ОТ САМОУВАЖЕНИЕТО ДО ЕГОИЗМА

(РАЗГОВОР МЕЖДУ МЕН И ТЕБ)

ХОРХЕ БУКАЙ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА
По пътя на тази неочаквана мисия, която ми възложи животът - да предам в писмен вид част от
знанието, получено от други учители, непрестанно се оказвам в донякъде непривично положение.
Без значение къде съм - в Аржентина, Мексико или Испания, се натъквам на хора, които ме
поздравяват, наричат ме по име или ми говорят така, както говорят на приятелите или спътниците си
в живота, а аз дори не ги познавам (поне не в тривиалния смисъл на думата). Необикновен е както
фактът, че те ме познават, така и убеждението ми, че всеки от тях ми е помогнал, по един или друг
начин, да се занимавам с нещата, които винаги са били толкова важни за мен. Чувството е
невероятно и неописуемо.
Може би вече познаваш почти натрапчивия ми навик да повтарям и обяснявам нещата, които се
опитвам да правя, и да ги формулирам, използвайки приказките като изразно средство. Лесно ми е
да свързвам ситуациите, в които се оказвам, с различни, нерядко стари истории, онагледяващи
конкретната ми идея. От дервишите, хасидите и будистките монаси знаем, че метафорите и
приказките са неповторим начин за предаване на знанието. Ще споделя една история, разказвана от
суфите, към която прибягвам, когато зная или вярвам, че много хора ще слушат внимателно онова,
което им разказвам, или ще прочетат с интерес и отворено съзнание книгите, които пиша.
Главен герой в тази история, както и на всички суфистки предания, е легендарният Настрадин
Ходжа - необикновена личност, способна на безкрайни преображения. Понякога го срещаме като
грохнал старец, а друг път - като напет младеж. Понякога приема образа на мъдрец, а след това - на
пълен глупак. Веднъж е в ролята на просяк, в следващата приказка - млад жених, в третата -
приказно богат султан, макар името му винаги да е Настрадин. Фактът, че толкова много и различни
герои споделят едно и също име, може би е най-добрият начин да повярваме, че всеки от нас също
може да е Настрадин. По един или друг начин, всички ние представляваме различни персонажи.
Всеки от нас може да бъде както мъдрец, така и глупак. Понякога сме пращящи от сила младежи, а
друг път сякаш ставаме немощни и недъгави старци.
В тази история, която избирам, за да ви приветствам за добре дошли, Настрадин е човек, който
по някаква незнайна причина се бил окичил със славата на мъдрец, вещ по вечните философски
въпроси. В историята, която предстои да разкажа обаче, славата на Настрадин била лъжовна. Той
бил наясно, че всъщност не знае кой знае колко за важните неща и че репутацията му се дължала на
силно преувеличение, на някогашна подигравка или на слух, в който били повярвали твърде много
хора. Настрадин вярвал, че единствената му заслуга била в това, че при пътуванията си се бил
запознал с безброй хора и бил изслушал хиляди истории, но знаел, че това не е достатъчно, за да
открие и да сподели с тях отговорите на важните въпроси в живота.
Славата му обаче често го изпреварвала и всеки път, когато пристигнел в някой град или село,
хората се струпвали около него, за да чуят думите му, вярвайки, че те имали силата на прозрения.
www.spiralata.net 1
 Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл
от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на
площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оста-
вало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни
ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да
импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-
скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал
малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.
- Предполагам - започнал приповдигнато, - че знаете какво съм дошъл да ви кажа...
След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си
шушукат и накрая някой отговорил:
- Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори! Настрадин решил, че това е златна
възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:
- Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да
го чуете.
След тези думи се обърнал и си тръгнал.
Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че
Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят:
били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мьдрец, а той им казал някол-
ко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.
Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които
вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се
чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността.
Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:
- Колко умно!
Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже: „Колко умно!",
за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!". Може би точно
поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:
- Колко умно!
- Колко умно!
Тогава някой се обадил:
- Да, много умно, но... не беше ли малко кратко? А друг човек, който - подобно на много
други - имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:
- Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както
каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще
чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!
- Какво прозрение, каква мъдрост!
- Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция - започнали да се обаждат все повече
хора.
Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от
станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била
твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.
- Грешите. Всъщност е точно обратното - знанията ми едва биха стигнали за една
лекция - отговорил Настрадин. - Никога не бих могъл да изнеса две.
- Колко е скромен - дивели се хората.
Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече
упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се
съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.
На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на
площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали
по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Нас-
традин, неизменният отговор бил:
- Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста... Дойдете ли
обаче, бъдете много внимателни - ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да
потвърдите, че знаете.
www.spiralata.net 2
 Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че
решил да използва предишната тактика:
- Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.
Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от
предишния ден, отговорили дружно:
- Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.
Настрадин навел глава и рекъл:
- Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го
повтарям.
Обърнал се и си тръгнал.
Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а
резултатът бил съвсем същият.
Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:
- Блестящо!
Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за
победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите..
Когато „новите" чули това, решили да не остават назад:
- Прекрасно!
- Забележително!
- Сензационно, нечувано!
Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:
- Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната
мъдрост. - По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези,
които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.
Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:
- Да, прекрасно е, но... не е ли твърде кратко?
- Право казваш - подкрепил го друг.
- Мъдростта не е многословна - заявил експертът от предния ден.
Няколко гласа се обадили:
- Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!
Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и
последна лекция.
Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е
време да се връща у дома.
Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си,
децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат
и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и
последен път.
На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път
хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се
наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.
За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:
- Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.
Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли
съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:
- Някои знаят, а други - не.
Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и
отправили очаквателни погледи към учителя.
- В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят - заявил
Настрадин.
След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.

Разказвам тази история по няколко важни причини. Първата е, че аз със сигурност не знам
всичко онова, което някои си мислят, че знам. Втората е, че онзи Хорхе Букай, когото читателите
познават благодарение на книгите ми, е сбор от знанието, предадено ми от други, истински мъдреци
и учители, които съм срещал по пътя си, и че съм се отдавал на писане единствено в най-хубавите
www.spiralata.net 3
моменти от живота си - истината е, че само тогава съм способен да пиша. Както съм казвал хиляди
пъти, не съм писател. Аз съм лекар или психиатър, или преподавател, който пише, но не и писател.
Затова, когато седна с намерението да облека мислите си в думи, трябва да изживявам някой от
добрите си моменти. Третата причина, поради която разказах тази история, е, че въпросите, които
повдигам в диалозите по-нататък, вероятно са ти познати. Сигурен съм, че вече имаш мнение по тях
и че може би познаваш някои техни аспекти много по-добре от мен - поне що се отнася до
собствения ти живот.
Ето защо намерението ми не е да те изненадам с теориите си (макар че е възможно да реагираш
по-силно на някои от тях), а да ти помогна да преосмислиш своите идеи и да систематизирам онези,
по които сме на едно мнение. Така съм научил почти всичко, което зная - като слушам внимателно,
докато знаещите учат нас, незнаещите. За да не се отегчаваме нито ти, нито аз, при всяка наша
среща ще ми трябва помощта ти. И понеже не си до мен, ще си позволя да си те представя.
Въпросите ти ще ми помогнат да остана нащрек, ще ме стимулират и понякога (а понякога не) ще
вадят на бял свят най-доброто от мен. Благодаря ти, че ме придружаваш, макар и неволно, в
любимата ми Нерха.

www.spiralata.net 4
 ПЪРВА ЧАСТ
ОТ САМОУВАЖЕНИЕТО ДО ЕГОИЗМА

Нерха е един от най-красивите градове в света, а Балконът на Европа1 е едно от най-любимите

ми места, които съм посетил благодарение на книгите си. Тук, макар да знам, че съм стъпил върху
твърда земя, си давам сметка, че съм обграден от море, и ако се оставя на тази мисъл, то неизменно
прониква в мен и усещам, че започвам да се нося по него. Морето е винаги яркосиньо, дните са
винаги слънчеви, хората са винаги мили, топли и усмихнати.
Всяка сутрин разходката ми започва с няколкоминутно посещение в църквата „Ел Салвадор",
след което се отправям към Балкона на Европа и задължително спирам в малкото кафене с изглед
към него, където винаги поръчвам една и съща закуска: препечен хляб със зехтин и домат, двойно
кафе с подсладител и газирана вода. След това се спускам по улица „Карабео" до булевард
„Буриана" и се връщам до плажа „Торесиляс" през площад „Ермита" (разбира се, минавам покрай
корабчето на Чанкете, където са заснети незабравимите епизоди на „Синьо лято").
Този е пейзажът, който си представям за нашите разговори. Неслучайно си ги представям точно
тук. Преди няколко години, когато реших да се установя в Испания - и по-точно в този град, обичах
да прекарвам часове, седнал на някоя пейка на Балкона, да съзерцавам морето и да благодаря на
съдбата. Един следобед до мен се приближи млада жена, на чието лице се четеше явна изненада. Тя
се усмихна, посочи ме с пръст и попита:
- Букай? Вие сте Хорхе Букай, нали? Писателят?
За първи път някой, който не беше аржентинец, ме разпознаваше на улицата и се приближаваше
да ме поздрави. Станах и подадох ръка. След като благодарих за похвалите, които изрече жената, тя
ме попита дали може да ми зададе въпрос за нещо от книгата ми за самозависимостта, което й се
струвало неясно. Разбира се, аз се съгласих и прекарахме следващите два часа в разговор за моите
идеи, за нейния живот, семейство, за детето, което очакваше, и за работата й. Щеше ми се да мога да
изразя с думи огромното вълнение, което ме бе обзело. Винаги е много трудно да обясниш подобни
незабравими моменти на някого, за когото предполагаш, че не ги е преживял. Избрах тази жена от
спомена си, с която все още се срещам понякога, като събирателен образ на всички мои читатели.
Представям си, че докато четеш тези страници, ти си тя. Въпросите, които ми задаваш по-нататък, и
коментарите ти са нейните или на други хора, които, също като теб, са ме направили - винаги съм го
казвал - този, който съм.
Била съм на много твои лекции и съм чела почти всички твои книги, ала винаги у мен се
появява едно и също чувство: всичко, което Хорхе говори, е много хубаво и ясно, аз съм съгласна с
повечето неща, но всичко е толкова трудно. Нещата не се случват еднакво за всички.
- Радвам се, че ми казваш колко е трудно.
- Защо?
- Защото да кажеш, че е трудно, означава да признаеш, че е възможно, а това според мен е
напредък. Коментарите, които навремето чувах за теориите си, варираха между „невъзможно" до
„нереално"... Ти казваш „трудно" и това ми харесва! В края на краищата какво лошо има в това, че е
трудно? Може би е по-лесно да вървим по пътеката, по която вървят всички, и да изпълняваме
безропотно онова, което ни повтарят, но те уверявам, че това неминуемо слага прът в колелото на
развитието ни.
Ако се замислим как е протекла историята на човешкото познание, ще забележим, че във всяка
област на знанието се е случило горе-долу едно и също. За да разбереш какво имам предвид, ще ти
дам следния пример.
Разгледай тази рисунка.

1
Под име е известна панорамната площадка в Нерха, разположена върху скално възвишение, от която се
вижда цялото крайбрежие. Мястото добива популярност покрай сериала „Синьо лято“, тъй като героите от
филма често се събират там. Бел. пр.
www.spiralata.net 5
 - Виждаш ли това? Кажи ми колко квадрата има на тази рисунка?
- Шестнайсет.
- Ще напиша 16 до рисунката. Погледни отново и ми кажи колко квадрата има.
- Шестнайсет... Момент, всъщност са седемнайсет, ако броим и големия квадрат...
- Под 16 ще напиша 17. Има ли други?
- Сега ми се струва, че са повече от седемнайсет... Май са двайсет и един.
- Чудесно, ще напиша 21 под...
- Не, почакай, всъщност са двайсет и два, пропуснах този в средата...
- Е, колко са последно? На пръв поглед бяха шестнайсет. После видя повече от шестнайсет...
Колко квадрата има на картинката?
- Да видим... Двайсет и два... плюс четири в краищата... Двайсет и шест... Мисля, че са
двайсет и шест.
- Записвам 26 и питам отново: колко квадрат има на рисунката?
- Хммм... Май преди малко се обърках. Мисля, че са трийсет, защото има някои, които са по-
големи...
- Записвам 30. Колко квадрата има?
- Вече не знам... Струва ми се, че постоянно се появяват нови и нови... Обърках се, нека да ги
преброя... Трийсет и два?
- Преди много години започнах да осъзнавам всичко, което не зная, и да разбирам, че нито
медицината, нито психологията са в състояние да ми дадат това знание. Реших, че трябва да поуча
малко (колкото и малко да е) философия и антропология, но разбрах, че не мога да го направя сам. С
помощта на колеги и приятели се свързах с управата на Университета в Салвадор и помолих да ме
приемат като слушател по някои предмети от специалността „Философия". Не ми трябваше
диплома, просто исках да уча. На първата лекция по Въведение е научното познание преподавателят
нарисува на дъската тази картинка и ни зададе същия въпрос, който зададох и на теб. От този
момент до края на лекцията всичко се разви точно както се разви между нас (с единствената
разлика, че отговорът, до който стигнахме на лекцията, бе 240 квадрата). След като записа числата,
които предложи групата, преподавателят остави тебешира и ни каза следното: „От случилото се
може да се направи заключение за всички необходими условия, за да се обясни еволюционният
процес на човешкото познание - трансформация, с която се обяснява цялата история на
човечеството. Отново и отново някой рисува, открива или изобретява нещо, без значение какво, и
пита другите какво виждат. Това е част от стадната ни природа. Но човечеството напредва не само
заради нещата, които някой някога му показва и за които му задава въпроси, а най-вече заради тези
процеси, които се повтарят отново и отново".

1. Има множество примери как някой решава, че не иска да се задоволи с първия отговор, макар
да знае, че е правилен. Този, който пита, приема отговора, но продължава да пита: Колко са
квадратите? (Между другото, 16 е съвсем правилен отговор.) Първият стълб на развитието е да
продължаваме да питаме.
2. Някой вижда нещо, което никой друг не е виждал дотогава, или много хора виждат нещо,
което никой не е забелязвал, но само един дръзва да го каже. Това е вторият стълб. Някой решава да
каже 17. Рискува да сгреши, другите да го помислят за идиот, да му се подиграват, да престанат да
се вслушват в мнението му. Но събира кураж и казва 17, с което се отприщва прекрасният ефект на
доминото. Всички останали осъзнават, че има много повече неща, които да бъдат видени. Когато
направихме това упражнение по време на лекция например, установихме, че квадратите с различен
размер също могат да бъдат преброени, и започнахме да „откриваме" скритите квадрати. Един голям
квадрат 4x4, четири квадрата 2x2 във всеки ъгъл, един квадрат 2 х 2 в центъра на големия квадрат,
четири квадрата 2 х 2 в средата на всяка от страните на големия квадрат и четири квадрата 3 х 3 - по
един във всеки ъгъл; прибавяме всички тях към първите 16 и получаваме правилния отговор 30
(толкова поне са квадратите, които аз успявам да видя засега). Да видим онова, което другите не
виждат, и да се осмелим да го изречем, е вторият стълб.
- Но след като ти казах 30, ти продължи да питаш. Така не играеш честно...
- Не мисля. Така затвърждавам първия стълб и ти помагам да видиш третия. Освен всичко
останало, човечеството напредва, защото онзи, който пита най-много, продължава да пита дали няма
нещо повече от онова, което вижда, и защото някой дръзва да каже, че вижда нещо, което го няма.
www.spiralata.net 6
Този е третият стълб - някой да ни накара да пре-осмислим онова, което вече знаем, да ни застави да
се съмняваме и да ни принуди да не приемаме отговорите си за окончателни и неоспорими.
Винаги, когато някой е дръзвал да каже, че съществува нещо повече от онова, което се вижда на
пръв поглед, някой друг е решавал също да го потърси. Благодарение на това търсене очите на
хората се отваряли все повече. За да не спира никога развитието, е необходимо някои да
продължават да питат, други да откриват скритото и дори да има хора, на които им се струва, че
виждат онова, което не съществува.
- Искам да ме научиш да виждам някои „седемнадесетици" и да ми помогнеш да откривам
трийсетте квадрата във всяка рисунка.
- Мога да се опитам, ако обещаеш да не забравяш, че ти можеш да виждаш неща, които аз не
успявам, а също и че понякога съм сигурен, че виждам нещо, което в действителност го няма. Ако
ми обещаеш, че ще се съмняваш в онова, което ти кажа, съм готов понякога да се събираме, за да „се
взираме в квадратите".
- Договорихме се. Може ли да започнем сега?
- Разбира се, може да започнем веднага.
- Всички наоколо говорят за самоуважението. За някои то е прекрасно място, на което
можем да се озовем, а за други - пълна глупост, измислена от психолозите като оправдание за
работата им. Ти какво мислиш?
- Самоуважението е много ценна придобивка, която е от решаващо значение за психичното
здраве - това е моето квадратче номер седемнайсет. Ти потърси останалите. Какво означава или
какво представлява за теб самоуважението? Какво изразява тази дума? Понятието е често
използвано, но за много хора то е напълно абстрактно.
- Според мен е равносилно на това човек да обича сам себе си.
- Какво друго?
- Да се грижи за себе си.
- Друго?
- Начинът, по който човек гледа на себе си.
- Продължавай, моля те...
- Да се приема. Да направи така, че околните да го уважават.
- Това ли е всичко?
- Да прави добър избор.
- И...
- Да надскача себе си.
- Много добре! „Да надскача себе си" е хубав израз.
- Може би дори да си прощава... И да се грижи за развитието си.
- Мислиш ли, че на това определение му липсва нещо?
- Да рискува, за да реализира желаното.
- Какво друго?
- Да познава собствените си способности.
- Много добре. Ако не ти хрумва друго, е мой ред. Със сигурност не сме твърде далеч от истина-
та. Етимологията на тази дума е „уважение към себе си", но какво означава уважението?
- Да изпитваш привързаност... да цениш...
- Може би. Всъщност такава е обичайната употреба на думата - казваме „уважавам го", когато
не се решаваме да кажем „обичам го".'Но ако за момент забравим тази употреба, ще се приближим
повече към втората дума, която ти спомена -„ценя". „Ценя" идва от „цена", от това да сложим цена
на нещо, да му придадем стойност. Там, където се намираме, емоционалното значение на думата не
е особено важно. По-скоро ни интересува идеята за нещо ценно или ценено. Когато изпитваме
уважение към нещо, ние го желаем и ценим. Като се замисля, този принцип е напълно приложим и
към емоционалния свят: ако обичам, ценя. В такъв случай - и най-малкото в този контекст, ако да
уважавам, означава да ценя, то тогава самоуважението е...
- Да ценя себе си.
- Много добре. Както става ясно от понятието, самоуважението представлява истинската
способност да ценим себе си и да откриваме ценното в нас. То е способността да се ценим
правилно. Неслучайно казвам „правилно". Истинското самоуважение не ме кара да си мисля, че съм
нещо, което не съм - да си мисля, че съм висок, рус и синеок, защото ми се струва, че е по-добре да
www.spiralata.net 7
съм такъв, макар да няма нищо общо с действителния ми вид; това би било отричане на истината,
илюзия или израз на някакво мое желание, но никога няма да е правилното самоуважение. Всеки
ден виждам хора, чиято професия се състои в това да уверяват разни глупаци, че са гениални, като
си мислят, че така повишават самоуважението им, а всъщност го заместват с безочливо лицемерие, а
понякога - с перверзна лъжа. Не е така. Самоуважението или високото самочувствие на глупака
трябва да се утвърждава по следния начин: „Да, глупак съм, и какво от това? Защо всички трябва да
са интелигентни? Защо някои от нас да не могат да бъдат глупаци? Какво, ние, глупаците, нямаме
право да живеем ли? Има много неща, които мога да правя толкова добре, колкото и другите хора, а
в някои дори съм по-добър!". Сега да предположим, че съм глупак - и какво, като съм? Нещо повече
- сигурен съм, че в много аспекти от живота си проявявам немалко глупост. И ако е така, какъв е
проблемът? Трябва ли винаги да съм подреден, организиран, работлив? Винаги ли трябва да имам
правилния отговор и да правя онова, което е необходимо? Отговорът е не - в някои отношения съм
пълен идиот! Ако трябва да съм искрен с теб, отдавна не ме притеснява да го призная. Това е така,
защото самоуважението ми е напълно здравословно: не се срамувам да осъзная, че има аспекти, в
които притежавам известни способности, както и не се срамувам от мисълта, че в някои други
аспекти уменията ми са доста посредствени. В това кътче живеят всичките ми неспособности и
всичките ми неумения - както моите, така и тези на другите. Защото, независимо дали ни харесва
или не, по някакъв начин всички сме неспособни в нещо.
- Разбирам много добре, че понякога сме неспособни да направим някои неща, и го приемам, но
не схващам това с неуменията. Когато не умеем да правим нещо, просто се научаваме да го
правим, нали?
- Да, но само понякога. Придобиването на дадено умение трябва да бъде вдъхновено от
собственото ни желание, а не от намерението да задоволим нечия прищявка или претенция. Защо
трябва да уча нещо, което не искам или за което нямам дарба? Ако хората около мен не могат да се
примирят с неумението ми да изработвам дървени предмети, трябва ли да се насилвам да уча за
дърводелец? Нито имам желание, нито ми се струва здравословно да правя каквото искат другите.
Но има и нещо друго. Трябва да внимаваме да не злоупотребяваме и да не манипулираме другите с
така наречените си „неумения", за да оправдаем мързела си, или да ги караме да правят за нас онова,
което не искаме сами да правим за себе си. Отказът да гладим дрехите си или да чистим дома ей,
или да подреждаме стаята си, не спада към нещата, за които можем да обявим, че нямаме умения.
- Но човек трябва да се учи. Аз например, когато науча нещо ново, се чувствам по-добре.
- Това е чудесно. Когато човек се изправи срещу някои свои неумения, се чувства по-добре, ако
добива нови знания и способности. Единствената опасност е да изхождам от предразсъдъка, че ще е
по-добре, ако не съм такъв, какъвто всъщност съм. С други думи, колко хубаво би било, ако имах
способности, които нямам, или ако разполагах с умения, каквито не притежавам - това е нездравата
идея, че ще е по-добре да приличам повече на човека, който другите искат да бъда.
Проблемът с ниското самоуважение става очевиден, когато погледнем на него от този ъгъл...
Когато се оценяваме единствено от гледната точка на другите.
Казано другояче, ако съм зрял човек (децата и подрастващите са изключени от този алгоритъм)
и имам намерение и желание да запълня празнотите в потенциала си, и по този начин се изправя
срещу някакво свое предизвикателство, трябва да го направя, но само защото го искам, а не за да
доставя удоволствие на останалите. Ето защо трябва да внимавам уважението към самия мен да не
се крепи на някакви хипотетични умения, които се предполага, че трябва да притежавам.
Човек иска непрекъснато да израства, да се учи, да запълва неуменията си със знания и да
напредва във всяко отношение. Не бива обаче да забравяме, че в тази идея се крие една дребна
уловка, която на пръв поглед може да изглежда безобидна, но всъщност е опасна. Става дума за
омагьосан кръг, който започва с нашата представа за това, което трябва да сме. Искам да ти
покажа една рисунка: тя онагледява момента, в който започва всичко. Всеки човек достига до своята
зрелост, носейки в себе си образа на онова, което би било неговият идеален Аз.

ИДЕАЛЕН АЗ
За мен онзи Хорхе, който би трябвало да бъда, е прилежен, подреден, строен и интелигентен.
Може би твоят идеален Аз е онзи, който родителите ти, близките или учителите ти са ти казали, че

www.spiralata.net 8
трябва, да бъдеш. За някого другиго това ще е човекът, който неговата религия му е втълпила, че
трябва да бъде - праведен, възвишен, съвършен.
Наясно съм обаче, че съществува истинският Аз - Хорхе от плът и кръв, който не е такъв,
какъвто трябва да бъде, а какъвто е. Конфликтът възниква заради разминаването между тези два
образа. Ако от истинския Аз извадя идеалния Аз, ще се окажа на минус и това е резултат, който
трудно мога да приема. Колкото по-голяма е разликата между двата Аза, толкова по-сериозен
конфликт ми носи осъзнаването на този дефицит. Резултатът от това осъзнаване неизменно води до
едно и също решение:
Решението да се променя.
Графичното изражение ще изглежда приблизително по следния начин:
ИДЕАЛЕН АЗ

СРАВНЕНИЕ

ИСТИНСКИ АЗ

ОСЪЗНАВАНЕ НА
РАЗЛИКАТА

РЕШЕНИЕ ЗА
ПРОМЯНА

За да отстоявам това решение, разчитам на своята самовзискателност, която през цялото време
ще ми напомня, че „нищо ценно не идва даром", и ще ме кара да правя всичко, което е необходимо,
за да се променя - за да стана такъв, какъвто трябва да бъда.

РЕШЕНИЕ ЗА
ПРОМЯНА

УПРЕК И
САМОВЗИСКАТЕЛНОСТ

УСИЛИЕ ДА СТАНА НЯКОЙ,

КОЙТО НЕ СЪМ,
КАТО СЕ ПРЕВЪРНА В ОНЗИ, КОЙТО
ТРЯБВА ДА БЪДА

Рано или късно осъзнавам, че колкото и да се старая, не успявам да се превърна в идеалния

Хорхе. Приемам, че не мога да бъда такъв, какъвто са ми втълпявали или са ми казвали, че трябва
да стана. Тази мисъл ме обезкуражава и потиска. Започвам да гледам на себе си като на неудачник.
Резултатът от този механизъм лесно може да се предвиди: самовзискателността, заедно с
напразните усилия и чувството за провал, слага край на желанието, енергията и волята ми да се
променя. В хода на работата си установих, че тази съвкупност от неприятни емоции често е
свързана с депресивни състояния, като един от първите симптоми се изразява в рязко понижаване на
самоуважението .

www.spiralata.net 9
 Както може да се очаква, накърненото самоуважение води до влошаване на образа ми за самия
мен, в резултат на което разликата между това, което съм, и онова, което трябва да бъда, става все
по-голяма.

От тази схема става ясно, че колкото по-голямо е разстоянието между мястото, където се
намирам (или мисля, че се намирам), и онова, на което трябва да бъда (или мисля, че трябва да
бъда), толкова по-силно е убеждението ми, че разликата е в моя вреда. Това води до по-висока
самовзискателност, самоупрекване, повече усилия за промяна и по-силно чувство на провал - с
други думи, оказвам се в задънената улица на неврозата.
- Няма ли изход?
- Спокойно. Когато онези многознайковци, учените, не знаят какво да правят, винаги се появява
някой поет или шут, който да им покаже пътя. Има един аржентински хуморист, когото смятам за
истински поет и който подписва своите афоризми и карикатури с псевдонима Ландру. Преди много
години издаваше в Буенос Айрес известното списание „Тия Висента", което бе забранено по време
на военната диктатура. Спомням си, че на корицата винаги имаше по някой блестящ каламбур. Един
от тях, който никога няма да забравя, е отговор на твоя въпрос:

Когато се озовеш в задънена улица,

не бъди идиот, а излез, откъдето си влязъл.

- Много ми харесва...
- Виждам, че те накара да се засмееш... И така, ако това е задънена улица, въпросът ми е: Откъде
влязох?
- - Първото, което записа, бе „идеалният Аз".
- Именно - идеалният Аз. Какво е идеалният Аз?
- Представата ми за това какъв трябва да бъда, резултат от възпитанието ми или от онова,
което обществото очаква от мен... Много неща казахме.
- И всичките са верни. Ето защо, ако искам да се измъкна от задънената улица - колкото по-ясно
осъзнавам, че съм в капан, толкова повече ще бързам да се измъкна от него, - трябва да започна да се
www.spiralata.net 10
отърсвам от представата за идеалния Аз. Погледни отново графиката, която начертахме, и виж какво
става, ако заличим този идеален Аз.
- Ако се откажа от идеята, че трябва да бъда този несъществуващ образ, остава единствено
истинският, действителният Аз.
- Точно така. Ако няма с кого да се сравнявам, няма да съществува убеждението, че сравнението
с идеалния Аз е в моя вреда, няма да има нужда от самовзискателност, нито причини да се
упреквам. Няма да полагам усилия да бъда някой, който не съм, нито ще смятам, че съм се
провалил, когато не го постигна. Когато се освободя от механизмите за самомъчение,
самоуважението ми ще разцъфти. Вместо да се упреквам, ще бъда доволен, че съм такъв, какъвто
съм, и ще изпитвам естественото желание да бъда все по-добър. Разбира се, всичко това подобрява
представата ми за самия мен, в резултат на което се оказвам във възможно най-добрите условия, за
да се прояви моят най-истински вътрешен Аз - най-съзнателният, работлив и упорит Хорхе, който
ще върви до мен по пътя на личното ми израстване и ще остане до мен, за да мога във всеки момент
да бъда възможно най-добрият Хорхе, макар той да не прилича на онзи, който другите искат да бъда.
- А какво да правим с хората, които непрекъснато ни казват какви да бъдем?
- Проблемът не е какво да правим с такива хора, а какво да правим със себе си, за да отстояваме
на претенциите им.
- Това е ясно, но искам също да знам какво да правя с тях...
- Защо въобще им обръщаш внимание? В края на краищата те също имат право да бъдат такива,
каквито са: досадни, властни, перфекционисти и дори параноици. Ти, разбира се, имаш правото да
ги слушаш, да ги изтърпяваш, да не им се подчиняваш, да не им обръщаш внимание, да ги
изхвърлиш или да се отдалечиш от тях.
- Какво става, когато човек сложи тези граници, но другите не ги разбират?
- Предполагам, че тогава ги слагаш отново.
- А ако продължават да не ги разбират?
- Обясняваш ги по друг начин или се обръщаш за помощ към някого, който може да ги накара да
разберат онова, което ти не успяваш да обясниш.
- Трябва обаче да признаеш, че другите понякога просто не приемат твоите граници.
- Ако го кажеш ясно, ако го обясниш, ако не си жалила време и усилия, ако си проявила
необходимото търпение към времето на другия, а той продължава да нахлува в твоето пространство
- ако всичко това не даде резултат, остава ти само да направиш един символичен подарък: бонбонки
„тик-так". Така ще разбере.
- Какво ще разбере?
- Ще разбере какво ще стане, ако не внимава.
- Аз също не разбирам. Какво е предупреждението на бонбонките „тик-так"?
- Ще се опитам да те разсмея малко, че ми се струваш прекалено сериозна. Става дума за една
шега, която открай време използвам, когато ми зададат този въпрос. След като поставя границите,
настоявам, обяснявам по хиляда начина и моля някой да ми помогне да ти го кажа, а ако ти все още
не разбираш, те предупреждавам с „тик-так": Времето ти изтече!
- Много забавно! Познавам разни хора, на които ми се иска да подаря такива бонбонки.
- Да се върнем на самоуважението. Казахме, че когато уважаваме нещо, ние го ценим,
независимо от това, което човек трябва или не трябва да бъде. Важно е всеки от нас да осъзнава
стойността си. Тя няма нищо общо с нещата, които тепърва трябва да научим, или с неуменията ни,
няма нищо общо с онова, което половинките ни искат от нас, с нещата, които нашите приятели ни
карат да правим или които обществото очаква от нас, нито пък има нещо общо с онова, което
другите предпочитат да бъдем.
И така: да сме ценни, но за кого? Само за себе си? Като изключим себе си, каква стойност
можем да имаме ние - посредствените обитатели на планетата, на която живеят още милиарди като
нас?
Искам да напомня думи, изречени някога от Майка Тереза, които винаги са ми се стрували
изключителни. Когато хората й казвали: „Нищетата по света е толкова голяма, Майко Тереза, че
това, което правите тук, с всичките тези хора, търсещи помощта ви, не е разрешение за нищо,
работата ви не е от значение", тя отговаряла: „Вярно е - всичко, което правя, е капка в морето. Но
ако не правех всичко, което мога, капките в морето щяха да са с една по-малко".

www.spiralata.net 11
 Погледната от този ъгъл, стойността на всеки от нас във Вселената - всичко онова, което сме и
което правим, представлява само капка в морето. За да бъде морето пълно обаче, е необходима и
нашата капка. Рано или късно всеки ще трябва да осъзнае собствената си ЦЕННОСТ.
Ние сме ценни поради простия факт, че сме тези, които сме - ето това трябва да започнем да
осъзнаваме. С други думи, всеки процес на превръщането ни в личности, които са наясно със
собствената си стойност, започва от това да открием колко е важно да поемем риска да сме истински
- да знаем, че всеки е ценен заради един конкретен факт: че е този, който е, а това се случва само ако
вземем решението да бъдем истински винаги и във всичко.
Тази идея е тясно свързана с понятието за приемане. Както всички терапевти знаем, приемането
на самия себе си е едно от предизвикателствата по пътя към здравето и при всеки опит за неговото
възстановяване. Да се приемам - означава да прекратя конфликта със себе си, да не се укоря вам, че
не съм такъв, какъвто другите желаят да бъда, да не се наказвам, че в момента не съм онзи, който ми
се иска. Най-хубавото, което може да ни се случи понякога, е да не сме такива, каквито другите
очакват от нас.
Отново, ти препоръчвам да не свързваш това с процеса на възпитанието. Когато възпитаваме
друг човек, например детето си, ние наистина набелязваме пътя му в продължение на години -
докато то стане възрастен. Показваме му как да постъпва и какво поведение да избягва. За добро или
за лошо, обсипваме го със стотици напътствия. За да се оправдаем, си казваме, и то с право, че
възпитанието без цели, без предизвикателства и без усилия е много трудно. Ако имаме достатъчно
време, може дори да успеем. Макар да е вярно, че част от възпитателния процес се състои от
решения, които човек взема заради други хора, той съдържа и решенията на възпитаващия да
отстъпи властта и отговорността за бъдещите решения на възпитавания. Един от начините да го
постигне е да го научи да отлага удоволствието за по-късно.
Няма нищо лошо да признаем, че възпитанието не е демократичен процес - така сме постъпвали
с децата си и така са постъпвали родителите ни с нас. Опасността се крие другаде - в това, че по
пътя на грижите и възпитанието някак придобиваме представата, че трябва да притежаваме
определени качества, за да бъдем ценни. Точно това убеждение трябва да изкореним от съзнанието
си. Не е необходимо да бъдем каквито и да било, за да бъдем ценни. За да сме наистина ценни, всеки
от нас трябва да е на първо и единствено място такъв, какъвто е.
- Ценна е самата промяна или както ти го наричаш - развитието. Не се налага да
подобряваме нищо. Както каза ти самият - трябва просто всеки от нас да бъде най-добрият си
Аз.
- Ако ни очаква промяна, тя ще се случи по здравословен начин, но само ако изходната ни
позиция е, че сме тези, които сме. Един от примерите, които често давам, е, че никога няма да
престана да съм дебел, ако не приема собствената си дебелина и ако не прекратя конфликта с тялото
си, защото, за да отслабна, е необходимо да се отнасям възможно най-грижливо към тялото си
(което не означава, че е достатъчно просто да се приема такъв, какъвто съм). Както вече казах, ако
ще се променяме, трябва да пристъпим към промяната, изхождайки от решението да сме по-добри
и никога от убеждението, че в момента нямаме никаква стойност и че след промяната ще бъдем
ценни, или че е неприемливо да сме такива и сме длъжни да бъдем други.
- Да не би да казваш, че не трябва да полагаме усилия да сме по-добри?
-Да.
- Ти си луд...
- Така е. Но не знам дали точно в това се корени „лудостта" ми. Изреченията, започващи с
„трябва да" (трябва да се квалифицирам, трябва да науча, трябва да посетя майка си, трябва да
вечерям с еди-кой си...), винаги са ми се стрували абсурдни и безсмислени. В тези случаи винаги
отговарям едно и също: „нищо не трябва". За да се изразя още по-ясно - ако става дума за
собственото ми желание, удобство или прищявка, тогава ще го направя, защото решението си е мое.
Ако наистина уважавам себе си, то тогава всичко, което правя, неминуемо ще доведе до
израстването ми като личност и желанието да надскоча себе си, но не защото съм се чувствал
непотребен, а като резултат от това, че се харесвам такъв, какъвто съм (а да се чувствам добре не
изключва идеята, че мога да бъда по-добре). Да надскоча себе си означава, че днес съм добре, а
утре със сигурност ще съм по-добре; в никакъв случай не означава, че днес съм зле, а утре ще съм
добре. Най-добрият подход, насочен към личното усъвършенстване, никога не се основава на
пренебрежението или неодобрението към самия теб в този конкретен момент. Какво се променя?,
www.spiralata.net 12
ще попиташ ти. Променя се това, че само когато изхождам от позицията на самоприемането, ще
знам, че съм истински, ще съм в мир със себе си и ще вкуся свободата.
- Питам се дали такава абсолютна свобода може наистина да съществува...
- Радвам се, че си задаваш този въпрос, защото темата за свободата ни води до следващото
важно понятие - автономия. Мога да обяснявам цял ден колко е важна свободата. В контекста на
самоуважението свободата, за която говорим, е не толкова свързана със свободата на действие, а по-
скоро с избора на нормите, определящи решенията ни. Ако се замислим за етимологията на думата,
както сме правили и преди с други понятия, ще видим, че автономия съдържа представката авто
(сам) и корена номо, от който произхожда понятието норма. Автономните личности са в състояние
да определят собствените си норми, да решават сами кое е добро и кое - зло, кое е правилно и кое -
не, но не чрез анархия, а като оценяват стореното или станалото през призмата на собствените си
ценности.
- Като те слушам, си спомням за една моя приятелка - всеки път, когато се заговорим, ми
разказва новите неща около себе си и накрая пита: „И после аз направих това. Добре ли
постъпих?", или още по-зле: „Ето какво смятам да направя, ти какво мислиш?". Все едно
участвам в телефонно проучване за миещи препарати. Опитвам се да не й отговоря, но след като
се разделим, си я представям как обикаля из пазара, разказва на всички за брачните си проблеми и
пита дали да се разведе или не...
- А аз си я представям как се прибира у дома и брои резултатите: „28 да и 12 не. Значи се
развеждам". Това е абсурдно! Както виждаш, автономията е точно обратното. Автономни са хората,
които са способни да вземат собствени решения съгласно своите норми, като формулират нормите
си в съответствие със собствения си морал и принципи. Напомням ти, че говоря за зрели хора.
- А какво да правим след това?
- След това е необходимо да се замислим зa границите. Като отправна точка отново ще
използвам смисъла на това понятие, макар в този случай значенията му да са поне две. Първото е
свързано с маркирането на територия или с идеята за преграда, която отделя личното пространство
от другите. Второто значение има отношение към понятието за съседство, включено в синонима
преграда. В известен смисъл установяването на граници е сбор от две понятия: от решението ни да
си дадем определено място и въз основа на него да определим взаимоотношенията си с другите.
Тази идея ни кара да си мислим, че границите вероятно са необходими, за да се чувстваме
уважавани или ценни. Трябва да установя границите на пространството, което заемам. Трябва да
защитя действителните пространства, които ми принадлежат (стаята ми, гардероба, чекмеджетата
на бюрото ми, кореспонденцията и джобовете ми), и въображаемите пространства, които са само и
единствено мои (моя живот, история, чувства, идеология, планове, вяра, взаимоотношенията със
семейството ми). Това са мои пространства и мога да ги споделям, но единствено с когото и когато
поискам. Трябва да приема, че другият може да реагира на решението ми по различен начин: може
да изкаже мнение, да го критикува, да го оспорва и дори да постъпва напук на него. Моя
отговорност обаче е да му покажа, че може да навлиза в тези пространства само когато аз му
позволя, докъдето го допусна и по начин, който аз искам, защото ненапразно наричам тези
пространства свои.
- Мисля, че това се отнася за по-неангажиращите ни взаимоотношения, но не и за хората,
които обичаме.
- Разбирам защо го казваш, но съм сигурен, че не е така. Умението да поставям граници е важно
именно спрямо хората, които най-много обичам, и особено онези, с които живея. От една страна,
това е така, защото на хората, с които не поддържам особено близки взаимоотношения, дори не им
хрумва да нахлуят в пространствата ми; правят го онези, които са най-близо до мен, които ме
обичат, които могат да се изкушат да се натрапят - понякога несъзнателно, а друг път съвсем
умишлено, с убеждението, че го правят „за мое добро". Както написах преди години в „Писма до
Клаудия", границите разделят, но същевременно поддържат близостта между нас.
- Не разбирам. Значи казваш, че ако любимият ми човек, който иска от сърце да ми помогне,
ми даде съвет, без да съм го поискала или без да чака да го поискам, би трябвало в отговор да му
изкрещя: „Виж какво, занимавай се със себе си, никой не ти е искал мнението!".
- Това, което казваш, отразява широк спектър от предразсъдъци. От една страна, няма нужда да
сме агресивни, за да установим границите. Не е необходимо да крещим или да изпадаме в лошо
настроение. Може да сме мили, дори учтиви, и примерно да отговорим: „Благодаря за добрите ти
www.spiralata.net 13
намерения, но точно в момента не искам да говоря за това". От друга страна, според собствените ти
думи, човекът до теб „иска от сърце да ти помогне", сякаш намекваш, че ако са водени от добри
намерения, близките ти хора могат да се разпореждат с живота ти, както намерят за добре. Не
мисля, че е така. Във всеки случай, мнение по твой проблем, което ти се предлага ненатрапчиво, с
уважение към твоята позиция, не изглежда кой знае какво вмешателство. Хората, които поставят
граници по толкова груб начин, постъпват така, защото не умеят да поставят граници с любов.
Търпят, търпят, търпят... и един ден, когато вече не издържат, избухват и решават да сложат край на
всичко. С подобно поведение те не поставят граници, а показват, че не умеят да го направят, но и че
същевременно не са готови да се откажат от тях.
Хората, които поставят граници с крясъци, всъщност не вярват, че имат право да го правят. И
понеже не вярват, че имат това право, го упражняват на висок глас, току-виж успели да убедят
другите в нещо, в което самите те не вярват.
Както виждаш, всичко това е свързано първо със самоуважението и едва след това - със
способността да наложим уважение във взаимоотношенията си с хората, особено с онези, които най-
много ни обичат. Няма нищо по-близко до любовта от взаимното уважение към личното
пространство.
- Разбрах. Какво става след това?
- След това се намесва едно понятие, което често е причина за конфликти, защото неправилното
тълкувание може да му придаде отрицателен смисъл. Ако обаче бъде правилно разбрано, то може да
бъде много силно. Говоря за гордостта. Мисля, че за да съхраним самоуважението си, е необходимо
да се гордеем с това, което сме, да се чувстваме истински щастливи и в хармония със себе си...
Защото истинското самоуважение означава не само да съм способен да приема това, което съм, с
всичките си добродетели и недостатъци, но и да мога да се чувствам горд от тази неповторима
комбинация между тях.
Повтарям, че не е достатъчно да съзнаваме някои от по-неприятните си страни. Говоря за това
да се чувстваме горди от всичко, което представляваме, без изключение и със съзнанието, че сме
едно цяло, което е сбор от способности и неспособности. Този сбор от неща съставлява човека,
който съм, поради което, ако съм доволен от това, че съществувам, и съм щастлив със себе си, в
един момент ще се почувствам щастлив, че съм този, който съм, макар да не спирам да работя върху
себе си.
- Там ли свършва всичко?
- Не. За да бъде пълен цикълът, трябва да се научим да получаваме. Неделима част от
самоуважението е съзнанието, че сме толкова достойни да получаваме, колкото и да си позволяваме
да приемаме от живота всичко, с което той ни помага да израстваме. Самоуважението означава също
така да приемем, че напълно заслужаваме всичко хубаво, което ни се случва, да приемаме с охота
подаръците, похвалите, ласките, присъствието и най-вече - признанието на хората, които ни за-
обикалят.
В „Приказки за размисъл" написах една фраза, една от трите истини, както обичам да ги
наричам, която се основава на следната история.

Живял някога един крал, който искал да остане в историята с това, че е помогнал на
всички хора да се докоснат до просветлението. Ето защо решил да покани в двореца най-
прочутите мъдреци, учени и философи от цял свят. Когато всички пристигнали, ги
помолил да обединят усилията си, за да съберат в книга всичко, което знаят за света и
смятат, че трябва да бъде предадено на следващите поколения. Изрично ги помолил да не
се занимават с тривиални истини и да се съсредоточат само върху най-важното.
Учените работили без почивка в продължение на месеци. Почти година след първата
среща с краля те се явили отново пред него, за да му представят плодовете на труда си.
Били съставили 140 тома от по 500 страници, в които според тях се съдържало цялото
знание в света, което имало някакво значение.
- Не, не - казал кралят. - Написаното от вас има голяма стойност, но е твърде обширно
и никой няма да прочете всички тези книги. Необходимо е нещо по-кратко, така че
продължавайте да работите. Премахнете по-маловажните съвети и оставете само
същественото.

www.spiralata.net 14
 Учените прекарали още една година в усилна работа, за да обобщят и съкратят
писанията си. Когато се явили пред краля, носели една-единствена книга от 2000
страници, написана на неразбираем език.
- И така не става - казал отново кралят. - Мъдростта трябва да бъде достъпна за всеки,
не само за просветените. Моля ви да продължите работата си, да отстраните
повърхностното, да обобщите написаното, да опростите и систематизирате идеите.
Изминали още две години, преди учените да представят на краля резултата от
усилията си. Когато най-накрая се срещнали с него, върху лицата на всички се четяло
задоволство.
- Готово - казал най-възрастният. - Това е обобщението на цялото знание, което човек
трябва да притежава. - След което подал на краля лист хартия. На него се четяло едно-
единствено изречение:
Няма безплатен обяд.

Това, което имам предвид, е, че нищо хубаво и полезно не идва даром. Нещо повече -
плащането почти винаги става предварително. Ако наистина уважаваш себе си, значи, че умееш да
приемаш като хубаво и полезно всичко онова, което получаваш отвън, и знаеш, че то ти
принадлежи, защото, макар и да не знаеш как, вече си го спечелила.
Казано накратко, истинското самоуважение означава да съм наистина този, който съм, да съм
независим, да мога да поставям граници, да съм горд, че съм такъв, какъвто съм, и че съм напъл но
отворен да получавам от света онова, което съм спечелил.
Усещам, че имаш още въпроси, така ли е?
- Да. Мисля, че самоуважението и самочувствието се изграждат от детска възраст, и както
самият ти си казвал, когато сме малки, зависим от други хора, от които получаваме различни
послания - както положителни, така и други...
- Значи не е въпрос, а забележка. При това напълно уместна, защото е точно както казваш.
Напълно съм съгласен, че самоуважението и самочувствието се изграждат въз основа на
взаимоотношенията с околните, като се започне от връзката с родителите. Ето защо най-добрият
начин да се постигне здравословно самочувствие е да сме случили на родители, които са ни
показали как да го постигнем. В този случай, за съжаление, най-важният фактор е случайността.
Макар че има хора, които вярват, че от някакъв предишен свят бъдещото дете избира родителите си,
според мен не е така. Родителите, които ни се падат - по-осъзнати, по-малко осъзнати, по-лоши, по-
добри, по-глупави, по-малко глупави, - са плод на произволно разпределение и трябва да се научим
да живеем с тази мисъл. Всеки от нас може да научи много от родителя, който му се е паднал, дори
това да е само какво не бива да се прави. Често казвам на сина си: „Имаш да учиш много неща и
част от тях можеш да научиш от мен. Ако например не ти харесва какъв съм аз, можеш да използ-
ваш тази възможност, за да се научиш как да не ставаш като мен. Това също е част от процеса на
израстването".
Както казахме, ако съм получил необходимото признание отвън и от самото начало, ако
родителите ми са ме смятали за важен, приемали са ме такъв, какъвто съм, давали са ми известна
независимост, уважавали са личното ми пространство, ако са се гордели с мен и са ми помагали да
чувствам, че заслужавам цялата обич, която са ми давали, без да ми вменяват чувство на вина или
задължение за това, което правят за мен, тогава ще ми е много лесно да осъзная, че съм ценен.
Първата стъпка, която ще ни помогне да се научим да уважаваме себе си, е усещането, че сме
ценени, приемани, независими, уважавани и горди в собствения си дом, но това не означава, че той е
единственото място, където да се научим на самоуважение. Във всеки случай ти носиш
отговорността да намериш мястото, където можеш да се чувстваш ценна.
- Идва обаче една възраст, когато вече не можем да се променяме...
- Има някои неща, които на една определена възраст вече не могат да се променят. Според мен,
след като човек напусне юношеството и достигне зряла възраст, структурата на личността му вече
никога не се променя. Но това твърдение също не е безспорно. Половината терапевти в света казват,
че може и трябва да се променяме. Като се замисля, ако имаш нужда да вярваш в това, може би не
съм аз терапевтът, който ти трябва...
- Не, не става дума за това, а че понякога си мисля, че щастието ми зависи от способността
да се променям...
www.spiralata.net 15
 - Тази тема е много важна. Както ти казах, вярвам, че от определен момент нататък структурата
на личността вече е оформена...
- Кога приблизително се случва това?
- Средната възраст за западната култура е между 24 и 26 години. Какво обаче означава това? Че
ако съм мързелив, ще остана такъв цял живот? Не, защото да си мързелив, е част от определена
структура, това е само един от многото начини да изразяваме същността си, а тези начини - всички
те - могат да се променят безкрайно. Те не са нищо друго, освен навици, а навиците се придобиват
и могат да се заменят с други, по-здравословни, по-устойчиви или по-подходящи за начина ни на
живот. За да ти демонстрирам колко трудно или лесно става тази промяна, ти предлагам следното
просто упражнение, което ще отнеме само трийсет секунди.
- Добре... Какво трябва да направя?
- Събери дланите си и преплети пръсти, така че всеки пръст на едната ръка да е между два от
пръстите на другата - така се нареждат един пръст на едната ръка, след това един на другата и така
нататък. Виж как единият ти палец се оказва върху другия. Когато правят това упражнение, някои
хора забелязват, че отгоре остава десният палец, а при други - левият. Виж, при теб е левият, а при
мен е десният. Виждаш ли?
- Да.
- Чудесно. Сега разплети пръсти и свали ръцете. Ще преброя до три и искам отново да
кръстосаш пръсти много бързо, само че обратно - пак пръстите да се редуват, но внимавай другият
палец да остане отгоре. Едно, две, три!
Съзнаваш ли какво става? Почти невъзможно е да кръстосаш пръстите по различен начин.
Трудно е, нали? А защо? Просто защото начинът, по който всеки човек кръстосва пръстите, е въпрос
на навик. Няма обяснение защо някои хора кръстосват пръстите си по един начин, а други - по друг.
Причината не е нито анатомична, нито симптоматична, чисто и просто е навик. И въпреки това е
много трудно той да бъде променен.
Предлагам ти още едно упражнение. Сега кръстосай целите си ръце пред гърдите. Едната
остава върху другата - при някои хора е дясната, при други е лявата. Хайде сега направи същото,
само че в обратна посока, така че отгоре да остане другата ръка. Виждам, че се смееш. Какво има?
- Знам, че е глупаво, но е почти невъзможно да го направя. Получава се само като се
съсредоточа и го направя много бавно.
- На всичкото отгоре, когато най-накрая ги кръстосаш по обратния начин, си мислиш: „Колко
неудобно!".
- Наистина е много неудобно.
- Ако някой до теб го прави по обратния начин, ще се запиташ как е възможно да се чувства
удобно, след като кръстосва ръцете си по този начин. Отговорът е: навик, нищо друго освен навик.
А след като е трудно да променим толкова елементарен навик като начина, по който кръстосваме
ръце, представи си колко ще е трудно да променим привички като часа, в който вземаме душ,
любимите си храни, стила на обличане, говора, походката, какво и как казваме, начина, по който се
гневим и обичаме...
- Толкова е трудно да променим някой навик...
- Добрата новина е, че трудно не означава невъзможно. За радост тези навици, които са видове
поведение спрямо случващото ни се в живота, могат да се променят винаги, или поне до последната
минута от живота ни. Както казахме и преди, това не означава, че може да се промени самата
структура на личността. Това обаче няма значение, защото структурата на личността е просто
диагноза, сложен термин, написан на парче хартия.
Важното за нас не е да знаем дали например ще престанем да бъдем меланхолици с истерични
защитни реакции, а дали ще можем да променим отношението си към другите или начина, по който
приемаме ставащото около нас. А всичко това, разбира се, зависи от желанието ни да го направим.
Единствената важна промяна е тази, защото при срещата между двама души взаимодействие се
поражда от тяхното поведение, а не от структурата им.
- Струва ми се, че това е някаква игра думи.
- Струва ти се, че е игра на думи... Да, и аз по някога си го мисля. И все пак предпочитам тази
игра на думи пред другата, в която всичко е объркано и която ме кара да си мисля, че съм продукт на
нещо, случило се в детството ми, което не мога да променя. Искам да го потвърдя най-категорично:
предпочитам своята игра „на думи" пред играта, в която вярвам, че съм подвластен на не осъзнатата
www.spiralata.net 16
структура, контролираща всички мои действия, без аз да имам думата, и която ме поставя в ръцете
на онези, които казват, че знаят за мен повече, отколкото знам аз. Предпочитам играта пред това да
позволя на някого да си мисли че всеки може да престане да е този, който е, стига да положи
съответните усилия. Недей да се изненадваш, и двете неща се случват често.
Ето защо с тези игри трябва да се внимава. Хората често ги използват като оправдания, когато
не искат да променят нещата, които могат да променят, и когато упорито отказват да приемат онова,
което не могат да променят. Говоря за хората които казват: „Аз съм се родил такъв...", или за тези,
които се оправдават с нерадостното си детство и деспотични родители, както и за хората които
използват това объркване като аргумент, който да оправдаят пораженческия си подход към външния
свят.
- Ще се върна на въпроса си, който ме вълнува поради ред причини: Ако не сме получили такова
признание от родителите си, за нас няма надежда, така ли?
- Тези, които вярват, че самоуважението зависи от грижите и признанието на родителите, биха
стигнали до заключението, че ако родителите са пренебрегнали този аспект, за нас наистина няма
надежда. Но всъщност не е така. Повечето от хората в този донякъде безнадежден свят не са
получавали от родителите си достатъчно признание, приемане, независимост, уважение или гордост.
Налага се да отбележим обаче, че в повечето случаи това се дължи на обстоятелството, че родите-
лите са заети с неща, които смятат за по-важни. Никаква ирония не влагам в това. Заети са напри мер
да осигуряват пари, за да ни нахранят, за да платят образованието ни или да погасят заема за
жилището. Поради тези причини пропускат да ни засвидетелстват признанието или уважението, за
които вече стана дума; това е разбираемо, макар че често пъти не е лесно да ги разберем. Но... Сега
внимавай, защото следва нещо много важно: ако човек не е получил всичко това от родителите си,
той може да се научи да го получава от други хора и в друг момент от живота си.
С други думи, онова, което не е научено в детството, може и трябва да се научи на по-късен
етап. Нещо повече - в това няма нищо нередно (с изключение на изгубеното време, разбира се).
Трябва обаче да имаме предвид, че тъй като вече не сме деца, ще се наложи сами да търсим места та,
където се чувстваме ценени, приемани, независими, уважавани, горди и признати. Ще трябва сами
да намираме мястото и взаимоотношенията, които да ни помагат да осъзнаем собствената си
ценност.
- Знаеш ли какво си мисля?... Много е трудно да живееш в семейство, в което не получаваш
никое от тези неща, и след това да продължаваш да живееш в подобна среда.
- Разбира се, че е трудно. Би било чудесно да даваме на хората все повече пространства, в кои то
да намират компенсация за нещата, които не присъстват в обичайната им среда. Много полезни в
това отношение са групите за самопомощ, тъй като те помагат за подхранването на тези чувства - и
човек получава от групата онова, което не намира другаде или което не му е дало семейството.
Група за размисъл, група за самопомощ, читателски кръг, отбор по алпинизъм, кръжок по
орнитология... Всяка група, в която можем да се включим, предоставя съществена подкрепа и може
да осигури одобрение, приемане, независимост и граници, които ни свързват с останалите хора и
същевременно ни отличават от тях. Когато групата функционира правилно, у нас се появява чувство
на споделена гордост, уважение и взаимно признание. Ето защо семейството има толкова голямо
значение - защото то функционира като група, към която принадлежим.
- След казаното дотук няма как да не се разтревожа. Когато се замисля за децата си, за
работата и за грижите, се питам дали ние, сегашните родители, не носим вина за бъдещето на
следващите поколения. По всичко личи, че семейството като група постепенно отмира.
- Много от нас принадлежат към поколение, което смяташе, че е напълно в реда на нещата и
дори е препоръчително родителите да казват на децата си: „Млъквай, малкият!". Разбира се, това
вече не е така. Сигурен съм, че ако кажа нещо такова на сина си, той ще ми отвърне с въпроса: „А
защо?". Ако продължа да настоявам, напълно възможно е да ми каже: „Ти млъкни!". За добро или
зло, хората, принадлежащи на поколенията, които днес са на трийсет и пет и на шейсет години,
функционирахме като своеобразно свързващо звено в това отношение. Научихме децата си на нещо,
на което нашите родители не са ни учили: непокорство. Научихме ги ние. Така и не успявам да
разбера защо продължаваме да се изненадваме, че „не ни признават за нищо". Та нали ние ги
научихме, че непокорството е нещо хубаво? Разбира се, направихме го несъзнателно, защото така и
не ни хрумна, че ще се обърнат и срещу нас. Но тази безпрецедентна ситуация е най-хубавото, което
можеше да им се случи. Именно това ще ги спаси от нашите грешки и от този изпълнен с трудности
www.spiralata.net 17
свят, който им завещаваме. В крайна сметка, ще ги спаси дори от самите нас. Всичко онова, което
наследихме от родителите си - защото ни беше по-трудно да проявяваме непокорство, - няма да
застигне децата ни. Грешките ни няма да бъдат прехвърлени върху тях със силата, с която са за-
сягали поколенията преди нас. Баща ми е страдал неизмеримо много заради нещата, които е правел
дядо ми, но не е имал никаква възможност да му се опълчи. Той повдигна завесата и ми показа, че
тази възможност съществува. В момента аз уча на това децата си. Ето така се предава това знание и
точно то ще спаси децата ми от самия мен.
- Достатъчно ли е да ги учим на непокорство, за да развием самоуважението им?
- Разбира се, че не. Семейството има функцията на своеобразен трамплин - отглеждаме детето с
идеята, че когато стане възрастен, ще бъде подготвено да пристъпи по него, да скочи и да се гмурне
красиво, смело, успешно и безопасно в басейна на живота. Това е семейството. Ако подпорите на
трамплина са слаби, скокът ще е гибелен. А ако трамплинът се счупи или е повреден, може детето
да си разбие главата. Една от опорите на трамплина е нивото на самоуважение, което присъства в
семейството. Очевидно е, че когато човек произхожда от семейство, което не му дава достатъчно
признание, всичко ще му бъде много по-трудно.
- Това, което казваш, ме кара да гледам на родителските си задължения още по-отговорно.
Как обаче да научим децата си на самоуважение? Как се строи тази опора на трамплина?
- Има два начина, по които можем да научим децата си на самоуважение. Първият от тях,
класическият, е онзи, който познаваме от родителите си - той включва внимание, грижи и
признание, за които вече стана дума. Другият начин е по-сложен, но е също толкова определящ като
първия и зависи от самоуважението, което показват родителите. Можем да го наречем
самоуважение чрез пример - то се научава само когато детето усети, че родителите ценят както себе
си, така и семейството, което са създали.
Ако родителите ми не се чувстват ценни, ако не се приемат истински, ако не се чувстват
свободни, ако не са способни да ни наложат граници, ако не се гордеят, че са такива, каквито са,
нито умеят да приемат хубавото от живота - накратко, ако самите те имат проблем със
самоуважението, тогава няма да науча нищо.
Уча се на самоуважение не само когато самият аз съм уважаван, а и когато онзи, който ме
уважава, цени себе си. Най-доброто, което мога да направя, за да науча детето си на самоуважение, е
да затвърдя своето собствено. Но трябва да се внимава, защото децата не могат да бъдат измамени
лесно. Отдавна е доказано, че 75% от общуването е невербално, поради което децата ни учат повече
от онова, което виждат, че правим, отколкото от думите, които казваме.
- Предполагам, че този принцип важи и когато търся източниците на самоуважение другаде.
- Със сигурност. За да се научим да ценим себе си, е необходимо не само да чувстваме, че някой
друг ни цени, но и този друг човек също да се чувства ценен и ние да го смятаме за такъв. За какво
ни е да се чувстваме признати от някого, който не се уважава, или от такъв, който не се чувства
ценен?
Когато обсъждам този въпрос, винаги си припомням следната история. Разказвам я в някои от
книгите си, посветени на пътищата, които извървяваме, но почти никога не я повтарям пред
публика, защото контекстът й е толкова мъчителен, че предпочитам да я пропусна. Днес, докато си
говорим, отново се сещам за нея и решавам да я споделя с теб, защото е пример за нещата, които
хората не могат да правят, освен ако искат да платят скъпо и прескъпо за последиците. Ще ти я
разкажа и защото няма друга история, която да онагледява толкова ясно ролята на връзката с
родителите в живота на всеки от нас.

Преди много години в едно малко селце някъде на Изток живеел човек, който имал
четирима сина. Най-малкият бил трийсетгодишен, а братята му - съответно на трийсет и
пет, трийсет и седем и четирийсет. Бащата бил надхвърлил шейсетте, но понеже по онова
време хората живеели средно по около четирийсе години, той бил смятан за старец и
следователно страдал от всички болежки на напредналата възраст. Нито главата, нито
тялото му били наред, да не говорим за способността му да се грижи за себе си.
Един ден най-малкият син се оженил и напуснал бащиния дом, с което възникнал
сериозен проблем: старецът оставал сам. Майката била починала при раждането на най-
малкия син, а другите братя били вече задомени. По онова време нямало старчески домове

www.spiralata.net 18
нито пък семейството имало възможност да плати на някого да се грижи за бащата, така че
той щял да остане сам.
Синовете, започнали да усещат, че колкото и да обичали баща си, той им бил в тежест.
Било невъзможно някой от тях да го прибере в дома си, така че започнали да умуват как да
постъпят.
Хрумнало им, че могат да се редуват в грижите за него. Скоро обаче станало ясно, че
това щяло да бъде не само недостатъчно, но и много трудно изпълнимо. Тогава в
съзнанието им неусетно започнала да се прокрадва мисълта, че щяло да е най-добре, ако
баща им просто умре.
Въпреки болката, която изпитвали при това признание, скоро си казали, че няма как да
чакат нещата да се случат от само себе си - та старецът можел да изкара още много години.
Тогава, незнайно как, на един от тях му хрумнало, че било достатъчно просто да почакат до
зимата - може би тя щяла да им донесе разрешение. Започнали да си представят как
влизат навътре в гората с баща си, как той се загубва в снега, а студът и вълците се
погрижват за останалото...
Заплакали братята при тази мисъл, но после си казали примирено, че трябва да се
погрижат за собственото си бъдеще. Решили да наглеждат баща си на смени, но само
докато настъпела зимата.
След като паднал първият обилен сняг, четиримата отново се събрали и казали на
стареца:
- Хайде, татко, да те облечем, че ще излизаме.
- Ще излизаме? В този сняг? - попитал бащата недоумяващо.
- Да, какво толкова? - отговорили синовете. Бащата знаел, че напоследък не е съвсем
наред с главата, така че решил да се подчини на синовете си, без да протестира.
Мъжете облекли стареца с най-топлите му дрехи (в което има известна ирония) и
всички се запътили към гората. Когато стигнали до нея, започнали да търсят подходящо
място, където да го оставят и бързо да си тръгнат. Навлизали все по-навътре сред
дърветата, докато накрая намерили малка закътана поляна.
- Тук е - обадил се бащата неочаквано.
- Какво казваш? - попитали синовете му, изненадани.
Нямало как старецът да е прозрял какво са намислили. А и те много внимавали да не се
издадат. Какво искал да каже?
- Тук, тук, точно това е мястото - повтарял баща им. По челото му била избила пот, а
погледът му се взирал трескаво наоколо.
- Какво място, татко? За какво говориш? - попитали синовете.
- Това е мястото, където преди двайсет и пет години изоставих баща си - отговорил
старецът.

- Разплака ме... Разбирам защо избягваш да разказваш тази приказка.

- За добро или за зло, такава е обуславящата сила на възпитанието. Нашето отношение към
родителите ни е повлияно от начина, по който сме ги видели да се отнасят със своите родители. По
същия начин ще постъпят с нас децата ни, които ще последват нашия пример спрямо собствените
ни родители.
Ако сме наследили способността да обичаме родителите си, да се грижим за тях и да ги
подкрепяме, ще я предадем и на децата си. Но ако често казвам, че нямам търпение старият ми баща
най-после да се спомине, един ден собственият ми син ще реши да ме изостави в гората. Този
принцип се предава във всяко нещо, на което учим децата си. Ако не спирам да говоря, че мразя
работата си, че животът е несправедлив, че не ставам за нищо, че не се харесвам; ако не уважавам
себе си, ако се срамувам от малкото, което съм постигнал, ако вярвам, че съм роб на живота, който
водя, ако самочувствието ми е ниско, как ще направя така, че детето ми (детето на човек, който не
струва) да се почувства ценно? Само онзи, който се чувства ценен, може ясно да покаже на децата
си значението на това понятие.
Същото се случва, когато ми се наложи да търся източниците си на самоуважение навън, ако не
съм имал щастието да се родя в семейство, където майка ми и баща ми са се чувствали ценни и са
ценели и мен. Тогава се налага да търся хора и групи, които са в състояние да дават и да получават

www.spiralata.net 19
обич, които се гордеят, че са това, което са, и които не се страхуват да са главните герои в
собствения си живот.
- Всичко, което ми обясни, ми се струва много важно и съм почти напълно съгласна с него. Но
ми прави впечатление, че като че ли не спомена за това да обичаме себе си. Питам се защо.
- Така е. Ако се върнем към всичко казано дотук, ще видим, че не се споменава идеята да
обичаме себе си. Според мен понятието самоуважение е силно, важно и неразривно свързано с
идеята за психичното здраве. Всъщност то е един от стълбовете, на които се крепи това здраве.
Обичта към самия себе си е друг такъв стълб - това са две сходни идеи, които обаче съществуват
независимо една от друга.
- Мисля си за това, което казахме по-рано, и си спомням, че използва думата „горд". Не
мислиш ли, че гордостта е недостатък?
- Зависи от гледната точка. Затова казах, че е сложно понятие. Истината обаче е, че се чувствам
доста горд, че съм такъв, какъвто съм.
- Това не е ли високомерие?
- Високомерие? Знаеш ли кое е високомерие? Високомерие е да мисля, че понеже съм такъв, съм
нещо повече от теб и от всеки друг.

В Мексико ми разказаха следния виц, осмиващ поведението на някои аржентинци,

които се подвизаваха по широкия свят по времето на „сладките пари" 2.
По време на лекции в университета един професор по философия заявил:
- Високомерието - това е малкият аржентинец, когото всички носим в себе си...
На втория ред някакъв младеж се изправил и обидено казал:
- Аз съм аржентинец. Може ли да ви задам един въпрос?
Професорът кимнал утвърдително и студентът попитал:
- А защо пък малък?
- Именно. Това високомерие не е ли плод на прекомерно его? Гордостта не е ли обратното на
смирението?
- Може би зависи от онова, което искаш да на речеш „гордост". Гордостта, за която говоря аз не
е да казвам на другия колко съм важен, а да го казвам на себе си, при това съвсем тихичко. Когато
личната ценност на един зрял човек зависи единствено от ценността му за един конкретен човек,
това няма как да е положително за психическото му здраве.
- Винаги съм мислела, че е по-добре да изпитваме смирение, отколкото гордост.
- Не се отказваш лесно... Смирението е обратното на онова, което преди малко определих като
високомерие. Гордостта не означава непременно високомерие. Радостта, която изпитва родителят
когато детето му получи награда при дипломирането си, е искрена гордост. Ако мисли, че това
причина да се хвали пред приятелите си, тогава говорим за високомерие.
- Разбирам, не си мисли, че не разбирам, но тази дума ме притеснява.
- Тогава наречи чувството както намериш за добре. Извинявай за вулгарния пример, но за мен
напикаването си е напикаване. Ако някой иска да го нарича „енуреза", защото му се струва по-
изискано, негова си работа. Ако на теб ти пречи думата „гордост" и искаш да използваш друга -
добре! Как би го нарекла, ако беше на мое място.
- Може би „удовлетворение" - удовлетворение, че си такъв, какъвто си. Защо не използваш
тази дума?
- Без съмнение идеята за собствената стойност и гордостта са свързани с удовлетворението от
това, че сме тези, които сме - с любовта към себе си, а не със самолюбието.
- Значи самоуважението се гради постепенно.
- И точно в този смисъл много голямо значение има гордостта, а не просто удовлетворението да
сме част от това семейство. Тя помага на членовете му да не живеят с гняв към живота, който водят,
или с човека до себе си, или да казват, че семейството ги потиска. Необходимо е човекът, който носи
отговорността за групата, представляваща семейството - независимо дали става дума за бащата или
майката, - да се чувства горд от групата, която е създал, да чувства, че семейството определя
собствените си норми, че може да го чувства ценно. Често си спомням каква радост изпитвахме със
съпругата ми, когато приятелчетата на децата ни идваха у дома, а след това Демиан или Клаудия ни
2
По време на диктатурата (между 1976 и 1983 г.) в Аржентина е въведен икономически план, основан на
валутния либерализъм и свободния пазар. Този период е известен като „времето на сладките пари“. – Б. пр.
www.spiralata.net 20
предаваха думите им: „Колко хубава е къщата ви! Колко е красива майка ти! Колко вкусна е
храната". Радвахме се, защото онова, което бяхме искали да създадем, по някакъв начин можеше да
се види отвън.
- Това има много общо с личните постижения и гордостта.
- Да, донякъде. Но самоуважението не трябва да зависи само от личните постижения.
- Хммм, не знам...
- Това е моето мнение, ти може да не се съгласяваш. Ще се отдалеча малко от темата, защото е
необходимо да направя едно уточнение. Ако възнамеряваме тези наши разговори да продължават,
ще е добре да имаме предвид, че нещат които казвам, винаги се основават на онова, което мисля.
Вярно е, че се изразявам много убедително, дори настойчиво, все едно твърденията ми се основават
на непоклатима истина и на нищо друго. Но не се подлъгвай - всичко това е просто средство,
подход, дидактическо умение. Хората които посвещават много от времето си на разговори с другите,
се научават да говорят безкрайно убедително. Нещата обаче могат да бъдат различни, винаги може
да има други варианти. Защото - обърни внимание - нещата, които казвам, са онези, които са ми
полезни и които представляват основополагащи принципи само за мен. Ще ти разкажа една
история, която чух от великия аржентински хуморист Луис Ландрисина и която онагледява много
добре тази идея.

Един ден в аржентинската пампа някакъв гаучо седял край черния път пред скромната
си колиба и пиел мате. Ненадейно до него спрял луксозен, голям и разбира се, много скъп
автомобил. От него слязъл елегантен господин, който попитал:
- Добри човече, дали ще можеш да ме упътиш към имението „Ел Гальо"?
Нашият човек отпил спокойно от матето и отгово рил:
- „Ел Гальо"? „Ел Гальо".....“Ел Гальо"..... „Ел Гальо"..
Какво да ви кажа, аз излизам толкова малко, че... Не съм чувал за „Ел Гальо" из нашия
край... Не мога да ви упътя.
- Трябва да е някъде наоколо, защото ми казаха да завия по изхода от магистралата,
който е на 215 километър, да се насоча надясно и след това да карам около двайсет минути
по черния път - и ще го видя веднага. И понеже вече карам петнайсет минути, реших, че...
- „Ел Гальо"? Неее... Тук няма такова имение... Аз излизам толкова малко, че... Не мога
да ви упътя...
- Не може да не го знаеш. Собственици са семейство Родригес Алсага, най-големият им
син дори беше депутат...
- Родригес Алсага? „Ел Гальо"? Неее... не е тук. Депутат? Не, поне аз не съм чувал.
- А да ме насочиш към някой съсед, да питам него?
- Не, тук няма, мястото е доста изолирано... Съседи, тук?Аз поне никога не съм срещал.
Излизам толкова малко, че да ви кажа, съседи така и не съм виждал. „Ел Гальо" ли
казахте?
- Да, на Родригес Алсага, депутата.
- Не, тук няма... Не мога да ви кажа.
- Нищо, не се тревожи. А дали знаеш къде мога да намеря бензиностанция?
- Бензиностанция, казвате?... Там, дето слагат газьол на тракторите?
- Бензиностанция, да.
- Ами не знам. Бензиностанции по тези места... Аз понеже нямам трактор, нали
разбирате... Тук бензиностанции май няма... Казахте, че търсите съсед? Не, няма съседи
тук... Родригес Алсага? „Ел Гальо"? Не мога да ви кажа, защото аз все тук стоя, никъде не
ходя.
- Добре, нищо. Само ми кажи как да стигна до селото, ще попитам там.
- До селото?
- До селото, да.
- Село, казвате... С къщи...
- Село!
- Ммм... не мога да ви упътя, разберете, защото аз излизам толкова рядко... Веднъж,
когато бях много малък, баща ми ме заведе в някакво село, тогава да съм бил пет- или
шестгодишен. Имаше къщи, площад и... Ама не мога да ви кажа къде се намира, защото аз

www.spiralata.net 21
почти не излизам, нали разбирате. Казахте „Ел Гальо"? Родригес Алсага? Бензиностанция?
Съседи? Истината да ви кажа, тук няма...
- Добре, виждам, че не можеш да ми помогнеш. Кажи ми как да се върна на шосето и
оттам все някак ще се оправя.
- На шосето?
- Но... старче! Не може да бъде! Казвам ти Родригес Алсага - не ги познаваш. „Ел Гальо"
- не си го чувал. Не знаеш къде живеят съседите ти! Не знаеш къде има бензиностанция!
Не знаеш как се стига до селото! Сега те питам за шосето и ми казваш, че пак не може да
ми помогнеш! Ти си невежа, глупак, не знаеш нищо - ти си идиот!
- Вижте какво, аз може да съм всички тези неща, които казвате, но тук единственият,
който се е загубил сте вие - отговорил спокойно селянинът.

- Винаги е така. Ориентирите, които помагат на човек да знае къде се намира и да не се чувства
изгубен. Те са полезни за самия него и не непременно за околните. Така че преди да отговоря
напълно на въпроса ти, искам да ти обясня, че нещата, които смятам важни за себе си, не са
непременно полезни и за теб.
Ако се поставя на мястото на селянина, седнал пред скромния си дом, виждам как хората, които
са способни да изпитват гордост единствено от външните си постижения, остават насред пътя. Това
тяхно схващане всъщност е доста разпространено - то се крепи върху елитарна представа за живота,
водеща до убеждението, че самоуважение и високо самочувствие може да има само човек, който е
спечелил милиони, бил е избран на престижен пост, радва се на почитта на известни хора или често
присъства на важни събития. Не е така.
Не бива да забравяме, че на испански думата успех идва от латинската дума exitus, чието
значение е „на изхода". Това означава, че успехът се оценява накрая, а не по време на прехода. При
прехода всичко е потенциално. Успехът на някого, който все още е жив, не може да се оцени
правилно - дори и да имаме предварителната представа за това какво означава той.
Преди време научих от един английски философ, че успехът означава да умрем там, където сме
избрали, заобиколени от хората, които искаме да са с нас в този момент. Нищо повече.
Идеята, че за да се чувстваш ценен, е необходимо да си постигнал определени успехи, да си
събрал определено количество пари, да си се оженил за правилния човек, да имаш съответния брой
деца и да живееш еди-къде си, е напълно погрешна.
- При това доста опасна.
- Именно. Ако възможността да се чувстваме горди от себе си зависеше единствено от успеха,
то тогава самоуважението би било измислица и нищо повече от суета. Истината е, че успехите
служат само за задоволяване на суетата, поради което всичко, което можем да придобием и
притежаваме, е суета. Това твърдение съдържа две схващания, които искам да обясня. Първото е
формулирано от суфите и бих искал да го запиша, ако си съгласна:

Единственото, което наистина имаш,

е онова, което не можеш да загубиш при корабокрушение.

Второто схващане може да бъде онагледено с кратка история, позната от еврейската традиция
която също използва приказките като изразно средство - наричат се хасидски приказки и се предават
от поколение на поколение.

Един човек пропътувал много километри до далечно село, за да се допита до прочут

равин. Когато пристигнал у дома му, с почуда установил, че единствените мебели, които
притежавал равинът, били дюшек, поставен направо на пода, две кресла, продънен стол и
една свещ.
Човекът разказал за тревогите си, равинът му дал няколко мъдри съвета, но преди да
си тръгне, гостът попитал:
- Може ли да ви задам още един въпрос?
- Разбира се - отговорил равинът.
- Къде са мебелите ви?
- А вашите къде са? - попитал равинът в отговор.
www.spiralata.net 22
 - Как така къде са моите? Аз просто минавам от тук - отвърнал човекът недоумяващо.
- Аз също - отговорил равинът.

Трябва да разберем, че просто минаваме оттук. Убеждението, че можем да оценим себе си един-
ствено въз основа на постиженията си, е придобито по вторичен начин и е насърчавано от съвре-
менната консуматорска култура. За съжаление това убеждение води до утвърждаването на невярната
идея, че можем да се чувстваме ценни само, ако сме показали, че сме спазили някои социални
критерии, които в по-голямата си част са свързани с материалните притежания. Това не е свобода, и
точно обратното. Ето защо не е необходимо да сме такива или онакива, а още по-малко - да при-
тежаваме онова, което външният свят определя като „жизненоважно". Необходимо е единствено да
бъдем, а това е нещо съвсем различно.
- Да не забравяме за специалните моменти, които ни се случват всеки ден и които усещаме
като малки постижения.
- Съгласен съм. Ще нарека това „ценността на малките неща около нас" - това е ценността на
нещата, които човек преживява и на които се радва, докато са около него, макар и за кратко. Много е
хубаво да можем да оценяваме онова, което имаме и правим, да оценяваме абсолютно всичко, което
е около нас, но най-вече, повтарям, да оценяваме онова, което сме самите ние.
- Но с мярка, нали? Ако прекалим, може да се окажем в доста голяма опасност...
- Подозирам, че тази опасност е егоизмът. Така ли е?
- Да...
- Егоизмът може да ни накара да се замислим за много неща. Тъй като повдигаш въпроса,
предполагам, че си размишлявала по него, затова нека те попитам: Когато човек казва на някого
другиго, че е егоист, какво всъщност му казва?
- Че мисли само за себе си, че не обича никого.
- Какво друго?
- Че не споделя.
- Продължавай, моля те...
- Че е безразличен към останалите.
- Добре...
- Че всичко се върти около него или че не е способен да се постави на мястото на другия.
- Какво още?
- Че егоизмът му е точно обратното на алтруизма.
- Друго?
- Че е безчувствен, че му липсва смирение.
- И последно?
- Че обича само себе си.
- Много добре. Нещата, които каза, са най-често срещаните асоциации с егоизма. Когато обаче
търсим дефиниция за дадено понятие, първото, което трябва да направим, е да се опитаме да
разгледаме всички негови елементи и да отстраним излишното. В противен случай няма как да
стигнем до определението. Дефинирам идва от латинското definire, което означава „слагам край" – с
други думи, означава да знаем откъде и докъде се простира понятието и кои аспекти са му чужди.
Ако взема една сравнително ниска маса, която има облегалка, стига до хълбоците ми и е
поставена до друга маса, мога да наричам този предмет „маса", но всъщност не е нищо друго, освен
стол. Разбираш ли? Масата, която има формат на стол, е чисто и просто стол, а не маса. Може да
използваме различни думи, които по заобиколен начин казват онова, което искаме, но така не се
приближаваме до същността на понятието. Ето защо предлагам да се опитаме да внесем известна
яснота.
Важно е да кажем, че безчувственият човек не е непременно егоист, а просто безчувствен.
Егоистите също могат да бъдат безчувствени, но това не е необходимо условие да бъдат егоисти.
Защо да наричаме егоиста „безчувствен", след като съществува дума, с която можем да наричаме
безчувствения човек, и тя е именно „безчувствен"?
- Да, но понякога егоистите също са безчувствени.
Вярно е, както е вярно, че понякога са дюстабанлии. Мисълта ми е, че двете думи не са
синоними - безчувствеността не е определение за егоизма.

www.spiralata.net 23
 - Какво представлява егоистът? Преди години някой ми каза, че егоист е онзи, който вярва, че
всичко се върти около него.
- Това е егоцентрик. Дали егоистът е егоцентрик, а егоцентрикът - егоист? Още не знам. По-
нататък ще видим дали е така. Онзи, който възприема света единствено като функция на самия себе
си (поне формално), не е егоист, а солипсист3. А онзи, който не иска да дели с другите, е
скъперник. Не съм много сигурен, че всички тези хора са егоисти.
Дефинициите, които даде ти, се отнасят до скъперниците, алчните, безчувствените,
антисоциалните, психопатите и вероятно, както ще стане ясно по-нататък, самовлюбените хора...
Може би определението, с което съм най-склонен да се съглася, е, че егоизмът е „обратното на
алтруизма". Накрая ще видим какво означава това. Ще повторя, че когато говорим за понятието
егоизъм, трябва да помислим за неговото значение - така, както направихме с думата самоуважение.
И така... „Егоизъм" идва от „его" и „изъм". Какво означава „его"?
-Аз.
- Точно така - „его" означава „аз". А какво „изъм"?
- Доктрина.
- Може да означава „доктрина", но има и друго значение. Какво ти идва наум?
- Форма за увеличаване.
- Увеличаване на какво?
- На стойността.
- Добре. Но не толкова за стойност, колкото за оценка... Ще добавя и че е мярка за това доколко
ценим онова, което дефинираме. В действителност наставката ,,-изъм" означава „силна склонност
или предпочитание".
- В отрицателен смисъл.
- Отрицателен? Хуманизмът нещо отрицателно ли е?
- Не знам.
- Кубизъм, патриотизъм, позитивизъм... Отрицателни ли са всички -изми?
- Сега бих казала, че не.
- Не всички са такива и не бива да обобщаваме. Защо? Защото отрицателният смисъл може да
бъде в оценката, която човек дава на съответното понятие, но не и в самата дума. В такъв случай
понятието не е непременно отрицателно и не означава непременно „доктрина" в тясното значение,
но може да се използва в смисъл на „силна склонност и предпочитание". Хуманист е онзи, който
има силна склонност и предпочитание към онова, което се свързва с човека, разума и правосъдието.
„Изъм" идва от идеята за предпочитанието, възникнало поради любовта към онова, което е
обхванато от съответното понятие. Хуманизмът е предпочитание, но и любов към онова, което е
свързано с мястото на човека в света; юдаизмът е всичко онова, което е свързано с юдейската
религия; марксизмът - с влечението към анализа на реалността, който дава марксистката идеология;
тероризмът е предпочитанието към терора като начин за структуриране на промените;
пацифизмът - склонност към мира и т.н. Ще повторя: всеки -изъм означава склонност и
предпочитание, обвити в топли чувства към съответната идея.
Следователно от етимологична гледна точка егоизмът е любов към Аза, вследствие на което
даден човек предпочита себе си пред всички останали. За тази цел е необходимо този човек да обича
- може би безмерно - самия себе си. Но защо това да е лошо? Защо да е лошо да се обичам тол кова
силно?
Някои хора мислят, че ако човек изпитва прекомерна обич към себе си, не му остава място да
обича другите. Колкото и да е разпространена, тази идея искрено ме забавлява със своята
абсурдност. Тя се основава на предположението, че възможността да обичаме е ограничена, все едно
за нея съществува някакво количествено измерение. Според тази теория, ако някой примерно
притежава 11,28 международни единици любов и депозира цялото това количество в себе си, какво
ще стане? Няма да му остане капацитет да обича другите? Какъв е капацитетът ни да обичаме?
Нима той може да се побере в куфар?
Когато човек има дете, а след това му се роди второ, трябва ли да престане да обича първото, за
да обикне второто? Откъде получава допълнителен капацитет, за да обича второто си дете или
новите си приятели? Как увеличавам възможността си да обичам нови хора, след като вече съм
3
От солипсизъм – краен субективизъм, който признава за единствена реалност личния Аз на човека, а цялата
действителност смята като продукт на личното възприятие. – Б. р.
www.spiralata.net 24
обикнал други преди това? Какво означава това - че ако обичам много съпругата си, не мога да
обичам никого другиго в света, защото любовта ми към нея е всепоглъщаща? В това няма и капка
истина.
За щастие способността ни да обичаме не функционира по този начин. Не е вярно, че
съществува някой, който „не може да обича другите", защото прекалено обича себе си. Възможно е
човек да не обича другите, защото е антисоциален или е лишен от способността да обича, но не и
защото е егоист. Когато човек не обича другите, причината за това не е в твърде силната му любов
към себе си. Важно е обаче да се разбере защо той не изпитва чувства към другите.
По-рано ти спомена, че гордостта може да е опасна. Това, което аз смятам за наистина опасно, е
да убеждаваме хората - и особено децата, - че причината някой да не обича другите е, че обича себе
си. На първо място, защото не е вярно (така им внушаваме, че човек не трябва да обича себе си), а
на второ - защото става дума точно за обратното. Днес знаем, че единственият начин да заобичаме
хората е да обикнем себе си. Няма обич към другите, която да не започва от обичта към себе си.
Хората, които не се обичат, не могат да обичат и другите. Обичта към другия идва от способността
да обичаме, която започва от самите нас.
Хората, които казват, че обичат много другите и малко себе си, лъжат. Или е лъжа, че много
обичат другите, или е лъжа, че не обичат много себе си.
Определението за егоизъм е свързано с обичта към себе си, която надхвърля тази към другите.
Ето защо ти предлагам да приемем това опредемепие за егоизъм: Егоист е човекът, който
предпочита себе си пред другите.
- Винаги?
Почти, почти винаги.
- Освен с децата.
Напълно съм съгласен. Освен с децата. Има безброй книги, посветени на взаимоотношенията
между хората, и още толкова - на взаимоотношенията между родители и деца. Най-интересното е, че
във втория вид книги обикновено се твърди точно обратното на това, което се говори в първите, като
и едните, и другите имат право. Нека днес не обсъждаме взаимоотношенията с децата - ще ги
оставим за друг път. Взаимоотношенията с другите са много по-различни от тези с децата ни, тъй
като не възприемаме децата си като „други", а като продължение на самите себе си.
Преди да си ме попитала, ще поясня, че взаимоотношенията с децата ни са прекрасни, а децата
ни са неповторими и ненагледни за нас, но ние далеч не сме толкова специални за тях.
- Защо е така?
- Казано накратко, защото те са наше продължение, макар ние да не сме тяхно, и защото ние ги
избираме още преди да ги познаваме, а те няма как да ни изберат. Трябва обаче да подчертаем, че
нашите деца също могат да изпитат безусловна любов, но това чувство няма да е насочено към нас,
а към собствените им деца. Посоката на това чувство не може да се променя. Една от причините,
поради които децата не могат да изпитват подобно безусловно чувство към родителите си, е, че то е
запазено за взаимоотношенията с техните деца.
Днес обаче ще се съсредоточим върху взаимоотношенията с другите хора. Важно е да отбележа,
че човекът, когото смятаме за егоист, не е такъв, защото много обича себе си. Понякога ми се иска да
направя плакати със следния надпис и да ги закача навсякъде:

ЕГОИСТ е този, който, преди да обича другите, обича себе си.

А отдолу бих поставил друг надпис, който да гласи:

И КАКВО ОТ ТОВА?

Нека задам и на теб този реторичен въпрос: И какво от това? Лошо ли е човек винаги или
почти винаги да предпочита себе си пред другите? Сега не става дума за децата, защото вече
казахме, че те са изключение. Нима е лошо да поставяме себе си на първо място и да се вслушваме,
макар и само понякога, в собствените си нужди?
Много се изненадвам винаги, когато забележа, че хората се чувстват засегнати от тази тема.
Всички знаят, че това, което казвам, е истина, но то е толкова различно от онова, което са ни
втълпявали, че звучи неприемливо. Какво означава? Че ако в момента споря с теб, трябва да
www.spiralata.net 25
предпочета твоята гледна точка? Някой може ли да повярва, че трябва да се нагърбя с нуждите на
всички останали и винаги да пренебрегвам своите? Това би било абсурдно. Необходимо е да
приемем, че съществуват поне два вида егоизъм: здравословният, който е присъщ на осъзнатите
индивиди, и патологичният, който характеризира дребнавите, жестоки, манипулативни, властни и
вечно недоволни хора.
Необходимо ли е в отношенията със съпругата си - която е един от хората, на които най-много
държа на този свят - да чувствам, че трябва да я обичам повече от самия себе си? Помисли над това.
Нека започнем от въпроса: Защо съм с нея? Защо живеем заедно? Наясно съм какво представлява
връзката ни за мен, знам колко важно е за мен да се чувствам обичан и да усещам огромния прилив
на енергия, който ми дава любовта към нея, но причината да съм с точно тази жена не е, защото
всички тези неща се случват на нея (предполагам, че тази би била нейната причина). Аз не съм с
нея, за да й направя услуга. Не чувствам онова, което чувства тя. Аз съм с нея заради себе си (и ми
се иска и тя да гледа на нещата по подобен начин).
Колкото и благородно да звучи, идеята, че сме с другия заради самия него, че величието на
любовта ни изисква да направим жертва и да се откажем от себе си, е безсмислена. Ядосвам се и
избухвам винаги, когато чуя гръмки изявления от рода на „Правя това за теб и държа да го знаеш".
Знаеш ли какво всъщност прави човекът, който ти казва това? Взема бележник и си записва
подробностите за тази случка, за да може, когато се наложи, да ти поиска сметка: „На 10 октомври
1998 г. направих еди-какво си - и го направих заради теб, така че си ми длъжник". А „длъжник си
ми" означава: „Следващия път, когато поискам да идеш някъде, където ти не искаш, трябва да го
направиш, защото на 10 октомври аз отидох еди-къде си заради теб".
Това съвсем не е шега. С тези игри трябва да се внимава. Според мен е необходимо всеки човек
да се отнася отговорно и осъзнато към самоуважението и егоизма, които са свързани с това да
предпочита себе си пред другите.
- Какво е мястото на солидарността в тези разсъждения? Защото едва ли ще отречеш, че
чувството за солидарност има значение.
- Не, не го отричам, и то защото идеята за солидарност не е толкова далече от егоизма, колкото
се предполага. Да кажем, че има два етапа в живота на човека: първия най-общо ще наречем етап на
„солидарността на отиване“, а втория - етап на солидарния егоизъм, известен още като
„солидарност на връщане". При солидарността на връщане е необходимо да сме преживели някои
неща, да имаме известен опит, да сме разгадали някои загадки. Човек никога не знае кога пътят му
cе състои от това своеобразно „връщане", но сигналите, които получава, му помагат да разбере.
Аржентинският свещеник Мамерто Менапа казва, че когато чуе някой осемнайсетгодишен
младеж да твърди, че „се връща", си мисли: „Сигурно не е стигнал много далече..." Тези думи
винаги ме карат да се усмихвам и сега с радост виждам, че ти също се усмихваш. Необходимо е
човек да е живял известно време, за да осъзнае това връщане, но това, което е най-необходимо, е да
открие другите.
Ако съм добър човек, ако съм възпитан добре, ако съм горе-долу здрав, „на отиване" ще
повярвам, че трябва да съм солидарен. И ако се запитам защо го вярвам, ще изредя сам за себе си
някои причини, които сигурно ще изглеждат по следния начин:
Защото можех аз да бъда човекът, който страда.
Защото утре, когато страдам аз, друг ще помисли за мен и ще ми помогне.
Защото се чувствам виновен, ако не помогна.
Защото така са ме учили родителите ми.
Защото се страхувам, че Бог или животът ще ме накажат, ако не го направя.
Защото ще получа двойно повече от онова, което дам...

Тези и други са причините, които имам „на отиване". Повече от ясно е, че те са егоистични,
защото е очевидно, че проявявам солидарност заради самия себе си. Аз съм този, който ще се
чувства зле, ако не го направи. Никое от тези решения не е алтруистично. По-рано ти каза, че
егоизмът е точно обратното на алтруизма, нали така? Всъщност сега знаем, че алтруизмът означава
да предпочитаме някого пред себе си. Може това да е прекрасно, но ако се случва постоянно, според
мен е нездраво - най-вече защото няма нужда да сме алтруисти, за да бъдем солидарни, поне когато
сме осъзнати и зрели хора.

www.spiralata.net 26
 Идва обаче момент, в който човек осъзнава своята истинска връзка със света, разбира
истинското си място в него и решава да тръгне обратно по пътя - така, както са се връщали всички
митични герои. При завръщането му се случва едно от най-прекрасните неща на света: човекът най-
накрая „открива" удоволствието от това да направи нещо за някого - за някого, когото обича, или за
някого, когото дори не познава. Най-после открива върховното удоволствие, което можем да
изпитаме, когато направим нещо за някого другиго.
Когато това се случи на мен - сравнително неотдавна, - започнах да разбирам истинската
стойност на помощта и на егоизма. Оттогава казва „Аз съм такъв егоист, ама такъв егоист, че
помагам на другите заради удоволствието, което доставя това. Ще го направя, защото искам и
доставя удоволствие. Ще го направя не за теб, а за себе си, така че не ми дължиш нищо".
Преди време някой ми беше разказал, че в хавайския език има много по-малко думи, отколкото
испанския. Една от тях е махал (или махало) която означава приблизително „много благодаря". Това,
което ми се стори най-интересно, бе, че в отговор на тази благодарност (нещо като нашето „няма
защо") също се използва думата махал.
Ако приемем, че езикът разкрива някои черти на хората, които го говорят, ще ни стане ясно, че
според наглед първичната мъдрост на хавайците, когато човек прави нещо за някого, той също
трябва да благодари, че са му позволили да помогне. С други думи, този, който помага, също
изпитва удоволствие от това, което е направил за някого. Ето защо диалогът Махал... - Махал...
означава „Благодаря ти, че ми помогна - Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна".
Това е така, защото, когато един човек помага на друг, всъщност печелят и двамата.
Прехвалената идея, че за да помогнем на другия, трябва да се жертваме, се основава на погрешното
убеждение, че ако решим да го направим, трябва най-напред да преценим от какво точно се отказвам
или да измерим онова, което вероятно ще загубим.
Любовта - егоистична, алтруистична или каквато и да е друга - е нещо съвсем различно. Защото
любовта, поне така, както я разбирам аз, не означава да правим жертви ден след ден, а точно
обратното. Трябва да се научим да отбелязваме в дневника си всички онези неща, които правим с
любов - нещата, които правим за някого другиго от егоизъм.

Според мен зрялата любов означава, че човекът, който предпочита себе си пред другия, може да
се наслаждава на онова, което прави за любимия човек.
Единствената помощ, която не води до задължение, е тази, която даваме заради удоволствието
от нея. Ако искаш вярвай, но в скромната ми селска къща и моя малък свят нищо не е по-важно от
самия мен. Някой може да ми каже: „Но, докторе... ами добродетелите? А социалните ценности,
Църквата, юдаизмът, ислямът и всички моралисти, които непрестанно ни призовават да обичаме
ближния така, както обичаме себе си? Какво се случва с това послание, което споделят всички
духовни философии и повечето религии в историята?". Според мен то е чудесна хипотеза за
идеалната любов. Обърни внимание: казват „Обичай ближния като себе си", а не „Обичай ближния
си повече от себе си", нали? А знаеш ли защо не го казват? Защото тази идея, която ни отпраща към
понятието за висша добродетел и съвършенство, е оцеляла благодарение на народната мъдрост, от
която става ясно, че ако в реалния живот успеем да обикнем другия като себе си, няма какво повече
да искаме. С други думи, че мярката за идеална любов е тази, която човек може да изпитва към себе
си. Чак тогава той може да се опита да направи всичко възможно, за да разбере дали е способен да
обикне по същия начин и ближния си.
Така отново стигаме до нещо, което ти каза: че егоистът вярва, че той е мярката за всичко, че
всичко се върти около него, че той е центърът на света. По-рано ти твърдеше, че егоистът е
егоцентрик... И колкото и да ми е трудно, ще призная, че... съм съгласен! Нищо не ме вбесява повече
от това да разруша принципното несъгласие с някое случайно съгласие... защото обикновено се
наслаждавам повече на опозицията, на спора в най-добрия смисъл на думата, нали разбираш...
- Много си лош...
- Не, не съм. Така и така сме стигнали дотук, нека кажем няколко думи за разликата между
егоцентризма и самолюбието. Егоцентризмът означава да се чувствам център на света и ако съм
съвсем откровен, това изобщо не ми се струва лошо. Защото човек Е центърът на света. На кой свят
ли? На света, в който живее - на СВОЯ свят. Ще го изразя по следния начин: центърът на света за
всички неща, които обичам и познавам, е в мен, а центърът на всички ТВОИ неща е в ТЕБ.

www.spiralata.net 27
 Всеки от нас е център на света, в който живее, и всичко, случващо се наоколо, задължително
преминава и през него.
Самолюбието е нещо различно. Тогава човек си мисли, че е център на света или на живота на
другите. Страшен е не егоцентризмът, а зловещото, перверзно и ужасяващо самолюбие, защото
самовлюбеният е убеден, че е над всички останали, че е висше същество. Едно е да знам, че съм
център на света, в който живея аз, да приемам, че съседът отсреща е център на света, в който живее
той, че портиерката на сградата е център на своя свят и че приятелят ми Пепе е център на света на
Пепе, а нещо съвсем различно е да вярвам, че съм център на света, в който живеят всички те.
Това е самолюбие, това е суета, а те не водят до нищо добро, както няма да доведе до нищо
добро да пренебрегваме себе си и да позволяваме на други да вярват или да ни убеждават, че те са
център на живота ни.
Ако реша, че приятелят ми Хосе е център на живота ми, няма значение колко близо или далече
ще съм от него, светът ми винаги ще се върти около него. Ако център на съществуването ми са
парите, които печеля, съществуването ми ще се фокусира върху тях. Същата закономерност се
отнася до властта, секса или славата. Единственият начин да живеем, без да се въртим около нещо
или някого, е да сме център на собствения си живот и на собствения си свят. Когато съм наясно с
това и когато Хосе също е наясно, двамата с него ще можем да се срещнем и да бъдем два свята,
които се срещат: моят, чийто център съм аз, и неговият, чийто център е Хосе.
Ще ти разкажа своята версия на приказката, която ми се струва силно свързана с темата за
добрата и лошата любов. Това е една от най-красивите и трогателни любовни истории, които някога
съм чувал. Дължи популярността си на американския писател О‘Хенри, който, от своя страна, я е
заимствал от стара швейцарска коледна приказка.

В малко село в полите на една планина живеели красив младеж и прелестна девойка.
Още когато тя била на тринайсет, а той - на осемнайсет години, си били дали дума да се
вземат. Младежът бил висок и снажен, защото още от малък помагал на баща си, който бил
дървар. Девойката имала дълги руси коси до кръста и красиви сини очи.
Цялото село се радвало на годежа им. Един ден, когато момичето навършило
осемнайсет години, а момъкът - двайсет и три, съселяните им решили, че е дошло време да
им помогнат да вдигнат сватба.
Подарили им малка къща, към която имало парцел с дървета, за да може младежът да
работи като дървар. След сватбата младоженците заживели в къщичката за радост на
своите съседи, на семействата си и на цялото село, което било помогнало да се съберат.
Прекарали така цялата зима, лятото, пролетта и есента, като не можели да се нарадват
на щастието си. Малко преди да се навърши първата годишнина от сватбата им, невестата
решила да подари на съпруга си нещо, което да му покаже голямата й любов. Ако му
подаряла нова брадва, щял да я използва за работа - и толкова; не й се струвало достатъчно
да му подари пуловер, тъй като и преди това му била плела пуловери; хрумнало й да му
сготви празнична вечеря, но и това не било достатъчно...
Решила да слезе в селото, за да види дали няма да намери нещо там. Колкото и да
обикаляла, не намирала нищо, което да изрази голямата й любов и което да може да купи с
монетите, които от седмици спестявала от парите за пазар.
Докато минавала покрай единствения бижутериен магазин в селото, видяла красива
златна верижка, изложена на витрината. Тогава си спомнила, че имало само един предмет,
който съпругът й обожавал и смятал за безценен - златния часовник, който бил получил
като подарък от дядо си преди смъртта му. От малък пазел часовника в кадифена кутийка,
която винаги държал до леглото си. Всяка вечер отварял чекмеджето на нощното си
шкафче, изваждал часовника от кутийката, полирал го, навивал го няколко пъти, оставал
заслушан в тиктакането му, докато стрелките се движели, отново го излъсквал, погалвал го
и го прибирал пак в кутийката.
„Колко ще се зарадва, ако му подаря тази златна верижка за часовника", помислила си
младата жена. Излязла да попита за цената, но когато я научила, се сепнала. Верижката
струвала много повече, отколкото предполагала и отколкото била спестила. Трябвало да
спестява за още три годишнини, за да може да си я позволи. Тя обаче не можела да чака
толкова.

www.spiralata.net 28
 Напуснала селото натъжена, като се чудела и маела какво да направи, за да намери
парите, които не й достигали. Хрумнало й да си намери работа, но не умеела да прави
нищо. В това време минала покрай единствения фризьорски салон в селото, на чиято
витрина стоял следният надпис: „Изкупуваме естествена коса". Тъй като тя не била
подстригвала русите си коси от десетгодишна възраст, влязла да попита дали може да ги
продаде.
Парите, които й предложили, били достатъчни, за да купи златната верижка, и дори
щели да й останат за кутийка, в която да се поберат верижката и часовникът.
- Ако след три дни дойда да ви продам косите си, ще ги купите ли? - попитала младата
жена.
- Разбира се - отговорила собственичката на салона.
- Тогава ще се върна след три дни.
Отишла до бижутерийния магазин, дала предплата за верижката и се прибрала у дома,
без да каже нищо на мъжа си.
В деня на годишнината двамата се прегърнали малко по-силно от обичайното. След
това той тръгнал за работа, а тя слязла в селото.
Подстригала косата си съвсем късо и с получените пари се отправила към
бижутерийния магазин. Купила златната верижка и дървената кутийка. Когато се
прибрала у дома, зачакала с нетърпение съпругът й да се върне от работа.
За разлика от друг път, когато осветявала цялата къща, за да го посрещне, този път
запалила само две свещи и покрила главата си с шал - знаела колко много той обичал
косите й и не искала да види, че ги е отрязала. По-късно щяла да намери начин да му
обясни.
Съпругът й се прибрал. Прегърнали се силно и си казали колко много се обичат. След
това тя извадила дървената кутийка, в която била сложила златната верижка за часовника.
Той отворил гардероба и извадил оттам голяма кутия, която бил скрил, докато тя не била
вкъщи.
Кутията съдържала две красиви гребенчета за коса, които той бил купил... като продал
златния часовник на дядо си.

Ако все още вярваш, че жертвата е мярка за любов, моля те от време на време да си припомняш
тази история. Смисълът на любовта не се измерва единствено с нашата възможност да се жертваме
неуморно за другия, а най-вече с готовността ни да се радваме на самото му съществуване.
Ако те обичам, най-доброто, което мога да направя, е да полагам усилия, за да можем двамата
да преживяваме едно от най-големите удоволствия: срещата между нас. При тази среща ти ще
знаеш, че съм до теб, защото обичам и предпочитам себе си, а аз ще знам, че ти си до мен, защото в
името на собствения си егоизъм си избрала точно мен, за да бъда с теб.
- Може ли да се срещнем пак?
- Може.
- Утре?
- Утре. Пак тук, на Балкона.
- Значи до утре... ще взема листовете...
- Добре...

www.spiralata.net 29
 ВТОРА ЧАСТ
СТРАХОВЕ

- Нося си бележник и молив. Взела съм и за теб. Започваме ли?

- Давай.
- Искам да поговорим за страха.
- Просто така? За страха?
-Да.
- Макар темата да е много интересна, тя е толкова обширна, че има опасност да не кажем нищо
конкретно и да изглеждаме повърхностни или да разискваме толкова дълбоки въпроси, че никой да
не разбере нищо. Често, когато обяснявам някои идеи с научни и сложни термини, става така, че
след това и сам не разбирам какво съм искал да кажа. Истина е, не се смей.
Ще се опитам да бъда кратък. На първо място, защото, както ти казах, темата е доста обширна.
На второ, защото най-интересното от този разговор ще бъдат твоите разсъждения и въпроси. На
трето и последно място, защото неотдавна се натъкнах на една фраза, която ми направи толкова
силно впечатление, че ме накара да се замисля отново за задачата и мисията, която животът ми
възложи. Фразата е следната: „По-добре е човек да говори малко и хората да си мислят, че може би е
идиот, отколкото да говори много и да разсее всички съмнения". Да, забавно е, но не знам дали има
смисъл да си записваш точно това...
В първата си книга - „Писма до Клаудия", се осмелих да дам донякъде свободно определение на
невротиците. Следвайки посоката на гещалттерапията, там казвах, че невротикът е незрял човек,
който не се наслаждава пълноценно на живота, не живее в настоящето и прекъсва отново и отново
своите преживявания.
- Имам въпрос, който може би не е съвсем по темата, но въпреки това ще ти го задам. Как
невротикът изживява всекидневните неща? Какъв е?
- Как да го разпознаем ли?
- Добре де... как да разбера дали съм невротичка?
- Мисля, че има три вида стереотипно поведение, по които можеш да го познаеш: лошото
настроение, честите оплаквания и страхът.
Всички знаем, че никога не ще бъдем щастливи, ако не сме тези, които сме. Знаем, че ако не сме
себе си, се обричаме на страдание. Разбираме как се изчерпва енергията ни, когато се опитваме да
поддържаме някакви установени роли. Страдаме от липсата на емоционален контакт и
наблюдаваме, отново и отново, как любимите ни хора се дистанцират от нас. Усещаме как нещо
вътре в нас не ни позволява да се наслаждаваме на живота си и се чувстваме безсилни да променим
това положение...
- Да не казваш, че хората, които понякога са в лошо настроение или се оплакват, когато нещо
не им се получи както трябва, или че хората, които се страхуват, са невротици?
- Спонтанният ми отговор би бил и да, и не. Не, защото всичко е въпрос на степени. Когато
лошото настроение, оплакванията или страхът се превърнат в правило, което ръководи живота ти,
когато присъстват почти постоянно, те стават основа на патологично и нездраво поведение. Да,
защото в края на краищата това са проявления в различна степен на определена невроза, от която
страдаме всички.
- Искаш да кажеш, че осъзнатият човек никога не би изпаднал в лошо настроение?
- Напълно осъзнатият човек ли? Никога.
- И не би се оплаквал?
- Никога.
- И не би се страхувал?
- Осъзнатият човек не изпитва страх в смисъла, в който ще го определим след малко. Вместо да
се мръщиш, по-добре е да се осмелиш да последваш линията на разсъждения до края и може да
успеем да постигнем съгласие.
Има един очевиден въпрос, който преследва хората от зората на цивилизацията, по който са
разсъждавали философи, психолози и социолози още откакто са възникнали науките, изучаващи
човека. Днес мога да формулирам този въпрос по малко по-провокативен начин: Защо не се
осмелим да престанем с невротичността? Казано с други думи, кое ни пречи да бъдем тези, които
наистина сме?
www.spiralata.net 30
 Отговорът е прост: страхът. Заедно с него ни пречат навиците, придобити вследствие на това, но
сме останали пленници на някой страх - без значение дали е наш собствен или чужд.
- Не разбирам. Последно какво е - причина или следствие?
- И двете. Страхът е причина и следствие на невротичното поведение, а дори в известен смисъл
е негова дефиниция, защото страхът обуславя, ограничава, спира, смалява и обърква.
Усилията, които човек може да положи за отстраняване на вътрешните си условности, са от
огромно значение в борбата за откриване на истинския Аз, който ще ни помогне да бъдем самите
себе си.
- Намерението ми бе не да говорим конкретно за определени страхове, а да ми помогнеш да
разбера какво представлява страхът и най-вече какво мога да направя, за да се освободя от него.
- Разбирам. За начало ще кажем, че всички ние сме изпитвали, изпитваме и ще изпитваме страх.
Без значение какъв - както чувството, което просто наричаме „страх", така и това, за което сме
намерили най-различни думи, като „боязън“, „уплаха", „ужас", „фобия" или „паника", макар в
действителност всички тези понятия да означават различни неща.
Към тях трябва да прибавим страховете, които изпитваме, но не се осмеляваме да наречем с
някое от тези понятия, а предпочитаме да ги дегизираме в изтънчени изрази, за да ни е по-лесно да
ги приемем.
Ще ти дам списък с някои емоции, които ca културно приети и дори желателни, но зад които
често пъти се крие страхът.

ДОСАДА ПОГНУСА СВЯН ЛОШИ СПОМЕНИ

НЕОХОТА ОТХВЪРЛЯНЕ ОТВРАЩЕНИЕ СЪПРОТИВА
ОМРАЗА ПРЕДПАЗЛИВОСТ ПОКОРСТВО НЕУДОБСТВО
ОБОЖАНИЕ НЕПРИЯЗЪН АНТИПАТИЯ УВАЖЕНИЕ
НЕЖЕЛАНИЕ РАЗДРАЗНЕНИЕ НЕДОВЕРИЕ „НЕЩО"

Сега ти предлагам да помислиш върху следните фрази:

„Страх от морето? Не, просто тая уважение към него".

„Хлебарки? Не, не изпитвам страх от тях, а отвращение".

„...защото съм много срамежлив".

„Не пътувам със самолет от предпазливост. Освен това ми навява лоши спомени".

„Да не ми се мярка пред очите онзи непрокопсаник. Нямам му никакво доверие".

„Не, не ме е страх, просто ми става нещо". (Какво ли пък означава „става ми нещо"?)

- Всички тези фрази и всички думи, които написахме преди малко, могат без усилие да се
преведат като различни степени на страх. Предлагам ти сега, след като направихме тази
дешифровка, да приемем, че сме по-страхливи, отколкото по принцип сме склонни да признаем.
- И според теб това е израз на неврозата ни...
- Един осъзнат човек - и имам предвид напълно осъзнат (което е несъществуваща теоретична
конструкция), би се уплашил, ако е изправен пред опасна ситуация, би я запомнил и би се поучил от
преживяното, но не би позволил на страха да определи бъдещото му поведение.
- Струва ми се, че тук има някаква игра на думи. Уплахата и страхът не са ли едно и същ
нещо?
- За втори път ме обвиняваш, че използвам игра на думи. Понякога сам се питам дали всички
мои - донякъде провокативни - теории за егоизма, вината или любовта не са просто семантична
игра. Кой знае? Думата „игра" ми харесва. Едно от определенията за думата „играя" е „влизам в
роля". Да вземем за пример децата, които си играят - влизат в нереална ситуация, която е част от
играта, и я изживяват възможно най-интензивно. Когато детето играе на компютърна игра, то е
почти отсъстващо. Приближава се второ дете, което не познава играта, и пита: „Ти кой си?".. Без да
www.spiralata.net 31
прекъсва играта, първото дете отговаря:. „Аз съм русият герой с меча и трябва да стигна до замъка,
който е в края на пътя..." Детето се е пренесло съвсем естествено в историята, която се разиграва на
екрана му. Много ми харесва! Хайде сега да се пренесем и ние в тази игра на думи, и да видим
какво можем да научим от нея.
Принципно онова, което наричаме „страх", включва в себе си много неща, сред които и самия
страх. Списъкът изглежда приблизително така:

СТРАХ (в чистия му вид)

УПЛАХА
БЕЗПОКОЙСТВО
СТРАХОВЕ ФОБИЯ
УЖАС
ПАНИКА
ТРЕВОГА
БОЯЗЪН

Ще се опитам да отговоря на въпроса ти, като разгранича уплахата от всичко останало.

За разлика от страха, уплахата е провокирана от конкретна опасност, която се случва в момента
на самата реакция. С други думи, уплахата по дефиниция представлява реакция срещу нещо, което
става по същото време.
Да кажем, че седим спокойно у дома и четем вестник. Изведнъж, вместо да позвъни на вратата,
някой я разбива със сила и нахълтва в дома ни. Както ти, така и аз бихме се уплашили.
Уплахата е естествена и напълно здравословна реакция спрямо конкретна и обективна опасност,
която може да не е толкова страшна, колкото ни се струва, но въпреки това я преживяваме така, все
едно е истинска.
От гледна точка на диагностиката, може да се каже, че изпитваме уплаха, когато наличието на
дадена обективно опасна ситуация доведе до състоянието на безпокойство и мобилизация, познато
като биологична неспецифична реакция на тревога. Следователно уплахата може да се определи
като физически и психически рефлекс спрямо дадена опасност.
Обърни внимание обаче на следващия пример. Ако вземем същата ситуация като по-горе, но у
дома ни влезе не непознат, а лъв, най-вероятно ще изпитаме уплаха, защото образът на лъва буди
асоциация със ситуации на опасност, дори той да е дресиран и да не възнамерява да ни нападне.
Това не е страх, а уплаха.
Уплахата е нещо, което мога да разкажа на друг човек, и макар че самият той няма да се
уплаши, ще разбере нашата реакция, тъй като тя е оправдана в подобна ситуация. С други думи,
логично е човек да се изплаши в ситуация на обективна опасност, още повече, ако това се случва в
настоящето.
Как би се проявил страхът? Ако в горния пример дойде дресьор и отведе звяра, ако сме го
видели да напуска сградата и да го води към зоологическата градина, но пет минути по-късно или на
следващия ден започнем да си мислим, че в жилището ни отново може да влезе лъв - като тази
мисъл е предизвикана единствено от спомена за преживяното. Започваме да се плашим от
собствената си идея и като реакция у нас се появява тревожно чувство, макар че лъва го няма. В този
случай става дума не за уплаха, а за страх.
- Майка ми винаги повтаряше една поговорка, която и аз използвам доста често. „Страхът не
е глупав", казваше тя. Но като те слушам, започва да ми се струва, че всъщност не е глупава
уплахата. Излиза, че понякога страхът може да бъде глупав, например, когато се поражда от
нещо, което не е истинско, както в случая с лъва.
- Съвсем правилно отбелязваш, че това става понякога. Човек може да знае, че онова, което се
приближава, е опасно, защото предишният му опит му изпраща предупреждение. В този случай
страхът действа като защитна реакция, при това доста интелигентна. За да направим разграничение
между понятията „уплаха" и „страх", можем да кажем, че уплахата ни застига посредством
възприятието, а страхът - посредством въображението. Виж тази схема:

ВЪЗПРИЯТИЕ  УПЛАХА

www.spiralata.net 32
 ВЪОБРАЖЕНИЕ  СТРАХ

Изображението подхранва страха така, както възприятието подхранва уплахата. Със сигурност
обаче е известно, че съществуват страхове, предизвикани от възприятието, и че е възможно уплахата
да се породи във въображението: виждам нещо, представям си какво може да стане и се плаша от
онова, което съм си представил. По-нататък ще се върнем на този специфичен страх, за който
съществува определено име.
- А възможно ли е да си представя, че изпитвам уплаха, вследствие на което да се появи
страхът?
- Няма как да си представим страха и уплахата, защото те се изпитват. И двете емоции са
действителни и произтичат от истинско обстоятелство, което сме преживели, или от такова, родено
от въображението ни.
Характерно за уплахата е, че перцепционният апарат може да подава адекватна или неадекватна
информация. С други думи, възможно е онова, което възприемаме, действително да съществува и да
представлява реална заплаха (адекватна информация). Също така е възможно да възприемаме като
опасно нещо, което всъщност не съществува или пък съществува, но е напълно безобидно
(изкривена информация). Това се наблюдава например при нарушенията на съзнанието,
съпровождащи интоксикациите с наркотици или остър делир.
- Какво се случва с човек, който е изпаднал в делир или преживява сериозно разстройство на
психиката - като параноя (така ли се казва?) или шизофрения?
- Възможно е през повечето време този човек да изпитва уплаха от възприятието на неща, които
не съществуват за останалите, но които са абсолютно реални за самия него. Най-общо можем да ги
наречем халюцинации. Човек, който страда от параноидна шизофрения например, може да вярва, че
го преследват. Този човек наистина вижда - или вярва, че вижда - своите преследвачи. Под влияние
на това убеждение няма значение дали чувството, което изпитва човекът, е страх или уплаха, макар
че от гледна точка на психиатрията това разграничение е от огромна важност. На пръв поглед
изглежда, че е страх, защото онова, което чувства, е плод на въображението му. Но всъщност е
уплаха, защото ставащото в съзнанието му води до изкривяване на възприятието и пациентът
реагира с уплаха на онова, което възприема, макар то да е видимо единствено за него. Горкият
пациент изпитва уплаха от нещо, което той смята за истинско. Ако имам халюцинации, че някакъв
глас непрекъснато ми нашепва думите „мляко с ориз", сигурно бих се уплашил. Гласът ще е
въображаем, никой друг няма да го чува, и въпреки това за мен ще е истински и това убеждение ще
обуславя поведението ми. Много по-сериозно е положението на пациентите, които чуват гласове,
шепнещи им обиди или заплахи.
- От всичко, което казваш, излиза, че уплахата е нещо хубаво.
- Аз бих казал, че способността да проявяваме биологичната неспецифична реакция на тревога
е сама по себе си здравословна. Защо ли? Защото тази реакция ни подготвя да избегнем опасността,
без значение дали тя е истинска или не.
Ако не съм способен да изпитам уплаха, ще има опасни ситуации, от които не бих могъл да се
защитя. Ако сега избухне пожар например, чувството, че трябва веднага да се махна оттук, ще бъде
здравословна реакция на уплаха, която ще ме предпази.
- И все пак да си уплашен постоянно не води до нищо добро. Къде е границата?
Бих задал въпроса ти по малко по-различен начин: Кога способността да изпитваме уплаха се
превръща в проблем? Кога става симптом? Ще отговоря: може да бъде фатална именно когато
възприятието, което ни подава информация за „опасността", е изолирано от действителната
опасност на дадена ситуация. Според блестящата и ужасяваща дефиниция на учителя ми - доктор
Kapлос Маркес, това става, когато пациентът започне да възприема всичко безобидно като опасност,
ежедневното като странност и нормалното като пагубно...
- Струва ми се, че съм неподготвена за толкова сложна тема... макар да не е съвсем точно,
може ли да се каже, че съществуват различни степени в изкривяването на възприятията?
- Съвсем условно - да. Виж, един от проблемите на патологичния страх е, че без да искаме, а
понякога и без да знаем, тялото ни произвежда прекомерно количество адреналин и всевъзможни
химически вещества, които циркулират през организма с цел да го подготвят за опасността, но в
крайна сметка го натравят. Не ти говоря единствено за психологическите вреди, а за ефекта на тези
вещества върху целия организъм. Това обаче не се получава при уплахата, която можем да изпитаме
www.spiralata.net 33
например при внезапен шум. Това не се случва непременно и при хората, които се страхуват от
кучета и изпитват уплаха при вида им. Своеобразното „натравяне" се извършва единствено при
хора, които вярват, че отвсякъде ги дебне опасност, и при които моментното състояние на уплаха се
засилва заради допълнителното усещане за страх.
- За фобиите ли говориш?
- Не точно. Фобиите са нещо повече от това. Едно е да видя пукнатина в стената и да си
помисля: „Ами сега, ако падне?", без дори да има такава опасност, друго е да видя стена и да
започна да мисля, че може да е напукана, и трето - да не мога да влизам в затворени пространства от
страх, че стените ще се срутят върху мен.
- А какво се случва, ако ситуацията на опасност, която е истинска и обективна, продължи
известно време?
- Могат да се случат две неща. Първото е напрежението от реакцията на тревога да се задържи
и човекът да получи натравяне с химическите вещества, за които стана дума преди малко. Втората
възможност е реакцията на тревога да се изчерпи поради преумора на органите, които произвеждат
тези вещества. Почти във всеки от нас е заложена потенциалната способност да живее със
съзнанието за дебнеща опасност, макар че с течение на времето сигурно бихме претръпнали към
мисълта за евентуалните последици.
Нека разгледаме един болезнен, но познат за всички ни пример: атентата от 11 септември. В
миналото той породи огромна уплаха в Западния спят. Имаше действителна и конкретна ситуация
на опасност от тероризъм. Атентатът се бе случил в Ню Йорк, в добре известна административна
сграда, и бе причинил смърт, разруха и страдание. Последиците от тази катастрофа останаха пред
очите ни месеци наред... Последваха възпоменания за жертвите, събитието продължи да присъства в
новините, но някак от разстояние... Какво се бе случило? Бе ли изчезнало усещането за опасност?
Бяха ли изчезнали терористите? Разбира се, че не, просто новината вече не беше толкова актуална.
Терористите също го осъзнават съвсем ясно - вероятно по-ясно от самите нас и когато усетят
спокойствието ни, ще набележат нова стратегия, за да събудят страховете ни с поредни заплахи или
атентати.
Ще дам друг пример, не по-малко драматичен. Когато видяхме за първи път кадрите с
умиращите от глад деца в Африка или в Латинска Америка, когато ни показаха ужасите от войната в
Ирак, разрушенията, причинени от цунами или урагани в Централна Америка, всички бяхме
потресени. Какво стана след това? Казано най-общо, свикнахме с идеята, че такава е била и е
световната действителност. За съжаление, научили сме се да живеем с мисълта за всичко това.
Нека обаче оставим настрана онова, което се случва в света. Да разгледаме пример, в който
жена живее със съпруга си алкохолик. Първия път, когато мъжът се прибере пиян, жената се
разгневява и се отключва епизод на насилие. Тя е уплашена, изпада в паника, страхува се и така
нататък. Същото се случва и втория път, както и третия. Но след това, ако не напусне съпруга си
постепенно ще изгражда върху изчерпаната способност за реакция на тревогата навика да
съжителства с врага си...
Тъжно е да го формулираме по този начин, жената от този пример вече не изживява ситуацията
като опасна, макар че тя продължава да точно толкова опасна, колкото е била в началото. Нерядко в
подобни случаи опасността може да бъде видяна от външен човек, тъй като хората свикнали с нея,
просто не могат да я възприемат
- Знам за какво говориш. Една вечер леля ми Лола отишла у съседката и видяла, че мъжът й е
пиян до козирката. Съседката му казала да си ляга и той започнал да налита на бой. Жената го
избутала с викове до спалнята и затворила вратата след него. Леля ми понечила да тръгне, но
съседката й казала: „Няма нищо, не се плаши. Само вдига врява. Отдавна не се страхувам от
този нехранимайко!".
- Именно. Ще ти дам още един пример. Нека си представим изключително невротичен човек,
който манипулира околните. Когато не постигне каквото иска, заплашва, че ще се самоубие. Ако
някой, когото обичаме или ни е близък, заплашва със самоубийство, изпитваме безкрайна уплаха
само при мисълта, че това някога може да се случи. Разбира се, реагираме така първия път, втория,
третия, четвъртия... Но какво става на петия път?
- На петия път вече не обръщаме внимание, защото хората, които непрекъснато заплашват,
никога не се самоубиват.

www.spiralata.net 34
 - Не бъди толкова сигурна. Този вид ситуации обикновено се влошават. Когато човекът, който ни
манипулира, усети, че не се поддаваме на заплахите му, когато разбере, че повече не се плашим,
обикновено отива по-далеч и започва да прави все по-сериозни опити за самоубийство с едничкото
намерение да поддържа способността ни да изпитваме тревога. Може някой да си мисли, че всичко
това е начин за търсене на внимание - и нищо чудно това да е вярно, но понякога, докато се мъчи да
привлече вниманието, човекът може наистина да умре. Това въобще не е шега.
Връщайки се на онова, което казахме по-рано, уплахата се изчерпва по същия начин, по който
се изчерпват емоциите, които сме изпитвали твърде дълго. Те се изчерпват с изчезването на
изненадата и в резултат на начина, по който действат механизмите на защита. Добре е, че имаме
подобни механизми, защото те ни позволяват да продължаваме напред, да преживяваме конкретната
ситуация и да я преодоляваме. Никой не може да остане изложен на опасност прекалено дълго, ако
не заглуши емоционалната си реакция. Аналогично на това никой не може да остане лудо влюбен
твърде дълго (макар че в този случай агонията е много по-сладка).
- Какво става, ако опасността не изчезва, а човекът не може да свикне с нея?
- Ако се създаде трайно напрежение, може да се случат две неща: да се наруши структурата на
личността, при което ще сме податливи на състояния, представляващи опасност за самите нас,
например лудост или дълбока депресия, или - както става по-често - се установява особен
механизъм на адаптация, позволяващ да поддържаме състоянието на тревога в продължение на
много дълго време. С други думи, ако човек не е на възраст да полудее (психозите са болести на
младите хора), постоянното съзнание за опасност неминуемо ще доведе до състояние, познато ни
като стрес, което се разглежда в учебниците по психиатрия под името „бойна невроза", защото е
било установено за първи път при новобранци, подложени на стреса на военния фронт.
- Но какво все пак представлява този прословут стрес?
- Прословутият стрес, както го наричаш (всъщност трябва да го наричаме дистрес4, за да го
разграничим от здравословната реакция, известна като еустрес5), в действителност представлява
състояние на пълно изчерпване на системите за адаптиране и справяне с опасността, при което
тялото става неспособно да изпраща сигнали за опасност. Човек изпитва чувството, че рухва, че не
може да направи нищо повече, че няма сили да продължи напред, и нерядко изпада във физически
или психически срив, който се преодолява дълго и мъчително. Когато ситуацията на опасност или
прекалено напрежение се задържи, може да се стигне до гореописаното състояние, към което се
прибавят кризи на плач, тремор, редуващи се пристъпи на решителност и отчаяние и така нататък.
Нека ти разкажа една история, за да те развеселя...

Една майка влязла в стаята на сина си, за да го събуди за училище, но той започнал да
хленчи:
- Не искам да ходя, мамо, не искам...
- Трябва да идеш, синко - отговорила майката съчувствено.
- Но аз не искам - настоявал той. - Няма пък да ходя. Позволи ми да отсъствам, мамо.
Не искам да ходя вече. Страх ме е да ходя на училище, много ме е страх!
- Какво се е случило, детето ми, че не искаш да ходиш повече?
- Децата ме замерят с тебешир и ми крадат нещата, а учителите се отнасят зле с мен... И
ми се подиграват... Не искам да ходя, мамо, нека си остана вкъщи, моля те...
- Виж, синко - казала майката твърдо, - трябва да ходиш на училище по четири
причини. Първата е точно за да се изправиш срещу страха, който те тормози. Втората,
защото си длъжен да идеш. Третата причина е, че вече си на 42 години, а четвъртата - че ти
си директорът на това училище.

- А страхът да пътуваме със самолет - страх ли е или уплаха?

- Страхът е чувство на уплаха, което е предизвикано от някаква мисъл. Причината за това
чувство не е извън, а е вътре в нас. Плашим се от собственото си възприятие, от собствената си
идея. Представяме си нещо и изпитваме страх от онова, което си въобразяваме, че ще се случи или
може да се случи. Ако обаче, преди да се качи в самолет, човек си мисли, че той може да падне, и
4
Стрес, водещ до развитието на болестен процес. – Б. пр.
5
Стрес, който се отразява положително върху поведението на индивида и неговата адаптация към средата. –
Б. пр.
www.spiralata.net 35
при вида му започне да трепери, очевидно изпитва страх. По време на самото пътуване всяка силна
турбуленция може да предизвика уплаха у доста хора, особено у тези, които изпитват патологичен
страх от летене.
Както казвам винаги обаче, начинът да преодолеем този страх е само един: да се изправим
срещу него.
Човек трябва да се подложи на този страх, за да го превърне в уплаха - с други думи, да направи
завой към по-здравословното поведение. След като страхът се преобразува в уплаха, човек може да
го контролира и да го победи. Това е важно и свързано с онова, което ти казах в началото: че по
отношение на страховете можем да предприемем определени действия. Първото е да ги
разграничим, да ги класифицираме, да ги превърнем в предмет на своето изследване. Най-важното е
никога да не забравяме, че едно е да се плашим от тигър и съвсем друго - от снимка на тигър.
- Въпросът, който исках да ти задам днес, е следният: Какво може да се направи, за да се
справим със страха? Как можем да се измъкне от ноктите му, ако това въобще е възможно?
- Разбира се, че е възможно, макар задачата невинаги да е лесна. За да намерим разрешение на
даден страх, е препоръчително да сме лице в лице със ситуацията, която го предизвиква, стига това
да е постижимо (понякога не е). Както сама разбираш, това е средство да превърнем ситуацията в
реална заплаха - да я видим, докоснем, помиришем и чуем, за да можем след това да се изправим
срещу нея.
Основната реакция на страх, която нарекохме „уплаха", е отговор на реална ситуация, която
някой преживява в конкретния момент. Ако сме в състояние да покажем на човека предмета или
ситуацията, които предизвикват уплаха у него, той може да предприеме действия спрямо тях.
Понякога задачата се усложнява от това, че предметът съществува и присъства, но опасността е
единствено във въображението на невротика - и тогава се появява страхът.
Нека се върнем на предния пример. Ако вместо свиреп тигър в жилището ни влезе пудел и
изпитаме реакция на тревога, тя представлява страх, а не уплаха, защото реакцията ни е
предизвикана единствено от въображението и не съответства на обективна ситуация на опасност.
- Можеш ли да ми обясниш какво представлява обективната ситуация на опасност?
- Това е ситуация, в която всеки може да осъзнае наличието на опасност. Характерно за уплахата
е, че ако изчезне поводът за нея, тя също изчезва. Реакцията приключва, човек запазва спомена за
нея, но всичко е минало.
- Да видим дали съм разбрала. Ако например къпя бебето си, обърна се, за да взема хавлия, и
чуя шум, може да се уплаша от мисълта, че бебето е паднало. Но когато се обърна и видя, че то е
добре, уплахата изчезва...
- Да, макар че е вероятно в продължение на следващите няколко минути сърдечният ти ритъм да
ти напомня, че нещо се е случило... Но ако някой човек насочи срещу мен пистолет играчка, едва ли
ще ми хрумне, че оръжието не е истинско - докато разбера, че е играчка, ще изпитвам огромна
уплаха, защото възприятието ще ми казва, че става дума за истински пистолет. След това няма да
чувствам същата уплаха, но ще ми остане чувството, че ме заплашват, дори и оръжието да не е
опасно.
- Не всички хора се плашат от едни и същи неща...
- Нито в една и съща степен. Разбира се, реакцията на страх или уплаха донякъде е повлияна от
собствения опит. Подобно на мои колеги, вярвам че хората са склонни да се плашат по-лесно при
наличието на неприятна асоциация, която свързват мислено с настоящето (и това може да става
напълно независимо от обективната взаимовръзка между предишното и сегашното обстоятелство).
Не уплахата, а страхът отключва поредица от мисли: човекът, който изпитва страх, започва да си
мисли нещо, което го кара да си мисли нещо друго, и така нататък, докато стигне до пълно отчаяние.
Уплахата, от друга страна, е като рефлекс, като реакция при определен стимул, предизвикан от
онова, което ни се случва.
- Говориш за ситуации в настоящето... Възможно ли е човек да се уплаши от нещо, което вече
е минало?
- Разбира се, че е възможно. Например, ако разбера, че влакът, от който преди малко съм слязъл,
е претърпял катастрофа, преди да стигне до следващата гара, и съм се разминал на косъм от
опасността.

www.spiralata.net 36
 На косъм... и все пак не се е случило. Аз обаче изпитвам уплаха, макар в действителност
опасността да е отминала. Плаша се от собствената си мисъл за това, което е можело да стане, но не
станало.
Нека продължим с примера. Ако всеки път преди да се кача на влак, си мисля, че може да
катастрофира, че може да се нараня или да умра, премазан във вагона, тогава уплахата се превръща
в страх. Първата реакция по отношение на ситуация на опасност, която стига до нас чрез сетивата, е
уплахата. Втората реакция обикновено е страхът, който стига до нас чрез мислите ни, защото за
целта трябва да се задвижат определени механизми на съзнанието.
Кришнамурти казва, че страхът е продукт на нашето мислене, което означава, че страховете ни
са наше творение. То обикновено се крепи на предишните преживявания на всеки от нас, тоест на
нещо, което ни се е случило във връзка с обекта на страха и което е оставило своя отпечатък, следа,
белег или знак. Страхът е предизвикан от опасна ситуация, измислена от разума.
- Не е ли истина, че човек може да вземе мерки, за да предотврати някои нежелани събития?
Аз например се страхувам от това децата ми да се заразят с варицела и затова ги ваксинирам.
Струва ми се обаче, че това е предпазване, а не страх.
- Да, но в известен смисъл предпазването е предизвикано от страха. Така както уплахата ти
помага да се предпазиш от някои опасности, предназначението на определени страхове е да те
предпазят от нараняване. Тъй като се страхуваме да не ни блъсне кола, се оглеждаме в двете посоки,
преди да пресечем улицата. Естественият въпрос тук е: Къде е границата между патологичния и
здравословния страх?
Преди всичко трябва да разберем, че страхът - както здравословният, който ни кара да се
замислим, така и патологичният, който ни парализира - се ражда от мислите ни. Както страхът,
който помага, така и онзи, който пречи, са резултат от представата за евентуален неблагоприятен
развой на събитията в бъдеще. Страхът е отражение на неприятното чувство, което изпитвам при
мисълта, че нещо - действително или въображаемо - може да се случи против желанието ми. Всичко
това означава, че е възможно да се страхувам от нещо, което може би никога няма да се случи. Ако
си мисля, че светът утре ще свърши, и не мога да се отърва от тази мисъл, ще остана блокиран в нея
и в собствените си катастрофални представи.
- Има нещо, което ме тревожи и което не разбирам. Ако идеята за нещо ужасно, например за
края на света, ми причинява всичкия този страх, безпомощност и болка, защо все пак си мисля за
него?
- Искаш да кажеш, как е възможно да не можем да се отървем от мисълта за нещо, което ни
причинява толкова отрицателни емоции?
- Точно така.
- Трудно е да се даде отговор на този въпрос. Георг Гродек 6 твърди, че това се случва, защото зад
всеки страх се крие някакво желание.
- А ти какво мислиш?
- Че макар понякога да не е така, в някои случаи това е единственото възможно обяснение.
Разбира се, ако приемем него, ще се наложи да приемем и куп теоретични понятия, които терапевти-
те смятат за валидни - например съществуването на желания, които съответният човек не осъзнава.
На всички ни са хрумвали мисли, които са предизвиквали страх у нас, или сме се страхували, че
нещо ще се случи, или пък точно обратното - че нима да стане. Ако тези случаи са по-скоро
епизодични, е твърде вероятно мисълта за катастрофата да е свързана с действително възприятие.
Ще ти дам няколко примера, в които да систематизираме наученото досега. Когато чета във
вестниците, че се увеличават кражбите с взлом в квартала, в който живея, това може да предизвика у
мен страх, че ще стана жертва на обир. Страхът се появява от обоснованото предположение, че
онова, което се случва на друг, може да се случи и на мен. За да му противодействам, мога да сложа
решетка, да наема охрана или да се преместя в друг квартал. Забележи как в този случай страхът се
поражда от конкретна идея, която постъпва отвън. Мога да обсъдя ситуацията с друг човек, да му
покажа вестника, да му разкажа за страха си, и той ще ме разбере, дори може да реши, че тревогата
ми е напълно оправдана и че той също трябва да сложи решетка у дома си. Но ако отворя вестник и
например науча, че на някой човек му е пораснало трето ухо на темето, и заради тази новина
започна да се будя всяка нощ, трескаво опипвайки главата си, за да проверя дали не ми е поникнало
6
Немски лекар и психоаналитик (1866-1934 г.), смятан за един от основоположниците на психоматиката. – Б.
пр.
www.spiralata.net 37
допълнително ухо, този страх не е нито обоснован, нито логичен. Не се смей, при някои хора се
случва точно така...
- Големият ми син е на шестнайсет години. Когато през почивните дни остана да нощувам в
Малага, той, разбира се, се възползва от отсъствието ми, за да излиза вечер, и винаги се връща
малко по-късно от обикновено. Преди да замина, всеки път му казвам: „Когато се прибереш у
дома, обади ми се, за да съм спокойна". И той се ядосва. Винаги става едно и също. Знам, че не
трябва да го правя, но почти ежедневно чувам, че е станала някоя страхотия... Така че заради
собственото си спокойствие, за да избегна тези терзания, го карам да ми се обажда.
- С което го учиш да се страхува. Ако не го правиш, как ще разбере синът ти, че трябва да
изпитва страх? Примерът все пак е много интересен. Ако всеки ден четем за злополуки във
вестниците, нима можем да не се страхуваме, че хората, които обичаме, ще станат тяхна жертва?
Това е невъзможно.
- Вярно ли е, че предаваме този страх на децата си?
- Разбира се! И знаеш ли защо? Важно е да научиш причината. Уплахата представлява
автоматична реакция: за да я изпитаме, не е необходим интелект, тъй като тя се свърза с най-
животинската ни същност. Когато едно животно види друго, по-голямо от него, което ръмжи
заплашително, то се плаши. Не му трябва да си мисли: „Ще ме ухапе ли или не? Вързано ли е или
не?". Когато изведа кучето си на улицата и зад някоя ограда се появи друго куче, което ръмжи и лае
по моето, то се плаши, но не защото си мисли: „Ами ако оградата падне?".
Както казахме, уплахата е естествен рефлекс. Нейното развитие обаче води до появата на
страха, който вече не е инстинктивна, а интелектуална реакция. От това следва, че ние, децата ни и
децата на децата ни не се раждаме със способността да изпитваме страх, а единствено уплаха -
подобно на кучетата, котките и птиците. Всички наши страхове са не вродени, а вторично
придобити. Страхуваме се, защото някой ни е научил на това.
А първите ни учители са били...
- Мама и татко.
- Напълно логично, нали? Най-често това стана чрез глупостите, които всички родители, без
дори да се замислим, казваме на децата си, например „Внимавай!".
- Защо това да е глупост?
- Защото „Внимавай!" означава „Страхувай се!", „Светът е опасен" или „Погрижи се да не ти се
случва нищо" и най-вече защото съдържа следното зловещо послание: „Пази се, защото не бих
могъл да живея, ако ти се случи нещо".
- Но ние им казваме тези неща, за да ги предпазим.
- Възможно е. Но по този начин не ги предпазваме, а ги плашим. Тук не става въпрос само да
предпазим другия, а да му покажем какво може да му се случи и какво може да направи той, за да го
избегне. Когато излизам и мама ми заръча: „И да внимаваш, чу ли?", тя не ме предпазва, а се опитва
да ме натовари с още една мисъл: „Сега трябва и да внимавам, защото в противен случай мама ще
страда".
- Но ако тези неща се кажат ласкаво, със спокоен тон...
- Не знам. Трябва да се научим да казваме: „Забавлявай се" или „Приятно прекарване" - това е
най-доброто послание. Когато детето ти е на седем и ти му казваш да внимава, е възможно тази
заръка да е полезна, макар че според мен не е. Когато е на дванайсет, вероятно му е още по-малко
полезна, а когато е на осемнайсет, вече не му служи за нищо или направо му пречи. Казвам всичко
това с убеждението, че ако един родител не е бил състояние да научи детето си как да се пази, преди
то да е навършило дванайсет години, не вярвам, че ще успее да го научи, когато е на осемнайсет, а
още по-малко, когато му повтарям омразното „Внимавай".
Когато майка ми разбере, че тръгвам към плажа, и ме изпрати с думите: „Внимавай, карай
бавно, не изпреварвай другите коли", тя не мисли, че тепърва ще се науча да правя всички тези неща
- мотивите й не са тези. Мотивите й са продиктувани от собствения й страх, а онова, което казва,
има за цел да уталожи страховете й и някак да я успокои, че заръката й има магическа сила, че
когато ми каже: „Внимавай", аз наистина внимавам и нищо няма да ми се случи.
Надявам се, че не съм те разстроил или объркал. Трябва да научим децата си да се пазят, но да
го правят заради себе си. Когато казваме: „Внимавай", се опитваме да втълпим на другия идеята, че
трябва да направи нещо, и то да го направи заради онзи, който го предупреждава.

www.spiralata.net 38
 Нашите деца трябва да се научат да се грижат за себе си не заради другите и това има искрени и
здравословни аспекти, които човек е склонен да забравя именно поради прекомерната грижа от
страна на родителите. Децата трябва да разберат, че подобно отношение е твърде условно.
За да разбереш какво имам предвид, ще ти разкажа една случка. Когато бях на дванайсет или
тринайсет години, излязох да покарам велосипед из квартала. На един завой паднах и опорната
стойка се заби в крака ми. Натоварих велосипеда си на рамо и се прибрах у дома с разкървавен крак.
В главата ми се въртеше една-единствена мисъл: Как щеше да се почувства майка ми, когато ме
види? Не се тревожех за себе си, нито за кръвта или болката. Мислех си: „Горката ми майка, как ще
се разстрои, когато ме види..." Подобно поведение е абсурдно. Трябва да научим децата си, че е
необходимо да внимават заради самите себе си. Ето защо мисля, че не е добре да използваме заръки
като „Внимавай". Струва ми се много по-важно да вложим всичката тази енергия, за да възпитаме
децата да се грижат за себе си, за собственото си тяло и душа.
- Но ние не действаме така само с децата си. Когато наш приятел заминава за чужбина,
винаги му казваме, малко на шега: „Да се пазиш, ей!".
- Не разбираш ли? Вече всички сме програмирани да казваме: „Внимавай!" или „Пази се!", а не
само майките и бащите.
Веднъж разговарях със старица, която ми разказа, че когато била млада, нейната майка никога
не й заръчвала да внимава и да се пази. Само дръпвала долния клепач с пръст и казвала: „Умната".
Аз й отговорих, че историята се повтаря и че не е важна думата, а смисълът. Ако сме наясно с
възпитанието и поведението на децата си (както и на своите съпрузи, съпруги и подчинени), какъв е
смисълът да им напомняме да се пазят, преди да тръгнат за някъде? Какво се опитва да постигне
жената, която казва на съпруга си точно преди полета му: „И да внимаваш, чу ли!"? Той ще се
откаже да направи нещо, което е възнамерявал, само защото в последния момент тя му казала да
внимава? Не вярвам, въобще не го вярвам! Честно казано, подобно поведение ме изпълва с гняв.
Трябва обаче да разберем, че тези заръки, отправени в последния момент, се дължат на собствените
ни страхове, които се опитваме да пропъдим. Човек не заръчва: „Внимавай", защото мисли, че така
ще защити другия, нито го казва с идеята, че другият ще внимава, защото е получил
предупреждение (никой не си го мисли сериозно). На никого не му хрумва, че тези предупреждения
преди излитането на самолета ще обусловят поведението на другия - те са продиктувани единствено
от желанието да контролираме собствените си страхове. Причината почти никога не се крие н
любовта към другия.
- Извинявай, но не мислиш ли, че причината за подобни заръки може да се крие както в
собствените страхове, така и в любовта към другия? Защо трябва да е или едното, или другото?
- Защото тежестта на собствените страхове заличава поривите, продиктувани от любовта, и
защото човекът, който ме обича, всъщност иска да се наслаждавам на пътуването, а не да внимавам,
особено ако вярва, че не съм пълен глупак. Онзи, който ти казва: „Внимавай", всъщност ти казва:
„Светът е място, пълно с опасности". Когато някой ти каже: „Забавлявай се", думите му означават:
„Светът е място, изпълнено с радост". Кой от двамата те обича повече?
- Все още не си ми нарисувал схема...
- Вярно. Ето я.
СИТУАЦИЯ X
(СТИМУЛ)

ЕМОЦИЯ

Нека си представим някаква ситуация, която да ни служи като стимул, и да я наречем X. Без
значение каква е ситуацията, тя винаги поражда емоция - била тя слаба или силна. На свой ред, тя
ще отключи необходимостта от произвеждане на реакция, свързана с тази конкретна емоция.
Осъзнаваме, че всеки стимул включва необходимост от реакция, тъй като емоциите
представляват енергия в чист вид (между другото, думата „емоция" произхожда от латинската дума
motus, която означава „движение").

www.spiralata.net 39
 Когато се размина с човек, който ми каже: „Здравей" или „Ама че идиот", нещо се случва с мен.
Винаги се появява някаква емоция, която парирам според ситуацията и в която се въплътява
енергията, която след това ще се канализира към определена реакция.
Ако вземем за пример човека, който ме обижда, енергията ще бъде изразходвана за ответна
обида, шамар или - ако другият е по-едър и по-силен от мен - за да избягам от него. Виждам, че ти е
забавно, но всичко това е вярно. Ако срещата е малко по-приятелска, ще усетя желание да покажа
задоволството си и например ще прегърна човека, като така ще превърна в действие енергията,
породена от емоцията. Помни, че емоцията е едва половината от процеса; другата половина е онова,
което правим с тази емоция.
- Емоцията предшества ли реакцията?
- В общи линии - да. Но ако го казваш заради схемата, която разгледахме преди малко, и
разположението на понятията в нея, това е с учебна цел. Съществуват и автоматични реакции.
Много често нито преди, нито след реакцията има емоция, всичко се случва в един и същи момент.
Друг път емоцията, породена от стимула, променя възприятието за него, а оттам - и първоначалната
ситуация. В този случай реакцията ще бъде предизвикана от сбора от емоции. С други думи,
стимулът, нуждата от реакция и емоцията са на едно и също ниво, проявяват се почти едновременно,
макар понякога емоцията да не е, така да се каже, „налична".

НУЖДА МОБИЛИЗИРАНЕ
ОТ РЕАКЦИЯ НА ЕНЕРГИЯ

Когато се срещна с приятел, когото не съм виждал отдавна, изпитвам емоция и у мен се появява
нуждата от реакция. Разтрепервам се, очите ми се насълзяват и ме обзема непреодолимо желание да
го прегърна. След като съм наясно с желанието си - в този случай, да прегърна човека, - то се
въплътява в решението да го направя. А когато дадена нужда от реакция се превърне в решение,
насъбраната енергия се превръща в желание да предприемем някакво действие. Това желание да
направим онова, което сме решили, се нарича вълнение - то много прилича на тревогата, но е далеч
по-приятно от нея.
РЕШЕНИЕ ВЪЛНЕНИЕ

Вълнение е онова, което човек усеща, когато например му предстои да иде на много важно
служебно събрание или на среща с приятел, когото много иска да види. В нас се задейства нещо
като двигател, който ни кара да изпитваме желание да се случи нещо. Някои го наричат
положителна тревожност.
- Това еуфорично вълнение също ли е свързано с адреналина?
- В известен смисъл - да, защото адреналинът се отделя в етапа на мобилизиране на енергията,
когато тялото се подготвя за дадено действие. Но това, което превръща първоначалното
безпокойство във вълнение, е решението да предприемем някакво действие. Разбираш ли?
Промяната на енергията се извършва единствено когато вземем решение, но едва когато разполагаме
с енергията, натрупана от вълнението, можем да направим онова, което сме решили...
- Какво става, когато човек почувства емоция и нужда да реагира, но поради някаква причина
не се осмелява да предприеме действие?
- Тогава той се оказва в ситуация, която специалистите наричат прекъсване. Образно казано,
човек „регистрира" ситуацията, знае какво иска да направи, мобилизира енергията на емоцията, но в
последния момент не се осмелява да я превърне в действие.
- Такива хора казват: „Ще те ударя! Чуваш ли? Ей сега ще видиш как ще си изпатиш". И
когато на другия му омръзне от заплахи и отговори: „Ами хайде де, удари ме, да те видим!", те
повтарят: „Не ме предизвиквай, че ще те ударя. Мисли му тогава!".

www.spiralata.net 40
 - Да, за това става дума. Понякога всичката натрупана енергия е в състояние да се обърне
против човека и буквално да го събори, както става при прекомерния стрес, за който говорихме
преди малко.
В най-добрия случай емоцията винаги кулминира в действие, а ако това не стане, тя се
преобразува в безпокойство.
Когато се окажем в дадена ситуация (действителна или измислена), невинаги ни е ясно как да
действаме, невинаги знаем коя е най-адекватната реакция. В тези случаи, вместо да се преобразува в
решение, нуждата от реакция преминава в съмнение, в резултат на което безпокойството нараства.
Така се оказваме в състояние на нерешителност, докато мобилизирането на енергия, което
първоначално е имало потенциал да се превърне във вълнение, сега се превръща в тревожност - а тя
е не само неприятна, но и опасна.

СЪМНЕНИЕ БЕЗПОКОЙСТВ
О

НЕРЕШИТЕЛНОС ТРЕВОЖНОС
Т Т

Тази тревожност, предизвикана от съмнението и нерешителността, винаги е съпроводена от

огромно недоволство.
Става дума за неприятното чувство, което ни спохожда при мисълта, че може да се случи онова,
което не искаме да се случва. Ами ако стане точно това? Какво ще правя? Ще трябва да реагирам
някак, а не знам как. Какво бих правил, ако се случи?
- Това чувство може да е постоянно, нали?
- Когато ситуацията на нерешителност и тревожност се запази за известно време,
нерешителността се превръща в парализа, а тревожността в чувство за безизходица. Човек се
парализира, когато се изправи срещу нежеланата ситуация. Не само че не знае как да постъпи, но
дори ако го насочат, пак не знае как да действа. Усеща, че не може да направи нищо, че няма сили,
че не може нито да мисли, нито да действа... Към това чувство се прибавя конкретно физическо
усещане за вътрешен натиск, потиснатост и безнадеждност - ненапразно това състояние се нарича
безизходица. В тази ситуация човек се чувства слаб и беззащитен, не е в състояние да се защити,
нито да помоли за помощ.
- Това може ли да предизвика пристъп на паника?
- Не, пристъпът на паника е нещо различно, защото той всъщност не е болест на страха, а
състояние на неконтролирана тревожност. Паниката представлява пристъп на силна тревожност и в
повечето случаи няма нищо общо със страха. Тя обаче е свързана с уплахата на човека, когато
осъзнае своите чувства и пагубните мисли, които не може да избегне. 30% от хората, които живеят в
градовете, страдат от тази патология. Няма да се разпростираме по темата, поне не днес, но добрата
новина е, че според последните статистики, това е една от малкото болести, от които човек може да
се излекува веднъж завинаги.
- Какво означава „веднъж завинаги"?
- „Завинаги" означава, че не само може да се намери път към излекуването на всеки пациент -
ако той е осъзнат, - но и че в сто процента от случаите проблемът има решение. Не забравяй, че той
е свързан със силната тревожност, а не със страха.
- От подобно заболяване страдат например хората, които винаги отиват на уговорена среща
два часа по-рано, нали?
- Както вече казахме многократно, тази тревожност се проявява при хората, които изпитват
вълнение. При някои от тях то е толкова силно, че когато им се иска нещо да се случи, желаят да е
колкото се може по-скоро. Толкова бързат, че правят нещата преждевременно.
- Но не е задължително да се чувстват в безизходица заради това.
Разбира се, че не, но има един определен вид тревожност, която може да бъде непотребна -
онази, която никога не успява да се превърне в мотивация.
www.spiralata.net 41
 - Какво е твоето определение за мотивация?
Както подсказва името, мотивация е „мотив за действие" и в нашата схема ще я разгледаме като
част от емоцията. Когато сме изправени пред определена ситуация, мотивацията може да ни
помогне да превърнем нуждата от реакция в действие. С други думи, тя ни помага да не слагаме
пречки по пътя си към действието. В този смисъл мотивацията се проявява като допълнителен
стимул в търсенето на енергията, необходима за нашите действия и за осъществяване на проектите
ни. Това обаче се отнася само за онези, които зависят от нас, защото колкото и да сме мотивирани по
отношение на чуждите действия, нямаме гаранция, че ще постигнем желания резултат.
Представи си, че някой мъж отдели часове наред, за да се парфюмира, избръсне, подстриже, да
си купи костюм и подходяща вратовръзка и след това грижливо да се облече в очакване на среща с
любимата жена, а тя ненадейно да реши, че има други планове. Човекът е прекарал часове в
напразно чакане. Тези неща се случват. Невинаги действието води до някакъв резултат. Както
казахме, понякога то е напълно безполезно. Разбираш ли какво казвам?
Погледни.

СЪМНЕНИЕ БЕЗПОКОЙСТВО

НЕРЕШИТЕЛНОСТ ТРЕВОЖНОСТ

СТРАХ

ПАРАЛИЗА БЕЗИЗХОДИЦ
А

- Възможно ли е тази схема да се усложни, ако решенията продължат да не водят до

резултат?
- Не само че е възможно, но и става точно така. Когато установим, че действията ни са безполез-
ни, се появява чувство на безизходица, което може да доведе до парализа. Идва момент, в който се
оказваме неспособни да реагираме. Съчетанието на тези две чувства, които донякъде приличат на
омагьосан кръг, вече не води до действие, а неизменно предизвиква страх.
От това следва, че страхът се появява, когато - при наличието на действителен или въображаем
стимул - нуждата от реакция и емоцията водят първо до нерешителност, а след това до парализа и
чувство на безизходица. С други думи, онова, което познаваме като страх, не е нищо друго, освен
комбинацията от съмнение, тревожност, безизходица, нерешителност и парализа, която описахме
току-що.
- Когато сме стигнали дъното...
- За съжаление, не е точно така. Ако се окаже, че усещането за парализа и безизходица не е
просто временен епизод, а се задълбочи, ако то определя настроението ни, ако се превърне в наша
стандартна реакция, ще се стигне до следващия етап, който може да бъде много по-драматичен -
депресията.
Разбира се, депресията невинаги се появява посредством този механизъм. Ако например
преживявам период на съмнения и безпокойство, нерешителността и тревожността няма да
закъснеят. Но ако изпадна в състояние на парализа и безизходица и това продължи дълго време, ще
се сблъскам не със страха, а с депресията.
- Депресията ли е най-лошото, което може да ни се случи?

www.spiralata.net 42
 - Зад думата „депресия" се крие най-страшната заплаха на нашата култура. За да я разберем,
понякога трябва да я разглеждаме като гигантски нездрав защитен механизъм.
- От какво може да ни защити депресията и защо?
- Опитай да следиш внимателно следното разсъждение: когато се окажа в плен на чувството за
опасност, когато ме завладее предчувствието за предстояща катастрофа - тогава съм блокиран в
страха. Изведнъж, без нещо да се е влошило, започвам да се депресирам.
Както е известно, един от основните симптоми на депресията е намаляването на
ангажираността към външния свят и замирането на вътрешните емоционални изживявания. Ето
защо започва да ми се струва, че всичко сякаш се случва иззад плътна завеса - все едно
действителността е безмълвна и обвита в слоеве памук.
- Не знам дали съм съгласна с това, което казваш... Когато съм депресирана, всичко ме боли
по-силно, засяга ме по-дълбоко и ме кара да се чувствам по-нещастна.
- Недей да бъркаш депресията с тъгата, защото това са две различни неща. Когато си истински
депресиран, не усещаш нищо - не изпитваш силни чувства, а разтърсващите емоции те подминават.
Когато си тъжен, се случва онова, което ти току-що описа. Разликата не е важна в семантично
отношение, а от гледна точка на клиничното състояние на пациентите. Точно в този смисъл може да
бъде разбрано онова, което ти казах за защитната реакция, защото при депресията (но не и при
тъгата), когато спра да регистрирам стимулите, преставам да изживявам емоциите. А без стимул и
емоция изчезва и необходимостта от реакция, така че се оказвам защитен от състоянието си на
почти пълно отсъствие от настоящето. Разбира се, подобно състояние не може да бъде здравословно
- то се появява като механизъм за бягство, а не за оздравяване.
- Да не би да казваш, че депресията е нещо хубаво?
- Нищо подобно. Казвам, че от нея може да има полза, но не и че е препоръчителна. Депресията
е своеобразна промяна, преход към различна ситуация, към която организмът се стреми, за да се
спаси от друга ситуация, която смята за непоносима или неразрешима. А тя всъщност е толкова
ужасна, колкото и предишната, ако не и повече, защото представлява замяна, която винаги е в наш
ущърб - все едно сме скочили от тигана, за да се озовем в огъня.
Всички сме виждали ужасяващи кадри на хора, хвърлящи се в бездната от двайсетия етаж, за да
се спасят от горяща сграда. Ако тези хора имат възможност да помислят, биха осъзнали, че така се
обричат на смърт, но въпреки всичко го правят, за да избягат от пламъците. При депресиите, за
които стана въпрос, се извършва подобно движение - за да се спаси от ситуация, в която стимулът и
емоцията са ужасяващи, човек се оказва в друга ситуация, която не е по-добра от предишната.
- Да, но човекът в депресия страда, нали така?
- Може би страда, но не в смисъла на общоприетото страдание, съпроводено с плач и мъка. По-
скоро страда от усещането за „вътрешна разруха". Чувства, че нещо в него се е счупило. Понякога е
много сериозно, може да бъде дори болезнено, но не е тъга. Някои хора мислят, че искат да умрат...
макар че в повечето случаи депресираният човек няма желание да прави каквото и да е, дори да се
самоубие. Усещането, което изживяват тези хора, е, че в тях се намират останките от нещо, или по-
точно, останките от самите тях. Депресираният се затваря у дома и не става от леглото седмици на-
ред. Не излиза, защото чувства, че няма смисъл да го прави.
Разбира се, съществуват различни степени на депресия, както и видове депресия, които не
възникват съобразно този механизъм. Има хора, които (независимо дали са депресирани или не)
изпълняват всекидневните си задължения, излизат от къщи, ходят на работа, срещат се с приятели...
но усилието, което полагат, е...
- ...Свръхчовешко!
- Взе ми думата от устата. Точно така е, защото, когато човек е в плен на подобно усещане и
същевременно продължава да изпълнява задачите, които не може да пренебрегне, въпреки
депресията си, се налага да положи героично усилие. Всеки човек, който се намира в подобно
положение, неизменно се оказва белязан от преживяното, като е възможно да му остане някой белег
за спомен. В първата си книга - „Писма до Клаудия", споменавам за епизод от живота си, когато бях
в депресия, и разказвам за собствения си опит с нея. Честно казано, ако не бях преминал през това,
щеше да ми е много по-трудно да разбера какво представлява депресията. Мисля, че само онзи,
който наистина е страдал от депресия, е в състояние да я разбере. Естествено, и тук може да се
говори за различни степени: има хора, които не изглеждат депресирани, както и такива, които, без да

www.spiralata.net 43
посягат пряко на живота си, бавно умират, нараняват се или се погубват чрез различни
пристрастявания.
Когато видим човек, изпаднал в състояние на сериозна депресия, ни се струва, че сме срещу
„празната обвивка" на онова, което този човек някога е бил. Виждаме човека, но изглежда, че той не
е там - отговаря на въпросите, понякога дори се усмихва, но блясъкът в очите му е изчезнал.
Усещаме, че нещо - може би самият живот - си е отишло от него.
Някои пациенти, преживели депресивни епизоди, споделят с мен, че по време на депресията
паметта им е била като „бяло петно". Обикновено ги поправям с думите, че „петното е черно" -
погълнато е от тъмнината на отсъстващото присъствие.
Ако можехме да надникнем в съзнанието на тези хора, щяхме да открием у тях стимул или
поредица от стимули, изискващи определени реакции, които човекът не е могъл да приведе в
действие и които с течение на времето са причинили парализата и безизходицата, водещи към
депресията.
- Наистина ли понякога депресията остава незабелязана?
- Наистина. Понякога твърде рационалните хора развиват способност да прикриват депресията.
Дори ако ги попиташ дали са тъжни, ще отговорят, че не са, а ако ги попиташ дали са добре, ще те
уверят, че се чувстват чудесно. Опитният поглед обаче може да установи, че тази приповдигнатост
не е нищо повече от маска. Много често това са хора, които дълги години са били подвластни на
модел, който не са избрали сами, а им е бил наложен от средата, и заради който е трябвало да
потискат емоциите си и да блокират най-спонтанните си реакции. Както можеш да си представиш,
това нанася сериозни енергийни поражения и ако положението не бъде променено навреме, човек се
оказва в състояние на пълно изчерпване, което може да доведе до депресия. Възможно е обаче
развитието на този процес да бъде прикрито зад привидна работоспособност и експедитивност.
Човекът излиза, работи, смее се, среща се с хора, става рано и в очите на околните е всестранно
активен. Няма вид на депресия макар да споделя с близките си, че не се радва на успехите си, нито
на онова, с което се занимава, В психиатрията това се нарича „ларвирана" (или скрита) депресия и
характерното за нея е, че животът на съответния човек е изпълнен с трескава активност, лишена от
съдържание. Това е алтернативна форма на защита, различно проявление на депресията, макар
страдащият да не осъзнава състоянието си. Пациентът разбира, че е депресиран, едва в кабинета на
терапевта, когато той му го обясни. Нерядко посреща диагнозата с изненада и дори се обръща към
втори специалист, който да я потвърди.
- Няма ли скрита тъга?
- Има тъга, която човек прикрива съзнателно или която изживява по нетипичен начин, но за
разлика от депресията, тъгата обикновено се диагностицира по-лесно, най-вече поради субективния
си характер.
Тъгата се изразява в чувство за вътрешна болка, плачливост, униние, усещане за загуба, като
човек обикновено не може да назове причината. Тъжният човек страда, плаче му се, боли го от
онова, което му се случва както във външен, така и във вътрешен план. Той е хиперемоционален, с
повишена чувствителност, случват му се много неща, но всички му се струват неприятни.
Депресираният човек, от друга страна, се отличава с понижена емоционалност и му се струва, че не
се случва нищо. Ако някой му каже: „Виж колко са разтревожени близките ти, не ти ли е мъчно за
тях?", той отвръща: „Какво да се прави...", или нещо също толкова незаинтересовано, но е
неспособен да се натъжи заради онова, което се случва на околните (и не защото е станал зъл човек,
а защото емотивните му пътища са блокирани).
Депресията ни приближава до опасното състояние на истинско безразличие. Човек, страдащ от
дълбока депресия, може да се остави да умре и му е все едно.
- Все пак има изход, нали?
- Разбира се, че има, не се плаши. Изходи има, и то много, макар че невинаги са лесни или
достъпни. Спомняш ли си онзи каламбур на Ландру за задънената улица? Трябва да излезем оттам,
откъдето сме влезли.
С други думи, трябва да следваме нишката, която ще ни позволи да разберем по какъв начин
въпросният човек е преминал от нерешителността и тревожността - от ситуация, която е изглеждала
неразрешима - към парализата и безизходицата, за да установим как това състояние му е вдъхнало
толкова силен страх от действието, че е изпаднал в депресия. Трябва да намерим начин да го
накараме да се върне назад, за да може да извърви правилния път и да се измъкне от задънената
www.spiralata.net 44
улица. Ако направим така, че депресираните пациенти се свържат с преосмислена версия на
историята, която е причинила парализата, някои от тях ще намерят необходимото им решение.
- Всички депресии ли са такива? Всички ли се подчиняват на тези механизми?
- Не. Не всички депресии произлизат от механизма, който ти описах току-що. Има други видове
депресии, които са по-скоро органични, отколкото психологически. Наричат се ендогенни и са
свързани по-скоро с биохимията, с невротрансмитерите и с химичните вещества, отколкото с
личната история на пациента (макар тези два аспекта никога да не са изолирани един от друг). При
такива пациенти е необходима не само когнитивна и поведенческа помощ, но също така да се
възстанови онова, което липсва в техния невронен метаболизъм. Днес знаем, че лечението за
ендогенните и екзогенните депресии е различно. Освен поставянето на правилна диагноза, при
ендогенните депресии може да се наложи вземането на медикаменти за определен период от време.
Нерядко това средство, на което пациентът и някои терапевти (сред които и аз) се противопоставят,
представлява жизненоважен път към излекуването.
В случаите на екзогенна депресия (в посока отвън навътре) метаболитните променливи могат да
се задържат в нормални граници дълго време. Ето защо трябва да се потърси евентуално
разстройство в психическия или духовния свят на пациента. Освен защитните реакции, за които
стана въпрос, към тази група спадат така наречените реактивни депресии, при които афективното
разстройство представлява реакция спрямо обективно болезнени ситуации, съпътстващи
заобикалящата среда.
- Оставам с впечатление, че границите между тези понятия са доста незабележими, така ли
е?
- Така е. Нещо повече - ако няма задълбочени познания за тях, могат да станат грешки. Трябва
много да се внимава, тъй като диагнозата определя лечението, а то, от своя страна, води до крайния
резултат. Дълбоката, продължителна или предизвикана от твърде драматични събития (като загубата
на любим човек) тъга нерядко може да бъде съпътствана със свръхстимулация, която да доведе до
сериозна депресия.
Тук можем да дадем много примери, но предпочитам да не го правим. Достатъчно е да знаеш,
че те представляват усложнения на ситуацията, онагледена от следната схема:
Действие

Решение Вълнение

Нужда от Насочване
реакция на енергия

Съмнение Безпокойство

Блокиране на Безизходица
рационалното

Самоупрекване Парализа

Страх

- Все още не съм намерила отговор на въпроса, който ме вълнува най-силно. Ако страхът
действа чрез отварянето на врати, зад които се крият нездрави механизми, и може да причини
www.spiralata.net 45
множество неприятни последици, но от друга страна, понякога представлява нормални защитна
реакция, как да предотвратим всички тези последици?
- Отговорът на този въпрос се крие в горната схема. В нея може ясно да се види, че страхът е
диаметрално противоположен на действието. В резултат на това появата на страха блокира нашите
действия, но от друга страна, започването на всяко действие, макар то да не е най-сполучливото или
най-ефективното, води до намаляването и дори изчезването на страха. Това означава, че страхът се
побеждава чрез действие. Друг начин няма.
- Значи трябва да изберем дали да действаме, или да останем със страха.
- Точно така. Когато най-после се решим да действаме, може да изпитаме уплаха от мисълта за
онова, което ще правим, но вече няма да ни е страх. Най-важното нещо при преодоляването на
страха е да вземем решение за действие. Ако успеем да преобразуваме нерешителността,
парализата, тревожността и безизходицата в действие, страхът ще се стопи във вълнението ни от
това, че изпълняваме решението си.
- И все пак неуверените хора продължават да изпитват уплаха.
- Това няма значение, защото уплахата преминава.
- Значи трябва да сме смели, така ли?
- Не знам дали трябва да сме смели. Трябва по-скоро да знаем, че няма друго решение. За да
онагледя тази идея, ще ти дам пример от собствения си живот. Веднъж, по време на полет до
Изриел, самолетът, с който пътувах, за малко да се разбие. От този момент нататък мисълта да летя
ми изглеждаше все по-труднопоносима. Имаше период, в който тя ме изпълваше с невъобразим
страх, но заради работата и другите ми ангажименти не бях в състояние да се откажа от пътуването
със самолет. Днес, когато този страх отдавна е зад гърба ми, мога да те уверя, че през последните
години съм се качил на 286 самолета и съм се наслаждавал на пътуването с всеки от тях.
- Как се излекува?
- Излекува ме един приятел - Кристиан. Той не е нито лекар, нито психиатър, още по-малко
психоаналитик, но има малък самолет, с който ме разходи няколко пъти и ме научи да го пилотирам.
Разказано така накратко, сигурно звучи някак странно, но стана точно това.
Никога няма да забравя първия си урок. С осем-местния самолет излетяхме от едно малко
летище, наречено Тортугитас. След като набрахме височина, Кристиан ме накара да седна на
мястото на втория пилот и ми показа всички системи за управление. По едно време ми каза: „Сега
управлявай ти". Много се развълнувах, но реших да хвана странния волан и... успях! За три месеца
научих основните неща, необходими за пилотирането на малък самолет, и когато разбрах как работи
машината, как се управлява, с какви ресурси разполага, как се извършват завоите надясно и наляво,
какво представляват турбуленциите и въздушните ями, кое е опасно и кое - не, страхът изчезна!
Опитвайки да намеря някакво обяснение, си казвам, че парализата на безсилието, в която се
намираме по време на полет, се превърна във вълнение от това, че най-после се изправям очи в очи
със страха си от летене. След това изживяване винаги, когато пътувам със самолет, изпитвам
удоволствие и си прекарвам чудесно. Съветът ми към хората, които се страхуват от самолети, е да
намерят начин и да вземат няколко урока по пилотиране.
- И на мен ми се случва... Но аз никога не бих се осмелила да взема уроци по летене! Дори не
мога да се кача на тези метални черупки с перки...
- Страхът те парализира, а парализата ти е причина за страха. Уверявам те, че ако вземеш
решението и се свържеш с летателна школа, ако се запишеш за няколко часа и ги изкараш, страхът
ти от летене ще остане в миналото!
- Ако доживея дотогава... Мисля, че дори да го направя, треперенето на краката и
сърцебиенето ще ме довършат, преди да съм преодоляла страха си...
- Нищо подобно. Това е извинение, измислено от страхливия ти Аз, за да не вземеш решение.
- А ако се излекувам от този страх, но на негово място се появи друг?
- За съжаление, въпросът ти е напълно уместен, особено що се отнася до невротиците - а всички
ние сме малко невротици... Поне ти и аз...
Симптомите винаги се развиват във връзка с конкретен факт, който ги обяснява. Ако като дете
съм свикнал да притискам гърдите си заради чувството на задушаване, което предизвиква у мен
нерадостната домашна среда, много е вероятно години по-късно, когато изпитам тъга, тя да
предизвика у мен астматичен пристъп. Според мен тъгата се соматизира в астма, но също така е

www.spiralata.net 46
възможно тялото да се е научило да изразява недоволството си посредством бронхиален спазъм.
Симптомът - в този случай астмата - е придобил друго значение.
За тялото е по-лесно да използва някой стар симптом, за да изрази нещо различно, отколкото да
изработи нов симптом, така както е по-лесно да дешифрираме погрешно дадено явление, следвайки
познатите параметри, отколкото да променим предразсъдъците си.
Много хора бъркат спокойствието с депресията. Затова, когато са спокойни, мислят, че са
парализирани. Ако тези постоянно тревожни и притеснени хора отидат на почивка, те се отпускат и
обичайният им ритъм се забавя. Тогава започват да мислят, че са депресирани, и веднага след
завръщането си отиват на лекар с молба да им предпише нещо, което „малко да ги ободри", защото
усещат, че енергията им е изчерпана.
В другата крайност са хората, които не понасят вълнението и го бъркат с тревожност. Когато
почувстват прекрасното усещане, че им се иска да се случи нещо, те, вместо да му се насладят, се
втурват към аптечката и гълтат успокоително... Подчертавам, че нямам нищо против
транквилантите, когато се използват по предназначение, но в този случай категорично не ги
одобрявам, защото едно е да взема аспирин, когато имам главоболие, а нещо съвсем различно - да
вземам по три аспирина на ден, в случай че ме заболи глава.
Това може да ти се стори смешно, но те уверявам, че не е. Подобна нагласа е драматична,
ужасна и опасна, защото онези, които я прилагат, спират собствените си здравословни и
възстановителни процеси.
- Мога да разбера хората, които не понасят спокойствието - вероятно защото съм една от
тях, - но ми е много по-трудно да разбера онези, които не могат да се насладят на вълнението.
Какъв е ефектът на успокоителните върху човек, който има подобна настройка?
- Ако вземам превантивно по няколко транквиланта всеки ден, в случай че ме обземе
тревожност, това ми пречи да преобразувам нормалната си нужда от емоционална реакция във
вълнение. Това може да доведе до хронично възпрепятствано на способността ми да проявявам
здравословно поведение. Понякога ме питат дали успокоителните могат да предизвикат депресия - и
аз отговарям отрицателно. Разбира се, имам предвид лекарствата, които са предписани с рецепта и
се приемат под контрола на квалифициран лекар. Успокоителните, които се вземат безконтролно
продължително, могат да попречат на способността ни да мобилизираме необходимата енергия и да
направят всичките ни решения безрезултатни, така че да се окажем в депресия, предизвикана от
бездействието.
- Как стоят нещата със страха от смъртта? Защото този страх няма как да бъде приведен
в действие...
- Страхът от смъртта е най-добрият пример за това как се страхуваме от нещо, родено от
въображението ни. Човек не изпитва уплаха от смъртта, а направо се страхува от нея. На пръв
поглед може да изглежда, че този страх е свързан с непознатото, тъй като никой не знае какво
представлява смъртта. И все пак не е така. Страхуваме се от нея не заради това, което представлява,
а заради това, което си представяме, че е. Въпросът е как да преобразим всичко това в действие,
което да ни освободи от страха?
- Но този страх е универсален.
- Вярно е, че страхът от смъртта е атавистичен. Но нека отговоря конкретно на твоя въпрос. Ако
е вярно онова, което казвам: че страховете се побеждават чрез действието, значи преодоляването на
най-първичния страх също трябва да се подчинява на това правило. И става точно така.
Ето какво имам предвид: единствената противоотрова срещу страха от смъртта е да се свържем
с действието, утвърждаващо живота. Хората, които се страхуват от смъртта, в определен момент от
живота си са изгубили до такава степен връзка с действието, че са останали блокирани в този страх.
Обърни внимание колко е ясна тази постановка. Откъде идва страхът от смъртта? Вероятно от
мисълта, че нещо остава незавършено, че не сме изпитали достатъчно радост, че не сме направили
всичко, което сме искали.
От тази гледна точка е лесно да разбереш решението, което предлагам: страхът от смъртта ще си
отиде, ако престанем да си блъскаме главата над нея, спрем да се вайкаме за това и онова и вместо
непрестанно да размишляваме за всичко, което не сме свършили, започнем да действаме! Когато се
страхувам от смъртта на любим човек, от какво точно се страхувам? Разбира се, изпитвам страх при
мисълта, че няма да е край мен, че ще го загубя и прочее. Но защо? Може би заради всичко, което не
съм направил за него, за онова, което не съм му дал, за нещата, които все съм отлагал. Колко хубаво
www.spiralata.net 47
би било наистина да cе постарая да разбера кои са нещата, които не съм свършил за всеки от
любимите си хора, какво не правя, а много искам, и така да се отърва от тези страхове.
Разбира се, плашим се при мисълта, че няма да можем да живеем без любимия човек, че не
можем да си представим той да умре. Мъката, предизвикана от смъртта на любимо същество, е най-
ужасното чувство, което можем да си представим. Не сме в състояние да си представим нищо по-
мъчително от това. Ето защо мислим за собствената си смърт като за начин да избягаме от тази
болки, Толкова сме свикнали да се страхуваме от мъката, така ни е втълпено да се плашим от
болката, че понякога предпочитаме да мислим за смъртта, отколкото за страданието, което тя може
да ни причини. За съжаление, а може би не толкова за съжаление, животът на никого от нас няма да
продължи вечно, поради което рано или късно всички ще напуснем някого и някой ще напусне нас.
Бeз значение дали ни харесва или не, ние сме смъртни и времето, с което разполагаме, е ограничено.
Предполага се, че единствено хората са в състояние да осъзнаят собствената си тленност, което
ги различава от останалите бозайници. Вярно е, че равновесието е естественото състояние в
природата, а животът е изпълнен с неравновесия, но от това до приемането на инстинкта за смъртта
като търсене или несъзнателно желание има голяма разлика. За мен е много трудно да го приема.
Ала както казва Малкият принц за розата си в едноименната книга на Сент Екзюпери, ние сме
ефимерни и трябва да се научим да живеем с тази истина. Друга възможност просто няма.
- Казано по този начин, звучи много добре!
- Всеки път, когато усетиш, че страхът от смъртта се завръща, ти препоръчвам да се запиташ кое
е онова, което все още не си направила, кое е нещото, което се страхуваш, че няма да завършиш... И
след като си отговориш на този въпрос, веднага спри да губиш ценно време в разговори с Букай и
направи онова, което не искаш да пропуснеш... Шега е, но в нея има капка истина...
- Гониш ли ме?
- За днес - да.
- Само още един въпрос. Кои са най-често срещаните страхове?
- Във всеки от нас има много неща, които предизвикват страх. Въпреки това, както съвсем
уместно посочва Сюзън Джефърс в книгата си, посветена на страха 7, различните страхове
представляват комбинации от няколко ситуации.
По принцип има три основни вида страх: атавистични, вродени и присъщи на всеки човек.
- Например страхът, че някой може да ни нападне?
- Реакцията при нападение или външна опасност е първична, но тя поражда уплаха, а не
непременно страх, помниш ли? Всъщност нападението поражда естествената и инстинктивна
реакция на тревога, за която стана дума в началото и за която сме подготвени още откакто прадедите
ни са били едноклетъчни същества. Ето защо реакцията на нападението не започва като страх, макар
да е възможно да изпитаме уплаха. Този страх по-сложен и започва от мига, в който почувстваме
страх от нападението, преди то да е било извършено. Какво друго?
- Смъртта, както споменахме по-рано.
- Страхът от смъртта, който в известен смисъл изпитваме всички, не е само твой. Това е
универсален страх, но по-нататък ще видим, че всъщност е комбинация от страхове.

CAMOTA

Погледни думата, която написах. Страхът от самотата е един от основните страхове. Кой
мислиш, че е вторият?
- Загубата на любовта?
- Това е вариант на страха от самотата. В известен смисъл става дума за едно и също нещо, това
са сродни понятия. Не са досущ еднакви, но и в двата случая първопричината се крие в страха от
самотата. Можем да обсъдим това, което казваш, от гледна точка на представата, че ако другият
престане да ме обича, не мога да направя нищо. Така страхът вече не е страх от самотата, а от
безсилието - страх от невъзможността да направим каквото и да било.
Следователно вторият основен страх е чувството на безсилие. А третият?
- Не знам...

7
„Освободи се от страха“ Кибеа, София, 1999 г. – Б. пр.
www.spiralata.net 48
 - Той не е толкова очевиден. Този страх е ключ към поведението на невротиците, които се
ужасяват от мисълта, че може да загубят управление над онова, което се случва. Става дума за
страха от липсата на контрол.

CAMOTA
БЕЗСИЛИЕ
ЛИПСА НА КОНТРОЛ

Този страх включва всички възможни варианти на липсата на контрол, без значение дали тя
засяга нас или другите. Това е СТРАХ от липсата на контрол въобще.
Когато за първи път се натъкнах на тази идея, ми хрумна, че съществуват страхове, които
съчетават в себе си някои от тези основни видове страх.
- Можеш ли да ми дадеш пример за такова съчетание на страхове?
- Ще се опитам да ти дам примери за трите възможни комбинации. Ако вземем например страха
от лудостта, който почти всеки изпитва, и го разгледаме малко по-задълбочено, ще установим, че за
повечето хора възможността „да им се разхлопа дъската" съдържа в себе си страха от самотата и от
абсолютната загуба на контрол над собствените им действия. С други думи, възприемаме лудостта
от гледна точка на липсата на контрол и на самотата. Представата ни за смъртта пък представлява
комбинация от нашите страхове, свързани с абсолютната самота и безкрайното безсилие.
Безсилието и загубата на контрол са състоянията, които сме свикнали да свързваме със старостта.
Виждаме се остарели, безсилни и неспособни да упражняваме какъвто и да е контрол върху света
около себе си, което няма как да не предизвика у нас страх.
- Тези три ситуации поотделно са ужасни, но си представям какво би се случило, ако някога
изпаднем в положение, в което са съчетан трите страха.
- Според мен има само две възможности за съчетаване на трите основни страха. Сигурно си
чувала някои хора да казват, че не изпитват страх от смъртта. Макар това да е най-разпространения
от всички познати ни страхове, аз не се съмнявам в думите на някои от тях. Но не познавам човек,
който да не се страхува от физическата немощ и от прогресивното намаляване на жизнените си сили
поради заболяване на тялото или на ума. Мисля, че е така, защото идеята за физически или
психически упадък е свързана с комбинацията от трите атавистични страха. Когато си представим,
че някога ще бъдем немощни, си представяме също така самотата, безсилието и липсата на контрол
- и се страхуваме от тях.
- Тази немощ включва ли самотата?
- Може би не. Но когато си представим, че ще остареем и няма да можем да контролираме по
какъвто и да е начин онова, което се случва с нас; когато сме болни, когато е невъзможно да вършим
куп неща, когато нямаме сили за нищо, не можем да вземем никакви или почти никакви решения за
самите себе си... Тук нерядко се намесва страхът, че много от хората, които днес са с нас, ще са ни
изоставили, макар че впоследствие това може да се окаже невярно.
- Разбирам какво имаш предвид, но си мисля, че старостта не е непременно и винаги такава.
- Разбира се, че не е. Точно затова няма причина да се плашим от старостта. Всъщност тя
нямаше да ни плаши, ако културното ни обуславяне не я свързваше с безсилието и невъзможността
да вземаме решения. Може би, ако започнем да помъдряваме като общество, ще се научим да
очакваме старостта си без страх...
- Възможно е обаче старостта да се изживее достойно, нали?
- Точно така.
- А възможно ли е човек да е немощен, без да е стар?
- Разбира се. Такъв е случаят с болестите, водещи до сериозна загуба на способностите или
които са съпроводени с прогресивно влошаване на общото състояние. Хората се страхуват от тях
точно толкова, колкото от старостта. В действителност обаче немощта, от която се страхуваме най-
много, е онази, която настъпва с годините - може би защото си мислим, че слабостта няма да ни
споходи.
- Сигурно говориш за утехата, че неприятните неща не могат да се случат на нас, а само на
другите.

www.spiralata.net 49
 - Вярно е, че тази мисъл ни носи утеха, но нека да признаем, че тя е малко жестока... Не искам
обаче днес да си тръгнеш с идеята, че старостта неизменно е свързана с немощта. Убеден съм, че
физическият и психическият упадък зависят до голяма степен от качеството на живота, който сме
имали. Нека ти разкажа една история, която чух преди години от мой приятел.
- Не си ми разказвал приказка от миналата ни среща...
- Добре, ето я.

Имало някога едно селце, което се славело с чистия си въздух и лековита вода. Един
ден тръгнала мълвата, че там живеели няколко старци на възраст над сто години.
Пристигнали репортери от столичен телевизионен канал, за да подготвят предаване
относно здравословния живот. Първо посетили дон Еустакио и намерили покачен на едно
портокалово дърво да обира плодовете.
- Дядо - започнал журналистът, - може ли да поговорим за няколко минути?
- Да, синко.
- Как живееш?
- Ами виж, синко. Аз винаги съм живял на село. Ставам по изгрев-слънце и си лягам
привечер. Ям онова, което произвеждам с двете си ръце, и благодаря на Господ за всичко,
което ми дава.
- А на колко години си, дядо?
- На деветдесет и осем.
- Невероятно! Сигурно си най-възрастният човек в селото!
- Нищо подобно! Старият Панкрасио, който ореше нивите на дядо ми, когато бях дете,
все още е жив,
- Ама че работа! Къде живее?
- Надолу по хълма.
Журналистите благодарили на стареца и тръгнали да търсят следващия си събеседник.
Намерили дон Панкрасио да седи пред скромната си къщурка на брега на реката и да
отпива вода от пръстена стомна. Старецът бил сбръчкан като пергамент, но разсъдъкът му
бил непокътнат.
- Добър ден, дон Панкрасио - поздравили посетителите.
- Добър да е - отговорил старецът.
- Как си?
- Не мога да се оплача, момчета.
- Как си живял досега?
- Винаги съм работил много. По съвет на майка си не ям нищо, което не е родено от
земята. Никога не съм вземал лекарства, нито съм ходил на лекар. Hе пуша, не пия и живея
скромно. Обичам живота и му се радвам.
- И на колко си години?
- На сто и петнайсет.
- Сигурно си най-възрастният в околността!
- Знам ли... Преди няколко години тук се пресели един човек, който изглежда още по-
стар от мен.
- Това не е за вярване. Къде да намерим този човек, за да му зададем няколко въпроса?
- По пътя за селото има странноприемница, сигурно по това време ще го откриете там.
Името му е Луис.
- Много ти благодарим, дядо.
Без да губят време, журналистите се запътили към странноприемницата. Край една
маса в ъгъла седял грохнал и сбръчкан старец, който с трепереща ръка надигал чаша с
прозрачна течност, прилична на ракия. Пожълтелите му от никотина пръсти стискали
цигара.
- Търсим дон Луис - казали журналистите.
- А? - Мъжът вторачил зачервените си очи в тях. -Аз съм.
- Може ли да поговорим за малко?
- Ако ми платите пиенето - отговорил старецът.
- Донесете на дон Луис от любимото му питие - извикал един от журналистите към
съдържателя. - Кажи ни, не се ли страхуваш, че алкохолът е вреден за теб?
www.spiralata.net 50
 - Не. Пия, откакто се помня, и алкохолът никога не ми е пречел.
- А как си живял живота си?
- Ами... Не се оплаквам. Винаги съм пил толкова, колкото искам, и ял, колкото аз реша.
Никога не съм работил, нито съм си лягал преди пет сутринта.
- Невероятно...
- Ами че как, младежи! Точно тогава в бордеите става най-весело и който иска да свали
най-красивите момичета, трябва да изчака да свършат работа платежоспособните клиенти.
- Невероятно... А в колко ставаш, дядо?
- В два или в три следобед, ако няма да играя карти.
- Значи обичаш да залагаш?
- Че как иначе!
- Честно казано, старче, ти си най-интересният ни събеседник за целия ден. На колко
години си?
- На трийсет и четири!

Както виждаш, историята прилича по-скоро на виц, но може да ти помогне да запомниш онова,
което искам да кажа... Постигането на добро качество на живот може да е предизвикателство за
всеки от нас, но то не се отнася единствено до настоящия момент. Медицината работи по въпроса,
но всеки от нас също трябва да се стреми да подобри собствените си условия на живот и тези на
останалите хора, които живеят около нас и ще дойдат след нас.
Аз съм учил медицина, а между медицината и биологията има много силна връзка. Докато четях
Витус Дрьошер8, научих, че съществува едно неизменно правило, което се отнася за всички живи
същества, а не само за хората, и то е, че всяко живо същество винаги се намира в процес на растеж
или остаряване. От гледна точка на биологията животът представлява поредица от процеси,
насочени към постигането на определено състояние, способност или растеж, или към инволюция и
дегенерация. Всички живи същества еволюират и инволюират, растат и остаряват - друга
възможност не съществува.
Въз основа на това съждение можем да кажем, че когато растежът на живите същества спре,
започва стареенето. Тъй като този принцип важи за всички живи същества, значи той е валиден и за
хората и никой от нас не може да се спаси от него.
- Струва ми се, че започвам да изпадам в „реактивна депресия", както я наричаш ти...
- Едва ли. Вярно е, че тялото ни започва да старее на 25 или 26-годишна възраст. Няма значение
дали го забелязваме тогава или по-късно - все някога ще го забележим. Съвсем различно обаче е
положението с емоциите и духа ни. Защо е така ли? Защото при тях не съществува граница на
растежа.
- Как така не съществува граница?
- На психологическо, духовно, психическо и интелектуално ниво можем да израстваме
безкрайно. Там граници няма.
- И все пак има хора, които по-скоро деградират.
- Това, което може да деградира, е функционирането на невроните. Казано другояче, възможно е
да има неврони, които престават да работят, но психическите способности продължават да
нарастват.
- Познавам едно момче, при което настъпи необратимо влошаване още на 22-годишна
възраст.
- Ако говориш за болести или за патологични процеси в организма - да, такива случаи
съществуват. Аз обаче нямам предвид това, а процесите на растеж и остаряване при хората, които
все още не са се сблъскали с ограниченията, наложени от сериозно заболяване.
Много се забавлявам, когато събеседниците се опитват да изровят от паметта си най-абсурдните
примери, за да ми докажат, че това съждение погрешно. Неотдавна, по време на една конференция,
обяснявах колко са важни приликите и различията и споменах, че съществуват явни прилики при
привидно различни животни като мравката и слона. Тогава някой от втория ред каза „Възможно е да
си приличат - например в това, че нито мравката, нито слонът може да се изкачва по дърветата".
Друг присъстващ от задния ред отговори: „Мравката може". Онзи, който бе дал първия пример,
добави през смях: „Да, но какво ще стане, ако моята мравка няма крачка?".
8
Витус Дрьошер (1925-2010 г.) – немски зоолог и психолог, изследовател на животинската психика. – Б. пр.
www.spiralata.net 51
 - Да, но това е шега, а остаряването е сериозен въпрос.
- Между нас казано, вярвам, че от всеки човек зависи дали ще остарее или не. Можем да
забавим остаряването, ако съзнателно изпитваме нуждата да продължаваме да растем. Когато си
кажем: „Добре, достатъчно, за какво ми е да знам повече?", вече сме изпуснали влака. Тогава
започва и истинският процес на остаряване. Когато престанем да растем, започваме да остаряваме.
Ключът към младостта е във вечния растеж, в търсенето на новото, в развитието, в новите проекти,
планове, мечти...
Ето защо, ако се върнем към тъжния случай на 22-годишния младеж, за който ти спомена, ще ти
кажа следното: силно се надявам това да не се случва никога и на никого, но е очевидно, че все пак
се случва. Не се отнасям равнодушно към подобни случаи - напротив, боли ме за тези хора, но сега
ти говоря за другите - за онези, които могат да избират и които, макар да разполагат с безкрайната
привилегия да не са в подобно положение, се разпиляват в безсмислени неща, вместо да вървят по
пътя на непрестанния растеж.
- Съгласна съм. Всички познаваме примера на Пикасо, който на осемдесетгодишна възраст
рисувал като младеж на двайсет. Вместо да остарее, той е продължавал да търси и да прави
нови неща - в противен случай вдъхновението му сигурно е щяло да изчезне. Казват, че при
творците обикновено е така.
- Тези непрекъснати опити за израстване не са непременно и единствено свързани със самите
нас. Възможно е да се запазим млади чрез израстнане, като помагаме на други да се учат и също да
се развиват. Можем да растем не само когато получаваме, но и когато даваме. Способността да
предаваме на другите дори малкото, което сме научили, също е гаранция за израстване.
Има една много стара приказка, която чудесно илюстрира тази идея.

Преди много години в далечен град в Ориента един слепец обикалял през нощта по
тъмните улици със запалена маслена лампа в ръка. Нощта била безлунна и градът бил
потънал в дълбок мрак. Неочаквано срещнал свой приятел, който възкликнал учудено:
- Какво правиш, Гуно? За какво ти е тази лампа, като така или иначе не виждаш нищо?
- Не нося лампа, за да осветявам пътя си - отговорил слепецът. - Че аз знам наизуст
всяка тъмна уличка в този град. Нося лампа, за да помогна на другите да намерят пътя си.

Важна е не само светлината, която помага на мен, но и онази, която нося, за да могат други да си
послужат с нея. Всеки от нас може да осветява както своя собствен път, така и пътя на другите,
макар на пръв поглед да не се налага да го прави.
- Мисля, че сега вече разбрах какво ми казваш: че трябва да се грижим не само за собствения
си растеж, но и да караме другите да израстват.
- Позволи ми да те поправя: подходящата дума тук е „помагаме".
- Да помагаме на другите да израстват. Но не мога да помогна на другите да израстват, ако
аз самата не продължавам да го правя. Ако моят растеж спре, няма да мога...
- Ако помагаш на другите да израстват, значи ти също растеш.
- Но това ще се случва, докато моят растеж е вдъхновен от израстването на другите.
- Не знам, възможно е да е, както казваш. Аз обаче не мога просто да оставя темата така и да
допусна някой да си помисли, че това вдъхновение се дължи на дребнавото ми задоволство от
факта, че съм допринесъл за нечие израстване. За да помогне светлината ми на друг, трябва да
вярвам, че моят нищожен принос може да бъде важен, иначе от него няма да има полза. Няма да има
полза и ако го използвам, за да се хваля наляво и надясно, че „всичко, което другите са научили, е
благодарение на мен".
Често се чувствам като привилегирован носител на някаква светлинка, без значение колко
незначителна е тя, и това ме тласка да откривам нови неща за себе си. Категорично мога да кажа, че
при мен растежът не спира.
- Разбирам. Познавам един човек, който на времето бе преподавател, а сега е в пенсия. Той
обича да казва, че едва след пенсионирането си е осъзнал колко много е научавал, докато е
преподавал.
- Отлично! Точно тази е идеята!
- По-рано обаче ти каза, че има две ситуации, в които трите основни страха се съчетават, а
досега говорихме само за едната от тях: немощта. Коя е другата?
www.spiralata.net 52
 - Другата е изгнанието. В миналото, когато смъртната присъда е била смятана за недостатъчно
наказание, престъпниците били осъждани на заточение. То е било по-страшно наказание от смъртта.
В тази връзка няма как да не се замислим, че много от нас произхождат от емигрантски семейства
или пък имаме близки, които са емигрирали. Тези хора са изключително смели, не мислиш ли?
Искам да ти кажа още нещо, върху което да помислиш.
Тъй като единствената универсална противоотрова срещу страха е действието, всеки път, когато
изпиташ страх, трябва да знаеш, че се налага да търсиш действието, което ще те освободи от страха.
Помни, че винаги, когато съществува даден страх, има нещо, което не правиш, към което не се
осмеляваш да пристъпиш - нещо, което не искаш да узнаеш или не можеш да решиш. Често пъти
страхът замъглява действието до такава степен, че човек чувства, че не може да направи нищо.
Психоанализата показва, че подобно на фобиите, някои страхове прикриват други, често пъти
неосъзнати страхове, поради което поведението на индивида е насочено към избягване на
определено действие.
- Не разбирам...
- Ще ти дам само един пример, който обаче е съвсем недвусмислен. Възможно е човек да
чувства, че се страхува от коне, но съгласно динамиката на психологическите механизми, този страх
прикрива друг, примитивен страх, свързан с образа на бащата. Ако в този случай се предприеме
действие, което е насочено единствено към страха от конете, няма да се стигне до разрешение, а
чисто и просто страхът ще се измести към друг контекст. Окончателното решение на проблема ще
настъпи, когато човекът преосмисли отношенията с баща си.
Мисълта ми е, че в някои случаи преобразуването на страха в действие е по-сложен процес,
отколкото сме очаквали, но винаги си струва. Често казвам, че страхът е като дракон, на чийто гръб
има непробиваема броня, поради което можем да го победим само чрез фронтална атака.
- И често с нечия помощ...
- Да. Понякога се налага да се прибегне до професионална помощ, ако това имаш предвид. Но
опитът да потърсим някого или нещо, което да ни вдъхне кураж отвън, може да завърши доста зле.
На терапевтичен жаргон такова поведение се нарича търсене на „помощник срещу фобиите" и се
изразява в способността да се предприеме определено действие единствено в присъствието на даден
човек. Това е просто алтернативен метод, чрез който някои хора побеждават страха. Макар да е
напълно вярно, че в определени обстоятелства може да се прибегне към него, важно е човек да
работи над себе си, за да стане сам своят най-добър помощник срещу фобиите.
Тъй като след малко пазарът ще затвори, а аз още не съм напазарувал, ще ти разкажа една
кратка история и ще ти предложа финален коментар.

Живяла някога жена, която имала един-единствен син. Тя била много страхлива и
постоянно се измъчвала от мисълта, че няма да може да живее, ако нещо се случи с детето
й. Дълго си блъскала главата как да го предпази от всички опасности. Веднъж, когато
синът й излязъл сам от дома, тя го помолила отново да влезе и му казала:
- Виж, синко, по улицата бродят лоши духове, които отвличат децата, излезли без
майките си. Така че никога, никога не излизай без мен. Разбра ли?
- Да, мамичко - отговорило момчето изплашено. Лъжата дала резултат и синът никога
повече не пристъпил навън сам. След време обаче, малко след тринайсетия му рожден ден,
майката започнала да си мисли, че е направила грешка. Казала си, че един ден, когато тя
си отиде, щяло да се наложи синът й да се справя сам с външния свят. Ето защо отишла
при лекаря и го помолила за съвет как да постъпи. Лекарят й казал, че има само едно
решение: да каже истината. Жената възразила с аргумента, че по този начин ще признае,
че е излъгала собственото си дете, но лекарят настоявал, че друг изход няма. Жената се
запътила към дома си, но по пътя й хрумнала друга идея. Когато се прибрала, казала на
сина си:
- Синко, ти вече си голям и един ден ще трябва да напуснеш тази къща, за да тръгнеш
по собствения си път.
- Не, мамо. Ще тръгна само ако дойдеш с мен - помниш ли, че навън има зли духове,
които ще ме отвлекат, ако съм сам?
- За това исках да поговорим. Духовете никога няма да те приближат, ако носиш на
врата си този медальон. - С тези думи майката свалила собствения с медальон и го окачила
www.spiralata.net 53
на шията на момчето. - Отсега нататък ще можеш да излизаш без мен, защото те пазя чрез
този амулет.
- Но какво ще стане, ако духовете не видят медальона, мамо?
- Не се тревожи, майка ти никога няма да те излъже. Трябва да ми повярваш, че докато
го носиш, никой дух няма да те приближи и да ти напакости. Разбра ли ме?
- Да, мамо...
Момчето наистина повярвало на майка си.
Разказват, че когато майката вече я нямало, момчето така и не посмяло да излезе от
дома си от страх, че ще загуби медальона...

Изводът от тази история е ясно формулиран от Сюзън Джефърс, за която вече стана дума. И той
е:
АКО ТЕ Е СТРАХ ОТ НЕЩО, НАПРАВИ ГО.

www.spiralata.net 54
 Трета част
Вина

- Може ли днес да поговорим за вината?

- Може, но ако ще обсъждаме тема, която е толкова тясно свързана с психологията, се налага
първо да дадем някои важни определения. Психология е един от най-често използваните термини
през последните сто години и най-кратката дефиниция за него е „наука, изучаваща поведението" (а
под поведение се разбира всеки начин, по който дадено живо същество реагира на определен
стимул).
Когато ти обяснявах за генезиса на страха (тоест неговия произход и механизми), стана дума за
схемата „стимул-реакция", при която разделихме пътищата в две посоки: нагоре, към
превъзмогването на личните ограничения и към действието, и надолу, към страха, парализата или
депресията. Днес, преди да пристъпим към въпроса за вината, искам да прибавя някои елементи към
тази схема.
Стимулите, които предизвикват реакция у нас, могат да бъдат действителни, въображаеми,
физически, емоционални, интелектуални; значими или не толкова. Каквито и да са, те при всички
случаи ще доведат до реакция. В зависимост от това доколко променлив е стимулът, дотолкова
променлива ще е и реакцията - а тя може да се изразява в чувство, мисъл, сближаване, бягство,
промяна в настроението, радикално действие или незабележимо движение...

ДВИЖЕНИЕ
ДЕЙСТВИТЕЛЕН МИСЪЛ
ВЪОБРАЖАЕМ ЧУВСТВО
ФИЗИЧЕСКИ ДЕЙСТВИЕ
ЗНАЧИМ СБЛИЖАВАНЕ
ЕМОЦИОНАЛЕН БЯГСТВО
ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ПРОМЯНА В
НАСТРОЕНИЕТО

СТИМУЛ РЕАКЦИЯ
Психологията разглежда като поведение всеки вид реакция, проявена по отношение на даден
стимул дори когато тя се изразява в липса на реакция. Реакциите са обект на изучаване на
психологията не само с цел да бъдат предвидени, но също така да бъдат обяснени, развити и при
необходимост да бъдат възпроизведени - правдоподобно или не чак толкова, - за да се установи
какво се крие зад всяка от тях.
Някои видове поведение са линейни - това обикновено са емоции и чувства, чието развитие
може да се проследи стъпка по стъпка. Ако например видя, че към мен се устремява засилен
автомобил, който може да ме повали, отскачам встрани, за да се спася (това не е автоматизъм 9) или
размахвам юмрук и ругая по адрес на шофьора (което също не е автоматизъм). Когато малко дете ми
се усмихне, аз се разнежвам и започвам да имитирам бебешкия му език. Тези реакции се подчиняват
на общ принцип, който може да бъде разбран с помощта на формалната логика (макар че не
одобрявам ругатните, а пък бебешкият език ми се струва пълна глупост). Има обаче други видове
поведение, които са много по-комплексни и при чието изучаване се натъкваме на някои странности,
механизми, елементи, които или не функционират, или - понякога - са ирационални.
Една от тези комплексни емоции, които надхвърлят линейния анализ и дори изглеждат
ирационални, е страхът. Другата такава емоция е чувството за вина.
Вината е, така да се каже, „глобализирана" емоция, тъй като в една или друга степен е позната
на всички нас. Известно е, че ако емоциите могат да бъдат разделени на приятни и неприятни,
вината спада към вторите. Въпросът, който обаче искам да ти задам в началото на тази дискусия, е
следният: Какво всъщност изпитваме, когато се чувстваме виновни?
- Предполагам, че чувството е свързано с потвърждението на факта, че не сме съвършени и
че понякога грешим. Вината е начин да го признаем.

9
Неволево и независимо действие, извършвано от индивида. – Б. пр.
www.spiralata.net 55
 - Много добре. Нека сега те попитам: Дали човек се чувства виновен всеки път, когато допусне
грешка?
- Не! Не е това... Сега ми хрумва, че понякога, когато човек се чувства добре, изпитва вина
пред онези, които преживяват труден момент или се намират в неприятна ситуация. Има хиляди
такива случаи...
- Вярно е. Има хиляди такива случаи. Възможно е да съществува вина без грешка, както и
грешка без вина.
- Но това се отнася само за лошите хора...
- По-нататък ще видим дали е така. Ако вземем всичко, което ти каза досега, излиза, че има
различни ситуации, в които човек може да изпитва вина, като това невинаги е свързано със
съвършенството или всесилието. Истината - макар и не цялата - е, че човек може да се чувства
виновен, когато знае, че е допуснал грешка, но също и когато не е направил нищо.
- Да, но ако си мисли, че е направил нещо нередно... Сега се сещам за един такъв филм...
- Има много филми на тази тема, но така ли стоят нещата в живота?
- Сигурна съм, че и в живота е така. Ако например трябва да посетя приятел, който е в
болница, но отложа посещението си, а междувременно състоянието му се влоши, ще се
почувствам виновна.
- Този пример е много добър. Въпросът е, че ако аз „трябва да направя нещо" и при определени
обстоятелства взема отговорно решение да не го правя, сигурно ще се почувствам виновен.
- Някои хора твърдят, че вината не съществува. Според мен не са съвсем наред - как така да
не съществува?
- Интересно е да се замислим, че има човек - дори той да е само един, - който вярва, че вината
не съществува. Подозирам обаче, че онова, което въпросният човек иска да каже, е, че той самият не
изпитва вина. Може да се натъжи, може да го завладеят всякакви други чувства, но не и вина. Малко
ще се отклоня, но ще кажа, че силно се изненадвам всеки път, когато наблюдавам отблизо една от
най-често срещаните причини за страдание и неразбирателство между хората: невъзможността да
приемат, че тяхното собствено мнение може да не е абсолютната истина. Забавно е да чуем
например как някои от хората, които не изпитват вина, не казват: „Не се чувствам виновен", а
заявяват, че „вината не съществува" или че „единствено съществува отговорността" (и би трябвало
да добавят: „и аз изпитвам точно това"). Някой друг, който се измъчва от чувството си за вина, ще
каже: „Онова, което чувства този човек, е вина, а не мъка". Когато говорим за видове поведение, за
психология или за междуличностни отношения, е особено важно да умеем да наблюдаваме
позицията на другия и да признаем различията помежду ни.
Ще ти разкажа една история, която не е свързана с вината, а с онова, за което стана дума току-
що.

Един будистки монах и ученикът му се разхождали покрай брега на малка река. По

едно време учителят казал:
- Погледни рибите в реката. Обърни внимание колко са спокойни и как се наслаждават
на свободата си и на чистата вода.
Ученикът, който бил постъпил при монаха за обучение преди доста време, за първи път
се осмелил да възрази.
- Учителю - казал той, - ти не си риба. Как можеш да знаеш дали рибите се наслаждават
и дали са спокойни?
Монахът го погледнал изненадано и отговорил:
- Ти не си аз. Как можеш да знаеш дали аз знам, или не знам какво чувстват рибите?

- Нека обаче се върнем на въпроса за вината. Забележи, че между всички примери за хора,
изпитващи вина, има известна прилика - винаги в разказа им присъства „друг", пред когото се
чувстват виновни. Вярно е, че някои видове вина са вътрешни и лични, но вината най-общо включва
друг човек.
- Но ти казваш, че вината е насочена към някого или се излива върху някого...
- Излива, насочва, вдъхва, причинява... използвай каквато дума намериш за добре! Но винаги
трябва да има някой друг, пред когото да се чувстваме виновни.
- Да, но вината е нещо, което изживяваме вътрешно.
www.spiralata.net 56
 - Сигурно...
- Не те разбирам...
- Преди да продължим нататък, искам заедно да поумуваме над класическото определение за
вина. На първо място трябва да посочим разликата между две понятия, които споменахме по-рано:
„вина" и „отговорност". Ако сега ни слуша някой юрист, сигурно ще каже, че използвам термините
неправилно. Надявам се обаче да не ме слуша, за да мога безнаказано да греша в примера, който ще
ти дам относно тези две понятия.
Доколкото знам, правната наука прави разлика между „вина" и „умисъл". В очите на закона
виновен по принцип е онзи, който извършва престъпление в ущърб на другиго. От друга страна,
умисъл съществува, когато действието е целенасочено, тоест, когато виновният е искал да нанесе
вреда другиму и е постигнал тази своя цел. В този случай има престъпление, при което умисълът се
смята за утежняващо обстоятелство.
В психологията обаче тези термини не са равностойни. За мен ти си виновна, когато - макар да
си могла да избегнеш вредата - не си го направила и тя е била нанесена. Във всички останали случаи
ти би била отговорна, но не и виновна.
Според нас, психолозите, отговорността за собствените действия няма връзка с това дали човек
е могъл, или не е могъл да избегне вредата, макар въпросът за вината в тези два случая да стои по
различен начин.
Нека разгледаме примера, при който минавам край някой човек и го настъпвам по крака. Ако го
настъпя нарочно и силно, тогава без съмнение ще съм виновен за постъпката си. Но ако го настъпя,
без да искам, защото съм проявил разсеяност или съм залитнал, вече не съм виновен за
настъпването, макар да нося отговорност за действието си.
В културно отношение вината е много по-всеобхватно понятие от отговорността, тъй като тя
включва идеята, че макар човек да е имал избор, е решил да направи точно онова, което е причинило
вреда другиму.
- А ако не може да го избегне?
- Обяснявам още веднъж: ако искрено и обективно не мога да го избегна, тогава не би трябвало
да има вина, макар отговорността да остава непокътната.
Ако трябва да изразим тази идея схематично, тя ще изглежда по следния начин:

АЗ ДЕЙСТВИЕ ДРУГИЯТ

Това съм аз, това е поведението ми, а това е другият. За да има вина обаче, трябва нещо да се
случи с другия. Какво е станало с него в резултат на постъпката ми?
- Ядосал се е.
- Разбира се, с него се е случило нещо болезнено. Сега става ясно защо трябва да има още един
човек. Според тази първа схема, някой трябва да се окаже пострадал от случващото се. Тогава
виждам, че другият е наранен заради мен, усещам, че съм могъл да избегна това, и... Какво правя
със себе си?
- Чувствам вина.
- Да, това е ясно, но въпросът ми е: Какво правя със себе си, за да знам дали съм виновен за
болката на ближния?
- Е, може да се ядосам, да поема отговорността, да се обвиня, да се осъждам, да се
самонаказвам...
- Спри! Точно това е! Много добре! Обвинявам се, осъждам се и се признавам за виновен, че
съм наранил другия.
Виж как ще се промени схемата, която разгледахме по-рано:
АЗ ДЕЙСТВИЕ ДРУГИЯТ

САМООБВИНЕНИЕ ВРЕДА

www.spiralata.net 57
 Вината е неприятното чувство на самообвинението, насоченият към мен пръст заради това, че
някой друг страда от нещо, което правя, направил съм или съм решил да не правя.
- И все пак е възможно да изпитваме това неприятно чувство, без другият да усеща, че е
пострадал заради нас.
- Отлично! За да напреднем в тази посока, нека набързо преговорим онова, което казахме
досега. Някой се оказва пострадал заради действие, за което съм отговорен. Когато осъзная тази
ситуация, вътрешната ми реакция е да се самообвинявам и осъждам, да се чувствам виновен, с
други думи - да изпитвам неудоволствие от това, че другият страда заради мое погрешно, неадекват-
но или неправилно действие. Но както казваш ти, възможно е другият да не е пострадал. Тогава се
появява въпрос, който няма нищо общо с нашата схема. Понякога другият ми казва: „Слушай,
заболя ме от това, което направи", но друг път може да не каже нищо. Как тогава да знам, че страда?
Как е възможно да се чувствам виновен, ако другият не ми каже нищо? Спомни си, че според тази
схема трябва да има вреда, която да отключи механизма на самообвинението.
- Когато се замисля, че нещо подобно може да се случи и с мен, се идентифицирам с другия и
си представям какво чувства.
- Нека да видим какво точно означава понятието идентифициране, защото ти каза нещо много
интересно. В общи линии „да се идентифицираме" - означава да чувстваме, че другият и ние сме
идентични - или казано съвсем разговорно, „да се поставим на мястото на другия".
- Но дали всъщност сме идентични?
- Не, не, въпросът не е в това дали сме идентични, а че понятието произлиза оттам. Да се
идентифицираме с някого - означава да си представяме какво може да чувства другият, като
изхождаме от онова, което бихме чувствали самите ние на негово място.
- Аз често правя това упражнение - да се поставям на мястото на другия.
- Всички култури, основните религии и повечето морални учения в историята на човечеството
се основават на принципа „Не прави другиму онова, което не искаш да сторят на самия теб".
Понякога не знам какво се случва с другия, но истината е, че няма нужда да знам. Достатъчно е
просто да се идентифицирам с положението му и да се запитам какво бих чувствал аз на негово
място.
- Или какво бих чувствала, ако той постъпи по същия начин с мен.
- За да ти стане съвсем ясно, ще го сравня с това да отстъпя крачка встрани и да наблюдавам
собственото си поведение, за което предполагам, че е във вреда на другия. Дори ако вярвам, че той
никога не би постъпил по същия начин с мен, ако мисля, че той никога не би се досетил, че съм бил
аз, дори ако моето поведение не му се струва вредно, когато се поставя на негово място и се
идентифицирам с болката му, продължавам да изпитвам вина.
По този начин виждаме как понятието за вина се усложнява - тя става чувство, което
предизвиквам у себе си заради страдание, което всъщност предполагам, че другият изпитва, или
което бих изпитвал самият аз, ако се намирах в неговото положение.
- В този случай обаче страданието на другия може да се окаже напълно въображаемо...
- Така е. Именно заради това вината невинаги е резултат от нещо, което другият действително
казва. Мога да бъда обзет от чувство за вина много преди да ме обвини и без той непременно да
страда. Дотук ясно ли е?
- Да. Всеки ден вестниците съобщават за ужасяващи престъпления, но изглежда, че
убийците, крадците и другите престъпници не изпитват вина.
- Предлагам ти засега да не се отклоняваме в тази посока. Ставаше въпрос за това как можем да
видим страданието на другия, да се натъжим, но не непременно да се почувстваме виновни. Но тъй
като заговорихме за пресата, ако отворя вестника и видя нещо, свързано със страданията на децата в
Афганистан, ще почувствам ужасна мъка. Чувствам се ужасно при вида на деца, които гладуват и са
жертви на насилие, но не съм сигурен, че изпитвам вина.
- Така е, защото не ти си причинил това. Но какво става, когато си предизвикал нечие
нещастие?
- Тогава се случва нещо интересно: носиш отговорност...
- Или когато мислиш, че си го причинил...
- Когато предизвиквам дадена ситуация или си мисля, че я предизвиквам, се чувствам
отговорен, така е. Какво става след това? Кое ме кара да се чувствам виновен? С кой аспект на
другия се идентифицирам най-много? Какво си мисля, че изпитва той?
www.spiralata.net 58
 - Че ти носиш отговорност за онова, което става с него.
- И че е било възможно да го избегна... За да се преобразува чувството ми за отговорност във
вина, не е достатъчно да съществува мое действие, което да наранява другия - необходимо е да
съществува и предполагаемо обвинение. Разбираш ли?
-Аз мога, да почувствам вина, докато гледам деца в страни, в които се водят войни.
- Това не е никак необичайно и дори се случва доста често. Но не е задължително тъгата,
породена от чуждото страдание, да води до вина. Тя може да доведе до желание да помогнем или да
направим нещо, без да е необходимо да се чувстваме виновни.
- Ще изпитам вина при мисълта, че ако предприема конкретни стъпки, бих могла да помогна
да се разрешат проблемите в Афганистан, но не го правя.
- Точно за това става въпрос. Следователно вината не се появява от това, че се идентифицираме
със страданието на другия. Когато се чувстваме виновни, ние се идентифицираме с въображаемото
обвинение на онзи, който страда, дори той никога да не ни обвини. В този случай ние самите си
казваме: „Ти също имаш вина, защото не направи нищо, когато разбра, че това се случва".
- Възможно ли е човек да изпитва вина пред себе си?
- Да, по-нататък ще говорим за това.
- Нека аз направя нещо, което винаги правиш ти. Нека да завърша схемата на вината. Когато
другият ми отправи обвинение, било то истинско или въображаемо, чувствам, че съм съгласна с
онова, което казва, и се обвинявам за поведението си.
- Внимание! Трябва да се идентифицираш с това обвинение, трябва да признаеш упрека, да
реагираш на изискването. С други думи, когато се чувствам виновен, си представям, че съществува
справедливо обвинение, което другият може да ми отправи.
- Ще ти задам личен въпрос. Представи си, че имаш някакъв социален ангажимент и молиш
съпругата си да те придружи. Тя се съгласява, но час по-късно казва: „Не знам защо дойдох с теб,
само си изгубих времето, хората въобще не ми харесват..." Няма ли да се почувстваш виновен?
- Този пример ми се струва интересен. Да, възможно е да се почувствам виновен. Нека да
вземем тази ситуация като база за нашия анализ. Защо бих се почувствал виновен? Нека разгледаме
схемата.

Има едно място, на което съм аз. Стрелката, отбелязана с думата „действие", е онова, което съм
направил (поканил съм съпругата си да ме придружи). „Другият" е жена ми Перла. Тя се е отегчила.
Когато си тръгваме, Перла казва: „Уф..." Възможно е да не каже нищо друго, но понеже я познавам,
знам, че нещо не е наред, и разбирам, че не е прекарала приятно. Тогава, без значение дали го
осъзнавам или не, си представям каква досада бих изпитал самият аз, ако някой ме заведе на скучно
събиране, и как бих упреквал въпросния човек. Обратната стрелка в схемата е предполагаемият
упрек, който би ми отправила Перла. И понеже си мисля, че е права - а и защото бих реагирал по
същия начин, - превръщам всичко това в самообвинение.
- Зависи. Ако тя сама е поискала да те придружи, не би трябвало да има вина.
- Няма отговорност, но нищо не пречи да има вина.
- Мисля, че аз не бих се чувствала виновна. Защото, ако убия някого, но се окаже, че той е бил
убиец, който е искал да посегне на мен или на семейството ми, не бих се чувствала виновна.

www.spiralata.net 59
 - А може би щеше да се чувстваш... Все едно. Разбирам какво искаш да кажеш, но понякога,
когато се стремиш да разбереш даден процес, няма смисъл да започваш от най-трудната му част.
Мисля, че избираме сложни примери, които няма да ни позволят да разберем основния механизъм
на чувството за вина.

Ще ти разкажа една история за инструктор по пилотаж, който обучавал поредния

ученик. Когато вече били в самолета, преподавателят попитал:
- Да предположим, че пилотираш самолета, излиза буря и единият двигател отказва.
Какво ще направиш?
- Ще продължа да пилотирам с другия двигател - отговорил ученикът.
- Отлично - похвалил го инструкторът. - Но ако попаднеш във втора буря и вторият
мотор също откаже, какво ще направиш?
- Ами - замислил се ученикът, - ще продължа с третия.
- Разбира се - казал инструкторът. - Но да предположим, че се окажеш в поредна буря,
третият мотор спира, тогава какво?
- Ще продължа с четвъртия.
- Да, но ако излезе още една буря и четвъртият мотор откаже, как ще постъпиш?
- Ще продължа с петия.
- Я ми кажи, откъде намираш всички тези мотори? - попитал инструкторът.
- А вие откъде намирате всички тези бури? - попитал на свой ред ученикът.

- Много забавна история!

- Искам само да кажа, че ако търсим примери, основаващи се на възможно най-сложните
ситуации, няма да можем да разберем стандартните механизми. Ти искаш да анализираш особените
случаи, преди да си разбрала най-елементарните. Нека разгледаме някой прост пример.
- Да кажем, че двама съпрузи отиват на кино. Жената предлага един филм, а мъжът - друг.
Тя го убеждава да гледат романтична комедия, макар той да предпочита трилър. Оказва се, че
комедията е много скучна - и жената се чувства виновна.
- Защо? Какво си мисли тази жена?
- Мисли си, че е трябвало да послуша съпруга си и да гледат филма, който е предложил той, че
мъжът й ще я упреква, задето не се е съобразила с предложението му, без да е сигурна, че
нейният филм е хубав.
- Добре, този сценарий е напълно възможен, подобно на примера, който разгледахме по-рано и
който също е ясен: ако се почувствам виновен, то ще е, защото очаквам упрека на Перла.
- Да, но в този пример Перла наистина би ти отправила обвинение.
- В този пример Перла не би ме обвинила. Единственото, което би казала, е „Уф...", при това
съвсем тихичко... Точно това ти казах преди малко.
- Но ако ситуацията беше действителна, ти сигурно щеше да се почувстваш виновен.
- Аз ли? Не.
- Дори не би изпитвал угризение?
- Нищо подобно! Онова, което трябва да установим, не е дали изпитвам угризение или не, а как
съм стигнал до него. Ти самата отвори дума за обвинението. За да мога да се чувствам виновен, би
трябвало да започна да забелязвам у нея известно обвинение, някакво изискване. Такава функция
биха изпълнявали например думите: „Не трябваше да ме водиш там!".
- Но дори и да не каже това, може да изпиташ сам това чувство.
- Именно - говорим за прословутото идентифициране с дадено изискване, което за мен е било
справедливо и на което не съм могъл да отговоря.
Усещам, че Перла е в лошо настроение, и допускам, че е така, защото събирането не й е
харесало, защото се е отегчила, и тогава - изправен пред въображаемото й обвинение, за което вече
стана дума - започвам да се чувствам зле и да изпитвам вина. Но трябва да направя още нещо, преди
да се почувствам виновен - трябва да си кажа: „Права е".

Ето как изглежда това графично:

www.spiralata.net 60
 АЗ ДРУГИЯТ

Страдам заради теб, а

можеше да го избегнеш.
Прав(а) е.

По този начин, след като съм проектирал върху нея собствената си представа за нейното
недоволство, обвинения и изисквания, решавам, че е права, при което не само се обвинявам, а също
така се осъждам и се наказвам. Наказанието за грешката ми е самоизтезанието, а начинът да заплатя
за нея е чувството за вина.
Вината е резултат от предполагаемото изискване на другия - независимо дали то е изречено или
премълчано, действително или въображаемо. Вината се появява не като реакция спрямо страданието
на другия, а като отговор на представата, че съществува някакво изискване, което приемам за
основателно. Ще изпитам вина от това, че съм изпратил майка си в старчески дом, ако ми се стори,
че тя ми казва: „Не ми причинявай това, не е справедливо", и ако реша, че е права.
- Макар да е възможно майка ти да се чувства чудесно в дома, да завърже нови приятелства,
да общува с хора...
- Точно така. Това е най-важното, което трябва да осъзнаеш, ако искаш да се избавиш от
омразното и почти непрекъснато чувство на вина насадено ни от обществото.
Вината се появява, когато се идентифицираме с предполагаемото изискване на другия. Тя не се
ражда от чувството, че сме направили грешка, или от съзнанието за собственото ни
несъвършенство, нито е болезнена последица от действията ни. Вината ни завладява, когато се
идентифицираме с изискването на другия.
- Когато се идентифицираме с изискването на другия?
- Точно така. Усещам, че другият изисква нещо от мен, без значение дали в действителност е
така или не.
- Въобразяваме си, че съществува изискване, така ли?
- Мисля, че точното понятие тук не е „въобразяваме си", а „проектираме".
Нека сега видим какво би станало, ако аз проектирам това изискване върху другия, без да знам
дали то съществува или не. Ще се върна на примера с Перла, чиято единствена реакция беше
„Уф...". Всъщност може да е въздъхнала толкова тежко просто защото обувките са й убивали. Но аз
съм решил, че това „Уф..." е било насочено към мен, че е било упрек, задето съм я завел на скучно
събиране.
- Но ние, хората, изискваме разни неща и от себе си.
- Разбира се, че изискваме неща от себе си. Предлагам ти обаче да забравим за известно време
психоаналитичното тълкуване на това понятие, дали това изискване е мое, на съседката, твое или на
чичо Пепито, защото, ако тръгнем в тази посока, никога няма да открием механизма, който поражда
вината.
Практиката показва, че колкото по-справедливо ми се струва изискването на другия, толкова
повече се засилва неприятното чувство, което изпитвам. Ако смятам, че онова, което се изисква от
мен, е несправедливо, тогава не се чувствам виновен. Не се чувствам например виновен всеки път,
когато майка ми се обажда, за да ми каже, че отдавна не съм ходил да обядвам при нея, но се
чувствам виновен, когато мисля, че е права и че отдавна не съм я посещавал. Ако обаче съм бил при
нея вчера, а днес тя ми звъни, за да ми каже, че не ме е виждала цяла вечност, няма да си помисля,
че е права, поради което няма да изпитам вина. В такъв случай няма как да не се запитаме: Кой
определя кое е справедливо и кое - не?
- Именно... именно! Кой? Обществото? Традициите? Възпитанието?
- Това, което се опитвам да обясня, е, че зад вината винаги се крият собствените ти изисквания
към другите. Претенциите на другия могат да съществуват или не; нещо повече - ако съществуват,
те предизвикват у теб вина единствено при условие че се припокриват с твоите. Следователно
www.spiralata.net 61
вината е свързана с твоите собствени изисквания, не само с изискванията към самата теб. Тук не
става дума за нещата, които изискваш от себе си, а за нещата, които ти би изисквала от другия, ако
ролите се обърнат.
Това, което може би ще те изненада, е, че ако ми посочиш десет души, изпитващи вина, на
практика ми посочваш десетима изискващи индивиди. Зад всеки човек, който се чувства виновен,
често се крие личност, която можем на шега да обозначим със следните инициали:

И.П.

Това означава „изискващ проклетник".

- Ха-ха-ха! Много е забавно. Знам какво имаш предвид, как да не знам...
- Ето защо е по-добре да се отнасяш с подозрение към хленчещите хора, които са вечно
измъчвани от вина, защото в мнозина от тях (ако не и във всекиго) се крие по един изискващ
индивид. Защо ли? Защото проектират своите изисквания навън и се чувстват виновни за нещата,
които проектират.
Да кажем, че Маргарита се чувства много виновна, че не е посетила болната си приятелка
Мабел. Подозира, че все някога, когато се видят, Мабел може да я упрекне. Мисли, че трябва да иде,
и знае, че Мабел ще се разстрои от отсъствието й. Но онова, което всъщност я кара да изпитва вина,
е обстоятелството, че съзнателно или не, тя ще обвини Мабел в подобна ситуация, ако приятелката й
не намери време да я посети.
- Това, което казваш, е много сериозно. В известен смисъл виновният не само изисква, но също
така таи някакъв яд.
- Има и друго. Представи си следната ситуация: господин А стои срещу господин Б, сочи го с
пръст и го обвинява, че е объркал всичко. Упреква го, кара му се, търси му сметка за
предполагаемата грешка. Опитай се да си го представиш. Според теб какво изпитва господин Б пред
човека, който хвърля всички тези изисквания в лицето му?
- Може да изпитва различни чувства: неудобство,
- Друго?
- Желание да го прати по дяволите...
- Още?
- Може да се депресира или да поиска да му фрасне един...
- Много добре. Всяка проява на насилие е признак за безсилие. Обикновено, когато човек
усеща, че от него се изисква нещо, първата му реакция е гняв. Всички се разгневяваме, когато
видим, че някой иска нещо от нас. Дотук ясно ли е?
- Да.
- В този момент се появява парадоксът. Как е възможно да се случва това? Как става така, че
когато другият предяви някакво изискване към нас, вместо да се ядосаме и да го нападнем, се
чувстваме зле и изпитваме вина?
- Потискаме гнева, защото си мислим, че претенцията на другия е справедлива.
- Така е, но какво правим с гнева?
Това е въпрос, който трябва да се разреши с помощта на психологията, за да може да бъде
разбран процесът. Когато съм гневен, обикновено крещя, карам се, удрям, обиждам... Как става така,
че в този случай, вместо да изразя гнева си, започвам да страдам, да се чувствам наранен, безсилен и
потиснат? Кое превръща желанието ми да се разкрещя на другия във вина?
Не забравяй, че емоциите са енергия, която протича в нас, и че естественият им ход е да се
превърнат в действие. В противен случай, както вече стана дума, енергиите остават блокирани в нас
като бомба с часовников механизъм. Тогава...
...Тогава се разгневявам на изискването на другия, стискам юмрук и се приготвям да го ударя.
Но в следващия миг се замислям: „Добре де, но това е Армандо, който е свестен тип, толкова ми е
помагал... на всичкото отгоре е прав... Как да го ударя?". Независимо от това дали е прав или не, аз
го обичам. Как тогава да го нараня или да го погубя, след като го обичам? Какво да правя? Не мога
да спра удара, защото вече съм изпитал гнева и ударът се е задействал. Но част от мен, може би
невинаги най-осъзнатата, намира изход. Поставям своеобразна бариера, за да защитя Армандо от
удара си, издигам стена около него, за да се уверя, че ударът няма да го застигне.

www.spiralata.net 62
 Би било добре, ако всичко завърши така. Бариерата обаче се превръща в стъкло и моят удар
рикошира в нея и се връща там, откъдето е тръгнал - тоест към мен.
- Но този удар не е истински. Искам да кажа, че не е удар с юмрук, нали?
- Не, разбира се, че не. Ударът, който се връща към мен, е въображаем. Как се чувствам? Какво
преживявам, когато ударът, насочен към другия, засяга самия мен? Ударът се връща под формата на
вина.
Този механизъм, при който причинявам на себе си онова, което всъщност искам да причиня на
другия, се нарича ретрофлексия.

Желание за
агресия

Ти
Аз

Ретрофлекция

Причинявам си онова,
което бих причинил на
теб…
Наранявам себе си, за да
не нараня теб.

Сега вече можем да дадем по-точно определение на вината. Вината представлява ретрофлексия
на агресията, изпитана по отношение на изискване, което често пъти е въображаемо. Вината започва
и завършва у нас, но не като изискване към самите нас, а като авторефлексия10.
- А ако другият не е човек, когото обичаш? Какво става, когато гневът ти е насочен срещу
някого, когото мразиш?
- Съвсем просто е. Гневът срещу неговото изискване поражда у мен същото желание да го
предизвикам или да се защитя от действията му, но тъй като нямам емоционални задръжки, които да
ме накарат да издигна защитна бариера около него, няма какво да спре агресията и тя стига до
предназначението си. Тогава, когато реакцията ми застига другия, мога да изпитам облекчение,
удоволствие или да не изпитам нищо, но едно е ясно: няма да изпитам вина.
- Може да се подходи и с безразличие.
- Въпросът с безразличието е доста сложен, защото то кара човек да възприеме поведение на
превъзходство, зад което често се крие неспособността му да изрази в действие гнева си. Възможно
е обаче да си донякъде права, защото понякога безразличието не е нищо повече от половинчато
извинение, използвано от хората, които не си позволяват да се свържат със собствената си
агресивност (не с насилието) - дори и само за да се защитят.
В този контекст вината не е нищо друго, освен сложен начин за канализиране на агресията. Не
е „благородно чувство" към другия, с което го възнаграждаваме за причинените от нас
неприятности, а безмилостна самоагресия, породена от неосъществения гняв спрямо този човек.
- Възможно ли е да се действа по друг начин спрямо вината?
- Ако всеки път, когато човек се почувства виновен, успее да обърне процеса на ретрофлексия и
да преориентира агресивността си - тоест да обърне агресията в посоката, в която е трябвало да
бъде проявена още в началото, - незабавно ще престане да изпитва вина.

10
Способността на индивида да обмисля последиците от дадено действие. – Б. пр.
www.spiralata.net 63
 Нека се върнем на примера с жена ми. Да предположим, че на излизане от скучното събиране тя
промърмори: „Уф..." Аз я питам какво е искала да изрази с тази въздишка и тя ми отвръща: „Ама че
досада, не знам защо ме покани да дойда с теб". В този момент, вместо да се почувствам виновен,
мога да установя, че упрекът й ме дразни, и да реша да изразя това свое чувство. Тогава ще кажа:
„Какво ти е? В какво ме обвиняваш? Ако не ти се идваше, нямаше да дойдеш, така че не си го
изкарвай на мен". Гневът ми може да е справедлив или не, но не бих изпитвал вина - няма място за
нея. Ако мога да превърна в действие гнева, който изпитвам спрямо изискването на другия, тогава
не се чувствам виновен. Мога да изпитам куп неочаквани емоции, но не и вина.
- Откъде да знам, че това не е някаква теоретична постановка, с която уж мога да се
освободя от вината?
- Представи си някоя ситуация от живота си, в която си се почувствала виновна. Не бързай, дай
си няколко минути, за да помислиш добре... Може да е нещо, което се е случило вчера или преди
години, няма значение. След като си спомниш за такъв момент, потърси чувство на гняв, на
недоволство или негодувание, което не е било превърнато в действие по отношение на човека, пред
когото си се почувствала виновна. Ако се осмелиш да го направиш, ще установиш, че наистина си
изпитала неудовлетворение или яд спрямо този човек и че все още се бориш с неразрешени
въпроси, свързани с него.
Но най-важното и най-изненадващото е, че ако се осмелиш да се свържеш с агресивността,
която криеш, но така или иначе изпитваш към другия, вината ще изчезне. Разбираш ли какво искам
да ти кажа?
- Разбирам. Но какво биха казали хората, които се измъчват почти непрекъснато от чувство
за вина? Има множество стари проблеми, които не са разрешени, най-вече в отношенията между
родители и деца.
- Ще оставим настрана взаимоотношенията между родители и деца, защото те са по-особени, но
пък ще разгледаме отношенията на децата с родителите. Много често в нашата западна култура се
наблюдава как взаимоотношенията с родителите, особено когато те достигнат преклонна възраст,
биват съпроводени от чувство за вина. Откъде идва тази вина? Идва от чувствата, които не са били
ясно идентифицирани.
- Но ти каза, че зад вината се крият гняв и недоволство. Да не би да казваш, че човек
недоволства срещу родителите си или изпитва гняв към тях? Не мисля, че става дума за това -
поне моят случай не е такъв, и все пак съм изпълнена с чувство за вина към майка си.
- Чувстваме се например виновни, че не посещаваме родителите си толкова често, колкото те
искат, или че сме изпратили майка си в старчески дом, или че понякога не се отзоваваме на молбите
им. Ако наистина изпитваме обич и благодарност към тях, коя е причината за гнева ни?
- Именно, именно! Защо толкова много им се ядосвам?
- На първо и основно място - защото не мога да им простя, че остаряват. Негодувам срещу
факта, че не са млади, че ми създават проблеми с неспособността да се грижат за себе си, плаша се,
че са остарели, че тялото и умът им западат, и изпитвам гняв, че трябва аз да се грижа за тях, но не
заради онова, което се налага да върша, а заради собствената им старост. Негодувам срещу всичко!
Бесен съм, че трябва да търпя това!
Но как да постъпя? Да им се сърдя? Не мога да им се сърдя. Какво да правя с енергията,
блокирана в емоцията? Защитавам се от този гняв. Правя ретрофлексия. Ще го обърна срещу себе
си. Една от последиците е вината.
- Гневна съм, че вече не е майката, която имах преди години.
- Възможно е. Или тази, която никога не съм имал, но за която винаги съм мечтал. Или се гневя
от откритието, че вече не съм дете. Или...
- Така разбираме, че времето минава...
- И че един ден ще останем без тях. Но... Какво да правим с този гняв, който съществува, който
разбираме, но който е почти несправедлив? Превръщаме го във вина.
- Това ме кара да се замисля за много неща, които иначе трудно бих осъзнала.
- Много е трудно. Но мислиш ли, че е лесно човек да прекара живота си, измъчван от чувство за
вина?
- Не.
- Независимо дали е лесно или трудно, налага се да осъзнаем, че няма нищо лошо в това да сме
изпитали гняв относно някаква черта у другия и че внимателно и премислено сме превърнали този
www.spiralata.net 64
гняв в действие. Много по-лошо е да го крием и да се чувстваме вечно виновни. Вече стана въпрос,
че това е особено опасно, когато осъзнаем, че изискването, което виждаме у другия, може би дори
не съществува и че вероятно става дума за проектиране на собствените ни претенции. Впуснахме се
в своеобразна психологическа обиколка на механизмите за защита: ретрофлексия, проекция,
идентифициране... не сме пропуснали нищо.
- Чувствам ли се виновна винаги, когато потискам гнева си?
- Има три основни начина за ретрофлексия на гнева и на самоагресията, чиято цел е да не
насочим този гняв към друг човек. Единият е вината, вторият е депресията, а третият -
психосоматичните заболявания.
- Пример за такова заболяване може да е стомашната язва, нали?
- Разбира се. Когато лекарите потърсят по-внимателно, могат да открият психологически
компонент в много от психосоматичните болести: пациентът е изпълнен с гняв, но никога не е могъл
да превърне емоцията в действие, защото например вярва, че тази емоция е „негативна".
- Сега искам да ти задам въпрос, който не е непременно свързан с взаимоотношенията между
родители и деца. Къде е границата между молбата и изискването?
- Разбирам защо казваш, че този въпрос може да бъде свързан с децата, но няма да коментирам
този негов аспект, а ще се огранича с отговора. Тази граница невинаги се забелязва лесно. Ако
дойдеш у дома и ми кажеш: „Ще ми дадеш ли чаша вода?", и двамата ще знаем, че от мен зависи
дали ще се отзова на молбата ти или не. Но ако нахълташ с вик: „Дай ми вода!", за мен ще е ясно, че
според теб не мога да избирам дали да изпълня искането ти или не. Най-вероятно ще ти дам вода, но
дори и да ти откажа, сигурно ще се вбеся от маниера ти.
- Така е. Но признай, че разликата между молбата и изискването невинаги е толкова очевидна.
- Съгласен съм. Поначало най-добрият отправен принцип е да се вглеждаме в собствената си
емоционална реакция във всяка ситуация. Ако другият ме помоли за нещо и аз почувствам, че не
мога да избирам, че нямам право да му откажа, ако ми се струва, че той вече е взел решение вместо
мен, тази молба е изискване, въпреки че са използвани любезни думи и мил тон. Бремето, което ми
създава изискването на другия, води до неприятното чувство, че нямам избор. С други думи, няма
нужда другият да ми крещи ядно, за да възприема думите му като изискване. Може да ми каже
възможно най-любезно: „Миличък Хорхе, понеже си толкова добър, можеш ли довечера да дойдеш у
нас и да ми направиш едно кафенце? Защото, нали знаеш, аз си нямам никого..." Разбира се, аз го
изслушвам и си мисля за всички важни неща, които се налага да свърша тази вечер, но човекът
продължава: „...Брат ми и един приятел предложиха да наминат, но аз им казах: не, ако ще пия кафе,
предпочитам Хорхе да е наоколо..." Започвам да изпитвам тежестта на неговата молба върху
раменете си и се лутам между желанието си да побягна и съчувствието. Тогава постепенно
осъзнавам изискването, което той ми отправя - почти незабележимо, едва-едва... Как да му откажа?
А ако завърши с думите: „...защото, изглежда, никой не се интересува от хората, които си нямат
никого в този живот...", семенцето на вината вече е покълнало.
Без значение дали изискването е очевидно или не, то никога не вдъхва на човек желание да
изпълни молбата на другия. В отговор на изискването се появява съпротивата. В този смисъл
механизмът може да се сравнява с познатия ни от физиката закон за действието и
противодействието: ако изискването представлява действие, противодействието ще е „не искам",
тоест, ако от мен изискват нещо, аз ще се възпротивя.
- В такъв случай се питам как е възможно очакването на другия, неговата молба или
претенцията му, да не поражда направо противодействието „не искам".
- Причината е (спомни си какво казахме по-рано) в това, че човек се идентифицира с
изискването или с мотивацията за него. По принцип няма как да чувстваме вина, когато вярваме, че
ако се намирахме в аналогична ситуация, бихме проектирали върху другия същото очакване, което
той е проектирал върху нас. Затова често казвам - и много хора ми се сърдят, - че човек, който
изпитва вина, изпитва не само това чувство, този човек също би имал такива изисквания на мястото
на другия.
- Този човек си мисли, че той би направил същото, нали така?
- Точно така. Когато изпитвам вина, че съм изпратил баща си в старчески дом, усещам как ме
измъчва мисълта, че един ден децата ми ще постъпят по същия начин с мен.
- Значи човек си мисли, че ще му причинят същото?

www.spiralata.net 65
 - Разбира се. Според мен колкото повече се замисляме за собственото си изискващо поведение,
толкова повече ще се отдалечаваме от чувството за вина. Ако всеки от нас престане да си мисли, че
другият трябва да приеме предложението му, трябва да отговори на молбата му, трябва да изпълни
дадената дума, трябва да обърне специално внимание на желанието му, тогава ще престанем да
поставяме изискването извън самите нас, поради което ще престанем да се чувстваме виновни.
Онези, които казват, че не изпитват вина, може би са хора, които живеят с минимални изисквания. А
ако нямаме никакви изисквания, вероятно няма да почувстваме и вина.
- Аз сигурно съм много взискателна...
- Възможно е. Но не забравяй, че за да се появи вината, не е достатъчно само да сме
взискателни. При чувството на вина винаги трябва да присъстват три елемента: друг човек, който да
изисква нещо от теб, дори това изискване да не е истинско, ти да изпитваш гняв и на трето място -
да не се осмеляваш да го превърнеш в действие.
- Докато те слушам, си мисля, че в известен смисъл вината е „фалшифицирано" чувство.
Като усещане тя не е истинска и спонтанна, а е измислена от нас, за да си усложняваме живота.
Задавам си обаче следния въпрос: Как така вината е измислено чувство, като онзи-ден например,
говорейки със сина си, осъзнах, че нещата, които ми казва, ме карат да се чувствам виновна? Дори
му казах: „Не ме карай да се чувствам виновна", а той ми повтори упрека си и ме накара да се
почувствам още по-зле...
- За да проникнем малко по-дълбоко в тази ситуация, трябва първо да видим какъв е залогът,
когато някой твърди, че другият го кара да се чувства виновен. В духа на онова, което казахме
вчера, първото, което трябва да направя, за да накарам другия да се чувства виновен, е
недвусмислено да му покажа изискването си и да му посоча по какъв начин той може да се
идентифицира с него, тоест да го убедя, че той действително е свързан с моята претенция.
Какво правя, за да го постигна? Казвам на другия: „Ти ми причини това, а на теб не ти се иска аз
да постъпя по същия начин". Така се налага да действаме, ако целта ни е да накараме друг човек да
се чувства виновен. Ако го направим инстинктивно и това наше поведение отговаря на истината,
другият ще каже: „Така е, прав си", и ще се почувства виновен.
- Ако направиш това с мен, бих се почувствала ужасно.
- Разбира се. Нищо чудно точно това да целя. Но и тук има един малък проблем. Дали аз или
другият, който и да е той, ще сме толкова могъщи, че да те накараме да чувстваш нещо? Нека
формулирам въпроса по друг начин: Какво може да направи другият, за да почувствам аз нещо?
Каква власт има той върху моите чувства, за да изпитам онова, което иска или което отговаря на
неговите интереси? Разбира се, ако някой насочи оръжие срещу главата ти, това може да те накара
да му дадеш всичките си пари, но дали ще те накара да чувстваш нещо? Наистина ли друг човек е в
състояние да ме накара да изпитвам дадено чувство (било то вина или каквото и да е друго) въпреки
желанието ми?
Ще ти споделя нещо, което няма отношение към великите философски истини, но пък
онагледява един от важните елементи от моята представа за света и за човешкото поведение. За мен
бе много важно да осъзная, че поне що се отнася до собствените ми чувства, никой не може да ме
накара да изпитам каквото и да било. Могат да ме накарат да почувствам болка, която е биологична
и органична реакция, свързана с чувствителността на нервните окончания, но никой не може да ме
накара да изпитвам дадена емоция. Никой не може да ме накара да чувствам вина, любов или
омраза. Тези чувства са мои и другите нямат власт над тях.
- И все пак, Хорхе, невинаги те карат да изпитваш неприятни неща... Има хора, които те
правят щастлив...
- Тези са най-опасните. Да видим дали сега ще се засмееш... Бъди много внимателна, когато
някой се приближи към теб и ти каже с цялата нежност на света: „Караш ме да се чувствам толкова
добре!". Внимавай, защото, ако се поддадеш на изкушението да му повярваш, рано или късно ще ти
каже: „Караш ме да се чувствам много зле!", „Караш ме да се чувствам нещастен" и накрая -
„Провали целия ми живот!". Затова винаги казвам, че ако човек се хване на въдицата, че може да
накара другия да изпитва определени чувства, той все едно е подписал много неизгодна ипотека.
Нека се осмелим да встъпим веднъж завинаги във владение на собствените си чувства. Никой не
може да те накара да изпитваш каквото и да е. Ти чувстваш това, което чувстваш, и не си в
състояние да накараш когото и да било да изпитва каквото и да е. Нито ти, нито някой друг
разполага с подобна власт.
www.spiralata.net 66
 - Извинявай, но едно е да те нападна с думите: „Накара ме да се чувствам много зле", в
отговор на което можеш да се защитиш и да решиш, че не носиш отговорност, но съвсем
различно е да ти кажа: „Знаеш ли, че ме накара да се чувствам много добре?". Как би се
почувствал тогава? Дори и да ти стане приятно, няма ли да го приемеш?
- Има един стар виц, който дава много добър отговор на този въпрос.

По време на изискано събиране в някакво посолство една дама на петдесет и няколко

години си бъбри с вицеконсула по светски въпроси. Изведнъж настъпва тишина и
помещението се изпълва с ярки отблясъци. Всички присъстващи се извръщат към входа,
където е застанала жена, облечена в скромна черна рокля, но която носи на врата си
огромен блестящ диамант. Постепенно хората се съвземат от изненадата и в залата отново
се възцарява обичайната глъчка. Героинята на нашата история обаче все още е смаяна от
колието и възкликва високо:
- Какво красиво бижу!
- Изключително - отговаря вицеконсулът. - Ненапразно това е един от най-прочутите и
скъпи камъни в света - диамантът Рамирес.
- Диамантът Рамирес - повтаря дамата. - Каква прелест!
- Този е един от трите най-големи диаманта и най-съвършеният от тях - 563 карата,
идеално шлифован! Без нито едно петънце, без драскотина, наистина най-хубавият
скъпоценен камък.
- Какъв късмет има дамата да може да носи на врата си този... Рамирес?
- Да, Рамирес - потвърдил дипломатът. - Но не съм сигурен, че има късмет...
- Защо?
- Защото, подобно на всички легендарни камъни в света, като диаманта от Кали и
Пекинския опал, над диаманта Рамирес тегне проклятие.
- Проклятието Рамирес... - повторила жената изненадано.
- Всеки, който реши да се закичи с него дори и за една вечер, трябва да понесе
проклятието Рамирес...
- И какво е това проклятие? - попитала жената, може би за да прецени дали жертвата
си заслужавала.
- Проклятието Рамирес - казал бавно вицеконсулът, докато надигал чашата си, -
проклятието Рамирес е... господин Рамирес!

- Много е добър! Ще го разкажа на всичките си приятели.

- Разказвам ти го, защото мисля, че ако оставим настрана шегите, посланието от тази история се
отнася и до това, че някой те кара да чувстваш нещо. Ако реша да повярвам в това, че те карам да
се чувстваш добре, и в собствената си способност да правя някого щастлив (с други думи, да се
закича с диаманта), не ще мога да се освободя от отговорността да причиня нещастието ти
(проклятието Рамирес).
Ако съм признал и повярвал, че твоето щастие се дължи на мен, защо после да не повярвам, че
нещастието ти също се дължи на мен? Едното е свързано с другото. Ако съм се поставил в ситуация
да повярвам на първата лъжа, ще трябва да приема и втората. Това, което ти казвам, е, че и двете
твърдения са недействителни.
Налага се смирено да приема факта, че както не съм способен да накарам когото и да било да се
чувства добре, така и никой не може да ме накара да чувствам нещо. Аз единствено мога да
изпитвам чувствата, които искам. Ако повярвам, че някой друг има такава власт над мен, това
означава да се оставя в ръцете му.
- Но защо казваш, че другият не може да те накара да чувстваш каквото и да било? Разбира
се, че е възможно да ти вдъхне чувства!
- Това е друго. Не казвам, че не можеш да се влюбиш, а че никой не може да те накара да се
влюбиш. Аз например, когато съм около съпругата си, се чувствам щастлив и доволен, мога да се
развълнувам, да се ядосам и така нататък. Но този, който изпитва всички тези емоции, съм аз
самият, когато съм край нея. Тя не ме кара да ги изпитвам. Понякога, за щастие, става така, че тя
също изпитва чувства. Изпитва ги тя, изпитва ги редом с мен, но не аз я карам да ги изпитва.

www.spiralata.net 67
 Всичко това е част от теория, базирана върху идеята за борбата за власт. Убеждението, че съм в
състояние да накарам другия да изпитва дадено чувство, е свързано с властта.
- Възможно е обаче един и същи човек да прави някого щастлив, а другиго - нещастен.
Първият се е почувствал добре в негово присъствие, а вторият - зле. Чувството е в двете посоки:
единият го изпитва, но другият го вдъхва.
- Горе-долу е така. Напомняш ми на моя дядо. Когато пиеше мастика с вода, се напиваше.
Пиеше ли водка с вода, пак се напиваше. Мина на коняк и вода, резултатът беше същият. Накрая
реши да се откаже от водата.
И макар да се смееш на примера с дядо ми, някак елементарно е да се твърди, че ако имам
проблеми във взаимоотношенията си с четирима или петима души, проблемът задължително е у
мен. Аз нося своята отговорност, но ти също носиш твоята. Ето за това става дума. Какво означава
думата „отговорност"? Втълпили са ни, че отговорността е свързана със задълженията, но не е така.
Думата „отговорност" има друг корен, който няма нищо общо със задълженията.
- Знам. Идва от „отговарям".
- Точно оттам. Отговорността е способността да дадем отговор. Да съм отговорен - означава да
отговарям за действията си. Нека си представим например, че някой ми оставя да му пазя чашата.
Аз я изтървавам и чашата се чупи. „Какво стана с чашата?", пита собственикът й. Аз отговарям:
„Изтървах я и се счупи".
Ще ти обясня и нещо друго, защото днес съм в настроение да обяснявам... Всеки от нас е изцяло
отговорен за всичко, което прави, както и за всичко, което не прави. Отговорни сме за нещата, които
казваме, и за онези, които премълчаваме.
Ние обаче не сме отговорни за онова, което другият чувства или прави. Нека се върнем на
примера, който споменахме по-рано. Не мога да поема отговорност за това, че ти се чувстваш зле
заради нещата, които казвам. Моите действия не те задължават, нито те обуславят. Те не упражняват
натиск или насилие върху теб и ако се чувстваш неудобно, това си е твоя работа. Ти си се
почувствала зле, някой друг се е зарадвал, на трети му е все едно, а на четвъртия му се е сторило
забавно... Аз не съм отговорен за това. Моята отговорност е ограничена до собствените ми действия.
Ако ми кажеш: „Хорхе, ти каза еди-какво си и всички се почувствахме зле", бих ти отговорил: „Да,
това казах", и може би бих добавил: „Съжалявам, че сте се почувствали зле". Но те уверявам, няма
да реша, че толкова много хора са се почувствали зле по моя вина.
За да обобщим, мисля, че трябва да се откажем от идеята за вината, трябва да се погрижим за
пренасочване на гнева, който не е превърнат в действие, трябва да престанем да се чувстваме
виновни и да започнем да се чувстваме зрели и отговорни за нещата, които правим. В името на
собственото си здраве и развитие е необходимо да осъзнаем, че изобщо не сме задължени да
реагираме безпрекословно на нечии изисквания, че дори нямаме право да се надяваме, че другият
ще изпълни всичките ни очаквания. Това означава да разберем така наречената гещалтмолитва на
Фриц Пърлс, която според мен в голяма степен е залегнала в основата на междуличностните
взаимоотношения, и да я изразим посвоему.

aз съм aз, а ти си ти.

не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
и ти не си на този свят, за да сбъднеш моите.
защото ти си ти и aз съм aз.

Ако се ръководим от това своеобразно кредо за здравословните междуличностни отношения, ще

се наложи всеки от нас да се заеме със собствените си очаквания и собствените си ограничения,
независимо дали това, което открие, ще му хареса или не. Ясно е, че няма да е хубаво.
Предпочитаме да вярваме, че разполагаме с властта да накараме другия да се чувства добре или зле.
Успокояваме се от мисълта, че можем да задължим някого да ни обича, да манипулираме чувството
му за вина или да отговорим на нуждите му.
- По този начин не се ли спасяваме от тревогата, че сме самотни и беззащитни?
- Онова, което ще ни спаси от тревогата, е осъзнаването, че не сме всемогъщи. Може би това,
което ни тласка към страха от собственото ни безсилие, е глупавото изискване никога да не грешим.

www.spiralata.net 68
 И понеже вече стана дума за всемогъществото, ще използвам възможността, за да развенчая
мита за това колко е горкичък онзи, който твърди, че се е нагърбил с цялата вина на света. За да мога
да се обвинявам и осъждам, че съм наранил някого, много е важно да повярвам, че съм бил спосо-
бен да избегна онова, което се е случило. Казано по-просто, трябва да мога да нося отговорност за
действията си. Много е трудно да си мислим, че някой може да се чувства виновен заради наводне-
нията в Ню Орлиънс... Но понякога се случва. Как да си го обясним? Дължи се на факта, че макар да
не съм истински отговорен, това не ми пречи да се смятам за виновен. Колкото по-могъщ се чувс-
твам, толкова по-вероятно е да ми се случи това. Вече съм разказвал анекдоти за аржентинци в
Испания, но ще ти разкажа още един: Говорят, че сме толкова самонадеяни, че ако кажеш на някой
аржентинец в Мадрид: „Какъв хубав ден!", той ще ти отговори: „Правим каквото можем..."
Ето защо, за колкото по-всемогъщ се смятам, толкова по-вероятно е да повярвам, че съм могъл и
е трябвало да избегна вредата, нанесена на другия. През кабинета ми са преминали стотици хора,
които са се чувствали виновни за нещастия, сполетели любимите им хора, за алергиите на свои
близки или че е валяло в дните, в които са били планирали барбекю в градината.
Неслучайно една от първите книги за самопомощ, появили се на пазара, когато все още не е
съществувал пазар на книгите за популярна психология, е Cuando digo no, me siento culpable
(„Когато казвам не, изпитвам вина")11. В книгата се твърди, че е достатъчно да кажем „не", за да се
свържем с болезненото усещане за вина. След като започнем да изучаваме тези ситуации,
постепенно откриваме, че вината, която изпитваме, когато кажем „не", винаги ни носи и мъничко
удоволствие, макар то да е свързано единствено с факта, че не правим онова, което не искаме
(спомни си популярната максима „Няма удоволствие без вина").
- Защо трябва да се чувствам виновна, че правя това, което искам, вместо онова, което иска
другият?
- Този парадокс представлява неразривна част от нашето западно и християнско възпитание.
Втълпили са ти, че трябва да мислиш за другия, преди да помислиш за себе си, защото, ако не го
направиш, значи си егоистка (за това говорихме преди няколко дни, помниш ли?). Ето защо, когато
мислиш за себе си, за собствените си желания и приоритети, се чувстваш виновна, защото по този
начин изживяваш конфликта с наслагваните поколения наред убеждения, които са формирали
нашата култура. Възпитанието ни е такова. Не казвам, че съм съгласен, просто казвам, че това се
случва.
- Хорхе, нали няма да кажеш, че си против това да възпитаваме децата в солидарност и в
отказ от мигновеното удоволствие?
- He. Убеден съм, че трябва да учим децата си да изпитват удоволствие от това да помагат, но
трябва да учим само младите. Ние, възрастните, можем да се отървем от това тежко бреме и да
започнем свободно да избираме действията си, без да се чувстваме виновни, че понякога сме
направили избор, продиктуван от собственото ни удоволствие.
- Но за тази цел трябва да се отърсим от наложеното ни възпитание.
- Аз мисля, че става дума точно за това. Едва след като сме се отървали от възпитанието, можем
да изберем собственото си поведение - и едва тогава ще престанем да се чувстваме виновни.
Изпитваме вина всеки път, когато правим нещо, което „не бива" да вършим, но тъй като са ни
втълпили, че не трябва да пилеем парите и времето си за удоволствия, става ясно, че заръките,
заложени в нашето възпитание, ни лишават от наслада.
- По-рано каза, че се чувстваме виновни, когато носим отговорност за предполагаемата вреда,
нанесена на другия. Сега обаче казваш, че можем да се чувстваме така и когато изпитваме
удоволствие, докато другите страдат, така ли?
- Да, точно това казах.
- Нека разгледаме друга ситуация. Ако видим хора, които страдат поради бедност или недъг,
защо да се чувстваме виновни, след като нямаме нищо общо със страданието им?
- Знаеш ли защо? Нека използваме наученото досега, за да обясним това „изключение". На
първо място, както вече стана дума, ако сме запазили някакви остатъци от убеждението, че сме
всемогъщи, можем да повярваме, че сме в състояние да сложим край на нищетата в света или да
излекуваме всички страдащи, стига само да го поискаме. На второ място, ако се замислим, няма как
да не осъзнаем какво удоволствие например ни дава простият факт, че имаме два крака. И на

11
Smith, Manuel J. Cuando digo no, me siento culpable. Debolsitto, Barcelona, 2003
www.spiralata.net 69
последно, понякога се появява мъничкият, успокояващ и ужасен аргумент, че всичко това се случва
другиму, а не на нас...
- Но не го изричаме на глас...
- Разбира се, че няма да го изречеш. Никой не би се осмелил. Аз също не бих дръзнал. Ако
кажем нещо такова, ще се почувстваме като чудовища. Но точно това поражда вина.
- Това, което каза, ме кара да променя всичко, което някога съм си мислила! Защото ще излезе,
че онзи, който помага, е чудовище!
- Нищо подобно. Истински солидарният човек, този, който действително помага на другите, го
прави не защото се чувства виновен, а защото изпитва удоволствие от това да помага.
За съжаление, толкова е трудно да се намерят хора, открили удоволствието от помощта, че
всички благотворителни организации в света разчитат на чувството за вина у хората, за да ги
накарат да дадат своя принос. Правят го не защото много им харесва, а защото по друг начин не
биха получили и стотинка. Но това, че няма друг начин, не означава, че този е много добър.
- Да намираш утеха в мисълта, че не си ти този, който страда, е ужасно. Но сега, като го
казваш, осъзнавам, че е истина, че си мислим точно това: „Какви късметлии сме, че не сме на
неговото място".
- Да, късмет е за теб, за мен и за много други хора. Точно затова се чувствам виновен - най-вече
заради удоволствието, което изпитвам при мисълта, че страдащият не съм аз, разбираш ли?
Чувствам се виновен в ужасната ситуация, когато съм доволен, че страдащият е друг, а не аз.
Тогава се появява компенсаторният механизъм: защита пред истинската и дълбока емоция, която
съм изпитал, необходимостта да поправя ниското мнение, което имам за себе си, решението да
помогна, поривът към благотворителност, състраданието.
- Харесвам думата „състрадание" - със-страдание.
- Наистина, думата е красива и произходът й подсказва точно - страданието, което човек
изпитва, когато гледа как другият страда. Ето защо успокоението, което обхваща много хора след
участие в благотворителна акция, не води до нищо хубаво. Все едно казват: „Аз нямам нищо общо с
това, аз помогнах!".
Когато поривът за помощ е предизвикан от чувство за вина, в него има нещо много дребнаво.
Трябва много ясно да съзнаваме това, за да можем да кажем „не", без да се почувстваме виновни.
Когато спокойно седим в някой ресторант и си прекарваме добре, но изведнъж край масата ни
изникне просещо дете с думите: „Няма ли да ми дадете нещо за ядене?", нима можем да му
откажем, без да се изпълним с чувство за вина? Тук няма значение дали детето наистина е гладно
или не. То се е научило или някой му е показал какво и кога трябва да каже, ако иска да получи
определен резултат. Аз нямам нищо против, че го е научило. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
-Да.
- Дано всеки от нас да може да даде толкова, колкото иска да даде, и това да не е продиктувано
от желанието да се избави от вината. Дано всеки да има сили да понесе откритието, че е щедър и
солидарен човек или че е стиснат и недоверчив, но да бъде такъв, какъвто наистина е. Това, казано
накратко, е предизвикателството на зрелостта.
Много хора ще изпитат болка от откритието, че понякога чувството за вина се превръща в други
чувства, които на пръв поглед са по-благородни и щедри, но в тях няма нищо положително, защото
всички те са имитация и са лишени от всякаква истинност.
На първо място сред тези чувства е най-отвратителната и принизяваща маска, зад която крием
чувството си за вина - съжалението. Ако чувството за вина представлява трансформация на
истинската емоция във фалшиво чувство, съжалението е още по-лошо, защото то дори не е чувство,
а отпадъчна мисъл.
- Момент, имам едно съмнение. Нали преди малко казахме, че и двамата харесваме думата
„състрадание"? Съжалението не е ли същото като състраданието? Това означава ли, че е лошо
да изпитваме и състрадание?
- Не, не е лошо да се изпитва състрадание. Не казвам, че дадено нещо е лошо, а друго е добро.
Фактът, че изразявам толкова възторжено своите виждания, не ме прави по-интелигентен. От начина
ми на изразяване можеш да останеш с впечатление, че нещата, които казвам, са абсолютната истина,
но това е професионална деформация. Затова сега ще повторя нещо, което казвам от години по
време на всеки сеанс, всяка конференция, всяка лекция и всяка книга: използвай онова, което ти

www.spiralata.net 70
казвам, за да премислиш собствените си убеждения, а НЕ за да започнеш да мислиш като мен. Няма
нужда да мислиш като мен, това е моя работа!
Нека се върнем на онова, което казахме преди малко. Вярвам, че състраданието и съжалението
си приличат само на пръв поглед. Когато се чувствам виновен, че имам нещо, което ти нямаш, това
чувство може да се превърне в съжаление (горкичката ти, че го нямаш, но пък аз го имам). Но
когато се радвам, че имам нещо, което мога да споделя с теб, тогава ме заболява от твоята болка и не
изпитвам вина. Това е състраданието - способността да съпреживяваме чуждата болка.
Съжалението е чувство, присъщо на високомерните индивиди, на онези, които се чувстват
много над всички останали. То е подобно на пренебрежението и е едно от най-низките чувства,
които можем да изпитваме по отношение на някого другиго. Можем да правим разни неща за
другите, защото ги обичаме, защото искаме да засвидетелстваме своята съпричастност, защото така
искаме или защото вярваме, че е наш дълг и отговорност да постъпим по определен начин. Но,
повтарям, да правим разни неща за другия, защото го съжаляваме, е един от най-отрицателните
механизми на поведение.
- Мисля си обаче, че без чувство за вина човечеството не би могло да стигне до този момент
от развитието си.
- Много добре. А знаеш ли защо?
- Защото в крайна сметка се оказва, че чувството за вина е единственото, което възпира
хората да не се избият взаимно.
- Така. Има ли още нещо, което да прибавиш към тази идея?
- Може би е така, защото, независимо от онова, което говорим, чувството за вина ни
принуждава да помагаме на нуждаещите се. В противен случай би царувал законът на джунглата.
- Друго?
- Мисля, че чувството за вина е част от нас и трябва да се научим да живеем с него.
- Отлично. Аржентинският психоаналитик и писател Маркос Агинис има една много интересна
книга, озаглавена Elogio de la culpa („Възхвала на вината")12, в която разглежда хипотезите, които ти
току-що спомена, както и някои други съждения. Книгата е чудесна и ако някога ти попадне, горещо
ти препоръчвам да я прочетеш.
Макар че Агинис е гениален автор и нещата, които казва в книгата си, съдържат много истина,
съществува и друга гледна точка.
Благодарение на опита си като пациент и като терапевт, научих, че чувството за вина действа у
нас като вторичен продукт на възпитанието и на нищо друго. То често е противоестествено и по
принцип е доста вредно. Също така вярвам, че чувството за вина е един от емблематичните символи
на нашите неврози. Отказвам да кажа дори и една похвална дума за него, камо ли да твърдя, че е
допринесло за развитието на човечеството: ако това все пак е станало, то е чиста случайност и е
много субективно. Така мисля аз. Сигурен съм, че твърде много пъти чувството за вина е наранявало
хората и е причинявало огромни щети в социалното им развитие.
- Моят терапевт казваше, че ако не изпитваме вина, бихме правили всичко, което ни мине през
главата, или бихме се превърнали в психопати.
- Нека уточним нещо. Психопатът е човек, чиято патология представлява увреждане на
моралните граници. Психопатът е роден престъпник или такъв, който на ненаучния език в моя
квартал наричат „пълен ненормалник".
Това е човек, който може да извърши най-страшните злини, без да му мигне окото, като дори
изпита удоволствие от това. Тези хора не изпитват вина. Тъй като психопатите са неспособни да се
идентифицират с чуждото страдание, мисълта, за която казахме, че поражда вината: „ако бях на
негово място, не бих искал някой да ми причини това", дори не им хрумва. Всичко това е истина. Но
между това и мисълта, че не се превръщаме в психопати благодарение на чувството си за вина, има
голяма разлика. Ако имам туберкулоза, ще имам пристъпи на кашлица. Но да си мисля, че
кашлицата ще ме превърне в туберкулозен, вече е глупост.
- Както се шегува един мой приятел, не е едно и също да кажеш „ритни вратата, за да се
отвори" и „отвори вратата, за да те ритна".
- Да, така е. Остава обаче още един въпрос: Защо възпитанието ни втълпява чувство за вина,
след като то е толкова вредно? Този въпрос е ключ към цялата философска теория, обусловила
следните два подхода към чувството за вина.
12
Aguinis, Marcos. Elogio de la culpa. Planeta Argentina, Buenos Aires, 1993. – Б. а.
www.spiralata.net 71
 Ако изходим от идеята, че в своята същност човек е лош, опасен, жесток и склонен към
разрушение, тогава ще трябва да създадем механизми да го контролираме (ограничения и
наказания), а след това - механизми, чрез които да се самоуправлява (вина). Но ако изходната идея е,
че в същността си човек е благороден, щедър, мил, солидарен и креативен, тогава няма нужда да му
се насажда вина, нито да се възпитава чрез наказания.
Е, както сигурно си разбрала, за мен водеща е втората представа за света и за хората. В този
случай чувството за вина служи единствено да създава конфликти, да задълбочава неврозите ни, да
ни прави все по-неистински. Когато съседът ти пусне силна музика, ти не го убиваш - защото си
против убийството, а не защото те спира чувството за вина. Всъщност чувството за вина възпира
само хората, които никога не биха убили. То не е проблем за истинските убийци и никога не е било.
Затова винаги, когато дискутирам тази тема, си спомням една максима, която ми бе хрумнала
навремето и която отразява съвсем ясно мнението ми по въпроса:

вината е намордник,
който е по мярка само на онези,
които не хапят.

Нощта е красива, нали?... Днес говорихме твърде много. От известно време се опитвам да
намеря приказка, която да ти разкажа за финал. Темите, които обсъдихме, са толкова сериозни, че
предпочитам да завърша със следната почти забавна история от истинския живот.

Една майка наблюдавала как дъщеря й се приготвя, за да излезе на първа среща с шефа
си. Докато момичето, което било само на осемнайсет години и красиво като сълза, се
гримирало, майката започнала да плаче...
- Какво има, мамо? - попитала дъщерята.
- Знам какво ще се случи тази нощ - ридаела майката.
- Какво ще се случи, мамо?
- Тази нощ, дъще, шефът ти ще дойде да те вземе с луксозен автомобил. Ще те заведе
на вечеря в някой от онези скъпи ресторанти със свещи и музиканти, които ходят между
масите и свирят на цигулка. След това ще идете в клуб, където ще пийнете по нещо в някой
тъмен ъгъл, и докато танцувате, ще ти каже колко си красива и всякакви врели-некипели...
- И какво от това, мамо? - попитала дъщерята.
- След това ще те покани да разгледаш апартамента му. Знам какво ще се случи там.
- Какво ще се случи?
- Апартаментът ще е модерен, с балкон към реката. Докато ти се наслаждаваш на
гледката, той ще пусне музика и ще отвори бутилка шампанско. Ще вдигне наздравица за
теб и за срещата ви, след което ще те покани да разгледаш цялата къща... И тогава ще ни
сполети трагедията.
- За каква трагедия говориш, мамо?
- Когато стигнете до спалнята, той ще ти покаже гледката от прозореца и ще те целуне.
Това не ме плаши. Но после, дъще, после... Ще те поведе към леглото и ще се хвърли върху
теб. И ако му позволиш да легне върху теб, аз, дъще, ще умра. А ако умра, ти ще носиш
вината, докато си жива... Сега разбираш ли защо плача, момичето ми? Плача за теб, за
бъдещето ти.
- Добре, мамо, бъди спокойна. Не вярвам да се случи това, което казваш.
- Запомни го, дъще, запомни го... Аз ще умра, помни това.
В уречения час скъп автомобил спрял пред дома им. Чул се клаксонът, дъщерята
излязла, качила се и колата потеглила...
Момичето се прибрало в пет часа сутринта. Разбира се, майката чакала будна в
креслото.
- Какво стана, дъще? - попитала нетърпеливо. -Разкажи ми всичко.
- Мамо, беше невероятно. Случи се точно така, както ти го описа: в ресторанта, в клуба,
в апартамента - всичко!
- И после?
www.spiralata.net 72
 - Когато стигнахме до спалнята и той поиска да легне върху мен, аз си спомних за теб,
мамо. Спомних си как ми каза, че ще се измъчвам от вина, ако ти умреш.
- Много добре, дъще. И тогава си тръгна?
- Не. Легнах A3 върху него. Нека неговата майка да умре!

- Радвам се, че ти хареса и се смееш. От всичко, което казахме досега, може би е важно да си по-
мислиш върху следните няколко идеи:
Трябва да позволяваме на емоциите да излизат от нас.
Трябва да ги оставяме да идат там, закъдето са предназначени.
Не трябва да потискаме и да преглъщаме онова, което ни се случва.
Не трябва да допускаме ретрофлексия – нито добра, нито лоша, нито положителна, нито
разрушителна, нито по-добрата, нито по-лошата.
Не трябва да прекараме живота си, като вманиачено подаряваме неща на другите, когато
всъщност имаме нужда някой някога да подари нещичко на нас.
Не трябва да се гневим на себе си, за да не се гневим на онези, които ни задушават с
очакванията си.
Трябва да поемем цялата отговорност за всичко, което правим, за всичко, което казваме, и за
всичко, което решим да не правим и да не казваме.
Ако постъпваме по този начин, няма да имаме нито нужда, нито причина да се чувстваме винов-
ни.
Без чувство за вина животът ще е много, много по-приятен.
- Благодаря, Хорхе, благодаря за всичко.
- Благодаря ти, че ми позволи отново да премисля тези неща.
- Запомних също фразата за намордника, носен от онези, които не хапят...
- Това ми напомня, че е късно и съм гладен като вълк...

Превод от испански Ева Тофтисова

Изд. Къща „Хермес“ 2012 г.

www.spiralata.net 73