Изтъква тази черта като следствие, а не
като предварително условие.
От друга страна, Русо смята, че индивидът изпитва два вида любов: самолюбие и любов към
себе си. Нарича самолюбие това, което днес бихме нарекли тщеславие, а любов към себе си - това,
което бихме нарекли самоуважение.
Тщеславието ни тласка да постигнем това, от което се нуждаем, като използваме другите, за да
си го доставим. Например искаме почести (Кант), за да се чувстваме добре, и търсим другите, за да
ни почетат. Но също се свързваме с другите, защото изпитваме потребност да бъдем уважавани и
така да повишим самоуважението си.
Когато Русо стига до това заключение, той го свързва с Аристотеловата идея, че човекът вън от
обществото е или бог, или звяр. Ницше също възприема тази идея на Аристотел (384-322 г. пр.Хр.),
като заявява: тогава да бъдем богове, да признаем, че не се нуждаем от другите. Русо обаче твърди:
не сме зверове, нито богове, ние сме човешки същества и следователно по силата на своята
природа се нуждаем от уважението на другите. И се позовава на разказания в „Пир" на Платон (428-
348 г. I гр.Хр.) мит на Аристофан. Главната характеристика на този образ е чувството за непълнота.
Колкото и материални блага и военни почести да трупа, колкото и любовници и деца да има, той
все не намира удовлетворение. Веднъж сяда на една маса с някакъв човек, който му казва: „Ти си
Аристофан, познавам те". Когато чува това, Аристофан най-накрая се почувства цялостен.
Тук Аристофан олицетворява непълнотата, която се запълва единствено когато някой те опише.
Русо смята, че човек се обединява с други не от изгода, а защото без другите се чувства осакатен.

www.spiralata.net 8
Голямата разлика с Кант и Лабрюйер се състои в това, че за Русо непълнотата е част от човешката
природа. Русо е първият, който казва:

Човекът по своята природа не се чувства цялостен извън обществото.

Тази идея е напълно противоположна на възгледите на Лабрюйер, според когото естественото

състояние на човека е да бъде сам, а обществото възниква като лична потребност за признание и
оценка, за одобрение и почести.
Русо казва: Дивакът живее сам, вглъбен в себе си, и не се нуждае от никого; общественият
човек живее в стадо и получава от другите закрила и препотвърждение на съществуването си,
одобрение и похвала. Истинското човешко същество се обединява с другите, защото само така
животът му получава смисъл.
Тази идея притежава такава сила и е толкова революционна в историята на философията, че
оказва влияние върху политическата мисъл на епохата.
Не съм цялостен без другия, животът ми няма смисъл без другия, не мога да му придам
съдържание, ако съм сам - казва Русо.
Идеите на Русо имат две изключително важни продължения в моралната философия. Едното е
теорията на Адам Смит (1723-1790 г.) - икономист, който е тясно свързан с еволюцията на
човечеството и социалните процеси. Той формулира идеята за потребността от одобрение. Според
него ние се нуждаем не само другият да присъства и да ни разпознае, но и да ни одобри. Цялата му
икономическа теория е основана върху идеята, че човек се стреми да притежава блага не заради
самото богатство, а защото знае, че чрез притежанията ще спечели симпатията и одобрението на
другите. Или, с други думи, този стремеж не се дължи на ненаситната същност на човека, а на
потребността му да се почувства по-цялостен.
Пръв Адам Смит стига до заключението, че безразличието на околните е толкова ужасяващо, че
дори може да ни убие. Фразата „убивам го с безразличието си" се корени в неговата философия.
Погледът на другия е потребност: не можем да оцелеем, ако няма поне един човек, който да ни даде
одобрението си, а материалните блага са именно за това. Според Смит индивидът е непълен и се
нуждае от другите, за да изгради идентичността си.
Единствената алтернатива, която ще ни помогне да се отърсим от тази зависимост от другите,
но която е достъпна за малцина, е Бог. Ако не искам да завися от оценката на другия, винаги ми
остава възможността да вярвам, че Бог ще ми даде това одобрение.
За Адам Смит вярата се явява като средство, което връща независимостта и контрола на
индивида върху него самия. Признава потребността на човека от другите, но се връща към
първоначалната идея на Лабрюйер - единачеството. Сега мога да живея и без другия, Всемогъщият
ще ми даде своето одобрение и никога няма да се чувствам сам, несигурен или нецялостен.
Впоследствие развитието на философията дава други решения на тази тема: съзнанието,
свръхаза. Представата за моралните и етичните принципи е всъщност интроекцията, включването
на предполагаемото одобрение от страна на другите в нас самите.
Чувствам се цялостен единствено ако върша нещата според това, което ми диктува съвестта, в
противен случай се чувствам зле, неудовлетворен.
Свръхазът, моралът, етиката, обществото като абстракция в последна сметка са отговорът на
потребността да търсим симпатията и одобрението на другите.
Философията на Георг Хегел (1770-1831 г.), последния мислител на епохата, е толкова значима
и революционна, че оказва влияние върху всички, които идват след него (Фройд, Лакан, Адлер,
Пърлс, Пишон-Ривиер...).
Хегел развива идеите на Русо и ги издига на зашеметяващо високо ниво. Според
изследователите на творчеството му, мисленето на Хегел е било толкова напредничаво за епохата
му, че никой не го разбирал. Минали много години, преди човечеството да вникне в това, което
Хегел е искал да каже.
Всичко, което знаем за този мислител, е написаното от Кожев в книгата „Въведение в прочита
на Хегел" (мнозина твърдят, че Кожев също не е бил твърде точен в интерпретирането на Хегел).
За разлика от Русо, Хегел смята, че човек не става цялостен нито чрез разпознаването, нито чрез
уважението, нито чрез одобрението на другия. Според Хегел индивидът се нуждае от много повече
- но не като нещо заучено, а като условие за своята човечност, - и това е възхищението на другия.

www.spiralata.net 9
 Индивидът изпитва потребност някой да го цени, да го зачита, да го възхвалява; не е достатъчно
другият да му каже: „Ти си Аристофан" (защото Аристофан не просто е бил разпознат от другия, а
това разпознаване е включвало и възхищение - казва Хегел).
Според него човек се бори непрестанно, за да спечели признанието, уважението на другия. В
противен случай би се чувствал непълен, осакатен, лишен от възможността да изпита
удовлетворение.
Хегел също като Русо смята, че човек е природно социален. Той казва: „...самотният и изолиран
човек би бил животно, а не човешко същество".
След 1780 г. тази велика идея на Хегел претърпява развитие, защото идеите започват да се
смесват...
Както някои политически идеи, сред които и нацистките, се опират върху философията на
Ницше, така и върху философията на Хегел, върху концепцията му за господаря и роба, се
основават различни идеологически течения, сред които марксизмът и теорията за диалектическия
материализъм.
Хегел казва, че винаги, когато има двама индивиди, всеки от тях се стреми да спечели
признанието на другия; и в това съперничество единият ще победи, а другият - не. Същината на
човешката история - това е социалността, основана върху срещата между двама, единият от които
има склонността да бъде господар, а другият - роб.
Ако погледнем историята на човечеството, ще видим, че винаги съществуват две страни, всяка
от които се бори да заеме мястото на господаря и да постави другата на мястото на роба. Това няма
нищо общо със садистичната наслада да поробиш другия, а е свързано с желанието ни той да ни
признае, да ни боготвори, да ни постави на мястото на господаря. Това не напомня ли донякъде
Ницше, морала на свръхчовека и овцата?
Веднъж след като господарят е определен, въпросът изглежда решен, но тогава изниква един
парадокс: нека си спомним, че изхождаме от идеята, че човек постига своята цялост единствено
когато получи признанието на другия; следователно онези, които не го получат, няма да постигнат
своята цялост и ще изгубят достойнството си на човешки същества.
В тази битка между бъдещи господари и роби, в която се състезаваме кой какъв да бъде, да
предположим, че спечелиш ти. Ти си господарят, следователно аз съм робът и се примирявам с това
мое положение. Сега ти си цялостен индивид, получил си моето признание. Аз съм загубил битката
и съм робът, ти не ми се възхищаваш, тъкмо обратното, презираш ме. Ще кажеш: „Аз спечелих, ти
си робът, ти дори не си цялостно човешко същество, не струпаш нищо". Но щом аз дори не съм
човешко същество и съм достоен за презрение... моето възхищение вече не ти служи. Тогава Хегел
казва: пътят на господаря неизбежно завършва с екзистенциална празнота, защото, когато
господарят получи признанието, от което се нуждае, то губи смисъл и той започва да го презира.
(Ето един малък пример от ежедневието, който наблюдавам всеки ден: „Искам да ме обичаш,
искам да ме обичаш, искам да ме обичаш... Но когато успея да те накарам да ме обикнеш, си давам
сметка, че си глупак - може би защото обичаш човек като мен, и сега те презирам, сега не ми пука за
обичта ти".)
Какво прави тогава господарят? Търси трети човек, защото истинската история на господаря е,
че винаги трябва да търси някой, от когото да получи нужното му признание.
Според Хегел, господарите неизбежно са обречени да търсят трети, светът не може да
съществува по двама, светът съществува по трима. Защо? Защото ни е нужен свидетел, някой, който
да удостовери, че съм подчинил другия. Този третият, който не ми е роб, ще ми се възхити за това,
че съм подчинил другия.
С други думи, житейският сценарий изисква три действащи лица: А, който се бори с Б и го
побеждава, и В, който е свидетел на битката и се възхищава на А поради факта, че е победител
(победата губи смисъл и значение, когато няма свидетел). Както обяснява Хегел, трите действащи
лица са еднакво необходими, въпреки че ролите им далеч не са фиксирани или постоянни.
И наистина, след като А побеждава Б и Б е отхвърлен като почитател, след като отминава
първоначалният момент на цялостност, който А преживява благодарение на възхищението на В,
изниква неминуемият въпрос: кой от двамата, А или В, е на върха и кой е долу? Ще трябва да се
състезават помежду си и когато това се случи, без значение кой ще надделее - и това е най-
интересното, - победителят ще се нуждае от свидетелството на Б, който преди това е бил роб.
Цикълът е завършен, за да започне отново - и така до безкрайност.

www.spiralata.net 10
 Парадоксалната борба между господаря и роба. Вечното съперничество кой да е на върха и
докога.
Хегел поддържа идеята, че историята на човечеството се свежда до тази борба - кой кого ще
подчини и в присъствието на кого.
Имам нужда от одобрение, но за тази цел винаги трябва да се състезавам с някого в една
динамична борба, в която победеният рано или късно ще се превърне във важно действащо лице:
свидетел на нова ситуация.
Разбира се, идеите на Хегел са съществували преди Хегел, както идеите на Ницше са
съществували преди Ницше, а идеите на Аристотел - преди Аристотел, защото идеите не са
собственост на тези, които са ги формулирали. Те принадлежат на човечеството. И тази история,
която левицата използва, за да обясни класовата борба, за Хегел е история на човечеството.
Според философа, това е истинската история на мъжа и жената, изправени пред първородния
грях, историята на Каин и Авел, на Зевс и Кронос, на Кастор и Полукс, историята на всички
митични единоборства, където в действителност никога няма само двама, а винаги има трима:
двама, които се борят за одобрението на третия.
Фройд (1856-1939 г.) се обръща към тази идея, когато говори за едиповия комплекс. Конфликт,
пред който са изправени трима: мъж, жена и дете. История за съперничество за това кой е
господарят, кой е робът, кой е свидетелят; игра на надпревара, която се появява като в мита за Тива.
Според Фройд, историята на човечеството е повторение на едиповия конфликт. Когато човек
чете Фройд, би могъл да си обясни всичките човешки поведения, както би могъл да си обясни
цялата история с помощта на Монтен или Ницше. Може би е вярно, че с решението на всяка малка
загадка се решава загадката на света, при това всеки път от различно място, всеки път от ново
място, всеки път от по-добро място.
Винаги свързвам тази постановка с една древна притча, която ми разказа един познавач на
Талмуда.
За юдаизма най-важното място на земята бил олтарът на големия храм в Йерусалим, най-
важният момент в годината - денят на Йом Кипур, когато Ковчегът на завета се отварял, за да
се покаже Тората пред народа на Израил, а най-важният човек от всички бил главният равин,
който извършвал богослужението пред събралото се множество. Съвпадението било уникално:
най-важният човек на най-важното място в най-важния момент. Според еврейската традиция,
ако в този миг само една лоша мисъл минела през ума на този човек, светът щял да рухне...
Талмудът постановява, че в действителност всеки човек е толкова значим, колкото главния
равин, всяко място е толкова свещено, колкото онзи храм, и всеки момент - толкова важен,
колкото отварянето на кивота. Всяка лоша мисъл в ума на който и да е човек може във всеки
момент да разруши света.
Когато човек чете произведенията на Хегел, си казва: вярно е, човечеството наистина се е
развивало така. Хегел обаче не описва един функционален модел на обществото, а се спира на
специфична социална ситуация - тази на съперничеството, на битката, на войната. Би трябвало да
съществува друга възможност, освен съперничеството за нечие възхищение.
В края на XIX и началото на XX в. тези идеи започват да бъдат ревизирани и се отправят
сериозни критики към Хегел и последователите му.
Постфройдистите критикуват модела на едиповия комплекс като универсално обяснение на
човешката психика. Обвиняват психоанализата, че се връща прекалено много към Лабрюйер, като
поддържа идеята, че човекът по своята същност е единак и се свързва с другите, воден от своите
потребности (които Фройд определя, изхождайки предимно от теорията за сексуалността).
Фройд отрежда на сексуалността ролята на ос, около която се върти почти всичко. Трябва обаче
да посочим, че за Фройд значението на думата „сексуален" се различава много от значението й в
говоримия език. За великия учител сексуалността се отнася до либидото, до енергията, която
влагаме в действията си, или, с други думи, до интереса към събития и хора. Сексуалността е много
повече от гениталността и може да няма никаква връзка с пениса или вагината.
Идеята е следната. Изхождайки от постановката на Лабрюйер, който смята, че човек общува с
другите, за да задоволи желание, което не може да изпълни в самота, психоанализата заключава, че
ако другият за мен е обект на желание, това ще ме накара да се свържа с него. Дори концепцията за
инстинкта за смъртта, който свързва несъзнаваното със склонността към саморазрушение, е близко
до идеята за състоянието на изолация, към което се стремим да се върнем (с представата за
обществото като нещо противоестествено, насадена принудително у човека).
www.spiralata.net 11
 Въпреки че Фройд идва много по-късно, в известна степен той се връща към идеите на
Лабрюйер, Монтен и Хобс, когото цитира. Човешката природа, също като подсъзнанието, е самотна
и егоистична и е подвластна на принципа на удоволствието.
Спорът не свършва нито с Хегел, нито с Ницше, нито с когото и да е от тези мислители. Спорът
продължава и вероятно скоро няма да свърши, защото е много трудно да кажем: сега, когато всичко
е изяснено, това са наистина философите, които са първоизточници на всички идеи.
Защото, когато по-късно се появяват Адлер, Фром и други, които критикуват идеите на Фройд,
те се опират също върху онези мислители, които по своето време са критикували Лабрюйер и
Макиавели.
Дали човекът по природа е единак (както твърди Монтен и психоанализата в началото), или е
стадно и в известна степен непълно същество, когато е сам, и се нуждае от другите, за да се
почувства цялостен (както смята Русо)?
В този спор повечето философи поддържат идеята, че човек по природа е единак. Има обаче
един съвременен български мислител - Тодоров2, който живее във Франция и застъпва много
интересна позиция по този въпрос.
Тодоров твърди, че историята на философията е възприела с предпочитание идеята за индивида
единак по три причини.
Първата е обстоятелството, че философът е индивид единак, който взема себе си като отправна
точка.
Втората: защото борбата и съперничеството паснат по-добре на произхода на човечеството,
свързан е митовете (Каин и Авел, Кронос и Зевс). Тодоров твърди, че историята на човечеството
винаги започва с борба, защото онези, които са я написали, са мъже, а не жени. Или, с други думи,
майчинството, което е истинският произход на човечеството, е изключено от историята. Ако беше
включено, този произход нямаше да е войнствен. Мъжът обаче не ражда децата, мъжът се бие, така
че философията, написана от мъже, е създала история на човечеството, зачената с митове за борба и
съперничество, а не с митове за раждане и любов.
Третата причина, която изтъква Тодоров и която представлява интерес за мен, е следната:
идеята, че човек по природа е единак, е „таблоидна", опростенческа позиция, защото е удобно да
мислим, че първа се е появила амебата, а многоклетъчните организми - след това. Според него
схващането, че единачеството на човека е първично, а животът в общност - вторично състояние, е
елементарна позиция. Защо да не възприемем идеята, че двете са възникнали едновременно?
Тодоров смята, че човечеството обича да се самокритикува, да чете за престъпления, за убийства, за
сензации.
В такъв случай много по-привлекателно е да смятаме човека за разрушителен и жесток,
отколкото за нуждаещ се от другите. Идеята, че човек се нуждае от другия, за да получи признание
и любов, се възприема като проява на лош вкус. Много по-популярно е да кажем, че човекът е
предимно зъл, отколкото че по природа е добър.
След Фройд, Адлер се връща към Хегел, за да отправи критики към великия философ. Адлер
поддържа идеята, че съперничеството в едиповия триъгълник започва едва когато се появи бащата
— именно тогава момчето се чувства пренебрегнато от майката. Появата на третия поражда
съперничеството, защото до този момент отношенията между майката и сина са били идилични.
Наистина, противно на Хегеловата философия, връзката майка-син не предполага съперничество за
признанието, нито за подчиняването на другия.
Спорът е безкраен и е свързан с друга архетипна идея на психоанализата: травмата на
раждането. Според Фройд, с раждането си ние напускаме едно прекрасно място, каквото е
майчината утроба, където сме обгрижвани, хранени и защитени. Казано по този начин, звучи
ужасно. Това заключение иначе е плод на интерпретация на Фройд, но не е единствената възможна
интерпретация. Защото майчината утроба е прекрасна до четвъртия-петия месец; после започва да
става толкова неудобна, че ако бебето не се роди след девет месеца, ще умре от липса на кислород.
Смятам, че бебето се ражда, защото вече не издържа, защото иска да напусне това място, което
всъщност го задушава и притиска; веднага щом шийката на матката се разшири, бебето полага
неимоверни усилия, за да излезе. Ражда се, за да се избави от една ситуация, която някога е била
прекрасна, а днес е ужасяваща; с раждането си напуска едно подобно на затвор място, където, ако
остане, ще загине.
2
Става дума за Цветан Тодоров (р. 1939 г.), български философ, литературовед, лингвист и семиотик, живеещ във
Француя. – Бел. пр.
www.spiralata.net 12
 В живота се наблюдават много сходни ситуации. Чувстваме се зле, докато вече не издържаме -
и тогава решаваме да направим усилие, някакво действие в търсене на изход. Понякога обаче не си
даваме сметка, че ситуацията е твърде сходна с тази в утробата на майка ни: че някога е била
прекрасна, а сега ни задушава, и оставаме там, защото преди време това място е било прекрасно...
Възприемането на идеята, че раждането е акт на освобождение, ни помага да преразгледаме
ситуациите, които преживяваме в момента, да установим дали само поради факта, че някога са били
толкова приятни, ние продължаваме да ги смятаме за такива, въпреки че днес са ужасяващи.
От една страна, много е трудно да оспорваме Русо, а от друга - да не се съгласим с Хегел. В
крайна сметка, когато мислим и говорим, ние изричаме много неща, които противоречат на това,
което другите мислят и говорят. Новото е, че при днешното състояние на знанието можем да
приемем, че идеи, които са противоположни една на друга, са верни, въпреки че си противоречат. С
други думи, всичките идеи съществуват съвместно и може би всичките са отчасти верни, въпреки
че това не пречи да имаме своя позиция по всяка от тях.
Лично аз смятам, че Русо е бил прав: ако другият не съществува в живота ни, у нас се появява
усещането за непълнота.
Определянето на идентичността изисква задължително наличието на друг, който да каже: „Това
си ти", както в случая с Аристофан.
Друг, който да ме харесва, който да ме разпознае и да ми даде одобрението си.
Нарцис бил толкова красив юноша, че дори боговете на Олимп се възхищавали на хубостта
му. Веднъж, докато пиел вода от едно езеро, боговете изпратили Купидон, за да го прониже с
една от стрелите си. Така Нарцис се влюбил в собственото си отражение. И то дотолкова, че
никой вече не му се струвал привлекателен, въпреки че всички се влюбвали в него. Така го наказали
боговете - да страда безкрайно, лишен от радостта да обича.
Нимфата Ехо също била жертва на проклятие - жената на Зевс я била лишила от дар слово.
Афродита, богинята на любовта и красотата, се смилила над Ехо. Не можела да отмени
наказанието, но го смекчила, като й позволила да говори, но само за да повтаря онова, което
другите й казват.
Легендата разказва, че веднъж Нарцис вървял край брега на една река, тъжен както винаги.
Видяла го нимфата Ехо, скрита в гъсталака. И тя като всички, които срещали Нарцис, се
влюбила в юношата, но не се осмелила да излезе насреща му, защото не можела да му каже нищо,
освен ако той пръв не я заговорел. Заплакала от мъка.
- Кой е там? - попитал Нарцис, когато чул плача й.
- Кой е там ? — отвърнала Ехо.
- Аз съм Нарцис. Ти кой си?
- Аз съм - повторила Ехо.
- Излез, искам да те видя - рекъл юношата.
- Искам да те видя - казала Ехо.
- Ела насам! - викнал Нарцис.
- Насам - повторила Ехо, — насам.
Нарцис се уплашил, че това е някоя нова уловка на боговете, и не посмял да навлезе в
гъсталака.
- Ти не разбираш ли, че имам нужда да обикна някого? - попитал Нарцис.
- Ти не разбираш - отвърнала Ехо, плачейки.
- Ако не излезеш веднага, тогава си върви... и сбогом — рекъл Нарцис.
- Сбогом - повторила Ехо, — сбогом... сбогом...
Красивият юноша почувствал, че любовта най-после стига до сърцето му. Може би защото
още не бил видял любимата си и нямало образ, с който да я сравнява; може би защото гласът й
само повтарял собствените му думи... но без някаква особена причина Нарцис най-после се бил
влюбил.
- Върни се — извикал той. — Обичам те.
Било обаче късно... девойката вече не можела да го чуе.
Нарцис седнал на брега на реката и заридал.
Плакал както никога дотогава, през целия ден и през цялата нощ. Толкова плакал, че на
сутринта, когато слънцето изгряло, тялото му било изсъхнало и той се бил превърнал в цвете —
нарцис, който оттогава расте по речните брегове, наведен над водата, сякаш плачейки над
отражението си.
www.spiralata.net 13
 Това, което Нарцис чувал от Ехо, било отражението на собствените му думи, но тъй като бил
влюбен в собствения си образ, той се влюбил и в собствените си думи — единственото, което Ехо
можела да му каже.
В мита огледалото е не само образ, но и слово.
Външният свят е възприятие, абстракция. Ние имаме вътрешен регистър на външния свят.
Затова трябва да се опитаме да разберем, че светът на другия не е наш, че няма свят, който можем
да поделим. Може да създадем общо пространство за нас двамата. Външният свят е стимул, а
вътрешният е възприятието, но аз не общувам с външния свят.
Например аз те виждам и за мен ти си такъв, какъвто те виждам. Тогава какъв си ти? Как обаче
да знам? Единственото, което знам за теб, е как аз те виждам. По същия начин това, което ти знаеш
за мен, е онова, което виждаш, а не това, което съм. С други думи, няма външен свят, по който да се
ориентираме. Възприемането на външния свят е толкова относително, че ние интерпретираме неща-
та в зависимост от това как ги виждаме.
Един човек на име Пол Вацлавик разказва, че в някаква лаборатория, където се провеждали
експерименти с животни, един изследовател се опитвал да изгради условен рефлекс у два плъха в
един лабиринт. Когато мъжът с бялата престилка влязъл, единият плъх казал на другия:
„Виждаш ли мъжа с бялата престилка? Напълно съм го дресирал. Всеки път, когато слизам от
този лост, той ми дава храна".
Два различни начина на възприемане на един и същ процес в една и съща ситуация.
Ако поддържаме идеята, че съществува единствено вътрешният свят, трябва да имаме доверие в
човешката природа. За да вярвам, че единственият ми достъп до света е моето възприятие, трябва да
приема, че по природа човек е добър, благороден, великодушен и съпричастен. Ако смятам, че
човек по природа е зловреден, покварен, зъл, трябва да го огранича, не мога да го оставя на свобода.
За щастие има хора и от двата вида; и тъй като съм непоправим оптимист, смятам, че светът е
съставен в по-голямата си част от хора, които по природа са добри, благородни, обичливи и
съпричастни, а не от разрушителни, зли и зловредни индивиди. И задача на всички нас, които
вярваме в това, е да се опитаме да възпитаме другите, като изхождаме от принципа, че ако дадем
свобода и пространство на другия, за да се развива естествено, той ще развие у себе си най-доброто,
а не най-лошото.
Един много набожен човек чувствал, че е на прага да получи просветление за пътя, който
трябва да следва. Всяка нощ преди лягане се молел на Бог да му прати знак за това как да изживее
остатъка от живота си. Така прекарал няколко седмици в полумистично състояние, очаквайки да
се появи божественият знак.
Един ден, докато се разхождал в гората, видял еленче, което лежало на земята ранено, със
счупен крак. Докато се чудел какво да прави, внезапно се появила пума. Човекът се смразил от
ужас. Вече си представял как звярът, възползвайки се от безпомощното състояние на еленчето,
го разкъсва и изяжда. Останал да гледа мълчаливо, страхувайки се, че пумата може да не се
задоволи с елена и да нападне и него. Видял как тя се приближава до раненото животно. Тогава,
за негова изненада, се случило нещо удивително: вместо да се нахвърли върху еленчето, пумата
започнала да ближе раните му.
После се отдалечила и се върнала с мокри клонки. Побутнала ги с лапа към еленчето, за да
излиже то водата от тях. Отново се отдалечила и донесла влажна трева, която оставила до
него, за да се нахрани. Човекът не можел да повярва на очите си.
На следващия ден се върнал на същото място. Еленчето било още там, а пумата отново
дошла, нахранила го, напоила го и облизала раните му. Мъжът си казал: „Това е знакът, който
чаках, съвсем ясен е. А той гласи: Бог се грижи да ти даде това, от което се нуждаеш. Не трябва
да се тревожиш и да се мъчиш сам да си го доставиш". Така че той взел вързопчето си, върнал се
у дома и застанал на вратата в очакване някой да му донесе храна и вода. Минали два, три, шест
часа, един ден, два дни, три дни... но никой не му давал нищо. Хората минавали край него и той си
придавал нещастен вид, имитирайки раненото еленче, но никой нищо не му предлагал. Веднъж
минал един мъдър мъж от селото и горкият човек, който вече бил много отчаян, му казал:
- Бог ме излъга, прати ми грешен знак и ме накара да повярвам, че нещата стоят по един
начин, а те стоят по друг. Защо ми причини това? Аз съм набожен човек...
И му разказал какво видял в гората. Мъдрецът го изслушал и му рекъл:

www.spiralata.net 14
 - Аз също съм много набожен и искам да знаеш, че Бог не праща знаци напразно. Бог ти е
пратил този знак, за да се поучиш.
Мъжът го попитал:
- Защо Бог ме изостави?
Тогава мъдрецът му отговорил:
- Защо ти, който си силна и способна да се бори пума, се сравняваш с едно безпомощно
животно? Твоята задача е да потърсиш еленче, на което да помогнеш, да намериш някого, който
не може да се справя със собствени сили.
Всяко нещо може да бъде видяно, установено и анализирано от различни ъгли. През последния
век психологията е изучавала човека и неговите проблеми, като е поставяла ударението върху
различни аспекти на трудностите, с които той се е сблъсквал.
Роло Мей3 твърди, че основните проблеми на човека в нашето юдейско-християнско западно
общество са се променяли приблизително на всеки двайсет години, поради което психологията е
сменила на всеки две десетилетия фокуса на теоретичните си постановки. Мей смята, и то много
правилно, че тази промяна се дължи не само на историческите събития, които въздействат върху
традиции и възможности, а преди всичко на обстоятелството, че социалните и психологическите
школи са подходили по толкова удачен начин към тези проблеми, че по някакъв начин са ги
решили.
Най-красноречивият пример е от първите две десетилетия на XX век. Проблемите на човека в
онзи момент са били свързани с механизмите на потискане, особено на сексуалността, и с липсата
на собепознание на индивида. Именно тогава се появява Фройд и по гениален начин изгражда
структура, модел и метод за анализ и терапия на тези проблеми. Използвайки психоанализата като
инструмент, той и последователите му извършват толкова добра работа, че главната ос на
вътрешния свят на човека оттогава се променя. Този процес се повтаря и извежда на преден план
различни социални и психотерапевтични школи, които се опитват и успяват да изяснят - и
вследствие на това да променят света, в който се развиват.
Ще нахвърля ориентировъчно, без претенции за историческа точност, проблемите, които са
вълнували нашето общество през XX в. (в скоби посочвам някои видни школи или лица, които са
допринесли за тези промени).
1900-1920 г. Сексуално потискане - Самопознание (Фройд, Психоанализа)
1920-1940 г. Власт и успешно поведение (Уотсън, Бихейвиоризъм)
1940-1960 г. Развитие на човека и Свобода (Третата школа, Франкъл, Маслоу, Пърлс, Фром,
Кришнамурти)
1960-1980 г. Компетентност и работа в група (Елис, Берн, Когнитивна школа, Системна
школа)
1980-2000 г. Личен контрол и Духовност (Невролингвистично програмиране, Трансперсонална
школа, Силва, Уайс, Чопра, Уотс)

Кои са проблемите, които най-много ще ни вълнуват през следващите двайсет години? Всеки
философ, всеки мислител, всеки аналитик, всеки терапевт ще има свое мнение по въпроса. Според
мен оста на нашето развитие и нашите тревоги ще минава основно през две точки: кризата на
ценностите и изолацията на индивида.
Именно втората от тези две точки е темата на тази книга.
Този пътеводител ни води, или се опитва да ни заведе, до противоотровата на изолацията:
срещата.
Кои ще бъдат философските школи и кои ще бъдат водачите по пътя? Не знаем това. Смятам
обаче, че си струва да обърнем внимание на този, когото смятам за един от десетте най-видни
учители в наши дни: д-р Умберто Матурана4.

Част II
ВЕРТИКАЛНИ СРЕЩИ

ЗА ЛЮБОВТА
След като съм се научил да бъда независим, най-после съм готов да се срещна с другите.
3
Американски екзистенциален психолог (1909-1994 г.). 13. пр.
4
Чилийски биолог и философ (р. 1928 г.). - Б. пр.
www.spiralata.net 15
 Матурана твърди, че именно срещата с другите отрежда на нашия вид позицията му на Homo
sapiens. И допълва, че човекът е станал sapiens (разумен) не като последица от интелектуалното си
развитие, а в резултат от развитието на езика. Тогава, пита блестящият учен, за какво се е появил
езикът? За да ни съобщи какво? И отговаря: за да изрази Любовта.
Разбира се, не става дума само за романтичната любов, а за нормалната и обикновена обич към
другите. Мисля, че става дума за истинската среща с ближния.
Значение
Остава да се запитаме каква е тази любов, която според Матурана е основен фактор за нашето
развитие като биологичен вид? Какво означава днес „любов" - тази толкова използвана,
преувеличавана, изопачавана и обезценена дума, ако в нея все пак е останал някакъв смисъл?
Понякога по време на беседите ми ме питат: Защо ни е да даваме дефиниции, защо толкова
упорстваме да назоваваме нещата с истинските им имена?
Отговорът се крие в следващата история.
Една жена влязла в ресторант и поръчала супа от аспержи. Няколко минути по-късно
келнерът й поднесъл димящото блюдо и се оттеглил.
- Келнер! - извикала жената. - Елате насам.
- Да, госпожо? - приближил се той.
- Опитайте тази супа! - наредила тя.
- Какво има, госпожо?Не поръчахте ли такава?
- Опитайте супата - повторила жената.
- Но какво става? Безсолна ли е?
- Опитайте супата!
- Да не е студена?
- ОПИТАЙТЕ СУПАТА!! - повтаряла упорито жената.
- Но, госпожо, моля ви, кажете какво има... - настоявал келнерът.
- Ако искате да разберете какво има, опитайте супата - не отстъпвала жената, сочейки
чинията.
Келнерът разбрал, че нищо не било в състояние да откаже своенравната клиентка от
приумицата й, седнал пред чинията с димящата супа, огледал масата и казал с известна изненада:
- Но тук няма лъжица...
- Видяхте ли? - отговорила жената. - Няма лъжица.
Колко хубаво би било да свикнем да назоваваме големите и малките неща, събитията,
ситуациите и емоциите направо, без заобикалки, такива, каквито са.
Не говоря за уточнявания, а за дефиниции. Да определя къде и докъде се простира понятието, за
което говоря. Може би затова искам да изясня какво имам предвид и какво - не, когато говоря за
любовта.
Когато казвам „любов", не говоря за влюбване. Не говоря за секс, когато говоря за любов. Не
говоря за емоции, които съществуват само в книгите.
Не говоря за наслади, запазени за малцина изпрани.
He говоря за велики неща.
Говоря за емоция, която всеки може да изживее.
Говоря за простички и истински чувства.
Говоря за възвисяващи, но не свръхчовешки преживявания.
Говоря за любов като способността силно да обичам.
И казвам „обичам" не в смисъла на „желая", а в ежедневния смисъл, който придаваме на думите
„обичам те".
Рядко използваме помежду си израза „обожавам те", казваме предимно „обичам те" или „много
те обичам".
Може би не сме се замисляли какво точно означава обичам те.
Мисля, че казваме: Твоето щастие ме интересува.
Нищо повече и нищо по-малко.
Когато обичам някого, осъзнавам какво значение добива за мен всичко, което той прави и
харесва, всичко, което му причинява болка.
„Обичам те" означава, че ме е грижа за теб. „Обожавам те" означава, че ме е грижа много за теб.
Толкова много, че понякога поставям твоето щастие над други неща, които също са важни за мен.

www.spiralata.net 16
 Това определение (че ме е грижа за теб) не превръща любовта в нещо особено, но и не я свежда
до нещо незначително...
Ще ти помогне да осъзнаеш, че онези, за които твоят живот не е особено важен, не те обичат,
докато хората, които се вълнуват от това, което ти се случва, изпитват любов към теб.
Повтарям: ако наистина ме обичаш, те е грижа за мен!
И следователно, ако не те е грижа за мен, то е, защото - колкото и да ме боли да го призная - не
ме обичаш. Това не говори зле нито за теб, нито за мен и няма нищо лошо да знам, че не ме обичаш.
Това просто е тъжната истина (в една песен на Серат се казва: Истината никога не е тъжна,
просто е непоправима... Може би именно това е тъжното - че е непоправима).
Тази единствено количествена разлика, която правя между „обичам" и „обожавам", е същата
разлика, която съществува при по-голямата част от изразите, които използваме, за да не кажем
„обичам те“. Казваме: харесвам те, допадаш ми, привързан към теб, изпитвам нежност към теб...
Ако например кажа, че обичам кучето си (което е напълно вярно), може да не изглежда особено
признание в любов, но не е нещо маловажно. Става дума за моето куче, а не за каквото и да е куче,
и мен ме е грижа какво се случва с него. Обичам съседа си, мъжа отсреща, но не и съседа на ъгъла.
Искам да кажа, че не ме е много грижа за него, въпреки че живее на същото разстояние от дома ми
като онези, които обичам. С тях обаче имам нещо общо, докато с този нищо не ме свързва.
Например мама идва и ми казва:
- Знаеш ли кой умря? Монго Пичо.
- А, умрял е...
- Помниш ли, че идваше вкъщи?
- Не...
- Как така? Спомни си.
- Добре, спомням си. Е, и?
- Умря.
Мен обаче какво ме е грижа? Истината е, че изобщо не ме е грижа. Грижа ме е обаче за майка
ми, която обичам, и тогава, за да й изразя съчувствието си, казвам:
- Горкият Монго...
А тя ми отговаря:
- Да, наистина. Горкият...
Това няма нищо общо с правилата, на които са ни учили. Моралът, който са ни втълпили,
призовава към една недискриминативна, мистична, алтруистична любов, към връзка с онези, които
не познавам и на които въпреки това помагам, защото ме е грижа за щастието им. Разликата в
случая е, че загрижеността ми за тях произтича от егоистичната наслада, която получавам,
помагайки на другите, и разбира се, от любов към човешкия род. Искам да кажа, че ме е грижа за
съседа на ъгъла и за детето от Косово, и за бездомния от Далас не конкретно заради самите тях, а
поради факта, че са живи същества. Но тук нямам предвид това, а ежедневието, което няма нищо
общо с благотворителността, великодушието, съзнанието, че сме част от нещо по-голямо, и с
принципа, че човек трябва да се научи да обича чрез любовта си към другите.
Ако сме напълно искрени, ще признаем, че всъщност не обичаме всички хора еднакво силно и
не е справедливо да изискваме от себе си да влагаме една и съща енергия в отношенията си с
конкретни хора и с всички изобщо. Струва ми се, че ако някой обича човечеството като цяло, без да
изпитва привързаност към конкретни индивиди, става дума за чувство, присъщо на хората, които
смятаме за светци. Или не е нищо повече от лъжливо твърдение на демагози или на емоционални
инвалиди (които не обичат и нямат представа за собствените си ограничения).
След като осъзная, че обичам някои хора повече други, и се отърся от обусловената от
възпитанието ми вина, започва да нараства интересът ми към онези неща и хора, за които ме е
грижа най-много, и отделям повече внимание на онези, които обичам повече.
Колкото и невероятно да звучи, много хора в нашето общество посвещават по-голямата част от
ежедневието си на хората, на които не държат, вместо на тези, които според собствените им думи
обичат с цялото си сърце. Прекарват повече часове и опити да доставят радост на хора, които не ги
интересуват, отколкото да зарадват онези, които обичат.
Това е глупаво.
Трябва да въведем ред. Трябва да се осъзнаем.
Напълно човешко е да влагаме оскъдното време, с което разполагаме, главно в грижа за онези
връзки, които сме изградили с любимите си хора.
www.spiralata.net 17
 Трябва да осъзнаем, че е неестествено да прекарваме повече време с онези, с които не искаме да
бъдем, вместо с тези, които наистина обичаме.
Едно е да отделяме известно внимание на работата си и да поддържаме топли отношения с
хора, които не познаваме, нито ни интересуват, съвсем друго е системата перверзно да ни внушава,
че това трябва да обуславя живота ни. Такова поведение е нездравословно - дори да става дума за
най-важните ни клиенти, за най-висшестоящия ни началник, за най-усърдния подчинен или за
партньорите, с чиято помощ можем да спечелим повече пари, слава или власт...
Отдели няколко минути, за да направиш списък на хората, на които държиш. Кои са онези
петнайсет, осем, двама или петдесет души, които са истински важни за теб? Не се тревожи, ако
пропуснеш някого. Ако не си спомниш за него, това означава, че ТОЗИ ЧОВЕК не е важен за теб.
След като списъкът е готов (не включвай в него децата си: както знаеш, за нас те са по-важни от
всичко), вероятно ще намериш потвърждение на това, което вече ти е известно... Възможно е и да се
изненадаш.
После обърни листа и без да гледаш предишния списък, напиши имената на онези десет души,
които вярваш, че държат на теб (с други думи, направи списък на хората, които биха те включили в
своите списъци). Без значение е дали вече фигурират в предишния списък. Може би ще установиш,
че има хора, които обичаме, но които вероятно не ни обичат кой знае колко, и че съществуват хора,
които ни обичат, но ние не държим особено на тях.
Експериментът си заслужава, а изненадата при сравняването на двата списъка е обяснима. Това
ще ни помогне да определим много по-адекватно времето, енергията и силите, които влагаме във
всяка среща с другите.
Любовта е само една
Има много неща, които мога да направя, за да демонстрирам, да покажа, да докажа, да потвърдя
и да удостоверя, че те обичам. Съществува обаче само едно нещо, което мога да направя с любовта
си: то е да те обичам, да се грижа за теб, да изразя привързаността си така, както аз го чувствам. И
това ще бъде моят начин да обичам.
Ти можеш да го приемеш или да го отхвърлиш, да осъзнаеш какво означава или да го отминеш,
без да се замислиш. Във всеки случай това е моят начин да обичам, няма друг, който да предложа.
Всеки от нас обича по един-единствен начин: своя собствен.
Много често професионалистите, работещи в сферата на душевното здраве, попадат на
пациенти, на които е втълпявано, че обичта се изразява с шамари, и които подсъзнателно избират
партньор, склонен към насилие, за да се чувстват обичани (много от малтретираните жени са били
жертва на физическо насилие в детството си).
В продължение на векове децата са били малтретирани и наранявани с аргумента, че това е за
тяхно добро: „Мен ме боли повече от теб, когато те бия" - казват родителите.
Едно петгодишно дете обаче не е в състояние да прецени дали това е вярно или не.
И това обуславя поведението му.
И много често човек приема това положение за правилно.
По време на специализацията ми като психиатър, когато се занимавах с хора, страдащи от
пристрастявания, се запознах с една жена, чийто баща беше алкохолик и която, на свой ред, се
беше омъжила за такъв. Срещнах я в клиниката, в която лекуваха съпруга й. В продължение на
много години го бе придружавала на сбирките на „Анонимните алкохолици", за да му помогне да
преодолее пристрастеността си към алкохола, която го бе измъчвала в продължение на повече от
дванайсет години. Накрая той успя да прекара в абстиненция цели две години. Жената ме посети,
за да ми каже, че след шестнайсетгодишен брак е почувствала, че мисията й е изпълнена, че той
вече се е възстановил... По онова време бях на двайсет и шест, току-що се бях дипломирал, и
изтълкувах решението й като потвърждение, че всъщност е искала да помогне на баща си и е
компенсирала това свое желание чрез излекуването на съпруга си. Жената отговори: „Може и
така да е, но с мъжа ми вече не ме свързва нищо; толкова страдах заради алкохолизма му, че
останах само за да не го изоставя насред лечението му. Но сега не искам да имам нищо общо с
него". Разделиха се. Година след това я срещнах случайно при съвсем други обстоятелства. Беше с
нов мъж. Отново се беше омъжила... за друг алкохолик.
Истории като тази, неподвластни на всякаква логика, са дълбоко свързани с начина, по който се
изправяме пред неразрешените си въпроси, и със собствената ни представа за любовта.

www.spiralata.net 18
 Да те обичам и да ти показвам, че те обичам , могат да бъдат две различни неща - както за мен,
така и за теб. По този и по всеки друг въпрос можем да имаме абсолютно разногласие, без това
непременно да означава, че някой от двамата греши.
Например знам, че майка ми изразява любовта си по много начини. Когато те кани на гости и
приготвя любимата ти храна, това означава, че те обича; ако в деня, в който те е поканила, ти
поднесе две или три от превъзходните си арабски гозби, за чието приготовление е трябвало да
прекара пет-шест дни в кухнята, заета с месене, белене и варене, това на нейния език означава, че те
обича много. И ако човек не се е научил да тълкува по този начин поведението й, може никога да не
разбере, че за нея то е равносилно на думите „обичам те". Означава ли това, че тя предпочита да
показва, вместо да говори за чувствата си? Откъде да знам! Във всеки случай, това е нейният начин
да изрази любовта си. Ако не се науча да разчитам посланието, скрито в този вид поведение, никога
няма да разгадая какво казва другият. (Всяка седмица, когато се кача на кантара, потвърждавам
колко много ме е обичала майка ми и колко добре съм разтълкувал посланието й!)
Когато някой те обича, той посвещава част от живота си, времето си и вниманието си на
теб.
Има една история, която циркулира в интернет и която онагледява много по-добре онова, което
искам да изразя.
Разказват, че една нощ, когато всички в къщи спели, петгодишният Ернесто станал от
леглото си и отишъл в стаята на родителите си. Застанал край леглото от страната на баща
си, дръпнал завивката и той се събудил.
- Каква заплата получаваш, татко? - попитал Ернесто.
- Ммм... какво? - казал бащата в просъница.
- Каква заплата получаваш на работа?
- Сине, дванайсет през нощта е, отивай да спиш.
- Да, татко, отивам, но твоята заплата каква е?
Бащата се надигнал в леглото и с гневен шепот наредил на сина си:
- Лягай си веднага, не е твоя работа да питаш! Особено пък посреднощ! - И посочил вратата.
Ернесто навел глава и се запътил към стаята си.
На следващата сутрин бащата си казал, че е бил прекалено строг и че любопитството на
детето не заслужавало толкова сериозно порицание. Когато семейството се събрало на вечеря,
бащата решил да поправи грешката си.
- Ернесто, снощи ти ми зададе въпрос. Отговорът е, че заплатата ми е 2800 евро, но с
удръжките ми остават около 2200.
- Ама че много пари печелиш, татко! - възкликнал Ернесто.
- Не са чак толкова, сине, има много разходи.
- Аха... и много ли часове работиш?
- Да, сине, много часове.
- Колко, татко?
- Цял ден, сине, цял ден.
- Аха - кимнало момченцето. - Значи, имаш много пари, нали?
- Стига си разпитвал. Прекалено си малък, за да говориш за пари.
В стаята настъпила тишина и смълчани, всички се разотишли по спалните си.
Същата нощ Ернесто отново влязъл в стаята на родителите си и събудил баща си. Този път
и носел лист хартия, върху който били надраскани никакви изчисления.
- Татко, можеш ли да ми дадеш назаем пет евро?
- Ернесто... Два през нощта е! - простенал баща му.
- Да, но можеш ли...
Бащата не го оставил да довърши въпроса си.
- Значи, затова разпитваш колко печеля, нахален сополанко. Връщай се веднага в леглото,
преди да съм те напердашил... Вън! Марш в леглото!
Ернесто се разплакал и се прибрал в стаята си.
Половин час по-късно, може би разкаян заради избухването си, може би заради намесата на
майката или просто защото чувството за вина не му позволявало да заспи, бащата отишъл в
стаята на Ернесто. Спрял се на прага и го чул тихичко да плаче. Седнал на леглото и му казал:
- Извинявай, че ти се развиках, Ернесто, но е два през нощта, всички спят, няма нито един
отворен магазин. Не можа ли да почакаш до сутринта?
www.spiralata.net 19
 - Да, татко - отговорило детето, все още разплакано.
Бащата извадил портфейла от джоба си, намерил банкнота от пет евро и я оставил на
нощното шкафче.
- Ето ти парите, които ми поиска.
Ернесто избърсал сълзите си в чаршафа и се спуснал към гардероба. Извадил тенекиена
кутия, а от нея - няколко монети от по едно евро. Добавил петте евро към тях и преброил на
пръсти колко пари има.
След това взел парите и ги поставил на леглото пред баща си, който го наблюдавал усмихнат.
- Сега вече са точно. Девет евро и петдесет цента - казал Ернесто.
- Чудесно, сине. Какво ще правиш с тези пари?
Ще ми продадеш ли един час от времето си, тате!
Когато някой те обича, действията му ясно показват колко си важен за него.
Мога да реша да направя нещо, което знам, че ще ти достави удоволствие, за да ти покажа
колко и те обичам. Понякога да, понякога не. Разбира се, мога - макар че това не е нещо, което
обикновено правя - да се събудя рано сутринта на 13 декември, когато е рожденият ти ден, да
украся къщата и да ти приготвя закуска, да окача празнични пожелания върху стените на спалнята,
да запълня утрото ти с подаръци, а вечерта - с гости. Знам колко ти харесва и те радва и мога да го
правя понякога. Когато имам желание. Ако си наложа обаче да го правя всяка година с
единствената цел да ти доставя удоволствие, не можеш да очакваш, че ще му се наслаждавам.
Ако обаче никога нямам желание да правя нещата, които знам, че ти харесват, тогава нещо във
връзката ни не е наред.
При съжителството бих могъл да се науча да получавам удоволствие, доставяйки ти радост по
начина, който ти предпочиташ. И в действителност така и става. Това обаче няма нищо общо с
някои общоприети възгледи, които противоречат на току-що казаното от мен и с които, разбира се,
не съм съгласен.
Говоря по-специално за жертвите в името на любовта.
Понякога хората се опитват да ме убедят, че някои отношения са важни не само защото ни
правят щастливи, но и защото при тях човек е в състояние да се жертва за другия. Всъщност не
вярвам, че в любовта има място за саможертви. Не мисля, че саможертвата в името на другия е
гаранция за любов, и още по-малко вярвам, че по такъв начин човек може да потвърди отдадеността
си към другия.
Любовта е чувство, което подхранва способността да изпитваме радост заедно, а не
мерило за готовността ми да страдам заради теб или да се откажа от себе си заради теб.
Във всеки случай, не можем да сведем любовта си до споделената болка, въпреки че тя е част от
живота. Любовта ни може да се измери и да пребъде в способността ни да споделим пътя си, като се
наслаждаваме възможно най-пълноценно на всяка крачка и осъзнаваме, че се чувстваме по-
щастливи именно защото сме заедно.
Погрешното схващане за „видовете" любов
Всеки път, когато по време на конференция или интервю отворя дума за любовта, някой от
събеседниците ми намира за нужно да уточни: „Зависи за какъв вид любов става дума".
Разбирам ги, но не вярвам, че съществуват различни типове и класификации на любовта,
зависещи от вида отношения: обичам те като приятел, обичам те като брат, като братовчед,
като котка, като чичо... като врата (?).
Ще направя едно поколенческо признание: схващането за различните видове любов е
измислено от моето поколение; преди това не е съществувало. Нека ти разкажа как се появи. По
онова време момчетата и момичетата в пубертетна и предпубертетна възраст установявахме
първите си връзки с противоположния пол при излизанията си „на тумби“ (групи от по десет-
дванайсет момчета и момичета, които се разхождахме из града или се събирахме в дома на някого
от нас, за да слушаме музика или да се учим да танцуваме). По време на тези излизания аз например
си харесвах хубавата Грасиела. И казвах на приятелите и приятелките си ( на всички, освен на нея),
че в събота ще говоря с Грасиела и ще й призная, че съм влюбен в нея (сигурно Грасиела също
научаваше за това мое намерение, но се преструваше, че не знае). И така, в събота, по-изтупан от
обикновено (както бихме казали сега), аз се приближавах до Грасиела и й „се пояснявах" (нещо като
наивно признание в любов и предложение), а тя, която нямаше ни най-малко намерение да излиза с
мен, защото харесваше Педро, но принадлежеше към същата група, какво можеше да ми каже?
Групата като нищо щеше да я отхвърли, ако ме обидеше. Не можеше да ми каже: „Разкарай се,
www.spiralata.net 20
шишко, как изобщо ти хрумна, че мога да имам нещо общо с теб?". Нямаше начин. И тогава
Грасиела и всички квартални Грасиели ни поглеждаха с покъртително невинни очи и ни казваха:
Не, миличък, аз те обичам като приятел, което означаваше: „Не разчитай на мен, глупако"; това ни
поставяше в неловко положение - не знаехме дали да се радваме, или да плачем, защото не беше
отхвърляне, не, беше погрешна представа за любовта.
Тогава не знаех (а и по-късно така и не разбрах много добре) какво означава изразът обичам те
като приятел, но и аз започнах да го употребявам: обичам те като приятелка. Практичен начин да
не признаеш, че не искаш да имаш отношения с другия, надхвърлящи привързаността. Удобен
отговор, който евентуално спира сексуалните фантазии (сякаш човек не може да има свалка с
приятел или приятелка...).
Така започна и така се наложи схващането за различните видове любов:
Ако не съществува ни най-малка вероятност предложението да бъде прието, тогава отговорът е:
обичам те като брат (което означава: запознай ме с Педро). А ако човекът, който прави
предложението, е стар коцкар или дърта шафрантия, тогава трябва да кажем: обичам те като баща
(или като майка) - отговор, който, разбира се, никога не спестява депресията, която предизвиква у
другия...
В живота ние говорим и определяме чувствата си според вида любов, който изпитваме.
Но въпреки това, въпреки самите нас, въпреки нравите и традициите, това не е така.
Любовта винаги е една и съща, променя се единствено връзката с другия, а това е много повече
от семантична разлика.
Винаги давам един и същ пример:
Акo в салатиерата имам маруля, мога да прибавя към нея домати и лук и да направя смесена
салата, или пък да прибавя цвекло, домати, моркови, варено яйце и малко картофи - и ще имам
комбинирана салата. Мога да сложа пилешко месо, картофи и майонеза и да получа салата с пиле. И
накрая мога да прибавя мед, захар и машинно масло и тогава ще се превърне в истинска гадост с
отвратителен вкус. И ще бъде друга салата.
Салатите са различни, но марулята винаги е една и съща.
Има салати, които харесвам, а други - не.
Има чувства, които смятам, че могат да се съчетаят, и чувства, които ми се струват
несъвместими.
Променя се единствено начинът, по който изразявам любовта си в отношенията си с другите;
самата любов остава същата.
Това, което прави срещата между двама души различна, са нещата, добавени към любовта.
Възможно е не само да те обичам, но и да изпитвам сексуално привличане към теб, да искам да
живеем заедно или да остареем заедно, да имаме и деца и всичко останало. Тогава любовта ще е
такава, каквато я чувстват партньорите в двойката.
Възможно е да те обичам и заедно с това да споделяме обща история, сходно чувство за хумор,
да се смеем на едни и същи неща, да сме другари, да си имаме доверие и ти да си предпочитаният
ми събеседник, когато ми се прииска да споделя нещо свое. Тогава си мой приятел или приятелка.
За мен съществува моят начин да обичам и твоят начин да обичаш. Разбира се, съществуват
различни връзки. Ако искам, мога да променя връзката си с теб, като прибавя нови неща към нея, но
все пак смятам, че няма различни видове любов.
В крайна сметка любовта винаги е само една. За добро или за зло, начинът, по който
обичам аз, е винаги неповторим, характерен и мой.
Ако съумея да обичам другите свободно и съзидателно, тогава ще изпитвам съзидателна и
свободна любов към всичко на този свят.
Ако съм ревнив към приятелите си, ще бъда ревнив към съпругата и децата си.
Ако съм склонен към собственическо поведение, то ще се проявява във всички мои отношения;
колкото по-близки са те, толкова по-собственически ще се държа.
Ако съм обсебващ, то колкото повече обичам, толкова повече ще обсебвам; и толкова повече
ще те потискам, ако съм потисник.
Ако не съм се научил на истинска любов, колкото повече обичам някого, толкова повече ще го
наранявам.
Ако съм се научил на истинска любов, колкото повече обичам някого, толкова по-истинска ще е
любовта ми.

www.spiralata.net 21
 Разбира се, това създава проблеми. Ето защо трябва да предупредим другия и самите ние да
бъдем наясно.
Когато кажем на партньора си, че го обичаме така, както обичаме майка си или някоя
приятелка, това ще породи известна тревога у него, но тя е неоснователна, защото му казваме
чистата истина.
Обичам майка си, съпругата си и приятелката си с единствената любов, на която съм способен
-моята. Разликата идва от това, че с майка ми, с жена ми и с приятелката ми ме свързват различни
отношения, поради което връзката ми с всяка от тях и начинът, по който изразявам чувствата си, са
различни.
Любовта променя единствено силата си. Мога да обичам повече, мога да обичам по-малко и
мога да обичам съвсем мъничко.
Мога да обичам толкова, че да изпитвам чувства, които определихме като любов, да се радвам
на самото ти съществуване, независимо дали си с мен или не.
Мога да те обичам мъничко и това ще означава, че не ми е все едно дали си жив или не, дали ще
те блъсне влак или не, но и не правя нищо особено, за да не се случи. Всъщност почти никога не те
посещавам, не ти се обаждам по телефона, никога не питам за теб, а когато идваш да споделиш
нещо с мен, винаги съм много зает и гледам през прозореца. Знам, че от това може да те заболи, не
ми е все едно, но пък и не бих казал, че сън не ме лови заради това.
Разочарование
Толкова ли е трудно човек да разбере, че не е обект на нечия любов?
Не може ли да погледне внимателно в очите на другия? Не му ли стига да наблюдава неговото
поведение спрямо околните? Не е ли достатъчно да попита другия или себе си?
Ако е така, как можем да обясним цялото това разочарование? Защо страдаме толкова често,
като лесно можем да разберем дали сме важни за онези, които обичаме, или не?
Как може да ни изненада откритието, че не сме обект на нечия любов?
Как може да сме си мислели, че някой ни обича, когато всъщност не е било така?
Има три причини, които ни пречат да видим ясно това.
Първата е отразена в историята „Екзекуцията", която разказвам в Приказки за Демиан5.
Историята (една прекрасна приказка от Изтока, датираща поне от 1500 години) разказва за един
могъщ и тираничен цар и за един мъдър и добър свещеник. В приказката мъдрият свещеник
заложил клопка на владетеля. Много от учениците му започнали да се карат помежду си кой да бъде
осъден от царя на смърт чрез обезглавяване. Владетелят се учудил на това масово самоубийствено
решение и започнал да разследва случая, докато не открил в свещените писания текст, който гласял,
че онзи, който загине от ръцете на палача в първия ден след пълнолуние, ще възкръсне и ще стане
безсмъртен. Царят, който се боял единствено от смъртта, решил да поиска от палача да го обезглави
на сутринта в посочения ден.
Ето това се случило и народът най-после се освободил от тирана. Учениците попитали:
Как е възможно този човек, който потискате народа ни и беше хитър като чакал, да повярва
на нещо толкова наивно - като идеята, че ще продължи да живее вечно, след като палачът му
отреже главата?
А учителят отговорил:
- Поуката от това е, че човекът, който най-охотно вярва в заблуди, е именно онзи, на когото
му се иска лъжата да е истина.
Как тогава да не разбера, че хиляди хора живеят в двойка или съжителстват с друг с
убеждението, че са обичани от човек, който не ги обича или никога не ги е обичал?
Толкова много искам, стремя се и желая да ме обичаш, изпитвам такава нужда да ме обичаш, че
може би виждам във всяко твое действие израз на любовта ти.
Толкова много искам да повярвам в тази лъжа (като царя от приказката), че очевидният й фалш
не ме тревожи ни най-малко.
Шопенхауер го илюстрира с една фраза: „Човек може да обича, но не толкова, колкото желае,
нито така, както иска".
Втората причина за объркването е опитът да си изградим оценъчен критерий за любовта на
другия. Поне въз основата на сравнението между това, което съм готов да направя за любимия, и
онова, което той или тя прави за мен.

5
Del Nuevo Extremo, Buenos Aires, 1992.
www.spiralata.net 22
 Другият не ме обича така, както го обичам аз. Другият не ме обича така, както бих искал да ме
обича; другият ме обича по свой начин.
Светът е съставен от същества със своя индивидуалност, които са уникални и напълно
неповторими. И както вече казахме, начинът, по който другият ме обича, не е непременно моят, а
неговият, защото другият е различен от мен. Освен това, ако ме обичаше по същия начин, по който
го обичам аз, той би бил просто едно мое продължение.
Тя обича по един начин, а аз обичам по друг - за мое и нейно щастие.
И когато установявам, че една жена не ме обича така, както я обичам аз, това предизвиква у мен
разочарование, огорчение и убеждение, че моят начин да обичам е единственият. И оттук
заключавам, че просто не ме обича. Вярвам в това, защото тя не изразява любовта си по начина, по
който бих го направил аз. Убеждавам се в това, защото действията, продиктувани от обичта й, не
приличат на моите.
Все едно че се превръщам ако не в център на вселената, то в господар на истината: всички
трябва да изразяват чувствата си по моя начин и ако другият го прави по различен начин, той не
струва, безсмислен е или е погрешен — заключение, което много често е невярно и води до
сериозни разногласия между хората.
В другия край са онези, които реагират с недоверие на откритието, че не са обект на нечия
любов, защото то накърнява самолюбието им.
Докато вървя по пътя на срещата, се научавам да приемам факта, че може би не ме
обичаш.
И го приемам със смирение, макар да ме боли от това, че не ме обичаш.
Говоря за смирение, защото третата причина, която ни пречи да видим истината, е:
Как няма да ме обичаш, та аз съм чудесен, възхитителен, изключителен! Къде ще намериш
друг като мен, който да те обича толкова, който да се грижи така за теб и който да ти е
посветил най-хубавите години от живота си. Как няма да ме обичаш...
Толкова е лесно да не ме обичаш, колкото и всекиго другиго.
Любовта е едно от нещата, които не зависят от нашите действия или решения. Тя просто се
случва. Възможно е да попречим да се задейства, но не можем да предизвикаме любов. Тя или се
случва, или не, но ако не се случи, няма начин да я провокирам нито при мен, нито при теб.
Ако се жертвам, ако се самонаранявам и разрушавам живота си заради теб, мога да получа
твоето съжаление, презрение, съчувствие, може би дори благодарност, но няма да спечеля любовта
ти, защото тя не зависи от това, което мога да направя.
Когато мама или татко не ни даваха това, което искахме от тях, ние им казвахме: „Лош/а си,
вече не те обичам", и с това приключваше всичко.
С решението да престанем да ги обичаме ние ги наказвахме.
Ние, възрастните, обаче знаем, че това е невъзможно. Знаем, че не действа старото детско
заклинание: „Риба, щука, махай се от тука“.
Вярата във вечната любов
Може би най-зловредният и популярен мит за любовта е този, който поддържа идеята, че
„истинската" любов е вечна. Хората, които разпространяват и поддържат това вярване, се опитват
да ни убедят, че ако някой ни обича, ще ни обича цял живот; и че ако обичаме някого, това никога
няма да се промени.
И все пак, колкото и да е тъжно и болезнено, чувството понякога отмира, изчерпва се, угасва и
си отива... Когато това се случи, не може да направим нищо, за да го предотвратим.
Тогава преставаме да обичаме.
Това не се случва винаги, но понякога просто преставаме да обичаме.
Заради убеждението, че истинската любов е вечна, сме обречени да съхраним цял живот
детинската заблуда, че във всекидневието си можем да пресъздадем онази връзка - била тя
действителна или въображаема, - която някога сме имали: майчината любов - любов безкрайна,
безусловна и вечна.
Жак Лакан казва, че именно върху тази основа се опитваме да изградим следващите си
взаимоотношения, стремейки се да наподобим тази връзка.
Ще се спрем на този стремеж и на предполагаемата вечност на любовта, когато стигнем до
темата за двойката, но преди това нека се отървем - ако е възможно, завинаги - от идеята за
нерушимата любов и зряло да приемем думите на поета Винисиус де Мораес, който казва:
Пламъкът на любовта жадно ни поглъща,
www.spiralata.net 23
 защото тя е огън,
вечен огън... додето гори.
Пациентите, които се обръщат към мен като терапевт, защото имат проблеми с обичта, могат да
се разделят на три големи групи: хора, които искат да бъдат обичани повече, тъй като любовта,
която получават в конкретния момент, не им е достатъчна; хора, които искат да престанат да обичат
определен човек, който вече не ги обича, защото това им причинява твърде силна болка; и хора,
които биха искали да обичат повече даден човек, когото вече не обичат, защото така всичко би било
по-лесно.
За съжаление, всички научаваха от мен една и съща неприятна новина: не само не можем да
направим нищо, за да бъдем обичани, но също така не можем да направим нищо, за да престанем да
обичаме.
Колко лесно би било всичко, ако можехме само с натискането на бутона да повишим
„любомера" и да обичаме другия повече или по-малко отпреди, или да въртим специално кранче,
докато изравним потоците на твоето и моето чувство.
Но действителността е по-различна. Истината е, че не мога да те обичам повече, отколкото те
обичам, нито ти можеш да ме обичаш дори на йота повече или по-малко, отколкото вече ме обичаш.
Вече знаем какво Не Е любовта. Сега да видим какво е тя в действителност.

Бележки за афективната (емоционалната) връзка

Ти си пътят и целта,
няма разстояние между теб и целта.
Ти си търсещият и търсеният,
няма разлика между търсенето и намирането.
Ти си обожаващият и обожаваният.
Ти си ученикът и учителят.
Ти си средствата и целта.
Това е Великият път.
Ошо (Книга за нищото)
Произходът на думите връзка и афект ни отпраща към идеи или действия, които могат да
бъдат както отрицателни, така и положителни, тоест служат за обозначаване на неутрални понятия.
Никоя от тях не указва дали онова, което ни свързва с друг човек, е позитивно или негативно.
Следователно трябва да поясним, че и любовта, и омразата са афективни връзки, и че както
радостта от срещата, така и болката от раздялата ни свързват афективно.
Може да класифицираме схематично връзките в три големи групи според фокуса на внимание
на афективната среща:
Връзка с метафизичното (Бог, космически сили, природата...).
Връзка с предметите (произведение на изкуството, ценен предмет...).
Връзка със себеподобните (с приятел, любим, роднина или със самия себе си).
Обикновено свързваме първата група с религията. Във втората можем да говорим за
„материализъм", консуматорство и дори за фетишизъм.
Любовта е най-възвишеният израз на връзката със себеподобните и според Русо е
първоизточник на истинските и изначални междуличностни отношения.
Любов и приятелство
Когато се впускам в тези разсъждения, си мисля за теб, читателю, и се питам дали ще споделиш
страстта ми към произхода на думите.
В знак на извинение и оправдание, нека ти разкажа една история.
Точно преди кинопрожекцията да започне, една много елегантна жена показва билета си,
влиза в залата и без да чака разпоредителя, тръгва по пътеката, за да потърси място, което да е
по вкуса й.
По средата на салона вижда мъж с вид на тексаски каубой, с ботуши и шапка, облечен с
дънки и яркоцветна риза с ресни, несъмнено пиян и буквално разчекнал се на столовете по средата
на 13, 14, 15 и 16 ред. Възмутена, жената излиза от салона, намира управителя, домъква го вътре
и му казва:
Възмутително е... докъде ще стигнем така, това е неуважение... дрън-дрън-дрън.
Разпоредителят отива при мъжа, който му се усмихва с пиянска усмивка, и изненадан от
вида му го пита:
www.spiralata.net 24
 - Вие откъде се взехте?
Пияният мъж му отговаря, пелтечейки, като сочи с пръст нагоре:
ОТ... ПЪР...ВИ БАЛ...КОН.
Понякога е добре да знаем какъв е произходът на нещата, защото ни помага да разберем какво
означават.
Гърците първи започват философския спор за любовта. Понеже те винаги се питали за
природата на нещата, също се питали и за природата на любовта (което вече предполагало, че
любовта има „природа", защото само онова, което има природа, може да бъде подложено на
анализ). Каква е тази природа, или, с други думи, какво е любовта? Отговорът несъмнено изисква
обосновка, която някои ще отхвърлят като невъзможна, защото смятат, че любовта е ирационална, в
смисъл че не може да се обясни с рационални или логични съждения. Според тези критици любовта
се свежда до изригването на емоции, неподвластно на рационален анализ.
Възможно е испанската дума amor (любов) да не произхожда директно от латинския. В
действителност съответният глагол amor (обичам) никога не бил широко използван в по-голямата
част от страните, в които се говорят романски езици. Според Ортега-и-Гасет, римляните са я
заимствали от етруските, един много по-цивилизован народ, който покорил Рим и оказал силно
влияние върху езика, изкуството и културата му. Но откъде идва етруската дума amor? Възможно е
да има връзка с думата „майка" (в староиспанския, баския и други езици думата ата означава
„майка"). Според етимологичния речник обаче латинският глагол атаrе и всичките му производни
думи - amor, amicus, атаbilis, amenus - са от индоевропейски произход и първоначалното му
значение се отнасяло до сексуалното желание (английската дума love също произхожда от
старогермански форми на санскритската дума lubh, означаваща „желание").
Винаги е било трудно да се даде дефиниция на понятието „любов" - дори от гледна точка на
произхода й и първоначалното й значение. И този път може да потърсим помощ, прибягвайки до
три гръцки думи, които изразяват три любовни чувства: ерос, филия и агапе (erős, philia у ágape).
Думата ерос (erasthai) често означава сексуално желание (от нея произлиза съвременното
понятие „еротика"). Сократово-Платоновата позиция е, че човек търси ерос (любов), макар да знае
предварително, че не може да го постигне приживе - а това още от началото вещае трагична
развръзка.
Взаимността не е необходима, защото човек трябва да се стреми към страстното съзерцание на
красотата, а не толкова към компанията на другия.
Ерос е син на Порос (богатство) и Пения (бедност). Или с други думи, олицетворява липса и
желание, както и изобилие и притежание.
Платон описва любовта, като я свързва с лудостта, със страстния стремеж на човека към
познанието, възприемано като спомен за едно вече придобито от душата знание, което човек си
възвръща и допълва чрез сетивата.
Виждаме как в гръцката философия - и най-вече в Платоновата, любовта се възприема като
търсене, което едновременно с това е и знание.
За разлика от желанието и страстния стремеж на ерос, филия е чувство на обич и уважение към
другия. За гърците филия е била дума, с която са обозначавали не само близкото приятелство, но и
предаността към семейството и полиса.
Според Аристотел първото условие, необходимо за извисяването на човека, е любовта му към
себе си. Без тази егоистична основа филия е невъзможно.
Агапе е безусловната, саможертвена любов, която съществува основно между Бога и човека и
между човека и Бога, но се разпростира и върху братската любов към цялото човечество. Агапе
използва както елементите на ерос, така и на филия. Разликата е в това, че се стреми към една
идеална любов, която се издига над личния интерес и не се нуждае от взаимност.
Всички философи оттогава са разсъждавали върху любовта и нейното значение, но смятам, че
два са основните приноси в тази област: психоанализата на Фройд и екзистенциализмът на Сартър.
Според Фройд, любовта в известен смисъл е сублимация на един нагон (пулсация), свързващ ни с
„ерос", който ще се изправи срещу „танатос"6, превръщайки нашето съществуване в борба между
две сили: едната - съзидателна, другата - разрушителна.
Според Сартър, любовта по своята същност е опит да накараме да ни обичат.
Тъй като свободата на другия е ненарушима величина, ако искаме да привлечем интереса и
вниманието му, не е достатъчно да притежаваме тялото му, трябва да завладеем субективността му,
6
В гръцката митология Танатос е богът на смъртта. – Б. пр.
www.spiralata.net 25
с други думи - неговата любов; според екзистенциализма любовта е противоречиво начинание,
предварително обречено на провал. Невъзможността се корени в конфликта между отказването от
субективността (любовта) и съпротивата срещу загубата на свободата (екзистенциалната
добродетел).
А може би... може би не е така.
Една стара легенда на индианците сиукси разказва, че веднъж в шатрата на стария
магьосник на племето дошли, хванати за ръка, Храбрия бик – най-смелият и уважаван млад воин, и
Небесна дъга - дъщерята на вожда и една от най-хубавите девойки в племето.
- Обичаме се - рекъл младежът.
- И ще се оженим - добавило момичето.
- И толкова се обичаме, че дори ни е страх.
- Искаме някаква магия, заклинание, талисман.
- Нещо, което да ни гарантира, че ще можем винаги да бъдем заедно.
- Което да ни даде сигурност, че ще бъдем един дo друг, докато срещнем Маниту в деня на
смъртта.
- Моля те, има ли нещо, което можем да сторим? - настоявали те.
Старецът ги погледнал и се трогнал, като ги видял толкова млади, толкова влюбени, толкова
нетърпеливи да чуят какво ще им каже.
- Има нещо - казал той след дълго мълчание. Но не знам... задачата е много трудна и опасна.
- Няма значение — отвърнали двамата.
- Готови сме на всичко - заявил Храбрия бик.
- Добре - казал магьосникът. - Небесна дъга, виждаш ли планината на север от селото ни?
Трябва да я изкачиш сама. Единствените ти оръжия ще бъдат една мрежа и собствените ти
ръце. Трябва да уловиш най-красивия и силен сокол, който живее там. Ако го хванеш, трябва да го
донесеш тук на третия ден след пълнолуние. Разбра ли?
Момичето кимнало.
- А ти, Храбър бик - обърнал се той към младежа, - трябва да изкачиш Гърмящата планина и
когато стигнеш върха, да откриеш най-величествената орлица, да я уловиш само с една мрежа,
без да я нараниш, и да ми я донесеш тук жива в същия ден, в който ще дойде Небесна дъга... Сега
вървете.
Младите се погледнали с обич, усмихнали се леко и тръгнали да изпълнят възложената им
задача — тя на север, той на юг...
В уречения ден двамата чакали пред шатрата на шамана. Всеки от тях носел платнена
торба - в нея се намирала птицата, която трябвало да улови.
Старецът ги помолил много внимателно да ги извадят от торбите. Двамата влюбени го
послушали и показали на магьосника уловените птици. Наистина били великолепни екземпляри,
несъмнено най-хубавите от своя вид.
- Високо ли летяха? - попитал магьосникът.
- Да, високо. Както ти заръча... А сега? - попитал младежът. - Ще ги убием и ще изпием
кръвта им, за да станем горди като тях, така ли?
- Не - отвърнал старецът.
- Може би трябва да ги сготвим и да изядем месото им, за да станем смели като тях — пред -
ложил момъкът.
- Не - повторил старецът. - Ще направите следното: вържете птиците помежду им за
краката с тези кожени върви, после ги пуснете да летят на свобода...
Воинът и девойката направили това, което им казал старецът, и пуснали птиците.
Орлицата и соколът се опитали да полетят, но не успели да се отделят от земята. Минути
след това, раздразнени от безпомощността си, птиците се нахвърлили една срещу друга и се
наранили с клюновете си.
Ето това е заклинанието. Никога не забравяйте това, което видяхте. Вие сте като орлица и
сокол, ако се вържете помежду си - дори да го направите от любов, не само ще живеете като
влечуги, но рано или късно ще започнете да се наранявате един другиго. Ако искате любовта ви да
пребъде, летете заедно, но никога вързани.
В този списък с Ерос, Филия и Агапе бих искал да добавя едно друго понятие, един модел на
среща: близостта.

www.spiralata.net 26
 БЛИЗОСТТА КАТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Отношенията на близост не означават, че ще живеем щастливо до края на живота си. Те
предполагат откровеност и споделяне както на постиженията, така и на разочарованията.
Означават да защитаваме достойнството си, да подхранваме самоуважението си и да укрепваме
връзките си с хората около нас. Тази своеобразна мъдрост е плод на лично търсене, което
продължава през целия ни живот и изисква огромно търпение.
Вирджиния Сатир
Както вече знаем, емоционалните връзки, които установяваме с околните, имат различна сила.
В единия край са ежедневните отношения, които не са ангажиращи или важни. Бих сравнил тези
връзки с пътища, които се кръстосват: посоките на един мъж и на една жена се доближават все
повече, докато почти се докоснат; двамата се събират, но още в този момент започват да се
отдалечават, докато завинаги се изгубят от поглед.
В другия край са по-силните, по-продължителните връзки. Два пътя се събират и в
продължение на известно време напредват в една и съща посока, един до друг. Когато тези срещи
постигнат не само дълбочина, но и проникновеност, предпочитам да ги наричам „връзки на
близост".
Не говоря за близостта като синоним на интимност или сексуална връзка, не говоря за
отношенията, които минават през леглото, или романтичната любов, а за връзките между приятели,
братя и сестри, мъже и жени, чиято дълбочина е доказала, че отношенията между тях се простират
отвъд настоящето, което споделят.
Близостта се основава върху стремежа на хората да изградят нещо повече от
повърхностни отношения и именно това търсене на дълбочината позволява връзката да
оцелее и да се запази във времето.
Отношенията на близост представляват емоционални връзки, които излизат от рамките на
общоприетото, защото почиват върху негласното споразумение да изоставим страха, породен от
нашата уязвимост, с уговорката да бъдем такива, каквито сме.
Тази уговорка придава съвсем различно измерение на връзката. Близостта ни задължава да
стоим зад думите си, за да можем още от самото начало да сме сигурни, че можем да разчитаме на
другия. Само когато искрено почувствам твоето желание да ме опознаеш, ще се осмеля да се
покажа такъв, какъвто съм, без да се страхувам, че ще ме отхвърлиш, когато видиш истинската ми
същност.
Нека го изразя с думите на Карл Роджърс:
Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава и само тогава —мога да ти покажа най-
нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любящото си аз, най-уязвимото си аз.
Връзката на близост е единствената, която ни предоставя безусловната възможност да
бъдем истински.
Откровеността, честността и доверието са прекалено важни неща, за да ги подаряваме на
случайни хора. Винаги казвам, че има голяма разлика между „откровеност" и „самоубийствена
откровеност" (ако кажа на шефа си, че има конска физиономия, това по-скоро ще е идиотска
постъпка, отколкото философско решение).
Във всекидневието си не се стремим да покажем на околните всичко, което сме, защото
абсолютната откровеност е нещо толкова важно, че трябва да се пази само за определен тип
отношения, както ще видим по-нататък.
Близостта предполага отдаденост и наличието на среда, която да е достатъчно сигурна, за
да се осмелим да се разкрием. Само в близостта мога да ти дам всичко, което имам.
В идеята за отдаването и откровеността има един проблем: когато се разкриваме, ние
доброволно се поставяме в уязвима позиция.
Разбира се, че е така: тъй като близостта по правило ни прави уязвими, тя носи неизбежен риск.
Когато сърцето ми е отворено, болката, която може да ми причини близкият човек, ще бъде много
по-голяма, отколкото болката, нанесена от всяка друга връзка.
Когато сме отдадени на някого, ние сваляме бронята си и оставаме уязвими, слаби и
беззащитни.
Близостта означава да предоставим на друг човек оръжието и начините да ни нарани с
увереността, че няма да го направи.
Ето защо това не е връзка, която напредва стремително, а представлява непрекъснат процес на
развитие и преобразяване. В нея постепенно откриваме желанието да се разкрием, поемаме един по
www.spiralata.net 27
един всички рискове на отдаването и искреността, споделяме тайните си и така се научаваме да
бъдем все по-открити и да приемаме все по-безрезервно човека срещу себе си.
Една от важните особености на тези връзки е уважението към индивидуалността на
другия.
Близостта е възможна само ако сме способни да намираме опора, радост и спокойствие в
нашите прилики, като същевременно признаваме и уважаваме нашите различия.
Истината е, че близостта с другия е постижима само когато осъзнаем различията между нас и
когато решим не само да ги приемем, но и да направим всичко възможно, за да може другият да
остане различен и да бъде себе си.

Приликите ни помагат да се открием. Благодарение на различията виждаме какво ни

носи близостта.

Разбира се, възможно е в този момент, когато най-после съм близо и успявам ясно да различа
чертите на пътника в другата каляска, да открия, че това, което виждам, не ми харесва.
Случват се такива неща. От разстояние другият ми изглежда възхитителен, но след като
известно време сме повървели заедно, установявам, че това, което започвам да откривам, не ми
допада ни най-малко.
Въпросът е: Мога ли да бъда близък с някого, когото не харесвам? Отговорът е: НЕ.
За да изградим отношения на близост, трябва да са налице определени условия.
Има три аспекта на човешките отношения, които изграждат основата на всяка връзка на
близост.
Те са следните:
Любов
Привличане
Доверие
Човек може да се старае и да полага усилия, за да общува по-добре, може да се научи да
уважава другия въпреки невежеството му, може да се научи да разкрива сърцето си... Но някои
неща не могат да се научат, защото не се правят, а просто се случват. Има неща, които трябва да се
случат - и това или става, или не, независимо от нашето решение.
Без наличието на тези три елемента не може да съществува близост. Това е вярно до такава
степен, че ако един от тях изчезне, близостта, която сме постигнали до момента, рухва. Връзката се
превръща в междуличностна и може да е здрава или приятна, но няма да притежава чертите,
присъщи на близостта. За да запазим връзката на близост, или, с други думи, за да остане
непокътнато триото, върху което тя се опира, трябва да продължавам да те обичам, да мога да ти се
доверявам и все още да ме привличаш.
За да има близост между двама души, необходимо е те да се обичат, да си имат доверие и
да се привличат взаимно.
Въпросът за трите елемента не би бил толкова сложен, ако не съществуваше една малка,
незначителна и незаобиколима подробност: никой от тези три елемента (любов, доверие и
привличане) не зависи от волята ни.
Най-важното е, че аз не мога да избера да се случи което и да е от тези три неща — те не
зависят от моето решение. Не аз решавам да те обичам, не и аз решавам да ти се доверявам и не аз
решавам да бъда привлечен от теб. Ако това не се случи от само себе си, не мога да направя нищо,
без значение колко много усилия полагам.
Ето защо близостта между двама души се получава, когато връзката им включва тези три неща:
обичат се, имат си доверие и се чувстват привлечени един към друг. Останалото може да бъде
построено.
Не сме в състояние да направим нищо, за да обичаме някого, когото вече не обичаме, да
харесаме някого, когото вече не харесваме, или да се доверим на някого, на когото вече нямаме
доверие.
Не твърдя, че тези три чувства не зависят от онова, което другият представлява или прави.
Просто казвам, че аз не мога да направя нищо, за да те обичам, да те харесам и да ти се доверя; ти
обаче можеш да направиш нещо.
Мога да направя неща, с които да ти покажа, че може да ми се има доверие, неща, които да ти
доставят радост и да събудят любовта ти към мен.
www.spiralata.net 28
 Нищо обаче не мога да направя, за да изпитам същото към теб, ако то не ми се случва.
Моята обич, привличане и доверие зависят много повече от другия, отколкото от мен самия.
За любовта сме говорили и ще продължаваме да говорим, но сега искам да отделя внимание на
другите двама участници в триото.
За да съществува истинска връзка на близост, другият трябва да ме привлича.
Няма значение дали е мъж, жена, приятел, брат, сестра... другият трябва да ме привлича. Трябва
да ми харесва това, което виждам, което чувам, което другият представлява. Не всичко, но все нещо
трябва да ми харесва.
Ако другият не ми харесва, ако нищо в него не ме привлича, можем да поддържаме сърдечна
връзка, да работим заедно, да се срещаме, да споделяме общи занимания, но няма да сме близки.
За да има близост, са необходими много съставки: прямота, доверие, откритост, емоционална
връзка, сходства, общуване, взаимна толерантност, споделен опит, общи начинания, желание за
израстване. Главното условие обаче е, че другият трябва да ми харесва, да бъда привлечен от него.
Това привличане не е непременно физическо. Може да ми харесва начинът, по който говори,
неговото поведение, мислене, сърце. Но ще повторя, че привличането трябва да е налице.
Съществуват двойки, които много биха искали да постигнат близост, но установяват, че макар
да се обичат много и могат да си имат доверие, нещо се е случило със способността им да се
харесват взаимно: изгубили са я. Обръщат се към терапевт, говорят с приятелско семейство или със
свещеник и казват: „Не знаем какво става с нас, всичко се промени, нямаме желание да се виждаме,
не знаем дали още се обичаме". А понякога единственото, което се е случило, е, че пламъкът на
привличането отдавна е угаснал.
Да направим едно упражнение.
Избери човек, с когото смяташ, че сте в близки отношения. Нека всеки сам направи списък на
нещата, които днес го привличат в другия. Подчертавам, ДНЕС. Не онова, което ви е привлякло там
п тогава, а това, което харесвате в другия сега. След това седнете заедно и поговорете за списъците
си. Толкова прекрасно е да чуеш другия да казва: „Това, което харесвам в теб, е...".
От трите елемента привличането има една особена черта: единствено то е неподвластно на
паметта.
Не мога да се чувствам привлечен заради това, което си бил, а заради това, което си сега.
И все пак помня деня, в който се запознахме. Спомням си за онзи миг и душата ми се изпълва с
радост. Наистина е така, но това, което чувствам, не е привличане, а носталгия.
Мога да те обичам заради това, което си бил, което си представлявал в живота ми, заради
общата ни история. Привличането обаче се случва в настоящето, защото е лишено от памет.
Третият елемент от триото е доверието. Когато говорим за него, трябва предварително да сме
наясно с някои понятия.
Преди много години, когато за първи път се наложи да разисквам тази тема по време на лекция
по терапевтично обучение, разработих една схема. Въпреки че не отразява точно (като всички
схеми) абсолютната истина, надявам се, че с нейна помощ ще разберем някои наши връзки.
В зависимост от начина, по който обработваме наличната вътрешна и външна информация,
връзките ни се обособяват в три големи групи:
Ежедневни връзки
Връзки на близост
Връзки на откровеност
В отношенията от първата група, които са най-многобройни, аз съм този, който решава дали да
съм откровен, дали да лъжа, или да премълчавам. Действията ми се определят от собственото ми
решение, а не от задължителните правила на връзката.
Но как? Законно ли е да се лъже? Изминаха двайсет години от излизането на Писма до Клаудия,
но още вярвам в това, което написах тогава: И именно съзнанието, че бих могъл да те излъжа, прави
моята честност толкова ценна.
Във връзките на близост обаче няма място за лъжа. Мога да кажа истината или мога да я
премълча, но по правило тези връзки не допускат измама.
Каква е разликата между това да излъжем и да премълчим?
Когато премълчавам - в смисъл че не казвам нещо - това е част от моята свобода и от личния ми
живот. Близостта с някого не означава да се откажа от свободата си и от правото си на личен живот.
Близостта с някого не означава, че не мога да запазя едно кътче само за себе си.

www.spiralata.net 29
 Ако имам връзка на близост със съпругата си, част от споразумението ни е да не се лъжем
взаимно. Да предположим, че се срещна и разговарям с брат ми Качо и по някаква причина решавам
да премълча пред Перла за това, което сме си приказвали, защото предполагам, че на него няма да
му е приятно. Мое право е да не й кажа какво сме си говорили с брат ми, защото принадлежи на
личното ми пространство и несъмнено на това на брат ми. Когато обаче се върна вкъщи и съпругата
ми най-невинно ме попита: „Къде беше?", не мога да й отговоря: „В банката", защото с нея имаме
договорка да не се лъжем взаимно. Тогава й казвам: „Бях с брат си", като се надявам да не
продължи да ме разпитва. Но тя може да ми подхвърли: „А... и какво казва брат ти?". Не мога да й
отговоря: „Нищо", защото би означавало да я излъжа. Нито да заявя: „Не мога да ти кажа", защото
това също би било лъжа (ако става дума за можене, мога). Тогава как да постъпя? Не искам да й
кажа, но не искам и да я лъжа. Тъй като близостта предполага връзка, която ми позволява да крия,
но не и да лъжа, просто казвам: „Не искам да ти кажа". Разговорът ми с Качо принадлежи на моето
лично пространство и съм решил да скрия това, за което сме си говорили, но не съм склонен да
излъжа.
Не е ли по-лесно да прибягна до някоя дребна и незначителна лъжа, вместо да си причинявам
всичките тези усложнения? Например да кажа нещо от рода на: „Той ме помоли да не ти казвам"
или „Говорихме по делови въпроси". Разбира се, че е по-лесно. Но макар да изглежда незначителна,
тази лъжа е достатъчна, за да разруши цялата структура на нашата близост. Ако използваш правото
си да решаваш кога е по-добре да прибягваш до дребни лъжи, тогава никога няма да разбера кога
ми казваш истината.
При този вид връзка няма как да знам дали споделяш с мен цялата истина, но съм сигурен, че
всичко, което ми казваш, е вярно.
Що се отнася до откровеността, това пространство е отредено за онези изключителни връзки,
една или две в целия ни живот, които установяваме с най-близките си приятели. Връзки, в които не
се налага да крием нищо.
Когато говоря за доверие в контекста на близостта, имам предвид предварителната увереност,
че другият не ме лъже. Възможно е да решиш да не ми кажеш нещо, да не го споделиш с мен - това
е твое право и привилегия, но няма да ме излъжеш; онова, което решиш да ми кажеш, е истината –
или поне тази, в която искрено вярваш. Може да грешиш, но не ме лъжеш.
Доверието при връзките на близост предполага степен на откровеност, при която и
двамата изключват възможността за лъжа помежду си.
Важно е да приемем това предизвикателство, да осъзнаем, че любовта, привличането и
доверието са неща, които се случват или не се случват. И ако не се случат, отношенията може да са
добри, но ще са лишени от близост и значимост.
Винаги казвам, че животът не е търговска сделка, а спогодба, в която човек дава и получава.
Близостта е тясно свързана с това, което давам, и с това, което получавам, но понякога ни е трудно
да го разберем.
Има хора, които смятат, че непрекъснато трябва да дават, но не позволяват на другите да им
дадат нещо в замяна, тъй като вярват, че със своята саможертвеност спомагат за поддържането на
връзката. Ако знаеха колко е тягостно да си до някого, който не приема нищо, щяха да се изненадат.
Смятат, че са благородни, защото непрестанно дават, „без да искат нищо в замяна". Много е
неприятно да си край човек, който не си позволява да приема нищо.
Едно е да не искам нищо в замяна на това, което давам, и съвсем друго е да откажа да получа
онова, което ми дават, или да го отхвърля, защото съм убеден, че не го заслужавам. В
действителност скритото послание до другия е: „Това, което ми даваш, не ми е необходимо",
„Мнението ти не ме интересува", „Твоето не си заслужава" или „Ти не разбираш".
Трябва да сме наясно каква вреда причиняваме на другия с отказа си да приемем онова, което
той иска да ни даде от сърце.
Честната сделка, при която всеки участник дава нещо на другия, е най-добрият пропуск към
близостта.
Нека си представим трите елемента, които поддържат връзката на близост, като крака на маса.
И както при всички маси, всеки от тях е необходим. При трикраката маса обаче необходимостта е
много по-голяма.
При една четирикрака маса бих могъл до известна степен да задържа на нея това, което съм
поставил, дори единият крак да липсва. При трикраката маca обаче е достатъчно единия крак да го
няма или да е счупен, и цялата маса и всичко върху нея ще рухне на земята.
www.spiralata.net 30
 Не смятам, че е необходимо всички срещи да се превръщат в отношения на близост, но
твърдя, че само този вид отношения придават смисъл на пътя ни.

ОБИЧТА КЪМ ДЕЦАТА

Механизмът на проективната идентификация, при който проектираме нещо в другия и се
отъждествяме с него, нерядко поставя началото на отношения, които обикновено определяме като
„да обичаме някого". Така се проявява обичта. Този механизъм се наблюдава при всички видове
връзки: между партньори, приятели, братовчеди, братя и сестри, племенници, чичовци, снахи и
любовници; всички, с изключение на една: връзката с децата. И това изключение се дължи на една-
единствена причина: връзката с децата не се преживява като отношенията ни с другите.
Както казах в Пътят на самозависимостта, когато ни се роди дете, ние го чувстваме в
буквалния смисъл като свое продължение. И макар да е цялостно, независимо и отделно от нас
същество, винаги ще го възприемаме по този начин.
Има едно болестно психично състояние, което се нарича психопатия. Хората, страдащи от
психопати, са склонни да станат злосторници, престъпници, мъчители; единственото нещо, което ги
интересува, е задоволяването на собствените им амбиции; поради антисоциалната структура на
характера и поведението им те са в състояние да убият човек, ако с това могат да постигнат
желаното от тях.
Това са хора, които не признават граници. Психопатите не могат да кажат: „Ако бях на негово
място", те не са в състояние дори за миг да помислят за другия. Могат единствено да мислят за себе
си. Не са в състояние да се идентифицират, затова и не могат да изградят механизъм на проективна
идентификация. И тъй като обичта започва с идентификацията, те не могат да обичат никого.
Ако обаче един психопат има деца, възможно е да се отнася с любов към тях. Възможно е дори
да прави за тях неща, които никога не е правил за друг човек; и ги прави, въпреки че малтретира,
удря, унижава или просто пренебрегва майката на същите тези деца. Причината е, че приема децата
си като част от себе си и се отнася с тях по най-добрия и по най-лошия начин, по който се отнася
със себе си.
За мен това е потвърждение, че механизмът на проективната идентификация се задейства към
всички други, освен към децата, защото този механизъм не е необходим, за да ги обичаме. Ние,
които не сме психопати, също чувстваме децата като част от нас, макар че са отделни същества,
или, както е казал Атауалпа7, говорейки за приятелството, „това си ти в чужда кожа".
Всички обичаме децата си със същата любов, а понякога, за съжаление, със същата не-любов,
която отреждаме за самите нас.
Човек, който се отнася добре със себе си, може да се отнася много добре с децата си.
Човек, който сам се малтретира, в крайна сметка ще го направи и с децата си.
Възможно е този, който цял живот се е отказвал от себе си, да се окаже способен да се откаже
от децата си.
Защото единствената възможност е да постъпваме с децата си така, както постъпваме със
самите нас.
Ние обаче не чувстваме родителите си като наше продължение, а и те в действителност не са
такива.
Гледаме на децата си като късче от собствения ни живот, поради което ги обичаме безусловно,
но те не ни възприемат по същия начин.
Чувството за принадлежност и безусловност е насочено от родителите към децата, но не и
от децата към родителите.
Дали някога децата ще могат да изпитат това чувство?
Да... Ще го изпитат към собствените си деца. Но не и към родителите си.
Родителската любов установява връзка на неравенство, в резултат на която децата поемат
неизказано задължение, което ще бъде изплатено след едно поколение. Става дума за отложена или
по-скоро - отсрочена взаимност; на децата си ще върнем онова, което сме получили от родителите
си.
Любовта към децата възниква естествено, но същото не се отнася за обичта на децата към
родителите... Те първо трябва да видят късче от нас, върху което да могат да се проектират... после

7
Думи от интервю на Атауалпа Юпанки, артистичен псевдоним на Ектор Чаверо Арамбуру (1908-1992 г.) -
аржентински певец, китарист, поет и писател. — Б. пр.
www.spiralata.net 31
да се идентифицират с него... и да превърнат тази идентификация в любов. И тогава ще ни обичат
(или не) в зависимост от това, което им се е случило в тази връзка.
Говоря както за майчината, така и за бащината любов. Усещането, че децата са наше
продължение, не принадлежи единствено на майката, а и на двамата родители.
Някои жени вярват, че са удостоени не само с привилегията на бременността, но и със
съмнителното право да лишават мъжете от възможността да обичат децата си също така безусловно
и всеотдайно.
По време на моя лекция една жена ми каза:
Чела съм, че любовта на майката към детето възниква естествено, докато любовта на
бащата към детето се появява чрез желанието му, което изпитва към майката.
После продължи, обърната към присъстващите:
Това не е мое лично мнение, а резултат от проведени проучвания.
Истината е, че някои от първите терапевти са били настроени доста „антибащински". Смятам,
че това е било начин да се опълчат срещу традиционната йерархичност на схоластичното
възпитание. Не знам какво се е случило с тези психоаналитици и техните деца, но ще кажа какво се
случи с мен и какво се случва с хората, които познавам: изпитвам всеотдайна любов към децата си
и това няма нищо общо с историята за любовта ми към майка им. В изкривен случай няма как да
обясним факта, че един баща е способен да жертва живота си заради децата си, но невинаги за
съпругата си. Нещо сигурно се случва. Дори мисля, че ако някой обича и детето си заради любовта,
която изпитва към съпругата си, нещо доста странно се случва в главата му. Много повече от това,
което се твърди в книгите.
Вярно е, че процентно има повече деца, изоставени от бащите си, отколкото от майките си.
Трябва обаче да преценим дали това доказва неспособността на бащите да обичат децата си като
свое продължение, или е резултат от нагласите в обществото, където мястото, отредено на бащата,
мотивира това негово поведение.
Ако позволим на бащите да изпитват чувствата, които майките считат за своя
изключителна привилегия, може би няма да има толкова бащи, изоставили децата си.
Ако майката вярва, че има изключителното право и притежание върху децата, и обществото я
подкрепя, тогава какво място се отрежда на бащата? За него остава отговорността да поддържа
икономически семейството, а за майката - грижите и любящото присъствие.
И така, обществото постановява, че детето не може да се отдели от майката - за което има
пълно право, - но че може да се отдели от бащата, без да посочва с какво право.
Специалистите обаче твърдят точно това. Може ли да им вярваме?
Във филма „Съблазняване"8 има епизод, в който някакъв човек с неугледен вид разказва
следната история.
Когато бях на осем години, намерих Изгубената река. Никой не знаеше къде е, никой в моя
край не можеше да ми каже как да я намеря, но всички говореха за нея. Когато един ден стигнах
до Изгубената река, веднага разбрах, че съм я открил. Човек знае кога е стигнал до нея. Беше най-
красивото място, което бях виждал някога - дърветата свеждаха клони над водата, а в
прозрачните й дълбини плуваха огромни риби! Съблякох дрехите си, скочих и заплувах сред рибите,
като усещах как слънчевите лъчи се плъзгат по повърхността на водата. Струваше ми се, че съм
попаднал в рая. Прекарах целия следобед там, а когато тръгнах да се прибирам, оставих знаци по
пътя, за да мога да се върна.
- Татко, намерих Изгубената река - извиках още щом пристъпих прага на дома си.
Баща ми ме погледна и разбра, че не лъжа. Погали ме по главата и каза:
- Бях горе-долу на твоята възраст, когато я видях за първи път. Така и не успях да се върна
там.
- Не, не - прекъснах го аз, - аз оставих знаци по пътя, рязах клончета, така че можем да идем
заедно.
На следващия ден, когато поисках да се върна, не можах да намеря следите, които бях
оставил - реката бе изчезнала и за мен. Останаха ми споменът и усещането, че трябва да
продължа да я търся.
Две години по-късно, в един есенен следобед, се запътихме към канцеларията на окръжния
лесничей, където баща ми смяташе да си потърси работа. Слязохме в някакъв сутерен и докато
баща ми чакаше на опашката за събеседване, забелязах, че на едната стена бе окачена огромна
8
Трилър (2001 г.) на режисьора Бил Бенет с участието на Бърт Рейнолдс, Сафрън Бъроус, Питър Фачинели и др. - Б. пр.
www.spiralata.net 32
карта, на която бе изобразена всяка местност в окръга. Заедно с по-малките ми братя се
приближих до картата и се опитах да намеря Изгубената река, за да им я покажа. Търсихме ли,
търсихме, но напразно.
До нас се спря едър мустакат лесничей.
- Какво търсиш, синко? - попита ме той.
- Изгубената река - казах аз с надеждата, че ще ни помогне.
- Такова място не съществува - отговори лесничеят.
- Как така не съществува? Аз плувах в нея.
- Плувал си в Червената река.
- Плувал съм и в двете и знам, че са различни.
В този момент се приближи баща ми. Дръпнах го за панталоните и го помолих:
- Кажи му, татко, кажи му, че Изгубената река съществува.
- Виж, малкият - каза униформеният, - тази държава зависи от достоверността на картите
ни. Всяко нещо, което съществува и не е отбелязано върху официалната карта на Лесничейската
служба на Съединените щати, би представлявало заплаха за сигурността на страната. Така че
ако според тази карта Изгубената река не съществува, това значи, че такава река няма.
Продължавах да дърпам баща си за ръкава.
- Татко, кажи му... - молех го аз.
Баща ми имаше нужда от работата, затова наведе глава и отвърна:
- Не, синко, този човек е специалист. След като казва, че не съществува...
Така научих нещо важно: трябва да се внимава със специалистите. Ако си плувал някъде, ако
тялото ти се е намокрило в някаква река, ако слънцето те е огрявало на някой бряг, не позволявай
на специалистите да те убеждават, че всичко това не съществува. Доверявай се повече на
собствените си чувства, отколкото на специалистите, защото никой от тях не е всезнаещ.
Колко деца са имали подобни специалисти, които са изключвали бащите от емоционалната
връзка?
В кои реки не са плували?
Всъщност какво значение има това, което твърдят психолозите? Какво значение има това, което
казвам аз, което пише в книгите, което твърдят при хората? В любовта са важни чувствата, които
всеки от нас изпитва.
Всеки знае чудесно колко обича децата си, защото това е неговата Изгубена река, която не
съществува на нито една карта.
Първата бременност на жена ми бе диагностицирана не от акушер-гинеколога, а от моя семеен
лекар. Случи се така, че за две седмици напълнях с пет килограма, чувствах се замаян, повдигаше
ми се и затова отидох при лекаря си. Той ме прегледа и каза:
- Перла да не е бременна?
Отвърнах му, че не е, защото наистина не знаехме нищо. Върнах се вкъщи и попитах жена си:
- Бременна ли си?
- Не, закъснява ми с една седмица, но не вярвам. ...
И осем месеца по-късно се роди Демиан.
Всички мъже са изпитвали завист към жените си за това, че могат да носят децата в утробата си,
и тази завист има много нюанси и се изразява в различни поведения. Особено в общество, което
натоварва мъжа с огромна отговорност, което при една бременност казва на жените: „Какво щастие,
поздравявам те", а на мъжете: „Празникът свърши, момче, сега да ти е яка гърбината"... И аз се
питам: „При това положение как мъжът да не иска да отиде по дяволите? Не сме ли ние онези,
които обуславяме тези отговори, отреждайки толкова привилегировано място на майчината любов и
отнемайки мястото на бащата в емоционалната връзка?".
Благодарение на специалността си знам, че хората, които не обичат децата си, винаги са
белязани от някаква минала травма; но също така ми е известно, че тези, които не обичат някого от
родителите си, не страдат непременно от личностно разстройство.
Някой може да помисли, че вследствие на генетичната приемственост чувството, че децата са
наше продължение, е възможно единствено при биологичното потомство. Нищо подобно. За щастие
хората обичат осиновените си деца по същия начин, със същата сила и безусловност, както
биологичните. Осиновяването не се изразява в отглеждането на детето, нито във вписването му в
паспорта ни, а в това да му дадем възможност да бъде наше продължение.

www.spiralata.net 33
 Когато осиновим истински и с цялото си сърце, чувстваме детето си като късче от нас самите -
по същия начин, със същата нежност и паническа всеотдайност, които изпитваме към родните си
деца.
Както биологичните, така и осиновените деца влизат в живота ни благодарение на взето от нас
решение. Те са материализация на нашите желания и намерения. Затова ние им повлияваме
съобразно личните си истории - както добрите, така и лошите. Възпитаваме ги съгласно най-
здравите си устои, но също така им вменяваме най-невротичните си черти, което - както винаги
казвам, къде на шега къде на истина - може би не е чак толкова зле за тях. Представям си какво
щеше да стане с децата ми, ако бяха израсли при двама нормални родители, лишени от разумна доза
невротизъм. Щяха да се окажат напълно неподготвени за изпълнения с неврози свят, в който
живеем... би било истинско мъчение.
Децата ми имаха късмет с родители като Перла и мен - те просто излязоха на улицата и си
казаха:
А! Тук е като вкъщи! Значи, всичко е наред!
Научиха се да се справят с родители невротици и това им помага да се справят в живота. Казвам
го с ироничен тон, но е вярно.
Неврозите ни са полезни за децата ни - независимо дали на тях това им харесва или не, —
защото те ще живеят в едно невротично общество. Ерих Фром казва: „Ако в кабинета ми дойде
човек, който е напълно здрав, задачата ми на терапевт ще е да го невротизирам достатъчно, за да
може да се адаптира към света".

Развод на родителите
Родителите носят почти цялата отговорност за децата, докато те пораснат, и това в известна
степен ги задължава да поддържат семейната институция заради тях.
Когато по-възрастните от мен колеги навлизаха в психологията, отношението към развода беше
по-опростенческо. Казваше се:
Винаги е по-добре за децата да виждат родителите си щастливи и разделени, отколкото
заедно и скарани.
Говореше се прекалено свободно, с известна лековатост, която граничеше с цинизъм и която
днес ни учудва. Ние, терапевтите, сме се променили много.
Днес не сме толкова сигурни, че това твърдение винаги е вярно.
По-голямата част от специалистите, които се занимаваме със семейна терапия, смятаме, че
семейната институция и отношенията на обич между майката и бащата пред децата (особено когато
са малки) са важни за изграждането на тяхната идентичност и в крайна сметка за психичното им
здраве.
Никой не знае със сигурност какво въздействие може да окаже върху едно двегодишно дете
раздялата на родителите му. Ако няма „схватка" за детето, много е вероятно последиците да са
леки. Но дори когато възможността да му се навреди е малка, мисля, че трябва да подходим зряло
към родителството още от момента, в който вземаме решение да имаме деца.
Идва една двойка при мен и ми казва:
- Ще се оженим, искаме да имаме деца...
Тогава аз ги питам:
- Знаете ли, че ако забременеете сега, в продължение на две години и девет месеца не може да
се разделите - каквото и да се случи между вас?
- Как така не можем да се разделим? Кой твърди това?
- Аз.
Те не ме слушат, но аз вярвам в това и е мой дълг да ги предупредя.
Пак ще повторя: не е възможно да се прецени какви поражения върху детето може да нанесе
подобна ситуация.
Ще обясня за какво става дума.
Родителството е прекрасно нещо, но същевременно е свързано с отговорност, която можем да
степенуваме по следния начин: огромна, докато детето навърши две години, приоритетна - до
петгодишна възраст, специална - до десетгодишна възраст, съществена - до петнайсетгодишна
възраст, и значителна - до двайсет и пет годишна възраст.
А после?

www.spiralata.net 34
 После ще правиш с живота си каквото искаш, Истината е, че каквото и да правиш, няма да
промениш кой знае колко това, което детето ти представлява, мисли или говори.

По-добре ли е да се карат и да се замерват с чинии?

Зависи от случая.
Ако бащата гони майката с нож из къщата, несъмнено е по-добре двамата да се разделят. Ако
не е така, всяка ситуация трябва да се подложи на преценка. Разбира се, не е достатъчно да кажем
прословутото: „Вече не се обичаме“.
Спомням си, че преди няколко години, по време на обучение като семеен терапевт, присъствах,
застанал зад стъклото, на терапевтична консултация на двойка. Провеждаше я един гениален
колега.
Тя и той, и двамата около двайсет и пет годишни, излагаха гледните си точки, които бяха
доста сходни: „Бракът ни не върви. Искаме да се разделим... Свърши се“. Терапевтът попита за
възрастта на децата и жената отговори:„Синът ни е на три години, а дъщеря ни е на шест
месеца". Тогава терапевтът намекна, че раздялата може да се отрази зле на децата, и съпругът
каза: „Но ние не сме щастливи...“.
„Щом не сте щастливи - каза колегата, - трябва да се разделите заради собственото ви
благополучие, но се питам кой ще се погрижи за нещастието на децата ви? Не сте щастливи?
Потърпете, изчакайте малко, намерете начин да съжителствате, бъдете мили един към друг...
Съжалявам, но вие имате отговорност към децата си и ако не сте искали да я поемате, трябвало
е да помислите по-рано. Днес е късно. Може би отново ще настъпи момент да се разделите, но се
съмнявам, че е точно сега. Разбирам... Просто се е случило... Не сте могли или не сте поискали да
го избегнете, вие сте безразсъдни, безотговорни, не сте мислили, станало е случайно,
презервативът се е скъсал, сметките ви са се объркали... Колко жалко... Но сега поемете своята
отговорност. Нищо от това, което казвате, не е извинение, за да си позволите да нараните тези,
които не могат да се защитят... Съжалявам.“
И аз съм съгласен. Преди да пристъпим към раздялата, трябва да преценим нещата много добре.
Особено когато децата са под две години. Нека не вярваме на глупостите, които говорят онези,
които нищо не знаят: „Колкото по-рано, толкова по-добре" (?). Не вярвам в това.
Не трябва да пренебрегваме пораженията, които може да нанесе раздялата върху едно бебе,
което попива всичко и което, въпреки че разбира всичко, не може да попита нищо.
Когато една двойка има деца - независимо на каква възраст са те, - не би трябвало да се
разделя, докато не са изчерпани всички средства... Всички.
Разбира се, понякога вече нищо не може да се направи. Средствата са изчерпани и двойката се
разделя. И така, както съм назидателен преди раздялата, след като тя вече е станала факт, мисля, че
е добре да знаем, че животът не свършва с провала на един проект.
След като родителите не са пожелали, не са били в състояние или не са съумели да останат
заедно, децата трябва да възприемат идеята, че мама и татко могат да бъдат обичани от друг; че
могат да изградят нова двойка. Децата оценяват това, въпреки че в първия момент се
противопоставят.
Защото, ако мама например остане завинаги сама, децата в крайна сметка ще обвинят бащата за
нейната самота.
Израстването на децата
Когато една двойка се изгради и реши да създаде потомство, тя поема огромна, но
същевременно драматична отговорност за в бъдеще. Използвам тази дума, защото винаги е
драматично да осъзная, че този, когото обичам като самия себе си или дори повече, ще ме изостави,
ще ме критикува, ще ме презира, ще реши в даден момент да живее живота си без мен.
И точно това ще направят и трябва да направят децата ни, а ние сме длъжни да ги научим да го
направят. Ако имаме късмет, ще ги видим как отлитат от гнездото, въпреки че ще отнесат със себе
си товара на нашите недостатъци и провали и въпреки че понякога ще страдат от обусловеностите,
които им налагат нашите успехи.
Нека направим едно малко упражнение. Вземи лист хартия и го раздели на две колони: Над
едната напиши „Получих", а над другата – „Лисвало ми е". В първата колона запиши всичко, което
си получил в родния си дом, а във втората - всичко, което смяташ, че ти е липсвало.

www.spiralata.net 35
 Ако аз трябваше да направя този списък, бих казал, че съм получил много любов, грижи,
закрила, стимули, правила на поведение и чувство за отговорност към работата; и бих написал, че
са ми лисвали присъствие, одобрение, ласки и игри.
Такава е моята история; твоята сигурно е различна.
Нещата, които съм получил, и нещата, които са ми липсвали, оформиха характера ми.
Личността ми е обусловена от нещата, които съм получил, и от нещата, които са ми липсвали.
Ти си такъв, какъвто си, вследствие на нещата, които си включил в списъка. Щеше да бъдеш
различен, ако беше получил и ти бяха липсвали други неща.
Сега нека вникнем в същността на упражнението.
Когато напусна родния дом, за да започна самостоятелен живот, ще проявявам склонност (не
абсолютна обусловеност) да избера някого или някои, които могат да ми дадат това, което ми е
липсвало. Как да не търся онези, които ще ми дадат нещата, от които съм бил лишен?
И сигурно аз, Хорхе Букай, съм търсил някого, който винаги да е край мен, който да ме цени и
да ме одобрява, който да ми даде ласките, които понякога са ми липсвали, и който да е готов да
играе и да се забавлява с мен (което, спомням си, ми е липсвало).
Когато пораснем, ние не превръщаме тази липса в обвинение срещу родителите, а просто
започваме да търсим това, което чувстваме, че не ни е достигало.
Разбира се, ние оценяваме онова, което ни е липсвало, от гледна точка на това, което сме, но
вече става дума не за родителите ни, а за нас.
Това упражнение показва как нашата история може да обуслови свободата ни на избор, както и
че тази свобода е неизбежна.
Вярно е, че търся онова, което ми е липсвало, но също така е вярно, че имам достатъчно от това,
което съм получил, за да го предложа на другия. И макар да звучи нелогично, в замяна на всичките
ми потребности аз ще проявявам склонност да давам: любов, грижи, закрила, стимули, правила и
чувство на отговорност към работата.
И това е моят начин да общувам с другия.
В другия ние търсим това, което ни е липсвало, в замяна на онова, което сме получили.
Самият аз съм щастлив, че мога да дам любов, грижи, закрила и правила на другия, когато той
идва и ми казва: тук съм, харесвам те, ела да те помилвам, хайде да играем... В това няма нищо
лошо.
Това, което не би било много здравословно, е аз да отговоря троснато:
А, не. Сега не е моментът! Защото сега... трябва да работя!...
Понякога разликата между нещата, които искаме, и онези, които предлагаме в замяна, може да
е много голяма. Естествено, човек може да избира и да даде в замяна други неща, различни от тези,
които е получил в дома на родителите си. Въпреки че естествената ни склонност е да предлагаме
именно тях, ние сме пораснали, натрупали сме опит, помъдрели сме.
Важно е да открия, че независимо от обусловеността на това, което съм получил, мога да
опозная себе си и да се освободя от нея, за да дам онова, което избера; и ако не мога да го направя
сам, мога да поискам помощ.
Трябва обаче да сме наясно, че думата „помощ" не е синоним на терапия; за съжаление, има
неща, на които терапията не учи и които трябва да вземем от самия живот. В такива случаи един
терапевт може да е полезен само когато всички други опити да получим това, от което се нуждаем,
са се провалили.
Независимо дали вярвате или не, мнозинството от колегите ми са съгласни с това и приемат
всеотдайно и отговорно ролята на съветник и заместник, от които пациентът се нуждае. Смятам, че
когато човек не е получил в дома на родителите си нещо. което му е липсвало, той ще го потърси
навън. А който търси, винаги намира. Истината е, че единствената възможност някой да извлече
полза от терапията си, е да установи човешки отношения с терапевта си. Не става дума за някаква
техника, а за установяването на здравословна връзка помежду им.
Веднъж, по време на групова терапия, една жена, която беше много разстроена, тъй като се
намираше в изключително трудна лична ситуация, направи упражнението пред групата. Мисли
дълго време и накрая каза: „Какво получих?". И записа: „Нищо". После добави: „Следователно ми
липсва: Всичко".
Когато направих анализ на упражнението, тя бе принудена да осъзнае, че всъщност изисква от
живота „всичко", в замяна на което дава „нищо".
И естествено, не намираше това, от което се нуждаеше.
www.spiralata.net 36
 И естествено, оплакваше съдбата и самотата си.
И естествено, роптаеше колко е несправедливо, че никой не иска да й даде това, от което се
нуждае.
Причината беше, че тя търсеше някого, който да и даде „всичко" в замяна на „нищо".
Животът е сделка: даването и получаването са двете страни на една и съща монета. Ако
монетата има само една страна, значи, е фалшива, независимо коя от страните липсва. Драматично е
обаче, когато някой дава „всичко", но в замяна не иска да получи „нищо".
В околностите на едно село имало огромно красиво дърво, което щедро предоставяло на
всички, които идвали при него, прохладната си сянка, аромата на цветовете си и прекрасната
песен на птиците, които гнездели в клоните му.
Всички в селото обичали дървото и най-много децата, които се катерели по ствола му и се
люлеели на клоните му с благосклонното му съгласие.
Дървото харесвало най-много компанията на най-малките, но сред тях имало едно момче,
което било негов любимец. Идвало винаги привечер, когато другите си тръгвали.
- Здравей, приятелче - казвало дървото и с усилие навеждало клоните си до земята, за да
помогне на момчето да се изкатери. Позволявало му също да кърши младите му зелени клонки, за
да си изплете венец, въпреки че изпитвало лека болка. Момчето се люлеело весело и разказвало на
дървото за нещата, които се случвали в дома му
Минало време, момчето се превърнало в юноша и внезапно престанало да навестява дървото.
След няколко години дървото го зърнало един следобед в далечината и го извикало радостно:
- Приятелю... приятелю... Ела, приближи се... Отдавна не сме се виждали... Покатери се, за да
си поговорим.
- Нямам време за такива глупости - отвърнал младежът.
- Но... толкова хубаво си прекарвахме заедно когато беше малък...
- Преди не знаех, че на човек му трябват пари за да живее, затова сега търся пари. Имаш ли
да ми дадеш?
Дървото се натъжило, но после бързо се съвзело.
- Нямам пари, но клоните ми са пълни с плодове. Можеш да се покатериш и да си набереш от
тях, да ги продадеш и да получиш парите, които ти трябват...
- Добра идея - казал младежът и се качил по клона, който дървото навело към него, както
правело в детските му години.
После откъснал всичките плодове, дори и онези, които още не били узрели. Напълнил няколко
брезентови торби и хукнал към пазара. Дървото се учудило, че приятелят му дори не му
благодарил, но предположило, че бързал, за да пристигне на пазара, преди купувачите да са си
тръгнали.
Едва десет години по-късно дървото видяло отново приятеля си, който сега бил млад мъж.
Колко си голям - казало развълнувано дървото. - Ела, качи се, както правеше като малък,
разкажи ми за себе си.
- Ти нищо не разбираш, изобщо не ми е до катерене... Нуждая се от къща. Ти можеш ли да ми
дадеш къща?
Дървото се замислило, после отговорило: Не, но клоните ми са яки и жилави. Можеш да си
построиш много здрава къща с тях.
Младият мъж си тръгнал тичешком със светнало от радост лице. Час по-късно се върнал с
трион и започнал да реже клоните подред - както сухите, така и зелените. Дървото изпитвало
болка, но не се оплакало. Не искало приятелят му да се чувства виновен. Един по един клоните
падали на земята, докато накрая останало само голото стъбло. Дървото мълчало, докато
приятелят му приключил с кастренето, а после го видяло как си тръгва, очаквайки напразно
поглед или жест на благодарност.
След като от дървото останало само голо стъбло, то започнало да съхне. Било твърде старо,
за да пусне нови клони и листа, които да го подхранват. Може би поради тази причина, когато
десет години по-късно приятелят му отново дошъл, то само го попитало:
- Здравей. Сега от какво имаш нужда?
— Искам да пътувам. Но ти какво можеш да направиш? Нямаш нито клони, нито плодове,
които да продам.
— Няма значение, синко — отвърнало дървото. - Можеш да отрежеш ствола ми, и без това
не го използвам. От него можеш да построиш лодка и да обиколиш с нея света.
www.spiralata.net 37
 — Добра идея — казал мъжът.
След няколко часа дошъл с една брадва и отсякъл стъблото. Построил лодка и си тръгнал. От
дървото останал само един пън почти на нивото на земята.
Казват, че то още чака приятеля си да се върне и да му разкаже за пътешествието си.
Така и не проумяло, че той никога няма да дойде отново. Момчето се било превърнало в един
от онези хора, които не се връщат там, откъдето няма какво да вземат. Дървото чака напразно,
макар да знае, че вече няма нищо, което да даде.

Пак ще повторя, че нашите обусловености са ни направили такива, каквито сме, но въпреки

това ние можем да избираме.
Когато осъзная, че не е възможно да намеря някого, който е в състояние да ми даде присъствие,
одобрение, ласки и игри и същевременно да понася моите правила, изисквания и работохолизъм...
може би ще променя това, което давам. Може би ще се науча да давам други неща. Може би ще
науча нещо ново.
Възможно е по време на това упражнение да почувстваме, че в действителност най-много
даваме от това, което ни е липсвало... Понякога се случва.
По пътя се научавам да давам това, от което се нуждая.
Това е едно много интересно изследване, една изкусна игра, чиято цел е да получим онова,
което желаем.
Например с действията си показвам, че приемам всички, но не защото искам да ги приема, а
защото в действителност именно това търся - човек, който да ме приеме безусловно. Чрез този
малък опит се стремя да получа от другия същото, което му давам и от което се нуждая.
Нека се върнем на темата за децата. Както казах, децата са наша отговорност, докато пораснат.
И ако човек не е готов да поеме подобна отговорност, по-добре да няма деца. Не е задължително да
има.
В много европейски страни съществува тенденция да не се създава потомство. Нараства броят
на двойките по света, които решават да нямат деца. В Аржентина също се наблюдава тази
тенденция. Аргументът, който се изтъква, е следният:
- Светът е пълен със страдание, с трудности, ценностите са се изгубили... защо да даваме
живот ни други? За да страдат ли?
Същото чух от няколко двойки в Испания, докъдето пътувам често, и в разговорите ми с тях им
казах, че решението им ми се струва разумно, че го разбирам, но им предложих нещо:
- Осиновете си дете, така и така вече се е родило и ще страда много повече, ако не го
отгледате...
- Не... Въпросът е... Искаме да се наслаждаваме на живота... В действителност...
Тогава аргументът е друг. Винаги е бил друг.
- Не искаме да имаме деца, искаме да се забавляваме и да се наслаждаваме на живота.
Двамата сме си достатъчни, не желаем да отделяме дори и секунда за друг.
За тези, които са родители, е трудно да разберат тази позиция, но все пак я разбират. Не и
предишния аргумент. Може би защото съм лекар, съм склонен да мисля, че животът винаги е по-
добър от не-живота. Или защото не съм толкова сигурен, че светът се е запътил към това толкова
зловещо и гибелно място.
Моята прогноза не е за един зловещ и ужасен свят, а за един несигурен свят.
Голяма част от нещата, които ни се случват, се коренят в бързината, с която се развиват
комуникациите.
Между 400 г. сл.Хр. - когато започва да се води конкретен регистър на знанието - и 1500-ата
година човешкото знание се е удвоило. Следващото удвояване настъпило след два века и половина.
Или, с други думи, първото удвояване отнело хиляда и сто години, а второто — само двеста и
петдесет.
През 1900 г. глобалното човешко познание вече е било нараснало 2,5 пъти и този процес отнел
по-малко време: сто и петдесет години. Оттам нататък скоростта, с която знанието се удвоявало,
непрекъснато се увеличавала. Днес, в началото на XXI в., глобалното човешко познание се удвоява
в много по-кратки срокове. Смята се, че до 2020 г. ще се поява на всеки шест месеца. Всеки шест
месеца човечеството ще знае двойно повече, отколкото преди сто и осемдесет дни, във всички
области на познанието.
И аз се питам...
www.spiralata.net 38
 Какво ще обяснявам на децата си? Какво? Всичко, на което ще ги науча, няма да им послужи
кой знае колко, когато пораснат.
С едно изключение: като ги науча... как да търсят сами отговорите.
Точно това е педагогическият подход, който ние, родителите, научаваме от учителите:
- Татко, от какво е съставена водата?
- Виж, ето атласа, ето енциклопедията, нека потърсим отговора...
Все едно че не го знам! Защо го правя? За да го накарам да повярва, че не знам отговора? Не. За
да го науча как сам да намира необходимата информация.
Разбира се, за тази цел трябва да се откажем от суетното родителско желание да демонстрираме
знанията си, като заявим:
Ще ти обясня, момче... Н2О, Карлитос, Н2О!
Човек трябва да осъзнае, че знанията му служат единствено на него, не на всички. Мога да
предам на децата си опитността, която имам, но като им обясня, че е моя. Не мога обаче да искам тя
да стане тяхна и да я приемат като своя собствена.
Разумният подход е да предадем на децата си това, което сме научили, със съзнанието, че може
да не им послужи, че те ще вземат от нас това, което им трябва, и ще отхвърлят останалото.
Успешното поведение се опира не само върху академичното обучение, но и върху развитието
на емоционалната интелигентност и житейския опит.
И точно тук се появява несигурността ни. И тази несигурност не е свързана с образованието,
което сме получили, тя е конкретен факт, произтичащ от доказаната ни неспособност да предвидим
света, в който ще живеем.
Когато учех в гимназията, моят баща ми казваше:
Ако имаш професия, ако си работлив, ако си почтен, ако не си мързелив, ако не мамиш хората,
ако си последователен, не мога да ти гарантирам, че ще забогатееш, но ще си в състояние да
храниш. семейството си, ще имаш собствен дом, кола, ще ходиш на почивка, ще изучиш децата си
и ще ги ожениш, за да живеят добре.
По онова време това беше истина. Не беше академично, беше житейско знание; той го беше
научил и беше вярно. Ако днес кажа това на сина ми, ще го излъжа, защото не мога да го уверя, че
ако завърши университет и работи почтено, няма да търпи лишения. И той знае това.
Светът е несигурен за децата ни. Вината не е наша, но е така.
Днешният свят е различен и това е свързано с познанието. Променят се не само академичните,
но и житейските знания.
И аз трябва да проумея, че не мога да говоря подобни глупости на сина ми, защото са пълна
лъжа. Знам това. И той също го знае.
Трябва да му предам моята житейска опитност, която включва моите ценности и моите
емоционални умения, но също трябва да проявя достатъчно смирение, за да си давам сметка, че той
може да оспори тези правила.
Моят баща ми казваше: Щом ти казвам, че е така... значи, е така!
Ако кажа това на сина ми днес... той ще умре от смях! И ще е прав. Защо да е така? Само
защото аз казвам, че е така?
Сигурността на баща ми беше искрена. Моята несигурност - също.
Това обаче не означава, че не трябва да им казваме нищо и да си мислим: „Както и да е... да се
оправят сами". Не.
Трябва да осъзнаем тази ситуация, за да се фокусираме върху задачата да им предадем нашия
житейски опит, като наблегнем още повече върху ценностите и нещата, в които вярваме, но със
съзнанието, че те трябва да ги нагодят към собствения си свят, да ги интерпретират със собствените
си кодове. Ще им бъде невъзможно да ги приемат дословно.
Винаги, когато подхващам тази тема по време на лекция, някой скача и заявява:
Не съм съгласен, моето поколение беше най-прецаканото...
Всички поколения вярват, че са принесени в жертва, че са страдали най-много... Няма
поколение, от което да не съм чул това.
Разбира се, как няма да скачат! Скачат, защото им казвам: Всичките ви усилия са напразни.
Защо не престанете да тормозите горките деца?
Искам да внеса известно успокоение за нас самите:

www.spiralata.net 39
 Нашето поколение като родители не е най-пострадалото, най-потърпевшо е поколението на
моите родители. Защо? Защото поколението, което днес е седемдесет-осемдесетгодишно, е
претърпяло ужасната промяна на йерархичните правила.
Когато баща ми бил дете и баба ми приготвяла пиле, (което било истинско събитие), дядо
ми, който обичал бутчета, откъсвал двете и ги слагал в чинията си. Децата вземали от това,
което е останало. И на никого не му минавало и през ум да оспорва това право на дядо ми.
Правото на главата на семейството да си сервира пръв.
Когато на баща ми се родили деца, правилата се променили! Майка ми сервираше пилето...
едно бутче за брат ми... другото за мен... и баща ми взимаше от това, което беше останало...
Горкият! Никога през живота си не е могъл да избира! Бяха му променили правилата! Истинско
нещастие!
Случилото се с поколението на родителите ми нима нищо общо с историята на нашето
поколение.
Нашето поколение беше привилегировано. Както и поколението на нашите деца.
Ние имахме възможност да избираме. Нашите родители - никога!
Дядо ми, който не е бил привилегирован като малък, станал такъв като възрастен. С други
думи, в даден момент е успял да избира. Ние - също. Но не и родителите ни, родили се в първата
четвърт на века! Те никога не са имали възможност за избор.

Семейството като трамплин

Къщата, в която израснах, и хората, с които живях в нея, бяха трамплинът към живота ми като
възрастен.
Семейството винаги е трамплин, на който в даден момент трябва да застанем и да скочим в
морето на живота.
Ако при скока от трамплина се закачим на него, оставаме зависими и накрая никога не
осъществяваме пътуването си.
Би било хубаво да се отделим от трамплина успешно.
Това е възможно, ако трамплинът е здрав. Ако семейната връзка е устойчива. Ако двойката е
стабилна.
Този трамплин има четири важни стълба. Толкова са важни, че ако не са здрави, нито едно дете
не може да върви по него, без да падне.
Първият стълб е любовта
Дете, което не се е чувствало обичано от родителите си, много трудно ще успее да обикне себе
си. Човек се научава да обича себе си чрез любовта, която получава от родителите си. Това не
означава, че не може да научи това от другаде, но най-добрите учители са родителите. Разбира се,
дете, което не е било обичано, не може да обича. В такъв случай срещата му с другите става
безсмислена.
Без този стълб трамплинът е опасен. Трудно е да се върви по него, защото е нестабилен.
Вторият стълб - уважението
Ако в семейството е липсвало самоуважение, ако родителите са се смятали за малоценни,
тогава детето също се чувства малоценно.
Ако човек произлиза от семейство, в което не са го уважавали, ще му е много трудно да се
самоуважава. Семействата, в които има добро ниво на самоуважение, разполагат с подходящи
трамплини. Вирджиния Сатир казва: „В успешните семейства съсъдът със самоуважението на дома
е пълен". Това означава, че родителите смятат себе си за стойностни личности, вярват, че децата им
са стойностни личности, татко смята мама за стойностна личност, мама смята, че татко е стойностна
личност, татко и мама смятат, че семейството им е стойностно, и двамата са горди с дома, който са
изградили.
Когато детето се прибира вкъщи и казва: „Колко хубаво е семейството ни!", това означава, че
трамплинът е цял.
Когато детето се прибира вкъщи и казва: „Може ли да отида да живея при леля Маргарита?",
значи, нещо не е наред.
Когато един родител казва на детето: „Защо не отидеш да живееш при леля Маргарита?", това
също е знак, че нещо не е както трябва.
Третият стълб - правилата

www.spiralata.net 40
 Правилата са необходими - с единственото условие те да не са закостенели, а да са гъвкави,
еластични, оспорими, опровержими и да подлежат на договорка. Във всички случаи обаче трябва да
ги има.
Смятам, че правилата в едно семейство съществуват, за да бъдат нарушавани, и че задължение
на децата е да създават нови, но също така вярвам, че този процес започва след известен период от
време, в който те са се научили да растат в сигурна и защитена среда. Това е семейното
обкръжение. Правилата са необходимата рамка на сигурност и предвидимост, необходима за
развитието на детето. Дом без правила създава трамплин, на който то не може да застане, за да
скочи...
Последният стълб - общуването
Искреното и постоянно общуване е необходимо условие, за да бъде скокът успешен.
Общуването е може би най-обсъжданата тема в книгите по психология. Четете ги по двойки,
обсъждайте ги с децата си, разговаряйте помежду си при угасен телевизор. Този начин помага за
увеличаване на общуването, но не е най-важният. Основният е онзи, който започва с въпросите,
зададени искрено: Как си? Как мина денят ти? Искаш ли да си поговорим?...
И върху този стълб - единствено върху него - бихме могли да поправим останалите стълбове.
Любов, уважение, правила и общуване: от този трамплин детето се отправя към живота
си, за да извърви първо пътя на самозависимостта, а после пътя на срещата с другите.
Замислете се за семействата си... Кои стълбове са били здрави? Кои - леко разклатени? Кои са
липсвали?
След като скочи от трамплина, човек трябва да знае, че животът му отсега нататък зависи от
него самия, че само той отговаря за действията си, че родителите му вече нямат никакви
задължения и отговорности към него, както и той към тях. Родителите ще запазят любовта си към
него, но не и задълженията си. Твърдя това с пълна убеденост. Всичко, което един баща или една
майка поискат да дадат на децата си, след като те вече са пораснали, е тяхно решение, но не и тяхно
задължение. Разбира се, до края на юношеството родителите носят отговорност за децата си - и това
не е въпрос на решение.
Ако попитат мама за членовете на семейството й, тя сигурно ще отговори: „Мъжът ми, двамата
ми синове, двете ми снахи и тримата ми внуци". Ако попитат мен за същото, аз ще кажа:
„Съпругата ми и двете ми деца". Не казвам: „Съпругата ми, двете ми деца, майка ми и баща ми".
Това не означава, че мама не е част от моето семейство или че аз не я обичам.
Мама просто иска семейството й да сме всички - и е права.
Само че за мен и за нея това е различно.
Като родител аз трябва да знам, че е необходимо трамплинът да е готов за заминаването на
децата ми, защото пътят на срещата ми с тях е до трамплина. После ще трябва да изградим нови
срещи - бе задължения и връзки на подчинение, и тези срещи ще се опират единствено върху
свободата и любовта помежду ни.
Когато едно дете порасне, ние, родителите, трябва да приемем последното „раждане".
Толкова пъти сме „раждали" децата си. Първо, когато се появят на бял свят, после, когато
тръгнат на училище, когато отидат за пръв път на лагер и спят извън дома, когато се влюбят за пръв
път, когато завършат гимназия, и накрая - когато излязат от юношеството или решат да напуснат
окончателно бащиния си дом.
И именно при последното „раждане" най-после предоставяме на детето си неоспоримото право
на възрастен. Приемаме, че е самозависим индивид, който не е длъжен да ни иска разрешение, за да
прави каквото реши.
Понякога се налага да побутнем децата навън - това аз наричам последен напън, - да им
пожелаем всичко най-хубаво и оттам нататък нека те държат кормилото на собствения си живот.
От този момент те поемат отговорността за себе си, за бъдещето си, грижата да хранят
семейството си, да плащат училището на децата си, да постигнат всичко, което искат за себе си и за
семейството си; а ако не могат да поемат отговорност за нещо, нека се откажат от него.
Преди години в кабинета ми дойде една двойка. Имаха син, на когото искаха да помогнат. Бяха
„толкова добри"...
Синът наскоро се беше дипломирал като лекар и печелеше 1200 песо в болницата, където
работеше. Снахата получаваше 700 песо като детска учителка и кварталното училище. Доходът на
двамата беше почти 2000 песо, което не е малко. Но четиримата родители, които толкова ги

www.spiralata.net 41
обичаха, се договориха и подариха „на децата" апартамент на „Либертадор" и „Тагле", чиято
поддръжка струваше 1650 песо на месец.
Каква е помощта, която оказваха на децата си? След като платяха сметките за ток, газ и
телефон, нямаше да им остане почти нищо, с което да живеят. Ето това беше помощта на тези
загрижени родители лишена от всякакъв смисъл, или по-лошо, с пагубен умисъл: да направят
децата си зависими от тях.
Трябва да бъдем наясно, че функцията на родител и функцията на дете в даден момент
приключват. Това означава, че трябва да забравим за тези роли и да се съсредоточим върху
любовта. Всички взаимни връзки между родител и дете (моите: да те издържам, да те подкрепям, да
ти помагам... и твоите: да се вслушваш в думите ми, да ми искаш разрешение, да правиш това, което
аз кажа) са приключили.
Трябва да позволим на децата да грешат, да понесат някои лишения и да преживеят някои
откази, да се разочароват и да изпитат болка, да се научат да се смиряват, когато се наложи. Да
престанат да искат от родителите си да се смиряват вместо тях.
Много бих се радвал да знам, че Демиан и Клаудия ще могат да се справят, когато мен вече
няма да ме има. Ще направя всичко необходимо, за да мога да видя това със собствените си очи.
Това, от което децата ни се нуждаят, е да направим всичко по силите си, за да нямат нужда от
нас. Това е нашата задача като родители.
Връзката между братя и сестри
Когато обмислях този раздел на книгата, си дадох сметка колко малко се е писало в книгите,
посветени на въпросите на семейството, за връзката между братя и сестри.
Изглежда необяснимо, защото, ако се замислим, това е първата ни равнопоставена връзка, която
ни подготвя за следващите групови или индивидуални срещи, където вярванията и
обусловеностите, заложени от възпитанието ни, несъмнено ще имат значение.
Темата за братята и сестрите е много важна не само заради опита, който придобиваме от тази
равноюпоставена връзка, но и поради една друга причина: братята или сестрите в много отношения
са единствените свидетели на историята на детството ни. Приятелите и съучениците ни не са били
край нас, когато са се случили събитията, които може би са ни наранили в детството ни.
И въпреки че паметта е селективна и навярно братята и сестрите не си спомнят едни и същи
случки, нито придават еднакъв смисъл на едни и същи събития, споделянето на пространството с
друг човек е допълнителен бонус за душевното ни здраве.
Статистиките в областта на невротичната патология са ясни и красноречиви. Изследванията във
всички култури показват едни и същи резултати: най-високите патологични показатели се
наблюдават сред хората, които нямат братя или сестри. Втори в тази класация са първородните деца
- с други думи, хората, които за определено време са били единствени синове или дъщери.
Разбира се, споделянето на пространството с друг човек ни подготвя за следващите, много по-
трудни срещи, които ни предстоят в живота. Завистта, ревността, манипулирането и дори свадите
между братя или сестри служат като практическа подготовка за бъдещия ни социален живот.
Колкото по-силна е връзката ни с нашите бра m или сестри, толкова по-очевидна е ползата от
тяхното присъствие в живота ни.
Често тези отношения са повлияни от онова, което родителите, съзнателно или не, са заложили
в децата си. Понякога родителите използват децата си като идеална сцена, където разместват
персонажите от своето детство, за да решат стари конфликти. Друг път изграждат съюзи с някое от
децата в конфликтите с партньора си. На децата винаги се отрежда някаква роля в сценария на
родителите. Или, с други думи, родителите използват децата си като сцена, като съюзници или като
второстепенни актьори и никой не може да се избави от някоя от тези три роли.
Смятам, че отговорността на родителите за невротичното поведение, което развиват децата, не
трябва да се надценява, както и не трябва да се подценява тяхната отговорност в един друг аспект.
Много често лошите отношения между братя или сестри се дължат единствено на родителите.
Тези отношения са свързани с възпитанието, което децата са получили, и най-вече с отношението
на родителите към собствените им братя или сестри, на което децата са станали свидетели. Винаги
съм се учудвал на свадите между братя или сестри за наследство, за пари, за любовта на родителите,
заради фразите, които започват с... Виж брат си... или завършват със Защо не правиш като брат
си...
Хората, които не поддържат отношения със своите братя или сестри, имат своеобразна
празнина в живота си, сякаш са загубили късче от него.
www.spiralata.net 42
 Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че в конфликтите между братя или сестри 75% от
проблемите се дължат на възпитателите.
Историята на съперничеството между децата може да се окаже фатална, когато някое от тях се
чувства лишено от любовта на родителите или от тяхното внимание и грижи.
Не казвам, че човек трябва да обича всички свои деца еднакво, защото това е невъзможно. Идва
време, когато родителите установяват специфични отношения с всяко от децата си, когато
близостта между тях е различна и - в зависимост от конкретния момент - постигат синхрон в
различна степен.
Пренебрегването на някое от децата винаги нанася поражения, но то е особено болезнено,
когато тези истории се изваждат наяве след смъртта на родителите, когато вече не може да се
направи нищо, за да се поправят щетите.
С времето се появяват нови роднинства, които обикновено усложняват отношенията, например
роднинството със снахата и зетя...
Самите наименования на тези две връзки и предизвикват неприятни асоциации. Испанската
дума уеrпо (зет) произлиза от думата engendro (зародиш изрод), но не защото зетят е изрод, а
защото всъщност той е избран, за да създаде потомство с дъщерята. Има един стар виц за думата
пиеrа (снаха): че тя била измислена от майките на момчетата: NUERA пи era9... „Не беше за сина ми
това момиче"...
Проблемите със зетя и снахата възникват, защото по един или друг начин те са възприемани от
свекърите и тъстовете като измамници, узурпатори на роднинска връзка, крадци на любов и
естествено като изключителни виновници за всички грешки, които децата ни допускат.
Докато децата са смятани за наше продължение, то семейството на зетя или снахата често
се възприема като група чужди хора, които заемат място на масата, без да бъдат едни от нас.
Оказва се обаче, че този почти чужд човек е същият, когото синът ми или дъщеря ми са
избрали, за да споделят с него живота си. Освен това някои изследвания показват, че традиционните
съперничества с тъщите не са породени от тези обстоятелства, а притежават много по-дълбок
символизъм, защото в три от четири случая характерът на тъщата по своята структура е доста
сходен с този на зетя.
Когато говоря за любов и съперничество между братя или сестри, за щастие винаги си спомням
историята на селянина и неговото завещание.
Разказват, че когато старият Никасио почувствал за първи път болка в гърдите, толкова се
уплашил, че последният му час е настъпил, че изпратил да повикат нотариуса, за да му
продиктува завещанието си.
Старецът още помнел мъката, която бил изпитал преди много години, когато родителите му
починали и между братята му избухнали пререкания за наследството. Заклел се, че никога няма да
позволи да възникнат подобни раздори между двамата му синове - Фермин и Сантяго. Ето защо
се разпоредил след смъртта му да бъде повикан замемер, който да премери земята с точност до
милиметър. След това нивата трябвало да бъде разделена на два напълно еднакви парцела:
източният ставал собственост на Фермин, който вече обитавал малка къщичка в тази половина
заедно с жена си и двете им деца, а другият щял да бъде на Сантяго, който нямал семейство, но
понякога отсядал сам в старата къща в западната половина. Тъй като семейството цял живот
се било изхранвало от продукцията на тази нива, Никасио бил спокоен, че синовете му няма да
гладуват.
Няколко седмици след като подписал завещанието и уведомил синовете си за своето решение,
Никасио издъхнал.
Съгласно волята му, земемерът измерил нивата и я разделил на две равни части. От двете
страни на междата забил две пръчки и прокарал въже между тях.
Седмица по-късно по-големият син - Фермин отишъл в църквата и поискал да говори със
свещеника - мъдър и добросърдечен старец, който познавал още от кръщенето му.
- Отче, идвам, изпълнен с тъга и разкаяние — казал Фермин. - Мисля, че заради желанието си
да поправя една грешка, допускам втора.
- За какво говориш? - попитал свещеникът.
- Ето какво, отче. Преди да умре, баща ми разпореди нивата да бъде разделена на две равни
части. Истината е, че това ми се стори несправедливо. Аз имам жена и две деца, а брат ми
живее сам в къщата на хълма. Когато научих за решението на татко, не исках да го оспорвам,
9
Неправилно изписване на no era (не беше). - Б. пр.
www.spiralata.net 43
затова в нощта след смъртта му станах и преместих пръчките там, където трябваше да
бъдат... II ето тук е загадката, отче. На следващата сутрин въжето и пръчките се бяха върнали
на старото си място. Помислих, че съм сънувал, така че на следващата нощ го направих отново,
но на сутринта те пак бяха на старото си място. Всяка нощ местех границата, но на сутринта
винаги я намирах там, където беше преди. Сега си мисля, че татко сигурно ми е сърдит, задето
не съм уважил решението му, и душата му не може да иде на небето по моя вина. Възможно ли е
духът на баща ми да не се възнася на небето заради това, отче?
Старецът го погледнал над очилата си и попитал:
- Брат ти знае ли за това?
- Не, отче — отвърнал младият мъж.
- Хайде, кажи му да дойде, че искам да говоря с него.
- Но, отче... баща ми...
- После ще говорим за това, сега доведи брат си.
Сантяго влязъл в малката канцелария и седнал срещу свещеника, който започнал направо:
- Я ми кажи, ти не беше съгласен с решението но баща ти да раздели нивата на равни части,
нали така? — Младежът го погледнал с изненада. - И макар да не си бил съгласен, не си казал
нищо, нали така?
- За да не разсърдя татко - обяснил Сантяго.
- И за да не го разгневяваш, си ставал всяка нощ, за да раздаваш справедливост на своя глава,
като си местел пръчките, така ли?
Младежът, стъписан и засрамен, кимнал утвърдително.
- Брат ти е отвън, кажи му да влезе – наредил свещеникът.
Няколко минути по-късно двамата братя седели мълчаливо пред него, безмълвни и с наведени
очи.
- Какъв срам!... Баща ви сигурно лее безутешни сълзи заради вас. Аз ви кръстих, аз ви дадох
първото причастие, ожених теб, Фермин, и кръстих децата ти, докато ти, Сантяго, им
придържа главичките над купела. В глупостта си сте вярвали, че баща ви се връща от
отвъдното, за наложи решението си, но това не е така. Баща ви със сигурност е в рая и ще
остане там завиши. Причината за загадката е друга. Вие сте братя и като всички братя си
приличате. Затова всеки от вас поотделно, воден от собствения си дребнав интерес, е ставал
всяка нощ след смъртта на баща ви и е премествал пръчките. Само че на друга сутрин сте ги
намирали на същото място—ами нали другият ги е преместил в обратната посока.
Двамата братя вдигнали глава и погледите се срещнали.
- Наистина, Фермин, ти...?
- Да, Сантяго, но никога не съм предполагам, че ти... Мислех, че е баща ни, че ни се е ядосал...
По-малкият брат се разсмял, а след него и брат му.
- Обичам те много, братко — казал развълнувано Фермин.
- И аз те обичам - отвърнал Сантяго, изправил се и прегърнал Фермин.
Свещеникът почервенял от гняв.
- Какво означава това? Вие нищо не разбирате. Грешници, богохулници. И двамата сте
задоволявали собствената си амбиция и на всичкото отгоре се поздравявате за единомислието.
Това е много сериозно...
Спокойно, отче... Моите уважения, ама онзи, който нищо не разбира, сте вие - казал Фермин.
Всяка нощ мислех, че не е справедливо аз, който имам жена и деца, да получавам толкова земя,
колкото и брат ми. Някой ден, казах си, когато остареем, децата ще се погрижат за нас; но
Сантяго е сам и ми се струваше, че е справедливо той да притежава малко повече, защото щеше
да има голяма нужда от земята. И всяка нощ ставах премествах пръчките към моята страна, за
да увелича неговата част...
А аз... - казал Сантяго с широка усмивка. – За какво ми беше на мен толкова земя? Мислех си,
че не е справедливо аз, който съм сам, да получавам същия парцел като Фермин, който трябва да
храни четири гърла. И понеже не ми се щеше да споря с татко приживе, всяка нощ ставах, за да
преместя границата и така да увелича дела на брат ми.

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ

Ако аз не помисля за себе си, кой ще го стори?
И ако мисля само за себе си, кой съм?
www.spiralata.net 44
 И ако не сега, кога?
Из Талмуда

Обикновено възприемаме думите „самоуважение" и „егоизъм" като антагонистични термини,

въпреки че те имат сходно значение: идеята да се обичаме, да се ценим, да се уважаваме и да се
грижим за самите себе си.
Живеел преди години един глуповат мъж, който постоянно губел всичко. Веднъж някой му
казал:
- За да не губиш нещата си, трябва да записваш къде ги оставяш.
Същата вечер, преди да си легне, той взел едно листче и си помислил: „За да не губя нещата
си...".
Съблякъл ризата си, поставил я на закачалката, взел молив и записал:„ризата е на
закачалката"; свалил си панталона, сложил го в долната част на леглото и записал: „панталонът
е в долната част на леглото"; събул обувките си и записал: „обувките са под леглото"; махнал
чорапите си и записал: „чорапите са в обувките под леглото .
Когато на следващата сутрин станал, потърсил чорапите там, където бил записал, че ги
оставил, и ги обул, по същия начин намерил обувките, ризата и панталона. И тогава се запитал:
- А аз къде съм?
Потърсил се в списъка и тъй като не се видял в него, повече никога не се намерил.
Понякога приличаме много на този глупав човек, Знаем къде е всяко нещо и всеки човек,
когото обичаме, но често не знаем къде сме самите ние. Забравили сме мястото си в света. В
състояние сме да установим бързо мястото, което другите заемат в живота ни, и понякога дори
можем да определим това, което ние заемаме в живота на другите, но забравяме какво място
заемаме в собствения си живот.
Харесва ни да заявяваме, че не можем да живеем без някои любими хора. Предлагам да се
присъединим към ироничната фраза, с която обобщавам истинската си връзка със себе си:

Не мога да живея без себе си.

Когато обичаме някого, ние се грижим за него, изслушваме го, доставяме му нещата, които той
харесва, водим го на местата, които му са приятни, улесняваме живота му, предлагаме му удобство
и разбиране.
Когато другият ни обича, той прави същото за нас.
И аз се питам: Защо да не се отнасяме така със самите себе си?

Би било чудесно да се грижа за себе си, да се вслушвам, да си доставям някои удоволствия, да

улеснявам живота си, да си подарявам нещата, които ми харесват, да търся удобство на местата,
където се намирам, да си купувам дрехите, които искам, да проявявам съпричастност и разбиране
към себе си.
Да се отнасям към себе си така, както се отнасям към хората, които най-много обичам.
Ако обаче начинът ми да показвам любовта си е да се оставям на волята на другия, да споделям
най-лошите неща с него и да се жертвам заради него, навярно връзката ми с мен самия никак няма
да е приятна.
Съвременният свят чука на вратата ни, за да ни предупреди, че представата, която баба ми
имаше за живота (раждаш се, страдаш и умираш), е не само лъжлива, но и вредна (облагодетелства
някои търговци на души).
През последните години съм говорил много на тази тема и голяма част от тези идеи вече са
публикувани в книгата ми От самоуважението егоизма, към която те препращам, за да не се
повтарям тук.
Ако някой трябва да е постоянно с мен, то това съм аз.
А за да бъда със себе си, първо трябва да се приема такъв, какъвто съм. Това не означава да се
откажа да се променям с течение на времето. Означава да преосмислям позицията си. Когато някоя
наша черта не ни харесва, винаги има два начини да решим проблема.
Първият и най-често използван е класическото решение: да опитаме да се променим.
Вторият начин, който аз предлагам, е да престанем да ненавиждаме тази наша черта и просто да
оставим тя да се промени от само себе си.
www.spiralata.net 45
 За да променим нещо, първо трябва да престанем да му се противопоставяме. Никога няма да
отслабна, ако не приема, че съм пълен.
Примерът, който винаги давам, е една истинска история, в която главният герой съм аз.
Обикновено съм много разсеян. Когато отворих първия си кабинет, много често забравях
ключовете и чак когато стигах до вратата, си давах сметка, че съм ги оставил вкъщи. Това ми
създаваше главоболия, защото трябваше да ходя при ключаря, да го моля да ми отвори, да направя
дубликат на ключа - беше истинско мъчение.
Когато това ми се случи за втори път, вбесен, реших да не го допусна повече. Написах на едно
листче: „ключове", и го поставих на предното стъкло на колата. Когато се качвах в колата,
виждax листчето, връщах се обратно вкъщи и взимах ключовете. Тази стратегия беше успешна
първите четири седмици, докато свикнах с листчето. А когато свикнеш с листчето, вече не го
виждаш. Един ден отново забравих ключовете, затова помолих жена си да ми напомня. Всяка
сутрин тя ме питаше:„Взе ли си ключовете?". Но в деня, когато пропусна да ми напомни, аз ги
забравих и естествено, хвърлих вината върху нея, но така или иначе ми се наложи да платя на
ключаря.
Един ден осъзнах, че положението е неспасяемо: аз бях непоправим забраванко и беше повече
от сигурно, че от време на време ще забравям ключовете. Затова направих нещо съвсем различно
от предишните пъти.
Поръчах няколко дубликата и дадох един на портиера, друг — на продавача на сладолед на
ъгъла (който ми беше приятел), трети - на един колега, който имаше кабинет на пет пресечки от
моя, четвъртия закачих при ключовете на колата и един оставих за себе си. Имах цели пет
дубликата за всеки случай.
В тази история нямаше да има нищо забавно, ако не беше обстоятелството, че от този ден
нататък никога повече не забравих ключовете си.
И до днес, когато портиерът на сградата улица „Серано" ме срещне, ми казва: „Не знам за
какво ми дадохте този ключ, като никога не го използвахте".
Парадоксалната теория на промяната гласи, че човек може да промени нещо единствено когато
престане да се бори с него.
И ако връзката ми със самия мен ме обуславя и ме подтиква да бъда различен, можем да си
представим как връзката ми с другите обуславя в мен убеждението, че те трябва да се променят.
Един от уроците, които ще научим по пътя на срещата, е именно приемането на другия такъв,
какъвто е. А това е възможно само ако преди това съм се научил да приемам себе си.
Ако се ядосвам на другия за това, което е, това означава, че за да мога да го обичам, той трябва
да бъде такъв, какъвто аз искам да е. Ако приятелката ти е неточна и всеки път я чакаш по един час,
когато имате среща, не се ядосвай. Кой те принуждава да я чакаш? Когато аз чакам някого, който
обикновено е неточен, то е, защото избирам да го чакам, а не защото той е закъснял. Трябва ли да
прехвърлям отговорността за собствените си решения върху другия?

Със съпругата ми решихме да проведем брачната си церемония в необичаен час: този, който
реално фигурираше в поканата.
Изчакахме петнайсетина минути. Над половината от поканените така и не дойдоха, или по-
скоро дойдоха много по-късно и стояха около половин час на входа, убедени, че ние още не сме
пристигнали, когато в действителност вече си бяхме тръгнали.
Става дума за различни начини, по които подхождаме към нещата.
Всеки чака толкова, колкото иска да чака.
Ти имаш собствена представа за точността, която аз не споделям.
Не е нужно да бъдеш като мен, но не искай от мен да бъда като теб.
Зрелостта означава да поемеш отговорност за живота си, да осъзнаеш, че голяма част от това,
което преживяваш, в значителна степен се дължи на собствения ти избор, и въз основа на това да
обикнеш себе си безусловно, колкото и егоистично да изглежда това.
Веднъж, докато слушах Енрике Марискал 10, ми хрумна да видоизменя една негова приказка в
разказ, който нарекох „Страшният неприятел“ и която искам да споделя с теб.
Един цар много обичал да се чувства всесилен и искал всички около него да му се възхищават
заради неговото могъщество. Веднъж извикал един мъдрец от царския двор и го попитал дали на

10
Аржентински писател, философ и педагог. - Б. пр.
www.spiralata.net 46
планетата има някой по-могъщ от него. Мъдрецът му отговорил, че в града живее магьосник,
който единствен притежавал силата да предсказва бъдещето.
Царят позеленял от яд и започнал да разпитва за този магьосник. Накрая му омръзнало да
слуша колко могъщ и обичан е той и замислил план: щял да го покани на вечеря и пред всички
царедворци да го попита на коя дата ще умре магьосникът, който бил дошъл в царството му.
Веднага щом му отговорел, като назове някои дата, царят щял да го убие със собствения си меч,
за да покаже, че предсказанието му е грешно. За една вечер щял да приключи и с магьосника, и с
мита за силата му...
Настъпил денят на гощавката и след празничната вечеря царят задал въпроса си:
- Вярно ли е, че можеш да предсказваш бъдещето?
- Малко - казал магьосникът.
- Кога ще умре магьосникът на царството?
Магьосникът се усмихнал, погледнал го в очите и отвърнал:
- Един ден преди царя. Когamo чул този отговор, царят не само не посмял да го убие, но от
страх да не му се случи нещо, го поканил да живее в двореца, под предлог че има нужда от
съветник за някои важни решения.
На сутринта царят заповядал да извикат госта му. За да оправдае престоя му в двореца, му
задал въпрос; а магьосникът, който бил мъдър, му дал правилен, находчив и точен отговор.
Царят похвалил госта си за мъдростта му и го помолил да остане още един ден, а после още
един. Всеки ден викал магьосника при себе си, за да провери, че е жив, и се допитвал до него по
някакъв въпрос. Чувствал, че съветите на госта му са толкова уместни, че накрая несъзнателно
се съобразявал с тях във всичките си решения.
Минали месеци, после години. И както винаги се случва, близостта с един мъдър човек прави
другия също по-мъдър... Царят постепенно станал по-справедлив и вече не изпитвал нужда да се
чувства всесилен. Започнал да управлява по-добре и народът го обикнал. Вече не се съветвал с
магьосника само за да се увери, че е жив, а за да се учи от него. И с времето царят и магьосникът
станали добри приятели.
Един ден, четири години след онази вечеря, царят си спомнил, че магьосникът, когото сега
смятал за най-добрия си приятел, тогава бил неговият най-голям враг. И си припомнил също
плана, който бил замислил, за да го убие. Съвестта не му позволявала да крие повече тази тайна,
затова събрал смелост, потропал на вратата на магьосника и щом влязъл, му казал:
- Скъпи приятелю, трябва да ти призная нещо, което тежи на сърцето ми.
- Говори, излей душата си - казал магьосникът.
- Онази вечер, когато те поканих на вечери и те попитах за деня на смъртта ти, аз не се
интересувах за бъдещето ти, а планирах да те убия — независимо какъв отговор щеше да ми
дадеш. Исках със смъртта ти да развенчая славата която имаше. Мразех те, защото всички те
обичаха... Толкова ме е срам...
- Много късно ми го казваш - рекъл магьосникът, — но се радвам, защото сега вече мога да ти
призная, че аз знаех това. Намерението ти беше толкова очевидно, че нямаше нужда човек да е
ясновидец, за да прозре какво смяташ да направиш... Но на искреността ти ще отговоря с
искреност - аз също те излъгах. Измислих тази абсурдна история, че ще умра преди теб, за да ти
дам урок, който едва днес си в състояние да разбереш.
През живота си ние презираме и отхвърляме черти, които не харесваме в другите и дори в
самите нас, които смятаме за недостойни, заплашителни или безполезни... но след време
установяваме колко трудно бихме живели без тези неща, които в даден момент сме отхвърлили.
Нас ни свързват приятелството и животът, а не смъртта.
Царят и магьосникът се прегърнали и отпразнували събитието, като вдигнали наздравица за
доверието във връзката им, която били изградили заедно.
Легендата разказва, че същата нощ магьосникът издъхнал по време на сън и че когато царят
научил за това, сам изкопал гроба му в градината, точно под своя прозорец, и дълго стоял и ридал
до купчината пръст, а после, изтощен от плач и мъка, се прибрал в покоите си.
Същата нощ, двайсет и четири часа след смъртта на магьосника, царят... издъхнал в леглото
си, докато спял.
Може би по случайност... Може би от мъка... Може би за да потвърди последния урок на
учителя.
Тази история е израз на две неща: любов и егоизъм.
www.spiralata.net 47
 Предполага се, че егоизмът е патологичен, когато е в ущърб на другия, когато ни пречи да
споделяме неща с другия. Но защо другият да се чувства наранен и ощетен от факта, че аз толкова
обичам себе си?
Вече знаем, че любовта е неизчерпаема, че способността ни да обичаме е неограничена, и
следователно е глупаво да се мисли, че понеже обичаме себе си, няма да ни остане пространство, за
да обичаме другите.
Отношението към егоизма е същото, каквото е на царя към магьосника.
За мен егоизмът е могъщ магьосник, способен да разкрие някои истини за нас самите. Ние
обаче го отблъскваме, искаме да го убием, без да съзнаваме, че не бихме могли да живеем без
него.
Ако успеем, както в приказката, да се сприятелим с магьосника, да се сближим с егоизма си,
тогава ще можем не само да си служим с него, за да израснем като личности, но и ще станем по-
великодушни, по-благородни, по-мъдри, по-съпричастни и по-умни.
Колкото и да обичаме себе си, то е недостатъчно. Все още има какво да направим, за да се
обичаме повече.
Когато на някого се забрани да бъде егоист, единствената му възможност да прояви обич и
грижа към себе си е, като стане дребнав, подъл, алчен, враждебен и потаен. Превръща се в
нищожество, защото е бил принуден да избира между себе си и другия, а когато избира себе си,
вярва, че го прави в разрез с морала си. Идеята, че егоизмът е в ущърб на другите, произтича от
обстоятелството, че към живота се подхожда като към битка на живот и смърт. Това обаче невинаги
е вярно. Сигурно е имало и ще има битки на живот и смърт, но такава представа за света е твърде
ограничена и аз не я споделям.
Вярвам, че докато човек не открие своя най-положителен егоизъм - могъщия магьосник в себе
си, докато не осъзнае, че е центърът на своето съществуване, животът му ще е лишен от фокус и той
ще живее и ще кръжи около външни неща, и ще превърне в свой център други неща.
Разбира се, в личния ни свят съществуват измерения, които споделяме с другия; ти и аз можем
да разговаряме, да постигнем съгласие, да спорим; можем да изградим пространства в света на
другия и пространства в общия ни свят. И все пак, ако някой ден си тръгнеш, ще отнесеш своя свят
със себе си, а аз ще остана с моя.
Откажа ли се да бъда центърът на моя свят, някой ще заеме това място. Ако кръжа около теб,
ставам зависим от всичко, което казваш и правиш, живея както ми разрешиш, завися от това, което
ми даваш, на което ме учиш, което ми показваш, което криеш от мен...
Същото или почти същото се случва, когато осъзная, че за другия аз съм център на неговия
свят. Задушавам се, загнивам, изморявам се и искам да побягна...
Моята представа за срещата е тази, при която двама центрирани в себе си индивиди споделят
пътя си, без да се отказват да бъдат тези, които са. Ако не съм намерил собствения си фокус, как
мога да те срещна по пътя си?
Защо подобна идея за срещата е толкова трудна за възприемане?
Причината е, че противоречи на всичко, на което са ни учили. Учили са ни, че всяко нещо,
което е важно за теб, трябва да е важно и за мен. Обучили са ни да даваме предимство на другия.
Само че идвам аз, Хорхе Букай, и провокирам, скандализирам, удрям с ритник вратата и казвам:
Не е така! Моят поглед е по-важен от този на останалите; моите очи имат предимство пред тези
на другия.
Всеки път, когато обяснявам тази идея, някой скача възмутено: „Това мислене е
егоцентрично!". А аз отговарям: „Разбира се, че е егоцентрично. Като всички индивидуалистични
позиции, и тази е его-центрична. Индивидуалистична, егоцентрична и здравословна".
За да възприемем тази идея за срещата, неминуемо трябва да отхвърлим идеята за зависимостта
от другия. Навярно това няма да стане лесно, но трябва да продължим да работим върху себе си.
Трябва да имаме смелостта да сме главните герои в живота си. Защото, ако отстъпим това
място другиму, няма да има филм.
Когато преговаряме, другият може да каже ядосано:
Но ти искаш всичко да става, както на теб ти отърва.
Разбира се, че ми се иска да става онова, което ми отърва. Нямаше да има нужда да преговарям,
ако не предпочитах себе си пред теб.
Преговарям с другия, защото е невъзможно да правим само това, което искам аз. А ако мога да
го правя, без да нараня другия, защо да не стане така, както желая аз?
www.spiralata.net 48
 Възможно е да те обичам и да съм готов да отстъпя мъничко, защото, освен че обичам себе си,
обичам и теб; но между двамата несъмнено предпочитам себе си.
В Пътят на самозависимостта обясних, че има два вида егоизъм: единият (по пътя на
отиване) отрича съпричастността, докато другият (по пътя на връщане) е свързан с нея - и именно
той може да бъде научен. Моралът и добрият вкус също се научават.
Човек не се ражда с умението да изпитва радост от възможността да споделя; не е
задължително да го прави, но ако иска, може да се научи.
В началото класическата музика ни се струва някак пронизителна, но с течение на времето
човек открива Чайковски, после балета, а ако се осмели да отиде още малко по-далеч, започва да се
наслаждава на бароковата музика; скоро след това започва да слуша симфонична музика. Човек
възпитава слуха си и не губи предишните си вкусове, защото се учи, развива се и един ден може би
ще се наслаждава на операта...
По същия начин, ако не сме били научени да възприемаме живописта, виждаме една известна
картина и не я разбираме. И все пак, както става при музиката, човек може да се научи да разбира
живописта. Чете за нея и се учи да я гледа с други очи.
Моралът също се научава.
Никой не може да ме накара да харесвам Гоя, не могат да ме задължат да се увличам по Пикасо,
но ако се уча, ако се развивам, ако възпитам в себе си добрия вкус, ще бъде все по-възможно да
харесвам определени неща, да намирам това, което е истински ценно, за да мога да го извлека и да
му се възхитя.
Колкото повече се радвам на собствения си живот, колкото повече удоволствие мога да
изпитам, толкова по-развита е способността ми да обичам себе си. Щом изпитвам удоволствие да се
грижа за теб, защо да не реша, че действам и проявявам любовта си към теб заради радостта, която
това ми доставя.
Това е така, защото любовта ми към другите започва от любовта ми към самия себе си.
Човек трябва да осъзнае, че в света има много важни хора, неща и събития, но нищо не е по-
важно от самия него. Независимо дали ни харесва или не, всеки от нас е центърът на света, в който
живее.
Ако по време на групов сеанс заявиш:
- Аз защитавам добре личното си пространство, защото имам високо самоуважение.
Другият ти казва:
- Човече, това е супер! Кой е терапевтът ти?
Ако обаче кажеш:
- Аз защитавам много добре личното си пространство, защото съм голям егоист.
Другият възкликва:
- Букай е луд, глупако, смени си терапевта!
С цялото си сърце залагам на нас. Но ако ме принудиш да избирам...
между теб и мен... ще избера себе си.

Част III
ХОРИЗОНТАЛНИ СРЕЩИ

СЕКСЪТ - ЕДНА ОСОБЕНА СРЕЩА

Сексуалният опит на всеки е започнал с еротичното и чувствено докосване на собственото
му тяло. В мастурбацията няма нищо лошо, тя е чудесна, източник е на наслада, която не зависи
от другите, но има един недостатък: не е достатъчна. Ако човек иска повече... тогава трябва да
се огледа наоколо и първото нещо, което ще потърси, е друга ръка, подобна на неговата.
Това е откриването на хомосексуалността, през която всички минаваме за известно време,
независимо дали я практикуваме или не. В хомосексуалността няма нищо лошо, тя е чудесна,
може да достави голяма наслада, но има един недостатък: не е достатъчна. Ако човек иска
повече... тогава трябва да усложни живота си, трябва да потърси различното. И усложнението
се състои в обвързването с другия пол.
Това е откриването на хетеросексуалността. Разбира се, в хетеросексуалността няма нищо
лошо, тя е чудесна, човек може да получи голяма наслада от нея, но има един недостатък: не е
достатъчна. Ако човек иска повече... тогава трябва да се обърне към въздържанието и
медитацията.
www.spiralata.net 49
 Преди да потърси обаче тях, човек трябва да е имал всичкия секс, който е желал, защото до
въздържанието се стига едва когато почувстваш, че всичкото удоволствие, което си получил, не
е било достатъчно...
Ошо

Обичам да цитирам Ошо, когато говоря за сексуалността, защото, макар да не съм съгласен
напълно с някои от тези постановки (не вярвам, че мога да стигна до това откриване на
недостатъчността, което да ме подтикне към въздържание...), наистина сексуалността поражда
доста усложнения. Природата не създава нищо безцелно, така че и това усложнение трябва да има
някаква цел. Каква е тя?
Само по себе си размножаването не може да оправдае всички тези усилия, тъй като е
съществувало и преди сексуалността. Преди появата на половото размножаване живите същества
също са се размножавали (клетъчно делене, пъпкуване...).
Нека преформулираме въпроса: Защо природата е измислила половото размножаване?
Един от отговорите, които биологията ни дава, е: заради еволюцията.
Ако една клетка майка се раздели на две дъщерни клетки, то всяка от тях ще бъде генетично
идентична с първоначалната, тъй като се заражда въз основа на информацията, която се съдържа в
генетичния код на майката.
За да се зачене потомство, което да е различно от родителя, за да се създаде нещо ново, трябва
да съществува разлика в генетичния материал между поколенията. Природата е решила този
проблем чрез кръстосването на две различни клетки и комбинирането на тяхната генетична
информация, създавайки по този начин клетки, които са различни от тях самите.
Тогава възниква възможност кръстосването да предизвика промяна и следователно - еволюция.
Единствено половото размножаване, при което има обмяна на генетична информация, може да
доведе до еволюционни промени.
Според биологията, именно хетеросексуалността е успешното поемане по този еволюционен
път. При хората хомосексуалността често е преход към хетеросексуалността. Според личното ми
мнение единственото, което хомосексуалистите изпускат — стига да изпускат нещо, - е
съприкосновението с различното. Едно е да говориш с приятел и друго - с приятелка, едно е да
обсъждаш въпрос от областта на твоята специалност с човек от твоя пол и друго - с човек от
противоположния пол. И разбира се, едно е да живееш с някого от твоя пол и друго — с човек от
противоположния пол (мразя думата „противоположен", но всяко друго наименование ми се струва
толкова глупаво, че в крайна сметка я приемам).
Контактът между мъжа и жената поражда от само себе си еволюция, създава възможност да
завоюваме чрез различното нови пространства за развитие.
Различният поглед - на жената или на мъжа, - който се дължи в голяма степен на факта, че
принадлежи на другия пол, винаги ни обогатява.
Това ни навежда на мисълта, че освен своята размножителна роля, сексуалността има за нас и
друга важна функция: тя благоприятства за срещата между мен и теб.
Сексът е още едно място за среща между хората и като такова - още един аспект от
възможността им да общуват.
И разбира се (със или без съгласието на Ошо): доставя удоволствие.
При нито едно друго живо същество сексът не е такъв източник на удоволствие, както
при човека.
При човешкия вид сексуалната среща в повечето случаи не е свързана с намерението да се
създаде потомство.
В нашата култура обаче няма удоволствие без вина, така че, когато говорим за сексуалност, се
появява историята за виновното удоволствие.
Когато бяхме малки, мастурбацията беше драматично, ужасно и опасно приключение, което
майките и бащите осъждаха и порицаваха.
Някои от митовете, по-страшни и от Божието наказание, съдържаха заплахата, че на момчетата
ще им пораснат косми по дланта на ръката... че ще оглупеят... или полудеят (някои наистина леко се
смахнаха, но се съмнявам, че е поради тази причина).
Порицанието към момичетата пък беше съпроводено от заплахата, че ще се наранят и няма да
могат да имат деца, когато пораснат.

www.spiralata.net 50
 Днешните родители знаят, че мастурбацията е част от нормалното развитие на децата и че
изследването на собственото им тяло не е повод за преследване или укорителни погледи.
За щастие сексуалността вече не е тема табу, за която децата не могат да говорят.
Струва ми се важно да уточня, че тук ще се спра на хетеросексуалната среща между здрави (или
по-скоро не твърде невротизирани) възрастни индивиди.
Разказаха ми една много забавна история.
Някаква жена отишла в офиса на една авиокомпания, за да купи два билета първа класа до
Мадрид. Когато служителят поискал имената на пътниците, открил, че спътникът на жената е
маймуна. Компанията отказала да й издаде билет и твърдо отхвърлила аргумента на жената, че
щом плаща билета, може да пътува с когото си иска.
Въпреки първоначалния отказ, едно своевременно изпратено препоръчително писмо от важен
политик й издействало разрешение да вземе маймуната. Животното обаче нямало да пътува в
салона за пътниците, а в покрита с плат клетка, както повелявал правилникът, в багажното
отделение на стюардесите.
Жената неохотно се съгласила и в деня на полета се качила на самолета с клетката, покрита
със зелен плат, на който било избродирано името на маймуната: ФЕДЕРИКО. Лично тя
поставила клетката на металния рафт в дъното и се сбогувала с маймуната: „Скоро ще бъдем в
родната ти страна, Федерико, както обещах на Хоакин".
От време на време хвърляла по един поглед, за да се увери, че всичко е наред, и се връщала на
мястото си в първа класа.
По средата на полета една любезна стюардеса решила да даде на маймуната банан. За нейно
учудване, заварила животното проснато неподвижно на пода на клетката. Стюардесата
потиснала ужасения си вик и извикала главния стюард, разтревожена не толкова за маймуната,
колкото за работата си. Всички знаели, че собственичката на животното идвала с препоръки
„отгоре".
В самолета настанала ужасна суматоха, всички търчали паникьосани насам-натам.
Командирът се приближил до Федерико и му направил дишане уста в уста и сърдечен масаж. В
продължение на един час се опитвали да го съживят, но безуспешно. Животното било мъртво.
Екипажът решил да изпрати телеграма до базата, за да обясни ситуацията. Отговорът
пристигнал след половин час. В никакъв случай не трябвало да уведомяват пътничката за
случилото се. Ако жената вдигне скандал, възможно е всички да останете на улицата. Имаме
предложение. Снимайте маймуната и изпратете снимката по факса на летище Барахас в
Мадрид. Ние ще дадем указания да заменят маймуната веднага щом самолетът се приземи."
Персоналът изпълнил заповедта дословно. Изпратили снимката и на летището започнали да
се подготвят за операцията по замяната. В очакване самолетът да се приземи, сравнили по
снимката умрялата маймуна с тази, която успели да намерят. На мъртвата маймуна й липсвал
един зъб; тогава извадили зъб на фалшивия Федерико. После забелязали, че истинският има червен
белег на челото, затова с боя изрисували белег и на новата маймуна. Заличили всички разлики една
по една, а накрая със сатър изравнили дължината на опашките им. Приключили работата точно
когато самолетът се приземил. Служителите се качили бързо, извадили Федерико от клетката,
хвърлили го в контейнера за боклук и поставили на негово място новата маймуна. Покрили я с
плата и възложили на главния стюард да я предаде на собственичката.
Широко усмихнат, той връчил клетката на жената с думите:
- Госпожо, ето маймуната ви.
Жената повдигнала плата и казала:
- Ах, Федерико. Отново сме на родната ти земя. - После го огледала по-внимателно и
възкликнала: - Това не е Федерико!
- Как така не е? Вижте, има червен белег тук, липсва му един зъб...
- Това не е Федерико!
- Госпожо, всички маймуни са еднакви, откъде знаете, че не е Федерико?
- Защото Федерико... беше мъртъв.
И тогава всички разбрали това, което изобщо не им било минало през ума. Жената водела
маймуната в Испания, за да я погребе - това било обещанието, което дала на съпруга си на
смъртния му одър.
Поуката от тази история е, че аз най-добре знам какво нося в багажа си, какво съм сложил в
него.
www.spiralata.net 51
 Нима някой може да ми каже как трябва да пътувам?
Избрах този разказ като начало, за да уточня, че за секс може да се говори единствено въз
основа на собствения опит - той е багажът, който всеки от нас носи.
Тъй като по тези въпроси няма провиденчески истини, а дори и да има, аз не ги притежавам,
необходимо е да изясня, че нещата, които ще кажа тук, произтичат от убежденията ми на терапевт,
на мъж и на сексуален индивид, който живее в това общество. Всеки може да бъде съгласен или не
с тях - с други думи, те може да не са валидни за всички.
На първо място, трябва да се развенчаят някои наследени от нас вярвания за нашата
сексуалност.
Първото е, че здравословният, пълноценен, доставящ наслада, продължителен секс трябва да е
свързан непременно с любовта.
Тази идея е интересна; невярна, но интересна.
Свързваме секса с любовта до такава степен, че казваме „правя любов", сякаш правенето на
любов е синоним на сексуална среща. А истината е, че те не са синоними.
Сексът е различен от любовта.
Вярно е, че може да се случат едновременно, но понякога не е така.
Не е задължително сексът да е свързан с любовта.
Не е задължително любовта да е свързана със секса.
Любовта се отнася до чувството в неговия най-чист вид и не е необходимо да включва
сексуалното желание; сексът не се нуждае да включва любовта, за да бъде истински.
Човек може да избере да я включи.
Може да реши, че това е начинът му да изживява секса и любовта, и това е лично решение. Това
решение обаче не е общовалидно за всички.
Любовта и сексът са две независими едно от друго неща, както са сакото и панталонът. Можем
да ги облечем заедно и ако се съчетават добре, да се превърнат в костюм и да изглеждат чудесно н
комплект. Ако обаче облечем дънки с риза или черен панталон със зелена тениска, тази комбинация
може да е удачна или не, но те си остават две различни неща.
Когато говорим за сексуални връзки, трябва да знаем какво разбираме под този израз.
Винаги си спомням за един стар виц, в който една простодушна жена на излизане от моя
лекция пита мъжа си:
- Я ми кажи, ние имаме ли сексуални връзки?
Мъжът я поглежда и отговаря:
- Разбира се, скъпа, разбира се, че имаме сексуални връзки!
А тя казва:
- А защо никога не ги каним?
Трябва да знаем за какво говорим. Ако искаме да разговаряме за секс, трябва да се осмелим да
назоваваме нещата с техните имена. Това означава да не говорим със заобикалки, за да не кажем
нещо, защото е забранено, грозно, още по-малко защото звучи порнографски или неприлично.
И искам да предупредя читателя, че оттук нататък, до края на тази глава, задникът си е задник.
Не е мястото, където свършва гърбът, нито дупе, нито задни части, нито кълка, нито седалище, нито
непознато и неясно отвърстие... Задникът си е задник.
Моля за извинение онези читатели, които може да се подразнят от думите, които ще използвам.
За да изясним обаче какво означава и откъде идва всичко онова, което наричаме секс, в следващите
няколко страници ще вдигнем бариерите, които ни пречат да използваме определени думи. И не бих
възразил, ако някой прескочи тази глава и мине на следващата, в която говоря за двойката, защото
човек трябва да се предпазва от това, което го дразни.
В ежедневния живот ние не използваме израза „сексуални връзки". Има и други думи, които
също не употребяваме и които звучат още по-зле, например „съвкупление", което буди асоциации с
хирургическа операция, с безпристрастен акт, без докосване; или „съешаване", което извиква у нас
представата за куче в опитен център; или „сношаване", което звучи твърде грубо и дори
старомодно. „Лягам" звучи твърде неопределено, прилича по-скоро на географски термин; що се
отнася до „блудствам", то чичо Фернандо и досега не разбира какво точно означава.
Смятам, че има три начина, за да обозначим сексуалната връзка - това са трите думи, които най-
често употребяваме в Аржентина.
И за да добием по-добра представа за какво говорим, си струва да посочим разликите между
тези три думи: „свалка", „чукане" и „правене на любов".
www.spiralata.net 52
 Свалка
„Свалка" е жаргонен и симпатичен синоним на краткотрайна сексуална среща, която по
дефиниция е случайна, необвързваща и съдържаща в себе си известен спортен елемент.
Възможният диалог след една свалка би бил следният:
Тя: I love you darling11
Той: Какво?
Никой от тях не е разбрал какво е казал другият. Срещнали са се, но не са установили никаква
връзка, никакъв истински диалог. Може да е било приятно или не, но нищо повече.
Да имаш свалка, е равносилно да легнеш със задник, с автомобил, с приятно лице, със
собствената си възбуда. Другият е само една случайност, партньор, който изпълнява определена
функция, така че да можем да обменим телесните си течности.
Чукане
Глаголът „чукам се" обаче, който използваме в разговорния език, изразява нещо повече.
Смятам, че тази дума е несправедливо охулвана, защото се възприема като „неприлична"; въпреки
това, тя е терминът, който използваме ежедневно, за да говорим за секс, а това не е случайно.
В почти всички езици в света най-популярната дума, с която се обозначава сексуалният акт и
която се използва в разговорния език, винаги съдържа звука к, х или ф, а понякога два от тях или и
трите заедно - тези три фонеми придават на думата необходимата сила, за да обозначат онова, което
тя изразява (coucher на френски, fuck на английски, foliar на испански, litfok на иврит).
Фонетично испанската дума coger има тази сила. От друга страна, глаголът coger произлиза от
латинската дума coliigere (съединявам, свързвам), която пък е производна на глагола legére
(избирам, подбирам). Първоначалното значение на coger е „вземам", „улавям", но също така
„установявам връзка с това, което вземам или избирам, това, което съм предпочел по някаква
причина".
Coger обозначава модел на връзка, където не само се прави секс от любов към спорта, но между
партньорите се случва нещо.
Това, което се случва, може да е нежност, симпатия, продължително привличане, краткотрайно
привличане, споделен опит, но задължително е налице някаква връзка.
Човек може да осъществи свалка с когото и да, но не може да се чука с когото и да е.
За да се чука, трябва да се обвърже, да изгради връзка.
Правене на любов
Правенето на любов е да правиш секс, когато между теб и партньора ти съществува връзка на
любов.
Ако не обичам, не мога да правя любов. Мога да го нарека по всякакъв друг начин, но не е
любовен акт и поради тази причина не е правене на любов.
Няма нищо лошо в това да се чукаш, без да правиш любов.
Еднакво добре е да правиш любов и да се чукаш. Еднакво добре е да се чукаш и да правиш
необвързващ секс.
Това са три различни неща и никое от тях не е по-добро или по-лошо от останалите.
Все пак би било добре да знаем какво правим във всеки момент, за да разберем какво се случва
с нас. И не трябва да смятаме, че сексуалната активност задължително изисква да правим любов. В
крайна сметка това е лично решение.
Например аз, Хорхе Букай, мога да реша, че необвързващият секс вече не ме интересува, не ми
изглежда забавен, не ми е достатъчен. Бих могъл да реша, че чукането вече не ме привлича, че
единствено ми се иска да правя любов. И бих могъл да се съсредоточа върху този избор. В
действителност предпочитам да се чукам, отколкото да правя необвързващ секс, и ми е много по-
приятно да правя любов, отколкото да се чукам. Но в никакъв случай няма да убеждавам другите,
че правенето на любов е единственият правилен, истински и здравословен секс. Просто това е моят
избор на този етап от пътя.
Обратното би било не само преувеличение, но и една голяма лъжа.
Това, че аз добавям към правенето на любов и други неща, за да изградя една по-пълноценна,
по-значима, по-интензивна или по-мобилизираща енергията ми връзка, не означава, че чукането не
е секс, нито че свалката не върши работа.
Нито един от тези начини не изключва възможността да се насладим на секса.
Човек може да си сервира сметанов сладолед.
11
Обичам те, скъпи (англ.). - Б. пр.
www.spiralata.net 53
 Човек може да си сервира сметанов сладолед и да го залее с шоколадова глазура.
Човек може да си сервира сметанов сладолед с шоколадова глазура и да сложи отгоре плод.
Ако тези три неща ни харесват, сладоледът всеки път ще ни се струва по-вкусен.
Това обаче не означава, че сметановият сладолед без шоколадова глазура или без плод не е
вкусен.
С времето човек става все по-взискателен към сексуалността си. Сякаш с напредването на
годините започва да търси не толкова самото удоволствие, колкото онези срещи, които истински
могат да го удовлетворят.
Правенето на любов предполага да установим връзка с любовта; тази връзка обаче не
съществува през цялото време, нито дори между двама души, които се обичат.
Поради тази причина сексуалните отношения в една стабилна двойка не са винаги еднакви; има
колебания, срещи и разминавания, отдалечавания и сближавания, поредица от ситуации, които не
трябва да се възприемат като проблем в двойката.
Разбира се, ако някой е успял да превърне правенето на любов в свой модел на връзка, то в
деня, в който забележи, че от дълго време може само да се чука с партньора си, ще почувства, че
нещо не достига; тогава трябва да се запита какво е станало с тази връзка, която двамата са
изградили заедно.
Потискане на сексуалността
Според културните условности, които са насадили в нас, сексът върви ръка за ръка с любовта.
Това се внушава най-вече на жените. В продължение на много години, дори до ден днешен -
въпреки че изглежда невероятно, - на жените им се е повтаряло, че единственият позволен секс е
този, който е свързан с любовта.
Втълпявало им се е, че да имаш сексуални връзки без любов, е безсрамно, мръсно, грозно,
вредно, извратено или поне неприемливо за порядъчните жени поведение. С други думи, преди да
се омъжат, им било позволено да обичат когото искат, но да правят секс - с никого.
Някои ще ми възразят, и то с пълно право, че времената са се променили, че нещата не стоят
така, че възпитанието на жените днес е различно, че те са се еманципирали и са се освободили от
много неща, на които майките и бабите им са ги учили.
И това е вярно.
Въпреки това, все още съществуват прояви на несправедливо и дискриминационно разделение
по полов признак.
Колкото и да не ни се иска да го признаем, в нашите страни сексуалното възпитание
продължава да е различно за момчетата и за момичетата.
Освен всичко, старите обусловености продължават да се просмукват незабелязано, независимо
от стремежа ни да им дадем еднакво възпитание.
В „За какво служи съпругът?" Мерседес Медрано12 казва следното:
„Четиридесетгодишна съм, неомъжена, работя като журналистка, живея сама, не завися от
никого, нямам партньор, имам жилище, плащам си разходите и правя каквото искам с живота си. И
всеки път, когато ми се прииска да се чукам, си казвам, че това е мое право и че мога да легна с
когото пожелая, защото тялото ми си е мое, а и в крайна сметка, повтарям си, сексуалното
удоволствие и оргазмът са си мои, не съм длъжна да давам отчет, нито обяснения на никого, така че
няма защо да се чувствам обвързана с някой тип, след като преспя с него, защото имам същата
свобода да го правя, както мъжете. Така че си избирам мъжа, който ми харесва, каня го в
апартамента си, в леглото си, и правя секс само защото аз така решавам и само защото тялото ми си
е мое и ми принадлежи. А на сутринта, когато стана, неминуемо... съм влюбена".
Мерседес Медрано разказва това, за да покаже, че макар на теория всичко да е много ясно,
сексуалното възпитание, което тя, майка й и баба й са получили, продължава да обуславя
поведението й. Било им е втълпено, че след секса трябва да има любов, в противен случай всичко е
опорочено.
Нямам нищо против това любовта да съпровожда секса. Това, което ме дразни, е вярването, че
тя е задължителна. Най-много ме дразни обаче дискриминационното отношение към сексуалността
на жените.
Разбира се, има разлика в анатомията, в начина на функциониране на сексуалността при мъжете
и при жените, но както вярвам, че и едните, и другите притежават еднаква нагласа и възможност да

12
Испанска журналистка, живееща в Мадрид. — Б. а.
www.spiralata.net 54
израстват, да се развиват, да говорят и да мислят, така съм убеден, че имат едни и същи
способности и едни и същи ограничения в сексуалността.
С изключение на онези аспекти, които са свързани с правилата, налагани от обществото.
С изключение на поведението, обусловено от вярванията, които са ни втълпили и които ние
продължаваме да поддържаме.
Трябва да се освободим от тези дискриминационни вярвания. Смятам, че от някои вече сме се
избавили, но още има какво да се направи в тази насока.
Ако попитаме група от 100 жени и група от 100 мъже в Аржентина дали смятат, че партньорът
им някога е имал незначителна забежка, над 75% от жените и по-малко от 10% от мъжете допускат
тази възможност.
Няма съответствие между това, което вярват мъжете, и това, което вярват жените.
Статистиката сочи, че една жена по-лесно допуска, че партньорът й е имал забежка, отколкото
един мъж.
Въпросът е: защо?
Защото на мъжа е позволено да има странични авантюри.
Но защо да се смята, че един мъж би могъл да има, а една жена - не?
Тогава си спомням какво ни казваха на нас, момчетата, когато бяхме юноши: Чукай всички,
освен гаджето си.
Брат ми е с пет години по-голям от мен. Когато бях четиринайсетгодишен - преди трийсет и
седем години, — той си имаше гадже. Понякога, обикновено в петък, той излизаше без
приятелката си. Аз с изненада се питах защо тя не отива с него. Тогава той ми обясни:
- Защото я обичам истински.
- Е, и? - попитах аз.
- И я уважавам много.
- Е, и?
- Затова не мога да правя някои неща с нея...
Тогава аз му казах:
- А тя знае ли?
- Да.
- И не се ли сърди?
- Е, разсърди се. Но после сподели с майка си...
- И какво?
- Тя й казала, че няма причина да се сърди, дори напротив, това доказвало, че съм добро
момче.
Уверявам ви, че тази случка е истинска (и предпочитам да мисля, че вече не е така).
По онова време майките учеха дъщерите си, че ние, мъжете, имаме особени „физиологични
нужди".
Това, разбира се, няма никакво реално основание; в нито един учебник по медицина не можем
да прочетем подобно нещо, но някой практичен мъжкар го е измислил и този аргумент се е оказал
толкова успешен, че момичетата, на които не им беше позволено да имат сексуални връзки преди
брака, се примиряваха момчетата да имат някоя и друга авантюра.
Разбира се, момичетата питаха: „А ние нямаме ли физиологични нужди?", защото чувстваха
някои неща. А майките, разбира се, им обясняваха, че нямат. Защо нямаха? Защото ги облекчавала...
менструацията!
Колко подло! Звучи ужасно и е ужасно, но този аргумент беше част от възпитателните методи
допреди двайсет години. Твърдеше се, че менструацията облекчавала, защото „пречиствала кръвта"
от токсините, и поради тази причина жените нямали „такива" желания. Понеже мъжът бил лишен
от такова пречистване, той трябвало да задоволи неудържимата си физиологична потребност, в
противен случай... го болели тестисите!
Най-лошото е, че всички вярваха в това, дори самите мъже! Връзвахме се на историята, че ни
боли, че ни стяга, че отдавна не сме...
Днес звучи абсурдно, но влиянието на тези вярвания все още се чувства. И това е много
сериозно.
Знаем, че това не е вярно, но въпреки това продължаваме да постъпваме така, сякаш е истина,
като предоставяме на мъжете известни свободи, сякаш имат физиологична потребност от тях, и ги
отказваме на жените, сякаш наистина вярваме в облекчаващата роля на менструацията.
www.spiralata.net 55
 И не че болката в тестисите не съществува, но този проблем си го създаваха самите мъже.
След един рунд от възбуждащи ласки (тогава се наричаше „игра на доктори") мъжът казваше:
„Не можеш да ме оставиш така!".
А тя? Защо тя не казваше: „Не можеш да ме оставиш така"? Сякаш не изпитваше нищо... Какво
ставаше с нейното „така"?
Тази история обуславя вярванията ни до такава степен, че все още разграничаваме
сексуалността на мъжете и на жените, като казваме на дъщерите си, че те имат много повече какво
да губят.
Слушам тези фрази и ми се струва невероятно, че репресивното възпитание отпреди повече от
петдесет години продължава да нанася поражения.
Вярно е, че възпитанието сега е различно, сега никой не говори така, самите млади хора
несъмнено са по-здравомислещи. Въпреки това, трябва да признаем със смирение, че нашето
невежество в миналото все още оказва влияние върху живота ни.
Посвещаването на младите в секса днес е много различно от ужасното преживяване, каквото то
беше за нас.
Някой чичо или приятел ни водеше при „леко момиче", както те го наричаха, за да направим
„дебюта" си. Беше важен момент, защото там младежът ставаше мъж и чичото се убеждаваше, че
момчето не е педал - нещо, което беше много важно да се докаже. Тогава чичото отиваше при
бащата и му казваше: „Готово". И бащата разбираше, че може да е спокоен. Защото иначе... „опазил
ни Господ".
С една дума, дебютът на сина беше радостно и носещо облекчение събитие за семейството,
защото означаваше, че момчето няма да стане хомосексуалист; за него обаче събитието беше в
общи линии пълна гадост.
В моя квартал това трябваше да стане, преди да навършим осемнайсет години; в противен
случай се налагаше доста да лъжем. После научих, че не съм бил единственият, който е лъжел...
На никого обаче не му хрумваше да посвети дъщеря си в секса, още по-малко да отпразнува
този факт.
В днешно време, когато момичето съобщи новината вкъщи, „модерните и вещи в проблемите
на психологията" родители казват тържествено:
Аха... Добре ли го обмисли? Защото, виж какво...
Но не се радват и не празнуват за това, че дъщеря им е започнала сексуален живот, нито
изпитват облекчение.
Продължаваме да възпитаваме децата си така, сякаш сексуалността е различна за жените
и за мъжете.
И това се дължи на мъжкарската представа, която доминира в обществото по този въпрос.
За наше съжаление, колкото и да се опитваме да превъзмогнем тези идеи и да се борим заедно,
мъже и жени, за постигане на равноправие по отношение на много неща, включително да вземаме
свободно решения за сексуалния ни живот, ние не успяваме да го направим.
Тези идеи не са продукт на целомъдрие, нито са резултат от възвеличаването на сексуалността;
в тях е заложен един особен смисъл: укрепването на моногамията, или, с други думи, верността, и
то предимно на жената.
Ако са я учили, че човек обича веднъж и завинаги в живота си, както видяхме по-горе, и сексът
е позволен само когато има любов, резултатът е стопроцентова гаранция за вярност. Или, с други
думи, жената не може да има сексуална връзка с никого, освен с мъжа си.
И обратното, тъй като мъжа са го учили, че сексът и любовта са различни неща, дори да вярва,
че човек обича веднъж и завинаги в живота си, това не му пречи да се чука с когото си иска. И ако
отгоре на всичко са му втълпили, че съпругата трябва да е целомъдрена, чиста и непорочна... като
нищо накрая може да се чука с всички други жени, но не и със своята.
Психоанализата обяснява едиповия комплекс с неизбежната еротична привързаност на момчето
към майка му. Когато е четиригодишно, това не е проблем, но се превръща в такъв, когато детето
навърши дванайсет. Ако има едно общовалидно за всички култури табу, то това е следното: човек
не се чука с майка си. Някои култури допускат това да се прави с бащата, с братята и с братовчедите
също; с майката обаче е забранено във всички култури от всички епохи. Тогава момчето само си
дава сметка, че желанието му не е редно, че това не се прави. Какво става с това малко,
дванайсетгодишно мъжле, което иска да се чука с майка си? В най-добрия случай се идентифицира
с бащата и вътрешно му казва: „Чукай я ти, татко, ти умееш да го правиш", и се чувства спокойно.
www.spiralata.net 56
Невинаги обаче е толкова лесно. Истината е, че трябва да намери решение на конфликта, което да
изключва чукането с майка му.
Това, което обикновено прави, е да раздели образа на майка си на два антагонистични образа:
единият е на жената светица, целомъдрена, чиста и непорочна, олицетворяваща майката, с която,
разбира се, човек не се чука. Другият е на жената курва (не онази, която се продава срещу пари, а
тази, която се наслаждава), с която човек може да се чука, която в действителност е за това.
Почти всички мъже влизаме в сексуалния свят на възрастните с този разделен на две образ.
Жените принадлежат към две групи: майки и курви. Когато един мъж търси момиче за секс, знае
къде да го намери. Когато търси момиче, за да създаде двойка и да изгради семейство, се обръща
към групата на майките. Тогава се случва нещо, което изглежда логично, но на него му се струва
странно:
Не знае защо, но няма желание да прави секс с нея.
Иска да прави секс с всички останали, само не и с тази, която е избрал!
И това е логично, защото я е избрал по подтик на скъпия образ на майка си.
70% от мъжете, които живеят в двойка и имат устойчива връзка с жената, която са избрали и
която им се струва страхотна за живот в двойка, си принудени да търсят отдушник навън, защото
жените, които истински ги привличат сексуално, са другите.
А майките задълбочават проблема, защото са учили дъщерите си, че трябва да бъдат
целомъдрени и чисти, а не курви.
Как да решим това раздвоено поведение по едни успешен начин? Като намерим жена, чиято
личност да притежава черти, позволяващи ни да съединим отново образите, които някога сме
разделили. Жена, която да съчетава в себе си страните на двете архетипни групи: на майките и на
курвите.
Един мой пациент казва, че когато човек им и жена, която е в състояние да бъде и майка, и
курва, значи, има страхотна жена.
И това е вярно и е чудесно не само за този мъж.
Когато една жена се осмели да бъде майка и курва, нежна и чувствена, добросърдечна и
еротична, тя отново се чувства цялостна.
Жените също трябва да научат, че не се делят на групи, че курвата не е проститутка, а е жена,
която умее да се наслаждава на секса.
Шопенхауер казва, че идеалната жена е принцеса в обществото, скъперница в разходите и
курва в леглото. Не като моята - добавя той, - която е принцеса в разходите, курва в обществото
и скъперница в леглото.
Щом жената трябва да съчетава поведението на майка и на курва, за да задържи мъжа вкъщи,
какви черти трябва да притежава мъжът, които да удовлетворяват жената?
Защото и при мъжете има два типа: асексуалният (закрилнически, бащински) и жребецът
(чувствен и мускулест).
Жените обикновено твърдят, че очакванията им към мъжа са той да бъде грижовен, нежен,
покровителствен, да притежава размах и да е кавалер. Очевидно е, че това е един от двата типа. Кой
е тогава мъжкият еквивалент на жената, която се наслаждава на секса? Мъжът гордо се хвали на
масата в кафенето: „Жена ми е истинска курва в леглото!". Какво казват жените, когато обсъждат
този въпрос?
По време на лекциите ми жените споделят, че това е свързано с много неща, обаче завършват с
нежността.
Според мен претенцията, която предявяват мъжете към жените - да са курви в леглото, - няма
точен еквивалент в езика на жените. И е възможно да не се появи скоро, защото нашата културна
среда приема изискването на мъжа, но все още не о приела изискването на жените.
За жената сексът е бил свързан с любовта, следователно не е бил непременно обвързан с
удоволствието.
Изпитвала е удоволствие от отдаването си на любимия мъж, но не и от самото практикуване на
секса. Кой е мъжкият еквивалент на страхотната жена? Не знам това и се опасявам, че докато не
го открием, мястото ще бъде заето от плейбоя - прелъстител и женкар, който обещава това, което
никога не изпълнява. Може би е време да въплътим в думи (оставям това предизвикателство на
някоя читателка) начина, по който ще определим страхотния мъж. За да го открием, макар че още
не можем да го назовем, би било хубаво жените да се доближат до обединяването на мъжките

www.spiralata.net 57
образи, а мъжете - да се осмелят да видят във всички жени онази цялостна жена, която желаят да
срещнат.
Смятам, че и жените, и мъжете сме сексуални същества, които могат да избират. Смятам също,
че за една жена, която с удоволствие би правила секс с много мъже, животът с един-единствен мъж
е истинско усилие. Би трябвало да реши дали трябва да го прави. Във всеки случай, верността е част
от договора с партньора й. А всяка двойка може да сключи какъвто договор иска.
Няма разлика между сексуалния апетит на мъжете и на жените.
„Физиологичната нужда" на мъжа е уловка, с която мъжете са лъгали жените в продължение на
десетилетия. Затвор, в който влизат само те. Жената се превръща в пленница на един мъж, а мъжът
остава на свобода.
Всъщност целта е била именно тази: да се държат жените в плен на измамата, за да мислят, че
не могат да имат сексуална връзка с друг мъж, защото секс се прави само ако обичаш или си
проститутка... Защото, както казваше леля Глория: По-добре честна, отколкото в леглото с някой
чужд мъж, при това, без да ти плаща.
При това обвързване на секса с любовта на жените им оставала само една възможност да правят
секс, без да се налага да проституират: да бъдат верни.
Но тъй като става все по-трудно да се поддържа идеята, че мъжете имат физиологични нужди, а
жените нямат, започват да се появяват нови митове, които да заместят досегашните.
Че мъжът има по-голяма нужда от секс в сравнение с жената.
Че мъжът притежава по-голям сексуален потенциал и способност да се наслаждава на секса.
Че желанието идва от страна на мъжа, защото жената не изпитва такова.
Митът поддържа идеята, че поради анатомията си, поради същността си или защото са по-
духовни и са майки, жените не се интересуват толкова от секса. И че следователно мъжете са по-
сексуални от жените.
Разбира се, винаги се намира някой, който да въплъти тези митове в статистики, натъкмени
според желанието на анкетьора.
През 1925 г. един немски медицински доклад уверява, че 70% от жените са фригидни. В същия
доклад само 5% от мъжете страдат от някаква сексуална дисфункция.
Резултатът потвърждава мнението, че ролята на жената в сексуалната връзка е да бъде на
разположение на желанието на мъжа.
През 1945 г. (първият „Доклад Хайт 13"), благодарение на изследванията, проведени от
психоаналитичната школа, дисфункциите при мъжа постепенно излизат наяве, а жените започват
по-смело да се наслаждават на секса, без да рискуват, че ще ги нарекат проститутки.
Към средата на века фригидните жени са 45%, а фригидните мъже - 10%.
Сексуалното превъзходство на мъжа (10% срещу 45%) е запазено.
Може да изглежда невероятно, но до 1960 г. медицината и психологията никога не са се
занимавали с въпроса за женския оргазъм. И не са се занимавали, защото се смятало, че той не
съществува. Подсъзнателната постановка била: За какво да си губим времето с удоволствието на
жените, като половината от тях не изпитват нищо?
През 1960 г. Мастърс и Джонсън14 за пръв път говорят, изследват и пишат за женския оргазъм.
С промените относно мястото на жената в света и тенденцията към изравняване на гражданските
им, трудови и сексуални права, жените не само се осмеляват да чувстват истински, но и (и именно
това са промените, които се забелязват в докладите) да изразят на глас това, което чувстват.
И разликата в процентите започва да намалява.
През 70-те години проучванията показват, че много от жените, набедени за фригидни в
предишните статистики, не са фригидни, а страдат от аноргазмия, което не е едно и също. Тези
жени в действителност се възбуждат, въпреки че не стигат до оргазъм, и затова в новите статистики
броят на фригидните жени (неспособни да се възбудят) спада бързо. Вече не са 45 на всеки 100, а
само 10-12; останалите са аноргазмени, но не фригидни.
Едно революционно откритие допълнително подкопава мъжката хегемония. Установява се, че
еякулацията е нещо различно от оргазма.

13
По името на Шиър Хайт (р. 1942 г.) - американска феминистка, журналистка и писателка, публикувала няколко
доклада, посветени на женската сексуалност. - Б. пр.
14
Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън са американски лекари, които правят революционни открития, свързани с
човешката, и най-вече с женската, сексуалност. - Б. пр.
www.spiralata.net 58
 През 70-те години статистиките, посветени на човешката сексуалност, разкриват, че делът на
аноргазмените жени и мъже е еднакъв - той е 30% и при двата пола.
Това си е истинска революция. Идеята, че всяка еякулация е съпроводена с оргазъм, е оборена
завинаги.
Това представлява сериозен удар върху мъжкия нарцисизъм. Ние, които винаги сме били
убедени, че нямаме проблем с оргазма, защото еякулираме, изведнъж открихме, че това не е вярно.
За пръв път научихме, че оргазмът е нещо много повече от обикновена еякулация. Научихме, че
мъжът може да има една, две, три, пет, двайсет и осем, трийсет и пет, сто четиридесет и три
еякулации... Но че оргазмът е нещо различно.
Започнахме да осъзнаваме, че получаването на оргазъм при мъжете е сходно с това при жените.
Че няма големи различия между мъжкия и женския оргазъм от гледна точка на това, което се случва
с индивида като цяло.
Вярно е, че в повечето случаи оргазмът съвпада с еякулацията. Това обаче не означава, че
оргазмът винаги съпътства еякулацията.
И все пак процентите все още бяха в полза на мита за сексуалното превъзходство на мъжете:
Тъй като от 30% аноргазмени мъже 10% бяха импотентни, а делът на аноргазмените жени беше
15%, продължаваше да се твърди, че жените изпитват по-малко удоволствие от мъжете.
След публикуването на тези статистики се случи нещо невероятно. Въз основа на тези данни
жените започнаха да възприемат по различен начин сексуалността си и да търсят по-смело
удоволствието в секса. Делът на страдащите от аноргазмия жени спадна от 45% на 16% - процент,
сходен с този при мъжете (поне при онези, които са склонни да приемат разликата между оргазма и
еякулацията).
Оттогава знаем, че има толкова аноргазмени мъже, колкото и жени, и - което е още по-
насърчително - има толкова жени, способни да се насладят на една сексуална среща, колкото
и мъже.
Мъжкият оргазъм не е просто изхвърляне на семенна течност и временно чувство на
облекчение. Оргазмът е глобална реакция, свързана не само с биологията ни, но и с психиката,
психологията и духовността.
Оргазмът е физическа реакция на цялото тяло спрямо усещането на наслада, която е
толкова силна, че предизвиква временна загуба на контрол.
Оргазмът е толкова бурна реакция на тялото, че енцефалографските записи, извършени при
хора в момент на сексуален акт, отчитат, че по време на оргазма се наблюдава наличието на
псевдоогнище на конвулсивен пристъп, наподобяващ малка епилептична криза (появява се, развива
се и свършва).
Ще повторя: няма оргазъм без загуба на контрол.
В един сексуален акт, където всичко е под контрол, където той и тя свършват - той еякулира, тя
се чувства задоволена, - където всичко е много стерилно и идеално маркирано, може да има
удоволствие, но оргазъм? Не и оргазъм.
Човек задължително губи контрол по време на оргазъм. Не е възможно някой да получи
оргазъм, ако всичко е напълно под контрол.
По някаква незнайна за мен причина Рио де ла Плата 15 изпитва необичайна почит към оргазма.
Особено ние, аржентинците, както и нашите братя уругвайци, отиваме още по-далеч в това
преклонение.
Първо, защото изживяваме сексуалността си така, сякаш единствената ни цел е да постигнем
оргазъм.
Колко време продължава един оргазъм? Десет, петнайсет, двайсет, трийсет секунди в най-
добрия случай?
Глупаво е да смятаме, че единственото, което си заслужава от връзката, са последните трийсет
секунди. Човек трябва да е глупак, ако си мисли, че цялата сексуална история е само заради тези
жалки петнайсет секунди...
Не е възможно това да е така - и наистина не е.
Специалистите смятат, че ако наистина е вярно, че средната продължителност на сексуалния
акт е двайсет и една минути, то през това време могат да се случат и се случват много неща.

15
Историческо испанско вицекралство, образувано върху части от територията на съвременните държави Аржентина,
Уругвай, Боливия и Парагвай. - Б. пр.
www.spiralata.net 59
 Сексуалността е свързана с всички тези неща и едно от тях е оргазмът; той обаче не е
единственото и може би дори не е най-важното нещо.
Трябва да се научим да възприемаме по нов начин оргазма и да го освободим от прекомерните
достойнства, които му се приписват.
Защото ние, аржентинците, не само се прекланяме пред оргазма, но по броя на оргазмите
оценяваме количеството на полученото удоволствие.
Защото нещата не се свеждат само до това дали си получил оргазъм. Въпросът е колко!
Предполага се, че колкото повече... толкова по-добре!
И тогава ние, мъжете, се събираме около масата в кафенето и разговаряме за секс...
- Няма да повярвате... защото аз снощи... три' - казва гордо един от тях.
- Аз пък онзи ден... - намесва се друг, - пет!
- Ако става дума за това, аз по време на един излет - казва трети - имах четиринайсет!
- Големи тъпаци сте - казва многознайкото на компанията, - тук не става дума за вас, става
дума колко получава тя... Моята жена например никога не пада под три.
- Нищо не е - отсича друг, - резултатът при нас е едно към шест за нея!
Тогава всички се обръщат към приятеля, който мълчи:
- А твоята, Пепе?
- Не, не, моята е... мултиоргазмена!
„Жена киборг" - мисли си един от тях.
И се връща вкъщи ядосан, като се самообвинява: „А аз какво правя с този пън в леглото?!
Мултиоргазмена! Мамка му, голям тъпак съм! Как не ми казаха по-рано, за да си избера една от
тях? Къде ли човек може да си намери такава жена?".
Мултиоргазмена! Звучи фантастично. И в женските списания (издавани от мъже) започват да се
появяват статии: „Как да станем жената, която всеки мъж желае в леглото си", „Тантрата на секса в
брака", „Тайната на точка G", „Диетата на ненаситната жена"...
Когато разглеждаме сексуалността, изхождайки от оргазма, всичко се усложнява. Първо,
защото наистина оргазмът не е толкова важен, колкото предполагаме. И второ, защото ни отклонява
към тема, подклаждаща едно своеобразно съперничество между мъжете, което няма нищо общо с
партньорките им.
Когато един мъж пита една жена „колко?", той не го прави заради нея, а за да го разкаже в
кафенето, за да се отчете там; въпросът му няма нищо общо със случилото се между тях в леглото.
А когато пита дали е свършила, или не е, прави това, защото се чувства заплашен: учили са го,
че за да се представи като мъжествен, опитен и пламенен любовник, трябва първо да е еякулирал, а
после да задоволи нея (като всеки самоуважаващ се мъж). Това обаче е култ към мъжката
неувереност, а не към истинската среща с жената. Никой мъж няма лесно да се съгласи, че това е
така, колкото и да настоявам.
А когато някои мъже, които няма отново да посегнат към моите книги, се почувстват
заплашени от идеите ми, ще кажат:
Какво знае този дебел глупак? Сигурно е педал!
Аз не се обиждам и ги разбирам.
Това, което казвам в книгата, заплашва тяхното самовлюбено его.
Ще им помогна да развенчаят автора й, за да успокоя духовете.
Заявявам това публично, защото не желая да дразня мъжете, които четат книгите ми; самият аз
се развих в сексуално отношение. С времето преминах от прословутото „Два, без да успея да го
извадя“' в моето юношество, до сегашното „Три, без да успея да го сложа...".
Така че няма защо да се безпокоят, ето това съм аз...
Човек толкова се тревожи за броя на собствените или чуждите оргазми, че пропуски това,
което се случва в момента.
Това обаче не е най-лошото. Има един мит, който е толкова банален, колкото соса чимичури
или млечния крем: митът за едновременния оргазъм.
Ако приемем, че по време на оргазъм човек губи контрол, ако най-хубавото, което ми се случва
в леглото с другия, е да изпитам такава наслада, че да престана да се владея, и именно това е
оргазмът, кажете ми как изобщо ни е хрумнала нелепата идея за едновременния оргазъм, идеята, че
за да имаме една хубава, задоволителна и подходяща връзка трябва да свършваме заедно!
Щом нямаме контрол върху оргазма, откъде се е появила идеята, че трябва да свършваме
едновременно? Освен това как да осъществим тази едновременност?
www.spiralata.net 60
 Това е една абсурдна, случайна и лишена от всякакъв смисъл идея. Все едно с жена ми да
решим един ден да отидем да ядем бифтек по милански и случайно ни хрумва да изядем последната
хапка едновременно. Донасят ни бифтеците и ние започваме да се храним, като наблюдаваме
бифтека на другия, за да видим колко бързо или колко бавно яде той, за да нагодим нашето темпо
към неговото... Представете си диалога:
- Яж по-бавно.
- Не, ти дъвчеш бързо.
- Не, не, не... ти бързаш.
- Защото бифтекът ти е по-малък.
- Не, твоят беше по-голям.
- Чакай малко, не бързай.
- Чакай, сега имам повече.
- Чакай да пия вода...
- Давай, вече може.
- Готова ли си?
- Едно... две... три!
И хоп!, накрая изяждаме последната хапка от бифтека по милански, поглеждаме се и казваме:
Страхотно!!! И си тръгваме горди, за да обявим пред света, че сме изяли последната хапка от
бифтека по милански заедно...
На кого му пука за това? А и какво значение може да има?
Толкова е нелепо, че дори не е смешно.
С едновременното изяждане на последната хапка ние се опитваме да контролираме това, което -
ако се случи в подходящия момент — е неконтролируемо.
Стоновете, които се разнасят от стаите в евтините хотели, са красноречиви:
- Хайде.
- Побързай.
- Не, спри за малко... Не, продължавай.
- Чакай...
- Давай.
- Не ме пришпорвай...
- Готова ли си?
- Не, не, не.
- Да, да...
- Сега ти.
- Сега аз.
- Е?
- Не, не, чакай малко...
- Ай...
- Какво стана?
- Свърших... Какъв глупак съм!
Какво е основанието на цялата тази безсмислица?
Не се съмнявам, че сексуалността е свързана със споделеното удоволствие.
Глупаво е обаче да вярваме, че споделеното удоволствие трябва да се случи точно в същия
географски, геометричен и планиметричен момент.
Не си струва да съсипем удоволствието от срещата, заети с мисълта как да стигнем заедно
до оргазма.
Важното е да разберем защо сме заедно. И е сигурно, че не сме заедно, за да получим оргазъм в
един и същ момент, нито дори за да получим оргазъм.
Възможно е да се случи, възможно е със съпругата ми да ядем бифтеци и да погълнем
едновременно последната хапка, да се погледнем и да си кажем: „Колко хубаво, изядохме заедно
последната капка". Съвсем друго е обаче да се опитваме това да се случи...
(И в рамките на шегата бих казал, че макар да нима никакво значение дали ще свършим заедно,
препоръчително е да се случи в един и същи ден. Нещо повече, препоръчително е да сме заедно,
когато това се случи, и това също е истина.)
С опитите си да контролираме неконтролируемия оргазъм, ние всъщност го пропускаме.

www.spiralata.net 61
 Тук е важно да направим една уговорка. Едно е да отлагам удоволствието, за да получа повече
удоволствие, да се забавя, защото ми доставя удоволствие да го правя; друго е да вярвам, че е мое
задължение ти да получиш твоя оргазъм, и така да остана закотвен в контрола. Пропускам момента
и вече не мога да изгубя контрол.
Когато мъжът получи истински оргазъм, а не жалка имитация, той не иска повече... Проблемът
е, че ако той е свършил, а тя е останала, сега е сама.
И това е тъжно. Аз обаче се питам: Защо трябва да се разделим в този момент? Можем да
изчакаме три-четири минути и да започнем отново. Защо не?
Ако не свършим едновременно, защо да се откажем от срещата?
Ако не свършим заедно, може би ще направим това следващия път, може би след малко,
каквото и да се случи тогава. Трябва да се изчака малко, докато той е под влияние на синдрома на
шест часа и половина (погледнахте стрелките на часовника в шест и половина, нали?), но нищо
повече.
Десет минути е рефрактерният период, а после може да подновиш любовната игра или да се
откажеш.
Възможно е някой да попита: Но ако човек страда от преждевременна еякулация, какво да
прави? Трябва да се контролира...
Пише го в книгите! Има безброй страници за всичко, което трябва да се направи, за да се забави
еякулацията! Например да мислиш за любимия си футболист или да пъхнеш пръст в задника си, да
гледаш телевизия или дори да мислиш за тъща си, да забиеш нокти в месестата част на ухото си или
да помолиш жена си да стисне единия ти тестис... Моля ви!!! Не е за вярване!
Един мъж, който страда от преждевременна еякулация, получава последно предупреждение
от партньорката си: или да реши проблема, или...
Отчаян, мъжът отива на консултация при един сексолог в града, който си е спечелил
репутация с успешното решаване на проблеми като неговия.
Лекарят го преглежда, разпитва го, изследва го с някакъв апарат, който излъчва странни
сини лъчи, и после му казва:
- Е, приятелю, новините са добри, проблемът ви подлежи на лечение.
- Така ли, докторе? Колко се радвам. Какво трябва да направя?
- Вижте, методът е прост, но е необходимо търпение, за да го следвате.
- Какво искате да кажете, докторе? За колко време ще се излекувам?
- Ами, зависи от пациента, но смятам, че след петнайсет дни ще сте в състояние да опитате
отново да правите секс със съпругата си.
- Не, докторе... В никакъв случай, това трябва да го реша още днес... в противен случай жена
ми ще се разведе с мен.
- Вижте, господине, никога не съм прилагал метода за толкова кратко време, но ако ми
отделите днешния ден, може би до довечера ще успея.
- Каквото кажете, докторе.
- Добре. Тогава да започваме. Френска, италианска или испанска кухня?
- Не знам, докторе, вие каква ще ми препоръчате?
- Изберете, човече. Вие решавате...
- Ами... не знам... италианска, докторе.
- Добре. Да вървим.
Излизат от кабинета и лекарят завежда пациента в ресторанта на Джузепе, който е
наблизо.
- Сега трябва да научите наизуст менюто.
- Моля?
- Да, да. Първо три-четири предястия, три-четири основни ястия и три-четири десерта...
- И?
- След като ги наизустите, ще ги повтаряте мислено, докато се превърнат за вас в мантра, в
автоматизирана фраза...
- И?
- И така, докато научите наизуст цялото меню. Моите изследвания показват, че най-
добрият начин да забавиш еякулацията, е да мислиш за храна. Така че, когато легнете с жена си,
започнете да повтаряте ястията от менюто и ще забавите еякулацията си.
- Чудесно, докторе.
www.spiralata.net 62
 - Добре. Да видим. С кои ястия ще започнете?
- Ами... Вител тоне... Салата „Капрезе"... Сандвич с моцарела... Пица...
- Много добре. Сега ги повторете.
- Вител тоне. Салата „Капрезе"... Сандвич с моцарела...
- Пица!
- А, да, пица.
- Продължете... сега четири ястия.
- Канелони ала Росини... Лазаня... Баня кауда... Лингуини ала путанеска...
- Сега повторете.
- Канелони. Лазаня. Баня кауда. Лингуини ала путанеска.
- Сега всичко от началото дотук.
- Вител тоне. Салата „Капрезе". Сандвич с моцарела. Пица. Канелони ала Росини. Лазаня.
Баня кауда. Лингуини ала путанеска.
Запаметяването продължило с часове, докато накрая пациентът научил наизуст цялото
меню на ресторанта - около петдесет ястия и над дванайсет десерта.
Пациентът си тръгнал към къщи, като по пътя повтарял менюто:
- Вител тоне. Салата „Капрезе". Моцарела... И изреждайки ястията, влязъл в дома си.
- ...Канелони ала Росини. Лазаня. Баня кауда... Като видял жена си, й казал:
- Скъпа, да отидем в спалнята. Лекарят е гений, излекуван съм.
Двамата влизат в спалнята и се отправят към леглото.
Тя ляга по гръб, готова да го приеме. Мъжът застава пред нея, сваля си боксерките и казва:
- Вител тоне... Салатааа... Момче! Кафе и сметката!
Чудесно е, че можем да се посмеем на тези неща, защото именно това са злощастията на нашата
култура, това, което ни се случва, това, което правим. Ужасно е, като си помислим, че живеем по
този начин, вярвайки в тези безумия, вместо да осъзнаем колко са безсмислени, откъдето и да ги
погледнем.
Мастърс и Джонсън имат един труд, в който си задават един чудесен въпрос: Какво означава
преждевременно? Бързо. Колко трае това? Не се знае. И тогава откриват, че преждевременната
еякулация се наблюдава при някои мъже с някои жени. И определят преждевременната еякулация
като дисфункция на двойката, или, с други думи, на връзката.
Оказва се, че Хуан еякулира преждевременно с Мария, но не със Сусана.
Че Патрисия е фригидна с Педро, но не и с Естебан.
И че Алехандра, която не е успяла да получи нито един оргазъм с Хосе, с Хулио е ненаситна.
И причината за това не е, че Хулио и Естебан знаят повече от Хуан или Педро, нито защото са
по-опитни от другите, а защото връзката в двойката е в по-голямо съзвучие, защото двамата са се
срещнали и са постигнали хармония помежду си.
В това отношение химията в двойката е от основно значение. Има дори миризми, които ни
свързват, страни, които дори не зависят от нас. Човек отива в леглото с някого, не харесва
миризмата му, магията се разваля и в крайна сметка връзката не се получава. Това не означава, че
другият е нечистоплътен, просто такава е миризмата му. Има аспекти като миризма, докосване,
усещане, което погледът на другия предизвиква у нас... хиляди неща, които се случват или за
съжаление, не се случват.
Сексуалността не се състои само в гениталния контакт.
Глупаво е да мислим, че сексът е просто един пенис в една вагина.
В XXI в. това вече не може да е вярно. Невъзможно е да мислим, че нашата сексуалност
съответства на контакта с осемнайсет квадратни сантиметра кожа.
Сексуалността обхваща много неща и не се свежда само до проникването и оргазма. Тя
изпълнява една основна функция, която вече не е свързана със създаването на потомство, а с
контакта, удоволствието, общуването и срещата с другия.
Вярването, че удоволствието се състои в продължителността на акта, че се определя от това
дали си свършил, или не си свършил, е присъщо на мъжете, които смятат, че пенисът им е малък
(95%). И тогава човек се пита: Малък за какво? Каква е представата за малък? Или става дума за
фантазията, че мъжествеността е свързана с размера на пениса?
Има два основни органа, които участват най-много в сексуалността: кожата и мозъкът. Вярно е,
че в определен етап има генитализация на енергията, свързана с либидото, но това е само в

www.spiralata.net 63
предоргазмения момент. През останалата част от времето от нас зависи как ще управляваме
енергията, която се поражда у нас.
Сексуалната възбуда е енергия, която се натрупва и циркулира в цялото ни тяло. Струва ми се
твърде дребнаво да се опитваме да я фокусираме в гениталиите, в ерекцията или в овлажняването.
Сексуалността се случва в цялото ми същество.
Ако не получаваме необходимото удовлетворение, би било добре да потърсим причината,
защото съществува една твърде опасна фантазия от формална гледна точка: вярването, че
проблемът е в другия.
Прехвърляме вината върху другия: Причината е, че си фригидна... Работата е там, че ти
еякулираш преждевременно...
Предлагам да потърсим проблема в разминаването между двамата.
Оставаме заедно, търсим, опитваме, експериментираме, обръщаме се за помощ, каним някого...
Решаваме проблема заедно, но не търсим причината в другия.
Трябва да приемем, че вината не е в нито един от двамата. Просто поради някаква причина
връзката ни не функционира.
Нека престанем да сочим обвинително с пръст другия за сексуалния провал.
Би било добре да видим какво се случва между нас, кои са причините за преждевременната
еякулация, за отсъствието на възбуда, за твоята липса на овлажняване и за моята липса на ерекция,
за липсата на оргазъм при теб или при мен.
Трябва да сме наясно, че тези дисфункции са свързани с двамата, със случващото се с нас, с
разминаването между нас, защото сексуалността винаги е споделена.
И ако трудностите също са споделени, те се преодоляват бързо.
Сексуалността не се състои в големината, размера, структурата, нито се определя от тях, а най-
вече в отношението.
Светът е пълен с истории за големи и малки задници, за размери на пениси, за пищни или малки
гърди, за неща, които в действителност нямат никаква връзка със същността на сексуалната среща.
Трябва да се избавим от култа към оргазма, от култа към еякулацията с оргазъм, от култа към
едновременния оргазъм. Нека бъдем заедно в леглото единствено за да се наслаждаваме. И ако по
време на това наслаждение се получи еякулация, това ще бъде чудесно. А ако не се получи, няма
нищо страшно в това.
Кой твърди, че за да се наслаждаваме, трябва да имаме еякулация или оргазъм?
Оргазмът не е нищо друго, освен неизбежната последица от правенето на любов, но не е
цел.
Трябва да се отърсим от представата, че сексът се олицетворява от възбудения мъжки член. Ако
смятаме, че сексуалният акт е свързан с ерекцията и овлажнената вагина, значи, имаме твърде
принизена представа за него. Удоволствието от секса е много повече от това.
По време на моя лекция един мъж ми каза:
Но ако някой иска да се чука цял час, не може да го направи без ерекция.
Тогава аз му отговорих:
На този, който се чувства зле, защото иска да се чука цял час, а пенисът му не се вдига, аз бих
казал следното: откажи се от идеята да се чукаш един час и пенисът ти ще стои вдигнат час и
половина.
Нашите сексуални органи не са в синхрон с ума ни. Казваме му: „Вдигни се", но не се вдига.
Казваме му: „Сега не се вдигай", и той се вдига.
Мъж и жена се разхождат из Париж на медения си месец. Отиват на Монмартър и виждат
плакат, на който пише: „Тони, латино мачото". Заинтригувани, влизат в салона, за да видят
шоуто.
Както са и очаквали, Тони се оказва мускулест и як, около трийсетгодишен мустакат тип,
приличащ на италианец, който излиза на сцената с люлееща се походка и след няколко минути
получава забележителна ерекция. Пред Тони има масичка, а на нея - орех. Тони застава пред
масата и с едно движение на таза счупва ореха. Всички му ръкопляскат... Мъжът и жената не
могат да повярват на очите си. На излизане тя го побутва с лакът и му казва: „Видя, нали?", и
двамата се прибират вкъщи.
След двайсет и пет години отново отиват в Париж. Когато минават през същото място на
Монмартър, виждат плакат, на който пише: „Тони, латино мачото".
- Не е възможно да е същият Тони! - казват си те.
www.spiralata.net 64
 Влизат и се появява Тони, който сега е около шейсетгодишен. Все още е мускулест, но е леко
сбръчкан, с прошарена коса и по-слаб. На подиума има масичка, а върху нея - кокосов орех.
Всички затаяват дъх. Тони се концентрира, получава ерекция и-храс! - кокосовият орех пада,
разцепен на две. Развълнуваният съпруг изпитва гордост, че е мъж, и обяснима завист към Тони,
който е способен да направи нещо, което той не може. Приближава се до Тони и го пита:
- Извинете, вие същият Тони ли сте, който беше тук преди двайсет и пет години?
- Да.
- Но това е невероятно! Когато ви видяхме преди двайсет и пет години, счупвахте обикновен
орех, а сега кокосов орех! Как изобщо е възможно?
А Тони отговаря:
- Ами... зрението ми е отслабнало...
С други думи, трябва да се откажем от желанието да планираме предварително това, което
искаме да постигнем. Не е необходимо да си поставяме за цел да правим секс един час, два часа,
нито дори половин час. Трябва да го правим толкова време, колкото ни се иска. И ще правим това,
което можем и докъдето можем. Във всеки случай, това ще бъде сексът, на който сме способни в
момента.
Това е моята представа за здравословен секс.
95% от мъжете и жените, които имат сексуални дисфункции (аноргазмия, преждевременна
еякулация, импотентност), страдат от т.н. антиципация16 на неуспеха. Смятат, че няма да се справят,
и тогава наистина не се справят, мислят за това, което би трябвало да се случи, и то не се случва.
Голяма част от провалите ни в секса се дължат на тази причина.
Изследванията на сексуалността, проведени от 60-те години до днес, доказват, че 75% от
сексуалните проблеми се лекуват само когато индивидът се откаже от очакването, че трябва да бъде
различен.
Много сексуални терапевти предписват на пациентите си едно безпогрешно упражнение:
Отидете в леглото, правете всичко, само не се чукайте.
Това означава: откажете се от желанието да бъдете овлажнени, щръкнали, корави,
издръжливи... Това ще намали очакванията и сексуалността ще започне да функционира по друг
начин.
Онзи, който има предварителни изисквания, е лишен от възможността да избира. Той трябва да
се научи, че пенисът му или вагината й не се ръководи от главата, а откликва на емоцията,
чувствата, тялото и изживяването на срещата.
Разбира се, съществуват някои физически причини, които биха могли да доведат до
неспособност за ерекция или възбуда, но те представляват 2% от всичките консултации за
сексуална дисфункция. Останалите, огромното мнозинство, стигат до това състояние чрез
собствените си блокажи.
Един мъж, който страдал от тежка импотентност и имал твърде сложни отношения с
жена си, започнал да ходи при лекар, който лекувал чрез хипноза. След осем сеанса мъжът се
прибрал вкъщи, казал на жена си да го почака и се затворил в банята. След пет минути излязъл
като хала... възбуден, еротизиран, задъхан, потен, в ерекция. Хвърлил се върху жена си, разкъсал
дрехите й със зъби и я любил страстно.
На следващия ден се върнал, затворил се отново в банята за пет минути, излязъл и отново се
хвърлил върху нея, направил всички пози, с главата надолу, скока на тигъра... всичко.
На следващия ден отново: числата, категориите, животните, телевизионните герои,
анимационните филми - всичко!
Винаги обаче, преди да правят секс, той се затварял в банята. Това събудило любопитството
на жена му. Какво ли правел в банята? Да не би да е част от терапията? - питала се тя. Докато
един ден решила да го издебне...
Мъжът се върнал, затворил се в банята и жената долепила око до ключалката. Тогава видяла
мъжа си да се гледа втренчено в огледалото и да повтаря: „Не е моята жена... Не е моята
жена... Не е моята жена...".
Едно от нещата, които влияят върху сексуалността на мъжа по един доста противоречив
начин, е етикетът на съпруга, който носи партньорката му.
(Може би това има връзка с историята за курвата и майката, спомняте ли си?)

16
Изпреварване, предварване (от лат.). - Б. пр.
www.spiralata.net 65
 Сексът е толкова важен в живота ни, че си струва да го приемаме като предизвикателство.
Предизвикателството на пълноценния секс.
Какво означава пълноценен секс?
Пълноценната сексуална връзка трябва да включва равни части нежност и еротика.
Обичам да казвам, че човек би трябвало да стига до леглото с букет цветя и порнографски
филм. Сборът е следният:

цветя + филм

И както съм правил и друг път, ще използвам фрази за всяко от напътствията за постигане на
добра сексуална връзка.
ДА СПОДЕЛЯМЕ ФАНТАЗИИТЕ СИ
Може би ненапразно започвам с това напътствие, защото по един или друг начин всичко
започва с фантазията. С времето обаче тези фантазии се умножават и пораждат едно от най-тежките
изкривявания на секса в двойката. Поради някаква причина сме затруднени да споделяме
фантазиите си, дори и онези, които включват партньора ни. А това е сериозна грешка. Няма нищо
по-хубаво от стая, пълна със сексуални фантазии, за създаване на подходяща атмосфера за срещата.
Едно от любимите ми упражнения, които предписвам на двойките с проблеми, е да ги заведа в
някое полутъмно кафене и да им прошепна на ухото фантазиите на всеки от тях. Резултатът винаги
е един и същ. Двамата се изненадват от съвпаденията и съжаляват, че не са се осмелили да ги
споделят по-рано. Споделянето на фантазиите е акт на отдаване и източник на удоволствие за
другия.
На една моя лекция някаква жена ме попита дали е патологично включването на фантазиите на
трети човек, когато идеите ти се изчерпят. Във всеки случай е патологично, ако един от двамата не
желае това. Искам да изясня обаче, че няма защо да прибягваме към фантазиите на трети само
защото „идеите ни са се изчерпали". Третият или третата, четвъртите и петите са просто поредната
фантазия. Дотолкова, че в повечето случаи дори не е необходимо физическото присъствие на трети
човек. За да се наслаждаваме на фантазиите, не е необходимо да ги „изиграем", достатъчно е да ги
споделим с другия. Много често двойките фантазират сцени, в които никога няма да бъдат реални
действащи лица, но те ги възбуждат и им доставят наслада. Това не е предложение, а е част от
играта.
ДА ТЪРСИМ НОВИ МЕСТА
Ако искаме да имаме креативна връзка, трябва да сме в състояние да сменяме местата, да
търсим нови. Спалните ни са лишени от всякаква еротика! Проектирани са за гледане на телевизия,
за ядене, за играене с децата, за слушане на музика, за четене... за всичко друго, но не и за секс. Ще
настъпи момент, в който спалнята ще започне непоносимо да ни отегчава.
Препоръчвам ви да посетите новите хотели за любовни срещи и да се научите как трябва да
изглежда мястото, предназначено за секс, и да обзаведете спалнята си по същия начин. Струва си да
го направите. Гостите ви леко ще се ужасят, но пък вие ще преживеете славни нощи в нея. Ако пък
не искате да промените спалнята си, тогава правете секс другаде: в хола, в асансьора, където и да е.
Човек не може да прави секс винаги на едно и също място. Ако не промените мястото, часа или
позата, накрая ще смените партньора. Уверявам ви.
ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ
Всеки от нас е загрижен за другия, за удоволствието да доставя наслада на другия. И аз съм
съгласен с това. Специалистите обаче твърдят, че нещата са се променили.
В миналото жената е доставяла наслада на мъжа, после мъжът сметнал, че сексуалната му
функция е да доставя удоволствие на жената. Днес знаем, че сексуалната функция на всеки в
леглото е да се наслаждава. И сме там, първо, за да се свържем със собственото си удоволствие, и
второ, да доставим удоволствие на другия, когато това ни доставя радост. Там съм, първо, за да се
погрижа за себе си, да правя неща, които на мен ми харесват, независимо че другият може да
изпитва същото. Не съм там, за да доставям удоволствие, защото това би означавало да не се
погрижа за себе си.
ДА ВНЕСЕМ РОМАНТИКА В ЛЕГЛОТО
Нежността е част от пълноценната сексуална връзка. Трябва да сме едновременно романтични
и сладострастни, без едното да е в ущърб на другото. Да бъдеш романтичен в леглото, означава да

www.spiralata.net 66
не забравяш, че любовта може би витае из стаята, докато ние се наслаждаваме на секса. И ако е
така, какво по-хубаво от това да изразиш с жест, с дума, с внимание онова, което чувстваш.
ДА ИЗСЛЕДВАМЕ НОВИ ВЪЗМОЖНОСТИ
Изследването е креативност. Например колко пъти човек може да прави секс с жена си всяка
събота в пет и половина следобед на същото място, в същото легло, на същото осветление и в
същата поза? Трябва да сменяме не само местата, но може би и идеите, обкръжението, ситуациите,
границите, формите, позите, часа.
Един западен пътешественик пристига в Индия. Влиза в един тантристки храм и вижда, че
навсякъде по стените е изписана цифрата 85. Група монаси обикалят из храма и напевно
повтарят: „85... 85... 85...". Пътешественикът пита:
- За какво става дума? Най-възрастният монах му казва:
- 85 са любовните пози, описани в „Кама Сутра“.
Пътешественикът възкликва изумено:
- 85! А като си помисля, аз знам само една: мъжът отгоре, а жената отдолу.
Монасите го гледат учудено, после продължават обиколката си, викайки:
- 86... 86... 86!
Трябва да се осмелим да потърсим нови начини. Ако аз правя секс с жена си всяка събота в пет
и половина следобед, аз отгоре, а тя отдолу, ако не съм в състояние да променя нито часа, нито
позата, леглото или деня, накрая ще сменя жената.
Напиши на партньора си какво би искал/а да правиш с него следващия път и си представи какво
ти би искал/а да направи с теб. Помоли го да ти напише подобна бележка.
Ако откриете в нея неща, които не сте знаели, помислете си кои от тях бихте правили за другия,
на които и вие ще се наслаждавате.
ДА УЧАСТВАМЕ С ВСИЧКИТЕ СИ СЕТИВА
От съществено значение е да не се ограничаваме с възприятието на само едно сетиво. Сексът не
се свежда единствено до гениталния контакт, още по-малко до контакта на кожа с кожа. В
сексуалната връзка трябва да използваме петте сетива: трябва да умеем да миришем, да вкусваме,
да чуваме, да виждаме и да докосваме. Трябва да правим секс, като впрегнем всичките си сетива за
тази цел. Защото най-важното в секса е случващото се в момента.
ДА ОПРАЗНИМ УМА СИ ОТ ВЪНШНИЯ СВЯТ
Когато човек стигне до леглото (или до терасата, или до кухнята), първото нещо, което трябва
да направи, е да се освободи от всичко, което принадлежи на външния свят. Не можеш да правиш
секс, като мислиш за случилото се в службата, за това колко скъп е лукът, за спора с домашната
помощница или за свадата с мъжа от отсрещния апартамент. А ако предварително знам, че ще ми е
невъзможно да опразня ума си от външния свят, тогава по-добре да не правя секс в този ден.
ДА БЪДЕМ ИРАЦИОНАЛНИ
Трябва да бъдем толкова интуитивни и толкова изобретателни, че да се осмелим да доведем
фантазиите си до ирационални нива, да не бъдем толкова закотвени в реалността, да се престрашим
да станем по-дръзки във фантазиите си с другия.
Разказват, че един ден Бог казал на Адам:
- Адаме, имам една добра и една лоша новина за теб.
- Коя е добрата?
- Добрата е, че ще ти подаря два нови органа, които ще включа в тялото ти.
- Благодаря. И какви са те?
- Първият е мозък, който ще поставя в главата ти. С него ще можеш да разсъждаваш, да
преценяваш и да решаваш всеки свой проблем.
- Колко хубаво! А вторият?
- Вторият е пенис, който ще окача между краката ти. С него ще имаш прекрасни моменти на
наслада и невероятни срещи с Ева.
- Много Ти благодаря, Господи, наистина мисля, че тези два подаръка ще ми бъдат от голяма
полза. Коя е лошата новина?
- Лошата новина е, че няма да можеш да ги използваш едновременно.
ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ
Смятам това понятие за основно! Сексът трябва да е забавен! Ако прилича на сериозен и
тържествен ритуал, значи, нещо не е наред. Сексът е за това - да се наслаждаваме, но също и да

www.spiralata.net 67
прекараме добре, да се забавляваме, и то в две посоки: от една страна, с хумор и добро настроение,
и от друга, като го правим различен всеки път.
ДА ИЗРАЗЯВАМЕ ЧУВСТВАТА СИ
Изразяването включва стенания, викове, ръмжене, плач, смях, говор. Означава да не спираме
естественото развитие на случващото се. Ако днес не можем да правим секс, защото децата са
будни и трябва да се любим мълчаливо, тогава... да го отложим за друг ден. Ако няма място, където
да изразя емоциите си, нека отидем да правим секс на друго място. Стига това да е част от играта.
ДА ЗАБРАВИМ ЗА ОРГАЗМА
Ако мога да споделям фантазиите си, да променям местата, да се погрижа за себе си, да запазя
пространство за романтиката, да изследвам, да бъда креативен, да използвам всичките си сетива, да
се абстрахирам от външния свят, да бъда ирационален във фантазиите си, да се забавлявам и да
изразявам чувствата си, остава ми само едно предизвикателство: да забравя за оргазма.
Ако искате да се наслаждавате на секса, забравете за оргазма. Чудесно е, ако се случи, но
забравете за него, докато правите секс. Оргазмът далеч не е най-важното и належащо нещо. Не
можем да го контролираме, затова трябва да го оставим да се случи, а не да се фокусираме върху
това да се случи.
И ако трябва да обобщим, ето най-важните неща, които трябва да помним, ако искаме да се
наслаждаваме на пълноценна сексуална връзка:
ДА СПОДЕЛЯМЕ ФАНТАЗИИТЕ СИ
ДА ТЪРСИМ НОВИ МЕСТА
ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ
ДА ВНЕСЕМ РОМАНТИКА В ЛЕГЛОТО
ДА ИЗСЛЕДВАМЕ НОВИ ВЪЗМОЖНОСТИ
ДА УЧАСТВАМЕ С ВСИЧКИТЕ СИ СЕТИВА
ДА ОПРАЗНИМ УМА СИ ОТ ВЪНШНИЯ СВЯТ
ДА БЪДЕМ ИРАЦИОНАЛНИ
ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ
ДА ИЗРАЗЯВАМЕ ЧУВСТВАТА СИ
ДА ЗАБРАВИМ ЗА ОРГАЗМА
Според източните народи, сексът е върховен израз на просветлението.
Мистиците обясняват просветлението като разтваряне на аза. И сексът е именно това: да бъдеш
едно цяло с другия. В този миг, в който губя контрол, преставам да бъда аз и мога да изпълня
фантазията да се слея с другия.
Сливането с другия е върховната цел на любовта.
Опразненото от мисли съзнание, екстазът от приемането на другия, отсъствието на очаквания и
на памет, и пълното отдаване на настоящето са крайъгълните камъни на пътя, който води до секса
като просветление.
Би било чудесно, ако можем да постигнем това състояние, макар само от време на време...
Не вярвам, че всички сексуални връзки са толкова забележителни и славни, нито че при всички
е възможно да постигнем разтваряне на аза. Затова казвам: дано ни се случва по-често.
Дано да имаме повече моменти, в които да успеем да отхвърлим условностите, да престанем да
се контролираме, да се отдадем изцяло...
Въпросът е обаче докъде да стигнем. Не е ли рискована тази липса на контрол, не съществува
ли опасност да изпаднем в перверзия?
Във всеки случай, първо трябва да определим кое е перверзно и кое - не.
Трябва да се осмелим да отговорим на въпроса кои сме, какво избираме, какво ни харесва и
какво ще правим с това, което ни харесва. Да се запитаме какво правим, за да решим проблемите си
с аноргазмията, преждевременната еякулация, импотентността, фригидността...
Има хора, които не са доволни от сексуалния си живот, но не са склонни да направят нещо по
въпроса. Трябва да проумеем, че нашата сексуалност е много важна.
Ние, аржентинците, сме донякъде потайни, мнителни и лицемерни по отношение на секса.
Ще ви разкажа една история, която чух в Испания.
Един мъж среща красива жена в някакъв бар и я кани да прекарат заедно вечерта. На
сутринта, след една невероятна нощ на страстен секс, водят следния диалог:
Ако тя е американка, казва: „Много добре".
Ако е италианка, казва: „Да го направим отново“ .
www.spiralata.net 68
 Ако е испанка, казва: „Ако ме зарежеш след това... ще те убия".
А ако е аржентинка, казва: „Ах... какво ли ще си помислите за мен!".
Колко е показателно това за глупавата представа, която имаме за секса и която е продукт на
жалкото ни възпитание по отношение на сексуалната ни свобода.
Защото сексуалността е тясно свързана с личната свобода.
Да си свободен - означава да избираш с кого, колко, как, къде.
Хетеросексуални, хомосексуални или бисексуални. Мастурбация
Ние не сме хетеросексуални, хомосексуални или бисексуални. Ние сме сексуални. Притежаваме
сексуалност, която е вътрешна енергия, бореща се да се прояви. Не е случаен фактът, че
хомосексуалните връзки се увеличават в местата, където има само мъже или само жени, като
затвори, болници, кораби, психиатрични заведения. Сексуалната енергия, която се акумулира като
заряд на батерия, трябва да избие нанякъде. И ако съм сам, може би мастурбацията е най-
подходящото сексуално поведение, към което мога да прибягна. Ако по някаква причина ми е
невъзможно да водя сексуален живот, по-здравословно е да мастурбирам, отколкото да отклоня
сексуалната енергия към друга цел и да я трансформирам например в работохолизъм.
Щом човек е сексуално същество - нито хомо, нито хетеро, - съществува потенциалната
възможност той да приеме бисексуалността като част от своята идентичност. Тогава може да избира
каквото поиска. Струва ми се толкова патологично някой хомосексуалист да твърди, че не може да
си представи да легне с жена, както и един хетеросексуален мъж да се пази от по-голяма близост на
друг мъж с него. Познавам много мъже, които имат сексуална връзка с жена, която обичат, но ако
тя ги погали по гърба и стигне до задника, те подскачат: Не ми пипай задника, аз да не съм педал! А
момичето пита: Какво се е случило?
И аз се питам: Какво се е случило?
И си отговарям: просто се е уплашил.
Ерогенните генитални зони, включително анусът, са еднакви и за двата пола. Сигурно при
всеки от нас някои зони са по-ерогенни от други, но чак да не позволяваме някой да ни докосне...
Това не е случайно...
Има мъже, които натрапчиво вярват, че аналното проникване им доставя по-голямо
наслаждение, отколкото вагиналното. Струва ми се, че в това има някакво скрито значение... В
някои случаи е израз на нерешен хомосексуален проблем. За да стигнем до хетеросексуалността,
първо трябва да сме решили тези хомосексуални проблеми, с които жените са се справили по-добре
от мъжете.
Причината е, че първият обект на обичта на една жена е майка й, както и в случая с мъжа.
Сексуалността на мъжа започва с хетеросексуална връзка и той може да продължи да поддържа
съзнателно хетеросексуална връзка до края на живота си.
Жената първо установява хомосексуална връзка и после преминава към хетеросексуална
връзка. За тази цел трябва да работи над себе си.
Една хетеросексуална жена вече е преминала от една връзка към друга. Може би поради тази
причина има повече хомосексуални мъже, отколкото жени. И може би затова мъжете изпитват
нужда да отричат хомосексуалния компонент - смятат го за немъжествен.
Не съзнават, че сексуалният избор не заплашва мъжката им природа или тяхната мъжественост.
Да си хомосексуален не означава, че си жена. Думата „педераст" е свързана със загубата на
идентичност. Една хомосексуална жена няма нужда да прилича на шофьор на камион, нито пък
един хомосексуален мъж трябва да изглежда като жена.
Педераст, хомосексуален и мъжка курва са три напълно различни неща и не са непременно
свързани помежду си. Не всички женствени мъже са хомосексуални, нито всички хомосексуални са
мъжки курви, и не всички мъжки курви са педали.
Трябва да се научим да правим разлика, за да знаем кои сме в крайна сметка...
Ако свободата ми се състои в способността ми да избирам, тогава...
Свободата ми дава възможност да се срещна със себе си и да реша какво ще правя в леглото или
какво няма да правя.
Значението на сексуалността се е променило. Преди петдесет години ни възпитаваха, че мъжът
трябва да бъде посветен в секса, трябва да се научи, да се обучи и да овладее изкуството на
сексуалния акт, за да го покаже на жена си, напълно асексуална до момента. И така жените оставаха
почти асексуални до края на живота си, а учителят им беше някой, който обикновено не беше
научил много, но твърдеше, че той знае повече.
www.spiralata.net 69
 За щастие тези вярвания вече не съществуват.
Първо, защото жените знаят, че няма защо да чакат мъжете си да ги научат.
Второ, защото ние, мъжете, вече знаем, че не сме научили кой знае колко.
И трето, защото вече няма никакво съмнение, че единственото място, където човек може да се
научи, е леглото. И ако един мъж иска да се научи, ще му се наложи да се учи от някоя жена.
Историята, че мъжете трябва да учат жените, е мит и е измислена от мъжете.
Човек може да научи някои неща сам, като изследва тялото си, но това не е достатъчно.
Другият, който притежава интуиция и опит, ще му предаде знанията си. Така се учим, за да можем
и ние, на свой ред, да учим другите.
Нещо, което се е оказало чудесно в една връзка, в друга може да се окаже не толкова чудесно.
Необходимо ни е време, за да се научим. А за тази цел трябва да сме обвързани с другия.
Няколко думи за желанието
Ако сексуалността функционира като формалност, която не можем да избегнем, тогава
имаме проблем.
Има една-единствена причина да правим секс: желанието. Човек не може да отиде в леглото
само защото е отегчен, защото няма какво друго да прави, защото е много напрегнат, защото трябва
да изпълни съпружеското си задължение към партньора си или за да не мастурбира...
Единствената истинска причина да правим секс с някого е желанието да бъдем в леглото с
него.
Освен това няма нищо по-възбуждащо от чувството, че сме желани от този, който е до нас.
Независимо мъж ли съм, или жена, нищо не ме възбужда така, както усещането, че този, когото
желая, също ме желае.
Това в известен смисъл е истинска загадка... защото, ако се възбуждам от това, че си страстна с
мен, а ти се възбуждаш, защото аз съм страстен с теб, как всъщност започнахме?
Понякога започва, когато те видя - и желанието се надига у мен. Чакам те и фантазирам. Мечтал
съм за теб и те търся... Но много често започва под въздействие на света извън мен, преди да сме се
срещнали. Започва с възбудата, която се надига в мен, породена от други неща, които се случват
във външния свят и които нямат общо с теб.
Не, докторе, казвате ми да се възбудя, като гледам снимката на мацката с циците, а после да
се прибера вкъщи, като си мисля, че ще правя секс с жена си? Това е отвратително...
Щом искате да мислите, че е отвратително, мислете си го. Само че не е така. Възбуждам се от
това, което се случва извън мен, и именно тази възбуда влагам във връзката, и именно тя поражда
желанието.
Ако не ви е приятно да давате този принос във връзката, не го правете, ще сте доволни и ще
правите секс по-рядко.
Няма нищо по-възбуждащо от желанието на този, когото желая. То е велик афродизиак,
особено при двойката. Затова е толкова важно да го изпитваме и да го изразяваме.
Една жена отива при лекар, защото има крива шия. Влиза в кабинета, лекарят я преглежда,
прави й рентгенова снимка, не открива анатомични увреждания и й казва:
- Отдавна ли го имате?
- Не - отговаря жената, — от петнайсетина години.
- С какво се занимавате?
- Ами работя в един офис, грижа се за домакинството вкъщи...
- Да сте се удряли?
- Не, никога.
Лекарят се замисля, не знае какво да пита...
- Как се храните?
- Нормално, ям всичко.
- Някакъв силов спорт?
- Не, никакъв. Играя на карти.
Лекарят се чуди какво повече да я пита, накрая казва:
- Сексуален живот?
- Нормално, два-три пъти на седмица... той отгоре, аз отдолу... нормално.
- Значи, той отгоре и вие отдолу, или пък обратното.
- Луд ли сте? Как ще гледам телевизия?

www.spiralata.net 70
 Ако човек не е в състояние да се обвърже истински със случващото се, той не може да
изпита удоволствие от сексуалната връзка.
В едно проучване, проведено за последния „Доклад Хайт", на анкетираните бил зададен
следният въпрос: „Коя според вас е нормалната максимална и минимална честота на сексуалния
акт?". Отговорите варират от максимум веднъж на ден до минимум веднъж на всеки петнайсет дни.
Всяка честота между тези две граници се смята за нормална от сексолозите. (Една по-ниска средна
честота не е анормална, нито патологична, но е недостатъчна. Една по-висока средна честота също
не е анормална, но е лъжа...). 70% от анкетираните посочват като обичайна честота два пъти
седмично.
Според жените в Аржентина тази честота е един или два пъти седмично, а според мъжете - три-
четири пъти седмично. Това поражда съмнения относно верността на мъжете или относно
потребността им да преувеличават, защото съгласно възпитанието, което са получили, по-честото
правене на секс е доказателство за мъжествеността им.
Става дума за мита, че мъжете винаги са готови, което очевидно не е вярно.
Ако искаме да допринесем с нещо за сексуалността на всички, трябва да направим следното:
Да настояваме родителите да получават сексуално възпитание, за да го предадат на децата си.
Обучението започва още от люлката.
Да избягваме да се критикуваме. Критиката при сексуалната среща е вредна. От позицията на
нашата свобода и на това, което аз наричам автономия, трябва да си наложим наши собствени
норми.
Да реабилитираме сексуалността и да й възвърнем огромното значение, което има.
Ако се опитваме да потиснем връзката с нашето желание, ние ставаме все по-зависими от него.
Ако позволим на желанието да се случи; ако възприемем сексуалността си като част от нас и не
се срамуваме от това; ако приемем нашите стремежи, фантазии и сексуална среща с човека, когото
изберем; ако сме в състояние да изживеем тази връзка свободно, без спирачки и задръжки, нашата
сексуалност ще придобие по-голяма автономност и ние ще престанем да се тревожим за нея.
Има една метафора, която просветлените дават за пример: човек може да държи дланта си
разтворена цял живот, но стисната — съвсем малко. Рано или късно ще се наложи да я разтворим.
Ако сексуалното ни поведение е открито, ще можем да се радваме на по-здравословен, по-
приятен секс и най-вече ще можем да подобрим способността си да се отдаваме.
Ако крием и потискаме желанието си, в определен момент то ще избухне, ще стане опасно и
накрая ще навреди на другите.
Кое е нормално и кое е анормално? Коя е границата между това, което е допустимо, и това,
което не е допустимо? Кое е добре и кое е зле? Коя е разделителната линия между нормалното и
патологичното? Кое е здравословно и кое - болно?
Вярвам, че ако между двама има единодушие и те се наслаждават на случващото се, без да
въвличат онзи, който не желае да се въвлича, нищо, повтарям, нищо не е анормално.
Палинур от Мексико (фрагмент)
С нея се любехме ежедневно. С други думи,
в понеделник, вторник и сряда
се любехме неизменно...
В четвъртък, петък и събота
се любехме непременно...
Накрая в неделя
се любехме надлежно.
Любехме се принудително.
Правехме го умишлено,
правехме го непринудено.
Любехме се поради съвместимост на характерите,
по молба, по предположение, по телефона,
в първия миг и като последна инстанция,
за да не пропуснем и за всеки случай,
като първа мярка и последно средство.
Любехме се чрез осмоза и чрез симбиоза:
наричахме това научно правене на любов.
Но също правехме любов, като аз любех нея и тя мен:
www.spiralata.net 71
 с една дума, взаимно.

А когато тя оставаше насред оргазма

и аз, с член, превърнат в отпуснат мускул,
не можех да я изпълня, тогава се любехме жалостиво.
Това няма нищо общо с онези пъти, в които
аз си представях, че няма да мога, и не можех,
а тя мислеше, че няма да чувства, и не чувстваше,
или бяхме толкова уморени и толкова угрижени,
че никой от двамата не стигаше до оргазъм.
Тогава казвахме, че сме се любили приблизително.
Или пък Естефания се увличаше в спомени
за катеричките, които чичо Естебан й донесъл
от Уисконсин и които се въртели като луди в клетките си,
миришещи на креолин, а аз пък си припомнях
хола в къщата на дядо и баба,
с виенските столове и саксиите с рози,
очакващи разпукването на цветовете
в четири следобед...
така се любехме носталгично, приближавахме се,
докато вървяхме след стари спомени.
Много пъти се любехме против природата,
в полза на природата, пренебрегвайки природата.
Или нощем на запалена светлина, или денем със затворени очи.
Или с чисто тяло и мръсна съвест. Или обратното.
Доволни, щастливи, тъжни, огорчени.
С угризения и безчувствени. Сънени и зъзнещи.
А когато осъзнавахме безсмислието на живота
и че един ден ще забравим един за друг,
тогава се любехме напразно.
За завист на нашите приятели и врагове,
любехме се безгранично, славно, легендарно.
За чест на нашите родители, любехме се морално.
За възмущение на обществото, любехме се
противозаконно. За радост на психиатрите,
любехме се симптоматично.
Любехме се физически, прави и пеейки,
коленичили и молейки се, легнали и сънувайки.
И най-вече, и поради простата причина,
че аз го исках така, и тя също,
правехме любов... доброволно.
17
Фернандо дел Пасо

ЛЮБОВТА В ДВОЙКАТА
Има една пътека на няколко метра вдясно от мен. Някой, когото срещнах по пътя, ми я
показа - успоредна е на тази, по която вървя, но е доста по-нависоко. Изглежда красива. Ако
направя усилие да стигна дотам, бих могъл да видя неща, които от мястото, където се намирам,
не успявам да съзра (от по-високо място винаги се вижда по-надалеч). Давам си сметка, че
изкачването няма да е лесно и че дори и да стигна дотам, бих могъл да падна и да се нараня, ако
вървя на такава височина. Давам си също сметка, че не съм длъжен да го правя.
Въпреки това съм обхванат от две противоречиви емоции. От една страна, възпира ме
усещането, че ще бъде абсурдно и безполезно усилие: оттук изглежда, че двата пътя сякаш водят
до едно и също място; от друга страна, въодушевява ме, незнайно защо, интуицията, че ще успея
да стана цялостен единствено ако се осмеля да извървя пътя, който се вие над мен. Какво да
правя?
17
Мексикански писател, художник, дипломат (р. 1935 г.). - Б. пр.
www.spiralata.net 72
 Може да се каже, че от половин век обществото утвърди двойката като задължителна прелюдия
към брака, който пък е гаранция за семейството, а то, на свой ред - сигурен залог за вечно единение
(докато смъртта ни раздели); предполага се, че всички мечтаем да влезем в този съюз, сякаш в него
ще намерим най-желаната свобода.
Стандартният механизъм за установяване на подобен съюз се проявява по следния начин: човек
избира някого, започва връзка с него, определя дата за сватбата, участва в церемонията и заедно с
брачния партньор попада в затвор, който донякъде иронично е наречен „любовно гнездо". След
като се озове в него, човек за първи път поглежда трезво към съкилийника. Ако онова, което види,
му хареса, остава. Ако ли не, започва да планира бягството си от затвора, за да може да си потърси
друг партньор, като се моли следващия път да му провърви повече, или търси помощ, за да се научи
да избира по-успешно.
Всичко е поставено така, все едно проблемът с неудовлетворението при нещастните двойки
може да бъде разрешен - поне според свободомислещото общество, в което живеем - чрез раздяла и
ново начало с друг, по-подходящ човек. Точно в това се състои идеята, втълпявана на 80% от
двойките и на 50% от сключилите брак: че раздялата им винаги е последица от „погрешния" избор,
от неспособността им да изберат „подходящия" човек.
Ние, аржентинците, винаги се хвалим, че сме в състояние да открием проблем във всяко
решение.
Проблемът в това решение е, че промяната в съдбата на затворника винаги е много болезнена.
Трябва да бъдат поделени собствеността, неприятностите, децата и подаръците. Трябва да се
изживее болката от несбъднатите мечти, да се изстрада раздялата с определени места и загубата на
някои приятели. И това не е всичко: човек трябва да живее с остатъчния страх от интимност и с
недоверие към бъдещите връзки, които също биха могли да се провалят. А какво да кажем за
емоционалните увреждания, нанесени на другите обитатели на семейното гнездо, ако има такива?
Децата, които често вярват, че носят някаква отговорност за раздялата на родителите си, стават
разменна монета, оспорвани трофеи, докато в един момент, изправени срещу собствената си болка,
се запитат дали, когато пораснат, ще си струва да създадат свое семейство.
Другото решение изглежда жалко: да останем затворници, да заключим вратата, оставяйки само
прозорче, през което да наблюдаваме скришом живота и да се задоволяваме с незначителните
подобрения в брачните отношения през остатъка от живота ни, като тайно се надяваме той да не е
дълъг. С времето се научаваме да оцеляваме в безсмисления си брак, отдаваме се на алкохол,
наркотици, работа, телевизия или мечти за изневери.
Съществува ли друга възможност?
Съществува един подход към любовните връзки, който е по-обнадеждаващ и според мен по-
точен.
Двойката не представлява постоянно състояние на двама непроменящи се индивиди. По-скоро е
път, който ни извисява психически и духовно. Той започва със страстта на влюбването, преминава
през стръмнините на самооткриването и кулминира в създаването на съюз, изтъкан от близост,
радост и дълбочина, способен да се обновява чрез решението на партньорите да се избират взаимно
отново и отново, цял живот.
Изграждането на подобна връзка не зависи от уменията ни да завоюваме идеалния партньор
или партньорка, нито от късмета да срещнем идеалния човек, а от окончателното осъзнаване, че:

Наследената представа за любовта като затвор е погрешна.

Двойката не е затвор, нито убежище, в което да се крием, нито капан, в който попадаме, а път
към израстването на двамата. Пътят е труден и може би опасен. Но несъмнено е един от най-
прекрасните и вдъхновяващи пътища, които човек може да избере.
Ако искаме да дадем нова дефиниция на двойката, трябва да поговорим за любовта, а това
означава да знаем за какво точно чувство става дума в една връзка между мъж и жена, които
възнамеряват да извървят пътя заедно.
Както казахме, любовта към партньора не е по-различна от любовта ни към останалите близки
хора и се определя като искрен интерес към щастието на другия.
В двойката вертикалното измерение на способността ни да обичаме се събира с хоризонталата
на желанието ни.

www.spiralata.net 73
 Можем да разгледаме тази тема от различни страни, бихме могли например да говорим за
романтична любов или просто да си представим красив пейзаж, където двамата влюбени, хванати за
ръка, се любуват на морето или звездите, въпреки че, ако станем прекалено поетични, ще изгубим
желание да продължим разговора.
Нека се опитаме да възприемем един по-практичен подход и да се запитаме какво означава и
какви измерения има привличането, което изпитваме към даден човек.
Загадката на романтичното привличане
Идеята за романтичната любов се появява с едно литературно произведение - „Любовно
изкуство" на древноримския поет Овидий, което е отглас на философските възгледи на Платон и
Аристотел за любовта. Трябва да отбележим, че в Древна Гърция ролята на жената била да се грижи
за дома и да бъде на разположение на мъжа, следователно тя не била уважавана, нито почитана
(нека си спомним, че в онази епоха Атина е имала свои собствени противоречия в това отношение.
От една страна, древните гърци се гордеели с равноправието между гражданите на полиса, а от
друга, постановявали, че робите, чужденците и жените нямали тази привилегия просто защото не
били граждани). Гърците практикували любовта към себе си и любовта към идеята. Обичали
красотата на мъжете и жените, но не на тези мъже и на онези жени.
В Средновековието любовта била мотивирана от дълбок култ към жената и нейната
идеализация. Било чисто и възвишено чувство, подхранвано от жестове на кавалерство и
галантност, в пълен контраст с традиционното настойчиво ухажване от страна на страстно
влюбения мъж.
По-късно се появяват различни теории относно това, което сетивата ни разкриват за
случващото се във вътрешния ни свят. Според биологичния детерминизъм, светът може да бъде
измерен и определен и всяко събитие е последица от биохимическата структура на човешкото тяло.
Според генетиците, именно гените формират определящите критерии при избор на сексуален
партньор или на романтична връзка. Някои невробиолози свеждат всичките изследвания върху
любовта до физикохимичната обосновка на сексуалния импулс.
Много бихейвиористи твърдят, че любовта не е нищо друго, освен емоционална реакция към
индивид, към когото се чувстваме физически привлечени. Ето защо действията, продиктувани от
любов, определят голяма част от нашето поведение, в това число да се грижим за обичания човек,
да го изслушваме, закриляме и предпочитаме пред другите.
За експресиониста любовта е израз на вътрешно състояние, насочено към любимия; независимо
от проявлението си (думи, поезия, подаръци, присъствие, грижи), то се стреми към облекчаващия
катарзис на влюбения, който вече не е господар на действията си.
Теорията за запазването на вида
Напоследък учени от различни области работят в тясна връзка, съпоставяйки резултатите от
своите изследвания с тези на колегите си, обединени от една обща цел: да задълбочат познанието ни
за любовта в двойката. Във всяка област са постигнати забележителни резултати. Биолозите са
установили известна „логика" при избора на партньор. Мъжете са естествено привлечени към жени,
които са млади, с гладка кожа, искрящи очи, лъскави коси, хубаво телосложение, алени устни,
розови бузи и стегнати гърди, не заради модата в момента, а защото тези белези свидетелстват за
добро здраве и оптимално хормонално ниво и доказват, че жената се намира в най-подходящия
момент за размножаване. Жените правят своя избор от друга гледна точка. Младостта и здравето не
са съществени предпоставки за репродуктивната функция на мъжете и може би затова жените
предпочитат партньори, които са самоуверени, силни, доминиращи и с висока емоционална
издръжливост: всички тези качества са гаранция за оцеляване и съхранение на семейството.
Независимо че биологичните фактори играят ключова роля в нашите любовни търсения,
любовта би трябвало да е нещо повече от това.
Теорията за претеглянето на преимуществата и недостатъците
Основната идея на тази теория е, че избираме партньор, с когото вярваме, че ще си паснем.
Взаимно се оценяваме и обръщаме внимание на физическата привлекателност, финансовото
състояние и социалния статус на двамата, както и на някои черти на характера - като доброта,
креативност и чувство за хумор. Със скоростта на компютър събираме точките и ако числата са
приблизително равни, светва зелена светлина и преминаваме към следващия етап. Според
социалните психолози, в тези случаи се оценяват не само младостта, красотата и социалният статус,
но и личността като цяло. Например това, че една жена не е в първа младост или че един мъж има

www.spiralata.net 74
нископлатена работа, може да бъде компенсирано от някоя черта на характера - ако той или тя са
обаятелни, интелигентни или състрадателни.
Теорията за признанието
Тази теория прибавя ново измерение към явлението, наречено привличане. Теорията за
търсенето на признание твърди, че определящ фактор при избора на партньор е начинът, по който
връзката с другия може да повиши оценката ни за самите нас. Въпросът, който възниква тогава, е
следният: Как ще се отрази на егото ми фактът, че съм с този човек? Всеки някога е изпитвал
гордост, когато е излизал от събирането под ръка с най-желания от всички партньор.
Тази допълнителна стойност, която печеля от факта, че съм избраник на човека, към когото
всички се домогват, ще нарека преследване на нарцистично удоволствие. Търсенето на
недвусмислен, предназначен само за мен поглед може би е започнало в детството - от потребността
да бъда любимец на родителите си и най-вече обичан от майка си, защото нито един друг поглед не
може да замести този на майката.
Лакан смята, че съкровеното желание на всеки човек е да открие някого, който да може да му
даде онова, което някога е получавал от майка си – да бъде едно цяло с любимия човек така, както е
бил едно цяло с нея.
Според него човек търси да открие в другия тази безусловна майчина любов, несъзнателно
стремейки се да наподоби тази първа връзка.
Затова Лакан казва: „Любовта е да искаш нещо невъзможно от някого, който не съществува".
Или, с други думи, въобразяваме си, че другият е нещо различно от това, което е, и от този
въображаем човек искаме нещо невъзможно: да бъде едно цяло с нас, да бъдем по-важни в живота
му от самия него.
Да бъдем толкова необходими за съществуването му, че никога да не може да ни изостави...
Социална теория
От социално-политическа гледна точка любовта може да бъде разглеждана дори като социално
господство на една група (мъже) върху друга група (жени) и това се отразява в езика и установените
правила на поведение в обществото. Често тази теория се оказва привлекателна за радикалните
поддръжници на феминизма, които възприемат романтичната любов като субпродукт на
патриархата и подобно на марксистката дефиниция за религията (опиум за народите) дори стигат до
заключението, че любовта е опиум за жените и че социалните отношения (семейство, традиции,
език, политика, институции) са отражение на най-дълбоките социални структури, разделящи хората
класово, по полов признак, професионално, да не говорим за модата.
Теория за духовното обогатяване
Духовната представа за любовта включва в себе си мистичните идеи на всички епохи и
култури. Срещаме човек, с когото споделяме усещането, че нещо ни липсва, и използваме
положителните си страни, за да запълним празнината, да се допълним взаимно, да придобием
форма. Контактът с другия ни позволява да разберем какво ни липсва, да търсим, да се променяме,
да осъзнаваме, да се пресъздаваме, да се преоткрием като по-добри хора.
Двойката позволява да открием себе си и да изпитаме удоволствието от това да помогнем на
другия също да се открие.
Двойката е една неповторима среща по пътя ми към самия себе си, едновременна среща с
другия и със себе си. Човек тръгва от себе си, за да стигне до единението.
Срещата в двойката открива място за новото, създава споделени пространства, които
допринасят за възникването на конфликти и създаването на нови модели.
Ако срещата с другия винаги е една нова възможност, за да се срещнем със самите себе си, то
връзката в двойката е най-добрата от всички срещи.
В нея двамата вървим по пътя към индивидуалността, но заедно.
Теорията 1 + 1 = 3
Любовта изважда отделната личност от изолацията й и я води към изграждането на едно цяло -
„ние". Идеята за двете половинки, представата за двойката като едно цяло, се опира върху
схващането за необходимостта от сливането ни с другия, от отказа от нашата идентичност, за да
изградим едно висше Аз - по-извисено и по-силно.
Платон твърди, че някога хората са били наполовина мъже и наполовина жени; имали по две
лица, четири ръце и гениталии на двата пола. Тази универсалност им давала изключителна сила и в
един момент започнали да предизвикват боговете. Олимпийските богове не били склонни да търпят
непокорство, така че решили да унищожат хората. Но в последния момент ги спряло едно
www.spiralata.net 75
нарцистично осъзнаване: ако изтребели всички хора, нямало да има кой да ги почита и да извършва
жертвоприношения. Зевс намерил решение: „Да разделим всеки човек на две части - така силата му
ще намалее и няма повече да ни се противопоставя". Останалите богове посрещнали идеята
възторжено и се захванали с разполовяването. Човеците били разделени на мъже и жени, а Аполон
изличил белезите от раните. И хората, разделени на мъже и жени, населили земята. Легендата обаче
разказва, че въпреки усилията на боговете, хората запазили частица от спомена за някогашното
единство - затова продължават неуморно да търсят половинката си, за да си възвърнат своята сила и
отново да се почувстват цялостни.
Според тази теория ние търсим партньор сред онези, които са способни да жертват
идентичността си, като в замяна очакват от нас същото, за да изградим заедно двойката.
Теорията за поддържащата роля
Принос към тази теория имат редица психотерапевтични школи и тяхната теза е, че хората
търсят партньор сред онези, които са по-способни да изпълняват роли, допълващи и поддържащи
неврозата им. С други думи, търсим партньори, с чиято помощ да възпроизведем вътрешната
конфликтна ситуация, която определя кои сме или потвърждава валидността на собствения ни
житейски сценарий.
Според психолозите, нерешените емоционални ситуации в детството ни формират травмата,
която отключва конфликта в нас и води до невротичното повторение на болезнената ситуация. За
тази цел ние търсим и намираме хора, чието поведение ни напомня за поведението на персонажите
от историята на нашето детство. Хора, които толкова много приличат или се различават от единия
или другия родител, че неизбежно ни напомнят на него.
Преди време забележителният изследовател на обусловеностите на човешкото поведение Джон
Брадшоу разбуни духовете с теорията си за нараненото дете. Идеята му най-общо гласи, че всеки
човек е излязъл от детството си, белязан от някаква травма, която му е била нанесена от възрастните
(насилие, пренебрежение, липса на обич, тормоз). Тези рани са били архивирани в структура, която
Брадшоу нарича „вътрешното дете" — те представляват вътрешна проекция на детето, което някога
сме били и което все още страда заради старите рани и търси изцеление. В контекста на тази теория,
ако сами не се избавим от тази обусловеност, ще изберем партньор измежду хората, които според
нас са способни да се погрижат за това дете.
Ерик Берн, създателят на транзсакционния анализ, смята, че в нас се крие своего рода
специалист по психология, когото той нарича „малкият професор". Той е толкова интуитивен, че
само с един поглед е в състояние да определи играта, която другият играе, и да реши дали да се
включи в нея.
По някакъв начин теорията за поддържащата роля потвърждава тезата, изложена в книгата Да
се обичаме с отворени очи, която написах заедно със Силвия Салинас. В тази книга обясняваме как
хората могат да използват конфликтите, родени от различията, за да израстват, и да смятат другия
за свой учител, когато спорят (вместо да се отнасят с него като с враг), за да се обогатяват с всичко
онова, което партньорът им умее, а те - не...
Мога да продължа да цитирам теории, разглеждащи срещата между двама души, които се
превръщат в двойка... И все пак съществува един малко познат аспект, свързан с избора на
партньор, за който никоя теория не предлага обяснение.
В живота си срещаме хиляди хора и е логично да мислим, че няколкостотин от тях са били
достатъчно привлекателни или достатъчно преуспяващи, за да им обърнем внимание. Когато
приложим теорията за социалната размяна, ще сведем този брой до четиридесет или петдесет души,
които биха събрали достатъчно точки, за да влязат в класацията на потенциалните избраници.
Логично е да можем да създадем емоционална връзка с повече хора. Но това не се случва. През
целия си живот повечето от нас изпитват силно привличане само към няколко души. Заключение: в
теориите липсва нещо.
Мисля, че онова, което липсва, е именно необяснимото, истинската мистерия, магията.
Защото със сигурност няма обяснение за това „как си загубваме ума" по някого, как не можем
да мислим за нищо, освен за любимия човек, как плачем по цели седмици, тъй като не сме получили
очакваното обаждане за рождения си ден... Тези стихийни и ирационални емоции могат да се случат
единствено когато сме влюбени.
Да сме влюбени - не означава да обичаме, защото любовта е чувство, а влюбването е страст.

www.spiralata.net 76
 По дефиниция страстите представляват неудържими, силни, обсебващи, бурни и мимолетни
емоции, като заслепяваща светкавица, които могат да предизвикват временна екзалтация в
душевното състояние на влюбения и да променят представата му за света.
Налага се да разберем това, за да можем, когато му дойде времето, да различим влюбването от
любовта.
За щастие и за беда, продължителността на този емоционален хаос е много кратка; казвам „за
съжаление", защото, докато го преживяваме, ни се иска - въпреки всичко - да останем в плен на
заслепяващата интензивност на тези чувства; казвам „за щастие", защото вярвам, че клетките ни
биха експлодирали, ако това състояние продължи повече от няколко седмици.
Когато човек е обзет от такава изпепеляваща страст, единственото, на което е способен, е да
чувства, да мисли или да си спомня за любимия. Става дума за краткотрайно състояние на
децентрализиране (човек вярва, че другият е център на живота му), за своеобразна преходна лудост,
която, както споменах, преминава от само себе си и обикновено без последствия.
Докато трае влюбването (според книгите между пет минути и три месеца, не повече), животът
ни е подчинен на любимия човек: дали се е обадил, или не е, дали е тук, или го няма, дали ме
погледна, или не ме забеляза, дали ме обича, или не ме обича...
Влюбването ни обрича на болезнената наслада от това да се разтворим в другия.
Ако се спрем и се замислим сериозно по този въпрос, ще разберем колко опасни са тези
състояния за собствената ни цялост.
Костариканският писател Хуан Карлос Бенитес описва щастието на влюбения по следния
красив начин:
Когато бях влюбен, светът сякаш беше изпълнен с пеперуди, а съзнанието ми бе в плен на
сладостта от увлечението. По онова време не можех да пиша, да работя, да се срещам с
приятели. Живеех отдаден на всяко действие на моята любима, на мълчанията й; изпуших хиляди
цигари, гълтах витамини с шепи, бръснех се по два, дори по три пъти на ден; подлагах се на
диети, вървях пеша. Параноята, че ме мами с друг, ме преследваше толкова неотлъчно, че накрая
се вживявах в нея; не спирах да си представям как я целувам, съзерцавам, милвам. В продължение
на няколко седмици пропилях твърде много пари, твърде много надежда, твърде много сперма и
твърде много парфюм. Слушах твърде много класическа музика, изгубих твърде много време,
изчерпах цялата си търпимост и пролях и последната си сълза. Затова всеки път, когато си
спомням за онези мигове, си казвам, че никога не съм страдал толкова, както когато бях щастлив.
Неяснотата около понятията „влюбване" и „любов", заедно със злополучната идея, че са
равносилни, открай време е повод за ужасни недоразумения в двойките.
„Вече не е като преди...", „С времето връзката се изчерпва...", „Вече не съм влюбен, тръгвам
си..." Тези фрази, които чувам в кабинета си и чета в пресата, са плод на идеята, че семейните
двойки трябва да останат влюбени „както в началото". Прекрасно е да мислим, че това е възможно,
и хората охотно вярват, че е така, но всъщност е лъжа.
Не влюбеността от първите месеци е идеалното състояние на двойката, а всекидневната,
истинска обич, която партньорите изпитват един към друг по време на цялата си връзка.
В едно въображаемо измерение вероятно бих си пожелал да съм влюбен в съпругата си дори
след трийсет години, защото състоянието на влюбеност е наистина вълшебно. Все пак, убеден съм,
че ако бях влюбен в съпругата си, истински влюбен в нея, точно в този момент нямаше да пиша
тази книга.
Ако бях влюбен, щях да вярвам, че това занимание е загуба на време.
Ако бях влюбен в съпругата си, точно в този момент нямаше да имам никакво желание да седя
тук и да пиша, защото щях да си представям, че съм другаде, че се срещам с нея или поне че
съчинявам стихотворение, което да й посветя - всичко щеше да се върти около нея, защото тя щеше
да е центърът на живота ми.
Когато дадена връзка започне с такава страст и влюбването прерасне в любов, всичко се
нарежда отлично. Всъщност това е най-хубавото, което може да ни се случи.
Но когато това не стане, разлюбването оставя след себе си единствено призрака на
опустошението, руините от емоцията, болката от загубата, празнотата от отсъствието.
Тогава човек се пита: Защо всичко свърши? Защото не беше истинско? Защото не беше
достатъчно? Защото беше лъжа?
Не. Свърши просто защото не беше нищо повече от страст.

www.spiralata.net 77
 Няма смисъл да се опитваме да обясняваме магията с помощта на факти, но все пак ще си
позволя да посоча две условия, които са необходими, за да се влюбим:
1. Другият трябва да притежава (или аз трябва да си представям, че притежава) добродетел или
качество, което надценявам. С други думи, това, което другият представлява, притежава или прави,
ми се струва неимоверно ценно. (Ако в този момент от живота си надценя естетиката, ще се влюбя в
някого, който се смята за образец за красота; ако в този момент парите за мен са много важни, ще се
влюбя в някого, който е обезпечен финансово; същото се отнася до ума, цвета на кожата, чара...)
2. Трябва да съм във „влюбчиво" настроение, тоест да съм предразположен да загубя
рационалния контрол над действията си, както става при влюбването. Макар тази представа да
противоречи на всеобщата идея, че влюбването се случва независимо от желанието ми, тя не се
отнася до момента преди влюбването. Ако в този предварителен етап не съм склонен да се поддам
на страстта, ако не съм взел решение да изместя центъра на живота си извън себе си, ако откажа да
загубя контрол, влюбването не се случва.
Веднъж една жена ме попита дали не е възможно човек да превърне друг в център на живота си
не защото е влюбен, а защото не може да поеме отговорност за собствения си живот. Отговорих й,
че макар на пръв поглед да изглеждат сходни, двете ситуации са много различни.
Когато човек се влюби, той съзнава това и знае, че другият се е превърнал в център на живота
му поради тази причина. Съвсем различно е, когато това се случва, защото е глупак, който не е в
състояние да поеме грижата за собствения си живот.
Едно е да сме влюбени, съвсем друго - да сме безотговорни идиоти.
Едно е да живееш като в чуден сън и съвсем различно - да не се събуждаш навреме за работа.
Едно е да те съзерцавам прехласнато и да приличам на глупак, и съвсем различно - да съм
глупак и погледът ми да е винаги прехласнат.
Вярно е, че когато сме влюбени, понякога приличаме на глупаци, но това не означава, че
наистина сме такива. (Може да се случи някой глупак да се влюби, но едното не произтича от
другото.)
Дори да приемем, че влюбването е краткотрайно състояние, в мимолетните мигове на страст
човек отваря сърцето си за една по-висша действителност и изживява всяко незначително събитие с
пламенност, за която вероятно дълго ще бленува, след като страстта се е изчерпала. Както е казал
поетът:
Сърцето ми проводено бе
от острието на страстта.
Веднъж успях да го изтръгна,
сега сърцето си не чувствам.

Скъпоценно тънко острие,

копнея пак да те усетя
как сърцето ми
пробождаш.
Антонио Мачадо18

Влюбването и любовта са прекрасни неща, но трябва да умеем да ги различаваме.

Страстта на влюбването е прекрасна, но да обичаш, е не по-малко прекрасно. Любовта е
вълнуваща, защото - макар да не притежава силата на страстите - в нея има дълбочина, която липсва
при влюбването.
Именно заради тази дълбочина любовта придава стабилност на връзката, а цената, която
плащаме за нея, е изчезването на магията и опиянението. Когато обичаме, сме здраво стъпили на
земята; когато сме влюбени, витаем в облаците.
Истината е, че независимо от желанието ми, влюбването отмира. Когато това се случи, отново
се центрирам в себе си и оттам мога да позволя истинската любов да разцъфне.
Най-хубавото определение на любовта е това на Джоузеф Зинкър19:
Любовта - това е радостта от самото съществуване на другия.
Фразата изразява едно почти върховно чувство на любов - най-дълбокото и най-силното.

18
Испански поет (1875-1939 г.). - Б. пр.
19
Съвременен американски гещалттерапевт, специализирал при Фриц Пърлс. - Б. пр.
www.spiralata.net 78
 Независимо дали е възможно или не, това е най-желаната цел: да успея да обичам толкова, че да
се радвам от самия факт, че другият съществува.
А не съществува ли страстна любов, която може да трае цял живот?
Онзи ден поправих една пациентка, която говореше за годеника си и ми каза, че е „отчаяно"
влюбена в него.
Тогава аз й заявих: колко жалко, че не можеш да кажеш „радостно" влюбена.
„Страстна любов" е словосъчетанието, което запазвам за онези връзки, в които партньорите се
обичат толкова, че могат да създадат двойка, без да престанат да бъдат себе си, и понякога могат да
се срещат и да се влюбват в другия, с когото живеят от години.
Чудесно е, когато това се случва, дори когато влюбванията ни не съвпадат по време.
Понякога се връщам щастлив и усмихнат вкъщи и виждам Перла - изглежда ми различна, по-
хубава, по-млада, по-съпричастна.
Осъзнавам (от опит), че съм влюбен.
И тогава й казвам: „Здрааавееей", а тя ми отговаря: „Здравей". Тогава разбирам, че този път се
разминаваме.
Това обаче не означава, че се отблъскваме взаимно, просто няма среща в това пространство.
После можем да го обсъдим и дори да се любим, но няма да е като в онези други нощи.
Когато двамата се окажем влюбени едновременно, тогава е грандиозно. Докато това трае
(няколко дни или две седмици), изпитваме силата на влюбването и дълбочината на любовта.
Връзката ни засиява - и ние с нея. Всичко е невероятно и прекрасно... И отминава. Тогава се
връщаме щастливи към любовта, вече без страст, но заредени с желание до следващия романс.
Тези случайни, повтарящи се влюбвания са условие за запазване на жизнеността на
двойката по време на връзката.
Най-простата логика ни подсказва, че влюбването не може да се програмира, следователно дали
с другия ще се влюбим в един и същи момент или не, зависи от случайността.
Никой не може да каже: „Имам отпуск еди-кога си, така че да отидем да се влюбим там". Не е
възможно!
И въпреки това магията се появява. Така или иначе се случва.
Случва се, че двамата заминават на почивка, откъсват се от ежедневието, отиват на някой
отдалечен плаж - сами, защото децата вече са големи и са отишли другаде - и внезапно нещо става,
внезапно химията, останала назад във времето, в което сме се влюбили, отново се появява. Също
както преди, но по различен начин, защото те самите са различни, макар че съжителстват през
цялото това време и шестимата: двамата, които са в момента, онези двамата, които са били,
чувството и страстта.
Разбира се, когато се връщат, възкликват: Жалко... свърши! И хвърлят вината върху Буенос
Айрес.
Само че това не е вярно, свършило е, защото е трябвало да свърши.
Много хора, особено жени, ми казват, че им се иска това влюбване да не приключва с края на
ваканцията, че биха се радвали да продължи и след като се завърнат от плажа. Аз не мисля така.
Смятам, че трябва да го оставим в Патагония, в Канкун, където и да е, и да пътуваме към него всеки
път, когато двамата го пожелаем.
Не трябва да живеем с мисълта за това колко хубаво е било там. Нито да тъгуваме за миналото
и да си мислим колко прекрасно е било, когато сме били влюбени. Това, което се случва сега и
което е любов, е фантастично в сравнение с липсата на любов. Така че защо да го сравняваме с
нещо, което принадлежи на друга реалност?
Доказателствата на любовта: демонстриране, вярност и съжителство
Демонстриране
Когато говоря за влюбване, повторно влюбване и истинска любов, една от темите, които
възникват, е тази за демонстрирането на любов.
Винаги казвам, че думата „демонстрирам" означава да докажа по неопровержим начин, че нещо
е истина. Ако трябва да ти демонстрирам нещо, значи, изхождам от мисълта, че ти не ми вярваш, в
противен случай няма причина да го правя.
Въпросът ми е: Защо трябва да демонстрирам чувството си към теб? За да ти го докажа?
Кой в случая се съмнява и се нуждае от доказателства?
Ако ти си този, който не вярва, проблемът е твой, не е мой. Защо да ти демонстрирам, че те
обичам?
www.spiralata.net 79
 Никой не „трябва" да демонстрира нищо.
Нека заличим думата „демонстрирам" от фразата.
Смятам, че демонстрирането на чувството няма нищо общо със самото чувство.
Ако ти кажа, че имам зелен белег на дланта си, ти може да ми повярваш или да не ми повярваш.
Защото, ако ми повярваш само когато разтворя дланта си и ти я покажа, тогава ти ще повярваш на
очите си, не на мен. Ако трябва да демонстрирам, че имам зелен белег на дланта си, то е, защото ти
не ми вярваш — тогава ти го показвам и ти си мислиш, че ми вярваш, защото си го видяла. Но
продължаваш да не ми вярваш, вярваш само на очите си.
Никой не може да ти демонстрира любовта си, защото ти ще повярваш на това, което виждаш, а
не на този, който ти я демонстрира. Същото се отнася за думата „показвам", която предполага, че ти
не си го видял.
Ако понякога ми казваш обичам те, за да ми покажеш, че ме обичаш, това не ми върши работа,
така че не го прави. Ако ми кажеш обаче обичам те, защото точно това чувстваш, моля те, не
преставай да го правиш, защото ми доставя огромно удоволствие да го чувам. Но въпреки
удоволствието, което изпитвам, не го прави заради мен, прави го заради себе си и заради това, което
чувстваш; в противен случай - недей.
Безсмислени са жестовете, които правим, за да покажем на другия, че го обичаме.
Погледни какъв хубав подарък ти купих за рождения ден. Видя ли, че те обичам?
Жалка и глупава история, чиято цел е другият да ни се отплати със същата монета.
Разбира се, че ми харесва да ме обичат, харесва ми хората да се приближават до мен и да ми
казват обичам те, но не за да ми покажат, че ме обичат, а защото изпитват желание да ми го кажат.
Стига с онази заучена и нелепа история, при която казваме: Обичам те, за да чуем: Аз също те
обичам.
Да не забравя, че трябва да купя подарък за рождения ден на жена ми, иначе ще си помисли, че
вече не я обичам.
(А аз ще добавя: Не само ще си помисли, но и ще си даде сметка.)
В една междуличностна връзка това, което е важно, не е да ти кажа, нито да ти
демонстрирам, че те обичам. Важното е дали ти се чувстваш обичан/а или не.
Затова предлагам следващия път, когато някой ти каже обичам те, отговорът ти да е следният:
Знам това.
Когато човек получи този отговор, усеща, че чувството му е достигнало до другия, че той
вътрешно го е отбелязал. И тогава кръгът се затваря.
Това трябва да се изследва.
Когато другият ме обича и аз се чувствам обичан, чувството на задоволство и на двамата е
невероятно. Той чувства, че това, което изпитва, е важно за мен.
Възможно е също да ме обича, но да не е способен да изрази чувствата си.
Някой може да ти праща цветя всеки ден и да не те обича. Друг може да не е получил никакво
доказателство за любов от човека, с когото живее, и въпреки това да се чувства обичан и да знае, че
е достатъчно да погледне другия в очите, за да се увери в това.
Имам един скъп приятел, който не забравя да ми позвъни по телефона, да ме пита как съм, да
покаже колко държи на мен.
Чувствам се много обичан.
А аз, който съм no-сдържан или съм много зает, понякога му казвам:
- Знаеш ли, че те обичам много? Тогава той ми отговаря:
- Разбира се, че знам... Познавам те, ти си си такъв.
И няма нужда да му го казвам, да му се обаждам, да си спомням за рождения му ден и да му
изпращам подарък, защото любовта ни не се нуждае от това.
Когато направя някое от тези неща, тогава той го отбелязва и ми благодари.
Мога ли да обичам другия, а той да не ме обича? Възможно ли е да ме е грижа за другия, а него
изобщо да не го е грижа за мен? Защо не?
На един мой пациент му беше писнало гаджето му да го пренебрегва, да му връзва тенекия и
всеки петък да излиза сам вечерта, така че един ден й казал:
- В петък вечерта ще те чакам вкъщи; ако не дойдеш, повече не идвай, защото ще се
самоубия.
- Не! Как така ще се самоубиваш? Чуй ме... - заувещавала го тя.
- Да не говорим повече. Ако не дойдеш, ще научиш за смъртта ми от вестниците.
www.spiralata.net 80
 В събота сутринта телефонът в дома му иззвънял. Пациентът ми го вдигнал.
- Ало - чул той гласа на гаджето си.
- Здравей. Пак не дойде - упрекнал я той.
Мълчание. Накрая тя отговорила:
- Какво! Не си се самоубил?!

Това се случва постоянно; не е наложително, нито задължително другия да го е грижа за това,

което ме е грижа мен, или да го е грижа за мен толкова, колкото мен ме е грижа за него. И трябва да
приемем това.
Самоубийствата от любов са лишени от всякакъв смисъл.
От любов се самоубива онзи, който изпитва такава потребност да бъде обичан от другия, че не
обича достатъчно себе си.
От любов се самоубива онзи, който не може да понесе мисълта, че човекът, когото толкова
обича, не му отвръща с взаимност.
Самоубийството в този случай е едно безсмислено и твърде безразсъдно решение.
Но най-големият проблем е, че хората използват заплахата, че ще се самоубият, за да изнудят
другия.
Идеята да заплашваш другия със самоубийство, за да го накараш да страда, е една от най-
големите глупости, която не трябва дори да ни минава през ума.
„Виж как страдам заради теб" или „Ако не останеш с мен, ще скоча през прозореца" са пагубни
постановки.
Какво ще спечелиш, щом другият няма да остане, за да се наслаждавате заедно, а само за да не
умреш? Това е вменяване на чувство за вина. А вината е измислено чувство.
Обучени сме да се опитваме да манипулираме поведението на другия. Ако успея да те накарам
да се чувстваш виновен, значи, те държа в ръцете си.
Не трябва да умираме заради другия, трябва да живеем, за да се наслаждаваме заедно...
Вярност
При изучаването на сравнителната психология, изследваща приликите между човешкото и
животинското поведение, се забелязват някои много показателни обстоятелства, които ни карат да
се замислим върху моногамните си привички.
При всеки наблюдаван животински вид се среща една постоянна норма: когато едното животно
- без значение дали това е мъжкото или женското — е по-агресивно от другото, общността се
организира в хареми. При лъвовете например, където мъжкият е по-агресивен от женската, всеки
мъжкар се събира с няколко лъвици, които му „принадлежат".
При паяците става точно обратното - там агресивна е женската и всяка разполага с няколко
мъжки, които я обслужват.
Ако никой представител на двата пола не е изявено агресивен, тогава се организират общности.
Всички мъжкари поддържат сексуални връзки с всички женски, а потомството принадлежи на
цялото стадо. Ако в определен вид агресия проявяват както мъжкият, така и женската, тогава
моногамията се утвърждава като сексуална и възпроизводителна схема.
Нека се замислим за самите нас и да приложим тази схема към човешката раса.
В някои култури - например традиционните източни общества, при които мъжът упражнява
известна агресивност и има доминираща позиция спрямо жената - съществува структура,
позволяваща на мъжа да има няколко съпруги. От друга страна, легендите за амазонките разказват,
че жените воини са имали водеща роля в общността и са разполагали с хареми от мъже.
През 60-те години, по време на хипи движението, проповядващо ненасилие, мъже и жени
живееха в комуни. Членовете им имаха отворени връзки помежду си и децата им бяха отглеждани
от комуната.
По-голямата част от обществото се крепи върху моногамни социални структури. Според вас
какво говори този факт за нашата агресивност?
Ако аз искам да обявя, че жена ми е част от моята територия, и жена ми иска да обяви, че аз съм
част от нейната, разумно е да прогнозираме, че ще защитаваме верността на моногамията.
Смятам, че става дума за избор във всеки момент и в този смисъл няма разлика между жените и
мъжете.

www.spiralata.net 81
 Верността е част от нашите социални ценности. Това се отнася до настоящата култура и до
настоящия момент; не бих се осмелил да гарантирам, че след трийсет години положението ще е
същото.
Думата „изневяра" произлиза от „вярност", „вярност" - от „верен", а „верен" - от „вяра".
Верен е онзи, който има или изповядва определена вяра, затова привържениците на една
религия се наричат вярващи. Верен е онзи, който вярва; неверен е, който не вярва.
Когато една омъжена жена има връзка с учителя по тенис или с когото и да е друг, казваме, че е
невярна.
„Неверен" означава „който не вярва". В какво не вярва? Не вярва, че двойката може да й даде
онова, което търси.
Неверен е онзи, който не вярва, че двойката ще му даде това, което търси, затова го търси
навън.
Този, който е неверен, не е неверен спрямо другия, а спрямо връзката между двамата.
Понякога не намираме във връзката си онова, което търсим. Винаги имаме две възможности за
избор: да се откажем, поне временно, от това, което търсим, или да не се откажем и да го потърсим
навън. При втората възможност поемаме риска от това, че не вярваме във връзката си.
Спомням си, че когато баба ми казваше: „Туй, що го няма край огнището, мъжът го търси на
тържището", всички се смеехме, защото ни се струваха бабини деветини. Днес, половин век по-
късно, аз изричам почти същите думи...
Както мъжете, така и жените търсят връзки извън двойката, когато вярват, че ще получат нещо,
което не биха намерили в настоящата си връзка (понякога това „нещо" е страст, романтика или
приключение, но понякога е опасност, промяна, игра).
Търсенето на това, което ми липсва, извън двойката обикновено не е решение на проблема.
Идеята, че в новата връзка, в която няма рутина и умора, всичко ще бъде страхотно, е лъжлива.
Истината е, че новото също ще се превърне в рутина, ако аз не променя отношението си.
Понякога мотивацията е по-неясна.
Един петдесетгодишен мъж например в даден момент се обръща назад, поглежда историята си
и казва:
Какъв скапан живот!
Поглежда настрани, вижда жена си и казва: Тази вещица е виновна!
Защо казва това? Защото е по-лесно да си мисли, че вината е на тази вещица, отколкото, че аз
съм идиот.
И монологът му продължава: Кога започна всичко?
Когато бях на двайсет и четири и се ожених за тази глупачка.
И по нейна вина животът ми беше толкова скапан.
Трябва да се върна и да потърся онова, което съм пропуснал! Къде?
При едно двайсет и четири годишно момиче, което да ми припомни какъв бях на двайсет и
четири години.
И следвайки този основен механизъм, той отива да търси изгубения път.
А най-лошото е (бил съм свидетел), че партньорът вярва, че е така, и го оправдава.
Очевидно е, че дори без да се налага да търсим „нов живот", на всеки може да му се случи да
срещне някого, да има фантазии с него и да изпита желание. Това е така. Смятам, че човек трябва да
е много глупав, за да си мисли, че онзи, когото е избрал за цял живот, е единственият, който ни
възбужда, който предизвиква у нас фантазии, единственият хубав сред останалите.
В света има и други хора, които могат да ни се сторят привлекателни.
Всеки сам ще реши какво ще прави с тези фантазии.
А, не, докторе, ако приема, че имам такива фантазии и не ги изпълня, това би било потискане,
ако не продължа, може да получа травма... прочетох го в една книга...
Аз вярвам обаче, че това е въпрос на избор. Човек претегля цената, която трябва да плати в
различни моменти от живота си, и решава. Може да избере да продължи или да се откаже, без да
получи каквато и да е травма поради това. (Що се отнася до потискането, то, разбира се, е по-слабо
от необходимото, за да се откажем от фантазиите и да анестезираме желанието.)
Ако аз обаче си налагам забрана, защото съм женен, и обвинявам другия за всичко, което
пропускам, в даден момент ще му поискам сметка. И това е страшно. В такъв случай е добре да
видим какво се случва с брака ни, а не какво се случва с желанието ми.

www.spiralata.net 82
 Това, което най-много харесвам в моята връзка, е, че с жена ми знаем, че всеки от нас има
свободата да избира.
Това, което харесваме в нашата връзка, е, че знаем, че се избираме взаимно, защото така сме
решили.
Това е истинската история на верността.
Това не означава, че живея извън реалността.
Знам, че в света има жени, които са по-хубави, по-високи, по-умни от жена ми, а някои имат и
повече пари. И жена ми сигурно също знае, че в света има мъже, които са по-високи, по-слаби, по-
умни, по-хубави и не толкова бъбриви като мен...
Двамата знаем това. Истината е, че аз не търся връзка извън двойката не защото бракът ми не го
позволява и не защото това би означавало да изневеря на жена си. Не търся връзка, защото аз така
решавам.
Договорът между мен и жена ми се основава на желанието ни да бъдем заедно, а не защото се
подчиняваме на правило, което ни се налага отвън.
Жена ми знае толкова добре, колкото и аз, че не е задължена да се отказва от нещата, които има
желание да прави, само защото аз съм в живота й. Във всеки случай, неин избор е да прави това,
което иска, а после аз ще направя каквото сметна за уместно или каквото мога. Ако тя реши да има
връзка извън двойката ни, после аз ще реша дали искам да продължа да имам съпруга, която
поддържа връзка извън двойката; и тя ще реши дали иска, или не, да продължи с мен, ако аз имам
връзка. Сигурен съм обаче, че между нас няма място за лъжа.
Говоря за отношенията в моята двойка - всеки може да сключи какъвто договор иска.
Това е договорът между нас. Бихме могли да сключим друг, но ние избрахме този.
Всяко нарушение на споразумението означава да измамим в известен смисъл другия, да
престъпим договореното помежду ни.
Това обаче не означава, че не можем да желаем другиго, да обичаме другиго и дори да
изпитваме влечение към другиго. Това, което сме се договорили помежду си, е да нямаме сексуални
връзки извън двойката.
Не сме се договорили да не чувстваме, защото би било глупаво. Би било глупаво да кажа на
жена си: от днес се договаряме, че никой друг мъж няма да ти се струва по-привлекателен от мен.
Можем обаче да се споразумеем, че няма да имаме сексуални авантюри.
Договорът с партньора може да бъде обсъден или подразбиращ се. По-голямата част от
двойките, които познавам, имат подразбиращ се договор за вярност. Смятам, че ако не се договори
друго, то сключеният договор е този.
Има обаче двойки без такъв договор. В Латинска Америка - в повечето бракове от средната
класа, виртуално сключеният договор е за взаимна вярност, но реално се прилага друг, в който той
има право на някоя и друга авантюра, докато тя няма това право.
Това всъщност е истинският договор, независимо какво са си обещали взаимно.
Когато например той е имал някаква връзка извън двойката, семейството, обществото й казват:
„Виж, било е незначителна забежка, трябва да му простиш, помисли за децата...".
А когато тя е имала някоя авантюра, на него му казват:
„Така ли ще стоиш, рогоносецо? Голям мухльо си...".
Това е историята на вътрешносемейните отношения, основани върху един договор, който
очевидно е различен за мъжа и за жената. Вероятно под влияние на наследената културна
обусловеност обществото иска да убеди мъжете, че са полигамни по природа, а жените -
моногамни. Тази постановка обаче се е променила.
Жените имат усещания и възприятия, сексуални желания, които не са свързани с чувствата,
също както и мъжете.
Друг въпрос е дали си го позволяват или не, дали вярват, че е редно, или вярват, че не е редно,
дали потискат желанията си или не.
Сексът без любов съществува, както съществува любов без секс, както за щастие съществува
секс с любов и както за щастие има отношения без секс и без любов - всичките тези неща са
възможностите за връзка между един мъж и една жена.
Случва се човек да се чувства привлечен, развълнуван, вдъхновен или съблазнен от някого,
който му харесва. Това не означава, че ако срещнем такъв човек, веднага ще отидем в леглото с
него. Ние може да не сме господари на чувствата си, но за щастие сме господари на действията си.
Човек не носи отговорност за емоциите си, но носи отговорност за това, което прави с тях.
www.spiralata.net 83
 Не аз решавам еди-кой си да ме привлича или да не ме привлича, да го обичам или да не го
обичам - това не е въпрос на избор. Но това, което правя с тези емоции, е част от моя избор.
Чувствам се например привлечен от момичето, което живее в съседната къща, и това чувство не
зависи от моето решение. Друг въпрос е обаче дали зависи от мен да правя, или да не правя секс с
нея. Разбира се, че зависи от мен. Свободен съм да го направя. А ако не го направя, това означава,
че бих искал, но не мога.
Истината е, че правя секс с когото искам и жена ми прави секс с когото иска, затова ценя
толкова факта, че тя прави секс с мен.
Ако вместо това жена ми смяташе, че лягам с нея, защото бракът ме задължава и защото нямам
друга възможност, какъв е смисълът да правим секс заедно?
Любовната връзка не може да съществува без свободата ни на избор.
Твърдението, че ревността е проява на любов между двама души, е глупост.
Твърдението, че хората не вярват на партньорите си, защото ги обичат много, е идиотщина.
Твърдението, че хората контролират, ревнуват и преследват партньорите си, защото ги е страх,
че ще ги загубят, е плиткоумие.
Основният двигател на ревността е собствената ни несигурност.
Ако вярвам, че те обичам, и ако се чувствам обичан от теб, не се страхувам, че може да
преживееш някоя авантюра зад гърба ми.
Някои хора имат особена представа за верността. Смятат, че ревността е израз на любов, че ако
някой не те ревнува, навярно не те обича достатъчно, а ако някой те обича, трябва да ревнува. За
мен това са абсурдни асоциации.
Амброуз Биърс определя ревността като страх от загубата на другия, макар да добавя: ако
загубим някого заради онова, от което се страхуваме, че ще го загубим, не си е заслужавало да
останем с него.
Ако престана да се виждам с друга жена, защото изпитвам страх, че съпругата ми ще научи, то
това не е избор от моя страна. Любовта е нещо толкова значимо, толкова стабилно, толкова силно и
прекрасно, че може да се гради единствено върху свободата.
Ако не мога да направя и крачка, без да ме контролираш, то тогава нямам пространство, за да
ти покажа, че те обичам.
Няма любов без свобода, не можем да обичаме, докато сме в затвора.
Верността е социално установена норма, но същевременно е и личен избор.
Ако двамата решат да се споразумеят, че могат да имат извънбрачни връзки, кой може да им
забрани това?
Тъй като сексът не е непременно свързан с любовта, хората могат да имат връзка, която е чисто
сексуална.
Нараства броят на двойките по света, които са отворени към други връзки и в които
партньорите ясно са се договорили, че тези връзки може да са сексуални, но не и емоционални.
Не и в Аржентина, където сме твърде много „сицилианци", за да си разрешим тези неща. В
англосаксонските страни обаче, на някои места в Съединените щати и особено в скандинавските
страни отношението е различно.
Мога да си представя как Тя казва:
Скъпи, ще изляза за малко, отивам да правя секс с мъжа отсреща.
А Той, палейки пурата си, отговаря: Внимавай, като пресичаш, скъпа, има голямо движение...
Това не ми се струва нито редно, нито нередно. Хората не се договарят за сексуална свобода,
защото имат силно развито собственическо чувство.
Не става дума да приемем верността като социално установена норма; става дума да отворим
вратата, за да остане този, който иска да остане, и да излезе онзи, който иска да си тръгне.
Чудесно е, когато установим, че другият остава.
Верността, мотивирана единствено от социалната норма, не е любовен акт, тя е абсурд.
Съжителство
Съжителството е много повече от това да бъдем заедно с някого - то е много по-трудно, много
по-изморително, много по-вдъхновяващо, много по-...
Съжителството изисква да сключим множество споразумения, които не са били необходими,
преди да заживеем заедно.
Ето защо съжителството е сериозно изпитание за любовната връзка. Едно е да се скараме, да те
заведа до дома ти и да се върна у нас или да ти затворя ядосано телефона и да не ти се обаждам,
www.spiralata.net 84
докато ядът ми не отмине, или да не отварям, когато звъниш на вратата; и съвсем друго - да се
караме до премала и да лягаме в общото легло всяка вечер.
Вероятно поради това по-младите двойки осъзнаха неизбежните трудности и създадоха
споразумения за временно съжителство.
В началото бяха отпуските, които двамата прекарваха заедно; след това заживяваха съвместно
няколко седмици преди сватбата; последва тенденцията към съжителство и едва тогава брак, а днес
предпочитат да съжителстват, вместо да се женят. Тази еволюция не ме радва, но е факт, на който
всички сме свидетели.
Смятам, че официалното утвърждаване на една връзка не може, нито трябва да бъде повод за
подигравки. Отне ми много време, преди да разбера, че решението за сключване на брак - както при
мъжете, така и при жените - затваря един цикъл, който иначе остава отворен. Женитбата е част от
ритуала, който бележи прехода между „преди" и „сега".
Вярно е, че бъдещето не се променя кой знае колко в зависимост от това дали хората се женят
или не. Тези, които пожелаят да се разделят, така или иначе ще го направят. Най-вече защото
разводите съществуват, а и да не беше така, какво би ме накарало да остана с човек, с когото не
искам да бъда? Кой съдия може да ме задължи да го направя? Глупаво е да се мисли, че някой може
да задължи друг човек да запази връзка, която не желае.
Хората, които искат да си тръгнат, но така и не го правят, остават, защото не са готови да
платят цената за това.
С течение на времето брачното свидетелство изгуби постепенно своето значение.
Осъзнахме, че самите ние решаваме с кого да бъдем. Ние сме господари на своите връзки.
И ако се случи например да се влюбиш в някого, ако не си могъл да го избегнеш и искаш да
изживееш тази любов, ще отидеш при другия и с голяма болка в душата ще му кажеш: това и това
ми се случва, и тъй като ми се случва, искам това и това.
И тогава ще решите какво да правите, а после... после ще видите.
Защото другият не се съмнява, че ако го обичаш, няма да го нараниш умишлено.
Някои неща няма нужда да договаряме, други - да.
Преди няколко години съставих брачен договор за едни мои приятели. Това не е списък с
неоспорими споразумения и определения за това, което трябва или не трябва да правим, а по-скоро
служи за основа, върху която да се ориентираме за гласните и негласните договорки в собствения
ни брак.

Брачен договор
Отвъд любовта
от Хорхе Букай
1. Дефиниция. Бракът е емоционален, духовен и обществен съюз, който се сключва между
двама души, за да градят планове, да споделят и да се наслаждават в една сигурна и важна за
израстването им среда.
2. Срок. Договорът се сключва за цял живот, но трябва да бъде подновяван на всеки пет
години, за да се предоговорят условията. Ако няма споразумение за нов договор, настоящият
договор изтича.
3. Собственост. Страните се договарят окончателно, че няма да смятат другия за своя
собственост. Приема се, че моята съпруга, моят мъж или моят партньор са термини от
разговорния език, които не са свързани с никаква власт на единия над другия.
4. Съвместен живот. През по-голямата част от времето двете страни ще живеят заедно.
Задачите ще се разпределят помежду им. Двамата ще се въздържат да упрекват брачния си
партньор, но всеки може да напомня на другия за отговорностите му тактично и внимателно. Всеки
сам ще пере бельото си.
5. Пари. Мъжът и жената ще си разпределят поравно отговорностите за разходите, всеки ще
запази банковата си сметка и ще открият една обща за съвместния си проект. Ако единият печели
повече, доходите му ще се смятат за общи, като всеки ще разполага със сумата, която сметне, че му
е необходима. Двамата ще се въздържат да казват на другия как и за какво трябва да харчи парите
си.
6. Спорове. Разногласията не се смятат за пагубни за връзката. Тъй като става дума за двама
различни индивиди, логично е между тях да възникнат разногласия. В такива случаи двойката ще се
опита да постигне съгласие. Ако такова не може да бъде сторено, ще бъде договорено несъгласие.
www.spiralata.net 85
Ако трябва да се вземе неотложно решение, ще се даде приоритет на решението на онзи от двамата,
който е по-подготвен или запознат с въпроса.
7. Караници. Като се има предвид, че двете страни са човешки същества, а не машини,
споровете могат да породят пререкания и кавги. Страните се задължават да спорят, без да стигат до
прояви на неуважение - нито психически, нито физически.
8. Общуване. Страните се задължават да бъдат винаги отворени за диалог. Той ще се опита да
говори с нея, въпреки че е ядосан, а тя ще се опита да не го наказва, като ограничи физическия
контакт.
9. Секс. В договора изрично е залегнало условието, че единствено желанието ще ръководи
сексуалните отношения между партньорите. Никой от двамата няма да се чувства длъжен да
задоволи желанията на другия, освен ако това не отговаря на собствените му желания. За всички
останали случаи нито едно сексуално поведение не се смята за забранено, извратено или греховно,
ако двамата решат да го изследват.
10. Вярност. Двете страни могат да договорят свободно тази клауза, като изберат една от
следните възможности:
а) Сексуалната връзка е само между двамата.
б) Двамата могат да имат други връзки, но без емоционално обвързване.
в) Всеки решава свободно за извънбрачните си връзки.
По точки б и в двете страни трябва да се договорят дали да споделят, или да премълчат за тези
връзки.
Какъвто и да е изборът, правата и задълженията са еднакви и за двете страни.
11. Деца. Двойката ще има деца само в случай че и двамата желаят да имат потомство (и в
момента, в който пожелаят това едновременно). Страните се договарят, че един аборт би бил
травмиращо решение, следователно отговорност и на двамата е да го избегнат.
12. Семейства. Всеки ще поддържа с родното си семейство връзки, каквито той сметне за
уместни, и ще приеме отношението, което другият има към неговото семейство. Това включва
правото на всеки да не се поддава на натиска на родителите на другия.
13. Приятели. Всеки ще запази приятелите или приятелките си. Не е необходимо да се
сближаваме с приятелите на другия, нито да включваме своите в двойката.
14. Контрол. Всеки се отказва изрично да упражнява контрол върху времето, външния вид,
тялото, вкусовете и начина на държане на другия. Всеки ще поеме отговорност за действията си и за
общите решения, но не и за личните решения на другия.
15. Развод. Всеки от двамата може да поиска развод, когато почувства, че общият проект е
изгубил валидност. Другият няма да се противопостави. Ако има непълнолетни деца, двойката се
договаря да изчерпи всички възможности, за да запази връзката и да защити децата. Що се отнася
до собствеността, всичко, придобито по време на съвместния живот, се разделя между двамата, като
всеки запазва онова, което е негова лична собственост.
16. Форма. Настоящите клаузи могат да бъдат преразгледани по молба на когото и да е от
двамата и да бъдат променени със съгласието на двете страни. Нарушаването на тези клаузи е
достатъчна причина за анулирането на договора и единствената санкция за нарушителя е пълното
право на партньора му да напусне връзката.
17. Подписване на договора. Настоящият договор няма никаква юридическа, гражданска или
търговска сила. Той е предназначен изключително за лична употреба и не може да бъде използван
като аргумент в съдебен процес. И за да не остане място за съмнение, трябва да бъде подписан с
лявата ръка, без церемонии и без свидетели.
Дата / / Подписи

Необходимо ли е да правим толкова усилия? Мисля, че да.

Но любовта и желанието не са ли достатъчни? Мисля, че не (въпреки че несъмнено това е
прекрасно място, откъдето да поемем заедно по пътя).
Може би трябва да изясня още веднъж, че това не е образец на „БРАЧЕН ДОГОВОР на
семейството", а само една идея. Навярно има други, които приличат на него или са различни.
Навярно някои са по-конкретни, други са по-гъвкави, приложими към всеки брак и във всеки
момент от него. Навярно някои мислят, че няма нищо, което да се договаря, още по-малко писмено,
смятат, че е смешно да се определят норми на поведение, дразнят се от самата идея за брачен

www.spiralata.net 86
договор... и може би са прави. Говоря само за онези неща, които са ми послужили в живота, и за
знаците, които открих по МОЯ път. Споделям ги... за всеки случай.
Смятам, че съпротивата на някои от нас срещу договорите се дължи на това, че ги възприемаме
като стените на онзи затвор, за който споменах в началото.
Опитвам се да докажа, че това не само не е вярно, но и е точно обратното.
Един договор, уважаващ индивидуалността, едно споразумение, съдържащо ясни и приети и от
двете страни условия, един възобновяващ се модел за съжителство, една съвкупност от правила, по
дефиниция подлежащи на постоянно преразглеждане и променяне, не само че не заробва, а
напротив, освобождава. Един договор не само че не е затвор, а напротив, той се превръща в ключ, с
който да влизаме и да излизаме от всяка среща.
Би трябвало искрено да си отговорим дали сме способни да създадем съюз, като се договорим
ясно и категорично, че не е необходимо другият да харесва това, което на мен ми харесва.
И че си дължим взаимно уважение независимо от всичко, което се случва.
И че това означава не само да приемем, но и да ПРИВЕТСТВАМЕ нашите различия.
И че двойката не е затвор, а избор на място, където искаме да бъдем.
И че вратата ще бъде винаги отворена (поне за да излезем).
Обикновено не избираме доброволно тази свобода за нас самите - сигурно защото не искаме да
я предоставим на другите; независимо от това, ние разполагаме с тази свобода, защото тя е
неотменимо право и неизбежно условие.
Дори да изберем да съградим собствени затвори от идеи, издигайки стени и поставяйки
железни решетки, зад които, разбира се, ще се чувстваме като затворници, но ще сме сигурни, че
можем само да получим предвидимото, статичното, вечното. Дори вътре да се задушаваме, дори да
страдаме и да се отегчаваме.
Искаме да мислим, че човек обича само веднъж в живота, и то завинаги, макар да знаем,
че това не е вярно. Предпочитаме да се гърчим от страх, като контролираме това, което
другият прави, докато не е край нас, и оставаме вкопчени в идеята, че не можем да живеем
един без друг, но всъщност знаем, че без любимия човек животът продължава, макар и не по
същия начин.
Причината да мислим така в голяма степен се дължи на възпитанието, което сме получили.
Възпитани сме да вярваме в тези лъжи, в тези заблуди, които имат за цел да поддържат идеята за
желания затвор, както и да обусловят една принудителна вярност, или една мачистка привилегия
(допреди трийсет-четиридесет години мъжете претендираха, че са единствени в живота на
порядъчните жени, а жените се примиряваха да бъдат последните в живота на порядъчните мъже).
В това отношение нашето възпитание дори не е било справедливо. Набелязаните жертви на тази
заблуда са жените. Независимо дали са го осъзнавали или не, на жените от онова време е била
втълпявана идеята, че жената трябва да се примири само с една любов и само с един мъж през целия
си живот.
Един от персонажите на Анхелес Мастрета20 казва следното:
Когато продължителността на живота на една жена не надхвърляла 45 години, била й е
достатъчна една любов, но сега, когато тази продължителност е 80 години... само една любов не
стига. Поне две!
Историята, че човек обича само веднъж и завинаги, е лъжа.
Лъжа е, че непременно е завинаги, както е лъжа, че не може да е повече от един път в
живота.
Веднъж, докато бях на гости в провинцията, срещнах един мъж, който се беше развел с
първата си жена и се беше оженил повторно. Бях се запознал с него, когато още беше с първата
си жена. По онова време връзката им изглеждаше невероятна. Всеки от тях поотделно ми беше
описал с цялото красноречие, на което бе способен, любовта, която изпитваше към другия.
Бяхме седнали на масата и докато жените бяха в кухнята, някой го попита как върви
вторият му брак. Той разказа колко много обича втората си жена. Когато същият човек, който
познаваше предишната му жена, го попита дали е престанал да обича първата, за да може да
обича втората, той отговори:
— Не! Онова не беше любов, това е истинската любов!
Защо отричаше тази любов? Беше му невъзможно да приеме, че е обичал, че е престанал да
обича и че сега обича друга жена. Трябвало е да отрече онази любов, за да изпита тази. Вдовците и
20
Мексиканска журналистка и писателка (р. 1949 г.). -Б. пр.
www.spiralata.net 87
вдовиците понякога правят същото, казват: това е истинската любов, сега осъзнавам, че преди не
съм обичал; или по-лошо: онази беше истинската любов, значи, повече никога няма да мога да
обичам истински.
Искам да отбележа, че човек може да обича някого, може да престане да го обича и може после
да обикне друг.
На една от лекциите ми някой ме попита: „А не може ли човек да обича двама души
едновременно?".
Много се страхуваме от този въпрос, защото, ако приемем и допуснем, че можем да обичаме
повече от един човек едновременно, то тогава какво ще стане с нашата сигурност?
Ако заявя:
Лъжа е, че човек обича само веднъж в живота... Лъжа е, че любовта е неразривно свързана със
секса...
Лъжа е, че истинската любов е вечна...
Ако изрецитирам:
Лъжа е, че човек не може да обича, след като веднъж е обичал...
Лъжа е, че чувствата ми зависят от моята воля...
Лъжа е, че има различни видове любов...
И ако сега, като връх на всичко, кажа, че е възможно да обичаме повече от един човек
едновременно...
Какво ще ни остане? Катастрофата?
Едната възможност е пълна несигурност за бъдещето; колкото и да сме заедно днес, за утре не
се знае.
Има и друга възможност: да се разделим с лъжите и с идеята за катастрофата и да оценим
истински връзката с човека, когото сме избрали за свой спътник.
Защото...
Сега, когато знам, че любовта не ни спохожда само веднъж и не продължава вечно, си давам
сметка, че любимият човек може да е престанал да ме обича или да престане да ме обича утре...
Сега, когато знам, че сексът не е непременно свързан с любовта, си давам сметка, че другият
може да избира с кого да поддържа сексуални отношения.
Сега, когато знам, че можем да обичаме повече от един човек едновременно, осъзнавам, че
макар да се чувствам обичан, това не пречи партньорът ми да обича и други.
Сега, когато знам, че любовта може да си отиде и че както любимият човек, така и аз имаме
право на избор...
Сега...
Сега, когато се прибирам вкъщи и жена ми е там, за да се срещнем и да се обичаме, оценявам
колко много значи тази среща за мен.
Защото осъзнаването на нашето право на избор е пропуск към една по-пълноценна и значима
връзка.
Чудесно е, когато двамата решат да останат заедно, осъзнавайки това свое право.
Ако обаче отричаме реалността на фактите, за да поддържаме нещо, което вече го няма, тогава
настъпва истинската катастрофа.
- Жено - обръща се той към нея, - защо не заколим един пуяк за годишнината от сватбата?
- Не ми се струва добра идея - казва тя, която вече не го понася. - Каква вина има горкият
пуяк? Защо по-добре не заколим приятеля ти Хосе, който ни запозна?
Живият брак е връзка, в която все още пулсира двойката, а не музей, пълен със спомени за това,
което сме били, нито пантеон, където се съхраняват остатъците от нашата мъртва двойка.
Единствената възможна двойка е онази, която се създава между двама равноправни
индивиди, които решават да сключат договор помежду си и го правят. Русо казва, че човек не
е длъжен да се подчинява на закони, в чието създаване не е участвал.
Двойката е договор, който ни свързва, и въпреки че всеки договор съдържа известни
ограничения, той не е в разрез със свободата на всеки един от нас; тъкмо обратното,
съблюдаването на договора и възможността да го преразглеждаме и да го подновяваме,
изграждат нашата свобода.
Условията, които сме договорили с другия, ни свързват в едно цяло.
Това цяло обаче не е неизменно, то е в постоянно движение и промяна. Наложително е да
променяме договореното, за да поддържаме крехкото равновесие на отношенията в двойката.
www.spiralata.net 88
 Промяната е непрестанна и именно тя придава смисъл на общия път.

ЕПИЛОГ
Тази история стигна до мен преди няколко месеца по интернет.
В действителност много приличаше на тази, но вложеният в нея смисъл беше ужасен: някой
беше превърнал прекрасната идея в отблъскваща демонстрация на омраза и отхвърляне; нещо
подобно на онова, което се случва между някои влюбени, когато престават да вървят заедно по
пътя.
Тогава реших, както съм правил в много други случаи, да пренапиша разказа и да вложа в него
посланието, което смятах, че заслужава да носи.
Тази история ни отвежда в епохата на крал Артур и рицарите на Кръглата маса - времена на
вълшебства и замъци с подвижни мостове, на интриги и героични битки, на приказни дракони,
бълващи огън, и на доблестни и смели рицари.
Крал Артур се разболял и само за две седмици коварната болест го повалила на легло. Губел
сили и почти не се хранел. Всичките дворцови лекари се изредили, за да го лекуват, но никой не
успял да каже от какво е болен. Въпреки грижите, които полагали за него, кралят линеел.
Една сутрин, докато слугите проветрявали стаята, в която кралят спял, един от тях казал
на другия с тъжен глас:
- Ще умре...
В стаята бил сър Галахад, най-храбрият и красив рицар на Кръглата маса и другар на Артур в
битките му.
Галахад чул думите на слугата, скочил от стола, сграбчил за дрехите мъжа и му извикал:
- Никога повече не повтаряй тази дума, чу ли? Кралят ще живее, ще оздравее... Само трябва
да намерим лекар, който да познае болестта му.
Треперещият слуга едва се осмелил да му отговори:
- Работата е там, сър, че Артур не е болен, той е омагьосан.
Били времена, в които магията била толкова закономерна и естествена, колкото закона за
гравитацията.
- Защо казваш това, глупако? - попитал Галахад.
- Стар съм, господарю, и съм виждал десетки мъже и жени в подобно състояние, само един
от тях оцеля.
- Това означава, че има надежда... Кажи ми как този човек е успял да избегне смъртта.
- Трябва да се намери магьосник, по-могъщ от този, който е направил магията; ако това не
стане, омагьосаният ще умре.
- Сигурно в кралството има такъв магьосник - казал Галахад, - но ако няма, ще го потърся
отвъд морето и ще го доведа.
- Доколкото знам, има само двама души, които са толкова могъщи, че да могат да развалят
магията; единият е Мерлин, но дори да го повикате, ще му трябват две седмици, за да дойде, а не
вярвам, че кралят ни ще издържи толкова.
- А другият?
Старият слуга навел глава и казал:
- Това е вещицата от планината... Но дори да има смелчага, който да отиде да я потърси, а
аз се съмнявам, че ще се намери такъв, тя никога няма да склони да излекува краля, който я изгони
от двореца преди години.
Вещицата наистина имала зловеща слава. Знаело се, че можела да превърне в свой роб всеки
воин само като го погледнела в очите; говорело се, че кръвта на човек замръзвала само като я
докоснел; че слагала хората във вряща мазнина и после им изяждала сърцето.
Артур бил най-добрият приятел на Галахад, двамата се били сражавали рамо до рамо в
безброй битки и Артур споделял с него и най-дребните, и най-големите си болки. Галахад бил
готов да рискува живота си, за да спаси своя господар, приятел и най-добрия човек, когото
познавал.
Галахад облякъл бронята си, яхнал коня и се отправил към Черната планина, където се
намирала пещерата на вещицата.
Веднага щом пресякъл реката, забелязал, че небето започнало да притъмнява. Гъсти черни
облаци забулили подножието на планината. Когато стигнал до пещерата, станало тъмно, сякаш
нощта била паднала, въпреки че било още ден.
www.spiralata.net 89
 Галахад слязъл от коня и се отправил към отвора в скалата. Лъхнал го ужасяващ леден въздух
и такава смрад, че за малко да се откаже. Рицарят обаче устоял и продължил пътя си през
зловещия тунел, чийто под бил осеян с локви. От време на време прелетявал някой прилеп и той
инстинктивно прикривал лицето си с ръка.
След петнайсетина минути тунелът го отвел до огромна пещера, изпълнена със стипчива
миризма и осветена от жълтеникавата светлина на стотици свещи. Насред пещерата стояла
вещицата и бъркала нещо в котле, над което се издигала пара.
Била типичната вещица от приказките, както я описвала баба му в страшните приказки,
които му разказвала в детството му и които разпалвали въображението му, и той си представял
как ще се бори срещу злото, когато порасне и стане рицар в кралския двор.
Сега я виждал наяве - прегърбена, облечена в черно, с костеливи ръце, с дълги нокти като на
граблива птица, с малки очи, с извит като кука нос и издадена брадичка... Целият й вид вдъхвал
ужас.
Веднага щом Галахад влязъл, вещицата му казала, без дори да го погледне:
- Върви си, преди да съм те превърнала в жаба или в нещо още по-лошо!
- Идвам при теб, за да потърся помощ. Приятелят ми е тежко болен - казал Галахад.
- Ха... ха... ха... - изсмяла се вещицата. - Кралят е омагьосан и макар че не аз съм направила
заклинанието, нищо не можеш да сториш, за да го спасиш от смъртта.
- Но ти... ти си по-силна от онзи, който го е омагьосал. Ти можеш да развалиш магията -
възразил Галахад.
- Защо да правя подобно нещо? - попитала враждебно вещицата, спомняйки си за обидата,
която й бил нанесъл кралят.
- Ще получиш каквото пожелаеш - казал Галахад, - лично ще се погрижа да ти се плати
цената, която поискаш.
Едва тогава вещицата се обърнала към него. Наистина било странно такъв човек да идва при
нея и да я моли за помощ. Дори на мъждивата светлина на свещите Галахад бил прекрасен, а
това, добавено към благородната му осанка, го превръщало в истинско олицетворение на
мъжественост и красота.
Вещицата го погледнала изкосо и заявила:
- Цената е следната: ако изцеря краля и само ако го изцеря...
- Ще получиш каквото поискаш - казал Галахад.
- Искам да се ожениш за мен!
Галахад се вцепенил от ужас. Не можел да си представи, че ще живее до края на дните си с
вещицата, но съзнавал, че от това зависел животът на Артур. Колко пъти приятелят му бил
спасявал неговия живот по време на битка. Дължал му не веднъж, а стотици пъти живота си...
Освен това кралството се нуждаело от Артур.
- Добре - казал рицарят, - ако излекуваш Артур, обещавам, че ще се оженя за теб. Но моля те,
побързай, страх ме е да не стигнем в замъка, когато вече ще е късно да го спасиш.
Вещицата мълчаливо сложила в едно сандъче прахове и отвари, взела кожена торба, пълна
със странни церове, и се отправила към изхода, следвана от Галахад.
Когато излезли навън, Галахад довел коня си и с извънмерно внимание, сякаш ставало дума за
кралица, помогнал на вещицата да седне отзад на коня. После на свой ред го възседнал и препуснал
към кралския дворец.
Когато стигнали пред замъка, извикал на стражата да свали моста и той с неохота му се
подчинил.
Галахад минал сред шпалир от хора, които шушукали, изумени, или се отдръпвали, за да не
срещнат погледа на ужасната жена, и стигнал до вратата, която водела към кралските покои.
Когато вещицата понечила да слезе сама от коня, той я възпрял и й помогнал да стъпи на
земята. Тя се изненадала и го изгледала насмешливо.
- Щом ще ставаш моя съпруга, трябва да се отнасям към теб като към такава - обяснил й
той.
Опряна на ръката му, вещицата влязла в кралските покои. Състоянието на краля се било
влошило; вече изобщо не се събуждал и не се хранел.
Галахад заповядал всички да напуснат стаята. Личният лекар на краля поискал разрешение да
остане и Галахад се съгласил.

www.spiralata.net 90
 Вещицата се приближила до тялото на Артур, помирисала го, изрекла някакви странни думи,
а после приготвила отвара с отровнозелен цвят, която разбъркала с тръстикова пръчка. Когато
понечила да даде отварата на болния, лекарят й хванал ръката.
- Не - казал той. - Аз съм лекар и не вярвам в магии. Излез от...
И сигурно щял да добави „от този замък", но не успял. Галахад бил доближил меча си до
шията му и го гледал гневно.
- Не докосвай тази жена. И този, който ще се махне, си ти... Веднага! - извикал той.
Уплашен, лекарят избягал от стаята. Вещицата доближила шишенцето до устните на краля
и изляла съдържанието в устата му.
- А сега? — попитал Галахад.
- Сега трябва да чакаме — казала вещицата.
Вечерта Галахад свалил наметалото си и го постлал на пода пред леглото на краля. Тя щяла
да спи там, а самият той застанал на пост пред вратата.
На сутринта, за пръв път от много дни, кралят се събудил.
- Храна! - извикал той. - Искам да ям... Умирам от глад.
- Добро утро, Ваше Величество - поздравил го Галахад с усмивка и позвънил със звънчето, за
да извика прислугата.
- Скъпи приятелю — казал кралят, - толкова съм гладен, сякаш не съм ял от седмици.
- Наистина не сте яли от седмици - уверил го Галахад.
В същия миг Артур съзрял пред леглото си вещицата - на лицето й била изписана гримаса,
която при нея навярно изразявала усмивка. Артур помислил, че халюцинира. Затворил очи и ги
разтъркал, но като ги отворил, осъзнал, че вещицата наистина била там, в собствената му
спалня.
- Казах ти, че не искам да те виждам в замъка. Махай се оттук! - заповядал кралят.
- Простете ми, Ваше Величество - казал Галахад, — но ако я изгоните, ще изгоните и мен.
Ваше право е да ни изгоните и двамата, но ако тя си тръгне, тръгвам си и аз.
- Да не си полудял? - попитал Артур. - Къде ще отидеш с това уродливо чудовище?
- Внимавайте, Ваше Величество, говорите за бъдещата ми съпруга.
- Какво?Бъдещата ти съпруга?Поисках да те представя на девойките от най-добрите
семейства в кралството, на най-желаните принцеси от съседните страни, на най-красивите
жени в света, а ти отхвърли всичките. Как така сега ще се жениш за нея?
Вещицата подигравателно пригладила косата си и казала:
- Това е цената, която плати, за да те излекувам.
- Не! — извикал кралят. - Не съм съгласен. Няма да позволя да извършиш такава лудост.
Предпочитам да умра.
- Вече е решено, Ваше Величество - казал Галахад.
- Забранявам ти да се жениш за нея - заявил кралят.
- Ваше Величество - отвърнал Галахад, - има само едно нещо на света, което е по-важно за
мен от една ваша заповед, и това е моята дума. Дадох клетва и възнамерявам да я изпълня. Дори
утре да умрете, аз пак ще се оженя за тази жена.
Кралят разбрал, че не може да стори нищо, за да избави приятеля си от клетвата му.
- Никога няма да мога да ти се отплатя за жертвата, която правиш за мен, Галахад, ти си
още по-благороден, отколкото смятах. - Кралят се приближил до Галахад и го прегърнал. - Кажи
ми какво мога да направя за теб.
На следващата сутрин по молба на рицаря свещеникът венчал двамата в дворцовия параклис.
Присъствал само кралят. В края на церемонията Артур дал благословията си на Галахад, както и
документ, в който му дарявал земите от другата страна на реката и къщата на върха на хълма.
Когато излезли от параклиса, централният площад бил необичайно пуст; никой не искал да
празнува, нито да присъства на сватбата; носели се слухове за магии, за тайнствени заклинания,
за лудост и обсебване...
Галахад насочил каретата по пустите пътища към реката, а оттам — по пътя, водещ към
хълма. Когато пристигнали, бързо слязъл и като прихванал нежно жена си през кръста, й
помогнал да слезе. Казал й, че ще разпрегне конете, и я поканил да влезе в новия си дом. Позабавил
се, защото останал да съзерцава залеза, докато червената линия на хоризонта угаснала. Едва
тогава сър Галахад си поел дълбоко въздух и влязъл в къщата.

www.spiralata.net 91
 В огнището горял огън, а пред него стояла, с гръб към вратата, непозната жена. Била
облечена в полупрозрачни дрехи, през които прозирали извивките на стройно и съблазнително
тяло.
Галахад се огледал, търсейки вещицата, която била влязла малко преди това, но не я видял.
- Къде е съпругата ми? - попитал той.
Жената се извърнала и Галахад усетил как сърцето му се преобръща в гърдите. Била най-
красивата жена, която бил виждал в живота си. Висока, с бяла кожа, със светли очи, с дълга
руса коса и с едновременно чувствено и нежно лице. Рицарят си помислил, че при други
обстоятелства би се влюбил в нея.
- Къде е съпругата ми? — повторил той по-настойчиво.
Жената се приближила и му прошепнала:
- Аз съм твоята съпруга, Галахад.
- Не можеш да ме излъжеш, знам за коя съм се оженил — казал Галахад - и тя изобщо не
прилича на теб.
- Ти беше толкова мил с мен, Галахад, внимателен и любезен дори когато изпитваше погнуса
от вида ми. Ти ме защити и се отнесе с уважение към мен, както никой не го е правил досега,
затова смятам, че заслужаваш този дар... През половината от времето, в което ще бъдем
заедно, ще изглеждам такава, каквато ме виждаш сега, а през другата половина от времето -
каквато ме видя за първи път... - Жената замълчала и го погледнала в очите. - И тъй като си мой
съпруг, мой обичан и прекрасен съпруг, твое право е да вземеш това решение. Какво предпочиташ,
съпруже мой? Да бъда такава денем и грозна - нощем, или грозна - денем, а красива - нощем ?
Рицарят занемял от почуда. Този дар от небето бил много повече от всичко, което очаквал.
Вече се бил примирил със съдбата си, която избрал от любов към приятеля си Артур, а сега му се
предоставяла възможност да решава бъдещия си живот. Дали да поиска от жена си да бъде
красива денем, за да се разхожда гордо с нея из града, предизвиквайки завистта на другите, и да
понася мълчаливо и в самота мъчителните си нощи с вещицата? Или пък да търпи подигравките
и презрението на всички, които го срещнели с вещицата под ръка, утешавайки се с мисълта, че
когато падне нощта, единствено той ще се наслаждава на компанията на тази красива жена, в
която вече се бил влюбил?
Сър Галахад, благородният сър Галахад, дълго мислил, накрая вдигнал глава и казал:
- Тъй като вече си моя съпруга, моя любима и единствена съпруга, моля те да бъдеш... тази,
която ти искаш да бъдеш, във всеки момент от всеки ден на живота ни заедно...
Легендата разказва, че когато тя чула тези думи и осъзнала, че сама може да избира коя иска да
бъде, решила да бъде през цялото време най-красивата от жените.
Разказват също, че оттогава всеки път, когато срещнем някого, който искрено ни позволява да
бъдем тези, които сме, ние неизбежно се преобразяваме.
Уродливите вещици и великаните човекоядци, заселили се в нашата тъмна страна, си отиват
завинаги, за да отстъпят място на най-красивите, любящи и прекрасни рицари и принцеси, които
живеят, понякога потънали в сън, в нас самите. Красиви същества, които в началото предлагаме в
дар на любимия човек, но които накрая неизменно завладяват живота ни и завинаги остават в нас.
Ето това научихме, докато вървяхме по пътя на срещата.

Истинската любов - това е неизбежното желание да помогнем на другия да бъде този,

който е.
Независимо дали това ни се харесва или не. Независимо дали ти - такъв, какъвто СИ - ме
избереш, за да извървим пътя си заедно.

На корицата:
Пътят на срещата
Букай ни повежда по път, който е едновременно страшен и прекрасен, опасен и примамлив,
стръмен и възвисяващ - пътя на срещата с другия. Авторът разбива на пух и прах дълбоко
вкоренени схващания за любовта и секса; изследва отношенията в семейството (децата, родителите,
братята и сестрите...) и акцентува върху връзката с другия, върху влюбването и брака. И така
неусетно, докато ни разсмива и ни кара да размишляваме, Букай ни показва пътя на истинската
среща.
Когато говоря за „любов", нямам предвид влюбването.
www.spiralata.net 92
Не говоря за емоции, които съществуват само в книгите.
Не говоря за наслади, запазени за малцина избрани.
Говоря за простички и истински чувства.
Говоря за възвисяващи, но не свръхчовешки преживявания.
Говоря за любов като способността силно да обичам.
А какво точно изразяваме с думите: Обичам те?
Мисля, че казваме: Твоето щастие ме интересува.
Хорхе Букай

Превод Мариана Георгиева Китипова, 2014 г.

Изд. къща Хермес

www.spiralata.net 93