Израстването На Личността Карл Роджърс

Карл Роджърс
ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
ВЪЗГЛЕДЪТ НА ЕДИН ТЕРАПЕВТ ЗА
ПСИХОТЕРАПИЯТА
Преводът е направен по изданието
C ARL R. R OGERS
ON BECOMING A PERSON
A THERAPIST'S VIEW OF PSYCHOTHERAPY
Houghton Mifflin Harcourt, 1995 | 2nd edition
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да

бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без
изричното съгласие на „Изток-Запад“.
Copyright © 1961 by Carl R. Rogers

Copyright © renewed 1989 by David E. Rogers, M.D., and Natalie
Rogers Introduction copyright © 1995 by Peter D. Kramer, M.D.
All rights reserved.
Published by special arrangement with Houghton Mifflin Harcourt
Publishing Company
© Ина Димитрова, превод, 2018 ©

Издателство „Изток-Запад“, 2018
ISBN 978-619-01-0356-1
КЛАСИЦИ НА
КАРЛ РОДЖЪРС
ИЗРАСТВАНЕТО НА
ЛИЧНОСТТА
Превод от
английски Ина
Димитрова
Научен редактор
Росица Георгиева
т г Б И Б Л И О Т Е К А
• КЛАСИЦИ
НА.
t ПСИХОТЕРАПИЯТА |
Под общата редакция на Росица
Георгиева
Роло Мей
Човекът в търсене на себе си
Начин да бъдеш
Роберто Асаджоли
Психосинтеза. За хармония в живота
Ейбрахам X. Маслоу
Към психологията на Битието
Израстването на личността
Съдържание
Увод......................................................................................................................9
Питър Крамър
Към читателя....................................................................................................17
Първа част МОЯТА ЛИЧНА ИСТОРИЯ

Първа глава
„Това съм аз“.....................................................................................................25
Втора част КАК МОГА ДА БЪДА В ПОМОЩ?

Втора глава
Някои хипотези по отношение на
стимулирането на личностното израстване..................................................53
Трета глава
Характеристики на помагащото отношение....................... ........................63
Четвърта глава
Какво знаем за психотерапията - обективно и субективно........................85
Трета част
ПРОЦЕСЪТ НА ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА Пета
глава
За някои от явните терапевтични промени..................................................99
Шеста глава
Какво означава да станеш личност..............................................................133
6 Карл Роджърс ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
Седма глава
Процесуална концепция за психотерапията.............................................151
Четвърта част ФИЛОСОФИЯ НАЛИЧНОСТТА

Осма глава
„Да бъдеш онзи, който действително си.“
Възгледът на един терапевт за личните цели............................................191
Девета глава
Възгледът на терапевта за добрия живот:
пълноценно функциониращата личност...................................................213
Пета част
ФАКТИТЕ: МЯСТОТО НАНАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ В
Десета глава
Хората или науката? Философски въпрос.................................................231
Единайсета глава
Личностната промяна в психотерапията...................................................261
Дванайсета глава
Клиентоцентрирана терапия в изследователския й контекст.................279
Шеста част КАКВИ СЛЕДСТВИЯ МОЖЕ ДА ИМА ТЕРАПИЯТА

ЗА ЖИВОТА?
Тринайсета глава
Лични размисли върху преподаването и процеса на учене.....................311
Четиринайсета глава
Значимото знание: в терапията и в образованието...................................317
Петнайсета глава
Преподаване, центрирано върху студента,
през опита на участник..................................................................................337
Съдържание 7
Шестнайсета глава
Следствията на клиентоцентрираната
терапия за семейния живот...........................................................................355
Седемнайсета глава
Преодоляване на кризи в междуличностната и междугруповата
комуникация...................................................................................................369
Осемнайсета глава Предварителна формулировка на
общия закон за междуличностните отношения.........................................377
Деветнайсета глава
Към теорията за творчеството......................................................................387
Седма част
НАУКИТЕ ЗА ПОВЕДЕНИЕТО И ЛИЧНОСТТА
Двайсета глава
Нарастващата мощ на науките за поведението.........................................403
Двайсет и първа глава
Мястото на индивида в новия свят на науките за поведението..............425
Използвани материали..................................................................................445
Увод
убликуването на Израстването на личността през

П 1961 г. донася на автора й неочаквано признание в САЩ.
Изследователи клиницист, Роджърс до този момент е бил убе-
ден, че пише най-вече за колегите си психотерапевти. Едва след
като книгата печели известност, той разбира, че „пише хора-
та - медицински сестри, домакини, представителите на биз-
неса, свещеници, пастори, учители, младежи“. Милиони копия
са продадени във време, в което милион е рядко срещан мащаб
за книгоиздаването. В десетилетието, което следва, Роджърс
става Американският психолог, към когото журналистите се
обръщат по всички въпроси, засягащи човешкия ум и дух - от
креативността и самопознанието до националния характер.
Някои от идеите на Роджърс се възприемат и се разпрос-
траняват толкова широко, че днес е трудно да си спомним кол ко
свежи, дори революционни, са били тогава. Фройдовата
психоанализа - доминиращият модел на съзнанието в средата на
XX век - поддържа тезата, че човешките нагони - полово то
влечение и агресивността - са по изначалната си природа
егоистични и биват обуздавани с немалко усилия от силите на
културата, което си има своята цена. Излекуването във Фрой- довия
модел е възможно чрез изграждане на отношение, което фрустрира
пациента и поражда тревожността, необходима, за да приеме
тежките истини, които му разкрива психотерапията. За разлика от
него Роджърс вярва, че хората се нуждаят от отношение, което ги
кара да се чувстват приети. Уменията, на които разчита терапевтът
в своя модел, са емпатия - дума, която по времето на Фройд е като
цяло ограничена до емоциите, пробудени у наблюдателя под
въздействието на произведение на изкуството, и „безусловно
позитивно отношение“. Роджърс формулира основната си хипотеза
в едно изречение: „Ако успея
10 Карл Роджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
да изградя определен тип отношение, другият ще открие у себе си

способност да го използва за израстване. Така ще станат възможни
промяната и личностното развитие.“ Под израства не той има
предвид приближаването към по-добра самооценка, гъвкавост,
уважение към себе си и другите. За Роджърс човекът е „неизбежно
социализиран в своите желания“. Или както често обича да казва,
когато човекът е в най-висока степен човек, той е достоен за
нашето доверие.
Ако използвам класификацията на Бърлин, Роджърс е таралеж.
Той знае едно нещо, но го знае толкова добре, че би могъл да
създаде цял нов свят от това. На него дължим характерния за
нашата съвременност акцент върху самоуважението и върху си лата
му да мобилизира и другите положителни качества на чове ка.
Неговото разбиране за приемането като най-базисната осво -
бождаваща сила имплицира, че здравите също могат да извлекат
полза от терапията и че лица, които не са професионалисти, могат
да бъдат терапевти; модерната група за самопомощ почти пряко
израства от вдъхновеното от Роджърс движение, утвърж даващо
човешкия потенциал. Разбирането за брака като основан на
искреност и емпатия по същество също му принадлежи. В много
по-голяма степен той, а не Бенджамин Спок, защитава идеята за
недирективен стил на родителство и преподаване.
Ирония е, че макар неговите идеи да са във възход - до толкова,
че дори биват атакувани като всепроникващи културни допускания,
нуждаещи се от преразглеждане, - текстовете му не се познават.
Това е повод за срам, тъй като една култура трябва да познава
произхода на своите вярвания, а и изказът на Роджърс е
неусложнен, завладяващ и достъпен.
Несъмнено идеите му доминират в областите, свързани с
психичното здраве. Днес най-популярната разновидност на
психоанализата се нарича „психология на аза“ (self psychology) -
наименование, което спокойно би могло да бъде измислено от него.
Подобно на клиентоцентрираната терапия, която той развива през
40-те години на XX век, психологията на аза схва ща отношенията,
а не инсайтът, като ключови за промяната; и отново подобно на
нея, психологията на аза счита, че оптималното ниво на фрустрация
е „възможно най-ниското“. Терапевтичният жест в това поле
напомня в най-висока степен безусловно позитивното отношение
към другия. Но това направ
Увод
ление, създадено в Чикаго тъкмо в периода, когато Роджърс е

видна фигура там, не признава заслугите му.
До голяма степен това може да се обясни с личността му.
Американец, а не европеец, отраснал във ферма, а не в града (роден
е в Чикаго, но го напуска на дванадесет години и настоява, че
уважението му към експерименталния метод се е пробудило
благодарение на един дълъг текст, който прочита в младостта си,
наречен Фуражи и хранене), жител на Средния запад, а не на
Изтока, със сангвиничен, а не с меланхоличен темперамент, открит
и прям, Роджърс не притежава и следа от мрачната со-
фистицираност на интелектуалеца от епохата след Втората све -
товна война. Откритостта му - всъщност настоящата книга не се
нуждае от увод, тъй като той се представя на читателите в главата
„Това съм аз“ - рязко контрастира с позата, възприе та от много
негови колеги, които вярват, че терапевтът трябва да се представя
все едно е „бял лист“. Доминиращото мнение било, че работата на
Роджърс би могла да бъде пренебрегната, тъй като самият той не е
достатъчно сериозен.
Подобно отношение разкрива наличието на един твърде
ограничен възглед за сериозността и интелектуализма. Роджърс е
университетски професор и изследовател, публикувал шестнадесет
книги и повече от двеста статии. Самият успех на Израстването на
личността се оказва клеймо върху академичната му репутация; той
става известен с прямотата и достъпността на стила си, а не със
сложността на по-техническите теоретични статии, които пише в
същия период. Но и в тази книга той представя идеите си в
исторически и социален контекст и често се позовава на
съвременната социална психология, етология, теория на
комуникацията и на системите. Той се самоопределя като
наследник на екзистенциалната философия и най-често цитира
Сьорен Киркегор (от когото заема фразата „да бъдеш онзи, който в
действителност си“, която е отговорът на Роджърс на въпроса
„какъв е смисълът на живота“) и Мартин Бубер. Роджърс се радва
на активна кариера като публичен интелектуалец, провежда
дискусии и поддържа кореспонденция с фигури като Бубер, Пол
Тилих, Майкъл Полани, Грегъри Бейтсън, Ханс Хофман и Роло
Мей.
В по-голяма степен от повечето си колеги Роджърс е отда ден
учен, прегърнал идеята за необходимостта от емпирична
проверка на психотерапевтичните теории. Още през 40-те го дини

на XX век той пръв започва да записва психотерапевтичните
интервюта с изследователска цел. Също така за първи път
операционализира психотерапевтичния си подход, посочвайки
шест необходими и достатъчни условия (ангажиран пациент,
емпатичен терапевт и т.н.) за постигане на конструктивна
личностна промяна. Той разработва надеждни механизми за
измерване, спонсорира и оповестява публично резултатите от
емпиричната проверка на хипотезите си. Отдаден е на идеята за
оценяване на протичащия процес: какво помага на хората да се
променят? Неговите изследвания, както и тези на сътрудниците му,
водят до изводи, срамни за психоаналитичния елит. Едно
проучване на протоколирани психотерапевтични сесии установява,
че в отговор на проясняването, идващо от терапев та, и
интерпретацията - инструментите на психоанализата - клиентите
обикновено се отказват от опити за проникване в самите себе си;
единствено адекватният отклик от страна на терапевта спрямо
преживяванията на клиента е достатъчен, за да доведе директно до
по-нататъшно себеизследване и нови прозрения. Роджърс, с други
думи, полага основите на сериозно интелектуално усилие, което
трябва да утвърди едно просто вярване, а именно че хората се
нуждаят от приемане и ако такова е налице, те сами правят стъпка
към „себеактуализация“. Последиците от подобна теза са очевидни
за Роджърс и неговите съвременници. Комплексните построения на
психоанализата се оказват ненужни - преносът може и да
съществува, но да го изследваш е непродуктивно. Високомерна и
отстранена, позата, заемана от мнозина психоаналитици от средата
на века, несъмнено е контрапродуктивна в терапевтично
отношение. Саморефлексията и човешкото присъствие на терапевта
е по- важно от техническия му тренинг. И границата между
психотерапия и обикновен живот е по необходимост съвсем
условна. Ако приемането, емпатията и позитивното отношение са
необходимите и достатъчни условия за личностно израстване, то те
ще са такива и при преподаването, приятелството и семейния
живот.
Тези идеи оскърбяват не една институция - психоанализа та,
образователната сфера, религията. Но те се приемат с енту сиазъм
от голяма част от обществото. Те захранват публичния
Увод 13
диалог на 60-те години - много от изискванията на протести ращите

студенти почиват имплицитно именно на представата на Роджърс
за човешката природа - и те съдействат за формирането на облика
на нашите институции, такива, каквито ги познаваме и днес.
П РЕДИ ДА БЪДЕ ОТХВЪРЛЕН И забравен, Роджърс става мишена на

критики по редица конкретни въпроси. Проведени обзори на
релевантните изследвания показват, че е трудно доказуема тезата,
че шестте формулирани от него условия са наистина необходими и
достатъчни, макар да има немалко свидетелства в полза на идеята
за необходимостта от емпатично отношение от страна на терапевта.
Принципът на Роджърс, че срещата между терапевта и клиента
трябва да е среща между равни, се атакува още от Мартин Бубер, а
в по-скорошни публикации и на спорния критик на психотерапията
Джефри Масън. (В прекрасна кратка книга, озаглавена просто Карл
Роджърс (Thorne 1992), Брайън Торн излага и доста успешно
отхвърля тези критики.) С увеличаването на времевото ни
отстояние от епохата, в която Роджърс е работил, критиките към
него изглеждат все по-не- релевантни. Това, което той ни дава - и
което ни дават всички велики терапевти, - е уникална перспектива.
Ясно е, че психоаналитичната теория - такава, каквато е тя в
средата на XX век, е незавършена. Фройд и в по-голяма степен
Мелани Клайн, основател на психоаналитичната школа, която има
огромно въздействие над модерните възгледи за емоционално
наситените човешки отношения, улавят тъмна- та страна на
човешката природа, онази част от животинското ни наследство,
която не изключва насилието и сексуалността, свързани с борбата
за надмощие. Те пренебрегват репродуктивната стратегия, която
съсъществува с борбата за надмощие и е по също толкова
фундаментален начин закодирана в гените и културата:
взаимността и алтруизма. Етолозите и еволюционните биолози днес
биха се съгласили с тезата на Роджърс, че когато човешкото
същество се чувства прието, именно тези характеристики биха
доминирали.
Бубер - не само като религиозен философ, но и като студент на
Ойген Блойлер, великия немски специалист по дескриптивна
психиатрия, несъмнено има основания за скептицизъм по
14 Карл Роджърс Ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
отношение на тезата, че човекът - болен или здрав - заслужава

доверие. Но Фройд, Клайн и Бубер изцяло са формирани в жиз -
нения контекст на Стария свят. Непреклонният оптимизъм на
Роджърс вероятно може да се разглежда като един от многото
интересни опити в психотерапията да се добави щипка от вкуса на
Новия свят.
В това начинание Роджърс не е сам. Хари Стек Съливан до бавя
няколко аспекта към психоанализата: внимание към въз действието
на близките приятели в развитието на детето, из следване на
конкретната социална среда на пациента и активна намеса от
страна на терапевта, насочена към блокиране на характерните
проекции на пациентите. Мъри Боуен пренасочва вниманието си от
семейството на пациента в детството му (Едиповата констелация)
към семейството му в момента и дава сво бодата на терапевта да
действа подобно на треньор в усилията на пациента да открие
пространство за себе си в ригидната семейна структура. Милтън
Ериксън възражда употребата на техники за хипноза и ги използва,
добавяйки игрови елемент и превръщайки терапевта в господар
манипулатор, който катапултира пациента в миналото му към
проблемните моменти от развитието му. Карл Уитакър акцентира
върху недостатъците на теорията за клиничната практика, която
изисква от терапевта както екзистенциално присъствие, така и
познаване на местните семейни обичаи. Към този списък можем да
добавим и имената на имигрантите Ерих Фром, Виктор Франкъл,
Хелмут Кайзер, Хайнц Кохут, чиято работа придобива осезаем
американски привкус на свобода, експериментална насоченост и
социална отговорност.
Въпреки че отхвърля пуританската вяра в първородния грях,
Роджърс, опитвайки се да разбере другия като свободен индивид,
фокусирайки се върху автентичността му и активната му
въвлеченост и вярвайки в положителния потенциал на всеки
пациент, създава терепевтичен възглед за човека, който ос тава
верен на важни аспекти на американския етос. Основното му
допускане е, че хората по същността си са изобретателни. За него
най-големият грях в терапията, в образованието или в семейния
живот е налагането на власт. Радикален егалитарист, Роджърс
разглежда хората като способни на себенасочване, без да имат
нуждата от пътеводната светлина на заварени ценности и извън
организации като църквата или академията. Въпреки
Увод 15
че произходът на неговата философия е свързан с отношенията на

помощ, тя намира най-дълбоките си основи в ученията на Торо и
Емерсън и дава приоритет на себеупованието.
Приемайки идеите на Роджърс, американците всъщност
интернализират и определена представа за значими аспекти на
собствения си характер - аспекти, които обаче остават амби-
валентни в очите на нацията като цяло. Дали индивидуализмът
означава самостоятелно претегляне на ценностите от всяко ново
поколение, или трябва да се свърже с определени традиции и с
възгледа за човека като по същността си егоистичен и ориентиран
към съперничество? Връщайки се към установени правила и
ортодоксални ценности, консерваторите днес критикуват не само
Роджърс, но и важни измерения на американския хуманизъм. Може
би тъкмо заради американския си дух Роджърс е много по-
уважаван - схващан като отличаваща се фигура и изучаван с
отдаденост - извън САЩ.
Духът на Роджърс - ТОПЪЛ, изпълнен с ентусиазъм, уверен, загрижен -

е онова, което обединява отделните есета в настоящата книга.
Сблъскваме се с човек, който търпеливо, но с всички ресурси, които
има, се опитва да се вслуша в другите и в самия себе си. Това
внимателно слушане едновременно се стреми да помогне на пациента и
да стане част от търсенето на отговор на големия въпрос - какво
означава да израснеш като личност. Описвайки клиентите си, Роджърс
възприема езика на екзистенциализма. За вътрешната борба на един от
тях казва: „В този момент той не е нищо друго освен своето умолява-
не, изцяло е обзет само от това...; [В] този момент той е своята
зависимост по начин, който го удивлява.“
Всеки намек, че Роджърс е несериозен, недостатъчно инте-
лектуален и сляп за човешката уязвимост, се заличава пред сви -
детелствата за ревностната клинична работа. Той прави онова,
което го превръща в обект на присмех от страна на поколения
студенти по психология, а именно - повтаря думите на пациентите
си. Но също така ги обобщава прецизно, използвайки красив изказ
и с ясно съзнание за тяхната откритост и незавършеност. Роджърс
притежава талант за приемане на другите.
В своята пета психотерапевтична сесия с Роджърс госпожа
Оук, страдаща от депресия домакиня, установява, че пее „нещо
като песен без мелодия“. Обобщението на последователността от

чувства, което той предлага, усилва вътрешните й прежи вявания и
я кара да разсъждава над тази метафора. Пред нас е човек, търсещ
постоянно изплъзващото се усещане за автентичност,
омаловажаващ дори собствените си мисли: „И тогава като че ли се
появява този поток от думи, които изплуват ненадейно, и понякога
едно съмнение се промъква. Все едно правиш музика.“ Подобно на
всички човешки същества - такива, каквито са те за Роджърс, -
госпожа Оук в началото е отстранена от самата себе си, но при
наличие на приемане снема маските и постига себеактуализация. В
деветата сесия тя несръчно демонстрира известна самоувереност:
„...Усетих онова, което пред себе си наричам „проблясъци на
разум“... Понякога се появява чувството, че съм цялостна личност в
един ужасно хаотичен свят.“ Но все още не може да разкрие този
самоуверен аз на другите. Роджърс веднага припомня предходната
сесия: „Усещането, че няма да е безопасно да говорите за онзи пеещ
аз... Сякаш не съществува изобщо място за подобна личност.“
Подобно настройване към другия е изкуство, макар да не е лес но да
узнаем дали Роджърс улавя вътрешната мелодия на клиента, или му
предоставя сътворената от него.
Тази двойственост характеризира клиничната работа на
Роджърс: дали, както самият твърди, просто приема другия, или
напротив - дарява го с частица от своя собствен фино
диференциран аз? Не можем да се съмняваме обаче в едно -
огромния му принос към съвременната ни култура и идентичност.
Удоволствие е да се срещнем с него и отново да се докос нем до
неговата музика.
Питър Крамър
Към читателя
М
акар донякъде да звучи шокиращо за самия мен, аз съм
психотерапевт (или личен консултант) повече от три-
десет и три години. Това означава, че в продължение на над
четвърт век се опитвам да съм в помощ на една твърде разно-
образна извадка от населението на тази страна: на деца, мла-
дежи и възрастни; на хора с образователни, професионални,
лични или брачни проблеми; на „нормални“, „невротични“ и
„психотични“ индивиди (кавичките за мен означават, че това са
подвеждащи етикети); на лица, които идват, търсейки помощ,
и на такива, които са изпратени, за да им бъде помогнато; на
хора с дребни затруднения и на такива, които живеят в дълбоко
отчаяние, без никаква надежда. За мен е особена привилегия,
че съм имал възможността да опозная толкова разнообразно
множество от хора, при това в техните най-лични и интимни
преживявания.
Извън клиничния ми опит и научна работа през тези години
написах няколко книги и много статии. Статиите в настоящата
книга са подбрани от разработените през последното десетилетие
от тези тридесет и три години, т.е. в периода между 1951 и 1961 г.
Бих искал да обясня причините, поради които ги събирам в книга.
На първо място, вярвам, че почти всички те са свързани с
проблемите на индивидуалния живот в озадачаващия съвременен
свят. В никакъв случай това не е книга със съвети, нито пък в
някакво отношение цели да прилича на писанията от типа „помогни
си сам“, но опитът ми показва, че читателите на тези статии често
ги определят като обогатяващи и стимулиращи. В известна степен
те са съдействали за формирането на усещане за повече увереност
при извършването и следването на личните избори по пътя към
осъществяването на желаната
идентичност. Затова ми се иска те да бъдат по-леснодостъпни за

всеки, които би имал интерес - за „интелигентния лаик“, как то
гласи популярната фраза. Реших, че в това има смисъл, тъй като
всичките ми предишни книги са предназначени за професионална
публика от психолози и не са били леснодостъпни за хората извън
тази група. Искрената ми надежда е, че мнозина, които не се
интересуват особено от полето на консултирането или
психотерапията, ще установят, че прозренията, родени в тези
области, могат да бъдат подкрепа и в техния живот. Надявам се
също така и вярвам, че мнозина, които никога не са търсили
подобен тип помощ, прочитайки откъсите от записани
терапевтични сеанси на тези страници, по ненатраплив начин ще
могат да укрепят собствената си смелост и вяра в себе си и
ставайки свидетели на чуждата борба за израстване, по-лесно ще
разберат затрудненията си.
Друг тип въздействие, което ме насочи към оформянето на тази
книга, е нарастващият брой и настоятелност на запитва нията от
страна на вече запознатите с моята позиция по отношение на
консултирането, психотерапията и междуличностните отношения.
Те показаха, че биха искали да се запознаят с по- новите ми
изследвания и работни резултати в един леснодос тъпен вид, тъй
като бяха чували за непубликувани мои текстове, с които няма как
да се запознаят, или за статии в списания, с които не могат да се
сдобият; тези мои читатели биха искали тази част от творчеството
ми да бъде събрана на едно място. Подобно желание ласкае всеки
автор и също така поражда задължение от негова страна. Опитах се
да го изпълня и се надявам, че те ще одобрят селекцията, която съм
направил. В този смисъл настоящата книга е за онези психолози,
психиатри, учители, преподаватели, училищни съветници,
религиозни служители, социални работници, речеви терапевти,
индустриалисти, специалисти по човешки ресурси, политолози и
други, които в миналото са оценили работата ми като релевантна на
личните им професионални усилия. До голяма степен тя е
посветена тъкмо на тях.
Има и още един мотив зад публикуването й и той е по-ком-
плексен и по-личен, а именно търсенето на подходяща публика за
нещата, които бих искал да споделя. Повече от десетилетие този
проблем ме озадачаваше. Знам, че думите ми достигат до
Към читателя
една малка част от психолозите. Мнозинството, чиито интереси се

описват чрез понятия като стимул-реакция, теория на ученето,
операционално кондициониране, са дотолкова отдадени на
схващането на индивида единствено като обект, че нещата, които аз
твърдя, често ги озадачават или направо ги дразнят. Разбирам също
така, че думите ми стигат до малка част от психиатрите. За много
от тях, вероятно за повечето, истината за психотерапията вече
отдавна е била съобщена от Фройд и те не се интересуват - дори
отхвърлят - от новите възможности и новите изследвания в тази
област. Съзнавам още, че от моите идеи не се вълнуват мнозина от
специалистите, принадлежащи към разнородната група, която сама
себе си назовава консултанти. Повечето от тях се интересуват най-
вече от прогнозни тестове и измервания, както и от методите за
ръководене и управление.
Затова, когато се стигне до публикуване на конкретна статия,
се чувствам некомфортно да я предлагам на професионал ни
списания, в която и да било от тези области. Публикувал съм в
списания и в трите сфери, но повечето от текстовете ми, написани
през последните години, са във вид на непубликува ни ръкописи,
които разпространявам чрез лична кореспонденция, отпечатани на
циклостил. Те са знак за несигурността ми как да достигна до
аудиторията, към която се обръщам, и до своите читатели.
През този период редакторите на най-често малки или твърде
тясно специализирани списания са искали да публикуват някои от
тези текстове и аз винаги съм се съгласявал, но с уговорката, че в
бъдеще мога да пожелая да ги публикувам и на друго място. Като
цяло повечето от статиите от този период са непубликувани или
пък са видели бял свят именно в малки, специализирани или
труднодостъпни списания.
Така стигнах до извода, че бих искал да събера тези свои мисли
на едно място под формата на книга и така те сами да потърсят
своята публика. Сигурен съм, че тя няма да е ограничена в рамките
на една дисциплина и ще достига такива от далечени сфери като
философията или науките за управлението. Но вярвам, че и тази
публика ще има своето специфично единство. Вярвам, че тези
текстове са част от тенденция, която има и ще има своето
въздействие върху психологията, психиа
Карл Роджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
трията, философията и други полета. Колебая се кой етикет би бил

най-подходящ, но в ума ми тя се асоциира с определения като
феноменологичен, екзистенциален, личностноцентриран; с понятия
като себеактуализация, случване, израстване; и с фигури (в САЩ)
като Гордън Олпорт, Ейбрахам Маслоу, Роло Мей. Така, макар
представителите на групата, на които тази книга ще може да говори
по смислен начин, да идват от множество дисциплини и да имат
разнообразни интереси, обединяваща нишка ще бъде загрижеността
им за личността и нейното израстване в съвременния свят, който
като че ли е твърдо решен да я пренебрегва и унижава.
Има и още една последна причина за издаването на тази книга,
мотив, който е от огромно значение за мен. Той е свързан с
колосалната, в действителност отчаяна нужда от пове че основни
знания и по-добри умения за справяне с напреже нието в човешките
отношения в настоящата епоха. Впечатляващият научен прогрес,
отвел ни в безкрайността както на космическото пространство, така
и на субатомните частици, изглежда, че ще е сигурен път към
тоталното разрушение на света ни, освен ако не успеем да
постигнем същия прогрес в разбирането и справянето с
междуличностните и междугруповите напрежения. Нямам
основания да славословя скромното знание, натрупано в тази
област. Надявам се да дойде денят, в който ще инвестираме в по-
качественото разбиране на човешките взаимоотношения поне
толкова, колкото даваме за една или две ракети. Но също така съм
обезпокоен, че знанието, с което все пак разполагаме, не получава
особено признание и не се използва. Вярвам, че настоящата книга
ще покаже, че вече сме разработили теории, които, ако бъдат
използвани, ще съдействат за редуцирането на съществуващото
междурасово, производствено и международно напрежение.
Надявам се, че ще стане ясно, че ако превантивно се опитаме да
извлечем полза от тези знания, те ще ни помогнат да станем по-
зрели, по-приемащи и по-разбиращи личности, които
конструктивно ще преодоляват възникващите кризи. Ако по този
начин успея да покажа неоползотворените ресурси, с които
разполагаме, на по-голям брой хора, ще бъда особено
удовлетворен.
Ще спра дотук с излагането на причините за публикуването на
тази книга. Нека завърша с няколко бележки към съдържа
Към читателя 21
нието й. Статиите, които са събрани в нея, представят основ ните

полета, които са били във фокуса на интересите ми през
изминалото десетилетие 1 . Те са писани с различни цели, обик-
новено за различна аудитория, а някои от тях просто за лично
удовлетворение. Към всяка глава подготвих въвеждащ комен тар, с
който се опитвам да ситуирам материала в разбираем контекст.
Организирал съм статиите така, че да очертават една обща тема,
разгръщаща се от дълбоко лични аспекти до таки ва от социална
значимост. При редакцията им съм отстранил повторенията, но
когато различните статии представят едно и също понятие по
различни начини, съм запазил тези „вариации на тема“, надявайки
се, че ще изиграят същата роля като в музиката, а именно да
обогатят мелодията. Поради факта, че текстовете са се родили като
отделни статии, всяка може да се чете и отделно от останалите, ако
читателят предпочита това.
Казано най-просто, целта на книгата е да споделя с вас нещо от
опита ми, нещо от самия мен, от това, което съм пре живял в
джунглите на модерния живот насред територията на личните
взаимоотношения, за която като цяло не съществуват пътеводни
карти. Тук ще се запознаете с това, което съм видял, в което съм
повярвал, с начините, по които съм се опитвал да проверявам
убежденията си, както и със загадките, въпросите, тревогите и
колебанията, които съм срещнал. Надявам се, че в това споделяне
ще откриете нещо, което ще се окаже значимо за вас.
Департамент по психология и психиатрия,

Университет в Уисконсин, април 1961 г.
1
Едно частично изключение е полето на експлицитните модели на
личността, които не включих, тъй като наскоро публикувах пълно
представяне на теорията ми в книга, която може да се намери във всяка
професионална библиотека. На нея се позовавам в: Rogers, С. „Аtheory
of therapy, personality, and interpersonal relationships as developed in the
client-centered framework“ in Koch, S. (ed.) Psychology: A Study of a
Science, vol. Ill, McGraw-Hill, 1959.
Първа част
Моята лична история
В нея ще говоря като обикновен човек, в

контекста на личния ми опит и знания.
Първа глава
„Това съм аз"
За развитието на професионалното ми мислене и на личната ми
философия
Настоящата глава комбинира две много лични публични

лекции. Преди пет години ме поканиха да представя пред
завършващите студенти от университета „Брандайс“ не
идеите ми за психотерапията, а себе си. Как съм стигнал до
нещата, над които размишлявам? Как съм се превърнал в
човека, който съм? За мен това беше покана, която
провокира дълбок размисъл, и се опитах да откликна на
тази молба. През току-що изминалата година
Студентският съвет при университета в Уисконсин
отправи към мен сходна покана: помолиха ме да участвам в
поредицата им „Последна лекция“, в която се предполага,
по неконкретизирани причини, че съответният
преподавател изнася последна лекция, в която разказва за
себе си. (По повод нашата образователна система е
любопитно да се отбележи, че явно съществува
допускането, че един професор ще споделя лични неща за
себе си само в най- краен случай.) В тази моя лекция в
Уисконсин разказах още по-подробно, отколкото в първата,
за теориите ми и за философските теми, които са били
значими за мен. В тази глава съм обединил тези две лекции,
опитвайки се да запазя нещо от неформалния им характер.
Реакцията спрямо тях ме накара да осъзная колко е
жадна публиката да узнае нещо повече за човека, който им
говори или преподава. Поради това реших тази глава да е
първа, надявайки се, че ще каже нещо за мен на читателя и
така ще осигури контекст и повече смисъл на следващите.
Р азбрах, че идеята на настоящата публична изява пред вас е

да предпоставя, че изнасям лекция на тема „Това съм аз“.
Това събужда различни усещания у мен, но онова от тях, което
бих искал да споделя, е, че за мен е чест, че някой би искал да
узнае кой съм аз в личен смисъл. Мога да ви уверя, че това е
нетривиален и стимулиращ тип покана и аз ще се опитам да дам
максимално искрен отговор на този искрен въпрос.
И така, кой съм аз? Аз съм психолог, чийто основен ин терес в
продължение на много години е психотерапията. Какво означава
това? Нямам намерение да ви отегчавам с дълго представяне на
работата ми, но бих искал за използвам няколко параграфа от
книгата ми Клиентоцентрирана терапия, за да покажа нейния личен
смисъл за мен. Опитвайки се да формирам някаква интуиция у
читателя относно предмета на книгата, написах: „За какво е тази
книга? Ще се опитам да дам отговор, с който до известна степен
може би ще съумея да предам живия опит, който тази книга иска да
бъде.
„Тази книга е за страданието и надеждата, тревогата и
удовлетворението - чувства, от които прелива всеки консултантски
кабинет. Тя е за уникалността на отношенията, които терапевтът
изгражда с всеки от клиентите си, и за общите елементи, които
откриваме във всички тези отношения. Тя е за дълбоко личните
преживявания на всеки от нас, за клиента в кабинета ми, който седи
до ъгъла на бюрото и отчаяно се бори да бъде себе си, страхувайки
се до смърт именно от това. Той се мъчи да види преживяванията
си такива, каквито са, иска да бъде именно тях, но е дълбоко
уплашен от перспективата. Тази книга е и за мен - докато стоя там
до него, лице в лице, съучаствайки с цялата чувствителност и
ангажираност, на която съм способен. Тя е за мен, опитващ се да
усетя неговите преживявания - смисъла, чувствата, вкуса и
аромата, които те носят за него. Тя е за мен, оплакващ моята
твърде човешка погрешимост в разбирането на клиента и
неумението ми понякога да видя живота му през неговите очи,
неумение, което се стоварва с цялата си тежест върху сложната,
деликатна мрежа на личностното израстване, която заедно
изплитаме. Тя е за мен, ликуващ поради привилегията да
акушерствам при раждане
Първа глава. „Това съм аз 27
то на новата личност, да присъствам, благоговеейки пред появата

на аз, на някого, и да ми е отредена важна и облекчаваща роля. Тя е
едновременно за клиента и за мен, удивляващи се на мощните сили
на порядъка, които стават видими в общото ни преживяване, сили,
които, изглежда, са същностно присъщи на вселената като цяло.
Книгата е, иска ми се да вярвам, за живота, тъй като именно той
ярко се разкрива в терапевтичния процес - със сляпата си мощ и
колосалния си потенциал за разрушение, но и с придаващия
хармония стремеж към израстване, ако възможността за такова
бъде осигурена.“
Вероятно тези думи ще ви помогнат донякъде да си пред -
ставите с какво се занимавам и какво е отношението ми към него.
Допускам, че може би се чудите как се е случило така, че да поема
по този професионален път, и какви са били решенията и изборите,
съзнателни и несъзнателни, които съм правил, движейки се по
него. Позволете ми да опитам да ви предложа няколко
психологически разяснения на биографията ми, при това
изключително във връзка с професионалния ми живот.
Ранните ми години
И ЗРАСНАХ В ДОМ , ОТЛИЧАВАЩ СЕ С особена близост между членовете

на семейството, с много строга и дори безкомпромисна религиозна
и морална атмосфера и можем да кажем, с култ към добродетелите
на упорития труд. Бях четвъртото от шест деца. Родителите ми се
грижеха много за нас и нашето благополучие неизменно беше най-
важната им цел. Наред с това по особено фин и любящ начин те се
опитваха всячески да контролират поведението ни. Допускаха, а аз
приемах, че сме различни от другите хора - вкъщи не се
употребяваше алкохол, не се танцуваше, не се играеше на карти, не
се посещаваше театър, социалният ни живот беше много
ограничен, и се работеше много. Не ми беше никак лесно по-късно
да обясня на собствените ми деца, че дори газираните напитки
носят леко греховен аромат, и живо помня неясното ми усещане за
порочност, когато за първи път пих нещо подобно. Със
семейството ми прекарвахме добре времето си заедно, но не
общувахме с други хора. Затова израснах като едно доста самотно
дете, кое
28 Карл РоджърС ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
то ненаситно четеше. Успях да преживея гимназиалните си години

само с две любовни срещи.
Когато бях на дванадесет, родителите ми купиха ферма и се
установихме там. Причините бяха две. Баща ми, който беше станал
заможен бизнесмен, искаше да се занимава с фермерство като хоби.
По-важна роля, според мен, изигра обаче увереността им, че
подрастващите трябва да бъдат откъснати от „изкушенията“ на
градския живот.
Тук се родиха два мои интереса, които вероятно действително
са повлияли на по-късната ми работа. Бях запленен от ог ромните
нощни пеперуди (тогава книгите на Джийн Стратън- Портър бяха
на мода) и станах експерт по забележителните luna, polyphemus,
cecropia и други пеперуди, обитаващи нашите гори. Старателно се
опитвах да ги отглеждам в плен - хранех гъсениците, пазех
какавидите през дългите зимни месеци и в общи линии разбрах
какви са радостите и провалите на учения, който се опитва да
наблюдава отблизо природата.
Баща ми беше твърдо решен да управлява своята нова фер ма
на научна основа, затова си купи множество наръчници по
агрономия. Той стимулираше синовете си да се заловят с неза -
висими и печеливши собствени начинания, така че братята ми и аз
трябваше да полагаме грижи за кокошките, а в различни периоди
отглеждахме още от раждането им агнета, прасета и телета.
Занимавайки се с всичко това, все едно изучавах агрономия и
скотовъдство и едва наскоро осъзнах, че така съм придобил един
наистина фундаментален усет какво означава наука. Нямаше кой да
ми каже, че Фуражи и хранене на Морисън не е четиво за
четиринадесетгодишни, затова се ровех в стотиците страници,
научавайки как са били провеждани експерименти - как контролни
групи са били сравнявани с експериментални, как са били
поддържани непроменливи условия чрез рандомизиране на
процедури, така че влиянието на дадена храна върху
производството на месо или на мляко да може да бъде устано вено.
Научих колко трудно е да провериш хипотеза. Придобих знания и
уважение към методите на науката в една практически ориентирана
област.
Първа глава. „Това съм аз" I 29
В колежа и в университета
З АПИСАХ СЕ ДА УЧА СЕЛСКОСТОПАНСКИ науки в колеж в Уисконсин.

Едно от нещата, което помня най-добре, е безкомпро мисното
отношение на преподавателя ни по агрономия към заучаването и
употребата на факти. Той подчертаваше без- плодността на
енциклопедичния тип самоцелна образованост и разпалено ни
призоваваше: „Не бъдете, по дяволите, товарен вагон за муниции;
бъдете пушки!“
След първите две години там професионалните ми цели се
промениха - вместо агроном вече исках да стана духовник - що за
преход?! Започнах да уча история, вярвайки, че това ще бъде по-
подходяща подготовка. През първата година бях избран заедно с
още неколцина студенти да посетим международна конференция на
Студентската християнска федерация в Китай. Това беше събитие
от огромно значение за мен. Беше 1922 г., четири години след края
на Първата световна война. Виждах отчаяната омраза, която
германците и французите все още питаеха едни към други, макар
като отделни хора да изглеждаха толкова мили. Бях принуден да
разширя кръгозора си и да осъзная, че еднакво честни и достойни
човешки същества могат да вярват в напълно различни религиозни
доктрини. За първи път по фундаментален начин се еманципирах от
религиозността на родителите ми и разбрах, че не мога да бъда
като тях. Тази нова независимост внесе много болка и трудности в
отношенията ни, но поглеждайки назад, вярвам, че това повече от
всичко друго ме превърна в самостоятелна личност. Несъмнено в
поведението ми през този период е имало и бунт и съпротива, но
решаващият акт на отделяне се случи през шестте месеца, в които
бях на пътешествие в Изтока и имах възможност да премисля
всичко далеч от влиянието на дома.
Макар това да е разказ за детайлите, оказали въздействие
върху професионалното ми развитие, а не върху личностното, бих
искал да спомена съвсем накратко един изключително важен
фактор от моя личен живот. Приблизително по времето, когато
трябваше да отпътувам за Китай, аз се влюбих в прекрасно момиче,
с което се познавахме от дълго време, още от детството.
Сключихме брак с неохотното съгласие на родителите ни веднага
щом завърших колежа, за да можем да се запишем
заедно в магистратура. Не мога да съм напълно обективен, но

именно нейната непоколебима и подкрепяща обич и присъствие
през всички тези години оттогава насетне е най-важният и най-
обогатяващ фактор в живота ми.
Избрах Обединената теологична семинария, най-либерално
ориентираната институция от такъв тип по това време (1924), за да
се подготвя за духовническа работа. Никога не съм съжалявал за
двете години, прекарани там. Общувах с прекрас ни учени и
преподаватели, най-вече А. К. Макгифърт, който твърдо вярваше в
научната свобода и в нуждата да се търси истината, независимо
къде ще ни отведе.
След като вече съм наясно какво представляват универ ситетите
и познавам техните правила и ограничения, искрено се удивлявам
как е било възможно следното, особено важно събитие да се случи
в подобна институция. Неколцина от нас имаха усещането, че
идеите ни се налагат отвън, докато ние искахме сами да изследваме
проблемите и съмненията, които ни измъчваха, и да намерим
собствения си път. Подготвихме петиция до администрацията с
молба да ни се позволи да организираме семинар, за който
официално да получаваме съответен брой кредити, без водещ
преподавател, с учебен план, съставен единствено от въпросите,
които ни вълнуват. Ясно беше, че молбата ни озадачава
администрацията, но в крайна сметка тя бе удовлетворена!
Единственото ограничение беше, че за да се съблюдават интересите
на институцията, ще присъства млад инструктор, но няма да
участва, освен ако ние не пожелаем.
Струва ми се излишно да споменавам, че този семинар беше
особено удовлетворяващ за нас и внесе яснота в търсенията ни.
Мисля, че именно той ме насочи към философията на живота, в
която открих себе си. Повечето от колегите ми в групата
размишляваха над своите проблеми, изхождайки най- вече от
религията. В това отношение единствено аз усещах, че въпросите за
смисъла на живота и за възможността за конструктивна промяна в
индивидуалния живот вероятно винаги ще ме интересуват, но не
бих могъл да работя в област, в която съм принуден да вярвам в
конкретна религиозна доктрина. Вярванията ми вече радикално се
бяха променили и може би щяха да продължават да се променят.
Изглеждаше ми ужасно
Първа глава. „Това съм аз" 31
да ми се налага да изповядвам даден набор от вярвания, за да мога

да работя в дадено поле. Исках да намеря област, в която да съм
сигурен, че мисловната ми свобода няма да бъде ограничавана.
Как станах психолог
Но коя ДА Е ТАЗИ област? Докато бях в Семинарията, бях привлечен

от курсовете и лекциите по психология и психиатрия, които по това
време започваха да се разработват. Гудуин Уотсън, Харисън Елиът,
Мариан Кенуърти са фигурите, които допринесоха за пробуждането
на интереса ми. Започнах да посещавам все повече курсове в
Тийчърс Колидж към Колумбийския университет, който се
намираше точно насреща през улицата. Поемах задачи в областта
на философията на образованието, които ми поставяше Уилям
Килпатрик, един прекрасен преподавател. Започнах клинична
работа с деца под ръководството на Лета Холингуърт, чувствителен
и практичен човек. Така открих, че работата, свързана с това да
помагам на деца, ми е интересна и постепенно, без да преживявам
особено болезнени фази на приспособяване, изцяло потънах в тази
сфера. Започнах да мисля за себе си като за клиничен психолог.
Това беше стъпка, която направих леко, без да имам усещането, че
става дума за отчетлив, съзнателен избор. По-скоро бях оста вил
самите занимания, които обичам, да ме водят.
Докато бях в Тийчърс Колидж, кандидатствах и спечелих
стипендия към новия Институт за консултативна работа с деца,
спонсориран от Комънуелт фънд. Често съм си мислил колко
благодарен съм, че имах шанса да съм там през първата година
след създаването му. Организацията тъкмо прохождаше и цареше
хаос, но това даваше възможност всеки да прави онова, което иска.
Попивах възгледите на колегите ми, които бяха предимно в полето
на динамичната фройдистка парадигма. Сред тях бяха Давид Леви
и Лоусън Лоури и установих, че техните възгледи са в остър
конфликт със строгия, наукообразен, хладно обективистки,
статистически подход, характерен за Тийчърс Колидж. Връщайки
се назад, мисля, че разрешаването на този конфликт в самия мен
беше изключително ценен
опит. Тогава ми се струваше, че пребивавам в два напълно раз -

лични свята и „вечно ще бъде така“ (Киплинг, „Балада за Изтока и
Запада“).
В края на стажа ми за мен беше от изключителна важност да си
намеря работа, за да мога да издържам моето нарастващо
семейство, макар дисертацията ми да не беше все още готова.
Нямаше много свободни позиции и ясно си спомням облекче нието
и възторга, когато най-сетне бях назначен като психолог към
Департамента по изследвания на детето на Обществото за
превенция на жестокостта към децата в Рочестър, Ню Йорк. Там
работеха трима психолози и заплатата беше 2900 долара на година.
Днес фактът, че съм приел тази позиция, ме забавлява и до -
някъде учудва. Причината, поради която бях толкова доволен
тогава, е, че я разглеждах като шанс да се занимавам с това, което
искам. Изглежда, тогава не ми е хрумвало, че по всички разумни
критерии тя няма как да ми осигури професионално израстване, би
ме изолирала от професионалните ми контакти и няма да позволи
финансово спокойствие на семейството ми дори за тогавашните
стандарти. Мисля, че винаги съм живеел с усещането, че ако ми е
дадена възможността да правя нещата, от които най-много се
интересувам, всичко останало ще се нареди от само себе си.
Годините в Рочестър
П ОСЛЕДВАЛИТЕ ДВАНАДЕСЕТ години в Р ОЧЕСТЪР бяха изключително

ценни за мен. През първите, най-малко осем години бях напълно
потънал в психологическите услуги, които предоставях -
диагностициране и работа с малолетни престъпници и деца в
неравностойно положение, които ни изпращаха съдилища и
агенции. В много от случаите трябваше да осъществявам т.нар.
„терапевтични интервюта“. Беше период на относителна
професионална изолация и единствената ми грижа беше да съм
максимално ефективен в работата си. Трябваше да живеем с нашите
провали и успехи, което пък ни принуждаваше да продължаваме да
се учим. Имаше само един критерий по отношение на който и да
било метод за работа с
тези деца и семействата им и той беше „дали работи“, „дали има

ефект“. Започнах да установявам, че във все по-голяма степен
собствените ми възгледи бяха продукт на всекидневния ми
професионален опит.
Хрумват ми три ключови момента, може би дребни на пръв
поглед, но от огромна важност за мен тогава. Изненадва ме, че и
трите произтичат от разочарования - от авторитетите, от наличните
ресурси и от мен самия.
По време на обучението ми бях възхитен от текстовете на
Уилям Хийли, според когото престъпността често се корени в
сексуален конфликт и ако той бъде изваден наяве, съответното
поведение ще престане. В първата или втората ми година в Ро -
честър работех много интензивно с млад пироман. Срещах се и
говорех с него ден след ден в дома за малолетни правонаруши тели
и постепенно се разкри влечението му към мастурбация. Еврика!
Случаят беше разрешен. Но когато беше пуснат в пробация, се
установи, че проблемът не е отстранен.
Добре си спомням, че бях разтърсен. Хийли може би гре шеше.
Може би в момента имах шанса да науча нещо, което той не е
знаел. Този случай ми показа, че е възможно авторитетите ни да
грешат, което пък означава, че все още има нови неща, които
можем да научим.
Второто ми наивно откритие е от различен тип. Скоро след
като отидох в Рочестър, започнах да водя дискусионна група върху
начините за провеждане на терапевтична беседа. Открих
публикувано интервю с родител, почти дословно, в което со-
циалният работник демонстрираше проницателност, ум, добри
хрумвания и бързо успя да стигне до същността на затрудненията.
Радвах се, че ще мога да го използвам като пример за добра
техника на интервюиране. Няколко години по-късно ми бе въз -
ложена подобна задача и си спомних за този чудесен ресурс. На -
мерих го и го препрочетох. Бях отвратен. Сега ми изглеждаше като
хитроумен маниер на задаване на въпроси, който обвинява
родителя, разкривайки несъзнаваните му мотиви, и изтръгва в
крайна сметка признанието за вина. Вече знаех от натрупания опит,
че подобно интервю няма да бъде от полза в дългосрочен план нито
за родителя, нито за детето. Така осъзнах, че се отда лечавам от
подходите, които съдържат насилие или тласкат към изграждане на
клинични отношения между клиент и терапевт.
Основанията на тази промяна не бяха философски; тя по-скоро се

дължеше на факта, че вече знаех, че подобни подходи могат да са в
най-добрия случай привидно ефективни.
Третият инцидент се случи няколко години по-късно. Вече бях
усвоил умението да съм по-внимателен и търпелив при интер -
претиране на поведението на клиента пред него, опитвайки се така
да го поднеса, че той да го приеме. Работех с една изключително
интелигентна майка, чийто син постоянно правеше бели. Очевид но
беше, че проблемът бе в нейното ранно отхвърляне на момчето, но
въпреки многобройните интервюта не можех да я накарам да
прозре това. Опитвах се да извадя наяве преживяванията й, вни -
мателно да съчетая свидетелствата, които сама ми бе дала, така че
да прозре общата схема. Но не стигахме доникъде. Накрая се пре-
дадох и й казах, че и двамата сме се уморили и провалили и може
би най-добре е да преустановим срещите. Тя се съгласи.
Последното интервю завърши, стиснахме си ръцете и тя се насочи
към вратата на стаята. Тогава се обърна и попита: „Идват ли
възрастни тук за консултиране?“ Отговорих утвърдително и тя
продължи: „Добре, защото се нуждая от помощ.“ И се върна към
стола, от който току- що бе станала, и даде воля на чувствата си -
на разочарованието от брака си, на трудните отношения със
съпруга й, на усещането й за провали неяснота - напълно различни
от стерилния разказ, който ми предлагаше до този момент.
Истинската терапия започна тогава и в крайна сметка беше много
успешна. Този случай ми помогна да усетя факта, който напълно
осъзнах впоследствие: клиентът е този, който знае какво го
наранява, в каква посока да поеме, кои проблеми са от ключово
значение, кои преживявания са дълбоко погребани. „Започнах да
проумявам, че вместо да показвам колко съм умен и колко много
знам, е по-добре да оставям на клиента да насочва
психотерапевтичния процес.“
Психолог или...?
И МЕННО В ТОЗИ ПЕРИОД АЗ започнах да се колебая дали съм точно

психолог. Университетът в Рочестър беше на мнение, че това, което
аз правя, не е психология, и нямаха интерес да ме назначат като
преподавател в Департамента по психология. Посещавах срещите
на Американската психологическа асоци
Първа глава. „Това съм аз“ I 35
ация и установих, че при тях гъмжи от статии, посветени на

процесите на учене при плъховете и на лабораторни експери менти,
които ми се струваше, че нямат връзка с моята работа.
Подготвените в областта на психиатрията социални работници
обаче изглеждаха като че ли говорят на моя език и затова се заех
по-активно със социална работа, стигайки до ключови позиции на
местно и дори на национално ниво. Едва когато бе създадена
Американската асоциация по приложна психология, станах
наистина активен психолог.
Започнах да преподавам в Департамента по социология
курсове, посветени на разбирането и справянето с проблемите на
трудни деца. Скоро след това Департаментът по педагогика реши,
че ще класифицира тези курсове като педагогически. (Преди да
напусна Рочестър, Департаментът по психология най-сетне поиска
разрешение да ги включи в своя учебен план, като по този начин
все пак ме призна за психолог.) Описвайки всичко това, осъзнавам
колко твърдоглаво съм следвал собствения си път, почти без да ме
е грижа дали продължавам да принадлежа към моята общност или
не.
Тук нямам възможността да опиша работата, посветена на
откриването на отделен Консултативен център в Рочестър, нито
битката с някои представители на професионалното поле на
психиатрията. Става дума предимно за институционални битки,
които не са твърде пряко свързани с развитието на идеите ми.
Моите деца
Синът и ДЪЩЕРЯ ми РАСТЯХА именно през годините, прекарани в

Рочестър. От тях научих много повече за хората, развитието и
отношенията им, отколкото някога бих могъл да науча
професионално. Не мисля, че бях много добър родител в ранното
им детство, но за щастие съпругата ми беше и вяр вам, че с течение
на времето и аз постепенно ставах по-добър и разбиращ баща.
Несъмнено безценна е за мен привилегията както тогава, така и по-
късно, да бъда до тези прекрасни, чувст вителни младежи през
всички радости и болки на детството, през трудностите и
инатливостта, характерни за израстването, та чак до живота им като
зрели хора със собствени семейства.
36 | Карл Роджърс Ф ИЗРАСТВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА
Мисля, че за мен и съпругата ми едно от най-удовлетворяващите

постижения в живота ни е фактът, че действително мо жем
пълноценно да общуваме с порасналите ни деца и техните
партньори.
Годините в Държавния университет на Охайо
П РЕЗ 1941 г.ПРИЕХ ПОЗИЦИЯ В Държавния университет на Охайо.

Сигурен съм, че единствената причина да ми я пред ложат беше
книгата ми Клинична терапия на проблемното дете, за която се бях
опитал да намеря някакво време през ваканциите и през кратките
ми отсъствия от работа. Противно на очакванията, тук ми
предложиха пълна професура. С цялото си сърце препоръчвам
навлизането в академичния свят от подобно ниво. Често съм се
чувствал благодарен, че не съм бил принуден да преживявам
унизителната битка за постепенно изкачване в университетската
йерархия, при което повечето колеги научават само едно - да не
поемат рискове.
Докато се опитвах да преподавам това, което бях научил за
терапията и консултирането, на студентите там, започнах да
разбирам, че може би съм успял да изградя собствена и раз- лична
гледна точка, основана изцяло на опита ми. Когато формулирах
някои от тези идеи и ги представих под формата на доклад в
Университета на Минесота през декември 1940 г., те бяха
посрещнати с критики. Тогава за първи път усетих, че ако за мен
дадена идея изглежда обещаваща и изпълнена с потен циал, то за
друг тя може да изглежда като заплаха. Когато се оказах във фокуса
на критики и на аргументи „за“ и „против“, се почувствах
некомфортно, изпълнен със съмнения и въпроси. Въпреки това
вярвах, че мога да дам своя принос, и написах книгата
Консултиране и психотерапия, излагайки това, което смятах за по-
ефективна ориентация на терапията.
Сега осъзнавам колко малко ме е било грижа дали се отнасям
„реалистично“ към нещата и това ме забавлява. Когато ръкописът
бе готов, издателят го оцени като интересен и иновативен, но се
чудеше за какви университетски курсове би бил подходящ.
Отговорих, че се сещам само за два - този, който аз преподавам, и
още един в друг университет. Издателят считаше,
че е сериозна грешка липсата на текст за курсове, които вече се

четат, но и се съмняваше, че ще се продадат 2000 копия, което е
необходимо, за да се компенсират разходите. Едва когато казах, че
явно ще трябва да се обърна към друг издател, той се съгласи да
поеме риска. Не знам кой от нас бе по-изненадан - до този момент
са продадени 70 000 копия и книгата все още се купува.
Настоящият период
В ЯРВАМ , ЧЕ ПЕРИОДЪТ ОТТОГАВА до настоящия момент от

професионалния ми живот - пет години в Университета на Охайо,
дванадесет години в Чикагския университет и четири години в
Университета на Уисконсин - е доста добре докумен тиран в
текстовете, които съм написал. Съвсем накратко ще спомена две
или три неща, които смятам за важни за мен.
Научих се да изграждам все по-дълбоки терапевтични от-
ношения с все по-разнообразни клиенти. Това може да дава и дава
изключително силно усещане за удовлетвореност. Но може да бъде
и понякога е било и доста стряскащо, когато един силно разстроен
човек като че ли изисква от мен да бъда повече, отколкото съм, за
да отговоря на нуждите му. Несъмнено, за да можеш да продължиш
да се занимаваш с психотерапия, трябва да израстваш непрестанно
самият ти и това понякога е болезнено, макар в дългосрочен план
да е удовлетворяващо.
Бих искал да спомена и все по-голямата значимост, която
придоби изследователската работа за мен. Терапията е прежи -
вяване, в което мога да участвам субективно. Изследването е
практика, в която трябва да се дистанцирам и да се опитам да оценя
обективно богатия субективен опит, прилагайки всички елегантни
научни методи, за да преценя дали не се самозаблуждавам. Все по-
силна е убедеността ми, че ще открием закони на личността и
поведението, които ще са от такова значение за човешкия прогрес и
разбиране, колкото е законът за гравитацията или законите на
термодинамиката.
През последните две десетилетия донякъде свикнах да бъда
критикуван, но реакциите по отношение на идеите ми все още ме
изненадват. От собствената ми гледна точка винаги ми се е стру
Карл Роджьрс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
вало, че съм формулирал тезите си като нещо, което винаги може

да бъде преразгледано - прието или отхвърлено от читателя или
изследователя. Но на различни места и в различни периоди моите
възгледи са предизвиквали възмущение и гняв у психолози,
консултанти и педагози. И макар през последните години подоб ни
остри реакции да са по-скоро в затихваща фаза сред профе -
сионалистите от тези области, те се подновиха сред психиатрите,
някои от които вярват, че моят начин на работа застрашава мно го
от техните най-съкровени принципи, които никой не смее да
оспорва. Но вероятно вредата, нанесена от външни критики, е
напълно сравнима с тази, която нанасят безкритичните „после -
дователи“ - онези, които са приели дадени идеи за нова лична
перспектива и са се впуснали в ожесточени битки, използвайки като
оръжия както верни, така и неверни реконструкции на работата ми
и на самия мен. Понякога е трудно да прецениш дали „приятелите“
или враговете ти са сторили повече зло.
Може би заради факта, че често съм обект на сблъсъци, високо
ценя привилегията да съм сам. Струва ми се, че най-пло-
дотворните периоди са били именно онези, когато съм успявал
изцяло да се абстрахирам от това, което другите мислят, от про -
фесионални очаквания и всекидневни нужди, така че да поставя в
перспектива нещата, които правя. Със съпругата ми откриваме
своите убежища в Мексико и Карибите, където никой не знае, че
съм психолог, и мога спокойно да се занимавам най-вече с
рисуване, плуване, гмуркане и цветна фотография. Тъкмо по тези
места, където професионалната ми работа продължава не повече от
два до четири часа на ден, съм осъществил стъпките, с които през
последните няколко години бих могъл да се похваля.
Изключително ценя привилегията да бъда сам.
Ф
Няколко важни прозрения
Т УК по-периферните аспекти на
СЪВСЕМ НАКРАТКО ЩЕ ОПИША НЯКОИ ОТ
професионалния ми живот. Бих искал да ви въвле ка, да споделя
част от нещата, които съм научил благодарение на хилядите часове,
прекарани в интимна съвместна работа с хора, преживяващи криза.
Също така искам да подчертая, че става дума за неща, важни за

мен. Не съм сигурен дали биха били валидни и за вас и нямам
намерение да претендирам, че биха могли да ръководят някой друг.
Отдавна съм установил, че когато някой иска да сподели с мен
нещо за своите вътрешни ориентири, това е ценно за мен дори само
за да изостри разбирането ми, че моите са различни. Именно в
такъв дух бих искал да разкажа за някои мои прозрения. Във всеки
от случаите те са били част от действията и от убежденията ми
дълго преди да ги осъзная. Те несъмнено са разпилени и
незавършени. Единственото им качество е, че са били от
изключително значение за мен. Непрестанно ги научавам отново и
отново. Често не съумявам да действам в синхрон с тях, но
впоследствие ми се иска да не е така. Също така често не успявам
да разпозная, че дадена ситуация е тъкмо такава, в която те биха
били полезни.
Те не са фиксирани, изменчиви са. Някои стават по-силни,
други - по-маловажни, но всички са ключови за опита ми.
Ще говоря за всяко прозрение, използвайки фраза или из -
речение, което се стреми да предаде нещо от присъщия й личен
смисъл. След това ще се спра на нея малко по-пространно. Разказът
ми оттук насетне не е особено структуриран, ако изклю чим това, че
първите са най-пряко свързани с взаимоотношенията с другите, а
след това идва ред на онези, които се отнасят до личните ми
ценности и убеждения.
Бих могъл ДА ЗАПОЧНА ИЗЛАГАНЕТО на всяка от тезите ми чрез

негативна формулировка. Във взаимоотношенията си с хората съм
установил, че в дългосрочен план не е от полза, ако се преструвам, че
съм нещо различно от това, което съм. Не помага, ако се
преструвам на спокоен и ведър, докато всъщност съм гневен и
критично настроен. Не помага, ако се преструвам, че знам
отговорите, а в действителност не ги знам. Не помага да се държа
добронамерено, ако всъщност съм враждебен. Не помага, ако се
преструвам, че на мен може да се разчита, а в същото време съм
изпълнен със страх и несигурност. Дори на най-елементарно ниво
на общуване казаното дотук важи за мен. Не помага да се
преструвам на здрав, когато се чувствам болен.
Това, което се опитвам да кажа, формулирано по-друг начин, е,

че за мен никога не е било ефективно да се опитвам да поддържам
лъжлив образ, да демонстрирам едно, а да се чувст вам по съвсем
различен начин вътрешно. Това не помага, ако искаш да изградиш
конструктивни взаимоотношения с другия. Искам да подчертая, че
макар да съм сигурен в истинността на този принцип, в никакъв
случай не съм успявал винаги да го следвам. Всъщност, струва ми
се, че повечето грешки, които съм допускал в личните си
отношения, и повечето случаи, в които не съм успявал да съм в
помощ на другите, се дължат на факта, че поради задействането на
защитните си механизми съм се преструвал.
В ТОРОТО ПРОЗРЕНИЕ МОЖЕ ДА СЕ формулира така: Установил съм, че

съм по-ефективен, когато мога с приемане да се вслушвам в себе си и
да бъда себе си. През годините се научих по-успешно да се
вслушвам в себе си, така че знам по-добре отпреди какво изпитвам
във всеки даден момент - мога да осъзная, че съм ядосан или че
еднозначно съм склонен да отхвърля даден човек, че се чувствам
изпълнен с топлина и обич или че съм отегчен и не се интересувам
от случващото се, че нямам търпение да разбера какво се случва в
душата на другия или че се тревожа и страхувам от отношенията, в
които встъпвам. Мисля, че вече мога да отсея всички тези
разнообразни преживявания и чувства, вслушвайки се в себе си.
Един начин да кажа това накратко е, че се усещам по-способен да
оставя себе си да бъда такъв, какъвто съм. По-лесно ми е да се
приема като очевидно несъвършен, като човек, който със сигурност
не функционира през цялото време така, както би му се искало.
Някому това би се сторило странна посока на развитие. За мен
тя е ценна поради любопитния парадокс, че именно когато приема
себе си такъв, какъвто съм, започвам да се променям. Мисля, че
съм научил това както от моите клиенти, така и от собствения ми
опит - ние не можем да се променим, не можем да избягаме от това,
което сме, докато по дълбинен и цялостен начин не приемем това,
което сме. Тогава промяната идва почти незабелязано.
Друго следствие от това, че не се преструвам, е, че взаимо -
отношенията ми стават истински, а такива взаимоотношения
по вълнуващ начин са изпълнени с живот и със смисъл. Ако мога да

приема факта, че съм отегчен или изнервен от даден клиент или
студент, тогава е много по-вероятно да мога да приема и наличието
на същите чувства към мен. И мога също така да приема
трансформираните преживявания и чувства, които именно тогава е
вероятно да се появят и у мен, и у него. Истинските отношения по-
скоро са склонни да търпят промяна, отколкото да остават
неизменни.
По тези причини вярвам, че е ефективно да се оставям да бъда
такъв, какъвто съм, да знам кога съм достигнал предела си на
търпимост и толерантност и да приемам това като факт; да знам
кога искам да моделирам или манипулирам и да приемам това като
факт за себе си. Бих искал да мога да приемам подоб ни чувства,
така както приемам чувствата на топлота, интерес, толерантност,
благост, разбиране, които са също толкова истинска част от мен.
Когато приема всички тях като факт, като част от мен, тогава
отношенията ми с другия стават това, което са, и могат вече да се
развиват и да се променят.
С ТИГАМ И до основното ПРОЗРЕНИЕ , което е от огромна важност за

мен. Мога да го формулирам така: Научих, че е изключително ценно
да съумея да позволя на себе си да разбера другия. Начинът на
формулиране може да ви изглежда странен. Дали е нужно да си
позволиш да разбереш другия? Мисля, че е. Първата ни реакция по
отношение на повечето неща, които другите ни казват, е
непосредственото им оценяване или осъждане, а не разбиране.
Когато някой даде израз на чувствата си, нагласите си или
вярванията си, ние почти незабавно откликваме така: „Това е
правилно“ или „Това е глупаво“, „Това не е нормално“, „Това е
неразумно“, „Това не трябва да е така“, „Това не е добре“. Много
рядко си позволяваме да разберем какъв точно е смисълът на
казаното от другия. Вероятно това е така, защото разбирането е
рисковано начинание. Ако се оставя наистина да разбера другия,
може да се случи така, че това да ме промени. А ние се страхуваме
от промяна. Както обичам да казвам, не е лесно да си позволиш да
разбереш другия, да встъпиш изцяло, напълно и с емпатия в
неговия свят. Това е рядко срещано събитие.
Но да разбираш е обогатяващо по двоен начин. Установявам,
че когато работя с клиенти в тежко състояние, разбирането на
особения свят на психозата или разбирането и усещането на на -

гласите на човек, който вярва, че животът е твърде трагичен, за да
може да бъде понесен, или разбирането на друг, който е уве рен, че
е безполезен и незначителен, ме обогатява по свой начин. Мисля
си, че този опит ме променя и ме прави по-откликващ спрямо
чуждите преживявания. Може би още по-важен е фактът, че когато
разбирам истински тези хора, това им позволява да се променят.
Позволява им да приемат своите страхове и странни мисли,
трагични усещания и моменти на малодушие, както и миговете на
смелост, доброта, любов и чувствителност. Споделено е усещането
ни с тези мои клиенти, че когато някой изцяло раз бере чувствата
им, това помага самите те да ги приемат. Тогава и те, и чувствата
им се променят. Независимо дали става дума за разбиране на жена,
която се чувства сякаш безропотно се е оставила другите да я
водят, или за мъж, на когото му се струва, че е най-самотният и
откъснат от другите човек на света, аз дълбоко ценя този вид
разбиране. Но също така, и дори още по-важно е, че да бъдат
разбрани е от особена значимост за самите тях.
Друго важно прозрение е, че е обогатяващо да отваряш

комуникационни канали, по които другите могат да споделят
чувствата си и личните си светове. Тъй като разбирането е
удовлетворяващо за мен, аз се стремя да снема бариерите между
другите и мен, така че те да имат възможност, ако желаят, да се
разкрият напълно.
В терапевтичното взаимодействие има множество начини, по
които мога да улесня споделянето от страна на клиента. Чрез
собствените си нагласи мога да създам усещане за сигурност в
рамките на отношенията ни, а това прави и споделянето по-лесно.
Също помага чувствителността на разбирането, благодарение на
която аз мога да видя един клиент така, както той вижда себе си, и
да го приема заедно с неговите чувства и възприятия.
Но като преподавател съм установил, че отваряйки канали, по
които другите могат да споделят себе си с мен, аз също се обо -
гатявам. Затова се опитвам - невинаги успешно - да създам ат -
мосфера в залата, която предразполага към спокойно изразяване на
чувства и в която всеки може спокойно да бъде себе си, т.е. да
съхрани своите различия както от останалите, така и от препода -
вателя. Често моля студентите да попълват „анкети“, в които да
изказват личното си мнение, без външно въздействие по отно шение

на моя курс. Те могат да споделят дали отговаря на нуж дите им,
могат да изразят мнението си за преподавателя, могат да опишат
личните затруднения, които срещат. Тези „анкети“ нямат никаква
връзка с оценките им. Понякога едно и също занятие бива
възприемано по диаметрално различни начини. Един студент казва:
„Чувствам неясно отвращение към общия тон на този курс“, а друг,
например чуждестранен студент твърди: „Курсът следва най-
добрия, ползотворен и научен начин на обучение. Но за хора, на
които прекалено дълго им е било преподавано както на нас - най-
вече чрез лекции и с авторитарен подход, - тази нова процедура е
неразбираема. Хора като нас са научени да слушат преподавателя,
да си водят пасивно бележки и да учат наизуст за изпитите. Не е
необходимо да се казва, че е нужно дълго време, докато се
освободиш от подобни навици, дори те да са ялови и
безрезултатни“. Да допусна до себе си подобни радикално разми -
наващи се нагласи винаги е било дълбоко удовлетворяващо.
Установил съм същото по отношение на групи, в които съм
възприеман като лидер. Винаги се стремя да редуцирам страха или
отбранителните реакции, така че всички да могат да спо делят
свободно чувствата си. Това винаги са били вълнуващи
преживявания и благодарение на тях започнах да разбирам по
съвсем нов начин ръководството. Но тук нямам възможност да
обсъждам този въпрос по-подробно.
И МА ОЩЕ ЕДНО ВАЖНО ПРОЗРЕНИЕ от работата ми като терапевт.

Мога да го формулирам съвсем кратко: За мен е изключително
удовлетворяващо, когато успея да приема другия.
Да приемеш истински някой друг и чувствата му не е лесно,
както не е лесно и да го разбереш. Мога ли наистина да оста вя
другия да изпитва враждебност към мен? Мога ли да прие ма гнева
му като реална и легитимна част от него? Мога ли да го приема,
ако разбира живота и проблемите в него напълно различно от мен?
Мога ли да го приема, когато изпитва изцяло положителни чувства
към мен, възхищава ми се и иска да следва примера ми? Всичко
това е част от приемането и не е лесно да бъде постигнато. Мисля,
че в нашата култура все по- често срещана е нагласата: „всички
трябва да се чувстват и да мислят като мен“. За нас е трудно да
позволим на децата си или
на родителите си, или на брачните ни партньори да се чувстват

различно от нас самите. По същия начин не можем да оставим
клиентите ни или студентите ни да бъдат различни или да се
опитаме да се възползваме от техния различен опит. В между-
народен мащаб ние не можем да оставим друга нация да мисли или
да се чувства различно. Въпреки това за мен тази различност на
индивидите, правото на всеки да използва опита си по свой начин и
да открива свой смисъл в него постепенно стана една от най-
безценните възможности в живота ни. Всеки от нас е остров в един
особено истинен смисъл; и той може да строи мостове към други
острови само единствено ако на първо място иска да бъде себе си и
си позволява да бъде себе си. Научил съм, че когато приемам
другия, което означава да приема най- вече чувствата, нагласите и
вярванията му, които са автентична и същностна част от него,
именно тогава аз му помагам да стане личност - и това е
изключително ценно за мен.
С ЛЕДВАЩОТО ПРОЗРЕНИЕ Е ПО - ТРУДНО ДА бъде предадено с думи. Ето

един опит: Колкото по-открит съм към реалността вътре в мен и в
другия, толкова по-малко искам бързо да се втурна и да „поправя
нещата“.
Опитвайки се да се вслушвам в себе си и в това, което из-
питвам, и колкото повече се опитвам да изградя същата нагласа
към другия, толкова повече се изпълвам с уважение към слож ните
процеси на живота. По тази причина все по-малко ми се иска
бързешком да „поправя нещата“, да поставям цели, да мо делирам
хората, да манипулирам и подбутвам в посока, която на мен ми
харесва. Много по-удовлетворен се чувствам да бъда просто себе
си и да оставя и другия на спокойствие. Знам много добре, че това
може да изглежда странен, едва ли не ориентал ски възглед. За
какво е животът, ако не правим нещо за другите? За какво е
животът, ако не ги моделираме, за да преследваме собствените си
цели? За какво е животът, ако не учим другите на нещата, които
ние мислим, че трябва да научат? За какво е, ако не ги накараме да
мислят и да чувстват като нас? Как може изобщо да се защитава
такъв пасивен възглед като моя? Сигурен съм, че у много читатели
ще се породят подобни въпроси.
Но парадоксалният аспект на опита ми е, че колкото пове че се
стремя просто да бъда себе си в цялата комплексност на
живота и колкото повече се опитвам да разбирам и приемам себе

си и другите, толкова по-голяма промяна бива провокирана.
Парадоксално е, че именно когато всеки от нас се стреми да бъде
себе си, тогава установява, че се променя не само той, но и
другите. Това е изключително същностен аспект от опита ми и
едно от най-важните неща, които съм научил в личния и
професионалния ми живот.
П ОЗВОЛЕТЕ МИ СЕГА ДА СЕ насоча към прозренията, които не са

толкова пряко свързани с човешките взаимоотношения, а по-скоро
с моите собствени действия и ценности. Първото от тях може да се
формулира много кратко: Имам доверие на собствения ми опит.
Едно от основните неща, за осъзнаването на което ми бе нужно
много време и което всъщност все още продължавам да уча, е, че
когато усещам, че дадена дейност е ценна и си струва, то тя
наистина е такава. Казано иначе, установил съм, че цялостният,
организмичен начин на усещане на една ситуация заслужава повече
доверие в сравнение с оценката й на интелектуално ниво.
През целия ми професионален живот съм поемал в посоки,
които за другите са изглеждали глупави. Самият аз съм прежи вявал
немалко колебания. Но никога не съм съжалявал, когато съм
поемал по път, който ми се е „струвал правилният“, макар често да
съм се чувствал самотен или глупав.
Научил съм, че когато съм се доверявал на някакво вътреш но,
неинтелектуално чувство, винаги съм откривал смисъл в
произтичащото от него решение. Дори съм установил, че когато
съм поемал в неконвенционална посока само защото ми се е
струвала истинската или правилната, след пет-десет години
мнозина от колегите ми са се присъединявали към мен, което е
прогонвало самотата.
След като постепенно започнах да се доверявам по-дълбо ко на
подобни, по-холистични реакции, разбрах, че те могат да насочват
и интелектуалната ми работа. Започнах да уважавам повече онези
неясни мисли, които се появяват от време на време и които усещам
като значими. Склонен съм да мисля, че тези неясни мисли и
интуицията могат да ме отведат към важни открития. Мисля за това
като за доверие в тоталността на опита, който, подозирам, съдържа
повече мъдрост в сравнение със
съзнанието ми. Несъмнено и опитът е погрешим, но вярвам, че това

е така в по-малка степен, отколкото при съзнателното взимане на
решения. Нагласата ми е много добре експлицирана от Макс Уебър,
художника, който казва: „При осъществяването на скромните ми
творчески замисли аз завися много от онова, което все още не знам
и което все още не съм осъществил.“
Тясно СВЪРЗАНО с ТОВА Е и естественото следствие, че чуждата

оценка няма ръководна сила за мен. Другите, макар да трябва да
бъдат изслушвани и вземани предвид, не биха могли да ме
насочват. Това е нещо, което не научих лесно. Спомням си колко
разтърсен бях някога, когато един много задълбочен из следовател,
който ми изглеждаше много по-компетентен и информиран
психолог от мен, ми каза, че правя огромна грешка, насочвайки се
към психотерапията. Тя не би ме отвела никъде и като психолог не
бих могъл дори да практикувам.
По-късно понякога неприятно се изненадвах, когато разбирах,
че за някои аз съм мошеник, човек, практикуващ меди цина без
разрешително, създател на повърхностна и вредна те рапия, който
иска да се домогне до повече власт, мистик и т.н.
В същата степен ме смущават и толкова крайните хвалебст вия.
Но се опитвам да не обръщам внимание, защото вярвам, че само
един човек (поне докато съм жив, а може би винаги) може да знае
дали заниманията ми са честни, дълбоки, открити и ста билни, или
лъжовни, повърхностни и егоистични, и това съм самият аз. Радвам
се на различните реакции по повод работата ми, а критиката (както
добронамерената, така и враждебната) и високата оценка (както
честната, така и ласкателната) са част от тези реакции. Но
преценката им и определянето на смисъла и полезността им е
задача, която се пада единствено на мен.
И МАЙКИ ПРЕДВИД КАЗАНОТО ДОТУК , СЛЕДВАЩОТО прозрение вероятно

няма да ви изненада. Опитът е за мен най-вис- шият авторитет.
Пробният камък за истината е собственият ми опит. Нито чуждите
идеи, нито моите имат подобен авторитет. Именно към опита се
връщам отново и отново, за да стигна най-близо до истината,
докато тя се разгръща вътре в мен.
Нито Библията или пророците - нито Фройд или изследо -
вателската работа, нито Божието откровение или човеците -
могат да застанат пред личния ми опит. Колкото по-първичен (ако

използвам понятието от семантиката) е той, толкова по- достоверен
е. Така най-ниското му ниво се оказва съдържащо най-много мощ.
Затова, ако чета дадена психотерапевтична теория, ако формулирам
такава въз основа на работата ми с кли ентите и ако провеждам
терапия с конкретен клиент, силата на опита нараства в реда, в
който са изброени тези ситуации.
Той има тази сила не защото е непогрешим, а защото винаги
може да бъде проверяван по нови и напълно първични начини. Така
честите грешки подлежат на коригиране и той остава открит за
преразглеждане.
Сега още едно лично прозрение. Доставя ми наслада да откривам

порядък в преживяването. Изглежда неизбежно търсенето на
смисъл, на ред или на общ закон във всеки голям модус от
преживявания. Именно това любопитство, задоволяването на което
ми носи изключително удовлетворение, ме е отвело до всяка от
основните тези, които съм формулирал. То ме накара да потърся
порядък в конгломерата от практики, посредством кои то
клиницистите работят с деца, и оттук се роди книгата ми Кли-
нична терапия на проблемното дете. То ме накара да формулирам
общите принципи, действащи в психотерапията, изложени в
няколко книги и редица статии. То ме насочи към изследовател ска
работа, целяща да потвърди различни типове закономернос ти,
които вярвам, че съм идентифицирал. То ме е подтикнало да
конструирам теории, свързващи порядъка, установен във вече
преживяното, и проектирането му върху нови и необходени полета,
в които може допълнително да бъде проверен.
Постепенно започнах да разглеждам научната работа и процеса
на конструиране на теории като насочени към вътрешното
подреждане на значимите елементи в преживяването. Научната
работа е упоритото, дисциплинирано усилие да открием смисъла и
закономерността във феномените на субективния опит. Тя е
оправдана, защото винаги носи удовлетворение картината на света
да изглежда подредена и защото често разбирането на
закономерностите носи резултати.
Така осъзнах, че главната причина да се посветя на научна
работа и на изграждане на теория е нуждата от ред и смисъл - една
субективна нужда, която съществува в мен. Занимавал
КарлРоджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
съм се с изследователска работа по различни причини - за да угодя

на другите, да убедя опонентите и скептиците, да успея в
професионален план, да спечеля престиж, както и по други все
толкова неприятни причини. Тези грешки в преценките ми и
работата ми послужиха само за да се убедя още по-еднозначно, че
има само една истинска причина за изследователската ми работа и
тя е нуждата ми от смисъл.
Друга поука, която трудно извлякох, може да се синтезира в четири

думи: Фактите са ни приятели.
Винаги ми е било особено интересно обстоятелството, че
психотерапевтите, особено психоаналитиците, упорито отказват да
подлагат на научно изследване собствената си теория и не
позволяват и на другите да го правят. Мога да разбера подобна
реакция, защото и аз съм се чувствал така. Особено в началото на
научната ми работа ясно си спомням тревогата, с която очаквах
оценката на моите открития. Представете си, че хипотезите ни
бъдат отхвърлени! Представете си, че възгледите ни са погрешни!
Представете си, че мнението ни няма стабилна основа!
Поглеждайки назад, в такива моменти ми изглежда, че съм се
отнасял към фактите като към потенциални врагове, като възможни
вестители на бедствия. Бавно осъзнах, че фактите винаги са наши
приятели. Всяка частица от доказателство, до което можем да се
доберем в тази област, ни отвежда по-близо до истината. Ада
бъдеш по-близо до нея не може никога да е опасно или вредно, или
неудовлетворяващо. Така че, макар все още да мразя да
пренапасвам мисловните си схеми и да се отказвам от старите
начини на възприемане и концептуализиране, на едно по-дълбоко
ниво в немалка степен съм осъзнал, че тези болезнени
реорганизации са именно учене и макар да са болезнени, винаги
водят до един по-удовлетворяващ - именно защото е по-точен -
начин на възприемане на живота. По тази причина понастоящем
една от най-привлекателните области за размисъл за мен е онази, в
която редица от идеите ми не са подкрепени с достатъчно
свидетелства. Струва ми се, че само ако бих могъл да намеря пътя
си към решаването на този проблем, ще постигна едно много по-
задоволително приближение към истината. Сигурен съм, че
фактите ще бъдат мои приятели.
Първи глава. „Това съм аз I 49
Тук някъде е мястото на прозрението, което ми е донесло най-

дълбоко удовлетворение, тъй като ми е позволило да се почувствам
дълбоко свързан с другите. Мога да го формулирам така: Най-
личното е най-универсално. Имало е моменти, в които, говорейки
със студентите, с преподавателите, или пък в текстовете ми, съм се
изразявал по начин, толкова личен, че ми се е струвало, че
вероятно никой друг не би могъл да ме разбере, защото става дума
за нещо, което е по неповторим начин единствено мое. Два
конкретни текстуални примера за това са предговорът на
Клиентоцентрирана терапия (обявен за изключително неподходящ
от издателите) и статията „Личности или наука“. По повод на тези
два текста почти без изключение чувствата, които са ми
изглеждали възможно най-лични и затова и неразбираеми за
другите, са намерили отклик у мнозина други. Това ме накара да
повярвам, че най-личното и уникално във всеки от нас е може би
онзи елемент, който, ако бъде споделен или изразен, говори по най-
непосредствен начин на останалите. Прозрението ми позволи да
разбера хората на изкуството като хора, осмелили се да изразят
уникалното в самите себе си.
Има още едно дълбоко прозрение, което може би лежи в основата на

всичко казано дотук. То просто се натрапва след двадесет и пет
години, прекарани в опити да помогна на хора в криза. То звучи
просто: Преживяното от мен показва, че всички ние носим като
базова нагласа позитивността. Най- дълбоките ми
взаимоотношения свидетелстват, че това е в сила дори за онези,
чиито проблеми са най-тежки, чието поведение е в най-висока
степен антисоциално и чиито преживявания изглеждат най-
ужасяващи. Когато имам достатъчната чувствителност, за да
разбера чувствата им, и успея да ги приема като личности,
установявам, че те проявяват склонност да се насочват в
определена посока. Каква е тя? Думите, които според мен описват
най-добре тяхното движение, е позитивност, конструктивност,
стремеж към себеактуализация, към съзряване, към социализация.
Вярвам, че колкото по-пълноценно индивидът бива разбиран и
приеман, толкова по-уверено сваля фалшивите маски, с които
обичайно посреща живота, и отправя в посока, която го отвежда
напред.
Не искам да ме разбирате погрешно. Не поддържам някакъв

краен оптимистичен възглед за човешката природа. Напълно съм
наясно, че поради вътрешни страхове и защити хората могат да се
държат по изключително жесток, ужасяващо деструктивен, незрял,
деградиращ, асоциален и вредоносен начин. И често те правят
тъкмо това. Но някои от най-вдъхновяващите и въодушевяващи
аспекти на опита ми е именно работата с такива хора и откритието,
че и в тях - както във всички нас - съществува мощен позитивен
импулс на най-фундаментално ниво.
Позволете ми да завърша този дълъг списък с едно последно

прозрение, което ще формулирам много кратко: Животът, в най-
добрите му етапи, е поток, процес на промяна, в който нищо не е
фиксирано. Установил съм, че и при клиентите ми, и при мен тъкмо
когато животът е най-богат и най-удовлетворяващ, най-еднозначно
бива преживяван като поток. Опитът за това е едновременно
вълнуващ и мъничко плашещ. Чувствам разцвет на силите си
именно когато съм в състояние да оставя потока на опита да ме
носи в посока, която изглежда, че отвежда някъде напред, към
цели, които в момента все още са потънали в мъгла. Така носейки
се в комплексния поток на преживяването и опитвайки се да
проумея неговата постоянна изменчивост, става очевидно, че няма
фиксирани точки. Когато съумея да се задържа в това състояние на
процесуалност, става ясно, че не може да съществува затворена
система от вярвания, нито непроменлив набор от принципи, към
които да се придържам. Животът бива ръководен от изменчиво
разбиране и интерпретация на преживяването. И те са винаги в
процес на ставане. Вярвам, че вече е ясно защо няма философия,
система от вярвания или множество от принципи, в които да
убеждавам другите. Мога единствено да се опитвам да живея
според моята интерпретация на актуалния смисъл на собствения
ми опит и да се опитам да позволя на другите и да им дам
възможност да създадат своя собствена вътрешна свобода и по този
начин - собствена, натоварена със смисъл интерпретация на своите
преживявания.
Уверен съм, че ако съществува истина, този индивидуален
процес на търсене би трябвало да клони именно към нея. По един
все пак ограничен начин моят опит показва тъкмо това.
Втора част
Как мога да бъда в помощ
Открил съм начин на работа с хората, който изглежда,

че притежава сериозен конструктивен потенциал.
Втора глава
Някои хипотези по отношение

на стимулирането на личностното
израстване
Трите глави, които съставят втората нает, обхващат

период от шест години - от 1954 до 1960 г. Любопитно е, не
са били изнасяни като лекции и доклади на немалко места в
страната - Обърлин, Охайо, Сейнт Луис, Мисури и
Пасадена, Калифорния. Те са нает от период на интензивна
изследователска работа, затова хипотезите, изказани в
първата глава, са доста по-солидно подкрепени с
доказателства в периода, в който подготвях третата.
Лекцията, която следва, е изнасяна в Обърлин Колидж
през 1954 г. В нея се опитах възможно най-кратко да
представя фундаменталните принципи на психотерапията,
които са изложени по-подробно в книгите ми
„Консултиране и психотерапия“ (1942) и „Клиенто-
центрирана терапия“ (1951). Целта ми е да представя
фасилитиращото отношение и резултатите от него, без да
се спирам на процеса, който ражда промяната.
А
а се изправиш пред човек в криза, измъчван от вътрешни
конфликти, който търси и се надява на помощ, винаги е
било огромно предизвикателство за мен. Дали зная достатъч-
но, дали притежавам ресурсите, психологическата устойчи-
вост, умението - дали притежавам онова, което е нужно, за да
му бъда полезен?
Карл Роджърс Ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
Повече от двадесет и пет години се опитвам да посрещам този

тип предизвикателства. Те са ме карали да търся съдействие във
всеки аспект от професионалната ми подготовка: строгите методи
на психологическото измерване, които за първи път научих в
Тийчърс Колидж, Колумбия; психоаналитичните прозрения на
Фройд и методите на Института за консултиране на деца, където
работех като стажант; актуалните тенденции в полето на
клиничната психология, с която бях тясно свързан; краткото ми
запознаване с работата на Ото Ранк, с методите на психиатричната
социална работа, и други области, твърде многобройни, за да бъдат
изброени. Но тези предизвикателства означават най-вече постоянно
учене от собствения ми опит и от този на колегите ми в Центъра по
консултиране. Нашата цел беше за самите нас да идентифицираме
ефективни начини за работа с хора в криза. Постепенно създадох
ефективен набор от техники, израстващ тъкмо от този опит. Той
може да бъде емпирично проверяван, подобряван и преразглеждан
в светлината на новия опит и изследователска работа.
Обща хипотеза
Един кратък начин да опиша промяната, случила се в мен, е да

започна с това, че в началото на професионалната ми ка риера си
задавах въпроса: „Как мога да прилагам терапия, или да лекувам,
или да променя този човек?" Сега бих го формули рал така: „Как да
изградя такъв тип отношение с него, че той да може да го използва
за собственото си израстване?“
Когато започнах да си поставям въпроса по този начин, осъ-
знах, че научено от мен е приложимо към всички мои взаимоот -
ношения, а не само към клиентите ми. По тази причина вярвам, че
прозренията и поуките, които са имали смисъл за мен в опита ми,
биха могли да са от полза и за вас във вашия опит, тъй като всички
ние сме въвлечени в човешки взаимодействия.
Може би е най-добре да започна с едно негативно прозрение.
Постепенно ми стана ясно, че не мога да помогна на чо век в криза
посредством някаква интелектуална процедура или тренинг.
Подходите, които разчитат на знание, на тренинг, на приемане от
негова страна на нещо, което може да бъде пре
Втора глава. Някои хипотези по отношение на стимулирането...
подадено, не са от полза. Те са изкушаващи и непосредствени и в

миналото съм изпробвал много от тях. Те позволяват да
реконструираш пред самия клиент проблема, да препоръчаш
стъпки, които да го отведат напред, да му предадеш знание за по-
удовлетворяващи начини на живот. Но опитът ми показва, че
подобни методи са безплодни и неефективни. Най-многото, което
могат да постигнат, е временна промяна, която скоро се губи и
оставя клиента още по-убеден в своята неспособност за справяне.
Неуспехът на всеки подобен подход, разчитащ на интелекта, ме
е накарал да осъзная, че промяната се случва посредством
преживяването в рамките на взаимодействието. Ще се опитам да
формулирам съвсем кратко и неформално някои от същностните
хипотези, свързани с „помагащите отношения“, които се
потвърждават все по-еднозначно едновременно от опита и от
научните изследвания.
Мога да изразя общата хипотеза с едно изречение: Ако аз съм в
състояние да изградя определен тип отношение, то другият ще
открие в себе си способността да го използва за израст ване,
промяна и личностно развитие.
Отношението
Но КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА тези понятия? Нека се спра поотделно на

трите основни фрази в това изречение и да споделя нещо за техния
смисъл. Какъв е този определен тип отношение, което бих искал да
изградя?
Установил съм, че колкото по-искрен мога да съм в едно
взаимодействие, толкова по-полезно ще бъде то. Това означа ва, че
трябва да съм наясно с чувствата си във възможно най- висока
степен, а не да се представям пред другия с маска, която показва
едно, докато на по-дълбоко или несъзнавано ниво усе щам нещо
напълно различно. Искреността също така включва желанието да
бъда и да изразявам чрез думите и поведението си разноликите
чувства и нагласи, които се крият в мен. Само по такъв начин едно
отношение може да придобие реалност, а това изглежда има
дълбоко значение като предусловие за успех. Единствено когато
споделям автентичната реалност, която е у
мен, другият може да се впусне в успешно търсене на себе си.

Установил съм, че това е така дори в случаите, когато не харесвам
чувствата, които изпитвам, или не мисля, че нагласите ми биха
поставили основата на едно пълноценно отношение. Изглежда, че
от фундаментално значение е умението да бъдеш истински.
Опитът ми показва, че второто условие е свързано с при-
емането и симпатията към дадения клиент - колкото по-сил ни са те,
толкова по-вероятно е да изградим отношение, което той да успее
да използва. Под приемане имам предвид топлото внимание към
него като личност с безусловна ценност сама по себе си,
независимо от състоянието му, поведението му или чувствата му в
момента. Това означава уважение и симпатия към него като към
отделен човек и стремеж той да успее да от работи чувствата си по
свой уникален начин. Означава приемане и уважение към
актуалните му нагласи, независимо колко негативни, позитивни
или противоречиви са те. Приемането на всеки изменчив аспект на
тази различна от мен личност превръща отношението, което
градим, в отношение на топлина и сигурност, а сигурността от
това, че си харесван и приет като личност, изглежда, е
изключително важен елемент в помагащите отношения.
Също така вярвам, че взаимодействието е значимо, доколкото
усещам несекващото желание за разбиране: емпатия, отличаваща се
с особена чувствителност към различните чувства и привързаности
на клиента, такива, каквито той ги вижда в момента. Приемането не
означава кой знае какво, ако не включва разбиране. Само ако
разбера чувствата и мислите, които изглеждат някому толкова
ужасяващи или толкова сантиментални, или чудати, само ако ги
виждам, както той ги вижда, и въпреки това приемам и тях, и него,
само тогава той може да се почувства наистина свободен да проучи
всички скрити кътчета и плашещи потайности на своите, често
дълбоко погребани преживявания. Тази свобода е важно
предусловие за изграждане на отношението: свобода да изследваш
себе си едновременно на съзнателно и несъзнавано ниво, тогава,
когато се почувстваш готов да се впуснеш в това опасно
начинание; свобода от всякаква морална или диагностична оценка,
тъй като всички оценки са, по мое мнение, винаги заплаха.
Втора глава. Някои хипотези по отношение на стимулирането... 57
Отношението към клиента, което опитът ми показва, че е

помагащо, се характеризира с прозрачност от моя страна,
позволяваща чувствата ми да бъдат достъпни; с приемане на
личността на другия като ценна сама по себе си; и от дълбоко
емпатично разбиране, даващо възможност да надникна в лич ния му
свят през неговите очи. Когато тези условия са изпълнени, аз се
превръщам в спътник на моя клиент, придружаващ го по време на
плашещите му търсения, които сега той се чувства свободен да
предприеме.
Никога не е гарантирано, че ще успея да постигна този тип
отношение с другия и понякога, дори когато ми се струва, че съм го
направил в себе си, той може да се окаже твърде упла шен, за да
възприеме адекватно предложеното. Но бих могъл да кажа, че
когато нагласите ми са от типа, който описах, и когато другият
може до известна степен да ги усети, вярвам, че без изключение
настъпва промяна и конструктивно личностно развитие - а аз
използвам думата „без изключение“ само след дълъг и внимателен
размисъл.
Мотивация за промяна
ТОЛКОВА ЗА ОТНОШЕНИЯТА. ВТОРАТА ФРАЗА В така формулираната ми

хипотеза беше, че индивидът ще открие в себе си способността да
използва това отношение за личностно израстване. Ще се опитам да
проясня смисъла на тази фраза за мен. Постепенно опитът ме е
научил, че всеки има в себе си капацитет и склонност - латентна,
ако не ясно видима - да се движи напред към постигане на зрялост.
В подходящ психологически климат тази тенденция набира скорост
и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е
видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на
своя живот и на самия себе си, които му носят мъка и неудовлетво -
реност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното
му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от
самия себе си, тъй като за него те представляват заплаха. Тя се
проявява в склонността да реорганизира своята личност и
отношението си към живота по начини, които биват призна ти за по-
зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към
израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред,

става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него
зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който
наблюдаваме в целия органичен и човешки живот - към обхващане
на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие,
зрялост - поривът да се даде израз и да се активират всички
способности на организма до степен, в която тази активност издига
организма или личността на по-високо ниво. Този порив може да
бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични
защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат
съществуването му; но вярвам, че той е във всеки от нас и очаква
подходящите условия, за да се прояви.
Резултатите
ОПИТАХ СЕ ДА ОПИША ОТНОШЕНИЕТО , което има базисна роля за

осъществяването на конструктивна личностна промяна. Постарах се
да формулирам ясно типа способност, която отвежда към
успешното оползотворяване на това отношение. Третата фраза от
общото твърдение беше, че промяна и личностно развитие ще
настъпят. Моята хипотеза е, че в подобно от ношение индивидът ще
реорганизира себе си едновременно на съзнателно ниво и много по-
дълбинно, така че да успее да се справи с живота по-
конструктивно, по-интелигентно, по-социализирано и по по-
удовлетворяващ за него начин.
Тук ще се отклоня от чистия размисъл и ще се позова на
устойчиво нарастващия обем научни свидетелства. Ние днес знаем,
че индивидите, които прекарват дори относително ограничено
време в подобни отношения, демонстрират дълбоки и значими
промени в личността, нагласите, поведението си; промени, които не
са налице при контролните групи. В рамките на подобно отношение
индивидите стават по-конгруентни и по-ефективни. Те
демонстрират по-малко от характеристиките, които обикновено
биват наричани невротични или психотични, и повече от чертите на
здравия, адекватно функциониращ човек. Възприятията им за
самите себе си се изменят, ставайки по-реалистични. Те започват
повече да приличат на личности
те, които искат да бъдат, и се оценяват по-високо. Стават по-

уверени и по-успешно направляват самите себе си; по-добре
разбират себе си, по-открити са към собствения си опит и от ричат
или потискат по-малка част от преживяванията си; по- успешно
приемат нагласите си към другите, разглеждайки ги като по-сходни
със себе си.
Поведението се променя по подобен начин: наблюдава се по-
ниска степен на фрустрираност от стресови фактори и по- бързо
възстановяване, повече зрялост във всекидневните отношения, по-
малка нужда от защитни механизми, повече адап тивност, повече
креативност при среща с предизвикателства.
Това са някои от промените, които вече ни е известно, че
настъпват при лицата, преминали през поредица от терапев тични
срещи, в които психологическата атмосфера се доближава до
описаното от мен отношение. Всяко от горните твърдения почива
на обективни свидетелства. Необходими са много повече
проучвания, но вече не може да има съмнение в ефек тивността на
подобен тип отношение за иницииране на личностна промяна.
Една обща хипотеза за човешките отношения
ОНОВА, КОЕТО Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩО ЗА мен в тези изследователски

открития, не е просто фактът, че потвърждават ефективността на
дадена форма на психотерапия, макар това несъмнено да е важно.
Вълнението ми произтича от факта, че тези открития дават
основание да се защитава дори една още по-обща хипотеза относно
човешките взаимоотношения. Изглежда има достатъчно
свидетелства в полза на предположението, че терапевтичното
отношение е само един пример за междучовешко взаимодействие,
което всъщност е ръководено от едни и същи закономерности.
Затова можем да допуснем, че ако родителят създаде
психологически климат, наподобяващ описания от мен, детето ще
стане по-самостоятелно, социализирано и зряло. Ако учителят
създаде такива отношения в своя клас, учениците ще проявяват
повече лична инициатива, ще бъдат по-оригинални, по-
дисциплинирани, по-малко тревожни и поддаващи се на външно
въздействие. Ако администраторът,
военният или ръководителят на производство установят подобна

атмосфера в своите организации, служителите и подчинените им
ще проявяват повече отговорност, повече креативност, по-успешно
ще се адаптират към нови проблеми и ще бъдат по-отворени за
сътрудничество. Струва ми се, че може би присъстваме на
раждането на ново поле на човешки отношения, за което можем да
твърдим, че ако са налице определени нагласи като условия, то
можем да очакваме настъпването на определени, дефинируеми
промени.
Заключение
Позволете да завърша, връщайки се КЪМ личния си опит. Опитах да
споделя с вас нещо, което съм научил в усилията си да помогна на

объркани, нещастни, зле приспособени индивиди. Формулирах
хипотезата, която постепенно придоби смисъл за мен - не само в
рамките на взаимодействията ми с клиенти в криза, но и по
отношение на всички мои човешки взаимоотношения. Посочих, че
научното знание, с което разполагаме, подкрепя тази хипотеза, но
има нужда от още много изследвания. Сега бих искал да обобщя
условията на тази обща хипотеза и конкретните следствия.
Ако мога да създам отношение, което от моя страна се ха-
рактеризира с:
♦ искреност и прозрачност, в които аз съм моите истински

чувства;
♦ топло приемане и висока оценка на другия като отделна
личност;
♦ отличаваща се с чувствителност способност да виждам
света му и него самия така, както той се вижда;
то тогава другият;
♦ ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това

е отричал;
♦ ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да
функционира ефективно;
♦ ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

♦ ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;
♦ ще бъде личност в по-висока степен, уникална и по-спо-
собна да изразява себе си;
♦ ще бъде по-разбиращ и по-приемащ другите;
♦ ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет
с житейските проблеми.
Вярвам, че казаното е в сила, независимо дали става дума за

отношения с клиент, с група студенти или служители, с моето
семейство или деца. Изглежда, че имаме обща хипотеза, която
предлага вълнуващи възможности за развитието на креативни,
адаптивни и автономни личности.
Трета глава
Характеристики на помагащото
отношение
Отдавна храня силната увереност - някои биха казали,

че става дума за истинска обсесия, - не терапевтичното
отношение е само един пример за междуличностно
взаимодействие и че едни и същи закономерности
направляват всички подобни взаимодействия. Това е
темата, която избрах да разработя, когато бях помолен
да изнеса лекция на конгреса на Американската
асоциация за консултиране в Сейнт Луис през 1958 г. В
нея изпъква дихотомията между обективно и
субективно, която винаги е била важна част от опита
ми през последните години. За мен е особено трудно да
изнасям лекции, които са напълно субективни или
напълно обективни. Бих искал да приближа тези два
свята през тясното сравнение, макар и да не мога
напълно да ги примиря.
И нтересът ми към психотерапията постепенно събуди у мен

интерес към всеки тип отношение на помощ. С това поня-
тие имам предвид отношение, при което поне една от страните
има намерение да стимулира у другия израстването, развитие-
то, постигането на зрялост, подобряването на функциониране-
то в света и на справянето с живота. Другият би могъл да бъде
отделен индивид или група. Казано иначе, помагащо отноше-
ние може се определи като такова, в което един от участници-
те опитва да провокира онова, което би трябвало да се случи с
другия или и с двамата - повече разбиране, повече изразяване,
по-функционална употреба на латентните вътрешни ресурси на

индивида.
Сега вече е очевидно, че подобна дефиниция покрива мно -
жество отношения, които обикновено са насочени към стимулиране
на израстването. Със сигурност тук попадат отношенията между
майка и дете и баща и дете, също така между лекар и пациент,
между учител и ученик, въпреки че някои учители не биха
включили насърчаването на израстването сред намеренията си.
Такива са и почти всички отношения между консул тант и клиент,
независимо дали става дума за образователно консултиране, за
професионално или за лично. В последното поле са разнообразните
отношения между психотерапевт и хоспитализиран пациент с
психотични епизоди, между терапевт и тревожен или невротичен
индивид, между терапевт и все по-нарастващия брой т.нар.
„нормални“ хора, които искат терапията да им помогне да подобрят
функционирането си или да ускорят личностното си израстване.
Това са като цяло отношения между двама. Но ние също така
би трябвало да включим множеството взаимодействия между
индивиди група, замислени като помагащи. Някои администратори
искат отношенията им със служителите да бъдат такива, че да
насърчават израстване, докато други администратори не си
поставят такива цели. Взаимодействието между терапевт,
провеждащ групова терапия, и групата също попада тук; такова е и
отношението между общностния съветник към общността. Във все
по-голяма степен взаимоотношенията между организационния
консултант и мениджърската група започват да се планират като
помагащи отношения. Този списък показва, че мно го от
взаимодействията, в които ние и другите сме въвлечени, попадат в
тази категория на отношения, целящи насърчаване на развитието и
по-зряло и адекватно функциониране в света.
Въпросът
Но КАКВИ СА ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ НА тези отношения, които наистина

помагат, които насърчават израстването? В другия край на скалата
възможно ли е да разпознаем онези характеристики, които правят
отношенията затормозяващи, дори да
Трета глава. Характеристики на помагащото отношение
са били замислени по най-искрен начин като стимулиращи

израстването? Именно във връзка с тези въпроси и най-вече с
първия, бих искал да ви отведа с мен по някои от пътищата, които
вече съм изследвал, и да ви покажа докъде съм стигнал в размисъла
по тези проблеми.
Отговорите, които дават научните изследвания

ЕСТЕСТВЕНО Е ПЪРВО ДА СЕ постави въпросът дали има емпирични
изследвания, които биха ни дали обективен отговор. Все още не
съществува голям обем подобни изследвания в тази сфера, но това,
което е налице, е изключително стимулиращо и подтик ващо към
размисъл. Не мога да реконструирам всички резултати, но бих
искал да предложа един все пак подробен подбор на прове дени
изследвания и на откритията, направени в тях. При подобна задача
свръхопростяването е необходимо и съзнавам, че не представям
изчерпателно изследванията, които споменавам. Но сто реното тук
може все пак да ви убеди, че е направен напредък, и да изостри
любопитството ви достатъчно, че да се запознаете сами със
съответните научни резултати, ако вече не сте го направили.
Изследвания на нагласите
ПОВЕЧЕТО ИЗСЛЕДВАНИЯ ХВЪРЛЯТ СВЕТЛИНА ВЪРХУ нагласите на

лицето, което трябва да окаже помощ, опитвайки се да откроят кои
от тях насърчават израстването и кои го затормозяват. Нека
разгледаме някои от тях.
Подробни изследвания на отношенията между родители и деца,
проведени преди няколко години от Болдуин и екипът му (1) в
институт „Фелс“, стигат до интересни резултати. Сред различните
групи родителски нагласи към децата, онази, която е наречена
„приемащо-демократична“, изглежда, че стимулира в най-висока
степен израстването. Децата на родители, които се отнасят с тях с
топлина и увереност в равнопоставеността им, демонстрират
ускорено интелектуално развитие (по-висок
коефициент на интелигентност), повече оригиналност, повече

емоционална стабилност и самоконтрол, и по-малко раз-
дразнителност в сравнение с деца от други типове семейства.
Макар първоначално да демонстрират известно забавяне в со-
циалното развитие, когато достигнат училищна възраст, те се
превръщат в харесвани, добронамерени, неагресивни лидери.
Когато нагласите на родителите се определят като „актив- но
отхвърлящи“, децата показват леко забавяне в интелектуалното
развитие, относително слаба реализация на способностите, които
притежават, и известна липса на оригиналност. Те са емоционално
нестабилни, склонни към бунт, агресия и препирни. Децата на
родители с друг тип нагласи до различна степен попадат някъде
между тези две крайности.
Сигурен съм, че тези открития, свързани с детското раз витие,
не ни изненадват. Бих предположил, че те важат и по отношение на
други взаимодействия и че консултантът, лекарят или
администраторът, който се отнася с другите с емоционална топлота
и експресивност, който демонстрира уважение към собствената си
личност и личността на другия и който е в състояние да се отнася с
неналагаща се загриженост, вероятно насърчава себереализирането
толкова, колкото и родителят с тези качества.
Нека продължа с едно друго, много детайлно изследване в
съвсем различна сфера. Уайтхорн и Бец изследват нивото на успех,
постигнато от млади лекари, работещи с пациенти, стра дащи от
шизофрения. Участници са седем от тях, които са били в
изключителна степен полезни за пациентите си, и още седем, чиито
пациенти са показали най-слабо подобрение. Всяка от групите е
лекувала около петдесет пациенти. Изследователите проучват
всички налични свидетелства, за да установят по какъв начин
първата група (успешната) се различава от втората. Установени са
няколко важни разлики. Лекарите в първата група били склонни да
разглеждат пациентите през личните значения, които те самите
приписвали на различните си състояния, а не просто като клинична
история или дескриптивна диагноза. Те също така се стремели да
ориентират работата си към цели, свързани с личността на
пациента, а не просто към облекчаване на симптомите или
излекуване. Става ясно, че лекарите, които успяват да са полезни,
във всекидневното си общуване с
Трета глава. Характеристики на помагащото отношение 67
пациентите залагат предимно на активно лично участие, което е

именно отношение между личности. Те по-рядко прибягват до
процедури, които могат да бъдат класифицирани като „пасивно
толериращи“, а още по-малко към процедури като ин терпретиране,
инструктиране, съветване или внимание към практическата грижа
за пациента. Накрая, тази група в много по-голяма степен от
втората съумява да изгради отношение на доверие с пациентите.
Въпреки че авторите предпазливо подчертават, че изводи те от
изследването се отнасят единствено до лица, страдащи от
шизофрения, аз съм склонен да не се съглася. Подозирам, че
сходни факти ще бъдат налице при проучване на почти всеки тип
отношения на помощ.
Друго интересно изследване е фокусирано върху начина, по
който реципиентът на помощта възприема изграждащото се
отношение с консултантите. Хайне изследва хора, които са
потърсили психотерапевтична помощ от психоаналитик, от
клиентоцентриран терапевт и от терапевт, работещ в Адлеро вата
парадигма. Независимо от типа на терапията, клиентите споделят
настъпването на сходни промени. Тук ни интересува най-вече
възприятието им за изградените отношения. На въп роса кое е било
двигателят на настъпилите промени, те предлагат различни
обяснения в зависимост от ориентацията на терапевта. Но
съгласието им по отношение на централни елементи, които са
оценили като полезни за тях, е дори още по- важно. Те посочват
следните елементи от отношенията: доверието към терапевта,
разбирането от негова страна, усещането за независимост при
взимането на решения и осъществяването на избори. Практиката,
която считат за най-ефективна, е изясняването и откритото
назоваване от терапевта на чувствата, които клиентът не е в
състояние еднозначно и категорично да идентифицира.
Съществува също така висока степен на съгласие, независимо
от прилаганата терапия, по въпроса какво не е било ефек тивно.
Нагласи от страна на терапевта като липса на заинтере сованост,
поддържане на дистанция, отдалеченост или прекомерно
съчувствие се определят като неефективни. Що се отнася до
конкретни практики, те посочват даването на конкретни съвети по
отношение на взимането на решения или вниманието
към историята на събитията, а не към настоящите проблеми.

Насочващи съвети, дадени по мек начин, се възприемат като
относително ефективни - нито полезни, нито вредни.
Фидлър в свое често цитирано изследване (7) установява, че
терапевти с различна ориентация формират сходни отно шения със
своите клиенти. По-малко известни са елементите, които
характеризират тези отношения, диференцирайки ги от
отношенията, изградени с не толкова експертни терапевти. Те са:
способност за разбиране на чувствата на клиента и на значенията,
които той приписва на нещата; чувствителност към нагласите му;
топло отношение на заинтересованост, без емоционално
свръхвъвличане.
Изследване на Куин (14) хвърля известна светлина върху
проблема какво всъщност означава разбиране на чувствата на
клиента и на значенията, които той приписва на нещата и ситу -
ациите. Анализът му изненадва с извода, че „разбирането“ по
същността си е нагласа на желание за разбиране. Куин представя
пред оценяващите единствено записани изказвания на терапевти от
терапевтични беседи. Оценяващите не знаят на какво терапевтите
отговарят или как клиентът е откликнал след отговора. При все
това се установява, че степента на разбиране може да се оцени от
тези данни точно толкова добре, колкото и ако е налице
контекстът. Това изглежда доста категорично свидетелство, че
именно желанието за разбиране е онова, което се усеща и което
стига до другия.
Що се отнася до емоционалното качество на отношението,
Сийман (16) установява, че успехът в психотерапията е тясно
свързан със силна и задълбочаваща се взаимна симпатия между
клиента и терапевта.
Интересно изследване на Дитс (4) демонстрира колко дели -
катно е това отношение. Използвайки физиологична реакция -
психогалваничен рефлекс - за измерване на тревогата, усеща нето за
заплаха или напрежението на клиента, Дитс свързва тези
показатели със степента на топло приемащо отношение от страна
на терапевта. Установено е, че когато отношението на терапевта се
променя, дори слабо, към по-малко приемане, отклоненията
значително се увеличават. Очевидно когато отношението се
преживява като по-малко приемащо, организмът реагира спрямо
заплахата дори на физиологично ниво.
Без да се опитваме да обобщаваме откритията от тези

разнообразни изследвания, може най-малкото да отбележим
следното. На първо място, нагласите и чувствата на терапевта, а не
теоретичната му ориентация, е онова, което има значение. Второ,
конкретните практики и техники са по-маловажни от нагласите му.
Трябва да се подчертае също така, че начинът, по който биват
възприемани нагласите и практиките, е от значение за клиента и
именно това е решаващият фактор.
Изкуствените отношения
СЕГА БИХ ИСКАЛ ДА СЕ насоча към изследвания от съвсем различен

тип, някои от които могат да ви се сторят доста отблъскващи, но
които въпреки това имат отношение към природата на
подкрепящите отношения. Те са фокусирани върху това, което
бихме могли да мислим като рутинни отношения. Верпланк (17),
Грийнспуун (8) и други са показали, че оперантното кон-
дициониране на вербалното поведение е възможно в рамките на
взаимодействие. Съвсем накратко: ако експериментаторът казва
„аха“ или „добре“ или кимва с глава след определени думи или
фрази, употребата им зачестява поради това, че получават
подкрепление. Установява се, че посредством подобни процедури
може да се стимулира по-честата употреба на разнообразни
вербални категории като съществителни в множествено число,
враждебни думи или изказване на мнение. Лицето е в неведение, че
върху него се упражнява въздействие. Изводът е, че чрез подобно
селективно подкрепление ние можем да накараме другия да
използва видовете думи и твърдения, които сме решили да бъдат
последвани от подкрепление.
Следвайки още по-плътно принципите на оперантното
кондициониране, разработено от Скинър и сътрудниците му (12),
Линдзи показва, че шизофреникът може да бъде вписан в рамките
на „помагащо отношение“ чрез машина. Тя, подобно на автоматите
за напитки, може да бъде „настроена“ да подкрепя определени
типове поведение. Първоначално подкреплението е бонбон, цигара
или някакъв образ и насърчава единствено натискането на лоста от
страна на пациента. Но е възможно машината да се настрои така, че
няколко натискания
70 КарлРоджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
на лоста да нахранят гладно коте с няколко капки мляко. В този

случай удовлетворението е от алтруистичен тип. Разработени са
проекти за насърчаване по подобен начин на социално или
алтруистично поведение, насочено към пациент в съседната стая.
Границите се поставят единствено от изобретателността на
експериментатора.
Линдзи съобщава, че при някои пациенти настъпва клинично
подобрение. Не мога да не се впечатля от описанието на пациент,
който от хронично състояние на шизофрения в тежък стадий
получава право за свободно придвижване, което едноз начно може
да се свърже с взаимодействието с машината. След това
експериментаторът решава да проучи експерименталното угасване,
т.е. независимо колко пъти се натиска лостът, подкрепление не се
получава. Пациентът постепенно регресира, поведението му става
по-хаотично, некомуникативно и правото му на свободно движение
е отменено. Този, според мен, трагичен случай показва, че дори в
отношението с машина възможността за доверие и сигурност е от
значение, ако искаме отношението да е от полза.
Още едно интересно изследване на подобно неестествено
отношение е проведено от Харлоу и сътрудниците му (10), като
този път са използвани маймуни. Бебетата са отделени от май ките
почти веднага след раждането и са поставени в близост до два
предмета. Единият може да се нарече „твърдата майка“ - наклонен
цилиндър, направен от тел, с прикрепен към него биберон, от който
маймунките могат да се хранят. Другият е „меката майка“ -
подобен цилиндър, но направен от дунапрен и хавлиен плат. Дори
когато бебето получава изцяло храната си от „твърдата майка“, то
еднозначно и все по-интензивно демонстрира предпочитанието си
към „меката“. Видеозаписи показват, че то очевидно „се свързва“ с
този обект, играе с него, радва му се, търси убежище при него, ако
се появят непознати обекти, и използва сигурността, която
получава чрез това отношение, като основа, за да се осмели да
навлезе в плашещия свят. От множеството интересни и
предизвикателни изводи от изследването един изглежда до голяма
степен безспорен: независимо от обема на подкреплението под
формата на храна, то не може да замести определени
характеристики, от които бебето явно се нуждае и желае.
Две нови изследвания
ПОЗВОЛЕТЕ МИ ДА ЗАВЪРША ТОЗИ примерен подбор на проведени вече

изследвания, който има широк обсег и може би из глежда донякъде
озадачаващ, с две съвсем нови проучвания. Първото е проведено от
Ендс и Пейдж (5), които работят с хронични алкохолици,
изпратени в държавна болница за период от шестдесет дни.
Изпробвани са три различни психотерапевтични метода, като се е
предполагало, че най-ефективна ще бъде терапия, основана на
двуфакторна теория на ученето; очаквало се е
клиентоцентрираният подход да е на второ място, а психо -
аналитичният да е най-слабо ефективен. Резултатите показват
обаче, че първата терапия не само не била успешна, но имала
вредни последици. Ситуацията се влошила дори в сравнение с
контролната група, при която не била приложена никаква терапия.
Аналитично ориентираната терапия дала известни резултати, а
клиентоцентрираната терапия била най-ползотворна.
Проследяването на случаите през следващата една и една и
половина години потвърдило изводите, като най-дългосрочни
подобрения се наблюдавали при лицата, при които била прило жена
клиентоцентрираната терапия, последвана от аналитичната и на
последно място основаната на теорията на ученето.
Разсъждавайки над тези озадачаващи резултати - необичайни,
доколкото предпочитаният от авторите подход се оказва най-слабо
ефективен, - мисля, че открих обяснение в описанието на
терапията, основана на теорията на ученето (13). По същността си
тя се състои от: а) посочване и назоваване на типовете поведение,
които са се доказали като незадоволителни,
б) търсене заедно с клиента на обективните причини, довели до
тези типове поведение, и в) култивиране чрез превъзпита ние на по-
ефективни навици за разрешаване на проблеми. Но в рамките на
цялостното взаимодействие целта, както те я формулират, е
неличностна. Терапевтът „позволява собствената му намеса като
личност да бъде толкова минимална, колкото изобщо е възможно“;
той „подчертава личната анонимност на своите дейности, т.е.
трябва старателно да се избягва възможността пациентът да бъде
впечатлен от индивидуалните му (на терапевта) личностни
характеристики“. За мен това най-вероятно е ключът към отговора
на въпроса защо този подход се
оказва неуспешен, имайки предвид резултатите и от други из -

следвания. Няма голяма вероятност да помогнеш, ако се отте глиш
от отношението като личност и да се отнасяш с другия като към
обект.
Последното изследване, на което ще се спра, току-що бе
завършено от Халкидис (9). Тя изхожда от една моя теоретич на
формула, свързана с необходимите и достатъчни условия за
терапевтична промяна (15). Нейната хипотеза е, че ще има значима
връзка между степента на конструктивна личностна промяна и
четири променливи, отнасящи се до терапевта: а) степента на
емпатично разбиране, демонстрирано от него; б) степента на
положителна афективна нагласа (безусловно позитивно
отношение), демонстрирано от терапевта към клиента;
в) степента, до която терапевтът е автентичен, т.е. до която думите
му отразяват истинските му чувства; и г) степента, до която
реакциите на терапевта съответстват на интензивността на
афективната експресия на клиента.
За целите на потвърждаването на тази хипотеза тя първо
подбира, въз основа на множество обективни критерии, група от
десет случая, които могат да се определят като „най-успешни“, и
група от десет „най-малко успешни“ случая. След това подбира по
един ранен и късен психотерапевтичен сеанс с всеки от тези
клиенти. На случаен принцип избира девет елемента от тези
взаимодействия между клиент и терапевт - изказване на клиента,
последвано от отговор на терапевта. Така за все ки от случаите тя
разполага с девет елемента от ранните взаимодействия и девет
елемента от късните, което общо прави няколкостотин елемента,
които впоследствие разбърква: елемент от ранно взаимодействие в
рамките на неуспешна терапия може да бъде следван от елемент от
късно взаимодействие в рамките на успешна терапия и т.н.
Трима участници в експеримента, които не познават случаите
и степента им на успех, и нямат представа откъде са еле ментите,
изслушват записите четири пъти. Те трябва да оценят всеки
елемент с между една и седем точки по отношение на: първо,
степента на емпатия, второ, позитивната нагласа към клиента,
трето, искреността на терапевта, четвърто, степента на
съответствие между неговата реакция и афективната експресия на
клиента.
Мисля, че всички от професионалната ни общност, които

знаеха за провеждането на това изследване, бяха убедени, че е
смела стъпка. Биха ли могли участниците в експеримента, слу -
шайки отделни елементи от едно взаимодействие, да ги кла сират
по отношение на тези толкова трудноуловими качества и
резултатите да се считат за надеждни? И дори да се постиг не
достатъчна надеждност, могат ли осемнадесет момента от
взаимодействие между клиент и терапевт от всеки случай -
миниатюрен елемент на фона на останалите стотици и хиляди
подобни обмена на въпрос и отговор - да имат някаква връзка с
терапевтичните резултати? Вероятността не изглеждаше голяма.
Резултатите са изненадващи. Оказа се, че е възможно да се
постигне висока степен на съгласуваност на оценките, като
повечето от корелациите бяха над 80 или дори 90%, освен по
отношение на последната променлива. Установено бе, че високата
степен на емпатично разбиране е значимо корелирана с повечето
успешни случаи. Високата степен на безусловно позитивно
отношение е по-подобен начин корелирана с по-успешните случаи.
Дори оценките на искреността - степента, до която думите на
терапевта съответстват на чувствата му - бяха значимо корелирани
с успешен изход на терапията. Единствено при проучването на
съответствието на афективната експресия резултатите бяха
нееднозначни.
Интересно е също така, че високите оценки на тези про-
менливи не са корелирани по-значимо с елементи от късните сесии
в сравнение с елементите на ранните, което означава, че нагласите
на терапевта са били относително непроменливи в рамките на
целия процес. Високата степен на емпатия например се запазва от
началото до края. Ако му липсва искреност, това като цяло важи
както за ранните сесии, така и за късните.
Както всяко изследване, и това има своите ограничения. То е
фокусирано върху определен тип помагащи отношения -
психотерапията, и само върху четири променливи, за които до -
пуска, че са от основна важност. Вероятно има и много други.
Въпреки това то е сериозна крачка в проучването на тези от -
ношения. Позволете ми да се опитам да обобщя най-важните
изводи по възможно най-прост начин. Изглежда, че то показва, че
качеството на взаимодействието между терапевта и клиента
може задоволително да бъде оценено въз основа на много огра -

ничен обем елементи от поведението на терапевта. Също така
свидетелства, че ако той е искрен и откровен, т.е. ако думите му
отразяват чувствата му, ако харесва клиента безусловно и ако
разбира неговите най-същностни преживявания, така както те биват
възприемани от самия клиент - налице е висока вероятност да бъде
изградено ефективно помагащо отношение.
Някои бележки
ТОВА СА ИЗСЛЕДВАНИЯТА , КОИТО ХВЪРЛЯТ известна светлина върху

природата на помагащите отношения. Те са фокусирани върху
различни аспекти на проблема и се опират на напълно несхождащи
се теоретични контексти. Приложени са различни методи, които не
могат пряко да се подложат на сравнение. Но при все това ми се
струва, че на тяхна основа можем с достатъчна доза сигурност да
направим няколко извода. Изглежда ясно, че отношенията, които са
в помощ на клиентите, притежават различни характеристики от
тези, които не са. Тези специфични характеристики са свързани
най-вече, от една страна, с нагласите на лицето, което следва да
окаже помощта, и от друга, с възприемането на изграденото
отношение от страна на лицето, търсещо помощ. Също така е ясно,
че проведените до този момент изследвания не ни дават окончател-
ни отговори на въпроса какво е помагащо отношение, нито как
трябва да се изгради.
Как мога да изградя помагащи отношения?
УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ ВСЕКИ ОТ нас - работещите в сферата на човешките

взаимоотношения - има сходен проблем по отношение на начините
на употреба на знанието, получено в резултат от научи
изследвания. Ние не можем подражателно и механично да следваме
научните резултати, защото така елиминираме специфичните
качества, които правят отделните проучвания ценни. Струва ми се,
че трябва да ги използваме, верифицирайки ги спрямо собствения
ни опит и формулирайки нови хипо-
тези, които на свой ред ще бъдат тествани в изграждането на

помагащи отношения в по-нататъшния ни опит.
Затова, вместо да се опитвам да ви съветвам как да използвате
научните резултати, които представих, бих искал да споделя
въпросите, които те и моят собствен клиничен опит поставят пред
мен, както и някои от временните и подлежащи на промяна
хипотези, които ме ръководят, когато встъпвам в отношение, за
което се надявам, че ще е ефективно, независимо дали става дума
за студенти, колеги, семейството ми или клиенти. Позволете да
предложа списък с подобни въпроси и съображения.
1. Мога ли да бъда такъв, че другият да ме възприема като
заслужаващ доверие, надежден и последователен в най-дълбокия
смисъл на думата? Както научните изследвания, така и опитът ми
показват, че това е от огромно значение, и с течение на времето
мисля, че съм открил по-дълбоки и по-добри отговори на този
въпрос. Първоначално смятах, че ако изпълнявам всички условия
за надеждност - спазвам часовете за срещи, съблюдавам
конфиденциалността на разговорите и т.н. - и ако съм винаги
еднакво последователен по време на интервюто, то това условие
ще бъде изпълнено. Но опитът ми показа, че ако се опитвам да
демонстрирам приемане, при положение че се чувствам
раздразнен, скептичен или изпитвам друг тип неприемане, то в
дългосрочен план със сигурност ще бъда възприет като
непоследователен или незаслужаващ доверие. Осъзнах постепенно,
че доверието не изисква строга последователност, а изисква да
бъда автентичен по един надежден начин. Използ вам думата
„конгруентен“, за да опиша какъв искам да бъда. С това имам
предвид, че каквито и чувства или нагласи да се крият в мен, те ще
съответстват на това, което осъзнато демонстрирам. Когато това
условие е изпълнено, тогава аз съм интегрирана и цялостна
личност и мога да бъда това, което дълбоко в себе си наистина
съм. Установил съм, че това е състоянието, което другите
преживяват като лоялност спрямо тях.
2. Тясно свързан е въпросът: Мога ли да съм достатъчно
експресивен като личност, така че това, което съм, да бъде въз -
приемано недвусмислено? Вярвам, че повечето от неуспехите ми в
изграждането на помагащите отношения могат да се про следят
назад до незадоволителен отговор на тези два въпроса.
Когато усещам раздразнение, но не го осъзнавам, поведението ми

съдържа противоречиви послания - думите казват едно, но по други
невербални канали предавам раздразнението си; това смущава
другия и събужда недоверчивостта му, макар че и той може да не
осъзнава какво точно създава затруднения в общуването ни.
Именно това се случва, когато като родител, като те рапевт или като
преподавател и администратор не успея адек ватно да се вслушам в
себе си поради собствените ми защити. Вече ми се струва, че най-
основната поука за всеки, който се надява да изгради каквито и да
било помагащи отношения, е, че няма нищо страшно в това да си
прозрачно истински и автентичен. Ако в рамките на едно
отношение аз съм достатъчно конгруентен, ако няма чувства,
релевантни на отношението, които да остават скрити от мен или от
другия, тогава мога да съм почти сигурен, че взаимодействието ни
ще бъде от полза.
Друг начин да формулирам тази теза, който може да ви се
стори озадачаващ, е, че ако успея да изградя помагащо отношение
към самия себе си, т.е. ако съумея да имам достатъчна- та
чувствителност, че да осъзная и да приема собствените си емоции,
тогава вероятността да изградя такива отношения и с другия
неимоверно нараства.
В този смисъл, приемащата нагласа към себе си и умението да
оставя себе си прозрачен за другия е най-трудната задача, с която
съм се сблъсквал и която никога не мога докрай да из пълня. Но
самото осъзнаване, че именно това е моята задача, е едно от най-
удовлетворяващите преживявания, защото ми помогна да разбера
причината за провалите в междуличностните отношения и да се
опитам да ги ситуирам обратно в един конструктивен коловоз. Това
означава, че ако трябва да провокирам личностно израстване у
другите, то самият аз трябва да израсна и макар това често да е
болезнено, то е и обогатяващо.
3. Третият въпрос е: Мога ли да се оставя да изпитвам към
другия положителни чувства - на топлота, загриженост, симпатия,
интерес, уважение? Това не е лесно. Откривам у себе си и често
усещам и у другите известен страх от подобни чувства. Ние се
боим, че ако се оставим на тези положителни чувства, можем да се
окажем в клопка; че могат да доведат до някакви очаквания към нас
или че ще ни направят уязвими. Това ни кара
да се страхуваме и реакцията ни е дистанциране - резервира ност,

заемане на „професионална“ поза, хладна отстраненост.
Дълбоко съм уверен, че една от важните причини за профе-
сионализирането на всяка област е, че така се улеснява поддър-
жането на подобна дистанция. В клиничното поле разработ ваме
сложни диагностични формулировки, които позволяват да
разглеждаме пациентите като обекти. При преподаването и при
административната работа разполагаме с всякакви типове
процедури за оценка, които ни дават възможност по същия начин
да обективираме въвлечените. Така според мен успяваме да си
спестим реалното изживяване на загрижеността, която би
възникнала, ако признаем, че всъщност става дума за отно шение
между двама души. Истинско постижение е, когато научим - дори в
рамките на конкретно взаимодействие или в рам ките на конкретен
етап от него, - че няма нищо страшно в това да сме загрижени и в
това да се отнасяме към другия като към личност, към която
изпитваме положителни чувства.
4. Друг въпрос, чиято значимост съм установил благодарение
на собствения ми опит, е: Мога ли да бъда достатъчно силен като
личност, че да остана напълно независим от другия? Мога ли
достатъчно твърдо да съблюдавам и моите чувства и нужди, и
неговите? Мога ли да приема и ако се наложи, и да изразя
собствените ми емоции като нещо, което принадлежи единствено
на мен и е напълно независимо от неговите? Достатъчно силен ли
съм в собствената ми обособеност, така че да не бъда сломен от
неговата депресия, уплашен от страха му, погълнат от
зависимостта му? Дали вътрешният ми аз е достатъчно устойчив, за
да не бъде унищожен от гнева му, обзет от нуждата му от упование
или подчинен от любовта му, а да продължа да съществувам като
отделен аз със собствени чувства и права? Когато съумея свободно
да усетя силата на това да съм отделна личност, тогава мога да се
оставя да стигна много по- дълбоко в разбирането и приемането на
другия, защото не се боя, че ще изгубя себе си.
5. Следващият въпрос е тясно свързан. Дали съм достатъчно
сигурен в себе си, че да позволя на другия да бъде също от делна
личност? Мога ли да го оставя да бъде това, което е - чес тен или
лъжлив, инфантилен или зрял, лесно отчайващ се или прекомерно
самоуверен? Мога ли да му оставя свободата да
бъде? Или вярвам, че трябва да следва съветите ми, да остане

донякъде зависим от мен или да моделира себе си по мой образ и
подобие? В тази връзка се сещам за интересното изследване на
Фарсън (6), което установи, че лошият и некомпетентен те рапевт
като цяло е склонен да налага в по-голяма степен подчинение и да
формира клиенти, които го възприемат като модел. От друга
страна, по-добрият и по-компетентен терапевт може да общува с
клиента дълго време, без да се намесва в свободно- то развитие на
последния като различна от него самостоятелна личност. Бих искал
да попадам в тази група, независимо дали като родител,
ръководител или терапевт.
6. Друг въпрос, който си задавам, е: Мога ли изцяло да про -
никна в света на чувствата и личните смисли на клиента и да ги
видя, както той ги вижда? Мога ли да навляза толкова плътно в
личния му свят, че да изгубя всякакво желание да го оценявам или
съдя? Мога ли да присъствам там с такава усетливост, че да се
движа свободно, но без да погазвам смислите, съкровени за него?
Мога ли да го преживея толкова вярно, че да уловя не само
очевидните за него значения в опита му, но и онези, кои то са
имплицитни, които той вижда смътно и неясно? Мога ли да
продължа това разбиране безкрай? Тук си мисля за клиента, който
каза: „Когато открия някой, който да разбира само една част от
мен в даден момент, неизбежно е да се стигне до мига, в който съм
наясно, че той пак не ме разбира... Това, към което така силно се
стремя, е да намеря някой, който да ме разбере.“ По отношение на
себе си съм установил, че е по-лес- но да постигна такъв тип
разбиране и да го предам на другия, когато става дума за клиенти, а
не за студенти или подчинени служители, принадлежащи към
група, от която и аз съм част. Съществува силно изкушение да
„поправяш“ студентите или да посочваш на подчинените си
допуснатите грешки. Но когато си позволя да разбирам другите
дори в такива контексти, преживяването е удовлетворяващо и за
двете страни. В работата ми с клиенти често съм впечатлен от
факта, че дори минимална доза емпатично разбиране - несръчен и
неловък опит да схванеш сложния хаос от вътрешен смисъл - е от
помощ, макар да няма съмнение, че най-ефективно е, когато успея
да идентифицирам и назова ясно онези значения, които за него са
неясни и объркани.
7. Стои въпросът също така дали мога да приема всички

страни на този друг човек, които той е готов да ми покаже. Мога ли
да ги възприема такива, каквито са? Мога ли на свой ред да му
предам тази своя нагласа на приемане? Или мога да го приема само
донякъде, само някои аспекти на чувствата му и явно или неявно да
демонстрирам неодобрението си към останалите? Опитът ми
показва, че когато отношението ми не е безусловно, другият не
може да промени и развие онези качества, които не приемам
напълно. И когато - впоследствие и понякога твърде късно - се
опитам да открия защо не съм бил в състояние да го приема изцяло,
обикновено откривам, че това се дължи на страха или дори ужаса
ми, провокиран от някои от неговите емоции. Ако искам да съм в
помощ в по-голяма степен, трябва самият аз да израсна и да приема
себе си.
8. Един съвсем практически проблем се поражда от въпроса:
Мога ли да съм достатъчно чувствителен във взаимодейст вието с
клиента, че поведението ми да не бъде възприемано като заплаха?
Изследванията, които започваме сега, насочени към съпътстващите
психотерапията психологически преживявания, потвърждават
изводите на Дитс, който показва колко лесно хората демонстрират
усещането си за заплаха на физиологично ниво. Психогалваничният
рефлекс, който измерва електропроводимостта на кожата, рязко
пада, когато терапевтът използва дума, малко по-силна в сравнение
с чувствата на клиента. При фразата „Ти наистина изглеждаш
разтревожен“ стрелката почти напуска пределите на хартията.
Желанието ми да избегна дори подобни минимални заплахи не се
дължи на свръхчувствителност по отношение на клиента ми, а на
изградената от опита ми увереност, че ако успея да го освободя във
възможно най-висока степен от усещането за заплаха отвън, тогава
той ще започне да преживява и да търси начин за справяне с
вътрешните чувства и конфликти, застрашаващи го отвътре.
9. Специфичен аспект на предходния въпрос, но доста ва жен е:
Мога ли да освободя другия от заплахата на външната оценка?
Почти във всяка фаза от живота ни - вкъщи, в учили ще, в работата
ни - ние сме под прицела на чуждите оценки, независимо дали
става дума за похвала или наказание. „Това е добро“, „това е
пакост“, „това заслужава еди-какво си“, „това
е провал“, „това е качествена терапия“, „това е лоша терапия“.

Подобни оценки са част от живота ни от ранно детство до дъл бока
старост. Вярвам, че те имат известна социална полезност за
институции и организации като училището и различните
професионални полета. Подобно на всеки друг, и аз твърде често
правя подобни оценки. Но опитът ми е показал, че те не стимулират
личностното израстване и затова не мисля, че са част от
помагащите отношения. Любопитен факт е, че положителната
оценка може да е заплаха в дългосрочен план точно толкова,
колкото и отрицателната, тъй като да кажеш на ня кой, че е добър,
предполага, че имаш правото да му кажеш и че е лош. В този
смисъл, според мен, колкото повече едно отношение е свободно от
преценки и оценки, толкова повече това позволява на другия да
достигне точката, в която ще осъзнае, че изворът на оценката и
ядрото на отговорността е в самия него. Смисълът и ценността на
опита му в крайна сметка са в неговите ръце и никаква външна
оценка не може да промени това. Затова аз се опитвам да
изграждам отношения, в които, дори вътрешно, не оценявам
другия. Вярвам, че това може да го освободи и да го направи
личност, отговорна за собствените действия и избори.
10. Един последен въпрос: Мога ли да срещна другия като
личност, която е в процес на случваме сега, или ще бъда винаги
ограничен от неговото и от моето минало? Ако в нашата среща аз
се отнасям към него като към незряло дете, невеж студент,
невротична личност или психопат, всяко от тези понятия ще
ограничава това, което аз мога да бъда в нашето взаимодейст вие.
Мартин Бубер, философът екзистенциалист от Йерусалимския
университет, говори за „утвърждаване на другия“. Това има дълбок
смисъл за мен. Той казва: „Утвърждаване означава ... приемане на
безкрайната потенциалност на другия ... Аз мога да разпозная у
него, да позная, личността, която той е бил... създаден да стане ...
Аз утвърждавам него в себе си и след това отново него в него, в
отношение към тази потенциалност, която... сега вече може да бъде
разгръщана, която може да еволюира“ (3). Ако приема, че другият е
нещо неизменно, диагностицирано и класифицирано, вече изцяло
моделирано от миналото си, тогава давам своята дан в
утвърждаването на една твърде ограничаваща хипотеза. Ако го
възприема като процес
на случване, тогава правя всичко по силите си да утвърдя и да

осъществя потенциала му.
В този пункт според мен Верпланк, Линдзи и Скинър, които
работят в полето на оперантното кондициониране, се схождат с
Бубер, философ или мистик. Най-малкото, по странен начин между
тях има принципно подобие. Ако разглеждам едно от ношение като
единствената възможност да преутвърдя определени класификации
или мнения в другия, аз ще съм склонен да го разглеждам като
обект, който по същността си е нещо механично и манипулируемо.
И ако разглеждам това като неговия потенциал, той ще е склонен
да действа по начини, които потвърждават тази хипотеза. Ако, от
друга страна, виждам едно отношение като възможност да „усиля“
всичко, което другият е, личността, която е заедно с целия му
екзистенциален хоризонт, тогава той ще е склонен да действа,
утвърждавайки тази хипотеза. Тогава, ако използвам понятието на
Бубер, ще съм го утвърдил като жива личност, способна на
креативно вътрешно развитие. Лично аз предпочитам тази втора
хипотеза.
В НАЧАЛОТО НА ТАЗИ ЧАСТ направих преглед на някои от

изследователските приноси към познанието ни за човешките
отношения. Опитвайки се да ги имам предвид, се залових с няколко
въпроса, които са възникнали във вътрешния ми, субективен опит,
когато съм встъпвал - като личност - във взаимодействия. Ако
можех, в себе си, да отговоря утвърдително на тези въпроси,
вярвам, че всички отношения, които съм изграждал, щяха да бъдат
помагащи и биха стимулирали израстването. Но на повечето не
мога да отговоря положително. Мога единствено да работя в тази
посока. Това породи силното подозрение у мен, че оптималното
помагащо отношение е отношение, изградено от психологически
зряла личност. Иначе казано, степента, до която мога да изграждам
отношения, стимулиращи израстване на другите като отделни
личности, е мерило за постигнатото от самия мен израстване. В
някои аспекти това е смущаваща мисъл, но също така крие
обещания и предизвикателства. Тя показва, че ако се интересувам
от
изграждането на помагащите отношения, имам пред себе си

вълнуваща задача за цял живот, която разширява и разгръща
собствения ми потенциал за личностно израстване.
Накрая ще споделя неловката мисъл, че това, което казвам тук,
вероятно слабо се отнася до вашите интереси и работа. Ако е така,
наистина съжалявам, но поне донякъде се утешавам с факта, че
всички ние, които работим в полето на човеш ките
взаимоотношения и се опитваме да разберем базисните му
принципи, сме въвлечени в най-ключовото начинание на
съвременността. Ако разсъждаваме над задачите си като ад-
министратори, преподаватели, съветници в сферата на образо-
ванието и професиите, психотерапевти, то значи работим над
проблем, който ще определи бъдещето на тази планета. Защото то
не зависи от природните науки, а от нас - хората, които се опитваме
да разберем и да се справим с човешките взаимоотношения, и да
изграждаме помагащи отношения. Затова се надявам, че
поставените въпроси ще ви бъдат от известна полза, когато сами се
опитвате, по свой начин, да стимулирате израстване във вашите
взаимодействия.
*
Библиография
1. Baldwin, A. L., J. Kalhorn, and F. Н. Breese. Patterns of parent behavior.
Psychol. Monogr., 1945, 58, No. 268, 1-75.
2. Betz, B. J., and J. C. Whitehorn. The relationship of the therapist to the outcome
of therapy in schizophrenia. Psychiat. Research Reports #5. Research techniques
in schizophrenia. Washington, D.C., American Psychiatric Association, 1956, 89-
117.
3. Buber, M., and C. Rogers. Transcription of dialogue held April 18,1957,
AnnArbor, Mich. Unpublished manuscript.
4. D Dittes, J. E. Galvanic skin response as a measure of patient's reac tion to
therapist's permissiveness. /. Abnorm. & Soc. Psycho!., 1957, 55, 295-303.
5. Ends, E. J., and C. W. Page. A study of three types of group psycho therapy with
hospitalized male inebriates. Quar. ]. Stud. Alcohol, 1957. 18, 263-277.
6. Farson, R. E. Intro; ection in the psychotherapeutic relationship. Un published
doctoral dissertation, University of Chicago, 1955.
7. Fiedler, F. Е. Quantitative studies on the role of therapists feelings to ward their

patients. In Mowrer, O. H. (Ed.), Psychotherapy: theory and research. New York:
Ronald Press, 1953, Chap. 12.
8. Greenspoon, J. The reinforcing effect of two spoken sounds on the fre quency of
two responses. Amer. J. Psychol., 1955, 68, 409-416.
9. Halkides, G. An experimental study of four conditions necessary for therapeutic
change. Unpublished doctoral dissertation, University of Chicago, 1958.
10. Harlow, H. F. The nature of love. Amer. Psychol., 1958,13, 673-685.
11. Heine, R. W. A comparison of patients’ reports on psychotherapeutic experience
with psychoanalytic, nondirective, and Adlerian therapists. Unpublished doctoral
dissertation, University of Chicago, 1950.
12. Lindsley, O. R. Operant conditioning methods applied to research in chronic
schizophrenia. Psychiat. Research Reports #5. Research techniques in
schizophrenia. Washington, D.C.: American Psychiatric Association, 1956, 118-
153.
13. Page, C. W., and E. J. Ends. A review and synthesis of the literature sug gesting a
psychotherapeutic technique based on two-factor learning theory. Unpublished
manuscript, loaned to the writer.
14. Quinn, R. D. Psychotherapists’ expressions as an index to the quality of early
therapeutic relationships. Unpublished doctoral dissertation, University of
Chicago, 1950.
15. Rogers, C. R. The necessary and sufficient conditions of psychothera peutic
personality change./. Consult. Psychol., 1957,21, 95-103.
16. Seeman, J. Counselor judgments of therapeutic process and outcome. In Rogers,
C. R„ and R. F. Dymond, (Eds.). Psychotherapy and personality change.
University of Chicago Press, 1954, Chap. 7.
17. Verplanck, W. S. The control of the content of conversation: reinforcement of
statements of opinion. J. Abnorm. & Soc. Psychol., 1955, 51, 668-676.
18. Whitehorn, J. C., and B. J. Betz. A study of psychotherapeutic relation ships
between physicians and schizophrenic patients. Amer. J. Psychiat.. 1954. 111.
321-331.
Четвърта глава
Какво знаем за психотерапията -
обективно и субективно
През пролетта на 1960 г. бях поканен от Калифор-

нийския технологичен институт като гост на про-
грамата им „Лидери на Америка“, спонсорирана от
местния клон на Юношеската християнска асоциация,
която организира повечето културни проекти на
Института. В рамките на тази четиридневна визита
бях помолен да изнеса лекция пред преподавателите и
служителите. Имах огромно желание да говоря за
психотерапия по смислен начин за учени, работещи в
природните науки, и мислех, че обобщение на научните
постижения в тази област би свършило работа. От
друга страна, исках да стане пределно ясно, че личното
субективно отношение е също поне толкова
фундаментална част от терапевтичната промяна.
Затова се опитах да представя и двете страни. В
настоящия вариант съм внесъл известни изменения, но
по същността си това беше моят доклад пред
публиката в Калифорнийския институт.
Бях доволен от факта, че той, изглежда, се прие
добре, но още no-щастлив съм, че оттогава преминали
през терапия хора прочетоха ръкописа и бяха особено
въодушевени от описанието (във втората част на
текста) на вътрешния опит за терапията. Това е
дълбоко удовлетворение, защото за мен е от особена
важност да имам представа как терапията се въз-
приема и се преживява от клиента.
В полето на психотерапията през последното де-

сетилетие бе постигнат значителен напредък по
отношение на измерването на резултатите за лич-
ността и поведението на клиента. През последните две
или три години допълнителни постижения бяха
направени и при идентифицирането на базисните
условия в терапевтичното отношение, които дават
възможност за личностно развитие в посока към по-
стигане на психологическа зрялост. Друг начин да се
каже това е, че сме отбелязали напредък при опреде-
лянето на елементите, стимулиращи личностното
израстване. Психотерапията не осигурява мотивация за
подобно израстване или развитие. Мотивацията по-
скоро е заложена в самия организъм, подобно на
постигането на физическа зрялост, ако е налице
определен минимум от условия. Но когато има блокаж,
терапията играе изключително важна роля при
стимулирането и отключването на този процес в ор-
ганизма.
Ф
Обективно знание
първата част на моята лекция бих искал да обобщя какво

В знаем за условията, които стимулират психичното израст-
ване, както и част от известната ни информация относно про-
цеса и характеристиките на въпросното израстване. Позволете
ми да обясня какво имам предвид, когато казвам, че ще обоб-
щя онова, което „знаем“. С това имам предвид, че ще огранича
твърденията си до онези, за които имаме обективни емпирич-
ни свидетелства. Например, когато говоря за условията за пси-
хичното израстване, за всяко от твърденията ми ще се позова
на едно или две изследвания, установили, че в индивидите са
настъпили промени при наличието на определени условия и не
са настъпили, когато същите условия не са били налице или са
присъствали в по-слаба степен. Както казва един изследова-
тел, вече сме отбелязали напредък при идентифицирането на
Четвърта глава. Какво знаем за психотерапията... 87
основните, насочени към личностно развитие фактори, прово-

киращи промяна на личността и на поведението. Трябва, раз бира
се, да се добави, че това знание, както научното знание по принцип,
подлежи на преразглеждане и несъмнено е непълно. То ще бъде
модифицирано, ще възникват контрапримери, ще бъде допълвано
посредством усърдна научна работа в бъдеще. Въпреки това
нямаме основание да заемаме извинителна позиция по отношение
на неголямото по обем, но трудно добито знание, с което в момента
разполагаме.
Бих искал да го представя по възможно най-кратък начин и на
достъпен език.
Установено е, че личностната промяна се стимулира, когато
психотерапевтът се представя такъв, какъвто е, когато във
взаимодействието с клиента е искрен и не се крие зад фалши ва
маска, когато открито демонстрира чувствата и нагласите си, които
в дадения момент преживява, са налице у него. За да опишем това
състояние, използваме понятието „конгруентност“, като имаме
предвид, че чувствата на терапевта са му достъпни, че ги осъзнава
и е в състояние да ги остави такива, каквито са, и ако се налага, да
съумее да ги каже и покаже. Никой не постига изцяло това
състояние, но колкото по-способен е терапевтът да се вслушва с
приемане в случващото се у него, колкото по-добре успява да бъде
чувствата си в тяхната комплексност - без страх - толкова по-
висока степен на конгруентност постига.
Ще дам един прост пример - всеки от нас усеща това качество в
хората около себе си по различни начини. Едно от нещата, които ни
оскърбяват в радио- и телевизионните реклами, е, че често е
пределно очевидно от тона на гласа, че говорещият се „преструва“,
че играе роля, че казва нещо, което не чувства. Това е пример за
инконгруентност. От друга страна, всеки познава хора, на които
има доверие, защото усеща, че те се представят такива, каквито са,
и че във взаимодействието си имаме работа със самите тях, а не с
тяхната учтива или професионална фасада. Именно това качество,
което умеем интуитивно да усещаме у другите, научните
изследвания установиха, че е тясно свързано с успешната терапия.
Колкото по-искрен и конгруентен е терапевтът, толкова по-
вероятно е да настъпи трансформация у клиента.
Сега няколко думи за второто условие. Когато терапевтът има

топло, позитивно чувство и позитивна нагласа към онова, което е в
клиента, промяната бива провокирана по-лесно. Тук се включва
искреното му желание клиентът да изразява непосредствените си
преживявания - страх, объркване, мъка, гордост, гняв, омраза,
любов, смелост или отчаяние. Това означава, че терапевтът се
интересува от клиента, без да иска да упражнява власт върху него;
че го цени по безусловен начин. С това имам предвид, че не просто
приема определени типове поведение и отхвърля други, а че е
налице положителна нагласа без резерви, без оценки. Понятието,
което използваме, е безусловно позитивно отношение.
Изследванията показват, че колкото повече терапевтът съумява да
поддържа подобна нагласа, толкова по-вероятно е терапията да е
успешна.
Третото условие можем да наречем емпатично разбиране.
Когато терапевтът усеща чувствата и личните смисли, които
клиентът преживява във всеки момент, когато съумее да ги види
„отвътре“, така както изглеждат на самия клиент, и когато успее да
предаде поне част от това свое разбиране на клиента, тогава и
третото условие е изпълнено.
Подозирам, че всеки от нас е установил в жизнения си опит, че
подобен тип разбиране е изключителна рядкост. Ние нито го
получаваме, нито го даваме на другите особено често. Вместо него
ние предлагаме друг тип разбиране, което е много различно.
„Разбирам какво не е наред с теб“, „Разбирам кое те кара да се
държиш така“ или „И аз съм бил в такава ситуация и реагирах
съвсем различно“ - това е типът разбиране, което ние обикновено
получаваме и даваме, оценъчно разбиране от външна гледна точка.
Но когато някой разбира как аз преживявам самия себе си, без да
иска да ме анализира или съди, тогава аз мога да разцъфтя и
израсна. И изследванията потвърждават това напълно ежедневно
наблюдение. Когато терапевтът може да проследи преживяванията
на клиента, така както те протичат миг след миг и така както
самият той ги чувства и вижда, без в този процес на емпатично
отношение да губи обособеността на собствената си идентичност,
тогава е твърде вероятно да настъпи промяна.
Изследвания с различни клиенти показват, че когато тези три
условия са изпълнени от терапевта и когато поне до извест
на степен това се усеща от клиента, настъпва терапевтична про -

мяна; клиентът осъзнава, че по болезнен, но категоричен начин учи
и израства. Тогава и двамата с терапевта оценяват резулта тите като
позитивни. Изводите от изследванията показват, че по-скоро
нагласи от този тип, а не техническите терапевтични знания и
умения, са отговорни за настъпването на промяна.
Динамиката на промяната
Но ВИЕ МОЖЕ ДА ПОПИТАТЕ: „Но защо човекът, който търси помощ,

се променя към по-добро, когато е въвлечен за опреде лен период
от време в отношение, съдържащо тези елементи? Как става това?“
Ще се опитам съвсем накратко да отговоря на този въпрос.
Реакциите на клиент, който участва в описания тук тип те-
рапевтично взаимодействие, са реципрочни на нагласите на
терапевта. На първо място, когато клиентът попадне на човек,
който го изслушва, приемайки чувствата му, той постепен но
придобива способността да слуша сам себе си. Той започва да чува
вътрешните си послания - да осъзнава, че изпитва гняв, че е
уплашен, че е завладян от смелост. С постепенното си откриване за
самия себе си той започва да идентифицира чувствата, които
винаги е отричал или потискал, защото са му изглеждали толкова
ужасяващи, неконструктивни, анормални или срамни, че преди
никога не е успявал да осъзнае присъствието им у него.
Докато се учи да се вслушва в себе си, той също така посте -
пенно започва във все по-голяма степен да приема това, което е.
Давайки израз на скритите и ужасяващи измерения на лич ността
си, той вижда, че терапевтът неизменно демонстрира консистентно
и безусловно положително отношение към него и чувствата му.
Постепенно той се доближава до състоянието, в което може да
направи същото по отношение на себе си, да се приеме такъв,
какъвто е, и оттук - да пристъпи напред по пътя на личностното си
израстване.
И накрая, вслушвайки се по-внимателно в чувствата си,
ставайки по-малко склонен да се самоосъжда и приемайки себе си
с повече готовност, той също така достига по-пълна конгру-
ентност. Вече може да излезе иззад фасадата, да се откаже от

защитите си и открито да бъде такъв, какъвто наистина е. С на-
стъпването на тези промени, в хода на които става по-осъзнат, по-
приемащ себе си, по-открит и по-малко склонен да се при крива и
отбранява, той открива най-сетне свободата за промя на и
израстване в естествените за човешкия организъм посоки.
Процесът
ПОЗВОЛЕТЕ МИ СЕГА ДА ФОРМУЛИРАМ този процес в твърдения за

факти, като всяко от тях е плод на собствените ми емпирични
проучвания. Ние знаем, че клиентите демонстрират прогрес по
няколко линии и от точката, в която се намират в началото на този
континуум, се придвижват към горния му край.
По отношение на чувствата и личните смисли клиентът се
придвижва от състояние на неразпознаване, неизразяване и
усещане за чуждост към състояние, в което постоянно проме -
нящите се чувства се изживяват на мига, осъзнато и с приемане, и
могат да бъдат адекватно изразени.
Процесът включва промяна в начина на преживяване. Пър-
воначално клиентът е откъснат от преживяванията си - при мер
може да бъде умозрителен тип клиент, който говори за себе си и
чувствата си напълно абстрактно, оставяйки събеседника си в
почуда какво всъщност се случва вътре в него. От тази позиция на
отчужденост той се движи към състояние на все повече
непосредственост, в която пребивава в откритост към
преживяванията си и знае, че може да се обърне към тях и да
идентифицира смисъла им в конкретния момент.
Процесът включва едно „разчупване“ накогнитивните карти на
опита и от интерпретирането му по строг канон, схва щан като
наложен отвън факт, клиентът се приближава към изграждане на
подлежащи на промяна, по-меки форми на интерпретиране на
смисъла на преживяното - конструкти, които могат да бъдат
модифицирани от всеки нов опит.
Като цяло свидетелствата сочат, че промените включват
отдалечаване от състоянието на фиксираност, на отчужденост от
личните преживявания, на прекомерна ригидност на
Аз-концепцията, на дистанцираност от другите и отсъствие на

лична въвлеченост във всекидневните действия. Вместо това имаме
приближаване към по-голяма гъвкавост, склонност към промяна,
непосредственост на чувствата и преживяванията и приемането им,
относителност на интерпретациите, несекваща изменчивост на аза
в хода на променящия се опит, автентичност и близост във
взаимодействията, цялостност и интегритет при функционирането
в света.
Постепенно научаваме все повече за този процес, който прави
възможна промяната, и не съм сигурен, че това кратко обобщение
действително предава богатството на откритията ни.
Резултатите от терапията
НЕКА СЕ НАСОЧА СЕГА КЪМ резултатите от терапията, към

относително трайните промени, които настъпват. Както и по
отношение на другите неща, които изложих, ще се огранича до
изводите, подкрепени с конкретни данни. Клиентът променя и
реорганизира Аз-концепцията си, дистанцирайки се от себе-
възприятието си като неприемлив за самия себе си, незаслужаващ
уважение, принуден да живее по чужди стандарти. Той се
приближава към образа си на личност със собствена ценност,
автономна и способна да формира независими стандарти, из-
хождайки единствено от личния си опит. Едно изследване по каза,
че в началото на терапията нагласите към себе си са негативни по
четири от пет показателя, докато в последната пета от нея
позитивните нагласи се срещат два пъти по-често. Клиен тите се
отказват от защитите си и така стават по-отворени към опита за
себе си и другите. Също така стават по-реалистични и
диференцирани в оценките си, подобряват психологическата
приспособимост, независимо дали за оценка се използва тест на
Роршах, тематично-аперцептивен тест, оценъчна скала за успеха на
терапията или друг метод. Целите и идеалите по от ношение на себе
си също се променят, ставайки по-постижими. Първоначалното
несъответствие между аза, който клиентът е, и аза, който иска да
бъде, драматично намалява. Редуцират се напрежения от различен
вид - физиологично напрежение,
психологически дискомфорт, тревожност. Отношението към

другите се характеризира с повече реализъм и приемане. Кли ентите
описват поведението си като по-зряло и - по-важно - лицата, които
добре ги познават, са на същото мнение.
Тези промени не само се потвърждават от различни из-
следвания за периода на терапията, но и при внимателно про-
следяване след края й за период от шест до осемнадесет месеца се
вижда, че те все още са налични.
Може би посочените от мен факти проясняват защо ми се
струва, че се доближаваме до точката, в която ще можем да
формулираме истинско уравнение в тази сложна сфера на меж-
дуличностните отношения. Въз основа на откритията, с които
разполагаме, аз предлагам следното условно и огрубено урав нение,
което според мен съдържа наличните факти.
Степента, в която клиентът възприема терапевта като ис крен и
автентичен, като емпатичен и като притежаващ безусловно
позитивно отношение към него, пряко обуславя степента, в която
той ще се откъсне от статичния, фиксиран, хладен, ано нимен начин
на функциониране в света и ще се доближи до по- гъвкаво,
променливо, приемащо преживяване на диференцираните си
вътрешни усещания. Следствието от това движение е промяна на
личността и на поведението към психично здраве и зрялост, към
по-реалистичен образ за себе си, другите и средата.
Субективно знание
ДОТУК ГОВОРИХ ЗА ПРОЦЕСА НА консултиране и терапия обективно,
акцентирайки върху известните ни данни. Представих ги във вид на
огрубено уравнение, в което можем поне на този етап да включим
специфичните понятия. Но позволете ми да опитам сега да подходя
към проблема от субективната му страна и без да пренебрегвам
знанието ни за фактите, да обсъдя уравнението, така както то се
случва в терапевта и клиента. Искам да направя това, тъй като
терапията в процеса на самото й разгръщане е във висока степен
лично и субективно преживяване, което носи черти, съвсем
различни от обективните характеристики, които могат да бъдат
разпознати от една външна гледна точка.
Опитът на терапевта
По ОТНОШЕНИЕ НА ТЕРАПЕВТА СТАВА дума за встъпване в едно

напълно ново начинание, чиято цел е установяването на връзка.
Той си казва: „Ето го, този нов човек, моя клиент. Малко се
страхувам от него, от неговите неизбродени дълбини, както и от
моите собствени. Но когато започне да говори, усещам уважение
към него, някакво усещане са сродство. Усещам още колко плашещ
е собственият му свят за самия него, колко усърдно се опитва да го
удържи подреден. Бих искал да усетя какво чувства и бих искал да
знае, че го разбирам. Бих искал да знае, че съм до него в този
тесен, задушаващ малък свят и че мога почти да не се страхувам от
пребиваването си там. Може би бих могъл да го направя малко по-
сигурен и за него. Бих искал моите чувства в нашето
взаимодействие да са възможно най-ясни и прозрачни, така че да се
превърнат в стабилна основа за него, към която той да може да се
връща отново и отново. Бих искал да поемем заедно на това
плашещо пътешествие навътре в дълбините му, в погребаните
страхове, омраза и любов, на която той не е успял да се остави.
Съзнавам, че това е едно твърде човешко и непредсказуемо
пътуване и за мен, и за него, и че аз дори без да осъзная страха си,
бих могъл да се затворя в себе си, защото той е разкрил някое от
моите неподозирани чувства. Поради това съм наясно, че до
известна степен способността ми да му помогна ще бъде огра-
ничена. Знам още, че понякога неговите страхове ще го карат да ме
възприема като равнодушен, студен натрапник, като някой, който
не разбира. Искам изцяло да приема тези чувства и се надявам, че
моите собствени автентични нагласи ще са напълно прозрачни,
така че той да няма как да не е наясно с тях. Най-вече бих искал в
нашата среща той да ме възприема като истински. Не бива да се
колебая дали собствените ми чувства са „терапевтични“. Това,
което съм, и това, което чувствам, са достатъчно добра основа за
терапия, ако съумея по напълно прозрачен начин да бъда себе си, и
това, което чувствам към него. Тогава може би и той ще може да
бъде това, което е, напълно открито и без страх.“
Опитът на клиента
К ЛИЕНТЪТ , ОТ СВОЯ СТРАНА, ПРЕМИНАВА през далеч по- сложна

последователност от преживявания, за която можем да имаме само
бегла представа. В схематичен вид вероятно чув ствата му се
променят по следния начин: „Страхувам се от него. Искам помощ,
но не знам дали мога да се доверя. Той може да види неща в мен, за
които аз нямам представа - плашещи и лоши. Изглежда, че не ме
съди, но съм сигурен, че го прави. Не мога да му кажа какво
наистина ме тревожи, но мога да му разкажа за миналото ми. Той
като че ли разбира това, така че може би мога да му разкрия още
малко за себе си.“
„Но сега, след като разкрих и малко от лошите си страни,
вероятно ме презира. Сигурен съм, но е странно, че не откри вам
никакви знаци за това. Дали това, което му казах, всъщ ност не е
толкова лошо? Възможно ли е да не трябва да се сра мувам от тази
своя страна? Вече мисля, че не ме презира. Това ме кара да искам
да продължа напред, да проникна в себе си и може би да се разкрия
още малко. Усещам го като спътник в това начинание - той като че
ли наистина ме разбира."
„Но сега започвам отново да се плаша и този път е много
силно. Не осъзнавах, че изследването на непознатите места в самия
мен ще ме накара да се чувствам по напълно нов и непо знат начин.
Странно е, защото, от една страна, тези чувства не са нови. Мисля,
че винаги са били тук. Но те изглеждат толкова лоши и
смущаващи, че никога не съм си позволявал да им дам свобода. И
сега, докато ги преживявам по време на срещите си с него, аз се
чувствам ужасно несигурен, като че ли светът ми се разпада. Беше
сигурен и стабилен, а сега е хлъзгав, уязвим и проницаем. Не е
приятно да си обзет от чувства, от които преди винаги си се
страхувал. Той е виновен. Но странно е, че ня мам търпение пак да
го видя и да почувствам онази сигурност, която ми дава.“
„Вече не знам кой съм, но от време на време, когато чувствам
определени неща, ми се струва, че съм стабилен и истински за миг.
Разтревожен съм от противоречията, които намирам в себе си -
действам по един начин, а се чувствам по друг, мис ля едно, а
чувствам друго. Това е смущаващо. Понякога е също така
вълнуващо и ободряващо да се опитвам да открия кой съм
всъщност. Понякога се улавям, че ми се струва, че може би си

заслужава да съм този, който съм, каквото и да означава това.“
„Започвам да се чувствам удовлетворен, макар и понякога да
боли да споделям какво чувствам в дадения момент. Наисти на е
полезно да се опитвам да се вслушвам в себе си и да чувам какво се
случва там. Вече не се плаша толкова от онова, което е в мен.
Изглежда, че мога да му имам доверие. Използвам част от
часовете, които прекарвам с терапевта, за да проникна още по-
дълбоко в себе си и да разбера какво чувствам. Това е плашещо
занимание, но аз искам да знам. И като цяло му вярвам и това ми
помага. Чувствам се доста уязвим и раним, но знам, че той не иска
да ме нарани, и дори ми се струва, че го е грижа за мен. Струва ми
се също, че опитвайки се да отивам все по-на- вътре в себе си, ако
успея да разбера какво се случва в мен и ако разбера и смисъла му,
то ще узная кой съм и ще знам какво да правя. Поне така се усещам
понякога, когато съм с него.“
„Мога дори да му кажа какво чувствам към него във всеки един
момент и вместо това да унищожи отношенията ни, както се
страхувах преди, те като че ли укрепват. Дали мога да бъда себе си
и с другите? Може би и това няма да е чак толкова страшно.“
„Струва ми се, че съм във вихъра на живота, зареден с прик -
люченски дух, и съм себе си. Понякога ме побеждават, понякога ме
боли, но знам, че тези преживявания не са фатални. Не знам със
сигурност кой съм, но съм наясно със себе си и реакциите си във
всеки един момент и те изглеждат напълно адекватна основа на
поведението ми. Може би това означава да си себе си. Но разбира
се, мога да правя това, защото се чувствам сигурен в отношението
си с моя терапевт. Мога ли да бъда себе си по същия начин извън
това отношение? Чудя се... Може би мога.“
Това, което представих дотук, не е мигновен процес. Може да
са нужни години. Може и да не се случи никога по причини, които
не разбираме особено добре. Но поне загатва какво представлява
вътрешният поглед към обективната картина на процеса на
психотерапия, която се опитах да реконструирам от гледна точка
на терапевта и на клиента.
Трета част
Процесът на израстването на
личността
Моите наблюдения върху процеса на израстване и

трансформация в рамките на терапевтичното
отношение.
Пета глава
За някои от явните терапевтични

промени
Основният фокус на втората част, макар вътре да са

поместени няколко кратки описания на процеса на
промяна в клиента, е върху отношението, което я прави
възможна. В тази и в следващата глава обсъждам много
по-детайлно природата на опита на клиента за
промяната в него. Имам специално лично отношение към
тази глава. Тя е написана през 1951- 1952 г. - в период, в
който полагах неимоверни усилия да усетя и след това
да опиша основните елементи на терапията. Книгата
ми „Клиентоцентрирана терапия“ тъкмо бе
публикувана, но аз вече не одобрявах главата в нея,
посветена на терапевтичния процес, писана две години
по-рано. Исках да открия по-динамичен начин за
споделяне на онова, което се случва с личността в този
процес.
Затова се залових с един случай на клиент, чиято
терапия бе от огромно значение за мен и която из-
следвах и от научна гледна точка. Използвайки това
като основа, аз се опитах да споделя възникналите в мен
тогава и подлежащи на преразглеждане идеи за
терапевтичния процес. Чувствах се прекалено смел, но и
много несигурен, настоявайки, че при успешна терапия
клиентите постигат истинска обич към себе си. Бях още
no-несигурен, формулирайки хипотезата, че ядрото на
човешката природа е същностно позитивно. Тогава не
можех да предвидя, че и двете идеи ще бъдат все по-
еднозначно потвърждавани от опита ми.
П роцесът на психотерапия 1 , така както го разглежда лично-

стно центрираният подход, се разбира като уникален и
динамичен опит, различен при всеки индивид, но и управля-
ван от закономерности, удивителни в своята универсалност.
Аз все по-силно се впечатлявах от неизбежността на множе-
ство аспекти на този процес, но и заедно с това все повече се
дразнех от въпросите, които обикновено се поставяха в тази
връзка: „Ще се излекува ли по този начин компулсивно раз-
стройство?“, „Със сигурност не искате да кажете, че така ще се
елиминира психозата?“, „Дали е подходящ метод за справяне с
брачни проблеми?“, „Приложима ли е тази терапия към случаи
на заекване или към хомосексуални?“, „Трайно ли е излекуване-
то?“. Тези въпроси и други подобни са разбираеми и легитимни
точно колкото има смисъл да се пита дали гама лъчите ще бъдат
подходящо средство срещу измръзване. Това са според мен по-
грешно поставени въпроси, ако се опитваме да постигнем по-
дълбоко познание за психотерапията или за нейните възмож-
ни резултати. В тази глава бих искал да покажа как изглеждат
смислените въпроси по отношение на този удивителен и зако-
номерен процес, който наричаме терапия, и да се опитам поне
отчасти да им отговоря.
Нека поставя въпроса си по следния начин. Дали по слу-
чайност, чрез проникновено разбиране, с помощта на научно
познание или на майсторско владеене на човешките отноше ния,
или благодарение на комбинация на всички тези елементи, ние сме
се научили как да изграждаме описуем процес, който изглежда, че
има ядро от последователни събития със свой по рядък, който като
цяло е сходен при всички клиенти? Ние знаем поне нещичко за
нагласите, които са условия за задействането на този процес.
Знаем, че ако терапевтът има у себе си нагласа на дълбоко
уважение и безусловно приемане на клиента такъв, какъвто е, и
сходни нагласи към хоризонта му от възможности за справяне със
себе си и със ситуациите, в които попада; ако
1
От: Psychotherapy: Theory and Research, edited by O. Hobart Mowrer, 1953.
The Ronald Press Company.
jjema глава. За някои от явните терапевтични промени
тези нагласи са пропити с немалко топлота, която ги трансформира

в най-дълбинен тип симпатия или обич към същността на другата
личност; и ако се постигне ниво на комуникация, на което
клиентът усеща, че терапевтът разбира чувствата му и го приема с
цялата дълбочина на това разбиране, тогава можем да сме сигурни,
че процесът вече е задействан. Тогава вместо да настояваме, че
този процес обслужва целите, които ние сме поставили
(независимо колко похвални са те), нека си поставим единствения
въпрос, благодарение на който науката действително напредва. И
този въпрос е: „Каква е природата на този процес, какви са
неговите присъщи характеристики, в каква посока или посоки той
поема и какъв е, ако изобщо има, естественият му завършек?“
Когато Бенджамин Франклин наблюдава искрата, която изскача от
ключа, завързан на връвта на хвърчилото, за щастие той не попада
под магията на въпроса за възможните непосредствени и
практически употреби.
Вместо това той се пита за процеса, който прави подобно
явление възможно. Въпреки че много от отговорите съдържали
грешки, изследването било плодотворно, защото е бил зададен
правилният въпрос. Затова аз призовавам да поставим същия
въпрос и по отношение на психотерапията и да го по ставим с
открити умове; да се опитаме да опишем, проучим и разберем този
базисен процес, който е в основата на терапията, а не да се
опитваме да го нагодим, така че да обслужи клинич ните ни нужди,
предубеждения или налични свидетелства от други области. Нека
търпеливо го изследваме такъв, какъвто е сам по себе си.
Наскоро направих опит да започна подобно описание на
клиентоцентрираната терапия (3). Няма да повтарям описа нието
тук, само ще кажа, че от клиничните и изследователски данни,
изглежда, можем да заключим за наличието на устойчиви
характеристики: по-задълбочено самопознание, по-голяма зрялост
на поведението, увеличаване на положителните нагласи с
напредване на терапията, промени в себевъзприятието и
приемането на себе си, инкорпориране на преди това отхвърлян
опит в структурата на аза; изместване на локуса на оценката от
външен към вътрешен, промени в терапевтичното отношение и
характерни промени в структурата на личността, поведението и
физиологичното състояние. Дори част от тези описания да
се окажат неточни, те са опит да се разбере процесът на клиен-

тоцентрирана терапия такава, каквато тя е в клиничния опит, в
прилежно документираните и записани случаи и в повече от
четиридесетте изследвания, осъществени в тази област.
Целта ми в този текст е да отида отвъд наличните данни и да
формулирам тенденции в терапията, радващи се на по-малко
внимание. Бих искал да опиша някои от насоките и резултатите,
които, изглежда, са същностни за терапевтичния процес, но ние
едва наскоро започнахме да идентифицираме. Те са важни, макар
до този момент да не са изследвани. Опитвайки се да бъда по-ясен,
ще използвам илюстративен материал от записи на интервюта от
един случай. Също така ще огранича обсъждането до процеса на
клиентоцентрирана терапия, тъй като неохотно следва да допусна
възможността процесът, посоката и резултатите на терапията да се
различават в зависимост от терапевтичната ориентация.
Преживяване на потенциалния аз
Един АСПЕКТ НА ТЕРАПЕВТИЧНИЯ ПРОЦЕС, КОЙТО е ЯСНО ВИДИМ

във всички случаи, може да се нарече съзнание за опита или дори
„преживяване на опита“ (experiencing of experience). Наричам го
преживяване на аза, макар и това да не е достатъчно точ- но. В
сигурността, която дава взаимодействието с личностно
центрирания терапевт, и в отсъствието на всякаква реална или
въобразена заплаха към личността на клиента той може да си
позволи да се вгледа в различните аспекти на своя опит - такива,
каквито му изглеждат на него, така както ги преживява през своите
сетива и най-дълбока интуиция, без да се опитва да ги напасне към
наличната Аз-концепция. Много от тях се оказват в дълбоко
противоречие с нея и обикновено не биват преживявани в тяхната
пълнота, но в тази безопасна терапевтична среда могат да бъдат
оставени да изплуват в съзнанието без изкривяване. Те често
следват схематичен модел - „Аз съм такъв и такъв, но усещам
нещо, което напълно не съответства на това, което съм“; „Обичам
родителите си, но понякога сам се изненадвам от гнева, който
изпитвам към тях“; „Всъщност не съм нищо особено, но понякога
се чувствам по-добър от всички“.
Цета глава. За някои от явните терапевтични промени 103
Първоначално начинът на изразяване е: „Аз съм аз, различен от

дадена част от опита ми.“ По-късно твърдението придобива
относителност: „Може би съм няколко различни аза или пък азът
ми съдържа повече противоречия, отколкото някога съм си
представял.“ С напредването на терапията следва нова про мяна:
„Бях сигурен, че не мога да съм това, което чувствам - беше
прекалено противоречиво, - но сега започвам да вярвам, че мога да
бъда всичко това.“
Вероятно спецификата на този аспект на терапията може да се
усети от два откъса от случая с госпожа Оук. Тя е домакиня в края
на тридесетте си години, която преживява трудности в своите
брачни и семейни отношения. За разлика от много кли енти, тя
изпитваше силен и напълно спонтанен интерес към нещата, които
се случваха в нея, и записаните интервюта съдържат много данни -
от нейната гледна точка - за собственото й възприемане на
ситуацията. Тя се стремеше да обговори онова имплицитно ниво,
което при мнозина от клиентите оставаше невербализирано. По
тази причина повечето от примерите в настоящата глава ще бъдат
от този случай.
Началната част от петото интервю описва начина, по който тя
осъзнава случващото се.
Клиент: Всичко ми е доста мътно. Но знаете ли, продължава

да ми се явява тази мисъл, че целият процес е за мен нещо
като търсене на частите на пъзел. Струва ми се, че аз, аз се
опитвам да изследвам отделните парчета, които нямат кой
знае какъв смисъл. Може би сега едва ги опипвам и дори не
съм в началото на това да видя общата картина. Тази мисъл
постоянно ми идва. И ми е интересно, защото аз всъщ ност
не обичам пъзели, те винаги са ме дразнели. Но това ми е
усещането. Имам предвид, че взимам малки парчета (,тя
прави жестове с ръка по време на разговора ни, за да
илюстрира казаното), които нямат абсолютно никакъв
смисъл, освен усещането все едно че ги докосвам, без да
виждам общата картина, но от самото докосване вероятно
усещам, че те все пак ще си намерят мястото някъде там.
Терапевт-. И че в момента това е процес - просто да усетиш
това чувство и формата, и конфигурацията на различните
парчета, както и едва доловимото усещане, че те ще пас
нат някъде. Но по-голямата част от вниманието е насочена

към въпроса „Как усещам това? Каква е текстурата му?“.
К: Да, точно така. Като че ли почти мога физически да го усе -
тя.
Т: Дори не можете да го опишете, без да използвате ръцете си.
Истинско, почти тактилно усещане...
К: Точно така. И пак - усещам да съм напълно обективна и все
пак никога не съм била толкова близо до себе си.
Т: Все едно почти едновременно стоите и се гледате отстрани и
някак именно така сте по-близо до себе си...
К: Хм. За първи път от месеци не мисля за проблемите си, не
се занимавам с тях.
Т: Струва ми се, че не е просто стоите и не се занимавате с
„проблемите си“. Не е това, което чувствате.
К: Прав сте, прав сте. Предполагам, че всъщност имам пред -
вид, че не седя и не се опитвам да сглобя пъзела и да видя
цялата картина. Може би просто се наслаждавам на този
процес на опипване. Със сигурност научавам нещо.
Т:Поне имате усещане за непосредствената цел да преживеете
това чувство, а не че правите това, за да видите картина та.
Търсите удовлетворението от запознанството с всяко
отделно парче. Дали това...
К: Това е. Все още е това чувствено усещане, за докосване.
Много е интересно. Понякога не е съвсем приятно, сигурна
съм, но...
Т: Много различно преживяване.
К: Абсолютно вярно!
Този откъс показва много ясно как клиентът оставя неявните

елементи да достигнат съзнанието, без да се опитва да ги
инкорпорира в своя аз или да ги свърже с други елементи на
съзнателно ниво. Това е, ако трябва да го формулирам мак-
симално точно, съзнание за широк кръг преживявания, без в
конкретния момент да се прави усилие те да се свържат с аза. По-
късно може да се осъзнае, че преживяното може да стане част от
него. Затова този параграф бе озаглавен „преживяване за
потенциалния аз“.
Фактът, че това е нов и необичаен тип преживяване, се
формулира - в объркана езикова форма, но с пределна емоцио нална
яснота - в шестото интервю.
Пета глава. За някои от явните терапевтични промени 105
К: Улових се, че мисля по време на сесиите, ъъъ.. че като че ли

пея песен. Сега тя звучи неясно и - всъщност това не е пее -
не - като че ли е песен без мелодия. Може би това е стихо -
творение. Харесва ми тази представа, имам предвид, че това
просто идва към мен, без да е нещо определено. И
следвайки го, дойде и това друго чувство. Установих, че се
питам дали това е характерно за всички случаи? Възможно
ли е просто да вербализирам и на моменти почти да се
опиянявам от собствените си вербализации? И се запитах,
ъъъ... губя ли времето ви? И после - съмнения, съмнения.
Тогава нещо друго ми хрумна. Ъъъ... откъде дойде, не знам,
няма логическа връзка. И ми дойде мисълта изневиделица:
ние не сме впечатлени или разколебани, не показваме
отношение или особен интерес, когато слепите се научат да
четат с пръстите си, Брайловата азбука. Не знам, може би е
нещо такова, но всичко е толкова объркано. Може би това е
нещото, което усещам сега.
Т: Нека видя дали разбирам тази поредица от усещания. Първо,
вие като че ли - и мисля, че това е много позитивно усеща -
не, - като че ли създавате стихотворение, стих без мелодия,
но и нещо, в което има много творчество и тогава, тогава
идва съмнението по отношение на него. „Може би това са
само думи, може би съм отнесена от думите, които
изговарям, и всичко всъщност е една глупост.“ След което
идва чувството, че може би трупате нов опит, който ще
бъде толкова ради- кално нов, колкото за слепия е усилието
да извлече смисъл от онова, което усеща с пръстите си.
К: Мхм, мхм... (Пауза.) И понякога си мисля, добре, може би
ни се случва веднъж едно, друг път друго. И тогава по ня -
какъв начин, когато дойда тук, това вече не важи, изглежда
лъжа. И остава само поток от думи, които не са предиз -
викани от нищо; тогава пропълзява съмнението. Да, то като
че ли приема формата на усещането, че може би правя
просто музика... Може би затова днес изпитвам съмнение в
цялото това начинание, защото е нещо, което просто се
случва, без да има причина. И наистина ми се струва, че
онова, което трябва да направя, е да го систематизирам.
Трябва да се старая повече и...
Т: Нещо като дълбоко колебание какво всъщност правя с този

аз, който не се старае да оправи, да реши нещата? (Пауза.)
К: И заедно с това факта, че аз, аз наистина харесвам това
нещо, това... не знам, да го наречем остро усещане - по-
чувствах неща, които не съм чувствала преди. И това ми
харесва. Може би това е начинът. Днес просто не съм си-
гурна.
Тук виждаме изместването, което почти без изключение

настъпва на онзи етап от терапията, когато тя вече придобива
дълбочина. Може схематично да се представи като чувството на
клиента, че „съм дошъл тук да решавам проблеми, а се оказва, че
просто съм зает с това да преживявам самия себе си“. И както при
този клиент това усещане обикновено е придружено от
рефлексивната оценка, че нещата не са както трябва, докато на
емоционално ниво се преживяват като нещо, което се „харесва“.
Можем да завършим тази част, подчертавайки, че една от
фундаменталните посоки, в които се движи терапевтичният процес,
е свободното преживяване на актуалните сетивни и дълбоко
интуитивни реакции на организма, без усилие те да бъдат
включени в аза. Това обикновено се придружава от уве реността, че
подобни елементи не принадлежат и не могат да бъдат свързани с
него. Този процес завършва с откритието от страна на клиента, че
би могъл да бъде своят опит в цялото му разнообразие и привидни
противоречия, че може да изгради образ за себе си от
преживяванията си, вместо да се опитва да наложи образ върху тях,
отхвърляйки онези, които не му съответстват.
Дълбоко изживяване на позитивно отношение
Един от ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ТЕРАПИЯТА, на който едва наскоро бе

обърнато внимание, е степента, до която тя от страна на клиента е
научаване как да приема изцяло, свободно и без страх чуждата
положителна нагласа. Това не е явление, характерно за всеки
случай на терапевтично взаимодействие. То има особена сила най-
вече при по-дълги периоди на терапия, но и тогава невинаги е
налице. При все това става дума за особено дълбин-
но преживяване и ние започнахме да се питаме дали не става дума

за много значим ход на терапевтичния процес, който може би
имплицитно се съдържа до известна степен във всеки успешен
случай. Преди да продължа с обсъждане на този феномен, бих
искал да му придам повече плътност, цитирайки опита на госпожа
Оук. Това усещане се появи при нея внезапно, между двадесет и
деветото и тридесетото интервю, и в последното тя говори най-
вече за него. Започна така:
К: Направих забележително откритие. Знам, че е ( смее се) -

разбрах, че всъщност наистина ви е грижа как ще свърши
това ( смеем се и двамата). И се почувствах по някакъв
такъв начин - „добре, може би ще го оставя да участва“.
Виждате какво имам предвид - изведнъж ме осени - че в
отношенията между клиент и терапевт вие наистина се
интересувате какво става. И за мен беше откровение, не,
това не го описва добре. Ами беше... най-близкото опреде -
ление, което ми идва, е някакъв тип облекчение - но без
разочарование... {Пауза.) По-скоро порядък без напреже-
ние, ако това значи нещо. Не знам.
Т: Звучи като че ли не става дума за нова мисъл, а за ново пре-
живяване на чувството, че ме е грижа, и ако разбирам ос-
таналото, което казахте, нещо като желание от ваша страна
да допуснете, да ми позволите да ме е грижа.
К: Да.
Моментът, в който терапевтът и неговият добронамерен

интерес бяха допуснати в живота на клиента, несъмнено бе най-
ключовата характеристика на този случай. В интервю след края на
терапията госпожа Оук спонтанно споменава това преживяване
като забележително. Какво означава то?
Със сигурност не става дума за пренос и контрапренос. Не -
колцина опитни психолози, които работят в психоаналитичен
ключ, имаха възможност да наблюдават разгръщането на от-
ношението в случай с друг клиент. Те първи се противопоста виха
на употребата на тези понятия. Духът на коментарите им беше, че
става дума за нещо взаимно и напълно уместно, докато преносът и
контрапреносът са явления, които обикновено са еднопосочни и
неуместни за дадената ситуация.
Несъмнено една от причините този феномен да е все по- често

срещан е, че в опита ни като терапевти ние вече по-малко се
страхуваме от нашите положителни (или отрицателни) чув ства към
клиента. С напредването на терапията чувството на приемане и
уважение към него от страна на терапевта най-чес то се превръща в
нещо, наподобяващо благоговение пред дълбоката и смела
вътрешна борба, която той води, за да бъде себе си. В терапевта се
поражда, според мен, фундаментално преживяване на онова
подлежащо сходство - дали да не го наречем братство - между
всички хора. В резултат от това той изпитва топло, положително
чувство на симпатия. Това изправя клиента пред проблем, защото
той често - както и в описания тук случай - има трудности да
приеме чуждата позитивна нагласа. Но след като веднъж това
стане, неизбежно следва отпускане, оставяне на топлотата на
чуждата симпатия да облекчи напрежението и страха от това, че си
сам пред живота.
Но ние изпреварихме клиента. Нека проникнем и в ня кои от
другите аспекти на този опит. В по-ранните интервюта госпожа
Оук обсъжда факта, че не обича хората и по неясен и упорит начин
вярва, че е права, дори ако другите настояват, че греши. Тя отново
се връща към това, разсъждавайки върху въпроса как този опит е
прояснил нагласите й към другите.
К: Следващото, което ми хрумна, и което все още мисля, е, че

някак - и не ми е ясно защо - усещам загриженост, кога то
казвам „не обичам хората". Което винаги е било... имам
предвид, че винаги съм била убедена в това. Имам пред вид,
че то не е... знаех, че е нещо хубаво, разбирате ли. И мисля,
че си изясних за себе си - какво общо има с тази ситуация -
не знам. Но открих, че не, наистина не обичам, но ужасно
ме е грижа.
Т: Мхм, мхм, разбирам...
К: Може би по-добре звучи, ако кажа, че ужасно ме е грижа
какво се случва. Но грижата е... има формата... тя е в разби -
рането, а не в желанието да се въвлечеш, да допринесеш за
нещата, които чувстваш като фалш. И струва ми се, че в... в
обичта има нещо като окончателност. Ако го направиш,
все едно си направил достатъчно. Това е...
Т: Това е и толкова, нещо такова.
К: Да. Струва ми се, че това, тази грижа, което не е удачната

дума - имам предвид, може би имаме нужда от друга, за да
опишем това чувство. Ако кажем, че е нещо неперсонално,
това не означава нищо, защото не е такова. Имам предвид,
че до голяма степен го чувствам като част от цяло. То е
нещо, което някак не свършва... Изглежда, че може да усе -
щаш, че обичаш хората, човечеството, и в същото време да
продължаваш да допринасяш за нещата, които правят
хората невротични, болни - а това, което чувствам, е съ-
протива срещу тези неща.
Т: Грижа ви е толкова, че искате да разберете и искате да спре -
те да допринасяте за нещата, които ще създадат повече не -
вротичност, повече от тази страна на човешкия живот.
К: Да. И това е... {Пауза.) Да, нещо такова... Сега трябва да се
върна към това как усещам другото нещо. То е... Няма нищо
окончателно... Понякога ме притеснява, когато аз, когато
трябва да кажа на себе си „не обичам хората“ и все пак ви -
наги съм знаела, че тук има нещо положително. Че може би
съм била права. И - това може да е нещо съвсем неуместно и
странично - но ми изглежда, че някак е свързано с това
чувство, което сега усещам, как ползата от терапията може
да се усети. Не мога да го обясня, но онова, което мога да
кажа, опитвайки се да го обясня, моят... да кажа ли про цес
на учене, моето осъзнаване, че - да, вас ви е грижа в тази
ситуация. Толкова е просто. А преди не го проумявах. Може
да съм затваряла тази врата и след това, обсъждайки
терапията, да съм казвала, да, той може да се чувства така и
така, но имам предвид... не съм имала такъв променящ ме
опит.
В този откъс, макар тя да се опитва да опише собствените си

чувства, изглежда, че нещата, които казва, всъщност се отнасят до
нагласата на терапевта. А тази нагласа - в идеалния си вид - е
лишена от реципрочността на повечето от отношенията, които
наричаме любов. Тя е най-непринудено чувство на едно човешко
същество към друго, чувство, което, струва ми се, е дори по-
базисно от сексуалното или родителското. То е грижата за някого, в
чието развитие не искаш да се намесваш, нито да го използваш за
каквито и да било лични цели, свързани с някакво
самовъзвеличаване. Удовлетворението идва от
свободата, която му е дадена, за да израсне по уникален за него

начин.
Клиентът в описания случай продължава да разказва колко
трудно й е било да приеме помощ или положителни чувства от
другите и как това сега се променя.
К: Имам усещането... че това е нещо, с което трябва да се

справиш сам, но и някак трябва да можеш да го направиш и
с други хора. (Тя споменава, че е имала „безброй“ възмож-
ности да приеме топлото отношение и доброжелател-
ството на други.) Имам чувството, че просто се страхувах
да не бъда разбита след това. (Връща се към обсъждането
на самата терапия и отношението си към нея.) Мисля, че
тогава нагласата ми беше, че трябва сама да проникна в
проблема. Почти да... имам предвид, че така го чувствах...
опитвах се да го вербализирам... понякога... почти не исках
да преформулирате, да размишлявате, защото всичко това
си е мое. Разбира се, мога да кажа, че това е било
съпротива. Но сега вече нищо не означава за мен... Мисля,
че по отношение на това конкретно нещо, имам предвид...
понякога... най-силното чувство беше, че си е мое, то е мое.
И трябва сама да го разнищя. Разбирате ли?
Т: Това е преживяване, което е ужасно трудно да се опише с
думи и все пак аз улавям разликата в отношението: от
усещането „то е мое“, „трябва аз да го направя“, „правя го
сама" и т.н. до различното чувство, че „мога да го допусна".
К: Да. Сега. Сега то е... ами да, нещо като, бих казала, втори
епизод. То е, да. Аз все още съм в ситуацията сама, но и не
съм, виждате ли, аз...
Т: Хм, да, този парадокс донякъде обобщава нещата, нали?
К: Да.
Т: Във всичко това има едно усещане, то все още... всеки ас -
пект на опита ми е мой и това е неизбежно и необходимо и
т.н. И все пак това не е цялата картина. Някак тя може да
бъде споделена или интересът на другия би могъл да про -
никне вътре и по някакъв начин това е ново усещане.
К: Да. И то е, като че ли... именно така трябва да бъде. Имам
предвид така трябва да е. Има го усещането „това е хуба во“.
Имам предвид, че това го изразява, това го изяснява. В тази
загриженост имам усещането, че като че ли стоите
Пета глава. За някои от явните терапевтични промени
отстранено, за да го видите по-обективно, и ако аз искам да

го разнищя, то е... като рязане... на високи бурени; ще мога
да го направя, а вие можете - имам предвид, няма да сте
смутен от това, че ще трябва да преминете с мен през този
гъсталак. Не знам. И някак не го разбирам...
Т: Но имате това съвсем действително усещане за уместност,
за правилност на това чувство, нали?
К: Мхм.
Дали това не описва ядрото на процеса на социализация? Да

откриеш, че не е унищожаващо да приемеш положителното
отношение на някой друг, че не е задължително това да за върши с
още повече болка и че всъщност е „приятно“ да имаш някой до теб
в своята борба с живота - това може би е един от най-дълбоките
уроци, които научаваме, независимо дали по повод терапия или не.
Нещо от абсолютната неочакваност на това преживяване, от
невербалния му аспект, се описва от госпожа Оук в края на това
тридесето интервю.
К: Преживявам нов тип - и вероятно единствения ценен тип -

урок... Знам, че често съм казвала, че това, което знам, не
ми помага в тази ситуация. Имам предвид, че зна нието,
което досега съм натрупала, не помага. Но ми се струва, че
процесът на учене тук беше толкова динамичен, имам
предвид... до такава степен част от всичко, от мен, че дори
ако получа само това от него, то ще е нещо, което... чудя се
дали някога ще мога да превърна просто в придобито знание
това, което преживях тук.
Т: С други думи, този тип урок, който сте преживели тук, е бил
от напълно различен види дълбочина; много жизнеут-
върждаващ, много истински. И ценен за вас сам по себе си,
но въпросът, който си поставяте, е: ще постигна ли няко га
интелектуална яснота по отношение на случилото се, на
това, в известен смисъл, по-дълбоко ниво на учене?
К: Мхм, нещо такова.
Онези, които искат да приложат към терапията т.нар. зако ни за

ученето, извлечени от механичното наизустяване на безсмислени
срички, би трябвало внимателно да изследват този
откъс. Ученето - такова, каквото то е в терапията - е цялостен,

организмичен, често невербален опит, който може, но може и да не
следва принципите на интелектуалното учене на тривиален
материал, който не е особено релевантен за съответния индивид.
Но това е отклонение.
Позволете ми да завърша този параграф, перифразирайки
основния извод. Изглежда, че е възможно една от характерис тиките
на дълбоката и успешна терапия да е откритието от страна на
клиента, че за него няма да е разрушително, ако допусне в света си
положителното чувство на някой друг - в случая на терапевта.
Може би една от причините това да е толкова трудно е, че по
същността си тук е намесено усещането „заслужавам да бъда
харесван“. За това ще говоря в следващата част. Засега ще посоча,
че този аспект на терапията е свободно и цялостно преживяване на
отношение на симпатия, което може да се обобщи по следния
начин: „Мога да позволя да го е грижа за мен и мога изцяло да
приема тази грижа в себе си. Това ми позволява да осъзная, че и
мен ме е грижа - при това фундаментално - за другите.“
Да харесваш себе си
В РАЗЛИЧНИ АНАЛИЗИ и ИЗСЛЕДВАНИЯ , посветени на кли-

ентоцентрираната терапия, се акцентира върху приемането на себе
си като важна цел и резултат от терапевтичния процес. Ние
установихме, че при успешната психотерапия негативните нагласи
към себе си се редуцират, а позитивните се увелича ват.
Провеждани са измервания на постепенното нарастване на
приемането на себе си и свързаното с него нарастване на при-
емането на другите. Но връщайки се към тези изводи и сравнявайки
ги с по-скорошни случаи, ми се струва, че те не казват цялата
истина. Клиентът не просто приема себе си - фраза, която може да
предполага неохота и недоволство от неизбежното - всъщност той
започва да се харесва. Това не е самодоволно или самоизтъкващо се
харесване, а е по-скоро спокойна радост от това, че си себе си.
Госпожа Оук описва тази тенденция много добре в нейното
тридесет и трето интервю. Има ли значение, че то е десет дни
след интервюто, в което тя за първи път признава пред себе си, че

терапевтът всъщност го е грижа? Каквито и да са размислите ни по
този въпрос, фрагментът показва съвсем ясно тази спокойна радост
от това да си себе си заедно с оправдателната позиция, характерна
за нашата култура, която ни се струва задължителна по отношение
на подобно преживяване. В последните няколко минути от
интервюто, съзнавайки, че времето изтича, тя казва:
К: Нещо ме притеснява - и ще побързам, защото винаги мога

да се върна към този въпрос друг път - чувство, от което
понякога не мога да се отърва. Чувството на доволство от
себе си. Отново Q-техниката 1 . След като веднъж излязох
оттук, импулсивно поставих в началото картата „имам
приятен характер“; погледнах я слисана, но я оставих там,
но честно, имам предвид... точно така се чувст вах... ами
това ме притесни и сега го усещам. То е от време на време,
нещо като доволство, нищо повече, само - не знам...
задоволство. И то ме притесни. И все пак - чудя се - рядко
си спомням нещата, които казвам тук, имам предвид...
зачудих се защо бях така уверена... и нещо за онова усещане
за нараненост, което очаквам, когато чувам някой да казва
на дете „не плачи“. Имам предвид... винаги ми се е
струвало, че това не е правилно - ако е на ранено, нека
поплаче. И сега това чувство на задоволство. Напоследък
започнах да усещам, че има нещо подобно тук. То е... Ние
нямаме нищо против, когато децата се чувстват доволни от
себе си, в това... имам предвид... няма никаква суета. Може
би... точно така би трябвало хората да се чувстват.
1
Това изисква обяснение. Като част от изследване, проведено от друг член
на моя екип, този клиент бе молен няколко пъти по време на терапия да
подреди множество карти, всяка от които съдържа самоописание, така че
да характеризира своя аз. В единия край тя трябваше да поста ви картата
или картите, които най-точно я описват, а в другия онези, които носят
описание, най-силно различаващо се от нея. Когато тук казва, че е
сложила като първа карта „аз имам привлекателен характер“, това
означава, че това е самоописанието, което е счела, че най-много й
подхожда.
Т: Вие почти сте били склонна да гледате с подозрение към

себе си заради това чувство, но сега, мислейки повече за
него, може би двете му страни се проясняват - ако едно дете
иска да плаче, защо да не плаче? И ако иска да се чув ства
доволно от себе си, защо да няма това право? И усе щането
ви, че цените себе си, което се появява от време на време у
вас, някак се е балансирало.
К: Да, да.
Т: „Аз наистина съм доста богата и интересна личност.“
К: Нещо такова. И тогава си казвам: „натискът на обществото
ни кара да го изгубим“. И пак се връщам към размислите за
децата, ами може би те са по-богати от нас. Може би това е
нещо, което сме изгубили в процеса на порастване.
Т: Може би те имат мъдрост, която ние сме изгубили.
К: Точно така. Времето ми свърши.
В тази сесия тя достига, подобно на много други клиенти, до

мимолетното, донякъде придружено с усещане за нужда от
оправдание осъзнаване, че тя харесва, цени, наслаждава се на себе
си. Това е чувство за спонтанна, отпускаща радост, примитивна joie
de vivre, може би аналогична на насладата, когато агнето весело
подрипва на поляната или когато делфинът играе грациозно с
вълните. Госпожа Оук вярва, че тя ни е вродена, че е нещо,
присъщо на детето, нещо, което сме изгубили в изкривяващия ни
процес на развитие.
В по-ранните сесии имаше известно предизвестяване на това
чувство, ситуация, която може би прояснява още повече
фундаменталната му природа. В деветото интервю госпожа Оук,
донякъде притеснена, разкрива нещо, което винаги е пазила
дълбоко в себе си. Тя го изговаря с известна трудност, за което
свидетелства фактът, че преди това има дълга пауза от няколко
минути. Едва след нея тя заговори:
К: Малко е глупаво, никога не съм го казвала преди (нервен

смях) и вероятно ще ми стане по-добре, ако го кажа. Годи ни
наред, о, може би дори от началото на младостта ми - от
седемнадесетгодишна, аз... случват ми се неща, които на-
ричам „проблясъци на разум“. Не съм казвала на никого за
това (отново притеснен смях), за тези моменти, в които
наистина се чувствам с ума си. И в ясно съзнание за жи
вота. И винаги с ужасно силна загриженост и тъга за това

колко далеч, колко встрани сме стигнали всъщност. Това е
чувство, че съм цялостна личност в един ужасно хаотичен
свят.
Т: То е мимолетно и не идва много често, но има моменти,
когато като че ли цялата ви личност действа във и чувства
света - един наистина много хаотичен свят.
К: Точно така. И тогава съзнавам колко встрани сме отишли от
това да сме цялостни, здрави човешки същества. Разби ра се,
ние рядко говорим по този начин...
Т: Чувство, че не е безопасно да говорите за онзи пеещ аз 1 ?
К: Къде е този аз?
Т: Сякаш не съществува изобщо място за подобна личност.
К: Разбира се, това ме кара... почакайте... това вероятно обяс-
нява защо говоря предимно за чувства тук. Може би е това.
Т: Защото цялостният аз съществува заедно с всички ваши
чувства. Това ли е - по-наясно сте с чувствата си?
К: Точно така. Не отхвърлям чувствата - и това е то.
Т: Цялостният ви аз някак живее чувствата, а не ги изтласква
встрани.
К: Точно така. [Пауза.) Предполагам, че от практическа гледна
точка може да се каже, че това, което трябва да правя, е да
разрешавам проблеми, всекидневни проблеми. И все пак
аз... това, което се опитвам да направя, е да разреша нещо,
много, много по-важно от дребни всекидневни проблеми.
Може би това обобщава всичко.
Т: Колебая се дали няма да изопача казаното - от практическа
гледна точка вие следва да посветите времето си на премис-
ляне на конкретни проблеми. Но вие се чудите да не би
всъщност да сте в търсене на цялостния си аз, и това е
много по- значимо от разрешаването на ежедневни въпроси.
К: Мисля, че е това. Мисля, че е това. Вероятно това имам
предвид.
Ако можем по смислен начин да свържем тези две прежи-

вявания и ако имаме право да ги считаме за типични, тогава можем
да кажем, че и при терапия и по време на мимолетни
1
Тук терапевтът има предвид нейно твърдение от предходно интервю, в
което тя казва, че се чувства все едно пее песен.
преживявания преди нея тя е усещала здравословното, удов -

летворително чувство на задоволство от себе си като цялостно,
действащо в света същество; и че този опит се връща, когато тя не
отхвърля чувствата си, а се оставя да ги преживее.
Тук за мен ясно се вижда една важна и често пренебрегва на
истина за терапевтичния процес. Той се развива в посока, в която
личността започва да си позволява да преживява пълноценно и
съзнателно всички свои реакции, включително своите чувства и
емоции. Когато това се случи, клиентът изпитва положителни
чувства към себе си, автентична радост от усещането за аза като
цялостно функциониращо в света единство. Това е един от най-
важните резултати от терапията.
Откритието, че ядрото на личността е позитивно
Едно от НАЙ-РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ОТКРИТИЯ от нашия клиничен

опит е задълбочаващото се осъзнаване, че най-дълбинната същност
на човешката природа, най-интимните слоеве на личността, самата
основа на нашата „животинска природа“ е позитивна -
фундаментално социална, насочена напред, рационална и
реалистична.
Подобна позиция е толкова чужда на съвременната култура, че
аз не очаквам да бъде прегърната с ентусиазъм. Тя всъщ ност е
толкова революционна в своите импликации, че не би трябвало да
бъде приемана без сериозно изследване. Но дори и да издържи
такава проверка, няма да е лесно да бъде наложена. Религията,
особено протестантството, е отговорна за дълбоко вкоренената
идея, че човекът е същностно греховен и само нещо, наподобяващо
чудо, би могло да обезсили тази греховност. В психологията Фройд
и неговите последователи представиха убедителни аргументи, че то
- човешкото несъзнавано - е най-вече изградено от инстинкти,
които, ако им бъде позволено, ще доведат до инцест, убийства и
други престъпления. Целият проблем на терапията - така както тази
професионална група я вижда - е в това как да удържаме тези
неопитомени сили под контрол по цялостен и конструктивен начин,
а не по прекомерно трудния начин на невротика. Но фактът, че в
същността си човекът е ирационален, несоциализиран, де-
структивен към другите и себе си - това е концепция, приета почти

безвъпросно. Действително от време на време се чуват гласове на
протест. Маслоу (1) убедително защитава тезата, че в животинската
природа на човека антисоциалните емоции като враждебността,
ревността и т.н. са резултат от фрустриране на далеч по-базисните
импулси, насочени към нуждата от обич, сигурност и
принадлежност, които сами по себе си са позитивни. По сходен
начин Монтагю (2) развива концепцията, че сътрудничеството, а не
съперничеството, е основен закон в човешкия живот. Но тези
самотни гласове рядко биват чувани. Като цяло позицията както на
професионалиста, така и на лаика е, че човекът сам по себе си, в
своята същина, може в най- добрия случай да бъде държан под
контрол или под похлупак, или и двете.
Обръщайки се назад към годините клиничен опит и изслед-
вания, ми се струва, че прекалено бавно осъзнах погрешността на
тази популярна и професионална нагласа. Причината според мен е,
че по време на терапия се разкриват враждебни и антисоциални
преживявания, така че е лесно да се допусне, че това е показател за
по-дълбоката и затова и по-базисна същност на човека. Постепенно
стана ясно, че тези неопитомени и антисоциални чувства не са нито
най-дълбоките, нито най-силните и че ядрото на личността е
всъщност самият организъм, който фундаментално е едновременно
насочен към социализация и към самосъхранение.
Допълнителна плътност този аргумент ще придобие, ако се
върнем към случая на госпожа Оук. Тъй като става дума за важен
пункт, ще цитирам пространно, за да илюстрирам типа опит, на
който основавам тезата си. Може да се твърди, че откъсите
свидетелстват за разкриването на последователни пластове на
личността, достигайки най-дълбоките елементи.
В осмото интервю тя отмахва първия пласт от своята защитна
маска и открива разочарование и желание за отмъщение.
К: Знаете ли... що се отнася до сексуалните проблеми, имам

чувството, че започвам да откривам, че положението е доста
зле, доста. Установявам, че съм гневна, наистина. Дяволски
гневна. И не го насочвам обратно към... навътре
към себе си... Мисля, че това, което вероятно усещам, е ня -

какъв аспект на чувството „бях излъгана“. (Гласът й става
много напрегнат и гърлото й се задавя.) И го заскобих много
успешно, дотолкова, че да не ме е грижа на съзнателно ниво.
Но съм удивена да открия, че тази практика на... да я
наречем вид сублимация - отново думи - има нещо като
пасивна сила, тя е много пасивна, но в същото време е
убийствена.
Т: Значи, налице е чувството „Наистина съм излъгана. Скрих
това от себе си и като че ли не ме беше грижа, но по-дълбо -
ко в мен има нещо като латентен, но и съвсем осезаем гняв,
който е много, много силен“.
К: Да, много силен. Аз... това знам. Ужасно е мощен.
Т: Сила, която едва ли не господства.
К: За което аз рядко имам ясно съзнание. Почти никога...
единственият начин, по който бих могла да я опиша, е като
нещо убийствено, но без насилие... Повече прилича на же -
лание да се разплатиш... И разбира се, аз няма да го напра -
вя, но бих искала. Наистина бих искала.
До този момент обичайното обяснение изглежда е върше ло

идеална работа. Госпожа Оук е съумяла да погледне зад социално
контролираната маска на своето поведение и е открила убийствено
чувство на омраза и желание за отмъщение. На този етап тя стига
дотук в обследването на това свое усещане. Към същата тема се
връща в тридесет и първото интервю, когато е в период, в който не
може да отбележи никакъв напредък, чувства се емоционално
блокирана и не успява да идентифицира чувствата, които се
надигат в нея.
К: Имам чувството, че не е вина. (Пауза. Плаче.)

Разбира се, имам предвид, че не мога да го назова все още.
(С прилив на чувства.) Просто е чувството, че съм ужасно
наранена!
Т\ Да. Не е вина, освен в смисъл, че става дума за чувство на
много силна нараненост.
К: (Плачейки.) То е... знаете... често се чувствам виновна за
това самата аз, но с напредването на годините, когато чуех
родители да казват на децата си „не плачи“, имах чувството,
болезнено... добре, защо им казват да не плачат? Те изпит-
ват съжаление към себе си, а кой може по-добре да изпитва

съжаление към себе си от децата? Да, това е, което имам
предвид... мислех, че трябва да го оставят да плаче. И да се
самосъжалява може би. Това е твърде обективно. Това е
просто нещо от чувствата в мен, имам предвид сега, в мо-
мента. И...
Т: Така улавяме повече от характера на това чувство. То при -
лича на онова, което ви кара да плачете заради самата себе
си.
К: Да. Виждате, че има конфликт. Нашата култура е такава,
че... имам предвид ние не трябва да се оставяме на самосъ -
жалението. Но това не е... имам предвид не е точно това.
Т: Нещо като културна съпротива срещу самосъжалението. И
все пак онова, което преживявате, не е точно това, срещу
което културата се противопоставя.
К: И тогава, разбира се, стигнах до това да виждам и да чувст-
вам все едно това не е там... виждате ли... Скрих го. [Плаче.)
Но го скрих с толкова много гняв и разочарование, което на
свой ред трябваше да крия. [Плаче.) От това искам да се
отърва! Не ме е грижа дали ще ме боли.
Т: [С мек тон и емпатична нежност към болката, която тя
преживява.) Чувствате, че в основата на това - така както го
преживявате - е усещането, че искате да плачете за себе си.
Но това точно не можете да показвате, не трябва да
показвате, затова сте го скрили с гнева, който не харесва те,
от който искате да се избавите. Едва ли не усещате, че по-
скоро ще го поемете в себе си, отколкото да се оставите да
го преживеете. [Пауза.) Мисля, че по много еднозначен
начин казвате „боли ме и се опитвах да го крия“.
К: Не го знаех.
Т: Да. Като откритие е наистина.
К: [Говорейки едновременно с терапевта.) Никога всъщност не
съм знаела. То е... знаете... почти физическо усещане. То е...
като че ли се вглеждам в себе си във всичките ми нервни
окончания и т.н., които са в бъркотия. [Пауза.)
Т: Като че ли най-деликатните частици от вас са били физи -
чески смазани от болката.
К: Да. Усетих го така - „ах, ти, нещастно същество“. [Пауза.)
Т: Не мога да не изпитвам дълбоко съчувствие към личността
ви.
К: Не мисля, че съжалявам цялата ми личност; насочено е към

неин аспект.
Т: Съжалявам да виждам как ви боли.
К: Да.
Т: Мхм. Мхм.
К: И разбира се, тук е този проклет гняв, от който искам да се
освободя. Създава ми трудности, защото е сложно нещо. То
ме изигра. {Пауза.)
Т: Като че ли този гняв е нещо, от което искате да се освобо -
дите, защото не ви се вижда редно.
К: {Плаче, дълга пауза.) Не знам. Изглежда ми, че съм права да
си мисля, че не би имало полза да го наричам вина. Да
преследвам неща, които ще произведат интересна история
на случая. Каква полза би имало? Струва ми се, че ключът,
истината, е в това чувство у мен.
Т: Можете да сложите един или друг етикет, но усещате, че
ядрото на всичко е в това чувство, което в момента изпит -
вате.
К: Точно така. Имам предвид... не знам какво ще се случи с
това чувство. Може би нищо. Не знам, но ми изглежда, че
до каквото и разбиране да достигна, то ще е част от това
чувство на нараненост или... както и да го наречем. {Пауза.)
Не мога да остана така, с такава открита рана в мен. Имам
предвид, че следващата стъпка от процеса трябва да бъде
нещо като зарастване.
Т: Все едно не можете да разкриете себе си, ако част от вас е
толкова наранена, и се чудите дали раната не трябва първо
да зарасне. {Пауза.)
К: И все пак, знаете... това е, това е смешно. {Пауза.) Звучи
като признание за пълно объркване или старата мисъл, че
невротикът не иска да се освободи от симптомите си. Но
това не е истина. Имам предвид, че не е истина в този
случай, но е... мога само да се надявам, че това ще придаде
тежест на това, което чувствам. Някак нямам нищо против
да бъда наранена. Просто ми хрумна мисълта, че нямам ня-
каква огромна съпротива срещу това. То е... повече имам
против чувството на гняв, което, знам, е причината за тази
фрустрация, някак повече се съпротивлявам срещу това.
Т: Дали това предава смисъла, който влагате? Въпреки че не
харесвате болката, чувствате, че можете да я приемете. Че
е поносима. Но нещата, които са скрили болката, като гнева,

е онова, което в момента не можете да понесете.
К: Да. Точно това е. То е нещо, което... първото... с което мога
да се справя. И усещането, че, да, мога все още много да се
забавлявам. Но това другото, тази фрустрация, тя се про -
явява по толкова много начини, че започвам да разбирам.
Имам предвид... този вид, този тип нещо.
Т: Болката, която можете да приемете. Тя е част от живота
наред с много други неща. Можете да се забавлявате. Но
целият ви живот да е пропит от фрустрация и гняв - това не
харесвате, това не искате и сега сте по-наясно, че е така.
К: Да. И сега някак вече не искам да го крия. Виждате ли, сега
го съзнавам много по-ясно. {Пауза.) Не знам. В момента
просто не знам каква е следващата стъпка. Наистина не
знам. {Пауза.) За щастие това е някакво развитие... имам
предвид... това, което се опитвам да кажа, е, че, мисля, че
все още функционирам. Все още мога да се радвам на себе
си и...
Т: Просто искате да знам, че в много отношения вие продъл -
жавате живота си така, както винаги е било.
К: Това е. {Пауза.) Мисля, че трябва да привършвам и да тръг-
вам.
В този дълъг откъс придобиваме ясна представа за факта, че

под гнева и омразата, и желанието да си отмъсти на света, който я е
излъгал, се крие едно съвсем не толкова антисоциално чувство, а
именно дълбокото усещане за нараненост. И също толкова ясно е,
че на това по-дълбоко ниво тя няма желание да приведе
ужасяващите си чувства в действие. Тя не ги харесва и иска да се
освободи от тях.
Следващият откъс е от тридесет и четвъртото интервю. Това е
един много неконсистентен материал, тъй като постоянно става
дума за опити за вербализиране на дълбоки емоции. Тук тя се
стреми да достигне най-дълбинните пластове на аза си. Сама
признава, че това ще е трудно за формулиране.
К: Не знам дали ще съм в състояние да говоря за това вече, или

няма да успея. Може да опитам. Нещо - имам предвид, то е
чувство - нещо като импулс да изляза. Знам, че ще проз вучи
безсмислено. Мисля, че ако успея поне малко да го ос-
ветля, да го назова, сякаш е даденост, това ще ми е полезно.

И не знам как... имам предвид... изглежда като че ли искам
да кажа, че искам да говоря за себе си. И това е, разбира се,
както аз виждам нещата, това, което правя през всички тези
срещи. Но не, това... съм аз. Наскоро осъзнах, че отхвърлям
определени твърдения, защото ми звучат... не това, което
имам предвид, т.е. твърде идеализирани. И имам предвид,
че мога да си спомня, че казвах, че това е по-егоистично от
онова, по-егоистично от другото. Докато... то някак просто
ми хрумна, просветна ми, да, че именно това имам пред вид,
но егоизмът има съвсем друг смисъл. Използвах думата
„егоистичен“. След това усетих - никога не съм го казвала
преди, - че „егоистичен“ нищо не означава. И... ще говоря
още за това. Нещо като пулсиране. И е нещо, за което имам
съзнание през цялото време. Все още е тук. И бих искала да
мога да го използвам - като нещо, в което мога да се
гмурна. Знаете... то е като че ли... не знам, по дяволите!
Като че ли съм стигнала някъде и съм се запознала със
самата структура. Почти все едно я познавам тухла по
тухла. Нещо като осъзнаване, имам предвид чувство, че не
съм изиграна, че не съм засмукана от него и някакво
критично усещане за познание. По някакъв начин -
причината... то е скрито и не може да е част от
всекидневния живот. Понякога има нещо друго... понякога
се чувствам малко гадно в това нещо, но не истински гадно.
И защо? Мисля, че знам. То е... то обяснява много според
мен. То е нещо напълно лишено от омраза. Просто тотално.
Няма любов, но и няма никаква омраза. То е, то е вълнуващо
също така... Може би съм човек, който обича, имам предвид
да се тормози, да чопли навътре, да се опитва да разбере
цялото. Казвала съм си - виж, това е доста силно чувство.
То не е постоянно. Чувстваш го понякога и когато се
оставиш да го усетиш, можеш да го преживееш. Знаете, има
думи за този тип неща, които могат да се намерят в
психологията на отклоненията. Може да е почти като
чувството, което понякога се приписва на нещата, за които
сме чели. Имам предвид, че има елементи - това пулсиране,
това вълнение, това усещане за знание. Казах, че съм
проследила нещо, имам предвид... бях много, много смела...
можем да го наречем сублимирано желание. И си помислих
- добре, ето го. Наистина разреших загадката. И
че в това няма нищо повече. И за малко, имам предвид, бях

много доволна от себе си. Това беше то. И тогава трябваше
да призная - не, не е това. Защото то е нещо, което е с мен
много преди да се фрустрирам толкова силно в сексуално
отношение. Искам да кажа... не беше, но в него започнах да
виждам малко... в самото му ядро приемане на сексуална
връзка, имам предвид единствения тип, който аз бих по-
мислила за възможен. То беше в това нещо. То не е нещо,
което е било - имам предвид сексът не е бил сублимиран
или подменен. Не. В него, в онова, което видях, че е там...
то е различен вид сексуално усещане със сигурност. Имам
предвид, че е лишено от всичко сексуално, което се е случ -
вало, ако ме разбирате... Няма преследване, няма гонене,
няма борба, няма... да, никаква омраза... неща, които според
мен се промъкват в този тип отношения. И все пак това
чувство, ох, беше малко смущаващо.
Т: Нека видя дали мога да уловя малко от онова, което то зна чи
за вас. Като че ли сте се запознали със самата вас, но на
много дълбоко ниво, усещайки нещата елемент по елемент,
и в този смисъл сте станали себична. И се е появила идеята -
при откриването на вашето ядро като нещо, отделно от
всички останали аспекти на личността, - която е много
дълбоко и вълнуващо прозрение, че това ядро на аза не само
не съдържа омраза, но много наподобява светост та, нещо
наистина много чисто - това е думата, която бих употребил.
И вие се опитвате да го омаловажите. Можете да кажете,
може би, че е сублимация, абнормална проява,
налудничавост и т.н. Но дълбоко в себе си знаете, че не е.
То съдържа чувства, които биха могли да бъдат част от
сексуално желание, но е много по-мащабно и много по-
дълбоко. Но все пак напълно по възможностите му е да
обеме елементите, които могат да са част от сексуално
желание.
К: Вероятно е нещо такова... То е нещо като... имам предвид
нещо като потъване. Отиваш надолу, когато почти си мис -
лиш, че трябва да се изкачваш, но не, то е - сигурна съм - то
е спускане.
Т: То е спускане и потъване в себе си.
К: Да, и аз просто не мога да го захвърля настрана. Имам
предвид, че то изглежда... о, то просто е. Изглежда нещо
ужасно важно, което трябва да изговоря.
Т: Нека видим дали разбирам. Звучи като че ли идеята, която

изразявате, е нещо, което, за да уловите, трябва да се изви-
сите, нещо, което все още не е съвсем. Всъщност обаче усе-
щането е, че става дума за потъване надолу, за да стигнеш
нещо, което е скрито дълбоко.
К: Това е. Наистина... има нещо в това, което е... имам пред
вид, разбира се, в един момент ще трябва да стигнем и до
това... отхвърляне, почти насилствено, на онова, което е
справедливо, отхвърляне на идеала, на... това е неговият
израз. Нещо такова имам предвид. Едното е изкачване към
нещо, което... знам ли... Просто имам такова чувство. То е
нещо много бледо, ако изобщо стигнеш до него. Но то си
отиде - не знам защо - и остана само това ужасно опреде -
лено чувство за спускане.
Т: Искате да кажете, че това не е изкачване към някакъв блед
идеал, а спускане към удивително плътна реалност. Това...
К: Да.
Т: ...е наистина по-изненадващо от...
К: Да, имам предвид нещо, което не можеш да свалиш близо до
себе си. То е там... не знам... но едва след като си го отде лил
от всичко останало. Това остава...
Тъй като откъсът е много объркан, вероятно ще има полза, ако

се отчленят последователните теми, които тя подхваща.
Ще говоря за себе си като за себичен човек, но с нов
смисъл, който влагам в думата.
Постигнах познанство на самата структура на моята
личност, познавам себе си много по-дълбоко.
Потъвайки в себе си, откривам нещо вълнуващо, ядро,
от което напълно отсъства омраза.
То не може да е част от всекидневния живот - може дори
да е нещо анормално.
Първоначално мислех, че е сублимирано сексуално же-
лание.
Но не, то е по-всеобемащо, по-дълбоко от това.
Може да се очаква, че ще е нещо, което можеш да иден -
тифицираш, ако се издигнеш до неуловимото пространство
на идеалите.
Но всъщност аз го открих, спускайки се дълбоко в себе
си.
Изглежда, че е нещо същностно, нещо което
постоянства.
Дали тя описва едно мистично преживяване? Би могло да

изглежда така на терапевта, съдейки по нюансите на неговите
реакции. Можем ли да припишем някаква особена значимост на
подобен стил на изразяване, напомнящ Гертруде Щайн? Бих
посочил само, че много клиенти стигат до подобни изводи за себе
си, макар и невинаги да се изразяват по толкова емоциона лен
начин. Дори госпожа Оук в следващото интервю, тридесет и
петото, съумява по-ясно и по-кратко да опише своите прежи -
вявания - по един по-земен начин. Тя също така обяснява защо й е
било трудно да се изправи лице в лице с тях.
К: Мисля, че съм ужасно щастлива, че открих себе си или

показах себе си, или че исках да говоря за това. Имам
предвид, че това е нещо много лично и ние обикновено не
говорим за тези неща. Сега мога да разбера това мое
преживяване за... о, може би сега имам поне частично раз -
биране. То е... като че ли отхвърлях всичко, което западна та
цивилизация защитава, разбирате ли... И се чудех дали съм
права... имам предвид, дали това е правилният път... И
значи трябваше да има конфликт. И сега чувствам... разбира
се, така се чувствам. Имам предвид, че е нещо много
истинско. То проникна във всичко, което правя, във всичко,
в което вярвам... Мисля, че това е добре. Може би е начин
да кажа на себе си: „Добре, вие ме бомбардирате от самото
начало със суеверия, табута и погрешно интерпретирани
доктрини, с вашите закони и вашата наука, хладилници,
атомни бомби. Но аз не се връзвам вече. Виж дате ли, просто
не успяхте с мен.“ Мисля, че това, което искам да кажа, е,
че, да, просто не искам да се подчиня и нещата... да... стоят
по този начин.
Т: В момента усещате, че напълно съзнавате всички културни
ограничения - което невинаги е било така, „имало е толкова
от това в живота ми, но сега отивам дълбоко в себе си, за да
открия какво наистина чувствам“. Сега изглежда като че ли
това някак ви отделя от културата ви и това е малко
плашещо, но като цяло го усещате като нещо хубаво. Дали е
това?
К: Да. Да, имам усещането сега, че е хубаво, наистина... Но
има и нещо друго - чувство, което сега започва да се усил ва,
почти се е формирало, както казвам аз. Нещо като из
вод, че ще спра да се оглеждам винаги какво се е обърка ло.

Сега не знам защо. Но имам предвид... нещо такова е. Като
че ли си казвам - добре, от перспективата на това, което
знам, на това, което съм открила, съм доста сигур- на, че
съм прогонила страха, сигурна съм, че не се стра хувам от
внезапни изненади - бих ги приветствала. Но имайки
предвид местата, на които съм била, и наученото там, и това
да имам предвид незнанието ми, може би това е едно от
нещата, които трябва да призная и да кажа - добре, просто...
просто не мога да го открия. Разбирате ли? И сега без
никакво... трябва да кажа, без никакво желание за из-
винение или прикриване... просто мога да кажа, че на този
етап не мога да кажа кое е лошото.
Т: Дали това предава смисъла на казаното от вас? Потъвайки
все по-дълбоко в себе си и мислейки за нещата, които сте
открили и научили, и т.н., у вас се заражда една все по-сил-
на и по-силна увереност, че колкото и далеч да стигнете,
нещата, които ще откриете, няма да са ужасяващи и мрачни.
Ще бъдат съвсем различни.
К: Да, нещо такова.
В този момент, макар да осъзнава, че чувствата й противоречат

на най-базисните културни норми, тя усеща, че самото ядро на
личността й не е лошо, не е нещо, което допуска ужа сяващи
грешки, а е нещо положително. Под повърхността на
контролираното поведение, под гнева и болката се крие един аз,
който е нещо позитивно, в който няма омраза. Това според мен е
резултатът, който нашите клиенти много често споделят с нас и на
който ние не обърнахме внимание навреме. Ако отсъствието на
омраза изглежда като неутрално или негативно понятие, вероятно
можем да оставим самата госпожа Оук да го обясни. В своето
четиридесет и девето интервю, усещайки, че терапията е към края
си, тя се връща към тази тема.
К: Чудя се дали трябва да поясня - за мен е ясно и може би

само това има значение... силната ми симпатия към свобо -
ден от омраза подход. Сега, след като рационализирахме
ситуацията - знам, че звучи негативно. И все пак в ума ми,
не, не ум, а по-скоро в чувствата ми... и в ума ми, да, в ума
ми също - то е много по-позитивно от това, от любов... и
ми изглежда много по-лесно, по-малко ограничаващо. Но то

- съзнавам, че трябва да звучи и да изглежда едва ли не като
пълно отхвърляне на толкова много неща, на толкова много
норми, и може би е тъкмо това. Но ми изглежда по-
позитивно.
Г: В състояние сте да разберете, че някому то би могло да
изглежда негативно, но що се отнася до смисъла му за вас
самата, то не е ограничаващо, не съдържа стремеж към
притежание, както любовта. Изглежда като нещо по-голямо,
нещо, което може да обхване повече, да бъде от полза в
сравнение с...
К: Да.
Т: ...с кое да е от всички по-тесни понятия.
К: Да. По-лесно е. Както и да е, по-лесно е за мен да се чувст -
вам така. Не знам. Наистина ми изглежда като начин да
пребиваваш на място, където никой не те принуждава да се
отплащаш или да наказваш. То е... то значи толкова много.
Изглежда ми като свобода.
Т: Мхм, мхм. Там, където сме свободни както от необходи -
мостта да се отплащаме и да наказваме, там изглежда, че
има много повече свобода за всички въвлечени.
К: Точно така. {Пауза.) Подготвена съм и за провали по пътя.
Т: Не очаквате спокойно пътуване.
К: Не.
Този откъс представя историята - в твърде съкратен вид - за

откритието на клиента, че колкото по-дълбоко в себе си отива,
толкова по-малко страх ще има, че вместо да попадне на нещо,
което е фундаментално объркано, тя постепенно ще открие своята
същност, която не желае нито да възнаграждава другите, нито да ги
наказва, своя аз, в който няма омраза, аз, който в самата си основа е
социализиран. Дали бихме могли да обобщим, стъпвайки на
подобен опит, че ако стигнем достатъчно дълбоко в нашата
организмична природа, ще открием, че човекът е позитивно и
социално животно? Именно това е изводът от клиничния ни опит.
Да бъдеш своята природа и своите преживявания
Н ИШКАТА ,КОЯТО СВЪРЗВА ПРЕДХОДНИТЕ ЧАСТИ на настоящата глава, е

хипотезата, че психотерапията (поне клиентоцентрираният подход)
е процес, в който човекът достига единство със своята
организмична природа - без самоизмама, без изкривяване. Какво
означава това?
Тук говорим за нещо, което е изцяло на нивото на преживя -
ванията - феномен, който не може лесно да се изрази с думи и
който, ако бъде вербализиран, бива чрез това самото изкривен.
Може би, ако използваме няколко типа дескрипции, читателят би
могъл да усети, макар и слабо, известна връзка със собствения си
опит и да си каже: „О, от моя опит аз знам за какво говориш.“
Терапията изглежда, че отвежда назад към някакъв базисен
чувствен и интуитивен опит. Преди нея клиентът е скло нен, макар
и неволно, да се пита: „Какво според другите трябва да направя в
тази ситуация?“, „Какво биха искали родителите ми или
културният контекст?“, „Какво мисля аз, че съм длъжен да
направя?“. Така той действа в термините на нормата, която трябва
да бъде наложена на поведението му. Това не означава по
необходимост, че винаги действа в съответствие с чуждото
мнение. Той би могъл дори да се опитва да действа в противоречие
с чуждите очаквания. Въпреки това обаче действа в термините на
очакванията (често става дума за съдържания в резултат от
интроекция) на другите. По време на терапията, в контекста на
постоянно разширяващото се психично пространство, клиентите
започват да си задават въпроса „Как аз преживявам това?“, „Какво
означава това за мен?“, „Ако се държа по даден начин, как това
изразява значението, което моите действия ще имат за мен?“. Те
започват да действат, ръководени от нещо, което можем да наречем
реализъм - реалистична преценка на удовлетворението и
разочарованието, което дадено действие ще им донесе.
Може би ще е от помощ на онези, които като мен се опитват да
мислят в конкретни и клинични понятия, ако схематизирам някои
от тези идеи относно процеса, през който клиентите преминават. За
един клиент това може да означава: „Мислех, че трябва да
изпитвам единствено обич към родителите си, но от кривам, че
изпитвам и обич, и гневно разочарование. Може би
мога да съм човек, който изпитва и двете“ За друг клиент урокът

ще бъде: „Мислех, че съм лош и безполезен. Сега на момен ти се
възприемам като човек със собствена ценност; в други моменти
като човек, който е лишен от такава. Може би мога да съм човек,
който в различните моменти се преживява по различен начин.“ За
трети: „Мислех, че никой не може да ме обича такъв, какъвто съм.
Сега усещам топлата симпатия на другия към мен. Може би мога да
бъда обичан от другите - може би съм такъв човек.“ И за четвърти:
„Пораснах с чувството, че не трябва да се ценя - но аз се харесвам.
Мога да се самосъжалявам, но мога и да съм доволен от себе си.
Може би съм богата личност, към която мога да изпитвам различни
чувства.“ Или, ако вземем за пример случая на госпожа Оук:
„Мислех, че по някакъв много фундаментален начин съм лоша, че
най- базисните елементи в мен са отвратителни и ужасяващи. Но не
чувствам тази лошотия, а съвсем позитивното желание да жи вея и
да оставя и другите да бъдат себе си. Може би мога да съм човек,
който дълбоко в себе си е добър.“
Какво прави възможно продължението след първото изречение
във всяка от тези формулировки? Разширяването на сфе рата, която
съзнаваме. При терапия към обичайния опит се добавя цялостното и
неизкривено осъзнаване на опита - на сензорните и интуитивни
преживявания. Прекратява се или поне се редуцира степента на
изкривяване на опита с осъзнаването му; и клиентът е в състояние
да осъзнава онова, което действително преживява, а не просто
онова, което си позволява да преживява след радикално
концептуално филтриране. В този смисъл личността за първи път
придобива пълния потенциал на човешкия организъм с
обогатяващия елемент на осъзнаването, добавено към основата от
сензорен и интуитивен опит. Личността става това, което е - както
клиентите често казват по време на терапията. Изглежда, че това
означава, че индивидът започва да бъде - на нивото на осъзнатото -
това, което е - на нивото на преживяванията си. Иначе казано, става
цялостен и пълноценно функциониращ човешки организъм.
Мога да предусетя реакцията на някои читатели. „Имате
предвид, че в резултат от терапията човек става нищо повече от
организъм, човешко животно? Кой ще го контролира? Кой ще го
социализира? Ще отхвърли ли той всички забрани? Не ос
вобождаваме ли така звяра, то?“ Най-уместният отговор е: „В

терапията индивидът всъщност става човешки организъм - с цялото
богатство на това понятие. Той е в състояние реалистично да
контролира себе си и е неизбежно социализиран в своите желания.
Няма звяр в човека. Има само човек в човека и именно него
терапията успява да освободи.“
В този смисъл основното откритие на психотерапията - ако
наблюденията ми имат някаква валидност - според мен е, че не
бива да се страхуваме да бъдем „просто“ хомо сапиенс. Това е
откритието, че ако успеем да добавим към сензорния и интуитивен
опит - който е характерен за цялото животинско царство - дара на
свободната и неизкривена осъзнатост, на която, изглежда,
единствено човекът е напълно способен, ще имаме организъм,
който е красиво и конструктивно реалистичен. Ще имаме
организъм, съзнаващ изискванията на културата, така както съзнава
собствените си физиологични нужди от храна или полов контакт;
съзнаващ своето желание за приятелска връзка, така както и
желанието си за самовъзвеличаване; съзнаващ своята деликатна и
чувствителна нежност към другите, така както и враждебността си.
Когато уникалната човешка способност за осъзнаване функционира
свободно и пълноценно, ще открием, че няма животно, от което
трябва да се страхуваме, нито звяр, който трябва да бъде
контролиран, а организъм, способен да постигне посредством
забележителната интегративна способност на централната си
нервна система балансирано, реалистично, насочено към
самоусъвършенстване и към усъвършенстване на другите
поведение, което е продукт на всички тези елементи на
осъзнатостта. Иначе казано, когато човекът не е напълно човек -
когато блокира пътя на различните аспекти на опита си към
съзнанието, - тогава наистина често имаме причина да се
страхуваме от него и от поведението му, както показва и
настоящата ситуация. Но когато е изцяло човек, когато е цялостен
организъм, когато съзнанието за преживяванията му - този изцяло
човешки атрибут - функционира пълноценно, тогава можем да му
се доверим, а поведението му е конструктивно. То невинаги е
конвенционално и невинаги ще следва правилата. Ще бъде
индивидуализирано. Но ще бъде и социализирано.
Заключителна бележка
максимално еднозначно, защото става

Опитах се да формулирам тезата СИ
дума за едно дълбоко убеждение, израстващо от дългия ми

клиничен опит. Съзнавам добре обаче разликата между убеждение
и истина. Не принуждавам никого да се съгласява с моя опит, а
единствено да помисли дали подобна формулировка не съответства
на неговия собствен.
Нямам намерение също така да се извинявам за умозри телния
характер на тази глава. Има пространство за размисъл и време за
привеждане на доказателства. Мога да се надявам, че постепенно
някои от размислите, тезите и клиничните предчувствия, изказани
тук, ще могат да бъдат подложени на сигур- на проверка.
*
1. Maslow, А. Н. Our maligned animal nature. Jour, of Psychol., 1949, 28, 273-278.
2. Montagu, A. On Being Human. New York: Henry Schuman, Inc., 1950.
3. Rogers, C. R., Client-Centered Therapy. Boston: Houghton Mifflin Co., 1951.
Глава 4, „The Process of Therapy“.
Шеста глава
Какво означава да станеш личност
Първоначалният вид на тази глава беше доклад, изнесен в

Обърлин Колидж през 1954 г. В него се опитах да
организирам по-добре някои от концепциите за терапия,
които тогава започвах да разработвам.
Тук текстът е отчасти преработен. Както обикновено
правя, исках да не се отдалечавам прекомерно от реалния
опит в терапевтичните интервюта, затова често се
позовавам на откъси от тях като източник на
предложените обобщения.
работата ми към Центъра по консултиране на Чикагския

В университет имах възможността да работя с хора с много
различни психични проблеми - студентът, разтревожен, че
ще се провали в следването си; домакинята с брачни затруд-
нения; клиентът на ръба на пълния срив или психоза; отго-
ворният служител, който прекарва твърде много време в сек-
суални фантазии и не е достатъчно ефективен на работното
си място; изключителният ученик, който е първенец на класа,
но не може да функционира поради увереността, че е безна-
деждно неадекватен; родителят, притеснен от поведението
на детето си; красавицата, която необяснимо защо е обзета
от пристъпи на тежка депресия; жената, която се тревожи, че
животът и любовта я подминават и че отличието, с което е
завършила университет, не е компенсация; мъжът, уверен, че
мощни и зловещи сили са в заговор срещу него. Бих могъл да
продължа до безкрайност с безбройните и неповторими про-
блеми, с които хората идват при нас. Те представят пълния набор

от житейски преживявания. Въпреки това подобно каталогизиране
не носи удовлетворение, защото като терапевт знам, че проблемът,
така както е формулиран в първото интервю, няма да е проблемът
от втората или третата ни среща, а на десетата среща ще бъде
съвсем друг или вече ще има редица от проблеми.
Достигнах обаче до убеждението, че въпреки това удивително
хоризонтално разнообразие и многослойната вертикална сложност,
има може би само един проблем. Склонен съм да допусна,
проследявайки опита на много клиенти в рамките на
терапевтичното отношение, че всеки всъщност поставя един и
същи въпрос. Под пласта, където се намира проблемната ситу ация,
от която клиентът се оплаква - зад тревогите, породени от
образованието, съпругата, работодателя, неконтролируемото или
особено поведение, зловещите преживявания, - се крие едно
базисно търсене. Струва ми се, че в крайна сметка всеки поставя
въпроса: „Кой съм аз в действителност? Как мога да достигна до
онзи истински аз, скрит под поведението на повърхността? Как
мога да стана себе си?“
Процесът на ставане
Да проникнеш зад маската
Н ЕКА СЕ ОПИТАМ ДА ОБЯСНЯ какво имам предвид, когато казвам, че

целта, към която хората най-силно се стремят, състоя нието, което
те - съзнателно или не - преследват, е да станат себе си.
Когато при мен дойде клиент, разтревожен от специфичната
само за него комбинация от трудности, вярвам, че е най- ефективно
да се опитам да изградя отношение с него, в което той да се
чувства свободен и сигурен. Моята цел е да разбера как се чувства
той в собствения си вътрешен свят, да го приема такъв, какъвто е,
да създам усещане за свобода, в което той да може да мисли, да
чувства и да бъде, независимо каква посока избере. Как използва
тази свобода?
Шеста глава. Какво означава да станеш личност
Моят опит показва, че я използва, за да става във все по-го ляма

степен себе си, т.е. той започва да се отказва от фалшивите
привидности или маски или роли, с които посреща живота. Из -
глежда като че ли се опитва да открие нещо по-базисно, нещо,
което по-автентично би могъл да идентифицира като свой аз.
Първо се отказва от маските, които поне до известна степен
съзнава, че използва. Една млада студентка описва една от тези
маски и споделя колко несигурна е дали под тази спокойна и
предразполагаща привидност изобщо има истински аз със
собствени убеждения:
Мислех си за цялата история с нормите. Някак развих
нещо като усет, предполагам, или навик - да се старая да
предразполагам хората, да ги накарам да се чувстват добре
около мен, да направя така, че нещата да вървят гладко.
Винаги се грижа да е така, винаги трябва да съм нещо като
смазка в зъбчатия механизъм. На общи срещи, на
празненства съдействам всичко да мине добре и изглеждам
като че ли се забавлявам. И понякога сама се изненадвам,
когато установя, че не защитавам позицията си пред
началниците си, ако видя, че ще бъдат разочаровани. С други
думи, оказва се, че никога не съм била категорична и наясно с
нещата. Вероятно причината е, че така съм се държала
вкъщи - не съм защитавала собствените си убеждения до
степен, в която вече не знам дали имам изобщо убеждения,
които да защитя. Не съм била истински себе си или знаейки
каква съм, съм предпочела просто да играя фалшива роля.
В този откъс може да се види процесът на изследване на

маската, разпознаването на неудовлетвореността от нея и ко-
лебанието как е възможно да се достигне до истинския аз, ако
такъв изобщо съществува.
В този опит да открие собствения си аз клиентът обикновено
използва терапевтичното отношение, за да изследва различните
аспекти на опита си, да разпознае и посрещне дълбоките
противоречия, които често открива. Той установява колко голям
сегмент от поведението му, дори от чувствата, които преживява, не
е истински, не е нещо, което произтича от автен тичните реакции на
организма му, а е фасада, маска, зад която
се крие. Той разбира до каква степен животът му е направляван от

това, което мисли, че би трябвало да бъде, а не от това, което е.
Често установява, че съществува единствено като ответна реакция
спрямо изискванията на другите, че като че ли няма собствен аз, че
се опитва да мисли, да чувства и да се държи по начин, който
другите очакват.
В тази връзка бях удивен с каква точност и остър психоло-
гически усет датският философ Сьорен Киркегор описва тази лична
дилема преди повече от век. Той посочва, че най-често срещаната
форма на отчаяние е да бъдеш в отчаяние от това, че не можеш или
не искаш да бъдеш себе си; но най-дълбоката форма на отчаянието
е да избереш „да бъдеш друг, а не себе си“. Също така „да искаш да
бъдеш онзи аз, който действително си, е обратното на отчаянието“
и този избор е най-голямата отговорност на човека. Когато чета
неговите текстове, почти ми се струва, че той би трябвало да е
слушал споделеното от нашите клиенти в усилията им да проникнат
в истината за себе си, които често са едно болезнено и тревожно
търсене.
Това тяхно усилие става още по-тежко, когато установят, че
свалят фалшиви маски, за които изобщо не са знаели, че са такива.
Така те се въвличат в плашещата задача да проучат бурните и
понякога яростни чувства в себе си. Да отстраниш маска, за която
си мислел, че е част от истинския ти аз, може да е разтърсващо
събитие, но когато имаш свободата да мислиш и чувстваш, и
бъдеш, можеш да се насочиш по-лесно към целта си. Ще
илюстрирам това с няколко изказвания на клиент, завършил серия
от психотерапевтични срещи. В тях той използва много метафори,
за да опише борбата за достигане до самата същина на своя аз:
Сега ми изглежда все едно свалям слой след слой от за-
щитни механизми. Градиш ги, пробваш ги и ги захвърляш,
когато виждаш, че няма промяна. Не знаех какво има в ос -
новата и много се страхувах да го открия, но трябваше да
продължа да се опитвам. Първоначално се чувствах все едно
няма нищо вътре - само огромна празнота, в която търсех
стабилно ядро и се нуждаех от такова. След това започнах
да усещам, че се изправям срещу твърда стена - прекалено
висока, за да я прескоча, и прекалено плътна, за да премина
през нея. Един ден стената стана прозрачна,
Шеста глава. Какво означава да станеш личност 137
не толкова непроницаема. След това започна да изчезва, но

зад нея открих язовир, задържал яростни, пенливи води.
Чувствах се все едно бях преградата пред мощта на тези
води и ако отворех в себе си дори малка дупчица, аз и всичко
около мен щеше да бъде разрушено от потока от чувства,
който водата символизира. Накрая не успях да издържа на
напора и го оставих да потече. Всъщност това, което
направих, беше да се оставя на тоталното самосъжаление,
след това на омразата, след това на любовта. След това
събитие се чувствах все едно съм прескочил препятствие и
съм на сигурно място от другата страна, макар и все още с
единия крак на ръба. Не знаех какво търся или накъде отивам,
но се почувствах все едно наистина живея, все едно се движа
напред.
Струва ми се, че казаното представя доста добре преживя -

ванията на мнозина: когато вече няма как фалшивата фасада,
стената, язовирът да бъдат поддържани, всичко бива отнесено от
яростните чувства, натрупани във вътрешния свят. Но откъсът
добре илюстрира и непреодолимата необходимост, която
индивидът усеща, да търси и да стане себе си. Също така можем да
видим и начина, по който ние утвърждаваме автентичността си -
когато пълноценно преживяваме чувствата, които сме на органично
ниво, както тук биват преживени самосъжалението, омразата,
любовта; тогава усещаме сигурност, че сме причастни на истинския
ни аз.
Преживяване на чувствата
Бих ИСКАЛ ДА ДОБАВЯ НЕЩО повече за това преживяване на

чувствата. То наистина е откриване на непознати елемен ти в аза.
Феноменът, който се опитвам да идентифицирам, е нещо, според
мен, трудно поддаващо се на достъпно описание. Във всекидневния
ни живот имаме безброй основания да не се оставяме на
пълноценното преживяване на чувствата си - основания от
миналото ни, от настоящето, от социалната ни ситуация. Подобен
акт изглежда твърде опасен и заплашителен. Но в сигурността и
свободата на терапевтичното отношение те могат да бъдат
пълноценно изживени, докато
придобият своя истински облик. Те могат и биват преживени по

начин, за който обикновено мисля като за „чиста кул тура“ - в
конкретния момент клиентът е своят страх, своят гняв или своята
нежност, или каквото и да било друго. Вероятно ще е уместно да
изясня това, илюстрирайки го с пример от интервю. Млад мъж,
завършващ студент, вече навлязъл в терапевтичния процес,
разсъждава върху смътното усещане, което долавя у себе си.
Постепенно го идентифицира като вид страх, страх от провал,
страх, че няма да получи докторска степен. Следва дълга пауза.
Оттук насетне ще оставя откъса да говори сам за себе си:
Клиент: Някак позволих да изтече между пръстите ми. Но

също така го заключих тук, вътре, с вас и с нашето взаи-
модействие. Едно от нещата, които чувствам, е страх, че ще
си отиде; и другото - толкова трудно е да го задържиш; като
че ли това са две противоположни чувства, свързани с него.
Или два „аза“ някак. Единият е уплашеният, който иска да
запази всичко така, както си е. Мисля, че именно него
усещам съвсем ясно сега. Сещате се - имам нужда не щата да
си останат по същия начин и ме е страх.
Терапевт: Да. Това е нещо, което чувствате точно в този мо -
мент и вероятно сте чувствали и чувствате по отношение и
на нашите отношения.
К: Ще ме оставите ли да имам това, защото в някакъв смисъл се
нуждая от него? Мога да бъда толкова самотен и уплашен
без него.
Т: Мхм. Оставете ме да се държа за това, защото ужасно ще се
страхувам, ако го изпусна. Позволете ми да се опра на него.
{Пауза.)
К: То е някак сходно - ще ми позволите да защитя тезата си или
дисертацията си. Тогава... Защото някак се нуждая от този
малък свят. Имам предвид...
Г: Ив двата случая е нещо като молба, нали? Нека имам това,
защото ужасно се нуждая от него. Ще бъда страшно упла-
шен без него. {Дълга пауза.)
К: Мога да усетя... Някак не мога да стигна по-далеч... все едно
съм умоляващо малко момче... дори... Какъв е този жест?
{Сключва ръцете си все едно се моли.) Не е ли смешно? За-
щото това...
Т: Сключвате ръцете си в смирена молба.

К: Да, точно така! Все едно - ще направите ли това за мен... О,
това е ужасно! Аз да се моля\
Надявам се, че този откъс ще проясни някои от моите тези

относно преживяването на чувствата в цялата им дълбочина. В този
момент клиентът се преживява като не повече от моле що се малко
момче, смирено сключило ръце, зависимо. В този миг той не е
нищо повече от тази молба; в него няма нищо дру го. Но той почти
незабавно се отдръпва от това преживяване, казвайки: „Кой, аз да
се моляТ, но то оставя своя белег. Както малко след това той казва:
„Толкова е странно как всички тези нови неща изскачат от мен.
Удивлявам се толкова много всеки път и след това отново идва
същото чувство, чувството на страх, че изпускам нещо.“ Той
осъзнава, че нещо е назряло и че в този миг той е своята
зависимост по начин, който го изненадва.
Но по този начин не се преживява единствено зависимост та -
може да е обида, мъка, ревност, разрушителен гняв, завла дяващо
желание, самоувереност и гордост, чувствена нежност или бликаща
любов. Може да е всяка от емоциите, на които човешкото същество
е способно.
Това, което постепенно научих от случаи като този, е, че в
този момент индивидът става това, което е. Когато в рамките на
терапевтичното отношение е преживял емоциите, които по
организмичен начин се надигат в него, при това ги е преживял по
подобен осъзнат и открит начин, то, значи, той е преживял себе си
в цялото свое вътрешно богатство. Той е станал това, което е.
Откриване на аза в преживяването

ВЪВ въпроса какво означава да станеш себе
Нека се задълбочим още малко
си. Това е най-озадачаващият проблем и аз отново ще се опитам да
го илюстрирам с изказване на клиент, написано между две
интервюта. Тя разказва как различните маски, с които е живяла, са
се свили и изчезнали, което е донесло усещане за хаос, но и за
облекчение. Тя продължава:
Можете да се досетите - изглежда като че ли цялото

усилие, насочено към поддържане на тази напълно про-
изволна структура, е било ненужно - загуба. Мислиш, че
трябва сам да изградиш тази структура, но има толкова
много парчета и е трудно да видиш къде им е мястото. По-
някога ги слагаш на погрешно място и колкото повече от тях
не са на мястото си, толкова повече усилия са нужни, за да
удържаш структурата, докато накрая си толкова уморен, че
дори ужасният хаос е по-добър. Тогава откриваш, че
оставена на себе си, бъркотията от парчета по естествен
начин се подрежда и една нова жива структура се ражда без
твое участие. Твоята задача е да я откриеш и в хода на това
ще откриеш себе си и своето място. Трябва дори да оставиш
това, което преживяваш, само да ти яви смисъла си; мига, в
който ти му казваш какво означава, влизаш във война със
себе си.
Нека видим дали мога да формулирам какъв смисъл откри вам в

това поетично описание. Вярвам, че идеята тук е, че да бъдеш себе
си означава да откриеш структура, подлежащ порядък, който
съществува в непрестанно променящия се поток на опита. Вместо
да се опитваме да стабилизираме преживяванията си под формата
на маска или да им наложим структура, която им е чужда, да бъдеш
себе си означава да откриеш единството и хармонията, която
съществува в актуалните чувства и реакции. Това значи, че
истинският аз е нещо, което с лекота можем да открием в
преживяванията си, а не е нещо, наложено върху тях.
Привеждайки тук като примери изказвания на клиенти, се
опитах да покажа какво се случва в топлотата и разбирането, които
терапевтичното отношение може да осигури. Изглежда, че
постепенно и болезнено индивидът започва да изследва как во се
крие зад маските, с които се изправя пред света, и дори зад
маските, с които мами самия себе си. Дълбинно и интен зивно той
преживява различните скрити елементи от своя аз. Така във все по-
голяма степен става себе си - не маска, съблюдаваща чужди
правила, не цинично отхвърляне на дадено чувство, не фасада на
интелектуалистка рационалност, а жив, пълнокръвен, чувстващ,
флуктуиращ процес. Накратко, той става личност.
Личността, която се ражда

Д ОПУСКАМ ,ЧЕ МОЖЕТЕ ДА СИ зададете следния въпрос: „Но каква
личност става? Не е достатъчно да кажем, че фасадата пада. Каква е
личността зад нея?“ Тъй като един от най-очевидните факти е, че
всеки индивид се стреми да е независима, обособена и уникална
личност, отговорът не е лесен. Но бих искал да посоча някои от
характерните тенденции, които наблюдавам. Никой не демонстрира
всички тези характеристики и никой не може изцяло да постигне
описанието, което ще дам, но бих могъл да направя някои общи
изводи въз основа на собствената ми въвлеченост в множество
терапевтични отношения с различни клиенти.
Откритост към преживяванията
На ПЪРВО място БИХ ОТБЕЛЯЗАЛ , че в този процес индивидът става по-

открит по отношение на своите преживявания. Това е фраза, която
придоби дълбок смисъл за мен. Става дума за обратното на
защитния рефлекс. Психологически изследвания са показали, че
ако сетивните данни противоречат на Аз- образа ни, то именно те
биват трансформирани и изопачени. С други думи, ние не можем да
видим всичко, което сетивата ни докладват, а само нещата, които
съответстват на образа, който имаме.
В отношение, което създава усещане за сигурност - от опи-
сания вече тип - подобен защитен механизъм или ригидност като
цяло бива заменен с нарастваща откритост към опита. Индивидът
по-открито осъзнава собствените си чувства и нагласи - такива,
каквито те са налице у него на организмично ниво. Той също така
придобива по-висока степен на осъзнатост по отношение на
реалността извън него, вместо да я възприема в предварително
зададени категории; вижда, че не всички дървета са зелени, че не
всички мъже са неотстъпчиви бащи, че не всички жени са склонни
да отблъскват, че не всички неуспехи доказват неговата
безполезност и т.н. Клиентът придобива умението да приема новата
информация за различните ситуации такава, каквато е, без да я
изопачава, за да пасне
на предварително изработен модел. Както можете да очаквате,

увеличаващата се способност да си открит към опита те прави по-
реалистичен при нови познанства, в нови ситуации, в лицето на
нови проблеми. Това означава, че вярванията вече не са ригидни и
клиентът може да приеме двойствеността - може да допусне
наличие на противоречиви свидетелства, без това да го кара да
предреши изхода от ситуацията. Тази откритост на съзнанието към
съществуващото в този момент в аза и в ситуацията е, според мен,
важен елемент от описанието на личността, която се ражда в
терапията.
Бих могъл да проясня това понятие, илюстрирайки го с откъс
от записано интервю. Млад мъж с добра професия в своето
четиридесет и осмо интервю споделя как е придобил по-голя- ма
откритост към телесните си усещания и към част от чувствата си.
К: Струва ми се, че никой не би могъл да свърже всички про-

мени, които усеща. Но със сигурност напоследък усетих, че
повече уважавам или че съм по-обективен към физи-
ологичните ми особености. Имам предвид, че не очаквам
твърде много от себе си. Ето например: струва ми се, че
преди се опитвах да се съпротивлявам на умората, която
изпитвах след вечеря. Сега съм сигурен, че наистина съм
уморен - и че не се преструвам, а наистина нямам физическа
енергия. Тогава постоянно се самокритикувах заради това.
Т: Значи сега можете да се оставите да бъдете уморен, вместо
да ви съпътства и нещо като критика към състоянието ви.
К: Да, критика, че не трябва да съм уморен. И някак изглежда
наистина важен фактът, че сега просто мога да не се боря с
умората, и заедно с това идва чувството, че трябва да нама-
ля темпото, че да си уморен не е нещо толкова престъпно.
Мисля, че тук мога да доловя част от причината в начина,
по който баща ми се държеше и се отнасяше към тези неща.
Например, ако бях болен и го признаех, външно изглеждаше
сякаш той иска да ми помогне, но посланието му беше: „О,
господи, още грижи.“ Сещате се, нещо такова.
Т: Все едно има нещо наистина дразнещо в това да си болен.
К: Да, сигурен съм, че баща ми по същия начин презира своя та
физиология, както аз преди. Миналото лято изкривих
гърба си, извъртях се рязко, чух някакво щракване и т.н.

Първоначално наистина много болеше, наистина остра
болка. Лекарят каза, че не е сериозно и ще се оправи от
само себе си, ако не се навеждам твърде много. Това се слу-
чи преди месеци и напоследък забелязвам, че си казвам:
„По дяволите, това е истинска болка и все още си е там - и
това не е по моя вина.“
Т: Не показва нещо лошо за вас.
К: Да. И една от причините да съм толкова уморен е непре -
къснатото напрежение, че не бива да бъда. Записах си час
при лекар в болницата, за да ме прегледа, да направи рент -
генова снимка или нещо такова. Може да се каже, мисля си,
че просто съм по-внимателен - или обективно чувствителен
- по отношение на такива неща... И това, бих казал, е
наистина дълбока промяна. И разбира се, отношенията ми
със съпругата ми и двете деца е... няма да го видите, ако
можехте да ме погледнете отвътре... имам предвид... просто
няма нещо по-прекрасно от това истински и искрено да
изпитваш обич към децата си и да получаваш такава. Не
знам как да формулирам това. Изпитваме по-голямо ува -
жение - и двамата - защото с Джуди забелязахме - участ-
вайки в това - забелязахме толкова огромна промяна в нея,
наистина дълбинна.
Т: Изглежда ми, че казвате, че можете по-добре да се вслуш-
вате в себе си. Ако тялото ви каже, че е уморено, вие се
вслушвате и му вярвате, вместо да го критикувате; ако има
болка, можете да я разпознаете; ако чувството е обич към
съпругата и децата ви, можете да го изживеете, и това пре-
дизвиква промени и в тях.
В този кратък, но символично важен откъс може да се види

много от онова, което се опитвам да кажа относно откритостта към
опита. Преди клиентът не е можел свободно да изживее болка или
заболяване, защото болестта означавала той да се превърне в нещо
неприемливо; не е можел да усети нежността и обичта към детето
си, защото подобни чувства означавали, че е слаб, а е искал да
поддържа привидността за сила. Сега може автентично да се открие
за усещанията на своя организъм - може да е уморен, когато е
уморен, може да изпитва болка, когато тялото го боли, може
свободно да преживее обичта към дъщеря
си, както и да усети и изрази раздразнението си от нея, както

споделя след това в интервюто. Сега може изцяло да преживее
усещанията на своя организъм, вместо да ги изключва от съз -
нанието си.
Вяра в собствения организъм
В ТОРАТАХАРАКТЕРИСТИКА НА ХОРАТА , ПОСЕЩАВАЛИ терапия, е трудна за

описване. Изглежда, че те във все по-голяма степен откриват, че
могат да се доверят на своя организъм, че той е подходящ
инструмент за идентифициране на най-уместното поведение във
всяка ситуация.
Ако това звучи странно, позволете ми да се опитам да проясня.
Може би ще е от помощ, ако си представите човек, пред когото
стои някакъв житейски избор: „Трябва ли да ос тана при
семейството си по време на почивката, или мога да пътешествам
сам?“, „Да изпия ли третия коктейл, който ми предлагат?“, „Това
ли е човекът, когото бих искал да имам като партньор в любовта и
живота?“. В подобни ситуации какво е валидно за хората, които са
избрали терапията? Доколкото са открити към целия си опит, те
имат достъп до цялата на- лична информация в дадената ситуация,
на която да базират поведението си. Те познават чувствата и
импулсите си, които често са комплексни и противоречиви. Също
така свободно умеят да идентифицират социалните изисквания - от
относително ригидните социални „закони“ до желанията на при-
ятели и семейство. Те имат достъп още до спомените си от сходни
ситуации и последиците от различните избори, които са правили.
Наред с това могат относително точно да възпри емат външната
ситуация в цялата й сложност. Такива хора са по-добре подготвени
да позволят на организма си в неговата цялост, заедно със
съзнанието, да обмисли, претегли и балансира всеки стимул,
нужда, изискване, както и тяхната относителна тежест и
интензивност. От този сложен процес на претегляне и балансиране
те съумяват да идентифицират начин на действие, който изглежда
най-близък до задоволяването на всичките им нужди в дадената
ситуация - в дългосрочен и краткосрочен план.
Претеглянето и хармонизирането на всички компоненти при

взимането на житейско решение несъмнено може да се окаже
погрешно. Могат да бъдат направени погрешни избори. Но тъй като
имаме откритост към целостта на опита, има и по- голяма и по-
непосредствена способност за осъзнаване на незадоволителните
последици, по-бързо коригиране на погрешните избори.
Може да е от полза да разберем, че при повечето от нас оно ва,
което пречи на преценката в такива ситуации, е, че включваме
неща, които не са част от опита ни, и изключваме елементи, които
са. Така дадено лице може да упорства, че „бих могъл да изпия още
един ликьор“, докато откритостта към миналия му опит му казва,
че това надали е точно така. Или млада жена би могла да вижда
само добрите качества на бъдещия си партньор, а откритостта към
опита да сочи, че той има и сериозни недостатъци.
В този смисъл, като цяло се оказва, че е вярно, че когато
клиентът е открит към своя опит, той вярва повече на своя ор-
ганизъм. Той чувства по-малко страх от емоционалните си ре акции.
Налице е постепенно нарастване на доверието - и дори на
симпатията - в сложния, богат, разнообразен набор от чув ства и
склонности, които съществуват у него на организмично ниво.
Съзнанието, вместо да е стража по отношение на опас ните и
непредсказуеми пориви, от които успяват да се проявят единици, се
превръща в приятен член на обществото от импулси, чувства и
мисли, които се оказва, че се самоуправляват много добре, когато
не са охранявани със страх.
Вътрешен локус на оценка
Д РУГА на ставане личност, е свързана

ТЕНДЕНЦИЯ , ОЧЕВИДНА В ПРОЦЕСА
с източника или локуса на изборите и решенията, т.е. с оценъчните
съждения. Индивидът във все по-голяма степен започва да усеща,
че въпросният локус е вътре в него, и все по-малко търси в другите
одобрение или неодобрение по отношение на нормите, според
които живее и по отношение на своите решения и избори. Той
осъзнава, че изборът му принадлежи, че единственият въпрос,
който има значение, е: „Живея
146 | Карл Роджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
ли по начин, който дълбоко ме удовлетворява и който изразява

автентичната ми същност?“ Това, според мен, е вероятно най-
важният въпрос за креативното човешко същество.
Вероятно ще е от полза, ако дам пример. Затова ще цитирам
тук кратък откъс от интервю с млада жена, завършила следването
си, която дойде при мен за консултантска помощ. Първоначално тя
беше силно разстроена от множество проблеми и обмисляше
самоубийство. По време на терапията едно от чувствата, които
откри в себе си, беше огромното желание за зависимост, за
ръководене на живота й от друг. Тя беше особе но критична към
онези, които не са я насочвали достатъчно, и коментираше един
след друг своите преподаватели. С горчивина и гняв споделяше, че
никой от тях не я научил на нещо, което да има дълбок смисъл.
Постепенно започна да осъзнава, че част от проблема е фактът, че
тя не е била достатъчно инициативна, за да участва по време на
занятията. Тук следва откъсът, на който искам да се позова. Мисля,
че той ще ви помогне да разберете какво означава да приемеш, че
локусът на оценката е в теб самия. След това ще видите цитат от
едно по-късно интервю, когато тя започва да проумява, че може би
носи поне отчасти отговорността за дефицитите в образованието
си.
К: Чудя се дали не съм правила точно това - да стигам един-

ствено до повърхността на нещата, без да се задълбоча, без
да стигна до самите тях.
Т: Може би само сте „пощипвали“ оттук-оттам и не сте „за -
дълбавали“ много-много.
К: Да. Затова казвам... (Бавно и много замислено.) ...че зависи от
мен. Имам предвид... изглежда ми съвсем очевидно, че не
мога да завися от друг, за да получа образование. (С мек
тон.) Наистина трябва да го направя сама.
Т: Наистина нещата започват да си идват на мястото - има само
един човек, от когото зависи образованието ви. Осъз навате,
че никой не може да ви даде образование.
К: Да. [Дълга пауза, докато седи замислена.) Налице са всички
симптоми, че съм ужасена. [Смее се тихо.)
Т: Ужас? Че това е страшно - това ли имате предвид?
К: Да. [Много дълга пауза - очевидно се бори с чувствата си.)
Шеста глава. Какво означава да станеш личност
Т: Искате ли да ми кажете повече за това? Дали наистина са

симптоми на ужас?
К: (Смее се.) Аз... не знам дали съм наясно. Имам предвид...
изглежда като че ли наистина съм оставена на произвола...
{Пауза.) И изглежда, че съм... не знам... много уязвима, но
аз... това някак да изскочи дори без да го казвам. Изглежда,
че е... нещо, което оставих да излезе.
Т: Все едно е част от вас.
К: Изненадах се.
Т: Все едно „Господи, аз ли казах това?“. {И двамата се сме-
ем.)
К: Наистина не мисля, че съм се чувствала така преди... това
наистина е все едно казвам нещо, което... е част от мен.
{Пауза.) Или... {доста учудено) като че ли имам... не знам.
Чувствам сила и въпреки това чувствам... съзнавам, че е
страшно, че съм ужасена.
Т: Имате предвид, че казвайки нещо такова, то ви дава едно -
временно усещане за сила, че можете да го кажете, и въпре -
ки това - и страх от това, което сте казали, така ли е?
К: Да. Това чувствам. Например в момента го усещам в себе си
- нещо като надигане, сила, която търси излаз. Като че ли
наистина е нещо много голямо и силно. И при все това...
първоначално то беше почти физическо усещане, че съм
напълно сама, откъсната от... системата за подкрепа.
Т: Усещате, че е нещо дълбоко и мощно, което се надига, и в
същото време, че все едно сте откъсната от всичко, което ви
поддържа, когато казвате това.
К: Да. Може би това е... не знам... разместване на устойчивия
модел, с който съм свикнала.
Т: Все едно разтърсва някакъв значим досега модел, разбърк ва
елементите му.
К: Да. {Пауза, след това предпазливо, но с вътрешно убежде-
ние.) Аз, аз мисля, не знам... но имам чувството, че тогава
ще започна да правя повече неща, за които знам, че трябва...
Има толкова неща, които трябва да правя. В толкова
житейски отношения трябва да си изработя ново поведение,
но - може би - виждам, че някои неща правя по-добре.
Надявам се, че откъсът дава представа за силата, която усещаме,

когато преживяваме себе си като уникална личност,
отговорна за себе си, както и за тревогата, която поражда тази нова

отговорност. Да осъзнаеш, че „аз съм този, който избира“ и „аз съм
този, който определя значимостта на дадено преживяване за мен“, е
едновременно вдъхновяващо и плашещо.
Желание да бъдеш процес
И СКАМ характеристика на клиентите, които

ДА ПОСОЧА ЕДНА ПОСЛЕДНА
се стремят да открият и да станат себе си: те откриват
удовлетворение в това да бъдат процес, а не продукт. Когато
встъпват в терапевтичното отношение, клиентите като че ли желаят
да постигнат някакво стабилно състояние: искат да достигнат
точката, в която проблемите им са решени, или точката, в която са
ефективни в работата си или пък бракът им е задоволителен. В
свободата на терапевтичното отношение те са склонни да се
откажат от подобни цели и да възприемат по- удовлетворителната
позиция, че не са нещо фиксирано, а процес на ставане.
Един клиент в края на терапията каза изненадано: „Не съм
завършил работата по интегриране и реорганизиране на себе си.
Това е объркващо, но не и обезкуражаващо, защото осъзнавам, че
става дума за безкраен процес... Това е вълнуващо, понякога
обезпокоително, понякога разстройващо, но е дълбоко
стимулиращо да се усещаш в движение, да усещаш, че знаеш къде
отиваш, дори невинаги това да е на съзнателно ниво.“ Тук можем
да видим както доверие в организма, което вече споменах, но и
осъзнаване на аза като процес. Това е едно лично описание на
състоянието на приемане на себе си като поток на случване, а не
като завършен продукт. Това означава, че личността е флуиден
процес, не фиксирана и статична същност; неспирна река от
промени, не парче твърд материал; изменчива констелация от
възможности, а не застинал набор от характеристики.
Ето още едно описание на същия елемент на флуидност или
промяна в осмислянето на живота и опита: „Целият поток на
преживяванията и смисълът, който досега съм открил в него,
изглежда, са отключили процес, който е едновременно удивителен
и на моменти малко плашещ. Изглежда като че ли съм
се оставил на преживяванията ми да ме носят в посока, която като

че ли е напред, към цели, които бих могъл съвсем неясно да опиша,
ако се опитам да разбера поне настоящия смисъл на този опит.
Усещането е като че ли се носиш по многопласто вия поток на опита
и имаш забележителната възможност да се опиташ да схванеш
неговата постоянно изменяща се комплексност.“
О ПИТАХ СЕ ДА ОПИША КАКВО изглежда, че се случва в живота на

хората, с които съм имал привилегията да изградя те рапевтично
отношение, докато те се бореха да станат себе си. Надявам се да
съм успял да предам - толкова точно, колкото мога - смисъла,
насищащ този процес на превръщане в личност. Сигурен съм, че
той не е нещо, характерно единствено за терапията. Уверен съм
също така, че нямам ясна или пълна представа за него, тъй като
собственото ми разбиране постоянно се изменя. Надявам се, че ще
приемете казаното тук като временна картина, а не като нещо
завършено.
Една от причините да подчертавам този му временен харак тер
е, че искам да стане ясно, че не твърдя: „Тъкмо това трябва да
станете; ето това е вашата цел.“ По-скоро казвам, че това е част от
смисъла, който съзирам в опита, който сме споделили с клиентите
ми. Може би описаното от мен би могло да осветли или да придаде
ново значение и на аспекти от вашия опит.
Подчертах, че всеки индивид, изглежда, си задава двоен
въпрос: „Кой съм аз?“ и „Как мога да стана себе си?" Тезата, която
защитих, е, че в благоприятен психологичен климат протича процес
на личностно формиране, че в него индивидът сва ля една по една
защитните си маски, с които посреща живота, че успява
пълноценно да преживее скрити аспекти на себе си и че открива в
тях непознат чужденец, който живее зад маските, чужденец, който е
самият той. Положих усилия да ви предложа моето описание на
характерните атрибути наличността, която се ражда - личност,
която е по-открита към всички елементи на органичния си опит,
личност, която изгражда доверие в организма си като инструмент за
осъзнат живот, личност, която
приема, че локусът на оценка е в нея самата, личност, която се

научава да живее като участник във флуиден, неспирен процес, в
който непрестанно открива нови аспекти на своя аз в потока на
опита си. Това са някои от елементите, които, според мен, са част
от процеса на израстването на личността.
Седма глава
Процесуална концепция за
психотерапията
През есента на 1956 г. Американската психологическа

асоциация ме удостои с честта да получа една от първите
три награди за особен научен принос. Тя вървеше обаче със
своеобразна „глоба“, която се състоеше в това, че след
година всеки награден трябваше да представи свой доклад
пред асоциацията. Не ми се искаше да се връщам към неща,
разработвани в миналото. Реших да посветя въпросната
година на опит за разбиране на процеса, чрез който
личността се променя. Направих така, но когато приближи
следващата есен, осъзнах, че идеите ми все още са неясни,
неокончателни и във форма, неподходяща за публично
представяне. Въпреки това се опитах да подредя
разбърканите интуиции, които бяха важни за мен. От тях
започваше да се ражда понятие за процес, различно от
всичко, върху което преди това бях размишлявал. Когато
завърших, установих, че докладът е твърде дълъг за
представяне, затова го съкратих, така че да мога да го
изнеса като доклад на 2 септември 1951 г. на срещата на
американските психолози в Ню Йорк. Настоящата глава е
по-къса от текста в първоначалния му вид, но и не чак
толкова съкратена, колкото беше необходимо за доклада.
Читателите ще видят, че двете предходни глави
разглеждат процеса на терапия почти изцяло от фе-
номенологична гледна точка и откъм перспективата на
клиента, докато настоящата глава се стреми да улови
онези особености на изказа, които могат да бъ-
дат наблюдавани отстрани, и в този смисъл анализът се

провежда по-скоро от външна гледна точка.
Въз основа на наблюденията, събрани в тази глава, бе
разработена „скала на психотерапевтичния процес“, която
може да се прилага към откъси от записи на интервюта.
Тя все още се преработва и подобрява.
Но дори в настоящата й форма тя има приемлива
надеждност и осигурява полезни ориентири. Случаи, които
по други критерии се определят като по-успешни,
демонстрират повече динамика по въпросната скала в
сравнение с по-малко успешните. Също така, за наша
изненада, бе установено, че изходната позиция на
успешните случаи е по-висока по тази скала в сравнение с
неуспешните. Очевидно все още не знаем със задоволителна
степен на сигурност как да бъдем от полза при индивиди,
чието поведение в началните фази на терапията отговаря
на първи и втори етап, така както са описани в тази глава.
Идеите в тази глава - все още в незрял и непълен вид, както
ми изглеждаше в началото - вече откриват нови и
вълнуващи пътища за размисъл и изследване.
Ф
Загадката на процеса
Б их искал да ви поканя на едно изследователско пътешест-

вие.
опитаме
Целта на пътуването и на изследването е да се
да научим нещо за процеса на психотерапия, или за процеса,

чрез който се осъществява личностната промяна. Ще ви пре-
дупредя, че целта все още не е достигната и изглежда като че ли
напредъкът не е повече от няколко километра в гъста джунгла.
Но ако успея да ви поведа с мен, може би ще бъдете изкушени
да откриете нови и обещаващи пътища за бъдещ напредък.
Собственият ми мотив да се заловя с подобно изследване
изглежда съвсем прост. Точно както мнозина психолози са
заинтересовани от инвариантните аспекти на личността - не-
променливите характеристики на интелигентността, темперамента,
личностната структура, - така аз отдавна се вълнувам от
Седма глава. Процесуална концепция за психотерапията 153
универсалните характеристики на личностната промяна. Променят

ли се личността и поведението? Какви са общите черти при този
тип промяна? Какви са общите черти на условията, предхождащи
подобна промяна? И най-важното - какво представлява процесът,
чрез който настъпва промяната?
Доскоро се опитвахме предимно да научим нещо за процеса,
съдейки по резултатите. Разполагаме с много факти - например по
отношение на промяната в себевъзприятието или във възприятието
на другите. Не само сме измервали тези промени в хода на
цялостния терапевтичен курс, но и поетапно по време на терапията.
Дори това не ни помага особено да си обясним природата на самия
процес. Изследването на сегментирани резултати все пак измерва
резултати и не дава знание за самото случване на промяната.
Разсъждавайки над този проблем, осъзнах колко малко
обективни данни имаме по отношение на природата на проце са в
което и да било поле. Обективният тип изследване анализира
моментната „снимка“, за да ни осигури точна картина на
съществуващите в конкретния момент взаимоотношения. Но
разбирането ни за самото движение - дали ще става дума за процеса
на ферментация, за циркулацията на кръвта или за процеса на
ядрен разпад - най-често се състои в наличие на теоретична
формулировка, често съпътствана там, където е възможно, с
клинично наблюдение. Така постепенно осъзнах, че може би имам
прекомерни очаквания и изследователските процедури всъщност не
могат да хвърлят светлина пряко върху процеса на личностна
промяна. Може би единствено теорията може да осъществи това.
Един отхвърлен метод
К ОГАТО реших да направя нов опит да разбера

ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ГОДИНА
начина, по който подобна промяна се случва, започнах да
размишлявам първо над различните форми, в които терапевтичният
опит може да се опише, ако се използва раз- лична теоретична
рамка. Много от характеристиките на теорията на комуникацията
ме привличаха - например понятието за обратна връзка {feedback),
сигнали на входа и изхода и т.н. Беше
възможно да използвам също така теория на ученето или тео рия на

системите. Проучвайки тези варианти, се убедих, че ще е възможно
да преведа процеса на психотерапия на езика на вся ка от тези
теоретични рамки. Би имало известни предимства в това. Но също
така се уверих, че в една толкова млада сфера не това е най-
нужното.
Стигнах до извода, който и други са правили преди, а именно,
че в едно ново поле най-неотложно е първо да се потопим в самите
събития, да се доближим до явленията с възможно най-малко
предразсъдъци, да възприемем позицията на натуралиста,
изчерпваща се с наблюдение и описание, и да изведем най-
базисните заключения, които стоят най-близко до самата материя.
Подходът
Т АКАПРЕЗ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА АЗ разчитах на метода, който мнозина

от нас използват за генериране на хипотези, метод, който
психолозите в нашата страна с неохота възприемат или коментират.
Използвах самия себе си като инструмент.
Като инструмент аз имам добри и лоши качества. Години наред
съм участвал в терапевтични отношения като терапевт. Преживявал
съм ги и от другата страна на бюрото като клиент. Размишлявал
съм върху терапията, провеждал съм изследвания в тази сфера,
запознавал съм се детайлно с чужди проучвания. Но също така съм
формирал определен тип предразположения, възприел съм
конкретни гледни точки към терапията, опитвал съм да
формулирам теоретични обобщения. Тези възгледи и теории имат
потенциала да редуцират чувствителността ми към самите събития.
Бих ли могъл да се открия за феномените на терапията - наивно,
като че ли за първи път? Мога ли да оставя целостта на опита ми да
бъде ефективен инструмент - както би могъл потенциално да бъде,
- или възприетите гледни точки ще ми попречат да видя нещата
такива, каквито са? Бих могъл единствено да продължа напред и да
опитам.
Така през изминалата година прекарах много часове, слушайки
записани интервюта, опитвайки се да слушам максимално наивно.
Опитвах се да идентифицирам всички знаци,
характерни за процеса, които биха подсказали кои елементи са

важни за промяната. След това се опитах да изведа най-прос тите
абстракции, които биха ги описали. Тук бях стимулиран и
подпомогнат от размислите на много от моите колеги, но бих искал
да спомена със специална благодарност имената на Йожен
Гендлин, Уилям Киртнър и Фред Зимринг, чиято способ ност да
мислят по нов начин за тези проблеми беше особено полезно за
мен. От тях съм заимствал немалко.
Следващата стъпка беше от тези базисни наблюдения и аб -
стракции от ниско ниво да формулирам верифицируеми хипотези.
Това е точката, до която стигнах. Не бих искал да се изви нявам, че
не предлагам тук емпирични свидетелства в подкрепа на тези
хипотези. Ако миналият опит може да е ориентир, аз съм спокоен,
че в случай, че хипотезите, които ще представя, съответстват по
някакъв начин на субективния опит на други терапевти, научните
изследвания ще бъдат стимулирани и за няколко години ще
разполагаме с множество данни по отношение на истинността на
моите твърдения.
Трудности и ентусиазъм по време на изследването
М ОЖЕ ДА ви ИЗГЛЕЖДА СТРАННО , че ще споделя толкова много от

изминатия личен път в търсене на няколко прости - и сигурен съм,
не напълно подходящи - формулировки. Това е, защото вярвам, че
девет десети от изследването винаги е скрито под повърхността и
се вижда единствено най-изчистената от страсти част, която е доста
подвеждащ сегмент. Много рядко учени като Мууни (6, 7) описват
изследователския метод в целостта му - такъв, какъвто съществува
той в индивида. Аз също бих искал да разкрия нещо от целостта на
моето изследване, така както протече то вътре в мен, а не само
имперсонално.
Бих искал да мога да споделя с вас много по-изчерпателно
поне част от вълненията и разочарованията, съпътстващи това
усилие да разбера терапевтичния процес. Бих искал да мога да
споделя новото ми откритие на начина, по който чувствата „уд рят“
клиентите - дума, която те често използват. Клиентът говори за
нещо от огромна значимост и изведнъж - бам! - той е „ударен“ от
чувство: не нещо, което има име или етикет, а преживяване на
нещо напълно непознато, което трябва внимателно да се изслед ва,

преди изобщо да бъде назовавано. Както каза един клиент, „Това е
чувство, което ме повлича. Не мога дори да знам с какво е
свързано“. Честотата на това явление за мен е изненадваща.
Друг обект на моя интерес беше многообразието от начи ни, по
които клиентите се приближават до това, което чувстват. Чувствата
„назряват“ и „избиват". Клиентите също така се „оставят да
потънат“ в тях, често без страх или предпазливост. „Искам да
потъна в това чувство. Можете ли да предположите колко трудно е
наистина да стигна достатъчно близо до него.“
Следващият тип често срещани наблюдения са свързани със
значението, което клиентите приписват на точността на
символизацията. Те искат да открият точната дума, която описва
преживяното от тях. Приближението не върши работа. С това
несъмнено се цели постигане на по-ясна комуникация със самия
себе си, доколкото всяка дума от няколко възможни би носила свое
специфично значение.
Също така започнах да оценявам онези моменти, които
наричам „мигове на движение“ - тогава изглежда, че промяната
действително се случва. Тези моменти, придружени от очевидни
физиологични характеристики, ще опитам да опиша по-късно.
Бих искал да спомена и дълбокото отчаяние, което понякога
чувствах, лутайки се наивно в удивителната комплексност на
терапевтичното отношение. Не е странно, че предпочитаме да
мислим за терапията през множество ригидни предварителни
представи. Струва ми се, че трябва да внесем ред в тях, защото едва
ли бихме могли да се надяваме да го открием в тях.
Това са няколко от личните открития, недоумения и разо -
чарования, с които се сблъсках, работейки по този проблем. Оттук
изкристализираха и по-формалните идеи, които сега бих искал да
представя.
Базисно условие
Ако ИЗУЧАВАХМЕ ПРОЦЕСА НА РАСТЕЖ при растенията, бихме допуснали

наличието на определени непроменливи: температурни условия,
влажност и слънчева осветеност,
при формулирането на концепцията ни за процеса. По по добен

начин при концептуализиране на процеса на личностна промяна в
психотерапията ще предпоставя наличието на постоянен и
оптимален набор от условия, стимулиращи промяната. Наскоро
опитах да ги формулирам детайлно (8). За настоящата цел вярвам,
че мога да формулирам основното допускане с една дума. В
обсъждането на проблема оттук нататък ще приема, че клиентът
преживява себе си като изцяло приет. С това имам предвид, че
каквито и да са чувствата му - страх, отчаяние, несигурност, гняв;
какъвто и да е начинът на изразяването им - тишина, жестикулация,
сълзи, думи; какъвто и да се чувства в момента, той ще усеща, че е
психологически приет - такъв, какъвто е - от терапевта. С това
понятие искам да фиксирам наличието на емпатично разбиране и
признаване. Добре е и да подчертая, че преживяването от страна на
клиента на това условие го прави оптималното, а не просто фактът,
че то е налице у терапевта. В цялата ми концепция за процеса на
личностна промяна ще допускам като постоянно и оптимално
условие състоянието на цялостно приемане.
Зараждащият се континуум
О ПИТВАЙКИ СЕ ДА СХВАНА И концептуализирам процеса на промяна,

първоначално търсех елементите, които биха иден тифицирали или
характеризирали самата промяна. Мислех за промяната като за
обособен обект и търсех неговите специфични атрибути.
Постепенно осъзнах - когато застанах лице в лице със суровите
данни на промяната, - че става дума за един различен тип
континуум от този, които си представях.
Започнах да виждам, че чрез промяната индивидите се
придвижват не от състояние на фиксираност или хомеостаза към
нов тип фиксираност, макар че подобен ход е възможен. Много по-
важен обаче е континуумът от състояние на фиксираност към
състояние на изменчивост, от ригидна структура към поток, от
стаза към процес. Формулирах временната хипотеза, че може би
спецификите на начина на изразяване на клиента в различните
етапи показва къде по този
континуум се намира той, къде се позиционира в процеса на

промяна.
Постепенно разработих понятие за процес, диференцирай ки
седем етапа в него. Подчертавам, че става дума за континуум и че
независимо дали диференцираме три етапа или петдесет, винаги
има безброй междинни точки.
С времето усетих, че всеки клиент, мислен в целостта му,
обикновено демонстрира типове поведение, които се групират в
относително тесен участък от този континуум. Иначе казано, не е
много вероятно в една сфера на живота си той да проявява пълна
неизменност, а в друга - крайна изменчивост. Като цяло той ще
клони към една фаза в този процес. Но процесът, който искам да
опиша, е свързан по-плътно, според мен, с определени сфери на
личен смисъл. Хипотезата ми е, че в подобна сфера клиентът ще
бъде изцяло в една фаза и няма да демонстрира особености,
характеризиращи други фази.
Седемте фази на процеса

Н ЕКА СЕ ОПИТАМ ДА ОПИША начина, по който виждам после-
дователните фази на терапевтичния процес, чрез който инди видът
преминава от състояние на фиксираност към изменчивост,
придвижва се от точка, по-близка до ригидния край на континуума,
до точка, по-близка до „раздвижения“ му край. Ако наблюденията
ми са правилни, то, значи, е възможно чрез подбор на
характеристиките на преживяванията и на начина на изразяването
им при даден клиент в контекст, в който се чувства напълно приет,
да успеем да определим къде е той в континуума на личностната
промяна.
Първа фаза
В ТАЗИ ФАЗА НА СТАТИЧНОСТ И отсъствие на непосредственост на

преживяванията индивидът рядко доброволно търси терапия.
Въпреки това до известна степен бих могъл да опиша
характеристиките на този етап.
Налице е нежелание да общува със себе си. Комуникацията е

само относно външни обекти.
Пример: „Добре, ще ви кажа - но винаги изглежда малко
безсмислено да говориш за себе си, освен в периоди на
остра необходимост.“ 1
Чувствата и личните смисли все още не са разпознати, нито

се идентифицират като лични. Личностните конструкти
(ако заема удобното понятие на Кели (3)) са крайно ригидни,
близките и интензивни отношения се възприемат като
заплашителни. На този етап проблемите остават
неидентифицирани. Няма желание за промяна. Пример:
„Мисля, че на практика съм здрав.“
Блокирана е възможността за вътрешна комуникация.
Може би тези кратки изявления и примери ще опишат до

известна степен психологическата ригидност в съответния край на
континуума. Индивидът слабо усеща или изобщо не усеща
приливите и отливите на чувства в себе си. Начините, по които
тълкува опита си, са фиксирани през минали преживявания и
остават незасегнати от актуалните. Той е (ако използвам понятието
на Гендлин и Зимринг) структурно ограничен в начина си на
преживяване. Иначе казано, реагира спрямо „настоящата ситуация,
оприличавайки я на нещо от миналото, и по този начин всъщност
откликва спрямо това минало, чувства него“ (2). Диференцирането
на личните смисли в опита е твърде грубовато или общо; опитът се
разглежда като цяло в черно-бели схеми. Той не изразява себе си,
говори единствено за външни неща. Склонен е да вярва, че няма
проблеми или проблемите, които отчита, се възприемат като
напълно външни за него. Налице е блокаж на вътрешната ко-
муникация между аз и опит. В тази фаза индивидът може да
1
Множеството примери, използвани като илюстрация, са от записи на
интервюта, освен ако не е посочено друго. Повечето са от интервюта,
които никога не са публикувани, но част са от описаните два случая в
Lewis, Rogers and Shllea (5).
се опише през понятия като стаза, застиналост и противопо-

ложностите на потока и промяната.
Втора фаза
К ОГАТОИНДИВИДЪТ ОТ ПЪРВАТА ФАЗА започне да се усеща като напълно
приет, започва втората фаза. Изглежда, разполагаме с незначителна
информация как да осигурим това усещане, когато все още той е в
първата фаза. Понякога успех има игрова или групова терапия,
която осигурява приемаща атмосфера на клиента достатъчно дълго,
за да се почувства приет, без за това да е нужно да поема
инициатива. Когато усети това, настъпва леко отпускане и
отприщване на потока на символна експресия, характеризираща се
със следното:
Експресията се насочва към теми, които не са свързани с аза .

Пример: „Струва ми се, че баща ми често се е чувствал неси -
гурен в своите бизнес отношения.“
Проблемите се възприемат като външни.

Пример: „Хаосът се засилва в живота ми.“
Няма усещане за лична отговорност по отношение на
проблемите.
Пример: вижда се в горния пример.
Чувствата се описват като ничии или като неща от ми-

налото.
Пример: Терапевт: „Искате ли да ми кажете какво ви води
тук...“; Клиент: „Симптомът е... просто... депресия.“ Това
е чудесен пример за начина, по който вътрешните
проблеми могат да бъдат възприемани и изразявани като
напълно външни. Тя не казва: „Аз съм депресирана“ или
„Аз бях депресирана“. Чувствата й биват третирани
отстранено, все едно са ничии, напълно външни за нея
самата.
Възможно е да се демонстрират чувства, но те не се раз-

познават като такива, нито като лични.
Границите на преживяванията са зададени от миналия опит.

Пример: „Предполагам, че това е компенсаторен механи зъм,
характерен за мен - вместо да общувам с другите или да
имам адекватни отношения с тях, аз компенсирам
например, да кажем, с общуване на интелектуално ниво.“
Тук клиентът започва да разпознава, че формата на
преживяване е детерминирана от миналото. Твърдението
също така илюстрира откъснатостта на аза от нивото на
преживяванията. Като че ли тя държи във всеки един
момент чувствата си на разстояние.
Личностните конструкти са ригидни и не биват разпоз-

навани като такива. Определят се като факти.
Пример: „Не мога никога да направя нещо както трябва - не
мога дори да го завърша.“
Диференцирането на личните смисли и чувства е прекомерно

ограничено и схематично.
Пример: Предходният пример е добра илюстрация и за това.
„Не мога никога“ показва черно-бял тип диференциация,
както и фразата „както трябва“ в подобен абсолютен
смисъл.
Налице са противоречия, но те остават неразпознати като

такива.
Пример: „Искам да науча нови неща, но с часове стоя все на
една и съща страница.“
Като коментар към тази втора фаза от процеса на промяна бих

казал, че доста от доброволно потърсилите помощ клиенти са
именно в нея, но ние (и вероятно терапевтите като цяло) постигаме
твърде скромни успехи при работа с тях. Това из глежда напълно
потвърден извод от проучването на Киртнър (5), въпреки че
използваната концептуална рамка е донякъде различна. Изглежда
знаем твърде малко за начините, по които хората в тази фаза могат
да се почувстват „приети“.
Трета фаза
Ако ЛЕКОТО ОТПУСКАНЕ и ЗАПОЧНАЛОТО откъсване от точката на пълна

застиналост не бъде блокирано, а напротив - клиентът усети, че е
напълно приет такъв, какъвто е, то следва допълнително развитие в
тази посока. Ето някои от характеристиките, които, струва ми се,
винаги се срещат заедно в тази фаза от континуума.
Налице е по-освободен поток на споделяне относно аза като

обект.
Пример: „С всички сили се опитвам да бъда перфектен в
отношението си към нея - жизнерадостен, приятелски
настроен, интелигентен, разговорлив, - защото искам да
ме обича.“
Налице е споделяне и относно преживявания като обекти.

Пример: „И все пак стои въпросът за... доколко си
отворен по отношение на идеята за брак и ако кариерата
ти е важна и това е нещото, което си самият ти в този
момент, това поставя ограничения в общуването.“ В този
откъс азът на клиента е на такава дистанция, че вероятно
е най-правилно състоянието му да се класифицира като
попадащо между втората и третата фаза.
Налице е споделяне относно аза като рефлектиран обект,

съществуващ най-вече у другите.
Пример: „Усещам се как сладко се усмихвам точно както
прави майка ми или пък съм груб и важнича точно като
баща ми - все едно мога да се вмъквам в чуждите лично-
сти, само не и в моята.“
Споделя се много относно нещата или се описват чувства и

лични значения, които не са актуални за дадения момент.
Обикновено, разбира се, става дума за отминали прежи-
вявания.
Пример: „Имаше толкова неща, които не можех да кажа ни -
кому - лоши неща, които съм правил. Чувствах се такъв
подлец.“
Седма глава. Процесуална концепция за психотерапията
Пример: „И това чувство, което се появи в мен, беше точно

онова, което помня от детството ми.“
Налице е твърде слабо приемане на чувствата. Като цяло те

биват споделяни все едно са нещо срамно, лошо, анормално,
неприемливо.
Понякога те биват проявявани и разпознати като такива. Но
се описват като принадлежащи на миналото или като по
друг начин отдалечени от аза.
Предходните примери илюстрират следното:
Личностните конструкти са ригидни, но са разпознати като

такива, а не като външни факти.
Пример: „Чувствам се виновен за толкова неща от младост та
ми, че ми се струваше, че заслужавам наказание. Ако не
за едно, то за друго." Очевидно клиентът вижда това през
своята интерпретация на опита си, а не като факт.
Пример: „Толкова се страхувам винаги, когато има
някакви чувства, че биха довели до подчинение. И мразя
това, но изглежда, че ги смятам за едно и също - ако усетя
обич, то значи трябва да се подчиня на всичко, което
другият иска.“
Диференцирането на чувствата и личните значения е малко

по-изострено, не толкова схематично, колкото в
предходните фази.
Пример: „Имам предвид, казвах го и преди, но този път на -
истина го почувствах. Не е странно, че се чувствах тол-
кова дяволски отвратителен тогава, че... те ме прецаква-
ха неведнъж. Но и аз не бях ангелче. Ясно ми е."
Налице е осъзнаване на противоречивостта на преживя-

ванията.
Пример: клиентът обяснява, че от една страна, очаква, че ще
постигне нещо голямо, но от друга, усеща, че лесно може
да се превърне в безделник.
Личните избори често се разглеждат като непродуктивни.

Клиентът „избира" да направи нещо, но установява, че по-
ведението му не съответства на този избор.
Според мен мнозина, които търсят психологическа помощ, се

намират около тази фаза в континуума. Те биха могли да ос танат в
нея дълго, описвайки неактуални чувства и изследвайки аза си като
обект, преди да станат готови да преминат на следващата фаза.
Четвърта фаза
К ОГАТО сърдечно посрещнат и приет

КЛИЕНТЪТ СЕ ЧУВСТВА РАЗБРАН ,
такъв, какъвто е в многообразните аспекти на опита си в третата
фаза, започва постепенно разпадане на конструктите и
освобождаване на потока на преживяванията, което характеризира
придвижването нагоре в континуума. Нека се опита ме да
идентифицираме няколко от характеристиките на това охлабване и
да ги обединим в четвъртата фаза от процеса на терапевтична
промяна.
Клиентът описва свои по-бурни преживявания, които не са

актуални в момента.
Пример: „Да, бях наистина... това ме разтърси дълбоко“
Чувствата се описват като обекти в настоящето. Пример:

„Обезсърчавам се, когато се чувствам зависим, защото това
би означавало, че съм безнадежден случай.“
Понякога чувствата се описват като актуални, нахлуващи

въпреки желанието на клиента.
Пример: Клиент, който след обсъждането на негов сън, в
който се разказва за свидетел, опасен за него, защото е
видял неговите „престъпления“, казва на терапевта: „Е,
добре, аз не ви вярвам.“
Съществува тенденция към преживяване на надигащите се

чувства в конкретния момент, придружена от недоверие и
страх от това.
Пример: „Чувствам се, сякаш съм в клопка - от едно или
друго. Сигурно съм самият аз! Няма друго, което да може
да е причината. Не мога да виня нищо друго. Това е онзи
възел - някъде в мен... Искам да полудея, да плача и да
избягам!“
Откритото приемане на чувствата е слабо, но все пак

понякога е налице.
Предходните два примера показват, че клиентът демон стрира

достатъчна степен на приемане на преживяванията си, за да може
да се изправи срещу плашещите го чувства. Но степента на
съзнателно приемане е ниска.
Преживяването на чувствата е по-малко детерминирано от

миналото, по-малко отстранено и може да се случва с малко
забавяне.
Отново предходните примери илюстрират много добре този не

толкова стриктно ограничен начин на преживяване.
Налице е отпускане в начина на интерпретиране на опи та.

Откриват се личностни конструкти, като те еднозначно
биват разпознати именно като конструкти. Появява се
съмнение в тяхната валидност.
Пример: „Това ме забавлява. Защо? О, защото е малко глупа -
во от моя страна и чувствам известно напрежение или пък
смущение... и малко безпомощност. (Тонът му се смекча-
ва и изглежда тъжен.) Хуморът винаги е бил отличителна
черта в живота ми; може би е малко неуместно да се
опитвам наистина да видя себе си. Завеса, която трябва да
се спусне... Точно сега се чувствам объркан... Къде съм
бил? Какво съм казвал? Изгубих здравата хватка върху
нещо - онова, с което се държах изправен.“ Тук можем да
видим разклащането, разтърсването, което идва като
резултат от поставянето под въпрос на един базисен
конструкт - в случая употребата на хумора като защитен
механизъм.
Задълбочава се диференцирането на чувства, конструк ти,

лични значения и смисли, като тенденцията е към търсене на
точност при символизацията.
Пример: Тази характеристика е добре илюстрирана във
всеки от примерите към тази фаза.
Осъзнава се наличието на загриженост по отношение на

противоречията и инконгруентността между преживя-
ванията и аза.
Пример: „Не живея според това, което съм. Наистина тряб ва

да правя повече от това, което правя. Колко часове съм
прекарал на гърнето като дете, а майка ми казваше „Не
ставай, докато не направиш каквото трябва!“ Произ -
веждай!... Същото стана с много други неща."
Това едновременно показва загриженост за противоречията в

преживяванията и поставя въпроси относно начина, по който се
интерпретира опитът.
Появява се усещане за лична отговорност по отношение на

проблемите, макар все още колебливо.
Макар изграждането на близост все още да изглежда като

заплаха, клиентът е склонен да поеме малък риск.
Няколко от горните примери показват това, особено онзи, в

който клиентът казва: „Е, добре, аз не ви вярвам.“
Няма съмнение, че тази и следващата фаза са до голяма степен
същинската психотерапия, такава, каквато я познаваме. Подобно
поведение се среща много често, независимо за какъв тип терапия
става дума.
Може би ще е добре да си напомним отново, че никой не е
изцяло на една или друга фаза от процеса на промяна. Про-
слушването на интервюта и проучването на ръкописи ме до веде до
увереността, че начинът на изразяване на клиента в дадено
интервю може да бъде формиран например от изказ и поведение,
характерни за третата степен, и наред с това да има честа поява на
знаци от характерната за втората фаза ригидност или за по-изявено
освобождаване, протичащо в четвърта фаза. Няма голяма
вероятност в подобно интервю да открием прояви, типични
например за шеста фаза.
Казаното дотук се отнася до вариабилността на етапа от
процеса на промяна, в който се намира клиентът. Ако се ограничим
до конкретна област на съответните лични значения, бих допуснал,
че ще е налице много по-силна регулярност. На пример, че третата
фаза рядко ще предхожда втората; че четвъртата фаза рядко би
следвала непосредствено втората, без третата да е настъпила.
Подобен тип хипотези могат, разбира се, да бъдат емпирично
проверени.
Пета фаза
Изкачвайки се в континуума, бихме

МОГЛИ да фиксираме следваща точка,
назовавайки я пета фаза. Ако клиентът се чувства приет с всички

свои форми на изразяване, поведение и преживявания в четвъртата
фаза, това ще стимулира още по- дълбоко отпускане и
освобождаване на организмичния поток. И тук бихме могли да
очертаем някои от особеностите на протичащия процес 1 .
Чувствата се изразяват свободно като актуални. Пример:

„Очаквах някак да бъда жестоко отхвърлен - винаги
очаквам точно това... струва ми се, че дори с вас го
усещам... Трудно ми е да говоря, защото искам да бъда
възможно най-перфектен, когато съм тук.“ Тук чувствата
по отношение на терапевта и на самия клиент в рамки те
на терапевтичното взаимодействие - емоции, които често
трудно се разкриват, са изказани напълно открито.
Клиентът е съвсем близо до това да съумее да преживее

чувствата си изцяло. Те „назряват“ и „избликват“ въпреки
страха и недоверието, което клиентът усеща по отношение
на пълното им и непосредствено преживяване. Пример:
„Това просто излезе от мен и аз не го разбирам. (Дълга
пауза.) Опитвам се да схвана от какво съм толкова
ужасена.“
Пример: Клиент говори за странично събитие. Изведнъж
придобива болезнено, изненадано изражение.
Терапевт: „Какво, какво се случи сега?“
Клиент: „Не знам... (Плаче.) Може би стигнах прекалено
близо до нещо, за което не искам да говоря...“ Тук
чувствата успяват да стигнат до съзнанието, въпреки
съпротивата.
1
Колкото по-нагоре се изкачваме, толкова по-малко уместни стават
примерите. Причината е, че качеството на преживяното става все по-
важно и това може само да се подскаже чрез транскрипта, но не и да бъде
предадено в целостта си. Вероятно в бъдеще е възможно да бъдат
предоставяни серии от записани интервюта.
Пример: „Сякаш нещо ме спира. Защо умът ми е празен?

Струва ми се, че съм близо до нещо и че съм оставила
други неща да си отидат; нещо в мен казва: от какво още
трябва да се откажа?“
Налице е начеваща тенденция на осъзнаване, че прежи-

вяването на дадено чувство е свързано с негов пряк рефе -
рент.
Трите току-що цитирани примера илюстрират това. Във всеки

от тях клиентът знае, че преживява нещо, и знае, че не може ясно
да изрази какво точно е то. Но започва да се промъква и
осъзнаването, че референтът на тези неясни чувства е в него самия,
в едно организмично събитие, с което клиентът може да съизмери
своите символизации и когнитивни формулировки. Това често бива
демонстрирано чрез форми на изразяване, показващи близостта или
дистанцията, съществуващи по отношение на референта.
Пример: „Всъщност не мога точно да го посоча. По-скоро го

описвам.“
Чувствата, които „избликват“, обикновено предизвикват

изненада и ужас, рядко удоволствие.
Пример: Клиентът говори за отношенията в семейството в
миналото. „Това вече не е важно. Хм... {Пауза.) Това
някак имаше огромен смисъл, но нямам никаква идея
защо... Да, това е! Сега мога да го забравя - то не е толко-
ва важно. Леле! Цялото това страдание!“
Пример: Клиентът говори за безнадеждността, която из-
питва. „Все още съм удивен от силата на това. То е тол-
кова близо до начина, по който се чувствам.“
Чувствата, отнасящи се до аза, все повече биват иден -

тифицирани като лични. Усилва се желанието да бъдеш
чувствата си, да бъдеш „истинския си аз“.
Пример: „Истината е, че не съм симпатичният, въздържан
мъж, който се преструвах, че съм. Вбесявам се от разни
неща. Усещам, че съм груб с хората и че съм егоистичен.
Не знам защо трябва да се преструвам, че не съм такъв.“
Това е добър пример за по-високата степен на приемане на

всички чувства.
Начинът на преживяване вече е охлабен, отстраненост- та

изчезва и често се появява с малко закъснение.
Съществува известно закъснение между организмичното

събитие и цялостното му субективно изживяване. Един клиент
описва това забележително прецизно.
Пример: „Все още ми е малко трудно да определя какво оз -

начава тази тъга в мен и тази плачливост. Знам само, че
се чувствам така, когато съм близо до определен тип чув-
ства - и обикновено, когато стана плачлив, това като че
ли ми помага да премина през някаква стена, която съм
изградил срещу нещата, които се случват с мен. Чувст вам
се наранен от нещо и автоматично се появява този щит и
тогава ми се струва, че нищо не се докосва до мен... и ако
съумея да почувствам или ако се оставя да прежи вявам
внезапното усещане за нараненост, на секундата ще стана
плачлив, но не мога да си го позволя.“
Тук виждаме как клиентът говори за своите чувства като за

вътрешни референти, към които може да се обърне, когато търси
яснота. Усещането, че му се иска да плаче, го кара да осъзнае, че
става дума за закъсняло и частично преживяване на наранеността
му. Той също така е наясно, че защитните му механизми са такива,
че не може - на този етап - да я преживее в актуалния й момент на
поява.
Формите на интерпретация на опита са много по-свободни.

Множество личностни конструкти за първи път се
разпознават като такива и се подлагат на съмнение и
критично изследване.
Пример: Клиент казва: „Идеята, че трябва да угодя - и че
трябва да го направя - това винаги е било основно пра-
вило в живота ми. (Плаче тихо.) Става дума за, сещате се,
една от аксиомите, които никога не съм поставял под
въпрос - че трябва да угодя на другите. Нямам избор.
Просто трябва“ Тук той ясно казва, че това допускане
е било конструкт и е очевидно, че е настъпил краят на

неговия неподлежащ на оспорване статут.
Съществува силна и очевидна тенденция към точност при

диференцирането на чувствата и личните значения.
Пример: ,,...в мен се надига някакво напрежение или без-
помощност, или някакъв тип незавършеност - животът ми
в момента е незавършен... Просто не знам. Като че ли
най-точното е безнадеждност.“ Очевидно се опитва да
намери точната дума, която символизира неговото пре-
живяване.
Все по-еднозначно е непосредственото посрещане лице в лице

на противоречията и на инконгруентността на опита.
Пример: „На съзнателно ниво си казвам, че струвам нещо.
Но някъде в мен не вярвам на това. Мисля си, че съм като
плъх, некадърник. Нямам вяра, че мога да направя
каквото и да било.“
Повишава се качеството на приемането на личната от-

говорност за проблемите и се появява загриженост относно
това как самият клиент е допринесъл да се стигне дотам.
Има все по-освободени вътрешни диалози, подобрение на
вътрешната комуникация и изчистване на блокажите.
Понякога тези диалози се вербализират.
Пример: „Нещо в мен казва: „От какво още трябва да се от -

кажа? Взе толкова много от мен вече“. Това съм аз, който
говори на мен - онзи аз, който е някъде дълбоко там и
говори на аза, който води шоуто. Първият се оплаква сега
и казва: „Приближаваш се прекалено, махай се!“ Пример:
Често тези диалози са под формата на вслушване в себе
си, за да се проверят когнитивните формулировки по
отношение на прекия референт на преживяното. Клиентът
казва: „Не е ли смешно? Никога не съм гледал на това по
този начин. Просто се опитвам да го проверя. Винаги ми
се е струвало, че напрежението е било в много
по-голяма степен причинено отвън, че не е било нещо,

което съм използвал по този начин. Но е точно така, на-
истина е така.“
Убеден съм, че тези приведени примери, илюстриращи петата

фаза, ще изяснят няколко неща. На първо място, тази фаза се
намира на няколкостотин психологически километри от първата. В
нея вече много неща са флуидни, за разлика от застиналостта,
характеризираща първата фаза. Клиентът е много по-близо до
състоянието, в което може да се потопи в потока на чувствата си.
Конструктите, през които интерпретира опита си, са радикално
разчупени и постоянно се тестват спрямо референтите им и
вътрешните и външните свидетелства. Преживяното се
диференцира много по-фино и така вътрешната комуникация, която
вече може да се случи, е много по-точна.
Примери за разгръщането на процеса е една сфера

От ОПИСАНИЕТО ДОТУК МОЖЕ ДА остане впечатлението, че сякаш
клиентът като цяло се намира в една или в друга фаза, нека преди
да премина към следващата, отново да акцентирам върху това, че в
дадени сфери на личните значения процесът може да е в по-ниска
фаза в сравнение с фазата, на която клиентът като цяло се намира,
поради наличието на преживявания, които са в остро противоречие
с неговата Аз-концепция. Вероятно би било полезно да покажа как
протича процесът в един тесен сегмент на опита.
В случай, описан доста детайлно от Шлийн (5), качеството на
себеизразяването в интервютата може да се определи като
попадащо в точки три и четири от континуума, за който гово рим
тук. Когато клиентът започва да говори за полето на сексуалните
проблеми, нивото се понижава.
В шестото интервю тя смята, че има неща, които е невъзможно
да сподели с терапевта. Тогава „след дълга пауза спо менава, почти
шепнейки, за усещане за сърбеж в областта на ректума, за което
лекарите не могат да намерят причина“. Тук проблемът се
идентифицира напълно отстранено, преживява
нето се държи на дистанция. Това съответства на втората фаза, така

както я описах по-горе.
В десетото интервю сърбежът се измества към пръстите й. С
голямо неудобство тя описва игри с разсъбличане и други
сексуални дейности в детството й. И тук качеството на споделянето
е все едно става дума за действия, които не се отнасят до нея, а
чувствата се описват като обекти от миналото, макар очевидно да
има напредък по континуума на промяната. Тя заключава: „защото
съм лоша и мръсна, това е всичко“. Тук имаме изразяване на себе
си, както и един недиференциран, ригиден конструкт.
Съдържателно това изказване отговаря на третата фаза, видимо и от
следното твърдение, което демонстрира по- високо ниво на
диференцираност на личните смисли: „Мисля, че вътре в мен има
твърде много сексуално желание, а отвън не съм толкова
привлекателна, че да предизвикам реакцията, която искам... Бих
искала отвътре и отвън да е едно и също.“ Тази фраза може да се
ситуира в четвърта фаза поради появилото се слабо съмнение
относно проблематизиране на един личностен конструкт.
В дванадесетото интервю тя продължава проблематизи- рането,
решавайки, че тя не е родена, за да има толкова много сексуални
контакти с различни партньори. Това твърдение е изцяло типично
за четвърта фаза и еднозначно поставя под въпрос дълбоко
вкоренените матрици, чрез които интерпретира опита си. В това
интервю тя придобива смелост да каже на терапевта: „Вие сте мъж,
добре изглеждащ мъж, и целият ми проблем са мъжете като вас.
Щеше да е по-лесно, ако бяхте възрастен - по-лесно, но не и по-
добре в дългосрочен план.“ Тя е притеснена и засрамена от
казаното и се чувства „все едно съм гола, толкова много се разкрих
пред вас“. Тук се споделя непосредственото чувство, несъмнено с
неохота и страх, но все пак е изразено, а не просто описано.
Преживяването е по-малко отстранено или структурно ограничено
и се случва с малко забавяне, но с осезаемо отсъствие на приемане.
По-финото диференциране на значенията е очевидно във фразата
„по-лесно, но не по-добре“. Всичко това ясно характеризира
четвъртата фаза от процеса.
В петнадесетото интервю тя описва множество преживявания
от миналото, свързани със секса, които могат да се от
несат към трета и четвърта фаза. В един момент казва: „Исках да се

нараня, затова започнах да излизам с мъже, които да ме нараняват -
с пенисите си. Доставяше ми удоволствие и бях наранена - получих
удовлетворението, че съм наказана за удоволствието.“ Това е начин
за интерпретиране на преживяното като непосредственост, а не
като външен факт. То също така съдържа съмнение, макар това
съмнение само да се подразбира, макар това проблематизиране да е
имплицитно. Има известно признаване и на загриженост за
противоречивите елементи при преживяването на удоволствие,
придружено от усещането, че трябва да бъде наказана. Тези
качества напълно еднозначно характеризират четвъртата фаза и
дори началото на прехода към следващата.
Малко по-късно в интервютата тя описва преживените в
миналото силни чувства на срам от това, че така се на слаждава на
секса. Двете й сестри - „прилежните, уважавани сестри“, не можели
да получават оргазъм, „затова отново аз бях лошата". До този
момент все още тя е в четвъртата фаза. Тогава изведнъж си задава
въпроса „Или пък всъщност съм наистина късметлийка?“
Качествата на това изразяване на чувства свидетелстват за
преминаване на петата фаза, която току-що описах: изненадата,
спонтанното „избликване“, непосредственото преживяване на това
учудване, честното и ясно проблематизиране на предходния
личностен конструкт. Така тя се придвижва напред в процеса на
промяна, пребивавайки в атмосфера на приемане, и вече се намира
на сериозна дистанция от втората фаза.
Надявам се, че този пример показва начина, по който клиентът
- в сферата на конкретните лични значения - става все по-
освободен, все по-флуиден, все по-процесуален, бидейки напълно
приет. Може би също така този случай илюстрира онова, в което аз
вярвам, а именно, че процесът на интензифициране на вътрешния
поток не се случва за минути или часове, а за седмици или месеци.
Той не е плавно протичащ процес, при него понякога има връщане,
друг път има привиден застой по отношение на напредъка, но пък
се осъществява „разширяване“, така че да бъде обхваната по-
широка територия. В крайна сметка обаче той продължава напред в
своето движение по континуума.
Шеста фаза
Ако съм УСПЯЛ да ПРЕДАМ поне донякъде усещането си за мащаба и

качеството на задълбочаващото се освобождаване на
преживяванията, и тяхното интерпретиране, значи сме готови да
преминем към следващата фаза, за която наблюденията показват, че
е ключова. Нека се опитам да скицирам характерис тиките й, които
смятам за основни.
Допускайки, че клиентът продължава да пребивава в атмосфера
на пълно приемане в рамките на терапевтичното взаимодействие,
най-вероятно е петата фаза да бъде последвана от една много
характерна и често драматична фаза. Тя има следните особености:
Чувствата, които преди това са били като че ли „затво-

рени“, сега се преживяват непосредствено. Преживяванията
стигат до пълноценния си резултат. Актуалните чувства се
преживяват пряко, с непосредственост и в цялата им
пълнота.
Тази непосредственост на преживяванията и на чувствата,
които са тяхното съдържание, бива приета. Те вече са нещо,
което е, а не нещо, което се отхвърля, защото предизвиква
страх и съпротива.
Тези формулировки се опитват да опишат относително

различни аспекти на протичане на този ясен и еднозначен феномен.
Ще използвам откъси от записи, за да предам пълния му смисъл, но
първо ще се опитам да го опиша, без да се възполз вам от това
улеснение. Един малко по-дълъг откъс от осемдесе тото интервю с
млад мъж може да покаже начина, по който той преминава в
шестата фаза.
Пример: „Бих могъл дори да си представя, че е възможно да

изпитвам нещо като нежна загриженост за себе си... Но как
бих могъл аз да бъда нежен, да бъда загрижен за себе си, ко-
гато това е едно и също? Но въпреки това мога да го усетя
толкова ясно... сещате се, като загриженост към дете. Ис кате
да му дадете това и онова... Мога да си представя ясно
смисъла на нещо подобно, когато се отнася за някой друг...
но никога не мога да го видя... за себе си, че ще го направя

за себе си, сещате се. Възможно ли е наистина да мога да
поискам да се погрижа за себе си и това да стане основната
ми цел в живота. Това означава, че ще трябва да се отнасям
към света все едно съм пазител на най-ценното и най-жела-
но притежание, че това аз е между най-ценното себе си, за
което искам да се погрижа, и целия свят... Сякаш почти се
обичам, знаете, странно е, но е истина.“
Терапевт: Изглежда толкова странно за осъзнаване. Може
да означава „аз ще се изправя срещу света все едно
част от моята най-първа отговорност е грижата за този
скъп за мен индивид, които съм самият аз - и когото
обичам“.
Клиент: За когото ме е грижа, когото чувствам толкова
близък. Уф! И това е странно\
Терапевт: Просто звучи малко чудато.
Клиент: Да. Това почти удари в целта. Идеята, че се оби-
чам и искам да се погрижа за себе си. (Очите му се
навлажняват.) Тя е чудесна, чудесна.“
Този откъс ще помогне да видим факта, че става дума за

чувство, което никога до този момент не е можело да преми не през
него, а сега се преживява напълно непосредствено и се разгръща до
пълния си резултат, без задръжки. То се преживя ва с приемане, без
опит да бъде потиснато или отречено.
Налице е актуално субективно живеене в самия опит, а не по

отношение на него.
Клиентът, по думите му, може да се отстрани достатъчно от

потока на преживяванията си, за да може да чувства по отношение
на него; но записът ясно показва, че думите му са нещо странично
за преживяването, което се случва и в което той актуално живее.
Най-добрият израз на това е възклицанието „Уф! И това е
странно\“.
Наблюдава се тенденция азът като обект да изчезва.
Азът в този момент е това чувство. Това е пребиваване в

актуалния миг, при което имаме слабо самоосъзнаване и до
минира рефлексивната осъзнатост, както Сартър казва. Азът е,

субективно, в самия екзистенциален момент и не е нещо, което е
във възприятието.
Преживяването в тази фаза придобива качеството на

автентичен процес.
Пример: Клиент, приближаващ тази фаза, казва, че се стра -
хува какъв ще се окаже източникът на толкова много
тайни помисли у него. И продължава: „Пеперудите са
мислите, които са най-близо до повърхността. Под нея
има дълбок поток. Чувствам се отстранен от всичко това.
Потокът е подобен на огромно ято риби, преминаващо
под повърхността. Виждам онези, които изскачат над нея,
седя с въдицата с кукичка накрая, опитвам да намеря по-
удачни принадлежности или всъщност по- добър начин да
се гмурна надолу. Това е страшно. Образът, който се
появява, е, че искам аз самият да съм една от рибите."
Терапевт: „Искате да сте там отдолу, плувайки с тях.“
Макар този клиент да не преживява все още изцяло по про -

цесуален начин и по тази причина да не може да се определи като
изцяло ситуиран в шестата фаза, той е толкова близо до нея, че
описанието му съвсем осезаемо предава нейната специфика.
Друга характеристика на тази фаза е психологическото

освобождаване, което я съпровожда.
Навлажнените очи, сълзите, въздишките, отпускането на

мускулите често са налице. Наред с тях има и други физиоло гични
симптоми. Бих изказал хипотезата, че в тези моменти, ако можехме
да измерим състоянието на клиента, щяхме да установим
подобрение на кръвообращението и нервната проводимост.
„Естествената“ природа на някои от тези усещания може да се
илюстрира със следния откъс:
Пример: Клиентът, млад мъж, е споделил желанието си

родителите му да умрат или да изчезнат. „Това е нещо
като да искам да ги няма и никога да не ги е имало... И аз
толкова се срамувам от себе си, защото те ми се обаж дат,

а аз - прас! Те някак са толкова силни все още. Не знам.
Като че ли имам пъпна връв - мога почти да я усетя -
прас! (И той прави жест все едно откъсва нещо от пъпа
си.)“
Терапевт: „Те като че ли ви държат през пъпна връв.“
Клиент: „Смешно е колко истински го усещам... като
парене, нещо такова... и когато кажат нещо, което ме
дразни, го усещам точно там. (Посочва.) Никога не съм
мислил за това по този начин."
Терапевт: „Все едно, когато има проблеми в отношенията
ви, вие ги усещате като напрежение в пъпната връв.“
Клиент: „Да, като че ли е в корема ми. Толкова е трудно
да се определи това чувство.“
Тук той субективно живее в усещането за зависимост от

родителите си. Но би било неточно да се каже, че това е въпрос на
възприятие. Той е в него, преживявайки го като напрежение в
пъпната връв.
На този етап вътрешната комуникация вече е освободена и

като цяло липсват блокажи.
Мисля, че това доста добре се илюстрира от дадените примери.

Всъщност фразата „вътрешна комуникация“ вече не е напълно
адекватна, защото, както показва всеки от тези примери, ключовият
момент е на интеграция - в него комуникацията между отделните
вътрешни зони вече не е необходима, защото те стават едно.
Инконгруентността между преживяване и съзнание се усеща

интензивно в хода на преминаването й в конгруентност.
В този момент на преживяване съответният личностен
конструкт се разтваря и клиентът се чувства откъснат от
предишната си стабилна структура.
Вярвам, че тези две характеристики могат да придобият повече

смисъл с помощта на следния пример. Млад мъж среща
трудности да идентифицира дадено непознато чувство. „Това, което

изпитвам, е почти точно като... все едно съм живял толко ва много
от живота ми и съм го виждал като че ли се страхувам от нещо.“
Споделя, че професионалните му занимания са му давали известно
чувство за сигурност и е имал „своя малък свят, в който е на
безопасно място. „И по същата причина... {Пауза.) Все едно го
оставях да изтече между пръстите ми. Но също така успях да го
заключа тук с вас и в отношенията с вас и едно от нещата, което
чувствам, е ужасен страх, че ще го изгубя. (Тонът му се променя, за
да може да предаде по-добре чувствата си.) Ще ми позволите ли да
имам това? Нуждая се от него. Ще съм толкова самотен и уплашен
без него.“
Терапевт4. „Да, да. „Нека се опра на това, защото ще съм

ужасно изплашен без него...“ Това е нещо като молба,
нали?“
Клиент: „Струва ми се... все едно се моли малко момче. С
този жест. (Сключва дланите си като в молитва.)“
Терапевт: „Сключвате дланите си като в смирена молба.“
Клиент: „Да, точно така. „Ще направите ли това за мен“ -
нещо такова. Но това е ужасно! Кой, аз? Да се моля?...
Това е нещо, което никога не съм изпитвал... нещо, което
никога не съм бил... (Пауза.) Толкова объркан се чувст-
вам. От една страна, това е толкова чудно усещане да
виждам как всичко това изплува от мен. Всеки път се из-
ненадвам и после пак това, същият страх, че имам тол -
кова много от него... (Сълзи.) Просто не се познавам. И
ето изведнъж нещо, което никога не съм осъзнавал, не ми
е хрумвало - че това е било нещо или начин, по който
искам да бъда.“
Тук ставаме свидетели на едно цялостно изживяване на

умоляването и ярко осъзнаване на несъвместимостта на чувството с
неговия образ за себе си. При все това изживяването на
несъвместимостта съществува в момента на своето изчезване. От
този момент насетне той е онзи, който се чувства умоляващ и който
преживява и много други чувства. Този момент обаче разрушава
начина, по който се е самоинтерпретирал досега, и клиентът се
чувства откъснат от предишния си свят - преживяване,
едновременно удивително и плашещо.
Моментът на цялостно изживяване се превръща в ясен и

еднозначен референт.
Приведените примери би трябвало да показват, че клиен тът

често не осъзнава напълно какво го „пронизва“ в подобни моменти.
Но това не изглежда твърде важно, защото събитието е същност,
референт, към който той може да се връща отново и отново, ако е
необходимо, за да открие повече за него. Умолява- нето, усещането
за „обич към себе си“, които срещнахме в примерите, може да
придобият и различен от описания в момента смисъл, но те са вече
твърди отправни точки, към които клиентът може да се връща,
докато установи по достатъчно удовлетворителен за себе си начин
какво всъщност са те. Може би представляват еднозначни
физиологични събития, субстрат на съзнателния живот, към които
клиентът може да се връща в изследването на себе си. Гендлин
насочи вниманието ми към това важно качество на преживяването
като референт. Той се опитва да доразвие психологическата теория
на тази основа (1).
Диференцирането на изживяното е еднозначно и осново-

полагащо.
Доколкото всеки от тези моменти е референт, специфична

същност, те не могат да се сбъркат с нищо друго. Процесът на ед -
нозначна диференциация стъпва именно на тях и се отнася до тях.
В тази фаза няма вече „вътрешно и външно на проблема“.

Клиентът субективно изживява самия проблем. Той не е вече
обект.
Мисля, че е очевидно, че във всички примери би било твър де

некоректно да кажем, че клиентът възприема своя проблем като
нещо вътрешно или че се опитва да се справи с него като с такъв.
Той е стигнал по-далеч от това и разбира се, е още по-на пред в
континуума на промяната в сравнение с фазата, в която възприема
проблема си като външен. Най-доброто описание, изглежда, е
следното - той нито възприема своя проблем, нито се справя с него.
Той просто изживява някаква част от него съзнателно и с приемане.
Отделих толкова много внимание на тази шеста обособима

точка от процеса на промяна, защото я разглеждам като особено
ключова. Наблюденията ми са, че тези моменти на непосредствено,
цялостно, прието изживяване са в известен смисъл почти
необратими. Ако трябва да приведа отново примери, моята
хипотеза е, че ако при тези клиенти в бъдеще са налице
преживявания от същия тип и със същите особености, те по
необходимост ще бъдат разпознати като това, което са: нежна
загриженост за себе си, пъпна връв, която свързва с родители те,
или умоляваща детинска зависимост. И можем да отбеле жим, че
когато изживяното е изцяло осъзнато, изцяло прието, с него можем
да се справим ефективно, както с всеки друг ясно определен факт.
Седма фаза
В ОНЕЗИ СФЕРИ , В КОИТО клиентът достигне шестата фаза, вече не е
чак толкова необходимо той да бъде изцяло приет от терапевта,
въпреки че това все още помага. Но поради спецификата на този
етап, заключаваща се в необратимостта му, клиентът често като че
ли преминава в седмата и последна фаза, без да се нуждае много от
помощта на терапевта. Към нея може да се преходи както извън
терапевтичното взаимодействие, така и в него, и по-често за това се
съобщава впоследствие, а не се случва в рамките на терапевтичните
срещи. Ще се опитам да опиша някои от нейните характеристики,
така както съм ги наблюдавал.
Новите чувства се изживяват с непосредственост и бо-

гатство от детайли, както в рамките на терапевтичното
взаимодействие, така и извън него.
Изживяването на подобни чувства се използва като ясен
референт от клиента.
Клиентът напълно съзнателно се опитва да използва тези

референти, за да разбере по-ясно и по-диференцирано кой е, какво
иска и какви са нагласите му. Това е валидно дори когато чувствата
са неприятни или плашещи.
Налице е интензифициращо се и несекващо усещане за

приемащо овладяване на тези променящи се чувства, базисно
доверие в протичащия процес.
Това доверие не е на първо място в разгръщащите се съз -

нателни процеси, а по-скоро в тоталността на организмичния
процес. Един клиент описва как му изглежда опитът, характе рен за
шестата фаза, по начин, типичен за седмата.
„В терапията тук онова, което има значение, е да седиш и да
казваш „ето това ме притеснява“, да го разиграеш за малко, докато
нещо не бъде изстискано с помощта на емоционално кресчендо. И с
нещото е свършено - вече изглежда различно. Но дори тогава не
мога да кажа с точност какво се е случило. Просто това е - извадил
съм нещо наяве, разтръскал съм го и съм го завъртял наопаки; и
когато го върна обратно на мястото му, се чувствам по-добре.
Малко е фрустриращо, защото бих искал да знам какво точно се
случва... Смешно, защото сякаш нищо не правиш - единствената
активна роля е да внимаваш и да уловиш мисълта в мига, в който
преминава... И си казваш: „Е, добре, сега какво ще правя с това,
след като го видях по правилния начин?“ То няма дръжки или нещо
такова, че да го нагласиш. Просто говориш за него известно време
и го оставяш да си отиде. И на пръв поглед това е всичко, което то
може да ти даде. Оставя те с някаква незадоволеност - чувството,
че ти самият не си постигнал нищо. Но постигнатото се е слу чило
без мое знание или съгласие... Работата е там, че не си сигурен в
качеството на случилото се преподреждане, защото не си успял да
видиш как е станало, да го контролираш... Всич ко, което мога да
направя, е да наблюдавам фактите - гледам на нещата по по-друг
начин и съм по-малко тревожен и много по-активен. Нещата като
цяло изглеждат по-оптимистични. Много съм щастлив, че всичко се
разви по този начин. Но се чувствам като страничен наблюдател.“
Няколко секунди по- късно след това доста неохотно приемане на
процеса, протичащ в него, той добавя: „Изглежда, че всичко се
случва най- добре, когато съзнанието ми е заето единствено с
фактите и оставя техния анализ да се случи от само себе си, без да
му обръща внимание.“
Начинът на изживяване почти напълно е изгубил своите

детерминирани от структурата аспекти и се превръща в
процесуално изживяване - т.е. ситуацията се преживява и
интерпретира като напълно нова, а не като нещо, познато от
миналото.
Примерът, отнасящ се до шестата фаза, илюстрира характе -

ристиката, която се опитвам да опиша. Друг пример в много спе-
цифична сфера може да се приведе от проследяващото интервю на
клиент, в което той разказва как се е променила творческата му
работа. Преди се е опитвал да бъде подреден, а сега: „Започваш от
началото и стъпка по стъпка стигаш до края.“ Осъзнал е, че проце -
сът протича в него по друг начин. „Когато работя над някаква идея,
тя цялата се разгръща като латентен образ - както когато проявя -
ваш снимка. Не започва от единия край, запълвайки постепенно
бялото поле до другия край. Появява се наведнъж. Първоначално
всичко, което виждаш, е неясно очертание и се чудиш какво ще из -
лезе. След това постепенно нещо изскача тук, друго там, и съвсем
скоро всичко се прояснява - наведнъж.“ Тук ясно се вижда, че той
не просто се е доверил на протичащия процес, но и че го изживява
такъв, какъвто е, не през схема, зададена от минал опит.
Азът във все по-голяма степен се превръща просто в су-

бективна и рефлексивна осъзнатост на самото изживяване.
Все по-рядко фигурира като възприемаем обект и много по-
често като процес, който се изживява с доверие.
За пример може да послужи същото интервю, цитирано по-

горе. В него, доколкото клиентът споделя следтерапевтичния си
опит, той отново започва да третира себе си като обект, но ясно
личи, че това не е характеристика на всекидневното му
преживяване. След като разказва за множество промени, той казва:
„Всъщност не съм мислел за тези неща във връзка с терапията до
този момент... (Шеговито.) Виж ти! Може би нещо се е случило.
Животът ми оттогава е различен. Продуктивността ми скочи.
Увереността ми също. Станах дързък в ситуации, които преди това
отбягвах. И също така - много по-малко нетактичен в ситуации, в
които преди бих бил отвратителен.“ Ясно се вижда, че едва
впоследствие той осъзнава какъв е бил преди.
Личностните конструкти се преформулират със съзнанието,

че са временни, и следва да се верифицират от бъдещия опит,
но дори тогава не се поддържат като неизменно валидни.
Клиент описва начина, по който подобен конструкт се е

променил - между интервютата, към края на терапията. „Не знам
какво се промени, но със сигурност гледам по различен начин на
детството си и част от враждебността към родителите ми изчезна.
Вместо обида и възмущение усещам някакво приемане на факта, че
са направили неща, които не съм искал. Чувствам някакво
заинтересовано вълнение, че - да! - сега откривам какво не е било
наред. И мога да направя нещо - да поправя техните грешки.“
Вижда се как интерпретацията на опита му с родителите му рязко
се е трансформирала.
Друг пример може да се приведе от интервю с клиента, който
винаги се е чувствал длъжен да задоволява чуждите прищевки.
„Сега мога да видя... какво би било - че няма значение, ако не ви
угодя... че не това е нещото, което е важно за мен. Ако просто
можех да кажа това на хората - разбирате ли?... Прос то спонтанно
да кажа нещо и да няма значение дали се харесва или не. О,
господи! Можеш да кажеш почти всичко. Наистина е така,
разбирате ли?“ Малко по-късно той се пита с недоверие: „Имате
предвид, че всичко ще е наред, ако наистина съм това, което се
чувствам?“ Това е борба за преинтерпретиране на някои напълно
базисни аспекти на опита.
Вътрешната комуникация е ясна, чувствата и символи-

зациите си съответстват, появяват се нови понятия за
новите чувства.
Налице е усещане за възможността ефективно да избираш
нови начини да бъдеш.
Тъй като всички елементи от опита са осъзнати, изборът става

истински и ефективен. Тук клиентът разбира точно това. „Опитвам
се да възприема начин на говорене, който да ме из веде от
състоянието ми на страх да говоря. Може би начинът да се направи
това е просто да мислиш на глас. Но в главата ми има толкова
много мисли, че мога да постигна това само отчае-
ти. Може би мога да оставя думите ми да изразяват истинските ми

мисли, вместо да се опитвам просто да издавам правилните звуци
във всяка ситуация.“ Тук той усеща, че продуктивният из бор е
възможен.
Друг клиент разказва за спор със съпругата си. „Не бях тол кова
ядосан на себе си. Не се мразех толкова. Осъзнах - „държа се
детински“ и някак избрах да направя това.“
Не е лесно да се намерят примери, с които да се илюстрира
тази седма фаза, защото сравнително малко клиенти я достигат
изцяло. Нека обобщя накратко характеристиките на тази край на
точка на континуума.
Когато индивидът в процеса на промяна достига седмата фаза,
вече можем да говорим за ново измерение. Клиентът е включил в
себе си характеристиките движение, поток, изменчивост във всеки
аспект на своя психичен живот и това става най-отличителното му
качество. Той живее в своите чувства осъзнато, с базисно доверие в
тях и с приемане. Начините на тълкуване на опита търпят
постоянна промяна с трансформацията на личностните конструкти,
модифициращи се при всяко ново жизнено събитие. Преживяването
е процес по същността си, като новото във всяка ситуация се усеща
и получава ново тълкуване; интерпретирането през схеми от
миналото се случва само в степента, в която настоящето е
идентично с миналото. Преживяването е непосредствено, като в
същото време клиентът знае, не преживява. Той цени високо
прецизността при диференцирането на чувствата си и на личните
значения на опита си. Вътрешната комуникация между различните
аспекти на аза му е освободена и разблокирана. Той казва и показва
себе си открито в отношенията си с другите и не разглежда тези
отношения през стереотипи, а през конкретните личности, с които
ги изгражда. Той осъзнава себе си, но не като обект - по-скоро
може да се говори за рефлексивна осъзнатост, субективно флуидно
живеене в себе си. Той възприема себе си като отговорно свързан с
проблемите си; всъщност става дума за едно напълно отговорно
отношение към живота си във всички негови флуидни аспекти. Той
живее пълноценно в себе си като един постоянно изменящ се
неспирен поток.
Някои въпроси относно континуума на този процес
Н ЕКА част от въпросите, които могат да бъдат

СЕ ОПИТАМ ДА ПРЕДВИДЯ
поставени по отношение на процеса, който се опитах да опиша.
Това ли е процесът, посредством който личността се променя,
или е един от множеството типове промяна? Не бих могъл да кажа.
Вероятно съществуват няколко типа процеси, чрез които настъпва
личностната промяна. Ще отбележа само, че това, изглежда, е
процесът, стартиращ, когато индивидът се почувства напълно и
изцяло приет.
Дали това важи за всеки тип психотерапия, или това е про цес, който
протича единствено при определена психотерапевтична ориентация?
Докато не разполагаме с повече записи на интервюта от друг тип
психотерапии, на този въпрос не може да се отговори. Ще рискувам с
предположението, че вероятно терапевтични подходи, които акцентират
най-вече на когнитивните и по-малко на емоционалните аспекти на
опита, могат да задвижат напълно различни процеси на промяна.
Ще се съгласи ли всеки, че това е желателен процес на про-
мяна, че посоката му винаги е желателна? Мисля, че не. Уверен
съм, че мнозина не ценят флуидността. Това е един от ценностните
избори, които индивидите и културите трябва да направят. Подобен
процес на промяна може лесно да бъде избегнат, редуцирайки или
избягвайки отношенията, в които индивидът е изцяло такъв,
какъвто е.
Бърза ли е промяната по този континуум? Наблюденията ми са
противоречиви. Моята интерпретация на изследването на Къртнър
(4), която може малко да се различава от собстве ната му, е, че
клиентът може да започне терапия, когато е около втората фаза, и
да приключи с нея, когато е в четвъртата, като и той, и терапевтът
могат да бъдат с основание доволни от постигнатия напредък.
Много рядко или никога клиент, който е бил в първата фаза, ще
достигне изцяло седмата. Ако това се случи, ще са нужни години.
Дали описанието на всяка отделна фаза е удачно? Сигурен съм,
че има много грешки в начина на групиране на наблюденията ми.
Също така се питам какви важни елементи са пропуснати. Питам се
също дали различните елементи от този конти-
нуум могат да бъдат описани по-кратко. Всички тези въпроси обаче

могат да получат емпиричен отговор, ако изказаната тук хипотеза
има стойност в очите на различни изследователи.
Обобщение
О ПИТАХ СЕ ДА СКИЦИРАМ В груб и незавършен вид протичането на

процеса на промяна, който настъпва, когато клиентът се чувства
приет, разбран, приветстван такъв, какъвто е. Този процес включва
няколко линии, първоначално диференцируеми, но превръщащи се
в единство с напредването на процеса.
Този процес включва освобождаване на преживяванията. В
долния край на континуума те се описват като далечни, ни чии и
неактуални. След това започват да придобиват вида на обекти,
налични тук и сега и вече не толкова чужди. По-ната тък те биват
споделяни като собствени чувства, които са много по-близо до
непосредственото преживяване. Още по-напред в континуума те се
преживяват и изразяват в непосредственото настояще и това
предизвиква все по-малко страх. Също така в тази точка дори онези
чувства, които преди са били отхвърлени на съзнателно ниво,
„изплуват“ и биват все по-интензивно изживявани и
идентифицирани като собствени. В горния край на континуума
основна характеристика на индивида става автентичното
пребиваване в процеса на преживяване на един изменчив поток от
чувства.
Процесът включва промяна в начина на изживяване на чув-
ствата. Континуумът започва със застиналост - състояние, в което
индивидът е много отдалечен от своите преживявания и не може да
разчита на скритите им значения, нито да ги символизира.
Преживяването трябва да остане на сигурно място в миналото,
преди от него да може да бъде извлечен смисъл, а настоящето се
интерпретира през схеми от миналото. От дистанцираност по
отношение на своите преживявания индивидът се придвижва към
разпознаване на преживяването като тревожен процес, разгръщащ
се в него. Преживяването постепенно се приема като вътрешен
референт, към който той може да се обръща за генериране на все
по-точни смисли. Накрая клиентът придобива способността да
живее свободно и с приемане в
един флуиден процес, като го използва като основна отправна

рамка за поведението си.
Процесът включва още изместване от инконгруентност към
конгруентност. Континуумът се движи от пълна инкон груентност,
оставаща неосъзната, през фази, в които разпознаването на
съществуващите в клиента противоречия става все по-отчетливо,
докато се стигне до преживяване на инконгруентността в
непосредственото настояще по начин, който я ели минира. В горния
край на континуума вече не може да съществува нещо повече от
временна инконгруентност на преживяно и осъзнато, тъй като
индивидът не изпитва необходимостта да се защитава от
плашещите аспекти на опита си.
Процесът включва още промяна в начина и в степента, до
която индивидът е способен и има желание да комуникира със себе
си в атмосфера на приемане. Континуумът се простира от пълно
нежелание за вътрешна комуникация до раждането на един аз,
характеризиращ се с богата и флуидна осъзнатост на вътрешните
преживявания, които вече са лесно споделими, ако индивидът
желае това.
Процесът включва разчупване на когнитивните карти на опита.
От интерпретирането му в ригидни схеми, които се мислят подобно
на външни факти, клиентът прехожда към разгръщане на
променливи, нестабилни тълкувания на екзистенциалните значения
- конструкции, модифицируеми от постъпващия нов опит.
Налице е и промяна в отношението на индивида към про -
блемите му. В единия край на континуума те остават неразпоз нати
и няма желание за промяна. Постепенно съществуването им бива
признато. На една по-късна фаза се ражда осъзнаване то, че самият
той допринася за тях, че те не са възникнали из цяло от външен
източник. Във все по-голяма степен се изостря чувството за лична
отговорност. В горния край на континуума се случва живеенето в
или изживяването на даден техен аспект. Клиентът живее своите
проблеми субективно, чувства се отговорен за своя принос те да са
налице.
Настъпва промяна в начина на изграждане на връзки - в единия
край на континуума индивидът избягва близки отношения,
доколкото ги възприема като заплаха. В другия край той живее
открито и свободно в терапевтичното взаимодействие и
в отношенията си с другите и направлява поведението си, опи райки

се на непосредствените си преживявания.
Като цяло процесът се движи от състояние на застиналост, в
което всички елементи, описани дотук, могат да бъдат иден-
тифицирани и разбрани поотделно, до кулминацията на терапията,
където се сливат в едно. При новия тип непосредствено
преживяване чувствата и съзнанието взаимно се проникват, азът
субективно пребивава в самото преживяване, а желанията са просто
субективно следване на хармоничния баланс на организмичната
насоченост. Така, когато процесът стигне тази точка, личността се
превръща в единен поток, в чисто движение. Промяна е настъпила,
но по-важното е, че индивидът се е превърнал в интегриран процес
на несекваща изменчивост.
#
1. Gendlin, Е. Experiencing and the Creation of Meaning (tentative tide). Glencoe,
111.: Free Press. (In Press) (Especially Chap. 7)
2. Gendlin, E., and F. Zimring. The qualities or dimensions of experien cing and
their change. Counseling Center Discussion Papers 1, #3, Oct.
1955. University of Chicago Counseling Center.
3. Kelly, G. A. The psychology of personal constructs. Vol. 1. New York: Norton,
1955.
4. Kirtner, W. L., and D. S. Cartwright. Success and failure in client-cen tered
therapy as a function of initial in-therapy behavior. /. Consult. Psychol., 1958, 22,
329-333.
5. Lewis, M. K., C. R. Rogers, and John M. Shlien. Two cases of time- limited
client-centered psychotherapy. In Burton, A. (Ed.), Case Studies of Counseling
and Psychotherapy. New York: Prentice-Hall, 1959, 309-352.
6. Mooney, R. L. The researcher himself. In Research for curriculum improvement.
Nat’l Educ.Ass’n., 1957, Chap. 7.
7. Mooney, R. L. Problems in the development of research men. Educ. Research
Bull., 30, 1951,141-150.
8. Rogers, C. R. The necessary and sufficient conditions of therapeutic personality
change./. Consult. Psychol., 1957,21, 95-103.
Четвърта част
Философия на личността
Моите философски идеи относно живота и целта, която

преследваме, когато сме свободни.
Осма глава
„Да бъдеш онзи, който действително

си."
Възгледът на един терапевт за личните
цели
Днес за повечето психолози е истинска обида, ако им се

каже, че философстват. Не споделям подобна нагласа. Не
бих могъл да не размишлявам с удивление над смисъла на
нещата, които наблюдавам. Аспекти на този смисъл,
изглежда, могат да имат вълнуващи последици за модерния
ни свят.
През 1951 г. доктор Ръсел Бекър, приятел, колега и мой
бивш студент, ме покани да изнеса специална лекция на
общата среща на колеж Устър в Охайо. Реших да
разработя по по-ясен за самия мен начин въпроса за смисъла
на личните решения, които клиентите, изглежда, взимат в
контекста на свободното терапевтично отношение.
Когато текстът бе готов, бях обзет от дълбоко съмнение,
че съм казал нещо, което по някакъв начин да е ново или
важно. Изненадващо дългите аплодисменти на публиката
донякъде успокоиха страховете ми.
Изминалото време ми даде възможност да погледна по-
обективно на казаното и сега изпитвам удовлетворение по
две линии. Първо, вярвам, че текстът адекватно описва
наблюденията ми по две важни теми - вярата ми в
човешкия организъм, когато функционира в контекст на
свобода, и екзистенциалното качество на
удовлетворителния живот,
тема, с която се занимават някои от най-модерните

философи и която по прекрасен начин намира израз в
думите на Лао Дзъ, изречени преди повече от 25 века:
„Да действаш е да бъдеш“
Въпросите
К аква е целта на живота ми?“, „За какво се боря?“, „Каква е

моята цел?“ - това са въпроси, които всички си задаваме
понякога в живота, понякога размишлявайки спокойно, друг
път в ситуации на мъчителна несигурност или отчаяние. Това
са древни въпроси, които всяка епоха поставя. Но това са и въ-
проси, които всеки трябва да постави на себе си и да отгово-
ри по свой собствен начин. Като терапевт съм чувал различни
формулировки от страна на клиентите, които в своята лично-
стна криза се опитват да узнаят, разберат или изберат посока-
та, в която животът им поема.
В известен смисъл няма нищо ново, което да може да се каже за
тези въпроси. Всъщност първата фраза в заглавието на настоящата
глава принадлежи на човек, борил се с тях преди повече от век 1 .
Ако тук просто изразя поредното лично мнение по отношение на
екзистенциалните цели и стремления, би било твърде самонадеяно.
Но тъй като години наред съм работил с хора - в криза или
неуспешно социализирани, - вярвам, че мога да разпозная наличие
на общ модел, тенденция, сходство, порядък във временните
отговори, които те са открили за себе си. Затова бих искал да
споделя към какво според мен се стремят човешките същества,
когато имат свободата да избират.
Някои отговори
П РЕДИДА ВИ ОТВЕДА В света на личния ми опит с моите клиенти, бих

желал да напомня, че въпросите, които споменах, не са
псевдовъпроси, нито пък някога в миналото или в настоя щето е
съществувало съгласие относно отговорите им. Когато
1
Става дума за Киркегор. - Б.р.
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си."..
някога са си поставяли въпроса за човешкото предназначение,

някои са отговаряли с думите от Писанието, че основната цел на
човека е да слави Бог. Други са вярвали, че животът е под готовка за
безсмъртието. Трети са определяли целта на живота по много по-
земен начин, а именно като наслада от удовлетворяване на всяко
сетивно желание. Четвърти - и това се отнася за мнозина и днес -
смятат, че смисълът на живота ни е в постигането - на материални
притежания, на статус, на знание, на власт. Има и хора, които за
своя цел са приели да се посветят - цялостно и без остатък - на
кауза извън тях самите, като християнството или комунизма.
Хитлер е приемал за своя цел да се превърне във водач на висша
раса, господстваща над всички останали. В рязък контраст редица
източни учения настояват, че трябва да се стремим към
елиминиране на всички лични желания и към безкомпромисен
контрол над себе си. Споменавам тези толкова различни отговори
на въпроса за смисъла на живота, за да покажа възможното
многообразие от цели, на които сме готови да се посветим.
В наскоро проведено важно изследване Чарлз Морис обек-
тивно проучи какви жизнени траектории избират студенти от шест
различни държави - Индия, Китай, Япония, САЩ, Канада и
Норвегия (5). Както може да се очаква, установено е наличие на
сериозни разлики в целите, които си поставят представителите на
тези националности. Морис се опитва също така, използвайки
факторен анализ, да определи лежащите в основата ценности,
които определят стотиците специфични индивидуални
предпочитания. Без да се впускаме в детайлите на анали за, можем
да се спрем на петте измерения, които се открояват и които,
комбинирани по различни - позитивни и негативни - начини,
изглежда, са решаващи за индивидуалните избори.
Първото ценностно измерение съдържа предпочитание към
проява на отговорност, моралност, въздържаност в жи вота, с
акцент върху признателността и съхраняването на вече
изграденото.
Второто поставя фокус върху удоволствието от енергично то
преодоляване на предизвикателства и екзистенциални прегради. То
включва уверено предизвикване на промени - както при
разрешаване на лични и социални проблеми, така и при
преодоляване на ограниченията на природния свят.
Третото измерение подчертава ценността на самодостатъчния

вътрешен живот, отличаващ се с богато и изострено
самоосъзнаване. Контролът над хората и нещата се отхвърля в
полза на дълбокото и разбиращо вникване в себе си и в другите.
Четвъртото измерение акцентира върху отзивчивото приемане
на хората и природата. Вдъхновението се мисли като роде но извън
аза и личността следва да живее и да се развива в отно шение на
посветеност и откритост към този външен източник.
Петото и последно измерение акцентира върху чувстве ната
наслада и самонаслада. Простите удоволствия на живота,
отдаването на мига, спокойната откритост към живота са ос новните
ценности.
Това е важно изследване, едно от първите, които извършват
обективно измерване въз основа на отговори, дадени в рамките на
различните култури на въпроса каква е целта на човешкия живот.
То е ценен принос по отношение на знанието ни в тази област и
съдейства за дефинирането на някои от базисните ценностни
измерения, през които се правят изборите. Както казва Морис,
„като че ли хората от различните култури споделят пет основни
тона от музикалната гама, въз основа на която композират
различни мелодии“ (5).
Друг поглед
Аз ОБАЧЕ СЕ ЧУВСТВАМ НЯКАК неудовлетворен от резултатите на това

изследване. Нито един от „Начините да живееш“, които Морис
предлага на студентите като възможни избори, и нито едно от
описаните измерения не съдържа по задоволителен начин
жизнената цел такава, каквато моят терапевтичен опит я показва.
Наблюдавайки битката на множество клиенти да открият своя
автентичен начин на живот, вярвам, че съм установил наличието на
общ модел, непопадащ в нито едно от описанията на Морис.
Най-добрият начин да обобщя смисъла на този общ модел,
който изкристализира постепенно в терапевтичния ми опит, е с
думите на Сьорен Киркегор - да бъдеш онзи, който дейст вително си
(3). Съзнавам, че това може да прозвучи толкова просто, че да
граничи с абсурдността. Да бъдеш онзи, който си,
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си.“.. 195
звучи като преутвърждаване на очевиден факт, а не като цел. Но

какво означава? Какво включва? Бих искал да посветя остатъка от
коментарите си на този въпрос. Още в началото ще отбележа, че
тази фраза, изглежда, значи и включва някои необичайни неща.
Терапевтичният ми опит и размишленията ми над собствения ми
живот ме отвеждат до възгледи, които биха ми били чужди преди
десет или петнадесет години. Затова съм уверен, че ще се отнесете
към тях с критичен скептицизъм и ще ги приемете само доколкото
отговарят на собствения ви опит.
Посоките, в които клиентите се отправят

Нека се опитам да очертая И проясня някои от насоките и тенденциите,
които наблюдавам в работата си. В отношенията ми с клиентите целта
ми винаги е била да осигуря климат, кой то да им дава сигурност,
топлота, емпатично разбиране. Никога не е било удовлетворително или
ефективно да се намесвам в преживяванията на клиента, предлагайки му
диагностични или интерпретативни обяснения, нито пък предложения
или насоки. Затова вярвам, че източник на установените от мен
тенденции е самият клиент 1 .
Без фалшиви маски
Първата стъпка, която обикновено наблюдавам, е, че клиентът

демонстрира склонност да се отдалечи - колебливо и изпълнен със страх -
от онзи аз, който не е. С други думи, дори все още да няма ясно съзнание
към какво се движи, той се отдалечава от нещо. И разбира се, в хода на
това той започва да определя, но по негативен начин, какво е.
1
Не бих могъл да изключа обаче възможността някой да съумее да покаже,
че тенденциите, които искам да опиша, могат до известна степен и по
неявен начин да са били отключени от мен. Аз ги описвам като явяващи
се в клиента в рамките на сигурността на терапевтичното отношение,
защото това ми се струва най-вероятното обяснение.
Първоначално това може да приеме израза единствено на страх

от разкриването си пред другите. Както едно осемнадесетгодишно
момче каза в едно от първите си интервюта: „Знам, че не съм
особено готин, и се страхувам, че и те ще го установят. Затова
правя така... Те ще разберат, че не съм толкова готин. Опитвам се
просто да отложа този момент възможно най-дълго... Ако ме
познавахте, както аз се познавам... {Пауза.) Няма да ви кажа какво
наистина мисля за себе си. Това е единственото нещо, за което
няма да ви сътруднича... За вашето мнение за мен няма значение
какво аз мисля за себе си.“
Ще стане ясно, че самият израз на този страх е част от ста-
ването му такъв, какъвто е. Вместо просто да бъде маска, която все
едно е самият той, клиентът се приближава до това да бъде себе си,
а именно уплашен човек, който се крие, защото вярва, че е твърде
ужасен, за да бъде видян от другите.
Без „би трябвало"
Д РУГА е очевидното отдръпване на клиента

ТЕНДЕНЦИЯ ОТ ПОДОБЕН ТИП
от силата на образ на онова, което „би трябвало да бъде“. Някои
хора интериоризират толкова дълбоко от родителите си идеята, че
„трябва да са добри“, че единствено на цената на жестока вътрешна
битка са способни да установяват, че се отдалечават от подобна
цел. Така млада жена, описвайки лошите отношения с баща си,
първо споделя колко много е искала да бъде обичана от него.
„Мисля, че от всичко, което съм чувствала към баща ми, онова,
което наистина много исках да имам, бяха добрите отношения с
него... Толкова исках да го е грижа за мен, но така и не получих
това, което наистина исках.“ Тя винаги е усещала, че трябва да
отговори на всички негови изисквания и очаквания и това е било
„твърде много. Защото, ако отговоря на едно, следва второ, и трето,
и четвърто, и всъщност никога не успявах. Беше нещо като
безкрайно изискване“. Чувствала се е като своята майка - готова да
се подчини, сервилна, полагаща усилия да изпълни изискванията
му. „Без да искам изобщо да съм такъв човек. Мисля, че не е
хубаво да си такъв, но в същото време като че ли вярвам, че трябва
да си такъв, ако искаш да те обичат и да мислят за теб. Но пък
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си.“ 197
кой би искал да обича такъв безинтересен човек?“ Терапевтът

отговаря: „Кой наистина би могъл да обича изтривалката си?“ Тя
продължава: „Най-малкото не бих искала да бъда обичана от човек,
който може да обича изтривалката си!“
Така, макар тези думи да не казват кой знае какво за аза, към
който тя може би се движи, умората и негодуванието в гласа й,
както и последното твърдение, ясно показват, че се отдалечава от
Аз-образа, който трябва да бъде добър, който трябва да се
подчинява.
Любопитно е колко много клиенти установяват, че са се
чувствали принудени да се възприемат като лоши и именно от тази
нагласа се отдалечават. Думите на млад мъж показват не -
двусмислено подобно движение. Той казва: „Не знам как стигнах
до идеята, че да се срамувам от себе си е толкова уместно чувство...
Да се срамувам от себе си беше просто начинът, по който трябва да
бъдат нещата... имаше свят, в който да се срамувам от себе си беше
най-подходящият начин да се чувствам... Ако си нещо, което
другите не одобряват, то тогава предполагам, че единственият
начин да имаш някакво самоуважение е да изпитваш срам от онази
част от теб, която не одобряват...“
„Но сега категорично отказвам да действам от тази гледна
точка... То е все едно съм убеден, че някой е казал: „Начинът, по
който трябва да стават нещата, е ти да се срамуваш от себе си -
затова прави го!“ И приемах това дълго, дълго време, казвайки си
„добре, това съм аз!“ Но сега съм се изправил срещу този някой и
му отговарям: „Не ми пука какво казваш. Няма да се срамувам от
себе си!“ Очевидно е, че този клиент се отказва и отдалечава от
идеята за себе си като лош и заслужаващ единствено срам.
Отдалечаване от стремежа да отговаряш на чужди очаквания
М НОЗИНА КЛИЕНТИ УСТАНОВЯВАТ , ЧЕ СЕ отдалечават от културните

изисквания по отношение на тях. В настоящата ни индустриална
култура, както Уайт убедително подчертава в последната си книга
(7), съществува огромен натиск всички да придобием качествата,
които се очаква да има „човекът - еле
мент от организация“. Той трябва да действа изцяло като част от

групата, да подчинява индивидуалността си, за да задоволи
груповите нужди, да се превърне във „всестранно развит човек,
който управлява всестранно развити хора“.
В наскоро завършено проучване на студентските нагласи в
САЩ Джейкъб обобщава откритията си по следния начин:
„Общият ефект на висшето образование върху ценностите на
студентите е изграждането на нагласа на приемане на набор от
стандарти и нагласи, характерни за мъжете и жените в САЩ,
завършили университет... Въздействието на този опит е... в со-
циализирането на индивида, в рафинирането, шлифоването или
„моделирането“ на ценностите, така че той лесно да пасне на
групата на американците с висше образование (1).“
В разрез с този натиск към подчиняване аз съм установил, че
когато клиентите са в ситуация на свобода, те проявяват склонност
към несъгласие и проблематизиране на тенденцията организацията,
университетът или културата да ги моделира по определен начин.
Един клиент коментира разгорещено: „Толкова дълго се опитвах да
живея според чуждите разбирания, които за мен нямаха никакъв
смисъл, наистина. Някак си чувствах, че съм повече от това, на
някакво ниво.“ Така той подобно на другите се дистанцира от
външните очаквания.
Отдалечаване от стремежа
да удовлетвориш околните
У СТАНОВИХ , ЧЕ МНОГО ХОРА СЕ формират, опитвайки се да

удовлетворят околните, но нека повторя - когато са свободни, те се
дистанцират от тази своя идентичност. Така един клиент - мъж с
добра професия, - коментирайки терапевтичния процес, през който
е преминал, казва: „Накрая усетих, че просто трябва да започна да
правя онова, което аз искам, а не онова, което мисля, че би
трябвало да правя, и въпреки онова, което другите мислят, че
следва да правя. Това е пълно обръщане на целия ми живот. Винаги
съм чувствал, че трябва да правя неща, защото това се очаква от
мен, или по-важното - за да накарам хората да ме харесват. Край с
това! От сега нататък ще бъда просто аз - богат или беден, добър
или лош, рационален
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си.".. 199
или ирационален, логичен или нелогичен, известен или безиз-

вестен. Благодарение на вас преоткрих смисъла на думите на
Шекспир „бъди на себе си във всичко верен“.
В този смисъл би могло да се каже, че по някакъв негативен
начин клиентите дефинират целта и стремежите си, откривай ки в
контекста на свободата и сигурността, която им дава тера -
певтичното отношение, някои от пътищата, по които не биха
искали да вървят. Те предпочитат да не се крият, да не крият
чувствата си от самите себе си и от значимите други. Те не искат да
бъдат нещо, което „би трябвало“ да бъдат, независимо дали то се
задава от родители или от култура, независимо дали се дефинира
позитивно или негативно. Те не искат да модели рат себе си и
поведението си, така че просто да удовлетворят другите. Иначе
казано, клиентите избират да не бъдат нещо, неавтентично,
наложено отвън, определено от другите. Те осъзнават, че не ценят
подобни цели или стремежи дори винаги досега да са живели
според тях.
Към себеопределяне
Но какъв Е позитивният опит на тези клиенти? Ще се опитам да

опиша няколко аспекта на посоката, в която те се насочват.
На първо място, клиентът се насочва към повече автономия. С
това имам предвид, че той постепенно избира целите, които той
иска да постигне. Така става по-отговорен по отношение на самия
себе си. Той решава кои дейности и форми на поведение имат
смисъл за него и кои нямат. Мисля, че тази тенденция към
себенасочване прекрасно личи от приведените примери.
Не бих искал да създавам впечатлението, че клиентите ми
поемат по този път уверено и по категоричен начин. Несъмне но
това не е така. Свободата да бъдеш себе си е свобода, плаше ща с
отговорността, която носи, и клиентите се приближават към това
състояние предпазливо, със страх и без никаква увереност в
началото.
Не твърдя също така, че те винаги правят разумни избори. Да
умееш отговорно да се самонасочваш означава да правиш избори и
след това да вадиш поуки от последиците. Клиентите намират
това за отрезвяващ, но и вълнуващ опит. Както един от тях каз ва:

„Чувствам се уплашен, уязвим и изгубил всякаква подкрепа, но
също така чувствам и някакъв устрем или сила вътре в мен.“ Това е
стандартната реакция, когато клиентът поеме по пътя на
самостоятелното ръководене на живота и поведението си.
Към личностна промяна
В ТОРОТОМИ НАБЛЮДЕНИЕ Е ТРУДНО да бъде формулирано поради липса

на подходящи думи. Клиентите започват да се приближават към
състояние, в което придобиват процесуалност, флуидност,
изменчивост. Не се тревожат, когато откриват, че всеки ден са
различни, че невинаги изпитват едно и също към дадено събитие
или човек, че не са консистентни. Те са поток и изглеждат по-
удовлетворени, оставяйки се на този неспирен ход на нещата.
Стремежът да правят заключения и да пребивават в постоянни
състояния се редуцира.
Един клиент казва: „Нещата със сигурност се променят, при
положение че дори вече не бих могъл да предвидя собстве ното си
поведение. Преди това беше нещо, което можех да на правя. Сега не
знам какво ще кажа след минута. Човече, това е такова чувство...
изненадан съм, че казах всичко това... Виждам нещо ново всеки
път. Това е приключение, ето какво е - приключение в
непознатото... Започвам да се наслаждавам на това, радвам му се,
радвам се дори на всички онези стари негативни преживявания.“
Тук ясно се вижда, че той започва да оценява себе си като флуиден
процес - първо в рамките на терапевтичните сесии, но след това и в
живота си. Не мога да не си спомня описанието, което дава
Киркегор за автентичното съществуване на човека:
„Съществуващият индивид е в процес на постоянно развитие... и
мисленето му е процес. С него е така... както е с писателя и неговия
стил; защото стилът на писателя не е нещо окончателно завършено
- той „раздвижва водите на езика“ всеки път, когато започва да
пише, така че и най-обикновената фраза, която се ражда, за него
носи свежестта на ново начало“ (2). Мисля, че това прекрасно
улавя спецификата на посоката, в която клиентите се движат -
разгръщане на процес от възможности, а не застиване в състояние
на вече постигнати цели.
Осма глава. „Дя бъдеш онзи, който действително си."..
Към състояние на комплексност
КЪМ КОЕТО СЕ ПРИБЛИЖАВАТ клиентите, включва също

С ЪСТОЯНИЕТО ,
така присъщата на процесуалността комплексност. Може би тук ще
помогне една илюстрация. Един от нашите терапевти, който самият
бе потърсил помощ в психотерапията, наскоро дойде при мен, за да
обсъдим отношението му с много труден клиент. За мен бе
интересно, че той съвсем не искаше да говорим за клиента. Най-
важното за него бе да е сигурен, че ясно съзнава сложността на
собствените си преживявания в рамките на това терапевтично
взаимодействие - топлите чувства към клиента, объркването и
раздразнението, което понякога го обзема, изпълнената със
симпатия загриженост за добруването му, лекият страх, че
клиентът може всеки миг да бъде обзет от психоза, безпокойството
му какво ще помислят другите, ако случаят завърши с
незадоволителен резултат. Аз осъзнах, че общата му нагласа се
състоеше в това, че ако той може да бъде - открито и прозрачно -
всички свои сложни и изменчиви, и понякога противоречиви
чувства в това терапевтично взаимодействие, всичко ще завърши
добре. Но ако той останеше ограничен само в част от тези чувства,
слагайки си маска или възприемайки защитна позиция, неуспехът
щеше да е сигурен. Мисля, че това желание да бъдеш всичко, което
изпитваш, във всеки един момент - със цялото му богатство и
комплексност, без да криеш нищо от себе си и без да се страхуваш
от нищо в себе си, характеризира всички, които де монстрират
сериозен напредък в рамките на терапията. Няма нужда да
подчертавам, че това е трудна и в абсолютния смисъл невъзможна
цел. При все това една от най-явните тенденции при клиентите е
именно движението към това във всеки значим момент да бъдат
комплексността на изменчивия им аз.
Откритост към преживяванията
„Д А БЪДЕШ ОНЗИ АЗ , КОЙТО действително си“ включва и други

компоненти. Един от може би вече загатнатите е насочва нето към
състояние на открито, приятелско, близко взаимодействие със
собствените си преживявания. Това не се постига
лесно. Често когато клиентът долови някой нов свой аспект,

първоначално го отхвърля. Но ако това се случи в приемаща
атмосфера, би могъл досега отхвърляната специфика да приеме
като своя характеристика. Един клиент коментира изненадата си
след идентифицирането в себе си на детинска зависимост: „Това е
чувство, което никога не съм изпитвал ясно - никога не съм бил
такъв!“ Той не може да понесе, че у него се таят подобни детински
чувства. Но постепенно започва да ги приема и да ги възприема
като част от него, започва да живее в близостта им и в самите тях.
Друг млад човек с тежко заекване съумява към края на
терапевтичните сесии да застане лице в лице със своите дълбоко
погребани преживявания. Той казва: „Човече, беше ужасна борба.
Никога не съм го осъзнавал. Вероятно е било прекалено болезнено
да стигна дотук. Имам предвид, че едва започвам да го усещам.
Тази ужасна болка... беше ужасно да говоря. Исках да говоря, но
веднага след това вече не исках... Чувствам... чисто напрежение,
ужасяващо напрежение - стрес - това е думата, толкова голям
стрес. Започвам едва сега да го чувствам след толкова много
години... страшно е. И сега едва си поемам дъх, все едно се
задушавам отвътре, всичко в мен е като изпъната струна... Просто
се чувствам сразен. (Започва да плаче.) Никога не съм го осъзнавал,
никога не съм го знаел“ (6). В този момент той се открива по
отношение на чувствата си - те не са нови за него, но досега никога
не си е позволявал да ги преживее изцяло. Сега, когато това се
случва, той вижда, че не са толкова страшни и той ще може да
живее по-близо до собствения си поток от преживявания.
Постепенно клиентите разбират, че преживяването на чув-
ствата е благонадежден ресурс, а не ужасяващ враг. Спомням си
клиент, който към края на терапията, докато се чудеше над нещо,
подпираше челото си с ръце и казваше: „Какво е това, което
изпитвам сега? Искам да се приближа до него. Искам да науча
какво е.“ След това зачакваше тихо и търпеливо, докато не
разпознае какво точно се случва в него. Често усещам, че кли ентът
се опитва да се вслуша в себе си, да чуе посланията и да разбере
значенията на собствените си физиологични реакции. Сега той вече
не се страхува от онова, което може да открие,
и започва да осъзнава, че вътрешните му реакции и прежи вявания,

посланията на сетивата и на самия му организъм са всъщност
негови съюзници. Започва да иска да бъде по-близо до този
вътрешен източник на информация, а не да заглушава гласа му.
В своето изследване на себеактуализацията Маслоу от белязва
същата особеност. Говорейки за онези, които са я постигнали, той
казва: „Лекотата на достъпа им до реалността, близостта им до
животинското или детското приемане и спонтанност означава по-
висша осъзнатост на собствените им импулси, собствените им
желания, мнения и субективни реакции като цяло“ (4).
Тази по-изострена чувствителност към случващото се в тях се
свързва и с подобна откритост към преживяването на външната
действителност. Следните думи на Маслоу биха могли спокойно да
се отнесат и към моите клиенти: „самоактуализиращите се хора
имат чудесна способност да оценяват отново и отново, всеки път
отначало и с истинска наивност, базисните ценности в живота с
възторг, удоволствие, почуда, и дори екстаз, независимо колко
банални могат да са те за другите“ (4).
Приемане на другите
Тясно СВЪРЗАНА с ТАЗИ към вътрешния и външния опит е

ОТВОРЕНОСТ
и откритостта и приемането на другите. Ставайки способен да
приеме собствените си преживявания, клиентът се приближава до
умението да приема и преживяванията на другите. Той цени и се
радва както на собствения си опит, такъв, какъвто е, така и на опита
на другите. Отново ще цитирам Маслоу: „Ние не се оплакваме, че
водата е мокра, нито че скалите са твърди... Както детето гледа на
света с широко отворени, безкритични и невинни очи, просто
наблюдавайки нещата, без да ги оспорва или да иска да са по друг
начин, така и самоактуализиращият се човек се отнася към
човешката природа в себе си и в другите“ (4). Именно тази нагласа
на приемане на съществуването според мен се развива в клиентите
по време на терапията.
Доверие в себе си
О ЩЕ ЕДИН НАЧИН ДА ОПИША общата схема, която виждам при всеки

клиент, е твърдението, че той все повече вярва и цени промяната,
която е той самият. Наблюдавайки клиентите, започнах да
разбирам много по-добре творците. Ел Греко например, връщайки
се към ранните си работи, би трябвало да осъзнава, че „добрите
художници не рисуват така“. Но по специфичен начин е имал
доверие в собственото си усещане за живота, за процеса на
разгръщане на неговия аз, при това в степен, достатъчна, че да
продължи да дава израз на своя уникален поглед към света. Все
едно е можел да заяви: „Добрите художници не рисуват така, но аз
рисувам така.“ Или ако насочим поглед към друга сфера,
Хемингуей несъмнено е съзнавал, че „добрите писатели не пишат
така“. Но за щастие той се е приближил до автентичния Хемингуей,
станал е себе си, а не е следвал чуждо разбиране за добра
литература. Айнщайн, изглежда, е бил учудващо незаинтересован
от факта, че добрите физици не мислят като него. Но вместо да се
оттегли поради лошата си академична подготовка в полето на
физиката, той просто е станал Айнщайн, приближил се е до
умението да мисли автентично и да бъде действително и дълбинно
самият себе си. Това не е феномен, характерен единствено за
творците или гениите. Неведнъж сред клиентите си съм виждал
обикновени хора, които стават креативни и значими за областите, в
които работят, благодарение на това, че са придобили повече
доверие в процесите, протичащи в самите тях, и са се осмелили да
изживяват собствените си чувства, да живеят според ценностите,
които откриват в себе си, и да изразяват същността си по свой
уникален начин.
Общата посока
Н ЕКА СЕ ОПИТАМ НАКРАТКО ДА кажа с какво се характеризира тази

обща посока на движение, която толкова често наблюдавам у
клиентите си. Изглежда, че индивидите се движат към това да
бъдат, осъзнато и с приемане, процесът, който те дъл боко в себе си
и автентично са. Те се дистанцират от това, което
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си."
не са, от маските си; но не се опитват да бъдат и повече от това,

което са, преживявайки съпътстващото чувство на несигурност или
дълбинен стремеж към самозащита. Те не се опитват да бъдат и по-
малко от това, което са, преживявайки съответните чувства на вина
и подценяване. Във все по-голяма степен те се вслушват в най-
отдалечените кътчета на физиологичното и емоционалното си аз и
все повече откриват, че желаят - с все по-голяма прецизност и
автентичност - да бъдат своя най-истински аз. Един клиент, който
започва да усеща в каква посока се движи, се пита с удивление и
недоверие: „Имате предвид, че ако наистина съм това, което
чувствам, че съм, всичко ще бъде наред?“ Собственият му по-
нататъшен опит, както и този на други клиенти, сочи, че отговорът
трябва да е положителен. Да бъдеш онзи, които действително си -
това е екзистенциалната посока, която, изглежда, ценим най-много,
когато имаме свободата да избираме пътя си. Това не е просто
интелектуален ценностен избор, а изглежда възможно най-точното
описание на едно опипващо, временно, несигурно поведение,
посредством което ние се придвижваме, изучавайки терена, към
това, което искаме да бъдем.
Някои заблуди
За МНОЗИНА ЖИТЕЙСКИЯТ ПЪТ , КОЙТО се опитвам да опиша, би
изглеждал като възможно най-неудовлетворителния. Когато
подобна оценка е свързана с реално различие в ценностите, аз я
уважавам. Но съм установил, че понякога тя се дължи на известно
неразбиране. Затова бих искал, доколкото ми е възможно, да
отстраня причините за появата му.
Означавали това неизменност?
За НЯКОИ ДА БЪДЕШ ОНЗИ , който наистина си, означава да останеш

напълно непроменлив. Те разбират подобна цел или ценност като
синоним на пълната липса на трансформация, но нищо не може да е
по-далеч от истината. Да бъдеш, който си,
означава да се превърнеш изцяло в процес. Промяната става по-

лесна и вероятно по-силна, когато искаме да бъдем такива, каквито
действително сме. Наистина за терапия идват именно хората, които
отричат чувствата си и спонтанните си реакции. Те понякога в
продължение на години са се опитвали да се променят, но
установяват, че е налице застиналост именно в типовете поведение,
което не харесват. Едва когато се приближат до истинското си аз,
когато станат в по-голяма степен тъкмо онова, което отричат, има
надежда за промяна.
Означава ли това, че ще станем зли?
О ЩЕ ПО - ЧЕСТО СРЕЩАНА РЕАКЦИЯ КЪМ житейския път, който описвам, е,

че ако станем онова, което наистина сме, ще бъдем лоши, зли,
безконтролни, деструктивни същества; че ще освободим звяра в
света. Това е възглед, който ми е много добре познат, тъй като го
виждам почти у всеки клиент. „Ако се оставя на чувствата, които са
скрити дълбоко в мен, ако по някаква случайност заживея, воден от
тях, то това ще е катастрофа.“ Това е нагласата - гласна или
негласна - на почти всеки, който се приближава до състоянието на
преживяване на непознати аспекти от своята личност. Но
цялостният ход на терапията показва, че тези страхове са
неоснователни. Постепенно клиентът открива, че може да е своят
гняв, когато гневът е неговата автентична реакция, но че в същото
време такъв приет и прозрачен гняв не е деструктивен; установя ва,
че може да е гневът си, но че когато това е осъзнато, той не може
да го изпепели. Клиентът разбира, че може да бъде своето
самосъжаление, но че това не е „лошо“; че може да преживява и да
бъде своя нагон или своя „мързел“, или своята враждебност, но
осъзнава, че това не е краят на света. Причината изглежда е, че
колкото повече позволява на подобни чувства да протичат и да
пребивават в него, толкова по-лесно те заемат съответните си места
в общата хармония на емоциите му. Той открива, че има и други
чувства, с които плашещите се смесват и се установява баланс. Той
може да бъде едновременно обичащ, нежен, деликатен и отзивчив,
и враждебен, гневен или похотлив; може да чувства любопитство,
ентуси
азъм и жар, както и мързел и апатия; може да се усеща смел и

решителен, както и изплашен. Чувствата му, когато живее в
близост до тях и с приемане на комплексния им характер, из -
граждат една конструктивна хармония, а не го отвеждат към
неконтролируемото зло.
Понякога хората изразяват тази загриженост, казвайки, че ако
станем това, което действително сме, това ще е осво бождаване на
звяра в самите нас. Донякъде това ме забавлява, защото вярвам, че
трябва да погледнем отблизо този звяр. Лъвът е символ на
„ненаситността“. Но какво всъщност е той? Ако природата му не е
твърде изкривена от контактите му с хората, той притежава част от
качествата, които описвам. Несъмнено той убива, когато е гладен,
но не продължава да го прави, изпаднал в диво буйство заради
самото изживяване, нито пък преяжда. Той поддържа елегантната
си фигура по- добре в сравнение с мнозина от нас. В детството си е
зависим и безпомощен, но постига своята независимост, без да се
вкопчва в предишното си състояние. Той е егоистичен и
егоцентричен в младостта си, но в зрялата си възраст демон стрира
способност за сътрудничество, изхранва, грижи се за малките и ги
защитава. Задоволява сексуалните си желания, но не организира
дивашки и похотливи оргии. Различните склонности и стремежи у
него са в хармония. В съвсем базисен смисъл той е конструктивен и
заслужаващ доверие член на вида felis leo. Това, което се опитвам
да кажа, е, че когато даден индивид е автентично и дълбинно
уникален член на човешкия род, това не е нещо, което би трябвало
да буди ужас. Напротив, то означава, че той изживява изцяло и от -
крито сложния процес да бъдеш едно от най-чувствителните,
състрадателни и креативни същества на този свят. Опитът ми
показва, че да бъдеш изцяло собствената си уникалност като
човешко същество не е процес, който заслужава да се етике тира
като нещо лошо. По-подходящата характеристика е, че това е
позитивен, конструктивен, реалистичен и заслужаващ доверие
процес.
Социални импликации
П ОЗВОЛЕТЕ МИ ЗА МОМЕНТ ДА се насоча към някои от социалните
импликации на този житейски път, който се опитах да опиша.
Представих го като посока, която, изглежда, има фундаментално
значение за хората. Но има ли и може ли да има значение за
групите или организациите? Може ли това да бъде посока, която да
е от полза, ако бъде избрана от синдикат, паство, индустриална
корпорация, университет или нация? Струва ми се, че е възможно.
Нека погледнем например поведението на собствената ни страна
във външната й политика. Ако слушаме изявленията на нашите
политически лидери през последните няколко години и ако
прочетем съответните документи, като цяло ще си помислим, че
дипломацията ни винаги е съблюдавала най-високи морални
принципи, че винаги е била консистентна по отношение на
предходни политики, че не прикрива егоистични стремежи и че
никога не е грешала в своите преценки и решения. Вярвам, че ще се
съгласите с мен, че ако чуем конкретен човек да говори по този
начин, незабавно ще помислим, че става дума за фалшива маска и
че подобни думи няма как да отразяват действителния процес,
протичащ в него.
Представете си за момент как ние - като нация - би тряб вало да
се представяме в дипломатичните си връзки с другите страни, ако
бяхме това, което сме, по открит, осъзнат и приемащ начин. Не
знам с точност какво сме, но подозирам, че ако се опитваме да
изразим автентичната си същност, то връзките с другите страни
биха съдържали съответните елементи.
Като нация ние бавно осъзнаваме огромната си мощ,

както и властта и отговорността, които следват.
Ние се движим - донякъде непохватно и неинформирано -
към заемане на позицията на отговорен световен лидер.
Ние правим множество грешки. Често сме неконсис-
тентни.
Съвсем не сме съвършени.
Страхуваме се дълбоко от силата на комунизма - възглед
за света, напълно различен от нашия.
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си." ... 209
Силно желаем да се конкурираме с този възглед, гневим

се и се чувстваме унизени, когато руснаците ни изпреварят в
която и да било сфера.
Имаме редица изключително егоистични интереси в
сферата на външната политика - например придобиването на
контрол над нефтените залежи в Средния изток.
От друга страна, нямаме желание да господстваме над
други народи.
Питаем сложни и противоречиви чувства към свободата,
независимостта и правото на самоопределение на индивидите
и държавите: желаем тези ценности и се гордеем, че в
миналото сме подкрепяли осъществяването на тези
принципи; в същото време често се страхуваме от
последиците им.
Като цяло ценим и уважаваме достойнството и цен-
ността на всеки индивид, но когато сме уплашени, се от-
клоняваме от тези принципи.
Представете си, че във външната политика започнем да
се представяме по подобен начин - открито и честно. Ще се
стремим да бъдем нацията, която наистина сме, с цялата
сложност и дори противоречивост. Какви ще са
резултатите? Според мен те ще са сходни с опита на
клиента, когато се приближава до своята автентична
идентичност. Нека видим някои от тези възможни последици.
Ще се чувстваме много по-спокойно, защото няма да има
какво да крием.
Ще можем да се концентрираме върху конкретните
проблеми, а не да пропиляваме енергията си, за да доказваме,
че сме морални или консистентни.
Ще можем да използваме въображението си за решаване
на проблемите, а не за да се оправдаваме.
Ще можем да се борим открито както за егоистичните
си интереси, така и в името на алтруистичната
загриженост на другите, и ще можем да оставим тези
противоречиви желания да намерят баланс, приемлив за нас
като нация.
Ще можем свободно да се променяме и да израстваме в
нашата позиция на лидер, защото няма да сме ограничени от
ригидни образи за идентичността ни - за това
какви сме били, какви трябва да бъдем, какви би трябвало да

станем.
Ще открием, че будим много по-малко страх у другите,
защото те ще бъдат по-малко склонни да подозират лъжа зад
маската ни.
С нашата откритост ще предизвикваме откритост и
реализъм и у другите.
Ще откриваме решения на световните предизвика-
телства въз основа на реалните проблеми, а не въз основа на
маските, които си поставят преговарящите страни.
Накратко, това, което искам да кажа с този въображаем

пример, е, че нациите и организациите биха могли да открият,
подобно на индивидите, че да бъдеш себе си е изключително
удовлетворяващо преживяване. Вярвам, че подобна идея съ държа
семената на философски възглед към живота, а не е само обща
схема, наблюдавана в опита на клиентите ми.
Обобщение
З АПОЧНАХ ТАЗИ ЛЕКЦИЯ , ПОСТАВЯЙКИ ВЪПРОСА , КОЙТО всеки си задава -
какъв е смисълът, каква е целта на моя живот? Опитах се да предам
наученото от клиентите ми, които в рамките на терапевтичното
взаимодействие с присъщата му свобода демонстрират
възприемане на сходна схема на екзистенциално развитие.
Подчертах, че те демонстрират склонност да се дистан цират от
себеприкриването и от това да отговарят на чуждите очаквания.
Най-характерната стъпка според мен се осъществява, когато
клиентът се остави свободно да бъде променлив, флуиден процес,
т.е. да бъде такъв, какъвто е. Той се приближа ва до състояние на
добронамерена откритост към случващото се дълбоко в него -
научава се с внимание да се вслушва в себе си. Това означава, че
във все по-голяма степен е хармония от сложните си чувства и
реакции, а не ясна и проста ригидност. Това означава също така, че
с приближаване до приемането на своя аз - такъв, какъвто е - той
започва да приема все повече
Осма глава. „Да бъдеш онзи, който действително си." 211
и другите по по-разбиращ начин. Такава личност вярва и цени

присъщите му сложни вътрешни процеси, докато те се движат към
повърхността, търсейки свой адекватен израз. Тя става креативно
реалистична и реалистично креативна и установява, че да бъде
подобен процес означава да стимулира промяната и израстването
си. Клиентът постоянно открива, че да бъдеш изцяло себе си в този
флуиден смисъл не е синоним на зло или безконтролност - а
напротив, че означава нарастваща гордост от факта, че е
чувствителен, открит, реалистичен, самонаправляващ се
представител на човешкия род, адаптиращ се с решимост и
въображение към трудностите на постоянно изменящите се
контексти. Всичко това означава неотклонно движение към
състояние - осъзнато и проявяващо се - на хармония с
индивидуалните организмични реакции. Ако използвам есте -
тически по-издържаната формулировка на Киркегор, това означава
„да бъдеш онзи, който действително си“. Вярвам, че е станало
очевидно, че не става дума за лесна промяна, нито пък за промяна,
която може да бъде веднъж завинаги завършена. Това е начин на
живот.
Опитвайки се да изследвам границите на подобна идея, ка зах,
че тази посока не е по необходимост ограничена до терапевтичния
опит, нито до индивидите, търсещи своята житейска цел. Изглежда,
че същото важи и за групите, организациите, нациите и има сходни
благотворни резултати.
Ясно съзнавам, че този житейски път е ценностен избор, който
радикално се различава от обичайните ни цели и от поведенческите
форми на преследването им. Но тъй като е характерен за индивиди,
които имат повече от обичайната свобода на избор, и изглежда
израз на обща, протичаща в тях тенденция, аз го излагам пред вас
като предмет на размисъл.
Ф
1. Jacob, Р. Е. Changing Values in College. New Haven: Hazen Foundation, 1956.
2. Kierkegaard, S. Concluding Unscientific Postscript. Princeton University Press,
1941.
3. Kierkegaard, S. The Sickness Unto Death. Princeton University Press, 1941. (На
български: Киркегор, C. Болка за умиране. София: Стено, 1991. Преводач:
Радосвета Теохарова.)
4. Maslow, А. Н. Motivation and Personality. Harper and Bros., 1954.
5. Morris, C. W. Varieties of Human Value. University of Chicago Press,
1956.
6. Seeman, Julius. The Case of Jim. Nashville, Tennessee: Educational Testing
Bureau, 1957.
7. Whyte, W. H., Jr. The Organization Man. Simon & Schuster, 1956.
Девета глава
Възгледът на терапевта за
добрия живот: пълноценно
функциониращата личност
През 1952 или 1953 г., по време на едно от зимните ми

пътувания към по-топли места, написах статия, която
нарекох „Понятието за пълноценно функционираща
личност“. Тя беше опит да очертая образа на личността,
която би се родила, ако терапията е максимално успешна.
Бях донякъде уплашен от флуидността, относителността
и индивидуализма, които изглеждаха като логичен резултат
от терапевтичния процес. Задавах си два въпроса. Дали ло-
гиката ми е правилна? И ако е така, дали това е типът
личност, която ценя? За да си дам възможност да
размишлявам над тези въпроси, аз направих копия на текста
и през следващите години разпратих стотици на
заинтересовани изследователи. Когато придобих повече
увереност в идеите си, дадох текста за публикуване в едно
от основните психологически списания. Редакторът каза, че
ще я публикува, но аз усещах, че трябва да придобие по
конвенционален психологически вид. Той предложи
множество сериозни промени. Това ме накара да мисля, че
вероятно текстът е неприемлив за психологическа публика,
и се отказах от публикуване. Оттогава насетне
изложеното в нея продължи да бъде във фокуса на
вниманието на различни хора и д-р Хаякава написа статия,
посветена на същото понятие, което излезе в списание по
семантика. Впоследствие този мой текст беше едно
от нещата, за които първо се сетих, когато обмислях

издаването на тази книга. Но когато го препрочетох,
установих, не през изминалите години много от основните
теми и идеи са станали част от други статии, които съм
включил в нея, и вероятно дори са формулирани по-удачно.
Затова с известна неохота отново я оставих настрана и
вместо нея поместих текст върху идеята ми за добър
живот, който е написан въз основа на въпросната статия и
изразява, надявам се, най-същностните идеи по по-кратък и
четивен начин. Единствената ми отстъпка по отношение
на миналото е подзаглавието.
ъзгледите ми относно добрия живот като цяло се основа-

В ват на опита ми с хора, които са в изключително близки и
лични отношения с т.нар. психотерапия. В този смисъл те имат
емпирична или опитна основа, а не научна или философска.
Идеите ми за добрия живот са се формирали благодарение на
наблюдение и участие в личните битки на хора в дълбока криза,
стремящи се да постигнат добър живот. От самото начало ис-
кам да е ясно, че придобитият опит е пречупен през конкретна
ориентация в психотерапията, която се разви през годините.
Възможно е всички психотерапевтични подходи да са по съще-
ство сходни, но тъй като сега съм по-малко уверен в подобна
теза, отколкото бях в миналото, бих искал да подчертая, че те-
рапевтичният ми опит е в перспективата, която считам за най-
ефективна, а именно „клиентоцентрираната“.
Позволете ми да се опитам да предложа много кратко описание
на тази терапия, допускайки, че тя е във всеки един аспект
оптималната, тъй като най-много за добрия живот аз съм научил от
случаите в терапевтичния ми опит, в които е на стъпила дълбока
промяна. Ако терапията е била оптимална - интензивна и
екстензивна, - то това означава, че терапевтът е съумял да встъпи в
дълбоко личностно и субективно отношение с клиента, че се е
свързал с него не като учен със своя обект на изследване, не като
лекар, от когото се очаква диагно
Девета глава. Възгледът на терапевта за добрия живот... I 215
за и лечение, а като човек с човек. Иначе казано, терапевтът е

приел конкретния клиент като личност с безусловна ценност -
ценност, независима от състоянието му, от поведението му, от
чувствата му. Това още означава, че той е искрен и не се при крива
зад защитна маска, а се изправя лице в лице с клиента и с
чувствата, които органично изпитва във всеки даден момент. В
този смисъл терапевтът е способен да се остави автентично да
разбира клиента - без вътрешни бариери, които да му пре чат да
усети какво е да бъдеш именно този клиент във всеки миг от
терапевтичното взаимодействие. Така той съумява да предаде
нещичко от своето емпатично разбиране на клиента. Терапевтът
следва да се чувства уютно, встъпвайки изцяло в това
взаимодействие, без да знае - на когнитивно ниво - къде ще го
отведе; следва да бъде удовлетворен да създава атмосфера, която
ще позволи на клиента да се почувства напълно свободен да стане
себе си.
За клиента оптималната терапия означава изследване на все по-
странни, непознати и опасни чувства, скрити в него; изследване,
единствено възможно, доколкото постепенно осъзнава, че получава
безусловно приемане. Така той опознава елементи от своя опит,
които в миналото са били отхвърлени от съзнанието му като твърде
плашещи, твърде разрушителни за структурата на личността му.
Сега може да изживее тези чувства свободно, пълноценно, в
рамките на терапевтичното взаимодействие, така че за момент да
бъде своят страх, своят гняв, своята нежност или сила. И
преживявайки тези твърде разнообразни чувства в различните им
степени на интензивност, той открива, че е преживял самия себе си,
че е всички тези чувства; установява, че поведението му се проме ня
в конструктивна посока в съответствие с преживения по- новому аз.
Той се приближава до осъзнаването, че вече няма защо да се
страхува от чувствата си, а може да ги посрещне свободно като
част от неговата променяща се и развиваща се личност. Това е
сбито представяне на резултатите, до които клиентоцентрираната
терапия се приближава, когато има възможно най-добър ефект.
Привеждам го тук просто като кратка картина на контекста, в който
съм формирал възгледите си за добрия живот.
Едно негативно наблюдение
У СИЛИЯТА МИ ДА ЖИВЕЯ С разбиране в чувствата на клиентите ми

постепенно ме доведоха до един отрицателен извод относно добрия
живот. Изглежда, той не е фиксирано състояние. Според мен не е
състояние на добродетел или на задоволство, на нирвана или на
щастие; не е състояние, в което индивидът се чувства добре
приспособен, осъществен, актуализиран. Ако използвам
психологически понятия, не става дума също така за редуциране на
нагона, на напрежението или за хомеостаза.
Струва ми се, че всички тези понятия са били използвани по
начини, които предполагат, че ако едно или няколко от тези
състояния бъдат постигнати, то тогава целта на живота ще е
изпълнена. Несъмнено за мнозина щастието или приспособяването
са синоними на добрия живот. Социалните учени често говорят за
редуциране на напрежението или за постигане на хомеостаза или
равновесие все едно това са състояния, които съставляват самата
цел на съществуването.
В този смисъл, с известна изненада и тревога осъзнах, че
опитът ми не подкрепя нито една от тези дефиниции за добър
живот. Ако се фокусирам върху преживяванията на онези от
клиентите ми, които са постигнали най-много в рамките на
терапевтичното отношение и които в годините след това са
направили и правят истински стъпки към добрия живот, то те не
могат да бъдат адекватно описани с понятия, рефериращи към
фиксирани състояния. Вярвам, че те биха приели като обида
употребата на характеристики като „добре приспособени“ и като
сериозна грешка използването на думи като „щастливи“,
„удовлетворени“ или дори „актуализирани“. Бих определил като
дълбоко некоректно да кажем, че техният нагон е бил редуциран
или че са постигнали състояние на хомеостаза. По тази причина
пред мен изникна въпросът има ли начин, по който бих могъл да
обобщя тяхната уникална ситуация, има ли определение на добрия
живот, което отговаря на фактите - такива, каквито съм ги
наблюдавал. Това не е никак лесно и всичко, което ще кажа оттук
нататък, е хипотеза.
Девета глава. Възгледът на терапевта за добрия живот...
Едно позитивно наблюдение
Ако се опитам е няколко думи да кажа какво според мен е валидно за

опита на тези хора, то би било следното: добрият живот е процес, а не
състояние; посока, а не предварително оп ределена точка, която трябва да
бъде достигната.
Посоката, която характеризира добрия живот, е избрана от
организмичната тоталност, при условие че е налице психологи ческа
свобода индивидът да се отправи във всяка една посока.
Тази организмично избрана посока, изглежда, притежава някои
идентифицируеми общи качества, общи за множество уникални по
своята природа индивиди.
Бих могъл да ги организирам в дефиниция, която да послужи
поне като основа за размисъл и дискусия. Добрият живот от гледна
точка на моя опит е процес на движение в посока, която човешкият
организъм избира, когато е вътрешно свободен да поеме в която и
да било посока; свойствата на тази избрана посока притежават
известна универсалност.
Характеристики на процеса
МИ ДА СЕ ОПИТАМ да конкретизирам какви са спецификите
П ОЗВОЛЕТЕ
на този процес на движение, наблюдаван неведнъж в
терапевтичната ми практика.
Нарастваща откритост към чувствата
На ПЪРВО МЯСТО ТОЗИ ПРОЦЕС включва нарастваща откритост към

чувствата. Тази фраза с течение на времето придоби ваше все по-
дълбок смисъл за мен. Това е пълната противоположност на
действието на защитните механизми. Преди време описах
стремежът към задействане на такива като реакцията на организма
спрямо преживявания, възприемани като заплаха, несъответстваща
на актуалния образ на индивида за самия него или на образа на
отношенията му със света. Тези застрашаващи преживявания
временно стават безопасни посредством изкривяването им от
съзнанието или посредством отричането им.
Съвсем буквално ние не можем ясно да видим онези преживя вания,

чувства, реакции, които радикално се разминават с Аз- образа,
който вече сме изградили. Голяма част от терапевтичния процес е
несекващото откриване от страна на клиента, че преживява чувства,
които до този момент не е бил в състояние да осъзнае и не е можел
да „има“ като част от себе си.
Ако индивидът може да бъде напълно открит към прежи-
вяванията си обаче, всеки стимул - независимо дали идва от
организма или от средата - ще бъде свободно пренесен от нерв ната
система, без изкривяване от защитните механизми. Няма да има
нужда от механизма на „подсъзнание“, чрез който организмът се
предпазва от всяко застрашаващо преживяване. 06- ратно,
независимо дали стимулът е въздействието от конфигу рация от
форма, цвят или звук върху сетивата, или е спомен от миналото,
или висцерална реакция на страх, удоволствие или отвращение,
индивидът ще го „изживее“ и ще го съзнава изцяло.
В този смисъл, един аспект на процеса, който наричам „добър
живот“, е дистанцирането от защитите и приближаването към от-
критостта. Индивидът се научава да се вслушва в себе си, да пре -
живява случващото се в него. Той е по-открит към чувствата си на
страх, обезсърчаване, мъка. По-открит е и към чувствата на сме -
лост, нежност, благоговение. Свободен е да изживява чувствата си
субективно, така както са в него, но също така е свободен и да ги
съзнава. Наред с това той може по-пълноценно да изживява орга-
низмичните си реакции, вместо да не ги допуска до съзнанието си.
Изпълнен със смисъл живот
В ТОРА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРОЦЕСА , КОЙТО определям като добър

живот, е нарастващата склонност да изживяваме пълноценно всеки
миг. Това може лесно да се разбере погрешно, може би защото и за
мен е донякъде неясно. Нека се опитам да обясня какво имам
предвид.
Вярвам, че е очевидно, че за индивида, който напълно се е
открил за своите преживявания, без защити, всеки момент ще е нов.
Комплексната конфигурация от вътрешни и външни стимули, която
съществува в дадения момент, никога не е съществувала по съвсем
същия начин в предходния. В резултат от
Девета глава. Възгледът на терапевта за добрия живот... 219
това индивидът осъзнава, че „това, което ще бъда в следващия

момент, и това, което ще направя, е само сега и не може да бъде
предвидено нито от мен, нито от другите“. Често самите клиен ти
споделят подобно чувство.
Един начин да се изрази флуидността, която е налице в по -
добен екзистенциално наситен начин на живот, е да се каже, че азът
или личността се раждат от опита, а не че последният се привежда
във вид, че да пасне на някаква предварително зададена аз-
структура. Това означава, че ставаме участници и на блюдатели в
неспирния процес на организмично преживяване, а не го
контролираме.
Подобно живеене в самия миг означава пълно отсъствие на
ригидност, на строга организация, на наложено отвън структу-
риране на преживяванията. Вместо това то е максимална адап-
тируемост, откриване на структура в преживяванията, флуид - на,
променлива организация на аза и личността.
Именно тази специфика според мен е очевидна у хората, които
вървят по пътя на добрия живот. Бихме могли дори да ка жем, че
това е най-същностната му характеристика. Тя означава откриване
на структура на опита в процеса на изживяването му. Повечето от
нас обаче налагат предварително формирана структура и оценъчна
схема към него и никога не се отказват от това, а изкривяват и
принуждават преживяванията да започнат да им съответстват,
дразнейки се от присъщата им флуидност, която ги прави толкова
неуправляеми. Да откриеш духа си към случващото се сега и да
откриеш в този актуален процес автентичната му структура - това е
едно от качествата на добрия живот, на зрялата екзистенция, така
както съм го видял у клиентите си.
Нарастващо доверие в организма
В процеса на добрия живот, е

Трета характеристика на човека, живеещ
нарастващото доверие в неговия организъм като средство за
възприемане на най-удовлетворяващото поведение във всяка
отделна екзистенциална ситуация. Нека обясня какво имам
предвид.
Изправени пред избора как да действат в различните жи тейски
ситуации, мнозина разчитат на ръководни принципи,
на конкретни норми, определени от група или институция, на

мнението на други (от съпругата и приятелите до Емили Поуст) или
на своя предходен опит в сходни контексти. Но наблюдавайки
клиентите, чиито екзистенциални битки са ме научили на толкова
много, установявам, че те все повече се доверяват на своя цялостен
организмичен отклик спрямо новата ситуация, защото постепенно
узнават, че когато са открити спрямо своите преживявания,
решението да постъпят, както „чувстват, че е правилно“, се оказва
легитимен и заслужаващ доверие пътеводител, който генерира
наистина удовлетворяващи резултати.
Разсъждавайки върху причината за това, стигнах до следните
изводи. Личност, която е напълно открита към своите чувства, ще
има достъп до цялата налична информация в даден контекст, въз
основа на която да определи своето поведение: социалните
очаквания, своите сложни и вероятно сблъскващи се потребно сти,
своите спомени от сходни ситуации, своя усет по отношение на
уникалността на ситуацията и т.н., и т.н. При всяко положение
информацията е изключително комплексна. Но такава личност
може да позволи на организма си в неговата цялост и с участието
на съзнанието да претегли всеки стимул, нужда, изискване, тяхна-
та относителна сила и значение и въз основа на това сложно пре -
тегляне да идентифицира действието, което ще доведе най-близо до
задоволяване на всички нужди в дадената ситуация. Аналогия,
близка до това описание, ще бъде сравнението на подобен човек с
огромна електронна изчислителна машина. Доколкото той е открит
към тоталността на опита си, всички данни от сетивата му, от
паметта, от наученото до този момент, от неговите висцерални и
вътрешни състояния постъпват в машината. Тя „поема“ всички тези
многобройни сили и въздействия под формата на данни и бързо
изчислява кое действие ще е най-икономичният вектор на
задоволяване на нуждите в съответната житейска ситуация. Това е
поведението на хипотетичния клиент в нашия пример.
Недостатъците, които при повечето от нас правят процеса
ненадежден, са включване на информация, която не е релевантна за
конкретната ситуация, или изключване на релевантна. Когато
спомени и поуки от миналото се включат в процеса на изчисление,
все едно са част от актуалната ситуация, а не като това, което са,
възникват погрешни поведенчески реакции. Грешки възникват и
когато дадени преживявания, предиз
викващи страх, биват заскобявани и по този начин попадат в

процеса на изчисление в изкривена форма. Но хипотетичният
клиент, за когото говорим тук, ще установи, че напълно може да
има доверие на своя организъм, ако всички налични данни бъдат
използвани, при това в тяхната реална, а не изкривена форма. Така
резултатите от поведението му ще се приближат максимално до
задоволяване на всички негови нужди, например лично
усъвършенстване, сближаване с другите и т.н.
В хода на претеглянето и изчисляването организмът в никакъв
случай не е непогрешим. Той винаги ще генерира най-добрия
възможен отговор по отношение на наличната информация, но
понякога ще липсват данни. Благодарение на откритостта към
тоталността на преживяванията обаче всички грешки и неефек -
тивни поведенчески стратегии бързо ще бъдат коригирани. Из -
численията винаги ще бъдат в процес на сверяване посредством
проверката им през съответните поведенчески реакции.
Може би няма да ви хареса моята аналогия с изчислителна та
машина. Но позволете ми да се върна към клиентите, които
познавам. Ставайки все по-открити към своите чувства и пре -
живявания, те все повече се доверяват на реакциите си. Ако
„чувстват“, че ще дадат воля на гнева си, те го правят и за тях
реакцията им е удовлетворяваща, защото са еднакво открити и за
всички други свои желания - за обич, за приятелство, за близост. Те
се изненадват от собственото си интуитивно умение да откриват
поведенческите решения по отношение на комплексни и трудни
човешки взаимоотношения и едва впоследствие установяват колко
удивително надеждни са вътрешните им реакции при определяне на
ефективното поведение.
Процесът на по-пълноценно функциониране
Бих ИСКАЛ да ОБЕДИНЯ ТЕЗИ три линии в описанието на добрия живот

в една по-кохерентна картина. Изглежда, че психологически
свободният човек се движи към превръщането си в по-пълноценно
функционираща личност. Той се научава да живее изцяло във и с
всяко отделно свое чувство и отклик, както и във и с всички свои
чувства и отклици в тяхната тоталност; все по-умело използва
цялото свое организмично „оборудва
не“, за да усети - възможно най-прецизно - екзистенциалната

ситуация отвън и отвътре; възползва се от цялата налична
информация, доставена от нервната му система, за да направи
когнитивна преценка, но ясно съзнава, че организмът му като цяло
може да бъде и често е по-мъдър от съзнанието; съумява по-добре
да позволява на организма си да функционира свободно в цялата
своя комплексност и да избира от множество възможности онова
поведение, което в дадения момент ще бъде най-автентично
удовлетворително; в състояние е да се доверява в по-голяма степен
на организма си, но не защото е непогрешим, а защото може да
бъде по-открит към последиците от всяко действие и да коригира
поведението си, ако се окаже, че то не е достатъчно
удовлетворяващо.
Подобен човек може по-интензивно да изживява чувствата си и
по-малко да се страхува от тях; той сам пресява необхо димите му
свидетелства и е по-отворен към свидетелства от различни
източници; той е напълно въвлечен в това да бъдеш и да ставаш
себе си и така открива, че е по дълбинен и реалисти чен начин
социално същество; той живее изцяло в настоящия момент и знае,
че това е най-здравият живот. Той се превръща в по-пълноценно
функциониращ организъм и поради осъзнатостта си, която протича
свободно в и през опита му, става по- пълноценно функционираща
личност.
Някои следствия
В СЕКИ ВЪЗГЛЕД ОТНОСНО ДОБРИЯ има множество различни
ЖИВОТ
следствия и представеният тук не прави изключение. Надявам се,
че те биха могли да послужат като храна за разми съл. Има няколко,
които бих искал да обсъдя.
Нова перспектива към проблема за свободата и детерминизма
П ЪРВОТО да не е непосредствено очевидно. То

ОТ ТЕЗИ СЛЕДСТВИЯ МОЖЕ
е свързано с древния проблем за „свободната
воля“. Позволете ми да се опитам да покажа защо виждам този

въпрос в нова светлина.
Дълго време бях озадачен от дълбокия парадокс, който съ-
ществува в психотерапията, между свобода и детерминизъм. В
терапевтичното отношение някои от най-неоспоримите субективни
преживявания са онези, при които клиентът чувства в себе си
силата на неподправената способност за избор. Той е свободен - да
стане себе си или да се скрие зад маска, да се дви жи напред или
назад, да се държи по начини, деструктивни или градивни за него и
другите; почти буквално е свободен да живее или да умре, както
във физиологичен, така и в психологически смисъл. Но ако встъпим
в полето на психотерапията с обективни изследователски методи,
ние, подобно на всеки друг учен, се оказваме обречени на пълен
детерминизъм. От подобна перспектива всяка мисъл, чувство и
действие са каузално детерминирани от предходните. Свободата е
невъзможна.
Дилемата, която се опитвам да опиша, не е много по-раз- лична
от тази, която можем да открием и в други сфери - тук просто
изглежда по-остро поставена и по-неразрешима. Но ние можем да я
видим от нова гледна точка, когато я мислим в контекста на
определението, което дадох на пълноценно функциониращата
личност. Можем да кажем, че при най-ефективната терапия
клиентът с пълно право усеща най-дълбинна и абсолютна свобода.
Той желае или избира да следва онази посока на действие, която е
най-икономичният вектор по отношение на всички външни и
вътрешни стимули, защото това е поведението, което ще бъде
истински удовлетворяващо. Но същото действие от друга гледна
точка може да се каже, че е детерминирано от наличните фактори в
съответната жизнена ситуация. Нека сравним това с образа на
клиента, в който действат защитните психологически механизми.
Той желае или избира да следва дадена посока на действие, но
установява, че не може да се държи по начина, който е избрал.
Поведението му е детерминирано от фактори в екзистенциалната
ситуация, но сред тях е и защитното поведение и произтичащото от
него отричане или изкривяване на част от релевантните данни. В
този смисъл е сигурно, че поведението му няма да доведе до
напълно удовлетворителни резултати. То е детерминирано, но той
не е свободен да направи ефективен избор. Пълноценно функцио
ниращата личност, от друга страна, не само преживява, но и

оползотворява абсолютната свобода, с която разполага, когато
спонтанно и доброволно избира и желае онова, което е също така и
абсолютно детерминирано.
Не съм толкова наивен, че да вярвам, че подобно решение
напълно снема проблема за отношението между субективно и
обективно и между свобода и необходимост. Въпреки това за мен
има смисъл идеята, че колкото по-близо сме до добрия живот,
толкова повече ще усещаме свободата на избора си и толкова
повече изборите ни ефективно ще направляват поведението ни.
Креативността като елемент на добрия живот
У ВЕРЕНСЪМ , ЧЕ ЛИЧНОСТТА , КОЯТО е станала причастна на насоченото

движение на потока, който тук наричам „добър живот“, е
креативна. С характерната чувствителна откритост към собствения
си свят и увереността си в умението да изгражда нови отношения
със средата, подобен тип човек ще бъде автор на нови творения и
ще живее по креативен начин. Той няма по необходимост да бъде
„приспособен“ към своята култура и почти със сигурност няма да е
конформист. Вместо това във всяка епоха и култура ще съумява да
живее по градивен начин, в хармония с контекста дотолкова,
доколкото изисква балансираното задоволяване на потребностите
му. В някои ситуации той би могъл да бъде дълбоко нещастен, но
ще продължи движението към автентичния си аз и поведението му
ще бъде такова, че да осигури максимално удовлетворяване на най-
фундаменталните му нужди.
Според мен подобна личност би била определена от уче ния
еволюционист като типа, за който има най-голяма вероятност да се
адаптира и да оцелее в променящите се условия на средата. Той ще
може творчески и устойчиво да се приспособява както към новите,
така и към старите условия. В този смисъл ще бъде най-
адаптивният „авангард“ на човешката еволюция.
Човешката природа по същността си заслужава доверие
О ЧЕВИДНО Е , на възгледа, който представям

ЧЕ СЛЕДВАЩОТО СЛЕДСТВИЕ
тук, е, че фундаменталната същност на човешкото същество, при
условие че съществува свободно, е конструктивна и заслужаваща
доверие. Това е неизбежен извод от моя психотерапевтичен опит,
трупан в продължение на четвърт век. Когато съумеем да избавим
индивида от защитните му реакции, така че да придобие откритост
към широкия набор както от лични нужди, така и от социални
изисквания, може да се вярва, че реакциите му ще бъдат позитивни,
насочени към напредък, градивни. Тогава няма да има нужда да
поставяме въпроса как ще бъде социализиран, защото една от най-
дълбоките му потребности е именно общуването и заедността.
Ставайки себе си, той ще се социализира по реалистичен начин.
Няма да има необходимост да питаме и кой ще контролира
агресивните му импулси, защото, откривайки се за своите чувства,
нуждата му да бъде харесван от другите и склонността му да дава
обич ще бъдат точно толкова силни, колкото и импулсът да удари
или да се възползва. Той ще бъде агресивен в ситуации, в които
това е уместно, но няма да бъде обзет от безконтролна нужда от
агресия. Движейки се към състояние на откритост към тоталността
на опита си, поведението му като цяло в тази и в други сфери ще
бъде по-балансирано и реалистично - ще бъде поведение, кое то
максимално гарантира оцеляването и усъвършенстването на едно в
най-висока степен социално животно.
Не харесвам доста разпространеното мнение, че човекът като
цяло е ирационален и че импулсите му, ако не бъдат кон тролирани,
ще доведат до неговото и чуждото унищожение. Поведението на
човека е по най-деликатен начин рационално и насочено - в своята
фина и подредена комплексност - към целите, които неговият
организъм се стреми да постигне. Трагедията за повечето от нас е,
че оставаме слепи за тази рационалност, така че съзнателно се
движим в една посока, а организмично - в друга. Но за индивида,
който живее в процесуалността на добрия живот, ще има все по-
малко пречки от този тип и той ще бъде все по-плътно въвлечен в
рационалността
на своя организъм. Единственият контролен механизъм, който ще

съществува и от който ще има необходимост, ще е естественото
вътрешно съпоставяне на една нужда с друга. Така ще бъде
идентифицирано поведението, което следва онзи вектор, който най-
много се приближава до удовлетворяването на всички нужди.
Състояния на крайно задоволяване на една нужда (от агресия, полов
контакт и т.н.), което би могло да наруши удовлетворяването на
други нужди (от приятелство, нежност и т.н.) - ситуация, много
често срещана при личността, организирана около защитни
механизми, - ще бъдат рядкост. Такъв индивид ще е част от крайно
сложните механизми за саморегулация на организма -
психологически и физиологични „термостати“ - по такъв начин, че
да живее в нарастваща хармония със себе си и другите.
Процесът на все по-пълноценното съществуване
П ОСЛЕДНОТО СЛЕДСТВИЕ , КОЕТО БИХ ИСКАЛ да спомена, е, че добрият

живот се характеризира с по-широк хоризонт и с по-голямо
богатство в сравнение с ограниченото съществува не, в което
повечето от нас пребивават. Да принадлежиш към процеса на
доброто живеене означава, че си въвлечен в често плашещия, но и
често по-удовлетворяващ опит на един далеч по-чувствителен
жизнен модус, който има по-голям обхват, повече многообразие и
богатство. Струва ми се, че клиентите, които са отбелязали сериозен
напредък в терапията, живеят в по-интимна връзка както със своята
мъка, така и със своите екстатични преживявания; те усещат по-
непосредствено гнева си, но също така и любовта; страхът е
състояние, което познават по-дълбинно, но същото се отнася и за
смелостта. И причината да могат да живеят по-пълноценно в един
по-богат набор от преживявания е, че имат базисна вяра в себе си
като надеждни механизми за справяне с живота.
Вярвам, че за читателя вече е станало очевидно защо за мен
описания като щастие, задоволство, блаженство, наслада не са
подходящи за процеса, който наричам добър живот, дори ин-
дивидът, участващ в този процес, в определени моменти да из -
живява всяко от тези чувства. Характеристиките, които нами
рам за по-уместни, са обогатяващ, вълнуващ, удовлетворяващ,

стимулиращ, смислен. Добрият живот не е, уверен съм, живот за
малодушните. Той означава израстване към и отвъд собстве ните си
граници, за да осъществиш във възможно най-висока степен своите
възможности. Той изисква смелостта да бъдеш, което е пълно
потапяне в жизнената стихия. Дълбоко вълнуващият факт по
отношение на човешкото същество е, че когато усеща вътрешна
свобода, то избира като добър живот именно процеса на своето
осъществяване.
Пета част
Фактите: мястото на научното

изследване в психотерапията
Винаги съм се опитвал да подлагам моя клиничен опит на проверка в

реалността, като изпитвам известно философско затруднение,
когато трябва да определя коя е тази реалност.
Десета глава
Хората или науката?

Философски въпрос
Този текст е специален за мен, защото изпитах особено

удовлетворение, докато го пишех, и все още го харесвам
като нелошо изложение на възгледите ми. Струва ми се, че
една от причините да го харесвам е, че го написах
единствено за себе си. Нямах намерение да го публикувам
или да го използвам за друга цел, освен за изясняване на едно
нарастващо колебание и конфликт в самия мен.
Връщайки се към него сега, мога да идентифицирам
произхода на този конфликт. Става дума за про-
тиворечието между логическия позитивизъм, който беше в
основата на образованието ми и към който изпитвам
дълбоко уважение, и субективно ориентираната
екзистенциалистка линия, която ми ставаше все по-близка,
тъй като изглеждаше в хармония с терапевтичния ми опит.
Не съм специалист в областта на екзистенциализма.
Запознах се с трудовете на Сьорен Киркегор и Мартин
Бубер по настояване на някои от студентите ми, следващи
теология в Чикаго. Те бяха уверени, че идеите на тези двама
философи ще ми се сторят близки, и като цяло се оказаха
прави. Макар да има много неща при Киркегор например,
които за мен не представляват интерес, той има и дълбоки
прозрения, които по красив начин изразяват възглед, който
съм поддържал, но не съм бил в състояние да формулирам.
Макар да е живял преди един век, не бих могъл да не го
определя като чувствителен и изключително
наблюдателен съмишленик. Мисля, че настоящата статия

показва степента, в която съм му задължен - най-вече за
това, че четейки размишленията му, се отпуснах и придобих
повече желание да вярвам в собствения си опит и да го
споделям.
Друг фактор, който ми помогна при подготовката на
текста, беше отдалечеността ми от професионалната
среда - основната част написах по време на зимна почивка в
Такско, а година по-късно го завърших на карибския остров
Гренада.
Както постъпих и с няколко от другите статии,
поместени в тази книга, направих копия от текста за
колеги и студенти. След няколко години по тяхно
предложение го предложих за публикуване и за моя изненада
бе приет от списание „Америкън сайколъджист“. Включвам
го тук, защото според мен представя по-добре от всичко
друго, което съм писал, контекста, в който разглеждам
научното изследване, и прояснява причините за „двойния ми
живот“едновременно в субективното и обективното.
+
Увод
Т ОВА документ, писан най-вече за лична употреба
Е ЕДИН ТВЪРДЕ ЛИЧЕН
- за проясняване на въпрос, който ме вълнуваше все по-интензивно.
За другите той би представлявал интерес само доколкото са си
поставяли същия въпрос. По тази причина в уводните думи ще
опиша някои детайли, свързани с раждането на този текст.
Опита си като терапевт придобих благодарение на въл нуващата
си и дълбоко удовлетворяваща работа в сферата на психотерапията.
Работейки и като учен, търсещ истината за тази практика, все по-
ясно осъзнавах, че между тези две роли съществува дълбока
пропаст. Колкото по-добър терапевт ставах (в което вярвам),
толкова по-бегло съзнавах тоталния субективизъм, който беше
налице, когато изпълнявах тази своя функция по възможно най-
добрия начин. Но колкото по-добър
Десета глава. Хората или науката ? Философски въпрос 233
изследовател ставах - по-трезв и по-близък до научността (в което

също вярвам), толкова по-силен дискомфорт усещах поради
дистанцията между двете ми роли - строгата обективност като учен
и едва ли не мистичната субективност, до която се докосвах като
терапевт. Настоящата статия е резултатът от този сблъсък.
Това, което първо направих, е да се оставя на ролята ми като
терапевт и да опиша - възможно най-добре и най-крат ко - каква е
природата на психотерапията в опита ми с толкова много клиенти.
Бих подчертал факта, че става дума за флуиден и твърде личен
начин на изразяване, и ако текстът бе писан от друг или от мен
преди или след две години, той би бил различен в някои отношения.
След това в ролята ми на учен - на трезв търсач на факти в това
психологическо поле - се опитах да опиша значението, което
науката би могла да има за терапията. Така аз проиграх дилемата,
съществуваща в мен, поставяйки въпросите, които всяка от страните
легитимно би могла да зададе на другата.
Когато стигнах до този етап, установих, че само съм изос трил
конфликта. Двете перспективи изглеждаха повече от всякога
несъвместими. Обсъдих наличния материал на семинар с колеги и
студенти и установих, че коментарите им са много полезни за мен.
През следващата година продължих да размишлявам над проблема,
докато не започнах да чувствам, че двете страни започват да
встъпват в съгласие. Повече от година след като бях написал
първите параграфи, се опитах да изложа това несигурно и вероятно
временно съгласие.
Затова читателят, за когото е любопитно да проследи личната
ми битка с тези проблеми, ще установи, че тя съвсем несъзнателно е
придобила драматична форма, като всички действащи лица са в
самия мен. И така, имаме Първи герой, Втори герой, Конфликт, и
накрая - Разрешение. Без повече отклонения нека представя първия
герой - себе си в ролята ми на терапевт, - който описва, доколкото
силите му позволяват, какво е терапевтичното преживяване.
Същността на психотерапията като преживяване

К АТО ТЕРАПЕВТ ЗАПОЧВАМ ИЗГРАЖДАНЕТО НА отношението с клиента,
изхождайки от хипотезата или от увереността, че симпатията, която
демонстрирам към него, доверието и разбирането на вътрешния му
свят ще изиграят ролята на спусък за един важен градивен процес.
Не встъпвам в това взаимодействие като учен, нито като лекар,
който може да постави точна диагноза и да лекува, а като човек,
който създава лична връзка. Ако разглеждам клиента само като
обект, той ще проявява склонност да бъде само това.
Аз поемам риск, защото ако със задълбочаването на от -
ношението ни последва провал, регрес, отхвърляне от негова
страна, тогава аз ще изгубя себе си или поне част от мен. Има
моменти, когато този риск е напълно реален и го усещам с ця лата
му острота.
В непосредствеността на връзката ми с клиента моята ор-
ганизмична тоталност, а не просто съзнанието, ме направлява и
осезава нейните специфики. Моите реакции не са съзнателно
определени по преднамерен или аналитичен начин; аз просто
откликвам нерефлексивно спрямо другия, опирайки се (но не
съзнателно) на цялостната ми организмична чувствителност,
насочена към него. На такава основа аз изживявам терапевтичното
взаимодействие.
Същността на някои от най-дълбинните аспекти на терапи ята,
изглежда, е единство на преживяването. Клиентът свободно може да
изживее чувствата си в тяхната пълна интензивност и изчистеност,
без интелектуални ограничения или предпазливост, без да ги
възпира заради съзнанието за противоречивостта им; в същото
време аз мога със същата свобода да изживея моето разбиране на
това чувство, без изобщо да го обмислям съзнателно, без никакво
очакване или тревога накъде ще ме отведе то, без намесата на
диагностични или аналитични разсъждения, без когнитивни или
емоционални бариери, оставяйки се напълно на потока му.
Когато е налице това пълно единство, отдаденост, цялостност
на преживяването в рамките на терапевтичното отноше
Десета глава. Хората или науката? Философски въпрос 235
ние, тогава то придобива свойството на нещо „отвъдно на този

свят“, което мнозина терапевти са посочвали, на усещане за
пребиваване в транс, от който в края на интервюто и клиентът, и
терапевтът излизат с чувството, че напускат дълбок кладенец или
тунел. Ако използвам фразата на Бубер, в такива мигове се случва
истинското „Аз-Ти взаимодействие“, един извънвремеви живот в
отношението, което е между клиента и мен. Това е
противоположният полюс на разглеждането на клиента или на мен
самия като обект. Това е радикалната субективност.
Често осъзнавам факта, че не знам, на когнитивно ниво, накъде
ще отведе това непосредствено отношение. Все едно и аз, и
клиентът - често със страх - се оставяме да се „плъзнем“ в потока на
ставането, течение или процес, който ни отнася. Само това, че
терапевтът и преди се е оставял на движението на този поток на
опита или на живота и е разбрал, че това е удовлетворяващо, му
помага всеки следващ път да се страхува по-малко от скока, който
ще предприеме. Моята увереност е това, което дава смелост на
клиента да поеме по същия път, да прави по крачка на всяка среща.
Често изглежда, че този поток води до някаква цел. Но вероятно по-
точното твърдение е, че усещането за удовлетворение е в самия
процес; най-голямата награда е, че то дава възможност и на клиента,
и на мен, впоследствие и независимо един от друг, да се доверим на
този процес.
Що се отнася до клиента, с напредването на терапията той
установява, че има смелостта да стане себе си, въпреки всички
ужасяващи последици, които вярва, че го очакват, ако си поз воли
нещо подобно. Какво означава да станеш себе си? Струва ми се, че
означава по-малко страх от организмичните, не- рефлексивни
реакции и постепенно изграждане на доверие и дори на
привързаност към сложните, многообразни, изобилни чувства и
склонности, които съществуват у всеки от нас на органично или
организмично ниво. Съзнанието, вместо да е строг надзирател на
опасни и непредвидими импулси, единици от които заслужават да
им бъде дадена воля, се превръща в приятен съжител в едно
разнообразно общество от импулси, чувства и мисли, което по
много удовлетворяващ начин демонстрира умение за
самоуправление, когато не е охранявано със страх и натиск.
Част от този процес на ставане себе си е дълбинното усе щане за

личен избор. Клиентът осъзнава, че може да избере да продължи да
се крие зад маската си или да поеме риска да бъде себе си; осъзнава,
че е свободен деец, в чиято власт е да унищожи другия или себе си,
но и да съдейства за чуждото или своето усъвършенстване.
Изправен пред подобна чиста реалност на избора, той взима
решението да поеме в посоката, отвеждаща към неговия автентичен
аз.
Но да бъдеш себе си не „решава проблемите“, а отваря път към
един нов начин на живот, в който има повече дълбочина и повече
върхове при изживяването на чувствата; има повече простор и
повече хоризонт. Клиентът се чувства по-уникален и оттук и по-
самотен; но той е и много по-истински, поради което отношенията
му с другите губят своята отсянка на изкуственост, стават по-
дълбоки, по-удовлетворяващи и карат и другия да бъде по-
автентичен.
Друг начин да гледаме към този процес и това отношение е да
го наречем процес на учене от страна на клиента (и в по- малка
степен на терапевта). Но това е странен тип учене. Почти никога
постигнатите прозрения не изглеждат особено сложни; най-
значимите сред тях никога не могат напълно да бъдат изразени с
думи. Често те приемат следните прости форми: „Аз съм различен
от другите“, „Чувствам омраза към него“, ,Аз се страхувам да се
чувствам зависим“, „Чувствам съжаление към себе си“, „Аз съм
егоцентричен“, „Изпитвам нежност и обич“, „Мога да бъда това,
което искам", и т.н. Но въпреки че изглеждат така прости, тези
прозрения са изключително значими по един нов, трудно
дефинируем начин. Можем да мислим за него в различни модуси.
Това са на първо място извлечени от собст вения опит прозрения,
които не са вкоренени в общи символи. Те са подобни на
моментите, когато детето, което знае, че „две и две е четири“,
играейки един ден с две двойки предмети, изведнъж осъзнава в
опита си нещо напълно ново, а именно, че „две и две действително
прави четири“
Друг начин да интерпретираме подобни прозрения е като
кажем, че те са закъснял опит да се свържат символи със значения
от света на чувствата - начинание, което обикновено е характерно за
когнитивната сфера. Посредством мисленето си ние внимателно
съотнасяме избран символ със значението,
Десета глава. Хората или науката ? Философски въпрос
което дадено преживяване има за нас. Така например аз казвам, че

нещо се е случило „постепенно“, след като бързо (и като цяло
несъзнателно) съм прехвърлил в ума си понятия като „бавно“,
„неусетно“, „стъпка по стъпка“ и т.н. и съм ги отхвърлил като
недостатъчно точно отразяващи спецификата на съответното
преживяване. Но в сферата на чувствата ние никога не сме се учили
да свързваме символи със знания от опита. Това нещо, което
усещам, че се надига в мен в сигурността на приемащото
терапевтично отношение - какво е то? Дали е тъга или гняв, или
съжаление, или самосъжаление, или яд поради пропуснати
възможности - аз се лутам наоколо, изпробвайки различни символи,
докато един от тях „пасне“, „намери си мястото“, т.е. действително
успешно отрази организмичното преживяване. Правейки това,
клиентът открива, че трябва да научи езика на чувствата и
емоциите, все едно е дете, което се учи да говори; дори по-лошо -
той установява, че трябва да се откаже от научения вече, погрешен
език, преди да усвои истинския.
Нека изпробваме още един начин за дефиниране на тези
прозрения, този път изреждайки какво те не са. Това са прозре ния,
които не могат да бъдат преподадени от друг. Същността им е в
това, че са лично откритие. Ние сме свикнали да мислим за
„знанието“ като за нещо, което един може да научи друг, при
условие че всеки от тях има необходимата мотивация и способност.
Но при прозренията, които се случват в терапията, един не може да
научи другия. Опитът за преподаване ще унищожи прозрението. Аз
мога да науча клиента, че няма нищо страшно да бъде себе си и да
осъзнае чувствата си, и т.н. Но колкото повече той усвоява това,
толкова по-малко то бива интериоризирано по значим, доказан от
опита начин. Киркегор нарича последния истинска субективност и
правилно отбелязва, че тя не може да бъде пряко предадена и дори
не може да се говори за нея. Максималното, което един човек може
да направи, за да стимулира раждането й у друг, е да създаде
определени условия, които ще направят съответното прозрение
възможно. То не може да бъде продукт на принуда.
Последен опит за описание на този тип прозрения е да кажем,
че клиентът постепенно се научава да обозначава със символ едно
цялостно и интегрирано състояние, в което организмът, чувствата и
умът могат да бъдат описани по единен
начин. И за да стане въпросът още по-неясен и незадоволител но

дефиниран, ще добавя, че е напълно ненужно съответната
символизация да има външен израз. Тя обикновено се случва,
защото клиентът иска да сподели поне някакъв аспект от себе си с
терапевта, но най-често не е нещо същностно. Единственият
необходим аспект е вътрешното осъзнаване на тоталността,
целостта, непосредствеността, „тук и сега наличието“ на организма,
който съм самият аз. Например да осъзная напълно, че в този миг
единството в мен е просто усещането, че „съм дълбоко уплашен от
възможността да стана нещо различно“, е от същностно значение за
терапията. Клиентът, който осъзнава това, ще може с достатъчна
сигурност да разпознае и осъзнае този свой аспект, когато отново се
появи в сходна форма. Също така по всяка вероятност той ще е в
състояние да разпознава и други чувства, които се надигат в него.
Така ще се придвижи към състояние, в което е по-близо до своя
истински аз. Той ще бъде - по далеч по-цялостен начин - онова,
което организмично е, и това, изглежда, е същността на терапията.
Същността на терапията като наука

СЕГА ЩЕ ДАМ ДУМАТА НА втория главен герой - моя милост в ролята ми
на учен - да представи опита си по отношение на същата област.
При разглеждането на сложните феномени на терапията през
логиката и методите на науката целта обикновено е постигане на
тяхното по-добро разбиране. В науката това означава обективно
познание за събития и за функционалните отношения между тях.
Науката може също така да даде възможност за по-добро
прогнозиране и контрол над тези събития, но това не е неизбежен
резултат на научното начинание. Ако научната цел бъде изцяло
постигната в това поле, ние по всяка вероятност ще сме наясно, че в
терапията дадени елементи са свързани с определени резултати.
Знаейки това, ще имаме възможност да прогнозираме, че конкретен
случай на терапевтично отношение ще генерира определен резултат
(в определени граници на вероятност), защото в него са налице
съответните елементи.
При това положение е твърде вероятно да можем да контролираме

терапевтичните резултати, манипулирайки с елементите на
терапевтичното отношение.
Трябва да е ясно, че независимо колко задълбочено е нашето
научно изследване, с негова помощ никога не бихме могли да
открием някаква абсолютна истина, а ще съумеем единствено да
опишем взаимоотношения, които биха се осъществили с го ляма
вероятност. Също така никога не бихме открили някаква подлежаща
реалност в индивидите, отношенията или общия ни свят. Бихме
могли само да описваме връзки между наблюдаеми събития. Ако
науката в тази област следва пътя на научните постижения в други
полета, работещите модели на реалността, които бихме построили
(в хода на изграждането на теория), ще бъдат все по-отдалечени
спрямо сетивно достъпната ни реалност. Научното описание на
терапията и на терапевтичното отношение ще става все по-несходно
с тези феномени, така както ги преживяваме.
Изначално е очевидно, че доколкото терапията е сложен
феномен, измерването ще бъде твърде трудно. Въпреки това
„всичко съществуващо може да бъде измерено“ и тъй като те-
рапията се оценява като значимо отношение със следствия, да леч
надхвърлящи самото него, ще си струва трудностите да бъдат
преодолени в името на откриването на закономерностите на
личността и междуличностните отношения.
Доколкото в клиентоцентрираната терапия вече е налице теория
в суров вид (което не е научна теория в строгия сми съл), ние
разполагаме с изходна точка за подбор на хипотези. За целите на
настоящото обсъждане нека започнем с някои от недообработените
хипотези, които могат да бъдат извлечени от тази теория, и да
видим какъв научен подход ще им съответства. Засега няма да се
наемаме с превод на цялостната теория на формален език и ще се
спрем само на някои от хипотезите. Нека първо формулираме три от
тях в съвсем огрубен вид.
1. Приемането на клиента от страна на терапевта води до се-

беприемане в по-висока степен от страна на клиента.
2. Колкото повече терапевтът възприема клиента като субект, а
не като обект, толкова повече самият клиент ще възприема
себе си по същия начин.
3. С напредването на терапията у клиента се разгръща процес

на учене, който е пряко съотнесен с преживяванията му и в
този смисъл е ефективен.
Как бихме могли да операционализираме и верифицираме тези

твърдения? 1 Какви биха били общите следствия от подобна
проверка?
Тази статия не е мястото за подробен отговор на тези въпро си,
но изследванията, които вече са проведени, дават най-общ отговор.
По отношение на първата хипотеза - вероятно ще бъдат подбрани
или изнамерени техники за измерване на степента на приемане. Това
може да бъдат тестове на нагласите, обективни или проективни, Q-
техника или други подобни. Може да се приеме, че същите
инструменти при малка промяна на инструкциите или общата рамка
ще могат да се използват за измерване на степента на приемане на
клиента от страна на терапевта и себеприемането на самия клиент.
След това степента на приемане ще бъде обозначена с конкретна
стойност. Дали себеприемането от страна на клиента се е променило
по време на терапията, ще бъде установявано с помощта на
измервания, проведени преди и след терапията. Връзката на
евентуалните промени с терапията ще бъде определена посредством
сравнение на промени в терапията по време на контролен период в
контролна група. Накрая ще сме в състояние да кажем дали е налице
връзка между приемането от страна на терапевта и себеприемането
на клиента и каква е корелацията им.
Втората и третата хипотеза водят до сериозно затруднение в
измерването, но няма причина да допускаме, че не могат да
1
За неколцина би било изненадващо да видят хипотези, отнасящи се до
субективен опит, да бъдат третирани като предмет на обективната наука.
Но най-добрите постижения в психологията са отишли далеч отвъд
примитивния бихейвиоризъм и са признали обективността на
психологията като наука, която стъпва на своя метод, а не на съдържа-
нието си. В този смисъл най-дълбоко субективните чувства, очаквания,
напрежения, радости или реакции могат да бъдат анализирани научно,
като единственото условие е да им бъде дадена напълно еднозначна опе-
рационална дефиниция. Стивънсън е един от авторите, които защитават
убедително подобна перспектива (в „Постулати на бихейвиоризма“) и
посредством неговата Q-техника е допринесъл сериозно за обективи-
рането на подобни субективни състояния с цел научния им анализ.
Десета глава. Хората или науката ? Философски въпрос 241
бъдат обективно изследвани, доколкото постоянно усъвършен стваме

инструментите си за психологическо измерване. Тестове на
нагласите или Q-техниката могат да послужат за проверка на
втората хипотеза, като се измери нагласата на терапевта към
клиента и на клиента към самия него. В този случай континуумът
ще се простира от обективно отнасяне като към външен обект до
състояние на лично и субективно вчувстване. Измерването при
третата хипотеза може да бъде физиологично, тъй като из глежда, че
ученето посредством преживяване има съпътстващи го
физиологични маркери. Друга възможност е да правим изводите си
въз основа на ефективността на ученето, като я измерваме в
различни сфери. На настоящия етап от разработването на нашата
методология проверката на третата хипотеза може все още да не е
по силите ни, но със сигурност в близко бъдеще и тя ще получи
операционална дефиниция и ще бъде тествана.
Резултатите от тези изследвания ще имат следния ред. За да
илюстрирам по-добре, ще предложа един възможен сценарий. Нека
предположим, че приемането от страна на терапевта доведе до
действително себеприемане и че корелацията между двете
променливи е около 0,7. По отношение на втората хипо теза можем
да установим, че тя ще остане непотвърдена на този етап, но ще
знаем, че в колкото по-висока степен терапевтът се отнася към
клиента като към личност, толкова повече нараства степента на
себеприемане. Така ще установим, че центрираността върху
личността е елемент на приемането, но това няма силна връзка с
процеса, в който клиентът ще започне да разглежда себе си като
личност. Нека също така допуснем, че третата хипотеза е
подкрепена от наличието на учене посредством преживяване и че
това се случва много по-често в рамките на терапията, отколкото
при контролите.
Отчитайки всички ограничения и усложнения, които несъмнено
ще възникнат, и пропускайки неочакваните аспекти на личностната
динамика, които ще се натрупват (тъй като е труд- но да бъдат
предвидени), предходният параграф дава известна представа как
биха изглеждали научните резултати в тази област. Научното
изследване ще ни дава все по-точно описание на събитията в
рамките на терапията и на настъпилите промени. То също така ще
започне да генерира знание за закономерностите на човешкото
взаимодействие и ще формулира зависимости от
следния тип: ако дадени операционално дефинируеми условия са

налице при терапевта или в отношението, то тогава дадени пове-
денчески реакции у клиента могат да бъдат очаквани със съответ -
ната степен на вероятност. Можем да очакваме научният анализ да
предлага това за областта на терапията и личностната промяна,
както вече прави по отношение на възприятието и процесите на
учене. В крайна сметка теоретичните формулировки трябва да
обединят тези области и да установят наличието на закони, които
управляват трансформациите на човешкото поведение, независимо
дали става дума за ситуации, които класифицираме като възприятие,
учене, или за по-глобалните промени в рамките на терапията, които
включват едновременно и възприятие, и учене.
Някои проблеми
П РЕДСТАВИХ същностните аспекти
ДВА НАПЪЛНО РАЗЛИЧНИ ПОДХОДА КЪМ
на психотерапията, два напълно различни пътя към неизбродената
територия на тази област. Така както ги описах и както те често
биват възприемани, изглежда, няма пресечна точка между тези две
напълно разминаващи се описания. Всяко от тях е пълноправна
перспектива към терапията и всяко едно отвежда към важни истини
за нея. Когато тези възгледи бъдат възприети от отделни учени или
колективи, те стават основание за остри противоречия. Но когато и
двата изглеждат валидни в очите на едно и също лице, както е при
мен, тогава вътре в него възниква конфликт. Въпреки че те могат да
бъдат по повърхностен начин примирени или счетени за допълващи
се, на мен ми изглеждат по същността си и в много ас пекти
враждуващи помежду си. Бих искал да поставя няколко въпроса,
които тези две перспективи пораждат у мен.
Въпросите от страната на науката
Н ЕКА въпросите, които научната гледна точка

ПЪРВО ПОСТАВЯ НЯКОИ ОТ
повдига по отношение на екзистенциалната (използвам научна и
екзистенциална само като груби етикети на
Десета глава. Хората или науката? Философски въпрос
двата възгледа). Трезвият учен би изслушал алтернативното

описание и би поставил няколко трудни въпроса.
1. На първо място той би пожелал да узнае следното: „Как мо-

жете да сте сигурни, че дадено субективно описание, както и
всяко друго, направено преди или след това, е валидно? Как
можете да сте уверени, че то има връзка с действителността?
Ако разчитаме на това вътрешно и субективно преживяване
като на истина за човешките отношения или за начините, по
които настъпва личностна промяна, то тогава описанията на
йогините, на християнската наука, дианетикта или
делюзиите на психичноболно лице, което вярва, че е
Христос, ще бъдат също валидни. Всяко от тях представя
истината, така както тя вътрешно изглежда на един индивид
или на група от индивиди. Ако искаме да избегнем това
тресавище от множество и противоречиви истини, ние
трябва да се придържаме към единствения метод, който ни е
известен за генериране на описания с нарастващо
приближение до истината, а именно научния метод.“
2. „На второ място, този екзистенциален подход ни откъсва от
стремежа към подобряване на терапевтичните умения или от
идентифицирането на не толкова удовлетворяващите
елементи в терапевтичното отношение. Освен ако не
считаме наличното описание за съвършено, което не е
твърде вероятно, или актуалното ниво на терапевтичните ни
умения за възможно най-доброто, което е също толкова
неправдоподобно, то, значи, трябва да признаем наличието
на недостатъци, грешки, слепи петна в настоящото ни
описание. Как ще ги открием и коригираме? За това екзис -
тенциалният подход не предлага нищо повече от метода на
пробата и грешката, процес, който е бавен и не гарантира
успех. Дори критиките и предложенията от другите няма да
са от полза, защото не са плод на същия опит и по тази
причина нямат действителна тежест спрямо самото тера-
певтично отношение. Но научният метод и процедурите на
модерния логически позитивизъм имат какво да предложат.
Всеки опит, който изобщо подлежи на описание, може да
бъде описан и в операционални термини. Могат да бъдат
формулирани хипотези и да бъдат подлагани на
проверка, и по този начин истината ще бъде отделена от

грешката. Това е единственият сигурен път към подобява-
не, самокоригиране, напредък на знанието.“
3. Ученият има още един коментар: „Имплицитно във вашето
описание на терапевтичния опит, изглежда, стои идеята, че
има елементи, които не могат да бъдат прогнозирани - че е
налице някаква спонтанност (извинете за израза) или
свободна воля. Говорите все едно поведението на клиента - и
може би и аспекти от поведението на терапевта - не е
каузално определено, не е звено в една верига от причи ни и
следствия. Без да искам да звуча метафизично, мога ли да
запитам: не е ли това пораженчество? След като със
сигурност можем да открием каква е причината за голяма
част от поведението - самите вие говорите за създаване на
условия, от които следват определени поведенчески
реакции, - тогава защо да се отказваме да продължим в тази
посока? Защо поне не се стремим към установяване на
причините на цялото поведение? Това не означава, че
индивидът ще започне да разглежда себе си като автомат, а
че в търсенето на истината няма да сме ограничавани от
вярването, че има врати, които завинаги са затворени пред
нас.“
4. И накрая, ученият не може да проумее защо терапевтът от
другия лагер трябва да оспорва единствения инструмент и
метод, благодарение на който сме отбелязали целия на-
предък, който толкова много ценим. „При лекуването на
болести, при намаляването на детската смъртност, при
отглеждането на по-богата реколта, при съхраняването на
храните, при производството на всички онези продукти,
които правят живота по-лесен - от книгите до найлона, при
разбирането на Вселената - коя е основата? Научният метод,
приложен към всичко това и към множество други
проблеми. Истина е, че той е съдействал и за подобряване на
военните методи, че е обслужил както градивните, така и
деструктивните стремления на човека, но дори при това
положение потенциалът за социална полезност е огромен.
Защо тогава се съмняваме, че същият метод е ефективно
приложим в областта на социалните науки? Несъмнено тук
напредъкът е бавен и засега не са установени закони, тол-
кова фундаментални, колкото е законът за гравитацията, но
трябва ли да се отказваме просто защото сме нетърпе-
ливи? Какви алтернативи би ни предложила точно толкова

силната надежда в успеха? Ако сме съгласни, че световните
социални проблеми наистина не търпят отлагане, и ако
психотерапията е прозорец към най-ключовата и значима
динамика на промяната на човешкото поведение, то тогава
със сигурност правилният път е да приложим към нея най-
строгите правила на научния метод във възможно най-голям
мащаб, за да можем бързо да постигнем поне временно
познание за закономерностите на индивидуалното поведение
и на промените в нагласите.“
Въпросите от страната на екзистенциалния опит
М АКАР ЗА НЯКОИ ВЪПРОСИТЕ НА учения да изглеждат достатъчни да

разрешат противоречието, неговите коментари далеч не са
задоволителни за терапевта, който познава живия опит на
терапията. Той би отбелязал следните неща по отношение на
научния възглед.
1. „На първо място, отбелязва той, науката винаги борави с

другото, с обекта. Различни изследователи на логиката на
науката, включително психологът Стивънс, демонстрират, че
основен елемент в нея е неизбежното ангажиране с
наблюдаемия обект, наблюдаемото друго. Това би било
валидно дори ако ученият експериментира със себе си, за -
щото в това отношение той ще третира себе си именно като
наблюдаем друг. Науката никога не се занимава с преживя -
ващия аз. Тогава дали тази характеристика на науката не
означава, че тя изначално е ирелевантна по отношение на
опит, подобен на терапевтичния, който е във висока степен
личен, субективен в насочеността си навътре и зави сим
изцяло от отношението между двама, всеки от които е един
преживяващ аз. Науката несъмнено може да изследва
възникващите явления, но винаги по начин, нерелевантен на
това, което в действителност се случва. Уместна аналогия би
било, ако кажем, че науката може да послужи, за да
направим аутопсия на мъртвите събития на терапията, но по
самата си природа е неспособна да проникне в ней ната жива
физиология. По тази причина терапевтът раз-
познава - обикновено интуитивно, - че всеки напредък в

терапията, всяко ново знание за нея, всяка значима нова
хипотеза, която я засяга, трябва да израсне от опита на те-
рапевта и клиентите и никога не може да дойде от науката.
Нека отново използвам аналогия. Някои небесни тела са
открити единствено благодарение на научни измервания на
орбитите на звездите. След това астрономите започват да
търсят тези предполагаеми тела и ги откриват. Изглеж да
категорично неправдоподобно някога да стигнем до подобни
резултати в терапията, тъй като науката няма какво да каже
за вътрешния личен опит, който азът преживява в терапията.
Тя може да говори единствено за събития, които протичат в
„него“.“
2. „Тъй като науката има за свое поле „другия“, „обекта“, тя по
дефиниция трансформира в обект всичко, до което се
докосне. Това никога не е било проблем във физиката. В
биологията е създало известни затруднения. Мнозина лекари
се тревожат, че засилващата се тенденция човешкият
организъм да бъде разглеждан като обект, макар и да е
научно ефективно, може да има нежелателни последици за
пациента. Те биха искали отношението към него да е като
към личност. Но в социалните науки това става истински
сериозен проблем. Подобна нагласа би означавала, че хо-
рата, изследвани от тях, винаги се разглеждат като обекти. В
терапията и клиентът, и терапевтът стават обекти, под-
лежащи на дисекция, а не личности, които встъпват в едно
живо отношение. На пръв поглед това може да не изглежда
толкова важно. Бихме могли да кажем, че само в ролята си
на учен човекът се отнася към другите като към обекти. Той
би могъл също да напусне тази роля и да се превърне в
личност. Но ако се задълбочим, ще видим, че това е по-
върхностен отговор. Ако се пренесем в бъдещето и пред -
положим, че разполагаме с отговорите на повечето въпро си,
които занимават психологията днес, тогава какво? Ще се
окажем в нарастваща степен принудени да третираме
всички, дори самите нас, като обекти. Познанието за чо-
вешките отношения ще бъде толкова колосално, че ние по-
скоро ще знаем, отколкото да изживяваме взаимодействията
с другите по нерефлексивен начин. Виждаме предвестник на
това в нагласите на някои високообразовани
родители, които знаят, че обичта е „нещо хубаво за децата“.

Това знание често им пречи да бъдат себе си - свободно,
нерефлексивно, - независимо дали изразяват обич или не.
Така развитието на науката в областта на психотерапията е
или ирелевантна по отношение на опита, или може да за-
трудни изживяването на взаимодействията между хората
като лични, екзистенциални събития."
3. Терапевтът има още една тревога. „Когато науката превръща
хората в обекти, това има още едно следствие. Край ният
ефект на науката е да позволи манипулация. Това не важи
със същата сила в области като астрономията, но във
физиката и социалните науки знанието за събитията и тех-
ните връзки води до възможност за манипулиране на някои
от елементите в уравнението. Това без съмнение е истина в
психологията и би било валидно и в терапията. Ако знаем
всичко за процеса на учене, ние ще използваме това знание,
за да манипулираме хората подобно на обектите. Това
твърдение не включва някаква оценъчност по отношение на
манипулацията. Тя може да се прави по напълно етичен
начин. Ние можем да манипулираме дори себе си като
обекти, използвайки това знание. Така, знаейки, че ученето
се осъществява по-бързо с помощта на повтарящ се преглед
на наученото, а не чрез дълготрайно концентриране върху
един урок, аз мога да използвам това знание, за да
манипулирам усвояването ми на испански език. Но знанието
е власт. Узнавайки законите на ученето, аз ще ги използвам,
за да манипулирам другите чрез реклама, пропаганда,
придвиждане на реакциите им и контрол върху тях. Няма да
е твърде силно, ако кажем, че напредъкът на социалните
науки съдържа в себе си мощна тенденция за упражняване
на социален контрол, контрол от малцина върху
мнозинството. Точно толкова силна тенденция съществува и
към отслабването или разрушаването на личността. Когато
всички биваме третирани като обекти, субективността на
индивида, вътрешният аз, личността, която е в процес на
формиране, нерефлексивното имане на битието, цялата
вътрешна страна на живия живот губят силата и ценността
си и биват разрушени. Това е описано най-добре в две книги.
„Уолдън Две“ на Скинър обрисува рая така, както си го
представя психологът. Бихме поми-
слили, че за него това е едно желано състояние на нещата,

ако не ставаше дума за дълбоко сатирично произведение.
Във всеки случай то описва един рай на манипулацията, в
който степента, до която човекът може да бъде личност, е
сериозно ограничена, освен ако не е член на управителния
съвет. „Прекрасният нов свят“ на Хъксли е откровена сатира,
която картинно описва загубата на способността ни да бъдем
личности, което за него е свързано с натрупването на знание
в психологията и биологията. Така, накратко казано,
изглежда, че една развиваща се социална наука (както в
момента я възприемаме и каквато искаме да бъде) води до
диктатура и невъзможност да бъдем личности на
индивидуално ниво. Заплахите, които Киркегор видя още
преди век в това отношение, днес с натрупването на научно
познание изглеждат още по-реални.“
„И накрая, не сочи ли всичко това към факта, че етиката е
по-важна от науката? Не съм сляп за значимостта на науката
като инструмент и съзнавам, че може да бъде особено
ефективен инструмент. Но ако тя не е инструмент, използван
от морални личности с всичко, което понятието „личност“
включва, няма ли да се превърне в неумолима страшна сила?
Ние подозираме това не от днес, защото във физиката бяха
нужни векове, преди въпросите относно етиката да излязат
на дневен ред, но накрая се случи. В социалните науки
моралните въпроси възникват много по-бързо, тъй като става
дума за човешки същества. Но психотерапията е областта, в
която те стават актуални най-бързо и по най-дълбинен
начин. Тук достига своя максимум всичко, което наричаме
субективно, лично, вътрешно; тук взаимодействието бива
изживявано, а не изследвано, а човекът е личност, а не
обект; личност, която чувства, избира, вярва, действа не като
автомат, а именно като личност. Тук също и науката би
могла да достигне своя максимум - обективното изследване
на най-субективните аспекти на живота, редуцирането до
хипотези и може би до теореми на всичко, което сме считали
за най-дълбинно лично, за изцяло вътрешно и за напълно
интимен свят. И тъй като тези два възгледа така остро се
сблъскват именно тук, ние трябва да направим избор -
морален и личен избор на ценности. Можем да сторим това
по подразбиране, като дори не повдигаме въпроса. Може би
ще съумеем да направим избор, който
ще удържи и двете перспективи - но трябва да изберем. И

моят призив е да мислим дълго преди да се откажем от цен-
ностите, които са от страната на личността, от страната на
живия опит, на живото взаимодействие, на ставането, цен-
ностите, които са част от нас, когато живеем като процес, в
екзистенциалния миг, когато изцяло сме един насочен на-
вътре субективен аз, потопен в жизнения поток.“
Дилемата
ПРЕДСТАВИХ ДВА ПРОТИВОПОЛОЖНИ ВЪЗГЛЕДА, КОИТОпонякога са в явен

конфликт, но по-често имплицитно се борят за надмощие в
съвременната психология. Така изглежда дилемата и вътре в мен
самия. Накъде сме се запътили? Каква е посоката ни? Дали изобщо
коректно съм описал противоречието, или по заблуждаващ начин?
Какви са грешките? Или при условие че описанието е по същността
си валидно, трябва ли да изберем едната или другата страна? Или
пък съществува някаква по-широка, по-обхватна формулировка,
която успешно би включила и двата възгледа, без нито един от тях
да изгуби от силата си?
Един друг поглед към науката

В ИЗТЕКЛАТА ГОДИНА СЛЕД НАПИСВАНЕТО на горния текст дискутирах
от време на време темата със студенти, колеги и приятели. На някои
от тях съм изключително задължен за идеите им, които оказаха
силно влияние върху мен. 1 Постепенно
1
Бих искал да спомена колко важни бяха за мен дискусиите, публикуваните
и непубликуваните статии на Робърт Липгар, Рос Мууни, Дейвид Роджърс
и Юджийн Страйч. Разсъжденията ми са дотолкова повлияни от тях и
идеите ни са така преплетени, че няма да ми е лесно да посоча напълно
конкретни аспекти, по отношение на които съм им задължен. Но съм
напълно наясно, че това, което ще представя оттук нататък, всъщност
тръгва от тях, само преминавайки през мен. Дължа немалко и на корес-
понденцията ми по повод настоящата статия с Ан Роу и Уолтър Смет.
стигнах до убеждението, че основната грешка в първоначалното

схематизиране на проблема е описанието на науката. В настоящия
параграф бих искал да се опитам да я поправя, а в следващия ще
съвместя двете позиции въз основа на ревизирания образ на
науката.
Мисля, че основният недостатък е в разглеждането на науката
като нещо „там в света“, нещо с главна буква „Н“, „корпус от
знание“, съществуващ някъде независимо във времето и прос-
транството. Подобно на други психолози вярвах, че науката е
систематизиран и организиран набор от временно верифицирани
факти, и виждах методологията на науката като социално легитимен
инструмент за натрупване на въпросното знание и за
продължаващата му верификация. Удачно сравнение би било с
резервоар, в който всеки може да потопи кофата си, за да налее вода
- с 99 процента гаранция за нейната чистота. Разглеж дана по този
външен и неперсонален начин, не изглежда неоправдано да мислим
за Науката не само като трупаща знание по един величествен начин,
но и като сама по себе си деперсонализираща, склонна да
манипулира, да отрича фундаменталната свобода на избора, която
съм виждал толкова често в терапевтичния опит. Сега бих искал да
погледна към нея по друг начин и се надявам, че той е по-точен.
Науката в хората
НАУКАТА СЪЩЕСТВУВА ЕДИНСТВЕНО В САМИТЕ хора. Всеки научен проект

има своя миг на творческо зачатие, следва процесът на
разгръщането му и накрая временните изводи, но всичко това се
случва в един учен или в група от учени. Познанието - дори
научното - е онова, което е субективно приемливо. То може да бъде
предадено само на онези, които субективно са готови да го
възприемат. Употребата на науката също се осъществява изцяло от
хора, които преследват значими за тях ценности. Тези твърдения
резюмират много накратко духа на промяната в моето описание на
науката. Позволете ми да премина през различите научни фази от
тази нова перспектива.
Етап на творчество
Н АУКАТА ИМА СВОЕТО НАЧАЛО ВИНАГИ В конкретен учен, който преследва

цели, ценности, стремежи, които имат личен и субективен смисъл за
него. Част от това е простият факт, че в дадено поле той просто
„иска да открие как стоят нещата“. В резултат, ако е добър учен, той
се потапя изцяло в опитно търсене, независимо дали става дума за
физическа лаборатория, животинския или растителния свят,
болницата, психологическата лаборатория или клиника, или нещо
друго. Потъването в опита е цялостно и субективно, сходно на
потъването на терапевта в терапията, което описах по-рано. Ученият
усеща сферата, която го интересува, той я изживява. Това е много
повече от просто да „мисли“ за нея - той оставя своя организъм да
вземе превес и да реагира както на съзнателно, така и на
предрефлексивно ниво. Така започва да усеща повече, отколкото
някога би могъл словесно да формулира, и откликва организмично
въз основа на отношения, нефигуриращи на ниво съзнание.
От това цялостно субективно потъване произлиза творческото
първоначално оформяне, усетът за посока, все още неясното
очертаване на отношения, които до този момент са били неосъзнати.
Следва неговото извайване, формулиране в по-еднозначни понятия,
от което се ражда хипотезата - твърдение, основано на
неокончателно, лично, субективно вярване. Ученият, стъпвайки на
целия си съзнателен и несъзнателен опит, казва: „Имам
интуитивното чувство, че са налице такива и такива отношения и
съществуването на това явление има значение за моите лични
ценности.“
Описах дотук началния етап на науката, може би най-важ ният,
който обаче американските учени, и най-вече психолози, са склонни
да омаловажават или игнорират. Проблемът не е толкова в
отричането му, колкото в това, че се подминава набързо. Кенет
Спейс казва, че този аспект на науката просто „се приема за
даденост“. 1 Подобно на множество типове опит,
1
Може би ще е уместно да цитирам откъса, от който е заимствана тази
фраза: „...всички научни данни имат един и същ произход, а именно не-
посредственият опит на наблюдаващия човек, на самия учен. Това идва да
покаже, че непосредственият опит, първоначалната матрица, от която
и този лесно бива изпращан в забвение. Но той е матрицата от

непосредствен, личен, субективен опит, в който се корени науката
като цяло и всяко отделно научно начинание.
Съгласуване с реалността
У ЧЕНИЯТ КРЕАТИВНО ФОРМУЛИРА ХИПОТЕЗАТА СИ , своето неокончателно

вярване. Но дали то отговаря на реалността? Опитът на всеки от нас
е показвал, че лесно се подвеждаме, вярваме в нещо, което
последващият опит демонстрира, че не е вярно. Как можем да
разберем дали нашето вярване има реална връзка с наблюдаваните
факти? Мога да търся не само един източник на свидетелства, а
няколко. Мога да приложа към наблюденията си различни
предпазни техники, за да гарантирам, че няма да остана подведен.
Мога да се консултирам с други, които също са били загрижени как
могат да избегнат самозаблудата, и да науча полезни начини да
идентифицирам ситуациите, в които се поддавам на необосновани
вярвания, коренящи се в погрешна интерпретация на наблюденията.
Накратко, бих могъл да се възползвам от комплексната
методология, с която науката вече разполага. Постепенно откривам,
че формулирането на хипотезата в операционални понятия ще ми
помогне да избегна множество глухи улици и погрешни изводи.
Разбирам, че контролните групи са важни, за да не правя невалидни
заключения; че корелациите, т-тестовете, критичните съотношения
и други статистически процедури могат да ми съдействат за
формулиране единствено на обосновани заключения.
Така научната методология започва да се разглежда като това,
което наистина е - начин да се предотврати самозаблуждението по
отношение на първоначалните интуиции, които са израснали от
взаимодействието между мен и материята. В този контекст и
вероятно единствено в него колосалната структура
израстват всички науки, вече не се мисли като проблем за учения като

учен. Той просто го приема за даденост и продължава към описанието на
събитията, случващи се в него, и към откриването и формулирането на
природата на отношенията, които са налице“. Вж. Kenneth W. Spence, in
Psychological Theory, ed. by M. H. Marx (NewYork: Macmillan,1951), c. 173.
на операционализма, логическият позитивизъм, изследователският

дизайн, тестовете за значимост и т.н. имат своето място. Те не
съществуват самоцелно, а като усилие да се верифицира
субективното усещане, интуиция или хипотеза спрямо обек тивните
факти.
И дори с прилагането на подобни строги и неперсонални
методи всички важни избори се правят субективно от учения. На
коя от няколкото хипотези да посветя времето си? Какъв тип
контролна група е най-подходяща в конкретния случай? Колко
далеч трябва да стигна със статистическия анализ? Кол ко доверие
да имам в откритията си? Всичко това по необхо димост получава
отговор въз основа на субективна преценка, което още веднъж
демонстрира, че великолепната структура на науката почива по
фундаментален начин на субективната й употреба от страна на
човешки същества. Тя е най-добрият инструмент, който сме съумели
да разработим, за да контролираме и коригираме нашето
организмично взаимодействие със света.
Научните резултати
Ако КАТО УЧЕН ОДОБРЯВАМ в която са отишли

ПОСОКАТА ,
изследванията ми, ако съм взел предвид всички свидетелства, ако

съм подбрал и използвал интелигентно всички предпазни мерки
срещу самозаблуда, които съм успял да извлека от други или сам да
изработя, тогава мога да кажа, че без претенция за окончателност
вярвам в получените научни резултати. Тях мога да използвам като
трамплин за нови изследвания и понататъшни търсения.
Струва ми се, че при най-добрата наука основната цел е да се
осигури на самия изследовател по-удовлетворителна и надеждна
хипотеза, вярване, интуиция. Доколкото той се стреми да докаже
нещо на някой друг - грешка, която самият аз невед нъж съм
допускал, - смятам, че използва науката, за да прео долее личната си
неувереност, и не й позволява по наистина творчески начин да бъде
в негова услуга.
По отношение на научните резултати субективната им основа
ясно се вижда във факта, че понякога ученият може да от
каже да повярва в собствените си открития. „Експериментът показва

това и това, но аз мисля, че е погрешно“ е рефрен, ха рактеризиращ
работата на всеки учен. От това упорито недоверие в собствените и
чуждите открития са се родили множество особено плодотворни
резултати. При решаващия анализ ученият може да се довери в по-
голяма степен на своите цялостни организмични реакции, отколкото
на научните методи. Няма съмнение, че това може да доведе както
до сериозни грешки, така и до научни открития, но то отново ни
демонстрира водещата роля на субективното в науката.
Споделяне на научните резултати
РАЗХОЖДАЙКИ СЕ ПОКРАЙ ЕДИН КОРАЛОВ риф на Карибите тази сутрин,

видях голяма синя риба - поне така си помислих. Ако и вие, напълно
независимо от мен, също я видите, то аз ще вярвам повече на
собственото си наблюдение. Това се нарича интерсубективна
верификация и има важна роля в нашето разбиране за науката. Ако
ви преведа (независимо дали в разговор, в текст или на практика)
през стъпките, които съм предприел в дадено изследване, и вие
също прецените, че не съм се заблудил и съм се натъкнал на ново
отношение, релевантно на ценностите ми, и имам основание да
вярвам поне на този етап в установената връзка, тогава е поставено
началото на науката с главно „Н“. В този момент е вероятно да
решим, че сме генерирали научно познание. Но в действителност
такова не съществува. Има единствено вярвания, подлежащи на
преразглеждане, съществуващи субективно в множество различни
субекти. Ако тези вярвания не подлежат на преразглеждане, значи
имаме догма, а не наука. Ако, от друга страна, никой освен даден
учен не вярва в получените резултати, тогава те са или личен
въпрос, или нещо отклоняващо се от нормите, симптом на пси-
хопатология, или пък неочаквана истина, открита от гений, в която
никой все още не е готов да повярва. Това ме отвежда към проблема
за спецификата на групата, която може да повярва в научното
откритие.
Споделяне с кого?
Ясно Е, ЧЕ НАУЧНИТЕ ОТКРИТИЯ могат да бъдат споделени само с

общност, в която е налице съгласие по отношение на базисните
правила на изследването. Австралийските туземци биха останали
изцяло безразлични към научните открития, свързани с
бактериалната инфекция. Те знаят, че болестите се причиняват от
зли духове. Едва когато и те приемат научния метод за добро
средство за ограничаване на самозаблудата, ще има вероятност да
приемат и научните резултати. Но дори сред приелите основните
научни правила увереност във валидността на научните резултати
може да се роди едва когато е налице субективна готовност за това.
Можем да посочим множество примери. Повечето психолози са
готови да повярват на свидетелства, демонстриращи, че лекционната
система за преподаване генерира значими постижения в
образованието, и не биха повярвали, че ако някой познае коя е
обърнатата карта, това става благодарение на способност, наречена
екстрасензорно възприятие. При все това научните свидетелства в
полза на последното са по-безукорни, отколкото в полза на първото.
По подобен начин, когато т.нар. „Изследвания от Айова“ за първи
път бяха публикувани и се видя, че подкрепят факта, че инте-
лигентността може в значителна степен да се влияе от условията на
средата, сред психолозите се породи силно недоверие и започнаха
атаки срещу използваните научни методи. Научните данни за този
резултат не са по-еднозначни днес, отколкото по онова време, но
субективната готовност на психолозите да повярват в подобни
резултати е нараснала неимоверно. Един историк на науката
отбелязва, че емпириците, ако бяха същестували тогава, биха били
първите, които не биха повярвали на откритията на Коперник. 1 Една
от причините да не осъзнаваме
1
Един пример от собствения ми опит може да е достатъчен. През 1941 г. се
проведе изследване под мое ръководство, което показа, че бъдещото
социално интегриране на младежи, извършили престъпления, най- добре
може да се прогнозира на базата на измерване на реалистичното им
себеразбиране и себеприемане. Инструментът не беше напълно прецизен,
но вършеше по-добра работа в сравнение с измервания на семейната
среда, наследствеността, социалната среда и т.н. По онова
този субективен факт е, че специално във физиката ние постепенно

сме възприели един много голям обем от опит, в който сме готови
да повярваме на всяко откритие, за което може да се демонстрира,
че е плод на правилата на научната игра, когато е изиграна както
трябва.
Употребата на науката
Но НЕ САМО ПРОИЗХОДЪТ, ПРОЦЕСЪТ и резултатите в науката са нещо,

съществуващо единствено в субективния опит на изследователите -
така стоят нещата и с нейното приложение. „Науката“ никога няма
да деперсонализира, манипулира или контролира индивидите - това
могат да правят единствено самите те. Това е несъмнено най-
очевидното и банално наблюдение, но въпреки това дълбинното му
осъзнаване имаше огромен смисъл за мен. Това означава, че
използването на научните резултати в полето на психологията е и
ще бъде въпрос на субективен, личен избор - същият като избора,
който клиентът прави в терапията. В степента, в която поради
защитните си механизми е потиснал цели зони от опита си,
правейки ги недостъпни за съзнанието, той би могъл да направи
социално деструктивни избори. В степента, в която пък е открит за
всички етапи от опита си, можем да сме сигурни, че ще използва
откритията и научните методи (или всеки друг инструмент или
способност) по социално градивен начин. 1 В този смисъл не съ-
ществува заплашителната „Наука“, която да управлява нашата
време аз просто не бях готов да повярвам в подобен резултат, тъй като бях
уверен, подобно на мнозина психолози, че фактори като емоционалния
климат в семейството и въздействието на групата от връстници са
действителните детерминанти за предразположеността към престъпност
или за отсъствието на такава. Постепенно с натрупването и
задълбочаването на психотерапевтичния ми опит стана възможно да се
доверя на резултатите от това изследване и на още едно, проведено по-
късно (1944), което ги потвърди. (За представяне на двете изследвания вж.
„The role of self-understanding in the prediction of behavior“, by C. R. Rogers,
B. L. Kell, and H. McNeil, / Consult. Psychol., 12, 1948, c.174-186.)
1
По-подробно съм се обосновал на друго място, вж. „Към една теория за
креативността“.
съдба. Съществуват единствено хора. Макар мнозина от тях да са

наистина опасни, доколкото са водени от своите външни за щити, и
модерното научно знание да мултиплицира социалната заплаха и
риск, това не е цялата картина. Има още два важни аспекта.
(1) Има много хора, които са относително открити към своя

опит и по тази причина е вероятно да действат по социално
конструктивен начин.
(2) Както субективният опит в рамките на психотерапията, така
и научните резултати, които я засягат, показват, че ин -
дивидите са мотивирани да се променят и могат да бъдат
подпомогнати в това им начинание, като посоката е по-го-
ляма откритост към опита и оттук към градивно поведение
спрямо себе си и обществото.
Накратко казано, Науката не може да бъде заплаха, такива са

само хората. И макар те да могат да действат разрушително, ако
научното познание им даде съответните инструменти, това е само
едната страна на монетата. Ние вече разполагаме със субективно и
обективно познание за основните принципи, благодарение на които
индивидите могат да възприемат по- конструктивно социално
поведение, естествено за присъщия им организмичен процес на
ставане.
Нов синтез
Този НАЧИН НА МИСЛЕНЕ ЗА науката ми помогна да осъществя нов
синтез, в който конфликтът между терапевта, разчитащ на опита, и
учения се снема. Той може да е неприемлив за дру ги, но за мен има
смисъл. Основните му принципи имплицитно присъстваха в
предходния параграф, но тук ще се опитам да ги формулирам по
начин, който взима предвид аргументите, разменени между двата
противоположни лагера.
Науката, както и терапията, както и всички други измерения на
живота ни, е вкоренена и стъпва на непосредствения, субективен
опит на човека. Тя се ражда от вътрешното, цялостно, организмично
изживяване на света, което е споделимо само
отчасти и по несъвършен начин. Това е един етап от субектив ния

живот.
Тъй като намирам ценност и удовлетворение в човешките
взаимодействия, аз встъпвам в отношения, известни като
терапевтични, при които чувствата и съзнанието се сливат в единно
преживяване, което бива именно изживявано, а не изследвано, и в
което осъзнатостта е нерефлексивна, а аз съм участник, а не
наблюдател. Но доколкото съм любопитен какво всъщност
представлява деликатният порядък, който изглежда, че съществува в
света и във въпросните отношения, аз мога да се абстрахирам от
самото им преживяване и да се насоча към тях като наблюдател,
превръщайки себе си и/или другите в обект. Като наблюдател аз се
възползвам от всички интуиции, които израстват от живия опит. За
да избегна самозаблудата и да изградя по-точна картина на
съществуващия ред, използвам всички методи на науката. Тя не е
нещо неперсонално, а просто състояние на личността, която
субективно изживява нов етап на самата себе си. Едно по-дълбоко
разбиране на терапията (или на всеки друг проблем) става възможно
от изживяването й, от наблюдението й в съответствие с правилата
на науката, или от комуникацията между два типа опит вътре в
субекта. Що се отнася до субективното усещане за избор, то не само
е първично в терапията, но е такова и в употребите на научния
метод.
Какво ще направя с познанието, придобито въз основа на този
метод - дали ще го използвам, за да разбера, за да дейст вам по
градивен и обогатяващ света начин, или ще го употребя в името на
контрола, манипулацията и разрушението - това е въпрос на
субективен избор, който зависи от ценностите, които приемам като
личност. Ако поради страх и стремеж към самозащита блокирам
възможността за осъзнаване на обширни зони от опита ми - ако съм
в състояние да видя само фактите, които подкрепят настоящите ми
вярвания, и остана сляп за всички други, ако виждам единствено
обективните аспекти на живота и нямам очи за субективните, ако по
някакъв начин преустановя достъпа на възприятията си до цялото
поле на актуални усещания - тогава е вероятно да съм социално
деструктивен, независимо дали използвам като средство познанието
и методите на науката или властта и емоционалната сила на су
бективното взамодействие. От друга страна, ако съм открит за своя

опит и мога да оставя всички усещания на комплексния ми
организъм да бъдат налични за съзнанието ми, тогава аз ще
използвам себе си, субективния ми опит и научното познание по
реалистично градивни начини.
Това е нивото на синтез, което на този етап успях да по стигна,
между две перспективи, първоначално възприемани като
противоречащи си. Той не разрешава всички проблеми, поставени в
първата част на текста, но изглежда, сочи към възможно
разрешение. Този синтез преформулира проблема или променя
гледната точка към него, поставяйки субекта, живия човек с
изповядваните от него ценности в основата и на тера певтичното, и
на научното отношение. И в основата на науката - в мига на
раждането й - стои Аз-Ти взаимодействието, отношението между
личности. Подобно отношение е достъпно за мен единствено като
субективност.
Единайсета глава
Личностната промяна в
психотерапията
Текстът, който следва, представя някои от основните

резултати от мащабно изследване, проведено от Центъра
за психологическо консултиране към Чикагския университет
в периода 1950-1954 г., станало възможно благодарение на
щедрата подкрепа на фондация „Рокфелер“ и по-конкретно
на нейния отдел за медицински науки. Бях поканен да
представя доклад на Петия международен конгрес по
проблемите на психичното здраве в Торонто през 1954 г. и
реших да опитам да опиша аспекти на въпросното
изследване. Месец след този доклад издателството на
Чикагския университет публикува книгата, представяща
целия проект. Макар ние с Розалин /\аймънд да бяхме редак-
тори и автори на части от книгата, другите участници
заслужават същото признание за написването й и за
огромната работа, от която настоящият текст просто
подбира някои от най-впечатляващите моменти. Тези
автори са: Джон Бътлър, Дезмън Картрайт, Томас Тордън,
Доналд Тръман, Джерард Хейх, Ив Джон, Еселин Рудикоф,
Джулиъс Сийман, Роланд Тугас и Мануел Варгас.
Специална причина да включа този доклад тук е, че
накратко представя аспекти на най-вълнуващите
постижения, които сме направили по отношение на
възможността за измерване на този променлив, неясен,
изключително значим и ключов аспект на личността - азът.
елта на настоящата глава е да представи някои от основ-

Ц ните моменти от опита - моя и на моите колеги, - натру-
пан в усилията ни да измерим с помощта на обективни научни
методи резултатите от една от разновидностите на индивиду-
алната психотерапия. За да бъдат те по-разбираеми, накратко
ще представя контекста, в който се роди това изследователско
начинание.
Години наред аз заедно с моите колеги психолози работим в
полето на психотерапията, опитвайки се да разберем кое е
ефективно за стимулирането на конструктивна промяна в лич ността
и поведението на зле приспособени или психично смутени лица,
търсещи помощта ни. Постепенно изградихме подход към
психотерапията, основан на конкретното преживяване на опита,
който нарекохме недирективен или клиентоцентриран. Този подход
и теоретичните му основания са описани в редица книги (1, 2, 5, 6,
8) и множество статии.
Една от устойчивите ни цели беше да подложим динамиката на
терапията и нейните резултати на строго научно изследване.
Нашето убеждение е, че психотерапията е дълбоко субективно,
екзистенциално преживяване както за клиента, така и за терапевта,
характеризиращо се със специфични, комплексни тънкости и
съдържащо безброй нюанси на лично взаимодействие. Също така
сме уверени, че ако този опит е от ключово значение и наученото от
него води до личностна промяна, то тя трябва да подлежи на научно
изследване.
През последните четиринадесет години ние проведохме
множество изследвания както на процеса, така и на резултати те от
терапията (вж. 5, особено втора, четвърта и седма глава, които
обобщават направените изводи). През последните пет години
Центърът за психологическо консултиране към Чикагския
университет продължи да работи в същата посока, провеждайки
координирана поредица от изследвания, чиято цел беше да хвърлят
светлина върху резултатите от тази форма на психотерапия. Бих
искал да представя някои важни аспекти именно на този проект.
Единайсета глава. Личностната промяна в психотерапията I 263
Три аспекта
ТРИТЕ АСПЕКТА НА НАШИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ, които, според мен, имат най-

голямо значение по отношение на присъстващата тук публика, са
следните:
1. Критериите, които сме възприели при нашето изследване на

психотерапията - критерии, които изхождат от конвен -
ционалния мисловен стил в тази област.
2. Изследователският дизайн, в който разрешихме някои
трудности, които до този момент възпрепятстваха получа-
ването на еднозначни резултати.
3. Отбелязаният напредък в измерването на трудно уловими
субективни феномени по обективен начин.
ТЕЗИ ТРИ ЕЛЕМЕНТА В НАШАТАизследователска програма могат да бъдат

използвани при всеки опит за измерване на личностната промяна.
По тази причина те са приложими към научните изследвания на
всяка форма на психотерапия или на всяка процедура, която цели
отключване на трансформация в личността или поведението. Нека
сега разгледаме тези три елемента един по един.
Критериите
отношение на психотерапията?
КАКЪВ Е ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯТ КРИТЕРИЙ ПО
Това е най-озадачаващият въпрос, пред който се изправихме още в
самото начало. Широко възприета е идеята, че целта на
изследователската работа в тази област е да се измери степента на
„успех“ на психотерапията, или степента на „излекуване“. Макар да
не може да се каже, че сме останали неповлияни от подобна
перспектива, след внимателно обмисляне ние се отказахме от тези
понятия, защото те не могат да бъдат дефинирани и по същността си
са ценностни съждения. По тази причина не могат да бъдат част от
науката. Няма съгласие по въпроса какво означава „успех“ - дали е
отстраняване на симптомите, дали е разрешаване на конфликтите,
дали е подобряване на социалното поведение, или е някакъв друг
тип
промяна. Понятието за „излекуване“ е напълно неуместно, тъй като

повечето от психичните проблеми, с които се сблъскваме, са
резултат от придобито поведение, а не са болест.
В резултат от това ние не се запитахме: „Беше ли постигнат
успех? Беше ли излекуван проблемът?“ Вместо това поставихме
въпроса, който е много по-обоснован в научно отношение, а
именно: „Какви са съпътстващите терапията явления?“
Като основа, на която да дадем съответния отговор, ние
избрахме теорията за психотерапия, която години наред раз виваме и
от която сме извлекли теоретичното описание на промените, които
вярваме, че настъпват в резултат от терапията. Целта на
изследването е да се определи дали тези промени действително се
случват в измерима степен. В този смисъл от теорията на
клиентоцентрираната терапия ние извлякохме следните хипотези:
по време на терапията чувствата, които преди това са били
недостъпни за съзнанието, биват преживявани и интегрирани в Аз-
концепцията; по време на терапията тя става по-кохерентна с Аз-
идеала; по време и след терапията наблюдаемото поведение на
клиента става по-зряло и по-социално; по време и след терапията
неговите нагласи към себеприемане се задълбочават и това е пряко
свързано и с нарастващо приемане на другите.
Това бяха част от хипотезите, които искахме да изслед ваме.
Вероятно е станало ясно, че ние напълно изоставихме идеята за
един общ, водещ изследването критерий и на негово място
поставихме няколко ясно дефинирани променливи, всяка от които
беше специфична по отношение на изследваната хипотеза.
Надявахме се да съумеем да формулираме изводите си по следния
начин: клиентоцентрираната терапия генерира измерими промени в
характеристики а, б, г, и е например, но не поражда промени във
в и д . Когато са налице изводи от този тип, тогава и специалистът, и
лаикът ще могат да направят ценностно съждение по въпроса дали
определят като „успех“ процес, който произвежда подобни
промени. Тези ценностни съждения обаче няма да променят
твърдите факти в нашето поле, бавно акумулиращо научно познание
за ефективната динамика на личностната промяна.
Така в изследването си вместо с обичайния глобален критерий
за „успех“ ние работим с множество специфични про
Единайсета глава. Личностната промяна в психотерапията 265
менливи, извлечени от теорията ни за психотерапията и опера-

ционално дефинирани.
Разрешаването на проблема за критерия ни помогна неимоверно
много да направим смислен избор на изследователски инструменти
за етапа на верифициране. Не поставихме въпроси, които
принципно нямат отговор, като „Кои инструменти биха измерили
успеха или степента на излекуване?“, а специфични въпроси,
свързани с всяка хипотеза. Какъв инструмент може да бъде
използван, за да се измери индивидуалната Аз- концепция? Какъв
инструмент би ни осигурил задоволителна мярка за зрелостта на
поведението? Как да измерим степента на приемане на другите?
Макар подобни въпроси да са трудни, възможно е да открием
операционални отговори. Така решението ни относно критериите ни
помогна много за разрешаване на целия проблем за
инструментализирането на изследването.
Изследователският дизайн
имало обективни свидетелства за наличието на

ФАКТЪТ, ЧЕ ДОСЕГА НЕ Е
конструктивна личностна промяна, отключена от психотерапията, е
отбелязан от редица задълбочени учени. Хеб например казва, че
„няма корпус от факти, които да показват, че психотерапията има
стойност“ (4). Айзенк след преглед на част от наличните
изследвания подчертава, че данните „не успяват да докажат, че
психотерапията - фройдистка или друга - стимулира процеса на
възстановяване на пациенти с неврози“ (3).
Съзнавайки тази достойна за съжаление ситуация, ние искахме
да планираме изследването си по достатъчно строг начин, така че
потвърждението или отхвърлянето на хипотезите да доведе до
следните два извода: (а) че е или не е настъпила значима промяна и
(б) че подобна промяна, ако е настъпила, може да се припише на
терапията, а не на друг фактор. В подобно сложно поле не е лесно
да се изработи дизайн, който да постигне тези цели, но ние вярваме,
че сме отбелязали истински напредък в това отношение.
След като избрахме хипотезите, които искаме да проверим, и
инструментите, най-подходящи за тяхното операционално из-
мерване, вече бяхме готови за следващата стъпка. Подбрания на-
бор от обективни изследователски инструменти приложихме, за да
измерим различни характеристики на група от клиенти преди
терапията, след приключването й и в период между шест месеца и
една година след това (Фигура 1). Клиентите като цяло бяха пред -
ставителни за тези, които посещаваха Центъра за консултиране, и
целта беше да съберем данни, включително записи от проведе ните
интервюта, от поне 25 клиенти. Решихме да се задълбочим върху
изследването на група от среден мащаб, а не да предприемаме един
неизбежно по-повърхностен анализ на твърде многобройна група.
Част от терапевтичната група отделихме като контролна.
Направихме съответните тестове и помолихме участниците да
изчакат двумесечен контролен период, след което отново при-
ложихме изследователските инструменти, преди да започне
консултирането. Основанието ни беше, че ако настъпи промяна
просто защото те са мотивирани да участват в терапия или
Единайсета глава. Личностната промяна в психотерапията
защото имат определен тип личностна структура, то тя ще настъпи

още по време на контролния период.
Друга група от лица, които не провеждат изобщо терапия, бе
определена за контролна група, еквивалентна като възрас товото
разпределение на терапевтичната и приблизително еквивалентна по
социоикономически статус, пол и съотношение между студенти и
други. Тя бе подложена на същите тестове като терапевтичната през
едни и същи интервали. На част от тази група бяха направени
тестове четири пъти, за да бъде точ- но съпоставима с първата
контролна група. Основанието ни в този случай беше, че ако
промяната настъпи просто с изминаване на време или под влиянието
на случайни променливи, или в резултат от повтарящото се
тестване, то това ясно ще проличи именно при тази група.
Общата логика на този двоен контрол е, че ако терапевтичната
група демонстрира промяна по време или след терапевтичния
период, която е значително по-съществена от промяната в
контролната група, ще бъде обосновано да я припишем на
въздействието на терапията.
Не бих могъл в това кратко представяне да навляза в сложните
и взаимосвързани детайли на отделните проекти, които бяха
осъществени в рамките на този изследователски дизайн. По-
подробен преглед (7) описва осъществените дотук тринадесет
конкретни изследвания. Достатъчно би било да кажа, че събрахме
пълни данни за двадесет и деветте клиенти, с които работиха
шестнадесет терапевти, както и пълните данни за контролната
група. Внимателният преглед на резултатите ни позволява да
направим следните изводи: по време и след терапията настъпват
съществени промени във възприятието на клиента за неговия аз;
налице е конструктивна промяна в личностните му характеристики
и личностната му структура, промени, които го приближават до
оптимално функциониращата личност; настъпва промяна по
линиите, дефинирани като личностна интеграция и приспособяване;
настъпва промяна в степента на зрялост на клиента, за което
свидетелстват негови близки приятели. По отношение на всеки от
тези аспекти промяната е значително по-дълбока в сравнение с
контролната група. Единствено по отношение на хипотезата,
свързана с нагласите на приемане и толерант
ност към другите, резултатите са в известна степен неясни и

некатегорични.
По наша преценка осъществената изследователска програма е
достатъчна, за да покаже, че казаното от Хеб и Айзенк повече не е
валидно. Поне що се отнася до клиентоцентрираната психотерапия,
налице са обективни данни за положителни промени в личността и
поведението в посока, която обикновено се оценява като
конструктивна, и тези промени могат да се припишат именно на
терапевтичното въздействие. Възприемането на множество
критерии и използването на стриктно контролиран изследователски
дизайн ни позволява да направим подобно заключение.
Измерване на промените в аза
Тъй като представям тук много малка част от резултатите, ще подбера

онези, които се отнасят към поле, в което, според нас, отбелязахме най-
голям методологически напредък и получихме най-провокативни
резултати, а именно опитите ни да измерим промените в
себевъзприятието на клиента и отношението между него и някои други
променливи.
За да получим обективна информация за себевъзприятието на
клиента, използвахме наскоро разработената от Стивън- сън Q-
техника (9). Огромно множество самоописания бяха извадени от
записаните интервюта и от други източници. Някои от типичните
бяха: „Аз съм човек, склонен да се подчинява“, „Не вярвам на
чувствата си“, „Чувствам се спокоен и нищо не ме притеснява“,
„Страхувам се от осъществяването на полов контакт“, „Обикновено
хората са ми симпатични", „Имам привлекателен характер“,
„Страхувам се какво мислят другите за мен“. Подбрахме сто от тях
на случаен принцип, редактирахме ги за по-голяма яснота и ги
използвахме като инструмент. На теория разполагахме с извадка, в
която присъстваха всички начини, по които човек би могъл да се
възприема. Тези сто твърдения - всяко отпечатано на карта -
дадохме на клиентите. Всеки от тях бе помолен да подреди картите,
така че да представи себе си в дадения момент. Те трябваше да ги
разпределят в девет купчинки, започвайки с твърденията, които
им се струват най-подходящи за самоописание, и завършвайки с

най-неподходящите. Във всяка купчинка трябваше да има определен
брой карти, така че да се осигури приблизително нормалното
разпределение на твърденията. Клиентите сортираха картите на
всеки важен етап - преди терапията, след нея, по време на
проследяването и няколко пъти в хода й. Всеки път, освен за да
опишат себе си, те подреждаха картите и за да опишат какви биха
искали да бъдат - какъв е идеалният им Аз-образ.
По този начин ние разполагахме с подробна и обективна
картина на себевъзприятието на клиентите в различни етапи, както
и с идеалния им Аз-образ. Различните начини на под реждане след
това бяха корелирани помежду си, като силната корелация
показваше сходство или липса на промяна, а слабата - различие или
очевидна промяна.
За да илюстрираме начина, по който този инструмент бе
използван, за да се проверят някои от хипотезите ни, ще пред ставя
резултатите от изследването на един клиент (7, Глава 15), тъй като
те са свързани с няколко хипотези. Смятам, че това ще покаже
провокативната природа на резултатите по- добре, отколкото ако
представя просто общите изводи, макар че ще се опитам да спомена
и тях. Подрастващата дъщеря на въпросната дама е преживяла
нервен срив, за който майка й се чувства виновна. Тя бе в сериозна
криза и диагностичните резултати показваха, че страда от тежка
невроза. Започна терапия веднага след първото прилагане на набора
от тестове. За период от пет месеца и половина бяха направени 40
интервюта. Проследяващите тестове направихме седем месеца по-
късно, след което тя реши да проведе още осем интервюта. Второ
проследяващо тестване проведохме след още пет месеца. Оценката
беше, че терапията е довела до значителен напредък.
Фигура 2 визуализира някои от данните за трансформация та в
себевъзприятието на този клиент. Всеки кръг представя подредба на
картите с описанията или на идеалния Аз-образ, или на реалния.
Подредбите са от периода преди терапията, след седмото, двадесет
и петото интервю и в края на терапията, както и от първото и
второто проследяване. Посочени са корелациите между много от
тях.
Нека сега обърнем внимание на данните по отношение на една

от хипотезите, а именно че себевъзприятието на клиента ще се
промени повече по време на терапията, отколкото при липсата на
такава. В този конкретен случай промяната беше по-значителна по
време на терапия (0,39) в сравнение както с проследяващите
измервания (74 и 0,70), така и с целия двана- десетмесечен период
на проследяване (0,65). Така хипотезата ни бе потвърдена. В това
отношение случаят беше репрезентативен за клиентите ни, като
общият извод е, че промяната в себевъзприятието по време на
терапия е значително по-сериозна, отколкото по време на
контролните периоди или при проследяване, и също значително по-
сериозна в сравнение с промяната при контролната група.
Нека разгледаме една втора хипотеза. Прогнозирахме, че по

време на терапията и след нея себевъзприятието ще бъде по-
позитивно, т.е. ще е по-близко до идеалния, до най-високо
оценявания Аз-образ.
В началото клиентът демонстрира значителна степен на
несъответствие между аза, който е, и аза, който би искал да бъде
(0,21). По време на терапията и след нея несъответствието
намалява, като при последното проследяване е налице категорична
промяна (0,79), което потвърди хипотезата ни. Това е характерно за
общите резултати на цялата група. Те показаха значително
нарастване на сходството между Аз и идеален Аз- образ по време на
терапията.
Един внимателен поглед към Фигура 2 ще покаже, че в края на
нашето изследване дамата се възприема като много сходна на
личността, която е искала да бъде в началото на терапията (rlB*SF 2
= 0,70). Може също така да се отбележи, че след терапията
окончателният идеален Аз-образ стана малко по-сходен с
първоначалното й себевъзприятие (rSBIF2 = 0,36) в сравнение с
първоначалния идеален Аз-образ.
Нека накратко спомена и още една хипотеза, а именно че
промяната в себевъзприятието не е случайна, а е в посока към
подобряване на уменията за социално приспособяване.
Част от изследването ни включваше прилагане на Q-техни- ката
към група клинични психолози, които не участваха в научната ни
програма. Помолихме ги да подредят картите така, както би ги
подредила „адекватно приспособената“ личност. Това ни осигури
критерий за оценка на отделните начини на подреждане от страна
на клиентите.
Разработихме проста скала, чрез която да изразим степента на
сходство между себевъзприятие на клиента и въпросния образ на
адекватно приспособената личност. Нарекохме я „скала на
приспособеността“, като по-високите стойности показваха по-добро
ниво на приспособеност.
В конкретния, обсъждан тук случай разгледахме стойностите за
шест последователни подредби на картите, както е по казано на
Фигура 2, започвайки със себевъзприятието преди терапията и
приключвайки с второто проследяване. Те са: 35, 44, 41, 52, 54, 51.
Тенденцията към повишаване на стойностите е очевидна и тя се
запазва и по отношение на цялата група -
значително повишаване по време на терапията и съвсем леко

понижаване при проследяването. При контролната група на
практика промяна отсъства. В този смисъл, както за този кон кретен
клиент, така и за групата като цяло, хипотезата ни бе потвърдена.
Когато направихме качествен анализ на различните себеопи-
сания, изготвени с картите, резултатите още веднъж я потвърдиха.
При сравнение на първоначалния Аз-образ с този след терапията
установихме, че след нея клиентът вижда редица трансформации в
себе си - чувства се по-уверена, по-способна да разчита на себе си,
разбира себе си по-добре, усеща повече вътрешен комфорт и
преживява взаимодействията с другите по по-удовлетворяващ
начин; чувства по-малко вина, негодувание, несигурност; има по-
слаба нужда от себеприкриване. Тези качествени промени са
подобни на демонстрираните от другите клиенти и като цяло са в
съгласие с клиентоцентрираната терапия.
Бих искал да посоча и няколко допълнителни открития, които
Фигура 2 илюстрира.
Оказва се, че идеалният Аз-образ е по-устойчив от реалния Аз-
образ. Корелациите надхвърлят 0,70 и представата за личността,
която конкретната жена би искала да бъде, се променя относително
слабо през целия период. Това е характерно за почти всички наши
клиенти. Макар да не бяхме формулирали хипотеза по този въпрос,
очакванията ни бяха, че някои клиенти ще постигнат по-висока
степен на хармонизиране на реалния Аз и идеалния Аз-образ най-
вече чрез промяна в ценностите, а други чрез промяна в себе си.
Резултатите до този момент показват, че това не е така и с редки
изключения по- дълбинна промяна претърпява Аз-концепцията.
Известна промяна обаче настъпва и в идеалния Аз-образ при
обсъждания тук случай и посоката на промяна е любопитна. Ако
изчислим по описаната по-горе „скала на приспособяването“
последователните образи на идеалния Аз за този клиент, ще
установим, че средната стойност за първите три е 57, но за трите
след терапията е 51. Иначе казано, Аз-идеалът е станал не толкова
съвършено „приспособен“, т.е. станал е по- постижим. Това до
известна степен е цел, която вече няма да въздейства толкова
„притискащо“ на клиента. И този резултат отразява тенденция,
валидна за групата като цяло.
Друго откритие засяга „аза, такъв, какъвто е в паметта“, което

също се вижда на Фигура 2. Помолихме клиента по време на
второто проследяване да подреди картите, така че да опише себе си
в самото начало на терапията. Този Аз-образ се оказа много по-
различен от действителното себевъзприятие в онзи момент и
корелацията между тях е само 0,44. Освен това той е много по-
неблагосклонен, още по-отдалечен от идеалния Аз-образ (-0,21) и
получава ниска стойност по скалата на приспособяване (26, докато
първоначалният Аз-образ има 35). Това подсказва, че образът за аза
в паметта е груб обективен критерий за отчитане на степента на
намаляване на силата на защитните механизми. При последната
среща клиентът съумя да очертае една по-валидна картина на
неприспособения и психично смутен индивид, който е била преди
започването на терапията, картина, която се потвърждава и от други
данни. Така степента на промяна в аза за целия период от година и
половина вероятно се репрезентира по-добре от корелацията 0,13
между паметов Аз и Аз-образ в края на изследването, а не от
корелацията 0,30 между първоначалното себеописание и
последното.
Нека сега се насочим към още една хипотеза. В клиентоцен-
тираната терапия ние вярваме, че в психологическата сигур ност на
терапевтичното отношение клиентът успява да отключи съзнанието
си за чувствата и преживяванията, които преди това са били
потиснати и отречени. Така те биват включени в аза. Например
клиент, който е потискал враждебността си, по време на терапията
може да я изживее свободно. По този начин Аз-образът му се
реорганизира и той приема, че понякога изпитва и враждебни
чувства към другите. Така себевъзприятието му става по-точна
карта или репрезентация на тоталността на опита му.
Опитахме да формулираме тази част от нашата теория като
операционална хипотеза по следния начин: по време на и след
терапия ще се наблюдава нарастващо съответствие между аза на
клиента, така както самият го възприема и както бива възприеман от
психолога диагностик. Първоначалното допускане е, че добрият
професионалист, поставящ диагнозата, има по- ясно съзнание за
тоталността на опита на клиента - опит, както съзнаван, така и
несъзнаван, - отколкото самият клиент. В
този смисъл, ако последният инкорпорира в своя съзнателен Аз-

образ повечето преди това потискани чувства и преживявания, този
образ ще бъде по-сходен с образа, който диагности циращият си е
формирал за него.
Методът за изследване на тази хипотеза включваше използване
на тематично-аперцептивен тест на всеки ключов етап, след което
четирите теста се оценяват от диагностика. За да се избегне
изкривяване, психологът не беше известен относно реда на
тестовете. Той трябваше да подреди Q-картите за всеки един от
тестовете, за да характеризира диагностично клиента. Тази
процедура ни осигури обективна оценка, за която бе използван
същият инструмент, с помощта на който и клиентът се самоописа.
Това ни позволи пряко и обективно сравнение посредством
корелиране на различните Q-подредби.
Резултатът от това изследване за конкретния клиент е изо -
бразено на Фигура 3. Горният сектор на диаграмата представя в
съкратен вид информацията от Фигура 2. Най-долната редица
показва подредбите на психолога, а корелациите ни дават
възможност да проверим дали хипотезата ни е валидна. Стана ясно,
че в началото на терапията няма връзка между Аз-образа на клиента
и образа на диагностика за него (г = 0,00). В края си туацията е
същата (г = 0,05). Но при първото проследяване (не фигурира тук) и
при второто себевъзприятието на клиента значително се доближава
до образа на психолога за него (г = 0,56; г = 0,55). Това еднозначно
потвърждава първоначалната хипотеза, която гласеше, че
съответствието между себевъзприятието на клиента и възприятието
на психолога за него ще нараства значително.
Има и други интересни резултати, които заслужават споме -
наване. Например в началото на терапията образът на диагно-
стицирания клиент е твърде по-различен от неговия идеален Аз-
образ (г = -0,42). В края на терапията диагностикът вече описва
клиента като във висока степен сходен с идеалния му Аз-образ,
валиден в този момент (г = 0,46), и още по-близък до идеалния
образ, описан в самото начало (г = 0,61). Оттук можем да заключим,
че обективните данни показват, че клиентът е станал - в своето
себевъзприятие и в общия образ на личността си - в много висока
степен сходен с личността, която е искал да бъде, започвайки
терапията.
преди след последно

терапията терапията проследяване
Време I S 'Л месеца ^ 12 месеца
^
Фиг. 3. Отношението между реален Аз, Аз-идеал и диагноза

(цифрите са корелации, десетичната запетая е пропусната)
Друг важен аспект е, че промяната в образа на диагностика за

клиента е значително по-радикална, отколкото промяната в
себевъзприятието на клиента (г = -0,33 сравнено с г = 0,30). Имайки
предвид общото мнение, съществуващо в професионалната ни
общност, че клиентите преувеличават степента на промяна, която
преживяват, този резултат е особено любопитен. Има вероятност
също така клиентът да се е променил толкова видимо за общия
период от осемнадесет месеца, че в края му личността му по-скоро
да се различава, отколкото да наподобява тази от началото.
Последният ми коментар към Фигура 3 е свързан с „аза в
паметта“. Трябва да се отбележи, че тази спомнена картина за аза
позитивно корелира с диагностичното възприятие за клиента (г =
0,30), което като цяло потвърждава предходния извод, че тя е по-
точен образ - по-слабо изкривен от защитните механизми - в
сравнение с Аз-образа от началото на терапията.
Обобщение и извод
В НАСТОЯЩАТА СТАТИЯ СЕ ОПИТАХ да предложа най-общо описание на

едно задълбочено изследване на психотерапията, което в момента се
провежда в Чикагския университет. Фокусирах се върху няколко
елемента.
Първият е отказът от употребата на глобален критерий при
изследване на терапията и възприемането на специфични
операционално дефинирани критерии за промяна, основани на
конкретни хипотези, формулирани на базата на теорията ни за
терапевтичната динамика. Използването на множество специфични
критерии ни позволи да отбележим реален научен напредък при
определянето на видовете промяна, които настъпват или не
настъпват в резултат от клиентоцентрираната терапия.
Вторият е новият подход към досега неразрешения проблем за
контролните процедури при изследванията на психотерапията.
Изследователският дизайн включваше две такива процедури: (1)
контролна група, която беше важна, за да се отчете въздействието
на времето, повтарящите се тестове и случайните променливи, и (2)
контролна група, в която всеки клиент се сравнява със самия себе си
от период без терапия, за да се отчете въздействието на личностните
променливи и мотивацията. Този дизайн, включващ двоен контрол,
ни позволи да направим извода, че промените по време на терапия,
които не могат да се обяснят с контролираните променливи, се дъл -
жат на самата терапия.
Третият елемент, който избрах да представя тук, бе извадка,
демонстрираща напредъка в провеждането на строго обективно
научно изследване на трудно уловимите специфики на субективния
свят на клиента. Споделих с вас данни, свързани с: промяната в
себевъзприятието на клиента, степента, до която себевъзприятието
започва да прилича на ценения и желан Аз-образ; степента, до която
себевъзприятието става по- приемливо и по-подходящо за социална
адаптация; степента, до която Аз-образът на клиента започва да
съответства повече на образа на диагностика за него. Тези резултати
като цяло потвърждават теоретичните твърдения, формулирани по
отношение на Аз-образа в динамичния процес на терапията.
Единайсета глава. Личностната промяна в психотерапията ги
Има два извода, с които бих искал да завърша.

Първият е, че изследователският проект, който описах, ясно
показва, че обективни свидетелства, отговарящи на стандартните
правила на строго научно изследване, могат да бъдат получени и по
отношение на личностните и поведенчески промени, предизвикани
от психотерапията. Ние вече разполагаме с такива по отношение на
един от психотерапевтичните подходи. Това означава, че в бъдеще
подобни сигурни данни могат да бъдат получени и по отношение на
други.
Вторият извод е, според мен, дори по-важен. Методологи-
ческият напредък, отбелязан през последните години, означава, че
различните особености на терапевтичния процес вече подлежат на
научно изследване. Опитах да илюстрирам това с резултатите,
получени по отношение на промените в Аз-обра- за. Но сходни
методи биха позволили обективно да се изследва променящото се
отношение между клиент и терапевт, „преносът“ и
„контрапреносът“, променящите се ценностни източници на клиента
и т.н. Уверен съм, че можем да заключим, че почти всеки
теоретичен конструкт, за който се счита, че е свързан с личностна
промяна или с терапевтичния процес, вече подлежи на научно
изследване. Това открива нови възможности пред науката, които
биха разкрили много за личностната динамика и най-вече за процеса
на промяна, стимулирана от междуличностното взаимодействие.
1. Axline, V. М. Play Therapy. Boston: Houghton Mifflin Co., 1947.
2. Curran, C. A, Personality Factors in Counseling. New York: Grune & Stratton,
1945.
3. Eysenck, H. }. The effects of psychotherapy: an evaluation, /. Consult. Psychol,
1952,16, 319-324.
4. Hebb, D. O. Organization of Behavior. New York: Wiley, 1949.
5. Rogers, C. R. Client-Centered Therapy. Boston: Houghton Mifflin Co., 1951.
6. Rogers, C. R. Counseling and Psychotherapy. Boston: Houghton Mifflin
Co.,1942.
7. Rogers, С. R., and R. Dymond, (Eds.). Psychotherapy and Personality Change.

University of Chicago Press, 1954.
8. Snyder, W. U., (Ed.). Casebook of Nondirective Counseling. Boston: Houghton
Mifflin Co., 1947.
9. Stephenson, W. U. The Study of Behavior. University of Chicago Press, 1953.
Дванайсета глава
Клиентоцентрирана терапия в
изследователския й контекст 1
Как бих могъл по достатъчно ясен начин да представя пред

европейска публика методите, откритията, значимостта
на изследванията на клиентоцентрираната терапия, при
положение че тази публика като цяло е извън контекста на
американската традиция на емпирични изследвания в
психологията? Това бе задача, която стана актуална за
мен, тъй като заедно с Г. Мариан Кингет започнахме да
пишем книга, посветена на този психотерапевтичен подход,
която щеше да се публикува първо на фламандски, а след
това на френски език. Доктор Кингет представяше
клиничните принципи на терапията, а аз нейните
теоретични основи (текст, почти идентичен със следното
представяне на английски: A Theory of Therapy, Personality
and Interpersonal Relationships, in S. Koch (ed.) Psychology: A
Study of a Science, vol. III. (New York: McGraw-Hill, 1959),
184-256). Желанието ми бе да споделя изводите от
научните изследвания, които бяхме провеждали с цел
потвърждаване на теориите ни. Настоящата глава, която
тук е леко преработена, е резултатът и се надявам, че ще
бъде смислено четиво както за американци, така и за
европейци.
1
Това е английската версия на дванадесета глава от Carl R. Rogers and G. Marian
Kinget, Psychotherapie en menselijke verhoudingen: Iheorie en praktijk van de non-
directieve therapie. Utrecht: Uitgeverij Her Spectrum, 1960.
Моля за снизхождението на читателите във връзка със

следния детайл. Трите параграфа, описващи
разработването и приложенията на Q-техника- та, с
помощта на която се измерва себевъзприятието, са почти
идентични с описанията във втора глава. Оставих ги, за да
може всяка от главите да се чете независимо, без
препратки към другата.
Връщам се към най-ранните ни изследователски опити -
около 1940 г. - и завършвам с описание на няколко от
незавършените проекти, в които вложихме всички наши
усилия през 1961 г. В този смисъл, целта ми е представяне
на малка извадка от продължили десетилетия
изследователски усилия.
*
Стимулиране на научните изследвания
ЕДНА ОТ НАЙ-ВАЖНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА клиентоцентрирания подход е,

че от самото начало той не само стимулира научни изследвания, но
и съществува в контекста именно на подобен тип мислене. Обемът и
многообразието на завършените вече изследвания е впечатляващ.
През 1953 г. Сийман и Раскин в своя критичен анализ на
тенденциите в психологическата наука (9) описаха или посочиха
почти петдесет изследователски проекта, свързани с
клиентоцентрираната терапия с възрастни. През 1957 г. Картрайт
публикува анотирана библиография на изследванията и
теоретичните опити в същото поле и включи 122 позовавания (4).
Той, подобно на споменатите по- горе автори, пропусна всички
позовавания, свързани с игровата терапия и груповата терапия от
клиентоцентриран тип. Изглежда, няма две мнения по въпроса, че
теорията и практиката на клиентоцентрираната терапия са дали
тласък на удивително голям брой обективни емпирични
изследвания. Логично е да се запитаме каква е причината.
Първо, теорията на клиентоцентрираната терапия от самото й
раждане не се разглежда като догма или като истина, а като
хипотеза, като инструмент за постигане на напредък на познанието
ни в това поле. Съзнавахме, че една теория или те
Дванайсета глава. Клиентоцентрирана терапия... I 281
оретичен сегмент е полезен едва доколкото може да бъде подложен

на проверка. Съществуваше усещане за ангажираност по отношение
на обективната верификация на всеки значим аспект на хипотезите
ни и вярвахме, че единственият начин знанието да бъде
разграничено от индивидуалните предразсъдъци и професионални
мечтания е посредством обективно научно изследване. За да бъде
обективно, трябва да може друг учен, който събира данни и ги
обработва по същия начин, да постигне същите или сходни
резултати и да направи същите изводи. Накратко, от самото
възникване на този подход вярвахме, че професионалната ни сфера
ще отбележи напредък, ако се провежда открита, обективна
проверка на всички хипотези по начин, който е споделим и който
може да бъде повторен.
Втора причина за стимулиращото въздействие на клиенто-
центрираната терапия върху научните изследвания е водещата
нагласа, че изходната точка може да бъде навсякъде, на всеки етап
от разгръщането на научната дейност; че научността е по сока, а не
фиксирана степен на инструментализация. От подобна позиция едно
записано интервю е малко начало на научното начинание, защото
съдържа по-висока степен на обективация в сравнение със спомена
за интервюто; грубата концептуализация на терапията и
несъвършените средства за измерване са по-научни в сравнение с
пълното им отсъствие. Затова отделните изследователи винаги са
били уверени, че могат да започнат научното изследване от всяка
точка, която представлява интерес за тях. Тази нагласа даде тласък
за разработването на редица все по-усъвършенствани инструменти и
за анализ на протоколите за провеждане на интервю; направиха се
първите важни стъпки към измерване на такива, на пръв поглед
неуловими конструкти като Аз-образа или психологическия климат
на терапевтичното взаимодействие.
Всичко това ме отвежда към третата основна причина за успеха
на тази теория за стимулирането на научната работа: теоретичните
конструкти като цяло бяха ограничавани до онези, на които може да
се даде операционална дефиниция. Това, изглежда, отговаряше на
особено належащата нужда на психолозите и на онези, които искаха
да отбележат прогрес в натрупването на познание за личността, но
които до този момент са били възпрепятствани от теоретичните
конструкти,
недефинируеми по този начин. Като примери можем да посо чим

пределно общите феномени, идентифицирани чрез понятия като
„аз“, „его“, „личност“. Ако един конструкт бъде разгърнат - както
правят някои теоретици, - така че да включи както вътрешните
събития, които са осъзнати, така и онези, които не са, то няма да
има задоволителен начин да се формулира операционална
дефиниция. Но ограничавайки понятието за аз до осъзнатите
вътрешни събития, то може да получи все по-усъвършенствана
операционална дефиниция посредством Q-техниката, анализ на
протоколи от интервюта и т.н. По този начин се открива едно
изцяло ново поле. С времето осъществените изследвания могат да
дадат възможност да се дефинира операционално и набор от
вътрешни несъзнавани събития.
Използването на операционално дефинируеми конструкти има и
още един ефект. То направи напълно ненужна употребата на
„успех“ и „провал“ - две понятия, на които липсва научна по лезност
- като критерии в изследванията на терапията. Вместо да мислим в
подобни глобални и зле дефинирани термини, вече е възможно да
правим конкретни прогнози посредством операционално
дефинируеми конструкти и тези прогнози могат да бъдат
потвърждавани или опровергавани напълно независимо от
ценностни съждения кое е „успех“ и кое „провал“. По този начин
едно от основните препятствия за научния прогрес в това поле бе
премахнато.
Друга причина за ефективността на разработената методология
е, че наличните конструкти са достатъчно общи. Доколкото
психотерапията е микрокосмос от значими междуличностни
взаимодействия, учене и ключови трансформации във възприятията
и личността, конструктите, разработени за систематизиране на
полето, имат голям потенциал за проникване в други полета.
Конструкти като Аз-образа или нуждата от положително
отношение, или условията за личностна промяна имат приложение
към широк набор от човешки дейности. Затова могат да бъдат
използвани за изследване на толкова различни проблеми като
индустриалното или военното лидерство, личностната промяна при
лица с психоза, психологическия климат в семейството или в
класната стая или взаимовръзката между психологическа и
физиологична промяна.
Дванайсета глава. Клиентоцентрирана терапия..,
Едно последно благоприятно обстоятелство заслужава

споменаване. За разлика от психоанализата например, кли-
ентоцентрираната терапия винаги е съществувала в университетска
среда. Това означава наличие на постоянен процес на пресяване на
истината от плявата в контекст на усещане за фундаментално лично
спокойствие и сигурност. Означава още наличие на приятелска
критика от страна на колеги по същия начин, както новите идеи в
химията, биологията или генетиката стават обект на критично
внимание. Но повече от всичко останало това означава, че теорията
и терапевтичните техники са оставени открити за ентусиазираните
умове на младите. Студентите проблематизират и опитват,
предлагат алтернативни формулировки, предприемат емпирични
проучвания, за да потвърдят или отхвърлят различни теоретични
хипотези. Това в голяма степен е съдействало да поддържаме
клиентоцентрирания подход отворен и самокритичен и да не
допуснем да стане догматична гледна точка.
По подобни причини клиентоцентрираната терапия от самото
си раждане интегрира в себе си възможността за промяна
посредством научно изследване. От една ограничена перспектива,
фокусирана най-вече върху техниката, без стремеж към емпирична
верификация, тя израсна до развиваща се теория за личността и
междуличностните взаимодействия и до терапия, организирала
около себе си значителен обем от обективно емпирично познание.
Ранният период на научни изследвания
О БЕКТИВНИТЕ НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА нямат дълга

история. До 1940 г. има едва няколко опита за запис ване на
терапевтични интервюта, но без инициативи да бъдат изследвани
след това. Отсъстват сериозни усилия за прилагане на научни
методи за измерване на промените, които се счита, че терапията
провокира. В този смисъл говорим за поле, което все още е на
невръстна възраст. Но началото е поставено.
През 1940 г. аз и група колеги от Държавния университет в Охайо
успешно записахме едно цяло терапевтично интервю. Радостта ни бе
голяма, но бързо се помрачи. Слушайки матери
ала - толкова безформен, толкова сложен, - ние почти се отка захме

от целта си да го използваме като източник на данни за научно
изследване. Изглеждаше почти изключено да го сведем до елементи,
с които да е възможно да се борави по обективен начин.
Но все пак отбелязахме напредък. Ентусиазмът и уменията от
страна на студентите заместиха липсата на финансиране и адекватно
оборудване. Суровите терапевтични данни бяха трансформирани с
помощта на креативност и проницателност в нерафинирани
категоризации на терапевтичните техники и точно толкова
нерафинирани категоризации на реакциите на клиентите. Портър
проведе важно изследване на поведението на терапевта. Снайдър
анализира откликванията на клиента в няколко случая,
идентифицирайки специфични тенденции. Другите бяха също
изобретателни и стъпка по стъпка научното изследване на това поле
се превърна в реалност.
Тези ранни опити често бяха недостатъчно софистицирани,
понякога изследователският дизайн бе погрешно избран и базиран
на неадекватни изчисления, но така или иначе значението им бе
огромно.
Няколко примерни изследвания

За ДА уплътня с ПРИМЕРИ казаното дотук, ще опиша няколко
изследвания достатъчно подробно, за да могат читателите да
придобият идея за методологията и конкретните резултати. Не съм
избрал изследвания, които да се открояват. Те са предста вителни за
различни тенденции в научното поле, така както се е развивало. Ще
се спра на тях в хронологичен ред.
Локус на оценка
П РЕЗ 1949 г. Р АСКИН (5) завърши изследване, посветено на източника на

ценности, или на локуса на процеса на оценяване. То изхождаше от
простото допускане, че задачата на терапевта не е да мисли вместо
клиента или за клиента, а заедно с него.
Дванайсета глава. Клиентоцентрирана терапия... 285
В първите два варианта локусът на оценяване очевидно е в те-

рапевта, докато при последния той се опитва да мисли заедно с
клиента и да се вчувства в преживяванията му, оставайки в неговата
собствена отправна рамка и уважавайки собствения му процес на
оценяване.
Въпросът, който Раскин постави, бе дали локусът на оценяване,
така както клиентът го възприема, се променя по време на
терапията. По-конкретно - има ли редуциране на степента, до която
ценностите и принципите му зависят от преценките и очакванията
на другите, и повишаване на степента, в която неговите ценности и
принципи се основават на собствения му опит.
За да изследва този проблем обективно, Раскин предприе
следните стъпки:
1. Три независими лица са приканени да подберат от няколко

записани интервюта онези твърдения, които се отнасят до
източника на ценностите и принципите на клиента. Уста-
новява се, че е налице повече от 80 процента съгласие при
подбора, което показва, че изследването борави с ясно от -
граничим конструкт.
2. Следва подбор на 22 от твърденията, които трябва да репре -
зентират широк спектър от източници на ценностите, след
което Раскин ги предоставя на 20 лица, като ги моли да ги
разпределят в четири групи според изследвания контину-
ум. Дванадесет от твърденията биват класирани най-устой-
чиво и те стават основа за формиране на скала на локуса на
оценяване със стойности от 1 до 4. Сектор 1 от скалата
репрезентира радикално упование на оценките на другите.
Сектор 2 включва онези случаи, в които е налице домини-
раща загриженост какво другите мислят, но и известна не-
удовлетвореност от тази зависимост. Сектор 3 се определя
въз основа на твърденията, в които клиентът демонстрира
толкова уважение към собствения процес на оценяване,
колкото и към ценностите и очакванията на другите, и ос -
ъзнава разликата между това сам да задаваш ценностите си и
това да се съобразяваш с чуждите. Сектор 4 репрезенти ра
онези случаи, в които има еднозначни свидетелства, че
индивидът разчита на собствения си опит и преценка като
основен източник на ценности и принципи.
Пример, илюстриращ сектор 3, може да ни даде по-картинна

представа за тази скала.
Следното твърдение, изказано от клиент, се оценява като
попадащо в този сектор на скалата: „Взех решение, за което се чудя
дали е правилно. Ако имаш семейство, в което брат ти е отишъл в
университет и всеки си прави каквото си поиска, се чудя дали е
правилно просто да бъда това, което съм, и да при зная, че не мога да
постигна същото като него. Винаги съм се опитвал да бъда това,
което другите мислят, че трябва да бъда, но сега си мисля - защо
просто да не съм това, което съм“ (6).
3. Раскин използва тази скала, за да класира всяко от 59-те

интервюта в десет кратки, но изцяло документирани случая,
които стават впоследствие обект на други проучвания. След
класирането, но преди анализа на резултатите, той решава да
определи надеждността на своите преценки. Затова избира
на случаен принцип едно твърдение, свързано с локуса на
оценяване, от всяко от 59-те интервюта и ги предоставя на
независимо лице, което не знае нищо за източника, нито
дали са от ранни или по-късни интервюта. Корелацията
между двете групи класирания е 0,91, което свидетелства за
наличие на задоволителна надеждност.
4. След като е разработил скала и е показал, че е надежден ин-
струмент, Раскин вече е готов да определи дали е налице
изместване на локуса на оценяване по време на терапията.
Средният резултат за първите интервюта в десетте случая е
1,97, а за последните 2,73 - разлика, съществена при ниво на
значимост 0,01. Така теорията на клиентоцентрирания под-
ход в този аспект бе верифицирана. Но тя получи и допъл -
нително потвърждение. Десетте случая бяха изследвани и с
помощта на други обективни методики, така че налице бяха
обективни критерии от други изследвания, според които
едни случаи бяха повече, а други по-малко успешни. Ако
вземем петте случая, оценени като по-успешни, измества-
нето в локуса на оценяване при тях е дори още по-голямо -
за първите интервюта средно е 2,12, а за последните 3,34.
Това изследване е в редица отношения типично за голяма група

от вече проведени научни начинания. Изхождайки от една хипотеза
на клиентоцентрираната теория, се разработва
Дванайсета глава. Клиентоцентрирана терапия...
инструмент за измерване на варирането на конкретния кон- структ.

Самото измерване се подлага на проверка, за да се види дали в
действителност върши работата, която претендира, че върши, и дали
другите професионалисти от областта могат да го използват и да
получават същите или сходни резултати. След това инструментът се
прилага към данните от терапията по начин, за който може да се
демонстрира, че е обективен. (При Раскин проверката на петдесет и
деветте случайно подбрани твърдения от друго независимо лице
показва, че няма намеса на фактор - осъзнат или несъзнаван, - който
да изкривява оценката му.) Данните, събрани посредством
прилагането на въпросния инструмент, могат да бъдат анализирани
впоследствие, за да се определи дали хипотезата е потвърдена или
отхвърлена. В конкретния случай тя се потвърди, което допълни -
телно доказа, че в резултат от клиентоцентрираната терапия имаме
редуциране на степента, до която клиентите разчитат на чужди
ценности и очаквания, и повишаване на степента, в която се опират
на собствените си оценки, основани на личния им опит.
Макар общият брой на изследваните случаи да не е голям, а
терапията доста кратка (което бе типично за онзи ранен период от
развитието на подхода), можем да кажем, че това са единствените
по-сериозни недостатъци на това изследване. Твърде вероятно е при
едно повторно провеждане с повече случаи и по-дълготрайна
терапия резултатите да са същите. При него имаме средно ниво на
научна софистицираност, т.е. то може да се ситуира между все още
грубите първоначални изследователски опити и много по-
педантично организираните и проведени най-нови проучвания.
Отношението на автономната нервна система към терапията
Отново ПРЕЗ 1949 г. Т ЕТФОРД осъществи изследване от напълно

различен тип (11). Хипотезата му отива отвъд теорията на
клиентоцентрираната терапия, прогнозирайки наличие на
физиологични реакции, консистентни с теорията, но които в крайна
сметка така и не бяха формулирани точно. Накратко ос-
новната хипотеза беше, че ако терапията позволява на инди вида да

моделира поновому своя жизнен модел и да редуцира напрежението
и тревожността, които изпитва по отношение на своите лични
проблеми, тогава реакциите на нервната му система, да кажем, в
ситуация на стрес, също ще бъдат трансформирани. Всъщност с
това той искаше да каже, че ако благодаре ние на терапията настъпи
промяна в жизнения модел, това ще се прояви и чрез организмични
изменения във функционирането на автономната нервна система -
сфера, над която индивидът няма съзнателен контрол. По същество
въпросът беше: колко дълбоки са промените, които
клиентоцентрираната терапия провокира? Достатъчно дълбоки ли
са, за да засегнат цялостното организмично функциониране на
индивида?
Въпреки че изследователската процедура определено беше
сложна, същността й може да се опише достатъчно опростено.
Началото бе организирането на терапевтична група от девет надесет
индивиди, обърнали се за помощ към Центъра за кон султиране на
Чикагския университет. Към тях бе отправена покана за участие в
научно изследване на личността. Тъй като всички поканени се
отзоваха, с изключение на неколцина, на които не беше удобно
времето за провеждане на тестовете, се сформира репрезентативна
група от клиенти на Центъра. Десет от тях започнаха индивидуална
терапия, трима - едновременно индивидуална и групова, и шестима
- групова. Бе сформирана и контролна група от седемнадесет
индивиди, чието разпределение по възраст и образователен статус
отговаряше на това в терапевтичната група. Участниците,
независимо дали от контролната или терапевтичната група,
преминават през една и съща експериментална процедура, чиито
най-важни характеристики са следните. Всеки се свързва с помощта
на електроди към полиграф, измерващ кожното съпротивление
(КГР), пулс, дишане. Първоначалното измерване се прави след
почивка, за да се установят изходните стойности. След това на
участниците се съобщава, че способността да запомнят цифри е
надежден показател за нивото на интелигентност и целта на
експеримента е именно това. Поредицата от цифри, които трябва да
бъдат възпроизведени по памет, постепенно се удължава, докато
всеки от участниците стигне до момент, в който вече не се справя
със задачата. След двуминутна почивка про
цедурата се повтаря. След още една почивка отново се стига до

фрустриращ провал. Тъй като всички участници са студенти, ролята
на егото и фрустрацията са напълно автентични, понеже случващото
се изглежда, че хвърля сянка върху интелектуалните им
способности. След още една почивка всички са освободени и
информирани, че по-късно ще се свържат с тях. В нито един момент
не се намеква, че експериментът е свързан с индивидуалните им
терапии и самите тестове се осъществяват в друга сграда.
След края на терапията клиентите са извикани отново и
преминават през същата процедура - три епизода на фрустра ция и
възстановяване след нея, които се проследяват с измер вания. На
съответните времеви интервали участниците в контролната група се
подлагат на същите тестове.
Различни физиологични показатели се изчисляват за двете
групи. Единствените значими разлики между тях са свързани със
скоростта на възстановяването от фрустрацията. Може да се
обобщи, че групата, която преминава през терапия, се въз становява
по-бързо при втората процедура в сравнение с първата, докато при
контролната група резултатите са противоположни - участниците в
нея се възстановяват по-бавно при втората серия от тестове.
Нека бъда по-точен. Терапевтичната група демонстрира
промяна в „коефициента на възстановяване“, изчислен въз основа на
КГР, която е статистически значима при 0,02 дове рителен интервал,
и показва по-бързо възстановяване след фрустрация. Контролната
група демонстрира промяна на този коефициент, статистически
значима при стандартно ниво от 10%, което показва по-бавно
възстановяване. Иначе казано, те се справят с фрустрацията по-зле
по време на втората серия от тестове. Другият показател „процент
на възстановяване“ отново показва, че терапевтичната група се
възстановява по-бързо при втората процедура, докато при
контролната група изобщо не се отчита промяна. Що се отнася до
честотата на пулса при терапевтичната група, средно тя
демонстрира по-слаба вариация при втората серия от тестове,
промяна, която е статистически значима при стандартно ниво от 5%.
При контролната група няма промяна. Другите показатели
свидетелстват за промяна, сходна с вече описаната, но не толкова
значима.
Може да се каже, че участниците, които са участвали в те рапия,

придобиват по-висок праг на фрустрация по време на терапията и
съумяват да възстановят баланса си по-бързо. При контролната
група, от друга страна, се наблюдава слаба тенденция към
снижаване на този праг при втората серия от тестове и категорично
по-бавно връщане към хомеостаза.
Най-просто казано, значимостта на изследването е в след ното:
то потвърждава, че след терапия индивидът е в състояние да
посрещне - с повече приемане и по-малко смущение - ситуации на
емоционален стрес; този извод е в сила дори конкретната форма на
фрустрация или стрес никога да не е била обект на терапевтичното
взаимодействие; по-ефективното справяне с фрустрацията не е
просто привидност, а се потвърждава от физиологичните реакции,
които индивидът не може съзнателно да контролира и за които няма
представа.
Изследването на Тетфорд е един от най-новаторските и из-
пълнени с предизвикателства експериментални опити от този
период. То отива отвъд клиентоцентрираната теория, така как то е
формулирана, и прави прогноза, консистентна с нейните принципи и
вероятно имплицитно заложена в тях, но все пак прекрачваща
границите й. Прогнозата е, че ако терапията стимулира по-
успешното справяне със стреса на психологическо ниво, то това би
трябвало да може да се отчете и чрез физиологични показатели.
Конкретната изследователска процедура тества именно валидността
на тази прогноза. Няма съмнение, че теорията се потвърждава още
по-еднозначно, когато става дума за предхождащи границите й
прогнози, които се оказва, че са валидни.
Откликът на клиента спрямо различни терапевтични техники
П РЕЗ 1950 г. Б ЕРГМАН ОСЪЩЕСТВЯВА малко проучване (2), което е пример

как записаните интервюта могат да станат обект на микроскопско
изследване на терапевтичния процес. Той си поставя въпроса каква е
природата на взаимодействието между приложения терапевтичен метод
или техника и отклика на клиента.
На изследване са подложени десет записани случая (същите, с

които работи Раскин и други), в които клиентът моли да чуе
оценката на терапевта. В десетте случая има общо 246 момента, в
които клиентът моли за конкретно разрешение на проблемите си, за
оценка на степента, в която напредва или се справя, за
потвърждаване на собствените му възгледи или за съвет как да
действа. Всеки такъв момент бива включен в проучването като
изследователска единица, отчитаща отклика на клиента. Тя включва
цялото изказване на клиента, непосредствено следващия го отговор
на терапевта и реакцията на клиента след него.
Бергман установява, че отговорите на терапевта могат да бъдат
категоризирани по следния начин:
1. Отговор, основан на оценка. Може да бъде интерпретация на

казаното от клиента, съгласие или несъгласие, предложение
или допълнителна информация.
2. „Структуриращ“ отговор. Терапевтът може да обясни своята
роля или начина, по който се очаква да протече терапията.
3. Молба за проясняване. Терапевтът може да посочи, че
смисълът на молбата на клиента не му е напълно ясен.
4. Рефлексия върху контекста на молбата. Терапевтът може да
се опитва да разбере по-общия контекст на молбата, но без
да засяга самата нея.
5. Рефлексия върху самата молба. Терапевтът може да се опита
да разбере молбата на клиента или молбата му в контекста
на други преживявания.
Бергман формулира следните категории за реакциите на

клиента, непосредствено следващи отговора на терапевта.
1. Клиентът отново моли за оценка - повтаря същата молба,

разширява я, модифицира я или пък я замества с друга.
2. Независимо дали приема, или отхвърля отговора на тера-
певта, клиентът се отказва от усилието да вниква в своите
нагласи и проблеми (обикновено се насочва към по-нере-
левантни теми).
3. Продължава да се стреми да вникне в нагласите и пробле-
мите си.
КарлРоджърс Ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
4. Клиентът успява да вербализира своето разбиране за връз-

ката между дадени чувства - имаме израз на инсайт.
След като е подложил на проверка надеждността на подобна

категоризация и е установил, че е задоволителна, Бергман започва с
анализа на данните. Задачата е да определи в какви двойки
фигурират различните категории и кои двойки се появяват най-
често. Някои от по-важните резултати са следните:
Единствено случайна връзка е налице между първоначалната
молба на клиента и последващия му отклик. Същото важи и за
връзката между първоначалната му молба и отговора на те рапевта.
В този смисъл нито отговорът на терапевта, нито пос ледващата
реакция на клиента са по някакъв начин „причинени каузално“ от
първоначалната молба за оценка.
От друга страна, значима връзка е установена между отговора
на терапевта и последващия отклик на клиента.
1. Рефлексия върху преживяванията на клиента от страна на

терапевта най-често бива следвана от продължаващо усилие
за вникване в себе си или от инсайт. Това отношение е
значимо при ниво от 1%.
2. Отговорите на терапевта от първа и втора категория биват
следвани от отказ от по-нататъшни усилия за вникване в
себе си. То също е значимо при ниво от 1%.
3. Отговор на терапевта, в който той моли за прояснение, най-
често бива следван от повторение на молбата или от
редуциране на усилията по вникване в себе си или за инсайт.
Тези отношения са статистически значими съответно при
ниво от 1 и от 5%.
Всичко това позволява на Бергман да заключи, че усилието за

вникване в себе си и инсайт - позитивните аспекти на тера певтичния
процес - като цяло биват стимулирани от отговори, които са
„рефлексия над преживяванията“ на клиента, докато оценъчните,
интерпретативните и „структуриращите“ отговори, изглежда,
генерират негативни за терапевтичния процес реакции.
Това проучване е пример за начина, по който в редица научни
изследвания записите на интервюта биват изследвани из
ключително детайлно, за да се хвърли светлина върху някои от

аспектите на клиентоцентрираната теория. В тях вътрешните
събития, провокирани от терапията, се изследват обективно с цел
проясняване на цялостния процес.
Изследване на Аз-концепцията
П РОВЕДЕНИ СА МНОЖЕСТВО ИЗСЛЕДВАНИЯ НА промяната на Аз-

концепцията на клиента - конструкт, основен за клиенто-
центрираната теория за психотерапията и личността. Едно от тях,
проведено от Бътлър и Хай (3), ще бъде представено накратко тук.
Метод, който често се използва за тази цел, е Q-техниката,
разработена от Стивънсън (10) и адаптирана за изследване на
личността. Тъй като инструментът, използван от Бътлър и Хай, се
базира на тази техника, тя ще бъде скицирана, преди да спо деля
резултатите от изследването им.
В множество записани интервюта се идентифицират всички
изказвания на клиента, целящи самоописание. От тях на свой ред се
подбират сто, които биват редактирани, за да звучат по-ясно. Целта
е да се състави възможно най-широк набор от начини, по които
клиентът би могъл да възприема себе си. Списъкът съдържа
твърдения като: „Често се чувствам засегнат“, „Аз съм
привлекателен в сексуално отношение“, „Наистина се чувствам
зле“, „Чувствам се неудобно, когато говоря с някого“, „Чувствам се
спокоен и нищо не ме притеснява“.
В проучването на Бътлър и Хай всеки участник е приканен да
подреди картите, върху които фигурират тези сто изказвания.
Първо, той трябва да подреди картите, за да опише как вижда себе
си в настоящия момент, сортирайки ги в девет групи - от тези, които
го описват в най-слаба степен до най-точните описания. Във всяка
група трябва да има определен брой карти (по- точно 1,4,11, 21, 26,
21,11,4,1, което осигурява принудително и приблизително нормално
разпределение). Следващата му задача е да подреди още веднъж
картите, за да опише „личността, която би искал най-силно да бъде“.
Това означава, че за всяко твърдение изследователите ще разполагат
както с реалната му роля в самоописанието, така и с ценността,
която му се приписва.
Очевидно е, че различните подредби могат да бъдат коре-

лирани, например себевъзприятието преди и след терапията,
себевъзприятието и идеалният Аз-образ или идеалният Аз- образ на
различни клиенти. Силните корелации сочат ниска степен на
несъответствие или промяна, слабите - обратното. Проучването на
конкретни твърдения, които са променили мястото си в резултат от
терапията, позволява да се състави качествена характеристика на
природата на промяната. Поради големия брой на твърденията се
постига относително запазване на богатството на клиничната
картина при статистическия анализ. Като цяло използваната
процедура дава възможност на изследователите да превърнат
трудно уловимите феноменологични възприятия в обективни данни,
с които може да се борави научно.
Нека се насочим сега към конкретните подредби от изслед-
ването на Бътлър и Хай. Хипотезата е: (1) че клиентоцентрираната
терапия стимулира редуцирането на несъответствието между
себевъзприятията и идеалния Аз-образ; и (2) че това ре дуциране е
по-изявено при клиенти, отбелязали по-явна трансформация по
време на терапията, което може да се потвърди, прилагайки
независими критерии за оценка.
Като част от по-мащабна изследователска програма (8) на 25
клиенти се възлага да използват Q-техниката, за да опишат
актуалното си себевъзприятие и идеалния Аз-образ, като тряб ва да
направят това преди началото на терапията, след края й и още
веднъж в период между шест и дванадесет месеца. Същата
процедура се следва и при контролната група, която не участва в
терапия и чието разпределение по възраст, поли социоиконо-
мически статус е сходно.
Резултатите са интересни. Корелациите между себевъз -
приятието и идеалния Аз-образ в терапевтичната група варират от
-0,47 (твърде силно несъответствие) до 0,57 (високо оценностяване
на аза, такъв, какъвто е). Средната корелация от теста преди
терапията е -0,01, от теста в края й е 0,34, а при проследяването -
0,31. Това свидетелства за сериозна промяна, която потвърждава
изходните хипотези. Особено любопитно
е, че корелацията отслабва съвсем малко в периода след при-
ключването на терапията. Ако насочим вниманието си към
седемнадесетте случая, които по оценка на терапевта и според
тематично-аперцептивния тест са преживели най-сериозно

подобрение в резултат от терапията, се вижда, че промяната е още
по-изявена: средната стойност от първия тест е 0,02, а при
проследяването - 0,44.
Петнадесет участници съставляват „собствена контролна“
група. Те са тествани, когато за първи път са потърсили помощ, след
което са помолени да изчакат 60 дни до започване на терапията. В
края на този период са тествани отново, както и в края на терапията
и при проследяването. При тях първият тест показва корелация
между себевъзприятие и идеал -0,01; в края на изчаквателния
период няма промяна. Може да се приеме, че промяната, настъпила
по време на терапията, очевидно е свързана именно с нея и не е
резултат просто от изминаването на време или от решението да се
потърси помощ.
Ситуацията в контролната група се различава чувствително от
тази в терапевтичната. Първоначалната корелация между
себевъзприятие и идеал е 0,58 и тя не се променя - при просле-
дяването е 0,59. Очевидно тук отсъства напрежението, характерно
за клиентите; участниците като цяло се самоооценяват високо и това
не се променя драматично.
Това изследване дава основания да се заключи, че една от
промените, свързани с клиентоцентрираната терапия, е в посока към
по-високо оценностяване на аза. При това въпросната промяна не е
преходна, а е устойчива дори след приключване на терапията.
Редуцирането на вътрешното напрежение е значително, но дори в
края на терапията себевъзприятието е в известна степен по-
негативно, отколкото при нетерапевтичната контролна група. (С
други думи, терапията не е донесла „идеалното приспособяване“
или пълно отсъствие на вътрешен конфликт.) Също така е ясно, че
въпросната промяна не е резултат просто от изминаване на време
или от решението да се започне терапия, а категорично е свързана с
терапията.
Изследването е едно от многото подобни, хвърлили светлина
върху отношението между терапия и промяна в себевъз приятието.
От други (представени в (8)) знаем, че най-вече себевъзприятието се
променя, а не идеалният Аз-образ. Последният също търпи
трансформации, но те са слаби и са в посока към редуциране на
непостижимостта му. Знаем също така, че Аз-образът в края на
терапията се оценява (обективно) като
съответстващ на по-добре приспособена личност и е свързан с по-

висока степен на вътрешен комфорт, себеразбиране, приемане и
отговорност, и намира по-дълбоко удовлетворение и радост в
отношенията с другите. Така, стъпка по стъпка, ние съумяхме да
натрупаме обективно знание за стимулираните от терапията
промени в себевъзприятието на клиента.
Променя ли психотерапията всекидневното поведение?
О ПИСАНИТЕ ДОТУК ИЗСЛЕДВАНИЯ , КАКТО И други, на които можем да

се позовем, предлагат потвърждение, че клиентоцентрираната
терапия стимулира множество трансформации. Индивидът прави
избори и йерархизира ценностите си по различен начин; реагира на
фрустриращите преживявания с по-кратки периоди на
физиологично напрежение, променя себевъзприятието си и начина
на себеоценностяване. Но всичко това оставя без отговор въпроса за
практическата полза по отношение на лаика и на обществото: дали
всекидневното поведение на клиента се променя така, че това да е
забележимо и да е в положителна посока? В опит да отговорим на
този въпрос заедно с колеги инициирахме проучване на промените в
зрелостта на поведението на клиентите във връзка с терапията. То
бе публикувано през 1954 година (6).
Теорията на клиентоцентрираната терапия допуска, че въ-
трешните промени, осъществяващи се благодарение на тера пията,
ще позволят на индивида да се освободи от защитното си
поведение, да действа по един по-социализиран начин, да приема в
по-висока степен собствените си специфики и тези на средата.
Всичко това е свидетелство за изработването на по-социализирана
система от ценности. Поведението на клиента, накратко, ще се
оценява като по-зряло, а инфантилните прояви ще са все по-редки.
Трудният въпрос, който си поставихме, беше дали може да се даде
операционална дефиниция на подобна хипотеза, за да може да бъде
проверена емпирично.
Няма много инструменти, разработени с цел измерване на
качеството на всекидневното поведение. Най-подходящият за
нашите цели дължим на Уилъби и това е т.нар. скала на
емоционалната зрялост. За разработването й той формулира

множество твърдения, описващи поведението, и прикани сто
клинични работници - психолози и психиатри - да ги оценят спрямо
степента на зрялост, която репрезентират. Въз основа на преценките
им подбра 60 от тях, като стойностите им варират от 1 (зряло в най-
ниска степен) до 9 (зряло в най-висока степен). Няколко от
твърденията заедно с техните стойности са посочени по-долу, за да
може читателят да придобие по-ясна представа за скалата.
1. Лицето обикновено търси помощ за разрешаване на про-

блемите си (твърдение 9).
3. Когато шофира, лицето е спокойно в стандартни ситуации,
но се ядосва на другите шофьори, които му пречат по няка -
къв начин (твърдение 12).
5. При очевидно потвърждение на по-слабите му качества в
дадено отношение лицето се впечатлява, но намира успо -
коение, изпълнявайки задачи, с които се справя по-добре
(твърдение 45).
7. Лицето организира и йерархизира усилията си за постига не
на дадена цел, като очевидно следва систематичен подход
(твърдение 7).
9. Лицето посреща спокойно легитимни възможности за сек-
суална изява, не се срамува, не се страхува, нито пък е из -
цяло обзето от мисълта за това (твърдение 53).
След като избрахме инструмента, който ще използваме, вече

можехме да формулираме хипотезата си в операционален вид: след
завършване на клиентоцентрираната терапия поведението на
клиента ще бъде оценено от него самия и от негови достатъчно
близки лица като по-зряло. Това ще бъде потвърдено от по-високите
резултати по разработената за целта скала.
Методът на изследването бе по необходимост сложен, тъй като
е трудно да бъдат получени точни и надеждни измервания на
всекидневното поведение. Самото изследване бе част от по-мащабна
изследователска програма, в която участие взеха почти тридесет
клиенти и същата по брой контролна група (8). Стъпките бяха
следните.
1. Преди започването на терапията клиентите бяха приканени

да направят самооценка на поведението си по въпросната
скала.
2. Всеки посочи имена на двама свои близки приятели, които
биха искали да направят оценка на поведението му след края
на терапията. Контакта с тях щяхме да осъществим по
пощата и те щяха да изпратят своята оценка директно на
Центъра по консултиране.
3. Всеки от приятелите бе помолен да оцени поведението не
само на съответния клиент, но и на още един човек, когото
добре познава. Целта беше да се провери надеждността на
оценките.
4. Половината от терапевтичната група, която бе определена да
бъде и собствената си контролна група, направи самооценка
при първото посещение и втори път след шестдесет дни,
непосредствено преди започването на терапията. Оценките
на всеки клиент от приятелите му се събраха по същото
време.
5. След приключване на терапията клиентът и двамата му
приятели отново бяха приканени да направят оценки.
6. Между шест и дванадесет месеца след края на терапията
процедурата се повтори.
7. Участниците в контролната група също се самооцениха по
разработената скала в същите моменти, в които това направи
и терапевтичната.
Тази организация на изследването доведе до акумулирането на

голям обем от данни, който позволи да се направи анализ от
различни гледни точки. Тук ще спомена само основните резултати.
Разработената скала се доказа като достатъчно надежден
инструмент, независимо кой я прилага - клиент или наблюдаващ го
близък приятел. Сходството в оценките обаче не бе голямо.
Лицата от нетерапевтичната контролна група демонстри раха
отсъствие на промяна на всеки от основните етапи.
Клиентите, които участваха в упражняващата собствен контрол
група, демонстрираха отсъствие на значима поведенческа промяна
през изчаквателния период, като това се потвърди как то от
собствените им оценки, така и от тези на приятелите им.
Нямаше значими промени в оценките на наблюдателите по

време на терапията, както и в комбинирания период на терапия и
проследяване. Това, разбира се, противоречеше на нашата хипотеза.
Беше желателно да проверим дали този негативен резултат важеше
за всички клиенти, независимо от постигнатия по време на
терапията напредък. Затова клиентите бяха разделени на групи,
които по оценка на терапевта са демонстрирали най-забележителен,
среден и минимален напредък.
Установи се, че за първата група оценките за зрелостта на
поведението, направени от близките, са се повишили значително
(ниво от 5%). За втората група промените в оценките бяха
незначителни, а в третата оценките показваха отрицателно движение
към редуциране на зрелостта.
С други думи, налице беше категорична и значима корелация
между оценката на терапевта за въздействието на терапията и
оценките на наблюдаващите всекидневното поведение на клиентите
техни приятели. Тя беше особено интересна, защото мнението на
терапевта се основаваше изцяло на реакциите на клиента по време
на терапевтичните срещи, като информацията за поведението му
извън тях или беше съвсем малко, или напълно отсъстваше.
Оценките на приятелите пък се основаваха на наблюдение
единствено на поведението извън терапевтичните срещи, без
никаква информация за протичането на терапията.
Като цяло тези резултати се потвърдиха и от самооценки- те на
клиентите, с едно любопитно изключение. Онези, които бяха
оценени като отбелязали най-сериозен напредък, се самооцениха
като постигнали по-зряло поведение и оценките им бяха почти
идентични с тези на наблюдаващите. Клиентите обаче, които бяха
оценени от терапевтите като постигнали минимален напредък и
които според наблюдаващите демонстрираха спад в зрелостта на
поведението си, се самоописаха по начин, който рязко вдигна
стойностите както в края на терапията, така и при проследяването.
Това изглеждаше като очевидно свидетелство за включване на
защитен механизъм след неуспешната терапия.
Изглежда, имаме достатъчно основание да заключим, че когато
клиентоцентрираната терапия се оценява като ефективна, то тогава
има и достатъчно видима промяна във всекидневното поведение на
клиента. Когато терапевтът усеща, че тера
пията е имала слабо въздействие или изобщо не е подействала,

тогава се наблюдава известно редуциране на зрелостта на пове -
дението. Последният резултат е особено любопитен, тъй като това е
първото свидетелство, че неуспешният опит да намериш помощ в
отношението с клиентоцентриран терапевт може да има и негативни
последици. Макар да не са твърде сериозни, заслужават по-
нататъшно изследване.
Представеното тук изследване демонстрира усилията, положени
за установяване на различните поведенчески резултати от
психотерапията. То също така показва и някои от възниква щите
трудности по отношение на планирането на достатъчно строг
изследователски дизайн, който да гарантира, че (а) поведенческите
промени действително са настъпили и (б) че тези промени са
следствие от терапията, а не от друг фактор.
След осъществяването на това мащабно проучване на про-
мените във всекидневното поведение вероятно новите изсле -
дователски опити, посветени на този проблем, ще бъдат по- добре
осъществени в лабораторни условия, където промените в
поведението, насочено към разрешаване на проблеми, адаптивното
поведение, реакциите спрямо заплаха или фрустрация и т.н. могат
да бъдат проследени при по-строго контролирани условия. Но това
изследване е първото, което показва едновременно, че успешната
терапия стимулира позитивни поведенчески промени и че
неуспешната терапия може да стане причина за негативни.
Качеството на терапевтичното отношение в

корелацията му към терапевтичния напредък
П ОСЛЕДНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ , КОЕТО ИСКАМ ДА представя, бе наскоро

завършено от Барет-Ленард (1). Изходна точка беше моята теза за
необходимите условия за настъпване на терапевтична промяна.
Хипотезата беше, че ако пет условия, свързани с нагласите, са
налични в терапевтичното взаимодействие, промяна ще настъпи. За
да изследва този проблем, той разработи инструментариум за
проучване на взаимодействието {relationship inventory), който имаше
различни разновидности за клиента и за терапевта. Той трябваше да
разкрие петте
Дванайсета глава. Клиентоцентрирана терапия ... I 301
аспекта на отношението между тях. До този момент са обрабо тени

само данните за нагласите на клиентите към терапевтичното
отношение и именно на тези резултати ще се спра.
Обект на изследването бяха няколко нови случая, към кои то
Барет-Ленард знаеше, че ще може да приложи няколко обективни
процедури за измерване на степента на промяна. Той из ползва
разработения инструментариум при всеки клиент след петото
интервю. За да може читателят да разбере по-добре същността на
работата му, ще посоча няколко от елементите, свързани с всяка
променлива. Барет-Ленард се интересуваше например от измерване
на степента, до която клиентът усеща емпатично разбиране в
рамките на терапевтичното взаимодействие. Затова той включи
елементи, свързани с терапевта, които клиентът трябваше да
подреди в скала с шест пункта, вариращи от „напълно вярно“ до
„напълно невярно“. Видно е, че тези елементи са аспекти на
различните степени на емпатично разбиране.
Той разбира как аз възприемам собствените си преживявания.

Той се опитва да види ситуацията през моите очи.
Понякога си мисли, че се чувствам по определен начин, защото
той се чувства така.
Той разбира какво казвам, но от откъсната, обективна гледна
точка.
Той разбира думите ми, но не и как се чувствам.
Вторият аспект, който Барет-Ленард искаше да измери, беше

нивото на симпатия, степента на харесване на клиента от страна на
терапевта. За тази цел бяха включени следните твърдения, които
отново трябваше да бъдат оценени в диапазона между напълно
валидни и напълно невалидни.
Грижа го е за мен.
Интересува се от мен.
Той е любопитен защо действам по един или друг начин, но не
се интересува наистина от мен като човек.
Безразличен е към мен.
Не ме одобрява.
За да се измери безусловното позитивно отношение, бяха

включени следните твърдения:
Дали изразявам „добри“ или „лоши“ чувства, изглежда, няма

отношение към това, което той чувства към мен.
Понякога той се отнася по-позитивно и приятелски, а друг
път по-малко.
Интересът му към мен зависи от това, за което говоря.
За да се измери конгруентността или искреността на терапевта

в рамките на взаимодействието, бяха използвани след ните
твърдения:
В отношенията ни той е това, което е.

Той се преструва, че ме харесва или че ме разбира повече,
отколкото е всъщност.
Има моменти, в които външната му реакция е напълно
различна от това, което чувствам, че изпитва.
Играе роля пред мен.
Барет-Ленард искаше да измери и още една променлива, която

смяташе за важна - психологическата откритост на терапевта, или
готовността му да бъде опознат. За тази цел бяха използвани
следните твърдения:
Той свободно ще сподели своите собствени мисли и чувства,

ако пожелая да ги узная.
Не се чувства комфортно, ако го попитам нещо лично.
Няма желание да споделя какво чувства към мен.
Някои от резултатите са любопитни. По-опитните терапевти

бяха възприемани като притежаващи в по-висока степен първите
четири качества. Но що се отнася до „готовността му да бъде
опознат“, бе валидно обратното.
При по-тежките случаи в извадката първите четири измер-
вания силно корелираха както с обективно измерената степен на
личностна промяна, така и със степента на промяна по оцен ка на
терапевта. Емпатичното разбиране бе най-силно свързано с
промяната, но искреността, нивото на симпатия и безу
словността на позитивното отношение бяха също свързани с успеха

на терапията. Що се отнася до откритостта на терапевта, отсъстваше
значима корелация.
Можем да обобщим с достатъчно основание, че едно тера-
певтично отношение, което се характеризира с висока степен на
конгруентност или искреност от страна на терапевта, както и с
чувствителност и адекватно насочена емпатия, висока сте пен на
зачитане, уважение, одобрение към клиента и с отсъствие на
условност в тези нагласи, има висока вероятност да бъде ефективно.
Тези качества, изглежда, са основните, стимулиращи промяна
форми на въздействие върху личността и поведението. Това и други
подобни изследвания показват, че те могат да бъдат измерени или
наблюдавани в малки сегменти от взаимодействието още в
относително ранните му фази и въпреки това са достатъчни
критерии за прогнозиране на резултатите от терапията.
Представеното тук изследване е пример за съвсем скорошен
опит за проверка на по-трудно уловимите аспекти на теорията на
клиентоцентрираната терапия. Трябва да се отбележи, че то не се
занимава с въпросите на техниката или с начините на
концептуализиране, а е фокусирано върху трудно
идентифицируемите качества, свързани с нагласите и прежи-
вяванията. По моя оценка научните изследвания в полето на
психотерапията са изминали дълъг път, преди да могат да тре тират
подобни качества. Позитивните свидетелства за четирите от
променливите и отсъствието на такива по отношение на петата
променлива за мен е знак, че от подобни проучвания можем да
очакваме полезни и все по-диференцирани резултати.
Съвсем не е за пренебрегване изводът, че всички качества на
терапевтичното отношение, които се оказват пряко свърза ни с
напредъка при клиента, са качества, отнасящи се до нагла си. Макар
да е вероятно да се установи, че професионалната експертиза,
уменията и техниките също имат значение, това изследване открива
възможността определени качества, отнасящи се до нагласи и
вътрешни преживявания, сами по себе си да са достатъчни за
отключване на позитивен терапевтичен процес, без значение какво е
нивото на образованост, клиничния или психологически опит.
Изследването е първото по рода си и в още едно отноше ние. То

е експлицитно замислено като проучване на каузалните или
произвеждащи промяна елементи на психотерапията. В това
отношение теорията е отбелязала значителен напредък, а
методологията е вече достатъчно разработена, така че да можем да
очакваме все повече научни усилия да бъдат посвещава ни на
динамиката на личностната промяна. Вероятно в близко време ще
можем да разграничаваме и да измерваме условията, които
причиняват и произвеждат конструктивна промяна в личността и
поведението.
Наскоро проведени изследвания

Н АУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ , ПОСВЕТЕНИ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА ,
процъфтяват в САЩ. Дори психоаналитичната общност се зае да
проведе няколко обективни изследвания на процеса на
психоаналитична терапия. Невъзможно е да представя всичко, което
се прави днес, тъй като картината е твърде сложна и твърде
изменчива. Ще се огранича до няколко много кратки щриха на
редица изследователски проекти и програми, свързани с
клиентоцентрираната терапия, за които имам лични наблюдения.
В Чикагския университет в момента се провежда изследване
под ръководството на д-р Джон Шлийн, посветено на проме ните,
които настъпват при краткосрочна терапия с фиксирана
продължителност, и на сравнението им с промените при стан-
дартната, неограничена във времето терапия. При първата на
клиентите се предлага конкретен брой интервюта (най-често
двадесет, понякога четиридесет) и терапията приключва след
провеждането им. Изследователите се интересуват от начина, по
който индивидите съумяват да използват времето, както и от
възможността то да бъде съкратено. Проучването би трябвало да
приключи скоро.
Тясно свързано с него е друго изследване на краткосрочната
Адлерова терапия. С активното сътрудничество на д-р Рудолф
Драйкърс и колегите му, д-р Шлийн провежда проучване на
Адлеровата терапия, което точно съответства на спо
менатото по-горе. Ако всичко се осъществи по план, ще има

възможност за пряко сравнение между две радикално различаващи
се терапии - Адлеровата и клиентоцентрираната. Ще бъдат
проведени едни и същи тестове преди терапията и след края й,
терапията ще бъде сходна по продължителност и всички интервюта
ще бъдат записани. Това ще бъде от решаващо значение и ще
изиграе ключова роля за задълбочаване на познанията ни за общите
и специфичните елементи в различните видове терапия.
В Чикагския университет се провежда още едно изследване от
д-р Дезмънд Картрайт, Доналд Фиске, Уилям Къртнър и други. То е
опит да се проучат - в голям мащаб - множество факто ри, които
биха могли да имат връзка с терапевтичната промяна. Амбицията е
да се обхванат много елементи, които преди това не са били считани
за значими по отношение на напредъка или отсъствието на напредък
в терапията.
В университета в Уисконсин д-р Робърт Рьослер, д-р Норман
Грийнфийлд и д-р Джеръм Бърлин и моя милост инициирахме
мрежа от изследвания, за които се надяваме да хвърлят светлина
върху физиологичните реакции при клиентоцентрираната терапия.
Една част от данните ще са свързани с постоянно измерване на КГР,
температурата на кожата и честотата на пулса. Съпоставянето им
със записаните интервюта вероятно ще ни даде повече информация
за фундаменталната физиолого-психологическа природа на процеса
на личностна промяна.
Един по-малък проект е посветен на обективното изслед ване на
процеса на психотерапия. В наскоро публикувана статия (7) очертах
основаната на наблюдения теоретична рамка на нерегулярно
следващите фази в психотерапевтичния процес. В момента се
опитваме да преведем тази теоретична картина в операционална
скала, с помощта на която да изследваме записи от интервюта. В
момента текат изследванията, посветени на надеждността и
валидността на тази скала.
Заслужава да се спомене още една програма от универси тета в
Уисконсин, под ръководството на д-р Гендлин и моя ми лост. Тя е
посветена на сравнението между психотерапевтичния процес при
пациенти с шизофрения (и хронична, и остра) и при нормални
клиенти. Всеки терапевт следва да се заеме с трима клиенти
едновременно, които си съответстват по въз
раст, пол, социоикономически статус - единият ще бъде паци ент с

хронична шизофрения, другият ще бъде в остра фаза, а третият ще
бъде „нормално“ функциониращ. Надяваме се, че след множеството
планирани тестове преди и след терапията и при наличието на
записи на всички интервюта изследването ще има любопитни
резултати. То насочва проверката на хипотези, формулирани в
рамките на клиентоцентрираната теория, към нова област, а именно
- хоспитализирания психотичен пациент. Част от фундаменталната
хипотеза, която стои в основата му, е, че при наличие на
необходимите условия (до известна степен такива, каквито ги
видяхме формулирани в изследването на Барет-Ленард) процесът на
промяна при шизофреника и при нормалния индивид ще бъде
сходен.
Вярвам, че тези кратки описания са достатъчни, за да покажат,
че корпусът от обективни научни изследвания, стимулирани от
практиката и теорията на клиентоцентрираната терапия, продължава
да се разраства и развива.
Значението на изследванията за бъдещето

В КРАЯ НА ТАЗИ ГЛАВА бих искал да обсъдя въпроса „Накъде ще ни
отведат тези усилия? Каква е целта на всички тези изследвания?“
Струва ми се, че основният смисъл е в това, че нараства щият
обем от обективно верифицирано познание за психотерапията ще
провокира постепенното отмиране на различните „школи“,
включително обсъжданата тук. Със задълбочаването на сигурното
знание за условията, които стимулират терапевтичната промяна, за
природата на терапевтичния процес, за условията, които блокират
или пречат на терапията, за най- често срещаните резултати от
терапията по отношение на личностната или поведенческата
промяна ще има все по-слаб акцент върху догматични и чисто
теоретични формулировки. Разликите в мненията, различните
терапевтични процедури, различните очаквания по отношение на
ефектите ще бъдат емпирично проверявани, а не просто обсъждани
или оспорвани.
В медицината днес не съществува „пеницилинова школа“

срещу друга с по-архаични възгледи. Несъмнено има разлики в
преценките и мненията, но съществува и увереност, че те ще бъдат
скоро снети посредством внимателно планирани изслед вания.
Единствено това е пътят, според мен, психотерапията във все по-
голяма степен да се обръща към фактите като арбитър, а не към
догматични схващания. Оттук би трябвало да израсне все по-
ефективна и постоянно променяща се психотерапия, която нито ще
има, нито ще се нуждае от специален етикет. В нея ще бъдат
инкорпорирани издържалите проверката на опита елементи от
различните подходи.
С това вероятно би трябвало да завърша, но искам да добавя и
няколко думи за онези, които може да се отвратят от идеята за
обективно изследване на подобна деликатна, лична и трудно
уловима сфера като психотерапията. Те вероятно вярват, че да
подложиш толкова интимно взаимодействие на обективно про-
учване е деперсонализиращ акт, който отнема от най-същностните
му качества и го свежда до гола система от факти. Искам само да
отбележа, че до този момент подобен ефект напълно отсъства и по-
скоро е вярно обратното. Колкото по-задълбочени са изследванията,
толкова по-еднозначно показват, че значимите промени в клиента
са свързани с най-трудно идентифицируемите субективни
преживявания - вътрешните избори, по-високата степен на единство
с цялостната му личност, различното усещане за самия себе си. Що
се отнася до терапевта, някои от наскоро проведените изследвания
показват, че искреният терапевт, който се отнася с топло човешко
чувство към клиента и се интересува единствено от това да разбере
протичащите във всеки отделен миг негови чувства, е най-
ефективен. Със сигурност няма свидетелства, че хладният,
разсъдъчен, аналитично ориентиран терапевт отвежда терапията до
успешен завършек. Изглежда, един от парадоксите на
психотерапията е, че за да задълбочим разбирането си за областта,
трябва да сме готови да подложим най-дълбоките си вярвания и
твърди убеждения на имперсоналната проверка на емпиричното
изследване; но за да бъдем ефективни като терапевти, трябва да
използваме това знание само за да обогатим и разширим този
субективен аз; и именно този аз трябва да бъдем - свободно и без
страх - във взаимодействието си с клиента.
#
1. Barrett-Lennard, G. Т. Dimensions of the client’s experience of his therapist
associated with personality change. Unpublished doctoral dissertation, Univ. Of
Chicago, 1959.
2. Bergman, D. V. Counseling method and client responses. / Consult.
Psychol.1951,IS, 216-224.
3. Butler, J. M„ and G. V. Haigh. Changes in the relation between self-con cepts and
ideal concepts consequent upon client-centered counseling. In C. R. Rogers and
Rosalind F. Dymond (Elds.). Psychotherapy and Personality Change. University
of Chicago Press, 1954.
4. Cartwright, Desmond S. Annotated bibliography of research and theory
construction in client-centered therapy. J. of Counsel. Psychol. 1957,
4, 82-100.
5. Raskin, N. J. An objective study of the locus-of-evaluation factor in psy-
chotherapy. In W. Wolff, and J. A. Precker (Eds.). Success in Psychotherapy. New
York: Grune & Stratton, 1952, Chap. 6.
6. Rogers, C. R. Changes in the maturity of behavior as related to therapy. In C. R.
Rogers, and Rosalind F. Dymond (Eds.). Psychotherapy and Personality Change.
7. Rogers, C. R. A process conception of psychotherapy. Amer. Psychol., 1958,13,
142-149.
8. Rogers, C. R. and Dymond, R. F. (Eds.). Psychotherapy and Personality Change.
University of Chicago Press, 1954, 447 p.
9. Seeman, J., and N. J. Raskin. Research perspectives in client centered therapy. In
O. H. Mowrer (Ed.). Psychotherapy: theory and research, New York: Ronald,
1953.
10. Stephenson, W. The Study of Behavior. University of Chicago Press,
1953.
11. Thetford, William N., An objective measurement of frustration tolerance in
evaluating psychotherapy. In W. Wolff, and J. A. Precker (Eds.). Success in
Psychotherapy, New York: Grune & Stratton, 1952, Chapter 2.
Шеста част
Какви следствия може да има

терапията за живота?
Вярвам, че терапевтичният опит има важни и понякога

фундаментални следствия за образованието,
междуличностното общуване, семейния живот и
креативността.
Тринайсета глава
Лични размисли върху преподаването и
процеса на учене
Това е най-кратката глава в настоящата книга, но ако

личният ми опит с нея може да послужи като някакъв
критерий, поставя и най-парливите въпроси. Историята на
написването й е (за мен) забавна. Няколко месеца
предварително дадох съгласието си да участвам в
конференция, организирана от Харвардския университет по
темата „Подходи за въздействие на поведението в учебен
контекст“. Поех ангажимента да демонстрирам как
практически протича „преподаването, центрирано върху
ученика“, основано на терапевтичните принципи, които се
опитвах да приложа в образованието. Знаех, че двата часа,
с които разполагах, за да се опитам да помогна на една
особено интелигентна публика да формулира личните си
цели и да идентифицира и откликне на чувствата, които те
будеха у нея, ще бъде твърде изкуствено и
неудовлетворяващо начинание. Не знаех какво да направя и
какво да представя.
Тъкмо тогава трябваше да замина на планираното ни
семейно зимно пътешествие в Мексико, където се занимавах
с рисуване, писане, фотографиране и с огромно увлечение
четях трудовете на Съорен Киркегор. Уверен съм, че
неговото искрено желание да нарича нещата с истинските
им имена оказа върху мен по-силно въздействие, отколкото
тогава мислех.
С наближаване на момента на отпътуване трябваше
отново да се върна към предстоящия ангажимент.
Припомних си, че е имало моменти, в които
съумявах да инициирам доста пълноценни дискусии по време

на семинарите със студенти, като споделях някакво
дълбоко лично мнение и след това се опитвах да разбера и
приема често твърде различните реакции и чувства, които
то провокираше у студентите.
Това изглеждаше разумна стратегия и по отношение
на задължението ми към Харвардския университет.
Започнах да описвам - по-възможно най-искрен начин -
опита ми с преподаването - в смисъла, който можем да
открием в речниците - и с процеса на учене. Исках
максимално да се отдалеча от ето- са на общността на
психолозите, преподавателите и предпазливите ми колеги.
Просто написах онова, което чувствах, надявайки се, че ако
нещо не е както трябва, дискусията ще ме насочи по верния
път.
Може би съм подходил наивно, но не мислех, че в
думите ми има нещо обидно. В крайна сметка всички
присъстващи щяха да бъдат образовани, самокритични
учители, обединени от интереса си към дискусионните
методи в класната стая.
Изправих се пред публиката, представих възгледите си,
така както ги бях описал предварително, и открих
дискусията. Надявах се да има отклик, но не очаквах
бурята, която последва. Емоциите достигнаха своя връх.
Изглеждаше, че казаното бе възприето като заплаха към
работните им места, бях обвинен, че казвам неща, които
очевидно не мислех, и т.н., и т.н. Твърде рядко се чуваше и
един тих глас на одобрение на учител, който се е чувствал
по същия начин, но не се е осмелил да го сподели.
Няма да е твърде силно, ако кажа, че никой от
присъстващите не си спомняше срещата като демон-
страция на „преподаване, центрирано върху ученика“. Но се
надявам, че поглеждайки назад, всеки от тях е осъзнал, че е
преживял именно това. Отказах да се защитавам,
отговаряйки на въпросите и атаките, които се сипеха от
всички страни. Опитах се да приема с емпатия
възмущението, фрустрацията, критиките. Посочих, че
просто съм споделил едно изця-
Тринайсета глава. Лични размисли върху преподаването... 313
ло лично мнение и нито съм искал, нито съм очаквал другите

да се съгласят. След като вълнението попремина, отделни
участници започнаха да споделят, все по-искрено и по-
искрено, собствените си преживявания във връзка с
работата си - те се различаваха от моите, различаваха се и
едни от други. Беше среща, която провокира дълбок
размисъл. Питах се дали някой от присъстващите ще я
забрави някога.
Най-важният коментар чух на следващата сутрин от
един от участниците, докато се приготвях да отпътувам.
Всичко, което той каза, беше: „Вие събудихте много хора
вчера!“
Не предприех стъпки за публикуването на въпросния
малък фрагмент. Възгледите ми за психотерапията вече ми
бяха спечелили славата на „противоречива фигура“ сред
психолози и психиатри. Нямах желание към тях да се
присъединят и учителите. Но участниците в
конференцията направиха копия на изказването ми и
няколко години по-късно две списания поискаха разрешение
да го публикуват.
След тази дълга ретроспекция читателите могат да се
запознаят със самия текст. Никога не съм го възприемал
като провокация. Той все още изразява някои от най-
дълбоките ми убеждения по отношение на образованието.
Б их искал да представя няколко много кратки бележки с на-

деждата, че ако те предизвикат реакция у вас, тя ще ми по-
могне да видя по нов начин собствените си идеи.
Изпитвам особено безпокойство, когато мисля, и най-вече,
когато мисля за собствения ми опит и се опитвам да извлека
смисъла, който би трябвало да е скрит дълбоко в него.
Първоначално подобен размисъл е удовлетворяващо занимание,
защото като че ли откривам смисъл и логика в множество, на пръв
поглед, несвързани събития. Но след това то често става
обезсърчаващо, защото осъзнавам колко смешновати биха могли да
изглеждат за повечето хора моите мисли, макар за са
мия мен да носят своята ценност. Моето впечатление е, че ако се

опитвам за разкрия смисъла на опита ми, то това почти ви наги ме
отвежда в посоки, считани за абсурдни.
Затова в следващите три-четири минути ще се опитам да
резюмирам някои прозрения за моя преподавателски опит и за опита
ми като индивидуален и групов терапевт. В никакъв случай не
претендирам те да важат за другите, нито пък да служат като
ръководство какви трябва да бъдат или какво трябва да правят
останалите. Те са също така условни, извлечени от опита ми, с
който разполагах през април 1952 г., и от някои от смущаващите
въпроси, които тяхната абсурдност повдига. Всяка идея или поука
ще изведа в отделен параграф, обозначен с буква, не защото следват
някакъв логически порядък, а защото за мен имат значение именно
формулирани поотделно.
а. Бих могъл да започна със следното, имайки предвид целите

на конференцията.
Опитът ми показва, че не мога да науча друг как да обучава.
Подобно усилие е за мен в дългосрочен план безплодно.
б. Мисля, че всичко, което може да бъде преподадено на друг, е
като цяло без особено значение и има слабо или никакво
въздействие върху поведението му. Това звучи толкова
смешно, че не мога да не го поставя под въпрос в мига, в
който го изричам тук пред вас.
в. Все по-ясно осъзнавам, че се вълнувам единствено от онова
научено, което дълбоко повлиява поведението. Твърде
вероятно е да става дума просто за лична особеност.
г. Все по-ясно усещам, че единственото, което влияе дълбоко на
поведението, е онова, което сме открили сами, до което сме
стигнали със собствени усилия.
д. Подобни поуки или истини, които са лично постижение и са
интегрирани в опита ни, не могат да бъдат непосредствено
споделени с друг. Когато искаме да го направим, често със
съвсем естествен ентусиазъм, това се превръща в опит да
научиш другия на нещо и така резултатите губят значение.
Облекчение бе да открия наскоро, че Киркегор, датският
философ, е установил същото от своя опит и го формулирал
много ясно още преди век. Така то започна да ми изглежда
по-малко абсурдно.
Тринайсета глава. Лични размисли върху преподаването... 315
е. В резултат от горното разбрах, че съм изгубил интерес да

съм преподавател.
ж. Когато се опитвам да уча някого на нещо, а това понякога
ми се случва, съм ужасен от последиците, които невинаги са
без значение - защото понякога, изглежда, успявам. И когато
това се случи, разбирам, че съм нанесъл вреда, защото инди-
видът започва да се съмнява в собствения си опит и така за -
глушава гласовете на важните неща, на които само той може
да го научи. Затова вярвам, че резултатът от усилията да
научиш на нещо другите е или без значение, или е вреден.
з. Когато погледна назад към резултатите от мои опити да
обучавам, истинските резултати са именно такива - или без
значение, или вредни. Откровено казано, това е дълбоко
смущаващо.
и. Като следствие от това осъзнавам, че имам интерес един-
ствено аз да съм обучаващият се, по възможност усвоя ващ
неща с дълбинно значение за поведението ми.
й. Дълбоко удовлетворяващо е за мен да усвоявам в група, в
отношение, подобно на терапевтичното, или сам.
к. Установил съм, че един от най-добрите, но и най-трудни
начини да уча е, отказвайки се от защитните ми механизми
поне временно и опитвайки се да разбера начина, по който
бива преживяван чуждият опит.
л. Друг начин да усвоявам за мен е като формулирам собст -
вените си несигурности, опитам се да проясня недоуменията
си и така се приближа до смисъла, който опитът ми реално
има за мен.
м. Този ход на опита ми и смислите, които съм извлякъл до
този момент от него, като че ли са задействали процес в мен,
едновременно удивителен и понякога плашещ. Този процес
изглежда, че се състои в това да се оставя на опита да ме
води, в посока, която като че ли е напред, към цели, които
бих могъл съвсем неясно да формулирам. Усещането е все
едно се нося в един многомерен поток на опита, имайки
забележителната възможност да се опитам да разбера
неговата постоянно меняща се комплексност.
Страхувам се, че вероятно изглежда, че съм се отклонил

безвъзвратно от дискусията, посветена на ученето и на обучаването.
Позволете отново да формулирам практическия извод,
казвайки, че сами по себе си тези размисли над опита ми могат да

изглеждат странни и нетипични, но не чак шокиращи. Но леко
потръпвам, когато осъзная колко далеч от света на здравия разум ме
отвеждат следствията от тях. Най-добре бих могъл да илюстрирам
това, обобщавайки, че ако опитът на другите беше същият като моя
и ако те бяха открили същия смисъл в него, това би означавало
следното:
а. Подобен опит би предполагал, че трябва да се откажем от

обучаването. Хората просто биха се събирали заедно, ако
искат да инициират процес на учене.
б. Бихме се отказали от изпитите. Така се измерва знание,
което няма особено значение.
в. Друго следствие би бил отказът от оценки и кредити по съ
щата причина.
г. Бихме се отказали от научните степени като мерило за
компетентност, отчасти по същата причина. Другата е, че
научната степен бележи края или извода от нещо, а учещият
следва да се интересува единствено от несекващия процес на
учене.
д. Също така бихме се отказали от изреждане на изводи, за-
щото ще знаем, че никой не научава нищо значимо от изво -
дите.
Мисля, че е по-добре да спра дотук. Не искам да прекалявам с

фантазиите. Най-вече бих искал да узная дали нещо от моите
размисли, които се опитах да предам, резонира на вашите
преживявания в класната стая и ако да, какъв смисъл има то за
вашия опит.
Четиринайсета глава
Значимото знание: в терапията и в
образованието
Гадърд Колидж в Плейнфийлд, Върмонт, е малък експе-

риментален колеж, който наред с усилията, посветени на
студентите си, често организира конференции и семинари
за специалисти от сферата на образованието, на които
могат да се разискват важни проблеми. През февруари 1958
г. бях поканен да водя подобен семинар на тема
„Следствията от психотерапията за образованието“.
Учители и администратори от тази област пристигнаха
въпреки дълбокия сняг от източния край на страната, и най-
вече от Ню Ингланд, за да прекарат заедно три дни,
посветени на интензивна работа.
Реших за тази конференция да се опитам да пре-
формулирам възгледите си за обучението и процеса на учене,
надявайки се, че няма да прозвучат толкова смущаващо,
колкото твърденията, изложени в предходната глава, но без
да спестявам радикалните импликации на терапевтичния
подход. Настоящият текст е резултатът. За онези, които
са запознати с втората част от тази книга, параграфите
„Условия за учене в психотерапията“ и „Процесът на учене
в терапията“ съдържат сходен материал и могат да се
пропуснат, тъй като само преформулират основните
условия за терапията, така както бяха описани по-рано.
За мен това е най-удовлетворяващата формулировка,
която съм съумявал да предложа, на значението на
клиентоцентрираната терапия за образованието.
Т ук представям теза, гледна точка, свързана със следстви-

ята, които психотерапията има за образованието. Става
дума за позиция, която възприемам като неокончателна и се
отнасям към нея с известно колебание. Тя поражда много въп-
роси без отговор. Но мисля, че в нея има и известна яснота и
по тази причина може да послужи като изходна точка, която ще
направи различията във възгледите ясно видими.
Значимото знание в психотерапията

Н ЕКАЗАПОЧНА , СПОДЕЛЯЙКИ , ЧЕ ДЪЛГИЯТ МИ ОПИТ като терапевт ме е
убедил, че значимите процеси на учене биват от ключени от
психотерапията и протичат именно в това взаимодействие. Под
значими процеси на придобиване на знание имам предвид знание,
което е повече от простото натрупване на факти. То е знание, след
придобиването на което нищо не е същото - в поведението на
индивида, в посоката на действие, която избира, в нагласите му и в
личността му. То е всепроникващо знание, което стига до всеки
аспект на съществуването, а не просто нарастваща по обем
информираност.
Не е само мое субективно чувство, че подобен процес на
усвояване на знание наистина протича. Става дума за научно
потвърден факт. Що се отнася до клиентоцентрираната тера пия -
подходът, който познавам най-добре и по отношение на който има
най-много изследвания, - знаем, че генерира знание или промяна от
следния тип:
Индивидът започва да гледа на себе си по друг начин.

Приема себе си и чувствата си по-цялостно.
Става по-самоуверен и самонасочващ се.
Приближава се до личността, която би искал да бъде.
Става по-гъвкав, по-малко ригиден в своите възприятия.
Поставя си по-реалистични цели.
Поведението му става по-зряло.
Променя своите навици, демонстриращи проблем при прис-
пособяването, дори такива като хроничния алкохолизъм.
Четиринайсета глава. Значимото знание... I 319
Започва да приема другите в по-висока степен.

Става по-открит към данни - както от средата, така и от
вътрешния си живот.
Настъпват конструктивни промени в основните му лич-
ностни характеристики. 1
Мисля, че изброеното е достатъчно, за да покаже, че става
дума за знание, което е значимо и след което нищо не
остава същото за индивида.
Значимото знание в образованието

ВЯРВАМ , твърдя, че и хората, заети в областта на
ЧЕ НЕ ГРЕША , КОГАТО
образованието, се интересуват от знанието, което предизвиква
промяна. Обикновеното знание за факти има своята ценност. Да
знаем кой е победителят при Полтава или кога е изпълнена за първи
път поредната опера на Моцарт може да ни донесе печалба от 64
000 долара например, но съм уверен, че онези, които са се
посветили на образоването на другите, биха били смутени от
допускането, че придобиването на подобно знание изчерпва
образоваността. Казвайки това, си спомням за едно въздействащо
изказване, направено от професора по агрономия през моята първа
година в университета. Каквито и знания да съм натрупал тогава по
неговата дисциплина, те отдавна са се заличили, но няма да забравя
как на фона на участието си в Първата световна война той
сравняваше фактуалното знание с мунициите и завършваше с
възклицанието: „По дяволите, не бъдете вагони с муниции - бъдете
пушката!“ Вярвам, че повечето учители и преподаватели споделят
нагласата, че знанието съществува най-вече в името на употребата.
И ако се интересуват от форми на знание, които са функционални,
които не оставят нищо същото, които проникват в личността и
действията й, те могат да се обърнат към полето на психотерапията
за насоки и идеи. Процесът на учене, характерен за терапевтичното
взаимодейст
1
За свидетелства, подкрепящи тези твърдения, вж. (7) и (9) от използ -
ваната литература.
вие, адаптиран към сферата на образованието, изглежда обе щаваща

възможност.
Условия за учене в психотерапията

Н ЕКАВИДИМ КАКВО Е НЕОБХОДИМО , за да се отключи процесът на учене
по време на терапия. Ще изброя възможно най-ясно условията,
които, изглежда, са налице, когато това се случва.
Да се изправиш пред проблема

П ЪРВО , КЛИЕНТЪТ Е ИЗПРАВЕН ПРЕДситуация, която възприема като
сериозен проблем, който има огромно значение за живота му. Може
би проблемът е, че не може да контролира поведението си или пък е
потънал в трудности и конфликти, или бракът му се срива, или пък
се чувства нещастен в работата си. Накратко, изправен е пред
проблем, с който се е опитал да се справи и не е успял. По тази
причина има желание да встъпи в процес на учене, макар в същото
време да се страхува, че онова, което ще открие в себе си, ще бъде
твърде смущаващо. В този смисъл, едно от условията, които почти
винаги са налице, е несигурното и амбивалентно желание да узнаеш
повече или да се промениш, като очакваш това да те изведе от
житейската криза, в която се намираш.
Кои са условията, които този индивид следва да открие при
терапевта? Наскоро формулирах теоретична картина на
необходимите и достатъчни условия, които терапевтът тряб ва да
осигури, ако иска да настъпи конструктивна промяна или да бъде
направена нова крачка в процеса на екзистенциално учене (8). Тази
теория в момента се подлага на емпирична проверка, но все още
трябва да се мисли като основана на клиничен опит, а не на
доказани факти. Позволете да опиша накратко ключовите условия,
които терапевтът трябва да осигури.
Четиринайсета глава. Значимото знание... 321
Конгруентност
ЕФЕКТИВНАТА ТЕРАПИЯ ИЗИСКВА терапевтът - в рамките на

взаимодействието - да бъде цялостна, интегрирана или конгруентна
личност. С това имам предвид, че в този контекст той трябва да
бъде точно това, което е - да не слага маска, да не играе роля, да не
се преструва. Използвам понятието „конгруентност“, за да опиша
това прецизно съответствие между преживяване и осъзнатост.
Когато терапевтът изцяло осъзнава какво преживява във всеки
отделен момент във взаимодействието, тогава е напълно
конгруентен. Ако това качество осезаемо отсъства, то не може да се
очаква отключване на процес на учене.
Макар това понятие всъщност да е доста комплексно, вярвам,
че всички ние интуитивно го разпознаваме, когато общу ваме с
хората. С едни усещаме, че не само действително мислят това, което
казват, но и че най-дълбоките им чувства съответстват на външния
им израз. Така, когато са гневни, добронамерени, засрамени или
ентусиазирани, ние виждаме едно и също на всички нива - на
дълбинно организмично ниво, на нивото на съзнанието и на нивото
на комуникацията. Освен това ние ясно виждаме, че те приемат
своите непосредствени чувства. За такива хора казваме, че са
„наясно със себе си“ и в подобно взаимодействие се чувстваме
уютно и сигурно. При други обаче лесно разпознаваме маската и се
питаме какво наистина чувстват, какво преживяват зад нея. Можем
също така да се запитаме дали изобщо знаят какво всъщност
изпитват, защото разбираме, че е възможно да не осъзнават
вътрешните си преживявания. С такива хора като цяло сме
предпазливи и бдителни. В подобни отношения не можем да се
откажем от защитните си механизми и съответно няма как да се
отключи процес на учене или на промяна.
Така второто условие за успех е терапевтът да се характе ризира
с достатъчно конгруентност в рамките на взаимодейст вието. Той
трябва да бъде себе си - свободно, дълбоко и с приемане, - като на
актуалното изживяване на чувствата и реакциите му да съответства
прецизното им осъзнаване във всеки момент от тяхната поява или
промяна.
Безусловно позитивно отношение
Т РЕТОТО УСЛОВИЕ Е ТЕРАПЕВТЪТ ДАизпитва топла загриженост към

клиента - загриженост, която не е обсебваща и не е насочена към
удовлетворяване на лични нужди. Става дума за атмосфера, която
просто изпраща посланието „Грижа ме е“, а не „Ще ме е грижа за
теб, ако се държиш така и така“. Стендъл (11) нарича подобна
нагласа „безусловно позитивно отношение“, доколкото няма
условия, които трябва да бъдат изпълнени, за да е налице тя. Аз
често използвам и понятието „приемане“, за да опиша този аспект
на терапевтичния климат. То включва приемане както на
негативните, „лоши“, болезнени, изпълнени със страх или
анормални преживявания на клиента, така и на „добрите“,
позитивните, зрелите, изпълнените с доверие и социална откритост
чувства. Става дума за приемане на клиента и за загриженост за
него като отделна личност, която има право на отделни чувства и
преживявания и право сам да открие техния смисъл. В степента, в
която терапевтът може да осигури този климат, създаващ чувство на
сигурност, израстваща от безусловно позитивно отношение, е
вероятно да бъде отключен значим процес на учене.
Емпатично разбиране
Ч ЕТВЪРТОТО УСЛОВИЕ Е ТЕРАПЕВТЪТ ТОЧНО И с емпатия да разбира

света на клиента от неговата вътрешна перспектива; да преживява
личния му свят като че ли е негов собствен, но без никога да
забравя това „като че ли“ - това именно е емпатия и тя е от ключово
значение за терапията. Да усещаш страха, гнева или объркването на
клиента, но без да ги обвързваш със собствените си гняв, страх или
объркване, е условието, което се опитвам да опиша. Терапевтът ще
съумее да покаже разбирането си за нещата, които клиентът
съзнава, както и да формулира смисъла на онова, което той все още
смътно усеща, единствено при условие, че познава и свободно
обитава вътрешния свят на клиента. Фактът, че подобна проникваща
емпатия е важна за терапията, показва изследването на Фидлър, в
което твърдения като изредените по-долу заемат високи позиции
при описание
Четиринайсета глава. Значимото знание...
на терапевтичните взаимодействия, изградени от опитни терапевти:
Терапевтът е способен да разбере чувствата на

пациента.
Терапевтът никога не се съмнява какво пациентът има
предвид.
Коментарите на терапевта са напълно адекватни на
настроението и преживяванията на пациента.
Тонът на гласа на терапевта изразява способността му
да споделя чувствата на пациента (3).
Пето условие
П ЕТО УСЛОВИЕ ЗА ОТКЛЮЧВАНЕ значим процес на учене чрез

НА
терапия е преживяването или усещането от страна на клиента на
конгруентността, приемането и емпатията на терапевта. Не е
достатъчно тези качества просто да са налице у последния. Те
трябва, поне до известна степен, да бъдат успешно демонстрирани
на клиента.
Процесът на учене в терапията

Опитът НИ ПОКАЗВА , ЧЕ КОГАТО тези пет условия са налице,
неизбежно настъпва процес на промяна. Ригидните възприятия на
клиента за себе си и за другите се охлабват и се откриват към
реалността. Ригидните схеми, в които интерпретира смисъла на
опита си, попадат във фокуса на вниманието му и се проблема-
тизират множество жизнени „факти“; така той открива, че те са
„факти“ само защото се е отнасял към тях като към такива. Той
разпознава в себе си неосъзнати до този момент чувства и ги
изживява - често по особено ярък начин - в рамките на тера-
певтичното взаимодействие. Така клиентът се научава да бъде по-
открит към тоталността на опита си - към информацията, налична
както вътре в него, така и в средата; научава се да бъде своят опит -
да бъде едновременно чувствата, от които се страхува, и чувствата,
които счита за приемливи. Клиентът се превръща в една по-
флуидна, гъвкава, учеща се личност.
Основният източник на промяна

В ПОДОБЕН ПРОЦЕС НЕ Е необходимо терапевтът да „мотивира“
клиента или да се старае да му достави емоционалната енергия,
нужна за отключване на промяна. Нито пък, от друга стра на,
мотивацията идва от самия клиент - поне не по някакъв осъзнат
начин. По-скоро следва да се каже, че мотивацията за учене и
промяна извира от себеактуализацията на самия живот, склонността
на организма да се оставя на течението на различните потоци на
потенциалното развитие, доколкото те биват преживявани като
форми на усилването и укрепването му.
Бих могъл да продължа още дълго в тази посока, но целта ми
тук не е да се фокусирам върху терапевтичния процес и про-
зренията, които той носи, нито върху мотивацията за промяна, а
върху условията, които ги правят възможни. Затова ще завърша това
описание, обобщавайки, че отключване на значим процес на учене
има, когато са изпълнени пет условия:
Когато клиентът се възприема като изправен пред

сериозен жизненоважен проблем.
Когато терапевтът е конгруентна личност в рамките на
взаимодействието, способен да бъде личността, която е.
Когато терапевтът изпитва безусловна симпатия към
клиента.
Когато терапевтът адекватно и емпатично разбира
личния свят на клиента и съумява да му го покаже.
Когато поне до известна степен клиентът усеща
конгруентността, приемането и емпатията от страна на
терапевта.
Следствия за образованието
К АКВО ОЗНАЧАВАТ ТЕЗИ УСЛОВИЯ , АКО ГИ приложим в образованието?
Несъмнено учителят би дал по-добър отговор от мен въз основа на
своя опит, но аз ще се опитам да предположа някои от тях.
Контакт с проблема
П РОЦЕСЪТ НА УЧЕНЕ СЕ ОТКЛЮЧВА и протича най-успешно във връзка

със ситуация, която бива възприемана като проблемна. Вярвам, че
наблюденията ми потвърждават подобен извод. Различните опити,
които съм правил, да провеждам курсове и групови дискусии,
ръководени от принципите на терапевтичния ми опит, са показали,
че този подход е най-ефективен по-скоро при семинари и в
занимания, които са вечерни, извън кампуса или задочни.
Студентите, които посещават подобни образователни форми, са
хора, които са изправени пред проблеми, разпознати като такива.
Студентът в един стандартен университетски курс, особено ако е
задължителен, рядко е склонен да го разглежда като релевантно на
проблемите му преживяване.
Но също така е вярно, че когато една редовна група студен ти
възприеме съответния курс като опит, който биха могли да
използват за разрешаване на проблеми, които ги тревожат,
усещането за отключване на нови процеси и за тласък напред е
удивителен. И това важи както за курсовете по математика, така и
за тези по психология.
Мисля, че настоящата ситуация в руското образование дава
допълнителна подкрепа на подобна теза. Когато една цяла на ция се
възприема като изправена пред неотложния проблем на
изостаналостта си - в селското стопанство, в промишлеността, в
научното развитие, във военно отношение, - тогава се осъществява
удивителен скок в процесите на учене и програмата „Спутник" е
един ярък пример за това.
В този смисъл, първото следствие по отношение на обра-
зованието е: да позволим на учащите се, на което и да било об -
разователно ниво, да бъдат в действителен контакт с релевант ните
проблеми на съществуването си, така че да ги възприемат като
въпроси, които искат и се стремят да разрешат. Напълно съм
наясно, че това следствие, подобно на останалите, споменати тук,
рязко контрастира с настоящите тенденции в културата ни, но за
това ще кажа няколко думи по-късно.
Уверен съм, че от вече предложеното описание на терапията
естествено заключение ще бъде, че задача на учителя е да създаде
атмосфера в класната стоя, която да стимулира
отключването на процеса на учене. Това най-общо следствие може

да се диференцира по следния начин.
Автентичност на учителя
П РОЦЕСЪТНА УЧЕНЕ ЩЕ БЪДЕ стимулиран, ако учителят е конгруентен.

Това означава да бъде онзи, който е, да бъде открит към и съзнаващ
нагласите и чувствата си; означава да ги приема. Така ще бъде своя
истински аз в отношенията си с учениците. Той може да се
ентусиазира от неща, които харесва, или пък да се отегчава от
други; може да е гневен, но също така уязвим или изпълнен със
състрадание. Тъй като приема чувствата си именно като свои, той
няма нуждата да ги налага на другите или да изисква от тях да се
чувстват по същия начин. Така той е личност, а не безлико
олицетворение на институционалните изисквания, нито пък скучен
рупор, през който знанието се излива от едно поколение към
следващото.
В подкрепа на подобен възглед бих дал следния пример. Когато
се връщам назад и се опитвам да си припомня кои са били
учителите, които са стимулирали собствения ми процес на учене,
ми се струва, че всички са притежавали качеството да бъдат
истински. Интересно ми е дали и вашите спомени са такива. Ако
съм прав, то, изглежда, не е толкова важно да бъде покрит
предвидения материал или да се използват най-новите аудио-
визуални съоръжения. Най-важното е учителят да бъде конгруентна
и автентична личност във взаимодействието със своите ученици.
Приемане и разбиране
Д РУГОСЛЕДСТВИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА учителя е необходимостта да

приема учениците такива, каквито са, и да разбира чувствата им.
Имайки предвид третото и четвъртото условие за ефективна
терапия, които формулирах по-горе, учителят, който може с топло
приемане да осигури безусловна симпатия и да съпреживява
чувствата на страх, очакване, слабост, които винаги провокира
срещата с новото знание, ще е направил
Четиринайсета глава. Значимото знание ... 327
много, за да осигури стимулираща среда за учене. В книгата си

„Учителят и детето“ Кларк Мустакас (5) дава множество прекрасни
примери за индивидуални и групови ситуации от дет ската градина
до гимназията, в които учителят се стреми именно към подобна цел.
Вероятно мнозина ще бъдат разтревожени от факта, че когато
учителят има подобна нагласа, когато се стреми да приема чуждите
чувства, тогава той няма да се ограничава до работата в клас, а ще
си позволява да изразява отношението си към родителите, към
братята и сестрите, към самия себе си - изобщо ще бъде източник
на цял спектър от нагласи и преживявания. Дали нещо подобно
трябва да съществува открито в училищната среда? Аз вярвам, че
трябва, защото има пряко отношение към израстването на
личността, към ефективното обучение и функциониране. Умението
за справяне - с разбиране и приемане - с подобни чувства
несъмнено има пряка връзка с усвояването на делението с опашка
или на географията на Пакистан.
Осигуряване на ресурси
ТОВА МЕ ОТВЕЖДА ДО ОЩЕ едно следствие, което принципите на

терапията имат по отношение на образованието. При нея ресурсите,
нужни за опознаване на нас самите, са изцяло вътрешни.
Информацията, която терапевтът може да осигури на клиента, така
че последният да я използва по ефективен начин, е изключително
оскъдна. Това е така, защото важните данни, с които той трябва да
борави, са изцяло в него самия. В образованието ситуацията е по-
различна - има огромен обем знание, техники, теории, които
представляват готов за употреба суров материал. Струва ми се, че
казаното от мен по отношение на терапията подсказва, че тези
материали, тези ресурси, следва да бъдат предложени на учениците,
но не и наложени. Тук от огромно значение са прозорливостта и
чувствителността.
Няма нужда да изреждам обичайните ресурси, които вед нага ни
идват наум - книги, карти, тетрадки, допълнителни материали,
записи, работно място, помагала и т.н. Позволете за момент да се
фокусирам върху начина, по който учителят използва самия себе си
и своето знание като ресурс. Ако под
държа изразения от мен възглед, тогава вероятно той ще иска да

предложи на класа поне следното:
Учителят ще иска да сподели с учениците специалните пре-
живявания и познание, свързани с опита му в съответната об ласт, и
да им позволи да се опрат на тях. Но в същото време няма да ги кара
да чувстват, че е задължително да се възползват от опита му по този
начин.
Учителят ще иска учениците да знаят, че отношението му към
съответната област и към организирането на материала за нея е
напълно достъпно за тях, дори под формата на изнасяне на уроци по
тяхно желание. Но това следва да се възприема като предложение,
което може безпроблемно да бъде отказано или прието.
Учителят ще иска да бъде за учениците човекът, който им
осигурява ресурсите за учене. Каквото и да поиска отделен уче ник
или група от ученици в името на обучението си, той с готовност ще
полага усилия, за да го осигури.
Учителят ще иска качеството на взаимодействието му с групата
да бъде такова, че чувствата му да бъдат леснодостъпни за всички,
без да ги налага и без да упражнява ограничаващо влияние. Така той
би могъл да споделя вълнението и ентусиазма си от собствените си
прозрения, без да настоява учениците да вървят по неговите стъпки;
същото важи и за чувствата на незаинтересованост, удовлетворение,
удивление или удоволствие, които провокира у него работата с
отделни ученици или с групата. Всичко това не бива да има
функцията на възнаграждение или наказание за ученика. Неговата
надежда ще
е, че ще може да каже просто на себе си: „Не харесвам това“, и със
същата свобода ученикът ще може да отвърне: „Но аз го харесвам“.
Така, независимо от ресурса, който осигурява - книга, работно
пространство, пособия, възможност за наблюдение на
производствен процес, представяща заниманията му лекция,
картина, графика, карта или собствените му емоции, - той ще усеща,
че те са, и ще се надява, че ще бъдат възприети като дар, който
може да бъде използван, ако ученикът прецени, че е полезен за него.
Той няма да ги налага като пътеводители, очаквания, команди,
изисквания. Ще предлага себе си и ресурсите, които може да
осигури, за употреба.
Основният мотив
Д ОТУК ТРЯБВА ДА Е СТАНАЛО ЯСНО , че учителят ще разчита основно на

тенденцията за себеактуализация на учениците. Хипотезата, на
която той стъпва, е, че онези от тях, които са в действителен
контакт с житейските проблеми, искат да учат, искат да израстват,
стремят се да откриват, надяват се да овладяват и желаят да
създават. В такъв контекст неговата роля ще бъде разгръщането на
лично отношение с тях и създаване на такава атмосфера в класната
стая, че тази естествена склонност да бъде отключена.
Някои пропуски
С ПОРЕД МЕН ТОВА СА НЯКОИ нещата, които произтичат като

ОТ
следствия от терапевтичния възглед за образователния процес. За да
ги проясня допълнително, позволете да подчертая някои елементи,
които не са такива следствия.
Мога да посоча например лекциите, дискусиите, преподаването
на материал, когато те са наложени на учениците. Всички те биха
могли да бъдат част от процеса на учене, така както го разбирам аз,
но ако са желани - имплицитно или експлицитно - от учениците. Но
дори при това условие учителят, чиято работа следва хипотезите на
клиентоцентрираната терапия, бързо ще усеща промените в подобно
желание. Може групата да го е помолила за лекция (а да изнесеш
лекция по молба на публиката е много различно от обичайното
преподаване), но ако той усети нарастващо отсъствие на интерес и
задълбочаващо се отегчение, следва да откликне на това, опитвайки
се да разбере чувствата, които е провокирал. Именно откликът от
негова страна спрямо нагласите и преживяванията в групата трябва
да доминира над желанието му да изложи замисленото.
Друг елемент, който не е сред дискутираните тук следствия, е
всеки механизъм за основаващо се на външни крите рии оценяване
на наученото. Иначе казано, не включвам различните форми на
изпитване. Вярвам, че проверката на постиженията на учащите се,
целяща да установи дали те отговарят
на критерий, определен от учителя, е в пряко противоречие с

импликациите на терапията по отношение на значимия процес на
учене. При терапията проверката се осъществява от самия живот.
Клиентът понякога я издържа, друг пък се проваля. Той разбира, че
може да използва ресурсите, получени от терапевтичното
взаимодействие, и своя опит в резултат от него, за да реорганизира
себе си и да посрещне следващите житейски проверки по по-
удовлетворителен начин. Виждам това като валидна перспектива и
за образованието. Позволете ми да опиша един въображаем
сценарий в тази сфера.
В подобна рамка покриването на изискванията по отношение на
множество житейски ситуации ще бъде част от ресурсите, които
учителят осигурява. Ученикът ще разполага със знанието, че не
може да следва инженерство, ако не изучава много математика; че
не може да отиде на работа в дадена корпорация, ако няма
университетска диплома; че не може да стане психолог, ако не
защити докторска дисертация; че не може да бъде лекар, ако няма
представа от химия; че дори не може да кара кола, без да издържи
изпит. И това са изисквания, които не определя учителят, а животът.
Учителят следва да осигури ресурсите, които учащите се могат да
използват, за да успеят да издържат въпросните проверки.
Ще има и други подобни форми на проверка в рамките на
самото училище. Ученикът може да бъде изправен пред факта, че не
може да се присъедини към математическия клуб, ако не постигне
определен резултат на стандартизираните тестове; че не може да
проявява своите снимки, ако няма адекватни познания по химия и
нужните лабораторни умения; че не може да участва в литературния
кръжок, ако не е демонстрирал начетеност и умение за креативно
писане. Естествената роля на оценяването в живота е подобна на
билета за вход, а не на тоягата за дисциплиниране на непокорните.
Терапевтичният ми опит показва, че същите резултати би трябвало
да се постигат и в училищната среда: учениците трябва да се
формират като уважаващи себе си личности с вътрешна мотивация,
свободни да изберат дали искат да положат усилия и да спечелят
билета за вход. Иначе казано, необходимо е въздържане от
принуждаване към конформизъм, от пожертване на креативността,
от налагане на чужди стандарти.
Напълно ясно съзнавам, че двата току-що споменати елемента -

лекциите, налагани на групата от учителя, и индивидуалното
оценяване, са в основата на съвременната образователна система.
Затова, когато казвам, че поуките от терапевтичния опит показват,
че трябва да се откажем и от двете, трябва да е напълно очевидно,
че следствията от психотерапията за образованието са действително
особено изненадващи.
Вероятни резултати
К АКВИ ЩЕ СА РЕЗУЛТАТИТЕ , биха легитимирали подобни

КОИТО
драстични промени? Има известен брой проучвания на ефектите от
центрирания върху учащите се образователен подход (1, 2,4), макар
те далеч да не са изцяло задоволителни. Един от недостатъците им
е, че изследваните ситуации в твърде раз- лична степен изпълняват
условията, за които говорих дотук. Повечето от тях са за период
само от няколко месеца, въпреки че едно от тях, фокусирано върху
деца от началния курс, е с едногодишна продължителност (4).
Някои използват удачни контролни механизми, други не.
Мисля, че можем да кажем, че тези изследвания показват, че в
ситуации, които поне се стремят да възпроизведат атмосферата,
която описах, резултатите са следните: усвояването на факти и на
заложения учебен материал като цяло е на същото ниво както при
стандартната учебна организация; някои изследвания показват леко
завишаване на нивото, други леко занижаване; групите, центрирани
върху учениците, показват значително по-добри резултати по
отношение на личното приспособяване, самоинициираното учене на
материал извън програмата и поемането на отговорност.
Размишлявайки над тези изследвания и над изследова телския
дизайн на по-добрите от тях, които би трябвало да са по-
информативни и убедителни, осъзнах, че всъщност резултатите от
подобни проучвания никога няма да отговорят на въпросите, които
ни вълнуват. Това е така, защото тези резултати следва да бъдат
оценявани спрямо начина, по който определяме какви са целите на
образованието. Ако ценим най- много усвояването на знание, то
можем да оставим настрана
условията, които описах, и да ги определим като безполезни, тъй

като няма доказателства, че те водят до усвояване на по вече
фактическо знание. Бихме могли да подкрепяме резултати като
онези, в полза на които работят известен брой членове на Конгреса -
създаване на школи за учени по модела на военните академии. Но
ако ценим най-много креативността, ако ни притеснява фактът, че
зародишът на всички наши идеи в атомната физика, психологията и
други науки всъщност идва от Европа, то тогава може би ще искаме
да изпробваме начини за стимулиране на ученето, които биха
освободили ума ни. Ако ценим независимостта, ако сме смутени от
нарастващия конформизъм в познанието, ценностите, нагласите,
който настоящата социална система насажда, то може би ще
пожелаем да организираме така условията за учене, че да насърчим
уникалността, самостоятелността и самоинициативата в тази сфера.
Някои заключителни размисли

О ПИТАХ СЕ ДА ЩРИХИРАМ ОНЗИ ТИП образование, който би бил
естествено следствие от опита, натрупан в сферата на пси -
хотерапията. Съвсем накратко се постарах да покажа какво би
означавало основната част от усилията на учителя да бъдат
насочени към изграждане на отношение, на атмосфера, сти -
мулираща процес на учене, израстващ от лична мотивация и
стремеж към себеактуализация. Но това е посока, която рязко се
отклонява от настоящите ни образователни практики и тенденции.
Нека спомена някои от твърде разнообразните проблеми и въпроси,
пред които трябва да се изправим, ако искаме да мислим
конструктивно за подобен тип подход.
На първо място как схващаме целите на образованието?
Перспективата, която очертах, има своите предимства, ако ис каме
да постигнем едни цели, но не и други. Трябва да ни е на пълно ясно
какви цели преследваме.
Какви са реалните резултати от описания тук тип образование?
Нуждаем се от много повече строги научни изследвания, за да сме
наясно какви биха били те в сравнение с конвенцио
налното образование. След това бихме могли да изберем въз основа

на потвърдени факти.
Дори ако решим да изпробваме защитавания от мен под ход, ще
срещнем множество трудности по пътя. Възможно ли е да оставим
учениците действително да бъдат в контакт с реалните проблеми?
Цялата ни култура - обичаи, право, профсъюзи, управление,
родителски и учителски нагласи - са дълбинно свързани със
стремежа да предпазим младите от тях. Те не бива да работят, не
трябва да носят отговорност, нямат участие в граждански или
политически дела, нямат роля в полето на международните
проблеми, те просто следва да бъдат предпазвани от всякакъв
непосредствен контакт с бремето на индивидуалния или групов
живот. От тях не се очаква да помагат вкъщи, да изкарват
прехраната си, да имат научни приноси, да решават морални
дилеми. Това е дълбоко вкоренен уклон вече в повече от едно
поколение. Възможна ли е промяна в това отношение?
Друг въпрос е дали бихме могли да позволим знанието да бъде
организирано във и от индивида, а не за него. По този въпрос
експертите от сферата на образованието са на едно мнение с
родителите и националните лидери, които настояват, че учащите се
трябва да бъдат направлявани. Те трябва да бъдат въвлечени в
знанието, което други са организирали за тях, и не може да им се
доверим, че са в състояние да го организират сами по функционален
за тях начин. Както казва Хърбърт Хувър за гимназистите: „Просто
не можем да очакваме деца на тази възраст да решават от какво
образование се нуждаят, освен ако някой не ги направлява“ 1. За
повечето хора това е толкова очевидно, че самото му
проблематизиране му изглежда донякъде неадекватно. Дори един
ректор попита дали свободата е наистина необходима в
образованието, допълвайки, че вероятно надценяваме ценността й.
Той посочи, че руснаците са отбелязали забележителен напредък в
науката без нея, и намекна, че трябва да вземем пример от тях.
Следващ въпрос е дали бихме искали да се опълчим срещу
силната тенденция в момента образованието да се разглежда
1
„Таим“, бр. 2, 1957 г.
като дълбаене във факти. Всички трябва да учат едни и същи факти
по един и същ начин. Адмирал Рикоувър казва, че вярва, че „някак
трябва да измислим начин да въведем универсални стандарти в
американското образование... За първи път родителите ще
разполагат с истинско мерило, за да оценят учили щата. Ако
местното училище продължава да предлага часове по такива
приятни предмети като „приспособяване в живота“ вместо по
френски език и физика, дипломите, които издава, трябва да бъдат с
по-нисък статут и това да бъде известно на всички“ 1. Това е едно
широко разпространено мнение. Дори такъв поддръжник на
новаторските идеи в образованието като Макс Лърнър казва:
„Всичко, което едно училище може да се надява да направи, е да
снабди учениците с инструменти, които по-късно те ще могат да
използват, за да станат образовани хора“ (5, с. 741). Очевидно е, че
той е дълбоко разочарован от невъзможността нашата образователна
система да провокира значими процеси на учене и вярва, че това
може да се случи извън нея. Всичко, което училището може да
предостави, са инструментите.
Един от най-безболезнените начини да се запечата в ума на
учениците подобно фактическо и инструментално знание е
„обучаващата машина“, изобретена от Скинър и колегите му (10).
Те демонстрират, че учителят е архаичен и неефективен инструмент
за преподаване на аритметика, тригонометрия, френски език,
литература, география и други предмети, свързани с усвояване на
фактическа информация. Няма и капка съмнение у мен, че тези
машини, незабавно възнаграждаващи „верните“ отговори, ще бъдат
доразработени и ще се използват широко. Това е един нов принос,
който дължим на поведенческите науки, и ще трябва да свикнем с
него. Дали той измества подхода, който описах, или може да го
допълва? Това е един от проблемите, които трябва да обмислим,
когато планираме бъдещето.
Надявам се, че с поставянето на тези въпроси съм показал, че
двуликият проблем какво представлява значимият процес на учене и
как може да бъде превърнат в практика ще ни из
1
Пак там.
прави пред дълбоки и сериозни трудности. Не е сега времето, в

което боязливи отговори ще свършат работа. Опитах да дефинирам
значимия процес на учене такъв, какъвто трябва да е според
принципите на клиентоцентрираната терапия, и да опиша
условията, които го стимулират. Посочих и някои от следствията по
отношение на образованието. Иначе казано, предложих един
възможен отговор на тези въпроси. Може би можем да използваме
казаното от мен, дистанцирайки се както от доминиращото
обществено мнение, така и от знанието, натрупано от
поведенческите науки, като изходна точка в търсенето на наши
собствени нови отговори.
Ф
1. Faw, Volney. A psychotherapeutic method of teaching psychology. Arner.
Psychol. 4: 104-09, 1949.
2. Faw, Volney. „Evaluation of student-centered teaching.“ Unpublished
manuscript, 1954.
3. Fiedler, F. E. Acomparison of therapeutic relationships in psychoanalytic, non-
directive and Adlerian therapy./. Consult. Psychol. 1950,14, 436-45.
4. Jackson, John H. The relationship between psychological climate and the quality
of learning outcomes among lower-status pupils. Unpublished Ph.D. thesis,
University of Chicago, 1957.
5. Lerner, Max. America as a Civilization. New York: Simon & Schuster, 1957.
6. Moustakas, Clark. The Teacher and the Child. New York: McGraw-Hill, 1956.
7. Rogers, C. R. Client-Centered Therapy. Boston: Houghton Mifflin Co., 1951.
8. Rogers, C. R. The necessary and sufficient conditions of therapeutic personality
change./. Consult. Psychol. 1957, 21, 95-103.
9. Rogers, C. R., and R. Dymond, (Eds.). Psychotherapy and Personality Change.
10. Skinner, B. F. The science of learning and the art of teaching. Harvard
Educational Review, 1954, 24, 86-97.
11. Standal, Stanley. The need for positive regard: A contribution to cli- entcentered
theory. Unpublished Ph.D. thesis, University of Chicago,
1954.
Петнайсета глава
Преподаване, центрирано върху
студента, през опита на участник
Вероятно още в преходните глави е станало ясно, не за мен

не е достатъчно просто да представя моя възглед за
психотерапията: вярвам, че е от същностно значение да
споделя и перспективата на клиента към неговия опит, тъй
като това всъщност е основата, която ми е позволила да
формулирам собствените си възгледи. По същия начин
установих, че не ми е достатъчно просто да формулирам
собствените си разбирания какво би трябвало да е
образованието, ако стъпва на поуките от психотерапията
- исках да накарам студентите да усетят какво означава
това.
За тази цел през годините събирах и размишлявах над
различни отзиви и „анкети“ от студенти в различни
курсове. Откъси от тях биха свършили работа за целите
ми. Но в крайна сметка реших да използвам два документа
от д-р Самюъл Тененбаум - единият е писан непосредствено
след участието му в мой курс, а вторият е писмо до мен,
изпратено година по-късно. /\ълбоко съм му благодарен за
позволението да използвам тези лични текстове. Бих искал
да ги ситуирам в контекст за по-голяма яснота.
През лятото на 1958 г. бях поканен да изнеса че-
тириседмичен курс в университета Брандайс. Споменът ми
е, че името му беше „Процесът на личностна промяна“.
Нямах големи очаквания. Беше един от курсовете, които
студентите избират, като срещите с тях са три пъти за
по два часа на седмица, което
не е предпочитаният от мен ритъм на максимално

сгъстено семинарно провеждане. Предварително научих, че
групата ще бъде необичайно хетерогенна - учители,
докторанти по психология, психологически консултанти,
няколко свещеници, като поне един от тях щеше да бъде
чужденец, психотерапевти с част- на практика, училищни
психолози. Групата като цяло беше съставена от no-зрели и
по-опитни личности, отколкото обикновено е характерно
за университетски курс. Чувствах се напълно спокоен
относно протичането на заниманията. Щях да направя
всичко възможно те да се превърнат в смислен опит за
всички нас, но се съмнявах, разбира се, че ще имат
въздействието на други мои курсове, посветени на
консултирането, които бях провеждал преди.
Може би точно защото имах съвсем скромни очаквания
за групата и за себе си, всичко протече особено успешно. Без
колебание бих поставил този курс сред най-
удовлетворяващите ми опити да стимулирам процеса на
учене в рамките на преподаването ми. Това трябва да се
има предвид, когато читателят стигне до документите на
д-р Тененбаум.
Тук бих искал да се отклоня за момент и да подчертая,
че винаги съм чувствал повече увереност при среща с нов
клиент в терапевтичната ми практика, отколкото при
среща с нова група. Мисля, че владея достатъчно добре
терапевтичната ситуация, което ми дава основание да съм
спокоен по отношение на процеса, който ще се разгърне. Но
с групи се чувствам много no-неуверен. Понякога, когато
имам всички основания да очаквам, че даден курс ще протече
добре, просто не се отключва значимият процес на учене,
характеризиращ се със самоинициатива и самонасочване.
Друг път, когато усещам колебания, всичко преминава
изключително добре. За мен това означава, че разбирането
ни за процеса на стимулиране на ученето в образователната
сфера е далеч от пълнотата и прецизността, която сме
постигнали в концептуализацията на терапевтичния
процес.
Петнайсета глава. Преподаване, центрирано върху студента... 339
Но нека се върна към летния курс в Брандайс.

Несъмнено той беше особено значим опит за почти всички
участници, което се потвърждава от отзивите им
впоследствие. Интересът ми бе привлечен най-силно от
отзива на д-р Тененбаум, който бе предназначен колкото за
колегите му, толкова и за мен. Той беше зрял учен, не
впечатлителен млад студент, образован преподавател,
който вече бе публикувал биографията на Уилям Килпатрик,
философа на образованието. Затова неговите впечатления
бяха за мен изключително ценни.
Не бих искал да изглежда, че споделям изцяло мнението
му. Някои аспекти на съвместното ни преживяване аз
възприех напълно различно, но именно това прави неговите
наблюдения толкова полезни. Особено обезпокоен бях от
факта, че той виждаше събитието като еднозначно
„роджърсианско“, което означаваше, че единствено моето
присъствие и специфики го бяха превърнали в това, което
беше. По тази причина бях дълбоко удовлетворен, когато
година по-късно получих дълго писмо от него, в което
споделяше собствения си опит в преподаването. То
потвърди онова, което знаех от общуването ми с различни
хора, а именно че не просто личността на конкретния
учител е онова, което създава необходимата динамика на
учене, а функционирането на определени принципи, които
могат да бъдат прилагани от всеки, заел се със задачата да
„стимулира“, който е възприел необходимата нагласа към
този процес.
Мисля, че двата отзива на д-р Тененбаум ще покажат
защо учителите и преподавателите, преживели въпросния
тип групово учене, описано тук, повече не могат да се
върнат към стереотипизирани образователни форми.
Въпреки фрустрацията и неизбежните неуспехи те се
опитват да открият - с всяка нова група - условията, които
ще отключат виталното преживяване на ученето.
Ф
Карл Роджърс и ненасочващото преподаване
от д-р Самюъл Тененбаум
П оради интереса ми към образованието участвах в курс,

посветен на една методология на преподаване, която е
толкова уникална и специфична, че се чувствам длъжен да
споделя този свой опит. Струва ми се, че въпросната техника
е радикално различна от традиционните и че има потенциала
да руши закостенелите възгледи. По тази причина тя трябва да
бъде по-добре позната. Достатъчно удачно наименование на
процеса - предполагам и това, което самият Карл Роджърс, ин-
структорът, би бил склонен да използва - е „недирективното“
преподаване.
Имах известна представа какво означава това понятие, но
честно казано, не бях подготвен за нещо, оказало се толкова
впечатляващо. Причината не е в това, че съм последовател на
конвенционалните образователни подходи. Най-силно влияние
върху мен са оказали Уилям Хърд Килпатрик и Джон Дюи и всеки,
който има поне бегла представа от идеите им, ще е наясно, че не
става дума за нещо тесногръдо и провинциално. Но онова, на което
станах свидетел в курса, ръководен от д-р Роджърс в университета
Брандайс, беше толкова необикновено и почти невъзможно, че
нямаше да повярвам, ако не бях част от него. Надявам се, че ще
съумея да опиша метода по начин, който ще ви даде представа за
чувствата, емоциите, топлотата и ентусиазма, които той може да
предизвика.
Курсът беше напълно неструктуриран; и протичането му бе именно
такова. В нито един момент никой от нас не знаеше, дори
инструкторът, какво ще се случи в следващия, каква тема ще бъде
дискутирана, какви въпроси ще бъдат зададени, какви лични нужди,
чувства, емоции ще бъдат изживени. Тази атмос фера на
неструктурирана свобода - свобода до степента, която човешките
същества могат да си позволят, когато са заедно - бе изградена от
самия д-р Роджърс. По добронамерен, спокоен начин при първата
среща той седна заедно със студентите (около 25 на брой) около
голяма маса и каза, че ще е добре всеки да
Петнайсета глава. Преподаване, центрирано върху студента...
сподели своите цели и да се представи. Последва напрегната

тишина, никой не каза дума. Накрая, за да разчупи ситуацията, един
от нас скромно вдигна ръка и се изказа. Последва нова неприятна
пауза и друг вдигна ръка. След това ръцете започна ха да се вдигат
по-бързо. В нито един момент инструкторът не подкани студентите
да говорят.
Неструктуриран подход
СЛЕД ТОВА ИНСТРУКТОРЪТ ИНФОРМИРА ГРУПАТА , че е донесъл
множество материали - препечатки, брошури, книги, - и раздаде
списък с препоръчителна литература. По никакъв начин не показа,
че очаква студентите да прочетат или да направят нещо
допълнително. Доколкото си спомням, имаше само една молба -
някой от нас да отнесе материалите до специалното помещение,
предназначено за курса. Двама веднага се отзоваха. Той спомена, че
носи също така аудио- и видеозаписи на терапевтични сесии. Това
провокира вълнение у нас и попитахме дали можем да ги слушаме и
гледаме, на което д-р Роджърс отговори утвърдително. Обсъдихме
как да стане това и студентите сами предложиха да донесат
касетофони и проектор; като цяло всичко бе инициирано и
организирано от тях.
След това последваха четири тежки, фрустриращи срещи, през
които не изглеждаше да отбелязваме какъвто и да било напредък.
Всички говореха напълно произволно и казваха каквото им дойдеше
наум. Всичко изглеждаше хаотично, безцелно, загуба на време. Един
започваше да обсъжда някакъв аспект на философията на Роджърс,
следващият, напълно пренебрегвайки първия, подхващаше нова
тема; третият, без да обръща внимание на първите двама, започваше
да коментира нещо напълно различно. Понякога имаше бегли опити
за обща дискусия, но като цяло заниманията ни нямаха посока или
континуитет. Инструкторът се отнасяше към всеки изказал се с
внимание и симпатия, без да оценява самите коментари.
Групата не беше подготвена за подобен, напълно неструк-
туриран подход и студентите не знаеха как да се държат. В своята
изненада и объркване те пожелаха преподавателят да въз
приеме традиционната си роля, да казва с категоричност кое е добро

и кое е лошо, кое е правилно и кое неправилно. Та нали всички бяха
дошли от най-далечни краища, за да се учат от са мия рупор на
истината? Защо късметът им изневеряваше? Не трябва ли да бъдат
посветени в правилните ритуали и практики от този известен
мъдрец, основателят на течение, което носи името му? Тетрадките
стояха отворени в очакване на кулминационния момент, в който той
щеше да проговори, но в крайна сметка останаха недокоснати.
Колкото и да е странно, още от самото начало, дори в гне ва си,
участниците в групата се чувстваха обединени и извън семинарната
зала се усещаше вълнение и приповдигнатост, защото тъкмо поради
объркаността си те общуваха по напълно нов начин. Чувстваха се
свързани от едно общо, уникално преживяване. В часовете на
Роджърс те говореха каквото мислят, думите не идваха от учебник,
не бяха отзвук от размишленията на инструктора или на друг
авторитет. Самите ние бяхме извор на идеи, емоции и чувства и
това беше освобождаващ и вълнуващ процес.
В тази атмосфера на свобода - нещо, което не бяхме поискали и
за което не бяхме готови - говорехме, както студентите рядко си
позволяват. Инструкторът пое множество удари и ми се струваше,
че те действително го нараняват; и макар именно той да беше
източникът на раздразнението ни, колкото и да е странно, ние го
обичахме, защото не изглеждаше адекватно да си гневен на човек,
който излъчва толкова добронамереност и който е така
чувствителен по отношение на чувствата и размислите на другите.
На всички ни се струваше, че в цялото начинание като че ли има и
известно недоразумение, което ако веднъж бъде идентифицирано и
разрешено, всичко ще се оправи. Но инструкторът ни, макар и
внимателен на пръв поглед, беше абсолютно непреклонен. Все едно
не виждаше проблема, а ако го виждаше, беше твърдоглав и
коравосърдечен и отказваше да отстъпи. Затова нашата война
продължаваше. Всички ние бяхме насочили погледи към Роджърс, а
Роджърс към нас. Един от студентите отбеляза: „Ние сме
центрирани върху Роджърс, а не заниманията върху нас. Ние сме
дошли да се учим от него.“
Насърчаване на самостоятелното мислене

ДРУГ СТУДЕНТ БЕ УСТАНОВИЛ , ЧЕ Роджърс е повлиян от Килпатрик и
Дюи и стъпвайки на това, каза, че му се струва, че раз бира какво се
опитва да постигне той с въпросния курс. Той смяташе, че Роджърс
иска да накара студентите да мислят независимо, креативно, че иска
да са в дълбинен контакт със себе си, с вътрешния си аз, надявайки
се, че това може да провокира „реконструиране“ на личността - в
смисъла на Дюи - на възгледите, нагласите, ценностите,
поведението. Това би било автентично реконструиране на опита, би
било учене в истинския смисъл на думата. Със сигурност той не
искаше курсът да завърши с изпит върху учебници и лекции и
поставяне на оценка, което като цяло означава край и забрава. 1
Почти в началото на курса Роджърс бе споделил увереността си, че
никой не може да научи друг на каквото и да било. Но мисленето,
настоя въпросният студент, започва на кръстопътя, както казва
Дюи. Когато стигнем до такава точка, ние не знаем накъде да
поемем и именно тогава започваме да обмисляме ситуацията.
Мисленето започва именно тогава.
Килпатрик също се стреми да провокира оригиналното мислене
на студентите и отхвърля традиционния учебникарски стил на
учене. Той обаче поставя за обсъждане ключови проблеми, които
провокират силен интерес и дълбока личностна промяна. 2 Роджърс
слушаше с интерес думите на студента и
1
Трябва да се отбележи, че д-р Роджърс нито се съгласи, нито отрече. За
него не беше характерно да отговаря на коментарите на студентите, освен
ако не бяха насочени пряко към него. Дори в такива случаи той често
избираше да не отговаря. Основната му цел, според мен, беше да следва
потока на коментарите с усет и симпатия.
2
Един студент състави такъв списък, разпространи го и с това завърши
инициативата му. В тази връзка ще бъде полезен още един пример. На
първата ни среща Роджърс донесе записи на терапевтични интервюта.
Обясни ни, че не се чувства уютно в ролята на преподавател, затова се е
подготвил - записите трябвало да му дадат чувство за сигурност. Един от
студентите настояваше постоянно да пусне записите и след известен
натиск от страна на групата Роджърс го направи, но неохотно. И въпреки
желанието на студентите, не ги пускаше за повече от веднъж на седмица.
Очевидно предпочиташе те да правят подобни записи, а не само да
слушат, мотивирани от чисто академичен интерес.
каза: „Виждам, че се вълнувате истински от това?“ Това подейс тва

предразполагащо. Ако си спомням правилно, следващият студент
започна да говори за нещо, без връзка с казаното до мо мента,
напълно в духа на създалия се навик в рамките на курса.
На приливи и отливи в рамките на семинара студентите се
връщаха с одобрение към казаното от първия студент и започнаха да
изискват Роджърс да поеме традиционните си отговорности на
преподавател. В този момент върху него се сипеха удари и ми се
струва, че донякъде той се поддаде (в частен раз говор отрече да е
било така). По време на една от срещите ни имаше предложение той
да изнесе едночасова лекция, следвана от дискусия. Това изглежда,
че не отговаряше на плановете му. Каза, че носи непубликуван свой
текст и че можем да си го прочетем сами. Но един студент отбеляза,
че няма да е същото - личността, авторът ще бъдат изключени от
преживяването, а заедно с него и акцентите, модулациите,
емоциите, онези нюанси, които придават ценност и смисъл на
думите. Роджърс се обърна към групата и попита дали това е, което
всички искат. Отговорихме утвърдително. Той говори повече от час.
След вълнуващите и понякога настървени спорове, с които бя хме
свикнали, това беше огромно разочарование, едно крайно скучно и
вяло преживяване. То ни отказа от всякакви по-нататъшни желания
за лекции. В един момент, когато Роджърс се извиняваше за този
епизод („Имам по-голямо извинение, ако студентите са пожелали“),
той обясни: „Вие поискахте лекция. Наистина аз представлявам
ресурс за вас, но какъв смисъл има да ви чета лекции? Донесъл съм
огромен брой материали, препечатки на лекции, статии, книги,
записи, филми.“
Около петата ни среща нещо особено се случи и нямаше как да
не го забележим. Студентите говореха един на друг, подминавайки
Роджърс. Те молеха да бъдат чути и искаха да бъдат изслушвани, и
онова, което доскоро беше запъваща се, неуверена, смутена група,
се превърна в един взаимодействащ колектив, напълно нова,
координирана общност, общуваща по уникален начин. Дискусиите и
мисленето заедно, които станаха възможни, не можеха да бъдат
възпроизведени от никоя друга група. Инструкторът също се
включваше, но ролята му - уж централна - някак изцяло бе
интегрирана; групата, а не той, беше ключовото звено, центърът и
основата.
Защо стана така? Мога само да предполагам. Мисля, че се случи

следното: през първите четири семинара студентите отказваха да
повярват, че инструкторът ще откаже да влезе в традиционната си
роля. Те продължаваха да очакват, че той ще раз предели задачите,
че ще бъде центърът, който ще направлява групата. Бяха нужни
четири срещи, за да разберем, че грешим; че той се е изправил пред
нас, разполагайки единствено със самия себе си, със собствената си
личност; че ако искаме наистина нещо да се случи, ние трябва да
осигурим съдържанието - наистина странна и непривична ситуация.
Ние трябваше да говорим, поемайки всички рискове, които това
носеше. Част от процеса бяха споделянето, спорът, съгласието и
несъгласието между участниците в курса. Във всеки случай, нашите
личности, нашите най-автентични азове бяха въвлечени. От това се
роди тази специална, уникална група, това ново творение.
Значимостта на приемането
МОЖЕ БИ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СПОРЕД Роджърс, ако се чувстваме изцяло
приети, такива, каквито сме, и в това приемане няма осъждане, а
единствено състрадание и симпатия, индивидът ще може да се
справи със себе си, ще открие смелост да се откаже от защитните си
механизми и да срещне истинския си аз. Станах свидетел как това се
случи на практика. При първоначалните опити за общуване и за
установяване на начин да функционира, в групата от време на време
се осъществяваше обмен на чувства, емоции, идеи; но след
четвъртата сесия и все по- осезаемо впоследствие участниците в
тази съставена на случаен принцип група се сближиха и показаха
истинските си лица. Във взаимодействието между тях имаше
моменти на прозрения, откровения и разбиране, почти невероятни
по същността си. Те бяха онова, според мен, което Роджърс би
описал като „терапевтични мигове“, онези богати на възможности
моменти, когато човешката душа се разкрива в целия си спиращ
дъха блясък; а след тях тишина, почти благоговение се разстилаше
над нас. И всеки участник се чувстваше обгърнат с топлота и
милост, които почти граничеха с мистичното. За себе си със
сигурност мога да кажа, а вярвам, че важи и за останалите, че

никога не съм преживявал нещо подобно. То беше процес на учене
и терапия; и под терапия нямам предвид преодоляване на болест, а
здравословна промяна в личността, нарастване на гъвкавостта й, на
откритостта и готовността й да се вслушва. Постепенно всички
почувствахме извисяване, свобода, по- дълбинно приемане на нас и
другите, повече откритост за нови идеи, повече решимост да
разбираме и приемаме.
Светът не е съвършен и понякога имаше изблици на враж -
дебност, тъй като студентите бяха твърде различни. Но в из-
градилата се атмосфера всеки удар се омекотяваше, тъй като се
отнемаше от остротата му; дори ако не беше заслужен, реципи ентът
му просто се отклоняваше към нещо друго и негативното му
присъствие се стопяваше. Що се отнася до мен, с опознава нето на
студентите, които първоначално ме дразнеха, започнах да ги
приемам и уважавам; хрумна ми следната мисъл, докато се опитвах
да разбера какво се случва: ако веднъж се сближиш с даден човек и
усетиш мислите му, емоциите, чувствата, той вече не просто става
разбираем за теб, но става добър и привлекателен. Някои от по-
агресивните личности говореха повече, отколкото трябваше, повече,
отколкото им се полагаше, но самата група - със самото си
съществуване, а не налагайки правила - в крайна сметка
надделяваше и регулираше ситуацията; и освен ако някой не беше
твърде особен или безчувствен, членовете на групата в крайна
сметка се съобразяваха с очакванията към тях. Проблемните мигове
- на вражда, на стремеж към доминация, на невротичност - не бяха
твърде осезаеми. Но при все това, ако се оценява по формален
начин, нямаше сесия, от която изцяло да отсъстваха безсмислени
разговори и да липсваше усещането за загуба на време. Но
наблюдавайки процеса, си мислех, че може би тази загуба на време
е необходима; че може би това е начинът, по който човешките
същества учат най-добре; със сигурност, поглеждайки назад към
цялото преживяване, съм уверен, че щеше да е невъзможно да науча
толкова много или да уча така ефективно в традиционна учебна
обстановка. Ако приемем дефиницията на Дюи за образованието
като реконструкция на опита, какъв по-удачен начин за учене от
ангажирането на целия му аз, на цялата му личност, на най-
дълбинните нагони, емоции, нагласи и ценности? Няма
поредица от факти или аргументи, без значение колко логично и

прецизно са свързани, която дори бегло да може да се сравни с
подобен опит.
В хода на този процес видях как неотстъпчиви, лишени от
гъвкавост, догматични индивиди за краткия период от няколко
седмици се промениха пред очите ми и станаха разбиращи,
състрадателни и неосъждащи. Видях как невротични и невъз-
държани личности започнаха да се владеят и да приемат себе си и
другите. Веднъж студент, чиято трансформация ми направи особено
силно впечатление, ми каза, чувайки да споделям тези свои
впечатления: „Прав сте. Чувствам се по-гъвкав, по-отворен към
света. И така повече се харесвам. Не мисля, че някога съм научавал
повече.“ Наблюдавах как изключително притеснителни хора се
променяха, а агресивните ставаха по-умерени и чувствителни.
Някой би казал, че това по същността си е емоционален процес.
Но според мен подобно описание е напълно неточно. В него имаше
много силен интелектуален компонент, но такъв, който носи смисъл
и е важен за личността. Всъщност един от участниците постави
именно този въпрос: „Трябва ли да се интересуваме само от
емоциите? Интелектът има ли значение?“ Тогава аз попитах: „Има
ли тук студент, който да е изчел толкова много и да е разсъждавал
толкова интензивно за друг курс?“
Отговорът беше очевиден. Ние бяхме прекарали безкрайни
часове в четене; стаята, запазена за целите на курса, беше пълна до
10 часа вечерта, и си тръгвахме само защото охраната на
университета искаше да заключи сградата. Слушахме записи,
гледахме филми; но най-хубавото беше, че непрекъснато говорехме.
В традиционно организираните курсове инструкторът изнася лекции
и казва какво да се чете и да се учи; студентите покорно записват
всичко в тетрадките си, взимат си изпита и се чувстват добре или
зле в зависимост от резултата; но почти винаги това е едно
завършено преживяване, от което остава усещане за приключеност,
след което започват бързо и безмилостно да действат законите на
забравата. В курса на Роджърс студентите четат и размишляват
както по време на семинарите, така и извън тях; те са тези, които
избират кое носи смисъл, а не инструкторът.
Искам да подчертая, че това ненасочващо преподаване не е

напълно успешно. Имаше трима или четирима студенти, които не
харесаха изобщо идеята. Дори в края на курса, когато почти всички
бяха ентусиазирани, един студент категорично не одобряваше
приложения подход; друг беше критично настроен. Те искаха
инструкторът да им осигури завършен интелектуален продукт,
който те да запаметят и възпроизведат на изпита. Тогава щяха да са
сигурни, че са научили каквото трябва. Както каза единият: „Ако
трябваше да съставя отзив какво съм научил, какво ли щях да
напиша?“ Трябва да призная, че подобна задача наистина е по-
трудна в сравнение с традиционните курсове, дори невъзможна.
Методът на Роджърс е посветен на свободното протичане,
открит и толерантен. Един студент започва интересна дискусия, тя
се подхваща от друг, но трети решава, че иска да се на сочи в друга
посока, споделяйки нещо лично, което не интересува групата;
тогава всички се смущават. Но това е именно като самия живот,
който тече като река, на пръв поглед безцелно; но водата никога не
е същата и никой не знае какво ще донесе в следващия момент.
Подобно преживяване е наситено с очакване, с будност, с
жизненост; за мен то в максимална степен внесе живот в учебната
зала. За авторитарния тип личност, която предпочита спретнати
наръчи от факти, този метод може да изглежда дори заплашителен,
защото нищо не е гарантирано; има само откритост, поток, без
завършек.
Нова методология
Мисля, че голяма част от вълнението и възбудата, които царяха в
групата, се дължаха именно на това усещане, че нищо не приключва
с края на семинарите. По време на обяд студен тите на Роджърс
можеха да се разпознаят по оживените дискусии, по желанието им
да бъдат заедно; тъй като масите не бяха достатъчно големи,
понякога част от тях се хранеха с чиниите, поставени на коленете
си, само за да бъдат с останалите. Както Роджърс сам посочва,
подобен процес няма край. Самият той никога не обобщаваше (в
противовес на всички конвен
ционални правила). Въпросите оставаха без окончателен от говор,

проблемите, обсъждани в групата, винаги изглеждаха в състояние на
незавършеност. В нуждата си да узнаят повече, да постигнат
съгласие, студентите се събираха и се стремяха към разбиране и
завършек. Но дори по отношение на оценките нямаше
окончателност, а те традиционно трябва да обозначат именно края.
Но д-р Роджърс не поставяше оценки, студентът беше онзи, който
предлагаше оценката си. И тъй като това беше негова отговорност,
дори този индикатор за завършеност отсъстваше и процесът на
учене оставаше отворен. Също така, доколкото курсът беше
неструктуриран, всеки „залага“ самия себе си: изказванията са
негови собствени, а не по учебник, думите извират от самата му
личност и именно като такава той общува с другите. Поради това, за
разлика от безличния материал, който трябва да се усвои в
стандартните курсове, тук се изгради атмосфера на близост и
топлота.
Може би, ако опиша някои от множеството добронамере ни
постъпки и жестове, читателят сам ще усети това усещане за
близост. Един от студентите покани групата на пикник, в кой то
трябваше сами да приготвим храната си. Друг - свещеник от
Испания - бе така ентусиазиран, че планираше след края на курса да
продължи да следи какво се случва с участниците. Част от групата,
която се интересуваше от консултиране на студенти, си
организираше отделни срещи и дискусии. Един от нас организира
посещение на психиатрична клиника за деца и възрастни, както и
наблюдение на експериментални техники, прилагани от д-р Лидсли,
който работеше с пациенти с психози. Носехме записи и печатни
материали, за да попълваме библиотечния фонд, който беше заделен
за наша употреба. Духът на добронамереността и приятелството се
проявяваше по всякакви начини, при това до степен, която иначе е
възможна в твърде редки и изолирани случаи. Участвал съм
наистина в много курсове, но никъде не съм срещал нищо подобно.
В тази връзка бих искал да подчертая, че групата бе съставена на
случаен принцип - участниците имаха различно образование и бяха
на различна възраст.
Уверен съм, че описаният курс действително е творчески
принос към методологията на преподаване и е радикално раз личен
от всичко, познато досега. Нямам никакво съмнение, че
има потенциала да пробужда, да освобождава, да прави хора та по-

отворени и по-гъвкави. Самият аз усетих мощта на този метод.
Вярвам, че ненасочващото преподаване има фундаментални
импликации, които дори поддръжниците на подобна перспектива не
могат напълно да предвидят. Значимостта му надхвърля мащабите
на класните стаи и достига до всяка ситуация, в която човешки
същества общуват и се опитват да живеят заедно.
По-конкретно, като учебна методология, този подход гарантира
най-широка дискусия и най-задълбочено проучване и
експериментиране. Той може да пробужда умовете за нови начини
на мислене - свежо и оригинално, тъй като по своя замисъл,
практика и философия се различава толкова радикално от всичко
познато досега. Мисля, че трябва да бъде изпробван във всяка сфера
на обучение - начално училище, гимназия, университет - навсякъде,
където човешки същества се събират, за да учат и да
усъвършенстват старото. На този етап не трябва прекомерно да
обръщаме внимание на ограниченията му и недостатъците, тъй като
все още не е напълно разработен и не знаем толкова, колкото би
трябвало. Като нова техника той по дефиниция е обречен да бъде в
неизгодно положение, защото ние не обичаме да се отказваме от
старото. То е стъпило на традицията, авторитета и приетите норми;
и ние самите сме негов продукт. Но ако разглеждаме образованието
като реконструиране на опита, не означава ли това, че индивидът
трябва да осъществи свое собствено реконструиране? Той трябва да
го направи за себе си през реорганизацията на най-дълбинния си аз,
на своите ценности, нагласи, на самата си личност. Какъв по-добър
метод да завладееш някого, да стимулираш него и идеите му,
чувствата му да встъпят в общение с другите, да разрушиш
бариерите, на които се гради изолацията в свят, в който всеки
трябва да се научи да бъде част от човешката общност в името на
собственото си психично здраве и сигурност?
Петнайсета глава. Преподаване, центрирано върху студента.
Лични впечатления за един метод на преподаване

(лична кореспонденция с д-р Роджърс година след края на курса)
от д-р Самюъл Тененбаум
Ч увствам се задължен да споделя с Вас моя пръв опит да

преподавам, след като имах честта да бъда изложен на Ва-
шето въздействие и начин на мислене. Може би знаете, че имах
фобия от преподаване. Но след като работихме заедно, започ-
нах да разбирам по-ясно къде е проблемът, а именно най-вече
в моята представа за ролята, която трябва да възприема като
преподавател - на мотиватор, режисьор и главен изпълнител.
Винаги съм се страхувал, че ще „загубя ума и дума от притес-
нение“ - мисля, че това е Ваш израз и го харесвам. Предста-
вям си групата - равнодушна, незаинтересована, апатична - и
моето мърморене безкрай, докато изгубя присъствие на духа
и изреченията започнат да се разпадат, да звучат изкуствено,
а времето едва-едва се влачи, все по-бавно и по-бавно. Това е
ужасният образ, който винаги ме е преследвал. Предполагам,
че всеки преживява отделни аспекти от това, но очаквах, че при
мен ще се случи всичко накуп и ще се изправя пред класа с лошо
предчувствие, което ще отнеме от лекотата на отношенията и
няма да бъда своят истински аз.
Сега за преживяното от мен. Бях поканен да участвам в два
летни курса към факултета по педагогика към университета
Йешива, но имах перфектното алиби, за да откажа. Отивах в Европа
и просто нямаше как да стане. Но те промениха пред ложението си -
дали не мога да поема един кратък курс от 14 срещи през юни, тъй
като това няма да попречи на пътуването ми. Вече нямах извинение
и приех - защото не исках да увъртам и още повече, защото реших
най-накрая да се изправя пред страховете си. Ако отново не ми
харесаше (не бях преподавал почти десет години), поне щях да
науча нещо ново. А ако пък ми харесаше, отново щеше да е полезно
за мен. Ако щеше да ми причини дискомфорт, това беше най-
добрият начин, защото
курсът бе кратък и притесненията поне относно времето щяха да

отпаднат.
Вие знаете, че възгледите ми за образованието са силно по-
влияни от Килпатрик и Дюи. Но сега имах още нещо - Вас. Когато за
първи път се срещнах с групата, направих нещо, което никога не
съм правил до този момент. Открито споделих какво изпитвам.
Вместо да създам чувството у тях, че преподавателят трябва да знае,
а студентите трябва да бъдат обучавани, признах слабостите си,
съмненията, дилемите и факта, че не знам. След като развенчах
ореола си на преподавател пред тях и пред себе си, истинският ми аз
можеше да се прояви по-не- посредствено и установих, че говоря с
лекота и дори с известна креативност. Под „креативност“ имам
предвид, че ми хрумваха нови идеи в самия ход на говоренето,
напълно нови неща, които ми харесваха.
Още една важна разлика: истина е, че доколкото съм повлиян от
методологията на Килпатрик, винаги съм приветствал широката
дискусия, но вече съм наясно, че въпреки това съм искал и очаквал
студентите ми да познават възложените текстове и материали от
лекции. Още по-лошо - сега вече знам, че макар да съм одобрявал
дискусиите, в крайна сметка най- много съм искал окончателните
изводи да бъдат правени според собствения ми начин на мислене.
Така нито една дискусия всъщност не е била истинска - не е била
свободно и открито изследване; нито един въпрос не е бил истински
въпрос - такъв, който би провокирал размисъл; всички са били
преднамерени, тъй като съм изхождал от доста твърди убеждения,
които съм считал за добри. Така аз съм се изправял пред студентите
с конкретни намерения по отношение на онова, което трябва да
научат, и съм ги възприемал просто като инструменти, посред ством
които съм манипулирал ситуациите, така че да постигна своите
цели.
В този последен курс аз нямах смелостта да се откажа на пълно
от предварително замислените теми, но този път наистина слушах
студентите; отнасях се към тях с разбиране и симпатия. Макар да
прекарвах часове в подготовка за всеки семинар, установих, че нито
веднъж не се позовах на огромния набор от материали, с които
влизах всеки път в стаята. Оставих студентите напълно сводобни,
без да ги принуждавам да
следват някакъв предварително замислен ход; допусках мак-

симално разнообразие и ги следвах, накъдето и да искаха да ме
отведат.
Спомням си, че обсъждах това с виден експерт от сферата на
образованието и той каза с тон, който възприех за разоча рован и
неодобрителен: „Но вие настоявате, разбира се, върху правилното
мислене.“ Цитирах Уилям Джеймс, който твърди, че човекът е
малка прашинка разум в океан от емоции. Казах му, че повече се
интересувам от онова, което бих нарекъл „трето измерение“ -
емоционалната страна на студентите.
Не мога да кажа, че съм Ви следвал изцяло, д-р Роджърс, тъй
като понякога изразявах мнение и понякога, за нещастие, изнасях
лекции; вярвам, че това не е правилно, тъй като студентите, след
като веднъж чуят мнение, изразено по авторитарен начин, са
склонни да спрат да мислят и да се опитват да налучкат какво мисли
преподавателят и да му казват онова, което смятат, че ще му се
хареса. Ако трябва да повторя курса, бих си спестил в по-голяма
степен всичко това. Но се опитах и мисля, че до голяма степен
успях да накарам всеки от студентите да се почувства достоен,
уважаван и приет; последната ми грижа бе да проверявам знанията
им, да ги оценявам и да поставям оценки.
Резултатът - и тъкмо затова Ви пиша - беше неповторимо
преживяване, неизразимо с обикновени думи. Самият аз не мога
напълно да го обясня и изпитвам единствено благодарност, че ми се
е случило. Някои от нещата, които преживях по време на Вашия
курс, се случиха отново. Установих, че харесвам тези студенти
както никога дотогава не бях харесвал група от хора; самите те -
както научих от отзивите им - са чувствали топлота, симпатия и
толерантност един към друг. Те споделиха устно и писмено колко
вълнуващо е било, колко много са научили, колко добре са се
чувствали. За мен това беше напълно нов опит, който ме изпълни
със смирение. И преди е имало студенти, които са ме уважавали и са
ми се възхищавали, но никога атмосферата в семинарната зала не е
била до такава степен изпълнена с близост и топлота. Следвайки
Вашия пример, избягвах всякакви твърдо фиксирани изиск вания по
отношение на литературата или при подготовка по време на
семинарите.
Отзивите, които получи курсът, свидетелстваха, че не е имало

случаи на изразено по някакъв начин пристрастие от моя страна.
Студентите бяха казали толкова хубави неща, че колегите от
факултета пожелаха да посещават часовете. Най- хубавото беше, че
групата подготви писмо до декана, Бенджамин Файн, изпълнено със
суперлативи за мен. След него той ми писа, за да изрази своята
благодарност.
Ако кажа, че съм поразен от случилото се, това би описа ло
чувствата ми съвсем бегло. Преподавал съм години наред, но никога
не ми се е случвало нещо, което дори да наподобява това
преживяване. Що се отнася до мен, никога не съм бил свидетел на
толкова цялостно разкриване на самите личности в учебен контекст,
на толкова дълбоко ангажиране, на толкова фундаментално
разтърсване. Питам се дали в традиционния тип обучение с
характерния му акцент върху учебния план, изпитите, оценките има
ли, или може ли да има пространство да „станеш“ личност с
дълбоки и многообразни нужди, стремяща се да бъде себе си. Но с
това се отклонявам твърде много. Мога само да споделя с Вас какво
се случи и да кажа, че съм благодарен и чувствам смирение пред
този нов опит. Бих искал да знаете това, защото именно Вие
внесохте нещо ново и обогатихте живота и личността ми. 1
1
Следващо писмо на д-р Тененбаум, изпратено доста месеци по-късно,
показва, че описаното не е било изолиран случай. В него той казва: „Със
следващата група, на която преподавах, се разгърна подобна атмосфера и
нагласи, само че бяха още по-ясно изразени, може би защото аз бях по-
уверен в техниката и надявам се, подхождах по-експертно. В тази втора
група се случи същото освобождаване на личността, цареше съ щото
въодушевление и възбуда, усещаше се същата топлота и същата
тайнственост, която обгръща всеки, когато съумее да свали поне част от
маската си. Студентите ми казаха, че за разлика от други курсове, при
мен се гледат в очите, усещат интерес един към друг като към уникални
личности, свързани от специално изживяване. Установих, че са изградили
близки лични връзки, тъй като след края на семестъра започнаха да
планират организиране на годишни срещи. Казаха ми, че по един или
друг начин биха искали да запазят това преживяване живо и да не изгубят
контакт един с друг. Споделяха също така настъпилите радикални и
фундаментални трансформации в личността им - в схващанията си, в
ценностите, в чувствата, в нагласите, както към себе си, така и към
другите.“
Шестнайсета глава
Следствията на клиентоцентрираната
терапия за семейния живот
Преди няколко години ме помолиха да изнеса лекция на тема

по мой избор и реших да се спра по-подробно на промените в
поведението на клиентите по отношение на семейния им
живот. Този текст е резултатът.
В се повече от нашите терапевти и консултанти работят с

отделни клиенти или с групи от пациенти в криза и вече е
налице консенсус, че опитът ни е релевантен и има важни след-
ствия по отношение на всяка сфера на човешки отношения.
Правени са опити да се конкретизират някои от тях за конкрет-
ни области - например образованието, груповото лидерство,
междугруповите отношения, - но досега не сме се спирали на
семейния живот. Това е полето, с което бих искал да се занимая
сега, опитвайки се да предоставя възможно най-ясна картина
на значението на клиентоцентрирания подход за отношенията
ни с най-близките - семейната група.
Не бих искал изходната ми точка да е абстрактна или чисто
теоретична. Онова, което искам, е да представя аспекти на про -
мените, които нашите клиенти преживяват в своите семейни от-
ношения в усилията си да постигнат по-удовлетворяващ живот чрез
терапия. Ще се позовавам предимно на буквални изказвания на
клиенти, за да могат читателите да усетят самото прежи вяване на
промяната и да направят свои собствени изводи.
Макар някои аспекти на опита на клиентите ни на пръв по глед
да изглеждат противоречащи на възприетите в момента
концепции за градивен семеен живот, аз няма да коментирам тези

разлики. Също така нямам желание да постулирам някакъв
универсален модел за семеен живот или да предлагам на пътствия
как би трябвало той да бъде живян. Просто ще пред ставя опита на
съвсем реални хора, попаднали в съвсем реални и често твърде
трудни семейни ситуации. Може би в тяхната борба за
удовлетворяващ живот ще намерите известен смисъл и за себе си.
Какви са посоките, в които клиентите променят своя семе ен
живот вследствие от клиентоцентрираната терапия?
По-непосредствено изразяване на чувства
На първо място следва да ПО СОЧ ИМ , че клиентите ни постепенно
започват по-цялостно и непосредствено да изразяват истинските си

чувства както пред членовете на семейството си, така и пред други
хора.
Това се отнася до чувства, които могат да бъдат мислени като
негативни - негодувание, гняв, ревност, антипатия, раздразнение,
както и за позитивни емоции като нежност, възхищение, харесване,
обич. Чрез терапията клиентът като че ли осъзнава, че е възможно
да свали маската си и да стане по по-истински начин самият себе си.
Съпругът открива, че може да се остави на яростта, която е
провокирала съпругата му, докато преди това се е старал - или си е
мислел, че се старае - да поддържа спокойна и обективна нагласа
към поведението й. Все едно картата на изразените чувства започва
по-точно да съответства на територията на реалното емоционално
преживяване. Родители и деца, съпрузи и съпруги започват по-
еднозначно да изразяват истинските си чувства, а не да ги
прикриват.
Може би един или два примера ще прояснят това наблюдение.
Млада съпруга, госпожа М., идва за консултиране. Оплакването й е,
че съпругът й, Бил, се държи формално и резервирано към нея, не е
внимателен, сексуално са несъвместими и дистанцията между тях
нараства. Докато говори за своите нагласи, картината рязко се
променя. Тя споделя дълбоката вина, която изпитва по отношение
на живота си преди брака, когато е имала връзки с много мъже, най-
вече женени. Също така
Шестнайсета глава. Следствията на клиентоцентрираната терапия... I 357
осъзнава, че макар с повечето хора да е весела и спонтанна, със

съпруга си се държи сковано, принудено, резервирано. Тя усеща, че
изисква от него да бъде точно такъв, какъвто тя желае. В един
момент терапевтичните сесии са временно преустановени поради
отсъствие от града на консултанта. Тя продължава да му пише,
споделяйки как се чувства, и добавя: „Ако можех да му кажа всичко
това на него (съпруга), ще мога да съм себе си и вкъщи. Но какво
ще стане след това с вярата му в хората? Бихте ли ме помислили за
отблъскваща, ако бяхте мой съпруг и узнаете истината? Иска ми се
да съм „добро момиче“. Всичко обърках.“
Следва писмо, от което си заслужава да приложа един дълъг
цитат. Тя разказва колко сприхава и неотстъпчива е била, когато
една вечер у тях са се отбили гости. След като са си тръг нали, „се
почувствах много зле от поведението си... Все още бях враждебна,
гузна, ядосана на себе си и на Бил - и все толкова тъжна, колкото
преди гостуването. Затова реших да направя онова, което наистина
исках. Почувствах, че е повече, отколкото бих могла да очаквам от
всеки мъж - исках да кажа на Бил защо се държа така ужасно. Беше
по-трудно дори от това да го кажа на вас - много трудно. Не успях
да го разкажа в такива детайли, но успях да изкарам навън поне част
от мъчителните чувства, свързани с родителите ми и с онези
„проклети“ мъже. Когато говорехме за родителите ми, той каза най-
хубавото нещо, което бях чувала: „Може би мога да ти помогна“.
Изобщо се отнасяше с разбиране към нещата, които бях правила.
Казах му защо се чувствам толкова неспособна в толкова много кон -
тексти - защото никога не са ми позволявали да правя един куп
неща, дори да се науча да играя карти. Ние говорихме, обсъждахме,
наистина стигнахме до моите и неговите най-дълбоки усещания. Не
му разказвах с подробности за мъжете - имената им например, но
намекнах, че са били много. Той отново прояви разбиране и нещата
дотолкова се изясниха, че вече му имам доверие. Не се страхувам да
му кажа за глупавите, нелогични мисли, които изскачат в главата
ми. И щом не се страхувам, те може би ще спрат да изскачат.
Предишната вечер, когато Ви писах, бях почти готова да си тръгна -
мислех дори да напусна града (да избягам от всичко). Но осъзнах, че
така само ще продължавам да бягам и няма да съм щастлива, докато
не се
изправя лице в лице с проблема. Говорихме и за деца и въпреки че

решихме да изчакаме, докато Бил завърши следването си, аз съм
доволна от уговорката. Той мисли като мен по отношение на
нещата, които искаме да направим за децата си - и най-вече за
нещата, които не искаме да им причиним. Така че, ако не по-
лучавате вече отчаяни писма, това означава, че нещата се раз виват
добре.“
„Сега се чудя - знаели ли сте през цялото време, че това е
единственото, което трябва да направя, за да се сближим с Бил?
Точно онова, което постоянно си повтарях, че няма да е честно
спрямо него. Мислех, че ще разруши доверието му в мен и във
всички други. Между нас имаше такава пропаст, че почти го усещах
като непознат. Реших да действам, защото осъзнах, че ако поне не
видя каква ще е реакцията му, няма да е честно - да го напусна, без
дори да му дам шанс да покаже, че може да му се има доверие. Той
показа много повече - че и той е страдал от отношенията с
родителите си и с много други хора.“
Убеден съм, че това писмо няма нужда от коментар. То просто
ясно демонстрира, че тъй като по време на терапия тя е усетила
удовлетворението да бъде себе си, вече не е била в състояние да се
държи по друг начин със съпруга си. Открила е, че трябва да бъде и
да изразява най-дълбинните си чувства, дори ако това подлага на
риск брака й.
Друг елемент от опита на клиентите ни е едно особено не -
уловимо усещане. Те установяват, че - както в този случай -
изразяването на чувствата им е дълбоко удовлетворяващо, макар
преди това винаги да им е изглеждало разрушително и опасно.
Промяната, изглежда, се дължи именно на този факт. Когато
живеем зад маска, скриваните дълго време чувства се натрупват,
докато не достигнат предел, когато вече лесно може да се стигне до
взрив, провокиран от някой дребен повод. Но чувствата, които на
моменти ни завладяват и биват изразени именно тогава - по време
на гневен изблик, в дълбока депресия, при прилив на
самосъжаление, и други подобни, - често имат лоши последици за
всички въвлечени, защото са до такава степен неуместни за
конкретната ситуация, че изглеждат напълно необосновани.
Яростният изблик, провокиран от раздразнение, може всъщност да е
трупан дълго време гняв или отричани емоции в безброй подобни
ситуации. Но в контекста,
в който бива изразен, изглежда необоснован и затова не може да

бъде разбран правилно.
Тук терапията помага да се разруши един порочен кръг. Когато
клиентът успее да излее цялата насъбрана мъка, ярост, от чаяние и
всички емоции, скрити в него, той започва да ги приема като свои
собствени и така те губят своята експлозивност; започва по-умело
да изразява чувствата, които дадено взаимоотношение поражда.
Когато не носят огромното бреме на миналото, те стават по-
адекватни и по-разбираеми. Постепенно индивидът започва да
споделя чувствата си в мига, в който се породят, а не впоследствие,
когато вече са го наранили и са като забрала рана.
Взаимоотношенията могат да бъдат изживявани такива,

каквито са
ИЗГЛЕЖДА, ТЕРАПИЯТА ИМА ОЩЕ ЕДИН ефект върху начина, по който

клиентите ни преживяват своите семейни взаимоотношения. Те
откриват, често за своя огромна изненада, че отношенията могат да
се градят на истинските им чувства, а не на преструвка, която
всъщност функционира като защитен механизъм. Това има дълбоко
значение и внася облекчение, както вече видяхме в случая на
госпожа М. Когато открием, че чувствата на срам, гняв и
раздразнение могат да бъдат изразявани и въпреки това отно-
шенията оцеляват, е насърчаващо. Когато установим, че можем да
изразим нежност, чувствителност и неувереност и въпреки това да
не бъдем предадени, натрупваме сила и устойчивост. Вероятно част
от причината подобни преживявания да имат конструктивно
въздействие е, че в терапията индивидът се научава да разпознава и
изразява чувствата си като свои собствени, а не като факт, отнасящ
се за някой друг. Затова, ако кажеш на съпру га или съпругата си
„Постъпваш изцяло погрешно“, твърде вероятно е да последва спор.
Но ако кажеш „Много се дразня от това, което правиш“, все едно
излагаш факт за чувствата си, факт, който никой не може да отрече.
Това вече не е обвинение към другия, а чувство, което съществува у
теб. „Ти си виновен/виновна за това, че се чувствам зле“ може да
бъде предмет на спор, но „Чувствам се зле, когато постъпваш по
този начин“ просто съобщава действителен факт за отношението.
Но всичко това оперира не само на вербално ниво. Индивидът,

който приема собствените си чувства, открива, че взаи-
моотношенията могат да бъдат изживявани именно през тях. Нека
илюстрирам с поредица от откъси от записаните интервюта с
госпожа С.
Тя живее със своята десетгодишна дъщеря и седемдесетго -
дишната си майка, която натрапва като основна тема в семей ството
собственото си „разклатено здраве“. Госпожа С. е под силното
влияние на майка си и не може да се справи с контрола над дъщеря
си, Каръл. Негодува срещу майка си, но не го казва, защото:
„чувствала съм се виновна през целия си живот. Пораснах с чувство
за вина, защото мислех, че всичко, което правя, влияе на здравето
на майка ми... Всъщност преди няколко години се стигна дотам, че
започнах да сънувам, че... я разтърсвам... и... усетих, че просто
искам да я изблъскам от пътя си. И... мога да разбера как се чувства
Каръл. Тя не смее... нито аз.“
Госпожа С. знае, че повечето й близки смятат, че би било много
по-добре, ако заживее без майка си, но тя не може да го направи.
„Знам, че ако си тръгна, няма да мога да съм щастлива, толкова ще
се притеснявам за нея. И ще се чувствам зле, че съм изоставила
бедната старица сама.“
Докато се оплаква от степента, до която е направлявана и
контролирана, тя започва да осъзнава и своята роля, своя страх.
„Чувствам, че ръцете ми са завързани. Може би аз греша... повече
от нея. Всъщност знам, че е така, но някак се превърнах в
страхливка, когато става дума за мама. Бих направила всичко, само
и само да избегна сцените, които тя прави за дребни неща.“
Разбирайки себе си по-добре, тя стига до вътрешното реше ние да се
опита да живее според онова, което смята за правилно, а не според
прищевките на майка си. Споделя това в началото на едно от
интервютата: „Направих изумителното откритие, че изцяло съм
действала погрешно, опитвайки се прекомерно да угаждам на
мама... с други думи, разглезила съм я. Затова взех решение - както
правя всяка сутрин, - но този път мисля, че ще има ефект. Ще се
опитам да... да бъда спокойна и да си мълча и... ако тя започне
скандал, ще я игнорирам, както се прави с малко дете, което се
тръшка, само за да получи внимание. И опитах. Тя се вбеси от нещо
съвсем дребно. Скочи от масата и се прибра в стаята си. Аз не се
спуснах след нея с извинения и молби да се
Шестнайсета глава. Следствията на клиентоцентрираната терапия... \ 361
върне. Просто я игнорирах. И след няколко минути тя се върна,

седна, беше малко кисела, но вече й беше минало. Ще се опитам да
се държа по този начин...“
Госпожа С. ясно осъзнава, че в основата на новото й поведение
е искреното и автентично приемане на собствените й чувства към
майка й. Тя казва: „Защо просто да не се изправя срещу това?
Виждате, чувствала съм се толкова ужасно и съм мислела, че съм
ужасен човек, щом разочаровам майка си. Защо просто не си кажа -
добре, разочаровам я и съжалявам; но нека се изправя срещу това и
се опитам да извлека най-доброто.“
С приемането на самата себе си тя съумява във все по-голяма
степен да откликне както на собствените си нужди, така и на тези на
майка си. „Има много неща, които исках да направя през годините и
ще започна да ги правя сега. Майка ми може и да постои сама до
десет часа вечерта, има телефон до леглото и... ако стане пожар или
нещо друго - има съседи; или ако се почувства зле... Аз ще се
запиша на вечерни курсове и ще правя всичко онова, което съм
искала да правя през целия си живот. Преживявала съм се като
мъченица, оставайки вкъщи, отказвайки се и казвайки си: „Е, добре,
какво да се прави...“ Край с това сега. И си мисля, че след първия
път, когато изляза, тя вече ще бъде добре.“ Тези нови чувства у нея
скоро биват поставени на изпитание от майка й. „Тя получи доста
тежка сърдечна криза един ден и аз казах „Добре, защо не отидеш в
болница“ и... „Със сигурност се нуждаеш от хоспитализация“;
заведох я на лекар и той каза, че сърцето й е добре и тя трябва
просто да излезе и да се повесели. Затова сега тя ще отиде на гости у
приятелка за една седмица, ще гледат представления и ще се
забавляват. И така... всъщност, когато се стигна дотам, че да се
приготвя за болницата, каза, че съм жестока да й противореча пред
Каръл и т.н. Но после се примири и прие факта, че тя... че сърцето й
е здраво като на бик и може да се възползва от това, за да се
позабавлява. Така всичко се получи добре.“
До този момент може да е изглеждало, че ситуацията се е
подобрила за госпожа С., но не и за майка й. Но има и друга стра на.
Малко по-късно тя казва: „Все още много, много съжалявам мама.
Би било ужасно, ако стана като нея. И още нещо - стигнах до
момент, в който просто я ненавиждах, не можех да я докосна или...
имам предвид... да мина дори много близо покрай нея.
И това не беше само когато бях ядосана или нещо такова. Но...
открих, че, да, чувствам и обич към нея; няколко пъти влязох в
стаята й, дори без да мисля, и я целунах за лека нощ, докато пре ди
само се провиквах през вратата. И... чувствам повече добро -
намереност към нея; негодуванието си отиде заедно с хватката,
която тя имаше над мен. Забелязах това вчера, когато й помагах да
се облече; оправих косата й и вече можех да я докосвам, сло жих й
ролки и така нататък... И... изведнъж ме озари, че, да, това не ми
пречи ни най-малко, че всъщност е забавно.“
Тези откъси показват една схема на трансформация на се -
мейните отношения, която е твърде позната за нас. Госпожа С.
чувства негодувание към майка си, че живее все едно няма лични
права, макар че не смее да го признае дори пред самата себе си.
Първоначално изглежда, че нищо друго освен още проблеми биха
произтекли от разкриването на подобни чувства. Но когато
временно ги допуска да изплуват в дадена ситуация, установява, че
вече се чувства по-уверена, не толкова ранима. Взаимоотношенията
се подобряват, вместо да се разрушат напълно. Най-изненадващото
е, че когато те биват изживявани според автентичните чувства,
става ясно, че негодуванието и омразата не са всичко, което тя
чувства към майка си.
Нежност, обич, радост са новите чувства, които нахлуват в
отношенията им. Несъмнено е, че ще има моменти на разно гласия,
неприязън, гняв между двете. Но ще има и уважение, разбиране и
симпатия. Те, изглежда, са научили онова, което и много други
клиенти откриват, а именно че взаимоотношенията не трябва да се
градят върху преструвка и могат да съществуват на основата на
флуктуиращото разнообразие от реално съществуващи чувства.
От примерите, които избрах, може да изглежда, че е труд- но да
бъдат изразени или изживени единствено отрицателните чувства.
Това далеч не е така. Господин К., млад мъж с добра професия,
намира за също толкова трудно да идентифицира положителните
чувства, които крие под маската си. Един кратък цитат ще покаже
промяната на отношенията му с тригодишната му дъщеря.
Той споделя: „Това, за което си мислех, докато пътувах насам, е
колко различно гледам сега на нашето малко момиче, тази сутрин
си играх с нея - и ние просто, да - защо е толкова трудно
да изговоря тези думи? Беше наистина прекрасно преживява не -

много топло, много щастливо и приятно и ми се струва, че я
почувствах толкова близка. Ето кое мисля, че е важно - преди
можех да говоря за Джуди. Можех да кажа положителни неща за нея
и да разкажа забавните неща, които прави, можех просто да говоря
за нея, все едно бях и се чувствах като истински щастлив баща, но
във всичко това имаше и нещо неистинско... сякаш казвах тези
неща, защото би трябвало да се чувствам по този начин и така
трябва да говори бащата за своята дъщеря; но някак това не беше
истина, защото усещах и отрицателни, и смесени чувства към нея.
Сега мисля, че тя е най-прекрасното дете на света.“
Т: „Преди сте чувствали, че трябва да сте щастлив баща - тази

сутрин вече сте щастлив баща...“
К: „Да, със сигурност така се почувствах тази сутрин. Тя просто
се търкаляше в леглото... и ме попита дали искам пак да
заспя; аз казах „да“ и тя отиде и взе одеялото ми... и ми
разказа приказка... около три приказки в една... и прос то
бърбореше... и аз почувствах, че това е, което всъщност
искам... искам да преживявам точно това. Почувствах, че
съм... пораснал, струва ми се. Почувствах, че съм мъж... това
звучи странно, но беше именно това - почувствах се като
зрял, отговорен, обичащ баща, който е достатъчно голям и
сериозен, и също така щастлив, за да бъде баща на това дете.
Преди се чувствах слаб и може би - незаслужил честта да
бъда толкова важен, защото да бъдеш баща е много важно
нещо.“
Той беше установил, че е възможно да допусне положителните

чувства към себе си като към добър баща и изцяло да приеме тази
топла обич, която изпитва към малкото си момиченце. Сега вече
нямаше нужда да се преструва, че я обича, уплашен, че може би и
някакво друго чувство се крие дълбоко в него.
Вероятно няма да ви изненадам, ако кажа, че скоро след това
той сподели колко по-свободен се чувства да изразява и гнева, и
раздразнението си от нея. Беше научил, че чувствата, които изпитва,
са достойни да бъдат основа на взаимоотношенията му и не трябва
да им бъде придаван изкуствен външен блясък.
Подобряване на междуличностната комуникация
ТЕРАПЕВТИЧНИЯТ ОПИТ, ИЗГЛЕЖДА, СТИМУЛИРА И още една промяна в

изживяването на семейните взаимоотношения на клиентите ни. Те
научават и нещо за това как да инициират и поддържат реална
двупосочна комуникация. Да разбираш чувствата и мислите на
другия дълбинно, със смисъла и значението, което те имат за него, и
да бъдеш също толкова дълбинно разбиран от другия - това е едно
от най-удовлетворяващите човешки преживявания и при все това е
рядко срещано. Клиентите ни често разказват за удоволствието от
откритието, че е възможна подобна автентична комуникация с
членовете на собствените им семейства.
Отчасти това изглежда се дължи на опита им при комуни-
кацията с терапевта. Когато клиентът се почувства разбран,
настъпва огромно облекчение и блажено освобождаване от
защитните механизми. Тогава той започва да иска да осигури
подобна атмосфера и за другите. Терапията прави възможно
откритието, че най-ужасяващите мисли, най-чудатите и анормални
усещания, най-нелепите мечти и надежди, най-злите постъпки могат
да бъдат разбрани от друг. И това е изключително освобождаващо
преживяване. Клиентът започва да го разглежда като ресурс, от
който и други биха могли да се възползват.
Но като че ли има и още по-фундаментална причина тези
клиенти да култивират в себе си умението да разбират членовете на
семействата си. Когато живеем зад маска, когато се опитваме да
действаме по начини, които не са в съответствие с чувствата ни,
тогава не се и осмеляваме свободно да се вслуш ваме в другия.
Винаги трябва да сме нащрек да не би той да проникне зад някоя
частица от фалшивата ни фасада. Но когато клиентът усети онова,
което описах, когато свикне да изразява истинските си чувства в
ситуацията, която ги провокира, тогава семейните му
взаимоотношения започват да се изживяват въз основа на
автентичните му емоции и вече няма нужда от защитни механизми.
Това му позволява наистина да се вслушва в другите и да ги
разбира. Той може да си позволи да отвори очите си за това как
животът изглежда на човека до него.
Казаното дотук може да се илюстрира с опита на госпожа С.,
която цитирах и в предходната част. При проследяващ контакт след
края на терапията я помолихме да сподели някои от
собствените си реакции по отношение на терапевтичния опит. Тя

казва: „Първоначално не го възприемах като консултиране.
Разбирате, нали? Мислех си - добре, просто си говоря, но... след
малко размишление установих, че е именно консултиране, при това
от най-добрия вид, защото съм получавала съвети, отлични съвети
от лекари, от семейството, от приятели и... никога не е имало полза.
За да достигнеш другия, не бива да издигаш бариери, защото тогава
ответната реакция не е истинска... Но наистина много разсъждавах и
сега прилагам наученото към Керъл (смее се) или поне се опитвам.
И... баба й й казва - как можеш да си толкова лоша към бедната си
болна баба. И аз знам как се чувства тя. Просто иска да я шляпне,
защото е толкова ужасна! Но аз не й говоря особено, опитвам се да
не я наставлявам. Опитвам се да я измъкна... да й помогна да
почувства, че съм с нея и зад нея, независимо какво прави. Да я
оставя да споделя как се чувства, как реагира на разни дребни неща
и мисля, че се получава. Тя ми казва - о, баба е стара и болна от
толкова отдавна. Аз се съгласявам, не я порицавам, не я и хваля; и
за толкова кратко време... тя като че ли изхвърли разни нещица от
главата си и... без да съм се старала... така че явно това й въз -
действа. И на мама също, изглежда, й въздейства.“
Мисля, че можем да кажем, че госпожа С. е приела чувствата си
и след като вече е съумяла да ги изразява и да живее според тях, тя
намира в себе си и готовност да разбере дъщеря си и майка си, да
усети с повече емпатия техните реакции в различните житей ски
ситуации. Тя е в достатъчна степен освободена от защитните си
механизми, за да може да слуша приемащо и да има усет за начина,
по който те усещат живота. Именно тази трансформация изглежда
характерна за семейния живот на клиентите ни.
Готовност за приемане на другия като отделна личност
ИМА ЕДИН ПОСЛЕДЕН ЕЛЕМЕНТ, КОЙТО сме забелязали, че присъства, и

който бих искал да опиша. Лесно може да се види, че клиентите ни
се променят към състояние, в което вече могат да позволят на всеки
член от семейството си да има собствени чувства и да бъде отделна
личност. Това може да звучи странно, но всъщност е радикална
стъпка. Мнозина от нас вероят
но не осъзнават огромния натиск, който упражняваме върху

съпругите, съпрузите, децата, изисквайки от тях да чувстват същото
като нас. Често все едно казваме: „Ако искаш да те обичам, трябва
да чувстваш същото като мен. Ако според мен се държиш лошо, и
ти трябва да го виждаш по същия начин. Ако мисля, че дадена цел е
желателна, ти трябва също да я искаш.“ Промяната, която
наблюдаваме в клиентите ни, е тъкмо противоположна на това.
Заражда се готовността другият да има различни чувства, различни
ценности, различни цели. Накратко - готовност другият да бъде
отделна личност.
Вярвам, че тази нагласа се развива, когато клиентът открие, че
може да се довери на собствените си чувства и реакции, че
собствените му дълбинни импулси не са разрушителни и опасни и
че няма нужда да бъде насочван, а може да посрещ не реалния
живот. Научавайки, че може да вярва на себе си, на своята
неповторима същност, той разбира, че може да вярва и на своята
съпруга или дете и да приеме уникалните чувства и ценности, които
ги характеризират.
Аспекти на това, за което говоря, може да се видят в следните
писма от мое приятелско семейство. Те разполагаха с моята книга,
защото се интересуваха от заниманията ми. Ефектът от книгата,
изглежда, бе сходен с този от терапията. Съпругата ми написа
писмо, в което един параграф бе посветен на нейната реакция, след
като се е запознала с написаното от мен: „За да не помислите, че
сме несериозни, бих искала да Ви кажа, че четем
„Клиентоцентрирана терапия“. Почти съм я завършила и пове чето
от стандартните неща, които човек може да каже за една книга, тук
не важат, поне за мен. Всъщност въздействието й бе твърде сходно с
терапевтичното. Тя ме накара да се замисля за някои от
неудовлетворяващите отношения в нашето семейство, особено в
моето отношение към Филип (нейния четиринадесетгодишен син).
Осъзнах, че от много време не съм му показвала обичта си, защото
негодувам срещу привидното му безразличие към всякакви
стандарти, които винаги съм смятала за важни. След като спрях да
поемам отговорността за целите, които си поставя, и започнах да
откликвам спрямо него като личност, както винаги е било с Нанси,
удивително е какви промени започнаха да настъпват в нагласите му.
Не разтърсващи, но все пак окуражаващи. Вече не го разпитваме за
задачите му
в училище и онзи ден той сам каза, че е получил задоволителна

оценка на изпита по математика. За първи път тази година.“
Няколко месеца по-късно научих новините от съпруга й: „Няма да
познаете Фил... Не може да се каже, че е чак бъбрив, но съвсем не е
и сфинксът, който беше. Справя се много по-добре в училище,
макар да не очакваме да завърши с отличен успех. На Вас дължим
много за подобрението при него, защото той започна буквално да
цъфти, когато повярвах в него, такъв, какъвто е, и се отказах да се
опитвам да го доближа до прехваления образ на баща му на
неговата възраст. Поправихме допуснатите грешки!“ Тази идея за
доверието в индивида такъв, какъвто е, има огромен смисъл за мен.
Понякога се опитвам да си представя какво би означавало, ако едно
дете бива третирано по този начин от самото начало. Представете
си, че му се позволи да има своите уникални преживявания и никога
не му се налага да ги отрича, за да спечели нечия обич. Представете
си, че родителите му свободно изживяват и изразяват своите
уникални емоции, които често ще бъдат различни от неговите и
често ще бъдат и различни помежду си. Харесва ми да мисля за
смисъла на подобен опит - той би означавал, че детето ще израсне,
уважавайки себе си като уникална личност; че дори, когато
поведението му трябва да бъде променено, то ще съумее да удържи
„владението“ върху чувствата си; че поведението му ще достигне
състояние на реалистичен баланс, при който се взимат предвид
както собствените чувства, така и тези на другите. Вярвам, че
подобно дете ще стане отговорен и самонасочващ се индивид, който
никога няма да има нужда да крие чувствата си от самия себе си и
няма да живее зад маска. Той ще бъде относително свободен от
недъзите, причинени от неумение за приспособяване, които
осакатяват толкова много човешки същества.
Общата картина
Ако съм успял правилно да идентифицирам тенденциите в

трансформацията на нашите клиенти, то тогава клиентоцен-
трираната терапия изглежда, че има редица следствия по отношение
на семейния живот. Ще се опитам да ги формулирам отново в по-
обща форма.
Изглежда, че хората намират за удовлетворяващо в дългосрочен

план да изразяват всяка силна или трайна емоционална нагласа
спрямо другия непосредствено в ситуацията, която я провокира, и в
истинската й дълбочина. Това е по-удовлетворяващо в сравнение с
отказа да признаеш съществуването на дадени чувства, с
потискането им до взривоопасна фаза или с пренасочването им към
ситуация, различна от тази, която ги е провокирала.
Изглежда, че индивидът открива, че в дългосрочен план е по-
удовлетворяващо да изживява дадени семейни взаимоотношения на
основата на действителните чувства, а не на преструвки. Част от
това откритие е, че страхът, предизвикан от идеята, че отношенията
ще бъдат взривени, ако истинските чувства бъдат признати,
обикновено не е основателен, особено когато тези чувства бъдат
демонстрирани като наистина лични, а не като факт, отнасящ се за
някой друг.
Нашите клиенти разбират, че когато изразяват себе си по-
свободно, когато външният релеф на взаимодействието съответства
по-точно на флуктуиращите емоции, които са неговата основа, те
могат да се откажат от някои от своите защитни механизми и по-
автентично да се вслушват в другия. Понякога за първи път
започват да разбират как се чувства другият и защо. Така взаим-
ното разбиране започва да доминира в отношенията им.
И на последно място трябва да спомена и нарастващата
готовност и желание и другият да бъде себе си. Колкото повече
самият аз искам да съм автентичен, толкова по-ясно осъзнавам, че
съм готов да позволя и на другия същото с всички следствия от
това. Това означава, че семейният кръг се движи към състояние, в
което всеки е отделна и уникална личност със собствени цели и
ценности, но при все това обвързана от истински чувства -
положителни и отрицателни - и от удовлетворяваща спойка от
взаимно разбиране на поне известна част от вътрешните светове на
всеки.
Вярвам, че именно така терапията, която стимулира индивида
да стане по по-пълноценен и по-дълбок начин себе си, води и до по-
голямо удовлетворение от реалистичните семейни отношения, което
от своя страна съдейства за същата цел - всеки член на семейството
по-лесно да премине през процеса на откриване на и на ставане себе
си.
Седемнайсета глава
Преодоляване на кризи в
междуличностната и междугруповата
комуникация
Във времево отношение тази глава е най-ранна сред

поместените в тази книга. Написана е през 1951 г. като
доклад на юбилейната конференция по проблемите на
комуникацията към Северозападния университет, където
заглавието й беше „Комуникацията: блокиране и
стимулиране“. Оттогава насетне беше няколко пъти
препечатвана от различни професионални общности и в
различни списания, включително в „Харвард Бизнес Ривю“ и
списанието на Обществото по обща семантика.
Въпреки че някои от примерите са малко остарели, я
включвам тук, защото представя една, според мен, важна
теза относно груповото, национално- то и
международното напрежение. Идеята относно американо-
руските отношения звучеше безнадеждно идеалистична по
онова време. Сега обаче вярвам, че мнозина биха я приели.
М оже да изглежда странно, че човек, чийто професионален

опит е изцяло посветен на психотерапията, се интересу-
ва от проблемите на комуникацията. Каква е връзката между
осигуряването на терапевтична подкрепа на лица с емоцио-
нални проблеми и темата на тази конференция - трудностите
в комуникацията? Всъщност връзката е доста тясна. Задачата
на психотерапията е да се справи с неуспешната комуникация.

Емоционално неуспешно приспособен индивид, „невротикът“ е в
това трудно положение на първо място, защото комуникацията
вътре в самия него е блокирана, и на второ, защото в ре зултат от
това и общуването с другите страда. Ако тази идея ви звучи
донякъде странно, позволете ми да преформулирам. В „невротика“
сектори от личността му, които наричаме различно - несъзнавано,
изтласкано, недостъпното за съзнанието, - биват изключени, така че
с тях вече не може да се осъществи контакт. Когато това се случи,
възникват изкривявания в начина, по който той „съобщава“ себе си
на другите. Затова той страда както вътре в себе си, така и в своите
междуличностни отношения. Задачата на психотерапията е да
помогне на подобен индивид да постигне - посредством специално
отношение с терапевта - добра комуникация вътре в самия себе си.
След като това веднъж бъде постигнато, той ще може да общува по-
свободно и по-ефективно и с другите. В този смисъл, ние можем да
кажем, че психотерапията е успешна комуникация вътре в човека и
между хората. Можем да обърнем това твърдение и то все още ще е
валидно. Успешната комуникация, свободната комуникация, вътре в
човека и между хората, винаги е терапевтична.
Така, изхождайки от опита ми с общуването при консул тиране
и терапия, бих искал да ви представя днес две идеи. Ще споделя
онова, което според мен е един от основните фактори за
блокирането или възпрепятстването на комуникацията, а след това
ще ви представя какво в нашия опит се е доказало като много важен
начин за подобряване или облекчаване на общуването.
Като хипотеза, която следва да се обмисли, ще кажа, че ос-
новната пречка пред междуличностната комуникация е нашата
напълно естествена склонност да съдим, да оценяваме, да одо-
бряваме или не одобряваме изказаното от другия или от групата.
Нека илюстрирам какво имам предвид с няколко съвсем прости
примера. Когато си тръгвате от тази конференция вечерта, едно от
изказванията, които е твърде вероятно да чуете, е: „Не харесах
неговия доклад.“ Как бихте отговорили? Почти неизменно
отговорът ще има формата на съгласие или на несъгласие: „И аз,
беше ужасно“ или „О, стори ми се много добър“. С
Седемнайсета глава. Преодоляване на кризи...
други думи, първата реакция ще бъде да оцените това, което ви е

било казано, от вашата гледна точка, от вашата перспектива.
Да вземем друг пример. Представете си, че ви казвам с из -
вестно чувство: „Мисля, че поведението на републиканците
напоследък демонстрира доста здрав разум.“ Какъв отговор ви
хрумва? Най-вероятно е той да бъде оценъчен. Ще установите, че се
съгласявате или отричате, че формулирате някаква оценка за мен
като: „Той сигурно е консервативен“ или „Мисли трезво“. Можем
да илюстрираме казаното дотук и с пример от меж дународната
сцена. Русия казва с жар: „Договорът с Япония е военен заговор от
страна на САЩ.“ Ние в един глас се провикваме: „Това е лъжа!“
Този последен пример внася още един аспект в моята хипотеза.
Въпреки че тенденцията да се правят оценки е характерна за почти
всички ситуации на словесен обмен, тя става особено подчертана,
когато участват чувства и емоции. Колкото по- силни са те, толкова
по-вероятно е от общуването да отсъства взаимност. Ще има просто
две идеи, две чувства, две оценки, които не успяват да се срещнат в
психологическото пространство. Сигурен съм, че в опита ви има
подобни ситуации. Когато не сте емоционално ангажиран и слушате
нажежена дискусия, често си отивате с мисълта: „Те всъщност
говореха за различни неща.“ А това не е така. Всеки е изказал
оценка, отсъдил е от своята собствена перспектива. Но по тази
причина всъщност изобщо не е протекла комуникация в собствения
смисъл на думата. Повтарям: склонността да се реагира на всяко
емоционално натоварено изказване с оценка от собствената гледна
точка е огромна преграда за истинското общуване.
Но има ли начин да се разреши този проблем, да се избегне тази
преграда? Мисля, че правим вълнуващи стъпки в тази посока и ще
се опитам да ги представя толкова просто, колкото мога.
Действителната комуникация се осъществява и оценъчността бива
избегната, когато слушаме с разбиране. Какво означава това?
Означава да разглеждаме изказаната идея и нагласа от чуждата
гледна точка, да се опитаме да усетим какво озна чават те за другия
и да се доближим до неговата перспектива по отношение на
обсъжданата тема.
Казано така може да изглежда абсурдно просто, но съвсем не е.
Става дума за подход, за който установихме, че е изклю
чително ефективен в полето на психотерапията. Той е най-

ефикасното средство, което познаваме, за трансформация на
базисната личностна структура и за подобряване на отноше нията и
на начина на общуване. Ако мога да слушам онова, което другият
ми казва, ако мога да разбера как му изглежда, ако мога да прозра
какъв е смисълът лично за него, ако мога да усетя емоционалната
специфика, която той влага, тогава аз освобождавам мощни сили на
промяна в него. Ако успея наистина за разбера как той мрази баща
си или университета, или комунистите - ако съумея да усетя вкуса
на страха му от лудостта или от ядрена война, или от Русия, - това
ще е огромна помощ за него в посока към трансформиране на тези
страхове или непоносимости и към стимулиране на реалистични и
хармонични отношения с хората и ситуациите, които мрази или от
които се страхува. От проведените изследвания знаем, че подобно
емпатично разбиране - разбиране със самата личност, а не относно
нея - е особено успешен подход, който може да провокира сериозни
личностни трансформации.
Може би някои от вас мислят, че умеят да слушат другите, но
това никога не е довеждало до подобни резултати. Твърде възможно
е обаче вашето слушане да не е от типа, който опис вам. За щастие,
разполагам с малък лабораторен експеримент, с който можете да
проверите качеството на вашето разбиране. Следващия път, когато
започнете спор със съпругата си, с приятел или с група познати,
просто прекратете за момент и предложете следното правило:
„Всеки може да говори за себе си едва след като първо е успял
коректно да предаде твърденията и изразените чувства на
предходния участник в спора и той да одобрява направеното
обобщение.“ Ще видите какво означава това на практика: просто че
преди да представите своята позиция, ще трябва наистина да се
постараете да разберете чуждата перспектива, неговите чувства и
мисли, така че да можете да ги обобщите по задоволителен за него
начин. Изглежда лесно, нали? Но ако опитате, ще откриете, че е
едно от най-трудните неща, които сте правили. След като обаче
веднъж се научите, собствените ви коментари драстично ще се
променят. Ще установите, че емоциите напускат дискусията,
различията се редуцират, а онези, които остават, вече са на
рационално ниво и могат лесно да бъдат разбрани.
Седемнайсета глава. Преодоляване на кризи... 373
Можете ли да си представите до какво би могъл да доведе

подобен подход, ако се приложи в по-голям мащаб? Как би
протекъл един спор между работниците и работодателите им, ако се
проведе така, че работниците, без задължително да са съгласни,
коректно предадат гледната точка на работодателите по начин,
който последните биха приели; и те, без да одобряват позицията на
работниците, могат да предадат аргументите им по приемлив за тях
начин. Това би означавало, че е протекла действителна комуникация
и може да се гарантира, че ще се стигне до разумно решение.
Ако този подход е ефективен начин за постигане на добра
комуникация и отношения - както, сигурен съм, ще се съгласите и
вие, ако изпробвате експеримента, - защо не се прилага по-често?
Ще се опитам да изброя проблемите пред лесната му употреба.
На първо място той изисква смелост, качество, което не е
особено широко разпространено. Дължа много на д-р Хаякава,
семантика, който подчерта, че този тип психотерапия крие ис тински
риск и е нужен кураж. Ако наистина разбираме другия по този
начин, ако искаме да опознаем вътрешния му свят и да видим как
изглежда животът за него, без да се опитваме да го оценяваме,
поемаме риска сами да бъдем променени. Ако преживеем нещо от
чуждата перспектива, може да се окажем под нейното въздействие
по отношение на личността или нагласите ни. Рискът да бъдем
променени е една от най-плашещите възможности, пред които
можем да се изправим. Ако навляза възможно най-дълбоко във
вътрешния свят на индивид с невроза или психоза, няма ли риск да
изгубя и себе си там? Повечето от нас се страхуват от това. Или ако
тази вечер пред нас говореше руски комунист или сенатор Джоузеф
Маккарти, колцина биха посмели да видят света през техните очи?
Повечето от нас не могат да слушат; чувстваме се принудени да
оценяваме, защото слушането може да е твърде опасно. Така
първото изискване е смелост, а ние невинаги я имаме.
Но има и втора пречка. Точно когато емоциите са най- силни,
става най-трудно да се разбере чуждата гледна точка. А именно
тогава това е най-необходимо, ако искаме да се осъ ществи
общуване. В терапевтичния ни опит сме установили, че не става
дума за непреодолима бариера. И трета страна - която
е способна да отхвърли собствените си чувства и оценки, би могла

да помогне много, слушайки с разбиране и прояснявайки възгледите
и нагласите на останалите страни. Това е особено ефективно в
малки групи с противоречиви или антагонистични нагласи. Когато
страните в един спор осъзнаят, че са разбрани, че някой е видял как
изглежда ситуацията за тях, техните изказвания стават по-умерени,
защитните механизми отпадат и вече не е необходимо да се
настоява, че „аз съм изцяло прав, а ти изцяло грешиш“.
Въздействието на подобен разбиращ елемент в групата
позволява на членовете й да се приближават все повече до
обективната истина за взаимоотношенията им. По този начин се
осъществява истинско общуване и става възможно извест но
съгласие. Можем да обобщим, че макар бурните емоции да
възпрепятстват разбирането на опонента, опитът показва, че
намесата на безпристрастен, разбиращ, катализиращ отношенията
лидер или терапевт може да преодолее подобно препятствие в малка
група.
Последната фраза обаче ни насочва към друг проблем пред
употребата на този подход. До този момент опитът ни е с малки
групи, общуващи лице в лице, групи, в които има напрежения,
свързани с производството, религиозни напрежения, расови
напрежения, или терапевтични групи, в които са налице мно жество
лични противоречия. В подобни малки групи опитът ни, потвърден
от ограничено количество изследвания, показва, че слушането на
другия, емпатичният подход води до подобрена комуникация, до
по-голямо приемане на другите и от другите и до по-позитивни
нагласи, които улесняват разрешаването на проблеми. Наблюдава се
отпадане на защитните механизми, въздържане от твърде силни
изказвания и от оценъчно и критично поведение. Но всички тези
резултати са постигнати в рамките на малки групи. Как може да се
постигне разбиране между големи общности, при това отдалечени
географски? Или между групи, които представляват други, като
делегатите на Обединените нации? Честно казано, не знаем
отговорите на тези въпроси. Мисля, че можем да формулираме
нещата така: като социални учени ние разполагаме с временно
решение на проблемите в комуникацията, което все още е в
зародиш. Но за да потвърдим валидността му и да го адаптираме
към коло
Седемнайсета глава. Преодоляване на кризи... 375
салните предизвикателства на общуването между класи, групи,

нации, ще са нужни много повече средства, изследователски усилия
и креативно мислене с по-високо качество.
Дори с настоящото ни ограничено знание, с което разполагаме,
можем да предвидим някои от стъпките, които трябва да бъдат
направени, дори в по-големи групи, за да се интензифицира
слушането заедно и да се редуцира обемът на слушането относно.
Нека за миг си представим, че една терапевтично ориентирана група
посети руските лидери и каже: „Искаме да постигнем действително
разбиране на вашите възгледи и още по-важно - на вашите нагласи и
чувства - към САЩ. Ще ги обобщаваме отново и отново, ако е
нужно, докато не се съгласите, че описанието ни представя
ситуацията такава, каквато ви изглежда на вас.“ От другата страна
решават да направят същото по отношение на лидерите на нашата
страна. След това тези две картини на чуждата гледна точка се
разпространяват максимално широко - няма ли това да има могъщо
въздействие? Няма да се гарантира типът разбиране, който описах,
но ще го направи възможен в много по-голяма степен. Можем да
разберем много по-лесно чувствата на някой, който ни ненавижда,
когато нагласите му са коректно описани от безпристрастна трета
страна, отколкото ако размахва юмрук в лицето ни.
Но дори описанието на подобна първа стъпка съдържа по редна
пречка. Цивилизацията ни все още няма достатъчно вяра в
социалните науки, за да се стреми да прилага откритията им.
Обратното важи за природните науки. По време на войната, когато
бе открито временно разрешение на проблема за синтетичната гума,
милиони долари и безброй талантливи учени бяха впрегнати в
прилагането му. Ако тази гума може да се произвежда в милиграми,
то тя може и трябва да се произвежда и в хиляди тонове. Така и
стана. Но в социалните науки дори да се намери начин за
облекчаване на комуникацията и взаимното разбиране в малки
групи, няма гаранция, че откритието ще бъде оползотворено. Ще е
нужно поколение и повече, преди ресурсите ни и науката да бъдат
насочени към експлоатирането му.
Накрая бих искал да обобщя предложеното маломащабно
решение на проблема за трудностите в комуникацията и да
подчертая някои от характеристиките му.
Казах, че изследванията и опитът ни до този момент сочат, че

сривовете в комуникацията и оценъчността, която е основната
пречка, могат да бъдат избегнати. Решението е в създаването на
ситуация, в която всяка от различните страни ще може да започне да
разбира другата от нейната собствена перспектива. Това на
практика бе постигнато дори при бушуващи емоции, благодарение
на въздействието на лице, което има желание емпатично да вникне
във всяка гледна точка и така да послужи като катализатор за
взаимно разбиране.
Тази процедура има важни характеристики. Тя може да бъде
инициирана от един, без да се изчаква другият да се почувства
готов. Може да бъде инициирана дори от безпристрастна трета
страна, при условие че тя може да разчита поне на минимално
съдействие от някоя от другите страни.
Тази процедура може да се справи с отсъствието на искреност,
със защитните преувеличения, с лъжите, с „маските“, които са
налични при почти всеки срив на комуникацията. Тези
изкривявания отпадат с удивителна бързина, когато хората ус-
тановят, че единственото намерение е да се разбира, а не да се съди.
Този подход води бързо и устойчиво към истината, към ре-
алистична преценка на обективните бариери пред комуникаци ята.
Отпадането на част от нечии защитни механизми провокира
подобен процес и у другите и истината се прояснява.
Чрез тази процедура постепенно се постига истинско общуване.
То като цяло е насочено към разрешаване на проблем и води до
ситуация, в която аз виждам как той ти изглежда на теб и на мен, а
ти виждаш как ми изглежда на мен и на теб самия. Когато е
коректно и реалистично дефиниран, проблемът почти със сигурност
подлежи на интелигентно разрешаване, а ако е отчасти неразрешим,
ще бъде просто приет като такъв.
Това е все още експерименталното решение на сривовете в
комуникацията, такива, каквито са те в малки групи. Можем ли да
го разгърнем, проучим, усъвършенстваме и приложим към
трагичните и без малко фатални провали в комуникацията, които
заплашват самото съществуване на модерния ни свят? Изглежда, че
това е възможност и предизвикателство, които трябва да бъдат
изследвани.
Осемнайсета глава
Предварителна формулировка на общия

закон за междуличностните отношения
През последното лято размишлявах над един теоретичен

проблем, който ме измъчваше: възможно ли е да се
резюмират в една хипотеза елементите, които превръщат
едно взаимодействие или в стимулиращо личното
израстване, или в обратното. Подготвих кратък текст,
предназначен само за мен, и удобен случай да го обсъдя бе
семинар, на който участваха изпълнителни директори от
промишлеността. Изглежда, той бе интересен за всички
присъстващи, но най-стимулиращ се оказа именно за тях. Те
обсъждаха проблеми като отношенията между надзорник и
служител, между работници и ръководство, обучението на
изпълнителните лица, междуличностните отношения сред
топ мениджърите.
Смятам този текст за неокончателен и не съм сигурен
в неговата адекватност. Включвам го, тъй като мнозина го
намират за провокативен и защото може би ще насърчи
провеждането на изследвания, които да проверят
валидността му.
М ного пъти съм се питал как наученото в сферата на психо-

терапията може да се приложи към човешките отноше-
ния като цяло. През последните години размишлявах много над
това и се опитах да формулирам теория за междуличностните
отношения като част от по-общата структура на теорията на

клиентоцентираната терапия (1, част IV). Настоящият текст цели да
изложи по малко по-различен начин един от аспектите на тази
теория. Той се стреми да разкрие подлежащия порядък, наличен във
всички човешки отношения, порядък, който определя дали
взаимодействието между двама индивиди ще допринесе за
израстването, усъвършенстването, откритостта и развитието им, или
ще блокира психологическото израстване и ще интензифицира
действието на защитните механизми и у двете страни.
Понятието за конгруентност
Ф УНДАМЕНТАЛНО ЗА ТОВА , КОЕТО ЩЕ кажа тук, е понятието

„конгруентност“. То цели да обхване група явления, които из-
глеждат важни за терапията и цялата междуличностна комуникация.
Бих искал да се опитам да го дефинирам.
Конгруентност е понятие, което използваме, за да посочим
наличието на точно съответствие между преживяване и осъзнаване.
То би могло да се разшири допълнително, за да обхване и
съответствието между преживяване, осъзнаване и комуникация.
Вероятно най-простият пример е бебето. Ако то усеща глад на
физиологично и висцерално ниво, състоянието на съзнанието му
напълно съответства на това преживяване и посланията му също са
конгруентни с него. То е гладно и недоволно и това е истинският му
аз на всички нива. В този момент то е цялостно и единно в
изживяването на глада. От друга страна, ако е сито и доволно, това
също е състояние на конгруентност, еднакво на висцерално, на
съзнателно ниво и на нивото на комуникацията. То е консистентно
или съгласувано на всички нива - висцерално, чувствено и
комуникативно. Вероятно една от причините повечето хора да
откликват на знаците, които бебетата изпращат, е, че те са
естествени, интегрирани и конгруентни. Ако бебе изрази обич или
гняв, задоволство или страх, ние не се съмняваме, че то изцяло е
това преживяване. То е по прозрачен начин уплашено, гладно,
привързано и т.н.
Пример за липса на конгруентност трябва да потърсим у
индивидите, надхвърлили ранната детска възраст. Еднозначен
Осемнайсета глава. Предварителна формулировка на общия закон... \ У19
пример би бил мъж, който с ярост се впуска в групов спор. Лицето

му се налива с кръв, тонът му изразява гняв, той размах ва пръст
пред лицето на опонента си. Но когато приятелят му каже „Хайде да
не се ядосваме за това!“, той отвръща с очевидна искреност и
изненада: „Аз не съм ядосан! Изобщо не ме е грижа! Просто
посочих фактите и логичната им връзка“. Другите в групата
започват да се смеят.
Какво се случва? Изглежда ясно, че на физиологично ниво той
изпитва гняв. Но това не съответства на осъзнатото. На съзнателно
ниво той не изживява гняв, нито го съобщава в комуникацията с
другите (доколкото осъзнава този факт). Налице е действително
отсъствие на конгруентност между преживяване и осъзнаване и
между преживяване и комуникация.
Друг момент тук, който заслужава отбелязване, е, че ко-
муникацията му е двусмислена и неясна. Той говори за логи ка и
факти. Но тонът и жестовете му носят напълно различно послание -
„ядосан съм ви“. Мисля, че тази двусмисленост и противоречивост
винаги е налице, когато личност, която в дадения момент не е
конгруентна, се опитва да общува.
Още един аспект на инконгруентността можем да илюстрираме
със следния пример. Самият индивид не е безпристрастен съдия по
отношение на собствената си степен на конгруентност. Смехът на
групата показва ясен консенсус, че мъжът преживява гняв,
независимо какво си мисли той. Но в неговото съзнание това не е
истина. С други думи, явно е, че степента на конгруентност не може
да се прецени от самия индивид в конкретната ситуация. Вероятно
ще отбележим напредък в измерването й от външна перспектива.
Също така вече знаем много за инконгруентността на способността
за идентифициране на собствената инконгруентност, проявявана в
миналото. Ако мъжът от използвания пример беше в процес на
терапия, той би могъл да се върне към тази случка в приемащата
сигурност на терапевтичната атмосфера и да каже: „Сега осъзнавам,
че съм бил ужасно ядосан, дори тогава да съм мислел, че не съм.“
Той е разбрал, че защитните му механизми, действали тогава, не са
му позволили да забележи гнева си.
Друг пример би могъл да илюстрира още един важен аспект на
инконгруентността. Госпожа Браун, която едва прикрива прозявките
си и често поглежда часовника си, в края на гос
туването казва на домакинята: „Толкова много се забавлявах тази

вечер. Беше прекрасно парти.“ Тук инконгруентността не е между
преживяване и осъзнаване - тя добре знае, че скучае, - а между
осъзнаване и неговия външен израз. Заслужава си да се отбележи, че
когато е налице инконгруентност между преживяване и осъзнаване,
тя често се интерпретира през понятието за защитни механизми или
отричане. Когато инконгруентността е между съзнание и
комуникация, тя обикновено се мисли като двуличие или лъжа.
Концепцията за конгруентността има важни следствия, които
съвсем не са очевидни. Те могат да се формулират по следния
начин. Ако индивидът в даден момент е напълно конгруентен и
действителното му психично състояние е точно отразено в
съзнанието му, и казаното и показваното от него също точно
съответства на осъзнатото, тогава начинът му на изразя ване няма да
се изчерпва със заявяване на външни факти. Ако е конгруентен,
няма да каже: „тази скала е твърда“; „той е глупав“; „ти си лош“ или
„тя е интелигентна“. Причината е, че ние никога не преживяваме
подобни „факти“. Адекватното осъзнаване на преживяванията ни
винаги ще има външен израз под формата на чувства, възприятия,
значения от вътрешна гледна точка. Аз не знам, че той е глупав или
че ти си лош. Аз мога единствено да те възприемам по такъв начин.
По подобен начин, строго погледнато, аз не знам, че скалата е
твърда, но мога да съм сигурен, че я усещам такава, когато падам
върху нея. (И дори тогава мога да позволя на физика да я възприема
като проницаема маса от атоми и молекули.) Ако личността е
напълно конгруентна, то следва, че външната форма на
изразяването му задължително ще бъде в контекста на личните му
възприятия. Оттук можем да направим важни изводи.
К АТО СТРАНИЧЕН КОМЕНТАР БИХ КАЗАЛ, че ако индивидът винаги се

изразява по такъв начин, това не включва по необходимост, че е
конгруентен, тъй като всяка форма на изразяване може да бъде
използвана като защитен механизъм. Така в състояние на
конгруентност ние задължително споделяме възприятията и
чувствата си такива, каквито са, а не като факт за някой друг или за
външния свят. Обратното не важи по необходимост.
Осемнайсета глава. Предварителна формулировка на общия закон... I 381
Може би казах достатъчно, за да покажа, че става дума за

сложно понятие, което има множество специфики и импликации. То
не може лесно да се дефинира операционално, макар че вече има
проведени научни изследвания, а други са в ход, които използват
груби операционални индикатори за автентичните преживявания,
оказали се различни от онова, което индивидът осъзнава. Вероятно
предстои доразработване на този проблем.
За да завърша дефинирането на този конструкт по начин, по-
близък до здравия разум, ще кажа следното. Вярвам, че всеки от нас
като цяло разграничава конгруентността и инконгруентността,
когато общува. С някои хора сме наясно, че за пове чето неща
съответният човек не само еднозначно има предвид точно това,
което казва, но и че най-дълбоките му чувства също съответстват на
външния израз, независимо дали става дума за гняв, съперничество,
обич или желание за сътрудничество. Чувстваме, че „знаем, че той е
наясно със себе си“. С друг обаче бързо разбираме, че думите му
почти несъмнено са маска, фалшива фасада. Чудим се какво чувства
той наистина и дали той самият знае това. Поради това сме
предпазливи и бдителни в общуването си.
Очевидно е, че индивидите се различават по степента на
конгруентност и един и същ човек също в различните моменти може
да е в различна степен конгруентен в зависимост от конкретните
чувства, които изпитва, и от това доколко съумява да ги допусне до
съзнанието си или предпочита да ги отрече.
Връзката между конгруентност и комуникация в

междуличностните отношения
ВЕРОЯТНО ЗНАЧИМОСТТА НА ТОВА ПОНЯТИЕ ПО отношение на

междуличностното взаимодействие може да бъде прояснена, ако
предложа тук няколко твърдения за хипотетичните Смит и Джоунс.
1. Всяка форма на външно изразяване на Смит към Джоунс се

характеризира с известна степен на конгруентност. Това е
очевидно от казаното по-горе.
Колкото по-пълна е конгруентността между преживяване,

осъзнаване и комуникация при Смит, толкова по-вероятно е
Джоунс да възприеме общуването им като еднозначно.
Мисля, че обсъдих този аспект достатъчно ясно. Ако всички
знаци - думи, тон, жестове - са единни, доколкото изхождат
от конгруентността и единството на Смит, то има малка ве -
роятност те да са двусмислени или неясни за Джоунс.
В резултат от това, колкото по-еднозначна е комуникацията,
в толкова по-голяма степен Джоунс откликва със същата
еднозначност. Това просто означава, че дори Джоунс да е
доста инконгруентен в отношението си към обсъжданата
тема, реакциите му въпреки това ще са пo-ясни и по-
конгруентни, отколкото ако бе възприел комуникацията от
страна на Смит като двусмислена.
Колкото по-конгруентен е Смит по обсъжданата тема, тол-
кова по-малко вероятно е да се задействат защитните му
механизми и толкова по-способен ще е да чува какво Джо-
унс действително твърди. Иначе казано, Смит ще изразява
онова, което искрено чувства. Затова ще има по-голяма
свобода да се вслушва. Колкото по-малко използва маска, за
да се предпази, толкова по-ясно ще може да разчита ис-
тинското послание на Джоунс.
Следователно до тази степен Джоунс ще се чувства емпа-
тично разбран. Той усеща, че доколкото е изразил себе си
(независимо дали конгруентно, или под въздействието на
защитните си механизми), Смит го е разбрал достатъчно
добре тъкмо по начина, по който самият той се вижда и по
който възприема дискутираната тема.
За Джоунс това означава преживяване на положително от-
ношение към Смит. Да се усещаш разбран означава да усе -
щаш, че си стимулирал появата на някакъв тип положител на
разлика в преживяванията на другия, в случая на Смит. Но в
степента, в която Джоунс (а) преживява Смит като
конгруентен или в цялостна хармония в конкретното вза-
имодействие; (б) преживява Смит като положително на-
строен; (в) преживява Смит като емпатично разбиращ - в
тази степен налице са условията за терапевтично взаимо -
действие. В друга статия (2) се опитах да опиша условията,
които опитът ни е показал, че са необходими и достатъчни
за успешна терапия, и няма да се спирам отново на това тук.
Осемнайсета глава. Предварителна формулировка на общия закон... \ 383
8. В степента, в която Джоунс преживява тези характеристики

на терапевтичното отношение, той започва да усеща по-
малко бариери в общуването си. Поради това започва също
така да изразява себе си по по-автентичен начин, по-
конгруентно. Малко по малко действието на защитните
механизми отслабва.
9. След като е изразил себе си по-свободно, с по-малко за-
щитни механизми, Джоунс вече е в състояние да се вслушва
по-добре, без изкривяване, в по-нататъшните думи и
реакции на Смит. Това е повторение на четвъртата стъпка,
но сега от гледна точка на Джоунс.
10.В степента, в която Джоунс е в състояние да се вслушва,
Смит се чувства емпатично разбран (както в петата стъп ка,
но по отношение на Джоунс); усеща положителното му
отношение (както в шестата стъпка); и установява, че пре -
живява отношението като терапевтично (донякъде като в
седмата стъпка). Така двамата донякъде встъпват във вза-
имно терапевтично отношение.
11.Това означава, че до известна степен терапевтичният про цес
се преживява от всеки от тях и че ефектите му ще за сегнат и
двамата; личностната промяна ще е към повече цялостност и
интегрираност, към по-малко конфликти и повече енергия,
която би могла да се инвестира в постигане на по-ефективен
живот; ще настъпи поведенческа трансформация към повече
зрялост.
12.Ограничаващият елемент в тази верига от събития, из-
глежда, е появата на заплашителен елемент. Ако в трета та
фаза Джоунс включи в своя по-конгруентен отклик нов
елемент, който не попада в сферата на конгруентност на
Смит, и докосне зона, в която Смит е инконгруентен, тога ва
Смит може да не е в състояние да се вслушва адекватно,
опитвайки се да се предпази от казаното или показаното от
Джоунс. В резултат той ще откликне с двусмисленост и
целият описан дотук процес ще се обърне.
Предварителна формулировка на общ закон
Ако ВЗЕМЕМ ПРЕДВИД всичко дотук, изглежда възможно да

КАЗАНО
го формулираме много по-стегнато под формата на универсален
принцип, например по-следния начин:
Допускайки (а) наличието на минимално желание на двама

души да са в контакт; (б) способност и минимално желание у всеки
от тях да общува с другия и (в) че контактът ще продължи известно
време, можем да формулираме следната хипотеза:
Колкото по-пълна е конгруентността между пре-
живяване, осъзнаване и комуникация от страна на един
индивид, в толкова по-голяма степен произтичащото
отношение ще включва: тенденция към реципрочна кому-
никация, чиято конгруентност нараства; тенденция към
взаимно по-адекватно разбиране; подобрена психологическа
приспособимост и функциониране и у двете страни; взаимна
удовлетвореност от отношението.
Обратно, колкото по-силна е инконгруентността на
преживяване и осъзнаване, в толкова по-голяма степен
произтичащото отношение ще включва: по-нататъшна
комуникация със същото качество; разпад на адекватното
разбиране; ерозиране на психологическата приспособимост и
функциониране у двете страни; взаимна неудовлетвореност
от отношението.
С още по-голяма формална коректност тази обща законо-

мерност може да се формулира по начин, признаващ, че от ре-
шаващо значение е възприятието на реципиента на комуникацията.
Така при същите допускания бихме могли да обобщим:
Колкото повече Y възприема казаното и показаното от X
като конгруентност на преживяване, осъзнаване и
комуникация, в толкова по-голяма степен произтичащото
отношение би включвало: (всичко, посочено по-горе).
Формулиран по този начин, „законът“ става хипотеза, коя то би

трябвало да бъде верифицируема, тъй като възприятието на Y
следва да подлежи на измерване.
Осемнайсета глава. Предварителна формулировка на общия закон... \ 385
Екзистенциалният избор
НАИСТИНА СЪВСЕМ ПРЕДВАРИТЕЛНО БИХ ИСКАЛ да посоча още един

аспект на този проблем, аспект, който често е много осезаем в
терапевтичното отношение и не само, но може би по- малко се
акцентира върху него.
В действителното си взаимодействие и клиентът, и терапевтът
често са изправени пред екзистенциален избор: „Осмелявам ли се да
демонстрирам пълна конгруентност? Осмелявам ли се
преживяванията ми, степента, до която ги осъзнавам, и онова, което
казвам и показвам, да си съответстват изцяло? Осмелявам ли се да
се покажа такъв, какъвто съм, или трябва казаното и показаното да
са по-малко или по-различни от това?“
Този въпрос е толкова болезнен поради често ярко прежи-
вяваната възможност да бъда отхвърлен или застрашен. Да из кажа и
покажа изцяло дадено преживяване е риск по отношение на
междуличностните отношения. Струва ми се, че поемането или
отказът от този риск определя дали дадено отношение ще става все
по-терапевтично за въвлечените в него, или ще се насочи към
разпад.
Нека формулирам това по друг начин. Не мога да избирам дали
осъзнатото ще е конгруентно на преживяванията ми. Това произтича
от нуждата ми от защитни механизми, а тяхното въздействие аз не
осъзнавам. Но съществува екзистенциален избор, който
непрекъснато правим, дали казаното и показаното ще е конгруентно
с онова, което осъзнавам относно вътрешните ми преживявания. В
този избор, който правим на всяка крачка в едно отношение, може
би се крие отговорът накъде то отива в термините на формулирания
тук хипотетичен закон.
*
1. Rogers, Carl R. A theory of therapy, personality and interpersonal relationships.
In Koch, S. (Ed.). Psychology: A Study of a Science, vol.
III. New York: McGraw-Hill, 1959, 184-256.
2. Rogers, Carl R. The necessary and sufficient conditions of therapeutic personality
change, J. Consult. Psychol., 21, 95-103.
Деветнайсета глава
Към теорията за творчеството
През декември 1952 г. бе организирана конференция чрез

специални покани, посветена на креативност- та.
Финансиращата институция бе Държавният университет
на Охайо. Имаше представители на различни сфери -
художници, писатели, танцьори, музиканти, както и
експерти от полето на преподаването в съответните
области. Освен това там бяха и интересуващи се от
креативния процес философи, психиатри, психолози. Беше
важна и стимулираща конференция, която ме накара да
подготвя най- общи коментари по темата и факторите,
които биха могли да насърчават креативността. По-късно
ги разработих и резултатът е настоящият текст.
М исля, че е налице отчаяна социална нужда от креативно

поведение на креативни личности. Именно това оправ-
дава усилията по изработване на временна теория на креатив-
ността и по-точно на природата на творческия акт, на условия-
та, при които той се случва, и на начина, по който може да бъде
конструктивно стимулиран. Подобна теория може да послужи
като подтик и пътеводител за изследвания в тази сфера.
Социалната нужда
Много от КРИТИКИТЕ към НАШАТА култура и тенденциите в нея

могат най-добре да бъдат формулирани през тезата за недостиг на
креативност. Нека спомена някои от тях накратко:
В образованието ние се оказваме конформисти, робуваме на

стереотипи и възприемаме процеса на образоване като нещо, което
трябва да се „завърши“; не сме свободно творящи и оригинални
мислители.
В свободното време пасивното забавление и организираните
групови дейности отчетливо доминират, докато занимания,
стимулиращи креативността, са рядкост.
В природните науки има предостатъчно технически образован
персонал, но онези, които творчески подхождат към формулирането
на плодотворни хипотези и теории, са малцина.
В промишлеността възможността за творчество е достъп- на за
избраници - мениджърът, дизайнерът, ръководителят на научния
отдел, - докато съществуването на останалите е изпразнено от опити
за оригиналност и креативност.
За личния и семеен живот важи същото. По отношение на
облеклото, храната, книгите, идеите ни е налице силна склон ност
към конформизъм и възприемане на стереотипи. Да си оригинален
или различен е „опасно“.
Но защо да се тревожим? Ако като нация ние се наслаж даваме
на конформизма, а не на креативността, защо да не ни бъде
позволен подобен избор? Според мен той би бил напълно разумен,
ако над всички нас не тегнеше една тъмна сянка. В епоха, в която
знанието със своя едновременно конструктивен и деструктивен
потенциал напредва с невероятна скорост към едно удивително
атомно бъдеще, истински творческата адаптация изглежда
единствената възможност, която би позволила на човека да бъде в
крак с многообразните промени в света. Казва ни се, че с новите
научни открития и изобретения, които се множат в геометрична
прогресия, пасивните и културно капсулирани хора няма да могат
да се справят с възникващите проблеми и предизвикателства. Ако
индивидите, общностите и нациите не съумеят да си въобразят,
конструират и творчески преразгледат новите начини за
установяване на ефективен контакт с тези комплексни промени,
светлините за нас ще угаснат завинаги. Ако човекът не съумее да
осъществи нови и оригинални напасвания към средата със
скоростта, с която науката променя тази среда, културата ни ще
загине. Не само индивидуалната неспособност за приспособяване и
междугруповите
Деветнайсета глава. Към теорията за творчеството 389
напрежения, но и планетарното унищожение ще бъдат цената, която

ще платим за липсата ни на креативност.
По тези причини според мен проучванията на процеса на
креативността, условията, при които се разгръща, и начините за
стимулирането му са от най-голяма значимост.
Предлагам на вниманието ви следващите редове с надеждата, че
мога да формулирам концептуална схема, в рамките на която
подобни проучвания могат да бъдат провеждани.
Творческият процес
И МА РАЗЛИЧНИ ОПРЕДЕЛЕНИЯ ЗА КРЕАТИВНОСТ .За да стане по-ясно това,

което ще кажа, бих искал да представя елементите, които за мен са
част от творческия процес, и след това да предложа възможна
дефиниция.
На първо място, за мен като учен би трябвало да има нещо
наблюдаемо, някакъв продукт на този процес. Въпреки че например
фантазиите ми могат да бъдат изключително ориги нални, те не
могат да се определят като креативни, освен ако не бъдат снети в
някакъв наблюдаем продукт, освен ако не бъдат символизирани
посредством думи, написани в стихотворение, превърнати в
произведение на изкуството или в някакво изобретение.
Тези продукти трябва да са нещо ново. Тяхната оригинал ност
израства от уникалните качества на индивида в неговото
взаимодействие с елементите на опита. Творчеството винаги води
до това, че индивидът оставя своята следа върху продукта, но
последният не е нито индивидът, нито елементите на опита, а носи
белега на отношението между тях.
Креативността не е ограничена до определено съдържание.
Допускам, че няма фундаментална разлика в творческия процес,
когато става дума за рисуване на картина, композиране на
симфония, изобретяване на нови инструменти за убийство,
разработване на научна теория, идентифициране на нови механизми
в човешките взаимоотношения или сътворяване на собствената си
личност чрез психотерапията. (Всъщност именно опитът ми в
последната област, а не в тази на изкуството, провокира интереса ми
към креативността и начините за
Карл РоджърС ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
нейното стимулиране. Непосредственото знание за начина, по който

индивидът се премоделира в терапевтичното отношение с
оригиналност и ефективен усет, ни дава основание да вярва ме в
креативния потенциална всички човешки същества.)
Моята дефиниция на творческия процес е, не той е възникване
на напълно нов продукт, израстващ от уникалността на индивида,
от една страна, и елементите, събитията, хората или
обстоятелствата в живота му, от друга.
Нека добавя и няколко негативни коментара към тази де -
финиция. Тя не разграничава „добра“ и „лоша“ креативност. Един
може да открие начин за облекчаване на болката, докато друг ще
измайстори нова и по-сложна техника за изтезание на политически
затворници. И двете ще са творчество, макар социалната им ценност
да е твърде различна. Ще кажа няколко думи за този тип ценност
след малко, но не го включвам в дефиницията ми, защото е твърде
силно флуктуиращ аспект. Галилей и Коперник са направили
творчески открития, които в собствената им епоха са били оценени
като богохулни и дадени от дявола, докато днес ги възприемаме
като напълно базисни и градивни. В този смисъл, не бих искал да
замъглявам дефиницията със субективни понятия.
Друг начин да се погледне на същия въпрос е като отбележим,
че за да бъде един продукт оценен в исторически план като
творчески, той трябва да бъде приемлив за дадена група и в даден
период. Този факт обаче не върши работа в предложената
дефиниция, както заради флуктуиращите представи за ценност,
които вече споменах, така и защото много оригинални продукти без
съмнение са останали невидими за обществата и са потънали в
забвение, без дори да бъдат оценени. Затова еле ментът на групово
приемане също не фигурира в дефиницията.
Наред с това трябва да подчертая, че тя не диференцира степен
на креативност, тъй като това също е оценъчно съждение, крайно
променливо по природа. Детето, изобретяващо нова игра с
другарчетата си; Айнщайн, формулирал теорията на
относителността; домакинята, приготвила нов сос за месото;
младият писател, сътворил първия си роман; всички те, според
предложената дефиниция, са креативни и не правя опит да ги
йерархизирам.
Мотивация за творчество
същата склонност, която в

И ЗВОРЪТ НА КРЕАТИВНОСТТА , ИЗГЛЕЖДА , Е
психотерапията идентифицираме като дълбинна сила с
трансформативен потенциал - човешката склонност към
себеактуализиране, към осъществяване на скрития в нас потенциал.
С това имам предвид тенденцията, видима при всички живи
същества - поривът да обхващат нови пространства и хоризонти, да
се развиват, да съзряват - склонността да изразяват и активират
всички способности на организма или на себе си. Тя може да се
окаже дълбоко погребана под наслоени психологически защити,
може да се скрие зад фини маски, отричащи съществуването й,
вярвам обаче, че съществува у всеки и очаква подходящите условия,
за да бъде освободена и изразена. Именно тя е основната мотивация
за творчество, която подтиква организма да изгради нови
отношения със средата в усилието си по-цялостно да бъде себе си.
Нека опитаме сега да обсъдим озадачаващия въпрос за со-
циалната ценност на творческия акт. Можем да допуснем, че
малцина се интересуват от начините за стимулиране на социално
деструктивната креативност. Не бихме искали, знаейки по -
следиците, да посветим усилията си на създаване на индивиди,
чийто творчески гений би генерирал нови и по-усъвършенствани
начини за кражби, експлоатация, мъчения, убийства; или за
осъществяване на политически проекти или форми на изкуство,
водещи до физическо или психологическо самоунищожение на
човечеството. Но как е възможно да извършим нужните
разграничения, за да стимулираме единствено конструктивна- та
креативност?
Разликата не може да произтече и от свойствата на продук та.
Самата същност на креативното е в неговата оригиналност и тъкмо
затова не разполагаме със стандарт, спрямо който да го оценим. Но
историята сочи към факта, че колкото по-оригинален е продуктът и
колкото по-далеч стигат последиците му, толкова по-вероятно е
съвременниците му да го счетат за нещо лошо. Действително
значимото творение - независимо дали е идея, произведение на
изкуството или научно откритие - най- вероятно първоначално ще
се възприеме като грешка, зло или глупост. След това може да се
превърне в нещо очевидно и ес
тествено за всички. Едва и след тази фаза, при окончателната си

оценка, вече може да бъде възприето като творчески принос.
Изглежда ясно, че нито един съвременник не може задоволително
да оцени творението във времето, в което то възниква, и тази теза
придобива още повече истинност с нарастването на оригиналността
на творението.
Не е от помощ също така да се изследват целите на индиви да,
участващ в креативния процес. Доста, може би повечето от
творенията и откритията, доказали социалната си полезност, са били
мотивирани в по-голяма степен от личен интерес, а не от стремеж
към социална ценност; в същото време историята ни показва, че
много от творенията (различните утопии и т.н.), които целят
постигането на повече социално добруване, водят до твърде жалки
резултати. Трябва да се изправим лице в лице с факта, че първо,
индивидът създава и твори най-вече за собствено удовлетворение,
защото именно така усеща себеактуализацията най-еднозначно; и
второ, няма да стигнем доникъде, опитвайки се да диференцираме
„добри“ и „лоши“ цели в креативния процес.
Но значи ли това, че е най-добре да се откажем от разграни -
чаване на потенциално конструктивна креативност от потенциално
деструктивната? Не вярвам, че подобно песимистично заключение е
оправдано. Най-новите клинични резултати от полето на
психотерапията ни дават надежда. Установено е, че когато
индивидът е „открит“ за целия си опит (фраза, която ще дефинирам
по-подробно след малко), тогава поведението му като цяло е
креативно и може да се приеме за същностно конструктивно.
Разликата може да се формулира съвсем накратко по след ния
начин. Ако индивидът отрича (или потиска, ако предпочитате)
големи зони от преживяванията си, тогава творенията му биха
могли да са патологични, социално вредни или и двете. Ако е
открит към всички аспекти на опита си и за съзнанието му са
достъпни всички разнообразни усещания и възприятия, налични в
организма му, тогава продуктите от взаимодействието му със
средата ще бъдат като цяло конструктивни както за него, така и за
другите. Като илюстрация - индивидът с параноидни склонности
може да развие напълно нова теория за отношенията между него и
средата му, виждайки свидетелства
в нейна подкрепа във всякакви подробни детайли. Теорията му няма

особена социална ценност, може би защото е налице огромна зона
от преживяванията му, които са недостъпни за съзнанието му.
Сократ, от друга страна, макар да е смятан за „луд“ от
съвременниците си, развива нови идеи, които са се до казали като
социално конструктивни. Твърде вероятно е това да се дължи на
всеизвестния факт, че той е бил свободен от вътрешни защити и е
напълно открит към опита си.
Основанията ми да защитавам подобна теза ще станат поясни в
оставащата част на настоящия текст. Те се базират най- вече на
свидетелствата от психотерапията, че когато индивидите стават по-
открити, по-съзнаващи всички аспекти на преживяванията си, във
все по-голяма степен действат по начин, който бихме нарекли
социализиран. Ако можем да сме наясно с нашите враждебни
импулси, но и с желанието ни за приятелство и приемане; наясно с
културните очаквания към нас, но и със собствените си цели; наясно
с егоистичните ни желания, но и с нежната и усетлива загриженост
към другия, тогава и поведението ни ще е по-хармонично,
интегрирано, конструктивно. Колкото по-открити сме към
преживяванията си, толкова повече поведението ни ще показва, че
човешката природа се стреми към конструктивен социален живот.
Вътрешните условия за конструктивна креативност
Кои СА УСЛОВИЯТА ВЪТРЕ в индивида, най-тясно свързани с

потенциално конструктивния творчески акт? Виждам следните
възможности.
А. Откритост към опита: екстензионалност. Това е обратното
на психологическите защити, насочени към съхраняване на дадена
организация на аза, чрез чието действие различни зони от
вътрешния опит остават недостъпни за съзнанието, освен в
изкривена форма. При личност, открита към преживяванията си,
всеки стимул свободно преминава през нервната система, без
изкривяване. Независимо дали има произхода си в средата, във
въздействието на форма, цвят, звук върху сетивата, в най-дълбокото
висцерално ниво или в паметта, този стимул е наличен и за
съзнанието. Това означава, че вместо въз
394 Карл Роджьрс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
приемане в предварително зададени категории („дърветата са

зелени“, „университетското образование е добро“, „модерното
изкуство е глупаво“), индивидът съзнава конкретния екзистен -
циален момент, такъв, какъвто е, и така е отворен за множество
преживявания, които попадат извън стандартните категории (това
дърво е лавандулово, това образование е вредно, тази модерна
скулптура има мощен ефект върху мен).
Последното твърдение описва още един начин да бъдем
открити към опита. То предполага отсъствие на ригидност и
пропускливост на границите на понятията ни, вярванията ни,
възприятията ни и хипотезите ни. Означава приемане на двой -
ствеността, когато такава съществува, и способност за обра ботване
на противоречива информация, без принудително предрешаване на
изхода от ситуацията. Това е феноменът, който специалистите по
обща семантика наричат „екстензионална ориентация“.
Тази пълна откритост на съзнанието към съществуващото в
конкретния момент е, вярвам, важно условие за конструктивна
креативност. Със същата интензивност, но в по-ограничен мащаб, тя
несъмнено е част от творчеството изобщо. Дълбоко
неприспособимият творец, неспособен да разпознае или да осъзнае
извора на своето нещастие, може да бъде въпреки това в болезнено
ясно съзнание за цвета и формата на опита си. Тиранинът (в малък
или голям мащаб), неспособен да приеме собствените си слабости,
може въпреки това да е напълно наясно със слабостите в
психологическото „снаряжение“ на подвластните му. Доколкото е
налице откритост към едно измерение на опита, креативността е
възможна; и доколкото тя е само към едно негово измерение,
продуктът може да се окаже потенциално деструктивен в социално
отношение. Колкото повече чувствителна осъзнатост има индивидът
за всички измерения на опита си, толкова по-сигурни можем да
бъдем, че креативността му е личностно и социално конструктивна.
Б. Вътрешен локус на оценка. Вероятно най-фундаменталното
условие на креативността е локусът на оценъчните съждения да е
вътрешен. Ценността на създаденото от креативната личност не се
определя от критиката или одобрението на другите, а от самата нея.
Създадох ли нещо, което удовлетворява мен? Изразява ли то част от
мен - мое чувство или мисъл,
моя мъка или мой екстаз? Това са единствените въпроси, които

наистина имат смисъл за креативната личност или за всеки от нас в
момент на творчество.
Това не означава, че подобен индивид не го е грижа за чуж дото
мнение или че не иска да се съобрази с него. Просто основата на
оценките му е в самия него, в организмичната реакция към
създадения продукт и впечатлението от него. Ако усеща нето му е,
че той е „неговото аз в действие“, т.е. актуализация на
възможности, които до този момент не са съществували и сега се
раждат, тогава творението носи удовлетворение и е креативно, и
никаква външна оценка не може да промени този фундаментален
факт.
В. Способност да се забавлява с елементи и понятия. Макар
вероятно това да е по-малко важно от А и Б, изглежда, също е
условие за креативност. Умението спонтанно да жон глираш с идеи,
цветове, форми, отношения, да ги смесваш в невъзможни
комбинации, да измисляш неочаквани хипотези, да
проблематизираш даденото, да изразиш комичното, да превърнеш
една форма в друга, да създадеш неочаквани еквивалент ности е
свързано с откритостта и отсъствието на ригидност, което описах в
първата подточка. От тази спонтанна игра и изследване се ражда
творческото прозрение, креативният - нов и значим поглед към
живота. Сякаш от безкрайното плодене на възможности изведнъж се
раждат една или две еволюционни форми, носещи белега на вечната
ценност.
Творческият акт и съпътстващите го елементи
условия можем да очакваме възникване на

П РИ НАЛИЧИЕТО НА ТЕЗИ ТРИ
конструктивна креативност. Но не можем да се надяваме на точно
описание на творческия акт, тъй като по самата си природа той е
неописуем. Той е неизвестното, което трябва да признаем за
непознаваемо, докато не се роди. Той е невероятното, което става
вероятно. Единствено по напълно общ начин можем да кажем, че
креативният акт е естественото поведение на организъм,
проявяващо тенденция да възникне, когато въпросният организъм е
открит за целия си вътрешен и външен опит и когато е свободен по
гъвкав начин да проиграва
всички възможни взаимодействия. От това множество от по-

луоформени възможности на организма, подобно на огромна
изчислителна машина, той подбира най-ефективно отговарящата на
негова вътрешна потребност или формиращата по- ефективно
отношение със средата, или разкриващата по-прост и
удовлетворяващ порядък на живота.
Има едно качество обаче на креативния акт, което може да бъде
описано. В почти всички продукти на творчество ние виждаме
селективност, или фокус, или свидетелство за дисциплина, виждаме
усилие да се достигне до същността. Художникът рисува,
опростявайки, т.е. пренебрегвайки дребните вариации,
съществуващи в реалността. Ученият формулира закономерности,
заскобявайки всички конкретни събития или обстоятелства, които
биха могли да скрият блясъка им. Писателят избира онези думи и
фрази, които придават завършеност на стила му. Бихме могли да
кажем, че това е въздействието на конкретната личност, на „аза“.
Действителността е множество от объркващи факти, но „азът“
структурира отношенията с нея; аз имам „моя“ начин на
възприемане на реалността и именно тази несъзнавана лична
селективност или умение за абстрахиране придава на творенията ни
техните естетически качества.
Макар при описанието на креативния акт да не можем да
стигнем по-далеч, има редица съпътстващи го елементи в индивида,
които могат да бъдат споменати.
Първият е онова, което можем да наречем „чувството Еврика“ -
„Това е wo!“, „Открих!“, „Това исках да кажа!“
Друг елемент е породената от самотата тревожност. Не вярвам,
че има кой знае колко значими творения, които да са се родили без
усещането „Аз съм сам. Никой не е правил нищо подобно преди.
Навлязох в територия, където никой не е стъпвал. Може би съм
глупав или греша, или съм се изгубил, или не съм нормален“.
Следващ елемент, който обикновено съпътства креативността, е
желанието за общуване. Съмнявам се, че човешкото същество може
да създава, без да желае да сподели създаде ното. Само така то може
да снеме тревогата от самотата и да почувства принадлежност.
Възможно е единствено личният му дневник да узнае теориите му;
или пък може да използва код, за да съобщи откритията си; може да
скрие стиховете си в заклю
чено чекмедже или да затвори картините си в килера. Въпреки това

творецът желае да споделя с група, която ще го разбере, дори ако
трябва да си въобрази въпросната група. Той не тво ри, за да общува,
но след като веднъж е сътворил нещо, иска да сподели този нов
аспект на себе-си-в-отношение-към-средата с другите.
Условия, стимулиращи конструктивна креативност
Д ОСЕГА СЕ ОПИТВАХ ДА ОПИША природата на креативността, да покажа

кои са качествата на личното преживяване, които увеличават
вероятността да става дума за конструктивна креативност, да
определя необходимите условия за креативен акт и да изброя някои
от съпътстващите творчеството елементи. Но ако искаме да
отбележим напредък по отношение на социална- та нужда, с която
започнах, трябва да знаем дали конструктивната креативност може
да бъде стимулирана и ако да - как.
От самата природа на вътрешните условия на креативността
ясно се вижда, че те не могат да бъдат създадени с принуда. Трябва
да им се позволи да възникнат. Фермерът не може да накара кълна
да се развие от семето; той може единствено да осигури условията,
които ще позволят на семето да разгърне потенциала си. Така е и с
креативността. Как бихме могли да създадем външни условия, които
да стимулират и подхранят вътрешните условия, описани по-горе?
Опитът ми в психотерапията ме кара да вярвам, че създавайки
условия на психологическа сигурност и свобода, ние увеличаваме
вероятността да се роди конструктивна креативност. Позволете ми
да се опитам да посоча тези условия по-подробно, определяйки ги с
X и Y.
X. Психологическа сигурност. Това условие се характеризира с
три взаимосвързани процеса.
1. Приемане на безусловната ценност на индивида. Ако
учителят, родителят, терапевтът или което и да било друго лице,
което трябва да има фасилитираща функция, дълбоко в себе си
приема индивида срещу него като притежаващ собствена ценност
със своя динамика, независимо какво е актуално- то му поведение
или състояние, то стимулира креативността. Тази нагласа вероятно
може да е искрена само когато учителят,
родителят и т.н. усещат потенциала на съответния индивид и

така съумяват да имат безусловна вяра в него, въпреки насто ящото
му състояние.
Въздействието върху него минава през дълбокото усещане за
сигурност. Той постепенно разбира, че може да бъде всичко, което
е, без срам или прикриване, защото е приет като ценен сам по себе
си, независимо от постъпките си. Оттук произтича по-слабата му
нужда от ригидност; свободен е да открива какво означава да бъде
себе си и може да се опита да се себеактуализира по нови и
спонтанни начини. Иначе казано, той се приближава към
креативността.
2. Осигуряване на климат, в който не присъства външна
оценка. Когато спрем да съдим другите от собствения ни локус на
оценяване, ние стимулираме креативността. Изключително
освобождаващо е за индивида да пребивава в атмосфера, в която не
бива оценяван и „измерван“ спрямо външни стандарти. Оценяването
винаги е заплаха, винаги създава нуждата от защити, винаги
означава, че някакъв сектор от опита трябва да бъде отричан. Ако
нещо бива оценявано като добро по външни критерии, то тогава аз
трябва да не признавам, че не го харесвам. Ако това, което правя, е
лошо според външни критерии, тогава трябва да изключа от
съзнанието си факта, че всъщност това съм аз, че то е част от мен.
Но когато не се правят подобни оценки, аз мога да бъда по-открит
към опита ми, мога да признавам нещата, които харесвам и които не
харесвам, мога по-прецизно и с повече чувствителност да иден -
тифицирам природата на елементите от средата и моя отклик
спрямо тях. Мога да започна да идентифицирам вътрешния ми локус
на оценяване. Поради това се приближавам до креативността.
За да успокоя някои възможни страхове и съмнения у чи тателя,
ще посоча, че когато спрем да оценяваме другите, това не води до
пълно отсъствие на реакции от наша страна. На против, това може да
освободи и собствените ни реакции. „Не харесвам идеята ти“ (или
картината, или изобретението, или текста) не е оценка, а реакция.
По фин, но радикален начин тя е различна от оценката, която казва:
„Това, което правиш, е лошо (или хубаво) и това му качество
произтича от външни стандарти.“ Първото твърдение позволява на
индивида да под
Деветнайсета глава. Към теорията за творчеството
държа собствения си локус на оценка, оставя пространство за

възможността аз да не съм успял да оценя нещо, което всъщ ност е
много добро. Второто твърдение, независимо дали хвали или
порицава, оставя другия на милостта на външни сили. Казва му се,
че не може просто да се допита до себе си дали създаденото е
легитимен израз на самия него, а следва да се тревожи какво
другите мислят. Така индивидът се отдалечава от креативността.
3. Емпатично разбиране. Именно то осигурява фундамента на
психологическата сигурност, когато се добави до другите две
условия. Ако кажа „приемам те“, но не знам нищо за теб, това е
повърхностно приемане и другият знае, че ако бъде опознат, това
може да се промени. Но ако те разбирам емпатично, виждам теб и
онова, което чувстваш и правиш от твоята гледна точка, встъпя в
частния ти свят и видя как ти го виждаш - и все още те приемам -
това наистина е сигурност. В подобна атмосфера можеш да
позволиш на истинския си аз да изплува и да се изрази по нови и
разнообразни начини във взаимоотношението си със света. Това е
фундаментално стимулиране на креативността.
Y. Вътрешна свобода. Когато учител, родител, терапевт или
друго лице, фасилитиращо личностното израстване, позволи на
индивида пълна свобода на символното му изразяване,
креативността бива стимулирана. Тази свобода дава възможност той
да мисли, да чувства, да бъде всичко, което най-дълбинно е. Тя
стимулира още откритост, както и игрово и спонтанно жонглиране с
възприятия, понятия, значения, което е част от креативността.
Забележете, че тук става дума за пълна свобода на символното
изразяване. Да изразиш в поведението си всички чувства, импулси и
вътрешна образност може невинаги да е освобождаващо.
Поведението може понякога да се ограничава от обществото и
именно така би трябвало да бъде. Но символното изразяване не бива
да се ограничава. Да разрушиш един омразен обект (независимо
дали своята майка или сграда в стил рококо), унищожавайки
символа му, е освобождаващо. Да му посегнеш наистина може да
генерира вина и да стесни психологическата свобода. (Не съм
сигурен в казаното в този параграф, но в момента това е най-
добрият начин, по който мога да го формулирам, така че да
съответства на опита ми.)
Да позволиш подобна свобода не е мекушавост, разглезване или

насърчаване. Това е позволение за свобода, което означава и
отговорност. Индивидът е свободен да се страхува от дадено ново
начинание точно колкото е свободен и да го очаква с трепет;
свободен е да понесе последствията от грешките си, както и от
постиженията си. Именно свободата да бъдеш себе си по отговорен
начин стимулира изграждането на сигурен вътрешен локус на
оценяване и затова има потенциала да създава вътрешните условия
на конструктивната креативност.
О ПИТАХ СЕ ДА ПРЕДСТАВЯ ЕДНА подредена мисловна схема за

креативността с надеждата, че някои от тези идеи ще бъдат
подложени на строга и обективна проверка. Основанието ми да
формулирам подобна концепция и причината за надеждата за
подобни бъдещи изследвания е, че напредъкът на физическите
науки ни налага по неизбежен начин - на нас като индивиди и като
култура - да действаме творчески при адаптацията ни към новия ни
свят, ако искаме да оцелеем.
Седма част
Науките за поведението и
личността
Дълбоко съм обезпокоен от факта, не развиващите се в

момента науки за поведението могат да бъдат
използвани за контрол над индивида и за неговото
обезличаване. В същото време вярвам, че те могат да
послужат и за усъвършенстването на личността.
Двайсета глава
Нарастващата мощ на науките за
поведението
В края на 1955 г. професор Б. Ф. Скинър от Харвард ме

покани да участвам в приятелски дебат с него по време на
срещата на Американската психологическа асоциация,
планирана за есента на 1956 г. Той беше наясно, че имаме
твърде различни разбирания за употребите на научното
знание за формиране и контролиране на човешкото
поведение, и смяташе, че дебатът ни може да послужи за
изясняване на този въпрос. Неговата собствена гледна
точка се изразяваше в съжаление, че психолозите не са
склонни да използват възможностите си докрай. „В
момента психолозите кой знае защо проявяват
нерешителност да поемат контрола там, където може да
се упражнява, или да го установят, където засега не е
наличен. В повечето клиники акцентът все още е върху
психометрията и това отчасти се дължи на неохотата
им да поемат съпътстващите контрола отговорности.
[...] Неясно защо се чувстваме длъжни да оставим
активното насочване на човешкото поведение в ръцете на
онези, които го използват за своите егоистични цели“ 1
Бях съгласен с него, че такава дискусия може да
провокира интерес към този важен въпрос. Дебатът ни се
проведе през септември 1956 г. и привлече голяма, жадна за
всяка наша дума аудитория. Както често се случва,
повечето слушатели без съмнение напуснаха
1
Skinner, В. F., in Current Trends in Psychology, edited by Wayne Dennit
(University of Pittsburgh Press, 1947), c. 24-25.
404 Карл Роджърс # ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
залата, затвърдили възгледите, с които бяха влезли в нея.

Транскрипт на дебата беше публикуван в брой 124 на
„Сайънс“, от 30 ноември 1956 г. (с. 1051-1066).
Обмисляйки по-късно преживяното, бях недоволен
единствено от формата на дискусията. Макар и двамата
със Скинър да избягвахме да спорим ненужно, тонът ни
беше категоричен. Смятах, че въпросът е прекалено важен,
за да се реши чрез дебат между двама души, използващи
единствено черни и бели краски. Затова през следващата
година изложих по-обширно и надявам се не толкова
заядливо собственото ми разбиране за аспектите на този
проблем, които един ден ще изправят обществото ни пред
съдбовен избор. Изложението по естествен начин се дели
на две части, обхващащи следващите две глави.
Докато пишех, нямах идея за какво ще послужи
написаното. Използвах части от него като основа за
лекционния курс „Актуални тенденции“, изнесен в
университета в Уисконсин, а през последната година и в
семинар, проведен с академичния състав и студентите от
Калифорнийския технологичен институт.
Н ауките, които се занимават с поведението, са в етап на

формиране. Обикновено се приема, че сред тях попадат
психологията, психиатрията, социологията, социалната психо-
логия, антропологията и биологията, макар че понякога в спи-
съка се включват и други, като икономиката и политологията,
а математиката и статистиката предлагат ценни инструменти
за този тип изследване. Макар всички те да се стремят да раз-
берат поведението на човека и животните и развитието им да
е изключително ускорено, това все още е област, в която цари
объркване и липсват стабилни основи. Всеки истински учен,
който работи в тази област, признава колко много неясноти об-
гръщат нашето поведение и колко оскъдни са общовалидните
закони, открити до този момент. Склонни сме да сравняваме
състоянието на тази област на научни изследвания с това на
физиката и на фона на точността на предвижданията, елегант-
Двайсета глава. Нарастващата мощ на науките за поведението 405
ността и простотата на закономерностите в нея изпъкват още повече

непривичността, неразвитостта и незрялостта на науките за
Въпреки че не отричам правдивостта на този извод, според мен
понякога върху това се акцентира прекалено и в резултат публиката
не оценява адекватно обратната страна на въпроса. Науките за
поведението, макар да са все още в детските си години, са
отбелязали грандиозен напредък по пътя към превръщането им в
науки, осигуряващи предвиждания, изведени с логическа строгост.
С това имам предвид, че са отбелязали поразителен напредък в
установяването и откриването на закономерности, позволяващи да
твърдим, че ако определени условия са налице, то може да се
предскаже определен тип поведение. Според мен малцина са онези,
които осъзнават обхвата, широтата и задълбочеността на
откритията, направени през изминалите десетилетия в науките за
поведението. Още по-малко са онези, които осъзнават дълбоките
социални, педагогически, политически, икономически, етически и
философски проблеми, пред които ни изправя това развитие.
В тази и следващата лекция преследвам няколко цели. Първо,
бих искал да скицирам, макар и донякъде схематично, нарастващите
възможности на този тип науки да разбират, предвиждат и
контролират поведението. След това искам да посоча сериозността
на въпросите и проблемите, които тези постижения повдигат пред
нас като отделни индивиди и като общество. Накрая ще предложа
едно възможно решение на тези проблеми, което според мен е
смислено.
„Ноу-хау“ на науките за поведението

Н ЕКА ОПИТАМЕ ДА СИ СЪСТАВИМ впечатление за значимостта на
знанията, които осигуряват поведенческите науки, като хвърлим
поглед към конкретни изследвания и техните резултати. Стремял
съм се да подбера илюстрации, които показват обема на
извършваната в момента работа. Разбира се, ограничен съм от
обхвата на собствените си знания и не твърдя, че тези илюстрации
представляват истински случайна извадка от
изследванията, провеждани в науките за поведението. Убеден съм,

че това, че съм психолог, означава, че неизбежно ще избе ра
непропорционално голям дял примери, почерпени от тази област.
Освен това предпочетох примери, които демонстрират потенциала
за прогнозиране и контрол на поведението, за сметка на други,
чието основно значение е свързано най-вече с разбирането на
поведението. Наясно съм, че в дългосрочен план по-доброто
разбиране ще доведе до увеличаване на възможностите за
предсказване и контрол, макар пряката му релевантност все още да
не е ясно видима.
Ще излагам тези примери колкото се може по-простичко, без
всички онези задължителни уточнения, които са важни за
постигането на научна строгост. Всяко общо твърдение, което
предстои да изкажа, се потвърждава от достатъчно много дан ни,
макар че, както и другаде, можем да претендираме, че сме
достигнали определено ниво на вероятност, а не абсолютната
истина. Освен това всяко твърдение подлежи на уточняване или
дори опровергаване, когато в бъдеще се появят по-прецизни или по-
изобретателно постигнати експериментални данни.
Предсказване на поведението
И МАЙКИ ПРЕДВИД ВСИЧКИ ТЕЗИ УТОЧНЕНИЯ , нека първо разгледаме

постиженията на науките за поведението, които демонстрират
способността им да предсказват. Те имат следния вид: „Ако даден
индивид притежава измеримите характеристики а, Ь, с, то можем да
предскажем, че има висока вероятност той да демонстрира
поведение х, у, z“
Знаем как да предскажем с високо ниво на точност кои
индивиди ще бъдат успешни студенти, директори, застра -
хователни агенти и т.н. Няма да се опитвам да подкрепя това
твърдение, просто защото нужните за това свидетелства са
прекалено обширни. Цялата сфера на тестовете за различни
способности, за пригодност за различни задачи и подбор на кадри
има отношение към това. Макар специалистите в тази област с
основание да се тревожат от честотата на грешките в техните
предсказания, все пак може да се твърди, че много от изследванията
в поведенческите науки, посветени на тази тема,
се прилагат в индустриалното производство, университетите и

други организации. Вече е прието, че в рамките на произволна
група учените могат (при определено ниво на грешка) да определят
онези, които могат да станат добри машинописци, стажант-учители,
администратори или физици.
Тази област се разраства непрекъснато. Полагат се усилия да се
определят чертите на креативния химик например, които го
отличават от добрия химик, и макар и без кой знае какъв напредък,
се търсят онези черти, по които можем да отличаваме потенциално
успешния психиатър или клиничен психолог. Науката неотклонно
напредва в способността си да определи дали притежавате онези
измерими характеристики, които се асоциират с определен тип
професионална област.
Знаем как да предсказваме успехите на курсантите във
военните училища и представянето им в бойни действия. Едно от
многото изследвания в тази област, това на Уилямс и Лийвит (31),
показва, че могат да бъдат правени успешни пред сказания относно
представянето на морски пехотинец по време на обучение и в битка
въз основа на оценките, които му дават другите пехотинци. Те
установяват също, че другите войници са по-надежден
психологически инструмент в сравнение с тестовете, които
използват психолозите. Този пример показва не само възможната
употреба на определени измерители за предсказване на
поведението, но и готовността да бъдат използвани, когато са
доказано ефективни.
Можем да предсказваме дали даден изпълнителен директор ще
бъде радикален или консервативен. В наскоро публикуваната си
книга Уайт (30) привежда това като пример за тест, който се
прилага редовно от индустриалните корпорации. По този начин в
рамките на група от млади ръководни кадри, на които предстои
повишение, ръководството може да подбере онези (в рамките на
определено ниво на грешка), които демонстрират такава степен на
консервативност или радикализъм, която е най-добра за компанията.
Изборът им може да се основава на степента, в която всеки от
кандидатите притежава латентна враждебност към обществото,
латентен хомосексуализъм или психотични склонности. Тестовете,
които осигуряват (или се стремят да осигурят) подобни измерители,
се използват от много компании, както при подбора на нови
ръководни
кадри, така и за оценка на онези, които вече заемат ръководни

позиции, и за да бъдат подбрани онези, способни да поемат по-
съществена отговорност.
Знаем как да предсказваме кои членове на дадена организация ще
създават проблеми или ще нарушат правилата. Един перспективен
млад психолог (10) е създал кратък и прост тест, който демонстрира
високо ниво на точност в предсказването на това кой от
служителите в магазин ще се окаже неблагонадежден, нечестен или
ще създава проблеми. Той твърди, че е възможно да разпознаваме с
висока точност потенциалните смутители на реда в дадена
организирана група. Що се отнася до техническата страна на
въпроса, това е просто продължение на способността ни да
предсказваме в други области. От научна гледна точка това е
същото като да можем да кажем кой става за добър машинописец.
Знаем, че един вещ чиновник, разполагащ с комбинация от
тестови данни и статистически таблици, може да осигури подобри
предсказания за личностите характеристики и поведението на
дадена личност в сравнение с опитен клиницист. Пол Мийл (18)
показва, че сме напреднали достатъчно в разработването на
личностни тестове и натрупването на информация от тях, така че
интуиция, широки познания, опит и обучение не са нужни за
получаването на точни описания на личностните характеристики.
Той демонстрира, че в много ситуации, при които се
диагностицират чертите на характера - в психологи чески клиники,
болници за ветерани и психиатрични болници, е безсмислено да се
използват обучени професионалисти за провеждането на тестовете,
интервюта и т.н. Неговите резултати показват, че един чиновник
може да се справи по-добре при минимален контакт с пациента.
Първо се провеждат редица тестове и резултатите от тях се
обработват. След това получените резултати се сравняват със
статистически таблици, изготвени въз основа на стотици случаи, и
така се получава осигуряващо точни прогнози описание на
личностните характеристики. За целта е нужно единствено
чиновникът да копира комбинацията от характеристики, която е
статистически корелирана с конкретната конфигурация от
резултати.
Мийл прави следващата логическа стъпка в съвременното
развитие на психологическия инструментариум за отчитане и
оценка на личностните характеристики, както и на предсказва нето

на типове поведение въз основа на тези данни. Всъщност няма
причина, поради която чиновникът също да не подлежи на
отстраняване. При подходящо кодиране няма причина пресмятането
на резултатите, анализирането на профилите и съставянето на
описание на съответния индивид и съответни предсказания за
неговото поведение да не може да се поверят на компютър.
Можем да установим кои хора подлежат лесно на убеждаване и
се поддават на групов натиск и кои - не. Две отделни, но съвместими
изследвания (IS, 16) показват, че индивидите, при които се
наблюдават определени зависимости в реакциите им спрямо
изображенията от тематично-аперцептивния тест или които
показват симптоми на социална неприспособимост, потисната
агресивност и депресивни тенденции, се поддават лесно на
убеждаване и групов натиск. Резултатите от тези изследвания не
могат да се приемат за окончателни, но има основание да се смята,
че основната хипотеза, от която изхождат, е правилна и подобни
или усъвършенствани изследвания ще могат да предсказват с голяма
точност кои членове на дадена група се поддават на убеждаване и
кои могат да устоят дори на силен групов натиск.
Можем да предсказваме въз основа на начина, по който се
възприема движението на светла точка в тъмна стая, дали
индивидите проявяват предразсъдъци или не. Съществуват много
изследвания на етноцентризма, склонността към всестранно и
категорично разграничаване между членовете на групата и
останалите, съпътствано от враждебност навън и подчинение и вяра
в правотата навътре. Една от теориите, които са разработени в тази
връзка, твърди, че колкото по-си- лен етноцентризъм проявява
даден човек, толкова по-малко е склонен да толерира
нееднозначност и неопределеност в дадена ситуация. Изхождайки
от тази теория, Блок и Блок (5) карат експериментални субекти да
съобщават за движенията на неясна светла точка в напълно тъмна
стая. (В действителност тя е неподвижна, но почти всеки възприема
движения в ситуации от този тип.) Успоредно с това те провеждат
тест за етноцентризъм. Установено е, в съгласие с техните
предсказания, че онези, които в последователни изпитания бързо
установяват някаква
Карл РоджърС ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
норма относно обема на възприеманото движение, са склонни към

повече етноцентризъм от останалите, при които оценката за
възприеманото движение продължава да варира.
Изследването е проведено отново, с малки промени, в
Австралия (28) и старите изводи са потвърдени и разширени.
Установено е, че по-етноцентричните индивиди понасят по- трудно
неяснотата и виждат по-малко движение от непредубедените. Те са
и по-зависими от останалите, когато изготвят оценката си в
присъствието на друг човек, и са склонни да се придържат към
неговите съждения по въпроса.
Ето защо няма да е преувеличено да се твърди, че изслед вайки
начина, по който човек възприема движението на неясна светла
точка в тъмна стая, можем да кажем доста неща относно това в
каква степен той е неподатлив на външни влияния и
предразположен към предразсъдъци и етноцентризъм.
Тази смесица от различни примери за способността на на уките
за поведението да го предсказват и съответно да подбират
индивиди, които демонстрират определен тип поведение, може да
се разглежда като процъфтяване на приложенията на едно
развиващо се научно поле. Те обаче са способни да предизвикат и
мрачни предчувствия. Мислещият човек не би могъл да не стигне до
извода, че всичко това е само началото. Няма как да не разберем, че
ако още по-развити техники попадат в ръцете на даден индивид
(или група), който има възможност да ги прилага, то резултатите от
това биха били страховити. Така става ясно защо учен от ранга на
Берталанфи предупреждава, че „често пренебрегваме заплахите,
които носи психологическата технология, за сметка на онези, които
съпътстват физическата“ (3).
Условия, които пораждат определен тип поведение в рамките

на дадена група
П РЕДИ ДА СЕ СПРЕМ НА този общественозначим проблем, нека

преминем в една друга област и отново разгледаме някол ко
подбрани илюстрации. Този път ще анализираме изследвания, които
показват възможностите за контрол на групи. Тук ни интересуват
изследвания, които попадат в следната схема:
„ако условията а, Ь, с са налице или бъдат установени в дадена

група, то има висока вероятност те да бъдат последвани от по-
ведение X , у, Z .
Знаем кои условия водят до повишаване на производител -
ността, находчивостта и високия дух на групи, работещи в
производството и сферата на образованието. Изследванията на
КохиФренч (7), Негъл(19) иКац, МакоубииМорс (17) показват, че
когато работниците в дадено производство участват в планирането
и вземането на решения и ръководителите им проявяват
чувствителност към техните нагласи вместо подозрителност или
авторитарност, производителността и духът се повишават.
Аналогично, наясно сме какви условия водят до ниска
производителност и отсъствие на отборен дух - обратните условия
водят до обратен ефект.
Знаем как трябва да бъде ръководена дадена група, за да се
развиват нейните членове, да имат висока производителност и да
проявяват находчивост, а връзките между тях да укрепват. В
различни ситуации - от кратка работна среща в университет до
подбор на кадри за индустриално предприятие, Гордън (9) и Ричард
(22) показват, че когато ръководителите се придържат към
терапевтична нагласа, резултатите са добри. Иначе казано, ако
приемат както чувствата на своите подчинени, така и своите
собствени чувства, ако проявяват разбиране и чувствителност към
околните, ако допускат и насърчават свободните обсъждания,
разпределят отговорностите в рамките на групата, то нейните
членове преминават през личностно усъвършенстване, а самата
група функционира по-ефективно, проявява по-голяма находчивост
и по-висок Аух.
Знаем кои условия водят до нарастване на психологическата
ригидност на членовете на групата. В грижливо проведено
изследване Байер (2) организира две групи студенти и измерва
различни аспекти на техните способности, най-вече тези за
абстрактно мислене. Всеки в едната от групите получава анализ на
личността, основан на теста на Роршах. След това способностите на
студентите са подложени на повторна проверка. Групата от
студенти, получили личностна оценка, демонстрира намалена
гъвкавост и редуциране на способността за справяне със задачи,
изискващи абстрактно мислене. Ней
ните членове стават по-ригидни, тревожни и неорганизирани в

мисленето си, за разлика от членовете на контролната група.
Изкушавам се да отбележа, че тази оценка, която групата
преживява като заплаха, изглежда, се отразява по начин, сходен с
оценките, които биват поставяни в училищата и университе ти, под
предлог че това е полезно за целите на образованието. В случая
става дума просто за ситуация, в която се наблюдава по-ниско
ефективно функциониране при изпълняване на комплексни
интелектуални задачи.
Знаем доста за това кои условия оказват влияние върху
поведението на потребителите и общественото мнение. Вярвам, че
не е нужно това твърдение да бъде потвърждавано от научни
изследвания. Достатъчни са рекламите в списанията, различните
залъгалки, които ни предлагат телевизията, борсовите рейтинги,
пиар кампаниите и увеличаването на продажбите на всяка
компания, която проведе добре замислена рекламна кампания.
Знаем как да влияем върху потребителското поведение на
индивидите, като създадем условия, правещи възможно
удовлетворяването на неосъзнати желания, поддаващи се на
определяне. Демонстрирано е, че жени, които не си купуват нес
кафе, понеже „не харесват вкуса му“, всъщност подсъзнателно го
отбягват, защото го асоциират с образа на лошата домаки ня - с
мързел и стиснатост (11). Изследванията от този тип, които
използват проективни техники и „дълбочинни“ интервюта, са в
основата на рекламни кампании, фокусирани върху неосъзнатите
мотиви на индивида - неосъзнатите му сексуални желания,
склонностите му да проявява агресия или подчинение или както е в
този случай, стремежът към одобрение.
Този тип изследвания показват какви са възможностите ни да
влияем и контролираме поведението на групи от хора. Ако имаме
сила или власт, позволяващи ни да наложим съответните условия,
предсказаните действия неизбежно ще ги последват. Без съмнение,
както самите изследвания, така и изпитваните в тях методи са все
още твърде сурови, но със сигурност на тяхно място ще се появяват
все по-усъвършенствани.
Условия, които водят до конкретни последици при отделни

индивиди
В ЕРОЯТНО ОЩЕ ПО - ВПЕЧАТЛЯВАЩИ ОТ ЗНАНИЯТА НИ за групите са

трупащите се в науките за поведението данни за услови ята, при
които отделните индивиди проявяват специфичен тип поведение.
Възможността за научно предсказване и контролиране на
индивидуалното поведение е това, което е най-тясно свързано с
интересите на всеки от нас. Нека отново разгледаме няколко
разпръснати примера за този тип знание.
Знаем как да създадем условия, при които много индивиди биха
приели за вярно твърдение, което противоречи на данните, които
получават чрез сетивата си. Те биха съобщили например, че фигура
А покрива по-голяма площ от фигура В, въпреки че сетивата им
еднозначно свидетелстват, че е вярно обратното. Експериментите на
Аш (1), по-късно усъвършенствани от Кръчфийлд (8) показват, че
когато някой повярва, че всички останали в групата виждат А като
по-голяма от В, той е твърде склонен да се съгласи с тях, при това
понякога изхождайки от истинска убеденост в неистинното си
вярване.
Не само сме в състояние да предскажем, че определен про цент
от индивидите ще се поддадат и ще отхвърлят това, което им казват
собствените им сетива, но благодарение на Кръчфийлд знаем какви
са личностните особености на онези, които го пра вят. Използвайки
определена процедура, той успява да състави група, която почти
напълно попада в плен на конформизма.
Знаем как да променим мнението на даден индивид в определена
посока, без той да е наясно какво го е накарало да направи това.
Неподвижно изображение на мъж с безизразна физиономия е
показано набързо на екран в експеримента на Смит, Спенс и Клайн
(27). Те карат участниците да отбележат как се променя
изражението на мъжа. На екрана просветва думата „ядосан“, но това
става за кратко и те не осъзнават, че са видели тази дума. Въпреки
това проявяват склонност да възприемат изражението като все по-
ядосано. Когато на екрана пък се появи думата „весел“, зрителите
виждат изражението като весело. Ясно е, че са били повлияни от
регистрирани подсъзнателно стимули, които не са и не биха могли
да осъзнаят.
Знаем как чрез медикаменти да влияем върху емоциите,

нагласите и поведението на индивидите. За да илюстрираме тази
теза, ще навлезем в бързо развиващата се област, попада ща между
химията и психологията. От медикаменти, които ни поддържат
будни, докато шофираме или учим, до така наречения „серум на
истината“, който обезсилва психологическите защити, и
химиотерапията, която понастоящем се практикува в
психиатричните отделения - всичко това показва, че обхватът и
сложността на нарастващите знания в тази област са наистина
поразителни. Все по-често се търсят медикаменти с по-специфичен
ефект - такива, които дават енергия на депресивните индивиди,
успокояват превъзбудените и т.н. Документирани са случаи, в които
войници получават премахващи страха препарати, преди да влязат в
битка. Търговските названия на различни транквиланти вече са част
от ежедневния ни език и дори навлизат в анимационните филми.
Макар в тази област все още да има множество неизвестни, доктор
Скинър от Харвард твърди, че „В недалечното бъдеще
мотивационните и емоционалните аспекти на ежедневното ни
съществуване вероятно ще се поддържат в желаното състояние чрез
медикаменти“ (26). Макар това да звучи донякъде преувеличено,
предсказанието му поне отчасти е оправдано.
Знаем как да създадем психологически условия, които да
породят живи халюцинации и други анормални реакции в съвсем
нормален индивид в будно състояние. Това знание е неочакван
страничен продукт от изследвания, проведени в университета
Макгил (4). Установено е, че ако всички канали на сетивна
стимулация бъдат прекъснати или блокирани, се пораждат
анормални реакции. Ако един съвсем здрав субект лежи
неподвижно, така че да се редуцират кинестетичните стимули, с
очила с полупрозрачни стъкла, които пречат на нормалното зрение,
слухови възприятия, потиснати до голяма степен чрез
звукоизолиращи каучукови повърхности и тактилни усещания,
редуцирани чрез поставяне на специални белезници, то при по -
вечето субекти в рамките на 48 часа се пораждат халюцинации и
странни представи, напомнящи за психотичен епизод. Неизвестно е
какво би станало, ако сетивната депривация продължи по-дълго, тъй
като продължаването на експеримента изглежда прекалено опасно и
изследователите го прекратили.
Двайсета глава. Нарастващата мощ на науките за поведението I 415
Знаем как чрез собствените думи на даден човек да получим

достъп до проблематични области в неговия опит. Камерън (6) и
неговите сътрудници извличат от записи на терапевтични
интервюта с пациент негови кратки твърдения, които, изглежда, са
свързани със скритите причини за неговия проблем. След това
въпросното твърдение е записано, така че да може да бъде
възпроизвеждано отново и отново. Когато пациентът чуе
собствените си думи, повторени многократно, реакцията е силно
изразена. В момента, когато бъдат достигнати 20 или 30
повторения, пациентът често започва да моли това да спре.
Изглежда, по този начин биват преодолени индивидуалните защити
и се получава достъп до онази психична област, която е свързана с
твърдението. Една жена, която изпитва неудовлетвореност от
живота си и има проблеми с брака си, в едно от интервютата
споменава майка си и казва за нея наред с останалото: „Ето това не
разбирам - как някой може да удари малко дете.“ Записът на това
твърдение е подложен на възпроизвеждане. В резултат тя изпитва
безпокойство и уплаха. Постепенно излизат наяве чувствата й към
нейната майка и тя разбира, че „не можех да се доверя на майка ми,
че няма да ме нарани, и това ме накара да изпитвам недоверие към
всеки.“ Това е много елементарен пример за възможностите на този
метод, който може не само да бъде полезен, но и да има опасен
дезорганизиращ ефект, ако проникне през защитите прекалено
надълбоко или прекалено бързо.
Знаем кои са нагласите, които с помощта на консултант или
терапевт могат да доведат до конструктивни промени в
личността и поведението на клиента. В последните години са
проведени редица изследвания в областта на психотерапията (23,
24, 25, 29), които потвърждават това твърдение. Устано веното
благодарение на тях може да бъде накратко представено по следния
начин.
Ако терапевтът установи връзка с клиента, при която (а)
изказванията му са искрени и вътрешно съгласувани, (б) проявява
разбиране и демонстрира, че цени клиента си като човек, (в)
съпреживява емоциите и нагласите на клиента, то се наблюдават
определен тип промени. Някои от тях се свеждат до това, че
клиентът (а) добива по-адекватна представа за себе си, (б) изпитва
повече увереност и чувство за самоконтрол, (в)
отнася се по-позитивно към себе си, (г) по-малко вероятно е да

премълчава определени аспекти на своите преживявания, (е)
проявява повече зрялост, общителност и адаптивност в своето
поведение, (д) по-леко понася стреса и по-лесно се възстановя ва от
него, (е) по-вероятно е да добие здравословна, интегрирана и
функционална личностна структура. Такива промени не се
наблюдават при контролната група и изглежда, са еднозначно
свързани с връзката между него и терапевта.
Знаем как да разрушим една личностна структура, да лишим
един човек от увереност в себе си, да променим разби ранията му за
самия него и да го направим зависим. Внимателно проведеното
проучване на Хинкъл и Улф (13), които се интересуват от методите
за разпит на задържани в комунистическите държави и най-вече в
Китай, ни осигуряват доста правдиво описание на процеса, който
обикновено бива наричан „промиване на мозъци". Те установяват,
че за целта не се използват нови или свръхефективни методи, а
съчетание от добре познати практики. Целта е да се постигне
страховито по своите резултати преобръщане на условията, при
които се провежда успешна психотерапия. Ако заподозреният е
подложен на отхвърляне и изолация за дълго време, то потребността
му от човешко общуване се усилва. Разпитващият се възползва от
това, като изгражда с него връзка, в която демонстрира непри-
емане и прави всичко възможно, за да събуди чувство за вина,
конфликт и тревога. Той проявява търпимост към затворника само
тогава, когато той му „сътрудничи“ и приема да разглежда
събитията от гледната точка на разпитващия. Същевременно
напълно отхвърля личната гледна точка на затворника. Постепенно,
за да задоволи потребността си от приемане, затворникът започва да
приема полуистините за истини, докато накрая не изоставя напълно
своите разбирания за самия себе си и своето поведение и не приема
гледната точка на разпитващия. Стига се до деморализация и
личностен разпад, затворникът се превръща в нещо като марионетка
и проявява желание да „признае“, че е враг на държавата и е
извършил държавна измяна, въпреки че или не е сторил нищо
подобно, или стореното от него има много по-малко значение.
В известен смисъл е подвеждащо да описваме тези мето ди като
продукт на изследванията в науките за поведението. Те
Двайсета глава. Нарастващата мощ на науките за поведението
са разработени от милицията в Русия и Китай, а не от учени.

Въпреки това ги включвам тук, тъй като е ясно, че те могат да бъдат
значително усъвършенствани чрез научните познания, които
притежаваме в момента. Накратко казано, знанията ни за това как
може да се промени поведението или личността на даден човек
могат да се използват както конструктивно, така и деструктивно, за
съграждане или разрушаване.
Условия, които предизвикват определен тип ефекти при

животни
Мисля, че вече приведох достатъчно свидетелства за значимите и

често плашещи възможности на тази млада научна област. Преди да
разгледаме тяхното значение, искам да спомена няколко дребни
примера от обширните знания за поведението на животните, които
сме натрупали до този момент. Тук собствените ми знания са още
по-ограничени, но все пак ще спомена три показателни изследвания
и какво са установили те.
Знаем как да създадем условия, при които малки пате та да
изградят трайна привързаност, да кажем, към стара обувка. Хес
(12) провежда изследване на феномен, известен като „импринтинг“,
установен за пръв път в Европа. Той показ ва, че при малките на
зеленоглавата патица например има един решаващ период между
тринадесетия и седемнадесетия час от излюпването, когато патето
се привързва към всеки обект, намиращ се в близост до него.
Колкото повече усилия полага, за да остава в близост до този обект,
толкова по-силно е привързването. Разбира се, в повечето случаи
това води до привързване към майката патица, но със същата лекота
може да се изгради неизличима привързаност към кое да е друго
нещо - фалшива патица, човек и дори, както вече стана дума, стара
обувка. Има ли сродно предразположение при децата? Можем само
да гадаем какъв е отговорът на този въпрос.
Знаем как да отстраним страха от определени неща при плъх,
използвайки електрошок. Хънт и Брейди (14) са първите, които
обучават жадни плъхове да получават вода, натискайки лост. Това
те могат да правят свободно и често при съответната
експериментална постановка. Когато този навик бъде фикси
ран, се създава условен рефлекс, като се произвежда звук, на-

помнящ щракане, последван от умерено болезнен електрошок. След
известно време плъховете демонстрират ясно изразен страх и се
отдръпват от лоста при прозвучаването на този звук, дори когато
след това не настъпват болезнени преживявания. Страхът обаче
бива напълно преодолян чрез прилагане на поредица
електроконвулсивни шокове. След това животните не показват
страх и свободно натискат лоста дори щом чуят щракане. Авторите
интерпретират своите резултати твърде предпазливо, но е очевидно,
че ситуацията напомня за прилагането на електрошокова терапия
при хора.
Знаем как да обучим гълъби така, че те да насочват ракета към
определена цел. Забавното описание на Скинър (26а) на тази военна
програма е само един от впечатляващите примери за възможностите
на така нареченото оперантно обуславяне. Той моделира
поведението на гълъби, като ги възнаграждава всеки път, щом
започнат да кълват в близост или по посока на предварително
определен обект. За целта той използва карта на град и обучава
гълъбите да кълват в близост до важен индустриален обект -
например фабрика за самолети, или пък да кълват умалени копия на
определен тип кораби. След това е чисто технически, макар и
несъмнено сложен проблем, поведението им да се използва за
насочване на ракети. Поставяйки два или три гълъба в предната
част на ракетата, той показва, че както и да се отклони тя, гълъбите
могат да я насочат обратно към целта чрез кълване.
Веднага ще отговоря на въпроса, който съм сигурен, че искате
да ми зададете - не, тази технология никога не е използвана в бойни
действия, поради неочаквано бързото развитие на електронните
устройства. Няма съмнение обаче, че тя би проработила.
Скинър успява да обучи гълъби да играят пинг-понг. Той и
сътрудниците му успяват да формират различен тип комплексно
поведение в животни, което, външно погледнато, изглежда
„интелигентно“ и „целенасочено“. Принципът е един и същ във
всички случаи. Животното се обучава чрез положително под-
крепление - получава малки награди за всяка проява, която се
съгласува с насоката или целта, която иска да селектира изсле -
дователят. Първоначално става дума за поведение, което само в
най-общи линии отговаря на желаните насоки. Колкото повече се

оформя то обаче, се постигат все по-усъвършенствани, точни и
конкретни резултати. От обширния поведенчески репертоар на
организма се подкрепят онези типове поведение, които чрез
постепенно усъвършенстване могат да служат на целите на
изследователя.
Резултатите от експериментите с хора не са така еднознач ни, но
е показано, че чрез оперантно обуславяне (например кимване с
глава от страна на изследователя) може да се постигне увеличаване
на използваните думи в множествено число или на изразяването на
лично мнение от страна на експерименталния субект, без той да
осъзнава причините за тази промяна в своето поведение. Според
Скинър голяма част от поведението ни е резултат от оперантно
обуславяне, което често не е осъзнато и от двете страни. Той би
искал да го направи осъзнато и целенасочено, постигайки по този
начин контрол.
Знаем как да предизвикаме у животни изключително удо-
влетворяващи преживявания, използвайки единствено електрическа
стимулация. Олдс (20) установява, че е възможно да имплантира
миниатюрни електроди в септалната област на мозъка на
лабораторни плъхове. Когато едно от животните натисне поставен в
клетката лост, се предизвиква протичане на ток в електродите. Това
предизвиква толкова позитивни преживявания, че животното
започва да натиска лоста непрекъснато, често докато не изпадне в
пълно изтощение. Какъвто и да е субективният характер на
преживяванията му, те изглежда са толкова приятни, че животното
ги предпочита пред всеки друг тип активност. Не бих спекулирал
дали подобна процедура е приложима при хора и какви биха били
последиците от нейното прилагане.
Общата ситуация и изводите за неяснотата
Н АДЯВАМ СЕ , ЧЕ ТЕЗИ МНОГО на брой конкретни примери са придали

плътност на тезата, че науките за поведението отбелязват бърз
напредък в разбирането, предсказването и контрола на поведението.
В различен тип ситуации знаем как да подбираме индивиди, които
ще се държат по определен начин,
как да установим условия, които водят до определен тип пред -

сказуемо групово поведение или до конкретни действия от страна
на отделен индивид. По отношение на животните нашата
способност да разбираме, предсказваме и контролираме е дори още
по-съществена и вероятно показва какви са бъдещите перспективи
по отношение на човека.
Ако вашата реакция спрямо всичко това е същата като моята, то
вероятно и вие виждате наистина плашещи аспекти на ситуацията.
При цялата незрялост на тази млада наука и обширното ни
невежество, дори настоящите знания ни предоставят страховити
възможности. Представете си, че отделен индивид или група
притежават цялото необходимо знание, както и силата да го
използват в името на дадена цел. Могат да бъдат подбрани
индивиди, които да станат водачи, и други, които да ги следват.
Личността ще може да се развива, укрепва и подпомага, но и да
бъде отслабвана и дори разрушавана. Ще бъдат установявани тези,
които могат да създадат проблеми, и ще бъдат обезвреждани още
преди да са го направили. Колективният дух ще може да бъде
усилван или отслабвай по желание. Върху поведението ще се влияе
чрез притегателната сила на фактори, които индивидът няма да
осъзнава. Този тип манипулации могат да се превърнат в истински
кошмар. Ясно е, че всичко това е просто свободна игра на
въображението, но и не става дума за обикновени фантазии.
Вероятно казаното ще ни помогне да разберем защо Робърт
Опенхаймер, един от най-надарените ни учени, поглежда встрани от
тясната си област - физиката, и изхождайки от опита си изказва
гласно загрижеността си. Той твърди, че между физиката и психоло-
гията има някои прилики и една от тях е „степента, в която
напредъкът ни поражда дълбоки проблеми, които трябва да бъдат
решавани колективно. През изминалото десетилетие физиците
шумно заявяваха своя напредък. Може би е дошло времето, когато
психологията ще се сдобие с обширен корпус от обективни
познания за човешките чувства и поведение, предлагащ ни
възможности за контрол, които ще създадат много по-тежки
проблеми в сравнение с онези, пред които ни изправя физиката“
(21).
Някои от вас вероятно мислят, че преувеличавам проблема.
Може би ще посочите, че много малка част от споменатите
научни открития реално са прилагани по начин, оказващ пряко

въздействие върху обществото, и че в голямата си част тези
изследвания са важни за специалистите в областта на науките за
поведението, но имат незначително практическо значение за
културата ни.
Напълно съм съгласен с тази теза. Понастоящем науките за
поведението се намират в състояние, което напомня за това на
природните науки преди няколко десетилетия. Да си припомним
например как около 1900 г. се е спорело дали е възможно да
направим по-тежка от въздуха летяща машина. Въздухоплаването
все още не било развито и не било достигнало научна прецизност,
така че, макар да имало открития, подсказващи, че отговорът е
утвърдителен, имало и други, които сякаш подсказвали точно
обратното. Нещо повече - хората не вярвали, че тези научни
предсказания са верни и ще се отразят съществено върху живота им.
Предпочитали да разчитат на здравия си разум, който им нашепвал,
че не е възможно да се лети чрез приспособление, по-тежко от въз -
духа.
Нека сравним обществените нагласи към въздухоплаването от
онова време с тези днес. Преди няколко години ни беше съобщено,
че от гледна точка на науката е възможно да изстреляме спътник в
околоземна орбита и тогава това звучеше неправдоподобно. Хората
обаче добиха такава вяра в природните науки, че никой не възрази
гласно срещу подобна идея. Единственият въпрос, който всички
задаваха, беше: „Кога ще стане това?“
Налице са основания да смятаме, че същата последовател ност
от събития ще се наблюдава и във връзка с науките за по ведението.
Първоначално обществото пренебрегва откритията им или се отнася
към тях с подозрителност, след това установява, че те са по-
надеждни от нашия здрав разум, и започва да ги използва. Тогава
широкото разпространение на научните знания поражда жажда за
още от същото, така че огромно количество хора, пари и усилия се
влагат в развитието на науката и нейното развитие се ускорява все
повече. Изглежда твърде вероятно, че същото ще се случи и с
науките за поведението. Така, макар откритията им днес да не се
прилагат широко, е твърде вероятно в бъдеще това да се промени.
Големите въпроси
С ЛЕДОВАТЕЛНО ПРЕД ОЧИТЕ НИ СЕ заражда наука с огромен потенциал

за практически приложения, набор от инструменти, чиито социални
последици ще накарат атомната енергия да изглежда като нещо
съвсем незначително. Без съмнение въпросите, които поставят тези
процеси, ще имат жизненоважно значение за това и идните
поколения. Нека разгледаме част от тези въпроси.
Ще се възползваме ли от мощта на тази нова наука? Какво ще

се случи с отделния човек в този „прекрасен нов свят“?
Кой ще се сдобие с властта да използва тези нови познания?
Каква цел, предназначение или ценности ще обслужва този нов
тип знания?
В следващата лекция ще се опитам да поставя началото на

обсъждането на тези въпроси.
Ф
1. Asch, Solomon Е. Social Psychology. New York: Prentice-Hall, 1952, 450-
483.
2. Beier, Ernst G. The effect of induced anxiety on some aspects of intel lectual
functioning. Ph.D. Thesis, Columbia University, 1949.
3. BertalanfFy, L. von. A biologist looks at human nature. Science Monthly,
1956, 82, 33-41.
4. Beston, W. H., Woodburn Heron, and T. H. Scott. Effects of decreased variation
in the sensory environment. Canadian J. Psychol., 1954, 8, 70-76.
5. Block, Jack, and Jeanne Block. An investigation of the relationship between
intolerance of ambiguity and ethnocentrism./. Personality, 1951, 19,303-311.
6. Cameron, D. E. Psychic driving. Am. J. Psychiat., 1956, 112, 502-509.
7. Coch, Lester, and J. R. P. French, Jr. Overcoming resistance to change, Human
Relations, 1948,1, 512-532.
8. Crutchfield, Richard S. Conformity and character. Amer. Psychol., 1955 10,191-

198.
9. Gordon, Thomas. Group-Centered Leadership, гл. 6-11. Boston: Houghton
Mifflin Co., 1955.
10. Gough, H. E., and D. R. Peterson. The identification and measurement of
predispositional factors in crime and delinquency. J. Consult. Psychol., 1952, 16,
207-212.
11. Haire, M. Projective techniques in marketing research. J. Marketing, април
1950,14, 649-656.
12. Hess, Е. H .An experimental analysis of imprinting—a form of learning.
Непубликуван ръкопис, 1955.
13. Hinkle, L. E., and H. G. Wolff. Communist interrogation and indoctrination of
„Enemies of the State." Analysis of methods used by the Communist State Police.
Arch. Neurol. Psychiat., 1956, 20,115-174.
14. Hunt, H. F„ and J. V. Brady. Some effects of electro-convulsive shock on a
conditioned emotional response (“anxiety“). J. Compar. & Physiol. Psychol.,
1951,44, 88-98.
15. Janis, I. Personality correlates of susceptibility to persuasion. /. Personality, 1954,
22, 504-518.
16. Kagan, J., and P. H. Mussen. Dependency themes on the TAT and group
conformity. J. Consult. Psychol., 1956, 20, 29-32.
17. Katz, D., N. Maccoby, and N. C. Morse. Productivity, supervision, and morale in
an office situation, ч. I. Ann Arbor: Survey Research Center, University of
Michigan, 1950.
18. Meehl, P. E. Wanted—a good cookbook. Amer. Psychol., 1956,11, 263- 272.
19. Nagle, B. F. Productivity, employee attitudes, and supervisory sensiti vity.
Personnel Psychol., 1954, 7, 219-234.
20. Olds, J. A physiological study of reward. In McClelland, D. C. (Ed.). Studies in
Motivation. New York: Appleton-Century-Crofts, 1955, 134-143.
21. Oppenheimer, R. Analogy in science. Amer. Psychol., 1956, 11, 127- 135.
22. Richard, James в Group-Centered Leadership от Thomas Gordon, гл. 12 и 13.
Boston: Houghton Mifflin Co., 1955.
23. Rogers, Carl R. Client-Centered Therapy. Boston: Houghton Mifflin Co., 1951.
24. Rogers, Carl R. and Rosalind F. Dymond (ред.). Psychotherapy and personality
change. University of Chicago Press, 1954.
25. Seeman, Julius, and Nathaniel J. Raskin. Research perspectives in cli-
entcentered therapy, в O. H. Mowrer (Ed.). Phychotherapy: Theory and Research,
гл. 9. New York: Ronald Press, 1953.
26. Skinner, В. F. The control of human behavior. Transactions New York Acad.
Science, пор. II, T. 17, 6p. 7, май 1955, 547-551.
26a. Pigeons in a Pelican, Amer. Psychol., 1960,15, 28-37.
27. Smith, G. J. W., Spence, O. P., and Klein, G. S., Subliminal effects of verbal
stimuli, Jour. Abn. dr Soc. Psychol., 1959, 59,167-176.
28. Taft, R. Intolerance of ambiguity and ethnocentrism. J. Consult. Psychol., 1956,
20, 153-154.
29. Thetford, William N. An objective measure of frustration tolerance in evaluating
psychotherapy, в W. Wolff (ред.). Success in psychotherapy, гл. 2. New York:
Grune and Stratton, 1952.
30. Whyte, W. H. The Organization Man. New York: Simon & Schuster, 1956.
31. Williams, S. B., and H. J. Leavitt. Group opinion as a predictor of mili tary
leadership./. Consult. Psychol., 1947,11, 283-291.
Двайсет и първа глава
Мястото на индивида в новия свят на
науките за поведението
предишната лекция се опитах да покажа, макар и съвсем

В схематично, напредъка на науките за поведението през спо-
собността му да го предсказват и контролират. Скицирах също
облика на онзи нов свят, към който стремглаво се движим. Днес
искам да разгледам въпроса как ние - като индивиди, групи и
култура, мислена в нейната цялост - ще живеем и ще се прис-
пособим към този свят. Каква позиция да заемем пред лицето
на тези нови процеси?
Ще изложа два от предлаганите досега отговори и ще посоча
съображения, които могат да обосноват трети.
Да отречем и да си затворим очите
Е ДНА ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ ПОЗИЦИИ Е да отречем изобщо тези научни

открития и да се придържаме към възгледа, че не е въз можно
изследване на човешкото поведение, което да отговаря на
стандартите за научност. Можем да твърдим, че човекът не може да
заеме обективна нагласа към самия себе си и следователно не може
да съществува истинска наука за поведението. Можем да заявим, че
човекът винаги е свободен, поради което научното изследване на
поведението му е невъзможно. Не твърде отдавна, по време на
конференция, събрала представители на различни науки, чух един
известен икономист да твърди точно това. Един от бележитите
американски теолози
ни казва: „Във всеки случай, никакво научно изследване на ми нало

поведение не може да се превърне в основа, позволяваща
предсказване на бъдещо поведение" (3).
Нагласата на обществото е донякъде сходна. Без задължи телно
да отричат самата възможност на науките за поведение то,
обикновените хора просто си затварят очите за случващото се. Те
наистина се вълнуват, когато чуват да се твърди, че ко мунистите са
опитали да пречупят пленените от тях войници, използвайки
техники за „промиване на мозъци“. Те проявяват раздразнение,
чувайки за разкритията на Уайт (13), който показва колко широко и
с какъв значим манипулативен ефект откритията на науките за
поведението се използват от съвременните индустриални
корпорации. Въпреки това не са особено разтревожени, не повече от
момента, когато за пръв път са чули, че атомът може да бъде
разцепен.
Ако желаем, и ние можем да си затворим очите за проблема.
Можем да стигнем и по-далеч, като интелектуалците от миналото,
чието мнение приведох по-горе, обявявайки, че „такова животно
няма“. Тъй като този тип реакции не изглеждат като проява на
особено голям интелект, ще отвърна очи от тях и вместо това ще
разгледам една по-фина и по-разпространена гледна точка.
Изложение на човешкия живот в термините на науката
П ОВЕЧЕТО ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА НАУКИТЕ ЗА поведението, изглежда,

приемат, че откритията им ще бъдат използвани за предсказване и
контрол на човешкото поведение. Въпреки това мнозинството
психолози и представителите на сродни науки не се замислят
особено върху значението на този факт. Изключение от това
правило е д-р Б. Ф. Скинър от Харвард, който съвсем открито
призовава психолозите да използват наличните си възможности, за
да създадат един по-добър свят. За да демонстрира какво точно има
предвид, д-р Скинър написа преди няколко години книга, която
озаглави „Уолдън Две“ (12), в който описва едно утопично
общество, в което теориите на науките за поведението се прилагат в
пълния им обем към всички
Двайсет и първа глава. Мястото на индивида в новия свят... I 427
аспекти на живота - брак, отглеждане на деца, етически норми,

труд, игра и изкуство. По-нататък ще цитирам това произведение
нееднократно.
Има неколцина писатели, прозрели значението на бъдещото
влияние на науките за поведението върху човешките общества. В
„Прекрасният нов свят“ (1) Олдъс Хъксли предлага страховита
картина на захаросаното щастие, което ще ни предложи един
управляван от науката свят, срещу който човекът в крайна сметка
ще се разбунтува. В „1984“ (5) Оруел чертае об раза на една
диктатура, в която науките за поведението се използват като
инструмент за абсолютен контрол над отделния индивид, така че не
само поведението, а дори и мисленето се контролира.
Писателите имат и принос за образното представяне на някои
възможни процеси в един свят, в който поведението и личността са
във властта на науката в същата степен като хи мичните съединения
или електричните импулси.
Ще се опитам да представя, доколкото мога, една опросте на
картина на културните процеси, които са резултат от опита да
оформим човешкия живот, възползвайки се от науките за
Първо е налице признанието на една все по-очевидна ис тина -
че научните знания имат силата да манипулират. Доктор Скинър
казва: „Трябва да приемем факта, че някакъв тип контрол над
човешките дела е неизбежен. Не можем да се възползваме напълно
от здравия си разум в това отношение, освен ако някой не се
ангажира с проектирането и конструирането на среда, която оказва
влияние върху човешкото поведение. Промените в заобикалящата
среда винаги са били условие за усъвършенстване на културата и
едва ли можем да използваме за тази цел най-ефективните научни
методи, без да се стига до мащабни промени. [...] Науката и преди
се е натъквала на опасни процеси или материали. Да използваме
напълно факти и техники от науките за човека, без да допуснем
чудовищни грешки, е трудно и очевидно рисковано начинание. Сега
не е времето за самозалъгване, емоционални реакции или
възприемане на нагласи, които вече не са практични“ (10, 6-57).
Другото допускане е, че възможностите за контрол трябва да
бъдат използвани. Според Скинър това ще бъде в името на
общото благо, макар той да признава опасността от злоупотреба.

Според Хъксли това ще стане с добри намерения, но в край на
сметка ще доведе до кошмарни последици. Оруел описва по-
следиците от злотворното използване на тази сила с цел усилва нето
на контрола, упражняван от едно тоталитарно управление.
Стъпките от процеса
Н ЕКА РАЗГЛЕДАМЕ ЧАСТ ОТ ЕЛЕМЕНТИТЕ , КОИТО имат отношение към

идеята за контрол над човешкото поведение, опосредстван от
науките за поведението. Какви биха били стъпките от процеса, чрез
който обществото ще се реорганизира, така че да съгласува
човешкото съществуване с установеното от науката?
На първо място е изборът на цели. В наскоро публикувана
статия д-р Скинър подсказва, че една възможна цел на контрола над
поведението може да бъде следната: „Нека човекът да бъде
щастлив, информиран, с добро поведение и висока продуктивност“
(10). В „Уолдън Две“, където може да използва литературната
форма за излагане на своите възгледи, той е по-обстоятелствен.
Неговият герой казва: „Какво би казал за проектирането на
личности? Интересува ли те тази възможност? Контрол над
темперамента? Дай ми конкретно описание и аз ще ти осигу ря такъв
човек! Какво би казал за контрол над мотивацията, за формиране на
интереси, които биха направили хората по-продуктивни и по-
успешни? Звучи ли ти това неправдоподобно? Такива техники вече
са налице и други се разработват експериментално. Помисли за
възможностите!... Нека да контролираме живота на своите деца и да
видим какви хора можем да направим от тях“ (12).
По същество тук Скинър ни казва, че настоящите познания в
науките за поведението, заедно с това, което ще ни донесе
бъдещето, ще ни позволи да определяме в степен, която днес
изглежда невъзможна, онзи вид поведение и личностна струк тура,
който бихме искали да получим. Това очевидно е колкото добра
възможност, толкова и тежко бреме.
Вторият елемент от този процес е познат на всеки учен, работил
в областта на приложната наука. Имайки пред себе си
Двайсет и първа глава. Мястото на индивида в новия свят...
цел, ние използваме научния метод - контролирания експери мент, -

за да открием средства за постигането на тази цел. Ако например
настоящите ни знания за условията, повишаващи
производителността, са ограничени, нови изследвания и екс -
перименти със сигурност ще ни осигурят повече информация по
този въпрос. Продължавайки работата, ще намерим и по- ефективни
средства от познатите до момента. Науката сама коригира себе си и
така достига до все по-ефективни средства за постигане на
избраната цел.
Третият елемент в контрола над човешкото поведение чрез
средствата на науките за поведението е свързан с въпроса за
властта. Когато бъдат открити условия и методи, чрез които да
постигнем своята цел, дадена личност или група ще се сдобие с
властта да установи тези условия и да прилага тези методи.
Свързаните с това проблеми все още не са обсъдени в достатъчна
степен. Надеждата, че властта, осигурена от науките за поведението,
ще бъде упражнявана от самите учени или от добронамерена група
от хора, не се потвърждава нито от новата, нито от далечната ни
история. Изглежда по-вероятно учените, с техните настоящи
нагласи, да се окажат в положението на германските инженери,
проектирали самонасочващи се ракети за нацистите. Първоначално
те работят всеотдайно за Хитлер, съдействайки на стремежа му да
унищожи Русия и САЩ. Сега в зависимост в чий плен са попаднали,
работят всеотдайно за Русия, съдействайки на стремежа й да
унищожи САЩ, или за САЩ в името на унищожението на Русия.
Ако учените се интересуват единствено от напредъка на науката, то
изглежда вероятно те да служат на всеки индивид или група, която в
момента се намира на власт.
В известен смисъл това е страничен въпрос. Основното е, че ще
трябва даден индивид или група да разполага с власт и да я
използва, за да приложи на практика известните до момента методи
в името на постигането на желаната цел.
Четвъртата стъпка в процеса, чрез който обществото ще
подчини живота си на откритията на науките за поведението, се
свежда до излагане на отделните индивиди на действието на
съответните методи и условия. Когато това стане, с висока степен
на вероятност ще се наблюдава желаното поведение. Хората ще
станат по-продуктивни, ако това е била целта, или
пък по-покорни, или каквото и да е друго, което се очаква от тях.

За да видим как изглежда този аспект от процеса в очите на
един от неговите поддръжници, нека отново да чуем думите на
героя от „Уолдън Две“. „Сега, когато знаем как да използваме
положително подкрепление и защо отрицателното не върши работа -
казва той, коментирайки защитавания от него метод,
- можем по-обмислено и съответно по-успешно да контролираме
своето общество. Можем да постигнем такъв контрол, че
контролираните, макар да се придържат към много по-строги
правила, отколкото при старата система, въпреки това се чувстват
свободни. Те правят това, което искат, и никой не упражнява
принуда над тях. Това е изворът на огромната сила на
положителното подкрепление - няма принуда, а съответно няма и
бунт. Чрез грижливо планиране контролираме не самото поведение,
а склонността да се държим по определен начин - мотивите,
стремежите, желанията. Любопитното в този случай е, че въпросът
за свободата изобщо не стои на дневен ред." (12)
Общата картина и следствията от нея
ДА видим ДАЛИ ЩЕ УСПЕЯ да резюмирам съвсем накратко

въздействието на науките за поведението над отделните индивиди и
обществото, както го вижда д-р Скинър и каквото то би следвало да
бъде при нагласите и действията на много, ако не и на повечето от
днешните специалисти по науки за поведението. Тези науки видимо
се развиват и нарастващите възможности за контрол, които ни
предоставят, ще бъдат в ръцете на човек или група, които ще могат
да изберат целите, които да бъдат постигнати. В резултат повечето
от нас ще се окажат под въздействието на неуловими механизми за
контрол, които няма да осъзнаваме като такива. Независимо дали
властта ще бъде в ръцете на мъдри психолози (ако изобщо може да
има такива), на Сталин или Големия Брат - т.е. независимо дали
целта е всеобщото щастие, повишаването на производителността,
преодоляването на Едиповия комплекс или пък пълната преданост
на властта, ще бъдем поведени към постигането на избраната
Двайсет и първа глава. Мястото на индивида в новия свят..,
цел и вероятно дори ще вярваме, че сами го искаме. Ако този начин

на мислене е верен, то някаква форма на пълен контрол над
обществото - тази от „Уолдън Две“ или от „1984“ - явно се задава на
хоризонта. Това, че дотам ще се стигне постепенно, а не отведнъж,
не променя основното: човекът и неговото поведение ще се
превърнат в планов продукт на едно поставено на научна основа
общество.
Може би ще попитате: „А какво ще стане със свободата на
личността? Какво ще стане с демократичната концепция за правата
на индивида?“ Тук д-р Скинър отново е пределно ясен. Той казва
съвсем еднозначно: „Хипотезата, че човекът не е свободен, има
решаващо значение за прилагането на научния метод към
изследването на човешкото поведение. Онази свободна личност,
която се крие вътре във всеки от нас и която държим отговорна за
действията на биологичния организъм, е просто преднаучен
заместител за онзи вид каузални фактори, които откриваме в хода на
научния анализ. Всички тези фактори се намират извън индивида“
(11, с. 447).
На друго място той обяснява това малко по-пространно: „Щом
употребите на науката се умножат, ще бъдем принудени да
възприемем онази теоретична структура, в чиито рамки тя представя
установените от нея факти. Проблемът е в това, че тя очевидно е
несъвместима с традиционното демократично разбиране за човека.
Установяването на всяко събитие, което допринася за формирането
на неговото поведение, изглежда, оставя все по-малко, което можем
да припишем на самия него. Щом този тип обяснения станат още
по-всеобхватни, собственият му принос ще се сведе до нула.
Неспирно превъзнасяните му креативни възможности, оригиналните
му постижения в изкуството, науката и морала, способността му да
избира и правото ни да го държим отговорен за последиците от
неговите избори - нищо от това не присъства видимо в неговия нов
автопортрет. Някога вярвахме, че човекът е свободен да изразява
себе си в изобразителното изкуство, музиката и литерату рата, да
изследва природата, да търси спасение по свой начин. Той можеше
да предприема действия, да прави спонтанни и своеволни промени в
хода на събитията. Дори в условията на най-тежка принуда му
оставаше известен избор. Той можеше да се противопостави на
усилията да бъде контролиран, дори
това да му коства живота. Науката обаче настоява, че действията се

провокират от сили, които действат върху индивида, и прищявката е
просто друго име за действие, чиито причини все още не сме
определили" (10).
Демократичното разбиране за човешката природа и за при-
същите й форми на управление се разглежда от Скинър като
полезни, но за един отминал етап. „Сплотяването на хората срещу
тиранията изисква индивидът да се почувства силен, да бъде
научен, че има права и че може да се самоуправлява. Често
единственото оръжие в ръцете на революционера е да осигури на
обикновения човек ново разбиране за собствената му ценност, за
достойнството му и за способностите му, както сега, така и за в
бъдеще“ (10). Той разглежда това разбиране като отживелица, която
ще се превърне в пречка, „ако ни пречи да прилагаме към
човешките дела науката за човека“ (10).
Лична реакция
До този МОМЕНТ СЕ СТРЕМЯХ да създам правдива представа за някои

от новите открития в науките за поведението, както и за промените
в обществото, до които могат да доведат. От друга страна, изпитвам
силни емоционални реакции към онзи свят, който описвах до този
момент и който Скинър открито (а други учени неявно) приветства
с надежда за бъдещето. За мен този свят ще унищожи човешката
личност, каквато я опознах в най-дълбоките епизоди на
психотерапията. В тези моменти установявам връзка с личност,
която проявява спонтанност, която носи отговорност за свободните
си постъпки, осъзнава свободата си да избира в какво да се
превърне, а също последиците от своите избори. Да повярвам, че
всичко това е илюзия, както твърди Скинър, че спонтанността,
свободата, отговорността и изборът не са реални, е невъзможно за
мен.
Смятам, че с всичките си умения съм допринесъл отчас ти за
развитието на науките за поведението, но ако в резултат от моите
усилия и тези на други колеги човекът се превърне в робот,
произведен и контролиран от науката, създадена от самия него, то
бих бил изключително нещастен. Ако в бъдеще добрият живот ще
се разбира като направляване на индивиди
те чрез обитаваната от тях среда, а също чрез поощрение, така че

неизбежно да станат продуктивни, вежливи, щастливи или каквото и
да било друго, то не искам и да чуя за това. За мен това е фалшив
заместителна добрия живот, в който има всичко, ос вен онова, което
прави живота добър.
Ето защо се питам дали в този тип разсъждения няма някаква
грешка. Няма ли алтернативно разбиране за ролята на науките за
поведението по отношение на индивида и обществото? Струва ми
се, че намирам такава грешка и че мога да формулирам ал -
тернативно разбиране. Това е, което бих искал да споделя с вас.
Цели и ценности в отношението към науката
С ТРУВА мен разбиране се основава на

МИ СЕ , ЧЕ ПРЕДСТАВЕНОТО от
погрешна представа за връзката между целите и ценностите, от една
страна, и задачите на науката от друга. Значението на целите на
науката според мен е силно подценено. Ще формулирам една
съставена от две части теза, която според мен си струва да бъде
разгледана. След това ще изложа по-подробно смисъла на всяка от
частите.
1. При всяко научно изследване - независимо дали е акаде-

мично или приложно - е налице предшестващ личен су -
бективен избор на цел или ценност, на която то служи.
2. Този субективен ценностен избор, който поражда научните
изследвания, винаги е отвъд тях и никога не може да се
превърне в част от самата наука.
Позволете ми да илюстрирам първата теза чрез писанията на

самия д-р Скинър. Когато той заявява, че задача на науките за
поведението е да направят човека „продуктивен“, „възпитан“ и т.н.,
е очевидно, че той прави избор. Можеше вместо това да каже:
покорен, зависим или общителен. От друга страна, на друго място
той казва, че човешката „способност за избор“, свободата му да
инициира действия и да определя посоката им отсъства от
нарисувания от науката портрет на човека. Според мен налице е
скрито дълбоко противоречие или дори парадокс. Ще се опитам да
го формулирам колкото се може по-ясно.
Науката със сигурност изхожда от допускането, че пове дението

е причинно обусловено, че от едно събитие следва друго. Значи,
всичко е детерминирано, няма свобода, изборът е невъзможен. Ние
обаче трябва да си припомним, че самата наука и всяко научно
изследване, всяка промяна в насоката на осъществяваните
проучвания, всяко тълкуване на дадено откритие и всяко решение за
прилагането му се основава на личен субективен избор. Ето защо
самата наука се намира в парадоксалната ситуация, в която е
изпаднал д-р Скинър. Личният субективен избор на един човек
задейства функционирането на науката, която в даден момент
обявява, че няма такова нещо като личен субективен избор. По-
късно ще направя още няколко коментара по този повод.
Вече подчертах, че всеки от изборите, които начеват или
продължават търсенето на истината, е ценностно натоварен.
Ученият изследва това, вместо онова, тъй като чувства, че едното
има по-голяма ценност за него от другото. Той прилага един метод,
вместо друг, тъй като вярва, че ще го отведе по- близо до истината;
иначе казано, по-добре се съгласува с онези критерии, които цени.
Тези ценностно натоварени избори никога не се възприемат като
част от самата наука. Ценностните избори, свързани с конкретно
научно изследване, винаги и по необходимост лежат отвъд самото
него.
Искам да бъде съвсем ясно, че не твърдя, че самите ценнос ти не
могат да се превърнат в предмет на научно изследване. Не е вярно,
че науката се занимава само с определен тип „факти“ и ценностите
не попадат сред тях. Нещата са малко по-сложни, както показват
следните примери.
Ако аз ценя усвояването на четенето, писането и смятането и го
разглеждам като една от целите на образованието, научни те методи
могат да ми осигурят изключително точна информация за това как
тази цел може да бъде постигната. Ако пък ценя способността за
решаване на проблеми и я разглеждам като цел на образованието,
научният метод отново ще ми бъде от полза.
Ако пък искам да определя дали способността за решаване на
проблеми е нещо „по-добро“ от способността да четеш, пишеш и
смяташ, то чрез научния метод можем да изследване тяхната
ценност, но само - и това е изключително важно - от гледна точка на
някаква друга субективно избрана ценност.
Това може да са например успехите в образованието. При това

положение ще мога да определя дали способността за решаване на
проблеми или четенето, писането и смятането съдействат най-много
за постигането на тази цел. Мога обаче да ценя по- високо
личностното развитие, професионалните успехи или отговорното
гражданство. Мога да определя кое от двете съдейства повече за
постигането на тези цели. От друга страна, целта или ценността,
която осмисля конкретно научно изследване, винаги лежи отвъд
неговите предели.
Макар в тези лекции да се интересуваме основно от при-
ложната наука, казаното е не по-малко валидно за така наречената
чиста наука. При нея обичайният предшестващ субективен
ценностен избор е свързан с търсенето на истината. Това обаче
отново е субективен избор и самата наука никога не може да каже
дали е най-добрият възможен, освен изхождайки от някаква друга
ценност. Генетиците в Русия например били изправени пред
субективния избор дали е по-добре да търсят ис тината или пък
факти, които се съгласуват с официално одобрената догма. Кой
избор е „по-добър“? Можем да подложим двете алтернативи на
научно изследване, но само в светлината на някаква субективно
избрана ценност. Ако например ценим оцеляването на културата,
към която принадлежим, то можем да приложим научния метод, за
да установим дали търсенето на истината или подкрепата на
официалните догми допринася най-много за тази цел.
Твърдя, че всяко научно изследване, независимо дали е чисто
или приложно, се провежда в името на цели или ценности,
субективно избрани от учените. Важно е този избор да бъде изваден
наяве, тъй като въпросната ценност не подлежи на проверка или
оценка, на потвърждение или опровергаване чрез същите научни
изследвания, които дължат своя смисъл и съществуване именно на
нея. Първоначалната целили ценност необходимо попада отвъд
обхвата на научните изследвания, които активира.
Наред с всичко останало това означава, че ако изберем дадена
цел или поредица от цели, на които да подчиним човеш кото
съществуване, и след това формулираме мащабен проект, целящ
налагане на контрол над човешкото поведение в името на
постигането на тази цел, то ще се окажем в плен на своя пър
воначален избор, тъй като осъществяването на този научен проект

никога не може да доведе до избор на нови цели. Само хората с
техните субективни разбирания са способни на това. Ето защо, ако
изберем за цел щастието (цел, която е заслужено осмяна от Олдъс
Хъксли в „Прекрасният нов свят“) и впрегнем силите на цялото
общество в разработването на научна програма, целяща да направи
хората щастливи, ще се окажем в плен на тежки окови, тъй като
никой няма да има правото да оспорва тази цел - функционирането
на науката не може да отиде отвъд себе си и да оспори своите
водещи принципи. Без повече да ви убеждавам в това, ще добавя, че
подобна неподатливост на промяна, независимо дали става дума за
динозаврите или диктатурите, не осигурява добри изгледи за
оцеляване.
Ако обаче проектът включва това да оставим свободни
определен брой „планьори“, които не е задължително да бъдат
щастливи и не подлежат на контрол и съответно могат свободно да
изберат друга ценност, това означава няколко различни неща. На
първо място означава, че целта, която сме избрали да осъществим,
не е достатъчна и не носи пълно удовлетворение; нужно е да
добавим нещо към нея. Освен това, ако е нужно да има елит, който
запазва своята свобода, това съвсем ясно показва, че мнозинството
от хората ще са обикновени роби - без значение колко благозвучно
име ще им дадем - на онези, които избират целите.
Може би пък идеята е научните изследвания да доведат до
еволюция на преследваните от тях цели, откритията да проме нят
насоката на движение, а след това този процес да продължи и в
резултат самата наука някак да развие свои собствени цели.
Изглежда, много учени имплицитно поддържат тази идея. Това
определено звучи разумно, но пък, изглежда, се основава на
пренебрегване на един важен момент - субективният личен избор се
намесва във всеки момент на промяна на целта. Научните открития
и резултатите от експеримент никога не ни казват каква е
следващата цел, която трябва да си поставим. Дори в най-„чистите“
науки ученият сам решава какво означават откритията му и трябва
да реши по напълно субективен начин коя е следващата стъпка,
която ще допринесе в най-голяма степен за постигането на неговите
цели. Ако пък става дума за прилагането на научни познания, то е
съвсем ясно, че умножаването
на знанията ни за строежа на атома не обуславя пряко целите, за

постигането на които ще бъдат впрегнати тези знания. Това е личен
и субективен избор, който трябва да бъде направен от отделния
учен.
Така се връщам към тезата, с която започна този раздел и която
ще повторя по много различни начини. Науката е преследване на
цели, които са субективно избрани от отделен човек или група от
хора. На свой ред тези цели и ценности никога не подлежат на
изследване чрез експеримент или по друг начин в рамките на онази
наука, чиято основа полагат. Следователно всяко обсъждане на
възможностите за контрол на хората чрез науките за поведението
трябва преди всичко и изключително задълбочено да реши въпроса
за субективно избраните цели, които тези приложения на науката
целят да постигнат.
Алтернативен набор от ценности
Ако разсъжденията, които представих, са основателни, то пред нас се

откриват нови възможности. Приемайки открито факта, че науката
изхожда от субективно формулирани ценности, ще сме свободни да
изберем желаните цели. Не е нужно да се ограничаваме с
безсмислени цели от рода на това да произведем контролирано
състояние на щастие, висока производителност и други от този род.
Тук бих искал да предложа радикално различна алтернатива.
Да си представим, че за начало разполагаме с набор от цели и
ценности, доста различни от споменатите. Да си представим съвсем
открито това като възможност, която можем да приемем или
отхвърлим. Да си представим, че изберем набор от ценности,
фокусирани върху флуидни процеси, а не върху ста тични атрибути.
Бихме могли да ценим:
♦ Човекът като процес на осъществяване, на постигане на

лично достойнство и ценност посредством развитие на
неговите възможности.
♦ Отделният индивид, разбиран като самоактуализиращ се
процес на преодоляване на препятствия и постигане на
обогатяващи преживявания.
♦ Процесът, чрез който индивидът креативно се адаптира към

неспирно обновяващия се и променящ се свят.
♦ Процесът, чрез който знанието продължава само себе си,
както например теорията на относителността продължава
Нютоновата физика и един ден сама ще бъде продължена от
нов възглед за света.
Ако изберем ценности като тези, то ще се обърнем към на шите

наука и технологии със съвсем различен набор от въпро си. Ще
искаме да научим неща като следните:
♦ Може ли науката да ни помогне да открием нови начини да

живеем живот, който си струва?
♦ Или по-смислени и носещи повече удовлетворение начини
да общуваме един с друг?
♦ Може ли науката да ни каже как човешката раса да стане по-
интелигентен участник в собствената си еволюция —
телесна, психологическа и обществена?
♦ Може ли науката да ни каже как да освободим творческия
потенциал на хората, необходим, за да оцелеем в атомната
епоха? Д-р Опенхаймер посочва (4), че познанията ни, които
преди са се удвоявали за хилядолетия или векове, сега се
удвояват в рамките на едно поколение или десетилетие.
Изглежда, че ако искаме да се адаптираме ефективно, ще
бъде нужно да премахнем всички ограничения пред креа-
тивността.
♦ Казано накратко, може ли науката да открие методи, чрез
които човекът да се превърне в непрекъснато развиващ се,
трансцендиращ сам себе си процес, в своите действия,
мислене и познания? Може ли науката да предскаже и от-
прищи нашата същностно „непредсказуема“ свобода?
Едно от достойнствата на научния метод е това, че може да

служи на цели от този вид, а не само на статични ценности от рода
на това да бъдем образовани, щастливи и покорни. Всъщност
налице са доказателства именно за това.
Един малък пример
ЩЕ МИ ПРОСТИТЕ , АКО този тип възможности чрез

ИЛЮСТРИРАМ
пример от психотерапията - областта, която познавам най-добре.
Както посочва Мирло (2) и мнозина други, психотерапията
може да се окаже сред най-удобните инструменти, чрез които една
личност контролира друга. Терапевтът може неусетно за пациентите
си да ги формира по свой образ и подобие, да ги направи покорни
на волята си. Когато определени терапевтични принципи бъдат
доведени до крайност, ние наричаме това „промиване на мозъци“,
разглеждаме го като разрушаване на личността и на възможността
за нейното повторно съграждане според желанията на този, който
контролира процеса. Това показва, че терапевтичните принципи
могат да се използват като ефективно средство за външен контрол
над човека и неговото поведение. Може ли психотерапията да бъде
нещо различно от това?
За мен развитието на центрираната върху клиента психотерапия
(8) е вълнуваща илюстрация за това как науките за пове дението
могат да съдействат за постигането на онези ценности, които
разгледах по-горе. Без да бъде радикално ново течение в
психотерапията, личностноцентрираният подход има важно
значение за връзката между науките за поведението и контрола над
него. Позволете ми да разкажа за наученото от опита в тази връзка.
При клиентоцентрираната терапия ние сме дълбоко ангажирани
с прогнози и влияние върху поведението. В качеството си на
терапевти налагаме определени условия, над които клиентът има
относително малък контрол. Накратко казано, установили сме, че
терапевтът е най-полезен, когато е (а) непресторен, равнопоставен и
автентичен във връзката си с клиента, (б) приема клиента си като
отделен, различен от него човек и проявява разбиране на неговия
начин на изразяване, и (в) демонстрира чувствителност и емпатия,
готовност да погледне света през очите на клиента си.
Изследванията ни дават възможност да предскажем, че ако тези
условия бъдат създадени, ще настъпят определени последици.
Казано по този начин, сякаш се връщаме към познатия рефрен за
предсказването на по
ведението, което обуславя контрол над него. В случая обаче е

налице една съществена разлика.
Условията, които избрахме да наложим, съответстват на
следните наблюдаеми следствия по отношение на човешкото
поведение: клиентът ще е все по-овладян, по-гъвкав, по-от- крит
към предоставените от сетивата данни, по-организиран и вътрешно
интегриран, доближаващ се до идеала, който е избрал сам за себе си.
Иначе казано, чрез външен контрол ще сме установили условия,
които би трябвало да съдействат за установяване на вътрешен
контрол от страна на клиента и преследване на избраните от него
цели. Това са условия, свързани по предсказуем начин с определен
тип поведение - самоконтрол, усетливост към вътрешните и
външните факти, гъвкава адаптивност, резултатите от което поради
самата им природа не се поддават на предвиждане. При
установените условия предвиждаме поведение, което е по своята
същност „свободно“. Най-новите ни изследвания (9) потвърждават
до голяма степен тези предвиждания и вярата ни в научните методи
ни прави уверени, че могат да бъдат открити и по-ефективни
средства за постигането на тези цели.
Изследвания в други области - производство, образование,
социална психология - сякаш потвърждават установеното от нас.
Смятам, че без преувеличение може да се твърди, че сме напреднали
към определянето на онези условия на комуникация, които, щом са
налице при В, водят при А до по-зряло поведение, по-малко
зависимост от околните, засилено себеизразяване, нарастване на
вариабилността, гъвкавостта и ефективността на адаптацията, както
и повече самоконтрол. Въпреки изказваните понякога притеснения,
ние не смятаме, че креативното и адаптивно поведение, резултат от
тази самоконтролирана вариабилност на себеизразяването, е
прекалено хаотично или флуидно. По-скоро е вярно, че индивидите,
които са открити към такъв тип преживявания, са хармонични, а не
хаотични, изобретателни, а не жертви на собствените си приумици,
отнасят се творчески и с въображение към начините за постигане на
своите цели. Креативното действие е точно толкова хаотично,
колкото формулирането на теорията на относителността от
Айнщайн.
Ето защо съм напълно съгласен с твърдението на Джон Дюи:
„Науката си е проправяла път, като е улеснявала проме
ните, откритията и иновациите, както и индивидуалното творчество,

вместо да ги възпрепятства“ (7). Стигнали сме до разбирането, че
напредъкът в личния ни живот и съвместното ни съществуване се
постига по същия начин - чрез освобождаване на промените,
свободата и творческото начало.
Едно възможно разбиране за контрола на човешките действия
Ясно Е, ЧЕ ГЛЕДНАТА ТОЧКА , която изразявам, е несъвместима с

разгледаното обичайно разбиране за употребите на науките за
поведението с цел контрол на човешкото поведение. За да направя
тази несъвместимост още по-явна, ще използвам същия начин на
изложение както преди.
1. Възможно е да изберем да ценим в човека неговата себе-

актуализация, креативността и процеса, чрез който позна-
нието трансцендира самото себе си.
2. Можем с помощта на методите на науката да открием усло-
вия, които необходимо предшестват тези процеси, и чрез
непрекъснати експерименти да идентифицираме по-добри
средства за постигането на тези цели.
3. Възможно е отделни индивиди и групи да установят такива
условия с помощта на минимум външен контрол. Според
известното ни днес за подобна цел е нужно само да се уста-
нови определен тип междуличностно общуване.
4. Можем да прогнозираме, че когато бъдат изложени на тези
условия, индивидите ще демонстрират повече лична отго-
ворност, ще напреднат към себеосъществяване, ще станат
по-гъвкави, по-изменчиви, по-творчески адаптивни.
5. По този начин първоначалният избор на цел ще постави на-
чалото на една социална система или подсистема, в която
ценностите, познанието, адаптивните умения и дори само то
разбиране за наука ще се променят неспирно и ще пре-
одоляват вътрешните си ограничения. Акцентът ще бъде
поставен върху човека като процес на себеосъществяване.
Според мен е очевидно, че скицираното тук разбиране не

съответства на еднозначно определима утопия. Би било невъз
можно да предскажем окончателните последици. Става дума за

постепенно развитие, основано на непрекъснат субективен избор на
цели, за чието осъществяване ще съдействат науките за
поведението. Всичко това се съгласува с идеята за „отворено
общество“, както я разбира Попър (6), за общество, в което ин -
дивидите носят отговорност за личните си решения. То е точно
обратното на затвореното общество, за което добър пример би бил
„Уолдън Две“.
Вярвам, че е не по-малко очевидно, че фокусът е върху процеса,
а не върху крайното състояние. Твърдя, че избирайки да ценим
определени качествени аспекти на процеса на осъщест вяване,
можем да открием пътя, отвеждащ ни към отвореното общество.
Н АДЯВАМ СЕ , ЧЕ СЪМ ДОПРИНЕСЪЛза изясняването на възможностите

за избор, които лежат пред нас и децата ни по отношение на науките
за поведението. Можем да използваме нашите неспирно нарастващи
знания, за да поробим хората по начин, който преди дори не бихме
могли да си представим, да ги деперсонализираме, да ги
контролираме чрез толкова грижливо подбрани средства, че те
никога да не разберат за това. Можем да използваме и своите
научни знания, за да ги направим щастливи, възпитани и
продуктивни, както предлага Скинър. Ако желаем, можем да ги
направим и покорни конформисти, податливи на манипулиране. В
другия край на спектъра на възможностите можем да използваме
науките за поведението така, че да ни освободят, а не контролират,
да съдействат на полезните вариации, а не на конформизма, да
развиват творческото начало, а не задоволството, да под крепят
всеки човек в направлявания от самия него процес на
себеосъществяване, да съдействаме на индивидите, групите и дори
на самата наука да преодоляват вътрешните си ограничения по
съвсем нов начин, така че да бъдат съзвучни на живота и неговите
проблеми. Изборът си е наш и имайки предвид това какви сме,
вероятно ще правим проби и грешки,
понякога почти катастрофални ценностни избори, а друг път съвсем

конструктивни.
Ако решим да използваме научните знания, за да направим
хората свободни, ще се наложи да приемем честно и открито
великия парадокс на науките за поведението. Да признаем, че
поведението, когато го анализираме научно, е най-добре да се
разбира като детерминирано от предшестващи причини. Това е
несъмнен научен факт. От друга страна, отговорният личен избор,
който е най-същественият аспект на това да бъдеш личност и
основен факт за психотерапията, даден преди всяко научно
изследване, е не по-малко ключов за нашия живот. Ще ни се наложи
да живеем, съзнавайки, че да отречем действителността на опита ни
за отговорния личен избор би било проява на точно толкова сляп
догматизъм, колкото и отричането на възможността за научно
изследване на поведението. Това, че тези важни елементи на нашия
опит, изглежда, си противоречат един на друг, вероятно има същото
значение като противоречието между разбирането на светлината
като вълна и частица. Доказано е, че и двете са верни, макар да са
взаимно несъвместими. Няма смисъл да отричаме нито субективния
си начин на съществуване, нито неговото обективно описание.
В заключение бих заявил, че науката нямаше да я има, ако не
беше личният избор и направляващите действията ни ценности.
Онези ценности, които избираме да приложим на практика, винаги
ще се намират отвъд науката, претворяваща ги в действителност.
Целите, които избираме, задачите, върху които работим, винаги са
отвъд науката, която ги осъществява. За мен това носи позитивното
послание, че човешката личност с нейната способност за субективен
избор може да съществува и винаги ще съществува отделно и преди
осъществяваните от нея научни начинания. Освен ако като
индивиди и групи не изберем да се откажем от тази способност, ние
ще останем свободни завинаги и няма да се превърнем в пешки в
ръцете на създадената от самите нас наука за човешкото поведение.
1. Huxley, A. Brave New World. New York and London: Harper and Bros., 1946.
(На български: Хъксли, O. Прекрасният нов свят. София: Фама, 2006.
Преводач: Виолета Чушкова.)
2. Meerloo, J. A. М. Medication into submission: the danger of therapeutic
coercion./. Nerv. Ment. Dis., 1955, 122, 353-360.
3. Niebuhr, R. The Self and the Dramas of History. New York: Scribner,
1955.
4. Oppenheimer, R. Science and our times. Roosevelt University Occasional Papers.
1956, 2, Chicago, Illinois.
5. J. Orwell, G. 1984. New York: Harcourt, Brace, 1949. New American Library,
1953. (На български: Оруел, Дж. 1984. София: Фама, 2016. Преводач: Лидия
Божилова.)
6. Popper, К. R. The Open Society and Its Enemies. London: Routledge and Kegan
Paul, 1945.
7. Ratner, J. (Ed.). Intelligence in the Modern World: John Dewey’s Philosophy.
New York: Modern Library, 1939.
8. Rogers, C. R. Client-Centered Therapy. Boston: Houghton Mifflin, 1951.
9. Rogers, C. R. and Rosalind Dymond (Eds.). Psychotherapy and Personality
Change. University of Chicago Press, 1954.
10. Skinner, B. F. Freedom and the control of men. Amer. Scholar, Winter, 1955-56,
25, 47-65.
11. Skinner, B. F. Science and Human Behavior. New York: Macmillan, 1953
(цитирано c разрешение на издателството).
12. Skinner, B. F. Walden Two. New York: Macmillan, 1948 (цитирано c
разрешение на издателството).
13. Whyte, W. H. The Organization Man. New York: Simon & Schuster,
1956.
Използвани материали
Chapter 1, “This is Me,” copyright © 1961 by Carl R. Rogers.

Chapter 2, “Some Hypotheses Regarding the Facilitation of Personal Growth,”
copyright 1954 by Board of Trustees of Oberlin College. Pub lished in pamphlet,
“Becoming a person.”
Chapter 3, “The Characteristics of a Helping Relationship,” copyright © 1958 by
Personnel and Guidance Journal. Published as “Characteristics of a helping
relationship,” 1958, 37, 6-16.
Chapter 4, “What We Know About Psychotherapy - Objectively and Sub jectively,”
copyright © 1961 by Carl R. Rogers.
Chapter 5, "Some of the Directions Evident in Therapy,” copyright © 1953 by Ronald
Press. Published as chapter 2, “Some directions and end points in therapy,” in O.
H. Mowrer (Ed.), Psychotherapy Theory and Research, pp. 44-68.
Chapter 6, "What It Means to Become a Person,” copyright © 1954 by Board of
Trustees of Oberlin College. Published in pamphlet, “Becoming a person."
Chapter 7, "A Process Conception of Psychotherapy,” copyright © 1958 by American
Psychological Association, Inc. Published under the same title in the American
Psychologist, volume 13,142-149.
Chapter 8, “To Be That Self Which One Truly Is: A Therapist's View of Per sonal
Coals,” copyright © 1960 by Pendle Hill Publications. Published as “A therapist's
view of personal goals,” Pendle Hill Pamphlet #108.
Chapter 9, “A Therapist's View of the Good Life: The Fully Functioning Person,”
copyright © 1957 by The Humanist, Humanist House, Yellow Springs, Ohio.
Published as “A therapist's view of the good life,” volume
17, 291-300.
Chapter 10, “Persons or Science? A Philosophical Question,” copyright © 1955 by the
American Psychological Association, Inc. Published under same title in the
American Psychologist, volume 10, 267-278.
Chapter 11, “Personality Change in Psychotherapy,” copyright © 1955 by The
International Journal of Social Psychiatry. Published under same title in volume
1, 31-41.
Chapter 12, “Client-Centered Therapy in Its Context of Research,” copyright © 1959

by Uitgeverij Het Spectrum,, Utrecht, The Netherlands. Published as chapter 10
in Psychotherapie en Menselijke Verhoudingen, by C. R. Rogers and G. M.
Kinget.
Chapter 13, “Personal Thoughts on Teaching and Learning,” copyright © 1957 by
Merrill-Palmer Quarterly. Published under same title in volume 3, 241-243.
Chapter 14, “Significant Learning: In Therapy and in Education,” copyright © 1959 by
Educational Leadership. Published under same title in volume 16,232-242.
Chapter 15, “Student-Centered Teaching as Experienced by a Participant,” copyright ©
1959 by Educational Leadership. Published under title “Carl R. Rogers and
nondirective teaching,” volume 16, February, 1959.
Chapter 16, “The Implications of Client-Centered Therapy for Family Life,” copyright
© 1961 by Carl R. Rogers. Chapter 17, “Dealing with Breakdowns in
Communication - Interpersonal and Intergroup,” copyright © 1952 by ETC: A
Review of General Semantics. Published under title “Communication: its blocking
and facilitation” in volume 9, 83-88.
Chapter 18, “A Tentative Formulation of a General Law of Interpersonal Re -
lationships,” copyright © 1961 by Carl R. Rogers.
Chapter 19, “Toward a Theory of Creativity,” copyright 1954 by ETC: A Review of
General Semantics. Published under same title in volume 11, 249-260.
Chapter 20, “The Growing Power of the Behavioral Sciences,” copyright © 1961 by
Carl R. Rogers.
Chapter 21, “The Place of the Individual in the New World of the Behavioral
Sciences,” copyright © 1961 by Carl R. Rogers.
ТЪРСЕТЕ
ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
ВЪЗГЛЕДЪТ НА ЕДИН ТЕРАПЕВТ ЗА
Американска. Първо издание
Отговорен редактор Вера Янчелова

Превод Ина Димитрова
Научен редактор Росица Георгиева
Коректор Нина Славова
Компютърна обработка Марио Йорданов
Оформление на корицата Деница Трифонова
Формат 16/60/90 Обем 28 п.к.
Предпечат и печат Изток-Запад
Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21 e-mail:
iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
За поръчки и доставки
тел.: 02/943 79 51 e-mail:
order@iztok-zapad.eu office@iztok-
zapad.eu
www.iztok-zapad.eu

Израстването На Личността Карл Роджърс

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Израстването На Личността Карл Роджърс

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Карл Роджърс

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да

Copyright © 1961 by Carl R. Rogers

© Ина Димитрова, превод, 2018 ©

Първа част МОЯТА ЛИЧНА ИСТОРИЯ

Втора част КАК МОГА ДА БЪДА В ПОМОЩ?

Четвърта част ФИЛОСОФИЯ НАЛИЧНОСТТА

Шеста част КАКВИ СЛЕДСТВИЯ МОЖЕ ДА ИМА ТЕРАПИЯТА

убликуването на Израстването на личността през

да изградя определен тип отношение, другият ще открие у себе си

ление, създадено в Чикаго тъкмо в периода, когато Роджърс е

проверка на психотерапевтичните теории. Още през 40-те го дини

диалог на 60-те години - много от изискванията на протести ращите

П РЕДИ ДА БЪДЕ ОТХВЪРЛЕН И забравен, Роджърс става мишена на

отношение на тезата, че човекът - болен или здрав - заслужава

че произходът на неговата философия е свързан с отношенията на

Духът на Роджърс - ТОПЪЛ, изпълнен с ентусиазъм, уверен, загрижен -

като песен без мелодия“. Обобщението на последователността от

идентичност. Затова ми се иска те да бъдат по-леснодостъпни за

една малка част от психолозите. Мнозинството, чиито интереси се

трията, философията и други полета. Колебая се кой етикет би бил

нието й. Статиите, които са събрани в нея, представят основ ните

Департамент по психология и психиатрия,

Моята лична история

В нея ще говоря като обикновен човек, в

Настоящата глава комбинира две много лични публични

Р азбрах, че идеята на настоящата публична изява пред вас е

то на новата личност, да присъствам, благоговеейки пред появата

И ЗРАСНАХ В ДОМ , ОТЛИЧАВАЩ СЕ С особена близост между членовете

то ненаситно четеше. Успях да преживея гимназиалните си години

З АПИСАХ СЕ ДА УЧА СЕЛСКОСТОПАНСКИ науки в колеж в Уисконсин.

заедно в магистратура. Не мога да съм напълно обективен, но

да ми се налага да изповядвам даден набор от вярвания, за да мога

Как станах психолог

Но коя ДА Е ТАЗИ област? Докато бях в Семинарията, бях привлечен

опит. Тогава ми се струваше, че пребивавам в два напълно раз -

П ОСЛЕДВАЛИТЕ ДВАНАДЕСЕТ години в Р ОЧЕСТЪР бяха изключително

тези деца и семействата им и той беше „дали работи“, „дали има

Основанията на тази промяна не бяха философски; тя по-скоро се

И МЕННО В ТОЗИ ПЕРИОД АЗ започнах да се колебая дали съм точно

ация и установих, че при тях гъмжи от статии, посветени на

Синът и ДЪЩЕРЯ ми РАСТЯХА именно през годините, прекарани в

Мисля, че за мен и съпругата ми едно от най-удовлетворяващите

Годините в Държавния университет на Охайо

П РЕЗ 1941 г.ПРИЕХ ПОЗИЦИЯ В Държавния университет на Охайо.

че е сериозна грешка липсата на текст за курсове, които вече се

В ЯРВАМ , ЧЕ ПЕРИОДЪТ ОТТОГАВА до настоящия момент от

вало, че съм формулирал тезите си като нещо, което винаги може

Също така искам да подчертая, че става дума за неща, важни за

Бих могъл ДА ЗАПОЧНА ИЗЛАГАНЕТО на всяка от тезите ми чрез

Това, което се опитвам да кажа, формулирано по-друг начин, е,

В ТОРОТО ПРОЗРЕНИЕ МОЖЕ ДА СЕ формулира така: Установил съм, че

по вълнуващ начин са изпълнени с живот и със смисъл. Ако мога да

С ТИГАМ И до основното ПРОЗРЕНИЕ , което е от огромна важност за

особения свят на психозата или разбирането и усещането на на -

Друго важно прозрение е, че е обогатяващо да отваряш

изказват личното си мнение, без външно въздействие по отно шение

И МА ОЩЕ ЕДНО ВАЖНО ПРОЗРЕНИЕ от работата ми като терапевт.

на родителите си, или на брачните ни партньори да се чувстват

С ЛЕДВАЩОТО ПРОЗРЕНИЕ Е ПО - ТРУДНО ДА бъде предадено с думи. Ето

живота и колкото повече се опитвам да разбирам и приемам себе

П ОЗВОЛЕТЕ МИ СЕГА ДА СЕ насоча към прозренията, които не са

съзнанието ми. Несъмнено и опитът е погрешим, но вярвам, че това

Тясно СВЪРЗАНО с ТОВА Е и естественото следствие, че чуждата